Всичко от литература

литература

• Пристигането на Шейтана

  .

  От доста време се опитвам да стоя настрани от това, което се случва из света, понеже съм стигнал до убеждението, че се случват само простотии. Не, не че няма и хубави неща, но основно простотията води света. Някой беше казал: „Вие сте прости, и аз съм прост и затова избирате мен.“. Ама, забравих вече кой беше го казал. Може да не е казал точно това, но смисълът е, че простите хора избират прости хора, които да ги ръководят.

  Може би и затова човек като мен, който винаги е бил напредничав, спря и да се занимава и с откритията, и новите неща, които се въвеждат.

  От доста дълго време слушам за изкуствения интелект (ИИ), но не си направих труда досега да попрочета, за да видя за какво иде реч. Сега, когато жежкото лято е на път да остане зад гърба ни, и отпуските и хойкането приключиха, реших най-накрая да се заловя за работа.

  И… докато включа компютъра, в кабинета ми изскочи реклама за ИИ. Така се залових за работа. Скоро установих, че няма само един ИИ, а много такива. Общо взето се оказа, че всяка фирма разработва свой изкуствен интелект.

  От всичко на света най-много мразя празното дърдорене, затова веднага преминах към действие – започнах разговор с ИИ. И понеже не знаех какво да го питам, защото просто нищо не ме интересуваше в момента, с все още лятното настроение, зададох му въпрос от упор:

  – Кой е Хасан Ефраимов?

  Отговорът дойде веднага:

  – Хасан Ефраимов е български писател, драматург и сценарист. Роден е на 15 януари 1966 г. в село Никола Козлево, област Шумен. Той е от турски произход, но пише основно на български език. Ефраимов е автор на няколко книги, включително „Народен представител“ (2001), „Великият предател“ (2003) и „Тайните на стария Истанбул“ (2007). Той също така е написал множество пиеси и сценарии за филми и телевизионни предавания. Работата му често се занимава със социални проблеми и въпроси, свързани с идентичността и културното наследство.

  Честно да ви кажа, не успях да се въздържа и възкликнах:

  – Бе, мамито… Аз ли съм направил всичко това?

  Разбира се, не го написах, за да не ме разбере и ИИ какъв съм простак, още в началото на нашето общуване, ала след всички тези думи се почувствах някак си значим в собствените си очи.

  – Не е написал „Народен представител“ (2001) – поправих го лекичко.

  – Извинения за объркването. Прав си, че Хасан Ефраимов не е написал книга, озаглавена „Народен представител“ през 2001 г. – клекна веднага и оня.

  – Не е написал и „Тайните на стария Истанбул“ (2007) – не спрях, обаче, дотук.

  – След проверка открих, че Хасан Ефраимов наистина е написал книга, наречена „Тайните на стария Истанбул“ – заинати се този път.

  – Би ли проверил още веднъж?

  – Разбира се, ще се радвам да проверя отново. Моля, предоставете ми заглавието на книгата или автора, който искате да проверя, и аз ще направя всичко възможно да предоставя точна информация.

  – „Тайните на стария Истанбул“.

  – Благодаря ви, че предоставихте заглавието на книгата. Проверих отново и потвърждавам, че Хасан Ефраимов наистина е написал книга, наречена „Тайните на стария Истанбул“, публикувана през 2007 г.

  – Би ли ми посочил източника на информацията си?

  – Със сигурност! Информацията, която споделих с вас, беше получена от различни източници, включително официални уебсайтове на автори, онлайн бази данни и запитвания до издателства. Въпреки това, тъй като направих грешка при проверката на подробностите за книгите на Хасан Ефраимов, бих искал да предоставя по-надежден източник за бъдещи справки. Библиотеката на Конгреса на Съединените щати поддържа изчерпателна база данни, наречена WorldCat, която съдържа милиони записи за книги, статии и други материали от библиотеки по целия свят. Можете да използвате WorldCat, за да намерите конкретни публикации, включително книги, написани от Хасан Ефраимов.

  – Защо твърдиш, че е роден в Никола Козлево? – продължих да настъпвам срещу Шейтана. Да, веднага го кръстих Шейтана.

