Всички авторски страници

Авторски

• The New York Times: Олигарси от Източна Европа придобиват четвъртата власт

  Олигарси и инвестиционни компании в Източна Европа купуват вестници и други медийни организации, предизвиквайки сериозна тревога за свободата на словото сред журналистите и не само сред тях – пише Rick Lyman в The New York Times. В публикацията се назовават няколко собственици на медийни империи, сред които и депутатът от ДПС Делян Пеевски.

  

  Из цяла Източна Европа местните олигарси и инвестиционни групи – някои от които са непосредствено свързани с политическото ръководство на своите страни – изкупуват вестници и други медийни компании, което предизвика сериозна загриженост сред журналисти и други за медийната свобода.

  Това е само едно от множеството събития в региона, които повдигат въпроси за напредъка към западните стандарти на демокрацията и свободата на словото 25 години след падането на Берлинската стена. Както в Русия, има все по-голямо безпокойство от възможно опасно съсредоточаване на власт в ръцете на хора, успели да се сдобият с богатство и политически позиции, а сега разширяващи влиянието си към областта на медиите, посочва американското издание.

  В Словакия германска медийна компания продаде значителен дял от последния сериозен независим вестник в страната на разполагаща със стабилни връзки инвестиционна група, която беше обект на разследване.

  В Чехия селскостопанският магнат Андрей Бабиш не само притежава най-голямото издателство в страната и няколко важни медийни организации, но е и министър на финансите.

  В Латвия неясни закони за разкриване на тайни скриваха кой контролира голяма част от новинарските медии, докато разследване за корупция срещу един от най-богатите местни бизнесмени не разкри, че той и други двама олигарси са били основните собственици.

  В Унгария, наред с явната държавна собственост върху много от медиите, значителен контрол в тази област имат приближени хора на министър-председателя Виктор Орбан.

  В Румъния водещата телевизия „Антена 3″ е само част от огромната медийна империя на милиардера Дан Войкулеску, основател на Консервативната партия. През август бизнесменът беше осъден на 10 години затвор по обвинения в пране на пари.

  В България неколцина олигарси контролират медиите в страната, която редовно е поставяна на последно място сред държавите от ЕС в индекса за свободата на медиите по света. Между тях са депутатът Делян Пеевски, чиято „Нова българска медийна група“, привидно управлявана от майка му, макар противници да твърдят, че той държи истинската власт, е тясно свързана с правителства, контролирани от няколко партии, отбелязва „Ню Йорк таймс“.

  През 90-те години на XX век – след падането на комунизма – повечето медии в Източна Европа бяха явна държавна собственост или напълно зависими от държавните реклами. Когато впоследствие чуждестранни собственици – главно от Германия, Швеция, Швейцария и САЩ – купиха вестници, списания, телевизии и радиа в региона, журналистите установиха, че далечните собственици не се интересуват от местната политика. Това беше облекчение за известно време.

  След като икономиката потъна през 2008 г., повечето чуждестранни собственици решиха да се съсредоточат върху своите основни бизнес дейности у дома и обявиха за продажба медийните си компании в Централна и Източна Европа, от което се възползваха могъщи местни интереси, отбелязва изданието. /БТА/

  .

• Асандж: Google работи за Белия дом

  Гугъл работи за правителството на САЩ, в частност – за Държавния департамент, пише в новата си книга Джулиан Асандж.

  .

  Основателят на „Уикилийкс“ стигнал до този извод след срещата на президента на „Гугъл“ Ерик Шмидт с членове на борда на директорите на компанията през юни 2011 г. На срещата, провела се във Великобритания, присъствали някои си Лайза Шийлдс и Скот Малкъмсън, дипломатически емисари на Вашингтон.

  В книгата си Асандж предава в подробности състоялия се разговор, без да е ясно как се е снабдил с тях. „В един момент осъзнах, че Ерик Шмидт работи за правителството на САЩ. Лично мен ме посетиха хора, уж от „Гугъл“, но всъщност те бяха една четвърт“, а останалите три четвърти си бяха хора на Държавния департамент“, пише Асандж.

  В книгата си австралиецът застъпва тезата, че „Гугъл“ предоставя на ФБР и ЦРУ почти неограничен достъп до електронните писма на ползвателите на най-голямата търсачка. „Това не може да стане без нареждането на прокуратурата на САЩ или съдебно разрешение“, отбелязва основателят на „Уикилийкс“.

  Книгата на Асандж е с многозначителното заглавие „Как „Гугъл“ откри „Уикилийкс“. Творбата ще излезе първо на испански език под редакцията на издателство „Клаве интелектуал“. Премиерата е на 1 декември в Мадрид, като 43-годишният Асандж няма да присъства лично, но ще отговаря на въпроси чрез видеовръзка.

  Вече трета година Асандж се укрива в посолството на Еквадор в Лондон, което не може да напусне, тъй като ще бъде арестуван и предаден на Швеция, за да отговаря по обвинения в изнасилване на две жени през 2010 г. Наскоро еквадорските власти удължиха безсрочно предоставеното на Асандж политическо убежище. /БГНЕС/

  .

• Германска нова медицина – д-р Хамер срещу цялата медико-фармацевтична гилдия

  

  Германска нова медицина

  Д-р Хамер срещу цялата медико-фармацевтична гилдия

  Всеки рак започва като силно драматично психично изживяване

  Д-р Рике Герд Хамер, бивш преподавател в университетите на Мюнхен и Тюбинген в Германия, поставя началото на така наречената Германска нова медицина след пространни изследвания и лечебна практика, започнала в края на 70-те години. Тя убедително базира природата на болестта върху универсални биологични принципи и взаимодействието между трите нива, които съставляват организма – психиката, мозъка и органите. В тази Нова медицина заболяванията имат биологичен смисъл, а не са грешки на природата. Д-р Хамер постига изключителен успех с раковата си терапия – при един от съдебните процеси, с които защитниците на конвенционалната медицина се опитват да го атакуват, прокурорът се вижда принуден да признае, че след 4-5 години 6000 от 6500 пациенти предимно в напреднал стадий на рак са все още живи. Това е над 90% – почти пълната противоположност на резултатите, които могат да бъдат очаквани след конвенционално лечение на рак в напреднал стадий.

  Всъщност д-р Хамер започва своите изследвания върху рака, след като развива рак на тестисите малко след трагичната смърт на 17-годишния си син Дирк, прострелян по време на ваканция в Средиземноморието (по това време д-р Хамер има своя практика в Рим). Тогава той си задава въпроса дали смъртта на сина му е била причината за болестта. Впоследствие проучва и документира над 15 хиляди случая на рак и при всичките намира следните характеристики, които кръщава

  Железните правила на рака:

  Първо. Всеки рак и свързано с него заболяване започва като СДХ или Синдром на Дирк Хамер – тежко, силно драматично и изолиращо „конфликтно-шоково“ изживяване. То се проявява едновременно на трите нива – психика, мозък и органи.

  С други думи д-р Хамер стига до извода, че едно физическо събитие може да породи биологически „конфликт-шок“, който се проявява във видима физическа трансформация в мозъка и води до измерими промени в нервно-физическите параметри и до развитие на ракови образувания, язви, некрози и функционални нарушения в определени органи в тялото. Ако конфликтът бъде разрешен, на раковия или некротичния процес се дава заден ход за коригиране щетите и връщане здравето на пациента.

  Д-р Хамер смята, че болестта се предизвиква единствено от шок, за който сме напълно неподготвени. Това означава, че ако по някакъв начин можем да се подготвим за шокиращото събитие, няма да се разболеем. Всъщност той самият не обича да използва думата „рак“ – според него той по-скоро е специална биологична реакция на необичайна ситуация.

  Второ. Естеството на психическия конфликт определя мястото на фокуса или Огнището на Хамер в мозъка и онова на рака в органа.

  Трето. Протичането на конфликта определя развитието на Огнището на Хамер в мозъка и това на рака в органа.

  В момента на конфликт-шока възниква късо съединение, фокус на активност в определено място в мозъка. То може да бъде заснето с помощта на компютърна томография (КТ) и изглежда като серия от концентрични кръгове. Това е Огнището на Хамер. Ако конфликтът по-късно бъде разрешен, този образ се променя, развива се оток и накрая белег.

  Тези мозъчни лезии са толкова специфични и прецизно разположени, че д-р Хамер с удивителна точност диагностира болестите само по КТ на мозъка на пациента. Освен това той демонстрира, че в момента на възникване на концентричните кръгове в мозъка и КТ на засегнатия орган може да покаже такава концентрична лезия. Щом възникне Огнището на Хамер, органът, който се контролира от конкретния мозъчен център, регистрира функционална трансформация. Тя може да се изразява в новообразувание, загуба на тъкан или загуба на функция. Според д-р Хамер това се случва в мига, в който психическият шок достигне подсъзнанието, и в същата секунда се инициира ракът или друго заболяване. Тежестта на болестите може да зависи и от други психологически, енергийни и хранителни фактори, но природата и местоположението им се определят от съдържанието на конфликт-шока.

  Хамер смята, че връзката между ключовите емоционални шокови събития, засяганите мозъчни зони и свързаните с тях органи се е развила като адаптация в еволюцията на човека от сходни програми в животинския свят. Когато неочаквано изпитаме емоционално страдание, се пуска в ход аварийна коригираща програма – биологична програма за конфликт, имаща за цел да върне индивида към нормалното му състояние. Такива програми могат даже да обхващат цели семейства или други групи.

  Хамер дава следния пример: майка вижда детето си да претърпява лоша злополука. От гледна точка на еволюцията малките деца по-бързо се възстановяват, когато получават допълнително мляко. Затова биологичната програма за конфликт се стреми да стимулира производството на мляко чрез увеличаване броя на гръдните клетки. Ако майката е десничарка, това ще предизвика незабавна поява на Огнище на Хамер в конкретна част от дясното й мозъчно полукълбо, която е свързана с лявата гърда. Щом детето се оправи, започва разрешаването на конфликта и вече не е нужно допълнително мляко. Майката развива доброкачествена форма на туберкулоза във въпросната гърда, която разрушава излишните гръдни клетки. Но ако микобактериите, нужни за това, липсват, тогава мястото може просто да се калцира и да остане като латентен тумор.

  Същият процес е в сила и при животните. Овца, чието агънце е било изядено от вълк, е склонна към развитие на рак на вимето. Обикновено обаче тя разрешава конфликта, като ражда друго агне.

  Следният пример би могъл да илюстрира първоначалната полза за оцеляването от този механизъм. Представете си, че лъв преследва антилопа. Тя трябва незабавно да мобилизира всичките си средства за оцеляване. Симпатиковата нервна система поема командването и в допълнение се активира специфичен център в мозъка, който стимулира белодробната дейност. След като е отървало кожата, животното си отпочива и парасимпатиковата нервна система поема управлението за известно време, докато телесните функции се нормализират.

  Ако вместо това един човек получи диагноза рак, дори и тя да е погрешна, същата биологична програма се задейства от същия страх от смъртта, който в случая с животното му е помогнало да избяга. Нивото на стреса скача и връзката мозък-бял дроб се активира, но в тази ситуация няма къде да се бяга. Докато конфликтът бъде разрешен, което може да отнеме години, ще съществува постоянен стрес, както и мозъчно стимулиране на белодробната активност, която тук приема формата на повишаващ се капацитет на белия дроб посредством непрестанното делене на клетки.

  Този процес може единствено да бъде спрян с изключване на пусковия механизъм в мозъка чрез обезвреждането на първоначалния конфликт-шок. Това се случва, когато пациентът впоследствие се подлага на операция или природна терапия, за които вярва безрезервно, че ще го излекуват. Но същата тази процедура при човек, който има съмнения относно ефикасността й, ще ???

  Конфликти, болести и органи

  Изборът на фокус на конфликта става с подсъзнателна асоциация. Така например биологичните конфликти, които са свързани с вода и други течности (олио, мляко…), водят до рак на бъбреците, страхът от смъртта – до белодробен рак, а „глътването на по-голяма хапка, отколкото сме в състояние да храносмелим“ в психологически план – до рак на стомаха или червата.

  Първоначално в животинския свят наистина е ставало дума за голяма хапка храна, но за нас това може да бъде прекомерно задлъжняване или всякакъв друг ангажимент, който сме поели и не можем да изпълним. Фокусът обаче не се определя от самото събитие, а по-скоро от психологическото му значение за нас в момента на настъпването му.

  Хамер илюстрира това с друг пример – за жена, която заварва съпруга си в леглото с друга. Като сексуално разстройващ конфликт той предизвиква рак на матката. Ако вместо това се изживее като конфликт с партньора, тогава при жена десничарка той води до рак на дясната гърда. Ако усещането от конфликта е страх и отвращение, той причинява хипогликемия, а при загуба на самоуважение може да се развие рак на срамната кост.

  Ако липсата на самоуважение беше възникнала по повод на спортен провал, а не във връзка със секса, то тогава проблемът щеше да се прояви в крак или ръка, а може би в пръстите или рамото.

  Други типични събития, които биха могли да доведат до биологични конфликти, са различни ситуации на загуба – на любим човек, на работа, на ценно притежание или територия.
  Д-р Хамер вярва, че повечето метастази или вторични тумори се предизвикват от страха от рака или страха от смъртта в резултат на получената ракова диагноза или отрицателна прогноза. И в този случай обаче породеният конфликт-шок може да не е страх, а по-скоро гняв, негодувание или конфликт на отделяне от партньора или децата, и тогава туморите ще се появят на различни места. Също така диагностирането на рак на дебелото черво обикновено води до вторичен чернодробен рак заради подсъзнателния страх от гладуване.

  По принцип отчаянието, загубата на надежда и смисъл създават хроничен стрес, който възпрепятства лечението на рака и другите болести, но не е причината за тях. Според Хамер истинският им причинител е неочакваният травматичен шок, за който човек е емоционално неподготвен. Следният списък изброява някои от връзките между конфликтните емоции и съответните органи, които те засягат:

  Надбъбречна кора: Грешна посока, отклоняване от правия път

  Пикочен мехур: Грозен конфликт, мръсни номера

  Кости: Липса на самоуважение, комплекс за малоценност

  Млечна жлеза: Конфликт, свързан с грижи или дисхармония

  Млечен канал в гърдата: Конфликт, причинен от раздяла

  Лява гърда (при жени десничарки): Конфликт във връзка с дете, майка, дом

  Дясна гърда (при жени десничарки): Конфликт с партньора или други хора

  Бронхи: Териториален конфликт

  Шийка на матката: Тежка безизходица, разстройване, неудовлетвореност

  Дебело черво: Грозен „несмилаем“ конфликт

  Хранопровод: Нещо, което не може да бъде прието или преглътнато

  Жлъчка: Конфликт, свързан със съперничество

  Сърце: Постоянен конфликт

  Черва: Невъзможен за преглъщане гняв

  Бъбреци: Нежелание за живот, свързан с вода или течност конфликт

  Ларинкс: Страх или уплах

  Черен дроб: Страх от гладуване

  Бял дроб: Страх от смърт или задушаване, включително и страх за някой друг

  Лимфни жлези: Загуба на самоуважение, свързана с мястото

  Меланом: Чувство на омърсеност, опетненост, оскверненост

  Средно ухо: Невъзможност да бъде получена жизненоважна информация

  Уста: Нещо, което не може да бъде преглътнато или задържано

  Панкреас: Предизвикващ тревога и ядове конфликт с хора от семейството или по повод наследство

  Простата: Грозен конфликт със сексуален характер или подтекст

  Ректум: Страх, че човек е безполезен

  Кожа: Нарушена душевна или емоционална цялост

  Далак: Шок от физическа или емоционална рана

  Стомах: Несмилаем гняв, който е преглъщан твърде дълго

  Тестиси и яйчници: Свързан със загуба конфликт

  Щитовидна жлеза: Чувство на безпомощност

  Матка: Сексуален конфликт

  А ето и връзката между конфликтите и някои болести:

  • Диабет и хипогликемия: Жена десничарка развива понижена кръвна захар вследствие на безпокойство и отвратеност, а ако е левичарка, заболява от инсулинозависим диабет. Мъж, който си служи с дясната ръка, развива инсулинозависим диабет от конфликт на съпротива и борба срещу нещо, а ако е левичар, получава хипогликемия.

  • Сърдечен инфаркт: борба за територия.

  • Хемороиди: и жените десничарки с криза на идентичността, и мъжете левичари с гняв, породен от териториални проблеми, в оздравителната фаза ще развият хемороиди.

  • Множествена склероза и парализа: неспособност да се избяга, да се продължи напред или да не се отстъпи, или пък незнание какво да се прави.

  • Лицева парализа: страх, че човек ще загуби достойнството си, след като е станал за смях или се е превърнал в обект на подигравки.

  • Псориазис: свързан е с конфликт на отделяне от майка, баща, семейство, дом, приятели или домашни любимци.

  • Психозите от всякакъв тип са свързани с едно или повече активни Огнища на Хамер във всяко мозъчно полукълбо.

  • Витилиго, левкодерма: брутален или грозен конфликт на раздяла.

  По отношение на СПИН д-р Хамер наблюдава, че никой никога не е умирал от него, без преди това да са му казали, че е ХИВ-позитивен, и без да вярва в това. Заключението е, че точно както и при рака, отрицателното възприятие, свързано със СПИН, става причина за опустошителния му ефект.

  Левичарите развиват проблеми в страната, противоположна на тази при истинските десничари. Коя ръка е водещата, можете да проверите, като наблюдавате коя от двете е отгоре, когато пляскате. При десничарите всички мускули от дясната страна на тялото са свързани с партньорите и евентуално други хора, а от лявата – с децата или собствената майка. Промени могат да настъпят вследствие на хормонални изменения, например в резултат на употребата на противозачатъчни таблетки или менопаузата.

  Оздравителната фаза

  Началото на СДХ или конфликт-шока е различно от това на други конфликти, които преживяваме в ежедневието си. То предизвиква постоянен стрес, който води до студени ръце и крака, загуба на апетит и отслабване, безсъние и непрекъснато връщане на мислите към съдържанието на конфликта. Ако той не бъде разрешен скоро, продължителният стрес ще доведе до специфични симптоми и развитие на рак или друга болест.

  Щом конфликтът бъде разрешен, пациентът вече не е ангажиран с неговото съдържание, апетитът му се връща, ръцете му се стоплят отново и сънят му се нормализира, но може да усеща слабост, умора и нужда от почивка. Тези ефекти показват, че контролът е поет от парасимпатиковата нервна система. Това е началото на оздравителната фаза, която може да бъде продължителна и трудна.

  През първата част от тази фаза наблюдаваме задържане на вода и възпаления, но туморът спира да расте. Това в крайна сметка води до криза на оздравяването, която Хамер нарича епилептична или епилептоидна криза, тъй като се предизвиква от оток в Огнището на Хамер в мозъка. Тя се проявява с уникални симптоми за всяка болест.

  След това тялото започва да изхвърля насъбраната вода, силата на пациента постепенно се възвръща и телесните функции се нормализират. Тогава съединителната тъкан в мозъка, невроглията, започва да поправя Огнището на Хамер. Това може да бъде изтълкувано от конвенционалните рентгенолози като бързо растящ мозъчен тумор и да се започне съответно лечение. Хамер пише, че истински мозъчни тумори не съществуват, тъй като невроните в мозъка не могат да се делят.

  Той изчислява, че 99% от мозъчните инциденти като удари, кръвоизливи, кисти и тумори се дължат на оздравителни събития в Огнищата на Хамер и следователно са временни и самозатихващи, освен ако не бъде проведена неадекватна медицинска интервенция. Най-важната помощ в такива ситуации е намаляването на отока в мозъка.

  По време на оздравителната криза е възможно пациентът за кратко да изпита наново първоначалния психологически конфликт, придружен със студени ръце и студена пот. Това служи за потискането и премахването на отока в мозъчната лезия, което след това позволява и на другите условия в тялото да се нормализират. Критичният момент е точно преди края на оздравителната криза, когато става очевидно дали организмът е достатъчно силен, за да елиминира болестта. В трудни случаи с дълга или интензивна продължителност на конфликта може да се появи масиран мозъчен оток, за който Хамер използва инжекции с кортизон. В природолечението вместо това се прилагат избрани терапии с урея и противовъзпалителни средства.

  Уреята има силни диуретични свойства и отличен ефект при опасно високо налягане на течностите в мозъка. Обикновено се използват 20 мл урея 2 до 5 пъти дневно. В литературата например е описан животозастрашаващ случай на масиран тумор в мозъка, който напълно изчезнал след прилагане на 256 мл урея 30%. Този доклад показва ясно, че предполагаемият мозъчен тумор в действителност е представлявал масиран оток, както допуска Новата медицина.

  Така наречената епилептична криза може да бъде изживяна във вид на сърдечна атака, белодробен емболизъм, хепатит или белодробна инфекция. Като цяло по време на кризата на оздравяването пациентът изпитва по-силен дискомфорт, отколкото през периода на активния растеж на тумора. През първата част от оздравителната фаза проблемите основно се дължат на задържането на вода, възпаленията и отока на тъканите, които биха могли да причинят големи болки. Хамер възприема отока, независимо дали в мозъка или в друг орган, като положителен знак за оздравяване.

