Всички авторски страници

Авторски

• Терористичен акт в редакцията на френско издание. 12 убити и 10 ранени

  Интензивна стрелба с автоматично оръжие отекна тази сутрин в редакцията на френското издание “Шарли ебдо” в самия център на Париж, съобщи в. “Фигаро”. Френската прокуратура съобщи, че 12 души са убити, а 10 са ранени, от които петима са в критично състояние. Сред ранените има полицай. 40 души са спасени. 10 от убитите са сътрудници на списанието, двама са полицаи. В момента на нападението е имало планьорка и всички журналисти са били в редакцията.

  

  Към 11.30 часа сутринта в редакцията са нахлули трима мъже, въоръжени с „Калашников“ и гранатомет, и са започнали безразборна стрелба. След стрелбата те напуснали сградата и са стреляли по полицаи на улицата.

  „Нападателите са били четирима – трима са стреляли в сградата, четвърти мъж ги е чакал в паркирана пред редакцията кола. Те са се отправили към североизточен Париж, където са зарязали колата, откраднали са друга кола, изхвърляйки шофьора от нея“, казва пред френските медии Роко Контенто, говорител на френската полиция. Издирването им продължава.
  Според свидетели нападателите са крещяли „Аллах е велик“ и „Аллах е отмъстен“ на арабски.

  „Вътре е касапница.Сградата е била с охрана, заради непрекъснатите заплахи, но нападателите са влезли с намерение да убиват и това не ги е спряло“, добавя Контенто.

  Една от версиите за нападението е, че то е отговор на публикуваната днес сутринта в Туитър профила на списанието карикатура на лидера на „Ислямска държава“ Ал Багдади.

  

  Пред редакцията пристигна френският президент Франсоа Оланд. Той определи атаката като „терористичен акт“.

  През 2011 г. редакцията бе нападната със запалителна бомба, след като списанието обяви, че пророкът Мохамед ще бъде редактор на следващия брой и публикува негова карикатура. Тогава главният редактор Стефан Шарбоние, който е и карикатурист на изданието, подписващ се като “Шарб”, заяви, че ислямът не може да бъде изключен от свободата на словото. Според “Фигаро” той е тежко ранен при днешния атентат, който е най-смъртоносният във Франция от 1995 г. Според „Либерасион“ той е бил включен в списъка на „Ал Кайда“ на най-големите им врагове. По-късно „Фигаро“ обяви, че според негови източници и четиримата карикатуристи на “Шарли ебдо” са мъртви, включително и “Шарб”. Освен него са загинали и Кабю, Тинюс и Волински.

  

  Президентът Оланд заяви, че ще бъде осигурена “защита навсякъде, където подобни актове могат да бъдат извършени” и че „извършителите ще бъдат преследвани толкова дълго, колкото е необходимо, за да бъдат изправени пред съда“. Полицейски източник потвърди, че всички редакции ще бъдат под полицейско наблюдение. “Шарли ебдо” отдавна е под дискретен надзор на силите за сигурност.

  Британският премиер Дейвид Камерън реагира веднага в Туитър, като написа: “Убийствата в Париж са отвратителни. Ние сме заедно с френския народ в борбата срещу терора и в защитата на свободата на печата”.

  „България остро осъжда нападението над редакцията на „Шарли ебдо“ и извършените убийства в Париж“, казва в изявление министър-председателят Бойко Борисов. „В нас този кървав терористичен акт предизвиква гняв срещу насилственото отнемане на човешки живот и посегателство срещу свободата на словото. Изразяваме солидарността си с френския народ в този тежък за всички нас и Европа момент и съпричастност към скръбта на семействата и близките на загиналите.

  Няма кауза, която да оправдава терора“, казва Борисов, съобщиха от правителствената информационна служба.

  „Като съюзници в НАТО и ЕС, България и Франция работят заедно за отпор на новите заплахи пред сигурността и мира. Заедно с нашите партньори ние сме уверени, че тероризмът ще бъде победен, каквито и усилия да изисква от нас тази борба“, заявява премиерът.

  Снимка, публикувана в Twitter от сп. „Нувел обсерватьор“, показва двамата предполагаеми нападатели, насочили оръжие срещу полицейска кола пред редакцията на списанието.

  Източник: в. „Сега“

• Мъжко хоро на Богоявление в ледените води на Тунджа

  Традиционното мъжко хоро влезе във водите на река Тунджа на Богоявление тази сутрин, предаде БГНЕС. С тъпани и песни калоферци, хванати на хорото, нагазиха в ледените води на Тунджа. Преди мъжете да влязат във водата се наложи ледът, обхванал реката, да бъде разбит.

  

  Стотици калоферци и гости на града са се събрали около реката и наблюдават единственото по рода си мъжко хоро. С бавна стъпка, пеейки „Залюбила е Василка двама“, мъжете приближиха моста на Тунджа, където поп Тодор хвърли богоявленския кръст във водата, а белите гълъби полетяха в небето.

  

  Традиционно богоявленският кръст бе предаден в ръцете на най-малкия участник в мъжкото хоро.

  

  Мъжкото хоро в Калофер е единствено по рода си и се играе само в подбалканския град от повече от 100 години. В реката влизат само мъже. Ритуалът по ваденето на Светия кръст се прави за здраве. Не само калоферци, но и във всички краища на България, хората казват, че който е нагазил в ледената вода не се е разболял, него настинка не го лови. А ако във водата има лед, то годината ще бъде здрава и добра за хората.

  На 6 януари се отбелязва и 167 години от рождението на Христо Ботев. Той е роден в Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище.

  Източник:  Dariknews.bg

• Българските църковни общини в Северна Америка

  За историята на православните църковни общини в Северна Америка до учредяване на епархия на БПЦ в САЩ и Канада през 1937 г. и за след това пише свещеник Божидар Димов* в блога си с адрес: www.otecbojidar.wordpress.com

  Материалът „За МПО и православните църковни общини в Северна Америка до учредяване на епархия на БПЦ в САЩ и Канада през 1937 г.“ – може да изтеглите от тук – линк.

  Отношенията на БПЦ с епископ Кирил (Йончев) от 1963 до 1993 година – може да изтеглите от тук – линк.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––-
  * Авторът е бил свещеник и в църквата „Св.Иван Рилски“ в Чикаго.

• Мир между кръста и полумесеца

  Реформатор на исляма иска мир между кръста и полумесеца

  .

  Росен Тахов, в. „24 часа“

  

  През XVI столетие днешният софийски квартал „Княжево“ е център на дуалистична религия. Неин основател е ислямският реформатор Бали ефенди. Тленните му останки още се пазят в полите на Витоша. Всеки четвъртък мюсюлмани и християни скланят глави пред саркофага на тази култова фигура.

  Коренът на Бали ефенди е от пастирското племе юруци – номадски народ, дошъл на Балканите от Мала Азия. „Преди преселването си из нашите земи юруците в своята първа родина са били в пряк допир с християните лази и караманлии“, пише изследователят Павел Делирадев.

  „Навярно на този допир се дължат двойствените, дуалистическите елементи в тяхната религия, донякъде напомнящи такива елементи във вярата на нашите богомили. Вярата на юруците е била смесица от християнски и мохамедански елементи“, отбелязва той.

  Бали ефенди живее в епохата на Сюлейман Великолепни, когато назрява недоволство от нескончаемите войни на империята. За да проникне в тайните на битието, мислителят се уединява във вековния витошки лес. Тук реформира исляма, като проповядва мир и любов между всички човеци. Без значение дали се кръстят пред кръста, или удрят чело пред полумесеца!

  Османският пътешественик Евлия Челеби пише: „На запад от София, на един час разстояние, близо до полите на Витоша, вътре в една гъста гора и край едно малко градче се намира столицата на великия светец от сектата на байрамните, шейх Бали, който бил велик учител от юрушките племена и имал седемдесет хиляди последователи. Неговото учение от София се разпространило като слънчевата светлина.“

  Според Челеби през 1566 г. отшелникът предсказва смъртта на султана. Тогава Сюлейман тръгва на поход към унгарската крепост Сигетвар. Той минава през София, разполага войската си в Балиевото бранище и иска среща с духовника.

  „Сюлейман хан е много странен. Четиридесет и осем години вече воюва и внушава страх на стотици хиляди създания и роби“, казва Бали. После пророкува: „Да не би сега, в последната година на живота си, да е дошъл тук да унищожи бранището, което се намира под моето покровителство?“.

  Аскетът отказва да се види с високия гост. Взема молитвената си постелка и потъва навътре в гората. Стреснат, Сюлейман праща свой човек с дарове и молба да го опрости. Предсказанието обаче се сбъдва – на 6 септември 1566 г. падишахът издъхва.

  Този епизод поразително напомня неосъществената среща на Иван Рилски с цар Петър.
  През X век рилският пустиножител отпраща дворцовите хора със заръка да кажат на владетеля: „Бързо се вдигни от това място, защото е яместо, та да не погинеш и ти, и всички, които са с тебе.“

  При царуването на Петър се надига богомилството, а култът на Иван Рилски е засвидетелстван и в ислямския фолклор. Мохамеданите наричат християнския светец Алия.
  Той бил говедарче, гласи легенда, записана в горноджумайското село Старо Осеново. Веднъж господарят го пратил да доведе една крава отвъд Струма. Реката била придошла, но момчето хвърлило абичката си върху водата и преминало стихията.

  Много важен е този епизод, защото Бали ефенди също e пастир. Макар и вписани в различни религии, чудесата на двамата пустиножители имат общ библейски архетип Ето как свети Илия минава река Йордан с ученика си Елисей: „И като взе Илия кожуха си, та го сгъна, удари водата; и тя се раздели на едната и на другата страна, така че двамата преминаха по сухо.“ (Царства IV, 2:8)

  Поразително е, че светилището на Бали ефенди се намира в двора на княжевската църква „Св. Илия“. Когато той се преселил в отвъдното, новият султан Селим II нарежда над гроба му да вдигнат мавзолей. Високо кубе увенчава постройката. „Ковчегът му е покрит със зелени вълнени платове и на четирите стени има стотина красиво написани свещени слова“, разказва Евлия Челеби.

  При главата на светеца слагат чалма, а до краката – чифт обуща. Духът на Бали ефенди скита по планината и затова му трябват здрави калеври, вярват и днес поклонниците.
  До Освобождението селището в полите на Витоша се нарича Бали ефенди. През 1879 г. е преименувано на Медено село. През 1881 г. с височайши доклад става Княжево, понеже е любимо място за разходка на княз Александър Батенберг.

  „Там има гостилничка, баня, съборен кервансарай и джамия, запустяла фабрика (Ислехане), шопско село – пустота“, описва предградието Константин Иречек.

  По това време мавзолеят на Бали ефенди е поруган. Неверници го изравняват със земята. В своето „Пътешествие из Балканите“ турският поет Яхя Кемал пише: „Вечерта, когато тюрбето му било срутено, попът на селото се парализирал. Веднага възстановили тюрбето. Али Ферух оградил гроба му със стени. Сега седи така. Прозорецът му не може да се види от конци. Бали ефенди бил почитан и от българите в селото.“

  Тюрбе на турски е гробница, мавзолей През 1888 г. пред него е положен основният камък на княжевската църква. Тя е осветена на 20 юли 1893 г. „Вчера стана освящението на новопостроената черква в село Княжево, при София, за патрон на която е избран пророк Илия. Освящението се извърши от Негово Високопреосвященство митрополит Партений и при стечението на голям народ“, съобщава вестник „Свобода“.

  20 юли е Илинден – култовият празник и на Бали ефенди. „Тогава идват поклонниците. Ние ги ръсим със светена вода. После купуват от нашите свещи и ги палят около гроба на техния светец. Казват молитви на турски“, описва ритуала отец Кирил.

  Поклонниците връзват и шарени конци, онези, които споменава Яхя Кемал.

  Това вероятно е езически обичай, вграден в пластовете на исляма и християнството. Става дума за смесване на обреди и религии, които идват от дълбините на времето.
  За втори път култовото място е поругано през 1995 г.

  „Беше през август, покривът на сградата пламна в един часа през нощта“, разказва отец Кирил. Подпалвачите били иманяри, които се мъчели да проникнат в мавзолея за баснословното съкровище на Али Баба.

  Те сбъркали Бали ефенди с героя от „Хиляда и една нощ“. „Навъртаха се наоколо и питаха
  къде точно са погребани 40-те разбойници“, свидетелства православният свещеник. Тази контаминация има основания, защото първите последователи на Бали ефенди го наричали Бали Баба. Думата е арабска и означава баща, Отец.

  Ако обаче в землището има заровено имане, то е зад мавзолея на светията. Там се издига гробищната могила на прочут разбойник. Не на приказния Али Баба, а на кърджалийския главатар Кара Феиз.

  Зад мавзолея е погребан страшен разбойник

  Според Константин Иречек зад мавзолея на Бали ефенди е погребан страшен разбойник. Останките на кърджалийския главатар Кара Феиз почиват под внушителна могила.
  В края на XVIII и началото на XIX век народът пропищял от този злодей.

  Монах от Завалския манастир хроникира: „Да се знае кога дойде Кара Феиз да е ага, та изяде всичката храна по света – щеше да помре светът за хляб, та изсече всичките кории и що имаше дърво по вилаета, по Софийската каза и по Знеполската каза. По всичките села той е зулум направил и не остави ни мома, ни невеста необезчестена.“

  Доказано е, че разбойникът е от български род. Като момче го грабнали черкези и го дали в еничарския корпус. Когато започват феодалните размирици, Кара Феиз повежда орда главорези. С нея върлува из империята.

  Към 1805-1806 г. Кара Феиз отсяда в Брезник. Умира на 8 ноември 1822 г. В заника на живота у него става поврат като този при Индже войвода. Кърджалията си спомнил за християнския корен и се разкаял. Пожелал да бъде погребан при Бали ефенди, който проповядвал мир между кръста и полумесеца.

  Сега опожареният мавзолей е възстановен от мюфтийството. Разбойническата могила е покрита с пущинак. Отгоре имаше каменно надгробие. Върху едната страна беше издълбан кръст, а върху другата – стилизирани портретите на Кара Феиз и сина му Али бег.

  Музеят за история на София нехае, че под могилата има фамилна гробница. Иманярите обаче са заинтересовани. Захапали са я с кирките и един ден ще извикат: „Сезам, отвори се!“

  „Света София“ е била джамия и пожарникарска кула

  При завладяването на Балканите първата работа на турците е да обръщат християнските храмове в джамии. В тогавашен Средец базиликата „Св. София“ става Сияуш джамия, а ротондата „Св. Георги“ – Гюл джамия.

  Провидението обаче е на страната на Христовата вяра. През 1858 г. земетресение бута минарето на Сияуш и под развалините остават двете момчета на джамийския мютевелия. Поробителите се сепват от Божието наказание и пускат кепенци на молитвения дом.

  След Освобождението „Св. София“ е превърната в пожарникарска кула. От специално построение на покрива дежурният оглеждал града и сигнализирал:
  „На бай Манол в Мерджан махала къщата гори!“

  Толумбаджиите, както наричали огнеборците, не бързали да гасят. Първо се уговаряли с нещастника колко ще получат и чак тогава хващали маркучите.

  Често пазарлъкът се проточвал и не оставало нищо за гасене. „Тези от толумбаджийските тайфи прекарвали времето си в кафенетата, където един другиму си давали лекции по разбойничество“, възмущава се списание „Пожарникар“.

  „Св. Георги“ е най-древната постройка, запазена в столицата. Първо е била римска баня, после църква, а през XVI век е обърната в джамия. Наричат я Гюл джамия, защото около нея цъфтели рози.

  Викалото на тази джамия е взривено от първия градоначалник на София. В бурен ден на 1878 г. Александър Мосолов вдига във въздуха седем минарета.
  С динамитни взривове той имитира мълнии, за да заблуди правоверните, че сам Аллах е посегнал на свещените сгради.

  „Юнаците пионери се изкачваха до половина на минаретата, поставяха динамит и се отдалечаваха“, описва операцията бомбаджията.

  Изчистен от ориенталския облик, през 1893 г. храмът „Св. Георги“ е превърнат в мавзолей на княз Александър Батенберг, докато се изгради специалната гробница за тленните му останки.

  Александър Мосолов оставя минарето на Баня баши джамия, но срива викалата на Буюк джамия и Имарет джамия. Първата сграда си поделят Народната библиотека и Държавната печатница. Днес там е сбирката на Археологическия музей.

  Имарет джамия е прочутата Черна джамия. Нейното викало било много високо, до половината изградено с черен камък, който дал името на постройката. Тя е вдигната от изкусния архитект Коджа Синан, етнически българин от Родопите. Построил е 81 джамии, между които и великолепната Султан Селим в Одрин.

  Черната джамия става първият столичен затвор, в чийто двор е вдигната мрачна бесилка. През 1892 г. на нея увисва талантливият публицист Светослав Миларов, набеден в заговор срещу премиера Стефан Стамболов. След екзекуцията в София се пее песента:

  Овесиха – обесиха
  Светослав Миларов.
  По ракия люта пиха
  и му капата сложиха
  на главата на гробаро.

  По-късно Черната джамия е преправена на църква, осветена като „Св. Седмочисленици“.

   

• Етнофилетизъм и църковна диаспора

  Етнофилетизъм и църковна диаспора (една причинно-следствена връзка)*

   

  Автор: Архим. Григорий (Папатомас)

  Превод: Златина Иванова

  В хода на подготовката на бъдещия Свят и велик всеправославен събор беше окончателно определен списъкът с дискусионни теми: от 105-те теми, предложени първоначално от учредителното общоправославно съвещание на Родос (1961 г.)q в крайна сметка Първото предсъборно всеправославно съвещание (1976 г., Шамбези, Женева) прие за обсъждане само десет теми, които сметна за най-важни и приоритетни. Между тези десет теми въпросът за диаспората заемаше и все още заема първо място. Следователно темата на този доклад е от изключително значение. Обсъждана е многократно в миналото и днес именно защото е многопластова и сложна. Ще се ограничим само до един неин аспект, който обаче смятаме за основен, свързан, според нас, със зараждането на и постоянно подхранващ този голям проблем в междуправославните отношения. Този източник за развитие на църковната диаспора е съборно отхвърленият точно преди столетие и половина етнофилетизъм.[1] Проблемът, следователно, не е нов, той предшества социално-политическия феномен на диаспората и надхвърля неговите рамки. Затова е интересно, от гледна точка на методологията, да започнем с етнофилетизма, носещ отговорността за създаването не само на църковната диаспора, но и на националната автокефалия и съвременните национални автокефални църкви.

  Етнофилетизмът – източник на захранване на църковната „диаспора”

  Като понятие и неологизъм терминът етнофилетизъм е изработен нарочно от Всеправославния събор в Константинопол през 1872 г.[2] – като синтетично техническо понятие, образувано от думите ἔθνος и φυλή, за да осъди едно еретично отклонение, появило се по онова време в Църквата. За нашата тема е важно да проследим, защо Всеправославният събор е приел или по-точно създал това понятие и каква реалност е искал да разкрие с негова помощ. На първо място, филетизмът (от φυλή, ράτσα-racе – производно расизъм) представлява възприемане и прилагане в Църквата на принципа на националностите, т. е. първенство на расата и нацията в рамките на историята, пред Царството; съзнателно въвеждане в Църквата на расовото и етническо разделение чрез даване на предимство на принадлежащите към определена националност (φυλετές), на сънародниците, изключвайки така членовете на други националности (ἐτεροφυλετές) – другородците – от конституирането на църковното тяло. С други думи, при всеки опит за осъществяване на Църквата в историята етнофилетизмът се проявява като смесване (σύγχυση) на Църква и етнос, уподобяване и понякога дори отъждествяване на Църква и етнос. Става дума за такъв своеобразен случай на съпоставяне на две величини, когато филетизмът прави Църквата еднорасова и я подчинява на целите на расата и нацията, или още по-лошо: използва Църквата, за да промени идентичността на представители на други народи в полза изключително само на една раса и един етнос. Оттук може да изведем и определението (етно)филетистка църква, тоест църква на нацията, църква на единородци (sic) – непозната еклисиологична категория за 2000-годишната история на Църквата. И въпреки това, днес сме въвели в практиката си този абсурден църковно-каноничен факт и то по безспорен начин – казваме, например, погрешното Църква на гърците (по образец на правомерното Парламент на гърците), Църква на руснаците, на румънците, Патриаршия на сърбите (какъвто е и официалният ѝ титул) и др.

  Понятието филетизъм е определение, дадено съборно на нова за Православната църква еклисиологична ерес, възникнала през 1870 г. със самоволното установяване на Българската екзархия в Константинопол[3] – ерес, според която Църквата се организира не на териториален, а на филетистки, народностен или по-точно на културен принцип така, че на една и съща географска територия се появяват едновременно две или много повече църковни единици и юрисдикции, всяка от които обгрижва само членовете на определена национална група (монофилетизъм). (Тук си позволяваме отклонението, че определението за етнофилетизъм съответства много точно на това за църковна диаспора и на етнофилетисткия начин, по който тя се организира – което недвусмислено показва пряката и дълбока връзка между тях, както ще видим по-долу). Става дума за факта на етнофилетизма, който е нов своеобразен вид национализъм, доброволно и съзнателно придаващ изключителни качества и преимущество на националната общност над тази в Христос. Поради това терминът е бил възприет от Великия всеправославен събор в Константинопол, на 10 септември 1872 г., официално обявил и осъдил етнофилетизма като съвременна еклисиологична ерес (балканска ерес). Богословски очевидно е, че на църковно ниво етнофилетзмът е наистина ерес, именно защото представлява църковен монофилетизъм – при осъществяването на Църквата на определено място (държава – поместна църква) или където и да било на земята (диаспора – надгранична църковна юрисдикция).

  В действителност филетисткият (религиозен) национализъм изразява идеята за учредяване на автокефална църква на държавно ниво или на етноцърковна общност по местата на т. нар. диаспора, въз основа не на поместно-териториалния (евхаристийно-църковен) критерий, но на етнофилетистки, етнически или езиков критерий и общ народностен произход. Същото твърди и Сардийският митр. Максим: „Основаването на едно и също място на различни църкви въз основа на етноса, които приемат само вярващи от същия етнос, отхвърляйки вярващите от другите етноси, и се ръководят само от пастири от същия етнос, както твърдят привържениците на етнофилетизма, е явление, което няма исторически аналог”. Следователно Църквата, която е вярна на есхатологичната си мисия в историята сред падналото творение, е призвана в никакъв случай да не допуска да бъде обвързана със съдбата само на една нация, само на една раса. Затова и църковното православие е враждебно към която и да било форма на етнофилетистки месианизъм. Между другото, в историческото битие на даден народ трябва да се прави ясна разлика между народност – ethnism (което има положително значение, противоположно на неродолюбие), и национализъм – ethnicism/nationalism (което има отрицателно съдържание – изключително фокусиране върху реалностите, повлияни от националната идеология, с тенденция към териториално разширение за сметка на други народи и утвърждаване на националистическа идеология, национална митология, което неизбежно води след себе си расизма). Първото трябва да се смята за служение на етноса, а второто за негов враг и поради тази причина първото се свързва с църковното установяване на една поместна или по място (автокефална) църква с цел приобщаването на определен народ към спасението, докато второто противоречи на природата и есхатологичната перспектива на Църквата. Следователно, Църквата не се образува никога етнически, но по място (κατά τόπου)!… И следователно, автокефалност не се дава никога на принадлежащите към дадена нация, където и да са на земята, но на даден народ, с определени териториални граници, който да състави една и единна автокефална църква, независимо от етническия произход на влизащите в него. Именно това църковно-канонично териториално описание ни въвежда вече и в сърцевината на проблема, който ще разгледаме днес.

  Църковно-каноничното определение на автокефалността

  В действителност църковно-каноничното определение на автокефалията поставя два въпроса: 1) в каква степен една автокефална църква има териториална (ἐδαφική) и демографска (προσωπική, т. е. „върху население”) юрисдикция[4] в своите си (държавно) определени териториални граници? и 2) ако отхвърлим като нередна и неканонична надграничната териториална и лична юрисдикция, възниква определящият въпрос, доколко съществува реално и обективно църковна „диаспора”?[5] Отговорът и на двата въпроса в църковно-канонична светлина е отрицателен. Въпреки това отговорът, който съвременната православна църковна практика дава и на единия, и на другия въпрос, е положителен. Видимо се получава голямо противоречие между богословското говорене и църковната практика.

