Всички авторски страници

Авторски

• Сенаторите Кърк и Микулски внесоха закон за отпадане на визите за България

  

  Двама американски сенатори – Марк Кърк и Барбара Микулски, внесоха законопроект, който предвижда свободно пътуване на гражданите на България, Полша, Румъния и Хърватия до САЩ, съобщи Нова ТВ. В момента 38 страни се възползват от такъв вид безвизово пътуване, но България не е сред тях, защото нашата страна има висок процент на отказани визи.

  Новият законопроект ще вдигне разрешеният процент откази от 3 на 10. Въпреки това България пак може да не се класира.

  Сенатор Кърк обясни, че правителствата, които искат техните граждани да пътуват свободно до САЩ, трябва да работят добре с американските служби за сигурност.

  Според американската туристическа асоциация, програмата за безвизово пътуване ще доведе до повече от 19.5 милиона туристи. Според изчисленията, ако списъкът със страните се удължи, това ще доведе нови 600 хиляди туристи. Това ще увеличи парите, които се харчат в САЩ със 7 млрд. долара и ще се отворят 40 000 работни места, добавя Нова ТВ. /“Сега“/

  .

• Силата на нашето неспокойствие

   Иво Иванов, Мagelana.weebly.com

  

  Някъде бях прочел, че едно от най-ценните качества на човешкия мозък е способността да забравя. Не мога да се оплача от недостиг на това качество – способен съм да забравя къде са ми обувките, докато им връзвам връзките, но кой знае защо мозъкът ми отказва да забрави толкова много подробности от онзи студен зимен ден… прекалено много. А беше толкова отдавна. Двайсет и пет години. Четвърт век.

  Помня овехтелия мраморен под на летището. Вестникарската будка с мръсен прозорец, в която се излежаваха няколко отегчени броя „Дума” и един брой още по-отегчена продавачка. Помня тъжното кафене на терминала, в което нямаше нищо освен една тъжна, клокочеща машина за еспресо и три-четири тъжни морени. Помня хубавото, мрачно момиче, което ми направи хубаво, мрачно кафе. Помня големите тъжни очи на майка ми, които отказваха да ме пуснат. Помня устните ѝ върху лявата ми буза, миг преди да се разделим. Не ме беше целувала от дете. Помня как ми взе дъха силната прегръдка на баща ми. Помня всички нужни и ненужни подробности от този първи ден на втория ми живот, но най-вече помня странното, напрегнато усещане, че не съм взел със себе си нещо крайно необходимо. Че не би трябвало да се качвам на самолета без него, но няма как да го побера нито в ръчния багаж, нито в куфара, и ще трябва да го оставя тук завинаги. Иска ми се да го разкажа тръпка по тръпка това усещане за внезапно образувала се празнина, но истината е, че неговите неясни измерения са далеч отвъд моите описателни възможности.

  Уж не си тръгвах завинаги, но някак си над този момент бе надвиснало разбирането за неизбежна раздяла.

  Чакаше ме търбухът на застаряващ самолет на авиокомпания, която отдавна не съществува. Чакаха ме хиляди километри над безкрайната бездна на Атлантическия океан. Чакаше ме друг, непознат континент. Други хора. Друг манталитет. Друга действителност. Друг живот.

  Светът беше толкова шокиращо различен и толкова по-голям от мястото, което обитаваме днес. Нямаше интернет, нямаше евровалута, нямаше дори мобилни телефони. Всичко като че ли бе едновременно и по-простичко, и несравнимо по-сложно.

  Първо кацнахме в Белград, където самолетът се напълни с албански бежанци – измъчени хора с овехтели дрехи и овехтели лица. Изглеждаха уплашени и объркани от предстоящата неизвестност, взираха се мълчаливо пред себе си и палеха цигара от цигара. Под нас се стелеха пейзажите на западната ни съседка, готвеща се за безумна братоубийствена война. Някъде във фюзелажната далечина, сред никотинова мараня, на голям видеоекран започна прожекцията на филма „Новакът“ с Марлон Брандо. Звукът се губеше на всеки две минути. Няма да го забравя – скърцащия самолет и застаряващия, безмълвно говорещ на озадачените албански емигранти Кръстник, безнадеждно потънал сред гъстите кълба на техния тютюнев дим.

  Днес осъзнавам значението на този ден за себе си и за хората, които обичам. Давам си сметка, че произволните лица, детайли и събития са инвестирали спомена за себе си в строежа на паметник на този ден в съзнанието ми. Знам, че имам нужда от този скромен монолит, че трябва да се отбивам от време на време при него за своето малко поклонение и да не позволявам на цветята му да увяхват.

  Толкова много време е минало от онзи първи ден. Толкова много съм преживял оттогава. Толкова много съм намерил и изгубил. Толкова много съм се променил. Наскоро хвърлих поглед назад и си дадох сметка, че вече съм живял тук повече години, отколкото в родината си… Колко странно, особено за човек, който не е имал никакво намерение да емигрира. В началото бях просто студент, изтезаван от любопитство и енергия. Исках да попия всичко, до което успея да се добера – манталитет, популярна култура, хумор, жаргони, мисли, фолклор и философия. Надявах се да дешифрирам американския начин на живот, да оставят и моите колела грайферите си по пътищата на Щатите и по тяхното мислене, да разбера какво са имали предвид Керуак, Стайнбек и Пърсиг и след това да взема всичко научено и да го върна заедно със себе си в България. По това време Америка беше енигма, а сред връстниците ми вилнееше някакъв мощен условен рефлекс – бяхме държани затворени толкова дълго, че искахме отчаяно да се гмурнем без никакви задръжки в мистериите на останалия свят и да изживеем всичко това, от което ни бяха охранявали цял живот.

  Знам, че емиграцията често е мъчителна драма в няколко акта. Единият е болка. Другият е отрицание. Третият е незарастваща рана. И аз съм минал през тях, но когато си млад, леко откачен и лишен от отговорности и задължения, адаптацията към един напълно нов свят е много, много по-безболезнена. И въпреки това година-две след пристигането си попаднах в обятията на изпепеляваща носталгия към всичко в моята малка България. Уж нямах време за подобна прегръдка, а ето че просто не знаех как да се измъкна от нея.

  В един момент усетих, че не мога да спра да пътувам. Хвърчах по повод и без повод по безкрайните шосета на Американския Запад, благодарение на героичните усилия на поредица стенещи, разпадащи се таратайки. Исках просто да се движа. Да не спирам. Всеки свободен ден беше извинение за нови асфалтови авантюри или, както аз наричах тези безцелни пътувания, асфалтюри. Не знам дали търсех Америка, или бягах от носталгията. Сега си давам сметка, че това маниакално, холерично движение е било някаква автоимунна форма на терапия.

  Както често се случва, съдбата имаше свои собствени намерения и напълно игнорира моя план за постоянно завръщане в Родината. И ето че една съпруга, две деца, три кариери и 25 години по-късно пиша тези редове и аз самият се опитвам да разбера какво се случи наистина и къде точно, по дяволите, е Иво. Този, който съм аз и който е намерил начин да съществува едновременно на две места. Да, така е, аз определено съм открил за себе си някакъв странен дуализъм – напълно функционален начин да бъда и в България, и тук, в географския център на Съединените щати. Вече го правя без усилие – просто съм и тук, и там, против законите на конвенционалната физика. Дълги години отказвах да взема американски паспорт, сякаш парче хартия щеше да отнеме истинската ми самоличност. Днес съм наясно както с това, че мога да имам две националности, така и с това, че нищо никога няма да измести първата.

  Истината е, че емиграцията на тялото невинаги е емиграция на душата. През годините съм срещал много българи тук, които съществуват в състояние на постоянна безтегловност. Вечно неспокойни, вечно търсещи. Дори тези, които са намерили успех и благополучие, продължават упорито да търсят нещо: може би някаква недостижима истина, а може би просто някакъв важен отломък от себе си. Къде ли се крие силата на това тайнствено неспокойствие?

  Преди години около Коледа през града ни мина Ваня Костова и петдесетина българи веднага се събраха в дома ми, за да се запознаят с великолепната певица. Нямаше обещание за песни, но всички, разбира се, се надяваха да чуят знаменития ѝ глас. В един миг Ваня сякаш усети някакво силно, неизречено желание в претъпканата гостна и внезапно запя „Облаче лe бяло“. Така, както само тя може: хем силно, хем нежно, без никакво усилие и на самия ръб на въздишката. Всички притихнахме и оставихме прелестния ѝ глас да обиколи плавно стаята, да грабне душите ни и да ни отведе обратнo… тaм, към търкалящите се родопски хълмове, към наводнените с благоуханни рози подбалкански долини, към приказливите листа на горите ни и към най-синьото небе на този грешен свят.

  До ден-днешен не съм чувал по-прекрасна песен, но въпреки това нямаше ръкопляскания и поздрави за изпълнението на Ваня. Надявам се тази чудесна жена да ни е простила за това и да е разбрала колко опустошително силна е била песента и колко много признателност е имало в мълчанието ни и в просълзените ни очи.

  Натъквал съм се, разбира се, и на много българи тук, които не искат да имат нищо общо с родината си. Но според мен има някаква патология в това да се отречеш от мястото, в което си роден и израснал и което те е формирало като човек. Според мен тези хора просто бъркат страната си с апаратурата на корупция, халтура и бюрокрация, която е деформирала административните и структури… Поне за мен тези две понятия съществуват в отделни пространства. Независимо дали го осъзнаваме или не, първите седем години от живота ни – тези, които на практика не помним, са градивна част от това, което сме като хора. И ако тези наши години са български, значи и ние сме българи. Човек може да отпътува на десет хиляди километра от страната си, но няма да може да се отдалечи дори на един милиметър от себе си.

  Вярно е, че в последните години светът се смали, а границите се обезсмислиха. Емигрантите се превърнаха просто в глобални граждани със сменен адрес. Самата дума „емиграция“ като че ли започна да се лута объркана в собствената си дефиниция. Напълно възможно е да няма нито един емигрант на този свят. Но е възможно и обратното. Говоря за вътрешната емиграция, за тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме издали визи. В „Криле на желанието“ Вендерс беше казал, че в днешно време има толкова държави, колкото и хора. Струва ми се, че това е универсална истина, която ни дава възможност да функционираме спокойно и пълноценно в свой собствен, уютен кръг. Но трябва да внимаваме и никога да не затваряме напълно вратите на посолството на Република Аз – в нашата епохата на самоизолация е изключително важно човек да се бори срещу натурата си и да дава достъп на новото и непознатото до съзнанието си.

  А що се отнася до България, нейното значение за мен винаги се е простирало далеч отвъд границите ѝ. Тя винаги ще бъде моя и аз ще бъда неин. Да остана българин, колкото и други паспорти да имам, е важно за мен. Може би затова си идвам всяко лято. Не съм пропускал. Двайсет и пет години – двайсет и шест идвания! Прелетял съм петдесет и два пъти над Атлантическия океан. Това е твърде многозначително, особено за човек, който ненавижда самолетите. Децата ми не са прекарали нито едно лято в Америка и са благодарни за това. За щастие, България намери място и в техните първи седем години и те ще я носят завинаги със себе си.

