Всички авторски страници

Авторски

• По-лесни визи за етнически българи от Украйна

  Министерството на външните работи (МВнР) е изпратило указания до българското посолство в Киев и генералното консулство в Одеса* да улеснят издаването на визи за етническите българи от района на военните действия в Украйна, съобщи правителствената пресслужба.

  .

  

  В момента се уточнява и по какъв начин и под каква форма да бъде предоставена хуманитарна помощ за етническите българи в страната.

  „Правителството следи с особено внимание информациите за напрежение сред представители на малцинствата в Украйна, включително сред българското национално малцинство, във връзка с нарастващия брой мобилизирани в рамките на провежданата четвърта вълна на мобилизация в страната“, се посочва в съобщението. В него се уверява, че властите в страната са в постоянен контакт с дипломатическите представителства в Украйна и с украинските власти.

  „Разчитаме, че властите в Украйна няма да допуснат нарушаване на принципа на пропорционалност при определяне на броя на подлежащите на мобилизацията в местата с компактно българско население и ще предприемат необходимите действия за предотвратяване на напрежението в районите с българско или друго малцинство“, се казва още в съобщението. Въпросът, който вече е поставен пред украинския посланик в София, ще бъде обсъден и по време на предстоящо посещение на министъра на външните работи на Украйна Павло Климкин в България.

  „Преодоляването на всички негативни последици от продължаващия конфликт в Украйна е възможно единствено при постигането на траен мир по пътя на диалога. България последователно подкрепя засилената международна активност, включително посещението на германския канцлер Ангела Меркел и френския президент Франсоа Оланд в Киев и Москва, с основна цел съгласуване на мерки за прилагане на Минските споразумения“, се казва още в съобщението. /Дневник/

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * От сайта Аctualno.com научаваме, че днес се очаква да бъде назначен и нов генерален консул на България в Одеса. Това е Димитър Тучков, който е заемал този пост в периода 2004-2008 г., а преди това е бил търговски представител в Украйна (1999-2002 г.), и притежава богат професионален опит, особено необходим предвид променената обстановка в контекста на кризата в Украйна. Той е в инициативния комитет за учредяване на партията „Движение България на гражданите“. Настоящият генерален консул на България в Одеса е Стоян Горчивкин. Той заема длъжността от септември 2011 г.

• Chomsky And Kissinger Agree: Avoid Historic Tragedy In Ukraine

  By Kevin Zeese, Мintpressnews.com

  .

  It would usually be difficult to find more polar opposite views to U.S. foreign policy, but when it comes to Ukraine, the anti-war intellectual and the former U.S. Secretary of State have more in common than either might like to admit.

  

  The New York Times reported Tuesday that the Obama administration is considering sending more weapons to Ukraine – $3 billion worth. The Times reports: „Secretary of State John Kerry, who plans to visit Kiev on Thursday [Feb. 5], is open to new discussions about providing lethal assistance, as is Gen. Martin E. Dempsey, the chairman of the Joint Chiefs of Staff, officials said.“

  This follows Defense News reporting that this spring the United States will be sending troops to train the Ukrainian National Guard and commence the shipping of U.S.-funded armored vehicles. The funding for this is coming from the congressionally-authorized Global Security Contingency Fund, which was requested by the Obama administration in the fiscal year 2015 budget to help train and equip the armed forces of allies around the globe.

  Meanwhile, January footage from Ukrainian television shows U.S. Gen. Ben Hodges, commander of the US Army in Europe, handing out medals to wounded Ukrainian soldiers.

  The slippery slope of US involvement in what is developing into a civil war is based on a great deal of propagandistic statements and inaccurate corporate media coverage, and it calls to mind so many wars started for false reasons.

  The views of Henry Kissinger and Noam Chomsky on this conflict are quite similar, though it’s difficult to find two more polar opposites regarding US foreign policy. Indeed, Chomsky has been a longtime critic of Kissinger for the bombings in Southeast Asia and the various coups against democratic leaders that occurred during his tenure. Chomsky has said that in a just world, Kissinger certainly would have been prosecuted for these actions. (These were the war crimes that CODEPINK recently protested before the Senate Finance Committee.)

  Yet when it comes to Ukraine, Chomsky and Kissinger essentially agree with each other. They disagree with the more hawkish Obama administration and the even more extreme Sen. John McCain – who are both escalating the conflict in their own ways.

  „A threatening situation“

  Chomsky has described Ukraine as a „crisis [that] is serious and threatening,“ further noting that some people compare it to the Cuban missile crisis of 1962. In discussing Russia and Crimea he reminds readers that, „Crimea is historically Russian; it has Russia’s only warm-water port, the home of Russia’s fleet; and has enormous strategic significance.“

  Kissinger agrees. In an interview with Spiegel, published in November, Kissinger says, „Ukraine has always had a special significance for Russia. It was a mistake not to realize that.“

  He continues:

  „Crimea is a special case. Ukraine was part of Russia for a long time. You can’t accept the principle that any country can just change the borders and take a province of another country. But if the West is honest with itself, it has to admit that there were mistakes on its side. The annexation of Crimea was not a move toward global conquest. It was not Hitler moving into Czechoslovakia.“

  When Kissinger says that Crimea is not akin to Hitler and a desire for global conquest by Russia, he is going to the heart of the arguments made by those seeking escalation. Asked whether he believes the West has „at least a kind of responsibility for“ the escalation in Ukraine, Kissinger says:

  „Europe and America did not understand the impact of these events, starting with the negotiations about Ukraine’s economic relations with the European Union and culminating in the demonstrations in Kiev. All these, and their impact, should have been the subject of a dialogue with Russia.“

  In other words, Kissinger blames the US and Europe for the current catastrophe in Ukraine. Kissinger does not begin at the point where there is military conflict. He recognizes that the problems in Ukraine began with Europe and the US seeking to lure Ukraine into an alliance with Western powers with promises of economic aid. This led to the demonstrations in Kiev. And, as we learned from Assistant Secretary of State Victoria Nuland, the US spent $5 billion in building opposition to the government in Ukraine.

  In an October interview on US foreign policy with the Plymouth Institute for Peace Research, when asked about Ukraine, Chomsky says:

  „It is an extremely dangerous development, which has been brewing ever since Washington violated its verbal promises to Gorbachev and began expanding NATO to the East, right to Russia’s borders, and threatening to incorporate Ukraine, which is of great strategic significance to Russia and of course has close historical and cultural links. There is a sensible analysis of the situation in the leading establishment journal, Foreign Affairs, by international relations specialist John Mearsheimer, entitled „Why the Ukraine Crisis Is the West’s Fault.“ The Russian autocracy is far from blameless, but we are now back to earlier comments: we have come perilously close to disaster before, and are toying with catastrophe again. It is not that possible peaceful solutions are lacking.“

  Kissinger, too, warns of Ukraine as a dangerous situation, describing the potential of a new Cold War and urging the countries involved to do all they can to avoid „a historic tragedy.“ He tells Spiegel:

  „There clearly is this danger, and we must not ignore it. I think a resumption of the Cold War would be a historic tragedy. If a conflict is avoidable, on a basis reflecting morality and security, one should try to avoid it.“

  Chomsky agrees that the Ukraine conflict is high risk but goes further. Speaking to Russia Today (RT), he mentions a risk of World War III and nuclear war, saying the world has „come ominously close several times in the past, dramatically close.“ He then describes the current situation in Ukraine: „And now, especially in the crisis over Ukraine, and so-called missile-defense systems near the borders of Russia, it’s a threatening situation.“

  Kissinger is also critical of the economic sanctions against Russia. He takes issue with targeting individuals because he does not see how that ends. Indeed, the criticism of the sanctions also applies to US military involvement in Ukraine. Kissinger tells Spiegel: „I think one should always, when one starts something, think what one wants to achieve and how it should end. How does it end?“

  The virtual takeover of Ukrainian government

  The US has loaded the Ukraine government and key businesses with Americans or US allies. Nuland was caught on a telephone conversation with Geoffrey Pyatt, the US ambassador to Ukraine, picking the next leader of Ukraine. The call is more famous for her closing line – „Fuck the EU“ – but in the call she also says that the next leader of Ukraine should be the former banker Arseniy Yatseniuk, who she calls by a nickname „Yats.“ Indeed, he has since become the prime minister of the post-coup Ukrainian government.

  Ukrainian President Petro Poroshenko is identified in State Department documents as an informant for the US since 2006. The documents describe him as „[o]ur Ukraine (OU) insider Petro Poroshenko.“ The State Department documents also report that Poroshenko is „tainted by credible corruption allegations.“

  The most recent top official to join the Ukrainian government is Natalia A. Jaresko, a longtime State Department official, who went to Ukraine after the U.S.-sponsored Orange Revolution. Jaresko was made a Ukrainian citizen by the president on the same day he appointed her finance minister. William Boardman reports further on Jaresko:

  „Natalie Jaresko, is an American citizen who managed a Ukrainian-based, U.S.-created hedge fund that was charged with illegal insider trading. She also managed a CIA fund that supported ‘pro-democracy’ movements and laundered much of the $5 billion the US spent supporting the Maidan protests that led to the Kiev coup in February 2014. Jaresko is a big fan of austerity for people in troubled economies.“

  Then, there is also one of the most important business sectors in Ukraine: the energy industry. After the U.S.-supported coup, Vice President Joe Biden‘s son, Hunter Biden, and a close friend of Secretary of State John Kerry, Devon Archer, the college roommate of the secretary of state’s stepson, have joined the board of Ukrainian gas producer Burisma Holdings, Ukraine’s largest independent gas producer by volume. Archer also served as an adviser to Kerry’s 2004 presidential campaign and co-chaired his National Finance Committee. He also serves as a trustee of the Heinz Family Office, which manages the family business.

  This virtual takeover of the Ukrainian government is the opposite of what Kissinger would have liked to have seen. He wrote last March, „If Ukraine is to survive and thrive, it must not be either side’s outpost against the other – it should function as a bridge between them.“ Unfortunately, it looks like it has been taken over by the US, creating conflict rather than a bridge between Russia and the US

  The man who was involved in multiple coups of democratically-elected governments now says the US cannot impose its views on other nations:

  „SPIEGEL: In your book, you write that international order „must be cultivated, not imposed.“ What do you mean by that?

  „Kissinger: What it means is we that we Americans will be a major factor by virtue of our strengths and values. You become a superpower by being strong but also by being wise and by being farsighted. But no state is strong or wise enough to create a world order alone.“

  Chomsky has often described how superpowers seek to organize the world according to their interests through military and economic power. Throughout his career he has been an advocate for national self-determination, not domination by superpowers.

  Though Kissinger and Chomsky might be offended at being associated with the political views of the other, as the US rushes headlong into a military conflict between the coup government in Kiev and the Eastern Ukrainian governments seeking their own self-determination, it is notable that both agree this rush to war is a mistake – and one of potentially historic proportions.

• Я да пообърнем реверса, моля

  Бойко Ламбовски, в. „Сега“

  

  Преди няколко дни Комитетът за национална сигурност на унгарския парламент обсъди мобилизацията на етнически унгарци, граждани на Украйна, в украинската армия. Той реши да вземе мерки, ако открие непропорционално на числеността на унгарците – а те са към 200 000 души – призоваване. В комитета прозвучаха речи на водещи политици, които, от една страна, поискаха Унгария да приеме своите съплеменници, а от друга – да спре газовия реверс към Украйна, при условие че се установят несправедливи мащаби на етническата мобилизация там.

  Полша от своя страна също върна няколкостотин етнически поляци в родината им поради опасността да бъдат мобилизирани на прословутия източен фронт… Ще ми се да доловя

  такава загриженост и в нашата държава,

  но тя ми изглежда по-улисана с щабове и командни центрове, вместо с хуманни въпроси с едноплеменниците си – в тази пълна с безсмислие обстановка.

  Аз не знам колко точно етнически българи живеят в Украйна. Чета тук-там, че са между 200 000 и половин милион. Това, че в настоящия момент се оказват на територията на днешна Украйна, е случаен исторически пирует, част от причудливата енигматика на племенните и имперските вихри през изтеклите векове. Като цяло през тези векове е станало, общо взето, следното – една голяма многоетническа, раздирана от противоречия и административен флегматизъм империя не е могла да осигури на всички свои работливи поданици гаранции за честта, имуществото, па и оцеляването им. И те масово се изселват – къде доброволно, къде понякога подбучквани – в друга империя. Също голяма, също многоетническа, също мудна административно и социално… Но! Все пак православна, все пак близка по език, все пак без въоръжени орди от грабители, обикалящи вилаетите в търсене на плячка като ята марокански скакалци. Това е станало.

