Всички авторски страници

Авторски

• България може да отчете рекордна загуба на еврофондове

  Вместо да се подобряват, прогнозите за усвояване на европейските средства стават все по-песимистични и под въпрос са вече 211 млн. евро

  .

  Таня Петрова, в. „Сега“

  

  България ще поиска от ЕК увеличаване на периода за допустимост на разходите по оперативните програми 2007-2013 г. с още 1 година, обяви вчера вицепремиерът Меглена Кунева.

  България може да плати прескъпо цената на политическата криза с рекордна за целия програмен период загуба на средства от еврофондовете. По последни данни рискът от загуба на средства за 2014 г. вече се оценява на близо 211 милиона евро – безпрецедентно ниво от началото на програмния период. Вместо да влязат в икономиката, тези средства ще бъдат изпуснати заради парализираната покрай политическите трусове администрация и бавното изпълнение на програмите. За сравнение, загубата се равнява на близо 3.5 пъти бюджета на Министерството на културата за 2014 г.

  Това показва публикувана вчера официална справка на сайта eufunds.bg за нивото на изпълнение на европейските програми. Рискът от загуба на средства е калкулиран на база налични данни към 17 октомври, като картината от тогава може леко да се е променила.

  От справката става ясно, че от 17 октомври до края на годината България трябва да потвърди и изпрати в Брюксел извършени разходи в общ размер на 1.021 милиарда евро, за да не загуби средства по оперативните програми и програмите за развитие на селските райони и рибарството. Този лимит е част от правилото за усвояване на средствата в период до 2 години след годината, за която са предвидени. Докато по едни програми темпото е добро и се очаква преизпълнение спрямо лимита, при други усвояването изостава.

  Най-голям е рискът от загуба на средства по програма „Околна среда“, като тук сумата, която няма да може да бъде усвоена, в момента се изчислява на 81.9 милиона евро. Според информация на Мediapool основната причина за забавянето по програмата и за риска от загуба на средства е проточилото се обжалване на изграждането на завода за боклук в София. Висок е и рискът от загуба по Програмата за развитие на селските райони, при която стана традиция да има проблеми с усвояването на средствата – 73.6 милиона евро. Освен тези пари в земеделието виси нерешен и много по-ключов въпрос – изборът на сертифициращ орган, който е блокиран от обжалвания и от който зависи потвърждаването по надлежен ред на вече извършени плащания в размер на 1.6 млрд. лв. Рискът по частично замразената програма „Регионално развитие“ към момента се оценява на 38.1 млн. евро.

  Ако България не успее да навакса в оставащите дни до края на годината, това ще бъде най-високата до момента загуба на средства по оперативните програми от началото на програмния период. Показателно е, че дори през 2013 г., когато лимитът бе по-висок, загубата бе ограничена до 63.5 млн. евро. Общо от началото на програмния период България е загубила 158 милиона евро заради бавно усвояване.

  Крайъгълна за еврофондовете ще бъде и 2015 г. – последната година за усвояване на средства по първия програмен период. Тогава България ще трябва да сертифицира и подаде в Брюксел разходи за 2.8 млрд. евро. Усвояването на тези пари ще е ключово заради забавянето на новите оперативни програми за периода 2014-2020 г. Очаква се повечето от тях да бъдат одобрени едва през юни догодина, тоест 2015 г. ще бъде нулева за много програми и проекти. Заради изтичането на сроковете за усвояване на парите България ще настоява заедно със Словения и Хърватия за удължаване на крайния срок с 1 година, съобщи вчера вицепремиерът Меглена Кунева. Така крайният срок за разплащане по стария програмен период би бил до края на 2016 г.

  .

• Гласовете от чужбина решиха президентския вот в Румъния

  Изненадващо етнически германец бе избран за румънски президент. Това е Клаус Йоанис, досегашен кмет на гр. Сибиу и председател на Румънската национална либерална партия.

  

  През изминалия уикенд (15 и 16 ноември) в Румъния се случи истинско чудо – считаният за абсолютен фаворит за нов президент на северните ни съседи Виктор Понта загуби от Клаус Йоханис с направо катастрофален резултат – 45% на 55%. За сравнение, на първи тур Понта взе 44% от гласовете, а Йоанис – само 34%.

  Преди балотажа редица социологически агенции даваха предимство на Понта от до 10% и изглежда никой не се съмняваше, че, както и в Турция, действащият премиер ще стане президент. Но изненадата стана факт – и въпросът е защо?

  Гласовете от чужбина

  Именно те се оказаха лостът, който преобърна вота. И напомниха за изявление, направено от създателите на мобилното приложение BGVot – 70% реален вот от чужбина ще означава 100% преобръщане на изборните резултати.

  Заради неуредиците при първия тур точно по отношение организацията на вота в чужбина, румънският външен министър беше принуден да сдаде поста си. На първи тур гласовете зад граница бяха 160 хил. а на втори – 371 хил. Общо на втори тур са гласували 1,8 млн. души повече, отколкото на първи. Избирателната активност е 62% – най-високата за последните 14 години на какъвто и да е вот в Румъния, а общо са гласували 11,34 млн. души.

  По време на първия тур, в началото на ноември, огромни опашки от желаещи да гласуват на президентските избори в северната ни съседка се извиха пред румънските посолства в Лондон, Париж и редица европейски столици, припомня Romania Insider. Хиляди хора не можаха да гласуват, защото секциите затвориха врати под носа им. Картината се повтори и на втори тур, а от много секции в чужбина имаше искания изборният ден да се удължи, докато всеки желаещ не пусне бюлетина.

  Между първи и втори тур Клаус Йоанис притисна Виктор Понта точно по отношение на проблема с гласуването от чужбина. И призова хората в Румъния да гласуват, за да компенсират за тези свои сънародници зад граница, които не можаха да гласуват. Вчера (16 ноември) Понта призна поражение, макар още да не са обявени официални резултати, и не пожела да се покаже пред медиите. Той обаче коментира, че е рано да му бъде искана оставката като премиер. Коментарът дойде, след като Румъния преживя уикенд на бурни протести заради фиаското с организацията на изборите в началото на ноември.

  „Драги сънародници, вие бяхте героите днес. Това беше невероятен обрат. Благодаря ви, че отидохте и участвахте в изборите. Няма значение колко от вас не са могли да гласуват – дали трима или 300 000. Невъзможността да гласуваш е нарушение на фундаментално право”, посочи в речта си по случай победата Йоанис.

  Кой е Клаус Йоанис?

  55-годишният Йоанис е председател на Румънската национална либерална партия и досегашен кмет на град Сибиу, пише EurActiv. Той е етнически германец и е бил президент на Демократичния форум на германците, живеещи в Румъния. През 2009 година, след като правителството на Емил Бок пада заради вот на недоверие, Клаус Йоанис е предложен за премиер, но тогавашният президент Траян Бъсеску отхвърля кандидатурата му.

  Преди изборите основните критики и „кирливи ризи” срещу Йоанис бяха как си е позволил да си купи шест къщи и откъде идват парите му за въпросните покупки.

  
  Асtualno.com

   

• Опасност от „внос“ на терористи от Близкия Изток в България

  Илиана Райчева, Радио България

  

  Новинарският сайт „Бъзфид Нюз”, цитиран от БТА, публикува признанията на турски каналджия, представящ се само с името Хасан, който твърди, че е превел през граница над 10 джихадисти от „Ислямска държава“. За всеки прекаран терорист той е получил по 2500 долара. За първи път някой твърди директно, че терористи са успели да влязат в Европа под прикритието на сирийски бежанци, отбелязва новинарският сайт. Ден след тази информация, по време на Третата годишна конференция по сигурността, военният министър Николай Ненчев заяви, че има опасност от проникване на терористи на българска територия.

  „Случващото се в Близкия изток, в така наречената „Ислямска държава“, поражда опасността терористични групи да проникнат на територията на България и да се опитат да възбудят заспали клетки, които могат да бъдат изключително опасни, каза той. – Трябва да направим всичко възможно, максимално да ограничим възможността тези хора да проникват и да осъществяват дейност на територията на страната.”

  Твърденията на бившия военен министър Велизар Шаламанов за български граждани, които се бият за „Ислямска държава”, се оказаха само „съмнения“ според новия министър Николай Ненчев: „Нямаме категорични, на сто процента потвърдени данни за такива случаи”.

  „В тази терористична организация има над 15 хил. чужденци, от които между три и пет хиляди са граждани на европейски държави, каза Йордан Божилов, председател на Софийския форум за сигурност. Нямаме данни за българи, но е възможно да има хора, които са придобили по някакъв начин български паспорти. Със сигурност има задържан българин в Испания, който е сътрудничил за наемане на бойци за „Ислямска държава”. Опасността не трябва да се подценява, защото през територията на България могат да се връщат към своите държави точно такива бойци, които са се сражавали в Ирак и Сирия.”

  По време на Софийския форум по сигурността външният министър Даниел Митов заяви:

  „Разрастването на конфликтите в Близкия Изток и Северна Африка, Сирия, Ирак, Либия са сериозна и непосредствена заплаха за сигурността на Алианса, изискваща активен отговор, каза той. – В Уелс съюзниците, в това число и България, определихме терористичните действия на „Ислямска държава в Ирак и Леванта” /ИДИЛ/ като много сериозна заплаха за нас и за региона. Сложният характер на предизвикателствата и заплахите изискват комплексен международен отговор, като и всеобхватен подход. В контекста на борбата срещу тероризма, Резолюция 2178 на СС на ООН от 24.09.2014 г. е важен инструмент за справяне с терористични организации като ИДИЛ. Нейното ефективно прилагане е от съществено значение и България предприема мерки в тази посока. Вярваме, че процесът по засилване на националното законодателство ще бъде стартиран в най-кратки срокове.”

  Помощник-генералният секретар на НАТО Сорин Дукару, който присъства на софийския форум, призова в интервю за БНР към хармонизиране на законите за наказателно преследване на терористи с европейски паспорти. На въпрос дали България трябва да криминализира участието на българи в редиците на „Ислямска държава“ Дукару отговори:

  „По този проблем всяка държава трябва да се учи от опита на другите, каза той. – Трябва да се опитаме да хармонизираме законодателството. Това може да стане на много нива – например в ЕС има ресор правосъдие и вътрешни работи. На ниво НАТО може да се подсили взаимната осведоменост по този тежък въпрос на сигурността.”

  „Българите, които се бият в редиците на т.нар. „Ислямска държава“, да носят наказателна отговорност. Такива промени се подготвят в Наказателния кодекс, като превантивна мярка”, съобщи пред Дарик радио министърът на външните работи Даниел Митов ден след приключилата Трета годишна конференция по сигурността.

  .

• Българинът преживява с 13 лева на ден
  През лятото за първи път от 2012 г. има ръст на кредитите в семейните бюджети

  .

  Десислава Колева, в. „Сега“

  .

  …

  Българинът по-често е посягал към спестяванията си или е прибягвал до кредити или заеми от близки през лятото в сравнение с предните месеци. Разходите растат по-бързо от доходите. Харчим по 13 лева на ден, като за храна на човек от домакинството отиват 4.20 лв. Това сочат данните на националната статистика за третото тримесечие на годината.

  Макар да има леко повишение на доходите през юли-септември спрямо предходното тримесечие, то още не може да компенсира изоставането от края на миналата и началото на тази година. Затова на годишна база НСИ отчита намаляване с 47 лв. на дохода на член на домакинството – до 1195 лв. А доходът от заплата на човек е намалял за 1 година с 8 лв. до 649 лв.

  За юли, август и септември разходите на българина са достигнали 1147 лв. Слабо утешение е, че и доходите на глава от населението са се увеличили с малко над 35 лв., тъй като разноските са набъбнали със 135 лв. През третото тримесечие българите са разчитали двойно повече на спестяванията си – на човек се падат изтеглени близо 45 лв. от заделените пари при едва 22 лв. през второто тримесечие. Очевидно хората отново са започнали да теглят кредити и заеми, защото за първи път от 2012 г. сумата от тях расте в семейния бюджет. След седем тримесечия, в които имаше постоянно намаляване на изтеглените заеми, през третото тримесечие на тази година сумата от кредити на човек се е увеличила повече от два пъти – до 17 лв. при 7 лв. за април-юни.

  Традиционно за летните месеци и летните отпуски харчовете за отдих, свободно време и култура са скочили най-много – от 34 лв. на 61 лв. на всеки в домакинството. С около 4 лв. са се увеличили разходите заради изплатен кредит или даден заем. В същото време българите заделят по-малко на влог – 23 лв., или с почти 10 лв. по-малко от предходните три месеца. Увеличение има още и на разходите за храна (с 24 лв. до 379 лв. на човек), за облекло и обувки (с 10 лв. до 45 лв.), за жилище, вода и ток (с над 20 лв. до 144 лв.). Расте и сумата, която отделяме за алкохол и цигари – от 44 лв. на 48 лв. В същото време за здраве също сме дали повече – с по около 7 лв. повече на човек, или около 57 лв.
  .

• ПИБ покрила кредитите на фирмите на ДПС в КТБ

  Известната като фирмата на Доган “Хермес Солар” е получила директно финансиране, а „Вили Вист“, „Табак Маркет“, „Дрослиан България“ и „Сиболе България“ са се възползвали от цедиране на вземане. Това пише, под заглавие „Финансови смислици“, Мирон Иванов в блога си Miroivanov.com, позовавайки се и на разследвания на Биволъ.

   

  

  Спасената с държавни средстава при управлението на ДПС в кабинета Орешарски Първа инвестиционна банка(ПИБ) е покрила кредитите на фирмите, свързвани с партията на Ахмед Доган в КТБ. Това очевидно е и причината ДПС лидерът Лютви Местан така смело да говори за липсата на връзка между КТБ и ДПС. Двамата депутати от партията ДПС Делян Пеевски и Йордан Цонев пък дори внесоха законопроект за разследване „къде са изтекли парите“ от КТБ. Част от фирмите, които са се възползвали от услугите на ПИБ да покрият взаимоотношенията си с КТБ, обаче са свързвани именно с Пеевски и Цонев.

  КОИ са печелившите

  С най-голямо внимание от ПИБ е обслужена компанията “Хермес Солар”. Според два независими източника нейният кредит е покрит напълно чрез директно плащане от ПИБ. Най-вероятно става дума за рефинансиране отново чрез заем. Пълното покритие на кредита едва ли е трудно за обяснение. “Хермес Солар” е известна като фирмата на Ахмед Доган. До 18 юли тази година, което е близо месец след вкарването на КТБ под специален надзор, мажоритарен собственик на “Хермес Солар”е секретарката на покойния Ахмед Емин. Това е застрелялият се при неизяснени обстоятелства личен секретар на Доган. Секретарката се казва Хайрие Хаджийска и държи 85%. Бившият управител Мустафа Шан пък е с 5% от дяловете. Останалите акционери са руският гражданин Василий Рибаулин и арменецът Георгий Серопян.

  След сделката мажоритарен собственик на компанията става 28-годишната Снежана Карова, която няма никакви други търговски участия. Това я прави идеалното лице за прикриване на истинския собственик.

  Но КОЙ е той

  

  Разследване на сайта bivol.bg показва недвусмислената връзка на ДПС с въпросната фирма. Подписът на арх. Калин Тихолов като пълномощник на управителя на фирмата „Хермес Солар“ стои на строителните книжа за мащабния строеж, който в момента се изпълнява на самия морски бряг в Парк Росенец, показва проверка на bivol.bg. Той е подписал от името на Мустафа Шан договор за строителен надзор с фирма „ЗТ Консулт“ ЕООД.

  Калин Тихолов е бил кандидат за общински съветник на Движението за права и свободи (ДПС) в Несебър на местните избори през 2007 г. и водач на листата. Името му придоби национална известност като автор на схемите “Дюнигейт”. Той беше и първи избор на Пламен Орешарски за министър на инвестиционното планиране. Но ДПС нишката не спира тук.

  В друго свое разследване bivol.bg доказа документално, че Тихолов и ДСП депутатът Йордан Цонев са главните печеливши от изключително нагла схема за присвояване на стотици декари на първа линия в Парк Странджа чрез фалшиви адвокатски пълномощни. Парцелите стават собственост на фирми на Тихолов и дори лично негови, на Цонев и на членове на техните семейства. Схемата е разкрита от прокуратурата, но извършителите – петима бургаски адвокати, останаха ненаказани заради изтекла давност.

  Останалите любимци на ПИБ

  „Вили Вист“, „Табак Маркет“, „Дрослиан България“ и „Сиболе България“, за които има данни да са сериозни звена в обрача от фирми на ДПС са се възпозлвали групово от цедиране на вземане на ПИБ в КТБ. Става дума за схемата с „Еър Пропърти Девелопмънт“ (за нея можете да четете съвсем скоро). Дружеството, което е в несъстоятелност, има сметка със 103 млн. лв. в КТБ, а ПИБ се явява първостепенен кредитор. Тъй като банката няма как да получи парите си, които не влизат в рамките на гарантираните сметки при фалит на банка, е решила да направи подарък на ДПС фирмите. ПИБ внезапно е решила да покрие вземането си със серия от цесии.

  Първа в списъка се е подредила „Вили Вист“. Компанията известна като „фирмата на Данчо Ментата“. Под това прозвище е познат депутатът от ДПС Йордан Цонев. Справка в Търговския регистър показва, че Цонев няма пряка връзка. Но пък показва и това, че „Вили Вист“ е мажоритарен собственик на „Трансстрой холдинг“, а чрез него на „Трансстрой Бургас“. Компанията е чест изпълнител на инфраструктурни проекти, когато ДПС управлява.

  В Надзорния съвет на „Трансстрой Бургас“ участва Алина Диева, която медийни публикации определят като приближена на Ахмед Доган. Тя е съдружник с бившия изпълнителен директор на сдружението на ДПС-общините „Толерантност“ Кирилка Ангелова във фирмата „БГ Снакс“, която е разследвана за източване на Държавния резерв през 2006 г. По това време Държавният резерв беше ресор на заместник-министъра на бедствията и авариите Делян Пеевски.

  Всичко това обяснява как така „Вили Вист“ се оказва с покрит кредит за 10.4 млн. лв., който е бил просрочен и предсрочно изискуем, и за който банката е била започнала процедура по изпълнение на обезпечението. Дни преди да бъде атакувана от медиите на майката на Пеевски, от КТБ са се снабдили с изпълнителен лист срещу „Вили Вист“ и срещу „Трансстрой Бургас“, което е било гарант по дълга.

  Ако банката не беше затворена, е предстояло преобразуване на изпълнителното дело и насочване на изпълнение освен срещу основните обезпечения (акциите на двете компании), но и към основния актив на „Трансстрой Бургас“ – парцел от около 100 дка в пристанището на Бургас. След поставянето на КТБ под специален надзор обаче квесторите така и не са предприели действия по изпълнение на вземанията, а междувременно „Транстрой Бургас“ е учредило ипотека върху имота в полза на трето лице.

  Така банката вече е в неизгодна позиция да прибере обезпечението.

  Всичко това може би обяснява агресивния, раздразнен, менторски и назидателен тон, с който Йордан Цонев се изказва от началото на кризата с КТБ. Та кой може да си помисли да налага правила на една Мента?

  Източник:  Мiroivanov.com

• Таня Мангалакова за българските помаци в Гърция

  Българските помаци в Гърция отчаяно се съпротивляват на турцизацията. Те са около 40 000 души, говорят на рупски диалект от Родопите и искат да запазят майчиния си език

   

  Таня Мангалакова, в. „Сега“*

  

  „Кана ищиш, бе?“ (Какво търсиш? – родопски говор, бел. авт.), питат ме развеселени от вино мъже, седнали в кафенето на гръцкото село Гонико (Бабалар). Поръчвам си кафе и ми сервират ароматна напитка, която в България се нарича турско кафе, в Гърция – гръцко кафе, а в помашкото село Гонико в Гърция – „урумско кафе“ (урумско, гръцко – бел.авт.).

  „Викаме се наши. Голчим нашенски“, обясняват на български диалект мъжете от Гонико. Към тях се присъединява Мехмет Варган, около 40- 45-годишен зурнаджия от махала до малкото помашко село Месемлер. От красива кутийка с малки мундщуци той изважда един „камуш“, слага го на зурната и започва да свири сватбарска песен. В ритмите й разпознавам българската родопска песен „Крифконо фесче“, в която се пее: „Крифконо фесче видиш ли, ага го носям галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш носи го.“

  Мехмет Варган е помак от Гърция и с него, както и с всички тукашни жители на село Гонико спокойно може да се общува на български език, който е майчин. Днес географията на българския говор на помаците в Гърция обхваща десетки селища в административната област Източна Македония и Тракия и следва контурите на южната част на планината Родопи, като се започне от българската граница в Родопите, района на Ксанти (Скеча) и Комотини (Гюмюрджина), и се стигне до селата Руса и Гонико, които са в областта Еврос, към Димотика и турската граница. В областта Еврос, където се намира село Гонико, българоезичните мюсюлмани, помаците, са предимно къзълбаши, изповядват народен ислям, примесен с елементи от християнство и езичество.

  Помаците наричат селищата си с имена, които липсват на табелите и географските карти на съвременна Гърция, помежду си говорят на родопски диалект, който определят като „помацки“ и наричат „наш“. Още патриарх Кирил пише, че това население говори „помацки“ (Кирил Патриарх български, „Българомохамедански селища в Южни Родопи Ксантийско и Гюмюрджинско“, С., Синодателно издателство, 1960). На практика това е рупски диалект от Родопите и Беломорска Македония. В днешна Гърция този говор се нарича помашки. Помаците в Гръцка Тракия помежду си се наричат „наши“. С това название ги определят и българомохамеданите от Родопите.

  

  В Гърция живеят около 35 000-40 000 помаци. Ако към тях прибавим гурбетчиите, работещи в Германия, Турция, Атина, цифрата ще стане 80 хил. души по данни на Ахмет Имам, лидер на Пангръцкия помашки съюз – неправителствена организация за запазване на културата на помаците в Гърция. Той е главен редактор на „Загалиса“ (дума в родопските диалекти за любов, обич), вестник, писан на помашки диалект с гръцки букви. В гръцката икономика помаците са заели важна ниша от селското стопанство – производство на мляко и сирене, месо, животновъдство, добив на тютюн. Мъжете се препитават като гурбетчии строители в големите градове на Гърция и Западна Европа.