  Аз самият обикновено пристигам и минавам като вятър през трийсетте си дни в родината. Роднини, купони, приятели, концерти, пътувания из цялата страна и т.н. Лудницата ме поглъща и аз я посрещам с ентусиазъм и без никаква съпротива. Така е по-добре. Така няма време за мисли. Няма време за интроспекция. Но винаги, ВИНАГИ ми се случва нещо странно на летище София, преди да излетя обратно за Щатите. Тръгвам към самолета и една добре позната, голяма и студена празнина пропълзява вътре в мен. Или може би не пропълзява, може би винаги е там и в този момент просто се активира. Не е ясно откъде и защо пристига тази мрачна гостенка, но знам, че е неизбежна и че ще мине още една година, преди да съм се отървал от нея напълно. Тя има тежест и почти физически измерения и кара ръцете ми да се изпотят, а краката ми да натежат като олово.

  Наскоро един приятел ме попита защо всяка година използвам отпуската си, за да отида в България: „Защо не отидеш до Хаваите? Или пък елате с мен и семейството ми в Рио тази година. Какво ще кажеш?“.

  Какво да му кажа? Исках да му разкажа за хората в Родината ми, за приятелите, които знаят, че си идвам, без да съм им казвал. За безценните спомени. За олющените керемиди на къщичките, сгушени в Родопите. За величествената осанка на старата Калиакра. За особения начин, по който свенливите снежинки се разтапят върху лицето ми само и единствено високо в Рила. Исках да му разкажа толкова много неща, но кой знае защо, ги премълчах. Може би не бях готов. Може би трябваше да напиша всичко това. Да открия мястото си в собствената си история. Да прегърна носталгията и да не ѝ позволя да си поеме дъх. Да си призная, че съм дал възможност на България да емигрира в мен завинаги.

  И ето че отново съм тук, с букет от думи, пред притихналия паметник на онзи първи ден. Той винаги ще бъде там, на стария очукан терминал, където течението прелиства страниците на няколко самотни вестника, очите на родителите ми са тъжни и хубаво момиче ми прави най-горчивото кафе на този свят.

  Защо си ходя всяка година в България, питаш? Защото най-ценното качество на мозъка е да забравя, а аз се интересувам само от най-безценното му качество и не искам никога, НИКОГА да забравя точно кой съм, откъде съм дошъл и на кого дължа всичко, което съм постигнал. За да заредя батериите си от най-красивата земя. За да усетя отново и страданието, и величието на тази прелестна страна. За да науча децата си на несравнимия български език. За да даря и тях с възможността да осъзнаят значението на саможертвата на българскитe мъченици. За да прегърна най-добрите родители на този свят. И разбира се, за да посетя сърцето си, което така и не побрах в багажа и което завинаги ще бъде там на летище София, където го оставих да ме чака в онзи първи ден на втория си живот…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Иво Иванов е съвременен български автор и журналист, с жив, въвличащ и нестандартен стил на писане. Той започва журналистическата си кариера във в. „Старт“ през 1987 г. По-късно работи и във в. „Народен спорт“. През 1990 г. завършва специалност „Баскетбол“ в НСА с отличен успех и заминава да следва магистратура в Канзаския университет в САЩ.

  Дългогодишен кореспондент на БНТ в Съединените щати. През 90-те Иво публикува статии и очерци в американската преса. Едно от есетата му е избрано за епилог на книгата „The Embattled Lawrence“. Спечелва авторски конкурс и през 2008 г. му е дадена постоянна колонка и интернет блог в „Kansas City Star“ – вестник с дългогодишни традиции и висок тираж. През 2003 г. Иво Иванов започва да води редовна колонка във в. „7 дни спорт“.

  .

• Ден на България в Чикаго

  По инициатива на Генералното консулство на Р. България  в Чикаго, днес, 7 юли 2015 г., се проведе празник под надслов „Денят на България“

  

  Това е второто по рода си мероприятие, посветено на България (предишното се състоя на 24 май 2014 г.), проведено в Ботаническата градина в Чикаго – едно изключително престижно място в града – с любезното съдействие на домакините. Честването на „Деня на България“ бе предназначено най-вече за  българската общност с участие на деца от Българските неделни училища, които представиха България пред широк кръг чуждестранни и местни лица от различни националности – посетители на Ботаническата градина в Чикаго (между 7 и 10 хиляди на брой в почивните дни).

  Целта бе да бъде популяризирана България с нейната хилядолетна история, с нейните постижения в изкуството и културата й, стремежа към съхранение на традициите, чувствата на родолюбие и единство на българския народ в Родината и в емиграция. Празненството бе посетено от повече от 500 българи, както и от много  американци, сред които  представители на местни институции. Сред гостите на събитието беше и Роберт Джонсън (Robert V. Johnson II), Директор по „Връзки с обществеността“ от Офиса в Илинойс на сенатор Марк Кърк (Mark Kirk), член на сенатския Комитет по миграция.

  Празненството започна с церемония по изпълнение на националните химни на Република България и на САЩ. С празнично приветствие към събралите се се обърна Генералният консул на Република България в Чикаго Симеон Стоилов. Приветствия към гостите изказаха, също така, представители на Българския музей в Чикаго и Съюза на българските писатели в САЩ и по света и др. В художествената програма се включиха ученици от българските неделни училища от района на гр. Чикаго, както и самодейни естрадни изпълнители от българската общност. Бяха изпълнени популярни български  народни и естрадни песни, сценични миниатюри на историческа тематика, хора и др. Паралелно през цялото времетраене на събитието с интерес от посетителите се ползваха т.нар. „работилници“ по художествени занаяти и рисуване, пеене и др., в които най-активно участие взеха деца и ученици. Отличилите се млади художници и изпълнители получиха награди от американска фирма – дарител. В залата бе експонирана изложба на творби от български художници. Празненството бе отразенoв местните български медии.

  Източник: mfa.bg

   

• БГ чиновниците струват на бюджета 3.5 млрд. лв. годишно

  Около 3.5 млрд. лв. е средната годишна издръжка на българската държавна администрация. Това показват данни на Министерство на финансите, подготвени след запитване на депутат от управляващата коалиция.

  

  Към края на 2014 г. в структурите на администрацията са ангажирани над 140 хиляди човека. 107 742 са заетите в централната администрация (министерства, агенции, комисии и др.), а 33 025 са ангажирани в териториалните звена на администрацията (областни управи, общински управи, специализирани звена и др.).

  За издръжката на тези служители между 2000 и 2014 г. са отишли около 52 млрд. лв., показва справката на министъра на финансите Владислав Горанов, цитирана от БГНЕС. Под „издръжка“ се отчитат разходите за храна, медикаменти, материали, външни услуги, текущи ремонти, командировки, електро- и топлоенергия, вода, горива, обучения. Разходите не включват заплатите на чиновниците.

  Данните показват, че през 2000 година за издръжка на централната администрация са отишли 2.3 млрд. лв., а за чиновниците по места 769 млн. лв. Най-разточителни са били чиновниците през 2005 г., когато разходите за министерства, агенции и други централни звена на администрацията са достигнали 3 млрд. лв., а за местната власт – 1 млрд. лв. За миналата 2014 г. за издръжка на централната администрация са разходвани 1.739 млрд. лева., докато за местната власт 1.553 млрд. лв.

  За 15 години издръжката на чиновниците по места е скочила двойно, за сметка на разходите за централните администрации, които са намалели. /“Сега“/

  .

• Американско издателство инвестира милиони в новата книга на Мирослав Пенков

  Водещо американско издателство инвестира милиони в новата книга на писателя Мирослав Пенков. Това е първият такъв пробив на български автор на световния пазар, обясниха издатели пред „Телеграф”, цитирани от БЛИЦ. Пенков, който през 2012 г. спечели престижната награда на Би Би Си за къс разказ, на практика е и първият наш писател, получил рекорден хонорар за литературни права.

  

  Той е озаглавил книгата си „Жар птица”, твърди Константин Йорданов – търговски директор на издателска къща. Творбата трябва да излезе на американския пазар през март 2016 г. Водят се преговори книгата да има световна премиера първо в България.

  Плановете са това да се случи през декември. Подобна двойна премиера бе направена на книгата „Симеон II: Една необикновена история”, която излезе едновременно на български и френски.

  Един от първите читатели на „Жар птица” е писателят Захари Карабашлиев. Той, обаче, пази детайлите в тайна. Ясно е само, че героите от разказите на Пенков в „На изток от Запада” ще присъстват и в новата му книга. „Миро е тих и скромен, но безкрайно талантлив”, определя Константин Йорданов. „Нищо чудно да имаме наш носител на „Пулицър” скоро”, коментира директорът. /БЛИЦ/

   

• Американец загина, още четирима ранени на полигона в с. Анево

  

  Един американски гражданин загина, а четирима – още един американец, канадец и двама българи са тежко ранени при взрив във ВМЗ–Сопот по време на изпитателна стрелба на площадката в село Анево. Инцидентът е станал малко преди 12 ч. българско време днес. При стрелба с гранатомет се е взривил снаряд, произведен през 1984 г. Полигонът е нает от американската фирма „Outguns“.

  Разследването се поема от Окръжна прокуратура – Пловдив, съобщиха от прокуратурата. На мястото на инцидента се намират окръжният прокурор на Пловдив и екип от следователи от Следствения отдел на Окръжна прокуратура – Пловдив. По разпореждане на главния прокурор Сотир Цацаров на място е изпратен и дежурният мобилен екип от НСлС. Министърът на вътрешните работи Румяна Бъчварова също пътува към мястото на инцидента.

  Пострадалите са транспортирани в болница „Св.Георги“ в Пловдив. Най-тежко засегнатият от взрива на полигона в Анево е друг американец, който е с опасност за живота. Той е с липсваща дясна длан, разкъсани рани на дясна мишница и предмишница, както и на лявата ръка. Мъжът е с фрактура на черепа, много наранявания по корема и лявото бедро и пневмоторакс на дясна гръдна половина, съобщиха за Дарик от Университетска болница.

  Икономическият министър Божидар Лукарски коментира пред „Фокус“, че единственото общо между инцидента в Анево и ВМЗ-Сопот е полигонът, който се е ползвал. „Полигонът се ползва от частна фирма по договор, който е сключен наскоро, с всички необходими заверки, от фирма „Outguns“. Боеприпасът, който се е взривил и е причинил инцидента е бил некачествен и е собственост на фирмата. Той е произведен през 1984 г. от ВМЗ-Сопот и преди 4-5 години е продаден на фирмата“, обясни Лукарски. Той подчерта, че причината за инцидента е свързана изцяло с частни фирми.„Инструкторът, който е бил там и е леко ранен, е човек от частна фирма „Arcos“. Единственото общо, което има ВМЗ-Сопот с този случай, е полигонът, на който се провеждат ученията“, отбеляза министърът на икономиката.

  Представител на Министерството на отбраната заяви пред бТВ, че пострадалите не са нито български военни, нито военни от съюзнически държави, които провеждат учения с български части на наша територия. Полигонът Анево е разположен недалеч от Иганово, където неотдавна също имаше експлозии.

  При пробите на РПГ в с. Анево не са спазени елементарните мерки за безопасност. Това каза за „Фокус” Иван Бояджиев, експерт по сигурност.

  „Фирмата, отговорна за инцидента в Анево е българска и изкупува нечия продукция – в случая РПГ. Целта е била да се продава някъде, като в тази сделка участват и американци”, обясни Бояджиев. Той отбеляза, че когато се продава продукция, тя трябва да бъде показана на клиента, за да е сигурно, че работи. „Винаги може да се очаква, че едно РПГ може да се взриви по някакъв начин – или самото устройство, или гранатата, която се вкарва в него. Затова при стрелбата остава само един човек, а не както тук още четирима. Трябвало е те да бъдат настрана”, подчерта експертът. Той уточни, че има случаи, в които дори може да се наложи да се произведе изстрел без да участва човек, тоест спусъкът на гранатомета да се дръпне дистанционно. „Толкова хора не могат да участват в едно изпитание, те трябва да стоят настрана зад някаква преграда. В никакъв случай зад самото изделие”, допълни Иван Бояджиев. /„Сега“/

  .