  При това се е случвало на няколко пъти през миналите 300 години. Едва ли обаче първите преселници са предполагали, че водените от тях семейства и родове ще се окажат толкова лашкани през следващите десетилетия – през граници и закони, през даване и отнемане на различни права, през оземляване и колективизация, през масов глад и през много, много войни. Дори Бесарабия се оказва няколко пъти на територията на различни държави, включително днес. И, че вместо да се стигне до мир и добруване в далечното бъдеще, ще се стигне до най-парадоксалното от всичко. А то е, че през 2015 г. – време, в което някъде гражданските вълнения се движат по вододела да има ли гейбракове и колко права да се дадат на животните, другаде тепърва първични национализми почват да дирят образа си във врящото гърне на племенни протуберанси, забърквано от чужди и местни шамани по известна рецепта – щипка-две ура-патриотизъм, няколко дебели глави олигархичен феодализъм и час по час умело идеологическо впръскване на направляващи субсидии като подправка.

  Не ми е чудно, че нашите многострадални съплеменници се озоваха в тази каша. „Като вземем предвид, че Одеска област трябва да даде 4500 мобилизирани за украинската армия – само от Болградски район трябва да бъдат мобилизирани над хиляда човека – това излиза, че повечето с повиквателни трябва да бъдат българи и гагаузи от Одеска област в армията“ – изпъшка бесарабският българин Иван Иванов по една наша телевизия.

  Те са граждани все пак на чужда държава – Украйна, рече министър-председателят Бойко Борисов. Добре, така да е. Българи са, ама не са граждани. Или са граждани на друга държава, макар че са се оказали в нея доста случайно. По каква логика обаче трябва да воюват срещу друга част на същата държава? Не откривам по каква. Може би донецки башибозуци са им задигнали овцете? Или лугански кърджалии са им изнасилили жените? Тоест законова логика мога да намеря, но човешка не откривам. А може би е друго, може би трябва да приемем, че е права пропагандистката концепция: воюват не украинци срещу украинци, а свободолюбиви украинци срещу лоши руснаци, които искат да ги заробят. Но и в този случай не откривам логика. Все пак руският цар е дал земя на българите преселници, а не някой хетман, нали? Няколко руски императорски указа – през 1751, през 1763 и през 1801 г., гарантират особени привилегии и права на преселниците. А руският император Александър I през март 1819 г. предоставя на нашите съплеменници права на колонисти, с което им осигурява по-висок статут от крепостническия, така масов по онова време, твърдят историческите книжки.

  Но може би има трети вариант? Може би нашите съплеменници трябва да се бият, защото великите сили САЩ и Русия

  си мерят достойнствата в мерак за световно господство?

  Може би трябва да се включат като страна в лакърдията, изтъкана не от черен, а направо от погребален хумор, че САЩ и Русия ще воюват в Украйна до последния украинец. Недейте, холан, оставете я тая логика, моля ви се. Щото ще ги накарате да се сетят кой цар – руският или американският, форсира Дунава при Свищов, за да воюва за българско име.

  Пиша това за нашето Министерство на външните работи, за нашия президент, парламент, правителство. Приберете всеки, който иска и се чувства българин, тук. Особено ако някой си е наумил да го праща на война, която не му е ни по мярката, ни по душата.

• Джон Пилджър за триумфа на пропагандата

  „Ако хората знаеха (истината), войната ще бъде още утре прекратена, но, разбира се, те не знаят и не могат да знаят.“

  Лойд Джордж, британски премиер по времето на Първата световна война
  

   

  

  Джон Пилджър (John Pilgerе) е австралийски журналист и репортер, носител на множество международни награди за журналистика, работил като военен кореспондент във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Биафра и Бангладеш. Отразява зверствата и кръвопролитията в Афганистан, Палестина и Източен Тимор. Изявява се и като продуцент и режисьор на множество документални филми. Пилджър е почетен доктор на осем университета, професор е в Cornell University, САЩ, и е носител на повече от 20 международни награди, между които два пъти Журналист на годината, няколко пъти Репортер и Международен репортер на годината, наградата “Emmy” на американската телевизия, и на Международната телевизия (Женева).

  „Епохата на рицарството отмина. На нейно място е дошла епохата на софистите, икономистите и пресметливите; и славата на Европа е угаснала завинаги. Никога, никога повече няма да видим тази благородна лоялност към ранг и пол, това изпълнено с гордост подчинение, това достойно послушание, тази смиреност на сърцето, което пазеше жив дори и в самото робство духа на една извисена свобода.“ (Едмънд Бърк)

   

  War by media and the triumph of propaganda

  Война чрез медиите и триумфът на пропагандата

   

  Джон Пилджър, Johnpilger.com

  

  Защо журналистиката е толкова податлива за пропагандата? Защо цензурата и извъртането са се превърнали в стандартна практика? Защо “Ню Йорк таймс” и “Вашингтон пост” мамят читателите си? Защо младите журналисти не се учат да подлагат на анализ програмата на медиите и да оспорват високите претенции и ниските цели на една фалшива обективност?

  И защо не знаят, че същността на това, което се нарича водещи медии, не е информацията, а властта.

  Това са неотложни въпроси.

  Пред света се възправя перспективата за една голяма война, възможно е и ядрена, понеже е ясно, че САЩ са твърдо решени да изолират и да провокират Русия, и рано или късно, и Китай. Тази истина е обърната с главата надолу от журналисти, включително и онези, които рекламираха лъжите, довели до кървавата баня в Ирак през 2003 г.

  Времената, в което живеем, са толкова опасни и толкова изопачени в очите на публиката, че пропагандата не е вече “невидимо правителство”, както я наричаше Едуард Бернис (Edward Bernays), тя е самото правителство. Тя управлява директно и без страх от опровержение с цел да ни подчини: да подчини нашето възприятие за света, нашата способност да разграничаваме истина от лъжа.

  Векът на информацията в действителност е векът на медиите. Всъщност имаме война на медиите, цензура – чрез медиите, изкуство за демонизиране – чрез медиите, възмездие – чрез медиите, отвличане на вниманието – чрез медиите. Тоест, ставаме елемент от един сюрреалистичен конвейер от клишета на послушанието и фалшиви предположения. Тази мощна машина за продуциране на нова “реалност” се създава отдавна. Преди 45 години една книга – “The Greening of America”, предизвика сензация. На корицата й можеше да се видят думите: “Задава се революция. Тя няма да прилича на революциите от миналото. Тя ще започне с индивида”.

  Тогава бях кореспондент в Съединените щати и си спомням как авторът, Чарлз Райх, млад учен от Йейл, беше издигнат до ранга на гуру за една нощ. Неговото послание беше, че казването на истината и политическата акция са се провалили, и че “културата” и самоанализът могат да променят света.

  Само за няколко години, движен от стремежа за печалба, култът на “аз”-изма (“me-ism”) съкруши чувството ни за съвместно действие, нашето чувство за социална справедливост и интернационализъм. Класа, пол и раса бяха разделени. Персоналното стана политическо, медията – посланието. В килватера на “студената война” фабрикуването на нови “заплахи” дооформи политическата дезориентация на тези, които преди двадесет години биха организирали яростна опозиция.

  През 2003 г. във Вашингтон записах едно интервю с Чарлз Люис, виден разследващ журналист. Дискутирахме инвазията в Ирак, осъществена преди няколко месеца. Попитах го: “Какво би станало, ако най-свободната медия в света се бе противопоставила най-сериозно на Джордж Буш и и Доналд Ръмсфелд, и бе разследвала техните твърдения, вместо да пусне по каналния път нещо, което после се оказа най-груба пропаганда?”. Отговорът му беше, че ако ние, журналистите, си бяхме свършили работата, “имаше много добър шанс да не започнем война в Ирак”. Това е шокиращо заявление, поддържано и от други известни журналисти, на които съм задавал същия въпрос. Дан Рейдър, работещ преди в Си Би Ес (CBS), даде същия отговор. Дейвид Роуз от “Обзървър”, както и старши журналисти и продуценти от Би Би Си, пожелали да останат анонимни, отговориха по същия начин. С други думи, ако журналистите си бяха свършили работата, ако бяха поставили под съмнение и разследваха пропагандата, вместо да я усилват, стотици хиляди мъже, жени и деца биха били живи днес; милиони не биха напуснали домовете си; сектантската война между сунити и шиити не би пламнала и фамозната “Ислямска държава” не би съществувала днес.

  Слугинажът

  Дори днес, въпреки милионите, които излязоха по улиците да протестират, повечето от гражданите на западните държави имат доста ограничена представа за огромните мащаби на престъпленията, извършени от нашите правителства в Ирак. Още по-малка част знаят, че 12 години преди инвазията правителствата на САЩ и Великобритания подлагаха на унищожение цивилното население на Ирак, лишавайки го от средства за живот. Ето какво казва старши британски служител, отговарящ за санкциите срещу Ирак през 90-те години – средновековна обсада, предизвикала смъртта на половин милион деца на възраст под 5 години, както е докладвано и от УНИЦЕФ. Името на този служител е Карн Рос. В Министерството на външните работи в Лондон беше известен като “мистър Ирак”. Днес той е говорител на истината за това как правителствата мамят и как журналистите охотно разпространяват измамата. “Ние или ще подхранваме журналистите със санитарно обработени разузнавателни факти, ми каза той, или ще ги оставим да мръзнат навън”.

  Главният сигнализатор, който алармираше обществеността през този период на мълчание, беше Денис Халидей (Denis Halliday), помощник генерален секретар в ООН и старши представител на ООН в Ирак. Халидей напусна поста си, вместо да следва линията на поведение, характеризирана от него като геноцид. Той смята, че санкциите са причинили смъртта на милион иракчани. Това, което се случи с Халидей, е поучително, защото или направо го игнорираха, или го обявяваха за клеветник. В програмата на Би Би Си “Нощни новини” водещият Джеръми Паксман му изкрещя: “Ти не си ли апологет на Саддам Хюсеин?”. Вестник “Гардиън” наскоро описа случката като един от “незабравимите моменти” на Паксман. Миналата седмица Паксман подписа договор за издаване на книга на стойност 1 000 000 лири…

  Под либералния ореол

  Слугинажът, отговорен за възпирането на информацията, си беше свършил работата добре. Нека да видим ефекта. През 2013 г. допитване на агенция “ComRes” установява, че мнозинството британци вярват, че пострадалите в Ирак са по-малко от 10 000 души – една миниатюрна част от истината… Кървавата пътека от Ирак до Лондон беше избърсана до чисто. Рупърт Мърдок се счита за кръстник на медийната сган – никой не би трябвало да се съмнява в нарасналата мощ на неговите 127 вестника с общ тираж 40 милиона броя, плюс неговата “Fox” телевизия. Но директното влияние на империята на Мърдок не е по-голямо от индиректното влияние върху медиите като цяло. Най-ефективната пропаганда може да се намери не на страниците на “Сън” или на екраните на “Фокс нюз”, а под либералния ореол. Когато вестник “Ню Йорк таймс” публикува твърдението, че Саддам Хюсеин имал оръжие за масово унищожение, фалшивите доказателства бяха приети за правдоподобни, защото това не беше “Фокс нюз”; това беше “Ню Йорк таймс”!

  Същото е валидно за “Вашингтон пост” и “Гардиън”, два вестника, които изиграха решаваща роля при манипулирането на своите читатели, с оглед да приемат новата и опасна студена война. И трите либерални вестника представяха невярно събитията в Украйна като резултат от злостните действия на Русия, когато в действителност превратът, воден от фашисти, беше работа на Съединените щати, подпомагани от Германия и НАТО. Тази обърната реалност е толкова всепроникваща, че вашингтонското военно обкръжение и сплашване на Русия дори не бе оспорвано. И това не са новини, а клеветническа кампания за сплашване от вида, с който аз израснах по време на първата “студена война”. Отново “Империята на злото” идвала да ни покори, водена от един друг Сталин, или най-перверзно, от един нов Хитлер. Така че (както в Библията) повикай дявола, и нещата ще се подредят…

  Заглушаването на истината за Украйна е едно от най-пълните информационни затъмнения. Затъмнение за най-голямата военна концентрация в Кавказ и Източна Европа от Втората световна война насам. Тайната помощ на Вашингтон за Киев и неговите неонацистки бригади, отговорни за престъпления срещу населението на Източна Украйна – отново затъмнение. Затъмнение и за фактите, които противоречат на пропагандата, че Русия била отговорна за свалянето на самолета на Малайзия. И отново цензори са медиите, които се считат за либерални. Без да представи нито факти, нито доказателства, един журналист идентифицира проруски лидер в Украйна като “човекът, който свали самолета”. Този човек, пише журналистът, е известен като Демонът. Той бил страховит, уплашил дори журналиста и това се оказа най-силното доказателство!

  Много западни медии работиха усърдно, за да представят етническото руско население на Украйна като аутсайдери в собствената си страна и почти никога като украинци, искащи федерация в рамките на Украйна, или като украински граждани, съпротивляващи се на оркестриран от чужбина преврат срещу собственото им правителство, избрано от тях.

