Всички авторски страници

Авторски

• Independent: Сандърс има шанс срещу Клинтън

  

  Бившият държавен секретар Хилъри Клинтън може да загуби надпреварата за номинация на демократите след предстоящите предварителни избори в Калифорния на 7 юни, пише британският в. „Индипендънт“. Нейният основен конкурент сенатор Бърни Сандърс се насочва към щата с надеждата да натрупа повече гласове на делегати, след като в Калифорния през последните месеци е регистрирано значително увеличаване на регистрирани делегати.

  За участие в предварителното гласуване са се записали нови 1,5 млн. души. Калифорнийския институт за изследвания на обществените политики предвижда близки резултати за Сандърс и Клинтън, като дори и малка победа би добавила допълнителни 250 или повече гласа към досега спечелените от Бърни Сандърс. В момента резултатите на двамата демократи са доста близки – Клинтън има 1769 класа срещу 1501 за Сандърс. Победата на сенатора от Върмонт изглежда още по-вероятна и заради драстичното увеличение на новорегистрирани гласоподаватели – увеличение с 218% в сравнение със същия период през 2012 г.

  Досегашните първични избори в Демократическата показаха тенденцията Бърни Сандърс да се представя по-добре от предвиденото в предварителните проучвания и то най-вече благодарение на участието в гласуванията на новорегистрирани млади гласоподаватели. Ако Сандърс спечели Калифорния, може сериозно да постави под въпрос победата на Клинтън за кандидат на демократите и да си спечели на своя страна някои от т. нар. суперделегати, сред които има партийни лидери и избрани вече държавни представители, които имат право да подкрепят който кандидат поискат.

  По думите на самия Сандърс, въпреки че Клинтън има „доста повече“ суперделегати на своя страна, „те няма да гласуват, докато не стъпят на подиума на конгреса на демократите“. Той посочи също, че неговата работа сега е да убеди тези делегати, че неговата кандидатура би могла да спечели срещу тази на Доналд Тръмп, който ще е най-вероятният избор на Републиканската партия. /„Сега“/

  .

• In Memoriam Ивайло Иванов: Отиде си един изключителен поет

  ЕДИН ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ТАЛАНТЛИВ ПОЕТ, КОЙТО МАЛЦИНА ПРОЧЕТОХА, СИ ОТИДЕ

   

  Антон Баев, Рlovdiv-online.com

  

  Ивайло Иванов /43/ от Троян, живя на ръба на лудостта и крайната мизерия.

  Създаде стихове, сатири, литературна критика, публицистика. Занимаваше му се и с литературна наука, но нямаше шанс.

  Завършва Българска филология във Великотърновския университет, обикаля София, Наречен, Търново, за да се върне в родния Троян с разбити нерви.

  Писа – по думите му – „за нашата вечно скърбяща България“.

  Тя, разбира се, не го прочете, нито почете.

  Благодарен за срещите с хората човек.

  В посвещението си към книгата Песен за Бащите на прехода, която ми подари на едно от изданията на „Пловдив чете“ през 2012-та, ми написа: „С огромна благодарност за това, че се срещнахме!…“

  С огромна тъга посрещам вестта за ранната му смърт…

  .

  На дъното на този свят живея

  и чакам, Боже, ти да ме откриеш

  подобно бисер. Де такъв късмет?…

  Ти бисери не търсиш! Тях ги търсят

  единствено свинете покрай мене –

  за морските свинчета става дума,

  а също за русалките, които

  се гмурват в синевата ми прозрачна

  и с перлен смях покриват голотата си!…

  .

  Така пишеше Ивайло…

  Пишеше така, че да те удари в сърцето:

   

  „Венеция през зимата“ – навярно

  така бих кръстил тази своя тъжна

  любовна песен. Но сега е лято.

  И ти над мене тяло си извила

  подобно мост. А аз под теб съм легнал

  като река и към съня изтичам.

  Очите ти, подобно сини риби,

  се гмурват във водите ми прозрачни.

  На устните ти ладията лека

  гърдите на реката набраздява…

  И бавно аз изтлявам и пътувам

  под тебе, моя лодчице, люляна

  на ласките с вълните милостиви.

  И мощните води текат, додето

  от тялото ти – тънка катедрала –

  гърдите ти ударят за вечерня.

  За сетен път – щастлив, но и разкаян –

  тогава аз към притвора поемам,

  но този път не си ти мост, а купол –

  фронтон, отдето Славата ме гледа

  прощаваща и съдеща. И тръпне

  олтарът ти във сетна литургия,

  а горе – под прозоречната ниша –

  разнежен, хорът ангелски въздиша.

  След жертвата вечерна аз почивам

  с води успокоени. Трепка залез

  със пластика червена върху синята

  пътека на реката… И тогава

  един гондолиер през мен минава

  и плавно пее свойта канцонета.

  И колкото се пò отдалечава,

  по-тежка сянка хвърля – да не видя

  как върху твойто рамо се изкачва

  едно момиче, девствено все още.

  На моста спира. С лакътчета тънки

  под себе си то стопля перилата.

  За нещо много скъпо се досеща…

  В реката се оглежда.

  И въздиша.

  .

  Не като постмодернист, не като модернист, не като класик. Като роден поет. Такава бе и съдбата му: честна и самоубийствена. Докосваща съдба и поезия… 

  .

  Ето какво ще намерите из някои от библиотеките от Ивайло Иванов:

  Хензел и Гретел (поема, 1995)

  Искри от воденичните ми камъни (сатира, 1997)

  Очи на дете (ранни стихове, 2005)

  Филологически поеми (2006)

  Пастирът на мухи (2008)

  Песен за Бащите на Прехода (2010)

  Брачни песни (2013)

  .

• Борис Станимиров: Никой не се опита да намери разумното решение за гласуването в чужбина

  

  След като българите в чужбина остро реагираха на промените в Изборния кодекс, които ограничават разкриването на секции в държавите извън България, 47 депутати от ГЕРБ, Реформаторския блок, Патриотичния фронт и БДЦ внесоха нови поправки в току що публикувания в Държавен вестник закон.

  Новите текстове предвиждат ограничение до 35 секции в държава, като изборна секция може да бъде разкривана извън дипломатическо представителство при 60 заявления, а не при 40, както беше прието по-рано.

  Начинът, по който се прие Изборния кодекс и седмица по-късно да внасяме промени, показва цялата абсурдност на тази ситуация – коментира в интервю за БНР депутатът от ДСБ Борис Станимиров. Той е и член на Комисията по политиките за българите в чужбина.

  По думите му парламентът е демонстрирал липсата на политика по отношение на българите в чужбина и липсата на осъзнаване колко те са важни за България.

  Това, което виждаме, са дребни партизански закачки, пазарлъци и изнудвания. Разиграване на едно конституционно право на хората, което е недопустимо – заяви депутатът.

  По думите му никой не се е опитал да намери разумното решение по отношение на гласуването в чужбина, така че да не бъдат ограничени избирателните права на българите там, а в същото време да се избегнат и злоупотребите с гласуването в Турция, заради което се стигна до скандалните промени.

  Чуйте цялото интервю на Борис Станимиров за Националното радио.

  .

• The Wall Street Journal: САЩ тестват ново оръжие срещу Русия и Китай

  Лондон смята да изпрати нови танкове в Прибалтика

  

  САЩ разработват ново оръжие, за да защитят държавите в Прибалтика от евентуална руска заплаха, съобщи в. „Уолстрийт джърнъл“, който публикува кадри от изпитанията в сайта си. Оръжието се нарича релсотрон – мощно електромагнитно оръдие ER (Electromagnetic Railgun), което с помощта на енергията задейства електропроводим снаряд край две метални релси.

  „Военните смятат, че релсотронът може да се окаже полезен, ако се наложи САЩ да защитават балтийските държави от Русия и да подкрепят съюзниците срещу Китай в Южнокитайско море“ – пише изданието. „Не бива да се пренебрегва фактът, че Русия притежава способността да произвежда и изстрелва на огромни разстояния обикновени боеприпаси с голяма маса. Ние трябва да се противопоставим на такива залпове. Релсотронът потенциално ни дава такава възможност“ – твърди пред изданието първият зам.-министър на отбраната Робърт Уърк. САЩ са започнали програмата за ER преди десет години, изразходвайки за нея до момента половин милиард долара. Сега ще бъдат похарчени още $800 млн., за да се превърне релсовото оръдие в отбранително въоръжение и да се пригодят снарядите му за палубната артилерия на американските военни кораби.

  

  Великобритания пък обмисля възможността да изпрати хиляда военнослужещи и танкове в Естония, Латвия и Литва, в рамките на нова програма на НАТО, предаде РИА „Новости“, позовавайки се на публикация във в. „Таймс“ и военни експерти.

  Според изданието Лондон планира да изпрати танкова тактическа група, към която ще бъде прикрепена и артилерия. Окончателно решение по въпроса ще бъде взето на срещата на НАТО във Варшава през юли. Освен това алиансът разглежда възможността да разположи военни складове за танкове и други тежки въоръжения в Източна Европа, за да се повиши отбранителната способност на пакта.

  ––––-

  За Украйна ще се окаже по-лесно да убеди страните от Европейския съюз да продължат санкциите срещу Русия, ако покаже напредък в реформите и борбата с корупцията, заяви бившият генерален секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, който беше назначен за съветник на украинския президент Петро Порошенко. Расмусен коментира, че продължаването на санкциите е единственият начин да се окаже натиск върху Русия да спре да подкрепя бунтовниците, които се бият с украинската армия в Донбас, и да съдейства за спазване на примирието. /„Сега“/

  .

• Отваря се българска гимназия в Париж

  Българските училища зад граница продължават възрожденските идеи на народните будители

  „Първа българска гимназия в Париж отваря врати през септември“ – обяви Камелия Конакчиева-Трибулен в предаването „Имат ли песните спиране“ по БНР на 24-ти май. В студио 19 на Унгарското радио в Будапеща присъстваха деца, учители и родители от българските училища в Дъблин, Прага, Париж и Будапеща. Те празнуваха Деня на славянската писменост и култура в единственото небългарско училище, наречено „Св. Св. Кирил и Методий“ в унгарския град Залавар, и поднесоха венци на българския паметник на просветителите там.

  

  Как българските училища зад граница продължават възрожденските идеи на народните будители, чуйте запис на предаването в сайта на БНР.

  .

• Тасманийският пчелар от България

  Интервю на Белослава Димитрова със Станислав Ненов,

  Вinar.bg

  

  Преди месец пробвах нещо фантастично – мед от Тасмания. Една-единствена лъжичка земен рай ме отлепи на няколко стъпки от повърхността. Сигурна съм, че в този момент съм приличала малко и на тасманийски дявол. Разбрах, че в производството на този мед участва и българин. Реших да го потърся, защото все пак днес разстоянията нямат никакво значение, особено след като сетивата ми бяха заредени за седмици напред. Запознайте се със Станислав Ненов – Слави. Пчелар, рибар, мечтател. Вечно на път, гонещ летата и верен приятел на пчелите.

  Всъщност Слави е родом от Търговище, където и завършва строителния техникум по стъпките на своя баща, който е бил архитект. Не продължава семейната традиция в строителството, а следва български и руски език в Шуменския университет „Св. Константин Преславски“. В крайна сметка избира работа близо до природата.

  Успях да го уловя, докато снове по горите на западния тасманийски бряг, където цъфти ледърууд (Еucryphia lucida), дървото, върху което се крепи пчеларството в Тасмания. 

  Спи по палатки или където намери. Сега му е доста натоварено, понеже от около 5-6 дни вади мед (този сезон e изключителен, прибрали са 40 тона мед). После се връща за по ден-два до фабриката, която е в централната северна част на острова до втория по големина град Ланкестън. Неговото село пък се казва Перт. Все пак Слави намери малко време през нощта, за да ми отговори на въпросите.

  – Защо започна да се занимаваш с пчеларство?
  
  

  – Обичам да съм навън сред полята, горите, зеленините, звездите, обичам да наблюдавам живия живот, обичам животните. През ваканциите прекарвах доста време с моите баби и дядовци. Родителите  ми ме оставяха на село, единият зает с аптеката, другият с архитектурните проекти и се виждахме само събота и неделя – кеф!

  Едните ми баба и дядо живееха край Търговище, другите имаха малка вила до Троянския манастир (където и досега имам няколко кошера). И двамата ми дядовци имаха пчелни кошери като хоби и като малък страничен доход, та съм им помагал в това занимание откакто се помня. Научиха ме да разпознавам пчелната майка, търтеите, пчелите-работнички, вадехме мед и канех мои приятели да дъвчем восъчни дъвки – даваха ни доста енергия в игрите и дългите риболовни излети.

  – А защо избра именно Тасмания?

  – След като завърших, поучителствах за кратко, след това в Български червен кръст по един проект за работа с деца от улицата, оттам в една неправителствена организация за работа с деца в Стара Загора. В сдружение „Самаряни“ бях около две години, работихме с деца в нужда, лишени от родителски грижи. Имахме тогава и един проект „Купи кошер – подкрепи дете“, идеята за социалното предприятие с предмет на дейност пчеларство беше на учредителите на сдружението и аз пасвах добре там с моите умения в тези области. Това, което се генерираше като доход от пчелите, отиваше за целевите групи от деца и младежи в нужда.

  

  През цялото това време имах собствени кошери и ги увеличавах по малко. Така у мен изкристализира желанието да направя от хобито си професия. Опитах със САПАРД, една от европейските предприсъединителни програми тогава, но закриха мярката заради корупционни сделки. Но както пишеше тогава един нашумял автор: „Ако истински желаеш нещо, то цялата Вселена ти съдейства то да се случи“.

