Всички авторски страници

Авторски

• Кого (колко) лишиха управляващите от глас

  Румен Петров, Тerminal3.bg

   

  Вчера (28 април 2016 година) Народното събрание окончателно (въпреки цялата условност на това понятие за 43-тия ни парламент) реши в приетите изменения и допълнения в Изборния кодекс, че в градовете в чужбина, където има български дипломатически и консулски представителства, няма да могат да се откриват допълнителни секции за гласуване при избори. А извън Европейския съюз ще може да се гласува само в мисиите и допълнителни секции ще се отварят с решение на ЦИК и по предложение на Министерството на външните работи само в градове с над 1 милион население, и то само по една секция.

  Резултатите от парламентарните избори през 2014 година ясно показаха, че тези ограничения ще засегнат особено силно българите в градове като Лондон, Виена, Мюнхен, Атина, Солун и други, където досега се откриваха много повече от една секция в посолството. Общо в столицата на Великобритания тогава са открити 10 (десет) секции и са гласували 8515 души. И дори тогава не достигаха секциите, и пак българите висяха на опашки с часове заради Външно министерство, което не се справи с организацията на изборите.

  На президентските избори този октомври всички български гласоподаватели в Лондон (със сигурност над 50 000) ще гласуват в една секционна избирателна комисия. Честито! Както Терминал 3 вече писа, гласуването в една секция на повече от 1000 души е абсолютен кошмар.

  А най-интересно е, че през 2014 година над 51% от гласовете от гласовете са били за… ГЕРБ. #КОЙ накара депутатите на ГЕРБ да приемат закон, ограничаващ възможността да гласуват хората, които ги избраха. Да, няма въпросителен знак, защото няма въпрос.

  Струва си да обърнем по-сериозно внимание на факта кого лишиха от глас в Народното събрание и какви бяха някои от опорните точки в публичното говорене на привържениците на изборните ограничения в чужбина.

  Ето я първата опорна точка:

  I. Българските гласоподаватели в чужбина съвсем не са толкова много – около 1 млн. – и активно гласуват само тези в Турция.

  Сто двадесет и пет години преди основаване на Политическа партия “ГЕРБ”, по време на първото правителство на либерала и министър-председател, Драган Цанков (не е кръстен на булевард в София, а всъщност е обратното), е учредено Статистическо отделение към Министерството на правосъдието, както и Статистическо организационно отделение към Министерството на финансите (25 юни 1880 г.). Днес тази администрация се изявява като Национален статистически институт (“НСИ”). Съгласно един европейски Регламент (223/2009 за европейската статистика), Европейската статистическа система e партньорство между статистическия орган на Общността (Евростат) и националните статистически институти – в случая това е нашенският НСИ. Може да му се вярва на НСИ, партньор на Евростат.

  От 1 до 28 февруари 2011 г. в България се проведе 17-то (седемнайстото) преброяване на населението в страната. Веднъж на 10 години НСИ събира тази информация. За първи път преброяване е направено през 1900 година, а за последен – 2011 година.

  Ето две много интересни поредни преброявания:

  – към 31.12.1910 г. Царство България има население от 4 337 513;.
  – към 31.12.1920 г. – 4 846 971.

  От първата до втората дата са водени 3 (три) войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Военните жертви – убити и ранени войници и офицери – са над 300 000. Мобилизирани са до 700 000 хиляди души в определени моменти. България губи половината от територията на т.нар. Българско землище (територии, населени предимно с българи). Но населението й се увеличава за това десетилетие с над половин милион души.

  Тенденцията за увеличаване на населението на България продължава до 1985 година, когато при поредното преброяване са отчетени 8 948 649 души. Само около 50 000 не достигат, за да стигнем 9 млн. През предходния десетгодишен период 1975-1985 г. населението на България нараства с около 20 000 души на година. Спокойно можем да допуснем, че до края на 1988 година населението на България действително е нараснало с около 80,000 души и е минало 9 млн. Следва да се има предвид, че през десетилетието 1975-1985 г. нарастването на населението на България е най-малко дотогава. Например през 1965-1975 г. България нараства с около 50 000 души на година. В други години (от много по-ниска база!) населението е растяло с до около 100 000 души на година.

  За 2015 година НСИ изчислява населението на България 7 153 784 души. Това е с още около 200 000 надолу от последното официално преброяване в страната, направено към 1 февруари 2011 година – 7 364 570. В момента страната ни намалява с около 50 000 българи.

  Ако теглим чертата, от 1988 година до днес населението ни е намаляло с почти точно 2 млн. души в абсолютни числа. Къде са тези хора? Много е просто – основна заслуга на това намаление е миграцията. Започва на 3 юни 1989 година с Голямата екскурзия, организирана на 360 000 български граждани от Държавна сигурност и престъпния режим на Българската комунистическа партия, и се разраства с либерализацията на пътуванията и отпадане на изходните визи и демократизацията на страната.

  Миграцията продължава вече 26 години и вероятно статистиците могат да обяснят на прост език, че броят на българите в чужбина е много по-голям от тази разлика в абсолютните числа. Разликата не отчита естествения прираст на населението при липса на такава интензивна миграция от България. А българските емигранти са именно цветът на нацията – млади, работоспособни, конкурентоспособни, активни и талантливи.

  България не разполага с данни за своите граждани, пребиваващи в чужбина. Държавата не се и старае да събира такива данни. Тя не харесва хора не са активни гласоподаватели. От всичките милиони българи в чужбина, най-големият брой гласували е за парламентарните избори през 2009 година – 156 195. Защото са избягали именно от тази държава, за чийто органи на управление трудно ще ги накараш да гласуват. Те от тези управленци са избягали. Един път в годината (дори не всяка година) Министерство на външните работи праща по една окръжна грама до дипломатическите си мисии и ги пита колко са българите в съответната страна. Представителствата, разбира се, нямат и най-бегла представа и питат приемащата държава. Последната – ако има такива данни и ако иска да ги предостави – ги дава. Ако не – здраве! Не е важно…

  Българите в чужбина са добри само за едно – да продължават да пращат парички. Така те станаха през 2014 година най-големият инвеститор в страната и не отстъпват палмата на първенството.

  От всички данни, които държавата притежава за нашите сънародници в чужбина, аз избирам да вярвам на Агенцията за инвестиции. Tам, все пак, се броят и парите, които от чужбина се пращат в KLETA MAJKA BALGARIQ.

  Още през януари 2014 година Агенцията за инвестиции е споделила куриозна статистика – през 2013 в страната заетите са около 2 милиона и 200 хиляди българи, докато извън границите ни, препитанието си осигуряват 2 милиона и половина наши сънародници. Щом са трудоспособни, могат и да гласуват.

  Ето и минималният брой на български гласоподаватели в чужбина – 2.5 млн. Това са доста повече от два града с размера на София (защото в София живеят и граждани, които не са гласоподаватели). А в София има три многомандатни избирателни района.

  Е, според вас, заслужават ли българите в чужбина да получат избирателен район “Чужбина”? Не. Поне разбрахме защо от самия председател на парламентарната група на ПП “ГЕРБ”: Виновен бил Северозападът – Видин например! Ако направят избирателен район “Чужбина”, ще трябва да вземат мандати от Видин!

  Гоу Бак Видин! Имидятли!

  II. Втората опорна точка е: можем да им организираме избирателни секции на тия хъшове, ама много е скъпо.

  Външно министерство трябвало да командирова свои служители, за да им организира секционни избирателни комисии. Повтарят го всички разпространители на опорни точки. Повтаря го и самият министър-председател в днешното му (29 април 2016 година) участие в “Денят започва” в БНТ.

  Тази опорна точка звучи добре като оправдание, но, уви, страда и от недостатъци. Например поради това, че няма нищо общо с истината.

  Преди да промениш Изборния кодекс (ИК), е добре да го прочетеш. В разпоредбата на чл. 103 ИК е дефинирана функцията на министъра на външните работи (или оправомощен от него зам.-министър) да назначава по един член във всяка секционна избирателна комисия. Само че нищо в ИК не задължава същия този министър да предлага член, който трябва да се командирова от България.

  Това, че българското външно министерство използва всички парламентарни и президентски избори, за да командирова част от българска администрация на екскурзия в чужбина, е съвсем друг въпрос. Причината следва да се търси по-скоро в изконно гюведжарската природа на българския чиновник. Важното е, че никой не задължава министъра да го прави. Във всяка една държава има достатъчно достойни български граждани, уважавани от диаспората и вече опитни в изборния процес, които могат да бъдат предложени от министъра на външните работи. Не само това, но ал. 2 на чл. 103 ИК даже изрично позволява на министъра да прави своята номинация, въз основа на предложения от организации на български граждани в съответната страна. Ами, ако този министър милее толкова много за т.нар. “национална сигурност” заради провеждането на изборите в Турция, той може да назначи по един БГ патриот (например служител на МВР) във всяка една избирателна секция, който да даде решителен отпор на Ердоган и да не допусне изборни нарушения.

  “Да, ама не!” Чиновниците, не само от Външно министерство, но и от другите администрации, са петимни да пътуват до екзотични места, за да участват в секционните избирателни комисии. Чувам, че за Палма де Майорка на последните парламентарни избори е имало сбивания в администрацията на Министерски съвет.

  Скъпи на триците, евтини на брашното – запазена марка на 43-то Народно събрание.

  .

• 85% от образованите до 38 г. напускат България

  Десислава Антова, News.bg

  

  За последните десет години два пъти се е влошил коефициентът на демографско заместване на пазара на труда. Ако преди години на всеки сто човека, излезли от пазара на труда, тоест навършили 64 години, е имало 124 млади, които са ги заместили, то сега те са едва 60.

  Това каза Христина Христова, председател на Института за семейна политика и бивш министър на труда и социалната политика в периода 2003-2005 г., по време на кръгла маса на тема: „Бизнесът в България и кадрите! Те липсват! Как да се справим?”.

  Като проблемни Христова очерта тревожните демографски данни, които задълбочават проблемите, свързани с пазара на труда, и припомни данните от националната статистика, според които населението на страната ни намалява през 2015 г. с 48 414 души или средно годишно с 0,7%.