  „В Атина, като ме питат „Как те викат?“ и разберат, че съм Ахмет, казват: „Ти си турчин.“ Не съм турчин, помак съм!“, обяснява Ахмет Имам, който е роден в село Термес (Лъджата), на няколко километра от границата с България, до Златоград. Ахмет има братовчеди в Мадан и Смилян, баща му е роден в Чепинци. Пътувайки от Ксанти към българската граница, той сочи старите табели край пътя, на които пише, че е забранено да се снима и че зоната е контролирана. Има и бункери. „Гърците не ги махат, за кана го има?“, пита Ахмет (кана, дума в родопските диалекти за какво – бел. авт.). По време на Студената война помашките села край град Ксанти, наричан от местното население Скеча, са били с ограничен достъп. „Днес с България сме в Европейския съюз, защо не ги махат?“, пита Ахмет.

  „Ние искаме да запазим нашия майчин език – славянския, българския. Ние сме по-близо до България и искаме България да ни помогне, да даде стипендии нашите деца да учат в български университети… Искаме десет наши деца да учат български в България, да има курс по български език за наши хора. За 2-3 месеца ще се научим да четем на кирилица, иначе езика го думаме, знаем граматиката. Нямаме нищо общо с турския език, но ще ни го направят майчин. България може да ни помогне. Гърците за 50 години ни направиха турци, а турците за 5 века не успяха да ни направят турци.“

  Когато Ахмет станал учител в родното си село Термес, там никой не знаел „нито една турска речка“. След 1975 година започнала турцизацията на гръцките помаци чрез обучение на турски език. Помаците започнали не само да говорят на турски, но и забравили своите песни на майчин език. Ахмет Имам се опасява, че с изчезването на песните и език помаците в Гърция ще бъдат асимилирани културно и търси помощ от България: „Допреди 25 години песните се пееха в селата. Когато имаше раждане, при сенокос, жените пееха на сватбите, на Байрям, момите пееха врит (всички – родопски говор – бел. ав.) помашки песни, пееха и български песни: „Йорданка се е люляла, коса се е ветрела“, „Вчера съм минал, мале, през долно село Райково“, „Майка е дъщеря накарала оти е седела на малкореченски юнаци на скутене“. Моя майка ги знае „врит“. Всичко това умря. Трябва ни наш човек, който да запише нашите песни… Ние нямаме нито един музикант, който пее нашите песни на помашки. Искаме България, ако ни драгова, да помогне нашите певци да научат песните на Родопите, защото вие ги пазите, а ние ги забравяме. Нямаме и музиканти, нямаме фолклор, а каква култура имаме, щом нямаме песни?“

  

  След 1989 г. и особено след падането на визовия режим за България през 2001 г. българите мюсюлмани от Родопите се срещнаха с българоезичните мюсюлмани от другата страна на планината, в Гърция. Общувайки на своя родопски говор, те се припознават и се наричат едни други „наши“. Връзките им се засилиха с влизането на България в ЕС на 1 януари 2007 г. След отварянето на граничния пункт Златоград – Термес на 15 януари 2010 г. контактите са ежедневни.

  Не само златоградчани имат роднини при гръцките помаци. Съби Атанасов, който е от българското гранично село Горно Юруци, се запознава преди 9 години със своите роднини в помашкото село Хлои (Хибильово), Гърция. Съби говори на български с роднините си в Хлои. Той е доволен, че на 9 септември* бе открит новият граничен пункт Ивайловград – Кипринос. Баба му и дядо му останали в Гърция, когато сложили границите след войните. Съби и неговите роднини в Гърция са чакали толкова години, за да се срещат нормално. Това ще стане факт през 2011 г., когато България влиза в Шенген, и на следващата година границите ще паднат.

  Снимки:  Авторката

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Този текст на Таня Мангалакова е публикуван във в. „Сега“ на 1 октомври 2010 г. Въпреки това го препубликуваме в нашето издание защото темата продължава да е важна, тя не е изгубила своята актуалност, а малко се пише по нея.

   

• История на българската преса в САЩ – легендарният „Народен глас“

  От края на Първата световна война до средата на 20-те години книгоиздателската фирма „Народен глас“ в Съединените щати реализира най-големия си стопански успех, постиган някога на българския културен пазар сред емиграцията. В продължение на пет години тя продава трите си най-многотиражни издания. Така първата книгоиздателска българска фирма в Новия свят задоволява напълно една голяма потребност за стопанския живот на емиграцията ни зад океана изобщо – нуждата от систематизирана и вярна информация за възможните делови връзки, обмяната на опит и евентуално взаимоподпомагане на себеподобните – стопанските деятели от български произход. Така че, когато български търговец посети Чикаго, Сент Луис, Детройт, Индианаполис или Ню Йорк например, той да може да отседне в български хотел, да се нахрани добре в български ресторант, да бъде упътен, докато си свърши работата, и на тръгване да напазарува в български магазин. Все белези за създаването на стопански връзки не само вътре в рамките на българските емигрантски колонии, а и между самите колонии навсякъде в Съединените щати.

  До началото на 20-те години на XX век подобни възможности все още не съществуват главно поради непознаването на състоянието и стратификацията на главните стопански субекти, формиращи българския бизнес пазар в Съединените щати. Затова определено може да се каже, че енциклопедичните бизнес издания на издателство „Народен глас“ изиграват знаменита роля за цялостното формиране на чувството сред българите в Съединените щати за принадлежност към една единна, относително обособена, непрекъснато напредваща в своето развитие българска стопанска общност, която е в състояние да се развива и да се взаимоподпомага. Така „културният бизнес“, развиван от „Народен глас“, оказва и то най-непосредствено, положително влияние върху цялостното развитие на българския стопански живот в Съединените щати през междувоенния период.

  

  Запазената документация, свързана с историята на българската емиграция в Съединените щати, показва, че ролята на безспорен пионер в развитието на българския културен бизнес сред емиграцията се пада на акционерното дружество „Народен глас“. То е основано през 1907 година в град Гранит сити, щата Илинойс. Началото му е положено през втората половина на 1906 година. Инициативата е поета от четирите основни търговски къщи в Гранит сити и Медисън – тези на Константин Мицарев и Никола Алабаков (Гранит сити) и Лазаров и Евангелов и „Гичо“ в Медисън. А функцията на непосредствени изпълнители е подета от българите Христо Недялков и Атанас Матеев. По това време Недялков и Матеев са служители в параходната агенция на американския гражданин от хърватски произход Франк Зоти в Ню Йорк. Още през 90-те години на XX век Зоти успява да обхване по-голямата част от българския емигрантски пътникопоток от Съединените щати за Европа. За да информира своите клиенти за цените на параходните билети, разписанието, по което се движат корабите и пр., Франк Зоти започва в началото на XX век да издава периодически малки рекламни вестници на съответните балкански езици (сръбски, хърватски, руски и др.) Съдържанието им е предимно рекламно-информационно и имат за цел да поддържат връзката между фирмата и клиентелата, за да може тя да купува билети само от фирмата „Франк Зоти“. По същия повод през 1906 година Зоти започва да финансира в Ню Йорк издаването и на българския вариант на рекламния си вестник, който е наречен „Работник“ За неговото описване са наети Недялков и Матеев. За около две години те овладяват тънкостите на вестникарския занаят. Двамата разбират от собствен опит, че „с помощта на един вестник може в скоро време да се засили своята търговия“, тъй като годините 1906-1907 отбелязват първия пик в активизирането на българския емигрантски поток за Съединените щати.

  По същото време до аналогични изводи в Гранит сити и Медисън достигат и акционерите в първите големи български търговски къщи в САЩ – „Константин Мицарев и Ко“, „Ник Алабак“, „Лазаров и Евангелов“ и „Братя Гичеви“. В двата близкостоящи града тогава вече живеят към 5 000 български емигранти. Четирите търговски къщи печелят с бързи темпове от хотелите, бакалниците, хлебарниците и кафенетата си. Немалко доходи им носят и продажбата на параходни билети, както и препращането на пари до България. По сведения на съвременници само от Гранит сити и Медисън през 1906-1907 година всяка седмица се изпращат за България „повече от 25 000 долара, от които се реализираше добра печалба“ от страна на посредниците.

  До лятото на 1907 година четирите български търговски къщи в Гранит сити и Медисън обаче получават само половината от печалбата, идваща от продажбата на параходните билети и препращането на паричните запаси. Те все още действат като „агенти“, представляващи Франк Зоти. Следователно Зоти получава втората половина от печалбата. При наличието вече на бързо разрастващото се българско емигрантско тяло търговците решават да прекъснат отношенията си с фирмата „Франк Зоти“. Сами да сключат договори с параходните компании и да ги представляват – без посредничеството на хърватския търговец.

  През юни 1907 година А. Матеев напуска службата си при Франк Зоти и влиза в сдружение със споменатите четири български търговски къщи в Гранит сити и Медисън. Така през юли 1907 година е създадено ново българско акционерно дружество „Американ Балканик Асосиейшън“. Седалището му е в Ню Йорк. Главни акционери в него са търговските къщи „Константин Мицарев и Ко“, „Ник Алабак“, „Братя Гичеви“ и „Лазаров и Евангелов“. За пръв управител на фирмата е избран А. Матеев: „Целта на дружеството бе, се казва в един документ, щото всички параходни билети да се вземат направо от компаниите чрез дружеството и се разпределят между съдружниците, както и да се препращат парите – пак по същия начин, с което се реализираше почти двойна печалба“. Така е отстранен посредникът Франк Зоти.

  За да привлекат трайно и изцяло българската клиентела към себе си, акционерите в „Американ Балканик Асосиейшън“ решават да започнат да издават най-напред собствен вестник на български език. „Именно основаването на това дружество стана причина да се приложи по-скоро в действие идеята за издаването на български вестник, с който се гонеше целта да се развие и закрепи частната търговия между българските търговци тук. Да се развие и засили търговията на новооснованото дружество „Американ Балканик“ посредством реклами“.

  През август 1907 година акционерите на „Американ Балканик Асосиейшън“ се събират на първото си общо събрание в кантората на Константин Мицарев в Гранит сити. Като гости са поканени и Петър Гошев, технически управител на Мицаревата фирма, и журналиста Христо Недялков. По това време той също вече е напуснал редакцията на спонсорирания от хърватите вестник „Работник“. Като най-запознат с вестникарския бизнес Христо Недялков дава точна информация колко ще струва създаването на една българска печатница в Съединените щати, за да може акционерното дружество да разполага със собствена техника, с чиято помощ да разгърне и друга издателска дейност. В последна сметка тогава е решено:

  „Вестникът да се започне в едно най-скоро време и да се поръчат нужните букви“. Акционерите се договарят да проведат още едно подготвително събрание, на което да се избере име на новосъздадената първа българска печатница в Съединените щати.

  Второто заседание на акционерите е проведено към края на август 1907 година в кафене „Македония“ на Иван Цолов в град Медисън. Стига се до дебати за името на печатницата и особено за това на вестника, който ще се издава най-напред там. Никола Алабаков настоява предприятието да се кръсти „Македония“ като вестникът носи същото име. Съдружниците му обаче смятат, че по този начин би се привнесъл политически елемент в едно чисто комерсиално издание, което се подготвя. Затова надделява становището да започне издаването на вестник „Народен глас“, като печатницата носи също това име. Обиден, Никола Алабаков напуска събранието с уговорката, че няма да участва с капитал при изграждането на първата българска издателска фирма в Съединените щати. Запазвал си правото да сътрудничи със съакционерите си само в търговията с параходни билети. Тогава като основатели и собственици на новосъздадената печатница остават само фирмите „Константин Мицарев и Ко“, „Лазаров и Евангелов“ и „Братя Гичеви“. Те подписват договор, който им дава равни права и задължания върху издателската фирма, публикувания от нея вестник „Народен глас“ и от евентуалната печалба.

  За пръв служител в новосъздадената печатница е назначен Христо Недялков в качеството му на редактор на планирания вестник „Народен глас“. Уточнено е, че новият вестник на първо време ще излиза два пъти седмично, страниците му ще се набират на ръка, а отпечатването ще се осъществява с чужда печатарска машина с кирилски шрифт, „докато се види как отива вестникът и се купи собствена негова печатница“. За помощник редактор в новата печатница е повикан от Чикаго българинът Георги Зафиров. След двуседмична работа е подготвен първия брой на вестник „Народен глас“, който е публикуван в град Гранит сити на 12 септември 1907 година.

             

  Вестник „Народен глас“ е посрещнат много добре от българската емиграция в Съединените щати. Неговите издатели още в началото започват да разпространяват не само рекламна информация, но и полезно четиво за ограмотяването на емиграцията, за разширяването на знанията и за условията на живот и работа в щатите. Затова още към края на 1907 година постоянните абонати на вестника достигат нелеката за реализация цифра в Америка – 400 броя. Разширяването на работата налага собствениците да наемат още трима словослагатели, за да може производственият колектив да се справя навреме с работата си. За настаняването на издателството е наето едно помещение на улица „Д“ N 1830 в град Гранит сити. Много скоро обаче идват и изпитанията.

  През есента на 1907 година в Съединените щати избухва тежка икономическа криза. Над половината от българските емигранти остават без работа в продължение на близо три години. Замира и търговията. В тези условия, след завръщането на голяма част от гурбетчиите в Отечеството, секва и притокът на абонаменти за вестник „Народен глас“. Едва зараждащият се български „културен бизнес“ още непроходил, съответно също преживява и първата своя криза. Как се развива тя?

  Най-напред търговските къщи „Братя Гичеви“ и „Лазаров и Евангелов“ заявяват, че оттеглят дяловото си участие от печатарското дружество. Цялата негова издръжка ляга върху търговската къща „Константин Мицарев и Ко“. Тъй като вестник „Народен глас“ се набира на ръка, се оказва, че неговото издаване започва да поглъща ненужно много средства. В допълнение и печатницата, в която се отпечатва вестникът, увеличава цената на извършваните услуги. При това положение постоянно нарастващите пасиви от дейността на първата издателска фирма в Съединените щати се стоварват само върху бюджета на търговската къща „Константин Мицарев и Ко“, която вече е станала едноличен собственик на фирмата.

  Останал с намалена заплата при условията на кризата през лятото на 1908 година, Христо Недялков си подава оставката от издателството като негов главен редактор. На овакантеното място е преназначен дотогавашният му заместник Георги Зафиров. За да се намалят разходите за наем на първата българска издателска фирма, Зафиров премества редакцията си в помещение на търговската къща „Константин Мицарев и Ко“. А за да се елиминират и големите такси за печатането на вестник „Народен глас“ и другите планирани издания, е решено издателството да се възползва от занижените цени по време на кризата, за да бъде закупена собствена печатарска техника. През есента на 1908 година Константин Мицарев заплаща цената за една печатарска машина, а за помощник на Георги Зафиров от Ню Йорк е доведен Матю Георгиев. До този момент той е успял да спести 1500 долара, които внася доброволно на съхранение в касата на Константин Мицарев, за да се подобри финансовото състояние на новоизгражданата българска издателска фирма. Освен това М. Георгиев е добър художник карикатурист и се очаква неговата дарба да се отрази положително върху качеството на печатарската продукция на фирмата.

  

  Предприетите мерки обаче се оказват недостатъчни за спасяването на издателството. Търговските къщи „Лазаров и Евангелов“ и „Братя Гичеви“ поставят настойчиво искането Константин Мицарев да им върне обратно дяловия капитал, с който те участват при основаването на печатарското акционерно дружество през 1907 година. Тъй като Мицарев изпитва много сериозни финансови затруднения, бившите му съдружници отнасят въпроса до американския съд. Съответно от там, през февруари 1909 година, е наложен запор върху собствеността на издателството – включително и върху печатарската машина. Впоследствие полицията отнема цялата техника с изключение на печатарската преса, която е оставена на Мицарев. Така разходите за издръжката на първата българска печатница в Съединените щати допринасят в определена степен за фаталното задълбочаване на кризата, преживявана по това време от търговската къща „Константин Мицарев и Ко“. През февруари 1909 година тя обявява официален фалит.

  На 12 март 1909 година Мицарев, П. Гошев и М. Георгиев правят отчаян опит да спасят новото си предприятие. Тримата подписват договор за съдружна работа с уговорката да внесат по 500 долара дялов капитал и така с обединени финансови усилия да продължи издаването поне на вестник „Народен глас“. През март обаче, вследствие на официално обявения фалит, държавният синдик влиза във владение на всички имоти, собственост на Константин Мицарев, поради големите дългове, които той има да връща на американските си кредитори, натрупани още при набирането на стартовия капитал за основаването на неговата търговска къща. Опитът за спасяване на първото българско издателство чрез неговото „преосноваване“ след обявения фалит и с други акционери (П. Гошев и М. Георгиев) не успява. В резултат през март 1909 година на практика първата издателска фирма, създадена от българи в Съединените щати през първата половина на XX век, е ликвидирана.

                    

  Съгласно договора, подписан между Матю Георгиев и Константин Мицарев през март 1909 година, Георгиев обаче става съсобственик на фирмата „Народен глас“. След като Константин Мицарев е обявен във фалит, Матю Георгиев фактически остава единственият собственик на марката „Народен глас“, съгласно регистрационната практика на американското законодателство. Тъй като Константин Мицарев след фалита не е в състояние да върне на Георгиев сумата от 1500 долара, внесени в неговата каса на съхранение, Мицарев реално няма основание да претендира вече за „съсобственост“ върху търговската марка „Народен глас“. Самият Матю Георгиев обаче няма собствен опит във вестникарството и печатарския бизнес изобщо. Затова той решава, че сам не е в състояние да възроди издателството си, чийто единствен реален собственик вече е. В резултат през пролетта на 1909 година Матю Георгиев кани за свой съдружник българина Васил Стефанов. Той е роден през 1879 година в село Габарево, Казанлъшко. На младини работи като печатар около Константин Бозвелиев в град Казанлък. От 1903 до 1906 година се премества в София, където работи в печатницата на най-добрия независим български вестник по това време – вестник „Вечерна поща“, издаван в столицата на България от С. Шангов. През 1907 година Васил Стефанов емигрира в Съединените щати и започва работа като чиновник в администрацията на търговската къща „Константин Мицарев и Ко“. Останал обаче без работа след фалита на нейния собственик, Стефанов решава да се завърне отново към печатарския занаят. Така той приема предложението да стане съдружник на Матю Георгиев в издателската фирма „Народен глас“. Съответно двамата сключват вече нов партньорски договор, по силата на който от втората половина на 1909 година те стават съсобственици и издатели и на вестника. По същество започва изграждането на ново акционерно дружество. Реално обаче издателската фирма „Народен глас“ през 1909 година съществува само чрез своите двама собственици, които с големи усилия продължават да списват вестник „Народен глас“. М. Георгиев и В. Стефанов не притежават вече нищо от старото имущество, закупено от трите търговски къщи, тъй като то, както вече беше казано, е продадено, за да бъдат върнати дълговете на Константин Мицарев към американските му кредитори. През 1909 година вестник „Народен глас“ се печата в една американска печатница в град Сент Луис, която разполага и с кирилски шрифт. Тъй като там липсвал опит за печатането на издания на български език, текстът се набира на руски матрици по системата „монотайп“.

  Въпреки липсата на собствена материална база търговската марка „Народен глас“ оцелява. Нещо повече! Двамата нови собственици на първото българско издателство в Съединените щати си поставят за цел да променят коренно облика на издателската си фирма. За целта те започват най-напред с промяната в основното, което издават и продават на зараждащия се български културен пазар в Съединените щати – вестника „Народен глас“. От предимно рекламно информационно издание, обслужващо преди всичко бизнес интересите на своите непосредствени издатели – търговските къщи в Гранит сити и Медисън, вестникът е „обърнат в един общонароден, прогресивен и независим български вестник“. Тоест разширен е диапазонът на издателския интерес, засилен е стремежът изданието да внася повече българска култура и духовност сред емиграцията – обстоятелство, което означава качествена промяна на политиката, реализирана от малцината деятели, опериращи по това време на българския културен пазар в Съединените щати. В резултат от разширяването на издателския кръгозор на вестник „Народен глас“ се увеличава ролята на фирмата в духовния живот на българската общност зад океана. Вестник „Народен глас“ постепенно се превръща в мощен фактор, съдействащ за „ускореното сглобяване“ на един много по-цялостен и системно функциониращ културен пазар сред българската диаспора в Съединените щати.

  Междувременно през лятото на 1909 година Матю Георгиев се разболява тежко от туберкулоза. Лекарите му препоръчват да замине за известно време на почивка из топлите южни щати на САЩ, за да може организмът му по-лесно да се пребори с болестта. В продължение на десет месеца Георгиев се настанява и прекарва в град Сан Антонио, Тексас. През това време, тъй като икономическата криза все още бушува, за да намали печатарските си разходи, Васил Стефанов продължава борбата за възраждането на първата българска издателска фирма в Америка.

  Публикуването на вестник „Народен глас“ е прехвърлено от град Сент Луис в Гранит сити.

  
  Български квартал в Гранит сити – 1910 г.

  Отново в американска печатница – при това по-лоша, но работеща с по-изгодни цени за услугите, които извършва.Като се възползва от падналите цени на пазара на печатарската техника, Васил Стефанов закупува и първите собствени матрици за изливането на българските букви при набирането на текста. В това време (28 юли 1910 година) Матю Георгиев умира. Тъй като всички разходи, свързани с неговото лечение, са поети от съдружника му Васил Стефанов, от началото на август 1910 година той съответно става едноличен собственик на издателската фирма „Народен глас“. Естествено Васил Стефанов разработва и собствена бизнес стратегия за възраждането и окончателното стабилизиране на своята фирма. Обобщавайки изминатия път, той разбира, че успехът му в издателския бизнес минава само през създаването на собствена печатница, която е в състояние да затвори напълно издателския цикъл. Само така може да се намалят до минимум издателските разходи, които е принуден да плаща ежедневно на американските фирми. Затова в продължение на половин година той проучва откъде може да се сдобие с печатарска техника на най-изгодната за него цена.

  В началото на 1911 година Васил Стефанов е поканен да посети град Жиниди, щат Ню Йорк. Там една руска емигрантска издателска къща продава изгодно печатарска техника. След проведените разговори на място е договорено в Гранит сити да бъде транспортирана линотипна печатарска машина, снабдена с преса. Подписан е договор за изплащането на техниката чрез месечни вноски. Към края на март 1911 година закупената печатарска техника пристига в Гранит сити. Васил Стефанов наема подходящо помещение на ъгъла, образуван от улиците „С“ и „Д“ в Гранит сити, и там инсталира печатницата, която създава сам. Така „се поставиха основите на нова, независима, модерна и доста добре уредена печатница“, обобщава в едно свое издание Васил Стефанов.

