Всички авторски страници

Авторски

• Как да променим света: 10-те правила на Махатма Ганди

  

  Мохандас Карамчанд Ганди, познат като Махатма Ганди, е индийски адвокат, политик, пацифист, борец за човешка свобода и духовен водач на индийското движение за независимост, което довежда през 1947 г. до края на британското владичество в Индия. Освен „Велика душа“, е наречен и „Баща на нацията“. Санскритският термин Махатма („Велика душа“) произлиза от индийската философска, религиозна и обществена традиция. Ганди получава международна известност със своята концепция за сатяграха („държане на истината“) и ненасилствени протести за постигане на политически цели. Със своя пример той вдъхновява други бележити политически лидери по света, като например Мартин Лутър Кинг, Нелсън Мандела и Аун Сан Су Чи. Алберт Айнщайн казва за Махатма Ганди: „На бъдещите поколения ще бъде трудно да повярват, че някога такъв човек, от плът и кръв, е ходил по земята“. Ганди е роден на 2 октомври през 1869 г. Умира на 30 януари 1948 г., когато е убит при поредно покушение срещу него. Днес се навършват 147 години от рождението му.

  .

  КАК ДА ПРОМЕНИМ СВЕТА: ДЕСЕТТЕ ПРАВИЛА НА МАХАТМА ГАНДИ 

  „Разликата между това, което правим и това, което бихме могли да направим, е достатъчна за решаването на повечето проблеми в света.“

  „Не бива да губите вярата си в човечеството. Човечеството е като океан: ако няколко капки от океана са мръсни, това не означава, че целия океан е замърсен.“

  „Ако нямах чувство за хумор отдавна щях да съм се самоубил.“

  „Любовта е най-мощната сила, която е присъща на света, и най-скромната, която човек може да си представи.“

  Махатма Ганди не се нуждае от дълго представяне. Всеки знае за човека, който поведе индийския народ към независимост от британската колониална власт през 1947 г. Затова нека да преминем директно към 10-те правила на Махатма Ганди за променяне на света.

  1. Промени себе си

  „Ти трябва да бъдеш промяната, която искаш да видиш в света!“

  „Нашето величие като човешки същества не е толкова във възможността да променяме света – това е мит на атомната ера – а е в това, че сме в състояние да променим самите себе си.“

  Ако промените себе си и вашия свят ще се промени. Променяйки начина си на мислене, ще промените и чувствата си, и действията си, и по този начин и света около вас ще стане по-различен. Не само защото вече ще имате нов поглед и ново отношение към случващото се около вас, но и защото вътрешната ви промяна ще ви позволи да действате по нови начини, за които дори не бихте си помислили, ако бяхте останали със стария си светоглед.

  Освен това има и друг проблем, ако тръгнете да променяте света без да сте променили първо себе си: когато постигнете това, за което сте се борили, вие ще се изправите лице в лице с вас самите. И ще видите във себе си същите стари недостатъци, които ни най-малко няма да са се променили и ще продължават да ви дърпат на долу – гнева, негативизма, самосъжалението и т.н.

  И така, при новата променена ситуация в света, вие няма да откриете това, на което сте се надявали, защото във вашият ум все още се спотаява старата ви негативна същност. И ако това продължава дълго без да го осъзнавате и да наблюдавате егото си, нещата могат да излязат извън контрол. Понеже егото ви обича да се дистанцира от нещата, да си търси противници и да създава разделение, то може да се опита да създаде още повече проблеми и конфликти – и в живота ви, и в света.

  2. Контролът е във вас

  „Никой не може да ме нарани без мое разрешение.“

  Как се чувствате и как реагирате на нещата зависи винаги само от вас. Понякога може да има „нормален“ или често срещан начин, по който да се реагира на различните неща. Но в крайна сметка това е всичко – само един начин. Вие можете да избирате какви да са вашите мисли, реакции и емоции на практика във всяка една ситуация. Не е необходимо да правите чудеса, да се престаравате или да реагирате негативно, поне не винаги и не на момента. Като започнете да осъзнавате, че никой освен вас не може да ви контролира как да се чувствате, вие ще започнете да прилагате този начин на мислене в ежедневието си и това постепенно ще ви стане навик. Навик, който ще става все по-силен и по-силен с течение на времето. Като осъзнаете това и го приложите, животът ви ще стане далеч по-лесен и по-приятен.

  3. Простете и забравете

  „Слабият не може да прости. Опрощението е качество на силния!“

  „Око за око и скоро целият свят ще ослепее.“

  Ако борите злото със злоба, едва ли ще успеете да помогнете на някого. Както беше казано и в предишната точка – винаги зависи от вас самите как да реагирате на нещата. Ако можете да възприемете такъв един възглед и да го приложите в живота си, ще бъдете много по-полезни и на себе си, и на другите. Ще осъзнаете колко е полезно човек да прости и да забрави. Струва ли си човек да си губи времето, като задълбава в негативните си спомени? Това ще ви донесе само още повече страдания, ще ви пречи да се съсредоточите върху настоящия момент и да действате сега!

  Ако не простите, вие позволявате на миналото и на другите хора да определят чувствата ви. Но чрез прошката вие се освобождавате от тези окови и можете изцяло да се фокусирате, примерно върху следващата точка:

  4. Действайте! Без действия няма да стигнете до никъде

  “Един грам практика струва повече от цял тон с проповеди.”

  Трудно ще промените каквото и да било, ако бездействате. И все пак, понякога е тежко и трудно да се действа, защото може да съществува вътрешна съпротива във вас самите. Лесно е човек само да проповядва, както казва Ганди, или пък до безкрайност да се посвети само на четене и учене и да се самозаблуждава, че по този начин много е напреднал с материала. Но това няма да доведе до почти никакви практически резултати в реалния живот.

  Така че, за да постигнете действително онова, което желаете, за да опознаете себе си и да разберете света, на вас ви трябва практика. Да, книгите могат да ви дадат някакви теоретични знания. Но за да можете да превърнете тези знания в осъзнаване и реални резултати, вие трябва да действате. А най-добрия начин на действие, ще разберете в следващата точка:

  5. Обърнете внимание на сегашния момент

  “Не искам да предвиждам бъдещето. Загрижен съм само за настоящето. Бог не ми е дал контрол върху следващия момент.”

  Най-добрия начин да се преодолее вътрешната съпротива, която често ни спира да предприемем действия, е да се съсредоточим, колкото е възможно повече, в настоящия момент и да го приемем. Защо? Защото, когато живеем в настоящия момент, не няма да се тревожим за следващия момент, който така или иначе не е под наш контрол. Неохотността да се предприемат действия се дължи или на негативните представи и очаквания, които имате за бъдещето, или на някакви спомени от миналото, за предишни ваши поражения и неуспехи. Но вашите постъпки губят от силата си заради тези неща, и затова е много по-лесно да се пристъпи към действие, ако се съсредоточите върху настоящия момент, а така и постъпките ви ще бъдат много по-успешни. Помнете, че това е въпрос на навик – да се съсредоточавате върху настоящия момент – и като всеки друг навик трябва сами да си го изградите и да го поддържате, така той ще става все по-силен с течение на времето.

  6. Всеки е човек

  “Аз съм обикновен човек, склонен към грешки, както всеки друг смъртен. В същото време признавам, че имам смирението да изповядам грешките си и да преразгледам постъпките си.”

  “Неразумно е да бъдеш прекалено сигурен в мъдростта на един човек. Здравословно е да си напомняш, че и най-силният може да прояви слабост, както и най-мъдрият може да сгреши.”

  Когато започнете да си създавате митове за другите хора – дори когато те са действително изключителни личности и са направили велики дела – вие рискувате да загубите връзката си с тях. Може да започнете да си мислите, че никога не бихте могли да направите нещата, които тези хора са направили, защото те са толкова по-различни от вас. Затова е важно никога да не забравяте, че всички хора са човешки същества, независимо кои са те. Важно е да се помни, че всички ние сме хора и като хора е възможно да грешим. Ако причислявате този или онзи човек към някакви твърде високи или твърде ниски стандарти, това ще създаде само още повече неизбежни конфликти във вашия свят и ще ви изпълни с негативизъм.

  Също така е важно да се помни, че няма нужда да се самобичувате и самообвинявате, заради грешките, които сте направили. По-добре е да се поучите от нещата, които сте сбъркали и да промените каквото е нужно, а след това – вече по-умни и с нови сили – да опитате отново!

  7. Постоянствайте

  “Първо те игнорират, после ти се присмиват, после се борят срещу теб и после ти побеждаваш.”

  Бъдете постоянни. С течение на времето съпротивата срещу вас постепенно ще отслабва и в крайна сметка – ще изчезне. Същото се отнася и за вътрешната ви съпротива, назадничавите мисли и тенденциите да се самосаботирате, които се опитват да ви дърпат назад и да ви застопорят в „комфотната ви“ стара зона – те също ще отслабнат с течение на времето. Открийте кое е това, което истински желаете да направите, а след това намерете вътрешна мотивация, за да го правите, и го правете без да се отказвате.

  Една от причините за успеха на Ганди с неговият метод на мирна съпротива била, че той и съмишлениците му били упорити и просто не се отказвали.

  Успехът и победата рядко се случва да настъпят толкова бързо и лесно, както на нас ни се иска. Една от причините хората да не постигнат това, към което се стремят, е, че просто те се отказват твърде бързо. Мислят си, че това което искат ще им отнеме известно време, но постигането на целите понякога отнема много по-дълго време от предвиденото. Това погрешно схващане донякъде се дължи и на съвременния свят, в който живеем – свят, където постоянно се рекламират „вълшебни“ хапчета и методи, чрез които ще свалим сумайти килограми, или ще спечелим купища пари „само за 30 дни“.

  8. Виждайте доброто в хората и им помагайте

  “Аз виждам само добрите качества у хората. Тъй като самият аз не съм безупречен, не бих си позволил да изпитвам недостатъците на другите.”

  “Човек е толкова велик, колкото е работил за добруването на своя ближен.”

  “Предполагам, че някога лидерството е означавало мускули, но днес то означава да можеш да се разбираш с хората.”

  Винаги има много добри неща в всеки един човек, а също и неща, които може да не са чак толкова добри. Но вие можете да избирате върху какво да се фокусирате и правилният избор е да се фокусирате върху доброто в хората, ако искате да се подобрят нещата. Така животът ви ще стане по-лек, защото вашият свят ще бъде по-приятно място, а отношенията ви с хората ще бъдат по-позитивни.

  Освен това, когато се съсредоточите върху доброто в хората, ще ви бъде по-лесно да намерите мотивация, за да им служите и да им помагате. А като служите на хората и ги уважавате, това помага не само на тях и не само техният живот става по-добър. С течение на времето всичко се връща, а хората, на които вие сте помогнали, може да пожелаят също да помагат на други хора. По този начин, всички вие заедно създавате една възходяща спирала от положителни промени, която все повече се разраства и става по-силна. Като подобрявате социалните си умения, вие можете да станете по-влиятелна личност и още повече да заздравите тази възходяща спирала, която води всички ни заедно към по-добро.

  9. Бъдете на мястото си, бъдете автентични, бъдете истинската си същност

  “Щастието е тогава, когато това, което мислиш, това, което казваш, и това, което правиш, са в хармония.”

  “Винаги се стремете към пълна хармония на мисли, думи и действия. Винаги се стремете към изчистване на мислите си и всичко останало ще бъде наред.”

  Един от най-добрите начини за подобряване на социалните умения е човек да си тежи на мястото и да бъде автентичен в комуникациите си. Изглежда хората действително оценяват и харесват неподправеното поведение. Толкова много вътрешна радост има в това да ви оценяват заради вашите собствени мисли, думи и действия. Това ви кара да се чувствате силни и доволни, да се чувствате добре в собствената си кожа.

  Когато думите и мислите ви са подредени, това си проличава и във вашите комуникации. Защото има тоналност на гласа и език на тялото (по важност те понякога представляват повече от 90% от разговора), които са свързани с вашите думи. Понякога тези странични и дори подсъзнателни впечатления дават най-ясните насоки на хората, които ви слушат. Лесно се различава дали общувате без несъответствия и смесени послания и дали сте „фалшиви“.

  Освен това, ако действията ви не съответстват на това, което говорите, това ще увреди не само собствената ви представа за нещата, на които сте способни, но ще унищожи и вярата на другите във вас.

  10. Продължавайте да растете и да се развивате

  “Постоянното развитие е природен закон и този, който постоянно се опитва да поддържа своите догми, за да изглежда последователен, изпада в затруднено положение.”

  Винаги трябва да се стремите да подобрявате своите умения, да облагородявате своите навици и да преценявате отново старите си преценки. По този начин все по-добре ще разбирате самите себе си и света.

  Вероятно понякога някой може да реши, че сте непоследователни и че не знаете какво вършите и защо го вършите. Понякога може да ви е трудно да постъпвате съответстващо и да общувате неподправено. Но това е в реда на нещата, защото в противен случай, според Ганди, вие ще се окажете в някаква фалшива и изкуствена позиция. Ще се окажете в ситуация, където ще трябва изкуствено да се придържате към старото си мнение и да действате съответно на него, само и само за да изглеждате „последователни“ в очите на другите, докато дълбоко в себе си ще осъзнавате, че всъщност грешите. Това не е най-приятната ситуация, в която може да се окаже човек. Много по-добре е да се избере пътят на развитие, защото докато растете и се променяте към по-добро, ще сте далеч по-щастливи.

   

  Henrik Edberg, Dailygood.org

  Източник на текста на български: Dobritenovini.blogspot.bg

  .

• Цецка Цачева е кандидатът на ГЕРБ за президент

  

  Кандидатите за президент и вицепрезидент на ГЕРБ за тазгодишните избори са досегашният председател на Народното събрание Цецка Цачева и вицеадмирал Пламен Манушев. Трябва да има една майка тази нация – с това мото Бойко Борисов издигна Цачева за кандидат за президент на ГЕРБ. Освен това тя била юрист и щяла да общува най-добре с Конституционния съд.

  Цветанов знаеше, че ще говоря 3-4 часа и затова ми е сложил стола – ще си съкратя обаче словото. Това бяха първите думи на Борисов в речта му по обявяване на кандидатите. Премиерът си призна, че и неговата кандидатура за президент е била обмисляна, но ако се бил кандидатирал, е щяло да бъде „дезертьорство“, макар че в личен план това вероятно било по-добре за него. Президентските избори са вот на недоверие за нас, подчерта Борисов, който добави, че след него идвала Йорданка Фандъкова, от която всички се страхували. За Бойко Борисов обаче Фандъкова „му е по-важна“ в София. Липсата на Томислав Дончев пък щяла да се отрази тежко в областта на енергетиката и еврофондовете.

  „Митко Николов… трепериш ли?“. Така Борисов продължи с изброяването на фаворитите за кандидат за президент на ГЕРБ. И продължи – ако Димитър Николов стане кандидат, щяло да има избори в Бургас, а там имало „ограда да се прави“. Той изрази съжаление как се „създава вакуум“, защото се налага на Цецка Цачева и Пламен Манушев да се състезават за президент и вицепрезидент на България. Борисов не пропусна да подчертае, как кандидатът на БСП не бил техен, а на Инициативен комитет. Считам, че като системна партия БСП трябваше да извади свой партиен кандидат, подчерта Борисов. /Actualno.com/

  .

• Четвърт век списание „Хемус“

  Светла Кьосева, в. „Култура“

  .

  

  Списание „Хемус” е едно от многото списания, които излизат в Унгария, в България, по света. Едно от многобройните усилия на една малка общност да даде знание на света за себе си, на опитите й да проумее себе си и заобикалящия я свят, да стане част от него, да поеме света в себе си.

  В такива моменти като че ли е обичайно да се говори за уникалността на изданието. И все пак, на мен ми се ще да кажа колко ежедневно и естествено е то за нас. За мен списание „Хемус” са хората, които го правят и четат, многобройните срещи с писатели, преводачи, художници, фотографи, учени, консултанти, читатели, всеки от които ми е дал нещо, накарал ме е да се замисля, да видя света по нов начин, от друга гледна точка. Кръгът на „Хемус” е много малък – ако се вземат неколцината души от редакцията, и много голям – ако се имат предвид хората, до които достига. В епохата на интернет възможностите наистина са необозрими, на няколко пъти имах възможността искрено да се изненадам как текстове и илюстрации от страниците на „Хемус” преброждат света за дни. През изминалите години ни сътрудничиха много хора – писатели и поети, преводачи, филолози, етнолози, социолози, учени от различни сфери на знанието, българи и унгарци, българи от Унгария, от България, живеещи в различни краища на света – не бих могла да изброя всички. Те са нашето богатство – нашата малка и твърде голяма общност.