• Институт за модерна политика: TTIP е инструмент за подчинение на националните държави

  Доклад на Института за модерна политика определя Трансатлантическото търговско споразумение (TTIP) като безконтролен инструмент за подчиняване на националните държави на корпоративни интереси. Извадка от доклада, публикувана във ForumNews.bg, може да се види по-долу. Пълният текст може да се види тук: специален доклад на Института за модерна политика.
  

  

  Механизмът за решаване на спорове „инвеститор-държава” подчинява националните власти на чуждите корпорации и води до блокиране на политики в обществен интерес и пълзяща ерозия на екологични, санитарни и др. стандарти.

  Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции (ТПТИ), за чието подписване преговарят ЕС и САЩ, се обсъжда на европейско ниво непрозрачно при тотална доминация на корпоративните интереси, а в България правителството участва в дискусии главно с най-крупните корпоративни лобисти за ТПТИ. Българската позиция по ТПТИ се свежда до безкритично възпроизвеждане на „опорните точки” на Европейската комисия и американската администрация, а не се основава на независим анализ на последиците за България. Това са основните оценки в специален аналитичен доклад на Института за модерна политика (ИМП) – „TTIP – пътят към корпоративното робство”, изпратен днес (03.12) до правителството, парламента и европейските институции.

  Това е първият цялостен доклад, в който български аналитичен център акцентира върху правно-политическите ефекти от ТПТИ. В доклада са анализирани прилаганията на споразумения от подобен тип в други региони, дадена е оценка за състоянието на преговорния процес и на позицията на българското правителство. Формулирани са и конкретни препоръки за изграждане на българска позиция по ТПТИ в съответствие с националните интереси.

  Споровете „инвеститор-държава”

  Привилегированият режим, който позволява чужди инвеститори да съдят държавата в наднационални частни трибунали (ISDS), е безконтролен инструмент за подчиняване на националните държави на корпоративни интереси и за блокиране на политики и решения, защитаващи обществения интерес. Това е основният риск за българската нормативна и социално-икономическа среда от приемането на търговското споразумение между ЕС и САЩ в настоящия му вид, се посочва в доклада.

  Според оценката на Института за модерна политика, ТПТИ далеч надхвърля тясно икономическата проблематика и експертиза. С него се засяга самото функциониране на съвременната конституционна държава, способността на правителствата да провеждат политики в обществен интерес и правата на гражданите.

  Частните трибунали действат „на тъмно”

  Докладът прави преглед на практиката по прилагане на механизма за решаване на споровете инвеститор-държава в частни трибунали. Има редица примери с арбитражни дела, в които корпорации съдят държави за гигантски обезщетения заради повишаване на минималната работна заплата (Египет), налагане на мораториум върху фракинга (Канада), забрана за екологично опасен златодобив (Салвадор), отказ от развитие на ядрената енергетика (Германия), замразяване на цените на тока и водата, като социална мярка срещу острата икономическа криза (Аржентина) и др.

  Дори в условията на неефективна съдебна система на национално ниво гаранциите за публичност и справедлив процес са далеч по-разгърнати, отколкото пред наднационални частни трибунали, които водят дела „на тъмно” и без публичност, няма ефикасни възможности за обжалване на решенията, липсват солидни гаранции срещу конфликт на интереси и корупционни практики от арбитрите. В доклада се подчертава, че по този механизъм чуждите корпорации получават едностранна привилегия, защото държавата не може да предявява искове пред частните трибунали при нарушения от тяхна страна, а по отношение на националния бизнес представлява дискриминационна мярка, защото местните компании нямат подобни права.

  Корпоративни интереси

  Съществен риск от несправедливо правораздаване в рамките на механизма ISDS се създава от прекомерно разширителното и непоследователно тълкуване, което трибуналите прилагат на базисни понятия от международните договори като: „инвестиции”, „легитимни очаквания”, „мерки”, „инвеститор”, „честно и справедливо третиране”, „пряка и косвена експроприация“ и др. Това може да доведе до пълзяща ерозия по пътя на частните трибунали на иначе гарантирани по ТПТИ стандарти в областта на селското стопанство, ГМО, здравеопазването и др. По този начин корпорациите получават могъщо оръжие срещу националните власти, с което могат да атакуват и бламират всеки закон, административна мярка или местна наредба, които провеждат определени политики в обществен интерес, щом те по някакъв начин ограничават планираните печалби и стопанска активност на корпорацията. Липсата на ефикасен механизъм за уеднаквяване на практиката на трибуналите, какъвто съществува в националните правосъдни системи, допълнително задълбочава този проблем.

  Компроментиране на публични практики

  Оценката е, че се отварят широки възможности за заобикаляне и подмяна на суверенната воля на гражданите и на излъчените от тях демократични представители (парламент, правителство, местни власти). Могат да бъдат бламирани легитимни публични политики, свързани с качеството на живот и социалното развитие. По този начин частните корпоративни интереси се поставят в надмощно положение спрямо демократичната система в нарушение на фундаментални принципи на съвременната конституционна демокрация. Корпорациите се превръщат във външен за демократичната политическа система участник в политическия процес, който едностранно разполага с недостъпен за останалите участници, включително за държавата, механизъм за въздействие върху нормативната среда, правата на гражданите и социално-икономическото развитие. Самото наличие на този механизъм играе въздържаща роля – заплахата от многомилионни обезщетения е „дамоклев меч“, който е в състояние да разколебае всяка идея за провеждане на политика в обществен интерес. В своите девиативни форми ISDS води до фактическа подмяна на демократичния ред с корпоратокрация и ерозия на националната държава. До поставяне на държавата във васално подчинение на корпоративния интерес, а гражданите – в положението на съвременни роби на безконтролен и могъщ господар, който със заплахата от извличане на гигантски финансови ресурси от съответната държава във вид на обезщетения, присъдени по реда на ISDS, може да упражнява по задкулисен и недемократичен път влияние върху политиките и правилата, по които обществата живеят.

  Преговорите на европейско ниво

  Преговорите между Европейската комисия и американската администрация са непрозрачни. Има отчетлива доминация на корпорациите и корпоративните лобисти, в сравнение с организациите и експертите, защитаващи обществен интерес при консултациите по ТПТИ. Според данни на Corporate Europe Observatory в периода 2012–2013 г. общият брой на „заинтересовани страни“, които са лобирали във връзка с ТПТИ, възлиза на 298. От тях 269 са представители на бизнес сектора.

  Позицията на българските власти

  В доклада се подчертава, че обществената дискусия по ТПТИ у нас е твърде ограничена и претоварена с идеологически клишета, опитващи се да рамкират дискусията по различни политически оси „глобалисти-антиглобалисти“, „проамерикански-антиамерикански“, „еврофили-евроскептици“ или „десни-леви“.

  Правителството участва предимно в диалог с бизнеса и в конференции, спонсорирани от големите корпорации, които са лобисти за приемането на ТПТИ. В доклада са посочени конкретни данни от регистрите на лобистите в САЩ и в Европейската комисия за милионите, които харчат тези корпорации за лобистка дейност по ТПТИ.

  Позицията на българското правителство по споразумението се оценява като безкритично възпроизвеждане на „опорните точки“ на Европейската комисия и американската администрация. Българската позиция не се основава на задълбочен и независим анализ на очакваното въздействие на ТПТИ върху българската икономическа и законодателна среда. Няма ясно дефиниран български национален интерес, който да се отстоява от България.

  Препоръки към управляващите

  – Да се формулира ясен мандат на българското правителство до края на преговорите по ТПТИ, който да стане публично достояние и да се подложи на широко обществено обсъждане.

  – Българската страна да се противопостави енергично на включването на механизъм за решаване на спорове между чужди инвеститори и държавата от наднационални трибунали (ISDS).

  – Правителството и българските евродепутати да предприемат енергични действия спрямо Европейската комисия с оглед преодоляване на тежкия дисбаланс в публичните консултации по ТПТИ, които се провеждат преимуществено с корпорациите и техните лобисти, а се пренебрегва участието на правозащитни, екологични, потребителски и други организации, работещи в обществен интерес.

  – Да се гарантира еднозначно, че в областта на нетарифните бариери, TТИП ще запази най-високите екологични, санитарни, здравни и други стандарти, съществуващи в държавите-страни по споразумението.

  – След представяне на завършен проект на TTИП, да бъде организирано широко обществено обсъждане за оценка на ефектите, които би имало споразумението върху българската икономика и законодателство.

  – На основата на резултатите от това обществено обсъждане, а не на партийни лоялности, българските евродепутати да определят позицията си по евентуалната ратификация на TTИП. ИМП изразява готовност да организира публична дискусия с участието на всички български евродепутати, които да представят аргументите си „за“ или „против“ TTИП и да кажат как ще гласуват с оглед на защитата на националния интерес и правата на потребителите.

  Докладът е изготвен на обществени начала, а не по поръчка или с финансиране от Европейската комисия, правителството на САЩ, корпорации и донори, които лобират в полза на ТПТИ, нито от държави и организации, които лобират срещу споразумението.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Още по темата:

  26 от 29-те глави на TTIP все още са засекретени, коментар по ТВ7, 4.06.2015 г.

  „Уикилийкс“ обяви награда от 100 хил. долара за непубликуваните глави от Трансатлантическото споразумение между САЩ и ЕС.

  В съобщението се казва, че 26 от 29-те глави на споразумението, касаещи заетостта, телекомуникациите и търговията със селскостопанска продукция, „все още са засекретени“.

  Защо е така, според проф. Боян Дуранкев от УНСС, може да се види в записа от предаването в сайта на телевизията.

   

• Интернет страница „Български език“

  Създадох страницата „Български език” – http://bulgarskiezik.start.bg/
  преди около две години и продължавам да я поддържам с желание и ентусиазъм. Страницата е предназначена за всички, които се интересуват от този език – както тези, за който той е роден, така и онези, който биха искали да го изучават – пише създателката на тази интернет страница в Bulgarians in Detroit newsletter.
  

  

  Редактор съм на още 20 тематични страници от областта на литературата, изкуството, обществения живот и здравето: „Руска литература”, „Френска литература”, „Илюзионно изкуство”, „Кукли”, „Евровизия”, „Лили Иванова”, „Силви Вартан”, „Филип Киркоров”, „Синдикати” „Политология”, „Деца в риск”, „Ирисова диагностика”, „Дископатия” и др.

  Аз съм един от многото доброволни редактори, който работят към тематичния онлайн каталог Start.bg (той е част от групата сайтове на интернет компанията „Инвестор.БГ” АД). Всяка страница е посветена на една тема и съдържа интересни линкове от български и международни сайтове. Редакторът търси и подрежда линкове, свързани с конкретната тема.

  Страницата ми „Български език” е посветена на всичко, свързано с него: историческо развитие, както и фонетика, морфология, синтаксис, лексикология.

  Съобразявам се с обучението на учениците и събирам линкове за български език и литература, БЕЛ – 7 клас, есета, тестове, онлайн речници. Не забравям училищните матури, включвам изпитните текстове и верните отговори. На страницата ми са представени списания за български език, библиотеки, издателства за учебна литература по български език, книжарници.

