Авторски
- Биволъ: БНБ отказа да провери източва ли се ПИБ
Част от данните, които Биволъ е изпратил до Българска народна банка, откъдето са отказали да проверят и да отговорят на зададените въпроси.
.
Материал на Биволъ
Съмнително обезпечени и невъзвращаеми кредити, заеми от кредитополучателите към офшорки, кредитиране на свързани лица и на фирми без реална дейност и служители. Разследване на Биволъ откри в ПИБ същите симптоми, които доведоха до източването и краха на КТБ.
За това „какво ври под капака на ПИБ“, за кредитиране на свързани лица и прокурорски разследвания за кредити отпуснати „без елементарна проверка“ е писано доста (виж тук публикацията на Мирослав Иванов и тук статията от Медияпул). Но по-внимателното вглеждане в кредитния портфейл на ПИБ разкрива съвсем конкретни данни за източване чрез свързани фирми.
Гюлето «Кремиковци»
На 12 април 2011 г. никому неизвестния предприемчив млад студент Лъчезар Варнаджиев, собственик на новосъздадената фирма ЕЛТРЕЙД КЪМПАНИ, плаща 316 млн. лева за остатъците от социалистическия комбинат. Покупката става с кредити от ПИБ.
Едва няколко дни по-рано, на 6 април 2011 г. банката е отпуснала кредити на три новосъздадени дружества: НАДИН МЕТАЛС ТРЕЙД – 53 685 650 €, ЕЛТРЕЙД КЪМПАНИ – 59 000 000 € и ВАЛПЕТ КОНСУЛТ – 56 243 000 €. Крайният срок на погасяване на кредитите е 31.07.2014 г. (т.е. той вече е изтекъл). След като получават кредитите и купуват „Кремиковци“, първоначалните собственици на фирмите ги прехвърлят на офшорки, а за управители са назначени доверени лица и бивши кадри на ПИБ.
Кои са те и каква е схемата ще се разкрие в разследването нататък.
Не се знае какъв е погасителният план на кредитите, но от годишните финансови отчети на трите фирми за 2013 г. се виждат останалите дължими суми към 31 декември 2013. НАДИН МЕТАЛС ТРЕЙД дължи още 42,8 млн. € главница + 10,6 млн. € лихви, ВАЛПЕТ 43,5 млн. € главница и 11,9 млн. лихва, ЕЛТРЕЙД 51,8 млн. € главница + 15,3 млн. € лихви. Общо 175,9 млн. €.
От ПИБ официално уверяват обществеността, че са преценили риска с финансирането на никому неизвестните компании и че са преценили, че парите за покупката на комбината ще бъдат върнати с печалба.
Какво се случва 7 месеца по-късно, на 31 юли 2014 г., когато е настъпил срокът за окончателно погасяване на заема? Фирмите са на загуба и няма начин да си върнат кредитите (ЕЛТРЕЙД дори е затънала с търговски заем към неизвестно лице за 97 млн. лв.)
Ще се отвори огромна капиталова дупка. Месец и половина преди крайната дата обаче на 15.05.2014 и трите кредита са предоговорени до 2022 г. с
14-ти пореден анекс!
По този начин огромните кредити не се вписват в графа “лоши”. Като бонус дори им е намалена лихвата.
Месец и половина след това предоговаряне тревожни клиенти на ПИБ започнаха масово да си теглят влоговете. На 29 юни ПИБ беше спасена с мощна инжекция държавни пари. Тогава всички фактори в държавата единодушно твърдяха, че проблемът на ПИБ не е капиталов, а чисто ликвиден. Европейската комисия разреши държавната помощ, но поиска в двумесечен срок план за преструктурирането на банката.
Какво щеше да се случи, ако в този критичен момент беше лъснала истината за невръщането на едни 340 млн. лв., което е близо 40% от капитала на банката? Излиза, че тези кредити просто не се изплащат, наказателните лихви вече са надминали главниците, но това се прикрива с анекс след анекс, на всеки два-три месеца. Така кредитите излизат провизирани и редовни, а неизбежното падежиране се отлага далеч хипотетично във времето, при това с предоговаряне при все по-изгодни условия.
Към момента на спасяването на банката всичко това не беше известно. Договорите за обезпечение, от които предоговарянето на кредитите става публично, са сключени чак на 14.07.2014 г. и са вписани на 8 август. Това е повече от месец след като ПИБ беше спасена с 1,2 млрд. лв. от бюджета.
Сумите набъбват
Освен многократно предоговаряне на първия си кредит, същите фирми ползат и допълнително финансиране от ПИБ при «преференциална» лихва от 4%. На една и съща дата – 25.09.2013 г.– и с едни и същи условия – краен срок за кредита 25.09.2033 г., НАДИН МЕТАЛС ТРЕЙД е взела 9 900 000 €, ЕЛТРЕЙД КЪМПАНИ 6 750 000 €, а ВАЛПЕТ КОНСУЛТ 16 500 000 €. Така общата експозиция на ПИБ само към тези три фирми надхвърля внушителните 200 млн. евро.
Педантичното проследяване на заемите сключени от другите фирми от съзвездието НАДИН (НАДИН-Н АД, НАДИН РИЪЛ ЕСТЕЙТ ЕООД, НАДИН ХОЛД ЕООД, ХЕФТИ МЕТАЛС) добавя към тази сума още 15 000 000 евро кредит към офшорката ФРИЙЖЪН КОНСАЛТАНТС и 7 000 000 към НИКИЛА ДИВЕЛОПМЪНТС.
или общо над 220 млн. евро експозиции на банката към фирми за скрап, разпродаващи старото желязо на Кремиковци.
Само от тази информация за кредитите около фирмите в сделката «Кремиковци» възникват следните въпроси:
– редовни ли са кредитите или се предоговарят от анекс до анекс, за да изглеждат редовни?
– могат ли да служат за обезпечения машините и желязото от нефункциониращото предприятие Кремиковци?
– ще бъде ли признато рефинансирането им по новите стандарти за счетоводство – ИАС 39 и IFRS 9, който бе приложен към КТБ?
Особено важен за обществото е отговорът на въпроса: какво ще се случи ако тези кредити в крайна сметка се окажат лоши и не се върнат в банката? Според ситуацията с фалиралата КТБ може да се предположи, че ще ги платят хората с депозити и данъкоплатците, които наляха един милиард лева за спасяване на ПИБ.
Биволъ откри и други детайли, от които освен БНБ трябва да се интересуват прокуратурата и ДАНС. Те са свързани със съмнения като
Източване към офшорки
Дотук схемата наподобява подозрително на случилото се в КТБ – кредитиране на офшорни собственици, зад които не се знае кой стои, но може да са и самите акционери на банката. Заемите не се изплащат, а просрочията се прикриват с предоговаряне.
Внимателен преглед на годишните отчети на бенефициентите от кредитите показва и нещо много важно. Трите офшорки, които стоят зад тях, като собственици, са получили големи необезпечени кредити от българските си дъщерни дружества със срок 2018 г. и годишна лихва 4,2%. В същото време българските фирми отчитат счетоводни загуби.
* НАДИН МЕТАЛС ТРЕЙД отчита за 2013 г. 5,6 млн. лв. загуба и предоставен заем от 19,4 млн. лв. на дружеството майка ТОЛЕДО АСОУШЕЙТС ЛИМИТИД(ВИРДЖИНСКИ О-ВИ).
* ВАЛПЕТ КОНСУЛТ е на загуба 6,8 млн., но е дала заем на СПИКАТА КОНСУЛТИНГ ЛИМИТИД(ВИРДЖИНСКИ О-ВИ(бр.)) 32,4 млн. лв.
* ЕЛТРЕЙД е на загуба 20 млн.лв, но е дала заем от 13,3 млн. лв на дружеството майка .
От известните до момента данни общо 65 млн. лв. са заминали тихичко под формата на заеми към офшорките. Защо тези фирми вместо да дават заеми не си връщат задълженията към ПИБ не е ясно. Има достатъчно данни, че че те са управлявани от
Свързани с ПИБ лица
Налице са предостатъчно поводи за притеснения, че ПИБ е нарушила закона като е раздала кредити на икономически свързани лица по смисъла на ЗКИ. Управител на ЕЛТРЕЙД е Дамян Бояджиев, настоящ кредитен оценител в ПИБ, който се занимава с оценки на имоти и оборудване, които банката получава като обезпечение. ВЕЛПЕТ КОНСУЛТ се управлява от Петър Ташков, който е работил в отдел « Корпоративно кредитиране » на банката. Техният основен клиент е НАДИН КОМЕРС (преименувана на ХЕФТИ МЕТАЛС ЕООД), чийто управител е дългогодишния кадър на ПИБ Евтим Стойчев Орманов, бивш директор на дирекция “Ликвидност” в банката.
Но това не е всичко. Зад офшорните собственици на трите фирми има други офшорки – кипърските ЛЕН СЕКРЕТЕРИАЛ ЛИМИТИД за НАДИН, НОРМАЛ СЕКРЕТЕРИЪЛ ЛИМИТИД за ВАЛПЕТ и ДЮК НОМИНИИЗ ЛИМИТЕД за ЕЛТРЕЙД. И трите са представлявани от Ления Пападопулу, която представлява и кипърската офшорка ЛЕНГАНО ЕНТЕРПРАЙСИЗ. Последната е акционер на ПИБ с 10 млн. акции. Същата дама на преклонна възраст е и директор на МАРЕНГО ТРЕЙДИН ЛИМИТИД Кипър и Т.А.К. СЪРВИСИЗ ЛИМИТИД Виржински о-ви, които имат по 23% от фирмата ЮЛЕН АД, собственик на ски съоръженията в Банско – показа съвместно разследване на Биволъ и Е-вестник за собствеността в ски курортите.
Тези данни бяха предоставени от Биволъ на БНБ, но очевидно не са достатъчен повод за проверка на банката, макар че Биволъ специално подчерта съмненията за свързаност и попита дали БНБ е наясно кои са офшорните собственици? Според централната банка в кредитния портфейл на ПИБ явно цари
Хармония
С това име се наричат няколко фирми, регистрирани на ул. „Енос“ 2 в София. Там се намира административна сграда на ПИБ (вижте я тук). Фирмите “Хармония”, съадресати на банката, също са с офшорни собственици и също се явяват крупни кредитополучатели.
ХАРМОНИ 2012 със собственик ХАРМОНИ ХОЛДИНГС ЛИМИТИД (ВИРДЖИНСКИ О-ВИ) е с управител Иван Елкин, който се води «дясна ръка» на Ивайло Мутафчиев. Тя има регистрирани в НОИ 19 служители. Фирмата е получила кредит от 4 623 000 € на 19.09.2012 г. На 12.11.2012 г. още 13 000 000 €, който е увеличен с анекс на 10.10.2013 г. на 20 000 000 €, и с друг анекс на 01.11.2013 ж. до 30 000 000 €.
ХАРМОНИ 2013, която е собственост на Хармони 2012, има само един регистриран служител, но притежава предприятието КАСИС БЪЛГАРИЯ, което има кредит от 30.01.2014 г. за 1 550 000 €.
Кредити има, хора няма
Един от основните критерии за активна дейност на една компания е броя на регистрираните официално нейни служители, които създават продукта й. Не можем да не споменем парадокса на фирми със символичен персонал, които са крупни кредитополучатели на капиталите на ПИБ.
ФАЙНАНС ЕНД КАНСАЛТИНГ със собственик РОЗАНКА ГРУП ЛИМИТИД (ВИРДЖИНСКИ О-ВИ) също е регистрирана на адреса на банката – ул. „Енос“ 2. Тя има всичко на всичко един (1) служител, регистриран в НОИ. Фирмата обаче е получила на 18.06.2012 г. кредит от… 17 500 000 €, а на 16.07.2012 г. – още 3 400 000 €. През 2013 г. големият кредитополучател-комшия ФАЙНАНС ЕНД КАНСАЛТИНГ обаче на свой ред е отчела загуба от 2 700 000 лв. Какви суми могат да бъдат оперирани, само от един (1) човек!
През есента на 2012 г. ХАРМОНИ 2012 и ФАЙНАНС ЕНД КАНСАЛТИНГ се състезаваха в търг за ОЦК – Кърджали. Бившият му собственик Васил Захариев беше натрупал внушителните 200 млн. лв. дългове към ПИБ. Третият участник в търга беше самата ПИБ. В тази симулация на търг, ФАЙНАНС ЕНД КАНСАЛТИНГ предложи 8,4 млн. лв, ПИБ предложи 8,5 млн. лв., а накрая ХАРМОНИ 2012 спечели с 8,6 млн. лв!
В случая ни интересува това, че общите експозициите на тези видимо свързани с ПИБ фирми с общо 20 души служители е 111,5 млн. лв. Сумата е 16% oт капитала на банката.
Биволъ изчисли, че ако се сумират всички заеми към офшорки със съмнения за свързаност, те възлизат на близо 550 млн. лв. Това е 76% от капитала на банката, който към 30.09.2014 г. е 719,6 млн. лв.
Според Чл. 45 на ЗКИ общият размер на всички формирани експозиции на банката към свързани лица не може да надхвърля 20% от собствения й капитал.
БНБ фиктивно обеща да проверява, а после се изметна
Биволъ изпрати данни изложени в това разследване до БНБ с конкретни въпроси:
– Обслужват ли се редовно описаните кредити?
– Знае ли БНБ кои са крайните икономически правоимащи на офшорните фирми, които са собственици на фирмите кредитополучатели?
– Има ли искане от ПИБ към БНБ за специално разрешение за увеличаване на експозициите на банката към свързани лица и ако има към кои свързани лица?
– Какъв е коментарът на БНБ, за предоговарянето преди падежа на тези 169 млн. евро (330 млн. лв) кредити към три фирми със съмнения за свързаност към ПИБ?
Ден по-късно шефът на дирекция „Връзки с обществеността“ Александър Урумов отговори в мейл до редакционната поща буквално следното: «Благодаря Ви за изпратените въпроси, ще бъде извършена проверка». Впоследствие той се отметна пред други медии. Официално изявление на БНБ не последва, но по презумпция и според изявленията на Урумов проверка от БНБ очевидно няма да има. Националната ни банка за пореден път доказва своята адекватност да гарантира банковата сигурност. Остава да видим дали тези данни ще притеснят някого в прокуратурата и в ДАНС? Горчивият опит от масовия грабеж в КТБ предопределя отговора. За информиране на Европейската комисия ще се погрижим отделно.
Коментар на Биволъ: Сараите се преместиха от КТБ в ПИБ
Изложението за свързаните лица и врътките с кредитите към ПИБ би трябвало да напомня нещо на читателите. Крахът на КТБ също беше предшестван от многобройни тревожни публикации за огромните експозиции на банката към свързани лица и към кухи фирми, което доведе до източването и без банковия надзор да реагира. Или по-скоро, правейки се, че не забелязва, за което говори обвинението срещу Цветан Гунев.
Потърпевши са вложителите и данъкоплатците. Последствията за икономиката и държавата ни са трагични. Ситуация e изключително точно описана в доклада за «гнилите ябълки» на посланик Джон Байърли от 2006 г:
«собствениците им (на банките «гнили ябълки» наливат пари в свързани с тях, по-малко конкурентоспособни фирми, които нямат намерения да върнат тези заеми. Това оставя тежестта от несъбраните лоши заеми за законните инвеститори и притежатели на банкови сметки.»
Биволъ публикува пръв този доклад през 2011 г. Тогава заявихме, че вместо да изчисти гнилите ябълки, държавата ги захаросва с обществени пари. КТБ дълги години беше галеното дете на властта, която наливаше в нея парите на държавните предприятия. Банката от своя страна финансираше казионните медии на семейството на Делян Пеевски, които на свой ред лустросваха властта. Тази идилия приключи с конфликт между Сараите, чийто представител е Пеевски, и банкера Цветан Василев, който изпадна в немилост.
“Сараите на Доган” обаче не могат без банка, както и без държавна помощ. Като същински вирус те изръфаха събраните пари в КТБ и се преместиха в ПИБ, която сега стана новата галеница на властта.
Знак за това е, че при ликвидната криза през юни всички отговорни фактори в държавата като един повтаряха, че ПИБ няма системен капиталов проблем, Тази мантра се повтаря в транс и сега, че проблемът е само в това да се дадат едни много пари, за да се закрепи, а тя щяла да ги върне дори с печалба. Клише! Наляха се и вероятно ще се наливат още, докато капиталовият проблем вероятно се прикрива с рефинансиране на лошите кредити.
Ситуацията е абсурдна, но логична. Банкери, които по закон нямат право да управляват банки, ще обезпечават и прикриват мръсния бизнес на групировката “10 Сарая” с пари от данъкоплатците. Това колосално обществено престъпление вече е в ход с благословията на правителството на Бойко Борисов – Буда. И на фона на реформаторски вопли за разграждане на модела #КОЙ, който просто мутира и се впи в нов, засега недосегаем, кешов донор.
.
- Георг Тупарев: Относно TTIP Лукарски или е глупак, или сериен лъжец„Божидар Лукарски тези дни направо ме възмути – каза, че договорът между САЩ и Европейския съюз трябва да се обвърже с въпроса за визите. Той или е абсолютен глупак, или сериен лъжец. Защото изобщо не знае за какво говори. Не може икономически договор, който се движи вече две години и не може да му се сменя предметът, да се обвързва с гранични въпроси. Освен това той няма право да го дискутира, защото е таен. Ако го дискутира, той и България може да се озоват в качеството си на подсъдими. Това при хипотезата, че е глупак. При предположението, че той не е глупак и знае какво говори, което е по-вероятното, значи, че е сериен лъжец. Както излъга, че нямало да се съюзяват с Бойко Борисов.“ Така Георг Тупарев коментира този договор, за който се знае твърде малко, но би могъл да промени живота на европейците. Георг Тупарев се занимава с банков софтуер. Той е следвал физика, математика и биология в Германия. Напуска България през 1986 г. В момента живее тук (в България – б.р.) и в Холандия. Той е член на Управителния съвет на „Зелените”...
– Г-н Тупарев, наскоро еврокомисарят по търговия Сесилия Малстрьом заяви, че ще бъдат ускорени преговорите за TTIP (Transatlantic Trade and Investment Partnership). Какво представлява това споразумение между САЩ и Европейския съюз?
– Не съм чел цялото споразумение, нито познавам някого, който има достъп до него. Но поради теч на информация имам представа какво се готви. И мога да кажа, че политици от САЩ и от Европа, включително от България, играят много мръсна игра. В нея участват и социалисти, и десни.
– Какъв им е интересът?
– Финансов, кариера. А полза от споразумението имат само тромави, не добре работещи, в голяма степен монополни корпорации. Такива като „Монсанто“, енергийните концерни в Америка и т.н. Те се опитват да си запазят монополното положение и затова лобират много агресивно. Преди работех в една американска консултантска организация, бях и на Уолстрийт, и някои от моите колеги отидоха в екипа на финансовия министър от първия мандат на Барак Обама. Те не са леви хора, но дори и за тях е възмутително това, което става. Но достъп до целия текст на споразумението имат само малък брой хора от преговарящия екип.
– Кой ще ратифицира този договор, ако се стигне до това?
– От американска страна – Конгресът, а от европейска би трябвало да е Европейският парламент (ЕП), макар че ролята на ратификацията не е съвсем ясна. Европейски съдилища вече разглеждат този казус. Според мен, националните парламенти би трябвало да го ратифицират, а не ЕП или ЕК.
– Защо този договор да е толкова лош за Европа?
– По принцип огромната икономическа зависимост на Африка и Южна Америка се дължи на такива договори. Това споразумение не е изгодно нито за европейците, нито за умиращата икономиката на САЩ.
– Умираща ли?
– Вече почти всичко се прави в Китай, например цялата електроника. Самолетите им „Боинг“ се сглобяват в Америка, тялото и крилата се правят в Бразилия, цялата електроника и навигация се прави в Европа, а моторите – в Англия. И това е показната част от американската индустрия. В това отношение Америка е много зле и това са митове, че са кой знае колко добре. И за да се защитят такива неща като военна индустрия, енергийни фирми като „Шеврон“, фирми като тези на братя „Кох“, „Проктър енд Гембъл“ със седалище в САЩ, но пръснати по цял свят. По този начин те сами си затриват малкия и среден бизнес. За почти всички този договор е вреден. Само че на политиците не им пука, те ще си вземат парите от Уолстрийт.
– Обяснете какво точно ще се случи, ако този договор бъде ратифициран?
– Най-лошото е в областта на т.нар. арбитражно право, което практически взема прецедент над държавното право. Арбитражът, който е единствена и крайна инстанция в съответната икономическа област, а не в нормални съдилища, тоест близки до съответната корпорация, решават съответни въпроси. Тук има два големи проблема. Първият е, че суверенът, тоест гласоподавателят, който избира властта в съответните държави, няма абсолютно никакъв глас. Цялото това правораздаване е над него. По този начин суверенитетът на една държава е накърнен. Другото е, че това е абсолютно несъвместимо с цялото европейско законодателство, с изключение на английската съдебна система, много близка до американската. Впрочем последната е взета почти изцяло от английското право. И затова те са по-съвместими за разлика от европейското, в което арбитражното право съвсем не пасва.
– Кажете нещо повече за арбитражното право?
– В Америка то възниква някъде през 1850 г. със зараждането на мащабната индустриализация. По това време трудовите спорове се решават бавно, а за да се ускори този процес, те се прехвърлят на арбитражи. На работодателите те много се харесват, защото често са на тяхна страна. Около 1890 г. през Конгреса успява да мине поправка под натиска на зараждащите се синдикати, която забранява арбитражното право в отношенията между работодатели и наемни работници. През 1910 г. със заобикалки то отново се разрешава и в зародиша на първата световна икономическа криза в началото на 20-те години на ХХ век тези договори стават много неблагоприятни за работниците. Толкова лоши, че един журналист през 1919 г. ги нарича „Yellow-dog contract“ (споразумение между работодател и работник, в което работникът се съгласява като условие за наемане на работа да не се присъединява към профсъюз по време на своята заетост). Тоест, ако се наложи да сключиш такъв договор, си помияр (yellow-dog). Този жаргон се използва широко в американското правораздаване и за други случаи. И копие на това нещо, но на държавно и на континентално ниво, се опитват да ни го сервират и на нас.
