Всички авторски страници

Авторски

• ЕС отстъпи пред САЩ за ГМО

  Отменено е правно становище за безопасност на стоки. В Европа САЩ лобират за търговското споразумение ТПТИ

  Елена Попова, в. „Труд“

  

  Под натиска на САЩ, ЕК направи нови отстъпки в изискванията си за ГМО. Става въпрос за отмяната на правно становище, според което трябваше нов вид генетично модифицирани организми да бъдат подложени на изследвания, за да се провери крият ли риск за здравето, както и да се регламентира етикетирането им върху стоки на европейския пазар, включително в България. Това становище на ЕК обаче е отложено за неясен период от време.

  Натискът на САЩ и на големите корпорации цели отстраняване на стандарти, които пречат на търговията с американски стоки, в случая – изискванията на ЕС за продукти с нови ГМО. Идеята е да се проправи път на Трансатлантическото споразумение за партньорство и инвестиции (ТПТИ), което предстои Щатите и Европа да подпишат.

  Кореспонденция и вътрешни документи на ЕК разкриват интензивно лобиране в ЕС от представители на САЩ за пренебрегване на строгите правила за ГМО, за които се изисква изпитване за безопасност и етикетиране. Това стана ясно след процедури за достъп до обществена информация, поискана в края на 2015-а от неправителствени организации на Стария континент.

  В понеделник, 25 април, в Ню Йорк започва пореден кръг от преговори за ТПТИ. Срещу секретността на търговското споразумението и срещу риска, който то носи от занижаване на европейските стандарти за безопасност на храни и стоки, в ЕС има подписка и периодично се се организират протести. В събота в Хановер близо 30 хил. германци изразиха недоволството си от ТПТИ.

  .

• Биволъ: Булгартабак продавал цигари за над милиард долара годишно на иракски контрабандист

  Всички институции игнорират прононсирано нарушение на приватизационния договор и тежки обвинения за финансиране на тероризъм

  .

   Материал на Биволъ

  .

  Фирмата Andalus Al Sharq General Trading, регистрирана в Дубай, е купила само за 2014 г. над 12 000 тона цигари от Булгартабак. При 0,75 грама тютюн за цигара това прави около 800 милиона кутии цигари. Един от собствениците на Andalus Al Sharq е считаният за контрабандист от турските служби иракчанин Салам Кадер Фарадж, сочат документи от дубайския фирмен регистър, с които Биволъ се сдоби.

  Експортът за дубайската фирма на Салам надвишава в пъти експорта на българския тютюнев холдинг за други големи клиенти като Иран и Сирия, показват данните, с които Биволъ разполага. През 2014 г. за Сирия са изнесени 5 700 тона, а за Иран 510 тона. През 2015 г. Иран рязко увеличава вноса до близо 5000 тона, като официален вносител е фирмата Nilasa Tarabar International. Ембаргова Сирия през 2015 г. пък пада на 700 тона, внесени от Al Shahab Company. Повече от половината от производството изнасяно за Салам е от затворената вече фабрика София БТ – 7000 тона за 2014 г., а останалите 5 600 тона са от фабриката в Благоевград.

  Цигарите на Булгартабак се изнасят през пристанището във Варна. Корабите обаче не са с крайна дестинация Дубай, макар че по документи цигарите се изнасят за Обединените Арабски Емирства. Маршрутите им са основно към пристанища в Черно море (Констанца, Бургас, Одеса, Новоросийкс, Поти, Истанбул, Трабзон и Самсун) и Средиземно море (Измир, Мерсин, Ларнака, Латакия, Бейрут, Александрия, Пирея, Солун, Дурес и Валенсия). На практика почти няма директни товари за Дубай, което противоречи на всякаква икономическа логика. Освен, ако целта е да се изгуби следата към крайната дестинация.  В междинните портове цигарите се пренатоварват на други кораби или на камиони за превоз по суша и потъват в контрабандната логистика на „Молла Салам“, както уважително е наричан иракчанинът в Северен Ирак.

  

  Салам Кадер Фарадж държи 25% от Andalus Al Sharq General Trading. Съдружници са му иракчанинът Адел Фуад Мохамед Али, който е и управляващ директор на фирмата. Третият съдружник е т.нар. местен спонсор, поданик на Емирството на Дубай, без който там не може да се открие бизнес. Любопитно е, че сред доставчиците на Andalus фигурира и фирма от Северна Корея – Marshal Appliances. На адреса, посочен от фирмата, няма офис, но има здание, което е предназначено за разрушаване, установи проверка на Биволъ. През 2015 г. Салам е опитал да регистрира за Ирак бренда „Prestige“, който е най-известната и най-търсена марка на Булгартабак в района. Опитът му е неуспешен, може би защото нито една кутия Prestige не влиза в Ирак по легални канали.

  .
  

• 30 години от аварията в Чернобил

  

  Днес се навършват 30 години от най-жестоката ядрена авария в историята на човечеството. На 26 април 1986 г. в 01:23 часа чернобилският реактор №4 експлодира.

  Пожарът не стихва в продължение на 10 дни и унищожава всичко по пътя си. Радиацията се разпространява мълниеносно. Почти 300 хиляди души са евакуирани от домовете си, а радиоактивни остатъци се носят към Европа.

  При самата експлозия загиват само двама души. Въпреки това пораженията върху хората са огромни и носят последици и за родените в следващите години.

  Според доклад на „Грийнпийс“ от 2006 г., Чернобилската катастрофа е довела до над четвърт милион случаи на рак, от които почти 100 хиляди са се оказали фатални.

  Според Международната агенция за ракови изследвания пък, инцидентът ще отнеме живота на още 16 хиляди европейци до 2065 г.

  

  След разследването за аварията е съобщено, че експлозията е в резултат на съчетание от дефектен дизайн и оперативна грешка, които създават смъртоносен радиоактивен облак. Останалите реактори незабавно са спрени и и извадени от употреба.

  Около 155 000 кв. км са заразени с радиоактивни материали, от които почти 52 000 кв. км – със силно радиоактивните елементи цезий-137 и стронций-90, които са с период на полуразпад съответно 30 и 28 години.

  Днес №4 е заграден със „саркофаг“ от бетон, но това винаги се е смятало за временно решение. Сега се изгражда нова, стоманена конструкция за по-добра изолация на реактора, наречена „Убежището“, а международни организации продължават да набират средства за обезопасяването на Чернобил.

  Около 5 милиона души продължават да живеят в заразени по време на бедствието територии в Украйна, Беларус и Русия, припомни „Грийнпийс“. /“Сега“/

  .

• Вместо гласове в урните, домати по парламента

  Защо гласовете ни вместо да ги пускаме в урните, не бяха домати да ги хвърляме по парламента

  .

  Партийните Чичиковци имат претенцията, че те и само те имат изключителните права за разпореждане с нашия вот

  Иван Сотиров, Faktor.bg

  

  Въпреки високият морален наратив на партийният ни елит, задължителното гласуване и забраната за търговия с гласове всъщност са средство за запазване и засилване на монопола на партиите върху тази търговия. Защо партийните Чичиковци ще имат претенцията, че те и само те имат изключителните права за разпореждане с нашия вот? Правото на глас е наше свещено и конституционно право – въпрос единствено на нашата съвест и преценка е как ще го използваме. Откъде накъде тези родни Гоголови герои решиха, че те са най-умните, най-честните и най-съвестните, и че те ще преценяват как да употребяват гласа ни. Изобщо, в страната ни още е жива старата комунистическа мантра, че партията винаги е права, че само висшите партийни другари знаят верният път, а ние трябва само да ги следваме. Е, сега разликата е, че Партията се е клонирала в Партиите. Те решават всичко: за кого да гласуваме, за какво да ни питат, как да гласуваме и как да ползват гласа ни. В България основните партии функционират като частни гласоприватизационни фондове, които на всичко отгоре си пишат и законите. И така, тези пирамидални структури, лична собственост на своите управители – партийни лидери, със закон са се самолицензирали те и единствено те да оперират с нашият глас. По този начин гласът ни е

  превърнат от ценност – в бонова книжка

  Едни я предоставят безвъзмездно на тези фондове, защото са твърдо убедени от рекламните агенции на фондовете, че те се занимават изключително и само с обществено полезна дейност. Други, по-недоверчиви, я инвестират с надеждата, че ако техният фонд получи участие във властта ще извлекат полза за себе си – я пост, я обществена поръчка, я нещо друго, но това, разбира се, не трябва да се третира като користна продажба на глас – това е „инвестиционна дейност“. Същото се отнася и за многохилядните армии от платени застъпници за изборите. Хората от третата група, тази на най-недоверчивите, са в най-трудно положение – те няма какво да правят гласа си, ако беше домат, поне можеха да го метнат по парламента. Човекът от тази група няма право да отиде на свободния пазар и мажоритарно да си избере каквото пожелае. Не, той трябва да се реди на опашка с боновата си книжка, като с купон, за отвратителното партийно меню, както беше в работническите столове от времето на соца. Дори е по-зле, защото нямаш опция за свободна консумация. Можеш да избираш само от меню в единствения стол на Републиката, където всичко се готви в една кухня с едни и съши продукти, като бонуса е, че можеш да предпочетеш (днес му казват да дадеш преференция) блудкавия десерт преди прокисналата супа. Досега хората от тази група имаха две възможности, като с въвеждането на задължителното гласуване им остана само една. Първата – да си спестят разкарването до предизборните секции, които работят като гишета на гласоприватизационните фондове, втората е – да отидат на черния пазар за гласове. Но като отидат на черния пазар, на кого мислите, че ще попаднат? Ще попаднат на брокерите на партийните гласоприватизационни фондове, които ще изкупят на безценица гласовете им. Също така е важно да отбележим, че

  за да е пълен социализмът – държавата, разбирай НИЕ

  (защото винаги когато става въпрос за плащане – държавата това сме НИЕ), дава по 10 лв. субсидия за всеки глас на партийните гласоприватизационни фондове. Нещо повече, сега всички поданици на партийната мафия ще бъдат принудени да изпълнят „гражданския си дълг“ като пуснат по една десетолевка лепта за да се вдигнат партийните субсидиите и за да се осигурят нови евтини гласове на контролирания пазар. Естествено е, че лицето, което изпълнява „гражданския си дълг“ по принуда и срещу „стимул“, ще бъде по-склонно да бъде стимулирано и допълнително с някой лев от партийните брокери за „жертвата“, която прави. Разбира се нашият граждански дълг е сам, когато трябва да гласуваме за партийните храненици. Когато, обаче, гражданите инициират гласуване за смяна на правилата, които партийните гласоприватизационни фондове са си написали, тогава вече гражданският дълг прераства в бунт, в буржоазна революция, която се явява заплаха за стабилността на социалистическата система за планирано присвояване на нашите гласове и пари. Родните партии, разбира се, имат богат арсенал от контрареволюционни методи за осигуряване гражданска пасивност – към момента те

  предотвратиха успешно всички опити за референдум

  Тук е отговорът на въпроса защо представените в парламента партии не желаят нито да спрат, нито да легализират търговията с гласове. Не я легализират, първо, защото ще загубят безплатните гласове на доверчивите, в които трябва да се поддържа дълбокото убеждение, че продажбата на глас е нещо изключително неморално; второ, защото при легализацията на тази търговия ще трябва да организират борса, на която цените на гласовете ще скочат; и трето – ще трябва да разнообразят менюто, което ни предлагат. Не я спират, защото именно те, които пишат и прилагат законите, са основните организатори на този бизнес. Войната, която тези партии водят срещу свободния пазар на гласове, не е от морални подбуди, а от желание да съхранят монопола си върху тази дейност. Както се казва – крадецът вика дръжте крадеца, а тези, които най-много купуват гласове – най силно викат и предлагат най-строги закони.

  Пиша това не като апология на свободната търговията с гласове, а за да се онагледи наглостта и лицемерието на нашите партии. Всички сме свидетели на безсрамния начин, по който партийните – гласоприватизационни фондове – се разпореждат с гласовете ни. В нормалните държави хората не продават гласовете си не защото имат драконови закони, а защото не са отвратени и поставени в такова унизително и безнадеждно положение от управляващата ги партийната олигархия, че да презрат гражданските си права до няколко десетака.

  .

• И българи в Белгия организират протест

  

  След Лондон и Оксфорд, и българи в Белгия ще протестират днес заради промените в Изборния кодекс (ИК), които ограничават гласуването извън граница само в посолствата и консулствата.

  „Промените в ИК от 22-ри април 2016 г. обслужват само оста ГЕРБ–БСП–ДПС-ПФ. В това народно събрание има минимална опозиция, когато стане дума за заграбване на власт. Малкото гласове на разума са заглушени от многобройния хор на глупостта“ – казват сънародниците ни от европейската столица от Белгия.