  Христина Христова изтъкна като много лоша структурата на миграцията като фактор влошаващ демографската картина и проблемите на пазара на труда. Христова посочи, че по последни данни 85% от образованите лица, които са на възраст до 38 години, напускат пределите на България и дават своя принос на други пазари на труда и в други осигурителни системи.

  Според доклада, представен от бившия министър на труда, рискови на пазара на труда са младите хора, възрастните работници в предпенсионна и пенсионна възраст, както и ромската общност.

  Там трябва да се търсят резерви, подчерта Христова и посочи, че новата ситуация на миграция ще доведе до нови източници.

  Според последни данни относно структурата на заетостта – 14% от безработните са с висше образование, 60% продължително безработни и 17% са млади хора, които не могат да намерят първото си работно място. Коефициентът на заетост при младите хора до 29 г. е 37,9%.

  „Ние имаме много трудности с намирането на първо работно място, но и изобщо с намирането на работа за младите”, подчерта Христина Христова. Според доклада положението на българския пазар на труда не се подобрява, въпреки отчитания спад на безработицата.

  Като първи и особено голям проблем, Христова изтъкна младежката безработица, а мостът между системата на образование и първото работно място е почти счупен. „Липсва приложен и практически характер на обучението – за да може да се направи този мост”, подчерта Христова.

  Тя посочи, че по данни на Евростат 21.5% от младите хора в България не работят и не учат.

  По отношение на семейството Христина Христова заяви, че е необходимо да бъдат разгледани нивата на доходите, както и новите форми на семейството предвид факта, че 56% от родените деца през 2015 г. са извън семейството.

  Христова припомни, че държавата е най-големият инвеститор в човешкия ресурс. Според експерта са необходими повече програми за съчетаване на семейния и професионалния живот, а семейният бизнес е благодатно поле за тях.

  Христина Христова припомни данни от предходни преброявания, според които всички семейства, които имат едно дете, са посочили икономическите причини като основна причина за отказ от второ дете.

  На въпрос ще имат ли второ дете – 62% от имащите едно дете са отговорили, че те биха искали да имат второ дете, но не могат да си го позволят по икономически причини.

  .

• Само един жител в най-малкото добруджанско село

  „Едно време моят прапрадядо е основал селото. Били трима братя от Бабук, дошли тук да гледат овце. Сега какво стана – той го направил, аз ще го погреба“ – споделя единственият жител на най-малкото добруджанско село Брестница Христо. За него и селцето, в което някога са живели 400 души, а сега има един единствен жител с адрес с. Брестница, ул. „Първа“, №1″ – разказва в блога си директорът на Регионалния исторически музей в Добрич Костадин Костадинов, цитиран от Dobrich.topnovini.bg

  

  Брестница е най-малкото добруджанско село и се намира в община Тервел, Добричка област. В него, според ГРАО, живее само един човек. Интересно ми беше да видя това село, което в средата на 80-те години на миналия век наброява 400 човека, после рязко намалява до 88 през 1992 г., 30 през 2001 г., за да падне до само един жител през 2011 г. Селото, освен че е в долината на Суха река, издълбала един от най-живописните каньони по нашите земи, е известно и с това, че в него е сниман българския филм „Съдията“ с Джоко Росич и Георги Черкелов. И комай само с това. По онова време, към 1984 г., в селото има детска градина, кино, футболен отбор, редовна междуселска линия с Добрич, Тервел и Силистра, както и цели три хоремага.

  

  Сега обаче нещата стоят по следния начин. Пътят до селото почти изчезва само няколко метра след отбивката от първокласния път Добрич-Силистра. И от двете страни природата го завзема бързо, дърветата сплитат клоните си от ляво и от дясно, около километър след началото на пътя асфалтът вече почти не се вижда. Пътят е 4 км, от които половината минават през гъста гора, а другата половина са почти разорани от земеделците. Да, трудно е да си представиш как може да се оре асфалт, но за добруджанския арендатор невъзможни неща няма. Още повече, че въпросният асфалт отдавна се е превърнал на прах и само тук-там от него са виждат отделни късчета. За сметка на това успоредно на бившия асфалт земеделските машини са трамбовали корав „добруджански асфалт“, както тук се казва на черния път, който все пак прави възможно достигането до крайната цел. Наближаваме селото, което започва да личи по струпаните на едно място и цъфнали вече овошки, както и по сгъстените електрически стълбове. Обаче най-важното нещо за едно село липсва – къщите. Асфалтът изненадващо се появява отново, даже леко се разширява, обаче селото липсва. От двете страни на пътя се виждат бивши дворове, чат пат и някой кол от съборена ограда, но къщи няма. Внезапно из зад едно голямо дърво се показват керемидите на сграда, после на друга до нея. Явно сме стигнали.

  Намирам единственият жител на селото, докато се суети край кошерите си. За моя огромна изненада се оказва мъж на средна възраст, здрав и активен физически. Почнах аз да го разпитвам, какъв е, що е, защо е останал тук и т. н. Христо, както се казваше човека, нямаше нужда от особено подканяне. Все пак като единствен жител едва ли има с кого да си общува в селото.

  

  Зимата е трудно – вика – запасявам се с брашно и храна, меся си хляб. Никой не идва, ако нещо стане с мен, няма и да разберат. Ток имам, макар че два пъти крадоха трафото, обаче вода няма – спряха я, защото трасето е старо и не си заслужавало да я ремонтират. Не ми пускат водата бе, ти разбираш ли? Аз живея постоянно тук, има още двама, които ползват вили тук, значи ставаме трима, ама то все тая. Писахме писма до Тервел, Добрич, до София, до омбудсмана чак. Отговор няма. Няма и да има. Ти нали виждаш – те за  милиони не се грижат, че за мен ли в туй забутано село ще мислят? А едно време не беше тъй. Аз съм роден тука, набори сме с тебе – 1979 г. Ходих на детска градина в селото, бяхме две групи от по 20 деца. И кино имахме, ще ти го покажа, то още си стои. А сега? То трудно се стига до село, че камо ли да се живее тук. Ей на, само три къщи останаха, и киното. А, и спирката на центъра, едно време от там тръгваха автобусите. Ама да ти кажа, три къщи сме, но само мойта има адрес. Знаеш ли го как е – с. Брестница, ул. „Първа“, №1. Туй то, други адреси няма, само моят е останал. Едно време моят прапрадядо е основал селото. Били трима братя от Бабук, дошли тук да гледат овце. Сега какво стана – той го направил, аз ще го погреба. Имам жена и две деца, обаче те живеят в Добрич, само лятото са тук. Тук им харесва, но вече не става за живот – няма път, вода, тока спира често. Децата къде да ходят на училище – в гората ли? Иначе на мен ми е добре. Гледам 200 кошера пчели и не се оплаквам. Преди гледах 60 телета и 400 прасета, но няма пазар. Подбиват цената с вноса и все не ми излизаше сметката. Като тегля чертата и все съм вътре – за фураж, за лекарства, за всичко. Е, де е Илия на кирия? Почнах да ги коля, колих, колих и накрая заклах всичко.

  На този етап разговора мина на друго ниво – започнахме да говорим не за клане на крави и прасета, а за клане и разстрел на политици, за Народен съд и т. н. Общо взето нищо по-различно от разговора, който се води във всяко едно българско село. Не че има кой да го чуе, разбира се. На тръгване Христо ни заведе до селската чешма и се оплака, че някакви иманяри я разбили.

  Не стига, вика, че ВиК-то ми спря водата, ами и тия малоумници тръгнали да ровят тук. Ако и чешмата спре, вече ще се изселя. Без ток може, ама без вода няма как… Нищо, майната им, и това ще мине. А вий не го мислете. Елате пак. Може да дойдете на сбора.

  А кога е сборът? Питам Христо, той се смее и казва – Когато кажете, сборът сме аз и пчелите, лесно ще се разберем 🙂

  

• МОН да създаде отделна дирекция за училищата в чужбина, настояват от АБУЧ

  

  В Министерство на образованието да се създаде отделна дирекция за българските училища в чужбина, да се изработят стандарти по български език и адаптирани програми за обучението зад граница. За това настояват от Асоциацията на българските училища в чужбина.

  Пред „Дарик” говорителят на организацията Снежина Мечева обясни, че лицензираните български училища извън страната, които получават финансиране от държавата1 са 250. Действащите родни училища по света обаче са повече и въпреки това много български деца остават извън обхвата им, като по този начин губят връзката с България.

  Проблеми от асоциацията виждат и в новия закон за образованието, който не е съобразен с потребностите на училищата зад граница.

  Източник: Дарик радио

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Интервюто на Снежина Мечева за Дарик радио може да се чуе в сайта на радиото ТУК.

  .

• Foreign Policy: Искате още „Панамски досиета“? Ето как

  Дрю Съливан, Foreign Policy

  

  Разследващата журналистика е във възход. Първо се появи вдъхновяващият филм „Спотлайт“ за смелата работа на журналистите от „Бостън Глоуб“, разкриваща как католическата църква е прикривала свещеници, които блудстват с деца. След това изненадващо ни заляха „панамските досиета“ – шокиращ разказ за офшорно богатство, който беше – и продължава да бъде – разказван от над 400 журналисти и повече от 100 публикации, начело на които стои Международният консорциум на разследващите журналисти. Течът на информация, който направи възможно всичко това, засегна десетки световни лидери и държави от всички континенти и часови зони. Той вече променя отношението на хората към офшорките и предизвика няколко разследвания, падането на премиера на Исландия, и най-вероятно ще има сериозни последици за години напред.

  Течът, познат като „панамските досиета“, не би бил възможен и без участието на малки медии с нестопанска цел, работещи в развиващите се страни. Тези групи помогнаха да се извади на светло офшорното богатство на приближените на руския президент Владимир Путин и офшорните приключения на украинския президент Петро Порошенко.