  Казано с други думи, според двухилядолетната църковно-канонична традиция, териториалната и върху хората юрисдикция на една автокефална църква се изчерпва изключително и само вътре, в рамките на канонично определената ѝ територия и тя не разполага с абсолютно никакво право на юрисдикция извън каноничните си граници. Ако това се прилагаше еклисиологично и канонично за всички поместни православни църкви, нямаше да има никаква необходимост да се повдига въпросът за диаспората, но някои от поместните православни църкви не разбраха халкидонската диалектика на автокефалността, а именно – че, за да съществува такава, трябва да бъде приложен еклисиологичният и каноничен принцип на неслитното и неразделното (ἀσυγχύτως καὶ ἁδιαιρέτως, „без смесване и без разделение”).[6] Наистина, когато Четвъртият вселенски събор (451 г.) определя какви трябва да бъдат църквите – онова неслитно и неразделно на поместните църкви в цялата икумена – той потвърждава и безусловната им другост, и, едновременно с това – тяхната общност. Съборът разяснява, че съществуването на поместните църкви в света (в икумената) произтича едновременно от потвърждението и на гео-църковната другост, и на църковното общение, кинония, помежду им. С други думи, богословското решение и онтологичната визия на този събор са да се постигне непременно и църковна другост, и общност – като явно антиномично постижение на троичния начин на съществуване на поместните църкви. И когато това не се спазва, по необходимост се стига до две антиеклисиологични и противоканонични отклонения, които унищожават и отричат Църквата. Става дума за симетрично отклонение и от двете посоки: от една страна, автономизиране на другостта с последица отслабване на църковното общение, и, от друга – подмяна на общението на църквите със смесване, водещо до унищожаване чрез асимилиране на тяхната другост. И по-конкретно:

  – При първото противоканонично отклонение е налице едностранчиво приемане на националната църква като нещо уникално и изключително за единородците (т. е. еклисиологичен монофилетизъм), църква, безразлична към общението си с останалите поместни църкви, смятайки себе си за онтологична църковна самодостатъчност. Това етно-църковно убеждение поражда необходимостта от грижа за единородците извън каноничните ѝ граници, независимо дали на съответните територии съществува или има юрисдикция на друга поместна църква. Именно това обаче поражда и сходния феномен на диаспората, която не е нищо друго освен едностранчиво подчертаване – в световен контекст – на неслитното за сметка на неразделното, даване на предимство на другостта за сметка на общността, на кинонията, а с това и отричане на халкидонската диалектика на неслитното и неразделното, т. е. на онова, което представлява същността на определението за автокефалност.

  – Във втория пък случай на противоканонично отклонение е налице църковно абсорбиране, поглъщане на една поместна църква от друга гранична поместна църква, когато двете се окажат в рамките на едно и също държавно образувание. Именно това, което Четвъртият вселенски събор осъжда като мерзост, се случи в Естония (1945-1996 г.) и в Литва (от 1945 г. и до днес) от страна на Патриаршията на Русия. Тоест, отричане на църковната другост в името на налагана моно-етно-църковна общност. Пряко следствие от това е унищожаването и асимилацията на църковната различност на едно църковно тяло и противоканоничното присъединяване на една поместна църква към друга (също поместна) църква.

  Обобщавайки тези две противоканонични отклонения, трябва да подчертаем, че от една страна даването на предимство и слагането на акцент върху неслитното (т. е. върху другостта, различността) за сметка на неразделното (общността, кинонията) подхранва етнофилетистката църква и нейните проявления, най-голямо от които е надграничната извън-териториална дейност в средите на създадената диаспора, пораждайки явления като сътериториалност, хетерогенезис и деформация на Църквата – точно онова, което забранява споменатият събор и което забранява и по-ранният Втори вселенски събор (381 г.), ясно постановил „никъде и по никакъв начин да не се произвежда смесване на църквите (σύγχυση)”.[7] От друга страна, извеждането на преден план и подчертаването на неразделното (общността, кинонията) за сметка на неслитното (другостта) в името на моно-етно-църковността предизвиква църковната неправда на асимилацията на една поместна църква от друга (също поместна) църква – което именно отхвърлят – на онтологично ниво – и двата вече споменати вселенски събора: да нямаме смесване на църквите.

  Следователно при даване на автокефалия: 1) териториалният принцип се ползва с предимство пред етническия, не обратно,

  2) това важи и за по-нататъшното развитие на автокефалията, след нейното обявяване и 3) това важи също за териториалната, а не етническа, сфера на нейната юрисдикция.

  На предстоящия Свят и велик събор ще бъде необходимо, на първо място, да се изясни въпросът за автокефалията с нейните (вътрешно)юрисдикционни граници и – едва когато стигнем до безспорно ясното църковно-канонично определение за нея – бихме могли да изследваме и въпроса за църковната диаспора. С други думи, трябва да сменим подредбата на разглеждане на тези два ключови въпроса, като започнем от автокефалията, а след това преминем към църковната диаспора, а не както правим досега – разглеждаме първо следствието, а след това причината, поставяйки в списъка с десетте дискусионни теми като първа и най-важна Диаспората. Според нас, тя е нещо вторично и последица, а не е първопричина.

  Първите четири теми на бъдещия Всеправославен събор (1976 г.)

  Настоящ ред на темите Предложеният ред на темите

  Православна Диаспора / Автокефалия
  Автокефалия / Автономия
  Автономия /Църковни диптиси
  Църковни диптиси / Църковна „диаспора”

  Ако следваме така представения методологичен порядък, ще достигнем до нещо неочаквано. Изясняването на юрисдикционните граници на автокефалията ще ни открие, че за Църквата толкова спорният въпрос за църковната диаспора е църковно-канонически невъзможен. „Диаспора” не само няма и не е имало никога в Църквата, но и самата тъкан и строеж на Църквата онтологично я изключва. Ако разрешим първите три въпроса от предложения ред, няма да има никаква необходимост да се захващаме с последния. Много православни днес не са в състояние да разберат, че разцепническото упражняване от всяка национална автокефална църква на своя собствена етноцърковна юрисдикция по местата, където живее нейна диаспора поражда антиеклисиологичния и противоканоничен – едногласно осъден от всички вселенски и поместни събори,[8] тъй като води до деформиране (ἀπομορφισμό) на Църквата[9] – феномен на съ-териториалността (συνεδαφικότητα). Как е възможно с течение на времето Църквата да приеме толкова нехарактерна форма, каквато по определение е църковната диаспора, при това без да предвиди нейното отхвърляне? И днес ние се занимаваме с привнесен, чужд на Църквата и, следователно, фиктивен въпрос, без да изследваме докрай многостранните проблеми, които го пораждат.

  Каноничното решение на проблема за „диаспората”

  Същността е скрита в необходени води!… Затова нека тук опитаме да погледнем към проблема през призмата на каноните, тъй като разполагаме с важни свидетелства, още от първото хилядолетие, които просто имат нужда от повече анализ и тълкуване според новия контекст на нашето време. Наистина, Четвъртият вселенски събор (451 г.), който е установил принципа на неслитното (другостта) и неразделното (общността) на поместните църкви, без да прокарва между тях разделения, е постановил и църковно-каноничното определение на всяка поместна църква, които са били съществуващите тогава пет патриаршии (Рим, Новият Рим – Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим) и съборно провъзгласената автокефална църква на Кипър (5+1). Тези пет плюс една поместни църкви са покривали териториално цялата Римска империя. Оставала обаче огромната неопределена територия извън Империята, извън-гранични несекционирани земи, извън петте поместни църкви-патриаршии, които съборът не би могъл да не определи църковно и да не предвиди еклисиологично тяхната дейност. И при все че не е съществувала никаква църковна организация по онази необятна земя, имало е ясно изразена воля, промислително да бъде църковно-канонически уреден и този въпрос.
  Ще се спрем съвсем накратко, независимо от характеристиките на историческия контекст, върху църковно-каноничната сърцевина на 28 правило на Четвъртия вселенски събор,[10] което не е нищо друго, освен добавяне на още една единна църковна територия към вече съществуващото църковно деление (5+1) – т. е. петте патриаршии, автокефалната църква на Кипър и целият останал познат свят (5+1+1). Казано с други думи, най-важният събор от гледна точка на организирането на Вселенската църква[11] е предприел уникална инициатива за общото организиране на Църквата в целия свят, с три определящи етапа:

  – утвърдени патриаршески църкви (патриаршия на град – църква на територия);
  – създаване на съборна общност на поместните църкви (5+1) и
  – предвиждане и еклисиологично организиране и на извън-църковните земи (28 правило на Четвъртия вселенски събор).

  С това църковно организиране Църквата е поискала – още от 451 г. – да съхрани навсякъде еклисиологичното единство и териториална моно-юрисдикция – основното, съставляващо начало на поместната църква. Така, и в трите случая вселенският събор е определил председателстващ епископ. В първите два случая начинът на действие ни е исторически познат и е ясен. В третия случай, който ни интересува тук, е определен епископ за цялата извън-църковна територия, точно за да се запази еклисиологичното единство и църковно-териториалната моно-юрисдикция, така че, когато в тези земи се служи Божествената литургия – Евхаристията, тя да се извършва в името само на един епископ,[12] именно за да няма еклисиологично разделение и смесване.[13] Особеността на 28 правило на Четвъртия вселенски събор е във факта, че със съборно решение се дава председателството на съборната Пентархия на патриарха на Рим, а на патриарха на Новия Рим – Константинопол – еклисиологичното ръководство на Извън-църковните земи: юрисдикция от една страна надгранична, но пък канонична, което исторически е единственото изключение от каноничното Предание на Църквата, поради споменатите по-горе причини. Точно след това решение, исторически, той получава и съответното канонично прозвище Вселенски патриарх (патриарх на икумената) – прозвище, което произтича от това добавено канонично свойство и което именно дава на патриаршията наименованието Вселенска, а не обратното. Тук трябва да припомним, че каноните са се родили през първото хилядолетие, но продължават да действат онтологично и до днес. Тяхното действие обаче не се ограничава само в рамките на историческия контекст, но се основава и на църковно-каноничната сърцевина на истината, която е непроменима и е призвана да обхваща новите исторически реалности със съответните обществено-политически изменения. Така придадените съборно качества остават неотменни и каноничните права – непроменени. Днес е налице определена слабост на църковното тяло да осмисли богословски новата ситуация, която се разкрива пред нас. Затова проявяваме симптоми на импровизиране, на усвояване на външни (на Църквата) обществено-политически практики и методи за решаване на проблемите, както и на конформизъм.

  Държавата-нация (Etat-Nation) и Нацията-държава във връзка с „диаспората”

  Друг факт, който изобличава още един път т. нар. „диаспора” е произхождането ѝ от националната държава. Наистина, в ново време, след Френската революция (1789 г.) и под влияние на принципа на националностите, бяха създадени т. нар. национални държави по известния френски модел: държава-нация. Тук трябва да припомним, че дотогава държавите на Запад се образуват, за да не бъдат подчинени на папската власт, а не защото са представлявали конкретна – отчасти различна – националност. Именно тази държава впоследствие е обявена за държава-нация. Така че е истина твърдението, че за Френската революция, с гласуваното от Събранието на 27 август 1789 г. решение, „началото на всяка власт се корени в Нацията, и никоя корпорация или индивид не могат да упражняват власт, която не е разпоредена изрично от Нацията”, както и че „всички власти произтичат от Нацията”. Тези процеси в държавата-нация се отразяват и върху Църквата. Тогава настъпва и бумът на националното самосъзнание, което е подчертавало местните особености за сметка на тези на другите нации. Така нацията получава определението на политическа единица: държава-нация, т. е. създадена, за да работи като Нация. Това означава, че след продължителното имперско минало е било създадено ново държавно образувание – Държавата, която, следвайки принципа на националностите, е провъзгласена за конституционна Нация (с водещ критерий jus soli) с приоритетите, които показва самото наименование – Държава-нация.

  В противоположност на това, на Изток, въпреки че френският модел става много популярен между различните балкански народи, не наблюдаваме същата динамика, но по парадоксален начин имаме точно обратното състояние. Балканските революции от 19 век пораждат действително обратната реалност, която балканските и не-балкански историци систематично пренебрегват: нацията-държава, тоест „нация на кръвта” (jus sanguinis), държава на расовата нация, която предшества държавата и впоследствие придобива държавно измерение, ставайки държава в съвременния смисъл именно след упадъка и разпада на Османската империя и успеха на освободителните движения, които повдигат и въпроса за църковно автономизиране и независимост на съответната национална основа. Освен това, ако в случая с държавата-нация (Etat-Nation) наричаме изключителната власт на държавата държавност, в случая с нацията-държава (Nation-Etat) трябва ясно да я отграничим от първата и да я наречем нацио-държавност.

  Тази противоположна реалност ни интересува пряко с оглед на изложената тук църковна тема. И това е така, понеже в първия случай имаме национални църкви (държава-нация), докато във втория – отъждествяване на национално-расовата и на религиозната идентичност (който е православен е грък или сърбин, докато този, който не е православен, е турчин или друговерец-другородец) и следователно е налице почти пълно отъждествяване на нация и църква с ясни – не национални, но етнофилетистки църкви (например, Патриаршия на сърбите, Гръцка, Руска, Румънска църква) (нация-държава). Образуването на етнофилетистки църкви е характерно за православните в Източна Европа и по света и е потенциална, а често пъти и действена, еклисиологична ерес – еклисиологичен етнофилетизъм, опитал се да намери канонично основание, но категорично осъден от споменатия Всеправославен събор в Константинопол в 1872 г., защото претенцията за църковно самоопределяне на българите не се е основавала на съществуваща държавна обособеност или на политическа независимост, а само върху етнофилетистки различия. И макар съборът показателно да осъжда еклисиологичния етнофилетизъм като расистки национализъм и еклисиологичен културализъм (църковно обособяване на културна основа), от тогава до днес именно същият властва в православния свят и роди, ражда и подхранва църковната „диаспора”.

  Тук се наблюдава голямо противоречие. Забележително при нас, православните, е, че имахме богословската сила да осъдим съборно еклисиологичния етнофилетизъм като ерес, за разлика от римокатолиците и протестантите, които не само не различават в миналото и до днес сходния и разширяващ се църковен културализъм (ритуализмът на 13 век и съответно конфесионализмът на 16 век) през цялото второ хилядолетие, но и сега са много далеч от неговото съборно осъждане и най-вече отхвърляне. Трагичното при нас, православните, обаче е в това, че, макар през 19 век решително да осъдихме църковния културализъм като ерес, от тогава до днес, вече почти столетие и половина, вършим точно обратното на това, което сме обявили и постъпваме според онова, което вече сме осъдили. Защото съвременният етнофилетизъм превърна законната църковна поместност в прикритие за националистичния разколнически дух. Така, разминавайки се в онова, което говорим, и това, което вършим, днес в това отношение сме по-зле и от римокатолиците, и от протестантите. Ако парафразираме Господните думи, днес за нас Църквата би казала: „Ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не щяха да имат; а сега нямат извинение за греха си” (Иоан 15:22) И така ние все повече се превръщаме в „зрелище за света” (θέατρο ἐν τω κόσμο, 1 Кор. 4:9) с еклисиологичния монофилетизъм на нашата православна „диаспора”. Достатъчно е да поживее някой в средите на т. нар. „диаспора”, между различни националности, за да преживее трагичния феномен на чистите монофилетистки църкви, сътериториални и паралелни, и да види начина на тяхното функциониране.

  Обобщение и критични забележки

  Национализмът или по-точно етнофилетизмът, от една страна, и църковността – от друга, са две противоположни величини на всички равнища на своите проявления. Когато определящ е етнофилетизмът, църковността отслабва, отслабва и Църквата като цяло – това може да бъде видяно с най-голяма яснота в средите на църковната „диаспора”. И обратно, когато водеща е църковността, Църквата се вписва в средата на определена нация или народ, на конкретно място, със сотирологични цели, като изолира всеки опит за етнофилетистки действия, пораждащи явления, враждебни на самата Църква.

  От събора в Константинопол през 1872 г. до днес православната Църква по света (Ἐκκλησία ἀνά τῆν Οἰκουμένη) живее изцяло в условията на съборно осъдения вече църковен културализъм: Православието се превърна в проекция на нацията и, mutatis mutandis,[14] по аналогичен път Църквата се превърна в проекция на нацията-държава. Последицата от това е, че църковната диаспора започна да организира по образа и подобието на нацията-държава своя национална диаспора. Както държавата носи отговорността и има правна юрисдикция над всички граждани на съответната нация, а сферата на правната юрисдикция се простира из целия свят, така и етнофилетистката църква носи отговорност и упражнява църковна юрисдикция над всички православни сънародници – в държавата и (противоканонично) по света. По този начин държавата остава единственият източник на власт, а Църквата се превръща в получаващ заповеди реализатор на националния идеал – навсякъде по света, упражнявайки църковна юрисдикция в световен мащаб (sic!): църковната диаспора се оформя като Световна национална църква и поражда един нов и нарастващ църковно-каноничен проблем – проблема на църковния глобализъм.

  Както вече стана ясно, във всяка държава, която притежава национална поместна православна църква, връзката на православните вярващи, живеещи извън държавните граници, в средите на диаспората, с Църквата придобива формата на етероцентризъм (ἐτεροκεντρισμός, подчиняване на друг център). Тъкмо този църковен етероцентризъм е основната практическа причина за възникването на описания проблем. Но все пак е само практическата причина. Съществува и друга, която е основната и първоначалната, а именно възприемането на етнофилетистката еклисиология, криеща се зад описаната практика и която се проявява в упражняването на църковна юрисдикция в средите на създадената църковна „диаспора”, за да служи не на есхатологичното придвижване на Църквата, но по всевъзможни начини да обслужва националните и политическите интереси на всеки национален център. Колкото по-бързо всеки от нас осъзнае абсурдността на това положение, толкова по-бързо ще се роди решението на проблема на диаспората, който обсъждаме тук.

  Еклисиологичният етнофилетизъм и църковната диаспора са две страни на една и съща монета и тяхната връзка е причинно-следствена, като етнофилетизмът постоянно и трайно захранва диаспората.

  Еклисиологичният културализъм, властвал през цялото второ хилядолетие при римокатолиците (ритуализъм – 13 век), протестантите (конфесионализъм – 16 век) и православните (етнофилетизъм – 19 век) ни подготвя с математическа точност за един съвсем нов църковно-каноничен проблем, зародил се в края на второто хилядолетие и в началото на третото, и който – заедно с антропологичните проблеми – ще занимава основно богословието: църковният глобализъм. Този проблем вече се прояви при римокатолиците (1870-2006 г.) и при протестантите (втората половина на 20 век). Симптомите на глобализацията се проявяват все по-силно и сред православните (чрез официални изявления в църковните устави: в Кипър – 1980 г., в Русия – 1988-2000 г. и в Румъния – 2010 г.). Така за пореден път различните християнски вероизповедания се оказаха под общ знаменател! При православните църковната глобализация ще ползва за свой носител етнофилетистката църковна диаспора, преди да се прояви в пълнота.

  В заключение, ако направим връзка между обсъденото с основното призвание на Православната църква, лесно ще можем, от позицията на църковното православие, да установим, че онова православие, което богословски и онтологично е свидетелство за живота сред падналото човечество, имащо живот вечен и то в изобилие (Иоан 10:10), няма нищо общо с етнофилетисткото православие, което не само че не дава на хората, които са в диаспора, онтологично свидетелство за живота, но и обратно – дава израз на едно разделение, по отношение на което оставя основателното впечатление, че не може да преодолее чрез единството в Христа и че не може да води падналото човечество към есхатологичното Царство.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Доклад, изнесен на конференцията „Еклисиология и национализъм в постмодерната епоха”, Академия за богословски изследвания във Волос, Гърция, 26 май 2012 г.

  [1] Ἐθνοφυλετισμός е съставно от нация и раса. На български език е влязла в употреба гръцката дума филетизъм в смисъл на конституиране на Църквата по национален признак (бел. прев.).
  [2] В този поместен събор на Константинополската църква не участва Московска патриаршия (бел. прев.).
  [3] Всъщност, това явление е познато половин век по-рано с установяването на независима Гръцка църква през 1833 г., която също пребивава в схизма с Вселенската патриаршия, с тази разлика, че възниква след основаването на гръцката държава (бел. прев.).
  [4] Виж Правило 5 на Първия вселенски събор.
  [5] Виж Правило 28 на Четвъртия вселенски събор.
  [6] Тези думи се използват и в първата половина от формулата, с която Халкидонският събор определя на първо място начина, по който божествената и човешката природи присъстват в личността на Иисус Христос (бел. прев.).
  [7] Правило 2 на Втория вселенски събор.
  [8] Правила 8 на Първия, 8 на Третия, 12 и 28 на Четвъртия, 36, 39 и 56 на Петошестия, 57 на Картагенския и т. н.
  [9] Правило 2 на Втория вселенски събор.
  [10] По този въпрос виж моята работа „Приемането на църковната диаспора води до отричане на Църквата (28 правило на Четвъртия вселенски събор)” – В: Θεολογία, τ. 80, τευχ. 2 (4-6, 2009), σ. 121-142.
  [11] Виж Правило 57 на Картагенския събор (419 г.) и 56 на Петошестия.
  [12] Пак там.
  [13] Виж Правило 2 на Втория вселенски събор.
  [14] Лат. „със съответстващите необходими изменения” (бел. прев.).

  Източник:  Dveri.bg

• Православието в Америка: диаспора или Църква?

  Прот. Леонид Кишковски*

  Превод от руски: Радостина Ангелова

  Според най-разпространеното виждане, православието в Америка е представлявано от емигрантски общини, енории и епархии, обединени около основополагащия принцип на културно и езиково наследство. Най-често така възприемат православието в САЩ патриаршиите и сестрите-църкви в Европа и в Близкия изток. Твърде често подобeн възглед за него се тиражира и от средствата за масова информация в САЩ и Канада. Но много православни християни в Америка също разглеждат себе си в светлината на този „емигрантски образ”.

  В резултат на това, всички определения за американското православие, които изхождат от „емигрантския модел”, се отнасят по-скоро към социологически понятия и културни категории, отколкото към еклезиологията. Това прави въпроса: „Православието в Америка диаспора ли е или Църква?” необходима изходна точка за моя доклад, тема на който е – православното разбиране за Църква, основано на американския опит.

  Историческите корени на Православната църква в Северна Америка съвсем не са свързани с емиграционни процеси, а с мисионерство и евангелизация. През 1794 г. монаси мисионери от Валаамския манастир пристигат на остров Кодиак в Аляска. Те поставя началото на мисионерска дейност, донесла Христовото Евангелие на коренните племена на Аляска. Средоточие на техните усилия е не насаждането на руския език и култура, а евангелизирането на местните жители. Действително, в основата на мисионерския подход на тези валаамски монаси стои уважението към народната култура и обичаи, както и желанието да се въцъркови всичко истинно и ценно в тяхната етнокултурна традиция.

  И така, първоначалното измерение на православието в Америка е апостолското измерение – истински мисионерски импулс към евангелизация.

  С продажбата на Аляска на САЩ през 1867 г. се открива нова страница в историята на православието в Северна Америка. Скоро е създадена Американска епархия, а епископът за Северна Америка престава да бъде преди всичко викариен епископ, обгрижващ православното паство в Аляска. Сега православните християни идват в качеството на емигранти в градове като Ню Орлианс, Сан Франциско и Ню Йорк. Новият център на епархията става Сан Франциско. Новосформираните енории силно се различават една от друга. Някои от тях имат смесен етнически състав – когато гърци, руснаци, сърби и араби делят помежду си една и съща енория. Други са етнически хомогенни, като се състоят само от араби или гърци, руснаци или украинци. На свой ред, някои енории са изградени от бивши униати, по националност карпато-русини или галичани.

  Потокът емигранти от Близкия изток, както и от Централна и Източна Азия продължава в течение на десетилетия, понякога съставен от вълна икономически емигранти, понякога – от вълна политически бежанци, спасили се от тоталитарни режими и войни; понякога процесът се забавя или напълно престава. Днес отново се възобновява процесът на емиграция от посткомунистическите общества.