  Протестът ще е тази вечер от 18:00 пред постоянното представителство на България към ЕС в Брюксел на адрес 49, Square Marie-Louise, 1000 Bruxelles.

  Ето какво пишат в съобщението си до медиите организаторите:

  Промените в ИК от 22ри април 2016г. обслужват само оста ГЕРБ–БСП–ДПС-ПФ. В това народно събрание има минимална опозиция, когато стане дума за заграбване на власт. Малкото гласове на разума са заглушени от многобройния хор на глупостта.

  Те решиха да ни заличават от избирателните списъци при негласуване. За възстановяване на гражданските ни права, ще трябва да подаваме молби, болнични или извинителни бележки, независимо дали живеем в България или чужбина.

  Те направиха възможно гласуването „за никого“, но този глас се разпределя към големите партии и за него се получава субсидия.

  Те направиха гласуването задължително, за да компенсират липсата на доверие в избирателите, които отказват да гласуват доброволно за едни и същи компрометирани лица

  Те отказаха да създадат МИР „Чужбина“, който беше залегнал като обещание в предизборната платформа на ГЕРБ и РБ.

  Напротив:

  Те направиха практически невъзможно гласуването от чужбина, като отмениха възможността да се откриват избирателни секции извън консулства и посолства. За да не може 2 000 000 български граждани извън граница да им се бъркат с гласовете си в тънките, изборни сметки.

  Ние, българите живеещи и работещи в Белгия, остро се противопоставяме на тези поредни предизборни трикове!

  Източник: Faktor.bg

• Протест „Je suis българин зад граница“

  Протест „Je suis българин зад граница“ е организиран във Фейсбук в 19 ч. пред Народното събрание по повод днешното решение на депутатите, с което се ограничават местата за гласуване на българите в чужбина.

  Те ще могат да гласуват само в дипломатическите и консулските представителства, приеха депутатите днес след двучасови дебати днес поправката в Изборния кодекс по предложение на Патриотичния фронт, което не беше прието от правната комисия.

  „Въпреки породените очаквания: Българите в чужбина отново ще са онеправдани и няма да могат да избират преференциално, както и да имат излъчени депутати от свой МИР.

  Електронно гласуване ще има, ама друг път. Нещо повече, те ограничиха много от досегашните възможности за гласуване, като забраниха да се гласува извън дипломатическите представителства“, пишат в текста организаторите на протеста.

  Те се възмущават от безразличието на депутатите по отношение на неудобствата, които създават на българите зад граница, на някои от които ще им се наложи да пропътуват стотици километри, за да гласуват. А гласуването вече е задължително, решиха вчера депутатите.

  „Аз казвам, аз съм българин в чужбина, защото всеки е българин, независимо от изборa си на временно пребиваване. Ние всички сме българи и нашето отношение към България не е зависимо от избора на местоживеене. В глобалния свят на мобилност много от нас вече живяха в чужбина, други ще бъдат, а почти всички останали имат близки, които са там. Ние сме едно цяло и няма да позволим някои от нас да бъдат онеправдавани“, се казва в текста.

  В крайна сметка пред Народното събрание се събраха двайсетина души, към които се присъедини и депутатът от БСП Янаки Стоилов.

  Източник: в. „Дневник“

• Пак няма да има… МИР „Чужбина“

  Гласуването вече е граждански дълг, освен право, реши парламентът – пише в. „Капитал“
  

  

  Задължително гласуване, референдуми в различни дни от изборите и отпадане на предложението за район „Чужбина“ са трите основни промени, които бяха приети от парламента по време на гласуването на Избирателния кодекс днес. Кодексът влезе в залата само ден, след като излезе от Правна комисия, и за 4 часа депутатите успяха да гласуват само шест параграфа (от общо 88). Ето какво решиха депутатите за правата и задълженията на българските граждани по време на избори.

  1. Гласуването става задължително

  След дебат, който продължи повече от 2 ч. парламентът прие задължителното гласуване със 109 гласа „за“ от ГЕРБ, ПФ, АБВ и части от РБ и БДЦ. По време на обсъждането депутатът от Реформаторския блок Гроздан Караджов предложи освен текста, внесен от Валери Симеонов, парламентът да гласува и цитат от фейлетона на Алеко Константинов „Избирателен закон“, който гласи: „Три дена преди избора, както и в самия ден на избора, почва се морално влияние върху избирателите и арестуванието на разсуждающите. Ако избирателите са заети с отбивание на пътна повинност, полицията се грижи да пусне вместо тях бюлетините в урните.“

  Според Караджов партиите в парламента внасят текстове с камуфлажен характер, които имат за цел да повдигнат праговете за влизане в парламента и да облагодетелстват големите партии, както и тези с твърд електорат. „О, неразумний, депутате“, бе отговорът на депутатът от ПФ Димитър Байрактаров към Караджов. „Лъснахте – за пореден път е важно да се прегърнете с ДПС, с точно тази противоконституционна партия, защото, видите ли, задължителното гласуване е нещо много страшно“, добави той. Янаки Стоилов от БСП пък определи решението за задължително гласуване като „натиряне“ на избирателите да гласуват на всяко едно допитване до тях.

  Парламентът отхвърли още предложението на ДПС след текста „гласуването е задължително, извършва се лично и представлява изпълнение на гражданския си дълг“ да се добави „като се гарантира правото на всеки български гражданин да гласува.“ От партията обявиха още по време на дебатите, че ще сезират Конституционния съд заради задължителното гласуване.

  2. Без повече референдуми по време на избори

  Предложението на Михаил Миков и БСП референдумите да не се провеждат в един и същ ден също беше прието (със 115 гласа „за“ от ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт, 11 „против“ от Реформаторския блок и 12 „въздържал се“) и така очакваният референдум на Слави Трифонов със сигурност няма да може да се проведе заедно с президентските избори през септември.

  Председателят на правната комисия Данаил Кирилов имаше алтернативно предложение – само референдумите, инициирани от гражданите, да не могат да бъдат провеждани в същия ден като изборите – но така и не се стигна до неговото гласуване и бе приета по-рестриктивната мярка. Във всеки случай и двете предложения щяха да постигнат един и същ ефект – референдумът на „Шоуто на Слави“ да не съвпадне с президентския вот тази есен. Очаква се референдумът да се проведе в периода юли-август, тъй като парламентът най-вероятно ще го гласува през май, а после президентът трябва да насрочи референдума между два и три месеца след това.

  „Могат да се съберат огромни мнозинства от управляващи и опозиция, когато политическите партии се почувстват застрашени от вота на гражданите“ , беше коментарът на лидера на ДСБ Радан Кънев. Според него тази поправка е предложена по конкретен повод. По темата се изказа още Мартин Димитров от ДСБ, който призова колегите си от БСП да не се плашат от висока избирателна активност. Репликира ги Янаки Стоилов от БСП, според когото поради приемането на задължителното гласуване, няма проблем допитване до гражданите да се провежда в различни дни.

  3. Без специален избирателен район „Чужбина“

  Другата наболяла тема, която беше обсъдена днес, беше предложението да се създаде район „чужбина“, което би дало на българите зад граница възможност да упражняват преференциален вот и да избират 4 свои народни представители. Депутатите я отхвърлиха след изненадващо кратки дебати, въпреки че предложението бе част от идеите на вносителите и бе подкрепено в комисия. В зала обаче повечето депутати, както от мнозинството, така и от опозицията, гласуваха за отпадането на това предложение, а само няколко независими депутати и представителите на РБ гласуваха „против“.

  Поправката беше отхвърлена с гласове на ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт, АБВ, „Атака“ и БДЦ. Така българите в чужбина ще продължат да гласуват само за партия, а гласовете им ще се преразпределят в страната.

  Остатъкът от парламентарното обсъждане беше зает от дебати по предложението граждани да могат да поискат преместването на изборната секция.

  Какво предстои?

  Предстоят още редица значими промени, които ще се гласуват на следващите заседания, като това предизборната кампания да се съкрати от месец на 21 дни; да се забрани обявяването на социологическите проучвания по време на цялата предизборна кампания; да се забрани сформирането на местни коалиции; да се вдигне прагът за преференции на местни избори от 5% на 7%; както и бюлетината „не подкрепям никого“ да влиза в бройката на действителните бюлетини и да вдигне прага за влизане в парламента.

  Очевидното избързване при гласуването на промените в изборния кодекс (правна комисия заседава извънредно почти 30 ч. в продължение на 3 дни) си личеше както от липсата на дебати в комисията, така и в преговорите в управляващата коалиция в последния момент – вечерта преди влизането на поправките в парламента. По време на гласуването АБВ, БДЦ, както и няколко независими депутати и представителя на ПФ (и партия ГОРД) Слави Бинев обявиха пресконференция, на която да изяснят отношението си към промените. Там те изразиха резерви или напълно отрекоха почти всички значителни промени – от формирането на местни коалции, през въвеждането на опция „не подкрепям никого“, до предложенията за специални правила за провеждане на референдумите (макар че АБВ се въздържаха по предложението на БСП рефрендуми и избори да не се провеждат по едно и също време).

  Източник: в. „Капитал“

  .

• България все по-надолу в класациите за медийна свобода

  България е паднала с още 7 места в годишния индекс на медийната свобода на международната организация „Репортери без граници“ и през 2015 г. вече е на 113-то място сред 180 страни.

  

  През 2006 г., година преди влизането си в Европейския съюз, България бе 35-та сред 161 страни. През 2013 г. достигна 100-та позиция, а през 2014 г. бе 106-та.

  По медийна свобода България е трайно на последно място сред страните от ЕС. Всъщност страната е изпреварена от почти всички европейски страни с изключение на Македония (118), Русия (148), Турция (151) и Беларус (157). За сравнение Румъния е 49-та, Сърбия – 59-та, Хърватия – 63-та, Босна и Херцеговина – 68-ма, Молдова 76-та, Албания – 82-ра, Гърция – 89-та, Черна гора – 106-та, Украйна – 107-ма. Далеч преди нас са страни като Самоа, Тонга, Буркина Фасо, Мавритания, Ботсвана, Нигер, Хаити, Папуа и нова Гвинея, Мадагаскар, Салвадор, Монголия…

  Индексът на свободата на печата в 180 държави, който се публикува от 2002 г. насам, обобщава серия от отделни показатели: плурализъм, независимост на медиите, среда, автоцензура, законови рамки, прозрачност и др.

  „В България, която е най-ниско класираната страна в ЕС, политици и заинтересовани групи контролират повечето от медиите“, се посочва в доклада.

  „В България медиите са икономически зависими и концентрирани. На практика олигарсите контролират повечето медии. В България освен това се увеличават и случаите на насилие срещу журналисти. Това са двата фактора, предопределили лошото класиране на страната“, обяснява Кристиян Мир от „Репортери без граница“ пред „Дойче веле“.

  Той посочва, че на първо място в страната трябва да има истинска прозрачност за собствеността на медиите в България. Сега съществува привидно медийно разнообразие, но няма действителна прозрачност за собствеността, казва германският експерт.

  Източник: в. „Сега“

• До четирима депутати в МИР „Чужбина“, реши Правната комисия

  

  Парламентарната комисия по правни въпроси реши да бъде създаден избирателен район чужбина, от който да могат да бъдат избирани до 4 депутати. Централната избирателна комисия (ЦИК) ще определя броя мандати.

  За целта се гласува премахването минимум четирима народни представители да се избират от един район. Досега гласовете от чужбина се разпределяха в страната. С новостта избирателите зад граница ще могат да гласуват и за конкретен кандидат преференциално, защото досега подаваха бюлетина само с избор на партия.

  Предложението на ГЕРБ не получи подкрепа от ДПС и БСП.

  Комисията отхвърли предложението на Реформаторския блок за създаването на четири избирателни района в чужбина, както и идеята на левицата за три – Европейски съюз, държавите от Европейската икономическа зона, Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина и Македония; Северна, Южна Америка, Австралия и Япония; и останалата част от Европа, Азия и Африка.

  Депутатът от ДПС Митхат Метин заяви, че създаването на многомандатни райони в чужбина не е добро за избирателите в страната. Според него тяснопартийно ДПС бива устроено от създаването на изборен район, но демокрацията в страната и гражданското общество ще бъдат ощетени, защото има един риск.

  „Рискът се състои в това българите, които живеят в чужбина, да гласуват за партии, които са създадени там, и които ще участват в изборния процес. Те ще дадат гласа си за партии, които са оттам – да кажем, партия, каквато беше примерно „Другата България“. Представете си обаче хипотезата, в която тази партия не прескача 4-процентната бариера и на практика избирателят от чужбина, който е гласувал за партия, която е създадена там и която участва в изборния процес, на практика остава непредставен“, каза той.

