Всичко от литература

литература

• В Москва при Брежнев

  .

  Разказ от Радослав Генчев

  През октомври 1982 г. се наложи да замина спешно за Москва за очна операция. Почти не виждах и баща ми и майка ми трябваше да ме придружат. Знаех, че отивам на заколение и че е много рисково, но не губех надежда пак да видя обичното си братче и телевизионната кула на Копитото.

  Влакът беше съветски. Настанихме се в хладното купе. Беше привечер. Появи се някаква горничная и ни раздаде кат завивки. В съседното купе битуваше „проводник“, някакъв отговорник за не знам си какво, който веднага след тръгване се заключи и отдаде на пиянство. Минахме румънската граница и спряхме в Букурещ. Беше посред нощ, но на една лавка се тълпяха хора да си купуват банички. Под прозорците на купето подвикваха мъже дали имаме цигари, алкохол и какво ли не. След Букурещ ме порази пълният мрак в Румъния. Не можех да мигна и почти до границата с тогавашна Молдавия не видях никаква светлина. Когато се развидели, пред мен грейна красивата снага на румънска църква. Не знаех къде сме, но се захласнах. Сега Румъния е отдавна пред нас.

  Граничният пункт Унгени не беше осветен от румънска страна, защото откъм СССР се блещеха мощни прожектори като от концлагер. Чухме как проводникът предвидливо изхвърли бутилките под влака. Появи се гладко обръснат и костюмиран, сякаш отиваше на опера във Виена.

  В купето влязоха двама души. Единият беше с автомат и ни подкани да си покажем документите. Другият бавно и методично разглеждаше снимките и се втренчваше ту в тях, ту в лицата ни.

  – Свалете очилата! – каза отчетливо на баща ми.

  Свали ги и го погледна право в очите с леко насмешлив поглед.

  – Татко, не го зяпай така. Ще ни арестуват! – прошепнах му аз.

  – Глупости! Нищо не сме направили. Само размахват тия железа, уж да ни плашат.

  Минахме това изпитание и влакът трябваше да бъде прехвърлен на по-широките релси. Бях чул, че са направени нестандартни, за да не може врагът да ги използва при нахлуване. Не разбрах дали това е така.

  Решихме да слезем и да се поразтъпчем. Татко предложи да вземем нещо за ядене. Нямаше избор – само някакви студени пирожки с риба. Оттогава намразих студенопушена риба и досега не вкусвам.

  Потеглихме отново. От двете страни на релсите, на стотина метра, имаше безкрайна редица дръвчета. Били ги сложили да не може пак въпросният враг да зърне какво има отвъд. Сякаш някой се запердваше да не му лъснат задните части.
  Бяхме позадремали, когато ни стресна отварянето на вратата. Появи се среден на ръст, слабоват мъж с благо, но много изхабено лице:

  – Извинете, може ли при вас? – попита учтиво.

  – Разбира се, заповядайте.

  Заговорихме се и му беше интересно да чуе за България и живота у нас.

  – Аз съм от Виница. Имам жена и две деца. Когато немците дойдоха, избиха пред очите ми баща ми, майка ми, сестра ми и брат ми. Бях се скрил за дървената ограда и не ме намериха. После леля и чичо ме отгледаха. Сега съм електротехник в завода и благодаря на съдбата, че ме дари с прекрасна съпруга и деца. Не сме богати, но ни стига.

  Хапнахме заедно от баничките ни за из път. Посочи с ръка пластмасовата бутилка с вода на прозореца.

  – Вода ли искате? Сега ще ви налеем.

  – Не, не! Като изпиете водата, ако може да ми дадете бутилката. Жена ми много ще се зарадва. Ще бъде чудесен подарък.

  Изпихме я, че и другата бутилка, и му ги връчихме. Порази ме как за него бе ценност нещо, което у нас се въргаляше навсякъде. Зарадвахме се, че му доставяме удоволствие, но после тази радост ме потисна.

  Слезе във Виница. Дълго му махахме. И той на нас, стиснал ценния бутилъчен дар, сякаш искаше да напъха там ужаса от детството си.

  До влака безмълвно бяха приседнали възрастни жени и предлагаха мижави ябълки и някакви билки за чорба. Купихме няколко ябълки. Струваха копейки. После се появи един другар с униформа и методично заизхвърля кошниците зад оградата. Било амбулантна търговия. Влакът бавно потегли, а бабите мълчаливо събираха скъпоценната си стока.

  На другата сутрин влакът пристигна на Киевската гара в Москва. Като слязохме, стресът беше пълен. Тълпи се люшкаха насам-натам и нямахме никаква представа как да се придвижим до хотела. Баща ми имаше далечна братовчедка, Донка, която работеше в посолството. Беше й писал кога пристигаме и помолил за съдействие, но тя не отговори. Но не беше забравила и се появи като ангел спасител:

  – По принцип не контактувам с роднини, защото са завистливи. Но ти никога не си ми искал нищо, а и виждам, че положението със сина ти е тежко, и идвам да ви посрещна. Но не искайте нищо повече.

  Малко ли беше това? Никак. Метна ни във волгата и ни откара до хотела. Даде ни адреса на посолството и ни каза, ако искаме, да я посетим и да обядваме в стола. Беше делова, не се усмихваше, но правеше всичко, каквото се налага.

  Аз почти не виждах, но излязохме с нашите да се поразходим. Червеният площад беше съвсем наблизо и стигнахме скоро. Изобщо не беше червен за мен, а застлан с големи, влажни, тъмносиви павета. Излъчваше бездушие. Както и гълъбите – по-големи и по-тъмносиви от нашите. Само катедралата „Свети Василий Блажени“ грееше като истинска перла. Тогава не беше катедрала, а част от някакъв техен музей. Прииска ми се да влезем и глупаво се обърнах към един голям милиционер, загърнат с пелерина:

  – Извинете, как може да се влезе?

  – Я се махай веднага! – беше краткият отговор.

  Потънахме в метрото с подвити опашки. Метрото беше архитектурно и най-вече художествено чудо. Чисто и светло, безотказно функциониращо и полезно. Без него огромният град щеше да застине – наземният транспорт се състоеше от раздрънкани, овехтели тролеи, по-лоши и от нашите. А и винаги претъпкани. Разбира се, навсякъде и в метрото имаше невъобразими тълпи и движение, но всички бяха възпитани и внимателни. Нямаше бутане и блъскане. Порази ме как всеки пътуващ вадеше книга. Също така не видях правостояща жена. Веднага отстъпваха място. Жените бяха светици за тях. Изнесли сами цялата война, захващали се с всякаква мъжка и женска работа, заобиколени от охтичави старци и недъгави, които не ставали за нищо. А мъжете и синовете им гинели на фронта. Тогава разбрах, че трагедията на войната не са умрелите. Тях ги няма. За живите няма утеха, носят на раменете си теглото на погребани близки, мечти и желания до края на дните си.

  В метрото и по улиците се нагледах на синеоки Снежанки, които хвърляха погледи с осъзнато превъзходство. Носеха разкошни кожени палта и крачеха като манекенки. Бях много млад и се замислих защо трябва да ходя в миризливата болница, а не да поканя една или повече от тези Снежанки на бар.

  Все пак в метрото присъствахме и на две масови сбивания на някакви келеши. При едното дори за малко да пострадаме. Бързо идваха охранители със свирки и палки и ги разпръскваха. Единия път продължиха да се млатят и навън, но минувачите просто ги засрамваха с тежките си думи.

  На другия ден трябваше да постъпя в болницата, но ни изненадаха неприятно. Не били подготвени да ме приемат – чак след десетина дни. Това ни изправи пред голям проблем. Бяха ни разрешили мизерна сума рубли, смятахме да останем 15 дни, а се наложи да са трийсет. Как да се оправим? Хрумна ми гениалната идея да си продадем дрехите. Чистачките от хотела се нахвърлиха върху тях като лешояди на умрял хипопотам. Грабеха всичко и не се пазаряха. Бяхме донесли стари дрехи с идеята да ги хвърлим и да не ни тежат на връщане. Имах и хубави. България тогава изнасяше конфекция дори в Англия. Едни кадифени джинси, с които се разделих за сто рубли. Огромна сума, предвид средната заплата от 165 рубли. И тях грабнаха и бяха доволни, че дори ни донесоха и малка кутийка с много вкусни бонбони. И ангелът Донка помогна с нещо. После върнахме парите й на роднините й в България.

  Настана досадно чакане. С майка ми седяхме в хотела, за да не се заразяваме. Баща ми се щураше напред-назад в търсене на някаква храна. Това не беше лесен въпрос. Навсякъде имаше опашки за всичко. Чакаше се по един час и повече, а през октомври там вече валеше сняг. Хората просто се нареждаха чинно, без да се интересуват какво се предлага, и цареше ред и уважение. Татко не го хващаше мира. Разхождаше се по цял ден да опознае града и хората. Притеснявахме се да не стане жертва на гамени, но на него не му пукаше. Можел да излезе от всяка ситуация. Беше медицинско лице и познаваше човека от пръв поглед. А и беше служил трудовак и не се плашеше лесно. Намираше побратими навред. Имаше едни будки за бира, където хората взимаха стъклена халба за 40 копейки и бавно вървяха в кръг. Докато стигнат пак до будката, бяха гаврътнали халбата и си взимаха нова и така до откат. Татко не говореше изобщо руски, но разбираше, както всички българи. После ни разказваше удивителните съдби на хората до него.

  Майка ми си почиваше, а аз гледах, по-точно слушах „Центральное телевидение“. Въпреки че всеки петък у нас даваха съветска телевизия, тогава осъзнах колко по-добра и разнообразна от нашата бе тя. Дори и с похвалните усилия на Иван Славков. Имаше всякакви програми за различна аудитория. Бяха компетентни и обективни. Смая ме едно интервю с прочут техен езиковед за езика и националния характер. „Вземете българския език. Там най-важните думи „аз“ и „агне“ са с първата буква от азбуката. А при нас – с последната. „Я“ и „ягнец“. Това показва колко ни е рабска психиката!“ Не можех да повярвам, че по телевизията на най-успялата комунистическа държава се изричат такива думи.

  Десетината дни минаваха мудно. Във фоайето на хотела имаше самовар и всеки си наливаше, колкото и когато си иска. Там се и пушеше. По това време се засичахме с някакви монголоиди, неясно откъде дошли. Седяха безмълвни и не ни закачаха. Имаше достойнство в тях. Но ни гледаха втренчено през шестоъгълните си лица. Беше смущаващо. После изчезнаха и се появиха трима холандци, които веднага вдигнаха гюрултия за стотина.

  Накрая дойде заветният ден. Приеха ме. Хигиенните условия бяха под всяка критика. Веднага измихме цялото легло с дезинфектант, който носехме от България. Майка ми беше опитна медицинска сестра и знаеше точно къде се крият заразите. После ме оперираха и настанаха едни от най-кошмарните дни в живота ми. Половината глава ме болеше нетърпимо, сякаш беше отцепена. Няколко пъти исках лекарство, а те ми казаха, че не дават, и да ме боляло. Стоях скован и жалък и се чудех дали Господ ме е забелязал.

  Минаха три дни и болката поотшумя, но все още ме влудяваше. Тогава ме прегледа доктор Брикман. Даде ми лекарство, успокои ме с правилните думи и ми каза:

  – Веселин, Вашето нещастие е, че сте се родили сега, а не след 20-30 години.

  След много време разбрах колко е прав. Не го виждах – превръзката ми пречеше. Чак на изписване го зърнах – среден на ръст, с рижава брада и открито, ясно лице. Евреинът, който знае какво е животът и какво искат хората от него.

  В леглото до мен лежеше азерско момче – Азад. Гледаше го леля му. Майка орлица, която се грижеше за 25 деца, нейни и на братята й, в просторна къща на Каспийско море. Беше свръхинтелигентна, инженер и активен член на КПСС. Но и предана помощница на близките си в нужда. Утешаваше Азад:

  – Щом се приберем, ще заколим един баран и ще се съберем всички за твое здраве!

  Не се стърпях:

  – Тамила, ти нали си от КПСС? Какъв е тоя баран?

  Не трепна и тогава чух една от най-паметните реплики в живота си:

  – Веселин, КПСС одно дело, Аллах – другое дело!

  Както и с „ягнеца“, когато изречеш очевидната истина, никой не може да ти каже копче. По-силен си от всекиго.

  Изписаха ме, но трябваше да не пътувам още една седмица. Отидохме на гости на препоръчан от приятел на баща ми. Посетихме и още двама-трима. Всички бяха прекрасни хора, гостоприемни, с чувство за хумор и с твърдост пред изпитанията на живота. Бяха наясно с всички добри и лоши неща на комунизма и ги казваха открито. Та този, препоръчаният, работеше в свръхсекретен военен завод до Москва, с голяма заплата. Жена му отговаряше за специален магазин за хранителни стоки за върхушката. И двамата бяха доста пълни. У тях не липсваше нищо – сирена от Финландия, колбаси от Германия, най-избрана риба, хайвер, всякакви напитки. Наизвадиха какво ли не, трепереха над нас да сме доволни. Интересуваха се как живеем. Обърна се към баща ми:

  – Знаеш ли, приятел, аз до края на дните си не мога да напускам Москва по каквато и да е причина. Както виждаш, имаме всичко. Но се задушавам, все едно съм в гроб. И синът ми не може. Казах му да ме убие, когато поиска, заради това, което му причиних. Той побесня как съм могъл изобщо да си го помисля. Но някак ми се иска да го направи и да ме избави.

  Изпи още две чаши водка, падна под масата и заспа.

  – Не се притеснявайте, това му е обичайно. После е пак кукуряк – каза спокойно жена му.

  Булевардите в Москва бяха ужасни. Непрекъснат грохот от коли и камази, които пръскаха капчици неизтриваема, черна кал. Тази кал беше навсякъде. Сякаш бяхме натикани в железния й източен капан.

  Но вече бях прогледнал и всичко ми се струваше цветно и красиво. Снежанките бяха по-синеоки, а гълъбите – по-оловносиви. Но и това ми харесваше.

  Настана време да си тръгваме. Донка пак ни закара до гарата и ни даде дребни подаръци. Никога няма да забравя тази жена.

  Пътуването мина леко, понеже си бях купил „Панталеон и посетителките“ в оригинал и жадно се зачетох – нали вече бях прогледнал? А и Марио Варгас Льоса бе любимият ми писател. Майка ми все ме караше да си почивам, но книгата не ме остави. Руските книжарници бяха огромни, с всякаква литература – родна, преводна и на чужди езици. Имаше много книги, за които тук и дума не можеше да става да се продават.

  Пътувахме с някакъв учен, отиваше на конгрес. Вече в България отваряше прозореца, разгръщаше разговорника и промълвяваше:

  – Зильена искъйрска гавьеда.

  – Искърско говедо – добре, ама защо зелено?

  – За по-красиво – парира ме той.

  Пристигнахме вечерта. На гарата ни чакаха милото ми братче и леля ми, която обичахме като родна майка. Грижеше се за него, докато ни нямаше. Прибрахме се с трамвая.

  – Брадата ти е пораснала като на Бармалей! – занасяше ме Иванчо. Спомням си как през годините все го карах да ми носи вода, а той дискретно ми наливаше чаша с топла вода и се отдалечаваше тихо. Което предизвикваше невъобразим стрес у мен.

  На другия ден се разходих из София. Видя ми се като западен град в сравнение с Москва. Не бях ходил на Запад и не знаех, но така го усещах. Бяха я и разкрасили за 1300 години България. Казват, че Москва сега се е разхубавила безвъзвратно и изглеждала по-добре от много западни мегаполиси. Оттогава не съм ходил в Москва. Дано да е така.

  Седях на балкона, палех цигара и се наслаждавах на силуета на Витоша право срещу мен. Радвах се, че се бяхме прибрали. След десетина дни Брежнев почина.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Радослав Генчев е роден в София през 1959 г. Завършил е Испанска филология и английски език в СУ „Св. Климент Охридски“ със специализация по Латиноамериканска литература. Работил е дълги години като водещ на новини, редактор и преводач в Английската служба на Радио България. Практикува журналистика в Испанското чуждестранно радио в Мадрид, Испания. Публикувал е статии и материали във в. „Стършел“, „ФантAstika“, немски списания и ATA Newslette. Негова статия на английски език за сложността и нюансите на грешките при превода може да се види тук.