  Преди време, ровейки се из интернет, открих издание със същото име, двуезично – румънско-албанско списание „Хемус“, за култура и традиция. Дори и в това не сме единствени. Но това не само не ме разочарова, а ме подкрепи в убеждението, че силата не винаги е в уникалността, по-често тя е резултат от вписването в даден културен кръг, заживяването като част от голяма културна общност. За мен по-важното е да пречупим съществуващите, вечните неща през собствения си поглед и така да ги покажем на света.

  

  Светът на всеки човек е уникален, животът на всяка общност е неповторим. И списание „Хемус”, както десетки други издания, се опитва да долови тази неповторимост и да я предаде на съвременниците си и на поколенията. След 25 години ми се струва, че много по-ценно за списанието е онова, което го свързва и го прави подобно на неговите събратя, а не което го дели от тях. Списанието мина през различни периоди, в които акцентите са били нюансирани по различен начин. Днес най-съществено ми се струва усилието изданието да пулсира с ритъма на заобикалящите ни събития в общността, в България и в Унгария, в Европа. В усилията си да намери брод между двата народа, списание „Хемус” тъче тънки нишки (защото пътищата на единението вървят не само по големите магистрали и по скъпоструващи бетонни мостове). Именно тези тънки нишки, сътворени с обич и грижа, ние старателно усукваме, за да се превърнат в здрави гайтани. Гайтанът е елемент в украсата на българското традиционно облекло, проста усукана нишка, черна или бяла, която с изключителната си простота очертава класическата чистота и изисканост в ежедневието на българина. Бих искала това да излъчва и нашето списание.

  За отварянето на списание „Хемус” към една по-широка общественост особено значение имаха начинания, като „Българският кондуктор“, който привлече български и унгарски писатели да създадат текстове по едноименната новела на Дежьо Костолани, или съвместната работа с Малко театро за подбор и превод на унгарски поетеси на български език, в резултат на която се появи постановката „Вавилон 2005“. От 2007 насам под егидата на списание „Хемус“ се организира представянето на български писатели на фестивала на дебютните романисти – една от най-важните прояви по време на ежегодния Панаир на книгата в Будапеща. Гости на фестивала са били Теодора Димова, Иванка Могилска, Евгения Иванова, Иван Димитров, Захари Карабашлиев, Радостина Ангелова, Милен Русков, Весела Ляхова, Росен Карамфилов, Велина Минкова. На страниците на списание „Хемус” през изминалите 25 години е натрупано необятно двуезично богатство.

  

  Така списание „Хемус” е не само клуб на пишещите и четящи хора, а и на всички онези, които се докосват до него чрез различните видове въздействие. Това се отнася до всичките ни културни институции, които съществуват в симбиоза, и роденото от това сътрудничество ни докосва с многообразния език на различните изкуства. Тези творчески работилници са особено важни за всяка общност. Всеки елемент на културата е важен компонент на списанието – музиката и танцът, традицията и вярата, живото слово и духът на общността. Писаното слово регистрира тези явления и ги издига в друго измерение. Така те стават достояние не само на момента, не само на отделния човек или група хора. Чрез писаното слово човек е съпричастен на събития, чувства, преживявания, станали далече от него във времето или пространството. Горда съм, че българската общност в Унгария вече четвърт век поддържа тази форма на общуване и на културна зрялост, която вече е неделима част не само от нейното минало и настояще, но и нейно бъдеще.

  .

• Правителството издигна Кристалина Георгиева за генсек на ООН

  

  Трябва да благодарим за представянето до момента на нашия кандидат, но трябва да подходим отговорно, да вземем решение за прехвърляне на подкрепата на българското правителство към г-жа Кристалина Георгиева. Това каза министърът на външните работи Даниел Митов в началото на днешното заседание на правителството, предаде репортер на БГНЕС.

  БГНЕС припомня, че премиерът Бойко Борисов на 13 септември заяви, че ще се обмисли за смяната на кандидатурата ни за генерален секретар на ООН, ако след 26 септември Ирина Бокова не е първа или втора. „Ако след 26-и Бокова не е първа или втора, тогава ще преценим всички заедно какво да направим“ – заяви Борисов. Ирина Бокова, която в момента оглавява ЮНЕСКО, беше издигната на 11 февруари 2016 г. за поста генерален секретар на ООН от постоянното представителство на България в ООН.

  Кристалина Георгиева пък, която беше в Ню Йорк по време на срещата на световните лидери на Генералната асамблея на ООН, отхвърли съобщенията, че други източноевропейски държави може да издигнат нейната кандидатура. „Не търся подкрепата и не желая да бъда номинирана от друга държава, защото това е моята страна, аз я обичам“ – заяви тогава Георгиева.

  Днес пред министрите Митов мотивира проекта за решение с „проведените вече поредни индикативни гласувания в рамките на ООН, класиращи и даващи някаква представа за шансовете на отделните кандидати, които в момента се състезават за поста генерален секретар на ООН”. „Виждаме ясно каква е тенденцията. За съжаление досегашната ни номинация върви с негативна тенденция 3-та, 5-а, 6-а и след проведени разговори, консултации, става ясно, че българското правителство трябва да подходи отговoрно да даде шанс на кандидат, който по наша оценка след проведени разговори и консултации, има сериозни шансове да даде повече сила на източноевропейската група да имат своя генерален секретар на ООН. Ротационният принцип е изключително важен и ние държим на него. Ще търсим подкрепа от източноевропейската група колкото може по-голяма” – заявява външният министър.

  „Положихме огромни усилия. Не само ние, президентската институция, външно министерство. Това е една изключително сложна процедура. Действително и г-жа Бокова положи много усилия. Аз дадох пример когато Румяна Желева като външен министър кандидатства за еврокомисар и още на първото негативно представяне я оттеглихме. Дадохме миналия път последен шанс да видим още веднъж какви ще са резултатите от последното гласуване на 26-и. Резултатът е с едно място надолу и изпреварват вече доста страни включително и жени, тъй като в тези негласни договорки, които има там, е хубаво да е жена от Източна Европа. Считаме, че това ще е по-успешна кандидатура“ – казва премиерът Бойко Борисов. Той добави: „пожелаваме успех и на г-жа Бокова и на г-жа Георгиева”. В заключение се обърна към министрите, за да ги предупреди „гответе се за тежки компроматни войни срещу нас“.

  Източник:  БГНЕС

  .

• Нова книга на Нася Кралевска ще бъде представена в София

  Лъчезар Тошев, Тoshev.blogspot.bg

  

  Новата книга на Нася Кралевска-Оуенс „България под комунизъм“ (Издателство „РИВА“) ще бъде представена в Книжарница „Хеликон“, бул. „Цар Освободител“ № 2, в сряда, 28 септември 2016 г., от 18.30 часа.

  Водещ на представянето ще бъде журналистът Тони Николов. За книгата ще говорят Филип Димитров, Лъчезар Тошев и литературният критик Георги Цанков.

  Нася Кралевска – Оуенс е филолог, писател и журналист, живееща в САЩ от 1985 г.

  Тя е автор на многобройни статии и интервюта. Преподавала е български език в Университета на Делауер.
  Превела е три романа от немски и английски език.
  У нас е позната с книгата си „Без заглавие“ претърпяла четири издания. В САЩ голям успех има книгата и на английски език „Комунизмът срещу демокрацията“ (Communism vs Democracy) с предговор от професора от Харвардския Университет Марк Креймър.
  Тази книга се ползва като учебно помагало в редица университети в англоезичния свят.
  Представена е в Конгресната библиотека във Вашингон, в Института за международни отношения във Вашингтон, във Филдмюзеум в Чикаго, в Университета “Харвард” и в други престижни институции.

  В новата си книга, Нася Кралевска прави обзор на комунистическия режим в България, илюстриран с разкази за индивидуални съдби на хора, а също така полемизира с комунистическите историци, при интерпретацията на определени исторически факти.

  

  ВСТЪПИТЕЛНИ СЛОВА

  Написах тази книга с вдъхновение и със съзнание за отговорността, която поемам.
  Поколения българи раснахме и живяхме в лъжи, манипулации и неведение относно фактите от националната ни история. И до днес истината за престъпленията на комунизма е прикривана, омаловажавана, забулвана в мъгла. От някъде и от някого като че ли е взето категорично решение – младите да не научат какво всъщност представляваше червеният диктаторски строй. А у живелите през него – вместо знания и най-сетне яснота – чрез упорито разпространявани полуистини и изопачения да се всели носталгия към тоталитарното безвремие.

  Всичко това е не само нередно, но и крайно опасно. То поддържа у хората обърканост, недоверие, безверие. Насърчава нихилизма, цинизма, песимизма у тях. Противопоставя ги един срещу друг. Руши морала им и замъглява представата им за добро и зло. Отнема вярата им в справедливостта. Пречи на разума им, на мисълта, на обективната преценка.

  Ето защо се заех в една книга и то с немного страници – за да се чете по-лесно – да разкажа истината за комунизацията и съветизацията на България след 9 септември 1944 година, постигнати чрез терор и насилие. Да изясня моменти от героичната съпротива на наши сънародници срещу натрапения им сталински режим. Да спомена имената и трънния път на неколцина унищожени от червените видни български граждани. Да опиша – макар и накратко и непълно – някои нерадостни страни от живота на поданиците на Народна република Българя.

  Чувам вече гневните гласове на разпалени привърженици на комунизма у нас – ако въобще се докоснат до книгата ми, което ме съмнява: Как не я е срам тази авторка да бълва пещерен антикомунизъм, да рови в миналото на славната ни Столетница, да разкрива неща, за които не се говори, да слави личности, които считаме за врагове, да се опитва да отваря очите на хората…

  Според възмутените от изследването ми лица е по-добре българите да си представят времето на комунистическата диктатура като безоблъчно, проспериращо и щастливо. И младите да мечтаят то да се върне. Вместо да се радват, че са родени в свободна държава, и да градят родината си като просветени граждани с обич и радост.

  За каква «пещерност» впрочем може да става дума, когато семето на повечето избуяли днес беди е посяно през тоталитаризма? А това автоматично налага този четиридесет и пет годишен период от историята на България да бъде подробно проучен и изяснен. Още повече, че през нашата младост понятието «пещерност» не съществуваше. От първия до последния клас в училище ни занимаваха с фашизма и чудовищните му злини. А сега изведнъж се оказа, че да разкриваш престъпленията на комунизма е пещерно, вредно, излишно действие.

  Не се и съмнявам, че твърдите привърженици на комунизма няма да пропуснат да изтъкнат, че и в додеветосептемврийска България е имало периоди на «бял терор» и жадни за кръв злодеи.
  В твърденията им има истина.

  Но нека преценим след какви деяния на ултралевите сили в страната ни се е стигало до «бял терор».

  И кои и за какво са били наказвани от тогавашните управници. Дали мирни граждани заради убежденията им – както по времето на червения режим – или организатори и извършители на убийства и атентати, участници в терористични банди и национални предатели? Нима и досега в цивилизования свят подобни противозаконни действия не се преследват най-сурово? А що се отнася до неколцината злодеи, то няма съмнение, че е трябвало те да седнат на подсъдимата скамейка. Но да получат присъдите си от истински съдилища, а не от кланици, командвани от чужда държава.

  На редовите комунисти – т. нар. партийци – искам да припомня, че и те са жертва на тоталитарния строй. Защото и от тях върхушката на Българската комунистическа партия скри истината за Чернобилската ядрена катастрофа, като осъди тях и близките им на смъртоносни болести и мъчителна смърт. И на тях по време на т. нар. Възродителен процес управниците смениха имената и забраниха традициите.

  И тяхните спестявания се изпариха в банките на новите капиталисти, заграбили държавни средства с благословията на компартията. И на тях по времето на комунизма след внесени суми и многогодишно чакане властта «даваше» панел или „Запорожец“. И те се бореха с феодалния проблем «жителство». И тях в повечето случаи не ги пущаха да видят Запада.
  И тях ги обучаваха чрез лъжи и манипулации. И за тях бе опасно да кажат какво мислят. И те живееха в сивия пейзаж на соцлагера като стадо овце без право на инициатива и избор.

  Ще завърша разсъжденията си с гореща благодарност към:
  авторите на цитираните в текста ми откъси от книги, студии, статии, които ми дариха познания и увереност в смисъла от изследването ми;

  интервюираните от мен през различни години личности, обогатили ръкописа ми със спомени, опит, виждания;

  хората, предоставили ми архиви и сведения;

  читателите, разлистили страниците на книгата ми.

  Вярвам, че узнали истината за комунизма и неговите престъпления, ние българите можем да загърбим пристрастия и ангажименти. И да се обединим като нация, узряла общо да гради справедливо и щастливо бъдеще за децата си.

  Нася Кралевска, май 2016 г.

  

  –––––––––––––––––––––––––––––-

  Откъс от книгата:

  АНТИНАРОДНИЯТ СЪД

  Физическото ликвидиране без съд и присъда на влиятелни, свободомислещи и родолюбиви българи бе основна предпоставка за укрепване на червената диктатура. Но далеч по-необходимо за Българската работническа партия (комунисти) беше да пречупи гръбнака на докомунистическата държава и да смаже из основи политическия й, военен, административен, духовен и стопански елит. И то колкото се може по-бързо и по-мащабно. В противен случай властта на партията узурпаторка оставаше слаба и краткотрайна.

  За тази важна стратегическа задача „стихийните чистки“ не бяха достатъчни. Налагаше се да се измисли по-ефикасен начин за унищожение на набелязаните личности с тежки последици за семействата им.
  Москва подсказа рецептата.

  Разправата в България с ръководителите на изпълнителната, законодателната и съдебната власт, с офицерството, с дейците на некомунистическите политически организации, с видни учени, общественици, професори, издатели, журналисти, писатели, юристи, стопански дейци, администратори и църковни служители трябваше да се осъществи „по съдебен ред“. Чрез специален закон, който да предвижда смъртни присъди без право на обжалване и конфискация на имуществото на осъдените.

  Незабавно се пристъпи към действие.

  През септември 1944 г. бяха арестувани 28 630 изтъкнати българи.

  Много от тях бяха умъртвени по време на разпити, други – пуснати на свобода, а 11 122 – предадени на така наречените „народни съдилища“. Последните бяха създадени въз основа на грубо нарушаващ възприетите норми в правосъдието и свещените повели на Търновската конституция „Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“. Той бе приет единодушно от Министерския съвет на 30 септември 1944 г. и влезе в сила след шест дни.

  Съдебните състави на извънредните съдилища бяха комплектувани от новата власт подходящо за целта. В тях участваха фанатизирани политически функционери, често пъти малограмотни. Изискваше се само председателите им да бъдат прависти. Но изключения не липсваха.

  Всъщност на никого от членовете на съдилищата-фарсове не беше нужно юридическо образование. Присъдите без друго се определяха не от тях, а от ръководния орган на компартията – Политбюро на ЦК на БРП (к). Или по-точно – те се решаваха в Москва, откъдето на 4 ноември Георги Димитров разпореди на съпартийците си:
  Процесите да не се бавят заради разни процесуални форми. Тук съди народът, а той трябва да съди бързо и сурово.
  А на 20 декември – за да не стане грешка, заповяда на Трайчо Костов: Никой не трябва да бъде оправдан! .

  Вождът на българските комунисти отдели време да подготви и изпрати на главния народен обвинител десет политически указания за това какви да бъдат обвиненията му срещу арестуваните.

  Без да го е грижа, че те ни най-малко не съответстваха на делата на подсъдимите. Нито пък, че имаха антиправен смисъл.

  Месец след тези нареждания и инструкции, дошли от столицата на Сталин – на 20 януари 1945 година, Политбюро на червената партия свика съвещание в София с дневен ред „Размяна на мисли по присъдите в двата процеса“.

  Първият от тях бе срещу тримата бивши регенти на Царство България, министрите от правителствата от 15 февруари 1940 г. до 9 септември 1944 г. и царските съветници. А вторият съдеше – както никъде другаде по света – 127 депутати от Двадесет и петото Обикновено народно събрание с 160 членен състав за изказано мнение и подаден глас, независимо от техния имунитет.

