Всички авторски страници

Авторски

• Учете децата на истинския смисъл на Коледа

  Седмица преди Коледа имах неочакван гост. Тъкмо бях приключила с домакинската работа и се канех да си лягам, когато чух шум в предната част на къщата. Отворих вратата на хола и видях Дядо Коледа до елхата. Той ми направи знак да не викам, като сложи пръст на устните си. „Какво правиш?“ – започнах да го разпитвам.

  Но думите ми секнаха, като видях, че в ъгълчетата на очите му има сълзи. Неговата обичайна веселост липсваше. Отговори ми с едно изречение: „Учете децата!“. Изпаднах в недоумение. Той предугади въпроса ми и с едно бързо движение извади зад елхата една торба с играчки.

  Стоях объркана, а Дядо Коледа повтори: „Учете децата! Учете ги на същността на Коледата, тя е забравена!“. Той бръкна в торбата с играчки и извади елхичка: „Учете ги, че чистият зелен цвят на празничната елха – елхата, която остава зелена целогодишно – изобразява вечната надежда на човечеството. А острият й връх, насочен към небето, символизира посоката на човешката мисъл – нагоре.“

  Дядо Коледа бръкна отново в торбата, извади една блестяща звезда и я окачи на елхата: „Учете децата, че звездата беше небесния знак на обещаното отдавна. Бог беше обещал Спасител на света и звездата беше знак, че обещанието е изпълнено.“ След това бръкна и извади една свещ: „Учете децата! Символиката на свещта е, че Христос е светлината на света и когато виждаме запалената свещ, си спомняме за Този, който измества тъмнината.“

  Той бръкна за пореден път и извади един венец: „Учете децата, че венецът символизира вечната природа на любовта. Истинската любов е нескончаема. Любовта е един непрекъсващ кръг на привързаност.“ Следващото, което извади, беше една малка фигурка на Дядо Коледа: „Учете ги, че Дядо Коледа символизира щедростта и добротата, които чувстваме през декември.“

  Той бръкна отново и извади един лист от бодлива зеленика: „Учете децата, че това растение символизира безсмъртието, символизира короната от тръни на нашия Спасител, а червените плодове – кръвта, пролята от Него.“ После закачи на елхата един подарък: „Учете децата, че Бог така възлюби света, че му даде Своя единствен Син. Ние Му благодарим за Неговия несравним дар. Мъдреците се поклониха пред святото дете и Го дариха със злато, тамян и смирна. Трябва да поднасяме подаръци в същия дух като мъдреците.“

  Бръкна отново в торбата и извади едно захарно бастунче: „Учете децата, че захарното бастунче символизира гегата на овчаря. Тя му помага да връща заблудилите се овце в стадото. Захарното бастунче означава, че сме закрила за братята си.“ След това извади от торбата един ангел: „Учете децата, че ангелите бяха предвестници на добрата новина за раждането на Спасителя. Те пееха: „Слава на Бог на небето! Мир и любов между хората на земята!“

  Чух топъл звук и той измъкна от торбата една камбанка: „Учете децата, че загубените овце биват намирани със звука на камбаната. Тя трябва да завърне хората в лоното.“ Дядо Коледа погледна доволен към дървото. Блясъкът се върна в очите му: „Помнете, трябва да учите децата на истинския смисъл на Коледа, а не да ме поставяте в центъра, защото аз съм само скромен Негов служител, покланям Му се и Го тача – нашия Господ, нашия Бог!“

  Източник: Рrit4ite.blogspot.com

• Земеделските стопанства в България са се стопили с над 30 %

  Земеделските стопанства през 2013 г. са 254 406 и са се стопили с 31% в сравнение с 2010 г., когато е направено последното официално преброяване, пише „Преса“. Това сочат данни от изследване на аграрното министерство. 264 са кооперациите и сдруженията, които заедно обработват нивите си.

  Резултатите показват още, че 244 858 стопанства се грижат за 4,65 млн. хектара (тук влизат ниви, пасища, овощни градини). В 69% от тях, или 174 605, едновременно обработват земя и отглеждат животни. 9548 са фермите, които имат стада, гъби или буби, но нямат земеделски площи. В стопанства без земя се отглеждат около 48% от птиците, 49% от свинете и 6% от говедата. Собствениците им купуват необходимия фураж.

  Обработваемата земя от стопанствата през 2013 г. достига 3,28 млн. ха, което е с 4,9 на сто повече в сравнение с три години по-рано. Заради субсидиите на площ фермерите водят битка за всеки свободен декар.

  От една страна, значително намалява броят на стопанствата, а от друга – площите нарастват. Така с над 60% се увеличава средният размер на ферма – ако през 2010 г. е бил 10,1 ха, през 2013 г. е 15,5 хектара. Това показва, че уедряването на парцелите върви макар и със слаби темпове. Няма да предприемаме някакви административни стъпки, с които да предизвикваме комасация на земеделските площи, коментира земеделският министър Десислава Танева. Според нея уедряването на блоковете е естествен процес.

  Данните на агроведомството показват още, че постоянно заети в сектора са били 557,4 хиляди през 2013 г., което е с 24,6% по-малко в сравнение с 2010 г. Въпреки намалението това е огромна армия, която разчита на доходи от земеделие. По данни на синдикатите 330 хиляди са в активна възраст, от които обаче само 33 540 души плащат осигуровки. /КРОСС/

  .

• Годината на лъсналата истина

  Иван Бедров, Clubz.bg

  

  Често говорим за ненормалните неща като за нормални. Наясно сме, че нещо е фалшиво и порочно, а го обсъждаме като нещо напълно равнопоставено на порядъчния свят. Изминалата (почти) година помогна и на най-наивните да видят какво всъщност се случва: крадливи и безскрупулни типове, преоблечени като себеотдайни смешници, оплетени в зависимости на всички нива в държавата, разпределят плячката. А тя – плячката, най-често са нашите пари.

  И трите урока на 2014-а година започват с Б – Банката, Бареков, Белведере. И трите не са просто една банка, един човек, една фирма, а случаи за Учебника – онзи ненаписан учебник, който събира всичките ни провали като общество и поне мъничко ни помага да разпознаваме подобни случки в бъдеще.

  Банката

  Която всъщност не е банка. По-точно, не беше. Ако в началото на възхода на това нещо малцина знаеха за какво става въпрос, днес всички са наясно, че това не е било точно банка. През годината ни го казаха и бившият премиер Пламен Орешарски, и главният прокурор Сотир Цацаров. И до ден днешен информацията за това колко точно пари, на кои точно държавни фирми и по чие нареждане са изпращани в КТБ, не е публикувана официално. Отделни парчета стигнаха до обществото и горе-долу знаем, но властта все още дължи на гражданите една таблица с тези данни.

  Ние обаче се държахме с това нещо като с банка. Коментирахме го като банка, награждавахме го като банка, нарекохме го „Банкер на годината“. Радвахме се, че има кой да спонсорира спортни и културни прояви, полакомихме се от високите лихви, мислехме си, че няма по-стабилно нещо от тази банка, защото нали Той е с Кой…

  Който искаше, имаше откъде да научи, че парите идваха от държавната енергетика, после отиваха за медии, после тези медии моделираха политиката, за да докопат крадливите типове още и още. Масово обаче се държахме с нещото като с банка, с бухалките – като с медии, с марионетките им – като с политици. Истината обаче лъсна.

  Задача за 2015 г.:

  Да не позволяваме да ни убедят, че един зъл гений сам-самичък е организирал ограбванетоq без участието на политици и държавни институции. И да започнем да разпознаваме другите подобни схеми, които ни заобикалят или ни подготвят.

  Бареков

  Този човек не е по-различен от много други т.нар. политици, които шестват по телевизионните екрани, създават и напускат партии, прегрупират се в нови и нови коалиции, и винаги изглеждат доволни от това. Разликата при Николай е само размахът – той реши да играе Великия Гетсби и да не пести от фойерверки. Но и него го приемахме като нещо нормално – коментирахме го като политик, питахме го като политик, дори го изпращаме в забрава като политик.

  Първо никой не попита откъде една телевизия има толкова много пари за харчене. После никой не попита каква точно роля играе Николай в този политико-медийно-площаден проект. После никой не попита откъде продължаваха да идват пари, след като първото Б напусна страната. Защото всички знаехме отговорите. Но въпреки това се отнасяхме с него като с политик. Дори маневрите в останките от парламентарната му група коментираме като политически процеси, а те са си просто бизнес. Едни ТЕЦ-ове трябва да работят, за да им плаща държавата. За целта държавата поръчва поведение. А чии са тези ТЕЦ-ове и дали спонсорът на проекта през цялото време е един и същ, но само сменя касиерите си…

  Задача за 2015 г.:

  Да не забравим откъде тръгна всичко с този т.нар. политически проект и да различаваме другите подобни проекти, въпреки по-обраното им поведение.

  Белведере

  Не е световната криза, не е законодателството, не са и трудолюбието или мързелът – в България не идват инвестиции заради липсата на ред. Заради прогнилата съдебна система, която не може да гарантира собствеността. След изявлението на френския посланик Ксавие дьо Кабан за случая с фирмите на „Белведере“ и след самоиздайническата реакция на „гнилите ябълки“, картината вече е ясна за всички.

  Задачата за 2015-а ли?

  Да спрем да отбягваме очевидностите, да използваме истинските думи, да поискаме ред и да не се примиряваме, когато ни убеждават, че живеенето в блато е изконно българска ценност.

• „Джуджетата на дядо Коледа“ в Държавния департамент

  Онези, които по празниците се притесняват, че не могат да открият подходящ подарък за човек, който вече си има всичко, трябва да помислят за онези, чиято ежедневна работа е да откриват идеалния подарък за управляващите по света. Такава е работата на служителите на отдела по протокола към американския Държавен департамент.

  .

  

  Далеч от работилницата на Дядо Коледа на Северния полюс, „неуморните джуджета” в този отдел на американското външно ведомство трябва всяка година да избират и да опаковат десетки подаръци, които неизбежно се носят от американските държавници по време на техните визити. Служителите на отдела трябва също така да опишат всички подаръци, получени от президента Барак Обама, от вицепрезидента Джо Байдън и от държавния секретар Джон Кери, както и от техните съпруги.

  Американските президенти понякога получават от чужди гости или по време на визити в чужбина до 15 000 подаръка годишно. Подаръците, които превишават 375 долара, се предават на Националния архив, който ги описва и съхранява. Те принадлежат на държавата и ако в последствие някои от получателите поискат да си върнат някои от тях, те могат да го откупят по пазарни цени.

  Така например бившият американски държавен секретар Хилари Клинтън похарчи 970 долара, за да откупи колие от черни перли, което й подари опозиционерката от Мианма и нобеловата лауреатка за мир Аун Сан Су Чжи. Тереза Кери, съпругата на настоящия държавен секретар Джон Кери пък, плати 425 долара за бижу от сребро и корали, подарено й от президента на Йемен Абд Раму Мансур Хади.

  През 2013 г. първата дама Мишел Обама получи от кралицата на Бруней обеци, пръстен и колие от бяло злато с жълти сафири и диаманти с формата на цвете. Цената на бижутата беше 71 000 долара. Първата дама на САЩ е приела подаръка, защото отказ е можело да постави в неудобно положение както онзи, който прави подаръка, така и американското правителство, се отбелязва в списъка с описание на официалните подаръци, получени от президента на САЩ и от половинката му, който беше изготвен и разпространен от Държавния департамент.

  През 2013 г. Барак Обама получи множество вази, картини и скулптури, но също така и шкаф на сини ивици от Перу, диск с британски песни, подарен му от британския премиер Дейвид Камерън, барабан ръчна изработка от Сенегал, зеброва кожа от Танзания и порцеланови чинии от руския президент Владимир Путин. Мишел Обама пък получи обеци от сребро и син кристал от бившата половинка на френския президент Франсоа Оланд – Валери Трирвильор. Към тях е имало и френска кулинарна книга на френския кулинарен експерт Ален Дюкас. Общата стойност на подаръка възлезе на 435 евро.

  Подаръците, получени от семейство Обама, може и да стават обществено достояние, но тези подарени от американците на чужди лидери си остават добре пазена тайна. В отдела по протокола на Държавния департамент се изготвя списък, за да не се допусне грешката един подарък да бъде подарен два пъти на един и същи лидер. След като се потвърди дадена дипломатическа визита, отделът по протокола започва да търси подходящи подаръци. Накрая измежду предложените варианти за подаръци онзи, който ще пътува и ще поднесе подаръка, избира най-подходящия.

  Обикновено подаръкът се прави въз основа на проучване на интересите на онзи, който ще го получи, като се издирват продукти американско производство. Така например на папа Франциск Барак Обама подари кутия с девет вида семена от градините на Белия дом с надеждата, че те ще бъдат посадени във фермата на Ватикана в Кастел Гандолфо. Кутията беше изваяна от дървесина, съхранявана в базиликата в Балтимор – първата катедрала в САЩ, и украсена с медна репродукция на Статуята на свободата.

  Но гафове също се допускат. Така например през 2009 г. Обама подари на тогавашния британски премиер Гордън Браун колекция от DVD-та с 25 американски класически филма във формат, който не можел да бъде разчетен от плейърите във Великобритания.

  Източник: БТА

• Стигнахме ги американците!

  Евелина Гечева,  Akademika.bg

  

  Стигнахме ги американците!

  Ето как:

  Те празнуват Кока-Коледа на 25-и декември – ние също. Голяма работа, че нашата Коледа била на друга дата, това е минало.

  Те пазаруват като луди – ние като още по-луди. Нали затова се е родил Иисус, за да си подаряваме разни неща.

  Те живеят на кредит – ние не падаме по-долу. Даже за подаръци по празниците сме теглили кредити.

  При тях елхи, под елхите – подаръци, при нас – пак така. Нищо, че по-рано това го правехме за Нова година, а по Коледа е имало само коледари с геги – това са отживелици от едно нецивилизовано време.

  С фигурки на Младенеца в яслите също можем да се похвалим, мдаааа. И със зайци по Великден. Няма да падаме по-долу, я.

  Те летят от единия край на Щатите до семейното гнездо за празниците – ние правим същото, само че от различни точки на света.

