Всички авторски страници

Авторски

• Какво мислят американците за нас

  Те не се интересуват откъде идваш, а закъде си тръгнал. И като заклети индивидуалисти не наслагват твоята личност върху силуета на държавата, от която си, пише Захари Карабашлиев за сп. „Мениджър“

  Често, докато съм в България, в някакъв момент се стига до „Добре де, кажи сега какво мислят американците за нас“.

  И каквото и да съм опитвал да отговоря, е звучало винаги някак недостатъчно.

  Сякаш събеседниците ми знаят единствения верен отговор и просто ме изпитват, за да се уверят, че аз пак не съм го улучил.

  Какъв е имиджът на България в Америка? След 13 години живот в Щатите ще опитам да нахвърля накратко няколко случки по темата. Вчера, неделя следобед, сме на парти в познато семейство.

  Джефри е от Мисури, жена му Дженифър – от Канада, компанията е интернационална, около трийсетина възрастни плюс децата. В двора на къщата им сме, под сянката на секвои, децата тичат напред-назад и се пръскат с водни пистолети – за тях има какви ли не храсти и скривалища, а за възрастните – увеселителни напитки и разни мезета.

  Освен домакините се познаваме с малко хора, което понякога е интересно, а друг път – уморително. С напредването на следобеда разговорите потръгват, самосформират се групички по интереси, в които едни говорят за бизнес, недвижими имоти и кризата, други за сърф, а няколко от нас – за всичко останало.

  Заприказвам се с един французин на име Паскал, биохимик. Когато се разпитахме кой откъде е, той каза:

  „О, България – сещам се за чаши“.

  Моля?! – възкликвам аз. „Чаши – казва французинът, – имате хубави чаши.“ Дотогава не ми се бе случвало България да се асоциира с чаши. Паскал вдига рамене: „Ъъъ, да, ъъъ, но това е първият ми импулс за България – чаши“. А сега де.

  Заговаряме по темата за първите импулси. Домакинята, която е театрален критик, отпива от чашата си, примижава и казва: „Хъм. Чакай да видим. България. Страна от бившия Съветски блок; не е имало война в нея, нали? Трябва да гугълна. Славяни? На Балканите е, нали? Да, трябва да гугълна. С две думи – вдига вежди Дженифър, – нямам никакво познание за нито един аспект от българската култура, а също и история“. После се усмихва.

  „Но не се чуди

  – повечето американци не знаят нищо за Канада, която граничи с повече от десет щата и е най-големият търговски партньор на тази държава, делим най-дълго просъществувалата в мир граница на света, делим един и същи език, култура, история и т.н. Извинявам се обаче, че не знам нищо за България.“ Аз възкликвам: „Ама за какво се извиняваш?“.

  „Е, аз съм канадка, ние винаги се извиняваме.“ Смеем се. Друг член от компанията ни, журналист от еврейски произход, се включва и започва да реди импулсите си за България по точки:

  1) Една от тези източноевропейски бивши сателити на Съветския съюз, която се оправи и изглежда, че не причинява никакви неприятности на никого;

  2) Държава, която не само решава да предпази евреите си от нацистите, но всъщност успява да го осъществи много добре;

  3) Тук един остарял, но все пак съществуващ образ: нощ или много облачен ден, ограда с бодлива тел, ръмжаща немска овчарка, опъваща каишка, държана от безлик комунистически граничар, облечен в сив шинел и с автомат, преметнат през рамо;

  4) „Bulgaria“ – заглавие на откачена песен на асид-рок групата It’s A Beautiful Day, базирана в Сан Франциско през шейсетте.

  На връщане от партито питам дъщеря си какво знаят съучениците й за България. „Абсолютно нищо – отвръща тя. – Но мислят, че е много яко.“

  Един случай: В местен бар се заприказваме с някакъв тип, който се оказа холандец, живеещ отдавна в Калифорния.

  През 1969 г. тръгнал с велосипед да обикаля Балканите и в някакво селце недалеч от София го завалял силен дъжд. Влязъл в някаква сграда на центъра, защото била отворена външната врата, а и се виждали хора. И какво имаше вътре? – питам го аз. „Имаше

  деца със сини връзки

  и пееха песни пред един портрет на човек с мустаци.“ Сигурно е било читалище, мисля си, сигурно са пеели пред Георги Димитров. Наздраве, вдигаме чашите си. Не щеш ли, друг тип от бара, който дотогава мълчеше, каза: „Ами, аз съм бил през същата 1969 г. в България, беше в началото на лятото. Пътувахме с кола от Италия към Турция“.

  „Е – казвам, – вие сигурно сте се разминали с холандеца някъде по пътя.“ Всички вдигнахме наздравица, което пък бе повод и двамата да се сетят, че любезни домакини в Българско са ги черпили с някаква силна алкохолна напитка, домашно приготвена.

  Друг случай, отпреди десетина години: Бях барман в „Шератон“, в който бяха отседнали няколко рок групи, едната от които бе Mercy Playground. Тяхната звезда бе изгряла точно тогава, навсякъде звучеше хитът им Sex and Candy.

  Вокалистът им се казваше Джон Возняк и вечерта след концерта слезе в бара и се заприказвахме. Той, разбирайки, че съм от България, каза: „Аз съм израснал с

  една плоча с ваша фолк музика“.

  „Как така?“ – любопитствам аз. „Баща ми я бе донесъл отнякъде и аз постоянно я слушах. Първата си песен дори написах, като „обърнах“ една от песните в албума, просто заимствах мелодията и я изсвирих обратно.“

  По-късно аз черпя Джон едно поредно мартини, а той в замяна на това пее Sex and Candy по телефона на жена ми, която събудих. Бе 3 след полунощ. Bulgaria rocks, man!

  Един познат преподавател в университет, фотограф, призна, че преди време си представял, че ако мине зад желязната завеса, светът моментално става черно-бял. Той пък си

  осинови руско дете.

  В един дъждовен следобед преди няколко години се запознах най-случайно в Сан Диего с Роб Халфорд, фронтмена на една от любимите ми британски групи – Judas Priest. Оказа се, че той имал апартамент в Сан Диего и живеел тук през повечето време.

  След като му признах, че съм израснал с неговата музика, поговорихме за любимия ми техен много стар албум Sad Wings of Destiny, стана ясно, че съм от България.

  Той каза, че скоро преди това имал концерт в София. „Хареса ли ти?“ – питам го аз. „Да – казва той, но се смее. И веднага добавя: – Бяхме на някакво късно телевизионно шоу.“ „Кое?“ (Макар вече да подозирам какъв ще е отговорът.)

  „На един дълъг тип с обръсната глава.“ „Е, как беше?“ „Ами – вдига примирително рамене и обръща длани нагоре Роб Халфорд, – накара ме да пея отново Breaking the Lаw с неговата група.“ Въздиша и отпуска рамене, повдига вежди, усмихва се. Ясно.

  Ето и една асоциация за България, с която се срещнах в Америка: голяма част от възрастните са израснали с един детски филм-мюзикъл на име „Чити Чити Бенг Бенг“ (1968). В него покрай другото се разказва и за царството Вългария (на английски се произнася досущ като България, с променена първа съгласна) и в това царство един ужасен владетел ненавижда децата и ги хвърля в затвори. В това царство

  щастието е престъпление.

  Доста хора са ми казвали, че когато чуят „България“, в съзнанието им неволно изникват образи от „Чити Чити Бенг Бенг“. Та така. Примерите са страшно много и един от друг по-интересни. Но като цяло най-честото изражение на американец, който току-що чува откъде си, е позитивно, но празно.

  И това изпълва с възмущение някои от сънародниците ми. Как така простите американци не били чували нищо за България!? Та ние, с нашата хилядолетна история, ехееей… Но какво, ако такъв един докачлив българин все пак преодолее за миг връхлетялата го горчивина и се сети на свой ред да попита човека пред себе си той/тя откъде е и не щеш ли – попадне на някой от Небраска, Омаха, Айова или Гуам?

  Какво знаем ние за тези места? Да, и аз така мисля – нищо. Нищо. За мен не е странна честната реакция на американец, който не знае нищо за България; странна е арогантността на българина, който е възмутен от този факт! Като дете моите родители ме изпращаха често да прекарвам ваканциите си „на село“ при баба и дядо.

  Спомням си как, минавайки покрай насядалите по пейките баби с избелели забрадки, се ядосвах на неизменното им „Ти на кого си момче? От’де идваш?“. Какво им влизаше в работата на тези бабушкери да ме питат на кого съм момче? – ядосвах се аз тогава.

  Схващах думите им като въпроси, а всъщност те са били просто етикет, код на общуване на едно традиционно общество, което още тогава бе започнало да се разпада, а в наши дни агонизира.

  „Какво мислят американците за нас, българите?“ е въпрос, който може да дойде само от недрата на тази традиционна парадигма на мислене. Кои точно американци, за кои точно българи – не е ясно. И защо е интересно да се знае какво мислят ТЕ за НАС?

  С какво това ще промени ежедневието ни? Тази традиционна парадигма е най-най-най-общо казано парадигма на племенното мислене; в нея светът се дели на наши и ваши, на тук и на там; в нея е важно кой откъде произлиза, големец ли е чичо му, апартаментът му в центъра ли е, на колко ката е къщата му, колко глави добитък има, баща му лежал ли е в затвора и т.н.

  В тази схема на мислене бе изключително важно „да не се излагаме пред чужденците“, да се представим добре на Световното,

  „да им разкажем игрите“,

  да вземаме медали на Олимпиадата, да се „гордеем с историята си“, да се „срамуваме“ от постъпките на този или онзи политик. Всеки българин в тази парадигма е не просто индивидуалност, а удължение на родината, своеобразен амбасадор, който с всяка своя постъпка носи на племето си или чест, или свян.

  А истината е, че имиджът на България зависи от това с кого говориш. Американците, с които аз общувам, имат силно позитивна представа за България. За останалите мога само да гадая. България е

  мъничко петънце на картата на света,

  с великолепни природни забележителности и прилични хора, причинили по-малко страдания на човечеството от повечето свои европейски съграждани.

  Какъв е имиджът на Белгия за сравнение? Страната – домакин на Европейския съюз и НАТО, Белгия, е отговорна за едни от най-ужасяващите масови престъпления срещу човечеството, извършени по времето на крал Леополд в Конго.

  Геноцид в размер на милиони и милиони местни жители, избити в края на XIX и началото на XX век – не знам как това засяга имиджа на белгийците към днешна дата.

  Да не говорим за имиджа на Германия, Япония, Турция, Русия… Но американците просто не гледат на света по този начин, защото така са научени от най-ранна възраст. Да съдиш за личността по това откъде идва е сериозна форма на невежество. Американците не се интересуват откъде идваш, а закъде си тръгнал.

  Бивайки заклети индивидуалисти, те не наслагват твоята личност върху силуета на държавата, от която си. България, както и всяка страна на планетата, в която те не са били, е тера инкогнита.

  Което е великолепно.

  И накрая завършвам с един спомен от първата си година в Щатите. Живеем в Кълъмбъс, Охайо, и аз съм в един магазин за втора употреба. Крача полубезцелно между рафтовете с боклуци, не помня какво търся, беше май нещо свързано с фотоапарата ми.

  Който е ходил в магазини за втора употреба, знае как миришат те – на стари хора. Не намирам каквото търся и вече почти на изхода попадам на един сандък с овехтели списания „Нашънъл Джеографик“ и кой знае защо започвам да ровя из тях като борсук.

  Не знам как ровят борсуците, но си представям, че ровят точно така – като че са в магазин за втора употреба. Изведнъж попадам на един брой от юли 1980 г. – на корицата му е снимка на изящно конче от тракийските съкровища.

  Прелистих го смаян и установих, че на практика половината списание е за България. За България тогава, за България преди, за комунизма, за османското владичество, за прабългарите, траките, за тези преди тях и за тези преди преди тях. Купих го за 29 цента и излязох.

  Всичко, което има да се знае за народа, към който принадлежа, може да се научи точно от този брой на „Нашънъл Джеографик“. Автори на материалите са Бойд Гибънс, а фотогограф е Джеймс Л. Стенфийлд. Снимките са феноменално добри – те улавят не просто многото лица на България, а най-характерното и общо в тях.

  Материалът започва в село Горна Сушица, Пиринско, с камион ГАЗ-51, минава през „Дондуков“, София – сутрин, „Св. Александър Невски“ нощем, през Пловдив и Долината на розите, Шипка и манастирите, Пазарджик, Стара Загора, за да свърши с плажовете на Слънчев бряг и Албена.

  История, география, политика и лични разкази са изплели четиво, което е извлякло

  най-същественото от нас,

  квинтесенцията на бита ни. Никъде нищо не е украсено, нищо не е политически оцветено, всичко е такова, каквото навярно е, ако промием калта на злободневието.

  От страниците на това списание ме гледаше една България, която хем познавах до втръсване, хем сякаш откривах за първи път. Никаква патетика и славни псевдоисторически измишльотини.

  Никакво изкривяване на факти. Просто съвестно и добронамерено, майсторско и достойно търсене на облика на една достойна култура, каквато е българската. България е такава, каквато е. Няма никакво значение „какво мислят американците за нас, българите“.

