Всички авторски страници

Авторски

• Медисън – най-безопасен град за децата в САЩ

  Децата в САЩ са в най-голяма безопасност в Медисън (Уискънсин), който се намира се на 3 часа път северо-западно от Чикаго и се сблъскват с най-големи рискове в Джаксънвил, Флорида, според ново проучване.

  Хонолулу е на второ място, следвано от Сан Франциско в публикация на списание Men’s Health, докато Ню Орлийнс и Балтимор са измежду седемте града със спад в класацията. Тя е направена по критерии като случайна смъртност, проверки на седалките, законите за носене на каски за велосипеди, броят изнасилвачи на глава от населението и злоупотребите с деца в 100 от най-населените градове в САЩ. “Мисля, че е страхотно и смятам, че отразява реалността тук“, заяви по този повод кметът на Медисън Дейв Чйешлевич. “Имаме много силна система за социални услуги. Финансираме програми срещу домашно насилие и работим по програма за безопасен път до училище, за да го превърнем в по-сигурен за деца на колела или пеш“, добавя градоначалникът. Вирджиния Бийч в щата Вирджиния, Споукейн във Вашингтон и Провидънс, Род Айлънд също получават високи оценки в класацията. Това не е първият случай, в който Медисън се озовава начело на класации на списания. Градът също така е получавал високи оценки за ниски рискове за развитие на рак, за един от най-спокойните градове и за най-малко лишени от сън жители. /Ройтерс /

  Източник: БГНЕС

• 13 август – международният ден на леворъките

  Специфичен ген определя дали човек е леворък или деснорък още в утробата на майката. Много от американските президенти, вкл. и настоящият – Барак Обама, са леворъки

  Днес е международният ден на леворъките. През 1984 г. Международната конфедерация на леворъките в знак на протест срещу устроения за десноръките свят обяви 13 август за Международен ден на леворъките, съобщи РИА „Новости“.

  Леворъки са от три до 10% от хората в света. В младежка възраст те са повече, а в зряла възраст – по-малко.

  Американският учен Амар Клар установява, че специфичен ген определя дали човек е леворък или деснорък още в утробата на майката.

  Известни леворъки политици и държавници през вековете са били Симон Боливар, Бисмарк, Луи XVI, Наполеон Бонапарт, Юлий Цезар, Карл Велики, Рамзес II, Тиберий, Махатма Ганди, много британски крале и кралици.

  Леворък е сегашният президент на САЩ Барак Обама, както и редица негови предшественици като Бил Клинтън и Джордж Буш-старши, Бенджамин Франклин и Томас Джеферсън, Джон Кенеди и Роналд Рейгън.

  В армията от леворъки са Аристотел и Ницше, Леонардо да Винчи, Рафаело, Микеланджело, Никола Тесла, Сергей Рахманинов, Луис Карол и Ханс Кристиан Андерсен.

  В областта на технологиите най-известен леворък днес е създателят на „Майкрософт“ Бил Гейтс, а в областта на киното – Анджелина Джоли.

  Източник: Вести.бг

• Никога не е късно да станеш богат

  Милиардери постигнали завидно състояние, докато са още млади, като Марк Зукерберг (Facebook) и Сергей Брин (съосновател на Google) привличат вниманието със своя зашеметяващ успех, но съграждането на състояние по никакъв начин не е запазена територия единствено на младите.

  Някои хора успяват докато са млади, но други не считат, че възрастта е спънка към нови бизнес начинания.

  Списание Форбс представя списък от магнати, които са натрупали състоянието си след години на усилена работа, провали и случайности, които са ги вдъхновявали.

  Дейвид Дъфийлд, основател на PeopleSoft, попада в класацията на Форбс на 47 годишна възраст. PeopleSoft е четвъртият му опит да започне бизнес и за да я основе той ипотекира къщата си.

  Рискът си заслужавал. PeopleSoft се превръща във втората по големина софтуерна компания за приложения, преди да бъде придобита през 2005 г. от Oracle и Дюфиелд със състояние от 1.2 млрд. долара да влезе в списъка на 400 най-богати американци според Форбс за съответната година.

  Преди да съгради PeopleSoft, Дюфиелд споделя, че не е имал правилния управленски стил или характер на компанията. Според него тя трябва да бъде фокусирана върху обслужването на потребителя и екипната атмосфера, където служителите вярват, че са ценени и работят съвместно, вдъхновявани от духа на компанията.

  Когато е на около 50 години на Джон Сперлинг му хрумва „златна“ идея. Животът на професора по хуманитарни науки в щатския университет на Сан Хосе се променя през 1972 г. Тогава той е определен да проведе серия от федерално финансирани курсове, за да помогне на полицията и началните учители да работят с престъпилите закона младежи. Сперлинг бил поразен колко са нетърпеливи възрастните да продължат образованието си.

  През 1976 г. на 53 години той създава собствен университет, University of Phoenix, кредитиран чрез учредяването на образователната индустрия с нестопанска цел в САЩ. В своята автобиографична книга ‘’Бунтовник с кауза’’ Сперлинг пише: „Успях да направя пари, въпреки че станах предприемач по случайност и още по-неочаквано изпълнителен директор“. Според него поемането на риск е било от решаващо значение. Нарушихме повечето от свещените правила на академичните среди, споделя той.

  Доста време е отнело на Дитрих Матешитешитц преди да се присъедини към работещия свят, прекарвайки десет години като студент, прехвърляйки се от училище в училище и работейки като ски инструктор.

  Пътувайки из Азия, докато работи за немска козметична компания Blendax, той се сблъсква с популярността на сладникави тонизиращи напитки, продавани като ободряващи вещества. Собствеността на лиценза на Blendax в Тайланд, се държала от Чалео Йовидхия, който също притежавал компания за тонизиращи напитки. Създавайки партньорство с него, през 1987 г. Матешитц започва да продава с нова формула на запад напитка наречена Red Bull.

  Страстен спортист Матешитц изградил рязък, зареждащ с адреналин имидж на напитката, като спонсорирал голям брой съзтезатели и надпревари в екстремните спортове, като сноуборда и BMX карането. Успехът в търговията на Red Bull го направила милиардер през 1998 г., когато е на 59 години. Според слуховете, работещ само от понеделник до сряда, сега той притежава остров в архипелага Фиджи, както и отбор от Формула едно и два футболни отбора Red Bull Salzburg и New York Red Bulls.

  През 1989 г. на 52 годишна възраст Гари Бурел среща бъдещия си бизнес партньор Мин као, докато работи в AlliedSignal. Заедно те основават Garmin, глобално позиционирана технологична компания. Първоначално позиционирана към моряци и пилоти, те се разширяват, предлагайки продукти за шофъори. Първият офис на Garmin се е състоял от маса и два сгъваеми стола.

  Джон Абеле навлиза на пазара с компания за медицинска апаратура Boston Scientific през 1979, когато е на 42, след като среща съоснователя Питър Никълас на игра по футбол за младежи.

  Шелдън Аделсън, един от най-известните предприемачи в Лас Вегас, също създава своето богатство на преклонна възраст – 46 години. Аделсън развива бизнес в хотели и казина. През 1988 г. на 55 годишна възраст закупува Sands Hotel & Casino.

  Професорът по компютърни технологии Дейвид Черитън от Станфорт за първи път предприема сериозни инвестиции, когато се свързва с бившите си студенти и основатели на Google Лари Пейдж и Сергей Брин. Като един от първите инвестирали в компанията, Черитън печели 29 млн. долата от първичното публично предлагана на акции на компанията. През 1995 г. на 43 години, Черитън основава Granite Systems, която разработва компютърни продукти, а през следващата година е придобита от Cisco Systems за 220 млн. долара.

  През 1992 година на 51 години имотният предприемач Длайт Шар обявява банкрут, но решава да продължи и печели милиони от продажба на акции от компанията си NVR Inc. Шар е директор на Six Flags Inc. и притежава миноритарен дял в Washington Redskins.

  Джон Моргридж става шеф на фирмата Cisco през 1988 г. Две години по-късно компанията става обществена и продажбите на скачат от 5 млн. до повече от 1 млрд. през 1996 г., когато Мордридж за първи път влиза в класацията Forbes 400. Сега той преподава в бизнес училище към Stanford University и разполага с 1.6 млрд. долара.

  Източник:Експерт БГ

• ИВО ПРОКОПИЕВ ще живее в чужбина

  Съиздателят на вестниците „Дневник“ и „Капитал“ и основен акционер в „Алфа финанс холдинг“ Иво Прокопиев отива да живее в чужбина, съобщи той за „24 часа“.
  

  „Семейството ми се мести и аз отивам с него. Това е нормално лично решение. Бизнесът ми остава в България. Ще пътувам между новия си дом и София, за да го управлявам“, поясни Прокопиев.

  39-годишният бизнесмен е председател на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България и зам.-председател на Съюза на издателите в България. Неотдавна стана и почетен консул на Канада у нас.

  Прокопиев е начело е на двайсетина компании в различни сектори на икономиката – инвестиционно посредничество, медии, реклама, минно дело, информационни технологии, недвижими имоти.

  Прокопиев държи 50% от „Алфа финанс холдинг“, притежава дялове и в агенцията за инвестиционна информация АИИ “Дейта процесинг” и „Икономедия“ – издател на печатни издания, сред които са в. „Капитал“ и в. „Дневник“.

  На 4 август „Икономедия“ обяви промени в собствеността. Филип Харманджиев, който държеше 49%, излезе от компанията, за да се фокусира върху винения си бизнес.

  Прокопиев запазва дела си от 51% във фирмата. Като собственик в нея влезе Теодор Захов – председател на асоциацията за информационни технологии и един от основните акционери в „Спектър нет“. Другият голям собственик в тази компания е „Алфа телеком“, свързана с Прокопиев.

  Обявени бяха и рокади в редакционното и оперативното ръководство. Юристът Елица Ангелова е новият изпълнителен директор на издателската компания.

  До месец ще бъде създаден редакционен съвет, който ще бъде надзорен за редакционната политика на изданията и ще избира главните редактори на “Капитал” и “Дневник”. Една от първите му задачи ще е избор на нов главен редактор на “Капитал”, тъй като сегашният – Галя Прокопиева напусна.

  Иво Прокопиев няма да участва в органите за оперативно управление на дружеството.(24часа)

• БЛИЗКИ ДО БСП ИЗПЛУВАТ ОТ АФЕРА ЗА 398 МЛН. ЛЕВА

  Фирми с огромни задължения погребани в дружество-фантом на остров Самоа

  Бизнесмени с тесни връзки във върховете на БСП стоят зад лавината продажби и пререгистрации на фирми, които водят до скандалното дружество-фантом “Унитренд”, която има 398 милиона лева неплатени данъци, пише в. “168 часа”.

  Неговите собственици са на практика неоткриваеми, но в дъното на сложните комбинации могат да бъдат открити имената на Петко Тарашманов, Елена Илиева и Иван Павлов, които имали горещата подкрепа на върхушката на БСП, което обяснявало големия им икономически подем през 90-години.

  Петко Тарашманов, Елена Илиева и Иван Павлов са известни в бизнес средите като собственици на “Рей холдинг”, който по-късно се преименува, а след това част от него се слива в друго дружество, което пък е пререгистрирано, след това заличено и натрупаните данъци остават да висят на екзотичните акционери на тихоокеанските острови Ниуе и Самоа, места, които са известни с безпроблемно изпиране на огромни потоци от пари.

  Иван Павлов бил изключително близък с покойния шеф на “Мултигруп” Илия Павлов, а освен това негов родственик бил сред най-близките сътрудници на покойния вътрешен министър Николай Добрев. Павлов се нарежда и сред членовете на нашумялото в миналото сдружение “Възраждане”, сред чийто учредители са Илия Павлов, Добромир Гущеров, Борислав Дионисиев, а негов председател е Емил Кюлев.

  http://www.blitz.bg/

• Изказването за „шибания народ“ не е повод за оставка, смята Цачева

  Има една емоционално изпусната реплика, не може да бъде повод за искане на оставка. Това заяви пред Нова телевизия председателят на Народното събрание Цецка Цачева по повод изказването на министъра без портфейл Божидар Димитров, че сме „шибан народ“.

  „Емоционална реакция на нещо, което аз също споделям. Когато нашите южни съседи – гърци или италианци – намерят само едно камъче, правят история и развиват туризъм, а ние българите се самоизяждаме. Появяват се експерти, които говорят, че това не е така“, отбеляза тя.

  Цачева заяви, че след една година на власт разбира реакцията на Божидар Димитров, но не би приела неговото изказване преди година. Тя смята, че има моменти, когато човек може да изпусне нервите си, всичко е въпрос на самоконтрол. Цачева е убедена, че в думите „шибан народ“ Димитров не е вложил това значение.

  Тя коментира въпроса за неговата оставка така: „Нека се върнем към парламентарни теми. По този въпрос ще попитате лично него. Народното събрание не е органът, който може да посочи с пръст“. Цачева смята, че „оставката е носене на политическа отговорност – тогава, когато един министър се е отклонил“. Според нея на въпроса дали Божидар Димитров се е отклонил, можем да си отговорим сами. „Има една емоционално изпусната реплика. Не може да бъде повод за искане на оставката“, категорична е Цачева.

  Цецка Цачева коментира и друго изказване – това на министъра на земеделието Мирослав Найденов, който заяви, че депутатът от БСП Корнелия Нинова е „дивеч, който може да бъде отстрелян“. Цачева смята, че по време на отпуска няма новини и ние журналистите трябва да сме благодарни за подобни изпускания. Все пак председателят на Народното събрание изрази своето несъгласие с подобен тип размяна на реплики. „Трябва да има повече самоконтрол и дисциплина от страна на министри и депутати. Да не си хвърлят такива реплики и закачки“, призова тя.

  БГНЕС припомня, че на 3 август Божидар Димитров заяви пред вестник „Дневник“ следното: „Защо бе, майка му стара, защо толкова злоба, бе. Ей т’ва не мога да си обясня при този шибан народ, при тези шибани колеги. Защо го правят?! Ние, българите, сами ще се изядем наистина!“ Той отправи тези думи по повод основателни съмнения за автентичността на мощите на Йоан Кръстител. Думите на министъра без портфейл предизвикаха негативна реакция в българското общество. След това той направи опит да се оправдае, заявявайки, че „не е казвал шибан народ“, а е „имал предвид група хора, наричащи се археолози“. В специална декларация до премиера Бойко Борисов археолозите в България заявиха, че Божидар Димитров злепоставя страната ни.

  http://dariknews.bg/

• Ангел Ангелов-Джендема: Моделите на имането и на лапането не са български

  Насаждат ни се модели на престижност, които не са български – на имането, на лапането, на телесността, казва специално за БГНЕС легендата в рока, социолингвистът, доцентът в катедрата по български език в СУ“Климент Охридски“, авторът на десетки научни статии и в крайна сметка, неостаряващо хипи Ангел Ангелов- Джендема. Той е известен почти колкото и групата си със същото име, за чиято песен „Пляс, пляс педалите“ се сещаме с ведро чувство.