  През 60-години на ХХ век в САЩ и Канада намира място нов феномен – обръщане в православието. Например, всяка година, започвайки от средата на 60-те, можем да кажем, че близо половината от всички випускници на Свето-Владимирската семинария са преминали в православието от други конфесии. Всички те, мъже и жени, са приети в Православната Църква в зряла възраст. Те са взели съзнателното решение да изповядат себе си като православни. Някои от тях са бивши активни членове на други християнски общности, въпреки това сами са достигнали до осмисляне на православието като пълнота на християнската вяра. Други са живели в атмосфера на секуларизъм, агностицизъм или атеизъм и единствено в Православната Църква са открили Христовото благовестие. Накрая, част от хората са дошли в Църквата от нехристиянски религиозни традиции. Приемайки православието, те донасят със себе си и своята семейна история, която няма нищо общо с православната култура. Във всеки случай, сами по себе си тези хора представляват богат, макар и понякога нелесен, опит за докосване на западните култури и традиции до източно-християнското богословско познание.

  По такъв начин, действителността на православния живот в Америка е също толкова сложна, колкото и самата Америка. Множество елементи от историята, културата и традициите на миналото, които изграждат феномена Америка, изграждат също и феномена на православието на Американския континент.

  От друга страна, реалността на православието в САЩ е също толкова сложна, колкото и самото православие. Американското православие е представено от всички патриаршии и всички Църкви на Близкия изток, Европа и Африка. Всяка култура и всеки език, които могат да се срещнат в православния свят, намират място и в Америка.

  В навечерието на болшевишката революция в Русия, в Северна Америка има само една църковна йерархия. Независимо, че етническата, езиковата и културна мозайка на православието в Америка вече е твърде разнообразна, не съществуват множество църковни „юрисдикции”. Както от формална, така и от неформална гледна точка, разнообразието сред православните общини се запазвало в границите на църковното единство.

  В началото на ХХ век Североамериканската епархия се оглавява от Тихон (Белавин), първоначално в качеството му на епископ, а след това и като архиепископ. В бъдеще – изповедник, Московски патриарх и канонизиран светец, чрез своите трудове и размишления той изявява необикновената сила на пастирския дух и църковното познание. Напълно осъзнава и подкрепя разнообразието сред своето паство. Но също така разбира и поддържа необходимостта от църковно единство. Същността на неговата идея за православието в Америка се изразява в следното: Църква, в която нуждите на разнообразното население биха подлежали на пастирско обгрижване от страна на арабски, гръцки, сръбски и руски епископи (и по необходимост от епископи, представляващи други етно-културни традиции), но въпреки това, в която единството на епископата – а съответно и на Църквата – би се запазило в рамките на каноничната структура, и епископите начело с архиепископ, следвайки принципите на единството и съборността, биха действали като единен църковен организъм. Той предвижда основаването на автономна Американската православна църква и в един документ дори употребява думата „автокефална”, въпреки че внимателно отбелязва това с въпросителен знак.

  Този замисъл започва лека-полека да се осъществява. Епископ за арабите, Рафаил (Хаванини) е първият православен епископ, ръкоположен в Северна Америка. (Неотдавна епископ Рафаил беше канонизиран от Американската православна църква с участието на Антиохийската православна архиепископия в Северна Америка.) Ръкоположен е викариен епископ за паството на Аляска, предприети са стъпки към хиротония на гръцки, сръбски и други епископи за различните православни общини в САЩ и Канада. Отзоваването на архиепископ Тихон в Русия през 1907 г. забавя изпълнението на неговите подробно обмислени планове. А Първата световна война, след която последват болшевишката революция и Гражданската война в Русия, причиняват срив в развитието на Православието в Северна Америка.

  През 20-те години на ХХ век са създадени множествени „юрисдикции” и по този начин е поставено началото на много десетилетия еклезиологичен вакуум, когато на една и съща територия православното паство е разделено между каноничните православни църкви според принципа на националната, културна и езикова принадлежност. Усилията на тези „юрисдикции” отсега били насочени към запазване на разнообразното етно-културно наследство – руско, гръцко, сръбско, сиро-ливанско, румънско, албанско, българско и др. Постепенно както в Америка, така и сред сестрите-църкви, православието в САЩ започва да се разглежда като „диаспора”. Или ако трябва да се изразим по-точно, като поредица от национално-църковни „диаспори”, обединени от православието, но разделени етнически, културно, канонически и административно.

  От време на време се предприемат инициативи за създаване на структури, които подпомагат единението. Това са опити православните да се обединят на консултативно и координационно равнище. Най-значимият от тези опити стана създаването на Постоянната конференция на каноничните православни епископи в Америка (Standing Conference of Canonical Orthodox Bishops in the Americas – SCOBA). Основана през 1960 г., SCOBA остава първостепенен форум за междуправославно сътрудничество в САЩ. Независимо от това, че тя не е силна институция и не притежава канонична власт, тя задава рамките за съвместна работа и мисионерска дейност. Съществуват редица агенции и организации, които се намират под егидата на SCOBA и които се оказват способни да изградят работата си така, сякаш православните са вече обединени в рамките на една Църква. В същото време, в основата на „каноническата позиция” на SCOBA стои запазването на съществуващите паралелни „юрисдикции”.

  Друг подход за решаване съдбата на православието в Америка е предприет през 1970 г., когато Руската църква дарява Томоса за автокефалия на онази структура, която тогава се нарича Руска православна гръко-католическа църква на Северна Америка, а след това е наречена Православна църква в Америка. В контекста на гоненията на Руската църква от комунистическия режим през 20-те години на ХХ век, Американската епархия обявява през 1924 г. своята „временна автономия”. Една епархия постепенно се превръща в Църква, включваща няколко епархии и често наричана Американска „митрополия”. Доколкото Московската патриашия не признава самопровъзгласяването на тази митрополия, чак до 1970 година митрополията се намира в разкол с Руската църква. От друга страна, в самата Америка се поддържа евхаристийно общение между митрополията и новите православни юрисдикции на Константинопол, Антиохия, Сърбия, Румъния и България. С помощта на Томоса за автокефалия бива възстановено общението между Московската патриаршия и Американската православна църква (АПЦ). Освен това, с помощта на Московската патриаршия, АПЦ е упълномощена да изгражда православния живот в Америка, като запазва общението и добрите си отношения с останалите православни църкви и като се стреми към постигане на пълно канонично единство на Православието в Северна Америка.

  Даряването на Томоса за автокефалия на АПЦ предизвиква онова, което покойният протопрезвитер Александър Шмеман нарича „многозначителна буря”. Доколкото сред Православните църкви православието в Америка се разглежда като „диаспора”, създаването в САЩ на автокефална църква представлявало особено сложен проблем. Било е твърде вероятно скъсването на евхаристийно общение, което означава разкол в самата Америка и дори извън пределите на Американския континент. Въпреки че се удава разколът да бъде избегнат и отношенията на сътрудничество вътре в SCOBA в края на краищата са възстановени, каноничното единство остава недостижима цел.

  През 90-те години на ХХ век посещенията в САЩ на Константинополския, Антиохийския, Московския и Сръбския православни патриарси показват фундаменталното единство на православието в Америка. Независимо от това, че Константинополският, Антиохийският и Сръбският патриарси извършват пастирски визити при своите собствени паства, в своята собствена „диаспора”, а Московският патриарх е гост на АПЦ, православните християни в САЩ видяха в патриарсите, посетили тяхната страна, знак за православно единство.

  В тази атмосфера и при тези условия, под егидата на SCOBA бяха създадени два значими междуправославни института: Международна православна християнска благотворителност (IOCC) и Православен християнски мисионерски център (OCMC). Те са съответно филантропска и мисионерска агенции, които представляват православните християни в САЩ и работят плодотворно вече в продължение на повече от десетилетие, като действат така, сякаш пълното канонично единство вече е постигнато.

  През 1994 г. йерарсите, които влизат в състава на SCOBA, за първи път свикват съвещание на каноничния православен епископат в Америка. Около 40 епископи се срещат в „Антиохийското селище” – конферентен център и дом за отдих на Антиохийската архиепископия, разположен в гр. Лигониер, Пенсилвания. Йерарсите приеха два документа – „Заявление за положението на Църквата в Северна Америка” и „Заявление за църковната мисия и евангелизация”.

  Първият документ е почтително и смирено обръщение към Вселенския патриарх и предстоятелите на другите сестри-църкви. В него с благодарност се отбелязват „любовта и грижата, проявени на това забележително място, където беше повдигнат въпросът за „диаспората” в дневния ред на предстоящия Велик свещен събор, както става очевидно от текстовете, одобрени от Комисията за подготовка на събора”. След това в него се казва:

  „Очакваме следващото заседание на Комисията, за което става дума в текста, приет през ноември 1993 г. Подчертаваме, че е изключително важно Църквата в Северна Америка да бъде пряко и конкретно представена на това и на следващите заседания. Как е възможно да се обсъжда битието на Църквата в Северна Америка при нашето отсъствие? Ние сме длъжни да бъдем там, за да споделим двестагодишния опит, въз основа на който проповядваме Евангелието и живеем според православната вяра извън границите на териториите, исторически принадлежащи към православието… По-нататък, ние постигнахме съгласие относно това, че за нас е неприемлив терминът „диаспора” като характеристика на Църквата в Северна Америка. На практика, от гледна точка на еклезиологията този термин е проблематичен. Той отнема от пълнотата на вярата, която сме живели и изпитали в продължение на двеста години”.

  „Заявлението за църковната мисия и евангелизация” е ясна декларация, че „мисията е самата същност на Църквата и естествен израз на нейното апостолство”. Документът ни препраща към забележителната история на православното мисионерство – мисия сред славянските народи, мисия в Сибир, Китай, Корея и Япония, евангелизация на коренното население на Аляска и съвременна мисия в Африка, Индонезия и Албания. Заявлението се обръща към Вселенския патриарх с призив да се свика всемирна конференция на представителите на мисиите с цел „да се помогне в координацията по въпросите за стратегията и задачите на православното мисионерство по целия свят”. Заявлението завършва по следния начин: „Ние, православните в Северна Америка, се задължаваме да приведем в ред нашия собствен дом, за да можем да проповядваме благата вест за Иисус Христос; Неговото въплъщение и учение; разпятието, смъртта, погребението и възкресението Му; и пребиваването Му в Църквата чрез слизането на Светия Дух”.

  Независимо, че тези заявления бяха съставени с необходимата доза уважение и имаха за цел единствено да способстват за постигане на православното единство под ръководството на патриаршиите, те предизвикаха широка полемика и рязко негативна реакция. Не успяха да си осигурят подкрепата им за пълноценно придвижване към каноничното и административното единство на православието в Америка.

  През последните две години Антиохийската архиепископия за Северна Америка проведе енергични консултации, дори спор с Антиохийската патриаршия относно подарената на архиепископията „автономия”. В резултат, Светият Синод на Антиохийската патриаршия прие постановление, което потвърждава „самоуправлението” на архиепископията: „Антиохийската православно християнска архиепископия в Северна Америка се явява и остава самоуправляваща се в границите на нейната настояща юрисдикция (САЩ и Канада) и ще представлява една единна църковна структура под юрисдикцията на Антиохия”. Другите мерки, указани в това постановление предвиждат създаване на епархии в състава на единна архиепископия; установяват реда за избиране на епископи, които оглавяват тези катедри – чрез съответните действия от страна на самата архиепископия, и определят реда за избиране на митрополит-предстоятел така, че правото на поименно назоваване на тримата кандидати да бъде закрепено от архиепископията, а самото избиране на митрополит-предстоятел да се осъществява от Светия Синод на Антиохийската патриаршия. До това време епархийското събрание се състоеше от викарийни епископи под председателството на митрополит-предстоятел. Като следствие от сегашното постановление на Светия Синод, членовете на епархийското събрание в бъдеще стават управляващи епископи. Предвижда се също редовно свикване на общоцърковно събрание, включващо епископата, а също представители на духовенството и миряните.

  В средите на Гръцката православна архиепископия в Америка се изразиха мнения, че църковната „автономия” на архиепископията в състава на Константинополската патриаршия, е необходима и оправдана. В настояще време Гръцката архиепископия в САЩ включва в себе си епархии начело с управляващи епископи (архиепископ и митрополити), а митрополитите са членове на Синода под председателството на предстоятел-архиепископ. Архиепископският съвет, който е смесен по своя състав и който включва епископи, духовенство и миряни, има финансови и административни прерогативи. Този съвет включва в състава си епископата и делегати от духовенството и миряните, представляващи всички енории на архиепископията.

  Трябва да отбележим, че Руската митрополия се придържаше към принципите за църковна организация и устройство, приети от Поместния събор на Руската църква през 1917-1918 г., с което даде своя пример на всички останали. По този начин редовно свикваният Всеамерикански поместен събор включва целия епископат, а също и делегати на духовенството и миряните от всяка енория. (Това, че Съборът на Руската църква включва представители на духовенството и миряните от епархиите, а Поместните събори в Америка включват делегати от всички енории, се обяснява единствено с разликите в числеността на енориите и епархиите.) Светият архиерейски Синод е висш каноничен орган на Църквата, той се свиква два пъти в годината и включва всички управляващи епископи, в присъствието на викарийните епископи, но без право на глас. Митрополитският съвет, който се състои от духовенство и миряни, избирани както във Всеамериканския събор, така и от епархии, се провежда под председателството на предстоятеля на Църквата.

  Като интересна историческа подробност следва да отбележим, че традицията да се свикват както духовенството, така и миряните, за среща с техните архиереи и приемането на общи решения, отнасящи се до живота на Църквата, се наблюдават дори по-рано, отколкото съответните решения са били приети от Всеруския поместен събор през 1917-1918 г. Архиепископ Тихон пръв поема инициативата за свикване на Първия американски събор през 1907 г., когато организира среща на духовенството и миряните в гр. Мейфилд, Пенсилвания. В характерния за него архипастирски ръководен стил той дава да се разбере, че иска да види открито обсъждане и съборно приемане на решенията. По такъв начин, още много преди решенията на Събора от 1917-1918 г., в американския православен опит духовенството и миряните са призовавани да споделят отговорността заедно със своите архипастири.

  Днес подобни структури на църковно управление, включващи духовенството и миряните, с право на съвместно вземане на решенията под ръководството на йерархията, съществуват в болшинството православни „юрисдикции” в Северна Америка.

  Както показва предшестващият очерк, православието в Америка се характеризира в аспектите на мисията, емиграцията и обръщането в православието. Видяхме, че Томосът за автокефалия, дарен от Московската патриаршия на Американската православна църква, укрепи позициите на православната еклезиология, като потвърди принципа и практиката на „местната църква” и по този начин косвено отхвърли понятието „диаспора”. Имахме възможността да видим, че чрез създаването на SCOBA каноничните православни юрисдикции се опитват да сформират структури на сътрудничество и единство, като в същото време запазват концепцията за паралелни „юрисдикции”. Така също описахме опитите на православните архиереи, събрали се на първата американска архиерейска асамблея да изразят живия опит на православието в САЩ, използвайки понятието „православно свидетелство” в Америка, а не „диаспора”. Отбелязахме и че структурата на църковно управление в Америка, която включва в себе си както централната роля на йерархията, така и съответното участие на духовенството и миряните и която предоставя място на съборния подход, има основни черти на сходство сред всички православни църкви на американския континент.

  Православието в САЩ е само един от примерите за пълнокръвен живот на тази конфесия „извън пределите на териториите, исторически принадлежащи към православието”. Православни архиепископии и общини могат да се срещнат в Западна Европа, Южна Америка и Австралия. Въпросът: „Православието Църква ли е или диаспора?” за тях е валиден по същия начин, както и за Северна Америка.

  Като цяло, струва ни се, че за православните патриаршии и автокефални църкви, които се намират „на традиционно православни територии”, свидетелството и бъдещето на православието в Северна и Южна Америка, Западна Европа и Австралия, е второстепенен въпрос. В отговор трябва да заявим, осъзнавайки цялата неотложност на поставения въпрос: свидетелството и бъдещето на православието в територии, които най-общо можем да наречем Запад, е въпрос от изключителна важност. Православната Църква смята себе си за католична Църква, не само в смисъл на „цялостна”, но и в смисъл на „вселенска”. Въпреки това, широко разпространено и до голяма степен оправдано е виждането, според което сферата на дейност на православието е ограничена в традиционните региони на Централна и Източна Европа и Близкия изток. Православното свидетелство на Запад потвърждава католичността на тази конфесия в съвременния свят.

  Когато православието се окаже извън пределите на своите „традиционни” региони, то се оказва там в качеството на поредица паралелни „диаспори”. Можем дори да кажем, че днес православният светоглед се чувства твърде удобно в атмосфера на паралелна „вселенскост”. Предполага се, че всяка от православните църкви притежава правото да бъде „вселенска” и да установява свое присъствие във вид на наследство, юрисдикция, „диаспора” във всяка страна или регион. Нещо повече, смята се, че същността на Православната Църква може да бъде изразена в категорията „диаспора”.

  Единственият изход от това заплетено положение е възраждането на истинската православна еклезиология, възвръщане към църковната представа за апостолското призвание на Църквата. Като концепция „диаспората” никак не отговаря на апостолската природа на Църквата. Онези, които вярват, че Православната Църква, живеейки извън пределите на територии, исторически принадлежащи към православието, пребивава в „диаспора”, на практика принизяват нейния апостолски характер. Да бъде апостолска не означава да бъде ограничена от понятието за притежаване на „корени” или „основа” в местата, където са проповядвали Христовите апостоли и където са основавали Църкви. Да бъде апостолска означава да продължи – в нови обстоятелства и на нова земя – апостолското си служение.

  Концепцията за „паралелните юрисдикции” като закономерно следствие от възгледа за „диаспората” е чужд на православната еклезиология. Когато се правят опити за оправдаване на „юрисдикциите”, то най-често това се свежда до прикриване на еклезиологичен вакуум или дори грях на „юрисдикциите” под обвивката на такива понятия като единство във вярата и единение в тайнствата. Именно единството във вярата и единението в тайнствата изискват архипастирска съборност и надзираване, съгласуване и координация в свидетелството и мисията на Църквата!

  Можем да се осмелим да кажем, че „паралелните юрисдикции” се явяват по-голяма заплаха за православната еклезиология и богословие, отколкото разколите или ересите. Опасностите и деформациите, които носят със себе си разколите и ересите, обикновено са ясни и недвусмислени. Само изпадналите в разкол или ерес намират за себе си оправдания и обяснения. Църквата като единен организъм рязко се противопоставя на разкола и ересите, като отхвърля техните изкривявания.

  В случая с „юрисдикциите” и техните апологети, непрекъснато се предлага удобното оправдание, насочващо ни към единството във вярата и в тайнствата. „Ние вече сме единни – както във вярата, така и в тайнствата, и затова не трябва да се безпокоим за единството в състава на една поместна църква”. Такова е виждането за православието в Америка, което в днешно време се разглежда като самоочевидно и приемливо. Малко са онези, които забелязват, че подобна представа противоречи – както от практическа, така и от богословска гледна точка – на православното учение за Църквата.

  Разбира се, предаността към православната еклезиология трябва да има пастирска основа. Грижа на Църквата е спасение на душите, спасение на личностите, в правилната посока за вярващите християни – към Бога, Църквата и едни към други.

  От тази гледна точка е очевидна необходимостта да се вземат предвид културата и езика на конкретния народ или община. Това е естествено, когато емигрантите, пристигайки на нови територии, първоначално възприемат себе си в качеството на „диаспора”. Църквата следва да бъде пастирски отзивчива към тяхното самосъзнание. В мисионерски аспект пастирската отзивчивост към православните емигранти, които живеят със съзнанието за „диаспора” е също толкова важна, колкото и към обърналите се в православието, както и към хората и общностите, които не са християни или православни.

  Противоречия и проблеми възникват единствено тогава, когато самата Църква се възприема като диаспора, а диаспората се превръща в организиращ принцип на църковния живот. Нека дебело да подчертаем, че Църквата Божия може и трябва да бъде отворена към онези, които виждат себе си в качеството на диаспора. Църквата като понятие е несравнимо по-голяма и по-широкообхватна и може да обгрижва в пастирски план различни етнически и езикови общности.

  Когато се опитваме да ограничим Църквата Божия в рамките на понятието диаспора, ние извършваме грях против нейната природа, заставяйки я да служи на цели и задачи, които се намират далеч от същността на нейната мисия и дейност. Също така, в този случай ние не даваме на православния народ правилно богословско разбиране и църковна насоченост. Трябва да оказваме подкрепа на онези, които се възприемат в качеството на културни и национални диаспори, за да могат те да вместят тези относителни ценности в много по-значителното и пространно домостроителство на Божията Църква, чиято мисия е разкриване на Божията пълнота и по своята природа включваща множество културни и национални общини.

  Другата страна на изкривяванията, които носи понятието диаспора е загубата на доверие в свидетелството на Православната Църква. Една от силните черти на православното свидетелство в областа на икуменизма и в света въобще – е яснотата на еклезиологичното учение на Православната Църква. Нейното учение е важен и влиятелен принос на православните християни в икуменическия диалог. То е важен стимул и за привличане към православието на онези, които се срещат с православното богословие, търсейки истинския израз на християнската вяра, истинското изражение на едната, Света, Съборна и Апостолска Църква. С тъга можем да отбележим, че когато, наситени от богословското съдържание на православната вяра и от еклезиологичното самоосъзнаване на Православната Църква, тези хора се докоснат до емпиричната реалност на православния живот и църковната организация, те се възмущават и засягат от противоречията, с които се сблъскват.

  В Америка, както и навсякъде в т. нар. „диаспора”, в действителност не е трудно колкото се може по-скоро да започне отговорен, открит и жизнеспособен процес към единение на Православната Църква. Това изисква обща ангажираност между православните юрисдикции за създаване на местни автономни или автокефални църкви. Ще е необходимо търсенето на верни пътища за изразяване единството на епископата; за изразяване правото на първенство; за обезпечаване координацията и сътрудничеството между църквите. Движението към тази цел няма да лиши патриаршиите и сестрите-църкви от подкрепата на общините, в които те до този момент виждаха „диаспора”. Напротив, ще бъде създадена по-пълнокръвна и полезна система за подкрепа на патриаршиите и сестрите-църкви. Движението по този път няма да лиши също така възникващите поместни църкви от подкрепата и мъдрите съвет от страна на патриаршиите и сестрите-Църкви. Напротив, те ще се радват, ако могат да оказват такова съдействие.

  Нужният „верен път” без особени усилия можем да намерим в еклезиологичното виждане на Православната Църква. Проблемът не се състои в намирането на нови формули или принципи. Той се корени в това, че еклезиологичните идеи на Православната Църква следва да бъдат богословски потвърдени и практически прилагани.

  Отговорът на въпроса: „диаспора или Църква” несъмнено трябва да бъде: „Не диаспора, а Църква”. В Америка и на други места, където Православната Църква пребивава на „територии, не принадлежащи исторически към православието”, както и в историческите такива, няма по-голяма необходимост от необходимостта да се живее според православната вяра, като бъдем верни докрай на истинската еклезиология на Православната Църква. Именно по този начин можем да преодолеем разделението и разколите. Именно така можем да носим достоверно свидетелство в света и сред останалите християнски общности. Именно така можем да донесем на членовете на Христовото Тяло радостта от църковния опит и достойна пастирска грижа, като ги подготвим за живот и служение на Христовото благовестие.

  19 ноември 2003 г.

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * О. Леонид Кишковски е клирик на Православната църква в Америка (OCA, Orthodox Church in America), завеждащ на Отдела за външни връзки и междуцърковни отношения, главен редактор на списание „Православната Църква“ (The Orthodox Church). Публикуваният доклад е от Международната богословска конференция „Православното учение за Църквата”, Москва, 17-20 ноември 2003 г.

  Източник:  Pravoslavie.bg

• По делата им ще ги познаете – архимандрит Кирил Йончев

  Откъс от книгата на Георги К. Иванов „Българските църковни общини в Америка и Чикаго”

   

  Създаването на български църковни общини в Америка и тяхната дейност е резултат от желанието на нашите предшественици да практикуват православната си вяра на родния език и от стремежа за съхраняване на българската национална идентичност – език, култура, бит, традиции, етническа принадлежност.

  От наличните документи стана достояние, че Светият Синод на Българската православна църква в заседанието си от 12 юли 1907 взема първото си решение по отношение на духовното групиране и непосредственото единение на преселниците-българи в Америка с родината им, както и за удовлетворението на техните религиозни нужди. За тези цел изпраща и духовници в Новия свят.

