Всички авторски страници

Авторски

• 4 години от аварията в АЕЦ „Фукушима“. Трагедията продължава

  Георги Котев,  Gikotev.blog.bg*

  

  На днешния ден преди четири години (на 11.03.2011г.) след мощно земетресение и последвали огромни вълни цунами в Тихия океан, аварира тежко АЕЦ „Фукушима-Даичи“, в едноименната японска префектура.

  През изминалите 1560 денонощия оттогава почти не минава ден без появата на нови, още по-зловещи вести от мястото на трагедията, и не само оттам. Радиацията, изпускана непрестанно оттам, отдавна броди на хиляди километри от мястото на сътворяването й.

  Вместо дълги дифирамби, е редно да се направи само един и много кратък и категоричен извод. Световната ядрена мафия не си е направивила поуките и не си е научила уроците от собственото си злодействие. Ядрената мафия е още по-нагла и още по-жадна за нови и още по-жестоки престъпления. И вероятно, за всеобщо наше съжаление, така ще продължи, не само до следващата Фукушима, а до колкото трябва следващи Фукушими, докато не остане и една жива клетка на планетата Земя. В това число и клетките на самата ядрена мафия.

  За отбелязване на годишнината съм подготвил кратка, но съдържателна фото-плакатна изложба.

  

  

  

  

  

  

  

  И накрая един чистосърдечен поздрав към цялата световна ядрена мафия от… отвъдното!

  

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Заглавието е на Еврочикаго.

• Властта предлага глоба и затвор за обидни политически коментари

  И второто правителство на ГЕРБ ще направи опит да се ограничат критичните публикации срещу политици и партии. Министерството на правосъдието предлага в Наказателния кодекс (НК) да се запише като престъпление проповядването или подбуждането чрез медиите към дискриминация, насилие или омраза, основани на политическа принадлежност, пише „Сега“. Предвиденото наказание е затвор до четири години и глоба от 5 до 10 хил. лв. Проектът е качен за обществено обсъждане на сайта на министерството.

  Сега съществуващият чл. 162 ал. 1 гласи: „Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, както и с обществено порицание“. Министерството иска да се добави „или политическа принадлежност“. Така ще се даде възможност на прокуратурата да разследва критики по адрес политически субекти, както и медиите, в които се случва това.

  Изменението се прокарва покрай т. нар. антитерористично законодателство, чиято цел е да се въведат наказания за обучение в тероризъм и преминаващи през България привърженици на радикални групировки. В мотивите пише, че по този начин ще се предотврати пропагандата към „престъпни посегателства на религиозна или политическа основа“.

  През 2010 г. правителството на ГЕРБ предложи подобна поправка с много по-общ текст, зад който се криеше и дискриминация заради политическа принадлежност. Намерението предизвика остра реакция, след като депутати от опозицията и юристи коментираха, че под ударите на закона ще попаднат журналисти, които пишат критично за управляващите. Така предложението в крайна сметка не бе прието.

  Предлаганият сега текст също беше разкритикуван от правозащитници заради възможността да се използва за ограничаване свободата на словото и саморазправа само заради критични изказвания. Пред „Сега“ адвокат Михаил Екимджиев коментира, че подобен текст може да доведе най-малкото до цензура или автоцензура заради страх от наказание. Според него поправката може да е вредна за политическите дебати като цяло. „Всеки политик може да каже: Вие ме критикувате не защото съм некадърен, а защото принадлежа към еди-коя си политическа партия“, обясни той. Екимджиев допълни, че този текст може да се използва и за саморазправа с политически опоненти. Депутатите обаче имат имунитет и не могат да бъдат преследвани заради изказванията си освен със специално разрешение на парламента. Затова според правозащитника острието на този текст ще падне върху журналистите./Darik.bg/

• Лавина от омраза

  Инцидентът над хижа „Яворов“ в Пирин или какво се случи с емпатията

  .

  

  Научих за лавината над хижа „Яворов,“ под която загинаха три момчета, докато се връщах от Мальовица след два дни със ски в планината. Пътувах в колата с един приятел. Когато му казах, че е паднала лавина на „Яворов“, той каза, че синът му е там този уикенд за да кара борд. Не се притесни, защото първоначалната информация беше за пострадали гръцки туристи. Всъщност детето му беше израснало с него в планината и му имаше пълно доверие. По-късно щеше да стане ясно, че синът му е помогнал в акцията. Тогава въобще не беше ясно какво се е случило – нито броя на пострадалите, нито мащабът на инцидента.

  После се разбраха детайлите – лавината е паднала към 14:30 ч. от Безименен връх към Погледец. Затрупаните са трима. Имали са лавинни уреди (пипс – устройство, което излъчва радиосигнал, който позволява локацията на затрупания), сонди (с които се сондира за точното му локализиране) и лопати. Приятелите им, които са били в района, са организирали спасителна акция по всички правила. За съжаление, когато през следващите минути до час затрупаните са изровени, те вече са били починали.

  Това са фактите.

  В часовете и дните след лавината медиите вече бяха пълни с текстовете за случилото се.

  Фактологическите грешки и противоречията се преплитаха със звучни епитети. Жълтият драматизъм „те са си виновни“ беше надут до макс. Думите не бяха достатъчни, трябваше и снимков материал. Снимки на шейните, които свалят телата, фоторепортаж от входа на моргата. Аутопсия в реално време. Оцелелите се причакват от упор пред районното, за да разкажат как се чувстват.

  Или сме забравили или не ни пука, че загиналите Камен Чипев, Кристиян Велинов и Момчил Велчев имат роднини и приятели, които страдат. Вероятно някои от тях до вчера не са знаели, че са ги загубили.

  Базов принцип в журналистическата етика е да не засилваме мъката на хората, попаднали в беда. Такава информация, пише в Етичния кодекс, ще съобщаваме със съчувствие и сдържаност. Като журналисти сме поели ангажимент да уважаваме желанието на хората да не бъдат безпокоени в скръбта си.

  Да, момчетата не е трябвало да бъдат там при тези условия. Но нека не забравяме, че в планината границата между субективна и обективна опасност е много тънка. Инциденти като този в неделя на хижа „Яворов“ се случват и ще продължат да се случват. Те са функция от броя на хората, които карат извън писта, който се увеличава с всяка изминала година. Във Франция средно на година от лавини загиват по 30 човека. А в България инцидентите по обработени писти със сигурност са много повече от тези извън писта.

  Противно на това, което внушават медиите, истината е, че като цяло обществото на хората, които обичат да карат извън писта уважава планината и в никакъв случай не може да бъде обвинено, че подценява риска. Вижте форума на тяхната организация – Българска асоциация по ски свободен и екстремен стил (БАССЕС) и ще разберете. Има хора, които знаят за лавините не по-малко от средностатистически планински спасител. Със сигурност познават снега повече от тези, които обработват пистите на Банско. И са добре екипирани. За съжаление това не винаги е достатъчно.

  В морализаторско-жълтия речитатив практикуването на извънпистово каране беше сравнено със самоубийство. Стигма, която няма да видите след нито един инцидент на писта, където необезопасените оръдия за сняг, шахти и писти не са самоубийство, а чисто убийство. Няма да прочетете защо е важно да се кара с каска, нито какви са правилата за поведение (скорост, изпреварване, предимство) на писта. Или пък къде може да изкарате курс за лавинна безопасност. Не прочетохте и за това какво са лавините и как се образуват, за структурата на снега, за екипировката, която е необходима. Къде и кога е опасно.

  Все неща, които ще помогнат да на хората да са информирани, което е първо условие за да няма инциденти.

  Но явно сега не е време нито за познание, нито за почитане паметта на загиналите – ако щете и само с мълчание. Място за емпатия няма. Тя беше отнесена от лавината на озлоблението и отчуждението много преди миналата неделя.

  Росен Босев, Capital.bg

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  .

  Еврочикаго публикува по-долу, без никакви редакции, разказите на Виктор Георгиев и Иван Славчев – непосредствени участници в трагичното събитие, за което пише Росен Босев. Мненията им открихме във форума на БАССЕС. Мястото, както сами са го нарекли създателите му, „където можете да обсъждате всичко свързано с планината, свободните ски, екипировка за извънпистово каране, както и да намерите съмишленици за ски турове из планините в България и навън или просто компания за каране.“

  Виктор Георгиев:

  На 08.03 с Ванката тръгнахме от хижата в 8:30 и направихме две спускания от Безименен до Погледец. Малко след нас дойдоха и другите приятели. Всички карахме в района. Около 14:30 направихме трето последно пускане в гората. Изобщо не разбрахме, че е паднала лавина. Като излезнахме от гората, гледката беше ужасна. Лавината – чудовищно голяма, беше помляла дървета и клекове. Рус търсеше с пипса, Ванката пръв отиде при него. Като пристигнах при тях, вече бяха сондирали, почнахме да копаем. После дойдоха и другите от групата, изровихме останалите двама. Момчетата бяха много надълбоко, един от тях беше поне на 3 метра, едва ги сондирахме, един от сплитовете беше смлян на парчета. Работихме организирано и синхронизирано, но и това не беше достатъчно, за да ги спасим. Като ги извадихме, вече си бяха отишли – посинели, без пулс, зениците не реагираха на светлина. Но не се отказахме. Жив до доказване на противното. Над 40 минути ги реанимирахме, CPR, облякохме ги, топлихме ги… но без резултат. Детайлите ще спестя от уважение към починалите и техните близки. Не е за разказване…
  Сигнал беше подаден около 14:30. Хеликоптер не дойде, заради лошото време. ПССарите пристигнаха през нощта с ратрак и 3-4 шейни. Спасителна акция нямаше, на следващия ден само отнесоха телата.
  Умолявам ви, не обръщайте внимание на драскачите. Журналистите са най-долното племе хиени и лешояди, които правят сензация от чуждото нещастие. Какви глупости са се изписали, нямам думи! Не обръщайте внимание и на фотьойлните катерачи/планинари, дето от всичко разбират и които редовно си избиват комплексите по фейсбук групите или под жълтите статии. Това как хижарят непрестанно бил предупреждавал да не ходим, но ние самонадеяните отворковци не сме искали да го слушаме са абсолютни глупости! Такова нещо нямаше, никой нищо не ни е казвал. Но нали трябва да се направи сензация post factum… Искам да благодаря на хората в бассес за подкрепата. Благодаря ви, че бяхте с духом с нас и не ударихте социалното дъно като журналята и виртуалните тролове. Скоро всеки ще напише личната си история и всичко ще се разбере.
  Каква ни беше грешката? Не трябваше да пускаме върхове, склонове, улеи. Трябваше да си караме само в гора. Същия склон го пуснахме два пъти с Ванката. Един час по-късно и можехме ние да сме отдолу, а да ни спасят – никакъв шанс! Но други извадиха лошия късмет…
  Сбогом, Крис! Сбогом, Зверщина! Благодаря ви за хубавите мигове. Дано там, където сте в момента има много паудър и скали. Ще ми липсвате! Загубихме прекрасни хора. Почивайте в мир.

  Иван Славчев:

  Ще публикувам моята гледна точка за нещата, надявам се тези които четат да си извадят поука от нашите грешки, за да не се повтарят такива събития… Историята накратко:

  С Виктор (неговото мнение е публикувано малко по-нагоре – б.р.) тръгнахме към Картала събота сутринта. След като се оказа че там лифта не работи, както и почти никъде другаде решихме да се качим на Яворов, още повече, че и двамата нямаше да сме на работа следващата седмица и възможности за каране на лифт – много.
  Пристигнахме около 14 часа на хижата и се оказа, че там са още 16 човека – общи приятели и познати, с които често или по-рядко караме и катерим. Въодушевени от многото сняг и добрата компания карахме до тъмно по гората и улеите в скиорско ляво.
  На другата сутрин (неделя – 08.03) в 8:30 излязохме и направихме следа до горната част на билото – където свършва гората – точно над улеите. След две спускания в левият улей (който падна с десния в последствие) преценихме, че имаме време за още едно спускане в гората. По случайност аз избрах линия, която към долната част на гората има видимост към улея. Когато видях буците на лавината и едно от момчетата, търсещ с лавинен уред по обувки върху лавината (лавината му беше отнесла ските, но той беше успял да се измъкне без да е затрупан) не се наложи да се чудя какво се е случило, спуснах се до него, свалих ските, включих уреда на търсене и се включих. След около 7-8 минути локализирахме сигнал, след още 2-3 сондата намери тяло. През това време се бях обадил на Виктор по станцията да лепи коланите и да се качва при нас да копаем (той беше излязъл по- надолу от гората). След 10 минути здраво копаене на около 2,30 метра под снега стигнахме до пострадалия. Беше с лице надолу и глава нагоре по склона. Заради многото сняг се наложи да копаем още почти 10 минути за да успеем да извадим лицето. Общо – 30 мин. за цялата акция. За да имаше полза от нея трябваше да сме го изкопали за 10 минути.
  Някъде по това време хората, които бяха в хижата и бяха чули по радиостанциите за лавината дойдоха. Установихме, че липсват още 2-ма човека и че още други двама са попаднали в периферията на лавината и са били изхвърлени от нея в страни без сериозни поражения (драскотини и натъртвания и едно ударено коляно в дърво). Двама души останаха да помагат за доизравяне на вече намереният, останалите тръгнаха да търсят други сигнали (трябваше ни много време, докато успеем да извадим и изключим уреда на намереното момче за да не пречи).
  Аз останах и продължих със CPR, тъй като имаше много хора и не се налагаше да помагам за търсенето. Лавинното поле беше огромно, информация за това къде са затрупаните – никаква. Въпреки това след около 15 минути грубо сканиране бяха открити и двата сигнала в най-долната част на лавината. Оказа се, че единият е затрупан под 2,5 метра сняг, другият – под около 3,5 метра. Сондите не бяха достатъчно дълги, така че останалите бяха намерили най – малкото разстояние с лавинния уред и просто копаеха надолу, докато успеят да намалят разsтоянието, за да използват сонда. Бяха намерени и извадени и двамата около 1 ч и 15- 20 минути след падането на лавината. Липса на пулс, дишане, зенична реакция. На всички им беше правен около 40 минути CPR, по – скоро за да сме сигурни, че всичко е опитано, отколкото от реална нужда. А и така или иначе хеликоптер нямаше как да дойде в това време.