  Без последствия остава и онова, което има да каже президентът на Русия; понеже е обявен за злодея в пантомимата и значи може безнаказано да бъде руган. Американски генерал, оглавяващ НАТО, който сякаш директно е излязъл от филма на Стенли Кубрик „Dr. Strangelove, или как се научих да не се тревожа и да обичам бомбата“, генерал Бридлоув (Breedlove), рутинно твърди, че има руска инвазия, без да има и следа от някакво очевидно доказателство. Така че превъплъщението му в образа на генерал Джак Д. Рипер (Jack D. Ripper ) от същия филм е перфектно… Според Бридлоув четиридесет хиляди руснаци се били струпали на границата. И това беше повече от достатъчно за “Ню Йорк таймс”, за “Вашингтон пост” и “Обзървър”, отличил се с лъжи и фалшификации, които аргументираха инвазията на Блеър в Ирак (според разкритията на бившия му кореспондент Дейвид Роуз, за когото стана дума).
  Всичко прилича на радостна среща на съученици след много години… Барабанчиците на “Вашингтон пост” са същите колумнисти, които декларираха, че Саддам Хюсейн безспорно притежава оръжия за масово унищожение. “Ако се чудиш – писа Роберт Пери – как светът може да се забърка в една трета световна война – много подобна на онази отпреди един век – достатъчно е да погледнеш умопомрачението, обхванало практически цялата политико-медийна машина на САЩ по въпроса за Украйна, където фалшиви разкази за бели шапки срещу черни шапки се внедриха доста по- рано, и са “непромокаеми” за фактите или за здравия разум”.

  Робърт Пери е журналистът, който разкри аферата “Иран-контри”, и един от малкото, които разследват централната роля на медиите в “играта на пиле” (Game of chicken, популярен модел на конфликт в теорията на игрите, когато никой не иска да отстъпи, като пиле е синоним и на страхливец – бел. ред.), или “кой пръв ще се уплаши”, както я нарече руският министър на външните работи. Дали това е игра, обаче? В момента, когато пиша тази статия, Конгресът на САЩ гласува Резолюция 758, която по същество заявява “Да се готвим за война с Русия”.

  Илюзията за свобода

  През 19 век писателят Александър Херцен описа секуларния либерализъм като “окончателната религия, въпреки че нейната църква не е от някакъв друг свят, а от този”. Днес този божествен свят на дясното е много по-брутален и опасен от всичко, което нахлува от мюсюлманския свят, и по ирония, може би най-големият му триумф е илюзията за свободна и открита информация.

  В новините липсват цели държави. Саудитска Арабия, изворът на екстремизъм и на терор, подкрепян от Запада, не представлява журналистически интерес, освен когато цените на нефта падат. Йемен беше подложен 12 години на американски атаки с безпилотни самолети – дронове. Някой да е чувал за това? Някой да го е грижа?

  През 2009 г. Бристолският университет публикува резултати от десетгодишно изследване за това как се отразяват от Би Би Си събитията във Венецуела. От 304 излъчени предавания само 3 споменават нещо за положителните резултати от политиката на правителството на Уго Чавес. Най-мащабната програма в историята на човечеството за ликвидиране на неграмотността едва си заслужи някакво споменаване мимоходом и между другото! В Европа и в Съединените щати милиони читатели и зрители не знаят почти нищо за животворните промени в Латинска Америка, много от които са вдъхновени от Чавес. Както Би Би Си, така и репортажите на “Ню Йорк таймс”, “Вашингтон пост”, “Гардиън” и всички останали западни топмедии станаха известни със своята нечестност. Чавес беше осмиван даже и на смъртното легло. Чудно ми е как се обяснява това в колежите и университетите по журналистика?
  Защо милиони хора във Великобритания са убеждавани, че колективното наказание, наречено “режим на строги икономически ограничения” (austerity), е толкова необходимо?

  Една толкова безочлива ловкост

  След икономическия крах през 2008 г. една прогнила система беше разобличена. За нула време банките се оказаха в редичката на мошениците, пренебрегнали напълно задълженията си към хората. Но само след няколко месеца – без да се броят няколкото хвърлени камъка заради прекалено големите корпоративни “бонуси”, посланието се промени. Затворническите снимки на виновните банкери изчезнаха от таблоидите и нещото, наричано “austerity”, се преобрази в бреме за милионите обикновени хора. Съществувала ли е някога ловкост на ръката, която да е толкова безочлива?

  Днес много от структурите за цивилизован живот във Великобритания се демонтират, за да се изплати дълга на мошениците. Орязването, свързано с “остеритетното” затягане на колана, се оценява на 83 млрд. лири. Този сума е почти равна на избегнатите данъци, които същите тези банки и корпорации трябваше да платят на държавата, например като “Amazon” и “Murdoch’s News UK”. Нещо повече, на банките-престъпници бяха дадени годишни субсидии на стойност 100 млрд. лири, безплатни застраховка и гаранции, пари, с които може да се финансира изцяло Националната здравна мрежа.
  Икономическата криза е чиста пропаганда. И една и съща екстремна политика управлява Великобритания, Съединените щати, Канада, Австралия и голяма част от Европа.

  Кой защитава мнозинството? Кой ще разкаже неговата история? Кой записва всичко това правдиво? Не е ли това работата, която се предполага да вършат от журналистите?

  През 1977 г. Карл Бърнстейн, прославил се с разкриването на аферата “Уотъргейт”, разкри, че повече от 400 журналисти и новинарски шефове са работили за ЦРУ. Включително журналисти от “Ню Йорк таймс”, сп. “Тайм” и от телевизионните компании. През 1991 г. Ричард Нортън Тейлър от “Гардиън” разкри нещо подобно и в своята страна.

  Оказа се, че нищо от това не е необходимо днес. Аз се съмнявам, че някой е плащал на “Вашингтон пост” или на други медии да обвиняват Едуард Сноудън, че подпомага тероризма. Аз се съмнявам, че някой плаща на тези, които рутинно клеветят Джулиън Асанж, но все пак друг тип награди може би има в изобилие. За мен е ясно, че главната причина да се напада Асанж с такава злъч, злоба и завист е, че „Уикилийкс“ (WikiLeaks) направи видим корумпирания политически елит и разби фасадата, издигната от журналистите. Възвестявайки една нова и екстраординерна ера на разкрития, Асанж си създаде врагове, осветявайки и опозорявайки пазвантите на медиите, не по-малко и тези на вестника, който публикува и присвои неговото огромно новинарско съкровище. Асанж се превърна не само в мишена, но и в кокошка, която снася златни яйца. Тлъсти договори за книги и холивудски филми бяха сключени, медийни кариери стартираха на гърба на “Уикилийкс” и неговия основоположник. Хората направиха големи пари, докато “Уикилийкс” се бореше за своето съществуване.

  Когато мълчанието е лъжа

  Нищо от това не беше споменато на 1 декември в Стокхолм, когато редакторът на “Гардиън” Алън Ръсбриджър (Alan Rusbridger) раздели с Едуард Сноудън наградата “The Right Livelihood Award” (“За изграждане на глобална медийна организация, посветена на отговорната журналистика в обществен интерес, безстрашна в изобличаването на корпоративни и правителствени злоупотреби” – бел. ред.), известна и като алтернатива на Нобеловата награда за мир. Шокиращото в това събитие беше, че Асанж и „Уикилийкс” бяха игнорирани. Те не съществуваха. Те просто изчезнаха. Никой не се застъпи за човека, за пионера на дигиталния тревожен сигнал (digital whistleblowing), който предостави на „Гардиън” една от най-големите журналистически новини в историята.

  Нещо повече, Асанж и неговият „Уикилийкс”-тим, ефективно – и брилянтно – спасиха Едуард Сноудън в Хонконг и го прехвърлиха на сигурно място. За всичко това – нито дума. Цензурирането чрез премълчаване бе смешно, мъчително и безчестно, още повече, че церемонията се проведе в Парламента на Швеция, чието страхливо мълчание по делото на Асанж беше в унисон с гротескната съдебна грешка в Стокхолм.

  “Когато истината се замести от мълчание – казва съветският дисидент Евтушенко – мълчанието е лъжа.” Това е точно този тип мълчание, което ние, журналистите, трябва да съкрушим.

  Трябва да се погледнем в огледалото

  Трябва да поискаме отчет от безотговорните медии, които обслужват властта и психозата, заплашваща със световна война. През 18 век Едмънд Бърк описва значението на пресата като четвърти ранг, контролиращ властващите (буржоазията се считала от по-долен, трети ранг – ранг, в смисъла на почетно звание, както е в изследването на Бърк “Размисли за революцията във Франция”, публикувано през 1790 г. – бел. ред.) Било ли е това изобщо вярно някога? Съвсем сигурно е, че то вече не работи. Това, от което имаме нужда, е един Пети ранг: журналистика, която наблюдава, противодейства и прави деконструкция на пропагандата, учи младите да бъдат представители на хората, не на властта. Имаме нужда от това, което руснаците наричат перестройка – въстание на подчиненото знание. Аз бих нарекъл това истинска журналистика.

  Изминаха 100 години от Първата световна война. Репортерите тогава са били награждавани и посвещавани в рицарство за тяхното мълчание и за ролята им на привидни противници. В апогея на клането британският министър-председател, Дейвид Лойд Джордж, доверително споделя с Чарлс Престуич Скот (C.P. Scott), редактор на “Манчестър Гардиън”: “Ако хората знаеха (истината), войната ще бъде още утре прекратена, но, разбира се, те не знаят и не могат да знаят.”

  Е, вече е време да го научат.

  .

  Превод: Александър Гочев

  Източник на текста на български: Наблюдател.бг

• Младите българи от поколението „бумеранг“

  В България живее едно изгубено поколение. Хора, чиито мечти са толкова меркантилни, че в най-добрия случай ги обричат на съдбата на вечно незадоволени консуматори

   

  Николай Киров, Webcafe.bg

  

  Те не правят нищо, не учат, не работят, дори не мързелуват. Младежи, чиито живот е напълно изпразнен от съдържание и цели. Вегетиращо поколение, чиято бъдеща реализация варира от продавачка в магазин, мечтаеща за дрехи на Армани, до общ работник, който иска да кара последния модел Ауди.

  Повечето от тях живеят при родителите си. Мнозинството искат да емигрират. Някои дори са се пробвали, но опитът им да спечелят пари като общи работници в чужбина е завършил с разочарование.

  Това поколение от хора под 30-годишна възраст е бъдещето на съвременна България.

  Никой не знае с точност техния брой. По данни на институт „Отворено общество“, близо 30% от младежите на възраст между 16 и 29 години нито учат, нито работят. Според изследване на Министерството на младежта и спорта обаче, това важи за 67% от хората във възрастовата група 15-29 години. А в ефира на Нова телевизия икономистът Лъчезар Богданов от „Индъстри Уоч“ коментира, че „в България заетостта във възрастовата група между 15 и 24 години е около 23%, тоест малко под една четвърт от младежите на тази възраст работят“.

  Всяка от тези цифри отрежда на страната незавидното първо място в Европейския съюз по дял на нищонеправещите млади хора.

  По-голямата част от тези младежи живеят в малките градове и селата. Те са напълно инертни в обществото. Повечето от тях нямат никакъв интерес към политиката и изборите в България.

  Изключение правят симпатизантите на ДПС, много от които са икономически пасивни, но политически активни.

  Според проучване на Европейската комисия, повече от половината от младите хора до 29 годишна възраст в България живеят при родителите си.

  Тези заключения се потвърждават и от проучването, поръчано от Министерството на младежта и спорта.

  Икономическите последствия от това явление са многобройни.

  Тези млади хора по никакъв начин не допринасят за развитието на икономиката и увеличаването на националното богатство. Нещо повече, няма изгледи и в бъдеще техният принос да стане съществен за развитието на България.

  Те са като търтеи, които теглят цялото общество надолу.

  Те нямат спестявания и не правят такива. А това означава, че когато остареят, грижата за тях ще легне на социалните системи, т.е. на плещите на работещото малцинство.

  Бедните млади безработни не участват не само на пазара на труда. Феноменът на тяхното съществуване води до ограничено търсене на имоти, до свито вътрешно потребление и до по-ниска раждаемост, като изключим ромския етнос.

  А в търсене на доходи тези младежи лесно стават жертви на организираната престъпност, продавайки труда, телата или гласовете си.

  Какви са причините за формиране на това изгубено поколение, чието съществуване обрича на провал бъдещето на България?

  Най-лесно е да обвиним манталитета, липсата на добро възпитание, културните влияния или циганите, тъй като феноменът на вегетиращите младежи засяга широко ромския етнос.

  И ще сгрешим. Виновна е бедността.