  За обслужването на машините в новоизграждащата се българска издателска фирма са наети на работа словослагателите Тодор Калев и Спиро Розов. Благодарение на тяхната сръчност и професионална опитност от пролетта на 1911 година вестник „Народен глас“ започва да излиза три пъти седмично – в понеделник, сряда и петък, Васил Стефанов за пръв път е в състояние да започне отпечатването на чужди вестници срещу заплащане, за да увеличи приходите на фирмата си и да разшири своята дейност в перспектива. Началото е поставено с публикуването на новооснования тогава вестник „Работническа просвета“, орган на образувания през 1910 година „Българо-македонски социалдемократически просветен съюз“. Започва печатането и на първите брошури с нравствено и религиозно-възпитателно съдържание, написани от ръководителя на „Българската протестантска мисия в Америка“ – пастор Цвятко Багрянов. Налага се практиката издателската фирма „Народен глас“ да отпечатва ценоразписите на търговските фирми, обявления, некролози, покани за тържествени случаи и др. Така първата българска издателска фирма в Съединените щати, макар и бавно, започва да печели. Съответно собственикът й продължава да обмисля стратегията си за разширяването на своята дейност върху бавно формиращия се български културен пазар сред емиграцията.

  Важна роля за цялостното по-нататъшно възходящо развитие на българската издателска фирма в Съединените щати изиграват още двама български емигранти – Васил Граматиков и Александър Шуменов. Граматиков е роден в село Екши Су, Леринско. Средното си образование започва в гръцка гимназия в град Лерин, а се дипломира в Битолската българска гимназия. След това няколко години живее и работи в град Пловдив, където създава и семейство. Знае гръцки, турски и френски език. През 1910 година пристига в град Индианаполис, щат Индиана, и там научава и английски език при Димитър Медичков. Така че, когато Васил Стефанов се нуждае от нови съдружници, за да може да осъществи проектите си за разширяването на първото българско издателство в Съединените щати, и решава да покани Васил Граматиков да стане съдружник във фирмата „Народен глас“, Граматиков вече е един добре подготвен човек за работа в културния бизнес. През пролетта на 1912 година издателската фирма „Народен глас“ вече се движи от Васил Стефанов и неговия нов съдружник Васил Граматиков. Вестникът излиза редовно, а останалите печатарски услуги се извършват качествено и в срок. Затова приходите от абонамент, рекламата, публикувана върху страниците на вестник „Народен глас“, и публикуването на чужди издания, продължават да растат, като към края на 1911 година за пръв път надхвърлят 10 000 долара-една добра печалба за времето си. Добрият финансов резултат показва, че първата фирма, работеща на новоформиращия се български емигрантски културен пазар в Съединените щати, работи в правилна посока. Затова през май 1912 година Васил Стефанов и Васил Граматиков пристъпват към осъществяването на нов проект, свързан с по-нататъшното разширяване на предприятието им.

          

  По това време в град Гранит сити живее и българинът Александър Шуменов. Той открива първата книжарница в Америка за доставката от България и продажба сред емиграцията в Съединените щати на разнообразна книжнина на български език (библии, буквари, художествена литература, календари и др. – главно издания на издателство „Христо Г. Данов“). Шуменов е роден в Ресенско, Македония. Няколко години живее и работи в Цариград и София. През 1906 година пристига в Съединените щати и отваря книжарницата си. Големите трудности обаче, които среща в своята търговия, го подтикват той също да потърси съдружници. Така близките бизнес интереси на издателската фирма „Народен глас“ и първата българска книжарница в САЩ стават база за обединението на двете предприятия, работещи успоредно за формирането на самостоен български културен пазар сред емиграцията зад океана. Преговорите за сдружаването се водят през май 1912 година, а през месец юни е основано ново, съвместно акционерно дружество „Първо Българско Издателско Дружество – „Народен глас“ Пъблишинк Ко“. Същият месец то е регистрирано по търговския закон на щата Илиноис и започва работа. За председател и касиер на фирмата е избран Васил Стефанов, подпредседател става Александър Шуменов, а Васил Граматиков е определен за секретар.

  На практика освен издателската дейност през 1912 година издателското дружество установява монопол и върху доставката от България и разпространението сред емиграцията в Съединените щати и Канада на всякаква учебникарска, научна и художествена литература. Изключително благоприятно отражение за развитието на нейния бизнес през есента на 1912 година оказват драматичните събития, разиграли се на Балканите.

  През октомври 1912 година избухва Балканската война. Тогава пламва „небивал глад“, по израза на един съвременник, за информация от родината. Поради това „тиражът на вестника, а така също и обявленията и приходите се удвоиха и утроиха” по сведения на самите акционери. Освен увеличаването на печалбата издателската фирма „Народен глас“ по това време спечелва и изключително висок морален престиж сред емиграцията. По инициатива на Васил Стефанов вестник „Народен глас“ открива подписка за набирането на доброволни помощи, събирани от емиграцията за подпомагането на Българския червен кръст и ранените войници по време на Балканската война. Общо за два – три месеца вестник „Народен глас“ събира и изпраща в София сумата от 7000 долара. Общо през цялата война сумата на събираните дарения надхвърля 100 000 долара. В израз на благодарност цар Фердинанд, царица Елеонора и премиерът на България, Иван Евстатиев Гешов, изпращат неколкократно благодарствени телеграми за изключително полезната народолюбива кампания, организирана от вестник „Народен глас“. Така в масовото съзнание на емиграцията се утвърждава представата, че издателската фирма „Народен глас“ е получила и формалното „институционализиране“ като безспорен лидер на духовния живот на диаспората – обстоятелство, което увеличава още повече моралната тежест и авторитета на всичко онова, което Васил Стефанов и неговите съдружници пишат по-късно. Затова, когато през август – септември 1913 година в Съединените американски щати съзрява идеята за свикването на първия общоемигрантски конгрес, вестник „Народен глас“ се налага като инструмент, който съдейства най-много за подготовката и създаването на „Българо-македонския народен съюз в САЩ“. Всички тези обстоятелства позволяват издателската фирма „Народен глас“ да се стабилизира напълно и окончателно като главен фактор, опериращ на българския емигрантски културен пазар в Северна Америка.

  В началото на 1913 година капиталът на фирмата е увеличен от 10 000 на 25 000 долара. Той е набран чрез продажбата на нови акции на стойност от 15 000 долара. Теса закупени главно от тримата собственици. За да се преустановят напълно плащанията на наем, е решено да се закупи свободно място в град Гранит сити и там да се построи собствено здание, в което да се настани цялото предприятие. Васил Стефанов, Александър Шуменов и Васил Граматиков изготвят сами плана на двуетажна сграда с дължина 60 фута и широчина 35 фута. На първия етаж са предвидени обширни помещения за печатарските цехове, а на втория са обособени два апартамента за семействата на Васил Стефанов и Васил Граматиков. Строежът е поверен на предприемача Димитър Лазаров, който предава готовото здание само за 6 месеца.

  По същото време за сума от 7000 долара е закупена нова печатарска машина, която е в състояние за един час да отпечата 6000 вестника направо върху хартия, развивана от рулон. Така на 1 юли 1913 година на улица „Д“ N 1812-1814 в град Гранит сити отваря врати първото българско модерно издателство в Съединените щати – „Народен глас“.

  

  Високопроизводителната техника и особено небивалото увеличаване на интереса сред емиграцията за събитията на Балканите през Междусъюзническата война позволяват от юли 1913 година вестник „Народен глас“ да се превърне в ежедневник. Така се появява първото печатно издание, което се разпространява всеки ден между българската диаспора в САЩ, разнасяйки информация за родината, за проблемите на емиграцията, осигурявайки й ценно четиво по различни обществени, морално-етични и образователни въпроси. Вестникът излиза вече в тираж 3000 броя и се разпространява из всички щати, където по това време работят българи – от източното до западното крайбрежие на Съединените щати и Канада.

  Обявяването на Първата световна война през лятото на 1914 година и последствията от нея дават ново благоприятно отражение върху по-нататъшния напредък на издателството. Преустановените пътувания през океана приковават за шест години петдесетхилядната българска емиграция в Америка. Интересът към съдбата на Македония, особено след намесата и на България във военните действия, също увеличава абонамента на единствения ежедневен български вестник в Новия свят. Увеличената норма на печалбата през военновременния период дава мощен тласък за развитието и на частния български бизнес от страна на емиграцията. Новосъздадените фирми започват да рекламират своята дейност по страниците на „Народен глас“ и също увеличават приходите на неговите издатели. В резултат през 1915 година тиражът му се вдига на 4000 броя, а след 1916 година достига максимума, реализиран някога изобщо в тиража – 6000 броя323. Тоест само за три години тиражът е удвоен, като съответно и печалбите стават два пъти по-големи. През 1917 година издателство „Народен глас“ вече отчита приходи в размер на 21 466 долара. Добрите печалби през годините на Първата световна война позволяват на акционерите да закупят по това време напълно нова печатарска техника, с която механизират изцяло производствения процес.

  В края на 1916 година за 3000 долара е закупена модерна машина за нареждане на буквите – „Линотип“ N 19. Тя позволявала се организират бързо текстовете за заглавия, реклами и обявления, изискващи различни размери на шрифта и нееднаква широчина между буквите. През 1917 година Васил Стефанов закупува още една машина за бързо нареждане на вече готовия вестник – „Линотип“ N 5. За да се облекчи доставката на печатните издания, през 1917 година са закупени още две машини. Едната се нарича „Графотайп“. Тя позволява да се отпечатват на малки медени пластинки адресите на абонатите и клиентите, до които се изпращат изданията на издателство „Народен глас“. А втората е известна като „Адресограф“. С нея става отпечатването на адресите върху страниците на печатната продукция, която се изпраща на конкретния потребител. Набавени са и необходимото количество пишещи машини – марка „Роял“ – три с кирилски и три с латински шрифт, както и всички други печатарски принадлежности, необходими за една високоскоростна и обемна издателска дейност.

  Цялата техника на издателство „Народен глас“ се движи с електрическа енергия. По същество през 1917 година вече е оборудван един напълно затворен издателски цикъл, който позволява на фирмата „Народен глас“, освен вестниците, да печата спокойно и“разни книги за прочит“. Така издателство „Народен глас“ окончателно се налага като водеща българска фирма в Съединените щати за производството на вестници и литература. Книжарницата към издателството му позволява то да започнела играе ролята освен на производител и на главен доставчик и разпространител както на собствените издания, така също и на книжната продукция, доставяна след войната от България. Общата стойност на инвестирания капитал в дружеството към края на Първата световна война възлиза на 50 000 долара – сума, която показва, че в „Народен глас“ е направена една от най-големите български инвестиции в частен бизнес през второто десетилетие на XX век. В резултат издателство „Народен глас“ се издига към началото на 20-те години до положението на „единствената, най-модерна българска печатница не само в Америка, но и в България“.

  През май 1917 година настъпва промяна в управлението на фирмата. По това време Александър Шуменов завършва право и решава да премине на свободна професия като адвокат. Тъй като новата му работа е свързана с много пътувания и чести отсъствия от Гранит сити, той преценява, че не може да я съвместява с вестникарството и книжарството. Затова през май 1917 година Шуменов продава дяловия си капитал в акционерното дружество – включително имуществото и правата си над книжарницата в Гранит сити, съществуваща като търговски отдел към издателството.

  Промени за известно време настъпват и в статута на Васил Стефанов. Той също решава да следва висше образование във „Вашингтон юнивърсити“ в град Сент Луис и се нуждае от повече свободно време. По тази причина е обявена продажба на акции и е разширен съставът на управителното тяло на фирмата. На 25 май 1917 година е проведено общо събрание. Свободните акции са закупени от д-р Димитър Стайков, Илия Георгиев и Атанас Златарев. Съответно избран е и нов управителен съвет в състав: Илия Георгиев -председател, д-р Димитър Стайков – касиер, Васил Граматиков и Атанас Златарев – членове на управителния съвет. Скоро обаче между членовете на новото управително тяло избухва конфликт.

  При изплащането на новопридобитите акции сумите са внесени навреме само от д-р Стайков. И. Георгиев и А. Златарев поради дългове към други кредитори не успяват да осигурят дяловия си капитал в общата каса на дружеството. Това налага проблемът за тяхното правоучастие в приходите и разходите на акционерното дружество да се отнесе пред съдебната власт в град Гранит сити. Затова в края на 1917 година, когато съдът се произнася, че Георгиев и Златарев нямат реални собственически права – съответно и властта им в управителното тяло е фиктивна, Васил Стефанов отново поема функциите си на управител във фирмата. Доктор Стайков остава касиер, а Васил Граматиков – секретар на Управителния съвет. Под ръководството на тримата издателската фирма „Народен глас“ се развива до средата на 20-те години. След войната д-р Д. Стайков се отдава изцяло на лекарска практика, така че реални собственици и съуправители на издателството през почти целия междувоенен период са Васил Стефанов – управител, и Васил Граматиков – секретар-касиер на фирмата.

  

  В архивите на емиграцията са запазени исторически документи, които разкриват в детайли производствената процедура и търговската система, използвана от издателство „Народен глас“ за пласиране на продукцията му върху оформилия се български културен пазар в Съединените щати. През 20-те и 30-те години на XX век фирмата публикува ежедневно вестник „Народен глас“. За тази цел на нея постоянно са й необходими големи количества хартия. За да се избегнат кризисни ситуации поради липсата на хартия и за да се намалят търговските разходи, от 1918 година доставката на хартия се извършва „на едро“ – с вагони, композирани на гарата в град Гранит сити. От рампата рулоните се превозват с камиони и се съхраняват в собствения склад. Оттам ежедневно се черпи необходимото количество, като своевременно се и попълва нужното. Средномесечният разход на хартия през междувоенния период надхвърля пет тона.

  В структурно отношение фирмата е изградена така: Основно нейно звено, от което се дирижира целият издателски процес, е редакцията, следват административният отдел, печатницата и експедицията. Главните действащи лица в редакцията са Васил Стефанов и Васил Граматиков. Тъй като описването на ежедневник от 8 страници е практически непосилна работа за двама души, през 20-те години издателство „Народен глас“ си изгражда широко разклонена мрежа от кореспонденти и сътрудници. Това са предимно български емигранти – главно хора със свободни професии, които живеят в онези американски градове, където съществуват най-големите български заселнически колонии. Освен това издателството поддържа, след Първата световна война, постоянни кореспонденти и в България, Канада и Австралия. По този начин всеки ден сътрудниците на вестник „Народен глас“ изпращат в редакцията аналитични статии по различни политически въпроси, дописки, свързани с живота и постиженията на българските емигрантски колонии, факсимилета от документи, коментари за събитията в България и т.н. Васил Стефанов и Васил Граматиков обработват стилно всички получени текстове, отстраняват евентуални неточности и подписват материалите за набор и печат. След като текстът бъде набран отново, те преглеждат коректурите и пускат матриците за окончателно отпечатване. За своите материали сътрудниците и кореспондентите на вестник „Народен глас“ получават хонорари. В поместената по-долу таблица са дадени адресите и имената на повече от 70 българи, които вземат най-дейно участие като кореспонденти и автори при създаването на един от най-стойностните продукти, разпространяван на българския културен пазар, възникнал през първата половина на XX век.

  ГРАД      КОРЕСПОНДЕНТИ

  гр. Чикаго, Илинойс
  Йовчев, В. Грабашлиев.Н. Симеонов, И. Енчев, В. Янков, А. Видолова и В. Костова

  гр. Сейнт Луис, Мисури
  Владимир Каназирев, Цвятко Багрянов, С. Градинаров и К. Попов

  гр. Ню Йорк
  Т. Генков, П. Василев, Д.

  Котуров и Д. Денков

  гр. Детройт, Мичиган
  Свещеник Велко Караджов, Тодор Цеков, Олга Димитрова, Никола Михалев

  гр. София, България
  А. Айдемирски, Драгомир Василев, Димитър Спространов, Т. Атанасов, В. Бъчваров

  гр.Торонто, Канада
  д-р Димитър Малин, Б. Бонев, К. Лечев, А. Джордж, К. Близнаков, С. Стойчев, С. Велянов, Наум Филипов, В. Стоянов, Никола Йовчев

  гр. Стилтън, Пенсилвания
  Свещеник Давид Наков, Димитър Куршумов, В. Дундов, М. Зафиров, А. Илиев и свещеник Кирил Николов

  гр. Толидо, Охайо
  Д. Пинчев, Ц. Якимов, Д. Колчагов, П. Хаджийски и С. Колев

  гр. Лос Анжелис, Калифорния
  М. Костов, Ж. Костов, Мери Хаскел

  гр. Медисън, Илиноис
  Свещеник Велко Попов, Филип Андреев и В. Тупелев

  гр. Харисбърк, Пенсилвания
  Михаил Шишков

  гр. Индианаполис, Индиана
  Михаил Тачев и П. Арнаудова

  гр. Уейст Хомстед, Пенсилвания
  Никола Георгиев

  гр. Микиспорт, Пенсилвания
  Райна Новева

  гр.Ранкин, Пенсилвания
  Васил Павлов

  гр. Лакауана, Ню Йорк
  Кирил Божилов

  гр. ФортУейн, Индиана
  М. Русев, А. Стефанов и Л. Делянов

  гр. Уайт хорс,Канада
  Тодор Колев

  гр. Кичинър,Канада
  Найден Ясимов

  гр. Кроулянд, Канада
  Йорданка Пенкова

  гр. Порт Колбърн, Канада
  Христо Кицков

  гр. Минеаполис, Минесота
  Иван Хаджиев

  гр. Гери, Индиана
  д-р Христо Стайков и Стефан Маймарев

  гр. Акрон, Охайо
  Вангел Георгиев и Славка Толева

  гр. Вашингтон, САЩ
  Никола Кожухаров

  гр. Наренбейн, Австралия
  Атанас Попсотиров

  Административният отдел на издателство „Народен глас“ през целия междувоенен период се завежда от съпругата на Васил Стефанов – Стефанка Стефанова. Неин помощник там е Верка Винарова, родом от град Кюстендил.

  

  Всеки ден в административния отдел на „Народен глас“ постъпват между 25 и 50 нови абонамента, а други 30-50 читатели променят адресите си. Това налага административният отдел на фирмата постоянно да отразява тези промени, за да може изданията й винаги да се получават на точните адреси. Административният отдел прави и най-различни справки, отговаря на запитванията на читатели и търговци доставчици на хартия и мастила, на автори на материали и особено на рекламодателите. На административния отдел е поверено също така и воденето на сметките за постъпващите суми в касата на фирмата и разходите за плащанията, които издателството реализира ежедневно. Практиката показва обаче, че административният отдел не може да се справи с проблема за набирането на нови абонати и особено с навременното събиране на дължимите средства. Затова от юли 1917 година издателство „Народен глас“ за пръв път в историята на българския „културен пазар“ в Съединените щати си назначава и т. н. „пътуващ агент“.

  Длъжността е поверена на българина Никола Михайлов, родом от град Битоля. Задачата му е да пътува из градовете на Съединените щати, където живеят големи български заселнически колонии. Там той събира стари дългове от абонати и рекламодатели, договаря сключването на договори за нови рекламни карета за българските фирми , записва нови абонати, проучва читателските предложения за подобряване качествата на изданията, следи как се получават те от абонатите по места и т.н. Всеки път, преди да тръгне на обиколка, във вестник „Народен глас“ се появява съобщение, в което се казва, че търговската задача на Никола Михайлов е: „Да събира абонати и обявления (реклами) за вестника, както и да разпространява изданията на „Народен глас“. Затова всички българи в Съединените щати се умоляват да имат пълно доверие в него и му съдействат в работата“, за което фирмата благодари предварително на всички. Преценявана глобално, функцията на пътуващия търговски агент позволява на първата българска фирма, оперираща на културния емигрантски пазар, редовно да извършва маркетингови проучвания на собствения си пазар и да реагира своевременно на всички негови нови изисквания.

  Проучванията на българския културен пазар в Съединените щати от Никола Михайлов показват, че на много места проблеми най-често възникват около навременното получаване от страна на клиентите, на изпратените от „Народен глас“ издания – особено при промяна в адресната регистрация. Трудностите възникват най-често от обстоятелството, че чиновниците в американските пощенски станции не знаят добре български език и понякога объркват доставката на пратките. Заради това, с цел да се избегнат грешките, през 20-те години издателство „Народен глас“ постепенно си изгражда и собствена система от специално упълномощени „търговски представители“. Това обикновено са видни българи в големите заселнически колонии, които са популярни не само сред емиграцията, но и са познати и на градската администрация в съответното населено място – включително на пощенските станции. Тези хора установяват и поддържат постоянна връзка с пощите и издателство „Народен глас“ (чрез телефона) .Съответно в случай на нужда те дават всякаква информация на интересуващите се по въпроси, свързани с разпространението на продукцията, изпращана от издателство „Народен глас“. В поместената таблица са дадени имената на най-важните търговски представители на издателство „Народен глас“ в Съединените щати и Канада през междувоенния период:

  

  Трябва да се отбележи, че между кореспондентите и търговските представители съществува разлика в ангажиментите по отношение на издателство „Народен глас“. Кореспондентите носят отговорност главно за навременното създаване на качествен „културен продукт“. Те пишат материалите, които се публикуват в изданията на фирмата. Докато търговските представители носят отговорността за търговската реализация на продукцията на пазара. Те подпомагат навременното получаване на всичко, което „Народен глас“ произведе и разпространи сред българите в Съединените щати и Канада. Макар че функциите на пътуващия търговски агент Никола Михайлов и търговските представители в известен смисъл се дублират, те не са тъждествени. Защо? Защото във времето, през което търговският пътник не пребивава в даден американски град, цялата отговорност за навременното и точно пласиране на пратките носят търговските представители. Така че на базата на тези факти може да се каже, че през междувоенния период издателство „Народен глас“ вече разполага с цялостна система за опериране върху структурирания български културен пазар. Тази система свидетелства както за предприемчивостта на фирмата, за нейните сериозни ангажименти към духовния живот на българите в Северна Америка, така също и за наличието на един добре развит и работещ ефективно български културен пазар в тази част на Новия свят.

