Всички авторски страници

Авторски

• Щастието да си жертва…

  

  Емил Коен, Marginalia.bg*

  В поддържането на представата за нас, българите, като „жертви”, като хора, които са обкръжени отвън и са проникнати отвътре от „враг”, е огромната грешка на политическите ни елити през всичките тези 25 години „преход”. Те намериха все пак сили и, подтиквани бурно отвън, направиха решителната крачка и вкараха България в Европейския съюз. И спряха дотук. Защото те не разглеждат Европа като образ на желаното бъдеще, към което всички като европейци сме длъжни да вървим, а като отпускащ милостиня досадник, искащ не само да му благодариш, защото ти е дал пари, но и да се стремиш да изглеждаш като него. Но просякът мрази – тайно, ала дълбоко – благодетеля си. И не иска да му подражава.

  Ако у нас имаше политически елит с истинско визионерско мислене, той щеше – стъпка по стъпка – да подготвя българския дух за напускането на уютната и обживяна от средата на 19-ти век ниша на примитивен национализъм, основан на идеята за жертвата и врага, непрестанно възпроизвеждана чрез училищното обучение по история и български език, и за преминаването му на релсите на истинския европеизъм. Но у нас Европа и „европейски ценности” са просто словесен декор, набор от ритуални фрази, които вече се лишиха – поради изтъркване – от съдържание. Национално единение може да се изгражда въз основа на образа на желаното бъдеще. Стига да има кой да мисли за такова бъдеще и за мястото на България в него.

  Неглижирането на Европа като идея, ако продължава (на практика то значи прокарването на жертвения национализъм като най-дълбока основа на легитимността на властимащите, както и търсенето и посочването на „вътрешния враг” в лицето на двете най-големи малцинства, турското и ромското) ще си отмъсти, и то лошо. Защото управлението на състоянието на нацията с архаичните средства на „разделяй и владей” – например на турци срещу българи, няма как да не доведе до най-различни отрицателни последици, между тях и чисто стопански. За да настигне средното ниво на стандарт на живот и на производителност на труда на „Европа”, страната ни трябва да се развива поне с три пъти по-бърз темп от сегашния и той на всяка цена трябва да е по-висок от средноевропейския. Но нищо такова няма. Ножицата, въпреки европейските субсидии, се разтваря. Така че не бива да се учудваме, ако сегашните относително плахи залитания по пещерния национализъм, получили публичен и политически израз най-вече през 2005 г. с основаването и с първия изборен успех на „Атака” като път за постигане на някакво „нравствено възраждане” на нацията, скоро ще избуят и ще си намерят нови идеолози и нови говорители, пред които дори Волен Сидеров и Валери Симеонов ще се окажат бледи подражатели. А когато се появят, те алчно ще посегнат към властта. Ако това, не дай си Боже, стане, ще бъде изобщо погребано бъдещето на България, защото страната ни няма бъдеще вън от Обединена Европа.

  Но липсата на визионерски политически елити е системен проблем у нас.

  Политическата ни система след 1989 г. е така устроена, че непрекъснато прави антиподбор на ръководители на държавата. „Асансьорът” на политиката качва на ръководни позиции хора, максималният хоризонт на които е да издържат до края на мандата. На този фон дори Бойко Борисов с неговата мечта да го запомнят като строител на магистрали изглежда като гигант, обкръжен от цяла сюрия дребни политичета от всякакви разцветки, чийто единствен идеал е да излязат от властта по-заможни, отколкото са влезли в нея.

  Политиците имат мисия. Тя не се състои само в това да управляват всекидневните дела на държавата, но и да сочат пътя напред. Защото в техните ръце има могъщи средства за въздействие, между които на първо място са държавната образователна система и държавните медии. След ужасяващата посредственост, арогантност и неприкрит шовинизъм на късния комунистически елит, периодът от първите няколко години след 10 ноември сякаш даде място на някои визионери, сред които изпъква името на покойния д-р Желю Желев. Но след това политическата среда се изпълни с мижитурки и еднодневки, с „калинки” и връзкари, и краят на тази нова посредственост не се вижда. Е, тя избира най-лесните способи за легитимация, останали в наследство от 19-те век, главният от които е жертвеният национализъм. Толкова й е хоризонтът, толкова може. Само че когато възможностите на този засега все още относително умерен национализъм се изчерпят, когато на власт се възцари пещерният такъв, ще платят не само предишните управници („голяма” ще е цената на загубата им – ще си загубят постовете), но и цяла България. И ако тя тогава се превърне наистина в протекторат на Европейския съюз, това ще е заслужено отплащане за политическата глупост, цинизъм и безхаберие. Може би идващото поколение политици ще осъзнае опасността и ще се опита да измени курса на държавния кораб?

  Да се надяваме.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Със съкращения.

  .

• БГ бюрократи скриха супер предложение за утилизация на боеприпаси

  Предложението ми бе базирано на съществуващи технологии и елементи в работеща организационна структура, като за основа се взема мобилен център за утилизация, напълно автоматизиран с ниско интелигентни роботи. С него не би имало Горни Лом и Иганово. Това казва за Фрог нюз изобретателят Марин Мидилев. За съжаление чантаджии не дават на изобретението зелена светлина.

  

  От 2008 г. представлявам Република България на международни симпозиуми по върхови технологии за разминиране на минни полета, сам без организация и държава зад гърба ми. Финалният ми доклад бе миналата година на HUDEM ‘2014 от името на консорциума TIRAMISU в Хърватска.

  Декември 2014 г. “случайно” присъствах на първото заседание на Комисията по отбрана към Народното събрание със съекипник, където бе повдигнат въпроса за проблемите с мините в Горни Лом и с боеприпасите, подлежащи на утилизация (демилитариазация). Наложи се да правя предложение, като на 18 декември депутатът г-н Валентин Радев ме насочи да се обърна към Министерството на отбраната за съвместна дейност с Института по отбрана. На 19 декември изпратих предложението. Накратко технологиите за утилизация (демилитаризация) са съкратени варианти на Интегрираните системи за разминиране на минни полета. Предложението ми бе базирано на съществуващи технологии и елементи в работеща организационна структура, като за основа се взема мобилен център за утилизация (демилитаризация), напълно автоматизиран (роботизиран) с ниско интелигентни роботи.

  На 26.01.2015 г. с част от активизирания екип предизвикахме работна среща в Института по отбрана с техни представители и представители от Министерството на отбраната, на която представихме какво вършат индустриалните дронове (хексакоптери), с които екипът разполага. На 27.01.2015 г. входирахме допълнение към предложението ни. Това е предисторията на предложението, което би решило тотално проблемите с мините в Горни Лом, утилизацията и демилитизацията на тоновете боеприпаси.

  С дата 6 март ни бе пратено становище от Института по отбрана, което получихме със закъснение. Изпратихме възражение. До този момент имаме мълчаливи откази. А активният екип сме инженери изобретатели, като трима сме с подготовка на СПЕЦ НАЗ; двама са със специалност кибернетика, завършили извън България. В разширения екип има професори, доктори на науката, конструктори и други специалисти, пояснява той.

  Какви са изводите? Администраторите (запетайкаджиите, чантаджиите и бюрократите), се интересуват само от комисионни и единствената им работа е да си пазят местенцето. Загубиха ни достатъчно време. Поради факта, че над 70 държави по света имат минни полета в най-плодородните си площи, и че ако темповете на разминиране се запазят, то на света ще са необходими още 200 години да бъдат освободени полетата от мини, съм принуден да подаря моята част от “know how” на външни организации. В света има достатъчно средства за разработка и внедряване. Себестойността на една извадена мина в момента е над 1000$. Отделно всяка година се дават жертви от цивилно население (основно деца), жертви са и сапьори, извършващи действията по разминиране. България няма интерес да разработва нови върхови технологии и да ги експлоатира, които да се ползват в сферата на разминирането на минните полета, като и в демилитаризацията на мини и боеприпаси извън територията на България с български екипи по експлоатация. Основната дейност в сферата на иновациите тук са “фабриките за писане на проекти”. Дори и в Министерството на отбраната има създадена такава фабрика. Някой е казал “Тиловаци бойни действия не управляват”, но ситуацията в България е такава, разкрива членът на МЕНСА Мидилев.

  Най голямата глупост е да се наруши отново Договора от Отава в частта трансфер на мини, чрез връщането на мините от Горни Лом в Гърция, категоричен е експертът.

  Ето и самият отговор-възражение:

  Чрез Министъра на Отбраната
  До Началник на Института по Отбрана

  Копие до

  Комисията по Отбрана към
  Народно Събрание на Република България

  .

  ВЪЗРАЖЕНИЕ-ОТГОВОР

  на

  Становище №3-681/06.03.2015

  .

  Уважаеми, полковник доцент доктор Балабанов,

  Внимателно разгледахме и анализирахме вашето становище (№3-681/06.03.2015) по предложения от нас проект „Иновативни интегрирани системи за разминиране, утилизация, и демилитаризация на минни полета.“ (№13-00-3659/27.01.2015).

  По никакъв начин не бихме се съгласили с вашия подход при оценката и структурирането на проекта.

  Целите на нашата среща бяха:

  1. Да ви убедим в целесъобразността на предложения проект;
  2. Да демонстрираме нашите възможности за неговата реализация;
  3. Да намерим допирните точки с вашите специалисти по утилизация;
  4. Да изложим план за бъдещото реализиране на съвместен изследователски проект;
  5. Да представим стъпки за комерсиализирането на резултатите от проекта.

  1. На срещата всички се обединихме в общо мнение за целесъобразността от реализиране на проекта във вида, в който бе представен!

  2. Бяха демонстрирани част от практическите резултати на досегашната дейност на екипа, която вие можехте да оцените още на момента. Бяха ви споменати редица дейности по всички основни елементи на проекта, по които в момента се работи. Беше потвърдено, че целият обем от тази част на проекта ще се реализира от наша страна!

  3. На срещата не се спомена единствено какво е необходимо да се направи, за да се извърши практическата утилизация на откритите, извадени и доставени на определено от вас место невзривени боеприпаси. Ние не сме задавали въпроси за технологиите на демилитаризиране на екстрахираните и транспортирани до работното място невзривени боеприпаси, мини и импровизирани взривни устройства. Не сме искали и чертежи на вашите устройства и описание на вашите технологии. Даже не сме ви питали за инженерни разчети за доказване на вашата способност в тази област. Интересуваше ни единствено в какъв вид трябва да ви бъдат доставени безопасно, за да можете да извършите съответните специализирани дейности и евентуално колко те биха стрували.