  Маркирахме местата на инцидентите с GPS и сонди заради валящият сняг, който можеше да затрупа всичко и се прибрахме в хижата около 18:30. ПСС беше сигнализирано още в началото и чакахме да дойдат за да приберат загиналите. Поради обилният снеговалеж този и миналите дни успяха да се качат чак към 11:30 през нощта, след като с много усилия бяха намерили малък ратрак от ВИК (широк 2 м, нормалните са 4 м), който да мине по тесният път и да пробие за да минат шейните след него. На другият ден – транспорт на загиналите надолу, хората без ски след лавината слязохме по утъпкания от ратрака и шейните път.

  Изводи, които аз правя и причини за инцидента според мен:
  – Пренадъхване заради многото сняг – последните години такъв валеж е голяма рядкост и всички се хвърлихме с еуфория и без правилна оценка. Още повече, че улеите, за разлика от гората бяха достатъчно стръмни за да се кара на скорост и ските да изплуват от дълбокия сняг и отидохме натам.
  – Липса на формален лидер – нямаше някой с голям авторитет пред останалите, който да каже, че на склона е прекалено лавиноопасно и не трябва да се кара. Понеже всички имахме опит всеки си казваше- „Абе не изглежда съвсем добре, но другите карат по него, а и кой съм аз да им забранявам“. И почти всички карахме (някои от нас отказаха да поемат риск и караха само в гората).
  – Разчитахме на минал опит – почти всички бяхме карали по тези улеи и гори многократно, включително и веднага след и по време на снеговалеж, дори и след предшестващи затопляния и никога не беше имало проблем. Пропуснахме обаче да отбележим, че никой не е карал там след толкова обилен снеговалеж.
  – Разчитахме на оценка на лавинната опасност от събота – на 07 – ми всички карахме улеите и бяха стабилни. На 8-ми беше паднал около 40 см нов сняг и времето се беше затоплило с няколко градуса (никога не беше по – топло от минус 3-4 градуса. ) Въпреки това имаше дъска от нов мек сняг, която се цепеше на места и хлъзгаше на места под ските при пантене. Впреки това аз го определих като “sluff” и продължихме да караме. Още повече, че през нощта беше излязъл вятър, който явно е уплътнил област от горната част на склона – мястото, където тръгна лавината, и новият сняг е бил нестабилна дъска в тази част (направи ми впечатление един участък с нещо като дъска, но тъй като беше малък и изолиран го пренебрегнах като опасност). Аз лично смятам, че това е една от основните причини за лавината – малка област с навят сняг, през която някой случайно се е спуснал, търсейки линия настрани, което е било достатъчно да бутне малка лавинка, която да повлече целят не твърде стабилен склон след себе си.
  – Прекалено доверие, че лавинните уреди, лопати и сонди гарантират ниво на безопасност – имайки предвид, че почнахме търсенето веднага, пак не успяхме да извадим нито един човек навреме. Само откопаването на всеки един ни отне повече от 15 минути, а ние копаехме доста бързо. В тази ситуация би помогнал само ABS, какъвто никой от пострадалите нямаше. Дори и да имаше – лавината беше изключително тиха – дори тези, които бяха в периферията не я бяха чули да идва, преди да ги удари. Аз също не я чух, въпреки че съм бил на 10 – 20 метра. Не знам дали щяха да дръпнат дръжката на ABS-a (ако имаха такъв) навреме.
  – Липса на съгласуваност при радиокомуникациите – въпреки, че доста хора имаха станции не се бяхме уговорили всички за обща честота, а всяка караща група си беше определила нейна си. Само поради чист късмет това не оказа влияние на конкретната акция, но можеше да причини големи проблеми при викане на помощ. Още повече, че някои бяха на модулирани честоти – т.нар. подканали, което не им позволяваше да чуват предавания от други станции дори на същата честота. Ако това е адекватно на ски писта, където много хора предават на свободни канали и има нужда от филтрация, то е абсолютна глупост при каране на такива места, където може да се наложи да викаш помощ.
  – Лепяхме коланите на равната част на пътеката преди гората на Погледец. Лавината беше стигнала около 200 м. по – надолу. Ако имаше някой на пътеката в този момент, щеше да се озове под 2 метра сняг. Като цяло подходът към гората, където беше безопасно за каране не беше безопасен.
  – Грешка, която само аз направих – не забих ските си прави, когато ги свалих в началото на лавинната акция и се втурнах да търся с уреда, като бързах да превключа веднага режимът на приемане, за да не смущавам истинският сигнал. Резултат – при лавинната акция ските и щеките бяха затрупани и така и не ги намерих след това. Ако ратрака не беше минал да утъпче пътя, нямаше да има с какво да сляза. Ако пък ми трябваха ските за да организирам спасяване на някой или да спасявам себе си….

  Като заключение – в следствие на грешна преценка и лошо стечение на обстоятелствата загинаха трима наши приятели. Те не бяха по – безрасъдни или лошо подготвени, бяха единствено с по – лош късмет. На тяхно място можеше да е всеки друг от групата. Какво е усещането да изкопаваш човек с който си живял в една палатка къде ли не след като е бил под снега повече от час – надявам се на никой да не му се налага да разбира.
  Сега остава да се правят изводи, да подкрепим семействата им доколкото можем и да се сещаме за тях, когато сме по белите склонове….

  ПП: Нарочно не съм писал имената на останалите участници. Според мен всички реагираха адекватно и бързо. Горното тълкувание на станалото е моя интерпретация и се извинявам, ако съм написал нещо невярно – това е, което си спомням.

   

• Орден меченосцу

  Илья Мильштейн, Grani.ru

  .

  

  Иерархия государственных наград – штука тонкая. Особенно на Востоке. И ежели 90-летнему „политическому обозревателю“, который всю свою сознательную жизнь изобличал агентов Госдепа, вешают на заслуженную грудь орден Александра Невского, то это сигнал однозначный. Значит, пришла пора снова воевать с Америкой, и тут идея вручить награду за личную отвагу, учрежденную в 1942 году, Валентину Зорину только на первый взгляд кажется дикой. На самом деле кого же сегодня объявлять героем, если не Валентина Сергеевича? По его стопам ныне идут десятки отважных обозревателей, которых и ядерная война не страшит, и древнесоветский витязь служит для них вдохновляющим примером.

  Или взять Андрея Лугового. Он, как мы все знаем, никаких подвигов в Лондоне не совершал, так что вроде и непонятно, почему удостоен ордена „За заслуги перед Отечеством“ второй степени. Никого не убил, и вдруг такой орден. Однако в тексте постановления ясно сказано, что депутата премировали за „большой вклад в развитие российского парламентаризма и активную законотворческую деятельность“, и это снимает все вопросы. Сразу вспоминается, допустим, „закон Лугового“, благодаря которому в России власть имеет право без суда и следствия блокировать любой сайт, и надо быть просто бесчестным человеком, чтобы не усмотреть в этом законе огромный вклад в развитие парламентаризма. Надо, я не знаю, куда-нибудь в Грани.Ру колонки писать, чтобы поставить под сомнение активную законотворческую деятельность народного депутата.

  Кроме того, награждение Лугового носит хорошо просчитанный демонстрационный характер. Сейчас в Лондоне проводится публичное расследование по делу об убийстве Александра Литвиненко, и похоже на то, что вопреки очевидности Лугового с Ковтуном признают киллерами, а российскую власть – заказчиком преступления. Это, согласитесь, будет обидно, и вот заказчик заранее проявляет солидарность с исполнителями, что, согласитесь, благородно. А сюжет обретает завершенность.

  В той же двойной оптике следует, вероятно, рассматривать и свежий скромный орден на груди Рамзана Кадырова.

  Можно предположить, что его, признанного чеченского национального лидера, таким образом предупреждают о неполном служебном соответствии. Рамзана Ахматовича, Героя России, кавалера ордена „За заслуги перед Отечеством“ четвертой степени и ордена Мужества, обносят очередной высокой цацкой, с тем чтобы выразить недовольство. Кадыров награжден „за достигнутые трудовые успехи, активную общественную деятельность и многолетнюю добросовестную работу“, и в самой этой формулировке слышится нечто укоризненное.

  Иди, мол, трудись, мы устали от твоих героев и патриотов, которые учиняют теракты в центре Москвы. И хотя пресс-секретарь Песков утверждает, что награждение – это процесс, сильно растянутый во времени, так что в последние дни уже ничего не изменишь, мы позволим себе не согласиться с пресс-секретарем. Если в столице совершается столь громкое преступление, что сам президент называет его „позором России“, а награждаемый объявляет предполагаемого убийцу „настоящим патриотом“, то получается, что Кадыров спорит с Путиным, и это нехорошо. Так что по итогам дискуссии можно внести некоторые уточнения в наградной список. В целях воспитательных, если уж покарать Рамзана никак нельзя, слегка отчитать за вспыльчивость надо, а наградить – необходимо.

  С другой стороны, сама вот эта версия о чеченцах, чьи религиозные чувства якобы оскорбил Борис Немцов, как-то не выдерживает проверки фактами. В связи с гибелью журналистов „Шарли Эбдо“ он высказывался вполне корректно и уважительно по отношению к исламу. Правда, насчет Кадырова Борис Ефимович высказывался пожестче, утверждая, что тот „уже всех достал своими угрозами“ и его „давно пора посадить“, но, кажется, Рамзан еще не объявлен мусульманской святыней? Короче, серьезных поводов для ненависти к Немцову у Дадаева и других не было, разве что им помогли испытать это сильное чувство. Кто помог? Вопрос представляется столь риторическим, что неловко и отвечать.

  Впрочем, с Кадыровым всегда все непросто, так что объявлять его заказчиком преступления я бы тоже не спешил. Не исключено, что речь идет об операции прикрытия, в которой он, личный друг и почитатель Путина, согласился поучаствовать – причем с большой охотой. И сама история с чеченцами, которых волоком протащили по коридору Басманного суда, и ихпрославление в кадыровском микроблоге, и грянувший сразу скандал, и непонятки с орденом – все это разводка для публики, которой предложено задуматься о глубокой религиозности боевиков и ужаснуться при этой мысли.

  Что же касается грядущего суда и судьбы обвиняемых, то их ведь сам Рамзан назвал „боевой пехотой Путина“, а пехота готова исполнить любой приказ, хоть жизнь отдать за гаранта, хоть в тюрьму сесть. Да вот уже и адвокат Заура Дадаева дезавуирует признательные показания своего клиента, так что, может, Кадыров еще и отобьет героев. А слухи о том, что оппозиционера убили оскорбленные в лучших чувствах чеченцы, закрепятся в народной памяти, покрывая истинных убийц.

  В общем, иерархия государственных наград – это штука тонкая, и немудрено запутаться, гадая, кому и за что выпал орден. О чем гадать не приходится, так это об иерархии ценностей этого государства, для которого устрашение общества является главной целью. После убийства Бориса Немцова тьма заметно усилилась, и это значит, что цель опять достигнута, так что можно раздавать награды.

• Проф. Пеев: Много инциденти на море стават заради погрешни команди от брега

  Проф. д.пс.н. инж. Илия Пеев е преподавател в катедра „Социални, стопански и правни науки към ВВМУ ”Никола Й. Вапцаров”. Той е кап. I ранг о.р. В интервю на Стефан Денков с проф. Пеев за ИА „Черно море“ професорът заявява: „Расте влиянието на ВИП фактора в корабоплаването, което тепърва се изследва в морската наука и практика“.

  Препубликуваме интервюто с проф. Пеев в нашето издание, защото той е един от приятелите на Еврочикаго, известен и на нашите читатели с големия си принос за увековечаване паметта на изключителния ни поет Никола Вапцаров.
  

  

  Влиянието на човешкия фактор върху безопасността на корабоплаването е важен въпрос за решаване пред морския бизнес. Напоследък обаче особено актуален става неговият психологически аспект, което определи и темата на разговорa на Информационна агенция „Черно море“ с проф. д.пс.н. инж. Илия Пеев, кап. I ранг о.р., преподавател в катедра „Социални, стопански и правни науки” към ВВМУ ”Никола Й. Вапцаров”. Той беше лектор на срещата дискусия на тема „Влияние на човешкия  фактор върху безопасността  на корабоплаването – когнитивни  и социално-психологически  аспекти”, организирана от Българската асоциация на морските капитани, Клуба  на корабните механици, Българската морска камара, която се проведе във ВВМУ. Проф. Пеев е първият и засега единствен доктор на психологическите науки у нас в системата на морското образование, военноморските сили и търговското корабоплаване.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  – Какво определи организирането на форума за влиянието на човешкия фактор в корабоплаването?