  И което беше още по-чудовищно и несправедливо: на подсъдимата скамейка и в двата процеса седяха мъже, които бяха защитили по време на Втората световна война независимостта на България, бяха успели да я предпазят от участие в битки по бойните полета и бяха допринесли за спасяването от хитлеровите лагери на смъртта на близо петдесет хилядите й евреи.

  Ето как протече „размяната на мисли“.

  Думата беше дадена на главния обвинител в „народния съд“ Георги Петров. Той сподели с болшевишката върхушка:

  Трябва да има известна градация в присъдите. Не трябва всички подсъдими да бъдат поставени на една плоскост, понеже вината им е различна. Някои даже може би нямат вина.

  Следваха факти, данни, аргументи. Никола Гаврилов, народен обвинител, допълни доклада на „старшия“.

  Комунистът, министър на правосъдието, Минчо Нейчев загуби търпение. Той прекъсна „прокурорите“ с упреци:

  Другарите народни обвинители постъпват съвършено неправилно. Търси се най-тежкото престъпление и се започва оттам градация надолу. Със смърт искат да се накажат само най-виновните, а за по-малко виновните (в сравнение с тях) предвиждат по-малки наказания.

  Не се търси дали е извършено достатъчно престъпление, заслужаващо само по себе си смъртно наказание, а се гледа има ли други, извършили по-тежки престъпления.

  Георги Чанков, член на Политбюро и секретар на ЦК на БРП (к), се оказа още по-възмутен от чутото:

  Линията на нашите обвинители не е линия на хора, които са политически заинтересовани за нанасянето на удар на тази камарила, а като на хора, които стоят настрана от цялата борба на народа и сега мерят кой колко е виновен и пр. Не се чувстват нашите народни обвинители като хора на нашето движение, които търсят и най-малкото, което ще докаже виновността на тия бандити.

  А първият в партийната йерархия сред присъстващите – членът на Политбюро и първи секретар на ЦК на БРП (к) Трайчо Костов, счете за свое право да произнесе присъдите над подсъдимите и без да е включен в състав на „Народния съд“:

  С линията на другарите обвинители по никакъв начин не можем да се съгласим.
  Предлагам: за регентите – смърт и за тримата.

  Дегенератството на Кирил не е смекчаващо вината обстоятелство.

  За съветниците – Севов и другите четирима, да се осъдят на най-тежкото наказание.

  Става въпрос за останалите 5 души: те могат да не бъдат наказани на смърт, но трябва да бъдат тежко наказани.

  За първия кабинет на Филов (управлявал от 15 февруари 1940 г. до 11 април 1942 г. – б. а.) въпросът е ясен – смърт.

  За втория кабинет Филов (управлявал от 11 април 1942 г. до 14 септември 1943 г. – б. а.) – също.
  За кабинета Божилов (управлявал от 14 септември 1943 г. до 1 юни 1944 г. – б. а.): Решаващо е Постановление № 30, с което войската се натоварва с изтреблението на партизаните.

  Също смърт за всички, които са го подписали.

  Кабинет Багрянов (управлявал от 1 юни 1944 г. до 2 септември 1944 г. – б. а.) – по никакъв начин оценката на Гаврилов не е правилна. Багряновата политика не е политика на два стола, той не е служил едновременно на царя и на народа. Той е служил на царя, а е заблуждавал народа. За Багрянов, Сталийски, генерал Русев, Станишев, Драганов – смърт. За Колчев и Арнаудов – до живот; за останалите – Руси Русев, Дим. Савов и Хр. Василев – по-малко.
  Кабинет Муравиев (управлявал от 2 до 9 септември 1944 г. – б. а.): Никой от него не може да бъде оправдан. Въпросът е как да се осъдят. Конст. Муравиев и Вергил Димов – най-тежко, но не на смърт.
  Никой от депутатите (освен умрелите преди 1941 г.) не следва да бъде оправдан. Да се представи списък за присъдите на депутатите, който да бъде съгласуван с нас. Обвинителните речи по първия процес да започнат в сряда-четвъртък, а по втория – от петък-събота (към 25 януари).

  „Народните обвинители“ и колегите им се вслушаха в повелята на червената партия и се постараха до дума да я осъществят. Чрез телеграма, изпратена до съветската столица, висшият комунистически функционер Вълко Червенков успокои зажаднелия за българска кръв Димитров, изискващ от подчинените си комунисти да увеличат броя на смъртните наказания:

  Присъдата ще бъде изпълнена в четвъртък, 1 февруари. В по-рано взетото решение внесохме корекция в смисъл увеличаване на смъртните присъди. От броя на съветниците на доживотен затвор оставяме само двама – Балан и Морфов. От кабинета на Багрянов към броя на осъдените на смърт добавихме Колчев. От състава на депутатите предлагаме да се осъдят на смърт до 70%.

  Червенков не излъга вожда си. Броят на осъдените на смърт народни представители бе четири и половина пъти повишен. Поисканите от обвинителя на Втория върховен състав 15 смъртни присъди достигнаха цифрата шестдесет и седем [9]!

  И така:

  На 1 февруари 1945 година, след четиринадесетдневна напрегната работа, в 16 часа, Първият върховен състав на Народния съд (започнал заседанията си на 20 декември 1944 г. – б. а.) проведе кратко заседание, само 30-минутно, на което беше прочетена присъдата.

  На същия ден и Вторият върховен състав – започнал заседанията си също на 20 декември 1944 година, обяви становището си.

  Общо бяха издадени над 100 смъртни присъди.

  Осъдените – по политическа поръчка, с общ обвинителен акт и без доказателства за вина, на най-тежкото наказание – отнемане на живота, се отделиха още в съдебната зала от другарите си, получили по-леки присъди. Милиционери започнаха да връзват ръцете им откъм гърба.

  Някои от тях, приготвили тайно листчета с прощални думи за семействата си, успяха да ги пъхнат в ръцете на надживяващите ги съратници. Други можаха само да прошепнат в ушите им молбата да прегърнат близките им.

  …

  В дългия списък на наказаните със смърт народни представители чу името си петдесет и три годишен мъж с подчертано интелигентно лице и осанка, излъчваща достойнство.

  Той се наведе към стоящия пред него колега и с тих глас му рече:

  Но искам да ти кажа: не зная кои са по-щастливи, ние ли, които отиваме на смърт, или вие, които оставате живи. Аз мисля, че вие има още много да патите.

  След тези думи човекът се отдалечи, накуцвайки, от осъдените да гният по затвори българи и се отправи към пейката, определена за поелите към смъртта.

  Този мъдър мъж бе не друг, а видният политик и общественик, героят от трите войни в началото на века – два пъти раняван в битки и останал инвалид, кавалерът на „Свети Александър с мечове“, на два ордена „За храброст“ и на близо двадесет медала за граждански заслуги Тодор Кожухаров.

  Бил на два пъти министър през 1935 г. и 1936 г., а от 1935 г. депутат в четири народни събрания, Кожухаров бе известен в цяла България с псевдонимите си Щабскапитан Копейкин и Федя Чорни.

  Той бе публицист с блестящо перо и остър ум, вещ издател, талантлив фейлетонист и ненадминат с разказите си военен писател. Цели две десетилетия оглавяваше като директор авторитетния в. „Слово“ – ежедневник за политика, стопанство и културен живот.

  Страж на конституционните права на българските граждани, Тодор Кожухаров беше участвал енергично в спасяването на българските евреи от смърт. Прочул се бе с демократичните си убеждения.

  Със силната си обич към отечеството и с ангажимента си към неговия просперитет. Но тази богато надарена личност имаше смъртен грях в очите на комунистите – Кожухаров бе враг на болшевишкия терор и на въоръжената нелегална борба за власт.

  Идеалът му бе свободна и независима България.

  Силният патриотизъм на Щабскапитан Копейкин му попречи да напусне страната преди преврата на червените. Той остана в родината си с ясното съзнание, че вероятно ще бъде убит. Затова написа: Мои деца, преди пет минути взех съдбоносно решение, с което се осъдих на смърт, а вас на много страшни изпитания… за което ви моля от сърце да ми простите… Бе ми предложено да вляза в състава на задграничното правителство на Александър Цанков, да стана емигрант… но аз не мога да стана спикер на радио „Донау“ и да лая срещу моя народ и страна.

  Пред лицеto на смъртта Тодор Кожухаров извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България“.

  Отново каза жестоката истина…

  …

  …

  Вдовиците и сираците на екзекутираните личности от „Народния съд“ бяха лишени от имущество и принудени да прекарат живота си като мъченици без елементарни граждански права. Немалко от тях бяха изхвърлени от домовете им и въдворени без средства, храна и възможност за намиране на работа в слабо заселените североизточни краища на България още преди произнасяне на присъдите – през мразовития месец декември на 1944 година.

  Радка Груева – дъщеря на Павел Груев, осъден от Първия върховен състав на смърт – с мъка си спомня шестдесет и три години след разстрела на баща си:

  Никога не съм мислила, че някой може да посегне на живота на баща ми. Та той беше не само абсолютно почтен човек, но не беше и политик, а началник на Царската канцелария. Освен при цар Борис III, той беше служил и при цар Фердинанд, и при регентите на цар Симеон II.

  Не можех да си представя, че някой може да го обвини в каквото и да е престъпление спрямо държавата. За татко най-святото беше България. Той слагаше България и дълга си към царя преди жена си, преди децата си. Никога не изричаше лоша дума за някой човек. Да изневериш на родината си, за него бе най-долното, най-грозното.

  За баща ми ценностите в живота не се оценяваха с пари. Той казваше: „Онова, което може да се купи, не е ценно. Най-важното е човек да е почтен. Да обича родината си. Да изпълнява гражданския си дълг“. И ние – братята ми (Симеон Груев и писателят Стефан Груев – б. а.) и аз – бяхме свикнали непрекъснато да чуваме от него, че преди всичко трябва да бъдем добри граждани.

  След екзекуцията на баща ми научихме от защитника му (видния юрист академик Йосиф Фаденхехт – б. а.), че първата присъда срещу него е била оправдателна. И че след нея от Москва е дошла заповед, диктувана от Сталин чрез Георги Димитров – да се осъдят на смърт повече хора. Всъщност да се осъдят повече бройки, което е още по-грозно. Не имена, а бройки!

  След арестуването на баща ми имахме едно-единствено свиждане с него в затвора през декември 1944 г., на връх двадесетия ми рожден ден. Жесток спомен. Бяхме мама, брат ми Симеон и аз. Леля ми – сестра на баща ми, не я пуснаха да дойде с нас. Видяхме как по коридора влачеха татко. Наредиха затворниците един до друг.

  Някои от тях не можехме да разпознаем – пребити бяха от бой. Нямаше как да стиснем ръцете на близките си през решетките. Викахме им от разстояние. Всички едновременно. Запомних последните думи на баща ми, преди да го отведат:

  „Прощавайте, че ще стана причина и вие да страдате, но не съм могъл никога да постъпвам по друг начин“.

  По-късно от бащата на Стефан Савов научихме, че всички задържани много са се тревожили за съдбата на семействата си. Знаели са практиката на Сталин – никаква милост към близките.

  Само седмица след това – отново по заповед на Съветския съюз – майка ми и аз бяхме натикани в конски вагони заедно със семействата на мъжете, съдени от „Народния съд“.

  Посред ледената зима пътувахме в неизвестна посока. Мислехме, че ни изпращат в Сибир, но ни разтовариха сред скованата в студ Добруджа на ръба на малко усамотено селце.

  Оцеляхме само защото бяхме оптимисти и защото вярвахме, че новите управници нямаха никаква причина да убият нашите съпрузи и бащи.

  Оказа се, че сме се лъгали. През април 1945 г. дойдоха комунистически милиционери. Извикаха ни по имена. Мама и аз бяхме едни от първите. Не знаехме съдбата на татко. Обърнаха се към майка ми и й казаха: „Ти си вдовица“. Не можах да се въздържа и изкрещях: „Убийци!“. Разбира се, наказаха ме с мъчения, но физическата болка няма значение пред другата.

  Така съобщаваха на всички кой е убит и кой не е.

  …

  Груповата екзекуция на регентите, царските съветници, министрите и народните представители постави само началото. Следваха сто тридесет и пет процеса на „народните съдилища“ из цялата страна срещу близо 11 000 подсъдими. Те приключиха престъпната си дейност, както им бе наредила БРП (к) – през април 1945 година.

  Псевдосъдилищата издадоха общо 2730 смъртни присъди без право на обжалване. Екзекуциите бяха незабавно изпълнени с изключителен садизъм. Без граждански и съдебен контрол. Без присъствие на свещеник. И без право на сбогом със семействата на обречените на унищожение личности.

  Същите „съдилища“ осъдиха на доживотен строг тъмничен затвор 1305 граждани и наказаха с отнемане на свободата от 1 до 20 години 5571 души.

  Мнозина от наказаните със затвор българи бяха умъртвени по време на излежаване на присъдите си чрез удушаване, изтезания или побой.

  Чужденецът Волфганг Бретхолц правилно е схванал „историческата мисия“ на антинародния съд, който той окачествява като „ужасно и невъобразимо клане“:

  Целта му бе във всяко село и градче да се унищожи и последният човек, който някой ден би заел мястото на предшествениците си и би продължил борбата им срещу тиранията.

  Но преди да бъде унищожен „и последният човек“ в страната, несъгласен с комунизма, необходимо бе да се нанесе съкрушителен удар на националната войска.

  До ноември 1944 г. бяха арестувани, измъчвани и разследвани от „Народния съд“ 17 генерали, 45 полковници, 45 подполковници, 38 майори, 123 капитани, 204 поручици, 234 подпоручици и 40 офицерски кандидати. От тях 279 висши офицери, белязани като „военнопрестъпници“, бяха предадени на Четвъртия му върховен състав.

  Фактът, че армията на Царство България не бе участвала в сражения на фронтовете на Втората световна война и не беше нападала чужда държава, не смущаваше псевдосъдиите. Както и в останалите процеси, те невъзмутимо съдеха и живи, и умрели като военнопрестъпници.

  Резултатът от поредния съдебен фарс бе зашеметяващ със суровостта си. Наред с десетките тежки присъди, бяха произнесени и 47 смъртни наказания. Ако към тази цифра се прибавят и убитите без съд и присъда в първите седмици след 9 септември 148 военни, то общият брой на унищожените кадрови офицери от българската армия възлиза на 195 души.

  Впрочем това беше само първият – далеч не последен, удар срещу българското воинство, по-голямата част от което бе рискувало живота си във войните за национално обединение.

  Не вражеска военна сила, а сънародници комунисти отнеха живота на повече души от командния състав на националната армия, отколкото бяха събратята им по ранг, оставили костите си по бойните полета на трите войни, водени от Третото българско царство.

  …

  Шестият върховен състав на „Народния съд“ също може да послужи като пример за жестокост и произвол. На него бяха привлечени като обвиняеми 104 издатели, юристи, редактори, уредници, публицисти, писатели, учени, журналисти и художници.

  Обвиненията срещу тях бяха скалъпени и скандални: въвличане на България във Втората световна война, пропагандиране на великобългарски шовинизъм, проповядване на фашистка идеология, подпомагане на германската политика.
  Шестнадесет личности – сред които неколцина убити по време на „стихийната чистка“, бяха осъдени на смърт, 12 – на доживотен затвор, 69 – на строг тъмничен затвор от 1 до 15 години. И то единствено заради убежденията им – умъртвените и репресираните люде бяха родолюбци и противници на болшевишкия терор. С влиянието си сред народа те представляваха сериозна заплаха за червената диктаторска власт. Затова и творбите им бяха иззети от библиотеките, унищожени и забранени.

  Някои българи ги изгориха от страх от властниците и в собствените си домове.

  Хвърлените от антинародния съд в затвор интелектуалци и учени бяха все хора с име и авторитет: издателят и редактор на в. „Утро“ Стефан Танев, редакторът на в. „Зора“ Матей Бончев – Бръшляна, любимите писатели на няколко поколения българи Фани Попова-Мутафора и Змей Горянин, художникът-карикатурист Александър Божинов, колегата му по професия Александър Добринов, юристите професор Любен Диков, професор Георги П. Генов, професор д-р Любомир Владикин, юристът и публицист Енчо Матеев, биологът професор д-р Стефан Консулов, юристът общественик Светослав Нелчинов…
  …

  Последният главен челник на Българския младежки съюз „Отец Паисий“ Светослав Нелчинов получи най-леката присъда от Шестия върховен състав на Народния съд – строг тъмничен затвор за една година. Друг е въпросът, че животът в комунистическа България на родения през 1914 г. във Видинско високоерудиран юрист и публицист бе опропастен. Както щеше да се изрази самият той през 1999 година: „Останах в сянката на 20 век“.

