Всички авторски страници

Авторски

• Как изглежда България за чуждестранен инвеститор?

  Стела Николова, Forumat-bg.com

  

  Значи, ако си западен или източен бизнесмен, който иска да започне бизнес в БГ – като инвеститор, се срещаш първо с управляващите.

  В зависимост от инвестицията, която искаш да правиш, може да се видиш със селски кмет или с министъра на икономиката, но по-добре за теб е първото, защото ще ти излезе по-евтино.

  У нас инвеститорите се посрещат с въпроса колко пари са готови да дадат за комисионна. Справка – Варненското пристанище, което само марсианци не са го искали, но очевидно комисионната е космическа.

  После, ако успее се споразумее инвеститора, идват лицензионните и разрешителни режими и бюрокрацията по откриване на фирма.

  После почваш да се разправяш с НАП по регистрация по ДДС .

  Следва регистрация в Инспекция по труда – за целта, трябва да имаш договор за трудова медицина и оценка на риска, което се плаща на калпак, назначен във фирмата ти.

  Ако ще имаш касов апарат, то той трябва да има СИМ карта за връзка с НАП и договор за една година с лицензирана фирма за обслужване.

  След това чужестранецът научава, че у нас фалира банка, понеже управленците не могат да се разберат как да си поделят активите, които са допуснали да бъдат придобити от нея. Като държавата е държала там достатъчно пари, за да може банката да си инвестира в покупка на предприятия чрез свързани фирми. В тази банка има и чужди инвеститори, които сега ще си търсят правата по съдебен ред в европейските институции, понеже в нашите съдилища изобщо не вярват.
  Да не помислите, че само тази банка го прави, не е така.

  Питайте ПИБ, откъде взе пари, за да купи земята, през която щеше да минава Южен поток, или пък други предприятия, които са нейна собственост, като „Кремиковци“, за който използва никому неизвестния дотогава млад човечец, който след покупката мистериозно изчезна.

  Цацаратурата обаче не се занимава с такива инвеститори, те са ОК.

  За капак, разбира инвеститорът, че у нас съдебната система се командва от управляващите, а не е независима. И ако трябва да си търсиш вземане от дадена фирма, трябва да си платиш, както и да внимаваш да не се опитат да ти обявят фирмата в несъстоятелност, като представят несъществуващи задължения от твоята фирма към контрагенти.

  Чужд инвеститор ще дойде в БГ, когато затворите се напълнят с корумпирани държавни служители и магистрати, и когато разкарат държавната рекетьорска бюрокрация.

  .

• ДПС играе вабанк за мажоритарния вот

  Партията предлага на референдума хората да се произнесат „за“ или „против“ замяната на пропорционалната система с изцяло мажоритарна

  .

  Галя Горанова, в. „Сега“

  

  Съгласни ли сте всичките 240 народни представители да се избират мажоритарно, а не само част от тях? Така, според ДПС, е по-честно да бъде формулиран въпросът на референдума наесен. За тази редакция на президентското искане ще настояват депутатите от движението при гласуването в зала. С изненадващия си ход партията, която е убеден противник на мажоритарния избор, хвърли ръкавица към президента и останалите парламентарни формации. „Българските граждани искат мажоритарен вот – безспорно. Но не искат 1/3 от народните представители да се избират мажоритарно. Искат всички да се избират мажоритарно. Защо въпросът тогава се задава „съгласни ли сте част от депутатите да се избират мажоритарно“. Това е лицемерно, демагогско“, заяви лидерът на ДПС Лютви Местан.

  Ако парламентът не подкрепи редакцията на ДПС, от партията се заканиха да предизвикат референдум по този въпрос с подписите на 500 хил. граждани. „Тогава още веднъж ще се реализира максимата – внимавай какво си пожелаваш, за да не ти се случи“, предупреди Местан. След като лансира тезата си, лидерът на движението уточни, че партията му винаги е защитавала пропорционалния вот като най-демократичен. „Винаги сме изразявали позиции против мажоритарния вот, защото той ще заличи малките партии, политическия плурализъм, но последното, което ни водеше, беше частният ни партиен интерес“, подчерта Местан. Той уточни, че ДПС няма да загуби от мажоритарния вот, но ще изгуби многопартийната система.

  Лидерът на ДПС заяви, че тази „добре премислена инициатива“ има за цел да свали „маските на демагозите и лицемерите“, които говорят за избор на личности, но не са готови да отидат докрай. Според ДПС е илюзия, че с промяна в избирателната система може да се промени качеството на политическата система.

  Партиите в парламента определиха като крайно предложението на ДПС за 100% мажоритарен избор на депутати.

  От ГЕРБ заявиха, че подкрепят въпросите така, както са предложени от държавния глава. В РБ са на мнение, че въпросите трябва да бъдат редактирани, но не и в посоката, предлагана от ДПС. Реформаторите са против чистата мажоритарна система. Според тяхното тълкуване под мажоритарен вот би следвало да се разбира преференциален избор без праг.

  От името на БСП Мая Манолова обяви, че не подкрепя изцяло мажоритарния вот, но е за това въпросът за референдума да бъде формулиран по начина, по който предлага ДПС. Според нея провокацията в случая не е от ДПС, а от президента. В същото време Манолова подчерта, че при мажоритарен избор на 240 депутати в парламента по всяка вероятност ще се окажат две партии – ГЕРБ и ДПС, но е добре гражданите да бъдат питани дали искат това.

  „100% мажоритарен вот е подъл удар срещу многопартийната система. Тя ще бетонира двуполюсния модел“, коментира лидерът на „Атака“ Волен Сидеров. Той се обяви категорично против и предупреди, че ако бъде въведен, ще унищожи малките партии и ще позволи на бизнес кръгове да си купуват депутати.

  –-СОЦИОЛОГИЯ–-

  Съгласни да участват в референдум са 45% от българите, а 22% са против, сочи национално представително изследване на социолозите от „Медиана“, проведено в периода 12-15 юни. Преди дни „Галъп“ измери доста по-висок дял на потенциалните участници – 56%. Според „Медиана“ референдумът е „безразличен за близо половината от избирателите“ и само съчетаването му с местния вот би направило възможно провеждането му. И в двете изследвания хората приветстват мажоритарния избор на депутати. Според „Медиана“ го одобряват 64% от българите, а според „Галъп“ – 66 на сто.

  .

• Алекс Алексиев разясни пред Вашингтонския клуб рисковете за сигурността на България

  

  На 16-ти юни т.г. в American University във Вашингтон DC се състоя среща на Вашингтонския клуб с експерта по национална и глобална сигурност Алекс Алексиев. Целта на разговора беше представителите на българската общност във Вашингтон да се запознаят с потенциалните заплахи за сигурността на България. Макар и самото събитие да не беше посетено от много хора, на него присъстваха българи от Вашингтон, които бяха представители на американския държавен, академичен и частен сектор. На срещата присъстваше и представител на посолството на Р. България.

  Използвайки публични и класифицирани източници на информация, в резюме г-н Алексиев каза следното:

  1. Точно в този момент най-голямата заплаха за националната сигурност на България идва от неоосманистката политика на Реджеп Ердоган и неговото правителство.

  2. Ердоган използва доктрината на неоосманизма, финансиране от ислямистки фондации, както и структурите на турското управление за ислямски религиозни дела ДИАНЕТ (което тази година е получило два милиарда долара от Държавния бюджет на Р. Турция) за радикализирането на мюсюлманите у нас.

  3. В България най-податливи са ромите мюсюлмани и помаците.

  4. Всички мюфтийства в България се контролират пряко от турския ДИАНЕТ, като повечето български мюфтии всъщност не са нито българи, нито български граждани. България губи, като оставя второто си по големина вероизповедание в ръцете на една чужда държава.

  5. Една от целите на ислямистите е да подпомогнат каузата си установяване на политически контрол върху България. Засега успяват, защото сегашния лидер на ДПС Лютви Местан и лидерите на НПСД Корман Исмаилов и Касим Дал са пряко свързани с Ердоган и участват в неговия план.

  6. В краткосрочен план, България трябва да забрани пропагандирането на „Ислямска държава“, също както и финансирането (по пряк или непряк начин) на религиозни организации в страната от чужди държави.

  Washingtonskiclub.blog.bg

• Военните конфликти сриват световната икономика

  Оръжейният бизнес цъфти, но глобалният брутен продукт намалява с трилиони долари

  

  Военните конфликти струват на световната икономика 13% от Глобалния брутен продукт – или около 14 трилиона долара. Това се посочва в ежегодния доклад на международна група икономисти и социолози, които изготвят Глобален индекс на миролюбието (Global Peace Index).

  Основните причини за увеличаване на финансовите загуби във войни и конфликти експертите посочват, че са значителното увеличение на финансите, които се влагат за грижа, адаптация и интеграция на бежанците, както и сериозно увеличение на гражданските конфликти по цялата планета.

  В доклада на Института за икономика и мир в Сидни се подчертава, че намаляването на броя на военни конфликти се явява критично важен момент за възстановяване на световната икономика.

  Глобалният индекс на миролюбието се формира и анализира от 2007 година, пише ВВС. Той се разработва от социолози и икономисти от научни центрове в САЩ и Австралия.

  Индексът отчита както вътрешни фактори като нивото на насилие в страната и престъпността, така и международните отношения, разходите за военни нужди и други параметри. /„Сега“/

  .