  4. На срещата бяха не дискутирани никакви финансови въпроси, с изключение на това как ние до този момент осъществяваме изследователската си дейност. Както вече посочихме, тя е само на основата на частно финансиране със собствени ресурси. Този модел е крайно неефективен, понеже най-често води до известната „долина на смъртта“. Модерните икономически изследвания от края на миналия век (когато е въведен и този термин!) доведоха до нови подходи при финансирането на иновативни проекти. Целта на тези икономически подходи станаха причина и за политически решения в тази насока. (По този въпрос група учени и предприемачи работим много сериозно и в България, отново на базата на частно финансиране!) След като сме достигнали до определено ниво на практически решения в резултат на финансирани от нас самите дейности решихме да ускорим процеса чрез изготвяне на съответен проект, с който да се кандидатства по подходяща програма за финансиране. За да извършим пълно комплектоване на финансовия анализ е необходимо да оценим и дейностите по демилитаризиране на екстрахираните и транспортирани до работното място невзривени боеприпаси, мини и импровизирани взривни устройства. Тези данни очаквахме да получим от вас за да завършим финансовия разчет на целия проект. Естествено тези финансови разчети могат да претърпят промяна в отделните си позиции и периоди в зависимост от ограниченията и правилата на програмите, в които евентуално ще участваме. Това ние бяхме готови да го извършим при доставяне на информация от ваша страна, естествено след съответната дискусия по въпроса!

  5. За бъдещото комерсиализиране сме направили съответните проучвания и анализи на наличните в света обекти на приложение и съответните финансиращи организации (един своеобразен маркетингов анализ, предвид спецификата на дейността на бъдещото дружество!). Изготвили сме и предварителен финансов разчет на нашите дейности, използвайки и методите:

  • Venture Capital Method;
  • Berkus Method;
  • Scorecard Valuation Method;
  • Risk Factor Summation Method…

  Уважаеми, полковник доцент доктор Балабанов, очаквахме професионално отношение от ваша страна като част от екипа, който се е заел с решаването на сериозен проблем със значими хуманитарни и икономически измерения. Затова ни изненадва отношението ви по въпросите на интелектуалната собственост и желанието за получаване на информация, която би била резултат от крайното изпълнение на целия проект! Патентоването съвсем не е толкова елементарна задача, както вие небрежно подхвърляте във вашето становище. Както вече заявихме в предходните абзаци, целта ни е създаване на бизнес в глобален мащаб. За тази цел е необходима и съответната защита на авторските права в доста страни по света. Една заявка за PCT/WIPO e ~€5000. Преди да се въведе единен европейски патент цената на защитата само в Европейския съюз би била от порядъка на €2530,000 всяка година! А ако вземем предвид страните по света, които биха се явили евентуални конкуренти, то сумата набъбва до €250300,000 всяка година! В нашите финансови разчети ние сме включили тези суми, защото те се възприемат като особено важен разход от инвеститорите и до този момент в нашата практика не са били обект на дискусия! Ние сме изминавали вече целия път по получаването на международен патент и сме наясно с изискванията и практическото му осъществяване (справка WO2004/029521).

  Освен това твърде много се разпространи практиката на т.нар. patent trolls, което стана причина редица законодатели, вкл. САЩ, да предприемат законодателни инициативи в защита на слабите във финансово отношение патентнопритежатели.

  Никога не сме си поставяли за цел да ви убеждаваме в изпълнимостта на предлаганите решения, понеже практическото им изпълнение смятаме да извършим ние самите. На този етап ни е необходимо само финансиране на дейностите, свързани с реализирането на поставената крайна цел. Ние ще ги обосновем в достатъчна степен в документите за кандидатстване. В този проект, както вече споменахме, ние се нуждаехме само от частта за демилитаризиране на екстрахираните и транспортирани до работното място невзривени боеприпаси, мини и импровизирани взривни устройства. Ние като колектив се нагърбваме да обосновем всичко останало в проекта, да го защитим технически, технологично и финансово пред съответните организации.

  Уважаеми, полковник доцент доктор Балабанов, при наличие на по-голямо желание за конструктивно сътрудничество от ваша страна, можехме да подпишем договор за конфиденциалност и да задоволим вашето любопитство към резултатите от нашата дейност. До този момент, освен констатацията, че предлагания краен продукт от дейността ни е много полезен, нямаме такова!

  Извън сухата статистика бихме могли да добавим и един красноречив практически пример, който разкрива цялата философия на обсъжданата от нас ситуация:

  През 60-те години на 19 век Gary Starkweather предлага на своя ръководител в Xerox замяна на електроннолъчевите тръби с наскоро отрития (не от него!) и все още нетестван лазер. Но ръководителят настоява за подобряване на съществуващия в момента модел и Starkweather е на път да загуби работата си.

  Обаче в развойния център PARC на Xerox Starkweather получава необходимото внимание и му се предоставят всички необходими условия за да разработи своята идея. В резултат на пазара се появява лазерния принтер Xerox 9700, който в рамките на няколко години осигурява няколко милиарден приход на компанията.

  Много е трудно в една закостеняла организация да се осъществяват иновативни идеи. Човек с нови идеи трябва да бъде истински герой, за да се пребори именно със закостенялостта на висшестоящите. Или просто ги заобикаля и започва без тях. Както това прави Steve Jobs няколко години по-късно с разработените в същата Xerox мишка и графичен потребителски интерфейс. Загубата е за Xerox, печалбата е за Apple. Ситуацията, в която се намираме, е същата!

  С уважение:

  Марин Мидилев
  Георги Гушлеков
  и екип

  .

  Източник:  Фрог нюз

• САЩ вече няма да тренират бойци от украинския батальон „Азов“

  

  Американският Конгрес прие поправки, предложени от конгресмена Джон Кониърс, съгласно които САЩ вече няма да тренират бойци от украинския проправителствен батальон „Азов“, съобщи сайтът на конгресмена, цитиран от РИА „Новости“. Камарата на представителите е подкрепила внесените промени, които определят военното подразделение като неонацистко.

  „Благодарен съм на Палатата на представителите за това, че единодушно прие моите поправки, като по този начин потвърди, че нашите въоръжени сили няма да тренират отблъскващият неонацистки батальон „Азов“, а също така подкрепи моите опити да не позволим опасните и лесни за транспортиране ПРЗК да попаднат в нестабилните региони“ – се казва в съобщението.

  Приетите поправки също така забраняват на САЩ да доставят преносими ракетно-зенитни системи на Ирак и Украйна. /„Сега“/

  .

• Фотографът Джеймс Краучман: Български църкви на шестстотин години са изоставени

  Невена Борисова, e-vestnik.bg

  

  „Всички говорят за природата на България, за това каква гордост е тя. Истината е, че и други страни имат красива природа, но това, което България притежава – средновековните църкви и манастири, е уникално и не съм го виждал никъде другаде. Това е истинската съкровищница на страната”, казва фотографът Джеймс Краучман, докато разглеждаме снимки на местата, които е посетил.

  „М-а-л-о-м-а-л-о-в-о“, повтаря той отчетливо име на село – сякаш е българин, запознаващ чужденец със селото, недалеч от което се намира забравен манастир.

  30-годишният Джеймс живее у нас, пътува, проучва и снима историята и традициите на Северозападна България. Англичанинът, благодарение на собствената си любознателност, преоткрива средновековни манастири и църкви места.

  „Нека се фокусираме върху Годеч, Драгоман и Трън, за мен този район е вълшебен”, казва Джеймс.
  „Тази местност е била сравнително благоденстваща по време на Отоманската империя и хората тук са можели да строят църкви и да създават изумителни стенописи”.

  Много неща за църквите и легенди, свързани с тях, Джеймс научава от местни хора, които често среща, докато обикаля из районите, разучавайки интернет или водейки се по карти на местността. Подобно летописец на забравеното у нас, Джеймс разговаря с местните и запомня разказаното от тях, върви с километри из планини и равнини и снима избеляващи и рушащи се църковни стенописи.

  Много от църквите и манастирите, на които попада, са в окаяно състояние и се нуждаят от спешна реставрация. Поначало увредените от набезите на историята и времето стенописи се рушат поради липса на поддръжка. За някои от тях наоколо има скрити ключове, повечето са заключени, но има и отворени, като че ли от невидима небрежна ръка. Немалко от тях са напълно изоставени, като църквата „Свети Илия” в с. Горочевци, оставена празна, подобно захвърлена отворена книга. Много манастири и църкви не са пощадени от иманярски набези, какъвто е случаят например с Маломаловския манастир. С вековна история, макар и с неизвестна дата на създаване поради унищожена книжнина по време на Османския период, през 90-те години манастирът е допълнително разрушен с незаконна техника; жилищната сграда е срутена след иманярски посегателства.

  

  Изоставената църква “Св. Илия” в Горочетци. Снимка: Джеймс Краучман

  .

  „Станах като обсебен от тези църкви. Изненадан съм, че всъщност не се говори много за тях, за красотата им и това, че са изоставени (правени са и много малко снимки на тези места). От една страна се радвам, защото това значи, че съм откривател, харесва ми да се чувствам като такъв, но от друга страна това е много тъжно…”, разказва Джеймс.

  От интернет и сайта „Свети места” той научава за средновековната каменна църква „Света Богородица” , намираща се в махалата „Старо село”, на два километра от село Миланово. Покривът, както е описано от свидетели, е пропукан и в църквата влиза вода, която унищожава и без това увредените стенописи. Иконостасът е разграбен и опразнен. Цялата църква, датираща от 1492, е била изписана, в настоящето се виждат отделни фрагменти, като според наблюдатели при реставрация биха излезли и други. Вместо реставрация обаче тук цари унищожение, произлизащо и от течовете.

  „Изумително е, преди време една жена ми каза къде се намира ключът за една от църквите в Западна Стара Планина, но трябваше да обещая да не казвам на никого, само местните знаят”, разказва Джеймс.

  Друга църква, на която той попада, е „Света Петка” в село Липинци, намиращо се непосредствено до границата със Сърбия. Църквата е с боядисана в кобалтово синьо врата. Построена е през 1921 г. за две селища – Липинци и Бачево. Те обаче се оказват разделени едно от друго между България и Сърбия. Започната преди и завършена след подписване на Ньойския мирен договор, църквата остава буквално до границата.

  „Те са толкова много, трудно е да се изброят само няколко забележителни. Църквата „Свети Николай” в Калотина от времето на Иван Александър, датираща от около 1331 г., е оставена отворена. Малка възрастна жена в малка къща пазеше ключа на една от най-забележителните средновековни църкви, които съм срещал. Но стенописите са почти изчезнали…А църквата „Свети Спас” във Василовци беше като чудо, малка църква, съдържаща най-невероятните стенописи…”.

  „За мен това е тъжно – че църкви на шестстотин години биват изоставени…”.

  

  Църква в Райновци. Снимка: Джеймс Краучман

  .

  По време на разходките Джеймс среща възрастни жени, с които дълго разговаря. С тях се разбира добре на български (той умее да чете, но трудно говори), защото говорят бавно.

  „Често са изненадани да ме видят и са много дружелюбни, искат да разговаряме…”, разказва Джеймс, според когото тези хора няма на кого да разкажат историите си.
  Старите жени му се радват, доверяват му това, че бедността ги мъчи по този край, подаряват му компоти, плодове, които той от неудобство не може да откаже и приема, после прекосява планината с килограми подаръци, с колелото или пеша. Затова и добре познава българската дума за зимнина.