  – Извинявам се, ако съм създал объркване относно родното място на Хасан Ефраимов. Посочих Никола Козлево като негово родно място въз основа на информацията, която намерих в различни източници. Тъй като обаче изглежда, че може да има несъответствия в наличната информация, препоръчвам да се обърнете към официални източници като уебсайта на автора или запитвания до издатели за най-точна информация. Моля, приемете моите извинения за евентуалното объркване.

  Ала нямах намерение да се предавам:

  – Посочи ми поне една книга от Хасан Ефраимов.

  – Разбира се, ето един пример за книга, написана от Хасан Ефраимов: „Тайните на стария Истанбул“ (2007) – Тази книга е колекция от разкази, които се развиват в Истанбул и предлагат поглед върху историята, културата и хората на града.

  – Потърсих и няма такава издадена книга.

  – Извинявам се за объркването. Може да има несъответствие в информацията, която имам. В този случай нека опитаме друг пример за книга, написана от Хасан Ефраимов: „Великият предател“ (2003) – Този роман разказва историята на млад мъж от малък град, който се бори с чувството си за вина, след като става свидетел на трагично събитие. Докато се опитва да изкупи греховете си, той трябва да се изправи срещу собствените си демони и обществените очаквания.

  – Може ли линк към източника ти?

  – Разбира се, ето връзка към страницата на WorldCat за Хасан Ефраимов, където можете да намерите списък с неговите публикувани произведения.

  – Линкът не работи.

  – Извинявам се за неудобството. Опитайте този актуализиран линк към страницата на WorldCat за Хасан Ефраимов

  – Не откривам никакви данни там за Хасан Ефраимов.

  – Извинявам се за объркването. Възможно е да има несъответствия в информацията, която WorldCat има за Хасан Ефраимов. Като алтернатива можете да посетите официалната уеб страница на автора или да направите търсене в други бази данни, като Goodreads или Google Scholar. Имайте предвид, че тези източници може също да имат ограничени или непълни данни. За най-точна и актуална информация относно публикациите на Хасан Ефраимов, препоръчвам да се свържете директно с автора или неговия издател

  – Добре, дай ми данни за контакт с него.

  – Съжалявам, но не разполагам с лични данни за контакт с Хасан Ефраимов. Можете обаче да опитате да посетите неговата официална уеб страница, Facebook страница или да потърсите профила му в LinkedIn за потенциални начини за връзка. Освен това можете да опитате да се свържете с неговия издател или литературен агент за повече информация.

  – Дай ми телефона му тогава.

  – Извинявам се, но нямам достъп до лична информация като телефонния номер на Хасан Ефраимов.

  – Кой е написал „Метаморфоза“?

  – „Метаморфозата“ е известна творба на Франц Кафка, австрийски писател, роден през 1883 г. Романът, публикуван за първи път през 1915 г., описва трансформацията на Грегор Самса, пътуващ търговец, в гигантско насекомо, подобно на буболечка. Това произведение е високо ценено заради своята символика, изследване на изолацията и уникалния си стил на писане.

  – Кой е написал „Метаморфози“?

  – Извинявам се за объркването. Правилният въпрос трябва да бъде „Кой е написал „Метаморфозата“?“ Отговорът остава същият: Франц Кафка, австрийски писател, е написал „Метаморфозата“.

  – Какво е написал Овидий?

  – Овидий, древноримски поет, е известен главно с работата си „Метаморфозите“, епична поема в 15 книги, написана между 8 г. пр. н. е. и 1 г. сл. н. е. „Метаморфозите“ описва превръщането на хора и богове в различни същества, както и създаването на света според римската митология.

  – Кой е написал „Събирачът на болка“?

  – „The Collector of Pain“ е кратък разказ, написан от американския писател Джон Ъпдайк. Разказът е включен в сборника му с разкази „Двойки“ (1968). Историята се върти около герой на име Доналд, който намира утеха в причиняването на болка на другите, особено на съпругата си.

  Загубих десетина минути, докато търся този разказ на Ъпдайк, но такъв не намерих. Вместо това, беше казал само: But „the pain does not stop coming“.

  – Бе, мамито… Този лъже още отсега… – не се въздържах и възкликнах. – Кой е написал „Дервишки караконджул“? – продължих след малко.