– Това нещо ново ли е в историята на международните договори?
– Такива договори не са нови. Те започват да се появяват още през 60-те години. Това са главно концесионни договори за използване на природни богатства в страни от Третия свят и фирми в САЩ и по-малка степен – Австралия и Англия. Виждал съм ужасни неща по света. Най-драматичните концесионни договори в Еквадор за петрол, където фактически цели региони бяха превърнати в екологичен дизастър, след което местното население се надигна на бунт, а правителството на Еквадор защити гражданите си. Американските концесионери осъдиха в САЩ Еквадор за много милиарда долара, въпреки че американски фирми причиниха тези екологични катастрофи. Същото нещо съм го виждал в Перу с минната индустрия със стари концесионни договори, една модерна форма на заробване. Всичко се решава в Ню Йорк или Тексас и няма излизане от този договор, дори държавата не може нищо да направи срещу тях, не може да национализира.
– Какви може да са последствията за България от един такъв договор?
– Може да има последствия за здравеопазване, образование, социалните сфери, дори културата. Например Народният театър според такъв тип договор не може да получава субсидия от държавата, защото теоретично примерно някоя американска трупа може да купи този театър.
– Те може и да се зарадват от такава перспектива.
– Да, може и да се зарадват, но едва ли публиката ще е много щастлива, ако по средата на някоя постановка започне някоя реклама, защото те ще са си в правото. Това се отнася за телевизии, за радиа, за всички държавни институции. То може да се случи и в отбраната. Ако отидете в Ирак, където до скоро имаше американски военни, много от дейностите по поддръжката, охраната, затворите и т.н. се вършат от частни американски фирми. Охраната на едно поделение на нашата армия в рамките на този договор вече не би трябвало да се осъществява от държавата, а да е частно. В този договор, доколкото аз видях някои текстове, има същата възможност това да стане като в Америка. Същото се отнася и за здравеопазването.
– Доколкото знам, то е доста по-добро от нашето?
– Не става въпрос за неговото качество, което е несъмнено по-добро от нашето. Но аз съм виждал там човек, който както тичаше, падна – очевидно поразен от инфаркт. Идва линейка, преглеждат го дали има здравна карта и чак след това го поемат за лечение. Не искам това нещо да се случи в България и в Европа. Но това, което мен много ме плаши, което беше част от протестите, са генномодифицираните организми (ГМО). И това ще е първото нещо, за което в България ще имаме проблем. България е една от малкото държави с такова стриктно законодателство по отношение на ГМО. Нас ни дават за пример в това отношение.
– Какво трябва да се направи според вас?
– Нищо освен да се говори много, да се протестира. В Западна Европа вече се вдига много шум. Например в Германия, в Холандия, във Франция различни организации – неправителствени, профсъюзни, вече протестират. В Германия това са лекарите и учителите, във Франция – главно фермерите, защото фермерството е вплетено много дълбоко в традициите на френската култура и национално самочувствие. Те са много гласовити, защото искат шампанското да си остане шампанско, сиренето – сирене. Доколкото знам, преговорите се водят от 2002 г., тайно, без да се шуми много и американците напъват през 2015 г. да се вземе решение. И сега всичко зависи от волята на политиците в Европа и в частност – България. Почти няма политици, които да застанат открито и ясно на страната на договора. Десните увъртат, че се разговаря на тъмно, че европейската демокрация е нарушена и т.н. Левите не са доволни, че се нарушават социални приоритети, но… Винаги има едно „но“, според което хубавото е, че ще се създадат работни места и т.н. Но анализите показват, че ползите от този договор биха били пренебрежимо малки. Всъщност чрез този договор ще се получи преразпределение от средни и малки предприятия към големи концерни. Но нетно едва ли ще има някакво чувствително увеличаване съживявате на икономиките. Това се отнася и за Америка, където започват сериозни движения против този договор, защото много от печелившите не са малките и средни предприятия, а концерните. Ще дам примери. Немският министър на икономиката и енергетиката на 6 ноември имаше среща с представители на големия бизнес в Германия, където той каза (цитирам по превод): „Ако ние не подпишем този договор, догодина Америка ще подпише такъв с Китай.“ Това е невъзможно и го знае всеки, който поне малко разбира от политика и икономика. Защото при протекционистичната политика на Китай това не може да се случи, никога не биха го допуснали. С това изказване той всъщност даваше муниции на едрите индустриалци как да си плашат собствените работници, за да не протестират. И това е човек, който се готви да е следващият канцлер и да замени Меркел…, и социалист. В момента единствено Франция под натиска главно на фермери и интелектуалци заяви, че те няма да го подпишат.
– Държавите в ЕС ще имат ли право на вето за този договор?
– В момента в Брюксел се обсъжда доколко отделните държави-членки имат право на вето. Това е и надеждата, както ми казват в Германия, защото Меркел чува, че хората са против, а тя има много силен нюх за настроенията и се ориентира откъде духа вятърът. Тя не би казала директно, че иска този договор, а ще иска той да се ратифицира в Бундестага, където най-вероятно няма да мине. Но всичко тепърва ще трябва да се решава – включително и в европейски съдилища. Ако се решава държава по държава в ЕС, той ще падне. Ако го решава Европейската комисия, няма да падне. В момента такива са настроенията.
– Смяната на Обама ще окаже ли някакво влияние?
– Не мисля, защото в Америка всички политици са „за“. От американска гледна точка няма никакво значение, защото този договор се движи от Уолстрийт. В България наблюдавам абсолютно същото чудо. Всички политици – бивши и сегашни, разправят някакви небивалици, че всички са за демокрацията и т.н., но иначе лъжат най-нагло. Този договор се започна по време на първото правителство на ГЕРБ, основната фaза на преговорите се движеше по времето на Орешарски и сега отново от ГЕРБ. Преди няколко седмици бях на конференция заедно с Георги Пирински и Ивайло Калфин, и двамата изведнъж се обявиха против този договор. А къде бяха, когато на власт беше тяхното правителство? Божидар Лукарски тези дни направо ме възмути – каза, че този договор трябва да се обвърже с въпроса за визите. Той или е абсолютен глупак и изобщо не знае за какво говори, защото не може икономически договор, който се движи вече две години и не може да му се сменя предметът, да се обвързва с гранични въпроси. Освен това той няма право да го дискутира, защото е таен. Ако го дискутира, той и България може да се озоват в качеството си на подсъдими. Това при хипотезата, че е глупак. При предположението, че той не е глупак и знае какво говори, което е по-вероятното, значи, че е сериен лъжец. Както излъга, че нямало да се съюзяват с Бойко Борисов. Това се хвърля на медиите, те без много да се замислят се радват, че ще има договор TTIP и ще паднат визите, което е безумно. Но си давам сметка, че съдбата на този договор няма да се реши в София, а в Брюксел. И затова се опитвам да накарам хората да се замислят как ще се променят съдбите на техните деца, а не да се мисли само за джоба. Това ми е целта. И да разберат, че знанието как функционира държавата и междудържавните отношения, има отношение към тяхното бъдеще.
- Квесторите излъгали в отчета за КТБ
Мирослав Иванов, Frognews.bg
.
След разкритието ми, че не са поискали да се подпишат под „одита“, днес Лютов и Костадинчев небрежно и без много шум подмениха една от декларациите към отчета за септември.
Квесторите на КТБ са излъгали в отчета си за деветмесечието на 2014 г., на базата на който БНБ отне лиценза на банката.
Това става ясно от подменен документ – декларация по чл. 100 от Закона за публичното предлагане на ценни книжа.Днес, ден след разкритието ми, че не са поискали да се подпишат под „одита“, който донесе обезценки за 4 млрд. лв. и отрицателен капитал в КТБ, Станислав Лютов и Елена Костадинчев небрежно и без много шум подмениха декларациите към отчета. С бланкетното обяснение „техническа грешка“ дуетът квестори все пак се е подписал, че изнесените финансови резултати са правдиви. В първоначалната версия на декларацията текстът гласеше: “Квестурата няма достатъчно информация и не може да се ангажира с декларация”.
Всичко това е дотолкова съшито с бели конци, че няма как да не ме накара да задам няколко въпроса:
1. Кога квесторите лъжат, защото това не е техническа грешка, а лъжа: когато са се подписали, че нямат представа за финансовото състояние на банката, или сега, когато казват, че данните в отчета са верни?
2. КОЙ накара квесторите да променят мнението си?
3. КОЙ страхува квесторите на КТБ?
4. Ало, Искров, има ли пилот в самолета БНБ?
5. Някой в БНБ чете ли изобщо безумиците, творени от квесторите в КТБ?
6. Ало, Мавродиев, има ли пилот в КФН?
7. Мавродиев, в КФН нещо следите ли по казуса КТБ или чакате сигнал накъде ще задуха вятърът?
8. Мавродиев, вместо да плашиш гаргите, че ще следиш кой какво пише по казуса КТБ, вземи прочети какво ти пращат поднадзорните лица.
9. Ало, прокуроре, главни прокуроре, има ли пилот в самолета на Прокуратурата? Следим ли какво творят институциите по казуса КТБ? А ако ги следим, последствия някакви има ли?
10. Гешев, а ти знаеш ли какво е КФН, БНБ, какви документи се предават там? Нещо за декларации с невярно съдържание дали има последствия? Оф, забравих, ти още пренасяш чувалите из мазетата на КТБ.
Май се сещам защо всички сте в позицията на щрауса. Всичките чакате инструкции от Момчето с корпулентната осанка. Е, почакайте, почакайте, то бърза работа няма. Ей я на, зимата идва.
А сега, открийте разликите 🙂
Декларацията, подадена на 13 ноември 2014 г., в 16.41 ч.
Декларацията, подадена на 27 ноември 2014 г., в 17.25 ч.
.
- Павел Серафимов: Кой унищожи тракийската писменост?
Павел Серафимов, Sparotok.blogspot.nl
.
Ще ви призная най-откровено, че преди повече от двадесет години аз вярвах на заблуди. Не подлагах на съмнение твърдението, че старите българи са живели в шатри и, че са наричали владетелите си ханове. Не търсех опровержение на догмата, че през 681 година народът, наречен траки, е бил само едно незначително, забравило езика си малцинство. Все пак тези неща бяха казвани от уважавани хора, от академици – хора с опит в проучването на историята.
След време обаче възникнаха въпроси, които ме глождеха. Как така най-големият народ след индийците се превръща в най-малкия? Как победилите Византия прабългари изгубват езика си? Защо след като предците ни са определени за азиатци, съвременните българи не приличат изобщо на азиатските народи? Понеже никой не успя да ми даде логичен отговор, започнах да търся истината сам. Доволен съм, че направих това, защото открих неща, които нито бях търсил, нито пък бях предполагал, че съществуват.
Стъпка по стъпка отгръщах страниците на истинската ни история. Изпадах във възторг при намирането на нови данни за миналото ни, но в душата ми се промъкваше и страх, когато разбирах колко много неща са укрити от нас. Не става дума за неточности и грешки, а за факти, имащи важност за историята ни, но останали неизвестни не само за широката публика, но дори и за студентите, изучаващи история и лингвистика.
Това е причината дори и днес доста от нас все още да са в плен на догмите, създадени в миналото. Една такава догма е твърдението, че траките са безписмен народ – лъжа, която продължава да бъде повтаряна с фанатизъм. Тя трови нашето съзнание и мачка самочувствието ни.
Казват, че който пише, остава, но е факт и това, че всеки документ може да се унищожи.
Ще дам ярък пример от недалечното минало. В периода 1944-1989 година, във всяко българско селище имаше доста надписи по стени и плакати с възхвала на БКП, КПСС и т.н. По груби изчисления става дума за около 50 000 надписа от този тип. Днес, само 25 години по-късно, от тези реликви от тоталитаризма са останали само бледи спомени.Ето, не е никак трудно само за четвърт век да се унищожат десетки хиляди надписи.
Дедите ни са били над половин хилядолетие под римска власт, век и половина под византийско подтисничество и после отново са последвали пет страшни века на геноцид. Враговете ни са имали на разположение доста повече от 1000 години, за да заличат всичко неудобно. Щом за 25 години могат да се заличат около 50 000 надписа, то представете си колко писмени паметника могат да бъдат напълно унищожение за повече от едно хилядолетие…Свидетелства за масово унищожаване на надписи на територията на Тракия има.
С. Торбатов е създал прекрасна работа, в която се разглеждат укрепителните съоръжения на Провинция Скития (Добруджа). На с. 90 е казано нещо от голяма важност. Авторът обяснява, че при изграждането на стените на крепости са използвани и плочи с надписи, като по правило надписът се е поставял с лице към пълнежа на стената, т.е. написаното остава невидимо за човешкото око. Ако случайно строителите са поставяли плочата с надписа навън, по-късно някой е унищожавал напълно текста.
Цитирам дословно: “За отбелязване е подчертания стремеж към вграждането на преизползваните епиграфски паметници с надписаното поле към емплектона. В редките случаи, в които това правило не е спазено, надписите са старателно изчуквани в последствие.” – С.Торбатов, Укрепителната Система на Провинция Скития ( края на III-VIII в), Фабер, Велико Търново, 2002, c.90.
При такова методично заличаване на определени писмени паметници, дори дедите ни да са оставили 50 000-100 000 надписа, само за век всичко може да е заличено, а дедите ни са били под чужда власт не век, а повече от хилядолетие.
На всеки разумен човек трябва да му направи впечатление, че оцелелите тракийски надписи са скрити от човешкото око. Надписите от Езерово, Дуванлий, Браничево, Кьолмен и др. са намерени в подмогилни погребения. Тракийските епиграфски паметници от Ситово, Надарци, а и новоткритите протофригийски надписи от Сакар Планина са дълбоко в планините.
Нека да помислим, има ли логика дедите ни да са създавали надписи с единствената цел да ги скрият? Единственото логическо обяснение е това, че това, че са оцелели само тези писмени паметници, които враговете на дедите ни не са знаели, че съществуват.
Въпреки фанатичните пориви на чужденците да унищожат културата ни, оцелелите паметници не са малко. На днешната територия на България са открити десетки тракийски надписи и графити, но широката публика не знае за тях. Десетки са и надписите от остров Самотраки, който в древността е принадлежал на дедите ни. Още по-далеч, във Фригия оцелелите надписи са стотици. В такъв случай няма как да се твърди, че траките са безписмен народ, въпреки, че някои “авторитети” го правят.
Тъжното е това, че огромна част от тракийските писмени паметници са унищожени, но още по-тъжно е, че се разпространяват лъжи за предците ни. Питам се защо на студентите не се преподава за твърдението на Алкман, че тракиецът Орфей е създател на азбуката? Това твърдение се подкрепя от свидетелството на Диодор Сицилийски, според когото Орфей и Лин са първите ползвали пеласгийските букви? За древна тракийска писменост споменава и Еврипид. Неотдавна американски изследователи се увериха в това, че траките са имали писменост преди гърците: “ the graffiti from Gordion precede the oldest Greek inscriptions by more than a half-century”. (http://sites.museum.upenn.edu/gordion/articles/culture/24-artinscriptions)
Питам се – как при наличие на тази информация се намират хора, които да твърдят, че траките са безписмен народ? Въз основание на каква информация се правят подобни изказвания? Защо не се разгледа връзката между българската глаголица и Линеар А, Линеар Б? Успоредиците във форма на знаци между глаголицата и трако-пеласгийската писменост са над 30.
ГЛ – Глаголица
зв – звукова стойност на глаголическата буква
ЛА – Линеар А
ЛБ – Линеар Б
Гр – Гръцка азбука
Ев – Еврейска азбука
Кп – Копстска азбука
См – Самаританска азбукаОсвен по форма глаголическите букви показват прилики и спрямо звуковата стойност на знаците от времето на Орфей и Лин.
ГЛ – Глаголица
зс – звукова стойност
ЛА – Линеар А
ЛБ – Линеар БСъс създадените през Бронзовата епоха Линеар А и Линеар Б са документирани признати за тракийски имена като Одрис, Тюнос, Арей, Бузо, Котела и още много други. Документирани са и българските родови имена Дуло, Вокил, Ерми.
Документрани са древни, но разпознаваеми варианти на имена на български владетели Кубирийо, Крумено, Винайо, Омери, Исеверйо. Не е трудно да се види, че става дума за Кубер, Крум, Винех, Умар, Севар.
Кой разумен човек би нарекъл случайност факта, че три старобългарски родови имена и пет имена на владетели присъстват в документи от второ хилядолетие преди Христа!
В тези документи се срещат също имена като Видул, Мерул, Куйо, Дайко, Котел, Дуса (Душа), а те са български.
Тези неща не ни се казват, но ни се натрапва лъжата, че траките са безписмен народ, който няма нищо общо по отношение на произход с нас, българите. Чужденците унищожаващи надписите на дедите ни имат някакво оправдание. Деянието на рушителите на писмени паметници заслужава презрение, но е разбираемо.
Няма чужд окупатор, който да не е изпитвал панически страх от гнева на пробудените ни деди.Те са доказали, че могат да сторят и невъзможното. Доказали са, че са в състояние да се надигнат от пепелищата и да набутат в приготвената за тях яма враговете си.
Поведението на враговете ни е ясно, но на мога да разбера поведението на някои наши авторитети. Хубаво е човек да внимава, хубаво е да е скептичен и да проверява. Един учен трябва да пази името си и да избягва залитания, но щом един любител може да открие неща, които променят старите схващания, то и професионалиста трябва да може да направи това. Още повече, че специалистите разполагат както с време, така и със средства за проверка на древни документи, артефакти и т.н.
Молбата ми към вас, дами и господа академици, преподаватели и др., е следната – ако не желаете или не можете да помогнете да се покаже истината, поне не пречете. Не правете изказвания, които са недостойни за интелигентни хора. Бъдете Човеци, бъдете Българи! Кариерата и имиджът са суета, смисъл има само любовта към Род и Родина.
- Ксения Собчак, Навални и българския паспорт
Николай Марченко, Nikolaymarchenko.wordpress.com
.
Известната ТВ водеща хвърли светлина върху търговията с българско гражданство из бохемските ресторанти в Москва – с „либерален“ имидж влизаме в реториката на руската опозиция.
Република България eдва ли не за пръв път влезе в дневния ред и на опозицията в Руската федерация (РФ), ако не броим скорошния казус с основателя на Russie Liberte („Свободна Русия“), бизнесмена Николай Кобляков. Един от членовете на Координационния съвет (КС) на oпозицията, начело с Алексей Навални, спомена търговията с български паспорти в интервю за главния редактор на „Ехото на Москва“ Алексей Венедиктов. Става дума за популярната ТВ водеща и нов главен редактор на руското издание на лайфстайл списание L’Officiel Ксения Собчак.
Новината е направо сензационна и подценена от българските и руските медии – но щом представител на руската опозиция ни разказва колко лесно може да си купите в московски ресторант „право за временно или постоянно пребиваване или паспорт на Република България (или все пак засега „Клета майка България“?) или друга държава от ЕС“, то какво да очакваме от депутатите на „Единна Русия“ – например като президента на FIDE Кирсан Илюмжинов или пък като вицегубернатора на Санкт Петербург Василий Кичеджи, за чиято афера с имоти на морето разкри сайтът за разследващата журналистика Биволъ, в партньорство с вестник „Коммерсантъ“?
Самата Ксюша, която е дъщеря на политическия „кръстник“ на Владимир Путин – покойния кмет на Санкт Петербург Анатолий Собчак (поръчан е според някои източници – бел. авт.), твърди, че няма никакъв чуждестранен паспорт, макар и да няма край откъм „подобни оферти в Москва“.
„Aз не съм политик, в КС представлявам гражданския борд…“
(Собчак към Венедиктов).
Такъв имидж ли искаме на пл. „Болотная“?
.
Дочакахме ли? Отговорността трябва да се раздели по равно между всички политически сили (по протокол откъм ранга във властта) – ГЕРБ, Реформаторският блок, „Зелените“, Патриотичният фронт, АБВ, БСП, „Атака“ и др. проевропейски уж политически сили в България…
Добрата новина, че освен руските мафиоти и представители на различни властови групи, българско гражданство се продавало и на опозицията – нали българите са демократичен народ и щом хората на Путин могат да си купят нашата „лична карта“ и ЕГН, то защо не и хората на Алексей Навални – Ксения Собчак искрено призна, че го припознава като лидера на опозицията и кандидат за президент на РФ. Самата тя заяви, че е „извън политиката“ и представлява изключително гражданския борд, интелигенцията от медиите и шоубизнеса в КС на опозицията.
„Много мои приятели и журналисти ми пишат някакви безумни съобщения в социалните мрежи или SMS-и от рода на: „Има тук „далаверка“ – българско гражданство, някой да има нужда? Не е скъпо! („Недорого!“) 9 бройки има останали до края на ноември…!“ Или там – на Чехия, например… Ей такива „светски“ разговори – за придобиване на право за временно пребиваване ли, за паспорти ли, можете сега да чуете масово в по-скъпите московски ресторанти…“
„Лидер вече си имаме…“ (Ксения Собчак за Алексей Навални)
.
За бесарабски и западнобалкански българи няма, за руснаци – има
.
Медиите писаха за руския мафиот Циганов, наравно с балкански нарко- и оръжейни трафиканти, че е използвал за прикритие „гражданството си“ и фалшивите паспорти на Република България, и бе засечен да рита топка заедно с действащия премиер Бойко Борисов, тогава още главен секретар на МВР.
Та претенции от страна на гражданското общество трябва да има към всички политически сили – не само към левите, но и към десните, не само към управляващите, но и към опозицията. ГЕРБ и др. партии как бавят с години паспортите на бесарабските българи от Украйна и Молдова, от Казахстан и Узбекистан, както и тези за сънародниците от Македония, Сърбия, Албания и Косово?
