Всички авторски страници

Авторски

• Завърши първият випуск осми клас на училище „Джон Атанасов”- 2002/2010

  Е Д И Н     Н Е Р А З Д Е Л Е Н     К Л А С

  Елена Липкова

  Когато преди осем години по идея на г-жа Б. Иванова, директор на у-ще „Д. Атанасов”, няколко колеги – съмишленици и ентусиасти, положихме основите на нашето училище, ние не подозирахме, че запълваме една огромна празнота в живота на бързо увеличаващата се емигрантска общност в Чикаго. Жаждата на българина за знания е пословична, а стремежът му да запази родния си език и да го предаде на децата си се оказа осъзната необходимост. С тези от тях, които ни повярваха и ни се довериха, изминахме дълъг път, за да се радваме днес на първия випуск осмокласници, които завършиха българското училище „Джон Атанасов” в Чикаго. Ади, Софи, Криси, Преслав, Тошко, Павел, който бе с нас до седми клас – това са първите ни ученици, които колежката Антоанета Дичева обгърна с любов и обучава с жар и вдъхновение.

  

  Съвсем спонтанно Ади сподели, че още помни уроците по родолюбие на г-жа Дичева, която продължава да се радва на тяхното внимание и уважение.
  Ади признава, че макар и родена в Америка, тя е и ще си остане българка. Раздвоението между двете страни Ади изрази в стих:
  „Не винаги ми върви по вода,
  Да се сетя на един език за дума една,
  и да не успея да се сетя за другата.
  Да бъда разкъсана на две –
  една част там – една част тук.
  Езикът ми два танца да танцува.
  Да постигна едно, а друго да рискувам.
  Характерът ми да е малко оттук и малко оттам,
  но бъдещето ми какво ще представлява – не знам!
  Съветваш ме прозореца към успеха да отворя
  и точно това аз ще сторя.
  Ще събера в едно културите ми две!
  Мислиш, че това е невъзможно –
  НЕ – НЕ Е !!!”
  Да посещаваш второ училище в почивния си ден след натоварена учебна седмица, е своеобразен подвиг. А за град като Чикаго, където разстоянията са огромни, подобно усилие буди възхищение и уважение. Ваня, която е вече ученичка в средно училище, се връща у дома само през почивните дни. Единият от тях тя отделя, за да учи в българското училище. „Аз искам да зная родния си език!“ – споделя Ваня. Уравновесена, отстояваща личното си мнение, тя е готова всяка литературна тема да превърне в стих, макар на моменти той да звучи по детски наивен:
  „Едно дете в България родено
  и от Родината си рано разделено.
  Всяка събота засмяно,
  на у-ще отива рано, рано.
  Езикът роден да научи,
  и в живота да сполучи.
  Пораснал е вече целият клас.
  Да знаете – това дете бях аз!”
  Всяка събота повече от 130 ученика прекрачват прага на у-ще “Джон Атанасов”, водени от желанието да знаят своя роден език и история. През изминалите осем години се създадоха трайни приятелства, всички идват на училище с радост и желание, защото са щастливи да бъдат заедно.
  За доброто настроение в класа най-голяма бе заслугата на Тошко. Лъчезарната му усмивка и весел характер разведряваха атмосферата в часовете. А каква е съкровената му мечта, той сподели без колебание.
  „Българското училище ми помага много, защото мога да общувам свободно с моите близки и приятели, когато през ваканциите се връщам в Родината. Ако зависеше от мен, аз бих останал в България, защото там се чувствам най-щастлив. Винаги се завръщам тук, изпълнен с тъга от раздялата, затова с нетърпение очаквам всяка следваща ваканция.”
  За Анжелика това бе третото училище, което посещава. С баща българин и майка полякиня, тя усърдно изучава и двата езика:
  „Много е хубаво да знаеш повече от един език. Сега вече говоря три езика: български, полски и английски. Това много ми помага в общуването с моите родители, както и когато съм в България или Полша. Езиците са богатство и затова с удоволствие отделям от свободното си време за да ги изучавам. Нашето училище “Джон Атанасов” в Чикаго е като една малка България.
  Ето какво най-силно мотивира и другите ни ученици:
  Криси: Аз посещавам това училище, за да науча езика на моите прадеди, както и историята и културата на моята Родина. Искам не само да се наричам българка, но и да се чувствам българка. Много съм щастлива, че всички ние имаме нещо, което ни свързва – нашия роден език.
  Стефан: Забавно и интересно минава времето за мен в българското училище. Тук намерих много приятели и успявам да поддържам родния език. Понякога в общуването си неволно преминаваме на английски, смесваме двата езика, но винаги се намира някой да ни напомни, че сме тук, за да говорим и учим български.
  Наистина, да говорят само на български език, е трудно за нашите ученици, които цяла седмица посещават американско училище. Още по-трудно е за тези, които са родени и израснали тук, в Америка. Софи – балерината в класа, също е родена в Чикаго.
  Всяка събота след репетиции тя идваше на училище и тихо се присъединяваше към занятията. Софи е с удивително интересна, прозорлива мисъл и винаги с удоволствие участваше в дискусиите по литература.
  „Много ми е трудно, защото не съм родена в България, не съм живяла там, не съм ходила на училище. Трудно ми да се изразявам на български, но когато ме питат каква съм, без колебание отговарям: Българка съм! Не съм американка!”
  През всичките тези години пред погледа ми израсна и се оформи едно ново поколение българи – високоотговорни, мотивирани, упорити и целеустремени. Те носят самочувствието на граждани на света и знаят, че усилията им ще бъдат възнаградени. За тях завръщането в България не е утопия, а реална възможност. Връзката с родината е жива, ваканциите с приятелите и близките са най-щастливото време, а носталгията след завръщането в Америка всеки преживява по своему. Паола я чувства най-осезателно, защото нейното емигрантство бе разкъсано от една учебна година, прекарана в родния Сливен.
  „Носталгията – не знам откъде произхожда тази дума, но знам, че сърцето от нея боли. Носталгията по нещо далечно в пространството… спомен някакъв, който те кара да мислиш не за деня, в който ежедневието те е потопило, а да мислиш за онова, което го няма.Носталгия по родния дом, носталгия, която всеки път, когато говоря с баба и дядо, ме кара да искам да полетя за България.Носталгия по всичко онова скъпо и безкрайно мило, останало в миналото и мечта за бъдещето.”
  Откровенията на Преслав и Ади са не по-малко вълнуващи и затрогващи:
  Преслав: „Един ден в бащината къща да се върнеш,
  да те попитат, да отвърнеш:
  Къде е по-добре?
  Тука или там?
  Имате ли си в Америка море?
  Аз ще кажа: и тук, и там!
  Вървя по тротоара сам,
  и светът прекрасен
  цял в сърцето ми е сбран.
  Искам да се върна в бащината къща!
  Да отида там и да се не връщам!”
  Ади: „За много хора думата Родина означава мястото, където си роден и където си преживял най-изключителните мигове от живота си. Аз съм родена в Америка, но чувствам България като моя истинска родина. Там се намират всичките ми роднини и приятели. Живея в Америка, но съм и ще си остана българка.
  На всички мои приятели и съученици, с които съм прекарала толкова щастливи мигове в това училище, желая много успехи и щастие. Ще ми липсвате!
  Преслав: „Изпращам ви всички с надеждата да се видим отново. Ако това не се случи, искам да знаете, че винаги ще бъдете част от моите спомени.”
  Паола: „Приятели, нека животът ви да бъде пълен с приключения и неповторими преживявания!”
  Криси: ”Бих искала да благодаря на моите великолепни учители, защото те ме научиха на моя роден език и култура. Искам само да ви кажа колко съм щастлива и благодарна, че вие бяхте мои учители!

  И ние ви благодарим, скъпи приятели! Запазете младежкия си порив и дръзновение, и никога не забравяйте, че сте потомци на горд и свободолюбив народ!
  Специално за вас е и поздравът на госпожа Боянка Иванова: „Нека знанието на българския език ви направи уникални в днешния глобален свят, по-свободни в избора си на място за реализация и по-силни с принадлежността си към две култури и два езика.”
  Очакваме ви отново следващата учебна година!

  Филмът за нашите осмокласници: „ Едно средище на българщината в Чикаго”, направен със съдействието на Мария Илиева (mutzunabg):

  
  Поздрав от първия випуск осми клас в Чикаго!

  Eurochicago.com

• Държавния департамент на САЩ: България без големи успехи в борбата с трафика на хора

  Държавният департамент на САЩ публикува десетия си годишен доклад за трафика на хора. България остава в групата на държавите, които не покриват минималните стандарти за борба с трафика.

  Автор: Соня Каникова, САЩ (Дойче Веле)

  Десетият годишен доклад на Държавния департамент за трафика на хора в света беше представен вчера от държавния секретар Хилари Клинтън. Докладът съдържа оценки за 177 държави. За първи път сред тях са и САЩ. Въпреки, че са една от държавите, които полагат най-големи усилия за спиране на трафика на хора, САЩ също имат сериозни проблеми свързани с престъпната търговия.
  Според доклада над 12 милиона души в света страдат от последиците на трафика на хора, а над 700 хиляди годишно са новите жертви на тази форма на модерно робство. „Зад тези статистики се крият страданията на реални човешки същества, подложени на тази най-страшна форма на експлоатация”, каза в речта си Хилари Клинтън. „Този доклад е каталог на трагедии, които светът не може да продължи да приема”, заяви държавният секретар на САЩ.
  Клинтън отбеляза, че една от новите тенденции в престъпния трафик е все повече хора да бъдат трудово ескплоатирани.
  Напредъкът на отделните държави в борбата срещу незаконната търговия с хора остава неравномерен. Само 30 държави от 177 оценени са в първа група, на държавите, които покриват напълно критериите за борба с трафика на хора.

  България изостава след другите членки на ЕС

  „Правителството на България не се съобразява напълно с минималните стандарти за елиминиране на трафика на хора, но прави значителни усилия в тази посока”, казва се в доклада на Държавния департамент. Това оставя България във втората от три възможни категории.

  Както в почти всички други международни доклади, страната отново не успява да се класира в една и съща група с останалите държави-членки на ЕС. Вместо това, заедно с Румъния, България се нарежда до Косово, Сърбия, Албания и Македония. Дори Босна и Хърватия вече имат достатъчно успехи и съответно са в първата група. България никога не е напускала тази втора група през 10-те години на съществуване на доклада за трафика на хора.