  Иска му се манталитетът на пенсиониращите се властници да не се просмуче в следващите поколения. Спомня си с насмешка думите на един шоп от софийско – власт да е, у мене да е – пак ще я псувам. Да ти дадат висок пост, когато не си дозрял до него е ужасно, казва Ангел Ангелов. Тогава сам се излагаш, без да съзнаваш, изискваш подлизурковщина- това предателство, което ежедневно извършват хората около теб, когато не си на мястото си, смята той. Все пак, има мандатност, нещата се променят, няма безкрайни “динозаври“ на прехода, разсъждава Ангелов . Важно е да не загубим интелекта си, не мисля, че има чак толкова голямо затъване в България, че сме в блато, което ни е покрило, убеден е той. А чалга културата е ужасно нещо, принизяване на вкусовете и изкарване на показ на простащината, добавя Ангелов. “Простакът става еталон, модел, нещо, на което трябва да се подражава. Не сме простаци, но хайде да се правим на такива – срам и позор е такова поведение“, коментира той. Вярно е, че материално не сме много процъфтели, но…други неща трябва да бъдат отправната точка за нашите ценности. Според него трябва да живеем с грижа към децата си, да им разказваме приказки всяка вечер, да ги насочваме към добро образование, в училище да попадат на добри учители, които да полагат усилия за техния език, за техните интереси, за ценностите им. Защото на хората на моралното действие, все пак, се крепи обществото и на жилавия ни народ. Чрез сърцето се движат нещата, а не толкова чрез разума, е кредото на музиканта и преподавателя, който въпреки това се впечатлява най-вече от мислещите хора.

  Агенция БГНЕС публикува пълния текст на интервюто:

  БГНЕС: Г-н Ангелов, Радой Ралин обичаше да казва, че се е чувствал свободен преди 9-ти септември и след това, преди 10-ти ноември и след това. При вас как е – бяхте ли свободен преди 10-ти ноември 89-та г. и след него?
  Доц. Ангел Ангелов /А.А./: Усетих голяма разлика, едно прочистване, едно потъване към някакво дъно и след това- оттласкване от него. Определен кръг хора наистина разбрахме след 10-ти ноември колко ни е липсвала свобода, как е имало само два вестника, в които да пишеш… После се случи отприщването- можеше сам да издаваш вестник, да тръгнеш по улицата и да говориш всичко, да скандираш, да пееш…Това време като че ли се сви след това.

  БГНЕС: Все едно излязохте от виртуалния затвор…
  А.А.: Той беше не толкова виртуален-ограниченията, страховете, притесненията бяха реални.

  БГНЕС: Ще говорим за младите хора. И тогава, преди 20 г. имаше сред тях такива, които се чувстваха излишни, второстепенни, второразредни. Има ли ги и сега?
  А.А.: Сега младите хора пътуват повече. Трябва да го правят, да видят повече, дори да се разочароват, за да оценят това, което имат. Аз съм много голям традицоналист, обичам да се връщам там, откъдето съм тръгнал, обичам да надстроявам това, което съм получил от моите предци. А ако тръгна нанякъде връзката се прекъсва, няма да имам корен, ще се опитам да стана космополит, но тогава ще ме ограничи в езика, средата, моите деца ще станат чужденци. Тъй че това ми се струва много безсмислено да напускам страната. По-важно е да се върнеш и да направиш нещо в тия рамки, които са ти завещали твоите деди.

  БГНЕС:Цяло едно поколение властници върви към пенсиониране, ще се пенсионира ли обаче техния манталитет или той е пропил в поколенията след тях?
  А.А.: Много ми се ще да не се просмуче в следващите поколения. Понякога остава тази шуробаджанащина, която у нас е силна. Тези връзки у нас си стоят – някой трябва да ти подаде ръка, да те изтегли, да направиш кариера покрай друг, твой приятел, роднина, да се присламчиш…Спомням си какво ми каза един шоп, от Софийско, който работеше като портиер: власт да е, у мене да е- пак ще я псувам. Да ти дадат висок пост, когато не си дозрял до него е ужасно. Тогава сам се излагаш , без да съзнаваш, изискваш подлизурковщина- това предателство, което ежедневно извършват хората около теб, когато не си на мястото си.

  БГНЕС: Как проглеждат младите хора у нас за живота, според Вашите наблюдения като преподавател в университет. Чрез очите на Андрешко, през модела на еднократното забогатяване или през медийните представи?
  А.А.: Моделите са повече, иска ми се да е така. Да има морални действия, с грижа към близкия- не са голям процент тези хора, но дори и единици да са на тях се крепи обществото. Винаги е било така- на хората с ценности, с християнски добродетели, трудолюбивите, жертвоготовните.

  БГНЕС: А защо винаги ни управляват хора, които са извън този процент?
  А.А.: Така е, за съжаление. Защото те имат по-силни лакти и изтласкват другите, толерантността не винаги е на първи план. По агресивните изплуват отгоре и това не е от вчера.

  БГНЕС: Просветените представители на младото поколение, които правят заявки за участие в управлението на държавата имат ли шанс?
  А.А. Мислещите хора, вървящи по собствен неутъпкан път са малко. Наистина има и моди, по които човек се движи и така е по-лесно. Ето, ние, например, бяхме хипита на 20 г.- това поведение хич не е лекомислено, то е стремеж към свободата, реакция към готовите щампи и клишета.

  БГНЕС: На светлинни години ли е хипи-движението от чалга културата от днес?
  А.А.: Да, това са противоположни неща. Много лесно обаче към нашето хипи движение, към тази любов към рокмузиката се присламчиха опорочаващи неща, демонични образи. Хеви метъл движението тръгна като нещо уж приятно, но, всъщност, там се появиха зъби, нокти, рога- символи, които стягат човешката душа, не я обръщат към светлината и цветята. Чалга културата пък е ужасно нещо, принизяване на вкусовете и дори изкарване на показ на тази игра, на простащината. Простакът става еталон, модел, нещо, на което трябва да се подражава. Не сме простаци, но хайде да се правим на такива – срам и позор е такова поведение.

  БГНЕС: Пак не ми отговорихте на въпроса- просветената прослойка има ли шанс да смени „динозаврите“ на прехода?
  А.А.: Има шанс, защото има избори.

  БГНЕС: Ама те се и купуват?
  А.А.: Купуват се част от тях. Все пак, има мандатност, нещата се променят, няма безкрайни “динозаври“ .

  БГНЕС: Тогава трябва да чакаме 100 години.
  А.А.: Ще чакаме, търпение… Колкото и да ни притеснява, че светът се глобализира тази голяма общност прокарва и положителни тенденции. Това, че сме част от един континент, който се управлява от едно място ни дава възможност полето да се разчиства от тези замразени, вдървени структури. Имаме и евродепутати, те са далеч от нас, но влияят по някакъв начин и върху живота в България.

  БГНЕС: Един скептичен възглед- има оценки, че част от държавите в ЕС са обречени на успех, да печелят, а други-предопределени да губят, където засега се нарежда и нашата страна.
  А.А.: Много труден въпрос. Зависи какво означава печалба и какво-загуба. Това ли е силата- да бъдеш материално добре? Но истина е, че богатите страни полагат повече усилия и за културата си. Винаги обаче, като че ли ангели отгоре се грижат и западащите култури да намират начин да оцелеят, да бъдат жилави, да преоткриват себе си. Аз не съм чак толкова голям песемист. Не мисля, че чак толкова сме застрашени. Именно големите империи са се срутвали- Римската, Византийската…Жилави народи като нашия има доста в Европа, освен това не сме малък, а средноголям народ, с много здрави корени тук на тази земя, с наслоения от векове в културата, в християнската вяра.

  БГНЕС: По социологически данни сме сред най-нещастните хора в Европа. Икономистът Джефри Санкс при едно от посещенията си в България отбеляза, че за първи път вижда събрани на едно място толкова много интелект и бедност. Кое пречи на просперитета ни?
  А.А.: Този парадокс може само да ни радва, важно е да не загубим интелекта си. Не мисля, че има чак толкова голямо затъване, че сме в блато, което ни е покрило. Вярно е, че материално не сме много процъфтели. Но…други неща трябва да бъдат отправната точка за нашите ценности. Трябва да живеем с грижа към децата си, да им разказваме приказки всяка вечер, да ги насочваме към добро образование, в училище да попадат на добри учители, които да се грижат за техния език, за техните интереси, за ценностите им.

  БГНЕС: Но вече не е престижно да си учител, откъде ще се появят добрите?
  А.А.: Това е лошото, че ни се насаждат модели на престижност, които не са нашите. Моделите на имането, на лапането, на телесността не са българските. Нашите са на Св. Климент Охридски и на Св. Седмочисленици, които са дали огромна култура за земята и хората ни. Те са дошли тук с писменост и духовност, които са ни отворили очите, чрез които сме израснали в християнските ценности, в културата…

  БГНЕС: Вие самият как поддържате волята и оптимизма си, как не се пречупвате?
  А.А.: Точно по този начин. Чета книги, разговарям с мъдри хора, преди всичко мисля, а и се кръстя повечко, за да не ме преборят страха и ежедневните опасности. Чрез сърцето се движат нещата, а не толкова чрез разума.

  Доц. Ангел Г. Ангелов е роден през 1958 г. в софийския квартал „Ючбунар“. Завършил е СУ „Св. Климент Охридски“ и от 23 години е преподавател в най-старото висше учебно заведение у нас. Легендарната група Джендема, в която той свири на китара и е неин вокал е създадена през 1986 г. в София. Името на групата им хрумва от един приятел пещерняк, който ги кани да го придружат в местността Джендема в Стара планина. Доцент е от 2001 г. в Катедрата по съвременен български език. Преподавал е родния ни език в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, в Аристотеловия университет в Солун и в Хумболтовия университет в Берлин. Публикувал е над 50 научни статии и две книги. Интересите му са в областта на социолингвистиката, лексикологията и семиотиката. /БГНЕС

  http://www.v2.bgnes.com/

• АДВОКАТ МАРИН МАРКОВСКИ: ПАДНАЛИТЕ НЯМАТ ПРИЯТЕЛИ

  МАРКОВСКИ: ЧОВЕКЪТ НЕ Е СЪВЪРШЕН;

  СИМВОЛИТЕ ИМАТ ЗНАЧЕНИЕ, ТЕ ПОКАЗВАТ, В НЯКАКВА СТЕПЕН, СЪЩНОСТТА НА НЕЩАТА;

  СЕГА СЪДИИТЕ СА НА ПРИЦЕЛ, КАТО ДРЕБЕН ДИВЕЧ ЗА ИЗТРЕБВАНЕ. ТЕ НЕ СА КАТО МОМЧИЛ ЮНАК, ТЕ СА ПРИТЕСНИТЕЛНИ ХОРА, ЗАЩОТО ЕСТЕСТВОТО НА ПРОФЕСИЯТА ИМ НАЛАГА ДА СЕ СЪОБРАЗЯВАТ С ВСИЧКО;

  В БЪЛГАРИЯ ИЗТЪРПЯВАНЕТО НА НАКАЗАНИЕТО НЕ Е СВЪРЗАНО С ПРЕВЪЗПИТАНИЕТО. ИМАЛ СЪМ СЛУЧАИ, ОТИВАМ НА СРЕЩА С МЛАДИ ЗАТВОРНИЦИ, КОИТО СА МИ ПОКАЗВАЛИ, ЧЕ СА СИ РЯЗАЛИ ВЕНИТЕ ПРЕЗ НОЩТА, ЗА ДА НЕ БИВАТ ИЗНАСИЛВАНИ

  ЕДНО ОБЩЕСТВО МОЖЕ ДА Е БЕДНО, ИЗМЪЧЕНО, ПОСТРАДАЛО, НО КОГАТО ИМА МОРАЛ, ВИНАГИ ИЗЛИЗА ОТ ТОВА ПОЛОЖЕНИЕ, ПРЕБОРВА СЕ С НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА, КАЗВА ОЩЕ ИЗВЕСТНИЯ НИ АДВОКАТ

  Автор : интервю на Соня СИРОМАХОВА

  Марин Марковски е роден през 1948 година в София. Завършил е Юридическия факултет в Софийския университет. Служил е в Строителни войски, тъй като баща му някога е членувал в патриотичната организация „Отец Паисий“. Потомствен адвокат. Семеен е, има двама синове и едно внуче.

  Господин Марковски, един въпрос в личен план – как се озовахте в дебрите на правото?
  Роден съм в София, но детството си прекарах в родното село на майка ми- китното Рабиша, край Белоградчик. Навремето за радост и мой шанс, имаше големи селски библиотеки. Та там , в библиотеката на Рабиша, попаднах на много интересни книги. Появи се у мен тогава едно увлечение към опознаване на човешката природа. Четейки в тази библиотека, а и по-нататък – вече като абитуриент, аз разбрах, че човешката природа е като Космоса – крайно интересна и това ме увлече. И когато избирах професията си – бях чел Агата Кристи, цяла великолепна криминална поредица, където се сблъскват престъпници, полицаи – у мен се появи един изключителен интерес към правото, това е наука, която е суха, когато отвориш учебниците, но е ужасно интересна, безкрайно богата, когато я практикуваш в живота. Плюс това баща ми беше адвокат, с около 50 години трудов стаж. Вярно е, че , навремето, когато ни възпитаваха, ни се внушаваше, че работническата класа е най-прогресивната, а интелигентите са гнили хора, които нямат място в един бъдещ свят на комунизма. Дори като ученик във втори, трети клас малко съм се срамувал, че баща ми е адвокат, а не стругар. Защото имаше стихотворение „Стругар е моят татко, стругар ще съм и аз…“ А аз как да рецитирам пред комсомолците „Адвокат е моят татко, адвокат ще съм и аз..“? Нямаше как да се впиша сред любимите герои. Но с времето разбрах как стоят нещата в живота. Че един човек, който мине през книгите, става по-добър.  А за да станеш адвокат задължително трябва да минеш през определен брой книги.
  Много голямо значение при избора на професията имаше това, че тя е професия за свободни хора, те нямат началник. Разбира се, адвокатът формално няма началник, но неговият клиент е човек, за когото може да се каже не само че му е началник, но и че той е негов роднина, негово чадо близко, за което трябва да се грижи. Така че, нашата свобода е относителна. Но хубавото е това, че си избираш клиентите. И ако нещо не ти харесва се разделяш.
  Когато завърших юридическия факултет ме разпределиха като съдия-изпълнител. Представяте ли си човек, като мен, влюбен в свободата, във възможността да се сблъсква с интересни дела, да стане съдия-изпълнител и да влиза в къщите на хората, да им описва имуществото, да им взима парите и да ги внася в държавата?! А разпределението беше задължително, нямаше мърдане! Работих като съдия-изпълнител 2 години, завеждах районите Ихтиман и Елин Пелин. Когато накрая ми направиха ревизия, се хванаха за главите, защото за това време аз нямах нито едно изпълнение. Нито едно! И се гордея с това, че в годишния доклад, нямаше една добра дума за мен, като съдия-изпълнител. Когато ми свърши разпределението, ми казаха, че досега не са имали съдия-изпълнител, който за 24 месеца не е изпълнил нито едно дело.

