Авторски
- Разкрити са над 2 600 агенти на ДС
За сега са отворени са 392 линейни метра от общо 20 км архиви на репресивния апарат на БКП
Общо 2 616 сътрудници на бившата Държавна сигурност /ДС/ и разузнавателните служби на Българската армия е обявила комисията по досиетата от 2007 г. до края на миналата година.
Това съобщи нейният председател Евтим Костадинов, цитиран от „Дневник“, по време на кръгла маса „Правото да знаем и разкриването на архивите на ДС“, която се провежда в СУ „Св. Климент Охридски“.
Проверени са общо 86 676 лица, заемали или заемащи публични или обществени длъжности.
Като приоритет в работа на комисията през тази година Костадинов обяви приемането на архивите на ДС от различни държавни структури.
Поради липса на сграден фонд до момента комисията е приела твърде малко архивни материали – 30 179 дела, изразяващи се по думите на председателя на комисията в 392 линейни метра от общо 20 км архиви на репресивния апарат на БКП.
Костадинов посочи, че бившето правителство на тройната коалиция е заложило капан на комисията още с бюджета за 2007 г., когато за изграждането на сграден фонд са били отпуснати едва 1.1 млн. лева.
Кафене.нет
- Оставка, от оставам
Aвтор: Иво Атанасов
Когато навремето се заговореше за съкращения, домакинът на нашето учреждение бързаше да купи нови бюра. Опитът го бе научил, че ще се случи точно обратното – щатът ще набъбне. Постепенно и в БСП думите придобиха друг, дори противоположен, смисъл. „Оставка“ вече означава не „оставям“, а „оставам“. Така направи цялото Изпълнително бюро, което след загубата на първите евроизбори подаде колективна оставка, а после всички вкупом се върнаха по постовете. Това стори и Румен Овчаров, който преди дни оттегли намерението си да не бъде повече шеф на столичните социалисти.
По-наивните смятаме, че всеки човек, особено ако е политик, трябва да държи на думата си. Хеле пък ако е от БСП. Че след като веднъж е заявил оставка, път назад няма. Че тя е дълбоко промислен акт, а не Ганкиното хоро. Че дори ти дава сила да промениш нещата със своето отсъствие, след като са изчерпани възможностите на присъствието ти.
Та и аз преди две години подадох непоискани от никого оставки като областен и общински партиен лидер в Кюстендил. Не заради загубата в местните избори – в политиката няма как винаги да се побеждава. Не и защото съм чувствал вина – днес вече всички знаят кои са авторите на червената кюстендилска драма в кметския вот. А тъй като някой трябваше да поеме отговорността, макар и чужда, и кой друг да го стори, ако не лидерът. Смятал съм, че това е въпрос на достойнство – и партийно, и лично. И че атмосферата е дотолкова другарска, та оттеглянето ми ще ни отвори очите затова, че започна толерирането на персони, които могат да ни носят предимно загуби.
В период на небивал срив моите оставки комай се оказаха единствените в цялата партия. Има още няколко, но те са 50 на 50 – подателите им отстъпиха част от позициите си, но останаха в политиката и даже в парламента. Навярно всеки се смята за незаменим и искрено вярва, че без него светът ще свърши. На гърба на традиционния лидероцентризъм в БСП, и то на всички нива, повечето от нас биха могли да останат пожизнено на постовете си, но това ли е формулата на успеха? Как пък на никого не му се иска да постои в „химическото чистене“? При това става дума за ръководство, немалка част от което се боят да минат през конгресното сито на тайното гласуване, а се делегират до върха на партията. И от което никой, ама никой не посмя да излезе като мажоритарен кандидат на последните избори. А искат не само да им пазиш авторитета, но и да приемеш, че без тях не може. Сякаш са и пътят, и истината, и животът.
Ето как се създава климат, при който моралните постъпки стават смешни. Какво промениха моите оставки? Дали подтикнаха към размисъл ръководството, членовете, избирателите или пък коментаторите в медиите? Или поне онези, заради които ги подадох? Та това им беше добре дошло! Заживяха с мисълта, че точно там им е мястото. Нищо, че ни свлякоха до най-малкия брой избиратели за целия преход. Че се превърнаха в символи на загубата.
Тогава защо Овчаров да се оттегли? Ама за толкова години начело на софийските социалисти не бил извоювал нито една победа. Че аз като изведох кюстендилските до най-високите проценти в страната, та какво? Ама бил забъркан в скандали. Че други като не са, та какво? Ама ако не си тръгнел навреме, можело да си отиде завинаги. Че някои като го сториха навреме, та какво?
Фактите при нас нямат никакво значение, важно е тяхното тълкуване. А то е според интереса. За нас думите са като за еквилибриста – ножовете. Хвърляме ги ту с дръжките, ту с острието напред, според целта на занятието. Не общото, а личното, в най-добрия случай – на групичката или кръжеца.
Някой би казал, че във всички партии е така. Сигурно. Но ако ще сме като всички, защо искаме избирателят да ни предпочете? Ние можем да печелим, ако сме различни. Но ако ще погазваме силата на принципа, и в нашите отношения ще господства принципът на силата. И ако някои като моя милост, макар и зад гърба си с многобройни битки с опонента, нямат нагласата да се борят със съпартийци и отстъпват, други я имат и влизат в боя.
Което едва ли вещае нещо добро. Защото докато жонглираме с „оставам“, избирателят вече спряга глагола „оставям“. И не към едного или другиго, а към цялата партия.
- С „неуправляем пътник“ в управлението
Отминалата седмица ще се запомни със скандала, предизвикан от лидера на „Атака“ Волен Сидеров по време и след полета му със самолет на „Луфтханза“. Ясен Бояджиев за някои от вероятните последствия от скандала.
Полицията във Франкфурт на Майн разследва случая. До какви изводи ще стигне е рано да се каже, но поради по-особения статут на пътника е възможно правните последствия да се разминат. От друга страна, точно защото не става дума за случаен пътник, ще е доста по-трудно да се избегнат негативните морални и политически последствия.
Моралните щети
Подобни, а и по-неприятни инциденти по света стават всеки ден с лица от различни националности. Поради редица обективни и субективни натрупвания обаче чуваемостта е по-голяма, когато замесените са от нашия край на Европа. Още повече, когато са политици и народни избраници. Така лидерът на „Атака” лепва още едно срамно петно върху неблаговидния образ на България и българите, за които той иначе, по собствените му високопарни твърдения, вече 20 години води своята „битка”.
Това, разбира се, няма да ни е нито за първи, нито за последен път, тъй че някак си ще го преживеем. За самия него, естествено, от значение са не моралните, а политическите последствия. Проблем нямаше да има, ако ставаше дума за български самолет и българско летище. Мнозинството от българската публика не се впечатлява от такива неща, които пък, от друга страна, тук е лесно да се потулят и даже да се представят наопаки.
Преобразяване за външна употреба
В случая обаче целта на „пътуването” е задгранична. Нямам предвид конкретния полет, а очевидните последователни усилия на лидера на „Атака” да се покаже такъв, какъвто не е. Вече повече от шест месеца той е „по-тих от водата”, старателно загърбва всичките си любими тези и каузи и безропотно и самоотвержено се съгласява, подкрепя и защитава всичко, което каже или направи лидерът на ГЕРБ. Чудодейното преобразяване явно не е за вътрешна употреба, защото тук то не може да заблуди никого. Може дори да отблъсне значителна част от избирателите на „Атака”.
Нейният лидер е готов да заплати и тази цена, защото очевидно преобразяването му е предназначено за пласиране на международния политически пазар. Злите езици отдавна говорят, например, че се подготвя взаимноизгодното му приобщаване към Европейската народна партия. Каквато и да е крайната цел, инцидентът във Франкфурт прави пътуването до нея твърде проблематично и дипломатическият паспорт вече няма как да помогне. С това обаче възможните политически последици от случая не се изчерпват.
Български „лекции“ в Германия
„Всеки човек сам може да прецени поведението си”. Така министър-председателят отклони българските репортери, поискали да узнаят мнението му за случилото се.
Опасявам се обаче, че на друго място и пред други хора няма да му е толкова лесно да се измъкне от въпроса. А въпросът е защо измежду съществуващите възможности избра точно партньорството на партия, която, меко казано, не се ползва с много благовидна слава в цивилизована Европа. И на каква цена получава нейната безпрекословна подкрепа.
Впрочем, по неизвестни причини този въпрос най-старателно му беше спестяван именно на европейски терен от припозналото го европейско политическо семейство. Никой не повдигна въпроса и когато в лекцията си за „Българския европейски път” пред отбраната местна публика в Берлин той отново обяви, че на този път е сам и сам носи отговорността.
„Опитваме се да налагаме европейски стил на поведение”, похвали се тогава премиерът. Само десетина дни по-късно обаче във Франкфурт „лекцията” си по европейско поведение изнесе лидерът на „Атака”. След нея вече ще е много трудно да се избягва въпросът какво прави в управлението на България „неуправляемият пътник” от самолета на „Луфтханза”.