  Възстановяване на тъканите

  След оздравителната криза аденокарциномите се елиминират от гъбички и микобактерии, а вирусът на хепатита допълнително може да спомогне за възстановяване на черния дроб. През този стадий бактерии, вируси и гъбички, които способстват за разграждане на туморите и регенериране на увредените тъкани, също предизвикват възпаление, болки и температура.

  Ако намирате за странно, че Хамер гледа на микробите като на жизненоважни приятели и помощници в лечението на рака, то трябва да знаете, че той е направил и още по-изненадващо откритие. В своята онтогенетична система от тумори и еквивалентни на рака заболявания той разграничава два противоположни процеса през фазата на активния конфликт. В зависимост от местоположението на Огнището на Хамер в мозъка може да има умножаване или разрушаване на клетките.

  В първия случай има клетъчно възпроизводство и туморен растеж през конфликтната фаза, а през оздравителната излишните клетки се премахват с помощта на микроби. Във втория се наблюдава разрушаване на клетките по време на конфликта, което води до язви, некрози и дупки в тъканите, засягащи например костите (остеопороза), бъбреците, далака или яйчниците.

  През оздравителната фаза в този втори случай съществува стремеж за запълване на дупките чрез клетъчно възпроизводство. Некрозите и остеолизите (разтваряне на костна тъкан) се отстраняват от бактерии, които първо образуват абсцеси, в началото запълвани с ръбцова, а по-късно с гранулираща тъкан, докато се образуват остеосаркоми, лимфоми, фиброми и оздравителни кисти. Често срещана през фазата на оздравяването е и левкемията, например след увреждане на костната тъкан в резултат на радиация, химикали или рак на костите.

  Според Хамер тези състояния са самоограничаващи се и излизат от контрол само при възникване на допълнителни конфликт-шокове или ако тялото е твърде старо или слабо, както и вследствие намесата на конвенционалната медицина. За разлика от нея, природните терапии укрепват тялото и мозъка през този мъчителен период.

  Излекуване на душевния конфликт

  Главната задача при всеки раков случай е да се открие началното емоционално шоково изживяване и да се гарантира неговото излекуване. Много често то вече се е коригирало и пациентът страда от ефектите на оздравителната фаза.

  Например някой е загубил бизнеса си, но сега се е отдал на ново, удовлетворяващо го начинание. Като пост-ефект той може да има тумор, който постепенно се превръща в латентен или в крайна сметка се разгражда. Около 40% от туморите, които се откриват при рутинни медицински прегледи, се определят като стари и безвредни, тоест латентни и калцирани. При все това обаче могат да възникнат усложнения, ако медицинска намеса вдъхне страх от смъртта – конфликт-шок, който води до активизиране на същия или развитие на нов тумор.

  В други случаи първоначалният конфликт все още може да е активен или да е възникнал втори активен конфликт. Трябва да се върнем назад, вероятно 1-2 години преди началото на нашия проблем, и да анализираме емоциите си през този период, както и преди и след него. Медитацията и регресионната терапия също могат да помогнат за откриването на конфликт-шока.

  Ако продължаваме да имаме силна емоционална реакция, когато разкрием съдържанието на конфликта, можем да сме сигурни, че той все още не е разрешен. Ако е възможно, най-добре е да го разрешим по естествен път. Например ако той е причинен от загубата на партньор, тогава намерете нов; ако сте загубили дете, забременейте отново, осиновете си дете или си вземете домашен любимец. Ракът спира да расте след третия месец, тъй като бременността е с предимство.

  Ако естественото разрешение е невъзможно, тогава използвайте техники за визуализация самостоятелно или с помощта на партньор или специалист. В спокойна и предразполагаща към медитация обстановка пресъздайте и повторно изживейте конфликта, но като го подмените с желан или приемлив изход. Сътворете и преживейте този нов изход възможно най-живо и детайлно, вижте го, почувствайте го, даже го чуйте и помиришете. Опитайте да превъзмогнете конфликта с помощта на умствените образи.

  Ако никой от тези методи не е възможен, тъй като чувствате, че поради някаква причина трябва да продължите настоящото си изпитание, тогава единствено увеличеното духовно разбиране и приемане би могло да ви помогне. При всички случаи си дайте сметка за уязвимите си точки и избягвайте всякакви по-нататъшни конфликт-шокове. Ако все пак се случи да изпитате такъв, освободете се от него възможно най-бързо. Можете да улесните допълнително фазата на оздравяването, ако имате вътрешната убеденост, че тя ще е кратка и лека, и ще доведе до пълното ви излекуване.

  Всъщност Хамер не нарича болестите болести, а смислени биологични програми на природата. Цитира се, че той е работил с повече от 31 хиляди пациенти и е наблюдавал потвърждение на своите теории във всеки един от случаите без изключение. Самият Хамер твърди, че като цяло неговата Нова медицина постига успех в 95% от раковите случаи.

  Преследването

  Сименс, производителите на КТ-оборудването, потвърдиха независимо съществуването на Огнищата на Хамер в мозъка. Нещо повече, тяхната диагностична стойност беше доказана през 1998 година в университета на Трнава в Словакия. Въпреки това д-р Хамер бе подложен на ужасни гонения.

  Според закона в Германия разрешителното на един лекар за практикуване може да бъде отнето, ако той е с „отслабени умствени способности“. Този именно закон е използван от германски областен съд през 1986 година, за да се отнеме на Хамер правото да практикува. Като доказателство за неадекватното му умствено състояние съдът посочва, че той не желае да оттегли теориите си и да се врече във вярност към принципите на ортодоксалната медицина. Нещо повече, според правосъдния орган той бил неспособен да се върне в правата вяра – опитал се да убеди група видни професори в правотата на теориите си само месец преди делото! Година по-късно същият този съд постановява да бъде направена психиатрична оценка на умствените му способности, която Хамер отказва. Въпреки това назначен от съда психиатър, без никога да го е виждал, му поставя диагноза, че е психопат.

  През 1997 година д-р Хамер е арестуван и държан в затвора 18 месеца по силата на малко известен закон за природолечението, въведен по времето на Хитлер с цел репресиране на циганите. Престъплението му е, че дал безплатен здравен съвет на хора, които го попитали за мнението му. Прокурорът открито заявява, че трябва да бъдат използвани всички средства за отстраняване на Хамер от обществото. За сравнение делото срещу убиеца на неговия 17-годишен син Дирк – италианския принц Виктор Емануил Савойски (небезизвестния братовчед на Симеон Сакскобургготски), се отлага 13 години и завършва с абсурдната присъда от 6 месеца условно.

  Впоследствие срещу Хамер са започнати съдебни преследвания в различни страни. Според тях той е масов убиец, защото лишава раково болни пациенти от, както се твърди, безвредното и ефикасно лечение, предлагано от ортодоксалната медицина. Някои сравняват този лов на вещици със съдбата на д-р Семелвайс, който умира на 47-годишна възраст в приют за душевноболни, защото препоръчвал хирурзите да си измиват ръцете преди операция.

  През 1999 година д-р Хамер се премества да живее в Испания, тъй като съдилищата в Германия, Австрия, Франция и Швейцария вече искат да го съдят за всеки раково болен, който е починал, следвайки съветите му. Срещу него има и висящо частно дело за голяма сума пари, защото препоръчал на пациент да не се подлага на химиотерапия. Това означава, че всеки практикуващ медик е длъжен да предложи химиотерапия или ще бъде изправен пред финансов крах. Макар че много отделни лекари, между които и професори по медицина, са потвърдили принципите на Германската нова медицина, никой германски университет досега не се е съгласил да ги тества въпреки съдебно нареждане университета на Тюбинген да проведе такива тестове.

  Д-р Хамер преживява 8 опита за убийство, а медиите в Германия го третират като умопомрачен престъпник. (Той отново е вкаран в затвора във Франция от септември 2004 до февруари 2006 година, а понастоящем е намерил убежище в Норвегия. – б. п.) Други лекари и природолечители в Европа, които практикуват в съответствие с принципите на Германската нова медицина, също са обект на преследване. В Австрия, Белгия, Франция, Германия и Испания властите започват процедури за отнемане правото на практикуване на такива лекари. Съдебните дела се водят от години. Единствено испанските съдилища са възприели просветената позиция, че не е тяхна работа да разрешават конфликта между противоречиви медицински теории и терапии. Ожесточената разправа от страна на властите е разбираема, защото широкото разпространение и прилагане на Новата медицина би сложило край на господството на медико-фармацевтичния комплекс.

  През 2001 година виден невролог открито защити д-р Хамер, като публикува книга за Новата медицина и настоя теориите му да бъдат официално проверени. Понеже д-р Терезе фон Шварценберг е представител на висшата аристокрация, медиите се видяха в затруднение каква позиция да заемат. Дотогава те бяха писали за д-р Хамер по най-пренебрежителния начин, а изведнъж една изтъкната личност твърдеше, че той е прав и заслужава Нобелова награда! Въпреки всичко официалният отговор на онколозите все още си остава, че е пълен абсурд да се допуска, че емоциите могат да играят важна роля за зараждането и лечението на рака, и следователно твърденията на д-р Хамер не трябва да бъдат проверявани.

  Коментар

  Моето собствено разбиране и опит не оставят никакво съмнение за първостепенната важност на нашите емоции и вярвания в причиняването и лечението на болестите ни. Нещо повече, трудовете на д-р Хамер създават впечатлението за един сериозен и щателен изследовател, чиито открития бяха потвърдени от редица научни институции и практикуващи лекари, в това число професори по медицина. Да го отричат продължават само тези, които отказват да погледнат доказателствата му.

  Затова аз нямам съмнения за валидността на неговата главна предпоставка, а именно, че определени заболявания и особено ракови болести са свързани с видими лезии на определени места в мозъка, както и с определени психологически изживявания. Неговият двуетапен болестен процес, при който оздравителната фаза представлява преобръщане на първоначалните болестни условия, е основна концепция на природните терапии.

  Д-р Хамер обаче не изглежда склонен към разширяване или модифициране на теорията си, така че да отчита и други възможности. По същество той приема еднопосочна комуникация психика-орган през мозъка. Но аз по-скоро допускам двупосочна – както психика-орган, така и обратно от органа до мозъка и психиката.

  Бих искал да го обясня с един пример. Доколкото знам, смъртността от рак на гърдата в Китай е 1 на 10 хиляди срещу 1 на 10 в повечето западни страни. Професор Джейн Плант, автор на книгата „Животът ви е във вашите ръце”, осъзнала, че за разлика от западните жени, китайките не консумират мляко или млечни продукти. По това време нейният рак на гърдата се бил развил за пети път и тя се била примирила със смъртта. Но щом се отказала от всички млечни продукти, туморът изчезнал и вече 13 години не се е появявал.

  Тъй като китайците имат нормална честота на други видове рак, трябва да е налице специален фактор, който предизвиква тази ниска заболеваемост от рак на гърдата. Ако допусна, че това наистина е млякото, аз бих приложил следните разсъждения.

  Млякото е богато на инсулиноподобен фактор на растежа, IGF-1, който стимулира растежа на гръдната тъкан през пубертета и бременността. Той се съдържа и в месото на млекодайните крави и очевидно стимулира и други хормонално зависими видове рак, включително и този на простатата. Ако допуснем, че това предизвиква постоянно слабо стимулиране на гръдната тъкан и свързаната с нея мозъчна област при консумиращите мляко или млечни продукти жени, то тогава има две възможности:

  1. Сенсибилизираните мозъчни зони ще доведат до много по-силна емоционална реакция от нормалното към всеки свързан с дете или партньор конфликт, което води до по-често развитие на рак на гърдата при пиещите мляко жени.

  2. Втората възможност е съществуваща субакутна конфликтна ситуация или минало събитие, което все още активно е в подсъзнанието. Непрекъснатата стимулация от субакутния конфликт в допълнение към IGF-1 би могла да предизвика постепенното развитие на Огнище на Хамър или пък внезапната му поява при достигане на даден праг.

  По този начин факторите от околната среда може да участват при формирането на Огнища на Хамер в съчетание с психологическите конфликти. Повечето хора днес имат много нездравословен начин на живот в добавка към ниското качество на наследените си гени. Много вероятно е истински здравите хора да не развият Огнище на Хамер в отговор на неочакван емоционален шок или това при тях да бъде леко и самоизлекуващо се събитие.

  По подобен начин може една подходяща природна терапия, насочена към заболял орган, да изпрати сигнал до свързаната с него област в мозъка, който да спомогне за лечението на Огнището на Хамер и с времето да доведе до разрешаване на емоционалния конфликт.

  Уолтър Ласт

  ––––––––––––––––––––––––

  За автора:  Д-р Уолтър Ласт е световноизвестен природолечител и диетолог, роден в Германия, където е заемал позиции в университетите на Грайфсвалд, Кьолн и Мюнхен, провеждайки биохимични и токсикологични изследвания. По-късно работи в лаборатория по бионауки в Лос Анджелис, а през 1970 година се установява в Нова Зеландия и, разочарован от медикаментозната медицина, започва практика в областта на натуропатията. От 1981 година живее в Куинсланд, Австралия, където проучва и експериментира с широк кръг природни лечения за подобряване на ефикасността им срещу тежки и смятани за нелечими заболявания. Автор е на множество книги като „Лечебни храни“ и поредицата „Излекувай себе си“.

  Източник:  Еpohalnivremena.com

  .

• Над 400 души арестувани във Фъргюсън

  

  Повече от 400 души бяха арестували във Фъргюсън, предградие на Сейнт Луис, и в други градове на САЩ, заради гражданските вълнения, избухнали след като бял полицай не бе подведен под отговорност за убийството на невъоръжен чернокож тийнеджър, предаде Ройтерс. Фъргюсън, където живеят предимно чернокожи, през последните два дни стана арена на безредици, съпроводени с грабежи и палежи. 

  Засиленото присъствие на сили за сигурност помогна да се обуздае насилието, отбелязва Ройтерс и припомня, че по нареждане на губернатора на щата Мисури във Фъргюсън и околностите бяха изпратени 2200 войници от Националната гвардия.

  Министърът на правосъдието Ерик Холдър пък се срещна с правозащитници и ги увери, че министерството старателно ще разследва практиката на полицията във Фъргюсън.

  Протести имаше в Бостън, Ню Йорк, Лос Анджелис, Далас, Атланта, Окланд и други американски градове.

  В Сейнт Луис няколко души нахлуха в сградата на кметството. Полицията отцепи сградата и повика подкрепление, предаде Асошиейтед прес.  Успелите да влязат в кметството бяха част от група от около 200 протестиращи, които организираха шествие и разиграха символичен съдебен процес срещу полицая Дарън Уилсън, застрелял чернокожия младеж.

  Уилсън смята да напусне полицията, съобщи адвокатът му. След августовския инцидент Уилсън, който работи в полицейското управление на Фъргюсън от 6 години, беше отстранен временно от изпълнение на служебните си задължения. Както обясни адвокатът му, той решил да изчака решението на съда, преди да напусне полицията, опасявайки се ходът му да не бъде схванат като признание на вина. Полицаят продължава да настоява, че е действал напълно законно при самоотбрана.

  Източник:  Vesti.bg
• Меркел: ИД вербува хиляди в страните от Г 20

  Групировката „Ислямска държава“ (ИД) вербува хиляди джихадисти в страните от групата на 20-те най-развити страни, предупреди германската канцлерка Ангела Меркел, цитирана от Франс прес.

  .

  

  Радикалната групировка, която контролира големи райони в Сирия и Ирак, е една от най-тежките заплахи, съществували някога за живота на местните жители, дори за цели държави, заяви Меркел в реч в Бундестага.

  „ИД привлича хиляди чуждестранни бойци, дошли от всички страни от Г-20, било то от Южното полукълбо или от Европа. Тяхната пълна липса на задръжки и волята им да убиват застрашават и нашата сигурност“, заяви Меркел 10 дни след срещата на върха на Г-20 в Бризбейн.

  По оценка на Германия 550 нейни граждани са се присъединили към джихадистите в Ирак и Сирия. Около 60 от тях са загинали в бойни действия или самоубийствени атентати, а 180 са се върнали в страната.

  Германските власти доставиха оръжия и боеприпаси на кюрдските бойци в Северен Ирак, за да им помогнат да отблъснат ИД, но засега отказват да се включат в бойните операции на водената от САЩ коалиция срещу екстремистите.

  Източник: БТА

• Размирици във Фъргюсън, Мисури

  Сгради и автомобили бяха подпалени рано тази сутрин в град Фъргюсън, щата Мисури. Протестите срещу решението на съда да не бъде подведен под отговорност полицаят, стрелял и убил цветнокож невъоръжен тийнейджър, прераснаха в насилие, предаде Асошиейтед прес.

  

  Протестиращи изпочупиха прозорци на полицейски коли и сгради, няколко от които бяха плячкосани и подпалени. Полицията се опита да разпръсне тълпата със сълзотворен газ, а сцените напомняха размириците, избухнали след смъртоносната стрелба на 9 август.

  Насилието, пламнало в това предградие на Сейнт Луис след огласяване на решението на съдебните заседатели, че белият полицай Дарън Уилсън няма да бъде подведен под отговорност за смъртта на 18-годишния Майкъл Браун, бързо придоби разрушителен характер – опожарени бяха склад, три магазина, пицария и много други обекти. Пристигналите пожарникари не са могли да си свършат работата, защото се е стреляло.

  Началникът на полицията в Сейнт Луис Джон Белмар съобщи, че са били подпалени най-малко 12 магазина и две патрулки, а той лично чул към 150 изстрела през нощта. Според него сегашните размирици са може би по-сериозни от най-тежките моменти при протестите през август. Белмар каза, че полицията не е произвела нито един изстрел по време на нощните протести. Най-малко 29 души са арестувани, каза шефът на полицията, цитиран от Ройтерс.

  Губернаторът на щата Мисури Джей Никсън нареди във Фъргюсън да се изпратят допълнителни сили на Националната гвардия, съобщи ТАСС, позовавайки се на губернаторската канцелария.

  Националната гвардия на САЩ, която изпълнява на практика функцията на резерв на въоръжените сили, бива мобилизирана при извънредни обстоятелства като стихийни бедствия или масови безредици. През август сили на гвардията вече бяха пратени за няколко дни във Фъргюсън, припомня ТАСС.

  Съдебните заседатели три месеца обсъждаха решението си. Снощи прокурорът на окръг Сейнт Луис обяви, че полицаят няма да бъде съден, както очакваше цветнокожата общност. „Задължението на съдебните заседатели е да отделят фактите от фикцията“, заяви пред журналисти прокурор Робърт Маккалък. Заседателите заключиха, че няма достатъчно основания да се предприемат съдебни действия срещу Уилсън, добави той, цитиран от Франс прес.

  Въпреки призивите на президента Барак Обама и семейството на Майкъл Браун хората да запазят спокойствие, а полицията да прояви сдържаност, гневни протестиращи скандираха тази нощ във Фъргюсън: „Щом няма правосъдие, няма да има и мир“.

  Хиляди хора, протестиращи срещу „отказа от правосъдие“, се събраха и на много други места в САЩ, като площад „Таймс скуер“ в Ню Йорк. Във Вашингтон множеството, събрало се пред Белия дом, носеше плакати, на които пишеше: „Справедливост за Майк Браун“, и скандираше „Горе ръцете, не стреляйте“. На други плакати се четеше: „Спрете расисткия терор на полицията“ и „Животът на чернокожите също струва нещо“.

  Протести имаше и в Бостън, Филаделфия, Денвър, Сиатъл, Чикаго и Солт Лейк Сити.

  В Окланд, Калифорния, около 2000 души, според телевизия Си Би Ес, са блокирали автомагистрала, което, според в. „Сан Франсиско кроникълс“ е довело до множество арести. В Лос Анджелис протестиращи безуспешно се опитали да блокират магистрала, но били спрени от полицията.  /БТА/

• Боян Захариев: Бедността в България се дължи на чудовищно неравенство

   Интервю на Боян Захариев за сп. „Тема“

  .

  

  Боян Захариев е директор на програмите „Образователни политики“ и „Управление и публични политики“ в „Институт Отворено общество“, София. През 1995 г. завършва индология, а през 2003 г. – икономика в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по социология. Интересите му са в сферата на образованието, развитието на местните общности и социалната интеграция а групи в неравностойно положение.

  .

  – Господин Захариев, бедността е лична трагедия, но от политическа гледна точка да имаш бедни „поданици” може би не е чак толкова зле?

  – Така може да мислят само политици с остарели и дълбоко недемократични възгледи. Съгласен съм, че в нашата политика се случват всякакви неща. Но това е неприемливо и със сигурност непродуктивно и за икономиката, и за хората.

  – По последни данни на Евростат, в условия на тежки материални лишения живеят 43% от българите. Оказва се, че обществото в България е изключително бедно…

  – Искам първо да поясня този индикатор на Европейския съюз, понеже често се цитира. В него се съдържат два компонента: единият е риск от бедност – чисто паричен показател, който се измерва чрез доходите на хората. Приблизително 21-22% от българите са в ситуация на „риск от бедност”. Но монетарната бедност не е единственото условие човек да бъде на дъното. Във въпросните 43% се добавят именно другите условия. По този начин са бедни хората, които не могат да си позволят ключови неща, например храна с месо на всеки два дни или една седмица в годината почивка извън населеното място, в което живеят. Има и други подобни показатели и когато хората не могат да си позволят три неща от тях, значи изпитват лишения. Когато са четири, лишенията вече са дълбоки.