  .

• Литературен конкурс „Олтарите на българския дух“

  .

  Литературен кръг „Любородец“, Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина и Салон за българската култура и духовност – Чикаго обявяват международен литературен конкурс под надслов „ОЛТАРИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ДУХ“.

  В конкурса може да се участва с по едно стихотворение или един разказ. Няма възрастови граници за участниците. Творбите може да са публикувани вече, но да не са отличавани с други награди.

  Желаещите да участват автори трябва да изпратят своите творби на имейл [email protected] най-късно до 20 февруари 2025 г.

  .

• Коледен пуловер

  .

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  .

  И то какъв пуловер – изплетен от шестнадесет ръце! Историята е следната. Още от дете харесвах бабините, ръчно плетени, шарени пуловери. В нашия град имаше голяма фабрика за машинно плетиво. По рафтовете на магазините никога не липсваха пуловерите на „Андрей Юруков“ – един и същ модел, гладка плетка, само в три цвята – бял, сив и черен.

  На Коледа баба пристигаше при нас в града с мотрисата, а ние, аз, мама и татко, я чакахме на гарата. После се прибирахме вкъщи с файтон. Коледите бяха снежни и благословени. Баба носеше на всички за подарък по един ръчно плетен от нея пуловер. Тези на майка и татко бяха едноцветни, отпред с изплетена плитка за разкош, която баба наричаше ажур. Най-красив беше моят пуловер.

  – Стана баш помашки, за чудо и приказ – казваше тя, докато ми го нахлузваше през главата, хвалейки майсторлъка си. Защо го наричаше „помашки“, аз никога не посмях да я попитам.

  В съседната на бабината къщата живееше Мехмед ходжа. През летните ваканции си играех с децата му, но не ги бях видяла облечени с пуловери, защото беше топло. По-късно забелязах, че помаците, тоест мъжете, зимата не ходят с шапки и палта, а с каскети и сака. Под саката носеха дебели, вълнени, ръчно плетени пуловери, без ръкави, с многоцветни шарки.

  Веднъж баба надмина себе си. Подари ми чисто бял коледен пуловер, а отпред шарката беше глава на елен, чийто рога се разклоняваха и по ръкавите. Като си движех ръцете, рогата мърдаха. Ръкавите малко ми бяха къси, защото преждата едва стигнала, а аз бях пораснала. Децата много ми завиждаха. След година баба разплете ръкавите и с преждата от тях наддаде пуловера на дължина, като изплете двоен ластик. Така той стана съвсем помашки, без ръкави. Износих го още две години.

  По онова време проблемът за баба бяха преждите. Рядко се намираха по магазините и тя предеше сама вълната, а после я вапцваше в различни багри. В един панер събираше кълбета с остатъци от различни цветове за шарките. Конец не даваше да се хвърли. Помашките пуловери се плетяха от такива остатъци, защото помакините не могат да предат и използват, каквито прежди им попаднат.

  Годините минаваха и баба с цялото си умение замина за Царството Небесно. Панерът с цветните прежди продължаваше да стои в ъгъла, да ни напомня за нея и за Коледите. По стар навик събирахме в него кълбета с цветни прежди, въпреки че никой от нас не можеше да плете. По магазините вече се предлагаха всякакви разцветки пуловери от изкуствени прежди, а в Кореком се продаваха и от мохер.

  Годините пак се нижат и един ден реших да махна панера с преждите, но сърце не ми даваше да ги хвърля като ненужни. Имам една приятелка помакиня от Аврамови колиби, по пътя за Юндола, и реших да й ги дам, като мина оттам. Тя все още знае да плете. И сладко от боровинки, и от диви ягоди вари. И картофи, расли без тор ми дава, а бобът е като масло. За киселото мляко – да не говорим!

  В една голяма чанта изпразвам преждите от коша и на дъното му виждам два каталога, с репродукции на Златю Бояджиев и Леонардо да Винчи. Бях ги подарила някога на баба, защото тя обичаше да гледа съчетанието на цветовете по картините на майсторите. На каталозите казваше журнали и много ги пазеше. Съседките често идваха при нея да ги посъветва кой цвят с кой „се връзва“. Баба откъсваше конец от преждата и казваше да дойдат на следващия ден за отговор.

  – Ама ти да не си художник, та знаеш как да съчетаваш цветовете – рекох веднъж, а тя ме хвана за ръка и каза да я придружа до черквата. Вътре беше тихо и полумрачно. Едно опушено кандило гореше със слаб пламък. Баба запали от него свещ и я остави я пред иконата на Свети Мина. Извади от джоба си конеца на съседката и започна да го движи бавно по иконата, сякаш я галеше. Изведнъж се спря и каза:

  – Ето, виж сега кой цвят с кой „се връзва“. Тази тайна Господ я е пошушнал на зографите. Те са призвани да творят като Него. Акъл се иска, за да намериш отговора. Коя съм аз, та да знам божиите тайни и сама да разбирам от цветовете?

  Ето откъде баба е получавала вдъхновения за моите коледни пуловери. Спомням си, че когато й подарих каталозите с репродукциите, те бяха три. Имаше и един на Марк Шагал, но тя ми го върна след време с обяснението:

  – Този си го вземи, не ми трябва – рече тя. – Много е хвърковат. Всичките му хора са между земята и небето, ни с живите, ни с умрелите. Нито един човек не си е стъпил здраво на краката. А и цветовете му са размазани. Нямам си приказка с него.

  Седя до кюмбето на Емине и пием каймаклъ кафе с шекер. Донесла съм и чантата с преждите. Тя предлага да ми оплете и на мен нещо за спомен. Мисля минута-две и изтърсвам:

  – Един помашки пуловер за Коледа.

  Емине ме гледа учудено и тихо пита:

  – На какво казвате вие помашки пуловер?

  – Ами да е много шарен и с най-различни плетки.

  Не знам какво разбра Емине, но аз разбрах, че сгафих.

  Минава пролетта, лятото, минава и есента, и малко преди Коледа се отбивам при Емине. Нося и локум със сакъз от Измир. Тя ми подава увит във вестник готовия пуловер. Ахвам от радост и имам чувството, че Вселената ме върти в цветния си калейдоскоп, а Емине тихо ми разказва:

  – През зимата нямаме работа навън и се събираме жените на мухабет, с плетки и ръкоделия. Като разбраха, че ти плета пуловер и се сакълдисвам, дали ще го нагодя по твоя мерак, предложиха всяка от тях да изплете, каквато шарка знае. Виж колко гиздав стана, осем жени го плетяха.

  – Боже – рекох, – та това са шестнайсет ръце!

  ***

  Баба казваше за картините на Леонардо, че е голям майстор. „И аз не падам по–долу – допълваше тя. – Той може да рисува цветове, а аз мога да ги вплитам в шарки. Тази – и сочеше Мона Лиза от каталога – е много хубава, ама си е скръстила ръцете и чака наготово.“

  Ако днес ме питате, кой е адресът на Коледа, ще ви кажа – старата бабина ракла, където пазя помашкия пуловер, плетен от шестнадесет ръце. Обличам го винаги по Коледа и баба ми се радва от Царството Небесно.

  ПП.: Мона Лиза ми плете шал към коледния пуловер.

  

  Декември 2024 г.

  .

• Малинка Цветкова и новата й книга „Любов на глътки“

  .

  

  Малинка Цветкова е от Ботевград. Завършила е „Стопанско управление“ във ВСУ „Черноризец Храбър” – Варна. От 2007 г. живее и работи на испанския остров Ибиса. Член е на Съюза на независимите български писатели, на Литературен клуб „Стамен Панчев” – Ботевград и на Конфедерация на българските културни организации и дейци в чужбина. Нейни стихотворения и разкази са печелили десетки награди на литературни конкурси в България, Испания, Аржентина, Еквадор, Израел и САЩ. Измежду тях: първо място в „Изящното перо” в Чикаго, САЩ (2017); диплом от „Círculo Internacional Narradores y Poetas del Mercosur” – Аржентина (2018, 2023); трето място в „Духовният свят на съвременната българка” (2019); второ и трето място в “Небесни меридиани”, Израел (2020, 2024); второ място в “Puig de Missa”, Испания (2024). Песента “По пълнолуние”, по неин текст, печели първа награда на фестивала “Българска душа на святата земя”, Израел (2020). Автор е на стихосбирките „В различни точки на света” (2013), „Молитва за хубаво време” (2015), „Страх” (2016), „Не искам” (2017), “Безбрежност” (2020), “Човекология” (2023) и “Любов на глътки” (2024). Първите четири от тях излизат и на испански, а третата и на каталунски, със заглавия: „En puntos diferentes del planeta” (2014), „Plegaria de buen tiempo” (2015), двуезичната “Miedo”/”Por” (2017) и “No quiero” (2017). През 2018 г. излиза двуезичната й (български/испански) книга с разкази и импресии „Магията живот”/„La vida magica”. Последната й книга “Любов на глътки”/”Amor a sorbos” също е двуезична.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  УСМИВКАТА ТИ ГАЛИ В МЕН ДОБРОТО…

  „Обичам, както мога“, възкликва Малинка Цветкова в новата си поетична книга „Любов на глътки – любовна лирика“, дело на изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2024 г. И с искреност и топлина разтваря за света дверите към своя вътрешен хоризонт. Трептящ с цветовете на дъгата над безброя на людете, търсещи себе си в магията на интимността.

  Автор на шест лирични сборника на български, испански и каталонски езици, живеещата на остров Ибиса Цветкова разбираемо привлича вниманието на критиката. „Нежна еротика лети сред глътките любов, спомените, морето, луната, мечтания ресторант; и тази голота на кожата и на думите, характерна за тази стихосбирка на Малинка, от галещи думи, топли и красиви стихове – отбелязва в „Пролог“ Фернандо Алонсо Бараона и добавя – Думите са се превърнали в пламенни устни, които разказват тази мечтана любов, може би невъзможна, но присъстваща тук във всеки ред и във всеки спомен. Заслужава си човек да се приближи и да вкуси, да пие и да усети тези глътки любов.“ А във втория увод – „Всеобхватност на любовните изживявания“ – акад. Марин Кадиев възторжено пише: „Каква малка като обем е тази стихосбирка „Любов на глътки“ на Малинка Цветкова, а като съдържание е гъсто наситена с любов, с неутолима жажда за искрена и истинна човешка интимност. Любовта за поетесата е самият живот, тя диша чрез нея, тя живее чрез и за нея, тя няма граници – всичко в битието е извечен интимен шепот и вик за любов. Любовта е цялостно духовно и физическо обсебване на личността. Тук изобразената любов е многобагрена, която те сродява с външния, с материалния свят и същевременно те въвлича в едно проницателно и глъбинно вглеждане в себе си. Всъщност поетесата води със затрогваща интонация неистов разговор както със себе си, така и с любимия човек, и това откроява една гореща задушевност и откровение, едно взаимопривличане чрез любовното чувство.“

  Трудно можем, не! – не можем да си представим човечеството без извечния купел на красивата интимност. Земята би била мъртва пустиня, населена с първичен биологичен материал, а слънцето щеше да грее в друга посока. Любовта е онзи огнедишащ факел от чувства, копнежи и нежни стремления, без който е немислим животът. Без който кръговратът на прераждането би бил само химера. И пак без който светът не би могъл да се отърси от атавистичните си корени, за да векува в безкрайното бъдеще. От първите искри на цивилизацията, през исторически трусове, граждански вълнения и идейно-естетически търсения, за любовта са изречени неизброими, огнени слова. Изпети са и се пеят песни, пишат се книги, рисуват се картини. Жената – свята грешница, е издигана в култ, а самецът до измамно крехкото й рамо – в уж до гроб верен паж. Готов в честите моменти на слабост да смени иконата на своите въжделения с мимолетен идол на плътската си страст. Но любовта, тази фея на красивия копнеж, винаги възкръсва от пепелта на делничното още по-чиста, въздействаща и смайващо обаятелна. Понесла върху пламъка на устните си глътка светена вода, за да се пречистим и слеем в неделимо цяло. Докато смъртта или пътищата ни разделят… В българския национален интелект тя има дълбоки традиции: от фолклора, през личното творчество на безкрайната броеница от години. Могат да се посочат много имена на наши майстори на словото в този тематичен безкрай, но не това е важното. А обстоятелството на емоционалната приемственост между интелектуалните поколения, отдали дарбата си за възпяването на любовта. Сега сред тях е и Малинка Цветкова: философски разсъдъчна, или в бурните вълни на хедонизма; на загатнатата еротичност и върховната наслада на мига и сравнението между вчера, днес и може би – утре? Стихотворенията в иначе малката по обем книга се подреждат в разноцветна палитра. Съграждаща и в делника, и в мечтите тленната същност на обожественото личностно „аз“. На уж познатото, вече повтарящо се не веднъж и дваж, но издигащо ни над реалността в копнежите на търсена наслада:

  Хотелска стая, с изглед към морето,
  на двадесет и третия етаж.
  Поглеждам вън, замайва се сърцето
  от ширналия се, блестящ пейзаж.

  А вътре чака твоята усмивка
  и палава, протегната ръка.
  Отмяташ сръчно меката завивка
  и блясва скритата ти голота.

  И гушваш ме със цялата си нежност.
  Потапяме се бавно в сладина.
  Откраднат миг, желана безпределност,
  отнася ни на края на света. („Откраднат миг“)

  Стиховете в тази книга на Малинка Цветкова излъчват доброта и… прошка. Към времето, летящо твърде бързо през календара на отредените ни дни и към мечтите, някои от които са си останали само в лоното на женската душа. Авторката търси интимната граница между химери и реалност. Между символите за позитивно и негативно в полюсите на взаимното привличане и за енигматичния храм на съдбата. Към портите на който водят всички наши пътища от раждането на индивида и до смъртта. Цветкова е ласкав проповедник с благословената мисия да внушава, че за любовта няма възраст. Че нейната доказана, проверена взаимност между „него“ и „нея“ е висш дар на предопределената случайност. От отсъствието на човека до тебе боли, но когато провидението направи завой в желаната посока, нанесените рани зарастват и се забравят. Творбите в книгата се четат леко и повечето напомнят на пролетен повей. Но взети заедно, те разкриват скрижалите на една дълбоко осмислена ценностна система. На философска градация от морални послания, втъкани в кипящата динамика на чакания ден.

  Когато теб те няма искам
  да чуеш хиляди неща.
  А щом до мен глава склонил си,
  достатъчно ми е това.

  Замлъквам, гледам и поглъщам
  усмивки твои и слова.
  Пространството със теб е пълно.
  Желая просто да мълча.

  Така съм истински щастлива.
  Вибрира моята душа.
  И бавно почва да танцува
  изящен танц на любовта. („Танц на любовта“)

  Лирическите откровения на Малинка Цветкова в този й нов сборник са подкупващо искрени. Кипящи от живот и прилични на ласкави вълни – целуващи брега на тленната ни същност и отплуващи обратно в безкрая. За да търсят и открият дълбокия смисъл на нашето съществуване под нежния воал на любовните трепети. Под камертона на омайните им химни, сред които се раждат поколение след поколение. Убеден съм, че новата книга на авторката е по-високо стъпало в творческото й развитие, а ние разгръщаме страниците отново и отново…

  ГОДИНИТЕ НЯМАТ ЗНАЧЕНИЕ

  Годините нямат значение,
  когато душата е млада.
  Различен не е престъпление –
  не ще те изгарят на клада.

  Годините нямат значение.
  Живей си живота с охота.
  Прегръщай деня с дръзновение.
  На сивото хвърляй хомота.

  Годините нямат значение.
  Поглъщай мига със наслада.
  Превръщай го в чудно творение.
  Смехът да е твойта награда.

  Годините нямат значение.
  Люби и мечтай без умора.
  Оставяй следи, вдъхновение.
  Бъди от сияйните хора.