Автор: Ясен Бояджиев, Редактор: Александър Андреев
Източник: dw-world.de - Дамян Яков: Държавата нехае за просперитета на нацията!
Ние ще бъдем лакеите в Европа. Все едно е дали сме в Европа, дали сме в Азия или в Латинска Америка ако 30% от нашето подрастващо поколение е неграмотно.
Когато наскоро се заговори за фототипното издание на “Ил регно де гли слави” или както още е познато „Царството на славяните” от католическия монах Мавро Орбини и излязло през 1601 г. в Пезаро – Италия, поисках да се запозная с него, защото и то и авторът му са много интересни както в исторически план, така и за съвременниците ни, които се интересуват от идеята за славянството.
Дон Мавро е родом от Далмация и става член на бенедиктинския орден на остров Млет. Той е, човек, който си е поставил задача да напише история на южните и източните славяни. Онази част от славяните, които са били всъщност в рамките на Османската империя, славяните, които са били подтиснати. През 1722-ра година книгата му се превежда на руски език по личното разпореждане на Петър І Велики. За да я прочетат са идвали хора от Сибир до Москва, за да разберат кои са те, защото руснаците не са знаели, че освен тях съществуват и други славяни.
Оказа се, че книгата е отпечатана само в триста луксозни екземпляра, един от които е подарен на Папата, един на българския Президент, един е у издателя, а останалите са на отговорно пазене в библиотеката. Така се озовах в офиса на издателство Дамян Яков, където разговарях с него за това кое го е накарало да отпечата тази книга и рентабилно ли е да си издател в условията на икономическа криза. „Освен, че е пазарен продукт и трябва да гледаме на книгата като и на всеки друг вид стока, ние сме длъжни да имаме някакво отношение към нея. Едва ли има издател в България, който да не носи това у себе си. От друга страна, без да звучи патетично, човек трябва да си прави живота интересен и това важи за всички книги, които издавам. Ние се опитваме да наложим някакъв стил, да направим поне част от изданията ни разпознаваеми. На година пускаме около 60 – 80 нови заглавия в няколко поредици – детска, българска класика, училищна библиотека с произведенията, които се изучават в училище плюс помагала от 1 до 12 клас и за кандидат-студентите. Също така, най-общо казано, популярна психология и издания целящи самоизграждане и самоусъвършенстване. И накрая една луксозна поетична поредица – антология съвременна българска любовна лирика, български стихове за виното и любовта, Робърт Бърнс, Есенин
Омар Хаям, сонетите на Шекспир… – изящно оформени издания, които са свързани с разпознаваемостта, за която говорех. Освен това ние използваме изцяло български художници при илюстриране и оформление на книгите, с изключение на случаите когато техен автор е самият автор.” – разказваше Дамян Яков, докато разлиствах страниците с позлата или цветни десени по ръбовете.
Най-новото, което издателството представи тази седмица в Американския център на Столична библиотека е книгата на Леда Милева “Кънки на колелца”. Съставителството на книгата е нейно – тя сама е подбрала най-популярните си стихотворения. Издателството беше поканило и повече от 50 деца от 5‒ти и 6‒ти клас, които са подготвили специално поздравление за поетесата, която днес, 5-ти февруари, навършва 90 години.
А на въпроса „Майка или мащеха е държавата за българския книгоиздател” Яков коментира:
„За съжаление не мога да кажа, че е майка, защото това веднага би изисквало да добавим и закрилница, а нищо подобно няма в отношението на държавата към книгата и към книжния сектор, както и към хората, които работят в него. Политиката, която води Асоциация “Българска книга” е насочена към това да покаже, че в отношенията на държавата към книжния сектор, че в държавната културна политика има съществени дефицити. Много често досега говорехме за фискалната политика на държавата спрямо книгоиздаването. Във всички европейски страни има редуцирана ставка на ДДС за книгите – те принадлежат към една привилегирована група от стоки, за които се смята, че са изключитално важни за съществуването на нациите, за образованието на младите хора, за просперитета на тези страни и тази ставка е средно между 7 и 5 процента, а не 18 – 20, а в Полша и Великобритания е 0.00. Това показва, че в тези държави на книгата се гледа наистина като на важен инструмент за просперитета на нацията, докато у нас това не се случва, въпреки че от 15 години, откак съществува Асоциацията, ние апелираме към управляващите в тази посока, но разбиране не срещаме, освен от някои депутати в опозиция, които щом дойдат на власт забравят думите си. Сега разбираме отново, че решаването на този проблем се отлага за неопределено време.
Съществен проблем до неотдавна беще липсата на закон за библиотеките в България. Сега закон има, но сегашното правителство трябваше да си постави задача създаването на правилник за приложението му и на стандарт за снабдяването на публичните библиотеки с книги. Има стандарти на ЮНЕСКО за това на колко дущи какво количество трябва да постъпва в публичните библиотеки – примерно на 1000 души – 25 заглавия, което като цени на книгите в България означава около 25 милиона лева годишно за обновяване на фондовете. В Европа този стандарт е 25 милиона, но не лева, а евро. У нас сочим това като пример, но единствените пари, които бяха отпуснати, буквално като благоволение, през миналия мандат, бяха 9 милиона, от които 4 милиона така и не стигнаха до библиотеките.
За съжаление не виждам как с тази политика новото правителство ще оправи плачевното положение на библиотеките, което се е върнало с 15 години назад. В Министерсктво на културата дирекцията за книги и библиотечно дело беше закрита и сега не е ясно дали има човек, който да отговаря за читалищата и за книгите и съответно за библиотеките. Не ясно дали в парламентарните комисии за култура се обмисля изобщо някой да се върне и да погледне новоприетия закон за библиотеките, който без стандарт, по който да работи е само една куха рамка, едно артикулиране на конституционните права на всеки българин за равен достъп до книгата.
Много често нас издателите са ни упреквали, че мислим само за собствените си интереси – в това няма нищо лошо – ние сме една браншова организация и имаме своите икономически интереси, но от друга страна ние се опитваме да покажем – и тово е видимо, че ние не повдигаме един проблем, който е свързан единствено и само с нашите интереси, а един национален проблем и ние преди всичко това показваме, че трябва да стои на преден план.
От друга страна има и други извънредно тревожни факти, които или са неизвестни въпреки усилията ни да ги направим достояние на управляващите, или са просто грубо пренебрегвани. Преди около три-четири години бяха направени две изследвания у насна грамотността на децата съответно от първи до четвърти и след това от пети до осми клас – ПИЗА и ПЪРЛС, които установиха, че България има огромен проблем с неграмотността, която се шири сред подрастващото поколение. От една страна изследванията показват, че от първи до четвърти клас децата ни не са на последните места ро грамотност, но не са и сред първите. Те се учат да четат. По-късно обаче се проявяват два вида неграмотност – едната е незнаене да се чете, а другата неумение да се разбира смисълът на прочетеното, да се декодира текстът. Децата престават да четат друго освен пряко свързаното с учебния процес. И става дума за изключително високи проценти – над 30 на сто!
Ако 30 процента от нашето подрастващо поколение е неграмотно и ако по-късно се появява вторична неграмостност за хора след 8-ми клас примелно, които спират да четат и да попълват знанията си, това означава, че ние се развиваме като една нация, която в най-скоро време ще бъде попълнена от индивиди годни единствено и само, изключително за ниско квалифициран труд. Ние ще бъдем лакеите в Европа! За какво толкова се радваме, че сме в Европа? На кого се радваме? На това, че ще попълваме чистачите в Европа? Ние нямаме никаква причина, ако се развиваме по този начин, да се радваме, че сме в Европа – ние сме никой в Европа! И ако така се развиваме, ако продължаваме да отглеждаме едно неграмотно поколение, няма нужда да бъдем в Европа. Дали сме в Европа, дали сме в Азия или в Латинска Америка е все едно, защото нищо добро от подрастващото неграмотно поколение не може да се очаква. Ние трябва да променим кардинално веднага този резултат от работата на много управници, много години. Ние трябва да го променим това състояниена нещата, за да можем да разчитаме, че нещо хубаво може да очаква нашите деца след време“.
Автор: Стоян Колев (Фрогнюз)
- Жребий за квалификациите за Евро 2012 г.
България изтегли много тежък жребий за квалификациите за Евро 2012 г. и ще спори с Англия, Швейцария, Черна гора и Уелс.
„Трикольорите“ се паднаха в група от пет отбора без ясно изразен аутсайдер. Соченият за най-слаб отбор в групата – Черна гора пък беше наш съперник в квалификациите за Мондиал 2010 и определено ни създаде доста проблеми.