  Чавдар Георгиев от БСП посочи, че с промените има вмешателство в законодателството на чужди държави.

  Председателят на правната комисия Данаил Кирилов (ГЕРБ) отвърна, че и в момента при провеждането на изборите в чужбина е действал Изборният кодекс, така че критиката на социалиста е неоснователна. /Dnevnik.bg/

  .

• Враждебна, богомилите, „Вашите крила“ и интернет

   

  На 12 февруари 2016 г. най-известният български новинарски сайт в чужбина – EuroChicago.com публикува статия на г-н Петър Атанасов от Калифорния, озаглавена „Jordanoff Airport Sofia“ или защо Асен Йорданов заслужава да бъде почèтен в родината си“.

  „Група българи от Ню Йорк повдигат въпроса, че когато кацат в България, хората са посрещнати с името Враждебна, което съвсем не показва, че са добре дошли“ – с тези думи авторът  започва изложението си.  По-нататък той запознава читателите с живота и творческите постижения на един необикновен българин – Асен Йорданов. Създател на първия пътнически самолет DC-3, на въздушната възглавница, притежател на многобройни патенти не само в областта на самолетостроенето – на снегорина, на първите магнитофони, на телефонния секретар. Автор на книгата „Your Wings“ („Вашите крила“ – по нея са се учили на пилотско майсторство Нийл Армстронг, както и всички американски летци; издавана е и до днес в милионни тиражи – 100,000 само в Русия).

  Любопитна подробност е и сполучливото сътрудничество на нашия сънародник в разработването и изпитанията на изобретения от Томас Алва Едисон прототип на хеликоптер. То го прави изключително популярен и му отваря вратите на американската самолетостроителна индустрия. Става главен конструктор на фирмата „Къртис“, работи в конструкторските екипи на световноизвестните „Локхийд“, „Дъглас“, „Боинг“. По време на Втората световна война конструира т.нар. „летящи крепости“ Б-17, Б-24 и Б-29, изтребителите Р-38 „Лайтнинг“ и 81 „Хоук“. Според добре запознати авторитетни специалисти приносът на Асен Йорданов се изразява в съкращаване на войната поне с няколко месеци.

  Почèтен със стенопис на нюйоркското летище „Ла Гуардия“, увековечен с назоваване на залив в Антарктида Jordanoff Bay, наскоро и родното му отечество го удостоява с пощенска марка, юбилейна монета от 10 лева и превод на „Вашите крила“ на български.

  Инициативен комитет от авиокомпании и летци ветерани са излезли с предложение столичното летище „Враждебна“  да бъде преименувано на „Jordanoff Airport Sofia“ по поводстогодишнината от създаването на първия български самолет от Асен Йорданов. Така българите ще въздадем символична почит на своя забележителен сънародник и ще поправим една историческа несправедливост, свързана с погрешното  осъвременяване на старославянската дума „враж“ („врач“).

  Имаме късмет, че имената на населените места не се превеждат. Представяте ли си колцина биха били мераклиите да пътуват със самолет до дестинация Ненавист или Омраза? Защото такъв е преводът на Враждебна на английски – Hatred.

  Корените на недоразумението с названието на населеното място, а оттам – и на едноименното най-голямо българско летище, са в далечното ни Средновековие. След кончината на цар Симеон Велики неговият син – цар Петър – се сблъсква с т.нар. манихейска (павликянска) ерес, идваща от Изтока, с най-известен представител поп Богомил. Благият характер на младия цар позволил в кратко време богомилството да се разпростре из цялата страна, а оттук – и към европейския Запад, с най-известни представители бỳгрите, катарите, наричани още и  албигойци. Кръстоносните походи пък придали обратен импулс, като се оказали причина за възникването на редица селища край средецката крепост. Основатели на Орландовци, Биримирци, Богров (местното население го произнася като „бугрòв“), Бов, Панчарево, Пасарел, по отдалеченото Кондофрей  (от фр. Cont de Ofrè – Граф на Офрè) са френски, чешки и полски рицари, участници в Четвъртия кръстоносен поход на разбития от цар Калоян Балдуин Фландърски. Твърде вероятно е те да са били рицари-тамплиери, свързани със западния вариант на богомилството.

  Сред богомилите, особено т.нар. „съвършени“, е имало и високоерудирани за времето си народни лечители – „врачове“, които същевременно са били и своего рода пророци, гадатели. „Врач“ в древния смисъл на думата означава „лечител“. В руския език е запазена в стародавния си смисъл на лекар, докато в съвременния български език е надделяло метафизичното му естество. Особености на средновековното произношение, при което звукът „ч“-ъ е бил заместван от „ж“-ъ водят до озвучаването на „враЧ“ като „враЖ“. Така възникналото около седалището на лечителя-богомил село започнало да се нарича ВраЖебна. Турски източници от 17. век го назовават Ивражине. Известно е, че турците не могат да произнасят думи, започващи със съгласна буква – затова при тях Стамбул е Истамбул, Скандер – Искандер, и пр. Т.е. оригиналното звучение на топонима е било Вражине, сиреч Лечение, Лечител. Промяната, при която населеното място добива неблаговидното  (меко казано!) „Враждебна“, изглежда се е случила непосредствено след Освобождението от турско робство.

  Що се отнася до названието на построеното от германците миналия век летище, то основателно носи наименованието на населеното място, защото над 90% от територията му са били землище на едноименното село – останалите десетина процента са отнети от съседните Слатина, Бусманци и Кривина. Историческата справедливост изисква наред с промяната да се отдаде дължимото и на предоставилото терена населено място, като се възстанови неговото оригинално название в съвременен вариант – Лечител. Това би могло да се осъществи посредством местен референдум.

  Но да се върнем към Асен Йорданов. Негова е заслугата американският Конгрес да приеме пакет от закони, известни като Jordaphone Docket-FCC 68. Те разрушават монопола в комуникациите не само в САЩ. Което става предпоставка за възникването на свободни комуникационни мрежи, най-голямата от които е съвременният Интернет. Така многостранният талант на този технически гений се оказва буквално свързан с най-мощното средство за връзка между хората, превръщащо планетата в едно голямо село.

  А, както е известно, новините в селото се разпространяват светкавично. Друг е въпросът обаче за реакцията на населението, които обикновено се оказват забавени. Все пак се утешаваме с пословичното „по-добре късно, отколкото никога“. Преименуването Летище Враждебна на Летище София Асен Йорданов би било знак на заслужена почит към жизнения и творчески път на един от най-заслужилите пред България и света българин.

  Все пак и до днес върху вратата на дома му в САЩ стои табелка с надпис: „Асен Йорданов – български пилот авиатор“. Човекът до края на живота си е държал на принадлежността си към Родината.

  Нека България на свой ред покаже на света, че оценява по достойнство лоялността на своите велики синове.

   

  София, 3 март 2016 г.

  Николай Любомиров Тодоров,

  16-годишен, ученик в Х клас

  (Статията е написана по материали, публикувани в интернет.)

  .

   

• Оливър Стоун: Защо съм за Бърни Сандърс

  Оливър Стоун, „Хъфингтън Поуст”

  

  Когато страхът стане колективен, когато гневът стане колективен, всичко става извънредно опасно. Поразително е…

  Масмедиите и военно-промишления комплекс създават за нас затвор, в който да продължим да мислим, виждаме и действаме по един и същи начин… Нужен ни е куражът да изразяваме себе си, дори когато мнозинството върви в обратната на нас посока. Защото промяната в посоката може да се случи само когато има колективно пробуждане. Затова е важно да кажем „Аз съм тук!” на тези, които споделят нашите мисли” – цитат от книгата „Изкуството на силата” на будисткия монах Тик Нят Хан.

  През последните седмици се отчаях много от политическия ни пейзаж. Този цитат на Тик Нят Хан наскоро повдигна духа ми и затова го споделям с Вас. Защото аз, ние, сме още тук! Макар да е ясно, че жребият е хвърлен и Хилари Клинтън ще победи. Ако разбира се вярвате на числата и материализма. Аз не, поне не изцяло.

  Нужно е да разберем в колко трудна ситуация ще изпаднем, ако продължим с по-тежката версия на Обама. Хилъри Клинтън ефективно затвори вратата на мира, като низвергна както мирния процес в Палестина, така и този с Русия, в една и съща седмица. НАТО е нейният бог – най-доброто, което „изключителните” САЩ могат да изнесат през новия „Американски век”.

  Кой обаче наложи тази политика и контролира страната? Нейната гледна точка е напоена от традиционното след Втората световна война, атлантистко, доминирано от НАТО разбиране за вселената. Направо е издълбано в нея. Никой президент, никакви предварителни надпревари в Демократическата партия, никакво медийно несъгласие не могат да променят това. Ще участваме в гранични, ресурсни и вечни войни през следващите 10, 20, 100 години, докато, както казва Доналд Тръмп (на който нашето правителство в сянка никога няма да позволи да управлява) в типично откровен стил, „градовете ни не фалират”. Медиите ни станаха коравосърдечни заради войната. Телевизията не спира да търси следващия връх в следващото заглавие – колкото по-шокиращо, толкова по-добре. Скромността в американската политика е мъртва. По-добре да си сензационен.

  Иронично е, че докато наричат Тръмп „неизбираем” (какъвто е), оставаш с впечатлението, че Клинтън е „новото нормално”. В този случай се оказваш заблуден от ненужната дихотомия, в която Клинтън „заслужава уважение”, също както Айзенхауер и Дулс заслужаваха уважение през 50-те, когато се намесихме и свалихме правителства в много страни.

  Разликата е, че те поне имаха ума да не влизат в преки бойни действия. Мнението, че НАТО трябваше да се разформирова през 1991 г. след разпадането на Съветския съюз, вече не е релевантно. Алиансът, към който след 1991 г. се присъединиха нови 13 държави, трябва да бъде подкрепян. Клинтън беше накарана от неоконсерваторите да мисли, че всичко е въпрос на „руската агресия”, при положение, че САЩ осъществява най-голямото (военно) струпване по европейските граници на Русия след това на Хитлер през Втората световна война.

  

  Отиваме на война. Или ще е хибридна такава, целяща да върне руската държава до подчиненото й състояние от 90-те, или истинска, която ще разруши нашата държава. Гражданите ни трябва да знаят това, но няма как да стане, тъй като медиите ни са принизени до съветския „Правда” в подкрепата си за „заслужаващото уважение” агресивно правителство.

  Ние сме водени, както каза Чарлс Райт Милс (б.р. – американски социолог) пред 50-те, от правителство „на ексцентрични реалисти. В името на реализма са конструирали собствена параноична реалност.” Медиите приписват на Хилъри Клинтън страхотен опит във външната политика, без да отчитат резултатите от властолюбието й. Хилъри може да бъде сравнена с Мадлин Олбрайт, лунатичката на тема Студената война, назначена от Бил Клинтън, като един от най-лошите държавни секретари, които сме имали след… Кондолиза Райс. „Ако трябва да използваме сила, това е защото сме Америка. Ние сме незаменима нация. Ние стоим високо и виждаме по-далеч в бъдещето от други държави”, надуваше се Олбрайт.

  Досието на Хилъри включва подкрепа за варварските „контри” срещу народа на Никарагуа през 80-те, подкрепа за продължаващата война на Буш срещу Ирак, продължаващата бъркотия в Афганистан, а като държавен секретар тя е отговорна за унищожението на секуларната държава в Либия, военния преврат в Хондурас и продължаващия опит за „смяна на режима” в Сирия. Всяка една от тези ситуации е довела до повече екстремизъм, повече хаос по света и по-голяма опасност за нашата страна. На ред са границите на Русия, Китай и Иран.

  Само чуйте свирепата й реч през Американско-израелския комитет по обществени въпроси (AIPAC). Наистина ли ще изтърпим Клинтън да „качи съюза ни (с Израел) на следващото ниво”. Къде е здравият ни разум? Няма ли как медиите да обърнат внимание на този екстремизъм? Мисля, че проблемът е в политическата атмосфера на „коректност”, която доминира в американското мислене.

  Заради това се моля за Бърни Сандърс. Той е единственият, който има желание, най-малкото от фискално благоразумие, да намали военните ни интервенции, да прибере войниците, а със спестените трилиони да защити „родината” като я възстанови и върне парите обратно в хората, училищата и инфраструктурата.