  Страната остава преди всичко източник на хора за трафик. Тя е и транзитна държава, а в редки случаи е и дестинация за търговията на хора. В България има вътрешен трафик, посочва се в доклада на Държавния департамент. Жертви стават най-вече жени и деца, които са подлагани на сексуална или трудова експлоатация. Главните западноевропейски държави, които приемат трафик на хора от България за сексуална експлоатация са Холандия, Белгия, Франция, Австрия, но и много други. Трудова ескплоатация на български жертви има най-вече в Гърция, Италия, Испания и Великобритания. Около 15 процента от жертвите са от ромски произход.

  Осъдените трафиканти да си излежават присъдите

  В доклада на Държавния департамент се отчитата значителните усилия на българското правителство за борба с престъпната дейност. Споменават се промени в Наказателния кодекс, с които се увеличават наказанията за участие в трафик на хора, както и усилията за разследване на участие на държавни служители.

  Държавният департамент препоръчва България да продължи усилията за съдебно преследване на държавни служители, замесени в човешки трафик, както и на самите трафиканти. В доклада се препоръчва също осъдените трафиканти действително да излежат наказанията си в затвора. Прави се забележка България да не стига до ситуации, в които вместо трафиканти жертви на трафик биват съдени за престъпления, пряко произтичащи от тяхната ситуация – миналата година в България е имало 2 такива случая. Отправена е и препоръка България да положи специални усилия за прекратяване на педофилския сексуален туризъм в страната.

  Източник: www.dw-world.de

• Българинът е мъжкар, затова обича метъла

  Проф. Дина Уайнстайн преподава социология на рок музиката в университета “Де Пол” в Чикаго. Тя е първият в света учен, въвел изучаването на музикалния и културен феномен “хевиметъл” като отделна дисциплина в социологическата наука. Освен с преподавателска и изследователска дейност проф. Уайнстайн се занимава с рок критика. Сред най-известните научни трудове на проф. Уайнстайн е книгата “Хевиметъл музиката и нейната култура”, която днес се изучава в катедрите по социология в САЩ и по света.

  – Проф. Уайнстайн, как и кога се заражда жанрът “хевиметъл”?

  – В края на 60-те и началото на 70-те г. на миналия век имаше движения в рок музиката като блус рок и хард психеделик рок, които заинтригуваха младежта, произлизаща най-вече от работническата класа, и по-специално в централните и северните части на Англия. Този жанр бе формиран в Англия, но наименованието “хевиметъл” дойде от музикалните критици в САЩ. Няколко са факторите за неговото зараждане. Първо – феновете на ранния метъл бяха деца на работническата класа. Второ – голямата икономическа рецесия в началото на 70-те, която удари Англия и разруши възможностите за по-добра реализация на същите тези млади хора. Феновете на метъла също спомогнаха за неговото популяризиране. Причината той да се развие в Англия е, че там хората се събират по пъбовете, пият от по-ранна възраст и има много групи, които свирят на живо.

  – Освен музикален жанр какво друго е хевиметълът?

  – Хевиметълът е приятелство между феновете. Той изразява мъжественост, мъжкарство. В ранния си стадий метълът бе слушан само от мъже, които заедно ходят на концерти, говорят за тази музика, взаимно се палят по нея. Метъл културата се появи и като отричане на 60-те години, когато имаше оптимизъм, надежда, че всичко е възможно. Хевиметълът, обратното, показва, че в живота съществуват злото и омразата. Метълът не е само жанр, а мегажанр от няколко производни жанра, които се различават един от друг. От класическия метъл на 70-те през началото на 80-те се зароди трашметълът в лицето на групата “Венъм”. Той стана популярен в САЩ чрез банди като “Металика”, “Антракс”, “Мегадет” и моята любима група “Слейър”. В трашметъла има силни социални коментари, повлияни от пънк рока. Същевременно, когато трашметълът достигна своята зрялост, се появиха два нови поджанра. Единият е детметъла, в който хората не пеят, а ръмжат. Неговият акцент пада върху смъртта, страданието и упадъка. По същото време музикалната телевизия MTV придоби голяма популярност в САЩ. Тази телевизия не се интересуваше толкова много от звученето, колкото от това как изглеждаха музикантите. Така се отвори място за другия клон на хевиметъла, т. нар. хеърметъл (или “дългокосия” метъл, включващ групи като “Пойзън”, “Мотли Крю”, “Ратт”, “Куайът Райът” – б. а), който си бе хардрок, наследил традицията на групите “Кис” и “Аеросмит” от 70-те, но постепенно стана важна част от хевиметъла.

  – Хевиметълът има ли цел, програма?

  – Ако иска да има програма или цел, то трябва хеърметълът да бъде изхвърлен от жанра. Хеърметълът казва: “Хей, любовната авантюра, сексът е всичко, което има значение”. Докато посланието във всички останали жанрове на метъла е: “Хей, ние искаме да говорим за истината. Искаме да говорим за властта. Искаме да говорим за истинското зло. Искаме да се наслаждаваме на нашето приятелство.” Трашметълът се интересува от политиката, от опазването на околната среда, от ядрената заплаха. Детметълът отива към по-фантастичното, търси произхода на злото, има сантименталност към старата религиозност. Преди 90-те години този стил бе изключително популярен на Запад, дори успя да пробие “желязната завеса” и да проникне в Източна Европа. След 90-те заля целия свят. Разбира се, в метъла има издънки, като в Норвегия, където някои правят прекрасна музика, но вършат недопустими неща, например горят прекрасни, стари дървени църкви.

  – Какво знаете за България и как виждате мястото на страната ни в този вид рок култура?

  – Моят съпруг е преподавател по политическа философия и е споделял с мен, че едни от най-добрите му студенти, които правят докторатите си при него, са от България. Следя много внимателно кои групи изнасят концерти в страната ви и знам, че България е голяма част от съвременната рок култура. За това говори фактът, че не къде да е, а точно у вас ще бъде фестивалът “Сонисфиър”, където четирите най-големи групи в жанра – “Металика”, “Антракс”, “Мегадет” и “Слейър”, ще изнесат съвместен концерт. Това означава, че хевиметъл общността е много силна в България.

  – Има ли научно обяснение защо хевиметълът е толкова популярен в България?

  – Според мен в България, както и в останалите страни от Балканите, има изключително силно развита мъжественост, мъжко приятелство и другарство. А в това е есенцията на метъла. Също така има бунтовно, воинско минало. Тук, както в останалите страни от региона, е имало много потисничество, гнет, робство, тиранство и репресии, които също са характерни за хевиметъла. От друга страна, като отидеш на хевиметъл концерт, ти ставаш свободен не чрез въртене на ханша, а чрез резки движения (клатенето с глава или т. нар. куфеене – б. а.), имитирането на свирене на китара, вдигането на юмрук във въздуха… На метъл концерт се чувстваш като в битка, като на война. Но по-добре е да ходиш на концерт и с жестове да изразиш насъбралото се в теб, отколкото да водиш истинска война, нали?

  – Има ли причина хората да се страхуват от хевиметъла?

  – О, не, за Бога! В цялата Вселена няма по-мили хора от хевиметълите. Те са такива, защото изливат цялата си агресия в музиката, а не върху останалите хора. Наблюдавала съм реакциите на хората, отиващи на хевиметъл концерт. Преди шоуто всички изглеждат сурови, напрегнати, грубовати. Когато излязат от концерта, изглеждат щастливи като малки деца. В това отношение смятам, че хевиметълът може и да спаси света.

  ЧИКАГО

  Симеон ГАСПАРОВ

  Специално за „Труд“

• Не се произнесоха срещу Спаска, нарекла съдии „удбаши”

  За следващия понеделник отложиха произнасянето на присъдата по делото за обида, заведено срещу Спаска Митрова, съобщиха от Районния съд в Кавадарци.

  Заседанието продължи около 3 часа.

  Срещу българката Митрова съдът заведе дело, защото обидила състава в Гевгели с думата „удбаши“, което обозначава сътрудници на сръбските тайни служби (УДБА).

  „Едва днес съдът в Кавадарци прие да запише моите доводи, три години как ме съдят, това беше невъзможно“, каза пред БГНЕС Спаска при завръщането си тази вечер в Благоевград.

  „Смешното бе, че искаха да ми превеждат от македонски на български, аз отхвърлих това предложение, каза Спаска“.

  в-к „Труд“

• Стефан Краев: Правилна теза, изречена от „грешна“ уста

  След като публикувахме актуалното и важно (не само според нас)  интервю с министър Божидар Димитров, в което той заяви:

  Подкрепям искането диаспората да избира свои представители в парламента, но решението ще е на НС (линк)

  с редакцията на Eurochicago.com се свързаха по телефона и по имейл българи от цял свят. Последователно ще се опитаме да публикуваме и съберем най-главното, което получаваме, в обзорната ни тема –  Изборното законодателство и българите зад граница.

  Предлагаме на вашето внимание поредната публикация, изпратена ни този път от Виена. Там от дълги години живее известният български емигрант Стефан Краев. С тези редове искаме да ви информираме за неговия нов блог, чийто адрес ще намерите най-долу на страницата ни. Приятно (и полезно) четене!

  ––––––––

  Правилна теза, изречена от „грешна“ уста

  Автор: Стефан Краев

  От няколко дни в българската Интернет общност и по специално между българите живеещи в чужбина се дискутира едно изявление на министъра без портфейл – г-н Божидар Димитров, относно принципният въпрос, трябва ли да има парламентарно представени депутати, избрани из между постоянно живеещите извън страната българи. До тук добре – във всички случаи, при положение, че около 1,5-2 милиона истински българи живеят в чужбина и никой не защитава техните интереси, а напротив, на тях се гледа, като на овце за стрижене до кръв, такъв въпрос не може да не е актуален.

  Ама не, не е това, което ме вълнува, а друг, съвсем страничен факт. Въпросния “загрижен” за българите в чужбина министър (между другото и бивш агент на ДС), определя таргет групата на последните доста фриволно и не лишен от налудничава “научна” фантазия. Казвам ‘налудничава фантазия’, защото това е в пъти по-добре от другата алтернатива, а тя е именно, че се замисля поредната схема за подмяна на вота при гласуване. Според г-н Димитров, българите извън границите на България се състояли от две групи – цитирам извлечение от статията във Фрогнюз:

  “По думите му броят на българите по света е между 3 и 4 млн. Те можело да бъдат разделени на две основни групи – на български граждани, които са напуснали страната в последните 100 години и на такива, които са останали в пределите на друга страна вследствие на загубени от България територии.