В Подгорица измъкнахме щастливо 2:2 в самия край, а в София пречупихме черногорците с късмет през първата част и силно второ полувреме за крайното 4:1. В момента тимът се води от стария ни познайник от периода като селекционер на Хърватия Златко Кранчар. (Повече за Черна гора)
Безспорно най-силният състав в групата е Англия, който се класира безапелационно на Мондиала в ЮАР. Под ръководството на Фабио Капело англичаните показват съвсем различен футбол от досегашния и много специалисти вече ги сочат дори за бъдещи световни шампиони. (Повече за Англия)
„Ще е трудно. Уважавам всеки отбор по света. Мачовете с Уелс са специални за нас. България не е лесен отбор, а Швейцария имат доста интересни млади играчи. Все пак мисля, че Англия ще е на Евро 2012“, каза минути след жребия Фабио Капело.
Швейцария е втория по сила отбор в групата на база ранкинга на отборите. Именно срещу тях беше и дебютът на селекционера Станимир Стоилов в националния отбор. Тогава България завърши 1:1 като гост. Селекционер на тима е Отмар Хитсфелд. (Повече за Швейцария)
С отбора на Уелс сме играли за последно в квалификациите за Евро 1996. Тогава ги наказахме на два пъти с по 3:0 с феноменални голове на Балъков, Трифон Иванов и Емо Костадинов. Наставник на Уелс е легендата Джон Тошак. (Повече за Уелс)
ПЪЛЕН ЖРЕБИЙ за квалификациите за Евро 2012 г. в Украйна и Полша.
Група А
Германия
Турция
Австрия
Белгия
Казахстан
AзербайджанГрупа B
Русия
Словакия
Ейре
Макединия
Армения
АндораГрупа С
Италия
Сърбия
Северна Ирландия
Словения
Естония
Фарьорски островиГрупа D
Франция
Румъния
Босна и Херцеговина
Беларус
Албания
ЛюксембургГрупа E
Холандия
Швеция
Финландия
Унгария
Молдова
Сан МариноГрупа F
Хърватия
Гърция
Израел
Латвия
Грузия
МалтаГрупа G
Англия
Швейцария
България
Уелс
Черна гораГрупа H
Португалия
Дания
Норвегия
Кипър
ИсландияГрупа I
Испания
Чехия
Шотландия
Литва
ЛихтенщайнПравила
В квалификациите за Евро 2012 участват 51 национални отбора на страни от Европа, които са разделени чрез жребий в 6 групи по 6 отбора и в 3 групи по 5 отбора.Деветте победители в групите и най-добрият втори отбор се класират директно за финалите в Полша и Украйна, които се класират като съдомакини на Евро 2012. Осемте отбора, завършили на второ място в квалификационните групи, ще играят бараж за класиране.
Източник: http://www.vesti.bg/
- Случай с българка от Чикаго разкрива лабиринтите на американската имиграционна политика
Българка, чийто баща е роден в щата Индиана и която получава американско гражданство в далечната 1981, е получила писмо от Държавния департамент, с което я уведомяват, че това е грешка и, че тя не е американка.
„Чикаго Трибюн“ съобщава за българка от Русе, заселила се в САЩ през 1997 година. Ангела Бонева е омъжена за българин, има 7-годишен син и е живяла в град Найлс преди да получи писмото от Държавния департамент.
34-годишната българка от 7 години се опитва да спре депортацията си. Помислих си, че е някаква шега, разказва Ангела. Израснах, смятайки, че съм американка. Сега искат да ми отнемат. Това е като лош сън.
Ситуацията с Бонева показва понякога зашеметяващата калейдоскопична същност на имиграционната система в САЩ, пише изданието.
Когато през 2003 Ангела Бонева се опитала да поднови американския си паспорт, Държавният департамент я информирал, че решението на консула да й даде гражданство през 1981 е в нарушение на изискване, по силата на което баща й би трябвало да е живял в САЩ 10 години преди тя да е била родена.
В действителност обаче той прекарал едва 6 години преди да се премести в България. Писмото отбелязвало, че това изискване за жителство било намалено през 1986 на 5 години, така че друг на нейно място би могъл да се възползва от улеснението.
Потърсеният от нея адвокат й дал абсурден на пръв поглед съвет: да приеме от родения в България неин съпруг Георги Петров, натурализиран гражданин от 2008 след като се установил в САЩ благодарение на нея, реципрочен жест, за да си върне отнетото гражданство.
Говорителката на Държавния департамент Адриана Галегос отказва да коментира ситуацията на Бонева, позовавайки се на конфиденциалност.
Източник: Кафене.нет
- Издирват убийците на Мартин Борилски
Убийците на Мартин Борилски са обявени за общодържавно издирване, съобщи пресцентърът на МВР.
Тази седмица Великотърновският съд призна Георги Желязков и Стоян Стоичков за виновни за жестокото убийство на българския студент преди близо 10 години във Франция.
Мерките им за неотклонение бяха променени от гаранция в задържане под стража.
Двамата не присъстваха в съдебната зала, а за оправдание адвокатите им посочиха проблеми с придвижването до Велико Търново и повреда в автомобила им.
Вчера представители на Съдебната полиция във Варна са потърсили Стоичков и Желязков на адресите, където са регистрирани, но те не са били открити. Днес от полицията също са ги търсили, но отново не са ги намерили.
Това е причината те да бъдат обявени за общодържавно издирване.
В постановлението се казва, че двамата трябва да бъдат отведени във Варненския затвор.
Ден след произнасянето на осъдителните присъди френският адвокат на майката на Мартин Борилски заяви, че
във Франция ще има отделен съдебен процес за убийството
Ерик Морен очаква първото заседание да е след 3-4 месеца.
„Процедурата в България няма абсолютно никакво правно влияние върху френската процедура. Тя е независима от френската. Те вървят заедно като няколко спътнички на съдбата от няколко години“, заяви той за Българското национално радио (БНР).
В отговор на въпрос дали натискът на Франция е довел до издаването на осъдителните присъди в България, Морен отбеляза, че българското правосъдие е трябвало „да се бори повече с натиска от антуража на обвиняемите“.
Френският посланик Етиен дьо Понсен от своя страна отрече да е оказвал натиск по делото и отбеляза, че най-важното е, че „съдът е взел предвид точно определените доказателства по ДНК пробите и другите елементи, които са предоставени от френските следователи“.
Българската съдебна сага с жестокото убийство на Мартин Борилски все още не е приключила, защото присъдата може да се обжалва пред Върховния касационен съд в 15-дневен срок.
Източник: VESTI.bg
- Брюксел и читалищният самодеен драмсъстав
Убедителното представяне на втората българска кандидатка за еврокомисарския пост Кристалина Георгиева пред ЕП, постави нови въпроси, свързани с подбора на кадри с висока международна квалификация, смята Георги Папакочев.
Прякото предаване от изслушването на Кристалина Георгиева в Брюксел предостави отново възможността българинът да участва, макар и само като свидетел, в демократичния процес по селекцията на бъдещия еврокомисар.
Независимо от усещането за своеобразен „реванш” на националното достойнство, очакван след нелепото представяне на първата кандидатура, реакциите на българската политическа класа и медии бяха по-скоро стреснати, отколкото окуражителни.
Просто отдавна закърнялата способност на гражданството и неговите представители във властта да се порадват на индивидуалния успех, независимо от оцветяването на партийните очила или въпреки тежките комплекси на собствената посредственост и ниска образованост, до голяма степен се изрази в класическото абсурдно недоумение: „Не може да бъде, та тя ми беше комшийка!”
Резервната национална гарнитура
Комшийка или не, г-жа Кристалина Георгиева беше вкарана в „еврокомисарския мач” не от резервната скамейка играчи на ГЕРБ – тя не членува в сегашната неопитна управляващата партия, а и деликатно отклони настойчивите покани да заеме вицепремиерския пост в правителството!
Бъдещата еврокомисарка беше извадена от виртуалната национална кадрова банка, която включва доказалите се на международния терен българи независимо дали са политици, експерти, учени, творци или студенти.
Тяхното признание и опит са резултат от качествата и усилията, положени във формациите с международно представителство, в глобалния бизнес, в политическите органи на световни и регионални организации като ООН, ЕС, НАТО и много други, в елитните университети на планетата, където преподават и учат, в реномирани световноизвестни научни институти, в средищата на глобална култура и цивилизация.
Те са основно сред двата милиона българи, напуснали през последните 20 години трайно родината си поради невъзможността да реализират в нея своите способности и интелект, но потенциално готови да й помогнат, ако тя, родината им, знае кога и как да се обърне към тях.
Money, money, money…
За разлика от Чехия, Полша и Балтийските държави, България очевидно има трудности в подобен тип комуникация. В първите години след прехода управляващите измислиха „Българския Великден” и „Бъдеще за България” не, за да използват потенциала на способните сънародници по света, а за да ги „скубят” за валута.