  

  В печатницата на издателство „Народен глас“ през 20-те и 30-те години най-дълго работят българските словослагатели Поликсена Граматикова – съпруга на Васил Граматиков, Тодор Апостолов и Борис Григоров. Те набират текстовете в матрици, форматират ги и „връзват“ всяка страница поотделно, за да бъде отпечатана. Сглобено по този начин, изданието – особено вестник „Народен глас“, около 14 часа вече е готово за печат. Машините се пускат в действие около 15 час« и само за един час вестникът е готов. Продукцията преминава съответно в отдел „Експедиция“ на фирмата.

  Експедицията на вестник „Народен глас“ се оформя напълно като производствено звено през междувоенния период. През 20-те и 30-те години тя се завежда от Александър Градинаров – син на Васил Градинаров. Негови помощници са 10 български деца от местната емигрантска колония. Ежедневно те идват на работа от 16 до 18 часа на почасово заплащане, за да сортират готовата продукция за експедиране. За своя труд те получават месечно възнаграждение по 10 долара. Всеки вестник се завива в отделен плик, върху който се поставя лепенка с адреса на получателя. След това пратките за различните щати се поставят в отделни пощенски чували. Върху тях се стикира името на щата и града, в който трябва да се достави пратката. В 18,30 часа пристига пощенската кола на Гранит сити. Тя товари чувалите и ги откарва в пощата, където пратката се тегли и се определя стойността на таксата, която издателство „Народен глас“ трябва да заплаща ежемесечно за услугата. Накрая пощенските служители прехвърлят чувалите с продукцията на издателство „Народен глас“ на нощните влакове на гарата в Гранит сити. До сутринта и след обяд българите получават своите колети навсякъде из щатите. Така благодарение и на добре уредената производствено-експедиционна процедура и създадената мрежа по места за разпространение на книжната продукция, реализирана от изда телство „Народен глас“, фирмата успява от началото на 20-те години да приключи със структурирането на собствения културен пазар -българския културен пазар в Съединените щати, на който оперира през целия междувоенен период.

  

  Сравнен с пазара на американските издателски фирми, той е несравнимо по-малък и това е напълно естествено, тъй като става въпрос само за сегмент от него – тоест за един относително самостоятелен емигрантски пазар. Сравнен обаче с пазара, на който боравят останалите български емигрантски фирми, културният пазар, формиран от издателство „Народен глас“, е неизмеримо по-широк. С известна относителност може да се каже, че именно издателство „Народен глас“ е първата българска фирма в Съединените щати, която започва успешно да оперира върху „целия географски“ пазар на САЩ. Дори нещо повече – единствената българска фирма, която разпростира границите на пазара си и в Канада и Австралия. В това се състои уникалността на българския културен пазар, формиран до средата на XX век в Северна Америка, а именно, че той далеч надхвърля рамките на регионалните потребителски пазари, на които оперират търговските къщи и различните фирми, създадени от българските предприемачи зад океана до средата на XX век.

  Известно е, че паралелно с издателство „Народен глас“ през междувоенния период в Съединените щати работят още 3 български печатници: Печатницата на „Българския социалистически работнически съюз“ – седалище в град Гранит сити, Илиноис, издава вестник „Работническа просвета“ и теоретични трудове в духа на американския юнионизъм; Печатницата на българските комунистически групи – седалище град Детройт, издава вестник „Съзнание“, а след него „Народна воля“ и брошурна литература с комунистическо съдържание; Печатницата на „Македонската политическа организация“ (МПО) – седалище град Индианаполис, издава вестник „Македонска трибуна“ и брошурна литература с патриотично съдържание.

  Съпоставени с издателство „Народен глас“, тези три печатници се различават от него по три главни особености. Първо, това са крайно идеологизирани издателски центрове, които защитават и пропагандират собствената си идеология. Те не са търговски предприятия в истинския смисъл на думата, защото съществуват не от приходите си, получени на пазара, а посредством безвъзмездната помощ на членската маса, която стои зад всяка от трите посочени емигрантски организации. От тук и втората особеност – трите споменати печатници не оперират на целия български културен пазар в Съединените щати. Техните издания се разпространяват само между членовете на юнионисткия съюз (около 1500 души), на МПО (около 5000 души) и на Българските комунистически групи (около 500 души). Докато издателство „Народен глас“ се изявява като класическо производствено и търговско предприятие, което работи единствено за задоволяването на фундаменталните културни потребности на цялата българска емигрантска общност зад океана. (Да не говорим, че трите политически печатници, за които стана дума, не участват в разработването на българския културен пазар след 1907 година.) Затова единствено издателство „Народен глас“ се изявява като градивен, силно консолидиращ фактор в усилията да се изгради един общобългарски културен живот в Съединените щати. Издателската продукция на „Народен глас“ не разпространява идеологии. Тя не насажда вражди между различните емигрантски прослойки, затова издателството постоянно съдейства и за развитието, за обогатяването на потребностите на българския културен пазар от гледна точка увеличаването на интереса към свободолюбивото и демократично четиво. В същото това време останалите три несравнимо по-малки печатници обективно действат в точно обратната посока – с крайно идеологизираната си печатна продукция те обективно разединяват емиграцията на политическа основа. Настройват едни нейни пластове срещу други. В резултат те на практика спомагат да се нарушава единния духовен живот на емиграцията. Оттам логично те спъват и нормалното функциониране (особено разрастването) на българския културен пазар в Съединените щати. Така че сред големите заслуги на издателство „Народен глас“ през първата половина на XX век трябва да се прибави и тази, че то отстоява най-последователно идеята за идейно единство на българската диаспора в Новия свят, за постоянно разрастване на единния български духовен пазар зад океана, така че американците от български произход да се интегрират в структурата на новоприютилата ги нация като елемент, носител на традиционните добродетели на българската нация.

  Ролята на издателство „Народен глас“ за развитието и функционирането на българския културен пазар в Америка изпъква още по-релефно, ако се направи кратък преглед и на нейното собствено книгоиздаване – второто важно направление (след публикуването на първия български ежедневник в САЩ – вестник „Народен глас“) в производствената и търговската дейност на тази българска фирма. При това в случая ще вземем под внимание не книгите, публикувани изобщо в нейната печатница, тъй като подобна равносметка на този етап от развитието на българската емигрантистика не може да се направи поради липсата на сведения точно колко „чужди“ книги са били публикувани от издателство „Народен глас“. (Във всеки случай става дума за стотици заглавия, но този въпрос трябва да се изследва отделно.) Тук ще стане дума само за книги, които са били подготвени редакционно, финансирани и разпространени само от издателство „Народен глас“ за задоволяване на важни цивилизационни потребности на българската диаспора в Съединените щати до средата на XX век.

  Общо през първото десетилетие от своето съществуване до края на Първата световна война издателство „Народен глас“ публикува със собствени сили (текст и финанси) общо 31 книги.

  
  

  Ако се хвърли един най-бегъл поглед върху съдържанието на таблицата, не може най-напред да не впечатли количествената страна на публикуваната собствена книжна продукция. Общият обем на книгите, финансирани от издателство „Народен глас“ само за едно десетилетие (от 1911 до 1920 година) надхвърля 4000 печатни страници. При това става въпрос за създаването на много трудни и скъпо струващи на издателя заглавия, каквито са например осемте чуждестранни речници. Само техният обем надхвърля 2000 страници. Въпреки рисковете, а и трудностите, които издателство „Народен глас“ среща и преодолява при реализирането на тази своя продукция, то издава речниците, тъй като българската емиграция в Съединените щати има най-голяма нужда именно от тях в своята ежедневна практика. Това показва, че издателската фирма действително търси и задоволява най-неотложните потребности на младия български културен пазар в Америка. Нейната продукция полага стабилните комуникационни основи, за да може емиграцията да се интегрира по-лесно в структурата на американската нация. В това се състои най-важният резултат от нейната стопанска дейност.

  

  Заглавията като историята на Македоно-одринското опълчение и монографията на професор У. Мънроу пък доказват началото на съзнателен стремеж да се създаде сериозна научноаргументирана база за патриотичните среди на емиграцията, в усилията й да защити националната кауза на българския народ след войните. По този начин издателство „Народен глас“ практически съдейства и за изграждането на т.н. „Западен щит“ за защита на българщината през XX век, който ще играе важна роля в по-нататъшното развитие на балканския исторически процес. Важно е да се спомене също така, че именно издателство „Народен глас“ първо стимулира зараждането и на оригиналното емигрантско литературно творчество, проява на което са драмата на Н. Багрянова и Ст. Стефанова и есеистичната книга на Л. Гошев. Благодарение на правилната си издателска политика „Народен глас“ съдейства за появата и на българския емигрантски литературен превод. Там са реализирани първите издания на литературен български език на един от най-нашумелите литературни бестселъри на американската литература до края на Първата световна война. Книжната продукция на издателство „Народен глас“ полага основите и на българската емигрантска здравна библиотека. Ясно е следователно, че в обстановката, когато условията на световната война прекъсват напълно търговските отношения между България и Съединените щати, книжната продукция на първата българска издателска фирма в САЩ задоволява основни културни потребности на емиграцията. Тяхното удовлетворяване щеше да стане много по-трудно и по-бавно, ако издателство „Народен глас“ не работеше упорито за създаването на самостоятелния български културен пазар в Америка.

  Намерили своята производствено-търговска ниша, през 1917 година Васил Стефанов и Васил Граматиков замислят една уникална поредица от издания, които ще останат като техен най-съществен принос, за цялостното развитие на българската емигрантска култура в Новия свят. Става дума за подготовката и публикуването на четирите безценни алманаха, които днес са най-сериозният извор за изучаване на всички аспекти на българската емигрантска история зад океана.

  Идеята за появата на първия алманах се заражда през 1917 година. Тогава издателската фирма „Народен глас“ навършва 10 години от своето основаване. За да се отбележи юбилеят, управителният съвет решава да създаде специален „Юбилеен сборник на вестник „Народен глас“. Като образец са използвани подобни алманаси, издавани от другите емигрантски общности в Съединените щати.

  На 6 октомври 1917 година във вестник „Народен глас“ е публикувана обява под надслов: „Турен е под печат Юбилейният сборник на вестник „Народен глас“. В нея се съобщава, че книгата ще съдържа „интересно четиво из живота на българите в Америка -история на българската емиграция, българската търговия, земеделие, черква, дружества, журналистика, религия и пр., и пр.“ Като илюстрации към текстовете е предвидено да бъдат публикувани 2000 снимки и портрети на български емигранти. Заплануваният тираж е 25 000 броя – тираж, който нито преди, нито след това не е достиган от никакво друго българско емигрантско издание в Съединените щати. Замисълът на издателство „Народен глас“ е сборникът да се печата на луксозна хартия и дори да се раздава „безплатно на всички читатели“ на вестник „Народен глас“, които побързат да се абонират до края на годината. След обявяването на идеята българските фирми в Съединените щати и Канада са поканени да дадат рекламите си (и снимков материал) по най-бързия начин, за да не изпуснат възможността да се рекламират и представят добре пред емиграцията. Самият юбилеен сборник е отпечатан през декември 1918 година.

  

  В структурно отношение книгата е разделена на 4 части. В първата подробно се описва историята на акционерното книгоиздателско дружество „Народен глас“. Текстът е богато илюстриран с портрети на неговите създатели, собственици и работници. Втората част е посветена на все още бушуващата Първа световна война -българското участие, намесата на САЩ, постиженията на военната техника и мореплаването. В третата част се съдържа информация за най-важните периоди от историята на Съединените щати, за американската конституция, политическата система в държавата, нейната икономика, вероизповедания, постиженията в културната област. Преведен е и е публикуван за пръв път на български език и американският „Закон за емиграцията“, който регулира правилата за притока на нови заселници. Последната, четвърта част може да се нарече „енциклопедия“ на емиграцията. След като внимателно са проучени, там са разработени такива важни въпроси като: кога е възникнала всяка от българските заселнически колонии, изградени в Съединените щати; какво развитие – особено стопанско, е отбелязала тя; с какъв бизнес се занимават нейните представители и пр. Основен акцент е поставен и върху описанието на постиженията, регистрирани специално от младата и малобройна българска емигрантска интелигенция.

  В цялост „Юбилейният сборник…“ поставя началото на усилията за цялостно преосмисляне на икономическите постижения, реализирани от българската емиграция в Съединените щати. Обобщени са както грешките, така също и ценният опит, натрупан от деятелите на българския емигрантски бизнес. Особено ценни са препоръките, които се дават за „американизацията“ на търговския маркетинг и мениджмънта, за да могат фирмите да останат трайно на американския пазар и да се развиват във възходяща посока. В последна сметка с тази уникална книга е създаден един незаменим „колективен каталог“ от енциклопедичен тип, в който българският емигрант по всяко време може да намери нужната му информация за всяка по-значителна българска фирма във всеки голям град на Съединените щати (адрес, собственици, предмет на дейност, възможности за бизнес контакти и т.н.)

  С появата на „Юбилеен сборник…“ на издателство „Народен глас“ се създават нови, още по-добри възможности за интензивни бизнес контакти между самите български фирми, работещи вече в Америка. Дотогава хората не се познават един друг, не знаят нищо за бизнеса си и следователно не могат да си сътрудничат. Направена е решителна, колективна равносметка върху стопанския живот и постиженията на българската емиграция изобщо, реализирани до края на Първата световна война. Всичко това дава нов тласък за развитието на бизнес средата през междувоенния период.

  10 000 броя от тиража на „Юбилеен сборник… “ са разпространени още през 1919 година навред из Съединените щати от Ню Йорк на изток до Сиатъл на запад и от Чикаго на север до Маями на юг – навред, където живеят българи. Трудът се посреща с небивал възторг от емиграцията, защото той й позволява тя за пръв път да се самоогледа. В новата книга българите в Съединените щати виждат както дефектите си, така също и своите безспорни постижения. А всичко това дава много по-реална представа за възможностите на тези хора, за повишаване на самочувствието им. Дори през 20-те години вече се забелязват първите признаци на гордост от собствените постижения. Затвърждава се убеждението, че българите също могат уверено да „правят“ сполучлив бизнес на изключително динамичния и конкурентен американски регионален пазар. Затова още на следващата 1920 година от всички емигрантски колонии постъпват предложения издателство „Народен глас“ да преиздаде сборника. Вместо да се препечатва, акционерите обаче решават създаването на нов тип енциклопедично издание.

  През 1921 година е публикуван „Българо-американски алманах за 1921 година“. Томът е в обем 200 едроформатни страници, като всички текстове са снабдени с подходяща снимкова илюстрация. Това издание е уникален факт в българското емигрантско книгоиздаване с опита на емиграцията да създаде първият собствен каталог за икономическото развитие на старото си отечество – България, и възможностите да се прави бизнес там от страна на емигрантски фирми. За целта в първата част на тома е публикувана подробна статистическа информация за населението, стопанската структура, вътрешната и външната търговия, акционерните дружества, и концесиите работещи в държавата. Много място е отделено и на въпросите, свързани с жителите и икономиката на големите български градове, адресите и предмета на дейност на най-известните български банки, кредитни, производителни и търговски кооперации, на големи частни фирми. Във втората част на алманаха са подредени рекламните карета на вече стабилизираните български емигрантски фирми в Съединените щати, като се посочват техният адрес, предмет на дейност и бизнес интересите им.

  

  Втората стопанска енциклопедия на българската емиграция в Съединените щати е разпространена през 1922 година в 20 000 екземпляра. Тя също е посрещната с огромен интерес от емигрантските фирми. В резултат през 1923 година издателство „Народен глас“ подготвя и публикува нов „Българо-американски алманах за 1923-1924 година“. Третият, общо взето, спазва вече възприетата структура с тази разлика, че сега основният общо икономически масив съдържа повече данни за стопанството, фирмите, природните богатства и икономическите закони на Съединените щати. Втората част е съответно рекламно пано за най-активно работещите български емигрантски фирми на американския регионален пазар. Алманахът за 1923-1924 година е в обем 162 страници, също съдържа над 500 нови снимки на български предприятия, търговски обекти и портретите на бизнес деятелите. И тази книга е финансирана изцяло от издателство „Народен глас“ и е разпространена сред емиграцията в тираж от 10 000 екземпляра.

  На практика от края на Първата световна война до средата на 20-те години книгоиздателската фирма „Народен глас“ в Съединените щати реализира най-големия си стопански успех, постиган някога на българския културен пазар сред емиграцията. В продължение на пет години тя продава трите си най-многотиражни издания. Така първата книгоиздателска българска фирма в Новия свят задоволява напълно една голяма потребност за стопанския живот на емиграцията ни зад океана изобщо – нуждата от систематизирана и вярна информация за възможните делови връзки, обмяната на опит и евентуално взаимоподпомагане на себеподобните – стопанските деятели от български произход. Така че, когато български търговец посети Чикаго, Сент Луис, Детройт, Индианаполис или Ню Йорк например, той да може да отседне в български хотел, да се нахрани добре в български ресторант, да бъде упътен, докато си свърши работата, и на тръгване да напазарува в български магазин. Все белези за създаването на стопански връзки не само вътре в рамките на българските емигрантски колонии, а и между самите колонии навсякъде в Съединените щати. Тоест продукцията на „Народен глас“ спомага да се надживее „регионалният характер“ на българските стопански общувания в Съединените щати, които преобладават до края на Първата световна война. Така че през междувоенния период все по-отчетливо да се забележат и наченките на един „общоамерикански български пазар“, колкото и условно да е това название за означаване на стопанските връзки, излизащи вече извън рамките на дадената колония или дадения щат, където стопанските деятели са се заселили в началото и където правят първите си успешни стъпки в бизнеса.

  До началото на 20-те години на XX век подобни възможности все още не съществуват главно поради непознаването на състоянието и стратификацията на главните стопански субекти, формиращи българския бизнес пазар в Съединените щати. Затова определено може да се каже, че енциклопедичните бизнес издания на издателство „Народен глас“ изиграват знаменита роля за цялостното формиране на чувството сред българите в Съединените щати за принадлежност към една единна, относително обособена, непрекъснато напредваща в своето развитие българска стопанска общност, която е в състояние да се развива и да се взаимоподпомага. Така „културният бизнес“, развиван от „Народен глас“, оказва и то най-непосредствено, положително влияние върху цялостното развитие на българския стопански живот в Съединените щати през междувоенния период. Затова през 1933 година Васил Стефанов и Васил Граматиков подготвят и правят четвъртия си – и най-подробен алманах на вестник „Народен глас“ и българите в Америка. Това е най-пълното и обемно енциклопедично издание на фирмата, свързано със стопанския живот на българите в Съединените щати. Обемът му надхвърля 500 страници, а рекламните карета на фирмите, адресите им и снимковата илюстрация се превръщат в нов, солиден аргумент за покачване на самочувствието и за активизирането на бизнес контактите между българите. Това всъщност е най-пълният и основен бизнес справочник за всичко, постигнато от българската емиграция в Съединените щати в стопанския сектор до средата на XX век. Затова и „25-годишният юбилеен алманах“ е разпространен в 25 000 тираж сред диаспората.

  Важно място специално в търговската дейност на издателство „Народен глас“ от годините на Първата световна война заема и разпространението на грамофонни плочи със записи на българска, балканска и класическа музика. Плочите се записват в най-голямата звукозаписна фирма по това време в света – „Колумбия рекърдс“, работеща в Съединените щати. Изпълнители са български емигранти -добри музикални изпълнители. Най-популярна от всички е певицата Вера Гронева, която се смята и за първата професионална изпълнителка на български народни песни, разпространявани в Съединените щати. От известната засега документация става ясно, че до 1920 година в Съединените щати са издадени 11 грамофонни плочи за българския култрен пазар. Те се появяват на българския културен пазар в следната последователност:

  Търговията с музикални плочи се реализира по приблизително същата схема, по която се разпространява вестник „Народен глас“ и се продават книгите, публикувани от издателство „Народен глас“. Готовата стока се складира в книжарницата на „Народен глас“ в град Гранит сити. Вестник „Народен глас“ публикува специални рекламни карета, в които се съобщава за новоизлязлата грамофонна плоча, нейното съдържание, цената и от къде може да се закупи. Поради по-особения вид на плочите като стока, освен в Гранит сити обаче, те се продават и в редица магазини, собственост на български емигранти. Няколко емигранти създават и специални магазини за търговия с грамофонни плочи, грамофони, графоноли и всички духови, струнни и клавишни музикални инструменти. С навлизането на радиоапарата в семейния бит през 20-те години и особено с израстването на втората емигрантска генерация в Съединените щати през 30-те години, която се увлича по американския джаз и другите модерни музикални стилове преди Втората световна война, търговията с грамофонни плочи със записи на българска музика постепенно намалява. Почти във всеки български дом обаче в средата на XX век в Съединените щати неизбежно присъства и този важен елемент, създаден и реализиран на българския културен пазар в Северна Америка през първата половина на XX век.

  

  Ролята на издателско-търговската фирма „Народен глас“ за разработването на българския културен пазар в Съединените щати, а и мащабите на този пазар, ще останат неизяснени напълно, ако не се очертае още едно важно направление в стопанската активност на тази фирма. Става въпрос за доставката и търговията с културни ценности (учебници, вестници, списания, художествена литература, научна книжнина, географски карти, календари, илюстровани сборници, картини, панорамни снимки от различни гардове в България и Македония), произведени в България, но продавани като стока на българския емигрантски културен пазар в Съединените щати. Тоест търговията с „културен продукт“, внесен от „старото отечество“, предназначен за ползване от емиграцията в „новото“.

  Като част от фирмената бизнес стратегия, търговската дейност е замислена около 1912 година. При създаването на второто акционерно дружество по това време, в което като съсобственик влиза и книжарят Александър Шуменов, неговата книжарница се превръща в отделно -търговско, звено в структурата на предприятието. То е преименувано в „Книжарница „Народен глас“, която се намира в специално помещение, разположено на партерния етаж на зданието, в което работи фирмата в град Гранит сити. На практика книжарницата действа като търговски обект на фирмата.

  

  В началото клиентите купуват оттам предимно тетрадки, бележници, листове за писма, стари издания на вестник „Народен глас“ и книги, които Шуменов вече е успял да достави от издатели, работещи в България (до 1913 година най-много издания на издателство „Христо Г. Данов“). Литературата, с която се търгува обаче, все още е малко. Първо, защото Александър Шуменов в началото не разполага със значителен капитал, за да е в състояние да доставя голямо количество книги от България. И на второ място, поради обстоятелството, че читателският интерес сред емиграцията все още е сравнително слаб. (От значение е и сравнително ниската норма на печалбата, реализирана в книжарската търговия.) Преобладаващата част от гурбетчиите, пребиваващи до 1912 година в Съединените щати, се завръщат след няколко годишна работа в родината си, липсват семействата с децата и т.н.

