Всички авторски страници

Авторски

• Ivan Krastev, The Guardian: Emigration is damaging Bulgaria

  Britain’s gain is eastern Europe’s brain drain

   

  by Ivan Krastev,  The Guardian

  

  Here’s a popular joke doing the rounds in my country at the moment. Three Bulgarian men, dressed in traditional Japanese costume and armed with swords, are walking down a street in Sofia. One of the passersby asks them who they are and what they want.

  “We are the seven samurai and we want to make this country a better place,” say the men.

  “Why are there only three of you then?”

  “The other four are all working abroad.”

  The impact of immigration from eastern Europe on the UK has generated a heated debate in Britain over the last few years. What is largely ignored in the flurry of arguments, however, is the extent to which immigration is also changing the societies migrants are coming from. Bulgarian daily 24 Chasa recently calculated that more than 3 million Bulgarians had left the country in the past 23 years and stayed away – a momentous demographic change for a country with a population now slightly above 7 million.

  This ignorance has bred a number of lazy assumptions. One is the idea that emigrants are mainly people who would otherwise remain unemployed in their home country: migration allows them to find a job that then helps subsidise their relatives at home, thus improving the overall macroeconomic picture in eastern Europe.

  In fact the reality is much more complex. Opening of the borders was both the best and the worst thing that has happened to Bulgarian society after the fall of the Berlin Wall. “I can only love what I am free to leave,” wrote East German dissident Wolf Biermann in the 1970s. For half a century Bulgarians were asked to love a country they were not free to leave, so opening the borders was unmistakably a welcome development. But since the borders have opened, a different question has posed itself: how do you change a country that you dream of leaving?

  Mass emigration of people mostly aged between 25 and 50 has dramatically hurt the Bulgarian economy and its political system. Businesses complain about a shortage of qualified labour. Bulgaria’s health system is deprived of well-trained nurses who can earn several times more by taking care of a family in London than working at a low-paid local hospital. Most of our best graduates do not apply to study at Bulgarian universities, thus depriving them of talent: after the Chinese, Bulgarians are now the second biggest foreign student community in Germany. And although most of those who leave plan to come back, completing that plan often proves more difficult. People who leave their home country early in their lives are less likely to have social networks that would lure them back home again. And if they do come back, they often find their welcome to be less enthusiastic than expected: out of sight is out of mind. In Bulgaria, returning home is still often associated with failure to make it big in the wider world.

  Another lazy assumption about eastern European migration is that it has made countries like Bulgaria a more liberal place. Living abroad in multicultural societies like Britain has opened millions of Bulgarian minds, the argument goes.

  Yet you only have to read the blogs and Facebook posts of many Bulgarians living abroad see once experience–hungry east European immigrants transform into anti-immigrant xenophobes when it comes to how Bulgaria should deal with foreigners.

  At worst you could argue that mass emigration is one of the main reasons why Bulgaria has been governed by the wrong people in recent years. Brilliantly talented individuals have undoubtedly benefited from the opening of borders, but so have at least two other groups: bad eastern European politicians and xenophobic western European parties.

  In his classic book Exit, Voice and Loyalty, the American social scientist Albert Hirschman contrasted the two strategies that people have for dealing with poorly performing institutions. People can either “exit”– voting with their feet, expressing their displeasure by taking their business elsewhere – or they can decide to voice their concerns, choosing to fight for reform from within.

  Hirschman knew that in most cases exit works well as a pressure for change but he also pointed out that “those who hold power in the lazy monopoly may actually have an interest in creating some limited opportunities for exit on the part of those whose voice might be uncomfortable.” Exit can bring reform, but under certain conditions it can also become a major obstacle for reforming society.

  The mass anti-government protests that took place in Bulgaria in 2013 perfectly captured this paradox: protesters may have been shouting “We do not want to emigrate”, but in the end some of them did, because ultimately it is now easier to go to Germany than to make Bulgaria function like Germany. When some of the most active and critical citizens leave only three samurais are left to struggle for change. Going by the current level of corruption and poor political leadership in Bulgaria, this is not enough.

  So could giving in to British calls to curb freedom of movement be a blessing in disguise for Europe’s east? Not so fast. A survey published last year to coincide with the 25 anniversary of the fall of the Berlin Wall, tried to establish the gains and losses of the post-communist transition in the eyes of the public.

  The results came as a shock to many politicians: while the overwhelming majority of Bulgarians still support their country’s membership of the EU, many tend to view the last two decades as a failure rather than a success.

  They see their country’s arrival in Europe through a prism of de-industrialisation, rising social inequality and corrupt elites. And yet freedom of movement emerged from the survey as the one unqualified success of the past 25 years. It is the one thing that makes people still believe that the EU has a future. Europe’s leaders thus face a dilemma: curbing freedom of movement may help to keep the UK in the EU, but it runs the risk of delegitimising the project in the eyes of its newer members.

   

• Държава на мафията или мафия на държавата?

  Управляващите не могат да скрият факта, че отгледаха Цветан Василев в свой интерес

  .

  Светослав Метанов, Сlubz.bg

  

  Вчера в София се появи компания с никому нищо не говорещото име LIC33 и обяви, че освен 43-процентния дял на Цветан Василев в БТК е купила и 100% от НУРТС, 91% от собствеността във воeнния завод „Дунарит“, също 91% от другата военна компания – „Авионамс“, както и цялата собственост в пипълметричната агенция ГАРБ плюс мултиплекс оператора „Фърст Диджитал“, на който се разпространяват програмите на националните телевизии.

  Цената от 1 евро е любопитна, но само като детайл. И на милиарди да бяха оценени ключовите активи, пак нямаше да е от значение.

  Смисълът на подадената информация е съвсем друг. И той е, че сделката за изброените активи всъщност е един звучен шамар за българската държавност. Или по-скоро е доказателство, че тя не съществува – заменена е от неприкосновени лични интереси, гарантирани по неписано законодателство. Които много приличат на корупция.

  Но продължаваме да гледаме завистливо Румъния и цъкаме с език: а бе, тия как го направиха!

  Вчера се оказа, че Цветан Василев е продал нещо, което всевъзможни служби и институции в продължение на години се правеха, че не знаят, че е негово.

  Падането на завесата

  Мустакатият банкер си взе БТК по времето, когато пак управляваше ГЕРБ и когато медиите на тандема Василев – Пеевски безскрупулно възхваляваха харизмата на премиера и властващата партия. Тогава Бареков не бе политик, а се намираше в разкраченото положение на телевизионен водещ и мениджър на ТВ канал (пак на Цветан Василев). Медията се ползваше със статута на официоз. Министрите един през друг се надпреварваха да се вместят в сутрешния блок преди да разберем за поредната ювелирна акция със запомнящо се име на силовия вицепремиер Цветан Цветанов.

  Бареков по онова време обясняваше на уважаемите зрители, че Бойко Борисов е най-великата личност в българската политическа действителност след демократичните промени.

  Тогава, не сте забравили, държавните фирми дружно депозираха стотици милиони левове в КТБ, която растеше ли растеше и стана четвърта по активи в банковата ни система. БНБ и КФН уж проверяваха банката и уж всичко бе от хубаво – по-хубаво. Цветан Василев едва смогваше да си прибере наградите за банкер на годината, най-влиятелна личност и т. н.

  Навремето никой не пита с какви пари е купена БТК, за която наскоро Василев обясни, че целият кеш е изваден от него, а руската ВТБ се е явявала само „номинален носител на акциите“. Ако е така, то това някак си е пропуснато от Комисията за регулиране на съобщенията, от Комисията за защита на конкуренцията и от правителството, които трябва да се интересуват при смяната на собствеността на големи компании, притежаващи стратегическа инфраструктура.

  БТК обаче е в малко по-различна ситуация от останалите фирми, придобивани от LIC33. Това е актив, с който мустакатият банкер не криеше, че се разпорежда, за разлика от мултиплексите. В края на управлението на правителството на БСП и ДПС и по време на първия мандат на ГЕРБ Комисията за регулиране на съобщенията направи конкурси за лицензите за цифровата ефирна телевизия. Ведомството отстрани водещ инвеститор от бранша – виенската ORS на основанието, че имал тв канал в Австрия. Разрешителните бяха дадени на други компании. Чуждестранни. Инвеститори с опит, които нямали нищо общо с Цветан Василев…

  На вчерашната пресконференция обаче се оказа, че все пак имали нещо общо и че той взел, че ги продал.

  А и за ТВ7 се знае, че била негова. КРС обаче, когато са давали разрешителните, явно не са знаели тия подробности, иначе вероятно са щели да отстранят и цветанвасилевата фирма по схемата, по която скроиха шапка на истинския инвеститор.

  Някой съмнява ли се?

  В Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията също нищо не са подозирали за казуса с мултиплексите. Иначе нямаше да пишат обяснение след обяснение до Еврокомисията как България не е нарушила общностните правила и че конкурсите са били съвсем честни и без дискриминационни условия. Вероятно са били много убедени в това, щом и парите за разяснителната кампания за цифровата телевизия (едни 17 милиона лева) бяха предоставени основно на свързани с Цветан Василев фирми и медии.

  Включването на пипълметричната агенция ГАРБ в сделката с LIC33 е още по-любопитно. Това е официалната институция, предоставяща данни за гледаемостта на телевизиите в страната. Числата им са много важни за рекламодателите, които всяка година изливат щедри бюджети за много милиони левове. Пипълметрията би трябвало да е независима, да не е свързана с тв програми, за да не насочва парите в определена посока на принципа „слушаш-папкаш“. Но сега разбираме, че и това не е било така.

  Собствеността на двете фирми от военно-промишления комплекс е като целувка печат за всичко казано дотук. В една държава, която е член на НАТО и Европейския съюз, няма как тази индустрия да не е в ръцете на доверена и безспорна личност. Няма как човекът да не е проверен внимателно няколко пъти от службите по сигурността и няма как той изведнъж да се окаже издирван от Интерпол.

  След вчерашните изявления на нарочения за нов собственик на всички тези активи – московския белгиец Пиер Луврие, падат маските, че управляващите днес не са знаели какво е ставало вчера.

  А преди шеф на БНБ бе Иван Искров. Такъв е и днес.

  Тогава КРС се управляваше от Веселин Божков. И в момента се управлява от него.

  Министър на транспорта, информационните технологии и съобщенията бе Ивайло Московски – кара втори мандат на поста.

  В Комисията за защита на конкуренцията силният човек бе Петко Николов. Още си е там.

  Навремето премиер беше Бойко Борисов…

  .

• За 3 години над 5000 чиновници в България са назначени без конкурс

  Всички партии са използвали вратички в закона, твърди депутатът Димитър Танев

  

  Вратички в закона и корупция позволяват неправомерни назначения в администрацията, обяви Димитър Танев, депутат от реформаторския блок, по БНР.

  „В рамките на последните 3 години над 5000 служители са назначени в държавната администрация без конкурс. Само за последната година броят им е над 1700, които са назначени без конкурс и със заобикалки на закона, използвайки вратичките в съществуващия. Мандатните длъжности се заемат без конкурси, защото политическият орган може да не се съобрази с резултатите от него“, обясни Танев, който е зам.-председател на Комисията по бюджет и финанси и е един от вносителите на проекта за промени в Закона за държавния служител. В държавната администрация работят близо 100 000 души, обясни депутатът.

  „Има две вратички, които съществуват повече от 10 години. Всички политически партии, които са управлявали, са се възползвали от тях. Първата е с назначаване на непълно работно време – примерно 7 часа или 7 часа и половина. Това назначаване е без конкурс. След известен период – би могъл да бъде месец, а може и 3 дни, тези служители се прехвърлят на други свободни длъжности в администрацията. Тоест има хоризонтална проводимост и много тежка корупция. Вторият начин за влизане в държавната администрация без конкурс е, когато служител бива назначен на място, където служителят отсъства дългосрочно. Половината от администрацията, която е новоназначена, минава през тези две вратички“, твърди Танев.