  Срещнах Кен Джоунс, един австралийски пчелар, който ми разказа за това, което те правят, как го правят, опитах и ледърууд и си казах, че трябва да отида там и да видя работата на тези хора. Не успях с предпресъединителния европейски фонд, но междуконтиненталният проработи.

  Винаги ме е притегляла тази точка на света около Австралия и Нова Зеландия, заради отдалечеността си, а въображението работи ли, работи… Пуснах си автобиографията в пчеларски сайтове – австралийски и новозеландски. Получих и от двете места запитвания и интерес. Получих също така и подкрепата на баща ми, майка ми, брат ми, приятели и на братовчеда Никодим, който ми помогна много с опита си в чужбина.

  

  Проработи най-добре кореспонденцията с Тасмания, а и бях опитвал мед от ледърууд, който вирее само там. Така през октомври 2006-а пристигнах на едно ново и много интересно място – Тасмания, един от седемте австралийски щата. Всичко съвпадаше чудесно, защото българската зима беше тасманийско лято и обратното. По това време вече имах около сто кошера в България, работех и помагах на мои приятели пчелари у дома и един такъв безценен опит на друг континент беше повече от желан.

  Apis mellifera или медоносната пчела е донесена тук от Европа, тя не е местен вид. Австралия поне засега е единственият континент, където акарът вароа не е пристигнал и в този смисъл може да се каже, че е пчеларски рай. Но пък повечето местни цъфтящи растителни видове нямат достатъчно добър по качество цветен прашец, който да посрещне хранителните нужди на медоносните пчели и това е проблем. Затова пчеларите настаняват кошерите рано напролет до фермите, където се гледат овце и крави, тъй като пасищата изобилстват с европейски видове, богати на силен цветен прашец, като детелини, глухарчета, къпини и др.

  

  Тук всъщност няма доста други болести и вредители по животни и растения – поради отдалечеността на континента. Затова и граничният контрол им е доста добър. Случвало ми се е да ми мият изсъхнала кал и мръсотия между грайферите на обувките, защото може да съм ходил нейде из ферми, преди да кацна тук и така да пренеса опасни бактерии.

  В Тасмания всичко е  различно. Шофираш  в лявата лента, говориш друг език, като задуха от юг е студ, а от север вятърът е топъл. Животните носят малките си в торби, водата в сифона се оттича на обратно, на всичкото отгоре и тасманийски дяволи… Хората са прекрасни, дори като разминеш полицейска кола, униформеният те поздравява. Наричам това за себе си психология на островитянина. Нямаш съседи по земна граница, няма и много минала история, пишеш си своята тук и сега, без бремето на минали клинични картини. Разбира се, има от всичко по малко!

  Джулиян, собственикът на бизнеса, в който и днес помагам, ми предложи да остана за по-дълъг период, приех и вече 10-а година гоня летата из полукълбата.

  Та, с пчеларство започнах да се занимавам, защото то отговаря на вътрешните ми нужди.

  – Какво научи ти от пчелите?

  Пчелите са невероятно общество, дошло на тази планета много преди нас с послание за нас. Иска ми се да го разбираме по- добре. То ни учи на морал. Привлича ме идеята да можеш да живееш от нектара на цветовете, той е толкова преходен, там е за някакви си дни или часове и после изчезва, но може да бъде уловен от теб с помощта на пчелите и складиран в буркан. Един буркан с мед побира в себе милиони цветове, съхранени в еликсира – мед!

  Уча се на морал от пчелите, уча се, че в името на оцеляването и усъвършенстването е нужно да се работи с другите като теб, кооперирано, това е и борба със себе си, с егоизма ти.

  – Какво е нужно, за да се получи хубав мед?

  – За получаването на хубав мед, смятам, са нужни набор от умения и знания. Силно и здраво пчелно семейство с качествена майка, своевременното му закарване на паша (цъфтяща обилно растителност), осигуряването на достатъчно пространство в кошера, за да бъде усвоен максимално потока от нектар, преработен и складиран от пчелите като краен продукт, наречен мед. Затова и хубавият мед трябва да бъде добре „узрял“. Така зрелият мед разполага с необходимите оръжия за да убива вредни бактерии.

  

  Те са няколко: т. нар. водороден, насцентен прекис (кислородна вода), високата киселинност на меда – повечето бактерии предпочитат киселинност на средата между 7.2 до 7.4 pH, за оптималното си развитие, а киселинността на меда варира между 3.2 и 4.5 pH. Всъщност често се споменава, че  ако медът не беше сладък, би бил кисел. Високото съдържание на захари е друг коз в борбата с бактериите, ниското водно съдържание, под 20% и процесът на осмоза, като така буквално изсмуква живителните сили от микробите, попаднали в меда.

  Откриха преди години в един от видовете мед в Нова Зеландия, наречен манука, една друга естествена съставка, първоначално наречена UMF (уникален манука фактор), имаща изключителни антибактериални свойства. Същата манука вирее и тук в Австралия.

  – Добър бизнес ли е пчеларството?

  – Пчеларството може да бъде добър бизнес и трябва да е такъв, и има много примери за това, както и за обратното, за съжаление.

  

  – Често ни напомнят за тенденцията, че пчелите изчезват…

  – Пчелите са сравнявани с канарчетата, които са използвали някога в мините, за да реагират на убийствените газове под земята и да предпазват така миньорите. Пчелите са барометър, една фина верижка, която реагира остро, когато нещо не е наред. А нещо не е наред. Много са факторите за така нареченото изчезване на пчелите. Но основният фактор ние можем да видим в огледалото… Нас самите.

  Земеделието е основано на химическата индустрия, твърде много изкуствени торове, пестициди, фунгициди и т.н., които удрят имунната система на пчелите. После монокултурите, огромни блокове с една култура, където пчелите, закарани на опрашване, получават през целия си живот (около 40 дена) прашец и нектар само от едно растение, след което биват закарвани на друга монокултура и така през целия сезон. Еднообразно и бедно хранене. Всъщност липсата на разнообразие, унифицирането, конформизмът са един основен проблем за нашата цивилизация, си мисля аз.

  

  Промените в климата, естествените вредители и заболявания, които медоносните пчели имат, се засилват многократно, когато те са поставени в ситуацията на тежко индустриализираното земеделие. Самите препарати, с които се третират пчелите срещу акара вароа, най-големият бич в пчеларството, в крайна сметка могат също да имат негативни последици при неправилна употреба.

  Работи се усилено за търсене на пчели, устойчиви на заболявания, но не се работи толкова добре за редуциране на причините, предизвикващи тези заболявания. Омагьосани кръгове….

  От 10 години вече живееш на острова, с какво те промени това място?

  Животът ми тук и честите ми пътувания до България и обратно, срещите ми с пчелари от цял свят, общуването ми с местните ми помогнаха да разбера, че живеем на една много малка планета и засега имаме само нея и че всички сме еднакви и се радваме и страдаме за едни и същи неща. Просто трябва да пазим това място, то е наш дом, единствен!

  – Какво ще кажеш за българския мед и пчеларство?

  – Българският мед е изключителен, ние имаме невероятно разнообразие на билки и всякакви цъфтящи видове. Винаги нося български мед да дегустираме с моите австралийски колеги и резултатът е пълен с междуметия от рода на: „Ммммм, ахххх, какво е това бе, човек…“. Амброзия, казвам, българска!

  

  Пчеларството в България в последните години изживява бум, процесите на окрупняването на сектора и преминаването му от полупрофесионален към напълно професионален бизнес са налице с положителните и негативни му активи. Процес, който например тук в Австралия се е състоял по-назад във времето и сега се берат плодовете му. Но без съмнение българските пчелари са напредничави и заредени с ентусиазъм, виждам го постоянно.

  – С какво друго обичаш да се занимаваш освен с пчели?
  
  – Обичам да чета, Космосът е една любима тема, научните открития, Вселената. Риболовът ми е хоби и остава и него да превърна в професия, но засега пчелите ме държат здраво! Все пак не всичко е работа.

  .

• Фрогнюз: Нова карта показва 15 млн. българоезични по света

  Анна Кочева, Frognews.bg

  

  Най-новата карта, изработена в Института по български език при БАН, е посветена на новите места, където се говори български. Те са възникнали в резултат на различните емиграционни вълни – в Европа, Америка и Австралия, където емиграцията ни е по-голяма, и в Азия и Африка, където тя е по-скоро със символичен характер. Българският език на тези нови места се говори по различен начин, в зависимост от редица фактори, като това дали преселническото население е по-многобройно и компактно и е признато за национално малцинство, или става въпрос само за група със свой език в чужда държава.

  Освобождението на България (1878 г.) заварва българската нация на Балканите като най-голяма – с над 5 милиона население; гръцката и сръбската – с над 2 милиона, албанската – под 1 милион. В резултат на естествения прираст българската народност достига 9 милиона допреди половин век. Успоредно с това обаче, като следствие от няколко безрезултатни войни за обединение (Междусъюзническа, Първа и Втора световна война), на политическите трусове (Септемврийско въстание, смяна на кабинети с различна външна геополитическа ориентация до и след 9.09.1944 г. и особено след 10.11.1989 г.), а не на последно място и поради чисто икономически причини в миналото и сега, българската нация в държавата България наброява между 6 и 7 милиона души, т.е. около 3 милиона остават в съседните страни, разбира се, подложени в нееднаква степен на насилствена или на естествена денационализация. Различна е степента на асимилация и на милионите етнически българи на ново място – в Европа, Америка и Австралия, където нашата емиграция е по-голяма, и в Азия и Африка, където има по-скоро символичен характер.

  Като се вземе предвид, че само за десет години в началото на XXI в. страната ни е била напусната от 564 331 души, и към това се добавят високата смъртност и ниската раждаемост, не е удивително, че днес българската нация се оказва една от най-застаряващите в света.

  Използването на българския език по света, особено там, където отсъства компактно и по-многочислено малцинство, има подчертано поколенчески характер. Докато у първото преселено поколение в новата страна употребата му е редовна, то у втората генерация тя вече е стеснена, за да премине у третото поколение само в семеен спомен.

  За запазването на българския език в чужбина съществена роля  играят и изградените институции в страните, приели български имигранти – обществените организации, сдруженията и дружествата, клубовете на българите, българските училища, църковните общини, културните заведения, медиите (вестници, радиа, телевизионни канали), и пр.

  Основният термин, с който се работи в случая, е българоезични емигранти/имигранти. Това са всички етнически българи (по произход), които и сега използват различните форми на български език, независимо от тяхната религиозна или нова държавна принадлежност.

  Българският език в Централна и Западна Европа е разпознаваем от векове. Независимо от различните български имиграционни вълни в тези части на Европейския континент, основна и най-голяма си остава т.нар. ранна имиграционна вълна на българските градинари. Нашите забележителни майстори на зеленчукопроизводството се появяват в различни времена по всички континенти на света и оставят трайни следи с резултатите от дейността си и благодарствени спомени в съзнанието на местните хора, но най-дълготрайна и резултатна е тяхната работа тъкмо в Централна и Западна Европа. Именно тук едно от положителните преносни значения на етнонима българин е „добър производител на зеленчуци, майстор градинар“. Така е в Унгария, Чехия, Словакия, Полша и Австрия. Българи градинари откриваме и в Румъния, Сърбия, Хърватия, Словения, та дори и в Средна Азия, но славата им тръгва тъкмо от Централна и Западна Европа. В наши дни миграцията на българи в цяла Европа продължава и тя се дължи на икономически фактори.

  В САЩ броят на българските преселници след последната четвърта емигрантска вълна (след 10.11.1989 г.) е нараснал на 300 000 (само в Чикаго той е над 50 000). В САЩ  идват нови българи от всички краища на страната, поради което формите на българския език са най-разнообразни. Любопитен факт е, че за първи път през 2005 г. на територията на САЩ българският става официален език, на който се дават разяснения от данъчната администрация. Това става в щата Илинойс, в който българският става двадесет и първият официален език и продължава да се използва при плащането на данъци.

  В Канада преселението на българи става на няколко вълни, като най-стара е икономическата емиграция от 1912 г., най-нова – тази след промените. Тя има друг облик, това са млади, високообразовани българи. Почти 10% от българските учени, напуснали БАН, се установяват в Канада. По самооценка българите тук са около 180 000 души, а македонските българи – 150 000.

  В Мексико след 1990 г. от българи, работили в Куба, които не се прибират у нас, се оформя ново имигрантско гнездо с над 5 000 души, които организират и свой нов обществен живот – създават Мексиканско-българско културно дружество, българско училище и др. институции, поддържащи националната идентичност и езика.

  В Аржентина заселниците българи от първата икономическа вълна са от началото на XX век – след края на Първата световна война. Броят им е относително малък – 3312 души. Това са градинари от Великотърновско. По-големи са групите (около 5 000 души) от втората вълна (1922 г.), когато пропагандно им се обещава земя за обработване. Приливът от имигранти достига до внушителната за това време цифра от 20 000 българи. През Втората световна война в Аржентина пристигат повече от 30 000 имигранти, но след нея част от тях се завръщат отново в България. Второто поколение от старите заселници се ориентира към престижни професии. Последната най-нова икономическа вълна от близо 15 000 души е резултат от демократичните промени у нас. Днес старите и новите българи в Аржентина са около 75 – 80 000 души. Броят на българоезичните от Македония е достигнал до 30 000 души.

  В Бразилия картината е подобна на тази в Аржентина. Огромният брой българи преселници (около 60 000) е получен вследствие на създадената в края на XIX вeк и в Бразилия пропагандна Асоциация за набиране на европейски емигранти с обещания за раздаване на земя и бързо забогатяване.