  Подобен феномен, наречен „поколение бумеранг“, беше идентифициран в САЩ, по време на Голямата рецесия през 2007-2010 година.

  Проблемът стана изключително сериозен и в ЕС след финансовата криза. А в България, като най-бедната страна-членка на съюза, младежката безработица има най-негативни измерения.

  Истината е, че икономиката не успява да създава достатъчно работни места, за да могат завършващите образованието си младежи да си намерят работа.

  Това принуждава много млади хора да не се трудят по специалността, за която са учили. В резултат голяма част от висшистите заемат позиции за хора със средно образование, а тези със средно се наемат като общи работници. За по-ниско образованите просто няма работа.

  Емиграцията също не е решение, тъй като страните от Европейския съюз изпитват в по-малка или по-голяма степен същите проблеми.

  За да си намериш дори зле платена работа на Запад трябва да имаш добри познати или умения, най-малкото от които е владеене на чужд език.

  А в ЕС за работните места, неизискващи квалификация, се борят не само българи, но и други източноевропейци, както и граждани от бившите европейски колонии.

  На пръв поглед инвестицията в по-висока квалификация и образование в България не изглежда голяма. Но за тези млади хора тя е огромна. Те не получават заплати, а доходите на техните семейства в повечето случаи едва стигат за покриване на първичните нужди, като храна и отопление.

  На този фон образованието е лукс.

  Как България може да се справи с този проблем?

  С реформи и по-бърз икономически растеж. Колкото по-гъвкав е пазарът на труда и колкото повече нови работни места създава икономиката, толкова по-малко ще се отлага постъпването на младите хора на първата им работа.

  Лъчезар Богданов отчита, че докато делът на заетостта сред младежите в Европа е средно около 35%, то в някои северни или северозападни страни е около 50%.

  „Тайната е, че има огромен пазар, който е подходящ и адаптиран за младите хора. В Холандия 50% от младежите работят почасово“.

  Холандците не са по-трудолюбиви от останалите европейци. Просто държавата е създала пазар на труда, който позволява наемане на повече млади хора, макар и при по-малка социална сигурност. А възможността да се трудят и да работят едновременно им дава по-добри перспективи за бъдещето, тяхното и на страната като цяло.

  В най-северните членки на ЕС по-малко от 5% от хората на възраст до 29 години живеят при родителите си.

  И за да е ясно, че не става въпрос за някакъв национален феномен, в България между 2003 и 2007 година делът на младежите, които се страхуват или нямат възможност да напуснат семейното огнище, пада за първи път в новата история на страната под 50%.

  През тези години българската икономика, преките инвестиции и заетостта бележеха бърз растеж.

  За периода брутният вътрешен продукт на страната почти се удвои. През 2008 година заетостта надхвърли 50%, като броят на заетите лица достигна рекордните 3,36 млн. души, по данни на НСИ. Безработицата пък падна до 5,6%, като делът на безработните младежи на възраст от 15 до 24 г. намаля до 12.7% спрямо близо 30% в края на 2013 година.

  Тук трябва да е ясно, че НСИ не отчита като безработни хората, които не участват на пазара на труда.

  Но от данните е видно, че през 2008 година, при растяща заетост, броят на нищоправещите млади хора в България е бил в пъти по-малък.

  Субсидираната заетост не е решение на проблема с изгубеното поколение.

  Според анализ на Института за пазарна икономика създаването на 100 работни места в публичния сектор означава средно 20 безработни и унищожаването на около 70 бъдещи работни позиции в частния сектор.

  Нищоправещите младежи се нуждаят от перспективи и възможности за развитие, а при спряла икономика няма как да получат нито едното, нито другото.

  Колкото и тривиално да звучи: единственият път за спасение на изгубеното поколение българи са реформи.

  Реформи в образованието, пазара на труда и дори в съдебната система, тъй като липсата на ефективно правораздаване в страната е основна пречка за инвестициите в икономиката.

   

• Пари и потопи

  Природните потопи и „потопите“ от откраднати, разграбени и изнесени от България пари рушат живота ни. Парадоксът е, че хвърляните в пространството пари не намаляват хорските страдания, а точно обратното, пише Мирела Иванова в Дойче Веле.

  

  Потопите заливат страната, предизвикват свлачища, разцепват пътища, препълват язовирите, които (изпускани) контролирано, заливат села, къщи, човешки съдби. Мътните порои се мятат из непочистени речни корита, сурват се по оголени от безобразна и алчна сеч склонове, а природата ни подсеща, че човеците са съучастници в разрушителната стихия.

  Това като че ли го знаем на теория, но на практика се надяваме тъкмо нас да ни подмине, затова и се строи неправомерно, без одобрени устройствени планове, поддържането на отводнителни съоръжения и язовирни стени е напълно занемарено, а отговорността все е ничия, рядко някой застрахова имуществото си и изобщо не се мисли и ден занапред. Цената за целия безхаберен нашенски юруш и страшна занемареност не я плащат същинските виновници.

  Уви, сред най-засегнатите от природните стихии има десетки възрастни, безпомощни, оцеляващи в непредставима и самотна нищета хора и тъкмо тяхното стъписано отчаяние ни дава повод да се взрем в други огромни, вихрещи се из публичното пространство „потопи“ – паричните, откраднати, прихващани, прахосвани несъстоятелно милиони и милиарди, които не работят, не създават нищо, освен ожесточено разделение в обществото.

  Суми, които втрещяват

  Най-потърпевши са обикновените хора и много често най-безпомощните

  Какво се случва с българските пари? Този въпрос тревожно ни преследва през годините след промяната, когато националният финансов ресурс изтече по неправдоподобни пътища в лични банкови сметки, бе раздаван с чували, куфарчета и кредити на свои хора, бе преразпределян в добре организирани банкови фалити и укрепван във фирмени обръчи. Съмненията около КТБ, например, се умножават с всеки изминал ден, защото квесторите на банката са осчетоводили цесии и прихващания за близо 1 милиард лева – и дори сделките да не бъдат финализирани поради приетите специални промени в Закона за банковата несъстоятелност, то огромната цифра остава да свети в червено и да ни държи нащрек. Подобно на други огромни, стряскащи цифри: 17 986 366 лева е сумата на похарчените държавни средства по инициативата “Десетилетие на ромското включване”; 40 000 евро струва изработването на 40-секундно рекламно филмче, което да привлича български туристи към непознати дестинации в родината им…

  Изброяването е произволно, но произволът, с който се злоупотребяват парите в България, изглежда неотстраним, несвършващ във времето, безконтролен „потоп“, който досъбаря бентовете на усещането ни за наличие на държава. Трайното „циментиране“ на корупционни и алъш-веришки схеми изсмуква жизнените сокове в обществото, развращава предприемчивостта, деформира правилата във форми на шантаж и свежда социалните политики до абсурд.

  Антиправилата български

  Нима обществените поръчки вече не се превърнаха в синоним на корупция? Нима не се самоунищожи конкурсното начало там, където става дума за усвояване на пари?

  Колкото по-едри милионни и милиардни суми се въргалят из публичността, толкова по-неправдоподобно нараства и масовата бедност и картината на обществената разруха. А би трябвало да е обратното: големите пари да създават работни места, перспективи, видим и невидим смисъл, сами да налагат ред, да изискват ред, за да се умножават. Засега обаче хаосът в разпределянето и най-вече във функционирането им напомня природно бедствие, потоп, повлякъл състоятелността на общия ни, несъстоял се живот.
• Le Monde: Над 380 млн. долара от България укрити от данъци в Швейцария

  

  Снимка: БГНЕС
  

  Седемдесет и четирима души, обявили се като български клиенти, са се възползвали от швейцарската пътека за укриване на доходи, съобщава френският вестник „Монд“. Изданието предостави информация за разследването на канала, прокаран от швейцарския филиал на британската банка HSBC.

  „Монд“, който разследва аферата HSBC от началото й, придоби в началото на 2014 г. глобални банкови данни, които се отнасят за периода 2005-2007 г. за създаване на гигантска международна измама. Изданието споделя тази информация с около шейсет международни медии, координирани от Консорциума на разследващите журналисти, базиран в САЩ.

  Тяхното разкритие вероятно ще злепостави много знаменитости, като се започне от френския комик Гад Алмалех, и се стигне до краля на Мароко Мохамед VI, като се премине през американския актьор Джон Малкович, но преди всичко може да подкопае международните банкерски среди, пише „Монд“.

  Според разследващите, през Женева са прехвърлени 180, 6 милиарда евро на повече от 100 хиляди клиенти и 20 хиляди офшорни компании през сметките на HSBC, точно от 9 ноември 2006 г. до 31 март 2007 г. Този период отговаря на цифровизираните архиви, откраднати от HSBC PB от Ерве Фалчиани (Hervé Falciani), бивш служител на банката.

  България е на 68-мо място в списъка на страните, откъдето са данъчните бегълци – 74 души. Начело са Швейцария – 11 235 клиенти, Франция – 9187 клиенти, Обединеното кралство – 8844 клиенти.

  По големина на сумите начело е Швейцария – с 31,2 милиарда долара, Великобритания – с 21,7 милиарда и Венецуела – с 14,8 милиарда. Тук българското участие е 380,8 милиона долара.

  Консорциумът на разследващите журналисти реши да не показва детайлна информация за страни, от които са по-малко от трима клиенти. Освен това над 19 хиляди клиенти не са свързани с нито една страна, а някои от показаните клиенти са свързани с повече от една страна, пише в електронното издание на „Монд“.

  Източник:  БГНЕС/ Dariknews.bg

• Проф. Пламен Павлов: Публичността при изслушването на кандидатите за ДАБЧ е относителна

  Интервю на Веселина Миланова и Николай Кръстев с проф. Пламен Павлов,

  Програма „Хоризонт“ на БНР

  

  Днес, 9-ти февруари, ще се състои публичното изслушване на кандидатите за председател на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ). Идеята да има подобен публичен дебат в никакъв случай не е лоша. Тя обаче не беше нито ясно формулирана, нито обяснена, каза в предаването „Преди всички“ историкът Пламен Павлов – бивш директор на агенцията. Той обясни, че информация за конкурса и за кандидатите с подробности може да се намери най-вече в сайта „ЕвроЧикаго“.

  Пламен Павлов даде и своето обяснение за появилите се коментари, че вече е ясно кой ще застане начело на Държавната агенция за българите в чужбина:

  Без да поставям под съмнение тяхната почтеност и добросъвестност (на кандидатите – бел.ред.), не може да се изключи да се правят различни „атаки“ от различни места, с цел да се разчисти конкуренцията.

  Пламен Павлов упрекна организаторите на изслушването, че не са поканени представители на обществените медии, където темата за българите в чужбина, е най-осезаемо застъпена, както и експерти от министерствата на образованието и на културата.

  За голямо съжаление е елиминиран елементът на гражданско участие. Публичността е много относителна, тъй като можеха да бъдат включени хора, които представляват самите общности. Разбира се, тук има рискове, че някой може да се обиди, но можеше поне да бъде с тяхно присъствие, да имат статут на наблюдатели, да бъде излъчвано онлайн. При съвременните технологии не е проблем да има максимална прозрачност, но такава, доколкото разбирам, няма да се случи днес, коментира бившият председател на Държавната агенция за българите в чужбина.

  Интервюто с Пламен Павлов можете да чуете в звуковия файл.

  .

• Как д-р Тренчев описа България на конгреса на „Подкрепа“

  Синдикатът КТ „Подкрепа“ събра в неделния ден стотици свои членове от цялата страна на 9-тия конгрес на организацията. Домакин на срещата бе една от най-големите зали на Националния дворец на културата в столицата, където над 770 делегати на синдиката с интерес чуха оценката за ситуацията в страната ни.

  .

  Президентът на синдиката д-р Константин Тренчев описа България такава, каквото я вижда в момента.

  „Картината на днешна България няма да се хареса на политиците, тъй като голямата част от отговорността за тази тъжна картина е тяхна“, подчерта д-р Тренчев. Той определи последните 26 години от развитието на страната ни като време на глобални драматични и болезнени процеси, рушащи вековните морални, нравствени и културни устои на християнската цивилизация.

  „България днес е в състояние на победена страна след дълга и унищожителна война, загубила милиони от своето население, с драстично намален трудов и икономически потенциал, без обща кауза, потъпкан национален дух, примирена и приела своето поражение“, призна президентът на КТ „Подкрепа“. В това време той вижда и създала се върхушка, която представлява елит от политици, бизнесмени, лица от бившата ДС и БКП, общественици, криминални структури.

  И описвайки проблемите на страната ни, д-р Тренчев продължи: „Минималните ни работни заплати са по-ниски от тези в държави от третия свят. 1,5 млн. пенсионери и 500 хиляди инвалиди живеят в глад, лишения и тотална мизерния. 70% от българските домакинства не разполагат с доходи за нормална издръжка. Институциите не служат на интересите на хората, тъй като са превзети от корупция“.