• Грант-парк-2015 / Grant Park Music Festival (павильон Джей Притцкер, парк “Миллениум”, Чикаго, концерты 17-24 июня)

  

  17 июня, 6.30 pm. Концерт открытия фестиваля. В нем прозвучат четырехминутная пьеса для оркестра “Drip…” композитора из Лос-Анджелеса Эндрю Нормана, Первый фортепианный концерт С.Рахманинова (солист – Евгений Судьбин) и Седьмая симфония Л.ван Бетховена.
  Второй год подряд фестиваль открывают пианисты русского происхождения. В прошлом году Второй фортепианный концерт Чайковского исполнила родившаяся в Москве Наташа Паремски. Теперь с Первым рахманиновским концертом на фестивале дебютирует Евгений Судьбин. Он родился в 1980 году в Ленинграде в музыкальной семье. С детства слышал звуки музыки, первые уроки фортепиано получил от мамы. Учился в музыкальной школе при Лениградской консерватории (класс Любови Певзнер). В десять лет с семьей переехал на постоянное место жительство в Берлин. Учился в Высшей школе музыки имени Эйслера и Лондонской Королевской школе музыки. С 1997 года постоянно живет в Лондоне. Лауреат многих международных фортепианных конкурсов. С сентября 2010 – приглашенный профессор кафедры фортепиано в Лондонской Королевской академии музыки. Активно гастролирует по всему миру. В одном из интервью Судьбин назвал Рахманинова одним из трех самых важных для него композиторов (кроме него, в “тройку призеров” попали Скарлатти и Скрябин). Он сказал: “Рахманинов – самая великая фигура в истории пианизма”. Так что на фестивале Евгений Судьбин играет музыку своего любимого композитора.
  Оркестром Грант-парка дирижирует художественный руководитель и главный дирижер Карлос Кальмар.

  Открытые репетиции пройдут 16 и 17 июня с 11.00 am до 1.30 pm. Лекция об исполняемых произведениях состоится 17 июня в 5.30 pm в помещении “Club 615”.

  19 июня, 6.30 pm; 20 июня, 7.30 pm. Моцарт, Банч, Шостакович – таково музыкальное “меню” этих концертов, в которых новая музыка прозвучит вместе с хорошо знакомой и любимой многими старой. Концерты начнутся увертюрой к опере В.А.Моцарта “Волшебная флейта”, а закончатся Шестой симфонией Д.Шостаковича. Центральным “блюдом” концертов станет мировая премьера Третьей симфонии (“Песни мечты”) для хора и оркестра американского композитора Кенджи Банча. Его имя нам известно по фестивалю прошлого года, когда в исполнении первого в США молодежного симфонического оркестра Портланда (Portland Youth Philharmonic) прозвучала его пьеса “Супер-максимум”.

  Исполнители: Оркестр и Хор Грант-парка (хормейстер – Кристофер Белл). Дирижер – Карлос Кальмар.

  Открытые репетиции пройдут 16 июня с 3.00 pm до 5.30 pm; 18 июня с 10.30 am до 1.00 pm; 19 июня с 11.00 am до 1.30 pm. Лекции об исполняемых произведениях состоятся 19 июня в 5.30 pm и 20 июня в 6.15 pm в помещении “Club 615”.

  24 июня, 6.30 pm. В программе этого концерта – редко исполняемый Концерт для альта с оркестром У.Уолтона (солист – Роберто Диас) и Четвертая симфония П.Чайковского.
  Оркестром Грант-парка дирижирует Карлос Кальмар.

  Интересна история двадцатипятиминутного альтового концерта Уолтона. Композитор посвятил его любимой девушке Кристабели Макларен. Быть первым исполнителем концерта Уолтон предложил известному английскому альтисту Лайонелу Тертису, однако тот отказался. На помощь Уолтону пришел знаменитый композитор Пауль Хиндемит, который вызвался солировать. Премьера Концерта состоялась 3 октября 1929 года в Лондоне. Тертис присутствовал на премьере. После успеха у публики он пересмотрел свое отношение к произведению и уже сам предложил композитору включить его в свой репертуар. Альтовый концерт исполняли не только альтисты, но и скрипачи. Среди них были Иегуди Менухин (запись 1968 года), Найджел Кеннеди (запись 1987 года), Максим Венгеров (запись 2002 года).

  Роберто Диас – американский альтист чилийского происхождения. На протяжении десяти лет – с 1996 до 2006 года – он был концертмейстером альтовой группы Филадельфийского симфонического оркестра, до этого занимал аналогичный пост в Национальном симфоническом оркестре под руководством Мстислава Ростроповича. В разные годы работал в Симфоническом оркестре Миннесоты под руководством сэра Невилла Мериннера и Бостонском симфоническом оркестре под руководством Сейджи Озава. В настоящее время сольную карьеру альтиста Диас совмещает с обязанностями президента и Председателя совета директоров Института музыки Кертиса в Филадельфии.

  Открытые репетиции пройдут 23 и 24 июня с 11.00 am до 1.30 pm. Лекция об исполняемых произведениях состоится 24 июня в 5.30 pm в помещении “Club 615”.

  В ближайших концертах фестиваля прозвучат Пятая симфония Ф.Мендельсона, фрагменты из оперы Р.Вагнера “Парсифаль”, североамериканская премьера нового сочинения “Quickening” шотландского композитора и дирижера Джеймса Макмиллана, увертюра к опере “Кола Брюньон” Д.Кабалевского (в основе оперы – повесть Ромена Роллана), Симфонические танцы С.Рахманинова. Об этом и многом другом – в следующих выпусках Музыкального обозрения.

  Nota bene! Все концерты фестиваля пройдут в павильоне Джей Притцкер по адресу: 205 East Randolph Drive, Chicago, Il 60601. Все концерты бесплатные. Продаются абонементы, которые позволяют сидеть в VIP зоне. При наличии абонементов действуют скидки на парковку машины и посещение отдельных ресторанов. Справки по телефону 312-742-7638. Подробная информация – на сайте www.grantparkmusicfestival.com/.

  .

  Сергей Элькин

  www.sergeyelkin.com

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

• Устройство на територията

  Веселина Седларска: Референдум трябва да има и то с един-единствен въпрос – Подкрепяте ли създаването на държава на територията на България?

  .

  

  Предложеният от президента Плевнелиев референдум, който се очаква да премахне несъвършенства в политическата система, не може да изпълни целта, поради същите тези несъвършенства. Ситуация, която няма как да бъде решена, защото дори и да бъде решена, те връща на изходната точка – прочутият Catch 22. Тази дума на езика на Джоузеф Хелър означава и параграф, и уловка. У нас книгата му бе преведена като „Параграф 22“, смисълът става ясен едва след прочитането – уловките са маскирани като параграфи. Въпросите за бъдещия референдум са маскирани като демократично допитване.

  „1 въпрос: Подкрепяте ли част от народните представители да се избират мажоритарно?“ Не знам. Ако става дума за половината част – подкрепям. Ако става дума за десет души, не подкрепям, защото пак сме там, където сме сега, само че вече с украшението, че това е народната воля. Защо не е споменато число, процент? Ако пряката демокрация не може да реши дори формата на представителната демокрация, какво друго би могла тя да реши?

  „2 въпрос: Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и националните референдуми?“ Класически параграф 22 – онези, които отидат да гласуват за задължително гласуване, никога няма да стигнат бройката, необходима да се зачете волята им всички да гласуват.

  „3 въпрос: Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път?“ Да, ако можете да ми гарантирате пълна сигурност при гласуването и точност на резултата? Не могат. Също така не могат да ни гарантират, че при гласуването в кабинките за и против електронното гласуване резултатите няма да бъдат натъкмени в протоколите. Тогава?

  С това представлението, наречено референдум, ще приключи. Целта – по-честни, по- свободни, демократични избори – няма да бъде постигната. Ако някой въобще има намерение да сложи в ред изборите, нищо не му пречи да го прави сега, в този момент. Всички знаем, виждаме какво се случва – някакви катуни се местят от град на град, братовчеди се бият за едно и също село, и всеки от тях е довлякъл де-що е събрал по пътищата, регистрирал го е и го е назначил за избирател. Градчето Грамада, Видинско, набъбнало с 680 души. Като че ли някакво безнадеждно царство се е разпаднало и селищата попадат в ръцете на оня, който успее да набере повече крепостни селяни. И който смогне да организира дружина за самоотбрана срещу скитащи се харамии, чийто нощен поминък са кражбите, а дневният – демократични избори. Това не може да стане в държава.

  Военният министър Николай Ненчев посочил, че при онова, което се случило на полигона в Анево, ставало дума за отношения между частна фирма и Държавния департамент на САЩ, и страната ни нямала отношение. Правилно го е казал, страна би могла да няма отношение, държава не би могла. В държава няма „Първи частен полигон“. За него знаем, може да има и втори частен и на него да тренира Ал Кайда, но бойците там да са по-добри или по-късметлии с нашите стари снаряди, та не се чува ни гръм, ни информация.

  Това, което не е държава, но заема място на географската карта, е територия. Територията е място за преминаване – на нея се строят магистрали. Територията е място за неприлични забавления – тук проституцията, дрогата, пиянските курорти трябва да са в изобилие. Територията е място за просташки забавления – напр. древна култура, превърната в Дисниленд. За териториите се спори, накрая някой я присвоява. Затова казвам: все още можем да проведем референдум с един-единствен въпрос – подкрепяте ли създаването на държава на територията България?

  Източник: Темаdaily

• Борисов пред българи от Швейцария: Надявам се МИР „Чужбина“ да стане факт

  Ирина Цонева, БНТ

  Днес в швейцарската столица Берн са официалните срещи на премиера Бойко Борисов и водената от него правителствена делегация с федералните президент и вицепрезидент на Швейцария, както и с президента на кантон Цюрих. Целта на страната ни е да привлече повече швейцарски инвестиции у нас, каза Борисов пред българската общност в Берн снощи и подчерта, че страната ни има огромен потенциал в тази посока.

  

  Пред сънародниците ни в Швейцария премиерът Борисов разказа, че очаква с огромен интерес двустранния бизнес форум днес, на който участие са заявили близо 105 големи фирми в Цюрих в сектори като машиностроене, електротехника, туризъм, фармация, инфраструктура текстил и IT технологии. Надеждата на Борисов е отличните финансово-икономически условия у нас да привлекат швейцарския бизнес.

  Бойко Борисов: Не само данъците ни са добри – ДДС също, добре се усвояват еврофондове, инфраструктурата ни е добра, евтина работна ръка…

  Бойко Борисов каза също, че се надява отдавна исканото от всички българи по света създаване на многомандатен избирателен район “Чужбина” най-после да стане факт.