  И в бившия СССР българският език присъства трайно. Като наследник на старата Руска империя бившият СССР се разпростира върху два континента – Европа и Азия. Спирането на вниманието не върху континенталната география, а върху бившата голяма държава, тук се извършва преди всичко във връзка с общата разселническа политика, която е била специално водена към българските преселници през различните периоди от време; политика, довела до още по-голямо разпръскване на българската диаспора: от европейските равнини на Молдова и Украйна, през степните и пустинни части на Средна Азия до мъртвите ледени полета на Сибир. Преселванията по вълни и години в Руската империя (и СССР) могат да бъдат подредени така: големи (1782); значителни (1773, 1790, 1801-1812; 1830-1837 в Бесарабия). След присъединяването на Бесарабия към Молдова след Кримската война част от българите в Бесарабия се преселват в Приазовието. (След 1878 г. Южна Бесарабия отново се връща в Русия.) След 1871 г. големи групи бесарабски и таврийски преселници биват преместени в Средна Азия, Сибир и Далечния Изток, за да обработват нови земи. От 1918 до 1940 г. Бесарабия е върната на Румъния. Българите биват задължавани да учат румънски. Отпорът от българска страна е голям. Започва насилствено изселване от румънска страна на бесарабски българи в Бразилия, Уругвай, Аржентина. След Октомврийската революция, и по-специално през 30-те г. по време на колективизацията като „кулаци” хиляди трудолюбиви българи са изселени в Сибир, други хиляди, поради сушата умират от глад. След 1923 г. в СССР, и то в Украйна и Крим, от България пристига нова вълна от политически имигранти – комунисти. На 28 юни 1940 г. в Бесарабия навлиза Съветската армия, която прогонва румънската администрация, но за кратко. През лятото (1941) румънските войски отново се връщат в областта. След Сталинградската битка Бесарабия отново се включва в границите на СССР. Българското население пак е в немилост заради съюза между Германия и Царство България по време на войната. Голяма част от бесарабските българи (около 60 000) са наказани заради това и са изпратени във вътрешността на страната (Урал, Сибир, Средна Азия). През 1945-46 в Бесарабия отново е настъпила суша. От 30 до 50% от българите умират от глад. Днес в Източна Украйна и в Крим българското население пак е подложено на изпитания. Българската Голгота там още не е извървяна.

  И въпреки всичко, в тези области, наречени неслучайно в миналото „нова България”, и сега е запазена компактна и внушителна маса от българско население, което будно пази своето национално съзнание и народния български език.

  По-специално стои въпросът с българския език на българските евреи в Израел и техните потомци, за които той не е народностен. Броят на българоговорещите евреи днес е 50 000. Основно те живеят в гр. Яфа, който се е превърнал почти в квартал на Тел Авив. Евреите са съхранили не само българския си език, но изявяват по всеки повод чувство на благодарност към страната, която ги е запазила от изтребление до тяхното напускане през 50-те г. на XX век.

  Проблемът с броя на българите в Австралия и Нова Зеландия е много сложен, поради някои задълбочили се процеси на отродяване на етническите българи, започнало още на старо място след откъсването на части от българското етническо землище от завоевателите. Въпросът за българския характер на езика, говорен до и след това откъсване, обаче е ясен и не подлежи на доказване, независимо от чуждите народностни етикети, които се лепят към него. Етническите българи и на старо, и на ново място, дори и тогава, когато престанат да се чувстват българи под влияние на чуждите (национални, политически, идеологически и културни) пропаганди, в крайна сметка си остават българоезични, а с това продължават да бъдат обект на изследване от българистичната лингвистика както заради езика, така и заради новите му форми, ако такива са били създадени с цел да бъде външно прикрит истинският му иманентен характер. Следователно, в Австралия и Нова Зеландия има три типа българи с единен етнически произход: едните от тях – със запазено, а другите – с променено народностно съзнание. И трите типа говорят един и същи език – български, т.е. не са престанали да бъдат българоезични. Така възниква и странният феномен за съществуването още и на българоезични „македонци” и на българоезични „гърци”. До възникването на Р Македония  естествено такава делитба в Австралия не е имало: македонските българи, подобно на тракийските и добруджанските, са носили не само видовите (регионални), но и родовото название на етническата си принадлежност – българи. Неофициалните данни сочат, че броят на австралийските граждани с български произход и език е някъде към 220 000 души. Най-голям дял измежду тях се пада на емигрантите от Егейска Македония, дошли тук с гръцки паспорти след Гражданската война в Гърция, по-малък е делът на тези от Вардарска Македония и от Мизия и Балкана. След промените от 1989 г. преселническият приток от България продължава да расте.

  От направения преглед на проблема за битуването на българския език по света могат да бъдат направени следните по-важни изводи:

  1. Досегашната представа за българската диаспора и за носения от нея БЕ, поради изкривен идеологически, а с това и недостатъчен политически, обществен, културен и научен интерес, е крайно непълна, за да не се каже истината, че е бедна и понякога невярна. Общностите ни по света условно и фигуративно можем да наречем няколко „малки Българии” или „нови Българии” зад граница. Става дума за страни като Украйна, Молдова, Аржентина, Бразилия и в някои щати на САЩ. Този проблем с всеки изминал ден се изостря все повече, предвид застаряването на българската нация и продължаващото ѝ „изтичане” навън.

  2. По време на извършване преселванията на българите са главно два типа: стари – до промените през 90-те години на ХХ век и нови – след промените). Новите преселвания (след 1989 г.) продължават и до днес. За разлика от старите, които имат по-организиран и доста по-компактен характер, те са от дифузен (разпръснат) тип и се дължат на икономически причини.

  „Картата на българския език на ново място по света” доста отчетливо отразява противопоставянето на Източна Европа (заедно с вторичните „вътрешни” преселвания в Средна Азия) – със стари заселници (вж. фигурите с червен цвят) на Западна Европа – с нови заселници (вж. фигурите със син цвят). Новият свят (двете Америки и Австралия) заема средищно положение. Той предимно е приютил заселници и от двата типа (вж. фигурите с червен и син цвят наполовина).

  Като се има предвид броят на българите от езиковия континуум (езикът на българите в старите историко-географски области – Мизия, Тракия и Македония – във и извън от държавните граници) и към него се прибави броят на българоезичните от новите места по целия свят, то общият брой на говорещите български по нашата планета се движи около 15 милиона души. Оттук може да се види централната роля, която играе българският език за обединяване и съхранение на нацията, дори в условията на засилваща се глобализация.

  .
  

• VI Международный фестиваль камерной музыки (2016 North Shore Chamber Music Festival)

  В начале июня в Норсбруке (Northbrook, пригород Чикаго) состоится Шестой международный музыкальный фестиваль камерной музыки (North Shore Chamber Music Festival). Фестиваль был создан в 2011 году по инициативе замечательных музыкантов – скрипача-виртуоза Вадима Глузмана (он является художественным руководителем фестиваля) и его жены, пианистки Анжелы Иоффе (она занимает пост исполнительного директора).
  В книге музыковеда Жана-Мишеля Молко “Great Violinists of the Twentieth Century, Volume 2” Вадим Глузман был назван в числе тридцати величайших скрипачей современности. Он оказался в достойной компании с Джошуа Беллом, Пинхасом Цукерманом, Хиллари Хон и Анной-Софией Муттер. Отвлекаясь от постоянных гастролей, каждое лето скрипач выделяет время для фестиваля, называя его “прекрасной возможностью встретиться с друзьями в камерном музицировании”. Он говорит: “Идея фестиваля проста: на одну неделю собрать друзей – замечательных музыкантов. Мы с невероятной отдачей занимаемся репетиционным процессом, потом с такой же отдачей ужинаем, рассказываем истории, засиживаемся заполночь, а потом в девять утра все начинается сначала. Как сказал мне мой агент: “excuse for a party”. В этой шутке на самом деле есть здоровое зерно. Ощущение праздника, которое есть у нас от встреч с друзьями-музыкантами, передается и нашей публике. Камерная музыка – тот вид музицирования, который по интимности, спонтанности можно сравнить разве что с jam session. В этой музыке есть элемент Чуда, а чудо невозможно ни объяснить, ни предсказать, ни повторить”.
  Газета Chicago Tribune назвала фестиваль “большим международным событием”, а Chicago Classical Review – “событием, которое нельзя пропустить”.
  В течение первых пяти лет концерты фестиваля посетили более шести тысяч пятисот человек из Чикаго и ста сорока пригородов.
  На V фестивале 2015 года был основан Фонд имени Аркадия Фомина (Arkady Fomin Scholarship Fund Award) – педагога Вадима Глузмана. Задача фонда – поддержка молодых дарований. Вадим говорит: “Мы предоставляем юным музыкантам стипендии, они получают возможность поработать с опытными солистами”. В фестивале прошлого года приняли участие тринадцатилетние скрипачки Маша Лакисова и Элли Чой (Haag/Galvin Young Artists). С более старшими коллегами-музыкантами они с блеском исполнили “Времена года” и Концерт для четырех скрипок Антонио Вивальди. Новый лауреат Фонда – восемнадцатилетний виолончелист Даниэль Калер. Он родился в Вилметте, закончил New Trier High School. В 2006 году участвовал в программе “America’s Got Talent” на канале NBC. В настоящее время учится в Институте музыки в Кливленде, где его педагогом является участник фестиваля, концертмейстер секции виолончелей Кливлендского симфонического оркестра Марк Косовер.
  В числе участников фестиваля этого года – замечательный струнный квартет “Ariel” (Израиль), пианист Уильям Вольфрам (в своей книге “The Ivory Trade” музыковед Джозеф Горовиц сравнивает Вольфрама с Ваном Клиберном и Владимиром Горовицем, как продолжателя романтических традиций фортепианной игры), виолончелисты Венди Уорнер и Марк Косовер, израильский альтист и композитор Атар Арад, молодой скрипач Данби Ум (Haag/Galvin Young Artist фестиваля 2014 года).
  От признанных классических шедевров Баха и Шуберта, Чайковского и Дворжака до музыки Шнитке, Шостаковича, Леры Ауэрбах и Алексея Игудесмана – предстоящий фестиваль будет интересен всем: как знающим меломанам, так и неискушенным любителям прекрасной музыки. Перед вами – некоторые подробности концертов.

  8 июня, 7.30 pm. Концерт открытия фестиваля “Slavonic Soul”. В программе: Вторая соната для скрипки и фортепиано “11 сентября” Леры Ауэрбах (исполнители: Вадим Глузман, скрипка; Анжела Иоффе, фортепиано), Первый струнный квартет ре мажор П.Чайковского (исполнители: Струнный квартет “Ariel”), Второй фортепианный квинтет ля мажор А.Дворжака (исполнители: Уильям Вольфрам, фортепиано; Вадим Глузман, скрипка; Данби Ум, скрипка; Атар Арад, альт; Венди Уорнер, виолончель).
  Не так часто в Чикаго можно услышать сочинения живущей в Лондоне Леры Ауэрбах. В беседе со мной Вадим Глузман назвал ее “совершенно феноменальным дарованием” и добавил: “Она написала для меня много произведений, я много записывал и буду записывать ее музыку”.
  Лера Ауэрбах родилась в 1973 году в Челябинске. В возрасте шести лет впервые появилась перед публикой как пианистка, два года спустя выступила вместе с оркестром, в возрасте двенадцати лет сочинила свою первую оперу. Участвовала в международных фортепианных конкурсах, получила множество призов. В 1991 году во время гастролей в США приняла решение не возвращаться в СССР. Училась по классу композиции и фортепиано в Джульярдской школе музыки в Нью-Йорке, изучала литературу в Колумбийском университете. Закончила Музыкальную академию в Ганновере. Вадим Глузман принимал участие в премьере нового балета Джона Ноймайера “Двадцать четыре прелюдии” на музыку Леры Ауэрбах в Гамбургской опере. А еще Лера Ауэрбах пишет стихи. Однажды в Нью-Йорке после поэтического вечера Сергея Юрского она подошла к артисту и вручила ему книгу своих стихов. Юрский говорит: “Стихи были необычные. Не просто хорошие – таких сейчас немало – это были стихи мудрые и ясные, стихи человека, много знающего, много думающего и пришедшего к твердым убеждениям”. И вот уже в течение многих лет Юрский читает на своих вечерах стихи Леры, включает их в свои спектакли. Лера бесконечно благодарна ему за это: “Юрский – важная ниточка, связывающая меня сегодня с Россией”.

  9 июня, 6.00 pm. Вечер начнется мастер-классом Струнного квартета “Ariel”. Музыканты поделятся секретами профессии со своими молодыми коллегами – струнным квартетом Midwest Young Artists. После этого состоится репетиция Концерта для скрипки и струнных ля минор И.С.Баха. Солист – Вадим Глузман. Исполнители: квартет “Ariel”, квартет Midwest Young Artists, музыканты Betty Haag Academy. Вход свободный.
  Струнный квартет “Ariel” был создан в Израиле шестнадцать лет назад и за эти годы завоевал международное признание. Квартет – резидент University of Cincinnati’s College-Conservatory of Music.

  10 июня, 6.00 pm. “Новое поколение” представляет… Концерт музыкантов Betty Haag Academy of Music, the Midwest Young Artists и виолончелиста Даниэля Крамера. Вход свободный для обладателей билетов на концерт в 7.30 pm.