  – Ролята на човешкия фактор за безопасността  на корабоплаването най-добре се чувства и оценява от тези, които са в морето. Затова именно капитаните и механиците от търговското корабоплаване бяха първите експерти, които започнаха да търсят нови подходи и публично обявиха пред световната морска общественост потребността от нова визия за ролята на човека във водния транспорт. Това стана преди повече от 30 години, когато през 1981 г. на международна конференция в Лондон, проведена по инициатива на капитани и механици, се постави акцента за влиянието на социално-психологическите фактори върху безопасността на корабоплаването. На тази тема беше и моят доклад, който представих на Седмия национален конгрес по психология за човешкия фактор в корабоплаването в края на октомври 2014 г. Така че наистина имаше потребност от сегашната среща  дискусия с капитаните и механиците. Още повече точно техните организации бяха инициирали уникалното събитие – конференцията през 1981 г. и последвалите промени, които настъпиха в документите на ИМО за човешкия фактор в корабоплаването. Убеден съм, че по същия начин и сега могат да генерират нови идеи, защото 2015-а е година с особено значение. На 2 януари т.г. генералният секретар на ИМО Коджи Секимидзу обяви Световния ден на морето 2015 г. с основна тема морското образование. Тук ще вмъкна, че по време на 15-ата генерална асамблея на Асоциацията на морските университети през есента на 2014 г. в Австралия беше прието специално обръщение към ИМО, свързано с ролята на човешкия фактор. Това обръщение беше разгледано и на заседанието на комитета по безопасност на корабоплаването, който се проведе от 2 до 6 февруари т.г.

  – Това ли е причината тази тема да бъде особено актуална в момента?

  – Темата за безопасността  на корабоплаването винаги е била интересна за морската гилдия и  обществото, но през последните години наистина става особено актуална. Причината е, че, от една страна, се приемат много документи, свързани с безопасността на корабоплаването, непрекъснато се въвеждат иновации, нови технологии в тази насока, а в същото време  инцидентите не намаляват. Според официалната статистика около 80% от всички аварийни случаи с кораби от световния флот стават по вина на човешкия фактор, независимо от модерните технологии, които се въвеждат. Растящият брой на морските катастрофи показва, че тази тема трябва да бъде в центъра на общественото внимание. Между другото това бе и един от аргументите, които изтъкна г-н  Коджи Секимидзу, генерален секретар на ИМО, когато обяви, че темата на Световния ден на морето  2015 ще бъде морското образование. Защото по-качествено образование означава по-качествен човешки фактор в корабоплаването.

  – Кои основни проблеми бяха повдигнати на срещата дискусия?

  – Един от акцентите (както и темата на Световния ден на морето) бе качеството на морското образование, другите бяха насочени към издигане на квалификацията, компетенциите на морските кадри и т.н. Беше поставен и друг интересен проблем, който много се дискутира в морските среди – връзката бряг – кораб. Оказа се, че голяма част от инцидентите на море се предизвикват не от екипажа, а от погрешни команди от брега, дадени под  различни форми. Това го свързвам с един термин, който все повече влиза в лексиката – натиск върху капитана, натиск върху механика. По-рано, както е известно, капитанът е бил първият след Господ на кораба. Тръгвайки на море, на него му е гласувано пълно доверие. Докато сега, особено в екстремни ситуации, има случаи, когато се оказва натиск върху капитана и върху механика. Такъв натиск има и чрез постоянното изискване на информация от тях. Това е проблем, който сигурно тепърва ще се решава.

  – На страниците на в. „Черно море” под рубриката „На капитанския мостик” много от капитаните в активна възраст се оплакват, че са се обърнали в секретарки, споделят и за оказвания им натиск от страна на чартьора, който настоява  товарът му да пристигне по-бързо…

  –  Искам да разширя въпроса. Наистина, хората изпитват проблеми, а още няма изследвания в този конкретен аспект. Не е ясно точно какво се случва и тук трябва да бъдат насочени новите изследвания. Преди няколко години, когато стана трагедията с полския правителствен самолет и загина президентът на страната, започнах да работя задълбочено върху този проблем. Стигнах до една нова категория в науката, която също започва да се активира – влиянието на ВИП фактора както в авиацията, така и в корабоплаването, тоест на много важните персони, които са над капитана на кораба, над командира на самолета. Факторът е комплексен, освен част от йерархията в него са включени и корабособственици, застрахователи, агенти и т.н. Появиха се и някои любопитни данни, по които също ще търся информация. Например по време на трагедията на „Титаник” също имало натиск от застрахователя. Тогава капитанът решил бързо да подаде необходимите команди, включително съдействие за помощ, но застрахователят и представителят на корабособственика възразили – ами какво ще стане с нашия кораб, ние навсякъде го афишираме като непотопяем?!… Не знам колко е достоверно, защото е станало преди 100 г. и трябва тепърва да се доказва. Въпросът за влиянието на ВИП фактора в корабоплаването беше засегнат в доклада, който представих на последната конференция на Дружеството по авиационна, морска и космическа медицина.

  –  Този въпрос не е коментиран досега, кажете нещо повече за ВИП формата на натиск?

  – Става дума за намеса, при която върху капитана се влияе директно или индиректно, за да промени решението си или да постъпва така, както на него му се внушава, или направо разпорежда от брега, или от хора, които присъстват на борда на кораба. Тук възниква потребността от ново понятие, което от няколко години навлиза в психологията –устойчивостта на чуждо въздействие. Вече има и тестове, с които се проверява дали човек е устойчив на чуждо въздействие. Впрочем в документите за корабоплаването ясно е записано, че никой не може да се намесва в работата на капитана. Става дума за свещено право и командният състав трябва да е устойчив, за да го спазва, независимо от всички опити за въздействие. Силно впечатление ми направи казаното от кап. Петьо Христов под рубриката „На капитанския мостик” на в. „Черно море”(виж „Сегашните капитани преди всичко са мениджъри” от 30 януари т.г.), което дава отговор на въпроса. Той казва: ”Моето мото е винаги да защитавам интересите на корабособственика, после на менинговата компания, след това на чартьора, но преди тях на първо място поставям безопасността на екипажа, на товара и на кораба”. Това е най-хубавото определение на въпроса за натиска, което съм срещал.

  – Значи по закон капитаните са защитени от всякакво въздействие, останалото са опити за натиск от комерсиален интерес, като се използва благоприятната среда, която дават съвременните системи за комуникация?…

  – Точно така, нормативно проблемът отдавна е решен. Но, както е известно, обикновено проблемът има две страни. Важното е и капитанът да не е податлив на натиска. Така че в случая думите на кап. Христов може да се използват като еталон.  Това е решението на проблема – на първо място да бъдат интересите на екипажа, на кораба.

  – Кои са основните качества, които правят добрия капитан?

  – На първо място това са качествата, които се изискват от нормативните документи. С втората редакция на Конвенцията STCW  от 1995 г. бяха въведени  нови критерии за компетенции и всяка институция вече е задължена да поддържа тези нива, като може и да ги надвишава – колкото са по- високи, толкова по-добре.  Системата на обучение по целия свят е насочена към тези компетенции, но освен тях има и други, които са в чисто морален и психологически  аспект. Капитанът трябва да има голяма увереност в себе си, решителност, смелост,  да бъде устойчив на чуждо въздействие. Всички тези качества, включително и етичност, самодисциплина, умение да се поема отговорност и т.н., се формират в училището, но окончателно се изграждат от добрата морска практика.  Не може да възпиташ у морския офицер мъжество, ако не го поставиш в среда, в която да прояви мъжество. Ако той не отиде на кораба и не се закали там, няма как да стане това. Така че практиката е най-добрият учител.

  – А кои са фаталните грешки?

  Много грешки се случват в морската практика, но не всички правят катастрофата. До нея се стига, когато се получи наслагване на грешки.
  Открояват се два нови феномена в морската наука и практика.
  Първият е триадата на безопасността, която включва трите умения: да се предвиди, да се действа, да се предотврати. Липсата дори само на един от компонентите на триадата води до фатални инциденти.
  Вторият е т.нар. траектория на инцидентите по модела на „швейцарското сирене” за появата на злополуки. Задачата е да не се допусне съвпадение на грешките по тази ос, защото инцидентите стават неизбежни и фатални.
  Това са много интересни моменти, които открихме при подготовката на срещата – дискусия с морските капитани и механици. Впрочем върху триадата на безопасността досега не е акцентувано в морската наука, тоест поставя се началото на една нова визия в безопасността на корабоплаването.

  – А как ще коментирате твърдението на капитаните, че все повече се превръщат в секретарки, което ги натоварва до краен предел?

  – Преумората също става голям проблем в  корабоплаването. Една от честите причини за аварии на море е отслабване на наблюдението и вниманието вследствие на колебания в работоспособността, силно изразени при смяната на вахтите. Както изтъкнах и в доклада си, динамиката на линията на работоспособността по време на вахта има четири фази на психическите и физиологическите процеси. Най-висока е продуктивността във втората, която продължава около 2-2,5 часа. По време на третата (1-1,30 часа) следва неустойчива работоспособност, отвличане на вниманието, допускане на грешки. През първите 10-15 минути на последната фаза се забелязва прогресивно намаляване на работоспособността и увеличаване на умората. Намаляват точността и бързината на реакциите, продуктивността на мисленето и паметта. После се появява безгрижност и небрежност, отслабване на вниманието в очакване края на вахтата. За решаването на този проблем е нужно ИМО да въведе система за контрол на дееспособността на вахтения помощник-капитан (Bridge Navigational Watch Alarm System (BNWAS). Идеята е тя да проследява активността на мостика и разпознава появата на нетрудоспособност на вахтения помощник, което може да доведе до аварии.
  Пак ще повторя, всички участници в срещата  дискусия бяхме категорични в становището да се развиват прогностичните компетенции, способностите, формиращи триадата на безопасността – да се предвижда, да се действа, да се предотвратява. И най-важното – качеството на образованието да се издига на още по-високо равнище.

   
  Видео с проф.Пеев след срещата дискусия, която се проведе във ВВМУ

  
  .

• България – майка или мащеха за българската диаспора

  Борисов да реформира политиката към българите в чужбина преди ДАБЧ

  .

  Материал на Биволъ

  .

  По инициатива на информационния портал за българите по света Eurochicago бе изпратено обръщение към министър-председателя Бойко Борисов с настояване да реформира Държавната агенция за българите в чужбина /ДАБЧ/. Организирана бе и подписка в подкрепа на това искане, която набира все повече привърженици. Задава се истинска виртуална революция на българите по света.

  Разочарованието от състоянието на държавната политика към българите в чужбина набира скорост през последните няколко години. Истинският разрив настана от неспазените обещания от страна на вицепремиера Меглена Кунева да проведе публичен конкурс за председател на ДАБЧ. Въпреки шумно оповестената кампания, нищо от обещанията не бе изпълнено. В псевдоконкурса няма друг елемент на публичност освен публикуването на концепциите на кандидатите за развитие на дейността на ДАБЧ и закъснялата стенограма от изслушването им.

  http://www.aba.government.bg/?show=38&nid=1640

  Първо – неясни останаха компетенциите и познанията на членовете на формираната от Кунева комисия. По какъв начин и критерии те прецениха идеите на няколко докторанта по история, етнология, право и публична администрация и един доктор по демография? Биволъ вече разкри, че един от кандидатите за шеф е завършил в СССР и е бил вербуван за комунистическата ДС от Петко Сертов. „Троянский конь“ в ДАБЧ

  По наша неофициална информация този кандидат е бил един от фаворитите на ресорния вицепремиер Меглена Кунева.

  ДАБЧ в сянката на задкулисието

  Не стана ясно как е преминала процедурата по допускане на кандидатите с оглед на покриването на критериите съгласно издадената заповед да са с доказан професионален опит в областта на българите в чужбина, да са с висше образование и да владеят писмено и говоримо поне един чужд език. Трето – нямаше никакво публично изслушване. Четвърто – все още е тайна докладът, който Кунева е връчила на премиера Борисов с предложение за назначаване на председател на ДАБЧ на базата на резултатите от конкурса. Всъщност дори и резултатите са „засекретени“.

  Сред обществеността, а и в медиите отдавна циркулира информацията, че още преди да се е провел публичният конкурс, постът е обещан на член на Патриотичния фронт и по-конкретно на областния координатор на ВМРО за Велико Търново Борис Вангелов Борисов. В името на това обещание има достатъчно основания да се смята, че се пробутва „парашутист”, а конкурсът е просто една публична постановка. Всеки, който се интересува от представянето на „нашия човек”, може да прочете концепцията му и стенографския протокол и след това да си направи извод дали оценките съвпадат с реалността.

  В кулоарите на Агенцията са известни приписваните на Каракачанов думи, че правителството може да бъде застрашено, ако не стане назначението. Тази заплаха набра популярност по време на гласуването от НС на заема за 16 млрд. лв. Номерът не мина, но премиерът Борисов май си даде сметка за опита да му извият ръцете.

