Всички авторски страници

Авторски

• За година 9 хил. млади образовани българи са напуснали

  За година около 9 хил. българи с квалификация са напуснали страната и са намерили реализация в чужбина, сочат данни на Асоциацията за изследване и развитие на гражданското общество (АРГО).

  Тази информация изнесе във вторник председателят на асоциацията Даниел Панчев, който ръководи проект „Заедно срещу младежката безработица“, съобщава Медиапул.

  Панчев посочи, че има трайна тенденция младите хора все по-трудно да си намират първа работа, а липсата на реализация принуждава голяма част от тях да работят в сивия сектор на минимална заплата, без трудови договори и осигуровки.

  Липсата на възможности за реализация на младите хора води до увеличаване на апатията и демотивацията им.

  Към юни безработните младежи до 29 години у нас са над 60 хил. души. Делът на младежите без квалификация и специалност е 64.8%, а с основно и по-ниско образование са половината – 52.1% от всички безработни младежи.

  В България младежката безработица е 25 %, което е близо до средните за ЕС стойности – 20%.

  Общо около 5 милиона са безработните млади европейци, а много от останалите работят временно или заемат длъжност, която е под квалификацията им.

  Проект „Заедно срещу младежката безработица“ е финансиран по европейската програма „Младежта в действие“ и ще продължи от юли до октомври т.г. Той ще привлече млади хора от шест страни от региона – Словакия, Словения, Унгария, Турция, Люксембург и България.

  Те ще участват в обучение в България, на което ще бъдат представени проблемите и възможностите в борбата с безработицата, както и уменията за младите хора при кандидатстване на работа.

  Ще бъде създадена онлайн платформа за възможностите, които се предоставят на младите хора като обяви за работа и стажове, информация за европейските програми „Учене през целия живот“ и „Младежта в действие“.

  Източник: Кафене.нет
  http://kafene.net/

• „Нашенци в Македония“, книга на Таня Мангалакова

  “НАШЕНЦИ В МАКЕДОНИЯ” – сред торбешите в Македония и Самуиловите българи в Гърция и Албания

  Книгата “Нашенци в Македония” е пътешествие сред няколко малко познати, но много интересни общности – сред торбешите, както и сред потомците на Самуиловите българи в Мала Преспа (Албания) и Северна Гърция. Авторката следва маршрутите на българския историк и етнограф Васил Кънчов, който преди около век създава монументалния си труд “Македония – етнография и статистика”. В него Кънчов описва торбешите като българи мохамедани, дава статистика за българите в Мала Преспа – Албания, и за българските села в Егейска Македония.
  Авторката пътешества в географската област Македония, днес в границите на няколко държави, разказва за срещите си с потомците на етническите българи в торбешките села, за деветте българоезични села в Мала Преспа – Албания, за наричаните от Атина “славяногласни елини” в Северна Гърция. Тя открива, че хората там помежду си се наричат нашенци, до ден-днешен пазят своя български говор, който наричат нашенски. В ХХІ век нашенци са част от българското културно пространство. Чрез срещи с обикновени хора, политици, артисти, гурбетчии из целите Балкани се търси отговор на въпроса за обърканата идентичност, показва се как тези хора са едновременно българи, македонци, граждани на Европа, в крайна сметка – нашенци!
  Книгата е разделена на три глави. В главата “Сред торбешите” за първи път в България се представя тази етно-културната общност от 120 – 150 хил. души , населяваща Република Македония, с традициите и говора, който звучи из планините на Дебър и Струга. Авторката описва торбешките села в района на Стружки Дримкол (Боровец, Лабунища, Октиси), а също и в Дебърско – град Дебър, областта Център Жупа (селата Център Жупа, Брощица, Новак, Коджаджик) и долината на река Радика (селата Скудрине, Жировница, Горно и Долно Косоврасти), както и срещата си с изселник от село Цветово (областта Торбешия в Македония), в Бурса, Турция. Авторката прави паралели между торбешите в Македония и помаците в село Рибново, България, както и с гораните в Косово и Албания. Тя изследва традициите на торбешите, които имат мюсюлмански традиции, празнуват Байрама, но едновременно с това пазят и християнски традиции – посрещат пролетта с мартенички, празнуват Джурджевден (Гергьовден, 6 май), Митровден (Св. Димитър Солунски Чудотворец, 8 ноември), Танасовден (Св. Атанасий Валикий, архиеп. Александрийский, 31 януари).
  Книгата представя през погледа на самите торбеши тяхната множествена идентичност – една част от тях се самоопределят като македонци с ислямско вероизповедание, други – като отделна торбешка културна общност, трети – като турци или албанци, но всички помежду си се наричат “нашенци”. Мнозина свързват потеклото си с богомилите, дошли от България.
  Главата “Из Егейска Македония” е основана на пътни ескизи от Гърция, където времето заличава българския диалект, който се говори от около 105 хиляди души. В земите на някогашното царство на Самуил в Кастория (на български Костур), Флорина (на български Лерин), Едеса (на български Воден), и край Преспа т. нар. „славяногласни елини” все още пеят и говорят на стар български диалект. В Република Македония този говор се нарича македонски, в България учените и потомците на бежанците от Егейска Македония го смятат за български диалект. В Беломорска Гърция “славяногласните” са скритото малцинство, за което няма официална статистика. Авторката се среща с гръцкия славист Федон Малингудис, според когото в района на Флорина (Леринско) има 50 – 60 хил. “славяноезични”. Тя цитира доклада “Евромозайка” на Европейската комисия от 1996 г., според който в Гърция 30 хил. души говорят български и 75 хил. души говорят “славяномакедонски”. В тази глава са описани срещи с нашенци в района на Едеса (Воден), гр. Кастория (на български Костур) и околните села Василеада (на български Загоричане), Варико (на български Мокрени), о. Свети Ахил в Преспанското езеро, където е гробът на цар Самуил, и с. Герман, където е открит Самуиловият надпис. Минавайки през тези селища, авторката отбелязва как по-старото поколение е запазило българския си говор, който постепенно се губи при техните синове, дъщери и внуци.
  В главата “Из Мала Преспа” се разказва за днешните потомци на Самуиловите българи от девет села в Мала Преспа, край Преспанското езеро в Албания, където живеят около 5 – 7 хил. нашенци. Авторката описва срещите си в град Корча и в селата Пустец с остров Мали Град, Долна Горица, Глобочани.
  Книгата е документална, nonfiction, основана на пътните бележки от, интервюта, снимки, стари песни, изпети от нашенки из Балканите, сватбарски истории.
  В Македония авторката пътешества сама, ползвайки местния транспорт, често пеша или на автостоп, в Гърция и Албания – с група приятели. Следвайки уникалния метод на Васил Кънчов, включващ и пътуване с “чун” (трикоруба лодка) в Преспанското и Охридското езеро, тя описва потомствени рибари. Живяла е сред монахините в манастира “Св. Георги Победоносец” в село Райчица, Дебърско, където през лятото на 2009 година започва ръкописа.
  Книгата е във формат 16 на 23 см, 160 страници с луксозно приложение с авторски снимки. С вплетения в съвременния български език автентичен диалект на героите книгата “Нашенци в Македония” представлява гид за една по-малко известна част от Македония. От различните източници, както и от свои проучвания на място Таня Мангалакова публикува статистики за тези малко известни етно-културни малцинства.
  “Нашенци в Македония” се издава с помощта на г-н Станимир Илчев, депутат в Европейския парламент от групата “Алианс на либералите и демократите за Европа”, избран с листата на НДСВ.

  ––––––––––

  Таня Мангалакова е родена на 17 декември 1966 г. в Стара Загора, завършила е журналистика в СУ “Климент Охридски” през 1989 г. Работи като кореспондент на “Osservatorio sui Balcani” за България и координатор във фондация “Балкански политически клуб”. Автор на книгата за гораните “Нашенци в Косово и Албания” (януари 2009, ISBN: 97895445102).

  Сред торбешите в Македония и Самуиловите българи в Гърция и Албания
  Книга на Таня Мангалакова

  Книгата “Нашенци в Македония” е пътешествие сред няколко малко познати, но много интересни общности – сред торбешите, както и сред потомците на Самуиловите българи в Мала Преспа (Албания) и Северна Гърция. Авторката следва маршрутите на българския историк и етнограф Васил Кънчов, който преди около век създава монументалния си труд “Македония – етнография и статистика”. В него Кънчов описва торбешите като българи мохамедани, дава статистика за българите в Мала Преспа – Албания, и за българските села в Егейска Македония.
  Авторката пътешества в географската област Македония, днес в границите на няколко държави, разказва за срещите си с потомците на етническите българи в торбешките села, за деветте българоезични села в Мала Преспа – Албания, за наричаните от Атина “славяногласни елини” в Северна Гърция. Тя открива, че хората там помежду си се наричат нашенци, до ден-днешен пазят своя български говор, който наричат нашенски. В ХХІ век нашенци са част от българското културно пространство. Чрез срещи с обикновени хора, политици, артисти, гурбетчии из целите Балкани се търси отговор на въпроса за обърканата идентичност, показва се как тези хора са едновременно българи, македонци, граждани на Европа, в крайна сметка – нашенци!
  Книгата е разделена на три глави. В главата “Сред торбешите” за първи път в България се представя тази етно-културната общност от 120 – 150 хил. души , населяваща Република Македония, с традициите и говора, който звучи из планините на Дебър и Струга. Авторката описва торбешките села в района на Стружки Дримкол (Боровец, Лабунища, Октиси), а също и в Дебърско – град Дебър, областта Център Жупа (селата Център Жупа, Брощица, Новак, Коджаджик) и долината на река Радика (селата Скудрине, Жировница, Горно и Долно Косоврасти), както и срещата си с изселник от село Цветово (областта Торбешия в Македония), в Бурса, Турция. Авторката прави паралели между торбешите в Македония и помаците в село Рибново, България, както и с гораните в Косово и Албания. Тя изследва традициите на торбешите, които имат мюсюлмански традиции, празнуват Байрама, но едновременно с това пазят и християнски традиции – посрещат пролетта с мартенички, празнуват Джурджевден (Гергьовден, 6 май), Митровден (Св. Димитър Солунски Чудотворец, 8 ноември), Танасовден (Св. Атанасий Валикий, архиеп. Александрийский, 31 януари).
  Книгата представя през погледа на самите торбеши тяхната множествена идентичност – една част от тях се самоопределят като македонци с ислямско вероизповедание, други – като отделна торбешка културна общност, трети – като турци или албанци, но всички помежду си се наричат “нашенци”. Мнозина свързват потеклото си с богомилите, дошли от България.
  Главата “Из Егейска Македония” е основана на пътни ескизи от Гърция, където времето заличава българския диалект, който се говори от около 105 хиляди души. В земите на някогашното царство на Самуил в Кастория (на български Костур), Флорина (на български Лерин), Едеса (на български Воден), и край Преспа т. нар. „славяногласни елини” все още пеят и говорят на стар български диалект. В Република Македония този говор се нарича македонски, в България учените и потомците на бежанците от Егейска Македония го смятат за български диалект. В Беломорска Гърция “славяногласните” са скритото малцинство, за което няма официална статистика. Авторката се среща с гръцкия славист Федон Малингудис, според когото в района на Флорина (Леринско) има 50 – 60 хил. “славяноезични”. Тя цитира доклада “Евромозайка” на Европейската комисия от 1996 г., според който в Гърция 30 хил. души говорят български и 75 хил. души говорят “славяномакедонски”. В тази глава са описани срещи с нашенци в района на Едеса (Воден), гр. Кастория (на български Костур) и околните села Василеада (на български Загоричане), Варико (на български Мокрени), о. Свети Ахил в Преспанското езеро, където е гробът на цар Самуил, и с. Герман, където е открит Самуиловият надпис. Минавайки през тези селища, авторката отбелязва как по-старото поколение е запазило българския си говор, който постепенно се губи при техните синове, дъщери и внуци.
  В главата “Из Мала Преспа” се разказва за днешните потомци на Самуиловите българи от девет села в Мала Преспа, край Преспанското езеро в Албания, където живеят около 5 – 7 хил. нашенци. Авторката описва срещите си в град Корча и в селата Пустец с остров Мали Град, Долна Горица, Глобочани.
  Книгата е документална, nonfiction, основана на пътните бележки от, интервюта, снимки, стари песни, изпети от нашенки из Балканите, сватбарски истории.
  В Македония авторката пътешества сама, ползвайки местния транспорт, често пеша или на автостоп, в Гърция и Албания – с група приятели. Следвайки уникалния метод на Васил Кънчов, включващ и пътуване с “чун” (трикоруба лодка) в Преспанското и Охридското езеро, тя описва потомствени рибари. Живяла е сред монахините в манастира “Св. Георги Победоносец” в село Райчица, Дебърско, където през лятото на 2009 година започва ръкописа.
  Книгата е във формат 16 на 23 см, 160 страници с луксозно приложение с авторски снимки. С вплетения в съвременния български език автентичен диалект на героите книгата “Нашенци в Македония” представлява гид за една по-малко известна част от Македония. От различните източници, както и от свои проучвания на място Таня Мангалакова публикува статистики за тези малко известни етно-културни малцинства.
  “Нашенци в Македония” се издава с помощта на г-н Станимир Илчев, депутат в Европейския парламент от групата “Алианс на либералите и демократите за Европа”, избран с листата на НДСВ.

  **** **** ****
  Таня Мангалакова е родена на 17 декември 1966 г. в Стара Загора, завършила е журналистика в СУ “Климент Охридски” през 1989 г. Работи като кореспондент на “Osservatorio sui Balcani” за България и координатор във фондация “Балкански политически клуб”. Автор на книгата за гораните “Нашенци в Косово и Албания” (януари 2009, ISBN: 97895445102).

• Не си живял тук 10 месеца – не гласуваш

  С проф. Михаил КОНСТАНТИНОВ, член на ЦИК, разговаря Валентина Петкова/Труд/

  -Проф. Константинов, докъде стигна Изборният кодекс и ще бъде ли приет той след лятната ваканция на депутатите?

  – Изборният кодекс е практически готов. Остава да се уточнят някои политически параметри на закона, което ще бъде направено не от временната комисия по изработването му, а от депутатите в пленарната зала.

  Срокът за предаване на Изборния кодекс и влизането му в зала е 11 септември т. г. Получи се внушителен документ от около 300 члена. Това е един от най-сложните и безспорно е най-важният български политически закон.

  – По този Изборен кодекс ще се провеждат всички видове избори?

  – Да, това е първият голям успех на Изборния кодекс, защото чрез него ще се гласува на всички видове избори – парламентарни, местни, президентски, евроизбори. Ако някой ден се реши да се гласува за Велико народно събрание, пак ще е по този закон.

  Само че тогава ще се избират не 240, а 400 депутати. Така се уеднаквяват технологиите и най-сетне българите ще гласуват по един и същ начин. А не на всеки избори да им сменяме правилата в движение.

  Вече няма да има три или четири централни избирателни комисии и да цари хаос, както е в момента, а ще има една ЦИК. Тя ще произвежда всички избори.

  Срокът на пълномощията й ще е 4 или 5 години. В нея 19 души ще се избират по предложение на политическите парламентарно представени сили. Всяка, партия, която има евродепутат, също ще има право на представител.

  – Кои са постиженията на Изборния кодекс?