  „В Годеч намерих жена, която ми разказа легенда за три манастира в региона, един от тях е Лопушански манастир, като според легендата четвъртият ще се появи в деня на Страшния съд. А „Света Петка” в Пенкьовци бива покрита с пръст при идването на Отомански паша, църквата се намирала до хълм и това правело скриването й чрез затрупване с пръст възможно. Тук вътре атмосферата, фреските са невероятни…”.

  „Това са два напълно различни свята – София и това, което е и извън нея. Хората в селските райони сякаш живеят в друг свят и са забравени. Преди време например си говорех с няколко възрастни жени и те мислеха, че Волен Сидеров е президент на България. Аз им обяснявам, че не е така”.

  

  Икони в манастира край Василовци. Снимка: Джеймс Краучман

  .

  Става дума за менталност. Българите ще кажат например, че този район е красив, като винаги ще добавят едно „НО”. Те винаги добавят „но”, например „но той е изоставен”, „никой не се грижи за него” и т.н.

  “Харесва ми идеята за това с какво е свързана думата „обектив” – с обективен. За мен документалната фотография е много важна и тя трябва да улавя и красивото и грозното. Прави ми впечатление, че българите често искат да бъде уловено само красивото. Трябва да се покажат и двете, не можеш да променяш нещата, скривайки ги, трябва да ги признаеш и това е вече път към промяната”, казва Джеймс за навика грозното да се крие, за него да не се говори.

  Миналата година той открива изложбата „Верига от гористи планини”, посветена на природата и начина на живот на хората в Западна Стара Планина.

  „Дойдох в България, защото исках да се озова на място, което е непознато за мен, което е като бял екран. Винаги съм се интересувал от подобни места, а Северозападния регион е един от най-неизвестните в Европа. Преди време срещнах възрастна жена в Годеч, която ми разказа истории за скрити църкви и манастири в региона и останах зашеметен…”, разказва роденият в малко английско градче Джеймс, който преди това е живял в Сицилия.

  „Струва ми се, че тези места няма да са същите след 20-30 години… Но пък мисля, че бъдещето може и да е хубаво, тези църкви ще са винаги тук, независимо дали физически или само духовно. Виждам как хора в тези райони вече започват да виждат потенциал, има усилия за засилване на туризма, като това не изисква толкова много пари. Има нужда тези църкви да се доизградят и поддържат. Нужно е дори само да се окоси тревата, да се сложат указателни знаци, да се намерят ключовете. Хората биха били заинтересувани да ги видят, може да се създаде нещо като „пътешествие из църквите на България”, казва Джеймс, превъртайки снимките в апарата и съзнанието си.

  .

• САЩ се включват в разследването на взрива в с. Анево

  

  САЩ ще се включат в разследването на взрива на полигона на ВМЗ-Сопот в Анево, при който загина американец, а други двама негови съграждани пострадаха тежко и единият остава в критично състояние. Ранени в инцидента бяха и двама българи, чието състояние е стабилно.

  Случаят с избухването на боеприпаси по време на изпитания на полигона, нает от частната оръжейна фирма „Алгънс“, е разпределен в Пловдивското прокуратура, но в досъдебното производство ще се включат и американските власти, заради замесените техни граждани. Това съобщи вестник „Труд“, посочвайки, че това е станало ясно при посещението на вицеконсула на САЩ в България Джулия Дилард в пловдивската болница, където са настанени пострадалите в инцидента. Самата Дилард не е говорила с медии, а само с по-леко раненият американец.

  Поредният инцидент с избухнали боеприпаси на терени на държавното оръжейно предприятие ВМЗ-Сопот след взривовете в съседното на Анево село Иганово само преди около два месеца, отново повдигна въпроса със спазването на правилата за безопасност при работа с взривни вещества у нас.

  „Не можем да правим разлика между държавните и частни фирми, когато става въпрос за производство. Всички отговарят на едни високи стандарти по отношение на сигурност. Когато тези стандарти не са спазени – стандарти за производство, за контрол, за боравене с взривоопасни вещества – трябва да се носи отговорност“, заяви президентът Росен Плевнелив по време на посещение в неделя в Хасково.

  Министърът на отбраната Николай Ненчев от своя страна смята, че са наложителни законови промени, след като толкаво често се случват инциденти при работа с оръжия и муниции.

  „Очаквам разследващите органи да си свършат работата. Не се касае за обучение. Касае се за тест за изпробване на някакви боеприпаси. Но, как да си го обясня? Очевидно обяснението е едно – има неспазване на правилата, на процедурите, допусната е грешка с фатален край. Това е моето обяснение. Оттам – насетне нямам, пак казвам, нямам отношение и не бих искал да нося отговорност за чужди грехове. Предполагам, че се касае за нарушение на инструкции и правила“, коментира той, цитиран от БНР.

  Ненчев припомни, че преди повече от три месеца е издал заповед, според която абсолютно всички хора, които са на подчинение и работят в структурите на Министерството на отбраната и занимават с взривни вещества, материали в складове, трябва да преминат допълнително обучение.

  „Свършиха си работата хората. Над 280 човека, доколкото си спомням, сме обучили. По време на заседание на Министерски съвет предложих такъв тип обучение, тъй като имаме възможно най-добрите специалисти във военното училище в Шумен, такова обучение да преминат всички онези, включително и частни фирми, които се занимават и работят с взривни материали. Това мога да направя. Надявам се да има воля един ден това да се случи“, допълни той.

  В неделя привечер стана ясно, че най-тежко раненият американец на 38 години е излязъл от кома, но състоянието му остава критично. Той е с множество травми и разкъсни рани по ръцете, както и с наранявания по тялото и фрактура на черепа. Ампутирана е част от дясната му ръка до китката. Екип от хирурзи и неврохирурзи са извършили още две животоспасяващи операции. Обработени бяха и многобройните рани по тялото на мъжа. Пациентът е настанен в Клиниката по анестезиология и интензивно лечение, казаха от здравното заведение.

  Опериран е и още един от пострадалите – 46-годишен мъж с американско гражданство, роден в Канада. Ортопеди са оперирали сухожилия на крака му. Обработени са и множеството рани по тялото му. Общото състояние на пациента е добро, съобщи доктор Кирил Атлиев, ръководител на звено „Хирургия“ в отделението по спешна медицина в университетската болница. Той увери, че състоянието на другите двама ранени българи – единият преводач, а другият служител на ВМЗ, е стабилно.

  Единият от тях на 29 години е с рани по ръцете и гърдите, които са обработени. Другият българин, 25-годишен, е с множество рани по краката. Опериран е от екип на съдова хирургия по повод прекъсната артерия на единия крак.

  Взривът стана в събота около 11:30 часа при експериментална стрелба с гранатомет на полигона в село Анево. Полигонът е бил нает за обучението от частната фирма „Алгънс“, която е собственост на Александър Димитров, който притежава и фирмата „Алма-Де”, чието име беше замесено около взривовете в Челопечене.

  Източник:  Mediapool

   

• Основни принципи на българския работодател

  Чергар Странник, Neverojatno.wordpress.com

  

  На първо място е печалбата, тя е по важна от всичко, дори от спазването на закона.

  Ако можеш да не спазваш законите, които биха намалили твоята печалба, прави го. Давай подкупи на всички инспектори, които те проверяват. Те са бедни и алчни, и да ги купиш ти е по-евтино, отколкото да си платиш данъците.

  Плащай на работниците най-ниската възможна заплата и ги осигурявай на минималният възможен праг. Защо да крадат управляващите, когато ти можеш да откраднеш тези пари. Освен това, работниците ти така и няма да доживеят до пенсия.

  Дръж работниците си под постоянен стрес, уволнявай поне един месечно, за да им покажеш кой командва.

  Наемай на работа само млади, глупави идеалисти, като им обещаваш всичко и които е лесно да манипулираш.

  Не наемай хора, по-възрастни от 30 години, освен ако не са затънали в дългове. Работник с кредит е най-добрият работник, можеш да го изстискваш до дупка и да правиш с него, каквото си искаш. Няма къде да ходи.

  Направи застраховка живот на работниците си в своя полза, така ако умрат или се самоубият, ти ще спечелиш. Стресирай ги постоянно, така вероятността да се гътнат е по-голяма.

  Не изпитвай съжаление към работниците си, те са овце и не заслужават друго отношение.

  Ако видиш, че някой работник познава законите, уволнявай го начаса, защото той ще ти донесе много главоболия.

  Не допускай при никакви условия създаването на синдикат във фирмата си. Това е много опасно.

  Намалявай заплатите им при всеки удобен случай. Сега по време на криза е идеалният момент да ги използваш до откат, а да им плащаш по-малко. Те са наплашени и послушни.

  Глобявай ги за най-малкото провинение, така те ще мислят, че са виновни за всичко и ще живеят в постоянен страх от теб.

  Виж кой от работниците ти се подмазва най-много, дай му някой лев и го накарай да шпионира колегите си. Той ще бъде щастлив от оказаното му доверие.

  Изплащай им заплатите със закъснение. Така никой няма да смее да напусне, когато реши, защото ще го е страх, че няма да си получи парите.

  Ако спазваш горните принципи, ти ще бъдеш успешен бизнесмен. Успех!

  .

• Сенаторите Кърк и Микулски внесоха закон за отпадане на визите за България

  

  Двама американски сенатори – Марк Кърк и Барбара Микулски, внесоха законопроект, който предвижда свободно пътуване на гражданите на България, Полша, Румъния и Хърватия до САЩ, съобщи Нова ТВ. В момента 38 страни се възползват от такъв вид безвизово пътуване, но България не е сред тях, защото нашата страна има висок процент на отказани визи.

  Новият законопроект ще вдигне разрешеният процент откази от 3 на 10. Въпреки това България пак може да не се класира.

  Сенатор Кърк обясни, че правителствата, които искат техните граждани да пътуват свободно до САЩ, трябва да работят добре с американските служби за сигурност.

  Според американската туристическа асоциация, програмата за безвизово пътуване ще доведе до повече от 19.5 милиона туристи. Според изчисленията, ако списъкът със страните се удължи, това ще доведе нови 600 хиляди туристи. Това ще увеличи парите, които се харчат в САЩ със 7 млрд. долара и ще се отворят 40 000 работни места, добавя Нова ТВ. /“Сега“/

  .

• Силата на нашето неспокойствие

   Иво Иванов, Мagelana.weebly.com

  

  Някъде бях прочел, че едно от най-ценните качества на човешкия мозък е способността да забравя. Не мога да се оплача от недостиг на това качество – способен съм да забравя къде са ми обувките, докато им връзвам връзките, но кой знае защо мозъкът ми отказва да забрави толкова много подробности от онзи студен зимен ден… прекалено много. А беше толкова отдавна. Двайсет и пет години. Четвърт век.