  

  „Мъжете от моето поколение носехме Испания в сърцата си. Там научихме, че човек може да е прав и пак да бъде победен, че силата пречупва духа и че има времена, в които куражът не бива възнаграден.” Това пише Албер Камю за обречената Гражданска война в Испания през 30-те години. Вярно е, че светлината на Иберийския полуостров угасна за десетилетия. Америка спеше, но в крайна сметка постъпи правилно и отиде на война с фашизма. Вярвам, че фашизмът все още е най-големия ни враг и образът му постоянно изскача от нашите т.нар. „демокрации”. Властта винаги следва интересите на богатите. Това е фашизмът и това е опасността, надвиснала над нас и сега. Сандърс говори за пари, слушайте го. Той говори убедително за парите и силата им да развращават. Той е единственият, който издигна глас срещу корупцията в нашата политика. Клинтън прегърна тази корупция.

  ––––––––––––––

  * Американски режисьор Оливър Стоун е един от известните интелектуалци в САЩ, които са изразявали гласовита критика по отношение на американската вътрешна и външна политика.
  

   

  Източник на текста на български: БГНЕС

• Снежина Мечева: Как българският език може да ви помогне в чужбина?

  Материал на Вulgariansinlondon.com*

  

  Българското училище към Посолството на България в Лондон е открито през 1987 година. Двадесет години то е било най-голямото българско училище в чужбина. Училището, директорката и преподавателите в него са носители на редица отличия. (Г-жа Мечева изброява списъка, но поради липса на място, тук посочваме само, че училището е носител на Почетен медал „Иван Вазов” на ДАБЧ и Почетен знак на Министерството на образованието и науката.)

  Госпожа Мечева изтъкна следните предимства на училището към Българското посолството в Лондон:

  – Класовете за деца от 4-годишна възраст до 12-ти гимназиален клас са индивидуални, което прави процеса на обучение пълноценен. В други училища, поради малкия брой ученици, се налага класовете да са смесени.

  – Училището е лицензирано от Министерството на образованието и науката. Дипломите по изучаваните предмети се признават в България и затова при завръщане на децата в родината, не се налага учениците да държат приравнителни изпити по български и история, и могат да се запишат директно в следващия клас.

  – Училището редовно се посещава от “изтъкнати творци и държавници”. Учениците му участват в “значителни изяви”, включително в Българския културен институт, който е в непосредствена близост.

  – В училището се изучават Български език и литература, Роден край, Околен свят, Човекът и обществото, История и цивилизация на България. Освен това има курсове по народно пеене и народни танци, които се водят от г-жа Десислава Стефанова, ръководител на известния Лондонски български хор. Има кино и театрален клуб, често се провеждат творчески работилници по различни поводи (национални празници и чествания).

  Министерството на образованието и науката финансира частично училището. Другата част от разходите по обучението на учениците се поема от техните родители. Таксите за настоящата учебна година са £140 за първо дете и £130 за второ; третото дете – се обучава безплатно.

  Г-жа Мечева уточнява, че в таксата влизат учебниците и учебните тетрадки, както и една униформена тениска на училището. Тя отбелязва, че таксите за обучение са по-ниски в сравнение с други училища.

  Какви са ползите от българските училища в чужбина, питаме госпожа Мечева. Тя отговаря, че без българско образование децата в чужбина “много бързо ще „потънат” в чуждоезиковата среда и българският им ще се превърне в чужд за тях”. “Не владеят ли добре езика – казва г-жа Мечева. – С новите паспорти децата стават чужденци, губят възможност да се завърнат в България, защото там, за да се реализират професионално, ще са им необходими познания по български език. И ще останат да се развиват изцяло в чужбина. А е важно един ден да имат възможност да избират без да са ограничени.”

  Следващата тема в разговора ни е петицията за въвеждане на български език като матуритарен във Великобритания. В петицията виждаме абривиатурите GCSE и A-левъл изпити. Затова питаме какво значат те. Г-жа Мечева обяснява, че за завършване на средно образование във Великобритания се държат изпити GCSE по всички общообразователни предмети (приблизително 15 на брой). Всеки ученик се явява на тези GCSE изпити и ако издържи 5 от тях с оценки от A (най-високата) дo D, може да продължи да учи по-задълбочено някои избрани от ученика предмети и се яви на А-левъл (ниво) изпит. С успешно издържани 3 или 4 А-левъла се влиза в университет.

  В момента няма възможност да се държат GCSE и А-левъл по български език. Г-жа Мечева ни информира, че преди 17-18 години е можело да се държи изпит по българския език като А-левъл. После обаче е премахната тази възможност не само за българския, а и за другите източноевропейски езици.

  “Оставиха само руския – казва г-жа Мечева. – После поляците проведоха успешно кампания за връщането на GCSE и А-левъл по полски.”

  В момента има десетки езици с право на GCSE и А-левъл. Освен руски и полски, такива са например арабски, китайски, холандски, турски, френски, немски, италиански, испански, хинду и др.

  Въвеждането на български език като матуритарен ще даде възможност на българчетата във Великобритания да се явят на един по-лесен за тях изпит. Ще засили ролята на българските училища, които са сред основните съхранители на българското самосъзнание на подрастващите.

  Освен на петицията за въвеждане на български език като матуритарен във Великобритания, г-жа Мечева е съинициатор на петицията на АБУЧ за въвеждането на български език като матуритарен в страните-членки на ЕС. Тя смята, че по този начин българите няма да се чувстват дискриминирани в сравнение с английските, френските, немските, италианските, испанските, полските и др. деца.

  Всички българи, независимо къде се намират по света, могат да подпишат петициите.

  Текстът на петицията за Великобритания: https://www.change.org/p/secretary-of-state-for-education-nicky-morgan-mp-petition-for-the-introduction-of-bulgarian-gcse-and-a-level-qualifications

  Текстът на петицията за ЕС: http://www.peticiq.com/bg_matura_eu

   

  (Със съкращения)

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Материалът е препубликуван с разрешението на Бойко Боев и Десислава Дякова, автори на сайта „Разходки из Лондон“, който цели да направи Лондон и лондончани познати на българите в британската столица и по-света.

  .

• Румъния няма да подпише споразумението между Канада и ЕС

  Материал на Solidbul

  Северната ни съседка отказва да ратифицира Всеобхватното икономическо и търговско споразумение (ВИТС, англ. СЕТА) между ЕС и Канада, което бе сключено през 2014 г. Гневната реакция дойде след като Отава отказа да вдигне визовите изисквания за румънските граждани, а ЕС не подкрепи собствената си държава-членка.

  

  Румънското Министерство на външните работи публикува становище относно запазването от страна на Канада на визите за румънски граждани и изрази разочарование, че Отава не спазва обещанието си да разреши проблема. Обещание, което е част от Становището след срещата ЕС-Канада от 2014 г.

  Канада има безвизов режим с всички държави в ЕС, освен с Румъния и България.

  „В тази ситуация властите ще направят преоценка на отношението си към Канада на европейско ниво, така че визите за румънски граждани да отпаднат“, четем в позицията на румънското външно министерство. Помолен да обясни този текст, представител на румънското правителство, който иска да остане анонимен, каза, че Румъния ще „наложи вето“ на ратификацията на СЕТА. При нормални обстоятелства ратификацията на СЕТА трябва да приключи до края на 2016 или 2017 г. След последните събития обаче Румъния няма да ратифицира споразумението, според EurActiv.

  Обвинения към Комисията

  Румънският представител е изразил и раздразнението си от начина, по който Европейската комисия е реагирала. На 12-ти април колегиума на комисарите се е събрал извънредно във вторник вместо сряда. Тъй като това е последният срок за Комисията да направи конкретно предложение как страните от ЕС да „реагират заедно“, когато трети държави „третират граждани [на ЕС] по различен начин“. Солидарната позиция е изискване според регулациите на ЕС и е нормална реакция, когато една (или какъвто е случаят – две) от държавите-членки са дискриминирани.

  Решението на комисарите обаче гласи, че не е възможно да бъде приложена реципрочна мярка за гражданите на Канада и САЩ – последиците ще бъдат много неприятни, според еврочиновниците. Поради което законодателството на ЕС не е възможно да се приложи. „Нашата оценка е, че страните-членки няма да могат да обработят всички заявления за визи в рамките на 90 дни, както гласи визовия кодекс. Освен това такова решение би могло да доведе до спад на туристи от САЩ и Канада“, заявява Комисията.

  „Следователно Комисията предлага на Съвета и Парламента да не прилагат законодателството на ЕС“, заявява румънският представител, като добавя, че това се равнява на „измама“. EurActiv се е обърнал към българските власти за тяхната позиция по въпроса. Но изглежда София още не е решила каква позиция да заеме.

  Още работа за вършене

  Според канадският министър на имиграцията Джон Маккалъм, цитиран от Toronto Sun, трябва да се свършат още много неща, преди да се разреши визовият спор между Канада и Европейския съюз. „Не сме предложили пълна отмяна на визите, но предложихме нещо, което се нарича Канада плюс и дава по-лесен достъп на редовно пътуващи към Канада“, казва Маккалъм. Министърът казва също така, че не се интересува как този спор ще се отрази на СЕТА, тъй като това е отделна тема. Според канадската преса, властите в Отава са наясно, че неразрешеният визов проблем може да накара определени страни-членки да блокират ратификацията на СЕТА.

  (Със съкращения)

  .

• Камо ли песен

  Олга Николова, Рeatnekoga.com

  

  Олга Николова е завършила Английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. По-късно защитава докторат по английска и американска литература в Харвард. Работи като преводач на литература и критическа проза от български на английски и от английски на български. Тя е основател и главен редактор на „Пеат неко[г]аш (www.peatnekoga.com), електронно списание за литература и философия, откъдето е препубликуван този неин материал. Превод на Олга Николова на романа на Албена Стамболова „Това е както става“ печели през 2012 г. конкурса на фондация „Елизабет Костова“ и е издаден следващата година от „Open Letter Books“.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Има едно рекламно пано, някъде в Кресненското дефиле, на което с големи букви пише:

  “Жената е по-сложен механизъм от мъжа.“

  Малко ме интересува какъв тип сексизъм ни се внушава. Дразнещата дума тук е “механизъм”. Защото жената, както мъжа, и както лисицата, славея или магнолията, е организъм, а не механизъм.

  Каква е разликата?

  Сигурна съм, че можете да изброите поне няколко различия, без дори да се замисляте – от жизнената неделимост на органите до волята и до обмяната на веществата, част от всеобщата и безспирна обмяна в природата.

  Луи Агаси започва една от лекциите си по сравнителна анатомия на животинското царство така:

  Ние усещаме, вътре в себе си, че не сме просто материя.

  Не сме и просто временни възли в материята. А какво сме? – нетърпеливият би попитал. Какво сме? Как се стига от кислорода, който вдишваме, и ябълката, която захапваме – самата тя слънчев плод, от слънчев лъч изтъкана, – до нишката на мисълта, способна да зададе такъв въпрос?

  И цял живот не би бил достатъчен, за да си отговорим по задоволителен начин. Или, както каза веднъж някой по време на една друга лекция (по повод еди-кой-си философ): най-доброто, на което се надяваме, е да стигнем там, където вече няма да се питаме.

  
  Пол Гоген, “Откъде идваме? Какво сме? Накъде отиваме?”, 1897-1898г.

   

  В “Книга на песните” пише, че чуруликащата жълта птичка кацва във вдлъбнатината на ръба на една скала, за да си почине. Учителят казва: “Тя познава своето спокойствие, знае къде да кацне, за да си почине. Нима човекът, с целия си ум, стои по-долу от жълтоперестата птичка и не знае как да намери своя покой, да определи точно целта си?

  Ще рече, човекът също би трябвало да знае къде да спре, къде е мярата, в кой момент е постигнал повече от незадоволителното и по-малко от прекомерното – точното място или точката на покой.

  Кацналата птичка – ни повече, ни по-малко – е образ на уравновесеността. За Езра Паунд тя е също така образ на самата същина на “стила”. В превода му на един друг пасаж от Конфуций, какъвто беше и горецитираният, се казва:

  Стилистичен проблем? Кажи какво имаш предвид и СПРИ.

  Да пишеш добре, означава да казваш именно каквото имаш предвид – ни повече, ни по-малко. Тогава стоиш зад думите си. Тогава си ИСКРЕН.

  Може би единствено онзи, който се е мъчил да пише честно, пред себе си и пред другите, знае колко трудно се постига подобна мяра. Защото тя предполага знание за скритите сили в езика, за историческия и асоциативен заряд не само в значението на думите, а и в тяхната подредба. Тя предполага усет за относителната тежест на елементите в изречението, в параграфа и пр.

  Едно е да кажа “Нашата е борба с ентропията”, а друго – “Нашата борба е с ентропията”. Относителната тежест е различно разпределена. Да си овладял словореда е един вид да си се научил да жонглираш с невидими за просто око факли.