  Коминтернът вампирясва

  Възниква въпросът защо именно Кунева, с цената на толкова скандали и унижения, бута напред именно кандидатурата на ВМРО за председател на ДАБЧ? Обяснението с паспортната мафия отдавна е документирано и анализирано. Оказа се обаче, че дружбата между Кунева и Каракачанов е доста по-стара. Добре информирани среди от ВМРО споделят, че през 2011 г. Кунева на няколко пъти е посещавала централата на „Пиротска” и там е обсъждана подкрепата за нейната кандидатура за президент. В сегашното взаимодействие между РБ и ПФ /или части от тях/ пак прозират дългосрочни теснопартийни и лобистки интереси, намиращи своята генетика в „милиционерското минало”. Тези интереси са по-дълготрайни от сянката, която хвърля върху проевропейския образ на Кунева взаимодействието с популистката формация на Каракачанов. От това взаимодействие явно не се притеснява и патриотът Каракачанов, въпреки факта, че един от най-близките сътрудници на Кунева – Йонко Грозев, бе дългогодишен адвокат на антибългарската организация ОМО „Илинден“. Секретарят на Кунева осъди България в Страсбург, че не признавала македонистичната организация, която открай време е била финансирана от Югославското посолство. Явно на сегашното правителство именно адвокатът на антибългарската ОМО „Илинден” се видя най-подходящ да заеме поста на български съдия в същия тоя съд в Страсбург, където представляваше неокомунистическите македонисти. Човекът на снахата на Секретаря на ЦК на БКП Иван Пръмов, защитаващ яростно коминтерновската теория за „македонската нация” ще арбитрира от квотата на България в Европейския съд. Червените кхмери, премутирали под маската на различни десни уж политически проекти, продължават да вършат тайно и полека подмолната си пагубна роля срещу националните ни идеали и интереси. „Патриотите“ свенливо сведоха глави и дори на сайта си не посмяха да критикуват този факт. Много показателно за автентичността на подобен патриотизъм.

  Престъпни действия към задграничните българи

  Очакваните тежки поражения са налице. Две от най-известните организации на българите в чужбина – Българският културен клуб „Скопие“ в Македония и Културно-информационният център „Босилеград“ в Сърбия, са заличени преди седмици от регистъра на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ). С толкова усилия създадените български средища точно в Сърбия и Македония са ударени и то от самата българска държава. За инициативата е отговорна Кунева и тя се оправда в парламента, че тези организации издавали произволно български произход на граждани на Косово, Сърбия, Македония и Албания . С други думи правели българи хора, които иначе не били българи. Подобно обяснение, ако не беше абсурдно, звучи повече от цинично. Освен, че е расистко, то противоречи на основни човешки права, ако е вярно. От една страна значи Куневският Йонко Грозев защитава правото на чистокръвни българи да се самоопределят като „македонци” и да правят партия, която иска териториално разделение на България, а от друга страна Меглена отлюспва единствените български организации в бивша Югославия, защото си позволявали да зачитат като българи хора, които не били /според нея/ такива, ама искали да бъдат. За подобна дейност тези организации биха били наградени с най-висши държавни отличия, в страни като Израел или САЩ, които изграждат проспериращите си нации именно върху правото на самоопределение, независимо от расовата, етническа и национална принадлежност. Но за наследниците на Коминтерновската доктрина за фрагментиране и отродяване на външните българи подобна дивотия е напълно нормална. Заради погромът започнат от Кунева вече са отменени над 500 преписки за българско гражданство през последния месец. Наши сънародници от Македония, които са по-българи от депутатите ни пишат отчаяни постове в социалните мрежи: „В Македония не ни признават и в България не ни признават – ние къде да ходим тогава!?”

  

  За щастие справедливостта все пак възтържествува, защото  Софийски административен съд обяви действията на ДАБЧ за отписване на българските организации за незаконна.

  Този път ще има ли виновни и осъдени за антинационална дейност, заплашваща националната ни сигурност? Или всичко отново ще се отмие в комунистическата пералня за безнаказаност на най-страшните дела по заличаването на българския народ.

  Quo Vadis?

  Ето защо чашата на търпението на българите зад граница преля и те поискаха най-накрая премиерът да се заеме с реформирането на ДАБЧ. Както писа Eurochicago обаче, тези, които трябва да направят реформата, не знаят как. Като първа крачка трябва да се реформира държавническото мислене, което формира политиката, а след това идва реформата на органа, който е призван да я провежда.

  “Безброй пъти съм казал, повтарям – не е важно кой е на власт в България, ако управляващите имат братско отношение към нас. Но затова е потребна национална стратегия. И пак се налага въпросът, ако я има, защо не се провежда, ако я няма, защо не я създадем?”  Това мисли за ДАБЧ и изобщо за политиката на България към българите зад граница председателят на Българския културен клуб – Скопие Лазар Младенов. Той е дал пространно интервю за Информационния център на МО.

  Младенов от години се бори за правото на идентичност на сънародниците ни във Вардарска Македония, където все още властва просръбската идеология на повсеместен антибългаризъм и насаждане на омраза към страната и народа ни. Като един от автентичните борци за правото да се наричаш българин в началото на 21 век, Младенов е един от хората, които имат твърде точен критерий за качеството на националната ни политика.

  Първата възможна стъпка в реформата, която премиерът Борисов може да направи е да отнеме ресора „българи в чужбина“ от Кунева и да го възложи на друг вицепремиер. Само тогава ще могат да се реализират реформаторски идеи, каквито бяха лансирани и от някои от кандидатите за председател на ДАБЧ. Кунева с действията си се опитва да ги спре. Ние сме длъжни да спрем обаче порочните ченгеджийски ходове за ограничаване на българския етнос единствено в изкуствените граници на осакатената ни родина. Защото могат някак си да държат в зависимост българите в обезлюдяваща България. Но няма как да контролират и манипулират всички българи по света. Българи, които са преоткрили България като свое духовно Отечество и никак няма да се съгласят да го затрият, заради алчните интереси на политически мутиралите комунистически активисти на всички нива.

  .

• Затворнически възпитател предлага програма за съдебна реформа

   Веселин Златков, „Народно дело“

  .

  За необходимостта от съдебна реформа в България се говори от много време, бавният темп, с който тя се провежда, е неизменно основната критика към страната от Европейския съюз. На този фон един от най-критичните моменти за системата е състоянието на затворите в България и това се знае. Темата за местата за изтърпяване на наказания обаче или изведнъж става гореща, или попада в пълно забвение, поне по отношение на публичния дебат по нея. В момента можем да кажем, че сме по-скоро във втората фаза.

  Това обаче не е така за Ангел Захариев, пенсионер с огромен опит като затворнически възпитател.

  Бившият служител на Варненския затвор е убеден, че идеите му как системата да се подобри, които не са плод на някаква теория, а дългогодишна практика, могат да бъдат полезни. Той ги е обобщил в цялостна и детайлна програма, наречена „Технология на провеждане на реформа в съдебната система“. От 2009-а Ангел Захариев изпраща труда на живота си до всеки министър на правосъдието с надеждата, че съветите, които дава един професионалист, който не търси лична облага от провеждането на реформата, ще бъдат взети под внимание и ще бъдат от полза за цялото общество.

  Трудът на родения през 1939-а бивш възпитател е наистина впечатляващ. Основана на твърдото убеждение, че затворът наистина трябва и може да превъзпитава престъпниците, неговата технология предвижда мерки за това буквално по дни и часове. Може да се каже, че в нея липсва само началната дата за прилагането й. Или казано с други думи – волята на държавата да заработи по тази проблемна тема.
  
  Личният контакт е ключът към превъзпитанието на затворниците

  Главното в програмата е създаването на синхрон в работата на затворите и останалите институции, които имат отношение към съдбата на хората, които трябва да се интегрират отново в обществото след изтърпяване на наказанията си. Такъв опит с участието на самия Захариев е имало още през далечната 1985-а, когато се провежда голяма среща между служителите на тогавашната милиция и рецидивистите от Варненския затвор. Резултатът е доста смайващ за органите на реда, които са изненадани, че година по-късно не се налага те да търсят вече бившите затворници, а последните сами се обръщат към тях за съдействие, след като вече са на свобода. Бившият възпитател е сигурен, че личният контакт е един от най-важните елементи в този процес. Без да крие вълнението си, Ангел Захариев разказа и един конкретен случай за затворник от варненското село Константиново, изтърпяващ тежка 17-годишна присъда. Служителят на МВР, отговорен за вкарването на престъпника в затвора, се срещнал последователно със семейството му, а след това и с него. След срещата на затворника и офицера се случило нещо невероятно. Престъпникът избухнал в плач, като дете. На въпроса на Захариев защо плаче, затворникът отговорил: „Началник, аз толкова години смятах, че този, който ме прати в затвора, е лош човек. А то не било така! Кажи ми как да не плача?“

  Такива случаи от практиката на бившия възпитател го карат да вярва, че при добра и организирана работа със затворниците ефектът за превъзпитанието им може да е съществен. Захариев не споделя и мнението, че попаднали в затвора, престъпниците само обогатяват криминалните си умения.

  Престъпността през социализма не е била по-малка, а различна

  Бившият възпитател изненадващо заявява, че по време на социализма престъпността на практика не е била по-малка, отколкото в годините след идването на демокрацията. Според Захариев, и тогава затворите са били пълни. Разликата е в това, че за някои нарушения на законите, като например неплащането на семейни издръжки, сега не те вкарват в затвора. Липсват също и наказания като задължително изселване. Така или иначе, и тогава, и сега, отговорността и натовареността на системата за изтърпяване на наказания е еднаква. Затова и пенсионерът продължава да работи върху мерки за подобряването й. Той не пести енергия за представянето на идеята си пред всяко следващо правителство. За целта дори е отпечатал своята „Технология за провеждане на реформа в съдебната система“ в отделно издание, подобно на вестник, в което е разяснил идеите си.

  Какъв е резултатът от това? На практика – никакъв

  Ангел Захариев, който лично дойде в редакцията ни (на „Народно дело“ – б.р.), за да представи своята програма, получава единствено вежливи отговори от отговорниците за връзки с обществеността на Министерството на правосъдието. „Според мен това, което изпращам на министрите, изобщо не стига до тях, а само до служители, които не го предвижват по-нагоре“, смята бившият възпитател във Варненския затвор. Това обаче не го отказва и той продължава да работи в защита на тезата, че затворът може да превъзпита наистина хората, престъпили закона.

   

• Парите намаляват, чиновниците – не

  Нито едно министерство не е направило съкращения, въпреки че бюджетите за заплати бяха орязани с 10%

  .

  Таня Петрова, в. „Сега“

  

  Нито едно министерство не е свило администрацията си след решението на парламента да намали с 10% бюджетите за заплати на чиновниците през 2015 г., показа проверка на „Сега“. Министрите имаха срок до края на февруари да променят устройствените си правилници и да съкратят персонал, ако в този си вид парите за заплати не им стигат. Липсата на подобни корекции е поредното доказателство за наличието на буфери в бюджетите на ведомствата, чийто точен размер не е публичен.

  Орязването на разходите за персонал в бюджетната сфера бе сред основните акценти при приемането на бюджета за 2015 г. По това перо хазната ще изхарчи 3.5 млрд. лв. В мотивите към закона за бюджета се изтъква, че тези сметки са изготвени на базата на 10% съкращаване на разходите за персонал и това е свързано с анализ на административните структури и оптимизирането им. От по-ниските бюджети за заплати ще бъдат спестени 300 млн. лв., се твърди още там.

  Внимателно сравнение на числата за 2014 и 2015 г. обаче показва, че заложеното орязване с 10% на парите по министерства е по-скоро изключение, отколкото правило. Средноаритметично парите за персонал при министерствата са орязани с 2% вместо с обявените 10%. Така разходите за персонал на ведомствата за 2015 г., без държавните агенции и комисии, възлизат на 2.98 млрд. лв. при 3.05 млрд. лв. за 2014 г.

  10% намаление на разходите за възнаграждения и осигуровки има само при 4 структури – социалното министерство, министерството на околната среда, ДАНС и Министерството на отбраната. Бюджетът за заплати в самото финансово министерство, което наложи тази политика, е орязан с едва 1.063%. Намалението в бюджета на Министерския съвет е 5.7%. В някои министерства вместо намаление има увеличение – разходите за персонал в МВР например скачат на 936 млн. лв. при заложени в бюджета за 2014 г. 903 млн. лв. Ръст се отчита и при здравното министерство, където отново имаше криза със Спешната помощ, както и при културата. Различните нива на оптимизация показват, че са отчитани специфичните нужди на министерствата, но не е ясно при това положение дали обещаните 300 млн. лв. икономии в бюджета ще се реализират. От финансовото министерство не предоставиха данни за общия размер на заложените разходи за персонал в бюджет 2014, така че да може да се прецени дали наистина е предвидено през тази година да се спестят 300 млн. лв.

  Години наред в разходите за възнаграждения по отделните министерства съществуват диспропорции, като в по-богатите министерства са постигнати високи основни заплати, а в „бедните“ структури чиновниците работят на минимума. Завесата за кратко повдигна бившият финансов министър Симеон Дянков, който обеща да постигне справедливост, но без бюджетът да харчи пари за това. До такова нещо така и не се стигна, но пък в резултат от предприетите от Дянков реформи ножицата в доходите допълнително се отвори. Това бе улеснено от завишаването на разликата между минималното и максималното възнаграждение за дадена длъжност заради включването в общите правила на чиновниците, работещи по оперативни програми. Не е правена оценка на ефектите от предприетите при Дянков промени.