  Името ви се свързва все със знакови дела – Луканов, Вальо Топлото, сестрите Белнейски и т.н. Ясна е презумцията: “Невинен до доказване на противното“. Ясно е и какви са хонорарите по тези дела. И все пак кое е предизвикателството, което кара един адвокат да поеме защитата на човек, за който е убеден, че е престъпил закона, че е убил, откраднал…?
  Често ми задават този въпрос. Замислял съм се, разбира се, затова. Виждал съм много тежки престъпления, големи присвоявания… Но какъв е моралът на адвоката, който защитава човек, направил нещо ужасно? Ще бъда искрен. На първо място за мен това е едно предизвикателство. То е интелектуално предизвикателство.Човек ако се замисли за пътя на бъдещия затворник, извършил престъпление, е път, който от бетоновата клетка, минава през бетоновия коридор до хладната зала… Има хора, които не виждат цветенца и листенца. Това е против човешката природа. Разбира се, може би той си го е заслужил. Но все пак страданието на тази хора трябва да се знае, защото някой път то е заслужено, някои път и не много заслужено. Но кое ме кара да застана с желание на адвокатската банка? Тове е, че този човек е сам. По правило, падналите нямат приятели. Обикновено нямат и съпруги, да не говорим, че и любовниците ги изоставят с лекота, бързо и незабавно. Така че срещу този човек е държавната машина с лабораториите, с оперативните работници, полицията, с цялата мощ на държавата, където има и работят хора интелигентни. И правилно работят – трябва да се докаже едно престъпление, нещо много опасно за обществото, то е като рак за него. И така трябва да бъде. И на банката този човек е само неговият адвокат, който застава срещу тази мощна машина единствено със своите знания, опит и човешка култура. И се стреми да я пребори, и то в името на закона, на справедливостта, защото адвокатската защита трябва да бъде законна, в рамките на закона. Когато аз съумея със законови средства да блокирам машината, която някои път мачка много тежко, чупи кокали и тече кръв, аз се чувствам удлетворен. Даже ще споделя баща ми беше утвърден граждански адвокат, кантората ни имаше много дела от граждански характер, които са приятни, не са много напрегнати, при това хонорарите също не са малки, но аз съм разглеждал наказателни дела почти без пари, от интерес в областта на наказателното право, защото точно това ми е интересно. Наблюдавал съм такива човешки истории, такива съдби, че това което го дават по телевизията, е почти, като приказките за Снежанка в сравнение с реалностите на живота. Така че това ме увлича в професията и не мога да я заменя с нищо друго. Предлагали са ми да вляза в политиката. Никога няма да се изкуша, да изоставя адвокатската банка заради еветуална политическа кариера.

  Как се чувствате, когато спечелите дело на някой, за когото знаете, че наистина е много виновен?
  Отговарям на този въпрос съвсем искрено и ясно. Човекът не е съвършен. Аз също нося суетата на професионалиста. Ако някое дело се случи да оправдаят човек, извършил престъпление, от една страна, професионалната ми суета е удлетворена. Съумял съм да измъкна престъпник и съм съсипал прокурора. Това е една битка в залата. Това е битка на два мозъка, на двама професионалиста. Но от друга страна, като гражданин си викам, ама този съдия толкова глупав ли беше, че повярва. Но той съдията, съвсем не е глупав. Преценил е, че доказателствата по делото не са били достатъчни, за да осъди човек. И това е довело до добрия резултат за защитата. Дори съм си мислил често дали адвокатът въобще повлиява на съдията?

  И до какво заключение стигате?
  Съдията съди по доказателства. Когато едно обвинение е доказано перфектно, има свидетели, вещи лица, експертизи т.н., тогава адвокатът какво може да направи? Единственото, в такъв случай, е да се помоли да се облекчи положението на подсъдимия. Ние сме много полезни на обществото, кой каквото иска да приказва. По стара традиция адвокатът се представя като мошеник, лъжец, като човек, който за пари друса едно бандитско хоро с престъпниците. Истината е съвсем друга. 90% от делата обвиненията са доказани, оправдителните присъди са 10%, в Европа са 20%. Тук нашите съдии са по-касапски настроени, нека бъда грубичък, но точен. Значи от 10 човека, 9 са осъдени въз основа на доказателствата. Тук работата на адвоката е, когато примерно наказанието е от 1 до 10 години за кражба, да убеди съда то да бъде  1 година. Защо сме прави, когато молим съда, аргументирано, че трябва присъдата е 1 г., а не 6 или 7, 9… Защото този човек  в затвора няма да стане по-добър. От една страна, ще тежи на бедната държава, а от друга, за да оцелее в затвора той трябва да озверее. В България изтърпяването на наказанието не е свързано с превъзпитанието. То е отмъщение! Разбира се, причините са много. Но в повечето цивилизовани страни затворите са места за размисъл, а не за тормоз. Това е целта на наказанието- не да отмъсти и причини болка, а да поправи човека. А тук? Имал съм случаи, отивам на среща с млади затворници, които са ми показвали, че са си рязали вените през нощта, за да не биват изнасилвани. Представяте ли си тази Шекспирова сцена един мъж, насилен по възможно най-зверския и гаден начин? И това превъзпитава ли го?
  Когато аз застана на банката , имам чувството, усещането на интелигент- хуманист, на човек , който помага на хората, на обществото, а не на играч, който за пари прави далавери с бандитите. И това сме ние с колегите, независимо, че ни представят в една превратна светлина, поради непознаване на естеството на работата ни.

  Мит ли са приказките за корумпирания съд?
  Въпроса за съдията, който взима подкупи, е като въпроса дали младата булка изневерява. Докато не се докаже, тя е вярната булка. В името на истината никой не е съвършен. Има съдии задържани с подкуп, там още не е влязла в сила присъда, има презумция за невинност… Но, аз мога да кажа едно – един адвокат ако тръгне да дава подкупи, той вече не става за такъв. На жаргон ги наричаме „пощенски кутии“. Такъв човек не се изгражда, като професионалист, той не обича и професията си. Той не е отишъл там да упражнява достойно и почтено, високо-професионално занаята си, а да прави пари от хорското нещастие. Така че, тези, които дават пари, не са адвокати, те са разносвачи на подкупи. Разбира се, не искам да коментирам и морала на съдията, който съди хората за престъпление, а самият го прави. Не искам да съдя, Господ да съди, ние сме твърде малки. Но въпросът за това, че правосъдието е корумпирано, не бива да бъде тема номер 1 и ще ви кажа защо. Един съдия как ще вземе подкуп? Примерно, когато дойде документация, екпертизи на вещи лица, писмени, който доказват, че даден е човек е присвоявал или, че е разхищавал еврофондове. Как при това положение ще получи опавдителна присъда, когато над този съдия има още 2 инстанции? Нали прокурорът веднага ще пусне протест? Практически не е така лесно да платиш и да се отървеш. Има различни фини комбинации, които се правят. Например още в следствието излизат с много леко обвинение, което не отговаря на това, което е направено. Но там протекциите са на много високо ниво, парите са големи. Така че просто съдията да взема подкупи става, става, но много рядко и много трудно. Когато се говори за подкупи трябва да се проследят още в зародишите.Опитният бизнесмен, когато рече да се отърве с плащане, плаща там, където ще го оправят.
  Нещата стават, но не са толкова прости. Разбира се, не е моя работа да уча следствието, обаче и прокуратурата, даже и уважаемите господа депутати, не се справят добре със задачите на времето. Въпросът за доказателствата е моралът на наказателния процес, а не с юмруци по масата- това са лоши хора, за тях има оперативна информация. Даже и да е така. Даже много пъти е така, но това трябва да се докаже. Иначе опитваме във фазата на тирания, на съдебна и на прокурорска тирания, което е много опасно и не бива да се допуска.

  Професор Вучков преди няколко дни призова за тотална война срещу съдии и прокурори…
  Професор Вучков ми е добър приятел, бил съм гост в негови предавания. Не искам да коментирам казаното от него, но е много опасна тази война с институциите. Много погрешна.

  В момента как намирате отношенията МВР – Съд?
  Може да ги наречете война, напрежение, търкане… Българският език дава ситуацията. Но както и да го наречем, това не бива да става. Защо? С г-н министър-председателят се запознах в телевизия БТВ. Позволих си да кажа, нека има един адвокат, който да го посъветва, когато коментира някои неща. Той каза, когато споделяме за проблемите и успехите на едногодишното управление, нещо, което е неточно, че един съдия не може за един автомат или гранатомет да даде пробация, това е много опасно за обществото. Звучи убедително, обаче не е така. По стария закон при съкратено съдебно следствие, когато няма минимум, съдът е длъжен да приложи друг вид наказание, т.е. пробация. Ако човекът, у когото намерят автомат или гранатомет, в съдебната зала признае, че са негови,  законът задължава съдията да наложи пробация. Примерът, който Борисов даде с Гърция, че там за наркотици се съдят доживотно и право на обжалване има след 10 години, а у нас присъдите са леки, е верен. Да, обаче Гърция законът е такъв, а у нас е друг. Така че, защо да упрекваме съда, че е приложил закона? Ако този закон се промени, естествено, че съдията ще приложи именно него. Не може един министър-председател да няма съветник, който да му каже, че съдиите не са виновни. Направете законите различни и те ще ги прилагат. Авторитетът на един министър-председател се гради и се запазва, когато препоръките му са свързани с реалното изпълнение.
  Ами сега, когато пак не се предвижда, примерно по чл.339, наказателната отговорност да има минимум, един човек ако не е осъждан, ако има добри характеристични данни, като каже да, имам този автомат, но с него не съм направил нищо, и след като законът е без минимум, съдията какво може да направи? Съдията прилага закона. Даже има едно правило: “ Съдията е немият говорител на закона“, т.е. каквото пише в него, такава е присъдата.Аз не съм адвокат на съдиите, но в правото има един принцип- отдай всекиму дължимото.
  Сега, това което прави полицията, като усилия, организация, като работа е великолепно. То не е правено досега и е факт. Заслужават подкрепа, защото когато има убийства, грабежи, палежи, изнесени милиарди, а хората нямат възможност за хемодиализа, няма лекарства за онкоболните или нямат пари за операции, това е нещо ужасно. Пенсионери се бесят, защото не могат да купят на внуците си един шоколад. Мизерията е нещо ужасно в една държава. Има един принцип в европейското право, че правото на живот, се гарантира, но и правото на достоен живот трябва да се гарантира. Че ние по тези правила, не отговаряме да се наричаме европейци. Така че всички усилия на правителството за подобряване на живота, трябва да срещнат подкрепа, но когато става въпрос за съд, нещата трябва да бъдат разумни и балансирани. В Древна Гърция, съдиите били обожествявани. И в Древния Рим имало тенденция съдията да бъде бог. И това е било времето на Питагор, Аристотел, Софокъл, т.е. тези хора са били интелигентни. Теорията на Аристотел и досега е в наказателното право. Защо обожествяват съдията? Защото, когато решава едно дело, той решава съдбата на човека. Той може да притежава различни човешки слабости, но когато решава едно дело, тогата на Темида означава, че той е жрец на една богиня. Може да не е съвършен, но той трябва да бъде уважаван, защото това е стимул, той да разбере колко важна е неговата работа, а сега съдиите са на прицел, като дребен дивеч за изтребване. Те са виновни, затова, че пускат задържани. Ами като нямат доказателства, какво да направят?

  Трябва ли според Вас да има специализиран съд? Защо само в София? Говори се, че той ще се намира в ДАНС, а това не означава ли намеса на държавата в съда?
  Този специализиран съд ще бъде организиран с правилата на НПК. Доколкото се ориентирам, той ще бъде за определена категория дела, за определена категория подсъдими. Истината обаче е, че това, в голяма степен, обижда другите съдии, защото ще се избере една група съдии, за които ще се казва те са най-добрите, най-перфектните и т.н. То съвършен човек няма, само Господ е съвършен, разбира се. Хайде да кажем, че суетата и чувствата на останалите им колеги не са решаващи. Въпросът е това ще бъде ли полезно? Когато той заработи, ще се види.
  Аз не бих искал с лекота да отрека необходимостта от специализиран съд. В името на истината има забавяне на дела. Има дела, по който не се случват нещата, които би трябвало да се случват. Има основание да се отправят упреци, понякога за забавяне на делата, затова че се отлагат безпричинно, въобще неща, които не бива да стават. От друга страна, когато се наруши един прнцип за равенство, нарушават се не само законовите правила, но и чувството за човешка справедливост. Практически от какво се притеснявам аз лично? Има една възможност, ужасната възможност, ако това стане – тези съдии да бъдат под контрол на полицията. По някой път на един съдия се случва кариерата му да бъде под контрол на полицията – има да речем подозрения, че някога някъде е постъпил неправилно. Съдиите не са като Момчил Юнак, те са притеснителни хора. Защото естеството на професията им, налага да се съобразяват с всичко. Те са хора на закона, на правилата. И представете си подбор на съдии, които по една или друга причина могат да бъдат контролирани. Не грубянски и пряко, там нещата стават много фино – виж, там карай по закон. Карам по закон, но когато ти се обади един полковник от ДАНС, или един главен прокурор (нямам данни, че се правят тези неща, не съм присъствал), но има механизми, по които да се каже на съдията, че тука трябва да се кара по закон – карай по закон, но се съобразявай с наказателната политика на правителството. Което какво означава? Ако се добави след изречението „Карай по закон“ каквото и да е било друго, то означава „не карай по закон“. Точно така направи министър Маргарита Попова, а тя е изключително опитен, интелигентен юрист, великолепен професионалист. Тя каза, че трябва съдиите да си решават делата по закон, но трябва да се съобразяват с наказателната политика на държавата. Това последното изречение изречение е напълно излишно. И не трябва да се добавя, защото съдията трябва да кара само по закон, той е този, който определя наказателната политика.