  Поставила съм линкове на езикови школи, обучаващи чужденци на български език. Отделих специално място и на Българските културни центрове по света. 

  С най-сърдечни поздрави и с пожелания за здраве и успешна работа!

  Цвета

  Източник:  BulgariansinDetroit.com

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Б.р.: На страницата bulgarskiezik.start.bg може да се намерят ликнкове към Българските културни центрове по света, включително и тези в Чикаго, в Детройт и в Атланта.

   

• Как едно българско село заприлича на швейцарско

  С КМЕТ, КОЙТО НЕ КРАДЕ…
  

  .

  Милена Христова, Тopactualno.com

  

  И в България понякога се случват стойностни неща, за които трябва да се говори и да се знае. Един кмет успя с пари от еврофондовете да превърне своето село в швейцарско. Жителите на село Чавдар са изключително горди от новата визия на своето село и с право се хвалят пред всички.

  Евала! Село Чавдар се управлява от кмет, който милее за своите съселяни и с помощта на милиони от еврофондовете превърна запуснатото село в приказно, което с право казват, че прилича на швейцарско.

  Село Чавдар се намира на около 70 км от столицата.

  Населението му е 1 100 човека. Но там не живеят само немощни възрастни хора, а има много млади семейства, чиито деца учат в местното училище или ходят в детската градина.

  Докато репортер на Нова ТВ се разхождаше из центъра на  Чавдар, всеки, който  гледа какво са направили там хората с честен труд, може само да им завижда благородно.

  Красиви улици и тротоари, енергоспестяващо осветление, ремонтирани обществени сгради, детски кътове за игра, красиви водни каскади.

  Няма смисъл да говорим.

  Изгледайте видеото и се потопете в атмосферата на село Чавдар, защото това село наистина трябва да ни служи за пример.

  Населението се радва на своето красиво място и с удоволствие се възползва от всички нововъведения, които са направени там.

  Браво!

  В България влязоха вече милиарди по европрограмите и ако всеки, който борави с тези необходими и полезни средства, притежаваше и съвестта на кмета на Чавдар, България наистина щеше да стане Швейцария на Балканите.

   

• Чергар Странник: Има ли я още България?

  Чергар Странник, Neverojatno.wordpress.com

  

  Чергар поздравява Вранил

  Питаш ме, приятелю, в писмото си: “Има ли я още България?”, а аз дълго не намирах ни сили, ни време, за да ти отговоря, но сега, открадвайки част от себе си, ще ти изложа нещата така, както ги чувствам, а ти сам си реши.

  България сподели съдбата на демокрацията, законността и справедливостта – съществува само на хартия. Ако погледнеш картата на света, ще я видиш свряна все на същото място, ще я видиш и изписана с красиви букви по официалните документи, в речите на длъжностните лица и по лозунгите на тези, които най-много се кичат с нейното име. Чудно ми е, като виждам все още хора, които бленуват за „България на три морета“, като не могат да оправят и това, което в момента имат, но ти и сам знаеш, че хора има много, лакоми за имот, а желаещи да го работят, са малко. Апостола бе писал в едно от писмата си, че освобождението на България седи в ръцете на младите и в парите на чорбаджиите,  но днес чорбаджиите са тези, които са ни поробили, а младите са прокудени в чужбина. Откакто отвориха границите, мнозина потърсиха спасение за себе си, следвайки парите, като вярваха, че те са основната брънка на тяхното щастие, без да виждат, че колкото и да изкарват, дваж повече им вземат, но тъй е, когато шумът на парите заглушава гласа на разума. Днес всеки, който се бие в гърдите, че е българин, се е заел със собственото си спасение, и така, в стремежа си да запазим частното, губим общото. На думи българите са мнозина, по дух малко, а в дела хич ги няма.

  Това, което ти мислеше, че е събуждането на българския дух, възраждането на нова България, началото на същинската промяна, се оказа предсмъртният гърч на един болен организъм. Знаеш думите на Раковски, че Свобода се добива с кръв и скъпоценна жертва, но каква жертва можем да очакваме от мъртвец, чиято кръв бе изсмуквана полека толкова години? Ние станахме жертва сами на себе си, на собственото си търпение. Знаеш и тези, които дълги години ни съветваха да търпим, понеже търпението било добродетел, присъща на българина, но всъщност ние не търпяхме, а се покорявахме. Едно е въздържанието от прибързани действия, друго е въздържанието от действия. Едно е търпение в очакване на сгодния момент да осъществиш това, що си намислил, друго е да търпиш, понеже не можеш да измислиш нищо. Едно е да търпиш, уверен в силите си да промениш нещата, друго е да търпиш, уверен в безсилието си.

  Хората, казваш, излязоха по улиците, събудиха се и поискаха промяна. Де да беше така. Хората излязоха, водени от бедност, не от идеи, и тежко ранени изкрещяха болезнено, преди отново да легнат на смъртния одър, вперили поглед в телевизора. Така е, брате, българинът ще умре, чакайки спасение от екрана. Промяната е само в това, че има нови лица сред тези, които се стягат да продадат наследството на болния.

  България днес е цяла само на картата, но ако тръгнеш да я обикаляш, ще видиш, че е раздробена на толкова части, колкото хора срещнеш, които ще ти рекат, че са българи. Едни са си заградили парче зад високи дувари, други в затворени комплекси, трети в панелни апартаменти, четвърти до някоя кофа за боклук, но всички ги води една обща мисъл – да не загубят това, що са заградили, и ако могат, да дотурят още малко. Да ти кажа, че няма желаещи да променят нещата, ще те излъжа, много са, но всеки се смята за Господ и иска да я съгради, държавата, по свой образ и подобие. Крясъци и хули се чуват отвсякъде, работа не се вижда никъде. Ако има днес нещо общо, което да обединява българите, това е стремежът към парите, а ако има нещо, което да ги разделя, това е притежанието им.

  Има ли я още България, питаш? Има я, продава се на свободния пазар, късче по късче, купи си за спомен едно знаме и го забучи на къщата си, па се гордей, че си българин. Това е, що остана от българщината.

  .

• Български ритми и аромати на международен фестивал в Дейтон, Охайо

  Даниела Начева,

  Bulgarians in Detroit newsletter*

  Дейтон е град в Охайо, на около 4 часа път с кола от Метро Детройт. Всяка година там се провежда международен фестивал A World A’Fair. От 15 до 17 май в Dayton Convention Center се състоя 42-то му издание. По време на фестивалните дни се показват танци, музика, костюми, храна и изкуство от 30 различни националности. Има специални занимания и за децата.

  

  За да разберем какво е било българското участие, се свързахме с Диди Партридж от Дейтон и ето какво сподели тя:

  

  „На фестивала участва и South Slavic Club (Kлуб на южните славяни), който обединява много държави от Балканите, сред които и България. Българското участие в този традиционен ежегоден празник е повече от осезателно. Темата на фестивала тази година беше Архитектурни забележителности. Приближавайки се към техния павилион, посетителят веднага е привлечен от красивите макети на български възрожденски къщи от XVIII век. Пред очите ви оживяват къщите от Пловдив, Копривщица, Трявна и Троян, и напомнят за таланта на българските майстори зидари и дърворезбари. Щом завиете край ъгъла, веднага ви облъхва ароматът на вкусните български баници, а на трите сцени можете да се насладите на изпълнението на българска народна музика от оркестър „Хайде“ и на танците на деца и възрастни от ансамбъл „Живио“, под ръководството на Джон Папас. Усмихнати и красиви в пъстрите си носии, Пелагия Бенин, Радка Кротева, Ирина Попова, Владо Бенин, Иван Иванов и Мишо Спиров, притичват от пекарната към сцената, пълни с енергия и ентусиазъм. Помагат им и българките от Асоциацията на българите в Синсинати – Силвия Бошнакова, Ясен Бошнаков, Христина Падарска, Звезда Николова и Димитрина Партридж. Сръбски чевапчичи, словенско пиво, чешки еклери и славянска сърдечност са другите съставки на успеха на нашия павилион, пред който имаше винаги дълга опашка! Това е най-големият източник на средства за носиите и разноските по дейността на клуба.“

  

  Поздравления за българите от Дейтон и Синсинати, които достойно са представили страната ни на международния фестивал. С пожелание догодина да има участници и посетители и от българската общност в Детройт.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * June 2015

  .

• Плевнелиев предлага избори и референдум на 25 октомври

  Президентът Росен Плевнелиев внесе парламента предложение за произвеждане на национален референдум по основни принципи, свързани с изборните права на българските граждани, едновременно с местните избори на 25 октомври 2015 г.

  .

  След проведени консултации с парламентарно представените политически партии и коалиции държавният глава отново предлага народните представители да вземат решение за насрочване на национален референдум със следните три въпроса:

  1. Подкрепяте ли част от народните представители да се избират мажоритарно?

  2. Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и националните референдуми?

  3. Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?

  Източник:  в. „Сега“

  .

• Някакво си телефонно обаждане

  Веселина Седларска,  Reduta.bg

  .

  

  Преди известно време написах следното: „Много съм вече печена, пробват ме за трети път. Телефонът звъни, вдигам. Тя реве, та се къса: „Счупих си кракаааа…счупих си кракааа…” Питам: Данче, ти ли си? Тя потвърждава през рев: „Да, аз съм, аз съм.” Данче – казвам, – да се запознаем първо, защото не познавам никакво Данче. Тя много се разстрои и си дойде на говоренето: „Щ’’тъ разпоря, щ’тъ оскубя, червата ти ши извадя…” Обаче и аз: Айде бе, с тоя счупен крак…“

  Сега се налага да призная – изобщо не съм печена. Само съм си въобразявала. Защото ми се случи следното. Телефонът звънна. Предният ден бяхме закъсали с колата край Ловеч, нещо ставаше с газовата уредба. Нито тя беше в ред, нито позволяваше превключване на бензин. В един автосервиз в Ловеч я човъркаха час, потеглихме някак. По пътя отново проблеми, оня натрапващ се страх, че нещо ще се случи, нещо ще се случи… Нищо не се случи, прибрахме се. На другия ден първата работа на мъжа ми беше да отиде в автосервиз, защото онова „нещо ще се случи“ не си тръгваше от главата ми. И малко след това звънна телефонът.

  „Ало, капитан Маринов съм от пожарната. Налага се да ви съобщя за тежък инцидент с газова бутилка в лек автомобил, пострадали са седем души…“ Думите ме превърнаха в буца лед, учудих се, че можех да говоря. „Има ли жертви?“ Нещото се беше случило. И то бе поразило не само съпруга ми, но и още шестима. Беше дори по-страшно от опасенията, с които живеех в последните два дни. „Пострадалите са откарани в болницата – каза гласът, – ние бяхме до загасяването.“ Чувах се някак отстрани: „Съпругът ми жив ли е, кажете ми има ли загинали… „Вижте…аз… всъщност нямам право да ви кажа…“. Тук съм припаднала.

  Само преди година бях писала следното: „Какви са тези български баби, които така и не разбраха, че става дума за измама, когато някой се обади по телефона и реве?

  Българската баба е стандартизиран артикул. Тя не е продукт толкова на собствения си живот, колкото на държавния. Прилича на нещо, произведено по параметрите на БДС, и след това размножено в бройка, поръчана от ЕСГРАОН. Няма как да я сбъркаш, етикетчето Made in Bulgaria издайничи отвсякъде. Бръчките, жестовете, облеклото, походката й не са резултат толкова на лични, колкото на държавни страсти и неволи. Българските баби са нещо като социализма и капитализма по тия земи – уж различни, а всъщност еднакви.