  Далеч по-важно е какво мислим ние, българите, за нас, българите.

  Захари Карабашлиев
  Източник: Сп.“Мениджър“

• НЕПРИМИРИМОТО МАЛЦИНСТВО

  Aвтор: Веселин Кандимиров

  Казаното по-нататък е изградено върху две основни допускания, които приемаме за безспорни:

  1. Българското общество може да излезе от ямата на посткомунизма само със собствени сили. Никоя външна сила няма да го извади от нея, нито ще му окаже съществена помощ.
  2. Мнозинството в страната очевидно не може да се справи с тази задача. То е обезверено, обезсилено, деинтелектуализирано и бедно на правилни инстинкти. Социалната дресировка, на която е било подложено, е преследвала съвсем други цели. То реагира на външни дразнения рефлективно – може да каже какво не харесва, но не и какво трябва.
  Тъй, като работата по измъкването не е и по силата и волята на т.н. политическа класа, възпроизвеждана периодично от мнозинството, единственият друг, който остава да я извърши, е някакво евентуално вътрешно малцинство, решено да не се примирява със сегашното състояние при никакви обстоятелства. Ние така и ще го наречем – непримиримото малцинство.

  Задача на това малцинство трябва да бъде отклоняването на страната от сегашния път на развитие. Тя може да се формулира и по друг начин, но основното в нея, способно да доведе до успех, е създаването на нужния дух или воля за действие. Това непримиримото малцинство трябва да постигне единствено със собствени сили. То може да разчита само на пасивна помощ от мнозинството.

  Това може да изглежда непосилна задача, но да не забравяме, че тук количеството не решава нещата. Противникът е друго малцинство – олигархията и част от политическата класа. Противопоставянето не е на число срещу число, а на политическа и икономическа срещу интелектуална мощ.

  Обстоятелството, че този род мисли се споделят и от други, ми дава основание да ги публикувам. Имам предвид появилия се тези дни в мрежата текст на Иво Димитров, озаглавен „Предизвикателството България”. Той засяга и въпроса за средствата, с които ще се постига казаната задача. Мрежата може да се окаже такова средство. Или поне място, където непримиримото малцинство се събира под знамената. Ако то се събере, значи половината работа вече е свършена. Можем да смятаме, че събирането вече е започнало.

  Източник: http://www.svobodata.com/

• Ден на детето – пикник в Чикаго (фоторепортаж)

  За повече инфо за пикника вижте тук – линк
  За да видите снимките в по-голям формат кликнете с мишката върху тях (1 или 2 пъти)
  Всички останали наши фотографии от празника може да разгледате в галерията ни – линк.
  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

• Йордан Василев за една стара история

  Наскоро излезе интервю (линк) с бившия министър-председател Филип Димитров и в него става дума за една история от началото на 1992 г., в която и аз имах участие. Струва ми се, че трябва да разкажа.

  Аз съм председател на Комисията по национална сигурност. В парламента съм и ме намира секретарката на нашата група – по телефона се обадили от президентството – Желю ме вика спешно. Взимам дежурна кола (единствен път, когато съм ползвал кола от парламента) и след пет минути съм при Желю. (С него сме състуденти, връстници, но той следваше философия, а аз – филология.) Иска моето съгласие да бъдат арестувани министъра на външните работи Стоян Ганев и Ахмед Доган, защото са предали на турския посланик списък с имена на наши дипломати, които работели за тайните служби (разузнаването).
  Питам за доказателства, защото веднага схващам, че това е опит да бъде свалено правителството на Филип Димитров – арест на министър и на председател на парламентарна група не е шега работа, а си е направо голям скандал.
  Желю ми обяснява, че срещу турското посолство са поставени камери и те са заснели двамата. Аз възразявам, че много повече пъти трябва да са заснели мен, защото минавам постоянно оттам, живея в съседство. Желю ми възразява, че аз не съм влизал, а само минавам.
  Питам как камерите са заснели предаването на списък горе в кабинета на посланика. Той мънка, че имало човек и се знае със сигурност. Аз казвам, че не съм съгласен да бъдат арестувани Ганев и Доган.
  Питам министър-председателят знае ли. Отговорът е – не. Никой освен нас двамата не знаел. Това означава, че и вицепрезидентката (моята съпруга Блага Димитрова) не знае и Желю ме помоли да не казвам на Блага. Настоявам да бъде изивикан и след десет минути влиза Филип. След като чува от Желю за какво става дума, той реагира точно като мен – все едно сме се наговорили. Желю е видимо ядосан.
  Тръгваме си с Филип. След час научавам, вече не помня от кого, че помощникът на Доган е постъпил в болницата на МВР. Казваше се Тефик. Той е присъствал на разговора при посланика. Дойде ми на ум през нощта – към 1 или 2 ч., че могат да го утрепят като единствен свидетел. Позвъних по специалния телефон ВЧ (тази уредба имат само десетина души и се обажда телефонистка, а ако някой се вмъкне в мрежата разговорът се прекъсва автоматично) от дома ни на шефа на НСО и го помолих да поставят пост до болния. Послуша ме. След време го изписаха, а аз узнах, че той бил агент на службите. Още след време той си призна, че са му наредили да измисли предаването на списъка.
  Така този първи опит да бъде свалено правителството на Филип Димитров още през март или април 1992 г. не успя. Това стана през октомври не без съдействието на специалните служби – Бриго Аспорухов, шеф на разузнаването, даде пресконференция (нещо нечувано в света) с измислени твърдения, които Филип опровергава сега в интервюто.

  Йордан Василев

  Б.Р. По-старо, но също интересно интервю с бившия министър-председател Филип Димитров може да прочетете тук – линк.

• Заблуда с фатални последици

  В разгара на икономическата и бюджетна криза в България от различни посоки се засилват гласовете за по-малко пазар и по-силна държавна намеса. До какво може да доведе вслушването в тези гласове?

  Анализ на Ясен Бояджиев от Дойче веле

  Две партии, които на думи са от двата полюса на политическия спектър, едната „безрезервно” подкрепяща правителството, другата – негова „безкомпромисна” опозиция, едновременно заговориха за „лошия” пазар и „добрата” държава.

  Виновният за всички злини пазарен либерализъм ни вкарал в кризата, либералната политика била „задмината от времето”, а пазарът като регулатор вече не бил „актуален”.

  Затова – да преосмислим „някои десни философии” и да приемем „нова стратегия” под ръководната роля на държавата. И, например, да й дадем да определя лихвите вместо банките.

  Разменени роли

  Макар и с отдавна доказани от времето безсмислие и вредност, подобни заблуди продължават да бъдат актуални. Те стават особено съблазнителни при криза, когато трудностите замъгляват погледа и изострят страстите.

  Тогава е удобно да представиш пазара като неуправляема и опасна природна стихия, а държавата – като майка-закрилница. И да размениш ролите, вините и заслугите им, както за влизането, така и за излизането от кризата.

  В действителност примерът на най-проспериращите и благоденстващи общества отдавна по безспорен начин е доказал, че икономиката е по-успешна и жизнеустойчива, когато се основава на повече пазарна свобода и по-малко държава.

  Държава, която не разхищава парите на гражданите си и се ограничава предимно до изпълнение на присъщата си функция да следи и налага правилата на играта. Такива страни по-рядко влизат и по-бързо и безболезнено излизат от кризисните фази на естественото циклично развитие на икономиката.

  Печалните примери

  Тази истина се доказва и от развитието на сегашната криза. Гърция, да кажем, е чудесен пример за това докъде може да доведе прекомерната роля на държавата.
  Достатъчно ясно доказателство обаче е и българският опит.

  Нашите успехи, предимства и шансове, доколкото ги има, се дължат на ниските преки данъци и на големия частен сектор. И обратно – проблемите ни произтичат не от липсата на достатъчно държава, а от липсата на достатъчно пазар в икономиката ни.

  Държавата продължава да бъде най-големият икономически играч. Тя изземва доста над разумното ниво от произведения продукт и го преразпределя още по-неразумно – в непрозрачни и откровено корупционни сделки с приближени на властта бизнесмени, в нереформирани антипазарни сектори.

  Впрочем, идеята за повече държава и по-малко пазар и без друго надделява и в сегашната кризисна ситуация, в която държавата харчи повече дори от последните предкризисни години.

  Лесно предвидими последици

  На базата на световния и българския опит е много лесно да се предвиди до какво ще доведе още по-силната намеса на държавата. Ако, например, реши, както я съветват, да се намеси при определяне на лихвите по кредитите, единственият ефект ще е пълно спиране на кредитирането.

  Призивите за повече държава не са просто безобидна идейна заблуда. Често те са прикритие за конкретни практически цели. В нашия случай, например, отдавна се налага усещането, че група заинтересовани са се прицелили във валутния борд.

  Неговото сриване ще ги освободи от многомилионните им задължения за сметка на единствения останал наличен ресурс – спестяванията на българите.

  Но дори и това да не се случи, вслушването в съветите за по-силна държавна намеса ще има фатални последици. То няма да ни спаси от кризата, а ще я задълбочи. Ще ни върне години назад, ще обезсмисли лишенията и усилията ни и ще ликвидира постигнатото, колкото и малко да е то.

  www.dw-world.de

• Бжежински: Идва краят на доминацията на Запада

  Политологът Збигнев Бжежински предрече край на доминацията на Запада. Русия трябва да се сближи със Запада, няма друг избор, заяви във Варшава бившият президентски съветник по националната сигурност от времето на Джими Картър.

  Светът се променя. Доминацията на Запада продължи 500 години и приключва. През последния половин век Азия, Африка и Южна Америка се осъзнаха политически. В Китай се извършиха големи промени, подобни процеси ще станат в Индия, Индонезия, Бразилия. Идва нова ера, заяви проф. Бжежински, цитиран от „Газета виборча“.

  Според политолога извън Европа цари подтиснатост, недоволство и усещане за несправедливост.

  Европа и Америка положиха в основата на политическия си дискурс демокрацията, свободата, прогреса. В другите части на света идентичността се изгражда върху спомена за колониализма, робството и експлоатацията, каза професорът.

  Според него най-лошият сценарий за света ще бъде САЩ да загубят водещата си роля. Американската криза може да стане криза на целия свят. Ще настъпи хаос, икономически срив, религиозни и регионални конфликти, смята той.

  Според Бжежински, ако Обама ще успее да реформира и укрепи САЩ, този сценарий ще престане да бъде реален. Много зависи и от това дали Европа ще успее да се обедини. Политологът изрази мнение, че засега ЕС върви към разпадане. Той обаче вярва, че европейските общества и лидери ще се опомнят овреме.

  За промените в Русия Бжежински изрази едновременно песимизъм и оптимизъм. Песимизмът, поясни той, се отнася до способността на съвременна Русия да възстанови империята, която някога е била.

  Достатъчно е да се погледнат демографските статистики, равнището на научните изследвания и геополитическото обкръжение на Русия. Москва няма друг избор – тя трябва да се обърне към Запада. Това е и в наш интерес. Затова съм оптимист, поясни професорът, според когото това ще е дълъг процес. Но след 20-25 г. ще можем да говорим – в Русия т.е. в Европа.

  Източник: Кафене.нет
  http://kafene.net/

• Сдружение: Правец става частен град

  Частно дружество контролира собственост за 150 милиона лева, от които гражданите на Правец не виждат нито един лев, съобщи Нюз.бг.

  Градът е обхванат от уродлива форма на превръщане на частен икономически интерес в публична власт и частен дивидент, казват членове на „Сдружение за насърчаване на гражданската активност“.

  На пресконференция сдружението представи Бяла книга, в която са изнесени данни за злоупотреби, извършени от фирма „Тера тур сервиз“ ЕООД, собственост на фамилия Златеви.

  Според сдружението Правец е обхванат от политическа корупция, злоупотреба с власт, политически и икономически рекет, използване на публичните институции за обслужване на частни интереси за сметка на обществените и погазване на конституционни права на гражданите.

  В писмо, изпратено до премиера и главния прокурор, от организацията изтъкват още, че „чрез прилагането на изпитани корупционни схеми на всички политически нива, със заплахи, шантаж и изнудване над отделни граждани и лица, фамилия Васил и Валентин Златеви подчиниха на волята си всички политически сили и публични фигури в малкия град Правец, наследил от държавата огромна за размерите си публична собственост“.

  Според тях официалните институции в Правец – общински съвет, кмет, общинска администрация, полиция, поземлена комисия (ОбСЗ) и др. са превърнати в параван на неофициална, но реално упражнявана власт на частен икономически интерес.

  Сред нарушенията, които са изброени в Бялата книга, е фактът, че фамилия Златеви чрез фирмата си произволно е заградила десетки хиляди декари частни и държавни гори, където е въведен пропускателен режим, посочиха от сдружението.

  Фирма „Тера тур сервиз“ ЕООД ще строи луксозни имоти за продан, изтъкнаха от сдружението и допълниха, че разполагат с документи, които доказват това.

  Нерегламентирано бе намалено нивото на държавния язовир „Правец“. Освободените от водата земи, подлежащи на реституция, бяха експроприирани и продадени на фамилията за жълти стотинки. Дори да приемем, че е законна, тази „сделка“ ощетява общинският бюджет с няколко милиона лева, изтъкнаха още от организацията.