  Гаф ли е подобно изречение?
  Не, не е гаф. Министърът, като член на правителството, вече действително е ангажирана с позицията му за една по-твърда наказателна политика, т.е. за арестувани хора и по-тежки присъди. Това е тезата. А, разбира се, в самия закон има възможност да се отчете какво е положението с криминалната ситуация в момента. При повишена престъпност законът предвижда увеличаване на наказанието, защото това действа превантивно, т.е. плаши другите. Това също трябва да се отчита, но не и да се изпада в крайности.
  Но ще се върна към специализирания съд – нещата са сложни. Не бива според мен, да се бърза с това. По-скоро този принцип на разпределяне на делата, които действа досега е гаранция и за законност, защото никой съдия не може да си отмени делото. А сега на конкретни съдии ще се дават конкретни дела. Явно е, че тук има нещо, което не може да не събуди притеснения.

  Още повече, че евентуално съдът може да е в ДАНС…
  Това пък вече би било много смущаващо. Разбирам, че един почтен достоен съдия, може да влезе и в Централния затвор, и в концертна зала дори и да правораздава, да приложи закона и да бъде справедлив, защото не мястото определя правосъдието, но все пак това не може да не буди смущение. Освен това има и нещо друго – в цял свят съдебните палати са дворци на архитектурата, и нашата е една от най-хубавите сгради. Целта на съдебната палата, на съдебната зала е да внуши респект. Това е част от превъзпитанието, част от атмосферата, която остава в съзнанието на обикновения – той попада в един дворец на правосъдието, където първо се казва истината, и второ- това, което отсъди съдията, е правилното.
  А то, ако специализираният съд отиде в ДАНС, остава да сложат и една изложба на подслушвателни устройства в коридора, нормално е там да ги има тези неща – това е разузнавателна служба. Символите имат значение, те показват в някаква степен същността на нещата. Така че това е нещо, което съвсем притеснително. То ако вземат да направят така – съдиите да четат присъдите в ДАНС, долу, колко му е да се направят едни големи мазета, там да бъде следствието. От мазето вкарват арестувания горе при съдията, който му чете присъдата, оттам отново в мазето. Класика. Точно така са правили по времето на Сталинското правосъдие.

  Всеки който се е сблъсквал със съда, знае, че има недоволни. Защо?
  Защото съдията не е борец с престъпността, той раздава правосъдие, справедливост. Ето, сега от МС излизат с тезата, че ако се направи допитване до хората дали са доволни от съдиите, ще се види, че не са. Ами правилно са недоволни, но това не означава, че съдиите не си гледат работата. Едно гражданско дело, единия , който го губи, винаги е недоволен. Този осъденият  на затвор също е недоволен. Шегувам се понякога, като казвам, че съдът не е публичен дом, че всеки един да е доволен от него.
  Аз съм убеден, че ще мине малко и отношението към съда ще се превъзмогне. Съдът трябва да работи безкрайно обективно, за да не се уронват устоите на държавата. В съдебната палата има една сентенция, която е великолепна- „Правосъдието е основа на държавата”. Мислил съм си, защо правосъдието? Защо не образованието, икономиката, разузнаването, армията и т.н. И съм си отговарял – защото съдията е символ на морала и справедливостта. Едно общество може да е бедно, измъчено, пострадало, но когато има морал, винаги излиза от това положение, преборва се с нещата от живота.

  
  

  http://www.obshtestvo.net/

• Михнева: Шефката на фонд „Земеделие“ прикривала измамници по САПАРД

  С криминален запис на разследващите от ОЛАФ държавната чиновничка известила мошениците как да заметат следите си.

  Разследващата журналистка №1 Маргарита Михнева хвърли поредната си бомба в публичното пространство с разкритието, че прокуратурата и службата за разкриване на измами с европари /ОЛАФ/ са подслушвани у нас криминално от висши държавни служители. Целта била да се уведомят големите измамници и да ги посъветват как да покрият следите си.

  – Марги, при разследването ти за злоупотребите по програмата САПАРД ти попадна на таен аудиозапис, правен криминално от бивши държавни служители. Що за запис е това и може ли той да предизвика държавен и международен скандал?
  – Случаят с ОЛАФ прилича на историята с Георги Първанов и размножения запис от срещата му със Симеон Дянков. Европейската комисия изпраща до ДАНС писмо с входящ номер Е 4 от 6.01.2009г. В писмото пише, на бул. “Цар Освободител” 3, в зала 214, където е сградата на държавен фонд „Земеделие“, е направен неправомерен запис на среща между ОЛАФ, Върховна касационна прокуратура и представители на държавен фонд „Земеделие“. На тази среща са присъствали и тогавашният изпълнителен директор на фонд „Земеделие“ Ализан Яхова и Георги Желев. Записът на срещата е станал без съгласието на представителите на ОЛАФ. На срещата са обсъждани досъдебни производства във връзка с фирми, които са участвали по програмата САПАРД. Представителите на САПАРД въобще не са подозирали, че след тази среща

  Яхова е предоставила звукозаписа на фирмите, които са обсъждани за неправомерно отклоняване на пари по САПАРД.
  
  От ОЛАФ въобще не са подозирали, че строго конфендициалната информация за досъдебните производства за 98-те фирми ще бъде предоставена на самите разследвани.

  Копия от записа се носят на заподозрените в източване на пари фирми по САПАРД, за да ги предупредят какви документи да крият. В ОЛАФ побесняват. Обаждат се на Бойко Борисов, на ДАНС.

  Отварям една скоба – Яхова е същата жена, която беше на онази прочута среща на Ахмед Доган преди изборите, на която той казва, че парите и властта са в неговите ръце.

  Знаеш, че, за да се дават пари от Европейския съюз, хора на ОЛАФ идват всяка седмица в България на проверки. В момента списъкът на длъжниците по САПАРД включва 98 фирми – трябва да се провери дали тези хора са излъгали Европейския съюз.

  – Какви са фирмите, за които са предполага, че са точили пари по САПАРД?
  – Сред тях има много интересни фирми – трябва да се проверяват фирми близки както до ДПС, така и такива близки до Миглена Плугчиева, бившата зам.-министър председателка. Най-интересна е една от фирмите, която е взела най-много пари от еврофонда и е на бившия шеф на кабинета на Иван Костов,

  става дума за Николай Вълчев.
  
  Той се занимава с оранжерии, чушки и домати в родния си град Пазарджик. Той също е разследван от комисията. Част от фирмите са свързани с ДПС, други с БСП, лично на мен ми стана интересна фирмата на Николай Вълчев „Ава“. Тя е взела над 2 милиона евро субсидии. Има и фирми с показателни имена като „Сокола трейд“, град Пещера, „Сокола груп“, „Сокола инвестъри“, – все от гр. Пещера.

  – С въпросния Никола Вълчев се запознаваш покрай снимките ти за филма за Демирел в Турция?
  – През 1998 г. сключих договор с БНТ и заминах за Турция да направя филм за Демирел. Тогава предстоеше посещение на Сюлейман Демирел в България и се заговори за проекта Горна Арда. Когато отидох в Турция, се срещнах с Демирел, със съпругата му и се оказа, че това е първият турчин, който е завършил в Америка инженерни науки. Името му Демирел в превод от турски означава желязната ръка. Демир – желязо, ел е ръка. Тогава се запознах с Джейлян, инвеститора на проекта Горна Арда, името му означава сърничка. Джейлян имаше 12 братя, те се кюрди, все учили на Запад. Той ми помогна много да реализирам филм за Демирел. Това е една много интересна фигура – лежал е в затвора. Тогава Джейлян имаше частно студио. Даде ми архивни материали за Демирел. В България Джейлян беше взел един офис, който се намира на ул. „Лавеле“, точно срещу рухналата сграда. Няма да забравя, че точно тогава Джейлян водеше преговори с Иван Костов във връзка с проекта Горна Арда и ми се оплакваше, че му искат комисиони. Лично Джейлян ми даде един филм за неговата фамилия.

  Неговият баща е ага Джейлян, митична фигура в Турция, на чието погребение присъства целият политически елит на Турция. След излъчването на моя филм по БНТ Джейлян покани всички водещи медии от България в хотела му в Истанбул. Там бяха всички главни редактори, бяха още Йордан Соколов, Диляна Грозданова… Аз тогава не получих покана, спомням си много добре. Отворете вестниците по това време, за да видите какви сиропи, какви помади се изляха върху Джейлян. В „Труд” и „24 часа” се надпреварваха да хвалят. Лично Джейлян тогава ми се оплака, че страшно трудно му вървят преговорите с България, тъй като човекът, който води тези преговори, се казва Николай Вълчев – шеф на кабинета на Иван Костов. Сега наскоро разбрах, че Николай Вълчев се занимава със земеделско стопанство и е един от хората, които се проверяват от ОЛАФ. Той е взел много пари от САПАРД. Името му взех от прокурора Андрей Андреев.

  Много интересно е, че Николай Стоилов Вълчев е получил парите още през 2004 г. – близо милион лева. Парадоксалното е, че следователят Андрей Андреев ми даде интервю в сградата на бившето министерство на бедствията и авариите на Емел Етем. То сега е клон на прокуратурата. Там са всички прокурори, които разследват злоупотребите по САПАРД. Много интересно е, че Емел Етем не фигурира в никакви проверки.
  Сега се говори много за проекта Горда Арда. Иван Костов не можа да осъществи този проект.

  Джейлян се отказа заради комисионите, които му бяха искани.
  
  Джейлян ми сподели, че български журналисти са му искали пари. Джейлян в момента е г-н Никой. Закъсал е. Като падна Демирал, той влезе в затвора. Продаде всичките си хотели на Гювен. Последната сделка – продаде на ЕVN Горна Арда.

  Демирел в Труция го наричаха краля на язовирите. Сега Бойко Борисов каза, че големият проект е Горна Арда. Нека да върне Бойко Борисов 12 години назад архивите, ако не ги знае, ще му покажа фирмите, за да не се повтори същата история.

  – Кой докара Джейлян в България?
  – Иван Костов.

  – И кой го изгони?
  – Иван Костов.

  – При доказани злоупотреби по САПАРД какви пари трябва да върне България?
  – Ако бъдат осъдени фирмите, трябва да върнат някъде към милиард евро.

  – Преди да стане министър на земеделието, Мирослав Найденов е имал изяви по Канал 3 – от другите медии са му отказали трибуна. Защо?
  – Точно така. Той тогава говореше за заменките на брата на Станишев по морето. Тогава Найденов обикаляше всички телевизии и никой не му даваше думата. Никой! Единствено в Канал 3 му дадохме възможност и той говори за големия проект на брата на Сергей Станишев по морето и за големите заменки. Сега всички се надпреварват да го ухажват. Сега фактически Мирослав Найденов и да иска да краде, не може. Страхотни са проверките, особено след този таен звукозапис. Представяш ли си какво самочувствие, каква наглост се изисква да записваш тайно хора на ОЛАФ, за да предупредиш разследваните как да се пазят!

  Едно интервю на Мария ДРУМЕВА
  http://www.blitz.bg/

• Новият български посланик в САЩ Елена Поптодорова встъпи официално в длъжността си

  От днес, 10 август 2010 г., новият български посланик в САЩ Елена Поптодорова встъпи официално в длъжността си, – съобщи Дойче веле.

  Извънредният и пълномощен посланик на България в САЩ Елена Поптодорова връчи днес акредитивните си писма на президента Барак Обама. По време на церемонията в Белия дом посланик Поптодорова подчерта близкото сътрудничество между САЩ и България и очерта приоритетните зони за двустранните отношения. Тя изтъкна важността на отпадането на визи за български граждани, пътуващи в САЩ и на разширяването на търговско-икономическото сътрудничество, особено по линия на инвестициите. Г-жа Поптодорова настоя пред Барак Обама за по-активно участие на САЩ в енергийните проекти в Югоизточна Европа. По-конкретното присъствие на САЩ в тази сфера би улеснило преодоляването на енергийната зависимост на България от Русия, посочи тя в речта си. Новият български посланик се спря специално върху значението на сътрудничеството в сферата на регионалната и международната сигурност.

  Това е втори посланически мандат на Елена Поптодорова във Вашингтон. По този повод заместник-помощник държавният секретар Памела Куонрад от Бюрото за Европа на Държавния департамент направи следното изявление за „Дойче веле”: „Изключително щастливи сме, че Елена Поптодорова се връща като посланик във Вашингтон. Нейното енергично присъствие, познания и способности ще дадат нов тласък на нашите крепки двустранни отношения. Убедена съм, че нашето сътрудничество ще се задълбочава.”

  Източник: http://pressclub.bg

• Георги Иванов (Чикаго): В САЩ и Канада върви безвъзвратна асимилация на българските църкви

  Георги Иванов е завършил Висшия химико-технологичен институт в София. От дълги години е в Чикаго. Работи като старши инженер в R&D отдела на престижна частна компания. Хоноруван професор е в Illinois Institute of Technology в Чикаго. Научните му интереси и многобройни публикации и патенти са в областта на полимерните материали и технологии. Проявява интерес и към историята на българските църкви в САЩ. Подготвил е за печат документална хроника по този въпрос. Разговорът е свързан с държавната политика към българите в чужбина и българските църкви в САЩ.
  

  
  Въпрос: Каква трябва да е политиката на българската държава спрямо емиграцията? 
  

  Георги Иванов: Преди всичко държавата трябва да коригира разбирането си по отношение термина „емиграция”. Времето, когато емиграцията се делеше на икономическа и политическа, (не включвам категорията на авантюристите, както и тези, които са напускали страната, за да избегнат преследване на закона) отмина. Сега в голяма степен емигрантите са напуснали България законно и законно са в страната, в която са. Причините защо са там нямат значение, те са лични. Хората нямат проблеми да се завръщат в България, когато пожелаят. Това „до Чикаго и назад” и „назад до Чикаго” го нямат за нищо. Няма вече „вражеска емиграция”, както е наричана емиграцията ни в архивите на тайните служби от времето преди 1989 година. Не виждам защо политиката на българската държава спрямо емиграцията трябва да бъде по-различна от тази към живеещите в България. Трябва да бъде еднакво добра. 
  Струва ми се, че емигрантите се нуждаят най-вече от добро консулско обслужване – подмяна на документи за самоличност, заверка и легализиране на документи, пълномощни и други. Получаването на тези услуги трябва да бъде бързо и изчистено от бюрократизъм. Имаше една добра практика в Чикаго – веднъж месечно през неработните дни консулският офис се изнасяше в някоя от черквите. Не знам защо беше прекъсната. 
  