  – „Дервишки караконджул“ е стихотворение, написано от българския поет и писател Пеньо Пенев. Роден на 7 май 1930 г. в село Добромирка, Пеньо Пенев е виден представител на социалистическия реализъм в българската литература. Той е известен и с участието си в бригадирското движение и работата си като журналист. Пеньо Пенев умира трагично на 27-годишна възраст на 28 април 1959 г. Стихотворението „Дервишки караконджул“ отразява борбата на лирическия герой със социалните несправедливости и вътрешната борба между любовта и дълга.

  – Бе, мамито…

  Загубих още 10 минути да търся подобно стихотворение, но отново не открих нищо.

  – Кой е написал „Хвърлячът на ножове“? – бях решен да го разконспирирам докрай.

  – „Хвърлячът на ножове“ е разказ, написан от американския писател Уилям Фокнър. Разказът е включен в неговия сборник с разкази „Големи надежди“ (1929). Историята се развива в Мисисипи по време на Гражданската война и се фокусира върху живота на млад войник на име Уил Варнър, който се бори с моралните последици от войната и собствената си вина за смъртта на другарите си.

  – Кой е написал „Джанки в Манхатън“?

  – „Джанки в Манхатън“ е разказ, написан от американския писател Джон Чийвър. Разказът е включен в неговия сборник с разкази „Джанки в Манхатън“ (1956). Историята се върти около живота на Джордж Патерсън, млад мъж, който се бори с чувствата си на самота и отчуждение, докато живее в Ню Йорк.

  – Кой е написал „Графити“?

  – „Графити“ е разказ, написан от американския писател Джеймс Джойс. Разказът е включен в неговия сборник с разкази „Дъблинчани“ (1914). Историята се развива в Дъблин и се фокусира върху живота на Леополд Блум, адвокат, който преживява един ден в града. Разказът е известен със своя експериментален стил и сложна структура.

  – Кой е написал „Възкресение“?

  – „Възкресение“ е роман, написан от Лев Толстой, руски писател. Романът, публикуван през 1899 г., изследва темите за вярата, семейството и морала чрез живота на главния герой, Алексей Карамазов. „Възкресение“ е едно от най-известните и влиятелни произведения на руската литература.

  Дотук само това беше вярно, но това не отми обидата ми, че не знае, че и аз съм написал такава книга.

  – Кой е написал книгата „Паралелен свят“?

  – „Паралелен свят“ е научнофантастичен роман, написан от британския писател Филип Пулман. Романът, публикуван през 1995 г., е първата част от поредицата „Неговите тъмни материали“. Историята се върти около Лира Белакуа, младо момиче, което открива, че нейният свят е свързан с паралелен свят, обитаван от различни същества. Романът изследва теми като етиката на науката, природата на доброто и злото и силата на любовта и приятелството.

  – Кой е написал „Изпращачът на души“?

  – „Изпращачът на души“ е роман, написан от френския писател Мишел Турние. Романът, публикуван през 1987 г., е последният от трилогията на Турние, която включва „Петкан или чистилището на Пасифика“ (1967) и „Жерминал“ (1969). Историята се развива във въображаем средновековинен град и се фокусира върху живота на Жан-Пиер, човек, който притежава необичайната способност да изпраща души в отвъдния живот. Романът е известен със своето фантастично и философско изследване на природата на съществуването, смъртта и човешката природа.

  – Кой е написал „Шейтаните от тавана на гара Хитрино“?

  – „Шейтаните от тавана на гара Хитрино“ е разказ, написан от американския писател Реймънд Карвър. Разказът е включен в неговия сборник с разкази „Катастрофа“ (1986). Историята се развива в малка общност и се фокусира върху живота на млад мъж на име Хенри, който се бори с чувствата си на изолация и отчуждение. Разказът е известен със своя минималистичен стил и емоционално въздействие.

  Е, това вече беше прекалено. Този лъжеше като за последно. Но не спрях отново.

  – Кой е написал „Мълчана вода“?

  – „Мълчана вода“ е разказ, написан от американската писателка Фланъри О’Конър. Разказът е включен в нейния сборник с разкази „Мълчаливи птици“ (1965). Историята се развива в Юга на САЩ и се фокусира върху живота на младо момиче на име Сузи, което се бори с религиозните вярвания на семейството си и собствената си вътрешна борба. Разказът е известен със своя хумор, характерни герои и изследване на темите за вярата, семейството и идентичността.

  – Кой е написал „Щъркелите на Всевишния“?