  Повече от стогодишната история на българските църкви в САЩ и Канада е минала през различни периоди. В тях църковността често е била измествана. На преден план са излизали политически, етнически и идеологически елементи и личностни интереси. Важно място е заемала и политиката на българската държава по македонския въпрос – както преди 9 септември 1944 г., така и след това.

  През всичките тези години много духовници са дали своя принос за църковно-народното дело. Един от тях е Кирил Йончев – архимандрит на Българската православна църква и епископ и митрополит на Руската православна църква в изгнание и впоследствие – на Православната църква в Америка. Неговата роля и място в историята на българските църкви в САЩ, Канада и Австралия, вероятно ще бъде обект на нечие специално изследване. Това, което е коментирано за него досега, е доста противоречиво. Главното, с което се свързва неговият живот и дейност е разколът от 1963 г. Някои оправдават този разкол със стремежа за „запазване чистотата на църквата от комунизма” и отдават незаслужено кредит за това на еп. Кирил. От достъпните вече документи, писма и спомени на негови близки сподвижници, свещеници и хора, общували с него, както и от агентурните донесения, намиращи се в архивите на Държавна сигурност и МВнР, не може да се направи такъв извод. Нещо повече, голяма част от съвременниците му го осъждат и намират дейността му за анти-национална.

  В края на тази документална хроника ще се опитам да резюмирам най-характерното от историята на българските църковни общини, което определя различните периоди в тяхното развитие и дейност. Надявам се това ще улесни читателя да се види докъде стигнаха онези от тях, на които митрополит беше еп. Кирил Йончев. И да се оцени по-обективно неговата роля и принос към Българската православна църква – градивна или рушителна.

  Първият период (1907-1922) е периодът на истинското родолюбие, патриотизъм и идеализъм. Това е периодът, в който нашите предшественици осъзнават ролята на църквата за обединяване на емиграцията от свободното Отечество и поробена Македония и съхраняване на българското национално самосъзнание. Липсват политически, идеологически или етнически противоречия между тях. Ентусиазмът за строеж на църкви, в които да се служи на майчиния език е голям. Ръководител на Българската църковна мисия е архимандрит Теофилакт. Той като апостол кръстосва българските колонии в САЩ и Канада и организира църковни общини.

  Вторият период (1922-1937) е времето, когато Македонската патриотична организация (МПО) поставя под свой контрол мнозина от свещениците, църквите и духовния живот на нашата емиграция. Голямо място се отделя на патриотичното възпитание на роденото в САЩ и Канада поколение. Няма църква, в която да не се изучава български език, да няма ансамбъл за народни песни и танци, оркестър. В салоните на църквите са изложени национални носии, окачени са портретите на националните ни герои и народни будители. Изнасят се панихиди за загиналите за освобождението на Отечеството. Съхраняването на българския национален дух е най-важната задача, която МПО възлага на църквата. Православната вяра не подлежи на съмнение. Част от свещенослужителите са бивши членове на ВМРО или синове на загинали революционери. Неколцина от тях са били в състава на въоръжените чети, които са воювали за освобождаването на Македония. Други са изпратени от България с личната препоръка на Иван Михайлов. За всички тях няма нищо по-свято от съхраняването на българския национален дух и родолюбие. През този период ръководител на църковната ни мисия е протопрезвитер Кръстьо Ценов. Той се съобразява с ръководната роля на МПО. По тази причина църковният живот протича без особени катаклизми.

  Третия период (1937-1947) е този, в който еп. Андрей, изпратен от Светия Синод, пристига в САЩ. Това е и периодът, в който църковните ни общини са подложени на най-голями изпитания. Проблемите идват главно от политиката на България по македонския въпрос, която, след забраната на ВМРО (1934 г.) се приема като просръбска. Тази политика много скоро демонстрира и еп. Андрей. Тя е коренно противоположна от водената от МПО политика. В резултат идват основните противоречия между МПО и част от църковниците от една страна и еп. Андрей и Синода от друга. Тези противоречия водят до създаването на т. нар. „независима Църква“, в която влизат църквите под влиянието на организацията. Това става на конференция, проведена през февруари 1939 г. в Детройт, Мичиган. Този акт не е санкциониран от Синода в София.

  Деветосептемврийският преврат в България от 1944 г. примирява враждуващите страни за продължителен период от време. Общият политически враг е комунистическата власт в Отечеството. Неговата атеистична политика и стремежът да заличи насилствено българската идентичност на македонците, обединява емиграцията около църквата. Много скоро еп. Андрей огласява несъгласието си с тази политика в България и отправя упреци към Георги Димитров. С тези си действия той става приемлив за всички. Премахнати са основните противоречия. Стига се до

  Четвъртия период (1947-1963 г.) – учредяването на Българската епархия в САЩ, изборът на еп. Андрей за митрополит, регистрацията и приемането на Устав. Това е период, в който официалните връзки със Синода в София са преустановени.

  Епископ Андрей има нужда от помощник в митрополията и в църковните дела в САЩ и Канада. Той се спира на завършващия обучението си в Швейцария монах Кирил Йончев. “Повярвах, направих свръхусилия да наредя идването му (в Америка) с надеждата да видя един сигурен и предан на Спасителя Христа служител…Излъгал съм се бил.” До идването му в САЩ, името на Кирил Йончев не е известно сред политическата емиграция. Не са известни никакви негови анти-комунистически изявления или действия.

  Сприхавият и труден характер на еп. Андрей (виж разискванията от Синодалното съвещание проведено на 29 и 30 юни 1939 г. на стр. 48, и спомените на проф. Райкин), засилват опозицията на МПО и част от свещениците срещу него. Благовидният предлог да бъде махнат като митрополит, са неговата напреднала възраст и недобро здраве. Намерен е и негов заместник – архимандрит Кирил Йончев. Търсят се контакти и се очаква решение на този въпрос от Синода в София, независимо от „скъсаните” връзки и комунистическия режим на управление в България (виж писмото на о. Николов и срещите на о. Михайлов с Патриарх Кирил във Виена).

  

  Задрасканият текст в оригинала е: „Уведомени са, че същият (Пимен) е сътрудник на нашите органи, обаче да не се свързват с него по време на пребиваването му, а само, че могат да се свързват с него официално“.

  Идването на еп. Пимен в САЩ през 1963 г. (за неговото пристигане Държавна сигурност уведомява резидентурата във Вашингтон, че Пимен е сътрудник на нашите органи) се свързва с дългоочакваното от МПО и част от църковниците ограничаване властта на Андрей, последващото му отстраняване като митрополит и възлагане ръководството на епархията на Кирил Йончев. Отказът на еп. Пимен да ръкоположи в епископски сан архимандрит Кирил и последвалите събития могат да се определят като

  Пети период (1963-1976) – времето на разкола и разделението на българските църковни общини в САЩ и Канада с образуването на нова българска епархия. Причините за разкола не са имали никакъв политически характер. Доказателства за това намираме в писменните документи, оставени ни от участници или близки съвременници на тези събития (виж о. Стамболджиев, проф. Райкин, покайното писмо, което Кирил изпраща до патриарх Максим, разговорите между Кирил и Пандо Младенов в присъствието на българския генерален консул в Торонто), както и в архивите на ПГУ-ДС и МВнР, приложени към съответните части на тази хроника. На фона на тези документи и исканата хиротония за Кирил от Пимен т.е. от Синода, политическите аргументи, представени впоследствие са несъстоятелни. Нека не забравяме, че първото отделяне на църкви в САЩ от Синода в София става през 1939 г., когато в България все още няма комунистически режим.

  Еп. Кирил не е вдъхновителят на разкола, нито основната фигура, която го провежда. Това са ръководството на МПО с благословията на Иван Михайлов и свещениците Георги Николов, Васил Михайлов (същите от 1939 г., виж част ІІ) и Георги Недялков. Затова за десетилетия църквите са наричани „църквите на МПО”, а не „на Кирил“ (Йончев). Той е единственият, който отговаря на условията да бъде въздигнат в епископски сан и мълчаливо чака своя час. Не бих искал да прокарвам конспиративни елементи в тази история. Но ако свържем факта, че Кирил Йончев е духовен син на епископ Пимен и годините около и след 9 септември 1944 двамата прекарват заедно в Бачковския манастир, както и някои събития от това време, можем да стигнем до многозначителни изводи. Известно е, че преди 9 септември в Бачковския манастир са отсядали партизани. Прикритие там е намирал и Антон Югов – първият министър на вътрешните работи в правителството на Отечествения фрон, по чието време новоустановената власт избива без съд и присъда няколко десетки хиляди българи. След 9 септември 1944 г. на Пимен се приписва участие в елиминирането на нелегалната антикомунистическа организация „Неутрален офицер.“ С неговото име се свързва и провала на заговора, подготвян от Дамян Велчев за сваляне на Отечествено-фронтовската власт. Там, в манастира, ген. Велчев се е срещал със съзаклятниците си. През 1946 г. с редовен паспорт и синодална стипендия Кирил Йончев заминава за Швейцария да продължи духовното си образование. Оттам – в САЩ. Защо митрополит Пимен не пожелава да го въздигне в епископ? Не мога да гадая. Може би е било по-добре да остане близко до МПО и далече от Синода в София. Така би бил по-полезен за нечии цели.

  Осъзнал силата и влиянието на МПО върху емиграцията вече като епископ, Кирил става неотменен атрибут на конгресите им, участвува в техните провеждания и заема почетно място в техните президиуми (виж изданията на в-к Македонска Трибуна от това време, д-р Гаджев, Пандо Младенов). Той „громи” публично политиката на българската държава по въпроса за Македония. Това е, което патриотично настроенените емигранти искаха да чуят от устите на българските епископи тук – признание, направено от о. Гошо Николов при срещата му с пълномощния министър Любомир Попов, който нарича о. Николов „най-главния от поповете” (приложение ІІ-19). Тази позиция на Кирил му дава безрезервната подкрепа на МПО, а от там и властта върху църквите, подкрепяни от Организацията.

  След 1970 г. започва нова „битка” за православните християни в Америка и тяхното обединяване под една юрисдикция. Този „битка”, водена дълги година от Московската патриаршия, сега е възложена на Православната църква в Америка (доклад на о. Леонид Кишковски, публикуван в сайта на ПЦА).

  Междувременно еп. Андрей умира (1972 г.). Синодът от София, къде по собствена инициатива, къде по внушения от Държавна сигурност експериментира с административни структури, епархии, епископи и свещеници за църквите ни в САЩ. Това не се отразява положително на позициите и авторитета на БПЦ. На сцената е и Македонската църква в САЩ и Канада, подкрепяна от Белград. Малко по малко влиянието на емигрантите от Пиринска и Егейска Македония с българско самосъзнание в ръководството на МПО намалява. Като следствие, позицията на Кирил Йончев в организацията също отслабва. Това налага бързо ориентиране в новосъздалата се обстановка. Той вижда по-добро бъдеще за себе си в Православната църква в Америка, отколкото в Руската православна църква в изгнание (писмото от еп. Ирений до Синода в София от 1972 г.), още по-малко в българската. Изгонен от руснаците-царисти, той еднолично влиза в преговори с ПЦА, към която преминава заедно с църквите през 1976 г. Това може да се отбележи като

  Шести период (1976-1990). Както казва един от най-възрастните наши свещеници по това време, отец Васил Михайлов, „с преминаването на нашата епархия под юрисдикцията на Православната църква в Америка загубихме всичко. Загубихме нашата вярност към скъпото ни Църковно народно дело”. Това не смущава еп. Кирил. Много скоро ПЦА му възлага и управлението на диоцеза на Западна Пенсилвания, състоящ се от чисто руско-американски православни църкви, в които руското доминира. Техният брой надхвърля два пъти този на църквите от българския диоцез. Това му дава голяма сила и спомага за утвърждаването му като важна фигура в ПЦА. Той започва безпрецедентна атака към църквите, останали към Синода в София. Използва всякакви средства те да преминат под неговия омофор – интриги, полиция, съдебни дела, политически шантаж (писмото на патриарх Максим до еп. Теодосий, приложение V-31).

  Еп. Кирил компенсира липсата на православни свещеници – българи, с такива, обърнати в православието от католическата или евангелските църкви. Тъй ги въвежда в православната вяра и ги назначава в няколко от българските църкви. Това поставя началото на обезбългаряването на тези църкви. „Щом американски протестантски свещеник се загнезди в наша църква, тя е загубена за българщината“, казва Пандо Младенов на срещата си с еп. Кирил в присъствието на българския консул в Торонто.

  В тези си действия той е подкрепян от ПЦА и поощряван от политически лица, загубили вяра, че комунизмът в България някога ще падне от власт. Оттук насетне започва да се създава погрешното мнение, че Кирил Йончев спасява църквите ни в САЩ и Канада от влиянието на безбожническия комунистически режим в България. За щастие, намират се и такива, които, повярвали или не, че ще дойде края на комунизма в България, се противопоставят на безумието и успяват да съхранят голяма част от църквите от домогванията на еп. Кирил. Сред съхранените е и църковната община „Св. София“ в Чикаго, която остава вярна на майката – Българската православна църква.

  Независимо от действията си, насочени срещу родната църква, еп. Кирил продължава да търси контакти с нейни представители и да моли за разрешение за съслужение, свещеници, свещено миро и други църковни атрибути. Доказателство за това са срещите му с проф. Събев и епископите Йосиф (Диков) и Симеон и желаната от него, но отхвърлена от патриарх Максим среща през 1978 г. (документите са приложени към част ІV). Накрая идваме до 1990 година, когато еп. Кирил изпраща покайното си писмо до патриарх Максим. Моли за прошка за всички сторени грешки, признавайки, че действията му са били плод на човешка слабост и малодушие.

  Това събитие може да се определи като Седми период (1990-2007). Светият Синод опрощава противоканоничните деяния на еп. Кирил. Очакванията, че с опрощението той ще се завърне към майката-Църква обаче не се оправдават. Покаянието му се оказва неискренно.

  Започналият разкол в БПЦ предоставя нови възможности на еп. Кирил. Той се възползва от неосведомеността на новопристигащите емигранти и настъпилия смут сред вярващите. Със съдействието на някои шарлатани-авантюристи расоносци, преследващи лични цели и облаги, успява да създаде няколко нови църковни общини към своята епархия, т.е. към Православната църква в Америка. Това води до поредното обтягане на отношенията между БПЦ и ПЦА. Еп. Кирил отново е обявен за персона нон грата и общението с него е преустановено. Така се стига до осмия, последен период от историята на българския диоцез към ПЦА.

  Осмият период (2007-2011). Еп. Кирил почина през 2007 г. След неговата смърт ПЦА суспендира Устава на епархията и нейното ръководство фактически беше узурпирано. През м. ноември 2010 г. на специална епархийска конференция беше приет нов устав. На конференцията са присъствували двама или трима низвергнати български свещеници, които са дали своя глас за промените, предавайки българските национални църковни интереси. Променени са всички членове от стария устав, в които изрично е записано, че не подлежат на промяна. Подменена е била волята на създателите – всички онези българи, чиито патриотизъм и любов към Отечеството не подлежат на съмнение. Променени са били членовете от устава, отнасящи се до българската принадлежност и духовната връзка на диоцеза с България; богослужението да се извършва на български език, както и условието митрополитът да бъде българин или американец от български произход (приложение V – 42 стария устав и 43 новия устав). Пъпната връв на църквите, създавани и строени от нашите предшественици и нас с майката-Църква е отрязана.

  Броят на църквите в т. нар. Български диоцез към ПЦА, които Кирил Йончев отдели през 1963 г. от Българската православна църква заедно с няколкото, създадени по късно е 18. В тях само трима или четирима от свещениците са с български произход. Пръснати са из целите Щати – на Източното и Западно крайбрежие, на Север и Юг. Съгласно каноните на Православната църква, епархиите се организират на географски принцип. Следвайки този принцип, наличието на епархия, в чийто състав влизат църкви, пръснати като тези, намиращи се сега под юрисдикцията на Българския диоцез, не е нормално. Трябва да се очаква в най-близко бъдеще тези църкви да преминат към тези епархии на ПЦА, в чиито географски райони се намират. Това ще доведе до закриване на Българската епархия от регистрите на Православната църква в Америка. Докато това време дойде, трябва да има избран митрополит на мястото на покойния еп. Кирил. За избори се съобщава в броя от 15 юни 2011 г. на излизащият във Форд Уейн, Индиана Ft. Wayne Journal-Gazette. Публикуваното съобщение гласи, че на 7-9 юли (2011 г.) ще се проведе избор на митрополит на Българския диоцез към Православната църква в Америка. Посочени са двамата кандидати – о. Александър Голицин и о. Пол Гасиос. В сайта могат да бъдат гледани и видео-записи, в които двамата кандидати разказват за себе си и вижданията си за бъдещето на Българската епархия.

  Архимандрит Александър Галицин е роден в Сан Франциско, Калифорния. Казва, че прародителите му са руски емигранти, избягали по време на Октомврийската революция. Баща му е раждан в САЩ. Майка му е американка от мормонско семейство. От дете е свързан с Руската църква, а впоследствие – с Православната църква в Америка. Високо образован, с докторска степен от Оксфорд, Англия. Специализирал в Гърция. Няма практика на свещенослужител. Преподава повече от 20 години в Milwaukee’s Marquette University, в катедрата по богословие. Не е много сигурен, че иска да замени академичната си кариера с такава на администратор в църковна организация. За бъдещето на Българския диоцез няма конкретно виждане. Смята, че в близко бъдеще ПЦА ще обедини православните църкви на континента. Тогава етническите (в т. ч. българските) църкви ще изчезнат.

  Протопрезвитер Пол Гасиос е роден и израснал в Детройт, Мичиган. Родителите му са гърци. Естествено е принадлежал към Гръцката православна църква. Много млад преминава към ПЦА. Има магистърска степен по социални науки. От около 15 години е практикуващ свещенослужител. Застъпник е на тезата, че в църквите към българския диоцез, и не само, единственият език на богослужението трябва да бъде английският – така и така богомолците не разбират църковно-славянски, казва той. Няма нищо против етническата принадлежност и предпочитанията на хората към културното им наследство, но не споделя практиката църквата да бъде място за социални контакти и нецърковни прояви т. е. отрича функциите на църковните общини във вида и целита, за които са били създавани. Да му припомня думите на екзарх Йосиф: „Българските църкви не са място като другите църкви, място само да се кръстиш. Те са място за народна съпротива”. В наши дни, далеко от Отечеството, църквите ни са място за родолюбие! Отец Пол очаква в следващите няколко години църквите от епархията да се реорганизират като епархийски наместничества, ръководени от старши свещеник и да бъдат на подчинение на епархийски архиерей от ПЦА, на чиято територия се намират (георграфския принцип). С това той вижда и закриването на Българския диоцез. Изразява тревога за не много ясния статут на ПЦА. (Има сериозно напрежение в Православния свят по отношение на дадената от Московската патриаршия автокефалност на Православната църква в Америка – бивша руска митрополия). Казва, че ако се случи последната да възстанови подчиненото си положение на Митрополия към Московската патриаршия както преди, то той ще напусне ПЦА и ще се върне отново към Гръцката православна църква. Основание за това бил фактът, че повече е грък, отколкото руснак, допълва отец Пол. А ние, които се чувствуваме ни повече, ни по-малко, само българи (- американци) и сме построили или сме се грижили за вече построените от нашите предшественици църкви, които сега той може да оглави, нямаме ли право да ги запазим като български преди той да реши за себе си накъде да върви?

  Кой от нямащите нищо общо с българския народ, Българската православна църква, българската история и българската култура, ще бъде новият митрополит на т. н. Български диоцез? Архимандрит Александър – американец от руски произход, или протопрезвитер Пол – американец от гръцки произход? Отговорът беше даден на 9 юли 2011. Избран е архимандрит Александър. Скоро след избора си, той дава интервю. На въпроса откъде се взе този така наречен Български диоцез към Православната Църква в Америка, проф. д-р Александър Голитцки отговаря: „Аз не зная откъде тази група (!), тази, на която аз наскоро бях избран за митрополит, идва. Наименованието е „български”, но фактически повечето от хората, или техните родители или прародители, идват от там, където сега е Северна Гърция. Те са славяно-говорещи от Северна Гърция.” Да се смее ли човек, или да плаче?

  С този избор на митрополит се слага край на българщината в тези църкви. Оттук нататък трябва да се очаква подмяна и на малкото останали свещеници от български произход, въвеждане на английския език и песнопение в свещенослуженията, отслабване и изчезване на българският етнически елемент и език от църквите. Не съумяхме да се противопоставим на чуждите посегателства. Някои българи дори съдействуваха това да се случи, други гледаха с безразличие, а трети аплодираха възторжено късането на жива плът от снагата на Българската православна църква! (виж в-к България, брой 7-14 юли, 2011). Не е ли тъжно! Какво ли са имали предвид авторите на публикацията, отпечатана в „Македонска трибуна” – броя от 4 април 1963 г. (приложение V-4.1,2)? Прочетете го: На 25 март в Дитроит още веднаж бе подчертано родолюбието на нашата емиграция и готовността да се бранят църквите ни от всякакви чужди посегателства… На втората страница: Църква и народ единни в решителния момент. Този призив дали не е отправен към нас? Къде сте сега майко-Църква, родолюбиви народе, Отечество?

  Проследявайки всички тези факти и документи, не следва ли да се запитаме: Ако Кирил Йончев е запазил „чистотата на (Българските) църквите от комунизма”, то къде са тези църкви сега? Къде и какви са тези църкви повече от двадесет години след края на безбожния режим в България? Няма ги. Те вече не са български! В повечето от тях Божествената света литургия се служи на английски, не се споменават българските светии, войнство, народ и Патриарх. Не се празнуват българските религиозни и национални празници. Българската църква, българската държава и българската диаспора в САЩ загуби материални, културни и исторически ценности – църковните сгради, икони, иконостаси, църковна утвар, свещени книги.

  Какво е спасил Кирил Йончев? Спасил или предал? И ще успеем ли да запазим каквото е останало?

  .

  Гeoрги К. Иванов

• Българско семейство живее в океана

  Пясък вместо сняг и палми вместо елха. Така изглежда Коледа за Мира, Иво и 11-годишната Мая, които от две години живеят в открити води. Преди две години Мира и Иво от София продават къщата си в Канада, където живели 15 години, напускат работа и се преместват да живеят в океана. На лодката родителите взимат и дъщеря си Мая, която отписват от училище. 17-годишният им син Виктор обаче не пожелава да ги последва и остава да живее при приятели. Днес семейството живее с около 100 долара на месец, лови риба, за да се изхранва, и обучава дъщеря си на лодката.

  Екипът на Нова ТВ ги открива в Тобаго – дни след като са пристигнали от Тринидад и преди да отплават за Барбадос.

  

  След като България им става тясна, се местят в Канада. 15 години по-късно, обаче, напускат и този континент, продават къщата си и заживяват в океана.

  „С парите от къщата инвестирахме за лодка и за всичко необходимо. Също така ни останаха от спестяванията, за да можем в продължение на няколко години да пътуваме и да се изхранваме. Не си купуваме неща от рода на дрехи, обувки, вещи” – разказва Мира.

  Съвременните последователи на Робинзон Крузо прекарват в океана по около два дни. След това пускат котва пред някой плаж и с каяк стигат до брега. Лодката обаче е техния дом, както и училището на Мая. Родителите й пък са нейните учители.

  Но освен романтика, животът в открито море носи и страх.

  Като през онези две кошмарни денонощия, които семейството прекарало в океана между Мексико и Куба, а силна буря почти преобърнала лодката им. Простили на бурята, но не я забравили.

  Какво друго разказва семейството за живота си в открити води гледайте във видеозаписа:

  .
  

• Хиляди бездомни живеят в тунелите под София

  Българската столица е прорязана с подземни трасета

  .

  Владимир Йончев, Svobodnoslovo.eu

  

  Цял подземен град живее под улиците на София. Столицата е прорязана от стотици километри тунели. Някои са толкова големи, че в тях дори може да се движат автобуси. Сега катакомбите са свърталище на хиляди клошари. Според очевидци там се крият между 10 и 20 хиляди. Бройката е нереална, но не можа да уточни колко бездомници живеят в тунелите. Шест групи катакомби има София. Първата е т.нар. тунел на властта. Той започва от парламента, минава под Президентството, Министерския съвет, ВМА и завършва в Южния парк, в близост до Правителствена болница. Това е единственият тунел без клошари. Той се пази денонощно. Застлан е с бетон и през него спокойно минава камион.