  По думите му между първо и второ четене на закона ще бъдат предложени допълнителни мерки за затягане на правилата чрез въвеждане на т.нар. „централизирани конкурси“, чрез които процедурата ще бъде отделена от органа по назначаване.

  Източник:  в. „Сега“

• В Босилеград са сдържани за възторзите на Плевнелиев

  Сънародниците ни в Сърбия настояват за поне още два локални гранични пункта с България

  .

  Горан Благоев, в. „Преса“

  

  Пред българите в Сърбия се отварят светли хоризонти за решаване на всичките им проблеми, затлачвани с години. Такава надежда повя от президента Росен Плевнелиев при официалното му посещение в Сърбия. Не ще и дума. Позитивните емоции са патент на държавния ни глава. Опита се да ги придаде и на представителите на български организации и партии, с които се срещна в посолството ни в Белград часове преди да се върне в България.

  „Президентът беше много радостен от това, което му е обещал за нас сръбският му колега Николич. Отвърнах му, че като знаем в какво положение са българите в Сърбия, ние нито имаме повод за радост, нито можем да сме щастливи като него.“ Александър Димитров от Босилеград, председател на сдружение „Глас“, не е единственият, който е сдържан към президентския ентусиазъм. Плевнелиев само щеше да има полза за имиджа си, ако се бе срещнал със сънародниците ни, преди да разговаря със сръбския президент Томислав Николич. Така поне

  щеше да е подготвен за капаните

  в които домакинът елегантно го вкара, и нямаше да е в ролята на „наивния хлапак“.
  Плевнелиев прие за чиста монета заявлението на сръбския си домакин, че сънародниците ни вече нямат проблем с учебниците по български език – били отпечатани, предстояло разпращането им.

  Иван Николов, който ръководи Културно-информационния център на българите в Босилеград, е категоричен, че Николич е излъгал Плевнелиев: „Никой не е виждал тези учебници. А проблемът не е само с пособията за изучаване на майчин език. Трябваше да са преведени всички учебници от сръбски на български.“

  Сънародниците ни в Сърбия са потомци на български граждани, населявали Западните покрайнини, които по силата на Ньойския договор са откъснати от България преди 95 години. Белград им е признал статут на национално малцинство с конкретни права, включително възможността изцяло да се обучават на майчин език. И това е генерален проблем, който още не е решен.

  „Не е логично хората от Царибродско и Босилеградско, които 90% се самоопределят като българи, да бъдат питани искат ли децата им да учат български. Сърбите в Босна не се изясняват да учат ли сръбски, или не? Изясняват се за чуждите езици. Едно е децата да учат майчиния си език, друго е на него да им преподават всички предмети. Този проблем трябваше да постави Плевнелиев, не само за учебниците. Но дали го знае?“ – недоумява Драголюб Нотев, който оглавява Партията на българите в Сърбия.

  Нотев е учител в гимназията на Димитровград (така след 1945 г. е преименуван българският град Цариброд). Сега единствено в тази гимназия изцяло се преподава на български, а сръбски се учи като чужд език. В основното училище обаче сръбският е основен, а българският е факултативен – едва по 2 часа седмично. Така е и в Босилеградската гимназия, а в тамошното основно училище български учат едва 30-40 деца.

  Босилеградчани признават, че родителите нямат мотив

  защото до 3-ти клас децата им учели своя език по учебници, но след това им го преподавали по записки.

  „Смешно е да заявиш, че няма проблем с учебниците, а ние още да не сме ги видели. Да не се окаже, че не са отпечатани, и после сърбите да се оправдаят с грешка в превода“, опасява се Александър Димитров, който е изпитал на гърба си сръбската „привилегия“ и двете му деца да учат родния си език.

  Белград виртуозно изигра картите си и с друг „български“ казус. Президентът Николич хвърли вината за спирането на седмичника „Братство“ върху Националния съвет на българското национално малцинство. То трябвало да го финансира вместо сръбската държава, каквато била старата практика. Официален Белград винаги извърта нещата ние да сме виновни – смята Драголюб Нотев и настоява вестникът да поднови излизането си, но със старото име „Глас на българите“. При това да се отпечатва в България, и то като приложение в някой от големите ни ежедневници.

  Той обаче е скептичен за резултата от настояването на министър Даниел Митов пред сръбския му колега Ивица Дачич със закон да се гарантира на българското малцинство

  медия на български език

  въпреки настоящата медийна приватизация в Сърбия: „Ние и сега си имаме общинска кабелна телевизия „Цариброд“ и не вярвам някой да купи такава „медия“ в бедно градче. По нея сега се излъчват два хърватски канала и няколко сръбски чалги, но само една българска телевизия. Митов трябваше да настоява да имаме достъп поне до 10 български телевизии – само на 60 км от София сме, а не знаем какво става в България.“

  Представителите на българските партии и организации в Сърбия все пак са впечатлени, че Плевнелиев приема като пътна карта за решаване на проблемите им Политическата платформа, около която се обединиха преди година. Позовал се на нея и в разговорите си с Николич. Сънародниците ни настояват за разкриване на поне още два локални гранични пункта с България, за присъединяването на българските села от Пиротско и Бабушнишко към Цариброд и Босилеград и за гарантиране на комуникацията между двете основни български общини в Сърбия чрез прокарване на първокласен път. Разочаровани са обаче, че Плевнелиев не е засегнал друг проблем – основните средства, които ЕС отпуска за трансгранично сътрудничество, се насочват предимно към сръбските общини, където няма българи.

  „Прокуплье е на повече от 100 км от българската граница, но там имат много по-мащабни проекти с България, отколкото ние в Цариброд. За нас остават пари за фолклорни изяви, но не и за развитието на селското стопанство, например. Като сме бедни, да не сме без ум!?“ Драголюб Нотев няма илюзии, че до българите в Сърбия ще стигне нещичко от 35-те милиона евро, които Плевнелиев обяви като възможност за европейско финансиране на проекти в пограничните райони.

  По време на президентската визита в Белград пролича също, че българската политика още робува на илюзията, че заради приемането й в Европейския съюз Сърбия ще започне истински да спазва правата на своите граждани с български произход. „Белград само имитира общностните ни права, а евроориентацията му е твърде крехка“, предупреждава босилеградчанинът Иван Николов.

  Докато президентът и външният ни министър се хвалеха, че са разговаряли „искрено и честно“ със сръбските си домакини, благодариха за „ангажираността им“ към нуждите на българската общност, Николич и Дачич виртуозно ги качиха на шейната, щедро отрупана с обещания, които едва ли смятат да изпълнят.

  Уви, президентът ни не за първи път проявява

  дефицит на компетентност

  по проблемите на традиционните български общности в чужбина. При официалната си визита в Тирана нелепо мълча срещу наглостта на албанския президент, че според преброяванията в Албания нямало нито един българин. Очевидно не знаеше, че населението на Голо бърдо и Корчанско местните албанци наричат „българци“…

  „Няма да критикувам българския президент. Само ще го посъветвам да се информира например как неговият колега от Унгария брани правата на унгарците в Сърбия. Тях не ги принуждават да правят избор дали да учат, или не родния си език.“

  Драголюб Нотев от Цариброд не е оптимист и за резултатите от заявеното до края на годината посещение на двамата президенти при тях. Ако и тогава Росен Плевнелиев не проумее колко виртуозен политик има в лицето на Томислав Николич, българите от Западните покрайнини ще се окажат пророци на своето безперспективно настояще и още по-нерадостно бъдеще. Тогава трудно някой ще ги освободи от комплекса им на „сирачета“, който имат и сега.

  .

• Жребий и пряка демокрация

  „Демокрацията се зароди от идеята, че всички, които са равни в един аспект, са равни абсолютно. Всички са еднакво свободни, следователно всички са абсолютно свободни… Следващата стъпка е, когато демократите, въз основа на твърдението, че всички са равни, настояват за равноправно участие във всичко.“

  Аристотел

  .

   Явор Тарински*,  Lifeaftercapitalism.info

   

  Днес, в отговор на задълбочаващата се криза на представителността, на преден план излезе пряката демокрация като алтернативно предложение, издигано от социалните движения, надигащи се по целия свят. От една страна популисти и партийни функционери, в опит да привлекат гласовете на огромното мнозинство от недоволни от настоящата ситуация, обявяват за свое решение на съвременната криза полупряката демокрация на референдумите [1]. Самите социални движения, от друга, чрез своите практики, изведоха на преден план пряката демокрация на мрежите от „лице-в-лице“ асамблеи. В политическите дебати зачестяват обсъжданията относно реформиране на представителната демокрация, с цел повече гражданско участие [2], докато по улиците активисти обсъждат и опитват да създават автономни структури отвъд държавата и капитала, които потенциално да могат да послужат за основа на едно по-справедливо и прякодемократично общество.

  За съжаление активистите от различните тенденции и застъпниците на споменатите тук визии често пропускат и дори съзнателно неглижират една друга практика – избирането чрез жребий, водеща своето начало от атинската полития, от която произлиза и самата концепция за пряка демокрация. Според Аристотел, избирането чрез жребий е основно за демокрацията, докато изборите са признак за олигархия [3]. В Атинската демокрация жребият, заедно с институцията на общата асамблея, позволявал на гражданите „да управляват и да бъдат управлявани“. Логиката на жребия произлиза от схващането, до което достига много векове по-късно и Лорд Актън, според когото: „властта корумпира“. Това сочи и всичкият натрупан емпиричен опит от тогава до днес. Затова, когато се налагало да се избират личности, които да заемат увластяващи постове, древните атиняни редовно прибягвали до избиране чрез жребий.

  Застъпниците на пряката демокрация в повечето случаи имат цялостна и подробна визия за това как ще изглежда едно общество, управлявано чрез общи местни асамблеи, координиращи се чрез федеративни съвети на регионално ниво. Но когато се стигне до момента как ще се запълва членския състав на тези федеративни структури, често няма задоволителни отговори. Без значение колко децентрализирана е структурата на едно общество, опасността от възникване на формални и неформални йерархии, подкопаващи демократичните процеси, винаги остава налице и търсенето на механизми за тяхното предотвратяване трябва да бъде всеобща грижа, ако хората желаят пряката демокрация да продължи да функционира. Според Мишел Фуко „властта е навсякъде и извира отвсякъде“ [4]. В този ред на мисли тя не се ограничава само до една структура (държавата например) или до концентрацията на материални богатства в ръцете на даден елит. Тя е навсякъде, възпроизвежда се в нашите всекидневни взаимоотношения, език, култура и т.н.

  Ако погледнем тази логика от антиавторитарна перспектива можем да заключим, че опасността в едно общество, основано на пряко гражданско участие, например излъчваните делегати да се превърнат в „професионални политици“ (в лошия смисъл на думата) е напълно реална. Днес в много групи, дори в такива, попадащи в антиавторитарния спектър, се появяват неформални йерархии и участниците често остават без механизми за справяне с тях, което постепенно води до корозиране на взаимоотношенията между активистите и дори до разпадане на дадената група. Избирането чрез жребий е механизъм именно за справяне с такъв тип проблеми, предотвратяващ утвърждаването на стриктни „политически“ роли.

  Друг ключов аспект на жребия е активното гражданство, което той стимулира. За да може да функционира, пряката демокрация се нуждае от автономни индивиди, способни на критична мисъл и интересуващи се от обществените дела или с други думи: от активни граждани. Институциите, запълвани чрез механизмите на жребия служат като своеобразни университети по гражданство, в който хората се потапят дълбоко в политическия живот на обществото за даден период от време и придобиват усещане за отговорност, и през тях преминават, в зависимост от размера на общността, всички или голям процент от населението. Също така, знаейки че могат да бъдат избрани във всеки един момент, хората биват стимулирани да действат отговорно и да се интересуват от общите дела на обществото в своето всекидневие.

  Жребият може потенциално да спомогне за еманципацията на жените. Докато при представителната демокрация (и изборите като нейн основен механизъм) правителствата са доминирани основно от мъже, при една институция с членски състав, излъчван чрез жребий, обществото може да реши конфигурацията мъже-жени да бъде изравнена [5]. Това важи с пълна сила и за маргинализираните общности. Като цяло при електоралните процеси почти винаги те остават непредставени, докато при избирането чрез жребий това може да бъде регулирано от обществото.