  Ангажирането на издателско-търговската фирма „Народен глас“ с доставката и търговията с книжна продукция от България също в началото не потръгва с бързи темпове. И при нея стагниращо влияние оказват слабият читателски интерес, финансовият фактор, разпръснатостта на емиграцията на едно пространство от около 4000 километра. В допълнение изключително важно специфично обстоятелство, което през второто десетилетие на XX век спъва в решаваща степен търговията с книги, доставяни от България, са трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. На практика от 1912 до 1920 година търговските връзки между България и Съединените щати са разрушени напълно. Така за близо едно десетилетие не съществува никаква възможност да се доставя нова книжна продукция от старото отечество. Ето защо през второто десетилетие на XX век издателската фирма „Народен глас“ се ангажира със собствено книгоиздаване, за което стана дума по-горе. За 7-8 години тя успява да реализира 31 заглавия.

  Появата на собствената книжарска продукция, застоят, настъпил сред емиграцията поради невъзможността ида пътува до Европа и особено стопанското замогване на българите, и появата на семействата постепенно налагат през годините на Първата световна война да се обърне по-голямо внимание и на търговията с книги. Запазените исторически документи показват, че още преди появата на всяка новоиздавана книга Васил Стефанов и Васил Граматиков публикуват във вестник „Народен глас“ подробна информация за новия си книжен продукт- какво е съдържанието на книгата, какъв е обемът, каква е цената и по какъв начин може да се получи. След като се произведе, книгата се поставя на склад в „Книжарница „Народен глас“ в град Гранит сити. До 1917 година доставките се извършват чрез американската пощенска служба. Всеки клиент изпраща в издателство „Народен глас“ пощенски запис със сумата, включваща цената на интересуващата го книга плюс 30 цента за пощенски разходи, плюс адреса на получателя. Оттам човек от административния отдел на издателството (обикновено Стефанка Стефанова) поставя книгите в специални пликове, адресира ги и ги изпраща чрез пощенската станция до получателя.

  

  Към 1917 година обаче тази система за търговия с български книги в Съединените щати показва някои несъвършенства. За тежките речници например пощите започват да искат такси, които почти доближават цената им. Това оскъпява стоката двойно както за производителя, така също и за купувачите. Понякога пратките се губят при пътуването по пощите, клиентите не са в състояние лично да разгледат интересуващата ги книга, която купуват, както и други неудобства. По тези причини от 1917 година издателско-търговската фирма „Народен глас“ започва да си изгражда и собствена търговска мрежа – отделна от тази, която функционира вече във връзка с разпространението на вестник „Народен глас“. Тя е предназначена специално за търговията с български книги в Съединените щати и Канада. Тогава точно Васил Стефанов и Васил Граматиков създават свои „търговски агентства“ в онези градове, където вече съществуват големите български заселнически колонии. Тяхната цел е книжната продукция да се „доближи“ до регионалния културен пазар в отделните щати на САЩ и така да се намалят търговските разходи и да се увеличи възможността за личен избор на клиентите.

  От историческата документация се вижда, че такива търговски агентства през 1917 година най-рано са открити в Чикаго- Илиноис, Индианаполис – Индиана, Толидо – Охайо, Торонто – Канада. Длъжността търговски агент на „Народен глас“ там съответно изпълняват Никола Драмсъзов и Марко Калудов за Чикаго, Димитър Медичков в Индианаполис, Стефан Кочанов в Толидо и Емануил Станчев за Канада. Тези българи по един или друг начин до началото на 20-те години също работят на българския културен пазар в Северна Америка. Марко Калудов например е известен обществен деятел сред емиграцията и един от издателите на вестник „Свобода“, излизащ в Чикаго от 1914 до 1918 година.

  Димитър Медичков основава в Индианаполис още през 1916 година второто от общо две български емигрантски училища, съществували в Съединените щати до 1919 година, за дистанционно изучаване на английски език. Никола Драмсъзов през 1917 година открива в Чикаго втората българска книжарница „Никола Драмсъзов“ и т.н. Следователно всички те при условията на преустановената напълно търговия между България и Съединените щати предпочитат да станат търговски представители (агенти) на „Народен глас“, с което, ако не да разширят, то поне да спасят търговската си дейност предвид опасността от фалит. В резултат разпространението на българската книжнина въобще в Северна Америка от края на второто десетилетие на XX век се подобрява качествено.

  През 1919 година веригата от търговски агентства, работещи за „Народен глас“, е разширена. Открити са още три представителства на фирмата в Ню Йорк, Детройт и Кливленд. В Ню Йорк функцията на търговски агент изпълнява известният финансист и търговец Александър Ангелинов, в Детройт агент представител е търговецът Георги Попов, а в Кливленд е Симеон Георгиев. В долната таблица са посочени пълните данни на търговските обекти, чрез които между двете световни войни се осъществява търговията в Съединените щати с книжна продукция, доставена от България:

  

  (Информацията за съставянето на горната таблица е събрана от множество различни източници в емигрантската архива.)

  Анализът на данните показва, че след изграждането на мрежата от собствени търговски агентства издателско-търговската фирма „Народен глас“ променя и системата, по която търгува с книгите. За пръв път новите правила се прилагат при разпространението на юбилейния сборник на вестник „Народен глас“ през 1918-1919 година. При появата на новоотпечатаната книга, фирмата издател обявява чрез вестник „Народен глас“ какво количество от нея се намира на склад в Гранит сити. Съответно и цените за търговия на едро и дребно. След това по заявки на търговските агенти, които познават отблизо регионалния културен интерес, изданията на Народен глас се изпращат в агентствата на фирмата в Ню Йорк, Чикаго, Детройт, Индианаполис, Торонто, Толидо, Пеория и Кливленд.Там книгите се разпродават, а търговските агенти връщат обратно дължимите суми за стоката в Гранит сити, като задържат за себе си най-често по 10 % от печалбата. Изградената стройна мрежа за разпространението и на книжната продукция на български език в Съединените щати способства не малко за още по-активното функциониране на българския културен пазар в северна Америка.

  Всъщност, ако към началото на 20-те години изобщо може да се говори за трайно обособяване на един относително самостоятелен „български пазар“ в Америка, то именно „културният пазар“ – т.е. търговията с книжна продукция, е едно от неговите най-ярки проявления. В нито една от останалите области на бизнеса, където работят български предприемачи, не са изградени толкова трайни „вътрешнопазарни“ връзки и механизми за реализация на дейността, каквито се наблюдават на културния пазар. Съответно нито един друг дял от българския емигрантски бизнес не зависи така жизнено преди всичко от българския потребител, както това е на културния пазар. А за неговите мащаби може да се съди от факта, че към началото на 20-те години ежегодно там се върти един капитал от 30 до 50 000 долара.

  Натрупаният търговски опит, наличието на повече свободен капитал и особено на един вече разработен и добре структуриран български емигрантски културен пазар (като институции, връзки и механизми) позволяват след Първата световна война книжарската търговия на българите в Съединените щати да отбележи сериозен възход. Ако се сравнят фактите на българския културен пазар до 1919 година и след това през 20-те и 30-те години – особено с онези от периода след Втората световна война, когато светът е обхванат от „Студената война“, дори може да се каже следното: Между-военните десетилетия (1920-1939 година) отбелязват „златният век“ на българското книгоразпространение в Америка и в Съединените щати в частност. Никога преди, а и след това, през следващия половин век (до промените през 1989 година), книжна продукция, издавана в България, не е продавана в Новия свят в такива големи количества и с такова разнообразие в тематиката. Не би било пресилено ако се каже, че всичко стойностно, излязло на български език в София из областта на художествената литература, науката, техниката, селското стопанство през 20-те и 30-те години, е пласирано веднага и на българския емигрантски културен пазар в Съединените щати и Канада.

  Ролята на главен търговски посредник и разпространител на книжната продукция отново е поета от лидера в този бранш -издателско-търговската фирма „Народен глас“ в град Гранит сити, Илиноис. Нейните собственици, Васил Стефанов и Васил Граматиков, подписват договорите за доставката на книги, вестници и списания от България. Фирмата продължава най-активно да работи с издателство „Хр. Г. Данов“. В Ню Йорк стоката пристига с параходите и се посреща от търговския агент на „Народен глас“ – Алескандър Ангелинов. Оттам той я препраща в централния склад в Гранит сити. Васил Стефанов съобщава за новопристигналите заглавия чрез обяви във вестник „Народен глас“, а след това по заявка на търговските агентства в останалите американски градове, периодически се изпращат поръчаните количества.(В самото начало на 20-те години се доставят само по 5 броя от всяка новоизлязла книга в София, но от средата на 20-те години количествата се увеличават многократно.)

  За да се облекчи още повече връзката с клиентите от 1920 година книгоиздателската и търговска фирма „Народен глас“ започва да публикува и специален каталог, съдържащ цялата книжна продукция, която се съхранява в склада в Гранит сити. Търговските агенти на фирмата раздават това рекламно издание на всеки желаещ безплатно, за да се запознае спокойно у дома с онова, което иска да купи. По този начин „Народен глас“ по същество обогатява и разнообразява и българската бизнес реклама, използвана на българския културен пазар, като заимства в това отношение от американските книгоиздателски и разпространителски фирми. (Тъй като търговията само с книги не може да осигури достатъчно доходи на търговските агенти на издателство „Народен глас“, те заедно с книгите продават още грамофонни плочи, тетрадки, бележници, листове за писма, цигарена хартия, цигари, пури и други дребни стоки.)

  Първата доставка на голяма партида книги, издадени в България, пристига в Съединените щати през ноември 1919 година. Тя включва 58 заглавия. Втората голяма партида е получена на 15 август 1920 година. В нея се съдържат 300 нови заглавия. Презянуари 1921 година от България е доставена третата поръчка от 500 нови заглавия и т.н. След 1922 година търговският отдел на „Народен глас“ ежегодно закупува всички новоизлизащи заглавия в София, които биха представлявали интерес за българската емиграция в Съединените щати.

  Задълбоченият анализ на историческата документация обаче показва нещо интересно: Усилията, полагани от издателско-търговската фирма „Народен глас“ да осигурява редовно абонаменти на емигрантите за списанията и особено за вестници, излизащи в София, не дават резултат. Първо, пратките с тях пътуват от България до Съединените щати минимум един месец. Така че, след като вестникът пристигне в Америка, съдържащата се в него информация вече е остаряла, тъй като информационната агенция Асошиейтет прес отдавна вече е съобщила нови факти за България и Балканите. Следователно четенето на вестниците става безполезно. На второ място, Васил Стефанов и Васил Граматиков бързо схващат, че редовната доставка на периодика от България подкопава позициите и търсенето на собственото им издание – вестник „Народен глас“. Софийските вестници, ако и със закъснение, винаги по-задълбочено коментират събитията в „старото отечество“, отколкото „Народен глас“. Така че, за да не се подкопават позициите на собствения вестник и за да поднася винаги само обобщена информация, фирмата „Народен глас“ още преди средата на 20-те години прекратява посредническия си бизнес, свързан специално с абонирането на емигрантите за вестници и списания, излизащи в София.

  През междувоенния период в Гранит сити се получават основните вестници и списания, издавани в столицата на България, но само за собствени нужди на издателството – т.е. за да се използва по-детайлната информация там при описването на вестник „Народен глас“.

  Появата на нови жанрове в музиката през 30-те години в Съединените щати и особено израстването на втората емигрантска генерация -децата на българските изселници, родени в Съединените щати, ограничават интереса и към грамофонните плочи със записи на българска народна музика. Така че доминиращо място в търговския оборот, реализиран на българския емигрантски културен пазар в САЩ през междувоенния период, се пада на книгите. По данни на Васил Стефанов и Васил Граматиков само през 20-те години издателско-търговската фирма „Народен глас“ доставя и продава в Съединените щати над 2000 заглавия на книги, издавани в София. Ако се приеме, че интересът към книгата е останал същият и през 30-те години (което е малко вероятно, защото тогава емиграцията нараства и обективно се увеличава интересът към книгата – особено с появата на децата), то по най-груби изчисления може да се приеме, че до средата на XX век в Съединените щати са продадени над 4000 заглавия на книги из всички области на знанието и литературата, които са били публикувани в София. Това позволява във всеки емигрантски дом да се изгради собствена семейна българска библиотека. Тя съдържа всичко ценно и непреходно от българското книгоиздаване от първата половина на XX век.

  

  Обобщена, цялостната дейност на издателско-търговската фирма „Народен глас“ показва, че тя трябва да се посочи и като един от най-динамично работещите фактори за увеличаване на общия стокооборот при търговския обмен, реализиран между България и Съединените щати изобщо. Ако се изключи розовото масло, нито един друг продукт, създаден в България, не присъства така масово на американския регионален пазар (т.е. на „българския емигрантски културен пазар“ в САЩ), както книгите, печатани в София. Следователно фирмата, работеща на българския емигрантски културен пазар в Съединените щати, дава най-голям принос в сравнение с всички останали дялове на българския емигрантски бизнес за общото развитие на двустранните търговски отношения между България и Съединените щати. И още нещо – културният бизнес създава един от най-надеждните инструменти за съхраняването на българското национално съзнание сред емиграцията. С перспектива за формирането и на едно пробългарсколоби. Защото наличието на богатата „културна следа“, останала от функционирането на българския емигрантски културен пазар в Съединените щати през първата половина на XX век, позволява да се поддържа будно българското национално съзнание и сред второто емигрантско поколение, налице е научна аргументация за защита на националните интереси на българския народ.

  .

  Източник:  Кroraina.com

• ГЕРБ прекроява основно сектор „Сигурност“

  ДАНС става аналитична служба. Главният секретар на МВР ще бъде сменен

  .

  Кирил Димов, в. „Сега“

  

  ГЕРБ се готви да прекрои основно сектор „Сигурност“, като заличи всички промени, направени през мандата на БСП и ДПС. Това става ясно от внесения от група депутати проект за изменение на Закона за МВР, сред които са бившият вътрешен министър Цветан Цветанов, ексшефът на комисията по досиета Методи Андреев и др. Законопроектът за МВР съдържа предложения за промени в законите за ДАНС, за специалните разузнавателни средства, за чужденците, за електронните съобщения и т.н. Впечатляващи са мотивите – гарнирани с епитети, в полемичен стил, изпъстрени с удивителни, многоточия и възклицания „По-добре късно, отколкото никога!“.

  Изцяло се възстановява Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ (ГДБОП) в МВР. „Известно е, че извеждането на тази полицейска структура от МВР и вливането й в ДАНС през лятото на 2013 г. предизвика категоричните и безапелационни критични бележки на евроатлантическите партньори на България, както и на цялата професионална и неправителствена общност“, пише в мотивите. В предишния мандат управляващите от ГЕРБ бяха остро критикувани, че ГДБОП е прекалено фаворизирана служба. Възстановява се и Главна дирекция „Национална полиция“ в МВР.

  Връщат се и правомощията на президента да назначава с указ главния секретар на МВР и председателя на ДАНС. Вносителите се възмущават, че назначаването на шефа на ДАНС му е било „най-брутално отнето на 14 юни 2013 г. с оглед „превземането“ на една от българските служби за сигурност от страна на олигархични кръгове“. Това предизвикало „безпрецедентен взрив на гражданско недоволство, довело до 14-месечна управленска агония и до предсрочни парламентарни избори“. Всъщност президентът Росен Плевнелиев подписа измененията в Закона за ДАНС посред нощ на летището, за да може „Държавен вестник“ да ги обнародва сутринта и веднага парламентът да избере Пеевски. Държавният глава избягва да коментира тази тема.

  Сериозни промени се предлагат по отношение на изискванията за главен секретар на МВР и за председател на ДАНС. Именно чрез тях вероятно ще бъде сменен главният секретар на МВР Светозар Лазаров. Вносителите предлагат за главен секретар на МВР да бъде назначаван само човек, който притежава не по-малко от 10-годишен професионален стаж в службите за сигурност или в службите за обществен ред, от които поне половината на старша ръководна длъжност. Лазаров има 10 години, но е спорно дали времето, в което е бил началник на отдел в ДАНС, се счита за старша ръководна длъжност.

  По-високи са и изискванията за назначаване на председател на агенцията – 12-годишен юридически стаж или професионален стаж в системата за защита на националната сигурност, от които 5 години на ръководна длъжност. Сегашният председател на ДАНС Владимир Писанчев от години работи в службите. В ДАНС той бе шеф на дирекция „Сигурност“, после бе и зам.-председател, преди да оглави накрая агенцията след провала на Пеевски. Неговият ценз може и да се окаже достатъчен за завършване на 5-годишния мандат.

  Самата ДАНС обаче ще бъде почти изпразнена от съдържание с промени в устройствения й закон. С цел тя да се „разтовари“ от неприсъщи функции й се отнема изцяло правото да разследва, да прави акции, орязват се всички полицейски функции. Вносителите обясняват, че искат да фокусират дейността на ДАНС „върху контраразузнавателния й характер, както и върху информационно-аналитичната й дейност“. През последните месеци ДАНС внезапно се активизира и почти всеки ден провежда операции срещу корупция, наркотици, антики, незаконни сайтове. Ако промените бъдат приети, това няма да може да се случва.

  Закрива се и звеното към ДАНС, което има правомощия да притежава техника и да прилага специални разузнавателни средства, а тази дейност се прехвърля към Държавната агенция за технически операции (ДАТО) към Министерския съвет. Според вносителите е абсолютно неоправдано „да съществуват паралелно две мощни дирекции за подслушвания, физически проследявания и т. н. Те смятат, че грешката в това отношение, „допусната“ от правителството „Станишев“ през 2008 г. като резултат на вътрешнопартийно противопоставяне, следва да бъде поправена на принципа „По-добре късно, отколкото никога!“.

  .

  ПОДСЛУШВАНЕ

  От проектопромените в Закона за СРС става ясно, че контролът върху използването им ще се регламентира в съвместна инструкция на председателя на ДАТО, министъра на отбраната и директора на разузнаването. Тя ще се съгласува с Националното бюро за контрол на СРС, което очевидно този път ГЕРБ няма да закрие – през 2009 г. това беше първата му работа. Това означава, че вече само цивилното и военното разузнаване, както и ДАТО, ще имат право да подслушват.

   

• Преди 1333 години светът чува за една нова държава – България

  На 12 ноември 680 година (според някои изследователи датата е 7 ноември) е свикан Шестия Вселенски събор на християнската църква, на който е огласено за първи път за една нова държава – България.

  Съборът се провежда в столицата на Византия Константинопол под егидата на Константинополския патриарх Георгий, римския папа Агатон и император Константин IV Погонат (668-685). На него е трябвало да бъде осъдена монофизитската ерес. В събора участват 170 отци, спорещи по теологически въпроси, и той трае повече от година.

  Речта, която касае първото споменаване на новата държава, възникнала в европейските владения на Византия, е произнесена на 16-ото заседание на Шестия Вселенски събор от 9 август 681 година от презвитер Константин от гр. Апамея (Сирия): „Казвам се Константин. Презвитер съм на светата Божия църква, която се намира в Апамея, в провинция Втора Сирия… Дойдох при нашия Свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане (в църквата) мир…“.

  Към 680 г. кан Аспарух вече е основал Дунавска България и заплашва северните граници на империята. По време на самия събор императорът тръгва на поход, за да ликвидира тази опасност, но противникът се оказва по-силен от очакваното и военните действия при Онгъла не носят успех на ромеите. Междувременно Съборът в столицата продължава. Неочакваното отпътуване на Константин Погонат преди края на похода – първо към Месемврия, после и към Константинопол – разколебава войската му и тя започва да отстъпва. Аспаруховата конница излиза от укрепленията, за да преследва ромеите, част от които са унищожени, а други се спасяват с бягство. Император Константин IV е принуден да сключи мир – в края на юли или началото на август със задължението да плаща ежегоден данък.

  По този повод византийският хронист Теофан коментира: „… този (т. е. императорът), който направил свои данъкоплатци всички, на изток и на запад, на север и на юг, е срамно да бъде победен от този мръсен новопоявил се народ“.

  .

  Източник:  Faktor.bg

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.:  Има изследователи на древната история, които смятат, че не става дума за никакъв новопоявил се народ. Че под названия като траки, славяни, склавони и др. се крие един и същи народ. През последните години се появиха много и различни публикации по тази тема, както и книги с исторически изследвания.

  Ето какво пише например изследователят Павел Серафимов в една от многобройните си публикации: „Докато с помощта на унгарския език е невъзможно да се обяснят панонските топоними, то българският е прекрасен кандидат за етимологията на тракийските селищни наименования. Точно анализът на древните топоними ни позволява за направим обстойна проверка на историческия извор. […] Да обърнем внимание и на свидетелството на Йоан Цеца, който свърва българите с Тесалия – дом на ахиловите мирмидони. В Тесалия тече река Пеней, чието име Владимир Георгиев изтълкува с думата пена-пяна. В същата област е и планината Олимп (с най-древно име Олупийо), за нейното название Георгиев предлага тълкуване със санскр. lumpate-чупя, троша, т.е. място с отломки. Прекрасно обяснение дават и българските думи олупам, лумкам, олумвам, лумя-ломя, чупя диал. Те обаче изобщо не са споменати, все едно не съществуват… Благодарение на проучванията на лингвиста Макс Фасмер узнаваме, че в същата тази Тесалия са локализирани планината Булгар (Вургар), хълм Булгара, а и речното име Булгарис (Вургарис). Подобна концентрация на народностното ни име няма дори на територията на страната ни. Това в никакъв случай не може да почива на случайност.“

   

• Горан Благоев: Църквата бавно се самоубива

  Д-р Горан Благоев, в. „Преса“

  .

  

  Църквата е общност от хора, събрани в името на Христос. Поне такъв е смисълът на гръцкия вариант на думата „еклесия“, която в славянските езици съответства на „църква“. Тя кодира един от най-старите принципи на Църквата – съборността. Проявява се не само в богослужението, но и в цялостния живот на християнската общност. Най-важните решения се вземали съборно – с вишегласие – от всички църковни членове, независимо дали са духовници или миряни. Оттук идва и идеята, че върховният ръководен орган в една Църква не е Синодът, съставен от висшия клир, а съборът. Това е парламентът на Църквата.