  10 июня, 7.30 pm. Концерт называется “От тьмы к свету”. В программе: Фортепианный квинтет соль минор Д.Шостаковича (Уильям Вольфрам, фортепиано; Струнный квартет “Ariel”), Концерт для скрипки и струнных ля минор И.С.Баха (Вадим Глузман, скрипка; New Generation Ensemble), Струнный квартет до мажор Ф.Шуберта (Вадим Глузман, Данби Ум, скрипка; Атар Арад, альт; Венди Уорнер, Марк Косовер, виолончель).

  11 июня, 6.00 pm. “Генри Фогель – жизнь в музыке”. Беседа с бывшим президентом ЧСО (он занимал этот пост на протяжении восемнадцати лет) и Лиги американских оркестров, деканом, профессором Roosevelt University и в настоящее время Председателем совета директоров Auditorium Theatre Генри Фогелем. Модератор – Director of Artistic Planning, Orpheus Chamber Orchestra (Нью-Йорк) Майкл Волперт. Вход свободный для обладателей билетов на концерт в 7.30 pm.

  11 июня, 7.30 pm. Финальный концерт фестиваля “Virtuoso parade”. В программе: Реквием для трех виолончелей и фортепиано Дэвида Поппера (Венди Уорнер, Марк Косовер. Даниэль Калер, виолончель; Анжела Иоффе, фортепиано), Октет для струнных си бемоль мажор Макса Бруха (Вадим Глузман, Данби Ум, Гершон Герчиков, Александра Казовская, скрипка; Атар Арад, Ян Грюнинг, альт; Марк Косовер. Даниэль Калер, виолончель). Заключительным аккордом фестиваля станет номер “Virtuoso parade” – попурри из произведений Листа, Поппера, Пятигорского, Паганини, Шнитке, Шостаковича, Алексея Игудесмана, ”Professor Teddy Bor”.

  Каждый год, начиная с Первого фестиваля, концерты транслируются в прямом эфире на крупнейшей в Чикаго волне классической музыки – радиостанции 98.7 WFMT. Не станет исключением и фестиваль этого года. Концерты 8 и 10 июня транслируются в прямом эфире, концерт 11 июня будет записан и воспроизведен в записи. Ведущий всех концертов – Дэйв Шван.

  Nota bene! Концерты VI Международного музыкального фестиваля камерной музыки (North Shore Chamber Music Festival) пройдут 8, 10 и 11 июня в помещении Village Presbyterian Church по адресу: 1300 Shermer Road, Northbrook, IL 60062. $25-$45/$15 для студентов, скидка 20% для пожилых людей. Билеты можно приобрести по телефону 847-370-3984, электронной почте [email protected], почте (North Shore Chamber Music Festival, P.O. Box 85, Northbrook, IL 60065) и на сайте www.nscmf.org, на котором вы также найдете подробную информацию об истории создания фестиваля и предстоящих концертах. Встретимся на фестивале!

  Сергей Элькин

  www.sergeyelkin.com

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

• Историческа среща във Виетнам. Обама премахва военното ембарго

  Снимка: Обама и виетнамският му колега Чан Дай Куанг. Снимка: БГНЕС

  След близо 50 години, американският президент Барак Обама анонсира във Виетнам премахването на военното ембарго срещу страната.
  

  „САЩ вдигат напълно военното ембарго върху Виетнам“ – обяви Обама, цитиран от Агенция „Фокус“.

  В същото време в „Туитър“ беше качена снимка, на която се вижда малко виетнамско момче с автомат в ръка.

  

  С решението за вдигане на ембаргото обаче отново се заговори за стопляне на отношенията между двете страни.

  На съвместната пресконференция с виетнамския си колега Чан Дай Куанг, Обама допълни, че „САЩ напълно вдигат забраната върху продажба на военно оборудване на Виетнам, която беше в действие в продължение на около петдесет години“.

  Обама похвали и „укрепването на връзките“ между САЩ и Виетнам.

  Междувременно голяма част от населението също приветства визитата, а на плакати хората бяха изписали послания като „Добре дошъл, президент Обама – промяната, от която имаме нужда“.

  

  Източници: „Фокус“, Vesti.bg

  .

• Елена Поптодорова: Избирателната активност не е основание за промени в Изборния кодекс

  Над 220 са българските училища зад граница. На фона на усилията на сънародниците ни за запазване на българското самосъзнание и опазване на живата връзка с България, ограничаването на правото им на вот, нашите сънародници възприемат като огромна несправедливост – интервюта и коментари в предаването „Събота 150“ по програма „Хоризонт“ на БНР. Едно от интервютата, което е направила Соня Каникова за БНР, е и с Боянка Иванова, директор на Българското училище Джон Атанасов в Чикаго. Според Боянка Иванова съхраняването на български език зад граница е стратегически въпрос.
  

  Журналистката Ваня Креймър коментира, че през последните 16 години не е била свидетел на толкова много възмущение сред сънародниците ни.

  Бих казала, че българите в чужбина основно са възмутени и не приемат промените и ще направят всичко възможно да променят това.

  Посланикът на България в САЩ Елена Поптодорова също се обяви в защита на правото на глас на българите в чужбина. Пред БНР Поптодорова отчете, че избирателната активност на нашите сънародници на САЩ не е особено висока, но това, по думите й, не може да бъде основание за промените в Изборния кодекс, които ограничават възможностите за откриване на секции:

  Не по този начин ще стимулираме увеличаване на бройката гласуващи. По-скоро създавайки съвременни условия за гласуване. Няма как да се отмени едно право, което е Конституционно, и което е прилагано. Това създава усещане за ощетяване.

  Също в интервю за предаването „Събота 150“ по „Хоризонт“ живеещата във Вашингтон Ася Иванчева нарече промените „неадекватни“:

  Ако системата е работила до този момент, ако наблюдателите са казали, че Изборният ни кодекс и законова база са добри и се развиват в положителна посока, защо изведнъж се създават такива проблеми.

  Интервюто с посланик Поптодорова може да се чуе в сайта на БНР.

  .

• Изборът на „Култура“: България извън България

  Снежина Мечева, Мария Спирова и Силвия Атипова

  пред в. „Култура“

  

  Културата никога не се е съобразявала с териториални граници (освен насила) и днес, след емигрантските вълни през последните 25 години, българската култура е от Канада до Австралия. И тя не се носи (по света) от киселото мляко и службите на черковно-славянски, макар че не липсват, не се носи и от издадени книги, открити изложби или красиви гласове, макар че и те не липсват. Не се носи дори от, минало през кръвта, чувство за групова принадлежност, а от конструирането на индивидуалната идентичност, от отговора на въпроса: кой съм. За да го чуем от устата на двата милиона българи извън България, се обърнахме на посоки към три от тях – Снежина Мечева, Мария Спирова и Силвия Атипова.

  Направихме го в чест на 24 май, но и защото тукашният национализъм все търси начин да ни убеди, че тези, които не са тук, не са наши. Готов е да се откаже от нашето, само и само да прокара фронт между наше и чуждо. Безнадеждно усилие, защото българската културна идентичност отдавна вече се конструира в диалог между културите. В това отношение началото на XXI век прилича на началото на XX, на времето на Пенчо Славейков.

  Култура

  1.

  Как да погледна „отвън” българската култура? „Калъпът” ми е скроен в България.

  Има и такива, дето мечтаят да са други. Аз си знам какво ми е дадено – от майка (Родопите), от татко (любовта към киното – първо към българското), от батко ми (силата, че го има в България), от приятелите (уют от детството, когато си най-обичан).

  Помага ли, пречи ли на живота в чужбина, на социализацията, на общуването с „местната” култура, как живее българинът с културата, която носи?.. Един искрен поглед без патетика…

  За да те обичат, ти трябва първо да се харесваш. В чужбина си посланик на всичко, което носи името българско. Съседът, колегата, приятелят извайва представата си за България чрез българина, когото познава. Всеки от нас, живеещ в чужбина, има собствен поглед, собствено поведение. Мога да говоря само от свое име, не мога да категоризирам всички. Трудно ще ми е да направя отговорите си не патетични по много причини. На първо място, защото съм учител по български език и литература на подрастващи, а за да ти вярват, когато ги учиш на език, литература, традиции, история, когато си учител по България – трябва да си ентусиаст, вярващ, да заразяваш. Как без патетика (поне малко, но искрена)?

  Живея от близо 30 години в Лондон и това, че съм българка, че уважавам произхода си, културата, езика на народа ми, само ми е помагало. Когато закупихме дом, коментарите на съседите ми били: „О, какво ще правим сега с тези комунисти?”. Признаха ми го впоследствие. Така се приемаше България през 80-те години. Сега съседите ми имат прекрасни спомени от гостуванията си в родината ни, други са се запътили натам това лято с четирите си деца. Ето го позитивното посланичество.

  Като директор на едно от най-големите български училища в чужбина, за мен отговорността да се съхрани българското е мисия. Мисия е на всички преподаватели в българските училища в чужбина. Това не е патетичен отговор, това е изстрадан отговор. Когато виждаш, че хич не е лесно да те приемат (особено в английска среда, в която може да има много различни мнения, но никой не откровеничи, защото векове са култивирали изисканото поведение), си длъжен да дадеш на тези деца, живеещи в чуждото, самочувствие. Да им предоставиш едно училище, което да е втори дом за тях, и да идват в него не защото са им нужни дипломи, а защото в това училище ги очакват с любов. Там учат какво да съхранят от България, за да са стъпили здраво на краката си и да имат нужните отговори, ако в английското училище си позволят да ги подценят по една или друга причина. Тези деца, например, масово през март раздават мартенички на приятелите си в чуждото училище и всяка година това вече се очаква. Моите съседи също не ми позволяват да ги забравя на 1 март. Една наша ученичка – Яна, се закичи с мартеници на 1 март, но учителят й по география я изгони от час (тук не дават да се ходи с бижута или подобни украшения в училище). Тя му обяснява, че това е национален празник, че е традиция, че не е бижу, а символ. Учителят решава, че си измисля. Тогава Яна, много гневна, отива при директора, заявява, че поне учителят по география е редно да знае малко повече за традициите на държавите в Европа и казва, че няма да влезе в час никога повече, ако не й позволят да носи българския символ. Е, познайте кой победил? България!

  Това самочувствие – да са българи и да бранят българското, децата ни получават у дома, но и при нас, в училището.

  Или друг пример за пазители на традициите ни. В Лондон най-известната българка е нашият преподавател по народно пеене г-жа Десислава Стефанова. Възпитаник е на ансамблите „Загорче” и „Филип Кутев”. Когато дойде в Лондон и реши да направи хор по българско народно пеене (не от българи, от чужденци), започна с малко. Сега пълни залите и катедралите, а почитателите й са от всички краища на света. 100 души чакат на опашка да бъдат приети в хора й. Тя озвучи с песните на България филма „Троя” с Брад Пит, многобройни театрални и телевизионни постановки в Англия, изнесе концерт в „Албърт хол” с групата Doves. Нейният хор получи наградата на БиБиСи „Хор на годината – 2006”. Такъв български хор за народно пеене тя направи и в Швейцария.

  Да носиш с достойнство културата на народа си, да я даряваш на непознаващите я – това осмисля живота в чужбина. Не е решение да се свиваш като различен и непознат. Решение е да подадеш ръка на чуждото, да го оцениш, да възприемеш най-доброто, да подариш и ти най-хубавото, на което си научен и което те прави личност. А то е заслуга на корените ти. Ако са здрави – и ти си здрав човек.

  Снежина Мечева

  директор на Българското училище към Посолството в Лондон,
  говорител на Асоциацията на българските училища в чужбина

  2.

  Българската култура е маниакален преследвач. Където и да идеш по света, тя е по петите ти. Ти не я виждаш, но тя те гледа. Всяка твоя мисъл е подслушана, всеки твой жест – докладван.
  –
  Българската култура е лудото Джоре: седи и плете шарен чорап на вечния домашен праг, от който никога не можеш да се отдалечиш – нито на връх Статуята на свободата, нито вдън токийското метро. Плете и те гледа укоризнено. Крачиш ти, после тичаш, мяташ се на влакове и самолети и – нищо. Като се обърнеш, разстоянието е все същото.
  –
  Българската култура е западнал чифлик. Иска ти се да го продадеш, ама не можеш – срам те е от мъртвия ти дядо. И така живееш – вкопчен в нотариалния акт на спомените, в призовката на кръвта – с неясното чувство, че да се въртиш в кръг и да влачиш, влачиш, влачиш, е това, което те прави българин. И идентичността е присъда без право на обжалване.

  Впрочем, българската култура е джобен Народен съд – всеки път те разтерзава и разстрелва, но ти продължаваш да се връщаш на скамейката с надеждата, че този път ще бъдеш помилван.
  –
  Българската култура не звучи като родопска песен. Звучи като цъкане с език.
  –
  В българската култура не виждаш хоризонт – накъдето и да се огледаш, все планини или води ти препречват пътя, не те пускат да излезеш.

  Горда Стара планина, до ней Дунава синей…

  Всеки химн прокламира пред света откъде произлиза законната власт и какви са ценностите на нацията, която го реве с пълно гърло по стадиони и празници – англичаните заставят бога да пази кралицата, американците се обясняват в любов на храброто си републиканско знаме, французите въоръжават гражданите срещу тиранията. В българския химн хора няма, няма и богове – има само природа, слънце, земя, вода. Един-единствен куплет, останал след всички редакции – единствените думи, с които сякаш всички сме могли да се съгласим. Не е чудно, че тези дни не можахме да се разберем за лого на България – в българската култура няма символи, има предмети. Гъмжи от погачи и шевици, не от личности и стремежи.