  При българите наистина много хора не могат да си позволят ключовите неща. Румъния вече се отдели от нас и е по-добре по отношение на материалните лишения. Тук да отворим скоба: тези методики за измерване на бедността са изготвени на базата на дискусионни групи с обикновени холандци. Някой може да каже, че това, което обикновеният холандец или англичанин приема за нормално, за обикновения българин е почти непостижимо: че сме вдигнали летвата много високо. Мисля, че това е разумно, защото в крайна сметка българите вече искат да се съизмерват с Европа – да си позволяват това, което средният европеец си позволява. И са нещастни, защото не могат да го постигнат. В този смисъл въпросните 43% са индикатор за голямото нещастие на българите. За голямото разминаване между очакванията им от ЕС и техния живот. Много бих се радвал, ако този процент през следващите години спадне, но, честно казано, заради нашата политика не съм оптимист.

  – Дали пък бедността не е нормалното състояние на нашето общество? Като изследовател срещал ли сте понятието „естествена бедност”? Има ли такова нещо?

  – Според мен естествена бедност няма, макар да съм срещал това понятие. Може би някои антрополози биха го употребили, но за мен бедността е изцяло социален феномен. Когато някой умре заради това, че няма какво да яде, или деца не се развиват нормално за възрастта си, защото нямат достатъчно храна, това са екстремни форми на бедност, които не са естествени в никакъв смисъл. Те са породени от конкретни социално-икономически условия. Особено в днешно време, когато премахването на такъв вид бедност технически не представлява проблем. Проблемите са изцяло политически и се дължат на решенията, които се вземат.

  Модерни математически симулации показват, че когато едно общество се остави без регулация, включително ако икономическите отношения не се регулират, задължително се появява много висока бедност. Това е заложено в генетичния код на свободните пазарни отношения. Ако някой иска да нарича тази бедност естествена, нека я нарича. При симулации на абсолютно свободни пазари се достига огромно неравенство с коефициент на Джини над 40% (показател за неравенство, приемащ стойности от 1 до 100, като 1 е абсолютно равенство, бел.ред.). Подобно в момента е неравенството само в някои много слабо развити страни, където практически няма държава, има военни конфликти, няма никакви социални системи и преразпределение.

  При високи нива на неравенството част от популацията задължително изпада в крайна бедност и измира от недоимък. Това е неестествено в едно цивилизовано общество. Бедността трябва да бъде премахната и има политики това да стане.

  – Как се променя коефициентът на неравенство у нас през годините?

  – В България коефициентът на Джини е над 30%. През последното десетилетие на социализма, за което има сравними данни, коефициентът е бил много по-нисък – малко над 20%. Той е бил такъв във всички социалистически страни, но някои успяват да запазят и след това ниските нива на неравенство. С това бих контрирал твърдението, че процесът на нарастване на неравенството в посттоталитарните общества е неизбежен. В Чехия и Словакия равенството е съизмеримо със скандинавските страни, също и нивата на бедност там са много ниски. Докато България и някои други страни преминават към много високи стойности на Джини.

  Не, че 30% неравенство е невиждана стойност: в Средиземноморието има страни, по-богати от нашата, които също имат висок коефициент. Проблемът с България е, че тя е сред първите във всички възможни индикатори за бедност и неравенство. Когато бедността и неравенството са само в едно измерение, може да го считаме за по-малко рисково. В България това е тотално: ние сме с най-високи нива на монетарна бедност, с най-високо ниво на социална депривация, ние сме сред първенците по коефициент на Джини, ние сме сред първенците и по съотношение на дохода на горните и долните 20% от населението. Хората от горните слоеве имат по 2100 лв. на човек от домакинство, а в долните – по 300 лв. Това е огромна разлика във възможностите. Ако само някой от показателите на пациента не е в нормата, има надежда, че може да се започне ефективно лечение. Но когато всички показатели са извън нормата, значи пациентът никак не върви на добре.

  – Каква е цената на неравенството в България?

  – Считам неравенството за фундаментален проблем. Проблем, който обяснява много други проблеми, а не такъв, който се обяснява с други проблеми. Специално акцентирам на неравенството, защото според мен дълбоката бедност е свойствена за много неравните общества. Всички други различия – влошаването на образователния статус и липсата на достъп до всякакви услуги още повече задълбочават проблема.

  Ако веднъж излезе от контрол, неравенството се самоусилва. Негов продукт е нестабилността в обществото, то поражда всякакви видове радикализъм, включително политически. Хора, които не живеят добре, са склонни да се радикализират. Нашето общество в момента е много нестабилно, с изключително ниско доверие в институциите. И тук причината е във вече генерираните неравенства. Те рушат нормалната работа на институциите, нормалния политически живот, те подкопават и демокрацията в крайна сметка.

  – Тоест демокрацията изключва бедни общества?

  – Нобеловият лауреат по икономика Амартия Сен доказа, че в демокрация най-малкото не се стига до смърт от глад. Това илюстрира на достатъчно дълбоко ниво връзката между липсата на демокрация и неравенството. Въпросът е за посоката на тази връзка. За мен фундаменталният проблем е когато се изпусне генераторът за неравенство.

  – Казахте, че има политики, които може да решат този въпрос. Кои са те в български контекст?

  – Много важно е да разберем, че политиката за намаляване на неравенствата не е само социалната – да даваш някакви помощи на определени хора, макар и това да е важно. В България механизмите за преразпределение, които се използват обичайно в модерните държави, в голямата си част са блокирани. Първо, данъчната ни система не работи по този начин, осигурителната ни система също – има таван за осигуряването, а при данък общ доход има пропорционално облагане, което няма никакъв принос за намаляване на неравенството, а напротив. Основните постъпления идват от данъци, свързани с потреблението, което генерира допълнителни неравенства. Защото за един потреблението са всичките му пари, за друг потреблението е 1-2% от дохода. Това е все едно на мен да разрешат 90% от дохода ми да бъдат необлагаеми, а на вас да кажат, че целият ви доход ще бъде облагаем. Става така, че аз, богатият, имам данъчни облекчения, а вие, бедните, нямате никакви облекчения – това го произвеждат именно непреките данъци.

  Вземете всички видове важни обществени услуги, за които се сетите. По принцип те трябва да намаляват неравенството, а в България го увеличават. Здравеопазването е изцяло дебалансирано, съсредоточено е в големите градове, където е по-заможната част от населението. От националната здравна карта се вижда, че в малките градчета и в селска България много здравни услуги и специалисти просто липсват. За да ги ползвате, трябва да имате кола. Видяхме и масирано закриване на училища в слабо населените райони. Там и без друго няма особен избор за младите хора, а ги лишават и от възможността да получат добро общо образование и да са мобилни, да пътуват.

  Не коментирам чисто социалните помощи, например гарантираният минимален доход от 65 лева, който дори да бъде умножен по разни коефициенти, дава едни мизерни трансфери и достига до ограничена част от населението. От всичките трансфери в България всъщност само пенсиите имат някакво значение за намаляване на бедността. Всичко останало е с нулев резултат – не защото е зле направено, а защото е нищожно като количество.

  – У нас има и много работещи бедни, сякаш безработицата не е единственото условие за бедност?

  – Да бъдеш безработен, никога не е било единственото условие да бъдеш беден. В България наистина има хора, които работят и са бедни, но по този показател не сме най-зле в Европа, има и по-тежки случаи. В България причините за бедността са многостранни. Сред тях, разбира се, попада безработицата, но в още по-голяма степен – пълното скъсване с икономическия, впоследствие с обществения живот, характерно за големи групи от населението. Те са до такава степен демотивирани и отчаяни, че от много време са спрели да търсят работа. Те вече дори не се водят безработни – те преживяват на ръба на икономиката. Лошото е, че сред тях има доста млади хора, България е първенец в ЕС и по това. Този вид маргинализация – другото лице на материалната бедност, ме притеснява най-много.

  Що се касае до пазара на труда, в последно време в света имаше нереалистичен бум, който не може да се възпроизвежда дългосрочно. Заплатите на хора, които не са успели да се образоват добре, бяха прилични. Лошото е, че това създаде илюзията, че по подобен начин може да се изкара цял живот – а пари не може да се изкарват с неквалифициран труд. Тревожи ме състоянието на нашата икономика, нейната абсолютна изостаналост. Когато я няма машината за икономически балони, с такава изостанала икономика нещата започват да вървят надолу. Това е големият проблем и в обозримите 5-10 години може да доведе до още повече работещи бедни.

  – Българската бедност има и етнически измерения. Някои цигани се спасяват от нея – работят в чужбина и пращат пари вкъщи. От друга страна, българското общество е изключително нетолерантно. Как ще коментирате това?

  – Макар официално да не се публикува такава статистика, от социологически проучвания ясно се виждат големите етнически разлики при риска от бедност. Те са в пъти. При някои групи роми чисто монетарната бедност, тоест липсата на пари, е 70%. Особено тежко са засегнати семействата с много деца. Някои нови политики допускат, че бедността започва от четири деца и нагоре – не, тя започва от три. Ромските семейства с три и повече деца в България са въобще най-бедната социална група, която може да бъде открита в ЕС.

  В някои от страните, имащи различна от нашата политика за интегриране на пазара на труда, пътуващите роми се вписват доста добре и от тях има полза. Имам данни от град Гент във Фламандска Белгия, където има много жизнеспособна социална икономика, финансирана от самата община. Там има няколко хиляди български роми, които се справят доста добре и пращат пари вкъщи. Но не ги е интегрирал само пазарът – там има целенасочена политика. Естествено, за да се впише човек в икономиката, той трябва да научи езика, местните норми, правила, обичаи, а в началото някой трябва да му даде едно рамо да започне – с някакви професионални обучения или нещо друго.

  Дадох пример с Гент, защото чух да го наричат „комунистическия град”. Гент действително е община с изключително голям публичен ангажимент дори за страна, където публичният ангажимент е голям. Но има добри примери и в редица други европейски страни. Икономическият анализ показва, че в крайна сметка те са на плюс от труда на тези мигранти – разбира се, и там има среди, които не го разбират и искат да гонят, да връщат и т.н.

  – Огледалният въпрос на това защо сме бедни е защо не сме богати. Официално в България няма милиардери. Не мислите ли, че у нас не просто присъства културата на бедността, но и отсъства културата на богатството?

  – Такава категорично липсва, това е характерно за общества, които наскоро са навлезли в пазарната икономика. Трябва да си дадем сметка, че богатството, което се вижда визуално като статусни картинки, коли и имоти, се различава от онова, което може да видим статистически. Причините са разбираеми – имаме много голяма сива икономика, данъци не се плащат, хората не декларират доходите си. Това не е само сред богатите, разбира се. При най-бедните това е начин на оцеляване, защото нашата данъчна система очаква най-бедните да издържат държавата. Но при най-богатите укриването на доходи е абсолютно видимо. Смятам, че в България има повече богати хора, отколкото Националната агенция по приходите знае. За съжаление, известно е, че в извадковите проучвания не се срещат наистина богати хора. Богатите по принцип са по-малко и не е лесно да попаднат в извадката, но дори да попаднат, те или отсъстват, или са заети, или не желаят да участват. У нас има повече богати хора, отколкото си мислим, и по-богати, отколкото си мислим.

  Най-стабилните общества – там, където аз бих искал да живея, не блестят с многобройните си милиардери, а с други неща. Пак бих посочил страните от Северна Европа: не че там няма богати предприемачи, има, но голямата им сила не е в това, че попадат в топкласациите по богатство. Те си имат други предимства.

  – Защо винаги, когато говорим за бедност, разбираме само материалната бедност? Неравенството има и друго измерение: този, който е по-долу в образователно и културно отношение, би следвало да чувства респект към тези, които са инвестирали повече в себе си. Подобно нещо у нас сякаш не се наблюдава?

  – И това е част от незрелостта на нашето демократично общество. Много важно е в едно общество какви хора са уважавани. Младите ги използват като ролеви модели и започват да се чувстват нещастни и декласирани, ако не приличат на тях. България мина през всички етапи: първо ролеви модели бяха различни разбойници, после важно беше да имаш много неща и социалният ти статус да се вижда от телефона, от колата, от дрехите. Това не е типично за развитите икономики.

  Имал съм късмета да срещам много богати хора, които с ума си са изкарали много пари. Почти винаги са облечени невероятно скромно и имат непретенциозен външен вид. Не може да разпознаеш статуса им по външни белези. Дори се приема за лош вкус и някои среди избягват да общуват с хора, които парадират с богатството си. Тук знаем, че не беше така, но аз съм оптимист. Много бавно става, но през следващите няколко десетилетия това у нас постепенно ще се промени.

  Това включва, разбира се, и уважението към учителя. Учителите не забогатяват никъде, просто живеят нормално. Но когато седнат на една маса с богати хора или участват с тях в дискусия, всъщност те са най-уважаваните хора. Докато тук, ако си се съгласил да работиш за учителска заплата, значи си декласиран, човек без качества, който не може да измисли как да изкара повече пари. Ценностната ни система е обърната, но постепенно това трябва да си дойде на мястото.

  – Добре, че поне в това отношение виждате повод за оптимизъм. Но смятате ли, че бедността в България ще намалее, ако продължим с настоящите политики?

  – Не, при настоящия курс на развитие това няма как да стане. Бедността у нас се е стабилизирала на едни много високи нива. Ако няма нови шокове, тя няма да расте, но и ще остане на неприемливи равнища. Трябва да търсим начин да я намалим, а при сегашния курс на развитие това няма как да стане.

  – Знаете китайската притча „Не давай на бедния риба, дай му въдица и го научи да лови риба”. Каква е въдицата, която България трябва да даде в ръцете на бедните?

  – Тази поговорка е много мъдра, но не и когато се използва като оправдание от тези, които имат много, да не правят нищо за тези, които нямат, а само да морализаторстват. Нейната мъдрост е по-дълбока. В днешно време въдицата всъщност включва това човек всеки ден да може да се храни нормално, да живее на едно прилично място, да може да се облича – всички тези неща, които социалната политика осигурява. На биолозите е добре известно, че децата, а и възрастните не могат да учат добре, ако са на студено и са недохранени. А ако вземем втората част от притчата – „научи го да лови риба”, научаването е дълъг процес, който в днешно време включва огромни инвестиции.

  – Има идея детските помощи да се дават не на родителите, а на детските градини, в които учи детето. Мислите ли, че това може да е от полза?

  – Има хора, които нямат нужното образование, ресурсите, житейския опит, за да бъдат отговорни родители – разбирам го. Но не мисля, че е добра политика родителите да бъдат изолирани от децата и друг да изземе техните функции. Начинът е да има социална работа с тези родители. Проблемът е, че в България няма социални работници – това е другото нещо, което сме счели за излишно. Наличните социални работници са претоварени с прекалено много случаи, едва им стига времето за административна работа и не им остава възможност да правят почти нищо друго.

  С тези родители не се работи и понеже е по-евтино, се опитват да ги изолират от децата, което според мен ще е с катастрофални последици. Ще го обобщя от гледна точка на бедността: вярвам, че за децата може да се направят неща, които да ги измъкнат от предаването на бедността от поколение на поколение, но не вярвам, че може да има успешни програми, които са направени без родителя. Не вярвам, че може да направиш образовани и проспериращи деца, когато изоставиш родителите им в бедност и мизерия.

  .

• Петър Клисаров: Защо не трябва да вярваме на Борисов за европарите

  

  Когато ГЕРБ дойдоха на власт през 2009 г., работата по усвояването на европарите се срути, казвам го като очевидец и като специалист, който е положил маса труд и нерви България да върви напред. Това заяви пред БГНЕС Петър Клисаров, който тогава е участвал в подготовката на Генералния транспортен план на страната, изискан от ЕК, за да ни бъдат отпускани евро средства по ОП „Транспорт„.

  Повод за неговия коментар стана изявлението на премиера Бойко Борисов на 22 ноември т.г., че пари за метрото със сигурност ще има, но трудно може да бъдат пуснати всички спрени от ЕК средства за България по ОП „Транспорт“. Към този момент, обаче, нямаме сигурна индикация, че и за метрото ще има финансиране.

  Петър Клисаров се връща години назад, за да обясни корените на сегашната драма с евросредствата.

   

  Едно от условията, за да влезем в ЕС през 2007 г., беше България да има Интермодален терминал. Тогава никой в България не знаеше какво е това, нямаше и фирма, която да бъде подготвена да направи такива проекти. Тогава аз убедих компанията АЕКОМ да дойде в България и да работи по този и други проекти, за което тя има необходимата експертиза. Имаше обявен търг и ние спечелихме поръчката за проектирането и изграждането на Интермодален терминал в София. Какво представлява той? Това е място, където влаковете пристигат, спират за 15-20 минути, а от тях се разтоварват и товарят контейнери. Идеята е с камиони да се събира продукцията в радиус от около 150 км и влакове да извозват стоките, за да не се увреждат пътищата. Защото един камион нанася щети на пътищата, колкото 20 000 автомобила. Политиката на ЕС е да се премахнат тежките камиони, а товарите да се транспортират в контейнери на влакове.

  Работихме много усърдно, за да имаме такъв терминал. По тази причина ЕС се съгласи на компромис – не да имаме действащ терминал, за тях беше достатъчно, че се работи по него.

  Сигурно ви е любопитно какво се случи? До ден-днешен този Интермодален терминал не работи, което показва, че ЕК е била излъгана от Тройната коалиция, а впоследствие и от първото правителство на Бойко Борисов и ГЕРБ. По времето, когато България бе приета в ЕС през 2007 г. Румъния имаше два такива работещи терминала, други три бяха в строеж. Направете си сметка колко по-напред е нашата северна съседка в сравнение с нас с тези жизненоважни връзки и възли на търговията и икономиката.

  Към България имаше и друго условие, заявено от ЕК: едно евро няма да усвоите за транспорт, инфраструктура и енергетика, ако нямате Генерален транспортен план на страната за всички видове транспорт – пътища, влакове, самолети и кораби. Виждате, че комисията обвързва създаването на един Генерален транспортен план дори с енергетиката. Това предполага също, че регионалното и транспортното министерство трябва да работят заедно. През 2007 г. бе обявен търг, и ние го спечелихме, а през май 2008 г. започна изпълнението на поръчката. Когато тя стартира, тъй като корпорацията е американска, тогавашният посланик Джон Байърли написа писмо до министъра на транспорта Петър Мутафчиев, в което по едни американски програми на Държавния департамент се уведомяват определените министерства и правителства, че те ще бъдат много стриктно следени за корупционни схеми. Това писмо беше поводът за лошото отношение на министър Мутафчиев към нашата фирма, особено като добавим и факта, че „отчисления“ от нас към тях нямаше. Това ни създаде и други неприятности.

  Генералният транспортен план на България струваше на българския данъкоплатец 5 милиона лева. Той бе изготвен в продължение на 2 години от над 150 души, от тях – около 20 българи. Планът по уникалност мога да сравня с костюм, шит по поръчка за конкретен човек. Подобен е правен през 1979 г. за Йордания, но тогава не е имало съвременните технически средства. Самият старт започна по време на първия мандат на ГЕРБ. Тук е любопитно да спомена за ролята на тогавашния министър на регионалното развитие Росен Плевнелиев, сега президент. За да не изпълняват всичко, което препоръчва документа, защото ние го пишехме по изискванията на ЕК, а не на българското министерство и родните политици, за да могат да прокарат техни проекти Плевнелиев направи паралелен транспортен план и го нарече 2020. Сега нарича визията за НАТО 2020, странни съвпадения.

  Генералният транспортен план бе представен през 2010 г, но не и предаден. На това представяне на плана присъстваха Ивайло Московски, като зам.-министър на транспорта, хора от ЕК, от „Джаспърс„. Министър-председателят Бойко Борисов със сигурност по това време беше на футболен мач. Шокиращо за нас беше, че министърът, отговарящ за еврофондовете, Томислав Дончев също не дойде, както и Росен Плевнелиев в качеството си на министър на регионалното развитие. Бяхме поканили изрично и министъра на образованието Сергей Игнатов. В Генералния транспортен план, който е над 2000 страници, има глава какви курсове са необходими и какво трябва да се изучава в университетите, за да има хора, които да могат да работят с тези програми и да усвояват средствата, да правят поддръжката на пътищата. Игнатов не само че не дойде, но дори и не отговори на писмото, въпреки че му бяхме пратили извадка от плана.

  Ето, това са хората – Борисов, Плевнелиев, Дончев, Московски , които в момента ни управляват. Това са хората, които нямаха капацитета да поемат този план и да го развиват.

  В момента ни се внушава частично да строим АМ Хемус. Но тази автомагистрала не е приоритет на ЕС. Да, този път много ще помогне за развитието на Северна България и някой ден ще бъде построен като автомагистрала, за да се затвори кръга. Но много по-ефективно е след като се завърши АМ Тракия целият фокус да се съсредоточи между Бургас и Варна в АМ Черно море. Много по-лесно е варненци да карат до Бургас и от Бургас до София, отколкото да се налее милиард в АМ Хемус. Приоритетно трябва да се харчат парите. Това разбиране, обаче, при сегашните ни експерти в министерствата го няма. За тях е важно да мине тунел под Шипка или някой проект, който е в техен регион.