  Много от тези медийни организации постигнаха успехи в страни, където журналистиката може да има по-голямо въздействие, отколкото това с което ние на Запад сме свикнали. Макар и много уважаван, „Ню Йорк Таймс“ рядко води до големи промени в обществото, докато в развиващия се свят една публикация може да промени нещата и често го прави. От 2009 г. насам, заради публикациите на моята организация, базирана в Сараево – мрежата за разследване на организираната престъпност и корупцията (OCCRP), повече от десетина министри и политици (включително един министър-председател) загубиха работните си места, повече от $ 2.8 милиарда бяха събрани под формата на глоби, бяха отнети или замразени активи, започнаха повече от 80 разследвания, повдигнаха се наказателни обвинения, повече от 1300 компании бяха затворени, случиха се и много други значителни промени.

  Но много организации като нашата са изправени пред екзистенциална заплаха – токсична смес от икономики в застой, политически ориентирани рекламни долари, враждебни правителства и закони, както и други проблеми. И това е преди да стигнем до основния проблем – разследващата журналистика никога не е била печеливш бизнес и винаги е разчитала на подкрепата на някой по-голям медиен брат.

  Източник на текста на български:  Биволъ

  .

• ЕС отстъпи пред САЩ за ГМО

  Отменено е правно становище за безопасност на стоки. В Европа САЩ лобират за търговското споразумение ТПТИ

  Елена Попова, в. „Труд“

  

  Под натиска на САЩ, ЕК направи нови отстъпки в изискванията си за ГМО. Става въпрос за отмяната на правно становище, според което трябваше нов вид генетично модифицирани организми да бъдат подложени на изследвания, за да се провери крият ли риск за здравето, както и да се регламентира етикетирането им върху стоки на европейския пазар, включително в България. Това становище на ЕК обаче е отложено за неясен период от време.

  Натискът на САЩ и на големите корпорации цели отстраняване на стандарти, които пречат на търговията с американски стоки, в случая – изискванията на ЕС за продукти с нови ГМО. Идеята е да се проправи път на Трансатлантическото споразумение за партньорство и инвестиции (ТПТИ), което предстои Щатите и Европа да подпишат.

  Кореспонденция и вътрешни документи на ЕК разкриват интензивно лобиране в ЕС от представители на САЩ за пренебрегване на строгите правила за ГМО, за които се изисква изпитване за безопасност и етикетиране. Това стана ясно след процедури за достъп до обществена информация, поискана в края на 2015-а от неправителствени организации на Стария континент.

  В понеделник, 25 април, в Ню Йорк започва пореден кръг от преговори за ТПТИ. Срещу секретността на търговското споразумението и срещу риска, който то носи от занижаване на европейските стандарти за безопасност на храни и стоки, в ЕС има подписка и периодично се се организират протести. В събота в Хановер близо 30 хил. германци изразиха недоволството си от ТПТИ.

  .

• Биволъ: Булгартабак продавал цигари за над милиард долара годишно на иракски контрабандист

  Всички институции игнорират прононсирано нарушение на приватизационния договор и тежки обвинения за финансиране на тероризъм

  .

   Материал на Биволъ

  .

  Фирмата Andalus Al Sharq General Trading, регистрирана в Дубай, е купила само за 2014 г. над 12 000 тона цигари от Булгартабак. При 0,75 грама тютюн за цигара това прави около 800 милиона кутии цигари. Един от собствениците на Andalus Al Sharq е считаният за контрабандист от турските служби иракчанин Салам Кадер Фарадж, сочат документи от дубайския фирмен регистър, с които Биволъ се сдоби.

  Експортът за дубайската фирма на Салам надвишава в пъти експорта на българския тютюнев холдинг за други големи клиенти като Иран и Сирия, показват данните, с които Биволъ разполага. През 2014 г. за Сирия са изнесени 5 700 тона, а за Иран 510 тона. През 2015 г. Иран рязко увеличава вноса до близо 5000 тона, като официален вносител е фирмата Nilasa Tarabar International. Ембаргова Сирия през 2015 г. пък пада на 700 тона, внесени от Al Shahab Company. Повече от половината от производството изнасяно за Салам е от затворената вече фабрика София БТ – 7000 тона за 2014 г., а останалите 5 600 тона са от фабриката в Благоевград.

  Цигарите на Булгартабак се изнасят през пристанището във Варна. Корабите обаче не са с крайна дестинация Дубай, макар че по документи цигарите се изнасят за Обединените Арабски Емирства. Маршрутите им са основно към пристанища в Черно море (Констанца, Бургас, Одеса, Новоросийкс, Поти, Истанбул, Трабзон и Самсун) и Средиземно море (Измир, Мерсин, Ларнака, Латакия, Бейрут, Александрия, Пирея, Солун, Дурес и Валенсия). На практика почти няма директни товари за Дубай, което противоречи на всякаква икономическа логика. Освен, ако целта е да се изгуби следата към крайната дестинация.  В междинните портове цигарите се пренатоварват на други кораби или на камиони за превоз по суша и потъват в контрабандната логистика на „Молла Салам“, както уважително е наричан иракчанинът в Северен Ирак.

  

  Салам Кадер Фарадж държи 25% от Andalus Al Sharq General Trading. Съдружници са му иракчанинът Адел Фуад Мохамед Али, който е и управляващ директор на фирмата. Третият съдружник е т.нар. местен спонсор, поданик на Емирството на Дубай, без който там не може да се открие бизнес. Любопитно е, че сред доставчиците на Andalus фигурира и фирма от Северна Корея – Marshal Appliances. На адреса, посочен от фирмата, няма офис, но има здание, което е предназначено за разрушаване, установи проверка на Биволъ. През 2015 г. Салам е опитал да регистрира за Ирак бренда „Prestige“, който е най-известната и най-търсена марка на Булгартабак в района. Опитът му е неуспешен, може би защото нито една кутия Prestige не влиза в Ирак по легални канали.

  .
  

• 30 години от аварията в Чернобил

  

  Днес се навършват 30 години от най-жестоката ядрена авария в историята на човечеството. На 26 април 1986 г. в 01:23 часа чернобилският реактор №4 експлодира.

  Пожарът не стихва в продължение на 10 дни и унищожава всичко по пътя си. Радиацията се разпространява мълниеносно. Почти 300 хиляди души са евакуирани от домовете си, а радиоактивни остатъци се носят към Европа.

  При самата експлозия загиват само двама души. Въпреки това пораженията върху хората са огромни и носят последици и за родените в следващите години.

  Според доклад на „Грийнпийс“ от 2006 г., Чернобилската катастрофа е довела до над четвърт милион случаи на рак, от които почти 100 хиляди са се оказали фатални.

  Според Международната агенция за ракови изследвания пък, инцидентът ще отнеме живота на още 16 хиляди европейци до 2065 г.

  

  След разследването за аварията е съобщено, че експлозията е в резултат на съчетание от дефектен дизайн и оперативна грешка, които създават смъртоносен радиоактивен облак. Останалите реактори незабавно са спрени и и извадени от употреба.

  Около 155 000 кв. км са заразени с радиоактивни материали, от които почти 52 000 кв. км – със силно радиоактивните елементи цезий-137 и стронций-90, които са с период на полуразпад съответно 30 и 28 години.

  Днес №4 е заграден със „саркофаг“ от бетон, но това винаги се е смятало за временно решение. Сега се изгражда нова, стоманена конструкция за по-добра изолация на реактора, наречена „Убежището“, а международни организации продължават да набират средства за обезопасяването на Чернобил.

  Около 5 милиона души продължават да живеят в заразени по време на бедствието територии в Украйна, Беларус и Русия, припомни „Грийнпийс“. /“Сега“/

  .

• Вместо гласове в урните, домати по парламента

  Защо гласовете ни вместо да ги пускаме в урните, не бяха домати да ги хвърляме по парламента

  .

  Партийните Чичиковци имат претенцията, че те и само те имат изключителните права за разпореждане с нашия вот

  Иван Сотиров, Faktor.bg

  

  Въпреки високият морален наратив на партийният ни елит, задължителното гласуване и забраната за търговия с гласове всъщност са средство за запазване и засилване на монопола на партиите върху тази търговия. Защо партийните Чичиковци ще имат претенцията, че те и само те имат изключителните права за разпореждане с нашия вот? Правото на глас е наше свещено и конституционно право – въпрос единствено на нашата съвест и преценка е как ще го използваме. Откъде накъде тези родни Гоголови герои решиха, че те са най-умните, най-честните и най-съвестните, и че те ще преценяват как да употребяват гласа ни. Изобщо, в страната ни още е жива старата комунистическа мантра, че партията винаги е права, че само висшите партийни другари знаят верният път, а ние трябва само да ги следваме. Е, сега разликата е, че Партията се е клонирала в Партиите. Те решават всичко: за кого да гласуваме, за какво да ни питат, как да гласуваме и как да ползват гласа ни. В България основните партии функционират като частни гласоприватизационни фондове, които на всичко отгоре си пишат и законите. И така, тези пирамидални структури, лична собственост на своите управители – партийни лидери, със закон са се самолицензирали те и единствено те да оперират с нашият глас. По този начин гласът ни е

  превърнат от ценност – в бонова книжка

  Едни я предоставят безвъзмездно на тези фондове, защото са твърдо убедени от рекламните агенции на фондовете, че те се занимават изключително и само с обществено полезна дейност. Други, по-недоверчиви, я инвестират с надеждата, че ако техният фонд получи участие във властта ще извлекат полза за себе си – я пост, я обществена поръчка, я нещо друго, но това, разбира се, не трябва да се третира като користна продажба на глас – това е „инвестиционна дейност“. Същото се отнася и за многохилядните армии от платени застъпници за изборите. Хората от третата група, тази на най-недоверчивите, са в най-трудно положение – те няма какво да правят гласа си, ако беше домат, поне можеха да го метнат по парламента. Човекът от тази група няма право да отиде на свободния пазар и мажоритарно да си избере каквото пожелае. Не, той трябва да се реди на опашка с боновата си книжка, като с купон, за отвратителното партийно меню, както беше в работническите столове от времето на соца. Дори е по-зле, защото нямаш опция за свободна консумация. Можеш да избираш само от меню в единствения стол на Републиката, където всичко се готви в една кухня с едни и съши продукти, като бонуса е, че можеш да предпочетеш (днес му казват да дадеш преференция) блудкавия десерт преди прокисналата супа. Досега хората от тази група имаха две възможности, като с въвеждането на задължителното гласуване им остана само една. Първата – да си спестят разкарването до предизборните секции, които работят като гишета на гласоприватизационните фондове, втората е – да отидат на черния пазар за гласове. Но като отидат на черния пазар, на кого мислите, че ще попаднат? Ще попаднат на брокерите на партийните гласоприватизационни фондове, които ще изкупят на безценица гласовете им. Също така е важно да отбележим, че