Но пък за „елитите“ някъде на „Рубльовка“ в Москва се предлагат на едро – мафиоти, „путинската интелигенция“, депутати – „единороси“ си купуват от години не само имоти, но и ранга на гражданите. Но понеже трябва да има ново предлагане на пазара, сега дайте да поканим и опозиционерите и руската интелигенция от площад „Болотная“… Не е проблем, но защо те последни получават гражданството? Защо са последни на „опашката“ на сенчестия паспортен пазар някъде из московските ресторанти?“
Опашка дълга 4-5 години: Македонци, сърби, албанци, косовари, украинци, молдовци…чакат гражданството на РъБъ…
.
„Некой требва да поеме политическата отговорност…“
.
Отговорността е на всички политически сили и ресорни институции – на ГЕРБ като водещата партия за това, че лидерът й навремето е сниман с мафиот, сдобил се с документи и експулсиран, а и е приятел с екскмета на Москва Юрий Лужков, заподозрян в мащабна корупция. На Реформаторите вината е от друго естество – затова, че не упражниха опозиционен и граждански контрол, вместо руската опозиция да бъде „канена“ с фалшиви или купени паспорти срещу хиляди евро у нас.
Те би трябвало лично и по дефолт да получават гражданство от президента на Република България г-н Росен Плевнелиев, ако иска да запази новия си имидж в руските медии, цитирали го за „Русия на Толстой и Достоевски, а не национализма и Путин“. Както е известно, за един такъв паспорт – за г-н Кобляков е поискано от страна на редица инициативни комитети, вкл. от „Протестна мрежа“ – те внесоха подписка на „Дондуков“, 2 за издаване на гражданство за руския дисидент.
Къде обаче са „атакистите“ и прочие? – те ли, БСП ли, АБВ ли също могат да бъдат заподозряни в търговията с паспорти в Москва. Защо „патриотичните“ формации на „националистите“ не натискат за издаване на български паспорти на балканските и постсъветските български диаспори, но пък за политици от „Единна Русия“ или други лица от „кремълския елит“ такива винаги ще се намерят във всеки що-годе скъп ресторант в Москва.
Според запознати с процедурите юристи, най-вероятно схемата работи през Министерството на правосъдието, което подготвя списъците и съответните удостоверения за гражданство за президента и вицепрезидента. В тази връзка би било добре скандалния коментар по повод търговията с гражданство на Република България в РФ да бъде проверен за достоверност от страна на правосъдния министър Христо Иванов. Иначе ще се стигне до „внос“ не само на „кадри“ на „Ислямска държава“, но и на някои „нашисти“, които и без това са достатъчно в многото русофилски организации под крилото на Посолството на РФ в София…
Снимки: Ксения Собчак / Facebook
- Хишам Мелхем: Краят на арабската цивилизация
Александър Андреев, Дойче Веле
Арабската цивилизация вече не съществува. Днешният арабски свят е толкова нестабилен и фрагментиран, толкова безнадеждно обсебен от насилието и екстремизма, колкото не е бил от края на Османската империя досега.
В продължения на десетилетия арабската цивилизация затъва, за да достигне сегашното дъно. В арабските държави цари хаос и тирания, а политическият ислям няма нищо общо с демокрацията. Поколения араби бяха лъгани от националисти, социалисти и ислямисти, за да разберат днес, че врагът не е отвъд крепостните стени, а вътре в собствения им град. Една велика цивилизация рухна и потъна в хаос, от който няма да излезе скоро, с огромна болка пише известният арабски публицист Хишам Мелхем.
Ливанецът Мелхем е шеф на вашингтонското бюро на дубайската телевизия „Ал Арабия“ и кореспондент на ливанския вестник „Анахар“. Представяме ви със съкращения едно негово развълнувано есе, публикувано на сайта „Политико“, в „Ди Цайт“ и излъчено по радио СиБиСи.
Разрухата е навсякъде
Всички надежди, родили се през новата арабска история, рухнаха. Демократично участие в политиката, възраждане на човешкото достойнство – тези обещания от месеците на Арабската пролет отдавна се изпариха. Това, което остана – гражданските войни; етническите, религиозни и регионални конфликти; завърналият се войнствен абсолютизъм. Единствено архаичните монархии и емирати край Залива – а може би и Тунис – все още устояват на разрухата. Иначе в днешния арабски свят вече не съществува никаква легитимност. И ако не броим американците и западните страни – просто няма кой да разчисти погрома, създаден от самите араби.
Трудно е да се обясни защо всички идеологии и политически движения, които през изминалия век намериха почва в арабския регион, се провалиха с такъв гръм и трясък. Провали се арабският национализъм – както във варианта на Насър, така и във варианта на БААС. Провалиха се многобройни ислямистки движения. Провали се арабският социализъм. Провалиха се и държавите на крадливия монополизъм. Днес арабските общества са една голяма руина.
Не можем да обясним само с религиозна омраза това, че по целия фронт от Басра на Персийския залив до Бейрут на Средиземно море сунити и шиити проливат кръв в битка едни срещу други. Тук се води геополитическа война, в която за надмощие се борят шиитският предводител Иран и сунитският лидер Саудитска Арабия, заедно със съответните помагачи. Няма обяснение и за ужаса в Сирия и Ирак. В тези две страни политическата, религиозна и етническа поляризация е толкова радикална, че никой не знае как един ден биха могли да се възстановят като държави тези някога толкова важни общества.
По-нататък авторът „обикаля“ още няколко арабски държави – Либия, Йемен, Ливан, Бахрейн – и навсякъде установява едно и също: хаос и разпадаща се държавност.
За ужаса в Сирия и Ирак обяснение няма
След залеза на някогашните „сигурни национални държави“, днес в Арабия властва ислямизмът, продължава Хишам Мелхем. Под неговите удари загива пъстрата светскост на такива някога космополитни градове като Александрия и Бейрут, Кайро и Дамаск. Навсякъде в региона ислямизмът принуждава жените да се забулват и изисква от мъжете непрестанни доказателства за набожност. Интелектуалци и хора на изкуството, които не желаят да се пригодят към новите изисквания, изпадат в немилост. В Египет, например, вече няма добри университети, а вестниците преливат от ксенофобия и свърхнационализъм.
Болестта и нейните жертви
Казано с две думи – джихадистите от „Ислямска държава“ не се появиха на празно място. Те са симптом на една дълбоко проникнала болест, която още преди десетилетия събори старата арабска култура. През 20-ти век арабските националисти, и особено баасистите, бяха обсебени от идеята да възродят предишното арабско величие. Те вярваха, че арабският език и арабската култура /в много по-малка степен ислямът/ са достатъчни, за да сплотят многобройните и най-противоречиви социални, политически и културни тенденции. Тези националисти не желаеха да осъзнаят, че светът вече е различен. Те подлагаха на тежка дискриминация всички малцинства, които се противяха на техния идеал. Тъкмо под наметалото на арабския национализъм на сцената излезе и прототипът на съвременния тиранин – лидери като Саддам, Кадафи и Асад. Когато обаче се видя, че те са също толкова неспособни, колкото прогонените от тях самите монарси, тези диктатори на свой ред широко разтвориха вратите пред ислямистите.
„Ако проблемът е в залеза на арабския свят, то решението е ислямът“ – това е лозунгът, с който ислямистите печелят привърженици. През 80-те и 90-те години на миналия век диктаторите се бяха вкопчили в своята топяща се власт и чрез брутално потисничество се опитваха да я закрепят, но ислямистите издържаха на всички гонения и непрекъснато излизаха пак и пак на сцената, в различни предрешения. За политическия ислям 1979 година беше повратна. В Иран избухна ислямската революция, провокирана от западната подкрепа за корумпирания режим на шаха. Съветският Съюз влезе в Афганистан, а една група кръвожадни фанатици окупира Голямата джамия в Мека и я държа две седмици. След тези сътресения сунитският вариант на исляма започна да става все по-назадничав, докато шиитският ислям премина във войнствена фаза.
За да укрепи своя фундаменталистки уахабизъм, Саудитска Арабия започна още по-строго да прилага шериата. В същото време тя разшири и финансовата си подкрепа за ултраконсервативните ислямисти и за техните училища по цял свят. Ислямизирането на афганистанската съпротива срещу съветската окупация беше план, организиран и финансиран от САЩ, Египет, Саудитска Арабия и Пакистан и се разгоря като пожар в цяла Южна Азия и в Близкия Изток. Афганистанската война се превърна в бойно кръщение за многобройни терористични банди като египетската Ислямска група и Ал Кайда – предшествениците на „Ислямска държава“.
Мечти за халифат и Мохамед
Въстанията от Арабската пролет, започнали в началото на 2011 година, избухнаха след десетилетните битки за легитимност между диктаторите и ислямистите. В арабския свят други политически опции просто нямаше. Либералните нерелигиозни сили изиграха главната роля в първата фаза на египетските бунтове, но по-късно ислямистите ги изтласкаха в периферията.
Днес мнозина ислямисти, сред които последователите на Ислямското братство в Египет, се стремят към възстановяване на османския халифат. Още по-радикалните групировки – като салафитите – мечтаят да върнат света към нравите от времената на пророка Мохамед и неговите последователи. Повечето мюсюлмани смятат, че демокрацията означава просто комбинация от волята на мнозинството и шериата, който строго предписва неравенството между половете и дискриминацията на всички немюсюлмани.
Да погледнем истината в очите: няма нито едно доказателство, че политическият ислям е съвместим с модерната демокрация. От Афганистан на талибаните до Пакистан, от Саудитска Арабия през Иран до Судан няма нито едно ислямско общество, което може да бъде наречено демократично или справедливо. Или поне да послужи като пример за добро управление на обществените дела.
Неправилно е всички ислямски групи да се подвеждат под един знаменател, макар всички те да са в различна степен консервативни. Като терористични организации Ал Кайда и „Ислямска държава“ се отличават от Ислямското братство, което още преди години се отказа от насилието. Въпреки това всички тези групировки са част от едно и също семейство. И всички са се развили тъкмо в арабския свят благодарение на едно и също злощастно цивилизационно развитие, довело арабските общества до разпад. Корените на това злощастно развитие са надълбоко в опустошената земя на една измъчена цивилизация, която се лута в дълбокия мрак.
В продължение на десетилетия и на няколко поколения арабите затъват, за да стигнат сегашното дъно. Така че ще им трябва още много време, за да намерят отново себе си. Това едва ли ще се случи преди моята смърт. На моето поколение както арабските националисти, така и ислямистите непрекъснато обясняваха, че трябва да застанем на барикадата, за да защитаваме арабския свят срещу варварите – империалистите, Съветите, ционистите, кръстоносците. И през ум не ни минаваше, че варварите вече са зад нашите крепостни стени, че говорят нашия език и че отдавна са превзели собствения ни град.
.
- Стратегия и политика, които вече не могат да чакат
Мариана Христова, в. „Култура“
.
За Националната стратегия за българските граждани и българските исторически общности по света е важно да се чуе повече в публичното пространство, защото за начина на създаване на този документ и за неговото съдържание не се знае достатъчно. Стратегията е разработена в първоначалния си вариант от Държавната агенция за българите в чужбина към края на 2013 година. В първите месеци на тази година, с активното участие и под патронажа на вицепрезидента Маргарита Попова, проектът мина през няколко варианта, отчитащи предложенията на различни представители на диаспората. За първи път българите зад граница бяха поканени да участват активно в създаването на документ, регламентиращ държавната политика към тях самите. На 23 юли т.г. стратегията бе официално приета от Министерски съвет.Няколко месеца след това, за съжаление, се оказа, че в Българската национална телевизия не знаят, че е била приета такава стратегия. Например, в деня, в който БТА обяви Десетата световна среща на българските медии[1], на която първият панел ще бъде за споменатата стратегия, в централната новинарска емисия на БНТ бе съобщено следното: „В София започва Десетата световна среща на българските медии, на която ще бъде приета Стратегия за българите в чужбина“ – тоест, не се знаеше, че тази стратегия вече е била приета на институционално ниво и че не участниците в Десетата медийна среща ще я приемат тепърва, а само ще дискутират по нея.Освен това, оказа се, че някои конкретни ангажименти на едни или други ведомства, разписани в стратегията, също не са известни на представители на институциите, които реално трябва да ги изпълняват. Пример за това е отговор, даден от заместник-министъра на външните работи Катя Тодорова в интервю[2] за Радио България, излъчено в началото на септември. Зам.-министър Тодорова, която бе определена да отговаря за изборите в чужбина, бе попитана дали Външно министерство би помогнало за организирането на избори на Обществени съвети на българите в чужбина, които да се проведат паралелно с парламентарните – въпрос, който тя препрати към ЦИК, без явно да знае, че за провеждането на избори за Обществени съвети на българите в чужбина има разписан конкретен ангажимент на МВнР в Стратегията за българите в чужбина.Разбира се, не само Външно министерство има конкретни ангажименти по тази стратегия. Министерството на образованието и науката трябва да разработи отделна концепция за обучението в българските училища в чужбина и да създаде учебници и учебни помагала, имайки предвид, че там преподаването по български език, литература, роден край е с друга специфика. (Едно от малкото неща, които българската държава направи за своята диаспора, е финансирането на български неделни училища в чужбина, чийто брой непрекъснато се увеличава, но въпреки това те обхващат доста малка част от децата с български корени по света.) В Стратегията за българите зад граница е заложен и ангажимент на Министерството на културата – да разработи Национална програма за разпространение на българската култура по света.В Стратегията за българите в чужбина е отделено, за съжаление, твърде малко внимание на българските медии зад граница, които съществуват най-вече заради волята и усилията на своите създатели – със собствени средства или чрез реклами. Има и медии, спонсорирани от частни лица или фирми, но за някои от тях се говори под сурдинка, че са тясно свързани с определени политически сили в България. Единични са случаите на български медии в чужбина, които се издържат от абонамент. Не са много и медиите, които получават държавна подкрепа и то не от българска страна – това се случва в страни с добри практики по отношение на малцинствените общности, като Чехия, Унгария и др. Най-известни и посещавани не само от съответните местни общности, но и от български емигранти в различни части на света, са онлайн издания, като www.bivol.bg, www.kafene.net и www.eurochicago.com.Интересно е, впрочем, че съдържанието на този официален документ месеци наред не бе качено нито на страницата на Министерски съвет, който го е приел, нито на сайта на Държавната агенция за българите в чужбина, която има пряко отношение към него. В сайта на ДАБЧ може да се види негов по-ранен, проектен вариант, а официалният документ е качен само донякъде[3].Друг пример за това, че и политически партии, участвали в управлението на страната и представени в Народното събрание, не знаят за какво става дума в тази стратегия, са отговорите на някои от тях на предизборна анкета на емигрантското издание Eurochicago.com. Ето какво казва например Цветан Цветанов от името на ПП ГЕРБ: „Тази стратегия беше приета набързо, в последните дни на правителството на Орешарски, a знаем какво бе качеството на целия управленски продукт на този нелегитимен кабинет. Считам, че българските граждани и историческите български общности в чужбина заслужават по-задълбочено внимание и дебат за тяхното бъдеще.“[4] От този отговор се разбира, че в ГЕРБ не знаят, че кабинетът Орешарски не е разработил тази стратегия, а само я е приел след дълго лобиране от страна на вицепрезидента. Те не знаят и че тази стратегия е минала през няколко варианта на обсъждане с различни представители на диаспората и че за нея е имало не един и два дебата преди внасянето й за приемане. Че документът е бил готов в края на март[5], а на кабинета са му трябвали месеци, за да го вмести в дневния си ред чак на последното си заседание през юли[6].Но не само в ГЕРБ асоциират тази стратегия с правителството на Орешарски, защото информацията за нейното обсъждане и създаване никога не е била в центъра на общественото, политическото и медийното внимание в България.За да започне да се преодолява тази несправедливост, е важно да се кажат няколко думи и за приетия още през 2000 г. Закон за българите, живеещи извън Република България[7], към който никога, при нито едно правителство, не се създава правилник за приложение. Такъв правилник започва да се изготвя през 2001 г., когато председател на ДАБЧ е доц. Пламен Павлов. След неговото освобождаване обаче работата по правилника замира и той си остава неприет. Причините за това вероятно са повече от една. Важна подробност е, че в Закона от 2000 г. е предвидено представителите на диаспората в Националния съвет да бъдат излъчвани, а не избирани; и заради това е много вероятно чиновниците от ДАБЧ да не са смеели да поемат инициатива кои точно да бъдат тези представители. Този пример достатъчно красноречиво показва колко малко са се интересували и управляващите политически сили, и държавните чиновници от факта, че заложеното в Закона за българите в чужбина институционално представителство на диаспората е било оставено с години висящо.По отношение въобще на политиката на българската държава към нейната диаспора, трябва да се има предвид и това, че не може провеждането на една последователна и по-смела политика в тази сфера да се остави на практика на едно ведомство със сравнително нисък ранг, каквото е Държавната агенция за българите в чужбина. Там всеки шеф може да бъде сменен от поредното правителство, като при това назначенията на този пост никога не са ставали чрез конкурс. Досегашната практика показва, че ръководителят на това ведомство – с ранг на заместник-министър, обикновено се назначава заради близост до една или друга политическа сила.Трябва да се отбележи, че през 2011 г., по времето на вицепремиера Симеон Дянков, имаше проект за нов закон за българите в чужбина, разработен от ДАБЧ с ръководител Росен Иванов. Този проект беше спрян поради непригодността си с много усилия от страна на активни българи зад граница. Точното име на проекта бе Закон за българите и българските общности извън Република България и във връзка с него бе изпратено становище[8] на Временните обществени съвети на българите в чужбина. Имаше и други проекти в тази област, като например този на Ивайло Калфин[9], който е от 2008 г. и си остана само на хартия.Така или иначе, от 2000-та година досега е изтекло много време и има неща, които се нуждаят от актуализиране. Най-малкото защото и в сега в действащия Закон за българите в чужбина, приет преди 14 години, не е уреден въпросът за изборност на членовете на Обществените съвети и на Националния съвет на българите зад граница. А т.нар. Временни обществени съвети на българите в чужбина – които са една уникална по характер, самоорганизирала се структура – от години се борят за това. Създаването на Национален съвет и на Обществени съвети на българите в чужбина, чиито задгранични членове да се определят чрез избори, би легитимирало тези структури и би довело до реално институционално представителство на многобройната и разнолика българска диаспора – до действителна възможност тя да има своята роля в политиката на държавата, както и до по-ефективни контакти между дипломатическите представителства и българските общности по места. Това институционално представителство е и една от основните цели на Националната стратегия за българите зад граница.Българските емигранти от различни точки на света бяха принудени сами да сезират българската държава, за да се сети тя най-накрая, че нито законодателството й, нито политиката й спрямо българската диаспора отговарят на съвременните условия. Но не трябва и примерът за отвореност и диалог с „външните“ българи на държавно ниво, който даде вицепрезидентът Маргарита Попова – с организирането на конференция в Брюксел през 2012 г. с представители на диаспората, както и работна среща в българския парламент в края на 2013 г. – да остане някакъв случаен епизод. Факт е, че ако не беше тази инициатива на вицепрезидента, нямаше да има и Национална стратегия за българите в чужбина, създадена с тяхно участие. Но за българските правителства въпросът каква политика да провежда страната по отношение на диаспората винаги е оставал периферен. Макар и за всички тук да е ясно, че една малка и топяща се нация не може да си позволи лукса да се раздели напълно с огромния човешки капитал, който представлява българската диаспора.Накрая ще си позволя да добавя, че в последната година-две станах свидетел на това как не познавали се преди в родината си емигранти, живеещи в различни страни по света, пишат заедно становища и проекти и се опитват да накарат държавната машина да ги чуе. Част от усилията на тези активни българи не останаха напразни. Временните обществени съвети на българите в чужбина изпратиха подробно разработено становище[10] относно Стратегията и техните предложения до голяма степен бяха взети предвид. Те постигнаха и някои облекчения в изборното законодателство за начина на гласуване в чужбина – което въобще не беше лесно. Ако политическите сили и повече експерти по изборно законодателство вътре в страната бяха ги чули навреме и за други промени в Изборния кодекс, за което се бореха Временните обществени съвети, нямаше да се случи впрочем и проблемът с мандата на ДПС в Кюстендил. Но страхът от самостоятелен МИР „Чужбина“ владееше, а вероятно и още владее партии, като БСП и ДПС. И този въпрос не бе решен и в последния Изборен кодекс не само защото почти никой не се интересува от желанието на българските граждани зад граница да могат да избират не само партийни листи и кандидати, които не точно тях ще представляват, но и заради зле разбран политически консерватизъм и инерция, която пречи да се дадат адекватни отговори на обективни обстоятелства и предизвикателства.Бел. ред. Култура: Няколко дни след получаването на текста авторката ни информира, че след настойчивото настояване на представител на Временните Обществени съвети стратегията е била качена на страницата на Министерски съвет. За да се намери там обаче, трябва да се извърши следната последователност от действия: от страницата на Министерски съвет се избира „Система за правна информация на Министерски съвет”; оттам се въвеждат символите на изображението и „Съгласен съм”, след това се избира „Преглед на документи”, след това „Протоколи” и оттам, след като няколко пъти натискате стрелката отдолу „следващи”, намирате протокола No. 30.41, дата 23.07.2014 и дата на публикуване: 11.11.2014 (човек трябва да се ориентира по номера на протокола, а не по датата на публикуване, тъй като той се намира между датите 24.07.2014 и 17.07.2014). И именно това е текстът на стратегията, т.е. „Проект на Решение за приемане на Национална стратегия за българските граждани и историческите български общности по света”. Приятно четене!
Послеслов на авторката за електронното издание на Култура
След изпращането на този текст за публикуване във в. „Култура“ се случиха междувременно и други неща, имащи пряко отношение към темата. На 18 ноември Временните Обществени съвети на българите в чужбина изпратиха до председателката на НС Цецка Цачева и до ръководителите на парламентарно представените партии обръщение. В него се казва, че те окачват НС да внесе промени в Закона за българите, живеещи извън Р. България, както и в Изборния закон – във връзка със създаването на изборни Обществени съвети на българите в чужбина и на МИР – Чужбина. В обръщението се призовава да се сформира подкомисия по въпросите за българите в чужбина към Комисията по външни работи или към Правната комисия. Както и за определянето на поне един член от всяка парламентарна група като представител за контакт по същите въпроси. Освен това на 21 ноември в НС бе внесен законопроект за училищното и предучилищното образование, чийто текст не възпроизвежда приетото в Стратегията за българите в чужбина, по отношение на училищата ни зад граница. Във връзка с това директорката на едно българско училище в Париж изпрати до вицепрезидента Попова писмо, молейки я за съдействие.