  Крадци складират плячката си в тунелите, лятото клошарите се местят под Паметника на Съветската армия. Жени и деца живеят в „апартаменти“ край тръбите на парното при над 35 градуса жега.

  Десетки километри тунели кръстосват земята под София. Под строга охрана е само тунелът на властта, който свързва парламента, Президентството, Министерски съвет, ВМА и излиза в Южния парк. Под Редута са старите армейски бункери. Те са сред най-добре оборудваните подземия. Някои от тях са на 5 етажа. Но са влажни и през зимата не се използват за живот. Край ТЕЦ „Земляне“ в стари бомбоубежища са складовете за военновременни запаси. От входове под Ректората и Духовната академия се влиза в стари римски катакомби. При Паметника на Съветската армия и в докторската градина са двата изхода на тунела Бронкс. Наречен е така, защото през лятото е свърталище не само на клошари, но и на наркомани. Най-голямото свърталище на бездомници са тръбите на парното. Магистрални тръбопроводи започват от всички ТЕЦ-ове в София. След хиляди разклонения те достигат на практика до всеки дом.

  След публикацията на „Стандарт“ за подземния град, в който живеят хиляди, институциите замълчаха. Защото няма една инстанция, която да отговаря за тунелите. Охраната им е ангажимент на „Топлофикация“, ВиК, „Пътища и съоръжения“, БТК, улично осветление, енергото. „Топлофикация“ дори отрече в нейните тунели да живеят хора. Наш екип слезе в подземията на София, за да види дали това е така.

  

  На метри под нас живее друг град. Непознат. Мръсен и потаен, опасен… Малцина са се престрашавали да влязат в него. Запитвали ли сте се някога къде отиват всичките клошари и просяци през зимата? Когато температурата е минус 20, изглежда, че са се скрили вдън земя. И това е самата истина.

  Магистралните тръбопроводи на парното са апартаментите на подземна София. Входовете към тръбите са стотици. Повечето са затворени. Но хората редовно разбиват по някой по-закътан проход, за да могат да се сврат на топло.

  Подземните хора не желаят да бъдат притеснявани. Още на влизане видяхме светлина и чухме човешки стъпки. Последвахме ги, но те изчезнаха при първите разклонения.

  Извън тунелите успяхме да говорим с няколко клошари, които ни предупредиха, че не сме добре дошли. „Вътре живеят всякакви. Не влизайте, само от там още не са ни изгонили“, разказа битник, който срещнахме близо до един от входовете. Според него шансът през деня да се намери някой в тази част на тунелите е малък. Всички излязохме да припечелим по нещо, прибираме се чак вечер. Ако влезете тогава, ще срещнете много народ, но

  не гарантирам, че ще излезете –

  каза той.

  Сред клошарите наистина има избягали затворници и бандити. Те обаче са малцинство. Повечето са несретници, които съдбата е оставила без дом. Един от клошарите, с които говорихме, се оказа бивш учител. Преди години тръгнал да си търси късмета в Германия. Когато се върнал, нямал нито дом, нито семейство.

  Около тръбите не е хотел „Риц“. Но определено става за живот. Температурата е над 30 градуса. Чак неприятно горещо, но все пак става за живот. Магистралният тръбопровод представлява 2 огромни тръби, в диаметър колкото човешки ръст. Между тях има достатъчно място спокойно да се разминат двама души. Тръбите са легнали върху бетонни подпори. Така под тях остава ниша, висока около 60-70 сантиметра. В нея също може да се спи уютно. Но не това са „апартаментите“ на клошарите. Начесто около тръбите има оширения. Някои са колкото една стая. Други обаче са

  огромни зали

  Те обикновено са на различни нива от тръбите, по които лесно се слиза и качва по метални стълби. Където стълбите липсват, обитателите са оборудвали праговете с дебели гумени маркучи от кабели, по които се слиза и качва. Жиците вероятно отдавна са предадени на вторични суровини.

  Под едно от най-оживените места в столицата са най-големите подземни пространства. Това са 2 помещения. По-малкото е високо около 15 метра, дълго около 25 и широко 20 метра. От него се влиза в голяма зала, която е поне 2 пъти по-голяма. От едното до другото се върви по начупен коридор. Именно тези зали са местата, където се разклонява магистралният тръбопровод. До таваните водят шахти с метални стълби. Капаците са заварени отвътре. В големите зали температурата е по-поносима. На няколко места тръбите са пробити. Водата обаче е прекалено гореща и трябва да се изстуди, преди да се ползва.

  Входът, през който екипът ни влезе, е на 30 метра от една от най-луксозните сгради в София. Запазваме го в тайна по две причини – да не тръгнат неподготвени хора под земята. И защото тръбите са едно от малкото останали места, където все още могат да се приютят несретниците. Освен това в продължение на стотина метра изолацията на тръбите се е разпаднала и всяко движение предизвиква облак от стъклена вата, която е опасна за здравето.

  В малката отсечка, която екипът ни успя да обходи, забелязахме поне 6 места, които са с видими и съвсем пресни следи от живот.

  По тях са застлани черги, палта. На едно от тях имаше бисквити с дата на производство 5 януари 2006 г. В подземията очевидно спят и жени, и деца. Намерихме лак за нокти и розови детски ботушки. Всички вехтории обаче са скромно количество в сравнение с огромния брой празни бутилки от всякакъв алкохол.

  Личи, че хората на подземията са изкарали част от прехраната си с кражби. Видяхме луксозна чанта. Около нея бяха захвърлени пачка фактури, които вероятно са били в нея. Имаше дори тасове от рено, очевидно свалени с цел да се продадат за стотинки.

  Тръбите на парното са годни за живот само през зимата. През лятото в тях е непоносимо горещо. Тогава клошарите се местят в тунела Бронкс. С това име са известни галериите, които са под Паметника на Съветската армия и достигат Докторската градина. В момента те са здраво заключени.

  .

  Някои бездомници заслужават доверие, други винаги ще си останат скитници

  Знам на кого да дам и от кого да взема. Сирачето купи подарък на сина ми за 60 лева – разказва благодетелят на Китаеца

  Бате Цецо. Така се представя този изключителен човек, който е направил от живота на един бездомник щастлива приказка. Преди година приютил момче, което 22 г. живяло на улицата, дишало лепило и просело. Благодарение на него сега Китаеца, водачът на безпризорните деца, за когото ви разказахме във вчерашния брой, е друг човек. По време на целия разговор бате Цецо ни убеждава да не пишем името му. Не се притеснявам от нищо, но доброто не се прави, за да се изтъкваш. Ще кажат хората: ти го прибра това момче, за да се перчиш по вестниците. След час увещания се съгласи да го снимаме, но с уговорката да напишем само малкото му име.

  – Как решихте да помогнете на Китаеца?

  – Видях го, че се върти около кооперацията, виждал съм го по градинките, по улицата. На всеки човек трябва да помогнеш, ако можеш. Приютих го и му казах – изчисти стълбището. Почна да чисти, да си изкарва парите. Имам няколко къщи в провинцията. Пращам го по тях да оглежда, да не са замръзнали тръбите, да няма нещо счупено. Да обере овошките. Стои 2-3 дни, връща се. На партера имаме една обща стая, която сега не се използва. Свиках събрание на кооператорите и решихме, че ще я направим портиерна. Ще хвърля 2-3 хиляди за ремонт, но Любо ще си живее там и блокът ще си има портиер.

  – Как му имате доверие, не се ли притеснявате, че ще ви завлече?

  – Като погледна човек в очите, малко да поговоря с него и веднага го усещам дали трябва да му имаш доверие или не. Има бездомници, които не заслужават доверие. Даже боя, който са яли, им е малко. Но част от тях заслужават да им се повярва. Те са изоставени на улицата. Не искат да правят лоши неща. Но ги правят от изнемогване, от немай къде.

  – Китаеца подвеждал ли ви е досега?

  – Никога. Веднъж слизам пред входа и му давам 2500 лева да ги занесе на едно място. В тоя момент ме видя приятел и лошо му стана. Пита как му имаш доверие. И му казвам: пълно доверие му имам. Аз редовно го пращам с детето си. И някои хора го питат: „Иво, какъв е тоя циганин с тебе?“ И детето ми веднага скача и го защитава. На рождения ден на дъщеря ми беше и Китаеца. В заведението ме гледаха с учудване. Но аз им казах: Това също са хора. Те работят и заслужават да бъдат на рождения ден. А там питиета, уиски, каквото Китаеца в живота си не е виждал. Викам си, сега ще вземе да се напие. Изпи 2 чашки и каза – стига толкова.

  – Китаеца първото момче ли е, което приютявате?

  – Не. Преди време приютих един Боби. Но той си остана боклук. Дадох му стая. Но той пак почна да диша лепило. Ходеше да иска храна и казваше, че аз съм го пратил. Изпратих го при майка ми, стоя там един месец. Всичкото желязо, което видял в двора, го беше предал на вторични суровини. И го изгоних. Една година по-късно дойде, извини ми се и пак поиска да го приютя. И сега моли Китаеца да говори с мен, да го взема. Няма да го направя. Изпуснал си е шанса. И други са идвали при мен. Но ги гледам и веднага ми става ясно, че скитничеството им е вродено. Но има момчета, на които, ако им подадеш ръка, стават хора. И са много по-точни от някой българин, дето се има за голям философ. Ако Любо се издъни, няма да обеднея. Но съм му дал шанс. Той да си прави сметката.

  – Познавате ли друг заможен човек, който да помага на бездомници?

  – Познавам много заможни хора. Някои сигурно не са милионери, а милиардери. Досега не съм чул някой от тях да помогне. Те гледат с пренебрежение на тези хора. Преди Нова година от парите, които съм му давал да чисти стълбището, Любо си е отделял. И на Коледа купи на детето ми автомобилче с дистанционно. За 60 лева. Като го видях, не знаех на кой свят съм. Детето ми не е останало без играчки, всичко мога да му купя. Но Китаеца ми казва: „Иво си я хареса на една витрина, аз му я обещах.“ Казва: в живота си не съм получавал играчка, нямало е кой да ми купи. Вие разбирате ли какво е такъв човек да спести 60 лева? Да не ги изяде, да не ги изпие, а да купи на моето дете играчка. Сега детето ми си я пази в стаята с гордост. И се хвали: „Това ми е подарък от Китаеца.“

  – А как приеха съседите това, че Любо идва да живее в техния блок?

  – В началото бяха учудени. Звъняха ми на вратата и питат: „Цветане, какви ги вършиш, имаш ли му доверие на този?“ Но сега сами ми звънят и ми казват: „Цветане, дай го твойто цигане да ни помогне.“ И вече със спокойствие го оставят в апартаментите си да им чисти.

  – Той беше много горд за това, че полицията вече е променила отношението си.

  – Това е вярно. На няколко пъти идваха, търсят Китаеца, други бездомници им казали, че в еди-каква си беля се е забъркал. А аз знам, че преди седмица съм го пратил в провинцията при майка ми, звъня и казвам на полицаите – чуйте сега къде е Китаеца.

  – Колко богат човек сте?

  – Аз съм богат със сърцето си. Затова Господ ми дава. Защото знам на кого да дам и от кого да взема. Откакто се помня, се грижа за децата си. Ако Любо е разумен, никога няма да го изоставя. Може да имам 10 лева, но 5 ще дам на него, само за да не краде и да не се занимава с глупости. На мен тоя живот ми е ясен. Аз не съм бил като него без дом, но съм израснал на улицата. Тарикатският живот ми е ясен. Аз не се притеснявам от улицата. Защото има хора, които се имат за много нещо, но като ги пуснеш на улицата, са пълна нула. Може да имаш много пари, да си много умен, но като излезеш на улицата и не можеш да се оправиш, е друго. Там е законът на джунглата. На Любо съм му казал да си прави сметка. Някои се опитват да го използват. Един съсед ми казва: „Прати момчето да пренесе едни плочи“. Аз му казвам: „Китаец, това е тежка работа. Прави си сметка колко ще ти струва. Ако им е много, да си викнат хамалска фирма“. Уча го да знае коя работа колко струва. Човекът може да няма пари, но все една стара дрешка може да му даде, а не само да го използва.

  .

• Пастирската практика на Изток и Запад

  Отец Антъни Хюз (Antony Hughes),

  Антиохийска православна църква „Св. Богородица”, Кеймбридж, МА, САЩ

   

  Може да се каже, че Източната църква се придържа към модел на лечение, който смята греха за болест, а Западната църква клони към юридически модел, който възприема греха като нравствен провал. За Православието Църквата е болница на душите, арена на спасението, където с благодатта на Бога вярващите възлизат “от слава в слава” (2 Коринтяни, 3:18) в съюз с Бога, при което се съединяват благодатта и човешката воля. Изборът, предоставен на Адам и Ева, остава нашия избор – да възлезем към живота или да слезем към тлението. За западните християни, без значение дали те възприемат Църквата като съществена, важна или случайна, моделът на греха като морално поражение се основава на божественото избраничество и придържането към морални, етични кодекси като лек за греха и гаранция за вярност. Независимо кой налага кодекса – църковната власт или личната съвест, резултатът е един и същ.
  Вярно е, че идеята за спасението като процес не липсва на Запад. (Човек може да си припомни като примери западните мистици и движението на Уесли). Въпреки това, съществените богословски основи на Източната и Западната църква по отношение на прародителския или първородния грях са драстично противоположни. Разликата е очевидна, когато се разглежда самото понятие за етика. За Западната църква етиката често предполага придържане единствено към външна система от правила; за Източната църква етиката означава “възстановяване на живота в пълнотата на свободата и любовта” (Yannaras, 1984, стр. 143).

  Съвременната психология кара повечето болногледачи-християни да виждат греха като болест, така че на дело юридическият подход често се смекчава. Желанието да се търси помощта на психиатри, когато това е необходимо, предполага разширяване на определението за грях от морално нарушение към човешко състояние. Това е правилно развитие. Когато разпознаем греха като болест, това ни помага да разберем, че проблемът на човешкото състояние обхваща много нива и дори може да има генетичен компонент.

  Интересно е, че християните от различни църкви преоткриват психологията на духовните писатели на древната Църква. Открих това в една зала на университетската семинария „Орал Робъртс” преди 25 години, когато четох “Житието на блудницата св. Пелагия.” В този момент започна пътуването ми към Православието и свещеничеството. Пастирите и учителите на древната Църква са вдъхновени от православната гледна точка, изложена в тази статия – смъртта като проблем, грехът като болест, спасението като процес и Христос като Победител.

  Грехът като пропускане на целта или, казано другояче, като провал да се реализира пълния потенциал на дара на човешкия живот налага постепенен подход към душепастирството. Целта е единствено да се постигне екзистенциално преобразяване отвътре чрез растеж в общение с Бога. Всекидневните грехове са повече от морални нарушения; те са откровения за падението на човешкия живот и доказателства за лична борба. “Покаянието означава да отхвърлим смъртта и да се съединим с живота” (Yannaras, 1984, 147-148).

  В Православието ние се съсредоточаваме повече върху движението и целта, отколкото върху греха. Един мъдър сръбски православен свещеник веднъж отбелязва, че Бог се грижи за насоката на нашия живот, а не за подробностите му. И Библията указва чудната истина: „Господи, ако Ти забелязваш беззаконията – кой ще устои, Господи? Но в Тебе е прошката” (Псалом 129:3-4). Пътят е отворен за всички, които искат да поемат по него. Запитали веднъж един млад монах: „Какво правите по цял ден в манастира?” А той отговорил: „Падаме и ставаме, падаме и ставаме”.

  Сакраменталният подход в Източната църква е неразделна част от душепастирството. Терапевтичният възглед освобождава тайнството изповед в Православната църква от склонността да му се приписва юридически характер, което води до строго определени, безлични епитимии. В Православието тайнствата се разглеждат като средства за разкриване на истината за човечеството и Бога (Yannaras, 1984, стр. 143). След светото кръщение ние често се проваляме в нашите усилия да осъществим призванието си и да разчистим образа в душата си. Седемдесет пъти по седем се връщаме към тайнството не защото то е отбиване на номер (днес се изповядваш, утре пак грешиш), а защото смирението е труден за учене урок, истинската промяна не става светкавично и ние се нуждаем от Божията помощ. Изцеляването става бавно. Тайнствата изобщо не са магически или автоматични обреди (Yannaras, 1984, стр. 144). Те са лични, изпълнени с благодат събития, в които нашият доброволен отклик на Божията благодат се приема и освещава от Бога. Дори и в протестантските среди, които отхвърлят изповедта като тайнство, призванието да се служи на олтара често играе подобна роля. Показателно е, че православното тайнство изповед винаги се извършва лице в лице и никога в будки за изповед, каквито виждаме на Запад. Грехът е личен и изцелението трябва да бъде също лично. Затова нищо в неподправеното душепастирство не може да бъде безлично, автоматично или предварително планирано. В Православието рецептата е пригодена за пациента такъв, какъвто той или тя е, а не какъвто той или тя трябва да е.

  Юридическият подход, който преобладава на Запад, често прави душепастирската практика студена и автоматична. Нито съсредоточаването върху добрите дела, нито само вярата са достатъчни за преобразяване на човешкото сърце. Дали положителните външни критерии означават във всички случаи душевна промяна? Някои клонове на християнското душепастирство много често разчитат на прилагането на уж подходящи цитати от Библията, за да повлияят поведението на човека, сякаш убеждаването му в истината на Свещеното Писание е достатъчно. Вярата в Библията може да е началото, но истинската промяна не се изчерпва с мисленето. Преди всичко тя е въпрос на екзистенциално преобразяване. Трябва да се промени самия начин на живот – от самобитност към общение. Нека да обясня.

  Смъртта е причинила промяна в начина, по който се отнасяме към Бога, към другите и към света. Нашият живот се ръководи от борбата за оцеляване. Янарас пише, че ние не смятаме себе си за личности, които споделят обща природа и цел, а за самостоятелни индивиди, които оцеляват във взаимна конкуренция. Под влиянието на смъртта ние се отчуждаваме от Бога, от ближните и от самите себе си (Yannaras, 1984). Господ Иисус в тази връзка казва: „Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери” (Матей, 16:25). Спасението е промяна от трагичното състояние на отчуждение и самобитност, което завършва със смърт, към състояние на общение с Бога и ближните, което завършва с вечен живот. Според православното гледище трябва да настъпи преобразяване на този начин на съществуване. Ако избраните се спасяват по заповед, а не по избор, тази промяна е излишна. Съдебната зала не е мястото, където се постига изцеление или преобразяване.
  В душепастирството трябва да се упражнява голяма гъвкавост, ако искаме да постигнем истинска промяна. Трябва да работим с хората такива, каквито са, а не каквито трябва да са. Нравствените и етичните кодекси несъмнено са ръководство, но не и цел сами по себе си. Като пастир, на когото е възложено лично да познава живота на хората, знам, че тяхната рязка промяна от точка А към точка Я е невъзможна. Ако с Божията помощ установим коя е точка Б, можем да постигнем истински напредък. Всяка стъпка е истинска. Ако можем да сме верни в малкото, Господ ще ни даде по-късно и голямото (Матей 25:21). Не трябва да насилваме интимния процес на истинската промяна, който е безкраен. Като свещеник и изповедник казвам на тези, които идват при мен: „Не знам какво Ви очаква в това духовно приключение. То ангажира Вас и Бог, но ако разрешите, заедно ще изминем този път”.

  Един румънски свещеник неволно чул изповедта на закоравял престъпник пред стар йеромонах в претъпканата килия на комунистически затвор. Той видял, че йеромонахът започнал да плаче. Той не казвал нищо, а само плачел, докато човекът свършил изповедта си. Накрая рекъл: „Синко, другия път бъди по-добър”. Янарас пише, че призивът на Църквата към човечеството, ранено и унижено от „терористичния Бог на юридическата етика”, е точно този: „Това, което Бог изисква от човека, не са нито отделни подвизи, нито достойни дела, а вопъл на доверието и любовта от дълбината на сърцето” (Yannaras, 1984, стр. 47). Този вопъл идва от дълбината на нашата нужда и отива в бездънната дълбина на Божията любов. Блудният син вика „Искам да се върна у дома” към Отца, който, виждайки го отдалеч, се затичва да го посрещне (Лука, 15:11-32).

  Какво ще излезе от тази връзка между божественото и човешкото един Бог знае, но ние се отдаваме на Неговата грижовна прегръдка не без трепет, защото „Бог е любящ огън… за всички – добрите и злите” (Kalomiris, 1980, p. 19). Когато знаем, че спасението е процес, можем да разберем нашите грехове. Заболяването, което ни тормози, изисква често и многократно да търсим Божията благодат. Ние Му предлагаме единственото, което имаме – нашето влошено състояние и воля. Заедно с Божията любов и благодат това е горивото, вдъхнато от Божия Дух, което разпалва пламъка в душата.

  Авва Лот посетил авва Йосиф и казал: „Авва, доколкото мога, спазвам малко правило – малко пост, малко молитва и размисъл, въздържам се от приказки и се старая да пазя чисти мислите си. Какво още да правя?” Тогава старецът станал, прострял ръцете си към небето и пръстите му станали като десет горящи факли. И той рекъл: „Ако искаш, можеш да станеш цял пламък” (Nomura, 2001, стр. 92).

  Както видяхме, за ранните св. отци и Православната църква изкуплението е много повече от божествено упражнение по правосъдие. То е събитието на живота, смъртта и възкресението на Сина Божи, което ни освобождава от наследствения грях и неговите последици. Нашето робство на смъртта, греха, тлението и дявола се разрушава от Кръста и Възкресението и нашето безнадеждно приключение в самобитността се разкрива такова, каквото е – безизходица. Спасението е много повече от присъда, наложена свише. Тя е безкраен процес на преобразяване от самобитност към общение, постепенно възлизане от слава в слава, при което ние подновяваме началното си призвание, осъществено в Христос. Пътят към дървото на живота, който се оказва, че е Кръста, се открива отново и неговият плод – тялото и кръвта на Бога, се предлагат на всички. Целта е много по-велика от промяната на нашето поведение. Ние трябва да постигнем обожение.

  Източник: Zadrugata.com

• Без енорията Църквата е наивна утопия

   Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)*, Dveri.bg
  

  .

  Днес енорията в Православната Църква заема много по-видно място, отколкото през последните 16 века. От времето на св. Константин Велики, когато той приел християнската вяра, местният евхаристиен център никога не е имал такава тежест, както днес.

  Какъв е смисълът от съществуването на Църквата? Коя е уникалната и характерна роля, която никой друг и нищо друго не може да осъществи? Какво е това, което Църквата прави, а националните сдружения, младежките клубове или благотворителните организации не могат да направят?

  Отговорът е само един: Църквата съществува, за да ни дари спасение в Иисус Христос; да ни дари спасение не по някакъв абстрактен или теоретичен начин – след като Църквата не е някаква философска система или идеология – а има конкретна и видима форма чрез извършването на Светата Литургия. Уникалната и характерна роля на Църквата, която само тя може да извърши, е да предложи светата Евхаристия. Светата Евхаристия твори Църквата. Единството на Църквата не се налага отвън със сила или насилие, а се осъществява вътре в самата нея чрез приемането на Тялото и Кръвта Христови. Църквата не е някаква социологическа система, а евхаристиен организъм, който се актуализира, когато свещенослужителят призове Светия Дух да слезе върху честните Дарове. Малко след смъртта на апостолите св. Игнатий Богоносец много ясно описва евхаристийната природа на Църквата.