  Тъжната констатация на виделия края на червената диктатура Нелчинов не е преувеличена. Той излиза от затвора на тридесет и една години с отнети граждански и адвокатски права. За цели 18 години е изселен извън София. Остава без жилище. Животът му преминава в трудности и безправие. Семейството му е обречено на дискриминация и несгоди.

  Син на изтъкнат българин от Охрид, принуден да се пресели с фамилията си в свободната част на отечеството, Светослав от малък е възпитаван в идеалите на Възраждането. Оттам идва и силната му любов към родината, която още като ученик го подтиква да стане един от основателите на Българския младежки съюз „Отец Паисий“.

  Какво всъщност представлява тази организация, обявена от комунистите за фашистка, и в какво се състои дейността й?

  Младежкият съюз към Всебългарския съюз „Отец Паисий“ е създаден в началото на 1932 г. от група ентусиазирани млади патриоти. Той е просветна организация с националистически характер и с идея да обедини духовно българите, независимо в пределите на коя държава се намират. Оглавявана е от челници и главен челник, тъй като учредителите й са против водаческия принцип, за който смятат, че противоречи на традициите на демократично настроения народ. Лозунгът на съюза е: „Чрез българщината за България“.

  В устава му е записано: „Българският младежки съюз „Отец Паисий“ съществува и работи в името на възмогването, благоденствието и величието на България“. Членовете му – около 10 000 души, са млади интелигенти, принадлежащи към различни политически течения. Сред тях има либерали, земеделци, социалисти, безпартийни. Но с връстниците си комунисти паисиевците са в постоянен конфликт поради непримирими идеологически и тактически различия.

  Дейността на Българския младежки съюз „Отец Паисий“ не се изразява в борба за власт чрез нелегални и насилствени акции, ръководена от чужда държава. Тя се състои в мирни протести срещу Ньойския договор, усилия за гарантиране на независимостта на родината, трудова и просветна дейност в селата, поддържане на връзки с работничеството, инициативи за подобряване на положението на българите, принудени да живеят в границите на съседни балкански страни, издаване на брошури и демографски карти.

  Следите от тези благородни деятелности сякаш бяха изписани на лицето на Светослав Нелчинов. На осемдесет и четири годишна възраст той изглеждаше поне с двадесет години по-млад. Запазил бе стройната си фигура и пламъка на доброта и светли добродетели в очите си. Ненавиждаше комунистите, унищожили цвета на нацията и довели България до печалната комунистическа и посткомунистическа реалност. Но както е характерно за издигнатите и силни духом люде, у Нелчинов не се забелязваше и следа от злоба или жажда за мъст. На многобройните беди в живота си той гледаше с тъга, но се опитваше да открие в тях и нещо положително. Не бе забравил хората, които му бяха помагали в годините на преследвания и изселничество, нито бе загубил чувството си за хумор.

  Останал по време на масовия комунистически терор жив благодарение на щастлива случайност, Нелчинов бе извор на интересни спомени и факти от миналото. Той помнеше и хубавото, и лошото:

  За председател на Шестия върховен състав, който трябваше да ни съди, бе назначен д-р Любен Дюкмеджиев. Той беше комунист и един от най-добрите адвокати в страната. Като студенти и стажанти по право отивахме да слушаме негови пледоарии.

  На 5 март, когато трябваше да започне процесът, той не се яви в Съдебната палата и нас ни върнаха обратно в затвора. Още следобед на същия ден разбрахме причината – Дюкмеджиев подал оставката си, защото преди да почне съдебното заседание го повикали в Централния комитет на комунистическата партия и му дали предварителни писмени указания как да протече процесът и на кого какво наказание да присъди. Юристът заявил на ръководството на партията си, че правната му съвест не му позволява да се поддаде на подобен натиск и че той подписва само присъди, мотивите за които и след сто години не могат да бъдат оспорени.

  Д-р Дюкмеджиев бе предвидил бъдещето – поради липса на доказателства за вина през 1996 г. присъдите ни бяха отменени.

  Заради доблестната си постъпка обаче Любен Дюкмеджиев, който беше комунистически депутат в няколко народни събрания на Царството, остана до края на дните си адвокат. Не му дадоха никакъв партиен или държавен пост в комунистическа България.

  На 12 март бяхме отново въведени в същата зала на Съдебната палата, където този път в 9 часа сутринта се яви съставът на съда с нов председател на име Димитър Димитров – безлична личност, съдия от кариерата. Все пак той беше юрист, докато останалите членове на състава бяха подбрани от новите управници поради политически съображения. Те бяха: писателят Димитър Полянов, майорът-партизанин Веселин Андреев, театралът Георги Костов, журналистът Славчо Васев, Бернард Мунтян и Димитър Георгиев. Народните обвинители в нашия процес – срещу дейците на идеологическия фронт, бяха също близки до властта: Никола Ланков, Никола Бронзов, Стефан Величков, Богомил Тодоров и Калин Цаков.

  Въпросите към подсъдимите се задаваха предимно от обвинителите. Мен ме разпита и обвинява Богомил Тодоров, който слабо познаваше живота на младежката организация „Отец Паисий“. По време на разпита ми не се установи нищо, което да ме уличи в престъпление. Заявих, че не се признавам за виновен.

  Видният професор по наказателно право Никола Долапчиев като свидетел на обвинението отказа да отговаря на въпроси, зададени му от мен като обвиняем. И то въпреки че добре ме познаваше и че синът му – още ученик, беше член на съюза ни. Съпругата му също бе ангажирана с „Отец Паисий“. Тя развиваше полезна дейност в Дамския комитет на организацията с почетна председателка г-жа Екатерина Каравелова. Постъпката на д-р Долапчиев ме изненада и огорчи. Едва по-късно разбрах на какво се е дължала – през 1947 г. професорът бе назначен за пълномощен министър в Лондон. Явно по време на „Народния съд“ се е пазил да не раздразни властите с погрешна стъпка. Друг е въпросът, че впоследствие се обяви за политически емигрант. Но след като се измъкна на Запад.

  Писателят и учител по физика Георги Томалевски зае в съда коренно различна позиция. С тон, нетърпящ възражение, той заяви на т. нар. народни обвинители, че оглавяваната от мен организация не е фашистка, а родолюбива и просветна. И че аз не съм никакъв „ретроград“, както те ме представят, а родолюбец и възторжен идеалист, който трябва да служи за пример на връстниците си. Пламенната му защита беше най-солидната ми подкрепа по време на процеса. Главно благодарение на Томалевски получих едногодишна присъда, а не петнадесетгодишна, както искаше обвинителят ми.

  Писателят земеделец Трифон Кунев, който след преврата на 9 септември стана председател на Съюза на българските писатели и директор на Народния театър, има доблестта да свидетелства пред съда положително за всички ни. Не случайно още през пролетта на 1945 г. той загуби и двата си поста и не след дълго попадна в затвора.

  Най-голямото ми разочарование дойде от Николай Райнов, когото боготворях като писател, художник, изследовател и учен. Видях го за първи път, когато той, жълт-зелен, се появи в съда като свидетел на обвинението. Не каза нищо добро за нито един от подсъдимите. Отрече поетичния талант на известния детски писател Йордан Стубел. Обвини Фани Попова-Мутафова, че превръща разказите му в романи, твърдейки че тя изобщо не е писателка. За съдените в процеса карикатуристи заяви, че не са никакви художници и че карикатурата не е изкуство.

  Силно впечатление направиха лаконичните показания на друг свидетел на обвинението – художника писател Илия Бешков. Разпитът му водеше Никола Ланков. На повечето от въпросите Бешков отвръщаше с мълчане.

  Ядосан, Ланков го запита: „Господин Бешков, като родоначалник на българската карикатура, какво ще кажете за подсъдимите карикатуристи?“.

  На този въпрос Илия Бешков отговори: „Родоначалникът на българската карикатура е подсъдимият Александър Божинов“.

  И не опетни съвестта си с лоша дума нито за него, нито за талантливия му колега Александър Добринов.

  …

  Масово бе изтреблението от т. нар. Народен съд на българи не-комунисти в провинцията. На много места с пълна сила важеше правилото „и последният човек“. В село Новоселци на смърт бяха осъдени 157 души, в Горна Оряховица – 121, в Ямбол – 90, в Омуртаг – 81, във Враца – 79, в Ловеч – 63, в Дупница – 49, във Видин – 46, в Севлиево – 41, в Габрово – 37, в Неврокоп – 26.
  Ужасяват с броя си издадените смъртни присъди в отделните области на страната: Софийска – 635, Плевенска – 490, Пловдивска – 328, Бургаска – 322, Варненска – 302, Врачанска – 277.

  А (с малки изключения) изумяват „провиненията“ на екзекутираните личности.
  Може само да се гадае защо всъщност е осъден на смърт и разстрелян на 23 март 1945 г. край Врачанския затвор капитан Георги Радков – земеделец, за една година околийски управител на град Оряхово, герой от морския бой през декември 1916 година, спасил от разрушение град Балчик. Тогава двадесет и седем годишният капитан оглавява артилерийска батарея от 37 души, прогонила навътре в морето три бойни кораба на Руския черноморски флот, превъзхождащи с огнената си мощ сто пъти тази на защитаващата земята си българска батарея. Неравната битка се смята за една от най-героичните по време на Първата световна война, когато Царство България е принудено да се бие в Добруджа и по черноморското си крайбрежие с връхлитащите срещу него военни сили на Руската империя. И да ги победи и спре при опита им да завладеят части от страната.

  Официалното обвинение на Четвъртия състав на Народния съд на Врачанска област – град Оряхово, срещу капитан Георги Радков е, че като околийски управител е провеждал правителствената политика. Съдът не взима под внимание факта, че в района, за който той отговаря, никой не е нито преследван, нито арестуван по нареждане на осъдения на смърт военен герой.
  …
  Професор Никола Долапчиев като емигрант свидетелства в полза на истината. В издадената след смъртта му в чужбина книга „България – създаването на сателит. Анализ на историческите събития 1944 – 1953“ той разкрива някои съществени факти:

  За да подготвят атмосферата за „народните съдилища“, комунистите използваха тълпи от хулигани, цигани и обикновени криминални престъпници, освободени за целта. Даваха им указания по кои улици да се движат, караха ги да повтарят монотонно проклятието: „Смърт – смърт – смърт!“. Обвиняемите бяха прекарвани във вериги по улиците, докато добре дресирани фанатизирани комунисти крещяха: „Предатели!“, „Врагове на народа!, „Чудовища!“. Наети за целта групи от „черни вдовици“ бяха изпращани по улиците, за да повтарят без почивка: „Смърт – смърт – смърт!“.

  Те маршируваха пред залите на съда по време на процесите и надаваха писъка: „Смърт!“. След това обвиняемите бяха изваждани навън и излагани на проклятия, ругатни, подигравки, заплювания в лицата, бой и други изяви на грозно държане. Радиото час по час ревеше: „Смърт!“. Специален вестник, наречен „Народният съд“, бе издаван с отвратителни, подстрекаващи омраза снимки от всякакъв характер и със статии, призоваващи към мъст.

  Българските граждани бяха възмутени и слисани пред тези срамни демонстрации, които бяха твърде неприлични и чужди на българския характер.
  Не трябва да се вярва – подчертава Р. Х. Маркхам, – че този метод на раздаване на правосъдие е особеност само на комунистите от Балканския полуостров или че той се дължи на „диви“ балкански традиции. Той произтича от Москва на Ленин.

  Констатацията на видния юрист във връзка с отношението на българите към „Народния съд“ е потвърдена от Волфганг Бретхолц. В книгата си германецът е записал: Сред българския народ извършеното в негово име клане предизвика огромен ужас.
  …
  Според броя и тежестта на присъдите, издадени от „Народния съд“, седем милионна България – неучаствала във военни действия и спасила от лагерите на смъртта на Адолф Хитлер евреите – български граждани, има преди края на Втората световна война стотици пъти повече военнопрестъпници, отколкото нацистка Германия.

  Аритметиката е проста.

  Основният процес на Международния военен трибунал в Нюрнберг започва работа през август 1945 година, ще рече три месеца след края на войната в Европа. Той призовава като обвиняеми 24 германски военнопрестъпници. На подсъдимата скамейка сядат 22. Международният съд заседава единадесет месеца – от ноември 1945 г. до октомври 1946 година. Той оправдава трима от подсъдимите. След доказани вини срещу мира и човечеството трибуналът осъжда 12 души на смърт, 3 – на доживотен затвор, а останалите – на по двадесет, петнадесет и десет години. Получилите присъди имат право на обжалване. Екзекуциите не се изпълняват веднага, а шестнадесет дена след произнасяне на наказанията. Макар че в случая става дума за Гьоринг, Рибентроп, Розенберг, Калтенбрунер, Борман…

  Показателно е и сравнението с Унгария – последната европейска държава, която остава да воюва на страната на хитлеристка Германия. А това й струва: безсмислени човешки жертви, унищожаване на еврейското й малцинство, разрушения и загуба на Трансилвания. За всички тези престъпления унгарските извънредни съдилища издават 476 смъртни присъди, от които са изпълнени сто осемдесет и девет.
  Според друг източник след края на Втората световна война във Франция са екзекутирани 791 души; в Германия – 486 души; в Италия – 50; в Нидерландия – 40; в Австрия – 30; в Норвегия – 25 .
  Позорен е фактът, че Трибуналът в Далечния изток осъжда на смърт и екзекутира 7 членове от старото държавно ръководство на многомилионна воювала Япония, а „Народният съд“ в България – сто и петдесет.

  …

  За Българската комунистическа партия – под каквото и име тя да присъства в историята – съпоставките и сравненията нямаха и нямат никакво значение. Светкавичната бързина, с която „Народният съд“, наречен днес „българската гилотина“, съдеше и екзекутираше, беше и остана вечната й гордост.
  През 1988 година, в разгара на Горбачовата гласност, изобличаваща някои от престъпленията на съветския режим, Борис Илиев – председател на Дванадесетия върховен състав (за съдене на членове на организациите „Бранник“, „Български национални легиони“, профсъюзи и други – б. а.) на съда гилотина, със задоволство си припомня:

  Веднага (17 март 1945 г. – б. а.) започнах работа по огромния следствен материал и по подготовката на процеса, който насрочих за 26 март 1945 година.
  …
  Според обвинителния акт, като подсъдими бяха привлечени 176 души, а за свидетели посочени 138 души.
  …
  Въпреки огромната работа на съда – да изслуша обясненията на явилите се подсъдими и да събере сведения за отсъстващите, да разпита 138 души свидетели – поради вещото и делово водене на заседанията, съдът приключи окончателно на 28 април 1945 година.
  …
  От всичко 176 подсъдими са напълно оправдани 66 души, а останалите 110 подсъдими, осъдени както следва: на смърт – 20 души, на доживотен затвор – 6 души, на 15 години затвор – 15 души, на 10 години затвор – 3 души, на 12 години затвор – 1 човек, на 8 години затвор – 1 човек, а останалите 64 подсъдими на различни срокове затвор от 1 до 5 години .

  Един от най-срамните документи в новата история на България е отчетът, който главният народен обвинител Георги Петров дава на Централния комитет на Българската работническа партия (комунисти) на 3 юли 1945 година:

  Вярно е, че смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволително, но нека да надникнем в съдържанието на тези 2873 смъртни присъди и да избегнем повърхностното обсъждане на тези данни.

  И наистина, кои лица разстреляхме?

  Ами това са:

  тримата регенти, между които един княз от Сакскобургготската династия, която е донесла толкова злини на Родината и народа ни;
  поставихме на подсъдимата скамейка духа на „О боже почиващия Цар Борис III“, за да го развенчаем като „народен цар“ и за да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ;
  разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, между които трима министър-председатели;
  разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила;
  67 души народни представители от фашисткото ХХV общо народно събрание.
  Но само това ли?
  Не, ний разстреляхме тоже целия висши военен съвет,
  целия генерален щаб – около 47 души генерали, полковници и др.
  … разстреляхме целия апарат на кървавата фашистка полиция,
  всички директори на полицията,
  всички Областни и Околийски полицейски началници,
  коменданти и Околийски управители,
  всички групови полицейски началници
  и цялата политическа полиция в страната, с малки изключения,
  разстреляхме всички малки и големи офицери, които не можаха да се укрият на фронта,
  и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и пр., и пр.
  Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна.
  Прочие, примерът, който даде нашият Народен съд, остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ.
  Безспорно този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело.