Дори един финансов министър с нечовешко малко име, беше скастрил лакомо младите „великденци”: „Ний от вас акъл нищьем, пари носетьи!”.
След неубедителното представяне на „сините якички” от НДСВ в управлението, тристранната коалиция реши да заложи основно на здравите сили със солидна съветска подготовка, резултатите от което днес са налице.
Всичко това, обаче, не попречи на отделни личности да намерят индивидуално международно признание на своите знания и лични способности, независимо че произхождат от малка балканска държава и колкото и трудности да им е струвало това.
Художествена самодейност
Днес същите тези хора, подобно на новата бъдеща еврокомисарка, са готови да измият лицето на държавата, но на каква цена?
Усетил киселинната политическа среда на София известният икономист проф. Илиян Михов побърза да отлети обратно за университета си в Сингапур, като отхвърли вицепремиерската оферта.
Подобни са реакциите на десетки, дори стотици ентусиазирани кадърни българи, натирвани зорлем обратно в чужбина от грубата местна партизанщина, от посредствената завистливост и ендемичната корупция на своите сънародници.
Сега, след като с успеха си новата еврокомисарка Кристалина Георгиева показа на българите, че Брюксел не е сцена за читалищни изпълнения на провинциални самодейци от партийните драмсъстави, може би нещо с отношението към българската „виртуална резервна кадрова скамейка” ще се промени?
Дай Боже, макар това да е малко вероятно. Причината – местният „европеец” не се променя лесно. Той просто не е такъв човек.
Източник: Deutsche Welle
- Българските традиции: Голяма Задушница
В съботния ден срещу Месни Заговезни за помен се приготвя „коливо“ (варено, подсладено жито), хляб и вино
В съботата срещу Неделя Месопустна (Месни заговезни) всички българи правят помен в чест на мъртвите – на голямата Задушница преди Великия пост.
Както името „Задушница“ показва, това е ден за възпоменаване на душите на починалите. За помена се приготвя „коливо“ – варено, подсладено жито. Българската традиция включва и хляб и вино. В по-ново време се прибавят дребни сладки и соленки.
Поменът се прави на гроба, в църква или у дома.
Обикновено на гроба свещениците извършват парастас, защото е по-кратък от панихидата. Тя е по-пространният молебен за упокоение на душите и включва повече молитви, както и четения от Евангелие и апостолски текст.
Според народното вярване на този ден душите на умрелите се връщат. Те стоят до собствения си гроб. Поради това техните живи роднини им носят храна и вино.
Ритуалното подаване и поливане служи за засищане на душите на починалите близки. След това се пали свещ на гроба, която пак според народните вярвания осветява пътя на душите в тъмното. Така те няма да се лутат.
Денят на голямата Задушница преди Месни заговезни всяка година е различен, защото зависи от датата на Възкресение Христово (Великден). Тази година големият празник е на 4 април.
За една календарна година обикновено Задушниците са четири – преди Месни заговезни, след Спасовден (Черешова), около Димитровден и Архангеловден.
Източник: VESTI.bg
- Местната власт се формира по порочен модел
Гарантира се представителство на сенчестия бизнес и престъпните босове
Моделът на формиране на местното управление е напълно порочен, което позволява едри представители на сенчестия бизнес и криминални босове да намират директно представителство в местната власт. Това показват резултатите от представеното в четвъртък проучване на Института за развитие на публичната среда, озаглавено „Купените местни избори или смъртта на местната демокрация“.
Изследването засяга местните избори през 2007 г. в общините Несебър, Созопол, Казанлък, Петрич и Сандански.Председателят на Института за развитие на публичната среда Антоанета Цонева посочи като основен извод на изследването невъзможността купената местна власт да изгради органи за самоуправление, които да представляват и да идентифицират ясно нуждите на гражданите.
Конструкцията на местната власт предполага създаването на типове стратегии за завладяването й, защото институциите са в „будна кома“. Взаимоотношенията между основните органи на местно самоуправление – Общинският съвет и кметът – са основани на институционалната им слабост и зависимост при осъществяването на техните функции, смятат авторите на изследването.
Конкурентни икономически интереси, търсят представителство в местната власт и използват изборите, за да се позиционират едни спрямо други. Това се постига чрез бизнес стратегия – създават се обединения от сходни и близки интереси, които се прикриват зад местни предизборни коалиции или партии. След като влезнат във местната власт, бизнес играчите задкулисно се договарят за управлението и го парцелират.
Може да се твърди, че в общинските съвети на изследваните общини са влезли съветници, чиито мандати са осигурени благодарение на купуването на гласове, контролиран вот или принуда. Пазаруването на избиратели става с „мръсни пари“, добави Цонева. Така се конструира зловеща картина. Избори 2007 в петте общини са превзети от престъпни мрежи, които купуват гласове, а ключови играчи са контрабандисти, трафикатни и наркоразпространители, посочи тя.
Авторите на проучването са на мнение, че само промени в изборното законодателство и неутрализиране на 300-те боса, тероризиращи местните общности, няма да решат проблема с корупцията на местно ниво и опорочаването на местните избори.
Наскоро след национално съвещание на МВР, в което участваха и шефовете на окръжните прокуратури, Цветан Цветанов и Борис Велчев заявиха, че има около 250 -300 човека, които тормозят обществото и страната като цяло. Вътрешният министър и главният прокурор си поставиха амбициозната задача тези хора да бъдат неутрализирани в рамките на тази година.
Участниците в изследването – Антоанета Цонева, Мирела Веселинова и Светослав Георгиев – обаче смятат, че дори и въпросните 250-300 човека да бъдат арестувани и съдени, на тяхно място ще се появят други хора, които дори може и да са повече на брой.
Интервюираните представители на различни политически сили в изследваните общини твърдят, че около 30 % от мандатите на партиите и коалициите, представени на местно ниво, са купени или манипулирани чрез контролиран вот. „Никой не се опита да ни убеди, че изборният процес е протекъл по един прозрачен начин“, посочи Цонева.
Насилието неизменно съпътства изборния процес в граничните и черноморските общини. В тези региони то е свързано с по-висока концентрация на криминален контингент, склонен към брутално нарушаване на правилата и установяване на контрол над територията и избирателите чрез използването на сила. По дефиниция в такива райони наличието на силни структури на организираната престъпност и разпадът на политическото са взаимно обусловени.
Купената власт обаче не може да бъде адекватна на очакванията на гражданите, обясни Антоанета Цонева.
Източник: Мediapool.bg
- Затвор за българин в САЩ за насаждане на расова омраза
Български гражданин се е признал за виновен по обвинения за разпространяване на антиеврейски символи и лозунги в нюйоркския район Бруклин, както и в притежание на оръжия
Българинът Ивайло Иванов е нарисувал със спрей свастики на 23 сгради в Бруклин, включително и на две синагоги и е разпространявал листовки с лозунга „Убий всички евреи”.
През 2008 г. нюйоркската полиция откри у дома на Иванов склад с оръжие и амуниции, за което тогава Еврочикаго писа. Поради фамилията си и местоживеенето той първоначално бе обявен за руснак.
Тайникът е бил разкрит, след като българинът се е прострелял с едно от оръжията по невнимание.
Ивайло Иванов се е признал за виновен и по двете обвинения – за притежание на оръжие и за насаждане на расова омраза.
Окончателното решене на съда ще бъде произнесено на 25 февруари, когато българинът може да бъде осъден на 18 години затвор.
- М. Незалзов: Срам и болка за България е гражданството
Гражданството е специална глава в живота на всеки българин, роден извън България, изпълнена с комични ситуации, унижения, отчаяние, болка и срам, казва за Frognews.bg бесарабският българин.
Михаил Георгиев Незалзов е бесарабски българин, роден 1974 г в с. Кирсово, Р Молдова. За първи път идва в България през 1991 г.; приет е да учи актьорско майсторство в НАТФИЗ. След завършването си е разпределен в Силистренски театър „Сава Доброплодни“, където работи и до днес.
интервю на Ана Кочева
‒ Какво Ви доведе в България?
‒ Съдбата.
‒ Трудно ли се адаптирахте към средата тук? Как Ви приеха ‒ като българин, или не съвсем?
‒ Мисля, че се адаптирах лесно. В началото, говоря за НАТФИЗ, от повечето колеги ние бяхме възприемани като руснаци. След втори курс обаче вече всичко си дойде на мястото. Въобще ние, говоря конкретно за бесарабските българи, с пристигането си в България, стартираме живота си тук от оценката за нас като „руснаци”. След три-четири години стигаме до оценката „вие сте по-българи от нас”. Според мен и двете неща не са верни; ние сме просто българи с всичките положителни и, разбира се, отрицателни качества, с които господ е надарил българина.
‒ Кога решихте, че искате да останете в България?
‒ Доста рано, още по време на следването. Някъде след втори курс.
‒ Имахте ли проблеми с установяването, с получаването на гражданство?