  Генералният транспортен план е предаден през 2010 г., но при падането на правителството на ГЕРБ и през едната година на управлението на Пламен Орешарски не се свърши никаква работа. Нямаме търг за подновяване на плана, нямаме никаква целенасочена дейност на подготвени експерти. Сега ГЕРБ се връща да управлява и вече е изпуснат един мандат от 5 години, в който е трябвало да бъде направен втори осъвременен вариант на Генералния план, като с днешна дата трябваше да започне третият. Един цял период е изпуснат, както и следващият. Какво означава това?

  Излиза Цветан Цветанов и казва, че няма да можем да усвоим никакви пари поне до средата на 2015 г. Това не е съвсем вярно. Ако сега направят търг, ако това им отнеме една година, ако някой направи плана – още една година, това са 2 години. Най-рано след три години ще имаме някакъв ефект да влязат пари по този план. Европа не дава пари за голи обещания.

  Много интересен е примерът с метрото и 280-те милиона евро за първото финансиране. Отиват от Столична община в Брюксел и казват трябват ни 280 милиона евро за метро. Те ги питат откъде решихте, че ви трябва тази сума, имате ли някакви проучвания, документи, обосновки. Нашите вдигат рамене и казват, че средната цена от тръжните документи е толкова. Така го сметнали. Не е сериозно… А проблемът с неусвоените средства се прехвърля и на гърба на евро чиновниците. В тези сфери, които споменах, няма да влязат скоро пари от евро фондовете заради причината, че няма професионално изготвен документ.

  Показателно е писмото ми, което съм публикувал в книгата си „Игрите на властта„, до Росен Плевнелиев като министър на регионалното развитие. В него показвам, че субективните фактори са или некомпетентни или нарушават законите. Интересен е и фактът, че тогавашният американски посланик Джеймс Уорлик в писмо до мен написа, че е абсолютно съгласен, че така бизнес не се прави. Това е официално мнение на американски дипломат за действащ министър, който в момента е президент на България. Виждате какво ниско ниво ни управлява…

  Още през 2010 г. г-н Борисов много ясно беше предупреден за всички тези проекти, които не вървят, че ще бъдат спрени. И, че при липсата на политическа воля от негова страна и капацитет в държавата, фирма като нашата ще напусне страната. А тя бе една своеобразна банка от над 45 000 специалисти от цял свят, които можехме да ползваме .

  Защо казвам, че когато ГЕРБ дойдоха на власт, всичко се срути. Защото в момента, в който се постигне нещо, те спират да ви вдигат телефона, защото не са си получили „отчисленията„. И защото си мислят, че с техния капацитет могат да го правят същото като вас… Не, не могат.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Петър Клисаров от 2001 до 2005 г. е представител на „Атомик Енерджи ъф Канада„, а от 2006 до 2011 е генерален мениджър за България на АЕСОМ – голяма международна инженерингова консултантска компания с над 45 000 служители. Сред национално значимите проекти, по които работи в България, са Интермодален терминал София, Генерален транспортен план на България за всички видове транспорт и др. Клисаров е автор на книгите „Игрите на властта“ /2012 г./, „Огледалото на протестите 2013 – 2014 г. “ и др. Основател е на партията „Реформа“ през 2005 г., която е преименувана през 2014 г. на „Пряка демокрация„.

  Източник:  БГНЕС

• Хайде да започнем да питаме „Какво?“

  Веселина Седларска, Reduta.bg

  .

  

  Гражданският щурм на властта с въпроса „Кой“ приключи с частична победа, която накрая се оказа пълна загуба. Този въпрос винаги ми е изглеждал на равнището на онова „Защо?“, което малките деца питат, каквото и колкото ясно да им обясняваш. Ако механизмът на законите работеше, нямаше да има никакво значение „Кой“ се пречка, механизмът просто щеше да го отстранява, защото това е работата на законовите механизми – да отстраняват неспазващите законите. Тъй като у нас този механизъм е ръждясал от неупотреба, ние търсим гаранции в отделни хора – Кой да не е във властта за нищо на света, Кой да е във властта на всяка цена.

  И докато сега ние сме се втренчили в това Кой кого урежда в институциите, Кой кого отстранява, Кой надделява, Кой остава на трапезата и Кой е изритан при трохите, се случват неща, които отминават безшумно, безинтересно. Ние дори не си даваме сметка, че тези неща ще определят живота ни в бъдеще, когато всичките тези „Кой“ може да не са в България, защото за разлика от нас, те могат да живеят, където си харесат. Скучните, но важни неща в политиката, отговарят на въпроса „Какво?“.

  От внесения вчера /петък/ проектозакон за училищното образование стана ясно, че ГЕРБ се отказва от задължителната детска градина за четиригодишните, но не и от държавната помощ за частните училища и детски градини от началото на 2018 година. Този законопроект беше внесен от ГЕРБ в 41-вото Народно събрание, 42-то го проспа. И ето го отново предложен в 43-тото с промяната, че ГЕРБ вече не смята за нужно 4-годишните да ходят задължително на детска градина, но затова пък все още смята за нужно държавата да финансира частните училища. Аргументите звучат демократично и дясно: по първия въпрос партията се е съобразила с общественото мнение, а по втория е уважила частната инициатива, както се полага на дясно управление.

  Всичко това изглежда чудесно на теория. Обаче животът не е теория, той е практика. А когато става дума за България, практиката е особена. Още по-особена ще бъде тя след няколко години. В селските училища децата с български произход са изключение – тук-там някое българско дете, оставено за отглеждане от баба и дядо на родители гурбетчии. В градовете положението е различно, но съотношението се променя и то не в полза на българските деца. (Ако не сте се сетили защо Сливен е обявен за най-младият град в България, сега е моментът.) Ромите ще бъдат преобладаващите на българския трудов пазар в обозримото бъдеще. От тях ще зависи конкурентноспособността на икономиката, бюджета, пенсиите. Харесва ни или не – това е практиката.

  Хайде сега да видим доколко е съобразена с нея демократичната и дясна политика на проектозакона. Циганските деца тръгват в първи клас без да зная български език и добутват до седми, без да се научават да четат, пишат, смятат. Те могат да се подготвят за първи клас само в детска градина. Сега, когато ГЕРБ оттегля предложението си за задължителна детска градина, това няма да стане. Държавата ще се отърве от грижата да осигури детски градини, но ще затрудни бъдещето. По същия начин държавата ще улесни частните училища, но ще затрудни бъдещата работна сила на България. Защото ето какво ще се случи: всички български деца ще се запишат в субсидираните частни училища, всички обществени училища ще се превърнат в цигански. Много хора ще намерят това за добро решение на собствените си проблеми. Но то е лошо решение за проблемите на България. Защото бъдещата основна работна сила, от която ще зависят бюджета и пенсиите, казано иначе – стандарта ни на живот, ще бъде ниско образована, лошо квалифицирана, неспособна на конкуренция. Ние просто не си даваме сметка какво ни чака.

  Дори и сега основанията за тревога са достатъчно големи. Според Световната банка загубата за България за една година от ромската безработица е 367 милиона евро. Така изглеждат последиците за страната , ако циганите у нас са 370 000, колкото са официалните данни от преброяването. Знаем, че истинското число е поне двойно. Което веднага означава, че посочените 367 милиона евро са само половината на реалните загуби от безработицата при ромите. Дори в Румъния, където циганите са повече, отколкото у нас, нещата пропорционално не стоят толкова зле.

  Световната банка предвижда, че до 2025 година населението на България ще намалее с 18 процента. За сравнение: румънците ще се смалят с 10 процента. Затова пък ще се увеличи делът на възрастните хора. И съответно ще нарасне бремето върху хората в работоспособна възраст – те ще са отговорни за постъпленията в бюджета,за парите за пенсии и здраве. Някой има ли съмнение, че във възрастта между 15 и 65 години процентът на ромите ще расте? Най-застрашаващо бъдещето е не това, че тези деца ще стават пропорционално все повече, а това, че тези деца са все по-неграмотни. Те не тръгват на училище, те го напускат, те завършват основно образование, без да могат да четат, те не продължават към уж задължителното средно образование.

  Световната банка е направила изчисления, като е сравнила фискалните загуби от ромската безработица с разходите за публично образование. В европейски мащаб ножицата е най-разтворена отново в България – 8. Осем пъти повече пари можеше да си позволи държавата за всяко ромско дете от 3 до 17 години, отколкото сега инвестира средно в ученик, ако майките и бащите на тези деца работеха. Ако се погледне от другата страна, съотношението означава, че всеки 1 лев, инвестиран в образованието на ромските деца, ще има 8 лева възвращаемост в бюджета след това. Но нито майките и бащите работят, за да има пари за инвестиции в образованието. Нито децата учат, за да върнат след това осемкратно на бюджета разходите по образованието. И ето че кръгът се затваря: майките и бащите не работят, затова децата не ходят на училище, по тази причина не могат да си намерят работа, задомяват се и раждат деца, които няма да ходят на училище, защото родителите им не ходят на работа…

  Затова смятам, че по-практично е да си задаваме въпроса „Какво“. Какво ни чака? Какво можем да направим, за да не се случи то в най-лошия вариант.

  .

• Министърът на отбраната Чък Хейгъл се оттегля под натиск

  

  Министърът на отбраната на САЩ Чък Хейгъл се оттегля от поста под натиск, съобщи New York Times. Той е първата високопоставена жертва в администрацията на Обама след поражението на демократите на междинните избори за Конгреса, коментира изданието. Те изгубиха мнозинството си в Сената и от следващата година републиканците ще контролират и двете камари.

  Очаква се президентът да обяви оставката на Хейгъл по-късно в понеделник. Обама е взел решението да помоли шефа на Пентагона да се оттегли миналия петък, след серия срещи през последните две седмици, казват пред New York Times източници от Белия дом. Хейгъл беше единственият републиканец от екипа на Обама за националната сигурност.

  Източниците на влиятелния всекидневник твърдят, че решението на Обама да отстрани 68-годишния Хейгъл представлява признание, че заплахата от страна на „Ислямска държава“ ще изисква друг вид умения от тези в портфолиото на Хейгъл. Републиканецът, който беше скептичен за войната в Ирак, трябваше да контролира изтеглянето на войските от Афганистан и свиващия се бюджет на Пентагона в ера на строга финансова дисциплина.

  „Следващите няколко години ще изискват друг вид фокус“, казва един от източниците на New York Times, пожелал анонимност. Той е настоял, че Чък Хейгъл не е бил уволнен, а самият министър на отбраната е иницииран дискусиите за бъдещето си преди две седмици. Двамата с президента се съгласили, че е време той да се оттегли.

  Още преди обявяването на оставката на Хейгъл вече имаше спекулации за потенциалните му наследници. Начело на списъка са Мишел Флърной, бивш зам.-министър на отбраната; Джак Рийд, демократ от щата Роуд Айлънд, бивш военен от 82-а десантна дивизия; и Аштън Картър, също бивш зам.-министър на отбраната.

  Източник:  в. „Дневник“

• Тефтерчето на Златанов (публикувано в „Гласове“)

  Материал на в. „Гласове“

  

  Без редакторска намеса, без коментари, предоставяме ви възможността да се запознаете страничка по страничка с мистичното тефтерче на Филип Златанов – достатъчно бе то да бъде откраднато, за да се превърне в достояние на всички. Това е копието, предоставено в сутрешния блок на БиТиВи от депутата Кирил Добрев.

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

   

   

  

   

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  .

  

   

   

• Steven Runciman, „A history of the First Bulgarian Empire“

  

  .

  A history of the First Bulgarian Empire

  .

  Steven Runciman

   .

  Book I  THE CHILDREN OF THE HUNS

   .

  CHAPTER I

  The five sons of king Kubrat
  

  Once upon a time, when Constans was Emperor in Byzantium, there lived a king called Kubrat on the shores of the Sea of Azov. In due course he died, leaving five sons behind him, whom he bade live in concord together. But the brothers in a short time quarrelled, as princes often do, and, dividing the inheritance between them, departed each his own way, bearing his portion of the people with him. The eldest brother alone, Baian, remained where he was born; the second brother, Cotrag, crossed the Don, to the northward, and lived on the farther bank; the fourth brother moved far to the westward, and, crossing the Danube, came to Pannonia, where he fell under the domination of the Avars; the youngest wandered even farther, and ended his days in the Pentapolis of Ravenna. But the third brother, whose name was Asperuch, crossed the Dnieper and the Dniester and settled on the banks of the Lower Danube.

  There he dwelt with his people, until the Emperor Constantine, displeased at the presence of these barbarians on the very borders of the Empire, determined to stamp them out. The Imperial armies marched to the Danube and invaded the wild country; where Asperuch’s hordes in terror hid for four days in their fastnesses. But the Emperor’s feet were tender and sore; he decided to retire and rest them in his city of Mesembria. The barbarian spies were alert; on his departure the barbarians came out from their strongholds and attacked. The Imperial troops found themselves leaderless; their Emperor had fled, they thought, so they too would flee. Close on their

  3

   

  

  4

  heels came the barbarians, across the Danube, into the province of Moesia. The land pleased Asperuch and his people; they were victorious, and the Emperor could not withstand them. So there they remained, and there their descendants remain, even to this day.

  For all its air of a fairy-tale, this story, told by the Greek chroniclers, [1] is in the main a true description of the entry of the Bulgars into Bulgaria. This was not, however, the first time that the Empire had come into contact with Bulgarian tribes. The kingdom of Kubrat, ‘of old called Great Bulgaria’ (though actually its greatness was very newly established), had a past known in part to the historians of Constantinople. We can go back, and, noticing their former raids into civilization, peer into the mists that hang over the Steppes, to see if we can discover who were these Bulgars whose final incoming, in the seventh century, disturbed so lastingly the untranquil Balkans.

  The Huns and their tempestuous onrush over Europe made a story that has often been told. But whence they came and whither they went are lost in mystery. Some say they were the Hiung-Nu, the race that was the terror of China; but the Goths, who knew them best, thought otherwise. They told of the wicked sorceresses that King Filimer the Goth banished from his Scythian kingdom, who mingled on their wanderings with the evil spirits of the desert; and from that wild union were born the Huns. [2] Their going is as shrouded as their coming. Not long ago a wave of militarism swept over Europe, and an awful ancestry became the boast of every bellicose nation; Attila was proudly called cousin, if not grandfather, by them all. Of all these claims, it seems that the Bulgars’ is the best justified; the blood of the Scourge of God flows now in

   

  1. Theophanes, pp. 546-9: Nicephorus, pp. 33-5.

  2. Jordanes, Getica, p. 89.

  

  5

  the valleys of the Balkans, diluted by time and the pastoral Slavs.

  At the time of the Huns’ passing, the Empire was still the only civilized State in Europe; and so it is to the Imperial writers that we must go for information. They cannot tell us much; the Steppes were turbulent and very mysterious, and they could not get things clear. They made their attempts at ethnological elucidation, but often it was easier to give them up and seek instead a literary flavour, calling every oncoming tribe the Scythians or Cimmerians. Nevertheless, certain facts emerge. On Attila’s death, his empire crumbled. His people, who had probably been only a conglomeration of kindred tribes that he had welded together, divided again into these tribes; and each went its own way. One of these tribes was soon to be known as the Bulgars.

  It was in 482, some thirty years after Attila’s death, that the Bulgars first appear by name. The Emperor Zeno, fighting against the two Theoderics and their Goths, found it necessary to call in to help him the Bulgars, a tribe living apparently to the north-east of the Danube. [1] The incident taught the Bulgars that the Empire could be put to some use; during the next few years they made several successful raids on the Balkans, in 493, 499, and 502. [2] They also entered again into the career of the great Theoderic. In 504 they were allied with the Gepids against him. [3] In 505, when a brigand chief called Mundo (a relative of Attila, but by some said to be Getic and by others Gepid) was attacked at Margum (the junction of the Morava and the Danube) by the ‘Greeks’ (the Imperial

   

  1. John of Antioch, Fragmenta, p. 619.

  2. Marcellinus Comes, Chronica Minora, pp. 94, 95, 96. Marcellinus calls them Scythians in 493, but Bulgars in 499, and, in 502, Consueta gens llulgarorum. Theophanes (p. 222), writing several centuries later, mentions only the 502 raid, calling it the first entry of the Bulgars into history.

  3. Cassiodorus Senator, p. 160.

   

  

  6

  troops), Theoderic’s general, Pitzia, went to his aid; the Greeks called in Bulgars to fight for them, and the Bulgars there suffered their first defeat. [1]

  In 514 the rebel Vitalian employed Bulgars to help him in his attempt against the Emperor Anastasius. [2] In 535 they invaded Mysia; in 538 large numbers of Bulgars, led by two kings, invaded the Balkans and succeeded in defeating and capturing various Imperial generals, including a baptized Hun called Acum. [3] Next year Mundo reappeared into prominence; he was now ruling in Sirmium, and, his old patron Theoderic being dead, he turned for patronage to the Emperor Justinian. He proved a useful vassal, defeating Bulgar raiders so efficiently that no other Hun dared cross the Danube. [4] And so for a while we hear no more of the Bulgars.

  Indeed, the Bulgars of whom we have so far heard were a race of no great importance, a wandering, predatory off-shoot of greater nations that lay behind to the east. To these nations the historians of the days of Justinian, when the world was for a while more orderly, direct our notice.

  According to Procopius, there once lived a nation of Huns or Cimmerians in the districts to the east of the Sea of Azov and north of the Caucasus. The king of these Huns had two sons, Cuturgur and Uturgur. On his death they divided the people, and Cuturgur went off to conquer new territory. He succeeded at the expense of the Tetraxite Goths of the Taman peninsula, the Crimean

   

  1. Marcellinus Comes, p. 96: Jordanes, Romana, p. 46, Getica, p. 125: Ennodius, pp. 210, an.

  2. Malalas, p. 402, calling Vitalian’s allies πλῆϑος Οὔννων καὶ Βουλγάρων: Theophanes, p. 247, using same words: Georgius Hamartolus, ii., p. 619, adds Γότθων.

  3. Malalas, p. 437, calling them Huns: Theophanes, p. 338, calling them Bulgars, adding the words καὶ δρούγγου, which have never been satis factorily explained: Anastasius (ii., p. 141) in his paraphrase of Theophanes takes ‘Droggo’ to be the name of a Bulgar king, a partner of Vulger.

  4. Theophanes, pp. 339-40.

  

  7

  Goths, and other tribes that lived along the northern shore of the Black Sea; and his people made the country their base, from which they raided farther afield. Uturgur, however, stayed in his old home. [1] The eponymous princes probably were born in the simplifying mind of Procopius; but certainly in the sixth century there were two close kindred Hunnish tribes, of the Bulgar branch of the Huns, [2] situated on either side of the Sea of Azov, the Cotrigurs to the west and the Utigurs to the east; and the diplomats at Constantinople found themselves forced to pay them attention.

  There were several Hunnish tribes with which the Empire had dealings then existing on the Steppes; there were the Sabirs, whose ruler, a tempestuous widow called Boa, sought the alliance of the Emperor, [3] there were the Ultizurs and the Burugundi, near relatives of the Cotrigurs and Utigurs, whom Agathias mentions merely to tell of their destruction [4]; there were the Saraguri, the Urogi, and the Onoguri, victims of the growth of Sabir power. [5] But, with the possible exception of the Sabirs, the Cotrigurs and the Utigurs alone seem to have enjoyed a formidable power and an efficient organization.

  In 528 there was a king of the Crimean Huns called Grod—Theophanes euphonized his name into Gordas, and John of Antioch even more mellifluously into Gordian—who came to Constantinople to be admitted into the Christian Church. His Crimean Huns were probably

   

  1. Procopius, De Bello Gothico, iv., 5, pp. 475 ff. He calls them Cuturguri and Uturguri or Utiguri: Menander and Agathias call them Cotriguri and Utiguri: Theophanes only mentions the Cotragi.

  2. None of the sixth-century writers actually call the Cotrigurs or Utigurs Bulgars, but the identification is made certain by later writers. See below, pp. 11, 15.

  3. John Malalas, pp. 430-1. Theophanes, p. 269, who calls her Boarex. Sabir alliance was considered useful against the Persians.

  4. Agathias, p. 365, talking of Cotrigurs, Utigurs, Ultizurs, and Burugundi, says, ‘οὗτοι δε  ἅπαντες κοινῇ μὲν Σκύθαι καὶ Οὖννοι ἐπωνομάζοντο.’

  5. Priscus, Fragmenta, p. 341.

  

  8

  Procopius’s Cimmerian Huns—that is to say the Cotrigurs, who had settled in the Crimean lands of the Goths, themselves a Christian race. Grod was certainly a personage of some power; his help had already been sought by the Emperor for the Iberians against the Persians. However, the Imperial diplomats overreached themselves; this early evangelization was a failure. When Grod returned home, determined to destroy his people’s idols of silver and electrum, his people objected, and slew him, setting up his brother Mugel in his place. Mugel preferred to remain a heathen. [1]

  Meanwhile the Cotrigur power grew. The Tetraxite Goths, crushed by the Cotrigurs, lingered on under Utigur patronage. They were orthodox Christians, and in 548 they sent to Constantinople nominally to ask for a new bishop, but actually to give alarming reports of affairs on the Steppes. [2] Their warnings were justified; in 551 twelve thousand Cotrigurs, under their leader Chinialus, incited by the Gepids, invaded and ravaged the Balkans. The Emperor Justinian, remembering the information of the Tetraxites, hastily sent an embassy and gifts to Sandilch, Khan of the Utigurs, to urge him to attack the Cotrigurs in the rear. Sandilch was delighted to comply with this request, and did his work only too thoroughly. So Justinian, with all the subtlety of Byzantine diplomacy, told the Cotrigurs of the attack on their homes, and gave them money to retire, and even offered to find them homes within his dominions, should they find themselves dispossessed on their return. The Cotrigurs anxiously retreated; and soon afterwards two thousand of them, under a chief called Sinnion, who had once served under Belisarius, came back to the Empire and were settled in

   

  1. John Malalas, pp. 431-2: Theophanes, ad aim. 6oao, pp. 269-70: John of Ephesus, Historia Ecclesiae, p. 475: Procopius, De Bello Persico.