  Първата група живее и работи по цял свят, като най-значими са общностите в ЕС, САЩ, Канада, Южна Африка. Тази група по различни оценки наброява 1 – 1,5 млн. души. Цифрата не случайно е в толкова широки граници, защото е трудно да се каже колко българи са се установили трайно да живеят в чужбина и колко са заминали да работят само временно.”, споделя министърът без портфейл. По думите му втората голяма група българи се намират най-вече в Турция, Гърция, Македония, Албания, Косово, Сърбия, Румъния, Молдова, Украйна, Казахстан и т.н. “

  Да ме извинява г-н министъра, ама втората му група е изсмукана от (ДС) пръстите му. Дори да приемем, че тези хора са с български етнически корен (ако се заровим дълбоко в анализирането на казуса, ще стигнем може би до заключението, че всички произлизаме от Адам и Ева и по някакъв начин сме в роднинска връзка, ама това е друг въпрос), то социално-политически те са на светлинни години далеч от проблемите в България, а единствено към което се стремят е получаването на българско гражданство, заради преимуществата, които лично за тях, произтичат от това… Тази ужасно голяма група от евентуални гласоподаватели може безпроблемно да бъде не само манипулирана, но ще кажа нещо повече – задължена да гласува, както пожелае добродетеля им… – тоест този, който е издействал гражданството им. За да придам тежест на думите ми бих вметнал факта , че сега за български паспорт се дават до 100.000,- лв., а какво остава за някакво си гласуване и то за кауза и държава, която е далеч от самосъзнанието на тези хора… Ясно, че под строй, ще гласуват за посочената партия и ще пеят на туй отгоре, че са си спестили сума ти пари…

  Олее, май сега разбуних духовете на свръх патриотично настроените ми съграждани. Спокойно, няма страшно – ножът е дървен и решение за всичко се намира. Разбира се, че принципно не съм против тези наши евентуални нови сънародници, ама тъй като те не са и не могат да бъдат запознати със социално-политическото статукво в новата си Родина, предлагам да им се наложи един 5 годишен срок за опознаването му, като след това ще могат да гласуват. Това мое предложение е продиктувано от следния хипотетичен аргумент. Дори и да иска, партията, която ‘сега’ е на власт (в момента, когато дадения човек получава гражданството си), да не може да го насили да гласува за нея на следващите избори, тъй като само един Бог знае кой ще е на власт след като изтекат 5 години и кой ще държи тогава в ръце моркова и камшика…

  И на края, като заключение ще задам един реторичен въпрос: Защо винаги бивши агенти на ДС правят съдбоносни предложения с които да останат в най-новата ни история? (Подобен е момента и с Доган относно отварянето на досиетата на ДС, за което не агент Сава има принос, а редовите граждани, които наддадоха глас, ама за това друг път ще пиша, защото и там много легенди и притчи от политици се разправят, а аз лично съм водил* мейл-кореспонденцията (от мое име) с отговорните за натиска върху правителството, лица от ЕС и ми е напълно ясно как всичко стана…, докато на редовите граждани, та дори и на медиите, не им е абсолютно ясно, това.)

  *) Една не малка част от мейловете още пазя и мога, ако се наложи, винаги да по

  ПП. Единствената промяна, която си позволих да направя в цитирания от мене текст на онлайн изданието “Фрогнюз”, беше да поправя 1-2 правописни грешки, (предполагам) неволно допуснати от редактора, които обаче мен лично ме дразнеха и някак си оптически не изглеждаха добре.

  Източник: http://www.viennainvest.com/

• БОЖИДАР ЧЕКОВ: ПАСПОРТ ЗА РАЗУМА

  След като публикувахме актуалното и важното (не само според нас)  интервю с министър Божидар Димитров, в което той заяви:

  Подкрепям искането диаспората да избира свои представители в парламента, но решението ще е на НС (линк)

  с редакцията на Eurochicago.com се свързаха по телефона и по имейл българи от цял свят. Последователно ще се опитаме да публикуваме и съберем най-главното, което получаваме, в обзорната ни тема –  Изборното законодателство и българите зад граница.

  Започваме с публикация изпратена ни от един български патриот от Франция – Божидар Чеков, който многократно е писал по темата, както сами ще се убедите, още от преди поне 15 години.

  –––––––––-

  ПИСМО ОТ ПАРИЖ: ПАСПОРТ ЗА РАЗУМА

  Политически плъхове дърпат струната на българщината

  Автор: БОЖИДАР ЧЕКОВ

  Поради географското ни положение и незавидната историческа съдба най-светлото и най-мрачното в паметта ни е свързано с „чужбина“. Официално се смята, че България е загубила окончателно около 30 % от територията си, а около 20 % от населението й е пръснато извън страната.
  Българският народ е преминал през най-трудните изпитания благодарение на последното богатство, което никой не е могъл да му отнеме – националното му съзнание. В настоящата икономическа и морална криза по празните рафтове на хлебарниците се появиха политически плъхове, които безскрупулно задърпаха последната струна, която ни остава: струната на българщината.
  Говори се за поданство, пише се за гражданство, спори се за народност, претендира се за националност. Кой бил българин по рождение, кой по место“ рождение, кой по произхождение … Тесногръди интереси дърпат дрипавата черга, без да си дават сметка, че братораздорът води до всеобщо отслабване и обедняване.
  Повече от десет века границите на България са мърдали като акордеон. Колко нашествия, колко насилие и кръв е изтърпяла земята ни! Родени на важен геострагегически възел, българите са нещо като трън в очите на доста международни диригенти. Всеки път, когато сме се събирали под една стряха, световните кумчовълчовци са ни пръскали като пилци. Страната ни е приказна, историята – кошмар.
  След падането на стената унгарците от Америка заработиха активно със сънародниците си. Поляците от цял свят заинвестираха в Полша. Дори и внуците на белогвардейците подадоха ръка на новите руски „бизнесмени“. Само българите, на опашката на Европа, се замерят с конституцията! Република България нито е самостоятелна планета, нито континент. Тя е една от най-рядко населените страни в Европа. Дълговете ù са огромни. Възможности-те за оправяне – малки, но реални. Всичко зависи от далновидността на законодателите ù. Третата световна война е икономическа. В страните, които са начело, паспортът е документ, който дава еднакви права и еднакви задължения на всички и на всеки … Той е част от „равния старт“. Произходът е без значение. Разлики има, но те са резултат на дейността, на качествата и на способността. Няма място за тълкуване, за празни приказки и разхищение на вестникарска хартия. Бившият френски министър-председател Едуард Баладюр за малко не стана президент. Никой никога не упрекна Баладюр, че е роден турски гражданин и че пристига в Марсилия на десет годишна възраст.
  Първият съдия-следовател на Френската република се казва Ева Фразет Жоли. Прочула се със следствието около бившия министър Бернар Тапи, тя вкара в затвора за нуждите на ново следствие президента на най-мощното френско предприятие – петролната групировка „Елф Акитен“. Петдесет и пет милиона французи следят с възторг действията на смелата жена. Нито един упрек не се чу, че е родена в Норвегия и че добива френско гражданство чрез женитба…
  Джими Голдшмит е френски депутат в Европейския парламент в Страсбург. Той е с две поданства – френско и английско. Двете велики сили се надпреварват коя да го спечели, за да работи за нея. Възможно ли е да бъде иначе, като се знае, че „златният“ Джими е един от най-богатите хора в света!
  Страните от Западна Европа премахнаха границите, премахнаха митниците и уеднаквиха законите си. Повече няма френски, няма немски, нито италиански паспорти. Всички граждани пътуват с паспорта на общността. Испанци могат да притежават имоти в Германия и французи могат да кандидатстват за кметове в… Италия. Създадени бяха съединените щати на Европа.
  Докато богатите страни се обединяват, за да стават още по-богати, изнемогваща България дели децата си на парчета. Има български граждани с червени паспорти, има със зелени. Има постоянно живеещи и временно пребиваващи. С ЕГН и без ЕГН. Всички имат право да гласуват, но не всички имат право да бъдат избирани! Дори и месторождението стана обект на свади. Грозни препирни около отживели понятия. Как може в края на ХХ век да се гледа сериозно на „месторождението“ като ценз за политически права? Ако се върви в тази посока, днес хора като Гоце Делчев, Евлоги Георгиев, Симеон Радев, Г. М. Димитров, Димитър Талев, Никола Генадиев, Димитър Благоев, Никола Петков, Димитър Списаревски, Трайчо Костов и хиляди други не биха могли да ползват същите права както останалите членове на българската нация! В такъв случай какво означават защитата на българите от Западните покрайнини и отказът да се признае „македонската нация“, ако не се дават еднакви права на всички, които се чувстват българи.
  Между 1948 и 1990 година задграничните паспорти бяха монопол на номенклатурата и на хората, които се въртяха около нея. Простолюдието и опозицията или трябваше да си налягат парцалите, или да бягат от тоталитарния казан. Днес на Запад живеят стотици хиляди българи, снабдили се по силата на обстоятелствата с „чужди“ паспорти. Фактът,че те притежават „чужд“ документ за самоличност, не означава, че те са по-малко българи. Всички граждани на Израел са с двойно поданство. Това им позволява да пътуват без визови препятствия, да установяват връзки по целия свят и да увеличават влиянието на Израел. Една „тапия” не прави човека нито по-добър, нито по-лош. В даден момент тя му дава нови възможности.
  Преди няколко месеца почина най-голямата фигура на гръцката политика -Андреас Папандреу. Живял дълги години в САЩ, той беше и американски гражданин. Това не му попречи нито да бъде избран, нито да защитава докрай и навсякъде единствено интересите на Гърция. Между българите на Запад има неуспели, но има и успели .. Има скромни, но има и хора с възможности. Единственият български представител, който им хлопа на вратата, е просешката тояга на „Мати Болгария“. В това време българският законодател прави всичко възможно, за да ги държи настрана от приватизацията, далеч от политическия живот.
  Съвременният човек може да пътува със скоростта на звука, а българската конституция изисква 5-годишен престой в България за кандидат-президентите. Единствени в света нашите законодатели предпочитат „местоживеенето“ пред реализираното, доказаното и полезното. Приложен на Запад, законът за 5-годишния престой би лишил Франция от Де Гол, Испания от Фелипе Гонсалес и Португалия от Марио Суареш. Ролята на конституцията е да гарантира единство на нацията и хармоничното ù развитие. Разликата между Балдуиновата кула и нашата конституция е, че едната е от камъни, а другата от думи. Първата е вечна, втората може да се промени. Българските законодатели пътуват, виждат и четат. Те би трябвало вече да са разбрали, че България ще влезе реално в Европейската общност само когато законите ù се приобщят към европейските, а не обратното.
  Нищо не минава по-бързо от времето и „за глухите камбаните два пъти не бият“. От 1 януари 1996 година задейства митническа спогодба между ЕС и Турция. От тази дата най-активният инвеститор в южната ни съседка са европейските граждани от турски произход. Ако притокът на пари продължава, в 2000 година първият инвеститор в Турция ще бъдат турците от Европа!
  В заключение – аз, авторът на настоящата статия, прибавям кратка биографична бележка. Имам двойно гражданство и се гордея с него. Вторият ми паспорт ми позволи да пътувам по целия свят като свободен и равноправен човек. Да избирам и да бъда избиран. Благодарение на него открих в Егейска Македония къщата на дядо и прадядо ми. В нашия дом е имало стая за Гоце Делчев. След убийството на комитата прадядо ми и прабаба ми са натоварени на кораб за Диарбекир. Те никога не са си получили българските паспорти, защото умират по пътя.