  – Много добре е, че ще се регулира най-сетне гласуването в чужбина, което предизвиква толкова много спорове и вълнения.

  – Да, но не е ли отстъпление, че в чужбина няма да се гласува само в посолства и консулства, а и на други места?

  – Това не може да се нарече отстъпление. Щом има представител на българските власти в секциите, според мен е разумен подход. Досега нямаше такъв представител, поради което нямаше и контрол.

  – Това означава ли, че в Турция секциите няма да са четири, колкото са посолствата и консулствата, а много повече?

  – На територията на едно посолство или консулство може да се открият повече от една секция. Така че в четири представителства може да има 8 секции. Но аз съм склонен да говоря не само за Турция. Турция и САЩ и др. са държави извън Европейския съюз.

  Там ще се осигури възможност за гласуване под контрола на държавата. Т. е. държавата ще открива секции и ще праща свои представители,които ще отговарят за документите.

  А не посланикът да загуби всички изборни книжа и да получаваме абсурдни протоколи без подписи, каквито случаи имаше. Така че това безспорно е пробив.

  – Въвеждането на принципа на “уседналост” ще спре ли турските автобуси с гласоподаватели?

  – За да гласува човек на местни избори, трябва истински да е живял последните 10 месеца на мястото, където ще даде своя вот. Това се гарантира чрез неговия постоянен и настоящ адрес.

  – Най-вече чрез настоящия му адрес?

  – Точно така, защото по принцип всеки има постоянен адрес. Дори хора, които живеят по 50 години в чужбина и не стъпват в България, също имат постоянен адрес.

  Който иска да гласува, да дойде от чужбина и да живее тук 10 месеца преди изборите. Така е по цял свят и няма за какво да се спори. Българин, който е живял достатъчно дълго в Париж или Лондон, има право да гласува за кмет на тези градове.

  По същия начин англичанин, французин или друг гражданин на ЕС, който е живял достатъчно дълго в София, ще може да гласува за кмет на столицата ни. Това е разумният подход. Не можеш да избираш местни орган на властта там, където не живееш.

  – Уседналостта ще важи само за местните избори?

  – Да. Ще има и някакъв вид уседналост за евроизборите, при които се гласува само от европейска територия, и т. н.

  – Новият Изборен кодекс ще посочи ли по каква избирателната система ще се гласува в България? Отказахме ли се от мажоритарни избори?

  – Тия псевдомажоритарни избори се оказаха голяма глупост и се изхвърлят. Миналата година БСП се самоуби с тези поправки, хем бяха предупреждавани. Така че в България ще се гласува по пропорционална система с регионални листи.

  Ще си има 31 листи, за да са свързани депутатите с определен район и хората да могат да ги откриват при съответен проблем.

  – Какво в Изборния кодекс ви притеснява?

  – Това, че се предвиждат много високи преференциални прагове. На теория хората ще могат да пренареждат листите, но на практика няма да стане, ако се запази непосилният праг от 15% за преференциалните листи.

  – Какъв трябва да е този процент, за да има смисъл от преференция?

  – Не повече от 5%. Доказала го е световната изборна практика. Аксиома е, че 10% праг блокира преференциите. За 15% не искам и да говоря, защото той ги изтребва както препарата “Райд” трепе насекоми.

  – Партиите не искат нисък праг, защото се страхуват, че ще загубят контрол върху листите си?

  – Точно така. Има и един друг страх – да не би кампанията по места да се изроди в борба между кандидатите от една партия, които почват да се псуват един друг.

  За съжаление моето очакване е, че депутатите ще се спрат на 10% и преференциите пак няма да действат. Ако ги оставят 15%, ще е цинично. Тогава е по-добре да ги няма.

  Така само усложняваме работата на комисиите да броят преференции. А и бюлетина на ЦИК става двойно по-дебел и т. н.

  – Каква ще е съдбата на т. нар. бизнес партии?

  – Има различни варианти и отново залата трябва да реши този въпрос. Единият вариант е в местни избори да участват партии, които имат структури в поне 50 общини. Това обаче може да бъде атакувано пред европейските институции, защото в Европа има партии със съвсем регионално значение.

  Например защо трябва, като ще избираш кмет в силистренско село, да имаш структури в Благоевград. Няма логика и това вероятно няма да стане. Друг начин да се ограничат бизнес партиите е, като се изтегли регистрацията напред във времето поне 3 месеца. За да не стават комбинации в последния момент.

  – Изборният кодекс предвижда ли мерки срещу купуването и продаването на гласове?

  – Трябва абсолютно строго да се следи и наказва купуването и продаването на гласове. Едното от предложенията е да няма алтернатива – затвор или глоба. Нека остане само затвор, за да ги видим какво ще правят.

  Сега е много лесно. Бизнесмена го хващат, той вади 2000 лв., които са му джобните пари за сутринта, и ги дава.

  И какво става? Нищо. Но ако лежи три години, да видим няма ли да си помисли, преди да купува гласове. Криминализацията на покупко-продажбата е наложителна.

  – Кога ще се въведе у нас електронното гласуване?

  – Вероятно догодина ще има електронно гласуване, но само пилотен проект. По света никой не си е позволявал да го въведе изведнъж.

  – На кои избори ще влезе в сила?

  – Знаете, че догодина изборите ще са две в едно – местни и президентски. Проблемът е, че трудно се гласува електронно при местни избори. Поначало то е пригодено за президентски, парламентарни и европейски избори. А ако пуснем електронно гласуване за президентските, а за местните се ходи в секциите, нали се сещате какво ще стане.

  Така че се обмисля как да стане пилотният проект. Като аз говоря само за гласуване по интернет. Личното ми мнение е, че гласуването с машини в секции е пълна глупост за България. От това няма полза, а машините са много скъпи – един глас излиза над 1000 лв.

  – Защо в Индия гласуват с машини?

  – Защото са неграмотни. Колкото и да е абсурдно, неграмотни гласуват по-лесно с машина, отколкото с химикалка. Защото те не знаят химикалката да я ядат ли, или да си бъркат в ухото с нея, тъй като някои не са виждали такова нещо през живота си…

  – Друг голям проблем у нас е оспорването на изборните резултати, което се извършва дълго и неефективно.

  – Оспорването на изборните резултати, което сега по закон се извършва чрез четири-пет органа, може да става само чрез главния прокурор и чрез Върховния административен съд. Само те ще имат капацитет да разследват сигнали и да ги пращат на Конституционния съд.

  Както знаете, миналата година имаше две особени мнения на уважаваните съдии от КС Румен Ненков и Благовест Пунев, че всъщност главният прокурор само като пощенска кутия препредавал искане за касиранена избори.

  Според депутати и тези конституционни съдии, за които говоря, трябва подобни искания да се мотивират. Т. е. и главният прокурор, и ВАС са органи, които имат много голяма власт по конституция.

  Те трябва да извършат първо собствено разследване и като се убедят, че има основание, да препратят сигнала. Всеки може да прави жалби, но това не значи, че КС трябва да се превърне в разследващ орган.

  – Кога ще стане факт новият Изборен кодекс?

  – До края на годината. Времето от 11 септември до декември е предостатъчно и за обществен дебат. Разчитам медиите да се включат в тези дискусии.

  Досега в комисията бяха поканени много неправителствени организации и специалисти, които си казаха становищата. Комисията беше отворена към общественото мнение. Надяваме се този процес да продължи.

  Източник: в-к Труд
  http://www.trud.bg/

• Българската национална кухня (поглед назад в историята)

  Българската кухня се съхранява от османско влияние до XIX в. Гозбите на българското Средновековие са „скромни, но чисто приготвени“. Нашият принос в европейската кухня е изобилието от тестени и млечни храни.

  Автор: Иван Петрински*

  Към средата на ХV в. българските земи постепенно се възстановяват от кървавото османско нашествие. През 1439 г. френски пътешественик вече ни уверява, че в Пловдив може да се види „голямо изобилие от всякакви храни, добри по качество и евтини“. Кратък преглед на други пътеписи показва неоспоримо, че подобно явление се наблюдава навсякъде другаде, не само в Тракийската низина. А граф Д’Отрив през 1785 г. с учудване и възхита отбелязва, че „тази България, чието име плаши, е една от най-хубавите страни в Европа“.

  Масовото хранене все още пази средновековния си характер – никой няма достатъчно време нито за дълго приготвяне на сложни ястия, нито за продължително заседяване около трапезата.

  Основна всекидневна храна са безквасният хляб и кашите,

  приготвяни непосредствено преди ядене. Дори през 1553-1562 г. хлебарството не е обособен занаят и в големите български градове. Всяка къща си пече хляба направо в жарта (в селата) или в подница (в градовете). За гости или по празници се приготвят млини в глинени подници (грубо наричани днес „сач“). По-тънките варианти на това ястие се мажат с масло, с мас или със сметана и се редят една върху друга, образувайки ранните форми на обичаната днес баница. Тестото по Черноморското и по Беломорското крайбрежие се замесва с морска вода, която съвсем точно дозира солта в готовия хляб.

  Все пак празничните хлябове, хлябът в обителите и у градските първенци се замесва много често с квас, но дори до ХVIII в. сведенията за такъв хляб са редки.

  Всъщност хлябът остава основна, а често и единствена, всекидневна храна в цяла Европа до началото на ХХ в. В западните покрайнини на континента чак до ХVIII в. хлябът дава до 90 % от необходимите калории дори на аристократичните пирове. Пак там по същото време бедните селски и градски домакинства не могат да си позволят хляб всекидневно, а преживяват с по-засищащите каши. В разговорния език на южноиталианските строителни работници съществува, разбира се, дума за „хляб“ и, отделно дума за „всичко, което се яде с хляба“. Едно изследване от 1903 г. (Ил. Янкулов, 1912) за храната на българските ученици показва, че 52% от тях закусват само хляб (или хляб и сол), а средно 36 % обядват същото. Изобщо не закусват и/или не обядват 3-5 % от българските ученици в началото на ХХ в.

  Всички извори за ХV-ХVIII в. показват недвусмислено, че храната на османския поробител се различава съвсем отчетливо. Първоначално, според Бертрандот де ла Брокиер, те „се задоволяват с малко: къс недопечен хляб, сурово малко пресушено на слънцето месо . . . От шепа брашно забъркват каша, с която поминуват цял ден 6 или 7 души.“ (1432 г.) Изглежда скоро след това с донесения от тях от Азия ориз усвояват приготвянето на ориз с овнешко месо, което се превръща в тяхна основна и всекидневна храна за следващите три века (данни в изворите от 1552, 1576, 1582, 1616, 1640, 1665, 1675, 1703, 1740, 1787/88 г.). Това е всекидневната храна и за османската войска, както показват безброй напълно достоверни исторически извори. Овце се отглеждат масово и навсякъде, за да бъдат задоволени главно нуждите на османската войска и администрация. И колкото и да преувеличава турският пътешественик Евлия в средата на ХVII в. („пролетно време в Рила изкарват по сто хиляди овце от седемстотин кошари [= 70 млн. (?)]“), няма съмнение в масовото отглеждане на овце. Що се отнася до овчето месо, според пътешественика Гийом Антоан Оливие през 90-те години на ХVIII в., овцете по българските земи имат „по-крехко месо от това в нашите страни [Франция]“. Маслото обаче „запазва една малко неприятна миризма, с която се свиква бързо“, според същия източник. Пътешественикът Стефан Герлах обобщава категорично за 1572 г., че „турците . . . не разбират никак от готвене“ именно поради еднообразието на храната им. Същото впечатление добива и Ханс Дершвам през 1552 г.

  Не съществува нито един исторически извор до края на ХVIII в., който да показва, че българите ядат ориз. Дори тези, които го отглеждат за османската войска по течението на Марица (подробни сведения от 1717 г.). Всъщност първите сведения за ориза са от българския царски двор в средата на ХIV в. Вносният, и очевидно скъп продукт не получава до края на века никакво разпространение извън замъците и градските къщи на българската аристокрация.

  Английски пътешественик нарича ястието, приготвено му с жито вместо с ориз за вечеря в Хасковско през 1785 г., „български пилаф“ – „вари се, докато омекне, и сетне се насища с някаква мазнина – сметана, мас“. Едва в началото на ХIХ в. оризът постепенно започва да измества житото в ястията, приготвяни с булгур, например. Можете с голяма доза сигурност да си представите всички ястия, които днес се приготвят у нас с ориз, в средновековен български вариант – с булгур, с жито или с ечемик. И ще бъдете напълно прави . . . По българските земи все още могат да се срещнат средновековните варианти на известни и обичани днес ястия – загъната в лозови (по-късно – в зелеви) листа смес от жито и кълцано/нарязано/мляно месо, например. Всъщност витките, приготвени по този начин, почти не се отличават по вкус от приготвените с ориз.

  * * *

  С повече желание и упоритост българската средновековна кухня може да бъде възстановена напълно задоволително за онези, които държат да са българи и на масата. Ако след това към средновековния пласт се добавят и съвременни ястия от началото на ХIХ в. до днес, но в същия стил и старателно очистени от небългарски названия и чужди наслагвания, ще получим в чист вид националната си кухня. Нея можем да браним в засилващата се глобализация, защото храната е важен етнически белег.

  Двайсетият век, и особено столовото хранене през втората му половина, циментира значителен брой предимно турско-арабски названия на ястия, чиито корени са в средновековната българска кухня, и които нямат нищо общо с арабската или с турската готварска традиция. Вместо да бъдат потърсени чисто българските названия, запазени често само в регионалните им варианти. Така вместо небългарското „сарми“, известни впрочем още в средновековната българска кухня, днес можеше масово да се използва родопското „витки“; вместо „кайма“, „изобретена“ в ранна Византия – общобългарското „мленина“; вместо „айран“ – още живото „мътеница“, любима напитка още от най-ранното българско средновековие; вместо унгарското (през румънски) „палачинки“ и още по-грозното „катми“ – старинното и запазено някъде и до днес „млини“, които са най-ранната форма на хляба в новокаменната епоха (VII-IV хил. пр. н. е. за нашия край на Европа).

  Наред с много други тъжни неща в съвременния ни живот днес не само не се наблюдава процес на връщане на българските названия на ястията, но двете най-гледани телевизионни готварски предавания заливат всекидневно с езикова помия доверчивите зрители. А всеки път, когато главните „кулинари“ на републиката се опитат да търсят историческите корени на едно или друго ястие, добавят безчет неверни данни и явни измислици.

  Ако у нас съществуваше например Министерство на културата, то можеше да подтикне активното опознаване и съхраняване на българската национална кухня. В една съседна нам държава в югоизточна посока министерството им на културата отвоюва редица привилегии на заведенията за обществено хранене, включително и за бързо хранене, които предлагат на посетителите си ястия от местната кухня с местните им имена.

  Така тези заведения биха могли да се справят с безмилостното нашествие на международните вериги от заведения за бързо хранене, а българските национални ястия може би няма да потънат безследно в жулиените и дресинга, които ни заливат отвсякъде.

  Всекидневното хранене на българите през ХV-ХVIII в. се състои главно от тестени и млечни произведения, ако вярваме на многобройните пътешественици, които пресичат земите ни преди всичко с дипломатически мисии. Точно такава виждат впрочем българската кухня и летописците на кръстоносните походи няколко века по-рано. Към основната всекидневна храна трябва да се добавят зеленчуците и плодовете, често диворастящи, с които нашата земя щедро ни дарява.