‒ С установяването почти никакви проблеми не съм имал. А гражданството е специална глава в живота на всеки българин, роден извън България. Тя, уви, изпълнена с комични ситуации, унижения, отчаяние, болка и срам. Това е срам и болка за България и за нейните чада, родени както вътре в нейните предели, така и извън тях. Лично аз съм чакал гражданството си 2,5 години, а сега разбрах, че го чакат между 4 и 5 години.
‒ Вие сте актьор в Силистренската трупа. Какъв е репертоарът ви?
‒ Аз за трупата няма да говоря, мога да кажа по‒скоро за моето място в нея. Едни ме харесват, други – не, съответно едните аз ги харесвам, другите – не. Нормална картина в България, а и извън нея, където се събират повече от трима българи заедно. А що се отнася до репертоара… ако зависеше от мен, нямаше да е сегашният…
‒ Има ли опасност от закриване на Силистренския театър и как оцелява той в ситуация на финаносова реформа на театрите?
‒ Има какво да се желае още, при това не говоря само за нашия театър. От както съм в театъра, а това са вече 15 години, в театрите все се прави реформа и тя все не става. В България думата реформа май означава по‒скоро „премахване”. За тия 15-20 „реформаторски години” се унищожиха читалища, музеи, театри, спортни зали, а сега се чудим, защо по-голямата част от учениците ни не знаят, кои са Вазов, Ботев, Левски дори. Но за сметка на това те са прекрасно запознати още от ученическата си възраст с алкохола, а в някои случаи и със спринцовка. Отвсякъде чуваме, че България изпитва дефицит от специализиран човешки ресурс, но с гледане на „интелигентни предавания” в прайм-тайма по телевизиите и посещения на чалгаджийниците, специализиран човешки ресурс трудно се кове. Но реформата си е „реформа”
‒ Имате награди. Какви са те?
‒ Скромни. През 2000 година съм награден от местна силистренска фирма, която по онова време се занимаваше с благотворителност, награждавайки в класациите „Най-добрият актьор и актриса за годината”. Получих наградата за ролята ми на Алдемаро в пиесата „Учителят по танци” от Лопе де Вега и за ролята ми на четиримата братя – близнаци в пиесата „Щръклица” от Панчо Панчев.
‒ Много бесарабски българи ли има по Ваши наблюдения в България? А в Силистра?
‒ Мисля, че са доста. И не заемат последно място в обществения живот на България както в наши дни, така и в миналото. Бесарабските българи винаги са играли важна роля в историята на България след освобождението й от турското робство. Едни от най-добрите и доблестни офицери в българската армия след Освобождението са бесараби: Олимпи Панов, Иван Колев и т.н. Първият ректор на СУ „Климент Охридски” – Александър Балан е също бесарабски българин. Министър-председателят Александър Малинов, който е изкарал, мисля, четири мандата, също е бесарабски българин. Говоря всичко това, не за да изтъкна бесарабските българи, а защото напоследък все повече гледам и чета различни материали за бесарабските българи и там ни представят малко като „бедният роднина”, „горките те”, което не е така. Имам чувството, че стана модно да се говори за „българите в чужбина”, но подчертавам „само да се говори”
‒ Случва ли се някои от тях да не успеят да се установят и да се наложи да се върнат обратно въпреки нежеланието им?
‒ Ами да, случвало се е. И случаите не са редки, дори познавам такива хора. На някои не им хареса тук, не можаха да се интегрират, но това са нормални неща според мен.
‒ Коя е най-голямата пречки, на която се натъкват „външните” българи в България?
‒ Българската бюрокрация. Пребориш ли я, става по-лесно.
‒ Как приеха Вашите роднини желанието Ви да останете? Не е ли сложно, когато родителите са далеч?
‒ Ще започна малко по‒отдалеч. Ние сме три деца в семейството, имам по-малки брат и сестра. Брат ми е сценичен работник в силистренския театър. Сестра ми завърши ЮЗУ в Благоевград и вече също работи в България. И тримата сме в България и мисля, че на родителите ни им идва малко вповече, та ние дори не можем да ги поканим на гости, забележете, защото нямат гражданство и при това положение попадаме в абсурдна ситуация. Трите деца са българи, родителите – не. Понякога си мисля, че поне аз, като най-големият трябва да се върна при родителите ни.
‒ А ходите ли си често?
‒ Ами според мен – нормално, но според родителите ми – рядко.
‒ Как се пътува дотам?
‒ Историите за пътуването до вкъщи, много приличат за историите за българското гражданство. Сложна работа.
‒ Къде е родината?
‒ Най-хубавото българско село – Кирсово.
- Цървули и ботуши
Автор: Мирчо Икономов
Димитровград като градеж на века и резултатите от обратната селекция
…Когато цървули дойдат на власт
те се превръщат в ботуши…/Славомир Генчев. Антидот/
Преди 65 години комунистите извършват най-забележителното масово убийство в българската история. В една яма от бомба край софийските гробища са разстреляни 150 души – целия политически елит на Царство България. Убити са Принц Кирил Преславски, ген. Никола Михов, проф. Богдан Филов, всички царски съветници, министрите от правителствата през последните 3 години и народните представители от последните 2 парламента, командирите на всички родове войски и на основните „стратегически“ подразделения. Световният учен – хирургът проф. Станишев – един от най-забележителните и високообразовани хора на България е принуден да установява смъртта на всеки разстрелян. Последен в ямата с негасена вар пада самият той.
Има пряка връзка между това събитие и факта, че българите избраха Димитровград за строеж на века…
Унищожението на държавния политически елит не е само ужасно нехуманно масово убийство. То е преди всичко „програмна“ проява, своего рода „манифест“ на новата власт. Комунистите са наясно, че за да наложат властта си, трябва преди всичко да потъпчат елита на нацията – всички образовани, знаещи и можещи хора трябва да бъдат смазани, за да могат на тяхно място да виреят примитивните дейци на работническото движение и емигранти от СССР.
Тази политика, започнала зловещо и решително в нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945г. се провежда неотклонно в продължение на 45 години. Днес можем да кажем, че комунистите успяха в своята цел.
В продължение на 45 години (а по малко по-различен начин и през следващите 20) българското общество е подложено на обратна селекция. Колкото образованието, средата и произхода на един човек са по-ниски и примитивни, колкото родителите му са по-неграмотни и бедни, колкото по-ниско стои семейството му в социалната стълбица, толкова по-големи са шансовете му да се издигне в социалистическото общество.
От 1. февруари 1945 до 11. ноември 1989г. биографиите (днешните CV- та) се пишат по един и същи начин:
„… произходжа от бедно работническо семейство…“
„…бедно и многолюдно селско семейство…“
„… родителите му били неграмотни, но природно интелигентни…“
„…били бедни и необразовани, но трудолюбиви хора, които с пот на челото… къшея хляб“
„… израстнал в мизерия и немотия…“
В краен случай, ако съвсем нямаш откъде да изнамериш селски корен или пролетарска закалка и ако не се набиваш много на очи, можеш да минеш и с едно:
„… произхожда от малоимотно градско семейство на служещи с прогресивни разбирания…“
По времето на социализма биографията е всичко. От нея зависи дали ще имаш работа, дали ще имаш жилище, дали ще ти позволят да следваш… Биографията се пише от кварталната ОФ организация, която кара местните комунисти да ти напишат „характеристика“ – дали семейството ти е враждебно към народната власт, дали ядете в порцеланови чинии, ходите на църква, къпете се и прочие дребнобуржоазни предразсъдъци. Същите тези квартални комунисти, които надничат дали не учиш френски с баба си и не се къпеш прекалено често за да те изкарат Враг на народа, са онези „редови честни комунисти“, които днес се кълнат, че нямат нищо общо с „деформациите“ на системата, те били били идеалисти…
Веднъж написана, характеристоката те следва по служебен ред през целия ти живот – в гимназията, университета (ако цървулите изобщо ти разрешат да следваш), в работата, независимо каква е тя, в паспортната служба – когато поискаш да излезеш в чужбина, в „Мототехника“ – когато решиш да започнеш да чакаш 20 години за да си купиш Москвич… и в гроба, ако близките ти искат разрешение да бъдеш опят като християнин.
Обратната селекция, налагана от режима, държавният култ към простотията и неграмотността ражда трагикомични ситуациии. Защото когато простият се опитва да се изкара „vip“ е комично, но когато грамотния се мъчи да се докара на прост е трагикомично.
Дядо ми – подполковник от царската армия, герой от войната, раняван при Драва, кавалер на ордена За храброст“ и двукратен кавалер на орден „За военна заслуга“ е изхвърлен от армията, изхвърлен от дома си и лишен от земята си. Не му позволяват никаква работа, защото може да направи „саботаж“ на социализма. Остават му 1 декар (30 х 30 м.) лозе, от което той буквално изхранва семейството си.