  Светата Литургия се извършва само на едно определено място. Въпреки че във времето Евхаристията е една и съща в целия свят, Светата Литургия може да съществува като конкретна и жива реалност само чрез конкретното свещенодействие на едно определено място и време. С други думи, Светата Евхаристия – същността на Църквата – видимо се осъществява само в местната енория или в местния манастир. Затова, когато говорим за Църквата като евхаристиен организъм, ние имаме предвид извършването на Светата Евхаристия, което става всяка неделя във всяка една енория. Енорията е основната евхаристийна „клетка”, без която Църквата не може да съществува. Освен това при всяко извършване на Светата Евхаристия присъства целият Христос, а не просто една малка част от Него. Затова в Св. Евхаристия енорията не e малка част от едно цяло, а видимо изразява едната и съборна Църква в нейната пълнота.Извън енорията, която се събира на Светата Литургия, всичко, което говорим – за Тялото Христово, за троичното царство на Отца, Сина и Светия Дух, за приноса на Църквата към социалната справедливост, достойнството на човека и преобразяването на обществото от безличната поробеност в свободно общение на личности – в най-добрия случай е само абстрактна идея, най-много един наивен идеализъм или емоционален утопизъм. Само в енорията съществува динамичното доказателство, историческото осъществяване, истинската надежда. Както правилно се твърди, само енорийският живот може да придаде свещеническо измерение на политиката, пророчески дух на науката, човешко лице на икономическите отношения и светотайнствен характер на любовта. При това всеки път, когато днес излагаме конкретния живот на православните енории, без значение дали те са в Гърция или в „диаспората”, ние оставаме много неприятно изненадани от огромната празнота, която дели теорията от праксиса.Евхаристийният характер на Църквата в света, както и еклисиологическото значение на местната енория, от четвърти век нататък постепенно са загубили своята чистота вследствие на тясната връзка между Църквата и държавата, между Църквата и нацията. Във византийския свят бил подчертаван не толкова местният евхаристиен характер на Църквата, а по-скоро нейният вселенски характер, тъй като тя се разпростирала по целия свят. Сред славянските православни народи, както и сред елините по време на турското владичество, на Църквата в още по-голяма степен се гледало от културна и образователна гледна точка, все повече тя се приемала като свързващата сила, която гарантирала чувството за национална идентичност. Енорията много слабо била изтъквана като местен евхаристиен център, въпреки че църковният живот бил поддържан именно на енорийско равнище.
  Променливите условия в нашата епоха ни доведоха до радикална преоценка. През двайсети век традиционният съюз между Църквата и държавата в целия православен свят постепенно беше подкопан и в много страни грубо прекъснат. Експанзията на секуларизацията означава, че в бъдеще човек ще става православен, не защото неговите родители са гърци, сърби или руснаци, а защото свободно е избрал да бъде православен чрез своя вътрешен духовен порив и вяра. Губим традиционните членове на Църквата, а образователната и културна роля на Църквата в модерната секуларизирана държава неизбежно бива маргинализирана. Разбира се, трябва разглеждаме това не като трагедия, а по-скоро като предизвикателство и дори благословение. Биваме тласкани назад към основното, към единственото и неповторимото, назад към единственото необходимо нещо (срв. Лука 10:42), което е извършването на Светата Евхаристия.

  От всичко, което казахме, се вижда, че в наши дни местната енория си възвръща своето централно значение. Днес, както през първите три века на християнската история, животът ни трябва да бъде неразривно свързан с извършването на неделната Света Литургия в нашия енорийски храм. Трябва да разчитаме на нашите сили. Йерарсите на Църквата вече няма да могат да се обръщат към политиците за икономическа и всякаква друга помощ, а енорийският свещеник – да очаква от учителя от местното училище или от местния полицай да подпомагат неговото дело.

  Православният опит в западния свят

  Православните на Запад е осъзнало тези процеси чрез собствения си драматичен опит. Ни сме малобройна малцинство в едно чуждо обкръжение. Въпреки че имаме религиозна свобода, Църквата ни не може да очаква привилегировано отношение в образователната система на страните, в които живеем; не получаваме никаква икономическа помощ от правителствата, с изключение на Западна Германия, Финландия и в скандинавските страни, къде лутеранската система на „църковен данък” още е в сила. За да научим децата си на православната вяра, трябва сами да се потрудим в местната енория. За да построим православни храмове и осигурим възнаграждение за свещеника, икономическата помощ трябва да дойде изключително от местните общности. От икономическата страна, оцеляването на Православието на Запад зависи от монетите, които вярващите пускат в дискоса по време на Светата Литургия всяка неделя. Ако не водим динамичен енорийски живот, Православието на Запад е обречено. След 50 или 100 години най-просто казано ще изчезне.

  Нека разгледаме какъв тип енории има на Запад. Първото поколение православни имигранти основаха енории, които по обясними причини имаха мощен етнически характер. Местната енория беше главната и често единствената свръзка с отечеството. Затова в начина на богослужението и другите дейности на местната църква енориашите искаха максимално точно да се възпроизведе картината, с които те от детство са свикнали. Всеки опит за употреба, например, на местния езика – английски, френски, немски т.н. – обикновено се смяташе за заплаха и срещаше яростна съпротива.

  Всичко това е лесно разбираемо. Но с появата на второто и третото поколение православни на Запад сме свидетели на нещо ново. Енориите, които отказаха да използват местния език в Светата Литургия под каквато и да е форма и останаха безкомпромисни спрямо местната културата и нрави, постепенно замират. Когато младите хора от тези енории стигнат „бунтарската възраст”, те най-просто казано спират да ходят на църква, защото в богослужението на енорията не намират нищо, което има връзка с всекидневния им живот. Затова в храмовете има само възрастни хора. За разлика от това, енориите, които осъзнаха потребността от приспособяване и промяна, най-често придобиваха истински евхаристиен характер: те вече бяха не национални клубове, а истинско литургично събрание – Божият народ, събран около Светата Трапеза. Видим знак за този процес беше съживяването на честото причастяване в по-старите православни енории на Запад. Просто тези общности откриха истинския смисъл на енорията. Очевидно е, че този процес не е повсеместен. Въпреки че донякъде се приспособяват към западните условия, много енории продължават да обръщат по-голямо внимание на етническите ценности и социалната активност, отколкото на Евхаристията…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Митрополи́т Ка́лист (англ. Metropolitan Kallistos, или Timothy Ware) е роден на 11.09.1934 г. Той е епископ на Константинополската православна църква.

• Духовни степени и санове

  Духовни степени и санове в Православната църква
  

  .

  

  Видове духовенство: бяло и черно.

  Бялото духовенство са всички свещенослужители, които са обвързани с брачен съюз (женени).

  Черно духовенство са всички, които са приели монашески постриг.

  .

  Благодатните степени са три: дяконска, презвитерска и епископска.

  Бялото духовенство достига до първите две: дяконска, презвитерска, а черното духовенство: дяконска, презвитерска и епископска.

  Патриарх – папа, екзарх, митрополит, архиепископ или викариен епископ, са служебни (административни) звания на епископа.

  Освен трите благодатни степени, всички други наименования и прозвища са административни или почетни.

  .

  Положение в йерархията (по-долу вижте Официално обръщение / Неофициално обръщение):

  Патриарх Български

  “Ваше Светейшество” / “Светейши владико”

  Екзарх

  “Ваше Блаженство” /“Владико”

  Митрополит, архиепископ

  “Ваше Високопреосвещенство”/ “Владико”

  Ако Архиепископ е глава на поместна църква, тогава обръщението към него е “Ваше Блаженство” /както е в Гърция, Албания и др./

  Епископ

  “Ваше Преосвещенство” /“Владико”

  Архимандрит, Схиархимандрит

  “Ваше Високопреподобие” /“Отче”

  Йеромонах (свещеник-монах)

  “Ваше Всепреподобие”/ “Отче”

  Иконом (свещеник)

  “Ваше Високоблагоговейнство”/ “Отче”

  Протойерей (свещеник)

  “Ваше Всеблагоговейнство” /“Отче”

  Иерей (свещеник)

  “Ваше Благоговейнство” / “Отче”

  Архидякон, Протодякон

  “Ваше Благоговейнство” / “Отец … (името)”

  Дякон

  “Ваше Благоговейнство”/ “Отец … (името)”

  Монах

  “Ваше Преподобие” / “Брат”

  Монахиня

  “Ваше Преподобие” / “Сестра”

  Монахиня – игумения

  “Ваше Всепреподобие” /“Майка”

  .

  Източник: Vidinskamitropoliya.com

• Как да се държим в църква

  Господ е нашият Небесен Баща, Който безкрайно обича Своите деца – всички хора на земята. И като любящ баща, Той ни кани да отидем при Него, да посетим Божия дом.

  .

  Но какво е Божият дом? Това е сградата за обществено богослужение. Храмът още се нарича и “църква”, което означава “събрание”. Господ е навсякъде, но най-вече Той проявява Своите благодатни сили в местата, Които са Му посветени, това са храмовете. Или, като ги определи св. ев. Матей – “дом Божий” (Мат. 21:23). Църквите се отличават не само по своята архитектура, но и по своята вътрешна уредба и украса. Устройството на Божия дом изисква от православния християнин молитвено разположение.

  Съвременните църкви са изградени по образеца на старозаветната скиния и Йерусалимския храм. Те се състоят от три части: притвор, средна част (кораб) и св. олтар (жертвеник). (1)

  Ако обикнем Бога, нека откликнем и на Неговата покана, когато чуем, че бие църковната камбана – да оставим всекидневните си грижи и да отидем в храма – в това прекрасно и свято място.

  Но преди да сторите това, бих искал да отправя няколко

  препоръки за правилното държане в храма, които са възприети от светата Православна Църква.
  
  Според църковното времеизчисление, денят започва още от предния ден, след залеза на слънцето. Съгласно това предписание православният християнин започва да се подготвя за празничната служба още от следобеда на предишния ден. Той запалва кандилото пред домашния иконостас, отива в Дома Божи на вечерно богослужение, вечеря лека храна, прочита определени глави и стихове от Библията, посочени в църковния календар, за да може да разбере и внимателно да следи това, което се извършва в църквата на другия ден. Казва вечерните си молитви и след това ляга да спи. Препоръчително е отиващият в църквата вечерта да легне по-рано, за да може на следващия ден да бъде отпочинал и бодър и навреме да отиде на богослужение.

  Сутринта християнинът не трябва да закусва и да пие вода, за да може след Светата Божествена Литургия да вземе нафора, т.е. малките парченца хляб, осветени по време на литургията. По пътя за храма се казва Иисусовата молитва, която звучи по следния начин: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния” (2). Когато чуе биенето на камбаните, се казва молитвата “Богородице Дево, радвай се! Благодатна Марио, Господ е с Тебе! Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба, защото роди Спасителя на нашите души.” (3)

  Не е правилно да се влиза в църква след началото на светата Литургия. Редно е да се отиде в храма още на утренята, т. е. това църковно богослужение, което се извършва преди Литургията. Закъснелият прилича на слугата, поканен на пир от самия цар, а когато пристигнал, гостите вече се били нахранили и господарят разговарял с тях. (4)

  Влизането в храма трябва да се отличава от влизането в друга обществена сграда. Първото, което трябва да се знае е, че влизайки в дома Господен, трябва да бъдем прилично облечени. Не бива да се отива в църквата по къси панталони, джапанки, тениски с богохулни рисунки. Не е за предпочитане жените да се облечени в дънки, с къси поли, прозрачни блузи, тесни панталони, минижуп, нито с дрехи с дълбоко деколте. Това се препоръчва от Църквата с цел вярващите да не се разсейват, особено младите и неукрепналите във вярата, които по човешка немощ могат да бъдат изкушени с блудни помисли и телесни страсти. Затова е добре жените да идват в храма прилично облечени.

  Освен прилично облекло е нужно и жените да изглеждат прилично, т. е. да нямат червило на устните и да са без грим, когато отиват в храма. Ето какво казва св. ап. Павел: “Жените облечени прилично, със срамежливост и целомъдрие, да се гиздят, не с плетенки, нито злато или бисери или драгоценни дрехи, а с добри дела, както прилича на жени, които се посвещават на благочестие”(1 Тим 2:9-10). Затова, спазвайки думите на св. ап. Павел, жените не трябва да мислят, че ще бъдат по-малко модерни, а с християнско съзнание да отидат на църква. (6) Това е вярно, защото, ако всяка жена дойде в храма, облечена по последния писък на модата, то той ще заприлича на модна къща, а не на дом за молитва и покаяние. (7) Също така, според Православната Църква, мъжете трябва да стоят по време на богослужение от дясната страна на храма, а жените – от лявата. (8)

  Пристъпвайки в храма, православният християнин се прекръства и прави лек поклон, а след това си казва наум молитвата при влизане в църква. Тази молитва се намира във всеки православен молитвеник. Тя е поздрав, отправен към Стопанина, Когото посещава – Господ Бог в Светата Троица – Отец, Син и Свети Дух. (9)

  Всеки богомолец трябва се кръсти правилно. Православното кръстно знамение се извършва бавно и прилично по следния начин: събират се трите пръста на дясната ръка, а останалите два пръста се прегъват към дланта. Трите събрани пръста символизират православната ни вяра в Светата Троица, а сгънатите пръсти са символ на двете естества – Божественото и човешкото – на нашия Господ Иисус Христос. По този начин богомолецът извършва кръстния знак, слагайки ръката на челото, корема и на двете рамена (отдясно наляво). (10) Това показва, че ние отправяме молитвата си към Господ Иисус Христос, нашия Спасител, умрял за нас на кръста и също така изразяваме желанието си да служим на Бога с ум, сърце и добри дела. Правейки кръстното знамение, православният християнин казва наум молитвата: ”В името на Отца (поставяйки ръката на челото) и Сина (на корема) и Светия Дух (на дясното и ляво рамо). Амин!” (11) Следва малък поклон с привеждане на главата. (12) Както вече споменах, не е редно кръстенето да става бързо, махайки с ръка. На подобно кръстене св. Йоан Златоуст казва: “На това махане (неправилно несъсредоточено кръстене – бел. прев.) бесовете се радват”. (13)

  Влизайки в храма, православния християнин купува свещи, записва имената на близките си за здраве и за упокой на починалите. (14)

  Паленето на свещи има дълбок и древен духовен християнски смисъл, който води своето начало още от Стария Завет. Сам Иисус Христос нарича Себе Си светлина (Йоан 8:12; 9:15). Употребата на свещи е била необходима през първите три века, когато християните били жестоко преследвани и извършвали богослужението предимно нощем или в катакомбите, където е било тъмно. (15)

  След купуване на свещите богомолецът отива да ги запали. Редът на палене и произнасяне на молитвите пред иконите е следният: първа е иконата на Иисус Христос, пред която трябва да се запали свещта и да се прочете молитвата: “Господи Иисусе Христе, приеми тази малка жертва за всичко, което е добро и полезно за мене грешния, за роднини и приятели”. След това се отива пред иконата на Пресвета Богородица. Там се казва следната молитва: “Майко Божия, закриляй ме под твоя покров!”. Богомолецът отива при останалите икони в храма. Палейки свещи за починали, произнася молитвата: “Господи, упокой душите на твоите починали раби (изреждат се имената) и направи вечна тяхната памет”. Молитвите пред иконите трябва да се казват много тихо или наум, за да не се пречи на останалите. (16)

  Много често в днешно време се наблюдава следната картина: някои християни, молейки се пред иконите, ги докосват или изобразяват с ръце кръст върху иконата, а после целуват пръстите, с които са докоснали иконата. Това не е правилно. Иконата предразполага вярващия към молитва. Гледайки изображенията, той мислено и сърдечно се устремява към Небесния Отец. Иконата не е и в никакъв случай не може да бъде, както мислят някои, източник на “биополе”, или да съдържа някаква “аура”, с които човек би се заредил, докосвайки иконите. Това е измислен човешки предразсъдък и не съответства на Христовото учение. Изисква се с благоговение вярващият да пристъпи към иконите и, както вече споменах, да се прекръсти, да целуне иконата и да запали свещ. (17)

  Не е правилно, когато християнинът говори в църква и безпричинно сменя мястото си по време на богослужението. Още по-недопустимо е по време на св. Литургия да се излиза от храма. Изключение се прави само в краен случай. Такива хора се оприличават на търговците, които Господ изгонил с бич (камшик) от храма.

  Светата Православна Църква е постановила всички християни да стоят прави по време на богослужението. Единствено за болни и немощни се допуска снизхождение. Седенето се допуска при четенето на Апостола (по време на Апостола се четат определени откъси от посланията на св. апостоли и книга Деяния на св. апостоли) (18), пеенето на причастния (това е литургична песен, по време на която свещениците се причастяват) и по време на проповед. (19)

  Има шест момента в светата Литургия, когато всички, включително и немощните, стават. Това са:

  1. Малкият вход. Той символизира явяването на Сина Божи на открита проповед.

  2. Четенето на Светото Евангелие от свещеника. В този новозаветен текст християнинът получава наставления за добродетелен живот.

  3. Великият вход. Той изобразява кръстния подвиг на Господ Иисус Христос и Неговото погребение.

  4. Символът на вярата. Представлява кратко изложение на православната вяра, съставено от светите Отци и учители на Църквата на първия и втория Вселенски събори (325 г. – 381 г.), т. е. събирания на църковните пастири от всички населени места, където през четвърти век е имало християни. (20)

  5. Песента “Тебе поем” По време на това песнопение свещеникът благодари на Бога за любовта Му към нас и призовава Светия Дух, Който освещава приготвените дарове.

  6. “Отче наш” – това е Господнята молитва, която Иисус Христос е казал на учениците Си, когато Го помолили да ги научи да се молят. (21)

  Има периоди, когато Православната Църква не разрешава да се коленичи. Кои са тези дни? На този въпрос изчерпателен отговор ни дава 20-то Апостолско правило, в което се казва: “Забранява се да се коленичи в неделя, тъй като в този ден е станало Христовото Възкресение, а колениченето е израз на скръб и съкрушение. По същата причина не се коленичи от Пасха до Възнесение Господне, а също така по време на Рождественските празници”. Не се разрешава на богомолеца да прикляква с едно коляно, като това не важи за болни и немощни. (22)

  По време на цялото богослужение християнинът трябва да стои на едно място, с изключение на няколко момента: целуването на Светото Евангелие на утренното богослужение, при целуване на Светия Кръст, когато свещенослужителя миросва и др.

  Погрешно постъпват някои вярващи, които отиват да целуват Светото Евангелие след прочитането му на света Литургия, или се опитват да докоснат и целунат свещеническите одежди. Това не бива да се прави, защото се пречи на свещеника да служи, а също така може да се разлее Св. Потир и дискосът със Св. Дарове. Тези, които искат да се доближат до свещеническите одежди, трябва да помолят за това и отецът, след като свали горната одежда, я поставя върху вярващите като прочита специална молитва за здраве. (23)

  Кога християнинът трябва де се кръсти и да се покланя? – Това става в началото и края на всяко богослужение, при завършителните възгласи на ектениите, например “Защото на Тебе подобава всяка слава, чест и поклонение…”, също така в началото и края на всяко църковно песнопение и всеки път, когато чуем трисвятото Божие име – на Отец, Син и Св. Дух. Поклоните следва да се правят по време на църковното богослужение, когато се споменава глаголът “покланям се” във всичките му граматически форми, като например: “Дойдете да се поклоним на Царя, нашия Бог…”, а също така когато се целува Св. Евангелие, Св. Кръст, св. мощи, иконите и т. н. (24) Има три вида поклона: леки, когато си навеждаме само главата, поясни, допирайки с дясната ръка пода и земни – това са поклони с коленичене и допиране главата до земята. Желателно е земните поклони да се извършват по време на молитвата в къщи, с цел да не се съблазняват другите християни.

  След като свърши Литургията, богомолците се нареждат в опашка, за да си вземат нафора – парченца от осветен хляб, който се нарича просфора. Когато дойде редът му, християнинът поставя в кръст дланите си – дясната върху лявата. Като получи нафора, той се отдръпва встрани, без да пречи на другите и я изяжда, без да остави на дланите си нито една троха. Също така богомолецът трябва да внимава да не падне нито една частица от осветения хляб. Ако той се е подготвял да вземе Св. Причастие, първо се причастява, а след това изяжда получената нафора. На Богоявленските празници като Йордановден, първо пие светена вода, а после приема осветените хлебни частици.

  След като свърши Св. Литургия, християнинът не трябва да остава в храма и да говори със своите приятели или познати, а трябва да целуне някои от иконите, да се прекръсти и да прочете молитва след излизане от църква. Тази молитва също се намира в православния молитвеник. После той се завръща у дома, за да занесе на близките си църковното благовестие и да разкаже съдържанието на прочетения апостол, Евангелие и свещеническата проповед.

  Всеки православен християнин трябва внимателно да следи за богослужението, да не се разсейва, мислейки за всекидневните житейски неща. В противен случай той не може духовно да се разположи за молитва и да разбере протичащата църковна служба.

  И вторият момент, на който бих искал да съсредоточа вниманието ви, това е печалната картина, която редовно можем да наблюдаваме в нашите храмове, т.е. как богомолците на големите празници, като на Йордановден, Цветница, Великден и др. превръщат Божия дом в пазар със своето небогоугодно поведение; как, желаейки по-първи да вземат светена вода, обръщат съдовете с осветената течност, а за да се сдобият с върбови клонки, блъскат другите и свещеника, или пък с огромното си желание да вземат в къщи Пасхалния огън, забравят за благоговейното държание в църквата. Това не трябва да се случва в храма. Така те извършват голям грях!

  Надявам се, че след тази беседа всеки от присъстващите, когато отиде в дома Божи, ще се старае да спазва всички посочени църковни предписания. Надявам се също така, че ще помогнете и на вашите близки благоговейно да се държат в църквата. С това ще внесете своят принос не само за своето духовно усъвършенстване, но ще помогнете на вашите роднини, приятели и познати да тръгнат по пътя към духовното спасение.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бележки

  1. Павлина Апостолова Духовна светлина”, Сливен, 1994, сс. 41-42
  2. Пак там, сс. 10-11
  3. Молитвеник, Изд. Пловдивка митрополия, Пловдив, 1996, с. 28
  4. П. Апостолова “Духовна светлина” Сливен, 1994, стр. 1
  5. Пак там, с. 11
  6. Ангел Величков “За жените откровено”, “Църковен вестник” бр. 8, април, 2000, с.7
  7. Павлина Апостолова “Духовна светлина”, гр. Сливен., 1994, с. 11
  8. Ангел Величков “За жените откровено”, “Църковен вестник”, бр. 8 април 2000 г., с.7
  9. П. Апостолова, “Духовна светлина”, Сливен, 1994, стр. 1
  10. “За молитвата”, – ”Полный православный молитвослов”, с. 620
  11. П. Апостолова, “Духовна светлина”, Сливен, 1994 г., с. 5
  12. Арх. д-р. Серафим, Макариополски еп. д-р. Николай “Вяра. Надежда. Любов.”, ред.”Духовно възраждане”, Враца, 1991, с. 236
  13. “За молитвата”, – ”Полный православный молитвослов”, с. 620
  14. Павлина Апостолова, “Духовна светлина” гр. Сливен., 1994, с.11
  15. Свещ. Йордан Георгиев, “Св. Православие и сектите”, 1993, сс. 23-24
  16. Павлина Апостолова, “Духовна светлина”, Сливен, 1994, сс. 11-12
  17. Свещ. Йордан Георгиев, “Св. Православие и сектите”, 1993, сс. 13-14
  18. Арх. д-р. Серафим, Макариополски еп. д-р. Николай “Вяра. Надежда. Любов.”, ред. ”Духовно възраждане”, Враца, 1991, с. 236
  19. Иван Николов, “Как да се държим в църквата?”, изд.”Ветезда”, стр. 8
  20. Арх. д-р. Серафим, Макариополски еп. д-р. Николай “Вяра. Надежда. Любов.”, ред. ”Духовно възраждане”, Враца, 1991, с. 174
  21. Пак там, сс. 262-263
  22. Иван Николов, “Как да се държим в църквата?”, изд. ”Ветезда”, стр. 8-9
  23. Арх. д-р. Серафим, Макариополски еп. д-р. Николай “Вяра. Надежда. Любов.”, ред.”Духовно възраждане”, Враца, 1991, с. 245
  24. Павлина Апостолова, “Духовна светлина”, Сливен., 1994, сс. 14-15

  .

  ВИТАЛИЙ ЧЕБОТАР,  сп. “Търновски епархийски вести”, бр. 1/2002 г.
  

• Католици и православни

  РАЗЛИКИТЕ МЕЖДУ КАТОЛИЦИ И ПРАВОСЛАВНИ

  В България повечето хора са православни и знаят твърде малко за другите християнски деноминации и нехристиянски религии. Затова въпросът „в какво се различават Католическата и Православната Църква” е въпрос, който често се задава на католиците. Нека се опитаме да отговорим кратко на него.