  Те гледат до припадък Маколи Кълкин (всъщност, дали?) – ние не припадаме, стоически гледаме и не смеем да гъкнем, че е тъпня.

  Също и по отношение на пуйките може да се каже, че сме ги стигнали. Те обаче се ограничават само на софрата да си ги сложат, а ние ги пускаме да водят шоута по разните канали. Или поне да участват в тях.

  Американците дебелеят от глупави и вредни храни – ние не оставаме по-назад и по този показател.

  Те обичат Съединените американски щати – ние също.

  Те мразят руснаците – ние двойно повече. Но той Брус Уилис ще им види сметката…

  Това, че ядем пуканки в киното като тях, може само да покаже колко високо ценим това изкуство и колко високо е то всъщност в нашите салони.

  Слагаме си ръка на сърцето, когато звучи химнът – досущ както правят в техните филми.

  Познаваме живота в американските затвори не по-зле от средностатистическите американци, заспиващи десетилетия наред пред телевизора.

  За тях обаче има неща като любов към родината, дълг, чест и прочее атрибути, които ние своевременно сме отхвърлили заедно с комунизма. Също и производителността на труда, пък и икономиката като цяло – за какво ни е, като и без това никога няма да бъдем богати.

  А само преди 30 години Тошко Колев питаше как ще ги стигнем…
  .

• Бъдни вечер

  Бъдни вечер (Суха Коледа, Крачун, Малка Коледа, Детешка Коледа, Мали Божич, Наядка) се нарича денят преди Рождество Христово. На този ден християните се подготвят духовно – чрез пост, изповед и молитва, да приемат Светото Причастие и така достойно да посрещнат Христовото Рождество.

  От православна гледна точка за трапезата няма друго изискване, освен да е постна, тъй като е последният ден от Рождественския пост.

  Обичайно на масата се слагат варен фасул, пълнени чушки, сарми, жито, тиквеник, ошав, чесън, пчелен мед, орехи, плодове, обреден хляб и др., за да бъде годината изобилна. Броят на ястията по традиция е 7, 9 или 11 (нечетен брой).

  

  При разчупване на обредния хляб първите парчета се оставят символично за Света Богородица и Иисус Христос, както и починалите. После за къщата, а следващите се раздават на всеки член от семейството според възрастта, както и на домашните животни. След приключване на вечерята трапезата се оставя неприбрана, като символ на очаквания гост.

  Под софрата се слага слама, напомняща за Витлеeмските ясли, в които е бил положен новороденият Месия. Най-възрастният представител от семейството прикадява с тамян трапезата и къщата и прочита молитва.

  В огъня през цялата нощ трябва да гори дъбово или крушово дърво, наричано бъдник, което с топлината и светлината си символизира раждането на Иисус Христос. По традиция, най-старият мъж в семейството гадае по бъдника каква ще е следващата година. През нощта коледари тръгват по къщите и пеейки народни и църковни песни разнасят радостна вест за Христовото Рождество.

  В езическите традиции денят е свързан с плодородието и с началото на нарастването на деня и надвиването на нощта. Затова се чества, като на трапезата се поставят храни, които при приготвянето си набъбват. Извършват се магически действия (гадаене) за плодородие, за здраве и благополучие на всеки член от семейството.

  

  Суеверията в нощта на Бъдни вечер:

  Ако сребърната пара е в парчето, отделено за Богородица или за къщата, годината ще е много добра за всички.

  Мома или момък могат да узнаят името на годеника или годеницата си, с които им е отредено да бъдат. Затова трябва да успеят да станат незабелязано от трапезата и да подслушат какво си говорят съседите. Първото мъжко или женско име, което чуят, е името на човека, когото ще срещнат още по празниците.

  Листата на бръшляна от трапезата, сложени под възглавницата, могат да предскажат здравето на този, който е преспал върху тях. Ако са останали свежи и зелени до сутринта, човекът ще е здрав през годината.

  Зад палешника (широкото остро желязо на ралото) се оставят живи въглени, неречени за различни селскостопански култури. На сутринта се гледа дали въглените са изгорели. Колкото повече пепел има, толкова по-голямо ще е плодородието. Ако въгленът е почернял, предсказанието не е добро.

  На въглен може да се предскаже и времето през годината. Наричат се 12 въглена за 12-те месеца и отново пепелта показва дали ще бъдат благоприятни за реколтата и човека.

  За изобилието на месеците през годината се гадае и с лук и сол. След като всички си легнат, домакинята разрязва глава кромид лук и слага в 12 люспи 2-3 щипки сол. Нарича ги на 12-те месеца и ги качва на покрива на къщата. На сутринта гледа дали солта се е стопила или не. Ако се е стопила, съответният месец ще е дъждовен и плодороден. Ако солта е останала и се е втвърдила, месецът ще е сух и неплодороден.

  Ако пепелта от бъдника на сутринта е много, много ще е и плодът по земята и стоката.

  На Бъдни вечер се разчупват орехите, които са наречени на всеки още на Игнажден. Ако при счупването те останат цели, ако са бели и едри, човекът ще е здрав и ще му върви през годината.

  Каквото е времето на Бъдни вечер, такова ще е и през юни.

  Ако на Бъдни вечер времето е облачно, пролетните култури ще са добри и пчелите ще носят повече мед. Ако целият ден е облачен, ще има болести през годината.

  Ако на Бъдни вечер вали сняг, пчелите ще се роят много.

  Ако времето е мъгливо, такова ще е то и през годината.

  Моми, на които им е време да се омъжват, не месят хляб, защото се вярва, че ако се омъжат през годината, ще изнесат плодородието от къщата.

  Който седне на трапезата, не бива да се оглежда много, защото рано ще му побелеят косите

  ––––––––––––––

  Православната църква почита на този ден Света преподобномъченица Евгения, а имен ден празнуват Евгени, Евгения и Бистра.

  ЧЕСТИТО НА ВСИЧКИ ИМЕННИЦИ!

  .

  Снимки: БГНЕС, Уикипедия и Сlubz.bg

• „Бъдни вечер“ от Георги Марков

  Вървя по потъналата в коледни елхи и разноцветни лампи лондонска улица Оксфорд Стрийт и примигвам срещу блестящите прожектори, превърнали полумрачния зимен следобед в сияещ летен ден. Около мен, край витрините, като някаква дълга тъмна река, в която плуват човешки лица, тече тълпата. Отляво и отдясно витрините разиграват неонови игри, неизбежно придружавани от воя на високоговорителите, които бълват неспирно поп музика, сякаш се опитват да удавят всякакви човешки гласове. Човек има чувството, че тази студена и доста грозна улица в тези дни е превърната в нещо невероятно, някакво съчетание на приказност и лудост. И дори пушекът, който струи от мангалите с печени кестени, придава на общата картина витлеемска мистериозност. Зад цялата тази оргия от светлини и звуци стои съвсем прозаичната причина – купуването на коледните подаръци. Такава е целта на всеки около мен, такава е и моята цел. Пред мен възрастен гражданин вади от джоба си дълъг списък, в който вероятно фигурират всички роднини, дори ония, които човек едва ли вижда и среща от години. И аз имам такъв списък. И зная, че моето име също фигурира в нечии списъци. Защото такъв е обичаят. Вероятно измислен не от християните, а от търговците като практическо доказателството за любовта към ближния. Малцина са щастливи от подарени думи. Огромното мнозинство признава само подарени вещи. Всякакви вещи. От най-символични до най-практични. Според човека. Според чувството. А най-често според кесията. Ако нямате достатъчно пари, директорът на вашата банка ще ви даде.

  Това е единственото време в годината, когато банковите директори са сантиментални. И може би единственото време, когато продавачите в магазините са груби, защото са изтощени от нестихващия напор на купувачите, от непоносимите им капризи и досадна до смърт колебливост. И все пак търговията изглежда върви добре, защото все по-често виждам претоварени с пакети ръце, които бързат към паркираната кола или към зиналата огнена уста на метрото.

  На първия ден на Коледа край някаква дълга маса, събрала всички възможни и невъзможни членове на фамилията, тия пакети ще се отворят и ще започне истинска престрелка с подаръци. Всеки всекиму. Това е най-съществената част на съвременна западна Коледа. Останалото се допълва от препиването, преяждането и забавленията. А аз ще стоя като африканец в царството на ескимосите и ще си мисля за отдавна отминала Бъдни вечер, за отдавна изчезнала българска Коледа. За времето, когато на земята нямаше неонови светлини, нямаше поп музика, не се разменяха лицемерни подаръци, не се пращаха картички, нямаше телевизия и хората не се събираха за една измислена вечер, а живееха заедно цял живот.

  Тогава бяха зимите на дебелия свят. Из Софийско по Коледа натрупваше такъв сняг, че понякога само комините на къщите оставаха да стърчат и когато снеговалежът спреше и настъпеше нощен „ясник”, тогава най-злият студ разтваряше ледената си уста и сковаваше реки, кладенци, чешми и хапеше всяка открита човешка плът. Селяните в Сливница, където живеехме, се радваха и на снега, и на студа. Снегът значеше берекет, студът – здраве.

  Някъде под този дебел сняг в моята памет стои едно почти безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и само след миг гръмна хор от нестройни, силни гласове:

  „Бог се роди, Коледа!”

  Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо отделение, а най-големият беше войник. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали веднага след полунощ, за да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо големи торби, а на рамо дълъг дрянов прът, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и жените от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на малки венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и винаги се изпитваше тъжно суеверие, ако не дойдеха много коледари. Ала те следваха просто едни след други. Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други подаръци, изслушваше песента и после даряваше коледарите по ред. И тъкмо първата коледарска група беше сигнал и за мен да тръгвам. Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, мрачно и из селото имаше толкова много зли кучета, но у дома, както и навред из Шопско, се смяташе, че ако не си коледар (и куче не те ухапе отзад поне два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от училище и техните батковци никога нямаше да ми простят подобно дезертьорство. И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно голяма торба и дряновия кривак на нашия съсед дядо Рангел. После аз слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „Бог се роди, Коледа!” или „Станенине господине, добри сме ти гости дошли, добри гости коледари” и т.н. Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, почти винаги с голямо сито в ръка, препълнено с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В онези времена хората бяха много щедри. Те пълнеха торбите ни, така че само след няколко къщи аз едва се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.

  „Влезте де, влезте вътре да се огреете” – канеха ни на повечето места и ние се намъквахме в дълги „одаи” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния дъх на прясно опечен хляб. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл полумрак и най-чиста сърдечност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, докато селският поп (помня много добре) ни покани на… чаша чай.

  „Отче – попита го моят приятел Стоянчо, – пие ли Господ чай?”

  Отецът се засмя и каза, че Господ е създал чая, за да го пият хората, а не сам Той да си го пие.

  Мисля, че най-много ни се радваха бабите, особено по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които след това разрошваха косите ни и в добавка получавахме скришом по някое левче или пък „шекерче”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за драгоценен подарък.

  След около два часа „коледуване” гласът ми пресипваше и скърцаше горе-долу като вратата на нашата барака, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела обратно. Но нашият главатар беше заповядал категорично, че ще продължим, докато неговият прът не се запълни догоре с колачи. А той сякаш беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.

  „Че защо са ти толкова колачи!” – протестирахме ние, по-малките и по-премръзналите. „Да се убиеш, не можеш да ги изядеш!”

  „Че аз няма да ги ям!” – отвръщаше той. – Но е казано прътът да се напълни догоре, и щом е казано, така ще бъде…”

  Думата „казано” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „къде” и от „кого” е казано, но никога не посмях да запитам, за да не ме уличат в неграмотност.

  С развиделяването и с нашата умора очарованието на коледарското пътешествие почти изчезваше и малко преди обед, отмалели, изтръпнали и премръзнали, но с гордото чувство за изпълнен дълг, ние се дотътряхме до домовете си. А в това време у дома, както и във всички къщи се развиваше трескава дейност.

  От всички традиции, обичаи, обреди и празненства, които вековете са съхранили в живота на българите, няма нищо по-красиво, по-съдържателно и по-завладяващо от старата българска Бъдни вечер. За разлика от моите градски връстници бях щастлив да живея в семейство, където традицията се зачиташе най-строго и се предаваше задължително от поколение на поколение. По-късно никога не приемах, че имаше хора, които прекарваха Бъдни вечер на маса, а не слагаха софрата на пода. И сякаш всеки път чувах гласа на дядо ми да казва:

  „Само поганците ядат на маса тази вечер!”

  Едва ли някой от роднините ми беше религиозен в сериозния смисъл на думата, но традицията сама за себе си беше задължителна религия. Да правиш това, което са привили баща ти, дядо ти и прадядо ти, винаги се смяташе, че дава смисъл на живота, че човек не е случаен самотник, а продължител на много дълъг и много силен род.

  За нас, децата, тази вечер имаше най-силно обаяние, защото на нея всички се събираха и целият рояк от братовчеди, братовчедки, чичови стринки, вуйчовци, вуйни и т.н. нахлуваше като шумно празнично шествие у дома, сякаш за доказателство колко сме много и колко сме силни. Изведнъж изчезваше самотата на нашия дом, глъч и врява изпълваха всички стаи, в които мъжете дълбокомислено говореха за „мъжките” работи по света, а жените разискваха минали погребения и бъдещи сватби.