Когато трябва да пише биография на синовете си, пише, че е земеделец – лозар…Другият ми дядо е свещеник. (поп, както казват цървулите). Единственият начин леля ми да бъде допусната да следва е да бъде осиновена от вуйчо си, железничар. Така може да пише в биографията си заветното „работническо семейство“ и да се моли номерът да мине…
Онези по-заможни люде, които няма как да се изкарат бедни, гладни и неграмотни, защото всички знаят голямата им къща на главната, започват трескаво да търсят някой далечен роднина, който през на следването си бил съквартирант с един ремсист, или по време на стачката на кибритените работници на гара „Костенец“ случайно возил в автомобила си бременна родилка – работничка… Ако намерят въпросния епизод, пишат
„… произхожда от богато НО прогресивно семейство, което подкрепя борбата на работническото движение…“
Обратната селекция е включително и естетическа. Жените не смеят да носят „капели“, защото могат да ги обвинят в „битово разложение“ или „буржоазен морал“. Вместо европейската капела, възпитаничките на колежи носят забрадка като селянки помакини. Прическата е немислима дързост. Мъжете заменят широкополите шапки с работнически каскет. Цилиндрите и фраковете стават реквизит на театрите.
Тези „бившите“ хора, които са имали неблагоразумието преди 9 септември да се къпят, да учат, да говорят френски или немски и да лъскат обувките си с вакса, редовно са „профилактирани“ от работническо-селската власт. По време на Берлинското въстание, Унгарските събития, Пражката пролет, Полските събития, или просто около посещение на другарите Хрушчов, Брежнев или Ким Ир Сен в България биват прибирани от милицията „за кратка справка“, която трае средно 3 години, а за някои е последна…
Когато през 1979г. група ОФ – деятели с интерес към историята започват бегли опити за развитие на науката „генеалогия“ , която е свързана с родословни дървета и родова памет, те биват жестоко порицани от ЦК, а в Работническо дело излиза статия от Владимир Топенчаров, който ги обвинява в буржоазен реакционизъм. Родословието е вредно за сициалистическото общество, защото създава предпоставки за социално разслоение на трудещите се и е опит за преразглеждане на ролята работническо-селската класа….
Няколко поколения българи бяха възпитавани по този начин и в тази среда. Резултатите са налице:
– Днес в България милиони хора съжаляват за съборения мавзолей, защото бил част от историята. Макар и грозна и зловеща част, разположена на централния градски площад.
– Днес България е страна, в която споменатия централен градски площад – между Двореца, Театъра, Банката и министерството на отбраната е заета от… паркинг.
– Днес в България милиони хора са против махането на паметника на Съветската армия, която окупира страната им, защото бил част от историята. Част от историята – най-страшната, най-високата и видима отвсякъде част, която напълно доминира целия градски пейзаж столицата и се вижда отвсякъде.
– Днес в България 90% от населението се забавлява чрез алкохолизъм под звуците на циганско-турско-индийски ритми със сръбски текст.
– Днес в България смятат, че Димитровград е най-забележителия градеж на миналия век.
– Днес в България няма нито едно културно събитие, където да е норма мъжете да носят смокинг, а жените – рокля с гол гръб. Дори и Виенската филхармония да дойде в София, 1/3 от публиката ще приличат на трактористи – по „официален“ пуловер и черни маратонки. Днес в България, както и тогава, официалното облекло е само театрален реквизит. В нито една европейска държава няма такава андрешковщина.
– Днес в България огромното мнозинство от хората си мисли, че дрехите служат за да не ходиш гол. Никъде в Европа анцугът не служи за друго, освен за спорт. У нас се ползва като „smart casual“…
Днешна България гледа на културата, образованието, възпитанието, естетиката, книгите, дрехите, семейната среда по същия начин, както преди 65 години гледаха неграмотните примитиви с шмайзерите – като на „дребнобуржоазни предразсъдъци“ – с онова нахитрело презрение, с което влашките циганета в казармата гледат на „вишагите“ – и намигат тарикатски с плувнал поглед на малките си очета.
Обратната селекция на победилата простотия продължава да насипва бомбената яма край гробищата. Ден след ден. Един голям Димитровград от 111 000 кв. км…
- България е в трета урна на жребия за ЕВРО 2012
Днес стана ясно разпределението по урни преди жребия заЕвропейското първенство по футбол през 2012, което ще се проведе в Полша и Украйна. Слабото представяне в няколко поредни квалификационни цикъла предопредели и мястото на България в третата от шест урни, заедно с Израел, Финландия, Норвегия, Ейре, Шотландия, Северна Ирландия, Австрия и Босна и Херцеговина. Това са и отборите, с които „трикольорите“ няма да се паднат в една група.
Жребият ще се тегли на 07.02.2010 г. от 13 часа българско време във Варшава. Ето и възможните съперници:
І: Испания, Германия, Холандия, Италия, Англия, Хърватия, Португалия, Франция, Русия
ІІ: Швейцария, Гърция, Чехия, Швеция, Сърбия, Турция, Дания, Словакия, Румъния
ІV: Словения, Латвия, Унгария, Литва, Беларус, Белгия, Уелс, Македония, Кипър
V: Черна гора, Албания, Естония, Грузия, Молдова, Исландия, Армения, Казахстан, Лихтенщайн
VІ: Азербайджан, Люксембург, Малта, Фарьорски острови, Андора, Сан Марино
- 10-годишни американски визи за всички българи
САЩ ще дават 10-годишни визи на всички български граждани, отговарящи на условията за пътуване в страната им.
Това е било договорено на среща между американския посланик Джеймс Уорлик с премиера Бойко Борисов и министри. По време на разговора е обсъдена програмата за премахване на визовия режим със САЩ.
Новата процедура, която влиза в сила веднага, предвижда българските туристи или бизнесмените да посещават еднократно визовите служби и да получават от тях разрешително за пътуване за 10 г.
„Надяваме се, че това ще бъде възприето като сигнал за доверие между България и САЩ. В дългосрочна перспектива се надяваме България да бъде включена в програмата за отмяна на визите”, коментира посланик Уорлик.
Според Борисов това е огромна крачка напред.
Дори и след влизането на България в ЕС, САЩ отказват да премахнат визите за български граждани заради големия брой нарушители на визовия регламент от страната.
Кафене.нет
- В САЩ убиха сестрата и племеника на покойния милиардер Илия Павлов
Полицията на Prince William County търси свидетели или познати на тел. (703)670-3700 или (866) 411-8477
Полицията на Принц Уилям Каунти, щата Вирджиния, съобщи, че разследва смъртта на сестрата на покойния Илия Павлов и сина й при очевидно двойно убийство. Телата на 41-годишната Славка Найденова и 8-годишния й син Пол Уилсън са били открити в дома им в Дейл Сити малко след 11:00 вечерта в понеделник местно време от нейния съпруг и негов приятел. Найденова бе сестра на покойния създател на „Мултигруп“ Илия Павлов. В момента американската полиция търси улики за престъплението. До момента няма заподозрени за двойното убийство, както и задържани. Начинът на смъртта не е известен, съобщава Washington Examiner. Според сайта Inside NOVA убийството очевидно е планирано. „Случаят все още се разглежда, но изглежда планирано убийство“, съобщава Пол Ебърт от местната прокуратура. Той отказва да даде подробности по случая. Съпругът на Найденова, който е открил телата изглежда извън подозрение. Полицията съобщи, че няма признаци за влизане с взлом в дома, закупен от Славка Найденова през 2000-та година. Според американските медии тя е собственик на жилището, но не е ясно дали това е бил постоянният й адрес. Съседите на убитата разказват, че рядко са виждали жената и детето да излизат, но определят бащата Лестър като приятен човек. Той работел в строителството и се хващал на каквато му попадне работа. Найденова притежавала няколко недвижими имота и плащала ипотеките им, като ги отдавала под наем на имигранти, твърди Inside NOVA. Синът Пол Уилсън е учил във втори клас в традиционното училище „Mary G. Porter“ в Уудбридж. Говорител на училището посочи, че кризисни съветници са вдигнати на крак и писмото с информация за инцидента е било изпратено на родителите. „Изразяваме най-дълбоките си съчувствия на семейството и приятелите на Пол Уилсън и майка му, г-жа Славка Найденова“, заяви управителят на училището Дарси Уайтхед. Полицай е останал да пази пред дома днес. В покрития със сняг заден двор на къщата е имало игрище. /БГНЕСГоре в ляво: Училищна снимка на малкия Пол /insidenova.com/
В българските медии се появи и следната версия: Филип, съпругът на Славка, е помолил техен семеен приятел бързо да го откара до вкъщи.
Филип бил обезпокоен, тъй като Славка му съобщила, че е пуснала непознат в къщата.
Непознатият казал на жената, че иска да използва тоалетната.
Звучи необичайно, че в Америка ще пуснеш непознат човек да ползва тоалетната ти вечер.