[1]Десетата световна среща на българските медии се проведе от 19 до 23 октомври т.г. в София, Босилеград и Цариброд. Изказвания от първия й панел, посветен на Стратегията за българите в чужбина – тук.[2]Интервю на Катя Тодорова за Радио България.[5]Последният работен вариант на документа.[6]Съобщение за приемането на стратегията в сайта на МС.[7]Закон за българите, живеещи извън Р. България, приет през 2000 г.[8]Становище на Временните Обществени съвети относно проетозакон от 2011 г. за българите и българските общности извън Р. България.[9]Проектозакон на Ивайло Калфин.[10]Становище на Временните Обществени съвети относно проекта за Стратегия..
- Папа Франциск: Европеецът е сведен до продукт, който може да бъде изхвърлен
Политиката се занимава все повече с икономически и технически проблеми, а не с терзанията на човека, който е „сведен до продукт, до болтче в механизма, което може да бъде изхвърлено, когато вече не е нужно“, заяви на 25 ноември папа Франциск, цитиран от „Уолстрийт джърнъл“.
Думите му бяха изречени в Европейския парламент в Страсбург, където той се обърна лично към присъстващите депутати, като поиска от тях да поддържат жива демокрацията и да поставят човека и неговото достойнство в центъра на политиките си.
Той призова Европа да се върне към идеалите и идентичността си, като описа континента като „стар и измъчен“, борещ се с високата безработица и вълните мигранти от Африка и Близкия изток.
„Вярата в човека и в неговото достойнство беше в центъра на амбициозния политически проект, наречен Европейски съюз, но какво достойнство може да има човек, останал без храна и без работа? Една от болестите на Европа днес е самотата – тя е в очите на възрастните, изоставени на съдбата си, на младите, които нямат отправна точка, и в замъглените погледи на имигрантите“, подчерта Негово светейшество.
Според него недоверието на гражданите към европейските институции е нараснало, защото ги смятат за далечни.
„Великите идеи, които някога вдъхновяваха Европа, изглежда, че са загубили силата си, за да бъдат заменени от бюрократичната бумащина на своите институции“, каза той.
Папата изрази мнение, че Средиземно море не бива да се превръща в гробище и че емигрантите трябва да бъдат посрещани с гостоприемство, но в същото време Стария континент не трябва да губи своята културна идентичност.
Отговорността към земята и природата беше друг акцент в словото на папа Франциск, който подчерта, че не може едни хора да гладуват, докато други изхвърлят храна.
Източник: OFFNews
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: В момента папа Франциск е на историческо официално посещение в Турция. Той вече се срещна с турския президент Ердоган. В рамките на тридневното си посещение папата ще разговаря с вселенския патриарх Вартоломей.
- The New York Times: Олигарси от Източна Европа придобиват четвъртата власт
Олигарси и инвестиционни компании в Източна Европа купуват вестници и други медийни организации, предизвиквайки сериозна тревога за свободата на словото сред журналистите и не само сред тях – пише Rick Lyman в The New York Times. В публикацията се назовават няколко собственици на медийни империи, сред които и депутатът от ДПС Делян Пеевски.
Това е само едно от множеството събития в региона, които повдигат въпроси за напредъка към западните стандарти на демокрацията и свободата на словото 25 години след падането на Берлинската стена. Както в Русия, има все по-голямо безпокойство от възможно опасно съсредоточаване на власт в ръцете на хора, успели да се сдобият с богатство и политически позиции, а сега разширяващи влиянието си към областта на медиите, посочва американското издание.
В Словакия германска медийна компания продаде значителен дял от последния сериозен независим вестник в страната на разполагаща със стабилни връзки инвестиционна група, която беше обект на разследване.
В Чехия селскостопанският магнат Андрей Бабиш не само притежава най-голямото издателство в страната и няколко важни медийни организации, но е и министър на финансите.
В Латвия неясни закони за разкриване на тайни скриваха кой контролира голяма част от новинарските медии, докато разследване за корупция срещу един от най-богатите местни бизнесмени не разкри, че той и други двама олигарси са били основните собственици.
В Унгария, наред с явната държавна собственост върху много от медиите, значителен контрол в тази област имат приближени хора на министър-председателя Виктор Орбан.
В Румъния водещата телевизия „Антена 3″ е само част от огромната медийна империя на милиардера Дан Войкулеску, основател на Консервативната партия. През август бизнесменът беше осъден на 10 години затвор по обвинения в пране на пари.
В България неколцина олигарси контролират медиите в страната, която редовно е поставяна на последно място сред държавите от ЕС в индекса за свободата на медиите по света. Между тях са депутатът Делян Пеевски, чиято „Нова българска медийна група“, привидно управлявана от майка му, макар противници да твърдят, че той държи истинската власт, е тясно свързана с правителства, контролирани от няколко партии, отбелязва „Ню Йорк таймс“.
През 90-те години на XX век – след падането на комунизма – повечето медии в Източна Европа бяха явна държавна собственост или напълно зависими от държавните реклами. Когато впоследствие чуждестранни собственици – главно от Германия, Швеция, Швейцария и САЩ – купиха вестници, списания, телевизии и радиа в региона, журналистите установиха, че далечните собственици не се интересуват от местната политика. Това беше облекчение за известно време.
След като икономиката потъна през 2008 г., повечето чуждестранни собственици решиха да се съсредоточат върху своите основни бизнес дейности у дома и обявиха за продажба медийните си компании в Централна и Източна Европа, от което се възползваха могъщи местни интереси, отбелязва изданието. /БТА/
.
- Асандж: Google работи за Белия дом
Гугъл работи за правителството на САЩ, в частност – за Държавния департамент, пише в новата си книга Джулиан Асандж.
.
Основателят на „Уикилийкс“ стигнал до този извод след срещата на президента на „Гугъл“ Ерик Шмидт с членове на борда на директорите на компанията през юни 2011 г. На срещата, провела се във Великобритания, присъствали някои си Лайза Шийлдс и Скот Малкъмсън, дипломатически емисари на Вашингтон.
В книгата си Асандж предава в подробности състоялия се разговор, без да е ясно как се е снабдил с тях. „В един момент осъзнах, че Ерик Шмидт работи за правителството на САЩ. Лично мен ме посетиха хора, уж от „Гугъл“, но всъщност те бяха една четвърт“, а останалите три четвърти си бяха хора на Държавния департамент“, пише Асандж.
В книгата си австралиецът застъпва тезата, че „Гугъл“ предоставя на ФБР и ЦРУ почти неограничен достъп до електронните писма на ползвателите на най-голямата търсачка. „Това не може да стане без нареждането на прокуратурата на САЩ или съдебно разрешение“, отбелязва основателят на „Уикилийкс“.
Книгата на Асандж е с многозначителното заглавие „Как „Гугъл“ откри „Уикилийкс“. Творбата ще излезе първо на испански език под редакцията на издателство „Клаве интелектуал“. Премиерата е на 1 декември в Мадрид, като 43-годишният Асандж няма да присъства лично, но ще отговаря на въпроси чрез видеовръзка.
Вече трета година Асандж се укрива в посолството на Еквадор в Лондон, което не може да напусне, тъй като ще бъде арестуван и предаден на Швеция, за да отговаря по обвинения в изнасилване на две жени през 2010 г. Наскоро еквадорските власти удължиха безсрочно предоставеното на Асандж политическо убежище. /БГНЕС/
.
- Германска нова медицина – д-р Хамер срещу цялата медико-фармацевтична гилдия
Германска нова медицина
Д-р Хамер срещу цялата медико-фармацевтична гилдия
Всеки рак започва като силно драматично психично изживяване
Д-р Рике Герд Хамер, бивш преподавател в университетите на Мюнхен и Тюбинген в Германия, поставя началото на така наречената Германска нова медицина след пространни изследвания и лечебна практика, започнала в края на 70-те години. Тя убедително базира природата на болестта върху универсални биологични принципи и взаимодействието между трите нива, които съставляват организма – психиката, мозъка и органите. В тази Нова медицина заболяванията имат биологичен смисъл, а не са грешки на природата. Д-р Хамер постига изключителен успех с раковата си терапия – при един от съдебните процеси, с които защитниците на конвенционалната медицина се опитват да го атакуват, прокурорът се вижда принуден да признае, че след 4-5 години 6000 от 6500 пациенти предимно в напреднал стадий на рак са все още живи. Това е над 90% – почти пълната противоположност на резултатите, които могат да бъдат очаквани след конвенционално лечение на рак в напреднал стадий.
Всъщност д-р Хамер започва своите изследвания върху рака, след като развива рак на тестисите малко след трагичната смърт на 17-годишния си син Дирк, прострелян по време на ваканция в Средиземноморието (по това време д-р Хамер има своя практика в Рим). Тогава той си задава въпроса дали смъртта на сина му е била причината за болестта. Впоследствие проучва и документира над 15 хиляди случая на рак и при всичките намира следните характеристики, които кръщава
Железните правила на рака:
Първо. Всеки рак и свързано с него заболяване започва като СДХ или Синдром на Дирк Хамер – тежко, силно драматично и изолиращо „конфликтно-шоково“ изживяване. То се проявява едновременно на трите нива – психика, мозък и органи.
С други думи д-р Хамер стига до извода, че едно физическо събитие може да породи биологически „конфликт-шок“, който се проявява във видима физическа трансформация в мозъка и води до измерими промени в нервно-физическите параметри и до развитие на ракови образувания, язви, некрози и функционални нарушения в определени органи в тялото. Ако конфликтът бъде разрешен, на раковия или некротичния процес се дава заден ход за коригиране щетите и връщане здравето на пациента.
Д-р Хамер смята, че болестта се предизвиква единствено от шок, за който сме напълно неподготвени. Това означава, че ако по някакъв начин можем да се подготвим за шокиращото събитие, няма да се разболеем. Всъщност той самият не обича да използва думата „рак“ – според него той по-скоро е специална биологична реакция на необичайна ситуация.
Второ. Естеството на психическия конфликт определя мястото на фокуса или Огнището на Хамер в мозъка и онова на рака в органа.
Трето. Протичането на конфликта определя развитието на Огнището на Хамер в мозъка и това на рака в органа.
В момента на конфликт-шока възниква късо съединение, фокус на активност в определено място в мозъка. То може да бъде заснето с помощта на компютърна томография (КТ) и изглежда като серия от концентрични кръгове. Това е Огнището на Хамер. Ако конфликтът по-късно бъде разрешен, този образ се променя, развива се оток и накрая белег.
Тези мозъчни лезии са толкова специфични и прецизно разположени, че д-р Хамер с удивителна точност диагностира болестите само по КТ на мозъка на пациента. Освен това той демонстрира, че в момента на възникване на концентричните кръгове в мозъка и КТ на засегнатия орган може да покаже такава концентрична лезия. Щом възникне Огнището на Хамер, органът, който се контролира от конкретния мозъчен център, регистрира функционална трансформация. Тя може да се изразява в новообразувание, загуба на тъкан или загуба на функция. Според д-р Хамер това се случва в мига, в който психическият шок достигне подсъзнанието, и в същата секунда се инициира ракът или друго заболяване. Тежестта на болестите може да зависи и от други психологически, енергийни и хранителни фактори, но природата и местоположението им се определят от съдържанието на конфликт-шока.
Хамер смята, че връзката между ключовите емоционални шокови събития, засяганите мозъчни зони и свързаните с тях органи се е развила като адаптация в еволюцията на човека от сходни програми в животинския свят. Когато неочаквано изпитаме емоционално страдание, се пуска в ход аварийна коригираща програма – биологична програма за конфликт, имаща за цел да върне индивида към нормалното му състояние. Такива програми могат даже да обхващат цели семейства или други групи.
Хамер дава следния пример: майка вижда детето си да претърпява лоша злополука. От гледна точка на еволюцията малките деца по-бързо се възстановяват, когато получават допълнително мляко. Затова биологичната програма за конфликт се стреми да стимулира производството на мляко чрез увеличаване броя на гръдните клетки. Ако майката е десничарка, това ще предизвика незабавна поява на Огнище на Хамер в конкретна част от дясното й мозъчно полукълбо, която е свързана с лявата гърда. Щом детето се оправи, започва разрешаването на конфликта и вече не е нужно допълнително мляко. Майката развива доброкачествена форма на туберкулоза във въпросната гърда, която разрушава излишните гръдни клетки. Но ако микобактериите, нужни за това, липсват, тогава мястото може просто да се калцира и да остане като латентен тумор.
Същият процес е в сила и при животните. Овца, чието агънце е било изядено от вълк, е склонна към развитие на рак на вимето. Обикновено обаче тя разрешава конфликта, като ражда друго агне.
Следният пример би могъл да илюстрира първоначалната полза за оцеляването от този механизъм. Представете си, че лъв преследва антилопа. Тя трябва незабавно да мобилизира всичките си средства за оцеляване. Симпатиковата нервна система поема командването и в допълнение се активира специфичен център в мозъка, който стимулира белодробната дейност. След като е отървало кожата, животното си отпочива и парасимпатиковата нервна система поема управлението за известно време, докато телесните функции се нормализират.
Ако вместо това един човек получи диагноза рак, дори и тя да е погрешна, същата биологична програма се задейства от същия страх от смъртта, който в случая с животното му е помогнало да избяга. Нивото на стреса скача и връзката мозък-бял дроб се активира, но в тази ситуация няма къде да се бяга. Докато конфликтът бъде разрешен, което може да отнеме години, ще съществува постоянен стрес, както и мозъчно стимулиране на белодробната активност, която тук приема формата на повишаващ се капацитет на белия дроб посредством непрестанното делене на клетки.
Този процес може единствено да бъде спрян с изключване на пусковия механизъм в мозъка чрез обезвреждането на първоначалния конфликт-шок. Това се случва, когато пациентът впоследствие се подлага на операция или природна терапия, за които вярва безрезервно, че ще го излекуват. Но същата тази процедура при човек, който има съмнения относно ефикасността й, ще ???
Конфликти, болести и органи
Изборът на фокус на конфликта става с подсъзнателна асоциация. Така например биологичните конфликти, които са свързани с вода и други течности (олио, мляко…), водят до рак на бъбреците, страхът от смъртта – до белодробен рак, а „глътването на по-голяма хапка, отколкото сме в състояние да храносмелим“ в психологически план – до рак на стомаха или червата.
Първоначално в животинския свят наистина е ставало дума за голяма хапка храна, но за нас това може да бъде прекомерно задлъжняване или всякакъв друг ангажимент, който сме поели и не можем да изпълним. Фокусът обаче не се определя от самото събитие, а по-скоро от психологическото му значение за нас в момента на настъпването му.
Хамер илюстрира това с друг пример – за жена, която заварва съпруга си в леглото с друга. Като сексуално разстройващ конфликт той предизвиква рак на матката. Ако вместо това се изживее като конфликт с партньора, тогава при жена десничарка той води до рак на дясната гърда. Ако усещането от конфликта е страх и отвращение, той причинява хипогликемия, а при загуба на самоуважение може да се развие рак на срамната кост.
Ако липсата на самоуважение беше възникнала по повод на спортен провал, а не във връзка със секса, то тогава проблемът щеше да се прояви в крак или ръка, а може би в пръстите или рамото.
Други типични събития, които биха могли да доведат до биологични конфликти, са различни ситуации на загуба – на любим човек, на работа, на ценно притежание или територия.
Д-р Хамер вярва, че повечето метастази или вторични тумори се предизвикват от страха от рака или страха от смъртта в резултат на получената ракова диагноза или отрицателна прогноза. И в този случай обаче породеният конфликт-шок може да не е страх, а по-скоро гняв, негодувание или конфликт на отделяне от партньора или децата, и тогава туморите ще се появят на различни места. Също така диагностирането на рак на дебелото черво обикновено води до вторичен чернодробен рак заради подсъзнателния страх от гладуване.По принцип отчаянието, загубата на надежда и смисъл създават хроничен стрес, който възпрепятства лечението на рака и другите болести, но не е причината за тях. Според Хамер истинският им причинител е неочакваният травматичен шок, за който човек е емоционално неподготвен. Следният списък изброява някои от връзките между конфликтните емоции и съответните органи, които те засягат:
Надбъбречна кора: Грешна посока, отклоняване от правия път
Пикочен мехур: Грозен конфликт, мръсни номера
Кости: Липса на самоуважение, комплекс за малоценност
Млечна жлеза: Конфликт, свързан с грижи или дисхармония
Млечен канал в гърдата: Конфликт, причинен от раздяла
Лява гърда (при жени десничарки): Конфликт във връзка с дете, майка, дом
Дясна гърда (при жени десничарки): Конфликт с партньора или други хора
Бронхи: Териториален конфликт
Шийка на матката: Тежка безизходица, разстройване, неудовлетвореност
Дебело черво: Грозен „несмилаем“ конфликт
Хранопровод: Нещо, което не може да бъде прието или преглътнато
Жлъчка: Конфликт, свързан със съперничество
Сърце: Постоянен конфликт
Черва: Невъзможен за преглъщане гняв
Бъбреци: Нежелание за живот, свързан с вода или течност конфликт
Ларинкс: Страх или уплах
Черен дроб: Страх от гладуване
Бял дроб: Страх от смърт или задушаване, включително и страх за някой друг
Лимфни жлези: Загуба на самоуважение, свързана с мястото
Меланом: Чувство на омърсеност, опетненост, оскверненост
Средно ухо: Невъзможност да бъде получена жизненоважна информация
Уста: Нещо, което не може да бъде преглътнато или задържано
Панкреас: Предизвикващ тревога и ядове конфликт с хора от семейството или по повод наследство
Простата: Грозен конфликт със сексуален характер или подтекст
Ректум: Страх, че човек е безполезен
Кожа: Нарушена душевна или емоционална цялост
Далак: Шок от физическа или емоционална рана
Стомах: Несмилаем гняв, който е преглъщан твърде дълго
Тестиси и яйчници: Свързан със загуба конфликт
Щитовидна жлеза: Чувство на безпомощност
Матка: Сексуален конфликт
А ето и връзката между конфликтите и някои болести:
• Диабет и хипогликемия: Жена десничарка развива понижена кръвна захар вследствие на безпокойство и отвратеност, а ако е левичарка, заболява от инсулинозависим диабет. Мъж, който си служи с дясната ръка, развива инсулинозависим диабет от конфликт на съпротива и борба срещу нещо, а ако е левичар, получава хипогликемия.
• Сърдечен инфаркт: борба за територия.
• Хемороиди: и жените десничарки с криза на идентичността, и мъжете левичари с гняв, породен от териториални проблеми, в оздравителната фаза ще развият хемороиди.
• Множествена склероза и парализа: неспособност да се избяга, да се продължи напред или да не се отстъпи, или пък незнание какво да се прави.
• Лицева парализа: страх, че човек ще загуби достойнството си, след като е станал за смях или се е превърнал в обект на подигравки.
• Псориазис: свързан е с конфликт на отделяне от майка, баща, семейство, дом, приятели или домашни любимци.
• Психозите от всякакъв тип са свързани с едно или повече активни Огнища на Хамер във всяко мозъчно полукълбо.
• Витилиго, левкодерма: брутален или грозен конфликт на раздяла.
По отношение на СПИН д-р Хамер наблюдава, че никой никога не е умирал от него, без преди това да са му казали, че е ХИВ-позитивен, и без да вярва в това. Заключението е, че точно както и при рака, отрицателното възприятие, свързано със СПИН, става причина за опустошителния му ефект.
Левичарите развиват проблеми в страната, противоположна на тази при истинските десничари. Коя ръка е водещата, можете да проверите, като наблюдавате коя от двете е отгоре, когато пляскате. При десничарите всички мускули от дясната страна на тялото са свързани с партньорите и евентуално други хора, а от лявата – с децата или собствената майка. Промени могат да настъпят вследствие на хормонални изменения, например в резултат на употребата на противозачатъчни таблетки или менопаузата.
Оздравителната фаза
Началото на СДХ или конфликт-шока е различно от това на други конфликти, които преживяваме в ежедневието си. То предизвиква постоянен стрес, който води до студени ръце и крака, загуба на апетит и отслабване, безсъние и непрекъснато връщане на мислите към съдържанието на конфликта. Ако той не бъде разрешен скоро, продължителният стрес ще доведе до специфични симптоми и развитие на рак или друга болест.
Щом конфликтът бъде разрешен, пациентът вече не е ангажиран с неговото съдържание, апетитът му се връща, ръцете му се стоплят отново и сънят му се нормализира, но може да усеща слабост, умора и нужда от почивка. Тези ефекти показват, че контролът е поет от парасимпатиковата нервна система. Това е началото на оздравителната фаза, която може да бъде продължителна и трудна.
През първата част от тази фаза наблюдаваме задържане на вода и възпаления, но туморът спира да расте. Това в крайна сметка води до криза на оздравяването, която Хамер нарича епилептична или епилептоидна криза, тъй като се предизвиква от оток в Огнището на Хамер в мозъка. Тя се проявява с уникални симптоми за всяка болест.
След това тялото започва да изхвърля насъбраната вода, силата на пациента постепенно се възвръща и телесните функции се нормализират. Тогава съединителната тъкан в мозъка, невроглията, започва да поправя Огнището на Хамер. Това може да бъде изтълкувано от конвенционалните рентгенолози като бързо растящ мозъчен тумор и да се започне съответно лечение. Хамер пише, че истински мозъчни тумори не съществуват, тъй като невроните в мозъка не могат да се делят.
Той изчислява, че 99% от мозъчните инциденти като удари, кръвоизливи, кисти и тумори се дължат на оздравителни събития в Огнищата на Хамер и следователно са временни и самозатихващи, освен ако не бъде проведена неадекватна медицинска интервенция. Най-важната помощ в такива ситуации е намаляването на отока в мозъка.