  Уставът на Българската православна църква (БПЦ) също предвижда съборно управление – на всеки четири години да се свиква събор, който има правомощията да се произнася по всички църковни въпроси.

  През тази есен се очакваше най-сетне да се проведе поредният, който вече закъснява с няколко години. Владиците се оправдаха, че го отлагат за догодина, защото подготовката му била много сложна. Нищо подобно.

  Свикването на един събор не е сложна процедура

  ако се спазва уставът.

  След промените от ноември 1989 г. се очакваше Синодът да свика църковно-народен събор, какъвто не е имало близо 40 години. Той беше четвърти по ред и трябваше да стане обновителен за Църквата. Случи се едва през 1997 г., без да е обновителен. Оправдаха забавянето му с разкола. След това Петият събор беше свикан в срок и това породи надеждата, че Църквата ще започне да се управлява адекватно чрез своя парламент. Илюзии за наивници. Шестият събор заседава с три години закъснение. Седмият все още не е насрочен. При стриктно спазване на уставното изискване за четиригодишния срок от 1997 г. насам БПЦ вече трябваше да е провела осмия си събор…

  Отговорността за регулярното провеждане на най-висшия ръководен форум на Църквата е изцяло в компетентността на патриарха и митрополитите. Системното несвикване на съборите е нарушаване на църковния устав. За което трябва да бъде санкциониран целият Синод. Няма от кого, категоричен е доц. Дилян Николчев, който преподава църковно право.

  Той припомня, че старият църковен устав предвиждаше църковно-народният събор да се свиква както от Синода, така и от квалифицирано мнозинство делегати – т.е. 50+1. При втората ситуация може да бъде потърсена сметка от висшия клир, ако забавя събора и не спазва нормативните си актове. През 2008 г. обаче Шестият църковно народен събор отмени тази възможност. И сега Светият синод има правомощия безнаказано

  да действа като абсолютен монарх –

  да свиква върховното ръководно тяло на Църквата, когато му скимне. Уставното изискване за регулярно провеждане на съборите се изражда в синодален произвол и безпринципност, приличайки на прословутата улична игра без правила „Тука има – тука нема!“.

  „С отлагането на събора се ограничава възможността епископи, редови свещеници и миряни да участват в управлението на БПЦ. Когато няма събор, управлява само Синодът.“ Така проф. Иван Желев коментира през лятото за „Преса“ слуховете, че Седмият събор няма да се случи и през тази есен. И досега няма официално съобщение на Синода, че съборът се насрочва за догодина.

  Несвикването му е симптом, че висшият клир бави отговорите на неудобни въпроси, които делегатите могат да поставят.

  Единият от тях се отнася до трудностите при съставянето на централизиран регистър на църковните имоти – проблемът е, че не всички митрополити са склонни да обявят собствеността в епархиите си. Висшият ръководен форум трябва да се произнесе и по някои уставни нарушения – като например защо през тази година Синодът прие архимандрит Арсений, дясната ръка на Пловдивския митрополит Николай, да бъде хиротонисан (ръкоположен) за епископ далеч преди да е навършил възрастта, изисквана от църковния устав.

  Съборът не може да отмени хиротонията, но има право да реши трябва ли подобен прецедент да става практика. Делегатите могат да поискат обяснение от Синода и защо няма никакъв резултат от църковно-наказателните дела, които са заведени заради блудствени прояви срещу бившия бачковски игумен Борис и йеромонах Кирил от Троянския манастир.

  Обект на съборна дискусия може да се окажат и пропуските във функционирането на Светия синод. Клирици отбелязват, че откакто Неофит е патриарх, намаленият състав на Синода – т.е. оперативното му звено – изобщо не заседава. Бъдещият събор може революционно да повдигне и въпроса за отмяна на промените в църковния устав, които бяха извършени от предишния събор под

  умелата манипулация на владиците

  сред които се открояваше покойният вече Кирил Варненски.

  Тогава беше ограничена ролята на миряните във върховното управление на Църквата. Измени се съотношението между духовници и миряни сред делегатите на събора – преди беше 1:1, а сега е 2:1. Беше отречена и исторически зародилата се практика миряните да имат решаващ глас в църковното управление. Съборите вече няма да са „църковно-народни“, а само църковни – така че предстоящият Седми църковно-народен събор всъщност трябва да бъде Първи църковен събор. Форумът от 2008 г. наруши и основополагащия принцип на изборността, смята доц. Николчев. Една част от духовниците делегати на събора вече не избират, а се назначават от съответния митрополит – т.е. това са негови доверени лица. Така плурализмът в предстоящите събори вече е бламиран и при дискусиите е малко вероятно да се допусне инакомислие, оспорващо синодалната позиция. Важните решения най-вероятно ще бъдат вземани не в интерес на цялата църковна общност, а в услуга единствено на висшия клир. Още повече, че купуването на гласове и задкулисният натиск не са патент само на Народното събрание – познати са и в съборната практика. Което не означава, че съборът е обезличен като форма на църковно управление – неговата численост все пак подхранва надеждата, че далеч не всички решения може да бъдат манипулирани.

  Делегатите за предстоящия форум са избрани още през 2012 г. и Църквата се намира в абсурдната ситуация да има съборяни, но още да няма събор. Отсъствието на трескава подготовка за провеждането му догодина подклажда

  опасенията, че ще го свикат чак през 2016 г.

  Ако го допусне, Синодът ще вкара Църквата в патова ситуация – може да се окаже, че тогава делегатите на Седмия събор ще са с изтичащ или вече приключил четиригодишен мандат.

  А ако съборът бъде отложен за след 2016 г., може да се породи трагикомичен прецедент – за първи път в БПЦ да има делегати, чиято мандатност е приключила, без да е свикан събор! Според доц. Николчев мандатността означава и доверие – хората, които са избирали делегатите, са им гласували доверие за определен период, а те изобщо не са го оправдали. Забавяйки съборите, българският висш клир потъпква най-древния и важен принцип на църковния живот, и целенасочено концентрира цялата власт в Синодалната палата.

  Но така Църквата губи основните си жизнени функции и се отчуждава от вярващите. А когато един организъм не функционира нормално, той рано или късно умира. Ще рече, че с перманентното ограничаване на съборността си БПЦ бавно се самоубива.

  .

• Коледни заговезни

  Днес 13 ноември са Коледните заговезни, а от утре започват и Коледните пости, които траят до Рождество Христово. Постът  продължава 40 дни и се нарича още Малка четиридесетница за разлика от Голямата (Великденския пост). Преди Коледа вярващите постят, за да се подготвят да посрещнат материализираното Божие слово – сина Иисус Христос.

  Според българската традиция това е последният ден, в който се блажи, народът нарича Коледни заговелки. Готви си пиле с кисело зеле, вита баница с тиква и много орехи, пълнени чушки с боб. След като семейството се навечеря, стопанката на къщата измива и скрива лъжицата, с която се сипва от блажните ястия на този ден се прибира и се изважда отново на Коледа,когато е и отговяването.

  Строг пост се спазва от 14 до 22 ноември и между 20 и 24 декември. От 23 ноември до 19 декември е позволено да се консумира вино, риба и морски дарове – с изключение на дните сряда и петък, когато пак се спазва строг пост.

  Постът  далеч не е обикновена диета. Той е очистване не само на тялото, но и на душата от суета, гордост, злоба и престъпни помисли. Постигналият това единство на смирение, любов и доброта човек се превръща в духовна личност.

  Коледният пост не бива да е самоцел. Още по-малко диета. Ето защо е добре при започването му да се получи благословия от духовник. За да се сдобиете с нея, е важно първо да изповядате греховете си пред свещеник. Важно е още 40-дневният пост да не се афишира.

  Постът не е свързан само с физически лишения, вярващите християни трябва да се откажат и от другите си пороци. На алкохола и цигарите не се гледа с добро око. Разрешено е само виното, стига да не се пие в сряда или петък. Хазартът е забранен, както и шумните купони. Постът предполага пречистване и самовглъбяване, затова в 40-те дни до Коледа можем да се отдадем на четенето на книги. Не трябва да се ядат храни от животински произход – месо, мляко, сирене, яйца, кашкавал. Олио и вино може да употребява без сряда и петък. На Никулден – 6 декември, се разрешава риба и вино.

  Венчавките са забранени отначалото на Коледните пости (14 ноимврш) до Въведение Богородично (21 ноември)  и от Игнажден (20 декември) до Богоявление, Йордановден (6 януари).

  В следващите 52 дни до Богоявление ще се правят само граждански бракове. Протестантските църкви изцяло отричат поста. Католическата църква изисква по време на коледните пости да не се яде месо – само в петъчните дни.

  Днес православната църква чества деня на Св. Йоан Златоуст, архиеп. Константинополски. Той е един от тримата светители (вселенски учители) наравно с Василий Велики и Григорий Богослов, оставили ни най-голямото богословско творчество.
  

  Има написани много трактати, около 240 писма и голям брой проповеди. Съхранили са се повече от 1900 ръкописи с негови съчинения. Те се събират и цитират от негово време до сега от огромен брой автори. Преведен е на почти всички езици. Най-пълното издание на съчиненията му излиза в печат в Париж през 1718-1738 г. в 13 тома.
  

  Наречен е Златоуст заради своето красноречие.  Канонизиран е за светец през 438 г. Мощите му се пазят в седалището на Вселенската патриаршия в Истанбул – църквата “Св. Георги”. 

  Утре се чества Св. апостол Филип. Св. Филип е едни от дванадесетте апостоли, които са следвали Спасителя Иисус Христос.

  На 14 ноември имен ден празнуват всички, които носят името Филип (означава обичащ коне) Фильо и Филка.

   

• Обратна дискриминация

  Време е да си изясним както е расизъм

  .

  Цвети Кирилова,  Livenews.bg*

  

  Тези дни провокирах вниманието с темата за социалните помощи за ромите, като публикувах коментари на хора, които са пряко засегнати от проромската политика в България. Време е вече да си изясним какво е расизъм, липса на толерантност и неравноправие, къде виреят те и кой ги подхранва. Ще си помагам с членове от Върховния и Основен закон в държавата – Конституцията, с цел да направя разбор облагодетелствани ли са малцинствата чрез порочната, целенасочена и дългогодишна правителствена политика. чл. 4 от Конституцията на България: Република България е правова държава. Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество.

  Е, питам, защо политиците 25 години провеждат възможно най-съсипващата и погубваща държавата ни политика, която НЕ гарантира живота, както казва Основния закон, а точно обратното, подлага го на геноцид и перманентно страдание. Политика, която унижава нашето достойнство и отнема права, като властите налагат принципите на безправие, беззаконност и безнаказаност.

  Може ли уважаеми политици да ми обясните, къде се намират условията за СВОБОДНО РАЗВИТИЕ на човека и гражданското общество, както повелява Конституцията, след като има нечувана безработица, погребана икономика, неработеща администрация, катастрофирало здравеопазване, съсипана образователна система, подложена на нечистоплътна манипулация и милиарди външни дългове!

  Чл. 6. от Конституцията на България: Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.

  Е, питам, защо политиците 25 години не си зададоха въпроса как ние, българите, успяваме толкова години да запазим етническия мир и хармония между малцинствата. Да не би да си мислите, че Вие имате основна заслуга за това! Никак даже! Заслугата е само и единствено на търпеливите българи, на тези хора, които носят онзи дух и онази енергия от заветите на Левски, да има мир, братство и разбирателство.

  Тежкият залък го преглъща народът, за да бъдат едни любимци, а други натикани в ъгъла. Зная едно, Вие, господа политици, разделяте, а не обединявате хората. Вие ги цепите по лагери и по цветове, по партийни пристрастия, по безумни идеологии, предизвиквате дразнене, което настройва в омраза българина срещу българина. Вместо съревнованието Ви да е на базата на политики и стратегии за изход от безизходицата, в която ни натикахте.

  Вместо съревнованието да е за мерки и кризисни планове, Вие всеки ден се замеряте с словесна нечистопълтност и шикалкавене за измъкване от ситуацията, както и с махленско оплюване и празно говорене. Конституцията казва, че не допуска никакви ограничения на права и привилегии, но май само на хартия, защото всекидневно се натъкваме на изобилие от ромски капризи, за сметка на мнозинството българи.

  Тогава, уважаеми дами и господа, питам: Кой носи персонална отговорност за разграбената и погубена България? Кои са хората, които все още не са получили заслуженото наказание, предвид нестихващите обвинения за корупция, сива икономика, кражби, беззаконие и липса на справедливост?

  Питам: Кой? Кой? Кой? Кой? Докога провалът на политическата система в България ще се маскира с предизборни признаци на старческа деменция и със старателна демонстрация на загуба на паметта? Защо за 25 години преход отговорните за икономическата, финансовата, социалната, образователната, нравствената, моралната, духовната и материалната капитулация на България не са осъдени на поне 100 години затвор и не копаят персонално тунела под Шипка?

  Изглежда, уважаеми дами и господа, не сте прочели чл. 7. от Конституцията на България, който е пряко свързан с гореизброеното: Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Бихте ли ми посочили как държавата отговаря за нанесените вреди? Какво е държавата?

  Нещо мнимо ли е, извънземна цивилизация ли е, работи ли някои в нея за изпълнението на чл. 7 от Конституцията на България и как? А сега отново да се върна на темата за малцинствата, като предварително заявявам, че напълно споделям, че между всички български граждани има знак за равенство и пред правата, и пред свободите, НО И ПРЕД ЗАДЪЛЖЕНИЯТА! В тази връзка питам: Колко е броят на ромите на територията на България?

  Колко е броят на децата на ромите? Колко роми работят официално по документи в България? Колко и какви данъци плащат ромите? Колко средства – месечно и годишно, от нашите данъците покриват изплащаните на ромите социални помощи, ток, вода и други привилегии? Ако държавата забави парите на ромите, какви са последствията? Какви конкретно са заслугите и предимствата на ромите, за да получават помощи? Колко неправителствени ромски организации има в България? Колко са средствата и откъде идват приходите за издръжка на организациите им? Колко европейски програми издържат проекти, насочени само към ромската общност и малцинствата?

  Защо 25 години интеграцията на ромите не е осъществена, след като ние финансираме порядъчно с личните си средства тази нереализирана досега интеграция? Какъв брой от тези роми имат основно образование? Колко от децата в ромски семейства ходят на училище, след като в България основното образование е задължително!

  Защо Отново Конституцията е нарушена, тъй като чл. 53 казва: Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително! Кой съблюдава изпълнението на член 53 от Конституцията и как? Защо голяма част от ромите са необразовани и кой е виновен за това? Защо 25 години съдбата на България се определя от неграмотни и малообразовани по време на избори? Защо в изборното законодателство критериите платени данъци и образование не са основни, за да се упражнява право на глас? При какви условия ромите ползват услугите на българското здравеопазване? Колко от ромите имат легално придобито право за управление на МПС и колко от тях имат документи за управление?

  Също така питам: Защо от 36 члена в Глава втора от Конституцията на Република България – „Основни права и задължения на гражданите“ има ЕДВА 3 за техните задължения? Какви са последиците за мнозинството от българските граждани, които не плащат своите данъци? Кой има повече права, малцинствата в България или мнозинството българи? Има ли демокрация в България и къде е тя? Това е само началото от питания, предстоят още много!

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Текстът е публикуван първо като коментар във Фейсбук.

• Още за социализЪма

  35 питанки за живота ни през соца, чийто отговори някои „забравиха”

  .

  Мирослав Иванов,  socbg.com

  Взех да се чудя, защо като сме били първенци в света едва ли не по всичко, всички чакаха на мама и тате от село да напълнят багажника на каталясалия Москвич с буркани?

  Защо ли в нашия плод-зеленчук постоянно имаше нектари някакви в бирени бутилки, но като пуснеха домати и пипер, ставаше опашка?

  Защо месото в месарницата беше винаги с кокал…

  Защо прясното мляко все течеше, а киселото беше с полуотворени капачки…

  Защо, когато лютеницата уж беше уникална, всички варяха лютеница есента…

  Защо в бирата плуваха парцали и всички гледаха бутилките като ги купуваха….

  Защо в месарницата миришеше на мърша, а в плод-зеленчука на гнилоч…

  Защо капачките за буркани бяха по-ценни от валута наесен. (Дори в зората на „демокрацията“ БСП подкупваше пенсиите с капачки за буркани, вместо с кебапчета, ако си спомняте.)

  

  Защо да видиш Мерцедес беше на късмет, а АЗЛК (заводското наименование на Москвича) се превеждаше на народен език „Ах, защо ли те купих?“.

  Защо баба ми, работила цял живот в текстилна фабрика, получаваше почти до последно 65 лева пенсия, които не стигаха за нищото, което дори го нямаше по магазините?

  Защо 9/10 от къщите бяха неизмазани, а за паркет се чакаше повече, отколкото за нова кола?

  Защо в панелките винаги имаше мухъл, дограмата духаше отвсякъде и имаше само един модел кухненски шкафове?

  Защо в магазините за обувки ставаше празник като пуснеха номерата 42 и 43, но за сметка на това беше пълно с номера 46 и нагоре?

  Защо дамските превръзки приличаха на детските памперси?

  Защо социалистическата ни пералня „Перла 05″ постоянно й гореше мотора ?

  Защо имаше режим на тока зимата и режим на водата лятото?

  

  Защо имаше обществени бани?

  Защо в неделя най-често срещаната гледка по улиците беше мъж, легнал под кола с отворен преден капак?

  Защо автобусите бяха мръсни, течаха отвсякъде като валеше, а зимата беше по-студено от навън?

  Защо българските безалкохолни бяха супер, ама всички се редяха на опашка при циганите за сиропите?

  Защо училищната зъболекарка ми извади зъба, вместо да го лекува?

  Защо в детската градина си премазах пръста, а другарките ме наказаха и дори не ме пратиха на лекар?

  Защо ябълките в магазина все бяха малки и полуизгнили?

  Защо алкохолът беше супер, ама всички си варяха домашна ракия и вино?

  Защо почивните станции приличаха на казарми?

  Защо имаше въшки (и то масово)?

  Защо здравеопазването беше върхът, а масово имаше епидемии от шарка?

  Защо от дъвки „Идеал“ и дъвчащи бонбони падаха пломбите?

  Защо времето при соца се изразяваше с лафа „сушата, кишата и Гришата“?

  

  Защо нямаше престъпност, а се крадеше всичко и навсякъде?

  Защо барман беше уважавана професия, а инженер беше синоним на балък?

  Защо граничарите застрелваха тези, които бягаха, а не тези, които влизаха в държавата? Сигурно защото нямаше от вторите ?!

  Защо в болниците беше абсолютна мизерия?

  Защо беше забранено да се внасят западни лекарства, дори ако от това зависеше животът на човек?

  Защо много хора си заминаха заради сгрешени лекарски диагнози?

  Защо?

  п.п. Забележете, че дори не съм споменал бананите. Ама като се замисля, то и социалистическите банани май бяха по-хубави от сегашните…

   

• Български емигрант от САЩ вдигна паметник на Георги Марков, президентът го откри

  Христо Христов,  desebg.com

  .

  Д-р Георги Лазаров, български политически емигрант в САЩ, е в основата на това 25 години след промените Георги Марков, един от най-силните критици на комунистическото тоталитарно управление на БКП, да има паметник в Родината си.

  

  Двадесет и пет години след края на комунистическия режим в България политическият емигрант и хирург д-р Георги Лазаров от Балтимор, САЩ издигна със собствени средства паметник на убития от комунистическия режим писател Георги Марков в Лондон през 1978 г.

  Тържествената церемония по откриването на паметника се състоя днес в столицата на площад „Журналист” в кв. „Лозенец”, място, определено от Столична община.

  Освен президентът Росен Плевнелиев, който откри паметника, дело на скулптора Денко Денков, на церемонията присъстваха съпругата на писателя Анабел Маркова, пристигнала специално за случая от Лондон, брата на Георги Марков – Никола Марков, пристигнал от Италия също да уважи инициативата, кметът на София Йорданка Фандъкова, президентите Желю Желев и Петър Стоянов, министърът на вътрешните работи Веселин Вучков, писатели, приятели на автора на „Задочни репортажи за България”, общественици и граждани.

  Паметникът беше осветен от Маркианополският епископ Констанин.

  „Надявам се този паметник да служи като мост за следващите поколения, които да преоткриват делото на Георги Марков, за да не се превръща България никога повече в заложник на каквато и да е тоталитарна власт. Нека да си дадем сметка, че комунистическият режим, колкото и да беше силен и нечовешки, не успя да отнеме най-важното на човека – неговата свобода”, заяви президентът Плевнелиев.

  Той цитира думите на Георги Марков:

  „Единственият критерий за свобода, който историята е утвърдила до ден-днешен, са правата (или свободите), на които се радва отделният обикновен човек. Свободните общества и свободните държави са свободни само дотолкова, доколкото са осигурили свободата за своите отделни обикновени граждани.”

  Държавният глава отбеляза, че Георги Марков е бил наричан от комунистическата власт „невъзвращенец”, „родоотстъпник” и „изменник на Родината”, но чрез своята гражданска позиция и талант той е показал какво е истинско родолюбие, патриотизъм и дълг към Отечеството.

  Плевнелиев припомни и мотива на Георги Марков да напише „задочни репортажи за България”, които са най-подробната, най-точна и задълбочена панорама на обществено-политическите отношения в страната по времето на комунизма:

  „Желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайни хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават, нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда страна и чужда воля.”

  По думите на президента словото на Георги Марков „освобождаваше духовно българите от режима, още преди рухването на комунистическата власт”, гражданската му позиция „показа, че свободата на словото и духа са по-силни от цяла една тоталитарна система”.

  Д-р Лазаров заяви пред множеството, че литературните произведения на Георги Марков трябва да са в учебниците по литература до тези на Христо Ботев.

  Развълнувана Анабел Маркова разказа, че въпреки, че е останал на Запад Георги Марков никога не е забравил България. „Той не можеше да се върне, режимът не му позволи и Георги често мечтаеше да се върне тайно за 24 часа в България” По думите й той много е искал да се срещне с родителите си и дори е знаел какво ще си поръча за ядене. По думите й дълги години писателят е бил извън Родината си, но сега вече се е върнал в нея.

  

  .

• Музеят на толерантността в Лос Анжелис представи спасяването на българските евреи

  Специални лекции, документален филм, изложба и коктейл за Спасяването на българските евреи през 1943 г. в залата на една от най-авторитетните еврейски организации в света, „Саймън Уайзентал“, в Музея на Толерантността в Лос Анжелис
  

  .