• „Шеврон“ се отказа от шистовия газ в Румъния

  

  След като през януари се оттегли от Полша, американската компания „Шеврон“ (Chevron) обяви (на 19 февруари – б.р.), че се отказва и от концесията си за проучване и добив на шистов газ в Румъния.

  Говорител на енергийния гигант не посочи защо вече не се интересуват от румънския си бизнес, но „Уолстрийт джърнъл“ коментира, че това е поредната лоша новина за онези, които са се надявали американският шистов бум да се повтори и в силно зависимата от руската енергия Европа.

  Една от причините е, че европейците проявиха по-силна съпротива срещу метода на т.нар. фракинг, но според изданието в Източна Европа резултатите от сондажите са били разочароващи и напредъкът е бил твърде бавен, за да има смисъл да се продължава с инвестициите.

  В големи страни като Германия и Франция е забранен методът на хидравличното разбиване, а във Великобритания, където той е разрешен от 2012г. се кандидатства за 7 разрешителни и продължителни време се подготвят планове преди изобщо реално да започне сондиране и фракинг.

  Миналата седмица компанията ВР обяви в годишната си прогноза, че едва ли в Европа, включително във Великобритания, ще има някакъв значим добив на шистов газ в следващите 20 години.

   Източник: в. „Дневник“
• Редки американски монети от началото на XIX век на търгове в Ню Йорк

  На търгове в Ню Йорк ще бъдат предложени и две редки американски монети, с предварителна оценка не по-малко от 10 милиона всяка. Това съобщи днес Ройтерс.

  

  Златната петдоларова монета, отсечена през 1822 г., както и сребърният долар от 1804 г., са от колекцията на тексаския разработчик Мейк Пога и синът му Ди Брента. Тази колекция, събирана повече от 30 години, се смята за най-скъпата частна колекция от американски монети, сечени от 1790 г. до края на 1830 г., пише ТАСС.

  Колекцията ще бъде разделена на няколко части, които ще бъдат пускани от май тази година. Търговете ще продължат до 2017 г. Организаторите са от Stack`s Bowers Galleries и Сотбис (Sotheby`s).

  До момента рекордът за най-скъпа американска монета, продавана някога на търг, държи сребърен долар от 1794 г. Той бе продаден през 2013 г. за днешни 10 милиона щатски долара.

  Миналата година общите приходи от продажбата на редки монети в САЩ достигнаха рекордните 536 млн. долара. Това е с 36% повече, отколкото година по-рано. Повече от 10 монети са били продадени през 2014 г. за суми над 1 милион долара, а първата отсечена в САЩ златна монета бе продадена за 4,5 млн. долара.

  През януари тази година медна монета от 1 цент, отсечена в Съединените щати през 1793 г., бе продадена на търг в Орландо (щата Флорида) за 2,35 млн. долара. Толкова много за едно пени, както традиционно в САЩ се наричат монетите с такава стойност, са дадени, защото исторически факт е, че именно през 1793 г. САЩ за първи път пускат собствени пари.

  Източник: БГНЕС

• Хиляди бедстват в Южна България без ток в снежен капан

  Преспи сняг и липса на ток в десетки населени места вече трети ден

  

  Трети ден без ток – хиляди хора бедстват в Южна България под 70 сантиметра сняг през март! Остава бедственото положение в областите Смолян и Кърджали, а от тази сутрин такова е обявено и в пловдивската община Лъки. Достъпът до много села в Родопите е напълно блокиран.

  Снегът в Смолянска област продължава да вали, да трупа и да създава проблеми на хората там. Само през нощта снежната покривка се е увеличила с 40 сантиметра, съобщи Нова ТВ в свой репортаж.

  По пътя към Рудозем има стотици паднали дървета. Основният проблем обаче остава липсата на електричество. Общините Златоград, Мадан и Баните са без ток вече второ денонощие. Снегът създава проблеми и на аварийните екипи, които трудно могат да достигнат местата, дори и с високопроходима техника.

  

  Късно снощи от „Гражданска защита” са провели мащабна спасителна акция. Мъж и жена са закъсали по горски път около прохода Печинско. Около 6 часа сутринта бедстващото семейство е намерено. Вече са на сигурно място без опасност за живота.

  Пътят между Момчилград и Крумовград, едно от основните шосета, все още е затворен. Само няколко километра нагоре органите на реда описват ситуацията като „снежен апокалипсис“. Осем снегорина се опитват да разчистят този участък. Предполага се, че това ще отнеме на машините около 2 часа.

  В рамкита на вчерашния ден са обработени около 500 сигнала до телефон 112. За момента обаче бедстващи хора в Кърджалийска област няма.

  

  От тази сутрин бедствено положение е обявено и в пловдивската община Лъки. Снежни преспи, навявания и десетки паднали дървета – така изглежда единственият път, който води до Лъки. Оттук линейка и автобус не могат да минат. Десетки коли са закъсали. Със снегорина следват още 15 километра до Лъки.

  Снежната покривка в града е метър, а и продължава да вали. В миньорското градче и десетте села около него живеят над 3500 души. Второ денонощие бедстват без ток. В дома на Шинка е спрял от петък. Приготвя вечерята на печката с дърва.

  „Ето с какво си светим нощно време – със свещички взимаме. Без ток е лошо, коварно. Няма с какво да си почистим, да си изперем,да си сготвим. Разчитаме на дървата и газ, който има”, твърди Шинка Янкова.

  Мокрият сняг е съборил електрически стълбове и е скъсал 110-киловолтовия проводник, който захранва града с ток.

  „В момента авариите са между кв. „Тепавица” и рудник „Джурково”. Тук имаше друга авария, но е отстранена, но между Югово и Асеновград има голяма авария и няма как да се подаде ток”, обясни кметът на Лъки Валентин Симеонов.

  Най-търсените стоки в магазините са свещи и хляб. Хляб има за още два дни. Камионите, зареждащи града с хранителни продукти и провизии, не могат да се качат до града. Сега хората в Лъки се молят само за едно – снегът да спре , защото утре няма как да стигнат до работните си места в Асеновград и Пловдив.

  

  Над 70 души са блокирани в спортната база на Белмекен. Там снегът вече достига 2 метра. Много хора има в курортите Пампорово и Велинград, които днес ще тръгнат да се прибират по родните си места. От АПИ обаче съветват да не се тръгва на път без зимни гуми и вериги.

  Бедствена е обстановката в цялата Смолянска област. Липсата на комуникации обаче спъва работата на аварийните екипи. Изчезнал е един човек от село Коритата в община Рудозем. Той е пазач на строителен обект и с него няма връзка вече втори ден. Към мястото пътуват тежки машини, които ще се опитат да пробият дълбокия и тежък сняг.

  Близо 100 села в Хасковска област все още са без ток, десетки са и населените места без вода. Обстановката по пътищата започна да се нормализира, но реките повишават нивата си.

  

  Близо 2 000 души в хасковското село Узунджово изкараха повече от денонощие без ток и със затрупани от снега улици.

  Нито улиците са почистени, дворовете не можем да оправим, при животните да идем. Трудно, много е трудно, вчера за хляб не съм ходила”, обясни Русана Тодорова от с. Узунджово. Хората в селата са ядосани, че винаги при влошаване на времето проблемите нямат край.

  „Лятно време, когато е сухо и може да се работи с по-малко групи да видят състоянието на инсталациите си, на мрежата си, не да чакат да падне снега”, предлага Атанас Трандев от с. Узунджово.

  Все пак тази сутрин в половината село токът дойде. Но за останалите близо 100 села прогнози няма. Близо 20 са сериозните аварии, които предстои да бъдат отстранени. Заради липсата на ток десетки са и населените места без вода, включително Димитровград. Проблеми се очакват и с водните обекти.

  „Река Марица има още метър и половина до критичния максимум, река Мартинка е плеляла, река Сазлийка е преляла”, обобщи областният управител на Хасково Добри Беливанов.

  Реките са затворили две шосета, други две са непроходими заради снега. Основните пътища в Хасковско са проходими. Макар че основните шосета са добре разчистени, по малките пътища от третокласната пътна мрежа проблеми все още има. Очаква се валежите да спрат още тази вечер, а обстановката да продължи да се нормализира.

  Източник:  Fakti.bg

• Защо на планетата не достигат жени?

  

  „Защо на планетата не достигат жени?“ – пита парижкият в. „Монд“ по повод 8 март – Международния ден на жените. Наблюдаваме безспорен биологически факт: всеки ден на Земята се раждат малко повече момчета, отколкото момичета – 105 срещу 100, показват статистиките. По-голямата смъртност сред мъжете във всички възрасти донякъде компенсира това неравновесие. “Но биологията не обяснява всичко: през 1990 г. индиецът Амартя Сен, бъдещ нобелист за икономика, отправи в „Ню Йорк ривю ъф букс“ тревожно предупреждение със силен международен отзвук: „Не достигат над 100 милиона жени“ – това е планетарна драма.

  Азия е в най-тежко състояние, защото доминацията на момчетата е ненормална. Поради мерките за контрол на раждаемостта, които позволяват по едно дете в семейство, и заради традиционното вярване, че момчето продължава рода, много ембриони на момичета се унищожават преди раждане. На Балканите и в Кавказ същият феномен бе наблюдаван през 90-те години на миналия век след разпадането на Югославия и Съветския съюз. Освен патриархалните нагласи, значение имат по-малките грижи за момиченцата, както и напредъкът на медицинската техника, която позволява предварително да се научи полът на детето.

  В Африка, където се е зародило човечеството, се наблюдава по-голямо естествено равновесие: 103 момчета на 100 момичета до навършване на пълнолетие, след което броят се изравнява поради по-голямата смъртност сред момчетата. Но там жените живеят само три години повече от мъжете (в Европа разликата е седем години), защото африканските жени са засегнати в по-голяма степен от СПИН и епидемии, и смъртността им при раждане е по-висока.

  В зряла възраст роля играят и икономически фактори. Така например, в Латинска Америка има масова миграция на мъже към САЩ, за да си търсят работа. Те оставят жените сами да отглеждат децата си. Наплив на мъже за работа има и в страните от Персийския залив. Там чужденците достигат до 80% от населението и недостигът на жени е остър.
  Друг фактор са гражданските войни. В Сирия войната е отнела досега живота на 200 000 души, като 80% от тях са мъже.

  Източник: в. „Сега“

• Anonymous Bulgaria: Как медиите скриха един от големите грабежи

  Материал на Anonybulgaria.wordpress.com

  .

  Вече 10-15 години всички „български“ правителства крият договорите за златните находища. Концесиите ощетяват държавата ни с около 2 млрд. лева годишно. Концесионната такса за златото, което се изнася от България е 1,5%, а останалите ценни метали концесионерите разграбват без да заплащат никаква такса. Находищата са собственост на всички български граждани и така всеки от нас е ощетен с огромни суми от криминалните концесионни договори и приватизация. Подземните богатства на България – управление или грабеж

  

  Престъпното бездействие на институциите накара хиляди българи да подадат заявления за достъп до обществена информация относно златните концесии, но Министерски съвет отказа да покаже договорите, което доведе до подаване на съдебни искове.

  Равносметката:

  1. На 18.12.2014 г. на последна инстанция, 5-членен съдебен състав на ВАС – Красимир Коцинов печели делото за договорите на „Дънди прешъс“ за мината в Челопеч и Крумовград, „Асарел – Медет“ – 2 договора и „Елаците Мед“. (Определение)

  2. Втора победа на 3-та инстанция, 5-членен състав на ВАС – Павлина Карабоюкова печели делото срещу Министерски съвет, против отказа на Ралица Тоширова – Директор на дирекция „Правителствена информационна служба“ да предостави договорите за златните концесии. (Определение Номер 1722)

  3. На 02.12.2014 г. Роман Кендеров окончателно печели дело за годишните работни проекти и цялостния работен проект на „Дънди прешъс метълс“ – Челопеч, най-голямата златодобивна компания в България, относно спазването на договора на корпорацията с държавата, за контрола, упражняван (или неупражняван) от държавната администрация върху добива и т.н. (Решение Номер 14415)

  Отговорът на Министерски съвет от 09.02.2015г. до Красимир Коцинов: „Съдът не е предоставил преписка за изпълнение, затова искането е преждевременно.“ (Отговор, от Ралица Тоширова МС)

  На 17.02.2015 г. – поредно спечелено дело във ВАС за предоставяне на златните договори на обществото. Съдът постановява, че жалбата на Министерски съвет, с която продължават да се опитват да скрият договорите, е НЕОСНОВАТЕЛНА.

  Още 20 дела чакат реда си на последна инстанция, за да станат победни. Още граждани продължават да се включват и да пращат писма до Министерския съвет с искане да покаже договорите, разсипващи България. Можеш да се включиш и ти, виж как: Можем да спрем ограбването на подземните ни богатства.

  На 09.12.2014 г. е пратено писмо до медиите, които да информират българските граждани за спечелената битка със златната мафия на втора инстанция.

  НИТО ЕДНА МЕДИЯ НЕ Е ПРОЯВИЛА ИНТЕРЕС* И НЕ Е ПОЖЕЛАЛА ДА ИНФОРМИРА ГРАЖДАНИТЕ ЗА ГОЛЕМИЯ ГРАБЕЖ И ОПИТИТЕ НА МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ ДА СКРИЕ ПРЕСТЪПНИТЕ ДОГОВОРИ.