По време на оздравителната криза е възможно пациентът за кратко да изпита наново първоначалния психологически конфликт, придружен със студени ръце и студена пот. Това служи за потискането и премахването на отока в мозъчната лезия, което след това позволява и на другите условия в тялото да се нормализират. Критичният момент е точно преди края на оздравителната криза, когато става очевидно дали организмът е достатъчно силен, за да елиминира болестта. В трудни случаи с дълга или интензивна продължителност на конфликта може да се появи масиран мозъчен оток, за който Хамер използва инжекции с кортизон. В природолечението вместо това се прилагат избрани терапии с урея и противовъзпалителни средства.
Уреята има силни диуретични свойства и отличен ефект при опасно високо налягане на течностите в мозъка. Обикновено се използват 20 мл урея 2 до 5 пъти дневно. В литературата например е описан животозастрашаващ случай на масиран тумор в мозъка, който напълно изчезнал след прилагане на 256 мл урея 30%. Този доклад показва ясно, че предполагаемият мозъчен тумор в действителност е представлявал масиран оток, както допуска Новата медицина.
Така наречената епилептична криза може да бъде изживяна във вид на сърдечна атака, белодробен емболизъм, хепатит или белодробна инфекция. Като цяло по време на кризата на оздравяването пациентът изпитва по-силен дискомфорт, отколкото през периода на активния растеж на тумора. През първата част от оздравителната фаза проблемите основно се дължат на задържането на вода, възпаленията и отока на тъканите, които биха могли да причинят големи болки. Хамер възприема отока, независимо дали в мозъка или в друг орган, като положителен знак за оздравяване.
Възстановяване на тъканите
След оздравителната криза аденокарциномите се елиминират от гъбички и микобактерии, а вирусът на хепатита допълнително може да спомогне за възстановяване на черния дроб. През този стадий бактерии, вируси и гъбички, които способстват за разграждане на туморите и регенериране на увредените тъкани, също предизвикват възпаление, болки и температура.
Ако намирате за странно, че Хамер гледа на микробите като на жизненоважни приятели и помощници в лечението на рака, то трябва да знаете, че той е направил и още по-изненадващо откритие. В своята онтогенетична система от тумори и еквивалентни на рака заболявания той разграничава два противоположни процеса през фазата на активния конфликт. В зависимост от местоположението на Огнището на Хамер в мозъка може да има умножаване или разрушаване на клетките.
В първия случай има клетъчно възпроизводство и туморен растеж през конфликтната фаза, а през оздравителната излишните клетки се премахват с помощта на микроби. Във втория се наблюдава разрушаване на клетките по време на конфликта, което води до язви, некрози и дупки в тъканите, засягащи например костите (остеопороза), бъбреците, далака или яйчниците.
През оздравителната фаза в този втори случай съществува стремеж за запълване на дупките чрез клетъчно възпроизводство. Некрозите и остеолизите (разтваряне на костна тъкан) се отстраняват от бактерии, които първо образуват абсцеси, в началото запълвани с ръбцова, а по-късно с гранулираща тъкан, докато се образуват остеосаркоми, лимфоми, фиброми и оздравителни кисти. Често срещана през фазата на оздравяването е и левкемията, например след увреждане на костната тъкан в резултат на радиация, химикали или рак на костите.
Според Хамер тези състояния са самоограничаващи се и излизат от контрол само при възникване на допълнителни конфликт-шокове или ако тялото е твърде старо или слабо, както и вследствие намесата на конвенционалната медицина. За разлика от нея, природните терапии укрепват тялото и мозъка през този мъчителен период.
Излекуване на душевния конфликт
Главната задача при всеки раков случай е да се открие началното емоционално шоково изживяване и да се гарантира неговото излекуване. Много често то вече се е коригирало и пациентът страда от ефектите на оздравителната фаза.
Например някой е загубил бизнеса си, но сега се е отдал на ново, удовлетворяващо го начинание. Като пост-ефект той може да има тумор, който постепенно се превръща в латентен или в крайна сметка се разгражда. Около 40% от туморите, които се откриват при рутинни медицински прегледи, се определят като стари и безвредни, тоест латентни и калцирани. При все това обаче могат да възникнат усложнения, ако медицинска намеса вдъхне страх от смъртта – конфликт-шок, който води до активизиране на същия или развитие на нов тумор.
В други случаи първоначалният конфликт все още може да е активен или да е възникнал втори активен конфликт. Трябва да се върнем назад, вероятно 1-2 години преди началото на нашия проблем, и да анализираме емоциите си през този период, както и преди и след него. Медитацията и регресионната терапия също могат да помогнат за откриването на конфликт-шока.
Ако продължаваме да имаме силна емоционална реакция, когато разкрием съдържанието на конфликта, можем да сме сигурни, че той все още не е разрешен. Ако е възможно, най-добре е да го разрешим по естествен път. Например ако той е причинен от загубата на партньор, тогава намерете нов; ако сте загубили дете, забременейте отново, осиновете си дете или си вземете домашен любимец. Ракът спира да расте след третия месец, тъй като бременността е с предимство.
Ако естественото разрешение е невъзможно, тогава използвайте техники за визуализация самостоятелно или с помощта на партньор или специалист. В спокойна и предразполагаща към медитация обстановка пресъздайте и повторно изживейте конфликта, но като го подмените с желан или приемлив изход. Сътворете и преживейте този нов изход възможно най-живо и детайлно, вижте го, почувствайте го, даже го чуйте и помиришете. Опитайте да превъзмогнете конфликта с помощта на умствените образи.
Ако никой от тези методи не е възможен, тъй като чувствате, че поради някаква причина трябва да продължите настоящото си изпитание, тогава единствено увеличеното духовно разбиране и приемане би могло да ви помогне. При всички случаи си дайте сметка за уязвимите си точки и избягвайте всякакви по-нататъшни конфликт-шокове. Ако все пак се случи да изпитате такъв, освободете се от него възможно най-бързо. Можете да улесните допълнително фазата на оздравяването, ако имате вътрешната убеденост, че тя ще е кратка и лека, и ще доведе до пълното ви излекуване.
Всъщност Хамер не нарича болестите болести, а смислени биологични програми на природата. Цитира се, че той е работил с повече от 31 хиляди пациенти и е наблюдавал потвърждение на своите теории във всеки един от случаите без изключение. Самият Хамер твърди, че като цяло неговата Нова медицина постига успех в 95% от раковите случаи.
Преследването
Сименс, производителите на КТ-оборудването, потвърдиха независимо съществуването на Огнищата на Хамер в мозъка. Нещо повече, тяхната диагностична стойност беше доказана през 1998 година в университета на Трнава в Словакия. Въпреки това д-р Хамер бе подложен на ужасни гонения.
Според закона в Германия разрешителното на един лекар за практикуване може да бъде отнето, ако той е с „отслабени умствени способности“. Този именно закон е използван от германски областен съд през 1986 година, за да се отнеме на Хамер правото да практикува. Като доказателство за неадекватното му умствено състояние съдът посочва, че той не желае да оттегли теориите си и да се врече във вярност към принципите на ортодоксалната медицина. Нещо повече, според правосъдния орган той бил неспособен да се върне в правата вяра – опитал се да убеди група видни професори в правотата на теориите си само месец преди делото! Година по-късно същият този съд постановява да бъде направена психиатрична оценка на умствените му способности, която Хамер отказва. Въпреки това назначен от съда психиатър, без никога да го е виждал, му поставя диагноза, че е психопат.
През 1997 година д-р Хамер е арестуван и държан в затвора 18 месеца по силата на малко известен закон за природолечението, въведен по времето на Хитлер с цел репресиране на циганите. Престъплението му е, че дал безплатен здравен съвет на хора, които го попитали за мнението му. Прокурорът открито заявява, че трябва да бъдат използвани всички средства за отстраняване на Хамер от обществото. За сравнение делото срещу убиеца на неговия 17-годишен син Дирк – италианския принц Виктор Емануил Савойски (небезизвестния братовчед на Симеон Сакскобургготски), се отлага 13 години и завършва с абсурдната присъда от 6 месеца условно.
Впоследствие срещу Хамер са започнати съдебни преследвания в различни страни. Според тях той е масов убиец, защото лишава раково болни пациенти от, както се твърди, безвредното и ефикасно лечение, предлагано от ортодоксалната медицина. Някои сравняват този лов на вещици със съдбата на д-р Семелвайс, който умира на 47-годишна възраст в приют за душевноболни, защото препоръчвал хирурзите да си измиват ръцете преди операция.
През 1999 година д-р Хамер се премества да живее в Испания, тъй като съдилищата в Германия, Австрия, Франция и Швейцария вече искат да го съдят за всеки раково болен, който е починал, следвайки съветите му. Срещу него има и висящо частно дело за голяма сума пари, защото препоръчал на пациент да не се подлага на химиотерапия. Това означава, че всеки практикуващ медик е длъжен да предложи химиотерапия или ще бъде изправен пред финансов крах. Макар че много отделни лекари, между които и професори по медицина, са потвърдили принципите на Германската нова медицина, никой германски университет досега не се е съгласил да ги тества въпреки съдебно нареждане университета на Тюбинген да проведе такива тестове.
Д-р Хамер преживява 8 опита за убийство, а медиите в Германия го третират като умопомрачен престъпник. (Той отново е вкаран в затвора във Франция от септември 2004 до февруари 2006 година, а понастоящем е намерил убежище в Норвегия. – б. п.) Други лекари и природолечители в Европа, които практикуват в съответствие с принципите на Германската нова медицина, също са обект на преследване. В Австрия, Белгия, Франция, Германия и Испания властите започват процедури за отнемане правото на практикуване на такива лекари. Съдебните дела се водят от години. Единствено испанските съдилища са възприели просветената позиция, че не е тяхна работа да разрешават конфликта между противоречиви медицински теории и терапии. Ожесточената разправа от страна на властите е разбираема, защото широкото разпространение и прилагане на Новата медицина би сложило край на господството на медико-фармацевтичния комплекс.
През 2001 година виден невролог открито защити д-р Хамер, като публикува книга за Новата медицина и настоя теориите му да бъдат официално проверени. Понеже д-р Терезе фон Шварценберг е представител на висшата аристокрация, медиите се видяха в затруднение каква позиция да заемат. Дотогава те бяха писали за д-р Хамер по най-пренебрежителния начин, а изведнъж една изтъкната личност твърдеше, че той е прав и заслужава Нобелова награда! Въпреки всичко официалният отговор на онколозите все още си остава, че е пълен абсурд да се допуска, че емоциите могат да играят важна роля за зараждането и лечението на рака, и следователно твърденията на д-р Хамер не трябва да бъдат проверявани.
Коментар
Моето собствено разбиране и опит не оставят никакво съмнение за първостепенната важност на нашите емоции и вярвания в причиняването и лечението на болестите ни. Нещо повече, трудовете на д-р Хамер създават впечатлението за един сериозен и щателен изследовател, чиито открития бяха потвърдени от редица научни институции и практикуващи лекари, в това число професори по медицина. Да го отричат продължават само тези, които отказват да погледнат доказателствата му.
Затова аз нямам съмнения за валидността на неговата главна предпоставка, а именно, че определени заболявания и особено ракови болести са свързани с видими лезии на определени места в мозъка, както и с определени психологически изживявания. Неговият двуетапен болестен процес, при който оздравителната фаза представлява преобръщане на първоначалните болестни условия, е основна концепция на природните терапии.
Д-р Хамер обаче не изглежда склонен към разширяване или модифициране на теорията си, така че да отчита и други възможности. По същество той приема еднопосочна комуникация психика-орган през мозъка. Но аз по-скоро допускам двупосочна – както психика-орган, така и обратно от органа до мозъка и психиката.
Бих искал да го обясня с един пример. Доколкото знам, смъртността от рак на гърдата в Китай е 1 на 10 хиляди срещу 1 на 10 в повечето западни страни. Професор Джейн Плант, автор на книгата „Животът ви е във вашите ръце”, осъзнала, че за разлика от западните жени, китайките не консумират мляко или млечни продукти. По това време нейният рак на гърдата се бил развил за пети път и тя се била примирила със смъртта. Но щом се отказала от всички млечни продукти, туморът изчезнал и вече 13 години не се е появявал.
Тъй като китайците имат нормална честота на други видове рак, трябва да е налице специален фактор, който предизвиква тази ниска заболеваемост от рак на гърдата. Ако допусна, че това наистина е млякото, аз бих приложил следните разсъждения.
Млякото е богато на инсулиноподобен фактор на растежа, IGF-1, който стимулира растежа на гръдната тъкан през пубертета и бременността. Той се съдържа и в месото на млекодайните крави и очевидно стимулира и други хормонално зависими видове рак, включително и този на простатата. Ако допуснем, че това предизвиква постоянно слабо стимулиране на гръдната тъкан и свързаната с нея мозъчна област при консумиращите мляко или млечни продукти жени, то тогава има две възможности:
1. Сенсибилизираните мозъчни зони ще доведат до много по-силна емоционална реакция от нормалното към всеки свързан с дете или партньор конфликт, което води до по-често развитие на рак на гърдата при пиещите мляко жени.
2. Втората възможност е съществуваща субакутна конфликтна ситуация или минало събитие, което все още активно е в подсъзнанието. Непрекъснатата стимулация от субакутния конфликт в допълнение към IGF-1 би могла да предизвика постепенното развитие на Огнище на Хамър или пък внезапната му поява при достигане на даден праг.
По този начин факторите от околната среда може да участват при формирането на Огнища на Хамер в съчетание с психологическите конфликти. Повечето хора днес имат много нездравословен начин на живот в добавка към ниското качество на наследените си гени. Много вероятно е истински здравите хора да не развият Огнище на Хамер в отговор на неочакван емоционален шок или това при тях да бъде леко и самоизлекуващо се събитие.
По подобен начин може една подходяща природна терапия, насочена към заболял орган, да изпрати сигнал до свързаната с него област в мозъка, който да спомогне за лечението на Огнището на Хамер и с времето да доведе до разрешаване на емоционалния конфликт.
Уолтър Ласт
––––––––––––––––––––––––
За автора: Д-р Уолтър Ласт е световноизвестен природолечител и диетолог, роден в Германия, където е заемал позиции в университетите на Грайфсвалд, Кьолн и Мюнхен, провеждайки биохимични и токсикологични изследвания. По-късно работи в лаборатория по бионауки в Лос Анджелис, а през 1970 година се установява в Нова Зеландия и, разочарован от медикаментозната медицина, започва практика в областта на натуропатията. От 1981 година живее в Куинсланд, Австралия, където проучва и експериментира с широк кръг природни лечения за подобряване на ефикасността им срещу тежки и смятани за нелечими заболявания. Автор е на множество книги като „Лечебни храни“ и поредицата „Излекувай себе си“.
Източник: Еpohalnivremena.com
.
- Над 400 души арестувани във Фъргюсън
Повече от 400 души бяха арестували във Фъргюсън, предградие на Сейнт Луис, и в други градове на САЩ, заради гражданските вълнения, избухнали след като бял полицай не бе подведен под отговорност за убийството на невъоръжен чернокож тийнеджър, предаде Ройтерс. Фъргюсън, където живеят предимно чернокожи, през последните два дни стана арена на безредици, съпроводени с грабежи и палежи.
Засиленото присъствие на сили за сигурност помогна да се обуздае насилието, отбелязва Ройтерс и припомня, че по нареждане на губернатора на щата Мисури във Фъргюсън и околностите бяха изпратени 2200 войници от Националната гвардия.
Министърът на правосъдието Ерик Холдър пък се срещна с правозащитници и ги увери, че министерството старателно ще разследва практиката на полицията във Фъргюсън.
Протести имаше в Бостън, Ню Йорк, Лос Анджелис, Далас, Атланта, Окланд и други американски градове.
В Сейнт Луис няколко души нахлуха в сградата на кметството. Полицията отцепи сградата и повика подкрепление, предаде Асошиейтед прес. Успелите да влязат в кметството бяха част от група от около 200 протестиращи, които организираха шествие и разиграха символичен съдебен процес срещу полицая Дарън Уилсън, застрелял чернокожия младеж.
Уилсън смята да напусне полицията, съобщи адвокатът му. След августовския инцидент Уилсън, който работи в полицейското управление на Фъргюсън от 6 години, беше отстранен временно от изпълнение на служебните си задължения. Както обясни адвокатът му, той решил да изчака решението на съда, преди да напусне полицията, опасявайки се ходът му да не бъде схванат като признание на вина. Полицаят продължава да настоява, че е действал напълно законно при самоотбрана.
Източник: Vesti.bg - Меркел: ИД вербува хиляди в страните от Г 20
Групировката „Ислямска държава“ (ИД) вербува хиляди джихадисти в страните от групата на 20-те най-развити страни, предупреди германската канцлерка Ангела Меркел, цитирана от Франс прес.
.
Радикалната групировка, която контролира големи райони в Сирия и Ирак, е една от най-тежките заплахи, съществували някога за живота на местните жители, дори за цели държави, заяви Меркел в реч в Бундестага.
„ИД привлича хиляди чуждестранни бойци, дошли от всички страни от Г-20, било то от Южното полукълбо или от Европа. Тяхната пълна липса на задръжки и волята им да убиват застрашават и нашата сигурност“, заяви Меркел 10 дни след срещата на върха на Г-20 в Бризбейн.
По оценка на Германия 550 нейни граждани са се присъединили към джихадистите в Ирак и Сирия. Около 60 от тях са загинали в бойни действия или самоубийствени атентати, а 180 са се върнали в страната.
Германските власти доставиха оръжия и боеприпаси на кюрдските бойци в Северен Ирак, за да им помогнат да отблъснат ИД, но засега отказват да се включат в бойните операции на водената от САЩ коалиция срещу екстремистите.
Източник: БТА
- Размирици във Фъргюсън, Мисури
Сгради и автомобили бяха подпалени рано тази сутрин в град Фъргюсън, щата Мисури. Протестите срещу решението на съда да не бъде подведен под отговорност полицаят, стрелял и убил цветнокож невъоръжен тийнейджър, прераснаха в насилие, предаде Асошиейтед прес.
Протестиращи изпочупиха прозорци на полицейски коли и сгради, няколко от които бяха плячкосани и подпалени. Полицията се опита да разпръсне тълпата със сълзотворен газ, а сцените напомняха размириците, избухнали след смъртоносната стрелба на 9 август.
Насилието, пламнало в това предградие на Сейнт Луис след огласяване на решението на съдебните заседатели, че белият полицай Дарън Уилсън няма да бъде подведен под отговорност за смъртта на 18-годишния Майкъл Браун, бързо придоби разрушителен характер – опожарени бяха склад, три магазина, пицария и много други обекти. Пристигналите пожарникари не са могли да си свършат работата, защото се е стреляло.
Началникът на полицията в Сейнт Луис Джон Белмар съобщи, че са били подпалени най-малко 12 магазина и две патрулки, а той лично чул към 150 изстрела през нощта. Според него сегашните размирици са може би по-сериозни от най-тежките моменти при протестите през август. Белмар каза, че полицията не е произвела нито един изстрел по време на нощните протести. Най-малко 29 души са арестувани, каза шефът на полицията, цитиран от Ройтерс.
Губернаторът на щата Мисури Джей Никсън нареди във Фъргюсън да се изпратят допълнителни сили на Националната гвардия, съобщи ТАСС, позовавайки се на губернаторската канцелария.
Националната гвардия на САЩ, която изпълнява на практика функцията на резерв на въоръжените сили, бива мобилизирана при извънредни обстоятелства като стихийни бедствия или масови безредици. През август сили на гвардията вече бяха пратени за няколко дни във Фъргюсън, припомня ТАСС.
Съдебните заседатели три месеца обсъждаха решението си. Снощи прокурорът на окръг Сейнт Луис обяви, че полицаят няма да бъде съден, както очакваше цветнокожата общност. „Задължението на съдебните заседатели е да отделят фактите от фикцията“, заяви пред журналисти прокурор Робърт Маккалък. Заседателите заключиха, че няма достатъчно основания да се предприемат съдебни действия срещу Уилсън, добави той, цитиран от Франс прес.
Въпреки призивите на президента Барак Обама и семейството на Майкъл Браун хората да запазят спокойствие, а полицията да прояви сдържаност, гневни протестиращи скандираха тази нощ във Фъргюсън: „Щом няма правосъдие, няма да има и мир“.
Хиляди хора, протестиращи срещу „отказа от правосъдие“, се събраха и на много други места в САЩ, като площад „Таймс скуер“ в Ню Йорк. Във Вашингтон множеството, събрало се пред Белия дом, носеше плакати, на които пишеше: „Справедливост за Майк Браун“, и скандираше „Горе ръцете, не стреляйте“. На други плакати се четеше: „Спрете расисткия терор на полицията“ и „Животът на чернокожите също струва нещо“.
Протести имаше и в Бостън, Филаделфия, Денвър, Сиатъл, Чикаго и Солт Лейк Сити.
В Окланд, Калифорния, около 2000 души, според телевизия Си Би Ес, са блокирали автомагистрала, което, според в. „Сан Франсиско кроникълс“ е довело до множество арести. В Лос Анджелис протестиращи безуспешно се опитали да блокират магистрала, но били спрени от полицията. /БТА/
- Боян Захариев: Бедността в България се дължи на чудовищно неравенство
Интервю на Боян Захариев за сп. „Тема“
.
Боян Захариев е директор на програмите „Образователни политики“ и „Управление и публични политики“ в „Институт Отворено общество“, София. През 1995 г. завършва индология, а през 2003 г. – икономика в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по социология. Интересите му са в сферата на образованието, развитието на местните общности и социалната интеграция а групи в неравностойно положение.
.
– Господин Захариев, бедността е лична трагедия, но от политическа гледна точка да имаш бедни „поданици” може би не е чак толкова зле?
– Така може да мислят само политици с остарели и дълбоко недемократични възгледи. Съгласен съм, че в нашата политика се случват всякакви неща. Но това е неприемливо и със сигурност непродуктивно и за икономиката, и за хората.