  На разположение на РПУ – Правец са четири автомобила, предоставени от фирма „Лукойл България“ ЕООД, с изпълнителен директор Валентин Златев – син на Васил Златев, става още ясно от Бялата книга на сдружението.

  В нея се посочва и че кметът на община Правец и заместник-кметовете също ползват автомобили, предоставени от фирмата на Валентин Златев – „Лукойл България“ ЕООД.

  Сред общинското ръководство е налице чувство за безнаказаност. Вършат се злоупотреби с публични средства в размер на милиони левове, получени за ремонт и възстановяване, твърдят от сдружението.

  В тази връзка от там настояват главният прокурор да проведе безпристрастно и компетентно разследване на изложените факти.

  Източник: Кафене.нет
  http://kafene.net/

• Просто нормално поведение (дали е вече възможно в България?)

  За един протестен митинг, който трябваше да се проведе пред затвора в Бусманци
  Автор: Даниела Горчева*, списание ″Диалог” (редакцията на Еврочикаго си позволи да допише заглавието)

  “Светът трябва да знае, че когато всички страни пращаха евреите на смърт, една малка държава успя да спаси своите евреи.” – казва авторът на книгата ″Извън хватката на Хитлер” проф. Михаел Бар-Зоар.
  Според него моралният подвиг на българския народ не е плод на случайност, а на дълбоката негова същност, която той нарича “българския дух”.

  “Това е специалният манталитет на българите, които нямат никакви претенции да бъдат висша или нисша раса, а гледат на хората като равни.” ″Просто нормално поведение” коментира Филип Димитров в предговора си към книгата.

  „Всякой роб, от какъвто пол, вяра, народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия“, гласи приетата в края на 19-и век българска конституция.

  В началото на 21 век, в уж демократична България важи обратното: всеки, стъпил на българска територия, може да се окаже зад решетките.

  Освен, разбира се, ако сте издирван от Интерпол международен престъпник. Тогава можете необезпокоявано да си влизате и излизате в България с камара фалшиви паспорти, да живеете и да се придвижвате свободно в ″страната на розите”, докато министърът на вътрешните работи забавлява журналистите с каламбури като ″Куйович, Муйович, Уйович”.

  Но ако сте чужденец, поискал хуманитарен статут, българските власти със сигурност ще ви хвърлят в концлагера в Бусманци – българският Гуантанамо, цинично наречен ″Дом за настаняване на чужденци”.

  Ще ви хвърлят там с месеци и дори с години без съд и присъда, без да сте извършили никакво престъпление, дори напротив – затваряйки ви там, властите извършват тежки престъпления по служба, престъпват всякакви закони, включително Конституцията на Република България и международните конвенции, които страната е длъжна да спазва.

  Докато над 2 милиона българи живеят, работят и учат в чужди страни, чужденците в България рискуват да попаднат с месеци зад решетките на затвора в Бусманци заради изтекла виза или защото са поискали политическо убежище.

  Зад решетките се оказват хора като 22-годишното арменско момиче Аревик, дошло да види приятеля си в България и поискало да се ожени за него.

  Аревик е бременна и въпреки това, както и въпреки факта, че има право да се придвижва в страната, вече месеци е в затвора в Бусманци при непоносими човешки условия.

  Но не само чужденци страдат от репресивните рефлекси на българските власти.

  Жертва на полицейски, прокурорски и съдебен произвол е и 27-годишният български гражданин Максим Савов, незаконно държан в ареста вече четвърти месец.

  А българските данъкоплатци ще имат ″удоволствието” да изплащат от джоба си стотици хиляди евро обезщетения на жертвите на произвола на облечени с власт, униформи и тоги, непознаващи ни българското, ни европейското право (виж случая с Максим Савов) или заради зулумите на некомпетентни (и не е изключено – корумпирани) служители на Държавната агенция за бежанците в България.

  Най-страшното е, че случаи като тези на Максим и Аревик са стотици и отразяват ″нормалното поведение” на власти с милиционерски манталитет.

  Слава Богу, и днес има достойни български граждани – не много на брой, но достатъчно, които се тревожат за нарушаването на правата на другите.

  Защото те знаят, че правата на другите са гаранция за нашите собствени права.

  И затова хора като Иван Кулеков, Яна Бюрер Тавание, Светла Енчева или Виктор Лилов организират на 6 юни в неделя от 11 до 13 часа протестен митинг пред дома – затвор в Бусманци. Подкрепете ги, не разрешавайте на бездушни бюрократи да съсипват човешки съдби само защото в главите им все още властва милиционерският манталитет.

  Подкрепете техните искания за правни гаранции срещу произволната свръхупотреба на административното задържане на чужденци в България.

  За да не се стига до абсурдни случаи като тези с Аревик или Ола.

  Повече информация на блога на Светла Енчева.

  Или в групата във Фейсбук.

  А ето и жестокото продължение: Младежи с качулки пребиха пътниците в трамвай – пострадалите са отивали на митинга в Бусманци в защита на правата на чужденците у нас

  Четирима души са пребити, след като група младежи с качулки се качили в трамвай №20 и започнали да налагат пътниците.

  Единият от пострадалите е ранен по-тежко и е откаран в „Пирогов“. 17-годишното момче е с фрактури на левия лакът, лявата ключица и кост на лявата длан. Има и рани по главата.

  Останалите трима са с по-леки наранявания и са настанени в Окръжна болница.

  Инцидентът станал около 10,40 ч. на предпоследната спирка преди гара „Искър“, съобщи Центърът за градска мобилност (SUMC.bg).

  15 младежи се качили в трамвая и без видими причини започнали да бият пътуващите. На следващата спирка слезли и избягали.

  От пресцентъра на МВР съобщиха, че пострадалите са отивали на митинга в защита на правата на чужденците в България пред дома за временно настаняване на чужди граждани в Бусманци.

  Движението на мотрисите в участъка от станция „Гео Милев“ до гара „Искър“ е било спряно за около половин час, но вече е възстановено.

  Полицаи са направили оглед на мястото на инцидента.

  След това трамваят е бил изтеглен към депо „Искър“, където разследващите продължават работата си.

  Пред дома за временно настаняване на чужденци в Бусманци днес се провежда митинг срещу незаконното и произволно задържане на чужденци там.

  В дома са настанени хора в процедура по предоставяне на бежански/хуманитарен статут, бременни жени, майки с деца, хора в тежко здравословно състояние и такива, които не представляват обществена опасност и няма данни, че ще се укрият.

  Организаторите – инициативен комитет, в който участват писателят Иван Кулеков, музикалният продуцент Виктор Лилов, блогърът Светла Енчева и активистката Яна Бюрер Тавание, настояват да се приеме добавка в Закона за чужденците в България, с която да се регулира статутът на нелегалните имигранти, така че да имат достъп до образование, здравеопазване и възможност за легален труд.

  Те посочват, че трябва да се защити и правото им на личен и семеен живот.

  Източник: БТА,“Фокус“, БГНЕС

• Философия на Родината

  Родина – майка на всичко; убежище на всеки угнетен дух; люлка на историческия живот, надеждата и подвига. Има много наследен сантиментализъм в тази дума. Проповядвана е била в школски, сълзливо-романтичен и назидателен смисъл. Нито във философията, нито в социалните науки, нито в етнографските и фолклорни изучвания тя не е била дълбоко тълкувана. Смесвали са я с отечеството или са я разбирали като географски факт, като съвкупност на външни народностни форми или като самата държава. Особено през миналия век представата за родината е била свързана с елементи на политическото и икономическо мислене, определяна е била и като биологическото единство на едно племе, а по-сетне и като земята, дето живее един народ, без да се имат предвид вътрешните сили, които свързват тоя народ със земята му, за да бъде тя негова родина. По-ясна става тая представа едва с изследванията на Техет, Баре, Хилдеберд, Бьом и Адолф Грабовски – във връзка с понятията народ, нация, колективност, субстанциалност, народен дух и народна личност, историческо право и типове на народната историчност.

  * * *

  Родината е преди всичко едно трагично чувство. Тя не се състои в никаква географска ограниченост. Не са само етническите и фолклорни особености, които я обуславят. Родината е пространство, преживявано като съдба. Това е най-първото и най-дълбокото определение на родината. Без елемента на съдбовното никое пространство не може да се преживява като родина. Безредното и безсьдбовно пространство е голо и пусто. То е само една отвлеченост. Да имаш родина, значи да чувстваш пространството, в което родно и народно живеят като съдба. Това пространство не е всъщност никаква реалност. То е само едно преживяване, мистическо и непонятно. Само в съдбовно прочувстваното пространство народът намира своята родина. Това пространство е напоено с кръвта на предци и деди; из него са минавали вековете на родния дух; над него е проблясвал гневът на боговете; то е космически сраснато с природата; като частица на всемирното пространство то е едно съзвездие за себе си, самостойно и самовластно, със своя участ и свой вътрешен живот, със своя собствена история и героизъм. Това родно пространство е непосегаемо и свято. В него почива душата на един народ. Там тя се ражда, цъфти и зрее. Това невидимо, ирационално съществуващо пространство може да се яви пред очите ни като стръмна камениста страна; в него може да виждаме катедрали или да слушаме морски бури; погледът ни може да се губи в ширините му или да се катери по настръхнали урви. Но това, що виждаме, не е родината, а нейната одежда. Родината е невидима. Тя е иматериална и затова вечна. Ландшафтът е външният й, сетивно обагрен и действителен облик. Но всичко това е само символ. И като всеки символ то е преходно.

  Родината живее във времето, но съществуваща във времето, тя е извънвременна. Тя е само едно нуминозно съзнание за абсолютната привързаност и неотклонимост към нещо, от което всичко изхожда и в което всичко се връща. Нестихващото блудство на всяка земна душа, гладът на греховното, сатанизмът на всяка рожба на пламъка намира своя край и своето сетно прибежище в родината.

  * * *

  Тази представа е древна. Най-старите мъдреци са учили, че всички неща се връщат един ден там, отдето са излезли, дето са се родили. Всяко отпътуване свършва със завръщане. Всяко отпътуване рано или късно се превръща в болка по оставената далечна земя. Колкото и близо да бъде тази земя, тя се явява винаги като нещо далечно. По нея чезне сърцето. Няма отпътуване без жажда за връщане. Тая жажда е дълбоко изразена и в метафизиката на Платона, според който всяка душа се връща след земното си усилие в своето изначално и предвечно лоно – царството на безсмъртната красота, дето са истинските първообрази на явленията. Този копнеж към прародината може да носи името ерос, може да бъде и спомен за напуснатото блаженство, в чиято светлина душата живее божествено и дивно. Далече от тази прародина душата е тъжна скитница; тя се губи сред мигновеността на материалното и временно битие, пие отблясъка на истината, но само нейния отблясък. Винаги устремена към първичното си и същинско лоно, тя започва да пее, когато предчувства, че е дошъл краят на земното й съществуване. Затова в един от Платоновите диалози Сократ, който, обкръжен от учениците си, трябва да изпие чашата с отрова при залеза на слънцето, се сравнява с умиращия лебед; лебедът пее пред смъртта си от радост, че най-сетне ще се върне пак там – в долината на красотата – дето е живял по-рано, преди да слезе сред тъмната и променлива земя на живота. По-късно тая метафизична представа получи религиозен характер в християнското учение за безсмъртието на душата, която, подобно на топиката у Платона, винаги се връща в обятията на Бога, защото тя не е земна, а небесна същност. Тая мисъл се повтаря и в теософските представи на Шелинг, дето премина от източните алегории за безотрадното скитничество на падналия Адам (на „праслучая“), на „Вечния евреин“, на dues implicisimus, който най-накрая се среща и слива с dues explicitus, за да намери покой и за да престане да бъде само един миров вопъл. Цялата трагика на западния човек крие този копнеж за родината, от Одисей до Наполеон на Св. Елена, дето този демоничен романтик безутешно тъгува по родната Корсика. Само в епохи на рационализъм и социалистични миражи този копнеж е бил задушаван от политическото доктринерство. Така през втората половина на осемнадесети век географията и философията са се чудили на неудържимата скръб на присадените в Европа негри по родния им край; това се забелязва и в навечерието на нашия век, когато първичният, свързан с родния пейзаж човек, е бил заместен от международния скитник или космополитичния фантаст.