   

  БЪДИ

  Възможна ли си или си химера?
  Ти пепел ли си или пък пожар?
  Дали ще мога аз да те намеря
  или ще бъдеш тъй бленуван дар?

  Любов магическа, невероятна,
  ти бурен облак или слънчев ден.
  Дали ще си история понятна
  или ще бъдеш нерешим проблем?

  Любов, не спирам да те величая.
  Жадувам те, каквато и да си.
  В потаен миг ще спреш при мене, зная.
  Добра и лоша, просто ти бъди!

   

  НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ

  Попитай Слънцето
  възможна ли е невъзможната любов.
  И то съмнението твое ще огрее.

  Попитай Вятъра
  възможна ли е невъзможната любов.
  И той съмнението ще отвее.

  Сърцето си попитай
  възможна ли е невъзможната любов.
  И то съмнението ще разсее.

  А Разума не питай –
  съмнението бързо ще посее…

   

  УСМИВКАТА ТИ

  Усмивката ти гали в мен доброто.
  Разпръсква облаците в сивкав ден.
  От нея бодър става и животът.
  Усмихнеш ли се, всичко грейва в мен.

  Поглеждам я, когато си далече.
  Когато много липсваш и боли.
  И се усмихвам, ставам пак момиче,
  отново озарена от мечти.

  Усмивката ти жива аз да зърна.
  Да ме обгърнеш нежно със очи.
  И силно след това да ме прегърнеш.
  Тогава времето ще замълчи…

   

  ЛЮБИМКА НА СЪДБАТА

  Как топли твоята любов,
  дори когато си далече.
  За мене тя е повик нов.
  Животът е различен вече.

  Във мислите е зноен ден,
  когато вън е мразовито.
  На всичко хубаво съм в плен
  и наслаждавам се открито.

  И припкам бодро, и цъфтя
  с усмивка двадесет карата.
  Какво да искам от света?
  Любимка станах на Съдбата.

  .

  Материала подготви Георги Н. Николов

  .

• Съвременната БГ литература за деца и младежи. Събитие във Флоренция

  .

  От 30 ноември до 1 декември 2024 г. във Флоренция, Италия, ще се проведе Втори литературен салон на съвременната българска литература за деца и младежи. Събитието се организира от Културна асоциация „Паралел 43“ и Българско училище „Асен и Илия Пейкови“ – Рим и Флоренция, със съдействието на Министерството на образованието и науката на Р България и Община Флоренция.

  Литературният салон ще бъде открит от 14:00 часа местно време на 30 ноември, в Biblioteca delle Oblate (Via dell’ Oriuolo, 24, Sala conferenze Sibilla Aleramo), с привествия и поздравителни адреси.

  Форумът включва три сесии, начерени съответно: „Чета с очи, чета с уши, чета със сърце: визии на/за съвременната българска литература за деца и младежи“, „Българската литература за деца и младежи: норми и отклонения“ и „Дидактическа работилница“.

  По време на първата сесия ученици от БУ „Асен и Илия Пейкови“ – Флоренция ще представят българска литература в превод на италиански. По време на втората сесия ще бъде представен проектът „Българската литература за деца и юноши – XX и XXI век“ на Института за литература към БАН. Събитието включва и туристическа обиколка, както и Ателие за ученици, родители и учители.

  Цялата програма на Втория литературен салон тук:

  ПРОГРАМА САЛОН

  .

• Приятелките на Вяра

  .

  Разказ от Людмила Андровска

  Когато съпругът й почина, изведнъж разбра колко много приятелки има… До този момент изобщо не бе подозирала. Боледуването му бе дълго и тежко, продължи с години, а последните две го приковаха на инвалидна количка. Сутрин, преди да оправи тоалета му, трябваше да го вдигне и да го сложи на стола с колелцата. Пъхваше ръце под мишниците му, сплиташе пръсти на гърба му, а той обвиваше своите около врата й и с общите усилия на двамата се преместваше върху количката. Гърбът и кръстът я боляха, след време й казаха да си купи широк колан за дископатии и вече ходеше само с него, защото непрекъснато й се налагаше да го вдига и премества.

  Приятелките й живееха в съседните блокове. Не бяха точно приятелки. Бяха съседи, от първите, заселили се на малката уличка. Правеха си дребни услуги – ако на някоя й свърши солта или олиото, когато магазините наоколо вече са затворени, винаги можеше да поиска от комшийката. Понякога се събираха, пийваха по нещо и водеха неангажиращи разговори.

  После мъжете на съседките й си отидоха един по един от различни болести и те останаха вдовици. Докато съпрузите им боледуваха, тя се обаждаше, предлагаше им помощта си, пазаруваше, тичаше при тях, когато я повикаха…

  – Ах, Верче, Верче, какво щях да правя без теб… – възклицаваше всяка от трите.

  Мразеше да й викат „Верче“. Името й беше Вяра и тя си го обичаше. Такъв хубав символ имаше в него…

  Сега положението беше друго. Няколко пъти ги бе молила да идват и да й помагат сутрин при вдигането на Петър, но и трите й отказаха. Едната имала херния, другата – коксартроза, третата я болели ръцете…

  Знаеше какво правят сутрин… Спяха до късно, после ставаха и се мотаеха до обяд по нощници, гледаха турските сериали и в малки, кукленски тенджерки, си готвеха манджи, колкото за един обяд – сами жени, с отраснали деца, поели по своя път, без мъже, които да им висят на главите (по техните думи). По обедно време си наливаха първата водка. Вяра не обичаше водка, наричаше я „питието на алкохолика“ – спирт с вода, без цвят, без вкус, и най-важното – без мирис. Така никога околните нямаше да усетят, че някой е обърнал три-четири чашки. След няколко питиета и краткото хапване лягаха за следобедна дрямка. И трите ставаха към пет и половина следобед, към шест часа се запътваха към кварталния магазин и се нареждаха на голямата опашка от прибиращи се от работа уморени мъже и жени. Там се срещаха и с другите пенсионери от махалата. Ослушваха се и чуеха ли някой да направи и най-малката забележка, започваха скандал. Това беше най-голямото им развлечение за деня.

  – Не разбирам защо не пазарувате в по-ранен час – казваше им понякога. – Пенсионерки сте, времето ви е свободно… Трябва ли да правите навалица и да пречите на хора, които цял ден са работили и бързат да се приберат.

  И трите се разсмиваха.

  – Това е най-големият ни купон за деня – веднъж през смях й отговори Ружа. – Както са нервни, само малко да ги бъзикнеш и пламва пожар… Ха-ха-ха…

  Вяра ги бе изгледала с недоумение.

  – О, и ти скоро ще дойдеш на нашата… – вметна Зорка. – И твоят май се е запътил към оня свят… – добави злъчно.

  Тя онемя от злорадството в гласа й. Защо беше тази злоба и завист… След като останаха без мъжете си, Петър ги канеше в дома им с повод и без повод, само и само да не бъдат самотни. Те се кискаха, флиртуваха с него, но Вяра не им обръщаше внимание. А сега… какво повече искаха…

  И тя за дълго време спря да ги търси. Но в един момент не можеше без помощ. Нямаше на кого другиго да се обади – и двамата й синове живееха и работеха в чужбина – Явор беше в Ирландия, Ясен – в Щатите, а дъщеря й непрекъснато пътуваше в командировки. Докато момчетата й се ожениха и всеки от тях имаше по две деца, щерката обичаше свободния си живот и категорично отказваше да се задоми.

  – Няма да отглеждам никого и да се превръщам в слугиня! – категорично заявяваше тя.

  – Не може да останеш сама – разтревожена й казваше Вяра.

  – Не съм сама, имам племенници – отвръщаше й със смях.

  Майка й само въздъхваше и поклащаше глава. Познаваше тази упоритост, като млада и тя беше същата. Ожени се рано, роди три деца едно след друго и доказа, че може да ги отгледа, да завърши университет и да изгради кариера, каквато рядко правеха жените.

  Хвана телефона и набра номера на дъщеря си. Тъкмо щеше да затвори след продължителното звънене, и чу сънения й глас.

  – Извинявай, събудих те – каза виновно.

  – Няма проблем, просто се прибрах късно – отвърна Яна. – Какво има?

  – Баща ти падна от леглото и не мога да го вдигна – потрепери гласът й.

  – Веднага идвам – разсънена извика щерка й и затвори.

  Колкото и да беше отслабнал, мъжът й бе натежал като скала. И двете се предадоха и седнаха на леглото запъхтени, а той ги гледаше виновно от пода.

  – Да се обадим на още някого – предложи Яна.

  – Няма на кого – поклати глава Вяра.

  – Тогава ще звънна на приятеля ми.

  – Имаш приятел?

  – А защо да нямам?

  – Не си ми казала – прозвуча укор в гласа на майка й.

  – Ох, майко, защо трябва да ти казвам…

  Иво дойде след около половин час и тримата заедно успяха да вдигнат Петър. Настаниха го в инвалидната количка и го закараха в банята. Вяра оправи сутрешния му тоалет сама, за да не се притеснява той. После всички седнаха в кухнята да закусят. Говореха и се смееха, а Вяра бе щастлива, защото съпругът й от много време не се беше смял. Той явно бе харесал Иво, а и младият мъж проявяваше симпатия към него. Намериха си и общи теми за разговор. Преди да си тръгне, Иво се обади на своя близка и взе телефонния номер на жената, която се бе грижила за умиращата й майка до последно.

  – Казва се Донка и е пенсионирана медицинска сестра – поясни той. – Колежката ми беше много доволна, а и не взима безбожно скъпо.

  Вяра вече си поотдъхна. Възрастната болногледачка беше добра и внимателна. Идваше рано сутрин, за да й помогне при вдигането, но преди това го разтриваше с електрическа крушка.

  – Така най-добре се раздвижват кръвта и лимфата – обясни й първия път, като видя учудването й.

  Вяра вече имаше време да излиза на пазар. Приятелките й забелязаха промяната и не се сдържаха от язвителни забележки.

  – Къде хукна ма, Верче? – подвикна една сутрин след нея Ружа от прозореца. – Пешо да не е ритнал камбаната…

  Вяра стисна зъби и забърза крачка. Искаше й се да се върне, да се качи до апартамента на Ружа, да ритне вратата и да връхлети вътре. И да я хване за косите, и да блъска главата й в стената, да блъска, да блъска…

  Сепна се и се ужаси от себе си. Какво ставаше с нея, запита се и едва не се разплака.

  Прибра се разтреперана.

  Донка веднага усети, че нещо я е разстроило, и отиде при нея в кухнята. Петър бе заспал и спокойно можеше да го остави сам.

  – Какво се е случило? – попита и приседна срещу нея.

  Вяра само поклати глава.

  – Да направя ли чай? – скочи жената, включи електрическата кана и сложи пакетчетата по чашите.

  Постави по една димяща чаша пред всяка от тях и седна отново.

  Вяра отпи от ароматната течност и се почувства малко по-добре. Можеше да й каже всичко, бяха се сближили и си споделяха болките. Донка бе останала вдовица още като млада и, улисана в грижите за децата си, не бе успяла да се задоми отново. В действителност не бе пожелала.

  – Не можех да си представя как ще доведа друг мъж при дъщерите си – беше й споделила, – освен това са момичета, другият като нищо можеше да им посегне…

  Вяра я беше погледнала с недоумение.

  – Не знаеш колко такива случаи има – бе поклатила глава болногледачката. – Много от тях минаваха през отделението, в което работех…

  Сега Вяра й разказа с треперещ глас за случилото се.

  – Това е само началото – въздъхна Донка. – Бъди силна… – Тя замълча и се замисли. След малко проговори: – Трябва да се обадиш на синовете си…

  Вяра сепнато вдигна очи към нея, после ги сведе.

  – Да си организират нещата и до седмица-две да пристигнат тук. И да си вземат около месец отпуска…

  – Толкова ли е зле? – попита я, като се страхуваше да я погледне.
  – Познавам признаците – промълви Донка и сложи дланта си върху ръката й. – Прекарвай повече време с него. Аз ще бъда тук и ще чакам да ме извикаш, когато имаш нужда.

  Малкият й син пристигна след седмица, заедно със снахата и децата. Все пак бяха в Европа и нямаше проблем. Големият, обаче, чакаше всеки момент да му излезе американското гражданство – на него и на жена му. Нямаха документи, а само някакви временни карти, с които не можеха да напускат страната.

  Така на погребението Вяра беше с дъщеря си, Иво, Явор, снахата и внуците. Бяха застанали от двете й страни и я подкрепяха. Всичко минаваше през нея като насън. Дори не бе забелязала, че плътно зад тях стояха Ружа, Зорка и Цанка, плачещи на висок глас, докато демонстративно бършеха сълзите си. После, в залата след опелото, трите си наливаха от червеното вино и обръщаха чаша след чаша. Стресна я високият им смях, озърна се уплашено, в този момент Зорка я хвана подръка и я дръпна при тях. Ружа се увеси от другата й страна, а Цанка я прегърна.

  – Имаме страхотна идея – започна Зорка, като хлъцна. – Твоят апартамент е с три спални, много по-голям от жилищата ни. Затова ще дойдем да живеем при теб, а нашите ще ги дадем под наем…

  – Знаеш ли колко пари ще имаме тогава? – вдигна пръст Ружа. – Ще си живеем като царици…

  – Всяка от нас ще бъде в отделна спалня – добави Цанка, – а ти ще си в хола… Да можеш да си гледаш телевизия по всяко време… Найс, а? – и я погледна с влажен поглед. Явно се възхищаваше не само на идеята им, а и на жаргона, който бе подочула от подрастващите.

  Вяра бе онемяла. В този момент усети как една ръка обгръща раменете й.

  – Аз съм на свободен наем и ще се преместя при майка ми – чу гласа на дъщеря си. – Не е сега моментът да говорим за това, но повече не повдигайте този въпрос! Вие правете с вашите жилища каквото решите, а ние ще решим за нашето.

  Яна я поведе по-далече, а от другата й страна я подхвана Донка. Докато се отдалечаваха, болногледачката не се сдържа, обърна се към трите жени и процеди:

  – Не ви е срам!

  Явор и Иво отидоха до Ружа, Зорка и Цанка, взеха чашите от ръцете им и ги хванаха за лактите.

  – Хайде, дами, време е да си ходите! – тихо, но категорично каза Явор.

  – Насам, моля – добави Иво и ги поведоха към вратата.

  Изведоха ги навън и изчакаха да видят, че се отдалечават достатъчно.

  – Не трябва да оставяме майка ви сама – обърна се Иво към брата на Яна.

  Явор въздъхна:

  – Ще бъдем при нея до края на месеца, но повече не мога…

  – Не се притеснявай – рече Иво. – Ние сме тук.

  – Благодаря ти – кимна Явор и двамата мъже си стиснаха ръцете.

  След заминаването на сина й и семейството му, Вяра помоли Яна и Иво да я оставят известно време сама.

  Още на следващия ден по телефона й позвъни един съсед с молба да ползва хладилника й.

  – Знам, че имате голям фризер, заклахме прасе и събрахме в нашия едва половината. А ти вече няма какво да държиш в твоя…

  Разтреперана, Вяра затвори телефона и се разплака…

  След около седмица й се обади нейна бивша колежка. Тинка бе дошла като студентка от някакво далечно село и беше успяла да ожени за себе си свой състудент с апартамент на пъпа на София.

  – Ако знаете майка му колко беше против – не спираше да се хвали с успешния си брак тя, когато постъпи на работа при тях. – Била съм селянка! То пък софиянки сте едни… А аз съм честна точно защото съм от село!