  Вестник «ДУМА»
  23 август 1996 г.

  Допълнение: Това «Писмо от Париж» е изпратено и до редакцията на «Демокрация», но не е намерило място на страниците на вестника.

  
  

• 26-ият по богатство в Хонконг купи БТК

  До няколко седмици „Виваком“ най-вероятно ще стане притежание на един от най-богатите хора в Азия – милиардера от Хонконг Ричард Ли, научи „24 часа“ от няколко независими източника. Според списание „Форбс“ личното му богатство е 1,3 млрд. долара, което му отрежда 26-о място в Хонконг,пише в днешното си издание вестникът.

  В сряда бизнесменът е бил на посещение в България и е имал среща при премиера Бойко Борисов, за да му представи инвестиционните си планове. А те включват изкупуване на задълженията на AIG, с които американският застраховател финансира покупката на „Виваком“, придобиване на самия оператор и инвестиране на 500 млн. евро в него през следващите 5 г. От „Виваком“ не коментираха евентуалната сделка. Според запознати банките кредитори, сред които са RBS, Deutsche Bank, RZB, били съгласни с преструктурирането на задълженията и влизането на новия собственик. Всъщност сделката е стартирала още през март, когато Pacific Century Group на Ричард Ли купи управляващото дружество на компанията, собственик на „Виваком“.

  В момента собственик на телекомуникационната компания е „Неф телеком България“, която се държи от едноименната фирма, регистрирана в Холандия. В нея дял имат няколко инвестиционни фонда, а с най-голям е компания от групата на AIG. През 2007 г. AIG Investments плати около 1,4 млрд. евро за „Виваком“. Според изявление на представители на купувача около 75% от сумата е финансирана чрез кредити, което означава над 1 млрд. евро. На толкова се оценява и сделката с Ричард Ли. Между половината и една трета от тях са в баланса на българския телеком, който редовно ги изплаща.

  С приключване на сделката с Ричард Ли за първи път след приватизацията си „Виваком“ ще стане собственост на компания от телекомуникационния сектор. Досега собственици бяха три инвестиционни фонда. Ричард Ли е основен акционер в PCCW – най-големият оператор в Хонконг, който присъства в Европа, Близкия изток, Африка и др. най-вече с кабелни и сателитни услуги. С придобиването на „Виваком“ китаецът ще стъпи на телекомуникационния пазар в ЕС.

  Почти сигурно било, че Ричард Ли ще запази сегашния мениджмънт на българския оператор.

  Платил $ 1 млн. заради договор на съпругата му

  Ричард Ли е женен за 22-годишната хонконгска актриса Изабел Леонг, която стана известна с ролята си във филма „Мумията: гробницата на императора дракон“. Според неофициална информация милиардерът платил 1 млн. долара заради предсрочното разтрогване на 10-годишния договор на Леонг с агенция Emperor Entertainment Group. Съдебната сага между Леонг и агенцията се проточи почти през цялата 2008 г. и приключи с извънсъдебно споразумение. Ричард Ли и Изабела Леонг имат 1-годишен син, който се казва Ли Шанг Жи. Като сватбен подарък Ли купил на съпругата си две имения в Сан Франциско. Леонг разполагала с 5-има бодигардове, 4 лични асистентки и 5 бавачки за сина си.

  Баща му има $ 23 млрд

  Ли Ка-шин – баща на Ричард Ли, има състояние от 23 млрд. долара и се смята за най-богатия човек в Азия. Списание „Форбс“ пък го нарежда на 9-о място в света по богатство. Ли Ка-шин е роден в китайската провинция Гуангдонг през 1928 г. През 1940 г. семейството му бяга в Хонконг. Бащата на Ли умира от туберкулоза и той е принуден да напусне училище на 15 г., за да издържа семейството си. Започва работа в компания за пластмаса. На 21 години създава собствена компания за пластмасови цветя, която за сравнително кратко време се превръща в най-големия производител в Китай, а Ли натрупва състояние.

  Следващата инвестиция е в недвижимо имущество. По-малко от 10 г. след като отваря компанията си за производство на изкуствени цветя, Ли започва да инвестира в земя. И скоро фирмата му Cheung Kong има милиарди долари активи. През 1979 г. купува компанията Hutchison Whampoa от английската банка HSBC и новата придобивка се превръща във флагман на империята му. Hutchison Whampoa притежава дялове в компании от почти всички сектори на индустрията. 12% от складовете в световните пристанища се контролират от Ли. На въпроса дали се чувства късметлия отговаря: „Не, не бях късметлия. Работих здраво, за да постигна целите, които поставих пред себе си“. (24часа)

• Пропуски на властите в САЩ позволили на българин 15 г. да живее с чужда самоличност

  Арестуваният в САЩ българин Дойчин Кръстев, който се представял със самоличността на убития като дете Джейсън Евърс, е получил работата си на инспектор в комисията на щата Орегон за контрол върху алкохола, като е представил доста богата, но невярна автобиография, пише орегонското издание Орегониън, като цитира представители от комисията за контрол върху алкохола.

  В автобиографията си Кръстев е посочил, че е имал 4-годишен опит като инспектор, извършващ под прикритие проверки в барове и нощни клубове. Точно заради този опит той бил нает на работа в комисията на щата Орегон.

  „Смятахме този човек за много добър служител, а открихме, че той е подправил самоличността си, както и автобиографията си и молбата си за кандидатстване при нас. Това направо ни потресе“, казва Кристи Скот, говорителка на комисията на щата Орегон.

  В края на май федерални агенти разкриха, че мъжът, който се представял за Джейсън Евърс, всъщност е българинът Дойчин Кръстев. Те го обвиниха, че е откраднал самоличността на Евърс, убито през 1982 г. дете от Охайо, за да се сдобие със свидетелство за раждане на името на Евърс, със социалноосигурителна карта и с паспорт на името на Евърс.

  Изданието припомня, че Кръстев е бил арестуван още на 27 април, но в началото отказвал да съобщи истинското си име. За известно време федералните власти смятали, че неговото истинско име било Джон Дий. Едва през май, когато властите разпространили съобщение със снимката му, била разкрита самоличността на Кръстев, припомня изданието, цитирано от БТА.

  Кръстев постъпил на работа в комисията за контрол върху алкохола на Орегон на 3 юли 2002 г. Тогава под името Евърс Кръстев успял да премине през проверка за съдебното му минало и на пръстовите му отпечатъци, извършена от комисията. Политиката на щатската комисия изисквала при наемане на служител на работа, да се проверят и всички посочени в биографията на кандидата данни за предходни работодатели или за лица, които могат да дадат препоръка за него. Понякога обаче това не се правело, когато хората за връзка, посочени в биографията, не можели да бъдат открити, казва директорката на отдела за човешки ресурси на комисията Гейл Парнъл.

  В автобиографията си Кръстев е посочил като като предишни заемани от него длъжности тези на барман или на касиер във фирма за доставка на храни за ресторанти. В биографията най-голямо впечатление правело твърдението, че в периода 1996-2001 г. Кръстев е работил като инспектор под прикритие за фирма в Денвър, извършваща проверки в барове и нощни клубове. Посочената компания се казвала Ласт ризърт, а началникът на Кръстев във фирмата бил някой си Рик Валентино. От комисията по контрол върху алкохола на Орегон се опитали да проверят тези данни. Успели обаче само да установят, че Валентино се бил преместил в Ню Йорк, така че не могли да се свържат с него. Проверка на Орегониън обаче показала, че човек с такова име изобщо не е имал нещо общо с фирма, като цитираната от Кръстев в биографията му.

  Фирма с подобно име всъщност изобщо не фигурирала в регистрите, а посоченият й телефонен номер, бил този на закрит ресторант, в Денвър, който се казвал като мнимата фирма, цитирана от Кръстев в автобиографията му. Проверката на Орегониън показала, че ресторантът никога не е наемал инспектори, които да извършват каквито и да е било проверки под прикритие.

  От самата комисия за контрол върху алкохола на Орегон не си спомнят дали изобщо е била направена проверка, подобна на тази, извършена сега от Орегониън относно миналото на Кръстев. Пък и дори да е била правена, данните от нея според правилника на комисията са били унищожени след 2 години, казват от щатската комисия.

  Със сигурност се знае, че Кръстев, под името Евърс, през 1998 г. се включил във фирма, наречена „Dine-in-delivery“ (в превод Доставки на храна), която доставяла храна за множество ресторанти в района на Денвър. Този факт е потвърден и от директорката на фирмата Керълайн Ръсел. Ръсел разказа пред Орегониън, че мъж, който се представил за Джейсън Евърс, станал касиер на фирмата и вложил в нея и хиляди долари, за които твърдял, че е наследил. Ръсел описва Евърс като учтив и умен и разказва, че той бил като голям брат за нейния 10-годишен син.

  Евърс изградил и поддържал и компютърната мрежа на фирмата на Ръсел. Седем дни в седмицата, в интервала 16-23 часа, Евърс дори се включвал в доставките на храни за ресторантите в района на Денвър.

  Пред Орегониън за Кръстев говори и негова бивша позната – Кристи Сандерсън, която също работела във фирмата за доставки на храна за ресторантите в Денвър. Кристи била и съквартирантка на Кръстев. Пред Орегониън тя описва Кръстев като тайнствен мъж, който й казал, че родителите му са починали и че поддържал единствено връзка с чичо си, когото преди това не бил виждал много дълго време, и който в крайна сметка също починал. Кристи описва мъжа, който за нея бил Джейсън Евърс, като отличен шахматист и тенисист. Той нямал телевизор, четял философски книги и бил последовател на будизма.

  Кристи си спомня, че съквартирантът й не ходел по баровете и предпочитал да бъде сам. Той работел и на друго място, освен в фирмата за доставки на храни, което Кристи описва като офис с тъмни стъкла, собственост на възрастен мъж.

  Съквартиранството на Кристи с Евърс приключило, когато той получил работата в щатската комисия на Орегон. Веднъж Кристи му ходила на гости в новия му апартамент, а за последно имала новини от него на 3 април, когато той й пратил SMS, в който й казвал, че си търси работа на Хаваите.