  Българското земеделие остана в миналото, посочи още Тренчев. „Българският учител стана обект на унижения, насилия и подигравки. Всяка години 15 хиляди деца напускат училище. За последните 6 години 3 хиляди български лекари са напуснали страната, българският народ е най-болният в Европа, стотици хиляди нямат достъп до системата, а здравеопазването ни продължава да бъде недофинансирано. Българската православна църква не може да се избави от комунистическото наследство и сега тя е сериозно отслабена“, продължи да описва проблемите Константин Тренчев.

  И тъй като КТ „Подкрепа“ е единствената синдикална организация, оцеляла от времето на 1989 година, д-р Тренчев обърна поглед именно към прехода у нас.

  „Промените в България бяха извършени с цинизъм, жестокост и грабеж“, установи президентът на синдиката. По-думите му, всички тогава са мечтаели за промяна, но не са знаели как да я осъществяват. Като най-важен въпрос за прехода д-р Тренчев изтъкна този за промяната на собствеността. Собствеността попадна на безценица в ръцете на хората от БКП, които днес наричаме „назначени капиталисти“, изтъкна д-р Тренчев.

  Той сподели още, че през годините се е срещал с много премиери на страната ни, за да се опита да ги убеди, че въпреки допуснатите грешки, все пак държавата има права да проконтролира какво става с тази собственост. „Общото им оправдание бе, че това е много трудно и нищо не може да се направи“, разкри още президентът на КТ „Подкрепа“.

  Д-р Тренчев отдели и няколко думи за настоящата политическа обстановка у нас, като отбеляза, че за последните четири години се смениха пет правителства, днес имаме най-многопартийния парламент в нашата нова история и може би най-компромисния коалиционен кабинет. „Друг е въпросът какви са резултатите за хората от тези събития“, загатна д-р Константин Тренчев.

  Източник:  News.bg

• Нов секс модел в Амстердам, а у нас крият милиони

  Кметът на Амстердам Еберхард ван дер Лаан и членовете на градското правителство одобриха план за привличане на секс труженички в управлението на нови домове за удоволствие. Според властите, това ще подобри качеството на секс индустрията в града и ще намали пресъпленията в тази област, както и трафика на млади жени и момичета.

  Това съобщава TL Times, цитирайки официални съобщения на общината. Градската управа, заедно с неправителствената организация „ШВО-Куеридо“ търсят инвеститор, с който заедно да направят пет центъра, които да бъдат предоставени за платен секс. Говорителят на „ШВО-Куеридо“ Джаспър Карман потвърдил новината и обяснил, че вече има съгласие от няколко жени, запознати с материята. Освен всичко, те щели да потигнат и нелоши печалби от проекта. По-добре всичко да е прозрачно и под контрол, отколкото проституцията да е нелегална, да има трафик, а печалбите да отиват в организираната престъпност, дори в терористични организации, категорични са експерти. Те дават пример със страни от Югоизточна Европа, в които този незакоен бизнес се управлява от мафиотски струкутри, покровителствани от политически кръгове.

  Нововъведението може да се превърне в туристическа атракция много бързо и да донесе добри доходи на града, а идеята може да послужи като повод у нас също да се преразгледа въпроса със секс услегите. Те са сега са извън закона, което лишава държавата от милиони като данъци и такси. Да не говорим за рисковете от болести, измами, насилие и други криминални престъпления. Не е тайна, че един от бизнесите на модела #КОЙ е търговията с проститутки в София. Предлагат се елитни компаньонки, манекенки и модели на бизнесмени, политици и чужденци. Прави се тайно, но емалко от клиентите биват заснети и след това рекетирани с видео компроматите. Министри и от това правителство, както и депутати от сегашния парламент са държани с подобни компромати и принуждавани да взимат решение в полза на #КОЙ. Промяна в законодателството би променила ситуацията с нелегалната търговия с женска и детска плът, смятат запознати с бизнеса.
  За проститутките край пътя към Свиленград авторът на бетселър №1 за 2014 г. „Аз съм Пилигрим“ Тери Хейс пише: „Отстрани се виждат десетки проститутки, повечето малолетни циганки с къси кожени полички. Повечето са почти деца по бельо и дрехи от имитация на кожа, чийто живот се върти около кабините на камионите или задните седалки на колите. При бременност услугите им се продават по-скъпо и не е нужно да си гений, за да видиш, че отглеждането на сираци е единствената развиваща се индустрия на страната„.

  Националната статистическа служба на Великобритания реши от септември 2014 г. да отчита доходите от проституция и продажба на наркотици при изчисляване на БВП, съобщава Financial Times. В резултат на промените, чиято цел е да приведат статистиката на Обединеното кралство в съответствие с международните стандарти, приети от страните от ЕС, чистият обем на британския БВП може да нарасне с 4-5%. Службата вече е изчислила приноса на наркотърговците и проститутките в националната икономика за една от предишните години. Тогава общият обем на продажбата на наркотици и сексуални услуги е възлязъл на 9,7 милиарда британски лири, като проституцията е донесла 5,3 милиарда, а търговията с наркотици – 4,4 милиарда.

  В България Националния статистически институт твърди, че приходите от проституция и аркотици са не повече от 0,2 на сто от БВП. Експерти обаче наричат тази цифра смешна и сочат, че само за година от проституция органицираната престъпност печели над 1,5 млрд. Само от проституиращите българки в европейски страни приходите дневно са по около 400 евро на човек. Британският в-к „Експрес“ твърди, че една проститутка изкарва между 12 000 и 18 000 евро на месец. Умножено по 15 000 проституиращи българки в рамките на ЕС според Евростат и се получава колосална сума. Въпросът е кой има полза тези статистики да се прикриват или манипулират. Естествено мафиотските структури, които извършват съответната търговия и прибират печалбите. Защото част от тези пари отиват за финансиране на други престъпления, включително и терористични структури – у нас и в чужбина.

  Източник: Фрог нюз

• Иван Николов: Западните покрайнини – последната жертва на българското безхаберие

  Да си българин в Сърбия, това значи да понесеш всичката омраза и презрение умишлено отглеждано през последните два века в сръбската история и култура. Това значи да понесеш натрупаната омраза от пораженията, нанесени от българската армия през войните; да си подложен на всички известни в света методи за асимилация (сърбизация) и да живееш в икономически най-изостаналите райони на Сърбия. Това заяви в интервю за БГНЕС председателят на Културно-информационния център на българите в Босилеград Иван Николов.

  Eврочикаго публикува пълния текст на интервюто*.

  .

  БГНЕС: Г-н Николов, лесно ли е да си българин в Сърбия, по-специално в Босилеград?

  Иван Николов: Да си българин в Сърбия, не е пример за подражание. Не познавам българин в Сърбия, който публично да е декларирал българската си принадлежност и да не е заплатил висока цена в личен или професионален план. Да си българин в Сърбия, това значи да понесеш всичката омраза и презрение умишлено отглеждано през последните два века в сръбската история и култура. Това значи да понесеш натрупаната омраза от пораженията, нанесени от българската армия през войните; да си подложен на всички известни в света методи за асимилация (сърбизация) и да живееш в икономически най-изостаналите райони на Сърбия; да гледаш как съзнателно се разрушават културно-историческите паметници, църкви и надгробни паметници от времето на българската национална история; да гледаш как децата ги възпитават на сръбски език като сърби и как бабите и дядовците не разбират какво им говорят внуците. Да гледаш как се топи твоят народ под натиска на великосръбската асимилационна политика и да не можеш нищо да направиш. И да гледаш как твоите врагове и еничари на българщината топло ги посрещат в София като братя, славяни и пр. и си правят бизнес, развиват добросъседски отношения и се възхищават на сръбската чалга, а по същото време в Босилеград ни съдят и разследват затова, че отбелязваме 3 март, че искаме да възстановим българските войнишки паметници и т.н.

  БГНЕС: Вие неведнъж сте споделяли тревогата си от непълноценното обучение по български език и за съдбата на българските паралелки в града. Какво е положението днес?

  Иван Николов: Няма нужда да повтарям колко важно е обучението на български език за опазването на нашата национална идентичност. Паралелките, в които обучението изцяло се провеждаше на български език почти се разпаднаха, поради липса условия за нормално провеждане на учебния процес. Преди девет години група осъзнати родители рискуваха и доведоха децата си в Първи клас като поискаха децата им да учат на български език. Учебници нямаше, но родителите се надяваха, че този проблем ще се реши в движение. Сега тия деца са ІХ клас в Гимназията, но учебници няма още. Превеждат сръбските учебници на часовете, учат от някакви хвърчащи листове… Поради това, някои родители се принудиха да презапишат децата си в сръбските паралелки, а тия, които сега трябват да тръгнат на училище не искат да ги записват в български паралелки просто защото няма условия за нормално обучение. Трудно ми е да си спомня колко срещи на високо равнище се проведоха в Белград и София през тия девет години, но със сигурност не са малко…

  БГНЕС: В Бюлетина на КИЦ „Босилеград“, на който Вие сте главен редактор, често се публикуват статии и анализи, упрекващи българските правителства в незаинтересуваност към съдбата на българите в Сърбия. Бихте ли посочили конкретни примери?

  Иван Николов: Чувството на обективност ме кара най-напред да спомена това, което българските правителства са направили: откриването на българските Културно-информационни центрове в Босилеград и Цариброд и провеждането на българска културна политика в Западните покрайнини, Постановление № 103 с което българските университети отвориха врати за българите от чужбина, започналият процес за придобиване на българско гражданство, оказване на медицинска и хуманитарна дейност. Но на фона на тия значителни културни промени, българският бизнес ни прескочи и отиде във вътрешността на Сърбия да дава работа на сърбите, но не и на българите в Сърбия. Българските правителства не се ангажираха със защитата на нашите права пред сръбските си колеги, когато срещу нас се водеха дела за отбелязване на български национални празници в Босилеград, посегателствата срещу свободата на словото и пр. Ние продължихме да се стопяваме, обедняваме и емигрираме пред очите на София, а тя ни гледа и си мълчи и пропуска един след друг шансовете да поиска решаване на нашите проблеми.

  БГНЕС: От времето, когато диктаторът Тито беше пълновластен господар на Югославия до днес, какво се промени в Западните покрайнини и какво донесоха демократичните промени за българите там?

  Иван Николов: Демократизацията доведе до разпадането на Югославия – всички нейни народи и малцинства поискаха да я напуснат и тръгнаха по пътя на свободата и независимостта си. В този смисъл т.нар. демократични промени, на нас не ни донесоха нищо ново. Югославия се разпадаше, но България не ни поиска обратно, въпреки че имаше всички основания да го стори. Българските политици ни приспиваха с мантрата, че когато Сърбия подаде кандидатурата си за членство в ЕС, България ще постави условия, с които ще поиска тя да спазва правата ни. Когато дойде този ден, България даде „безрезервна и безусловна“ подкрепа за сръбското еврочленство и не постави никакви насрещни искания в наша полза. По същото време обезлюдяването на Западните покрайнини продължи, броят на българите в Сърбия драстично намаля, а проблемите с образованието, информирането, богослужението на български език, служебната употреба на българският език и писмо, опазването на културното наследство, безработицата, преследването на лидерите на българските организации и сдружения продължи под безучастния поглед на София.

  БГНЕС: През лятото на 2013 г. в град Ниш беше приета „Платформа за защита на българите в Сърбия“. Каква е нейната съдба, последваха ли някакви практически стъпки или остана само на книга?

  Иван Николов: Тази Платформа бе подписана от повечето български партии и сдружения в Сърбия. Тя бе изготвена от нашия Културно-информационен център и беше един добронамерен и конструктивен документ за решаване на нашите проблеми в рамките на сръбското законодателство. За съжаление, тя си остана извън полезрението на сръбските политици и медии, пък и българските не й обърнаха сериозно внимание. Питам се, ако и един такъв документ каквато е тази Платформа, не е приемлив за сръбското и българското правителство, тогава какво още трябва да направим ние?

  БГНЕС: В Западните покрайнини има много паметници на българското културно-историческо наследство. Какво е отношението на сръбските власти към тях и разбира се на българите там?

  Иван Николов: Унищожаването или фалшифицирането на културно-историческото наследство е един от методите на асимилационната политика. В този смисъл огромна част от българските паметници на културата бяха или унищожени, или оставени времето да ги унищожи, или пък бяха „посърбени“ като им бяха сменени имената или посланията. По същото време бяха изградени десетки нови паметници на „жертвите на българската окупация“, естествено, с антибългарски послания. Такава например беше паметната костница в двора на Техническото училище в Сурдулица. Това са опити да се материализират сръбските исторически фалшификации за българите. Това е отношението на властите. Българските организации и граждани все още пазят българските паметници: паметникът на Левски бе построен по наша инициатива и все още се поддържа не от общината, а от един босилеградски гражданин Димитър Димитров. Опитите по повод 100 години от Балканската война да възстановим надгробните паметници на петимата български офицери, разстреляни от сръбската армия на 28 юни 1913 г. срещнаха сериозна съпротива от кмета на Босилеград Владимир Захариев, който прехвърли топката на сръбското Министерство за труд и социална политика. Не си спомням да е искал мнението на това министерство, когато построи една партизанска чешма на три крачка от паметника на Левски, на която ежегодно се отбелязва „Денят на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“?!