  Всички се споглеждаха, но никой нищо не й казваше. Скоро след това започнаха клюки и интриги – нещо, което дотогава в малкия им колектив никога не го бе имало. И тъй като Вяра беше ръководителят на научната група, най-много сплетни се понесоха по неин адрес. В началото колегите ги игнорираха, но постепенно започнаха да се поддават. И Вяра разбра, че хората обичат да вярват на лошите неща… Явно така самите те се чувстваха добри… Не знаеше как да се справи с тази ситуация, но всичко се реши от само себе си. Назначиха й заместничка – млада жена, току-що завършила, съпруга на депутат. Тинка веднага се увъртя около нея и скоро бяха първи приятелки. Е, Тинка беше искала това място за себе си, но скоро стана ясно, че приятелството бе, за да опознае врага отвътре… Клеветите, които беше разпространявала за Вяра, бяха като комплименти в сравнение с това, което се носеше за новодошлата, и то в подробности. Обаче депутатшата се усети бързо и за кратко време Тинка остана безработна. От време на време се обаждаше на Вяра, за да й се оплаква и да иска услуги. Вяра я отбиваше внимателно и не я допускаше до себе си, като се чудеше с какви очи я търси…

  Сега Тинка изказа съболезнованията си и добави:

  – Ах, Верче, вече и двете сме вдовици… Как хубаво ще си другаруваме заедно…

  – Извинявай, но нямам време за теб – макар и любезно, я отряза и си помисли: „Трябваше да те разкарам доста по-отдавна“…

  После се засмя на себе си – какви изрази бе започнала да употребява…

  Времето минаваше, сезоните направиха пълен кръг, но тя продължаваше да държи на усамотението си. Яна и Иво идваха да я виждат, ала Вяра бързаше да ги отпрати. И потъваше в спомените си… Болката от загубата на Петър не намаляваше, но бе започнала да свиква с нея.
  Един ден, по обяд, на вратата се позвъни. Отвори бързо, като се чудеше защо Яна не влиза направо… Остана изумена, като видя втория съпруг на Люба – приятелка от университета, с която поддържаха връзка до смъртта й. Беше си отишла от скоротечен рак, толкова бързо, че приятелите бяха разбрали месеци след погребението. Когато научи, Вяра се обади на дъщеря й да изкаже съболезнованията си и узна, че момичето веднага бе изгонило втория мъж на майка си.

  – Мама скоро след сватбата разбра какъв използвач е и приживе прехвърли всичко на мен – имоти, пари… всичко. Но вече беше болна и нямаше сили за развод…

  – Справила си се – каза Вяра. – Ако имаш нужда от помощ, каквато и да е, винаги можеш да ми се обаждаш…

  – Благодаря, лельо Вяра – отвърна младата жена. – И ти можеш да разчиташ на мен.

  А сега вторият съпруг стоеше на вратата с букет цветя и напираше да влезе в дома й. Използва изненадата й и бързо се промуши покрай нея.

  – Мммм, как хубаво мирише – огледа се той и се отправи към кухнята.

  Тя го последва, като едва сдържаше раздразнението си.

  Той вече бе взел голям буркан и наливаше вода за букета. Сложи го на масата и погледна сервираната чиния.

  – О, кюфтета! – възкликна. – Обожавам ги…

  – В сряда винаги правя кюфтета – измърмори Вяра в объркването си.

  Той се настани на стола срещу нейния и заяви:

  – Не съм обядвал, едва сега разбрах за Петър и бързах да дойда да видя как си…

  – Как да съм – отвърна тя и постави пред него чиния с три кюфтета и печени картофи за гарнитура.

  – Имаш ли вино? – запита той и понечи да се изправи. – Веднага ще изтичам да взема…

  – Не пия – спря го тя. – Особено през деня…

  Изтърпя го, докато се нахрани, после каза, че има час при лекар и трябва да се приготвя. Той предложи да я закара, но му отказа и го изтика към вратата. След като я тракна зад гърба му, завъртя ключа и въздъхна. После се върна в кухнята и изхвърли букета му в кофата за боклук.
  След седмица той пак позвъни на вратата. Тя първо погледна през шпионката и като го видя, реши да не отваря. Но той не спираше да звъни и по едно време се провикна:

  – Знам, че си там…

  Тя отвори, за да не предизвиква любопитството на съседите. Той се шмугна покрай нея и се отправи направо към кухнята. Сложи бутилка вино на масата и възмутено погледна купичката с постна супа.

  – Нали в сряда правеше кюфтета?! – едва не й се скара.

  – Вече не правя – отвърна тя. – И нямам време за обяд, отивам при лекаря си… – тонът й беше категоричен.

  Той стоеше изненадан.

  – Добре – рече накрая, – ще изпием тази бутилка друг път, а сега ще те закарам!

  – Изчакай ме навън – примири се тя.

  Чакаше я прав до колата и й отвори вратата. Докато се качваше, успя да мерне трите си съседки да надничат иззад пердетата на прозорците си. Видяха, че ги е забелязала, и бързо се скриха.

  Тръгнаха и тя му обясни накъде да кара. Пътуваха в мълчание, като пристигнаха пред поликлиниката, той спря и понечи да слезе, но тя се измъкна бързо от мястото си, отвори чантата си, извади бутилката вино и я постави на седалката, на която бе седяла до преди миг.

  – Ето ти виното и повече не ме безпокой, за да не викам полиция – и тресна вратата на колата.

  Поликлиниката беше до кварталния парк. Тя се помота вътре известно време, качи се до третия етаж и надникна през прозореца – колата му я нямаше.

  Излезе и се отправи към парка. Не бе идвала тук от години. Беше настоявала да води Петър с инвалидната количка, но той упорито отказваше – не искаше да го виждат безпомощен.
  Обиколи езерото и се отправи към бирарията с маси под дърветата, където толкова обичаха да посядат двамата. Мерна една отдалечена масичка в дъното под върбата и се запъти към нея. Наближи я и видя, че в момента някакъв мъж се кани да седне. Забеляза я и лицето му се смръщи. Усети някаква съпротива в него, която като че я блъсна назад. Тя спря, очите й се насълзиха, обърна се и си тръгна. Дори не се огледа, бе видяла, че всички други маси са заети. А и вече нямаше желание да остава там.

  Все още не й се прибираше и пак се отправи към езерото. Вървеше бавно, поспираше от време на време и се любуваше на патиците и на малките им. Тук-таме във водата имаше и лилии, преливаха от бяло, през розово, до бледовиолетово. А слънцето хвърляше златисти отблясъци във водата около тях. Толкова много красота…

  В този момент се блъсна в някого и отскочи сепнато. Беше същият мъж от масичката под върбата.

  Той също отстъпи назад и двамата измърмориха в един глас:

  – Извинете…

  Обърнаха се и всеки пое обратно по пътя, от който бе дошъл.

  От другата страна на езерото отново го видя да върви насреща й. И той я забеляза и спря. Тя се обърна и се отдалечи с бързи крачки. Явно трябваше да се прибира.

  – Извинете – чу глас зад себе си след малко.

  Спря и се обърна. Беше мъжът. Смутено пристъпваше от крак на крак и се чудеше как да продължи.

  – Не исках да съм груб – каза тихо. – Обидих ви неволно…

  – Не, всичко е наред – рече Вяра. – Просто желаех да съм сама…

  – Аз също – отвърна той и замълча за миг, после добави: – Преди време изгубих съпругата си… Не исках да общувам с други хора…

  – Разбирам – прошепна тя и очите й се навлажниха.

  Направи няколко крачки и забеляза, че и той тръгна до нея.

  – А не ме оставят на мира – продължи, като човек, който дълго не е говорил. – Самотни съседки ми носят ядене… Приятелки на жена ми звънят по телефона… А като не вдигна, идват на вратата…

  – Познато – кимна тя. – Не знам как да се справя…

  Вече вървяха покрай езерото един до друг.

  – Знаете ли как! – оживи се той. – Преди време прочетох какво правят англичаните и оттогава го прилагам. Успешно е…

  Тя го погледна с любопитство.

  – Когато се звънне на вратата, англичанката взима мантото и чадъра си, и едва тогава отваря… Ако е някой навлек, казва „Съжалявам, но точно излизам“… Ако е приятел – „Тъкмо се прибирам“…

  Вяра се разсмя и неговият смях я последва.

  Хората, с които се разминаваха, ги поглеждаха учудено, после се засмиваха и те – толкова мила, весела възрастна двойка…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Пазител на вечност

  .

  Стихове от Йордан Атанасов

  .

  АФИШ

  На Атанас Далчев

  Разнасям афишите – чужди послания,
  а своите нося навити в душата.
  Затуй са невидими моите рани.

  Аз всеки ден Божи пътувам със вятъра.
  Лепило и четка – до крайната улица.
  Край гъби рекламни, кина и театри.

  Край хора работни, цветя и улуци.
  Ще нося покани, додето ме има.
  Додето със синя небесна каруца

  дъждът ме настигне внезапно и мине
  през мене. Подобно афиш ще се смъкна
  от стълба на времето. И ще замина.

   

  РЕКА

  На сал, по средата си, в талвега.
  Съзерцаваш, което тече и се движи –
  вятър в косата, в ушите, в тръстиките.
  Конче с крилца ще премине –
  съвършен хеликоптер, въздуха стриже.
  С нови подмоли и завои – реката е.
  И рибката златна в ръката ти – друга,
  макар да подскача, играе,
  тя не пита за твойте желания…

  Замръкваш
  и виждаш небесния син похлупак
  със реката на Млечния път –
  там някаква мелница
  върти галактичните камъни.
  Ще сънуваш безкрайно как
  Салът на времето
  бавно те носи
  по Талвега жив на Вселената.

   

  ПАЗИТЕЛ НА ВЕЧНОСТ

  Копая тревата, говоря на мама…
  Отдолу е, само два метра делят ни.
  Копая и скубя със зъби
  безсмъртния троскот на Мизия –
  пазител на вечност.

  Говоря, над гроба зелен коленичил,
  и зная, че мама ме чува –
  потрепват листата чемширени …
  Разбирам заръките мъдри с кръвта си
  и с гените нейни – във мен.
  Под нейната снимка
  издялах в гранита и моята дата.
  А другата дата – ще сложи синът ми…

  Копая тревата, говоря със мама –
  два метра делят ни.
  Копая безсмъртния български троскот –
  пазител на кости…
  И вечност.

   

  БРАУНШВАЙГ

  От малък приказки запомних и истории:
  херцози, готика, жени неуморни
  и, естествено, руси – с бузи червени.
  Очите им сини били, душите – неверни…
  Мит от войната или спомен – нетраен,
  но със очите си видял е брат ми
  разрухата, войната и края й;
  пленените германци, от страх замаяни;
  освободителите – горди и наперени
  дарявали на дамите
  първичното – любов… и консерви,
  а после – шоколад или цигари „Камел“.

  …Тук хвърлял семето си Градинарят,
  баща ми, гастарбайтер български.
  Тук съм проплакал аз с глас варварски.
  А мама, сепната, повтаряла дълго:
  Йордан го напишете в кръщелното…
  Градчето, спретнато днес по германски,
  работи здраво, без да се цeпи и мръщи.
  Няма залитания и идеи мегаломански.
  И само в събота семействата литват
  на въздух крайградски – с пастите и бирата…
  И пеят те с децата – почти ювелирно,
  любовни песни – с маршови ритми…

   

  НЯКОГА

  Някога – смел и наивен,
  комсомолките гледах
  право в очите
  (други момичета нямаше).
  Възпявах… избирах.
  И лъжех красиво…
  Но любех по няколко…

  Мечтаех да съм космонавт,
  спортист или пък защитник
  на бедните – в Африка…
  Бях пумпал
  в ръцете на някой невидим играч.
  Или пластелин в работилницата
  на Бога.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Йордан Атанасов е роден през 1943 г. в Брауншвайг, Германия. Завършил е икономика и журналистика. Председател е на НЧ „Даскал Петър Иванов – 1988” – Стара Загора, гл. редактор на в. „Литературен глас”, редактор в сп. „Птици в нощта“. Автор на 18 поетични книги. Първата му книга „Токов удар“ излиза през 1988 г. Автор е и на романа „Хамовото семе” (в две издания – 2011 и 2017) и на сборника „Пясъчни видения“ (2014 г.). Съставител и издател на три поетични антологии за Стара Загора и една за с. Драганово, Великотърновско. Последните му книги „Необясним захлас“ (2018), „Срички за врабец“ (2019), „Пазител на вечност“ (2021) и „Машина“ (2023) излизат с подкрепата на Министерство на културата. Носител е на литературната награда „Николай Лилиев“ на Община Стара Загора; плакет и грамота от областния управител; грамота и плакет на Съюза на българските писатели; награди от национални литературни конкурси. Член на СБП и СБЖ. Превеждан е на френски, немски, гръцки, руски, унгарски и испански езици.

  .

• За „Американски триптих“ на Людмила Калоянова

  .

  Отзив за романа „Американски триптих“ (изд. „Жанет 45“, 2024)

  .

  

  .

  ЗА ПРАВОТО НА ИЗБОР И КОПНЕЖА ЗА ЩАСТИЕ

  В романа „Американски триптих“ на Людмила Калоянова се задават болезнени въпроси, чийто отговори не могат да бъдат еднозначни.

  Това е роман, който навлиза дълбоко в същността на емигрантския живот много точно и задълбочено, защото самата авторка е част от този живот. Четейки за трогателната история на няколко поколения емигранти в Америка, ние се запознаваме с лутанията, болките и копнежите на емигрантската душа, с въпроса, който не спира да ги терзае: “Какво спечелихме и какво загубихме?“

  Главният герой Крис не спира да търси истината и смисъла на риска, който са предприели неговите предшественици, истината за тези хора, които, както пише в романа, „се бяха сблъскали с тъмнината и предизвикателствата на неизвестното и ги бяха преодолели на цена, за която знаеха само те. Бяха издигнали домове и отгледали деца в дивата територия между оцеляване и претопяване или пълно унищожение. Какво можеше да изкупи „прегрешението“ им да напуснат родина и близки?“

  И тук възниква въпросът, дали това е „прегрешение“ или право на избор на свободния човек. Провинение ли е спрямо рода, спрямо близките или е опит да им бъде помогнато, защото знаем, че голяма част от емигрантите издържат близките си в Родината, пращайки им част от припечеленото с много труд.

  И още нещо, което е доста съществено, наистина ли е доброволно това емигриране или обстоятелствата го подготвят и насърчават, като например непоносими икономически или политически условия, в които е принуден да живее човекът, решил да предприеме трудната крачка към емигранството. И какви са последствията, как те се отразяват на душевното и емоционално състояние на хората, тръгнали да търсят щастието си далеч от Родината.

  Докато четях романа, в съзнанието ми изплува едно от стихотворенията на Христо Фотев, посветено на баща му. Както знаем, те са преселници от Истанбул, живели в бежанската махала на Бургас. В това си стихотворение поетът много емоционално пресъздава душевното състояние на хората откъснали се от родния край.

  „О, старите говореха особено.
  Живееха, по-точно, не живееха –
  безшумно съществуваха с дърветата
  с конете и ралата и каруците.
  Навярно са забравили от бързане,
  уплаха и безумие душите си
  в далечните невероятни краища
  с далечни и ухаещи названия.“

  Разбира се, съдбата на бежанците е още по-жестока, защото те са принудени да бягат и да изоставят родните си домове, за да спасят живота и свободата си. Но даже и доброволно да си решил да тръгнеш, ти неволно забравяш една частица от душата си в родните места, които в един момент се превръщат за емигранта в далечни краища „с ухаещи названия“, за които душата му копнее.

  Този копнеж се предава и на следващите поколения и те, подобно на Крис, главният герой на романа, се опитват да си отговорят на въпроса: кой съм аз?

  Въпросите в мислите на Крис не дават покой на душата му. Героят се опитва да намери себе си, своята идентичност. Пита се дали е американец от български произход или българин с гръцко потекло, който живее в Америка. Той поставя и още един труден въпрос. Имат ли право родителите да обричат децата си на емигрантски живот, без да им се дава право на избор, как това се отразява на психиката на тези деца.

  Въпросите с трудни, а понякога невъзможни отговори не спират да се трупат в романа. Като например кога Родината майка се превръща в мащеха, в правото си ли сме да прекрачим прага, за да потърсим своето щастие другаде.