  Въпрос: Колко е активно посолството ни в САЩ за съхраняване на българския дух и подпомагане на емиграцията?
  

  Георги Иванов: От мемоарната литература и архивни документи става ясно, че държавната политика от преди 1989 г. за съхраняване на българския дух у емигрантите е била доста активна, независимо че емигрантите нито за миг не са забравяли своята национална идентичност. Няма съмнение, че тази активност е била продиктувана най-вече от политически и идеологически съображения. Тази политика тогава среща твърд отпор от страна на емиграцията и техните многобройни политически структури на принципа – не щем ви нито меда, нито жилото. 
  Сега времената са други. Отпор няма, но няма забележима активност от страна на посолството. Предполагам, че посолството е търсено най-вече от създаваните български училища или други културно-просветни формирования за лицензиране, методическа помощ и пособия. По отношение на най-първите огнища за поддържане и съхранение на българския дух – църквите, политиката на посолството е пагубна. Там от времето на първия мандат на г-жа Поптодорова още не са разбрали какви български църкви и какви български свещеници има в САЩ и Канада, както и какви са тенденциите тези църкви да запазят или не българската си принадлежност. Няма да е пресилено да се каже, че отношението на посолството по въпроса за българските църкви в САЩ и Канада не обслужва българските национални интереси. 
  

  Въпрос: Защо е толкова важно българите в чужбина да имат църква? Много българи не са религиозни. 
  

  Георги Иванов: Не съм виждал оригинала, но съм чел, цитирам по памет, че „няма Църква като българската, която да е дала толкова много на своя народ, и няма народ като българския, който да е толкова неблагодарен на Църквата си, както е българският.” 
  Организирането на българите в църковни общини и строежа на български църкви в САЩ датира от 1907 година. Защо са го правили? Да съхранят българската си национална идентичност – вяра, език, традиции, култура. Да чуват Светата литургия на майчиния си български език: така е записано във всички архивни документи, до които съм имал достъп. Нямам други аргументи, които да противопоставя на онези българи, религиозни или не, които отхвърлят духовната връзка с майката БПЦ и игнорират важността на националния и етнически характер на Църквата в емиграция. Не малка част от днешната емиграция започнаха културно-просветителската си и обществена дейност в църквите. 
  

  Въпрос: А днес?
  

  Георги Иванов: Църквата продължава историческата си роля – да разпространява православната вяра, да обгрижва духовно-религиозните потребности, да възпитава в християнските добродетели. И всичко това на майчиния български език. За съжаление в не малка част от нашите български църкви в САЩ вече се разпореждат духовници и архиереи, които нямат нищо общо с България и Българската православна църква, нашия език, история и национални традиции. В контекста на това, бих допълнил, че не е необходимо да си религиозен, за да осъзнаеш опасностите, надвиснали над българщината в църквите ни в САЩ и Канада и да се противопоставиш на това. Ако се чувстваш българин.
  

  Въпрос: Тогава сте съгласен с „има църква, има българщина; няма църква – няма българщина”?
  

  Георги Иванов: Напълно споделям това. Православната църква в емиграция има в много голяма степен национален характер, за разлика от католическата или протестантската. Когато в разговор американци ме попитат “каква религия изповядвам” и отговоря: “източно-православна”, то следващият въпрос е: “имате ли българска църква тук?”, т.е. имането на наша църква се идентифицира със страната България. Затова има руска, сръбска, македонска, гръцка и т.н. православни църкви по света и в Чикаго. И хората казват точно така – отивам в македонската църква, например, а когато са тръгнали към католическа църква, се казва само местонахождението й, без да уточнява националната й принадлежност. Нека да бъде ясно – българска не е църквата над входната врата, на която е написано – “българска”. Това не е достатъчно. Българска е църквата, която поддържа духовна връзка с майката църква в Родината и свещеникът по време на Светата литургия споменава името на българския патриарх и Свети синод. Така е по Каноните на православната църква. Всичко останало е заблуда и манипулация, на която мнозина се поддават. 
  

  Въпрос: Защо от 1963 г. има разкол в българските църкви в САЩ и Канада? 
  

  Георги Иванов: Това е дълга история. Както споменах, българските църкви в САЩ са създавани и строени от 1907 година насетне от българи и македонци с българско национално самосъзнание. Причината за разкола е личностна с политически оттенък, придаден по-късно за пред хората. През март 1963 г. по искане на митрополита на българската епархия в Америка, епископ Андрей, в САЩ, от Светия Синод е изпратен епископ Пимен. Целта е възстановяване на връзките, прекъснати преди години под натиска на Георги Димитров. По време на разговорите от страна на няколко свещеника е поставено искането един от тях, архимандрит Кирил Йончев, да бъде въздигнат в епископски сан и той да поеме управлението на епархията в САЩ. Пимен отказва с мотива, че той няма тези пълномощия. Това дава повод на тази група свещеници да издигнат политически лозунги, че и епископ Андрей, и епископ Пимен са агенти на Държавна сигурност. Само след две седмици свикват църковна конференция и обявяват откъсването си от Свети Синод и формирането на „независима” църква начело на която е поставен архимандрит Кирил Йончев, единственият монах между тях. Година по-късно една небългарска черковна организация го въздига в чин епископ. През 1976 г. епископ Кирил самоволно и еднолично подписва договор за присъединяване към друга небългарска юрисдикция – Православната църква в Америка, ОСА. Тъжното в тази история е, че разколниците, всичките те българи с неподлежащо на съмнение родолюбие и патриотизъм, тогава манифестират като тяхна основна цел спасяването на църквите от безбожния комунистически режим. Така е записано в Епархийският им устав. Като свършел комунизмът в България, щели са да се върнат. Каква ирония.

  
  Въпрос: Комунизмът свърши… Те върнаха ли се?

  
  Георги Иванов: Сега 47 години по-късно и 21 години от края на комунистическия режим в България в отцепилите се през 1963 г. църкви от около 20 свещеника само двама или трима са българи, без да е ясно докога. Те са на доизживяване. Господ здраве да им дава. В Епархийския духовен съвет няма български свещеник, митрополитът не е българин. Черкуващите се са с неясен етнически произход. По тази причина в тези църкви вече не се чува словото Божие на български език, там не се споменава Цар Борис Kръстител, патриарх Евтимий, светите братя Кирил и Методий, отец Паисий, дякона Левски. Не се празнуват 3 март, нито 24 май, не се споменават по време на Светата литургията български Патриарси, българския народ или българското войнство, както е по изискването на канона и българските традиции. В тези църкви е прекъсната духовната връзка с майката БПЦ и е потъпкана волята на техните учредители и ктитори – да се съхрани българският национален дух. Българското в строените от българи църкви е погребано и оставено в забвение. Това се случва пред бездушния поглед на българските емигранти, българската държава и безсилния да направи нещо Свети синод.

  
  Въпрос: Значи излиза, че има сили, които вместо българска църква с български характер и традиции, се стремят да „подарят” нашата църква на друга, чужда православна институция, която не е сигурно, че ще защитава българските позиции?

  
  Георги Иванов: За съжаление това е така. Силите имат име – Православната църква в Америка и неколцина българи в расо или без расо, поставили се в тяхна услуга, за една заплата или нещо друго. И ще им харижат църквите, без да се допитат по хилядите българи дали своя принос за съграждането и поддържането им. Това е резултат и от безразличието проявявано от нас – българските емигранти и българската държава. За защита на какви “български позиции” от чужда православна институция да говорим? Те отхвърлят всичко българско. Четете им устава. Ама, нали все е православие, ще рече някой. Стига интернационализъм – имаме си Българска православна църква с 1100 годишна история и 100 години български църкви в САЩ и Канада, която да се грижи за поддържане на нашата православна вяра. ОСА е църковна юрисдикция от 1970 година, като преди това се е наричала Руска гръко-католическа църква. Нейната автокефалност не се признава от повечето Църкви по света. Наричат я дъщерна църква на Московската патриаршия.

  
  Въпрос: Как гледате на факта, че Елена Поптодорова става известна с това, че признава разколническата църква? Това не е ли разминаване и “липса на координация между институциите”, както Райна Манджукова, бившият ръководител на Държавната агенция за българите в чужбина, беше казала?

  
  Георги Иванов: Много жалко за Нейно Превъзходителство г-жа Елена Поптодорова. Впрочем, тя демонстрира особено добро отношение към една трета група свещеници. Това са тези свещеници, които не признават нито патриарх Максим, нито предстоятеля на алтернативния Синод – епископ Инокентий, т.е. те не признават институцията Българска православна църква, отрекли са се от нея и се опитват да отрекат от нея и част от българската емиграция. Тях г-жа Поптодорова награди с български медали за особени заслуги. Как ви звучи? Нейната политика по време на първия ù мандат към българските църкви в САЩ може да се оцени като вредна.

  
  Въпрос: Разкажете ни за новия устав на Българската епархия към т.н. Православна църква в Америка (ОСА)?

  
  Георги Иванов: За да се говори за новия устав, трябва да се спомене нещо за стария. Старият е приет през 1964 година по времето, когато обявилата се в разкол българска епархия в САЩ, е съставена от 100% българи и македонци с българско самосъзнание – духовници и вярващи. Без да цитирам дословно, ще посоча някои от постановленията в него, които най-добре разкриват намеренията на ОСА сега. Така в Глава І, Член 1 казва: Епархията е неразделна част от духовната цялост на Българската православна църква; Глава І, Член 3: Епархията ще се ръководи от Екзархийския устав на Българската православна църква; Глава І, Член 4: изграждането, съществуването и запазването на църквите в голяма част се дължи на българи от Македония; Глава І, Член 4: да изповядват вярата си в Бога, да се молят Нему на своя майчин български език; Глава ІІ, Член 1, буква (в) църковното богослужение в епархията да бъде на български, да се старае да запази народното минало, традиции и култура на нашия народ; Глава ІІІ, Член 2: Кандидатите за епархийски архиерей (владика) трябва да бъдат българи или американци от български произход и да притежават качества съгласно Екзархийския устав на БПЦ; Глава ХІІ, Член 3: От този Епархийски устав „Глава Първа, членове 1, 2, 3, 4, 5 и член 2 от Третата глава остават непроменливи завинаги”. Това са постулатите, които определят характера и целите на епархията и църквите – да бъде съхранена българската национална идентичност. 
  В новия устав, който може да се види в интернет, всички положения които „остават непроменливи завинаги” са променени. Останало е само думата българска към наименованието на Епархията. И това няма да е за дълго. Никъде другаде в текста не се споменава думата българска, българско, български. Липсва духовна връзка с българската Църква, липсва заслугата на българи и македонци с българско самосъзнание, че са съградили тези църкви, липсва майчиният българският език, липсва изискването владиката да има нещо общо с България.

  
  Въпрос: Какво следва от тези промени в устава? Има ли вече реална заплаха?

  
  Георги Иванов: Следва заличаване на българския етнически характер и българския дух в тези църкви. Новият епископ на ОСА многократно прави изявления против етническия характер на църквите. Следва лишаване на нашите църкви от функциите им да продължават ролята си в съхраняването на българската национална идентичност, да бъдат място за духовно, културно-просветно и социално общуване на живеещите в района на църквите българи. Свидетели сме на суспендиране на конституцията, утвърдена от създателите на Българската епархия. Свидетели сме на преиначаване на тяхната воля – да остане завинаги духовната връзка с майката Българската православна църква. Това е завещание. По американските закони и морал да нарушиш завещание е тежко престъпление. ОСА прави точно това – променя завещанието на нашите предшественици.

  
  Въпрос: Не е ли редно емигрантите заедно да намерите най-доброто решение на въпроса за църквите – в полза на всички сънародници?

  
  Георги Иванов: Редно е, естествено. Не е морално единици да решават въпроси с широка обществена значимост. Особено пък въпроси, засягащи съхранението на българските църкви, национална идентичност и дух. Тук е мястото за активно участие на посолството и министър Божидар Димитров. 
  За мен най-доброто решение е българските църкви да бъдат български и по канона, и по закона.

  
  Въпрос: Ще се обърнете ли към външния министър Николай Младенов? Още като евродепутат той беше от малкото, които се вълнуваха от българите зад граница.

  
  Георги Иванов: Опасността българите да загубят част от църквите си тук в САЩ и Канада не е внушение. Това вече се е случило. Тази тенденция продължава. Асимилацията е в пълен ход. Всеки, определящ себе си като българин или българо-американец, всеки, който има чувство за национална гордост и не е лишен от патриотични чувства, независимо дали е извън България или в България, дали е обикновен гражданин, общественик или политик , религиозен или не, да действа по съвест. Не съм следил изявите на министър Младенов като евродепутат. Прочетох негово интервю, след като стана министър, но не си спомням на кое министерство. Беше попитан защо се бил прекръстил, след като е положил клетва. Отговаря, защото е вярващ. Като такъв, да се надяваме, че може и да се ангажира в защита на българските национални църковни интереси. Жалко, че по време на първото си посещение в САЩ, като министър на външните работи през пролетта, той е общувал публично със свещеник отцепник – не разколник, нещо по-лошо – отцепник, а не с редовни клирици, признаващи БПЦ и нейния предстоятел. Отново липса на координация.
  Накрая бих искал да резюмирам и дано правилно бъда разбран. Темата е да съхраним или да оставим да ни бъдат отнети нашите български църкви – огнища на родолюбие, завещани ни от нашите предшественици в САЩ и Канада преди 100 години.

  
  Тася ТАСОВА

  Източник: Агенция „Фокус“

• Доц. Марин Паунов: Мразим с рекордна злоба всичко в държавата си

  Вярата на българина е свързана повече със суеверието, отколкото с духовността, сочат резултатите на изследване за ценностите на европейците

  Доц. д-р М. Паунов има 20-годишен преподавателски, консултантски и управленски опит в България и чужбина. За първи път въвежда в България лекционни курсове по организационно поведение и корпоративни култури. Специализирал и гостувал в редица университети в Европа, САЩ и Япония, включително Харвард. Има над 50 публикации и 9 книги. Изданието „Ценностите на българите. Съвременен портрет на европейски фон“, анализира данни, събрани в рамките на „Европейско социално изследване“, в което по представителна методика са анкетирани 43 000 лица от 21 страни. Това е достоверна основа за обосновано обяснение на много от особеностите на българския национален характер.

  – Наскоро представихте ваш анализ на данните от изследване на European Social Surveys за ценностните характеристики на европейците. То подейства като хладен душ на българите, защото се оказа, че не сме такива, за каквито се мислим.