  Помня овехтелия мраморен под на летището. Вестникарската будка с мръсен прозорец, в която се излежаваха няколко отегчени броя „Дума” и един брой още по-отегчена продавачка. Помня тъжното кафене на терминала, в което нямаше нищо освен една тъжна, клокочеща машина за еспресо и три-четири тъжни морени. Помня хубавото, мрачно момиче, което ми направи хубаво, мрачно кафе. Помня големите тъжни очи на майка ми, които отказваха да ме пуснат. Помня устните ѝ върху лявата ми буза, миг преди да се разделим. Не ме беше целувала от дете. Помня как ми взе дъха силната прегръдка на баща ми. Помня всички нужни и ненужни подробности от този първи ден на втория ми живот, но най-вече помня странното, напрегнато усещане, че не съм взел със себе си нещо крайно необходимо. Че не би трябвало да се качвам на самолета без него, но няма как да го побера нито в ръчния багаж, нито в куфара, и ще трябва да го оставя тук завинаги. Иска ми се да го разкажа тръпка по тръпка това усещане за внезапно образувала се празнина, но истината е, че неговите неясни измерения са далеч отвъд моите описателни възможности.

  Уж не си тръгвах завинаги, но някак си над този момент бе надвиснало разбирането за неизбежна раздяла.

  Чакаше ме търбухът на застаряващ самолет на авиокомпания, която отдавна не съществува. Чакаха ме хиляди километри над безкрайната бездна на Атлантическия океан. Чакаше ме друг, непознат континент. Други хора. Друг манталитет. Друга действителност. Друг живот.

  Светът беше толкова шокиращо различен и толкова по-голям от мястото, което обитаваме днес. Нямаше интернет, нямаше евровалута, нямаше дори мобилни телефони. Всичко като че ли бе едновременно и по-простичко, и несравнимо по-сложно.

  Първо кацнахме в Белград, където самолетът се напълни с албански бежанци – измъчени хора с овехтели дрехи и овехтели лица. Изглеждаха уплашени и объркани от предстоящата неизвестност, взираха се мълчаливо пред себе си и палеха цигара от цигара. Под нас се стелеха пейзажите на западната ни съседка, готвеща се за безумна братоубийствена война. Някъде във фюзелажната далечина, сред никотинова мараня, на голям видеоекран започна прожекцията на филма „Новакът“ с Марлон Брандо. Звукът се губеше на всеки две минути. Няма да го забравя – скърцащия самолет и застаряващия, безмълвно говорещ на озадачените албански емигранти Кръстник, безнадеждно потънал сред гъстите кълба на техния тютюнев дим.

  Днес осъзнавам значението на този ден за себе си и за хората, които обичам. Давам си сметка, че произволните лица, детайли и събития са инвестирали спомена за себе си в строежа на паметник на този ден в съзнанието ми. Знам, че имам нужда от този скромен монолит, че трябва да се отбивам от време на време при него за своето малко поклонение и да не позволявам на цветята му да увяхват.

  Толкова много време е минало от онзи първи ден. Толкова много съм преживял оттогава. Толкова много съм намерил и изгубил. Толкова много съм се променил. Наскоро хвърлих поглед назад и си дадох сметка, че вече съм живял тук повече години, отколкото в родината си… Колко странно, особено за човек, който не е имал никакво намерение да емигрира. В началото бях просто студент, изтезаван от любопитство и енергия. Исках да попия всичко, до което успея да се добера – манталитет, популярна култура, хумор, жаргони, мисли, фолклор и философия. Надявах се да дешифрирам американския начин на живот, да оставят и моите колела грайферите си по пътищата на Щатите и по тяхното мислене, да разбера какво са имали предвид Керуак, Стайнбек и Пърсиг и след това да взема всичко научено и да го върна заедно със себе си в България. По това време Америка беше енигма, а сред връстниците ми вилнееше някакъв мощен условен рефлекс – бяхме държани затворени толкова дълго, че искахме отчаяно да се гмурнем без никакви задръжки в мистериите на останалия свят и да изживеем всичко това, от което ни бяха охранявали цял живот.

  Знам, че емиграцията често е мъчителна драма в няколко акта. Единият е болка. Другият е отрицание. Третият е незарастваща рана. И аз съм минал през тях, но когато си млад, леко откачен и лишен от отговорности и задължения, адаптацията към един напълно нов свят е много, много по-безболезнена. И въпреки това година-две след пристигането си попаднах в обятията на изпепеляваща носталгия към всичко в моята малка България. Уж нямах време за подобна прегръдка, а ето че просто не знаех как да се измъкна от нея.

  В един момент усетих, че не мога да спра да пътувам. Хвърчах по повод и без повод по безкрайните шосета на Американския Запад, благодарение на героичните усилия на поредица стенещи, разпадащи се таратайки. Исках просто да се движа. Да не спирам. Всеки свободен ден беше извинение за нови асфалтови авантюри или, както аз наричах тези безцелни пътувания, асфалтюри. Не знам дали търсех Америка, или бягах от носталгията. Сега си давам сметка, че това маниакално, холерично движение е било някаква автоимунна форма на терапия.

  Както често се случва, съдбата имаше свои собствени намерения и напълно игнорира моя план за постоянно завръщане в Родината. И ето че една съпруга, две деца, три кариери и 25 години по-късно пиша тези редове и аз самият се опитвам да разбера какво се случи наистина и къде точно, по дяволите, е Иво. Този, който съм аз и който е намерил начин да съществува едновременно на две места. Да, така е, аз определено съм открил за себе си някакъв странен дуализъм – напълно функционален начин да бъда и в България, и тук, в географския център на Съединените щати. Вече го правя без усилие – просто съм и тук, и там, против законите на конвенционалната физика. Дълги години отказвах да взема американски паспорт, сякаш парче хартия щеше да отнеме истинската ми самоличност. Днес съм наясно както с това, че мога да имам две националности, така и с това, че нищо никога няма да измести първата.

  Истината е, че емиграцията на тялото невинаги е емиграция на душата. През годините съм срещал много българи тук, които съществуват в състояние на постоянна безтегловност. Вечно неспокойни, вечно търсещи. Дори тези, които са намерили успех и благополучие, продължават упорито да търсят нещо: може би някаква недостижима истина, а може би просто някакъв важен отломък от себе си. Къде ли се крие силата на това тайнствено неспокойствие?

  Преди години около Коледа през града ни мина Ваня Костова и петдесетина българи веднага се събраха в дома ми, за да се запознаят с великолепната певица. Нямаше обещание за песни, но всички, разбира се, се надяваха да чуят знаменития ѝ глас. В един миг Ваня сякаш усети някакво силно, неизречено желание в претъпканата гостна и внезапно запя „Облаче лe бяло“. Така, както само тя може: хем силно, хем нежно, без никакво усилие и на самия ръб на въздишката. Всички притихнахме и оставихме прелестния ѝ глас да обиколи плавно стаята, да грабне душите ни и да ни отведе обратнo… тaм, към търкалящите се родопски хълмове, към наводнените с благоуханни рози подбалкански долини, към приказливите листа на горите ни и към най-синьото небе на този грешен свят.

  До ден-днешен не съм чувал по-прекрасна песен, но въпреки това нямаше ръкопляскания и поздрави за изпълнението на Ваня. Надявам се тази чудесна жена да ни е простила за това и да е разбрала колко опустошително силна е била песента и колко много признателност е имало в мълчанието ни и в просълзените ни очи.

  Натъквал съм се, разбира се, и на много българи тук, които не искат да имат нищо общо с родината си. Но според мен има някаква патология в това да се отречеш от мястото, в което си роден и израснал и което те е формирало като човек. Според мен тези хора просто бъркат страната си с апаратурата на корупция, халтура и бюрокрация, която е деформирала административните и структури… Поне за мен тези две понятия съществуват в отделни пространства. Независимо дали го осъзнаваме или не, първите седем години от живота ни – тези, които на практика не помним, са градивна част от това, което сме като хора. И ако тези наши години са български, значи и ние сме българи. Човек може да отпътува на десет хиляди километра от страната си, но няма да може да се отдалечи дори на един милиметър от себе си.

  Вярно е, че в последните години светът се смали, а границите се обезсмислиха. Емигрантите се превърнаха просто в глобални граждани със сменен адрес. Самата дума „емиграция“ като че ли започна да се лута объркана в собствената си дефиниция. Напълно възможно е да няма нито един емигрант на този свят. Но е възможно и обратното. Говоря за вътрешната емиграция, за тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме издали визи. В „Криле на желанието“ Вендерс беше казал, че в днешно време има толкова държави, колкото и хора. Струва ми се, че това е универсална истина, която ни дава възможност да функционираме спокойно и пълноценно в свой собствен, уютен кръг. Но трябва да внимаваме и никога да не затваряме напълно вратите на посолството на Република Аз – в нашата епохата на самоизолация е изключително важно човек да се бори срещу натурата си и да дава достъп на новото и непознатото до съзнанието си.

  А що се отнася до България, нейното значение за мен винаги се е простирало далеч отвъд границите ѝ. Тя винаги ще бъде моя и аз ще бъда неин. Да остана българин, колкото и други паспорти да имам, е важно за мен. Може би затова си идвам всяко лято. Не съм пропускал. Двайсет и пет години – двайсет и шест идвания! Прелетял съм петдесет и два пъти над Атлантическия океан. Това е твърде многозначително, особено за човек, който ненавижда самолетите. Децата ми не са прекарали нито едно лято в Америка и са благодарни за това. За щастие, България намери място и в техните първи седем години и те ще я носят завинаги със себе си.

  Аз самият обикновено пристигам и минавам като вятър през трийсетте си дни в родината. Роднини, купони, приятели, концерти, пътувания из цялата страна и т.н. Лудницата ме поглъща и аз я посрещам с ентусиазъм и без никаква съпротива. Така е по-добре. Така няма време за мисли. Няма време за интроспекция. Но винаги, ВИНАГИ ми се случва нещо странно на летище София, преди да излетя обратно за Щатите. Тръгвам към самолета и една добре позната, голяма и студена празнина пропълзява вътре в мен. Или може би не пропълзява, може би винаги е там и в този момент просто се активира. Не е ясно откъде и защо пристига тази мрачна гостенка, но знам, че е неизбежна и че ще мине още една година, преди да съм се отървал от нея напълно. Тя има тежест и почти физически измерения и кара ръцете ми да се изпотят, а краката ми да натежат като олово.

  Наскоро един приятел ме попита защо всяка година използвам отпуската си, за да отида в България: „Защо не отидеш до Хаваите? Или пък елате с мен и семейството ми в Рио тази година. Какво ще кажеш?“.

  Какво да му кажа? Исках да му разкажа за хората в Родината ми, за приятелите, които знаят, че си идвам, без да съм им казвал. За безценните спомени. За олющените керемиди на къщичките, сгушени в Родопите. За величествената осанка на старата Калиакра. За особения начин, по който свенливите снежинки се разтапят върху лицето ми само и единствено високо в Рила. Исках да му разкажа толкова много неща, но кой знае защо, ги премълчах. Може би не бях готов. Може би трябваше да напиша всичко това. Да открия мястото си в собствената си история. Да прегърна носталгията и да не ѝ позволя да си поеме дъх. Да си призная, че съм дал възможност на България да емигрира в мен завинаги.