  за да е пълен социализмът – държавата, разбирай НИЕ

  (защото винаги когато става въпрос за плащане – държавата това сме НИЕ), дава по 10 лв. субсидия за всеки глас на партийните гласоприватизационни фондове. Нещо повече, сега всички поданици на партийната мафия ще бъдат принудени да изпълнят „гражданския си дълг“ като пуснат по една десетолевка лепта за да се вдигнат партийните субсидиите и за да се осигурят нови евтини гласове на контролирания пазар. Естествено е, че лицето, което изпълнява „гражданския си дълг“ по принуда и срещу „стимул“, ще бъде по-склонно да бъде стимулирано и допълнително с някой лев от партийните брокери за „жертвата“, която прави. Разбира се нашият граждански дълг е сам, когато трябва да гласуваме за партийните храненици. Когато, обаче, гражданите инициират гласуване за смяна на правилата, които партийните гласоприватизационни фондове са си написали, тогава вече гражданският дълг прераства в бунт, в буржоазна революция, която се явява заплаха за стабилността на социалистическата система за планирано присвояване на нашите гласове и пари. Родните партии, разбира се, имат богат арсенал от контрареволюционни методи за осигуряване гражданска пасивност – към момента те

  предотвратиха успешно всички опити за референдум

  Тук е отговорът на въпроса защо представените в парламента партии не желаят нито да спрат, нито да легализират търговията с гласове. Не я легализират, първо, защото ще загубят безплатните гласове на доверчивите, в които трябва да се поддържа дълбокото убеждение, че продажбата на глас е нещо изключително неморално; второ, защото при легализацията на тази търговия ще трябва да организират борса, на която цените на гласовете ще скочат; и трето – ще трябва да разнообразят менюто, което ни предлагат. Не я спират, защото именно те, които пишат и прилагат законите, са основните организатори на този бизнес. Войната, която тези партии водят срещу свободния пазар на гласове, не е от морални подбуди, а от желание да съхранят монопола си върху тази дейност. Както се казва – крадецът вика дръжте крадеца, а тези, които най-много купуват гласове – най силно викат и предлагат най-строги закони.

  Пиша това не като апология на свободната търговията с гласове, а за да се онагледи наглостта и лицемерието на нашите партии. Всички сме свидетели на безсрамния начин, по който партийните – гласоприватизационни фондове – се разпореждат с гласовете ни. В нормалните държави хората не продават гласовете си не защото имат драконови закони, а защото не са отвратени и поставени в такова унизително и безнадеждно положение от управляващата ги партийната олигархия, че да презрат гражданските си права до няколко десетака.

  .

• И българи в Белгия организират протест

  

  След Лондон и Оксфорд, и българи в Белгия ще протестират днес заради промените в Изборния кодекс (ИК), които ограничават гласуването извън граница само в посолствата и консулствата.

  „Промените в ИК от 22-ри април 2016 г. обслужват само оста ГЕРБ–БСП–ДПС-ПФ. В това народно събрание има минимална опозиция, когато стане дума за заграбване на власт. Малкото гласове на разума са заглушени от многобройния хор на глупостта“ – казват сънародниците ни от европейската столица от Белгия.

  Протестът ще е тази вечер от 18:00 пред постоянното представителство на България към ЕС в Брюксел на адрес 49, Square Marie-Louise, 1000 Bruxelles.

  Ето какво пишат в съобщението си до медиите организаторите:

  Промените в ИК от 22ри април 2016г. обслужват само оста ГЕРБ–БСП–ДПС-ПФ. В това народно събрание има минимална опозиция, когато стане дума за заграбване на власт. Малкото гласове на разума са заглушени от многобройния хор на глупостта.

  Те решиха да ни заличават от избирателните списъци при негласуване. За възстановяване на гражданските ни права, ще трябва да подаваме молби, болнични или извинителни бележки, независимо дали живеем в България или чужбина.

  Те направиха възможно гласуването „за никого“, но този глас се разпределя към големите партии и за него се получава субсидия.

  Те направиха гласуването задължително, за да компенсират липсата на доверие в избирателите, които отказват да гласуват доброволно за едни и същи компрометирани лица

  Те отказаха да създадат МИР „Чужбина“, който беше залегнал като обещание в предизборната платформа на ГЕРБ и РБ.

  Напротив:

  Те направиха практически невъзможно гласуването от чужбина, като отмениха възможността да се откриват избирателни секции извън консулства и посолства. За да не може 2 000 000 български граждани извън граница да им се бъркат с гласовете си в тънките, изборни сметки.

  Ние, българите живеещи и работещи в Белгия, остро се противопоставяме на тези поредни предизборни трикове!

  Източник: Faktor.bg

• Протест „Je suis българин зад граница“

  Протест „Je suis българин зад граница“ е организиран във Фейсбук в 19 ч. пред Народното събрание по повод днешното решение на депутатите, с което се ограничават местата за гласуване на българите в чужбина.

  Те ще могат да гласуват само в дипломатическите и консулските представителства, приеха депутатите днес след двучасови дебати днес поправката в Изборния кодекс по предложение на Патриотичния фронт, което не беше прието от правната комисия.

  „Въпреки породените очаквания: Българите в чужбина отново ще са онеправдани и няма да могат да избират преференциално, както и да имат излъчени депутати от свой МИР.

  Електронно гласуване ще има, ама друг път. Нещо повече, те ограничиха много от досегашните възможности за гласуване, като забраниха да се гласува извън дипломатическите представителства“, пишат в текста организаторите на протеста.

  Те се възмущават от безразличието на депутатите по отношение на неудобствата, които създават на българите зад граница, на някои от които ще им се наложи да пропътуват стотици километри, за да гласуват. А гласуването вече е задължително, решиха вчера депутатите.

  „Аз казвам, аз съм българин в чужбина, защото всеки е българин, независимо от изборa си на временно пребиваване. Ние всички сме българи и нашето отношение към България не е зависимо от избора на местоживеене. В глобалния свят на мобилност много от нас вече живяха в чужбина, други ще бъдат, а почти всички останали имат близки, които са там. Ние сме едно цяло и няма да позволим някои от нас да бъдат онеправдавани“, се казва в текста.

  В крайна сметка пред Народното събрание се събраха двайсетина души, към които се присъедини и депутатът от БСП Янаки Стоилов.

  Източник: в. „Дневник“

• Пак няма да има… МИР „Чужбина“

  Гласуването вече е граждански дълг, освен право, реши парламентът – пише в. „Капитал“
  

  

  Задължително гласуване, референдуми в различни дни от изборите и отпадане на предложението за район „Чужбина“ са трите основни промени, които бяха приети от парламента по време на гласуването на Избирателния кодекс днес. Кодексът влезе в залата само ден, след като излезе от Правна комисия, и за 4 часа депутатите успяха да гласуват само шест параграфа (от общо 88). Ето какво решиха депутатите за правата и задълженията на българските граждани по време на избори.

  1. Гласуването става задължително

  След дебат, който продължи повече от 2 ч. парламентът прие задължителното гласуване със 109 гласа „за“ от ГЕРБ, ПФ, АБВ и части от РБ и БДЦ. По време на обсъждането депутатът от Реформаторския блок Гроздан Караджов предложи освен текста, внесен от Валери Симеонов, парламентът да гласува и цитат от фейлетона на Алеко Константинов „Избирателен закон“, който гласи: „Три дена преди избора, както и в самия ден на избора, почва се морално влияние върху избирателите и арестуванието на разсуждающите. Ако избирателите са заети с отбивание на пътна повинност, полицията се грижи да пусне вместо тях бюлетините в урните.“

  Според Караджов партиите в парламента внасят текстове с камуфлажен характер, които имат за цел да повдигнат праговете за влизане в парламента и да облагодетелстват големите партии, както и тези с твърд електорат. „О, неразумний, депутате“, бе отговорът на депутатът от ПФ Димитър Байрактаров към Караджов. „Лъснахте – за пореден път е важно да се прегърнете с ДПС, с точно тази противоконституционна партия, защото, видите ли, задължителното гласуване е нещо много страшно“, добави той. Янаки Стоилов от БСП пък определи решението за задължително гласуване като „натиряне“ на избирателите да гласуват на всяко едно допитване до тях.

  Парламентът отхвърли още предложението на ДПС след текста „гласуването е задължително, извършва се лично и представлява изпълнение на гражданския си дълг“ да се добави „като се гарантира правото на всеки български гражданин да гласува.“ От партията обявиха още по време на дебатите, че ще сезират Конституционния съд заради задължителното гласуване.

  2. Без повече референдуми по време на избори

  Предложението на Михаил Миков и БСП референдумите да не се провеждат в един и същ ден също беше прието (със 115 гласа „за“ от ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт, 11 „против“ от Реформаторския блок и 12 „въздържал се“) и така очакваният референдум на Слави Трифонов със сигурност няма да може да се проведе заедно с президентските избори през септември.

  Председателят на правната комисия Данаил Кирилов имаше алтернативно предложение – само референдумите, инициирани от гражданите, да не могат да бъдат провеждани в същия ден като изборите – но така и не се стигна до неговото гласуване и бе приета по-рестриктивната мярка. Във всеки случай и двете предложения щяха да постигнат един и същ ефект – референдумът на „Шоуто на Слави“ да не съвпадне с президентския вот тази есен. Очаква се референдумът да се проведе в периода юли-август, тъй като парламентът най-вероятно ще го гласува през май, а после президентът трябва да насрочи референдума между два и три месеца след това.