  БГНЕС: Преди няколко години нашумя името на свещеник Йоан, който извършваше богослужение на български език в новата църква в с. Паралово. Къде е той сега и кой е посредник между Бога и българите в това село?

  Иван Николов: Той е в Босилеград, сам и изолиран, без възможност пълноценно да изпълнява духовната си мисия. Между Бога и нашите българи, не само в това село, са предрешените в свещенически одежди агенти на държавна сигурност и активисти на Сръбската радикална партия на Шешел.

  БГНЕС: Преди време в една Ваша книга нарекохте българите в Западните покрайнини „…последните заточеници на Версай…“. Днес какво заглавие бихте сложили на поредната Ви книга с подобно съдържание?

  Иван Николов: Може би „Последните жертви на българското безхаберие“.

  БГНЕС: Преди известно време в интервю за едно от водещите издания в Белград известният сръбски професор Предраг Симич предположи, че повечето съседи на Сърбия в процеса на евроинтеграция ще предявят някакви искания към нея. В това число той слага и България, която според него ще постави въпроса за правата на българите. Вие как мислите?

  Иван Николов: Професор Симич, лека му пръст, каза това, което самите сърби биха направили и очаквали от България да го направи – да предяви иск. Нещо, което е толкова естествено, разумно, логично и очаквано от самите тях. Често пъти къде на шега, къде на истина казвам, че българските политици са станали толкова „европейци“, че дори Сърбия сама да се откаже от нас, те няма да искат да ни приберат.

  БГНЕС: В брой 76-77 на Бюлетина на КИЦ „Босилеград“ – 2014 беше публикувано изследване на Центъра за международни въпроси и Фондация „Фридрих Еберт“ „Българите в Сърбия и сръбско-българските отношения в светлината на европейската интеграция на Сърбия“. Вашето мнение за това изследване – отразява ли то обективно съществуващите проблеми?

  Иван Николов: Въпреки всички недостатъци на това изследване, това е пръв опит да се проговори за проблемите на българите в Сърбия и то по един по-различен начин. Голяма част от исканията, които поставихме в Платформата за защита на правата на българското малцинство са интегрирани в това изследване и е призната тяхната научна и политическа стойност. Това изследване отразява огромна част от нашите проблеми, не ги обяснява достатъчно обективно и дава едни коректни препоръки на сръбското правителство с оглед на предстоящото членство на Сърбия в ЕС.

  БГНЕС: Какво бихте пожелали на българите в България и в Западните покрайнини, а на всичките ни общности по света, както и лично на себе си, през настъпилата вече 2015 г.?

  Иван Николов: Бих си пожелал българските политици да влязат в ролята си да изразяват и изпълняват политическата воля на българската нация а не само на политическите кръгове около тях.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Напомняме, че г-н Николов даде интервю преди два дни и на Еврочикаго. Какво казва той в това интервю може да се прочете ТУК.

• NASCAR Legend Declares to Obama, Dalai Lama at Prayer Breakfast: Without Christ, You Will Go to Hell

   By Heather Clark, Christiannews.net

  .

  WASHINGTON – During Thursday’s National Prayer Breakfast in Washington, NASCAR great Darrell Waltrip shared his Christian testimony with the thousands gathered, including Barack and Michelle Obama and the Dalai Lama, stating that he thought he was once a pretty good person, but “good people” go to Hell without Christ.

  Waltrip, a NASCAR Hall of Fame recipient with 84 wins, spoke about the importance of coming to Christ and becoming a new creature before approximately 4,000 attendees, which hailed from 170 countries worldwide. He spent most of his talk sharing his story of how God changed his life from being a man that struggled with pride and alcoholism, to a person who now is humble and lives for Christ and not himself.

  “This is what people said about me: They said I was brash, ruthless, pushy, cocky, conceited, aloof, boastful, arrogant and just downright annoying,” Waltrip said, speaking of his life over 30 years ago. “And I’ve got to tell you, those were people that liked me, so you can imagine what people that didn’t like me had to say about me.”

  He stated that his wife Stevie tried to get him to go to church, but he would tell her that he didn’t have the time.

  But a serious crash during the 1983 Daytona 500 became the turning point for Waltrip as he realized that he could have died that day—without Christ.

  “When I finally came to or woke up, I realized that that wreck had knocked me unconscious,” he explained. “It scared the Hell out of me, and I mean that literally. I realized that I could have been killed that day. What if I’d lost my life right there that day at Daytona? What would I have done? Would I have gone to Heaven, or would have I gone to Hell?”

  “I thought I was a pretty good guy, but folks, let me tell you something. Good guys go to Hell,” he continued. “If you don’t know Jesus as your lord and savior, if you don’t have a relationship [with Him], if He’s not the master of your life, if you’ve never gotten on your knees and asked Him to forgive you of your sins, [and] you’re just a pretty good guy or a pretty good gal, you’re going to go to Hell. Think about that. I did.”

  After the incident, Waltrip began going to church, and the pastor, Cortez Cooper, began ministering to him on a personal level.
  “I got down off my high horse [and] got down on my knees. And Dr. Cortez Cooper and Stevie and I prayed that the Lord would come into my life and forgive me of my sins, and be my lord and savior,” he recalled. “And that was the greatest day of my life. That changed everything.”

  Waltrip told his wife that night as they drove home that he felt like a “new man” and that he had been born again.
  “When the Lord comes into your life, you’re going to be different. You have to be different,” he declared to those gathered. “If He comes into your life and you’re not different, you better go back and try it again, because the Lord changes you.”

  The NASCAR champion and regular commentator on SPEED told the thousands listening that while it is hard for him to look back at the way he used to be, he is thankful for how Christ has changed his life.
  “The good news is, I’m not that way anymore,” Waltrip said, receiving applause. “[And like me], you’ve got to get off your high horse and get on your knees and ask for forgiveness. He’s waiting there for you.”

  
  .

• ​Родна стряха или партиен аукцион за уреждане на наш другар?

  Да не корим сънародниците си в чужбина, ако все по-мъчително намират основание да се чувствуват българи

  .

  Горан Благоев, Factor.bg

  Те са населението на половин България. Според официални статистики – между 3 и 3,5 милиона. Българите от чужбина или задграничните българи. Наричат България майката родина или прародината. Когато могат, й помагат. Но тя какво прави за тях?

  В понеделник, 9 февруари, деветима кандидати ще се състезават за поста председател на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ). За първи път в четвъртвековната история на Агенцията шефът й ще се назначава с конкурс. Поискаха го представители на българските общности в чужбина след скандалния опит на правителството да удостои с председателството на ДАБЧ приятелката на икономическия министър Божидар Лукарски – нашите сънародници обвиниха дамата в некомпетентност и кабинетът отстъпи пред техния протест, като назначи конкурса. Но вместо задграничните българи да се успокоят, че държавата ни изоставя формалния си подход към тях, те отново са разбунени. Причината е

  начинът, по който конкурсът се провежда

  Първо, не е ясно защо ресорният вицепремиер Миглена Кунева е задвижила премиерската заповед за конкурса с близо месец закъснение – Бойко Борисов я издава на 19 ноември, Кунева я обявява на 12 декември 2014 г.?! Бюрократично забавяне или възможност “подходящите” кандидати да имат преднина за писането на концепция?

  Второ – конкурсът е обявен като публичен, но публичността се изразява единствено в предварителното публикуване на концепциите на кандидатите и изпитването им от комисия, назначена от Кунева. Конкурс при закрити врата. Едва постфактум ще станат известни стенографските протоколи. Но реално публичността ще е постфактум.

  Трето – няма параметри относно компетентността на комисията, която ще препитва мераклиите за шеф на ДАБЧ. Предвижда се в нея да бъдат включени специалисти от външното, вътрешното и правосъдното министерство, тъй като една от основните функции на Агенцията е свързана с даване на българско гражданство. Но сред изпитващите няма представител нито на културното, нито на образователното министерство – сякаш българите в чужбина нямат никакви проблеми в тези ресори, или не се нуждаят от духовна връзка с отечеството?! Няма данни в комисията да са включени и специалисти по българската диаспора. Може да се окаже, че изпитващите са лаици в сравнение с някои от деветимата кандидати. Най-малко четирима от тях издълбоко познават истинските нужди на задграничните българи – двама са от новата емиграция, двама са етнически българи от историческите ни общности.

  Четвърто – според едно от допълнителните условия кандидатите трябва да владеят поне един чужд език. Без да се уточнява какъв. И без да се изисква сертификат за нивото на владеене. Т.е. бъдещият председател на ДАБЧ може да говори екзотичен език, но да срича на английски или френски.

  Пето – не е упоменат срок, в който класирания на първо място в конкурса ще бъде назначен от премиера за председател на ДАБЧ.

  Наши сънародници от четири континента, които са съпричастни към проблема, подозират, че с председателския пост на Агенцията отново може да бъде овъзмезден някой от коалиционните партньори в кабинета – този път официално: “За българите в чужбина е неприемлива и възможността… да се изтъргува председателското място в ДАБЧ в замяна на подкрепа за правителството от определени политически сили”. Ерго – конкурсът може

  да се изроди в партиен аукцион

  С писма до Б. Борисов и М. Кунева 19 временни обществени съвети на български общности от Европа, САЩ, Канада и Австралия изразиха резервите си, че конкурсът ще бъде прозрачен. Те настояват в комисията, която ще класира кандидатите, да участват също техни представители и български общественици, ако не са държавни служители. Вицепремиерът Кунева контрира, че включване на българи от чужбина ще провокира въпроса за тяхната легитимност. Много е трудно да бъде осигурена консенсусна представителност на сънародниците ни в комисията, понеже са пръснати на шест континента, а някои от организациите им често си съперничат – де факто всеки българин от чужбина може да попита с основание по какви критерии в комисията е предпочетен един представител пред друг. Така че в това отношение екипът на Кунева няма как да бъде упрекнат.

  Все пак правителството можеше да избегне конфуза, като приеме другото предложение: след комисията, сънародниците ни също директно да задават въпроси на кандидатите – на място или онлайн от чужбина. Нали ДАБЧ е създадена именно за задграничните българи?! От ведомството на Кунева обаче им предоставиха единствено имейл, на който да изпращат питанията си към кандидатите предварително. Но няма гаранция дали въпросите не ще бъдат

  селектирани тенденциозно

  Конкурсът за председател на ДАБЧ щеше да неутрализира основателните упреци на сънародниците ни и да спечели доверието им в кабинета Борисов, ако през последните 15 години някое правителство беше задвижило един от механизмите на Закона за българите в чужбина – създаването на Национален съвет на българите извън Република България. Идеята за него е доусъвършенствана и в Националната стратегия за българските граждани и историческите български общности по света, която е факт от миналото лято. Вярно, тя беше приета от кабинета “Орешарски” пет минути преди края на мандата му и изобилства от недомислици, неясноти и противоречия, които тепърва ще породят проблеми между българската държава и сънародниците ни зад граница. Най-малкото защото не е ясно каква е стойността на документа в българския правен мир. Но предвиденият от стратегията Национален съвет на българите извън Република България дава възможност за тяхното широко представителство – той е консултативен орган на обществени начала към Президента или Парламента, като българите от чужбина формират 4/5 от неговия състав. Изборът на членовете трябва да се провежда успоредно с изборите за национални институции. Което ще рече, че на есенния парламентарен вот сънародниците ни от чужбина можеха да гласуват и за Националния съвет – така че с днешна дата той да е заработил и да може да излъчи представители в комисията, която ще определи новия шеф на ДАБЧ. Но този шанс беше пропуснат.

  В този ред е крайно време и да се създаде многомандатен избирателен район “Чужбина”, в който български граждани зад граница ще избират свои депутати в Народното събрание. Такава идея издигна още Световният форум на задграничните българи под патронажа на вицепрезидента М. Попова през ноември 2012 в Брюксел. Предложи се и при разискванията на Изборния кодекс в 42-то ОНС през февруари 2014 г. Практиката е позната в други европейски страни и е цивилизована възможност близо 2 милиона български граждани от емиграцията или историческите ни общности да бъдат парламентарно представени у нас, за да решават адекватно проблемите си. Освен това ще засили чувството за общност между българите в отечеството и извън него.