  – Нормално е всеки да очаква да чуе добри неща за себе си. Ние, българите, образно казано, сме „обраснали” в митологеми, които не спираме да повтаряме: че сме трудолюбиви, гостоприемни, че сме надарени с особено богата душевност… За съжаление нещата не са точно такива и това изследване го показва доста добре. То е един обективен и обобщен опит за съвременна картина на днешния светоглед на европееца.

  – Оказва се, че притежаваме характер на крайностите, отговорите на ценностния въпросник ни изпращат в двата полюса на скалите. Как ще обясните подобен резултат?

  – Почти във всички ценностни измерения, които тук са общо 10, ние сме в двата полюса и сме най-крайни в отговорите. Няколко са най-стряскащите резултати. На простичкия въпрос: хората са създадени, за да си помагат един на друг или предимно да се грижат за себе си, българите отговарят рекордно уверено, че човек трябва да се занимава само със себе си. Не мисля, че това е някаква новост, защото става дума за специфичния български индивидуализъм. Това е индивидуализъм, различен от този на американци и англичани, защото е, меко казано, завистлив. Да си припомним тук култовата фраза „Не искам да съм добре, а Вуте да е зле”. Друга притеснителна характеристика е своеобразното бягство от свободата на българина. Всъщност той разбира свободата не като форма на свободомислие и гражданско достойнство – индивидуално и социално, а като скрита форма на неподчинение. Вече разполагаме и с данни срещу митологемата, че сме търпелива нация. Кротки сме само на повърхността, а под нея всеки си прави сметки как да извлече максимална полза за себе си от ситуацията.

  – Според резултатите от изследването българите мразят всичко – държавата, здравеопазването, образованието, полицията… Какво е бъдещето на такава нация?

  – Отговорите на българите, свързани с доверието в институциите, сочат пълно отрицание и липса на уважение. В случая наистина може да се говори за омраза. Дори наскоро попаднах на убедителна студия, озаглавена „Омразата като вечния двигател на българското общество”. Институциите в огромна част от българската история може би са си заслужили това отношение. Но всъщност отново става дума за крайно индивидуалистична реакция.

  – Как ще си обясните парадокса, че според изследването българина мрази властта, но в същото време неистово се стреми към нея?

  – Българите не сме много привързани към идеята за власт в класическата й дефиниция. Както вече казах, основното, което искаме, е да успеем. Властта се превръща във фактор за постигане на целите и ако ни пречи – я мразим, ако ни помага да сме по-добре – я обичаме и се стремим към нея.

  – Какво се случва с прочутото българско трудолюбие? Остава ли то ценност само по себе си или е по-скоро средство за материално облагодетелстване?

  – Българинът може да работи страшно много, но само ако това е начин той да успее или забогатее. Трудът сам по себе си не е ценност за него и само се залъгваме в това отношение. Ако отворим Българския тълковен речник и прочетем какво пише срещу думата труд, ще се натъкнем на определения като мъка, тегоба, нерадост.

  Трудът е ценност в държави като Холандия например, където доминира протестантската етика. Там да работиш е благо, което те доближава до съзидателя Бог. Между другото желанието за успех може да бъде и много хубава характеристика и на нея са базирани икономическите успехи на най-развитите държави в света. Нарича се постигаща мотивационна ориентация. Ние я имаме в рекордно високи стойности, но нямаме добри канали за реализацията й. В крайна сметка тя се изражда в едно доста грозно противопоставяне на един човек срещу друг, стремеж за надмощие и смачкване. А що се отнася до споменатия Бог и вярата на българина, те също са особени – „инструментални” и повърхностно-ритуални – и имат повече общо със суеверието, отколкото с духовността. Представям си как би звучала на полски например мъдростта ни „Вържи попа да е мирно селото”.

  – Дълги години народопсихолози като проф. Марко Семов и Иван Хаджийски формираха знанието за националния ни характер. Не е ли вече време то да се осъвремени?

  – Лично аз смятам, че има голяма разлика между проф. Марко Семов и Иван Хаджийски. Позитивизмът на Хаджийски е много силен и той много силно иска да бъде оптимист, оставайки си обаче много прецизен изследовател. И на мен би ми се искало да говоря само за хубавите черти на българина, но повечето от тях е трудно да бъдат напипани в днешно време. По-добре да бъдем честни със себе си, доколкото можем, с риск дори и да сме леко жестоки. Всичко това ще е в името на нашите деца, които, както виждате, ги няма в България. Няма ги не толкова заради идеите за реализация, а защото – опознавайки света – бяха отблъснати от действителността ни. Образно казано, ако сложим в един чувал казаното от проф. Марко Семов и журналиста Мартин Карбовски и го разтръскаме, може би ще имаме балансирания модел на адекватното съвременно говорене по темата.

  – Как най-ясно може да се опише състоянието на духа на днешния българин?.

  – Духът на българина е болен. Дълбоко съм убеден в тази диагноза и мисля, че всеки от нас го е усетил, стига кракът му поне веднъж да е стъпвал в чужбина. Духът на българина е болен и това му личи – вижте мръсотията по улиците, недостроените магистрали, политическите нрави, наглата корупция, чалга културата, която е пуснала дълбоки корени навсякъде, отчаянието на финеса, добротата, представите за успех и ценност, агресията дори у децата..

  – С какво е свързана представата на българина за успех в живота?

  – Успехът в живота за българина е дълбоко материално понятие, където особено място няма за категории като любов, приятелство и мъдрост. Може би е лесно да обясним това с трудните времена на историята ни, но има много други народи, които са преминавали през не по-малки изпитания. Пуснете си новините по телевизията и ще се убедите в подобна констатация.

  – Докъде стига хоризонтът на съвременниците ни?

  – Интересите ни се разпростират до семейството и приятелите, не по-далеч. Абстрактни идеи като глобалното затопляне не са истински вълнуващи за българина.

  – Когато заминем в чужбина, сякаш настъпва моментът на отрезвяване. Българинът сякаш става друг. На какво се дължи подобна промяна?

  – Българинът е доста интелигентен дори в уличния смисъл на думата, който включва оправност, комбинативност, адаптивност, ако щете и тарикатлък. Когато попаднем някъде другаде, успяваме бързо да се адаптираме.

  – Усещането за сигурност ли е най-търсеното в наши дни?

  – В изследването българите са рекордьори по негативизъм – най-малко си харесваме демокрацията, най-малко си харесваме стандарта на живот, най-малко си харесваме здравеопазването, образованието, политиците. Сигурно има и защо. Но между другото има едно особено черногледство у нас. Няма друга нация с абсурдната поговорка „Много хубаво не е на хубаво”. От друга страна, най-силно сме привързани към сигурността. Това е парадоксално: ако нещо толкова не ти харесва, по-добре го промени. Само че българинът чака нещото да СЕ промени, някой друг да свърши работата. А и сама по себе си промяната го плаши, защото го изважда от временния комфорт, свързан именно с обитаването на определена персонална ниша.

  – Как бихте коментирали днешните ни политици?

  – С риск да бъда обвинен в политически пристрастия, каквито всъщност нямам, мога да заявя, че през последната година у нас се случват и някои положителни неща. Най-важното е, че като че ли се разклаща наложилата се през последните 20 години перверзна и крива представа за човешка ценност, морал и добродетели. А ако трябва да обрисувам един достоен (и виртуален) образ на съвременния български политик, той би трябвало да притежава хитростта на Тодор Живков, особеното чувство за чест на Бойко Борисов, финеса и дипломатичността на Симеон Сакскобургготски, склонността към риска и родолюбието на Стефан Стамболов. Но да не забравяме, че и политиците ни са българи. Както казва Маркс, всеки народ си заслужава управниците.

  – Колко далече сме от реалността в преценката за себе си?

  – Не мисля, че толкова лесно ще рухне една илюзия, пък и не смятам, че тя е била кой знае колко дълбока. От една страна, вижте сред колко парадокси живеем. Ние сме с накърнено национално самочувствие и имаме изразен комплекс за малоценност, но щом опре въпросът до героизъм в миналото, сме почти толкова устати, колкото македонците. В същото време обичаме да отричаме родното и да се прекланяме пред всичко чуждо. Има една поговорка, която много точно описва подобна симптоматика – хубава работа, ама българска. Мъдрости като тази съществуват не случайно, защото показват някои посоки на мисленето. Картината е доста сложна и динамична, защото определени качества на характера се оказват устойчиви във времето и не търпят промяна, други пък спорадично се появяват и изчезват като отклик на конкретни социално-исторически събития. За съжаление с днешна дата ние сме, меко казано, особени на фона на съвременните европейци. И то далеч не в положителен смисъл

  – Откъде се появи толкова много агресия у нас?

  – От тази болест на духа. Един от проблемите, че никой не се интересува реално от темата за възпитанието. Кой реално възпитава децата ни? Родителите са ценностно дезориентирани, училището няма авторитет и достатъчно власт, църквата реално отсъства, живеейки в свой собствен свят, а медиите – ще ме прощавате – масово са се превърнали в лешояди заради тиражи и рейтинги или пък почти откровено се продават.

  Източник: в-к Новинар
  http://www.novinar.net/

• Дали пък управляващите не искат царят да осъди България в Страсбург

  9 месеца ГЕРБ мотае проблема с имотите, които спорно бяха върнати на Сакскобургготски, и така му дава силен коз за спечелване на делото срещу държавата

  АЛЕКСАНДЪР АЛЕКСАНДРОВ
  /Сега/

  Симеон Сакскобургготски – човекът, който на няколко пъти публично обяви, че не е искал и не иска нищо от България, има огромен шанс да я осъди в Страсбург. И да спечели много повече пари, отколкото е взел досега от дърводобива в т.нар. царски имоти, с който твърди, че се издържа. Ако всичко това се случи, вината със сигурност ще е основно на сегашните управляващи, а не на някакво тежко наследство от миналото.

  9 месеца не стигнаха на ГЕРБ, за да решат как да процедират с проблема с царските имоти. В средата на декември миналата година парламентът отне правото на бившия премиер и сестра му Мария-Луиза да се разпореждат със земи и имоти, върнати им като наследници на бившите царе Фердинанд и Борис III.

  Решението за мораториума бе предложено от лидера на РЗС Яне Янев и бе прието със 116 гласа „за“, два „против“ и 13 „въздържал се“. Тогава то бе подкрепено от ГЕРБ, „Синята коалиция“, „Атака“ и независимите от вече разпадналата се ПГ на РЗС. Мораториумът предвиди забрана за експлоатационната и строителната дейност, както и за разпореждането със сгради, поземлени имоти, земеделски земи, гори и движими вещи, които са реституирани, до приемането на специален закон.

  Още тогава от БСП и ДПС предупредиха, че заради решението на мнозинството може да бъдат заведени дела срещу България в Страсбург. А НДСВ, което дава признаци за живот единствено при такива казуси, излезе с остра декларация, в която пишеше, че „Народното събрание неколкократно пожертва конституцията пред олтара на полицейщината, популизма и злобата“. След като заплахите не подействаха, самият Сакскобургготски заведе дело в съда в Страсбург.

  Мораториумът действа вече близо 1 година, а

  няма дори чернова на обещания закон

  Ситуацията е, все едно да си купиш имот, но парламентът да ти забрани да се разпореждаш с него, тъй като някога може да се появи закон за уреждане на казуса. Точно това висящо положение дава силни козове в ръцете на Сакскобургготски.

  По нищо не личи, че скоро ситуацията ще се промени, защото управляващите нямат никаква идея какво ще правят по-нататък. Достатъчно показателен за това е фактът, че представители на ГЕРБ сондират мнения за евентуално създаване на нова комисия в парламента, която да решава въпроса с т.нар. царски имоти.

  Подобна комисия имаше и по времето на тройната коалиция. След куп заседания, експертизи и проучвания сред членовете й надделя заключението, че връщането на „царските имоти“ няма законово основание и че дори собствеността върху тях е спорна.

  Заради политическа целесъобразност обаче – все пак НДСВ бе коалиционен партньор, комисията накрая взе точно обратното решение – че царската реституция е станала на базата на решението на Конституционния съд (КС) от 1998 г. Това е и позиция на самия Сакскобургготски, а и на кметове, областни управители и правителства, които му съдействаха за връщането на имотите, които той твърди, че са негови.

  Изненадата дойде,

  когато Окръжният съд в Пловдив отхвърли исковете на Сакскобургготски и сестра му за признаване на собствеността им върху бившия дворец „Кричим“ и над 370 дка ниви. Това решение постави под огромен въпрос цялата царска реституция. Съдът прие, че решението на КС от 1998 г., с което е отменен Законът за обявяване на държавна собственост на имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници от 1947 г., на което се позовават Симеон и сестра му при всичките си реституционни претенции, има единствено правоустановяващо действие. И че то не може да възстанови пряко права на собственост на ищците.

  Ако и следващите две съдебни инстанции потвърдят това решение, държавата ще може да използва делото, за да си върне и другите имоти, като заведе съответните искове. Това трябва да направи Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ).

  Преди дни обаче министър Росен Плевнелиев обяви, че ведомството му няма пари да плати таксите за завеждането на делата. Интересна позиция, като се има предвид, че още през зимата пред парламента Плевнелиев твърдеше, че се подготвят дела за дворците „Врана“, „Царска Бистрица“ и „Ситняково“, „Саръгьол“ и къща в село Слатина. До момента нито едно от тях не е заведено.

  Тъй като общественият интерес е огромен, правителството все пак намери някакви пари, защото бяха наети три адвокатски кантори.

  Но и те ще правят само анализ на ситуацията

  На питане от „Синята коалиция“ в парламента премиерът Бойко Борисов не обясни какви точно действия ще се предприемат, не стана ясно и каква е позицията на управляващите. Все пак той обяви, че „има политическа воля за връщане на държавата на дадени неправомерно земи и имоти“. И в характерен стил хвърли вината върху предишните управления.

  После каза, че земеделският министър вече е завел дело в съда за връщането на 16 000 декара гори в Рила, които бяха дадени на Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария-Луиза от поземлената комисия в Самоков. Институцията претендира и за 5 млн. лева обезщетение за извършената сеч. „Тези процедури са скъпи и отнемат много време“, заключи Борисов.

  Цялото това поведение показва, че управляващите засега

  не смятат да решат въпроса кардинално, а на парче

  Според юристи много по-чисти са други два варианта. Първият е да се приеме закон, с който царските имоти да се обявят за държавни, а Сакскобургготски да си върне само онези, за които може да докаже в съда, че е безспорен собственик. Вторият е парламентът да приеме закон, в който изрично да бъдат изброени имотите, които се връщат на Сакскобургготски.