  „Могат да се съберат огромни мнозинства от управляващи и опозиция, когато политическите партии се почувстват застрашени от вота на гражданите“ , беше коментарът на лидера на ДСБ Радан Кънев. Според него тази поправка е предложена по конкретен повод. По темата се изказа още Мартин Димитров от ДСБ, който призова колегите си от БСП да не се плашат от висока избирателна активност. Репликира ги Янаки Стоилов от БСП, според когото поради приемането на задължителното гласуване, няма проблем допитване до гражданите да се провежда в различни дни.

  3. Без специален избирателен район „Чужбина“

  Другата наболяла тема, която беше обсъдена днес, беше предложението да се създаде район „чужбина“, което би дало на българите зад граница възможност да упражняват преференциален вот и да избират 4 свои народни представители. Депутатите я отхвърлиха след изненадващо кратки дебати, въпреки че предложението бе част от идеите на вносителите и бе подкрепено в комисия. В зала обаче повечето депутати, както от мнозинството, така и от опозицията, гласуваха за отпадането на това предложение, а само няколко независими депутати и представителите на РБ гласуваха „против“.

  Поправката беше отхвърлена с гласове на ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт, АБВ, „Атака“ и БДЦ. Така българите в чужбина ще продължат да гласуват само за партия, а гласовете им ще се преразпределят в страната.

  Остатъкът от парламентарното обсъждане беше зает от дебати по предложението граждани да могат да поискат преместването на изборната секция.

  Какво предстои?

  Предстоят още редица значими промени, които ще се гласуват на следващите заседания, като това предизборната кампания да се съкрати от месец на 21 дни; да се забрани обявяването на социологическите проучвания по време на цялата предизборна кампания; да се забрани сформирането на местни коалиции; да се вдигне прагът за преференции на местни избори от 5% на 7%; както и бюлетината „не подкрепям никого“ да влиза в бройката на действителните бюлетини и да вдигне прага за влизане в парламента.

  Очевидното избързване при гласуването на промените в изборния кодекс (правна комисия заседава извънредно почти 30 ч. в продължение на 3 дни) си личеше както от липсата на дебати в комисията, така и в преговорите в управляващата коалиция в последния момент – вечерта преди влизането на поправките в парламента. По време на гласуването АБВ, БДЦ, както и няколко независими депутати и представителя на ПФ (и партия ГОРД) Слави Бинев обявиха пресконференция, на която да изяснят отношението си към промените. Там те изразиха резерви или напълно отрекоха почти всички значителни промени – от формирането на местни коалции, през въвеждането на опция „не подкрепям никого“, до предложенията за специални правила за провеждане на референдумите (макар че АБВ се въздържаха по предложението на БСП рефрендуми и избори да не се провеждат по едно и също време).

  Източник: в. „Капитал“

  .

• България все по-надолу в класациите за медийна свобода

  България е паднала с още 7 места в годишния индекс на медийната свобода на международната организация „Репортери без граници“ и през 2015 г. вече е на 113-то място сред 180 страни.

  

  През 2006 г., година преди влизането си в Европейския съюз, България бе 35-та сред 161 страни. През 2013 г. достигна 100-та позиция, а през 2014 г. бе 106-та.

  По медийна свобода България е трайно на последно място сред страните от ЕС. Всъщност страната е изпреварена от почти всички европейски страни с изключение на Македония (118), Русия (148), Турция (151) и Беларус (157). За сравнение Румъния е 49-та, Сърбия – 59-та, Хърватия – 63-та, Босна и Херцеговина – 68-ма, Молдова 76-та, Албания – 82-ра, Гърция – 89-та, Черна гора – 106-та, Украйна – 107-ма. Далеч преди нас са страни като Самоа, Тонга, Буркина Фасо, Мавритания, Ботсвана, Нигер, Хаити, Папуа и нова Гвинея, Мадагаскар, Салвадор, Монголия…

  Индексът на свободата на печата в 180 държави, който се публикува от 2002 г. насам, обобщава серия от отделни показатели: плурализъм, независимост на медиите, среда, автоцензура, законови рамки, прозрачност и др.

  „В България, която е най-ниско класираната страна в ЕС, политици и заинтересовани групи контролират повечето от медиите“, се посочва в доклада.

  „В България медиите са икономически зависими и концентрирани. На практика олигарсите контролират повечето медии. В България освен това се увеличават и случаите на насилие срещу журналисти. Това са двата фактора, предопределили лошото класиране на страната“, обяснява Кристиян Мир от „Репортери без граница“ пред „Дойче веле“.

  Той посочва, че на първо място в страната трябва да има истинска прозрачност за собствеността на медиите в България. Сега съществува привидно медийно разнообразие, но няма действителна прозрачност за собствеността, казва германският експерт.

  Източник: в. „Сега“

• До четирима депутати в МИР „Чужбина“, реши Правната комисия

  

  Парламентарната комисия по правни въпроси реши да бъде създаден избирателен район чужбина, от който да могат да бъдат избирани до 4 депутати. Централната избирателна комисия (ЦИК) ще определя броя мандати.

  За целта се гласува премахването минимум четирима народни представители да се избират от един район. Досега гласовете от чужбина се разпределяха в страната. С новостта избирателите зад граница ще могат да гласуват и за конкретен кандидат преференциално, защото досега подаваха бюлетина само с избор на партия.

  Предложението на ГЕРБ не получи подкрепа от ДПС и БСП.

  Комисията отхвърли предложението на Реформаторския блок за създаването на четири избирателни района в чужбина, както и идеята на левицата за три – Европейски съюз, държавите от Европейската икономическа зона, Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина и Македония; Северна, Южна Америка, Австралия и Япония; и останалата част от Европа, Азия и Африка.

  Депутатът от ДПС Митхат Метин заяви, че създаването на многомандатни райони в чужбина не е добро за избирателите в страната. Според него тяснопартийно ДПС бива устроено от създаването на изборен район, но демокрацията в страната и гражданското общество ще бъдат ощетени, защото има един риск.

  „Рискът се състои в това българите, които живеят в чужбина, да гласуват за партии, които са създадени там, и които ще участват в изборния процес. Те ще дадат гласа си за партии, които са оттам – да кажем, партия, каквато беше примерно „Другата България“. Представете си обаче хипотезата, в която тази партия не прескача 4-процентната бариера и на практика избирателят от чужбина, който е гласувал за партия, която е създадена там и която участва в изборния процес, на практика остава непредставен“, каза той.

  Чавдар Георгиев от БСП посочи, че с промените има вмешателство в законодателството на чужди държави.

  Председателят на правната комисия Данаил Кирилов (ГЕРБ) отвърна, че и в момента при провеждането на изборите в чужбина е действал Изборният кодекс, така че критиката на социалиста е неоснователна. /Dnevnik.bg/

  .

• Враждебна, богомилите, „Вашите крила“ и интернет

   

  На 12 февруари 2016 г. най-известният български новинарски сайт в чужбина – EuroChicago.com публикува статия на г-н Петър Атанасов от Калифорния, озаглавена „Jordanoff Airport Sofia“ или защо Асен Йорданов заслужава да бъде почèтен в родината си“.

  „Група българи от Ню Йорк повдигат въпроса, че когато кацат в България, хората са посрещнати с името Враждебна, което съвсем не показва, че са добре дошли“ – с тези думи авторът  започва изложението си.  По-нататък той запознава читателите с живота и творческите постижения на един необикновен българин – Асен Йорданов. Създател на първия пътнически самолет DC-3, на въздушната възглавница, притежател на многобройни патенти не само в областта на самолетостроенето – на снегорина, на първите магнитофони, на телефонния секретар. Автор на книгата „Your Wings“ („Вашите крила“ – по нея са се учили на пилотско майсторство Нийл Армстронг, както и всички американски летци; издавана е и до днес в милионни тиражи – 100,000 само в Русия).

  Любопитна подробност е и сполучливото сътрудничество на нашия сънародник в разработването и изпитанията на изобретения от Томас Алва Едисон прототип на хеликоптер. То го прави изключително популярен и му отваря вратите на американската самолетостроителна индустрия. Става главен конструктор на фирмата „Къртис“, работи в конструкторските екипи на световноизвестните „Локхийд“, „Дъглас“, „Боинг“. По време на Втората световна война конструира т.нар. „летящи крепости“ Б-17, Б-24 и Б-29, изтребителите Р-38 „Лайтнинг“ и 81 „Хоук“. Според добре запознати авторитетни специалисти приносът на Асен Йорданов се изразява в съкращаване на войната поне с няколко месеци.

  Почèтен със стенопис на нюйоркското летище „Ла Гуардия“, увековечен с назоваване на залив в Антарктида Jordanoff Bay, наскоро и родното му отечество го удостоява с пощенска марка, юбилейна монета от 10 лева и превод на „Вашите крила“ на български.

  Инициативен комитет от авиокомпании и летци ветерани са излезли с предложение столичното летище „Враждебна“  да бъде преименувано на „Jordanoff Airport Sofia“ по поводстогодишнината от създаването на първия български самолет от Асен Йорданов. Така българите ще въздадем символична почит на своя забележителен сънародник и ще поправим една историческа несправедливост, свързана с погрешното  осъвременяване на старославянската дума „враж“ („врач“).

  Имаме късмет, че имената на населените места не се превеждат. Представяте ли си колцина биха били мераклиите да пътуват със самолет до дестинация Ненавист или Омраза? Защото такъв е преводът на Враждебна на английски – Hatred.

  Корените на недоразумението с названието на населеното място, а оттам – и на едноименното най-голямо българско летище, са в далечното ни Средновековие. След кончината на цар Симеон Велики неговият син – цар Петър – се сблъсква с т.нар. манихейска (павликянска) ерес, идваща от Изтока, с най-известен представител поп Богомил. Благият характер на младия цар позволил в кратко време богомилството да се разпростре из цялата страна, а оттук – и към европейския Запад, с най-известни представители бỳгрите, катарите, наричани още и  албигойци. Кръстоносните походи пък придали обратен импулс, като се оказали причина за възникването на редица селища край средецката крепост. Основатели на Орландовци, Биримирци, Богров (местното население го произнася като „бугрòв“), Бов, Панчарево, Пасарел, по отдалеченото Кондофрей  (от фр. Cont de Ofrè – Граф на Офрè) са френски, чешки и полски рицари, участници в Четвъртия кръстоносен поход на разбития от цар Калоян Балдуин Фландърски. Твърде вероятно е те да са били рицари-тамплиери, свързани със западния вариант на богомилството.