  През 1547 г. френски пътешественик видял да се продава кисело мляко в платнени торбички. При покупка се полагало и съответното количество счукан чесън към него. По това време киселото мляко още се яде солено, като основно ястие, както и по времето на пътуването на Теодор Метохит през българските земи през 1299 г. Едва от 1827 г. е едно английско сведение за подправянето на киселото мляко със захар.

  Стефан Герлах видял за продан хляб, сирене, кисело мляко, понякога и свинско месо, а в Царибродско имало „погачи, ягоди, сирене, мляко, масло за продаване“. Французинът А. Пуле пък можел да си купи през 1657/1658 г. в София „хляб, плодове, топло подсладено мляко, печено месо, яйца и всякакви плодове“. Румънецът Д. Ралет през 1858 г. ни умилява с неговото „Гозбите бяха скромни, но чисто приготвени – баница и млечна каша с царевично брашно.“ Царевицата току-що е навлязла в храненето на българина.

  Значително е сортовото разнообразие на отглежданите култури. В Сярско се отглеждат 6 вида ориз, а в Солунско 7 вида пшеница според турския пътешественик Евлия. Той всъщност малко преувеличава, а понякога го подозираме и че послъгва. При дългите му пътувания възхитата му е насочена единствено към хубавата храна и към „красотата на момчетата“ в местата, които посещава. В Македония, продължава чревоугодникът Евлия, се наброяват 32 сорта череши, като най-прочут бил сортът „кози цицки“; около Филипи при устието на Места – съвсем дребни вкусни жълти сливи, от тях става „хубав компот [т. е. шербет]“, но ги и сушат; в Охрид виреят 9 сорта дюли, 24 вида превъзходни сливи и още толкова вида круши.

  Отглеждат се значителен брой домашни животни. Между 1573 и 1578 г. Стефан Герлах видял много говеда и свине в Софийско, Ихтиманско и Пазарджишко. От тяхното месо си купуват и пътуващите.

  Условията за лов също са отлични

  Българите в Беломорието ловят през зимата птици. Около Петрич през 1652 г. Евлия е на лов за кошути, елени, сръндаци, зайци. Жан-Клод Флаша в края на ХVIII в. отсяда в с. Прилеп, Бургаско, и удовлетворен отбелязва: „Дивечът е изобилен“. Лов на чучулиги се организира в Одринско според Руджер Йосип Бошкович. Всъщност още Ханс Дершвам прави уточнението, че поне през 1555 г. „от Одрин започва България“.

  Въпреки наличието на сигурни указания за огромен брой отглеждани домашни животни, както и за лов и риболов поне на чуждите пътешественици месо е предлагано много рядко преди началото на ХIХ в., което все пак вероятно предполага рядката му употреба и сред българите. Един английски пътешественик ни уверява, че „българите не ядат много месо“ даже през късната 1829 г., но това едва ли е поради вродено вегетарианство. Още по-малко можем да приемем някаква историческа обусловеност, въпреки че в богомилската книжнина за съвършените богомили и катари е указано, че „ако някой яде месо, яйца, сирене или нещо друго от животински произход, прави го за своята гибел“. Изглежда, че във все още замогващото се българско възрожденско общество месото е недостатъчно. Въпреки това през същата 1829 г. се твърди, че от дивите прасета в дъбовите гори „българите правят най-хубавата шунка на света“.

  Отношението към месото и месните продукти е нееднозначно

  и в останалата част на Европа. Дори през 1921 г. френският лекар д-р Pascault в книгата си „Неправилното хранене като причина за израждане“ твърди, че населението на Франция между 1840 и 1921 г. се е увеличило с 12%, но потреблението на месо е нараснало с цели 90 %, което му се струва притеснително въпреки изключително ниското равнище на потреблението на месо до 1850 г. в западните покрайнини на Европа въобще. В средата на ХVIII в. средното годишно потребление на месо във Франция не надвишава 23.5 кг, или 6.5 гр дневно, и продължава да пада през следващия един век. При това и тези данни се смятат от повечето изследователи за твърде оптимистични (Ф. Бродел, 1999). Изглежда и в началото на ХХ в. д-р Pascault изразява общото схващане, че месото е „слабо хранително“, то само съдейства за „препълването на стомаха“.

  Пак от Стефан Герлах научаваме, че в средата на ХVII в. на рибния пазар в Цариград (Балък базар) се предлага „неизброимо количество риба“. По българското крайбрежие летният улов се суши „на пръти, по покривите и керемидите“, а зимният се осолява в каци. И рибата, и невероятните количество стриди („вид вкусна морска мида“) „гърците [т. е. православните] ги ядат по време на пости“. Същото научаваме и от Евлия – „неверниците ядат много миди, стриди и други морски буболечки“.

  За зимата при наличие на излишъци част от добитата храна се консервира. Руджер Йосип Бошкович през 1762 г. видял у тракийските българи нещо, което наподобява много днешните бульони на кубчета. Полуфабрикатът можел да се съхранява повече от месец дори през лятото и съдържал месо, месни сокове, и „други отлични съставки“. Разтварял се в гореща вода и бил готов почти веднага.

  Консервират се и плодове. Конрад Якоб Хилтебранд наблюдава с интерес през 1657 г. как българите колари, наети за превоза му от Одрин до Белград,

  ядат „истинска супа от грозде“,

  което, разбира се, е грозденица – начин на съхраняване на грозде със синап или хрян, налагано в големи глинени съдове. В юридически документ за делба в София от 1762 г. се споменава пък „туршия от круши“.

  Когато изброяваме какво яде българинът преди ХIХ в., вероятно трябва да отбележим и какво той не би ял в никакъв случай. През 1740 г. до днешното с. Недялско, Ямболско, пратеничеството, в което участвал капитан Шад, било във възторг от огромния брой костенурки, които необезпокоявани се разхождали около пътищата. Чужденците с удоволствие обогатявали трапезата си с тях за ужас на местното българско население. Капитан Шад твърди, че нямало откъде да вземат ни гърне, ни чиния или каквото и да е друго за приготвянето на ястията с месо от костенурки, тъй като българите се страхували да не плъзне зараза от кретащите гадинки. Всъщност отдавна, още в богомилската книжнина, в „Писмо на Евтимий от Акмония“ са изброени нечистите животни, от които е ял дяволът – змия, скорпион, куче, котка, жаба и мишка, лисица, вълк, пантера. Употребата им за храна водела според богомилите до „опетняването на душата“. Очевидно костенурките се смятат за част от забранителния списък чак до ХХ в.Този възглед изглежда станал всеобщ в българското средновековно общество, при това запазил завидна устойчивост.

  Извори

  Салата от моркови, 1665 г., Пирот: „Между другите им ястия има една салата, направена от ситно нарязани едри моркови с прибавени към тях малко чесън и стар лук и всичко подправено с кисел оцет и мед.“

  Таратор с моркови, 1665 г., Пирот: „Имат и една друга подобна на тази салата [вж. предходната рецепта], но вместо оцет в нея сипват кисело мляко, и то студено. Тези две салати ядат с голям апетит, и то с лъжица.“

  Млини, 1785 г., с. Клокотница, Хасковско: „Hish-meleh е нещо като палачинка от брашно и сметана. На различните български трапези е различно: тук е най-малко вкусно – прилича на дебел пудинг и с бучки неразбъркана сметана на повърхността. Другаде представлява 5-6 тънки листа, които нарочно се отделят един от друг . . .“ Представляват „тънка набраздена маса с твърдостта на изгорена кора.“

  Български пилаф, 1785 г., с. Клокотница, Хасковско: Житото „се вари, докато омекне, и сетне се насища с някаква мазнина – сметана или мас.“

  Риба с яйца, 1801 г., обителта „Хилендар“: Яйцата и рибата се задушават с лук и малко олио, като по този начин „се запазват вкусни и свежи за няколко дни“. „Ядат се студени“ и „са основно ястие за цялата планина [Света гора]“.

  Млини, 1827 г., вероятно с. Банево, Бургаско: Домакинята направила за гостите си смес от вода, брашно и яйца. В кръгла желязна тава, напомняща „шотландски тиган“, се изпичат тънки кори, които се редят последователно в чиния и се намазват с масло и сирене. Поднесени били на трапезата с чиния кисело зеле, кана вино и малък съд с ракия. Докато приготвяла вечерята, домакинята не изпускала от ръце хурката си.

  Гостилничарска вечеря, 1829 г., с. Лалково, Елховско, и с. Прилеп, Бургаско: В българска кръчма били приготвени за вечеря яйца, пържени в много животинска мазнина с лук.

  http://www.segabg.com/

  ––––––––––-
  * Вижте вчерашната статия (линк) от същия автор, който публикува често във в-к Сега, от където е и този интересен разказ за националната ни кухня.

• St John the Baptist’s bones ‘found in Bulgarian monastery’

  The remains of St John the Baptist have been found in an ancient reliquary in a 5th century monastery on Sveti Ivan Island in Bulgaria, archaeologists have claimed.

  By Nick Squires in Rome

  The remains – small fragments of a skull, bones from a jaw and an arm, and a tooth – were discovered embedded in an altar in the ruins of the ancient monastery, on the island in the Black Sea.
  A Greek inscription on the stone casque contains a reference to June 24 – the date on which John the Baptist is believed to have been born.

  We found the relics of St John the Baptist – exactly what the archaeologists had expected,“ said Bozhidar Dimitrov, Bulgaria’s minister without portfolio and a former director of the country’s National History Museum, who was present when the stone urn was opened.
  „It has been confirmed that these are parts of his skeleton.“
  Exactly how the relics ended up on the island is a mystery, but Mr Dimitrov said they may have been donated by the Christian Church in Constantinople when Bulgaria was part of the Byzantine Empire.
  But other experts cast doubt on the claim, saying carbon dating tests were needed before the bones could be identified as belonging to Christ’s baptiser.
  Many countries around the Mediterranean claim to have remains of St John, including Turkey, Montenegro, Greece, Italy and Egypt.
  St John, who is especially revered by the Eastern Orthodox Church, foretold the coming of Christ before being beheaded on the orders of King Herod, with his head served up on a plate.

  More info
  http://www.novinite.com/

• Как ще ги стигнем германците…

  Светлана Георгиева /Дневник/

  В очите на германския бизнес в България „прусаците на Балканите“ се оказаха балканци с представи за правила и ред, които нямат нищо общо с пруските. В четвъртък представителите на германската икономика връчиха на премиера Бойко Борисов готови проекти за промяна на 24 закона, които основно спъват правенето на бизнес в страната. Пакетът от 101 предложения е уникален заради детайлното му изпипване – предлаганите законопроекти са експертно написани, мотивирани и готови за обсъждане и гласуване.

  В приятелския мач, в който министър-председателят се е заиграл с германските инвеститори, резултатът е 1:1. След като той ги скастри през пролетта, че тук не работят както в Германия, сега пък те му

  отговориха с цял „каталог“ срещу „вратичките“

  капаните и несправедливите разпоредби, с които преливат иначе „хармонизираните“ български нормативни актове, като се започне от конституцията.
  Твърди се, че Борисов останал впечатлен от колосалния труд на бизнесмените.

  Въпросът е дали ще се съобрази с него така, както нахоканите инвеститори Е.ОН и „Сименс“ по негови думи заработили по-добре след получените критики. Едва ли, ако съдим по скептичната му реакция на най-демократичното предложение – по германски образец да се разреши на физическите и юридическите лица да сезират Конституционния съд с индивидуални жалби срещу законови разпоредби, които нарушават основни права и свободи.

  Според Борисов идеята нямала бъдеще заради изискването от две трети от гласовете в парламента за промяна на основния закон. Ясно е, че постигането на съгласие по толкова чувствителен за политическата класа въпрос ще е трудна работа, но пък тя го дължи на обществото вече 20 години. Така че нека поне пробват, гражданите ще запомнят кой е гласувал против правото им и ще намерят начин да отвърнат.

  Нито едно парламентарно мнозинство досега не рискува да даде право на избирателите пряко да атакуват противоречащите на конституцията разпоредби.

  Вместо това едва през 2006 г. омбудсманът получи това правомощие, за да го упражнява в интерес на гражданите. Четири години по-късно можем категорично да кажем, че това не се случи и от деветте искания на „обществения защитник“ само едно защитава изцяло обществения интерес – промяната в Гражданския процесуален кодекс, която забрани да се запорират сметките на общините. В същото време според правозащитника адвокат Михаил Екимджиев това е

  единственото мислимо средство за защита срещу лошите закони

  което би редуцирало значително броя на делата срещу България пред Европейския съд в Страсбург. България е сред малкото европейски държави, които все още не са дали това право на гражданите си. Както и вероятно е една от малкото, които разполагат с толкова политизиран и лобистки настроен Конституционен съд. Така че – дотук силен песимизъм относно някаква промяна.

  Друга от ключовите препоръки на германския бизнес е със закон да се задължат българските дипломатически представители в чужбина да оказват помощ на българските граждани и юридически лица.

  Абсурдното на пръв поглед заради елементарността си предложение всъщност дава цялата картина на бездушие и незаинтересуваност на представителите на държавата зад граница, и особено в Германия, откъдето инвеститорите очевидно са натрупали впечатления. Само който не е опирал до българско посолство, не е наясно за какво става дума.

  И понеже е твърде вероятно премиерът да е от тази категория, най-лесно ще му е да се запознае със сайта на германското посолство в София, което е на разположение на гражданите си 24 часа в денонощието благодарение на дежурен служител, чийто мобилен телефон е оповестен на видно място.

  Той е готов да съдейства на сънародниците си за всяка една беда или проблем, които ги сполетят при престоя им в България. В сравнение с тези всеотдайни хора българските дипломатически служители приличат на чиновници от пиеса на Гогол, които не желаят да бъде смущавана дрямката им.

  Добре, че германският бизнес се застъпи за българите в чужбина, защото няма как Цецка Цачева и Божидар Димитров да го уволнят, както направиха с шефката на ресорната агенция, понеже уронила престижа на българските институции, като казала на среща с подопечните си, че действията им са некоординирани.

  Препоръките на германската индустриална камара засягат още един очевидно неикономически проблем –

  превишаването на права от служители на МВР

  Предлага се със закон те да бъдат задължени да се ръководят от „принципа на пропорционалността“. Предложението е съвсем конкретно – полицаите да не употребяват сила, когато това не е необходимо, например при разпръскване на демонстрация на невъоръжени студенти.

  Явно събитията през януари миналата година пред парламента не са забравени, както вероятно някой си е мислел (да не говорим, че ролята на сегашния премиер и тогавашен кмет за предизвикване на сблъсъка остана неизяснена докрай).

  Даден е и красноречивият пример със служителите на КАТ, които спират коли за проверка на места, на които спирането е забранено, и така създават по-голяма опасност за движението, отколкото предотвратяват. С което впрочем се казва всичко за нагласата на българската полиция към гражданите и към обществения ред, който тя е призвана да охранява – ситуация, която в Германия е немислима.

  Списъкът с идеи в областта на търговското право, обществените поръчки и данъчния режим за кой ли път е изброил най-крещящите проблеми, спъващи частния сектор. Съвсем директно става ясно, че

  нагласените конкурси и фалшивите оферти просто са дошли до гуша

  не само на българските предприемачи. Списъкът с безобразията е дълъг – от инфарктно кратките срокове до подигравката със 100-годишната гаранция на асфалта, давана от „победителите“, удържането на такса смет за необитаеми и незастроени имоти, батака с избягването на двойното данъчно облагане, продължаващите проблеми с несъстоятелността (въпреки многократните й усъвършенствания), непризнаването на амортизациони разходи при строеж на инфраструктура върху държавен терен и безкрайното разтакаване на бизнеса по различни гишета, за да подава едни и същи документи многократно.