  Авторката се опитва да примири много от тези наглед непримирими въпроси и отговори. Чрез своята героиня Филипа, тя произнася опрощаващите думи:

  „Понякога майката може да се превърне в истинска мащеха, ако не е в състояние да подхранва изконните нужди на децата си. Тогава си заслужава да прекрачим прага и напуснем дома си, за да намерим своето истинско аз. И пак ще обичаме майка си, но вече няма да я мразим, а ще я разбираме и оценяваме по-добре, от дълбочината на новата си идентичност.“

  Романът „Американски триптих“ не е просто разказ за историята на рода на Крис и неговите предшественици, това е историята на хиляди българи емигранти и техните близки, разпъвани между копнежа за щастие и по-добър живот и отговорността към близки и Родина, между желанието да се реят свободно сред просторите на широкия свят и корените, които ги теглят към родното място. Това е роман, който заслужава да бъде прочетен.

  Поздравления за Людмила Калоянова за честното и интелигентно поставяне на някои парливи и вълнуващи българското общество въпроси.

  Пожелавам успех на книгата и нестихващо вдъхновение на талантливата авторка!

   

  Мина Кръстева

  .

• „Морето ми каза“ на Бойка Николас. Представяне в София

  .

  Писателка Бойка Николас, която от години дели времето си между Испания и България, е издала нова книга – „Морето ми каза“. Софийската премиера на „Морето ми каза“ ще бъде на 7 ноември 2024 г., от 19 часа местно време, в Галерия „София Прес“ (ул. “Славянска“ 29).

  .

  ЗА АВТОРКАТА

  

  Бойка Николова (с псевдоним Бойка Николас) е родена през 1968 г. в София. От малка пише поезия и проза. Завършила е Испанска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Има магистърска специалност по Литературна критика и Испано-американска литература. Владее еднакво добре испански и български език, говори освен това още три езика. Издала е досега четири свои книги – „Методът БОП – Благодаря, Обичам, Прощавам“, „Проклятие или Господ има други планове за теб“, „Обичам се“ и „Морето ми каза“. Член е на СБП. Председател е на „Испано-българска асоциация за интеграция и развитие“ (Asociación Hispano-búlgara para la integración y el desarollo) – НПО за хуманитарни каузи, социална интеграция на хора в неравностойно положение и международно сътрудничество.

  .

  ЗА КНИГАТА

  Според авторката, „Морето ми каза“ съдържа послание за човечеството. Тя споделя, че много от идеите й се явяват насън, а пророчеството, отразено в „Морето ми каза“, е стигнало до нея, докато е съзерцавала морето на един испански бряг. Това послание не преставало да звучи в ушите й, докато не е успяла да го запише.

  .

  

  За Бойка Николас са важни „невидимото видимо“ и „паралелната реалност“, както тя я нарича. И която е една от основните теми и в предишните нейни книги.

  Финалното послание, което авторката отправя в „Морето ми каза“, се съдържа в „Послеслова към читателите“ и е свързано със запазването на човешката душа във времената, в които живеем.

  .

• „Ахав“ и „Строфи на кръвта“ на Васил Славов. Представяния в родината

   

  Излязлата тази година нова поетична книга „АХАВ“ (изд. „Факел“) на нашия сънародник в САЩ Васил Славов, както и излязлата миналата година стихосбирка „СТРОФИ НА КРЪВТА“ (ИК „Знаци“), бяха представени наскоро, с учасието на самия автор, в София, Пазарджик, Бургас и Сливен.

  .

  

  

  

  Моменти от представянето на „Ахав“ и „Строфи на кръвта“ в София. Снимки: Владимир Дворецки

  Тези представяния на последните две книги на Васил Славов в родината, породили вдъхновена, интересна, приятелска атмосфера, се състояха в София с участието на проф. Станислав Памукчиев, д-р Любомир Канов, Румен Леонидов, Стойчо Стоянов, Димитър Бочев, Валентина Радинска; в Пазарджик – на Никола Иванов, д-р Елисавета Георгиева, Хари Харалампиев; в Бургас – на Румяна Емануилиду, Живка Иванова; в Сливен – на Росица Петрова, Веселина Селарска, Деньо Динев, сем. Аспарух Панови. 

  .

  

  

  Моменти от представянето на двете книги в Пазарджик

  Събитията в четирите изброени града бяха уважени разбира се и от редица други приятели, читатели и ценители на творчеството на Васил Славов.

  .

  

  Следва текст на Никола Иванов за „АХАВ“ на Васил Славов. (Текстът е прочетен на събитието в Пазарджик.)

  .

  

  .

  ВИСОКА ПОЕЗИЯ

  За книгата „АХАВ“ на Васил Славов
  (стихотворения, изд. „Факел“, 2024 г., редактор Румен Леонидов)

  Васил Славов живее със семейството си в Питсбърг, Пенсилвания. Той емигрира веднага след промените през 1989 година. Син е на писателя Атанас Славов. Заедно с поетите Георги Белев и Любомир Николов създават най-стойностната българска литература в Америка. И тримата пишат предимно на български език. За съжаление, Георги Белев почина.

  Новата стихосбирка на Васил Славов „АХАВ“ е поредното потвърждение, че той категорично е част от „Балната зала“ на съвременната българска поезия и литература. Неговите стихове са сред най-доброто, сътворено в българската национална лирика през последните десетилетия. Той съвсем не е сред шумните, пробивни автори, които непрекъснато напомнят агресивно за себе си. Защото несъмнено е много талантлив, а надарените са несигурни в сътвореното и винаги се съмняват. Сигурни са само бездарните. За него Борис Христов споделя: „Васил Славов – и в поезията, и в прозата – е отдавна на върха, без сам да знае. Може би защото никога не е знаел, че е „човек на изкуството“, а работник, приведен над Пътя, по който върви и отминава… Човекът“.

  За всеки поет и творец е особено важно да има свой личен Път в литературата, който неизменно да следва. Такъв е именно Васил Славов, той е поет с биография. Това е дълбок и драматичен поет, който се интересува от най-сложните екзистенциални, философски и метафизически въпроси на Битието, включително за Смъртта и Смисъла. Каквато и тема да го занимава, той търси същността. Споменът играе силна роля при него. Изумително фина е неговата чувствителност. Той твори и предпочита да живее в самота и тишина, защото интуитивно разбира, че в тишината и самотата по-силно отеква и се усещат болката и тъгата:

  Колко наранима е самотата.
  Дори в белия сняг, който се опитва да надникне в нас.
  Самотата не принадлежи на самотните.
  Самотата принадлежи на тези, които преминават през
  изпитанието си.

  Лириката на Васил Славов излъчва духовност и хуманизъм, съчувствие и състрадание към унизените и оскърбените от живота и съдбата:

  Човек и дрипав куфар, димна вечер,
  под стола кучето от път пребито;
  стени без цвят,
  дъхти на дъжд,
  от най-високото светкавицата слита.

  Което се допълва от картината в „Пътека“:

  Далечен спомен и тъга
  и пристанът, забравен чака
  човека, тръгнал към дома,
  загубен в сенките и в мрака.

  В това ни убеждава цялата му поезия. Светът не е станал привлекателно място за живеене, неуютен е светът за човека. Затова в стиховете му преобладават дъжд, сняг, мъгли, духат ветрове, птиците не цвъркат с весели трели. Ето какво е за него Поезията, Творчеството в „Може би“:

  Може би –
  Молитвата е тихият ни опит да докоснем Творителя си.
  Може би –
  Поезията е опитът на Бог да осмисли Творението си.

  В стиховете на Васил Славов ще открием един високо културен, деликатен и раним творец. Като мото към стихотворенията си той използва стихове и мисли на творци като Къмингс, Мелвил, Борис Христов, Сеферис, Хенри Милър, Константин Павлов, Христо Фотев, Конрад, Фокнър, Керуак, Вутимски, Елиът, Дилан Томас… Класическият му и свободен стих са модерни и безупречни. Специално ще отбележа и картините на великолепния художник Станислав Памукчиев, с които е илюстрирана книгата.

  Изборът на творческо и житейско поведение на Васил Савов е: „да бъда ням… И бях.“ В сборника няма да открием неубедително и излишно стихотворение. Извън каквото и да е съмнение срещаме един автентичен, физиономичен и различим поетичен свят, който оставя трайна диря у интелигентния читател. Ще завърша с великолепното класическо стихотворение „Ням“, с което започва стихосбирката:

  Аз чувам вече стъпките на тишината,
  притулните й стъпки на сърне –
  как падат, падат, с цялото небе,
  аз зная кой до облака ме чака.

  Далеко друмникът в тъгата си ще спре,
  ще бъде светло и ще бъде тихо,
  душа с душата ще пише стиха,
  а времето от вятъра си ще се отрече.

  Аз виждам как по мен расте трева,
  как белите й стръкове ме преболяват,
  как странната вечерня изтънява
  и как за пътя ни се готви обичта.

  Това е Поезията!

  .

  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: Приложените снимки от представянията на двете книги в Пазарджик и в Сливен са изпратени на Васил Славов, като не са посочени техните автори. Затова те не са посочени и в тази публикация.

  .

• Представяне в Русе на „Британски пътешественици за България“

  .

  На 23 октомври 2024 г. (сряда), от 18 часа местно време, в Регионалния исторически музей в гр. Русе ще бъде представена книгата на Найджъл Мидълмис „Британски пътешественици за България”. Сборникът с пътеписи е преведен на български език от Миглена Парашкевова.

  Ето какво пишат за книгата организаторите на събитието:

  „Представянето на книгата „Британски пътешественици за България” ще включва откъси и изображения от 188-те страници с пътеписи, създавани в период от пет века. Те са издирвани и събирани от книги в някои от най-големите библиотеки във Великобритания, като Бодлеанската библиотека в Оксфорд, Лондонската библиотека и Британския музей. Текстовете представят увлекателна панорама на видяното от пътешествениците по време на приключенстването им в тази рядко посещавана и „екзотична” част на Европа между 1585 г. и 1939 г.

  Найджъл Мидълмис през целия си живот е възторжен почитател на България. Познанството започва още през 1972 г., когато със съпругата му Приска са назначени за учители в Английска гимназия „Гео Милев” в Русе. Те са силно впечатлени както от способностите и успехите на учениците си, така и от благородството и всеотдайността на своите колеги. След завръщането си в Обединеното кралство през 1975 г. Найджъл е редактор на списанието на Британско-българското дружество и се присъединява към благотворителната организация „Приятели на България”. През 1989 г. заедно с Приска започват да набират в Лондон средства за нуждаещи се сираци от България чрез концерти в двореца „Фулъм“, църквата „Св. Дънстън“ в Лондон и в посолството на България. Заедно със свой приятел, д-р Брайън Скип, Найджъл издирва в Бодлеанската библиотека в Оксфорд, в Лондонската библиотека и в Британския музей многобройни разкази от първо лице на британски пътешественици, посетили в отминали векове България, които впоследствие редактира и преработва, за да се появи тази книга.

  Приходите от продажбата на книгата са в подкрепа на ученическия театър и театралното изкуство в Английската гимназия в Русе. Найджъл е съсобственик на къща на река Дунав, в близост до Русе, и с удоволствие учи български език.

  Преводачът на книгата Миглена Парашкевова е възпитаник на Английска езикова гимназия „Гео Милев”- Русе и е в числото на учениците на Приска и Найджъл Мидълмис в България. Това е причината тя да пожелае да подкрепи благотворителната инициатива на Найджъл Мидълмис с това издание да се набират средства за талантливи ученици от Гимназията, като от своя страна направи благотворително превода ú на български език, за да се разшири читателската аудитория. Миглена е дългогодишен професионален преводач в най-разнообразни сфери, а в последните десетина години се занимава най-вече с преводи в областта на музейното дело, културата и социалните дейности. Сред организациите, с които е работила, са Британският ноу-хау фонд, британските благотворителни организации „Спасете децата” и „Надежда и домове за децата”, Националният исторически музей, Институтът за етнология и фолклористика с етнографски музей към БАН, Русенският регионален исторически музей и много други.

  Според мнението на читатели: „Книгата е чудесна, изключително любопитна, пълна с най-невероятни детайли и наблюдения. Чете се на един дъх!… Още по-достойна за уважение е каузата, в чието име е създадено и се разпространява това издание: да подпомогне финансово сегашните ученици в АЕГ „Гео Милев“ – Русе да изразят творческата си енергия в сценични изкуства. Така че, купувайки книгата, всъщност подкрепяте тази кауза и участвате в нея…“

  Long story short, заповядайте на тази среща, поканете и приятели, споделете информацията/линка за нея с контактите си. Предварително Ви благодарим и Ви очакваме в сряда в музея!“

  Събитието във Фейсбук ТУК

  .

• Есен

  .

  Разказ от бъдещ сборник на Васил Славов*

  Mожеше да се слезе до двора. На двора имаше пейка. На пейката имаше слънце. Това бе красив софийски квартал. Понякога на пейката имаше много слънце и бе много хубаво. Просто трябваше да слезе по стълбите.

  Не винаги имаше някой, който да й помогне. А тя не искаше да безпокои никого. Хората са толкова заети сега.

  Можеше да хване с ръка дървеното перило, да направи завоя на втория етаж, сетне завоя на първия етаж. После перилото свършваше. До входа имаше няколко метра, но тя не можеше да стигне до там. Бе опитала и бе паднала. Нарани се. Бе останал страх.

  Не, не би безпокоила никого…

  – Някой да ми помогне да сложим перило, разбира се, аз ще си платя. Просто една дъсчица, може би по-дълга. Бих искала да излизам навън. Когато времето е хубаво.

  Приятелите й я изслушваха. Тя имаше много приятели, всички я обичаха и идваха да споделят с нея болките и радостите си. Говореха повече за болки и по-малко за радости. Тя бе търпелива… Приятелите й споделяха с нея. Приятелите й нямаха време за друго. Близките й бяха далеко. Не искаше да признае пред себе си, че синът й я бе изоставил. А синът й я бе изоставил.

  .

  

  .

  Мина година… Тя си купи стол, който слагаше на терасата в кухнята, за да се радва на пролетното, на лятното, на есенното слънце. Но това бе само за час, после идваха сенки. А долу, на двора, слънцето бе живо, живо още много дълго…

  В един ранноесенен следобед, когато София още дишаше лятото си, на вратата се позвъни. Тя отвори.

  – Кой сте вие, не познавам гласа ви, познавам ли ви?

  Чу смях. Смях от едно далечно детство…

  – Савата съм, Етке, гонихме с теб, Буба, Митко светулки на „Изгрева“. Вчера дойдох, взех мерки, долу на стълбите, нека първо свършим работа, пък после ще ми направиш чай. Не си се променила, Етке…

  Усети усмивката в гласа му.

  – Светулки, казваш…

  За последен път бе видяла Савата… не си спомни кога. Той бе останал на „Изгрева“. Нейният път беше друг. Бе чул и бе дошъл…

  В края на деня Савата й помогна да слезе до новото перило. Крачка, две. Чувстваше се стабилна. Крачка, две… Вече можеше да стига до пейката.

  – Благодаря ти, Сава, подари ми слънце ти.

  Савата бе замълчал. Тя не можеше да види очите му. Усмихна се и му махна с ръка.

  Някъде високо, далеко – бавно догасваше светулката на следобедното слънце…

  – Ако прогледна отново, каза ми, ще гледам само очите на хората…

  Умориха се дъждовете ти.
  Тръгваш си и една тънка надежда (за святост)
  кади по ръба на загубената светлина.

  Тихо е. Страшно.
  И ми казваш, докато те храня с вода:
  „Музиката, музиката звучи добре, нали, сине.“

  .

  

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Бел. ред.: Заглавието на бъдещия сборник е „Софийски разкази“.
  Снимките в публикацията са от личния архив на автора.

  .

• Фентъзи романът „Изпитанието на Розара“ на Никола Чалъков издаден в САЩ

  .

  Фентъзи романът „Изпитанието на Розара“ на Никола Чалъков излезе от печат в САЩ, под заглавие Rozara`s Trial. Книгата е публикувана от американското издателство Of Metal and Magic Publishing, съобщава платформата „Амазон“.

  Авторът на романа е и преводач на английския текст. През 2022 г. разказът „Изгнаникът“ на Никола Чалъков, също в негов превод, беше публикуван на английски език във фентъзи антологията Fable of Redemption Reclaimed на американското издателство Of Metal and Magic Publishing.