  Да вземем друг образ:

  Езикът може да се разглежда като древен град: лабиринт от малки улички и площади, от стари и нови къщи с пристройки от различни епохи; а цялото – заобиколено от множество нови квартали с прави улици и еднотипни сгради, пише Витгенщайн във “Философски изследвания” (18).

  Под нови квартали в покрайнините на езика Витгенщайн има предвид езиците на математиката, химията, биологията и пр. Тук би се наредил и езикът на сегашната литературна теория, българистичният български, като едно от онези модерни предградия а ла Дефанс в Париж, плод на модни увлечения и комерс (е, да, комерс с академични титли), език измислен, на вид модерен, а по дух дълбоко провинциален, защото имитира – но както кучето или маймуната имитират – без да схваща, чужди нему норми на поведение и мислене. Това е видно не само в речниковия състав, общия облик на еднотипните сгради, но и в граматиката, в преплетените улици, които умножавайки ъглите си, се опитват да ни заблудят, че не са праволинейни! А граматиката, тя е, по думите на един неуспял литературен теоретик, Ролан Барт, “фина форма на поведение”. Различната относителна тежест на постройката от мисли въплъщава йерархията от значения и ценности.

  Днешният българист прилича на онзи полудивак, споменат от Лео Фробений в “Юношеството на човечеството”, който вече е загубил облика си при допира с доминиращата европейска култура. Той носи традиционната пола на племето си, но се е накиприл с бомбе на главата и държи бастун в ръка – последен вик на модата в Лондон. Провинциалист par excellence! Той ходи из старите градчета на голямата цивилизация и дивом се диви на великите нейни постижения. Но у дома, за стария град на собствения си език нехае или не знае, защото целият му умствен процес тече по правите улици на академичния квартал – копие на всеки друг академичен квартал из известния нему свят. Местната архитектурна (ще рече, художествено-мисловна) традиция той познава дотолкова, доколкото му я разкриват репродукциите в корпоративните кафенета из квартала, или да го кажем иначе – доколкото разбира защо все още носи поличката на племето си. А как би искал да я замени с панталон, та още повече да се превърне в персона, неразличима от останалите академични персони по целия свят! Този наш провинциалист сам си е избрал бомбето и на бастуна инициалите си е изографисал, което приема като достатъчно доказателство за своята индивидуалност.

  

  Една представителка на този тип нова, погледната в перспективата на вековете, персона (да не се бърка с индивид, тук става дума за маска, зад която няма нищо) наскоро заяви в едно предаване, че у нас нямало критика, защото сме били “малки”. Тя заяви, иначе казано, предвид общо-взето постоянната величина на страната, че стар квартал на критиката няма и не е имало в българския език. И същата персона е поела отговорността да преподава критика в университета, тоест, да бъде гид на новите поколения из несъществуващия за нея стар град на нашата критическа мисъл. Защо няма критика на днешно време ли? Има бомбета бол!

  Не искам да цитирам роботизирания българистичен български, който задушава всички области на литературознанието – от учебниците до академичните и литературни издания – и който по същество и цел не се различава от говорите на политиката и маркетинга – все така накипрен, грозен и лъжлив, когато не е напълно изпразнен от съдържание, все така низък в стремежите си и чужд на идеализма. Не искам и да обръщам внимание на откровената скръб, която литературоведите и писателите у нас излъчват, сякаш са погребални агенти по принуда. Човек би си помислил, че се занимават не с едни от най-красивите форми на човешкия дух, ами с неща безрадостни и мъртви. Да сте видели литературно четене или дискусия, в които да звънти смях и да се чувства радост, от които да струи душевна лекота? Дискусии, в които да сте станали свидетели на танц на мисълта, вместо на сакатливо газене из блатото?

  

  Не на това искам да обърна внимание, а на липсата на един друг вид критически дух, който нашите теоретици биха отхвърлили като прекалено криволичещ – духът на онзи, който предава щафетата нататък. Ако градът ни бе подобен на Венеция, това би бил духът на лодкаря-певец. Той познава старите квартали с техните забележителности, с пристройките им от различни епохи, знае красивите кътчета и криволичещите улици, водещи до тях, и най-важното – обича да се разхожда там. А и песни пее. Това е критикът, чиято цел е да предаде своя усет и любов към уникалните местни постижения и форми на човешкото въображение; критикът, който държи добрата литература в обращение, предавайки художествения опит, наследен от миналите поколения, на тези след него. Този вид критика не липсва само в България; тя е рядкост навсякъде. Изчезват сладкодумните разказвачи-лодкари, които не искат да пишат учебници и “изследвания”, а имат за цел да учат, както градинарят учи чирака да сади овошки и да се грижи за градината. Това са литературоведи в истинския смисъл на думата – не специалисти и експерти, а майстори, които си обичат занаята и разбират ефирната материя, по която пътешествието е тайнство.

  Този критически дух противоречи на посоката, поета от академичното, а оттам и учебникарското, литературознание, най-малкото защото той не предполага унищожаването на темперамента на критѝка за сметка на привидната “достоверност” на написаното от него. От цял век насам ни се внушава, че само на лишеното от характер писане можем да се доверим, че то действително е обходило и без това ненужната библиография, за да ни каже някакви верни неща. Сегашните “научни” трудове в хуманитарните науки са именно това: безрадостно обхождане на библиографии и най-голямото им постижение е оригиналният маршрут. В подобно търсене на достоверност в критиката няма никаква логика. Нима разчитаме на безхарактерните хора да ни казват истината? Измислили сме просто нова интелектуална игра – надпревара за академични кресла, напълно в хармония с пазара и глобализацията като най-висши ценности, пред които всички се обезличаваме. Това важи и за най-левите сред левите академици, вписващи се с хъс в надпреварата.

  Другата пагубна идея не само в литературознанието, а и в образованието въобще, е идеята, че знания се придобиват изключително и само в училище. Сякаш след като е трябвало да учим Омир в 8-ми клас, никога вече не ще ни се прииска да го четем, освен ако не сме в някоя филоложка катедра. Е, предвид преводите, с които разполагаме, това е разбираемо. Но стихосложение, фигури на речта? Занимания за “експерти”. Еволюция на растенията? Научили каквото научили в час, останалото е за “специалисти”. Квантова физика? Стигаме тук-там до някоя “научно-популярна” статия. Но нима това не се равнява на себеналожена слепота към света около нас?

  

  Подобно отношение изнася както на политиците, така и на академиците. На едните, защото невежият вижда нещата в груби щрихи и по-лесно му се внушава да не вярва на очите си, а на другите, защото ги освобождава от отговорността им към обществото, оставяйки ги да интригантстват на воля в котериите си. А не би ли трябвало те да се стремят към разцвета и развитието на нашето общество, споделяйки откритията си, учейки хората да виждат по-добре?

  Цяла една област липсва в нашия културен пейзаж – тази на сладкодумните учени, на изследователите идеалисти, обърнати с лице към широката публика, на литературоведите, които чисто и просто обичат литературата, и искат да я подпомагат, улеснявайки достъпа до нея. Тази област би осъществявала жизнено важната връзка на публиката, заета с ежедневните си тревоги, със света на по-висшите знания. Уви. На тяхно място пъплят дребни душици, интелектуално недорасли, духовно мъртви, поетически безсилни. И народът с право им е обърнал гръб. Лошото е, че там, накъдето той е вперил разочарован поглед, зее празнота – и птичката дори не би намерила място за покой, камо ли за песен.

  

• Обама смята липсата на план за Либия за най-голямата си грешка

  

  Барак Обама определи като най-голямата своя грешка поведението след свалянето на либийския диктатор Моамар Кадафи. В интервю за телевизия „Фокс нюз“ журналистът Крис Уолъс го попита коя е най-голямата му грешка по време на двата му мандата като държавен глава. „Вероятно е грешка липсата на план за това какво предстои на следващия ден след свалянето на Кадафи“, коментира Обама. „Може би това беше провалът при подготвянето на плана след нахлуването ни в Либия. Тогава смятах, че постъпвам правилно“, лаконично отговори той.

  През декември м.г. държавният секретар Джон Кери призна, че САЩ са сгрешили, намесвайки се в Либия, като напомни и изказванията на президента. Обама сподели тогава за някои погрешни действия на САЩ в Либия, тъй като „Америка не спомогна докрай за установяването на легитимно правителство след военната намеса“. Кери добави, че страната му подкрепя новото либийско правителство, готово да формира „либийския елит в стремежа си към стабилизиране на ситуацията в страната и деескалацията на напрежението“.

  Обама каза още пред „Фокс нюз“, че най-положителни емоции е изпитал в качеството си на президент при подписването на закона за здравеопазването, а най-лошият му ден е бил при трагичния случай с убийството 20 деца в щата Кънектикът.  /„Сега“/

  .

• Просто Цветанов

  Тони Филипов, Retro.bg

  

  Много пъти съм се заканвал да имигрирам, но все оставам да погледам още малко сеир. Ако обаче Цветанов стане президент, заклевам се, ще си потърся друга родина. И не само заради Цветанов, а и заради тези, които са го избрали. Не желая да наричам сънародници хора, които са избрали един физкултурник за президент. Нямам нищо против физкултурниците, когато са физкултурници. Но за президент предпочитам човек, който е завършил нещо, което развива и мозъка.

  В случая „Цветанов” нямаме дори и мухата, от която да направим слон. Нищо! А от нищо нещо не става. Или бъркам?

  Идеята да става президент явно се завъртя първо в неговата глава. В интервю за столичен вестник той разписа портрета на бъдещия кандидат на ГЕРБ за поста така, както се правят обществените поръчки у нас – да пасва на един определен човек. И този човек е самият той. „За мен, каза Цецерон, най-същественото в профила на нашия кандидат е да бъде човечен, достъпен до хората и да има здраво семейство.“ Което автоматично отхвърля бекярина Борисов, а също и Плевнелиев по причина на някои постъпки на жена му, които няма да споменавам. После Цветанов надълго обясни лично той колко е земен и достъпен.

  Президентският пост му е стара севда. Замалко не стана президент през 2011 г. Тогава беше предложен лично от Борисов. И не изглеждаше неизбираем. В него момент Цветанов мереше рейтинг с Борисов и през 2010 г. дръзна дори да го изпревари. Като шеф на МВР се беше развихрил в борбата с организираната престъпност, провеждаше акция след акция, търкаляше по земята доказани и предполагаеми престъпници. Изобщо разви трескава дейност, която в момента е обект на изследване в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). А държавата ни, демек ние, ще плаща стотици хиляди евро за аматьорските акции на бившия министър Цветанов и прокурор Кокинов, които грубо са нарушавали презумпцията за невинност. Миналата седмица ЕСПЧ се произнесе по три дела и осъди държавата ни да плати на братята Дамбовци 80 000 евро компенсации и 5000 евро за разноски по делата. На Алексей Петров – 9000 евро, а на Хамстера и съпругата му – 15 000 евро. 109 хил. евро само по тези дела. С присъдите по „Медузите“ и „Касоразбивачите“ общата сметка вече минава 200 000 евро.

  Скъп ни е Цветанов. И все по-скъп ще ни става.

  В негова защита бих могъл да кажа, че винаги съм имал усещането, че в някои от тия арести, например на Алексей Петров, той действаше за чужда сметка. Цветанов беше твърде малък да мери снага с Петров на тъмните и полутъмни поприща. Там е царството на Борисов. Та си мисля, че той е бил просто в ролята на онази екстензия на човешката ръка, която по селата наричат дилаф или маша.