  Повече казва между редовете предложението ДДС за служебни автомобили да не се връща за суперскъпите луксозни коли, които се регистрират като баничарки. Съвсем логично е обърнато внимание на

  пълния крах на професионалното образование

  По тази причина в България са на изчезване квалифицираните кадри със средно специално образование, но за сметка на това професионалните училища са се сдобили със славата на учебни институции, в които попадат слабаците и аутсайдерите, а изразът „кариерно ориентиране“ е лишен от съдържание.

  Чуждите инвеститори, представете си, настояват да се запази сегашният размер на болничните, тъй като с намаляването им се ощетяват болните, които плащат осигуровки в пълен размер. И също – НОИ да влезе в XXI век и да приема документи по електронен път, както и да се прекрати безумието с изгарянето на отпуските в частния сектор заради несправедливо раздутия им размер в държавния.

  Дори само беглият преглед на предложенията говори достатъчно, че разликата между българските и германските правила е от земята до небето. При това положение няма как и качеството на живот, и условията за правене на бизнес да са сравними.

  Добрата новина в случая е, че законопроектите за немалко смислени промени са готови. Лошата – че едва ли ще ги видим скоро и на хартия, и на практика. Защото, както каза германският дипломат Клаус Шрамайер пред „Дойче веле“: „Борисов не разполага с добри юристи в парламента… а правната слепота на това правителство може да се превърне в опасност.“

• Ток за Европа ще дойде от Сахара

  Ан Беатрис Класман, ДПА

  Преди година 13 германски компании създадоха Desertec Industrial Initiative (Dii) – промишлена инициатива Дезъртек (Дии), чиято цел е до 2050 г. да произвежда 15 процента от европейския ток в Сахара. Стремежът им е да бъдат на челно място в областта на възобновяемите енергийни източници в световен мащаб – за разлика от германските производители на автомобили, например, критикувани за това, че са заспали на волана на разработката на електрически превозни средства.

  Много неща се случиха през първата година на амбициозния проект, подкрепен с подробни проучвания на германския German Aerospace Center (DLR). Към него се присъединиха правителствата на Алжир, Мароко и Тунис. Либия, Египет и Йордания проявяват определен интерес. Клаус Тьопфер, бивш изпълнителен директор на Програмата на ООН за околната среда, а преди това министър на околната среда на Германия, стана консултант на Дезъртек по стратегическите въпроси. Райнер Брюдерле, министър на икономиката и технологиите, обещава подкрепа.

  Междувременно, наближава стартът на първата пилотна електростанция със слънчева енергия на Дезъртек. Разположена в пустинята на Мароко, централата ще бъде проектирана да произвежда 250 мегавата мощност.
  Това е повече от слънчевата електроцентрала с най-голям капацитет в момента, намираща се в пустинята Мохаве в Калифорния.

  “Избрахме район в Мароко, където слънчевото облъчване (слънчевата радиация) е добро и във въздуха няма много прах. Мястото не е далеч от електрическата мрежа. Вода за охлаждане и миене на огледалата също има под ръка”, каза изпълнителният директор на Дии холандецът Поул ван Сон.

  Беше един горещ юлски ден, когато Ван Сон се готвеше за първия си контакт с египетското правителство. Неговата цел – същата като при разговорите с политици от Берлин, Рабат, Алжир и Тунис – беше да създаде стабилна политическа рамка, в която компаниите и правителствата да могат да инвестират във възобновяемите енергийни източници възможно най-скоро.

  В същото време, Ван Сон бързаше с плановете за първите пилотни инсталации, за да докаже, че Дезъртек е не само идея, която звучи добре, но е и изпълнима. Липсата на капитал, каза той, няма да бъде сериозен проблем. “Дезъртек може или да намери компания и да потърси инвеститори или да обяви на търг определени проекти “, отбеляза той.

  Първоначално Дезъртек предвижда да задоволи част от енергийните нужди на страните от Северна Африка чрез вятърни и слънчеви централи. Ще Бъдат необходими субсидии в началото, тъй като производствените разходи за електроенергия, произведена от слънчевата инсталация, все още са много по-високи, отколкото за електричество от изкопаеми горива. Развитието на вятърната енергия обаче показва, че когато изследването и използването са разширени, то разходите могат да намалеят по-бързо, отколкото песимистите очакват.

  При втория етап Дезъртек планира да транспортира електричество през Средиземно море за Европа по електропроводи с високо напрежение на прав ток. Има алтернатива за Египет, където липсват подобни електропроводи. Страната би могла да запази електричество, произведено в пустинята, като в замяна пък изнася природен газ за Европа.

  Ван Сон, който управлява Дезъртек от офис в Мюнхен, се опитва да остане все така здраво стъпил на земята въпреки големия ентусиазъм, с който го посреща на всякъде. Той знае, че очакваните инвестиционни разходи от 400 милиарда евро (513 милиарда долара), са само една цифра. “Не можеш да продадеш кожата на мечката, преди да си я хванал”, казва ван Сон, рецитирайки добре позната поговорка, докато той и германският министър на икономическото сътрудничество и развитие Дирк Нибел се подрусваха в автобуса, пътуващ през египетската пустиня.

  Наоколо всичко бе голо, а въздухът – неописуемо горещ. Топъл вятър духаше безмилостно върху нажежения пясък – точно такъв климат, какъвто шефът на Дезъртек харесва. Не му харесват обаче подмятанията, че Дезъртек е пример за “колониализъм за модерна енергетика”. Той често изтъква, че освен германски учредители – сред които са Siemens, компанията за комунални услуги RWE и Deutshe Bank – Дезъртек сега включва Nareva Holding от Мароко и алжирския концерн Cevital.

  Не се очаква международни природозащитни организации, които са склонни да гледат подозрително на язовири и други големи енергийни проекти в развиващите се страни, да се противопоставят на проекта.
  Грийнпийс дори определи Дезъртек като “модел” и изрази надежда, че той ще ускори напредъка на възобновяеми енергийни източници.

  Ван Сон не знае дали ще доживее да види изпълнена идеята на Дезъртек. “След 40 години ще бъда на 96. Нямам представа дали ще доживея до толкова”, каза той. Само, че той е достатъчно възрастен, за да знае, че бъдещето не винаги е предначертано. “През 70-те години се говореше, че светът ще премине към ядрена енергетика, но това не стана”, отбеляза той. “Това показва, че просто не е възможно да се предскаже как точно ще се развият нещата след 40 години.”

  По БТА

• Осман Октай: Подкупиха Доган за „Цанков камък”

  Хонорарът на Ахмед Доган е подкуп, за да бъде избран „Минстрой“ за партньор за „Цанков камък„, обяви бившият зам.-председател на ДПС Осман Октай пред бТВ по повод консултантските хонорари на шефа на движението.

  „Това е официализиране на всичко, което ставаше през годините, когато беше в управлението – каза Октай – Доган говореше за порции от властта, за обръчи и как работят с различни групировки, когато частни компании вземаха държавни проекти“.

  „През годините Доган работеше в тясно сътрудничество с „Мултигруп“ и през годините един от най-големите конфликти беше и това. Винаги съм казвал, че докато съм фактор в партията ДПС няма да допусна да сме филиал на икономическа групировка“, допълни Октай.

  „За никого не беше тайна близкото партньорство на Доган с Илия Павлов и по-късно с Николай Вълканов – добави той. – От сделка с Вълканов следваше да се вземат стотици милиони. Фирмата, която изплаща консултантския договор на Доган по „Цанков камък“ е „Минстрой“. Хонорарът е подкуп за това, че е избран „Минстрой“ да бъде в този голям проект „Цанков камък“, където са похарчени над 400 млн. евро.

  Коментарите са, че, видите ли, може да последва само търсене на конфликт на интереси, а всъщност това е даване на подкуп, търговия с влияние в огромни размери. Прокуратурата може да квалифицира това деяние и като престъпление“.

  Доган призна през годините в различни предавания, че това е начинът за финансиране както на партиите, така и на политиците. Този път е решил наистина да не рискува и да бъдат преведени тези пари лично в негови банкови сметки. Много неща не са официализирани обаче. Виждате колко имоти имат политиците и други представители на различни институции“.

  На въпрос има ли страх и притеснение, че може да го контраатакуват, Октай коментира: „Не ме е страх, каквото съм имал в ДПС, всичко съм изчистил. В съда съм си защитил правата и единственият човек, който е осъдил за клевета Доган за 1 лев съм аз“.

  „Доган каза, че е милионер в зелено преди години, може би по-точно го каза неговият кум полк. Йордан Йорданов, директор на фирма на „Мултигруп“, който след смъртта на Ахмед Емин излезе и заяви, че 5 години е управлявал бизнесцентъра на Доган – завърши Октай. – Полк. Йорданов каза, че Доган никога не е имал собствен бизнес, а по-скоро е обслужвал бизнес групировки.

  При преструктурирането на „Мултигруп“, бяха организирани много подструктури, т. нар. обръчи, които се обслужваха от Ахмед Доган. С подписа на Доган се издава указ за назначаването на Сергей Станишев за министър-председател. В този смисъл Доган е работодател на Станишев“.

  Източник: в-к 24 часа

  http://www.24chasa.bg/

• От Европа препоръчват българските власти да предприемат мерки срещу расизма

  През миналата седмица от офиса на Европейската мрежа срещу расизма (ЕНАР) в Брюксел бе изпратен официален документ с препоръки до българските власти по повод организирания побой над четиримата български младежи на 6 юни 2010г. Тогава те се били нападнати от група неонацисти, докато са отивали да вземат участие в демонстрация срещу незаконното задържане на чужденци в Специалния дом за временно настаняване на чужденци (СДНВЧ), кв.Бусманци. Официалното писмо от Брюксел е в отговор на Декларацията на гражданските организации в България – членове на мрежата на ЕНАР.

  В писмото се казва, че «ЕНАР категорично осъжда организираните атаки срещу граждани, упражняващи правата си свободно да изразяват своята подкрепа към чужденците, търсещи убежище в България». ЕНАР също е дълбоко обезпокоена от организирания характер и публичността на извършеното на 6 юни 2010 г. нападение. В текста се казва, «че ако българските власти не предприемат конкретни мерки, побоят над групата млади хора ще изпрати ясен сигнал към обществото, че незачитането на правата на една от най-уязвимите групи – хора, търсещи убежище – се оправдава от най-високите нива на власт в държавата».

  От Европа препоръчват на българските власти:
  – да започнат криминално разследване срещу извършителите на нападението, като законодателните органи оценяват подобни деяния като престъпления от омраза, а не като хулигански прояви;
  – да изяснят, разследват и публично огласят дискриминационните мотиви за извършеното от нападателите престъпление;
  – да предприемат мерки за борба с расизма по всички възможни начини и средства, включително кампании за повишаване на общественото съзнание относно насилието на расова основа и неговото влияние върху обществото; кампании за изтъкване приноса на малцинствените групи за българското общество като цяло и др.;
  – да насърчават и подкрепят активно всички мерки, предприемани за тази цел от гражданското общество;
  – да провеждат продължаващо обучение по правата на човека за всички граждански служители в държавните институции, за медиите и неправителствените организации, така че те да могат по-добре да разбират и да отразяват подобни събития и явления по по-добър начин.

  Заедно с българските НПО, подписали Декларацията, ЕНАР се ангажира да наблюдава работата на отговорните институции в България за идентифициране на нападателите и прилагането спрямо тях на пълната сила на закона. ЕНАР изразява увереност, че в случая «ще бъде отсъдена една справедлива присъда в резултат на внимателно и основано на фактите разследване».

  Писмото е подписано от г-н Майкъл Привот, Директор на ЕНАР. То е изпратено до: Георги Първанов, Президант; Бойко Борисов, Министър председател; Цецка Цачева, Председател на НС; Цветан Цветанов, Министър на вътрешните работи; Маргарита Попова, Министър на правосъдието; Николай Младенов, Министър на външните работи; Борис Велчев, Главен прокурор; Цветлин Йовчев, Председател на ДАНС; Драгомир Петров, Директор на Дирекция „Миграция“; Гиньо Ганев, Омбудсман; Кемал Еюб, Председател на КЗД; Георги Колев, Председател на СГС.

  За контакти:
  Георги Милков, член на Борда на ЕНАР
  Елена Дянкова, делегат на Стратегическия Конгрес на ЕНАР
  Тел. 0899 902 837

• Българската средновековна демографска катастрофа

  На няколко пъти, като се почне от IX век насам, духовният елит е унищожаван и това е в основата на всичките ни сетнешни беди и неблагополучия

  Автор: Иван Петрински*

  Първото голямо увеличение на населението в Средновековна България става през IХ в. При това не увеличение, което е следствие от новозавоюваните територии, а именно увеличение, което води до по-висока гъстота на населението, до „уплътняване“ на българските земи. Археологически този процес може да се удостовери със значителното увеличаване на селищата, особено през втората половина на века. Може да се смята за сигурно, че такова увеличение не е резултат само от естествения прираст в една очевидно стабилна и процъфтяваща страна, каквато е България през първата половина на IХ в., но категорично и от мощен приток на ново население. Именно това време бележи същинското умиротворяване на страната след продължителната несигурност на българския VIII в. Политическото, военното и стопанското укрепване при първите владетели от Крумовия род превръща България в първостепенен фактор в политиката на тогавашния свят.

  През втората половина на същия този IХ в. настъпва и първата болезнена загуба за вече усилено формиращата се българска народност. С нечувана жестокост е потушено масовото въстание срещу управлението на княз Борис-Михаил. Значителна част от старобългарския политически, а несъмнено и духовен елит е унищожена физически, заедно с потомството си.

  Малко повече от век по-късно се случва нова, втора, почти пълна ампутация за българската духовност. И това е най-болезненият резултат от падането на Първото българско царство. Практически цялата аристокрация в Самуилова България или загива в битките, или още през 1018 г. преминава на византийска служба и се претопява изцяло, загубвайки българското си самосъзнание. Широко известно е, че величавият Крумов род завършва безславно – последните му двама представители, цар Борис (970-971) и цар Роман Симеон (977-991) по една или друга причина не оставят потомство. Представителите пък на новия Самуилов род управляват кратко. След 1018 г. потомците на цар Иван Владислав (1015-1018), известни като Владиславовичи (клон на Самуиловия род), бързо преминават на византийска служба, даже участват в цариградските дворцови интриги. От шестте дъщери на Иван Владислав най-известна е, разбира се, Екатерина. Като съпруга на Исак I Комнин тя става византийска императрица. Майка й, царица Мария, получава още през 1018 г. най-високата дворцова титла за жена във Византия – патрикия зости. Заедно с престолонаследника Пресиян, който в цариградския двор носи високата титла „магистър“, през 1029 г. участват в дворцов заговор, който обаче е разкрит. Пресиян е ослепен, а майка му получава заточение в Мантилейската обител (Мала Азия).
  Останалите петима синове на цар Иван Владислав също
  отдават сили и знания за просперитета на Византия

  На Алусиан първоначално е поверено управлението на тема Теодосиопол (в Армения), а след въстанието на Петър Делян носи титлата „магистър“. Оставя многобройно потомство. Арон, третият син на Иван Владислав, е управител на град Ани (Грузия) и дукс на Месопотамия.