  2. Procopius, De Bello Gothico, iv., 4, p. 475.

  

  9

  Thrace. Sandilch was annoyed at this volatile policy of the Emperor, and sent a long remonstrance—verbatim through ambassadors, as the Huns could not write. But Justinian ignored the complaints, and merely continued to send the Utigurs a yearly income. [1]

  There was a short respite; but the Cotrigurs were incorrigible. In 558, under their king, Zabergan, they came again, in even greater force. Their armies divided into three; one invaded peninsular Greece, one attacked the Thracian Chersonese, and one, the greatest, led by Zabergan himself, forced its way through the Long Walls to the very suburbs of Constantinople. The Emperor was terrified; and the aged Belisarius was summoned to save the Empire. His strategy was successful, and the Cotrigurs were outwitted and routed: while their first army was held up by the defences of Thermopylae, and their second was defeated by the Emperor’s nephew, Germanus, at the entrance to the Chersonese. In the meantime the Emperor sent again to the Utigurs. Fearing lest they should be shy after their first experience of the Imperial alliance, he told them that the Cotrigurs had carried off the money destined that year for them; he could have recovered it himself, but he preferred to test their friendship by leaving it for them to do so. Sandilch was impressed by the argument and wanted the money; and so the Cotrigurs and the Utigurs started gaily on an internecine struggle that kept them fully occupied until a new factor appeared on the scene and brusquely silenced them both. [2]

  In the early years of the sixth century a race, known among the powers of the far East as the Zhen-Zhen or the Zhuan-Zhuan, dominated over the inhabitants of Turkestan. As time went on, the Turks tired of this oppression;

   

  1. Procopius, op. cit. iv., 18-19, pp. 550 ff.: Menander Protector, p. 3: Procopius calls the Utigur king, Sandil, Menander and Agathias (see next note), Sandilch. The Tetraxite Goths sent 2,000 men to help the Utigurs.

  2. Agathias, p. 367: Theophanes, pp. 360-1.

  

  10

  and in the ensuing convulsions the Zhen-Zhen moved off to seek new worlds to conquer in the West. There they received a new name, and as the Avars they played their terrible part in history. [1] The Huns of the Steppes lay right across their path. But nothing could withstand the Avars and Candich, their Khagan. The Utigurs were beaten, the Sabirs utterly destroyed; the Cotrigurs were subjugated, and the Avars passed on, to cause panic-stricken turmoil among the Slavs that were quietly filling the Balkans, and to crush the Antae, the bravest of them all. And so they entered deep into Europe, and spent their days now raiding Germany, now attacking the walls of Constantinople. In 562, Candich was succeeded by Baian, who seems to have organized and ordered the vast Avar Empire, stretching from the Don to the middle Danube. Among their sternly repressed subject-races were the Cotrigurs. [2]  Meanwhile the Turks, seeking to emulate their erstwhile masters, also moved westward to conquer. The weary Utigurs were no match for them; in 568 they fell under Turkish dominion—the first time that the Bulgars experienced a taste of their future destiny. [3] Thus, with the Cotrigurs enslaved by the Avars and the Utigurs enslaved by the Turks, the curtain goes down on the first act of Bulgarian history.

  When next the curtain rises, the scene is utterly changed. The stage is held by Kubrat, King of Old Great Bulgaria.

  Hitherto we have only known the Bulgars as they emerged into the view of Imperial history. It is an inevitable limitation; for the Empire alone was civilized

   

  1. I assume the identification of the Zhuan-Zhuan of the Chinese with the Avars to be generally now accepted. See Marquart, Streifzüge, p. 43.

  2. Menander Protector, p. 5.

  3. Ibid, pp. 55, 87. Menander’s Uguri and Uiguri must be careless spelling for Utiguri; though, on the other hand, the Hunnish tribes all enjoyed remarkably similar names.

  

  11

  enough to produce witnesses capable of writing history, or even of writing at all. But there is one other important testimony, which it is now time to consider; the Bulgars that settled in the present-day Bulgaria produced, in the eighth century, a List of their previous rulers, with dates attached—a work unaffected by any of the historians of the Empire. Unfortunately they gave their dates in their old dead language, so as to provide posterity with an innumerable series of puzzles, philological and mathematical; it is only very recently that new evidence has allowed historians to arrive at any satisfactory conclusions. [1]

  Fourth on this List we meet the Khan Kurt, who reigned from 584 to 642. Name and date alike identify him as Kubrat or Crobatus, King of Old Great Bulgaria, King of the Bulgars and their kindred the Cotragi. Of Kubrat’s ancestry the Imperial historians say nothing; but the List tells us that he was of the family of Dulo. Two of his predecessors had belonged to this family, though the third, whom he immediately succeeded, was of the house of Ermi.

  The first monarch mentioned was Avitokhol, of the house of Dulo, who reigned for the portentous period of three centuries, from A.D. 146 to 437. His successor, Irnik, did not compete with such tenacity of life; a mere century and a half was all that he could manage (437-582). Next came Gostun, of the Ermi family, with a meagre reign of seventeen months (582-4). And so we come to Kurt, who inherited sufficient longevity from his Dulo ancestors to reign close on sixty years (584-642).

  The name Avitokhol seems meaningless: unless we remember that, by the seventh century, Christian, Jewish, and even Moslem missionaries were spreading Old

   

  1. I accept Zlatarski’s dating. See Appendix II.

  

  12

  Testament stories all over the Steppes. The Turks improved on the Scriptures, and told of the later history of Japheth, whose eldest son and heir was called Turk, and surnamed Yafeth-Oghlâni (son of Japheth). Yafeth might easily modify itself into Avit, itself a word meaning ‘ancestor.’ Thus, perhaps, Avitokhol, ancestor of the first royal house of Bulgaria, was none other than a grandson of Noah himself. Certainly no member of the Patriarch’s august family would have thought anything of a reign of a mere three hundred years. [1]

  Irnik’s parentage was definitely less holy. On the contrary, his father was the Scourge of God. Attila, King of the Huns, left a son whose name was Ernach or Hernak (the Greeks by now dropped their h’s). The Bulgars, we know, were Huns; and Attila died in 453, when, according to the List, Irnik was on the Bulgar throne. That Irnik and Ernach were the same person there can hardly be a doubt. [2] But Ernach lived in Little Scythia—in Bessarabia—and Old Great Bulgaria lay on the shores of the Sea of Azov, stretching to the River Kuphis (Kuban). Ernach’s descendants must, therefore, have some time moved to the east; possibly one of them early assumed control over the Cotrigurs when that tribe migrated westward; but more probably during the dark days of Avar rule it was a prince of the house of Attila—whose family had some time acquired the surname of Dulo and had no doubt kept the headship of one of the many Hunno-Bulgar tribes of the Steppes—that was able to supply the unifying force which rallied all the Huns and

   

  1. Mikkola, Die Chronologie der Türkischen Donaubulgaren, p. 23. He there quotes a Turkish inscription found by Desmaisons at Abulghasi which told of the history of Japheth. Marquart, Die Chronologie der Alttürkischen Inschriften, pp. 75-6, identifies Avitokhol simply with Attila. This is possible, but I think the biblical origin is more convincing; see Appendix III.

  2. Zlatarski, Istoriya, i., 1, pp. 40-2, denies the identity of Irnik and Ernach. I give my reasons for disagreeing with him in Appendix III.

  

  13

  Bulgars and so built the kingdom of Old Great Bulgaria. This unifier was, I believe, King Kubrat. [1]

  The List, then, permits the following deductions. First, from Avitokhol’s three centuries, we may assume that the Bulgar nation had consciously existed for some time past, perhaps even from 146—time enough for it to have acquired a Patriarchal origin: secondly, from Irnik’s century and a half, that the Bulgars of the List belonged to the branch of Attila’s family founded by his son Ernach, and that roughly from 453 till 582 his descendants, known as the house of Dulo (why, we cannot tell), were nonentities overshadowed by the memory of their ancestor: finally, from 582 to 584, the Dulo were replaced by a new but short-lived dynasty, the Ermi and their head, Gostun, till in 584 the Dulo returned in the person of Kubrat or Kurt, the Liberator, who reigned for fifty-eight years.

  It was in the days of the Emperor Heraclius that Kubrat’s name was first heard at Constantinople. John, Bishop of Nikiou, writing from the depths of Egypt, told a story of the rumoured alliance between Heraclius’s widow, the Empress Martina, and Kubrat, King of the Huns; and he explained it by mentioning that Heraclius had befriended the Hun at Constantinople in his youth. Kubrat had become a Christian, and then had returned to rule triumphantly in his own country; and he always henceforward regarded the family of Heraclius with grateful affection. Hence it was that when Martina and the Patriarch Pyrrhus plotted to depose her stepson, the Emperor Constantine III, people suspected Kubrat of being an accomplice. [2]

  The Ethiopian Bishop was romancing when he pictured

   

  1. John of Nikiou (see below) says that Kubrat made himself supreme over other tribes. Old Great Bulgaria was clearly a composite kingdom of all the Hunno-Bulgars of the Steppes.

  2. Chronique de Jean de Nikiou, p. 580.

  

  14

  Kubrat being brought up at Constantinople. Heraclius, his kind Emperor, began to reign in 610, when Kubrat had been a king already for twenty-six years. Nevertheless, it seems certain that Kubrat visited Constantinople a little later. In 619, according to the Patriarch Nicephorus, the ruler of the Huns came there with his suite seeking to be baptized. The baptism took place, and the Hunnish monarch returned, having been made a patrician. A few pages later, after speaking of the Avars, Nicephorus tells of Kubrat, ruler of the Unogunduri, who revolted from the Avar Khagan and sent to Heraclius to make an alliance: which was kept throughout his lifetime. Kubrat was also made a patrician. [1] Both Nicephorus and John of Nikiou when they mention Kubrat call him nephew of Organa.

  Clearly Nicephorus’s two accounts refer to the same visit. The second indeed is dated in the margin 635, but from its context it certainly may be a digression into the past. And John of Nikiou’s story of Kubrat’s youth at Constantinople is clearly an embroidered improvement on the same visit. Kubrat’s life-history thus fragmentarily emerges.

  Kubrat reigned fifty-eight years; he must, therefore, have been a child when his reign began, and as a child he would need a regent. The regent was no doubt his uncle Organa, probably a maternal uncle; otherwise, as an adult member of the house of Dulo, he would certainly have preceded his child nephew on the barbarous throne. [2] Gostun was either a usurper or possibly an Avar-appointed governor, and it was Organa who restored the power of the Dulo. In 619, Kubrat, having taken the government into his own hands, visited Constantinople to secure help

   

  1. Nicephorus, pp. 12 and 24.

  2. It seems to me to be quite unnecessary to identify Organa with Gostun. It is unconvincing and nothing is gained by it.

  

  15

  against the Avars, against whom he had recently revolted. At this time he was probably just a Hunnish chieftain; his great kingdom was not yet founded. He secured Imperial help—the Emperor was only too grateful for allies against the Avars—at the price of baptism; and on his return he established, not only his independence, but also a supremacy over the neighbouring tribes. When he died, he was ruler of a land lying round the lower Don and south to the Caucasus, the kingdom called Old Great Bulgaria. And he left the five sons of the fairy-story.

  It is a little difficult to identify the tribes that made up this kingdom. In his early life, Kubrat is called lord of the Huns or (once by Nicephorus) of the Unogunduri. Theophanes, telling of his sons, calls him lord of Bulgaria and the kindred race the Cotragi (the Cotrigurs), and talks of the Onogunduri, the Bulgars, and the Cotragi as forming his subjects. But the situation of this Bulgaria, from the Don to the Caucasus, is the same as that occupied by the Utigur kingdom. We have heard no more of the Utigurs since their conquest by the Turks. The Turkish tide had ebbed by now, but it must have been strong enough at its fullness utterly to swamp the Utigur power; for it is strange that, while the Cotrigur name survived, the Utigur name vanished. However, considering the geography, it is impossible not to see in the Bulgars of Theophanes the bulk of the old Utigur people, stripped no doubt of its old ruling class, whereas the Cotrigur aristocracy continued an unbroken career. The Onogunduri or Unogunduri present a new difficulty. Before Kubrat’s time we never hear of them, but during the next few years the Imperial writers use their name, the Huns’, and the Bulgars’ indiscriminately to describe the same race. It is possible that the word is a composite affair, a blend of the Huns and the Bulgars, invented by the source from whom Theophanes and Nicephorus both drew, in vague

  

  16

  confusion with memories of such early Bulgar tribes as the Onoguri and Burugundi. But all the Hunnish tribes had names of a most unenterprising inter-resemblance, and so it is dangerous to see in any of them an artificial composition. More probably the Onogunduri were the tribe over which the descendants of Ernach ruled. Kubrat in his youth was only lord of the Onogunduri, as Nicephorus says; but he led the revolt against the Avars, and, extending his power eastward over the Cotrigurs and the leaderless Utigurs, founded the new kingdom. The Cotrigurs were probably never completely absorbed. They remained in their old home across the Don, and in the next generation separated again. The second of the five sons in the fairy-story was called Cotragus, and he crossed the Don. Clearly, he owed his name to the nation over which he ruled. [1]

  In 642, soon after his rumoured intrigue with the Empress Martina, Kubrat died, at a ripe age and, we may hope, in the odour of sanctity—but we hear no more of his Christianity after his visit to Constantinople; indeed, for two more centuries the Bulgars remained unmistakably heathen. According to the List, his successor was Bezmer, who reigned three years, but after a few months, in February 643, we hear of the accession of Isperikh—we have come here to Asperuch—who reigned fifty-eight years. But, according to the Greek story, the five sons of Kubrat, after living in peace together for a little, presumably under the headship of the eldest, Baian, separated and each went his own way.

   

  1. These problems are fully discussed in Zlatarski (Istoriya, i., I, pp. 84-96). Briefly summarized, his conclusions are (i.) that the house of Dulo has nothing to do with Attila, (ii.) that the Utigurs are the basis of Old Great Bulgaria, and (iii.) that Onogunduri is a composite word—Οὒννοι καὶ Βούλγαροι—and does not describe a separate tribe. For (i.) see my Appendix III. For (ii.) I think his geographical arguments unanswerable, and I am in agreement with the result, with the legitimate modifications suggested above, (iii.) I think unconvincing.

   

  

  17

  It is possible that Baian (or Batbaian, as Theophanes calls him) and Bezmer were the same person. [1] On the other hand, it is rash to identify names merely because it is convenient to do so and they both have the same initial letter; besides, it would really be more convenient to interpose a generation between Kubrat and his sons. Asperuch, the List tells us, reigned fifty-eight years. The similarity of his reign to Kubrat’s is suspicious, though Asperuch’s was a few months longer; but that is not sufficient reason for rejecting it. Certainly both Kubrat and Asperuch enjoyed long reigns. But it seems unlikely that a son should only die one hunded and nineteen years after his father’s accession. Moreover, Asperuch appears to have had younger brothers. Even allowing for the lengthy lives that their excellent sour milk is said to grant the Bulgarians, the matter remains unconvincing. Kubrat’s sons were more probably—some, if not all of them—his grandsons. [2] Their father was Bezmer; but, sandwiched as his paltry reign was between the great Kubrat’s and the great Asperuch’s, his fame never reached Constantinople.

  Soon after Bezmer’s accession, the kingdom broke up and the tribes were divided up between various princes of the house of Dulo. The reason was the pressure from a new conquering Turkish race, the Khazars, whose later conversion to Judaism was to be a strange phenomenon in the Christian-Moslem world. At present the Khazars were ruthless militant savages; and Old Great Bulgaria lay in their path. The eldest of the Bulgarian brothers, Baian, stayed at his post; his kingdom, depleted by terrified emigration, fell an easy prey to the Khazars, and he became their tributary. Gradually, it seems, his

   

  1. Zlatarski identifies them, which simplifies his history; but he does not face the difficulty of Kubrat’s and Asperuch’s age.

  2. I shall continue to call them, for convenience, the sons of Kubrat.

  

  18

  people were mostly absorbed by the conquerors, without much difficulty, for Huns and Turks came both from the common Turanian stock; and the remainder lasted only to be wiped out by the Maygars. Thus Old Great Bulgaria quietly vanished. [1]

  The second brother was known to the Greeks as Cotragus, clearly because he ruled the Cotrigurs. Probably he was a viceroy who declared his independence at the collapse of the central power. According to the fairy-story, he crossed the Don and lived on the far side, the northern bank. This crossing would be merely his inevitable journey when he went to govern the Cotrigurs. Later, however, when the Khazar dominion increased, the Cotrigurs moved farther to the north, recrossing the Don during its upper eastward course, and settling by the middle Volga and the Kama. There their descendants remained for many generations to come, known to the world as the Black or White (‘White’ is synonymous with ‘Great’), or even the Silver (an improvement on ‘White’), or merely the Kama Bulgarians. In time they acquired a certain civilization, probably through the Khazars; their capital city, Bulgar, by the junction of the Volga and the Kama, became an important emporium, the centre of the trade of the Volga plain. Early in the tenth century they became converts to Islam, and even imported a Moslem missionary whose gifts included castle-building—indeed he fortified, not only their souls, but their capital—the writer Ibn-Foszlan. Their empire endured till the twelfth century, when they fell before the withering might of the Mongols.

   

  1. Zlatarski, Istoriya, p. 114, says that Batbaian founded the Black Bulgaria (on the River Kuban) of Constantine Porphyrogennetus’s day. But not only Constantine, but also the tenth-century Arab geographers clearly knew only of one Bulgaria on the Steppes, the Kama-Volga Bulgaria, called also, it is true, by such contradictory names as Black and White Bulgaria. See Constantine Porphyrogennetus, De Administrando Imperio, pp. 81, 180: also Maçoudi, Les Prairies d’Or, p. 16; Ibn-Foszlan, De Bulgaris, passim. It seems, however, that till its extinction Old Great Bulgaria was also called White Bulgaria.

  

  19

  To the last they remained notorious and efficient raiders. [1]

  The third brother was Asperuch, whose fortune, following the pattern of the Greek story-tellers, we shall trace later. The fourth brother crossed the Carpathians and the Danube and came to Pannonia, where the Avar Empire had its main seat. There he became a vassal of the Avars. Probably this migration was due to a desire to combine with the Bulgars that had come with the Avars into the central Danubian plain. That there were Bulgars there is incontestable. Indeed, the Bulgars that accompanied the Avars to the great siege of Constantinople in 626 were almost certainly of this branch; for Kubrat’s Bulgars were at that time intriguing with the Emperor against the Avars. Moreover, in 630 the German historians tell of a strange, tragic episode. In that year, they say, there was war in Pannonia between the Avars and the Bulgars. The latter were beaten, and nine thousand of them, men, women, and children, migrated to Germany and asked King Dagobert to assign them quarters. He bade them go to Bavaria, but told the Bavarians to kill them all. This was almost completely done; only the leader, Alciocus, and seven hundred of them survived, and fled for refuge to the Wendic Mark. [2] Probably this war was a revolt of the Western Bulgars in connection with Kubrat’s successful revolts farther to the east. But, despite Alciocus’s emigration, there were probably many Bulgars remaining in Pannonia; and it was in reinforcement of these that the fourth son of Kubrat came. The Pannonian Bulgars remained under Avar suzerainty till the opening of the ninth century, when we shall hear of them again. [3]

   

  1. See references given in preceding note.

  2. Fredegarius Scholasticus, p. 187: Gesta Dagoberti, p. 411, ad aim. 630, gives the same story, leaving out the name Alciocus and allowing no survivors from the Bavarian massacre. Zlatarski (Istoriya, pp. 119-20) says that the name Alciocus was an invention, made in confusion with Alzeco; see p. 21.

  3. See p. 50.

  

  20

  From the years 675 to 677 the great city of Thessalonica was besieged by a horde of Bulgar tribes, allied with insurgent Slavs of the neighbourhood. Various Bulgar tribes are mentioned by names that occur there and nowhere else; but their leader was a certain Kuber who had recently revolted against his Avar overlords, and crossed the Danube to settle in the Cormesian plain, near the city. As in the previous great sieges by the Slavs, it needed the personal intervention of their patron saint, Demetrius, to save the Thessalonians. [1] The appearance of Kuber and his Bulgars, who had already crossed the Danube by 675, raises certain problems. To solve them, Kuber has been identified as the fourth son of King Kubrat. He went first to Pannonia and there fell under Avar domination; but, disliking it, he revolted and moved south across the Danube and up the Morava, and so to the confines of Thessalonica. [2] It is possible, but it seems improbable, that Kubrat’s fourth son should have been so energetic. On the other hand, the obvious similarity between the names Kubrat and Kuber must not tempt us into a fast identification. But the similarity may not be entirely pointless. Kubrat was still the only great Bulgarian of whom men had hitherto heard. The Thessalonians may well, therefore, have given his name in a debased form to their local Bulgarian; or the martyrologist may simply have made a general muddle of names. But it seems best to attempt no embroidery on the known facts, and to leave Kuber unconnected by relationship or name to King Kubrat. Kuber was merely a stray Bulgarian chieftain, who may have been in the vanguard of Asperuch’s invaders, but more probably, considering the geography of the Balkans, came from Pannonia. He may have been a

   

  1. Sancti Demetrii Martyris Acta, pp. 1364 ff. The date of the siege is approximate; we know it began between the years 670 and 675.