  Всички други половинчати решения, популистки потупвания по гърдите, деклариране на политическа воля и други подобни действия работят в полза на Сакскобургготски. И отслабват позициите на държавата за делото в Страсбург. А може би това е целта? Сакскобургготски да осъди България и после в суматохата да бъде обявено, че щом съдът по човешките права е казал, няма как да не му оставим всички имоти.

  http://www.segabg.com/

• Статуята на свободата е затворена за година

  Статуята на свободата ще бъде затворена за туристи за около година от съображения за сигурност и ремонтни дейности.

  Посетителите на една от най-известните туристически атракции на Ню Йорк въпреки това ще могат да посещават парка около статуята. От съображения за сигурност обаче достъпът на туристите до короната, долната част и поставката ще бъде забранен до 12 октомври 2011, когато ще се навърши 125-та годишнина на монумента. Проектът за обновяване на Статуята на свободата е на стойност 26 млн. долара и предвижда изграждането на противопожарно стълбище, асансьори и аварийни изходи, заяви Дейвид Люксингер, надзорник на Статуята, която е един от символите на Ню Йорк. Повече от 5 млн. души посещават известната туристическа атракция всяка година. /Ройтерс /

• Слави Трифонов аут от BTV, влиза в политиката.
  Миналия петък Слави официално потвърди новината, която “ШОУ” разкри още преди месеци. Дългия призна, че слиза от екрана, а сценаристите му обявиха кастинг за нов водещ на предаването.
  

  Слави Трифонов се изсулва като пръдня от гащи от bTV, коментират в Интернет. След като се разбра, че Дългия “сдава стола” в собственото си предаване, форумите се препълниха с догадки какво ще прави оттук нататък най-богатият български шоумен.

  Според едната версия Слави ще остане в САЩ след задокеанското си турне. Както “ШОУ” вече писа, той си има проблеми с данъчните и с ДАНС. България вече въобще не е комфортно място за живот за Дългия, който успя да си създаде доста неприятности с финансовите си машинации и “мокрите политически и икономически поръчки”, които изпълняваше чрез шоуто си и които му навлякоха много врагове. И макар че Бойко Борисов е настоящата му мишена №1, инициаторът за разправата с Трифонов е експремиерът Иван Костов, твърди сайтът razkritia. НАП също вече диша във врата му. След сигнала, подаден в парламентарната комисия за борба с корупцията от Борислав Стоянов от „Атака”, най-после излезе със становище по въпроса. Шефът на комисията Димо Гяуров обяви, че ще започне проверка на далаверите на Дългия. Освен данъчните в разследването ще се включи и ДАНС, която ще се рови в съмнителните контакти на Слави с братята Маргини и кръга около ректора на Стопанската академия в Свищов Величко Адамов. Ще бъде проверена и аферата с укриването на приходи на фирмата на Дългия „Седем осми” чрез щатската офшорка „Фулмър трейд линкс”. Паметливи припомнят, че офшорката на тв водещия е регистрирана на един и същи адрес заедно с фирми на Маргините и Величко Адамов.

  Данъчните правят и пълна ревизия на приходите на Дългия, след като се появиха съмнения в началото на годината, че той е укривал доходите си, за да си намали данъците. При тези обстоятелства нищо чудно Трифонов след щатското си турне да не се завърне у нас, докато нещата поулегнат и той се ориентира накъде ще задуха вятърът, коментират анализатори на обществено-политическите процеси у нас.

  Мнозина обаче смятат, че Дългия се готви за скок в политиката. Това отдавна се говори в общественото пространство, като се споменават имената на Георги Първанов и бъдещият му нов политически проект, както и това на олигарха Георги Гергов, който щял да спонсорира “бъдещите творчески планове” на стария си приятел Слави.

  “Чичко Славчо вече е на трамплина към политическите врътки. Телевизионните му омръзнаха. Чичкото ще да се е засилил в големото блато да цопне. В парите, пардон, в политиката. Насъбрал е достатъчно цинизъм и непукизъм и що пък да не си позлати тези придобивки?!”, пише интернет-потребетил с ник omana, а Светлана го допълва компетентно: “Слави влиза в политиката. Всичко е пресметнато. Първанов и Станишев го очакват”.

  Единствено в “ШОУ”
  ГОЛЯМАТА МУ ЛЮБОВ МАГИ Е БРЕМЕННА!

  Голямата любов на Слави – варненката Магдалена, е в напреднала бременност, видя с очите си човек на “ШОУ”. Наша проверка обаче показа, че русокосата ексманекенка не чака дете от Дългия, а от друг мъж.

  Отскоро дипломираната психоложка, която откри свой собствен център със спонсорството на още непрежалилия я шоумен, се подписва не Ангелова, както се водеше, а Данаилова. Този факт навежда на мисълта, че Жената в живота на Слави се е омъжила без шум и фанфари.

  Бременната красавица дотолкова се е потопила в трепетите и проблемите на майчинството, че напоследък дава психологични консултации само по тази тема. Маги е специализирала терапии за бременни, жени с проблемно забременяване, следродилна депресия и се занимава с това както в своя център “Емпания”, така и в специализираните сайтове, посветени на майчинството.

  ………………………………………………………..
  ДОСИЕ

  • Магдалена Ангелова-Данаилова има бакалавърска степен по „Психология” от СУ “Свети Климент Охридски” и магистърска по „Клинична психология и психоаналитична перспектива”.

  • Преди няколко години Слави й помогна да направи собствен бизнес и спонсорира нейната гордост, наречена “ЕМПАТИЯ – център за хармония , баланс и психотерапия”. Той се намира на столичната улица „Мальовица“ №1. Проверка на “ШОУ” установи, че в момента клиниката на Маги е в лятна ваканция навярно заради предстоящото й раждане.

  • Наскоро стана известно, че Трифонов е прехвърлил няколко свои имота в София на името на Магдалена.

  Източник: Блиц

  http://www.blitz.bg

• Заплати – най-високото възнаграждение сред банкерите у нас, 200 хиляди на месец

  Цветелина Бориславова се разписва срещу “само” 90 хиляди лева месечно, но годишните й премии стигат до 2 милиона лева.

  Автор:  Петър Ангелов

  Стоян Александров, познат още като Малката секира, взима по 100 хиляди лева на месец като управител на Д-банк. В неговия договор  има фиксирани премии, но те са с конкретни параметри за реализирани печалби и увеличение на активите и клиентската маса. Александров има и дял в турската банка, който му се полага според мениджърския договор. Той се равнява на пет процента от акциите на Д-банк. Любопитното в случая обаче е, че при прекратяване на договора делът веднага преминава към основните акционери на пропорционален принцип. Докато е мениджър обаче, Александров ще си получава освен заплатата и дивидент от акциите в зависимост от крайните резултати.

  Шефката на Банка ДСК Виолина Маринова пък се разписва месечно за 60 хиляди лева. Тя също ползва всички екстри на поста си и освен това голям бонус пакет за постигнати резултати. Хора от банката, която от няколко години е собственост на унгарската финансова група ОТП, коментират, че Маринова е получила в две последователни години премии по 1 милион лева за добри резултати. Собствениците на бившата вече „банка на народа” били много доволни и дори вече й предлагали пост в централата на ОТП. Там Виолина трябва да се занимава с цялостния мениджмънт на компаниите на унгарската група, които се намират на Балканския полуостров.

  Интересен е случаят с Цветан Василев, който е председател на Надзорния съвет на Корпоративна търговска банка. Освен че заема този пост, той притежава и дял от акциите в банката, който според различни източници е от 48 до 70 процента. Василев е главен акционер чрез фирма „Бромак”, където пък е едноличен неин притежател. Като собственик на КТБ той получава много солидни дивиденти, а като председател на Надзорния съвет пък взима заплата, гласувана и одобрена от самия съвет. Всъщност освен че е основен собственик, Цветан Василев е и главният действащ мениджър на банката. Така неговата заплата е около 80 хиляди лева на месец. Като акционер обаче той получава годишни дивиденти в размер, който варира от 10 до 35 милиона лева. Това прави доходите на българския банкер доста солидни и го поставят твърдо в челото сред неговите колеги в бранша.

  Доста високи са възнагражденията и на главния мениджър на Райфайзенбанк в България Момчил Андреев. В банката той съвместява длъжностите председател на управителния съвет и изпълнителен директор. Като такъв Андреев получава около 100 бона на месец и се ползва с пълното доверие на ръководството. Заради добрите си резултати като управляващ мениджър преди три години той е получил и правото да изкупи дял от 6 процента от акциите на преференциална цена. Андреев е получил и много солидни премии в периода 2006-2008 година, когато банката се наложи като водеща на пазара на потребителските кредити в страната. Според източниците ни той е вземал премии по няколко милиона лева на година заради отличните постижения.

  Много добри пари взима и главният изпълнителен директор на Първа инвестиционна банка Мая Георгиева. Тя получава по 40 хиляди всеки месец, но при нея има апетитен бонус пакет и отлични социални придобивки. Според условията на стимулиране при постигане на силни финансови резултати тя може да получи премия дори от 4-6 милиона евро на година.

  Шефката на Инвестбанк Петя Славова пък се разписва срещу 60 хиляди лева всеки месец. Тя притежава чрез “Феста холдинг” 73 процента от банката, а като физическо лице има дял от 19,2 процента. Реално обаче Славова е почти едноличен собственик, след като има дял във Феста от 80%. В Инвестбанк тя е на длъжност председател на надзорния съвет. Заради отличните си позиции и контакти с държавните структури банката управлява доста голяма част от бюджетните средства и по този начин има солиден финансов ресурс на разположение. Славова пък освен заплата си всяка година получава и дивидент, който варира от 12 до 30 милиона лева в зависимост от печалбата и решенията на Общото събрание.

  Стигаме и до една от най-популярните бизнесдами в България, особено в последните две години – Цветелина Бориславова. Тя е председател на Надзорния съвет на СИБанк и в същото време притежава 22 процента от акциите на банката. Според нашите информации приятелката на премиера се разписва срещу 90 хиляди лева на месец, но годишните й премии възлизат на суми от порядъка на 800 хиляди до 2 милиона лева. Дивидентите пък са от 4 милиона до 15 милиона лева. Така тя получава доста солидни пари като действащ мениджър в банката и като собственик едновременно. Нейните позиции бяха скрепени в началото на 2009 година, когато Бориславова продаде голяма част от своя дял СИБанк на исландският милиардер Тор Бьорголфсон. Тогава тя договори да остане на поста председател на надзорния съвет, а чрез дял от 22 процента си запази и правата на акционер.

  Сега банката е една от най-активните на пазара и също има солидни позиции в обслужването на държавния бюджет. По правило заплатите и бонус пакетите на главните банкови мениджъри са в пъти по-големи от тези на техните заместници. Така например ако главният изпълнителен директор получава по 60 бона на месец, неговият заместник се радва на 25 хиляди. Шефовете на клонове в провинцията пък получават суми от 2 до 5 хиляди лева на месец в зависимост от това за коя банка работят. Така големите пари остават за големите началници, както е и в чужбина.

  Източник: Блиц

  http://www.blitz.bg

• Колкото – толкова!

  За безпримерния ни лидероцентризъм

  Автор: Иво Атанасов

  Днес ми позвъня другар – председател на партиен клуб в една от столичните общини. Обади се да ме пита защо толкова мразя Станишев.

  Формулирането на този въпрос не е дотам проста работа, както вероятно му се струва. Защото не аз съм махнал Станишев отнякъде, а той – мен отвсякъде. Аз и до ден днешен, наред с критиките, подчертавам и плюсовете на шефа на БСП. Докато той ме унизи, когато бях на върха на славата си – и като изборен процент, и като рейтинг – обществен и партиен.

  Основание за толкова подлежащия на съмнение извод на другаря бил фактът, че съм се обявил за оставката на Станишев. О, разбира се, казах, с него начело вече сме в улица без изход. Но Вие бяхте ли на Бузлуджа, попита човекът, видяхте ли колко хора имаше там? Отговорих, че съм бил на двайсет Бузлуджи и там винаги се е събирал доста народ. Сергей сигурно ще съумее да мобилизира партията, но политиката борави с големи числа, ако искаш да побеждаваш, ти трябват от милион нагоре. И ако смятам, че е добре да се оттегли, то е не защото мразя него, а тъй като обичам БСП.

  Последва неизменният в такива случаи напоследък въпрос: че кой тогава – единият Румен ли, другият ли, кой? Сиреч – няма кой! Мил въпрос и симпатичен отговор за хора, забравили кой беше Сергей преди девет години. Или не искащи да си спомнят.

  Човеко, казах му, хайде да погледнем нещата в очите. През 2005 г., след два мандата в опозиция и когато БСП беше във възходяща фаза, Сергей едва докара резултата до 30 процента. При по-читав лидер можехме да вземем и абсолютно мнозинство, както го направиха Жан Виденов и Иван Костов, а Симеон Сакскобургготски и Бойко Борисов стигнаха почти до границата на самостоятелното мнозинство. Да допуснем, че Станишев ще възстанови до голяма степен доверието към себе си. В това няма никакво съмнение, оживи се другарят. Е, добре, попитах най-приятелски, до колко ще го възстанови? Ясно е, че до 30 процента няма да може. Тогава докъде – до 15 ли, до 20 ли! За къде ще сме с тези проценти? Не разбираме ли, че не само лидерът, но и нещо радикално трябва да променим?

  Колкото – толкова, отсече председателят, може би дългогодишен, на основна организация в БСП!

  Това е положението! Партията може да губи, но лидерът й не трябва да се критикува. Критиците му може и да са прави, но не само не бива да получават подкрепа, а и трябва да се поставят на мястото им. Трудно е да се характеризира еднозначно тази масова нагласа в БСП. От една страна, благодарение и на този лидероцентризъм, може би най-силен в сравнение с която и да е друга политическа формация, социалистическата партия устоява на изпитанията на времето. От друга страна обаче, ако стоящият на върха не е достатъчно почтен, може да върти партията на малкия си пръст. Лилов и Виденов имаха не само вътрешно достойнство, но и отговорност пред БСП, и се оттеглиха. Без съмнение, и Първанов щеше да сдаде поста, ако не беше спечелил президентския вот през 2001 г.

  Станишев губи избори след избори – два за европейския и един за нашия парламент, но и през ум не му минава да се оттегли. За себе си сигурно е прав – щом нагласата е „Колкото – толкова!“, защо да не се възползва от нея? 15-20 процента го устройват. От БСП няма да зависи почти нищо в парламента, но нали маите ще са вътре! Колкото до лявата политика – ако избирателите наистина чак толкова я искат, да бъдат така добри да гласуват по-масово за нас!