  Още с излизането си на българския пазар, романът „Изпитанието на Розара“ впечатли читатели и литературни критици. Вълнуващ фентъзи трилър, книгата се утвърди като един от най-успешните български фентъзи романи. Поради големия читателски интерес и многото положителни отзиви, издателство „Слънце“ предлага и второ издание на „Изпитанието на Розара“.

  Висока оценка за книгата даде и писателката Здравка Евтимова: „Когато прочетох книгата, си помислих – в този човек, който я е написал, има такава съкровищница от хрумвания, такива неочаквани обрати на въображението, че си пожелах романът да е началото на десетки други. Виждам у автора освен богато въображение и умение да създава герои, да ги развива и по един много фин, много естествен начин да ги оставя да демонстрират своите качества, заедно с умението му да създава острота в сюжета. И всичко това да бъде облечено в един красив език. Все знаци, че пред този писател има много големи възможности за развитие, има силно бъдеще.“

  Ето и сюжетът на романа накратко. Младата Розара е неопитна и незряла, но изпълнена с решимост. Изпратена е в малкия град Дитрум, за да разреши проблем от магическо естество. Ако се провали, ще бъде прокудена от Кръга на лунната светлина и връзката й с магията ще бъде прекъсната. Изпитанието, за което се е готвила, се превръща в начало на безмилостно преследване, в което някои се борят за власт, а други за оцеляването си. Предателства, кръв, приятелства и една нова любов бележат пътя й.

  Никола Чалъков е роден в София през 1981 г. Завършил е висше образование в Нов български университет – английска и френска филология; магистър по американистика и британистика. Магистър по национална сигурност от Академията на МВР. Превежда професионално от английски и френски език.Като писател неговите творчески интереси са фокусирани върху фентъзи прозата. Чалъков е автор на два романа – „Железният скиптър“ (2000) и „Изпитанието на Розара“ (изд. „Парадокс“, 2019), и на сборник с разкази „Кръгът на лунната светлина“ (изд. „Парадокс“, 2021). През 2021 г. авторът е номиниран за наградата на Националния литературен конкурс „Албена 2021“ за разказа „Магическа дарба“.

  Източник: БТА

  .

• Нация

  .

  Днес много се говори за нации.

  Идва ми наум една история, разказана ми от мой познат, фамилен лекар в САЩ.
  Идва при него пациентка на деветдесет и кусур години. Стара еврейка, преживяла концентрационен лагер. В процеса на прегледа моят приятел я пита дали има проблеми с уринирането, което на английски звучи така: “До ю хев проблемс уит юринейшън?”.

  Бабата погледнала моя приятел с ненавист и просъскала: “Ай до нот хев проблемс уит ани нейшън!” (Нямам проблеми с никоя нация!)

  Страшна история е тази. История за забравени днес времена, в които хората са избивани само заради думата нация и смисъла, който е влаган в нея. Как става така, че човек да се нарече българин или руснак, или американец, или македонец или германец? Нима българите не се делим на шопи, макета, къдрави и мокри власи, морски, балканджии и какви ли още не? Нима германците не са баварци, швардвалдци и маса други различни какви? Какво е нация? Та тази дума не е даже славянска. Латинска дума е, което ми подсказва кои народи стоят в основата на тази идея.

  Ние, славяните, имаме думата Род. Ясна и близка на всеки човек е тази дума. В английския има две думи, които може да ползвате, вместо род – “фемили” и “пипъл”. И двете не отразяват пълното значение на думата Род. Поне не и за мен – славянин по рождение и възпитание. Род – това е селският събор, род – това е мерата, на която са опънати дъсчени маси, на открит огън се пекат агнета, а около масите са насядали братя, сестри първи, втори, трети, четвърти братовчеди и братовчедки, родители и прародители на цялото това меле. Множество деца тичат около масите, играят си по тревата, бият се и се сдобряват, и всичките тези хора знаят, че те са Род, Рода, Кръвчица. Че са едно.

  Нация. Какво е то? Парче замя, обиколено с гранични стълбове, гражданство, жителство, плащане на данъци, служба в армията, война, смърт, пушечно месо, герой, който погребват с националния флаг, до крайност обезличен паметник – национален символ, в който и майката не би познала детето си. Тази страна…

  Заради думата нация днес на изток от Днепър, братя, братовчеди, родители и деца се избиват, измъчват осакатяват, умират. Родове се срещат на бойното поле, вместо на селския мегдан. Утре същото може да стане по бреговете на Вардара, сред долините на Апалачите, на остров Тайван. А в Газа, а в Африка? Навсякъде Нация, нация, нация, нация…

  Що за дума е тази? От Бога ли е дошла или от Дявола? Род е дума Божия. Бог е събирач. Бог е рода, кръвчица ние е, през светата Дева и Иисус с нас, хората, се е сродил той. Не с еврейската нация, а със всички нас.

  Есен идва отново. Есен. Време на жълтото, кафявото, червеното, розовото, оранжевото. Време на виното, време на луканките. Време на дългите маси и пукащите в огъня цепеници. Време на ябълки, тикви и грозде. Есента е тук. Тя е хубава, зряла жена с кестенява коса, кафяви очи, в които се крие тъга по отиващото си лято, мъдростта на майката, отгледала и изпратила по света децата си, и любовта на съпругата, всеопрощаваща, всеразблраща и вечна, която тя дарява на някого. Може би на мен… Тя ме води за ръка, спокойна, мъдра и прекрасна. Води ме, а наоколо се застудява. Аз искам да съм по-близко, да се стопля от нейната топлина. Тя ми разказва за децата, за внуците, а аз си спомням за татко и ми става мъчно. Тя се опитва да ме разсмее с усмивката на внука.

  Напред ни чака зимата. Всичките ни чака зимата. Не слушайте рогатия. Няма вечен живот на тази земя. Тя е разкъсана от граници, разделена на нации, разтърсвана от взривове, поливана с кръв на невинни.

  Вечният живот е там, на мерата. На дългите дъсчени маси е седнал Бог, Иисус с всичките му апостоли, и ние със свети Георги се пием вино и се тупаме по раменете – нали сме адаши. Той ми показва копието, с което е промушил ламята, а аз на него изработения от мен лък. Наоколо е целият ни Род. И татко, и дядовците, и бабите, и вуйчо, и чичо, и всичките седем милиарда наши роднини са седнали днес на мерата. Има ядене, пиене, веселба и любов за всички, защото знаете ли какво ми каза свети Георги?

  Каза ми, че с копието си е промушил нацията, а после я съсякал с меча и от смрадното и тяло излетели демоните на страха, завистта, користта и ненаситността. На грозните им тела са били татуирани имената на световните корпорации, а в лапите си носели душите на директорите им. Светията ги заточил в пъкъла, където им е мястото, и дошъл на събора.

  „Евала, адаш!“ – му казах и се чукнахме с пълни чаши младо вино.

  Нали сме си Род!

  .

  Виктор Хинов

  .

• И ще забравиш всяко зло, когато спре дъждът…

  .

  * * *

  И ще забравиш всяко зло,
  когато спре дъждът
  и слънцето докосне
  връх от хребета;
  и ще потеглиш пак,
  но не по стръмен път,
  над урви
  и повличащи усоища.

  И ще се питаш пак:
  защо живях,
  на пресекулки
  дишайки на сцената,
  като зрънце,
  попаднало сред камънак
  и носещо сърцето
  на вселената?

  Водата ще проправи път
  за друг живот,
  през рухнали
  надежди и съмнения;
  и може би отново
  ще си бряг
  за лутащи се без посока
  скръбни хора.

  .

  Мариана Христова

  .

• Представяне в Чикаго на книга на Снежана Галчева

  .

  На 20 октомври 2024 г., от 16:30 до 18:30 часа, в Културен център „Българика“ (1120 S Elmhurst Rd, Mount Prospect, IL 60056), ще бъде представена книгата на Снежана Галчева „Отразена светлина“.

  Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина и Салонът за българска култура и духовност в Чикаго канят всички желаещи на представянето на книгата.

  В „Отразена светлина“ с автор Снежана Галчева са събрани интервюта и рецензии на книги от български автори. Сред които са творците на Чикаго – Калина Томова, Василен Васевски, Михаил Цветански, Елка Бърдарова, Наско Гелев, художничката Снежана Стоянова, лютиерите Антоанета Чавдарова, Стефка Шуманова и Елка Русков – Лас Вегас.

  „Присъстващите ще имат възможност да проведат диалог с авторите, един открит разговор с хора, които имат какво да кажат. Идеята за създаването на книга като тази е да се прави мост, освен между различните хора и изкуства, но и да скъсява разстояния. Тя събира различните изкуства и обхваща пространствата на духовните и физическите светове.“ – пишат организаторите на събитието.

  Събитието във Фейсбук ТУК

  .

• Представяне в София на „С гръб към морето“ на Елена Пеева-Никифоридис

   

  На 15 октомври 2024 г., от 17:30 часа местно време, в София ще бъде представена книгата „С ГРЪБ КЪМ МОРЕТО“ (изд. „Факел“, 2023) на нашата сънародничка в Гърция Елена Пеева-Никифоридис. Мястото на събитието е книжарница и галерия „НБУ в ЦЕНТЪРа“ (ул. „Георги С. Раковски“ № 191 Б).

  .

  

  .

  ЗА КНИГАТА

  Сборникът „С гръб към морето“ съдържа 9 новели, разказващи на читателя причудливи истории, които сякаш морските вълни са изхвърлили на брега. Това са истории за хора от различни краища на света, събрани в една лодка насред морската шир, или по един или друг начин свързани с морето. То свързва сушите, но така ли е и с хората, свърза ли и тях? Стават ли по-човеци или не? Стилът е лек, често ироничен и увлекателно ни пренася в света на преживяното и въобръжението на авторката, чието творчество неведнъж е намирало място и в литературната рубрика на Еврочикаго.

  .

  ЗА АВТОРКАТА

  .

  

  .

  Елена Пеева (по-късно Пеева-Никифоридис) е родена във Велинград. Завършила е Юридическия факултет на Карловия университет в Прага с магистърска степен по Международно право. Владее пет езика. От десетилятия живее в Солун, Гърция, където я отвежда нейният съпруг. През 2011 г. Елена получава в Марсилия, Франция, Специалната награда за разказ на тема „Емигранти“ в конкурс на МФЖ (асоцииран член на ЮНЕСКО). В България са издадени книгите й „Коледно реване“ (2013), „Книга за Ангел“ (2015), „Откачени съботи“ и „С гръб към морето“ (2023). Нейни творби са част от сборниците „EXILS“, „С море в сърцето“ (2016, 2018), „Морето“ (2017), „Род и родова памет“, „Черга пъстроцветна“ (2016), „Часовниковата кула“ (2017), „Читател до поискване“ (2018), „Хоро над Тирол“ (2019), „Възвръщенци“ (2020), „Нистинари“ (2021) и „Шарената сол на планетата (2022). Както и от престижната „Антология на балканската проза“ (Гърция, 2020).

  .

• Събирачи на охлюви в дивата джунгла

  .

  Разказ от Георги Ников

  Мото: Всичко е възможно.

  1. Архонт. Щом се доближи до насипа на железопътната линия, Максимилиан забави хода си и без да се колебае започна да събира охлювите, които, подмамени от летния дъжд, бяха изпълзели от храстите на ниската, наситено зелена джунгла. Той добре виждаше железопътната линия, която в права линия, насред джунглата се простираше на цели три километра, чак до миньорското селище накрая. Оттам, от единственият магазин в цялата област, трябваше да купи една дузина консерви, нарязан тютюн, цигари и още бутилки коняк и уиски – от тях колкото се може повече.

  Максим съзнаваше абсурда на ситуацията, в която беше изпаднал поради факта, че в момента неговите помисли не бяха чисти. Заради това той не беше сигурен дали ще успее да премине през зоната на железопътната бариера. Просто старият Архонт нямаше да му позволи да го направи, защото преди да се отправи на този труден и рискован път се беше скарал с Рая – негова законна съпруга. Той не само се беше скарал с нея – той я наби жестоко, като преди това обвини жена си в прелюбодеяние, а накрая я заключи в склада за дърва. Максимилиан беше чувал от други заселници, че Архонт има изумителните умения да чете мислите на хората. Старият Архонт, вече на преклонна възраст, не беше някакъв обикновен възрастен човек – защото беше от рода на хищните динозаври, от рода на Царозаврите. Други пък твърдяха, че той е от рода на Тиранозаврите Рекс, техни първи братовчеди.

  От дълго време човечеството бе водило война с тези два рода на хищните динозаври, с променлив успех. Докато накрая не изобретиха усъвършенствана пушка с пет заряда и оптически мерник. Те бяха сигурни в своя краен успех, но тогава техните противници от рода на Царозаврите развиха биологичните си способности, като добиха телепатични умения. В резултат на това започнаха безпогрешно да откриват (след като можеха да четат мислите им) местоположението на въоръжените с пушки хора и тогава започнаха да ги унищожават безпощадно. Спечелили по този начин битката, хищните динозаври – Царозаврите и техните братовчеди – Тиранозаврите Рекс разположиха, образно казано, нещо като окупационни сили около селищата на заселниците. Двама от представителите на тези окупатори в областта, където живееше Максим, заедно с други като него, бяха именно те – Архонт от вида на Царозаврите и неговият полубрат (от друг баща) – Тиранозавърът, на име Михаил.

  Прелезът беше „вратата”, през която трябваше да премине всеки един от заселниците поне един път на ден, или на два дни. Един път, за да отиде до магазина, за да си вземе задължително нещо – или пък тези, които бяха миньори, трябваше да пътуват с единствения изправен локомотив в областта, за да отидат до калаената мина на работа.

  А номера със събирането на охлюви го измисли една млада жена от селището на миньорите. Тя вярваше, че събраните на едно място охлюви могат да предават емоциите си на надарените с телепатични способности Царозаври, Архонт и брат му Майкъл. Това е трябвало да послужи за хората като входен билет пред тях.

  Максимилиан се изкачи на железопътния прелез и започна да се оглежда. От Царозавъра Архонт нямаше и следа, никъде не се забелязваше. Отново погледна зад себе си – и тогава го видя: огромния хищен динозавър стоеше на броени метри от него. Беше излязъл наблизо, от група високи евкалиптови дървета, които до този момент бяха го скривали от погледа му. Високият шест метра Архонт стоеше с гръб към него – отправил поглед някъде далеч оттук, към самия безкрай на хълмистата джунгла. Тесен в раменете, с огромна глава, подобна на кофа на багер, която бе по-широка от раменете му, а челюстите му имаха някаква дебела, вълнообразна линия, като че ли се усмихва. Имаше широк таз и още по-огромни и несъразмерно големи спрямо останалото тяло крака. Подпрял се на късата си опашка, дебела в основата – той така беше скръстил отпред малките си, закърнели ръце, че приличаше на властен, добре охранен чорбаджия, който е излязъл да види нивите си с узряло жито. Архонт се намираше така близо до него и беше толкова висок, че несъзнателно Максим седна върху железопътния насип, за да може да го види целия. Той се изправи на краката си, които трепереха, и започна да се отдалечава от това опасно място. Успя да вдигне железопътната бариера и се отправи към дрезината, която се намираше съвсем наблизо. Сети се да отвори кутията със събраните от него охлюви, бръкна в нея и внимателно започна да ги вади оттам. Като някакъв грижовен сеяч, с отмерени движения започна да им възвръща свободата, като ги хвърляше леко, насред гъстата, зелена растителност на джунглата. Като всеки път им говореше:

  – Хайде, мили мои, веднъж ви спасих живота, сега ви връщам и свободата – за това помогнете ми да премина без проблем покрай Архонт!

  – Мъррр – започна да ръмжи доволен огромният царозавър, разбрал, че Максимилиан възвръща свободата на охлювите. Това не беше точно „мъррр“, а по-скоро беше нещо като далечен гръм от лятна буря, от който на човек можеше да му настръхнат косите от ужас. Максимилиан се намираше само на няколко метра от моторната дрезина, но в последния момент се спъна в един остър камък… За да не падне на земята, той се подпря на нея с едната си ръка. Когато се изправи отново, все още стискаше в другата си ръка един охлюв, но когато разтвори пръстите си, видя, че го е смачкал. Той изпусна смачканата му черупка на земята и започна несъзнателно да размазва с длан слузта по лицето и главата си. Изведнъж го обзе безумна мисъл: „Ами, ако жена ми Рая е успяла да излезе извън бараката за дърва! И сега стои пред тълпата, по средата на селския площад – къса от дрехите си, кълне ме и ме проклина, че съм я смазал от бой. И като доказателство показва подутото си и насинено око!”