  Сега Кръстев се намира в затвора на окръг Мълтнома, в Потрланд, в щата Орегон и срещу него могат да бъдат предявени федерални обвинения за фалшиви данни в молбата за издаване на паспорт, както и обвинения, че е откраднал самоличността на Джейсън Евърс.

  Федерален съдия от Портланд одобри искане от страна на адвоката на Кръстев за отлагане на явяването на българина в съда, за да чуе какви обвинения ще му бъдат повдигнати. Българинът трябваше да се яви в съда в понеделник. Заседанието беше отложено, за да се даде шанс на адвоката му и на прокурорите да договорят евентуално извънсъдебно споразумение за Кръстев, съобщава Орегониън.

  http://www.mediapool.bg

• Рекордни жеги в пет български града

  В пет български града в събота са били регистрирани температурни рекорди, съобщиха метеоролозите от НИМХ, цитирани от АСН.

  В Русе живакът стигна 35,7 градуса, докато старият рекорд е 35,6 от 2003.

  В Плевен е измерена температура 35,5 (старият рекорд е 35 градуса от 1942 година), в Пазарджик – 34 градуса (старият рекорд е 33,8 градуса и е от 1999 година).

  В град Ловеч е измерена температура от 34,4 градуса при старт рекорд 32,8 градуса от 2004 година, а във Велико Търново – 33,3 градуса при стар рекорд от 33,2 от през 1956 година.

  В София съвсем малко не достигна за рекорд. Температурата в събота е била 32 градуса, а рекордът е 32,2 от 1891 година.

  Източник: Кафене.нет

• „КОЛЕКТИВНАТА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ” В ПОМОЩ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ

  Въведение

  В помощ на есенната сесия на Българо-Американски Асоциация (БАА), през време на Фестивала „Български дни в Чикаго – есен 2010” (начало 3 октомври 2010), се предвижда да бъде използван метода на „Колективната интелигентност”. Пролетните и есенни сесии на БАА са единствените за сега ЕНЦИКЛОПЕДИЧНИ ДИСКУСИОННИ ФОРМИ на Българската общност в Чикаго (а вероятно и в българската имиграция по света), които използват подобни методи. Ефективността на двете сесии е с мултипликационен ефект, който отлично се експонира с дефинирането на на понятието „Колективна интелигентност”. На вниманието на българите по света предлагаме публикация, озаглавена

  „КАК ХОРАТА СА ПОСТИГНАЛИ СВЕТОВНО ГОСПОДСТВО?”

  EkipNews.bg

  Човешката еволюция продължава да бъде неразрешен ребус. Нищо не обяснява достатъчно убедително неочакваните събития през последните 45 000 години. По някакви причини поредната относително рядка хищна маймуна се превръща в господар на цялата планета, притежаващ бързо прогресиращи технологии. Защо по това време, след като всички атрибути на човешкия успех – правенето на инструменти, културата, големия мозък и дори речта, изглежда са били налице още преди 500 000 години, а тогава нищо не се е случило? Тези проблеми (тук със съкращения) се анализират в статията на Мат Ридли за „Уол стрийт джърнъл“ (Matt Ridley for the Wall Street Journal).

  Инструментите на пра човеците са правени почти по един и същ, еднообразен начин в продължение на стотици хиляди години. Изведнъж регистрираме културен бум в Африка. Защо там и защо тогава?Вероятно отговорът се крие в една нова идея, заимствана от икономистите, известна като “КОЛЕКТИВНА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ”. Това е означение на зависимостта на изобретателността и честотата на културните промени от интензивността на взаимодействията между индивидите. Тази концепция има своите потвърждения още в праисторията, но е особено привлекателна днес. В съвремието, когато идеите непрекъснато “се оплождат” взаимно, тя дава още по-големи надежди за бързо развитие.Колкото повече открития се правят, толкова по-заплетен става еволюционният пъзел. Способността да се използват инструменти “е избутана” вече до 2 000 000 години назад, а основните видове оръдия на труда са на лице в Африка още преди 300 000 години. Същевременно за неандерталците е известно, че са имали голям мозък, правели са подобни инструменти и са притежавали същите генетични особености, предполагащи развитието на говорния апарат. Въпреки че са оцелели допреди 30 000 години, те не успяха да изнамерят някои важни видове оръдия на труда, фермите, градовете и други културни форми. Неандерталците са добър пример, че е възможно интелигентни същества с въображение (те са погребвали ритуално своите мъртви) да не преживеят културен и икономически прогрес.До сега учените търсят на погрешно място обяснението на човешкия успех, а именно – вътре в главите ни. Повечето очакват някакви забележителни неврални или генетични открития, обясняващи “пробива” във възможността ни за говорене, комуникация и по-добро планиране. Сложността на съвременния свят обаче, не се крепи на индивидуалната интелигентност. Знанията как се правят най-различни неща са разхвърляни между милиони глави. Затова веднъж стартирал, прогресът вече не е ограничаван от възможностите на единичния мозък.Процесът на иновиране и обновяване е колективно действие, базирано на обмена. Разрешаваме си да забравяме, че търговията и урбанизацията са огромен стимул за изобретателността, много по-важен от управлението, парите или индивидуалния гений. Търговията води и до централизиране на институциите. Урук отпреди 5 200 години е първият известен град, надхвърлил население от 50 000 жители, оградили се с 10 километрова стена. Градът, процъфтял заради земеделските оси, подсилени със сложна напоителна система, стана средище на зараждане на първата “средна класа” – прослойката на търговските посредници. Търговската мрежа на Урук постепенно нараснала до нещо като колониализъм. Постепенно данъците и робството започнали да показват грозните си лица.От своя страна земеделието, което е изнамерено много отдавна, вероятно е процъфтяло в общества, които също са имали известни търговски връзки, както доказват земеделските оазиси в Сирия, в които са намерени обсидианови сечива от Кападокия. Когато преди 9 000 години земеделците са колонизирали гръцките острови, те са ползвали вносни инструменти.Ако погледнем още по-назад, ще видим, че ловните умения са се разпространили силно в Западна Азия преди 45 000 години в общества на ловци – събирачи, т. е. представляващи по-голям “колективен мозък”.Схващането, че обменът стимулира иновациите провокира паралел между културната и биологичната еволюции. Така както при половото размножаване се обединяват различни наследствени белези, търговията се явява културен медиатор. Търговията за културата е като сексът за биологията. И двата феномена се базират на принципа на обмяната. Логично тя е най-интензивна в многобройните или сгъстени популации. Показателно е, че обменът между хората не влияе на развитието на други видове животни, защото само хората са изложени на системни и продължителни контакти с най-различни, често напълно непознати други хора. Това е и отговорът на неочаквания човешки възход: Той е предпоставен от изобретателността на колективния ум, самата тя станала възможна след “изнамирането” на размяната.Веднъж започнали да обменят предмети и мисли, хората извели на преден план аспекти на труда, които водят до взаимно изгодно умение. Специализацията се оказва средството, чрез което обменът окуражава иновацията. Тя прави продукта и доставката му по-добри и стимулира създаването на нови неща. От този момент човешката история е в процес на постепенно разпространяване на специализацията и обмена.Теорията за обмена обяснява някои странни научни факти. Например Австралия, която е колонизирана 20 000 години преди повечето части на Европа, никога на изнамира фермерството и има сравнително слаб технологичен напредък. Обяснението е, че сухият и суров климат там не е разрешил обществата на ловците – събирачи да достигнат необходимата гъстота за достатъчно интензивни контакти. Има примери дори за деградация: жителите на Тасмания, които преди 25 000 години са правели костни инструменти, дрехи и рибарско оборудване, са “забравили постепенно” тези умения, след като преди 10 000 години Тасмания е станала остров, изолиран от надигащото се море. Джо Хенрих от Университета на Британска Колумбия обяснява това с факта, че популацията от 4 000 тасманийци е твърде малък “колективен ум”, за да съхрани или развие наличните технологии. Жителите на Огнена земя, които имат същите климатични дадености, не изпитват подобен регрес, тъй като са в системен контакт с основния южноамерикански материк.Друго доказателство на тезата идва от останките от неандерталците. Според намерените техни артефакти те не са търгували въз основа на това някои специалисти застъпват позициите, че формирането на широки мрежи за обществени контакти се оказва по-важно за прогреса, отколкото технологичните иновации и нарасналите ловни възможности”.Казаното води до един радостен извод: неумолимият характер на прогреса с нарастващия обмен и специализация между хората, съчетани с глобализацията и Интернет, са предопределени да осигурят страхотен икономически ръст на човечеството през следващия век въпреки случайните спадове, причинявани от войни, бедствия, лошо управление и кризи. Процесът на кумулативна иновация вече увеличи средната продължителност на живот двойно, намали детската смъртност с три четвърти и умножи в пъти средния доход на глава от населението само за век в световен мащаб. Всичко това се дължи на “сексът между идеите”.

  Bd10e-KI

• Кой се уплаши от „Президент на РъБъ“?

  
  Книгата на журналиста Иво Инджев „Президент на РъБъ“ е от няколко дни на българския книжен пазар. Емилиян Лилов разговаря с автора за отзвука й в българското общество и за странната реакция на медиите в страната.

  Смесица между анализ на публично известни факти, за които медиите остават глухи, в комбинация със собствено разследване и политическа сатира – така авторът сам определя жанра на своята книга. На какво се дължи глухотата и слепотата на повечето български медии, страхуват ли се от нещо, попитах най-напред Иво Инджев:

  Резерват на недосегаемостта

  „В моята книга това е основна тема. Една от причините да са сърдити е точно тази – аз давам многократни примери за това как медиите бяха овладени, подчинени и корумпирани, мога да кажа дори – подчинени на определени интереси. И се видя как вкупом преминават в лагера на противника, когато се сменя властта. Също така много пъти съм повдигал въпроса защо медиите се оказаха единствената защитена от прокурорски проверки, следствия и разследвания територия в България? Това е един резерват на недосегаемостта. Защо? Защото медийните шефове, вероятно заедно с техните босове, минават от лагер в лагер в зависимост от това кой е победителят. И това е удобно на всяка нова власт. Сделката е просто те да не бъдат закачани.“

  Но какво по-конкретно стои зад наложеното от българските медиите информационно затъмнение по темата? Нали президентът е публична фигура, и като такава обществото трябва да знае максимално много за него, да не кажем – всичко?