  Дядо ми, заедно с някои от чичовците, донасяше кош със слама, която разпиляваха равномерно в средата на голямата стая, след което баба ми разстилаше отгоре огромна шарена черга. Върху нея вече поставяха месали, които по-късно щяха да бъдат заменени с покривки. Около този голям кръг се нареждаше цялото население, като всеки сядаше било по турски, било просваше краката си назад и се подпираше на лакът. В средата се поставяше хлябът за Бъдни вечер (пълен с късмети), разбира се, върху него се забождаше и запалваше дълга свещ, после другото пространство се запълваше с тиквеник, баници, абсолютно задължителните сарми и неизбежния накрая ошав. На Бъдни вечер никой месо не ядеше. В ония години елхата беше все още европейска измислица. Но кой имаше нужда от лъскавите дрънкулки, с които по-новите поколения щяха да окичват празниците? После идваше най-силният момент, когато всички ставаха на крака и дядо ми, държейки лопата с горящ и димящ тамян, започваше молитвата. По-късно баща ми, а след това аз, щяхме да произнасяме същата тази молитва, която иде някъде от дълбините на Средновековието и която в софийските села все още произнасят. Паметта ми пази с любов тази картина на изправени гологлави мъже, на жени, застанали в тържествено мълчание, и на деца, които се гледат учудени едно друго. Като че в този миг, когато се чуваше един-единствен глас и ни обграждаше голямата тъмна тишина на зимата, ние чувствахме, че се докосваме до оная всеобща сила, която носеше всички тайни на света. Ние се чувствахме приобщени към нещо голямо и достойно, което щеше да ни придружава цял живот. След „Амин” трябваше да се обиколи къщата, трябваше да се отиде в обора при животните, при кошерите с пчелите, при кокошките, за да се прогони всичко зло и миризмата на тамяна да обещае добра година. Едва когато лопатата с тамяна се върнеше обратно, можеше да започне вечерята. Дядо ми започваше да разчупва от голямата пита с късметите. И до ден днешен виждам огромните му напукани ръце да чупят хляба и да го подават наоколо по реда на старшинството. И същевременно се отчупваше хляб за отсъстващите и за мъртвите. Ние моментално разтваряхме подаденото ни късче, за да дирим някакъв късмет – пара, който символизираше богатство, дрянова клонка, която символизираше здраве, тресчица, която символизираше щастие в дома, и т.н. Докато се ядеше, никой не биваше да става, а всички накрая трябваше да станат заедно, за да се запази единството на рода. Имаше още куп правила и поверия за тази вечер, които времето е поизличило в паметта ми, но зная, че баба ми непрекъснато отделяше от трапезата за някакви нейни магически цели. Всичко завършваше с неизбежното комарджийство, разиграване на орехите, което хвърляше нас, децата, в луд възторг.

  При някои от нашите съседи тази същата вечер предлагаше цели театрални представления. Те отиваха в градината, където се спираха пред всяко безплодно дърво и се водеше класическият диалог. Един от мъжете замахваше с голямата брадва и викаше: „Сега ще те отсека!”. Друг го питаше: „Че защо ще го отсечеш?”. „Ами оти не ражда” – отговаряше първият. „Чекай! – викаше вторият. Тая година ще роди!”

  С годините щях да видя, че из цяла България имаше такова невероятно разнообразие на коледни обичаи, което само народ с дълъг живот и огромна фантазия би могъл да създаде. Всичко беше такава чудна смесица от суеверни символи, чрез които традицията на миналото се заставяше да гадае живота в бъдещето. През тези вечери нашият живот някак загубваше своята делнична реалност и започваше да плува всред свят на приказност и фантазия, където всяка вещ, всеки образ съдържаше благословия, заклинание или проклятие.

  Когато гледам назад, струва ми се, че през тази вечер, докато гореше „бъдникът”, всички – и възрастни, и млади – ставаха деца и може би в това връщане назад, в това откъсване от суровата действителност на живота и заменянето, макар и за една-единствена вечер с фантастичния свят на децата човек обновяваше мисълта си и чувството си.

  А плътното обкръжение на близките, техните лица, усмивки, погледи, думи, сякаш преутвърждаваха, че ние не бяхме сами, че бяхме част от голямо и дълголетно дърво, което имаше своя Бог, своя традиция и свои плодове.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Текстът е публикуван в бр. 87 на сп. “Християнство и култура”. Машинописният оригинал не е датиран, но есето е четено по радио „Дойче Веле” в периода 1974–1976 г.

  .

• Най-разпространените лични имена в България

  Географско разпределение на най-популярните имена в България

  .

  

   

  Георги, Иван и Димитър са най-разпространените имена сред мъжете в страната. Това сочат данните на Националния статистически институт (НСИ).

  Името Георги носят 171 000 българи, Иван – 165 000, а Димитър – 127 000. Следват Николай – 95 000, Петър – 77 000, Христо – 63 000, както и Александър, Стефан, Йордан, Васил и други. От всички мъже в страната – 1 334 000, или 37.9%, притежават 20-те най-разпространени лични имена, уточняват статистиците.

  Най-често срещаните мъжки мюсюлмански имена са Мехмед – 16 000, Ахмед – 14 000 и Мустафа – 12 000.

  Източник:  в. „Сега“

• Обвиниха Българския хелзинкски комитет в двоен стандарт

  

  Гражданин от Пловдив написа отворено писмо до Българския хелзинкски комитет, в което изразява тревогата и недоумението си от „демонстрираната непоследователност при прилагането на декларираната политика“, а също и от липсата на крайно основателна реакция от страна на комитета.

  Отвореното писмо, разпратено и до медиите, е провокирано от прессъобщението „БХК остро осъжда расистката закана за отказ на животоспасяваща здравна помощ за роми“ от 08.12.2014 г. и няколко събития от следващите дни.

  В писмото се посочва, че освен Етнически малцинства, на сайта си БХК има и раздел Права на жените и Здравеопазване, също като неотменна част от дейността по опазване на правата на човека. Гражданинът призовава и пита БХК:

  • С оглед на заявените от БХК основополагащи принципи на дейност в областта на защитата на човешките права, ще заклеймите ли неправомерните и осъдителни прояви на агресия срещу тези пострадали работещи в сферата на здравеопазването, всички от които се явяват жени?
  • Ще осигурите ли правна подкрепа на тези и на други жени, които, като една изключително уязвима група, са пострадали по време на изпълнение на служебните си задължения по осигуряване на равен достъп до здравеопазване на гражданите на Република България?
  • Като представител на организация с несъмнен опит в идентифицирането и осъждането на прояви на дискриминация в обществото ни, бихте ли допуснали, че в превръщащите се в ежедневие груби посегателства срещу медицински служители е възможно да съществува преднамерен дискриминационен белег, след като нападенията се извършват изключително срещу работещи от женски пол и от български етнос?

  Според гражданина от Пловдив именно в контекста на поредицата от случаи на нападения над лекари БХК може активно да заеме позиция и да изпълни едни от приоритетите си, както е записано на сайта на организацията – да работи за ефективно и справедливо здравеопазване.

  Гражданинът изразява своето възмущение и от използвания език в прессъобщението на БХК.

  „Що се отнася до прекомерното използване на понятията „расистки“ и „етнически“, бих искал преди всичко да изразя искреното си удивление от Вашата осъдителна квалификация към представители на ромски общности в България като представители на различна раса. Би било препоръчително да си припомните, че ромските етнически групи не са хомогенна народност, но всички принадлежат към европеидната раса и голямото индоевропейско езиково семейство наред с българския етнос.

  В писмото се посочват и други езикови противоречия, както и некоректно и непоследователно използване на определени термини.

  „Тук възниква и учудването защо Вашето безпокойство относно предоставянето на спешна медицинска помощ в мултикултурни квартали касае единствено определени малцинства. Поради така заявения от мен скептицизъм спрямо Вашата осведоменост за културата и бита на ромските общности, ще си позволя да Ви информирам, че в родния ми град Пловдив, който безспорно е най-мултикултурното средище в страната, във всеки квартал с предимно ромско население неизменно има и малък процент представители на други етноси, сред които на първо място турци и българи. Защо обаче във Вашето прессъобщение липсва и нотка на загриженост за тези „нищожни извадки“ от етническите жилищни зони?“

  Съвсем непонятно, например, за всеки непредубеден читател на Вашия текст би било възмущението Ви от начина на употреба на думата „скот„.

  По същество здравният министър осъжда съзнателния избор на човешко същество да се принизи до подобно състояние без оглед на етническия му произход, също както Вазов и Ботев, с чиито творби надявам се сте запозната, използват думата „скот“, за да осъдят всеки, противопоставящ се на общочовешките духовни ценности.

  „Лично за мен най-обезпокоително е не когато лица, възпитани в нетолерантност и злонамереност, сочат с пръст БХК като част от задълбочаващото социалните проблеми статукво в България, а когато образовани граждани с добро възпитание и изградена ценностна система започват все по-често да изразяват съмнения относно градивността на мисията и моралния интегритет на БХК, както и на сродни на него организации. А такива мнения и опасения, за наше общо съжаление, могат да бъдат прочетени и чути все по-често“, завършва писмото си възмутения гражданин.

  Източник: News.bg

• „Българска рапсодия“ или „Пътят към Коста дел Маресме“

  „Българска рапсодия“ / Bulgarian Rhapsody“

  Българското предложение за Оскар излезе на голям екран на 5 декември в София под новото си име „Пътят към Коста дел Маресме„, с английски еквивалент „Path to Costa Del Maresme„.

  За участие в американските академични награди в категорията „Чуждоезичен филм“ остава досегашното наименование на филма – „Български рапсодия“. Кандидатурата бе обявена на 5 септември от Националния съвет за кино.

  Романтичната история е създадена по действителен случай, а част от наследниците на героите са живи и до днес. Филмът е заснет изцяло в България, монтажът и постпродукцията са осъществени в Израел.

  

  Режисьор:  Иван Ничев

  В ролите:  Георги Мамалев, Мони Мошонов, Анжела Недялкова, Стефан Попов, Татяна Лолова, Васил Михийлов, Димитър Рачков, Любомир Ковачев, Ернестина Шинова, Стоян Алексиев, Кристиян Макаров

  

  Фактите, свързани с депортирането на евреите от България, са предадени чрез любовната история на тийнейджъри. Това е историята на мечтателката Шели от Кавала (български град в Беломорието през Втората световна война) и две момчета, лудо влюбени в нея: художникът Мони и Жожо, музикант от еврейския квартал в София.

  Мони (Кристиян Макаров) е млад българин от еврейски произход. Войната е в разгара си, а Третият райх задължава всичките си съюзници да предадат евреите по своите земи. Въпреки тези събития, тийнейджърът Мони се интересува повече от уроците и първите целувки.

  Приятелят му Жожо (Стефан Попов) е неизменно с него и му помага в свалките. Когато семейството на Мони отива в Кавала, за да търси съпруг за сестра му, той се запознава с Шели (Анжела Недялкова). Тя е красиво 17-годишно момиче, което бързо превзема срамежливото сърце на Мони. Скоро обаче тя вижда Жожо и тригълникът между тримата тийнейджъри се заплита.

  Шели трябва да премине през софийската гара с ешелон депортирани евреи от Егейска Македония и Северна Гърция, споделяйки съдбата на 11 682 свои сънародници през месец март 1943 г. Мони се опитва да я следва, но влакът вече е потеглил към дунавско пристанище, а оттам към Виена и лагерите на смъртта…

  Източник:  Dir.bg

  .

• Поздравление от и.д. председателя на ДАБЧ към българите в чужбина

  Поздравление на Димитър Владимиров, и.д. председател на ДАБЧ, по случай Рождество Христово и Нова година

  

  Скъпи сънародници,

  Всяка година, изкарана в чужбина, вероятно е изпълнена и с предизвикателства, и със силни преживявания. Тя е и ежедневна битка за доказване на качества и умения. Каляват се характерите.

  По-директно човек изразява мисли и настроения. По-непосредствен и по-прям е в изказа, по-настойчиво търси и избира приятелите си. По друг и различен начин всеки сънародник извън България изпитва потребност от родното слово и българския фолклор.

  Благодарим ви, че сте заедно по празници и заради българската духовност, за това, че милеете за България, като създавате сдружения и развивате взаимодействия помежду си.

  Голяма е нашата признателност за инициативите и сътрудничеството, защото са отнесени към Родината, към съхраняването на българската културна идентичност, към нуждата от българска култура и духовност в дните ни, защото топлотата и сърдечността в семействата никой не може да замени или пренебрегне.

  От името на Държавната агенция за българите в чужбина и лично от свое име най-искрено ви желая здраве и щастие, успехи в професионален план и завоевания в дейности и проекти, свързани с българските общности в чужбина.

  Весела Коледа и щастлива 2015 година!

  Димитър Владимиров
  и.д. председател

• Елинор Белмонт: Коледа не е долари, а любов

  От близо 100 години едно тайно общество се бори срещу традицията на Коледа да се подаряват ненужни подаръци. Преди 100 години американката Елинор Белмонт обявява, че сформира движението SPUG – Society for the Prevention of Useless Gift Giving, което се обявява против превръщането на празника във вакханалия на портфейлите.

  .

  Капка Тодорова, в. „24 часа“

  През ноември 1912 година бившата звезда от Бродуей държи реч в Ню Йорк, която според нея трябва да промени живота на работниците и служителите и да ги освободи от терора на консумирането. Всъщност самата Елинор – муза на Бърнард Шоу и съпруга на един от най-богатите мъже в света, банкера Огъст Белмонт, разполага с парите на повечето от тях за коледните им подаръци за цял живот. След като прекратява артистичната си кариера, за да стане съпруга на милиардер, тя се сприятелява с други известни социалистки с милиони в банката. Една от тях е Ан Морган – дъщеря на основателя на банката JPMorgan. Те създават благотворителни фондове за жените работнички, които често са в детска възраст, подпомагайки ги с месечни ренти, за да ги отърват от 12-часовия работен ден. В рамките на тази дейност се ражда и идеята на Елинор за прекратяване на излишното харчене на пари.

  “Вместо да купувате,

  погрижете се за

  нуждаещите се”, апелира тя.

  Подкрепят я много жени в по-добра икономическа ситуация. Те започват да плащат малки суми членски внос, които отиват за подпомагане на бедни момичета. С парите се финансират квартирите на най-нуждаещите се, както и кратки почивки извън Ню Йорк. За повечето от работничките тези екскурзии са първото излизане от града въобще. Само за две години броят на жените, членуващи в SPUG, нараства на 10 000. За да улесни подпомагането на нуждаещи се, съюзът поставя каси с пари в целия град. Жени имат право да вземат малки суми оттам, ако имат проблеми. Оказва се обаче, че парите почти изчезват около Коледа, тъй като момичетата се чувстват задължени да купят подаръци на преките си началници. В замяна обаче те

  не получават нито хубав подарък,

  нито бонус, нито почивни дни

  В най-добрия случай продавачките в скъпи магазини намирали на тезгяха шишенца с най-евтин парфюм.

  Продавачките обаче били стимулирани да харчат пари за подаръци в магазините, в които работят, с обещание, че взета оттам стока може да се плати и с допълнителни часове труд. Елинор Белмонт е потресена от разследването си и призовава всички жени в Ню Йорк да спрат да купуват подаръци.