  Разбира се, да мислим, че жребият сам по себе си ще попречи на възникването на демагози и „професионални политици“, е наивно. Но ако го приложим заедно с кратки срокове за заемане на дадената длъжност, отзоваемост и ротация, подобно на моделът, възникнал в Древна Атина, получаваме един цялостен набор от механизми, служещ за предотвратяване от възникването на олигархия.

  Тук е важно да отбележим, че докато жребият може да е основен метод за избиране на длъжностни лица в едно прякодемократично общество, то някои длъжности ще трябва да запазят електоралния елемент. Някои задачи изискват експертиза, която повечето хора нямат, заради което ще е нужно гражданите да могат да избират измежду експертите, с които разполагат. В Древна Атина например чрез гласуване се избирали военоморски адмирали, архитекти и т.н., докато жребият доминирал сред избора на членовете на булето [6], магистратите и т.н.

  

  Днес избирането чрез жребий в управлението не е широко разпространена практика. Някои примери, които заслужават внимание, са Гражданската асамблея в Британска Колумбия и Съветите за добро управление на Сапатистките автономни общности. Те предоставят емпирични доказателства, за това как би изглеждало избирането чрез жребий в една непряка (при първия пример) и една пряка (при втория пример) демокрация.

  Гражданската асамлея в Британска Колумбия

  През 2003 г. местното правителство на Британска Колумбия (Канада) създава избирана чрез жребий Гражданска асамблея, чиято цел е формулирането на референдумно предложение за нова електорална система за местния парламент. До тогава избирателната система на Британска Колумбия била стандартна, основана на избори, на които събралите най-много гласове съставят местно правителство. Много жители на провинцията обаче били недоволни от този модел, чувствайки липса на чуваемост на техния глас. Така вследствие на граждански вълнения и активност се стига до създаването на Гражданска асамблея за електорална реформа, съставена от 160 делегати, избрани на случаен принцип измежду всички жители на провинцията – по един мъж и една жена от всеки един от 79-те избирателни района на Британска Колумбия, плюс двама делегати от общностите на коренните жители.

  Работата на Гражданската асамблея преминава през три етапа. От януари до март 2004 г. делегатите се събират всеки уикенд във Ванкувър, за да изучават алтернативни електорални системи чрез интензивни лекции, семинари и дискусии. Всеки делегат получава хонорар от 150 долара за всеки отработен уикенд. През вторият етап, лятото на 2004 г., делегатите взимат участия в серия от публични изслушвания из провинцията, за да обсъдят с обществото алтернативни модели и да чуят реакции и отзиви. През третият етап, есента на 2004 г., Гражданската асамблея заседава отново всеки уикенд с интензивни дискусии, в края на които делегатите изготвят референдумно предложение за нов избирателен закон [7]. За изненада на мнозина те не се спират на обикновена система за пропорционално представителство, а на една разновидност, позната като Система на единичния прехвърляем глас [8].

  През май 2005 г. изготвеното от асамблеята предложение се дава за гласуване. Референдумът обаче не минава, защото електоралната активност е 57,3%, малко под нужните 60%. Една от причините за това е, че това допитване се ограничава единствено до сферата на представителността, която през последното десетилетие се намира в сериозна криза, която с времето се задълбочава. Но този експеримент ни дава ценен емпиричен опит, който можем да отнесем и използваме в изграждането на друг тип системи, отвъд представителната демокрация.

  Съветите за добро управление на Сапатистите

  От 1994 г. насам сапатистите изграждат и развиват сложна система, основана на радикална пряка демокрация, чрез която самоуправляват своите общности. Успоредно с общите асамблеи, които позволяват на хората от всяко селище в сапатистките автономни територии пряко да участват в управлението на своите общности, сапатистите са изградили паралелни структури, които да улесняват и спомагат за устойчивостта на прякодемократичните процеси.

  Сапатистите са разделили своите територии на пет региона, които наричат караколи. В състава на всеки каракол влизат няколко общини (броят варира според каракола). Всеки един от тези караколи разполага с един Съвети за добро управление (СДУ) [9]. Съставът на всеки СДУ се избира чрез жребий. Всеки жител, живеещ в юрисдикцията на даден СДУ е длъжен да бъде негов член за две седмици, след което неговото място се заема от друг. Сапатистите са избрали жребия, за да не позволяват на никого, заемащ пост в съвета, да се корумпира или да попадне под влияние на външни сили. Също така той спомага за това в управлението на обществото нуждите, интересите и грижите на всеки жител в района на дадения СДУ да бъдат по-пълноценно изразени. Тези съвети издават закони и следят за тяхното изпълнение. Паралелно на тях във всяка община функционират общи асамблеи, които се занимават с местните проблеми.

  По своята същност СДУ са институция, която позволява администрирането на сравнително големи територии, без да се излиза от рамките на хоризонталността. Обединявайки избиране чрез жребий, кратки срокове за заемане на длъжността и ротация, тези съвети по естествен начин допълват пряката демокрация, позволявайки максимално гражданско участие, допринасяйки за хармоничното съществуване на тези общности вече цели 20 години, предпазвайки ги от възникване на йерархии и олигархия.

  Заключение

  От всичко казано до тук става ясно, че жребият е органична част от пряката демокрация. Той изпълнява двойна роля – спомага и улеснява всекидневното администриране на по-големи територии, възпрепятствайки същевременно възникването на йерархии. Сам по себе си жребият не е достатъчен, както се вижда от опита, натрупан от експеримента в Британска Колумбия. В комбинация с институцията на общата асамблея, подобно на сапатистките общности обаче, той спомага за изграждането на устойчиви демократични процеси и активно гражданство.

  Жребият може да бъде използван в различни контексти, както е видно от посочените по-горе примери. Неговото пренебрегване за сметка на други институции е грешка, както е грешка да ограничаваме пряката демокрация само до т.нар. „политическа“ сфера, както днес се опитват да ни убедят популисти** с прокапиталистически виждания. Трудно е да си представим как една група, движение или общество ще функционира наистина демократично ако не използва всички механизми на пряката демокрация, а избира само някои от тях, заменяйки останалите с недемократични такива. Това, че някои прякодемократични институции и механизми ще дадат негативни странични ефекти, каквито са основните опасения, не означава, че трябва да се откажем от тях. Именно чрез прилагането и експериментирането с такъв тип институции, структури и механизми още от днес ще можем да открием техните слабости и да ги коригираме.

   

  Бележки:

  [1] Link 1
  [2] Link 2
  [3] Аристотел – Политика
  [4] Jonathan Gaventa – Foucault: power is everywhere
  [5] Wright, Erik Olin.Envisionig Real Utopias.(2010), p.171
  [6] Буле (на гръцки: βουλή, „съвет, съвещание“) — съвет, занимаващ се с администрирането на ежедневните дела, изпълняващ и други политически и административни функции. След реформите на Клистен неговият състав достига 500 души, избирани чрез жребий измежду всички граждани на Древна Атина.
  [7] Amy Lang – „But is it For Real?“
  [8] Единичният прехвърляем глас (ЕПГ) се организира около многомандатни райони, което повишава пропорционалното разпределение на местата в местния парламент, стига дадения района да излъчи достатъчно членове. ЕПГ също така използват пропорционален вот за подреждане на листите с кандидати във всеки район. На практика, кандидати от една и съща партия се съревновават, което дава на гласоподавателите повече избор върху това кой ще бъде техен представител, подкопавайки възможността на партиите да контролират своите кандидати от даден район. (Amy Lang, A New Tool for Democracy?)
  [9] Melissa Forbis – „The Zapatistas at 20: Building Autonomous Community“

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Явор Тарински е активист и преводач. При своите преводи използва псевдонима mechanic955. Съосновател на социален център „Аделанте“ (София). Съставител на третата книга на проект „Живот след капитализма“ – сборника „Пряката демокрация на 21 век“. Съставител на сборника „Корнелиус Касториадис: Проектът за автономия“. Участва в Българския социален форум. Част от колектива на Agora International, като отговорник за библиографията на Корнелиус Касториадис на български език.

  ** Въпрос на авторско виждане. Мнението на авторите не винаги съвпада с мнението на редакцията на Eurochicago.com

• Проф. П. Иванов: Топим се с 9 души на час, последният българин ще изчезне през 2114 г.

  Сега сме на 6-о място по смъртност в света и дори изпреварихме държави като Сирия, където има война. Генофондът ни е увреден и се раждат все повече деца с аномалии. 53% от всичките новородени през 2014 година нямат за майчин език българския – казва с тревога пред Faktor.bg изследователят проф. Петър Иванов.

  

  Проф. Петър Иванов е заместник-председател на Центъра за демографска политика в България. Член е на надзорния съвет на Националната агенция за помирение и арбитраж, университетски преподавател и ръководител на катедра „Психология“ във Великотърновския университет.

  .

  Интервю на Васил Василев, Faktor.bg
  

  – Проф. Иванов, каква е истината за демографската карта в България, доближава ли се това, което представи ЦРУ?

  – За жалост, истината е много трагична и още повече се премълчава досега от всяка една власт. Тя винаги се е представяла в удобен за управляващите вид, с което се цели да не се тревожи обществото за демографската катастрофа. Трябваше да излязат данни от Демографския институт към БАН от 2012 г., които показваха, че тези на Националния статистически институт не са верни. Това го потвърди дори неговият ръководител тогава г-жа Ренета Инджова. Тя разкри, че в официалната статистика има 160 000 добавени души, които не съществуват, а са добавяни и още хора. Данните на ЦРУ, което не работи с фалшива информация, и тези, които ни се представят са 300 000 души.

  – Каква е целта на манипулацията, за която говорите?

  – Тези 300 000 несъществуващи лица са т .нар. мъртви души, които са удобни за всяко едно управление. Те помагат на партиите, тъй като с едни софтуерни данни, които никой не проверява и физически не отчита. Аз не вярвам на преброяванията на бюлетините. Още повече, че тези мъртви души обслужват всички тарикати в политиката. Ако се направи един европейски проект за инфраструктура, независимо дали е в някой голям или по-малък град, трябва да бъде мотивиран въз основа на броя на населеното място. Ако този брой е с 50-60 хил. повече, се получават и повече пари.

  – Има ли начини да се направят реални изчисления за броя на хората, които живеят в дадено населено място?

  – Големите вериги хранителни магазини, които навлязоха в България, правят свои маркетингови преброявания, за да проучат какви стоки се котират повече. Техните данни показват, те самите знаят, че населението не е толкова в даден град, колкото твърдят от НСИ. Разликата между двете цифри е 10-12% и показва, че не 100 000, а 90 000, примерно са хората в града.

  – Вярвате ли на цифрите, които показват, че около 4000 емигранти напускат годишно страната ни?

  – Не вярвам, разбира се. Как се получава така, че 4000 емигранти напускат страната ни, а имаме 2 млн. българи, които живеят навън? Само в един град като Чикаго в САЩ имаме 200 000 българи. Тези хора постоянно лъжат. Лекарските организации обявиха, че за 2014 г. са се родили 62 900 деца. Никой обаче не казва каква е разликата с 2013 г. В сайта на НСИ пише, че през 2013 г. са се родили 67 900 деца. Разликата излиза, че е около 4500 новородени, или 4% намаляване на раждаемостта за една година, което е ужасяващо. За сравнение през 1952 г. са се родили 183 000 деца. Поколението от тогава отива към края на живота си и наближава 70 г., тъй като за жалост средната възраст у нас е най-ниска в цяла Европа. Т.е., тези хора ще изчезнат.

  – С колко души на ден се топи населението в страната ни?