  

  Всички български граждани сме ощетени от златната мафия. Всеки, до когото е стигнала тази информация, може да поиска от медиите да излъчат репортаж по темата, като им изпрати писмо или тази статия и да разпространява информацията навсякъде:

  novinite@ntv.bg, news@btv.bg, news@bnt.bg, [email protected], k.klimentievna@capital.bg, mvasileva@thecitymedia.bg, radiosf_dobreva@abv.bg, panorama@bnt.bg, bnt2@bnt.bg, news@btv.bg, news_sf@skat.bg, news@skat.bg, [email protected], bhamalski@bta.bg, focus@focus-news.net, agency@standartnews.com, [email protected],  reporteri@trud.bg, vstoinev@trud.bg, government@capital.bg, office@livemedia.bg, ekip@darik.net, office@tvevropa.com, politics@segabg.com, 12plus3@bnr.bg, 168@press.zgb.bg, [email protected], [email protected], 24zivot@press.zgb.bg, 4000news@gmail.com, 4asat@ntv.bg, a.tihchev@mail.bg, afpsofia@afp.com, benyvo@yahoo.com, albenab@dnevnik.bg, [email protected], annap@dnevnik.bg, anne.delvaux@europarl.europa.eu, [email protected], anovska@abv.bg, anovski@yahoo.com, apetkova@media.zgb.bg, arlene.mccarthy@europarl.europa.eu, bgnes@bgnes.com,  news@blitz.bg, main@bta.bg, velikova_s@bnr.bg, milanova_bnr@abv.bg, bta@bta.bg, btv_reporterite@btv.bg, bulgaria@bgnewsroom.com, bulgaria@dw-world.de, npetrov@media.zgb.bg,  novinar@novinar.net, novinar@novinar.bg, [email protected], [email protected], novini@telecablenet.com, editor@novinite.com, novinite@btv.bg, novinite@novinite.com, novovreme@novovreme.com, novpogled@abv.bg, obstestvo@maritsa.com, office@bgradio.net, reporters@bta.bg, reporters@focus-news.net,  rizova001@yahoo.com, rlinet@ruleoflawinstitute.bg, robert.atkins@europarl.europa.eu, [email protected], radiok2@mail.bg, imihalev@trud.bg, kgeorgieva@trud.bg, dtribuna@dobrich.net, ndt@dobrich.net, darikdobrich1@gmail.com, radiodobrudja@dobrich.net, [email protected], office@ihtimandnes.bg, rchernev@marica.bg, info@marica.bg, sofia@bnr.bg, office@cross-bg.net, ntvblago@abv.bg… списъкът беше прекалено дълъг и се наложи да го съкратим значително.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Не е вярно, че нито една медия не е отразила с публикации темата, за която е този материал на Anonymous Bulgaria. Публикации на нашето издание по същата тема могат да се видят тук – „Съдя държавата“, тук – „Как служебното правителство ще ни избави от олигархията“, тук – „Административният съд в София се произнесе в полза на обществото за златните концесии“, тук – „Граждани обжалват отказа от информация за златните концесии“, тук – „Второ решение на Административен съд София-град за достъп до информация за златните концесии“, тук –  „Четвърто съдийско решение, че правителството няма право да крие договорите за т.нар. златни концесии„, тук – „Пореден протест пред МИЕ във връзка с т.нар. златни концесии“, тук – „Българското правителство продължава да крие договорите за т.нар. златни концесии“, тук – „Продължават делата заради отказан достъп до информация за т.нар. златни концесии“, тук – „Административен съд София-град постанови достъп до информация за т.нар. златни концесии“, тук – „Пето съдийско решение за достъп до информация за т.нар. златни концесии“, тук – „Поредни епизоди от сагата „достъп до информация за т.нар. златни концесии“, тук – „Дела във ВАС във връзка с т.нар. златни концесии“. Всичко това разбира се не извинява мълчанието на големите български медии, на медиите с масова аудитория по темата.

• Къде е духът на Караджата?

  Божидар Чеков, Еmigrant-bg

  .

  

  Участвал съм в три избирателни комисии на българите във Франция. На едната дори бях заместник-председател. Но понеже председател е посланикът, който никога не сяда на масата с бюлетините, аз бях този, който проверяваше документите и следеше гласуването. Застъпниците на различните партии пристигаха към 7 часа. В продължение на един час ние подреждахме столове, закачвахме „завеса” на импровизираните две кабинки и чакахме да стане 8 часа, за да отворим вратата. Първият гласоподавател винаги беше един и същ – художникът Никола Манев. Не знам дали е родом от Чирпан, Елена или Варна. Знам само, че в България е много известен, поради постигнатите във Франция успехи. Последните разбира се са преди всичко резултат на въображението на българските журналисти, които Кольо омагьосва наистина блестящо. Ние сме приятели от години. Неговото чувство за хумор и актьорско майсторство са ме впечатлявали повече от художническия му талант. Манев винаги влизаше тържествено в избирателна зала. Поздравляваше учтиво всички присъстващи, правеше се, че не ме познава и влязъл в кабинката, дърпаше старателно завеската. След това със същата тържественост пускаше първия бюлетин в пластмасовата урна. Веднъж не издържах и го попитах:

  – За кой гласува бе, Кольо?

  Художникът не отговори веднага. Погледът му обиколи бавно всички ъгли на залата. След като се спря на всеки един от застъпниците, той отсече подчертано, за да го чуят всички:

  – Как за кой бе, за „наште”!

  След това така тържествено, както беше влязъл, Кольо Манев излезе от избирателната зала. Ние всички се спогледахме с недоумение. Славата му, че е на „ти” с всички управляващи, не беше само слух. Следващите гласоподаватели направо нахлуха в залата. Те влязоха шумно от вътрешната врата на посолството и без да поздравят, разграбиха бюлетините. „Тия в кошара ли влизат?!”- подхвърли един от застъпниците, но никой не го чу. След като невъзпитаните избиратели напуснаха помещението, без да кажат „довиждане”, консулът ни обясни, че са група депутати от София, водени от Жени Живкова. Към обяд готвачът на посолството ни покани в едно съседно помещение да се подкрепим със сандвичи и минерална вода. Когато моят ред дойде, аз си взех сухоежбината и излязох на тротоара пред посолството. Там гъмжеше от стари и нови емигранти, от постоянно пътуващи и временно пребиваващи. Обикновено към мен винаги се обръщат хора, закъсали за квартира, документи или работа. Поради това, приключил със сандвича, избързах да завържа разговор с група студенти:

  – С какво се занимавате? – попитах без да се представям аз.

  Те първо се спогледаха и след това една черноока хубавелка отговори високомерно:

  – Следваме икономика, магистратура…

  – Браво – казах, искрено възхитен. – България има нужда именно от добри икономисти.

  – А бе ти остави България, първо ние да се уредим, пък после ще видим и България! – отвърна иронично хубавелката.

  – Вие откъде сте? – продължих разговора аз.

  За българките във Франция такъв въпрос е изключително обиден. Той означава, че събеседникът е разбрал, че госпожицата не е от София. Не знам защо всички искат да минат за софиянки.

  – От Русе… – отговори кисело студентката.

  С начина, по който се изрази, тя искаше да ми покаже, че моите шансове са сведени до нула. Като бивш спортист обаче, аз нямах никакво намерение да се откажа посред мача.

  – И на колко сте години?

  – На 28! – отговори натъртено тя.

  – Знаете ли – продължих дипломатично аз – миналата седмица бях в Русе. Там до Дунава има един паметник, викат му Пантеона.

  – Да знам го, но не съм го посещавала – отговори вече по-кротко моята събеседничка.

  – Вътре е гроба на Стефан Караджа. Някой може ли да ми каже на колко години е бил като е загинал? – обърнах се към цялата група аз. Отговорите заваляха – 35, 40, 45 и повече години.

  – На 28! – прекъснах наддаването аз. Представете си само, ако Караджата беше предпочел навремето първо той да се уреди, пък след това България…

  Без да дочакам техния отговор, аз се върнах на масата с избирателната урна. Опашката от избиратели растеше. Имаше всякакви: медицински сестри, техници, пенсионери, туристи. Старите емигранти питаха настоятелно: „Имаме ли наши от Франция кандидати?”. Ние им обяснявахме неща, чиято логика самите ние не разбирахме. Че се гласува например от Париж за депутати в Шумен…

  Преди години, когато някой ме попиташе коя е последната книга, която съм прочел, аз отговарях: „Червено и Черно”, „Големите надежди” или „Какао и кръв”. Днес на този въпрос отговарям: „Новия избирателен кодекс”. Трудно смилаем документ, пълен с ограничения, изисквания и забрани. Чета го и го препрочитам, не защото е увлекателен, а защото търся да разбера кой има интерес да отблъсква диаспората от родината. Авторите му изобщо не са забелязали двата милиона българи в чужбина. Според този кодекс, ако моят любим „емигрант” Стефан Караджа е гласувал, той би трябвало да пуска бюлетина си от Браила за депутати в Горна Джумая!

• За птиците в клетка и теорията на „счупените прозорци“

  Таня Тодорова, Оnarealcase.blogspot.com

   

  „Птиците, родени в клетка, мислят, че летенето е болест.“ Сигурно и вие като мен сте срещали тази фраза. Аз лично мислех, че съм от птиците, които могат да летят и не са родени в клетка. Съдбата реши да ме опровергае. Стана по един неочакван за мен начин. Предстоеше ми операция с престой  в болницата. Операцията щеше да е в Германия и двата притеснителни за мен факта бяха, че:

  1. Не говоря немски език;

  2. Както каза един от лекарите, „доста е близко до командния център и това е притеснително“.

  Първата операция с престой в болницата беше в МБАЛ „Майчин дом“, когато трябваше да родя със секцио. Отидох да се консултирам с моя гинеколог и попитах дали не е добре да родя в някоя частна клиника. Той ми отговори с въпрос : „Ти какво искаш – да бъдеш изписана здрава с бебето или да лежиш в чисти чаршафи?“. При така формулиран въпрос, дискусията приключи на момента. Прибрах се да сложа в една раничка необходимите неща и ето ме в МБЛА, готова за прием. След това спомените от това, което последва, съм сложила в най-отдалечения ъгъл на съзнанието си и много, много рядко се връщам към тях.

  Сигурно ще вдигнете вежди, учудени: „Ама, чакай, нали това да дадеш живот и станеш майка е едно от най-страхотните събития в живота на жената? Ти  защо си запокитила тези спомени в гори тилилейски?“. Без да се впущам в подробности, престоят ми протече по следният начин: след секциото бях преместена в реанимацията и ми сложиха система. Сменях периоди на унасяне и лек сън с отваряне на очи, колкото да се усмихна и да си напомня колко съм щастлива. До края на деня стаята се напълни с родили със секцио момичетата. Привечер някои, които явно имаха нисък праг на поносимост към болката, започнаха да стенат. Стенанията постепенно прераснаха във викове и плач. Бях сигурна, че се чува из целия етаж и се чудех, защо  никой не идва да види какво става. Нямаше как да извикам лекар или сестра. Лежах и се молех за тези момичета да отмине болката и те да се чувстват по-добре. Нямам представа колко продължи така, но по едно време една сестра реши да ни удостои с внимание. Отвори вратата, отиде до едно от момичетата и започна да й се кара, защо вика и не оставя останалите да спят: „Какво искаш? Вливат ти обезболяващо, това ти стига. Веднага да млъкваш, защото, ако ми се наложи да дойда отново, ще има шамари.“ След такова обещание ентусиазмът за викане и плач спадна. Момичетата продължиха да стенат, но го правеха тихо и приглушено. Сутринта дойдоха и ми казаха:  „Ставай. Отиваш в друга стая на друг етаж. Хайде.“

  Чудесно, но краката не ме слушаха. Имах чувството, че имам варени макарони вместо крака и добре,че моите близки дойдоха да ми помогнат, защото  вероятно щеше да ми се наложи да пълзя до новото си легло.

  Стаята, в която влязох, ми заприлича на затворническа килия, без да съм била в такава. Три легла, балатум скъсан и с огромни дупки, в които да се спънеш и да се пребиеш беше лесно като детска игра. Леглата – обикновени, тип креват, застлани с чаршафи, върху които имаше петна от зле изпрати кървави петна. До всяко легло стоеше едно малко желязно шкафче, което не се заключваше. Сложиха ме на леглото до прозореца и в  следващият момент установих, че дограмата на въпросния е взела-дала и вятърът, който фучеше навън, спокойно влизаше през процепите и ме брулеше в лицето. Лежах, завита с едно леко одеялце, и се опитвах да не зъзна от студ. До вечерта вдигнах температура и сливиците ми се подуха.

  Една сестра се опита да запуши пролуката с одеяло, но вятърът намираше начин да се провре и да духа право срещу мен. Когато първият път сестрата влезе да донесе бебетата, изтръпнах, защото се притесних, че може да се спъне в някоя дупка на балатума и да падне. В интерес на  истината това се случи няколко месеца по-късно и една сестра се спънала, паднала с бебетата и беше наранила сериозно едно от тях.

  Следващият шок дойде, когато ми се наложи да посетя тоалетната. Гледката беше ужасна: счупена чиния, която изглеждаше ужасно мръсна и създаваше усещането, че ако се доближиш до нея, със сигурност ще се заразиш поне от две, ако не три сериозни болести на половата система. Имаше една мивка в окаяно състояние и от стената висеше един маркуч, от който течеше ледено-студена вода. Толкова за удобствата да си поддържаме личната хигиена след раждането. Да живеят мокрите кърпи и салфетки, защото без тях бях загубена. Не ходех в столовата и не зная какво се е предлагало като храна. Беше ми зле и предпочитах да карам на фрешовете, които моите близки ми носеха, и това ме  спасяваше от гладна смърт. Нали разбирате защо нямах желание да се връщам към тези спомени? Не исках да помирисвам отново болница и да оставам в нея, но след като опитах всичко, единственото, което ми остана, беше да приема операцията.