  “Дарявайте, без да очаквате в замяна.

  Дарете обич, дарете присъствието си, дарете грижа. Не харчете пари. Коледа не е равнозначно на долари. Най-хубавият и полезен подарък е помощта, която можете да окажете на близък или съсед”,

  пише тя в апела си към тях.

  От писмото ѝ се вдъхновяват и мъже, макар техният брой до последно да е незначителен. През декември 1913 г. членовете на организацията наброяват вече 14 000. Рекламната индустрия ги забелязва и се опитва да използва дори тях в бизнеса си. Най-популярните рекламни лозунги от тези години гласят: “Купете коледен подарък при нас. Ние имаме неща, които ще зарадват дори членове на SPUG”.

  Съюзът издържа едва няколко години. С идването на Голямата депресия идеите на Белмонт са забравени. Но макар и непопулярни, те продължават да звучат актуално дори и днес: “Коледа вече не означава любов, а пари. Ние превърнахме в търговия най-хубавото, което познаваме – даряването. Затова предизвиквам всички мъже и жени на Съединените щати да се обединят и да поискат Коледа да стане отново онова, което е била някога: празник на светлината, мира на земята и добруването на хората!”

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  Простите отговори на монаха Симеон Атонски

  .

  Кой учител е най-добър? — Страданието.

  Кой учител е най-лош? — Удоволствието.

  Кое умение е най-рядко? — Умението да даваш.

  Кое умение e най-добро? — Умението да прощаваш.

  Кое умение е най-трудно? — Умението да мълчиш.

  Кое умение е най-важно? — Умението да питаш.

  Кое умение е най-нужно? — Умението да слушаш.

  Коя борба е най-опасна? — Фанатичната.

  Коя привичка е най-неприятна? — Хитростта.

  Коя привичка е най-вредна? — Словоохотливостта.

  Кой човек е най-силен? — Способният да разбере истината.

  Кой човек е най-слаб? — Считащият себе си за най-силен.

  Кой човек е най-разумен? — Този, който следва сърцето си.

  Коя привързаност е най-опасна? — Привързаността към тялото.

  Кой човек е най-беден? — Този, който от всичко най-много обича парите.

  Кой човек е най-близо до Бога? – Милосърдният.

  Как да се противопоставим на бедите? — С радост.

  Как да се противопоставим на страданието? — С търпение.

  Кое отличава здравата душа? — Вярата.

  Кое откроява боледуващата душа? — Безнадежността.

  Кое е признак за неправилна постъпка? — Раздразнението.

  Кое отличава добрата постъпка? — Мирът в душата.

  Слабият човек – Побеждава другите.

  Силният човек – Побеждава себе си.

   

  Източник: Webstage.bg

• Проф. Ангелов: България е вече в дефлация

  Дефлацията, а не инфлацията е най-голямата опасност сега.

  

  Вече 25 години българските граждани страдат от инфлацията, един от главните причинители на бедността. Още са пресни спомените от хиперинфлацията в края на 1996 и началото на 1997 г. Най-популярното определение за инфлацията е повишение на цените на стоките. Има и по-прецизни научни дефиниции с които професионалистите боравят, но сега не е времето и мястото да се занимавам с тях. Почти във всяка икономика има по-висока или по-ниска инфлация, породена от различни причини.

  Същност на дефлацията

  Напоследък се заговори за дефлация. За нея говорят предимно някои
  икономисти в чужбина. Всред нашите икономисти само отделни колеги подават тревожни сигнали. А би трябвало цялата ни колегия да предупреди за задаващата се опасност и да препоръча начини за смекчаване на тежките последствия. Широката общественост не знае почти нищо за това икономическо явление и какво ни предстои.
  Какво е това дефлация? Казано най-общо, дефлацията е обратна на инфлацията. Ако цените растат говорим за инфлация. Ако намаляват продължително време, например общият индекс на инфлацията през настоящия месец е 5%, през следващия 4%, през по-следващия 3%, следвана от 2%, казваме че има дисинфлация, т.е. тя все още присъства, но в затихващи или стабилни ниски величини. САЩ е в дисинфлация от 2011 г. насам. Същото важи и за Европа, където инфлацията напоследък е около 0,3-0,5% (най-ниска от последните 5 години, при считана за нормална до 2%), но рискът от дефлация е по-голям, понеже европейската икономика е по-слаба от американската. Дисинфлация има също в Япония, Китай и други страни.
  Когато индексът на цените продължава да намалява и от 1% този месец става 0% през следващия, -1% през по-следващия, -2% през другия, -3% след това и т.н. или остава стабилно отрицателен, вече няма инфлация. Тя се е превърнала в негативна. След като инфлацията падне под нулата и се задържи там или продължава да спада, казваме, че икономиката е в дефлация. Това явление е почти непознато у нас и слабо познато в Европа. От средата на 2013 г. обаче тя се настани и в България и продължава през 2014 г. (виж таблицата в прикачения файл).

  Месечните данни са достатъчно категорични, за да ги коментирам отделно. Заключението е ясно – България вече е в дефлация. Освен това, дефлацията при цените на производител у нас е най-силна в сравнение с другите страни от ЕС. И това трябва да се знае от всички, особено от управляващите, които са длъжни да предприемат незабавни мерки за смекчаване на негативните ефекти от дефлацията. Ако съдя по политиката на замразени или намаляващи доходи, залегнала в проектобюджета за 2015 г., по нищо не личи, че правителството осъзнава новата икономическа ситуация и потребността от контра мерки срещу настъпващата дефлация.
  През ноември 2014 г. видният британски специалист по дефлация Roger Bootle писа във в. Телеграф: „Еврозоната е опасно близко до дефлация, което означава общ спад на потребителските цени. На пръв поглед това може да не е толкова лошо. Наистина, често пъти не е, но то е особено опасно за икономика с такъв огромен дълг, каквато е европейската”. Пак през ноември друг известен специалист по дефлация писа: „БВП на Китай през първото тримесечие на 2014 г. прави впечатление не толкова с по-ниския растеж…, а с общия рязък спад на цените към дефлация… Това прави впечатление на потенциалните инвеститори за общ дефлационен натиск в китайската икономика”.
  Дефлацията е по-добре позната в някои страни от Далечния Изток и най-вече в Япония, където започна в началото на 1990-те и продължи почти две десетилетия. Когато инфлацията прерастне в дисинфлация и особено когато се превърне в дефлация реалната стойност на парите расте. Това позволява на притежателите на пари след няколко месеца или след година-две да купуват с тях повече стоки, отколкото могат днес.
  И така, повечето икономисти определят инфлацията като растящи цени, а дефлацията като намаляващи цени. Това е вярно, но доста опростено. Друга дефиниция гласи, че инфлацията е нарастване на общата маса на парите и кредита в сравнение с общата маса на стоките, а дефлацията – обратното. Когато количеството на парите и кредита пада спрямо наличните стоки, нараства относителната стойност на всяка парична единица. Трета група икономисти препоръчват по-полезна и може би по-точна дефиниция по отношение на паричните условия. Според тях, инфлацията е разширение на общото предлагане на пари и кредит, а дефлацията – свиване на това предлагане. Такова определение е по-прецизно, защото кредитът е също пари.
  Дефлацията е намаляване на равнището на цените чрез снижаване на съвокупното продуктово търсене. То може да се постигне по два начина: Първо, чрез рестриктивна бюджетна политика, като се повишават данъците и се ограничават държавните разходи и Второ, чрез рестриктивна парична политика, като се повишават лихвените проценти и се съкращава паричната маса в обръщение.???
  Американският икономист Robert Prechter писа наскоро: „Дефлацията обяснява: 1. Защо доходността на най-привлекателните облигации е на най-ниско равнище в историята на страната; 2. Защо скоростта на обръщението на парите е най-ниска от 1930-те насам; 3. Защо огромни сектори между инвестиционните пазари са спаднали до към 40%; 4. Защо индексът на потребителските цени току що имаше най-големия месечен спад след 2008 г.; 5. Защо има толкова много размирици в Европа”.
  Дефлацията е сериозен проблем за съвременните икономики поради многостранните си й тежки поражения: задълбочава рецесията и предизвиква депресия, води до фалити на фирми, повишава безработицата и намалява доходите, намалява бюджетните постъпления и води към по-големи дефицити, повишава реалната стойност на дълга и затруднява неговото обслужване от държавата, фирмите и домакинствата, изправя банковата система пред много сериозни изпитания, като затруднява кредитирането и депозитната й дейност; поражда опасната дефлационна спирала. Ако трябва да се обобщи, дефлацията означава отложено потребление, отложени инвестиции, отложено развитие. Според много икономисти дефлацията е по-опасна от инфлацията и защото е по-слабо позната на управленците, почти е непозната за населението, не са разработени и апробирани достатъчно ефикасни методи за нейното ограничаване и поради това по-трудно се поддава на контрол и управление. Тя е и силно инерционно икономическо явление.

  Причинители на дефлацията

  Дефлацията е икономическо явление, породено от ред причини. Тя най-често се причинява от намаление на паричното предлагане или ограничаване на кредитирането. Казано още по-точно – от продължителна силно рестриктивна политика – ограничаване на домакинските, правителствените и инвестиционните разходи, с други думи – на вътрешното потребление, както е у нас през последните две десетилетия и особено – последните 5 години. В повечето случаи дефлациите възникват, когато продължително време предлагането на пари е по-малко от предлагането на стоки. Най-често централните банки се стремят да поддържат стабилно ниво на цените, като избягват сериозна инфлация или дефлация. Но това не винаги се отдава.
  В повечето случаи дефлацията се причинява от чувствителен траен спад на общото вътрешно търсене при съществуващите цени на стоките, поради ограничаване на паричното предлагане, чрез обща рестриктивна политика по доходите, чрез бюджета и чрез кредитирането. В такава ситуация цените на стоките се стабилизират, а от съответен момент започват трайно да се понижават, потребителите са склонни да отлагат поддаващите се на отлагане покупки и търсенето им спада в очакване на ново намаление на цените. Това води до ограничаване на общата стопанска активност. Понижава се нивото на използване на наличните производствени мощности. То пък води до намаляване на потребността от нови мощности, а следователно и от нови инвестиции за тяхното модернизиране и евентуално разширяване. Това, на свой ред, ограничава още повече общото търсене. Така икономиката навлиза в дефлационна спирала. На това може да се противодейства само чрез икономически стимули. За целта Централната банка следва да увеличава паричното предлагане, а Министерството на финансите да увеличава търсенето с фискални средства.
  В по-ново време дефлацията се свързва и с риска – когато влагането на пари в стопанска дейност е силно рисково поради очаквани ниски доходи, загуби. и дори фалити. Много често се очакват минимални печалби, но те, освен рискови, дори и да се потвърдят, са по-ниски от лихвите по ползвания кредит за въпросната стопанска дейност, а също и от лихвите по банкови депозити. В подобни случаи потенциалните инвеститори предпочитат да ги влагат в далеч по-малко рискови банкови депозити, в ценни книжа, имоти и други пасивни форми на спестяване, а не в силно рискована производствена стопанска дейност.
  Това създава капан на ликвидността или поражда дефицити на инвестиции, които биха увеличили производството и биха създали нови работни места, нови доходи и постъпления в бюджета. В такива случаи Централната банка не може да използва като стимул отрицателна лихва за парите или нулева лихва за държавни облигации, понеже преди това основната лихва е била вече сведена до символичен минимум. В отворени икономики това обезценява валутата. Обезценената валута пък оскъпява вноса, без винаги да стимулира износа в желания размер.
  Дефлацията се проявява и в страни със силна валута, когато паричното предлагане расте по-бавно от растежа на икономиката и от населението. В такива случаи наличният размер твърда валута на човек от населението намалява, което прави парите по-дефицитни и покупателната им сила нараства. Дефлация може да настъпи и при рязко повишаване на производствената ефективност, в резултат на големи технологични пробиви и повишение на производителността, което намалява общата цена на много стоки. Пазарната конкуренция принуждава тези производители да намаляват цените на своите стоки за сметка на постиганата много висока печалба. В тези случаи потребителите плащат по-малко за съответните стоки и възниква дефлация, понеже покупателната сила на парите е нарастнала в големи мащаби. Това не се случва, когато засяга ограничен кръг стоки.
  Рязко повишената производителност и намалените производствени разходи в резултат на големи технологични пробиви и тяхната масова реализация в икономиката често пъти пораждат структурна дефлация за определени периоди от време. В отделни случаи това е траело с години.
  Има периоди когато производството на стоки нараства в резултат на повишена производителност, без увеличение на паричното предлагане, или пък спад на търсенето на стоки едновременно с намаление на паричното предлагане. Изследвания на Бен Бернанке (от 2006 до 2014 г. председател на Федералния резерв на САЩ) за Голямата депресия в Америка показват, че в отговор на намаленото търсене, Федералният резерв по онова време намалява паричното предлагане и с това допринася за дефлацията. Това се счита за голям негов принос. Такава политика (на количествени улеснения) той прилагаше до скоро в САЩ като ръководител на Федералния резерв и тя даде резултати – умерено висок растеж, чувствително намаление на безработицата, повишени доходи. Ръководството на ЕС обаче продължава да упорства с рестриктивната си политика и тя също дава резултати – продължаваща икономическа стагнация, висока безработица, трайна дисинфлация и предстояща дефлация.
  Дефлация възниква и при ограничаване на банковото кредитиране поради фалити на банки, повишен риск от фалити, намалено търсене на кредити по същите или други причини. Свидетели сме на това явление сега и у нас. Намаляването на кредитирането води до намаление на парите в обръщение и последващо рязко спадане на паричното предлагане с намаление на доверието и отслабване на скоростта на обръщение на парите. Това пък води до намаление на производството, на заетостта, на доходите и на търсенето на стоки. С пренасищане на предлагането на стоки намаляват и техните цени. Когато това е съществено и обхваща много стоки, то се отразява неблагоприятно върху производителите, които са принудени да режат разходи от всичко, включително и чрез освобождаване на персонал, намаляване на заплати, неплащане на осигуровки и т.н.
  Това може да се превърне в дефлационна спирала, когато цените спаднат под производствените разходи или поради много големи плащания по обслужване на заеми. Фирмите, които не могат да покриват разходите си по производството и реализацията на продукцията, поради намалените продажни цени, фалират. Банките получават обезпеченията по заемите от такива фирми най-често по намалени цени. Ако се опитат да продадат получените обезпечения, освен че е много трудно, то става на още по-ниски цени и още повече увеличава предлагането на стоки, което пък допълнително влошава равновесието на пазара. За да забавят или поне да смекчат тази дефлационна спирала банките често отлагат събирането на обезпеченията по лошите кредити. Това обаче ги принуждава да ограничават още повече кредитирането, понеже нямат налични пари. То, на свой ред, снижава допълнително търсенето и т.н.
  Robert Prechter писа през октомври 2014 г.: „Както посочих в моята книга „Овладей сблъсъка”, в крайна сметка няма значение какво правят властите. Те не могат да спрат дефлацията… Дефлацията не може да се избегне… В дефлационни времена наличните пари са кралят, а инвеститорите избраха през последното десетилетие да притежават всичко друго, но не налични пари”. По-нататък той продължава: „Дефлацията още не е очевидна за мнозинството. Повечето икономисти дори очакват продължаващо възстановяване, мека инфлация и растящи капиталови пазари. Но истинските експерти по дефлация са на 180 градуса далече от традиционното мислене. Може да е вече твърде късно да застанете на върха, но може би все още има време да се научите как да заобиколите най-лошото схрускване… Хората ще използват тайната дума „d” много по-често през следващите пет години. В края на този период те ще използват също и извънредната дума „d”, която означава депресия. Но това е дискусионна тема за друг път”.
  Същият автор писа наскоро: „Инфлацията царуваше през последните 75 години, от 1933 до 2008 г. Хората са толкова привикнали с нея, че не могат да си представят обратната парична среда. Икономистите на възхода говорят за възстановяване, което означава повече инфлация, а мечешките съветници говорят за срив на долара, което означава хиперинфлация… Има само една дума, която позволява да разберете какво става по света и тази дума не е инфлацията. Секретната дума е дефлация”.
  В статия за Блумбърг през октомври 2014 г. американският финансов анализатор Gary Shilling обърна внимание на тревожните признаци на капиталовите пазари, въпреки високите им индекси. Той твърди, че валутните загуби са един от знаците, че на хоризонта се задава дефлация. Известна е също идеята на Ървин Фишер, че прекомерно големият дълг може също да причини продължителна дефлация.