  И най сетне – правителството, въпреки недоимъка, трябва да отпусне бюджет на ДАБЧ за 2016 г., който съответства на нейната мисия. За тази година са предвидени едва 644 000 лв., в които влизат заплатите и режийните на Агенцията. С такива сума и най-опитният мениджър не може

  да опази българското етнокултурно пространство зад граница

  Преди да назначи комисията, която ще изпитва новите кандидати за председател на ДАБЧ, вицепремиерът Кунева да си припомни как изглежда дом “Родна стряха” в столицата. Заможни емигранти бяха дарили средства да бъде средище на всички българи по света. Вярно, залязващият социализъм у нас погълна това дарение и повече от 30 години недовършеният строеж в кв. „Манастирски ливади” стърчи като чудовище от корозирала арматура – “паметник” на държавната немара към хората, които повече милеят за отечеството, отколкото то за тях. Отдавна модерна България трябваше да им докаже, че наистина е родната им стряха. Все още може да се случи, ако на 9 февруари комисията успее да излъчи достоен кандидат, който е мотивиран да решава проблемите на българите в чужбина, а не осигури поредната синекурна длъжност на поредната партийна креатура. Иначе да не корим сънародниците си в чужбина, ако все по-мъчително намират основание да се чувствуват българи.

   

• Биволъ: Банковите „Кака и Братко“

  Братът на Нели Кордовска от БНБ е директор в ПИБ

  Материал на Биволъ

  

  Нели Кордовска е и.д. шеф на отдел „Банков надзор“ на БНБ и е подуправител на Фонда за гарантиране на влоговете. Според в. „Капитал“ нейният роден брат Румен Стамов е директор «Частно банкиране» в ПИБ. Вече втори ден информацията не е опровергана нито от Кордовска, нито от Стамов.

  Това роднинство трябва да се оцени в светлината на събитията от последните месеци. Нели Кордовска пое банковия надзор от обвиняемия Цветан Гунев малко преди да потъне КТБ, на която беше отказана ликвидна подкрепа. Няколко дни по-късно тръгна да потъва и ПИБ, на която обаче беше хвърлен спасителен пояс с държавни пари.

  След спасителната операция ПИБ беше поставена под строг надзор заради получената държавна помощ от 1,2 млрд евро. Главен надзорник до момента се явява Нели Кордовска.

  Надзор, който ще остане в историята. През септември банката, захранена от данъкоплатците, отпуска някакви си 40 млн. евро кредит на фирмата «Семита Билд». Фирмата е с един служител и почти никакви активи. Необслужвани кредити към свързани лица за стотици милиони се предоговарят за бъдеще. Така не изглеждат лоши и не се налага да бъдат провизирани.

  Биволъ направи поредица от подплатени с неопровержими доказателства разследвания (виж тук, тук, тук и тук), че банката е кредитирала офшорни фирми, свързани със собствениците й. Раздавани са суми за стотици милиони евро. „Инвестираните“ по този начин огромни капитали, недопустимо надхвърлят дори собствения капитал на ПИБ. Медията изпрати данните до Надзора на БНБ още преди да ги публикува като сигнал за проверка. Вместо адекватна и отговорна реакция за проверка от БНБ реагираха агресивно, отказвайки да извършат такава. На свой ред КФН стартира заплашителна кореспонденция с абсурдни искания за предоставяне на личните данни на членове на екипа на Биволъ. Това предизвика незабавна реакция на “Репортери без граници”. След неадекватаната реакция на отговорните български институции Биволъ реши да изпрати данните и документите на вниманието на Европейската комисия и Прокуратурата.

  Надзорът на Кордовска мълчи.  Впрочем, не винаги. Подобно на Стоян Мавродиев от КФН, Нели Кордовска от БНБ надзирава медиите. Разликата е, че вместо да ги глобява директно, тя ги дава на прокуратурата ако посмеят да публикуват информация от голям обществен интерес. Такъв е случаят с изданията на „Икономедия“, наскоро посетени от „Икономическа полиция“

  В другото си амплоа като подуправител на Фонда за гарантиране на влогове Кордовска развива дейност, от която банката на Братко има несъмнена полза. Фондът за гарантиране на влоговете първо внезапно се освободи от шефа си Росен Николов (19 ноември 2014). Замести го Радослав Миленков – бивш кадър на ПИБ. Няколко дни по-късно (24 ноември 2014), Фондът реши кои банки ще обслужват парите от КТБ. Решение за банките беше взето „на тъмно“, защото никой не знаеше колко са влоговете, разпределени по ЕНГ. Знаеха само във Фонда и квесторите на КТБ. Фондът избра 9 банки, сред които и ПИБ. За всеки случай на последната беше дадена още една група вложители – всички чуждестранни лица.

  Резултатите са ясни днес. От отчетите на БНБ за декември 2014 се вижда, че спрямо септември 2014 ПИБ губи от корпоративни клиенти 339 млн. лв.. Банката обаче е на плюс, защото е привлякла 571 млн. от частни вложители. Кои ли са те?

  Неокончателните данни от Фонда сочат, че на лица с ЕГН-та, завършващи на 9, които бяха обслужвани от ПИБ, са изплатени 459 920 702 лв., а на чуждестранните лица 131 154 857 лв. Съберете две и две. И сметнете къде щеше да бъде ПИБ днес, ако я нямаше тази манна от институцията на Кака.

  Интересен е и въпросът къде ще бъде банката на Братко утре. Защото дори Кордовска да прояви някакво чувство за срам и професионална етика и се оттегли от ръководните си позиции, Фондът вече е празен. Фондът – празен, но не и личната сметка на Кордовска. Финансовият журналист Мирослав Иванов разкри с документ,  че тя е имала тлъста сметка в евро в КТБ, която е изтеглена ден преди затварянето на банката. Подобно действие се обяснява с предварителна информация, която надзорничката е имала благодарение на служебното си положение. Нима това не е крещящ конфликт на интереси? Как въобще е станало възможно на мястото на Гунев да бъде сложен от БНБ човек, който е имал сметки в КТБ и то именно в момента когато се решаваше съдбата на тази банка?

  Къде ли са сега тези пари? Възможно ли е да са при Братко в поднадзорната ПИБ с подходяща лихва? Впрочем, едва ли трябва да се тревожим за авоарите на такъв изявен професионалист като Кордовска, който очевидно владее всички тънкости на надзора когато надзирава своите си пари.

  За надзора на обществените явно ще трябва се уповаваме на професионализма на Братко и на Георгиу Георгиус. Последният менажира суми на ПИБ, доближаващи се до невърнатата все още държавна помощ от бюджета.

   

• Българите в чужбина никога не са били приоритет на България

  „Бият се Украйна и Русия – ние кого да защитаваме, за кого да умираме?“

  .

  Това са развълнуваните думи на Райна Манджукова – бесарабската българка и бивш шеф на ДАБЧ в интервю на Горан Благоев за Faktor.bg

  Украйна не направи нищо бесарабските българи да я почувстват като своя държава.
  През вековете българинът в тези земи само се е снишавал и оцелявал.

  България не присъства в Бесарабия нито като образ, нито като звук, пускат само чалга канали, казва още Райна Манджукова.

  Тревожни вести идват от украинската част на Бесарабия. Нашите сънародници, които са украински граждани, също подлежат на мобилизация, която Украйна обяви за цялата си територия.

  .

  Разговарям с една бесарабска българка, чийто брат Димитър вече е бил на обстрелването летище в Донецк. Райна Манджукова е родена в село Лошчиновка, недалеч от гр. Измаил, Одеска област. От 1989 г. живее в България, съпругът й е от тук (талантлив учен-химик, който няма нищо общо с бизнесмена П. Манджуков). Райна също е български гражданин, но пътува постоянно до родната си Бесарабия и ежедневно поддържа контакт с роднини и приятели. Завършила е българска филология в Софийския университет, в момента е докторант. Петнадесет години работи в Държавната агенция за българите в чужбина, една година я оглавява. Съучредител на асоциациите „Световна България” и „Български училища в чужбина”.

  – Г-жо Манджукова, наши сънародници от одеското село Кулевча се вдигнаха на бунт срещу мобилизацията, която Украйна обяви през последната седмица. Последваха ги българите от с. Димитровка и Нови Троян в района на Болград. Какво се случва реално в Бесарабия?

  – Бесарабия е притеснена и превъзбудена от четвъртата вълна мобилизация. При първите три вълни реално много малко хора заминаха към източните територии, където има бойни действия. Но сега мобилизацията е масова. В моето родно село, където са 700 жители, са разпратени 140 призовки.

  – Брат ви вече е участвал на т.нар. „източен фронт”.

  – Да брат ми е бордови техник на транспортен хеликоптер, който постоянно изпълняваше курсове до Донецк. Сменят ги на ротационен принцип и в момента не е там. Нищо не разказва. Загадъчно се подсмихва. Братовчед ми, който е на 27 години, с четири деца, отиде доброволец. От него разбрах, че преминават много стабилна военна подготовка и не е вярно това, че украинските власти ги пускат като пушечно месо.

  – Хората обаче се бунтуват срещу мобилизацията – до колко това е типично само за нашите сънародници в Бесарабия?

  – Това се случва не само в българските селища в Одеска област. Масов е бойкотът и в други неукраински села на Бесарабия – молдовански и липовански. За липованците, които са староверци, дори носенето на оръжие е грях. Срещу мобилизацията протестират и чисто украински области. В Ивано-Франковска област, която е с компактно украинско население, кметовете на 14 селища са отказали да приемат призовките. Самите украинци се бунтуват срещу начините по които се провежда мобилизацията – смятат, че е незаконна, защото Украйна не е въвела военно положение и официално не е обявила война. Това е вълна, която е обхванала цялата държава.

  
  Жители на с. Нови Троян, бесарабски българи, блокираха на 28 януари кметството в знак на протест срещу обявената мобилизация. Източник: Интернет-вестник „Топор”

  – Това ли казват и българите в Бесарабия?

  – Да. В село Нови Троян се вдигнали на бунт и искали да изгорят призовките с този аргумент: ”Каква е тази мобилизация без официално да сме във война. Защо да взимат мъжете и синовете ни. А и при положение, че в страната има толкова много богати хора, защо сега се заиграват за сметка на бедните? А и като има достатъчно редовна армия, защо трябва да се взимат и запасните?” При нашите бесарабски българи обаче има и още едно оправдание: кого да защитаваме, за кого да умираме?

  – Все пак те са граждани на Украйна.

  -Факт е, че бесарабските българи са украински граждани. Още повече, че Украйна е независима държава повече от 20 години. Това означава, че вече има едно поколение млади мъже, които са ходили в казарма и са полагали клетва в името на държавата Украйна, не на СССР като бащите ни например, или момчетата от моето поколение. Това е феномен. Те не чувстват Украйна като своя родина.

  – А коя е тогава?

  – Ако ги попиташ Русия ли е вашата родина, те също няма да отговорят положително. В това виждам липсата на корени сред нас, бесарабските българи.

  Откакто са се вдигнали нашите прадеди да бягат от Османската империя за изминалите 200 години бесарабските българи девет пъти са влизали от една държавна територия в друга – в Руската империя, после в княжество Молдова, Румъния, после ги връщат в Руската империя, сетне отново в Румъния. Сетне в Съветския съюз, пак в Румъния, пак в Съветския съюз и накрая са разделени между Украйна и Молдова. Малко хора си дават сметка, че тази смяна се е случвала с такава честота, че няма едно поколение което да се е родило и умряло в една и съща държава. И всяка държава, която е идвала се е опитвала да подтиска българското. През всичките тези години какво е правил българинът – снишавал се е и е оцелявал.

  Ние говорим за бесарабските българи, но да не забравяме, че има и още един голям анклав – българите в Таврия.

  – С тях какво се случва сега?

  -Там е още по-старшно. Те са в Приазовието – т.е. досами фронта. И там тече усилена мобилизация. Но при тях по-малко се наблюдава този феномен да отказват мобилизация. През изминалите 60-70 години те почти не са променяли държавната си принадлежност, а и тепърва при тях се възражда българското самосъзнание.

  – Няма ли тенденция Украйна да мобилизира повече мъже от малцинствените общности, отколкото същински украинци?

  – Мисля, че това е манипулация. Няма такова нещо, но има друг проблем, който е проблем на украинската държава. Тя никога не се е съобразявала с това огромно малцинство – на бесарабските българи. Не се постара да го накара да почувствуват независима Украйна като своя държава. Вярно, не Съветския съюз ни даде правото да учим български език, да имаме свой вестник, свои организации и дружества. Независима Украйна ни го даде.

  Проблемът е, че между Киев и Бесарабия има Одеса – спускат се законите и наредбите към Одеса, но от там не винаги подхождат правилно – често твърде манипулативно.

  – Например?