  – Починалите през 2014 г. не са обявени от НСИ, но през 2013 г. те са 109 000 души. Имаме всички основания да считаме, че миналата година са били малко повече, тъй като смъртността в северозападните райони вече е около 24 промила при средна цифра 15 за страната. Като извадим от приблизително 110 000 починали 62 000 новородени, се получава едно число от 47-48 000 души, с които годишно намаляват хората в България на този принцип. Искам да подчертая, че това е разликата, която се получава само от раждаемостта и смъртността. Намаляването на населението зависи и от още един фактор – емиграцията. Според ЦРУ емигрантите ни са 2,9 промила. Като ги съберем с 8,7 промила разлика от смъртност и раждаемост – правят 11,6. Т.е., държавата ни се топи с близо 70-80 000 души годишно, разделено на 365 дни, прави 220 души на ден, или – 9 души на час. Тази истина става все по-трагична. България в момента е на 6-о място по смъртност и дори изпреварихме държави като Сирия, където има война.

  – За колко от тези 62 900 новородени българският е майчин език?

  – Тези факти се премълчават умишлено от всички. 53% от всичките 62 900 новородени през 2014 година нямат за майчин език българския. Т.е., това означава, че българският етнос изчезва. В Русе от 1900 новородени през миналата година, 1004 са от майки, които са с различен майчин език. Друг основен проблем е, че над 2000 деца са изоставени само за 2014 г. Лекарите предупреждават чрез своите асоциации, че 11%, или около 7000 новородени са недоносени, а над 4000 са с аномалии, което е тревожно. Това показва, че генофондът в България е увреден и се засилват наследствените болести. Статистиките сочат още, че у нас има 180 000 деца с астма. Ако приемем, че в това число влизат юношите до 18 години, означава, че от 62 900 новородени през 2014 г. средната сметка показва, че 10 000 ще се родят със същото заболяване. Тревожно е, че само 60% от децата, които са се родили през миналата година, няма да имат генетично заложена болест.

  – Кой носи вина за затриването на българския ген?

  – Държавата 25 години се управлява от неграмотни хора, които нямат хабер от този проблем. АБВ уж си постави за цел да се погрижи за демографската катастрофа у нас, а Първанов взе да си подава оставката и отново нищо не се случи от програмата им. В България липсва производство, което да отвори работни места. В момента са останали повече келнерки и продавачки, които само пушат пред магазините.

  – Необратим ли е процесът и могат ли да се привлекат така наречените външни българи, вместо да се приемат сирийски бежанци и араби у нас?

  – В демографската катастрофа има заложен капан. Като попаднеш в него, няма излизане. Как ще ги докараме тези хора от Банат например? Кой ще ги издържа? Къде са им работните места? Те пак ще легнат върху нашия бюджет. Единственото, което ще промени това е, че няма да се раждат 60 000, а 100 000 деца годишно. Тогава обаче кой ще издържа тези новородени банатчета? И сега има пенсионери и социално слаби, които нямаме сили да издържаме.

  – Кога да очакваме смъртта на последния българин?

  – Ако нещата в демографски план вървят в това темпо, а тенденцията се запази, последният българин ще изчезне през март 2134 година, а последните ни сънародници ще са някъде в Кипър или Гърция.

   

• Гурково се превръща в малка Украйна

  Бизнесмен с добро сърце от подбалканското градче Гурково в България осигурява работа и жилища на 150 украински семейства, предаде кореспондент на БГНЕС.
  

  

  Към момента в подбалканското градче има три семейства. Последният пристигнал е машиностроителят Александър Хроменко. Той е дошъл сам, за да подсигури необходимото за семейството си, след което ще ги доведе. Хроменко е имал собствен бизнес в Украйна, но войната му отнела всичко. От бомбардировките е загубил двете си жилища и фабриката.

  „Нищо не може да се прави там. Нищо не работи. Училища, банки, магазини, нищо няма“, оплаква се бежанецът.

  Посрещна го Кольо Атанасов – собственик на голяма фабрика и благодетел. Той ще осигури жилище и работа на новодошлия. За благородната си кауза бизнесменът не говори много, защото обяснението е просто: „Преди сто години наши роднини от Гурково са бягали в Украйна от ужаса на войната. Сега няма нищо по-нормално ние да ги приемем, бягайки от друг ужас, който се случва там“, каза Атанасов.

  Кметът на града – Стоян Бонев приема с радост благородната постъпка на неговия съгражданин. „Ние приемаме наши братя. С най-искрени и добри чувства. Всичко възможно правим, те да се чувстват добре при нас“ – допълни кметът.

  От страна на бизнесмена това не е първото благородно дело. Преди 4 години подари триетажна къща на едно от най-големите семейства в региона, това на Цанка и Иван Палови, които имат 13 деца. Осигури и работа на бащата.

  Източник: БГНЕС

• По БНТ избраха най-обичаните български филми (списък)

  По азбучен ред: „Време разделно“, „Всичко е любов“, „Вчера“, „Господин за един ден“, „Козият рог“, „Крадецът на праскови“, „Лачените обувки на незнайния воин“, „Опасен чар“, „Оркестър без име“ и „Осъдени души“ са 10-те най-любими филми на българските зрители.

  .

  Това показват резултатите от анкетата на БНТ, в която са участваха над 47 000 души. Зрителите на националната телевизия имаха време от 1 до 18 март, за да гласуват за любимия си филм сред 100 подбрани заглавия. Класацията е посветена на 100-годишнината на българското кино, а специално за целта бе продуцирано предаването „Лачените обувки на българското кино“ с водещи Параскева Джукелова и Стефан Щерев.

  Всички филми от топ 10 са снимани преди 1989 г. На 11 място обаче изненадващо се нарежда комедията „Живи легенди“ на Ники Илиев (2014 г.), което предизвика много брожения в онлайн медиите. Следващите най-високо класирани съвременни филми са „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (21-о място) и „Писмо до Америка“ (26-о).

  Най-младият гласувал зрител е 13-годишен и е предпочел „Всичко е любов“. Най-възрастният е дама на 88 години. Тя е избрала „Борис I“. Филмът, събрал най-много женски гласове, е „Всичко е любов“, а най-мъжкият е „Инспекторът и нощта“. Българският филм, събрал най-много зрители за всички времена, е „Хитър Петър“.

  Предстои второ гласуване – до 6 юни зрителите ще могат да изберат любимия си филм от челната десетка (досегашните гласове няма да се зачитат в крайното класиране). Филмите от Топ 10 ще бъдат показани отново по БНТ, а преди всеки от тях ще бъде излъчен кратък филм, посветен на творбата и нейните създатели.

  Ето и как са подредени филмите от номер 100 до номер 11:

  100. Парчета любов, 1989 – режисьор и сценарист Иван Черкелов
  99. Дом за нежни души, 1981 – режисьор Евгений Михайлов, сценарист Боян Папазов
  98. Най-дългата нощ, 1967 – режисьор Въло Радев, сценарист Веселин Бранев
  97. Една жена на 33, 1982 – режисьор Христо Христов, сценарист Боян Папазов
  96. Мъже в командировка, 1969 – режисьори Гриша Островски, Тодор Стоянов, сценарист Любен Станев
  95. Силна вода, 1975 – режисьор Иван Терзиев, сценарист Боян Папазов
  94. Бягащи кучета, 1989 – режисьор и сценарист Людмил Тодоров
  93. 24 часа дъжд, 1982 – режисьор Владислав Икономов, сценаристи Владислав Икономов и Никола Тихолов
  92. С дъх на бадеми, 1967 – режисьор Любомир Шарланджиев, сценарист Павел Вежинов
  91. Роялът, 1979 – режисьор Борислав Пунчев, сценарист Никола Русев
  90. Вълчицата, 1965 – режисьор Рангел Вълчанов, сценарист Хаим Оливер с участието на Рангел Вълчанов
  89. Всичко от нула, 1996 – режисьор Иван Павлов, сценарист Валери Петров
  88. Мила от Марс, 2004 – режисьор и сценарист Зорница София
  87. Мъже без работа, 1973 – режисьор Иван Терзиев, сценарист Николай Никифоров
  86. Аве, 2011 – режисьор Константин Божанов , сценаристи Константин Божанов и Арнолд Баркус
  85. Аз, графинята, 1989 – режисьор Петър Попзлатев, сценаристи Петър Попзлатев, Раймонд Вагенщайн
  84. Екзитус, 1989 – режисьор и сценарист Красимир Крумов
  83. Привързаният балон, 1967 – режисьор Бинка Желязкова, сценарист Йордан Радичков
  82. Отчуждение, 2013 – режисьор Милко Лазаров, сценаристи Милко Лазаров, Георги Тенев, Китодар Тодоров
  81. Звезди в косите, сълзи в очите, 1980 – режисьор Иван Ничев, сценарист Анжел Вагенщайн
  80. На малкия остров, 1958 – режисьор Рангел Вълчанов, сценарист Валери Петров
  79. Рапсодия в бяло, 2002 – сценарист и режисьор Стефан Москов
  78. Хотел ”Централ”, 1983 – режисьор и сценарист Веселин Бранев
  77. Иконостасът, 1969 – режисьори и сценаристи Христо Христов и Тодор Динов
  76. Подслон, 2010 – режисьор Драгомир Шолев, сценаристи Разван Радулеско, Драгомир Шолев, Мелиса де Рааф
  75. Цар и генерал, 1966 – режисьор Въло Радев, сценарист Любен Станев
  74. Номер едно, 2011 – режисьор Атанас Христосков, сценаристи Атанас Христосков и Явор Михайлов
  73. Сватбите на Йоан Асен, 1975 – режисьор Вили Цанков, сценарист Евгени Константинов
  72. Дело № 205/1913 П.К.Яворов, 1984 – режисьор Киран Коларов, сценаристи Киран Коларов и Иван Дечев
  71. Прилив на нежност, 1983 – режисьор Коста Биков, сценарист Руденко Йорданов
  70. Любовното лято на един льохман, 1990 – режисьор и сценарист Людмил Тодоров
  69. Изпити по никое време, 1974 – режисьор Иванка Гръбчева, сценаристи Братя Мармареви
  68. Понеделник сутрин, 1966 – режисьори Ирина Акташева, Христо Писков, сценарист Никола Тихолов
  67. Бариерата, 1979 – режисьор Христо Христов, сценарист Павел Вежинов
  66. Изпепеляване, 2004 – режисьор Станимир Трифонов, сценарист Йордан де Мео
  65. Бягай… обичам те, 1978 – режисьор Рашко Узунов, сценарист Кирил Топалов
  64. Патилата на Спас и Нели, 1987 – режисьор Георги Стоев – Джеки, сценарист Христо Илиев
  63. 13 – Ата Годеница На Принца, 1986 – режисьор Иванка Гръбчева, сценаристи Братя Мормареви
  62. Йо-хо-хо, 1981 – режисьор Зако Хеския, сценарист Валери Петров
  61. Граница, 1994 – режисьори Христиан Ночев, Илиян Симеонов, сценаристи Емил Тонев, Илиян Симеонов, Христиан Ночев
  60. Инспекторът и нощта, 1963 – режисьор Рангел Вълчанов, сценарист Богомил Райнов
  59. Love.net, 2011 – режисьор Илиян Джевелеков, сценаристи Нели Димитрова, Илиян Джевелеков, Матей Константинов
  58. А бяхме млади, 1961 – режисьор Бинка Желязкова, сценарист Христо Ганев
  57. Мадам Бовари от Сливен, 1991 – режисьор Емил Цанев, сценарист Илия Костов
  56. Лавина, 1982 – режисьори и сценаристи Ирина Акташева, Христо Писков
  55. Съседката, 1988 – режисьор Адела Пеева, сценарист Банко П. Банков
  54. Вилна зона, 1975 – режисьор Едуард Захариев, сценарист Георги Мишев
  53. Тилт, 2011 – режисьор Виктор Чучков, сценаристи Борислав Чучков и Виктор Чучков
  52. Кит, 1970 – режисьор: Петър Б. Василев, сценарист Черемухин
  51. Сбогом, приятели, 1970 – режисьор Борислав Шаралиев, сценарист Атанас Ценев
  50. Шибил, 1968 – режисьор Захари Жандов, сценаристи Магда Петканова, Захари Жандов
  49. Комбина, 1982 – режисьор Никола Рударов, сценарист Владимир Ганев
  48. Мисия Лондон, 2010 – режисьор Димитър Митовски, сценаристи Алек Попов, Димитър Митовски, Деляна Манева
  47. Дзифт, 2008 – режисьор Явор Гърдев, сценарист Владислав Тодоров
  46. Селянинът с колелото, 1974 – режисьор Людмил Кирков, сценарист Георги Мишев
  45. Бон шанс, инспекторе!, 1983 – режисьор и сценарист Петър Донев
  44. Рицар без броня, 1966 – режисьор Борислав Шаралиев, сценарист Валери Петров
  43. Два диоптъра далекогледство, 1976 – режисьор Петър Василев – Милевин, сценаристи Братя Мормареви
  42. Ти, който си на небето, 1990 – режисьор Дочо Боджаков, сценарист Виктор Пасков
  41. Преброяване на дивите зайци, 1973 – режисьор Едуард Захариев, сценарист Георги Мишев
  40. Източни пиеси, 2009 – режисьор и сценарист Камен Калев
  39. Отклонение, 1967 – режисьори Гриша Островски, Тодор Стоянов, сценарист Блага Димитрова
  38. Щурец в ухото, 1976 – режисьор Георги Стоянов, сценарист Никола Русев
  37. Бялата стая, 1968 – режисьор Методи Андонов, сценарист Богомил Райнов
  36. Черните ангели, 1970 – режисьор и сценарист Въло Радев
  35. Хитър Петър, 1960 – режисьор Стефан Сърчаджиев, сценарист Петър Незнакомов
  34. Стъпки в пясъка, 2010 – режисьор и сценарист Ивайло Христов
  33. От нищо нещо, 1979 – режисьор Никола Рударов, сценарист Николай Никифоров
  32. Мъжки времена, 1978 – режисьор Едуард Захариев, сценарист Николай Хайтов
  31. Куче в чекмедже, 1982 – режисьор Димитър Петров, сценарист Рада Москова
  30. Маргарит и Маргарита, 1989 – режисьор и сценарист Николай Волев
  29. Най-добрият човек, когото познавам, 1973 – режисьор Любомир Шарланджиев, сценарист Лиляна Михайлова
  28. Специалист по всичко, 1962 – режисьор Петър Василев, сценарист Павел Вежинов
  27. Борис I, 1985 – режисьор Борислав Шаралиев, сценарист Анжел Вагенщайн
  26. Писмо до Америка, 2001 – режисьор и сценарист Иглика Трифонова
  25. Дами канят, 1980 – режисьор Иван Андонов, сценарист Георги Мишев
  24. Тримата от запаса, 1971 – режисьор Зако Хеския, сценарист Павел Вежинов
  23. Любимец 13, 1958 – режисьор Владимир Янчев, сценарист Любен Попов
  22. Топло, 1978 – режисьор и сценарист Владимир Янчев
  21. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде, 2008 – режисьор Стефан Командарев, сценаристи Стефан Командарев, Юрий Дачев, Душан Милич
  20. Момчето си отива, 1972 – режисьор Людмил Кирков, сценарист Георги Мишев
  19. Двойникът, 1980 – режисьор Николай Волев, сценаристи Братя Мормареви
  18. Авантаж, 1977 – режисьор Георги Дюлгеров, сценаристи Георги Дюлгеров и Руси Чанев
  17. Таралежите се раждат без бодли, 1970 – режисьор Димитър Петров, сценаристи Братя Мормареви
  16. С деца на море, 1972 – режисьор Димитър Петров, сценаристи Братя Мормареви
  15. Мера според мера, 1981 – режисьор Георги Дюлгеров, сценаристи Георги Дюлгеров и Руси Чанев
  14. Тютюн, 1962 – режисьор и сценарист Никола Корабов
  13. Хан Аспарух, 1981 – режисьор Людмил Стайков, сценарист Вера Мутафчиева
  12. Да обичаш на инат, 1986 – режисьор и сценарист Николай Волев
  11. Живи легенди, 2014 – режисьор Ники Илиев, сценаристи Ники Илиев, Николай Василевски, Саня Борисова-Илиева