  Сред богомилите, особено т.нар. „съвършени“, е имало и високоерудирани за времето си народни лечители – „врачове“, които същевременно са били и своего рода пророци, гадатели. „Врач“ в древния смисъл на думата означава „лечител“. В руския език е запазена в стародавния си смисъл на лекар, докато в съвременния български език е надделяло метафизичното му естество. Особености на средновековното произношение, при което звукът „ч“-ъ е бил заместван от „ж“-ъ водят до озвучаването на „враЧ“ като „враЖ“. Така възникналото около седалището на лечителя-богомил село започнало да се нарича ВраЖебна. Турски източници от 17. век го назовават Ивражине. Известно е, че турците не могат да произнасят думи, започващи със съгласна буква – затова при тях Стамбул е Истамбул, Скандер – Искандер, и пр. Т.е. оригиналното звучение на топонима е било Вражине, сиреч Лечение, Лечител. Промяната, при която населеното място добива неблаговидното  (меко казано!) „Враждебна“, изглежда се е случила непосредствено след Освобождението от турско робство.

  Що се отнася до названието на построеното от германците миналия век летище, то основателно носи наименованието на населеното място, защото над 90% от територията му са били землище на едноименното село – останалите десетина процента са отнети от съседните Слатина, Бусманци и Кривина. Историческата справедливост изисква наред с промяната да се отдаде дължимото и на предоставилото терена населено място, като се възстанови неговото оригинално название в съвременен вариант – Лечител. Това би могло да се осъществи посредством местен референдум.

  Но да се върнем към Асен Йорданов. Негова е заслугата американският Конгрес да приеме пакет от закони, известни като Jordaphone Docket-FCC 68. Те разрушават монопола в комуникациите не само в САЩ. Което става предпоставка за възникването на свободни комуникационни мрежи, най-голямата от които е съвременният Интернет. Така многостранният талант на този технически гений се оказва буквално свързан с най-мощното средство за връзка между хората, превръщащо планетата в едно голямо село.

  А, както е известно, новините в селото се разпространяват светкавично. Друг е въпросът обаче за реакцията на населението, които обикновено се оказват забавени. Все пак се утешаваме с пословичното „по-добре късно, отколкото никога“. Преименуването Летище Враждебна на Летище София Асен Йорданов би било знак на заслужена почит към жизнения и творчески път на един от най-заслужилите пред България и света българин.

  Все пак и до днес върху вратата на дома му в САЩ стои табелка с надпис: „Асен Йорданов – български пилот авиатор“. Човекът до края на живота си е държал на принадлежността си към Родината.

  Нека България на свой ред покаже на света, че оценява по достойнство лоялността на своите велики синове.

   

  София, 3 март 2016 г.

  Николай Любомиров Тодоров,

  16-годишен, ученик в Х клас

  (Статията е написана по материали, публикувани в интернет.)

  .

   

• Оливър Стоун: Защо съм за Бърни Сандърс

  Оливър Стоун, „Хъфингтън Поуст”

  

  Когато страхът стане колективен, когато гневът стане колективен, всичко става извънредно опасно. Поразително е…

  Масмедиите и военно-промишления комплекс създават за нас затвор, в който да продължим да мислим, виждаме и действаме по един и същи начин… Нужен ни е куражът да изразяваме себе си, дори когато мнозинството върви в обратната на нас посока. Защото промяната в посоката може да се случи само когато има колективно пробуждане. Затова е важно да кажем „Аз съм тук!” на тези, които споделят нашите мисли” – цитат от книгата „Изкуството на силата” на будисткия монах Тик Нят Хан.

  През последните седмици се отчаях много от политическия ни пейзаж. Този цитат на Тик Нят Хан наскоро повдигна духа ми и затова го споделям с Вас. Защото аз, ние, сме още тук! Макар да е ясно, че жребият е хвърлен и Хилари Клинтън ще победи. Ако разбира се вярвате на числата и материализма. Аз не, поне не изцяло.

  Нужно е да разберем в колко трудна ситуация ще изпаднем, ако продължим с по-тежката версия на Обама. Хилъри Клинтън ефективно затвори вратата на мира, като низвергна както мирния процес в Палестина, така и този с Русия, в една и съща седмица. НАТО е нейният бог – най-доброто, което „изключителните” САЩ могат да изнесат през новия „Американски век”.

  Кой обаче наложи тази политика и контролира страната? Нейната гледна точка е напоена от традиционното след Втората световна война, атлантистко, доминирано от НАТО разбиране за вселената. Направо е издълбано в нея. Никой президент, никакви предварителни надпревари в Демократическата партия, никакво медийно несъгласие не могат да променят това. Ще участваме в гранични, ресурсни и вечни войни през следващите 10, 20, 100 години, докато, както казва Доналд Тръмп (на който нашето правителство в сянка никога няма да позволи да управлява) в типично откровен стил, „градовете ни не фалират”. Медиите ни станаха коравосърдечни заради войната. Телевизията не спира да търси следващия връх в следващото заглавие – колкото по-шокиращо, толкова по-добре. Скромността в американската политика е мъртва. По-добре да си сензационен.

  Иронично е, че докато наричат Тръмп „неизбираем” (какъвто е), оставаш с впечатлението, че Клинтън е „новото нормално”. В този случай се оказваш заблуден от ненужната дихотомия, в която Клинтън „заслужава уважение”, също както Айзенхауер и Дулс заслужаваха уважение през 50-те, когато се намесихме и свалихме правителства в много страни.

  Разликата е, че те поне имаха ума да не влизат в преки бойни действия. Мнението, че НАТО трябваше да се разформирова през 1991 г. след разпадането на Съветския съюз, вече не е релевантно. Алиансът, към който след 1991 г. се присъединиха нови 13 държави, трябва да бъде подкрепян. Клинтън беше накарана от неоконсерваторите да мисли, че всичко е въпрос на „руската агресия”, при положение, че САЩ осъществява най-голямото (военно) струпване по европейските граници на Русия след това на Хитлер през Втората световна война.

  

  Отиваме на война. Или ще е хибридна такава, целяща да върне руската държава до подчиненото й състояние от 90-те, или истинска, която ще разруши нашата държава. Гражданите ни трябва да знаят това, но няма как да стане, тъй като медиите ни са принизени до съветския „Правда” в подкрепата си за „заслужаващото уважение” агресивно правителство.

  Ние сме водени, както каза Чарлс Райт Милс (б.р. – американски социолог) пред 50-те, от правителство „на ексцентрични реалисти. В името на реализма са конструирали собствена параноична реалност.” Медиите приписват на Хилъри Клинтън страхотен опит във външната политика, без да отчитат резултатите от властолюбието й. Хилъри може да бъде сравнена с Мадлин Олбрайт, лунатичката на тема Студената война, назначена от Бил Клинтън, като един от най-лошите държавни секретари, които сме имали след… Кондолиза Райс. „Ако трябва да използваме сила, това е защото сме Америка. Ние сме незаменима нация. Ние стоим високо и виждаме по-далеч в бъдещето от други държави”, надуваше се Олбрайт.

  Досието на Хилъри включва подкрепа за варварските „контри” срещу народа на Никарагуа през 80-те, подкрепа за продължаващата война на Буш срещу Ирак, продължаващата бъркотия в Афганистан, а като държавен секретар тя е отговорна за унищожението на секуларната държава в Либия, военния преврат в Хондурас и продължаващия опит за „смяна на режима” в Сирия. Всяка една от тези ситуации е довела до повече екстремизъм, повече хаос по света и по-голяма опасност за нашата страна. На ред са границите на Русия, Китай и Иран.

  Само чуйте свирепата й реч през Американско-израелския комитет по обществени въпроси (AIPAC). Наистина ли ще изтърпим Клинтън да „качи съюза ни (с Израел) на следващото ниво”. Къде е здравият ни разум? Няма ли как медиите да обърнат внимание на този екстремизъм? Мисля, че проблемът е в политическата атмосфера на „коректност”, която доминира в американското мислене.

  Заради това се моля за Бърни Сандърс. Той е единственият, който има желание, най-малкото от фискално благоразумие, да намали военните ни интервенции, да прибере войниците, а със спестените трилиони да защити „родината” като я възстанови и върне парите обратно в хората, училищата и инфраструктурата.

  

  „Мъжете от моето поколение носехме Испания в сърцата си. Там научихме, че човек може да е прав и пак да бъде победен, че силата пречупва духа и че има времена, в които куражът не бива възнаграден.” Това пише Албер Камю за обречената Гражданска война в Испания през 30-те години. Вярно е, че светлината на Иберийския полуостров угасна за десетилетия. Америка спеше, но в крайна сметка постъпи правилно и отиде на война с фашизма. Вярвам, че фашизмът все още е най-големия ни враг и образът му постоянно изскача от нашите т.нар. „демокрации”. Властта винаги следва интересите на богатите. Това е фашизмът и това е опасността, надвиснала над нас и сега. Сандърс говори за пари, слушайте го. Той говори убедително за парите и силата им да развращават. Той е единственият, който издигна глас срещу корупцията в нашата политика. Клинтън прегърна тази корупция.

  ––––––––––––––

  * Американски режисьор Оливър Стоун е един от известните интелектуалци в САЩ, които са изразявали гласовита критика по отношение на американската вътрешна и външна политика.
  

   

  Източник на текста на български: БГНЕС

• Снежина Мечева: Как българският език може да ви помогне в чужбина?

  Материал на Вulgariansinlondon.com*

  

  Българското училище към Посолството на България в Лондон е открито през 1987 година. Двадесет години то е било най-голямото българско училище в чужбина. Училището, директорката и преподавателите в него са носители на редица отличия. (Г-жа Мечева изброява списъка, но поради липса на място, тук посочваме само, че училището е носител на Почетен медал „Иван Вазов” на ДАБЧ и Почетен знак на Министерството на образованието и науката.)