  2. Zlatarski, Istoriya, pp. 121-2, 148-51.

  

  21

  well-travelled son of Kubrat, or he may have revolted against the Avars with Alciocus, or independently at a later date. Anyhow, after the long, divinely frustrated siege, we hear no more of Kuber. His tribes mingled and were absorbed with their allies, the Slavs, and thus laid the first foundation of the Bulgar claims to Macedonia.

  The youngest son went to Ravenna. Here the Greek chroniclers made a small, pardonable mistake. Ravenna, they knew, was a great Italian city, and round it in these troublous times of depopulation many barbarians had settled, Bulgars amongst them [1]; so they used Ravenna for Italy. In truth, the youngest son went farther. In the days of the Lombard King Grimoald (662-671), the Bulgar ‘duke’ Alzeco peaceably invaded Italy and offered himself and his army to be the King’s vassals. Grimoald sent them to Benevento, to his son Romoald, who assigned them three villages near his capital—Sepinum, Bovianum, and Isernia. They settled there, and ‘to this day’—a century later—still partially spoke their old language. [2] There is no reason to doubt that herein we see the fate of the fifth division of Kubrat’s Bulgars—a weak, straggling division by the end of its long journey. The name Alzeco is suspiciously like Alciocus; but that proves nothing. The two chieftains were clearly not the same.

  Thus the Bulgar family split up, and spread over Europe, from the Volga to the shadow of Vesuvius. It remains now only to consider the strongest branch of all, the only branch to survive the tempests of the centuries. Asperuch, less restless than his younger brothers, but more enterprising than his elders, moved along the Black Sea coast, across the great rivers of the Steppes, to the land of lagoons and marshes where the Danube joins the sea.

   

  1. Paulus Diaconus, Historia Langobardorum, lib. ii., p. 87.

  2. Ibid., op. cit., p. 154.

   

  [Previous] [Next]

  [Back to Index]

   

  Sourse:  Рromacedonia.org.

• Георги Котев: Как се оказах герой от прословутия тефтер на Филип Златанов

  Георги Котев, Gikotev.blog.bg

  .

  Най-накрая се случи! Публикуваха по-голяма част от вече „откраднатите“ тефтери на вече бившия шеф на комисията за конфликт на интереси Филип Златанов. Така се случи и неизбежното – да срещна и своето име в него.

  

  От трите твърдения по мой адрес само едно и половина са вeрни, а останалите – пълна лъжа.

  Първо, наистина подадох сигнал срещу ЧЕП (член на европарламента) Владимир Уручев (ГЕРБ), за това, че бидейки ЧЕП, едновременно беше и член на Съвета на директорите на АЕЦ „Козлодуй“, и в същото време беше и член на Управителния съвет на Държавно предприятие „Радиоактивни отпадъци“, и двете 100% държавна собственост. По този повод съм писал десетки статии в този блог (блога на автора – gikotev.blog.bg, в който е поместен и този текст – б.р.) и всеки може да ги провери.

  Второ, наистина съм бивш работник на АЕЦ-а (до септември 2008-ма г.), но не знаех, че продължавам да бъда такъв и към момента, в който Златанов е писал това. Ако последното е вярно, то би следвало заплатите там да ми се трупат и един ден да ми се възстановят??? Ходил съм в офиса на Златанов на посочената дата, за да се поинтересувам защо се бави половин година движението на сигнала срещу ЧЕП-а.

  Трето, няма как да съм заплашвал, защото просто нямам такава възможност, а още повече от кръга на Гамизов!!! За последен път показах истината за отношенията ми с лицето Гамизов в материала Стефан Гамизов е преминал на дрога от теменужки?.

  Той беше публикуван дни преди горната страница от тефтера да стане публично достояние.

  На този етап това е всичко, което мога да кажа по повод на писанията Златанов-и. По хода на развитието на сапунката ще продължавам да ви информирам своевременно.

  Благодаря на всички приятели, които ми изпратиха статията във вестник ГЛАСОВЕ, където бяха публикувани страниците от тефтера!!!

  .

• The Late Robert Byrd: “To remove God from this Country will Destroy it”

  By Willam Federer,  Sonsoflibertymedia.com

  

  The longest serving member of the United States Congress was Senate Majority Leader Robert Byrd, who was born NOVEMBER 20, 1917. Elected as a Democrat to Congress in 1953, and serving in the Senate from 1959-2010, he never lost an election.

  On June 27, 1962, just two days after the Supreme Court stopped school prayer, Senator Robert Byrd addressed Congress:

  “Inasmuch as our greatest leaders have shown no doubt about God’s proper place in the American birthright, can we, in our day, dare do less?… In no other place in the United States are there so many, and such varied official evidences of deep and abiding faith in God on the part of Government as there are in Washington….Every session of the House and the Senate begins with prayer. Each house has its own chaplain…”

  Senator Robert Byrd continued:

  “The 83rd Congress set aside a small room in the Capitol, just off the rotunda, for the private prayer and meditation of members of Congress. The room is always open when Congress is in session, but it is not open to the public. The room’s focal point is a stained glass window showing George Washington kneeling in prayer. Behind him is etched these words from Psalm 16:1: ‘Preserve me, O God, for in Thee do I put my trust.’…”

  Senator Byrd went on:

  “Inside the rotunda is a picture of the Pilgrims about to embark from Holland on the sister ship of the Mayflower, the Speedwell. The ship’s revered chaplain, Brewster, who later joined the Mayflower, has open on his lap the Bible. Very clear are the words, ‘the New Testament according to our Lord and Savior, Jesus Christ.’ On the sail is the motto of the Pilgrims, ‘In God We Trust, God With Us.’ The phrase, ‘In God We Trust,’ appears opposite the President of the Senate, who is the Vice-President of the United States. The same phrase, in large words inscribed in the marble, backdrops the Speaker of the House of Representatives…”

  Senator Byrd added:

  “Above the head of the Chief Justice of the Supreme Court are the Ten Commandments, with the great American eagle protecting them. Moses is included among the great lawgivers in Herman A. MacNeil’s marble sculpture group on the east front. The crier who opens each session closes with the words, ‘God save the United States and this Honorable Court.’

  Engraved on the metal on the top of the Washington Monument are the words: ‘Praise be to God.’

  Lining the walls of the stairwell are such biblical phrases as ‘Search the Scriptures,’ ‘Holiness to the Lord,’ ‘Train up a child in the way he should go, and when he is old he will not depart from it.’ Numerous quotations from Scripture can be found within its (the Library of Congress) walls.

  One reminds each American of his responsibility to his Maker: ‘What doth the Lord require of thee, but to do justly and love mercy and walk humbly with thy God'(Micah 6:8).

  Another in the lawmaker’s library preserves the Psalmist’s acknowledgment that all nature reflects the order and beauty of the Creator, ‘The heavens declare the glory of God, and the firmament showeth His handiwork’ (Psalm 19:1).

  And still another reference: ‘The light shineth in darkness, and the darkness comprehendeth it not’ (John 1:5)…”

  Senator Byrd stated further:

  “Millions have stood in the Lincoln Memorial and gazed up at the statue of the great Abraham Lincoln. The sculptor who chiseled the features of Lincoln in granite all but seems to make Lincoln speak his own words inscribed into the walls.

  ‘…That this Nation, under God, shall have a new birth of freedom, and that government of the people, by the people, for the people, shall not perish from the earth.’

  At the opposite end, on the north wall, his Second Inaugural Address alludes to ‘God,’ the ‘Bible,’ ‘providence,’ ‘the Almighty,’ and ‘divine attributes.’

  It then continues:

  ‘As was said 3000 years ago, so it still must be said, The judgments of the Lord are true and righteous altogether.’…

  Senator Robert Byrd concluded:

  “On the south banks of Washington’s Tidal Basin, Thomas Jefferson still speaks: ‘God who gave us life gave us liberty. Can the liberties of a nation be secure when we have removed a conviction that these liberties are the gift of God? Indeed, I tremble for my country when I reflect that God is just, that his justice cannot sleep forever.’ Jefferson’s words are a forceful and explicit warning that to remove God from this country will destroy it.”
  

  .
  

• What is the True Story behind Thanksgiving?

  By Samuel Judah,  Sonsoflibertymedia.com

  .

  

  Hi folks! Today, we are going to talk about Thanksgiving and the story behind it. The people who celebrated it were called the Pilgrims, and they were on a boat called the Mayflower. The Pilgrims set sail to go to America on the Mayflower, September 6th, 1620.

  All the Pilgrims got on the Mayflower and began to sail towards the new world. Finally, after 2 months of stormy seas, they landed in America at Plymouth Rock in November of 1620. When they arrived, they all held a prayer service and then immediately started building houses because it was November.

  However, because they arrived so close to winter, nearly half of them died because of the freezing cold.

  After this, one Indian man called Samoset came to the Pilgrims greeting them in their own language, English (Samoset said that he had learned English from fisherman and traders). Also, on a different occasion Samoset came to the Pilgrims with an Indian friend named Squanto. Shortly after this, both the Indians accepted the Pilgrim’s Christian faith.

  Squanto was such a BIG help to the Pilgrims! Squanto taught them so much about the New World. In fact, William Bradford, the Pilgrim’s Governor, said that Squanto was a special instrument sent of God for their good and he never left them till he died. The Pilgrims continued to pray and continued to reap a good harvest because of it.

  Since the Pilgrims were so thankful for all that God had done for them and their families, they said that they were going to have a 3-day feast demonstrating their thankfulness to God, again, for all that He had done for them. They held this feast with their Indian friends in Dec. of 1621. Fast Fact: This was the first Thanksgiving to take place in America. Another Fast Fact: Did you know that the food that they ate included shellfish, lobster, turkey, corn bread, berries, deer, and other foods? That sounds pretty good to me.

  Well, what did you think of that story? I thought it was pretty cool, didn’t you? God was very good to them, wasn’t He? He still is good to us, too. Not only that, but the Pilgrims were very faithful to God as well. Thanksgiving is almost here, so this year, when you celebrate, remember this story of why we celebrate it and the story behind it. We all have a lot to be thankful for!

   

• Изследовател: $150 млрд. минаха доброволно без кръв в ръцете на 300 червени фамилии

  За 25 години преход преките загуби за държавата са между 50 и 200 млрд. лв.

  Лилов, Луканов и Младенов са авторите на сценария за трансформиране на политическата власт в икономическа.

  Малките партии в парламента са продукт на бандата на Държавна сигурност, казва пред Faktor.bg философът Андон Михайлов.

  

  До дни на книжния пазар ще се появи изследването „Българският преход – обяснението и спасението“. Авторът Андон Михайлов е завършил Философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Чисто технически изследователят разкрива схемата на ограбването на имуществото, наследено от социализма. Изложена е и една особена идея за излизане на България от финансовата и икономическа криза.

  Участието в премиерата на книгата ще бъде достъпно за всички желаещи, може да бъде заявено и чрез ФБ страницата на автора.

  .

  Интервю на Мая Георгиева, Faktor.bg

  – Г-н Михайлов, изследвате с погледа на философ българския преход, твърдите, че е уникален – какво е обяснението ви за него, как да се спасим от затворения кръг?

  – Преходът ни наистина е уникален. За пръв път в световната история се случва един народ доброволно да предаде имуществото си, спестяванията и печалбите в ръцете на един малоброен елит. Това се е случвало до днес само с насилие, репресии, кръв… Обикновено един народ, по-силен във военно отношение от околните, ги завладява и ограбва. Или тръгва на поход с кораби по света, тоя остров е наш в името на кралицата, онзи също… Следва ограбване, продаване в робство, експлоатация. България е била в такава ситуация цели 500 години. Също така е възможно в една страна по-силното и агресивно съсловие пак с репресии и кръв да зароби останалите и да им присвои имуществото. Но един народ да предаде доброволно имуществото и спестяванията си и да продължава да дава политическа легитимация чрез избори на елита, осъществил тази измама, наречена „преход“ – това е уникално за световната история!

  – Защо наричате прехода от тоталитарно общество към демокрация „измама“?

  – Грандиозна измама! Политическа и икономическа. Наследството от социализма, основни фондове на стойност на близо 150 млрд. долара, заводи, цехове, складове, хотели, курорти и др. бяха превхърлени в ръцете на около 300 фамилии, всичките свързани по линия на БКП и ДС! Това стана чрез две приватизации, едната при Виденов в периода 1995 – 1996г., чрез ваучери и 30 приватизационни фонда, а втората при Костов, в периода 1998 – 2000 г., чрез прословутите РМД-та.

  – Затова ли днес хората са бедни?

  – Хората днес живеят в мизерия, най-вече възрастните поколения, именно защото имуществото, което бяха съградили за 45 години „социализъм“, премина в ръцете на 300 фамилии. Сега те ползват печалбите, дивидентите от това имущество. За сведение – годишните печалби от туризма официално са 2 милиарда евро. Неофициално вероятно са два пъти повече. Но четири милиарда евро правят осем милиарда лв. – колкото държавата дава на година чрез бюджета на пенсионерите!

  – Това ли е генезисът за бедността?

  – Не само. Бяха ограбени и спестяванията на нацията при банковите фалити през 90-те години на миналия век. Ако едно семейство е имало 500 долара спестявания през 1990 г., то в началото на 1997 г. те се стопиха до… 3 долара! Тарикатите от новосъздадената бизнес класа им прибраха останалите 497 долара.

  Освен това в този период бяха тотално източени всички държавни предприятия, чрез организирането на т.нар. „входно-изходна“ икономика. Предприятията работеха, но на входа, вътре и на изхода стояха частни фирми и прибираха печалбите. Предприятията теглеха непрекъснато заеми от банките, залагаха имущество, машини, земя… Накрая дълговете им ги прибра една банка, по решение на правителството на Виденов. Според някои специалисти преките загуби на държавата от този период възлизат на над десет милиарда долара!

  – Огромна сума, почти колкото външният дълг, който ни завеща Живков?

  – Да, точно толкова бяха и заемите на режима на Тодор Живков, които България и до днес изплаща. Но общо загубите са значително по-големи. От всички приватизационни сделки българската държава е получила… 23 милиарда лв. Разликата между 150 млрд. долара и 23 млрд. лева не е малка, нали?!

  Приватизациите продължиха и след 2000 година. Бяха раздържавени пак по тарикатски начин мощности в секторите енергетика, водно стопанство, телекомуникации. Подписаните договори са изцяло губещи за държавата и супер печеливши за няколко десетки фирми, доста от тях офшорни или съмнителни.

  Да не забравяме и заменките на парцели между 2000 – 2009 г. Чудесни парцели край морето, край зимните курорти, магистрали, минерални бани и пр. бяха заменени за ливади, пасища и гори на принципа „кон за кокошка“. Тези загуби се изчисляват на над 3 млрд. евро!

  – Колко всъщност общо е изгубила България през 25-годишния преход?

  – Сложен въпрос. Някои специалисти изчисляват загубите, но без да се взимат в предвид приватизациите, на „само“ 50 млрд. лв, други на 100 млрд. лв. Някои дори стигат до 200 млрд. лв! Става дума за неплащани данъци, мита, акцизи, откраднато ДДС, раздути търгове, поръчки и пр. на стойност между 2 и 5 млрд. лв. на година. Така за 25 години преход преките загуби за държавата са поне 50 млрд. лв!!! Тези пари не са изнесени с чували от банките; те просто не са влезли в бюджета или пък са източени от него. Затова и днес пенсиите, социалните помощи, майчинските и пр. са толкова ниски. Ако тези пари бяха вътре в бюджета, вероятно пенсиите щяха да бъдат двойно по-големи, хората активно щяха да консумират храни и услуги, бизнесът щеше да работи на двойно по-силни обороти.

  – А като добавим и загубите от приватизациите?

  – На практика тези загуби са неизчислими. Вероятно само хотелската база от времето на социализма днес би струвала към 40 млрд. евро! Става дума за всички морски, зимни курорти…

  Но има и друго – освен имуществото и спестяванията на българите, и печалбите от националния стокообмен преминаха в ръцете на 300-те фамилии, наричани днес олигархия или задкулисие. Техните фирми обират всички държавни и общински търгове, продават ни ток, газ, вода. Техните фирми държат банките, застрахователните дружества. Техните фирми внасят основните хранителни стоки, без които не можем, плодове, зеленчуци…

  – Случайно ли се случи всичко това или е по сценарий?

  – Случайни работи в една национална икономика няма. За да се промени икономиката, някой трябва да е приел конкретни закони. Преди това някой трябва да ги е написал и предложил. Като се проследи кой е предлагал и приемал законите – може да се установи кой стои зад този преход. Основните закони за тарикатския капитализъм са приети в периода 1990-1996г.

  – А сценаристите на прехода са…?

  – Авторството е на Лилов, Луканов и Младенов. Те са осъзнавали, че икономиката ни е пред разпад без евтините суровини на Русия и гарантираните й пазари. Знаели са, че рано или късно ще има раздържавяване. Тогава се решили като „патриоти“ имуществото, наследено от социализма, да бъде прехвърлено на проверени, отговорни другари – бизнесмени, които да го съхранят, модернизират, да плащат големи данъци и да делят печалбите си с работниците… Това съм го чувал от човек, присъствал на закрити партийни събрания в София и Благоевград. На тези събрания Лилов и Луканов са обяснявали на активистите какво искат – да не цепят партията, да не търсят лустрация на стария ЦК, за да се съхрани БКП/БСП цяла и чрез нея впоследствие да овладеят икономиката, но вече на „пазарен и капиталистически принцип“. Тяхната презумпция е била следната – ние построихме базата, защо сега разни американци, германци, французи, турци да ни я изкупят?! Редно е да остане в наши ръце, ние да я ползваме и развиваме… В крайна сметка преходът по сценария на Лилов, Луканов, Младенов доведе до разгром на българската икономика и голяма мизерия на възрастните поколения. Те бяха излъгани от ужким „лявата“ партия – столетница.

  – Какъв е вашият прочит на ролята на ДС в изпълнението на този сценарий?

  – ДС просто изпълни идеологическата поръчка на последното Политбюро на ЦК. Но не бива да се говори за цялото ДС, в тези органи и като цяло в МВР са работили към 65 000 души. Ясно е, че всички не могат да участват. Затова трябва да се говори за една банда от ДС. Тя е успяла да измъкне най-ценната информация от досиетата, есенцията така да се каже. С тази информация тя е „бабувала“ на раждането на опозицията. На прословутата „кръгла маса“ през 1990 г. почти всички са били агенти на ДС! Всъщност, всички парламентарно представени партии по време на прехода са били или изцяло, или частично под влияние на тези кукловоди от ДС. Малките партии в парламента до една са техни проекти. Чрез тях раздробяват политическото пространство и поставят в „пат“ обществото. Никой няма полезен ход в такава ситуация.
  
  – Значи ДС е отговорна и за раждането на бизнес класата…

  – Разбира се! Кой може да тегли пет, десет, двадесет милиона долара кредит от банка срещу два листа „бизнес план“? Само „отговорен бизнесмен“ от нашите другари… Чрез досиетата бандата от ДС е овладяла и политиката, и бизнеса. Тя е имала информация за всички кадри в банките, в митниците, в данъчното, в Съда, Прокуратурата и пр.

  В прав текст казано – днес България е в ръцете на няколко бизнес и политически кланове, произлезли от ДС. И по-специално от онези, които са отмъкнали досиетата.

  – Доколко е реалност и доколко е мит кражбата на досиетата?

  – Не е мит, реалност е, за съжаление. През януари 1990 г. тогавашният министър на МВР издава заповед да се „прочистят и актуализират архивите на ДС“. Една група офицери изнасят и унищожават над 100 000 досиета от 40-те, 50-те и 60-те години, като ги изгарят в пещите на леярната в Радомир. Друга група офицери преглежда, фотографира и просто товари най-интересните досиета на тогавашния финансов, партиен, интелектуален и криминален елит. Именно тази група после почва да дирижира прехода. Тя отваря или затваря едни политически врати дистанционно, назначава този или онзи някъде, осигурява заеми на „нашите другари“, пази ги от съд и прокуратура и пр, но това е тъжната истина за родния преход.

  

• Крисия, Хасан, Ибрахим и гузната ни национална свяст
  Българските медии и социални мрежи ни заляха с вълна от чaлга патриотизъм по повод чаровното детско трио Крисия, Хасан и Ибрахим. Ще разкажа за моя опит и надеждата ми тези деца да не бъдат погубени от безмилостната шоу индустрия за детски изпълнители и от гузната ни национална свяст. Пиша като майка с дългогодишен опит с професионално пели на сцена деца и като педагог, училищен ръководител на единственото по рода си българско пеещо училище зад граница, Български детски хор и училище „Гергана” – Ню Йорк*.