  „Ами да, вземете например само факта, който е абсолютно известен, аз не правя открития, само го посочвам и го коментирам – че в неговото обкръжение, в администрацията на президента е пълно с хора, които имат частен бизнес настрана. И това някак си не предизвиква у никого никакви въпросителни в България. Има и други власти, които трябва да контролират една държавна институция. За тях обаче такъв казус не съществува. Като се започне от личната му секретарка и от шефа на неговата президентска администрация, това са хора с частен бизнес, някои от тях с много сериозни позиции в много компании. Това е публичен факт. Но това не предизвиква никакви въпросителни. Нима това не е конфликт на интереси? Само това да вземем, аз ви говоря за известните неща. А казвам в книгата много неща, които публиката съм сигурен, че не знае, и зад които аз заставам с името си.“

  Хората в България – върнати години назад

  Въпреки незаинтересоваността на повечето медии в България и на другите власти реалистично ли е да произтече нещо от появата на тази книга. Питам ви, защото едни други разкрития, направени след едно държавно посещение в Узбекистан, не доведоха до нищо, останаха без никакви последствия?

  „Да, в книгата между другото темата за Узбекистан също присъства, и доколкото съм осведомен – български еколози на базата на тази книга и на това, което са прочели в нея, в момента подготвят да сезират прокуратурата срещу президента Първанов. И изобщо на мен ми се струва жалко, че една радиостанция като Дойче Веле преценява за възможно да се говори по тази тема, но българите ще научат нещо повече по темата отново от чужбина. И аз мога само да поздравя Дойче веле, че я има – тя остана така да се каже последната радиостанция, съюзник на българското общество в борбата за повече свобода, не за нещо друго. Хората в България в това отношение са върнати години назад, когато трябва да научават какво се случва в собствената им страна от съюзнически, но все пак чужди медии, каквато е Дойче веле. Това е много жалко.“

  Автор: Емилиян Лилов
  http://www.dw-world.de

• ДНК доказа, че не сме славяни, идваме от Памир

  Теорията за индоевропейския произход на българите получи подкрепата и на ДНК анализа.

  Гените на българите са много близки до тези на народите в Памир. Това е заключението на научната експедиция “Тангра“, която e събрала генетични проби от жители на Афганистан и Таджикистан, предаде БНТ. Така към езиковите, антропологическите и археологически факти, теорията за индоевропейския произход на българите получи още едно потвърждение.

  Памир, а не западен Сибир, е прародина на българите – доказва “Тангра“. С народите в Памир дори на пръв поглед си приличаме. И като лица и като бит, земеделски култури, фолклор. Но пък генетичните доказателства са най-неоспорими. Затова учените се постарали да вземат и проби за ДНК анализ в националната генетична лаборатория.

  “Обориха се три основни тези, които сме ги учили в училище – първо че българският народ е изключително генетично разнообразен т. е. една мозайка, в която всеки е оставил от нашествениците по нещо, оказва се, че това не е така. Второто – в нито едно изследваните до момента българи не са открити азиатски гени, и третото, много интересно нещо – ние стоим много далеч от славяните“, каза д-р Славян Стоилов, член на експедицията „Тангра“.

  Това според учените за сетен път говори, че хунският произход на българите от Сибир и Алтай е приет от официалната история съвсем хипотетично, без доказателства. Разбира се, генетичните изследвания от Памир са ориентировъчни. За да получат абсолютна категоричност са нужни по-мащабни проучвания. Но първо предстои експедиция до Иран. Лекарят в групата смята своята част за най-важна.
  “Ако ние докажем, че нашата народна медицина е тъждествена със старата персийска медицина, то до голяма степен няма да има какво повече да се доказва“, допълва д-р Славян Стоилов.

  Иран за първи път ще допусне български изследователи до своите музеи, археологически и писмени източници. Известните засега обекти показват определено сходство с религията и културата на древна Персия. Но ще се търсят истински доказателства. За да спре веднъж завинаги конюнктурното натъкмяване на тази част от историята ни, коментират учените.

  Източник: http://dnes.dir.bg/

• Унгария забрани отричането на комунизма

  След като в края на февруари отричането на Холокоста бе криминализирано в Унгария, вчера това се случи и с отричането на комунизма, който също стана забранен със закон.

  Унгарският парламент реши да криминализира отричането на престъпленията на комунизма с промени на Наказателния кодекс. За промените гласуваха предимно депутати от крайнодясната партия ФИДЕС, която спечели изборите през април. През февруари бе криминализирано с огромно мнозинство и отричането на Холокоста.

  Сега приетите законови промени предвиждат затвор до три години за всеки, който „отрече, омаловажи или постави под съмнение извършени убийства и престъпения срещу човечеството от националсоциалистическата или комунистическата система“.

  Друга новост в приетия нов закон е и въвеждането на принципа „Three strikes and you’re out“ по американски тертип. Според него след трето осъждане по Наказателния кодекс престъпникът получава особено дълга присъда. Същевременно се засилиха и наказанията за престъпления срещу учители и педагози, а наказанията за нападения срещу служители на финансовата полиция се изравниха с тези за нападания срещу редовите полицаи.

  Източник: http://www.bnews.bg

• Цвете за Гошо
  Ежегодния концерт в памет на големия български творец, певец и един от най-дейните участници в демократичните промени-Георги Минчев се състоя на 5 и 6-ти юни на естрадата в Южния парк. Входът както винаги бе свободен, а феновете носеха цветя в унисон с мотото на хепънинга-„Цвете за Гошо“. Участваха както безспорни авторитети на българския рок-Милена, Васко Кръпката, Кирил Маричков, Валди Тотев, Уикеда и др., така и млади групи, като всички изпяха някоя от великите песни на Г.Минчев.

  Венец и думи на благодарност към Г. Минчев за „свободата която ни донесе“ поднесоха младежи от МСДС и членове на СДС, а после заедно с многото останали фенове изпяха „Вдигни очи“, „Когато рок-енд-ролът беше млад“, „Бяла тишина“ и още много рокаджийски песни, станали символ на свободата и промяната.

  Автор: Петър Славов

  

  

• НЕ КУПУВАЙТЕ ТАЗИ КНИГА!

  „Сензация: Иван Славков проговори! И прописа!“ – така крещи вестник „Труд“ и рекламира собственото си издание – книгата със спомени на Живковия зет.

  „Батето“ е озаглавен „мемоарът“, а „мемоаристът“ обикаля по медиите да представя книжното си тяло. Мина като скъп гост в „Нова телевизия“ и „Дарик радио“, а в съботното предаване на „Хоризонт“ журналистът Петър Волгин му се наведе чинно и му лъсна патъците. Разговаряха двамата половин час на „ти“, Волгин не му зададе нито един неудобен въпрос, а накрая пожела успех и продажби на книгата.
  Обратно на венцехваленията „Стършел“ ви предупреждава: не купувайте тази книга!
  Освен ако не искате сами да се уверите, че системната злоупотреба с алкохол се отразява на мозъка. Като в някакъв делириум Иван Славков разказва избрани моменти от живота си – понякога по три-четири пъти, сякаш стърже изтъркана плоча … Че животът му е бил хубав като зет на Живков, едва ли някой се съмнява – ядене, пиене, лов, мацки… Безкраен празник! Човекът имал възможности – пътувал, когато другите не можеха да пътуват, живял по резиденции, когато другите живееха в панелки, кефел се в мерцедеси, когато другите чакаха по петнайсет години за жигули… Цялата държава му била бащиния. Ял и пил с богати хора от целия свят. „Реално погледнато, аз бях по-богат от тях. Защото те идваха тук – аз им уреждах самолет. Кацат – аз им предлагам резиденция „Бояна“, морето. Хайлайф!“ – спомня си „мемоаристът“… Открехнал на „хайлайфа“ по морските ни курорти сина на монголския партиец Цеденбал… Цеденбалите, от своя страна, му организирали чудни ловни излети на монголска земя… Кеф ти Аржентина, кеф ти Индия, посрещат го българските посланици там, кланят му се… Пие тук със съветските другари, те съответно го канят в Москва. Живее, без да плаща наем, в Лондон, наемът се плаща от българската държава… После се вдигне до Мексико или пък прескочи до Куба, където пурите и жените си ги бива.
  Е няма как след такъв живот Батето да не заяви в книгата си: „Аз съм комунист. Като казвам комунист, всъщност съм член на Комунистическата партия.“ За него Горбачов е „комсомолски пън от Ставропол“, защото е ликвидирал СССР, тъстът му Живков е велик държавник и патриот, американците са империалисти и се месят във вътрешните ни работи, а „ако някой започне да ви говори за Европа, изберете най-голямата цепеница и му разбийте главата! Под път и над път, под път и над път: Европейските ценности, Евроатлантическите изисквания, Евросъюзът… Какви ценности, извинете!“..
  . Такива са възгледите, които споделя с читателя „мемоаристът“ Славков. Здрави възгледи, формирани по резиденции и ловни стопанства в най-хубавите времена на зрелия социализъм…
  В книгата може да намерите много откровено самохвалство, доста плейбойски масали, както и здрави псувни, но никъде няма да срещнете и ей толкова покаяние… При Батето няма покаяние дори за скандала с филма на Би Би Си „Да купиш игрите“, заради който бе шутиран от Международния олимпийски комитет. На тоя скандал Славков отделя две изречения и те са: „Не ме яд, че ме изгониха от МОК. Яд ме е, че не взех пари!“…
  А пък мен ме е яд, че си загубих времето с тая книга!
  Не се минавайте и вие!
  П.П. Издателите от „Труд“ замисляли и втори том на „мемоарите“. А „мемоаристът“ Славков замислял десет тома. Така е, като не го осъдиха навремето – нито юридически, нито морално – сега ще ни се качва на главите, барабар с томовете си.

  Михаил Вешим
  в-к Стършел

• Какво мислят американците за нас

  Те не се интересуват откъде идваш, а закъде си тръгнал. И като заклети индивидуалисти не наслагват твоята личност върху силуета на държавата, от която си, пише Захари Карабашлиев за сп. „Мениджър“

  Често, докато съм в България, в някакъв момент се стига до „Добре де, кажи сега какво мислят американците за нас“.

  И каквото и да съм опитвал да отговоря, е звучало винаги някак недостатъчно.

  Сякаш събеседниците ми знаят единствения верен отговор и просто ме изпитват, за да се уверят, че аз пак не съм го улучил.

  Какъв е имиджът на България в Америка? След 13 години живот в Щатите ще опитам да нахвърля накратко няколко случки по темата. Вчера, неделя следобед, сме на парти в познато семейство.

  Джефри е от Мисури, жена му Дженифър – от Канада, компанията е интернационална, около трийсетина възрастни плюс децата. В двора на къщата им сме, под сянката на секвои, децата тичат напред-назад и се пръскат с водни пистолети – за тях има какви ли не храсти и скривалища, а за възрастните – увеселителни напитки и разни мезета.