  Българската култура пребивава в „земен рай”. А раят, както знаем, е просто градина, в която никога нищо не се случва и всичко идва човеку даром. И понеже българската култура е райска, сиреч градинска, тя фетишизира оградите и всичко отвъд тях, чужбината. Границите са свещени и неприкосновени, а отвъд е мистерия – вълнуваща, но недостижима, забранена. Който прояви любопитство, тутакси е в грехопадение. България е оранжерия, очертание на картата, територия, природен парк.

  Сиреч – резерват.

  За един резерват най-важното нещо са оградите, които го делят от останалия, живеещия, променящия се свят. Вътре, каквото и да става, се върти в кръг, няма развитие, защото времето е забранено. На децата първо баем с приказки за конски опашки и златни векове, а после, когато те затърсят примери за подражание, жестоко ги травматизираме с фиксация по минали несправедливости. И така, докато научат, че са под обсада, че целият свят е срещу тях и всеки порив е обречен на провал.

  Колкото и да е стара, българската култура е непълнолетна – защото не знае какво да прави нито с настоящето, нито с бъдещето си.

  В една култура на обсаденото минало добри са само мъртвите – в зависимост от това по колко ужасен начин са умрели, не по причина на това какво са правили, докато са живели. Понеже всяка власт човешка се ползва от живите, от стремящите се, от протегналите се към ябълката, то властта е винаги подозрителна и неестествена, отбягвана. Затова имаме оранжерия с изпотрошени стъкла (все от някъде трябва да изхвърляме дръзналите да управляват), а не държава. Във вакуума, оставен от идеята за държавност, българската култура се пълни по принуда с още празнини – тя е безбожна, беззаконна и безправна. От век и половина се гнусим да се погледнем в очите и да се разберем какво е легитимен авторитет – внасяме царе, внасяме окупатори, внасяме ценности, но все ги дъвчем и ги изплюваме.

  Проклетият чорап на Джорето никога няма да ни прилегне – защото от една страна го плетем, а от другата го разплитаме.
  –
  Българската култура е направена от скитане. От напускане, от преместване, от бягане, от дирене. Питайте Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Берон, Евлоги и Христо Георгиеви – преследвачът е бил и по техните пети.
  И химнът ни е написан по пътя от Виена, с копнеж по рая.
  –
  Българската култура се разплита като чорап.

  Петата на чорапа е забита в пръстта на градината, където цъфтят омагьосаните орхидеи на свръхоценностеното минало. Пръстите пропълзяха под оградата и откриха дивите ягоди на настоящето. Ако нишките успеят да се сберат отново, чорапът най-сетне ще прилегне и заедно ще захапем ябълката на бъдещето.

  От библейски времена напускането на градината се преживява като падение и грях – връщане назад не може да има. Но в българската градина няма бог и няма правила. Затова и невъзвращенците се връщат, и родолюбците заминават. Ако един ден се срещнем и си разкажем едни на други какво сме препатили, ще спрем да сме култура на наивността и ще станем култура на опита.

  Раят е илюзия – рано или късно всички биваме прогонени, за да пораснем. И от утробите, и от фантазиите си. Българската култура иска да порасне, но я е страх. Днес сякаш от тези, които прекатериха оградите, за да видят какво има от другата страна. Като всеки детски страх, и този е разбираем, но безпочвен. И отминава.

  Мария Спирова
  Оксфорд

  3.

  През пролетта на 2015 г. се озовах в Уганда, източна Африка. Една сутрин се събудих и осъзнах, че около мен няма нищо, което да ми е познато. Докато гледах през дупката в стената (тя не се нуждаеше от рамка и стъкло, за да се нарече прозорец, защото в Екваториална Африка никога не става достатъчно студено) към „църквата” отсреща, бивш магазин за дрехи, на чиято фасада все още беше изписано Масака Фешън, се почувствах странно oсвободена.
  Разсъблечена от всякаква придадена културна идентичност, започнах да осъзнавам неща за себе си, за които преди това не бях подозирала. Като например, че мизерията в Африка не ме тормози. На втория ден престанах да я забелязвам. Или че, противно на очакванията ми, нямах нищо против сюрия деца да тичат след мен и да крещят „музунго” (в превод бял човек), напротив: намирах тяхната задружност и веселост за странно ободряващи.

  Подобни процеси на преоткриване на себе си се случват на всички пътуващи хора. Всяко прекрачване отвъд териториалните граници неизбежно води и до прекрачване на границите на комфорта. Даденостите в родината, като изградена социална мрежа или познаване на езика, отпадат. Разбира се, за мен като българка беше трудно да се опитам да „принадлежа” на Африка, предвид цвета на кожата ми, но в Европа и Северна Америка нещата са поставени по-друг начин само на пръв прочит.

  Едно от най-големите предизвикателства пред дълготрайната българска емиграция е да успее да се приобщи към осиновяващото общество, без да загуби конкурентните предимства, които й дава собствената идентичност. Пътувайки из Европа съм срещала българи по цялата социалната стълбица: от чистачки в бензиностанциите по немските аутобани и продавачки на маслини в белгийски села, през мениджъри на средно ниво в магазини и офиси, собственици на малки и по-големи частни бизнеси, до шефове по високите етажи на европейската администрация и мултинационалните компании.

  Индивидуалностите са безкрайни, но има една черта, която ми се струва обединяващата: безверието. „Безверие” в най-общия, нерелигиозен смисъл на думата. Те не вярват на системата, на авторитети, на обещания и често не вярват дори в собственото си бъдеще. Безверието, ако прерасне в критично мислене, би могло да бъде страховито конкурентно предимство, но също би могло да се изроди в мнителност и незачитане на елементарни норми и правила. Случка на голяма група българи в метро в Мумбай, Индия: купуват билети, но само до следващата спирка, а не до крайната дестинация, защото не допускат, че в метрото в Индия може да има контрол. На крайната дестинация се налага да платят глоба. Автоматичното съотнасяне на хаоса по улиците към инфраструктурите не винаги работи.

  Безверието под формата на критично мислене би могло да спасява животи, буквално. Моя приятелка, педиатър в малко населено място в Есекс, Англия, сподели с мен, че едно от най-ценните й качества като диагностик е, че не вярва на пациентите си. „Нито дума”, каза тя. Каквото и да й кажат, го проверява многократно. Понякога хроничният синузит се оказва топче, завряно в носа.

  До 10 ноември 1989 г. на българите им бяха спестени проблемите с търсенето на конкурентни предимства на чуждите пазари. Редките, кратки и „позволени“ пътувания в чужбина бяха толкова необичайно явление, че дори да си стоиш през цялото време в хотелската стая и да ядеш само в хотелския ресторант – баща ми в странство – пак щеше да имаш удивителни истории за разказване. Достатъчно е да споменеш необичайния цвят на хляба, размера на парчето шунка отгоре и странните сосове, с които местните поливат храната си, и разговорът потръгва.
  От гледна точка на възможността за напускане на страната и евентуално завръщане в нея, българската емиграция може да се раздели на три периода. Първият е отпреди 10 ноември, или по времето на зрелия социализъм, когато емигрантите бяха разглеждани като „бегълци” и „невъзвращенци”, а семействата им често тормозени. Вторият период е от началото на 90-те години на миналия век, непосредствено след политическата промяна и падането на забраната за пътуване – този период продължава, грубо казано, около 15 години и се различава от последния, настоящ период, заради навлизането на новите технологии и достъпността на всякакъв вид транспорт.

  Разликите във възприемането на „родината“ между поколенията емигранти са значителни. На протест, организиран от българската общност в Женева, Швейцария, българин на видима пенсионна възраст поисква да подържи знамето. Очите му са пълни със сълзи, ръцете му треперят от вълнение. „От тридесет години съм тук”, обяснява той, „така й не можах да стана като тях“. Късен български емигрант би задал въпроса: „Защо тогава този човек не се прибере в България?”. За него, който е напуснал страната без проблем и знае, че може да се върне по всяко време, да стоиш на място, където не се чувстваш „свой”, е непонятна. Но за човек, измъкнал се от страната с риск за живота си, завръщането винаги ще носи нотка на опасност. За него фактът, че родината е на един кратък полет разстояние, е непонятен.

  За разлика от емигрантите преди 10 ноември, които често са идеалисти и милеят за родината, икономическите емигранти от 90-те години са хора без илюзии. България, затънала в мизерия и прегърнала дарвинисткото – „по-силният оцелява”, произвежда тип емиграция, не много по-различна от днешните бежанци от Сирия и Близкия Изток. Дори отношението на западните страни към тях е било подобно: затваряне в лагер с лоша храна и още по-лоши житейски перспективи. Лекарите стават санитари; университетските преподаватели − учители, а учителите – чистачи. Огорчението за тези хора е вкусът на живота. В Лондон се запознах с Елена, която е от същия малък югоизточен град, в който живеят двете ми лели по майчина линия. Разочарована, че не е станала директор на местното училище, а пред нея е предпочетена партийна кандидатура, тя зарязва всичко и заминава за Англия. „Точно си бях купила апартамент. Платих да наредят паркет. По средата на реденето теглих ключа и заминах. Не знам дали ще се върна”.

  Емиграцията от началото на XXI век е разтеглива – не само защото сроковете за нея са неясни: „докато имам договор”, „докато приключа докторантурата”, „докато съм с този човек”, а и защото България все по-малко изглежда далеч от Западна Европа, че дори и от Америка. Социалните мрежи и технологии позволяват да поддържаш постоянна връзка с приятели и роднини. Носталгията и неизбежното идеализиране са невъзможни.

  Една от причините емиграцията да се засилва през последните години е, че драмата на заминаването липсва. Еуфорията от завръщането – също. „Дойдох в Холандия за 3 месеца на курс в университета в Амстердам. Оттогава съм живяла 6 месеца в Германия, две години в Белгия. Не знам кога ще се върна”. Това са думите на Ирена, тридесет и няколко годишна българка с две висши образования и няколко перфектно овладени чужди езика. Тези нови българи, космополити и априори граждани на Европа, съставляват голяма част от двумилионната българска емиграция. За новите емигранти конформистката сигурност на познатото отдавна отстъпва пред личната свобода и възможността за избор.

  Впрочем, по официална статистика, българските граждани зад граница са едва 700 000. Това потвърждава липсата на модерна концепция за емиграция. Кой е емигрант? Този, който има двойно гражданство? Чиито деца са родени извън пределите на страната? Какъв е срокът, след който „отписваме” един член на обществото и го зачленяваме в аналите на емигрантския поток?

  Може би е време да преосмислим териториалните граници като ориентир за идентичност. И да осъзнаем, че понякога, когато сме далеч, сме всъщност най-близо. До себе си и до идеала за родина.

  Силвия Атипова
  Лувен, Белгия

  .

• Първи ден на XII Световна среща на българските медии

  

  Поведението на народното представителство е обидно за българските граждани в чужбина. Това коментира в Прага пред журналисти омбудсманът Мая Манолова, по повод отхвърленото от парламента вето на президента върху Изборния кодекс. Общественият защитник е в чешката столица за участие в Дванадесетата световна среща на българските медии, организирана от БТА и АБМС.

  Манолова посочи, че политици от различни партии са се срещнали в институцията на омбудсмана с представители на сънародниците ни в чужбина, съгласили са се с техните аргументи и са поели ангажимент да се съгласят с тях и в пленарната зала, но не са удържали на думата си. Между правата на българите в чужбина и други партийни сметки, те избраха – други партийни сметки, отбеляза Мая Манолова. Тя заяви, че ще проследи какво ще се случи в парламента и след като бъдат направени допълнителните промени, ще прецени, в случай че бъдат ограничени права, да подаде конституционна жалба.

  Манолова отбеляза, че не би искала да коментира намерения и обещания, но според нея анонсът за промени, който се чу, не е обнадеждаващ, защото на практика няма да се промени нищо съществено по отношение на режима, срещу който сега възразяват българите в чужбина. На практика ще има по секция в голям град, посочи омбудсманът.

  

  По думите й това, което българите в чужбина искат, е да се запази режимът, при който автоматично се създават секции, там, където вече са съществували и са гласували над 100 български граждани. Искат да не се променя броят на заявленията, защото 40 е нормалния брой, който работи, искат да има възможност и преценка дипломатическото и консулското представителство да открива секции, когато тези условия не са налице, но има сериозна българска диаспора, искат техните организации в чужбина да участват в целия изборния процес. Всичко това работеше и се видя, че не създава никакви проблеми, то на практика увеличи вота в Западна Европа и Америка с близо 70 процента, от какво се страхуват, наистина не разбирам – коментира Мая Манолова. /БТА/

  

  Обединени от обща кауза българските медии в чужбина могат да имат огромен ефект върху обществото в България. Около това мнение се обединиха участниците в дискусията за каузите на българите по света за България, в рамките на Дванадесетата световна среща на българските медии.

  „Нямате представа каква сила сте вие, ако излезете с обща инициатива. Ако българските медии в чужбина заедно с тези в България защитят някаква кауза, ще имат огромен ефект в българското общество, могат да променят закони, големи процеси“, заяви Николай Василев, изпълнителен директор на „Експат Капитал“ АД. Според него в България е добре да се раждат повече деца, да се чувстват по-щастливи и по-успешни в страната си, да се случват интересни неща, които да я поставят страната ни в центъра на света и Европейския съюз, а не в периферията. Той добави, че българите трябва да пътуват, да учат, да работят в чужбина, но и да се връщат в България, да запазят българското и да го предат на децата си.