  Източник:  в. „Сега“

• Над 25 държави признаха Арменския геноцид. Не и България

  

  Общественици, интелектуални и културни дейци призоваха властта, олицетворена от президента Росен Плевнелиев, правителството чрез премиера Бойко Борисов и Народното събрание чрез председателя му Цецка Цачева, българската държава да признае арменския геноцид – информира сайтът Gantegh.agbubulgaria.org
  

  Декларацията е подписана от общо 100 души, сред които академици, професори, писатели, драматурзи, режисьори, актьори, общественици, историци, журналисти и др. „Ако искаме да станем реално част от цивилизована Европа, сме длъжни да изразим своята морална подкрепа към една справедлива кауза, да покажем, че сме съпричастни към трагедията на арменския народ!“ – пишат в писмото си те.

  През нощта на 24 април 1915 г. полиция нахлува в домовете на видни арменски интелектуалци в Константинопол и ги арестува. Само за няколко дни над 800 души – писатели, поети, журналисти, политици, лекари, адвокати, учители, свещеници, дейци на изкуството, са изпратени в централния затвор на турската столица. Жертва на тази първа вълна на изтребление стават светилата на арменската литература, музика, драматургия, поезия, най-големите умове на арменския народ.

  След разправата с цвета на арменската интелигенция в Константинопол и на други места, идва ред на арменското население и в турските провинции. Настава невиждана етническа чистка, стотици хиляди арменци са избити, а онези, които оцеляват в кошмарните дни, са прогонени от родните си места. На депортация е подложено цялото арменско население. Огромни маси от хора – предимно жени, деца, стари и немощни хора (голяма част от мъжкото население между 18 и 45 години предварително уж е мобилизирано за война и изтребено още в казармите), биват изтласкани към сирийската пустиня. Онези, които не са убити, умират от глад, болести, изтощение, изнасилвания, издевателства…

  Загиват милион и половина невинни хора. Планът на младотурските ръководители и идеолози като Таляат паша, Енвер паша, Джемал паша, Наим бей е осъществен с изключителна жестокост. По турските земи не остава и помен от присъствието на арменците. Спасяват се малцина.

  Оцелелите, спасили се като по чудо от кланетата през 1915-1917 г., търсят пристан в други държави. Част от тях намират подслон и у нас, в България, която им отваря приятелски вратите си, за да ги приюти и да им даде шанс за нов, спокоен живот. Цар Фердинанд издава специален указ за приемането на арменските бежанци през 1915-1917 г., по-късно така постъпва и синът му Борис ІІІ, както и правителството на Александър Стамболийски. През 1922 г. България отваря границата си и без колебание приема измъчените и останали без дом и имущество арменци, които се опитват да намерят спасение от кървавите турски отряди. Няколко десетки хиляди бежанци преминават през този период през родината ни, някои от тях се установяват тук завинаги, а други продължават към други държави. И днес техните потомци с благодарност произнасят името на България, защото не са забравили, че в един отчаян за техните предци миг, това е страната, приютила ги по братски.

  Над 25 държави признават геноцида. Не и България

  Повече от 25 страни по целия свят осъдиха чрез парламентите си като престъпление срещу човечеството арменския геноцид, настояха Турция да признае извършеното варварство и да поиска извинение от арменския народ. Сред тези държави са Франция, Русия, Гърция, Кипър, Канада, Ливан, Белгия, Уругвай, Аржентина, Швеция, Уелс, Холандия, Словакия, Литва, Венецуела, Полша, Чили, Бразилия, Боливия, Шотландия, Швейцария.

  Геноцидът над арменците бе признат и осъден и от влиятелни международни организации като Световният съвет на църквите и Европейския парламент. На 18 юни 1987 г. Подкомисията на ООН по правата на човека и Европарламентът приеха решение за признаването на Геноцида над арменците в Османската империя (1915-1917). Същата година Съветът на Европа прие решение, съгласно което отказът на днешна Турция да признае факта на престъпното деяние, осъществено от правителството на младотурците, е непреодолимо препятствие по пътя за членството на Турция в ЕС.

  България обаче, която спасява десетки хиляди от бягащите от кланетата в Османската империя арменци, и до днес продължава да мълчи. Неколкократните опити на някои парламентарно представени политически сили да бъде приета декларация за признаването и осъждането на геноцида над арменците от 1915-1923 г., удрят на камък. Изнасяха се аргументи, които освен че са лишени от всякаква логика, поставяха дори под съмнение факта на извършеното преди 100 години престъпление. За първи и последен път през 1995 г. в българския парламент депутатите станаха на крака, за да почетат паметта на избитите през 1915 г. арменци.

  През 2008 г. за първи път множество общински съвети в различни градове на страната – Варна, Пловдив, Бургас, Русе, Шумен, Бяла, Видин, Стара Загора, Кюстендил и други, общо 18, признаха и осъдиха деянието, извършено преди 100 години в Османската империя.

  Имената на подписалите декларацията:

  Акад. Константин Косев
  акад. Васил Гюзелев
  акад. Антон Дончев
  акад. Георги Марков
  проф. Любомир Халачев
  проф. Ивайло Мирчев
  чл.кор. Васил Проданов
  д-р Иван Гранитски
  Тодор Коруев – писател
  проф. Борислав Стоев – художник
  Никола Инджов – писател
  проф. Иван Маразов
  Кольо Георгиев – писател
  Петър Караангов – писател
  Валентин Караманчев – писател
  Петър Анастасов – писател
  Евтим Евтимов – писател
  проф. Чавдар Добрев – писател
  проф. Аксиния Джурова
  Иван Комитски – директор на Държавния архив
  Петър Берон
  Стоян Райчевски
  Тодор Иванов – директор на къща-музей „П. Яворов“
  Бойко Ламбовски – писател
  Христо Бойчев – драматург
  акад. Людмил Стайков – режисьор
  Кирякос Аргиропулос – режисьор
  Томас Лафчис – спортен деятел
  Анжел Вагенщайн – писател
  Емил Кало – общественик
  Павел Поппандов – актьор
  Валентина Радинска – писателка
  проф. Мирослава Кортенска – критик
  проф. Георги Близнашки – Софийски университет
  Христо Мутафчиев – актьор
  Стефан Данаилов – актьор
  Георги Мамалев – актьор
  Искра Радева – актриса
  ген. майор Нонка Матова
  Георги Константинов – писател
  Мария Стефанова – журналист
  проф. Пламен Джуров – композитор и диригент
  Георги Йорданов – общественик
  Панчо Панчев – писател
  Боян Ангелов – писател, председател на СБП
  Мариус Донкин – актьор
  Нешка Робева – общественик
  Любомир Левчев – писател
  Добромир Задгорски – поет
  Поля Станчева – журналист
  Божидар Димитров – историк
  Милен Миланов – актьор
  Владимир Зарев – писател
  акад. Иван Юхновски
  проф. д-р Стефан Лазаров
  проф. Андрей Пантев – историк
  Димитър Томов – писател
  акад. Светлин Русев – художник
  проф. Христо Матанов – историк
  проф. Кръстьо Петков – икономик
  Стефан Цанев – писател
  Петко Колев – издател и общественик
  Пламен Марков – треньор по футбол
  проф. Георги Костов – композитор
  проф. Боряна Христова – директор на НБ „Св. св. Кирил и Методий“
  проф. Огнян Герджиков – преподавател в СУ
  Найден Вълчев – писател
  Васил Стойчев – актьор
  Румен Сербезов – общественик
  Недялко Йорданов – писател
  Алберта Алкалай – журналист
  проф. Петко Тодоров
  Асен Йорданов – журналист
  Пламен Павлов – историк
  Румен Леонидов – литератор
  акад. Валентин Бобевски – диригент
  Михаил Белчев – поет и певец
  Григор Велев – историк
  проф. Огнян Бранков – детски хирург
  д-р Тотко Найденов – лекар и журналист
  акад. Дамян Дамянов – хирург
  Красимир Премянов – председател на Съюза на тракийските дружества в България
  Снежана Тодорова – председател на СБЖ
  Ценко Минкин – композитор, председател на СБК
  проф. Стефан Драгостинов – композитор
  проф. д-р Катя Георгиева
  проф. дфн Цветан Дачев
  Алексей Стоев – председател на БТС
  проф. дтн Димитър Ст. Димитров
  проф. Борис Колев
  Кръсто Терзиев – художник
  Валери Васев – историк и поет
  проф. дтн Хернани Спиридонов
  доц. Д-р Пламен Ангелов
  акад. Цветан Цветанов
  проф. Бойко Рангелов – учен
  Веселин Стоянов – военен пилот, журналист, писател
  акад. Ячко Иванов
  д-р Иван Иванчев – бивш посланик в Армения
  Андрей Андреев – поет

  .