  Бойко Борисов: Интересите на тези, които нямат гласове, досега го блокираха. Сега мисля, че можем да съберем мнозинство. В Румъния видяхте, че точно гласовете от чужбина обърнаха избора. 

  Премиерът прие и писмено предложение в тази посока и обеща спешна среща на вносителя Димитър Иванов с парламентарната група на ГЕРБ. Подкрепата на Швейцария за приемането на страната ни в Шенген, миграционната политика и кризата с бежанската вълна и двустранното полицейско сътрудничество. Това ще бъдат част от акцентите в разговора на премиера Бойко Борисов с федералния президент и министър на правосъдието и полицията Симонета Сомаруга. Това ще бъде първа официална среща на български премиер със швейцарски федерален президент от 67-ма година насам.

  ––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Писменото предложение от Димитър Иванов, за което става дума в материала, е от името на Временните обществени съвети на българите в чужбина. Репортажът на БНТ от срещата в Берн може да се види тук.

  .

• Новите въпроси #КОЙ? (oт 14 юни 2015 г.)

  „Протестна мрежа“ зададе нови въпроси и те са прицелно-риторични

  

  #КОЙ отказва да разследва КОЙ предложи Пеевски за шеф на ДАНС?

  Отговор: Оглавяваната от ГЕРБ парламентарна комисия за контрол над службите, въпреки изрично пратените в нея преписки с доказателства за нередности.

  #КОЙ “забрави” да разследва корупционния проект “Южен поток” на стойност 3.5 млрд евро?

  Отговор: Управляващата коалиция ГЕРБ – Реформаторски блок.

  #КОЙ една година не разследва източването на КТБ?

  Отговор: От октомври 2014 г. до юни 2015 г. единствена отговорност за липсата на резултат носи управляващата коалиция ГЕРБ – Реформаторски блок.

  #КОЙ се опитва да вземе всички обществени поръчки в държавата?

  Отговор: Министърът на финансите, избран от ГЕРБ и известен с това с КОЙ си пие кафето.

  #КОЙ мълчи ще има ли реформа в прокуратурата, която обслужва КОЙ, и не смее да разследва нито един политик?

  Отговор: Пълно мълчание по въпроса от ГЕРБ и нейния лидер Бойко Борисов, мъгляви обещания от Реформаторски блок.

  #КОЙ отново обслужва медийно Бойко Борисов?

  Отговор: Медиите-бухалки, които яростно защитават сегашното статукво, прокуратурата и лично Бойко Борисов.

  #КОЙ разследва хора от Протестна мрежа, които задават тези въпроси публично?

  Отговор: Прокуратурата и НАП (подчинена на финансовия министър) по сигнал на медийни бухалки, които обслужват ГЕРБ и лично Бойко Борисов без никакви етични или професионални бариери.

  #КОЙ е в истинската управляваща коалиция и кой – само нейна фасада?

  #КОЙ? #КОЙ? #КОЙ?

  Източник: protestnamreja.bg

  

  .

• Chicago Botanic Garden: пълна с пеещи и танцуващи български цветя

  Климент Величков, в. „България Сега“

  В първата юнска неделя на 2015 година в Чикаго се състоя едно различно от многото добре опознати в живота ни досегашни  „празници”, „чествания”, „пикници”, „събори” и други подобни сборове с разни имена. Не, че не харесвам поляните с бира, скара, народни хора, музика и дори футболни мачове, вдигането на знамена и приветствените слова на наши и американски оратори, но на човек все му се иска да види и да опита и нещо друго…

  И ето – случи се…

  

  Стана в Ботаническата градина на Чикаго. Едно от най-хубавите кътчета на Земята, сътворено в страхотно трудово сътрудничество между Бог и Човека…Тук портите са отворени 365 дни в годината за жадните по красотите земни хора и те могат да се скитат…  далеч от сметките, които вече ден и нощ ги мислят и плащат някому, и дори от медиите, които им надуват главата с пропаганда и реклама.

  

  На практика това не е една градина, а 25, които живеят заедно без да си налагат икономически санкции, и никой не те следи дали ще се задържиш повече в Английската градина на Кралицата или в яркочервените китайски цветни лехи. Има 9 острова и 3 оранжерии, където можеш да видиш по друг начин небето и смисъла на своя живот, и дори да напишеш първите си гениални сонети!

  

  Удоволствието да се съберем тук, ние от Българската диаспора, дължим на нашите прекрасни деца от 11-те /докато пиша може да са вече 12…/ български училища в Чикаго и събърбите наши! Дължим го и на техните учители по българското слово и духовност. Дължим го на родителите им – български герои, за които въпреки че не са съградени ордени за храброст, от години-години храбро отглеждат и ескортират поколението из безкрайните чикагски сокаци – по училища, балетни и спортни школи, надпявания и математически олимпиади, игралища и говорилни разни… въобще правят великолепно поколение, което пролича и от показаното на най-красивата сцена, на която са дебютирали български деца!

  

  Дължим го на Генералното консулство на Република България в Чикаго, още по конкретно на г-н Симеон Стоилов, който сред многото други, прокара и българската пътека към Чикагската ботаническа градина. Тук посрещахме преди време и президента на България, събирахме се и по други поводи, дори и сега коментираното събитие също дебютира миналата година на това място.

  

  Дължим го и на Ново българско училище Нейпървил и специално на съоснователката и директор на школото Мария Лабова Бургграф, която изигра перфектно ролята на ролс-ройсов мотор, придвижил  събитието от старта до финала с мощ и много-много рафинирана скорост!  О! Да не пропуснем и спонсора, Pulaski Bank! Поне аз за пръв път чувам някоя банка да подкрепи събитие в българска общност по сегашните наши места. И от пръв поглед, разбира се, ще открием българската следа в тази не много трудна загадка. Верни са подозренията Ви… Замесен е българин. Това е вицепрезидентът на Чикагския /Нейпървил!/ банков сектор Валентин Георгиев, който няколко години отскочи със семейството си и работи далеч от нас – в Прага, но се върна…

  

  – Това радостно събитие за мен, децата ми и Яна, стана една мила отплата за четирите години, през които не бяхме тук – каза Валентин. – Щастлив бях да върна времето и да сторя нещо добро за нашето Чикаго. Това се вписва и в мотивите за спонсорство, към които се придържа Pulaski Bank. В „Пуласки…” знаят, че българското комюнити е добре образовано и способно, че ние учим децата си превъзходно и ги подготвяме за добър старт и успехи в бъдещите им специалности и живота. Затова и съм във възможност да помогна…

  

  Беше дошъл с децата Ана-Никол и Енди и със съпругата си Яна, чехкинята с най-съвършен български език… И тя се беше вече хванала на хорото, а Томи – третият ас от младата им смяна, беше наряд – да пази къщата и кучето. Валентин Георгиев похвали в края Диана, и въобще цялото семейство Цанков, които сега живеят в Тексас, и бяха подготвили чак от там отлично и за „нула време” всичките листовки, програми и други печатни материали за настоящето българско тържество в Ботаническата градина. Спомних си и аз какви убийствени вестници правехме с Диана  преди време в Чикагото –  „България 21 век”, естествено и „Старт”!

  

  …Докато Ви занимавам със странични работи не изпускате нищо от вибриращата с по над 300 конски сили артистична енергия у децата. След възторжените „Добре дошли” и другите приветствия в церемониала по откриването, при който от американска страна особено се отличи една от директорките, която работеше тук от 11 години и през това време повечето ваканции си прекарваше пак тук, защото няма по-красиво място по света за курортни наслади! Другото интересно нещо е, че Ginny Hotaling  знаеше поименно всяко от антиогромните японски дървища в саксии, всяко на бой от 50 до 99 сантиметра!

  

  А после настъпи часът на истината. Децата взеха поводите в свои ръце и  подкараха в луд бяг каляската на уникалното всебългарско юнско празненство с международното участие на домакините – американци  и пришълци, щрапащи отстрани – люде от цял свят, които винаги бродят на тълпи из Градината.

  

  Изведнъж, като фурия влетяха най-красивите деца на света, облечени в български носии, каквито и пето поколение Долче и Габани няма да измислят! Малко българско училище се представяше с данс-звезди значително, почти с педя или две, по-високи от японските дървета, за които стана дума! Няма по-хубава гледка от българско хоро в изпълнението на светли като слънчица деца с бели шапчици и сиви потури над опинците!

  

  (Следва)

  Снимки: Диляна Иванова и архив

  .

• Щастието да си жертва…

  

  Емил Коен, Marginalia.bg*

  В поддържането на представата за нас, българите, като „жертви”, като хора, които са обкръжени отвън и са проникнати отвътре от „враг”, е огромната грешка на политическите ни елити през всичките тези 25 години „преход”. Те намериха все пак сили и, подтиквани бурно отвън, направиха решителната крачка и вкараха България в Европейския съюз. И спряха дотук. Защото те не разглеждат Европа като образ на желаното бъдеще, към което всички като европейци сме длъжни да вървим, а като отпускащ милостиня досадник, искащ не само да му благодариш, защото ти е дал пари, но и да се стремиш да изглеждаш като него. Но просякът мрази – тайно, ала дълбоко – благодетеля си. И не иска да му подражава.

  Ако у нас имаше политически елит с истинско визионерско мислене, той щеше – стъпка по стъпка – да подготвя българския дух за напускането на уютната и обживяна от средата на 19-ти век ниша на примитивен национализъм, основан на идеята за жертвата и врага, непрестанно възпроизвеждана чрез училищното обучение по история и български език, и за преминаването му на релсите на истинския европеизъм. Но у нас Европа и „европейски ценности” са просто словесен декор, набор от ритуални фрази, които вече се лишиха – поради изтъркване – от съдържание. Национално единение може да се изгражда въз основа на образа на желаното бъдеще. Стига да има кой да мисли за такова бъдеще и за мястото на България в него.