  Максим си представи емоционално тази грозна картина, той почти я видя.

  – ААУУУ! – на мига изрева страшно царозавърът Архонт, отново разгадал, благодарение на телепатичните си способности, тази негова грозна мисъл, предадена на Максим от смачкания от него охлюв.

  Това не беше рев, това беше продължителен, силен и могъщ писък, който можеше да се изтръгне само от разгневеното сърце на огромен жив организъм. Беше по-силен от рева на параходна сирена.

  Обезумял от страх, Максим се хвърли върху дрезината и видя как царозавърът бавно се обърна към него. Без да бърза особено, Архонт започна да превежда могъщото си тяло във вертикално положение – за да го нападне. Сега се крепеше само върху двата си огромни крака, а масивната му глава, гърбът и опашката му образуваха една линия. Отначало бавно направи няколко крачки – но после вече се носеше към него, подобно на набиращ скорост експресен влак. Максимилиан с всички сили натисна лоста на дрезината, за да потегли, а после напрегнато го натисна още веднъж. Някой добросъвестно преди това беше смазал с грес колелата й – и дрезината скоро набра скорост. Но Архонт бързо я догонваше. За да се отдалечи по-бързо от него, Максим трябваше да включи мотора й. Опита се веднъж – два пъти, но безуспешно. Накрая успя да го включи. Сега дрезината се носеше със скорост от четиридесет мили в час – но Архонт неизменно се приближаваше, развил скорост от четиридесет и пет мили в час. Гибелта му беше неминуема:

  – ААУУУ! – пищеше Царозавърът. Уплашен, Максим закри с две ръце главата си. Съзнанието и мислите в главата му започнаха да излъчват ужас: „Помощ, помощ! – помогнете ми! Помощ, махнете ме от тук!“ – стенеше обърканото му съзнание, в опит да намери някакъв изход за спасение.

  2. Майкъл.

  – И какво се случи след това? – попита го Виктор, негов приятел и по душа, и по чаша.

  – Нали ти казах вече, казвам го още веднъж! – отвърна му неговият приятел Максимилиан. – Изведнъж се появи отнякъде Михаил, Майкъл – братът на Архонт и се нахвърли върху него. Михаил се оказа по-едър от брат си и в последвалата борба между двамата той успя да се справи с него. Уби брат си Архонт! Когато се върнах с направените вече от мен покупки от миньорския град, го заварих да седи до трупа му. И от висотата на своите седем метра той беше отправил поглед към джунглата, някъде далеч оттук. Въобще не ми обърна внимание, даже и не се помръдна, когато минавах с покупките покрай него. Стоеше като истукан пред трупа на брат си Архонт – довърши разказа си Максим.

  – Тиранозавърът Майкъл е велик! Много по-добър е от брат си Архонт – извика на висок глас Виктор и обърна на един дъх чашата си, пълна с двеста грама силен джин.

  – Майкъл наистина е велик – повтори след него Максимилиан, – защото ми спаси живота. Но охлювът е по-велик дори и от него, могъщия Тиранозавър Рекс. Защото малко преди да се върна от миньорския град, за да премина пак покрай него, аз се сетих изведнъж за нещо, спрях се, обзет от съмнение, и отворих капака на кутията с охлювите. Вътре, на дъното й, видях да стои един-единствен охлюв, значително по-едър от останалите си събратя. Бях забравил да го освободя – направих го с огромно облекчение. Това ми спаси живота, защото чак тогава се осмелих да премина покрай Майкъл, за да се прибера в селото. Мога да си представя какво щеше да стане с мен, ако го бях оставил охлюва, забравен на дъното на кутията. Тогава Майкъл, след като разбере, че охлювът се намира в плен, щеше да ме погуби, вместо да ме спаси.

  Виктор реши да го попита:

  – Значи, ти смяташ, че тези силни емоционални мисли, които са те връхлетели, когато старият Архонт се е приближил до теб с намерение да те убие, а именно: „Помощ, помощ, помогнете ми! Помощ, махнете ме оттук!“, не са били твои мисли? А това е било емоционалното състояние на този единствен охлюв, който е стоял заключен на дъното на кутията и е искал да излезе навън? И, че Майкъл е прочел тези „мисли“ на охлюва, доколкото може да се говори за мисли при тях, като зов за помощ. И тогава той е тръгнал да се бори с Архонт, за да спаси този охлюв от гибел, а не теб самия! Мислиш ли, че това е истина?!

  – Убеден съм, че е така! – потвърди Максим и продължи. – Да не забравяме, че охлювите са едни от най-древните живи същества, които обитават в момента нашата планета. Природата нямаше да ги съхранява така дълго, ако те не бяха уникални. Според мен, съществува емоционална връзка между тях и Царозаврите. Колкото пъти съм ги събирал охлювите, за да им спасявам живота от лъчите на тропическото слънце, и след това съм ги освобождавал насред зелената пустош – толкова пъти съм пропъждал от себе си всякакви зли мисли, освобождавал съм съзнанието си напълно от всички тегоби. Нито веднъж не съм посегнал да бия жена си след това.

  Виктор реши да провокира своя другар:

  – Да не забравяме и за този охлюв, на когото ти счупи черупката и на практика го погуби.

  – Точно така! – сети се Максим. За да ми отмъсти, преди да умре, той предаде своята отрицателна енергия и на Архонт – и така го накара да ме нападне, за да ме убие.

  Той продължи:

  – Но не бива да се осланяме на безкрайната доброта и лоялност на Майкъл, който уби Архонт. Не трябва всеки път да го провокираме с надеждата, че безопасно и без проблем ще бъдем допуснати от него да пазаруваме от миньорското селище. Ето защо, предлагам следното: отсега нататък жителите на селото всеки ден, между 14 часа и 16 часа, когато лъчите на тропическото слънце са най-изпепеляващи, ще излизат навън, за да ги събират охлювите. След това ритуално ще им подаряваме живота, като ги връщаме отново насред лоното на вечнозелената джунгла. Така ще можем да умилостивим самия Майкъл и други подобни като него. Жителите на селото ще започнат да наричат себе си „Събирачи на охлюви в дивата джунгла.” И оттук насетне, ако вместо с освободено съзнание, между нас все още съществуват хора, които са крадци, убийци, подпалвачи, изнасилвачи и прочие – то тогава останалите жители ще ги накарат да напуснат селото ни.

  Виктор се заинтересува:

  – А кой ще бъде съдникът за това?

  Максимилиан му отговори, без да се двоуми:

  – Аз се наемам да бъда съдникът! С твоята помощ и с помощта на твоите петима здрави братя – по такъв начин ние ще раздаваме правосъдие на всички. И знаеш ли какво ще казваме на провинилите се: „Притежавате престъпно съзнание, следователно утре ще напуснете селото ни – ще отидете в дивата джунгла и повече никой няма да се връща оттам.“

  ***

  Много години след това, жителите на миньорския град говореха помежду си, че са били настъпили мрачните тоталитарни времена на управлението на Виктор, Максимилиан и другите от тяхната шайка.

  .

• Престъпления против избирателното право

  .

  Автор: Алеко Константинов (1863-1897)

  Коментарии на чл. 128, 131, 133, 134 и 135 от Наказателния кодекс

  Член 128. Който със сила или заплашване възпрепятствува на някой избирател да упражни свободно своето избирателно право, при каквито и да е избори, назначени по разпореждание на властта, или пък с викове и други противозаконни средства разтури бюрото, или разгони някои от членовете му, наказва се с тъмничен затвор до една година, ако същевременно не е извършил престъпление, за което в закона е предвидено по-тежко наказание.

  Съдържанието на цитирания член, макар и да е твърде ясно от само себе си, но за да се отстрани всяка възможност за изопачено тълкувание, не е излишно да разясним с няколко думи същинското му значение: под думата сила се разумява не статическа, потенциална сила, а сила разживена и проявена в известно действие; също тъй под думата заплашване трябва да разбираме застрашавание, заканвание, изразено в действие, в думи или в символически знакове. Така щото, ако изборните места бъдат опасани с войска или с жандармерия, с насочени напред щикове – това не значи, че спрямо избирателите се упражнява сила или заплашвание, ако войската или жандармерията си стои тихо и мирно. На българския избирател не остава, освен да се заюсне и да прескочи над главите на войската, или пък храбро да се наниже на щиковете и като премине на другата страна, да отиде свободно да упражни своето избирателно право. Огражданието на изборните места с щикове има за цел да даде възможност на българина да прояви своята храброст; а пък на цял свят е известно, какво чудо храброст е в състояние да развие балканският юнак, за да запази народния суверенитет. Последните десет години от политическия ни живот са най-ослепителното доказателство.

  Член 131. Който, при каквито и да е избори, назначени по разпореждание на властта, подкупи някого от избирателите с пари, дарове или други имотни облаги, било да упражни или не своето избирателно право, или пък да го не упражни по определен начин, наказва се с тъмничен затвор до една година или с глоба до петстотин лева.
  Със същото наказание се наказва и подкупеният избирател.

  И този член е също тъй ясен, както и предидущият. Запретява се да се влияе на избирателите с подкуп, било с пари, с дарове или други имотни облаги, а инак агитацията е съвсем свободна, стига само да се ограничава с едно морално влияние. Нищо противозаконно няма например в следующия начин на агитирание:

  Господин Старши:
  – Недобори нали имате?
  Селяните-избиратели:
  – Дал Господ, господин Старши.
  – Пътя нали не сте го направили?
  – Епа, не могохме.
  – Знаете ли какво ще рече екзекуция?
  – Слушали сме, да пази Бог…
  – Как вий мислите, ако си стисна така ръката, мога ли да разкъртя някому зъбите?
  – Можеш, оти да не можеш, като го писува законо.
  – След това, кажете: симпатизирате ли ми?
  – Кое кайш?
  – Обичате ли ме?
  – Тебе ли?… Иска ли питане… Обичаме те…
  – Е, като ме обичате, сещате ли се кого трябва да изберете?
  – Ете, както кажеш, твоя милост.
  – Санким, ако не се сещате, аз мога да ви дам да разберете…

  Този начин на агитирание, понеже не е съпрежен с подкуп или с обещание на материални облаги, носи названието агитация чрез морално влияние. Това е едно средство, с което можем да се гордеем, защото е изникнало на наша национална почва. Белгия, струва ми се, е останала малко назад в това отношение. Наистина, и там влияят, но не до тази степен морално.

  Член 133. Който, при каквито и да е избори, назначени по разпореждане на властта, унищожи, скрие, добави (умножи), промени или преправи избирателните бюлетини, или пък по друг измамлив начин преиначи същността на изборния глас, или осуети, или преиначи резултата на станалия избор, наказва се с тъмничен затвор до две години.
  Бъде ли това извършено от оногова, комуто е възложено да ръководи изборите, то наказанието е строг тъмничен затвор до пет години.

  Този член, както виждате, не се нуждае от коментари, неговата целесъобразност се хвърля в очи. Очевидно е, че законодателят е искал да се избегне нуждата от унищожаване, скриване, добавяне, промяна или преправка на бюлетините. Това отнема много време, изисква особена опитност и е съпрежено с неприятности. А за да се избегне всичката тази сложна процедура, не остава, освен да се напълнят урните предварително с бюлетини и тогава няма да има нужда да се унищожават, скриват, добавят, променяват бюлетините и не ще бъде възможно да се осуети или преиначи резултатът на станалия избор, каквито бюлетини и да попаднат в урните. Разбира се, че за да се избегнат погрешките, трябва за всеки случай да се вложат в урните повече бюлетини от числото на избирателите.

  Член 134. Който, при каквито и да е избори влиза с оръжие или държи оръдие за нанисание побой, наказва се с тъмничен затвор до шест месеца.

  Редакцията на този член е малко неясна и може да даде повод за неправилно тълкувание, затова, нека се постараем да разясним същинския й смисъл: преди всичко, в този член бие в очи думата влиза. Който влиза с оръжие, се наказва, значи – argumentum а contrario, – който излиза из вътрешните стаи, зад бюрото, не подлежи на наказание, макар и да е въоръжен, даже с топове. И това е твърде естествено: законодателят се стреми да запази неприкосновеността на свещените урни. Както в древните римски храмове весталките са пазили неугасимия свещен огън, по същия начин днес пазят у нас урните. За пазители се избират обикновено хора с ангелски души, невинни и непорочни. На тия съвременни весталки законът запретява само „да държат оръдия за нанисание побой“, сиреч да ги държат постоянно в ръцете си; и затова те, горките, са принудени да носят оръдията си из джобовете и под дрехите си. Това е жестоко за невинните весталки, но… dura lex sed lex!

  Както видяхме, законът наказва оногова, който влиза с оръжие в избирателното събрание, следователно оня, който не влиза вътре, а стои пред вратата на изборното място – може да си избере една добра позиция и да разстреля цялото человечество. Впрочем, това е толкова ясно, щото не се нуждае от никакви разяснения.

  Член 135. Който гласува или пък се яви да гласува под чуждо име при избори, назначени по разпореждание на властта, наказва се с тъмничен затвор от един до шест месеца.

  Наказанието, предвидено в този член, не се налага на избирателите от католическо вероизповедание, когато те гласуват по няколко пъти, под разни имена, понеже законът наказва само ония, които гласуват под чуждо име, а на католиците, както е известно, при миропомазанието им дават по няколко свои имена. Тъй например, един Август-Каролина-Непомук-Себастиян може да гласува като Август, сетне като Каролина и тъй нататък, и той не подлежи на наказание, понеже не гласува под чужди, а под свои имена.

  „Със същото наказание се наказва и онзи, който гласува няколко пъти в една и съща избирателна околия…“

  Коментариите към първата алинея на чл. 135 се отнасят и към настоящата.

  „Или пък, откато е гласувал в една околия, явява се и гласува в друга околия.“

  От редакцията на тази последна алинея се вижда, че на наказание подлежи оня, който се яви и гласува в разни околии, а следователно, който гласува в няколко околни без да се яви – не подлежи на наказание. От друга страна трябва да забележим, че това наказание може да постигне само птиците небесни, понеже само те са в състояние да се явят в един и същи ден в няколко околии, а за един человек ще бъде доста уморително да гласува преди пладне, например в Босилеград, и да се яви след пладне да гласува в Акадънлар. Най-сетне и самите файтонджии едва ли ще се съгласят да си морят толкова конете. Тъй щото от тази страна общественият ред е гарантиран.

  Като принасям своята скромна лепта на общия жертвеник, предвид на предстоящите избори, моля почитаемата редакция на в. „Знаме“ да ми направи чест, като напечати в подлистник горните коментарии.

  10 ноември 1896 г.

  С почитание Въса Пъцова,
  родом от Белгия

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  * Алековият фейлетон „Престъпления против избирателното право“ е писан в навечерието на изборите за IX Обикновено народно събрание (произведени на 17 ноември 1896 г.) и публикуван за първи път във в. „Знаме“ на 13 ноември 1896 г. Подготовката на изборите за IX Обикновено народно събрание е била съпроводена с големи насилия върху населението, за които говорят многобройните дописки до в. „Знаме“ от Пещера, Никопол, Рахово, Шумен, Трявна, Ловеч и др. Поради насилията, извършени от полицията, жандармерията и разни шайки, IX Обикновено народно събрание е било наречено IX Полицейско народно събрание.
  От: „Съчинения в два тома“, Алеко Константинов, том 2 (изд. „Български писател“, С., 1974) и webstage.bg.

  .

• За „По мярка на духа“ на Атанас Капралов

  .