– По последни данни на Евростат, в условия на тежки материални лишения живеят 43% от българите. Оказва се, че обществото в България е изключително бедно…
– Искам първо да поясня този индикатор на Европейския съюз, понеже често се цитира. В него се съдържат два компонента: единият е риск от бедност – чисто паричен показател, който се измерва чрез доходите на хората. Приблизително 21-22% от българите са в ситуация на „риск от бедност”. Но монетарната бедност не е единственото условие човек да бъде на дъното. Във въпросните 43% се добавят именно другите условия. По този начин са бедни хората, които не могат да си позволят ключови неща, например храна с месо на всеки два дни или една седмица в годината почивка извън населеното място, в което живеят. Има и други подобни показатели и когато хората не могат да си позволят три неща от тях, значи изпитват лишения. Когато са четири, лишенията вече са дълбоки.
При българите наистина много хора не могат да си позволят ключовите неща. Румъния вече се отдели от нас и е по-добре по отношение на материалните лишения. Тук да отворим скоба: тези методики за измерване на бедността са изготвени на базата на дискусионни групи с обикновени холандци. Някой може да каже, че това, което обикновеният холандец или англичанин приема за нормално, за обикновения българин е почти непостижимо: че сме вдигнали летвата много високо. Мисля, че това е разумно, защото в крайна сметка българите вече искат да се съизмерват с Европа – да си позволяват това, което средният европеец си позволява. И са нещастни, защото не могат да го постигнат. В този смисъл въпросните 43% са индикатор за голямото нещастие на българите. За голямото разминаване между очакванията им от ЕС и техния живот. Много бих се радвал, ако този процент през следващите години спадне, но, честно казано, заради нашата политика не съм оптимист.
– Дали пък бедността не е нормалното състояние на нашето общество? Като изследовател срещал ли сте понятието „естествена бедност”? Има ли такова нещо?
– Според мен естествена бедност няма, макар да съм срещал това понятие. Може би някои антрополози биха го употребили, но за мен бедността е изцяло социален феномен. Когато някой умре заради това, че няма какво да яде, или деца не се развиват нормално за възрастта си, защото нямат достатъчно храна, това са екстремни форми на бедност, които не са естествени в никакъв смисъл. Те са породени от конкретни социално-икономически условия. Особено в днешно време, когато премахването на такъв вид бедност технически не представлява проблем. Проблемите са изцяло политически и се дължат на решенията, които се вземат.
Модерни математически симулации показват, че когато едно общество се остави без регулация, включително ако икономическите отношения не се регулират, задължително се появява много висока бедност. Това е заложено в генетичния код на свободните пазарни отношения. Ако някой иска да нарича тази бедност естествена, нека я нарича. При симулации на абсолютно свободни пазари се достига огромно неравенство с коефициент на Джини над 40% (показател за неравенство, приемащ стойности от 1 до 100, като 1 е абсолютно равенство, бел.ред.). Подобно в момента е неравенството само в някои много слабо развити страни, където практически няма държава, има военни конфликти, няма никакви социални системи и преразпределение.
При високи нива на неравенството част от популацията задължително изпада в крайна бедност и измира от недоимък. Това е неестествено в едно цивилизовано общество. Бедността трябва да бъде премахната и има политики това да стане.
– Как се променя коефициентът на неравенство у нас през годините?
– В България коефициентът на Джини е над 30%. През последното десетилетие на социализма, за което има сравними данни, коефициентът е бил много по-нисък – малко над 20%. Той е бил такъв във всички социалистически страни, но някои успяват да запазят и след това ниските нива на неравенство. С това бих контрирал твърдението, че процесът на нарастване на неравенството в посттоталитарните общества е неизбежен. В Чехия и Словакия равенството е съизмеримо със скандинавските страни, също и нивата на бедност там са много ниски. Докато България и някои други страни преминават към много високи стойности на Джини.
Не, че 30% неравенство е невиждана стойност: в Средиземноморието има страни, по-богати от нашата, които също имат висок коефициент. Проблемът с България е, че тя е сред първите във всички възможни индикатори за бедност и неравенство. Когато бедността и неравенството са само в едно измерение, може да го считаме за по-малко рисково. В България това е тотално: ние сме с най-високи нива на монетарна бедност, с най-високо ниво на социална депривация, ние сме сред първенците по коефициент на Джини, ние сме сред първенците и по съотношение на дохода на горните и долните 20% от населението. Хората от горните слоеве имат по 2100 лв. на човек от домакинство, а в долните – по 300 лв. Това е огромна разлика във възможностите. Ако само някой от показателите на пациента не е в нормата, има надежда, че може да се започне ефективно лечение. Но когато всички показатели са извън нормата, значи пациентът никак не върви на добре.
– Каква е цената на неравенството в България?
– Считам неравенството за фундаментален проблем. Проблем, който обяснява много други проблеми, а не такъв, който се обяснява с други проблеми. Специално акцентирам на неравенството, защото според мен дълбоката бедност е свойствена за много неравните общества. Всички други различия – влошаването на образователния статус и липсата на достъп до всякакви услуги още повече задълбочават проблема.
Ако веднъж излезе от контрол, неравенството се самоусилва. Негов продукт е нестабилността в обществото, то поражда всякакви видове радикализъм, включително политически. Хора, които не живеят добре, са склонни да се радикализират. Нашето общество в момента е много нестабилно, с изключително ниско доверие в институциите. И тук причината е във вече генерираните неравенства. Те рушат нормалната работа на институциите, нормалния политически живот, те подкопават и демокрацията в крайна сметка.
– Тоест демокрацията изключва бедни общества?
– Нобеловият лауреат по икономика Амартия Сен доказа, че в демокрация най-малкото не се стига до смърт от глад. Това илюстрира на достатъчно дълбоко ниво връзката между липсата на демокрация и неравенството. Въпросът е за посоката на тази връзка. За мен фундаменталният проблем е когато се изпусне генераторът за неравенство.
– Казахте, че има политики, които може да решат този въпрос. Кои са те в български контекст?
– Много важно е да разберем, че политиката за намаляване на неравенствата не е само социалната – да даваш някакви помощи на определени хора, макар и това да е важно. В България механизмите за преразпределение, които се използват обичайно в модерните държави, в голямата си част са блокирани. Първо, данъчната ни система не работи по този начин, осигурителната ни система също – има таван за осигуряването, а при данък общ доход има пропорционално облагане, което няма никакъв принос за намаляване на неравенството, а напротив. Основните постъпления идват от данъци, свързани с потреблението, което генерира допълнителни неравенства. Защото за един потреблението са всичките му пари, за друг потреблението е 1-2% от дохода. Това е все едно на мен да разрешат 90% от дохода ми да бъдат необлагаеми, а на вас да кажат, че целият ви доход ще бъде облагаем. Става така, че аз, богатият, имам данъчни облекчения, а вие, бедните, нямате никакви облекчения – това го произвеждат именно непреките данъци.
Вземете всички видове важни обществени услуги, за които се сетите. По принцип те трябва да намаляват неравенството, а в България го увеличават. Здравеопазването е изцяло дебалансирано, съсредоточено е в големите градове, където е по-заможната част от населението. От националната здравна карта се вижда, че в малките градчета и в селска България много здравни услуги и специалисти просто липсват. За да ги ползвате, трябва да имате кола. Видяхме и масирано закриване на училища в слабо населените райони. Там и без друго няма особен избор за младите хора, а ги лишават и от възможността да получат добро общо образование и да са мобилни, да пътуват.
Не коментирам чисто социалните помощи, например гарантираният минимален доход от 65 лева, който дори да бъде умножен по разни коефициенти, дава едни мизерни трансфери и достига до ограничена част от населението. От всичките трансфери в България всъщност само пенсиите имат някакво значение за намаляване на бедността. Всичко останало е с нулев резултат – не защото е зле направено, а защото е нищожно като количество.
– У нас има и много работещи бедни, сякаш безработицата не е единственото условие за бедност?
– Да бъдеш безработен, никога не е било единственото условие да бъдеш беден. В България наистина има хора, които работят и са бедни, но по този показател не сме най-зле в Европа, има и по-тежки случаи. В България причините за бедността са многостранни. Сред тях, разбира се, попада безработицата, но в още по-голяма степен – пълното скъсване с икономическия, впоследствие с обществения живот, характерно за големи групи от населението. Те са до такава степен демотивирани и отчаяни, че от много време са спрели да търсят работа. Те вече дори не се водят безработни – те преживяват на ръба на икономиката. Лошото е, че сред тях има доста млади хора, България е първенец в ЕС и по това. Този вид маргинализация – другото лице на материалната бедност, ме притеснява най-много.
Що се касае до пазара на труда, в последно време в света имаше нереалистичен бум, който не може да се възпроизвежда дългосрочно. Заплатите на хора, които не са успели да се образоват добре, бяха прилични. Лошото е, че това създаде илюзията, че по подобен начин може да се изкара цял живот – а пари не може да се изкарват с неквалифициран труд. Тревожи ме състоянието на нашата икономика, нейната абсолютна изостаналост. Когато я няма машината за икономически балони, с такава изостанала икономика нещата започват да вървят надолу. Това е големият проблем и в обозримите 5-10 години може да доведе до още повече работещи бедни.
– Българската бедност има и етнически измерения. Някои цигани се спасяват от нея – работят в чужбина и пращат пари вкъщи. От друга страна, българското общество е изключително нетолерантно. Как ще коментирате това?
– Макар официално да не се публикува такава статистика, от социологически проучвания ясно се виждат големите етнически разлики при риска от бедност. Те са в пъти. При някои групи роми чисто монетарната бедност, тоест липсата на пари, е 70%. Особено тежко са засегнати семействата с много деца. Някои нови политики допускат, че бедността започва от четири деца и нагоре – не, тя започва от три. Ромските семейства с три и повече деца в България са въобще най-бедната социална група, която може да бъде открита в ЕС.
В някои от страните, имащи различна от нашата политика за интегриране на пазара на труда, пътуващите роми се вписват доста добре и от тях има полза. Имам данни от град Гент във Фламандска Белгия, където има много жизнеспособна социална икономика, финансирана от самата община. Там има няколко хиляди български роми, които се справят доста добре и пращат пари вкъщи. Но не ги е интегрирал само пазарът – там има целенасочена политика. Естествено, за да се впише човек в икономиката, той трябва да научи езика, местните норми, правила, обичаи, а в началото някой трябва да му даде едно рамо да започне – с някакви професионални обучения или нещо друго.
Дадох пример с Гент, защото чух да го наричат „комунистическия град”. Гент действително е община с изключително голям публичен ангажимент дори за страна, където публичният ангажимент е голям. Но има добри примери и в редица други европейски страни. Икономическият анализ показва, че в крайна сметка те са на плюс от труда на тези мигранти – разбира се, и там има среди, които не го разбират и искат да гонят, да връщат и т.н.
– Огледалният въпрос на това защо сме бедни е защо не сме богати. Официално в България няма милиардери. Не мислите ли, че у нас не просто присъства културата на бедността, но и отсъства културата на богатството?
– Такава категорично липсва, това е характерно за общества, които наскоро са навлезли в пазарната икономика. Трябва да си дадем сметка, че богатството, което се вижда визуално като статусни картинки, коли и имоти, се различава от онова, което може да видим статистически. Причините са разбираеми – имаме много голяма сива икономика, данъци не се плащат, хората не декларират доходите си. Това не е само сред богатите, разбира се. При най-бедните това е начин на оцеляване, защото нашата данъчна система очаква най-бедните да издържат държавата. Но при най-богатите укриването на доходи е абсолютно видимо. Смятам, че в България има повече богати хора, отколкото Националната агенция по приходите знае. За съжаление, известно е, че в извадковите проучвания не се срещат наистина богати хора. Богатите по принцип са по-малко и не е лесно да попаднат в извадката, но дори да попаднат, те или отсъстват, или са заети, или не желаят да участват. У нас има повече богати хора, отколкото си мислим, и по-богати, отколкото си мислим.
Най-стабилните общества – там, където аз бих искал да живея, не блестят с многобройните си милиардери, а с други неща. Пак бих посочил страните от Северна Европа: не че там няма богати предприемачи, има, но голямата им сила не е в това, че попадат в топкласациите по богатство. Те си имат други предимства.
– Защо винаги, когато говорим за бедност, разбираме само материалната бедност? Неравенството има и друго измерение: този, който е по-долу в образователно и културно отношение, би следвало да чувства респект към тези, които са инвестирали повече в себе си. Подобно нещо у нас сякаш не се наблюдава?
– И това е част от незрелостта на нашето демократично общество. Много важно е в едно общество какви хора са уважавани. Младите ги използват като ролеви модели и започват да се чувстват нещастни и декласирани, ако не приличат на тях. България мина през всички етапи: първо ролеви модели бяха различни разбойници, после важно беше да имаш много неща и социалният ти статус да се вижда от телефона, от колата, от дрехите. Това не е типично за развитите икономики.
Имал съм късмета да срещам много богати хора, които с ума си са изкарали много пари. Почти винаги са облечени невероятно скромно и имат непретенциозен външен вид. Не може да разпознаеш статуса им по външни белези. Дори се приема за лош вкус и някои среди избягват да общуват с хора, които парадират с богатството си. Тук знаем, че не беше така, но аз съм оптимист. Много бавно става, но през следващите няколко десетилетия това у нас постепенно ще се промени.
Това включва, разбира се, и уважението към учителя. Учителите не забогатяват никъде, просто живеят нормално. Но когато седнат на една маса с богати хора или участват с тях в дискусия, всъщност те са най-уважаваните хора. Докато тук, ако си се съгласил да работиш за учителска заплата, значи си декласиран, човек без качества, който не може да измисли как да изкара повече пари. Ценностната ни система е обърната, но постепенно това трябва да си дойде на мястото.
– Добре, че поне в това отношение виждате повод за оптимизъм. Но смятате ли, че бедността в България ще намалее, ако продължим с настоящите политики?
– Не, при настоящия курс на развитие това няма как да стане. Бедността у нас се е стабилизирала на едни много високи нива. Ако няма нови шокове, тя няма да расте, но и ще остане на неприемливи равнища. Трябва да търсим начин да я намалим, а при сегашния курс на развитие това няма как да стане.
– Знаете китайската притча „Не давай на бедния риба, дай му въдица и го научи да лови риба”. Каква е въдицата, която България трябва да даде в ръцете на бедните?
– Тази поговорка е много мъдра, но не и когато се използва като оправдание от тези, които имат много, да не правят нищо за тези, които нямат, а само да морализаторстват. Нейната мъдрост е по-дълбока. В днешно време въдицата всъщност включва това човек всеки ден да може да се храни нормално, да живее на едно прилично място, да може да се облича – всички тези неща, които социалната политика осигурява. На биолозите е добре известно, че децата, а и възрастните не могат да учат добре, ако са на студено и са недохранени. А ако вземем втората част от притчата – „научи го да лови риба”, научаването е дълъг процес, който в днешно време включва огромни инвестиции.
– Има идея детските помощи да се дават не на родителите, а на детските градини, в които учи детето. Мислите ли, че това може да е от полза?
– Има хора, които нямат нужното образование, ресурсите, житейския опит, за да бъдат отговорни родители – разбирам го. Но не мисля, че е добра политика родителите да бъдат изолирани от децата и друг да изземе техните функции. Начинът е да има социална работа с тези родители. Проблемът е, че в България няма социални работници – това е другото нещо, което сме счели за излишно. Наличните социални работници са претоварени с прекалено много случаи, едва им стига времето за административна работа и не им остава възможност да правят почти нищо друго.
С тези родители не се работи и понеже е по-евтино, се опитват да ги изолират от децата, което според мен ще е с катастрофални последици. Ще го обобщя от гледна точка на бедността: вярвам, че за децата може да се направят неща, които да ги измъкнат от предаването на бедността от поколение на поколение, но не вярвам, че може да има успешни програми, които са направени без родителя. Не вярвам, че може да направиш образовани и проспериращи деца, когато изоставиш родителите им в бедност и мизерия.
.
- Петър Клисаров: Защо не трябва да вярваме на Борисов за европарите
Когато ГЕРБ дойдоха на власт през 2009 г., работата по усвояването на европарите се срути, казвам го като очевидец и като специалист, който е положил маса труд и нерви България да върви напред. Това заяви пред БГНЕС Петър Клисаров, който тогава е участвал в подготовката на Генералния транспортен план на страната, изискан от ЕК, за да ни бъдат отпускани евро средства по ОП „Транспорт„.
Повод за неговия коментар стана изявлението на премиера Бойко Борисов на 22 ноември т.г., че пари за метрото със сигурност ще има, но трудно може да бъдат пуснати всички спрени от ЕК средства за България по ОП „Транспорт“. Към този момент, обаче, нямаме сигурна индикация, че и за метрото ще има финансиране.
Петър Клисаров се връща години назад, за да обясни корените на сегашната драма с евросредствата.
Едно от условията, за да влезем в ЕС през 2007 г., беше България да има Интермодален терминал. Тогава никой в България не знаеше какво е това, нямаше и фирма, която да бъде подготвена да направи такива проекти. Тогава аз убедих компанията АЕКОМ да дойде в България и да работи по този и други проекти, за което тя има необходимата експертиза. Имаше обявен търг и ние спечелихме поръчката за проектирането и изграждането на Интермодален терминал в София. Какво представлява той? Това е място, където влаковете пристигат, спират за 15-20 минути, а от тях се разтоварват и товарят контейнери. Идеята е с камиони да се събира продукцията в радиус от около 150 км и влакове да извозват стоките, за да не се увреждат пътищата. Защото един камион нанася щети на пътищата, колкото 20 000 автомобила. Политиката на ЕС е да се премахнат тежките камиони, а товарите да се транспортират в контейнери на влакове.
Работихме много усърдно, за да имаме такъв терминал. По тази причина ЕС се съгласи на компромис – не да имаме действащ терминал, за тях беше достатъчно, че се работи по него.
Сигурно ви е любопитно какво се случи? До ден-днешен този Интермодален терминал не работи, което показва, че ЕК е била излъгана от Тройната коалиция, а впоследствие и от първото правителство на Бойко Борисов и ГЕРБ. По времето, когато България бе приета в ЕС през 2007 г. Румъния имаше два такива работещи терминала, други три бяха в строеж. Направете си сметка колко по-напред е нашата северна съседка в сравнение с нас с тези жизненоважни връзки и възли на търговията и икономиката.
Към България имаше и друго условие, заявено от ЕК: едно евро няма да усвоите за транспорт, инфраструктура и енергетика, ако нямате Генерален транспортен план на страната за всички видове транспорт – пътища, влакове, самолети и кораби. Виждате, че комисията обвързва създаването на един Генерален транспортен план дори с енергетиката. Това предполага също, че регионалното и транспортното министерство трябва да работят заедно. През 2007 г. бе обявен търг, и ние го спечелихме, а през май 2008 г. започна изпълнението на поръчката. Когато тя стартира, тъй като корпорацията е американска, тогавашният посланик Джон Байърли написа писмо до министъра на транспорта Петър Мутафчиев, в което по едни американски програми на Държавния департамент се уведомяват определените министерства и правителства, че те ще бъдат много стриктно следени за корупционни схеми. Това писмо беше поводът за лошото отношение на министър Мутафчиев към нашата фирма, особено като добавим и факта, че „отчисления“ от нас към тях нямаше. Това ни създаде и други неприятности.
Генералният транспортен план на България струваше на българския данъкоплатец 5 милиона лева. Той бе изготвен в продължение на 2 години от над 150 души, от тях – около 20 българи. Планът по уникалност мога да сравня с костюм, шит по поръчка за конкретен човек. Подобен е правен през 1979 г. за Йордания, но тогава не е имало съвременните технически средства. Самият старт започна по време на първия мандат на ГЕРБ. Тук е любопитно да спомена за ролята на тогавашния министър на регионалното развитие Росен Плевнелиев, сега президент. За да не изпълняват всичко, което препоръчва документа, защото ние го пишехме по изискванията на ЕК, а не на българското министерство и родните политици, за да могат да прокарат техни проекти Плевнелиев направи паралелен транспортен план и го нарече 2020. Сега нарича визията за НАТО 2020, странни съвпадения.
Генералният транспортен план бе представен през 2010 г, но не и предаден. На това представяне на плана присъстваха Ивайло Московски, като зам.-министър на транспорта, хора от ЕК, от „Джаспърс„. Министър-председателят Бойко Борисов със сигурност по това време беше на футболен мач. Шокиращо за нас беше, че министърът, отговарящ за еврофондовете, Томислав Дончев също не дойде, както и Росен Плевнелиев в качеството си на министър на регионалното развитие. Бяхме поканили изрично и министъра на образованието Сергей Игнатов. В Генералния транспортен план, който е над 2000 страници, има глава какви курсове са необходими и какво трябва да се изучава в университетите, за да има хора, които да могат да работят с тези програми и да усвояват средствата, да правят поддръжката на пътищата. Игнатов не само че не дойде, но дори и не отговори на писмото, въпреки че му бяхме пратили извадка от плана.
Ето, това са хората – Борисов, Плевнелиев, Дончев, Московски , които в момента ни управляват. Това са хората, които нямаха капацитета да поемат този план и да го развиват.
В момента ни се внушава частично да строим АМ Хемус. Но тази автомагистрала не е приоритет на ЕС. Да, този път много ще помогне за развитието на Северна България и някой ден ще бъде построен като автомагистрала, за да се затвори кръга. Но много по-ефективно е след като се завърши АМ Тракия целият фокус да се съсредоточи между Бургас и Варна в АМ Черно море. Много по-лесно е варненци да карат до Бургас и от Бургас до София, отколкото да се налее милиард в АМ Хемус. Приоритетно трябва да се харчат парите. Това разбиране, обаче, при сегашните ни експерти в министерствата го няма. За тях е важно да мине тунел под Шипка или някой проект, който е в техен регион.
Генералният транспортен план е предаден през 2010 г., но при падането на правителството на ГЕРБ и през едната година на управлението на Пламен Орешарски не се свърши никаква работа. Нямаме търг за подновяване на плана, нямаме никаква целенасочена дейност на подготвени експерти. Сега ГЕРБ се връща да управлява и вече е изпуснат един мандат от 5 години, в който е трябвало да бъде направен втори осъвременен вариант на Генералния план, като с днешна дата трябваше да започне третият. Един цял период е изпуснат, както и следващият. Какво означава това?