  Неглижирането на Европа като идея, ако продължава (на практика то значи прокарването на жертвения национализъм като най-дълбока основа на легитимността на властимащите, както и търсенето и посочването на „вътрешния враг” в лицето на двете най-големи малцинства, турското и ромското) ще си отмъсти, и то лошо. Защото управлението на състоянието на нацията с архаичните средства на „разделяй и владей” – например на турци срещу българи, няма как да не доведе до най-различни отрицателни последици, между тях и чисто стопански. За да настигне средното ниво на стандарт на живот и на производителност на труда на „Европа”, страната ни трябва да се развива поне с три пъти по-бърз темп от сегашния и той на всяка цена трябва да е по-висок от средноевропейския. Но нищо такова няма. Ножицата, въпреки европейските субсидии, се разтваря. Така че не бива да се учудваме, ако сегашните относително плахи залитания по пещерния национализъм, получили публичен и политически израз най-вече през 2005 г. с основаването и с първия изборен успех на „Атака” като път за постигане на някакво „нравствено възраждане” на нацията, скоро ще избуят и ще си намерят нови идеолози и нови говорители, пред които дори Волен Сидеров и Валери Симеонов ще се окажат бледи подражатели. А когато се появят, те алчно ще посегнат към властта. Ако това, не дай си Боже, стане, ще бъде изобщо погребано бъдещето на България, защото страната ни няма бъдеще вън от Обединена Европа.

  Но липсата на визионерски политически елити е системен проблем у нас.

  Политическата ни система след 1989 г. е така устроена, че непрекъснато прави антиподбор на ръководители на държавата. „Асансьорът” на политиката качва на ръководни позиции хора, максималният хоризонт на които е да издържат до края на мандата. На този фон дори Бойко Борисов с неговата мечта да го запомнят като строител на магистрали изглежда като гигант, обкръжен от цяла сюрия дребни политичета от всякакви разцветки, чийто единствен идеал е да излязат от властта по-заможни, отколкото са влезли в нея.

  Политиците имат мисия. Тя не се състои само в това да управляват всекидневните дела на държавата, но и да сочат пътя напред. Защото в техните ръце има могъщи средства за въздействие, между които на първо място са държавната образователна система и държавните медии. След ужасяващата посредственост, арогантност и неприкрит шовинизъм на късния комунистически елит, периодът от първите няколко години след 10 ноември сякаш даде място на някои визионери, сред които изпъква името на покойния д-р Желю Желев. Но след това политическата среда се изпълни с мижитурки и еднодневки, с „калинки” и връзкари, и краят на тази нова посредственост не се вижда. Е, тя избира най-лесните способи за легитимация, останали в наследство от 19-те век, главният от които е жертвеният национализъм. Толкова й е хоризонтът, толкова може. Само че когато възможностите на този засега все още относително умерен национализъм се изчерпят, когато на власт се възцари пещерният такъв, ще платят не само предишните управници („голяма” ще е цената на загубата им – ще си загубят постовете), но и цяла България. И ако тя тогава се превърне наистина в протекторат на Европейския съюз, това ще е заслужено отплащане за политическата глупост, цинизъм и безхаберие. Може би идващото поколение политици ще осъзнае опасността и ще се опита да измени курса на държавния кораб?

  Да се надяваме.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Със съкращения.

  .

• БГ бюрократи скриха супер предложение за утилизация на боеприпаси

  Предложението ми бе базирано на съществуващи технологии и елементи в работеща организационна структура, като за основа се взема мобилен център за утилизация, напълно автоматизиран с ниско интелигентни роботи. С него не би имало Горни Лом и Иганово. Това казва за Фрог нюз изобретателят Марин Мидилев. За съжаление чантаджии не дават на изобретението зелена светлина.

  

  От 2008 г. представлявам Република България на международни симпозиуми по върхови технологии за разминиране на минни полета, сам без организация и държава зад гърба ми. Финалният ми доклад бе миналата година на HUDEM ‘2014 от името на консорциума TIRAMISU в Хърватска.

  Декември 2014 г. “случайно” присъствах на първото заседание на Комисията по отбрана към Народното събрание със съекипник, където бе повдигнат въпроса за проблемите с мините в Горни Лом и с боеприпасите, подлежащи на утилизация (демилитариазация). Наложи се да правя предложение, като на 18 декември депутатът г-н Валентин Радев ме насочи да се обърна към Министерството на отбраната за съвместна дейност с Института по отбрана. На 19 декември изпратих предложението. Накратко технологиите за утилизация (демилитаризация) са съкратени варианти на Интегрираните системи за разминиране на минни полета. Предложението ми бе базирано на съществуващи технологии и елементи в работеща организационна структура, като за основа се взема мобилен център за утилизация (демилитаризация), напълно автоматизиран (роботизиран) с ниско интелигентни роботи.

  На 26.01.2015 г. с част от активизирания екип предизвикахме работна среща в Института по отбрана с техни представители и представители от Министерството на отбраната, на която представихме какво вършат индустриалните дронове (хексакоптери), с които екипът разполага. На 27.01.2015 г. входирахме допълнение към предложението ни. Това е предисторията на предложението, което би решило тотално проблемите с мините в Горни Лом, утилизацията и демилитизацията на тоновете боеприпаси.

  С дата 6 март ни бе пратено становище от Института по отбрана, което получихме със закъснение. Изпратихме възражение. До този момент имаме мълчаливи откази. А активният екип сме инженери изобретатели, като трима сме с подготовка на СПЕЦ НАЗ; двама са със специалност кибернетика, завършили извън България. В разширения екип има професори, доктори на науката, конструктори и други специалисти, пояснява той.

  Какви са изводите? Администраторите (запетайкаджиите, чантаджиите и бюрократите), се интересуват само от комисионни и единствената им работа е да си пазят местенцето. Загубиха ни достатъчно време. Поради факта, че над 70 държави по света имат минни полета в най-плодородните си площи, и че ако темповете на разминиране се запазят, то на света ще са необходими още 200 години да бъдат освободени полетата от мини, съм принуден да подаря моята част от “know how” на външни организации. В света има достатъчно средства за разработка и внедряване. Себестойността на една извадена мина в момента е над 1000$. Отделно всяка година се дават жертви от цивилно население (основно деца), жертви са и сапьори, извършващи действията по разминиране. България няма интерес да разработва нови върхови технологии и да ги експлоатира, които да се ползват в сферата на разминирането на минните полета, като и в демилитаризацията на мини и боеприпаси извън територията на България с български екипи по експлоатация. Основната дейност в сферата на иновациите тук са “фабриките за писане на проекти”. Дори и в Министерството на отбраната има създадена такава фабрика. Някой е казал “Тиловаци бойни действия не управляват”, но ситуацията в България е такава, разкрива членът на МЕНСА Мидилев.

  Най голямата глупост е да се наруши отново Договора от Отава в частта трансфер на мини, чрез връщането на мините от Горни Лом в Гърция, категоричен е експертът.

  Ето и самият отговор-възражение:

  Чрез Министъра на Отбраната
  До Началник на Института по Отбрана

  Копие до

  Комисията по Отбрана към
  Народно Събрание на Република България

  .

  ВЪЗРАЖЕНИЕ-ОТГОВОР

  на

  Становище №3-681/06.03.2015

  .

  Уважаеми, полковник доцент доктор Балабанов,

  Внимателно разгледахме и анализирахме вашето становище (№3-681/06.03.2015) по предложения от нас проект „Иновативни интегрирани системи за разминиране, утилизация, и демилитаризация на минни полета.“ (№13-00-3659/27.01.2015).

  По никакъв начин не бихме се съгласили с вашия подход при оценката и структурирането на проекта.

  Целите на нашата среща бяха:

  1. Да ви убедим в целесъобразността на предложения проект;
  2. Да демонстрираме нашите възможности за неговата реализация;
  3. Да намерим допирните точки с вашите специалисти по утилизация;
  4. Да изложим план за бъдещото реализиране на съвместен изследователски проект;
  5. Да представим стъпки за комерсиализирането на резултатите от проекта.

  1. На срещата всички се обединихме в общо мнение за целесъобразността от реализиране на проекта във вида, в който бе представен!

  2. Бяха демонстрирани част от практическите резултати на досегашната дейност на екипа, която вие можехте да оцените още на момента. Бяха ви споменати редица дейности по всички основни елементи на проекта, по които в момента се работи. Беше потвърдено, че целият обем от тази част на проекта ще се реализира от наша страна!

  3. На срещата не се спомена единствено какво е необходимо да се направи, за да се извърши практическата утилизация на откритите, извадени и доставени на определено от вас место невзривени боеприпаси. Ние не сме задавали въпроси за технологиите на демилитаризиране на екстрахираните и транспортирани до работното място невзривени боеприпаси, мини и импровизирани взривни устройства. Не сме искали и чертежи на вашите устройства и описание на вашите технологии. Даже не сме ви питали за инженерни разчети за доказване на вашата способност в тази област. Интересуваше ни единствено в какъв вид трябва да ви бъдат доставени безопасно, за да можете да извършите съответните специализирани дейности и евентуално колко те биха стрували.

  4. На срещата бяха не дискутирани никакви финансови въпроси, с изключение на това как ние до този момент осъществяваме изследователската си дейност. Както вече посочихме, тя е само на основата на частно финансиране със собствени ресурси. Този модел е крайно неефективен, понеже най-често води до известната „долина на смъртта“. Модерните икономически изследвания от края на миналия век (когато е въведен и този термин!) доведоха до нови подходи при финансирането на иновативни проекти. Целта на тези икономически подходи станаха причина и за политически решения в тази насока. (По този въпрос група учени и предприемачи работим много сериозно и в България, отново на базата на частно финансиране!) След като сме достигнали до определено ниво на практически решения в резултат на финансирани от нас самите дейности решихме да ускорим процеса чрез изготвяне на съответен проект, с който да се кандидатства по подходяща програма за финансиране. За да извършим пълно комплектоване на финансовия анализ е необходимо да оценим и дейностите по демилитаризиране на екстрахираните и транспортирани до работното място невзривени боеприпаси, мини и импровизирани взривни устройства. Тези данни очаквахме да получим от вас за да завършим финансовия разчет на целия проект. Естествено тези финансови разчети могат да претърпят промяна в отделните си позиции и периоди в зависимост от ограниченията и правилата на програмите, в които евентуално ще участваме. Това ние бяхме готови да го извършим при доставяне на информация от ваша страна, естествено след съответната дискусия по въпроса!