  И ето че отново съм тук, с букет от думи, пред притихналия паметник на онзи първи ден. Той винаги ще бъде там, на стария очукан терминал, където течението прелиства страниците на няколко самотни вестника, очите на родителите ми са тъжни и хубаво момиче ми прави най-горчивото кафе на този свят.

  Защо си ходя всяка година в България, питаш? Защото най-ценното качество на мозъка е да забравя, а аз се интересувам само от най-безценното му качество и не искам никога, НИКОГА да забравя точно кой съм, откъде съм дошъл и на кого дължа всичко, което съм постигнал. За да заредя батериите си от най-красивата земя. За да усетя отново и страданието, и величието на тази прелестна страна. За да науча децата си на несравнимия български език. За да даря и тях с възможността да осъзнаят значението на саможертвата на българскитe мъченици. За да прегърна най-добрите родители на този свят. И разбира се, за да посетя сърцето си, което така и не побрах в багажа и което завинаги ще бъде там на летище София, където го оставих да ме чака в онзи първи ден на втория си живот…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Иво Иванов е съвременен български автор и журналист, с жив, въвличащ и нестандартен стил на писане. Той започва журналистическата си кариера във в. „Старт“ през 1987 г. По-късно работи и във в. „Народен спорт“. През 1990 г. завършва специалност „Баскетбол“ в НСА с отличен успех и заминава да следва магистратура в Канзаския университет в САЩ.

  Дългогодишен кореспондент на БНТ в Съединените щати. През 90-те Иво публикува статии и очерци в американската преса. Едно от есетата му е избрано за епилог на книгата „The Embattled Lawrence“. Спечелва авторски конкурс и през 2008 г. му е дадена постоянна колонка и интернет блог в „Kansas City Star“ – вестник с дългогодишни традиции и висок тираж. През 2003 г. Иво Иванов започва да води редовна колонка във в. „7 дни спорт“.

  .

• Ден на България в Чикаго

  По инициатива на Генералното консулство на Р. България  в Чикаго, днес, 7 юли 2015 г., се проведе празник под надслов „Денят на България“

  

  Това е второто по рода си мероприятие, посветено на България (предишното се състоя на 24 май 2014 г.), проведено в Ботаническата градина в Чикаго – едно изключително престижно място в града – с любезното съдействие на домакините. Честването на „Деня на България“ бе предназначено най-вече за  българската общност с участие на деца от Българските неделни училища, които представиха България пред широк кръг чуждестранни и местни лица от различни националности – посетители на Ботаническата градина в Чикаго (между 7 и 10 хиляди на брой в почивните дни).

  Целта бе да бъде популяризирана България с нейната хилядолетна история, с нейните постижения в изкуството и културата й, стремежа към съхранение на традициите, чувствата на родолюбие и единство на българския народ в Родината и в емиграция. Празненството бе посетено от повече от 500 българи, както и от много  американци, сред които  представители на местни институции. Сред гостите на събитието беше и Роберт Джонсън (Robert V. Johnson II), Директор по „Връзки с обществеността“ от Офиса в Илинойс на сенатор Марк Кърк (Mark Kirk), член на сенатския Комитет по миграция.

  Празненството започна с церемония по изпълнение на националните химни на Република България и на САЩ. С празнично приветствие към събралите се се обърна Генералният консул на Република България в Чикаго Симеон Стоилов. Приветствия към гостите изказаха, също така, представители на Българския музей в Чикаго и Съюза на българските писатели в САЩ и по света и др. В художествената програма се включиха ученици от българските неделни училища от района на гр. Чикаго, както и самодейни естрадни изпълнители от българската общност. Бяха изпълнени популярни български  народни и естрадни песни, сценични миниатюри на историческа тематика, хора и др. Паралелно през цялото времетраене на събитието с интерес от посетителите се ползваха т.нар. „работилници“ по художествени занаяти и рисуване, пеене и др., в които най-активно участие взеха деца и ученици. Отличилите се млади художници и изпълнители получиха награди от американска фирма – дарител. В залата бе експонирана изложба на творби от български художници. Празненството бе отразенoв местните български медии.

  Източник: mfa.bg

   

• БГ чиновниците струват на бюджета 3.5 млрд. лв. годишно

  Около 3.5 млрд. лв. е средната годишна издръжка на българската държавна администрация. Това показват данни на Министерство на финансите, подготвени след запитване на депутат от управляващата коалиция.

  

  Към края на 2014 г. в структурите на администрацията са ангажирани над 140 хиляди човека. 107 742 са заетите в централната администрация (министерства, агенции, комисии и др.), а 33 025 са ангажирани в териториалните звена на администрацията (областни управи, общински управи, специализирани звена и др.).

  За издръжката на тези служители между 2000 и 2014 г. са отишли около 52 млрд. лв., показва справката на министъра на финансите Владислав Горанов, цитирана от БГНЕС. Под „издръжка“ се отчитат разходите за храна, медикаменти, материали, външни услуги, текущи ремонти, командировки, електро- и топлоенергия, вода, горива, обучения. Разходите не включват заплатите на чиновниците.

  Данните показват, че през 2000 година за издръжка на централната администрация са отишли 2.3 млрд. лв., а за чиновниците по места 769 млн. лв. Най-разточителни са били чиновниците през 2005 г., когато разходите за министерства, агенции и други централни звена на администрацията са достигнали 3 млрд. лв., а за местната власт – 1 млрд. лв. За миналата 2014 г. за издръжка на централната администрация са разходвани 1.739 млрд. лева., докато за местната власт 1.553 млрд. лв.

  За 15 години издръжката на чиновниците по места е скочила двойно, за сметка на разходите за централните администрации, които са намалели. /“Сега“/

  .

• Американско издателство инвестира милиони в новата книга на Мирослав Пенков

  Водещо американско издателство инвестира милиони в новата книга на писателя Мирослав Пенков. Това е първият такъв пробив на български автор на световния пазар, обясниха издатели пред „Телеграф”, цитирани от БЛИЦ. Пенков, който през 2012 г. спечели престижната награда на Би Би Си за къс разказ, на практика е и първият наш писател, получил рекорден хонорар за литературни права.

  

  Той е озаглавил книгата си „Жар птица”, твърди Константин Йорданов – търговски директор на издателска къща. Творбата трябва да излезе на американския пазар през март 2016 г. Водят се преговори книгата да има световна премиера първо в България.

  Плановете са това да се случи през декември. Подобна двойна премиера бе направена на книгата „Симеон II: Една необикновена история”, която излезе едновременно на български и френски.

  Един от първите читатели на „Жар птица” е писателят Захари Карабашлиев. Той, обаче, пази детайлите в тайна. Ясно е само, че героите от разказите на Пенков в „На изток от Запада” ще присъстват и в новата му книга. „Миро е тих и скромен, но безкрайно талантлив”, определя Константин Йорданов. „Нищо чудно да имаме наш носител на „Пулицър” скоро”, коментира директорът. /БЛИЦ/

   

• Американец загина, още четирима ранени на полигона в с. Анево

  

  Един американски гражданин загина, а четирима – още един американец, канадец и двама българи са тежко ранени при взрив във ВМЗ–Сопот по време на изпитателна стрелба на площадката в село Анево. Инцидентът е станал малко преди 12 ч. българско време днес. При стрелба с гранатомет се е взривил снаряд, произведен през 1984 г. Полигонът е нает от американската фирма „Outguns“.

  Разследването се поема от Окръжна прокуратура – Пловдив, съобщиха от прокуратурата. На мястото на инцидента се намират окръжният прокурор на Пловдив и екип от следователи от Следствения отдел на Окръжна прокуратура – Пловдив. По разпореждане на главния прокурор Сотир Цацаров на място е изпратен и дежурният мобилен екип от НСлС. Министърът на вътрешните работи Румяна Бъчварова също пътува към мястото на инцидента.

  Пострадалите са транспортирани в болница „Св.Георги“ в Пловдив. Най-тежко засегнатият от взрива на полигона в Анево е друг американец, който е с опасност за живота. Той е с липсваща дясна длан, разкъсани рани на дясна мишница и предмишница, както и на лявата ръка. Мъжът е с фрактура на черепа, много наранявания по корема и лявото бедро и пневмоторакс на дясна гръдна половина, съобщиха за Дарик от Университетска болница.

  Икономическият министър Божидар Лукарски коментира пред „Фокус“, че единственото общо между инцидента в Анево и ВМЗ-Сопот е полигонът, който се е ползвал. „Полигонът се ползва от частна фирма по договор, който е сключен наскоро, с всички необходими заверки, от фирма „Outguns“. Боеприпасът, който се е взривил и е причинил инцидента е бил некачествен и е собственост на фирмата. Той е произведен през 1984 г. от ВМЗ-Сопот и преди 4-5 години е продаден на фирмата“, обясни Лукарски. Той подчерта, че причината за инцидента е свързана изцяло с частни фирми.„Инструкторът, който е бил там и е леко ранен, е човек от частна фирма „Arcos“. Единственото общо, което има ВМЗ-Сопот с този случай, е полигонът, на който се провеждат ученията“, отбеляза министърът на икономиката.

  Представител на Министерството на отбраната заяви пред бТВ, че пострадалите не са нито български военни, нито военни от съюзнически държави, които провеждат учения с български части на наша територия. Полигонът Анево е разположен недалеч от Иганово, където неотдавна също имаше експлозии.

  При пробите на РПГ в с. Анево не са спазени елементарните мерки за безопасност. Това каза за „Фокус” Иван Бояджиев, експерт по сигурност.

  „Фирмата, отговорна за инцидента в Анево е българска и изкупува нечия продукция – в случая РПГ. Целта е била да се продава някъде, като в тази сделка участват и американци”, обясни Бояджиев. Той отбеляза, че когато се продава продукция, тя трябва да бъде показана на клиента, за да е сигурно, че работи. „Винаги може да се очаква, че едно РПГ може да се взриви по някакъв начин – или самото устройство, или гранатата, която се вкарва в него. Затова при стрелбата остава само един човек, а не както тук още четирима. Трябвало е те да бъдат настрана”, подчерта експертът. Той уточни, че има случаи, в които дори може да се наложи да се произведе изстрел без да участва човек, тоест спусъкът на гранатомета да се дръпне дистанционно. „Толкова хора не могат да участват в едно изпитание, те трябва да стоят настрана зад някаква преграда. В никакъв случай зад самото изделие”, допълни Иван Бояджиев. /„Сега“/

  .

• Институт за модерна политика: TTIP е инструмент за подчинение на националните държави

  Доклад на Института за модерна политика определя Трансатлантическото търговско споразумение (TTIP) като безконтролен инструмент за подчиняване на националните държави на корпоративни интереси. Извадка от доклада, публикувана във ForumNews.bg, може да се види по-долу. Пълният текст може да се види тук: специален доклад на Института за модерна политика.
  

  

  Механизмът за решаване на спорове „инвеститор-държава” подчинява националните власти на чуждите корпорации и води до блокиране на политики в обществен интерес и пълзяща ерозия на екологични, санитарни и др. стандарти.

  Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции (ТПТИ), за чието подписване преговарят ЕС и САЩ, се обсъжда на европейско ниво непрозрачно при тотална доминация на корпоративните интереси, а в България правителството участва в дискусии главно с най-крупните корпоративни лобисти за ТПТИ. Българската позиция по ТПТИ се свежда до безкритично възпроизвеждане на „опорните точки” на Европейската комисия и американската администрация, а не се основава на независим анализ на последиците за България. Това са основните оценки в специален аналитичен доклад на Института за модерна политика (ИМП) – „TTIP – пътят към корпоративното робство”, изпратен днес (03.12) до правителството, парламента и европейските институции.

  Това е първият цялостен доклад, в който български аналитичен център акцентира върху правно-политическите ефекти от ТПТИ. В доклада са анализирани прилаганията на споразумения от подобен тип в други региони, дадена е оценка за състоянието на преговорния процес и на позицията на българското правителство. Формулирани са и конкретни препоръки за изграждане на българска позиция по ТПТИ в съответствие с националните интереси.

  Споровете „инвеститор-държава”

  Привилегированият режим, който позволява чужди инвеститори да съдят държавата в наднационални частни трибунали (ISDS), е безконтролен инструмент за подчиняване на националните държави на корпоративни интереси и за блокиране на политики и решения, защитаващи обществения интерес. Това е основният риск за българската нормативна и социално-икономическа среда от приемането на търговското споразумение между ЕС и САЩ в настоящия му вид, се посочва в доклада.

  Според оценката на Института за модерна политика, ТПТИ далеч надхвърля тясно икономическата проблематика и експертиза. С него се засяга самото функциониране на съвременната конституционна държава, способността на правителствата да провеждат политики в обществен интерес и правата на гражданите.

  Частните трибунали действат „на тъмно”

  Докладът прави преглед на практиката по прилагане на механизма за решаване на споровете инвеститор-държава в частни трибунали. Има редица примери с арбитражни дела, в които корпорации съдят държави за гигантски обезщетения заради повишаване на минималната работна заплата (Египет), налагане на мораториум върху фракинга (Канада), забрана за екологично опасен златодобив (Салвадор), отказ от развитие на ядрената енергетика (Германия), замразяване на цените на тока и водата, като социална мярка срещу острата икономическа криза (Аржентина) и др.

  Дори в условията на неефективна съдебна система на национално ниво гаранциите за публичност и справедлив процес са далеч по-разгърнати, отколкото пред наднационални частни трибунали, които водят дела „на тъмно” и без публичност, няма ефикасни възможности за обжалване на решенията, липсват солидни гаранции срещу конфликт на интереси и корупционни практики от арбитрите. В доклада се подчертава, че по този механизъм чуждите корпорации получават едностранна привилегия, защото държавата не може да предявява искове пред частните трибунали при нарушения от тяхна страна, а по отношение на националния бизнес представлява дискриминационна мярка, защото местните компании нямат подобни права.

  Корпоративни интереси

  Съществен риск от несправедливо правораздаване в рамките на механизма ISDS се създава от прекомерно разширителното и непоследователно тълкуване, което трибуналите прилагат на базисни понятия от международните договори като: „инвестиции”, „легитимни очаквания”, „мерки”, „инвеститор”, „честно и справедливо третиране”, „пряка и косвена експроприация“ и др. Това може да доведе до пълзяща ерозия по пътя на частните трибунали на иначе гарантирани по ТПТИ стандарти в областта на селското стопанство, ГМО, здравеопазването и др. По този начин корпорациите получават могъщо оръжие срещу националните власти, с което могат да атакуват и бламират всеки закон, административна мярка или местна наредба, които провеждат определени политики в обществен интерес, щом те по някакъв начин ограничават планираните печалби и стопанска активност на корпорацията. Липсата на ефикасен механизъм за уеднаквяване на практиката на трибуналите, какъвто съществува в националните правосъдни системи, допълнително задълбочава този проблем.

  Компроментиране на публични практики

  Оценката е, че се отварят широки възможности за заобикаляне и подмяна на суверенната воля на гражданите и на излъчените от тях демократични представители (парламент, правителство, местни власти). Могат да бъдат бламирани легитимни публични политики, свързани с качеството на живот и социалното развитие. По този начин частните корпоративни интереси се поставят в надмощно положение спрямо демократичната система в нарушение на фундаментални принципи на съвременната конституционна демокрация. Корпорациите се превръщат във външен за демократичната политическа система участник в политическия процес, който едностранно разполага с недостъпен за останалите участници, включително за държавата, механизъм за въздействие върху нормативната среда, правата на гражданите и социално-икономическото развитие. Самото наличие на този механизъм играе въздържаща роля – заплахата от многомилионни обезщетения е „дамоклев меч“, който е в състояние да разколебае всяка идея за провеждане на политика в обществен интерес. В своите девиативни форми ISDS води до фактическа подмяна на демократичния ред с корпоратокрация и ерозия на националната държава. До поставяне на държавата във васално подчинение на корпоративния интерес, а гражданите – в положението на съвременни роби на безконтролен и могъщ господар, който със заплахата от извличане на гигантски финансови ресурси от съответната държава във вид на обезщетения, присъдени по реда на ISDS, може да упражнява по задкулисен и недемократичен път влияние върху политиките и правилата, по които обществата живеят.

  Преговорите на европейско ниво

  Преговорите между Европейската комисия и американската администрация са непрозрачни. Има отчетлива доминация на корпорациите и корпоративните лобисти, в сравнение с организациите и експертите, защитаващи обществен интерес при консултациите по ТПТИ. Според данни на Corporate Europe Observatory в периода 2012–2013 г. общият брой на „заинтересовани страни“, които са лобирали във връзка с ТПТИ, възлиза на 298. От тях 269 са представители на бизнес сектора.

  Позицията на българските власти

  В доклада се подчертава, че обществената дискусия по ТПТИ у нас е твърде ограничена и претоварена с идеологически клишета, опитващи се да рамкират дискусията по различни политически оси „глобалисти-антиглобалисти“, „проамерикански-антиамерикански“, „еврофили-евроскептици“ или „десни-леви“.

  Правителството участва предимно в диалог с бизнеса и в конференции, спонсорирани от големите корпорации, които са лобисти за приемането на ТПТИ. В доклада са посочени конкретни данни от регистрите на лобистите в САЩ и в Европейската комисия за милионите, които харчат тези корпорации за лобистка дейност по ТПТИ.

  Позицията на българското правителство по споразумението се оценява като безкритично възпроизвеждане на „опорните точки“ на Европейската комисия и американската администрация. Българската позиция не се основава на задълбочен и независим анализ на очакваното въздействие на ТПТИ върху българската икономическа и законодателна среда. Няма ясно дефиниран български национален интерес, който да се отстоява от България.

  Препоръки към управляващите

  – Да се формулира ясен мандат на българското правителство до края на преговорите по ТПТИ, който да стане публично достояние и да се подложи на широко обществено обсъждане.

  – Българската страна да се противопостави енергично на включването на механизъм за решаване на спорове между чужди инвеститори и държавата от наднационални трибунали (ISDS).

  – Правителството и българските евродепутати да предприемат енергични действия спрямо Европейската комисия с оглед преодоляване на тежкия дисбаланс в публичните консултации по ТПТИ, които се провеждат преимуществено с корпорациите и техните лобисти, а се пренебрегва участието на правозащитни, екологични, потребителски и други организации, работещи в обществен интерес.

  – Да се гарантира еднозначно, че в областта на нетарифните бариери, TТИП ще запази най-високите екологични, санитарни, здравни и други стандарти, съществуващи в държавите-страни по споразумението.

  – След представяне на завършен проект на TTИП, да бъде организирано широко обществено обсъждане за оценка на ефектите, които би имало споразумението върху българската икономика и законодателство.

  – На основата на резултатите от това обществено обсъждане, а не на партийни лоялности, българските евродепутати да определят позицията си по евентуалната ратификация на TTИП. ИМП изразява готовност да организира публична дискусия с участието на всички български евродепутати, които да представят аргументите си „за“ или „против“ TTИП и да кажат как ще гласуват с оглед на защитата на националния интерес и правата на потребителите.

  Докладът е изготвен на обществени начала, а не по поръчка или с финансиране от Европейската комисия, правителството на САЩ, корпорации и донори, които лобират в полза на ТПТИ, нито от държави и организации, които лобират срещу споразумението.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Още по темата:

  26 от 29-те глави на TTIP все още са засекретени, коментар по ТВ7, 4.06.2015 г.

  „Уикилийкс“ обяви награда от 100 хил. долара за непубликуваните глави от Трансатлантическото споразумение между САЩ и ЕС.

  В съобщението се казва, че 26 от 29-те глави на споразумението, касаещи заетостта, телекомуникациите и търговията със селскостопанска продукция, „все още са засекретени“.

  Защо е така, според проф. Боян Дуранкев от УНСС, може да се види в записа от предаването в сайта на телевизията.

   

• Интернет страница „Български език“

  Създадох страницата „Български език” – http://bulgarskiezik.start.bg/
  преди около две години и продължавам да я поддържам с желание и ентусиазъм. Страницата е предназначена за всички, които се интересуват от този език – както тези, за който той е роден, така и онези, който биха искали да го изучават – пише създателката на тази интернет страница в Bulgarians in Detroit newsletter.
  

  

  Редактор съм на още 20 тематични страници от областта на литературата, изкуството, обществения живот и здравето: „Руска литература”, „Френска литература”, „Илюзионно изкуство”, „Кукли”, „Евровизия”, „Лили Иванова”, „Силви Вартан”, „Филип Киркоров”, „Синдикати” „Политология”, „Деца в риск”, „Ирисова диагностика”, „Дископатия” и др.

  Аз съм един от многото доброволни редактори, който работят към тематичния онлайн каталог Start.bg (той е част от групата сайтове на интернет компанията „Инвестор.БГ” АД). Всяка страница е посветена на една тема и съдържа интересни линкове от български и международни сайтове. Редакторът търси и подрежда линкове, свързани с конкретната тема.

  Страницата ми „Български език” е посветена на всичко, свързано с него: историческо развитие, както и фонетика, морфология, синтаксис, лексикология.

  Съобразявам се с обучението на учениците и събирам линкове за български език и литература, БЕЛ – 7 клас, есета, тестове, онлайн речници. Не забравям училищните матури, включвам изпитните текстове и верните отговори. На страницата ми са представени списания за български език, библиотеки, издателства за учебна литература по български език, книжарници.

  Поставила съм линкове на езикови школи, обучаващи чужденци на български език. Отделих специално място и на Българските културни центрове по света. 

  С най-сърдечни поздрави и с пожелания за здраве и успешна работа!

  Цвета

  Източник:  BulgariansinDetroit.com

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Б.р.: На страницата bulgarskiezik.start.bg може да се намерят ликнкове към Българските културни центрове по света, включително и тези в Чикаго, в Детройт и в Атланта.