  Освен домакините се познаваме с малко хора, което понякога е интересно, а друг път – уморително. С напредването на следобеда разговорите потръгват, самосформират се групички по интереси, в които едни говорят за бизнес, недвижими имоти и кризата, други за сърф, а няколко от нас – за всичко останало.

  Заприказвам се с един французин на име Паскал, биохимик. Когато се разпитахме кой откъде е, той каза:

  „О, България – сещам се за чаши“.

  Моля?! – възкликвам аз. „Чаши – казва французинът, – имате хубави чаши.“ Дотогава не ми се бе случвало България да се асоциира с чаши. Паскал вдига рамене: „Ъъъ, да, ъъъ, но това е първият ми импулс за България – чаши“. А сега де.

  Заговаряме по темата за първите импулси. Домакинята, която е театрален критик, отпива от чашата си, примижава и казва: „Хъм. Чакай да видим. България. Страна от бившия Съветски блок; не е имало война в нея, нали? Трябва да гугълна. Славяни? На Балканите е, нали? Да, трябва да гугълна. С две думи – вдига вежди Дженифър, – нямам никакво познание за нито един аспект от българската култура, а също и история“. После се усмихва.

  „Но не се чуди

  – повечето американци не знаят нищо за Канада, която граничи с повече от десет щата и е най-големият търговски партньор на тази държава, делим най-дълго просъществувалата в мир граница на света, делим един и същи език, култура, история и т.н. Извинявам се обаче, че не знам нищо за България.“ Аз възкликвам: „Ама за какво се извиняваш?“.

  „Е, аз съм канадка, ние винаги се извиняваме.“ Смеем се. Друг член от компанията ни, журналист от еврейски произход, се включва и започва да реди импулсите си за България по точки:

  1) Една от тези източноевропейски бивши сателити на Съветския съюз, която се оправи и изглежда, че не причинява никакви неприятности на никого;

  2) Държава, която не само решава да предпази евреите си от нацистите, но всъщност успява да го осъществи много добре;

  3) Тук един остарял, но все пак съществуващ образ: нощ или много облачен ден, ограда с бодлива тел, ръмжаща немска овчарка, опъваща каишка, държана от безлик комунистически граничар, облечен в сив шинел и с автомат, преметнат през рамо;

  4) „Bulgaria“ – заглавие на откачена песен на асид-рок групата It’s A Beautiful Day, базирана в Сан Франциско през шейсетте.

  На връщане от партито питам дъщеря си какво знаят съучениците й за България. „Абсолютно нищо – отвръща тя. – Но мислят, че е много яко.“

  Един случай: В местен бар се заприказваме с някакъв тип, който се оказа холандец, живеещ отдавна в Калифорния.

  През 1969 г. тръгнал с велосипед да обикаля Балканите и в някакво селце недалеч от София го завалял силен дъжд. Влязъл в някаква сграда на центъра, защото била отворена външната врата, а и се виждали хора. И какво имаше вътре? – питам го аз. „Имаше

  деца със сини връзки

  и пееха песни пред един портрет на човек с мустаци.“ Сигурно е било читалище, мисля си, сигурно са пеели пред Георги Димитров. Наздраве, вдигаме чашите си. Не щеш ли, друг тип от бара, който дотогава мълчеше, каза: „Ами, аз съм бил през същата 1969 г. в България, беше в началото на лятото. Пътувахме с кола от Италия към Турция“.

  „Е – казвам, – вие сигурно сте се разминали с холандеца някъде по пътя.“ Всички вдигнахме наздравица, което пък бе повод и двамата да се сетят, че любезни домакини в Българско са ги черпили с някаква силна алкохолна напитка, домашно приготвена.

  Друг случай, отпреди десетина години: Бях барман в „Шератон“, в който бяха отседнали няколко рок групи, едната от които бе Mercy Playground. Тяхната звезда бе изгряла точно тогава, навсякъде звучеше хитът им Sex and Candy.

  Вокалистът им се казваше Джон Возняк и вечерта след концерта слезе в бара и се заприказвахме. Той, разбирайки, че съм от България, каза: „Аз съм израснал с

  една плоча с ваша фолк музика“.

  „Как така?“ – любопитствам аз. „Баща ми я бе донесъл отнякъде и аз постоянно я слушах. Първата си песен дори написах, като „обърнах“ една от песните в албума, просто заимствах мелодията и я изсвирих обратно.“

  По-късно аз черпя Джон едно поредно мартини, а той в замяна на това пее Sex and Candy по телефона на жена ми, която събудих. Бе 3 след полунощ. Bulgaria rocks, man!

  Един познат преподавател в университет, фотограф, призна, че преди време си представял, че ако мине зад желязната завеса, светът моментално става черно-бял. Той пък си

  осинови руско дете.

  В един дъждовен следобед преди няколко години се запознах най-случайно в Сан Диего с Роб Халфорд, фронтмена на една от любимите ми британски групи – Judas Priest. Оказа се, че той имал апартамент в Сан Диего и живеел тук през повечето време.

  След като му признах, че съм израснал с неговата музика, поговорихме за любимия ми техен много стар албум Sad Wings of Destiny, стана ясно, че съм от България.

  Той каза, че скоро преди това имал концерт в София. „Хареса ли ти?“ – питам го аз. „Да – казва той, но се смее. И веднага добавя: – Бяхме на някакво късно телевизионно шоу.“ „Кое?“ (Макар вече да подозирам какъв ще е отговорът.)

  „На един дълъг тип с обръсната глава.“ „Е, как беше?“ „Ами – вдига примирително рамене и обръща длани нагоре Роб Халфорд, – накара ме да пея отново Breaking the Lаw с неговата група.“ Въздиша и отпуска рамене, повдига вежди, усмихва се. Ясно.

  Ето и една асоциация за България, с която се срещнах в Америка: голяма част от възрастните са израснали с един детски филм-мюзикъл на име „Чити Чити Бенг Бенг“ (1968). В него покрай другото се разказва и за царството Вългария (на английски се произнася досущ като България, с променена първа съгласна) и в това царство един ужасен владетел ненавижда децата и ги хвърля в затвори. В това царство

  щастието е престъпление.

  Доста хора са ми казвали, че когато чуят „България“, в съзнанието им неволно изникват образи от „Чити Чити Бенг Бенг“. Та така. Примерите са страшно много и един от друг по-интересни. Но като цяло най-честото изражение на американец, който току-що чува откъде си, е позитивно, но празно.

  И това изпълва с възмущение някои от сънародниците ми. Как така простите американци не били чували нищо за България!? Та ние, с нашата хилядолетна история, ехееей… Но какво, ако такъв един докачлив българин все пак преодолее за миг връхлетялата го горчивина и се сети на свой ред да попита човека пред себе си той/тя откъде е и не щеш ли – попадне на някой от Небраска, Омаха, Айова или Гуам?

  Какво знаем ние за тези места? Да, и аз така мисля – нищо. Нищо. За мен не е странна честната реакция на американец, който не знае нищо за България; странна е арогантността на българина, който е възмутен от този факт! Като дете моите родители ме изпращаха често да прекарвам ваканциите си „на село“ при баба и дядо.

  Спомням си как, минавайки покрай насядалите по пейките баби с избелели забрадки, се ядосвах на неизменното им „Ти на кого си момче? От’де идваш?“. Какво им влизаше в работата на тези бабушкери да ме питат на кого съм момче? – ядосвах се аз тогава.

  Схващах думите им като въпроси, а всъщност те са били просто етикет, код на общуване на едно традиционно общество, което още тогава бе започнало да се разпада, а в наши дни агонизира.

  „Какво мислят американците за нас, българите?“ е въпрос, който може да дойде само от недрата на тази традиционна парадигма на мислене. Кои точно американци, за кои точно българи – не е ясно. И защо е интересно да се знае какво мислят ТЕ за НАС?

  С какво това ще промени ежедневието ни? Тази традиционна парадигма е най-най-най-общо казано парадигма на племенното мислене; в нея светът се дели на наши и ваши, на тук и на там; в нея е важно кой откъде произлиза, големец ли е чичо му, апартаментът му в центъра ли е, на колко ката е къщата му, колко глави добитък има, баща му лежал ли е в затвора и т.н.

  В тази схема на мислене бе изключително важно „да не се излагаме пред чужденците“, да се представим добре на Световното,

  „да им разкажем игрите“,

  да вземаме медали на Олимпиадата, да се „гордеем с историята си“, да се „срамуваме“ от постъпките на този или онзи политик. Всеки българин в тази парадигма е не просто индивидуалност, а удължение на родината, своеобразен амбасадор, който с всяка своя постъпка носи на племето си или чест, или свян.

  А истината е, че имиджът на България зависи от това с кого говориш. Американците, с които аз общувам, имат силно позитивна представа за България. За останалите мога само да гадая. България е

  мъничко петънце на картата на света,

  с великолепни природни забележителности и прилични хора, причинили по-малко страдания на човечеството от повечето свои европейски съграждани.

  Какъв е имиджът на Белгия за сравнение? Страната – домакин на Европейския съюз и НАТО, Белгия, е отговорна за едни от най-ужасяващите масови престъпления срещу човечеството, извършени по времето на крал Леополд в Конго.

  Геноцид в размер на милиони и милиони местни жители, избити в края на XIX и началото на XX век – не знам как това засяга имиджа на белгийците към днешна дата.

  Да не говорим за имиджа на Германия, Япония, Турция, Русия… Но американците просто не гледат на света по този начин, защото така са научени от най-ранна възраст. Да съдиш за личността по това откъде идва е сериозна форма на невежество. Американците не се интересуват откъде идваш, а закъде си тръгнал.

  Бивайки заклети индивидуалисти, те не наслагват твоята личност върху силуета на държавата, от която си. България, както и всяка страна на планетата, в която те не са били, е тера инкогнита.

  Което е великолепно.

  И накрая завършвам с един спомен от първата си година в Щатите. Живеем в Кълъмбъс, Охайо, и аз съм в един магазин за втора употреба. Крача полубезцелно между рафтовете с боклуци, не помня какво търся, беше май нещо свързано с фотоапарата ми.

  Който е ходил в магазини за втора употреба, знае как миришат те – на стари хора. Не намирам каквото търся и вече почти на изхода попадам на един сандък с овехтели списания „Нашънъл Джеографик“ и кой знае защо започвам да ровя из тях като борсук.

  Не знам как ровят борсуците, но си представям, че ровят точно така – като че са в магазин за втора употреба. Изведнъж попадам на един брой от юли 1980 г. – на корицата му е снимка на изящно конче от тракийските съкровища.

  Прелистих го смаян и установих, че на практика половината списание е за България. За България тогава, за България преди, за комунизма, за османското владичество, за прабългарите, траките, за тези преди тях и за тези преди преди тях. Купих го за 29 цента и излязох.