  Негативните ефекти от дефлацията

  Дефлацията е негативно икономическо явление. Тя поражда сериозни грижи и сега с намаляването на цените на петрола, резките колебания на капиталовите пазари и нарастващата сдържаност на потребителите да купуват. Парадоксът на дефлацията е, че намаляването на цените на отделни стоки е полезно за потребителите, понеже им спестява пари за други покупки. Едновременното продължително намаляване на цените на много стоки обаче има трудно поправими разрушителни ефекти върху икономиката. Когато това настъпи потребителите са заинтересовани да отлагат поддаващите се на отлагане покупки. Обикновено това са нехранителните стоки. Цените на насъщните хранителни стоки, на здравните услуги, на образованието на децата и други подобни не подлежат на трайно и мащабно отлагане. В страни като нашата, където индивидуалното потребление е 70-73%, а само потреблението на домакинствата е 62-65% от БВП през 2012 и 2013 г. всяко масово отлагане на покупки може да има, както посочих по-горе, разрушителни ефекти върху икономиката.
  Дефлацията причинява трансфери на богатство от заемателите и притежателите на неликвидни активи в полза на кредиторите (спестителите) и притежателите на ликвидни активи и валута, а погрешните ценови сигнали пораждат стремеж към ниски инвестиции или пълно въздържане от инвестиции. Тя е обратна на резултатите от инфлацията, която облага с „данък” притежателите на активи и кредиторите (спестителите) и използва приходите за субсидиране на заемателите, включително и правителствата и причинява погрешни инвестиции или свръх инвестиции. Така инфлацията окуражава краткосрочното потребление и производството за неговото задоволяване, и стимулира инвестициите в проекти, които могат да се окажат неефективни в реални условия.
  Дефлацията има обратния ефект, тя забавя инвестициите, дори когато има реално незадоволено търсене, защото потребителите се надяват да го задоволят по-късно на по-ниски цени. Както вече посочих по-горе, в съвременните икономики дефлацията обикновено се причинява от спад на съвокупното търсене и е свързана с икономическа депресия. Това се случи през 1930-те с Голямата депресия и дългата депресия в Америка.
  Докато повишението на покупателните възможности на парите помага на едни хора, тя засилва ужилването от дълга за други. По време на, и особено след период на дефлация плащанията по обслужване на дълга са в по-голям реален размер като покупателна сила, отколкото са били преди време, когато е направен дългът. Следователно дефлацията може да се счита като реално, макар и не открито увеличение на лихвите по заемите. Ако дефлацията достигне примерно -10-12% годишно, даже безлихвеният заем може да се окаже непривлекателен, защото трябва да се плати с пари, които са повече от 10-12% всяка година. Когато краткосрочната лихва достигне нула, както се случва в Америка, Европа и Япония след 2008-2009 г. Централната банка не може да облекчава повече политиката чрез намаление на основната лихва. При нулева лихва дълговите облекчения придобиват нарастваща важност като средство за управление на дефлацията.
  Напоследък с разширяване на условията по заемите, заемното финансиране се прилага в много видове инвестиции. Това увеличава негативните ефекти от дефлацията върху заемателите. Дефлацията обезкуражава частните инвестиции поради песимистичните очаквания, при все по-ниските бъдещи цени. При това положение спираловидната дефлация може да доведе до рязък спад на съвокупното търсене. Без „скрития риск от инфлация” инвеститорите са все повече склонни да задържат парите в себе си или в банкови депозити, вместо да ги инвестират. Те лично ще спечелят ако задържат парите си, но това „презапасяващо” поведение не е полезно за икономиката. То допринася за по-нататъшна стагнация и дори рецесия с всичките й негативни последствия.
  Дефлацията влияе силно върху кредитната и депозитната политика
  на банките. 1. В дефлационна обстановка потребителите са склонни към отложени покупки в очакване на още по-ниски цени на стоките след няколко месеца или години и влагат временно свободните си парични средства в банките. Така те печелят от, макар и скромните депозитни лихви, а също и от прилагането на отложени покупки. Това увеличава привлечените средства на банките, което в нормални условия е добре, но не и в дефлационна обстановка, защото трудно могат да ги използват веднага за кредитни операции с изгодна за тях лихва. 2. Немалко предприемачи от дребния и средния бизнес се опасяват да започнат нова стопанска дейност поради все по-трудната текуща реализация на произвежданите стоки и несигурната конюнктура в обозримото бъдеще. В дефлационна обстановка нараства силно рискът в стопанската дейност. Немалка част от потенциалните инвеститори се въздържат от такава дейност и влагат временно свободните си парични средства в банките. Това също увеличава привлечените средства на банките, което е допълнително натоварване за тях в дефлационни условия. Значителна част от така наречените депозити на домакинствата у нас, особено тези над 0,5 млн. лева, са от такъв произход. 3. Голяма част от все още работещия дребен и среден бизнес срещат все по-големи трудности в стопанската си дейност. Част от тях фалират, а други очакват същата съдба в близко време. И те са принудени да спасяват част от наличните си парични средства в банкови депозити. Това също увеличава привлечените средства на банките от които те не се нуждаят в момента. При това положение значителна част от така наречените депозити на домакинствата над 0,5 млн. лева (1892 депозита в лева, евро, долари и друга чуждестранна валута на обща левова равностойност 2,6 млрд. към края на септември 2014 г.) навярно са на бизнеса. 4. Немалък брой чуждестранни физически и юридически лица от други страни (предимно членки на ЕС), където лихвите по депозити от години са по-ниски от нашите, влагат средствата си в наши банки. С публикуваната оскъдна официална информация не е възможно да се правят оценки за техния брой, за размера на вложените средства и за влиянието им върху нашата икономика.
  В сложната стопанска ситуация в Европа след 2008 г. в почти всички страни има спад на инвестиционната активност. В България през 2008 г. размерът на годишните физически инвестиции беше 29,4 млрд. лв., а през 2013 г. е 18,1 млрд. лв. През 2014 г. наверно ще са още по-малко. В тази обстановка на несигурност търсенето на банкови кредити е спаднало чувствително. А банките, поучени от все още пресния опит от 1996-1997 г. и силното нарастване на лошите кредити през 2013-2014 г., сега са много по-предпазливи в кредитирането.
  Известно е, че основният източник на приходи на търговските банки е от разликата между кредитните и депозитните лихви. При намаленото търсене на кредити, наред с всичко друго, банките са принудени да намаляват лихвите, за да привличат клиенти. Почти всички търговски банки у нас са задръстени с ликвидност. При натиска от страна на кредитирането, банките са принудени да намаляват и лихвите по депозитите, т.е. своите разходи, за да се издържат. В 2000 г. лихвата по едномесечни депозити е достигала 2,50-2,75%, а по едногодишните – 5,50-7,50%. Лихвите по държавни ценни книжа са били още по-високи – 7,8,9 и 10%. Настоящите лихви по годишни депозити са 1,5-2,5% и продължават да спадат. В близко бъдеще може да се очаква преобладаваща депозитна лихва около 1,0-1,5% и дори по-ниска.
  При очакваното влошаване на стопанската конюнктура и в условията на дефлация, в обозримото бъдеще някои банки може да прибегнат и до отрицателни депозитни лихви. Такъв прецедент скоро не е имало в България, но вече има в някои европейски страни. Дания и Швеция са прилагали такива отрицателни лихви, за да отблъснат притока на депозити от други европейски страни, търсещи надеждно убежище за своите пари. Европейската централна банка (ЕЦБ) намали своята основна лихва за депозити в нея до 0,15% и наложи негативна лихва от -0,1% върху депозити от банки в Еврозоната, за да ги стимулира да кредитират малките и средни фирми, вместо да трупат депозити в ЕЦБ.
  Някои икономисти смятат, че ако няма голяма задлъжнялост, дефлацията може да е желателна, защото намалението на цените спомага за увеличаване на търсенето, а по този начин и за ускоряване на стопанското оживление. В това може би има истина само ако намалението на цените е краткотрайно, ограничено по обхват и умерено по размери и неговите първоначални положителни ефекти (за стопанско оживление) изпреварват във времето деструктивните му ефекти върху стопанската дейност (с масовото отложено търсене). Всяко продължително и значително спадане на цените на широк кръг стоки неизбежно засяга производителите болезнено с всички негативни ефекти за които стана дума по-горе.
  Всички големи икономически школи на нашето време са единодушни, че дефлацията е разрушителна спрямо икономиката. Тя е в основата на рецесиите и депресиите.

  Дефлационна спирала

  На пръв поглед може да се помисли, че хората ще се радват, когато цените намаляват. Нали всичко поевтинява. Ако обаче намалението на цените е масово, продължава дълго и се задълбочава, то се превръща в деструктивна сила. Потребителското търсене постепенно затихва, в очакване на още по-ниски цени. С понижаването на цените, печалбите на производителите намаляват и дори се стопяват, понеже са принудени на снижават цените под натиска на конкуренцията за привличане на клиенти. Появява се свръх предлагане, което принуждава компаниите да продават стоките си все по-евтино до изравняването им с производствените разходи.
  Това ги принуждава да намаляват и разходите, като съкращават от всичко: намаляват заплати, освобождават персонал, престават да плащат осигурителни вноски за персонала си, полагат по-малко грижи за безопасни условия на труд и за опазване на околната среда, ограничават поръчките от доставчиците, което засяга тяхното потребление и инвестиции, налагат по-икономично използване на материалите, пестят от ремонти, намаляват и отлагат важни инвестиции, престават да плащат дивиденти, забавят данъчните си плащания и разплащанията си с доставчици и обслужването на заеми, ограничават и дори закриват отделни производства. В резултат на това затихва и дори престава растежът на икономиката. Ако то продължава настъпва рецесия, расте безработицата, намаляват заплатите, свиват се постъпленията в бюджета, орязват се социални програми и инвестиции. Хората се въздържат все повече от покупки и пестят поради несигурното бъдеще, дребният бизнес свива или преустановява стопанската си дейност и влага останалите си пари в банкови депозити. Това обяснява твърденията, че дефлацията сега е по-опасна от инфлацията.
  Дефлационна спирала настъпва когато намалението на цените води до намаление на производството, което на свой ред поражда намаление на заетостта, на заплатите и на потребителското търсене. То пък води по-нататък към последващо намаление на цените, на производството, на заетостта, на доходите и потребителското търсене. И така нататък – кръг след кръг с нарастваща деструктивна сила, все по-надолу и по-надолу към стагнация, рецесия и депресия. Опитите да се обслужват натрупаните през добрите години дългове са безуспешни, макар че номиналният им размер остава същият, дори нараства. Както казва Ървин Фишер, „колкото повече връщате дългове, толкова повече задлъжнявате”. Расте дефлационният натиск върху стойността на активите и цените на потребителските стоки, докато паричната единица става все по-силна. Реалният дълг се увеличава и затова обслужването му се затруднява и става дори невъзможно.
  При дефлационната спирала се навлиза в омагьосан кръг, в който проблемите се повтарят и се изострят ускорително по силата на вътрешната им логика и взаимна зависимост, която поражда нарастващ синергичен ефект. Някои икономисти на времето са считали Голямата депресия от 1930-те за дефлационна спирала. Дефлационната спирала е съвременната макроикономическа версия на дискусията за общото пресищане от 19-ти век.
  Управляващият директор на МВФ г-жа Кристин Лагард наскоро нарече дефлацията „страшилище, което ще бъде катастрофално за възстановяването на световната икономика”. Засега няма опасност от навлизане на нашата страна в дефлационна спирала през 2015 г., но след време, при неблагоприятен ход на икономическите процеси и това не е изключено.
  На фона на всичко това се очудвам на изказванията на политици и на отделни икономисти, че в проектобюджета за 2015 г. се залагал изкуствено занижен темп на растежа на БВП, че могло да се разчита на 2,0% и дори по-висок растеж. Тези хора изглежда не си дават сметка, че от средата на миналата година България е в дефлация, че този процес се задълбочава у нас, в Европа и дори в глобален мащаб. Очакват ни няколко много трудни години на дефлация, която най-вероятно ще бъде съпроводена от стагнация, без да се изключва опасността от нова рецесия. Да се надяваме, че няма да ни завлече вихърът на дефлационната спирала.