  Евгени Веселинов*, Вulgarica.com

  

  През изминалия уикенд Лос Анджелис преживя едно неочаквано събитие – представянето на Спасението на Българските евреи и важни моменти от историята на България, под наслов „Трудният избор, който води до промяна – Съдбата на Българските евреи 1943″. Лекции на експерти, прожекцията на документален филм, изложба и коктейл продължиха близо три часа в залата на една от най-авторитетните еврейски организации в света, „Саймън Уайзентал“, в Музея на толерантността. Водещ лектор бе г-н Давид (Дико) Леви, който бе пристигнал от България като представител на родната фондация „Българска памет“, благодарение на която събитието най-вече стана възможно, поела изцяло финансирането. Организацията е учредена от българския лекар, бизнесмен и филантроп д-р Милен Врабевски през 2007 г., с цел осъществяване на съвременната идея за национална наша идентичност, а той самият е член и на Глобалната инициатива на Бил Клинтън.

  Лекцията на Давид Леви бе на фона на документални фотоси от събитията през онази фатална и смъртоносна за милиони евреи по света 1943 година, но не и за техните събратя в България. Той отбеляза и важни моменти от историята на България, които са оказали огромно решаващо значение за Европа и света, и най-вече за спиране на разпространението на радикалния ислям. В своята презентация г-н Леви почерта далечната 718 година, когато българският владетел Тервел е спрял нахлуването на Ислямския Халифат в Западна Европа, като зададе риторичният въпрос – „Не ви ли звучи познато това име и ситуация сега, след близо 14 века?“, каза Давид Леви. (бел.ред.: Лекторът направи аналогия и визира сегашната, с подобно име, Ислямска Държава, която международна коалиция, водена от САЩ, се опитва да спре.)

  Проектът за представянето на събитията от 1943 г. е на Държавна агенция „Архиви“, и лично на нейния зам. председател; г-н Върбан Тодоров бе другият лектор. Инициативата възниква преди две години в Агенция „Архиви“, по повод честването на 70-годишнината от Холокоста, когато заедно с фондация „Българска памет“ започват съвместни международни прояви, като първата е през миналата година в Тел Авив, Израел.

  „Самото събитие е празник не само за българската общност, но и за еврейската тук в Ел Ей, въобще в САЩ. Следващото представяне на този високо хуманен и световен уникален случай, именно български, е следващата седмица в Сан Франциско, а плановете са да продължим в САЩ, като напролет очакваме потвърждение и за Чикаго, Вашингтон и Ню Йорк“ – сподели Върбан Тодоров пред изложените 37 специално изработени постери.

  „Постерите ще останат тук и ще може да се излагат и на други места“ – добави Калин Крумов, един от местните помощници в Ел Ей, който познаваме от социална група „Махалата“ в интернет. Крумов бе и човекът, който представяше изказващите се на трибуната в Музея на Толерантността, както и организацията по разполагането и събирането на уникалните фотоси, изработени и доставени от Агенция Архиви.

  Близо 200 души бяха дошли да чуят тази част от световната история, в която България е записала своето достойно име. Това показват данните на охраната, които бяха потвърдени от Давид Леви. Българите в залата бяха по-малката част от присъстващите.

  „50 милиона загиват през Втората световна война, 6 милиона евреи намират смъртта си по това време. Но много малко хора знаят, че по времето, когато България е съюзник на Фашистка Германия, хората, народът и много влиятелни личности застават против депортирането на евреи. Респективно също така много хора не знаят, но исторически факт също е и това, че България не се подчинява на решенията на Конференцията във Ванзее през 1942 г. за елиминирането на 11 милиона евреи в Европа, включително 48,000 в България“ – добави Тодоров.

  „Това е единствената държава, която открито се е противопоставила на Нацистка Германия. И така нито един един евреин от България не е изпратен в концентрационен лагер. Третият важен исторически факт, също почти неизвестен по света е, че България е единствената Европейска държава, в която еврейското население се е увеличило по време на Втората световна война“ – разказа Върбан Тодоров.

  Много силно впечатление на присъстващите направи документалният филм „Спасението 1943-та“ на режисьора Мирослав Гайдошек и консултанта Иванка Гезенко от Агенция „Архиви“.

  Специални обръщения към присъстващите направиха ръководители от консулските служби на Израел и България в Ел Ей, г-жа Дана Ерлих и Марин Димитров, който бе придружен и от Вера Шатилова.

  „Ние винаги трябва да помним онези трудни събития от историята, които са довели до значителни промени“ – каза г-жа Ерлих. „И ние забравяме да отбелязваме, да празнуваме важни събития през годините“ – добави консул Дана Ерлих.

  „Българският народ, както и Българската Православна Църква, успяват да спасят 48,000 еврейски братя. Нека това събитие днес да ни напомни, че трагедията през онези години никога да не се повтори“ – бяха думите на Димитров, генерален консул на Р. България, които предизвикаха бурни ръкопляскания.

  

  На срещата в „Града на Ангелите“ присъстваха десетки евреи, оцелели от Холокоста, и живеещи в Съединените щати, между които и Маир Мешулам от Кюстендил, който през 1943 г. е бил едва 15-годишен.

  „Помня всичко много добре. Беше един много труден период за нас – живеехме в страх и неизвестност. 9 март аз считам за свой втори рожден ден“ – сподели бай Маир. „Ще Ви разкажа интересни случки за дните тогава, по-специално за Кюстендил, които не са се появявали в пресата и в книгите“ – допълни 86-годишният Маир Меулам, който гостува на семейството на дъщеря му Изабела (Бела) и д-р Димитър (Дико) Арнаудови, живеещи от години в Ел Ей.
  

  Българската Православна Църква, която е добре известно е оказала голямо влияние за спирането на екстрадирането на български евреи по време на Втората световна война, също не бе забравена във всяко едно представяне в Музея на Толерантността в най-големия град на щата Калифорния. От рано поканеният свещеник от БПЦ „Св. Георги“ в Ел Ей Отец Петко Еленкин бе сред официалните гости на първия ред в залата.

  От Израел специален гост бе Рина Бакалова, председател на Българския Културен център в Тел Авив, в който се помещава и Българското училище за деца от 1-ви до 4-ти клас, носещо името „Патриарх Кирил“, придружена от съпруга й Илия.

  

  Интерес към събитията от 1943 година проявиха и представители на Холивуд, между които нашите актьори Николай Стоилов и Антон Касабов. Повечето от българите, които уважиха събитието, бяха млади хора, сред които наши аниматори от Дисни, инженери от НАСА, лекари от Калифорнийския университет, бизнесмени.

  След официалната част във фоайето на Музея на Толерантността, където бе изложбата, бе даден коктейл, на който гостите можаха да опитат вкусни еврейски ястия, под звуците на класическа музика в изпълнение на струнен квартет.

  .

  НИКОЙ ДА НЕ ЗАБРАВЯ

  Събитието в Ел Ей приличаше на едно „спасяване“ на евреите в „Града на Ангелите“, но не от най-страшното – смъртта, както през 1943 г. в България, а от собственото им непознаване на части от световната история. Едно достойно напомняне за един достоен народ – Българския, който е спасил друг един – еврейския, макар и не целия. Над 48 000 български евреи са спасени,  а сега те наброяват между 2000 и 4000, което означава, че най-малко между 150 000 и 200 000 евреи от български произход са пръснати по света, и най-вече в САЩ. Които съществуват благодарение на едно „юнашко племе“, до голяма степен незаслужено забравено. Никой не дири сметка или да търси келепир от тази работа, а само признание и уважение. Но най-вече ДА НЕ СЕ ЗАБРАВЯ. Така, както самите евреи адски много държат на своята история, от която обаче, СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ Е ЕДИН ОТ НАЙ-СВЕТЛИТЕ ИМ ЛЪЧИ. Който НЕ бива да загасне никога!

   –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Евгени Веселинов е автор и на снимките и видеоматериалите. Заглавието е на Еврочикаго.

   

• 15 000 роми приеха исляма в Пазарджик. Вече не крадат, но децата им не искат да учат

  Любомир Илков, в. „24 часа“

   

  

  През пролетта на 2005 г. млад мъж с брада излиза от сградата на Окръжния съд в Пазарджик, придружен от свой приятел. Брадатият е мюсюлманският проповедник от циганския кв. “Изток” Ахмед Муса Ахмед. Той току-що е осъден на 3 г. условно заради проповядване и разпространение на радикален ислям.

  Близо 10 г. по-късно – през пролетта на 2014-а, същият мъж пак излиза от сградата на Пазарджишкия съд. Този път е осъден на 1 г. ефективно, пак за проповядване на радикален ислям. Мъжът е един от подсъдимите в нашумялото дело срещу имами. Пред съдебната зала обаче го чакат над 500 негови сподвижници с бради, които крещят: “Аллах е велик”.

  Разликата е показателна и видима за всички жители на Пазарджик, които следят постепенната, но прогресивна ислямизация на ромското население в града. За кратки срокове то приема ислямската религия. Нещо повече – във всяка част на града вече могат да се видят мъже с дълги бради без мустаци и жени, плътно забулени с бурки.

  Това не може да се види в селищата, където от векове се изповядва мюсюлманската вяра. Съществува тезата, че на забулените и брадатите им се плаща от арабски фондации, за да приемат новата религия. Самите цигани категорично отричат и се обиждат на подобни твърдения.

  Тези крайности са благоприятна почва за провокации и създаване на напрежение.
  Неслучайно дори ромите, които не изповядват ислям в Пазарджик, наричат “талибани” своите събратя мюсюлмани. Покрай делото за проповядване на радикален ислям, продължило 1 г. и половина, лъсна и фактът, за който всички се досещаха, но не обръщаха внимание. А той е, че за по-малко от 10 г. почти половината от 30-хилядното ромско население в Пазарджик вече изповядва ислям.

  В това няма нищо лошо, ако не се вземат предвид сигналите, че в квартала не се проповядва традиционен ислям, а се налагат крайни радикални течения. Само преди седмица един клип, сниман през 2009 г. в двора на джамията “Абу Бекир” в ромския квартал, стана повод за скандал. Малко дете с дървен меч имитира рязане на главата на свой връстник.

  Всъщност децата репетират библейската притча за празника Курбан Байрам – идентична за християнството и исляма, в която Бог иска от Авраам/Ибрахим да жертва сина си, за да докаже вярата си. Въпреки това беше направен паралел, че в циганския квартал мюсюлманите възпитават децата си по примера на т.нар. “Ислямска държава” за обезглавяване на противниците.

  Паралелът, освен че беше неуместен, бе и опасен – възбуди духовете сред мюсюлманската общност в града и предизвика отзвук в страната. Това даде повод да се заговори отново какво се случва в джамията “Абу Бекир”, която определено е притегателен център за мюсюлманите от кв. “Изток”.

  Невероятно прозвуча и изявлението на главния мюфтия Мустафа Хаджи, че джамията е частна и Главното мюфтийство няма механизми за контрол върху нея. Проверка на “24 часа” установи, че това не е така. По време на делото срещу имамите от ръководството на мюсюлманското вероизповедание декларираха, че в “Абу Бекир” се проповядва традиционен ислям и джамията е контролирана и проверявана от мюфтийството.

  По документи обаче тя наистина е частна. Построена е върху парцел, собственост на местния жител Янко Мишев. Теренът му е продаден от община Пазарджик през 2001 г. с благословията на тогавашния кмет Иван Колчаков.

  През 2002 г. на Мишев е издадено и разрешение за строеж на молитвен дом. Според експерти обаче то е противозаконно – не може да се издава подобно разрешение на частно лице. Така или иначе това е сторено.

  През 2008 г. в община Пазарджик са подадени документи за регистрация на мюсюлманско настоятелство. Заявлението е от 23 април и е от районния мюфтия на Пловдив Осман Халми (тогава област Пазарджик се числи към пловдивското мюфтийство – б.а.). В документите е приложено и пълномощно на Халми, издадено му от главния мюфтия Мустафа Хаджи.

  В искането си Осман Халми заявява регистрирането на мюсюлманско настоятелство на ул. “Петко Д. Петков” в Пазарджик, където всъщност се намира джамията “Абу Бекир”, която към онзи момент вече е построена, но не е узаконена. За председател на настоятелството е избран Янко Мишев, собственик на джамията, а за секретар – Бранимир Змийчаров. Приложен е и учредителен протокол за настоятелството и имената на останалите членове.

  Така ръководството на джамията в лицето на настоятелството е под егидата на мюсюлманското вероизповедание у нас. Акт 16 на “Абу Бекир” е издаден през 20011 г. на името на Янко Мишев. Това става, след като от електроразпределителното дружество спират тока на молитвения дом заради липса на разрешителното за ползване и в квартала избухва недоволство сред мюсюлманите.

  Преди дни служители на ДАНС са изискали от община Пазарджик всички строителни книжа и разрешителни за изграждане и ползване на джамията “Абу Бекир”, научи “24 часа”. Това е станало, след като от окръжната прокуратура започват проверка на клипа, сниман в двора на джамията.

  “Мюфтийството в Пазарджик осъществява методическото ръководство и контрол над джамията “Абу Бекир”, заяви пред “24 часа” районният мюфтия Абдулах Салих, като опроверга шефа си Мустафа Хаджи. (Вж. блиц интервю с него по-долу – б.р.).

  В града истински духовен водач и лидер на ромите мюсюлмани е Ахмед Муса Ахмед. Той е завършил училището за имами в Сърница и по думите му има разрешение от Главното мюфтийство да проповядва на територията на цялата страна, без да е служител на вероизповеданието. Общественото внимание се насочи към него, след като станаха известни проповедите му и изявления по време на делото срещу имамите. В него той е единственият с ефективна присъда.

  Според свидетели Ахмед проповядвал да се режат главите на неверниците и че трябва да се създаде шериатска държава. Той категорично отрича това да е вярно. Съществуват обаче снимки, разпространени във фейсбук, където Ахмед Муса Ахмед се е снимал сред сподвижници – той е облечен в сива роба на имам, а другите – с фланелки със знака на “Ислямска държава”.

  Пред “24 часа” майката на Ахмед твърди, че снимките са от сватба, на която мъжете с бели фланелки са сервитьори и са ги облекли, за да се различават от останалите гости. Обяснява, че щампата на фланелките гласи “Аллах е един”.

  Жената и дъщерята на Ахмед ходят с бурки. Одеждите се продават единствено в неговия магазин в квартала. Дъщерята е напуснала училище, за да се посвети на изучаването на Корана вкъщи, признава Ахмед. Той се жалва, че в училищата не пускат забулени и забрадени деца да посещават занятията. А че примерът е заразителен, се вижда нерядко – дори малки деца ходят плътно забулени из ромските махали на Пазарджик.

  Учители от СОУ “Д. Гачев” в кв. “Изток” разказаха, че често техни ученици от ромски произход, изповядващи ислям, слушат в часовете със слушалки ислямски проповеди вместо преподаваното от тях. Даже отказвали да говорят на български – твърдели, че не разбират.

  Според общността в града друг обезпокоителен факт е, че изповядващите ислям роми се капсулират. Те отказват да общуват с друговерци. Изключително ревниво пазят какво се случва сред тях. Много често спират децата си от училище, защото не ги пускат забулени в класните стаи.

  През лятото на миналата година няколко източника съобщиха пред “24 часа”, че емисари на “Ал Кайда” са гостували на Ахмед Муса Ахмед, за да проверят възможностите за набиране на бойци, които да се сражават на страната на ислямистите в Сирия. Ахмед не отрече – каза, че при него пристигат всякакви гости и си отиват. Това обаче нищо не значело. От ДАНС нито потвърдиха, нито отрекоха за случилото се.

  Проверка тези дни потвърди, че дори децата в кв. “Изток” знаят какво е “Ислямска държава”. На въпрос: “Харесва ли ви това, което правят тези хора”, циганчетата се разбягват.

  “Откакто приехме исляма, станахме други хора. Момчетата не пият, не крадат, не се бият. В махалата спряха кражбите, убийствата, наркотиците. Няма сводници, които да правят момичетата проститутки. Какво лошо има, че се молим, че ходим с бради и забулени. Това го изисква религията ни”, обяснява разпалено Гинче Моллова.

  Това потвърждават и дългогодишни полицейски служители от участъка в кв. “Изток”. Много от криминално проявените в квартала са спрели с противозаконните си действия, след като са приели исляма.

  

  .

  Абдулах Салих, районен мюфтия на Пазарджик: И аз съм проповядвал в “Абу Бекир”, там има ръководство и контрол

  – Г-н Салих, кой осъществява контрола в джамията “Абу Бекир” в Пазарджик?

  – Контролът се осъществява от районното мюфтийство в Пазарджик. Имаме взаимодействие и пълно разбирателство с джамийското настоятелство и имам Иван Моллов. Аз лично съм проповядвал там. Имамът не е наш служител, защото от настоятелството заявиха, че те ще му плащат заплатата. Имат собствени приходи от кафене в джамията. Това обаче не значи, че няма контрол.

  – Главният мюфтия обаче твърди, че не е така, защото джамията е частна?

  – Нещо не сте разбрали. Джамията е построена върху частен имот, но тя е под наше ръководство.

  – Запознат ли сте със скандала около заснетия в двора на джамията клип?

  – Това е умишлен скандал. Децата репетират, за да изиграят на празника Курбан Байрам библейската притча за Ибрахим. Няма нищо общо с “Ислямска държава”. Някой иска умишлено да създаде напрежение и верска омраза, за да извлече дивиденти, по мое мнение политически. Този клип е от 2009 г. Защо го вадят сега? Времената са несигурни и веднага започва да се спекулира на верска и етническа основа.

   

• Президентът удостои с ордени 23-ма дисиденти и репресирани

  В деня, в който се навършват 25 години от началото на демократичните промени от 10 ноември 1989 г., президентът Росен Плевнелиев удостои 23-ма дисиденти (12 посмъртно) с орден „За гражданска заслуга“ – първа степен за приноса им за развитието и укрепването на гражданското общество, за развитие на демократичните институции и защита на човешките права и свободи в България.

  Наградени бяха посмъртно: Вяра Георгиева, Благой Топузлиев (1946-2010), Васил Узунов (1947-1994 г.), Стефан Вълков (1925 – 2012), Георги Заркин (1940-1977), отец Димитър Амбарев (1944-2014), Димитър Влайчев (1942-1972 г.), Едуард Генов (1946-2009), Костадин Събев (1930-2014 г.), проф. Йордан Тодоров (1920-1996), Румяна Узунова (1936-1995), Нури Адалъ (1922-2004).

  А също Албена Велкова, Тодорка Бобева, Евгения Желева, Стефка Монова, Цонка Букурова, Алфред Фосколо, Сабри Искендеров, Тодор Цанев, Георги Саръиванов, Петър Манолов, Зейнеп Келеш.

  

  „Вие сте доказателство, че нито един политически режим не може да смаже с насилие и терор духовните сили и жажда на българския народ за свобода и човешко достойнство“, с тези думи президентът Росен Плевнелиев се обърна към дисиденти и репресирани от комунистическия режим.

  „На 10 ноември започва разпадането на един тоталитарен режим, държал в хватката си свободния български дух цели 45 години“, заяви президентът Плевнелиев. Държавният глава подчерта, че няколко поколения българи живяха в сивата сянка на ръководения от Москва режим, който поддържаше контрола си върху хората чрез репресии, следене и подслушване, изпращане в изгнание и убийства на политически неудобните, налагайки антихуманните закони и същност на режима, чрез репресивния апарат на комунистическата тоталитарна държава.

  Президентът Плевнелиев отбеляза, че въпреки тоталния контрол на комунистическия режим, много смели наши сънародници са посветили живота си на човешките права и свободи. „Трябва да поздравим днес тези достойни българи и никога да не забравяме онези, които си отидоха, вярвайки в хуманизма, свободата и демокрацията като антипод на тоталитарната държава“, заяви държавният глава.

  Росен Плевнелиев отбеляза, че българското гражданско общество има стабилни фундаменти и е символ на силен морален заряд дори в най-тъмните времена и най-тежките изпитания. „Доказателството за това сте Вие!“, обърна се президентът към удостоените с ордени и техните близки, които присъстваха в Гербовата зала на „Дондуков“ 2. Държавният глава призова историята на свободолюбивите българи, отстоявали правата си по време на комунизма, да не се забравя и да се разказва на младите поколения.