  * * *

  Впрочем с нахлуването на човека в цивилизацията всякога настъпва упадък на чувството за родината. (Цивилизацията е универсалистична и рационалистична; тя не извира от една земя, не носи дъха на никаква природа и ритъма на никакво чувство. Тя няма родина; затова е безкръвна и безплеменна. Родина има само културата, която прокълва от една племенна съдбовност. Тя е осветена от една кръв. С изграждането на културата и превръщането й в цивилизация и мирова гражданственост родината престава да бъде преживяване и видение. Тогава се явява поетът на вселената; спиритичният патос на нихилиста, умопомрачението на здравия дух, истерията на „всечовешкото“ и „всенародното“ настъпва и завладява съзнанието. Капиталистичното и либералистично „световно стопанство“ е в своя разцвет. Международният хуманизъм става господстващата етика на времето. Селянинът няма никакво значение. Градската интелигенция започва да ненавижда селския човек; простотата отстъпва на механизма, индустрията измества труда. В стихийността на селския инстинкт се търси нещо порочно и просташко. Тази градска интелигенция не се страхува от смешенията на кръвта; демократична, тя загубва всякаква племенна страст и всеки първороден аристократизъм. Нейната родина става светът – широкият божи свят, който няма никакви национални особености. Затуй съвременната късна буржоазия няма никакво чувство за родина. Тъй е и с днешния американизъм, който живее само с атоми и числа, тъй е и с всички ония, които не могат да умират за родината си и които нямат расова сила. А швейцарският селянин, когато като мисионер отива В Сан Франциско, сам след няколко месеца умира от тъга по родината. Също е и със северните народи, чийто дух не е още интернационализиран.

  Интернационализмът е модерно номадство в днешния интелектуален и политически живот. Номадството обаче никога не създава нищо. То живее с чужд труд и с чужда мъка. В загиваща Европа, замаяна от тая психоза, само птиците и зверовете знаят какво е родина.

  * * *

  Не може да имаме към родината само едно сантиментално отношение. Родината изисква безусловна привързаност, която не може да се опорочи за нищо в света. Така тя се явява като символ на абсолютна отдаденост, за който никоя жертва не е голяма. Родината стои над всичко. Тази майка ражда историята, дава живот на културата, определя смисъла на всяко лично и обществено съществуване. Без родина светът е без субстанция, човекът без органическа основа, животът – поток, който се разлива в проклятие и злоба. Тъкмо в това е личната и бих казал метафизична съдбовност, която обуславя чувството за родината.

  Ако тази съдбовност има политически характер, родината става вече отечество. Родината е митологична същност, отечеството – политическа. Родината е поема, отечеството – епос. Родината е женствено начало; тя е първомайчинският Свети дух на битието. Отечеството е мъжествено и войнствено начало. Родината се корени във философията на копнежа, отечеството във философията на подвига. Родината възпяваме, за отечеството се борим. Родината е завет, родината е последно изкупително лоно.

  © Янко Янев*

  *Роден през 1900-а, Янев е философ и един от водещите теоретици на българската национална десница в периода между двете световни войни. Загива през 1945 г. при бомбардировките на Дрезден.
  Източник: Литернет

• Гетата, глупако, гетата

  Автор: Димитър Денков

  Не зная кое е по-поразително: суетата на разни „проф.“, „доц.“, „ст.н.с.“ и „д-р“, чиято истерика се възбужда от атаките и защитите им от политиците, или лицемерието на последните, неуморно дърдорещи, че грижите за ефективна наука и образование били в центъра на мислите им за университетите и институтите на БАН. Тъй като и едните, и другите имат по-пряк достъп до медиите от учителките и училищните директори, години наред публиката се занимава със сюжети от висшите образователни сфери. Те щели да издърпат страната от кризата, да подготвят идните поколения за предизвикателствата на ХХI в., да докажат – пак! – прословутата интелигентност на нацията и присъщата й страст към знание. Тая възвишена илюзия рядко низхожда до мизерстващата учителка и до мислещия най-вече за зимата училищен директор. На учителката обръщат внимание, когато й се скъсат задръжките и напердаши невинно дете, псуващо я на майка; на директора – когато държи мъртви души, със субсидията за чиято издръжката плаща отоплението.

  Види ли се откъм такива случаи и откъм гетата, където те са най-чести, патетичната реторика за образованието и науката кънти на кухо. Заклинанията за знанието-сила пък се превръщат в досадни дрънканици на хора, съзерцаващи действителността от въздушните кули на самовлюбен елит, който знае, че това бил казал още Френсис Бейкън.

  Не става дума единствено за циганските гета. Вярно, те се набиват на очи поради скотските условия, в които живеят обитателите им. Но също така и поради факта, че в тях расте второ поколение неграмотни. Тия гета не са само в покрайнините на по-големите градове; гета са и множество градчета и села, като не е речено да са само цигански. Мнозина от родените там около 1989 г. циганета обаче отдавна са родители; по-чевръстите скоро ще станат баби и дядовци. В тия гета има към 500 чисто цигански училища, където действа нормата: „От 100 започнали училище 5-има имат шанс да завършат средно образование, докато 60 ще станат майки и бащи преди пълнолетие“. Това бе немислимо дори и за двадесетте години на двадесети век, нищо че тогава държавата не допускаше по тоя терен да се мотаят толкова много правозащитни организации и не обявяваше декади на ромското включване. Та именно в тия гета се утаява и расте оня отровен пласт за цялото общество, който някой ден ще прелее в следващия, в гетата на големите комплекси на почти всички областни градове и столицата.

  Те са по-незабележими, защото са по-урбанизирани – с остъклени балкони, хипермаркети, паркинги и пазарища с китайска ширпотреба и освежавани в кофа вносни зеленчуци. Тая „градскост“, както биха се изразили корифеите на дискурса, затулва донякъде случващото се. А именно: затворени в панелки семейства, чиято мечта да измъкнат децата от гетото се поддържа от виртуални мрежи, подло наричани „социални“, но и от частни уроци и школи, наричани още по-подло „свободен образователен пазар“. Все на фона на обикалящото кафенетата бъдеще на нацията, чийто жизнен идеал трудно надхвърля „Сексът и градът“ с двойни пуканки в мултиплекса. В тия гета са голяма част от българските училища, строени някога заедно с комплексите и порутени сега като тях. В библиотеките им нови книги не влизат, в кабинетите прашасват нагледни пособия от честванията на 1300-годишнината на българската държава, докато съвремието присъства с върховото постижение на родната индустрия – ПВЦ дограма и тук-там с някоя компютърна зала. По спортните площадки мачлета играят предимно възрастни; физкултурните салони са наети за фитнес зали; басейните са запуснати и в жабуняка плуват пластмасови бутилки, спринцовки и турникети. Ще рече човек, че училищата са медицински.

  На тая разхвърляност съответстват и учебните планове. В тях уроците за античната литература се придружават от историята на Новото време, езиковото обучение върви по Олендорфовата метода: „Леля няма шапка, но свири на пиано“, а психологията трябвало да покрие ядрото „Себепознание и взаимност“. Цяло чудо е, че оттук излизат образовани деца, поддържащи просвещенската илюзия за облагородяващото въздействие на училището. Най-добрите от тях се изнасят в чужбина. Но пък споменът от гетото е достатъчно ярък, та да се върнат в него.

  Но най-невидими, защото са и най-затворени, са гетата в турските анклави. Напоследък тук мъже се срещат само по празници и избори; жените естествено говорят с челядта на майчин език. В училище същата челяд така добре се образова, че стигне ли до матура, пише всичко в среден род по свободната фонетичната норма на Вук Караджич – пиши така, както говориш. Затова и ония, които изкласят, гордо заявяват в есетата на зрелостен изпит „Ас ше бъде дубро кът ръботи“. Повечето обаче не пишат нищо. За диплома стигат отговорите по тотаджийския метод в тестовете, които, както всеки знае, безпристрастно и точно мерят всяко знание. Иначе турците са наистина добри работници, но това в повечето случаи няма връзка с образованието им. То масово ги държи в ниските социални етажи. С оглед обаче на политическата конюнктура няма нищо необяснимо, че тъкмо представящото ги „Движение за права и свободи“ рядко се възмущава срещу това състояние. Впрочем както и самозваната левица, чиято най-важна политическа цел би трябвало да бъдат именно социално пренебрегнатите и реално дискриминираните и едва след това – държавните чиновници и работещите в университетите и институтите на БАН.

  Това вече насочва извън образованието и науката и отива към политиката, икономиката и бъдещата история. Казано накратко: в гетата крещи онова ограбване на нацията, което накрая позволява да има и луксозни гета с камери и охрана, чиято гледка кара да съжаляваш, че в Черно море няма цунами, а Витоша няма как да изригне, както и да се радваш на пороите в Банско. Ако продължава тоя фарс на загриженост към образованието и науката, приносът на България към гордата стратегия на ЕС за 2020 г. ще е трето поколение неграмотни, безработни, неквалифицирани и асоциални. Затова добър девиз за измъкване на страната от кризи в по-далечно бъдеще би бил „Гетата, глупако, гетата“. За по-близкото не ми се мисли. Както казваше баба на зълва си – „Нашата е ясна, притеснявам се за пенсията на внуците“.

  Източник: в-к Сега
  http://www.segabg.com

• Аз видях как руснаците окупираха България през 1944 година

  Автор: ЧАРЛС ЛАНИУС

  Наблюдавах как Червената армия нахлу в разрушената от войната София, България, в 14.10 часа на 16 септември 1944 година. Престоях в България осем месеца, за да видя какво става в тази окупирана от руснаците страна.

  Пристигнах от Турция на 7 септември. Официалните лица на българското консулство в Истанбул искаха американски журналисти да дойдат в страната и да изпреварят руснаците. Един автомобил ме чакаше на границата и с двама тайни полицаи, въоръжени с пистолети, потеглих за София. На следната сутрин се срещнах с новия министър-председател Константин Муравиев, дългогодишен либерал. Неговото правителство бе съставено само преди седмица. Той ми направи впечатление на честен и искрено говорещ демократ. Съобщи ми колко безнадеждно се опитал да сключи примирие със съюзниците. На другия ден коалиционно правителство, доминирано от комунисти, свали правителството на Муравиев и той бе хвърлен в затвора.

  Първите руснаци бяха преминали границата на 8 септември. Сега един лъскав американски автомобил “Пакард” водеше колона от изкаляни и изпочупени джипове и камиони, американско производство. Бойното поделение се състоеше от момчета с розови бузи, загрубели старци с увиснали мустаци и едрогърди жени – всички с общ знаменател: вид на свирепи безжалостни воини.

  Слухове за изнасилвания и грабежи, идващи от провинцията, предхождаха руснаците. Одобрителните викове и приветствия на посрещачите започнаха, когато водещата колона премина под портрета на Сталин, окачен върху набързо построената победна арка, украсена с червени знамена. Вечерта софийските ресторанти и кафенета бяха препълнени с гладни руснаци. Контролираха движението военни полицаи, които скоро бяха заменени от едрогърдести рускини с ботуши и шмайзери. Една седмица по-късно руснаците приключиха окупирането на България.
  Червената армия започна операции за събиране на храна. Селяни, които допреди часове развяваха червени знамена и крещяха приветствия, сега протестираха, когато съветските войници им грабеха прасета, говеда, коне и си присвояваха храната и фуража им. След няколко злополучни случая обаче селяните разбраха, че е най-добре да оставят войниците да вземат каквото си искат.Скоро стана явно, че Съветите ще управляват България твърдо, неумолимо и тоталитарно. Те действуваха косвено, но ефикасно чрез Отечествения фронт, безпартийна организация от типа “предпочитан и покровителствуван от Москва”.
  Отечественият фронт бе организиран от хитрата Цола Драгойчева, фанатична комунистка, обучена от Москва, а днес диктатор на България. При факта, че комунистите контролират въоръжените партизани и проникването на руската армия в страната, то за нея беше сравнително лесно да постави комунисти на най-важните министерски постове в новото правителство.

  По времето на преврата комунистите не брояха повече от 5 процента от цялото население, което възлизаше на около 8 милиона. Мнозинство са селяни, традиционни симпатизанти на Русия, но със сигурност антикомунисти. Почти всеки селянин притежава собствената си земя и си е господар. Гражданите на София са синове и дъщери или внуци на селяни. Когато спечелят пари, обикновено ги влагат в недвижими имоти. Големи богаташи всъщност няма.

  Във всеки град и село на България комунистите завзеха цивилната администрация. Обикновени престъпници – убийци и крадци – бяха освободени от затворите и назначени на постове в полицията на Югов. Те често арестуваха хора просто защото са добре облечени. Решаваха с куршуми стари лични спорове с хора, на които имаха зъб. Българи ми съобщаваха, че почти навсякъде биещите полицейски началници, кметове, бирници и някои техни заместници били разстрелвани или пребивани до смърт. Повече от сто бивши регенти, министри, заместниците им, народни прадставители и дворцови служители на починалия цар бяха осъдени на смърт от така наречения народен съд. Според официалните съобщения “народните съдилища” са осъдили на смърт и затвор над пет хиляди души. Десетки хиляди са избити и репресирани без съд и присъда.

  Малко по-късно започна да се проявява силна реакция срещу Съветския съюз и поставеното от него правителство. Българите очакваха либерално демократично управление, излъчено от народа, но вместо това получиха комунистическа диктатура. Пряк политически резултат бе, че започнаха да гледат към САЩ повече от когато и да било преди. Имаха достатъчно лош опит от фашизма и не искаха комунизъм. Мислеха, че Съединените щати ще им помогнат да станат демократична страна. Руснаците и комунистите обаче бяха добре осведомени за тази тенденция и започнаха усилено да пречат и подбиват престижа на Америка.