  5. За бъдещото комерсиализиране сме направили съответните проучвания и анализи на наличните в света обекти на приложение и съответните финансиращи организации (един своеобразен маркетингов анализ, предвид спецификата на дейността на бъдещото дружество!). Изготвили сме и предварителен финансов разчет на нашите дейности, използвайки и методите:

  • Venture Capital Method;
  • Berkus Method;
  • Scorecard Valuation Method;
  • Risk Factor Summation Method…

  Уважаеми, полковник доцент доктор Балабанов, очаквахме професионално отношение от ваша страна като част от екипа, който се е заел с решаването на сериозен проблем със значими хуманитарни и икономически измерения. Затова ни изненадва отношението ви по въпросите на интелектуалната собственост и желанието за получаване на информация, която би била резултат от крайното изпълнение на целия проект! Патентоването съвсем не е толкова елементарна задача, както вие небрежно подхвърляте във вашето становище. Както вече заявихме в предходните абзаци, целта ни е създаване на бизнес в глобален мащаб. За тази цел е необходима и съответната защита на авторските права в доста страни по света. Една заявка за PCT/WIPO e ~€5000. Преди да се въведе единен европейски патент цената на защитата само в Европейския съюз би била от порядъка на €2530,000 всяка година! А ако вземем предвид страните по света, които биха се явили евентуални конкуренти, то сумата набъбва до €250300,000 всяка година! В нашите финансови разчети ние сме включили тези суми, защото те се възприемат като особено важен разход от инвеститорите и до този момент в нашата практика не са били обект на дискусия! Ние сме изминавали вече целия път по получаването на международен патент и сме наясно с изискванията и практическото му осъществяване (справка WO2004/029521).

  Освен това твърде много се разпространи практиката на т.нар. patent trolls, което стана причина редица законодатели, вкл. САЩ, да предприемат законодателни инициативи в защита на слабите във финансово отношение патентнопритежатели.

  Никога не сме си поставяли за цел да ви убеждаваме в изпълнимостта на предлаганите решения, понеже практическото им изпълнение смятаме да извършим ние самите. На този етап ни е необходимо само финансиране на дейностите, свързани с реализирането на поставената крайна цел. Ние ще ги обосновем в достатъчна степен в документите за кандидатстване. В този проект, както вече споменахме, ние се нуждаехме само от частта за демилитаризиране на екстрахираните и транспортирани до работното място невзривени боеприпаси, мини и импровизирани взривни устройства. Ние като колектив се нагърбваме да обосновем всичко останало в проекта, да го защитим технически, технологично и финансово пред съответните организации.

  Уважаеми, полковник доцент доктор Балабанов, при наличие на по-голямо желание за конструктивно сътрудничество от ваша страна, можехме да подпишем договор за конфиденциалност и да задоволим вашето любопитство към резултатите от нашата дейност. До този момент, освен констатацията, че предлагания краен продукт от дейността ни е много полезен, нямаме такова!

  Извън сухата статистика бихме могли да добавим и един красноречив практически пример, който разкрива цялата философия на обсъжданата от нас ситуация:

  През 60-те години на 19 век Gary Starkweather предлага на своя ръководител в Xerox замяна на електроннолъчевите тръби с наскоро отрития (не от него!) и все още нетестван лазер. Но ръководителят настоява за подобряване на съществуващия в момента модел и Starkweather е на път да загуби работата си.

  Обаче в развойния център PARC на Xerox Starkweather получава необходимото внимание и му се предоставят всички необходими условия за да разработи своята идея. В резултат на пазара се появява лазерния принтер Xerox 9700, който в рамките на няколко години осигурява няколко милиарден приход на компанията.

  Много е трудно в една закостеняла организация да се осъществяват иновативни идеи. Човек с нови идеи трябва да бъде истински герой, за да се пребори именно със закостенялостта на висшестоящите. Или просто ги заобикаля и започва без тях. Както това прави Steve Jobs няколко години по-късно с разработените в същата Xerox мишка и графичен потребителски интерфейс. Загубата е за Xerox, печалбата е за Apple. Ситуацията, в която се намираме, е същата!

  С уважение:

  Марин Мидилев
  Георги Гушлеков
  и екип

  .

  Източник:  Фрог нюз

• САЩ вече няма да тренират бойци от украинския батальон „Азов“

  

  Американският Конгрес прие поправки, предложени от конгресмена Джон Кониърс, съгласно които САЩ вече няма да тренират бойци от украинския проправителствен батальон „Азов“, съобщи сайтът на конгресмена, цитиран от РИА „Новости“. Камарата на представителите е подкрепила внесените промени, които определят военното подразделение като неонацистко.

  „Благодарен съм на Палатата на представителите за това, че единодушно прие моите поправки, като по този начин потвърди, че нашите въоръжени сили няма да тренират отблъскващият неонацистки батальон „Азов“, а също така подкрепи моите опити да не позволим опасните и лесни за транспортиране ПРЗК да попаднат в нестабилните региони“ – се казва в съобщението.

  Приетите поправки също така забраняват на САЩ да доставят преносими ракетно-зенитни системи на Ирак и Украйна. /„Сега“/

  .

• Фотографът Джеймс Краучман: Български църкви на шестстотин години са изоставени

  Невена Борисова, e-vestnik.bg

  

  „Всички говорят за природата на България, за това каква гордост е тя. Истината е, че и други страни имат красива природа, но това, което България притежава – средновековните църкви и манастири, е уникално и не съм го виждал никъде другаде. Това е истинската съкровищница на страната”, казва фотографът Джеймс Краучман, докато разглеждаме снимки на местата, които е посетил.

  „М-а-л-о-м-а-л-о-в-о“, повтаря той отчетливо име на село – сякаш е българин, запознаващ чужденец със селото, недалеч от което се намира забравен манастир.

  30-годишният Джеймс живее у нас, пътува, проучва и снима историята и традициите на Северозападна България. Англичанинът, благодарение на собствената си любознателност, преоткрива средновековни манастири и църкви места.

  „Нека се фокусираме върху Годеч, Драгоман и Трън, за мен този район е вълшебен”, казва Джеймс.
  „Тази местност е била сравнително благоденстваща по време на Отоманската империя и хората тук са можели да строят църкви и да създават изумителни стенописи”.

  Много неща за църквите и легенди, свързани с тях, Джеймс научава от местни хора, които често среща, докато обикаля из районите, разучавайки интернет или водейки се по карти на местността. Подобно летописец на забравеното у нас, Джеймс разговаря с местните и запомня разказаното от тях, върви с километри из планини и равнини и снима избеляващи и рушащи се църковни стенописи.

  Много от църквите и манастирите, на които попада, са в окаяно състояние и се нуждаят от спешна реставрация. Поначало увредените от набезите на историята и времето стенописи се рушат поради липса на поддръжка. За някои от тях наоколо има скрити ключове, повечето са заключени, но има и отворени, като че ли от невидима небрежна ръка. Немалко от тях са напълно изоставени, като църквата „Свети Илия” в с. Горочевци, оставена празна, подобно захвърлена отворена книга. Много манастири и църкви не са пощадени от иманярски набези, какъвто е случаят например с Маломаловския манастир. С вековна история, макар и с неизвестна дата на създаване поради унищожена книжнина по време на Османския период, през 90-те години манастирът е допълнително разрушен с незаконна техника; жилищната сграда е срутена след иманярски посегателства.

  

  Изоставената църква “Св. Илия” в Горочетци. Снимка: Джеймс Краучман

  .

  „Станах като обсебен от тези църкви. Изненадан съм, че всъщност не се говори много за тях, за красотата им и това, че са изоставени (правени са и много малко снимки на тези места). От една страна се радвам, защото това значи, че съм откривател, харесва ми да се чувствам като такъв, но от друга страна това е много тъжно…”, разказва Джеймс.

  От интернет и сайта „Свети места” той научава за средновековната каменна църква „Света Богородица” , намираща се в махалата „Старо село”, на два километра от село Миланово. Покривът, както е описано от свидетели, е пропукан и в църквата влиза вода, която унищожава и без това увредените стенописи. Иконостасът е разграбен и опразнен. Цялата църква, датираща от 1492, е била изписана, в настоящето се виждат отделни фрагменти, като според наблюдатели при реставрация биха излезли и други. Вместо реставрация обаче тук цари унищожение, произлизащо и от течовете.

  „Изумително е, преди време една жена ми каза къде се намира ключът за една от църквите в Западна Стара Планина, но трябваше да обещая да не казвам на никого, само местните знаят”, разказва Джеймс.

  Друга църква, на която той попада, е „Света Петка” в село Липинци, намиращо се непосредствено до границата със Сърбия. Църквата е с боядисана в кобалтово синьо врата. Построена е през 1921 г. за две селища – Липинци и Бачево. Те обаче се оказват разделени едно от друго между България и Сърбия. Започната преди и завършена след подписване на Ньойския мирен договор, църквата остава буквално до границата.

  „Те са толкова много, трудно е да се изброят само няколко забележителни. Църквата „Свети Николай” в Калотина от времето на Иван Александър, датираща от около 1331 г., е оставена отворена. Малка възрастна жена в малка къща пазеше ключа на една от най-забележителните средновековни църкви, които съм срещал. Но стенописите са почти изчезнали…А църквата „Свети Спас” във Василовци беше като чудо, малка църква, съдържаща най-невероятните стенописи…”.

  „За мен това е тъжно – че църкви на шестстотин години биват изоставени…”.