- ПРОГРАМА НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ ЗА 2010 ГОДИНА
СЕМИНАРНИ ФОРМИ
16 януари 2010. събота.11.00 – 14.00 часа. Заседание на Борда на Директорите на БАА.
Януари – декември 2010. Дарителски и награден форум. Отг. Чаракчиев.
6 февруари 2010 събота. 11.00 – 14.00 часа. Кръгла маса (Виктория) на Български партньорски организации. Отг. Динев.
27 февруари 2010 събота. 16.00 – 20.00. Кръгла маса (Афродита) на Български партньорски организации. Отг. Бойновска.
1 – 31 май 2010. Фестивала “Български дни в Чикаго – пролет 2010”.
1 (2) май 2109 събота (неделя), 10.00–18.00. Семинар “Актуални проблеми на българите в Чикаго-пролет 2010”. Тема: “Практична информация за българите в Чикаго”. Отг. Стаматова. Срок 31.05.2010.
6 юни 2010 неделя. Ден на детето (съвместно с Българо-Американски Център за културно наследство). Отг. Стаматова, Бойновска.
1 – 31 октомври 2010 Фестивала “Български дни в Чикаго – есен 2010”.
3 октомври 2010 неделя, 10.00–18.00. Семинар “Актуални проблеми на българите в Чикаго-есен 2010”. Теми: “Българският вкус в Чикаго” и “Български ден на благодарността и дарителството”. Отг. Ковачева. Срок 28.10.2010.
4 декември 2010, събота. 11.00 – 14.00 часа. Годишно отчетно-изборно събрание на БАА.ПРОЕКТИ
1. Популяризирането на Българската общност в Чикаго. Отг. Величков. Срок 30.10.2010.
2. Състояние и прогнози за развитие на Българската общност в Чикаго. Отг. Чаракчиев. Срок 30.10..2010.
3. Финансиране на БАА . Отг. Бойновска. Срок 30.11.2010.Молим следете за актуализация на програмата в www.EuroChicago.com
Българо-Американска Асоциация е организация с идеална цел, финансирана от българите по света.
Януари 2010
File: baa10-gp
- Костите на цар Самуил би трябвало да бъдат в “Света София”
Пламен Павлов (ВТУ “Св.св. Кирил и Методий”), пред Агенция „Фокус”.
.
Гробът на цар Самуил в базиликата „Св. Ахил“. Снимка: Zemedelskozname.com От няколко години в общественото пространство периодично се повдига въпросът за пренасянето на костите на цар Самуил в България. Те са открити от проф. Николаос Муцопулос през 1969 г. в базиликата “Св. Ахил” на острова в Малкото Преспанско езеро. Без съмнение тяхното пренасяне в България би било важен жест от гръцка страна – жест на добросъседство, жест, който утвърждава историческата истина. Тази истина е само една – Самуил и неговите наследници са царе на българите, на Българското царство, а не на някаква абсурдна “славянска” или “македонска” държава, плод на болната фантазия на великосръбския шовинизъм и неговите твърдоглави застъпници в Скопие.
Известният историк Божидар Димитров предложи, естествено, при наличието на добра воля от гръцка страна, тленните останки на знаменития български цар да бъдат положени в църквата “Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново. Идеята за изграждането на царски пантеон, предложена през 2007 г. от Божидар Димитров и от мен, беше частично осъществена. Символично в средновековния храм беше донесена пръст от гробовете или лобните места на българските владетели Кубрат, Аспарух, Ивайло, Георги І Тертер и Михаил ІІІ Шишман-Асен. Въпросът с костите на цар Самуил обаче не получи развитие. Нека се запитаме обаче дали Велико Търново е най-подходящото място за подобен акт на историческа памет, когато става дума за цар Самуил?
Връзката на Самуил с Търново е съмнителна и се опира единствено върху неавтентичния и спорен като съдържание Воденски надпис. Връщането на царските кости в Преспа не изглежда осъществимо, а и надали съответства на днешната обществена значимост на Самуил като историческа личност, като олицетворение на българската воля за свобода и независимост! Без да е канонизиран от църквата, Самуил за нашият народ е свята личност. Един византийски автор от началото на ХІІІ в. пише за “… оня прочут Самуил, който и до днес е в устата на българите…” Образът на царя воин и страдалец в българската литература и изкуство, включително в знаменития роман на Димитър Талев, на свой ред го приближава към светците и мъчениците. Църковната, културната и обществената значимост на сакралните личности е довела до практиката техните мощи да бъдат достояние на колкото се може повече хора. Това на свой ред ни кара да мислим, че мястото на тези свети за всеки честен българин царски кости е именно в България. Кой град в България обаче е най-подходящо да приеме мощите на великия цар?
В последно време, макар и в неформален план, се лансира идеята, че е това трябва да бъде столицата София – идея, с която ме запозна президентът на агенция “Фокус” Красимир Узунов. Такава позиция е не само оправдана, но и мотивирана с исторически аргументи. Въпреки че съвременният българин свързва великия владетел най-вече със старопрестолния Охрид, връзката със София съвсем не е за пренебрегване. Родът на Самуил, “клонка” на Крумовата династия от Плиска и Велики Преслав, е свързан със Средец / София,. Нещо повече, твърде вероятно е именно Средец да е родният град на Самуил и неговите братя Давид, Мойсей и Арон.
Древната Сердика е включена в български предели от кан Крум през пролетта на 809 г. Голямата война с Византия през 811 г., в която загива император Никифор І Геник, е … “война за Сердика”, за пътищата към днешна Македония, населена с Куберови българи и български славяни. Стратегически важният град се превръща в център на голяма област (комитат). По времето на цар Петър (927-969) неин управител е комит Никола, бащата на братята “Комитопули” (“синове на комита”) Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Теорията, че Никола е бил “славянски княз” в днешна Македония е безпочвена. Високия сан на Никола, фактът, че е “българин родом” (нека си спомним този израз от Битолския надпис на неговия внук Иван Владислав), самата аристократична система на Българското царство показват, че той е принадлежал към висшата знат, към най-близките роднини на владетелите. С други думи, Никола е имал прабългарски корени, а Самуил и братята му са били “от същото царско коляно”, както изрично сочи авторът на Българския апокрифен летопис от ХІІ в. На свой ред византийската принцеса и писателка Анна Комнина сочи „българския василевс” Крум (“Мокрос“, изопачено от „Кромос“) като прародител на цар Самуил и „българската династия“.
През 971 г. в резултат на агресията на киевския княз Светослав и перфидното коварство на Византия източните български земи и столицата Велики Преслав са окупирани. Цар Борис ІІ (969-971) е пленен, отведен в Константинопол и детрониран. Император Йоан Цимисхи не успява да окупира цяла България. Западните й области остават свободни – именно западните области, а не само Македония! В свободната територия влизат както Охрид, Битоля, Скопие и т.н., така и Средец, Щипон (Ихтиман), Перник, Велбъжд (Кюстендил), Ниш, Видин, Белград и земи на север от Дунав. Още през 971-972 г. аристокрацията от незавладените земи избира наместничество, което да управлява страната от името на пленения цар. То е съставено от близките роднини на династията – братята Комитопули, най-ярката фигура сред които се оказва най-малкият брат Самуил.
Къде е мястото на Средец в тези събития? Особено показателен е фактът, че тогавашният български патриарх Дамян търси убежище именно в Средец! Така или иначе, през 971 г. е определена временна столица на България и тази функция е изпълнявана от Средец. Според политическия модел на Първото царство наместничеството на Комитопулите е трябвало да бъде избрано и утвърдено от „народен събор“. Така е при въстанията на Петър Делян (1041-1042) и Георги Войтех (1072-1073 г.). След християнизацията на държавата важно място в тези събори заема църквата. Фактът, че временно седалище на патриарх Дамян е именно Средец (това е изрично подчертано в първата грамота на император Василий ІІ в полза на Охридската архиепископия от 1019 г.) прави този град най-подходящото място за такъв висш държавен форум. Още нещо, дори и през 986 г. по-големият от двамата оцелели Комитопули (Давид и Мойсей загиват още през 976 г.), именно Арон, резидира в Средец. С други думи, водещите позиции на този град се запазват достатъчно дълго. Вярно е, че успелият да избяга от плен Роман (цар Борис ІІ е убит по грешка на границата) избира за своя резиденция Скопие. Тази промяна положително е свързана с „фронтовата“ позиция на Средец. По същата причина седалището на патриарха е местено последователно във Воден, Мъглен, Преспа и Охрид. Така или иначе, Средец запазва своите водещи позиции.