   

• Как едно българско село заприлича на швейцарско

  С КМЕТ, КОЙТО НЕ КРАДЕ…
  

  .

  Милена Христова, Тopactualno.com

  

  И в България понякога се случват стойностни неща, за които трябва да се говори и да се знае. Един кмет успя с пари от еврофондовете да превърне своето село в швейцарско. Жителите на село Чавдар са изключително горди от новата визия на своето село и с право се хвалят пред всички.

  Евала! Село Чавдар се управлява от кмет, който милее за своите съселяни и с помощта на милиони от еврофондовете превърна запуснатото село в приказно, което с право казват, че прилича на швейцарско.

  Село Чавдар се намира на около 70 км от столицата.

  Населението му е 1 100 човека. Но там не живеят само немощни възрастни хора, а има много млади семейства, чиито деца учат в местното училище или ходят в детската градина.

  Докато репортер на Нова ТВ се разхождаше из центъра на  Чавдар, всеки, който  гледа какво са направили там хората с честен труд, може само да им завижда благородно.

  Красиви улици и тротоари, енергоспестяващо осветление, ремонтирани обществени сгради, детски кътове за игра, красиви водни каскади.

  Няма смисъл да говорим.

  Изгледайте видеото и се потопете в атмосферата на село Чавдар, защото това село наистина трябва да ни служи за пример.

  Населението се радва на своето красиво място и с удоволствие се възползва от всички нововъведения, които са направени там.

  Браво!

  В България влязоха вече милиарди по европрограмите и ако всеки, който борави с тези необходими и полезни средства, притежаваше и съвестта на кмета на Чавдар, България наистина щеше да стане Швейцария на Балканите.

   

• Чергар Странник: Има ли я още България?

  Чергар Странник, Neverojatno.wordpress.com

  

  Чергар поздравява Вранил

  Питаш ме, приятелю, в писмото си: “Има ли я още България?”, а аз дълго не намирах ни сили, ни време, за да ти отговоря, но сега, открадвайки част от себе си, ще ти изложа нещата така, както ги чувствам, а ти сам си реши.

  България сподели съдбата на демокрацията, законността и справедливостта – съществува само на хартия. Ако погледнеш картата на света, ще я видиш свряна все на същото място, ще я видиш и изписана с красиви букви по официалните документи, в речите на длъжностните лица и по лозунгите на тези, които най-много се кичат с нейното име. Чудно ми е, като виждам все още хора, които бленуват за „България на три морета“, като не могат да оправят и това, което в момента имат, но ти и сам знаеш, че хора има много, лакоми за имот, а желаещи да го работят, са малко. Апостола бе писал в едно от писмата си, че освобождението на България седи в ръцете на младите и в парите на чорбаджиите,  но днес чорбаджиите са тези, които са ни поробили, а младите са прокудени в чужбина. Откакто отвориха границите, мнозина потърсиха спасение за себе си, следвайки парите, като вярваха, че те са основната брънка на тяхното щастие, без да виждат, че колкото и да изкарват, дваж повече им вземат, но тъй е, когато шумът на парите заглушава гласа на разума. Днес всеки, който се бие в гърдите, че е българин, се е заел със собственото си спасение, и така, в стремежа си да запазим частното, губим общото. На думи българите са мнозина, по дух малко, а в дела хич ги няма.

  Това, което ти мислеше, че е събуждането на българския дух, възраждането на нова България, началото на същинската промяна, се оказа предсмъртният гърч на един болен организъм. Знаеш думите на Раковски, че Свобода се добива с кръв и скъпоценна жертва, но каква жертва можем да очакваме от мъртвец, чиято кръв бе изсмуквана полека толкова години? Ние станахме жертва сами на себе си, на собственото си търпение. Знаеш и тези, които дълги години ни съветваха да търпим, понеже търпението било добродетел, присъща на българина, но всъщност ние не търпяхме, а се покорявахме. Едно е въздържанието от прибързани действия, друго е въздържанието от действия. Едно е търпение в очакване на сгодния момент да осъществиш това, що си намислил, друго е да търпиш, понеже не можеш да измислиш нищо. Едно е да търпиш, уверен в силите си да промениш нещата, друго е да търпиш, уверен в безсилието си.

  Хората, казваш, излязоха по улиците, събудиха се и поискаха промяна. Де да беше така. Хората излязоха, водени от бедност, не от идеи, и тежко ранени изкрещяха болезнено, преди отново да легнат на смъртния одър, вперили поглед в телевизора. Така е, брате, българинът ще умре, чакайки спасение от екрана. Промяната е само в това, че има нови лица сред тези, които се стягат да продадат наследството на болния.

  България днес е цяла само на картата, но ако тръгнеш да я обикаляш, ще видиш, че е раздробена на толкова части, колкото хора срещнеш, които ще ти рекат, че са българи. Едни са си заградили парче зад високи дувари, други в затворени комплекси, трети в панелни апартаменти, четвърти до някоя кофа за боклук, но всички ги води една обща мисъл – да не загубят това, що са заградили, и ако могат, да дотурят още малко. Да ти кажа, че няма желаещи да променят нещата, ще те излъжа, много са, но всеки се смята за Господ и иска да я съгради, държавата, по свой образ и подобие. Крясъци и хули се чуват отвсякъде, работа не се вижда никъде. Ако има днес нещо общо, което да обединява българите, това е стремежът към парите, а ако има нещо, което да ги разделя, това е притежанието им.

  Има ли я още България, питаш? Има я, продава се на свободния пазар, късче по късче, купи си за спомен едно знаме и го забучи на къщата си, па се гордей, че си българин. Това е, що остана от българщината.

  .

• Български ритми и аромати на международен фестивал в Дейтон, Охайо

  Даниела Начева,

  Bulgarians in Detroit newsletter*

  Дейтон е град в Охайо, на около 4 часа път с кола от Метро Детройт. Всяка година там се провежда международен фестивал A World A’Fair. От 15 до 17 май в Dayton Convention Center се състоя 42-то му издание. По време на фестивалните дни се показват танци, музика, костюми, храна и изкуство от 30 различни националности. Има специални занимания и за децата.

  

  За да разберем какво е било българското участие, се свързахме с Диди Партридж от Дейтон и ето какво сподели тя:

  

  „На фестивала участва и South Slavic Club (Kлуб на южните славяни), който обединява много държави от Балканите, сред които и България. Българското участие в този традиционен ежегоден празник е повече от осезателно. Темата на фестивала тази година беше Архитектурни забележителности. Приближавайки се към техния павилион, посетителят веднага е привлечен от красивите макети на български възрожденски къщи от XVIII век. Пред очите ви оживяват къщите от Пловдив, Копривщица, Трявна и Троян, и напомнят за таланта на българските майстори зидари и дърворезбари. Щом завиете край ъгъла, веднага ви облъхва ароматът на вкусните български баници, а на трите сцени можете да се насладите на изпълнението на българска народна музика от оркестър „Хайде“ и на танците на деца и възрастни от ансамбъл „Живио“, под ръководството на Джон Папас. Усмихнати и красиви в пъстрите си носии, Пелагия Бенин, Радка Кротева, Ирина Попова, Владо Бенин, Иван Иванов и Мишо Спиров, притичват от пекарната към сцената, пълни с енергия и ентусиазъм. Помагат им и българките от Асоциацията на българите в Синсинати – Силвия Бошнакова, Ясен Бошнаков, Христина Падарска, Звезда Николова и Димитрина Партридж. Сръбски чевапчичи, словенско пиво, чешки еклери и славянска сърдечност са другите съставки на успеха на нашия павилион, пред който имаше винаги дълга опашка! Това е най-големият източник на средства за носиите и разноските по дейността на клуба.“

  

  Поздравления за българите от Дейтон и Синсинати, които достойно са представили страната ни на международния фестивал. С пожелание догодина да има участници и посетители и от българската общност в Детройт.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * June 2015

  .

• Плевнелиев предлага избори и референдум на 25 октомври

  Президентът Росен Плевнелиев внесе парламента предложение за произвеждане на национален референдум по основни принципи, свързани с изборните права на българските граждани, едновременно с местните избори на 25 октомври 2015 г.

  .

  След проведени консултации с парламентарно представените политически партии и коалиции държавният глава отново предлага народните представители да вземат решение за насрочване на национален референдум със следните три въпроса:

  1. Подкрепяте ли част от народните представители да се избират мажоритарно?

  2. Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и националните референдуми?

  3. Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?

  Източник:  в. „Сега“

  .

• Някакво си телефонно обаждане

  Веселина Седларска,  Reduta.bg

  .

  

  Преди известно време написах следното: „Много съм вече печена, пробват ме за трети път. Телефонът звъни, вдигам. Тя реве, та се къса: „Счупих си кракаааа…счупих си кракааа…” Питам: Данче, ти ли си? Тя потвърждава през рев: „Да, аз съм, аз съм.” Данче – казвам, – да се запознаем първо, защото не познавам никакво Данче. Тя много се разстрои и си дойде на говоренето: „Щ’’тъ разпоря, щ’тъ оскубя, червата ти ши извадя…” Обаче и аз: Айде бе, с тоя счупен крак…“

  Сега се налага да призная – изобщо не съм печена. Само съм си въобразявала. Защото ми се случи следното. Телефонът звънна. Предният ден бяхме закъсали с колата край Ловеч, нещо ставаше с газовата уредба. Нито тя беше в ред, нито позволяваше превключване на бензин. В един автосервиз в Ловеч я човъркаха час, потеглихме някак. По пътя отново проблеми, оня натрапващ се страх, че нещо ще се случи, нещо ще се случи… Нищо не се случи, прибрахме се. На другия ден първата работа на мъжа ми беше да отиде в автосервиз, защото онова „нещо ще се случи“ не си тръгваше от главата ми. И малко след това звънна телефонът.

  „Ало, капитан Маринов съм от пожарната. Налага се да ви съобщя за тежък инцидент с газова бутилка в лек автомобил, пострадали са седем души…“ Думите ме превърнаха в буца лед, учудих се, че можех да говоря. „Има ли жертви?“ Нещото се беше случило. И то бе поразило не само съпруга ми, но и още шестима. Беше дори по-страшно от опасенията, с които живеех в последните два дни. „Пострадалите са откарани в болницата – каза гласът, – ние бяхме до загасяването.“ Чувах се някак отстрани: „Съпругът ми жив ли е, кажете ми има ли загинали… „Вижте…аз… всъщност нямам право да ви кажа…“. Тук съм припаднала.

  Само преди година бях писала следното: „Какви са тези български баби, които така и не разбраха, че става дума за измама, когато някой се обади по телефона и реве?

  Българската баба е стандартизиран артикул. Тя не е продукт толкова на собствения си живот, колкото на държавния. Прилича на нещо, произведено по параметрите на БДС, и след това размножено в бройка, поръчана от ЕСГРАОН. Няма как да я сбъркаш, етикетчето Made in Bulgaria издайничи отвсякъде. Бръчките, жестовете, облеклото, походката й не са резултат толкова на лични, колкото на държавни страсти и неволи. Българските баби са нещо като социализма и капитализма по тия земи – уж различни, а всъщност еднакви.