  

  Църква в Райновци. Снимка: Джеймс Краучман

  .

  По време на разходките Джеймс среща възрастни жени, с които дълго разговаря. С тях се разбира добре на български (той умее да чете, но трудно говори), защото говорят бавно.

  „Често са изненадани да ме видят и са много дружелюбни, искат да разговаряме…”, разказва Джеймс, според когото тези хора няма на кого да разкажат историите си.
  Старите жени му се радват, доверяват му това, че бедността ги мъчи по този край, подаряват му компоти, плодове, които той от неудобство не може да откаже и приема, после прекосява планината с килограми подаръци, с колелото или пеша. Затова и добре познава българската дума за зимнина.

  „В Годеч намерих жена, която ми разказа легенда за три манастира в региона, един от тях е Лопушански манастир, като според легендата четвъртият ще се появи в деня на Страшния съд. А „Света Петка” в Пенкьовци бива покрита с пръст при идването на Отомански паша, църквата се намирала до хълм и това правело скриването й чрез затрупване с пръст възможно. Тук вътре атмосферата, фреските са невероятни…”.

  „Това са два напълно различни свята – София и това, което е и извън нея. Хората в селските райони сякаш живеят в друг свят и са забравени. Преди време например си говорех с няколко възрастни жени и те мислеха, че Волен Сидеров е президент на България. Аз им обяснявам, че не е така”.

  

  Икони в манастира край Василовци. Снимка: Джеймс Краучман

  .

  Става дума за менталност. Българите ще кажат например, че този район е красив, като винаги ще добавят едно „НО”. Те винаги добавят „но”, например „но той е изоставен”, „никой не се грижи за него” и т.н.

  “Харесва ми идеята за това с какво е свързана думата „обектив” – с обективен. За мен документалната фотография е много важна и тя трябва да улавя и красивото и грозното. Прави ми впечатление, че българите често искат да бъде уловено само красивото. Трябва да се покажат и двете, не можеш да променяш нещата, скривайки ги, трябва да ги признаеш и това е вече път към промяната”, казва Джеймс за навика грозното да се крие, за него да не се говори.

  Миналата година той открива изложбата „Верига от гористи планини”, посветена на природата и начина на живот на хората в Западна Стара Планина.

  „Дойдох в България, защото исках да се озова на място, което е непознато за мен, което е като бял екран. Винаги съм се интересувал от подобни места, а Северозападния регион е един от най-неизвестните в Европа. Преди време срещнах възрастна жена в Годеч, която ми разказа истории за скрити църкви и манастири в региона и останах зашеметен…”, разказва роденият в малко английско градче Джеймс, който преди това е живял в Сицилия.

  „Струва ми се, че тези места няма да са същите след 20-30 години… Но пък мисля, че бъдещето може и да е хубаво, тези църкви ще са винаги тук, независимо дали физически или само духовно. Виждам как хора в тези райони вече започват да виждат потенциал, има усилия за засилване на туризма, като това не изисква толкова много пари. Има нужда тези църкви да се доизградят и поддържат. Нужно е дори само да се окоси тревата, да се сложат указателни знаци, да се намерят ключовете. Хората биха били заинтересувани да ги видят, може да се създаде нещо като „пътешествие из църквите на България”, казва Джеймс, превъртайки снимките в апарата и съзнанието си.

  .

• САЩ се включват в разследването на взрива в с. Анево

  

  САЩ ще се включат в разследването на взрива на полигона на ВМЗ-Сопот в Анево, при който загина американец, а други двама негови съграждани пострадаха тежко и единият остава в критично състояние. Ранени в инцидента бяха и двама българи, чието състояние е стабилно.

  Случаят с избухването на боеприпаси по време на изпитания на полигона, нает от частната оръжейна фирма „Алгънс“, е разпределен в Пловдивското прокуратура, но в досъдебното производство ще се включат и американските власти, заради замесените техни граждани. Това съобщи вестник „Труд“, посочвайки, че това е станало ясно при посещението на вицеконсула на САЩ в България Джулия Дилард в пловдивската болница, където са настанени пострадалите в инцидента. Самата Дилард не е говорила с медии, а само с по-леко раненият американец.

  Поредният инцидент с избухнали боеприпаси на терени на държавното оръжейно предприятие ВМЗ-Сопот след взривовете в съседното на Анево село Иганово само преди около два месеца, отново повдигна въпроса със спазването на правилата за безопасност при работа с взривни вещества у нас.

  „Не можем да правим разлика между държавните и частни фирми, когато става въпрос за производство. Всички отговарят на едни високи стандарти по отношение на сигурност. Когато тези стандарти не са спазени – стандарти за производство, за контрол, за боравене с взривоопасни вещества – трябва да се носи отговорност“, заяви президентът Росен Плевнелив по време на посещение в неделя в Хасково.

  Министърът на отбраната Николай Ненчев от своя страна смята, че са наложителни законови промени, след като толкаво често се случват инциденти при работа с оръжия и муниции.

  „Очаквам разследващите органи да си свършат работата. Не се касае за обучение. Касае се за тест за изпробване на някакви боеприпаси. Но, как да си го обясня? Очевидно обяснението е едно – има неспазване на правилата, на процедурите, допусната е грешка с фатален край. Това е моето обяснение. Оттам – насетне нямам, пак казвам, нямам отношение и не бих искал да нося отговорност за чужди грехове. Предполагам, че се касае за нарушение на инструкции и правила“, коментира той, цитиран от БНР.

  Ненчев припомни, че преди повече от три месеца е издал заповед, според която абсолютно всички хора, които са на подчинение и работят в структурите на Министерството на отбраната и занимават с взривни вещества, материали в складове, трябва да преминат допълнително обучение.

  „Свършиха си работата хората. Над 280 човека, доколкото си спомням, сме обучили. По време на заседание на Министерски съвет предложих такъв тип обучение, тъй като имаме възможно най-добрите специалисти във военното училище в Шумен, такова обучение да преминат всички онези, включително и частни фирми, които се занимават и работят с взривни материали. Това мога да направя. Надявам се да има воля един ден това да се случи“, допълни той.

  В неделя привечер стана ясно, че най-тежко раненият американец на 38 години е излязъл от кома, но състоянието му остава критично. Той е с множество травми и разкъсни рани по ръцете, както и с наранявания по тялото и фрактура на черепа. Ампутирана е част от дясната му ръка до китката. Екип от хирурзи и неврохирурзи са извършили още две животоспасяващи операции. Обработени бяха и многобройните рани по тялото на мъжа. Пациентът е настанен в Клиниката по анестезиология и интензивно лечение, казаха от здравното заведение.

  Опериран е и още един от пострадалите – 46-годишен мъж с американско гражданство, роден в Канада. Ортопеди са оперирали сухожилия на крака му. Обработени са и множеството рани по тялото му. Общото състояние на пациента е добро, съобщи доктор Кирил Атлиев, ръководител на звено „Хирургия“ в отделението по спешна медицина в университетската болница. Той увери, че състоянието на другите двама ранени българи – единият преводач, а другият служител на ВМЗ, е стабилно.

  Единият от тях на 29 години е с рани по ръцете и гърдите, които са обработени. Другият българин, 25-годишен, е с множество рани по краката. Опериран е от екип на съдова хирургия по повод прекъсната артерия на единия крак.

  Взривът стана в събота около 11:30 часа при експериментална стрелба с гранатомет на полигона в село Анево. Полигонът е бил нает за обучението от частната фирма „Алгънс“, която е собственост на Александър Димитров, който притежава и фирмата „Алма-Де”, чието име беше замесено около взривовете в Челопечене.

  Източник:  Mediapool

   

• Основни принципи на българския работодател

  Чергар Странник, Neverojatno.wordpress.com

  

  На първо място е печалбата, тя е по важна от всичко, дори от спазването на закона.

  Ако можеш да не спазваш законите, които биха намалили твоята печалба, прави го. Давай подкупи на всички инспектори, които те проверяват. Те са бедни и алчни, и да ги купиш ти е по-евтино, отколкото да си платиш данъците.

  Плащай на работниците най-ниската възможна заплата и ги осигурявай на минималният възможен праг. Защо да крадат управляващите, когато ти можеш да откраднеш тези пари. Освен това, работниците ти така и няма да доживеят до пенсия.

  Дръж работниците си под постоянен стрес, уволнявай поне един месечно, за да им покажеш кой командва.

  Наемай на работа само млади, глупави идеалисти, като им обещаваш всичко и които е лесно да манипулираш.

  Не наемай хора, по-възрастни от 30 години, освен ако не са затънали в дългове. Работник с кредит е най-добрият работник, можеш да го изстискваш до дупка и да правиш с него, каквото си искаш. Няма къде да ходи.

  Направи застраховка живот на работниците си в своя полза, така ако умрат или се самоубият, ти ще спечелиш. Стресирай ги постоянно, така вероятността да се гътнат е по-голяма.

  Не изпитвай съжаление към работниците си, те са овце и не заслужават друго отношение.

  Ако видиш, че някой работник познава законите, уволнявай го начаса, защото той ще ти донесе много главоболия.

  Не допускай при никакви условия създаването на синдикат във фирмата си. Това е много опасно.

  Намалявай заплатите им при всеки удобен случай. Сега по време на криза е идеалният момент да ги използваш до откат, а да им плащаш по-малко. Те са наплашени и послушни.

  Глобявай ги за най-малкото провинение, така те ще мислят, че са виновни за всичко и ще живеят в постоянен страх от теб.

  Виж кой от работниците ти се подмазва най-много, дай му някой лев и го накарай да шпионира колегите си. Той ще бъде щастлив от оказаното му доверие.

  Изплащай им заплатите със закъснение. Така никой няма да смее да напусне, когато реши, защото ще го е страх, че няма да си получи парите.

  Ако спазваш горните принципи, ти ще бъдеш успешен бизнесмен. Успех!

  .