През лятото на 986 г. император Василий ІІ нахлува в България и обсажда Средец. Този удар цели постигането на стратегически пробив към днешна Македония – ядрото на българското царство в края на Х и първите десетилетия на ХІ в. Основните български сили начело със Самуил, по същото време са на поход в Тесалия. Средец оказва твърда съпротива. Получил известия за ставащото, Самуил по долината на Струма се насочва към Средец. Българската активност принуждава Василий ІІ да потегли назад. На 17 август 986 г. Византия търпи поражение, което се родее с онова на Никифор през 811 г. Известният поет Йоан Геометър, съвременник на събитията, възкликва: „Истър (византийското име на р. Дунав, т.е. българите) грабна венеца на Рим…“ В своя Битолски надпис цар Иван Владислав (1015-1018) отдава победата на Самуил и баща си Арон. В своя добавка към хрониката на Скилица епископ Михаил Деволски (ХІІ в.) твърди, че българските войски са командвани от Самуил, Арон и цар Роман.
На 14 юни 987 г. Арон, уличен в опасни контакти с Византия и предателство, е екзекутиран със семейството си в Разметаница (до дн. Дупница). Мястото му в Средец вероятно е заето от самия Самуил. Разбира се, други събития свързват „силния човек“ в тогавашна България с Преспа, и така е чак до смъртта му на 6 октомври 1014 г. В тогавашната българска държава наред със столицата е имало градове и крепости със статут на владетелски резиденции. Струва си да се запитаме откъде Самуил (около 989-990 г.) е организирал българската „реконкиста“ на източните земи с Велики Преслав, Плиска и Дръстър? Отново най-подходяща изходна база е Средец. Когато през 1000-1002 г. Василий ІІ овладява повторно земите на север от Балкана, значението на Средец, съответно и грозящата го византийска заплаха, нарастват. През 1003-1004 г. в близката до Средец крепост Перник „блесва звездата“ на прочутия воин Кракра, наричан по традиция „Пернишки“. Кракра (името му е прабългарско – характерна черта за комитските родове) е тогавашният комит на Средец, а Перник е най-близката голяма крепост и „убежище“ при ескалация на военните действия. Пребивавал ли е цар Самуил в Средец в онези години? Отговорът може да бъде само положителен – неговият поход срещу Одрин през 1002 г. явно е организиран именно от Средец.
Цар Самуил е свързан със Средец/София и чрез друг важен акт – пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Рила в същия български град, където те остават до 1195 г. Така любимият български отец се превръща в “средечка слава” и “средецко светило”. Това става през 992 г. по волята на Самуил и тогавашния български патриарх Герман-Гаврил. Мощите на светеца са положени първоначално в древната базилика “Света София”, дала през ХІІІ-ХІV в. днешното име на съвременна ни столица.
Да се върнем отново на повдигнатия въпрос – къде би трябвало да бъдат положени костите на цар Самуил, в кой софийски храм? Според мен вечният им дом би трябвало да бъде именно “Света София” – храмът, в който са отеквали стъпките на великия българин, където той се е молел за Божията закрила в неравната борба с Василий ІІ Българоубиец… В храма, редом с който гори вечният огън на падналите за свободата на България.
Източник: Агенция „Фокус“
- Болници за закриване?
Около 80 болници в България ще бъдат преструктурирани до средата на 2010 г. Това заяви здравният министър Божидар Нанев преди около три месеца. Болниците в Трън, Кула и Радомир са фалирали и ще бъдат закрити, каза тогава министърът. Той обясни, че бюджетът за здравеопазване за 2010 г. ще бъде намален с около 450 млн. лева.
В последните дни на януари т.г. министър Нанев обяви, че от 1 февруари “21 болници, сред които тези в Радомир, Рудозем, Трън, Годеч, Кула и Царево, ще бъдат закрити, защото не отговарят на критериите на здравната каса”. Те не успели да сключат нито един договор, според справка на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК). Цифрите варират, но се оказва, че е напълно възможно до края на годината над 100 болници да спрат работа, защото са подписали договори за по-малко от 20 клинични пътеки и приходите им ще спаднат драстично.
Министър Нанев твърди обаче, че нямало кампания за закриване на болници. “Ние налагаме стандарти. Който отговори на условията, ще може да сключва договор с НЗОК“. Според него хората още не правели разлика между доболнична и болнична помощ и това била една от причините не всички намерения на сегашния екип на министерството за тези разбира се непопулярни реформи да се разбират добре. Министърът обаче съвсем официално призова местното управление да помисли как да подпомогне заплашените от закриване лечебни заведения.
Ако общинските съвети решат, могат да финансират сами дейността на застрашените болници. Друга възможност е преструктурирането на някои от тях в диагностично-консултативни или медицински центрове или пък в болници за долекуване. В момента обаче няма предвидено финансиране за дейността “долекуване”. Работило се по такава клинична пътека, но повече яснота се очаквало да има след 3-4 месеца, каза Нанев. Според неговия заместник, Валерий Митрев, режели се само сухите клони, живите оставали. Закъсали болници могат да се спасят, ако си сътрудничат помежду си за обмен на кадри, смята зам. министър Митрев. Това можело да стане с консорциуми. Ако общински болници в две съседни области имат пътеки по повече специалности, но нямат по двама специалисти за всяка клинична пътека, могат да се кооперират и да си ги разменят. Условието било принципалът (НЗОК) да е съгласен. Трябва да са спазени и изискванията за качество (приетите наскоро нови критерии на НЗОК т.е.).
Междувременно здравният министър, замeстникът му Митрев и представители на НЗОК започнаха да обикалят малките болници в страната, за някои от които населението беше готово да излезе на протести. Някои кметове като този на гр. Ардино обявиха допълнителна помощ от общината, за да се запази болницата в града.
На свой ред опозицията, в лицето на БСП, обяви поредните опити за реформа в здравеопазването като вредни и хаотични. Депутатът Михаил Миков например заяви, че в момента “се правят хаотични действия, с които обстановката в България става малко хаитянска. Държавата разполага с 1,5 млрд. резерв за здравеопазване, натрупан от предишни години и оставен за тежки моменти, като сегашния. Този резерв не е нито на БСП, нито на Тройната коалиция, нито на премиера Борисов – той е събран от българските граждани”. Ангажиментът за осигуряване на достъп до здравеопазване е на държавата, а не на общините, смятат представителите на левицата. Според тях здравният министър се измъква, той не усеща какво се случва с хората; невзети предвид реални проблеми се крият зад експертна фразеология. От БСП смятат да внесат за разискване в пленарна зала “всички забъркани каши в здравеопазването”.
“Медицината е наука, лекуването – изкуство, а здравеопазването – политика. Това, което се прави сега, е лоша политика”. Това каза наскоро в ефира на Българското национално радио директорът на болницата в гр. Берковица. “Извинете, че се вълнувам – каза още той – но ние направихме, каквото можахме със собствени сили и в момента болницата в Берковица е в добро състояние. Може да нямаме двама кардиолози на щат, на осем часов работен ден, но нямаме и нужда от двама“. (Такава е специфичната картина на пациентските нужди в тази болница, според нейния директор.) Според бившия директор на НЗОК д-р Румяна Тодорова това е реформа, която се прави в интерес на големите болници (където отиват 80 % от средствата за здравеопазване, а пациентите, които се обслужват, са много по-малко като процент) за сметка на малките (където отиваха, поне досега, 20 % от средствата, и където се лекуват доста по-висок процент пациенти).
Ако някоя жител на отдалечено от големите болници населено място получи инсулт, например, докато стигне до място, където да му се окаже специализирана помощ, най-вероятно вече ще е късно за него. Какво би станало с родилките от малките градове и села, които може ще почнат като преди 100 години да раждат децата си вкъщи, също не е много ясно. Какъв би бил въобще социалният ефект от закритите малки болници, пред какви рискови ситуации би изправил пациентите от населени места, до които пътищата не са в добро състояние, особено зимно време, е въпрос, който някак си остава на заден план.
Във всеки случай изглежда , че част от тежестта на тези реформи ще падне в крайна сметка върху някои общински бюджети, а друга – върху спешната помощ, която ще трябва да откликва на доста по-голям брой нуждаещи се хора от по-отдалечените градове и села. Щели да се купят още хеликоптери за целта, бодро заявяват провеждащите реформата по закриването. И повече специализирани линейки щели да се оборудват. (Колко ли средства биха отишли за това, никой не казва.) В България, между впрочем, има 28 отделни центрове за спешна помощ и над 200 такива към болниците. Линейките обаче въобще не са достатъчно като брой и повечето не са добре оборудвани. Преди в спешните центрове е имало педиатри, кардиолози, интернисти, но сега те са минимален брой и не може да се говори за специализирана бърза помощ. Според директора на Военномедицинска академия д-р Стоян Тонев, в България има само една линейка за бърза помощ на психично болни и една за инфекциозно болни (те са на ВМА). Д-р Тонев вижда, между впрочем, основния проблем на здравеопазването в разкъсаната връзка между малките, средните и големите болници. “Не бива в никакъв случай проблемите на малката болница да си остават нейни или на общината. Те трябва да се решават на по-високо ниво.”
Мяриана Христова
- 10/01/30