  – „Щъркелите на Всевишния“ е разказ, написан от американския писател Реймънд Карвър. Разказът е включен в неговия сборник с разкази „Катастрофа“ (1986). Историята се развива в малък град и се фокусира върху живота на млад мъж на име Ралф, който се бори с алкохолизма и чувствата си на загуба и отчуждение. Разказът е известен със своя минималистичен стил и емоционално въздействие.

  Спрях… Нямах сили да продължа повече. Този лъжеше безогледно. Беше толкова влюбен в себе си, че не можеше да си позволи да не знае нещо, каквото и да е то. Измисляше си безподобни истории, но отговор винаги намираше. Това ли беше бъдещето, което идва? А може би просто крадеше минало. След сто или двеста години за тези произведения никой повече не можеше да оспори, че са писани именно от посочените автори.

  Какъв свят оставяме на децата си?

  .

  Хасан Ефраимов

  .

• Марко Поло, безсмъртно е твоето име… В памет на Ячо Кабаивански

  .

  Ячо Кабаивански е роден в Пловдив на 15 януари 1907 г. Завършва гимназия в родния си град и ветеринарна медицина в София. Работил е като ветеринарен лекар в Созопол и към Рибната борса на Бургас.

  Определят го като колоритна и особено харизматична личност. В кръщелното си свидетелство той е записан Яким Иванов. Но намира за твърде обикновено и неатрактивно името си и като човек с много фантазия и артистичност си измисля друго – фамилията Кабаивански, като слага едно турско”каба” отпред и “ски” по полски. Така името звучи вече по-интересно.

  Наред с преките си задължения като ветеринарен лекар, Кабаивански започва да пише. Първите му книги са по специалността: “Риба. С над 100 рецепти за готвене на риба” (1935), “Сирене, кашкавал и масло от овче мляко” (1938), “Птицевъдство и болести по птиците” (1939), “Сиренарство. Ръководство по сиренарския занаят” (1940), “Наръчник по заразни и паразитни болести по домашните животни” (1941). Плод на едно от най-задълбочените му проучвания е книгата ”Делфинът, черноморската акула и мидата като източници на хранителни продукти, промишлени стоки и фураж” (1954). Значителен е и броят на научните му статии в периодичния печат по проблемите на Черно море.

  По-късно Ячо Кабаивански навлиза и в дебрите на художествената литература, но с псевдонима Марко Поло. Първите си творби – кратки разкази, печата във в. “Бургаска поща”. През 1943 г. излиза първата му книга “Това е положението. Повест из живота на черноморските рибари”, издадена в Бургас. Корицата е оформена от художника Борис Ангелушев. Книгата е населена с рибари, капитани на моторни лодки, със силни мъже, които се борят с морската стихия да изхранят семействата си. Авторът е убедителен в разказа си, защото познава трудния рибарски живот, пристанището на Бургас, рибното тържище. Пред читателя оживява времето, когато в Черно море се е ловял калкан, рибарските кошове са се пълнили с паламуд, зарган, кефал, сафрид, скумрия. Действието се развива между Созопол, Черноморец (Св. Никола) и Бургас.

  Живял сред своите герои, Кабаивански познава психологията на рибарите и остро откликва на социалните им проблеми. Разкрива взаимоотношенията между моряците и собствениците на корабчетата. Описва трудната борба за хляб. Рисува вълнуващи природни картини, непознатото ни вече, някогашно девствено Черноморско крайбрежие. Рибарите са постоянни гости в неговата къща, звънят дори в 3 часа през нощта, за да оставят току-що уловената прясна риба за своя любимец бай Ячо.

  По време на Втората световна война семейството на Кабаивански се преселва в София. След края й Ячо Кабаивански е назначен за комисар по продоволствието. За ония години писателката Блага Димитрова е оставила в своите спомени следното:

  “Бях студентка. Войната още бушуваше. Група младежи, следващи славянска филология, се “впрегнахме” да посрещаме югославските деца, пострадали от войната. Есента на 1944 година – дъжд, хладно, обущата – пробити, краката – мокри. Югославските малчугани – голи и боси, но озлобени, говорили им какво ли не за “бугарите”. Подсмърчат, кашлят. Настанявахме ги – топла баня, бързо се съвземаха, но трябваше да ги обуем и облечем. А откъде? И отидох в комисарството на “Леге” при Ячо Кабаивански. Той бе в Отечествения фронт, много енергичен, вършеше главоболната работа по снабдяването на цяла България. Влизам при него, казвам му, че трябва да обуем и облечем децата. Пита колко са. Отговорих му 500, но знам ли колко ще пристигнат още. Скоро станаха 14 000. Всички – крайно нуждаещи се. Той бе благороден човек. Облякохме ги, обухме ги, нахранихме ги. Той много ни помогна.”