  Наследници на цар Гаврил Радомир (1014-1015) живеят в Унгария, а на сестра му Косара – в Сърбия.

  Сигурно е, че в последвалото двувековно византийско владичество чрез грецизираната християнска църква е претопен практически целият останал български интелектуален елит.

  Така в края на ХII в. Асеневци освен извоюваната независимост имат сложната задача да създадат и отгледат практически изцяло нов политически и духовен елит. Задача, с която те се справят блестящо.

  Третият, най-силен удар по българската народност следва в края на ХIV и началото на ХV в. В продължение на половин век обезкръвената и раздробена при цар Иван Александър българска държава бавно и мъчително попада под турска власт.

  Най-напред пада Търновското царство. През 1393 г. е завладяно Търново, при което загива по-голяма част от цвета на българските средновековни интелектуалци, обитаващи един от най-великолепните средновековни градове. Две години по-късно е превзета и втората столица Никопол. Големият син на цар Иван Шишман (1371-1395) от брака му със сръбкинята Мария, дъщеря на княз Лазар Хребелянович, Александър приема исляма и е областен управител в Мала Азия. По-малкият – Фружин Асен, намира убежище в Унгария. След неуспеха на въстанието от 1408-1413 г. Фружин Асен е на служба при унгарския крал Сигизмунд I, който му подарил през 1425 г. замъка Липа „заедно с околните градове и доходите от тях“. Първородният му син Шишман и останалите му деца остават на унгарска служба.

  Константин, син на цар Иван Срацимир (1356-1396), прекарва по-голяма част от живота си след падането на Видин в търсене на изход от злощастната ситуация. Все повече се увеличават доказателствата, че Константин успява може би да запази някаква част от бащините си владения, назоваван е винаги император или цар на българите. Тази теза, която има все повече сериозни привърженици, обаче се нуждае от още доказателства. Умира на 17.09.1422 г. в двора на сръбския княз Стефан Лазаревич.

  След османското нашествие по българските земи остава малка част от огромния по своята численост духовен елит на Второто българско царство. Неговото затваряне в малкото останали обители е логична реакция за самосъхраняване. Археологическата картина обаче по-често очертава още едно ново, този път много по-пълно разоряване на българските обители в началото на ХV в., вероятно след междуособиците в Османската империя и след въстанието на Константин и Фружин Асен. Аналогични са сведенията в писмените извори. Повечето обители започват да се възстановяват едва в последната четвърт на ХV в., когато е прекъсната практически всякаква връзка с интелектуалците на Второто българско царство. През 1411 г. Константин Костенечки напуска Бачковската обител и се установява в Сърбия. Най-талантливият ученик на патриарх Евтимий – Григорий Цамблак, се приютява първоначално в Цариградските обители, а от 1401 до 1406 г. е в обителта Сучава (Молдова). Ръкоположен е за киевско-литовски митрополит през 1415 г.
  Още през ХIV в. във Влашко и Молдова за официален църковен език е приет старобългарският, но като книжовен език той се налага през ХV в., когато българското православно иночество в голямата си част се преселва отвъд Дунав, основавайки голям брой нови обители.

  Историческите извори най-често се занимават с известните имена на своето време. Но сме длъжни да споменем поне, че при османското нашествие населението по българските земи дотолкова намалява, че цели области, поне първоначално, са напълно обезлюдени. От демографските загуби при османското нашествие българската народност успява да се съвземе цялостно чак в началото на ХIХ в.

  Днес

  Любовта на Мерсия Макдермот към България бе всеобхватна. Тя обичаше страната и всичко българско наистина безрезервно. Което не й пречеше да се вглежда обективно в народопсихологията ни. Веднъж в разговор попита: „Знаете ли каква е разликата между английския и българския овчар?“. И си отговори сама: „Английският овчар се стреми да бъде най-добрият овчар в цяла Англия, а българският иска да е министър-председател.“ Едва ли може да се каже по-точно с по-малко думи.

  Това са съдбоносните последици от трикратното почти пълно унищожаване на българския средновековен политически и интелектуален елит. Обществото бе оставено без водачи, които да го издърпват от блатото, когато е необходимо, или да забързват темпото в мирно време. Обществото бе лишено от морален коректив, от регулатор, от пример за подражание. Затова овчарите искат и искрено вярват, че могат да са министър-председатели. Затова няма кой да създаде условия за труд, който да бъде полезен и за онзи, който го извършва, и за обществото. Затова липсват авторитети, затова всеки от всичко разбира и всичко може. Затова е тоталният недостиг дори на най-обикновена кадърност при управлението. Затова имаме толкова зле функционираща държавност в старателно изгражданото очевидно несправедливо наше съвременно общество. Няма как да променим миналото. Но сме длъжни да върнем поне този един милион българи, който се пръсна по света през последните двайсетина години, а ако е възможно – и през целия ХХ век. Ако сме заедно, вероятността да оцелеем е по-голяма. В противен случай сме обречени. Този път – наистина…

  –––––––––

  * Б.Р. След вчерашната статия (линк) потърсихме повече инфо за авторите и разбрахме, че те публикуват често във в-к Сега, от където е и този материал. Очаквайте утре нова интересна публикация от същия автор (линк)

• 107 години от Илинденско-Преображенско въстание

  Илинденско-Преображенско въстание от 1903 година в Македония и Одринско е връхна точка в национално-освободителната борба на македонските и тракийски българи. Заедно с това е един от най-драматичните и трагични моменти в българската история.

  Организатор на въстанието е Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО). През януари 1903 г. част от членовете на ЦК свикват конгрес в Солун, който взема решение да се вдигне повсеместно въстание в Македония и Одринско. На Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО се решава въстанието да започне в окръга на 20 юли (2 август) (Илинден). Началото на бойните действия в Одринско се определя за 19 август (Преображение), а Серският окръг трябва да се вдигне на 27 септември (Кръстьовден). Следователно се възприема идеята за перманентна революция. Въстанието обхваща едновременно всички райони на Битолския революционен окръг. Освободени са планински райони на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевската кааза (околия). В освободеното Крушево е обявено временно управление, известно под името Крушевска република, която просъществува 10 дни. В града е образувано временно правителство, в което влизат представители на трите общности – българи, власи и гъркомани. Никой не посяга срещу мирното турско население. „Доблестно въстание срещу цяла империя“ – възхищава се един австро-унгарски дипломат. Началото на въстаническите действия в Битолски окръг дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия. Съгласно с решенията на Солунския конгрес за обявяване на масово въстание в Странджанския район е свикан конгрес в местността Петрова нива, който изработва план за действията и избира главен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август бойните действия започват. Освободени са Василико (дн. Царево) и Ахтопол, изтласкват се турските части към Малко Търново и Лозенград. Според данните на мемоара на вътрешната организация от 1904 г. в Битолския и Одринския революционен окръг са станали 239 сражения, в които вземат участие 26 000 въстаници срещу 350-хилядна войска. В сраженията загиват 994 въстаници, опожарени са 201 села, убити са 4600 души от мирното население, а други 25 000 души, жители от Македония и Одринско, избягват в Княжеството. Тези цифри са доказателство за непримиримостта на населението в Македония и Одринско със съществуващия национален и социален гнет, за непреклонната му воля да живее свободно, за стремежа му да отхвърли окончателно османското господство. И ако в днешния ден за новите поколения това е отдалечено време, погледнато с много романтичен или скептичен поглед, нека се върнат към него със стиховете или дневниците на Пейо Яворов. А винаги четирологията на Димитър Талев ще бъде не само звън на Преспанските камбани или Гласовете, които звучат, а и най-възвишеният паметник за Илинден, каквото може да бъде само писменото слово. /БГНЕС /

• Цената на платената любов – неизменна хиляди години

  Според законника на император Лъв III на мъж, който подтиква жена си към проституция, му се реже носът
  

  Автори: Герасим Петрински, Иван Петрински
  

  Многобройни са античните извори за различните категории проститутки – от робините в атинския квартал Керамейкос до скъпите куртизанки като Фрина, Тайс и Аспасия. Почти няма комедия на Аристофан (450-385 г. пр. н. е.) или на Менандър (341-290 г. пр. н. е.), в която да липсва образът на проститутката. Сатирикът Лукиан (120-180) пише специалните „Разговори между проститутки“.

  В унищожения от вулканично изригване Помпей са запазени и останки от публични домове. Най-известният от тях е лупанарият (разкопки от 1862 г.), състоящ се от 5 малки стаи със санитарен възел. За да бъде спазено приличието и за контрол на нездравия интерес на подрастващите, пред вратата на един от публичните домове е издълбано човешко стъпало – ако желаещият да влезе имал по-малък крак, значи бил под допустимата за платена любов възраст и не се допускал. Преспиването с проститутка, особено в държавен публичен дом, не се смята за изневяра.

  Данните за проституция във византийските извори са по-малко

  не защото не е имало какво да се описва – самата императрица Теодора, жената на Юстиниан I, в младостта си е практикувала най-древната професия. Докато в Античността се отнасят към това явление с лековата ироничност, християнските автори го разглеждат с абсолютна суровост, а историците и летописците се срамуват дори да го споменават. Християнската литература създава, до голяма степен умишлено, и един терминологичен проблем – понятието „проститутка“ (на старогръцки „порни“) вече включва не само жена, която продава тялото си за пари, но и почти всяка, която има извънбрачни сексуални контакти. В средногръцкия език от Х-ХI в., например в епоса за Дигенис Акритис от същото време, масова употреба има славянската заемка „курва“ със значение на „проститутка“, но и на жена с по-леко или неморално поведение изобщо.

  Най-далече стига Григорий Богослов (ок. 329-390) – „Не само телесният грях се нарича „проституция“, а всеки грях“. Според Теодор Студит (VIII-IХ в.)“ако [монахът] се напие, той е извършил проституция [със значение „излагам се, съсипвам се“]“.

  През първите векове след утвърждаването на християнството големите градове на богатата и все още твърде либерална по отношение на нравите си Източна Римска империя продължават да изобилстват с безброй реклами на публични домове, срещу които църковните йерарси се борят усърдно, но твърде безуспешно. Григорий Нисийски (ок. 330-394) описва сцените със сексуално съдържание по стените, които били предназначени да „възбуждат по емпатия“ минувачите. „Заповядваме от днес нататък да не се изписват по какъвто и да е начин на табели или където и да било другаде омагьосващи погледа картини, които развращават разсъдъка и водят към срамни удоволствия“, постановяват на Трулския събор (680-681 г.). Подобни забрани повтарят и каноните, приети на Седмия Вселенски събор (788 г.).

  Правното уреждане на проституцията е налице и във византийските текстове от VIII в. Според сборника „Еклога“ (вер. 729 г.), ако мъж подтикне жена си към проституция или знае, че тя проституира, му се отрязва носът. Щом император Лъв III (717-741) е счел за нужно да включи подобно ограничение в иначе краткия си законник, то вероятно проституцията като семеен бизнес е била доста разпространена в условията на тежката икономическа несигурност през средновизантийската епоха.

  Античните проститутки се разпознавали лесно

  Носели богати или просто натруфени роби в пурпурен или светъл цвят, с много украшения и пръстени. Оставяли ноктите си дълги и остри, ходели с непокрити глава и лице, докато почтените жени си слагали винаги кърпа и воал. Непокритата глава е може би най-устойчивият белег за упражняващите занаята. Михаил Псел (1018-ок. 1079) твърди, че жена, която се е отказала от проституцията, трябва веднага да си сложи „мафорий“ (кърпа за глава). Според написания през IХ в. Съновник на Ахмет, ако жена сънува, че загубва мафория си и е без него на публично място, то нейната чест в скоро време ще пострада. Проститутките се гримирали крещящо. Имали доста оригинални методи за привличане на клиенти – изрязвали например на подметките си фигурки в неприлични пози, които се отпечатвали в уличния прах и водели клиента към дома за удоволствие.

  Най-често продават тялото си по съвместителство актрисите, гостилничарките, музикантките. В съзнанието на византиеца тези занятия почти се покриват с продаването на тялото. Според „Тайната история“ на Прокопий Кесарийски император Юстиниан I се оженил за цирковата актриса Теодора, която още преди пубертета „продавала моминската си хубост“, за да покаже, че за Божия избраник не важат никакви ограничения. Доколкото днес ни е известно, след като става императрица, Теодора не изневерила на съпруга си нито веднъж.

  * * *

  Цените на проститутките винаги се колебаят около сумата, необходима за дневната издръжка на едно семейство, при по-приличните услуги, до средната дневна надница за по-долния регистър от същия списък. Горна граница цените на плътските услуги, както и човешката глупост в цялата история никога не са имали.

  В античната Атина евтините проститутки според многобройните извори струват 2 обола в държавните публични домове, например през целия V в. пр. н. е. Точно такава е минималната сума за дневната издръжка на едно атинско семейство по същото време. Пак 2 обола през V-IV в. пр. н.е. е дневната войнишка заплата за хоплитите и за повечето наемници. В по-евтиния Делфи през III в. пр. н.е. храмовите флейтистки получават все същите 2 обола на ден. В древна Атина плътските услуги са достатъчно достъпни дори за инвалидите – държавната дневна помощ по инвалидност през V-IV в. пр. н.е. е 1 обол. Днес сумите за подобни развлечения пак в Атина са абсолютно идентични – най-малката възможна дневна издръжка за едно съвременно семейство – 20 евро, е напълно достатъчна в публичните домове на знаменитата улица „Филис“.

  От надписи по стените на специализираните учреждения в Помпей лесно може да се направи извод за цените на услугите, поставени коректно на видни места. От надписа „Lachis fellat assibus duobus“ научаваме поне две важни подробности. За непълна програма труженичката Лахис е искала само незначителните 2 аса. И второ, това е най-ниската известна цена за подобни услуги в цял Помпей. Всички останали обяви с подобен характер предвиждат цени до 8 аса. Много по-ясни стават тези суми от един друг надпис, пак в Помпей, с означения на текущите всекидневни разходи за едно сравнително заможно тричленно семейство. В обикновени дни тези разходи са в рамките на 5 до 28 аса, но в някои празнични дни стигат и до 60 аса. За 8 дни същото семейство разполага с бюджет от 221 аса (= 88 сестерции и 1 ас). Няма да ни навреди още едно последно сравнение – по закона срещу разкоша на Октавиан Август от началото на все същия I в. допустимите дневни разходи за едно домакинство се установяват на 200 сестерции (в празнични дни – до 300 сестерции). Разбира се, последните суми имат значение само за най-заможните жители на свръхбогатия Рим, които не трябвало да харчат повече пари от посочените.

  Любопитно е, че преизчислени цените за подобни услуги остават същите и в наше време – непроменени повече 2500 години!

  Б.Р. Но дали кризата не ги девалвира – фотодоказателство:
  

• Бил и Хилъри Клинтън омъжиха щерка си

  Едничкото им чедо взе инвестиционен банкер.

  Дъщерята на Бил и Хилари Клинтън Челси се омъжи за дългогодишния си приятел в живописното селце Райнбек, щата Ню Йорк, съобщи Ройтерс. Единствената дъщеря на бившия президент Бил и настоящия държавен секретар Хилъри се взе с инвестиционния банкер Марк Мезвински в историческото имение „Астър кортс“ на река Хъдсън, на около 160 км северно от град Ню Йорк.