  Не мога да Ви надприказвам, каза другарят в слушалката, завиждам Ви за словото. Ех, човеко, въпросът въобще не е в това, кой по-умело подрежда думите! Важното е да направим така, че партията да побеждава в името на лява България, а не да служи за личното добруване на неколцина! Но как да сме оптимисти при този безпримерен лидероцентризъм?

  9 август 2010
  http://www.ivoatanasov.info

• Като председател на ДАБЧ, ми се иска българските граждани по света, които имат двойно гражданство, да имат повече права

  За изработването на новия Изборен кодекс Агенция „Фокус” разговаря с Росен Иванов – председател на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ).
  
  Фокус: Г-н Иванов, Държавната агенция за българите в чужбина участва ли и как в изработването на изборния кодекс? Поддържате ли връзка с временната комисия, която е ангажирана с този въпрос?
  Росен Иванов: Засега агенцията не участва в изработването на кодекса, поне по отношение на българите в чужбина, въпреки че имаме отлична комуникация с г-жа Искра Фидосова и с правната комисия. Но може би е някакъв технически пропуск от страна на законодателите. Въпреки всичко, аз съм убеден, че те ще се допитат до нашето мнение. Засега мисля, че нещата ще претърпят промени във вида, в който сега съществуват. 
  Фокус: За кои избори смятате, че българите в чужбина трябва да могат да гласуват? 
  Росен Иванов: На първо място смятам, че трябва да могат да гласуват за президент на Република България, защото и по Закон и по Конституция президентът е държавен глава на всички българи. Априори това следва да се приложи. Още повече, че е в неговите правомощия да подпомага българите в чужбина. На второ място, разбира се, това са изборите за Народно събрание. Българските граждани по света имат право да участват пряко в избирането на народни представители, т.е. да упражняват своето избирателно право. Доколкото следя информацията, в тази посока са и предвижданите законодателни инициативи и промени в действащото законодателство. Гражданите на Европейския съюз не би трябвало да имат проблем да участват и в изборите за депутати в Европейския парламент. Това са нещата, които мога да кажа, по-скоро от собствено име, отколкото от името на институцията, която представлявам, тъй като ние не сме ангажирани пряко с участие в създаването на този изборен закон. 
  Фокус: Много се коментира въпросът дали българите в чужбина трябва да могат да гласуват на местните избори. Каква е вашата позиция?
  Росен Иванов: Местното самоуправление е по-народното управление, ако мога да кажа, тъй като кметовете на общините стоят по-близо до проблемите на хората. Не мисля, че е удачно българските граждани в чужбина да могат да гласуват за местни избори. Това е лично мое мнение. Мисля, че българските граждани в чужбина имат повече интерес и полза от изразяване на своя вот за националните институции. Местните институции решават проблеми на хората от определен ареал или регион от територията на България. Връзката на българските граждани от чужбина с тези места, в които те биха били вписани евентуално като избиратели, е по-скоро схематична. В интерес на истината живеем в 21-и век и както много се тиражира в медиите – светът е станал едно голямо село, така че контактите на българските граждани по света с родните им места не е толкова сложен проблем. Изразявам частно становище. За мен като председател на Държавната агенция за българите в чужбина би било много по-добре българските граждани да имат колкото се може повече права. 
  Фокус: Очаквате ли да се въведе електронно гласуване за сънародниците ни зад граница? Какви са възможните начини за гласуване?
  Росен Иванов: 21-и век сме, така че няма как да избягаме от модерния начин на общуване. Не мога да дам точно становище дали сега е моментът да бъде въведено, защото не зная доколко технически е възможно да бъдат сведени грешките до санитарния минимум, при който може да се гарантира едно точно и безпристрастно отчитане. Убеден съм, обаче, че електронното гласуване трябва в бъдеще да присъства в нашия политически живот. А ако наистина бъде възприета някаква форма и бъде намерен начин, по който то да стане достатъчно сигурно, това би било чудесно най-вече за българите в чужбина. Така че аз го подкрепям.
  Фокус: Сегашният член 65 на Конституцията забранява депутат да става лице, което има друго гражданство различно от българското. Ще могат ли българите, които живеят в чужбина и имат друго гражданство, да бъдат избирани за депутати?
  Росен Иванов: Въпросът ви има два възможни отговора. Първият, като председател на Държавната агенция за българите в чужбина, ми се иска българските граждани по света, които имат двойно гражданство, да имат повече права. Приемането на един такъв вариант не би бил в противоречие с политиката на Държавната агенция. Напротив – би бил в унисон с нея. Като юрист, като частно лице обаче смятам, че управлението на държавата би следвало да се осъществява само от граждани на Република България, имам предвид само с българско гражданство. Приемането на чуждо гражданство от български гражданин, независимо по какви причини, има един морален аспект – този българин, който има това право, особено и като гражданин на Европейския съюз, го упражнява, но тогава се поставя въпросът – интересите на коя държава той защитава повече и няма ли този дуализъм в гражданството да се пренесе и да стане дуализъм в политиката. Като лично мнение изразявам моето становище, че може би на сегашния етап е по-редно управлението на държавата, управлявайки пасивното избирателно право, да бъде приоритет единствено и само за български граждани. 
  Фокус: Породиха се много коментари от българи от чужбина, че те трябва да могат да се включат в политическия живот у нас. Други отбелязаха, че за да отпадне член 65 на Конституцията, е необходимо да се свика Велико народно събрание. 
  Росен Иванов: Всеки има право да изразява своето мнение. Аз благодаря на нашите сънародници зад граница, че така активно участват в този процес. Повтарям, че като председател на Агенцията подкрепям това тяхно искане, но като юрист имам друго становище. Чудесно е, че нашите сънародници изразяват такава политическа активност и така усърдно следят политическия живот в България. Това е много добър знак, че те не се откъсват от живота – не само културния, не само обществения, но и политическия живот. Това вещае само добро за нашата държава. 
  Фокус: Вие споменахте, че досега от Временната комисия за изработване на Изборен кодекс в парламента не са ви потърсили. Вие смятате ли да установите контакт с тях? 
  Росен Иванов: Другата седмица имам разговори в парламента по промяна на закони, които касаят нашата дейност като агенция. Не бих имал нищо против да поговорим и по въпроса с изборното законодателство, стига Временната комисия да смята, че ще бъдем от полза аз или някои от моите колеги, с които работим заедно. С удоволствие бих се включил и аз, и колегите. Ние нямаме право да се крием от тези проблеми и да бягаме от отговорностите. След като сме приели да бъдем служители в тази агенция, това означава, че трябва да се занимаваме с всички проблеми, които интересуват нашите сънародници. Така, че да – ако има интерес, бих се включил аз или моите колеги. 
  Фокус: Какви са очакванията ви за промените, касаещи българите в чужбина, които ще залегнат в Изборния кодекс? 
  Росен Иванов: Само предварителни и на базата на това, което казах. Нямам представа какво ще се приеме. Не искам да правя прогнози – дано бъде добро и за българската политическа система, и за българите зад граница. 
  

  Аделина ГЕОРГИЕВА

  http://www.focus-news.net/

• Много ярки звезди на „Аполония“

  На театралната сцена, в концертните програми и изложбените зали, в джаз клуба, на литературните вечери – звездите очертават космоса на 26-тите Празници на изкуството в Созопол. Звезди на всички изкуства блестят всеки ден в програмата на Празниците на изкуствата „Аполония“, които тази година са от 28 август (събота) до 5 септември (неделя) в Созопол.

  Пианистите Людмил Ангелов (ludmilangelov.com), Милчо Левиев (milcholeviev.net) и Марио Григоров, цигуларите Минчо Минчев и Албена Данаилова, оперният бас Орлин Анастасов, джазмените Живко Петров, Ангел Заберски, Венцислав Благоев, Веселин Веселинов-Еко, Михаил Йосифов… – няма сцена без звезда на „Аполония“.

  В театралната програма

  са абсолютните върхове на изминалия сезон – „Приятнострашно“ от Яна Борисова (реж. Галин Стоев) и „Отворена брачна двойка“ от Дарио Фо и Франка Раме (реж. Мариус Куркински) на Театър 199 и „Нордост“ от Торстен Бухщайнер (реж. Василена Радева) на Младежкия театър „Николай Бинев“.

  Театър „София“ ще представи своя хит „Електра или Свалянето на маските“ от Маргьорит Юрсенар с Цветана Манева, Лилия Маравиля и Калин Врачански, както и премиерата „Господин Колперт“ от Давид Гизелман.

  Малък градски театър „Зад канала“ идва с „Дама Пика“, Театър „Българска армия“ – с „Последни поръчки“.

  А Русенският театър готви изненада с най-новото предизвикателство на режисьорката Десислава Шпатова (desislavashpatova.com) – „Конструкция на освободеното въображение“ по четири едноактни пиеси на Йожен Йонеско.

  Традиционният за „Аполония“ Театър на маса изненадва с премиера на „Ковачи“, първата пиеса на Алек Попов.

  Другата премиера на маса е не по-малко интригуваща – „Малага“ от швейцареца Лукас Берфус с режисьор Десислава Шпатова и актьорите Снежина Петрова, Владимир Пенев и Вежен Велчовски.

  Камерните концерти

  ще започнат с изява на Людмил Ангелов и неговия, организиран за първи път в Созопол, майсторски клас и ще завършат по традиция с майсторския клас на Минчо Минчев от Аркутино.

  Албена Данаилова, концертмайстор титуляр на Виенските филхармоници и Виенската опера, е подготвила програма заедно с майка си, пианистката Виолета Попова.

  В останалите вечери ще се изявяват челистът Александър Сомов и цигуларката Люси Джийл от Англия, преподавателките във Виенския университет за музика и изпълнителски изкуства Барбара Гислер – флейта и Десислава Атанасова – пиано, пианистът Александър Лиалиос, баритонът Алек Аведисян и др.

  Марио Григоров – пианист и композитор с успешна кариера във филмовата индустрия в Холивуд (mariogrigorov.com), е поканен да открие 26-ите Празници на изкуствата с концерт, който подготвя заедно с Елица Тодорова, Стоян Янкулов и Веселин Веселинов-Еко.

  Амфитеатър „Аполония“

  без никакво съмнение ще се напълни и за Карандила Брас Бенд и приятели, БТР с Христо Мутфчиев, Миро, Любо и приятели, Ансамбъл „Филип Кутев“.

  Особен цвят има в концертите Over and Over, в който евъргрийни заедно с Васил Петров ще пее… оперният бас със световна слава Орлин Атанасов, както и в „Догодина по същото време“ с Белослава (beloslava.hit.bg), Живко Петров, Росен Захариев, Димитър Семов и Антони Рикев.

  Една типична за „Аполония“ атракция подготвят рокаджиите ветерани от Dirty Purchase.

  Джаз програмата

  в Клуб ОББ тази година е посветена на паметта на толкова рано напусналия музиката и света Румен Тосков-Рупето, един дългогодишен верен приятел на созополския фест.

  Премиерни са концерти, в които той до последния миг се подготвяше да участва – Astor for Four – Музиката на Пиацола, Концерт в памет на Оскар Питърсън, Концерт, посветен на 100-годишнината от рождението на Джанго Райнхард.

  Тромпетистът Михаил Йосифов тази година участва със секстет и с неочакван гост – известния английски актьор Бен Крос, който изпълнява поп и рок песни в джаз аранжименти, както и популярни джаз стандарти.

  Милчо Левиев е нарекъл соловия си концерт One jazz Man, а новият проект на Христо Йоцов се казва Percussion Impact. Заедно със Стоян Янкулов майсторите ще демонстрират виртуозно и разнообразно използване на ударните инструменти, а ще ги подкрепя пианистът Милен Кукошаров.

  В Клуб ОББ ще се представи и групата от САЩ The Dust Busters – виртуозни изпълнители на кънтри и блуграс.

  Както всеки път, излюючително богата е

  литературната програма

  на „Аполония“ – премерно ще бъдат представени книги на Деян Енев, Алесандър Секулов, Георги Лозанов, Петко Бочаров, Леони Ходкевич, Димитър Бочев, Силвия Чолева, Георги Господинов и Никола Тороманов, Владислав Баяц, Евгени Клинчаров…

  Изложбените зали

  ще бъдат изпълнени с изкуството на Славка Денева, Дечко Узунов, Георги Бояджиев-Бояджана, Ясен Гюзелев.

  Всяка вечер от 23 в читалище „Отец Паисий“ ще има специално подбрани нови

  български игрални и докментални фими:

  „Стъклената река“, „Стъпки в пясъка“, „Ако някой те обича“ и разбира се – „Мисия Лондон“.

  http://www.vesti.bg/

• Ревизоро: Парите от контрабандата отново отиват в хора на правителството

  „Разни Шперплати, Шушумиги и Хитлери се уволняват от митниците, но не се наказват. В момента те си харчат парите. На тяхно място идват други, което не променя престъпната схема. Реформата там се прави не от когото трябва“, категоричен е Емил Димитров- Ревизоро.

  „Сега е времето Бойко Борисов да реши дали ще бъде зависим от чуждите лобита с тяхно назначение в митниците, или те ще зависят от лично неговия избор“. Това заяви бившият шеф на митниците от правителството на НДСВ Емил Димитров-Ревизоро в студиото на БТВ по повод твърденията на самия него от миналата седмица, че Ваньо Танов ще бъде сменен с човек, „препоръчан“ от САЩ. „Всичко това е като една електронна игра. Когато тя се повреди, ти я рестартираш, а ако не проработи, си купуваш по-нова версия. Ако и тогава няма ефект, разбираш, че джойстикът е счупен. В момента от няколко страни се опитват да пробутат джойстик на премиера Бойко Борисов“, описа образно Ревизоро страните, които се опитвали да лобират за нов шеф на митниците пред премиера.

  Според него парите от контрабандата отново отиват в хора на правителството, тъй като реформата в митниците е започната не от когото трябва. „Когато аз бях шеф на митниците, се опитвахме да свалим процента на контрабандата от 12% на 7%, сега той е 50%… Уволняват се митничари като Шперплата, Шушумигата и Хитлера, но те не се наказват, а само се спира „бизнеса“ им, който се развива в митниците. Сега те си харчат спокойно парите“, заяви Ревизоро. На тяхно място идвали други, но схемата не се променяла, а МВР в това отношение само отчитало дейност, твърди бившият шеф на митниците от времето на Царя. Ревизоро също констатира факта, както доста политици и от ляво, и от дясно напоследък, че на практика тази една година от управлението на кабинета „Борисов“ е загубена за страната ни.

  http://frognews.bg/

• <<
• 1
...
• 368
• 369
• 370
• 371
• 372
• 373
• 374
• 375
• 376
• 377
• 378
...
• 415
• >>