  Василев открои няколко причини сънародниците ни да напускат страната – икономически, морални – управляващите трябва да се замислят как да променят ситуацията и имиджа на България. Друга причина според него е, че хората обичат разнообразието. Той наблегна и на темата за българските университети и защо българите предпочитат да получат образованието си извън страната. Според Николай Василев има и няколко причини българите да се върнат в България – ниските данъци в сравнение с останалите европейски страни, възможността човек да постигне повече в България, отколкото където и да е по света, както и емоционалната връзка с родината.
  По думите на Василев обаче България не прави нищо за българите в чужбина. Около това се обединиха и други участници в дискусията.

  

  Георги Лозанов, който бе модератор на панела, заяви, че каузата България е гражданска и като такава е работа на гражданите.

  Той опроверга няколко съществуващи стигми. Такива са твърденията, че за да си истински българин, не трябва да си напускал страната, трябва да си източноправославен, да подкрепяш държавата, което значи управлението. „Това създава фалшива представа за българите извън България и това ги държи настрана и изолирани. Те обаче лесно се примиряват с този образ, не го пречупват, не го рушат“, добави Лозанов.

  Според него хората извън България живеят в друга среда и правила, затова имат възможност, ако превърнат България в кауза, да влияят на средата в нея. „Много е важно българите извън България, които вече са над 2 милиона, да започнат да тропат по политическата маса. Затова са важни медиите – не информационните, а идентификационните медии. Медията, с която можеш да се оприличиш“, заяви медийният експерт.

  Участниците във форума се обединиха около мнението, че основната причина българите да напускат страната си е липсата на правосъдие. /БТА/

  

  Снимки: Петър Стаматов

  .

• Ученици от БУ “Джон Атанасов” посетиха родното място на Макгахан

  Радостина Павлова,

  в. „България“

  

  На входа на града

  Осмокласниците и седмокласниците на едно от най-големите български училища в района на Чикаго – „Джон Атанасов“, посетиха Ню Лексингтън, Охайо – родното място на знаменития американски журналист и български национален герой – Джанюариъс Макгахан. Благодарение на неговия неуморим труд и реално отразяване на Априлското въстание от поробена България, английското правителство отказва помощ в Руско-Турската освободителна война на югоизточните ни съседи.

  
  Пред монумента на Макгахан в центъра на Ню Лексингтън

  На 13-май в 9 часа сутринта учениците Анджела, Виктория, Изабела, Иван, Антон, Александър, Мартин, Даниел, Ивор, Изабела, Памела, Дана, Надя, Епифани, заедно с шофьорите на двата буса от „МПО-Пирин“ – г-н Стефан Коев и г-н Манчо Манчев. Продуцентът и фотографът на цялото пътуване – г-жа Дарина Проданова. Родителят, съмишленик и помощник в опазването на дисциплината на учениците – г-жа Анна Янакиева. Учителите г-жа Анелия Лазарова по български език и литература и г-н Стоян Дечев по история тръгнаха за Ню Лексингтън, Охайо.

  .

  

  Главният инициатор на пътуването е учителят по история – г-н Стоян Дечев

  “Идеята да посетим родното място на Макгахан, ми дойде преди две години в разговор с моите верни другари от “МПО-Пирин” – Драгомир Богданов и Станимир Динев – започна разказа си учителят Стоян Дечев. – Споделих с колегите в училище за тази моя идея, която в последствие се превърна в моя мечта. Учителката по български език и литература – г-жа Анелия Лазарова, прие идеята като своя и веднага подготви сценария за изявите на нашите ученици. Така, с верни приятели и истински българи до мен, реших, че заради нашите ученици си струва да направим всичко по силите си, за да осъществим това пътуване. По своята същност, то беше образователно, вълнуващо, забавно, безопасно и незабравимо за всички нас. Чувството на дълг към Макгахан ни водеше, то бе двигателят на целия процес при организирането. Благодаря от сърце и на будните родители на нашите ученици, които показаха зрялост и съпричастност в образователния процес на децата.”

  

  Момент от рецитала на учениците и работата на учителите

  Първоначалната идея на г-н Дечев е да се посети родното място на Джанюариъс Макгахан в месеците април и май, които са свързани с героичната борба на Априлци през 1876 г. При доуточняване на детайлите, Драгомир Богданов и Станимир Динев предлагат освен това на път към Ню Лексингтън да посетят музея на Македонската Патриотична Организация и построената през миналия век от македонските българи църква във Форт Уейн. С организацията за посещението се заема Драгомир Богданов, който преговаря с уредника на музея Лоис Левихн. Организацията по транспорта и хотела води главно г-жа Лазарова, като в подготовката й помагат Стефан Коев и Манчо Манчев. В случая те, като шофьори на бусовете, отговарят за най-важното – да запазят живота и здравето на всички ученици на това пътуване, почти 500 мили.

  

  Учителката по Български език и Литература – г-жа Анелия Лазарова

  “Когато г-н Дечев сподели с мен идеята си за тази екскурзия, си казах: “Ами, хубаво би било”, но истината е, че имах известни съмнения, че може да се случи – споделя г-жа Анелия Лазарова. – Никак не е лесно да организираш тридневна екскурзия с български ученици, за които да поемеш пълна отговорност, на американска територия. Уви, ние не просто го направихме, но го направихме с изключителен успех.
  Всичкото натоварване от цялостната организация на това пътуване сякаш изчезна в момента, в който поехме по пътя си. Бяхме натоварени не само със задачата да опазим 15 тийнейджъри, но и да успеем да предадем знанията си на тях, а и самите ние да добием нови такива. Също така, през цялото време снимахме филм, водейки се от стриктен сценарий. На всички места, които посетихме – храма “Св. Николай” и музея на МПО във Форт Уейн, Индиана, всички културни паметници в Ню Лексингтън, Охайо, дори хотелът ни в Кълъмбъс, бяхме посрещнати с трепет, вълнение и небивало гостоприемство. Това се усети от всички ни.
  В музея във Форт Уейн нашите ученици се заровиха в търсене на книги и предмети с изписани български думи на тях. Видяхме музикални плочи от всеобщото ни минало, стари речници, читанки, народни носии, исторически карти, знаме от Илинденско-Преображенското въстание.
  Пристигайки в Ню Лексингтън, Охайо, ние бяхме посрещнати от пътен знак, на който пише: “Ню Лексингтън – родното място на Дженуарис Макгахан, освободител на България”. Мигновено нещо у всички ни се промени. Бяхме чували, бяхме учили за тази огромна в историята ни личност, бяхме мечтали да посетим това място. И най-сетне бяхме тук.
  Оттук насетне ние се пренесохме в един свят, в който ужасът над българите след потушаването на Априлското въстание не бе отречен. Две американки, представители на фондация “Макгахан”, с насълзени очи казаха: “Така е било. Ето, четете.” Може би именно в този момент кошмарните разкази и описания, които нашите ученици трябваше да научат, добиха плътност.
  Последният паметник, който посетихме, бе гробът на Джанюариъс Макгахан. Освен силният вятър, който излезе на пътя ни в този съботен ден, заваля и силен дъжд. Това обаче не ни спря – приготвихме по-топли якета и чадър, под който да скрием камерата. В момента, в който излязохме от бусовете, вятърът сякаш притихна, а дъждът напълно спря. Онова, което бе останало от него, бе свежата зеленина, обгърнала току-що измитата гробна плоча на един млад американски журналист, изиграл огромна роля в освобождението на българския народ.
  Из кристално чистия въздух се понесоха изстрадани стихове: “От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?”, както и страшни епизоди от Макгахановите “Писма от Ада”, рецитирани гордо от нашите ученици. Така ние поднесохме цветя и отдадохме своята почит към светлата личност на Макгахан – освободител на България”.

  Със своята камера, г-жа Дарина Проданова запечатва всеки миг. Благодарение на нея, децата и учителите имат запечатани страхотни спомени заедно, а учениците ще запомнят завинаги примера за жаждата към истината на Макгахан.

  

  Фотографът Дарина Проданова

  “Бях очарована и безкрайно благодарна да бъда част от това пътуване – казва Дарина Проданова. – Беше незабравимо преживяване. От една страна се докоснах до спомените за хора и артефакти, дълбоко свързани с българската история, най-вече Джанюариъс Макгахан. Прочетох откъси от неговите “Писма от ада”, в които описва зверствата от турското робство. Беше покъртително и смазващо. В този момент аз бях и горда, че съм част от тази малка, но силно патриотична група, в която нещата за българската история се назовават с истинските им имена и се предават на бъдещите поколения. По този повод много бих искала да споделя, че българите в чужбина разчитаме само на себе си, на своя ум и двете си ръце. Хората и институциите, които ни подкрепят, са малко или никакви, затова всичко сами си правим. Налага се да бъдем възрожденци, да проправяме сами пътищата и да поемаме много инициатива, за да се преборим за съхранението на българския дух в децата ни. Тази екскурзия е една такава възрожденска инициатива, която според “МПО-Пирин” има потенциал да се превърне в традиция. Дай Боже това да се осъществи. И не на последно място, балната вечер, с която завърши екскурзията, бе незабравимо преживяване, в което всеки от нас – ученици, учители и помагачи, намери глътка радост и вдъхновение. Седмокласници и осмокласници блестяха с младежки ентусиазъм, цветове, музика, танци и прекрасно настроение царуваха в залата. Беше фантастично”.

  Списък на всички участници в екскурзията. Първите 16 са децата.

  Ученици:

  Даниел Митев
  Антон Добрев
  Александър Димитров
  Иван Ганчев
  Ивор Георгиев
  Мартин Запрянов
  Изабела Георгиев
  Памела Димитрова
  Епифани Блангева
  Надежда Кънчева
  Дана Йонова
  Анжела Владимирова
  Виктория Добрева
  Изабела Кръстева
  Джени Феърчайлд
  Еми Ангелоу

  Учители:

  Анелия Лазарова – учител по Български език и Литература
  Стоян Дечев – учител по История

  Шофьори:

  Стефан Коев – член на МПО “Пирин”
  Манчо Манчев – член на МПО “Пирин”

  Ани Янакиева – родител
  Дарина Проданова – продуцент и фотограф

  Хора, допринесли за осъществяването на пътуването:

  Драгомир Богданов – президент на МПО “Пирин”
  Станимир Динев – вицепрезидент на МПО “Пирин”
  Родителите на учениците от училище “Джон Атанасов”

  Галерия снимки:

  

  На гроба на героя

  

  Народни носии в музея на МПО във Форт Уейн

  

  В църквата

  

  На балната вечер

  

  В църквата

  

  Г-жа Анелия Лазарова

  

  Г-н Стефан Коев

  

  Г-жа Лазарова

  

  Гробът на героя

   

  Снимки: Сhicago.bg

   

• Съдебна реформа или лицемерие без граници?

  Бойко Никифоров*, Нarmonypragma.com

  

  Днес (вчера – бел.ред.) в Брюксел бяха на посещение първите в съдебната система – главният прокурор Сотир Цацаров и министърът на правосъдието Екатерина Захариева. Заедно с тях бе и министърът на вътрешните работи Румяна Бъчварова. Това, което свършиха, се изразява в договорката четирима прокурори от други европейски страни да посетят България няколко пъти за по три дни и в този кратък престой да направят оценка на съдебната ни система. При посещението си естествено ще бъдат придружавани от хора на властта, за да им показват по кой път да вървят и какво да гледат.

  Трябва да си пълен идиот, да си помислиш, че така ще бъде свършена някаква работа и България ще направи някаква миша крачка към отсъстващото в страната правосъдие.

  Помним как в предишните посещения проверяващите съдебната ни система бяха плътно ескортирани от български бодигардове (които никой от тях не бе поръчал), за да нямат българските граждани никакъв достъп до тях, да не би да им кажат какво всъщност се случва. При последното посещение Обществен съвет за правосъдие предаде в представителството на ЕК в София писмо до проверяващите, което така и не достигна до тях.

  Какво се случва с реформата в България?

  Водени от желанието да помогнат на България, високопоставени служители на Европейската комисия, в края на миналата година решиха да отпуснат по Оперативна програма „Добро управление“ средства в размер на 35 милиона лева, за да подпомогнат реформата.

  

  На 13 януари Министерски съвет прие Постановление №3, с което определи правилата за създаването на Съвет по прилагане на Актуализираната стратегия за продължаване на реформата в съдебната система. Съгласно него, в Съвета влизат преди всичко представители на съдилищата, прокуратурата и следствието, както и на техните браншови организации. Иначе казано – тези, които създават проблемите, да кажат как искат да се реформират. Все едно престъпници да изготвят нов наказателен кодекс. Ще защитят интереса си и нищо друго. На 27 януари министърът на правосъдието издава Заповед с поименния състав на съвета.

  

  Къде е лицемерието?

  С постановлението се „дава възможност“ да участват и представители на неправителствения сектор, но… обърнете внимание: „Като членове на Съвета по ал. 3, т. 13 се включват представители на организации, юридически лица с нестопанска цел, регистрирани за осъществяване на дейност в обществена полза, работили най-малко 5 години в областта на съдебната реформа, с реализирани през последните 5 години конкретни инициативи в тази сфера и подали до министъра на правосъдието формуляр за участие по образец, утвърден от него“. Защо не се допускат организации, създадени по-късно? Нима те не са създадени, благодарение на съществуващия проблем и в опит да се справят с него?

  Наред с това, съгласно § 2 на постановлението: „В петдневен срок от влизането в сила на постановлението организациите по чл. 3, ал. 4 и 5 подават до министъра на правосъдието формуляр за участие по образец, утвърден от него“.

  Постановлението влиза в сила на 13 януари, но е обнародвано в Държавен вестник на 15 януари. Дотогава никой не знае за него. Срокът за кандидатстване е 18 януари, т.е само три дни след обнародването. 16 и 17 януари обаче са събота и неделя – неработни дни! Остава само 18-ти януари, един ден, в който желаещите да се включат в съвета трябва да открият министъра, да получат образеца от заявлението и да подадат документи.