  Въпросът защо българският живот не може да произведе здрава, щастлива и самоуверена бабичка е нещо като въпроса защо българските опаковки не се отварят, защо промишлеността ни не може да произведе привлекателни като чуждестранните пластмасови домакински съдове, защо ако на стената има пет наредени един до друг контакта, те никога не са на една височина и други такива промишлени загадки. Да намериш накипрена, весела и пъргава баба е толкова трудно, колкото да отвориш българско олио, без да ти пострада блузата.“

  Аз, високомерната съдница над българските баби, се свестих с телефон в ръка и хукнах към бърза помощ да проверя размера на ужаса. Паднах. Чувствах се парализирана. Набрах телефона на бърза помощ, молех да ми кажат живи ли са тези седем…“Госпожо, успокойте се, най-вероятно е телефонна измама.“ Не – крещях – не е, истина е, ние имаме проблем с газовата си уредба, ние убихме хора. Не сто, хиляда процента бях сигурна, че е истина. Точно по същия начин ми се бяха обадили преди 19 години, когато мъжът ми наистина катастрофира и беше с часове в кома. Години наред не го пусках да шофира сам, винаги бях в колата, а сега го бях оставила сам. Аз го убих, аз убих още шест души. „Госпожо, моля ви, затворете телефона и наберете номера на съпруга си“ – казваше гласът в телефона.

  Все пак в онова писание преди година съм се опитала да намеря обяснение и оправдание. Написала съм: Българската баба знае, че може да бъде измамена, но само докато телефонът звънне. Тя е същество с травматично мислене – постоянно се страхува. Страхува се за деца и внуци, защото гледа новини и вижда, че всичко ги застрашава отвсякъде: скорострелни автомобили, падащи балкони, извратеняци в паркове, терористи по гари, мотоциклетисти в молове, отвличания. Бабата има в главата си едно голямо копче, на което пише „Страх!” И като задейства телефонът това копче, бабата вече няма нищо друго в главата си освен мисълта, че на нея се крепи здравето, живота, свободата (според съответната схема) на внучката. В продуктовата характеристика на българската баба пише, че може да бъде най-добре манипулиране чрез чувство за страх. Ако всеки българин е с травматично мислене и постоянно уплашен, то българската баба е три пъти повече.

  Тя е била на лекар и знае, че там оправия няма. Тя никога няма да разбере кое безплатно и кое се плаща. Докторите така й го обясняват, че тя ги жали. Лекарствата й постоянно преминават от един списък в друг списък, а от това зависи пустата реимбурсация. Промяната станала, защото сменили референтните държави. Тези думи цепят главата на бабата. На такава баба каквото и да й кажат за здравеопазването по телефона, тя ще го повярва. Тя няма да си каже, че не е логично да са нужни едни пари, за да започне лечението, а след това ще се намеси здравната каса. Тя знае, че в българското здравеопазване няма логика, там правиш каквото ти кажат. На бабата й казват по телефона, че трябва да предплати и тя предплаща.

  Тя не си е имала работа с полицията. Даже когато й крадат кокошките, не ги вика, защото знае от комшийки, които са викали полицаи, че никога не намират кокошките. Даже се дразнели, когато ги разкарват. Ходим за от кон нагоре, осведомявали. Крадците общо взето са известни на цялото село и са на свобода. Бабата също така гледа телевизия и там чува, че този направил това, оня онова, но всеки се е отървал. Не ги пращат в затвора. Намират начини да се изплъзнат. В този смисъл българската баба не можеш да я шашнеш с думи като корупция и с класации, в които сме на първо място по корупция. Тя знае какво е това. Даваш едни пари и всичко се покрива. Тогава как да се усъмни българската баба, когато й се обадят и кажат, че са нужни едни пари да се покрие катастрофа, при която внукът й потрошил човек? Тя знае, че в България нещата стават по този начин. Това да не е френската баба, която ми каза: „Не, не бих влязла в такъв капан. Но мисля, че и никой не би ми се обадил с такава измама. Ние знаем, че корупция у нас има, но тя е на най-високите етажи. Такова нещо да се прикрие с подкуп катастрофа, направена от обикновен гражданин…не, не би хрумнало на никого.” Да не ви казвам колко беше наясно френската баба с правата си при лекаря и болницата. Включително и със задължението на личната си лекарка да й се обажда по телефона, за да й напомня за прегледи.

  „Госпожо, наберете съпруга си“, настояваше отново гласът по телефона. Тази жена не е добре, как така ще набера изгорял човек? Но го набрах. Той беше в автосервиза, работеха по газовата уредба. Не можех да му обясня защо го търся, зъбите ми тракаха, думите ми бяха изтекли в земята. Просто затворих. И телефонът звънна отново: „Доктор Митев съм от болницата. Търся ви, но давате заето, с кого говорехте?“ О, как се върнаха думите ми, при това най-обидните, които знаех: Изрод! – крещях, – Гадина… Той затвори веднага. А моят шок тръгна по всичките завои, височини и пропасти на това състояние.

  Ние не си даваме сметка колко сме травматични, колко сме уязвими, колко сме готови да се разпаднем. Достатъчно е едно съвпадение със страховете, а те са безбройни, за да се натиснат всички паник бутони в главата ни, в сърцето, в душата ни. Разумът в случая не помага, него просто го няма. Ние не си даваме сметка колко изобретателни стават тези лешояди, как се добират до истинска информация (сервизът в Ловеч, тъй близко до убежищата на телефонните измамници от Левски и Летница), как имат защита в полицията, в прокуратурата.

  Не знам дали и кога това ще свърши, защото не знам дали тези, които могат да го прекратят, искат то да свърши. Исках този път да бъда полезна само с предупреждението, че не сме толкова печени, колкото си въобразяваме.

  .

• Нова ТВ: Джебчийки в молове построили палати от кражби

  Разследване на Вероника Димитрова,

  Нова телевизия

  

  Възможно ли е от джебчийство не само да се намира препитание, но и да се говори за покупка на джип и луксозни имоти? Колко лева трябва да изкарват джебчиите, за да си позволят да дават 2000 лв. на човек от полицията, за да се трие веществено доказателство или пък 10 000 лв. такса, за да не те закача охраната в мола?

  „При нас в занаята нонстоп се изкарват пари, няма спиране. Зависи, може и 1000 лв. да изкарваш, може и 500, може и 1 500 лв. Аз от 10 години само по моловете съм и си изкарвам хляба оттaм”, споделя Евгения, дългогодишна джебчийка.

  „В добри за тях дни, в кавички, могат да стигнат до десетки хиляди евро”, казва Георги Алексиев, управител на настоящата фирма на мола.

  Евгения и Мария са по професия джебчийки. Едни от най-добрите в Игнатиево. В бизнеса са от малки. Наследили са занаята от техните близки и са се разминавали с леки присъди. Издържат семействата си само с парите, които изкарват от кражби. Обират туристи не само във Варна, но и в чужбина. Разказват, че в Турция има къде да се работи, но законите им са много опасни.

  Живеят в луксозни къщи за стотици хиляди левове и карат също толкова луксозни автомобили. А държавата се прави, че не ги забелязва.

  До скоро Евгения и Мария обирали на воля туристите в мола, в който охранители убиха човек. Плащали си и всички си затваряли очите. Управителят на новата охранителна фирма обаче им създавал проблем. Така всъщност успяваме да стигнем до двете джебчийки.

  Представяме се за служители на мола, които ще съдействат новият шеф да стане благосклонен и да остави джебчийките да бачкат клиентите. Така разбираме как работи цялата схемата с джебчийството.

  „Старата охранителна фирма, тоест, бившата, която е била в мола, възможно да е правила такива договорки, има такива слухове. С нас също са се опитвали да правят договорки, с наш служител. Предлагали са му пари, за да бъдат допускани на територията на гранд мола, но съответно са получили отказ. 10 000 на месец са му предложили”, каза Георги Алексиев, шеф на настоящата охранителна фирма.

  Джебчийките твърдят, че имали връзки и в полицията и ако запис от охранителните камери на мола попадне там, плащали на техен човек, за да ги отърве. Понякога сумите, които твърдят, че давали на полицията, надвишавали 500 лв. Мъжът на Евгения обяснява колко е неизгодно.

  „Дават се много пари. В полицията много пари се дават – даваш на дознателя, даваш на шефа им, дознателят взима 2 000 лв. само да махне един диск. Направо ни дерат кожите. Даваме си от джоба понякога”, обяснява Васил, мъжът на Евгения.

  На кого точно плащат в полицията, не пожелаха да кажат, но прокуратурата със сигурност може да разбере.

  Но да се върнем към джебчийските умения на Евгения и Мария и тактиките, които прилагат на туристите. Най- лесната и апетитна плячка били израелците.

  „Значи гърците и израелците, те са най-прости. Ти му казваш пази, той забравя и когато в тоалетната в мола влизат на чешмата, пак ги заблуждаваме и пак ги бачкаме, докато си измият ръцете. Някой не знае как се пуска чешмата. Не знаят как, аз им пускам по-гореща, аз ти казвам, аз ги побърквам вътре. И когато са, аз сега гледам, коя, в коя тоалетна ще влезе. Гледам да съм близо. Пускам капака, пускам водата и се качвам отгоре. Тя оставя чантата, нали в закачалката и тя на цокалото, взимам я отгоре и я дърпам”, казва Евгения.

  Джебчийките разбират предварително – кога и в колко часа пристигат туристите в мола. За да не бият на очи, се дегизират като тях.

  „Когато са забрадени и аз сега не мога да отида да влизам при арабките. Веднага забрадката, шалчето, туниката. Всичко знаем”, споделя Евгения.

  Мария започнала да краде от 11-годишна. Съвсем скоро занаята щяла да наследи и малката ѝ дъщеря. И докато Мария живее охолно с парите от джебчийство, е получавала социални помощи от държавата. На хартия Евгения също се води, че живее на прага на бедността. По документи работи на минимална работна заплата. Забележете тавана на къщата на Евгения и Васил – в целия град Игнатиево тази марка автомобили е на особена почит – видимо и по улиците, и по знаците в домовете на тези хора.

  Така са голяма част от жителите на този малък град до Варна – Игнатиево. Тук бедна къща няма. Няма и човек без скъп автомобил. А проверката ни показа, че пред държавата много от тях са социално слаби като нашите героини джебчийки. Влизаме в една от къщите в Игнатиево.

  Къде са полицията и данъчните? Как този град на богати социално слаби съществува необезпокоявано под носа на цялата държава? Гледайте утре в „Здравей, България“. Ще ви разкажем как реагираха шефовете на полицията във Варна, когато им пуснахме запис с разказа на джебчийките Мария и Евгения.

  След репортажа от НАП – Варна се зарекоха да започнат проверка по случая.

   

• Официално съобщиха скороста на грабежа от АЕЦ „Козлодуй“

  Георги Котев, Gikotev.blog.bg

  .

  Новината е от вчера (1-ви юни) и идва от Москва! „Благата вест“ ни изпраща племенникът на премиер-министъра от времето на комунизма Гриша Филипов и настоящ изпълнителен директор на АЕЦ „Козлодуй“ Димитър Ангелов. Съобщава ни я „24 часа“:

  360 млн. евро за удължаване живота на 5 и 6 реактор на АЕЦ „Козлодуй“

  Пак да напомним. Датата е 1-ви юни 2015-та година.