  Госпожа Мечева изтъкна следните предимства на училището към Българското посолството в Лондон:

  – Класовете за деца от 4-годишна възраст до 12-ти гимназиален клас са индивидуални, което прави процеса на обучение пълноценен. В други училища, поради малкия брой ученици, се налага класовете да са смесени.

  – Училището е лицензирано от Министерството на образованието и науката. Дипломите по изучаваните предмети се признават в България и затова при завръщане на децата в родината, не се налага учениците да държат приравнителни изпити по български и история, и могат да се запишат директно в следващия клас.

  – Училището редовно се посещава от “изтъкнати творци и държавници”. Учениците му участват в “значителни изяви”, включително в Българския културен институт, който е в непосредствена близост.

  – В училището се изучават Български език и литература, Роден край, Околен свят, Човекът и обществото, История и цивилизация на България. Освен това има курсове по народно пеене и народни танци, които се водят от г-жа Десислава Стефанова, ръководител на известния Лондонски български хор. Има кино и театрален клуб, често се провеждат творчески работилници по различни поводи (национални празници и чествания).

  Министерството на образованието и науката финансира частично училището. Другата част от разходите по обучението на учениците се поема от техните родители. Таксите за настоящата учебна година са £140 за първо дете и £130 за второ; третото дете – се обучава безплатно.

  Г-жа Мечева уточнява, че в таксата влизат учебниците и учебните тетрадки, както и една униформена тениска на училището. Тя отбелязва, че таксите за обучение са по-ниски в сравнение с други училища.

  Какви са ползите от българските училища в чужбина, питаме госпожа Мечева. Тя отговаря, че без българско образование децата в чужбина “много бързо ще „потънат” в чуждоезиковата среда и българският им ще се превърне в чужд за тях”. “Не владеят ли добре езика – казва г-жа Мечева. – С новите паспорти децата стават чужденци, губят възможност да се завърнат в България, защото там, за да се реализират професионално, ще са им необходими познания по български език. И ще останат да се развиват изцяло в чужбина. А е важно един ден да имат възможност да избират без да са ограничени.”

  Следващата тема в разговора ни е петицията за въвеждане на български език като матуритарен във Великобритания. В петицията виждаме абривиатурите GCSE и A-левъл изпити. Затова питаме какво значат те. Г-жа Мечева обяснява, че за завършване на средно образование във Великобритания се държат изпити GCSE по всички общообразователни предмети (приблизително 15 на брой). Всеки ученик се явява на тези GCSE изпити и ако издържи 5 от тях с оценки от A (най-високата) дo D, може да продължи да учи по-задълбочено някои избрани от ученика предмети и се яви на А-левъл (ниво) изпит. С успешно издържани 3 или 4 А-левъла се влиза в университет.

  В момента няма възможност да се държат GCSE и А-левъл по български език. Г-жа Мечева ни информира, че преди 17-18 години е можело да се държи изпит по българския език като А-левъл. После обаче е премахната тази възможност не само за българския, а и за другите източноевропейски езици.

  “Оставиха само руския – казва г-жа Мечева. – После поляците проведоха успешно кампания за връщането на GCSE и А-левъл по полски.”

  В момента има десетки езици с право на GCSE и А-левъл. Освен руски и полски, такива са например арабски, китайски, холандски, турски, френски, немски, италиански, испански, хинду и др.

  Въвеждането на български език като матуритарен ще даде възможност на българчетата във Великобритания да се явят на един по-лесен за тях изпит. Ще засили ролята на българските училища, които са сред основните съхранители на българското самосъзнание на подрастващите.

  Освен на петицията за въвеждане на български език като матуритарен във Великобритания, г-жа Мечева е съинициатор на петицията на АБУЧ за въвеждането на български език като матуритарен в страните-членки на ЕС. Тя смята, че по този начин българите няма да се чувстват дискриминирани в сравнение с английските, френските, немските, италианските, испанските, полските и др. деца.

  Всички българи, независимо къде се намират по света, могат да подпишат петициите.

  Текстът на петицията за Великобритания: https://www.change.org/p/secretary-of-state-for-education-nicky-morgan-mp-petition-for-the-introduction-of-bulgarian-gcse-and-a-level-qualifications

  Текстът на петицията за ЕС: http://www.peticiq.com/bg_matura_eu

   

  (Със съкращения)

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Материалът е препубликуван с разрешението на Бойко Боев и Десислава Дякова, автори на сайта „Разходки из Лондон“, който цели да направи Лондон и лондончани познати на българите в британската столица и по-света.

  .

• Румъния няма да подпише споразумението между Канада и ЕС

  Материал на Solidbul

  Северната ни съседка отказва да ратифицира Всеобхватното икономическо и търговско споразумение (ВИТС, англ. СЕТА) между ЕС и Канада, което бе сключено през 2014 г. Гневната реакция дойде след като Отава отказа да вдигне визовите изисквания за румънските граждани, а ЕС не подкрепи собствената си държава-членка.

  

  Румънското Министерство на външните работи публикува становище относно запазването от страна на Канада на визите за румънски граждани и изрази разочарование, че Отава не спазва обещанието си да разреши проблема. Обещание, което е част от Становището след срещата ЕС-Канада от 2014 г.

  Канада има безвизов режим с всички държави в ЕС, освен с Румъния и България.

  „В тази ситуация властите ще направят преоценка на отношението си към Канада на европейско ниво, така че визите за румънски граждани да отпаднат“, четем в позицията на румънското външно министерство. Помолен да обясни този текст, представител на румънското правителство, който иска да остане анонимен, каза, че Румъния ще „наложи вето“ на ратификацията на СЕТА. При нормални обстоятелства ратификацията на СЕТА трябва да приключи до края на 2016 или 2017 г. След последните събития обаче Румъния няма да ратифицира споразумението, според EurActiv.

  Обвинения към Комисията

  Румънският представител е изразил и раздразнението си от начина, по който Европейската комисия е реагирала. На 12-ти април колегиума на комисарите се е събрал извънредно във вторник вместо сряда. Тъй като това е последният срок за Комисията да направи конкретно предложение как страните от ЕС да „реагират заедно“, когато трети държави „третират граждани [на ЕС] по различен начин“. Солидарната позиция е изискване според регулациите на ЕС и е нормална реакция, когато една (или какъвто е случаят – две) от държавите-членки са дискриминирани.

  Решението на комисарите обаче гласи, че не е възможно да бъде приложена реципрочна мярка за гражданите на Канада и САЩ – последиците ще бъдат много неприятни, според еврочиновниците. Поради което законодателството на ЕС не е възможно да се приложи. „Нашата оценка е, че страните-членки няма да могат да обработят всички заявления за визи в рамките на 90 дни, както гласи визовия кодекс. Освен това такова решение би могло да доведе до спад на туристи от САЩ и Канада“, заявява Комисията.

  „Следователно Комисията предлага на Съвета и Парламента да не прилагат законодателството на ЕС“, заявява румънският представител, като добавя, че това се равнява на „измама“. EurActiv се е обърнал към българските власти за тяхната позиция по въпроса. Но изглежда София още не е решила каква позиция да заеме.

  Още работа за вършене

  Според канадският министър на имиграцията Джон Маккалъм, цитиран от Toronto Sun, трябва да се свършат още много неща, преди да се разреши визовият спор между Канада и Европейския съюз. „Не сме предложили пълна отмяна на визите, но предложихме нещо, което се нарича Канада плюс и дава по-лесен достъп на редовно пътуващи към Канада“, казва Маккалъм. Министърът казва също така, че не се интересува как този спор ще се отрази на СЕТА, тъй като това е отделна тема. Според канадската преса, властите в Отава са наясно, че неразрешеният визов проблем може да накара определени страни-членки да блокират ратификацията на СЕТА.

  (Със съкращения)

  .

• Камо ли песен

  Олга Николова, Рeatnekoga.com

  

  Олга Николова е завършила Английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. По-късно защитава докторат по английска и американска литература в Харвард. Работи като преводач на литература и критическа проза от български на английски и от английски на български. Тя е основател и главен редактор на „Пеат неко[г]аш (www.peatnekoga.com), електронно списание за литература и философия, откъдето е препубликуван този неин материал. Превод на Олга Николова на романа на Албена Стамболова „Това е както става“ печели през 2012 г. конкурса на фондация „Елизабет Костова“ и е издаден следващата година от „Open Letter Books“.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Има едно рекламно пано, някъде в Кресненското дефиле, на което с големи букви пише:

  “Жената е по-сложен механизъм от мъжа.“

  Малко ме интересува какъв тип сексизъм ни се внушава. Дразнещата дума тук е “механизъм”. Защото жената, както мъжа, и както лисицата, славея или магнолията, е организъм, а не механизъм.

  Каква е разликата?

  Сигурна съм, че можете да изброите поне няколко различия, без дори да се замисляте – от жизнената неделимост на органите до волята и до обмяната на веществата, част от всеобщата и безспирна обмяна в природата.

  Луи Агаси започва една от лекциите си по сравнителна анатомия на животинското царство така:

  Ние усещаме, вътре в себе си, че не сме просто материя.

  Не сме и просто временни възли в материята. А какво сме? – нетърпеливият би попитал. Какво сме? Как се стига от кислорода, който вдишваме, и ябълката, която захапваме – самата тя слънчев плод, от слънчев лъч изтъкана, – до нишката на мисълта, способна да зададе такъв въпрос?

  И цял живот не би бил достатъчен, за да си отговорим по задоволителен начин. Или, както каза веднъж някой по време на една друга лекция (по повод еди-кой-си философ): най-доброто, на което се надяваме, е да стигнем там, където вече няма да се питаме.

  
  Пол Гоген, “Откъде идваме? Какво сме? Накъде отиваме?”, 1897-1898г.

   

  В “Книга на песните” пише, че чуруликащата жълта птичка кацва във вдлъбнатината на ръба на една скала, за да си почине. Учителят казва: “Тя познава своето спокойствие, знае къде да кацне, за да си почине. Нима човекът, с целия си ум, стои по-долу от жълтоперестата птичка и не знае как да намери своя покой, да определи точно целта си?