  Крисия, Хасан и Ибрахим са безспорно много талантливи, очарователни и мили. Крисия има неповторимо детско алто, непринудена и артистична е. Хасан и Ибрахим са вече истински професионални изпълнители, душичките им трептят с музиката. От тук нататък започва огромната ни отговорност на възрастни да подкрепяме адекватно тези малки таланти и да ги образоваме добре.

  Защото, нека говорим честно, треперливите (и фалшиви) гласове на журналистите, посрещащи децата на летището, безвкусният национализъм, с който се говори за тях – сякаш те, говорещите и крещящите, са талантите, срещите на Плевнелиев и Цецка Цачева с тях идват малко в повече. Щели да бъдат дори „приветствани в пленарната зала на Народното събрание”.

  Има нещо ужасно безбожно и жалко в това национално опиянение, нещо много погрешно и непорядъчно в очевидното прикриване на реалното нравствено и социално състояние на нацията и държавата ни с фалшив ентусиазъм. В тази истерия има дълбок духовен провинциализъм, който дори не е байганьовски, защото бай Ганьо е поне пълен с енергия и мощ да успее на всяка цена. Нещо повече, всичко, което се случи тези дни покрай изпълнението на трите деца, звучи като последно издихание на националното ни себеуважение. Сякаш за да забравим, че сме народ, който току-що отново е избрал за министър председател една мутра от СИК, и има вместо президент човек, измислящ си безсрамно биография на демократ и антикомунист, ние правим отвличащ националистически маньовър. Нещо повече, всеки неучастващ в истерията е сякаш потенциален предател.

  Как стигнахме до това положение? Над какво всъщност ридае и виртуално се прехласва нацията? Песента на Крисия, Хасан и Ибрахим „Планета на децата” не блести с някакви изключителни музикални качества, текстът е средностатистически. Онова, което очевидно умилява зрителя, е образът на три малки, невинни, при това талантливи деца. Това е основата на бизнеса с деца изпълнители – най-вече как изглеждат и какви емоции предизвикват у публиката: майчинско обожание, възторг на лели и чичовци, гордост у баби и дядовци. Задачата на възрастния е да не експлоатира единствено външността на децата, а да направи така, че изпълнението им да е духовно преживяване и за двете страни. Онова, което децата губят, когато станат сценични изпълнители, има оправдание единствено, когато също научават нещо, образоват се, стават по-добри на сцената и чрез сцената. И тук да си спомним кой всъщност е съавтор на музиката на „Планета на децата”.

  Откакто видях интервюто на трите деца със Слави Трифонов в шоуто му, не ме напуска неприятното чувство, че тази негова сегашна активност е може би нескопосан начин да се извини на България, че 24 години продава на децата й чалга и откровена простащина. Но Слави си е Слави, превръща в чалга всичко, до което се докосне. Гледах как преди месеци, поклащайки се на стола, хвали момиченцето Крисия, че била хубава, а тя му благодари. Душата ми на педагог „рикае, мята снопове лучи” (от „Джаберуоки” в превода на Стефан Гечев и Лазар Голдман), като чуя да се разговаря по такъв начин с едно дете. Всеки разумен родител ще се съгласи, че е странно човекът, който някога пееше в „Ку-ку” по Коледа „черна катафалка мина, дядо Мраз почина” (става дума за шедьовъра на Христо Недялков „Над смълчаните полета”) и който стана един от водещите глашатаи на чалгата в общественото ни пространство (заедно с Кеворк Кевркян и радио „Сигнал +”), да се занимава и с правенето на изкуство (мислено като „високо”) със и за деца.

  Ако Слави не знае, му е време да го научи: децата са най-скъпоценното, което има едно семейство и един народ. Той лично унищожава духовно това богатство в продължение на четвърт век. С децата трябва да се разговаря разумно, с достойнство и уважение, като ги гледаш в очите. По възможност очите да са на едно равнище с техните. За тези цел не продуцираш и не бълваш музикална и поведенченска чалга повече от две десетилетия в общественото пространство, а клякаш до детето и виждаш света от неговата височина и с неговите очи. Децата поемат и преработват невероятно количество информация, общувайки с възрастните – етическа, естетическа, образователна, емоционална. Не можеш да си позволиш да разговаряш с една бъдеща жена полуизлегнат и с престорено троснат глас и след това да очакваш в България да растат скромни, добре възпитани, образовани и чаровни девойки и жени. Нещата са взаимосвързани, получаваме онова, което им даваме.

  Преди месеци слушах друг клип, пак от „Шоуто на Слави”, на Крисия с Орлин Горанов. Песента, която изпълняваха, е „Светът е за двама”. Послушайте го, гледайте го! Детето наистина е невероятно, с каква лекота пее втория глас до певец като Горанов (https://www.youtube.com/watch?v=oxQBDdWQ0ho).

  Но не мога да допусна, че съм единствената, която се чувства некомфортно от факта, че едно малко дете изпълнява този текст и изразява чувствата на зряла жена. Наистина ли в пеенето в България е останала само формата? Някой не се ли пита за съдържанието на изпятото? „Светът е за двама” е песен от времето, когато бях на годините на Крисия, по музика на Мария Нейкова и текст на Димитър Точев. Много силна песен, написана под реален напор на чувства. Това определено не е песен на дете. Още повече, едно дете не би трябвало да пее тези думи дори на толкова мил човек като Орлин Горанов и да го гледа по този начин. Говоря за стопяването на естествените граници, които съществуват във всяко нормално общество между възрастен и дете. Те сякаш не съществуват в предаването на Слави Трифонов. При него е нормално тази песен да се изпълни по този начин, а също е нормално да се обсъжда хубостта на малките момичета пред тях самите. Не ви ли притеснява вечно усмихнатото личице на Крисия, което казва безпомощно и заучено: „благодаря ви”, „обичам ви”?

  Детското битие на малките изпълнители, от които се очакват „възрастни” резултати, дисциплина и професионализъм, и без това е проблематично. Децата ми израснаха на сцената на Метрополитън Опера в Ню Йорк, дето пяха общо 11 сезона в детския хор. След „пенсионирането” си от Мет синът пя няколко години и в младежки музикален театър, и в момчешко-мъжки хор в една епископална църква. Не беше планирано, но се превърна в част от виждането ни как да бъдат възпитавани и образовани децата. Синът ми пее от двегодишна възраст. Ранното му пропяване беше свързано по невидим начин с онова, което беше България преди и след 1989 г. Семейството ни посрещна 10 ноември с току-що изписания ни от „Пирогов” син. Лежахме в Детско гръдно отделение след упорита стафилококова инфекция, прихваната в Първа градска болница в София. След няколкочасова операция и няколкоседмична несигурност дойде изписването ни на 9 ноември. Прекараният месец в „Пирогов” имаше силен ефект върху детето. Броените минути, в които ме пускаха при него по време на хранене, свършваха бързо и започваше сърцераздирателна раздяла, три пъти на ден. Преди 10 ноември децата над две години нямаха „право на майка” в стаята си. Живеехме в подземието на „Пирогов” и ни пускаха при децата за малко.

  От травмиращите раздели, от воплите „мамо, не си тръгвай”, от денонощните писъци на децата, лекувани в Детско гръдно – а 90% от тях бяха с изгорени хранопроводи, от селата, надигали бутилки „лимонада”, в които имало сода каустик за правене на домашен сапун – синът ни почна да заеква. А по това време вече говореше добре. Темата как се лекуваха в 1989 г. заекващите деца в България е дълга. След няколко консултации най-мъдрото, което чухме, бе политкоректната мисъл, че „заеквали само умните деца, циганчетата – никога” (явно трябваше да сме горди). Решихме да се самолекуваме. Прочетохме тук-там и направихме план: пълна изолация от други хора и деца, да не насочва вниманието към проблема, и постоянно пеене или напевно говорене (заекващите деца нямат проблем при пеене). Баща му му каза: „От днес в къщи се пее, не се говори. Никой вкъщи вече не говори. Пееем”. Нашият семеен грамофон стана обект на интензивно използване от дете на две и половина години, което само си слагаше плочи, после със стъргане наместваше игличката, с трясък затваряше капака и пееше, пееше, пееше. Беше декември 1989 г. Следващия юни с изненада установихме, че той говори с други деца без сянка от запъване. Сами се излекувахме, за шест месеца.

  Оттогава той не спря да пее. Беше напълно естествено да му потърсим подходящ хор и попаднахме в „Бодра смяна”. Всъщност едва след второто прослушване. На първото ни казаха, че е много малък, само на пет, но истинската причина пак бе датата 10 ноември. На прослушването нашият син заявил, че ще изпее „Със конски вагон, подобен на салон”… Намерил пред кого да го направи: Лиляна Бочева, лека й пръст. Е, след няколко месеца, на ново прослушване с песента „Робинзон Крузо” от Карадимчев всичко беше наред. Беше за кратко, имаше концерт в зала „България”, сетне заминахме за Ню Йорк и още първата година попаднахме случайно на прослушване за детския хор на Метрополитън Опера. И така, той деветгодишен, ние млади-зелени родители, стъпихме заедно на пътя на „децата изпълнители”. След година го последва и сестра му, беше на четири и половина.

  Първото, което ви казват в Метрополитън Опера, е: „Нали знаете, че това е работа (job)”. Моят отговор беше доста глупав, адекватен за човек от социалистическа България: „Какво значи „работа?” Ами такова, казват ви, от децата се очаква това (изреждат) и те получават заплащане за труда си. Децата в САЩ трябва да получат разрешение, за да работят, и първото нещо, което чухме от чиновника (възрастен афроамериканец) беше намръщеното: „Тези деца са на възраст да учат, не да работят”. Хората на моята възраст ще разберат изненадата ми: за нас, родени и израсли при социализма, да пееш в опери като „Кармен”, „Бохеми”, „Тоска”, „Селска чест”, „Мойсей и Арон”, „Сватбата на Фигаро”, „Мадам Бътерфлай” редом с Рене Флеминг, Пласидо Доминго, Чечилия Бартоли, Лучано Павароти, Стефка Евстатиева не е работа, а чест. Това, че на децата се плаща, е плюс, но е някак необичайно. Истината е, че децата реално работят, наравно с възрастните. По време на репетиции стоят точно толкова, колкото и възрастните. Стават свидетели на радост, гняв, провали, произшествия, сълзи, сплетни, на всичко, което има в една опера. Излизат на сцената понякога с температура 39,6, потушена за час-два с лекарства. По-тежките недоизмити гримове се чистят в колата, на път за къщи, или едва на сутринта, под душа. Те не могат да си позволят да са само деца. Те са възрастни деца. За липса на дисциплина, за блъскане на другарче на сцената и други подобни веднага биват отстранявани. На тази възраст се учат на пеят на италиански, френски, немски, руски, да играят като артисти, да внимават в действието на сцената няколко часа, защото влизат, пеят, играят и излизат в точно определен момент. Мущровани като истински войници, представлението започва точно на минутата, всеки закъснял бива заместен веднага и т.н. В една или друга степен от Крисия, Хасан и Ибрахим се очакват същите качества.

  Всъщност децата ни се учеха добре. Успeхът на сина ни никога не е бил толкова еднообразно отличен, както по време на престоя му в операта. Работата там прави децата изключително дисциплинирани и целеустремени. Домашните бяха приоритет номер едно и ако не бяха написани по време на почивките между репетиции и действия, трябваше да бъдат писани в полунощ, което никога не се случи, слава богу. Семейството живееше по часовник и на колела. Децата се извозваха за броени минути от операта до в къщи, редовно недоспиваха. На 12 години синът ни вече ходеше до операта сам, в определено време разговаряше с нас от градския телефон в кафетерията, ние му звъняхме. 11 септември 2001 г. беше все още далеч – едва след тази дата всички деца, включително 7–8-годишните, получиха мобилни телефони.

  Сто деца в Мет бяха като нашите и само половината от тях ходеха на училище. Останалите бяха „домашно обучавани” (home schooled – родителите сами ги обучават, а в края на годината детето се явява на изпит за съответен клас). Светът на родителите с деца изпълнители е шарен и човек чува и вижда какви ли не истории. Някои деца пътуваха до Манхатън от Ню Джързи и Кънетикът по 2–3 часа път в едната посока. Поне половината родители изживяваха амбициите си и компенсираха житейските неуспехи чрез децата си. Някои свръхамбициозни майки оставяха децата си вкъщи и казваха, че това е единственият начин децата им да участват в повече опери и да правят прослушвания за Бродуей, да се наспиват и да поемат всички възложени им ангажименти. Кой им бе казал, че трябва да приемат всички предложения за участие, не разбрах – за всяка опера имаше прослушвания и се избираха малцина, но всеки имаше право да откаже ангажимента. Явно натискът да приемеш без допълнителни разговори, когато си избран, е жесток. Всеки избор на децата им беше извор на гордост за самите тях, животът им беше пряко зависим от детските успехи. Самочувствието им също, в отделни случаи се стига до пълна зомбификация.

  В началото не разбирах как някои деца знаеха така добре огромните масиви от текстове за дадена опера. После ми подсказаха – те учеха всекидневно тези текстове с родителите си вкъщи. Ние също започнахме да го правим, неизбежно е – децата не могат да научат нещо добре само в клас, особено на чужд език. Освен това разучаването на чуждоезичен текст е чудесен начин да учиш с детето други езици. Зад всеки детски успех лежи тонове родителски труд. Зад малките Хасан и Ибрахим стои амбицията на техния баща. Зад Крисия определено стои амбицията на абсолютно посветената й майка.

  Едно приятелско семейство поляци и ние май бяхме единствените, които водихме децата си, защото е забавно да учиш за оперното изкуство по този начин, защото е добре за общата им култура и защото, признавам, умирахме от удоволствие да слушаме по 10–15 пъти „Кармен” за месец-два. Родителите знаехме всички потайности на Метрополитън и не беше проблем да се шмугнем от кафетерията в залата на най-горния балкон да слушаме като правостоящи. И тайно записвахме изпълненията, непозволено, но това е единственият начин детето да има спомен от това неповторимо преживяване.

  Дъщеря ни прекара 8 години от детството си на сцената и зад сцената – и ако я попитате дали й е харесвало, твърди, че било върхът. Отчитам го като добър педагогически успех. Тя винаги се настаняваше най-близко до танцьорките от първият акт на „Кармен” и гледаше в захлас вихрения им танц. След това тези сцени се повтаряха съвсем точно вкъщи. Повечето майки имаха точен план какво трябва да стане детето им – в тях непременно присъстваше училище по изкуствата. Нашият план беше децата да имат реален досег до оперното изкуство и толкова. В момента, в който синът ни беше приет в първата по успех гимназия в града и в същото време го приеха специалност „Пеене” в легендарното училище по изкуствата „Ла Гуардия”, му обяснихме, че да бъдеш изключителен певец е нещо рядко, а да си добър ученик в семейството е задължение. Не му позволихме да отиде да учи „пеене” и не съжалявам за това – светът на изкуството не е за всеки. Имаше малко емоции на тема „всички мои приятели са в музикалното училище”, но така би казало всяко 14-годишно дете на негово място. С дъщеря ни увещанията не успяха – тя влезе в „Ла Гуардия” с огромна радост и завърши специалност „Пеене” също с усмивка. Обожаваше да пее в госпел хора и изобщо във всеки възможен хор, но в университета нещата се промениха. Увлече си по съвсем различни специалности.

  Има един праг, при който всеки отговорен родител с дете изпълнител трябва да каже „не”. Ако установите, че дъщеря ви започва да се държи фриволно вкъщи; ако забележите, че в операта/шоуто/музикалния проект колеги артисти, „сценични” майки и приятели всяка вечер я даряват с ненужни и скъпи играчки; ако учителите в училище ви кажат, че отсъствията на децата ви заради дневни репетиции в извънкласна дейност са повече от допустимото; ако агенции за детски модели се опитат да ви увлекат в техния бизнес, кажете „не”, не приемайте всяко предложение за участие, и няма да сбъркате. Децата ви ще пораснат, най-вероятно, разбира се, няма да станат певци, точно както нашите не станаха (и дори не поискаха да станат), и единственото, което ще им остане от това време, е наученото от сцената и хубавите спомени.

  От десет години работя с музикалния екип (диригент, пианист, вокален педагог) в училището ни „Гергана” и знам добре: Стефка Евстатиева, прочутото сопрано, изпитва свещен ужас от това да „пипа” гласовете на малки деца на годините на Крисия. Тя настоява за правилното им дишане и стойка, на артистичното им поведение, на доброто разпяване, на елементарните правила къде се вдишва и издишва, как се пеят гласни и съгласни, как не се насича фразата. Но смята за вредно интензивната и всекидневна обработка на гласовете на малките деца. Крисия ще порасне и нищо чудно да живее от професия, която няма нищо общо с пеенето и сцената. Родителите й трябва да я подготвят за това. Те са длъжни да й дадат отлично образование, но още по-длъжни са да не прехвърлят личните си амбиции върху крехките й рамене.

  По съвсем друг начин стои въпросът с малките пианисти Хасан и Ибрахим. Ако са упорити и амбициозни, ако желаят да бъдат изпълнители, те ще бъдат и никой не ще им попречи. Напротив, дори ще им помагат.

  Съдбата и успехите на всяко дете изпълнител би трябвало да са частен въпрос. Представете си в Америка Барак Обама да приема на аудиенция всяко дете, спечелило музикална награда. Единственият спомен, който имам американски президент да е проявил интерес към децата от детския хор в Мет, беше в 1997 г. След частно посещение на „Кармен” Бил Клинтън отиде зад сцената и поздрави всички участници, включително децата. Всеки знае, че икономически стабилните, социално проспериращите, добре образованите и щастливи нации рядко проявяват силни чувства на креслив национализъм. България ще е оздравяла, когато успехите на деца като Крисия, Хасан и Ибрахим престанат да са общонационален въпрос.

  Източник: Гласове 

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Нели Хаджийска е завършила философия и история в СУ „Климент Охридски“. Защитила е докторска дисертация по философска антропология в БАН. От 20 г. живее в Ню Йорк. Като училищен ръководител в Български детски хор и училище „Гергана“ е наградена с почетно отличие „Неофит Рилски“. 

• Прокуратурата преправила „Д.П.“ в тефтерчето на Златанов на „10“

  Лора Филева, в. „Дневник“

   

  Докато в Софийския апелативен съд текат пледоариите по делото срещу бившия председател на комисията за конфликт на интереси Филип Златанов, нов скандал е на път да постави под въпрос за пореден път ролята на прокуратурата в казуса.

  Тази сутрин стана ясно, че прожектираните от прокуратурата миналото лято пред журналисти извадки от тефтерите на Филип Златанов са били подправени. На една от страниците неизвестен извършител е преправил инициалите ДП на цифрата 10.

  Разликата се вижда при съпоставка на предадените от депутата от БСП Кирил Добрев (и председател на анкетната комисия „Филип Златанов“ в предишния парламент) в Би Ти Ви слайдове, които е получил в прокуратурата, и сканирани копия от страниците на тефтера, които бяха публикувани от „Капитал“.

  Това е поредният знак, че държавното обвинение манипулира информацията от откраднатите преди две седмици тефтери, след като преди няколко месеца стана ясно, че прокуратурата е укрила няколкото страници, на които, освен инициалите ДП, има и името на депутата от ДПС Делян Пеевски.

  

  Копие от оригиналната страница на тефтера, на която се виждат ясно инициалите ДП. Страницата беше публикувана преди време в. „Капитал“. Снимка: в. „Капитал“

  Тефтерите са в прокуратурата от началото на разследването миналата година. За това свидетелства и изявлението на заместник-председателя на Софийския апелативен съд Петя Шишкова от миналата седмица, в което тя казва, че съдът пет пъти е искал тефтерите от прокуратурата, но пет е получавал отказ. Затова от държавното обвинение дължат обяснение защо има разлики в бележниците, били ли са постоянно под специален надзор и как е възможна намеса по текста.По закон всички досъдебни производства се извършват под надзор на прокуратурата. А наблюдаващият прокурор е господар на разследването.

  На въпрос на „Дневник“ днес защо това се е получило, от прокуратурата заявиха, че Златанов не е осъден заради тефтерите му, а заради действията си, и отказаха коментар. Потърсихме и заместник главния прокурор Борислав Сарафов, но без успех.

  

  Преправеният слайд на прокуратурата
  Снимка: bTV

  .

  Предисторията:
  
  Миналото лято държавното обвинение и лично заместник главният прокурор Борислав Сарафов заедно с тогавашният и.д. градски прокурор Роман Василев направиха прожекция в затъмнената конферентна зала на Съдебната палата на извадки от тефтерите на бившия шеф на комисията за конфликт на интереси. На слайдшоуто услужливо подчертани бяха инициалите Б.Б, И.Ф. Ц.Ц, както и отделни разпореждания „да се изчака“, „да се удари“. Презентацията беше и повод за атака срещу президента Росен Плевнелиев, като прокуратурата няколко пъти натъртваше, че Филип Златанов е прикривал преписки срещу държавния глава.Тогава пред медиите не бяха показани на медиите страниците с името на депутата от ДПС Делян Пеевски, а впоследствие прокуратурата раздели разследването, като сюжетът за това кой е давал инструкции на Златанов заедно със самите тефтери остана в разследване срещу неизвестен извършител.В съда бяха внесени копия от тефтерите, но не и самите оригинали. Филип Златанов беше осъден за престъпление по служба на първа инстанция на три години и половина затвор, но само за два случая. Днес делото трябва да приключи на втора инстанция.След като пет пъти прокуратурата отказа да предостави тефтерите по искане на Апелативния съд, те изчезнаха безследно, след като следовател Роза Царева ги беше дала на експерта Стефан Бенчев.