  Поскъпване на дълга и затрудненото му обслужване

  Друг механизъм за негативно влияние на дефлацията е дългът. Умерената инфлация в известен смисъл създава условия за кредитиране, което води към растеж. Заемите се изплащат по-лесно с времето, защото главницата е стабилна, но получаваният с нейното използване доход расте. Инфлацията води не само до повишение на цените, но и на заплатите. При нормални условия заемателите печелят с времето повече и това ги улеснява да обслужват заемите си.
  Дефлацията създава обратна ситуация. Дългът реално поскъпва с времето, понеже намалява способността на заемащите да разходват и печелят, за да го обслужват. Когато цените, приходите и печалбите на компаниите намаляват за продължителен период от време, намаляват и заплатите. Това прави дълга с фиксирана лихва по-скъп, понеже индивидуалните заематели притежават все по-малко пари, за да правят редовните си плащания по обслужването. Несъответствието влияе по същия начин на компаниите и на правителствата, като причинява дефицити в паричните потоци, ликвидни проблеми и дори банкрути. Всяко от тези несъответствия подсилва другите, усложнява дефлационната спирала и затруднява излизането от нея.
  В контекста на тази неблагоприятна икономическа ситуация сегашното българско правителство провежда най-погрешната за момента дългова политика. Светът и Европа са пред дефлация. Както личи от таблицата, България вече е в дефлация. А известно е, че едно от последствията на дефлацията е все по-трудното обслужване на дълга.
  Българското правителство избра най-неподходящия момент – когато сме в дефлация, да увеличи скоростно държавния дълг за няколко месеца в края на 2014 и началото на 2015 г. с 12,5-13,0 млрд лева. През последните 15-20 години държавният дълг никога не е нараствал така рязко от 21% от БВП в средата на 2014 г. на около 30% в началото на 2015 г. Брутният външен дълг на частния сектор в края на септември 2014 г. е бил 81,9% от БВП, а заедно с държавния – 95,2% от БВП. Общият брутен дълг (вътрешен и външен) на държавния и корпоративния сектор вече превишава 100% от БВП. Това е опасно висока задлъжнялост на България като цяло, особено като се има предвид хилавата ни икономика. Освен това, той ще се изразходва за всичко друго, но не и за инвестиции, които биха допринесли за икономическия растеж. Рязкото увеличение на дълга сега е резултат на грубо недоглеждане или некомпетентност. Скоростното набъбване на държавния дълг трябвя да бъде преустановено, докато не е станало твърде късно и страната не е навлязла в още по-тежка дефлационна криза!

  Кои губят от дефлацията

  1. Губят правителствата, защото намаляват приходите им от данъци и нараства бюджетният дефицит. Губят и ако има голям публичен дълг, чието обслужване се затруднява. Номиналният висок дълг става още по-висок, понеже се свива БВП в номинално изражение, влошава се съотношението на дълга към брутния продукт, затруднява се неговото обслужване;
  2. Губят банките, защото те имат малък собствен капитал, а сривът в стойността на активите го ерозира. Пострадалите от дефлацията длъжници престават да обслужват заемите си, увеличават се лошите кредити, които също подкопават капитала на банките. Това ограничава възможностите им за кредитна експанзия и ги застрашава с неплатежоспособност;
  3. Губят обикновените хора, защото още повече се затрудняват в обслужването на заемите си, тъй като намаляват доходите им или губят работата си. Реалната тяжест на дълга ги смазва. Стойността на ипотекираните имоти спада и води до негативна нетна стойност за домакинствата.

  Противодействие на дефлацията

  При остра дефлация определянето на целеви лихвен процент не е ефикасно, защото намалението на краткосрочната лихва дори до нула, може да се окаже твърде висок лихвен процент, за да привлече сериозни заематели. По-добре е Централната банка да определя целево количество на парите (количествено облекчение). Тя може също да използва и други извънредни методи за увеличаване на паричното предлагане. Преди да стане председател на Федералния резерв на САЩ Бен Бернанке писа в 2002 г., „…достатъчно инжектирани пари в крайна сметка винаги обръщат дефлацията”. В Япония обаче и това не помогна.
  Федералният резерв на САЩ се стреми да предпази страната от дефлация чрез свръх меката си парична политика от 2009 г. насам, с помощта на така наречените количествени облекчения. Подобна, макар и далеч по-предпазлива, политика провежда и Европейската централна банка. Ако се съди по публичните изказвания на нейния председател Марио Драги, при наближаващата опасност от дефлация тази политика навярно ще се активизира.
  До 1930 г. икономистите са смятали, че дефлацията ще се излекува
  от само себе си. С намалението на цените търсенето, според тях, би трябвало да нараства и икономическата система да се корегира сама без външна намеса. Това беше опровергано по време на Голямата депресия в 1930-те. Кейнсианските икономисти твърдяха още тогава, че икономическата система не може да се корегира сама по отношение на дефлацията и че правителствата и централните банки трябва да предприемат активни мерки за стимулиране на търсенето чрез намаление на данъците или увеличение на държавните разходи.
  Изискванията за резерви на централните банки тогава са били високи в сравнение със сегашните. Централните банки са могли да увеличат паричното предлагане чрез намаление на изискванията за резерви и чрез открити пазарни операции (покупка на емитирани преди това държавни облигации с налични пари). Така са могли да влеят свежи пари в икономиката и да компенсират намалението на паричното предлагане в частния сектор поради срива на кредита.
  С разширяване влиянието на монетарните идеи фокусът на борбата срещу дефлацията беше поставен върху увеличаване на търсенето чрез намаляване на лихвените проценти, т.е. на цената на парите. Този подход се провали с неуспеха на политиките в Япония и Америка за стимулиране на търсенето след шоковете на капиталовите пазари в началото на 1990-те и в 2000-2002 г. Потвърди се, че намаляването на лихвите може да се окаже само временен палиатив, който дори влошава дълговата дефлационна криза.
  Някои икономисти считат, че с близки до нулата лихви облекчаването на дълга става все по-важен инструмент за управление на дефлацията. Когато централната банка намалява номиналните лихви до нула, тя не може по-нататък да стимулира търсенето чрез лихвите. Това е прочутият „капан на ликвидността”. Веднаж настъпила, дефлацията се нуждае от „специални” мерки чрез предоставяне на пари при нулева номинална лихва, с цел да повиши изкуствено паричното предлагане. Но и нулевата номинална лихва може да се окаже много висока поради дълбоката дефлация, т.е. силно негативната инфлация.
  В началото на декември 2014 г. списание Икономист писа, че дефлацията, а не инфлацията сега е най-голямата грижа за световната икономика. През тази година цените на производител са се понижили във всички развити страни. Потребителските цени намаляват през последните шест месеца във Франция и Германия. В Япония заплатите са спаднали с 4% през последната година. Цените продължават да падат в Бразилия, Китай и други страни. Този процес скоро ще обхване и много развиващи се страни.
  До скоро се мислеше, че дефлацията не е сериозен проблем за световната икономика, между другото и поради малката вероятност тя да се случи. Това обаче се оказа невярно. Тя вече се случва у нас, а и в много други страни. Оказва се, че е трудно да се предотврати и още по-трудно да се излезе от нея. До скоро се мислеше, че е лесно да се предотврати чрез печатане на повече пари. Широко е разпространено опростеното разбиране, че световните производствени възможности сега нарастват бързо поради глобализацията, високата норма на инвестиране, повишението на производителността. Същевременно търсенето нараства по-бавно или изобщо не расте, поради прилаганата в продължение на много години рестриктивна политика по доходите, несправедливото разпределение и задоволеното потребление, в контекста на ниските доходи. В резултат на това се появяват излишни производствени мощности, които потискат цените, а то води до дефлация.
  На пръв поглед в тази политика има някаква логика, но нейното прилагане в Япония и други страни не даде резултати. Защо? Когато една икономика е под дефлационен натиск трябва да се държи сметка дали тя се приближава или вече е в капана на ликвидността, каквото беше положението в Япония. Това може да се случи в Америка и Европа. Как обаче се попада в такива капани?
  Промените във външно икономическата среда най-често изискват обезценка на реалния валутен курс. Ако номиналният курс е фиксиран, какъвто е нашият, това се проявява в намаление на ценовото равнище. Логиката на дефлацията в условията на капан на ликвидността е: понеже разходването през текущия период не е привлекателно, освен ако цените растат, текущото ценово равнище се потиска надолу. Общото ценово равнище в една икономика обаче не пада бързо и лесно. В опитите да се предизвикат някакви очаквания за инфлация, вместо това икономиката се подлага на бавен мъчителен процес на дефлация. Голямата опасност е, че тази постепенна дефлация може да се вгради (превърне) в очаквания за това и да се създаде самоподсилваща се нисходяща спирала.
  Изразената от списание Икономист загриженост е, че в близко бъдеще голяма част от световната икономика ще започне да прилича на Япония: ще се изправи пред дефлационен натиск, който не може да се неутрализира само чрез увеличаване на паричното предлагане. Какво още може да се направи при това положение?
  Един от възможните отговори е провеждане на структурни реформи, които елиминират голямата разлика между натрупване и инвестиции. Това, обаче до сега не е потвърдено от стопанската практика.
  Втори възможен отговор е намалението на разликата между натрупване и инвестиции да стане чрез снижаване на правитественото натрупване, т.е. разходване на повече отколкото е създадено през даден период. Това обаче поражда проблеми за дългосрочната платежоспособност на правителството. Япония вече почти е достигнала лимитите на такъв подход.
  Това ни води към търсене на решението в нетрадиционни подходи или по-точно – в някакъв вид радикална парична политика. Според някои икономисти по-рационалният подход при продължителен дефлационен натиск е „управляваната инфлация”. Понеже дефлацията е резултат от икономика, която се опитва да постигне инфлация, необходима й за да избегне дефлацията, правителството трябва да се стреми към очакваната инфлация, като гарантира, че бъдещите ценови равнища ще превишават достатъчно сегашните. Получава се нещо като борба срещу дефлацията чрез обещаване на инфлация. Ако не се направи нещо подобно, според тези икономисти, световната икономика е изправена пред глобално бедствие.
  Дефлацията е един от най-слабо познатите елементи на икономическата среда за инвеститорите и за потребителите. Тя е най-слабо позната на правителствата, които би трябвало най-активно да й противодействат. Инструментите за противодействие са най-слабо разработени от икономическата наука и проверени в стопанската практика и поради това, тя е потенциално най-разрушителна.
  В свои публични изказвания Председателят на ЕЦБ Марио Драги подсказва, че нейното ръководство си дава сметка за опасността от дефлация и че то ще използва всички традиционни и нови средства за предотвратяване на дефлацията: намаление на лихвите, включително и прибегване до отрицателни лихви; количествени облекчения чрез изкупуване на облигации; стимулиране на кредитирането на малки и средни фирми; участие в новия Стратегически инвестиционен фонд на Европейската комисия; и дори в краен случай – печатане на пари за изкупуване на облигации, както се прави в САЩ от няколко години.
  Страхът от инфлация е разбираем за континент, който помни разрушителните ефекти от хиперинфлацията през миналия век, спомогнала дори за идването на Хитлер на власт. Обстановката сега е съвсем различна. В настоящата ситуация най-голямата опасност е дефлацията. Даже ниската инфлация от 0,3-0,5-0,7% може да се окаже демобилизираща и деструктивна, понеже подхранва страхове у всички социални групи от опасната близост до дефлацията с нейните недостатъчно опознати в Европа вътрешни механизми на взаимодействие и още по-тежки последствия.

  Проф. Иван Ангелов

• Заплатите в България пак на европейското дъно

  

  Заплатите в България през 2012 г. са били най-ниските в ЕС със средно 3,4 евро на час. Най-високи са били в Дания с 40,1 евро на час, сочат данни на европейската статистическа служба Евростат. Общо разходите за труд на час са възлизали на средно 24,2 евро в ЕС и 29,3 евро в еврозоната.

  В сравнение с 2008 г. разходите за труд на час през 2012 г. са се увеличили с 10,9% в ЕС и с 11,8% в еврозоната. Както в ЕС, така и в еврозоната разходите за труд на час през 2012 г. са били най-ниски в сектора на хранително-вкусовата промишленост – 14,4 евро в ЕС и 16,9 евро в еврозоната. Най-високи са били в сектора на финансовите и застрахователните дейности с 41,2 евро в ЕС и 48,5 евро в еврозоната.

  През 2012 г. най-високите средни разходи за труд на час са били регистрирани в Дания с 40,1 евро, следвана от Белгия с 38 евро, Швеция с 37,3, Франция 34,6 евро и Люксембург 34,1 евро. Най-ниски са били в България с 3,4 евро, следвана от Румъния с 4,1 евро, Литва с 5,9 евро и Латвия с 6 евро.

  В промишлеността най-високи средни разходи за труд на час са регистрирани в Белгия с 42 евро, Швеция с 41,4 евро и Дания с 40,6 евро, а най-ниски са били в България с 2,8 евро, Румъния с 3,7 евро и Латвия и Литва с по 5,5 евро. Средните разходи за труд на час в промишлеността през 2012 г. са били 24,7 евро в ЕС и 31,2 евро в еврозоната. Разходите за труд в България са били най-ниски и в сектора на строителството с 3 евро на час, търговията на едро и дребно с 3,1 евро, хранително-вкусовата промишленост с 2,2 евро, финансовата и застрахователната дейност с 6,3 евро, научната и техническата дейност с 5,5 евро, образованието с 3,5 евро и здравеопазването и социалните дейности също с 3,5 евро.

  Във всички страни членки най-високи разходи за труд на час през 2012 г. са регистрирани в сектора на финансовите и застрахователните дейности, а най-ниски в хранително-вкусовата промишленост. Във финансовия сектор разходите за труд на час са били най-малко с 50% над средното национално равнище във всички страни членки, с изключение на Финландия (+34%), Ирландия (+43%), Хърватия (+45%) и Словения (+48%). Разходите за труд на час във финансовия и застрахователния сектор са били поне два пъти по-високи от средното национално равнище в Португалия (+167%), Румъния (+136%), Латвия (+113%), Унгария (+110%) и Кипър (+106%).