  През 2011 г. Цветанов се размина с президентството. В ролята на черната котка, която му мина път към „Дондуков” 2, се явиха едни 6 апартамента, за които дори и най-добронамереният наблюдател не би могъл да намери финансови аргументи в двете милиционерски заплати на семейство Цветанови. Обаче тогавашният шеф на НАП Красимир Стефанов ги намери по някакъв начин, предполагам с магия. И до днес все още мисля, че мероприятието с апартаментите беше „приятелски огън”. Пролича си и по посоката, в която отговори Цветанов. Извади „невинен” компромат срещу Плевнелиев. Как през 2007 г. общинари му искали 500 000 евро, за да прокара проекта за Бизнеспарка. Той не се поддал, но и на прокуратурата не съобщил. Тогава кмет беше Борисов, а нарочените общинари – от ГЕРБ. И така, Цветанов си отмъсти и на Плевнелиев, който го измести, и на Борисов, който го позволи. Не твърдя, че е непременно интелектуално обусловено, но е факт, че Цветанов е отмъстителен като невестулка. В момента по същите причини пържи и Румяна Бъчварова. Вината й е, че седна на стол, който хем му се полагаше, хем му беше ред…

  Ако Цветанов умееше малко повече да мълчи, можеше да мине за умен. Но като проговори, вече не може. Изказът му е специфичен, дори бих казал уникален. Говори български като втори език, сякаш го е учил задочно. Преди две-три години предложих да наричаме този начин на говорене „цветанизъм”. Цветанов говори малко като Кайзера, солдафона на Чудомир, но същевременно изказът му съдържа елементи от свръхсамочувствието на чиновника Бъмбъл от “Оливър Туист”, взел е нещо и от Чеховите герои (например оня, дето обясняваше, че най-хубавата супа е от „морковчета, спаржи, цветна зелка и всякакви подобни юриспруденции), родее се с мисис Малапроп и нейните напъни да употребява думи и изрази от високия стил, без обстоятелствата да го изискват и акълът й да го допуска (вж. проф. Никола Георгиев). Изобщо с много работи се родее и същевременно си е чисто български феномен. И сме длъжни да го осмислим и да му дадем научно определение. Предполагам, че „цветанизъм” няма да ви хареса. Давам си сметка, че звучи малко като кретенизъм, ако и да не е съставомерно. Затова ще ви предложа друго: „словесен волунтаризъм”. Това е такава употреба на речта, при която си мислиш, че думите означават това, което ти си мислиш. „Ние не трябва да приемаме, че битовата престъпност е функция само на МВР! Защото тя е свързана с осигуряването на съответната трудова заетост на ромите. Знаете, че с приемането на стратегия за интеграция на ромите, там говорим за комплекс от мерки, които са интегритет на секторни политики.”

  „Интегритет на секторни политики”? И престъпността като функция на МВР и на циганите!

  Думите са много опасно нещо. Дори когато си мислиш, че си се сприятелил с тях. Всъщност, най-вече тогава. Цветанов не просто владее диалекта на племето, той го създава!

  Веднъж вицепремиерът Цветанов каза: „Аз съм убеден, че президентът не е запознат за какво става на въпрос”.

  Любима конструкция – „на въпрос”! Мисля, че хората, които четат, без да си мърдат устните, никога не я използват. „Става на въпрос” е израз от социолекта на нисшите милиционерски чинове.

  По лани доц. д-р Иван Держански обясни защо се е появила лингвистиката в Древна Индия. За да изучава и съхранява санскрит, свещения език на индуизма, на който се водело богослужението. Защото при употребата езикът се променял и изопачавал, което криело опасност боговете да престанат да разбират молитвите.

  Да не стане така, че в стремежа си да говорят все по-просто, гербаджиите да се отдалечат от езика, който говори българският господ? Ако го има и ако не ни е забравил вече…

  Има поне три причини Цецерон да си въобрази, че може да стане президент. Първата е, че сегашният президент явно няма шанс за втори мандат. И се е примирил, че ще танцува едно лято. Борисов беше категоричен, когато забрани до юни да се говори за кандидата на ГЕРБ: „Плевнелиев се справя прекрасно, не е честно спрямо него – той трябва да има самочувствието и авторитета да си довърши мандата”.

  Да си довърши мандата…

  В интерес на истината, присъствието на Плевнелиев не е от незаменимите. Едва ли ще липсва на някого. Той е друг от големите майстори на парадното нищонеказване. Безидеен, но пък патетичен като пъпчива отличничка. Може да те умори от скука и да те доубие с клишета. Домораслата му политическа риторика може би ще липсва само на отявлените русофили, които са свикнали да острят перата си в неговото невтасало русофобство.

  Второ, в партията няма изявен кандидат. В сянката на падишаха трудно може да избуи силна личност. Хората се подбират на принципа на послушанието и себеподобието.
  Трето, Цветанов трупа все повече самочувствие. Той не просто създаде ГЕРБ, той го владее. На него се приписват всички изборни победи. Обикаля села и паланки като Матей Миткалото и укрепва влиянието си. Освен това Цветанов вече е и със препрано съдебно минало. Още не беше заглъхнал звукът на съдийското чукче и Цветанов пожела и оглави най-важната комисия в НС – Вътрешната. И този път ще бъде много трудно да му се обясни защо не става за президент.

  Наскоро Борисов каза, че между него и Цветанов няма разнобой: „Разнобой може да има между равни, но случаят не е такъв”.

  Така изглежда. Но момчето, което разнасяше папките, отдавна порасна и иска да се еманципира. Казват, че когато Борисов станал премиер, царят му написал: „Аз ви подцених…”. Да не се наложи и Борисов да пише на Цветанов такива покаятелни писма.

  Разнобой не само има, но и вече трудно се прикрива. „Бунтът на кораба” засега просто не е имал сериозен повод. Такъв, какъвто може да стане отхвърлената кандидатура на Цецерон за президент. Агенция „ПИК” написа, че местните структури на партията вече започнали да го номинират.

  И един Господ знае дали може да бъде спрян. Във всеки случай интелектът едва ли може да е аргумент. Цветанов се слива с герберската политическа среда. Сложен до Борисов, дори не стои толкова нелепо. Те са родени един за друг. Това, струва ми се, е най-обидното нещо, което съм казвал за нашия премиер…

  Но, ако е речено, и това ще ни мине през главите. Не искам да ви плаша, но тогава дори и щъркелите ще откажат да летуват у нас.

  В едно интервю за Би Би Си големият физик Стивън Хокинг, който е напълно парализиран, каза: „Аз съм архетип на извадения извън строя гений или, за да звучи политически коректно, на физиологично предизвикания гений. Най-малкото съм изправен пред физиологично предизвикателство. Дали съм гений, подлежи на съмнение“.

  Много ми хареса това „физиологично предизвикан” и ми се щеше да го употребя за някого от тукашните гении. Но още не съм решил на кого ще прилегне най-добре.
  Та такива работи из територията. Сигурно няма да ми повярвате, но в едно от пророчествата си св. Козма Етолийски казва: „Ще дойде време, когато светът ще се управлява от ала-бала”. Честно, казал го е!

  .

• Chicago Blues Festival

  The Department of Cultural Affairs and Special Events (DCASE) is pleased to announce the full lineup for the 33rd Annual Chicago Blues Festival happening June 10–12 in Grant Park. The three-day festival will open on Friday, June 10, with a celebration of the 45th anniversary of Chicago’s Alligator Records and conclude on Sunday, June 12, with a special tribute to the legendary Otis Rush featuring notable friends and other musicians he has influenced throughout his career.

  The Chicago Blues Festival is the largest free blues festival in the world and remains the largest of Chicago’s Music Festivals. During three days on five stages, more than 500,000 blues fans prove that Chicago is the „Blues Capital of the World.“ Past performers include Bonnie Raitt, Ray Charles, B.B. King, the late Bo Diddley, Buddy Guy and the late Koko Taylor.

  The festival headliners throughout the weekend include: Shemekia Copeland with guest Curtis Salgado, Lil’ Ed and the Blues Imperialswith guest Corky Siegel, Tommy Castro and The Painkillers with guest Toronzo Cannon, Fred Wesley and the New JB’s, Irma Thomas, Wee Willie Walker & We “R”, Eddy “The Chief” Clearwater and Ronnie Earl & The Broadcasters.

  The Chicago Blues Festival is FREE admission and open from 11am to 9:30pm daily. Performances at the Petrillo Music Shell will feature headliners from 6pm to 9:30pm on Friday, June 10, continuing on Saturday, June 11 from 5:30pm to 9:30pm and Sunday, June 12, from5pm to 9:30pm.

  Friday, June 10 – Alligator Records 45th Anniversary Celebration

  The festival opens on June 10 with a salute to Chicago’s Alligator Records for 45 years of what the label describes as “genuine houserockin’ music.” Deeply rooted in the blues, several of the label’s renowned recording artists will perform at the Petrillo Music Shell to kick-off the festival.

  2015 GRAMMY® nominee Shemekia Copeland will headline the tribute with a sizzling performance of her many hits since her debut in 1998. She will take the stage at 8:15pm along with guest Curtis Salgado, the award-winning blues icon and Alligator artist. The Petrillo Music Shell will open at 6pm with Tommy Castro & The Painkillers with special guest Toronzo Cannon. The group’s funk and blues sound will delight fans with their guitar licks and high-energy performance. Always a crowd favorite, at 7pm Lil’ Ed and The Blues Imperials will bring their rowdy blues show to the Petrillo Stage along with a special collaboration with Corky Siegel.

   

  Saturday, June 11 – Soul/R&B Night

  Headlining the evening on June 11 at 8:05pm is jazz and funk trombonist Fred Wesley & The New JB’s. Wesley is best known as the music director, arranger, trombonist and a primary composer for the legendary James Brown from 1968 to 1975. Best known as “The Soul Queen of New Orleans,” Irma Thomas will take the stage at 6:30pm. Thomas’ career has spanned over five decades and the GRAMMY® winner is not slowing down. Soul legend, Wee Willie Walker & We “R” will kick-off the evening at 5:30pm. Walker’s latest release, If Nothing Ever Changes has garnered him three 2016 Blues Music Award nominations; Album of the Year, Soul Blues Album and Soul Blues Male Artist.

   

  Sunday, June 12 – Tribute to Otis Rush

  Legendary blues guitarist Otis Rush arrived in Chicago from Mississippi in the 1950s after seeing Muddy Waters perform while visiting his sister. Rush worked tirelessly to establish himself as an innovative blues guitarist, bandleader, singer and songwriter by playing with the legendary bluesmen of the day. Rush set new standards and influenced countless blues and rock musicians.

  The evening will begin at 5pm with Ronnie Earl & The Broadcasters. As an award-winning blues guitarist, Ronnie Earl learned from Rush and considers him to be the greatest musical influence on his career and life. The tribute continues at 6:30pm with Chicago legend Eddy “The Chief” Clearwater. Known as a blues-rocking showman with his left-handed, upside-down guitar playing and his signature Indian headdress, Clearwater is among the very finest bluesmen performing today.

  At 8pm, friends, artists and surprise guests will come together to celebrate Otis Rush with a special tribute featuring the confirmed artists to date: Jimmy Johnson, Abb Locke, Brian Jones, Carl Weathersby, Bob Stroger, Sumito Ariyoshi, Big Ray, Eddy Clearwater, John Kattke, Mike Welch, Rawl Hardman, Harlan Terson, Bob Levis, Billy Flynn, Mike Wheeler, Lurrie Bell, Shun Kikuta, Mike Ledbetter, Eddie Shaw, Sam Burton, Willie Henderson, Diane Blue, Ronnie Earl, Anthony Palmer, Kenny Anderson, Leon Allen, Henry Ford andWillie Woods.

   

  33rd Annual Chicago Blues Festival Schedule

• Иван Станчов: За мен България завинаги е тази красива градина, която помня

  Ивет Добромирова, Тerminal3.bg

  

  Иван Иванов Станчов e роден на 1 април 1929 година. През 1943 г. семейството му е принудено да емигрира. Завършва Университета Джорджтаун във Вашингтон, САЩ. Служи в Американската армия (в Българската рота в Германия). Работи за IBM и други компании във високотехнологичния бранш в Ню Йорк, Рио де Жанейро, Париж, Атина и другаде. Владее 8 езика. През 1991 година е назначен от президента Желев за български посланик в Лондон, а през 1994-1995 г. – и за служебен външен министър в првителството на г-жа Ренета Инджова. Той е потомък на стар български род, който може да бъде проследен до XVI в. в Берат (от старобългарското Бѣлградъ) в Южна Албания и преселил се през XVIII в. в Свищов. Потомствен дипломат.

  – Как виждате България днес?

  – Винаги съм си представял България така, както си я запомних, когато си тръгнах. Аз си тръгнах от България, когато бях на 13 и половина години, бях във Варна, в една красива градина. Имаше война и трябваше изведнъж да напуснем. Първо за Румъния, след това през Австрия за Швейцария. Никаква идея нямаше къде ще свършим. Това е детският ми спомен от тази раздяла. За мен България завинаги е тази красива градина, която помня.

  – На какво Ви научи баща Ви? Знаем, че баща Ви е голямата фигура във Вашия живот.

  – На първо място баща ми ме научи на това, кое е добро и кое е лошо.

  Той беше много добър градинар, гордееше се с това и държеше да ми го предаде. Когато работеше във Външно министерство, идваше в отпуск по време на ваканциите, водеше ме в градината и ми обясняваше надълго и нашироко как да се грижа за нея. Помня, че искаше да имаме праскови, а нямахме. Посадихме дори и бадеми, но за прасковите той държеше да вземе клонки от Италия и да ашладиса с тях други овошки в градината във Варна. За него беше много важно градината да бъде съвършена.