  Първа възможност за това им се удаде, когато от Турция дойдоха четирима американски военни да търсят и освободят американски летци от свалени в България американски самолети. Възглавявана от поручик Хари Харпър, групата свърши отлична работа. Само за три дни 355 американски офицери и войници бяха на път за Турция. От Харпър и подчинените му зависеше да бъдат открити и други американски военни в провинцията. Една вечер обаче руски поручик им заявил, че не са желани в България. Харпър протестирал пред руския комендант, но той им дал 24 часа да напуснат страната. Британската мисия, оглавявана от Харолд Гибсън, получила същото нареждане.
  Поручик Харпър искаше да остане с риск да бъде арестуван, но полковник Гибсън бе загрижен да не се предизвика международен инцидент. Затова към шест часа вечерта двете мисии с 15 автомобила се срещнаха пред хотел “България”. Съветските представители задържаха потеглянето им с два часа, за да не разберат софийските граждани какво става. След това, придружени от руски конвой, мисиите потеглиха за Турция. Стотиците българи, станали свидетели на това престъпление, с право бяха слисани – нали руснаците, британците и амеиканците са съюзници? На следващия ден това събитие с добавки и украшения бе публикувано в българската преса.

  Американски и британски членове на Съюзническата контролна комисия започнаха да изпитват големи трудности при получаване на доставки или влизане на техни сътрудници в България. Мнозина служители на американското външно министерство чакаха със седмици да влязат в страната, а после ги лишаваха от право да действат свободно. Без специално разрешение американците не можеха да се движат на повече от 6 км около София, а и тогава трябваше да бъдат придружавани от руски офицер. През зимата трябваше да имат специално разрешение, за да карат ски в неделя – въоръжени руснаци ги пазеха като че ли са военнопленници. Когато американски офицери отиваха на лов през януари, бяха задължени да доставят храна на придружаващите ги руски офицери. Ако генерал-майор Джан А. Крейн, началник на военната ни мисия, както и представителят на външното ни министерство Мейнард Б. Барнс, искаха просто да се разходят из страната, трябваше дни напред преди това да питат за разрешение и да вземат руски офицери със себе си.

  През март един американски преводач, сержант Борис- Бъки Кувшинов, беше жестоко бит от двама съветски офицери. От болничното си легло той ми разправи какво е станало. Една вечер руснаци го спрели на главна улица в София и му поискали документите: “Разбрах, че искаха да предизвикат скандал, псуваха ме по руски и казваха, че американците били копелета и двулични съюзници. Предложих да отидем в руския щаб и там да покажа документите си, но единият офицер извади пистолета си и ме удари през брадата, а след това двамата започнаха да ме бият, повалиха ме на земята, ритаха ме и ми блъскаха главата в циментовите стълби”.
  Генерал Крейн изпрати официален протест. След три седмици руският командир полковник Смирнов повика в канцеларията си един американски офицер с преводач и каза: “Проведохме внимателно разследване и установихме, че тези мъже не са офицери от Червената армия. Те са били беларуси, които откраднали съветски униформи и нападнали сержанта ви, за да ви дискредитират храбрата Червена армия”.

  В София изобилстваха доносници и полицейски шпиони. В хотел “България” трима мъже седяха малко встрани от входа и мислейки се за незабележими, записваха влизането на всеки чужденец освен на руснаците. Приятели и познати изведнъж престанаха да ме посещават. Когато ги срещнах на улицата, ми казваха, че били разпитвани от милицията и решили, че е много опасно да ги виждат заедно с американец. Дори отказваха да говорят на друго място освен на открито, където никой не би могъл да ги подслушва. Даже лица, които имаха работа в американската легация, се притесняваха да отидат там. Неприятелското и подозриелно отношение на руснаците и комунистите имаше двояк ефект: нашият престиж пострада много, а съветският се повиши. Българите бързо забелязаха пренебрежението на руснаците към нас. Повечето се чудеха как една самоуважаваща се и велика дъжава може да допуска такова отношение. Ден след ден българите живееха под все по-увеличаващата се сянка на Русия.

  Когато новината за смъртта на президента Рузвелт достигна София, един комунист адвокат ме удиви с въпроса си: “Мислите ли, че новият ви президент ще бъде комунист? Нали знаете, че ние тук сме много силни и Сталин сигурно настоява за това.”
  Комунистите искаха да превърнат България в икономически зависима държава от Русия. Познавам американски тютюнотърговец, който месеци наред се мъчеше да купи тютюн. Преговаряше с доминирания от комунисти търговски комитет на ОФ, който бе иззел всичкия тютюн. Предложи да плати в долари, но комунистите поискаха да заплати в натура. Тогава американският търговец им предложи 4 кг памук за 1 кг тютюн. Комунистите обаче продадоха тютюна на руснаците, които им платиха на цена приблизително 1 кг памук за 1 кг тютюн. По-късно в Америка научих, че Русия е предложила на американски тютюневи компании големи количества български тютюн на много високи цени.

  Комунистите полагаха свръхусилия да русифицират страната. В училищата беше наложено политическо обучение от нови учители, а много от бившите учители изпратиха в концлагери за превъзпитание. Учебниците бяха преработени в комунистическо-руски дух. Руската пропагандна машина беше в пълен ход. Установен беше и контрол върху кината и театрите.

  За мен беше невъзможно да пращам обективни и верни репортажи. Контактите с външния свят практически спряха. Съветската цензура наложи строг контрол. Нямах право да изпращам писма вън от страната. Телефонните и телеграфните съобщения бяха прекъснати. Само цензурирани телеграми до Ню Йорк и Лондон можеха да бъдат изпращани, и то само чрез Москва.

  Въпреки всичко навън проникваше достатъчно информация за положението в страната.

  READER S DIGEST
  Oktober 1945
  Авторът Чарлз Ланиус от началото на Втората световна война
  е кореспондент на National Broadcasting Company
  в Европа – първо в Рим, после в Берлин.
  През 1941 година следва германската армия на Балканите,
  наблюдава нахлуването й в Русия. След това е преместен в Швейцария,
  а към края на 1943 г. – в Турция, в очакване да влезе отново на Балканите.
  Преводът на статията ни бе изпратен от свещеник Георги Недялков,
  избягал от България през 1944 г., който не е забравил родината си,
  продължава да помага за християнското възпитание на сънародниците ни в Америка и у нас чрез издавания от него тримесечен бюлетин “Христос посред нас” на Bulgarian Orthodox Religious Education Society, P.О .Box 4233, Sidney, OH, 45365-4233 USA.
  Вестник “АНТИ”, бр.2 от 15-21 януари 2004 г

• В Чикаго се открива 4-та изложба „Beyond Borders“ на „Български художници зад граница“

  Организацията „Български художници зад граница“ (Чикаго) откриват днес изложбата „Beyond Borders“ във фоайето на Ричард Дейли Център

  И тази година фоайето на Ричард Дейли Център в Чикаго приема произведения на българското изкуство, създавано в Америка. За четвърти пореден път организацията „Български художници зад граница – Чикаго“ провежда изложбата „Отвъд ограниченията“/“Beyond Borders“, в която този път участват двадесет наши майстори на четката от Чикаго, Ню Йорк, Майями, Сан Франциско, Форт Лодърдейл, Ню Орлийнс и Квебек Сити. Откриването е в петък, 4 юни, а изложбата ще продължи до края на месеца. За повече информация посетете www.bulgarianartistsabroad.net

  Ето какво написа журналистът Симеон Гаспаров за мястото на изложбата:
  „Дейли Сентър“ безспорно е една от запазените архитектурни марки на Чикаго. Извисяващият се 198 метра над земята небостъргач е известен не само на местните политици, бизнесмени, граждани или туристически агенции, които водят любопитните посетителите на Чикаго да го видят, но името му е познато далеч извън пределите на Америка. Защото „Дейли Сентър“ има в себе си онзи особен практично-артистичен чар, който го прави уникален не само за града край езерото Мичиган, но и за световната модерна архитектура.

  Точно тук, пред огромните стъклени врати на „Дейли Сентър“, на 15 август 1967 великият Пабло Пикасо остави своя подарък за жителите на Чикаго – най-мащабното си творение – 15 метра висока скулптура, тежаща 162 тона, която влезе в световните арт енциклопедии с двете си имена – „Чикаго Пикасо“. Жестът на великия маестро към Чикаго и неговите жителите накара още тогава журналистите от списанията „Нюзуийк“ и „Тайм“ едновременно да възкликнат колко живителен, неподправен и артистичен е духът на града, познат още като „красавецът от Великите езера на Америка и Канада“.

  Същият този необикновен, вечно вибриращ и неповторим артистичен дух на Чикаго напомни за себе си отново в края на август 2007, когато „Дейли Сентър“ отвори вратите си за първата в историята на българската имиграция в САЩ изложба на български художници, живеещи и творящи в Америка. От тогава традицията се спазва всяка година.

  
  И отново фоайето на Ричард Дейли Център в Чикаго приема произведения на българското изкуство, създавано в Америка.  За четвърти пореден път организацията „Български художници зад граница – Чикаго“  ще проведе изложбата „Отвъд ограниченията“ („Beyond Borders“), в която този път участват двадесет наши майстори на четката от различни краища на САЩ и дори от Канада. Ето и пълният списък на творците:

  1. Александър Петков-Чикаго
  2. Атанаска Тасарт -Ню Йорк
  3. Деница Маневска – Чикаго
  4. Евгения Петрова- Чикаго
  5. Григор Малинов- Сан Франциско
  6. Йордан Иванов- Ню Орлийнс
  7. Ивайло Йошовски – Чикаго
  8. Камелия Томанова – Чикаго
  9. Константин Костов – Чикаго
  10. Лиляна Терзиева – Чикаго
  11. Лина Григорова – Чикаго
  13. Мартин Караджов-Помпано Бийч, Флорида
  14. Милена Праматарова – Чикаго
  15. Наталия Петкова-Квебек Сити, Канада
  16. Петър Величков-Майями
  17. Пламен Йорданов-Чикаго
  18. Ралица Владимирова – Чикаго
  19. Стоян Лещевски – Форт Лодърдейл, Флорида
  20. Василен Васевски-Чикаго

  Откриването е днес (4 юни 2010) от 15:30 до 17:00 ч., а зложбата ще продължи до края на месеца. Входът е свободен, а организаторите  ви очакват.  За повече информация посетете –  www.bulgarianartistsabroad.net

  На снимките –  поканата за изложбата и част от платната, които ще бъдат показани.

  

  

• Узбекска журналистка: Първанов е бракониерствал!

  Българският президент е нарушил закона по време на визитата си в Узбекистан през 2008 г. и може да бъде смятан за бракониер, каза за Дойче Веле узбекската журналистка Гуласал Камолова, авторка на разследване по темата.

  След като репортажът на узбекската журналистка бе излъчен по „Радио Свобода“, с нея по телефона се свърза Емилиян Лилов (Дойче Веле) . Ето думите на Гуласал Камолова:

  „Визитата на българския президент беше широко отразена в Узбекистан. Но много тесен кръг от хора са били запознати с подробностите, че извън официалната част президентът е бил гост във ВИП-комплекса в Айдаркул. Например това, че президентът е стрелял по зайци, което е интересно, знаят само местните хора от Фаришкия район. Само на малцина от областта е известно, че там е идвал българският президент. Това знаят единствено местните хора от Фаришкия район.“

  Уцелил ли е Първанов архара?

  С част от тези местни хора Гуласал Камолова се е срещала лично. Всички те са потвърдили пред нея фактите така, както преди два дни бяха описани и в публикацията на сайта Фергана.ру. Местните хора се вълнували от факта, че при тях е бил българският президент, а не от това дали е убивал архар. И още нещо й доверили те, а именно:

  „Те живеят с убеждението, че президентът на България е бил освободен от длъжност заради това, че при посещението си в резервата е нарушил официалния график. Не защото е стрелял по архар, а защото е нарушил графика на официалната си визита в Узбекистан.“

  Запитана за източниците си на информация относно тези събития, узбекската журналистка отказва да назове конкретни имена, тъй като това не е безопасно в страна като Узбекистан. Но по думите й не подлежи на никакво съмнение това, че:

  „… българският президент е бил в резервата, придружаван от делегация. Това е факт. Това, което излъчихме в моя репортаж по „Радио Свобода“, са свидетелствата на местните хора. Защото доскоро мнозина се съмняваха, че българският президент е бил на територията на резервата. Сега вече е ясно, че той е бил там, че се е целил в архар, и че е стрелял по него. Оттук нататък обаче мненията се раздвояват – едни твърдят, че президентът е уцелил, а други – че не е.“

  Не е без значение обаче дали е редно да се стреля по защитен вид животни в природен резерват. Затова и попитахме Гуласал Камолова дали всичко около този лов е било законно. Ето отговорът й:

  „Нелегално е. Законът забранява да се ловува на територията на резервати. Но самият факт, че преди това е имало обаждане по телефона от министър-председателя на Узбекистан, е поставило служителите на резервата в позиция да не могат да му кажат нищо. По силата на закона това се смята за бракониерство.“

  „Какъв запален ловец!“

  А достоверна ли е историята с отстрела на зайци – попитахме още узбекската журналистка: „Това разказаха милиционери, които са пускали зайците край езерото Айдаркул. Те се смяли от сърце, когато наблюдавали какъв запален ловец бил Първанов и как много обичал да стреля. Той не се интересувал дали е уцелил или не, просто му било интересно да стреля. Казват, че за него било важно да чува този звук.“

  Очаквате ли тази история да има някакви последици за българския президент, попитахме накрая Гуласал Камолова от узбекската секция на „Радио Свобода“: „Дори и да не е убивал, той е нарушил закона, защото е влязъл въоръжен на територията на резерват. Това вече е нарушение. Той се е целил с пушка в архар. Само заради това може да бъде смятан за бракониер, за човек, който е нарушил закона“, е категорична Гуласал Камолова.