  И за да убеди началството си, че поставената му задача е изпълнена „достойно“, Георги Петров сравнява:

  Става вече ясно, че и в международен мащаб нашият Народен съд ще остане ненадминат…
  И наистина, вече месеци, близо година откак в Румъния бе смъкната фашистката власт, а Народният съд там остава само на книга – резултати никакви!
  В Унгария – така изстрадала и разорена от агресията на кървавия фашизъм, Народният съд там издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.
  Във Франция бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира като една гавра над революционния френски народ.
  В Германия – главната централа на кървавия фашизъм и хитлеризъм, се вече приготовлява от Съюзниците не един истински международен съд, а по-скоро един възмутителен фарс…
  В Италия – всеопрощението на Съюзниците отдавна са покрили чудовищните престъпления на фашистките престъпници.
  Пък нека не се боим да се спрем и на братска Югославия. Вече от дълги месеци заседава там Народният съд, а резултатите са почти незабележителни.
  И така, акцията на Народния съд наред върви извънредно вяло и в никакъв случай не обещава резултатите от нашия Народен съд .

  Главният обвинител не се сеща да се похвали с друго едно впечатляващо „постижение“. А именно, че „народните съдилища“ извършиха непознато в световното правораздаване кощунство. Те осъдиха на смърт няколкостотин българи, убити без присъди след 9 септември 1944 година. В Наредбата-закон на комунистите като нещо безобидно и в реда на нещата бе вписано:

  Смъртта на лице, извършило деяние по този закон, настъпила преди или след възбуждане на обвинението срещу него, не пречи да се започне или привърши преследването и да се издаде присъда съгласно предшестващата алинея .

  Чрез този юридически абсурд беше „узаконено“ умъртвяването чрез криминално насилие на Данаил Крапчев, Райко Алексиев, Йордан Бадев, генерал-лейтенант Христо Луков, генерал-лейтенант Никола Христов, генерал-лейтенант Асен Каров и стотици други видни българи, които – макар и мъртви, бяха осъдени от „Народния съд“. Така червените управници получиха възможност да заграбят за собствени нужди движимото и недвижимото имущество и на убитите без съд, като оставят законните им наследници без стотинка на улицата.
  Според Наредбата-закон от 30 април 1945 г. за привеждане в изпълнение на конфискациите, постановени от Народния съд, семействата на осъдените имаха право да задържат за себе си единствено легло с постелка и завивка за всеки член на домакинството, печка за готвене, маса.
  Друг е въпросът къде щяха да поставят тези най-необходими им вещи, след като жилищата им бяха отнети, заедно с личните библиотеки, картините, радиоапаратите, бижутата, ръкописите, албумите, архивите… Ще рече, всичко, което бяха притежавали осъдените – с изключение на споменатите няколко мебели, по „законен“ път ставаше собственост на ръководните кадри на комунистическата партия и на милиционерските началници.
  В статията си „Народният съд – параван за политическа чистка и терор“ политикът, народен представител, общественик, учен и публицист Лъчезар Тошев съобщава:

  Жилищата на осъдените, които са конфискувани, се предоставят на лица като: министъра на правосъдието Минчо Нейков, Петко Кунин, Руси Христозов, Мирчо Спасов, Тома Трайков, Георги Стаменов, Найден Младенов, Стою Неделчев-Чочоолу и дори на главния народен обвинител Георги Петров, който получава жилището на подп. Илия Йончев, за чиято смъртна присъда е пледирал.

  …

  Стоян Райчевски – общественик, политик, историк, писател и публицист, разяснява как „Народният съд“ нарушава грубо текстове от т. нар. „светиня“ за българския народ – Търновската конституция, и основни принципи на правораздаването:

  … – член 73 на конституцията категорично забранява създаването на извънредни съдилища по никакъв повод и по никакво наименование. Всякакъв вид престъпления се разглеждат от общи граждански или военни съдилища;
  – Министерският съвет по конституция няма право да създава подобен съд или трибунал със специален статут;
  – министрите съобразно Конституцията могат да бъдат съдени само от особен Държавен съд по решение на Народното събрание;
  – народните представители по Конституция имат право да изказват свободно своето мнение и да гласуват по свое убеждение и съвест, без да им се търси отговорност за това;
  – Наредбата-закон нарушава и членове 67 и 75 от Конституцията, според които „правата на собственост са неприкосновени“ и конфискуването на имот се забранява;
  – Наредбата-закон противоречи и на действащия Наказателен кодекс, който не допуска прилагане на закони с обратна сила;
  – „народните обвинители“ в нарушение на действащите закони са били назначавани от Министерския съвет, т. е. от изпълнителната власт;
  – обвинените са предварително обречени, защото са съдени с презумпцията за виновност;
  – присъдите са окончателни и не подлежат на обжалване, а смъртните присъди се изпълняват веднага;
  – издават се присъди за вече убити или умрели от инквизициите при следствието.

  …

  Георги Димитров не се интересува от някакви си конституции и наказателни кодекси. Той стои над тези подробности. Закон за него е волята на Йосиф Сталин. А цел – унищожаване до корен на „народните врагове“, т. е. на противниците на комунистическия режим в България.
  Вождът на червените без умора продължава да командва на руски съпартийците си от Москва. На 19 април 1945 г. в радиограма той заповядва на Трайчо Костов поредни репресии спрямо близките на осъдените от „Народния съд“: Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителни работи. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля .

  Преданите му слуги в България изпълняват: по данни на Дирекцията на Народната милиция до юли 1945 г. 4325 семейства на екзекутирани или осъдени на затвор личности – 11 875 жени и деца , заедно със стотици общественици, дипломати, военни, духовници, юристи, журналисти, лекари, писатели, учени, издатели, търговци, професори, фабриканти и притежатели на селскостопанска земя, избегнали като по чудо гнева на комунистическата Темида – наречена безсрамно „Народен съд“ – попаднаха в концентрационни лагери или бяха изселени от местожителствата си.

  По същото време немалко високообразовани български граждани бяха принудени да останат в чужбина, където ги завари превратът на комунистите. Други пък, които след трагичния за страната 9 септември 1944 г. не желаеха да живеят под комунистически гнет, намериха смъртта си на гръцката или турската граница. Не бяха много щастливците, успели да достигнат Запада в принудително изгнаничество.

  България масово губеше преданите си и изтъкнати чеда. Народът й биваше обезглавен.

  .

• World Review: Борбата с корупцията в Румъния

  Материал на World Review

  .

  Малко страни могат се похвалят с осъждането за корупция на над 1250 високопоставени държавни служители, сред които един премиер, пет министри, шестнадесет депутата и пет сенатора. Конфискувани са активи на стойност почти половин милиард евро (493,46 милиона евро). Националната антикорупционна дирекция (DNA/НАД, агенцията, която отговаря за борбата с корупцията) разтърси статуквото в страна, пълна с обществени злоупотреби и безстопанственост. Само за 2015 г. НАД е регистрирала и доказала случаи за дадени подкупи на стойност около 431 млн. евро. Тази сума може да се сравни с бюджета, предвиден за европейската програма за съфинансиране на транспортната инфраструктура на Румъния за периода 2016 – 2018 г. Нещо повече, успехът на делата, заведени от НДА, достига 92,27%, а на румънската държава трябва да се възстановят близо 200 млн. евро.

  Стремежът на НАД е да се изпрати силен сигнал до румънското общество и преди всичко до политическата класа и корумпирани магистрати. Ясно е заявена необходимостта от стратегически подход за превенция срещу корупцията, комуникация в реално време между всички институции, натоварени с проверката на процедурите за обществени поръчки, по-тясно сътрудничество с частния сектор, което да доведе до повишаване на доверието на честни инвеститори в сигнализирането на потенциални престъпления и корупция.

  Действията на Румъния и по-специално на НАД в борбата с корупцията са приветствани от цялото румънско общество, инвеститорите и съюзниците като доказателство, че страната е предприела стъпки, за да се пребори с проблемите си. Неслучайно тя получи много положителни сигнали в последния доклад на ЕС.

  Същото не може да се каже за южната съседка на Румъния – България, която отдавна страда от политическа нестабилност и неспособност да се справи с престъпността на най-високо ниво. България не можа да създаде нито една антикорупционна институция със същата ефективност като НАД, въпреки че имаше същия период от време както Румъния. В България беше създадена една „азбучна супа“ от неефективни и проформа борещи се с корупцията агенции, а през септември 2015 г. парламентът отхвърли създаването на ново звено за борба с корупцията на високо ниво.

  Докато прекият ефект на борбата с корупцията в Румъния за 2015 г. са конфискувани активи на стойност около половин милиард евро, тук ще проследим непреките промени, които настъпват в икономическия живот на страната в резултат на борбата с корупцията и ще направим сравнение с България за периода от последните 5 години. Това е периодът, в който антикорупционните мерки са най-силно изразени и с най-отчетливи резултати.

  Един от основните фактори, които стимулират икономическото развитие на дадена страна са преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ), които играят ролята на мотор за стимулирането на стопанския живот и страните са в непрекъсната конкуренция за тяхното привличане. Неслучайно най-добре представящите се и най-конкурентноспособни икономики са тези, които успяват да привлекат най-много ПЧИ.

  Директните инвестиции позволяват трансфер на нови технологии,  внасянето на иновационни идеи и мениджърски практики, като по този начин се подобрява качеството на работната сила и развитието на човешкия капитал, в чисто финансов план чуждестранните инвестиции водят до подобряване на текущата сметка, вливането на свеж венчър капитал и увеличаване на данъчните приходи. Важно е да се отбележи, че ПЧИ дават много по-мощен импулс на икономиката и имат по-дълготраен ефект, отколкото заемите или спекулативните портфейлни инвестиции в акции и ценни книжа, като особено последните са много подвластни на панически реакции и външни влияния.

  Условията, които влияят положително върху ПЧИ са транспортната и телекомуникационната инфраструктура, качеството на работната сила, както и стабилността на политическата, законодателната и съдебната система в страната-приемник. Атрактивността за правене на бизнес в една държава и съответно привличане на ПЧИ са обхванати от годишно изследване на Световната банка публикувано на сайта www.doingbusiness.org. През 2010 г. България е класирана на 44 място и изпреварва Румъния (на 55 място). Политическата нестабилност в България в периода 2013-2014 г., съчетана с финансовата и банкова криза, предизвикани от трудностите на ПИБ и срива на КТБ, плахите структурни реформи и липсата на съществени такива в съдебната и законодателна власт, водят до слаб напредък от 6 места и през 2016 г. страната заема 38 място, от друга страна  борбата с корупцията, волята за промяна, реформите в законодателната и съдебна власт, както и данъчната система в Румъния дават видими резултати и през 2016 г., страната изпреварва България и е класирана на 37 място – скок от 18 места.

  Проблемите в България, повсеместната корупция, кражбата на фирми, липсата на законност и несигурността, която излъчва страната, възпрепятстват притока на преки инвестиции след световната финансова криза 2008-2009 г. В първата графика са дадени ПЧИ за периода 2010-2015 г., данните ясно отразяват несигурността и слабия интерес, който България предизвиква като поле за инвестиции, като само през две от последните 6 години е имало съществен ръст на ПЧИ, а средногодишната стойност е по-малко от 1,4 млрд. евро годишно.

  От друга страна само в две от последните шест години е имало спад на ПЧИ в румънската икономика на годишна база. Нещо повече, през 2011 г. привлечените ПЧИ в Румъния са на стойност от 1,815 млрд. евро, а в България – 1,476 млрд. евро, т.е. разликата е едва 338 млн. евро. През 2016 г., в Румъния са привлечени 3,035 млрд. евро, а в България – едва 1,593 млрд. евро, като разликата набъбва на 1,442 млрд. евро (повече от 4 пъти в сравнение с 2011 г.) и сума, която е повече от средната стойност на ПЧИ в България. Дори като се вземе абсолютната стойност на румънската и българската икономика като големина, динамичността, с която Румъния успява да привлече директни инвестиции, не може да бъде пренебрегната.

  

  Промените в законодателната и съдебна власт, както и данъчната система на Румъния и основно борбата с корупцията и защитата на чуждестранни инвеститори, спомагат за привличането на над 3 млрд. евро директни инвестиции през 2015 г., като това са количествените промени, не по-малко важни за развитието на икономиката и ПЧИ като мултипликатор, са и качеството на чуждестранните инвестиции, в кои области и сектори се инвестира, как се отразява това на пазара на труда, на квалификацията на работниците и на производителността на труда.

  Като цяло през 2016 г. се наблюдава ръст от 34 % на ПЧИ в Източна Европа, създадените благодарение на преките чуждестранни инвестиции нови работни места в Румъния се увеличават с 17% на годишна база спрямо 2015 г. (от 10 892 на 12 746) и страната успява да влезе в топ 10 на Европа по този показател, изпреварвайки значително по-големи икономики като Ирландия, Чехия и Италия, докато България е изпреварена дори от Сърбия и не присъства в топ 10. Секторите, които са най-значими за ПЧИ и оказват най-голямо влияние върху икономиката на Румъния, са промишлеността и индустриалното производство, финансовите и бизнес услуги, като тук са включени оутсорсингът и ИТ индустрията, както и транспортът и комуникациите. Индустриалното производство остава един от най-привлекателните сектори за привличане на ПЧИ в Румъния, като през 2015 г. има 51 проекта, което е ръст от 21 %, а най-важният сектор си остава автомобилостроенето.

  Въпреки, че България и Румъния имат едни от най-ниските нива на иновации и всички показатели за внедряването на иновации са значително под средното за ЕС, количествените и качествени измерения на ПЧИ водят до чувствително повишаване на производителността в Румъния на час в резултат на инвестициите в тези сектори 123,2% срещу 112,8% в България през 2015 г., двоен относителен ръст спрямо България и почти четвърт абсолютен ръст за последните пет години. България продължава да е единствената страна в Европейския съюз, която изнася по-малко от 5% високотехнологични стоки с висока добавена стойност.

  

  Повишаването на производителността, нарастването на ПЧИ, свързаните с тях подобрения в мениджмънта и иновационни технологии, нарасналото доверие на гражданите в съдебната система благодарение на борбата с корупцията и създаването на позитивна нагласа сред населението водят до стабилен потребителски интерес и засилено вътрешно търсене. Това от своя страна намира израз в икономическото развитие на страната, която се намира в силен подем и нарастване на Брутния вътрешен продукт (БВП) средно с над 3 процента на годишна база за последните три години.

  

  За сметка на това само веднъж през последните три години (2015 г.) България успява да стигне 3% ръст на БВП. Проучване през същата година сред мениджърите в частния сектор показва, че 61% от тях смятат корупцията за проблем (10 процентни пункта повече, отколкото през 2013 г), в сравнение със средната референтна стойност за ЕС (40 %). Само 14% (най-нисък процент в ЕС) смятат, че България прилага мерки срещу корупцията безпристрастно (от 23 % през 2013 г.). Доклад на Световния икономически форум за глобалната конкурентноспособност 2015-2016 нарежда корупцията сред най-проблемните фактори, когато се прави бизнес в България. Световната банка класира България на 28-ма позиция в ЕС за борбата с корупцията през 2014 г. България има най-високо нивото на възприятие на корупцията в ЕС според Transparency International’s 2015 Corruption Perceptions Index, който измерва възприеманите нива на публичния сектор корупция.

  „Азбучната супа” от агенции, специализирани звена, комисии, отдели, МВР, ДАНС, прокуратура и т.н., отговорни за предотвратяването и борбата с корупцията в България, остават само на хартия и координацията между тях е слаба и разпокъсана. През април 2015 г. всеобхватна стратегия за борба с корупцията е предложена от правителството, съдържаща конкретни мерки за справяне с проблемите. Въпреки това през септември и този опит беше провален, когато парламентът не успя да приеме нов закон за създаване на единна антикорупционна власт и реформиране на системата по отношение на конфликтите на интереси и декларациите за имотното състояние на държавните служители. Присъди за корупция на високо ниво на практика няма, поради обвързаността и зависимостта на съдебната система от политическата класа, което допринася за тромави съдебни процеси, съчетани с безбройни процедурни и правни пречки, водещи до затлачване на делата.