  В същото време разходите за труд на час са били най-малко с 25% по-ниски от средното национално равнище в сектора на хранително-вкусовата промишленост спрямо средното национално равнище, с изключение на Хърватия (-18%) и Словения (-23%).

  Спрямо 2008 г. разходите за труд на час, изразени в национални валути, са се увеличили във всички страни, членки на ЕС, с изключение на Литва, където са останали непроменени. В еврозоната най-голямо увеличение е регистрирано в Словакия с 21,4%, Финландия с 15,8%, Белгия с 15,7% , Австрия с 12,6% и Холандия с 10,3%. Най-малко е увеличението в Кипър 0,4% и Латвия 0,5%.

  За целия ЕС най-голямо увеличение в периода между 2008 и 2012 г. е регистрирано в България с 33,7%, в Полша 22,5% и в Румъния с 19,3%. Най-малко е било увеличението във Великобритания с 5,4%.

  Разходите за труд се състоят от надница или заплата, които съставляват 76% от общите разходи за труд през 2012 г., и разходи, които не са свързани със заплатата (24%), като социалните осигуровки, плащани от работодателите. Приносът на надниците и заплатите за растежа на разходите за труд е бил 8,2 процентни пункта в ЕС и 9,1 процентни пункта в еврозоната.

  Най-високият принос на надниците за растежа на разходите за час труд в периода 2008-2012 г. е регистриран в България с 31,1% и Полша със 17,7%. Най-малък принос е регистриран в Литва -0,1%, Кипър -0,6% и Латвия -0,7%. Приносът на компонента, който не е свързан със заплатата – главно социалните осигуровки, плащани от работодателя, е бил +2,7% в ЕС и еврозоната.

  През 2012 г. служителите на пълно работно време са работили средно 1750 часа на година в ЕС и 1661 часа в еврозоната. В страните, членки на ЕС, средният брой на изработените за годината часове варира от 1462 часа в Белгия, 1555 във Франция, 1565 в Италия и 1571 в Дания до 1850 часа в Румъния и 1961 часа в Малта. В България средният брой на изработените часове е 1723 часа през 2012 г. и те са намалели спрямо 2008 г. /БЛИЦ/

• 7 самых крупных народов без государств

  Тарас Репин,  Russian7.ru

  

  В мире и сегодня существуют народы, в силу исторических причин не имеющие своей государственности. Некоторые из них могут обрести государство в обозримом будущем, другие на это даже не рассчитывают.

  .

  1 Палестинцы

  

  Сегодня поселения палестинцев занимают компактную территорию внутри государства Израиль, хотя по мнению историков этот народ проживал здесь задолго до прихода евреев. Впрочем, даже соседние арабские страны отказывают палестинцам в национальной уникальности, называя их то египтянами, то саудовцами, то сирийцами. Последние генетические исследования указывают на высокое сходство генотипа палестинцев и евреев.

  Официально государства Палестина не существует, хотя оно и было признано большинством стран членов ООН. США, Канада, Испания, Швеция, Норвегия и ряд других стран заявляют, что о создании Палестинского государства речь может идти только в случае прямых переговоров с Израилем, но тот пока не торопится с признанием суверенитета соседей. Более того Израиль осуществляет военный контроль большей части палестинских территорий, включая те, где власть официально принадлежит Палестинской национальной администрации.

   

  2 Баски

  

  Баски – один из наиболее древних народов Европы. В частности генетики определили, что значительная часть испанцев, португальцев, французов, англичан и ирландцев имеют общие с современными басками корни.

  В конце периода диктатуры Франко среди басков возникла подпольная организация Эускади Та Аскатасуна (Баскония и свобода), известная как ЭТА. Самым эффективным средством к признанию независимости члены ЭТА считают теракты и вооруженный шантаж. Региональное правительство басков от террористов решительно отмежевывается, но в то же время вдохновленное примером Косово все свои усилия направляет на создание собственной государственности.

   

  3 Курды

  

  Ираноязычный народ курды в настоящее время проживает в этногеографической области Курдистан, охватывающей территории Турции, Сирии, Ирака и Ирана. Всего, включая диаспоры, в мире живут около 38 млн. курдов. Интересно, что в качестве независимого государства Курдистан был признан мировым Арбитражным судом еще в 1920 году. Но политические реалии оказались для курдов не столь радужными – национальная автономия так и осталась на бумаге.

  Сегодня среди курдов популярна идея создания «Большого Курдистана», но учитывая территориальные претензии сразу к четырем странам это не представляется возможным. А пока в непризнанном Курдистане работают собственные медиа-холдинги, в том числе десяток спутниковых телеканалов вещающих на курдском языке.

  .

  4 Цыгане

  

  Цыгане – этническая группа, проживающая преимущественно в Европе, хотя немалое количество цыган к сегодняшнему дню перебралось и на Американский континент. В мире насчитывается около 10 млн. цыган. Интересно, что согласно лингвистическим и генетическим исследованиям предки цыган покинули территорию Индии в количестве не превышающем 1000 человек.

  Из-за мозаичности расселения цыган часто сравнивают с евреями, но в отличие от последних у них нет государственности и скорее всего не будет. В 1971 году в Лондоне состоялся первый Всемирный цыганский конгресс, в ходе которого цыгане признали себя единой нетерриториальной нацией.

  .

  5 Тибетцы

  

  У тибетцев есть своя история, культура, язык, религия, но нет главного – государства. Место проживания тибетцев практически полностью расположено на территории Китая. Независимость Тибет утратил полностью в 1949 году, когда китайцы „освободили“ тибетцев от империалистов.

  Тибетское правительство действует и сейчас, но в изгнании – его штаб-квартира во главе с Лобсанг Сенге находится на севере Индии. У правительства есть и своя Конституция – Хартия тибетцев в изгнании. Далай-лама XIV отказавшись в 2011 году от политической власти сохранил за собой роль духовного лидера Тибета. Он заверил, что правительство в изгнании будет распущено, но после того, как Тибет вновь обретет свободу. Однако острые разногласия межу правительством Китая и Тибета не позволяют на это рассчитывать в ближайшем будущем.

  .

  6 Каталонцы

  

  Наряду с басками головной болью испанского правительства являются каталонцы. Народ с богатейшей культурой и традициями с каждым годом все громче заявляет о своей независимости от Испании. Нежелание Мадрида расставаться с Каталонией объясняется еще и тем, что последняя на сегодня один из крупнейших промышленных и портовых центров Королевства.

  Каталонский сепаратизм в конечном итоге привел к планам проведения референдума, которые нарушил Конституционный Суд Испании. Вместо референдума 9 ноября 2014 года состоялся опрос о политическом будущем Каталонии, который не имел юридической силы. Тем не менее результаты опроса интересны: около 1,6 млн. человек из 2 млн. проголосовавших желают независимости провинции, однако низкая явка – в Каталонии правом голоса обладают 5,4 млн. человек – не позволяет в полной мере выяснить насколько каталонцы хотят отделения от Испании.

  .

  7 Сикхи

  

  Начало 1980-х годов в Индии было отмечено движением сикхских сепаратистов, которые вознамерились создать собственное государство – Халистан. Сикхи это достаточно многочисленный народ, насчитывающий свыше 20 млн. человек, придерживающийся своеобразной религии – сикхизма.

  Несмотря на то, что в основе веры сикхов лежит уважение к любому живущему на Земле, экстремистские движения провели в индийских городах ряд крупных терактов, в одном из которых была убита Индира Ганди. А в 1986 году сепаратисты официально объявили о создании Халистана.

  Индийские власти весьма жестко отвечали на любые действия сепаратистов и только со временем волны насилия удалось снизить. Сейчас индийское правительство дало сикхам ряд прав и свобод, а также разрешило религиозную автономию. Но не более того.

• България предала Русия? А плува ли корабче?

  Валери Найденов, в. „24 часа“

  .

  Онзи ден имах удоволствието да разговарям за втори път с руската красавица Даря Асламова – нашумялата кореспондентка и бивша сексбомба на „Комсомолская правда“, която от време на време гастролира в нашата глуха провинция, за да посъбере фрази от видни български интелектуалци, публицисти и други умни глави. След това пише едни интересни статии за България. Фразите се цитират добросъвестно, но темата е предварително зададена – България върви на зле (с което съм напълно съгласен) и затова трябва да излезе от ЕС и НАТО (с което абсолютно не съм съгласен).

  В началото на кариерата си Даря се е прочула с едни сексрепортажи (според мен измислени) и ги е илюстрирала със свои фотографии по еротично бельо. Няма лошо, красотата ще спаси света. Не бих го споменавал, но то доста се разчу из българските медии, излязоха снимки и сега читателят ще рече – а този защо го премълчава? Значи крие нещо!

  Но аз нищо не крия – щом сексът вдига тиража, на ви секс
  

  „Комсомолская правда“ винаги е поддържала огромен тираж. В ранните години на прехода вестникът го удари леко на „порнуха“, за да ошашави бабите от „Правда“. Незабравим връх бе репортажът от снимките на някакъв сексуално-исторически филм, в който Екатерина Велика се съвкуплява с жребец в московски парк.

  В сравнение с онази „Комсомолка“ любимият ви „24 часа“ тогава бе един монах бледен, който пишеше своята летопис полуприведен. И, о, чудо! През първите си 5 години той успя да бъде №1 по тираж в България, без да покаже нито един дамски бюст!* Факт – пред очите ви е един подвиг на целомъдреното благочестие, а Светият синод така и не ме направи архонт.

  Всъщност г-жа Асламова е сериозна политическа репортерка. През април Владимир Путин награди 300 руски журналисти за „обективност при отразяване на събитията в Крим“. Сред наградените бе и тя, както и главният редактор на „Комсомолская правда“, който получи благородния орден „За заслуги пред отечеството“.

  Това е много сериозна награда. Баща ми, който е бил съветски партизанин в Крим по време на Великата отечествена война, е получил накрая само медал „За победата във Великата отечествена война“ с лика на Сталин. Но пък този семеен епизод, както и едни други лични обстоятелства, ме правят потомствен русофил. Че съм български патриот, не е нужно да доказвам. Който вярва – вярва.

  Важно лично обстоятелство е, че НЕ съм женен за рускиня. У нас

  най-върлите русофоби са  все руски зетьове
  

  С изключение на един, който се оженил за немкиня, докато следвал в Русия за шпионин. Не знам защо става все така, може би виновна е непобедимата руска тъща?

  Както и да е, през лятото красивата Даря публикува статия със заглавие: „Нашите братя българи: Предадохме Русия, но я обичаме“. Вътре пак се цитираха доста умни глави, повечето от които в никакъв случай не биха казали подобна фраза. Никой български русофил не би се изцепил така, освен ако не му плащат в евро, а не в рубли. Или ако не е ударен с паве по главата.

  Уви, митът за българското предателство вече над 20 г. разваля въздуха в Русия. Напоследък стигна и до кремълските башни, когато Путин преименува „Южен поток“ на „Турски поток“. Българите ни предадоха, затова сега се потурчваме. Това е велика геостратегическа рокада, България да се оплаче на арменския поп.

  Ако това е сериозно, да очакваме да махнат полумесеците изпод кръстовете по кубетата на „Христос Спасител“, главният православен храм на Русия. Защото те символизират тържеството на православието над турската вяра. Защо да се обиждат новите турски братушки?

  Но вярата си е вяра, сега говорим за фактите. А очевиден факт е, че преди 25 години тъкмо Москва предаде България. Спомням си много добре каква песен пееха точно руските националисти по времето на перестройката. Соцлагерът изсмуквал ресурсите на Русия и без него тя ще заживее много по-добре. В лагера на Елцин към паразитите бяха добавени и съветските републики. Да, в началото Елцин бе голям националист и именно затова руският народ го избра за цар.

  Тъкмо руските националисти тогава твърдяха, че Русия се е превърнала в колония, суровинен придатък на своите съюзници. Затова

  тя трябва да въстане срещу българското иго.

  Вставай, страна огромная. Днес руските националисти декламират, че Горби и Елцин предадоха Съветския съюз и Русия в частност. Сигурно са прави. Но в такъв случай България също бе предадена, и то около 100 пъти по-жестоко.

  Защото СССР се разпадна, но все пак не изхвърча навън на студа, запази се общият пазар с някъде към 300 милиона население. И въпреки че София вече не смучеше ресурсите, Русия продължи да деградира плавно.

  Ако Даря не ме бе прекъсвала постоянно на втората дума, бих споделил с “Комсомолская правда” следните прости факти. До 1989 г. 80% от българския БВП зависеше от тясното коопериране с Русия. И 80% от цялата ни външна търговия се заплащаше с “преводни рубли” – доларът на соцлагера. И ето че изведнъж Горбачов рекна – край на преводната рубла, край на договорите за партньорство. Специално за българските стоки той въведе възможно най-високите мита. Слизайте от земното кълбо. Коя държава би издържала на подобно тотално изритване от географията? Германия би се сринала на мига.

  Ако соцлагерът бе хомот, не ние им го надянахме все пак. През 1945 г. Москва ни качи на един Ноев ковчег и отплувахме към светлото бъдеще. През 1989 г. Москва ни изхвърли от кораба по средата на океана, и то без спасителен пояс. Около 10 години се давихме. Не беше лесно. В крайна сметка мина друг кораб и ни взе на борда си, където сега сме натикани някъде между трюма и машинното отделение, но драпаме да ни пуснат във втората класа.

  Руската националистическа пропаганда обаче очаква от нас пак да скочим в океана. Нали там

  ви хвърлихме, какво правите сега на чуждия кораб?
  

  Защо забравяте своя исторически дълг, който ви налага да се удавите?

  Бих се радвал “Комсомолская правда” да обясни това на читателите си, а не да им мъти главите със сополива ксенофобия. Да разбере, че България бе разпната и сега се опитва да възкръсне в друго небе. Ние не сме Юда, ние сме Исус, защото ние ви дадохме Писанието. Уви, Даря ме прекъсваше на третата дума с емоционално изнесен тон. И така над 2 часа. Това изобщо не беше интервю, а разпит с възпитателна цел. Иначе общуването с руска красавица винаги е приятно.