  Източник: Gantegh.agbubulgaria.org

• Българин изкачи за 8 минути Айфеловата кула

  

  Най-добрият български планински бегач, Кирил Николов – Дизела, завърши на второ място на изключително атрактивното изкачване по стъпалата на Айфеловата кула, проведено в Париж на 20 март.

  Уникалното състезание събра световния елит в скоростните изкачвания на сгради. На старта в 20 часа застанаха 50 мъже и 10 жени, които трябваше да преодолеят 1665 стъпала и 290 метра денивелация до върха на кулата, предава XCoSports Bulgaria.

  Кирил Николов, подкрепян от българската агитка под Айфеловата кула, направи страхотно бягане и поведе във временното класиране с много силно време от 8 минути и 12 секунди. Малко по-късно времето му бе подобрено с 21 секунди от миналогодишния победител в световната купа Пьотр Лободжински от Полша. Трети остана италианецът Бернард Дематис на 81 стотни след Дизела.

  При жените първо място зае безапелационно, световната лидерка в спорта Сузи Уалшъм от Австралия с 9 минути и 44 секунди.

  „Беше много тежко, както очаквах. Изключително съм доволен, тъй като това е първото ми участие в подобно състезание и успях да се представя добре. Конкуренцията беше жестока с водещите състезатели във вертикалните изкачвания. Полския състезател е специалист в дисциплината и най-добър през последните години, така че смятам, че първото му място е съвсем закономерно. Благодаря на всички в България за подкрепата и на екипа на XCoSpots с мен тук!“ – каза Кирил Николов, минути след награждаването в центъра на Париж. /Dariknews.bg/

  .

   

• НАСА представи 18-моторен електрически самолет

  НАСА представи задвижван от електричество самолет с 18 витлови мотора, предаде агенция ЮПИ

  .

  Размерът на крилата му е 10 метра, като двигателите се захранват с литиево-желязофосфатни акумулатори. Летателният апарат ще развива скорост до 320 километра в час и ще може да лети на височина от 3,65 километра. Електрическият самолет ще може да превозва 4 пътници, като ще преминава разстояние от 725 километра без зареждане.

  Иновационният летателен апарат още не е готов за полет, но в момента се провеждат тестове с крилата на самолета, монтирани върху камион. Опитите се извършват на дъното на пресъхнало езеро във ВВС базата „Едуардс“ в Калифорния.

  Проектът, стартирал през 2014 година, е наречен Leading Edge Asynchronous Propeller Technology project /LEAPTech/.

  Източник: БТА

• Работещите българи в чужбина са повече от работещите в страната

  Българите, които работят в чужбина, са повече от тези, които работят в България, съобщи Нова ТВ

  

  Според данни на Агенцията за инвестиции, в страната работят около 2 милиона и 200 хиляди българи, докато извън граница препитанието си осигуряват 2 милиона и половина наши сънародници. На фона на тези данни, от днес официално започна кампанията за набиране на български студенти за работа в Съединените щати.

  Програмата съществува от 2000 година. Само през 2013 повече от 7 хиляди студенти са намерили работа или са пътували отвъд океана. Най-често българските младежи работят като спасители, сервитьори, в хотели, в увеселителни паркове или хранителни вериги.

  .

• Д-р Николай Михайлов: Да си българин е клопка

  Интервю на Ива Йолова,  сп. „Тема“

  За реторичното буйство на елитите, за наглите жизнелюбци, лошо изтълкуваната свобода, за терапията на масовия страх – психоанализа на прехода

  .

  

  Лекар психиатър и магистър по теология, д-р Николай Михайлов (1946) е преподавател по психиатрия и психология (в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и НБУ) дълги години. Той е един от уюредителите на ДСБ, народен представител в 40-ото народно събрание, но разочарован, напуска партията с лидер Иван Костов. Съпругата му е психиатър нарколог, имат две деца. Д-р Михайлов се утвърди като един от най-колоритните и дълбоки наши политически психоанализатори.

  ---

   

  – Как се промени психиката на българина за тези 22 години на политически промени, д-р Михайлов? Усвои ли уроците на демокрацията и доколко те управляват живота му?

  – Това, което имаме, не е демокрация, а родово-котерийна олигархия. С подземието на върха. Тоталитарният елит беше възпроизведен като демократичен елит с неговите  семейства, мрежи, навици и апетити. Контраелитът се оказа негоден да  декомунизира страната, избра реторичното буйство и задкулисното съглашателство. За оправдание на своето малодушие посочи народната незрялост, лявоконсервативните предразсъдъци на болшинството. България подгизна в голяма двусмислица, в системно лицемерие.  Преходът е провал на елитите, височайша некадърност.

  Народът е отвратен от спектакъла на елитарното беззаконие, но отвращението му е лицемерно, защото търпи и имитира това, срещу което протестира. Това, което имаме, не е демокрация, а клептокрация. Власт на забогателите по несподелим начин. Демокрацията е система от културни навици, а не импортна стока за масова имитативна употреба. Никой не може да ни демократизира. И Уорлик не успя, въпреки че се потруди, в ярко нелепия му стил. Ред е на следващия.

  – Ако днес трябва да  говорим за „бит и душевност на българския народ“, какво се натрапва най-напред по отношение на бита? А – на душевността?

  – Изпълзя вулгарен човешки тип, един нагъл жизнелюбец. Породи го либералната революция, лошо изтълкуваната свобода. Публичната среда е тежко увредена от простодушната му екстравертност,  всестранната  му доминация и натрапничеството на неговия идиотски вкус. Нищо по-отблъскващо от ексхибиционизма на лумпенизирания „предприемач“ от триумфа на набъбнал нагон, с врат, злато и изплезен поглед. Чудовищна красота. Мутрата и кандидат-мутрата са морално, естетическо и политическо бедствие. Казвам това с отвращение, признавам. Страната е пренаселена от мъже и жени с  мощна порнографска аура и несломима воля за „осъществяване“. Хедонисти първо поколение.

  – Приложимо ли е понятието на бившия английски министър на външните работи и лекар по професия Дейвид Оуен „синдром на хюбриса“? И може ли да говорим за някаква „зараза“, „епидемия“ по властта у нас? Или за генетични, наследствени болести, колкото и да се пази иначе българинът от приемственост и традиции?

  – Хюбрис означава гордост, мания за богоравенство. Властта запълва пустотата, оттук и нейната притегателна мощ. Придобиващият власт се ражда в духовна и телесна красота, извисява се, в главата му звучи Вагнер. Еротизира женското въображение. Отнемането на властта се преживява като ампутация на „аза“, като психична екзекуция. Вижте лидерите с дълъг стаж, отляво и отдясно, до един зацепват по стълбите надолу, не им се слиза в анонимност. Пенсията се преживява като погребение на името, като изход в нищото. Нерядко рухват в алцхаймер, като форма на самозащита от травматизма на безвластието. Не тютюнопушенето, а безвластието е опасно за живота. Власт и смисъл са едно и също в политиката. Сигурно има и жертвени политици, над които бди ангел хранител, но типичният политик е във властта на демон. По-чувствителните знаят това. Чувал съм такива признания.

  – Навремето – преди 10-ина години, Борис Димовски в едно наше интервю оприличи хората, свити от страха, на охлюви, вижда се там някакво подадено рогче ли, а всичко е под черупката… Какво става, когато наплашеният човек изпълзи от черупката?

  – Човекът се нуждае от укритие, от дом. „Изпълзяването“ развеселява, но е свързано с риск. Не е изненада, че българският „охлюв“ е наплашен и социално свенлив. Животът е враждебно организиран за слабия. Цивилизацията  щади слабия и укротява варварина, в определен смисъл тя е неестествена. Цивилизованият живот предполага грижа за уязвимия, но и култ към дистанцията, вежливост. Нашият стил е безцеремонен.

  Няма смисъл да се разчита на масово „изпълзяване“, това ще е паника и нищо друго. Бунтът на наплашените не преобразява живота, а превръща в хаос заварения ред. По-добре несъвършен ред, отколкото съвършен хаос. Стара консервативна максима. Терапията на масовия страх е дълг на елита, от това зависи и  неговото оцеляване. В лицето на Борисов имаме терапевт от класа, единствен от елита с бочувство за интимната българска конвенция, за страховете и уюта, за лекуващите интонации, за подкупващия тон. Безупречен демагог.

  – Сега, когато уж идеологическото, политическото насилие не е узаконено от член номер 1 в конституцията, не върши ли неговата работа страхът?

  – Да си българин, е клопка. Покана за щастие на сеизмичен терен. Българинът владее икономичен жизнен стил, без ексцес и разточителства. Страх, гняв и възторг – само на къси отсечки. Пиянствата на българския народ не са запойни, а епизодични. Бързо се разбягват в частни светове, „при сланината и булката“. Българинът е послушен не от страх, а от скептицизъм, от сакрално равнодушие. Прозрял е, че положението е непоправимо.

  – Имаме ли си някакви обществени модни тенденции днес. И доколко те следват или се дистанцират  от „висшата мода“ на зрели цивилизации по света?

  – Навсякъде и тук, съществува мания за публичност и наслаждения. Светът е в плен на холивудската концепция за красотата, на престижното, елитно безобразие. Светът принадлежи на Джоли, Пит и Лейди Гага. Горко на злогледите.

  Старият свят доизживява своя нарцистичен упадък с превръзка на очите. Римският клуб квалифицира отказа от осъзнаване като трети по значимост риск пред съвременния свят. Зрелите цивилизации са  невнимателни към всичко, което не съответства на генералната потребителска линия. Фройдистки казано, съществуваме по принципа на удоволствието, а не по принципа на реалността. Старият свят е лукав и вдетинен. Спасението е невъзможно без ревизия на мирогледните основания, но това няма да се случи освен в катастрофичен режим или по някакво чудо.

  – По отношение на конкретната политическа обстановка днес как се чувства един политически психоаналитик като вас?

  – Отчаян съм от президента Росен Плевнелиев. Обяви, че земетресенията протичат без жертви, защото Господ Бог е „българин“. Както е казал Марк Твен, не за него, а за друг : „добър човек, в лошия смисъл на думата“. Непоправимо добър.

  – И понеже е известна боята на вашите пристрастия, искам да ви питам… Какво да очакваме след последния трус при сините – предвестник на все „по-затихващи“ действия ли е, или на ново възраждане?

  – Ще трябва да уточня, че нямам политически пристрастия, с това е свършено. Сините ми се струват безнадеждни. СДС е на път да се разцепи, за ДСБ чувам още по-лоши неща – след дълъг стаж в разпътството, завиват към морала. Планират аутодафе на Макиавели. Кибритът ще бъде от Костов.

  – По роене сините са на път да отнемат рекорда на земеделските партии у нас? По повод последните скандали в СДС казахте, че се води борба на лидери от прехода със следващите поколения. Продължете коментара…

  – СДС страда без лидер, ДСБ с лидер. Не се знае кое е за предпочитане. Най-силната фигура вдясно, тази на Иван Костов, е политически изчерпана.  От втрещени фенове десница не става, това е общият извод. Напусналите ДСБ отказаха да веят палмови листа за прохлада на лидера и казаха сбогом на илюзиите. Добро решение. Препоръчвам го на всички, които милеят за душевното си здраве и за целостта на своя разум.