  Широко разпространените корупционни практики в България спъват икономическото развитие и създават несигурност в населението, чуждестранните инвеститори и предприемачи. Показателен е фактът, че най-големи чуждестранни инвеститори в страната са емигрантите, техните трансфери обаче стимулират само потреблението, а не са структуроопределящи, не носят висока добавена стойност – иновативни технологии, ноу хау, нови мениджърски практики. Нещо повече, голяма част от трансферите на емигрантите стоят в банки по формулата „Бели пари за черни дни“, като се увеличават спестяванията, същевременно не се стимулира потреблението и общата несигурност остава. Роля за това имат и българските банки и тяхната политика с изключително високи лихвени проценти по потребителски и ипотечни кредити, както и съмнителните им бизнес практики по отношение на кредитополучателите. Тук отново липсата на координация между държавните институции и преди всичко с Комисията за финансов надзор, както и липсата на адекватни мерки за борба с банковия картел, водят до обща несигурност и недоверие в населението, от което страда икономическото развитие на страната.

  Икономическият растеж на страната се стимулира преди всичко от европейските фондове, експорт и ПЧИ, а слабото вътрешно потребление породено от несигурността и ширещата се корупция се компенсира с увеличение на държавните разходи и бюджетен дефицит, но това няма как да даде мощен импулс за стопанското развитие на страната.

  

  В абсолютни стойности БВП на най-малката икономика в ЕС за последните пет години нараства от 37,7 млрд. евро на 44,2 млрд. евро, за сравнение за същия период БВП на Румъния нараства от 126.7 млрд. евро през 2010 г. до 160,4 млрд. евро през 2015 г. Така се оказва, че за последните пет години, прирастът на икономиката на Румъния е на стойност 33,7 млрд. евро или три-четвърти от цялата българска икономика.

  Стагнирането на българската икономика и динамичното развитие на румънската за 2011 г. са представени на горната графика. Абсолютният ръст на БВП на България за периода е по-малък от общата стойност на ПЧИ – 8,3 млрд. евро инвестиции за периода 2010-2015 г., 6,4 млрд. евро ръст на БВП, съответните стойности за Румъния са 14,3 млрд. евро ПЧИ и 33,6 млрд. ръст на БВП, т.е. за периода 2010-2015 г. мултипликаторът ПЧИ/БВП за България е 0,77, докато за Румъния е 2,35. За последните пет години всяко привлечено евро в България като директна инвестиция води до прираст от 77 цента на БВП, а в Румъния до прираст от 2,35 евро, съчетано с по-добрата способност на Румъния да привлича ПЧИ (167 базисни пункта (БП) спрямо 2011 г., България 108 БП), обяснява огромния икономически напредък на страната.

  

  Борбата с корупцията е много позитивна за развитието на икономиката в дългосрочен план. Ако се вземе 2011 година като базова за сравнение на българската и румънската икономики, както за ПЧИ, така и за темпа им на развитие, през 2015 г. привлечените директни инвестиции  в България трябваше да са на стойност 2,468 млрд. евро, а ръстът на БВП – 5,8 млрд. евро. Трябва да се уточни, че в действителност, ПЧИ са 1,593 млрд. евро и ръстът на БВП 1,4 млрд. евро, дори да не се вземат екстремните стойности през 2015 г., в които усилията на Румъния за борба с корупцията получават най-ярко отражение, а средните за периода стойностите за ПЧИ и ръст на БВП за България трябваше да са 1,944 ПЧИ и ръст на БВП 4,568 млрд Евро.

  .

• На пазар за ядрени реактори

  Георги Котев, Gikotev.blog.bg

  В светлината на все по-натрапващите се съмнения, че се опитват да ни пробутат счупеният, на 10-ти юли 2016-та г., реактор за блок №1 на АЕЦ „Беларус“, реших да направя едно елементарно сравнение. То представлява измерване на разстоянията по права линия между поръчителите на реакторно оборудване АЕЦ „Беларус“ и АЕЦ „Белене“ до заводите производители – Атоммаш в град Волгодонск и Ижорски заводи край Санкт Петербург. На сравнителната графика съм показал и размера на разстоянията, ако поръчителите си бяха разменили изпълнителите.

  За по-добър преглед и прочит кликнете с мишката върху долната снимка:

  

  Зелените отсечки показват разстоянието от АЕЦ-а поръчител до завода изпълнител, а белите отсечки – до завода, който би могъл да изпълни същата поръчка. А сега си представете, че корпусите на ядрените реактори са едрогабаритни и тежат над 300 тона. След като бъдат произведени те трябва да бъдат транспортирани до съответната площадка на АЕЦ, което при избраната схема оскъпява разходите и повишава в пъти рисковете от проблеми при транспорта.

  Нещо повече. Независимо, че вие виждате разстоянието по права линия от АЕЦ „Беларус“ до завод Атоммаш във Волгодонск, реалното разстояние на пътя, по който е бил транспортиран вече счупеният реактор, е повече от ТРИ пъти или приблизително 4500 километра. Подробности и детайлна карта на трасето можете да видите в „Мистериите на счупения реактор в АЕЦ „Беларус“. Какви тук могат да бъдат гаранциите, че още по време на транспортирането му, което е продължило цели 75 денонощия, не са положени основите на бъдещото му счупване? А?

  Ще се опитам да предвидя напиращият въпрос у някои от вас. Коя АЕЦ кога е поръчала своето реакторно оборудване. Но преди да ви отговоря, ще направя едно задължително уточнение. Най-вероятно самите поръчители не си избират завода-производител, а това прави дъщерната компания на Росатом Атомстройекспорт (АСЕ), което не променя съмненията в сбъркана логика.

  А сега за старта на поръчките. Според многократни твърдения на министъра на енергетиката Теменужка Петкова, реакторното оборудване за АЕЦ „Белене“ е поръчано през месец ноември 2008-ма г. Според Уикипедия страницата на АЕЦ „Беларус“, договорът за нейното изграждане е подписан през месец октомври 2011-та г. Следователно ние сме изпреварили белорусите с минимум ТРИ години.

  За финал ще припомня само, че реакторите за АЕЦ „Беларус“ са от типа ВВЕР-1200, а за АЕЦ „Белене“ – ВВЕР-1000. Но разликите между тях са пренебрежимо малки. Работата е там, че по-високата мощност при ВВЕР-1200 се постига не за сметка на по-голям или различен реактор, а в разликата на използваното ядрено гориво. По-брой и по конструкция ядрено-горивните касети в двата реактора не се различават. Разликата се състои в масата на ядреното гориво във всяка касета и степента на обогатяването му по Уран-235. Поради тази причина няма никакъв проблем счупения реактор да ни бъде пробутан и никой няма и да разбере.

  .

• МС одобри информационен лист за референдума

  

  Министерският съвет одобри тарифата, по която партиите, коалициите и инициативните комитети заплащат предизборните предавания по Българската национална телевизия (БНТ) и Българското национално радио (БНР) и техните регионални центрове, при произвеждането на 6 ноември 2016 г. на изборите за президент и вицепрезидент и на национален референдум с одобрените три въпроса. Тарифата е изготвена в съответствие с предложенията на ръководствата на БНТ и БНР и е приета не по-късно от 40 дни преди изборния ден, съгласно чл. 197 от Изборния кодекс.

  Предизборната кампания се отразява в програмите на двете обществени медии под формата на клипове, диспути и други форми, договорени с представители на партиите, коалициите и инициативните комитети по реда и условията, уредени в Изборния кодекс.

  Правителството одобри и вида и съдържанието на информационния лист за произвеждане на национален референдум с въпроси: „Подкрепяте ли народните представители да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?”; „Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване па изборите и референдумите?”; „Подкрепяте ли годишната държавна субсидия, отпускана за финансиране на политическите партии и коалициите, да бъде един лев за един получен действителен глас на последните парламентарни избори?”.

  Информационният лист съдържа информация за мотивите за провеждане на национален референдум, като информира детайлно за начините па гласуване, времето, мястото и реда за произвеждане на референдума.

  Областните управители, кметовете и техните администрации ще бъдат ангажирани с осигуряването на публичност на информацията, свързана с произвеждането на референдума, вкл. чрез интернет страниците на администрациите, чрез поставяне на информацията на общодостъпни места и използването на др. канали за информиране.

  Право да гласуват на национален референдум имат гражданите на България с избирателни права, които имат постоянен адрес на територията на страната към деня на насрочване на референдума – 8 август 2016 г. Гласуването се провежда по актуализирани списъци от изборите за народни представители.

  Гласуването се извършва с бюлетина, която съдържа трите въпроса и възможните отговори – „Да” и „Не”.

  Гласоподавателят не е длъжен да отговори на всички въпроси, включени в бюлетината за референдума. Всеки гласоподавател гласува, като върху бюлетината отбелязва със знак „X” или „V” избрания от него отговор, поставя бюлетината в плик и пуска плика в избирателната урна, като полага подпис в списъка.

  Националният референдум ще се проведе на 6 ноември 2016 г. заедно с изборите за президент и вицепрезидент. Денят за гласуване в страната започва в 7,00 ч. и приключва в 20,00 ч., а извън страната започва в 7,00 ч. местно време и приключва в 20,00 ч. местно време.

  Източник: в. „Сега“

• Българите от гр. Ираклио в Крит първи осигуриха откриването на изборна секция

  (БЕЗ)ИНТЕРЕСНИ ЛИ СА ВЕЧЕ ИЗБОРИТЕ ЗА ХОРАТА ПО СВЕТА?

  .

  Материал на Bulgaria Press

  

  Гласуването стана задължително, но разкриване на секции е по-желание! Каква е активността на тези избори, къде и за кого. По-важното до момента.

  Три дни след старта за подаване на заявления за гласуване в чужбина онлайн на сайта на ЦИК, вече имаме името на първата секция, събрала нужните заявления за разкриване на секция там. Явно изборите са интересни за едни и все още безинтересни за други. Имаме държави без още нито 1 подадено заявление! Ето къде е първата секция:

  В гр. Ираклио, о-в Крит в Гърция, вече подадоха 60 заявления!

  Поне толкова са нужни за разкриване на избирателна секция в градовете в чужбина, в които няма български дипломатически представителства. По една ирония на съдбата тази секция миналата година имаше проблем и мястото за гласуване беше съобщено на избирателите само ден и половина преди изборите! Това естествено е амбицирало хората сега, както и желанието на местното “Сдружение на Българите на остров Крит“ да помогне информативно и технически за разкриването на отново на секции на острова, отдалечен на 360 км от Атина в Средиземно море.

  

  Ираклио 60 заявления за секзция

  От сдружението съобщиха също, че очакват в близките дни да им бъде съобщена датата за провеждането на вторите поред за тази година изнесени консулски дни на острова. Целта е хората си подменят изтеклите документи и получат удостоверения от Консула, за да могат да упражнят правото си на глас дори и с изтекъл документ за самоличност. На острова живеят над 15 000 постоянно пребиваващи български граждани и над 5 000 сезонни работници.

  

  До момента (19:30/17.09.2016 г.) по градове се нареждат още:

  Саутхемптън – 44, Оксфорд – 37, Кьолн – 38, Карлсруе – 31, Бристол – 28,

  а по държави:

  Великобритания – 342, Германия – 298, Гърция – 128, САЩ – 107, Франция – 70…

  Ще продължаваме с интерес да следим активността на диаспората по света и на тези избори.

  .

• Клуб Z: Европа пази Пеевски, г-н дьо Кабан

  Отворено писмо до посланика на Франция

  Материал на Клуб Z

  

  Господин посланик,

  Сигурни сме, че има много българи, които са Ви благодарни за приятелската откровеност, с която посочвахте недовършените реформи в страната ни, особено в съдебната система. Правехте това, стъпвайки по ръба на позволеното за един дипломат. Последната Ви реч като френски посланик в София не прави изключение.

  Трудно е да ѝ се възрази, защото казва истини. Да, в България съдебната система е пълна с „гнили ябълки“. Да, олигархията я използва, за да се разправя с неудобните. Да, липсват обществена енергия и политическа воля това да се промени радикално. Да, корените на днешните проблеми на страната са в комунистическия режим и в остатъците му. Да, тези, които емигрират днес от нея, я оставят на Делян Пеевски, охранена издънка на тези корени.

  Ксавие дьо Кабан: Ако емигрирате, оставяте България на Пеевски

  Колкото и да е вярно това обаче, то е половината от цялата истина. Другата половина, която липсва във Вашата реч, е, че всичко това вече десета година става под благосклонния поглед на Европейския съюз, една от чиито основни държави Вие представлявате.

  Затова чувстваме, че наш дълг на приятели е да продължим мислите Ви с реципрочна откровеност.

  Лицето Пеевски отдавна не е просто лице. То е удобен, дори банализиран образ на злото, което пречи на България да се откъсне от миналото, от неговите геополитически зависимости и навици. Пеевски въплъщава т.нар. модел #КОЙ, където му е отредена низша изпълнителска роля. Той има покровители, които Европа крепи.

  Спомнете си колко пъти президентът на Вашата страна Франсоа Оланд е стискал ръката на лидера на европейските социалисти Сергей Станишев, син на секретаря на ЦК на БКП Димитър Станишев. Вие се тревожите от наследството на комунистическия режим, а Вашият президент го приема в Сен Клу и му стиска ръката. За последен път – миналия месец.

  Това съвсем не е едно от онези протоколни ръкостискания, които са част от неприятните задължения на държавните глави. Ако се вярва на медиите, Оланд и Станишев са обсъждали заедно предизвикателствата пред Европа, чертаели са планове за бъдещето ѝ.

  Какво има френският президент да чертае заедно с българския политик, който преди повече от три години предложи Пеевски за шеф на Държавната агенция за национална сигурност, взривявайки безпрецедентни спонтанни протести в страната?

  

  Наистина, това ръкостискане не е като да продаваш бойни кораби на Русия на президента Владимир Путин или изтребители – на военния режим на Египет, но все пак…

  На такива въпроси обаче подлежат не само Вашата страна и нейният лидер, но и всички негови колеги от социалистическото и социалдемократическото семейство в Европа. Защо те нямат нищо против Станишев да води партията им, а сочат България като пример за корупция и нефункциониращо правосъдие? Наистина ли никой в лява Европа не разбира, че лидерът им е част от българския олигархичен модел и като такъв не е решение, а проблем? Защо в собствената си страна той не е спечелил нито едни избори, а води лява Европа?

  (В интерес на краткостта ще пропуснем подробностите за лобистката фирма на съпругата му в Брюксел). И тя не е Бог знае какво в сравнене с новата длъжност на Жозе Барозу, дори в сравнение с фризьора на г-н Оланд не е кой знае какво, но все пак…

  А какво да кажем за Алианса на либералите и демократите за Европа, в чиито редове членува Пеевски? От злополучната му номинация до днес те бягат (в буквалния смисъл на думата) от въпросите на българските журналисти, свързани с него. Според лидера им Ги Верхофстадт, Пеевски е вътрешен проблем на националната му партия, а не проблем на европейското либерално семейство. То нито за миг не се е разграничило от модела, свързан с това знаково име.

  Либералите са все „сериозно загрижени“ за това, което прави Владимир Путин в източния край на Европа. Но дума не казват за техния човек в България и фирмите, заустени към проваления проект „Южен поток“. И това ли не виждат в ЕС? Нима е тайна, че почти цялата хибридна и антиевропейска пропаганда в България е в ръцете на медиите на семейството на Пеевски, европейския либерал?

  

  Радан Кънев: Медиите на Пеевски са медии на ГЕРБ

  Най-сетне, господин посланик, кажете с ръка на сърцето: вярвате ли, че ако управляващите в България настина искат да разчистят Авгиевите обори на правосъдието, не могат да го направят? Да, те взеха някои държавни поръчки от #КОЙ. Да, това не е съвсем същото като да поискаш от „Епъл“ 13 милиарда евро, да опростиш глобите за наднормен дефицит на Испания и Португалия, или да изтеглиш предложение за роуминга в изгода на телеком-лобито. Но все пак – прилича.

  Когато бяхте в началото на мандата Ви, а ние започвахме това издание, питахме нашите читатели какво е за тях Европа. В бележките ни остана отговорът на един от тях, напълно свободен от политическа коректност: „Европа е мястото, където мога да избягам“. Защо гражданинът на една държава членка иска „да избяга“ в друга? От какво? Убедителна ли е тази Европа, където хората все още искат да се спасят от своята страна в друга, която е по-Европа?