  Днес присъствахме с огромна гордост и завладяваща емоция на прекрасната церемония на Челси и Марк в „Астър кортс“, заобиколени от семейството и близки приятели, съобщават в нарочно изявление семейство Клинтън. Не бихме могли и да мечтаем за по-съвършен ден за отпразнуване на началото на съвместния им живот и сме много щастливи да посрещнем Марк в семейството си. От името на нашите младоженци искаме да отправим специални благодарности на жителите на Райнбек, които ни приеха, и на всички за благопожеланията по случай този специален ден, добавят Хилъри и Бил, който трябваше да отслабне специално за сватбата, получавайки такъв ултиматум от щерка си.

  http://frognews.bg/

• Шкумбата – консул в Чикаго

  Димитър Туджаров-Шкумбата заминава на дипломатическа работа в Генералното консулство на България в Чикаго, САЩ, съобщиха от МВнР
  
  

  „Кандидатурата е минала на атестационната комисия след молба от министър Божидар Димитров. Г-н Туджаров ще работи с българската общност в Чикаго, която е многобройна, а той я познава добре от години„, коментира вчера говорителят на Външно Весела Чернева.

  По-късно самият Божидар Димитров каза, че не си спомня да е правил официално предложение, но може и да е подписал някакво подкрепително писмо.

  Заминаването на Шкумбата за Америка е подготвяно в дискретност, въпреки че по коридорите на Външно отдавна имаше подобни слухове.

  С наближаващото му заминаване обаче фактите излязоха наяве.

  В типичния си стил, от който не е ясно дали говори сериозно, или се шегува, Шкумбата заяви: Няма такова нещо, не знам откъде е дошла тази информация.

  Заминаването му за Чикаго предстои съвсем скоро, заяви обаче Чернева.

  Преди време Димитър Туджаров-Шкумбата се изказа като истински консул в „Шоуто на Слави“: „Америка за мен е пример и най-вече българите, които живеят там. Над 200 хил. души са по неофициални данни. Те създадоха невероятна общност. Аз ходя там, защото имам много приятели, участвам в културния живот. Над 30 организации имат нашенците в Чикаго, 4 църкви, 2 неделни училища, радио, телевизия. Такава задружна общност между млади и стари аз не съм виждал и е време и ние тук да се обединим и да вървим напред.“

  Както вече стана ясно, друг народен любимец – естрадният певец Бисер Киров, който бе назначен за културен аташе в Москва, но от предното правителство, се завръща в България, защото бройката му бе съкратена заради икономии.

  Източник: в-к 24 часа
  http://www.24chasa.bg

  ––––––––––

  От редакцията на Еврочикаго
  Четем в ЗАКОН ЗА ДИПЛОМАТИЧЕСКАТА СЛУЖБА:
  Чл. 18. (1) Атестационната комисия е съвещателен орган към министъра на външните работи по въпроси на кариерното развитие на дипломатическите служители и ротацията в дипломатическата служба.
  Чл. 20. Атестационната комисия… прави предложения за нотифициране с дипломатически ранг;
  Нотифицирането се извършва само от Министърът на външните работи.
  Т.е. оставаме в очакване за решението на Министъра. В едно сме сигурни – стане ли Шкумбата наш консул, никой няма да се оплаче ако му се наложи да чака по-дълго на опашка в консулството.

• С молба за информация за Димитър Драганов от Чикаго

  По молба на наш читател поместваме следващото писмо

  Здравейте,
  казвам се Светослав Драганов и ви пиша с молба за помощ. Преди 5 години моят брат Димитър Драганов замина за САЩ с работна виза за година и половина. Първо замина за Ричмънд след това се премести в Ню Йорк, а преди 3 години се обади и каза, че е в Чикаго. Преди две години беше последното му обаждане по телефона. От тогава насам 2-та му мейла са неработещи.
  В Чикаго е работил като таксиметров шофьор и като съдия по европейски футбол за деца аматьори.
  Изпращам ви и негова снимка от преди 5 години. На нея е на кръщенето на неговата племенница и моя дъщеря Яна. Притеснението на мен и моето семейство е огромно! Моля Ви да ни помогнете с информация за неговото местоположение!
  Най сърдечно Ви благодаря предварително за проявеното разбиране!
  С уважение,
  Светослав

  

• Мозъкът на 50 – 70-годишните функционира най-активно

  Истински обрат в разбирането на съвременната наука за функционирането на главния мозък направиха американски учени, откривайки, че с годините неговата интелектуална мощ нараства.

  Това съобщава британският всекидневник “Дейли Мейл“, позовавайки се на най-новите открития на изследователката Барбара Стоуч. Тя е установила, че пикът в мозъчната активност настъпва на възраст 50-70 години. Традиционното схващане бе, че с напредването на възрастта умствената активност на човека намалява с прогресиращото отмиране – до 30% – на клетките на главния мозък, невроните. Най-новите задълбочени изследвания на човешкия мозък са на път да опровергаят това схващане. Оказва се, че невроните не отмират с годините, макар да е възможно връзките между тях да се загубят в случай, че не се ползват. По-важен е фактът, че с възрастта в главния мозък се увеличава количеството на едно особено вещество – миелин. То помага за по-бързото предаване на сигналите между невроните, което повишава общата интелектуална мощ на мозъка до 3000 % в сравнение със средния показател. Пикът в производството на миелин е около и над 60-годишна възраст. /БГНЕС

• Секретните документи на WikiLeaks – благословия или проклятие за демокрацията?

  Сайтът, който пусна важни правителствени сведения за войната в Афганистан, мрази тайните и смята, че те са източник на всички злоупотреби

  Той влиза със забързана походка. Преди да е поздравил присъстващите в стаята, търси контакт, в който да включи своя малък черен компютър. Евтин лаптоп, но световните разузнавателни агенции биха платили много за възможността да видят какво има в него. Името на мъжа е Джулиан Асандж. Току-що е пристигнал от
  Стокхолм, след като за кратко е бил в Брюксел. Преди това бе в неизвестност в продължение на две седмици.

  Петима агенти в Министерството на националната сигурност на САЩ се опитват да го посетят преди две седмици, точно преди да говори на конференция в Ню Йорк. Усилията им обаче не се увенчават с успех. Асандж решава да остане в Англия, след като адвокатът му съобщава, че няколко американски държавни ведомства много искат да разговарят с него. Американският министър на отбраната Робърт Гейтс наскоро определи Асандж и работата му като „безотговорни“.

  Форум за анонимно разкриване на секретна информация

  Асандж е създател на интернет сайта wikileaks.org. Заедно с няколко служители на пълно работно време и много доброволци той го ръководи от 2007 г. WikiLeaks събира и публикува материали, които компании и държавни ведомства определят като тайни. Сайтът е като форум на разобличители и публикува само оригинални документи – с други думи, няма слухове или материали, написани от работещите за WikiLeaks.

  В миналото WikiLeaks публикува имейли, написани от бившия кандидат за вицепрезидент на САЩ от Републиканската партия Сара Пейлин, документи за корупционни схеми, в които е участвал бившият лидер на Кения Даниел Арап Мои, и тайни документи от американския център за задържане в Гуантанамо. По това време сайтът е посещаван главно от добре информирани хора, но през април приковава вниманието на международната общност, след като Асандж кани група журналисти в Националния пресклуб във Вашингтон, за да им пусне видеозапис.

  Филмът е за смъртоносна атака през 2007 г., извършена от американски хеликоптер „Апачи“ – нападнати са повече от 10 цивилни граждани в Багдад, като двама от тях са служители на информационната агенция Ройтерс. Гласовете на екипажа се чуват, а циничните им коментари правят видеозаписа още по-ужасяващ. След инцидента Ройтерс напразно се опитва да получи копие от филма. Само Асандж успява да се сдобие с него. До този момент това е най-големият му удар.

  Заплаха за националната сигурност

  Някои хора смятат Асандж и неговите сътрудници за герои, които се борят за пълната свобода на информацията и срещу всички форми на цензурата. Според други те са предатели.

  От гледна точка на американските власти австралиецът представлява сериозна заплаха за националната сигурност – нещо, което Пентагонът дори написа. Още през 2008 г. американската армия определи WikiLeaks като сериозен проблем за сигурността и обсъждаше най-добрия начин, по който да се пребори със сайта. Документът също стига до Асандж и той го публикува на wikileaks.org.

  Оттогава се появиха притеснения за неговата сигурност, дори и за живота му. Но не е много ясно дали мъжът, който сега включва своя компютър в Лондон, е опасен или е в опасност. Той определено прави впечатление: висок, слаб мъж с побеляла коса и кожа, която изглежда неестествено бледа за лятото – отчасти защото в последните няколко седмици е подготвял следващия си проект и едва успявал да излезе навън през деня.

  В стая на петия етаж на сградата, в която се намира редакцията на британския в. „Гардиън“, той предостави достъп на изданието, на в. „Ню Йорк таймс“ и на сп. „Шпигел“ до над 90 000 документа, свързани с войната в Афганистан, като повечето от тях са с гриф „секретно“.

  „Ежедневна жестокост“

  Публикуването на тези архиви няма да промени само начина, по който обществото гледа на войната, но също така ще „промени мнението на хората с политическо и дипломатическо влияние“, казва Асандж. Според него документите „хвърлят светлина върху ежедневната жестокост и низостта на войната“ и ще „променят възгледите ни не само за войната в Афганистан, но и за всички съвременни военни конфликти“.

  Архивът съдържа разузнавателна информация, преценки и много имена на военни и на други източници. Публикуването на тайни военни документи за една война, които никой не е смятал, че ще стигнат до обществото, повдига нови въпроси. Дали този вид журналистика обезпечава правото на обществото да бъде информирано? Дали това е законен поглед зад пропагандната машина на войната? Или е шпионаж? Дали Асандж и сътрудниците му са виновни, че са разкрили държавни тайни? Дали в крайна сметка те излагат на опасност международните войски и афганистанските си информатори, които им помагат?

  База данни върху флашка

  WikiLeaks и други подобни сайтове вече промениха начина, по който правителствата и корпорациите работят с поверителна информация. Винаги е имало разобличители, служители в компании или правителствени ведомства, които снабдяват медиите с конфиденциална информация, за да привлекат вниманието към нежелани практики и корупция, или за да покажат злоупотреба с власт. Но толкова пълна база данни за война, която може да се събере само на една флашка и лесно да се публикува в интернет, е нов феномен.

  Дали WikiLeaks не е новият символ на просветлението? Или пък представлява заплаха за демократичните нации, тъй като позволява на един бивш хакер и няколко негови приближени да решават кои части от взривоопасната информация да разкрие следващия път – без да дадат възможност на другата страна да разкаже за историята от своята гледна точка, или да предприеме законови мерки, за да спре изтичането на информация? „Тези хора могат да пуснат каквото си искат и никога да не отговарят за действията си“, казва американският министър на отбраната Робърт Гейтс по повод разпространяването на видеоклипа с хеликоптера от 2007 г. Рядко представител на американската администрация изглежда толкова безпомощен.

  Проблемът започва с факта, че досега WikiLeaks си остава повече брилянтна идея, отколкото организация в общоприетия смисъл. Няма централен офис, нито адрес, а само анонимна пощенска кутия в Университета в Мелбърн. Асандж и германец, който се представя за Даниел Шмид, са единствените двама души от WikiLeaks, осмелили се публично да покажат лицата си. За работата си те разполагат освен с уебсайта, с няколко и-мейл адреса и акаунт в Twitter, който използват за пиар цели. Сървърите, които се намират на различни места по света, където законите осигуряват голяма защита на информаторите, са в основата на операциите. Средства от дарители покриват годишните режийни разходи от около 200 000 евро, а Асандж и Шмид дори не си плащат заплати.

  На срещата в Лондон бързо става ясно колко зависим е WikiLeaks от отделните активисти и до голяма степен от Асандж и малкия му черен лаптоп. Разбира се, още, че противниците на Асандж имат в лицето на високоинтелигентния и самоуверен 39-годишен мъж опонент, който трябва да бъде вземан насериозно.

  Асандж се е посветил изцяло на работата си по създаване на база данни, с която WikiLeaks да вдигне информационната завеса на войната в Афганистан. Облечен е в странна комбинация от намачкано сако, фланелка, работни панталони и износени маратонки. Ходи небръснат и изглежда, сякаш не е спал поне две нощи. Негови близки казват, че той спешно се нуждае от няколко седмици почивка.

  Асандж обаче не е съгласен. Пръстите му галопират върху клавиатурата и прекъсва само от време на време, колкото да каже нещо. „Имаме нужда от функция, която да ранжира инцидентите според тяхната значимост“, казва той с дълбок носов глас. Преди доста време той е инсталирал филтър, който позволява на потребителите на сайта да търсят сами измежду хилядите отделни инциденти според тяхната „значимост“. Асандж се спира на броя на цивилните жертви като един от основните критерии. В базата данни също така може да се търси по дата и регион, а всеки инцидент е свързан с карта, за да се види точно на кое място в Афганистан се е случил. Това е войната като мултимедийна презентация.

  „Ха, невероятно“, казва внезапно той. Открил е още един гротесков пример на жаргона, който военните използват, за да описват действителността на бойното поле. Терминът е „липсват витални признаци“, с други думи, „мъртъв“. Той е силно заинтересуван от езика на войната и това обяснява защо WikiLeaks озаглави видеозаписа от Багдад „Косвено убийство“. Целта му била, по думите на Асандж, да изобличи циничния термин „косвени поражения“ до такава степен, че да направи невъзможно бъдещото му използване.

  „Критериите ни са кристално ясни“

  Когато Асандж говори за проекта си – например по време на вечеря, при която австралиецът си поръчва единствено две топки сладолед с кардамон, той споделя намерението си да изпрати посланието, че WikiLeaks е радикален, внимателно развиван проект. Асандж обмисля много, преди да отговори на въпрос, и настоява да бъде изслушан докрай. Не обича да го прекъсват.

  Казва, че идеята за базата данни му дошла през 90-те години и през 1999 г. резервира името на домейна leaks.org. Според Асандж фундаменталното правило в отворените общества трябва да е, че всеки трябва да бъде свободен да комуникира свободно за всичко. „Опитът показва, че където има тайни, обикновено има и извършени нарушения, защото хората на власт обикновено използват тайната в своя полза“, обяснява той.

  Ако е прав, то най-вероятно в света има доста могъщи хора, които трябва да са много загрижени, защото е възможно WikiLeaks да разполага с несметно богатство от още непубликувани материали. Кой решава какво се публикува и кога?

  „Източникът“, казва Асандж. Когато получи анонимно материали, WikiLeaks пита информатора защо смята, че материалите са от политическо или морално значение. „Критериите ни са кристално ясни и ако полученото отговаря на тях, ние го публикуваме“, казва Асандж.

  Кои са „ние“? „В крайна сметка някой трябва да ръководи и това съм аз“, казва Асандж. „Дори и да се колебая, публикувам“.

  Номадски живот

  WikiLeaks има забележителни позиции за организация, която дори не публикува имената на 5-имата си служители, за които се твърди, че плаща заплати, създадена от човек, който се опитва да пропусне въпросите за личния си живот. За Асандж има няколко известни факта.