Излиза Цветан Цветанов и казва, че няма да можем да усвоим никакви пари поне до средата на 2015 г. Това не е съвсем вярно. Ако сега направят търг, ако това им отнеме една година, ако някой направи плана – още една година, това са 2 години. Най-рано след три години ще имаме някакъв ефект да влязат пари по този план. Европа не дава пари за голи обещания.
Много интересен е примерът с метрото и 280-те милиона евро за първото финансиране. Отиват от Столична община в Брюксел и казват трябват ни 280 милиона евро за метро. Те ги питат откъде решихте, че ви трябва тази сума, имате ли някакви проучвания, документи, обосновки. Нашите вдигат рамене и казват, че средната цена от тръжните документи е толкова. Така го сметнали. Не е сериозно… А проблемът с неусвоените средства се прехвърля и на гърба на евро чиновниците. В тези сфери, които споменах, няма да влязат скоро пари от евро фондовете заради причината, че няма професионално изготвен документ.
Показателно е писмото ми, което съм публикувал в книгата си „Игрите на властта„, до Росен Плевнелиев като министър на регионалното развитие. В него показвам, че субективните фактори са или некомпетентни или нарушават законите. Интересен е и фактът, че тогавашният американски посланик Джеймс Уорлик в писмо до мен написа, че е абсолютно съгласен, че така бизнес не се прави. Това е официално мнение на американски дипломат за действащ министър, който в момента е президент на България. Виждате какво ниско ниво ни управлява…
Още през 2010 г. г-н Борисов много ясно беше предупреден за всички тези проекти, които не вървят, че ще бъдат спрени. И, че при липсата на политическа воля от негова страна и капацитет в държавата, фирма като нашата ще напусне страната. А тя бе една своеобразна банка от над 45 000 специалисти от цял свят, които можехме да ползваме .
Защо казвам, че когато ГЕРБ дойдоха на власт, всичко се срути. Защото в момента, в който се постигне нещо, те спират да ви вдигат телефона, защото не са си получили „отчисленията„. И защото си мислят, че с техния капацитет могат да го правят същото като вас… Не, не могат.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Петър Клисаров от 2001 до 2005 г. е представител на „Атомик Енерджи ъф Канада„, а от 2006 до 2011 е генерален мениджър за България на АЕСОМ – голяма международна инженерингова консултантска компания с над 45 000 служители. Сред национално значимите проекти, по които работи в България, са Интермодален терминал София, Генерален транспортен план на България за всички видове транспорт и др. Клисаров е автор на книгите „Игрите на властта“ /2012 г./, „Огледалото на протестите 2013 – 2014 г. “ и др. Основател е на партията „Реформа“ през 2005 г., която е преименувана през 2014 г. на „Пряка демокрация„.
Източник: БГНЕС
- Хайде да започнем да питаме „Какво?“
Веселина Седларска, Reduta.bg
.
Гражданският щурм на властта с въпроса „Кой“ приключи с частична победа, която накрая се оказа пълна загуба. Този въпрос винаги ми е изглеждал на равнището на онова „Защо?“, което малките деца питат, каквото и колкото ясно да им обясняваш. Ако механизмът на законите работеше, нямаше да има никакво значение „Кой“ се пречка, механизмът просто щеше да го отстранява, защото това е работата на законовите механизми – да отстраняват неспазващите законите. Тъй като у нас този механизъм е ръждясал от неупотреба, ние търсим гаранции в отделни хора – Кой да не е във властта за нищо на света, Кой да е във властта на всяка цена.
И докато сега ние сме се втренчили в това Кой кого урежда в институциите, Кой кого отстранява, Кой надделява, Кой остава на трапезата и Кой е изритан при трохите, се случват неща, които отминават безшумно, безинтересно. Ние дори не си даваме сметка, че тези неща ще определят живота ни в бъдеще, когато всичките тези „Кой“ може да не са в България, защото за разлика от нас, те могат да живеят, където си харесат. Скучните, но важни неща в политиката, отговарят на въпроса „Какво?“.
От внесения вчера /петък/ проектозакон за училищното образование стана ясно, че ГЕРБ се отказва от задължителната детска градина за четиригодишните, но не и от държавната помощ за частните училища и детски градини от началото на 2018 година. Този законопроект беше внесен от ГЕРБ в 41-вото Народно събрание, 42-то го проспа. И ето го отново предложен в 43-тото с промяната, че ГЕРБ вече не смята за нужно 4-годишните да ходят задължително на детска градина, но затова пък все още смята за нужно държавата да финансира частните училища. Аргументите звучат демократично и дясно: по първия въпрос партията се е съобразила с общественото мнение, а по втория е уважила частната инициатива, както се полага на дясно управление.
Всичко това изглежда чудесно на теория. Обаче животът не е теория, той е практика. А когато става дума за България, практиката е особена. Още по-особена ще бъде тя след няколко години. В селските училища децата с български произход са изключение – тук-там някое българско дете, оставено за отглеждане от баба и дядо на родители гурбетчии. В градовете положението е различно, но съотношението се променя и то не в полза на българските деца. (Ако не сте се сетили защо Сливен е обявен за най-младият град в България, сега е моментът.) Ромите ще бъдат преобладаващите на българския трудов пазар в обозримото бъдеще. От тях ще зависи конкурентноспособността на икономиката, бюджета, пенсиите. Харесва ни или не – това е практиката.
Хайде сега да видим доколко е съобразена с нея демократичната и дясна политика на проектозакона. Циганските деца тръгват в първи клас без да зная български език и добутват до седми, без да се научават да четат, пишат, смятат. Те могат да се подготвят за първи клас само в детска градина. Сега, когато ГЕРБ оттегля предложението си за задължителна детска градина, това няма да стане. Държавата ще се отърве от грижата да осигури детски градини, но ще затрудни бъдещето. По същия начин държавата ще улесни частните училища, но ще затрудни бъдещата работна сила на България. Защото ето какво ще се случи: всички български деца ще се запишат в субсидираните частни училища, всички обществени училища ще се превърнат в цигански. Много хора ще намерят това за добро решение на собствените си проблеми. Но то е лошо решение за проблемите на България. Защото бъдещата основна работна сила, от която ще зависят бюджета и пенсиите, казано иначе – стандарта ни на живот, ще бъде ниско образована, лошо квалифицирана, неспособна на конкуренция. Ние просто не си даваме сметка какво ни чака.
Дори и сега основанията за тревога са достатъчно големи. Според Световната банка загубата за България за една година от ромската безработица е 367 милиона евро. Така изглеждат последиците за страната , ако циганите у нас са 370 000, колкото са официалните данни от преброяването. Знаем, че истинското число е поне двойно. Което веднага означава, че посочените 367 милиона евро са само половината на реалните загуби от безработицата при ромите. Дори в Румъния, където циганите са повече, отколкото у нас, нещата пропорционално не стоят толкова зле.
Световната банка предвижда, че до 2025 година населението на България ще намалее с 18 процента. За сравнение: румънците ще се смалят с 10 процента. Затова пък ще се увеличи делът на възрастните хора. И съответно ще нарасне бремето върху хората в работоспособна възраст – те ще са отговорни за постъпленията в бюджета,за парите за пенсии и здраве. Някой има ли съмнение, че във възрастта между 15 и 65 години процентът на ромите ще расте? Най-застрашаващо бъдещето е не това, че тези деца ще стават пропорционално все повече, а това, че тези деца са все по-неграмотни. Те не тръгват на училище, те го напускат, те завършват основно образование, без да могат да четат, те не продължават към уж задължителното средно образование.
Световната банка е направила изчисления, като е сравнила фискалните загуби от ромската безработица с разходите за публично образование. В европейски мащаб ножицата е най-разтворена отново в България – 8. Осем пъти повече пари можеше да си позволи държавата за всяко ромско дете от 3 до 17 години, отколкото сега инвестира средно в ученик, ако майките и бащите на тези деца работеха. Ако се погледне от другата страна, съотношението означава, че всеки 1 лев, инвестиран в образованието на ромските деца, ще има 8 лева възвращаемост в бюджета след това. Но нито майките и бащите работят, за да има пари за инвестиции в образованието. Нито децата учат, за да върнат след това осемкратно на бюджета разходите по образованието. И ето че кръгът се затваря: майките и бащите не работят, затова децата не ходят на училище, по тази причина не могат да си намерят работа, задомяват се и раждат деца, които няма да ходят на училище, защото родителите им не ходят на работа…
Затова смятам, че по-практично е да си задаваме въпроса „Какво“. Какво ни чака? Какво можем да направим, за да не се случи то в най-лошия вариант.
.
- Министърът на отбраната Чък Хейгъл се оттегля под натиск
Министърът на отбраната на САЩ Чък Хейгъл се оттегля от поста под натиск, съобщи New York Times. Той е първата високопоставена жертва в администрацията на Обама след поражението на демократите на междинните избори за Конгреса, коментира изданието. Те изгубиха мнозинството си в Сената и от следващата година републиканците ще контролират и двете камари.
Очаква се президентът да обяви оставката на Хейгъл по-късно в понеделник. Обама е взел решението да помоли шефа на Пентагона да се оттегли миналия петък, след серия срещи през последните две седмици, казват пред New York Times източници от Белия дом. Хейгъл беше единственият републиканец от екипа на Обама за националната сигурност.
Източниците на влиятелния всекидневник твърдят, че решението на Обама да отстрани 68-годишния Хейгъл представлява признание, че заплахата от страна на „Ислямска държава“ ще изисква друг вид умения от тези в портфолиото на Хейгъл. Републиканецът, който беше скептичен за войната в Ирак, трябваше да контролира изтеглянето на войските от Афганистан и свиващия се бюджет на Пентагона в ера на строга финансова дисциплина.
„Следващите няколко години ще изискват друг вид фокус“, казва един от източниците на New York Times, пожелал анонимност. Той е настоял, че Чък Хейгъл не е бил уволнен, а самият министър на отбраната е иницииран дискусиите за бъдещето си преди две седмици. Двамата с президента се съгласили, че е време той да се оттегли.
Още преди обявяването на оставката на Хейгъл вече имаше спекулации за потенциалните му наследници. Начело на списъка са Мишел Флърной, бивш зам.-министър на отбраната; Джак Рийд, демократ от щата Роуд Айлънд, бивш военен от 82-а десантна дивизия; и Аштън Картър, също бивш зам.-министър на отбраната.
Източник: в. „Дневник“
- Тефтерчето на Златанов (публикувано в „Гласове“)
Материал на в. „Гласове“
Без редакторска намеса, без коментари, предоставяме ви възможността да се запознаете страничка по страничка с мистичното тефтерче на Филип Златанов – достатъчно бе то да бъде откраднато, за да се превърне в достояние на всички. Това е копието, предоставено в сутрешния блок на БиТиВи от депутата Кирил Добрев.
.
- Steven Runciman, „A history of the First Bulgarian Empire“
.
A history of the First Bulgarian Empire
.
Steven Runciman
.
Book I THE CHILDREN OF THE HUNS
.
CHAPTER I
The five sons of king Kubrat
Once upon a time, when Constans was Emperor in Byzantium, there lived a king called Kubrat on the shores of the Sea of Azov. In due course he died, leaving five sons behind him, whom he bade live in concord together. But the brothers in a short time quarrelled, as princes often do, and, dividing the inheritance between them, departed each his own way, bearing his portion of the people with him. The eldest brother alone, Baian, remained where he was born; the second brother, Cotrag, crossed the Don, to the northward, and lived on the farther bank; the fourth brother moved far to the westward, and, crossing the Danube, came to Pannonia, where he fell under the domination of the Avars; the youngest wandered even farther, and ended his days in the Pentapolis of Ravenna. But the third brother, whose name was Asperuch, crossed the Dnieper and the Dniester and settled on the banks of the Lower Danube.
There he dwelt with his people, until the Emperor Constantine, displeased at the presence of these barbarians on the very borders of the Empire, determined to stamp them out. The Imperial armies marched to the Danube and invaded the wild country; where Asperuch’s hordes in terror hid for four days in their fastnesses. But the Emperor’s feet were tender and sore; he decided to retire and rest them in his city of Mesembria. The barbarian spies were alert; on his departure the barbarians came out from their strongholds and attacked. The Imperial troops found themselves leaderless; their Emperor had fled, they thought, so they too would flee. Close on their
4
heels came the barbarians, across the Danube, into the province of Moesia. The land pleased Asperuch and his people; they were victorious, and the Emperor could not withstand them. So there they remained, and there their descendants remain, even to this day.
For all its air of a fairy-tale, this story, told by the Greek chroniclers, [1] is in the main a true description of the entry of the Bulgars into Bulgaria. This was not, however, the first time that the Empire had come into contact with Bulgarian tribes. The kingdom of Kubrat, ‘of old called Great Bulgaria’ (though actually its greatness was very newly established), had a past known in part to the historians of Constantinople. We can go back, and, noticing their former raids into civilization, peer into the mists that hang over the Steppes, to see if we can discover who were these Bulgars whose final incoming, in the seventh century, disturbed so lastingly the untranquil Balkans.
The Huns and their tempestuous onrush over Europe made a story that has often been told. But whence they came and whither they went are lost in mystery. Some say they were the Hiung-Nu, the race that was the terror of China; but the Goths, who knew them best, thought otherwise. They told of the wicked sorceresses that King Filimer the Goth banished from his Scythian kingdom, who mingled on their wanderings with the evil spirits of the desert; and from that wild union were born the Huns. [2] Their going is as shrouded as their coming. Not long ago a wave of militarism swept over Europe, and an awful ancestry became the boast of every bellicose nation; Attila was proudly called cousin, if not grandfather, by them all. Of all these claims, it seems that the Bulgars’ is the best justified; the blood of the Scourge of God flows now in
1. Theophanes, pp. 546-9: Nicephorus, pp. 33-5.
2. Jordanes, Getica, p. 89.
5
the valleys of the Balkans, diluted by time and the pastoral Slavs.
At the time of the Huns’ passing, the Empire was still the only civilized State in Europe; and so it is to the Imperial writers that we must go for information. They cannot tell us much; the Steppes were turbulent and very mysterious, and they could not get things clear. They made their attempts at ethnological elucidation, but often it was easier to give them up and seek instead a literary flavour, calling every oncoming tribe the Scythians or Cimmerians. Nevertheless, certain facts emerge. On Attila’s death, his empire crumbled. His people, who had probably been only a conglomeration of kindred tribes that he had welded together, divided again into these tribes; and each went its own way. One of these tribes was soon to be known as the Bulgars.
It was in 482, some thirty years after Attila’s death, that the Bulgars first appear by name. The Emperor Zeno, fighting against the two Theoderics and their Goths, found it necessary to call in to help him the Bulgars, a tribe living apparently to the north-east of the Danube. [1] The incident taught the Bulgars that the Empire could be put to some use; during the next few years they made several successful raids on the Balkans, in 493, 499, and 502. [2] They also entered again into the career of the great Theoderic. In 504 they were allied with the Gepids against him. [3] In 505, when a brigand chief called Mundo (a relative of Attila, but by some said to be Getic and by others Gepid) was attacked at Margum (the junction of the Morava and the Danube) by the ‘Greeks’ (the Imperial
1. John of Antioch, Fragmenta, p. 619.
2. Marcellinus Comes, Chronica Minora, pp. 94, 95, 96. Marcellinus calls them Scythians in 493, but Bulgars in 499, and, in 502, Consueta gens llulgarorum. Theophanes (p. 222), writing several centuries later, mentions only the 502 raid, calling it the first entry of the Bulgars into history.
3. Cassiodorus Senator, p. 160.
6
troops), Theoderic’s general, Pitzia, went to his aid; the Greeks called in Bulgars to fight for them, and the Bulgars there suffered their first defeat. [1]
In 514 the rebel Vitalian employed Bulgars to help him in his attempt against the Emperor Anastasius. [2] In 535 they invaded Mysia; in 538 large numbers of Bulgars, led by two kings, invaded the Balkans and succeeded in defeating and capturing various Imperial generals, including a baptized Hun called Acum. [3] Next year Mundo reappeared into prominence; he was now ruling in Sirmium, and, his old patron Theoderic being dead, he turned for patronage to the Emperor Justinian. He proved a useful vassal, defeating Bulgar raiders so efficiently that no other Hun dared cross the Danube. [4] And so for a while we hear no more of the Bulgars.
Indeed, the Bulgars of whom we have so far heard were a race of no great importance, a wandering, predatory off-shoot of greater nations that lay behind to the east. To these nations the historians of the days of Justinian, when the world was for a while more orderly, direct our notice.
According to Procopius, there once lived a nation of Huns or Cimmerians in the districts to the east of the Sea of Azov and north of the Caucasus. The king of these Huns had two sons, Cuturgur and Uturgur. On his death they divided the people, and Cuturgur went off to conquer new territory. He succeeded at the expense of the Tetraxite Goths of the Taman peninsula, the Crimean
1. Marcellinus Comes, p. 96: Jordanes, Romana, p. 46, Getica, p. 125: Ennodius, pp. 210, an.
2. Malalas, p. 402, calling Vitalian’s allies πλῆϑος Οὔννων καὶ Βουλγάρων: Theophanes, p. 247, using same words: Georgius Hamartolus, ii., p. 619, adds Γότθων.
3. Malalas, p. 437, calling them Huns: Theophanes, p. 338, calling them Bulgars, adding the words καὶ δρούγγου, which have never been satis factorily explained: Anastasius (ii., p. 141) in his paraphrase of Theophanes takes ‘Droggo’ to be the name of a Bulgar king, a partner of Vulger.
4. Theophanes, pp. 339-40.
7
Goths, and other tribes that lived along the northern shore of the Black Sea; and his people made the country their base, from which they raided farther afield. Uturgur, however, stayed in his old home. [1] The eponymous princes probably were born in the simplifying mind of Procopius; but certainly in the sixth century there were two close kindred Hunnish tribes, of the Bulgar branch of the Huns, [2] situated on either side of the Sea of Azov, the Cotrigurs to the west and the Utigurs to the east; and the diplomats at Constantinople found themselves forced to pay them attention.
There were several Hunnish tribes with which the Empire had dealings then existing on the Steppes; there were the Sabirs, whose ruler, a tempestuous widow called Boa, sought the alliance of the Emperor, [3] there were the Ultizurs and the Burugundi, near relatives of the Cotrigurs and Utigurs, whom Agathias mentions merely to tell of their destruction [4]; there were the Saraguri, the Urogi, and the Onoguri, victims of the growth of Sabir power. [5] But, with the possible exception of the Sabirs, the Cotrigurs and the Utigurs alone seem to have enjoyed a formidable power and an efficient organization.
In 528 there was a king of the Crimean Huns called Grod—Theophanes euphonized his name into Gordas, and John of Antioch even more mellifluously into Gordian—who came to Constantinople to be admitted into the Christian Church. His Crimean Huns were probably
1. Procopius, De Bello Gothico, iv., 5, pp. 475 ff. He calls them Cuturguri and Uturguri or Utiguri: Menander and Agathias call them Cotriguri and Utiguri: Theophanes only mentions the Cotragi.
2. None of the sixth-century writers actually call the Cotrigurs or Utigurs Bulgars, but the identification is made certain by later writers. See below, pp. 11, 15.
3. John Malalas, pp. 430-1. Theophanes, p. 269, who calls her Boarex. Sabir alliance was considered useful against the Persians.
4. Agathias, p. 365, talking of Cotrigurs, Utigurs, Ultizurs, and Burugundi, says, ‘οὗτοι δε ἅπαντες κοινῇ μὲν Σκύθαι καὶ Οὖννοι ἐπωνομάζοντο.’
5. Priscus, Fragmenta, p. 341.
8
Procopius’s Cimmerian Huns—that is to say the Cotrigurs, who had settled in the Crimean lands of the Goths, themselves a Christian race. Grod was certainly a personage of some power; his help had already been sought by the Emperor for the Iberians against the Persians. However, the Imperial diplomats overreached themselves; this early evangelization was a failure. When Grod returned home, determined to destroy his people’s idols of silver and electrum, his people objected, and slew him, setting up his brother Mugel in his place. Mugel preferred to remain a heathen. [1]
Meanwhile the Cotrigur power grew. The Tetraxite Goths, crushed by the Cotrigurs, lingered on under Utigur patronage. They were orthodox Christians, and in 548 they sent to Constantinople nominally to ask for a new bishop, but actually to give alarming reports of affairs on the Steppes. [2] Their warnings were justified; in 551 twelve thousand Cotrigurs, under their leader Chinialus, incited by the Gepids, invaded and ravaged the Balkans. The Emperor Justinian, remembering the information of the Tetraxites, hastily sent an embassy and gifts to Sandilch, Khan of the Utigurs, to urge him to attack the Cotrigurs in the rear. Sandilch was delighted to comply with this request, and did his work only too thoroughly. So Justinian, with all the subtlety of Byzantine diplomacy, told the Cotrigurs of the attack on their homes, and gave them money to retire, and even offered to find them homes within his dominions, should they find themselves dispossessed on their return. The Cotrigurs anxiously retreated; and soon afterwards two thousand of them, under a chief called Sinnion, who had once served under Belisarius, came back to the Empire and were settled in
1. John Malalas, pp. 431-2: Theophanes, ad aim. 6oao, pp. 269-70: John of Ephesus, Historia Ecclesiae, p. 475: Procopius, De Bello Persico.