  Възможно ли е, според нея, президентът да е имал разрешение да стреля в резервата? Отговорът на узбекската журналистка: „Ако е имал такова разрешение, той е трябвало да го покаже на служителите на резервата. А такова те не са виждали. Изясних този въпрос много точно. Но дори и да допуснем, че президентът е имал разрешение, той пак няма право да стреля в резерват. На територията на резерват не са валидни никакви разрешения.“

  Автор: Емилиян Лилов
  http://www.dw-world.de

  –––––––––

  Uzbek Journalist: Parvanov Is A Poacher!

  http://www.dw-world.de/dw/article/0,,5646397,00.htm
  (Тranslation from Bulgarian)

  Everything regarding the notorious hunting has been illegal

  Bulgarian president has violated the law during his visit to Uzbekistan in 2008 and can be considered a poacher – the Uzbek journalist Gulasal Kamolova, who investigated the case, reported for Deutsche Welle.

  After the Uzbek journalist’s report was aired on Radio Freedom, Emilian Lilov contacted her over the phone. Here is what Gulasal Kamolova said:

  „Bulgarian president’s visit was widely reported in Uzbekistan. Very few people, however, are aware of this detail that in addition to the formal agenda, the president has been hosted at the VIP complex in Aydarkul. For instance, only the locals from the region of Farish know about an interesting fact – the president’s shooting at rabbits. Only few people in that district are aware that the Bulgarian president has visited there. This is known only by the locals from the Farish region.“

  Did Parvanov hit the argali?

  Gulasal Kamolova has met some of those locals in person. All of them confirmed the facts as described two days ago in the publication on the website ferghana.ru. The locals have been excited by the fact that the Bulgarian president had visited them, rather than whether or not he had killed an argali. They shared one more thing with her, namely:

  „They are under the impression that the president of Bulgaria has been dismissed because he has deviated from the official agenda by visiting the reservation. Not because he shot at an argali but because he deviated from the agenda of his official visit in Uzbekistan.“
  When asked about her sources of information about the events, the Uzbek journalist refuses to share any names, as this is not safe in a country like Uzbekistan. However, according to her, there is no doubt that:

  „… the Bulgarian president has been in the reservation accompanied by a delegation. What we aired in my report on Radio Freedom, are the witnesses of the local people. Because, up until recently, many people voiced doubts that the Bulgarian president actually was in the territory of the reservation. Now it is clear that he has been there, that he aimed at an argali and that he shot at it. As for the result, however, the witnesses are not united: some argue that the president hit the argali, others – that he did not.“

  It is significant, however, whether one should shoot at protected species in a natural reservation. That is why we asked Gulasal Kamolova whether everything regarding this hunting has been legal. Here is her response:

  „It is illegal. The law prohibits hunting in the territory of reservations. However, the reservation officials were not in the position to oppose to it due to the mere fact that prior to the hunting there has been a phone call by the prime minister of Uzbekistan. Under the law, this is poaching.“

  „What a passionate hunter!“

  Is the story about the rabbit shooting reliable – we asked the Uzbek journalist: „This was told by militiamen who have released the rabbits near Lake Aydarkul. They laughed out loud watching what a passionate hunter Parvanov was and how much he loved shooting. He did not care whether he had hit or not, but just enjoyed shooting. They say that it has been important for him to hear that noise.“

  Do you expect that this story would have any consequences for the Bulgarian president, we finally asked Gulasal Kamolova from the Uzbek section of Radio Freedom: „Even if he did not kill anything, he has already violated the law by entering armed in the territory of a reservation. This is a violation per se. He has shot at an argali. Just because of that he can be considered a poacher, an outlaw“, states Gulasal Kamolova.

  Is it possible according to her that the president had a permit to shoot in the reservation? The Uzbek journalist replies: „If he had such permit, he should have shown it to the reservation officials. They have not seen such permit. I have clarified this issue very thoroughly. But even if we assumed that the president had a permit, he still has no right to shoot in a reservation. No permits are valid in the territory of a reservation.“

  Author: Emilian Lilov

• C. Диков: Борисов тръгва по стъпките на Костов

  „Борисов и Цветанов трябва много да внимават, защото са тръгнали по стъпките на Иван Костов. Когато правиш нещо, в което не може да се разграничи доброто от лошото, професионалното и непрофесионалното, то трябва да знаеш, че избирателите не прощават.“, каза пред Frognews.bg журналистът Сашо Диков.

  Потърсихме шефа на Канал 3 Сашо Диков, за да разкаже защо само камера на неговата телевизия е присъствала на скандалния търг с картини, при който бяха арестувани организаторите Игор Марковски и Димитър Фицов. Журналистът сподели опасенията си от все по-честата полицейщина в България, като не пропусна да посочи част от причините за появата й, както и грешките, които допуска правителството на Бойко Борисов.

  Интервю на Васил Василев

  – Г-н Диков, в момента на задържането на Игор Марковски и Димитър Фицов имаше камера на Канал 3, която засне ареста им, но полицията иззе видокасетата. МВР вече върна ли ви записа?

  – Не, все още касетата не е върната на Канал 3. Говорил съм, ако не ни бъде предоставена и бъде използвана като веществено доказателство, от МВР поне да ни дадат презапис. Ние ще го излъчим, защото мисля, че ще е интересно за зрителите да видят какво точно е станало. Ние имаме приемно-предавателен протокол за „доброволно предаване”, както е дефиницията, макар че не е било много доброволно. Полицаите са казали на нашия оператор, че ако не предаде записа, ще вземат насилствено камерата. Консултирах се с нашия адвокат, който е категоричен, че ако няма прокурорско разпореждане, не могат да вземат апаратурата. Приемам го за нормално, защото операторът ни е там от самото начало и явно искат да видят какво се е случило преди това. Онова, което ми се струва още по-нормално е, от МВР да ни върнат презаписа със съответните благодарности.

  – Защо само камера на Канал 3 е снимала търга?

  – Това не е въпрос към мен. Два-три дни преди търга ми се обади Игор Марковски и ме покани лично, както и наш оператор, защото ще бъде интересно. Това не е първото подобно събитие, което ние излъчваме. Последно си спомням, че около Коледа имаше благотворителен търг, на който присъстваха Георги Първанов и съпругата му, който ние отразихме. Смятам, че това е нещо интересно, поне за мен е така. Няколко пъти съм говорил с Игор и сам съм му предлагал да излъчваме на живо повечето от търговете. Той ми е споделял, че болшинството от участниците не желае да бъде снимано. Сега, по негова идея, камерата беше сложена зад всички присъстващи, за да не се виждат лицата им. Дори, след като настроихме техниката, аз сам предложих да си тръгна, за да не се притесняват хората от мен, защото като видят камера на Канал 3 в комбинация с мен, ще си помислят, че съм отишъл да нищя и да ровя разни работи около някого. Към 19:15 часа си отидох от хотела, дори свалих кубчето на микрофона, за да не се вижда от коя телевизия е. Към 20:10 часа ми звъни операторът и ми разказа какво се е случило. Звъннах на Игор Марковски, но той не успя да ми каже нищо повече.

  – Какво е вашето обяснение за случилото се? Появиха се съмнения, че всичко това е поръчано от конкурентите на Марковски в този бизнес?

  – Първо, искам да ви споделя, че чух нещо безумно – нашата камера била там, защото Игор е знаел за ареста и ме е извикал умишлено. Гарантирам, че такова нещо няма. Вторият човек, който беше пуснат от полицаите от всички присъстващи, но не желаеше да говори пред камерата, ме дръпна настрани. По думите му конкурентна фирма, близка до министъра на културата, е натопила Игор, за да му провали бизнеса. Дали е така или не, не мога да ви кажа. Знам само, че всичко е станало по най-абсурдния и дивашки начин. На откриването на една столична църква го казах и на Бойко Борисов.
  Търгът започва в 19:30 часа. В 19:50 часа нахлуват 7-8 униформени полицаи и още толкова цивилни, които запират 50 души в залата и ги карат да пишат обяснения. Простичкият ми въпрос е следният: „След като се знае от дни за този търг, да приемем, че се знае за липсата на разрешително от Министерството на културата, какво би попречило на полицията и прокуратурата да влезе в залата половин час преди началото на събитието?” Да влязат и да кажат „г-н Марковски, няма да има търг, отлага се, дай сега да видим какви са тези картини”. Тогава щях да им повярвам, че основната цел на акцията е да опази културното наследство. Но при случилото се, изводът е, че основната грижа на МВР е да има пак камери, пиар, да се демонстрира колко сме силни, как се борим с октопод от всякакъв вид и т.н. Това е поредната акция, която е с много съмнителен краен ефект. Този начин на нахлуване, според мен, не се различава от онзи, по който беше арестуван бившият военен министър Николай Цонев.
  Най-сетне може би и Бойко Борисов е разбрал, че в акциите не всичко е както трябва, тъй като сам призна, че е водил два разговора с Цветан Цветанов по темата.

  – Президентът Първанов изказа притеснения относно действията на МВР. Превърна ли се България в държава на полицията?

  – България не е полицейска държава, за съжаление. Аз лично ще се радвам, ако това стане, но в истинския смисъл на думата. Да се знае, че никой няма да посегне на полицай, защото ще знае какви тежки последствия го очакват. Полицията трябва да си извоюва реномето и респекта пред хората. Доколкото знам, най-полицейската държава в света са САЩ. При нас полицейска държава няма, има изблици на полицейщина, което е лошо и тъпо. Това, което стана с мутренското поведение на Роман Василев, е дълбоко сбъркано и погрешно. Върхът на всичко в този случай беше, че никой от МВР-пикчърс не се сети, че този кадър е уникален гаф и автогол – и за прокуратурата, и за полицията.

  – Освен по темата МВР, преди седмица президент и премиер размениха остри думи и по повод свободното слово. Защо в този момент на бойното поле двамата намесиха медиите?

  – Аз мога спокойно да кажа за себе си – не само Бойко, никой не е упражнявал цензура в Канал 3. Бих се подложил на детектор на лъжата дори. Как е при другите медии – не знам. Всеки сам отговаря за действията си, които са си за тяхна сметка. Но ви давам следния пример. Най-големият борец за свободата на свободното слово – Слави Трифонов, вече трета седмица няма отговор на въпроса, който съм поставил на пиара му: „Защо не канят Кеворк Кеворкян в шоуто и ще го поканят ли?” Самият Кеворк написа в „Труд”: „Слави няма да ме покани, както го е правил през последните 3 години, за да видите, че няма свобода на словото.” Ето ви един тест. В Канал 3 е нямало човек, който да иска да каже нещо и да не му бъде дадена трибуна. Дали аз симпатизирам на този човек, няма значение. Един от основните принципи на журналистиката е добре известен, но рядко спазван – да изложиш мненията на всички страни. Най-пресният пример е търгът с картините. Репортерът на БВТ изплю фактите, че Игор е арестуван, прочете набързо информацията от МВР, и дотам. Попитах го: „Човече, къде е другата страна, къде е мнението на Марковски?”

  – Миналата седмица между президента и правителството отново припламнаха искри около орязването на състава в СЕМ. Първанов върна закона за преразглеждане. Според вас трябва ли да бъде намалена числеността в съвета от 8 на 5 членове?

  – Колкото и да не ми се иска, донякъде се съгласявам с мотивите на Първанов. Очевидно е, че се намалява бройката в СЕМ, за да бъдат шкартирани някои членове, за да останат „наши хора” – трима на парламента и двама на президента. Това обаче е същата практика, която наложи тройната коалиция в Комисията за регулиране на съобщенията. Сергей Станишев си набута там трима-четирима души в последния момент. Лошото е, че се действа по този начин със СЕМ. Не, че съм доволен от него. Съветът принципно не си върши добре работата. Създава се лоша практика. Както, например, във ВСС. Аз съм напълно съгласен с Цветан Цветанов, че той трябва да бъде разтурен и напълно сменен. Инак оправия няма.

  – Т.е. СЕМ също трябва да бъде разтурен изцяло?

  – Да, разбира се. Но веднага идва нещо друго – създават се опасни и лоши прецеденти. Тези регулаторни органи трябва да са независими, за да си вършат работата. Че не са ти удобни, че не са ти симпатични, трябва да можеш да изтърпиш. Миналият СЕМ и настоящата КРС направиха такива подаръци на групировката на Ирена Кръстева, че няма накъде. Като се започне от лицензи и се свърши до предавателните станции на БТК. Бяха направени нагли поправки в закона в последните дни на управлението. Затова трябва да се измисли такъв механизъм, че като назначаваш хората в регулаторните органи, да не може да са хора на управляващите, а да са общо приемливи фигури с доказан морал, авторитет и компетентност.