  -В закона за образованието, който регламентира обучаването на майчин език се казва, че в райони, където съответното малцинство съставлява над 50 % от населението се въвежда малцинствения език като предмет в училищата без никакви допълнителни процедури. А в Одеска област започнаха с препитвания сред родителите – събиране на подписи дали да се въведе или не. И какво се случи? Все едно чета Христо Ботев. Родителите казаха: „Ами за какво ни е? Те нашите деца сега трябва да учат и украински, и руски, и западен език. За какво им е българският? Ние си го говорим в къщи, ние си го знаем”. Или другият по-кратък отговор: „Детето ми няма да следва в България, за какво му е да знае книжовен български?”. Това е грозната и срамна истина.

  – Да, но тези хора искат българско гражданство…

  – Така е. Но това което се случи, беше провокирано от украинските власти чрез тези допитвания, които противоречат на закона за майчиния език. Ами другото – въпроса с личните имена, с именната система. В чл. 13 от украинския закон за лицата и семействата изрично пише, че граждани от неукраински произход имат право да се запишат според именната система на тяхната нация. Унгарците в Украйна се записват с техните имена, обаче българите в Бесарабия често ги записват с украински варианти – Николай става Микола, Димитър – Дмитро…

  Проблемът е, че и нашите българи не си знаят правата. Но познавам и хора, които са се опитали да се позоват на закона. И са им казали: „Не може това. Ако искаш закон – иди в Киев и там си извади паспорт!”

  – Излиза, че българската държава не се застъпва за правата на бесарабските българи?

  – Не е съвсем така. Конкретно с имената и с изучаването на майчиния език по-скоро е работа на културно-просветните организации на бесарабските българи да разясняват на хората техните права и да съдействат те да бъдат изпълнявани. Вече ако срещнат системен отпор от страна на украинстата държава да се намеси България. Ние не трябва тепърва да се борим за получаване на права – те са дадени по закон. Хората трябва да настояват да ги спазват.

  България беше сред първите три страни, наред с Унгария и Словакия, която реагира когато след Майдана бе отменен законът за регионалните езици – един език да бъде административен наравно с държавния. Този закон сега е в сила, но в тези военни условия кой да се занимава с изпълнението му. България се намеси в защита на своето малцинство, но дори това нашите хора не можаха да разберат, защото няма откъде да го научат – украинските и руските медии няма да им го кажат, защото не им е изгодно.

  Откога се говори в Бесарабия да се хваща българска телевизия и българско радио – ей го къде е! България не присъства в Бесарабия нито като образ, нито като звук. Кабелните оператори в бесарабските селища пускат само чалга канали от България и отвреме на време – фолклор.

  Бесарабските българи трябва по-осезаемо да усещат България зад гърба си. Една от нашите тамошни учителки ми каза: „Украйна, ако подтиска рускоезичните – те бягат в Русия. А ние къде да бягаме, на кого трябваме ние?”

  – В момента много бесарабски българи призовават България да ги защити от мобилизацията. Има ли обаче механизъм това да стане?

  – Не. Българската държава няма как да се възпротиви на мобилизацията, защото те са граждани на Украйна. Реално обаче, онези, които имат и българско гражданство, и могат да се измъкнат – бягат и идват тук. Но това не са масови случаи. Е кабинетът, ако има желание, със секретно решение може да ускори процедурата по получаване на българско гражданство. В момента срокът е над 1 година. Но това сега не е приоритет на България.

  – Българите в чужбина кога са й били приоритет?

  – Никога не са били приоритет. Сещат се за тях само по време на избори и то за емиграцията на Запад. Не за старите исторически общности каквито сме ние бесарабските, банатските българи, българите от Западните покрайнини (Сърбия) или Албания. Макар че при едни от последните избори политици от България се поразходиха из Молдова, тъй като там се разрешава двойното гражданство и 2/3 от тамошните бесарабски българи са и български граждани. Вяха се знамена, издигаха лозунги. В Украйна, където официално не е разрешено двойно гражданство нито един български политик не дойде. Но смятам, че рано или късно тази ситуация ще се промени, защото натискът на българите в чужбина върху българската държава все повече се засилва.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Заглавието е на Еврочикаго

• Ню Инглънд спечели Супербоул XLIX

  Ню Инглънд спечели 49-ото издание на мача за титлата в НФЛ, след като победи с 28:24 миналогодишният победител Сиатъл на полето на “Юнивърсити ъф Финикс Стейдиъм“ в Аризона. За първи път битката за трофея “Винс Ломбарди“ беше излъчена пряко в българския ефир.

  

  На почивката на двубоя имаше шоу на Кейти Пери, Лени Кравиц и Миси Елиът. Феерията от цветове и динамика взриви публиката по трибуните.

  Решителният момент в играта настъпи секунди до края. Брейди гледаше невярващо, след като Джърмейн Кърс улови топката на пет ярда от крайната зона, падайки на тревата. Страхотно отиграване, което постави Сиатъл в перфектна позиция за тъчдаун. Но на два ярда от победния тъчдаун Ръсел Уилсън и треньорският щаб на Сиатъл взеха решение да подават по въздух и пасът бе пресечен от Малкълм Бътлър. Ню Инглънд нямаше как да сгрешат в оставащите 20 секунди и спечелиха титлата с краен резултат: New England Patriots 28:24 Seattle Seahawks

  Титлата е четвърта в историята на „патриотите“. По-рано те са печелили NFL Super Bowl през 2001, 2003 и 2004 г. Точно толкова са и успехите на Том Брейди, който доказа, че продължава да е един от най-класните плеймейкъри в лигата.

• Учредиха тайно етническа партия в Пловдив

  „Движение за благоденствие и възход“ е най-новата партия, който учредиха днес в Пловдив над 1000 души, предимно от Столипиново. Нито една медия не бе поканена на събитието, а организаторите забраниха на „24 часа“ да снима присъстващите. Нямаше и гости от други политически сили. Всичко стана при закрити врати.

  

  Тълпи от мъже заприиждаха около 11 часа в конгресния център на панаира, където се състоя учредителното събрание. „Не знаем за какво сме тук. Казаха ни, че трябва да дойдем. Има списъци“, обясниха мургави младежи. Всеки от тях носеше в джоба си по една бутилка минерална вода. Фоайето почерня от народ, а вътре залата, която е с 800 места, се пръскаше по шевовете. Навън стояха още толкова. Турска реч звучеше навсякъде. На няколко места се извиха опашки, където по списък се отмятаха пристигналите.

  „Ще се борим за подобряване на състоянието на хората, които са в неравностойно положение“, обясни Октай Шериф, един от активистите на новата етническа партия. Той каза, че е напуснал ДПС. Работи в социалната дирекция на пловдивската община още от времето на бившия кмет Славчо Атанасов.

  „Дервиш ага, Дервиш ага“, викнаха присъстващи към друг фактор в новата пария. Това е Дервиш Хасан, който оглави контролния съвет. За председател бе избран Емил Иванов. Представиха го като бизнесмен от „Столипиново“, но отказаха подробности с какво точно се занимава. Той самият също не застана пред екипа ни. Дервиш Хасан увери, че в 15 часа официално ще дадат пресконференция. В 14,30 ч. в конгресния център беше празен.

  „Избрахме го единодушно“, потвърди по-късно Дервиш Хасан. „Преди Нова година се събрахме и решихме да вземем живота и съдбите си в свои ръце. Затова създаваме тази партия. Ще участваме в изборите. Нашата централа ще е в Пловдив. Няма да ни налагат този или онзи за кого да гласуваме. При нас ще бъде истинска демокрация“, заявил пред делегатите новоизбраният председател. В речта си изтъкнал, че „нашите деца завършват 12-и клас, а не могат да си напишат името, нито да си намерят работа“. Бърза помощ влизала в етническите квартали само с полиция. Иванов поискал нови жилища и терени за строителство.

  Част от присъстващите обясниха, че „Движение за благоденствие и възход“ щяла да е алтернатива на ДПС. „25 г. нашите хора нищо не са видели от тази организация и доста са разочаровани“, допълни Дервиш Хасан.

  От пловдивското ръководство на ДПС заявиха, че не са информирани за учредяването на новата партия. „Във времето сме виждали много алтернативи на ДПС, но всички досега са били неуспешни“, коментира общинският съветник Али Байрам. /“24 часа“/

• Бесарабски българи бедстват в Украйна, молят България за помощ

  

  © Снимка: Сross.bg

  Близо 7000 бесарабски българи в Донецк и размирните райони на Украйна бедстват. Те са поискали помощ от българската държава, като още в началото на ноември са изпратили писмо до правителството и кмета на Пловдив Иван Тотев. За това информира Николай Плагов – координатор на бесарабските българи в Североизточна България.

  „Хората там имат нужда и от морална подкрепа от страна на държавата. Искат да ни изтрият като идентичност, да ни изгубят. Бесарабските българи изпитват голяма тревога и имат нужда от финансова и морална подкрепа”, заяви Плагов.

  Лидерът на партия „Възраждане” и общински съветник Костадин Костадинов обяви, че ако държавата не вземе мерки и не откликне на поисканата хуманитарна помощ от българите в размирните райони,  група варненци сами ще поемат нейната функция и ще изпратят пакети с нафта, храна и лекарства.

  „Говорили сме и с хора, които имат бизнес в Украйна. Те са готови да помогнат, ако бездействието продължава. В писмото, което е изпратено още ноември месец, българското представителство в Донбас моли за помощ и подкрепа, която се изразява в нафта, храна и лекарства. Начертали са и безопасен маршрут, по който храната може да бъде доставена. Отговор обаче така и не е последвал.

  В Донбас и района на военните действия живеят 7000 българи, които са разпръснато население. В селата, които са около Мариупол (където започват да се водят активни военни действия), от 1858 г. живее компактно българско население. Това са 32 чисто български села с по 3, 4 хиляди души население, които в момента се намират почти до фронтовата линия” – обясни Костадинов.

  Източник: Dariknews.bg

• Трима балкански президенти на опелото на президента Желев

  Държавни и правителствени ръководители, общественици, дипломати и граждани присъстваха на поклонението пред тленните останки на президента Желю Желев в катедралния храм “Св. Александър Невски” в София.

  

  Опелото беше отслужено от патриарх Неофит, след това прощално слово произнесе президентът Росен Плевнелиев.

  На траурната служба бяха премиерът Бойко Борисов, председателката на Народното събрания Цецка Цачева, министрите от кабинета. Симеон Сакскобургготски и съпругата му също бяха в храма.

  

  Трима президенти присъстваха на поклонението – македонският Георге Иванов, албанският Буяр Нишани и косовският – Атифете Яхяга.

  Днес е Ден на национален траур в памет на първия демократично избран президент на България Желю Желев, който почина на 30 януари. Погребението най-вероятно ще е утре в Боянските гробища, където Желю Желев ще бъде погребан близо до дъщеря си Йорданка.

  Източник: в. „Труд“

• Former Bulgarian president dies at 79

  By Associated Press January 30

  SOFIA, Bulgaria — Zhelyu Zhelev, a philosopher and communist-era dissident who became Bulgaria’s first democratically elected president, died Friday, his family said. He was 79.

  A dissident under communism, Zhelev was the founder and first leader of the pro-democracy Union of Democratic Forces after the demise of the country’s Stalinist regime in 1989.

  As in other East European countries abandoning Stalinism, Bulgarians chose for the presidency an intellectual untainted by a Communist past.

  In 1990, the parliament picked Zhelev to become president. He then won in a nationwide presidential vote in 1992, and served until 1997.

  His successor, Petar Stoyanov, praised Zhelev’s contribution to “bringing back Bulgaria to the family of free and democratic European nations.”

  The slightly built Zhelev was a man of letters rather than politics, though in his academic work he clashed with the communist authorities. Despite the lack of charisma and political experience at the outset, Zhelev became a respected leader and swiftly gained popularity among Bulgarians.

  Before 1989, Zhelev was known only to some intellectuals who managed to get a copy of his book “Fascism,” published in 1981. A searching analysis of totalitarianism, the book was soon banned and removed from bookstores as the authorities found that the critique of the fascist dictatorship was equally applicable to the communist system of government. It became a best-seller only with its republication after the collapse of communism.

  Born March 3, 1935, Zhelev studied philosophy at Sofia University. From 1958-61 he worked in the House of Culture in Veselinovo near Shumen in northern Bulgaria.

  He failed to complete his postgraduate studies in 1961-64 because his dissertation challenged Lenin’s theory of matter. Zhelev was expelled from the Communist Party in 1964.

  For the next eight years, Zhelev was either jobless or worked in casual jobs in agriculture in his wife’s hometown.

  After he left the presidency, Zhelev founded the Balkan Political Club, a non-formal caucus of former heads of state, who suggested strategies for the development of the region.

  Source: The Washington Post

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

• <<
• 1
...
• 85
• 86
• 87
• 88
• 89
• 90
• 91
• 92
• 93
• 94
• 95
...
• 414
• >>