  

  Преди всичко католиците са християни. Християнството се дели на три основни направления – католицизъм, православие  и протестантство. Но не съществува единна Протестантска Църква (протестантските деноминации са няколко хиляди в целия свят), а Православната Църква включва в себе си няколко независими една от друга Църкви.
  Освен Руската Православна Църква съществуват още Грузинска, Сръбска, Гръцка, Румънска и прочие православни църкви. Православните Църкви се управляват от патриарси, митрополити и архиепископи. Не всички православни църкви имат общение помежду си в молитвите и тайнствата (което е необходимо, за да могат отделните църкви да бъдат част от единната Вселенска Църква според катехизиса на митрополит Филарет) и не всички се признават една с друга като истински църкви.

  Дори в самата Русия освен Руска Православна Църква имаше и Руска Православна Църква зад граница. От това следва, че световното православие няма единно ръководство. Но православните смятат, че единството на Православната Църква се проявява в единството на вероучението и във взаимното общение в тайнствата.

  Католицизмът – това е едната Вселенска Църква. Всички нейни части в различните страни се намират в общение помежду си, имат единно вероучение и признават Римския Папа за свой глава. В Католическата Църква има разделение на обряди (общности вътре в самата Католическа Църква, различаващи се една от друга само по формата на литургичното поклонение и църковна дисциплина): римски, византийски и други. Затова има католици от римски обряд, католици от византийски обряд и прочие, но всички те са членове на едната Църква.

  Сега да поговорим за различията:

  1) И така, първата разлика между Католическата и Православната Църква се състои в различното разбиране за единството на Църквата. За православните е достатъчно изповядването на една вяра и едни тайнства, докато за католиците освен тези два белега е необходимо и единство на главата на Църквата – Папата.

  2) Католическата Църква се отличава от Православната Църква по своето разбиране за католичността. Православните твърдят, че Вселенската Църква е „въплътена” във всяка поместна Църква, оглавявана от епископ. Католиците добавят, че тази поместна Църква трябва да има общение с Католическата Църква, за да се каже че принадлежи към Вселенската Църква.

  3) Католическата Църква изповядва в Символа на вярата, че Светият Дух произхожда от Отца и Сина („филиокве”). Православната Църква изповядва, че Светият Дух произхожда само от Отца. Неколцина православни светци говорят за произхода на Светия Дух от Отца чрез Сина, което не противоречи на католическия догмат.

  4) Католическата Църква изповядва, че тайнството брак е за цял живот и разводите са забранени. Православната Църква допуска в доста случаи развод.

  5) Католическата Църква е прогласила догмата за чистилището. Това е състояние на душите след смъртта, които са на път към рая, но още не са готови за него. В православното учение чистилище няма (макар да има нещо подобно – митарстване). Но молитвите на православните за починалите предполагат, че има души, които са в промеждутъчно състояние, за които все още има надежда да попаднат в рая след Страшния Съд.

  6) Католическата Църква е приела догмата за Непорочното зачатие на Дева Мария. Това означава, че Майката Божия не е докосната дори и от първородния грях. Православните прославят светостта на Богородица, но смятат, че тя също като другите хора е родена с първороден грях.

  7) Католическата догма за небесното възнесение на Дева Мария телом и духом е логическо продължение на предишната догма. Православните също вярват в това, че Мария пребивава на небето телом и духом, но в православното учение това не е закрепено като догма.

  8 ) Католическата Църква е приела догмата за примата на Папата над цялата Църква по въпросите на вярата и морала, дисциплината и управлението.

  9) В Православната Църква има само един обряд. В Католическата Църква същият този обряд, възникнал във Византия, се нарича византийски и е само един от няколкото. В Русия (както и в България – бел. прев.) е известен римският (латинският) обряд на Католическата Църква. Затова често, когато се говори за различия между Православна и Католическа Църква грешно се приемат като такива различията между литургичните практики и църковната дисциплина при византийския и римския обреди на Католическата Църква. Но ако православната литургия се отличава много от месата на римския обряд, то тя твърде много прилича на византийския обряд в Католическата Църква.

  10) Католическата Църква е прогласила догмата за безпогрешността на Папата по въпросите на вярата и морала в случаите, когато той, в съгласие с всички епископи, утвърждава това, в което Католическата Църква вярва от векове наред.

  11) Православната Църква приема решенията само на първите седем Вселенски събора, в същото време Католическата Църква се ръководи от решенията на 21 Вселенски събори, като последният от тях е Вторият Ватикански Вселенски Събор (1962-1965).

  Следва да отбележим, че Католическата Църква признава, че поместните Православни Църкви са истински Църкви, съхраняващи апостолската приемственост и истинските тайнства. И Символът на вярата за католици и православни е един и същ (с изключение на „филиокве” – бел.прев.).

  Независимо от различията, католиците и православните изповядват и проповядват по целия свят една вяра и едно учение в Исус Христос. Каквито и човешки грешки и предубеждения да са разединили католици и православни, вярата в един Бог ги обединява. Исус се моли за единство на Своите ученици. Неговите ученици – това сме ние – католици и православни. Да се присъединим към Него в молитвата: „Да бъдат всички едно, както ти, Отче, си в Мене, и аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно…” (Йоан 17,21). Невярващият свят се нуждае от нашето общо свидетелство за Христа.

  .

  Превод с незначителни редакции: Емил Даскалов

  Източник:  Intro.lunarpages.net

• Вярата, Християнството и България

  Вяра e уповаването и вярването в идея, представа, конкретен човек, Бог и т.н. Конкретно вярата е свързана с религията.

  Вярата според християнството е даване на твърда увереност в онези неща, за които се надяваме, убеждения за неща, които не се виждат.“

  Вярата е това нещо, чрез което хората, като част от материалния свят, разбират Бога, който Е в една по-висша действителност – духовната.

  Според Библията и всички монотеистични духовни книги, духовната действителност има пряка видимост и достъп до материалната. Докато за да може материалната действителност (или неин представител) да разбере какво се случва в духовната действителност, може да стане само и единствено чрез вярата.

  ****

  Религията е организирана система от вярвания, културни системи и мирогледи, които свързват човечеството с даден порядък на съществуване. Много религии имат свои наративи, символи и свещени истории, предназначени да обяснят смисъла на живота или произхода на света. От религиозните вярвания за Вселената и човешката природа хората извеждат практически правила като морал, етика,религиозно право или желателен начин на живот.

  ****

  Авраамически религии е общо название на юдаизма, християнството, исляма и бахайството в сравнителното религиознание. За всички тях се е считало до 70-те години на 19 век, че произлизат от обща древносемитскаоснова и почитат първият от патриарсите на Израел – Авраам {на иврит אַבְרָהָם ; на арабски – ابراهيم (Ибрахим)}. Животът на Авраам е описан в Стария завет, а в Корана и Битието е наричан пророк.

  ****

  Християнство

  Християнството (от древногръцкия превод Χριστός, Христос на еврейската дума מָשִׁיחַ, машиах, означаваща „помазаният“) е религия, основана на едно божество, живота и учението на Иисус Христос, така както са представени в каноничните новозаветни книги и други. Християнството също счита за част от канона и еврейската Библия, известна като Стария завет. Последователите на християнската вяра се наричат християни.

  Основното християнско вярване е, че Иисус е Син на Бог, едновременно напълно божествен и напълно човек и че Той е Спасителят на човечеството. Поради тази причина християните считат Исус за Христос (Месия). Службата на Исус, Неговата саможертвена смърт и последвалото възкресение често са наричани Евангелието („добрата вест“). Накратко Евангелието е вестта за вечната победа на Бог Отец над злото и обещанието за спасение и вечен живот за всички хора чрез божествена благодат.

  Християните вярват, че Иисус е Месията, за Когото е пророкувано в Стария завет. Християнската теология е основана на убеждението, че Иисус е пострадал, умрял е и е бил погребан, след което е бил възкресен от мъртвите, за да осигури вечен живот на онези, които вярват в Него и Му се доверяват за опрощаване на техните грехове (спасение). Вярва се още, че Иисус е бил възнесен телесно на небето, където сега управлява и царува наред с Бог Отец. Повечето деноминации учат, че Иисус ще се завърне, за да съди всички хора (живи и мъртви) и да осигури вечен живот на Своите последователи. Той е считан за пример за добродетелен живот и едновременно за откривател на Бог (който го разкрива) и Негово физическо въплъщение. Християните наричат вестта за Иисус Христос Евангелието („добрата вест“) и като цяло се придържат към Десетте заповеди.

  ****

  Символ верую / Символ на вярата

  .

  На черковнославянски (старобългарски)

  Верую во единаго Бога Отца, Вседержителя, Творца небу и земли, видимим же всем и невидимим.
  И во единаго Господа Иисуса Христа, Сина Божия, Единороднаго, Иже от Отца рожденнаго прежде всех век; Света от Света, Бога истинна от Богаистинна, рожденна, несотворенна, единосущна Отцу, Имже вся биша.
  Нас ради человек и нашего ради спасения сшедшаго с небес и воплотившагося от Духа Свята и Марии Деви, и вочеловечшася.
  Распятаго же за ни при Понтийстем Пилате, и страдавша, и погребенна.
  И воскресшаго в третий ден по Писанием.
  И возшедшаго на небеса, и седяща одесную Отца.
  И паки грядущаго со славою судити живим и мертвим, Егоже Царствию не будет конца.
  И в Духа Святаго, Господа, Животворящаго, Иже от Отца исходящаго, Иже со Отцем и Сином спокланяема и сславима, глаголавшаго пророки.
  Во едину Святую, Соборную и Апостолскую Церков.
  Исповедую едино крещение во оставление грехов.
  Чаю воскресения мертвих,
  и жизни будущаго века. Амин.

  .

  На съвременен български език

  Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.
  И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.
  Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.
  И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.
  И възкръсна в третия ден, според Писанията.
  И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.
  И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.
  И в Духа Светаго, Господа, Животоворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.
  В една света, вселенска и апостолска Църква.
  Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.
  Чакам възкресение на мъртвите.
  И живот в бъдещия век! Амин.

  ****

  БОЖИЯТ ЗАКОН

  Мат. 22:35-40

  Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед;а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците.

  Изход 20:2-17

  1. Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството; да нямаш други богове, освен Мене.

  2. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят, и Който показва милост до хилядно коляно към ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди.

  3. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Господ няма да остави ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно.

  4. Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: недей върши в него никаква работа ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни (волът ти, ни оселът ти, нито какъвто и да е) твой добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти; защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.

  5. Почитай баща си и майка си, (за да ти бъде добре и) за да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава.

  6. Не убивай.

  7. Не прелюбодействувай.

  8. Не кради.

  9. Не лъжесвидетелствувай против ближния си.

  10. Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, (нито нивата му) нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, (нито никакъв негов добитък) – нищо, което е на ближния ти.

   

  ****

  Християнството по българските земи

  До Покръстването

  По нашите земи християнството прониква още в апостолски времена.

  Според книга Деяния апостолски (16-17 гл.) св. апостол Павел проповядва Христовото слово в град Филипи, Верия (в Егейска Тракия) и в гр. Солун. Негови ученици по-късно оглавяват епископски катедри в Тракия, строят се храмове, води се интензивен религиозен живот. По време на гоненията през III-IV в. и християните по българските земи дават своите жертви.

  Значимостта на местното християнство и църковна организация е видна от участието на нейни представители на Първия вселенски събор в Никея през 325 година. В епархийския център Сердика през 343 г. е свикан поместен събор, който подкрепя решенията на Никейския събор.

  За успеха на християнската проповед съдим и от факта, че най-суровото от тракийските племена – бесите, също прекланя глава пред Христовата проповед и дори Библията е преведена на техен език.

  Един от най-обичайните пътища за разпространение на християнството е армията. Съставена от различни по произход и вероизповедание войници, армията е идеалното място за масовизацията на определени култове. Движението на легионите от едно място на друго съдейства за разпространението на съответното религиозно учение.

  С началото на славянската колонизация през VI-VII в. броят на местните християни намалява поради масата от нови заселници. Славяните не се противопоставят на други религиозни влияния и ведно с бита и традициите на завареното население възприемат и християнството. Само в райони, където славяните са мнозинство, езическите култове се запазват по-дълго време.

  Идването на Аспаруховите българи през 80-те години на VII в. заварва по земите на Мизия и Тракия твърде пъстра религиозна картина. Преобладаващата част от населението, особено в приморските райони, изповядва християнството, а във вътрешността, където са компактните славянски поселища, се практикува древнославянски политеизъм. Самите българи са монотеисти, тъй като изповядват вяра в един върховен бог на небето, създател на видимия свят, господар на стихиите и покровител на кановете – Тангра. Може би монотеистичната форма на тангризма обяснява безконфликтното приемане на християнството от кан Кубрат (632-668), който като юноша прекарва дълги години в Константинопол. Очевидно Кубрат запазва християнското вероизповедание само за себе си, без да го налага на подвластния си народ. Освен това няма данни синовете му Батбаян, Котраг, Аспарух, Алцек и Кубер да са приели християнството. Ако бе така, нито един византийски летописец не би пропуснал съобщението на този факт.

  Покръстване на България

  Още със създаването на българската държава през 681 година се оформят два основни етноса – славяни и прабългари. Те обаче не могат да се слеят в един народ, тъй като между тях има съществени различия – племенни, етнически, културно-религиозни, битови. Такова сливане би станало възможно само ако има единна религия и за двете етнически общности, която да наложи общи норми и ценностна система.

  Към средата на 9 век България е могъща държава, но ѝ липсва равнопоставеност по отношение на другите европейски държави, тоест тя се излага на международна и културна изолация. Тя е считана за варварска държава и страна на езичници и варвари. Нуждата от приобщаване към процеса на развитие на европейската духовна и материална култура, изградени върху християнството налагат приемането на новата вяра.

  Непосредствено преди покръстването княз Борис I има предложения да приеме юдаизма или исляма, но той предпочита християнството, тъй като той осъзнава неговите предимства.

  Благодарение на покръстването България се утвърждава като високоразвита средновековна държава.

  Същевременно обаче в страната прониква византийското влияние, което заплашва устоите на българската държава. България става член на „византийското семейство на народите”, в което българският владетел е считан за духовен син на византийския василевс. Чрез византийски мисионери прониква чуждото влияние. Но благодарение на създаването на самостоятелна българска църква и въвеждането на славянска писменост, държавата запазва самостоятелността си и в немалка степен подготвя Златният век.

  „Да не забравяме никога: ИМА ПРАВОСЛАВИЕ У НАС, ИМА И БЪЛГАРСКИ НАРОД, НЯМА ПРАВОСЛАВИЕ — НЯМА И БЪЛГАРСКИ НАРОД“.

  Източници: Рravoslavieto.com и Уикипедия

  .
  
  .
  
  .

• 1 януари – Ден на световното семейство и Васильовден

  На 1-ви януари празнуваме Васильовден, който е и ден на сурвакарите. На този ден Църквата отбелязва Обрезание Господне и се почита паметта на Свети Василий Велики.

  .

  Свети Василий Велики е голям християнски мислител, философ и писател. Той на дело реализира идеята на Христовия закон на любовта и прошката като полага основите на благотворителната християнска дейност.

  Василий, наречен Велики още приживе, бил надарен и с пророческа сила, която му позволила да предвиди деня на своята смърт.

  Именници: Васил и Василка или техни производни – Василена, Васко, Василко, Вeсeлин, Вeсeлинa, Вeсeлa.
  

  Обредна трапеза: Приготвят се блажни ястия – свинско месо; баница (или пита с пара), в която се слагат дрянови клончета, наречени на домашните животни, здравето, къщата, богатството; кокошка (пуйка); торта с мед, жито, орехи, ошав.

  На Васильовден се прави баница с късмети. Тя се поставя на масата и се завърта три пъти от майката или бащата. Всеки си взима парче, в което има късмет. Късмети има за всички от семейството, дори и за тези които отсъстват. За домашните животни се наричат дрянови клони. Новогодишната трапеза не се раздига до сутринта, а огънят в огнището се поддържа през цялата нощ и се смята, че не е хубаво да угасне.

  Сурвакари: Първият ден на Новата Година, освен с Васильовден, се свързва и с древния български обичай – СУРВАКАНЕТО (повече за произхода на Сурва – вж. тук).

  Това е обичай специално за момчетата, които по едно-две или по групички, ходят по домовете и сурвакат всички вкъщи наред, с дрянови пръчки, обкичени обикновено с бели венци и бели и червени трътки от вълна и коприна. Но най-хубава е цъфналата дрянова пръчка. Тя се отрязва 40 дена преди Васильовден, натопява се във висока делва с вода, която сурвакарчето сменя всяка сутрин. Дряновата пръчка цъфва точно на Васильовден. Това е голяма радост за момчето.

  Момчетата се обличат празнично (с шаечни дрехи и калпачета от агнешка кожа; някои деца се обличат в народна носия). Момчетата сурвакат с благословии за много здраве в тази къща, за веселие, за голям берекет през Новата година. Стопаните, доволни от сурвакарските благословии, с радост дават на децата дребни парички.

  Сурвакарска за 5-6 годишни:

  Сурва година, весела година,
  суровак – вак, догодина пак
  с по-голям кривак.

  Сурвакарска за 10-12 годишни:

  Сурва, весела година,
  златен клас на нива, зелен грозд на лозе,
  жълт мамул на леса, червена ябълка в градина,
  пълна къща със коприна, ведровина на главина,
  живо-здраво догодина, догодина до амина!

  

  1-ви януари е и Ден на световното семейство.

  Честването му започва през 2007 година, по инициатива на американската фондация “Световно семейство”, с подкрепата на
  Конгреса (Парламента) на САЩ и на Общото събрание на ООН, като ден на мира и разбирателството между хората и народите, за обединението на човечеството в едно световно семейство.

  Важни събития от историята, случили се на днешната дата:

  Събития

  •    45 г. пр.н.е. — Юлианският календар влиза в сила за първи път.

  •    404 г. — Състои се последният известен гладиаторски бой в Рим.

  •    630 г. — Пророкът Мохамед се запътва с армия към Мека, която ще завладее без
  да пролее капка кръв.

  •    990 г. — Киевска Рус приема Юлианския календар.

  •    1259 г. — Михаил VIII Палеолог е обявен за съимператор на Никея със своя подопечник
  Йоан IV Ласкарис.

  •    1438 г. — Алберт II е коронован за крал на Унгария.

  •    1502 г. — Откриване на залива Гуанабара, на брега на който е разположен град
  Рио де Жанейро от португалския мореплавател Педро Алвариш Кабрал.

  •    1583 г. — Първи ден от Григорианския календар в Холандия и Фландрия.

  •    1622 г. — Папската канцелария приема 1 януари за начало на годината (дотогава
  начало на годината е25 март).

  •    1700 г. — В Русия е въведен Юлианския календар.

  •    1739 г. — Откриване на остров Буве в южната част на Атлантическия океан от френския
  мореплавател Жан Батист Шарл Буве дьо Лозие.

  •    1801 г. — Италианският астроном Джузепе Пиаци открива 1 Церера — най-големия
  астероид в Слънчевата система.

  •    1801 г. — Влиза в сила съюзът между Великобритания и Ирландия, създава се Обединеното
  кралство.

  •    1804 г. — Хаити става независима държава (денят се чества като национален празник).

  •    1829 г. — Английските изследователи Чалз Стерт и Хамилтън Юм, откриват притока
  на р. Дарлинг, Боган, а след това и самата р. Дарлинг.

  •    1901 г. — Нигерия става британски протекторат.

  •    1901 г. — Създаден е Австралийския съюз.

  •    1903 г. — Крал Едуард VII е провъзгласен за император на Индия.

  •    1905 г. — Официално е открита Транссибирската магистрала.

  •    1908 г. — Щатът Джорджия в САЩ налага забрана на алкохола.

  •    1909 г. — За първи път започва изплащането на пенсия във Великобритания.

  •    1912 г. — Китай става република с първи президент Сун Ятсен.

  •    1919 г. — В рамките на СССР е образувана Белоруска ССР.

  •    1925 г. — В Норвегия столицата Християния е преименувана на Осло.

  •    1935 г. — Италианските колонии Киренайка, Триполи и Феззан приемат името Либия.

  •    1946 г. — Император Хирохито се отказва от божествеността си.

  •    1947 г. — Британската и американската окупационна зона в Германия, след Втората
  световна война се обединяват в Бизония, която по-късно става Федерална република
  Германия.

  •    1948 г. — Влиза в сила Общото споразумение за тарифите и търговията (ГАТТ),
  чиято цел е либерализация на международната търговия.

  •    1948 г. — Британските железопътни линии са национализирани.

  •    1948 г. — Влиза в сила Новата Конституция на Италия, след проведен референдум
  за монархията.

  •    1956 г. — Судан придобива независимост от Египет и Обединеното кралство (денят
  се чества като национален празник).

  •    1960 г. — Провъзгласена е независима Република Камерун.

  •    1962 г. — Западна Самоа придобива независимост от Нова Зеландия.

  •    1966 г. — След преврат, Жан-Бедел Бокаса взима властта в Централноафриканската
  република.

  •    1970 г. — Възрастта за пълнолетие в Англия е намалена от 21 на 18 години.

  •    1971 г. — Основан е френският Университет Пантеон-Асас.

  •    1973 г. — Обединеното кралство, Дания и Ирландия се присъединяват към Европейския
  съюз.

  •    1974 г. — Голда Меир е преизбрана за министър-председател на Израел.

  •    1981 г. — Гърция се присъединява към Европейската икономическа общност.

  •    1982 г. — В новогодишното си обръщение папа Йоан-Павел II казва, че думата солидарност
  (намек за профсъюза„Солидарност“) говори за великите усилия, които са положили
  хората на труда.

  •    1986 г. — Испания и Португалия се присъединяват към Европейския съюз.

  •    1993 г. — Чехословакия е преобразувана в две независими държави — Чешка република
  и Словакия.

  •    1994 г. — Създадена е Европейската икономическа зона.

  •    1995 г. — Австрия, Финландия и Швеция се присъединяват към Европейския съюз.

  •    1995 г. — Създадена е Световната търговска организация (СТО).

  •    1998 г. — Създадена е Европейската централна банка.

  •    1999 г. — Появява се официално еврото.

  •    2002 г. — Еврото става официална валута в дванадесет страни членки на Европейския
  съюз.

  •    2003 г. — Отпада държавно установения монопол в българските телекомуникации.

  •    2007 г. — Разширяване на ЕС:

  •    България и Румъния се присъединяват към Европейския съюз.

  •    Българският, румънският и ирландският език стават официални езици на Европейския
  съюз, заедно с още 20 езика.

  •    Словения става тринадесетата страна, която въвежда еврото.

  •    2007 г. — Ангола се присъединява към ОПЕК.

  •    2009 г. — Словакия се присъединява към еврозоната.