  В Германия процедурата предвижда да ти кажат какви негативни последици би могло да има при една такава интервенция. След като изпотих сестрата, която пукна две вени и на третото боцкане успя да източи количеството кръв, което й беше нужно (снабдена съм с грацилни вени и карам всяка сестра, която ме види, да се изприщва) срещу мен седна един лекари с ведро започна да ми изрежда какво може да се прецака по време на операцията. Той започна така:

  – Длъжен съм да Ви предупредя, че можете да остане сляпа.

  – Моля? – подскочих. – Ама как така?

  – Аз не съм виждал досега, но съм длъжен да Ви кажа, че има такава опасност, ако засегнем очния нерв.

  Аз почнах да сменям има-няма към 50 нюанса на жълтото.

  – Също така може да пробием обвивката, която защитава мозъка и да започне да тече ликвор през носа и тогава ще трябва отново да ви оперираме, за да затворим тази дупка.

  – Я пак… – не вярвам на ушите си.

  – Не се тревожете, аз това не съм го виждал, но съм длъжен да Ви го кажа.

  Моя милост се опитва да си дръпне шалтера на „централното“ си захранване. Няма да го слушам този. Ще сънувам кошмари месеци наред след това.

  – Извинявайте, но вие специален курс в Холивуд за сценарист на филми на ужасите ли сте карал?

  Той се смее, но продължава да реди страхотии, от които на мен сърцето ми прескача по един удар, и се чудя в кой точно момент да спретна един  припадък. Слава Богу, лекарят-сценарист изчерпва възможностите, тика ми весело документи, за да подпиша, че съм чула, разбрала и ако нещо от изброеното се случи, аз просто ще си трая, защото съм била предупредена. Подписвам и тръгвам.  От чутото краката ми се преплитат, но успявам да се прибера.

  Събирам багаж и ето ме в клиниката.  Една сестра ме води към стаята, в която ще лежа.

  Говори ми на руски:

  – Аз съм вашата сестра. Казвам се Ирина. Не се притеснявайте да ме търсите за всичко и ако имате въпроси, питайте.

  Влизаме в стаята. Стая с три легла.

  И до тук, ако трябва да търсим прилики между тази стая и онази от МБАЛ „Майчин дом“.

  

  Балатумът е чист, гладък, за дупки и дума не може да става.

  – Изберете си легло. Ето това е гардероб, в който можете да си оставите вещите и да заключите по-ценните неща в сейфа.

  Моляяяя! Има гардероб, закачалки, сейф и всичко блести от чистота. Леглата са като тренажори за пилоти. Снабдени са с механизми и могат да се движат нагоре-надолу, да променяш позицията и наклона на гърба и краката си. Над леглото има няколко вида лампи, с които да се регулира светлината. Чаршафите са бели и по тях няма следи от неизпрани кървави петна.

  – Кое легло си избирате? – Ирина се усмихва.

  Тръгвам неволно към леглото, което е до прозореца, но една мисъл ме настига „Ти спомняш ли си онази дограма?“ и аз се връщам обратно.

  – Това – посочвам леглото до вратата.

  „Тази дограма няма нищо общо с онази. Нали виждаш?“ – друг глас се обажда в главата ми. „Птиците, родени в клетка….“.

  – Елате да ви покажа банята – продължава Ирина.

  Тази баня прилича повече на баня в хотелска стая и няма нищо общо с онази, която искам да забравя. Вижте сами:

  

  Носят ми чиста пижама.

  – Моля, облечете я, изпийте тези лекарства и изчакайте тук да ви вземат за операцията.

  Оставам сама с мислите си в стерилната стая. Привърженик съм на „теорията на счупените прозорци“. Спомням си, че в една от лекциите по психология ни цитираха Монтескьо, който твърди, че нашата личност се формира от три фактора: средата, в която се раждаме и живеем, семейството и накрая нашите качества. Развитието на мозъка се случва главно под въздействие на средата. Социалната психология познава понятието „социален дарвинизъм“, което означава, че нервните клетки, които получават подходяща информация от средата, ще се развият оптимално, а другите или няма да се развият оптимално или изобщо няма се развият.

  Ако вземете дете с отлично зрение при раждането и го сложите в тъмна стая за пет години, то ще остане сляпо цял живот, защото зрителните и нервни връзки изискват светлинни вълни, за да се развият.

  Ранните преживявания формират поведението на възрастните. Аз съм била в среда, в която съм получавала други сигнали. Сега съм объркана, защото тази среда ми изпраща различни сигнали.

  Санитарят влиза с подвижно легло. Тръгваме.

  Следващият спомен е едно твърде смугло лице (трудно мога да причисля притежателят му към арийската раса), което ми се усмихва:

  – Всичко мина. Сега ще лежите известно време тук и след това ще ви откараме в стаята.

  Не зная колко време е минало, но в един момент усещам движение и виждам, че карат леглото към стаята.

  Тя не е празна: едното легло е вече заето и моята дъщеричка, която е дошла от училище, ме чака, за да ме види. Опитвам се да й се усмихна. Купила ми е малко букетче цветя и го държи внимателно в ръчички.

  Идват две сестри, за да ме пренесат в леглото. В този момент кръвта, която течеше от раната и отиваше в стомаха ми, изригна като гейзер. Изведнъж стерилното бяло се обагри в ярко червено: чаршафите, възглавницата, пижамата с която бях облечена.

  Изтръпнах. Как можах?! Ами сега???

  Сигурно някоя чевръста сестра сега ще ми плесне шамар заради това, че изцапах всичко. Какво ще си помисли дъщеря ми?

  – Не се тревожете. Сега ще оправим всичко. Това е нормално.

  Едната сестра излиза и след малко се връща с чист комплект чаршафи и пижама. За минутка-две и леглото беше отново бяло,  моя милост внимателно почистена и облечена в нова пижама.

  – Това са хапчетата, които трябва да пиете в часовете, които са написани. В случай, че изпитвате болка, натиснете този бутон и веднага ще дойдем.

  Сестрите излизат. Дъщеря ми ме гледа уплашено. Сигурно не съм най-приятната гледка: тампони в носа, връвчиците им залепени с тиксо на носа ми. Говорим си. Благодаря й за цветята, целунах я и тя си тръгна.

  Целият ден изкарах в унес от упойката. Привечер реших, че мога да се опитам да чета и не е лошо да си включа лампата над леглото. Без да искам вместо лампата, натиснах бутона, с който се вика сестрата. Писна звуков сигнал.

  „Ох, сега ще има скандал.“ След малко Ирина отвори вратата :

  – Викате ме, да? – усмихва се.

  – Съжалявам, без да искам натиснах бутона. Всичко е наред.

  Тя кима с глава, пожелава ми лека нощ и излиза. Чувствам се неловко. С мен се държат човешки, възпитано, цивилизовано, а аз се чувствам неловко. Социалният дарвинизъм, онези клетки, които са отговорни за нормалното, човешко държание в болница, при мен не са се развили. Аз смятам за нормално в болницата да те ругаят, да се държат с теб като скот. Започва да ми ми става страшно, защото осъзнавам неща, които тази среда ми показва. Пия хапчето против болката, но една друга болка ме пронизва и за нея не са ми дали хапче.

  През нощта сестрата мина два пъти, за да провери дали всичко е наред.

  На следващият ден сутринта дойде и третата пациентка. Малко след закуска при нас влезе една сестра, за да събере желанията ни, за това, какво желаем от менюто на следващия ден. Това вече ми дойде в повече. Стерилни чаршафи, здрава дограма, гардероб със сейф, плазмен телевизор, чиста баня с всички възможни удобства, любезен и мил персонал – това криво-ляво бях започнала да го проумявам, но да ми дават меню и възможност за избор на храна в болница???

  

  Размечтах се. Да си представим, че министър Москов се фокусира, освен в събиране на неплатени здравни вноски и в спиране на корупционните схеми, които са обществено достояние (за справка ген. Тонев) и изведнъж се появят достатъчно пари, с които да се смени оборудването във  всички болници, да се направят като тази тук, откъде по дяволите ще намери вежлив, културен и добре обучен персонал, който да се държи човешки с пациентите? Нали този персонал е израснал в една среда, в която са му подавали сигнали, които са го накарали да вярва, че просташкото и варварското отношение към болния е нормално и така е редно да се постъпва?

  Всяка изминала минута в тази болница ме караше да си давам сметка, че нещо много страшно се е случило с мен : вярвала съм, че тези сигнали, които ми изпраща средата, в която съм израснала, са нормални и съм ги приемала за „правилни“, и сега когато виждам коренно различно поведени,е се чувствам объркана. Започвам да разбирам, защо птиците, които са израснали в клетка, смятат летенето за болест! Аз съм точно такава „болна“ птица с прекършени криле. Цели поколения са като мен: приемат извращенията, корупцията, наглостта, простотията за нормални  и дори не подозират, че има един свят, в който тези неща ги няма. Това е много страшен геноцид – да осакатиш душата на човека, да оскотиш цял един народ! Търсим отговорност за физическите престъпления, искаме закон за лустрацията, но пропущаме нещо много по-важно: кой ще плати за прекършените криле на душите на хората в България? Кой ще поеме отговорност за това, че се насаждат оскотяващи модели на подражание и се внушават норми на поведение, които убиват човешкото у човека?

  Господа политици, давате ли си сметка за стореното зло и кой ще отговаря за това морално престъпление? Ще ви стигнат ли всички откраднати пари, за да платите тази кървава сметка?
  .

  
• Протестна мрежа: Кой управлява България

  КОЙ ВСЪЩНОСТ УПРАВЛЯВА БЪЛГАРИЯ*

  .

  Уважаеми участници в управляващата коалиция,
  Преди година и девет месеца ние зададохме въпроса КОЙ за едно скандално назначение и все още нямаме отговор на този въпрос, въпреки смяната на политическото управление на страната.
  Днес един министър подаде оставка заради възпрепятстваната смяна на компрометирани личности в сектора за сигурност.

  Въпросите станаха прекалено много:

  КОЙ е недосегаем за институциите?
  КОЙ сглоби поредната коалиция със задкулисни договорки?
  КОЙ всъщност управлява България?

  Страхът от промени и чадърът над силните в ДАНС, ДАТО и главния секретар на МВР няма да разградят модела Кой. Напротив, бетонирането му обрича държавата, вас политиците и нас гражданите да останем заложници на задкулисието, срещу които протестирахме 404 дни.

  Ние сме тук и сме готови за активна дейност.
  И никакви проверки няма да ни спрат.

  Протестна мрежа

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Това е писмо на „Протестна мрежа“, която днес във Фейсбук призовава (вж. линк):

  Четвъртък, 5-ти март от 18:30 ч. пред Министерски съвет
  ДО-КО-ГА? Протест срещу управлението на КОЙ

• Животът в българско село – героизъм и тъга

   Веселин Диманов, „Гласът на младите хора“
  

   

  Реших да изкажа мнение по една тема, която явно не вълнува никого в България. Нито обикновените граждани, нито повечето млади, а да не говорим за управляващите. Коя е темата? Чудите се?

  Темата, скъпи приятели, е бавното, но много агресивно унищожение на селата в нашата страна.

  Преди да започна конкретно по темата, нека ви споделя, че аз нямам село. Никога не съм ходил на село, не съм си играел летата там, както повечето ми приятели. За първи път стъпих на „подобно място“ на 21 години. Наричам го „подобно място“, защото там е страшно, защото е запустяло, защото нищичко не се е променило, в голяма част от селата, от началото на прехода. Нямал съм си и идея как изглежда едно село, защото не съм имал досег, не съм изградил преки впечатления от посещения в селата.

  Но в съзнанието си винаги съм си представял селото като едно отдалечено и малко местенце от нашата красива страна, на което природата е все още така жива, красива и непокътната.

  Място, на което хората живият в мир и хармония, отдалечени от градския шум, облаците от газове и хаоса по улиците. Българското село в представите ми е спокойно и уравновесено местенце, където живота тече бавно и красиво, където можеш да си починеш и да се порадваш на малките неща.

  Хората, които живеят там са усмихнати, работливи, дружелюбни и много гостоприемни. Птичките пеят, тревата е млада и зелена, мирише на свежо.

  Българските села за мен са местата, в които човек може да открие красотата на нашата България, нейната история, и да стане горд от това, че е българин.

  Както добре разбирате от описанието ми, аз си представях българското село като картина от приказка. Но за мое огромно разочарование, съм грешал!

  Имаше една приказка на Георги Калоянчев (лека му пръст), която гласеше: „ Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има една стара приказка. Имало едно време един дядо и една баба…”. В този ред на мисли, искам да ви кажа, че вече бабите и дядовците в селата, както казва великият Калоянчев, са „изморени, изхабени, лъгани и ограбвани, от цветове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници“.

  Ще се запитате от прочетеното: „Какво му има на този човек? Май се е сбъркал нещо?“. Има нещо вярно… Явно аз съм се сбъркал нещо, че да тръгна да се занимавам с подобни „глупости“, предвид възможностите и благините, които ми предлага големият град.