  А сега нека ви припомня и какво се случи на 22-ри януари 2015-та година (точно 131 дни по-рано), в сградата на Народното събрание, на заседание на комисията по енерГЕПИка. На него министърката на енерГЕПИката, счетоводител на кражбАта Теменужка, заявява буквално следното:

  „Както за Вас, така и за всички, които се интересуват от този толкова важен въпрос, мога да кажа, че сумата, която се предвижда да бъде предоставена, която ще ни бъде необходима, за да извършим удължаването на живота на 5 и 6 блок, е малко над 270 млн. евро. Това е един сериозен финансов ресурс. “

  С оригинала на стенограмата от това заседание можете да се запознаете от ТУК. Ето го и конкретния откъс:

  

  Сега всеки един от вас може да пресметне с каква скорост расте кражбАта от АЕЦ-а, като раздели 180 милиона лева (90 милиона евро, колкото е разликата от януари досега) на 131-те дни, за които сметката набъбна. Моите сметки показват, че скоростта е 1 370 000 (един милион и триста и седемдесет хиляди) лева на ден!!!

  
  На снимката виждате министър-счетоводителката Теменужка и директора на АЕЦ-а Ангелов от заседанието в НС, от януари 2015-та г.

  В този блог има десетки постове с безброй доказателства, че т.нар. мероприятие „удължаване“ живота на блокове 5 и 6 в АЕЦ-а е НЕ-НУЖ-НО и на практика представлява единствено и само удължаване на грабежа през най-големия производител на електроенергия, който плащаме всички ние, през сметките си за ток. Така можете и да се сетите, защо пак ще ни вдигат цената му от 1-ви юли???

  В същото време, съвсем скоро стана ясно, че 100% държавната АЕЦ „Козлодуй“ ни дава едва под 15% от цялата си евтина продукция за т.нар. регулиран пазар (т.е. на НЕК, за битовите потребители, т.е. – за нас), а над 80% от продукцията отива за „честните“ частни търговци, които знаят с кого и с по колко да се разплащат, за да продължава геноцида над робското население. (Доказателството за последното ще научите от „Олигарха Прокопиев: „Като на олигофрени ви го обяснявам бе!“„)

  Искам да ви обърна внимание, че тази скорост, която изчислихме по-горе, е само по една от стотиците писти, по които се източва АЕЦ-а. Другата мощна магистрала е през търговете за ток за „честните“ частници. През същия период (януари-май 2015-та г.) цената на тока на търговете, които организира АЕЦ-а, за т.нар. „свободен пазар“ се е сринала с повече от 26%, но вместо това да се отрази пропорционално и на нашите сметки от следващия месец ще ни сурвакат с по-високи числа. (Подробности за тази писта в „Защо анал(л)изатора на (д)риска Костов се изходи за Лукойл точно сега?„)

  Междувременно снощи до мен достигна друга „блага вест“, че Софийска градска прокуратура е отказала да приеме за доказателство твърдението на френския държавен концерн АРЕВА, че удължаването на живота на блоковете в АЕЦ-а се е състояло още през 2008-ма г.

  

  Но за престъпният щит на прокуратурата над ядрената мафия ще ви разказвам един друг път.

  .

• „Гласове“: Кои са VIP клиентите на КТБ

  Материал на в. „Гласове“

  Близки роднини на Кирил Добрев и Димитър Дъбов от БСП, Наташа Бърнева, прокурор от ВКП, нейният съпруг и син, Румен Георгиев и Капка Костова, бивши и настоящи членове на ВСС, конституционният съдия Георги Петканов, Делян Пеевски и майка му Ирена Кръстева, Ахмед Доган, Иван Костов, Емел Етем. Това са само малка част от VIP-овете на КТБ.

  

  Част от списъка с VIP клиентелата на КТБ
  

  .

  Таблиците с имена на известни политици, висши магистрати и свързаните с тях лица и фирми са били клиенти на КТБ. От сдружението „Ние, гражданите“ изнесоха списъци за кредитното състояние на тези лица. Има съдии като Таня Радкова, която е гледала дела по КТБ, но не си е правила отвод, тъй като има сериозни съмнения, че е имало конфликт на интереси. „Понеже не вярваме, че ще падне банковата тайна, направихме тези изчисления, за да може нашите депутати, ако искат, да ги използват в парламента, да се ориентират в казуса“, каза за „Гласове“ Вера Ахундова.

  В таблицата особено се откроява името на Ирена Кръстева, която е изтеглила от КТБ 114 млн. лв. на своите фирми, което се случва в рамките на 20 дни – от 31 май до 20 юни 2014 г.

  Личният депозит на Ирена Кръстева към май месец е 842 649 лв. На влога й са останали малко над 5000 лв., тоест тя е „спасила“ почти цялата сума.

  Нейните фирми, около 25 на брой, със сумите, които е имало преди затварянето на банката и остатъка в левове:

  Пресмаркет ЕООД – 7 493 397 – 268 479

  Балканска медийна компания – 10 244 580 – 5 343

  Изд.-полиграфическа компан  – 6 485 550          – 22

  ЗАИР 2009 Жени – 233 662 – 995

  Компакт меридиан ЕООД – 87 444 965 – 797 171

  По официален баланс на банката изтеглените суми преди затварянето на трезора, са 7.2 млрд. лв.

  Справката за тегления на хора от ДПС опровергава твърденията на председателя на ДПС Лютви Местан, че движението няма нищо общо с КТБ. В този списък са много председатели на общински съвети, общински съветници и приближени до ДПС бизнесмени. Там е бившият министър от партията Емел Етем, там е и Ахмед Доган с 881 хил. лв., които обаче не е изтеглил. Те са със сравнително малки суми.

  От НПО „Ние, гражданите“ обаче предполагат, че при отварянето на бекъпа на сървъра на банката, където се съхраняват данните преди неочакваната подмяна на магазина за пазене на информацията, ще се видят много повече лица, чиито имена, сметки, кредитни истории и т.н. са изчистени. От организацията смятат, че сметките, чиито списъци публикуваме по-долу, са само тези, които са останали след подмяната.

  „Има други сметки, които ние ще очакваме прокуратурата да установи. Но всяка банка има нещо, което се нарича „дизастър център“, където се пази всичко, което е ставало в банката. И ние призоваваме прокуратурата, понеже са извършвани нерегламентирани и незаконни операции „на ръчно управление“, да поиска този бекъп на банката.“ Това каза Вера Ахундова от НПО „Ние, гражданите“ за „Гласове“.

  6.2 млрд. лв. са депозитите към датата на затварянето на банката.

  „Няма нито един случай около историята с КТБ, по който да е процедирано законно. Отказват ни гледане на делата по същество“, каза още Ахундова.

  „Ние искаме само две неща – прозрачност и справедливост, които политиците от всички партии ни обещаха. Засега не са го изпълнили. В сравнение с Ангола, Нигерия, ЮАР, Португалия, Ирландия, които не позволиха банки да фалират, да бъде увреден малкият и среден бизнес, у нас  направиха точно това. Фалирали и застрашени от фалит са 5200 души над гарантираните вложители, това са малки и средни предприятия, ако не и повече“, допълни Вера Ахундова в подкрепа на мотивите си да покажат публично част от добре охранявана тайна за властта в България.

  .

   

• Задължителното гласуване – част 1

  Антоанета Цонева, Оpenparliament.net

  Един от въпросите, по който може да има референдум през октомври, заедно с местните избори в България, е свързан със задължителното гласуване – дали да се въведе или не.

  Институтът за развитие на публичната среда ще направи серия от публикации, свързани с темата, за да представи различни гледни точки – аргументи „за“ и „против“, информация за ефектите от въздействието на задължителното гласуване в различни страни. Темите за електронното гласуване от дистанция и мажоритарния елемент в изборите също ще бъдат обект на изследване.

  Задължителното гласуване не е нова концепция. Ранни варианти на идеята и практики са съществували от древни времена, но по-систематично обсъждането и въвеждането му започва през втората половина на 19-ти век. Едни от първите страни, които са го въвели са Белгия през 1893 г., Аржентина през 1914 г. и Австралия през 1924 г. Има разбира се примери за страни като Венецуела и Холандия, които в един период от тяхната история са практикували задължителното гласуване, но по-късно са го преустановили. Задължителното гласуване е било въвеждано на различни места, по различни причини и в различен контекст. Поради ниското участие в Белгия, но и поради корупцията в изборите в Тайланд например – век по-късно през 1997 г.

  Миналата седмица в Кливланд, президентът Обама за първи път постави въпроса за задължителното гласуване, като способ за противопоставяне на въздействието на големите пари в американските изборни кампании. Отвъд темата за огромните средства, влагани в изборите, САЩ имат еднo от най-ниските нива на участие сред развитите стани. По-малко от 37% от имащите право на глас са гласували на междинните избори през 2014 г. Това означава, че около 114 милиона души са изключени от процеса.

  Картината в други страни от западния свят не е по-малко тревожна. През последните 10 години, активността на избори във Франция и Великобритания е била най-ниската от Втората световна война насам. Отсъствието на гражданите пред урните се разглежда като източник на криза на парламентарната демокрация, дефицит на легитимност в управлението, липса на обратна връзка от хората към партиите и съмнения в качеството на политическото представителство. В този контекст идеята за задължително гласуване се е разраства бързо. Поддръжниците му смятат, че така ще върнат интереса към политическия дискурс и ще окуражат появата на силни алтернативи, от които да се прави избор.

  Има множество въпроси около задължителното гласуване:

  • Защо някои страни са го прилагали, а други не?;
  • Защо някои са го премахнали, а други са го запазили?;
  • Съществува ли задължителното гласуване изолирано или е свързано с други институции и, ако да, с кои?;
  • Какви видове наказания има за негласуващите и как се защитава въвеждането им?;
  • Какви са условията за успешно прилагане на този институт?;
  • Кой печели и кой губи от задължителното гласуване?;
  • Това стъпка напред ли е или регрес в демократичния процес?
  • Насилие ли е върху индивидуалната свобода за сметка на равенството и участието?

  Днес задължително гласуване има в 26 страни. Преобладават тези от Южна Америка.

  

  Данните от изследвания за 203 страни в света сочат, че в 85% от тях или 173 страни няма задължително гласуване.
  

  Дебатът се води в плоскостта задължение или право е гласуването. Има страни, в чиито конституции е посочено, че гласуването е гражданско задължение.

  Какви са аргументите „за“?
  
  Основните аргументи в дебата за задължителното гласуване винаги са повишаване на активността и усилване на легитимността и стабилността на политическите институции, излъчени чрез избори. Намаляването на разходите на партиите за убеждаване на избирателите да се явят пред урните и противодействието на парите в политиката за реклама и за купуване на гласове (аргумент, посочван в България много често) – също са сред аргументите „за“ задължителното гласуване.

  Изтъква се и възпитателният ефект върху избирателите и отговорността за избора, след като всеки се е включил и посочил политически представител. Ако държавата задължава своите граждани да гласуват, тя трябва да осигури гражданско образование в програмите в училище, за да обучава всички . Институциите също така трябва да гарантират провеждането на информационо-обучителни кампании за избирателите.

  Защитниците на задължителното гласуване често правят аналогии между него и задължителното плащане на данъци, отбиването на военна служба, задължителното обучение до определена възраст, задължението в някои страни да бъдеш съдебен заседател.

  Този, който не желае да гласува може да пусне празна или недействителна бюлетина и пак ще изрази позицията си. В този случай се прави разлика между задължението да гласуваш и да избираш.