  Родени

  •    1431 г. — Александър VI, римски папа

  •    1449 г. — Лоренцо Медичи, италиански политик и меценат

  •    1467 г. — Зигмунт I Стари, полски крал и велик литовски княз

  •    1484 г. — Улрих Цвингли, деятел на реформацията в Швейцария

  •    1614 г. — Джон Уилкинс, английски духовник и учен

  •    1618 г. — Бартоломе Естебан Мурильо, испански художник

  •    1823 г. — Шандор Петьофи, унгарски поет и революционер

  •    1840 г. — Данаил Попов, български революционер

  •    1845 г. — Васил Петлешков, български революционер

  •    1851 г. — Тодор Каблешков, български революционер

  •    1852 г. — Жозеф-Елиезер Берние, канадски арктически изследовател

  •    1853 г. — Федор Гершелман, руски офицер

  •    1854 г. — Джеймс Джордж Фрейзър, британски антрополог

  •    1856 г. — Царевна Миладинова, българска просветна деятелка

  •    1863 г. — Любомир Милетич, български филолог

  •    1863 г. — Пиер дьо Кубертен, възродил Олимпийските игри

  •    1866 г. — Константин Венедиков, български генерал

  •    1870 г. — Йосиф Великотърновски, български духовник

  •    1872 г. — Иван Далкалъчев, български революционер

  •    1874 г. — Атанасиос Минопулос, гръцки андартски капитан

  •    1874 г. — Франк Нокс, американски политик

  •    1877 г. — Иван Клинчаров, български обществен деец, публицист, литературен критик
  и преводач

  •    1878 г. — Пейо Яворов, български поет и драматург

  •    1879 г. — Ърнест Джоунс, уелски невролог и психоаналитик

  •    1882 г. — Иван Антонов, български революционер и духовник

  •    1884 г. — Хосе Пинеда, испански футболен треньор

  •    1886 г. — Карекин Нъждех, арменски революционер и военен

  •    1887 г. — Вилхелм Канарис, германски генерал

  •    1887 г. — Георги Машев, български художник

  •    1889 г. — Николай Райнов, български писател

  •    1893 г. — Георги Стаматов, български актьор

  •    1895 г. — Едгар Хувър, американски криминалист, директор на ФБР

  •    1896 г. — Кирил Цонев, български художник

  •    1898 г. — Ламар, български поет и писател

  •    1906 г. — Васил Бакърджиев, български кинорежисьор

  •    1907 г. — Арналдо Расковски, аржентински лекар

  •    1907 г. — Леонид Брежнев, съветски ръководител

  •    1909 г. — Бари Голдуотър, американски политик

  •    1913 г. — Седат Алп, турски археолог

  •    1913 г. — Шек Кин, китайски актьор

  •    1915 г. — Бранко Чопич, югославски писател

  •    1919 г. — Джеръм Дейвид Селинджър, американски писател

  •    1920 г. — Елпида Караманди, комунистическа партизанка

  •    1923 г. — Въло Радев, български режисьор

  •    1927 г. — Върнън Смит, професор по икономика

  •    1927 г. — Морис Бежар, френски балетист и хореограф

  •    1931 г. — Първан Стефанов, български поет, преводач и драматург

  •    1932 г. — Димитри Иванов, български журналист

  •    1932 г. — Иван Кирков, български художник

  •    1938 г. — Жимакс, италиански автомобилен състезател

  •    1944 г. — Омар ал-Башир, президент на Судан

  •    1945 г. — Джеки Икс, бивш пилот от Формула 1

  •    1946 г. — Гювен Хокна, турска актриса

  •    1950 г. — Пламен Масларов, български режисьор

  •    1952 г. — Миле Китич, босненски певец

  •    1954 г. — Ричард Гибсън, британски актьор

  •    1959 г. — Абдул Мохманд, първият афганистански космонавт

  •    1959 г. — Мишел Онфре, френски философ

  •    1960 г. — Алексей Въжманавин, руски шахматист

  •    1963 г. — Дражен Ладич, хърватски футболист

  •    1965 г. — Иван Кръстев, български политолог

  •    1966 г. — Ивица Дачич, министър-председател на Сърбия

  •    1968 г. — Давор Шукер, хърватски футболист

  •    1970 г. — Христо Бонин, български артист

  •    1972 г. — Лилиан Тюрам, френски футболист

  •    1974 г. — Хамилтон Рикард, колумбийски футболист

  •    1979 г. — Мохамед Хомос, египетски футболист

  •    1982 г. — Давид Налбандиян, аржентински тенисист

  •    1984 г. — Паоло Гереро, перуански футболист

  •    1986 г. — Колин Морган, ирландски актьор

  Починали

  •    138 г. — Луций Елий, римски император

  •    379 г. — Василий Велики, православен учител

  •    898 г. — Одо, херцог на Франция и граф на Париж

  •    1432 г. — Александру чел Бун, молдовски войвода

  •    1515 г. — Луи XII, крал на Франция

  •    1559 г. — Кристиан III, крал на Дания и Норвегия

  •    1560 г. — Жоашен дю Беле, френски поет (

  •    1561 г. — Педро де Урсуа, испански конкистадор

  •    1748 г. — Йохан Бернули, швейцарски математик

  •    1763 г. — Харитон Лаптев, руски изследовател

  •    1782 г. — Йохан Кристиан Бах, немски композитор

  •    1817 г. — Мартин Клапрот, немски химик и минералог

  •    1850 г. — Хайнрих Фридрих Линк, германски ботаник

  •    1881 г. — Луи Огюст Бланки, френски социален публицист

  •    1894 г. — Неделя Петкова, българска просветителка

  •    1894 г. — Хайнрих Херц, германски физик

  •    1929 г. — Емил Бордел, френски скулптор

  •    1931 г. — Иван Далкалъчев, български революционер

  •    1932 г. — Добри Петков, български политик

  •    1934 г. — Якоб Васерман, немски писател

  •    1941 г. — Петър Попарсов, български революционер и общественик

  •    1966 г. — Петър Манджуков, български революционер

  •    1972 г. — Морис Шевалие, френски актьор

  •    1980 г. — Степан Шчипачов, руски поет

  •    1984 г. — Здравко Милев, български шахматист

  •    1988 г. — Николай Дончев, български писател — франкофон

  •    1992 г. — Грейс Хопър, американски информатик

  •    1995 г. — Юджин Уигнър, унгарски физик, Нобелов лауреат през 1963 г.

  •    1998 г. — Хелън Уилс Мууди, американска тенисистка

  •    2009 г. — Йоханес Марио Зимел , австрийски писател

   

  Източник: www.obekti.bg

• Колев – Босия: Живеем в огледален свят…

  БЕЗУМИЕТО НА ПРАВООХРАНИТЕЛНИТЕ НИ ОРГАНИ

   

  Николай Колев – Босия,  Вosia.blog.bg

  Ние живеем в огледален свят. Това се вижда с просто око. Курвите станаха ВИП персони, дегенератите се рекламират чрез разни бигбрадъри и бигшвестерки. Абсурдът стана норма, а престъплението – мечта.

  На 27 т.м. се видях с Дончо Дудев – момчето, което хвърли яйца и произнесе думи на истината за българската власт. Той ми даде постановлението, което е получил за привличане под отговорност за хулиганство. Прочетете текста на постановлението и ще видите безумието, наречено разследване и прокуратура.

  

  Разследващата полицайка Мариана Стоянова от Пето РПУ е стигнала до шедьоврите от комунистическото време, свързани със следствие, прокуратура и съд. В безумието си тя нарича „общество“ една държавна институция, която от една страна е нелегитимна, а от друга е пряк обществен вредител. Става дума за ДКЕВР.

  Тази т. нар. „независима институция” е незаконна, понеже в Конституцията е написано, че Република България е демократична правова държава и се развива като ПАЗАРНА ИКОНОМИКА! Какво пазарно има в един държавен орган, който премахва свободния пазар и определя цени на енергията и водата? Вместо енергийна борса, шибаняците от властта са създали едно комунистическо недоносче, което убива пазара и прокарва чужди и олигархични интереси. На практика се получава така, че институцията, която тормози, рекетира и малтретира българското общество, според полицай Стоянова и прокурор Веселина Няголова, са иззели функциите на обществото. Нима тези две мисирки не разбират това? Нима не си спомнят, че през 2013 г. именно ДКЕВР с бездействието си позволи на енергийните преносители и продавачи да ограбват българските граждани, които не издържаха и излязоха на протест на улицата? Нека двете ми кажат кой е обществото-незаконната и престъпна ДКЕВР, или хилядите български граждани на улицата.

  Защитавайки по този безумен начин мафията, наречена ДКЕВР и кукловодите зад нея и двете „правоохранителки” обслужват мафията и кукловодите. Само това е достатъчно, за да бъдат дадени на съд за прикриване на престъпления и съучастие в престъпления.

  Вместо да разследват конституционното недоразумение, наречено ДКЕВР и нейните престъпления, те правят точно обратното. Защитават престъпниците и обвиняват законно протестиращия Дончо Дудев.

  Рекомунизацията е факт!

  На 27 януари е делото в СРС. Аз не само ще отида на съдебното заседание, но и ще поканя дипломати от страните на ЕС да присъстват на този фарс. Приканвам всички, които имат здрав разум и отговорност за бъдещето на Родината, да дойдат и да протестират против идиотските действия на българските „правоохранители” и техните кукловоди.

  Мила Родино! От земен рай те превърнаха в жабешки гьол!

  .

• Виелиците в Северна България взеха жертви

  

  Силният снеговалеж, бурният вятър и студът в Северна България причиниха смъртта на трима души. И тримата загинали са мъже. Единият е бил тежко болен, направен е опит да се транспортира с линейка, но тя е заседнала на пътя между Лом и Вълчедръм. Пациентът е починал в линейката.

  Друг мъж – на 56 години е издъхнал в автомобила си, докато е бил в снежна блокада в района на село Алтимир, Северозападна България. Мъж от село Бързина, пак в Северозападна България, е починал в двора си, след като е паднал и е бил затрупан от сняг.

  Критична остава обстановката в областите Враца, Монтана и Лом. Там на места са се образували преспи от по три-четири метра. Тежка е обстановката и във Видинско, където без ток са 15 000 души. От ЧЕЗ съобщиха, че работят за възстановяване на електроподаването.

  За последното денонощие пожарникари, полицаи и спасители са успели да евакуират 320 души, изтеглили са от преспите 640 автомобила, 8 автобуса и няколко тежкотоварни автомобила.

  Заради закъснелите влакове и объркания график от понеделник пътници на Централна гара в София мръзнат в неотоплената чакалня. Сградата на гарата е в ремонт. Термометърът в огромната, но неотоплена чакалня показваше минус 11 градуса сутринта във вторник, съобщава Нова телевизия. Хората се оплакват, че никой не им дава информация колко точно ще се наложи да чакат влака си.

  По-рано през деня Агенция ”Пътна инфраструктура” призова гражданите да не пътуват към населените места в Северозападна България заради лошото време.

  От понеделник вечерта в община Ловеч е обявено бедствено положение. Пътищата в част от селата са напълно затрупани, много домакинства останаха без ток. Властите предупреждават изобщо да не се тръгва на път, ако автомобилът ни не е оборудван за движение при зимни условия. Това включва задължително зимни гуми, вериги и пълен резервоар с гориво.

  До късно през нощта на понеделник срещу вторник имаше блокирани коли в преспите по пътя между Лом и Монтана. Сред закъсалите в снега имаше и деца, съобщава Нова телевизия. Екипите на ”Гражданска защита“ си пробиваха трудно път към блокираните автомобили заради големите навявания в цяла Северозападна България.

  Към три и половина във вторник сутринта пътищата бяха отворени и вече няма бедстващи хора. Във вторник сутринта властите затвориха отново отсечките, за да могат машините да ги изчистят и да се осигури безпрепятствения път на първата смяна на АЕЦ ”Козлодуй“ до централата.

  Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) съобщи във вторник, че поради усложнената метеорологична обстановка в Северозападна България, се спира движението на товарни автомобили над 12 тона. След потвърждаване, че в участъците няма бедстващи автомобили, третокласната пътна мрежа в Северозападна България  вече е затворена за движение за всички превозни средства.

  „Много е тежка пътната обстановка в Северозападна България. Движението е доста голямо. В момента се опитваме да спрем цялото движение в област Видин, тъй като пътищата към Монтана са затворени. Пътят от Лом към Монтана е затворен поради навявания на големи преспи”, каза шефът на АПИ Лазар Лазаров пред агенция ”Фокус”.

  По думите му снеговалежът е много силен и е придружен от ураганен вятър. Видимостта на пътя е почти нулева. Той разказа, че техниката работи постоянно и почиства пътищата, но ураганния вятър снегът отново се връща на вече почистените пътища.

  „Апелирам всички, които търсят направление от Видин към страната, да се въздържат до отминаване на бурята, тъй като има голяма опасност, ако тръгнат да изчакат преминаването на бурята в колите си насред пътя“, казва инж. Лазар Лазаров.

  В понеделник вечерта на Централна жп гара в София имаше проблем с навяванията на сняг и това предизвика сериозно закъснение на влаковете. В понеделник вечерта близо 20 влака не успяха да достигнат до гарата заради лошото време, а хората чакаха с часове изнервени в чакалнята на гарата.

  „Причина за вчерашния кошмарен ден бяха изключително тежките метеорологични условия – сняг и силен вятър, което доведе до навявания на стрелките, които са най-важните съоръжения за движението на влаковете“, обясни началникът на Централна гара – София Николай Камберов.

  Здравното министерство отвори специален телефон за спешна медицинска помощ. Всеки, който поради технически причини не може да се свърже със 112, може да се обади на тел. 02 805 03 00, където дежурният екип на Министерството на здравеопазването ще пренасочи към съответния Център за спешна медицинска помощ по район на подаване на сигнала.

  Прекъсване на електрозахранването доведе до временни технически проблеми във функционирането на единния телефон за спешни повиквания 112. За около час и половина беше ограничен частично обемът от обаждания, които можеха да се приемат от операторите. Проблемът е отстранен, твърдят властите.

  Източник:  Mediapool

• Сурва, българските сурвакари и божествената светлина

  Павел Серафимов,  Sparotok.blogspot.nl

  .

  Един от най-красивите, а и уникални български обичаи е сурвакарството. То е познато във всички краища на страната ни. Регионалните разлики показват, че се касае за една много стара традиция, която се е развивала дълго време и вследствие на това са се появили нови елементи.  Както млади момчета, така и ергени обикалят домовете на близки и познати. Държейки украсени дрянови пръчки (тояги), сурвакарите отправят пожелания за щедър урожай, богатство, здраве и късмет.  

  

  Едва ли има някой, който да не е чувал благословията: “Сурва, сурва година, весела година, златен клас на нива, червена ябълка в градина, едър клас на нива, пълна къща със коприна,   голям грозд на лоза, живи-здрави догодина, догодина до амина!”…

  На сурвакарите се отблагодарява с кравайчета, хляб, сушени плодове, а дори и с пари. Бил съм сурвакарче много пъти и винаги съм се чудел какво означава думата сурва? Питал съм различни хора, а те отговаряха: „Ами, така се казва, така са ни учили и нас. Сурва е за здраве, за късмет, за берекет…“

  

  Особената дума не ми даваше покой дълго време, но попадайки на сведения за боговете на траките, изведнъж всичко стана ясно. В древността дедите ни са почитали слънцето. Гръцкият летописец Софокъл свидетелства, че не кой да е, а небесното светило е върховният бог на конелюбивите траки. 

  

  Те са го наричали с различни имена. Някои от тях са Сурегет,  Сургаст, Суротер, Сура. Подобно божествено име Сурия–слънце срещаме в езика на старите арийци, които покоряват Индия в дълбока древност. В предишната си работа споменах, че войнстрените бойци – колесничари повлияли индийците културно и езиково, са от тракийски произход. Това е причината край Ганг и Хималаите да се почитат богове с тракийски имена.

  http://sparotok.blogspot.nl/2014/12/blog-post_27.html

  Друг теоним, подобен на Сурия, Сурегет и др., е Гетосур. Според Херодот това е името на бога на светлината при скитите. Днес те са класифицирани като ирански народ, макар че нито бащата на историята, нито Страбон, Плиний или Ариан, ги е определял като хора, делящи един произход с персите. Дори напротив, неколкократно скитите са отъждествявани с траките. Това се прави от Стефан Византийски, Дион Касий и др.

  Доста по-рано Тукидид отбелязва, че северните траки – гетите не се различават по бит и въоръжение от скитите, бивайки хипотоксоти (конни стрелци). Съществени прилики между траки и скити намираме също в погребални обреди, обичаи, култура.

  Спокойно може да се каже, че скитите са просто северни траки. Имайки предвид това не е никак чудно, че едни автори наричат дедите ни траки, а други използват определението скити. Пишейки за вярата и обичаите на старите българи, Теофилакт Охридски казва, че българите поради скитското си суеверие почитали слънцето, луната и звездите, принасяли в жертва и кучета (жертвите на тракийската богиня Зеринтия са кучета).

  Обърнете внимание – Теофилакт не казва изобщо, че дедите ни са монотеисти, не казва, че почитат Тангра, а говори за култ към слънце, луна, звезди и особени обреди, свързани с жертване на кучета (както е и при траките). Теофилакт нарича старите българи скити, а от Херодот знаем, че богът на слънцето при скитите носи името Гетосур.

  Гетосур означава славното слънце. Частицата гет е сродна на тракийския етноним гети – славни, прославени; обяснение получаваме и от арийските думи гаяте – прославям с песен, гиита – песен*. Елементът сур означава сияние, светлина, слънце.

  

  Защо жителите на земите на юг от Дунава са казвали на слънцето Сурегет, а роднините им на север от красивата ни река са ползвали името Гетосур, не мога да отговоря. Във всеки случай значението е едно и също – славното слънце.

  В далечното минало думата сур(а) е имала значение слънце, светлина, сияние, блясък. От Сур(а) –слънце идва и нашата дума Сурва. Нейна сродна дума е българското прилагателно сур. То има значение бял, белезникъв, светъл.

  Казвайки сурва, дечицата всъщност произнасят едно от имената най-почитаното тракийско божество. То е документирано като Σουρα, но е възможно истинското му звучене да е било сурва, или както е в някои наши диалекти суруа. За стар български бог Сурица се говори във Веда Словена. За древно наше божество Сура споменава Г. Раковски, като свързва името му с обичая сурвакане. Според Раковски Сура е бог на човешкото щастие. Само преди около сто и петдесет години все още се е знаело кой е бог Сура. С течение на времето, под въздействие на чужди влияния и доктрини, това древно знание е загубено. Днес генетичната ни памет и будният ни инстинкт ни карат да продължаваме традицията на дедите ни, макар да сме позабравили корените й.

  Несъмнено празника Сурва, или както се нарича в определени региони Сурваки, е много древен и е ехо на почитта на дедите ни траките към слънцето. Без него няма топлина, няма здраве, няма живот. Напълно естествено е, че предците ни са му се кланяли. В по-късни времена се получава така, че основните добродетели на християнството, а именно  любов към хората, честност, доброта и почтеност, са и качества на бога на слънцето. Това е довело до бързия синтез на двете религии, който явно е доста успешен, иначе нямаше да може да просъществува в хармония толкова дълго време.

  За мен няма никакво съмнение, че ние сме потомци на древен балкански народ. Във вените ни тече кръвта на хора, които още в далечното минало са избрали пътя на доброто. Предците ни са тръгнали от примитивното, преминали са през много изпитания и в крайна сметка са се превърнали в носители на светлината. Такива са били векове наред, това е и най-важната част от наследството, което те са ни оставили. Цялото ни народно творчество е пропито с упорит стремеж към позитивното, преклонение към почтеното и възхвала на праведното. Българските песни, обичаи, обреди и предания са отражение на духовния свят на дедите ни.

  Хубаво е да помним, че сме потомци на народ, който е наричан в миналото най-праведен и честен. Хубаво е да вървим и по стъпките на предците ни. Те са оцелели не само заради физическите си качества, но и благодарение на многото си добродетели. Именно духовността пази народността.

  Весело посрещане на Новата година и дано ви посетят сурвакари! 🙂

   

  Използвана литература:

  1. Д. Попов, Гръцките интелектуалци и тракийския свят, Лик, София, 2010;

  2. D. Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;

  3. Д. Маринов, История на Българската Литература, Проектория, София, 2012;

  4. Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

  5. Thucidydes, The Peloponesian War, transl. R. Warner, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1972;

  6. Stephany Byzantii, Etnicorum quae supersunt, Impensis G.Reimieri, Berolini, MDCCCXLIX;

  * Арийският глагол гаяте – пея, прославям с песен се е развил в българските гудети, гонсти – свиря, пея. Това обяснява защо херодотовите гети са познати около хиляда години по-късно и като готи, гути.
  

• Борисов пак се стресна от високи сметки за ток

  Премиерът нареди проверка на ЕРП-тата заради сигнали за дълъг срок на отчитане

  .

  Румяна Гочева, в. „Сега“

  

  Година след бунтовете заради високите сметки за ток и парно и дългия срок на отчитане на електроенергията премиерът Бойко Борисов отново обяви война на електроразпределителните дружества (ЕРП) и поиска те да бъдат проверени. Това става ясно от стенограмата на последното правителствено заседание, проведено в понеделник. Затова още във вторник от Министерството на енергетиката са поискали от електроразпределителните дружества да представят информация за какъв период са отчитали електроенергията през последния месец.

  Десетки сигнали на граждани са били подадени през последните дни на декември в Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР). Недоволни са се оплаквали и на вицепремиера Томислав Дончев, който пръв повдига въпроса, и до енергийния министър Теменужка Петкова. Притеснен от миналогодишните протести, премиерът Бойко Борисов нареди проверка. ЧЕЗ, ЕВН и „Енерго-Про“ от своя страна заявиха, че фактурите с по-дълъг срок на отчитане са нищожно малко – от 0.1 до 2.28%. Набъбването на сметките според тях е резултат от последното решение на ДКЕВР, с което от 1 октомври цената на тока скочи със средно 9.79%.

  „През уикенда, както и тази сутрин, получих няколко сигнала от граждани, че ЕРП-тата отново работят с 40-дневни сметки за ток. Не мога да кажа дали това е истина в момента, но разпоредих да се провери веднага. Помолих и министър Петкова да се провери дали това е вярно, ако е вярно – защо се случва така“, казва премиерът по време на обсъждането.

  „Извикайте ги. Защото вместо ритмично, така както е необходимо, да си подават фактурите, когато стане един по-дълъг период, идват големи сметки, и то изведнъж веднага след Нова година… Вече един път това успя“, възмущава се Бойко Борисов. „Вицепремиерът Кунева с Теменужка Петкова. Ако трябва, заедно срещнете се, обяснете им какво имат по договор и това не го допускайте, да не се получи повторно“, нарежда той. Вицепремиерът Томислав Дончев пък добавя, че „по неизвестно каква причина това се случва винаги зимата, когато сметките са по-високи“. В разговора се намесва и вицепремиерът Меглена Кунева, според която със случая трябва да се заеме Комисията за защита на потребителите. „Това е договор, договор между потребители и ЕРП-тата“, обобщава тя.

  Председателят на енергийната комисия в парламента Делян Добрев обеща проверка и от ДКЕВР. „Ще настояваме да се приложи цялата строгост на закона, ако има такива случаи, защото си спомняте, че това бе проблем и в края на 2012 г., когато пристигнаха фактури за 45-48 дни. Тогава хората с една сметка трябваше да плащат две за електроенергия“, заяви вчера Добрев, цитиран от „Фокус“.

  В момента общите условия и на трите дружества – ЧЕЗ, ЕВН и „Енерго-Про“, предвиждат токът да се отчита на период между 28 и 31 дни. Миналата година именно удълженият срок на отчитане през декември доведе до част от по-високите сметки на потребителите, които излязоха на улицата. Отчитането на 40 и повече дни, наред с липсата на протоколи при подмяната на част от електромерите, стана повод ДКЕВР да започне процедура по отнемане на лиценза на ЧЕЗ. Месеци по-късно тя беше прекратена.

  От ЧЕЗ заявиха пред в. „Сега“, че ще изпълнят задълженията си стриктно и ще осигурят отчитане и през почивните дни. „Може да има клиенти, които ще бъдат обезпокоени от нашите инкасатори, но нека да очакват посещението им“, заявиха от компанията. И допълниха, че обслужват 2.2 милиона клиенти, така че е възможно да има и грешки при подаването на данните. За ноември само 0.1% от издадените фактури са за период, по-дълъг от 31 дни. Причината за това е предоставената на клиентите възможност да декларират показанията на електромерите си. В този случай отчитането се извършва в предвидения срок, но фактурата отразява датата, към която клиентът е извършил самоотчет. „Ако има някаква неточност, нека ни кажат – ще направим проверка“, заявиха от ЧЕЗ. И допълниха, че клиентите не бива да забравят за увеличената цена на тока, която ще направи фактурите им по-високи от миналогодишните.

  От ЕВН също заявиха, че спазват общите условия по договорите и ще работят и по празниците. При тях само 0.56% от електромерите са отчетени с период от 32 дни заради лоши метеорологични условия. „Ако нашите служители не успеят да отчетат електромера, ще оставят бележка и ще се уговарят със собственика за удобен за него час за посещение, за да можем да си свършим работата“, казаха от австрийската компания.

  По празниците ще работят и инкасаторите на „Енерго-Про. При тях фактурите с по-дълъг период на отчитане са 2.028%. 70 аварийни екипа на компанията ще отстраняват евентуални повреди в областите Варна, Добрич, Силистра, Шумен, Търговище, Велико Търново, Габрово, Русе и Разград. В готовност са и 926 автомобила.

• <<
• 1
...
• 89
• 90
• 91
• 92
• 93
• 94
• 95
• 96
• 97
• 98
• 99
...
• 416
• >>