  .

• Нимфата Траке и билките на България

  Павел Серафимов,  Sparotok.blogspot.nl

  .

  В работата си “История на Витиния”, древният летописец Ариан разказва за красива тракийска нимфа, наречена Траке. Тя притежавала необикновени качества. Можела да омагьоса и подлуди някого (както правят и самодивите), но също така била способна да изцели тежко болен човек с билки и заклинания (Фол. с.75-76).

  

  Всъщност в облика на чаровната тракийка няма нищо необикновено.  Нашите предци са местно население, обитавали са земите ни хиляди години. Точно това им е дало възможност да опознаят добре различните видове билки. Лечението с пеене (баене), повтаряне на особени думи е също древна традиция, поддържана до днес от българските билкарки и баячки. Легендата за нимфата Траке е породена от удивлението на гърците, които са влезли в контакт с красивите и познаващи природата тракийски жени, на чиято свобода и жизнена сила е гледано като нещо неестествено.

  За някои названия на лечебните растения, ползвани от дедите ни, получаваме сведения от древните летописи. По имената на билките може да се отсъди, че са създадени от хора, говорещи архаична разновидност на българския език. Нашият езиковед Владимир Георгиев  подлага на етимологически анализ имената на няколко тракийски растения (Траките…, с.194-200), но съзнателно или не прави сериозни пропуски.

  АДИЛА бива свързано с гръцкия глагол айто – горя. Възможно е растението да се е ползвало за лекуване на треска, висока температура. Пропусната е българската дума ад – пъкъл, място на огъня, жегата. Официално ад е гръцка заемка, но това не отговаря на истината, понеже паралели съществуват в галски, ирландски, санскрит и авестийски. В Галия има племе Aedui (горящи, светли). Тяхното име Жорж Дотен сравнява с ирл. aed – огън – L.G.- c.224. Към ирландската aed – огън могат да се добавят санскритските думи аdhа – желая да запаля огън, аdhаna – запалване, а също и авестийската atar – огън. При тълкуването на българската дума ад, успоредиците от ирландски, галски, санскрит и авестийски не са споменати изобщо. Не е споменато и, че наставката ла (в адила) се среща  в български думи като: мъгла, копрала (копраля), кошула (кошуля), мигла.

  БОР е тракийската, т.е. древнобългарска дума за бор – иглолистно растение. Названието е документирано в споменатата от Прокопий Цезарийски крепост Бор Брега. Тук трябва да се уточни, че смолата на бора се е използвала за мехлеми, а от младите шишарки може за се приготви субстанция, подобна на пчелния мед. Този така наречен боров мед се ползва за лечение на заболявания на дихателните пътища.

  БЕРЗА е тракийската, т.е. древнобългарска дума за бреза. Сокът, добит от корените на това растение, е сладък и се използва за лечение на бъбречни заболявания. Може да се възрази, че думата бреза е твърдо разпространена. Да, така е, но не е важно дали определена дума присъства в даден речник, а дали има обяснение за нея. Бреза е обяснима с българското прилагателно брез – бял, докато в много други езици думата виси във въздуха, т.е. заемка е, и то явно е дадена от българи.

  БРЕЙ е име на вид мъх, който причинява раздразнение на кожата при докосване. Владимир Георгиев смята името за пеласгийско и го свързва със стблг. брити – бръсна, т.е. режа. Не е обяснено обаче как уж дошлите през Ранното Средновековие българи ще имат в речника си не само пеласгийска дума за растение, но обяснението за нея идва от българския език.

  ДАКИНА бива преведено от гърците като вълче сърце. Георгиев търси връзка с тракийската дума ДАУОС – вълк, която на своя страна идва от ДАУА – давя, душа (това, което прави един вълк). Въпреки, че българския глагол давя е споменат, не е пояснено, че наставката на (в дакина) се среща в имената на други наши растения като къпина, детелина, малина, а това е граматическа особеност, типична за езика ни.

  ДЕЛА, ЗИЛА се тълкува като зелено, лист. В този случай Владимир Георгиев споменава старобългарската успоредица, именно  ЗЕЛѤ – зеленина, зеленчук.

  ДИВИСМА е лечебно растение, което вирее почти навсякъде в Източна Европа. Билката е считана за свещена, защото първият й елемент диви е тракийската дума за бог. Леонид Гиндин си опитва да даде обяснение на дивисма с диво есе (дума, подобна на чудесе – чудо). Значението на дивизма е Божие растение. В речника на Найден Геров срещаме Див огън, което е равностойно на Божий огън.

  

  ДИН е тракийска дума за коприва. По необясними причини при търсенето на етимология на древното име е пропусната нашата билка динче. Не е направен и задълбочен анализ на името на билката. Дин е свързано с тракийската дума дин – ден, а ден означава яркост, светлина, топлина. При контакт с коприва се получава зачервяване на кожата и се усеща парене, топлина. Не е никак трудно да се обясни името на растението, но българската етимология май не e отървала на някого.

  ЗЕНА е име на силно отровно растение. Георгиев търси връзка с персийската дума зян – вреда (която според него е навлязла чрез турския в езика ни). Нашият езиковед пропуска да отбележи връзката със старобългарския глагол женти – повалям, жъна. Той е сроден на санскритския ханти и староперсийския жанайти – жъна, убивам, унищожавам… Точно това, което ще направи едно отровно растение.

  КОТИЯТА  Георгиев обяснява с чешката дума котята – котенца (котета ) на върба. Растението е имало мъхниста повърхност, подобна на котенцата на върбата. Въпреки, че чешката и българска дума са споменати, една важна граматическа подробност е пропусната, а именно образуването на множествено число с (т)а. В езика ни има достатъчно съществителни, чието множествено число се образува с(т)а : момчета, момичета, дървета, кокичета, камъчета…

  КУРИНОКУМ  е червеникаво растение. Връзката с българските думи кръвнина, кръвник и червеникав не може да бъде отречена.

  МЕНДРИТА е вид кукуряк. Владимир Георгиев посочва сръбската и хърватска дума мездра – ципа, мембрана, защото листенцата на кукуряка са като мембрана. Мездра е и българска дума, мездрест означава тлъст подкожен слой, а най-древната и форма е била męsdra (менсдра). (БЕР, том III, с. 717.)

  

  МИЗУЛА, МОЗУЛА е древното название на мащерката. Тя е известна с пикочогоното си действие. Като сродни думи са предложени арменската мизем, хърватската и сръбската мижам, със значение уринирам. Пропуснат е старобългарският глагол мочати, диалектнета дума мащам – махам, отделям, а също и мизинец – най-малкото дете. Нейното значение е този, който се напикава – БЕР, том III, с. 786.

  

  СЕВА е вид бъз. Георгиев правилно свързва тракийската дума с българската дума ЦЕВ, защото бъзът е кух и стъблото му фактически е цев.

  СОПИТИС е название на растение, имащо благотворно действие върху нервната система. Георгиев търси обяснение с помощта на редки гръцки и латински глаголи, което е излишно, защото сописис е чуждото записване на старобългарския глагол съпати – спя. Растението е имало успокояващо действие и е помагало за спокоен сън.

  Понеже имената на тези растения имат обяснение на български, то е повече от ясно, че са дадени от хора, говорещи наречие, което след време се е развило в езика, който говорим днес. Не само етимологията на имената на тракийските билки е българска, но дори граматически особености на думите са типични за езика ни. Става дума за образуването на множествено число с (Т)А (в КОТИАТА), наставката НА (в ДАКИНА), наставката ЛА (в АДИЛА, МИЗИЛА, МОЗУЛА).

  Жалко е, че нашият езиковед е бил принуден да премълчи, че дивизма, динче и др. са названия на български билки, че берза е прекрасно обяснима на български, че мендрита е обяснима не само със сръбска и хърватска дума, но и с нашите мездра, мизинец. Какво да се прави, такива са били времената. Концетрационният лагер Белене бе пълен с хора, разгневили по някакъв начин тоталитарната власт.

  Все пак Владимир Георгиев е успял да подскаже доста неща, за което заслужава нашето уважение. Сигурен съм, че той се е надявал хората след него да използват трудовете му и да открият цялата истина на българския народ. Точно това се случва днес. Работите на нашия езиковед, макар и осакатени от цензурата, са ценен източни на данни за езика на предците ни.

  Те едва ли са предполагали, че тяхната идентичност ще бъде закодирана в имената, които те са дали на билките си. Ставали са рано, събирали са полезните растения, лекували са с тях и са дарявали здраве на съплеменниците си. Традиция, която ние днес продължаваме. Нимфата Траке не е изчезнала. Тя продължава да живее в сърцата на българските билкарки и баячки, които упорито пазят древната традиция и продължават да пазят нашето здраве с даровете на природата.

  .

• Боян Атанасов за мажоритарния вот: Дяволът не е толкова черен

  Гражданска инициатива „100% мажоритарен вот в два тура” настоя пред Гражданския борд за честни и прозрачни избори в Меморандума с предложения за промени в изборното законодателство да бъде записано искането за промяна на Изборния кодекс в посока мажоритарен избор. По повод на този факт и политическата ситуация в страната ни Факти.бгразговаря с Боян Атанасов, представляващ Гражданска инициатива „100% мажоритарен вот в два тура”.

  Г-н Атанасов, каква е Вашата прогноза ще има ли правителство или отиваме към нови избори?

  Аз се надявам, като повечето хора, правителството в България да се случи. Зависи за какъв мандат се договорят – една, две, четири години. Това ще зависи много от какво мнозинство и около какви приоритети ще се обединят политическите сили. Все още неизвестните са много около състава на правителството. Засега по-скоро надеждите са малко хипотетични, но все се надявам, че разумът ще надделее и в един момент политиците ще загърбят егото, което толкова много им пречи.

  Като председател на Гражданска инициатива „100% мажоритарен вот в два тура”, участвахте в Гражданския борд за честни и прозрачни избори. Там бе внесена от инициативата декларация, в която бе заявено желанието ви за промяна на изборната система в мажоритарна. Доколкото знаем доста от присъстващите са се обявили против включването изобщо на тази точка да влезе за разглеждане в парламента. Как бихте го коментирали?

  Изненада ме единомислието, с което много от участниците в борда нападнаха самото предложение за включване в меморандума на идеята за 100% мажоритарен вот. Нещо повече – те даже се противопоставиха на каквото й да било споменаване на мажоритарни избори да има в борда, а пък идеята, че хората могат да бъдат попитани чрез референдум или някаква друга форма, просто едва ли не беше като еретична за много от тях. На моите доводи, че хората в България заслужават да бъдат попитани поне по това – как искат да си избират депутатите, много от присъстващите репликираха, че не е мястото на тази тема в борда, тъй като тя не се е обсъждала, няма дебати по нея,  което е парадоксално, защото точно мястото й е там, в предложенията, които трябва да залегнат в бъдещия меморандум.

  Пред борда си позволих да цитирам някои от последните извадки от социологически изследвания, правени по време на самите избори, чрез т.нар. метод „екзит пол” на някои от агенциите. Това, което се получи през деня на изборите и което никога не е било много по-различно, е това, че болшинството от българите искат да избират депутатите си мажоритарно. Голяма част от гласувалите, които са поискали да отговорят на този въпрос – около 60%  искат да избират депутатите си мажоритарно. А тези, които не гласуват, явно не виждат смисъл да гласуват по тази система, по която избираме 25 години народни представители. Тази система възпроизвежда едни и същи типове, едни и същи анонимни некадърници в парламента и затова хората не виждат смисъл да гласуват.

  И още един любопитен факт – хората, за да имат по-голям контрол, предпочитат да отзовават или да имат възможност да отзовават депутатите си, естествено с някаква регламентирана законова процедура, каквато има в достатъчно цивилизовани държави. И на този въпрос отговорът е още по-очеваден – около 80% от запитаните, от участвали на изборите на 5 октомври, завяват че искат да могат да отзовават депутатите си. А само мажоритарно избран кандидат може да бъде отзоваван, защото избирателите го знаят кой е. Нито една смесена или пропорционална система не дава такава възможност. Така че на тези мои съждения, аз по-скоро се изненадах в началото, че имаше такъв отпор, защото по нито една тема не е имало такава реакция в борда.  Всъщност това май е нещо нормално, защото винаги в тези среди – политици, политолози, експерти които са на гребена на вълната последните 25 години, така защитават статуквото, което ги обслужва толкова добре, че май съвсем е естествена тази реакция. Те просто защитават това, което обслужва много добре олигархията, а мажоритарният избор е най-естествения начин за промяна на модела, което явно ги дразни.

  Как ще коментирате случаят бат Сали…

  По-очебийно доказателство от това, че хората са манипулирани, че хората, даже когато си положат усилия да отидат да гласуват, те дават своя вот за едно, а получават нещо съвсем друго. И това не е изолиран случай за Ямбол, Кюстендил, Дупница или където й да било. Това е навсякъде през изминалите 25 години. Те примерите са десетки, да не кажа стотици –  гласуваш за един, а получаваш друг политик. Така, че хората нямат избор. Техният избор се свежда до това да препотвърдят избора, който са направили други вместо тях. Този избор се прави някъде в партийните централи. Където пък са спуснати поредните списъци от някои други групировки. Зависимостите са толкова очевидни, след като едни и същи лица наблюдаваме в парламента 25 години и шанса ни да ги извадим от там е нулев.

  Необходимо ли е при преференциалния вот, при 50 на 50%, да бъде премахнат номера на партията и да остане само името в бюлетината?

  Не мисля че е нещо съществено. Това по-скоро показва до каква степен преференциалният вот може да бъде пробивен и чрез него да се заиграват с някакви обяснения, защо вотът е по един начин и защо е по друг, кой се е излъгал, кой някъде е манипулирал, кой е играл срещу своите съпартийци, но не мисля, че това е нещо толкова важно, защото преференциалният вот не е нещо, което може да промени системата. По-скоро е някаква залъгалка, някакъв прах в очите, чрез който олигархията се опитва да отклони вниманието и да не позволи на хората, които искат мажоритарен вот да отидат до край. Просто им казват: „ето вие имате право да избирате”. Какво всъщност имат право да избират? Имат право да избират от една група – предварително избрани хора, да си изберат кой от тях им е по-симпатичен. Ами ако никой не ми е симпатичен или даже ако някой е много симпатичен, какво правя с останалите? Аз го слагам на първо място и втори, трети или т.н. подредени в листата, които са поредните партийни апаратчици отново са в парламента. Какъв ми е изборът?!

  Нужна ли е промяна на Конституцията, за да се отиде към мажоритарен вот?

  Не. Това е от правомощията на всяко обикновено народно събрание. Промяна, касаеща само Изборния кодекс. Не е необходима нито конституционна поправка, нито мнозинство от 2/3. Приема се с мнозинство от 50%+1. Никакъв проблем не е всеки парламент да го приеме.

  Т.е. липсва единствено и само политическата воля?

  Абсолютно. Политическата воля и много се надявам силният натиск на гражданското общество. Гражданите трябва да разберат, че това е единствения начин обикновеният човек да си избере депутат. При мажоритарния избор обикновеният човек си избира депутат, на който може да задава въпроси, да го контролира, да му пише, да му търси сметка за всяко нещо, което този народен представител е свършил или не е свършил, но е обещал. И този депутат в този смисъл ще е зависим от избирателите си, а не от партийната централа. Докато сега единствената цел на народните избраници е да влязат в следващата депутатска листа.

  При мажоритарния избор няма ли пак народните представители да са членове на определена партия?

  Естествено, че партиите ще излъчат кандидати. Но по този начин партиите ще бъдат принудени да  излъчат най-добрите си кандидати, които ще се състезават както помежду си, така и с независими кандидати,издигнати от гражданите чрез своите концепции и платформи. Така, че изборът първо е много по-лесен, той е между няколко души и е много по-прост, като всеки от тях ще се състезава с платформи, хората ще му виждат биографиите, концепциите, визията.  Докато сега с някакви размити политически програми, които копират една от друга и в голямата си част се припокриват, поне на пръв поглед. След това не се знае какво остава при тези безпринципни коалиции, които в момента наблюдаваме, защото от една програма заявена от една партия, при поредната коалиция може нищо да не остане и да се получи като ефект, че избирателят е излъган за пореден път.

  Избирателите в България  готови ли са мажоритарен вот? Имам предвид грешките, които се получиха при преференциалния вот като например „15-15”.

  При мажоритарния вот няма да има никакви грешки, защото още в деня на избора, в момента, в който приключи изборния ден и се преброят бюлетините, веднага всеки депутат знае в кой район е избран,  в същия ден  се знае и какъв е състава на парламента, така че грешки не може да има. Мажоритарно избраният кандидат е избран с мнозинство от половината или над половината от избирателите си. Така че не може да има грешка, защото винаги на втория тур победителят ще бъде избран с повече от половината.

  На тези избори 8 партии влизат в парламента. При един мажоритарен вот мнозина говорят, че ще има да речем само две големи партии, как мислите?

  Това е поредната заблуда, която 25 години един кръг политолози или по-скоро обслужващи някои партийни кръгове, опитват да втълпят  на хората, че това ще се случи. Това нито е вярно, нито ще се случи по няколко простички причини. Ако изхождаме от историческия опит, който България има – през 90-та година имахме избори за Велико Народно събрание, в които 50% от депутатите се избираха мажоритарно. По същата теория, която така и не се случи тогава, в парламента влязоха 7 партии избрани мажоритарно и само 4 пропорционално, като тогава имаше и двама независими кандидати, избрани пак мажоритарно.

  В държави, които в момента си избират депутатите мажоритарно, каквато е Франция (там случаят е точно такъв – хората избират народните представители на два тура), в момента в парламента има 12 партии, плюс 9 независими депутати. Даже ако се обърнем към теорията, има и такъв закон в политологията – законът на Дюверже, който гласи следното: „избори проведени по мажоритарна избирателна система в един тур водят до двупартиен модел, но когато те са в два тура, много – партийността е гарантира, т.е. вторият тур на избор дава шанса на малките партии да издигнат и да излъчат добри кандидати, които да влязат в парламента“. По-скоро хората са манипулирани и сплашвани с двупартиен модел. Но дори и да е двупартиен модела, нека погледнем САЩ. Какво им е лошото на САЩ, където има двупартиен модел? Просто по друг начин са  изградили политическата система. Народът, когато си е определял формите на управление е направил нещо много простичко – хората могат да издигат всеки на определена длъжност и могат да му я отнемат. Или стигаме пак до принципа на отзоваването, когато този човек не върши работата, за която е избран и за която хората са му гласували доверие.

  Може ли да кажете няколко думи и за това дали отново трябва да е разделена страната ни на многомандатни райони при мажоритарния вот?

  Административното деление е правено няколко пъти и мисля, че все още го има. При нашата Конституция ни трябват 240 депутати, т.е. държавата се разделя на 240 едномандатни райони с относително равен брой население. Относително, защото никой не може да е с абсолютно равен брой избиратели. Така че в нашия случай един едномандатен район е някъде  между 25 000 и 30 000 гласа, т.е. с такова мнозинство ще бъде избран всеки депутат и във всеки едномандатен район партиите и гражданите ще могат да си излъчват кандидати. В един район всяка партия има право на по един кандидат. Хората се запознават в кампанията с тези кандидати. Избират си. На първи тур участват всички. Ако никой не събере на първи тур повече от 50%, на втория тур отиват първия и втория и там при всички положения печели този, който събере повече от половината, така че легитимността е гарантирана.

  Преди тези избори, противниците на мажоритарния вот непрекъснато се оплакваха, че при него щели да влязат две-три партии и щяло да стане ужасно. На тези избори влязоха 8 партии и сега всички отново казаха колко ужасно се е получила тази система. А точно при мажоритарната система в два тура, имаме една особеност – че тя е носител на стабилни мнозинства. Съставянето на правителство е чрез плавно предаване и приемане на властта. Там, където държавите практикуват мажоритарен вот, почти отсъстват правителствени кризи. При нас отново наблюдаваме в момента дилемата ще имаме ли правителство, няма ли да има? С кой ще се прави правителство, коалицията в какъв състав ще е, какво ще отпадне в тази коалиция? През 1993 г. в България въпросния Дюверже, за който преди малко споменах, имаше лекция в Софийския университет. Тогава беше поканен в София, за да дискутира евентуално избирателните системи, на които държавата трябва да се спре, и едно от изреченията, което той каза бе: „Докато у вас продължавате да практикувате пропорционалната избирателна система, винаги ще има риск от политическа нестабилност”. Още тогава много от нашите политици трябваше да се замислят върху тези думи и много от нещата, които се случиха през последните 20 години можеха да бъдат избегнати, но все още имаме шанс. Надявам се и народът да бъде просветен, за да си отвори очите и да разбере, че дяволът не е толкова черен и че ако сам вземе нещата в свои ръце, много по-лесно нещата могат да тръгнат, отколкото да се оставят  да ги решават партийните централи, които така бащински искат да ни очертаят живота, да определят съдбите ни и да ни представляват навсякъде и във всичко.

  http://fakti.bg/

• <<
• 1
...
• 93
• 94
• 95
• 96
• 97
• 98
• 99
• 100
• 101
• 102
• 103
...
• 416
• >>