  Роден е през 1971 г. в семейството на артисти в Куинсланд, Австралия. Родителите му се разделят и майка му се жени повторно, но и този брак се проваля. Всъщност бил пълна катастрофа – дотам, че майката взема Джулиан и бяга от втория си съпруг, като живее под друго име за известно време. Още оттогава той живее като номад и се твърди, че е посещавал 40 училища.

  През 80-те години, каменната ера на интернет, когато персоналният компютър е „Комодор 64“, а на модемите се казва „акустични съединители“, Асандж се пристрастява към компютрите и мрежите. След това става известен в хакерските среди в Мелбърн, след като успешно пробива корпоративни и правителствени мрежи, включително и американски военни компютри.

  Хакерската група на Асандж дори успява да следи онлайн разследването, което австралийската федерална полиция води срещу нея. Асандж е глобен и осъден на пробация. По това време Асандж вече има син. Твърде млад става баща, но скоро започва люта съдебна битка с майката на детето за попечителство, която продължава няколко години и води до ударите върху мрежите на правителствените служби.

  Опит за отмъщение?

  Дали WikiLeaks не е просто начинът на един хакер и непризнат компютърен гений да си отмъсти? Заради личните си проблеми, когато Асандж говори за врага, той винаги има предвид правителството.

  Ето такива въпроси обикновено журналистите задават на Асандж. Той ненавижда това със същата страст, с която презира грифа „секретно“ върху официални документи. За него WikiLeaks е и проект, който ще трансформира традиционните медии. Той иска потребителите да си създават собствено мнение на базата на оригинални документи, без журналистическо тълкувание. Но с видеото „Косвено убийство“ WikiLeaks нарушава собствените си принципи, като добавя заглавие на редакцията, за което Асандж понася критики.

  „Проблемът възниква в ума на репортера“, казва австралиецът. Той предпочита научните списания с техните бележки под черта и списъци с използвана литература. Макар да се представя за разследващ журналист, работата му всъщност по-скоро прилича на тази на библиотекар или архивар. Неслучайно той регистрира WikiLeaks в Австралия като библиотека.

  Асандж и колегите му могат да бъдат доволни от развитието на WikiLeaks за момента. Преди дни австралиецът изнесе лекция пред разследващи журналисти в Лондон, докато германският му сътрудник Даниел Шмид говори в Хамбург и двамата бяха бурно аплодирани. Миналата година ги удостоиха с медийната награда на „Амнести интернешънъл“.

  Проектът им обаче е помрачен от 29 май. В този ден Брадли Манинг, 22-годишен американски войник, е арестуван в Оперативна база „Хамър“ в Ирак и отведен във военен затвор в Камп Арифджан в Кувейт.

  Американските военни огласиха обвинението си срещу Манинг, бивш анализатор в армията. То гласи, че между 19 ноември 2009 г. и пролетта на тази година той е копирал багдадското видео, публикувано в WikiLeaks, както и 150 000 секретни дипломатически грами на Държавния департамент, както и секретна PowerPoint презентация.

  Военните обвиняват Манинг, че е предал видеозаписа и 50 от грамите на „човек, който не би трябвало да ги получи“. Според говорител на американската армия Манинг може да получи присъда до 52 г. затвор, ако бъде признат за виновен.

  Изглежда Манинг сам се е разкрил. На 21 май той започва поредица от разговори в интернет чат с американски хакер на име Ейдриън Ламо. Американското списание Wired публикува части от тези онлайн разговори.

  Един от участниците в кореспонденцията, който според американските власти е Манинг, излива душата си пред Ламо, когото дотогава изобщо не познава. Описва му подробно как получава достъп до секретните мрежи SIPRNET и JWICS чрез два работни компютъра и как открива незащитени материали на компютъра на американското централно командване. „Не мога да повярвам, че ти споделям всичко това“, добавя той.

  В чатовете той дори разкрива, че е изнесъл материалите извън работното си място. Разказва, че слага празни CD в служебните си компютри в Ирак, които преди това е надписал „Лейди Гага“, за да създаде впечатление, че си носи вкъщи музика на CD. Манинг доверява, че „слушал и си тананикал песента „Телефон“ на Лейди Гага, докато извършвал най-голямата кражба на данни в американската история“.

  Няколко пъти в чата споменава WikiLeaks и Асандж, с когото твърди, че влязъл в контакт. Намеква също, че е мотивиран от дълбоко разочарование от ситуацията в Ирак и от американската армия.

  Ламо информира ФБР и им предава разпечатки от разговорите. Пред американски медии защитава действията си с аргумента, че се разтревожил, че националната сигурност е застрашена. Скоро след това Манинг е арестуван.

  Случаят с Манинг поставя в деликатна ситуация WikiLeaks и Асандж. Той напомня на сценарий на американските военни срещу WikiLeaks, описан в секретен документ от 2008 г. Според сценария успешната идентификация, преследване и наказание на хората, които предават информация на WikiLeaks, ще навреди на репутацията му и евентуално дори ще го унищожи, както и ще възпира други да предприемат подобни действия.

  „Ако трябва да вярваме на обвинението, Манинг е предаден от американски журналист-компютърен хакер, който няма нищо общо с WikiLeaks“, казва Асандж. „За съжаление не можем да опазим хората от тях самите“.

  Възможно ли е Манинг да е източник и на афганистанските материали, както спекулират някои наблюдатели? „Нямаме представа кой е източникът ни. Структурираме системата си така, че да не узнаваме кои са източниците ни“, твърди Асандж.

  А защо тогава WikiLeaks иска да осигури на Манинг правна помощ? „Трябва да подпомагаме всичките си предполагаеми източници“, обяснява Асандж. „Трябва да запомним, че независимо дали г-н Манинг е източникът на видеото „Косвено убийство“, дали пряко или случайно е свързан с който и да е от материалите, които сме публикували, той е един млад човек, задържан в Кувейт в резултат на обвинението, че той е нашият източник“.

  След ареста на Манинг Асандж изчезва за няколко седмици и адвокатите му го съветват да избягва да пътува до САЩ. „Един от познатите ни ме информира, че се обмисля дали аз мога да бъда привлечен като съконспиратор за извършване на шпионаж“, казва той.

  Затова се настанява в лондонски хотел под фалшиво име, после потъва, пребивава при свой поддръжник, както се случва неведнъж през последните няколко години. Мести се на различни места в света – от Кения до Исландия, където с екип от доброволци подготвя публикуването на багдадското видео.

  Практика на конспирацията

  Предпазливостта е валидна за всички от групата му. Когато Джейкъб Епълбаум, известен програмист в интернет общността, се явява от името на Асандж на хакерска сбирка в Ню Йорк преди 2 седмици, дори наема двойник, който да се появява вместо него, след като е произнесъл речта си. Епълбаум отива направо на летището, като носи със себе си единствено паспорта си, малко пари в брой и екземпляр от американския Закон за правата и заминава отвъд океана.

  Даниел Шмид, германският представител на WikiLeaks, който е втората най-важна фигура в WikiLeaks, също е много предпазлив. По време на среща с екип на „Шпигел“ в берлинско кафене Шмид се оглежда, за да види дали някой не подслушва разговора. Настоява, че не иска да се снима в негово присъствие.

  Германия е едно от най-важните места за WikiLeaks, нещо като стълб в иначе доста гъвкавата организация. WikiLeaks получава много информация на немски език, получава техническа помощ от хора, свързани с влиятелната германска хакерска организация Компютърен клуб „Хаос“, германски поддръжници дават голям дял от даренията.

  Шмид, слабичък 32-годишен мъж с брада и очила с рогови рамки, е учил компютърни науки и работел в компания за компютърна сигурност, преди да се посвети изцяло на WikiLeaks. Изглежда някак обикновен до ексцентричния Асандж, за когото се знае, че ходи из Лондон по чорапи и както си върви, изведнъж прави циганско колело.

  Очаква се тази година в Германия да бъде учредена фондация „Приятели на WikiLeaks“. Шмид работи върху брошура, която насърчава хората да предават информация, и търси доброволци, които да раздават листовката пред Райхстага и Министерството на отбраната. Възнамерява да сложи реклами и в метрото.

  Асандж и Шмид твърдят, че WikiLeaks разполага с планина от непубликувани документи и че това е само началото.

  „Ако използваме метафора от езика на алпинистите, сега сме едва в базовия лагер“, уточнява Асандж.

  След това прибира малкия си черен лаптоп в сивата си раница и излиза от стаята.

  Източник: в-к Сега
  http://www.segabg.com/

• Протест срещу циганската престъпност

  Шествието тръгна от НДК; воеводите от ВМРО също участват в него.

  Шествие „Равни права, равни задължения“ като протест срещу безнаказаната циганска престъпност започна в София. То тръгна в 12,00 от пилоните до НДК и ще се води от роднини и близки на убития Борислав Райнов. В протеста участва и ВМРО. Войводите са убедени, че ако държавата не започне да полага целенасочени и продължителни усилия за социализация на циганите у нас, проблемът скоро ще започне да се възприема като етнически.

  Междувременно ВМРО открива и приемна в сградата си на „Пиротска“ 5, в която пострадали от циганската престъпност могат да получат правен съвет и съдействие . Данните и предложенията ще бъдат обобщени и предложени на всички компетентни български институции. ВМРО отдавна събира информация за случаи на циганския произвол и предлага конкретни решения. Само в последния месец те предложиха две решения: на проблема с циганските сметки за вода в Сливен, и с т. нар. виетнамски общежития в София.

  По темата съществува обществено лицемерие и съзнателен отказ от назоваване на действителността с истинските й имена. А проблем има – и той вече не е битов, не е съседски, не е личностен. Не е дори и само криминален, съощават от пресцентъра на ВМРО.

  „Гардиън” защитава 16 млн цигани в Европа

  Европейският съюз прилага двоен стандарт спрямо циганите. Едно е отношението, когато се говори за техните права в страни от Източна Европа и друго към западната част.

  Това обвинение отправи в. „Гардиън” в своя статия по повод масовото изгонване на роми от Франция. Атакуват се и промени в законодателството на различни страни, които дискриминират циганите.
  Правозащитници разкритикуваха ЕС за това, че не обръща внимание на истинските проблеми, които на първо място карат най-голямото етническо малцинство в Европа да мигрира и предпочита да не критикува страните за нарушаването както на националните, така и на европейските закони в отношението спрямо циганите.
  Критиките се появиха, след като Франция обяви, че ще задържи и депортира нелегалните ромски имигранти и ще унищожи стотици ромски лагери.
  Междувременно стана ясно, че градските власти на Копенхаген са потърсили помощ от датското правителство за депортирането на около 400 цигани, а шведската полиция е изгонила роми в нарушение на законодателството на страната и това на ЕС, съобщава агенция „Фокус”.
  В Белгия 700 роми бяха прогонени от Фландрия и принудени да се установят във френскоговорящата Валония.
  Италия, която през 2008 г. обяви извънредно положение заради ромите и изгони хиляди от тях, главно от Румъния и България, продължава да прилага тази политика и до днес.
  Германия е в процес на репатриране на хиляди ромски деца и младежи в Косово, въпреки предупрежденията, че там ги очаква дискриминация, лоши условия на живот, липса на достъп до образование и езикови проблеми, защото много от тях са родени в Германия и не говорят сръбски или албански.
  В източноевропейските страни-членки на ЕС, като Чехия, Унгария, Словакия, Румъния и България, има множество случаи на широкоразпространена дискриминация срещу ромите, включително физически нападения, които се приемат за нещо нормално.
  „Амнести интернешънъл” обяви, че ЕС не обръща внимание на „сериозното нарушаване на човешки права” спрямо циганите в Европа, които по някои данни вече са около 16 млн.

  http://frognews.bg/

• Доган на съд – или кой и за какво носи отговорност в България

  Автор: Едвин Сугарев

  Безспорно решението на парламентарната комисия за борба с корупцията, уличаващо Ахмед Доган в конфликт на интереси и политическа корупция – във връзка с взетите от него един милион евро хонорари по четири “консултантски” договора, свързани с прословутия проект за хидровъзел “Цанков камък” – е основната политическа новина от вчерашния ден.

  Основна – защото за пръв път официална институция обвинява лидера на ДПС в корупция – и защото решението на комисията да предаде казуса на Административния съд представлява и първия опит за търсене на съдебна отговорност от корупционер №1 в България.

  Решението на комисията е достатъчно категорично – и за разлика от други случаи, в които името на Доган попада в центъра на обществения интерес, този път няма шикалкавене и ефимистични трикове. Докладът нарича нещата с истинските им имена – например в следните редове:

  “В декларация той е бил длъжен да посочи данните за свързани лица по Закона за конфликт на интереси, по дейността на които той има частен интерес. Свързани лица са и физическите, и юридическите лица, с които лицето, заемащо публична длъжност, се намира в икономическа или политическа зависимост, което поражда основателни съмнения за неговата безпристрастност и обективност.

  Безспорно е, че „Минстрой холдинг“ и Институтът по строителство и минно дело са юридически лица, по отношение на които Доган се намира в икономическа зависимост. Като се е съгласил да му бъдат възложени невъзможни за него задания, за да се получи колосална за мащабите на държавата ни цена, Доган се е поставил в икономическа зависимост, която е трябвало да декларира в декларацията си за конфликт на интереси пред Народното събрание.

  Ахмед Доган не е съобщил информацията за свързани лица и по този начин е затаил истина, която дефинира частен интерес, а по този начин е укрил информация от обществото. Създадена веднъж, зависимостта не е времево ограничена. /…/

  Решенията за важните за страната ни проекти са се вземали не по установения институционален ред от министрите на заседание на кабинета, а от съвета на коалицията, което е противоконституционно. Този въведен противоконституционен ред за вземане на решения по всички важни за страната ни въпроси прави особено опасна съществуващата икономическа и политическа зависимост на Доган и дава основание да се заключи, че е налице политическа корупция от негова страна.”

  И така: Доган на съд. Ще изскочи ли заек от тази трънка? За съжаление не. Най-вероятно е – ако Административния съд изобщо реши да бъде образувано дело – то да бъде забатачено с безкрайни отлагания – или да приключи с максимално възможната по този казус санкция – глоба от 3000 лева. На фона на взетия от Доган хонорар на стойност около един милион евро – това звучи просто смешно.

  В същото време обаче решението има определена морална стойност: то накърнява най-съкровения мит, граден цели две десетилетия от Доган – мита за неговата недосегаемост. Митът за това, че може безнаказано да си позволява недопустимото за целия останал политически елит – тъй като е пазител на етническия мир и притежател на единствения непроменим електорален капитал в страната ни – което го прави наосъщен съюзник и неизменен мандатоносител в случаите, когато няма стабилно парламентарно мнозинство.

  Може би затова – въпреки мнозинството на ГЕРБ, Атака и Синята коалиция в комисията, това решение висеше на косъм – и до него се стигна не без перипетии. На 29 юли заседанието на комисията пропадна поради липса на кворум, тъй като депутатът на ГЕРБ Николай Коцев отсъстваше поради лични причини. Наложи се лично Бойко Борисов да настоява за спешно провеждане на ново заседание в последния парламентарен ден – и да даде гаранции пред председателя на комисията Димо Гяуров, че липсващия негов депутат ще бъде налице.

  Самият Коцев се опита да извини отсъствието си на това ключово заседание с ангажименти в избирателния си район – и да отрече спешното си призоваване, като и всякаква намеса на своя лидер: “Не ми се е обаждал Борисов, той е много мъжки човек и винаги е бил умерен. Обвинявате го, че ходи и ни хока, но това не е така” – заяви той пред журналистите.