  Всичко, което има да се знае за народа, към който принадлежа, може да се научи точно от този брой на „Нашънъл Джеографик“. Автори на материалите са Бойд Гибънс, а фотогограф е Джеймс Л. Стенфийлд. Снимките са феноменално добри – те улавят не просто многото лица на България, а най-характерното и общо в тях.

  Материалът започва в село Горна Сушица, Пиринско, с камион ГАЗ-51, минава през „Дондуков“, София – сутрин, „Св. Александър Невски“ нощем, през Пловдив и Долината на розите, Шипка и манастирите, Пазарджик, Стара Загора, за да свърши с плажовете на Слънчев бряг и Албена.

  История, география, политика и лични разкази са изплели четиво, което е извлякло

  най-същественото от нас,

  квинтесенцията на бита ни. Никъде нищо не е украсено, нищо не е политически оцветено, всичко е такова, каквото навярно е, ако промием калта на злободневието.

  От страниците на това списание ме гледаше една България, която хем познавах до втръсване, хем сякаш откривах за първи път. Никаква патетика и славни псевдоисторически измишльотини.

  Никакво изкривяване на факти. Просто съвестно и добронамерено, майсторско и достойно търсене на облика на една достойна култура, каквато е българската. България е такава, каквато е. Няма никакво значение „какво мислят американците за нас, българите“.

  Далеч по-важно е какво мислим ние, българите, за нас, българите.

  Захари Карабашлиев
  Източник: Сп.“Мениджър“

• НЕПРИМИРИМОТО МАЛЦИНСТВО

  Aвтор: Веселин Кандимиров

  Казаното по-нататък е изградено върху две основни допускания, които приемаме за безспорни:

  1. Българското общество може да излезе от ямата на посткомунизма само със собствени сили. Никоя външна сила няма да го извади от нея, нито ще му окаже съществена помощ.
  2. Мнозинството в страната очевидно не може да се справи с тази задача. То е обезверено, обезсилено, деинтелектуализирано и бедно на правилни инстинкти. Социалната дресировка, на която е било подложено, е преследвала съвсем други цели. То реагира на външни дразнения рефлективно – може да каже какво не харесва, но не и какво трябва.
  Тъй, като работата по измъкването не е и по силата и волята на т.н. политическа класа, възпроизвеждана периодично от мнозинството, единственият друг, който остава да я извърши, е някакво евентуално вътрешно малцинство, решено да не се примирява със сегашното състояние при никакви обстоятелства. Ние така и ще го наречем – непримиримото малцинство.

  Задача на това малцинство трябва да бъде отклоняването на страната от сегашния път на развитие. Тя може да се формулира и по друг начин, но основното в нея, способно да доведе до успех, е създаването на нужния дух или воля за действие. Това непримиримото малцинство трябва да постигне единствено със собствени сили. То може да разчита само на пасивна помощ от мнозинството.

  Това може да изглежда непосилна задача, но да не забравяме, че тук количеството не решава нещата. Противникът е друго малцинство – олигархията и част от политическата класа. Противопоставянето не е на число срещу число, а на политическа и икономическа срещу интелектуална мощ.

  Обстоятелството, че този род мисли се споделят и от други, ми дава основание да ги публикувам. Имам предвид появилия се тези дни в мрежата текст на Иво Димитров, озаглавен „Предизвикателството България”. Той засяга и въпроса за средствата, с които ще се постига казаната задача. Мрежата може да се окаже такова средство. Или поне място, където непримиримото малцинство се събира под знамената. Ако то се събере, значи половината работа вече е свършена. Можем да смятаме, че събирането вече е започнало.

  Източник: http://www.svobodata.com/

• Ден на детето – пикник в Чикаго (фоторепортаж)

  За повече инфо за пикника вижте тук – линк
  За да видите снимките в по-голям формат кликнете с мишката върху тях (1 или 2 пъти)
  Всички останали наши фотографии от празника може да разгледате в галерията ни – линк.
  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

• Йордан Василев за една стара история

  Наскоро излезе интервю (линк) с бившия министър-председател Филип Димитров и в него става дума за една история от началото на 1992 г., в която и аз имах участие. Струва ми се, че трябва да разкажа.

  Аз съм председател на Комисията по национална сигурност. В парламента съм и ме намира секретарката на нашата група – по телефона се обадили от президентството – Желю ме вика спешно. Взимам дежурна кола (единствен път, когато съм ползвал кола от парламента) и след пет минути съм при Желю. (С него сме състуденти, връстници, но той следваше философия, а аз – филология.) Иска моето съгласие да бъдат арестувани министъра на външните работи Стоян Ганев и Ахмед Доган, защото са предали на турския посланик списък с имена на наши дипломати, които работели за тайните служби (разузнаването).
  Питам за доказателства, защото веднага схващам, че това е опит да бъде свалено правителството на Филип Димитров – арест на министър и на председател на парламентарна група не е шега работа, а си е направо голям скандал.
  Желю ми обяснява, че срещу турското посолство са поставени камери и те са заснели двамата. Аз възразявам, че много повече пъти трябва да са заснели мен, защото минавам постоянно оттам, живея в съседство. Желю ми възразява, че аз не съм влизал, а само минавам.
  Питам как камерите са заснели предаването на списък горе в кабинета на посланика. Той мънка, че имало човек и се знае със сигурност. Аз казвам, че не съм съгласен да бъдат арестувани Ганев и Доган.
  Питам министър-председателят знае ли. Отговорът е – не. Никой освен нас двамата не знаел. Това означава, че и вицепрезидентката (моята съпруга Блага Димитрова) не знае и Желю ме помоли да не казвам на Блага. Настоявам да бъде изивикан и след десет минути влиза Филип. След като чува от Желю за какво става дума, той реагира точно като мен – все едно сме се наговорили. Желю е видимо ядосан.
  Тръгваме си с Филип. След час научавам, вече не помня от кого, че помощникът на Доган е постъпил в болницата на МВР. Казваше се Тефик. Той е присъствал на разговора при посланика. Дойде ми на ум през нощта – към 1 или 2 ч., че могат да го утрепят като единствен свидетел. Позвъних по специалния телефон ВЧ (тази уредба имат само десетина души и се обажда телефонистка, а ако някой се вмъкне в мрежата разговорът се прекъсва автоматично) от дома ни на шефа на НСО и го помолих да поставят пост до болния. Послуша ме. След време го изписаха, а аз узнах, че той бил агент на службите. Още след време той си призна, че са му наредили да измисли предаването на списъка.
  Така този първи опит да бъде свалено правителството на Филип Димитров още през март или април 1992 г. не успя. Това стана през октомври не без съдействието на специалните служби – Бриго Аспорухов, шеф на разузнаването, даде пресконференция (нещо нечувано в света) с измислени твърдения, които Филип опровергава сега в интервюто.

  Йордан Василев

  Б.Р. По-старо, но също интересно интервю с бившия министър-председател Филип Димитров може да прочетете тук – линк.

• Заблуда с фатални последици

  В разгара на икономическата и бюджетна криза в България от различни посоки се засилват гласовете за по-малко пазар и по-силна държавна намеса. До какво може да доведе вслушването в тези гласове?

  Анализ на Ясен Бояджиев от Дойче веле

  Две партии, които на думи са от двата полюса на политическия спектър, едната „безрезервно” подкрепяща правителството, другата – негова „безкомпромисна” опозиция, едновременно заговориха за „лошия” пазар и „добрата” държава.

  Виновният за всички злини пазарен либерализъм ни вкарал в кризата, либералната политика била „задмината от времето”, а пазарът като регулатор вече не бил „актуален”.

  Затова – да преосмислим „някои десни философии” и да приемем „нова стратегия” под ръководната роля на държавата. И, например, да й дадем да определя лихвите вместо банките.

  Разменени роли

  Макар и с отдавна доказани от времето безсмислие и вредност, подобни заблуди продължават да бъдат актуални. Те стават особено съблазнителни при криза, когато трудностите замъгляват погледа и изострят страстите.

  Тогава е удобно да представиш пазара като неуправляема и опасна природна стихия, а държавата – като майка-закрилница. И да размениш ролите, вините и заслугите им, както за влизането, така и за излизането от кризата.

  В действителност примерът на най-проспериращите и благоденстващи общества отдавна по безспорен начин е доказал, че икономиката е по-успешна и жизнеустойчива, когато се основава на повече пазарна свобода и по-малко държава.

  Държава, която не разхищава парите на гражданите си и се ограничава предимно до изпълнение на присъщата си функция да следи и налага правилата на играта. Такива страни по-рядко влизат и по-бързо и безболезнено излизат от кризисните фази на естественото циклично развитие на икономиката.

  Печалните примери

  Тази истина се доказва и от развитието на сегашната криза. Гърция, да кажем, е чудесен пример за това докъде може да доведе прекомерната роля на държавата.
  Достатъчно ясно доказателство обаче е и българският опит.

  Нашите успехи, предимства и шансове, доколкото ги има, се дължат на ниските преки данъци и на големия частен сектор. И обратно – проблемите ни произтичат не от липсата на достатъчно държава, а от липсата на достатъчно пазар в икономиката ни.

  Държавата продължава да бъде най-големият икономически играч. Тя изземва доста над разумното ниво от произведения продукт и го преразпределя още по-неразумно – в непрозрачни и откровено корупционни сделки с приближени на властта бизнесмени, в нереформирани антипазарни сектори.

  Впрочем, идеята за повече държава и по-малко пазар и без друго надделява и в сегашната кризисна ситуация, в която държавата харчи повече дори от последните предкризисни години.

  Лесно предвидими последици

  На базата на световния и българския опит е много лесно да се предвиди до какво ще доведе още по-силната намеса на държавата. Ако, например, реши, както я съветват, да се намеси при определяне на лихвите по кредитите, единственият ефект ще е пълно спиране на кредитирането.

  Призивите за повече държава не са просто безобидна идейна заблуда. Често те са прикритие за конкретни практически цели. В нашия случай, например, отдавна се налага усещането, че група заинтересовани са се прицелили във валутния борд.

  Неговото сриване ще ги освободи от многомилионните им задължения за сметка на единствения останал наличен ресурс – спестяванията на българите.

  Но дори и това да не се случи, вслушването в съветите за по-силна държавна намеса ще има фатални последици. То няма да ни спаси от кризата, а ще я задълбочи. Ще ни върне години назад, ще обезсмисли лишенията и усилията ни и ще ликвидира постигнатото, колкото и малко да е то.

  www.dw-world.de

• <<
• 1
...
• 377
• 378
• 379
• 380
• 381
• 382
• 383
• 384
• 385
• 386
• 387
...
• 414
• >>