  – Мартин Димитров се похвали, че е от председателите на СДС, оцелели най-дълго на поста си след Иван Костов и Надежда Михайлова. Има ли зависимост между оцеляването на „лидерите“ и „люспенето“ на привържениците?

  – Оставката на Мартин Димитров е подарък за СДС,  най-доброто от него в качеството му на лидер. Този прилежен либерален икономист, поет на пазара, с бронзов медал по оцеляване, както сам се е похвалил, има всички шансове да остане в историята като ликвидатор на СДС. Съгласието му да обслужи оцеляването на Костов чрез Синята коалиция, а после и да се надлъгва с него, до смешни  призиви да се оттегли, го превърнаха в своеобразен лидерски анекдот, в пословично нелеп предводител. Хитрото реши да се сражава с лукавото и стана за смях.

  – А докъде доведоха титаничните лидерски битки в лявото пространство?

  – До това, че едната част от БСП ще иска следващите избори да бъдат спечелени, а другата  загубени. Станишев ще казва „спечелих“, Първанов ще казва „загуби“. И докато се надвикват кой е спечелил и кой е загубил, ще се наричат другари в духа на ритуалното лицемерие. Партията им е лошо разединена, фронтът е обърнат навътре. Преходните партии са заложници на своите лидери. Политическата същност на партиите е редуцирана до невротичната същност на лидерите. Партията обслужва неспособността на лидера да се оттегли, комплексът му за несменяемост, конвулсиите на неговото его. Играта е унизителна, но се играе от партийните клиентели  за целите на собственото им оцеляване.

  – „Триумфът на минималната политика“ продължава ли, ако използвам ваш израз за модела на управление тук?

  – Опасявам се, че България не може да се управлява нито зле, нито добре, а само посредствено. Бенефициентите на всяко управление са едни и същи, с лек превес на конюнктурно доминиращата банда. Това обстоятелство прави пробива в национален интерес много проблематичен и твърде условен. Огромна енергия се разхищава за преразпределение на територии, дискредитиране на противници и медийно фалшифициране на реалността.  Ресурсите изтичат в корпоративните коридори и в канализацията на присъдружния криминалитет. Това, което се нарича народ, има статут на клакьор.

  – Какви перспективи и шансове за електората прогнозирате за следващата изборна година?

  – Въпроси има само около Борисов и Кунева. Останалото не крие изненади.

  .

• „Красивият“ урок на най-грозната жена в света (видео)

  Представете си, че сте на 17 и докато сърфирате в интернет, се натъквате на клип в YouTube, озаглавен „Най-грозната жена на света“ – и оттам ви гледа вашето собствено лице… Точно това се е случило с Лизи Веласкес, която днес е на 26, разказва MTV.

  Тя има изключително рядко вродено заболяване – толкова рядко, че дори си няма име. Болестта засяга зрението и имунната й система, но най-видимата й проява е върху тялото й…

  

  На пръв поглед Лизи, едва 27 кг, изглежда като жертва на анорексията – няма никакви телесни мазнини. Тя буквално е „кожа и кости“, защото всъщност не е в състояние да наддава на тегло.

  Години наред обект на подигравки и обидни коментари, младата жена не се затваря в себе си, а прави собствен канал в YouTube, който вече има над 320 хил. абонати, и става влогър. Тя води и активна кампания срещу тормоза и дори свидетелства пред Конгреса в подкрепа на законодателната инициатива против подобни прояви.

  Тези дни в САЩ се състоя премиерата на документалния филм „Едно смело сърце“ (A Brave Heart: The Lizzie Velasquez Story), който разказва нейната житейска история от самото й рождение.

  А какво мисли за човека, качил онзи клип по неин адрес? „Бих му благодарила – защото ако не бях намерила видеото, то нямаше да ме тласне да променя нещата.“

  Да стане мотивационен лектор я вдъхновява и речта, която изнася пред 400 свои съученици в гимназията, за да им обясни – по молба на директора – какво представлява заболяването й.

  .

  Лекцията й от поредицата TED Talks е най-гледаната за 2013 г. – над 7 млн. пъти. В нея Лизи споделя как е открила положителните страни на своето здравословно състояние и дори фактът, че вижда само с едно око, си има своите предимства…

  Източник: Bulevard.bg

• Дрехите като право на живот

  Р. Юлиева, Ovarna.bg

  .

  

  Охранители убиха човек във Варненски МОЛ, защото изглеждал като клошар, а директорът на Търговския център, в който се е случило това, Иво Тодоров, посочил: „че е информиран по телефона за смъртта на бездомен човек, който нямал сериозни претенции към външния си вид“.

  Нека да е ясно. В МОЛ-а се влиза като в храм – с хубави дрехи и свалена шапка, това е мястото, където се продават мечти и право на живот. Нямаш работа там, ако си с непретенциозен външен вид, нямаш работа никъде, защото току виж си притеснил някого, ще го погнусиш, ще го разстроиш, ще извадиш най-лошото в него и можеш да го превърнеш в… убиец.

  И трябва да го убиеш, а ако не ти стиска просто да си обърнеш главата на другата страна, за да не лъсне истината за твоите ценности, човещина, толерантност. Никой не може да скрие истината за себе си от клошар. Можем да приемем всичко, но не и „лошо“ облечен човек. Не и това.

  Покойният вече Нягол не за първи път страда от модата – бил е обиран нееднократно, събличали са новите дрехи от гърба му, вземали са новите му обувки и се прибирал бос. Най-вероятно някой друг просто е искал да оцелее, защото е бил съобразителен и е знаел, че непретенциозният външен вид може да доведе до… смърт, мъчителна и жестока смърт.

  Че няма държава е ясно, обаче има ли хора в държавата? Ако от тримата охранители нито един не се е притеснил, че отнема човешки живот просто така, за нищо, трябва ли всички ние да се притесним. Трима е повече от един, трима убийци е НИЕ.

  Лека пръст на Нягол, човекът, станал жертва на суетата, дано в отвъдното няма дрескод. А вие, носете новите си дрехи и в никакъв, ама в никакъв случай не влизайте с непретенциозни дрехи в търговски център – може да бъдете убити!

  А до управата на МОЛ-а, МОЛ-я поставете табелки на входа, редом до тези, забраняващи влизането на кучета – забранено за хора с непретенциозен външен вид – просто така за всеки случай, да не стават грешки, да си знаем.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред. В социалната мрежа Фейсбук граждани на Варна призовават за бойкот на търговския център, който се прочу с този трагичен случай. Създадена е група БОЙКОТ НА ГРАНД МОЛ ВАРНА, в която се призовават жителите и гостите на Варна по този начин да кажат ,,НЕ“ на насилието и на неговото толериране. Тази неделя, 22.03.2015 г., от 14.00 ч. местно време, пред Гранд Мол Варна ще се съберат хора, нарочно облечени със стари и непретециозни дрехи, за да покажат, че и бедните имат право на живот. Че печалбата и измамното лицемерие не могат да стоят над човешкия живот.

  

• ДАБЧ откри телефон за българите в Украйна

  Координационен център за връзка с българите в Украйна започна работа в Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ).

  Нашите сънародници ще могат да се свържат с Координационния център на специално открити телефонни линии и e-mail адрес. Телефонните номера са +359 2935 06 66, +359 886 83 97 52, а еmail адресът – е[email protected].

  По време на първото заседание на Координационния център са били обсъдени възможностите за издаване на визи и евентуалните способи на държавата и общините при необходимост да съдействат на българите в Украйна. Към януари 2015 г. данните за удостоверителната дейност на Агенцията по отношение на украинските граждани с български произход не показвали тенденция за рязко покачване. По време на това заседание на Координационния център са били обсъдени и възможностите за изпращане на хуманитарна помощ за най-засегнатите райони в Украйна.

  Координационният център за връзка с българите в Украйна е междуведомствен консултативен орган за получаване, оценка и анализ на информация за положението на българското малцинство в Република Украйна с оглед обстановка в страната. Непосредствената цел на центъра е да осигурява актуална информация за компетентните държавни органи и институции на Република България относно обстановката в Република Украйна и свързаните с това потенциални рискове за българското малцинство.

  (Със съкращения)

  Източник:  Аctualno.com

• Професор от СУ към докторант по право в Кембрийдж: Британия има нужда от миячи на чинии

  Анета Петкова, в. „Труд“

  .

  

  Златин Златев е най-новото българско попълнение като докторант по гражданско право на Кеймбридж от тази година. Успех, който постига, след като Софийският университет го къса три пъти на изпита за докторант.

  Преди да стигне до Кеймбридж, Златин, който има диплома за магистър от СУ, е посъветван да получи такава от по-престижно място, за да има достъп до залите на вуза. И той завършва магистратура в Quееn Mery Universiti of London (вузът е трети по рейтинг). Отличник е на випуска, а дипломната му работа е с най-висок успех за последните 10 г. за университета.

  Българинът, който завършва СУ през 2005 г. и работи у нас като юрист, иска да учи докторантура в Алма матер. Но през 2008, 2009 и 2011 г. го късат. Последният път подава жалба. „В отговор, проф. Иван Русчев ми обясни, че съм се представил много зле на писмената работа, но и като цяло нивото ми на интелигентност не е на нивото на СУ“, разказа Златев пред „Труд“.

  Преди дни той написал в е-мейл до бившите си преподаватели: „Искам да благодаря на всички затова, че ме амбицирахте да си търся докторантура другаде. Трябва да знаете, че заради такива хора като вас България (и правната наука) са на такова ниво! Дано все пак ви е останала някаква съвест, за да може да си дадете сметка за това.“

  В отговор получава следното писмо от е-мейл с адреса на проф. Русчев: „Радвам се за Вас, г-н Златев, Великобритания е велика страна, именно защото може да си позволи лукса да приеме и посредствените хора от цял свят, вкл. и желаещите да мият чинии. В България е доста по-тесничко, има места наистина само за най-добрите. Дано и на Велика Британия да не й се налага да прокопса, както за жалост България, с кадри като Вас. Наистина сте си намерили добре мястото.“

  Златев е засегнат и разказва, че цял живот е работил като юрист, заминал за Лондон като такъв и сега упражнява професията си. „Никога не съм мил чинии, имам миялна“, каза той.

  Златев кандидатства в Кеймбридж на база на високия си успех, получава и две препоръки от преподаватели, отговаря на всички условия и е избран за докторант. Не плаща обучението си, а само семестриалната такса от 7350 паунда на година (около 2 заплати).

  Кой е Златин?

  1999 – първо място на национални олимпиада по философия и участие в международна олимпиада по философия – Будапеща

  1999 – оценка 6,00 на олимпиадата по литература

  2000 – национална диплома за отличен успех и академични постижения.

  2000 – приет в СУ право, на едно от първите места

  2005 – списание „Търговско право“ отпечатва две негови статии, за първи път това списание публикува статии, написани от студент

  2005 – завършва право в СУ с отличен успех (5,67)

  2006-2013 – заема различни позиции като юрисконсулт и адвокат в София

  2014 – завършва Queen Mary

  2014-2015 – работи в Лондон като консултант по договорно право

  2015 – приет pd докторантура в Кеймбридж

  .

  Деканът на Юридическия факултет на СУ проф. Сашо Пенов: Всеки университет е автономен

  Всеки университет е автономен и има право да избира своите възпитаници. Не съм запознат с конкретния случай и ще ми трябва време да отворя архивите, да видя колко души са кандидатствали по времето на Златин Златев, колко са приети, какви са решенията на комисията и т.н. Не съм запознат и с критериите за избор на докторанти в Кеймбридж, за това и не мога да коментирам.

  Мога само принципно да кажа, че при нас в последните години се явяват млади хора, които не са подготвени за докторантския изпит.

  „Труд“ потърси и проф. Русчев за коментар, но мобилният му телефон бе на гласова поща.

   

• Експериментът „България”

  Експериментът продължава, но вече е към края си, както и държавата

  Красимир Бачков /www.svobodata.com/

  Една от най-старите държави в Европа и света е подложена на тест за оцеляване!

  Логиката на събитията показва, че с ТЕЗИ управляващи, с ТОЗИ начин на управление и с ТОЗИ народ, ще се провалим на теста. Изводът е колкото страшен, толкова и закономерен.