  Ловка игра на дати и почивни дни, за да могат само предварително нагласените да се включат в съвета. По-късно се разбра, че само организациите, които участват в съвета, ще имат достъп до финансиране на програми с тези 35 милиона лева.

  Нищо ново под слънцето, или поне в България, когато министър-председател е Бойко Борисов.

  Наред с всичко това, министърът на правосъдието, въпреки изказванията си пред медиите, отказва да приеме представители на Обществен съвет за правосъдие, които имат готови анализи и решения за тотална промяна на ситуацията. Този резултат от огромен труд, който би отнел още няколко години, се предоставя на правителството безвъзмездно, с единствената цел в България да има правосъдие.

  Как да Ви вярваме, господин Борисов и госпожо Захариева…?

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Авторът е член на неправителствената организация „Обществен съвет по правосъдие“.

   

• Още за Втория форум на Българските училища от Западното полукълбо

  Коянка Димитрова, Rodinabg.net

  

  На 23 и 24 април т. г. в Чикаго се проведе Втория форум на българските училища в Западното полукълбо, организиран под патронажа на вицепрезидента на Република България Маргарита Попова.

  Провеждането на форуми, посветени на развитието на българските училища зад граница, вече е традиция. Началото е положено през 2005 г. в София с организирането на първата кръгла маса от Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ). Дискусиите през изминалия период допринесоха за идентифицирането на проблемите, обединяването на образователните звена, създадени от сънародниците ни по света, намирането и използването на подходящи форми за тяхното финансиране от страна на българската държава. Насрочването на поредния форум именно в Чикаго, при това за втори път, не е никак случайно. На територията на САЩ функционират понастоящем най-много български неделни училища – 53, от които 12 в Чикаго, а общият им брой извън пределите на Отечеството надхвърля 280.

  

  Домакин на форума, открит в 8.30 ч. на 23 април, бе Българското училище „Джон Атанасов” с директор Боянка Иванова, член на УС на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ). Училището е едно от най-големите образователни звена, основани от сънародниците ни, удостоено с най-високото отличие на ДАБЧ паметен медал „Иван Вазов”, а г-жа Иванова е носител на наградата „Българка на годината” 2012, учредена от агенцията.

  Основните акценти на дискусията този път бяха два: приоритети и политика на съхраняването и популяризирането на българския език и национални ценности зад граница и съвременни алтернативи в обучението по български език, литература и история на България в мултикултурна среда. Организаторите на инициативата бяха Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ), Министерството на образованието и науката, ДАБЧ, със съдействието на Посолството на Р България в САЩ и Генералното консулство на Р България в Чикаго.

  Като официални гости на форума участваха Румен Йончев, председател на парламентарната комисия по политиките за българите в чужбина, евродепутатът Ангел Джамбазки, Димитър Владимиров, зам.-председател на ДАБЧ, Коянка Димитрова, директор на дирекция в ДАБЧ, Красимир Вълчев, главен секретар на МОН, Наталия Михалевска, началник на отдел ОКИ към МОН, Янка Такева, председател на Съюза на българските учители (СБУ), Надя Кантарева-Барух, директор на списание „Аз Буки„. Имаше представители също на СУ „Св. Климент Охридски“, Нов Български университет, ПУ „Паисий Хилендарски“, Американският университет в България, Американският научен център в София. Свои делегати бяха изпратили български неделни училища от 14 щата на САЩ, от Канада, Великобритания, Австрия, Франция и Кипър.

  Форумът бе открит с музикален поздрав на учениците от училище „Джон Атанасов”. В обръщението си към участниците и гостите Боянка Иванова отправи посланието, че „достойнството на един народ е в съхранената му духовност”. Вицепрезидентът Маргарита Попова обърна внимание на две знаменателни събития през тази година, под знака на които се провежда форума – 1 100 годишнината от смъртта на Св. Климент Охридски и „Българският Великден”, когато през 1860 г. Българската църковна община в Цариград обявява обособяването си от Цариградската патриаршия и започва десетилетието на борбата за църковна независимост. Тя изрази своето преклонение пред просветителската мисия на учителите и подкрепи кампанията на АБУЧ българският език да стане матуритетен. Маргарита Попова бе наградена от името на АБУЧ с почетна грамота за съпричастността й към делото на българското учителство зад граница и възпитанието на младото поколение българи в дух на родолюбие. Грамотата бе връчена от Снежина Мечева, член на УС на АБУЧ.

  Дистанционно по интернет от Вашингтон специален поздрав отправи посланикът на Р. България Елена Поптодорова. Говорейки за българските общности тя отбеляза, че „точно, когато сме в чужбина съзнаваме колко важна е съхранената духовност”, една мисъл, споделяна под различна форма в разговори с наши емигранти. Посланик Поптодорова, както и изказалия се по-късно генерален консул на Р. България в Чикаго Симеон Стоилов бяха удостоени от АБУЧ с почетни грамоти за принос към развитието на българските училища в САЩ.

  В изказването си Румен Йончев се спря на няколко важни въпроса, свързани с държавната политика спрямо българите в чужбина. Той сподели, че съществена част от работата на парламентарната комисия е свързана с разглеждането на въпроси от областта на образованието. И докато неделните училища вече получават финансиране от българската държава, то остава все още нерешен въпросът с подпомагането на сдруженията на сънародниците, посветили се на опазването на националната идентичност и традиции, което изисква отделна правителствена програма.

  Димитър Владимиров, зам.-председател на ДАБЧ, поздрави организаторите и участниците на форума, голяма част от които са партньори на агенцията в продължение на дълги години. Бяха прочетени поздравителни адреси от името на председателя на АБУЧ д-р Ирина Владикова, генералния директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова и евродепутата Светослав Малинов.

  

  Красимир Вълчев, главен секретар, и Наталия Михалевска, началник на отдел в МОН, направиха презентации по проблеми, свързани с организирането и финансирането на българските неделни училища и условията за ефективна работа в тях. Изнесени бяха данни за броя на българските учители в странство и броя на обучените ученици досега в неделните ни училища от стартирането на НП „Роден език и култура зад граница” през 2009 година. Обърнато бе внимание на някои предстоящи промени в текста на ПМС №334, както и на повдигнатия от аудиторията въпрос за създаване на сертифицирани центрове по български език в чужбина.

  Деловата част на първия ден от форума завърши с презентация и урок – спектакъл „Робството и борбата за свобода, отразени в народната песен” на Виолета Петрова, зам.-директор на БНУ „Джон Атанасов”.

  В 15.30 ч. бе проведена среща на вицепрезидент Маргарита Попова с българската общност в Чикаго и участниците във форума. Проявен бе интерес по въпроси, свързани с правото на гласуване на българите от чужбина и институционалното им представителство в България, привличането на интелектуалния потенциал на сънародниците ни в полза на Родината и дейността на ДАБЧ за завръщането на младите българи, завършили чуждестранни университети.

  За родолюбивата атмосферата на първия ден от форума специално трябва да поздравим домакините, подредили в конферентната зала един своеобразен музеен кът със снимки, документи и вещи от различни периоди в историята на българската емиграция в Чикаго и региона.

  

  На следващия ден 24 април форумът продължи в престижния Union Legue Club of Chicago. Коянка Димитрова, директор на дирекция в ДАБЧ, направи презентация по темата „Специфика на българската общност в Северна Америка и ролята на ДАБЧ за запазването на родното самосъзнание, език и култура”. В краткия исторически обзор бе обърнато внимание върху специфичните особености при формирането на българската общност в САЩ и Канада в края на 19 век, формите на сдружаване през следващите етапи на развитие и специално ролята на българската църква и българското училище като центрове на социален и духовен живот на българските емигранти в тази част на света. Понастоящем българската общност в Северна Америка е добре структурирана и активна както по отношение на съхраняването на българския език и традиции, така и по отношение на популяризирането на родната култура в американското общество. Обърнато бе внимание и на формите на партньорство на организации и неделни училища от Северна Америка с ДАБЧ, като бяха посочени конкретни реализирани проекти през последните пет години.

  Много въпроси бяха отправени към Янка Такева, председател на СБУ, във връзка с нейното изказване на тема „Синдикалните права на българските учители зад граница”. Презентации направиха Кина Бъговска, художник, председател на Българо-американския център за културно наследство, Боряна Шалевска от Американския университет в България, Диляна Иванова от Американския научен център в София за виртуалния музей „Куфарът на емигранта”. Издателствата „Анубис” и Булвест” представиха учебници и помагала, включително техни електронни варианти. С помагало в помощ на обучението по български език във втори клас се представи и „Малко българско училище” в Чикаго.

  

  В двудневната програма на форума организаторите включиха още значими прояви, допълващи представата за богатия на културни събития живот на българската общност в Чикаго. Това бе българският фолклорен фестивал „Верея”, открит на 22 април, очертал се като най-голямото събитие от подобен характер за сънародниците ни в Северна Америка. Участваха 30 певчески и танцови групи от САЩ и Канада. Посетени бяха БПЦ „Света София” и училището към нея, отбелязало миналата година 70 години от своето създаване. Проведена бе среща с настоятелството на Българския образователен център „Нов живот” към църквата „Нов живот”, също дейни участници във форума. На заключителния ден бе посетена БПЦ „Св. Иван Рилски”, към която отдавна функционира и неделно училище. Вицепрезидентът Маргарита Попова и всички участници във форума се поклониха пред паметника на Апостола, открит пред църковния храм на 24 май 2015 година.

  .

• Българският държавен дълг е над 23 млрд. лв.

  Венцислав Михайлов, Fakti.bg

  

  Над 23 млрд. лева е държавният дълг в края на 2015 година, изчислиха от Евростат. В края на март миналата година той е бил над 24 млрд. лева. Промените в консолидирания дълг в сектор „Държавно управление“ ясно отразяват проблемите в банковата система, провокирани основно от фалита на Корпоративна търговска банка. Това не е единствената причина за промяна на дълга, но е една от най-сериозните.

  В края на 2013 година, когато поне публично нямаше индикации за предстоящата криза в четвъртата по големина банка, дългът е под 14 млрд. лева, а в края на март 2015 или година и половина по-късно е с 10 млрд. лева по-висок. Една от причините е, че заради кризата с КТБ се наложи изтеглянето на заем, с който основно да се изплатят гарантираните депозити. Това се случи през декември 2014 година, заради което дългът нараства до повече от 22 млрд. лева, припомня БНР.

  Т. нар. синдикиран заем обаче бе по-скъп от евентуалното пускане на облигации на международните пазари, защото бе взет в последния момент. Той бе платен през 2015 година, но за да се случи това, правителството емитира нов дълг на международните пазари.

  Тройната облигационна емисия бе реализирана през март миналата година, а в края на този месец е и най-високото ниво на дълга. След това следва погасяването на синдикирания заем и постепенно намаляване на дълга. Въпреки това в края на миналата година той остава над 23 млрд. лева, което прави 26,7 на сто от брутния вътрешен продукт на България.

  .

• Румен Йончев за ветото на президента

  Коментар за ветото на президента Плевнелиев над текстове на Изборния кодекс, даден в интервю за Националното радио от председателя на Комисията по политиките за българите в чужбина Румен Йончев.

  

  Ветото трябва да бъде отхвърлено, защото то е пречка в момента да отворим кодекса – заяви за БНР Румен Йончев. – Още следващата седмица, след като кодексът бъде обнародван, това става след преодоляване на ветото, той е отворен за ремонт. Ние (тук г-н Йончев има предвид неговата парламентарна група – бел.ред.) сме готови с нашите идеи за промени, които ще внесем и ще настояваме да бъдат гледани бързо, преди началото на лятната ваканция.

  Йончев посочва, че през последните седмици се говори основно за нарушените права на българите зад граница, а не се обръща внимание на това, че с последните промени хиляди хора в България също са с нарушени избирателни права, тъй като бе прието в населените места с по-малко от 400 души кметът да се назначава, а не да се избира. Той казва още, че българските избиратели не бива да се делят на такива в ЕС и такива извън ЕС. Както и че президентското вето не решава според него всички проблемни текстове в Изборния кодекс.

  Цялото интервю на Румен Йончев за БНР може да се чуе в звуковия файл.

  
  .

• Goodman Theatre (Чикаго): “Плакат в окне Сидни Брустейна” (“The Sign in Sidney Brustein’s Window”)

  Спектакль “Плакат в окне Сидни Брустейна”, идущий в эти дни на сцене Goodman Theatre, – сценическая интерпретация последней пьесы американской писательницы Лорейн Хэнсберри, мощный манифест о месте личности в истории и решении общественных проблем. Пьеса, написанная в начале шестидесятых, говорит о несправедливости современного мира и звучит сегодня на редкость актуально и своевременно, в том числе предупреждение Сидни: “Мир готов треснуть прямо по центру. Нам надо измениться, или мы упадем в эту трещину”.
  “Подобно персонажам пьесы “Изюминка на солнце”, Сидни Брустейн и другие герои Гринвич-Виллиджа шестидесятых также являются мечтателями, стремящимися обеспечить себе достойное место на американской карте. Вопросы, поставленные автором более пятидесяти лет назад, остаются столь же актуальными в 2016 году. Каковы основные ценности нашего общества? Кто из тех, кто сегодня у власти, говорит правду? Мы приветствуем возможность пересмотреть эти важные вопросы в новой постановке Энн Кауфман и таким образом вспомнить наследие Лорейн Хэнсберри как одного из самых значительных драматургов Америки”, – сказал на пресс-конференции художественный руководитель Goodman Theatre Роберт Фоллс.
  Режиссер спектакля – лауреат премии “Оби” Энн Кауфман.
  В ролях: Крис Стак (Сидни Брустейн), Дайан Дэвис (Айрис), Трэвис Найт (Алтон), Кристен Маги (Глория), Мириам Сильверман (Мэвис), Филлип Эдвард Ван Лир (Макс), Гай Ван Сверинген (Уолли О’Хара), Грант Джеймс Варьяс (Дэвид).