  Какви са аргументите „против“?

  Най-срещаният аргумент е, че този подход не е демократичен – превръщайки правото да се гласува и свободния избор в административна принуда и задължение. По-легитимно ли ще е управлението, ако има много гласували с невалидни, празни бюлетини или против всички (където има такава опция) – питат противниците на задължителното гласуване. Друг аргумент е свързан с увеличаване на „случайните гласове“ – произволно посочване на кандидат или партия само, за да се пусне попълнена бюлетина. Ако някой гласува против волята си, е вероятно той да маркира случайни кандидати, най-често първите в листата.

  Как се прилага и контролира задължителното гласуване в страна с нисък административен капацитет и слаби институции – е друг въпрос, който се поставя.
  Задължителното гласуване може да се разглежда като нарушаване на свобода на политическите възгледи и правото на хората да вярват в политическа система различна от представителната демокрация, например в абсолютната монархия, но да са принудени да участват във възпроизвеждането на съществуващата система.

  Друг аргумент „срещу“, който преoбладава сред академичната общност в САЩ например, е това, че така се нарушава свободата на изразяване, защото тя включва и свободата да не се изразиш. Ниското ниво на участие може да не е резултат от политическа апатия. Това може да е проява на гражданска воля, демонстрираща неудовлетвореност от политическия естаблишмънт.

  Какво всъщност означава „задължително гласуване“?

  То разбира се може да се дефинира много лесно като законово задължение на гражданите по време на избори да се явят пред урните и да упражнят избирателното си право. В общия случай е предвидена санкция за неизпълнение на това задължение. Всъщност стриктно погледнато задължително гласуване не може да има, защото поради тайната на вота всеки, който не желае да гласува може да пусне невалидна или празна бюлетина в урната. В някои страни има легален способ да се направи точно това – като се гласува против всички.

  В страни с тоталитарни режими няма нужда от задължителен вот. На книга там се постигат високи проценти на участие не поради санкция, записана в закон, а поради страх от самия режим. В Северна Корея, ако не гласуваш, това може да се оцени като некоректно поведение спрямо режима и да се отрази тежко на кариерата ти, например. Това е вид социална принуда и натиск да се явиш пред урните. В Иран няма задължително гласуване, но хората би трябвало да показват печата в личните си картите за гласуване, когато си вадят паспорт. В Италия, тъй като гласуването е определено от конституцията като задължение, в периода от 1946 г. до 1992 г. е имало лека санкция за негласуващите –излагали на публично място списък, с тези които не са отишли до урните. В Щата Илиноис някога поставяли негласуващите в началото на списъка с тези, които са избрани за съдебни заседатели.

  Какъв е размерът на глобите за негласувалите?

  Глобите са най-разпространената форма на санкция. Те варират и могат да са различни за първото нарушение и за последващите негласувания. Например в Белгия глобата е от 25 до 50 евро, налагана за първо нарушение, от 50 до 125 евро за второ нарушение. В Люксембург глобата за повторни нарушения може да нарасне до 1000 евро.
  Доскоро, някои Швейцарски кантони са изпращали чиновници от къща на къща да събират глобите. В Унгария в следвоенния период глобите са приели формата на допълнителни данъци.

  Друг вид санкции – лишаване от право на глас и услуги, а някъде и затвор

  В Белгия, ако не си гласувал на 4-и избора в период от 15 години, те лишават от право да гласуваш в следващите 10 години. В Сингапур има необичайна система, комбинираща лишаване от правото на глас и глоба. Името на негласуващите автоматично се премахва от изборния регистър и трябва да заплатят такса, за да ги върнат отново, иначе не могат да гласуват.

  Други граждански права като участие като кандидат на избори, могат да бъдат отнети, като форма на санкция – така е в Аржентина, Боливия, Бразилия, Сингапур и Тайланд.
  Друг вид наказание е забраната да се заема държавна служба. Така е в Белгия, този, който е бил изваден от списъка за гласуване, не може да заема позиция в държавната администрация.

  В Аржентина негласуващите не могат да бъдат назначавани в публичния сектор за три години след изборите. В Боливия, ако не гласуваш, не можеш да получиш специфичен сертификат за избирателно право, който се изисква, за да работиш в държавната администрация, за да получаваш възнаграждение като държавен служител, да правиш банкови транзакции и да ти издадат паспорт 90 дни след приключване на изборите. Подобни санкции има и в Бразилия, заедно с допълнителното изискване, че негласуващите нямат достъп до държавно обучение, не могат да бъдат освобождавани от военна служба или плащане на данъци. До неотдавана тези санкции са били широко разпространени там. До скоро, в Гърция, поне на теория, негласуващите не са можели да получат шофьорска книжка или паспорт. Тези санкции обаче, са премахнати през 2001 г. след дълъг публичен дебат.

  В Австралия можеш да бъдеш осъден на затвор, ако не си платиш глобата, че не си отишъл до урните. След изборите през 1993 г. 43 негласуващи са получили наказание затвор от 1 до три 3 дни.

  Когато през 1973 г. Филипините въвеждат задължително гласуване – наказанието за негласуващите е затвор до 6 месеца. Подобно наказание е практически е невъзможно да бъде систематично прилагано, защото това би означавало например, че над 7 милиона е трябвало да влязат в затвора след изборите през 1981 г. През 1987 г. задължителното гласуване във Филипините е отменено.

  Санкцията не е двигател при задължителното гласуване

  В Белгия гласуването се е превърнало в социална норма. Не е глобата тази, която кара хората да участват – активността е над 90 %. Това не е индикатор обаче, че законът стриктно се прилага и се наказват негласуващите. Например, през 1985 г. само 62 от 450 000 негласуващи са санкционирани. Друг пример от Холандия, в периода, когато е имало задължително гласуване (между 1917 г. и 1970 г.) сочи, че през 1966 г. едва 577 от 400 000 негласуващи са предадени на съд.

  В Австралия също малко хора биват наказвани, защото има множество и различни причини, които могат да използват, като обяснение защо някой не е гласувал, без да се изискват някакви документални доказателства за това.

  Повторно провеждане на избори или „колективна санкция“

  Някога в Бавария е съществувала необичайна комбинация от индивидуална и колективна санкция: ако не се постигне определено ниво на активност, разходите за повторното произвеждане трябва да бъдат поети директно от негласуващите чрез специален данък. По-често срещано е било обаче правилото, ако не е постигната активността, изисквана от закона, изборите да се провеждат отново за сметка на всички.

  Изискването за определено ниво на активност е обичайно за съвременните референдуми и днес рядко се среща като изискване при провеждането на избори в страни извън Източна Европа и тези от бившия Съветски съюз. В Сърбия и Черна гора има изискване за 50 % активност на избори, иначе се налага повторното им провеждане. 25 % е прагът в Унгария за отделен избирателен район, същото изискване има и в Литва на ниво регион. 33 % активност се изискват в Узбекистан за парламентарни избори. 50 % участие има като изискване в Молдова, Беларус, Казахстан, Киргистан и Таджикистан – праг, унаследен от съветската ера.

  Кой е освободен от задължително гласуване?

  Някои страни от Латинска Америка и Европа със задължително гласуване, като Аржентина, Боливия, Бразилия, Кипър и Перу са направили гласуването доброволно за тези, които са над 70 годни. В Еквадор и един от швейцарските кантони със задължително гласуване, възрастовата граница е 65 години, а в Люксембург – 75. В допълнение, в Бразилия санкции не се налагат за негласуващите между 16 и 17 години.

  Много страни допускат неучастие в гласуването на тези, които пътуват извън страната или в изборния ден са далече от местата, където са регистрирани (Австралия, Боливия, Бразилия, Чили, Еквадор, Люксембург, Сингапур). В Аржентина хората, които се намират на над 500 километра от мястото, където гласуват, ако имат доказателство за това, са освободени от задължителния вот. В Чили е същото за тези, които са отдалечени на над 200 километра, а в Кипър на 50 мили или повече от изборната секция. В Перу само онзи, който е извън страната за лечение или обучение, може да не гласува, без да бъде санкциониран.

  В Бразилия и Еквадор гласуването не е задължително за тези, които са неграмотни.

  В Австралия могат да не гласуват тези, които поради религиозни причини се самоизключват от политическия живот. Има общности, чиито вярвания и убеждения не позволяват участие в политически дейности и за тях вотът не е задължителен.

  Поощрение за гласуващите – друг подход за усилване на участието

  Това е правено у нас през 2005 г. чрез провеждане на лотария сред гласуващите на парламентарните избори. Има такъв опит на местно ниво в Норвегия. Тази практика се среща и в САЩ. От 1997 г. в Колумбия – една малкото страни в Латинска Америка, където няма задължително гласуване – тези, които отидат до урните, имат преференциален достъп до някои образователни и социални услуги и намаляване на таксите за някои публични услуги.

  Дебатът в България още не е започнал

  Ефективността на задължителното гласуване – т.е. дали неговото въвеждане ще повиши значително избирателната активност, зависи от времето и контекста, в които се случва – това се посочва във всички изследвания. Избирателна активност е феномен, обусловен от много причини и фактори. Сред тях са политическата култура, социално-икономическите условия, видът на избирателната система, способността на институциите да наложат закона, демографските характеристики – възрастова и образователна структура, етническия състав и др.

  Задължителното гласуване в комбинация с тези фактори ще произведе някакъв резултат – разходи и ползи за обществото, ще създаде предимства и недостатъци за част от актьорите. Какво искаме да се случи в българския политически живот обаче, отваряйки този дебат  – да се потопят купените и контролирани гласове, да се снижи влиянието на определени партии, да се засили легитимността на избраната власт – това ли са целите?

  Дебатът предстои и именно силата на местния контекст ще определи релевантността на аргументите и как те ще повлияят на решението на гражданите, избирайки между „за“ и „против“ задължителното гласуване.

  Едно е ясно, разговорът ще е силно политизиран и поляризиран, както е навсякъде по света, където се води.

  Източници:

  _{Full Participation: A Comparative Study of Compulsory Voting, Sarah Birch, 2009
  Democracy’s Duty: The History of Political Debates on Compulsory Voting, PhD. diss.,
  University of Jyväskylä, Anthoula Malkopoulou, 2011
  The History of Compulsory Voting in Europe: Democracy’s Duty?, New York: Routledge, Anthoula Malkopoulou, 2015
  Compulsory Voting – http://www.idea.int/vt/compulsory_voting.cfm
  Compulsory Voting Laws and Turnout: Efficacy and Appropriateness, Dr. Lisa Hill and Jonathon Louth, 2004}

  .

• МВР спря паспортите по бърза поръчка

  Причината е липса на специализирана хартия, а заповедта е издадена от министър Румяна Бъчварова в края на миналата седмица. Много българи, работещи в чужбина, също няма да могат да подновят личните си документи.
  

  

  МВР неочаквано спря да издава и обработва бързи и експресни поръчки и ще издава международни паспорти само в рамките на 30 работни дни. Причината е липса на специализирана хартия, а заповедта е издадена от министър Румяна Бъчварова в края на миналата седмица.

  Очаква се стотици да изгорят – за летни отпуски, работа, обучение. Административният капан засяга и непълнолетните деца, които ще пътуват с родителите си за европейски страни, тъй като и на тях на границата изискват документ за самоличност. В сезона на почивките до Гърция и Турция много родители ще се окажат в патова ситуация и вероятно ще провалят ваканцията си.