  В най-новата ни история се проведоха два унищожителни експеримента, които доведоха до сегашното деструктивно състояние на държавата.

  ПЪРВИЯТ бе строежа на социализма след 9.9. 1944 г. при установени закони, правила и дребно-буржоазно мислене, на селското и градско съсловие. Народът изведнъж трябваше да промени доказалата се като сполучлива до момента ценностна система, традициите и дори морала си.

  Бяха наложени силово псевдоидеали, фалшиви вождове и догми, по-строги и от тези на инквизицията. Всеки, който не приемаше този фалш, биваше унищожаван психически и физически. Условия за просперитет имаха единствено верните на БКП, ченгетата и доносниците.

  В тази просмукана от лъжа среда, масово се развиха измамите, кражбите и мързела. Уравниловката между хората / нещо невъзможно по принцип и природа /, смаза личната инициатива, а издиганите по партийна или роднинска линия субекти, бяха ограничени и посредствени, защото в култ бе издигнато послушанието.

  В тази полувоенна, полуцивилна организация на държавата бяха постигнати много падения и възходи. Тук е мястото да споменем за лагерите на смъртта в Ловеч, Скравена и Белене, за стотиците хиляди свободомислещи, избити без съд и присъда българи, за обявените като „национална гордост” безумни проекти „Кремиковци” и долината на химията – Девня.

  Успоредно с грешките и явните престъпления, бяха постигнати редица полезни за държавата и хората проекти. Извърши се залесяване, електрифициране, изградиха се пътища и мостове, с което се подобри инфраструктурата на страната.

  Построиха се язовири, заводи, болници, училища, театри, киносалони и др. културни учреждения. Бяха създадени стойностни книги, музикални произведения и филми, независимо по-големия процент произвеждана халтура.

  При все това, манталитетът на средният българин по времето на социализма, се оформи като тарикат на дребно, живеещ в града, но с имот на село, работещ, но колкото да не заспи, крадящ по всяко време и на всяко място, гласуващ по принуда за БСП и като цяло представляваше по-скоро обществен паразит, отколкото градивна единица.

  Това бе един осъвременен бай Ганьо, с общо взето скромни претенции. В тази нездравословна обществено-икономическа среда системата боксуваше, до нейния естествен край, доведен отново от комунистите, на 10.11. 1989 г.

  Заедно с органите на „Държавна сигурност”, те организираха ВТОРИЯ експеримент, с мнимото си „сваляне от власт”, като се пребоядисаха за една нощ в „демократи”. Регистрираха нови партии и започнаха така наречения „демократичен преход”.

  По предварително замислена схема заграбиха всички производствени предприятия, валутния резерв на страната, милиардите от външнотърговските организации, банките, хотелите и дори честните спестявания на останалите българи.

  Като доказали се през изминалите 45 години лъжци, манипулатори и престъпници, комунистите и ченгетата си поставиха за цел, да накарат хората да съжаляват, за отминалия социализъм, като създадат такава кошмарна псевдодемокрация, че анархията в сравнение с нея, да бъде предпочитана.

  Бяха създадени борчески организации, силови групировки и структури, аналогични на „Коза ностра” и мафията в САЩ. С поставените над закона мутри започнаха повсеместен рекет и терор над мирното население. Така наречените „застрахователи”, всъщност си бяха явни бандити, които през нощта ти запалваха колата, а през деня идваха да я застраховат срещу пожар и др. посегателства.

  „Приватизираха” или по-скоро се откраднаха и разпродадоха срещу големи комисионни електроцентрали, електропреносни мрежи, комбинати, телекомуникации / все стратегически за държавата обекти /, цели курорти по морето и в планините, както и всички суровини и ресурси / мини, полезни изкопаеми и др. /.

  Започна безогледно и безконтролно изсичане на горите, корупцията бе наложена във всички държавни и общински учреждения и институти. Институции като прокуратура, следствие, съд, полиция, митница и данъчни деградираха до такава степен, че в момента всичко би вървяло много по-добре в държавата, без тяхната намеса.

  Бюрокрацията се разрасна неимоверно, за сметка на производителите. Съзнателно бе създаден хаос, за да се забавят или не се допуснат полезните, за страната и хората реформи. Вредителството на бившите комунисти и сегашни „олигарси” стигна дотам, че унищожиха дори армията!

  От друга страна обаче, за да си осигурят вот на всякакви избори, създадоха паразитна по същество социална схема за подпомагане, преди всичко на циганите. Деструктивната по същност БСП постепенно, планово и откровено вражески унищожи държавността, правосъдието, правото на работа на хората, сигурността на страната и нейното бъдеще.

  Служейки на чужди /проруски и протурски/ интереси, червените предатели докараха народа до отчаяние, каквото е имало вероятно само през турското робство!

  НИКОГА държавата не е била напускана от толкова много читави българи, опитващи се да оцелеят в чужбина, както през последните 25 години! И вместо депутатите да приемат закони за лустрацията, за забрана на партии като БСП, ДПС, Атака или ГЕРБ, те се чудят, как да сътворят нови безмозъчни бюрократични и други пречки и затруднения, свързани с унищожаване на останалите все още тук българи.

  Експериментът продължава, но вече е към края си, както и държавата!

• Малките ПП (партии паразити)

  Малки партии паразитират върху бюджета, издържат се от чужди субсиидии*

  

  Ма​лки партии живеят под дебелата сянка на по-големи формации, тъй като вземат от държавните им субсидии по силата на коалиционни споразумения, показва докладът на Сметната палата за финансовото състояние на политическите сили през 2013 г.

  Някои от тези формации успяват да вкарат депутати в парламента, но други остават без свой представител в парламентарната група на своята коалиция. Прави впечатление, че при част от тях въобще липсват приходи от членски внос или където ги има, те са нищожен дял от общия партиен бюджет.

  Сред най-големите благодетели на партиите от типа „един файтон хора“ е БСП. Именно по този начин „Европейска сигурност и интеграция“ на ромския лидер Тома Томов е получила 169 703 лв. от „Коалиция за България“ около БСП, съставляващи 99.97% от всичките й приходи. Останалите 0.03% идват от лихви по депозити.

  Абсолютно същата сума са взели от червените „Движение за социален хуманизъм“ на Александър Радославов, ЗС „Ал. Стамболийски“ на Спас Панчев, Комунистическа партия на България на Александър Паунов, „Нова зора“ на Минчо Минчев и Партия Български социалдемократи.

  Земеделският народен съюз на Румен Йончев, който влезе в сегашния парламент в коалиция с Николай Бареков, е получил от социалистите 88 072 лв. Той обаче има 19 047 лв. от членски внос и още 5103 лв. от партийния вестник „Народно земеделско знаме“. „Евророма“ на Цветелин Кънчев е взела 92 757 лв. от БСП като член на „Коалиция за България“ и още 77 615 лв. като част от червената парламентарна група.

  Друга земеделска партия – „Обединени земеделци“ на Петя Ставрева, е взимала държавни пари по линия на вече несъществуващия десен съюз „Синята коалиция“ – 69 000 лв. Формацията е събрала още 18 654 лв. от членски внос и 5448 лв. приходи от издаването на партиен вестник. След парламентарните избори на 12 май 2013 г. партията губи правото да ползва под наем общински и държавни имоти, но въпреки това продължава да държи 16 помещения до края на годината.

  НДСВ не само е получила 563 642 лв. от парите на данъкоплатците, но и още 240 000 лв. от НПСД на Касим Дал. Двете партии участваха съвместно на парламентарните избори през 2013 г. в рамките на коалиция „Център – Свобода и достойнство“. Също като „Обединени земеделци“ след вота на 12 май царската партия продължава да ползва под наем 16 помещения – общинска и държавна собственост до края на 2013 г., макар вече да няма право.

  Другите партии са принудени да разчитат на дарения и в някаква степен на стопанска дейност. БЗНС на настоящия военен министър Николай Ненчев декларира приходи от 109 946 лв., от които 30 373 лв. са от спонсори, а 20 008 лв. – от завещан имот. 4863 лв. е печалбата от в-к „Земеделско знаме“, а 3250 лв. – от наем на собствен имот.

  „Нова алтернатива“ на бившия военен министър Николай Цонев пък е преживяла 2013 г. почти изцяло благодарение на дарения – 81 438 лв. По-голямата част от тази сума (58 780 лв.) обаче е дадена от спонсорите под условие да се ползва за парламентарния вот. Останалата част от партийния приход (17 423 лв.) идва от членски внос.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Това е оригиналното заглавие на материала публикуван за първи път във Фактор.бг

• 2/3 от българите не одобряват вземането на 16-милиардния дълг

  

  Относително по-спокойният период за властта изглежда приключва, сочат данните от новото издание на Политическия и икономически индекс на „Галъп интернешънъл“. Последното изследване е проведено между 27 февруари и 4 март чрез пряко интервю по домовете сред 1011 души.

  Доверието в правителството в известна степен губи височина и достига до 28% срещу леко повишаващо се недоверие от 61%. Подобна логика се наблюдава и при парламента – с известно „разтваряне на ножицата“ в полза на отрицателните оценки – 17% доверие и 73% недоверие. През март на въпроса накъде върви България 20% отговарят „към по-добро“, а 64% – „към по-лошо“. За да се докажат или отхвърлят каквито и да било трайни тенденции обаче, е нужно да се изчакат и данните от идния месец.

  Няма съществена динамика при президентската институция – в последните месеци около една трета декларират доверие, а около 55% – недоверие. Обнадеждаващото е, че стабилни остават стойностите на доверието в банковата система. Макар по подобни теми да не може да се очаква висока запознатост, като цяло въпросът за 16-те милиарда дълг предизвиква обществено неодобрение. Близо две трети от запитаните отговарят отрицателно на въпрос дали одобряват намеренията за изтегляне на такъв дълг в следващите три години, а само 20% са „за“. Много подобно е разпределението на хората, когато се тества твърдението, че с тегленето на дългове правителството се опитва да си осигури спокойствие (61% се съгласяват, а 18% – не). Няма преобладаващо одобрение по друго тествано твърдение – „В днешни дни България няма друг избор, освен да тегли заеми“. 30% казват, че са съгласи, 45% – че не са, а останалите се колебаят или се затрудняват да отговорят.

  Явно обществото ни е чувствително по темата „дългове“, а дебатите от последните седмици са донесли тревога. Може би комуникационната ситуация около тази тема е оставила у българите усещането, че действително страната ни задлъжнява.

  Няма съществена динамика в електоралните нагласи. АБВ не изглежда в добра форма, а положителен резултат от позицията си в дебата с дълга може би извлича Патриотичният фронт. Следва да се изчакат и данните от идните месеци, за да се видят тенденциите. Данните не са прогноза за изборен резултат, но условно може да се каже, че при избори сега, под въпрос остават шансовете на АБВ, „Атака“ да влязат в парламента, а силно намалели са тези на ББЦ.

  Външнополитическите теми продължават да предизвикват много колебание и да показват закономерно ниска информираност. Отвъд това обаче, 50% имат усещането, че конфликтът в Украйна се задълбочава, а 21% са на обратното мнение. Явно, преговорите в Минск не са убедили българите, че кризата в Украйна върви към разрешаване.

  И в този месец остава по-скоро негативното принципно отношение към санкциите спрямо Русия – 45% са „против“, 21% са „за“, а останалите се колебаят или се затрудняват да отговорят. В същото време неизменно остава високото доверие към Европейския съюз. Както и миналия месец, доверието в ЕС трайно се движи на нива около 60%. Очаквано, по-сдържано е отношението към НАТО – с нива около една трета положителни оценки. Геополитическата ориентация на България не е под въпрос. Макар и с някои нюанси Европейският съюз се разглежда като упование за българите. Закономерно, по-различно стоят нещата по отношение на различни други международни фактори. /„Сега“/

  .

• <<
• 1
...
• 82
• 83
• 84
• 85
• 86
• 87
• 88
• 89
• 90
• 91
• 92
...
• 416
• >>