• Сенаторите Кърк и Микулски внесоха закон за отпадане на визите за България

  

  Двама американски сенатори – Марк Кърк и Барбара Микулски, внесоха законопроект, който предвижда свободно пътуване на гражданите на България, Полша, Румъния и Хърватия до САЩ, съобщи Нова ТВ. В момента 38 страни се възползват от такъв вид безвизово пътуване, но България не е сред тях, защото нашата страна има висок процент на отказани визи.

  Новият законопроект ще вдигне разрешеният процент откази от 3 на 10. Въпреки това България пак може да не се класира.

  Сенатор Кърк обясни, че правителствата, които искат техните граждани да пътуват свободно до САЩ, трябва да работят добре с американските служби за сигурност.

  Според американската туристическа асоциация, програмата за безвизово пътуване ще доведе до повече от 19.5 милиона туристи. Според изчисленията, ако списъкът със страните се удължи, това ще доведе нови 600 хиляди туристи. Това ще увеличи парите, които се харчат в САЩ със 7 млрд. долара и ще се отворят 40 000 работни места, добавя Нова ТВ. /“Сега“/

  .

• Силата на нашето неспокойствие

   Иво Иванов, Мagelana.weebly.com

  

  Някъде бях прочел, че едно от най-ценните качества на човешкия мозък е способността да забравя. Не мога да се оплача от недостиг на това качество – способен съм да забравя къде са ми обувките, докато им връзвам връзките, но кой знае защо мозъкът ми отказва да забрави толкова много подробности от онзи студен зимен ден… прекалено много. А беше толкова отдавна. Двайсет и пет години. Четвърт век.

  Помня овехтелия мраморен под на летището. Вестникарската будка с мръсен прозорец, в която се излежаваха няколко отегчени броя „Дума” и един брой още по-отегчена продавачка. Помня тъжното кафене на терминала, в което нямаше нищо освен една тъжна, клокочеща машина за еспресо и три-четири тъжни морени. Помня хубавото, мрачно момиче, което ми направи хубаво, мрачно кафе. Помня големите тъжни очи на майка ми, които отказваха да ме пуснат. Помня устните ѝ върху лявата ми буза, миг преди да се разделим. Не ме беше целувала от дете. Помня как ми взе дъха силната прегръдка на баща ми. Помня всички нужни и ненужни подробности от този първи ден на втория ми живот, но най-вече помня странното, напрегнато усещане, че не съм взел със себе си нещо крайно необходимо. Че не би трябвало да се качвам на самолета без него, но няма как да го побера нито в ръчния багаж, нито в куфара, и ще трябва да го оставя тук завинаги. Иска ми се да го разкажа тръпка по тръпка това усещане за внезапно образувала се празнина, но истината е, че неговите неясни измерения са далеч отвъд моите описателни възможности.

  Уж не си тръгвах завинаги, но някак си над този момент бе надвиснало разбирането за неизбежна раздяла.

  Чакаше ме търбухът на застаряващ самолет на авиокомпания, която отдавна не съществува. Чакаха ме хиляди километри над безкрайната бездна на Атлантическия океан. Чакаше ме друг, непознат континент. Други хора. Друг манталитет. Друга действителност. Друг живот.

  Светът беше толкова шокиращо различен и толкова по-голям от мястото, което обитаваме днес. Нямаше интернет, нямаше евровалута, нямаше дори мобилни телефони. Всичко като че ли бе едновременно и по-простичко, и несравнимо по-сложно.

  Първо кацнахме в Белград, където самолетът се напълни с албански бежанци – измъчени хора с овехтели дрехи и овехтели лица. Изглеждаха уплашени и объркани от предстоящата неизвестност, взираха се мълчаливо пред себе си и палеха цигара от цигара. Под нас се стелеха пейзажите на западната ни съседка, готвеща се за безумна братоубийствена война. Някъде във фюзелажната далечина, сред никотинова мараня, на голям видеоекран започна прожекцията на филма „Новакът“ с Марлон Брандо. Звукът се губеше на всеки две минути. Няма да го забравя – скърцащия самолет и застаряващия, безмълвно говорещ на озадачените албански емигранти Кръстник, безнадеждно потънал сред гъстите кълба на техния тютюнев дим.

  Днес осъзнавам значението на този ден за себе си и за хората, които обичам. Давам си сметка, че произволните лица, детайли и събития са инвестирали спомена за себе си в строежа на паметник на този ден в съзнанието ми. Знам, че имам нужда от този скромен монолит, че трябва да се отбивам от време на време при него за своето малко поклонение и да не позволявам на цветята му да увяхват.

  Толкова много време е минало от онзи първи ден. Толкова много съм преживял оттогава. Толкова много съм намерил и изгубил. Толкова много съм се променил. Наскоро хвърлих поглед назад и си дадох сметка, че вече съм живял тук повече години, отколкото в родината си… Колко странно, особено за човек, който не е имал никакво намерение да емигрира. В началото бях просто студент, изтезаван от любопитство и енергия. Исках да попия всичко, до което успея да се добера – манталитет, популярна култура, хумор, жаргони, мисли, фолклор и философия. Надявах се да дешифрирам американския начин на живот, да оставят и моите колела грайферите си по пътищата на Щатите и по тяхното мислене, да разбера какво са имали предвид Керуак, Стайнбек и Пърсиг и след това да взема всичко научено и да го върна заедно със себе си в България. По това време Америка беше енигма, а сред връстниците ми вилнееше някакъв мощен условен рефлекс – бяхме държани затворени толкова дълго, че искахме отчаяно да се гмурнем без никакви задръжки в мистериите на останалия свят и да изживеем всичко това, от което ни бяха охранявали цял живот.

  Знам, че емиграцията често е мъчителна драма в няколко акта. Единият е болка. Другият е отрицание. Третият е незарастваща рана. И аз съм минал през тях, но когато си млад, леко откачен и лишен от отговорности и задължения, адаптацията към един напълно нов свят е много, много по-безболезнена. И въпреки това година-две след пристигането си попаднах в обятията на изпепеляваща носталгия към всичко в моята малка България. Уж нямах време за подобна прегръдка, а ето че просто не знаех как да се измъкна от нея.

  В един момент усетих, че не мога да спра да пътувам. Хвърчах по повод и без повод по безкрайните шосета на Американския Запад, благодарение на героичните усилия на поредица стенещи, разпадащи се таратайки. Исках просто да се движа. Да не спирам. Всеки свободен ден беше извинение за нови асфалтови авантюри или, както аз наричах тези безцелни пътувания, асфалтюри. Не знам дали търсех Америка, или бягах от носталгията. Сега си давам сметка, че това маниакално, холерично движение е било някаква автоимунна форма на терапия.

  Както често се случва, съдбата имаше свои собствени намерения и напълно игнорира моя план за постоянно завръщане в Родината. И ето че една съпруга, две деца, три кариери и 25 години по-късно пиша тези редове и аз самият се опитвам да разбера какво се случи наистина и къде точно, по дяволите, е Иво. Този, който съм аз и който е намерил начин да съществува едновременно на две места. Да, така е, аз определено съм открил за себе си някакъв странен дуализъм – напълно функционален начин да бъда и в България, и тук, в географския център на Съединените щати. Вече го правя без усилие – просто съм и тук, и там, против законите на конвенционалната физика. Дълги години отказвах да взема американски паспорт, сякаш парче хартия щеше да отнеме истинската ми самоличност. Днес съм наясно както с това, че мога да имам две националности, така и с това, че нищо никога няма да измести първата.

  Истината е, че емиграцията на тялото невинаги е емиграция на душата. През годините съм срещал много българи тук, които съществуват в състояние на постоянна безтегловност. Вечно неспокойни, вечно търсещи. Дори тези, които са намерили успех и благополучие, продължават упорито да търсят нещо: може би някаква недостижима истина, а може би просто някакъв важен отломък от себе си. Къде ли се крие силата на това тайнствено неспокойствие?

  Преди години около Коледа през града ни мина Ваня Костова и петдесетина българи веднага се събраха в дома ми, за да се запознаят с великолепната певица. Нямаше обещание за песни, но всички, разбира се, се надяваха да чуят знаменития ѝ глас. В един миг Ваня сякаш усети някакво силно, неизречено желание в претъпканата гостна и внезапно запя „Облаче лe бяло“. Така, както само тя може: хем силно, хем нежно, без никакво усилие и на самия ръб на въздишката. Всички притихнахме и оставихме прелестния ѝ глас да обиколи плавно стаята, да грабне душите ни и да ни отведе обратнo… тaм, към търкалящите се родопски хълмове, към наводнените с благоуханни рози подбалкански долини, към приказливите листа на горите ни и към най-синьото небе на този грешен свят.

  До ден-днешен не съм чувал по-прекрасна песен, но въпреки това нямаше ръкопляскания и поздрави за изпълнението на Ваня. Надявам се тази чудесна жена да ни е простила за това и да е разбрала колко опустошително силна е била песента и колко много признателност е имало в мълчанието ни и в просълзените ни очи.

  Натъквал съм се, разбира се, и на много българи тук, които не искат да имат нищо общо с родината си. Но според мен има някаква патология в това да се отречеш от мястото, в което си роден и израснал и което те е формирало като човек. Според мен тези хора просто бъркат страната си с апаратурата на корупция, халтура и бюрокрация, която е деформирала административните и структури… Поне за мен тези две понятия съществуват в отделни пространства. Независимо дали го осъзнаваме или не, първите седем години от живота ни – тези, които на практика не помним, са градивна част от това, което сме като хора. И ако тези наши години са български, значи и ние сме българи. Човек може да отпътува на десет хиляди километра от страната си, но няма да може да се отдалечи дори на един милиметър от себе си.