  Логично – някак си наистина не е съвсем прилично един министър-председател да “привиква” народните избраници. Само че Коцев се оказа опроверган от своя лидер, който обясни едно към едно механизма за свикване на това извънредно заседание, без дори да се притесни от факта, че навлиза в прерогативите на законодателната власт: “Първо се свързах с Мартин Димитров, после помолих да намерят и г-н Гяуров, Казах му, че нашия депутат го връщам и утре идва на заседанието”.

  Всичко това е наистина “чудесно” – както Бойко Борисов определи решението на комисията. Тъжното обаче е, че всичко тъй и си остава в границите на общите приказки и ежедневните скандали. В същото време корупционния потенциал на Доган е добре известен на всеки българин – още от 1993 г., когато в комбина с червените и тогавашния президент Желю Желев спретнаха правителството на Беров – не случайно определяно и като “правителството на Мултигруп”.

  Впрочем “Минстроий холдинг”, дал въпросния хонорар чрез Института по строителство и минно дело, беше тогава именно мулташка структура, а неговия днешен собственик Николай Вълканов, на името на чиито компании са регистрирани повечето Доганови имоти, тогава беше вицепрезидент на групировката.

  Тъжно е и това, че до подобни решения се стига само по дребни, дори незначителни от юридическа гледна точка поводи. Когато става дума за драматични, предопределящи съдблата на България решения – тогава институциите си мълчат, съдът вдига рамене, а прокуратурата оправдава отговорните.

  Един от примерите е посочен в коментара на в. “Дневник” по повод казуса с Доган: прокуратурата е отказала да разследва бившия енергиен министър Румен Овчаров за неизгодните газови договори, защото призваната да раздава спраоведливост институция не била открила “каквито и да било данни за извършена от български длъжностни лица безстопанственост или съзнателно сключване на неизгодна сделка”. И не само това – доблестните прокурори си измиват по пилатовски ръцете с обяснението, че “деецът не носи отговорност поради амнистия”.

  Точно по същия начин и Доган носи отговорност за взетия хонорар, но не носи отговорност примерно за дребната подробност, че в резултат на неговите компетентни консултантски услуги от 2004 г. стойността на хидроенергийния комплекс е скочила от около 200 млн. евро на 460 млн. евро – и че тези пари са платени всъщност от заема, отпуснат от френската банка “Париба” за проекта АЕЦ “Белене”.

  Пита се в задачата – а кой е вземал решението за този проект и начина на употреба за този заем? Не е ли това правителствено решение и тези решения не се ли вземаха от тъй наруечения “съвет на коалицията”, разграбила България по формулата “3-5-8”?

  Отговор, разбира се, няма. Няма и да има. Можем обаче с известна сигурност да предположим как Сокола ще се възнесе при Аллах, когато приключат земните му дни. С летяща чиния.

  http://www.svobodata.com/

• Почина голямата народна певица Стефка Съботинова

  На 80-годишна възраст почина народната певица Стефка Съботинова, информира БНР.

  Тя стана световноизвестна през 1994 г. с песента „Притури се планината“, която, в модерен аранжимент, е използвана във много филмови продукции.

  Стефка Съботинова е родена на 2 април 1930 г. в село Розов Кладенец, Старозагорско, а корените й са от Беломорска Тракия.

  Дълги години тя бе хористка на ансамбъл „Филип Кутев“ и в състава „Мистерията на българските гласове“. С ансамбъл „Филип Кутев“ гастролира в най-големите концертни зали по света.

  Съботинова е единствената певица със солови песни в първия албум на Марсел Селие „Мистерията на българските гласове“. В него са включени песните „Притури се планината“ и „Мър, Станке ле“.

  Още тогава „Притури се планината“ е използвана като част от филмовата музика в световните продукции“ Исус от Монреал“ и „Лионците“.

  Стефка Съботинова в дует с Тинка Пешева записва и много хумористични народни песни, сред които особено популярни са „Цонке ле чушко червена“, „Заплакал е стар, бял дядо“ и „Овдовяла лисичката“.

  През месец юни 2010 година бе удостоена с най-голямото българско отличие – орден „Стара планина- първа степен“.

  Последната телевизионна изява на Стефка Съботинова бе в шоуто „Вип денс“, където излезе с помощта на проходилка и изпълни световния си хит „Притури се планината“.

  Източник: Нюз.бг
  http://news.ibox.bg/

  ПОСЛЕДНОТО ИНТЕРВЮ НА СТЕФКА СЪБОТИНОВА ПРЕД „БЛИЦ“:

  ВДОВИЦАТА БЪЛГАРИЯ ЛЕЖИ И УМИРА!

  На земята има ад и той се нарича Херпес Зостер, твърди световноизвестната изпълнителка на “Притури се планината”

  Стефка СЪБОТИНОВА започва професионалните си изяви през 1954-1966 година като певица в ДАНПТ “Филип Кутев”. В периода 1973-1985 е в Националното радио. 6 години е солистка към Редакция “Народна музика”, 6 години е във фолклорния състав на БНР. Има турнета в цял свят – Англия, Франция, Белгия, Холандия, Югославия, Германия, Китай, Монголия, Корея, Русия, Унгария, Чехия, Италия, Гърция, Скандинавските страни и др. Изпълняваната от нея песен “Притури се планината” е световен хит, наградена на фестивала за народни песни в Братислава. Тя и “Мар` Станке, ле” печелят престижната награда “Грами” (1979).

  – Случвало ли ви се е нещо на сцената, което няма да забравите никога?
  – Да. Бях млада певица. Отидохме да пеем в село Кондофрей. Нямаше салон. Пяхме в една плевня. На първия ред седеше Станко Тодоров – на метър и половина от мен. Като го видях, толкова се смутих, че забравих текста на песента. Повторих първия куплет и прошушнах на колегата си, че не зная как да продължа. Той ме подсети – за чобанина. Така довърших песента. В друг случай имахме концерт в тогавашния партиен дом. Пеех в квартета на “Полегнала е Тодора”. Бях се вживяла толкова силно в пеенето, че не осъзнавах какво върша. Не знаех даже дали пея вярно. Концертът свърши. Излязохме на сцената, поклонихме се. После колежките ми казаха, че никога не съм пяла по-хубаво. Твърдяха, че гласът ми е бил като звънец. Ще ви разкажа и друг случай. Турнето беше в Русия, намирахме се в Санкт Петербург. В един момент половината колеги се разболяха. Беше много студено, през късната есен.

  Почнахме да се къпем много често във ваните. Като излизахме, ни лъхваше студ. Удряше най-напред в гърлото. В един момент бях ни жива, ни умряла. Не можех да пея. Казах на Филип Кутев, че не мога да се справя. Той се възмути от факта, че по цял ден сме стоели като патици във ваните, а после не сме можели да пеем. Отидох в една болница в града. Лекарката каза да отидем на някакъв проспект и да ми купят два големи сладоледа. Разплаках се. Помислих, че лекарката се подиграва, като ме кара да ям сладолед, аз не мога да говоря, а директорът се сърди. Руската лекарка ми обясни нещо интересно. Всички българи, които отиват там, се разболяват веднага, защото пият горещ чай и излизат навън. Или са без шапки, или са без шалове. При това положение задължително страда гърлото на всеки. Каза ми нещо, което спазвам цял живот. Щом почувствам най-слаба болка или парене в областта на гърлото, ям много сладолед. От 1956 г. до днес не съм боледувала нито от ангина, нито съм имала друг проблем с гърлото. През цялото лято пия газирани течности с много лед. Не виждам защо колежките ми вардят толкова много гласовете си. Когато си купих сладолед в Санкт Петербург (той беше между две вафли) и го захапах, изведнъж видях насреща си Филип Кутев. Каза: “Улових ли те?! Не пееш, болна си, а ядеш сладолед!” Но вечерта на концерта аз пях, защото за един ден всичко ми мина.

  – Как се чувствате днес?
  – Горе-долу добре.

  – Кое е най-тежкото заболяване, от което сте страдала?
  – Херпес Зостер. Болките бяха такива, че ми идваше да се хвърля от прозореца. Ако на земята има ад, той се нарича Херпес Зостер.

  – Кой ви помогна да се излекувате?
  – Лекарите се опитаха да ми помогнат, но лекарството, което ми предписаха, не беше по джоба ми. Не можех да си позволя да си го купя, толкова скъпо беше. Изтърпях много мъки. Случайно научих, че у нас е пристигнала атомна физичка, която е работела в Байконур. Идваше на Рожен да се зарежда с енергия и ходеше при Ванга. Още на летището, когато пристигнала у нас, казала на екстрасенса Кубрат Томов, че иска да я заведат при една много нашумяла в целия свят жена, пееща песни. Казали й, че съм много болна от Херпес Зостер. Дойде при мен. Като влезе, сякаш вкъщи изгря слънце. За първи път в живота си срещнах такъв благ човек. В момента бумът на песента ми беше най-голям. Жената каза, че в живота не може да има само слава. В природата трябва да има баланс. Болката ти е дадена отгоре, каза лечителката.

  – Какво направи тя?
  – Качихме се горе, в спалнята. Тя взе една кофа вряла вода, две големи хавлии и един буркан мед. Почна да ме плеска с меда. Не можете да си представите какви бяха болките. Стоях така 20 минути. После с хавлиените кърпи избърса тялото ми. Почувствах облекчение.

  – Колко пъти направихте процедурата?
  – Само веднъж. Оказа се, че атомната физичка е била феномен в Русия, нещо от типа на Ванга. Спряла е основната си професия и се е заела с лечение с алтернативни средства – с билки и други. В процедурите тази жена – Валентина Александровна, демонстративно отделя своята енергия, която определя като слънчева. Аз много вярвам в тези неща. Бях близка с Ванга, с Вера Кочовска. Природните феномени ме следваха през целия ми житейски път.

  – С какви впечатления останахте от Ванга?
  – Ходила съм много пъти при нея. Тя беше нещо изключително. Но не видя бял ден. Нали знаете, че всяка нация убива големите си личности…

  – Други болежки?
  – Страдам от дископатия и лек диабет. Много лекари има около мен. Доволна съм, че те не се интересуват от звездата Стефка Съботинова, а преди всичко от човека Стефка Съботинова. Най-много се радвам, че не познавам хора, които да ме мразят. Мисля, че не съм лош човек.

  – Пиете ли лекарства за диабета?
  – Да, през устата.

  – На кои лекари сте благодарна?
  – На д-р Рангелова от “Бърза помощ” на ВМА, на медицинските сестри Цецка и Мария от същия екип. Благодарна съм на д-р Ангелина Цветанова, шеф на ендокринологичното отделение във ВМА, на д-р Каменова. Прекарах там десетина дни. Условията бяха идеални, с всички екстри. Дори бях сама в болничната стая. Благодарна съм на всички, включително и на болните.

  – Какво е вашето мнение за лекарската професия?
  – Тя е много трудна в днешно време, зле заплатена е. Докторите, които бдят по цели нощи над болните, заслужават нещо по-добро – и като база, и като възнаграждение. Ако държавата направи така, че медиците да получават това, което заслужават, ще бъде много добре.

  – Високи ли са цените на лекарствата у нас?
  – Те са високи и за моя джоб. Не мога да си представя как издържат хората с 60 лева пенсия. Според мен те направо умират прави.

  – Имате ли поглед върху нашите здравни заведения?
  – С Любомир Мулетаров носехме помощи в дом за деца с тежки увреждания (главно умствени) в едно родопско село. Там умряха 7 деца за един ден. Говореше се, че са погребани през нощта. Когато отидох там за първи път, припаднах на стълбището. Миризмата беше ужасна. Реших, че трябва да направя нещо, за да спася останалите деца. В най-тежките зими изнасях безплатни концерти. Събирах средствата за децата. Носех им халища, бельо за спане, лекарства, дрехи, обувки, храна. Давах им и пари. Имаше случаи, когато намирах заключени деца в дом – във върла жега. Не можех да открия човек, който да отключи дома. Това беше в село Сарафово. Накрая отключиха вратата. Устните на децата бяха напукани от жажда, те умираха от глад и бяха почти голи. Вдигах поредния скандал на тамошните директори и управници. Така тръгнах да обикалям цялата страна – главно домовете за деца с тежки физически и душевни недъзи. В продължение на цяла година успях на помогна на десетки домове.

  – Известно е, че ловът е ваше хоби.
  – Твърдя, че съм ловец №1 от женски пол в България. Аз съм единствената жена, която притежава най-много оръжия у нас, включително “Калашников”. Всички бивши величия, включително Тодор Живков, ме канеха да ловуваме заедно. В днешното демократично време всички настоящи политици продължават да ме канят.

  – Кога започнахте да пеете?
  – На 5-годишна възраст.

  – А професионално?
  – От 18 ноември 1954 година.

  – Защо казвате точна дата?
  – Защото на нея се състоя конкурсът на Държавния ансамбъл за народни песни и танци. Обявени бяха две места. Явиха се 300 души. Спечелих първо място на този конкурс.

  – Имате ли любима песен?
  – “Притури се планината”, която стана световен хит, не е любимата ми песен. Най-много обичам “Станке ле, гюлюм батюва”. И тя е тракийска песен.

  – Какъв е гласът ви?
  – Лиричен сопран.

  – В какво вярвате?
  – В моя собствен Бог. Извън къщата си имам параклис. Преди ходех по църкви. После се разколебах. Днес ходя рядко. Мисля, че не може да си верующ и да се караш за власт. Разколът в църквата страшно ме отврати. Моля се вкъщи и смятам, че Господ ме чува.

  – Българинът здрав човек ли е?
  – Не. Нашата нация вече е болна. Но българинът е корав и издръжлив човек. Иска ми се да бъдем по-добри, да се обичаме, да си помагаме. Ходя често на село и ми се струва, че хората там живеят по-добре. По-душевни са, не са злобни, въпреки че са бедни. Лично аз се стремя да помагам на хора, които нямат. Когато им дам нещо, усещам лекота в душата си.

  – Известно е, че се занимавате с благотворителност.
  – На Бойко Борисов му подарих песен. Ние сме големи приятели и се възхищаваме един на друг взаимно. И двамата имаме отношение към благотворителността. Заедно с Митко Щерев и с Джоко Росич направихме един нов продукт за България – върху една 200-годишна песен. Промених я и я изпях по свой начин. Митко Щерев направи аранжимента. Джоко Росич чете текста вътре в песента. На рождения си ден Бойко се разплака. Реакцията му бе събрана ясно и точно в едно изречение: “Да се представи на България тази песен и всички пари да отидат в полза на забравените български църкви.”

  – Как се казва песента?
  – “Заправил Господ манастир”. В песента се разказва, че Господ е заправил манастир от души праведни, но една не му достигнала да си довърши манастира. Изпратил Свети Архангел да му търси една душа праведна на земята. Свети Архангел не намерил такава.

  – Кое е най-важното послание, което носи вашата песен?
  – Че 7 милиона българи бъркат в кофите за боклук, за да се нахранят. Че ангелът се нарича Бойко Борисов, а вдовицата е България, която лежи и умира.

  Едно интервю на Здравка Иванова

• <<
• 1
...
• 370
• 371
• 372
• 373
• 374
• 375
• 376
• 377
• 378
• 379
• 380
...
• 415
• >>