  ИСТИНИТЕ ТЪРСЯТ СВЕТЛИНА…

  Литературата е отражение на вечността… докосната от интелекта в отредените му от безкрайното време мигове. А поезията можем да оприличим на полет в извисените небесни бездни – ту лазурни от галещите слънчеви лъчи, ту смръщени от хапещата паст на ненужни облаци. Но във всичките й „годишни сезони“: тематични, идейни, емоционални, философско-съзерцателни и пр., има морални центрове. В тях пулсират историческото наследство, родовата памет, пъстрата шевица на народопсихологията и фолклора. И разбира се – връзката между минало и бъдеще в дълбините на подсъзнанието, с корени, впити в реализма на настоящето. Без досега с тях хоризонтът на лирическите опити остава стеснен, маниерен, салонно-пейзажен, обезсмислен и пуст. А роякът от автори, печатащи подобни недомислици всеки ден, е предварително осъден на забвение. Още повече, че без никакво преувеличение днес дните са барутни и взривоопасни. Младата кръв на страната изтича зад граница, оставащите тук се лутат в разрастващата се демографска пустош. В очакване на биологичния финал сред официализирана нищета и лепкава апатия. Все по-властно, в контекста на ХХI век, тътнат Вазовите послания от стихотворението „Де е България“. И наистина – къде е тя днес в съвременната ни поетична продукция?

  Можем да твърдим, че с много редки изключения, предимно като поглед назад във вековете, тя практически не съществува. Заедно с темата за липсващия национален идеал и повиците святата й икона да възкръсне из мертвих като равна сред равни ней държави. За щастие, стават чудеса. Защото все още в нашата поезия битуват и пишат автори, съзнаващи до дън душа значението на понятието „българин“. За разлика от калния поток безличници, абдикирали в името на криворазбрана модерност от това призвание и напъхали се в евроатлантически чепици. Сред първенствуващите люде на перото, ако не и пръв, веднага ще посоча Атанас Капралов, чието творчество претендирам да познавам. За първото издание на стихосбирката му „По мярка на духа“ бях писал, че тя извежда на нов, по-висок творчески етап своя създател. И едновременно с това илюстрира поетичния му генезис, изградил го като един от най-мащабните, четени и търсени, ако не и най-убедителният в тематичните си послания автор. Лице и символ на съвременната българска литература в нейния граждански, морален и етичен кодекс. С произведения, така потребни на нашия читател в потока от безконтролно книгоиздаване и всякакви литературни чудатости. Последва второ издание на сборника, а няма съмнение, че ще се родят под перото му още такива значими произведения, надграждайки и доразвивайки яркото му дарование. Но по-важното е друго: че Наско и малцината в идейната си насоченост като него прилича на древен апологет. Понесъл сред тълпите от зрящи слепци непреходни за човека истини: за правото на самоопределение като личност; за синовния дълг с цената на всичко да обичаш родината пред съмнителното блато на капсулирания егоизъм; за смисъла на нашата битност в полюсното разделение между идеала и сития търбух; за любовните трепети и доброто, което на финала винаги побеждава гърчещото се зло. И за осъзнатата жертвоготовност, даряваща лазурно утро на бъдещите поколения:

  И ако те бележат с кръст
  ще е безименен,
  защото
  ти вече ще си само пръст.
  Пръст,
  бременна с безброй животи.

  Пръст,
  лакома като смъртта.
  Пръст,
  за която днес загина.
  Пръст от безкрая на света
  с цвят,
  вкус
  и мирис на родина. („Безименният“)

  Лирическият герой на Капралов е остро полемичен. Взидан в изтъкана от тревожност огнена комета, която от космическите висини се втурва към земната твърд, разпръсквайки безброй въпроси. Те носят в същността си християнската нравственост от дълбока древност, непроменена в отронващите се между пръстите столетия и все така търсеща. Какъв е смисълът на човешкия живот по скалата на цивилизационните скрижали и какво е смъртта, ако не вид свобода за ново прераждане? Щом една риза ни е достатъчна защо, презадоволени материално, не раздаваме останалите на бедстващите ближни? Имат ли метастазите на света свой завършек и как да опазим родината от тях? Защо търпим подлеци, плазмодии и влечуги да храчат върху ореола на народа и защо не ги запратим в небитието? Оглушително питащият – словотворецът, е зъл добряк, който не винаги получава задоволителни ответи. Още повече пък – благосклонно разбиране от висшестоящите. Потомците на Юда предпочитат вместо „осанна“ да го навикват с галещото ушите им „разпни го!“ Ударите под кръста не престават, ала и волята му стоманено не се пречупва:

  Въпроси, въпроси…
  Безброй бумеранги
  при мен се завръщат
  и ничком ме просват…
  Но все не замлъквам аз –
  дръзка камбанка,
  кънтяща досадно в ухото
  на Господ. („Въпроси“)

  Поезията на Атанас Капралов е по своему огнена, тласкаща към размисъл заспалите съвести. И жадувано търсена от нас: патриотична, революционизираща възгледите ни за грапавия делничен друм, по който вървим. Тя е и дълбоко съзидателна във философско аналитичния си контекст, защото изрича истините такива, каквито са: без проклятие към грубата им, нелицеприятна същност и без захаросана фасада. Съвременен храм на нравствената изповедност, в който светците сме самите ние –несъвършени, гротескни подобия на Създателя, лукави и хитровати. Дебнещи да откраднат мъничко щастие за себе си и за обичните човеци – предци, съвременници, деца… Мечтаещи за малко отдих от несекващите грижи, заради които взорът им е неотменно впит в пръстта. Но тачени от автора, който, без да опрощава греховната им природа, ги приласкава в стих. Себеотдава им се. Дарява им личното си „аз“ в изтощителния, но благороден стремеж да ги въздигне до струните на душата си. На идеите си, на въжделенията си и на убедеността си, че все някога тленните създания ще могат да докоснат с длан синевата над себе си. Ала все пак:

  Деня посрещам с чувство за вина…
  Отколе искам слънцето да влита
  в човеците с еднаква светлина…
  Но някой все краде на друг лъчите.

  Виновен влизам в делника си строг…
  Поти ме по сизифовски копнежът
  да се домогна
  до върха висок…
  Но рухвам пак под своя камък тежък. („Вини“)

  В лириката на Атанас Капралов централна среща си дават три основни идейни и морално-естетически компонента – за гражданската съвест на човечеството с акцент върху съдбата на родната страна и заветите на Апостола. За смисъла на понятието „личност“ – едновременно покорител на космичните селения и изгубен, обезличаван от делнични обстоятелства в безброя на сивата тълпа. За близките хора, любовта, младостта и старостта и неотменимия финал, след който няма нищо. Или може би, освен кънтящата тишина на покоя, има още нещо? Да, това е създаденото от нас и завещано на поколенията. И за ролята на твореца-лирик като духовен водач на привидно безоката гмеж. Очакваща не празни лозунги, а истини за вярната посока към едно по-добро бъдеще. За жадуваната равнопоставеност между всекидневния хляб и морала, издигащ над язвите на обществото хармонията, взаимното доверие, чистотата, протегната към ближния ръка. За правото да погледнем в бездънните детски очи, без да се червим от сторени нарочно грешчици и грехове. А още: за раждащата се яростна готовност колективният протестен юмрук да се стовари в мазните физиономии на власт имащите. Гнила купчина от непотребници, спъваща полета на обединените поколения към манната небесна – безсмъртието…

  Големият поет ли?
  За разстрел е!
  В покорните той инжектира смелост,
  властта продажна диагностицира
  и свойта смърт пред нея имитира.

  Големият поет ли?
  Нямам думи!
  Едни и същи плащат му куршума
  и паметника:
  той – за да прости, а
  те – от позора уж да се измият. („Големият поет“)

  Още много може да се говори – не, да се дискутира! – върху създаваното от Наско Капралов. Можем безкрай да се възторгваме спонтанно и неприкрито пред стиховете му (примерите в текста са заимствани от второто издание на сборника „По мярка на духа“, изд. „Летера“, Пловдив, 2023 г.), но те трябва да се четат с разума и сърцето. Стиховете му са неговото публично оръжие – вряща лава от съвест и себеотрицание, помитаща пред себе си идеологическите капани. Той самият е пример за човечност и доблест, от които с право можем да се поучим, а книгите му – манифест от истини и съвети за гражданска съвест, които да следваме безрезервно. Поетът е истинско явление за литературата ни, която да се гордее с него тук, в диаспората и въобще по света. Да го следваме и да го ценим! Другото, негативното, драги наши съвременници, е от лукаваго… А ние искаме верните стойности на дарения ни живот, нали?

  Георги Н. Николов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  СТИХОВЕ НА АТАНАС КАПРАЛОВ

  РОДИНАТА

  Насън я виждам преродена.
  Свободна.
  Втурната напред…
  Уви! –
  от вирус повалена,
  родината душа бере.

  С небе помътено…
  Излишна,
  топи се милата…
  Без вик…
  И няма кой да й предпише
  магичен антибиотик.

  Не вият в нейната посока
  линейките…
  По навик стар –
  отвсякъде наместо доктор
  на помощ пращат й
  гробар…

  Но твърде рано е за гроба!
  Напразно гарвани кръжат…
  С юмруче в нейната утроба
  пак някой блъска,
  търси път.

  И вместо да скимти за милост,
  тя,
  с гръд раздрана,
  в кръв и пот –
  напряга сетните си сили
  да се повтори
  в друг живот:

  Не като днес –
  болнава, боса.
  И не в живот –
  за срам и мъст.
  А в горд живот,
  през който носи
  с надежда своя вечен кръст.

   

  СПОМЕН ЗА УТРЕ

  Страхувам се, че някой ден
  и аз ще остарея.
  А ти едничка ще си с мен
  по тихата алея.

  Представям си с бастунче как
  годините ще пъдим
  от свойте пясъчни крака,
  макар че сме осъдени…

  Навярно някъде пред нас
  ще светят кипариси.
  Какво ли ще си мисля аз?
  Какво ли ще си мислиш?…

  Дано сме толкова добри,
  че просто се усмихнем,
  преди зелените искри
  да ни засипят тихо…

  И ще възкръснем след мига,
  когато свърши всичко –
  в далечен спомен…
  …Отсега!
  Обичам те, обичам…

   

  ДЪЛГ

  Там горе –
  лешояд кръжи…
  Там долу –
  червеят причаква те…
  Присъда е да бъдеш жив,
  щом живите са за оплакване.

  А ти си
  в дълг
  към този свят:
  да смъкваш на лъжата пудрата,
  на алчността да пращаш глад,
  да целиш пошлостта по мутрата…

  Макар облъскан сам до смърт,
  ще къташ къшея на бедния,
  пред слабия ще стъпкваш път
  и вярваш:
  пръв
  ще е
  последният!

  Духът ти горд ще продължи
  в повторна плът
  след звездно скитане…
  Присъда е да бъдеш жив,
  но…
  все пак е за предпочитане!

   

  ВЪЛЧА РОДИНА

  Твойта родна страна е превзета
  от безродници…
  И ни да рипаш
  по Балкана с озъбена чета,
  ни да траеш с народа си дрипав!

  Ако плюеш в крадците преяли,
  кален дъжд върху теб ще се ръси.
  Даже публично да се запалиш,
  не властта ще раниш,
  а рода си.

  А презреш ли честта си на рицар
  и по расо в молитви се проснеш –
  би спасил само свойта душица,
  врат превил пред житейската пошлост.

  Тя навред победи!
  Тя се кълчи
  от екрани,
  трапези,
  трибуни…
  И какво ти остава:
  по вълчи
  да завиеш от Странджа до Дунав.

  Не че някой ще чуе зова ти:
  стига само вълчица да мине
  и с език да те лизне по пътя
  в твойта
  утрешна
  вълча
  родина.

   

  БЕЗИМЕННИЯТ

  Страхливците са там отзад –
  те ще живеят сто години…
  А ти си в бомбения ад
  с присъда ясна –
  да загинеш.

  Като дивак, загубил ум,
  пълзиш и стреляш,
  псуваш,
  храчиш…
  Но смъртоносният куршум
  да те пожали?
  Няма начин.

  Той блъсва твоето чело̀
  със скоростта на тишината
  и ти,
  чуплив като стъкло,
  се разпиляваш по земята.

  Войната свършва в този миг
  за теб.
  Без орден за заслуги.
  Без почести…
  Просто – войник,
  заровен с хилядите други.

  И ако те бележат с кръст
  ще е безименен,
  защото
  ти вече ще си само пръст.
  Пръст,
  бременна с безброй животи.

  Пръст,
  лакома като смъртта.
  Пръст,
  за която днес загина.
  Пръст от безкрая на света
  с цвят,
  вкус
  и мирис на родина.

   

  БАЛАДА ЗА ЛУДИТЕ СЪЛЗИ

  На баща ми

  Щом в кацата ширата спре да циври
  с душа на недолюбена жена –
  разбирам,
  че премръзналите джибри
  ги чака смърт без мъжка топлина.

  Тогава с моя татко –
  старши лекар –
  пак стъкваме спасителния план…
  И живналата смъртница полека
  дъха си връща в сгретия казан.

  Тя по тръбата горе като кучка
  аха-аха навън да изпълзи!
  Но тясно е –
  до скръндзавия чучур
  долазват само злите й сълзи.

  Такива –
  хем отчаяни,
  хем гневни –
  като сълзи от родовата пръст…
  Отпием ли ги –
  ту за либе ревнем,
  ту мерим с Крали Марко своя ръст…

  И хванали се на хоро по мъжки,
  с баща ми в кръг ни врътва лудостта:
  мен – с колко глътки злото да натръшкам,
  а него – да е с мама след смъртта.

   

  МАМА БДИ

  Понякога захвърлям своя кръст,
  превит надве от грижи и умора.
  Но се изправям тутакси в цял ръст,
  защото мама бди за мен отгоре.

  Понякога ме режат глад и студ –
  плътта ми сякаш рухва в адска яма.
  Но ето –
  имам хляб днес.
  И уют!
  Защото бди за мен отгоре мама.

  Понякога сърцето е пред взрив:
  От клетви.
  От предателства.
  От драми.
  Но влиза в ритъм пулсът милостив,
  защото бди за мен отгоре мама.

  Понякога се гърчи застрашен
  човекът в мен.
  Миг лудост – и го няма!
  Но пърха той,
  ликува той спасен,
  защото горе бди за него мама.

  Понякога от болки и беди
  не виждам утре…
  Свят,
  висиш на косъм!
  Но няма страшно –
  мама горе бди
  и на самия Господ вяра носи.

   

  СВЕТОВЕ

  Тоя свят прекалява със шегите си плоски:
  грубияни те учат на красиви обноски,

  мъжество ти преливат импотентни влечуги,
  тържествуват безличия с твойте лични заслуги.

  Тоя свят омерзява със коварствата свои:
  щом си честен – доносник те наричат копои,

  вечно „дръжте крадеца!“ най-крадливите викат,
  подлеци за предателство съдят тебе –
  стоика…

  И какво ти остава?
  Пред съда със насмешка
  да признаеш вината си – ти си тук по погрешка.

  По погрешка на тоя свят съществуваш –
  на т о я.
  И прицелен в безкрая –
  да политнеш към с в о я…

   

  МОЛИТВА ЗА БЪЛГАРИЯ

  Дрипава е моята родина –
  с мършава снага,
  с очи кахърни…
  Но това съвсем не е причина
  аз от нея днес да се отвърна.

  Не, че вчера царствена била е –
  що сатрапи помни,
  що яреми!…
  Божем е очаквала накрая
  ангел чер душата й да вземе.

  С китката за чест, за чисто име
  крила се е в пещери,
  по чуки…
  И родата българска я има –
  даже Левски от гръдта й сука.

  Сетне от самата преизподня
  той в небето
  всички нас
  прицели:
  ред е да сме живи и свободни,
  вместо да сме живи оскотели!…

  Прекипяла от възторг нахалост,
  вярата ни днес Балкан си вдига –
  гърбом синевата е подпряла,
  но я свличат
  рани от вериги…

  А пък аз за кой ли път осъмвам
  с тихата молитва:
  Майко свята,
  викам твойто вчера –
  път по тъмно,
  твойто утре –
  стъпка в светлината!

  .

• 1
• 2
• 3
• 4
• 5
• 6
...
• 77
• >>