  Въпросът защо българският живот не може да произведе здрава, щастлива и самоуверена бабичка е нещо като въпроса защо българските опаковки не се отварят, защо промишлеността ни не може да произведе привлекателни като чуждестранните пластмасови домакински съдове, защо ако на стената има пет наредени един до друг контакта, те никога не са на една височина и други такива промишлени загадки. Да намериш накипрена, весела и пъргава баба е толкова трудно, колкото да отвориш българско олио, без да ти пострада блузата.“

  Аз, високомерната съдница над българските баби, се свестих с телефон в ръка и хукнах към бърза помощ да проверя размера на ужаса. Паднах. Чувствах се парализирана. Набрах телефона на бърза помощ, молех да ми кажат живи ли са тези седем…“Госпожо, успокойте се, най-вероятно е телефонна измама.“ Не – крещях – не е, истина е, ние имаме проблем с газовата си уредба, ние убихме хора. Не сто, хиляда процента бях сигурна, че е истина. Точно по същия начин ми се бяха обадили преди 19 години, когато мъжът ми наистина катастрофира и беше с часове в кома. Години наред не го пусках да шофира сам, винаги бях в колата, а сега го бях оставила сам. Аз го убих, аз убих още шест души. „Госпожо, моля ви, затворете телефона и наберете номера на съпруга си“ – казваше гласът в телефона.

  Все пак в онова писание преди година съм се опитала да намеря обяснение и оправдание. Написала съм: Българската баба знае, че може да бъде измамена, но само докато телефонът звънне. Тя е същество с травматично мислене – постоянно се страхува. Страхува се за деца и внуци, защото гледа новини и вижда, че всичко ги застрашава отвсякъде: скорострелни автомобили, падащи балкони, извратеняци в паркове, терористи по гари, мотоциклетисти в молове, отвличания. Бабата има в главата си едно голямо копче, на което пише „Страх!” И като задейства телефонът това копче, бабата вече няма нищо друго в главата си освен мисълта, че на нея се крепи здравето, живота, свободата (според съответната схема) на внучката. В продуктовата характеристика на българската баба пише, че може да бъде най-добре манипулиране чрез чувство за страх. Ако всеки българин е с травматично мислене и постоянно уплашен, то българската баба е три пъти повече.

  Тя е била на лекар и знае, че там оправия няма. Тя никога няма да разбере кое безплатно и кое се плаща. Докторите така й го обясняват, че тя ги жали. Лекарствата й постоянно преминават от един списък в друг списък, а от това зависи пустата реимбурсация. Промяната станала, защото сменили референтните държави. Тези думи цепят главата на бабата. На такава баба каквото и да й кажат за здравеопазването по телефона, тя ще го повярва. Тя няма да си каже, че не е логично да са нужни едни пари, за да започне лечението, а след това ще се намеси здравната каса. Тя знае, че в българското здравеопазване няма логика, там правиш каквото ти кажат. На бабата й казват по телефона, че трябва да предплати и тя предплаща.

  Тя не си е имала работа с полицията. Даже когато й крадат кокошките, не ги вика, защото знае от комшийки, които са викали полицаи, че никога не намират кокошките. Даже се дразнели, когато ги разкарват. Ходим за от кон нагоре, осведомявали. Крадците общо взето са известни на цялото село и са на свобода. Бабата също така гледа телевизия и там чува, че този направил това, оня онова, но всеки се е отървал. Не ги пращат в затвора. Намират начини да се изплъзнат. В този смисъл българската баба не можеш да я шашнеш с думи като корупция и с класации, в които сме на първо място по корупция. Тя знае какво е това. Даваш едни пари и всичко се покрива. Тогава как да се усъмни българската баба, когато й се обадят и кажат, че са нужни едни пари да се покрие катастрофа, при която внукът й потрошил човек? Тя знае, че в България нещата стават по този начин. Това да не е френската баба, която ми каза: „Не, не бих влязла в такъв капан. Но мисля, че и никой не би ми се обадил с такава измама. Ние знаем, че корупция у нас има, но тя е на най-високите етажи. Такова нещо да се прикрие с подкуп катастрофа, направена от обикновен гражданин…не, не би хрумнало на никого.” Да не ви казвам колко беше наясно френската баба с правата си при лекаря и болницата. Включително и със задължението на личната си лекарка да й се обажда по телефона, за да й напомня за прегледи.

  „Госпожо, наберете съпруга си“, настояваше отново гласът по телефона. Тази жена не е добре, как така ще набера изгорял човек? Но го набрах. Той беше в автосервиза, работеха по газовата уредба. Не можех да му обясня защо го търся, зъбите ми тракаха, думите ми бяха изтекли в земята. Просто затворих. И телефонът звънна отново: „Доктор Митев съм от болницата. Търся ви, но давате заето, с кого говорехте?“ О, как се върнаха думите ми, при това най-обидните, които знаех: Изрод! – крещях, – Гадина… Той затвори веднага. А моят шок тръгна по всичките завои, височини и пропасти на това състояние.

  Ние не си даваме сметка колко сме травматични, колко сме уязвими, колко сме готови да се разпаднем. Достатъчно е едно съвпадение със страховете, а те са безбройни, за да се натиснат всички паник бутони в главата ни, в сърцето, в душата ни. Разумът в случая не помага, него просто го няма. Ние не си даваме сметка колко изобретателни стават тези лешояди, как се добират до истинска информация (сервизът в Ловеч, тъй близко до убежищата на телефонните измамници от Левски и Летница), как имат защита в полицията, в прокуратурата.

  Не знам дали и кога това ще свърши, защото не знам дали тези, които могат да го прекратят, искат то да свърши. Исках този път да бъда полезна само с предупреждението, че не сме толкова печени, колкото си въобразяваме.

  .

• Нова ТВ: Джебчийки в молове построили палати от кражби

  Разследване на Вероника Димитрова,

  Нова телевизия

  

  Възможно ли е от джебчийство не само да се намира препитание, но и да се говори за покупка на джип и луксозни имоти? Колко лева трябва да изкарват джебчиите, за да си позволят да дават 2000 лв. на човек от полицията, за да се трие веществено доказателство или пък 10 000 лв. такса, за да не те закача охраната в мола?

  „При нас в занаята нонстоп се изкарват пари, няма спиране. Зависи, може и 1000 лв. да изкарваш, може и 500, може и 1 500 лв. Аз от 10 години само по моловете съм и си изкарвам хляба оттaм”, споделя Евгения, дългогодишна джебчийка.

  „В добри за тях дни, в кавички, могат да стигнат до десетки хиляди евро”, казва Георги Алексиев, управител на настоящата фирма на мола.

  Евгения и Мария са по професия джебчийки. Едни от най-добрите в Игнатиево. В бизнеса са от малки. Наследили са занаята от техните близки и са се разминавали с леки присъди. Издържат семействата си само с парите, които изкарват от кражби. Обират туристи не само във Варна, но и в чужбина. Разказват, че в Турция има къде да се работи, но законите им са много опасни.

  Живеят в луксозни къщи за стотици хиляди левове и карат също толкова луксозни автомобили. А държавата се прави, че не ги забелязва.

  До скоро Евгения и Мария обирали на воля туристите в мола, в който охранители убиха човек. Плащали си и всички си затваряли очите. Управителят на новата охранителна фирма обаче им създавал проблем. Така всъщност успяваме да стигнем до двете джебчийки.

  Представяме се за служители на мола, които ще съдействат новият шеф да стане благосклонен и да остави джебчийките да бачкат клиентите. Така разбираме как работи цялата схемата с джебчийството.

  „Старата охранителна фирма, тоест, бившата, която е била в мола, възможно да е правила такива договорки, има такива слухове. С нас също са се опитвали да правят договорки, с наш служител. Предлагали са му пари, за да бъдат допускани на територията на гранд мола, но съответно са получили отказ. 10 000 на месец са му предложили”, каза Георги Алексиев, шеф на настоящата охранителна фирма.

  Джебчийките твърдят, че имали връзки и в полицията и ако запис от охранителните камери на мола попадне там, плащали на техен човек, за да ги отърве. Понякога сумите, които твърдят, че давали на полицията, надвишавали 500 лв. Мъжът на Евгения обяснява колко е неизгодно.

  „Дават се много пари. В полицията много пари се дават – даваш на дознателя, даваш на шефа им, дознателят взима 2 000 лв. само да махне един диск. Направо ни дерат кожите. Даваме си от джоба понякога”, обяснява Васил, мъжът на Евгения.

  На кого точно плащат в полицията, не пожелаха да кажат, но прокуратурата със сигурност може да разбере.

  Но да се върнем към джебчийските умения на Евгения и Мария и тактиките, които прилагат на туристите. Най- лесната и апетитна плячка били израелците.

  „Значи гърците и израелците, те са най-прости. Ти му казваш пази, той забравя и когато в тоалетната в мола влизат на чешмата, пак ги заблуждаваме и пак ги бачкаме, докато си измият ръцете. Някой не знае как се пуска чешмата. Не знаят как, аз им пускам по-гореща, аз ти казвам, аз ги побърквам вътре. И когато са, аз сега гледам, коя, в коя тоалетна ще влезе. Гледам да съм близо. Пускам капака, пускам водата и се качвам отгоре. Тя оставя чантата, нали в закачалката и тя на цокалото, взимам я отгоре и я дърпам”, казва Евгения.

  Джебчийките разбират предварително – кога и в колко часа пристигат туристите в мола. За да не бият на очи, се дегизират като тях.

  „Когато са забрадени и аз сега не мога да отида да влизам при арабките. Веднага забрадката, шалчето, туниката. Всичко знаем”, споделя Евгения.

  Мария започнала да краде от 11-годишна. Съвсем скоро занаята щяла да наследи и малката ѝ дъщеря. И докато Мария живее охолно с парите от джебчийство, е получавала социални помощи от държавата. На хартия Евгения също се води, че живее на прага на бедността. По документи работи на минимална работна заплата. Забележете тавана на къщата на Евгения и Васил – в целия град Игнатиево тази марка автомобили е на особена почит – видимо и по улиците, и по знаците в домовете на тези хора.

  Така са голяма част от жителите на този малък град до Варна – Игнатиево. Тук бедна къща няма. Няма и човек без скъп автомобил. А проверката ни показа, че пред държавата много от тях са социално слаби като нашите героини джебчийки. Влизаме в една от къщите в Игнатиево.

  Къде са полицията и данъчните? Как този град на богати социално слаби съществува необезпокоявано под носа на цялата държава? Гледайте утре в „Здравей, България“. Ще ви разкажем как реагираха шефовете на полицията във Варна, когато им пуснахме запис с разказа на джебчийките Мария и Евгения.

  След репортажа от НАП – Варна се зарекоха да започнат проверка по случая.

   

• <<
• 1
...
• 75
• 76
• 77
• 78
• 79
• 80
• 81
• 82
• 83
• 84
• 85
...
• 415
• >>