  – В БНР отново за директор беше преизбран Валерий Тодоров. Бяхте ли изненадан от избора на СЕМ?

  – Не, не мисля, че имаше някаква изненада. Онова, което съм му казал на Валерий в очите, още миналата година, беше: „Нямам обяснение, след като имаш такова явление в съвременната журналистика като Лили Маринкова, да не й дадеш едно свое седмично предаване.” Това не се случва само при Тодоров, но и при всички останали директори на БНР през годините. Тя дели „Неделя 150” не с кого да е, а с друго явление в журналистиката като Величко Конакчиев, което задава възможно най-удобните отговори. Това говори, че в радиото от край време явно има някакви сериозни бъркотии. Говорил съм и с предишни шефове, които са ми казвали, че всички много харесвали Величко Конакчиев. Естествено, и аз ще го харесвам, ако съм политик. Кой не иска да си говори каквото си иска в ефир? И обратното – като знам, че от Лили мога да очаквам всякакъв удар…

  – Какъв е вашият съвет към настоящето правителство?

  – 1,5 млн. гледат турски сериали – да са живи и здрави. Не знам колко хора се интересуват и слушат същевременно чалга. Само че онези 1,.5 млн. избиратели, които излязоха и фактически излъгаха надеждите и очакванията на непогрешимия Ахмед Доган, и обърнаха вота в полза на Бойко Борисов, са последният пример за мен, в който се вижда, че у нас има немалко хора, умни и интелигентни, които искат някаква промяна. Те гласуваха не толкова за Бойко и за ГЕРБ, колкото срещу тройната коалиция. Така, както гласуваха срещу Иван Костов и неговата арогантност и наглост, като министър-председател. Борисов и Цветанов трябва много да внимават, защото са тръгнали по стъпките на Иван Костов. Когато правиш нещо, в което не може да се разграничи доброто от лошото, професионалното и непрофесионалното, то трябва да знаеш, че избирателите не прощават. Не може допреди месец, два, три да говориш едни неща, а днес точно обратното, и да не се случва нищо на недоразумението Дянков.

  – Той заяви, че вече сме излезли от криза.

  – Попитах Бойко на пресконференция миналата седмица в неделя: „не ти ли звучи това като виц?” Дянков показа, че е едно недоразумение. Ако Борисов не може да го уволни, то нека да го прати на много дълга командировка, защото е очевиден тоталният му провал в сферата на финансите.

  – Обвиняват ви, че появата ви на политически събития и пресконференции води до ненужни скандали и панаири. Най-пресният пример за това беше участието ви на „Дондуков” 2, когато провокирахте президента по време на негова пресконференция. Чувствате ли се сам в тази кауза?

  – Естествено е да се чувствам самотен, аз съм като един Мунчо, защото общият тон на нашата журналистика е коренно различен. Разбирам репортерите, защото най-големият бич у нас е ресорната журналистика. Наясно съм с работата на репортерите, които отговарят за Министерски съвет, за парламента, за отделните партии. Те няма как да направят скандал, в добрия смисъл, да задават неудобни въпроси, защото след това ще ги отрежат от информация, от интервюта и т.н. Те ще угаснат като ресорни, защото в даден случай конкурентната медия е успяла да спечели благоразположението на министър-председател, на министър, на шеф на парламента, за да има интервюта и да върви информацията срещу мълчание. Затова не се сърдя на никого. Така е и в политическата журналистика, така е и в спортната. Във всеки вестник и телевизия има ресор „Левски” и ЦСКА. Опиташ ли се да зададеш някой по-неудобен въпрос, обявяват те за прокажен, не ти предоставят информация и загиваш. Това е част от играта. При мен е по-различно, аз съм си извоювал тази свобода. В повечето случаи не мога да почувствам авторитета, защото с Бойко се познавам от 15 години, а с Гоце Първанов от времето, когато организираше подписки в подкрепа на Милошевич. Такъв човек не може да ми бъде авторитет. Затова на него мога да задам въпрос без грам притеснение. Да не говорим за Цецка Цачева. Като сложим към това дадената ми от Канал 3 пълна свобода, бих казал, че съм човек, на когото му е позволено да пита всичко. Знам до какви скандали може да доведе. Избрал съм този път, но вече е късно да криввам от него.

  http://frognews.bg/

• Йордан Василев: „Моята работа във в. „Демокрация“

  През януари на бурната 1990 г. отивах сутринта към Раковска 1

  34 и пред входа ме спря познат човек, който си подаде ръката с думите:
  – Честито!
  Погледнах го учудено:
  – За какво, нямам нито рожден, нито имен ден?
  – Избраха те за главен редактор на новия вестник, който СДС ще издава.
  Отивам горе при Желю и го питам какво е това решение зад гърба ми, без да чуят моето мнение и той се усмихва:
  – Знам, че няма да откажеш. Чудехме се кой да бъде, а май само ти
  разибраш от вестникарство между нас.
  Намерих се в чудо, размислих и след минути му обяснявам:
  – За всекидневник са нужни много работи, но поне три са задължителни, за да започне – пари, помещения и хора.
  Желю ми отвърна:
  – Пари СДС няма и ти ще трябва да ги намериш, ще ти освободим три стаи, а хора ти ще си търсиш.
  Бях в пълна безизходица, върху мен ще падне обвинението, че няма вестник. Вървя като замаян по улицата и срещу мен Кеворк Кеворкян:
  – Какво са ти потънали гемиите? – пита ме той.
  – Кево, скъпи, трябва да създам нов всекидневник, а не дават ни лев от СДС, само искат от мене…
  – Идваш след два дни във Всяка неделя и ще си кажеш мъката.
  Така и стана. Аз за първи път в живота си влизам в студио, прожекторите ме ослепяват, но срещу мен седи усмихнат Кево и окуражително ми кима. Казах си болката.
  На следния ден отивам на Раковска 134 и с почуда виждам огромна опашка от хора до съседната пряка. Питам какво става и ми отвръщат:
  – Нали снощи казахте, че няма пари за новия вестник, та носим.
  Така започна Демокрация, само от дарения, а името го измисли Желю. За седмица се събраха към 70 000 лв., огромна сума, почти както са сегашните пари. Хора откъде? Не мога да взема от Работническо дело или Народна младеж. Почнах да търся студенти по журналистика последен курс и току-що завършили. Намериха се неколцина смелчаци, но трябваше да ги уча от АБ как се прави вестник.
  Не можех да отлагам, защото изборите за Велико Народно събрание бяха насрочени. Знаех много добре, че в Европа всекидневник се основава за пет-шест месеца, но нямах такава възможност. Реших се на риска да започна издаването и едновременно с това да търся хора и да организирам редакция.
  За да излезе парвият брой все пак бяха нужни по-опитни хора. Намериха се – от Кооперативно село, от списания. Така дежурни по първия брой бяха Ева Димчева и Пламен Крайски. И аз се мотаех в цеха на полиграфическия комбинат да помагам. Външният отдел бе поверен на полиглота Стефан Тафров, който по-късно стана дипломат.
  Сутринта на 12 февруари 1990 г. (за около месец подготовка вместо шест) софиянци бяха изненадани от новия вестник и се нахвърлиха да го търсят – след половин век дирижиран комунистически печат се появи свободен всекидневник. Хората ставаха в зори, за да успеят да си го купят. Тиражът все още се определяше от правителството, а то си бе комунистическо и ни отпусна 70 000 при това огромно търсене. За съпоставка – официозът Работническо дело излизаше в 800 000 тираж, а на Кръглата маса твърдяха, че условията са равни.
  Обявих митинг за тираж и площадът Св. Ал. Невски се изпълни с хилядно множество. На следния ден се получи писмо от правителството, че ни се отпускат 100 000 тираж. Престанах да се подчинявам на тези ограничения и уговорих със свестния директор на полиграфически комбинат да увеличваме тиража с по 50 000 всяка седмица. Така в деня на изборите през юни печатахме 450 000 екз. По съвет от полски колеги започнах да намалявам тиража, защото интересът наистина спада и след десетина дни го заковах на 300 000, колкото се изчерпваха.
  Още от първия ден си определих заплата 0 лева и така продължи докато след осем месеца ме прогониха. Не можех да взимам заплата от даренията на хората. И заплатите на журналистите бяха доста скромни, но те работеха с ентусиазъм, а и знаеха, че взимат повече от шефа си. Първия месец изобщо не бяха начислявани заплати, за да натрупаме средства за издаването.
  След време ни отпуснаха още стаи, защото бе очевидно, че всекидневник със стотина журналисти не може да се помещава в три стаи…
  Започна натиск от шефовете на СДС за поместване на решенията и т. н. Веднъж иде при мен д-р Дертлиев и ми носи някакъв документ на неговата партия от шест машинописни страници. Иска да го поместим целия, а на вестника бяха отпуснати четири големи страници. Обяснявам му, че това е вестник, а не партиен бюлетин, но той настоява, че е много важно. Казах, че ще пусна информация от шест реда, която да се прочете. Той възмутен ми тръшна вратата и започна да рови зад гърба ми.
  Не искаха от ръководството да има свободен и наистина независим вестник. Аз бях въвел правило, че текстовете на редакторите отиват за печат без мой подпис, че ще ги чета на коректура през нощта в печатницата. Могат да пишат свободно и въведох само едно ограничение – текстът да бъде до 100 реда.
  Така Демокрация доби авторитет и необикновена популярност.
  Но някои от шефовете в СДС бяха недоволни, че не им се подмазвам и не се допитвам постоянно до тях и през август или септември ме отстраниха, а поснаха слух, че аз съм напуснал. Не исках да правя скандали, за да не напакостя на СДС и си замълчах. Повече от половината журналисти напуснаха след моето отстраняване.
  27 май 2010 г. Йордан Василев

• И Гиньо Ганев сред „бедните“ с апетитни имоти

  Омбудсманът Гиньо Ганев, депутатът от ГЕРБ Димитър Бойчев и куп високопоставени чиновници от Несебър получили отстъпено право на строеж в морския град и курорта Свети Влас като бедни, пише столичен седмичник. (Вижте и предишната ни публикация по престъпната схема – линк)

  Сред облагодетелстваните са главният архитект на Несебър Валентин Димов, ръководителите на прокуратурата и съда Севдалина Станева и Йорданка Майска. По информация на изданието те са взели правото да строят върху парцелите край брега, когато кмет в курорта е бил Николай Трифонов, който пък по-късно след серия скандали замина да работи в консулството ни в Одеса.

  Трифонов е решавал лично на кого да даде право да строи по силата на общинска наредба, а терените по закон са отредени за бездомни граждани, които не могат да си купят имот, но им се дава право да вдигнат покрив над главата си. Депутатът и областен шеф на ГЕРБ в Бургас Димитър Бойчев се сдобива с правото да строи в Равда и в Несебър, но отхвърля обвиненията, че живеел в Бургас. През 1992 г. той получава отстъпено право на строеж върху 140 кв. м. в квартал “Черно море” и не се чувства с привилегии, защото по това време е живеел при родителите си, а преди 5-6 години се захванал да строи къща, която ще е с партер, два етажа и мансарда.

  В този квартал няма бедни, казва шефът на Сметната палата в Бургас Георги Михайлов, който също има отстъпено право за строеж в “Черно море”, където по думите му всички ще вдигнат палати, защото там никой не е получил земята, защото няма къде да живее. Той е получил терена през 2004 г. за 3000 лева, но го е загубил, защото са минали 5 години, а нищо не е направил там.

  В кв. “Черно море” се са сдобили с отстъпено право на строеж и децата на застреляния председател на Общинския съвет в Несебър Димитър Янков. Общината е дала право на строеж и на главния архитект на Несебър Валентин Димов през 2002 г. Той живее в Поморие, но пътува всеки ден до Несебър и твърди, че имал нужда от покрив там, но все още не е започнал да строи. Гиньо Ганев пък вдигнал хотел в Св. Влас върху отстъпено право на строеж и продава апартаменти.

  Припомняме ви, че само преди седмица омбудсманът заяви, че често е посещавал плувния басейн „Спартак“, принадлежащ на Алексей Петров, с когото често се срещали. Там Гиньо Ганев се запознал и с лидера на РЗС Яне Янев. Ганев заяви в студиото на национална телевизия миналата седмица, че не виждал нищо лошо в това да се среща със считания за мозък на „Октопода“ Алексей Петров. Очаква се и този път омбудсманът да намери обяснение за евтините имоти, които е придобил.

  Frognews.bg

• Началото на израелската атака срещу кораба „Мармара“ (видео)

  Израелците открили огън, след като били нападнати от пътниците на кораба въоръжени с метални пръти и ножове, а един от командосите бил изхвърлен през борда:

  Като резултат – най-малко 9 убити сред пътниците и над 10 ранени сред израелците. И светът отново се раздели в оценките за събитието.

  Докато светът не е единен в оценките си, тероризмът (индивидуален или държавен) винаги ще си намира  почва.