  Лорейн Хэнсберри родилась 19 мая 1930 года в Чикаго в богатой семье. Училась в школе при Чикагском АРТ-институте, колледже Рузвельта (Чикаго), университете Висконсина и университете Гвадалахары (Мексика). Одно время сотрудничала в основанной Полем Робсоном газете “Freedom”. Ее муж – еврейский издатель и политический активист Роберт Немирофф. В своей монографии “Современная американская литература” критик Г.Злобин пишет об исключительной роли Хэнсберри в развитии афроамериканской драматургии после Второй мировой войны: “Ее можно назвать матерью современной драмы черных так же, как Юджин О’Нил является отцом национальной драмы. В этом смысле “Изюминка на солнце” есть для драмы то же, что “Сын Америки“ Р.Райта – для черного романа (а “Гек Финн” Марка Твена – для всякого американского романа, появившегося после него)”.
  Лорейн Хэнсберри умерла 12 января 1965 года в возрасте тридцати четырех лет. Первая постановка пьесы “Плакат в окне Сидни Брустейна” состоялась на Бродвее в 1964 году, за три месяца до безвременной смерти автора. В сезоне 2013-14 годов спектакль по пьесе Хэнсберри “Изюминка на солнце” (“A Raisin in the Sun”) шел в TimeLine Theatre Company (режиссер – Рон О Джей Парсон).

  Спектакль “Плакат в окне Сидни Брустейна” – одно из главных событий проходящего в мае фестиваля “The Lorraine Hansberry Celebration”. 19 мая в Чикаго объявлен днем Лорейн Хэнсберри (Lorraine Hansberry Day). 24 мая в городе будут вручены Lorraine Hansberry Awards. Награды получат пять афроамериканских женщин Чикаго, внесших значительный вклад в развитие американского театра. Кроме этого, в городе пройдет автобусная экскурсия по местам Хэнсберри, в школах и университетах состоятся беседы о ее творчестве. Фестиваль проходит под эгидой Goodman Theatre. Куратор фестиваля – режиссер-резидент Чак Смит. В 2000 году он поставил на сцене театра спектакль “Изюминка на солнце”. Все подробности о фестивале – на сайте http://www.goodmantheatre.org/Hansberry.

  Художественный руководитель театра Роберт Фоллс проводит последние репетиции спектакля „Супы, рагу и запеканки“ (дословный перевод названия „Soups, Stews, and Casseroles“) по одноименной пьесе американского драматурга Ребекки Гилман. Чикагская премьера назначена на 21 мая.

  Недавно театр объявил подробности нового, девяносто второго сезона 2016-17 годов. Как обычно, все спектакли пройдут на двух сценах – в Albert Theatre с залом на 856 мест и Owen Theatre с залом на 350 мест. Новый сезон станет тридцатым сезоном Роберта Фоллса в должности художественного руководителя – невероятно длинный срок для режиссера американского театра! В репертуаре нового сезона – одиннадцать спектаклей. Фоллс продолжит работать с драматургией Юджина О’Нила, которого он в беседе со мной назвал главным американским драматургом XX века. В планах на будущий сезон – постановка спектакля “О, молодость!” (“O, Wilderness!”) по единственной комедии О’Нила (17 июня – 23 июля 2017 года, Albert Theatre). Еще один автор, к которому периодически возвращается Фоллс, – Антон Чехов. В новом сезоне руководитель Goodman Theatre предложит новую версию “Дяди Вани” (адаптация Энн Бейкер, 11 февраля – 12 марта 2017 года, Owen Theatre, премьера в Чикаго).
  Кроме этого, в абонементы Goodman Theatre на новый сезон входят мюзикл Леонарда Бернстайна “Чудесный город” (“Wonderful Town”) по книге Джозефа Филдса и Джерома Ходорова в постановке Мэри Зиммерман (10 сентября – 16 октября, Albert Theatre), спектакли “The Magic Play” по пьесе Эндрю Хиндеракера в постановке Хелены Кейс (мировая премьера, в сотрудничестве с Roundabout Theatre Company, 21 октября – 20 ноября, Owen Theatre), “Gloria” по пьесе Бранден Джейкобс-Дженкинс в постановке Эвана Кабнета (премьера в Чикаго, 14 января – 19 февраля 2017 года, Albert Theatre, Vineyard Theatre Production), “Destiny of Desire” по пьесе Карен Закариас в постановке Хозе Луиса Валенсуэлы (премьера в Чикаго, в сотрудничестве с South Coast Repertory, 11 марта – 16 апреля 2017 года, Albert Theatre), “Objects in the Mirror” по пьесе Чарльза Смита в постановке Чака Смита (мировая премьера, 29 апреля – 4 июня 2017 года, Albert Theatre), “Lady in Denmark” по пьесе Дэйла Орландерсмита в постановке Чая Джу (мировая премьера, по заказу Goodman Theatre, 19 мая – 18 июня 2017 года, Owen Theatre).
  С 21 сентября по 9 октября в театре в двенадцатый раз пройдет фестиваль New Stages Festival (Owen Theatre), во время которого мы увидим три рабочие версии новых постановок. Состоятся также читки трех новых пьес.
  В новом сезоне сохранится многолетняя рождественская традиция – в тридцать девятый раз в театре поставят “Рождественскую сказку” (“A Christmas Carol”, 19 ноября – 31 декабря, Albert Theatre) по мотивам рассказов Ч.Диккенса. В четвертый раз режиссером спектакля станет заместитель художественного руководителя театра Генри Вишкампер. Роль Скруджа девятый раз подряд сыграет Ларри Яндо.
  Третий сезон в театре идет спектакль “The Second City’s Twist Your Dickens” (1-31 декабря, Owen Theatre) – талантливая пародия на классического Диккенса.

  Nota bene! Спектакль “Плакат в окне Сидни Брустейна” идет до 5 июня в помещении Goodman Theatre по адресу: 170 North Dearborn Street, Chicago, IL 60601. $25-$75. Билеты на этот и другие спектакли сезона 2015-16 годов, а также абонементы на спектакли сезона 2016-17 годов – по телефону 312-443-3800, по факсу 312-443-3800, на сайте www.goodmantheatre.org/ или в кассе театра. Каждый день в 10.00 am на сайте театра возможна продажа билетов на вечерний спектакль на балкон со скидкой в 50% (Half-price day-of-performance mezzanine tickets, промо-код – MEZZTIX). Для студентов цена билета – $10 (максимальное количество билетов в одни руки – 4, промо-код 10TIX, требуется студенческое удостоверение). Скидки на групповые заказы (10+) – по телефону 312-443-3820. В кассе и на сайте театра продаются подарочные сертификаты. Билеты на одиночные спектакли нового сезона появятся в продаже в начале августа.

  Сергей Элькин

  www.sergeyelkin.com

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  На фото: сцена из спектакля “Плакат в окне Сидни Брустейна”. Фото – Лиз Лоурен

• Доклади от Втория форум на БГ училища от Западното полукълбо

  Материали от Втория форум на българските училища в Западното полукълбо, който се проведе на 23 и 24 април 2016 г. в Чикаго, са публикувани в сп. „Български език и литература“. Един от тях е доклад за онлайн обучението на Ваня Налбантова, преподавател в Българското училище „Джон Атанасов“ в Чикаго. Списанието публикува и текст на Снежина Мечева, директор на Българското училище към посолството ни в Лондон и говорител на АБУЧ. Всички публикувани в сп. „Български език и литература“ материали от този форум могат да се видят тук – Forum
  

  СНЕЖИНА МЕЧЕВА ЗА ФОРУМА

  

   

  ДОКЛАД НА ВАНЯ НАЛБАНТОВА ОТ БУ „ДЖОН АТАНАСОВ“ В ЧИКАГО

  

  

  

  

  

  

  .

• Поли Генова четвърта на Евровизия. Много българи в чужбина я подкрепиха

  Поли Генова се класира на 4-то място в конкурса на Евровизия с песента си „If Love Was a Crime“. Зрители и националните журита дадоха общо 307 точки за нашата певица.

  https://youtu.be/uOIik5xppiQ

  Победителят в музикалния конкурс тази година е представителката на Украйна – Джамала с песента „1944“. Представянето й спечели 534 точки в крайното класиране.

  На второ място се нареди представителката на Австралия Дами Им и песента Sound Of Silence с 511 точки, а почетното трето зрители и жури отредиха на Сергей Лазарев от Русия. Неговият перформънс си спечели 491 точки.

  „ЧЕТВЪРТО МЯСТО ЗА БЪЛГАРИЯ НА ЕВРОВИЗИЯ 2016! Благодаря ви за подкрепата! Вие сте причината всичко това да е възможно! Благодаря на всички, които работиха по „If Love Was A Crime“ през изминалите месеци“, сподели Поли след края на финала.

  Много българи подкрепиха певицата. „Поли, аре печели я тая Евровизия, че не ни останаха нерви! Тва ми е се едно някво световно ’94 ама за музика!“, написа Рут Колева във Фейсбук. „Давай, Полиии“, гласи текст под снимката на ченгетата от „Под прикритие“, събрали се, за да гледат финала на конкурса.

  „Аз предлагам тази година просто да я печелим тази Eвровизия и толкова! „, сподели Михаела Филева. „Going crazy over @poli.genova and @eurovision“, пък пише под видео на Люси Дяковска. Deep Zone Project също споделиха мнението си за песента в социалните мрежи: „Сега остава да спечелим и 1-вото място ! Силата е с България този път! Вяра, надежда и… If Love Was a Crime!“.

  Рут Колева не се стърпя и малко преди гласуването написа още за своята колежка: „Знаете ли защо Поли заслужава да спечели, повече от всички според мен? Това момиче НИКОГА не се отказа, не спря да опитва, не се спря пред неуспеха миналия път и реши да докаже на себе си и на хората, че може да постигне повече. Няма значение какво ще се случи днес, тя за мен е winner. Нито съм кой знае какъв фен на Евровизия, а да ви кажа дори не съм фен и на стила музика който се изпълнява там, но силата на духа, таланта и борбеноста са качества, които са за пример. Всичко, което тя направи бе изпълнено със хъс, професионализъм и безпогрешност. Накрая на деня, аз няма да запомня толкова самия резултат, колкото примера, който Поли даде на всичи нас – да не се отказваме, да не се влияем от недоверието и критиките и да се борим до край! Вяра! В това което обичаш! Аз съм вдъхновена и щастлива! Евалата.“

  

  Вижте тук хода на гласуването за България.

  След приключване на гласуването на зрителите България остана на 4-то място с 307 точки.

  След резултатите от гласуването на журито България е на 7 място с 127 точки.

  

  Ето как гласуваха журитата на страните-участнички:

  Швеция не гласува за Поли Генова
  2 точки от Черна гора за Поли Генова.
  Унгария не гласува за Поли Генова.
  10 точки от Словения за Поли Генова.
  3 точки от Полша за Поли Генова.
  Италия не гласува за Поли Генова
  1 точка от Украйна за Поли Генова.
  Естония не гласува за Поли Генова
  4 точки от Албания за Поли Генова. България е на 5 място
  10 точки от Македония за Поли Генова. България е на 6 място
  4 точки от Сърбия за Поли Генова
  2 точки от Литва за Поли Генова
  Гърция не гласува за Поли Генова
  Хърватия не гласува за Поли Генова
  5 точки от Великобритания за Поли Генова
  6 точки от Белгия за Поли Генова. България е на 7 място
  8 точки от Австралия за Поли Генова
  8 точки от Норвегия за Поли Генова
  Русия не гласува за Поли Генова
  Германия не гласува за Поли Генова
  1 точка от Беларус за Поли Генова.
  7 точки от Израел за Поли Генова.
  1 точка от Латвия за Поли Генова
  Холандия не гласува за Поли Генова
  Кипър не гласува за Поли Генова
  7 точки от Армения за Поли Генова
  Молдова не гласува за Поли Генова
  10 точки от Франция за Поли Генова
  7 точки от Швеция за Поли Генова
  Испания не гласува за Поли Генова
  10 точки за Поли Генова от Малта
  Босна и Херцеговина присъди 3 точки на Поли Генова
  Грузия не гласува за Поли Генова
  10 точки от Ирландия за Поли Генова
  Чехия не гласува за Поли Генова
  Сан Марино не гласува за Поли Генова
  Първи 8 точки за Поли Генова от Азербайджан
  Исландия не гласува за Поли Генова
  Австрия не гласува за Поли Генова

  Вижте изпълнението на тазгодишната победителка в конкурса „Евровизия“ – Джамала с песента „1944“ от Украйна.

  https://youtu.be/W040MGJTdf4

  Украинското предложение „1944“ – песен, която според изпълнителката си и автор, кримската татарка Джамала разказва за депортацията на родителите й от съветска Русия през Втората световна война, триумфира над сочения за фаворит Сергей Лазарев от Русия. Той остана едва трети – след изненадващо изключително успешно второ участие за Австралия на песенния конкурс.

  Източник: БЛИЦ

   

• <<
• 1
...
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
• 56
• 57
• 58
• 59
• 60
...
• 414
• >>