  Да, това не е като тероризма и като кризата на еврото, не е като миграционната криза или като „Брекзит“, но все пак…

  Явлението „Пеевски“ е пример, че моделът на „нашия негодник“, на нашия Трухильо, на нашия Тачо Сомоса от началото на Студената война, е жив в отношенията между „старите“ и „новите“ демокрации в ЕС. И това е една от причините вярата на последните еврофилски мнозинства в Източна Европа в бъдещето на нейния проект да се разколебава.

  Моделът „Пеевски“ и двуличното отношение на Европа към него е пример как тя абдикира от „преобразяващата си роля“ в името на малки партийни или национални егоизми.

  Затова, когато критикувате българската корупция и българсата съдебна система, не забравяйте – и вашите държави, и вашите правителства, и вашите политици са дали нещо те да са такива, каквито са днес.

  Това не отменя дълга на българите сами да почистят и да подредят страната си. Няма как всички „да избягат“ от нея.

  .

• Мис Планет ‘2016 е българката Марина Войкова

  Световната титла идва в България! Най-голямата победа в историята на участията на българки в международни конкурси за красота. Марина Войкова спечели за България световната титла „Мис Планет ‘2016“ в конкуренция с над 40 участнички от 25 държави: Филипини, Малайзия, Португалия, Холандия, Китай, Сингапур, Бразилия, Шри Ланка, Украйна, Русия, Гърция, Бразилия и др.

  

  „Miss Planet“ е един от най-престижните конкурси за красота в света, основан преди повече от 25 години в Холивуд, САЩ. Тазгодишното издание се проведе в морската столица на Грузия Батуми на 10.09.2016 г.

  Изключително развълнувана, Марина сподели в своя профил в социалната мрежа, че битката е била много оспорвана, че тази корона не е само нейна, а е на цяла България. Много щастлива е от това, че всички момичета са я поздравили искрено с победата, което не се случва често в конкурсите за красота.

  „Невероятно щастлива съм да споделя, че България спечели MissPlanet 2016… Аз съм най-щастливият човек!!!!“ – написа Марина веднага след голямата победа.

  

  Марина представи национална носия от родния си шопски край – осъвременена версия, създадена от дизайнерката Мариета Славчева. Участниците дефилираха в модно ревю с тоалети на дизайнери от своите държави. За ревюто Марина бе заложила на стилна рокля на MEGZ – Меглена Каканашева. Във финалната вечер на награждаването тя блестеше с рокля с диаманти в тюркоаз на дизайнерката София Борисова – Модна къща „Романтика“.

  Марина впечатли журито и се класира сред 5-те участнички, които представиха своите таланти на финалната вечер: изненадващо професионално изпълнение на песен, подготвена заедно с Дани Милев. Международното жури, съставено от модни експерти от над 25 държави, оцени по достойнство представянето на Марина в оспорваната конкуренция в Топ 5 – Южна Африка, Грузия, Украйна, Малайзия и България.

  

  Мис „Планет Талант ‘2016“ стана представителката на Шри Ланка, Мис Планет – трето място завоюва представителката на Украйна, второто място отиде при представителката на Малайзия. А първо място и златна корона – шедьовър на грузинското ювелирно изкуство спечели българката Марина Войкова!

  Източник: Newsbp.com

  .

• Приемният център за бежанци край София прелива от мигранти

  МВР ще прави палаткови лагери в пограничните райони

  

  През приемния център за бежанци край София Бусманци са минали около 20 000 мигранти, предава БГНЕС като се позова на служители от Дирекция „Миграция“ към Вътрешното министерство.

  Ситуацията в центрове на Дирекция “Миграция” на МВР е повече от извънредна. При капацитет от 940 мигранти, в тях в момента се намират 1631 лица или запълването е на 174%. На външни адреси, за своя сметка, през миналата седмица са се водили 395 чужди граждани. „Баджовете, които се дават на всеки новопристигнал вече достигнаха цифрата от 20 000… Домът прелива в буквалния смисъл на думата“, казва още служителят. В момента там са настанени над 600 души. От откриването му до днес там никога не е имало толкова много настанени чужденци, които пребивават незаконно в България. В същото време недостига персонал – както полицейски, така и медицински и обслужващ. През последния месец е имало случаи когато в една нощ пристигат близо 100 мигранти. „Ех, как един лекар ще ги прегледа, ще им предпише лечение… или как пък един полицаи или дежурният ще организира настаняването им и всички нужни проверки“, твърди БГНЕС. Мнозинството са от Афганистан, Пакистан и Ирак. От време на време идват и по цели сирийски семейства, но повечето от тях не се задържат дълго време. Сред пристигналите има и младежи, „които определоно са в добро физическо здраве и им личи, че са били активни – развити мускули, необкиновен поглед и особен начин на движение“, казва още източникът от МВР. Бусманци се намира край София и се води като Специален дом за временно настаняване на чужденци към Дирекция „Миграция“ на МВР. Съгласно закона там се настаняват само чужденци, които са пребивавали незаконно в България и на които е издадена заповед за депортиране или заповед за експулсиране. Домът за временно настаняване на чужденци към Дирекция „Миграция“ – МВР се амира в столичния кв. Бусманци.

  Според седмичната статистическа справка на МВР към 9 септември 13 005 мигранти са влезлите на територията на България от началото на 2016 година. Само за периода 02-08 септември у нас са проникнали нови 664 мигранти. 36 чужди граждани са били изведени от страната през последната седмица. В същото време стана ясно, че България може да приеме още точно 779 мигранта, за които ще се намери място за настаняване в центровете на Държавна агенция за бежанците. Към момента капацитетът на бежанските центрове е запълнен на 85%. Това означава, че най-късно към 20 септември, властите у нас трябва да търсят варианти за изграждането на палаткови лагери или за откриването на временни или нови мигрантски центрове.

  „Един от вариантите е изграждане на фургони и евентуално палаткови лагери.“ Това заяви вътрешният министър Румяна Бъчварова, цитирана от БНР, в Хасково в отговор на въпрос за предстоящите действия, свързани с проблема с бежанците. „В понеделник ще разпиша заповед за действия за справяне със ситуацията на българо-турската граница. Там са усилията ни в момента. Плановете, с които разполагаме, имат отделни етапи, в които са разписани мерки. Едни от тях са фургони и евентуално палатки. Това ще се обсъжда в групата, която взима решения“, уточни Бъчварова.

  Преди 6 месеца има съставен план. Този план е свързан с различните възможни развития на ситуацията, които можем да предвидим като хипотези. Ние знаем при всеки един вариант, за който има индикации че ще се случва, как да действаме. Имаме готовност“, обобщи вътрешният министър. Новите бежански центрове, за които се оглеждат терени, ще бъдат изградени в пограничните райони и там, където има съответния натиск, уточни главният секретар на МВР Георги Костов. Ако например имало натиск от македонска страна, лагер щял да бъде ситуиран там. /“Сега“/

  .

• ЕС ще предостави дебитни карти на един милион сирийски бежанци в Турция

  Европейският съюз (ЕС) ще предостави дебитни карти за покриване на основните нужди на един милион сирийски бежанци в Турция, съобщи Европейската комисия (ЕК), цитирана от БТА. Помощта, която ЕК ще отпусне, възлиза на 348 милиона евро.

  

  Парите за бежанците ще бъдат превеждани веднъж месечно на дебитните карти, които ще бъдат раздадени на бежанците, за да могат да покриват основни нужди, сред които изхранване, заплащане за квартира, както и за образование на децата им.

  С отпускането на средствата ще бъде подпомогната и турската икономика, тъй като част от парите ще бъдат харчени в местни магазини, посочи ЕК.

  Програмата ще стартира през октомври и е разработена съвместно с Червения полумесец и ООН.

  Върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността Федерика Могерини и еврокомисарят за разширяването Йоханес Хан утре (б.р. – днес) ще бъдат на посещение в Анкара.

  Около 3 милиона сирийски бежанци, избягали от войната в родината им, в момента живеят в Турция. ЕС обеща на Турция помощ в размер на 3 милиарда евро като част от споразумението с Анкара за спиране на наплива на мигранти към Европа, припомня ДПА.

  Източник: Mediapool

  .

• Анкета сред българите в САЩ

  Здравейте! В момента работя по проект към Университета в Дрезден (Германия), изследващ поведението на българите в САЩ. Основният въпрос, на който бих искала да отговоря, е, дали фактът, че живеем трайно извън пределите на България, влияе на начина, по който общуваме.

  

  В рамките на този проект съставих анкета и ще съм Ви много благодарна, ако отделите време (около 30 минути) и я попълните. Всичко е напълно анонимно, т.е. самата анкета съдържа въпроси за семейното положение, пол и т.н., но не и за лични имена или контакт. Това е адресът: http://www.q-set.de/q-set.php?sCode=HMESMREUSDCN.

  

  За мен е много важно да намеря достатъчно участници, за да може и резултатите да са възможно най-обективни, така че всяка попълнена анкета е огромна помощ!

  

  Предварително Ви благодаря и, ако имате въпроси и коментари, ще се радвам да им отговоря!

  Сърдечни поздрави,

  Десислава Златанова,

  [email protected]

  .

  Източник: BulgariansinDetroit.com
  

• БНР: Крайовската спогодба и връщането на Южна Добруджа на България

  Материал на БНР

  

  Тази седмица чрез първия репортаж, излъчен на живо по българското радио, ще ви разкажем за 1940 година и едно изключително важно за страната събитие – връщането на Южна Добруджа в границите на Царство България. (Б.р.: Архивен аудиозапис от този репортаж може да се чуе в сайта на Националното радио.)

  В земята на Златна Добруджа пристигат величествени и горди, нашите бойни коли – танковете. Народът избухва в неудържим възторг и размахва радостно ръце. Величествена и грандиозна е картината, която представят тези огромни стоманени пълзящи чудовища. Народът с притаен дъх следи техния бодър марш. Драги слушатели, днес вие чухте нашето последно предаване от новоосвободена Добруджа. Радостните манифестации, които станаха в продължение на повече от петнадесет дни тук показват, че Добруджа е свещената българска земя, в която са изградени основите на Първото българско царство. Добруджа е била и си остава люлката на българския род и всяка стъпка в нея носи следите на нашето славно минало, на нашето възродително дело, на нашата жизненост и на нашите светли бъднини. В Добруджа лежи не само гаранцията за нашата северна безопасност, но там е и пантеонът на нашата минала национална мощ.

  На 7 септември 1940 г. в румънския град Крайова е сключен договор, който задължава Румъния Южна Добруджа да бъде върната в пределите на Царство България.

  

  Какво представлява т. нар. Добруджански въпрос, който се създава след края на Руско-турската война от 1877-1878 година. Тогава, за да компенсира Румъния за отнетата Южна Бесарабия, по силата на Парижкия договор, Русия предлага Северна Добруджа да стане част от нея. Румънците отхвърлят руското предложение. Причината е, че географски, икономически и исторически Добруджа, населена най-вече с българи, турци и татари, ще бъде арена на конфликти между България и Румъния. Въпреки това, посредством Берлинския договор България е намалена за сметка на своите съседи.

  Балканската война дава възможност на Румъния да извлече нови ползи за себе си. През Междусъюзническата война, докато българската армия воюва срещу бившите си съюзници, румънските войски навлизат в българските предели. През 1913 г. Южна Добруджа е присъединена към Румъния. Тя успява да запази властта си над региона до 1940 год., но извънредното положение и цензурата не се премахват почти през целия период на румънско господство.

  

  Едва първата ревизия на Ньойския договор – Солунското споразумение от 1938 г., според което отпадат военните ограничения спрямо България, дава шанс за връщането на завзетата територия. След избухването на Втората световна война развитието на добруджанския въпрос пряко зависи от промените във външнополитическата обстановка в Европа. Решаващата година е 1940-а, когато започва германска офанзива на Западния фронт. След приложения германски и италиански натиск на 7 септември 1940 г. е подписан Крайовският договор, по силата на който Южна Добруджа се връща на България.

  Така границите, определени от Берлинския договор през 1878 г., са възстановени. Предвижда се размяна на равен брой румънски колонисти от Южна и българи от Северна Добруджа. Към тази размяна трябва да се пристъпи в срок от три месеца. А българските преселници от Северна Добруджа могат да вземат със себе си само това, което могат да носят, но не и злато. През есента на 1940 г. кервани от камиони и каруци пъплят из Южна Добруджа и свалят из селата разплакани жени с бебета на ръце. Повечето от нашите семейства нямат покъщнина, завивки, нямат нищо. Но след 2-3 г. на мизерия работливите добруджанци от Север успяват да се съвземат.

  

  Българската държава трябва да изплати 1 милиард леи обезщетение за румънската собственост в Южна Добруджа. Но несправедливите от финансова гледна точка условия нямат значение за българите. На 21 септември добруджанското население посреща възторжено българската войска.

  Връщането на Южна Добруджа с право се счита за огромен успех на българската дипломация и в частност на цар Борис ІІІ. По време на война България успява да си върне територия изцяло по мирен път, без да се пролее нито капка кръв. Това е единствената българска придобивка – плод на политиката на мирния ревизионизъм между двете световни войни. Именно този факт предопределя и запазването на Южна Добруджа в българските предели след Втората световна война – за разлика от Вардарска и Егейска Македония и Западна Тракия.

  Снимки:  Архив на БНР

  .

• Най-богатите арабски страни не са взели и един бежанец

  

  Нито една от петте най-богати страни от Персийския залив – Саудитска Арабия, ОАЕ, Катар, Кувейт и Бахрей, не е приела и един бежанец до този момент, пише в. „Дейли мейл“.

  Над четири милиона сирийци напуснаха домовете си заради гражданската война и терора и повечето от тях живеят в претъпкани бежански лагери в Турция, Ливан, Йордания, Египет и Ирак. Други поемат на изпълненото със смъртоносни опасности пътуване към Европа, където тече остър дебат между политиците относно броя на бежанците, които европейските страни трябва да приютят.

  В тази обстановка супербогатите страни от Персийския залив отказват да приемат дори и един сирийски бежанец. Директорът на международната хуманитарна организация „Амнести интернешънъл” по правата на бежанците и мигрантите Шериф Елсаид Али описва това поведение като „срамно”. „Поведението на страните от Залива е ужасно от гледна точка на съчувствието и споделянето на отговорността при тази криза… това е позор”, казва той.

  Нито една страна от Залива не е подписала Конвенцията за бежанците от 1951 година, която определя, че бежанецът е човек, „намиращ се извън страната си”, защото „се страхува от преследване на расова, религиозна” основа. Сирийците, въпреки това, могат да кандидатстват за скъпите туристически визи и разрешителни за работа, за да могат да влязат в богатите персийски страни, но получаването на такива документи е голяма рядкост, сочи Би Би Си.

  Въпросните пет страни от Залива, чийто общ бюджет надвишава 65 милиарда британски лири, са на мнение, че пускането на голям брой сирийски бежанци на тяхна територия ще постави под сериозна заплаха сигурността на гражданите им, защото между имигрантите могат да се укрият и терористи.

  Източник: в. „24 часа“

• Защо никой не разбра, че български хор закри Олимпиадата в Рио?

  Красимира Янкова, Zarata.org

  

  Фактът, че Олимпиада ‘2016 беше закрита от българските „Космически гласове“, мина мимоходом и като че ли никой не разбра за това.

  Зaĸpивaнeтo нa oлимпийcĸитe игpи пpocлaви бългapcĸия пeвчecĸи гeний пo cвeтa. Πpи пpeдaвaнeтo нa oлимпийcĸoтo знaмe нa гyбepнaтopa нa Toĸиo япoнcĸият xимн бeше изпълнeн aĸaпeлнo oт xop „Kocмичecĸи глacoвe“ c диpигeнт Baня Moнeвa. Ocвeн тoвa – нe caмo япoнcĸият xимн, нo вcичĸи вoĸaли в мyзиĸaлнoтo пpeдcтaвянe нa япoнcĸaтa cтoлицa пpи зaĸpивaнeтo нa Oлимпиaдaтa в Pиo, e дeлo нa xop „Kocмичecĸи глacoвe“, cъoбщи oщe БHT.

  Xop „Kocмичecĸи глacoвe” e eдин oт нaй-пoпyляpнитe бългapcĸи фoлĸлopни xopoвe и нecъмнeнo пpинaдлeжи ĸъм нaй-цeннитe ĸyлтypни бoгaтcтвa нa Бългapия днec.