  От политическа гледна точка по времето на Втората световна война за него беше много важно да работи за българските евреи. Имаше един близък – български евреин – но с немски паспорт, с когото обсъждаха ситуацията, която в този момент беше много критична във връзка с немските идеи за тяхното депортиране и заедно работеха по намирането на решение. Като консул в Галац през 40-те години на миналия век баща ми си бе поставил за основна цел да помогне на десетки хиляди българи от Таврия, които се преселваха в България. Осигуряваше им храна, подслон и настаняване в България. Много от тях е спасил от гоненията в страната по заповед Сталин като ги е превозвал през границата с личния си автомобил, който е беше дипломатически и се ползваше със съответните протекции. Винаги е бил човек с мисия.

  – Споделете ни скъп семеен спомен, свързан с приемствеността между Вас, баща Ви и дядо Ви?

  Баба ми беше французойка (бел. ред. – Графиня Анна Роз Каролин Делфин Жозефин Франсоаз дьо Грено – Станчова е французойка с произход от савойската кралска династия), с изключително възпитание и строг протокол по отношение на всички изконни ценности. Тя искаше ние да изпълняваме този протокол. От една страна, защото дядо ми е имал важна отговорност за България в миналото и защото татко имаше на друго ниво същата отговорност, и от друга страна, за да предадем това чувство за отговорност към рода и неговата история, която трябва да се пази и защитава и от живота и делата на децата на своите деца.

  Когато аз бях назначен за посланик в Лондон през 1991 година, връчих акредитивните си писма на кралица Елизабет II, облечен в униформата на моя дядо, с която той е бил облечен 80 години по-рано, когато е връчвал акредитивните си писма като български посланик през 1908 г. на нейния дядо, крал Едуард VII. Кралицата научи това, беше трогната и ми отдели много повече от протоколните няколко минути. Спомням си и как при посещението си в британския Парламент в това си качество бях помолен от отговарящия за дипломатическия протокол да се подпиша в книга, в която приветствията си са поднасяли през годините други посланици. Започнах да разлиствам книгата за изненада на церемониалмайстора и с негова помощ намерихме подписа и приветствията на дядо ми. Служителят беше изключително развълнуван. Той самият доста възрастен по онова време и цял живот “пазител” на този документ каза, че подобно нещо се случва за първи път в цялата история и още, че след такъв исторически случай е редно книгата (и без това страниците й свършваха!) да бъде приключена, да отиде в музея и да започнат нова. Имам и много други скъпи за мен спомени, но тези ме изпълват с гордост, че можах да продължа фамилната традиция след баща си и дядо си и да работя за България с тази висока отговорност.

  – Следите ли ситуацията в САЩ? Как си обяснявате явлението “Тръмп”?

  – Това е неприятен въпрос. Не за мен. Неприятна е ситуацията. Аз съм американски демократ. Живях като американски гражданин, там отслужих военната си служба и учих, така че аз имам отношение към американската вътрешна политика като местен. В САЩ трябва отрано да решиш дали си републиканец или демократ. И след това избираш едното или другото. А щом си демократ, не можеш да гласуваш за републиканец. Това е ясно. Като демократ аз подкрепям демократите. Тръмп е републиканец и като такъв е априори неприемлив за мен. Но и извън това – КОЙ е Тръмп? Един човек, който за Америка е едно нищо. Един богаташ, който направи едни пари, и само се перчи с тях и с красиви дами. В тези избори за мен печеливша е кандидатурата на демократите. Те са открити в своята политика и се опитват да направят нещо нормално и добро за страната. Видяхме едно успешно управление на Обама. При така създалите се обстоятелства е най-добре за САЩ да бъдат управлявани от демократ. И изглежда, че това ще е пореден исторически момент за тяхната демокрация. Още една крачка към разбиването на догмите на статуквото. А това е още по-добра новина.

  – Какво се случва с Европейския съюз? Някои твърдят, че кризата е голяма и се задълбочава, че Съюзът не може да се справи с предизвикателствата на съвременния свят – на бежанската криза, атентатите. Смятате ли, че ЕС има бъдеще? Вероятно трябва да се реформира, но дали смятате, че ЕС е обречен?

  – Много се радвам, че казахте, че Европейския съюз има бъдеще. Благодаря, че казахте точно това. Защото за Европа този съюз е много важен. Важен е и в контекста на геополитическото сътрудничество със САЩ, но за самата Европа този съюз е много важен и това е особено вярно за малките страни. В момента има големи проблеми. Така е. И изглежда, че г-н Путин се опитва да прекали с глупостите. Мисля, че тук има едно голямо неразбиране от страна на Русия за това какво е Европа днес, в 2016-та година, и какво е Европейският съюз като обединение на множество държави на Стария континент. За мен не е моментът сега да се говори за големи тактики, преразпределение на територии и нови войни. Европа е важна преди всичко. Това е нещо, което Русия трудно асимилира. В Русия хората са свикнали в миналото, че те са най-важните, че империята Русия е тази, която води всичко и Путин иска да играе по същия начин. Но явно това не е така днес. Или, както германският канцлер Меркел каза, когато беше в България: “Това, което трябва на България е образование, образование, образование”. Мисля, че това е така валидно и за Европа, и за Русия – образование, образование, образование. Хората не знаят в Европа другия какъв е. Как можеш да живееш с него. И как можеш да работиш с него и да постигнеш добро сътрудничество. На това те трябва да се научат.

  – В този контекст как гледате на референдума във Великобритания за излизане от ЕС. Погледнато от лондонското Ви жилище как изглеждат нещата? И погледнато през варненската Ви къща как изглеждат те? Има ли различна гледна точка?

  – Това е голям въпрос. Аз съм живял във Великобритания доста години, съпругата ми е шотландка. В Англия има една нормална демокрация. Нещата вървят доста добре. Имат си и кривицата, но нещата вървят. За жалост англичаните не знаят какво е точно обединена Европа. Нямат ни най-малка представа. Има много англичани, които са “ЗА” излизане от ЕС, защото не разбират какво става. Те няма да знаят и за какво гласуват. Важно е Великобритания да остане в ЕС, защото има много добри практики, много добри и работещи системи, които са важни за Европа. Защото Европа е именно това – сбор от работещите добри практики и системи на различните държави, които се учат една от друга и по този начин вървят напред. И Великобритания има какво да покаже от гледна точка такива добри практики в посока на това как се правят избори, от гледна точка на данъци, от гледна точка на това как се грижат за социално неравните във всяко едно отношение, включително и за хора, които не са англичани, и т.н. В момента има много англичани, които не се интересуват изобщо какво се случва, защото те са добре. Махват с ръка: “Сега какво правим в Европа, хайде да я забравим.”. Това ще е много негативно, много негативно за Великобритания, а и за Европа като цяло.

  – Какво е патриотизъм за Вас? Какво е да си български патриот?

  – Хм, на този въпрос няма лесен отговор. Говорихме за Англия досега. Тук да обичаш Великобритания означава да знаеш какви са тенденциите като цяло – политическите и икономическите, които влияят на обществените процеси и живота като цяло и съответно да оценяваш, дали работят добре. Англичаните са доста доволни от това, което имат. В България ние нямаме това образование, за което говорех допреди секунда. Ние не помним нашите деди какво са правили и как са го правили и защо България днес въобще съществува. Не си даваме сметка за факта, че нашите деди много години са работили много за България и за добруването й. Ние сме забравили добрите традиции на политика, дипломация, дори култура. Във Великобритания, в Германия например я има тази приемственост в годините, дори вековете. Хората познават тези традиции и продължават да работят по тях. Следват принципите, които ги основават. В България те не съществуват. Всеки си мисли, че има някаква нова идея, която току-що открива. А така не става. Трябва да се стъпва на базата на миналия опит и добрите традиции. И трябва на това да учим и децата. Те да разберат. Не само какво е писал Вазов и къде е бил Левски и къде е тичал и защо и как са го убили, но да разберат за нашите деди, как те са работели за България. Аз помня като дете в едно село близо до Самоков, беше наистина малко село, попът как работеше по цяло лято, за да изкара достатъчно плодове и зеленчуци, за да може да осигури не само един нормален живот за семейството си, но и за да изпрати и сина, и дъщерята да се учат в странство. Това беше 1940-та година. Но реално в исторически измерения – преди няколко години! Днес много хора се опитват да изпратят децата си чужбина да се учат, за да си намерят по-лесно работа. Но ние сме забравили тези обикновени хора как са работили в миналото българина да има образование, да знае откъде е и защо е и да живее и работи нормално с неговия съсед, а не да се опитва да краде наляво и надясно.

  – Кои са днешните български патриоти? В тази връзка за съжаление преди няколко дни почина Ивон Паница – Ваша много близка приятелка и съпруга на Вашия братовчед Дими Паница. Можете ли да ни разкажете нещо за Дими и Ивон?

  – С фамилията Паница ние имаме семейна връзка, която е много тясна и много важна. Те бяха едно истински богато семейство – и като възможности, и като ценности. Живееха и във Варна, и в София. Тяхна е къщата, която стана по-късно китайско посолство по времето на комунизма. Евстати Паница беше един прекрасен, много космополитен човек с едно виждане за живота отвъд тесните рамки. Неговата съпруга също. Дими много научи от родителите си. Без големи претенции, той като емигрант по същото време като мен беше в Париж, работеше за “Рийдърс Дайджест” и се наложи. В годините направи много за България. Можа да покаже докъде можем да стигнем и с образование, и с морални принципи, и със следване на точно тези традиции на приемственост, за които говорех. Ивон беше една прекрасна французойка, много интелигентна, която също много помагаше на България. Тя беше най-добрият посланик на страната сред своите сънародници като постоянно “проповядваше” колко е прекрасна и значима България, какви са нейните предимства и колко е важна тя за Европа. И двамата бяха големи българи. И аз съм им много благодарен за чудесното приятелство. С Дими Паница имахме традиция да се чуваме често по телефона с един въпрос един към друг: “Ти какво добро направи днес за България?”. Малко преди да почине, той ми се обади както много често преди това, но ми каза: “Приятелю, ти печелиш! Аз си отивам, но да знаеш, че ще продължим там – горе!”. Няма да забравя този ни разговор. Такъв човек бе моят братовчед Дими Паница, така ще го запомня.

  – До каква степен според Вас съвременният българин – този, който не живее вече в тоталитарната система – е отворен към каузата “благотворителност”.

  – Когато се върнах, видях, че нещата уж се подреждат, но имаше и много далавери. И надясно, и наляво. Едни стари приятели ми казаха: “Внимавай, тук всичко не може да се прави. Хората си имат свои виждания. Трябва да се съобразяваш”. Моите родители бяха невероятно щедри и добри, и много съм се научил от тях. Може да се каже същото и за принципите на баба ми и дядо ми. Видях, че в България има проблеми. Основно с образованието на децата – как ще се учат, къде ще се учат, как може да учат повече за България, за нашата история, да работят по-добре. Видях, че има много деца с физически проблеми и здравословни проблеми. И реших да се опитам да направя нещо, което съм виждал в Америка и в Англия, как работи много добре за деца с проблеми. И затова създадохме със семейството ми една благотворителна организация, която да може да помага на родителите на тези деца, които имат най-голяма нужда. Мисля съвсем откровено, че имаме много добри резултати във Варна. Имаме признания от цял свят. А вече има и много подобни организации в България, които се създават по нашите положителни практики в “Карин дом”, дори от хора, които са се учили при нас. Аз мисля, че това е най-голямото признание – резултатите, които постигаме, защото те се измерват през развитието на децата. Много се гордея с факта, че сме стигнали до нещо много положително.

  – Накрая искам да завърша с нещо, което за Вас е много важно. Известен сте с Вашия оптимизъм. Защо сте оптимист за България?

  – Хах, не знам дали е показателно, че аз съм оптимист за България, защото аз съм оптимист по характер (смее се) и съм оптимист, защото мисля, че може да се направи нещо положително в живота по принцип. За България… Аз се върнах след дълги години. Бях много малък, когато напуснах. Преди да се върна отново да живея в България, съм бил по цял свят и съм опознал много народи като начин на живот и в глобален и в чисто битов смисъл – от това каква е политиката им, до това как общуват помежду си. И когато се върнах в България си казах – да видим какви са проблемите и какво може да се направи. Едното, което се опитах да направя е за децата – те да пораснат нормално, да станат добри българи. Някъде там се започна нещо ефективно. И това беше нашия опит с “Карин дом”. Сега, може би и поради възрастта си, се обръщам към проблемите на възрастните хора. Изглежда и в тази област има проблеми тук. Ще се опитам да видя какво може да се направи и да работя за това. Чувам, че има различни програми, че и правителството помага, макар че едва ли помага много, но ще видя дали мога аз да помогна с нещо по този въпрос. Има добри практики за това как младите общуват с по-възрастните и отдават доброволно от своето време. Как съседи помагат на съседи. Изглежда трябва да се обърнем повече един към друг. И към тези малки, но толкова важни неща – взаимопомощ чрез нормално човешко общуване… Не ми се струва толкова трудно, нали?!