  ––––––

  Алекс Алексиев: Събитията около „Флотилията на свободата” са много успешна пропаганда на ислямистките организатори

  Алекс Алексиев, научен сътрудник в Хъдсън институт във Вашингтон, пред Агенция “Фокус”.

  Фокус: Г-н Алексиев, като анализатор на радикалния ислям от много години, какво е Вашето мнение за събитията около т.нар. „Флотилия на свободата”?
  Алекс Алексиев: Това събитие без съмнение е много успешна пропаганда на ислямистките организатори. Освен това, то има много по-големи и по-важни последствия за бъдещето на Турция, за ролята на западната преса и увеличаващото се сходство между европейското ляво пространство и ислямизма.
  Фокус: Какво доказателство имате, че това събитие, или както някои го наричат провокация, всъщност е организирано от ислямисти?
  Алекс Алексиев: Доказателството, че флотилията е организирана от радикални ислямисти, е толкова явно, че само нарочно може да бъде отказано да бъде видяно. Голяма част от него вече е публикувано от по-сериозните медии, но нека да ви дам няколко примера. Турската организация Фонд за хуманитарна помощ (IHH), която спонсорира тези действия, е не само ислямистка, а всъщност спонсорира тероризма и има връзки с „Ал Кайда” и „Хамас”. Тя е член на финансираната от Саудитска Арабия ислямистка група Съюз на доброто, която има още около 50 други групи, оказващи подкрепа на „Хамас”, която е включена в списъка с международни терористични организации. Съюз на доброто се ръководи от известния салафистки гуру и поддръжник на самоубийствени атентати Юсуф ал Карадауи. През 1997 г. турското правителство проведе обиски в офиси на Фонд за хуманитарна помощ и откри експлозиви, оръжие, джихадистка литература, както и списък с хора, които са вербувани за джихад. Има още доказателства, че тази организация е била въвлечена в т.нар. терористичен план „милениум” за взривяване на летището в Лос Анжелис през 2000 г. Израелците забраниха Съюз на доброто като терористична организация през 2008 г., така че със сигурност трябва да е ясно на организаторите на флотилията от IHH, че те никога няма да бъдат допуснати в близост до Израел, което според мен доказва, че цялата работа е създадена като пропагандно упражнение, на първо и най-важно място, и няма нищо общо с каквато и да е хуманитарна дейност.
  Фокус: Споменахте, че има проблем с отразяването на събитието в западната преса. Какво имате предвид?
  Алекс Алексиев: Първоначалната реакция на пресата, особено в лявата част от спектъра, бе истерично антиизраелска и проислямистка, без ни най-малък интерес към вглеждане във фактите. Публикация след публикация, от „Лос Анжелис таймс” до „Гардиън” в Лондон, продължаваше да се говори за израелски престъпления и оправдаване на ислямистките организатори като „стремящи се към мир и справедливост” в още един пример за оруелски заблуждаващи думи, които са превзели западните медии. Ситуацията се подобри сега, след като фактите станаха известни, но щетите вече са нанесени.
  Фокус: Какво имате предвид със „засилващото се сближаване на европейското ляво и радикалния ислям”?
  Алекс Алексиев: Имам предвид точно това, което казвам и това е забележима тенденция към сътрудничество между лявото пространство, не само в Европа, и радикалния ислям. Преди няколко години имаше оживена дискусия на страниците на „Америкън грийн джърнъл”, дали зелените не трябва да се съюзят с радикалния ислям, за да победят капитализма и отговорът бе, че подобна коалиция е много обещаваща. На същата основа, дори по-рано, постмодерните леви философи като Фуко и Бодрияр извиняваха смъртоносния режим на Хомейни заради неговия възприеман за антизападен и антикапиталистически потенциал. Фактът, че Хомейни имаше навик да екзекутира хомосексуалисти, каквито са били тези двама джентълмени, очевидно ни най-малко не ги е притеснявал.
  В този частен случай, ако погледнете към списъка със западни участници във флотилията, мнозинството от тях, които не са ислямисти, са представители на крайната европейска левица като германската Лява партия.
  Фокус: Накрая, какво ни казва този инцидент за Турция и правителството на Ердоган?
  Алекс Алексиев: Той ни казва много и същевременно нищо хубаво. Според мен, това събитие ще отбележи „излизането наяве” на ислямисткия режим на Ердоган и ПСР (Партия на справедливостта и развитието), прогресивно ислямско правителство. Това е логичната кулминация на един дълъг процес, в който Ердоган и ПСР се опитват да намалят влиянието на турското светско общество и наследството на Ататюрк стъпка по стъпка и да трансформират Турция в още един близкоизточен ислямистки бастион. С неминуемата победа на ПСР в назначаването в последната светска опора в страната, висшите съдилища, на ислямисти и сплашването на армията с пародията на правосъдието, наречена „Ергенекон”, ислямистите вече не чувстват, че трябва да крият своите истински цели. По отношение на флотилията, например, кристално ясно е, че тя не може да е била организирана без директна или индиректна правителствена подкрепа. Трите кораба, които Фонд за хуманитарна помощ е придобил, са били закупени от истанбулското кметство, разсадник на ислямизъм, който води назад към мандата на Ердоган като кмет. Оказа се, че 50 ислямски активисти на борда на Мави Мармара не са имали паспорти. Кое правителство в тази епоха на терор би позволило на лица без паспорти да пристигат и да си тръгват, когато поискат, освен ако не симпатизира на тяхната кауза.
  В крайна сметка имаме много проблематично развитие на турската демокрация, Балканите и Европа. Злополучна Европа, която продължава да демонизира малкия Израел, за това че се е осмелил да се защити, а същевременно е забравила за огромната ислямистка заплаха на входната си врата.

• Честит празник, деца!

  Децата научават това, което са изпитали

  Ако децата получават несправедливи упреци, те се научават да презират.

  Ако децата са заобиколени с враждебност, те се научават да се бият.

  Ако децата растат в страх, те се научават да се тревожат.

  Ако към децата изпитвате съжаление, те се научават да се самосъжаляват.

  Ако към децата се отнасяте с присмех, те се научават да се срамуват.

  Ако децата се измъчват от ревност, те научават какво е завист.

  Ако децата живеят с чувство за срам, те се научават да се чувстват виновни.

  Ако проявявате към децата толерантност, те се научават да бъдат търпеливи.

  Ако вдъхвате на децата кураж, те се научават да бъдат уверени.

  Ако децата получават похвала, те научават какво е благодарност.

  Ако децата срещат одобрение, те се научават да харесват себе си.

  Ако се отнасяте с децата с благосклонност, те се научават да търсят любовта в света.

  Ако децата получават признание, те се научават да следват целите си.

  Ако обграждате децата с разбиране, те се научават да бъдат щедри.

  Ако децата живеят сред честност и почтеност, те научават какво е истина и справедливост.

  Ако децата живеят в сигурност, те се научават да вярват в себе си и в хората.

  Ако децата опознаят приятелството, те научават, че светът е хубаво място за живеене.

  Ако децата живеят в спокойствие, те постигат хармонията на Духа.

  Как живеят вашите деца?

  Дороти Л. Нолт

  Ден на детето в Чикаго – заповядайте на пикник на 06.06.2010 (за подробности вижте тук – линк)

• „За“ и „против“ интернет гласуването обсъждаха експерти

  Да се въведе ли интернет гласуване, какви ще са последиците от това и има ли наистина политическа воля за промяна на функционирането на изборната система – това бяха основните въпроси, които обсъдиха участниците в конференция „Интернет гласуване и гласуване без граници“. Организатори са клубът на стипендиантите към фондация „Конрад Аденауер“ и „Гласуване без граници“.

  Българи, които живеят отдавна в чужбина или са били дълго време зад граница, застъпиха идеята за въвеждане на вота по интернет. Според фондация „Гласуване без граници“ мотивацията на избирателите на запад от България чрез възможност да дадат вота си по интернет е най-доброто средство за компенсация на гласовете от българските граждани в Турция.

  Антоний де ла Реа и Валентина Иванова от „Гласуване без граници“ напомниха идеята си да се даде възможност на българите в чужбина да избират свои депутати. Идеята им, представена през март в комисията за подготовка на нов изборен кодекс, е 12 депутати да бъдат избирани от сънародниците ни зад граница.

  Позицията им защити и Божидар Чеков, който е роден в Лондон и от 42 години живее във Франция. Тук се търси формулата за аспирина, която вече е измислена, във Франция и Германия гражданите гласуват там, където работят – французи и германци, които са извън страната си, имат свое квотно представителство в националните парламенти, обясни той. Ако българите избират своите представители, където работят, няма да има нужда от изборен туризъм, смята Чеков.

  Темата за изборния туризъм на българите, живеещи в Турция, постави председателят на софийската организация на ВМРО и столичен общински съветник Ангел Джамбазки. Той коментира, че гласуването без граници трябва да има някакви граници. Не е логично на местните избори хора, които не живеят на територията на една община, да определят кой и как да я управлява, посочи Джамбазки.

  Гласуването по интернет е добър вариант, но има няколко важни въпроса – кой ще е собственикът на софтуера, защото той вероятно ще има възможност да оказва сериозни внушения по време на изпълнение на програмата си, по нейното атакуване и подобряване, отбеляза Джамбазки. Според него гласуването в Турция задължително трябва да бъде в дипломатическите ни мисии с представител на външно министерство и избирателната комисия.

  Валентина Иванова му опонира, че според конституцията всеки българин има право на глас и държавата е длъжна да му осигури възможност да гласува, където и да се намира той. Вотът по интернет е една възможност по сравнително лесен и евтин начин да се реши въпросът с гласуването в чужбина, смята тя.

  Интернет гласуването помага за увеличаване на избирателната активност, коментира Ееро Еленурм от Естония, който представи опита на страната си при въвеждането на интернет гласуване. Естония пилотно е изпробвала вота по интернет през 2005 г. и е първата, която допуска електронния вот за парламентарни избори – през 2007 г.

  Еленурм обясни, че такива избори са по-евтини в сравнение с традиционния начин на гласуване, защото, веднъж разработен, софтуерът се използва многократно. Трябва да се отчете обаче фактът, че личните карти с чип, които се използват за идентифициране на потребителя, вече съществуват в Естония, уточни той.

  Там интернет гласуването е допустимо между 3 и 7 дни преди изборите и в самия изборен ден, като е разрешено да се гласува повече от веднъж, но се взема предвид само последният глас. Освен това е допустимо да се даде глас и по традиционния начин, но тогава се обезсилват електронните гласувания. Преброяването и резултатите обаче се отчитали след края на изборния ден и така се предотвратявали възможностите за манипулации на вота.

  Еленурм посочи, че чрез интернет гласуването се връщат гласоподаватели, които иначе не биха отишли до урните – според изследване 16.3 на сто от анкетираните, които са гласували електронно, не биха участвали в изборите, ако нямаха опция за дистанционен вот или биха се колебали дали да гласуват.

  За софтуера Еленурм обясни, че той е собственост на специалната комисия по електронно гласуване. Всички партии имали възможност да се следят изборния процес стъпка по стъпка и да се уверят, че не се допускат нарушения.

  Според Асен Генов от партия „Зелените“ и участник в мониторинга по изработването и приемането на нов изборен кодекс основният въпрос е има ли наистина политическа воля за промяна на изборната система. По думите му никоя от парламентарните партии във временната комисия за подготовка на нови изборен кодекс няма визия за това как трябва да функционира политическата система, а работата им повече прилича на боричкане в какъв вид и под каква съвременно звучаща форма да се запази статуквото. Някои партии имат свои райони на влияние и се стараят да не ги загубят, обобщи той.

  http://dnevnik.bg

• Учени откриха ваксина срещу рак на гърдата

  Daily Telegraph съобщава за сензационно откритие в областта на медицината – в рамките на една година ще бъде изпитана ваксина срещу рак на гърдата. Ако ваксинацията даде добри резултати, то ще бъдат ваксинирани всички жени над 40, когато риска от заболяването е по-голямо.
  Ваксината ще предотврати появяването на ракови клетки в млечните жлези на жените, а също така ще унищожава вече появилите се ракови клетки. Ако бъде внедрена, ваксината ще намали със 70% заболяванията от рак на гърдата по целия свят.
  Ваксината е създадена от учени в кливландската клиника в Охайо. Тя ще стимулира работата на имунната система на жените, като по този начин не само няма да допусне появата на ракови клетки, но и ще ги унищожава. Така, че тя ще може да се използва не само за лечение, но и за профилактика. Предишните опити да бъде създадена ваксина против рака нямаха голям успех заради факта, че раковите клетки могат да имитират здрави клетки и организма не успява да „разпознае“ врага. В резултат на това, вкараните с ваксината антитела започваха борба със здравите клетки, като в това време раковите успешно рушаха организма. Сега, американските учени твърдят, че са преодолели този проблем. Но сложността на изпитанието и участието на голям брой жени в тестването на новата ваксина означава, че масовото прилагане на новата ваксина ще започне не по- рано от 10 години.

  Източник: Информационна агенция КРОСС
  http://www.cross-bg.net/

• <<
• 1
...
• 378
• 379
• 380
• 381
• 382
• 383
• 384
• 385
• 386
• 387
• 388
...
• 415
• >>