  Вярно е, че в последните години светът се смали, а границите се обезсмислиха. Емигрантите се превърнаха просто в глобални граждани със сменен адрес. Самата дума „емиграция“ като че ли започна да се лута объркана в собствената си дефиниция. Напълно възможно е да няма нито един емигрант на този свят. Но е възможно и обратното. Говоря за вътрешната емиграция, за тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме издали визи. В „Криле на желанието“ Вендерс беше казал, че в днешно време има толкова държави, колкото и хора. Струва ми се, че това е универсална истина, която ни дава възможност да функционираме спокойно и пълноценно в свой собствен, уютен кръг. Но трябва да внимаваме и никога да не затваряме напълно вратите на посолството на Република Аз – в нашата епохата на самоизолация е изключително важно човек да се бори срещу натурата си и да дава достъп на новото и непознатото до съзнанието си.

  А що се отнася до България, нейното значение за мен винаги се е простирало далеч отвъд границите ѝ. Тя винаги ще бъде моя и аз ще бъда неин. Да остана българин, колкото и други паспорти да имам, е важно за мен. Може би затова си идвам всяко лято. Не съм пропускал. Двайсет и пет години – двайсет и шест идвания! Прелетял съм петдесет и два пъти над Атлантическия океан. Това е твърде многозначително, особено за човек, който ненавижда самолетите. Децата ми не са прекарали нито едно лято в Америка и са благодарни за това. За щастие, България намери място и в техните първи седем години и те ще я носят завинаги със себе си.

  Аз самият обикновено пристигам и минавам като вятър през трийсетте си дни в родината. Роднини, купони, приятели, концерти, пътувания из цялата страна и т.н. Лудницата ме поглъща и аз я посрещам с ентусиазъм и без никаква съпротива. Така е по-добре. Така няма време за мисли. Няма време за интроспекция. Но винаги, ВИНАГИ ми се случва нещо странно на летище София, преди да излетя обратно за Щатите. Тръгвам към самолета и една добре позната, голяма и студена празнина пропълзява вътре в мен. Или може би не пропълзява, може би винаги е там и в този момент просто се активира. Не е ясно откъде и защо пристига тази мрачна гостенка, но знам, че е неизбежна и че ще мине още една година, преди да съм се отървал от нея напълно. Тя има тежест и почти физически измерения и кара ръцете ми да се изпотят, а краката ми да натежат като олово.

  Наскоро един приятел ме попита защо всяка година използвам отпуската си, за да отида в България: „Защо не отидеш до Хаваите? Или пък елате с мен и семейството ми в Рио тази година. Какво ще кажеш?“.

  Какво да му кажа? Исках да му разкажа за хората в Родината ми, за приятелите, които знаят, че си идвам, без да съм им казвал. За безценните спомени. За олющените керемиди на къщичките, сгушени в Родопите. За величествената осанка на старата Калиакра. За особения начин, по който свенливите снежинки се разтапят върху лицето ми само и единствено високо в Рила. Исках да му разкажа толкова много неща, но кой знае защо, ги премълчах. Може би не бях готов. Може би трябваше да напиша всичко това. Да открия мястото си в собствената си история. Да прегърна носталгията и да не ѝ позволя да си поеме дъх. Да си призная, че съм дал възможност на България да емигрира в мен завинаги.

  И ето че отново съм тук, с букет от думи, пред притихналия паметник на онзи първи ден. Той винаги ще бъде там, на стария очукан терминал, където течението прелиства страниците на няколко самотни вестника, очите на родителите ми са тъжни и хубаво момиче ми прави най-горчивото кафе на този свят.

  Защо си ходя всяка година в България, питаш? Защото най-ценното качество на мозъка е да забравя, а аз се интересувам само от най-безценното му качество и не искам никога, НИКОГА да забравя точно кой съм, откъде съм дошъл и на кого дължа всичко, което съм постигнал. За да заредя батериите си от най-красивата земя. За да усетя отново и страданието, и величието на тази прелестна страна. За да науча децата си на несравнимия български език. За да даря и тях с възможността да осъзнаят значението на саможертвата на българскитe мъченици. За да прегърна най-добрите родители на този свят. И разбира се, за да посетя сърцето си, което така и не побрах в багажа и което завинаги ще бъде там на летище София, където го оставих да ме чака в онзи първи ден на втория си живот…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Иво Иванов е съвременен български автор и журналист, с жив, въвличащ и нестандартен стил на писане. Той започва журналистическата си кариера във в. „Старт“ през 1987 г. По-късно работи и във в. „Народен спорт“. През 1990 г. завършва специалност „Баскетбол“ в НСА с отличен успех и заминава да следва магистратура в Канзаския университет в САЩ.

  Дългогодишен кореспондент на БНТ в Съединените щати. През 90-те Иво публикува статии и очерци в американската преса. Едно от есетата му е избрано за епилог на книгата „The Embattled Lawrence“. Спечелва авторски конкурс и през 2008 г. му е дадена постоянна колонка и интернет блог в „Kansas City Star“ – вестник с дългогодишни традиции и висок тираж. През 2003 г. Иво Иванов започва да води редовна колонка във в. „7 дни спорт“.

  .

• Ден на България в Чикаго

  По инициатива на Генералното консулство на Р. България  в Чикаго, днес, 7 юли 2015 г., се проведе празник под надслов „Денят на България“

  

  Това е второто по рода си мероприятие, посветено на България (предишното се състоя на 24 май 2014 г.), проведено в Ботаническата градина в Чикаго – едно изключително престижно място в града – с любезното съдействие на домакините. Честването на „Деня на България“ бе предназначено най-вече за  българската общност с участие на деца от Българските неделни училища, които представиха България пред широк кръг чуждестранни и местни лица от различни националности – посетители на Ботаническата градина в Чикаго (между 7 и 10 хиляди на брой в почивните дни).

  Целта бе да бъде популяризирана България с нейната хилядолетна история, с нейните постижения в изкуството и културата й, стремежа към съхранение на традициите, чувствата на родолюбие и единство на българския народ в Родината и в емиграция. Празненството бе посетено от повече от 500 българи, както и от много  американци, сред които  представители на местни институции. Сред гостите на събитието беше и Роберт Джонсън (Robert V. Johnson II), Директор по „Връзки с обществеността“ от Офиса в Илинойс на сенатор Марк Кърк (Mark Kirk), член на сенатския Комитет по миграция.

  Празненството започна с церемония по изпълнение на националните химни на Република България и на САЩ. С празнично приветствие към събралите се се обърна Генералният консул на Република България в Чикаго Симеон Стоилов. Приветствия към гостите изказаха, също така, представители на Българския музей в Чикаго и Съюза на българските писатели в САЩ и по света и др. В художествената програма се включиха ученици от българските неделни училища от района на гр. Чикаго, както и самодейни естрадни изпълнители от българската общност. Бяха изпълнени популярни български  народни и естрадни песни, сценични миниатюри на историческа тематика, хора и др. Паралелно през цялото времетраене на събитието с интерес от посетителите се ползваха т.нар. „работилници“ по художествени занаяти и рисуване, пеене и др., в които най-активно участие взеха деца и ученици. Отличилите се млади художници и изпълнители получиха награди от американска фирма – дарител. В залата бе експонирана изложба на творби от български художници. Празненството бе отразенoв местните български медии.

  Източник: mfa.bg

   

• БГ чиновниците струват на бюджета 3.5 млрд. лв. годишно

  Около 3.5 млрд. лв. е средната годишна издръжка на българската държавна администрация. Това показват данни на Министерство на финансите, подготвени след запитване на депутат от управляващата коалиция.

  

  Към края на 2014 г. в структурите на администрацията са ангажирани над 140 хиляди човека. 107 742 са заетите в централната администрация (министерства, агенции, комисии и др.), а 33 025 са ангажирани в териториалните звена на администрацията (областни управи, общински управи, специализирани звена и др.).

  За издръжката на тези служители между 2000 и 2014 г. са отишли около 52 млрд. лв., показва справката на министъра на финансите Владислав Горанов, цитирана от БГНЕС. Под „издръжка“ се отчитат разходите за храна, медикаменти, материали, външни услуги, текущи ремонти, командировки, електро- и топлоенергия, вода, горива, обучения. Разходите не включват заплатите на чиновниците.

  Данните показват, че през 2000 година за издръжка на централната администрация са отишли 2.3 млрд. лв., а за чиновниците по места 769 млн. лв. Най-разточителни са били чиновниците през 2005 г., когато разходите за министерства, агенции и други централни звена на администрацията са достигнали 3 млрд. лв., а за местната власт – 1 млрд. лв. За миналата 2014 г. за издръжка на централната администрация са разходвани 1.739 млрд. лева., докато за местната власт 1.553 млрд. лв.

  За 15 години издръжката на чиновниците по места е скочила двойно, за сметка на разходите за централните администрации, които са намалели. /“Сега“/

  .

• Американско издателство инвестира милиони в новата книга на Мирослав Пенков

  Водещо американско издателство инвестира милиони в новата книга на писателя Мирослав Пенков. Това е първият такъв пробив на български автор на световния пазар, обясниха издатели пред „Телеграф”, цитирани от БЛИЦ. Пенков, който през 2012 г. спечели престижната награда на Би Би Си за къс разказ, на практика е и първият наш писател, получил рекорден хонорар за литературни права.

  

  Той е озаглавил книгата си „Жар птица”, твърди Константин Йорданов – търговски директор на издателска къща. Творбата трябва да излезе на американския пазар през март 2016 г. Водят се преговори книгата да има световна премиера първо в България.

  Плановете са това да се случи през декември. Подобна двойна премиера бе направена на книгата „Симеон II: Една необикновена история”, която излезе едновременно на български и френски.

  Един от първите читатели на „Жар птица” е писателят Захари Карабашлиев. Той, обаче, пази детайлите в тайна. Ясно е само, че героите от разказите на Пенков в „На изток от Запада” ще присъстват и в новата му книга. „Миро е тих и скромен, но безкрайно талантлив”, определя Константин Йорданов. „Нищо чудно да имаме наш носител на „Пулицър” скоро”, коментира директорът. /БЛИЦ/

   

• <<
• 1
...
• 74
• 75
• 76
• 77
• 78
• 79
• 80
• 81
• 82
• 83
• 84
...
• 414
• >>