   

  Три поколения Станчови

  Бащата на Иван Станчов – Иван Димитров Станчов – е дипломат в българското Външно министерство от 1928 година. През 1931-1936 г. е на дипломатическа служба в Рим като стига до поста charge d’affaires. През 1937-1942 г. работи като началник на отдел „Консулски“ в Министерството на външните работи, след което, до юни 1944 г. е генерален консул в Галац, Румъния. На този пост подпомага преселването в България по врема на Втората световна война на около 40,000 таврийски българи. По времето на окупацията на България от Червената армия след 9 септември 1944 година повечето от тези българи са били върнати от марионетния български режим в Сталиновия Съветски съюз, където са намерили смъртта си в ГУЛАГ.

  Дядо му – Димитър Янев Станчов – след избирането на Фердинанд Сакс-Кобург-Гота за български княз той е негов личен секретар (1887-1889) и началник на неговия кабинет (1889-1894). Съпругата му е френската графиня, Анна дьо Грено. Едва ли има по-впечатляваща дипломатическа кариера в новата българска история от тази на Димитър Станчов. Бил е посланик на България в следните държави: Румъния (1894-1895), Австро-Унгария (1895-1897), Русия (1896-1906), Великобритания (1908), Франция (1908-1915), Белгия (1910-1915) и Италия (1915), отново Великобритания (1920-1921), Белгия (1921-1922) и Холандия (1922-1924). През периода 1906-1908 г. е външен министър в правителствата на Димитър Петков и Петър Гудев, а след убийството на Димитър Петков за няколко дни оглавява и българското правителство. Противопоставя се на включването на България в Първата световна война и по време на войната е отстранен от служба. След Първата световна война Димитър Станчов е главен секретар на делегацията, сключила Ньойския договор (1919). През 1924 г. окончателно подава оставка, несъгласен с политиката на правителството на Александър Цанков.

  Иван Станчов е един от най-големите дарители в съвременна България. Преди точно 20 години той създава в къщата на баба си и дядо си във Варна, почти изключително със собствени средства и на частни дарители благотворителната фондация “Карин дом”, коята се занимава със социалната интеграция и обучение на деца с физически недъзи и на техните семейства. Досега във фондацията са обучавани около 2000 деца.

  Иван Станчов е и инициаторът на създаването на Зала “Дарение Родът Станчови” в Националния исторически музей в София, представляващ най-богатата сбирка на предмети и документи от Третата българска държава (1878 – 1946 г.). Дарението съдържа повече от 290 експоната, някои от които са буквално безценни.

   

• „Досиетата Панама“ – именити участници в световната офшорна система

  Според Едуард Сноудън,  това е най-голямото изтичане на информация, до което са стигали медиите. „Досиетата Панама“ разкриват офшорните сметки на 140 политици и обществени фигури. Един от тях, украинският президент Порошенко, е забогатял през 2015 г. със $ 100 млн.

   

  Материал на в. „Сега“

  

  Френският вестник „Монд” и още 106 издания в 76 страни, обединени в „Международния консорциум на разследващите журналисти”, са получили достъп до голям информационен масив, който хвърля светлина върху непрозрачния свят на световните офшорни финанси и данъчните убежища.

  За пръв път за него съобщи германското издание „Зюддойче цайтунг“, от което е тръгнало уникално разследване на почти 400 журналисти от около 80 държави и над 100 издания.

  Българи не присъстват засега в публикациите, няма и специално отделено внимание на България. По предварителни данни, в документите се съдържа информация за 50 компании, 6 фирми посредници, 16 собственици и 78-ма акционери от София, Пловдив, Банско, Плевен, Стара Загора, Варна, Севлиево, Правец, Монтана, Созопол, Панагюрищe, Габрово и Русе, които са свързани с офшорни регистрации на Бахамите, Сейшелите, Антила, Панама, Ниуе и Британските вирджински острови.

  Единственият български журналист от екипа от над 370 души е Алексения Димитрова.

  2.6 терабайта информация за 214 000 компании. 11,5 милиона файла от архива на панамския офис на „Мосак Фонсека” (Mossack Fonseca), специализирана в плащане към офшорни компании между 1977 г. и 2015 г. Основател й е немецът Юрген Мосак, който отказал да отговори на въпросите на „Зюддойче цайтунг“.

  Това е най-голямото изтичане на информация, до което някога са се добирали медиите. „Досиетата Панама” разкриват, че освен хилядите анонимни замесени, фигурират много държавни глави, милиардери, големи имена в спорта като Лионел Меси, известни личности или личности, попадащи в обхвата на международните санкции, които са използвали офшорната система, за да прикрият своите активи.

  Едуард Сноудън окачестви в Туитър разследването като най-голямото изтичане на документи в историята на журналистиката. „Това е моментът, в който журналистиката е толкова гореща, че стопява сървърите“, написа Сноудън по повод един от информационните сайтове, който публикува информацията.

  Разкриват се офшорните сметки на 140 политици и обществени фигури. Сред тях са президентът на Украйна Петро Порошенко, децата на президента на Азeрбайджан, както и премиерите на Исландия и Пакистан, и кралят на Саудитска Арабия Салман.

  Името на Путин не фигурира

  „Гардиън“ съобщи, че в мрежа от сделки за 2 млрд. евро е открита руска следа. Името на Путин не фигурира, но в по-голямата част от сделките журналистите са се натъкнали на Сергей Ролдугин. Той е челист и диригент в Санкт Петербург, брат му е бил колега на Путин в КГБ. На името на Ролдугин официално се води доста едра собственост в Русия. Включително и в Банка Россия, смятана за банката на Путин. Ролдугин е запознал Путин със съпругата му Людмила и е кръстник на голямата му дъщеря Мария. През 2015 г. в интервю за „Ню Йорк Таймс“ Ролдугин казва, че другите са направили милиони, а той имал вила, кола и апартамент.

  Друг близък на Путин – Юрий Ковалчук, директор на банка „Россия“, също фигурира в документите. Според „Гардиън“ той е отпускал необезпечени кредити за 1 млрд. долара от държавната Commercial Bank в Кипър към офшорната Sandalwood Continental. „Гардиън“ се е натъкнал и Генадий Тимченко, петролен търговец, близък с Путин от 30 години, както и братята Ротенберг.

  Има документи за офшорни компании, свързани със семейството на президента на Китай Си Цзинпин, както и за делата на покойния баща на британския премиер Дейвид Камерън, депутати от Върховната дума на Русия, деца на руски олигарси и близки сътрудници на Путин като говорителя му Дмитрий Песков.

  Премиерът на Исландия е укрил офшорна фирма

  Когато Зигмундур Давид Гунлаугсон е станал министър-председател на Исландия през 2013 година, е скрил, че той и съпругата му имат дялове в офшорна компания на британските Вирджински острови, откакто той е влязъл като депутат в парламента през 2009 година. Месеци по-късно Гунлаугсон е продал своя дял във фирмата на жена си за 1 щатски долар. Компанията е притежавала облигации, които първоначално стрували милиони долари в три гигантски исландски банки. Те обаче са фалирали по време на финансовата криза през 2008 година.

  Гунлаугсон е договорил сделка с кредиторите на банките през миналата година, без да декларира интереса на семейството му във финансовия резултат. Той отрича този интерес да е повлиял на политическите му решения. Жена му заяви, че компанията е била нейна, а не негова и си е платила всички данъци.

  Следва видео с премиера на Исландия, който нервно отказва да отговаря на въпроси, свързани с офшорната фирма на името на съпругата му.

  „Мосак Фонсека“: Това е нападение срещу Панама

  Изтичането на информация „Панамски документи“, разкриващо офшорните компании на редица световни политици и известни личности, е „престъпление и нападение срещу Панама“ според правната компания „Мосак Фонсека“, замесена в случая, предаде AFP.

  „Това е престъпление“, заяви Рамон Фонсека, един от основателите на базираната в Панама компания. „Това е нападение срещу Панама, защото някои държави не желаят да сме толкова конкурентноспособни в привличането на клиенти“, добави той.

  Масивното изтичане на информация от фирмата доведе до публикуването в световните медии на финансовите детайли и на финансовите измами на редица световни политици и известни лица, които са се ползвали от услугите й.
  Правителството на Панама обеща да „съдейства енергично“ на всяко разследване на скандала с изтичането на информация „Панамски документи“, предаде AFP.

  „Правителството на Панама ще съдейства енергично на всяка молба за помощ, нужна в случай на юридически действия“, пише в официално заявление на правителството на централноамериканската държава.

  Данъчните служби в Австралия и Нова Зеландия вече проверяват някои имена от досиетата за укриване на данъци. Очаква се подобни проверки да започнат и на много други места по света. Панамската адвокатска фирма, която има десетки представителства по света, се разследва от правоприлагащите органи в няколко страни по обвинения във връзки с пране на пари, отбелязва „Ню Йорк таймс“.

  Лионел Меси и Мишел Платини с офшорни сметки

  Нападателят на „Барселона“ Лионел Меси и бившият президент на УЕФА Мишел Платини фигурират в изтеклите данни от „Мосак Фонсека“

  Платини е ползвал услугите на фирмата през 2007 г., когато беше избран за президент на УЕФА. Лионел Меси и баща му Хорхе имат офшорна компания – Мега Стар Ентърпрайсис, регистрирана в Панама, съобщава „Гардиън“. Меси и баща му трябва да се явят пред испански съд по дело за данъчни измами. Футболистът е обвинен за укриване на данъци от 6.5 млн. долара. Той плати междувременно задълженията си за 2007-09 г.
  В изтеклите документи се срещат имената на още известни футболисти.

  През 2014 г. като президент Порошенко създава три офшорки

  Президентът на Украйна Петро Порошенко е използвал няколко компании, за да спаси сладкарската си фирма Roshen.

  Последната изпитваше сериозни трудности след анексията на Крим от Русия и ескалацията на напрежението в Източен Донбас и решението на Кремъл да наложи ембарго на европейски и украински стоки. Компанията на Петро Порошенко работи основно за руския пазар.

  През 2014 г. Петро Порошенко е създал три офшорни компании с цел да реструктуризира своята компания Roshen, разкрива The Organized Crime and Corruption Reporting Project. Организацията се позовава на проучване документите на Мосак Фонсека.

  Трите офшорни компании са били регистрирани в Akara Building, която е пощенска кутия. От документите става ясно, че лично Порошенко е собственик на въпросните компании.

  Проблемът е, че в данъчните си декларации Порошенко не е посочил въпросните офшорни компании. През 2015 г. той е забогатял със $100 млн.

  .

• Тъгата ще ме убие в чужбина…

  Дария, Рo-krasivi

  

  Пиша ви от Холандия, където живея отдавна…

  Като всяко младо момиче и аз мечтаех за чужбина, смятах, че там е раят на земята. Сега, 8 години след като съм щастливо омъжена за холандец, с една дъщеря и двама сина, се питам, коя е моята родина? Коя е родината на моите деца? И щастлив ли е човек далеч от корените си? Съпругът ми е заможен човек и осигурява добре цялото ни семейство, но това не е достатъчно, за да стопли тъгуващото ми сърце. Повярвайте, парите не са всичко на този свят.

  Бях студентка, когато се омъжих за Йохан. С дъщеря си забременях в България, но я родих тук. После се върнах в София, за да родя двете момчета – близнаци. Сега и те не знаят какви са. Говорят и български, и холандски, и английски. Аз тъгувам за родината, децата ми също са раздвоени. Прекарват ваканциите при родителите ми и много им харесва в България.

  Преди три години ме стегна шапката, грабнах ги и се върнах в София. Така ме беше обсебила носталгията, че нищо не можеше да ме спре да си дойда, дори ако трябваше, щях да се разведа. След 3 месеца обаче пак се прибрахме, защото мъжът ми от мъка по нас се разболя.

  Трудно ми е, много ми е трудно, но освен със съвети, с нищо не мога да помогна нито на себе си, нито на децата си. Истината е, че предпочитам хляб и сол да ям, отколкото скъпи холандски сирена и деликатеси, далече от близките си. Някой ще каже, че това, моето, си е чиста глезотия, щом всичко ми е наред. Уверявам ви, не е така. Няма човек, който да е живял зад граница и да е заспивал спокойно под чуждото небе. Рано или късно ще се върна в родината, ако ще и на стари години. Иначе тъгата ще ме убие. Вярвайте ми, раят на земята е там, където си се родил.

  .

• <<
• 1
...
• 52
• 53
• 54
• 55
• 56
• 57
• 58
• 59
• 60
• 61
• 62
...
• 414
• >>