  Ще рече, човекът също би трябвало да знае къде да спре, къде е мярата, в кой момент е постигнал повече от незадоволителното и по-малко от прекомерното – точното място или точката на покой.

  Кацналата птичка – ни повече, ни по-малко – е образ на уравновесеността. За Езра Паунд тя е също така образ на самата същина на “стила”. В превода му на един друг пасаж от Конфуций, какъвто беше и горецитираният, се казва:

  Стилистичен проблем? Кажи какво имаш предвид и СПРИ.

  Да пишеш добре, означава да казваш именно каквото имаш предвид – ни повече, ни по-малко. Тогава стоиш зад думите си. Тогава си ИСКРЕН.

  Може би единствено онзи, който се е мъчил да пише честно, пред себе си и пред другите, знае колко трудно се постига подобна мяра. Защото тя предполага знание за скритите сили в езика, за историческия и асоциативен заряд не само в значението на думите, а и в тяхната подредба. Тя предполага усет за относителната тежест на елементите в изречението, в параграфа и пр.

  Едно е да кажа “Нашата е борба с ентропията”, а друго – “Нашата борба е с ентропията”. Относителната тежест е различно разпределена. Да си овладял словореда е един вид да си се научил да жонглираш с невидими за просто око факли.

  Да вземем друг образ:

  Езикът може да се разглежда като древен град: лабиринт от малки улички и площади, от стари и нови къщи с пристройки от различни епохи; а цялото – заобиколено от множество нови квартали с прави улици и еднотипни сгради, пише Витгенщайн във “Философски изследвания” (18).

  Под нови квартали в покрайнините на езика Витгенщайн има предвид езиците на математиката, химията, биологията и пр. Тук би се наредил и езикът на сегашната литературна теория, българистичният български, като едно от онези модерни предградия а ла Дефанс в Париж, плод на модни увлечения и комерс (е, да, комерс с академични титли), език измислен, на вид модерен, а по дух дълбоко провинциален, защото имитира – но както кучето или маймуната имитират – без да схваща, чужди нему норми на поведение и мислене. Това е видно не само в речниковия състав, общия облик на еднотипните сгради, но и в граматиката, в преплетените улици, които умножавайки ъглите си, се опитват да ни заблудят, че не са праволинейни! А граматиката, тя е, по думите на един неуспял литературен теоретик, Ролан Барт, “фина форма на поведение”. Различната относителна тежест на постройката от мисли въплъщава йерархията от значения и ценности.

  Днешният българист прилича на онзи полудивак, споменат от Лео Фробений в “Юношеството на човечеството”, който вече е загубил облика си при допира с доминиращата европейска култура. Той носи традиционната пола на племето си, но се е накиприл с бомбе на главата и държи бастун в ръка – последен вик на модата в Лондон. Провинциалист par excellence! Той ходи из старите градчета на голямата цивилизация и дивом се диви на великите нейни постижения. Но у дома, за стария град на собствения си език нехае или не знае, защото целият му умствен процес тече по правите улици на академичния квартал – копие на всеки друг академичен квартал из известния нему свят. Местната архитектурна (ще рече, художествено-мисловна) традиция той познава дотолкова, доколкото му я разкриват репродукциите в корпоративните кафенета из квартала, или да го кажем иначе – доколкото разбира защо все още носи поличката на племето си. А как би искал да я замени с панталон, та още повече да се превърне в персона, неразличима от останалите академични персони по целия свят! Този наш провинциалист сам си е избрал бомбето и на бастуна инициалите си е изографисал, което приема като достатъчно доказателство за своята индивидуалност.

  

  Една представителка на този тип нова, погледната в перспективата на вековете, персона (да не се бърка с индивид, тук става дума за маска, зад която няма нищо) наскоро заяви в едно предаване, че у нас нямало критика, защото сме били “малки”. Тя заяви, иначе казано, предвид общо-взето постоянната величина на страната, че стар квартал на критиката няма и не е имало в българския език. И същата персона е поела отговорността да преподава критика в университета, тоест, да бъде гид на новите поколения из несъществуващия за нея стар град на нашата критическа мисъл. Защо няма критика на днешно време ли? Има бомбета бол!

  Не искам да цитирам роботизирания българистичен български, който задушава всички области на литературознанието – от учебниците до академичните и литературни издания – и който по същество и цел не се различава от говорите на политиката и маркетинга – все така накипрен, грозен и лъжлив, когато не е напълно изпразнен от съдържание, все така низък в стремежите си и чужд на идеализма. Не искам и да обръщам внимание на откровената скръб, която литературоведите и писателите у нас излъчват, сякаш са погребални агенти по принуда. Човек би си помислил, че се занимават не с едни от най-красивите форми на човешкия дух, ами с неща безрадостни и мъртви. Да сте видели литературно четене или дискусия, в които да звънти смях и да се чувства радост, от които да струи душевна лекота? Дискусии, в които да сте станали свидетели на танц на мисълта, вместо на сакатливо газене из блатото?

  

  Не на това искам да обърна внимание, а на липсата на един друг вид критически дух, който нашите теоретици биха отхвърлили като прекалено криволичещ – духът на онзи, който предава щафетата нататък. Ако градът ни бе подобен на Венеция, това би бил духът на лодкаря-певец. Той познава старите квартали с техните забележителности, с пристройките им от различни епохи, знае красивите кътчета и криволичещите улици, водещи до тях, и най-важното – обича да се разхожда там. А и песни пее. Това е критикът, чиято цел е да предаде своя усет и любов към уникалните местни постижения и форми на човешкото въображение; критикът, който държи добрата литература в обращение, предавайки художествения опит, наследен от миналите поколения, на тези след него. Този вид критика не липсва само в България; тя е рядкост навсякъде. Изчезват сладкодумните разказвачи-лодкари, които не искат да пишат учебници и “изследвания”, а имат за цел да учат, както градинарят учи чирака да сади овошки и да се грижи за градината. Това са литературоведи в истинския смисъл на думата – не специалисти и експерти, а майстори, които си обичат занаята и разбират ефирната материя, по която пътешествието е тайнство.

  Този критически дух противоречи на посоката, поета от академичното, а оттам и учебникарското, литературознание, най-малкото защото той не предполага унищожаването на темперамента на критѝка за сметка на привидната “достоверност” на написаното от него. От цял век насам ни се внушава, че само на лишеното от характер писане можем да се доверим, че то действително е обходило и без това ненужната библиография, за да ни каже някакви верни неща. Сегашните “научни” трудове в хуманитарните науки са именно това: безрадостно обхождане на библиографии и най-голямото им постижение е оригиналният маршрут. В подобно търсене на достоверност в критиката няма никаква логика. Нима разчитаме на безхарактерните хора да ни казват истината? Измислили сме просто нова интелектуална игра – надпревара за академични кресла, напълно в хармония с пазара и глобализацията като най-висши ценности, пред които всички се обезличаваме. Това важи и за най-левите сред левите академици, вписващи се с хъс в надпреварата.

  Другата пагубна идея не само в литературознанието, а и в образованието въобще, е идеята, че знания се придобиват изключително и само в училище. Сякаш след като е трябвало да учим Омир в 8-ми клас, никога вече не ще ни се прииска да го четем, освен ако не сме в някоя филоложка катедра. Е, предвид преводите, с които разполагаме, това е разбираемо. Но стихосложение, фигури на речта? Занимания за “експерти”. Еволюция на растенията? Научили каквото научили в час, останалото е за “специалисти”. Квантова физика? Стигаме тук-там до някоя “научно-популярна” статия. Но нима това не се равнява на себеналожена слепота към света около нас?

  

  Подобно отношение изнася както на политиците, така и на академиците. На едните, защото невежият вижда нещата в груби щрихи и по-лесно му се внушава да не вярва на очите си, а на другите, защото ги освобождава от отговорността им към обществото, оставяйки ги да интригантстват на воля в котериите си. А не би ли трябвало те да се стремят към разцвета и развитието на нашето общество, споделяйки откритията си, учейки хората да виждат по-добре?

  Цяла една област липсва в нашия културен пейзаж – тази на сладкодумните учени, на изследователите идеалисти, обърнати с лице към широката публика, на литературоведите, които чисто и просто обичат литературата, и искат да я подпомагат, улеснявайки достъпа до нея. Тази област би осъществявала жизнено важната връзка на публиката, заета с ежедневните си тревоги, със света на по-висшите знания. Уви. На тяхно място пъплят дребни душици, интелектуално недорасли, духовно мъртви, поетически безсилни. И народът с право им е обърнал гръб. Лошото е, че там, накъдето той е вперил разочарован поглед, зее празнота – и птичката дори не би намерила място за покой, камо ли за песен.

  

• Обама смята липсата на план за Либия за най-голямата си грешка

  

  Барак Обама определи като най-голямата своя грешка поведението след свалянето на либийския диктатор Моамар Кадафи. В интервю за телевизия „Фокс нюз“ журналистът Крис Уолъс го попита коя е най-голямата му грешка по време на двата му мандата като държавен глава. „Вероятно е грешка липсата на план за това какво предстои на следващия ден след свалянето на Кадафи“, коментира Обама. „Може би това беше провалът при подготвянето на плана след нахлуването ни в Либия. Тогава смятах, че постъпвам правилно“, лаконично отговори той.

  През декември м.г. държавният секретар Джон Кери призна, че САЩ са сгрешили, намесвайки се в Либия, като напомни и изказванията на президента. Обама сподели тогава за някои погрешни действия на САЩ в Либия, тъй като „Америка не спомогна докрай за установяването на легитимно правителство след военната намеса“. Кери добави, че страната му подкрепя новото либийско правителство, готово да формира „либийския елит в стремежа си към стабилизиране на ситуацията в страната и деескалацията на напрежението“.

  Обама каза още пред „Фокс нюз“, че най-положителни емоции е изпитал в качеството си на президент при подписването на закона за здравеопазването, а най-лошият му ден е бил при трагичния случай с убийството 20 деца в щата Кънектикът.  /„Сега“/

  .

• <<
• 1
...
• 52
• 53
• 54
• 55
• 56
• 57
• 58
• 59
• 60
• 61
• 62
...
• 415
• >>