2. Procopius, De Bello Gothico, iv., 4, p. 475.
9
Thrace. Sandilch was annoyed at this volatile policy of the Emperor, and sent a long remonstrance—verbatim through ambassadors, as the Huns could not write. But Justinian ignored the complaints, and merely continued to send the Utigurs a yearly income. [1]
There was a short respite; but the Cotrigurs were incorrigible. In 558, under their king, Zabergan, they came again, in even greater force. Their armies divided into three; one invaded peninsular Greece, one attacked the Thracian Chersonese, and one, the greatest, led by Zabergan himself, forced its way through the Long Walls to the very suburbs of Constantinople. The Emperor was terrified; and the aged Belisarius was summoned to save the Empire. His strategy was successful, and the Cotrigurs were outwitted and routed: while their first army was held up by the defences of Thermopylae, and their second was defeated by the Emperor’s nephew, Germanus, at the entrance to the Chersonese. In the meantime the Emperor sent again to the Utigurs. Fearing lest they should be shy after their first experience of the Imperial alliance, he told them that the Cotrigurs had carried off the money destined that year for them; he could have recovered it himself, but he preferred to test their friendship by leaving it for them to do so. Sandilch was impressed by the argument and wanted the money; and so the Cotrigurs and the Utigurs started gaily on an internecine struggle that kept them fully occupied until a new factor appeared on the scene and brusquely silenced them both. [2]
In the early years of the sixth century a race, known among the powers of the far East as the Zhen-Zhen or the Zhuan-Zhuan, dominated over the inhabitants of Turkestan. As time went on, the Turks tired of this oppression;
1. Procopius, op. cit. iv., 18-19, pp. 550 ff.: Menander Protector, p. 3: Procopius calls the Utigur king, Sandil, Menander and Agathias (see next note), Sandilch. The Tetraxite Goths sent 2,000 men to help the Utigurs.
2. Agathias, p. 367: Theophanes, pp. 360-1.
10
and in the ensuing convulsions the Zhen-Zhen moved off to seek new worlds to conquer in the West. There they received a new name, and as the Avars they played their terrible part in history. [1] The Huns of the Steppes lay right across their path. But nothing could withstand the Avars and Candich, their Khagan. The Utigurs were beaten, the Sabirs utterly destroyed; the Cotrigurs were subjugated, and the Avars passed on, to cause panic-stricken turmoil among the Slavs that were quietly filling the Balkans, and to crush the Antae, the bravest of them all. And so they entered deep into Europe, and spent their days now raiding Germany, now attacking the walls of Constantinople. In 562, Candich was succeeded by Baian, who seems to have organized and ordered the vast Avar Empire, stretching from the Don to the middle Danube. Among their sternly repressed subject-races were the Cotrigurs. [2] Meanwhile the Turks, seeking to emulate their erstwhile masters, also moved westward to conquer. The weary Utigurs were no match for them; in 568 they fell under Turkish dominion—the first time that the Bulgars experienced a taste of their future destiny. [3] Thus, with the Cotrigurs enslaved by the Avars and the Utigurs enslaved by the Turks, the curtain goes down on the first act of Bulgarian history.
When next the curtain rises, the scene is utterly changed. The stage is held by Kubrat, King of Old Great Bulgaria.
Hitherto we have only known the Bulgars as they emerged into the view of Imperial history. It is an inevitable limitation; for the Empire alone was civilized
1. I assume the identification of the Zhuan-Zhuan of the Chinese with the Avars to be generally now accepted. See Marquart, Streifzüge, p. 43.
2. Menander Protector, p. 5.
3. Ibid, pp. 55, 87. Menander’s Uguri and Uiguri must be careless spelling for Utiguri; though, on the other hand, the Hunnish tribes all enjoyed remarkably similar names.
11
enough to produce witnesses capable of writing history, or even of writing at all. But there is one other important testimony, which it is now time to consider; the Bulgars that settled in the present-day Bulgaria produced, in the eighth century, a List of their previous rulers, with dates attached—a work unaffected by any of the historians of the Empire. Unfortunately they gave their dates in their old dead language, so as to provide posterity with an innumerable series of puzzles, philological and mathematical; it is only very recently that new evidence has allowed historians to arrive at any satisfactory conclusions. [1]
Fourth on this List we meet the Khan Kurt, who reigned from 584 to 642. Name and date alike identify him as Kubrat or Crobatus, King of Old Great Bulgaria, King of the Bulgars and their kindred the Cotragi. Of Kubrat’s ancestry the Imperial historians say nothing; but the List tells us that he was of the family of Dulo. Two of his predecessors had belonged to this family, though the third, whom he immediately succeeded, was of the house of Ermi.
The first monarch mentioned was Avitokhol, of the house of Dulo, who reigned for the portentous period of three centuries, from A.D. 146 to 437. His successor, Irnik, did not compete with such tenacity of life; a mere century and a half was all that he could manage (437-582). Next came Gostun, of the Ermi family, with a meagre reign of seventeen months (582-4). And so we come to Kurt, who inherited sufficient longevity from his Dulo ancestors to reign close on sixty years (584-642).
The name Avitokhol seems meaningless: unless we remember that, by the seventh century, Christian, Jewish, and even Moslem missionaries were spreading Old
1. I accept Zlatarski’s dating. See Appendix II.
12
Testament stories all over the Steppes. The Turks improved on the Scriptures, and told of the later history of Japheth, whose eldest son and heir was called Turk, and surnamed Yafeth-Oghlâni (son of Japheth). Yafeth might easily modify itself into Avit, itself a word meaning ‘ancestor.’ Thus, perhaps, Avitokhol, ancestor of the first royal house of Bulgaria, was none other than a grandson of Noah himself. Certainly no member of the Patriarch’s august family would have thought anything of a reign of a mere three hundred years. [1]
Irnik’s parentage was definitely less holy. On the contrary, his father was the Scourge of God. Attila, King of the Huns, left a son whose name was Ernach or Hernak (the Greeks by now dropped their h’s). The Bulgars, we know, were Huns; and Attila died in 453, when, according to the List, Irnik was on the Bulgar throne. That Irnik and Ernach were the same person there can hardly be a doubt. [2] But Ernach lived in Little Scythia—in Bessarabia—and Old Great Bulgaria lay on the shores of the Sea of Azov, stretching to the River Kuphis (Kuban). Ernach’s descendants must, therefore, have some time moved to the east; possibly one of them early assumed control over the Cotrigurs when that tribe migrated westward; but more probably during the dark days of Avar rule it was a prince of the house of Attila—whose family had some time acquired the surname of Dulo and had no doubt kept the headship of one of the many Hunno-Bulgar tribes of the Steppes—that was able to supply the unifying force which rallied all the Huns and
1. Mikkola, Die Chronologie der Türkischen Donaubulgaren, p. 23. He there quotes a Turkish inscription found by Desmaisons at Abulghasi which told of the history of Japheth. Marquart, Die Chronologie der Alttürkischen Inschriften, pp. 75-6, identifies Avitokhol simply with Attila. This is possible, but I think the biblical origin is more convincing; see Appendix III.
2. Zlatarski, Istoriya, i., 1, pp. 40-2, denies the identity of Irnik and Ernach. I give my reasons for disagreeing with him in Appendix III.
13
Bulgars and so built the kingdom of Old Great Bulgaria. This unifier was, I believe, King Kubrat. [1]
The List, then, permits the following deductions. First, from Avitokhol’s three centuries, we may assume that the Bulgar nation had consciously existed for some time past, perhaps even from 146—time enough for it to have acquired a Patriarchal origin: secondly, from Irnik’s century and a half, that the Bulgars of the List belonged to the branch of Attila’s family founded by his son Ernach, and that roughly from 453 till 582 his descendants, known as the house of Dulo (why, we cannot tell), were nonentities overshadowed by the memory of their ancestor: finally, from 582 to 584, the Dulo were replaced by a new but short-lived dynasty, the Ermi and their head, Gostun, till in 584 the Dulo returned in the person of Kubrat or Kurt, the Liberator, who reigned for fifty-eight years.
It was in the days of the Emperor Heraclius that Kubrat’s name was first heard at Constantinople. John, Bishop of Nikiou, writing from the depths of Egypt, told a story of the rumoured alliance between Heraclius’s widow, the Empress Martina, and Kubrat, King of the Huns; and he explained it by mentioning that Heraclius had befriended the Hun at Constantinople in his youth. Kubrat had become a Christian, and then had returned to rule triumphantly in his own country; and he always henceforward regarded the family of Heraclius with grateful affection. Hence it was that when Martina and the Patriarch Pyrrhus plotted to depose her stepson, the Emperor Constantine III, people suspected Kubrat of being an accomplice. [2]
The Ethiopian Bishop was romancing when he pictured
1. John of Nikiou (see below) says that Kubrat made himself supreme over other tribes. Old Great Bulgaria was clearly a composite kingdom of all the Hunno-Bulgars of the Steppes.
2. Chronique de Jean de Nikiou, p. 580.
14
Kubrat being brought up at Constantinople. Heraclius, his kind Emperor, began to reign in 610, when Kubrat had been a king already for twenty-six years. Nevertheless, it seems certain that Kubrat visited Constantinople a little later. In 619, according to the Patriarch Nicephorus, the ruler of the Huns came there with his suite seeking to be baptized. The baptism took place, and the Hunnish monarch returned, having been made a patrician. A few pages later, after speaking of the Avars, Nicephorus tells of Kubrat, ruler of the Unogunduri, who revolted from the Avar Khagan and sent to Heraclius to make an alliance: which was kept throughout his lifetime. Kubrat was also made a patrician. [1] Both Nicephorus and John of Nikiou when they mention Kubrat call him nephew of Organa.
Clearly Nicephorus’s two accounts refer to the same visit. The second indeed is dated in the margin 635, but from its context it certainly may be a digression into the past. And John of Nikiou’s story of Kubrat’s youth at Constantinople is clearly an embroidered improvement on the same visit. Kubrat’s life-history thus fragmentarily emerges.
Kubrat reigned fifty-eight years; he must, therefore, have been a child when his reign began, and as a child he would need a regent. The regent was no doubt his uncle Organa, probably a maternal uncle; otherwise, as an adult member of the house of Dulo, he would certainly have preceded his child nephew on the barbarous throne. [2] Gostun was either a usurper or possibly an Avar-appointed governor, and it was Organa who restored the power of the Dulo. In 619, Kubrat, having taken the government into his own hands, visited Constantinople to secure help
1. Nicephorus, pp. 12 and 24.
2. It seems to me to be quite unnecessary to identify Organa with Gostun. It is unconvincing and nothing is gained by it.
15
against the Avars, against whom he had recently revolted. At this time he was probably just a Hunnish chieftain; his great kingdom was not yet founded. He secured Imperial help—the Emperor was only too grateful for allies against the Avars—at the price of baptism; and on his return he established, not only his independence, but also a supremacy over the neighbouring tribes. When he died, he was ruler of a land lying round the lower Don and south to the Caucasus, the kingdom called Old Great Bulgaria. And he left the five sons of the fairy-story.
It is a little difficult to identify the tribes that made up this kingdom. In his early life, Kubrat is called lord of the Huns or (once by Nicephorus) of the Unogunduri. Theophanes, telling of his sons, calls him lord of Bulgaria and the kindred race the Cotragi (the Cotrigurs), and talks of the Onogunduri, the Bulgars, and the Cotragi as forming his subjects. But the situation of this Bulgaria, from the Don to the Caucasus, is the same as that occupied by the Utigur kingdom. We have heard no more of the Utigurs since their conquest by the Turks. The Turkish tide had ebbed by now, but it must have been strong enough at its fullness utterly to swamp the Utigur power; for it is strange that, while the Cotrigur name survived, the Utigur name vanished. However, considering the geography, it is impossible not to see in the Bulgars of Theophanes the bulk of the old Utigur people, stripped no doubt of its old ruling class, whereas the Cotrigur aristocracy continued an unbroken career. The Onogunduri or Unogunduri present a new difficulty. Before Kubrat’s time we never hear of them, but during the next few years the Imperial writers use their name, the Huns’, and the Bulgars’ indiscriminately to describe the same race. It is possible that the word is a composite affair, a blend of the Huns and the Bulgars, invented by the source from whom Theophanes and Nicephorus both drew, in vague
16
confusion with memories of such early Bulgar tribes as the Onoguri and Burugundi. But all the Hunnish tribes had names of a most unenterprising inter-resemblance, and so it is dangerous to see in any of them an artificial composition. More probably the Onogunduri were the tribe over which the descendants of Ernach ruled. Kubrat in his youth was only lord of the Onogunduri, as Nicephorus says; but he led the revolt against the Avars, and, extending his power eastward over the Cotrigurs and the leaderless Utigurs, founded the new kingdom. The Cotrigurs were probably never completely absorbed. They remained in their old home across the Don, and in the next generation separated again. The second of the five sons in the fairy-story was called Cotragus, and he crossed the Don. Clearly, he owed his name to the nation over which he ruled. [1]
In 642, soon after his rumoured intrigue with the Empress Martina, Kubrat died, at a ripe age and, we may hope, in the odour of sanctity—but we hear no more of his Christianity after his visit to Constantinople; indeed, for two more centuries the Bulgars remained unmistakably heathen. According to the List, his successor was Bezmer, who reigned three years, but after a few months, in February 643, we hear of the accession of Isperikh—we have come here to Asperuch—who reigned fifty-eight years. But, according to the Greek story, the five sons of Kubrat, after living in peace together for a little, presumably under the headship of the eldest, Baian, separated and each went his own way.
1. These problems are fully discussed in Zlatarski (Istoriya, i., I, pp. 84-96). Briefly summarized, his conclusions are (i.) that the house of Dulo has nothing to do with Attila, (ii.) that the Utigurs are the basis of Old Great Bulgaria, and (iii.) that Onogunduri is a composite word—Οὒννοι καὶ Βούλγαροι—and does not describe a separate tribe. For (i.) see my Appendix III. For (ii.) I think his geographical arguments unanswerable, and I am in agreement with the result, with the legitimate modifications suggested above, (iii.) I think unconvincing.
17
It is possible that Baian (or Batbaian, as Theophanes calls him) and Bezmer were the same person. [1] On the other hand, it is rash to identify names merely because it is convenient to do so and they both have the same initial letter; besides, it would really be more convenient to interpose a generation between Kubrat and his sons. Asperuch, the List tells us, reigned fifty-eight years. The similarity of his reign to Kubrat’s is suspicious, though Asperuch’s was a few months longer; but that is not sufficient reason for rejecting it. Certainly both Kubrat and Asperuch enjoyed long reigns. But it seems unlikely that a son should only die one hunded and nineteen years after his father’s accession. Moreover, Asperuch appears to have had younger brothers. Even allowing for the lengthy lives that their excellent sour milk is said to grant the Bulgarians, the matter remains unconvincing. Kubrat’s sons were more probably—some, if not all of them—his grandsons. [2] Their father was Bezmer; but, sandwiched as his paltry reign was between the great Kubrat’s and the great Asperuch’s, his fame never reached Constantinople.
Soon after Bezmer’s accession, the kingdom broke up and the tribes were divided up between various princes of the house of Dulo. The reason was the pressure from a new conquering Turkish race, the Khazars, whose later conversion to Judaism was to be a strange phenomenon in the Christian-Moslem world. At present the Khazars were ruthless militant savages; and Old Great Bulgaria lay in their path. The eldest of the Bulgarian brothers, Baian, stayed at his post; his kingdom, depleted by terrified emigration, fell an easy prey to the Khazars, and he became their tributary. Gradually, it seems, his
1. Zlatarski identifies them, which simplifies his history; but he does not face the difficulty of Kubrat’s and Asperuch’s age.
2. I shall continue to call them, for convenience, the sons of Kubrat.
18
people were mostly absorbed by the conquerors, without much difficulty, for Huns and Turks came both from the common Turanian stock; and the remainder lasted only to be wiped out by the Maygars. Thus Old Great Bulgaria quietly vanished. [1]
The second brother was known to the Greeks as Cotragus, clearly because he ruled the Cotrigurs. Probably he was a viceroy who declared his independence at the collapse of the central power. According to the fairy-story, he crossed the Don and lived on the far side, the northern bank. This crossing would be merely his inevitable journey when he went to govern the Cotrigurs. Later, however, when the Khazar dominion increased, the Cotrigurs moved farther to the north, recrossing the Don during its upper eastward course, and settling by the middle Volga and the Kama. There their descendants remained for many generations to come, known to the world as the Black or White (‘White’ is synonymous with ‘Great’), or even the Silver (an improvement on ‘White’), or merely the Kama Bulgarians. In time they acquired a certain civilization, probably through the Khazars; their capital city, Bulgar, by the junction of the Volga and the Kama, became an important emporium, the centre of the trade of the Volga plain. Early in the tenth century they became converts to Islam, and even imported a Moslem missionary whose gifts included castle-building—indeed he fortified, not only their souls, but their capital—the writer Ibn-Foszlan. Their empire endured till the twelfth century, when they fell before the withering might of the Mongols.
1. Zlatarski, Istoriya, p. 114, says that Batbaian founded the Black Bulgaria (on the River Kuban) of Constantine Porphyrogennetus’s day. But not only Constantine, but also the tenth-century Arab geographers clearly knew only of one Bulgaria on the Steppes, the Kama-Volga Bulgaria, called also, it is true, by such contradictory names as Black and White Bulgaria. See Constantine Porphyrogennetus, De Administrando Imperio, pp. 81, 180: also Maçoudi, Les Prairies d’Or, p. 16; Ibn-Foszlan, De Bulgaris, passim. It seems, however, that till its extinction Old Great Bulgaria was also called White Bulgaria.
19
To the last they remained notorious and efficient raiders. [1]
The third brother was Asperuch, whose fortune, following the pattern of the Greek story-tellers, we shall trace later. The fourth brother crossed the Carpathians and the Danube and came to Pannonia, where the Avar Empire had its main seat. There he became a vassal of the Avars. Probably this migration was due to a desire to combine with the Bulgars that had come with the Avars into the central Danubian plain. That there were Bulgars there is incontestable. Indeed, the Bulgars that accompanied the Avars to the great siege of Constantinople in 626 were almost certainly of this branch; for Kubrat’s Bulgars were at that time intriguing with the Emperor against the Avars. Moreover, in 630 the German historians tell of a strange, tragic episode. In that year, they say, there was war in Pannonia between the Avars and the Bulgars. The latter were beaten, and nine thousand of them, men, women, and children, migrated to Germany and asked King Dagobert to assign them quarters. He bade them go to Bavaria, but told the Bavarians to kill them all. This was almost completely done; only the leader, Alciocus, and seven hundred of them survived, and fled for refuge to the Wendic Mark. [2] Probably this war was a revolt of the Western Bulgars in connection with Kubrat’s successful revolts farther to the east. But, despite Alciocus’s emigration, there were probably many Bulgars remaining in Pannonia; and it was in reinforcement of these that the fourth son of Kubrat came. The Pannonian Bulgars remained under Avar suzerainty till the opening of the ninth century, when we shall hear of them again. [3]
1. See references given in preceding note.
2. Fredegarius Scholasticus, p. 187: Gesta Dagoberti, p. 411, ad aim. 630, gives the same story, leaving out the name Alciocus and allowing no survivors from the Bavarian massacre. Zlatarski (Istoriya, pp. 119-20) says that the name Alciocus was an invention, made in confusion with Alzeco; see p. 21.
3. See p. 50.
20
From the years 675 to 677 the great city of Thessalonica was besieged by a horde of Bulgar tribes, allied with insurgent Slavs of the neighbourhood. Various Bulgar tribes are mentioned by names that occur there and nowhere else; but their leader was a certain Kuber who had recently revolted against his Avar overlords, and crossed the Danube to settle in the Cormesian plain, near the city. As in the previous great sieges by the Slavs, it needed the personal intervention of their patron saint, Demetrius, to save the Thessalonians. [1] The appearance of Kuber and his Bulgars, who had already crossed the Danube by 675, raises certain problems. To solve them, Kuber has been identified as the fourth son of King Kubrat. He went first to Pannonia and there fell under Avar domination; but, disliking it, he revolted and moved south across the Danube and up the Morava, and so to the confines of Thessalonica. [2] It is possible, but it seems improbable, that Kubrat’s fourth son should have been so energetic. On the other hand, the obvious similarity between the names Kubrat and Kuber must not tempt us into a fast identification. But the similarity may not be entirely pointless. Kubrat was still the only great Bulgarian of whom men had hitherto heard. The Thessalonians may well, therefore, have given his name in a debased form to their local Bulgarian; or the martyrologist may simply have made a general muddle of names. But it seems best to attempt no embroidery on the known facts, and to leave Kuber unconnected by relationship or name to King Kubrat. Kuber was merely a stray Bulgarian chieftain, who may have been in the vanguard of Asperuch’s invaders, but more probably, considering the geography of the Balkans, came from Pannonia. He may have been a
1. Sancti Demetrii Martyris Acta, pp. 1364 ff. The date of the siege is approximate; we know it began between the years 670 and 675.
2. Zlatarski, Istoriya, pp. 121-2, 148-51.
21
well-travelled son of Kubrat, or he may have revolted against the Avars with Alciocus, or independently at a later date. Anyhow, after the long, divinely frustrated siege, we hear no more of Kuber. His tribes mingled and were absorbed with their allies, the Slavs, and thus laid the first foundation of the Bulgar claims to Macedonia.
The youngest son went to Ravenna. Here the Greek chroniclers made a small, pardonable mistake. Ravenna, they knew, was a great Italian city, and round it in these troublous times of depopulation many barbarians had settled, Bulgars amongst them [1]; so they used Ravenna for Italy. In truth, the youngest son went farther. In the days of the Lombard King Grimoald (662-671), the Bulgar ‘duke’ Alzeco peaceably invaded Italy and offered himself and his army to be the King’s vassals. Grimoald sent them to Benevento, to his son Romoald, who assigned them three villages near his capital—Sepinum, Bovianum, and Isernia. They settled there, and ‘to this day’—a century later—still partially spoke their old language. [2] There is no reason to doubt that herein we see the fate of the fifth division of Kubrat’s Bulgars—a weak, straggling division by the end of its long journey. The name Alzeco is suspiciously like Alciocus; but that proves nothing. The two chieftains were clearly not the same.
Thus the Bulgar family split up, and spread over Europe, from the Volga to the shadow of Vesuvius. It remains now only to consider the strongest branch of all, the only branch to survive the tempests of the centuries. Asperuch, less restless than his younger brothers, but more enterprising than his elders, moved along the Black Sea coast, across the great rivers of the Steppes, to the land of lagoons and marshes where the Danube joins the sea.
1. Paulus Diaconus, Historia Langobardorum, lib. ii., p. 87.
2. Ibid., op. cit., p. 154.
Sourse: Рromacedonia.org.