  За “Южен поток” например се опитах да обясня на Даря, че щом Европейската комисия ни е направила остра забележка, длъжни сме да се подчиним. Иначе – санкции. Така е в ЕС, законът си е закон, макар и лош. Третият енергиен пакет на ЕС е закон за нас. Може да го критикуваме, да го изобличаваме, но сме длъжни да го спазваме. Даря ме обвини, че нямам въображение, че мисля в кутийки и се движа в релси. Повтарям– така е, лишен съм от творческа фантазия, но законът си е закон. Правилата са си правила.

  “Ето на, пак същото! Това е робско мислене!” И така поне 10 пъти. Май наистина вече живеем в различни цивилизации.

  Казах ли, че съм потомствен русофил? И освен това много уважавам Путин. Но щом и мен не успяха да ме убедят за прелестите на нито един проект от Големия шлем, то или те и трите са нефелни, или пропагандата им е истинска катастрофа.

  За “Бургас – Александруполис” е ясно, трябва да сме пълни идиоти, за да построим никому ненужен нефтен терминал в средата на Бургаския залив. За АЕЦ “Белене” също – за какво ни е, когато и без него имаме три пъти повече енергийни мощности, отколкото ни трябват?

  И Станишев, и Първанов, и Румен Овчаров хвалеха тези велики проекти,

  като че ли продават рендето “Бьорнер” пред ЦУМ. 

  С тази разлика, че в аргументите им нямаше никакви факти, само велики слова и неясни внушения. Представете си, че рендето “Бьорнер” си е още в кашона, а продавачът крещи: “Тук вътре има един велик уред, това е Големият шлем, майката и бащата на уредите, ако не го купите веднага, ще се разминете със своя исторически шанс!”. Ама какво има в кашона? За какво ще служи? “Не питайте, а веднага купувайте, за да не се каете до края на живота си и внуците да ви проклинат!” И колко хора им вярват на тия тримата? Аз се опитах, но не се получи. Кремъл би трябвало да е наясно с това. “Южен поток” може наистина да е велик шанс, а може и да е голяма тесла – длъжни сме да се съмняваме, след като 25 години получаваме все тесли от родните олигарси. България вече не иска да вярва, а да знае. Това е новата ни религия. Ако бях политик, щях да внеса закон за пълна прозрачност при всички подобни договори. Всичко се разголва в интернет до най-интимните подробности и най-вече тези, които ни заробват с неустойки. Защото след всеки пореден велик епизод все с това осъмваме.

  Едва ли някой в България би ме обвинил, че симпатизирам на Института по пазарна икономика. Напротив, вероятно съм най-ревностният им критик. Но какво да правя, когато Красен Станчев публикува добре подплатен с факти и числа анализ, а насреща му – лозунги за светлото бъдеще. Ами оборете го с вашите факти и числа! Чакам! Казах ли, че от гледна точка на пиара “Южен поток” е пълна катастрофа?

  Щом и мен не успяха да убедят, как ще убедят останалите 7 милиона? Освен че съм русофил, аз много уважавам Путин, тъй като той спря разграбването на Русия. Не е зле и България да има своя Путин. Само че българският Путин никога не би подписал “Южен поток” в този му мистериозен вид, в който му се предлага от“Газпром”.

  Доколкото ми е известно, “Комсомолская правда” май имаше някакви субсидии от “Газпром”. Затова не дава и косъм да падне от главата на тази корпорация. Но нашият ракурс е малко различен. През 90-те години “Газпром” се опита да сложи ръка върху българските тръби. Имаше няколко епични мръсни битки, в които братската дружба силно пострада, но тръбите, слава Богу, си останаха наши. Подобни битки имаше и в Украйна. Сега Украйна продава половината от тръбите си на “Шеврон” и “Газпром” сигурно е вбесен. Но какво сме виновни ние? И не е ли това лична работа на Украйна?

  Ден-два след като разговарях с Даря, Върховният административен съд на Руската федерация прие решение, с което отменя изключителния монопол на “Газпром” за износ на руския газ. Това означава, че Русия отваря всичките си тръби за изискванията на Третия енергиен пакет. И всички обвинения на Даря, че мисля като роб, сега важат и за руската съдебна система. Дали и тя не е превзета от Петата колона? Сега Путин има два избора – или да се върне безславно към “Южен поток”, или да направи чистка във Върховния административен съд. Сигурен съм, че ще измисли нещо трето. Да, Русия наистина е в обсада и аз искрено желая да оцелее и да опази националните си интереси. Въпреки че сега сме в другия лагер, според мен е по-добре да живеем в балансирано многополярен свят. Но за да постигне каквото и да било, Русия според мен трябва да се откаже от тази центробежна политика, която постоянно изхвърля съседите в чужда орбита.

  Гледам, че Москва успя дори да се скара с Беларус заради някакви скариди. Според руските националисти президентът на Беларус Александър Лукашенко отдавна работи за Чичо Сам. Бих написал за “Комсомолская правда” една статия за куриозите на руската външна политика през последните 25 години, но уви, за този патриотичен вестник аз съм само един роб от една незначителна провинцийка, който или трябва да декламира правилната линия, или да бъде прекъсван на третата дума. Затова млъквам.

  * Само веднъж „24 часа“ пусна малка черно-бяла снимчица на половин бюст в профил, но той почти не се виждаше, можеше да мине и за лисича муцунка. По-късно го използвахме за илюстрация към баснята за сиренцето и никой не забеляза.

   

• 25 млн. лева пръснали партиите за изборите през 2014-а

  Най-скъпо са излязли изборните гласове за Бареков и „Атака“

  

  Близо 25 млн. лв. са изразходвали политическите сили за двата вота през тази година, най-скъпи се оказват гласовете, получени от партията на Бареков и от „Атака“. Това показва изследване на Института за развитие на публичната среда за средствата, вложени в предизборните кампании за предсрочни парламентарни избори 2013 г., изборите за Европейски парламент 2014 г. и предсрочни парламентарни избори 2014 г.

  Изследването се основава на публичните финансови отчети в Сметната палата и на официалните данни на медиите за публикуваната от тях политическа реклама.

  Субсидията – допинг за политическите партии

  В последната кампания за предсрочните парламентарни избори, проведени на 5 октомври, участвалите в тях 7 коалиции са декларирали приходи от 5 770 403,14 лв. като 57 процента от тях са от субсидия, 30 процента – от дарения, близо 10 процента – собствени средства на кандидатите, показват данните. Участвалите 18 партии са декларирали приходи от 7 137 233,11 лв, от които над 80 процента са от субсидия, от членски внос – 5,28 процента, от дарения – 2,38 процента.

  Средствата от субсидия остават онзи допинг за политическите сили, който ги изстрелва на бързата писта в предизборните кампании, коментира председателят на УС на Института за развитие на публичната среда (ИРПС) Антоанета Цонева, представяйки данните от изследването.

  Първите осем политически субекта от класацията Топ 10 на най-скъпо финансираните предизборни кампании са тези, които влизат в 43-тото Народно събрание, което е доказателство, че финансирането на кампанията е условие за изборния резултат, смята експертът.

  Над половината пари – за медийни услуги

  От декларираните 12 890 531,91 лв. разходи на политическите сили в последните избори 7 051 094 лв. или 54,70 процента са изразходвани за медийни услуги, сочат данните, събрани от ИРПС.

  За масови прояви и агитационни материали се отчитат близо 30 процента от разходите, за материали, командировки и данъци – близо 10 на сто, за консултантски и социални проучвания – едва 1,16 процента, а отчетените разходи за възнаграждения и осигуровки на заетите в кампанията възлизат на скромните 38 910,82 лв. или 0,30 процента.

  В последното перо обаче влизат възнагражденията на застъпниците по време избори, които не е възможно да бъдат на такова ниско ниво според експертите на ИРПС. За да се обяснят изразходваните средства се завишават умишлено разходите, които са публично известни, а именно тези за медии, в същото време не се отчитат реално възнагражденията за застъпници, за социологически проучвания и консултантски услуги, смята Цонева, цитирана от БТА.

  Цената на гласовете

  Според анализа на данните най-скъпи се оказват гласовете на ББЦ – 10,08 лв. „Цената“ на един глас се определя като се разделят изразходваните в кампанията средства на общия брой гласове за партията, обясни Цонева. По тези изчисления на последните избори един глас за „Атака“ е струвал 7,16 лв. и с това тази партия се нарежда на второ място по цена на един глас, а на трето място е Движение 21, което не успя да влезе в 43-тото НС с цена на един глас от 5,55 лв.

  Най-ефективни се оказват кампаниите на Реформаторския блок, ГЕРБ и Патриотичния фронт, тъй като те успяват с най-малко средства да привлекат гласоподавателите – средно с малко над 2 лв. на глас.

  В изборите за европарламент пък „Атака“ е на първо място по „цена“ на един глас – със сумата от 21 лв. на всеки глас, макар че не успя да премине бариерата, а на второ място е Патриотичния фронт – с цена от 11,16 лв. на всеки глас, показва изследването.

  Петте формации, изразходвали най-много средства за медийно отразяване, са ББЦ, БСП-Лява България, ДПС, Атака, ГЕРБ. Медийната „цена“ на един глас се оказва най-висока пак за ББЦ – 7,40 лв. , следвана от Атака – 4,91 лв. на глас, Движение 21 – 4,06 лв. ная глас, АБВ – 3,72 лв., РБ – 1,74 лв. ГЕРБ е на десето място с 0,59 лв. на един глас медийно отразяване.

  Източник:  Mediapool

• Reuters: New York bans fracking after health report

  By Daniel Wiessner and Edward McAllister,

  Reuters
  

  

  ALBANY, NY/NEW YORK (Reuters) – New York state will ban hydraulic fracturing after a long-awaited report concluded that the oil and gas extraction method poses health risks, Governor Andrew Cuomo’s administration said on Wednesday.

  New York Environmental Commissioner Joseph Martens said at a cabinet meeting he will issue an order early next year banning fracking, which has been under a moratorium since 2008. Once that happens, New York will join Vermont as the only states to completely prohibit fracking.

  The decision ends what has been a fierce debate in New York over the benefits and pitfalls of fracking, a process that involves pumping water, sand and chemicals into a well to extract oil or gas. Many in the state saw gas drilling as a key economic resource while others argued it was too dangerous.

  The state’s health commissioner, Howard Zucker, said there is not enough scientific information to conclude that fracking is safe.

  „The potential risks are too great, in fact not even fully known, and relying on the limited data presently available would be negligent on my part,“ Zucker said.

  New York sits atop a portion of the Marcellus shale, one of the largest natural gas deposits in the United States. The ruling is a blow for energy companies that had been waiting for years to tap the thousands of acres of land they have leased there.

  The oil and gas industry immediately slammed Cuomo for the decision. Karen Moreau, the executive director of the New York State Petroleum Council, called it a reckless move that would deprive the state of thousands of jobs and hundreds of millions of dollars in revenue.

  „We are resolved to continue to fight for these benefits in New York,“ she said.

  Environmental groups, meanwhile, hailed Cuomo as a national leader on the issue.

  „We hope that this determined leadership Governor Cuomo has displayed will give courage to elected leaders throughout the country and world,“ said Deborah Goldberg, an attorney with the group Earthjustice.

  Cuomo, answering questions from journalists, said the decision on whether to allow this kind of drilling in New York was ultimately up to Martens. He said it was „probably the most emotionally charged issue I have ever experienced,“ more than gay marriage, gun control or the death penalty.

  .

• Барак Обама ще предложи отмяна на ембаргото на Куба

  

  САЩ и Куба започват преговори за нормализиране на дипломатическите си отношения, съобщиха в паралелни изявления президентите на САЩ Барак Обама и на Куба Раул Кастро. От тях стана ясно, че САЩ ще отворят посолство в Хавана, а Куба ще освободи 53 политически затворници. САЩ пък предаде на Хавана трима кубински разузнавачи, които са в американски затвор от 2001 г.

  „Изолацията не проработи. Ембаргото бе грешка и не бе подкрепено от нито една страна, освен САЩ. Време е за нов подход“ – каза Обама и добави, че ще предложи на Конгреса да отмени икономическото ембарго на Куба. „Решението на президента Обама заслужава уважение и признание от нашия народ“ – отвърна Кастро.

  До размразяването на отношенията се е стигнало след 18 месеца преговори и активната намеса на папата, който се обърнал към Обама и Кастро с апел да бъде решен случая с Алън Грос. Грос, който прекара в затвора 5 години по присъда за шпионаж и опит да организира „кубинска пролет“, вече кацна в САЩ. По-късно стана ясно, че е освободен още един американски агент, който е лежал в кубински затвор над 20 години.

  Във вторник Обама е говорил с Кастро по телефона, за да се уточнят последните подробности. Това е първият телефонен разговор между президентите на двете страни от над 50 години.

  Източник: в. „Сега“

• България – водеща в света по… плагиатство

  Проучване, направено наскоро от американски физици, установи масови нарушения на честната научна практика. Техният поглед върху световния архив (arXiv) от препубликувани научни статии и студии разкрива някои нови факти за плагиатството сред учените. България е цитирана като световен лидер по процент на случаите на плагиатство.

  

  Оказва се, че копирането на текст без цитиране и разрешение е практика, която е по-често срещана в някои държави.

  Проучването е установило и „географията на плагиатството“. България е една от държавите, където има по-висок процент на сходство между публикуваните материали. 20% от българските автори са отбелязани като потенциални плагиати. Друго откритие е, че плагиатите в повечето случаи не са цитирани много.

  ArXiv е създаден през 1991 г. и с времето се превърна в най-големия световен архив за споделяне на информация от физиката и математиката. В него се публикуват хиляди материали ежедневно. Политиката му е, че всеки може да публикува, а самите материали не преминават през подробна оценка, проверява се само тяхното качество.

  Компютърна програма проверява процента на сходство с други публикувани творби, за да се определи дали няма вероятност за копиран текст. Разбира се, повтарянето на изречения и фрази може и да не означава задължително плагиатство. Такъв е случаят с рецензиите на академични и други издания.

  Източник: Smartnews.bg

• <<
• 1
...
• 90
• 91
• 92
• 93
• 94
• 95
• 96
• 97
• 98
• 99
• 100
...
• 416
• >>