  Какво всъщност е българското село в днешно време?

  То далеч не е това местенце, което аз си представям. Колкото и странно да звучи хората, които живеят там не са усмихнати, те са тъжни и огорчени от условията си на живот и от несправедливостта на нашата държава.

  Дружелюбни са, но и отегчени от лъжите, които са им наговорили нашите „управници“ през годините.

  Има села, в които хората нямат канализация, течаща вода, нямат условия за един нормален живот, какъвто заслужава всяко живо същество! Вместо зелената и красива тревица, която си представях аз, в селата има кални и прашни улици, раздробен асфалт от преди години и счупени плочки по тротоарите. Вместо красивите селски къщички, които си представях, има порутени от дъждовете къщи с пробити покриви, които кой знае кога ще паднат.

  Това е българското село в днешно време! Колкото и да търсим там тишината, спокойствието и красотата на нашата родина, не ще ги открием, защото красотата се открива по лицата на хората, в мислите им, в душите им, а тези хора вече дори и надежда нямат.

  Замислите се за момент, България е страна членка на ЕС от 2007 година, официално, а евроинтеграцията ни започва още през далечната 1998 година. И тук е момента да ви попитам ДОКОГА ще се руши това, което съхранява българското ?

   

  Какво породи в мен идеята да напиша подобна статия ?

  Преди една седмица с група приятели посетихме няколко села в Община Марица, област Пловдив, а тази седмица посетихме и Община Родопи. Тези села се намират на не повече от 5 до 10 км, от втората по-големина община в България. Не си мислете, че съм поредния „агресирал“ младеж, целящ да привлече внимание към себе си. Напротив, приятели, аз като един представител на младото поколение, ИСКАМ да живея в държава, в която всяко едно съсловие се развива и подпомага.

  Аз като човек, не мога да стоя и да гледам безучастно какво се случва с хората живеещи в СЕЛАТА! А вие можете ли ?

  Ние от екипа на „Гласът на младите хора“, ще продължаваме да обикаляме по малките населени места, за да ви покажем как живеят хората там. Защото за нас българското село е носител на обичаите, традициите и историята на България, през всичките тези години до сега. Селата са успели да съхранят тези така важни неща, за да може ние днес да се определяме като НАРОД.

   

  Накрая ще завърша с малка част от стихотворението на Иван Вазов „Отечество любезно, как хубаво си ти“.

  И вечно труд тежък и пот непрестанни и

  пак оскудия и дни окаяни.

  Зло входа за смях и за песни заприщи!

  Тук бедност вековна е гост постоянни.

  „Елате ни вижте“

  .

  Моля, участвайте в анкетата. Може да гласувате с повече от един отговор.

   

• Корпоративно-търговската мафия запази фигурите си в службите за сигурност

  Поводът за оставката на Вучков разкри цената на подкрепата на ДПС за рамковия заем от 16 милиарда

  .

  Огнян Минчев, Clubz.bg*

  

  Броени дни след гласуването на рамковия заем от 16 млрд. в Народното събрание стана ясна цената, на която ДПС подкрепи законопроекта – съхраняване на водещите фигури на корпоративно-търговската мафия начело на службите за сигурност в България.

  Министър Вучков постъпи достойно и се оттегли.

  Един оптимистичен завършек на това съобщение би звучал например така:

  „Битката за институциите в България продължава…“

  Дали?

  Продължава мъртвата хватка на мафията върху българското общество и държава. На правителството ще му бъде все по-трудно да имитира „реформаторство“…

  Следващата подобна криза ще направи неизбежен избора между настоящето мнозинство или „гъвкаво мнозинство“ между ГЕРБ и ДПС. Вторият вариант ще вкара страната в спиралата на дългосрочна и всеобхватна криза с липса на алтернатива.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Коментарът е от стената на Огнян Минчев във Фейсбук, със съкращения. Заглавието е на Клуб Z.
  

• САЩ ще разположат бригада в България и Румъния

  

  Следващите четири месеца САЩ ще разширят своя ангажимент към ученията „Атлантическа твърдост“ с разполагане на бригада в Румъния и България, заяви командващият 173-въздушно преносима бригада полк. Майкъл Фостер, цитиран от „Спутник“.

  „България и Румъния са двете страни, където имаме готовност за дислоциране“, каза Фостър в Центъра за международни стратегически изследвания във Вашингтон. По думите му до края на лятото ще има изградена структура с команден център и батальони.

  В допълнение към изпращането на части за Румъния и България САЩ ще разширят присъствието си в Унгария, Грузия и в Чехия, каза още Майкъл Фостър.

  Източник:  в. „Сега“

• Български художници зад граница

  Материал на Interviews-bg.eu

  .

  Виктор Кълвачев

  .

  Зад поредицата комикси Blue Estate, който е един от най-нашумелите в САЩ в момента, стои българинът Виктор Кълвачев.

  Кълвачев е творчески директор и главен дизайнер на поредицата, а в екипа му има още един българин – Коста Янев. Двамата са дългогодишни приятели. Виктор Кълвачев е роден в Стара Загора, но е живял предимно в София и Варна. Завършва художествената гимназия във Варна, след това “Графика” в художествената академия в столицата. От съвсем малък Виктор се увлича по комиксите.

  Днес живее в Калифорния заедно със семейството си.

  Повече…

   .

  .

  Влад Коларов

  .

  Влад Коларов (известен още като eVlad) е професионален хумористичен илюстратор, карикатурист, аниматор и дизайнер.

  Роден в Русе. Започва професионалната си кариера през 1989 г. като рисува карикатури. Първоначално работи на свободна практика, а през 1991 г. започва работа като карикатурист за вестник „24 часа“.

  През 1998 г. настъпва повратна точка в кариерата му – той открива за себе си в интернет, купува компютър и се премества във Ванкувър, Британска Колумбия (Канада) със семейството си. В последствие става съсобственик и главен изпълнителен директор на Cardsup Greetings Ltd. В Канада изкуството му е доста популярно. Неговите карикатури са публикувани от многобройните вестници, списания и сайтове, и са достъпни чрез Интернет.

  Повече…

   .

   .

  Владимир Стан

  .

  Владимир Стан е роден на 29 Февруари 1948 година в София, България. Завършва Националната художествената гимназия, а след това и Националната художествена академия.

  През 1986 година участва в международният конкурс за живопис в град Довил, Франция и печели втора награда, медал и диплома. Признанието му вдъхва увереност и кураж да поиска политическо убежище във Франция и да напусне България.

  През 1987г. участва в ОХИ организирана от ООН. От 1988- 1990 излага свои творби в Есенния салон- Гран Пале в Париж. През 1989-1990 е резидент на Сите дез Арт в Париж и участва със самостоятелни и в общи изложби, влизащи в програмата на Фондацията. През 1989 година печели първа голяма награда, диплома, купа, и награда Сузан Будон на 25ти международен конкурс за живопис на френската ривиера в град Кан.

  Повече…

   .

  .

  Владо Велков

  .

  Владо Велков е роден през 1977   г. в Пловдив и живее в Берлин. Той учи изобразителни изкуства в Берлин, Москва и Лондон и завършва Университета по изкуства в Берлин. Творческата му практика обхваща художествени, кураторски и интернет проекти. Той е съосновател на Artnews.org и художествен ръководител на Кunstverein Arnsberg. “Предсрочни избори” в София e част от дългогодишен изследователски проект над триъгълника култура, политика, общество. Те следват “Избори за чужденци” (2005) и “Предварителни избори” (2009), които Велков инициира в Берлин.

  От 2008г. има собствена художествена галерия на „Бруннесщтрасе” №190 изложбата „Новия свят”.

  Източник:  Edno.bg

   .

  .

  Воин де Воин

  .

  Воин де Воин / Voin de Voin (Берлин) е роден през 1978 година в София. На дванайсет става част от детско авангардно студио „Камбана“, а в НАТФИЗ го приемат едва на седемнайсет, но след една година там запрашва към Европа. Отива в Лондон, където кара двегодишен курс по хореография и съвременен танц в едно от най-реномираните места в града, и после преминава през Париж и Берлин.

  Учи филмово и театрално изкуство в Амстердам и Париж. Завършва магистратура в DasArts, Амстердам. Работи в областта на съвременното изкуство и пърформaнса. Живее в Берлин, където разработва пространствения проект „Твоето изкуство е мое”. Има участия в Melbourne International Theatre Festival, Hetveem Theatre, Амстердам, Tanja Leighton Gallery , Берлин, France Fiction Gallery, Париж, Karlsruhe Kunstverein, Карлсруе, Museum Cartier, Виена, Living Art Museum, Исландия. През 2010 година гостува на artnewscafe и Галерия Сариев в рамките на “Нощ на музеите и галериите” с пърформънса и изложбата “Приключенията на господин Руж в Дивия Див Изток”.

  Повече…

   .

  .

  Георги Тушев

  .

  Биографията на Георги Тушев започва в гр. Шумен, където е роден. Учи в майсторски клас по живопис в Амстердам, завършва Националната художествена академия в София, а през 2000 г. участва в програма за гостуващи художници в Санта Фе, Ню Мексико, САЩ. Оттогава е в Щатите и понастоящем живее и работи в Ню Йорк. Тушев е член на Група XXL (както Хубен Черкелов), съществувала през 90-те години на миналия век.

  Георги има увлечение по магнитните полета и начина и подредбата, по който те оформят рисунък. Наслагва бои, съдържащи желязо или кобалт върху платно и добавя магнитно поле. В резултат се получават триизмерни структури, които наподобяват взрив, същества или листа.

  Летенето с направени от него малки самолети със закачена камера пък Георги развива отдавна, но това хоби се превръща в посвещение, когато съпругата му открива неговия потенциал и го прилага в работата си в ПРООН във връзка с проекти за защита на местните култури и околна среда. Създават Tushev Aerials през 2011г. като проект, бранд и платформа за експериментиране и видеоарт.

  Източник: Capital.bg

   .

  .

  Григор Бояджиев

  .

  Преди 30 години известният български бохем и голям художник Григор Бояджиев емигрира в Щатите и започва завидна кариера в Холивуд. Преди 3 години е ръкоположен за свещеник.

  Рисуването е в гените му – син е на известния наш творец – народния художник Ценко Бояджиев, автор на едни от най-въздействащите портрети на Левски. Избързваме напред, но тук е мястото да кажем, че Григор, рисувайки Христос, често (едва ли е случайно) постига прилика с Апостола… Бащата учи в Париж и Загреб. Синът следва примера му.

  Има късмет в хърватската художествена академия да му преподава един истински аристократ на четката и на духа – проф. Фердинанд Кулмер, чиито картини са изложени в галерия „Тейт“в Лондон. От него научава, че да си художник трябва да си етичен и почтен човек, а красивото и доброто да бъдат заедно в изкуството ти. Но наученото го сблъсква директно с реалността в България – 80-те години на ХХ век, тежък соцреализъм, на първо място е не моралът, а конюнктурата.

  Затова заедно със съпругата си заминава на една екскурзия, от която не се връща. И така 31 години… Минава през „приключението“, както сега го нарича, емигрантски лагер, живее до човек, съден за убийство. Трябва да се оцелява. Готов е на всичко, кове декори за по 5 долара на час. Но талантът е като шило в торба. Умее много – илюстрация, графика, живопис, не му се опира дори монументалното изкуство.

  Но го спасява умението му да рисува… комикси. Докато бил все още в България, прави за прочутото сп. „Дъга“ серията „Крали Марко“ с реалистични, а не шаржирани герои. Прилага тези рисунки между другите в портфолиото си и те му отварят вратите към Холивуд и към успеха в една непозната у нас артсфера – симулационните шоупрограми. От него се иска да накара многобройните посетители на големите холивудски студиа да съпреживеят в специални павилиони всяко приключение, което преди това са видели във филмите. Да се срещнат с чудовища, великани, лилипути, с Мерилин Монро и Елвис Пресли, да кацнат на Марс или да пътешестват из Китай, да пищят от страх, нападнати от птици или вампири, да бъдат Джо Малкович или чиракът магьосник.

  И той го прави с успех, сбъдвайки с декори, костюми, илюзии и аниматронни играчки мечтите им. Като главен дизайнер на персонажите на най-големите студиа – „Дисни“, „Уорнър“, „Юнивърсъл“, „Метро Голдуин Майер“, „Хана Барбара“, „Лендмарк“, Бояджиев има една задача – да накара човека да освободи детето в себе си и да участва в приключение. Стъпвайки на този си опит, той е убеден, че у нас има много възможности за жанра ентъртейнмънт“. „Само си преставете какви истории могат да се разиграят по нашите фантастични археологически разкопки, артефакти и крепости. Точно този многовековен културен пласт винаги ми е липсвал в Америка.

  

  Затова и 30 години не  се e връщал, защото смята, че носталгията ще го накара да остана.

  Негови работи са притежание на колекционери в САЩ, Канада, Франция, Англия, Австрия, Хърватска, Германия, Холандия, България.

  През 2009 г. е ръкоположен за дякон, а наскоро след това и за български православен свещеник. Може да извършва всякакви ритуали и често събира в своя дом миряните.

  Източник:  24chasa.bg

   

  Още събрана на едно място информация за много български художници зад граница може да се намери тук.

  .

• <<
• 1
...
• 83
• 84
• 85
• 86
• 87
• 88
• 89
• 90
• 91
• 92
• 93
...
• 415
• >>