  Много българи, работещи в чужбина, също няма да могат да подновят личните си документи. Очаквам истински ужас през цялата следваща седмица, посочи неоптимистичната си прогноза служител от ведомството.

  Източник:  Faktor.bg

  .

• Медии не ми трябват. И журналисти!

  След като разврати частните медии, държавата настъпи срещу обществените

  .

  Светослав Терзиев, д-р по журналистика,

  в.„Сега“

  Националното радио се тресе от вълнения, защото не е слушало собствените си новини, че още преди половин година бюджетът е взел 10% кръвен данък от държавните медии. Вестникарите пък се отучиха да четат вестници, защото е под достойнството им да дъвчат собствената си плява. Премиерът Бойко Борисов не се интересува и от едните, и от другите, тъй като знае до каква професионална мизерия ги е докарал заедно със своите предшественици, развращавайки медийния пазар с нечестно държавно финансиране.

  Сега всичко си идва на мястото, защото самият Борисов заяви преди седмица: „Не ми трябват медиите!“ Той посъветва народа да следва неговия пример: „И от мен да знаете – не гледайте телевизия, не слушайте радио, не четете интервюта и въобще не може да ви ядоса никой. Въобще не ми трябвате, медиите – нали виждате как си ме посрещат хората“, рече премиерът сред насъбрало се множество в Гигинския манастир, реставриран с пари от държавата и от банкера беглец Цветан Василев (което си е почти едно и също).

  Какво става в българското медийно блато,

  в което доскоро Борисов обичаше да се къпе, за да изглежда хубав пред електората? То го обгрижваше с топли кални бани, от които излизаше ако не чист, поне бодър. Нещо прекъсна взаимното привличане и както винаги, когато не се вижда ясно причината, може да се предполага, че става дума за пари. Те са важен индикатор, според който медиите могат да се разделят на две големи групи: държавно финансирани и частно финансирани. Само че откакто през последните десетина-петнайсет години медийният пазар залиня в цял свят с нахлуването на безплатните медийни продукти в интернет, частното финансиране загуби икономически смисъл и започна трескаво да търси заместител. Рекламата в интернет не стана компенсатор, защото допълва частично бюджета на редакциите. В различните страни се експериментират всякакви решения: от разпределение на публични средства до набиране на доброволни помощи, но никой досега не е измислил универсален механизъм за самофинансиране, какъвто бе медийният пазар.

  В края на април интернет концернът от Калифорния „Гугъл“ обяви, че учредява в Европа фонд за финансиране на Инициатива за новини в цифровото пространство (Digital News Initiative) и привлече за партньори големи европейски медийни групи и издателства. Световният гигант отпусна за 3 години 150 млн. евро с цел „да засили позициите на цифровата журналистика“, като призова да му се изпращат идеи за устойчиви модели на самофинансиране. Медии, които не участват в проекта му, веднага го заподозряха, че се опитва да очисти образа си на световен октопод, който изсмуква близо половината от оскъдната им реклама в интернет.

  Както винаги, американците са назад в технологичното мислене от една нация техническа, която още преди 10 години изобрети медиен

  механизъм от типа перпетуум мобиле

  Как може медиите да губят пари от дейността си, но да продължават да въртят бизнес? За държавните медии е ясно – държавата им налива пари през бюджета. А за частните? Пак същото, но не през бюджета. И в единия, и в другия случай целта е властта да манипулира обществото, за да намали способността му да упражнява обратен натиск. Става дума за прочутия медиен комфорт на управляващите, за който се плаща с парите на същото общество, което е обект на манипулации.

  В държавните медии обаче има едно неудобство. Финансирането е регламентирано и изложено на показ, защото минава през бюджета, и обществото може да реагира, ако усети, че властите го оглупяват чрез т. нар. обществени медии. Постоянното подозрение, че там се прилага административно-командното начало, служи като спирачка за упражняване на видим натиск „отгоре“. Усещането на журналистите в тях, че публичността ги пази, им дава по-голяма смелост да говорят и показват неприятни за властта факти в сравнение с много „частни“ медии, финансирани скришно с държавни пари. Парадоксално е да се твърди, че държавни медии могат да бъдат по-свободни от частните в условията на пазарна икономика, но в България се наблюдава точно такъв феномен. Поръчковите публикации са по-многобройни в някои частни издания, което пък повдига въпроса дали са наистина частни. Известно е, че от няколко години една от големите загадки е кой притежава огромна част от медиите в България, защото сочените за собственици лица не разполагат с приходи от друга дейност, която би им позволила постоянно да наливат пари в губещи издания.

  Фактически властите нямат проблеми с „частните“ медии, които вече са одържавили тайно чрез захранването им през кухи банки (с необезпечени кредити) и фирми фантоми, през офшорки и фиктивни конкурси за обществени поръчки за разпределение на бюджетни и европейски фондове.

  Как да държат в страхопослушание

  официалните държавни медии? Разбира се, пак чрез парите. Да режат бюджетите им е неразумно, защото могат да затруднят дейността им, а не е такава задачата. В БНР, БНТ и БТА си има чисто производствени разходи и техниката не би разбрала намека на властите, ако й бъдат орязани парите за функциониране. А и целта не са машините, а хората, които се държат вироглаво. Затова в бюджета за 2015 г. изрично бе записано, че полагаемите се общи суми за трите медии се запазват, но от тях се иска сами да съкратят по 10% от разходите си за персонал. Спестените пари не им се отнемат от бюджета, а се оставят да ги използват за каквото искат, само не и за труд. Директорът на БНР Радослав Янкулов изрева, че го карат или да уволни 200 души, или да ореже наполовина хонорарите на останалите, които в голямото си мнозинство получават както мизерни заплати, така и символично допълнително материално стимулиране.

  Прави впечатление, че докато в радиото се надига вой, в националната телевизия и БТА цари спокойствие. Проверка на „Сега“ показа, че тамошните ръководства са били по-пъргави, защото още през януари са преразпределили средствата си така, че да не режат „живо месо“. Закрили са овакантени постове, пенсионирали са служители, а парите са насочили към производство на допълнителна продукция, така че пак да се върнат с разсрочка към журналистите. Ръководството на радиото е закъсняло половин година и ще трябва да направи икономиите за двойно по-къс срок, което означава, че съкращението от 10% ще се усети като 20% до края на годината. Затова може би журналистите негодуват преди всичко срещу него и искат оставката му.

  Властта остава на завет и може да се наслаждава как едни среди в радиото биват настройвани срещу други. Докато си дерат очите, могат да се вразумят. Предупреждението „Медии не ми трябват“ носи многопластово послание. Вкарването на държавните медии в правия път няма да е едноактова пиеса. Това е завръзката на

  трагикомедията „Опитомяване на опърничавите“,

  която ще се играе през новия властови сезон. Предстои мащабна смяна на декорите, защото падна параванът КТБ, зад който ставаше държавното изхранване на главните медийни послушници. За някои от тях великите пости продължават вече година и сами режат хонорари и журналистическа плът, без да чакат като държавните медии решения на парламента, постановления на правителството и писма на финансовото министерство. Нищо чудно някои да се поминат или да се слеят, което няма да разстрои нито управляващите, нито обществото, защото започнаха толкова да си приличат, че липсата им няма да се забележи. Тяхното финансиране по една и съща нечестна за обществото схема послужи като общ знаменател, който ги превърна в еднотипни служби за управленски пиар, както е модерно да се казва днес познатата от недалечното минало медийна пропаганда или познатото от още по-стари времена угодничество на силните на деня.

  В този смисъл изречените от Борисов паметни думи „Медии не ми трябват“ може да означават, че въобще не заслужават да се наричат „медии“ подобията, които го обикалят. Такива „медии“ не му трябват и на обществото.

  Той може и без медии.

  .

• От 2008-ма насам в България са закрити 85 големи предприятия

  Божидар Данев: 380 хиляди работни места са загубени в България за 6 години

  .

  85 големи предприятия са закрити в България между 2008 и 2013 г. За същия период е изчезнало всяко пето средно предприятие, а с 12% се е свил броят на малките фирми. Това е довело до загуба на 380 000 работни места. Този статистика показа изпълнителният председател на Българската стопанска камара Божидар Данев на семинар за актуалните проблеми на пазара на труда, предаде БГНЕС.

  Заедно с големите предприятия са фалирали много свързани с тяхното производство средни и малки компании, обезглавени са цели сектори, коментира Данев, цитиран от пресцентъра на БСК. „Тези данни означават само едно: бизнесът се маргинализира. Не се внедряват нови технологии, няма нови идеи и нови продукти. Нашата икономика се превръща в икономика на бедните и непродуктивни услуги. Вместо да се реиндустриализира, България се деиндустриализира“, каза още той.

  Вследствие на този процес на деиндустриализация между 2008 и 2014 г. работните места в страната са намалели с над 380 000. В същото време драстично се разтваря ножицата между качеството на работната сила, произвеждана от образователната система, и уменията, търсени от бизнеса. Расте броят на хората с висше образование, но за жалост, пазарът няма нужда от тях, защото техните специалности често не отговарят на потребностите на икономиката.

  Икономиката търси висококвалифицирани хора с определени компетенции, но не ги намира. Голяма част от населението е неграмотно или без никакви умения, а на пазара няма работа за нискоквалифицирани хора, каза още Данев. Единственият шанс за хората без образование са туризмът и селското стопанство, където те могат да бъдат полезни, обаче само ако се управляват и ръководят интелигентно.

  „Икономиката и осигурителната система са скачени съдове обясни директорът на БСК и допълни, че сривът на икономиката заради кризата доведе до бум в разходите за пенсии, защото хората са се втурнали да търсят различни канали да получат сигурен доход, какъвто е пенсията. От 2.5 млрд лв. през 2000 г. разходите за пенсии са нараснали на 8 млрд лв. през 2014 г., предимно заради скока в броя на инвалидните пенсии. През 2000 г. те са били 200 000. 14 години по-късно те вече са били 450 000. С 50% – от 10 млн. лв. на 15 млн. лв., са се повишили и разходите за болнични.

  Сериозна е диспропорцията в заплащането на труда, сочи още статистиката. Хората, които произвеждат добавена стойност, печелят по-малко от заетите в администрацията, показват данните. „Младите хора не искат да работят в реалната икономика, те предпочитат безрисковото и добре платено работно място в администрацията. Това създава ценностна система, която не е икономически обоснована, а се управлява от бюрокрацията“, подчерта Божидар Данев.

  Прави впечатление също, че възнагражденията в сектора с най-големи загуби и задължения – енергетиката, са нараснали 5,5 пъти от 2000 до 2013 г. Изпълнителният председател на БСК нарече този факт алогичен и го обясни с монополното положение, свръхрегулацията и силните политически влияния в сектора.

  Данев коментира и решението на Върховния административен съд (ВАС), който отмени решението на правителството за повишаване на минималната работна заплата от началото на 2015 г. Според него жалбата до ВАС и последващото решение за отмяна на въведената в началото на годината минимална работна заплата има дисциплиниращ ефект. „Когато има законова разпоредба, тя трябва да се спазва“, категоричен е изпълнителният председател на БСК. Той обаче не очаква никакви практически последствия от решението на ВАС, тъй като още през следващата седмица Националният съвет за тристранно сътрудничество ще разгледа решението за минималната заплата и кабинетът ще вземе съответното решение.

  Източник: в. „24 часа“

  .

• <<
• 1
...
• 75
• 76
• 77
• 78
• 79
• 80
• 81
• 82
• 83
• 84
• 85
...
• 415
• >>