  С орден „За гражданска заслуга“ – първа степен, президентът Плевнелиев удостои:

  Цонка Букурова, Тодорка Бобева, Стефка Монова, Евгения Желева, Албена Велкова и покойната Вяра Георгиева, които са учредили Движение за самозащита на Русе, огласено публично на 28 септември 1987 г. Вяра Георгиева беше удостоена с държавното отличие посмъртно;

  Политикът и общественик Тодор Цанев, излежавал присъда в „Белене“ заради опозиционна дейност, който след 10 ноември 1989 г. е бил сред инициаторите за създаване на Съюза на демократичните сили и пръв негов председател;

  Журналистът Петър Манолов, репресиран заради активното си участие в Независимото дружество за защита правата на човека в България. Бил е прогонен в емиграция;

  Зейнеп Келеш е била член на Независимото дружество за защита правата на човека. Арестувана е от Държавна сигурност и е експулсирана от България през 1989 г.;

  Роденият в България Алфред Фосколо, живял в Париж, е бил осъден през 1968 г. при Пражката пролет за разпространението на позив, призоваващ приобщаването на България към свободна Европа. Участвал е активно за огласяване на Запад на българската кауза за демократична съпротива и създаването на опозиционни сили у нас;

  Сабри Искендер е бил секретар на Демократичната лига за защита правата на човека в България – правозащитна организация, създадена през 1988 г. През 1985 г. е бил задържан няколко месеца в арест без обвинение и изпратен в концентрационния лагер на о-в Белене без съд и присъда;

  Георги Саръиванов е бил осъден от комунистическия режим по обвинение в саботаж и вредителство, когато е на 23 години. Петият му опит за бягство от затвора успява през 1972 г. Живее 24 години в Западна Германия, а през 1996 г. се завръща в България;

  Отец Благой Топузлиев, починал на 20 август 2010 г. в Ню Йорк, е български свещеник, дисидент, един от основателите на Независимото дружество за защита правата на човека. През май 1989 г. заедно с поета Петър Манолов и други членове на дружеството, е екстрадиран от страната;

  Покойният отец Димитър Амбарев е бил един от създателите на Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности заедно с Благой Топузлиев. Бил е говорител на Независимото дружество за защита правата на човека;

  Едуард Генов, починал през 2009 г., е един от подписалите откритото писмо до посветената на спазването на Хелзинкските споразумения международна конференция във Виена, известно като Апела на шестимата. Защитавал е изграждането на демократично общество в България;

  Писателката, журналист и критик Румяна Узунова, удостоена с орден посмъртно, е направила през 1988 и 1989 г. около 400 интервюта и репортажи, излъчени по радио „Свободна Европа”, „Дойче Веле” и „Гласът на Америка”, с които показва непоколебимата си позиция в защита на демократичните ценности;

  Покойният Стефан Вълков – защитник на религиозните права на човека, прекарва 21 години в затвора. Участник в голямата Асеновградската конспирация;

  Георги Заркин (1940-1977 г.) е журналист и поет, чиито стихове са излъчвани по радио „Свободна Европа”. Политически затворник, осъждан за писане на контрареволюционна литература, убит в затвора;

  Покойният Васил Узунов е прекарал в затворите на комунизма в България 28 години, 3 месеца и 12 дни. Заклеймен от режима заради членството си в Съюза на българските национални легиони и като организатор на младежка „културна и идеологическа група” в гимназията в Чирпан;

  Посмъртно с орден беше удостоен Костадин Събев, който е членувал в опозиционния Младежки земеделски съюз, политически затворник, художник. Държавна сигурност го обвинява във „вражеска конспирация срещу народната власт”;

  Нури Адалъ, починал през 2004 г., е прекарал 23 години от живота си по затвори и в изгнание заради защитата правата на българските граждани от турски произход по време на комунистическия режим. През 1989 г. е принудително изгонен от България в Турция;

  Димитър Влайчев е посветил живота си на борба срещу несправедливостта и липсата на зачитане основните човешки права. Гробът му е неизвестен;

  Проф. Йордан Тодоров (1920-1996 г.) е съден в политически съдебен процес за противокомунистическа агитация. Бил е член-кореспондент на Дружеството по хематология и онкология на ФРГ и почетен член на Люксембургското и на Полското дружество по клинична биология.

  На церемонията в Гербовата зала присъстваха президентите Желю Желев и Петър Стоянов, както и членове на Инициативния комитет на кампанията „25 години свободна България“, която се провежда под патронажа на държавния глава Росен Плевнелиев. /в. Труд/

   

• Въздушен номер с горбачовска гарнитура

  Милен Радев,  De-zorata.de

  .

  За 25-тата годишнина от падането на Берлинския зид германската столица се украси с ефирна светлинна инсталация от 8 хиляди въздушни балона, наредени по линията на някогашната граница през центъра на града.

  За два дни „стената“ израсна отново като красива верига от феерично клатушкащи се в нощта бели кълба. По даден знак те бяха пуснати  да отлетят волно в небето и символичното разделението на града в един миг престана да съществува. Туристи и петимни за развлечение берлинчани аплодираха възторжено…

  Странна естетическа атракция, с която организаторите запечатаха у стотици хиляди стекли се съвсем млади хора за цял живот сетивен спомен за „стената“, който няма нищо общо с бетона, телените мрежи, кльоновете, злите кучета, самострелящите устройства, кръвта и отчаянието на истинската Берлинска стена.

  Този актуален „паметник“ на Стената изглежда собено кичово, нелепо и унизително за страдалите на фона на спомена за един истински мемориал на жертвите на Берлинската стена. Същият, който стана жертва на политически коректния, презастраховащ се и нетърпящ самоинициатива берлински истаблишмънт.

  Точно преди десет години, когато в Берлин се честваше с голям официален апломб 15-тата годишнина от падането на Берлинския зид, паралелно с тържествата, но извън светлината на прожекторите се разигра един обществен, естетически и политически скандал, който хвърля сянка до днес.

  В навечерието на тогавашния „малък“ (за разлика от сегашния „голям“, 25-годишен) юбилей, собственичката на световноизвестния, частен (!) музей на Чекпойнт Чарли Александра Хилдебранд бе открила на мястото на бившия контролен пункт истински вълнуващ мемориален комплекс в памет на загиналите по границата.

  Музеят бе тогава, остава и до днес един от най-силните притегателни магнити за всеки берлински турист. Основан в средата на 60-те години на миналия век от човека-легенда, политически затворник и противник на режима в ГДР Райнер Хилдебранд, музеят стана през въпросния ноември 2004 г. сцена на акция, която разгоря духовете в Берлин.

  Самият парцел около Чекпойнт Чарли бе продаден още през 1990 г.  от берлинското правителство на частен инвеститор. Инвеститорът – голяма банка – се бе ангажирал да построи възпоменателен обект на това символично място.

  На същия граничен пункт през октомври 1961 г. се бяха изправили дуло срещу дуло американски и съветски танкове. Тук на Червената армия й бе показано категорично, че няма да бъде допусната нито на метър пò на Запад. С това драматично събитие, както и с многобройните опити за бягство през стената в този сектор, Чекпойнт Чарли влезе в историята.

  Минаха 14 – 15 години от падането на Стената. Инвеститорът, закупил парцела, така и не построи обещания мемориал. Вместо това районът бе даден под наем на организатор на битпазар, който разви там оживена амбулантна търговия с реликвите на комунизма – от кожени ушанки с петолъчки, до руски пилотски часовници и безформени парчета от стената – всичко за нуждите на туриста.

  Възмутен от ширещата се пошлост основателят на Музея на Чекпойнт Чарли Райнер Хилдебранд, нае през 2003 г. парцела под аренда и заплати от частни средства 113 000 евро за да прогони търговците от символичния район. Намеренията му бяха да построи там достоен мемориален комплекс за жертвите на разделението.

  В края на 2003 г. обаче смъртта попречи на този идеалист да види готов своя проект. Но ето, че вдовицата му Александра, която е емигрантка от Украина, изненадващо за публиката, успя точно за 15-годишнината от падането на Стената да реализира идеята на своя съпруг.

  Възстановен бе 200 метров отрязък от оригиналната стена. На площадка с размери около 100 на 50 м, застлана със светъл чакъл бе издигнат мемориален комплекс – лабиринт от 1065 на брой високи, мрачни дървени кръстове.

  

  Следва част от мой репортаж за абсурдно развилата се история, който бях писал тогава, през ноември 2004 г.:

  ---

  .

  1065 са кръстовете на новия мемориал. Толкова са и поименно идентифицираните жертви на берлинската стена – по един кръст за всяка от жертвите на разделението на Германия. Тази цифра включва както убитите при опит за бягство, така и отвлечените от агенти на Щази от Западна Германия на Изток и след това умъртвени противници на комунистите, но също и загинали съветски войници-дезертьори или войници от армията на ГДР.

  

  Пред внушителния комплекс от двете страни на бившия КПП мълчаливо стоят многобройни посетители – берлинчани и гости. Пред отделни кръстове има положени цветя от близки на загиналите.

  Вслушвам се в реакциите на хората, тълпящи се пред гората от кръстове. Мненията са единодушни – сблъсъкът с индивидуалните човешки имена, лица и съдби (на всеки кръст има или име и снимка, или съобщение за обстоятелствата на смъртта на жертвата) разтърсва и впечатлява, както рядко се случва пред друг паметник. Чувам само думи на признателност и силно вълнение.

  Подобни коментари се срещат и в медиите, но като цяло в тях преобладава строга критика към частния мемориал.

  

  Берлинското правителство, коалиция на Социалдемократи с партията на бившите комунисти ПДС, вече заяви, че до края на годината ще отстрани кръстовете. Според политиците Берлин нямал нужда от повече паметници на Стената, а още по-малко от мемориали, които разединявали гражданите вместо да ги обединяват.

  Известният историк проф. Лауренц Демпс говори за някакъв „зловещ маскарад“, други обвиняват украинската вдовица в комерсиалност и в създаването на „политкич“.

  Според мнозина от изказващите се в медиите политически и научни фактори, мемориалният комплекс внушавал ненужен дух на конфронтация(?!?) Той бил исторически неиздържан, а броят и имената на жертвите не били верифицирани научно…

  

  

  Един от най-странните аргументи на противниците на новия мемориал е, че той силно напомнял строящия се недалеч за десетки милиони евро голям паметен комплекс за жертвите на Холокоста край Бранденбургската врата. По този начин кощунствено се приравнявали жертвите на Берлинската стена с тези на Холокоста…

  Единствено опозиционният ХДС изтъква внушителната сила на мемориала и подчертава, че със своята акция Александра Хилдебранд е демонстрирала безпомощността и нежеланието на правителството да почете по адекватен начин жестокото минало на града. Така се е наложило частна инициатива да компенсира неспособността на политическата власт.

  

  Междувременно собственикът на парцела вече се поддаде на свръхсилния натиск и прекрати договора с музея към края на текущата 2004 година. Дотогава булдозери трябва да сринат мемориала.

  Александра Хилдебранд заявява, че няма намерение да отстъпва.

  Срещу плановете за разрушаване на комплекса с кръстовете се надига протест. Организации на репресираните от комунизма и фондации в памет на загиналите събират протестни подписи срещу ликвидирането на станалия за кратко време тъй популярен мемориал.

  ---

  .

  След горния репортаж от ноември 2004 нещата се проточиха и стигнаха до съда. През това време кръстовете месец след месец събираха все повече и повече внимание и признание от страна на гостите на Берлин.

  В крайна сметка банката – собственик на парцела, поставена от една страна на политически натиск от управляващите в Берлин коалиционери социал-демократи и бивши комунисти, и от друга – на стопански натиск от финансовите си баланси, поиска от Александра Хилдебранд сумата от 34 милиона евро, за да й преотстъпи ареала.

  Тя напразно се опита да събере поне част от нея. Накрая през юли 2005 г. банката получи по съдебен път правото да вкара булдозери и да събори кръстовете.

  

  На 5 юли бивши политзатворници от ГДР се вързаха с вериги пред Мемориала и протестираха по този начин срещу разрушаването му. Пред многобройни международни журналисти Ханс-Еберхард Цан (Zahn), самият той лежал 7 години в затвора за клевета срещу социализма, каза, че отговорните лица за този срамен за имиджа на Берлин епизод, трябва да знаят, че когато булдозерите дойдат, ще им се наложи със сила да отстраняват вързаните с вериги правозащитници.

  

  Организаторите на разрушаването се възползваха обаче от нощната тъмнина и от кратко отсъствие на активистите и вкараха булдозерите призори на 6 срещу 7 юли 2005 година. Кръстовете бяха сринати за 2 часа…

  След това ареалът около Чек Пойнт Чарли пустееше с години и тълпите туристи напразно се оглеждаха за нещо, визуално и емоционално напомнящо им, че тук е минавала стената между свободния свят и света на комунистическите диктатури. Едва през последните години се поставиха панá с фотографии, показващи исторически моменти, свързани с граничния пункт.

  Амбулантните турски и арабски търговци и до днес обикалят наоколо със сергиите си и предлагат руски ушанки на туристите.

  Ето, че през 2014 г., за тазгодишния 25-ти юбилей, Берлин реши да се представи на света със описаното в началото атрактивно зрелище – светлинна инсталация от хиляди светещи въздушни балони. Първият балон бе пуснат в небето от престарелия Михаил Горбачов, дошъл в Берлин да се порадва на германските ласкателства и да сплаши неслушащата неговия государ Путин Европа.

  Един мемориал с хиляда кръста щеше да е очевидно неуместен…

   

• Калфин: Дори министрите в кабинета вече не смятат, че управлението е дясно

  

  „Дясно правителство – даже участниците в кабинета вече не го наричат така, така го наричат само журналистите“, заяви Ивайло Калфин, вицепремиер по социална и демографска политика и социален министър във втория кабинет на Борисов.

  В програмната декларация има много приоритети, които са характерни и за европейската левица, коментира той днес пред бТВ.

  Калфин отбеляза, че това, че Бойко Борисов е премиер, е резултат на изборите, а той самият участва в кабинета не заради Борисов, а заради програмата.

  „В България такъв експеримент не е имало, но го има в редица европейски страни. Най-стабилната политическа конструкция беше между ГЕРБ и БСП, аз съжаляваме, че не стана. За нас гласуваха избиратели, които искаха не декларации, а нещо да се случи“, каза Калфин.

  Всички, гласували за АБВ, ще се убедят, че това, за което са гласували, ще се случи, коментира той решението партията си да се включи в състава на правителство с мандат на ГЕРБ.

  „Бях член на БКП и след това се записах в БСП, когато бяха гоненията. И продължавам да работя за същите идеи, заради които се записах… По образование съм човек, който се занимава с бюджет и финанси“, посочи вицепремиерът за себе си.

  „За коледните добавки на пенсионерите никога не съм обещавал, че ще ги има. Не са предвидени средства, тази актуализация, предвиждана от служебното правителство, не предвижда добавки. В предстоящите седмици трябва да обсъдим възможностите, но състоянието на бюджетния дефицит е зле“, заяви социалният министър.

  Калфин се ангажира, че усилията ще бъдат към увеличаване на доходите.

  „Ние бихме подкрепили евентуално предложение на БСП за отпадане на плоския данък“, каза той, въпреки че останалите партии в коалицията – ГЕРБ и РБ са против подобна мярка.

  На този фон Калфин се изказа за единност в Министерския съвет. „Добре е в МС да бъдем един екип и да направим тази програма, за която сме се договорили. 1.6 млрд. е бюджетът на всички агенции, свързани със социалното министерство. При нас е много важно да постигнем резултати. Така че моята задача е с този ресурс да се справя. Социалното министерство не е ведомство, което постоянно иска повече и повече пари“, смята Калфин.

  Той анонсира, че смята да започне широка дискусия за пенсионната реформа, като е много важно тя да има широка обществена подкрепа. „Реформата е комплекс от мерки и ако догодина успеем да имаме широка подкрепа, това ще е добър резултат. Сигурен съм, че с този ресурс могат да се постигнат повече резултати. Искам да променя политики, а не числа“, заяви Калфин.

  Източник:  Mediapool
  

• Крум Благов: 5 млн. лв. е най-големият рушвет, предложен на медия
  Приказваш срещу „Лафка” – изчезваш от пазара

  Цяла медийна група впрегната да трие лошите коментари срещу Пеевски в интернет
  

  Журналистите се боят да кажат истината и не ги е срам да признаят, че ги е страх, разкрива пред Faktor.bg резултати от проучване, журналистът и председател на фондация „Репортер” Крум Благов

  Интервю на Косара Белниколова

  – Г-н Благов, приключихте изследване за влиянието на политици, собственици и рекламодатели върху българските медии, какво се крие зад официалната завеса?

  – Изследването се казва „Влияние върху медиите: собственици, политици и рекламодатели”. Осъществи го фондация „Репортер” с подкрепата на софийското бюро и Медийната програма за Югоизточна Европа на фондация „Конрад Аденауер” – България.

  Първоначално планирахме да изследваме само влиянието на собствениците върху редакционната политика. Спряхме се на 40 медии – телевизии, радиостанции, вестници и интернет сайтове. Избрахме най-влиятелните национални и регионални средства за масова информация, а също и някои по-малки, които са част от големи групировки. От тези редакции анкетирахме 100 журналисти, а после разговаряхме и със собствениците. Освен това проверихме финансовите резултати на тези медии в Търговския регистър.

  Така натрупахме огромно количество данни и постепенно разширихме изследването върху влиянието върху медиите изобщо. Колкото по-голяма публика има една редакция, толкова по-голям е натискът върху нея от страна на политиците и рекламодателите. Този натиск през последните години се превръща все по-осезателно във влияние и журналистите изпадат в зависимост от тези, за които говорят или пишат.

  – Какво показват резултатите, колко голямо е влиянието на собствениците върху журналистите?

  – Собствениците понякога са само проводник на влиянието, което идва отвън. Работата е там, че почти всички медии през последните години са губещи. Пасивите на някои от тях са милиони левове. Печелят все още бТВ и в. „Телеграф”. Затова всички са много податливи на натиск, особено, ако той е придружен с финансови инжекции. Някои собственици си признават направо, че за тях медиите им не са бизнес предприятие, от което да очакват печалба, а начин да търгуват с влияние.

  Политиците и на национално, и на местно равнище имат много лостове, с които да притиснат редакциите. Така си осигуряват комфорт. Получава се парадокс – медиите обичат публично да говорят, че са четвърта власт и коректив на управляващите, а всъщност чакат пари от тях.

  В момента държавата е най-големият рекламодател. Тя разпределя и средствата по европейски проекти и ги получават само послушните. Другият най-разпространен начин за натиск е отказът да се дава информация или фаворизирането на определени медии или журналисти. Установихме случаи, при които министри публично са заявявали, че няма да дадат интервю за еди-кой си вестник, защото е „опозиционен”.Или пък на „враждебните” медии се дава информация единствено по Закона за достъп до обществена информация. Там срокът е 14 дни. За журналистите това е ужасно дълго време, след две седмици информацията най-често вече не представлява обществен интерес.

  – Разкажете за някои по любопитни случаи, на които сте се натъкнали?

  – В една голяма вестникарска групировка след избирането на Делян Пеевски за председател на ДАНС на журналистите е било наредено да трият отрицателните коментари във форумите. А един кмет на голям град се е опитал да спре местен седмичник, като повикал собственика на най-голямата разпространителска верига в града и го заплашил, че ще му отнеме пунктовете за продажба, ако предлага в обектите си този вестник. И този кмет сега е депутат от новия парламент!

  – Имаше ли голямо разминаване при отговорите от двете групи лица?

  – Не. Собствениците и журналистите признават, че политиците, рекламодателите, а при печатните издания  – и разпространителите ги притискат, за да не съобщават някои неприятни факти или данни. На редакционни съвещания в големите вестници е било казвано направо, че не може да се каже лоша дума за веригата „Лафка” например. Иначе просто може да изчезнеш от пазара.

  – Може ли да се твърди, че в България има свобода на словото?

  – На словото да. Можеш да отидеш пред президентството и да извикаш „Долу Плевнелиев!” или пред Министерския съвет с плакат срещу премиера. През последната година виждахме това всекидневно.

  Но с медиите положението е друго. Понякога дори големи събития съвсем умишлено не са забелязвани от тях. Анкетирани журналисти ни съобщиха случаи, когато редакциите им са премълчавали неща, които са коментирани широко по социалните мрежи. Резултатът е, че медиите губят доверието на публиката, за да имат благоразположението на управляващите. Много хора, особено по-младите, вече не се информират по традиционните канали, защото знаят, че те са контролирани. А каква е ползата от телевизии, радиа и вестници, на които никой не вярва?

  – Имаше ли хора, които отказаха да се включат в изследването, поради страх за работата си или с други аргументи?

  – Да. Около 20 процента от първоначално предвидените журналисти в списъка за анкетиране отказаха, въпреки че сме взели всички мерки да запазим анонимността им. Сред тях имаше и големи имена. Една известна телевизионна водеща например се съгласи да говори само ако няма аудиозапис. Журналистите се боят да кажат истината и не ги е срам да признаят, че ги е страх.

  – Кои са „тъмните страни” на родните медии?

  – Първо, нездравословното медийно обслужване на властта. Второ, неясната собственост. У нас се поддържат два регистъра – в Министерството за културата за собствениците на печатни медии и в СЕМ за електронните. Въпреки това открихме няколко вестника, чиито официални собственици са едни, а фактическите са други. Има много данни за това.

  Например варненският всекидневник „Народно дело” според журналистите, работещи там, и според общественото мнение в града е на известен политик и бивш депутат. Неговата съпруга е управител на дружеството издател. Обаче номинално го притежава фирма без всякаква дейност, без приходи. А вестникът има значителна годишна загуба и не е ясно кой я покрива, нито защо. Подобно е положението с част от местната преса и в другите големи градове – Пловдив, Бургас, Благоевград…

  Друга тъмна страна е корупцията. Има сигурни данни, че съществуват корупционни практики в медиите, и то на три равнища. На журналистите различни фирми или PR агенции често обещават малки суми, обикновено двуцифрени, или дребни облаги като сервис билети, бутикови дрехи или мобилни телефони, за да представят като информация рекламни акции. На главните редактори се плащат пет- и шестцифрени числа за „добро отношение” към определени лица или институции. А на собственици са предлагани и седемцифрени суми за „цялостна ориентация на медията” в подкрепа на една политическа сила. Рекордът е 5 милиона лева. Случаят е документиран и беше потвърден пред нас.

  – Какво успя и какво не успя да покаже проектът?

  – Мисля, че открихме и показваме механизмите, по които се влияе на медиите и те се употребяват – понякога с тяхно съгласие. Защото съществува и медиен рекет – „дайте ни реклами, или ще пишем (или говорим) против вас”.

  Не можем да докажем със сигурност кой стои зад привидните собственици и какви интереси има. Това е възможно, ако се направи съдържателен анализ на редакционното съдържание и на рекламите – кои са „добрите” и „лошите” за медията. Това си е цяло разследване. Нямахме време за него, но се надяваме да намерим финансиране, за да продължим в тази посока.

  – Съществуват ли тези зависимости в други страни от ЕС?

  – В Гърция и в Румъния е горе-долу като при нас. Интересен закон има в Словения – там собственикът е длъжен да се консултира с журналистите, ако иска да смени главния редактор. Не е длъжен да се съобрази с тяхното мнение, но трябва да го поиска. В Германия всички федерални провинции имат закони за печата, в които много от нормите в нашите етични кодекси са фиксирани. Например е забранена скритата реклама, която у нас в печата е широко разпространена. Във Франция пък са забранени наградите за журналисти от фирми и ведомства. Те се смятат за скрита форма на корупция. А у нас медиите даже се хвалят с такива призове…

  – Какви конкретни мерки бихте предложили за подобряване на медийната среда на база на получените резултати?

  – Даваме 9 препоръки. Някои от тях са много прости и биха били много ефикасни. Например в Закона за защита на конкуренцията могат да се добавят две изречения, в които да се казва, че всички държавни и общински служби и фирми са длъжни да дават едновременно и еднаква информация на всички медии. А разпространителите трябва да се задължат да продават всички печатни издания. Защото сега на някои просто се пречи да стигнат до читателя.

  .

• <<
• 1
...
• 93
• 94
• 95
• 96
• 97
• 98
• 99
• 100
• 101
• 102
• 103
...
• 414
• >>