  Ваня Монева е работила като ръководител на хоровата школа в Казанлък. Била е главен диригент на народния хор на Българското национално радио (БНР). Понастоящем е продуцент на редакция „Народна музика“ в програма „Христо Ботев“ на БНР. През 1994 г. основава и ръководи до днес народния хор „Космически гласове“.

  Ваня Монева развива широкомащабна дейност – продуцент на народна музика, прави записи с певци и инструменталисти, продуцира оркестъра за народна музика, организира концерти. Попълва и съхранява фонотеката на радиото. Посещава национални конкурси и събори, като открива млади таланти. Издирва места със затихващи функции, райони, където са останали последните баби, носители на автентичен фолклор. Майка е на поп певицата Мария Илиева.

  .

• Нова турска партия поиска връщане на териториите от времето на Османската империя

  

  Тезите на Османска партия са различни – консервативни, троцкистки, кемалистки и изповядващи секуларизма

  В Турция беше учредена нова политическа формация – „Османска партия“, чиято основна цел, заложена в програмата й е да изгради Турски ислямски съюз, като възстанови всички територии на предците от времето на Османската империя. С Османска партия политическите формации в южната ни съседка вече стават 91. Регистрацията ѝ е станала след внимателна проверка на Конституционния съд. В страната е сравнително лесно да се учреди нова партия, тъй като изискването е да има минимум 30 учредители, информират турските медии, цитирани от БГНЕС.

  Сред тези на новата партия са различни консервативни, троцкистки, кемалистки и изповядващи секуларизма формации с имена и емблеми, които често предизвикват недоумение, пише в. „Хюриет“ („Hurriyet”). Емблемата на новата партия е бял полумесец, в който са изписани арабските букви Елиф и Вав на червен фон. Лидерът на новата формация Ибрахим Юние заяви, че партията ще учреди структури в цялата страна и ще участва в избори. Основната цел на партията е коренна промяна на политиката на Турция.

  “Нищо няма да бъде като преди, ще има строги правила“, обяви Юние. В близките дни ръководството на Османската партия ще организира лагер за обучение и по-късно ще огласи проектите си за образованието по целия свят, където има турци и ще работи за обединението им ден и нощ, и от врата на врата.

  „И никой не трябва да се съмнява в това, няма да оставим дом, в който да не влезем. Нито управляващите, нито опозицията имат план за извеждане на народа от безизходицата и не могат да се изплатят за мъките му. Този клет народ скоро ще научи за нашите партийни проекти, насочени към Турция и към всички мюсюлмани по света. Онези, които ни разпръснаха и разпокъсаха териториите ни, ще видят възродената земя на предците ни, тя ще се нарича Турски ислямски съюз и ние всички ще я изградим отново. Никой повече няма да си разиграва коня по мюсюлманските земи, всичко е в името и за ползата на ислямския свят“, заяви Ибрахим Юнйе и поиска благословията на Всевишния Аллах.

  Източник: Faktor.bg

  .

• Истини и митове за българския ген

  Ема Иванова, Webcafe.bg

  

  „Какъв е генетичният произход на българите?“, „Повече траки ли сме, повече славяни или повече прабългари по ген?“. От няколко години тези въпроси периодично изплуват в медийното пространство, а причината да се заговори изобщо на тази тема е обширното изследване на голям екип български и италиански учени, започнало през 2009-та година.

  Родните генетици, антрополози и историци обединиха сили и с помощта на Университетата в Павия и Флорентинския университет се стигна до осъществяването на мащабно съвременно изследване, което сравнява събрания генетичен материал от древните популации по нашите земи – основно от траки и прабългари – с ДНК-пробите на днешните българи.

  Резултатите са изумителни и хвърлят ярка светлина върху миналото на българската популация, поставяйки я на точното място в големия пъзел на човечеството.

  Обобщено накратко: генетичният профил на съвременните българи, както и този на прабългарите има сходство с генетичния профил на италианците и е близко разположен до този на унгарци, румънци, гърци и други европейски народи. Подобно на тях, българите са типична популация с евразийски характер.

  Интересното е, че съвременните българи са по-отдалечени като профил от останалите славянски народи, което най-вероятно се дължи на наследството на траките и на прабългарите. И много по-отдалечени от съвременните турци.

  Категорично се вижда и че траките нямат близост с тюркско-алтайските популации, а татарите нямат никаква генетична близост както със съвременните българи, така и с прабългарите…

  Десислава Нешева е мoлекулярен генетик, специалист в катедра „Генетика“ към Медицинския университет. Тема на нейния дисертационен труд за докторска степен към Медицинска академия е именно характеризиране на корените на населението по българските земи.

  Затова тя изследва собственоръчно проби от античните популации на територията на страната – прабългари и траки. Деси анализира проби от фрагменти от фемур (бедрена кост), както и от зъби от останките, избрани от различни некрополи и гробници из България.

  Пробите са взети от Института по антропология към БАН, като прабългарските са от периода 8-10 век, а тракийските – от 3 хилядолетия пр. Хр. – когато се смята, че е бил разцветът на тракийската цивилизация.

  Приема се, че зъбите и големите фрагменти на фемура съхраняват най-добре митохондриалната ДНК, за която Деси уточнява, че е много специфична, защото се предава от майката на нейното потомство.

  Митохондриалната ДНК на бащата не се предава, тъй като по време на оплождането остава извън яйцеклетката, но пък мъжете са носители на тази на майката – така че полът на хората, от чиито останки са пробите няма голямо значение за изследването. Ролята на бащата се отчита по анализ на Y-хромозомата.

  Мащабният проект, чиито резултати бяха огласени публично, но който постоянно се разширява и допълва, изследва Y-хромозомата само в ДНК-то на съвременните българи – около 900 души.

  Те са дали своето информирано съгласие и са дарили кръв след кратък тест, който цели да се установи доколко „чист“ от научна гледна точка е техният произход – тоест дали знаят или си спомнят за предци и роднини, които не са били от български произход.

  Резултатите им се обработват анонимно, съобразено с изискванията за този вид дейност.

  „При съвременните хора се изолира доста по-лесно ДНК от самите лимфоцити в кръвта. Докато при античните проби е по-сложно, защото ДНК е деградирала и се накъсва. Налага се намножаване на фрагменти от митохондриалната ДНК, за да се стигне до анализ и след това до получаване на цялостна картина на всеки един фрагмент“, обяснява Десислава.

  Поради тази причина, а и поради факта, че в България за първи път се прави подобно изследване и методологията все още не е разучена добре, работата на Деси се оказва колосален труд, който има нужда от сериозно финансиране.

  През 2009-та година проектът за антропогенетичния произход на българите получава финансиране от „Фонд научни изследвания“. След 5 години, когато срокът на проекта изтича, учените се опитват да удължат финансирането, защото подобни изследвания – особено при работа с антични проби – изискват изключително много време.

  От Фонда не дават повторно финансиране въпреки високите оценки на екипа, работил по проекта. Това се отразява и на Деси, защото тя не може да работи по дисертацията си почти две години.

  Работата е възстановена благодарение на частни спонсори, както и на италианските учени и лаборатории, които финансират около половината от изследванията, проведени досега за този значим от гледна точка на обществения интерес проект.

  Още в самото начало генетиците имат нужда и от помощ относно методологията, защото при работа с антични проби има много голяма вероятност от замърсяване. Те се нуждаят от специфична лаборатория с много високо ниво на стерилност, затова установяват контакт с Флоренция, където Деси отива да работи за една година.

  „Лично аз изработих всички антични проби“, разказва тя.

  „160 проби пренесох с личен автомобил до Италия, като носех съответния документ за тях от Института по антропология и нямах проблеми по границите. Всяка една проба имаше номер и описание. През 2010-2011-та в Италия ме обучиха и ми показаха как те работят. След това аз успях да оптимизирам метода“.

  Когато се връща, тя публикува първата статия за резултатите от генетичния анализ на прабългарите.

  Това е отразено по медиите и се вдига много шум, защото, както тогава казва академик Ангел Гълъбов, директор на Института по микробиология при БАН и един от ръководителите на проекта, „трябва да забравим, че прабългарите имат тюркски произход“.

  За първи път тогава се обявява, че пробите показват висока честота на западноевразийски елементи и е отречена теорията за какъвто и да е татарски произход на прабългарските племена.

  Тази първа статия, която е базирана само на част от изследваните проби, е най-информативна и показва до кои популации българите имат генетично сходство. Вече са излезли и изследванията от ДНК-анализа на съвременните българи на Сена Карачанак – Янкова – другият докторант на професор д-р Драга Тончева – инициатор и ръководител на изследването – и резултатите са сравнени.

  „Като продължихме изследването установихме, че сходствата са още по-силни и прабългарите още по-близко застанаха до съвременните българи“, спомня си Деси.

  През 2015-2016-та Десислава Нешева отново отива в Италия, защото там от 2014-та е въведен нов метод, чрез който може да се разчете целия митохондриален геном и по този начин се получават по-информативни и ясни резултати. Тя оптимизира този метод и разчита промени при пробите на траките.

  „Реално дотогава нямахме данни за траките и сега разчетохме целия митохондриален геном на траките като материал и се получиха резултати, които тепърва ще бъдат публикувани. Те все още не са разгласени“, казва Деси, която гарантира, че всичко, което ще се разбере за траките, е още доста вълнуващо, защото променя много от схващанията за тяхното историческо присъствие.

  Тя се надява един ден на база на тези изследвания да бъде пренаписана историята за тракийските племена – история, която ни връща цели 5000 години назад.

  „Разбирате, че това е много значимо изследване, защото ДНК много трудно пада от тези проби, тъй като те са много стари. Да получиш разчитане на генома на подобна проба е изключително постижение… Работата с антични проби е много затруднена поради големия риск от замърсяване и реално много проби отпадат. От всичките 160 сме получили информация от 60. Те са с най-висок процент на достоверност“.

  Десислава подчертава, че никой до момента не е публикувал изследване на толкова много проби в България и че тепърва ще има много проекти, които ще се пишат, за да продължи работата върху геномната карта на българското население, а оттам и на континента.

  Това е много значимо не само за изучаване на нашето минало, а и защото спомага за разчитането на цялата история на Европа. Подобни изследвания се правят в много европейски държави – Франция, Великобритания, Италия, Испания, Турция, Германия, Русия, като първо се изследва съвременната популация, а след това се връщат към миналото, както прави и българският екип.

  „Ако има финансиране ще можем да покрием и други периоди и да имаме повече материал, за да може да имаме още по-голяма база на сравнение“.

  За сходствата на съвременните българи с населението в Централна Италия, Деси предпочита да говорят историците, но споменава за хипотезата, според която една част от племената на древна Велика България са се насочили към Италия. Това са така наречените „Алцекови българи“. Оттам вероятно са и сходствата в генетичния профил между популациите.

  „Използваме и генетичния профил на италианците, за да сравним с нашия. Всяка една популация принадлежи към различни хаплогрупи. На базата на сбора на тези хаплогрупи, се получава генетичната структура, а сравнението между тях показва кои популации са най-близки една с друга. В зависимост от състава на хаплогрупите на другите популации, специфични за определени райони на света, можем да направим сравнения…“

  Подобна методология е използвана и при сравнението на българите с другите славянски народи (за славяните няма данни спрямо древен материал, тъй като те са трупоизгаряли, а при изгорял материал няма как да се изолира ДНК).

  „Понеже нямаме античен материал, гледаме съвременните проби. И не сме толкова близки до руснаци, до словенци, до типичните славяни…“

  Генетичната отдалеченост между съвременните турци и българите също повдига доста интересни въпроси. По всичко личи, че османското иго в България не се е отразило генетично, защото дори да е имало някакво смесване, вероятно турците са взимали генетичен материал оттук, но не са оставяли своя.

  На въпроса дали по някакъв начин тези резултати противоречат на историческата наука, Деси е категорична: „Историята може да се манипулира, а генетиката не“.

  В момента работата по изследването продължава, основно с анализиране на резултатите и с публикуване на статията за траките.

  „Ако имаме финансиране, аз съм готова отново да замина, за да работя и да вадим нови и нови резултати. България е много богата на генетичен и антропологичен материал и може да се рови и още по-назад във времето…“, мечтае Деси и добавя, че е имала шанса да се озове в лаборатория, в която се работи и с генетичен материал от неандерталци и кроманьонци.

  „Всички българи могат да се гордеят с това наше изследване. Защото то показва, че има някакво развитие на науката. Трябва да се знае, че е много трудно без финансиране в България да правят такива неща. Тук нямаме подобни лаборатории, защото има много изисквания – за стерилност, за условия за работа, трябва скъпа апаратура.

  Затова и прибегнахме към съвместна работа – едно, за да могат големите светила в науката по света да забележат какво правим и второ – за да оптимизираме методологията и да можем да работим спокойно.

  Преди години нямаше как това да се получи. Трябваше да стъпим, да проучим. Те ни дадоха базата, но ние реално работихме съвсем самостоятелно.

  .

• Франция иска прекратяване на търговските преговори между ЕС и САЩ

  Франция ще поиска следващия месец Европейската комисия да прекрати търговските преговори между ЕС и САЩ, съобщи френският държавен секретар по търговията Матияс Фекл, цитиран от БГНЕС.

  

  „Вече няма политическа подкрепа във Франция за тези преговори“ и „Франция призовава за край на тези преговори“, посочи той в изказване за радио RMC. По думите на държавния секретар разговорите между Вашингтон и Брюксел са предимно в полза на САЩ. „Американците не ни дават нищо, или само трохи… това не е начин, по който се водят преговори между съюзници“, допълни той. „Ние се нуждаем от ясно и окончателно спиране на тези преговори, за да ги рестартираме на по-добра основа“, посочи Фекл. Според него искането за прекратяване на преговорите ще стане по време среща на министрите на външната търговия на страните от ЕС в Братислава през септември.

  Активисти, които се противопоставят на споразумението за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ/TTIP), посочват, че спогодбата е в полза предимно на големите компании и ще ощети потребителите. По-рано френският премиер Манюел Валс заяви, че би било „невъзможно“ за ЕС и САЩ да постигнат споразумение до края на 2016 г., каквото е желанието на двете страни. Една от целите на преговорите е те да бъдат завършени до края на мандата на настоящия американски президент Барак Обама, който изтича през януари 2017 г. Активисти, които се противопоставят на ТПТИ, посочват, че спогодбата е в полза предимно на големите компании и ще ощети потребителите.

  Според дипломатически източници на АФП търговските преговори могат да бъдат прекратени до избирането на нов държавен глава в САЩ през ноември или след изборите във Франция и Германия през следващата година. БГНЕС припомня, че изказването на Фекл идва само ден, след като германският вицеканцлер Зигмар Габриел заяви, че постигането на споразумение по ТПТИ се е провалило, но „никой не го признава“. Той посочи също, че по време на последните си разговори Вашингтон и Брюксел не са успели да постигне съгласие по нито една от разглежданите 27 глави. Разговорите по ТПТИ имаха малък прогрес през последните няколко години. През юли в белгийската столица се проведе 14-ят кръг от преговори, който е и третият в рамките на шест месеца. Тогава се появиха съобщения, че преговорите са без развитие, тъй като редица европейски лидери изразяват притеснения за това какъв ефект ще има ТПТИ върху икономиката и липсата на готовност от страна на САЩ да приеме отстъпки.

  В отговор на изказването на Габриел от ЕК посочиха, че преговорите продължават. „Нещата се задвижват в момента. Комисията прави стабилен прогрес“, заяви говорителят на Комисията Маргаритис Схинас. По думите му „разговорите сега наистина навлизат в решаващ етап, но… ако условията са подходящи комисията е готова да сключи споразумението до края на годината“. Попитан дали ТПТИ може да бъде постигнато без одобрението на Германия – най-голямата икономика в ЕС, Схинас посочи, че председателят на Комисията Жан-Клод Юнкер е получил подкрепа за преговорите от всички лидери в блока по време на срещата на върха през юли. „По време на последната среща на върха най-вече заради навлизането в този чувствителен и сложен етап, председателят Юнкер се обърна към своите колеги, проверявайки дали има политическа подкрепа за завършване на споразумението до края на годината“, допълни говорителят. „Ние не чувстваме липса на подкрепа… ние получихме мандат за завършване на тези преговори“, посочи вчера той. /„Сега“/

  .

• <<
• 1
...
• 45
• 46
• 47
• 48
• 49
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
...
• 415
• >>