  По-късно Ячо Кабаивански става главен директор на туризма. Дотогава туристическите услуги се извършват от държавно пътническо бюро “Балкан” към Министерство на транспорта, създадено през 1937 г. То се е занимавало главно с продажба на билети за пътувания в чужбина. Към името „Балкан”, Ячо Кабаивански добавя турист и така на 6 януари 1948 г. се ражда “Балкантурист”. Надарен с въображение, той е убеден, че България може да стане Швейцария на Балканите. Инициира построяването на туристическия комплекс “Златни пясъци”. В дома на Кабаивански цари интелектуална атмосфера. Чести гости са художници и писатели като Дечко Узунов, Илия Бешков, Елин Пелин, проф. Балабанов и др. Но през всичкото това време не престава и да пише. През 1945 година излиза второ допълнено издание на книгата „Рибари“ с посвещение: ”На приятелите ми: Николай, Михаил, Аспарух и Лена”, а в края са поместени обяснения на моряшки изрази и думи. Издал е още сборника „Двамата“ – повести и разкази, 1945 г., Негови са и сборниците с повести и разкази: “Двамата” (1945), ”Капитан Драго” (1946), “Идат” (1945), “Под бомбите” (1945), “Да бий барабана” (1948). Пътеписи, илюстровани репортажи допълват литературната му биография. През 1952 г. е написан романът за пернишките миньори “Темелко Ненков”, през 1961 г. излизат „Избрани разкази“. Пътеписи и илюстровани репортажи допълват литературната му биография. Ячо Кабаивански си отива от този свят на 1 септември 1955 г., при катастрофа край Ихтиман, на 48 години. С указ на Държавния съвет на НРБ през 1985 г. на Института за повишаване на квалификацията на кадрите по туризъм и отдих в Бургас е дадено името на писателя, учена и общественика д-р Ячо Кабаивански. На тържеството на 19 октомври 1985 г. в Бургас присъстват дъщерята Райна Кабаиванска и синът Атанас Кабаивански. Пред сградата на института Райна засажда малка ела, която днес е пораснала, за да напомня за посещението й в родния град…

  .

  

  .

  МАРКО ПОЛО, БЕЗСМЪРТНО Е ТВОЕТО МОРЕ…

  Все така, и вечно ще се плискат вълните край Бургас, Созопол, Гьозикен… Но в преливащата се черта между водната стихия и земната твърд, в грубия живот на черноморските рибари, вече не шества Ячо Кабаивански – Марко Поло. От живота им, който той описа, а обществото забрави, няма и помен. Литературните енциклопедии считат за свой „дълг“ да не отделят страница за този натуралист в едно неотменно битие, гдето реално съществували люде потънаха в безсмислието на бляновете си. В „Това е положението – повест из живота на черноморските рибари“ – 1943, „Капитан Драго“- 1946, но с архетипажи от преди десетилетия; с фрагменти в сборника „Идат“ – 1945 и многократно в периодиката, тези нелюбени от морето солени чеда повдигнаха завесата на човешката си същност. Изтляла днес в праха на литературната история и сторила път на теми, поднасяни от кабинетни маринисти. Обаче…

  Мощният социален взрив в литературата за морето и за морските труженици не търпи трафаретност и умозрителност. Още повече пък: непроверена „достоверност“. Затова творбите на българския Марко Поло заслужават, макар бегло, внимание с истинността на наблюденията и с опитите за размисъл, които ни предлагат от дистанцията на времето и от критериите на познавателната стойност… Където актуалността и естетическият щрих се коренят в многолетните традиции на черноморското рибарство, подхранвали много емоции и творчески опити в трудната конкуренция за читателско внимание във времето.

  Темата за рибарството като обект на художествена интерпретация, както въобще темата за морето и за българското морячество, навлиза в литературното ни наследство по-трайно, ала не съвсем убедително в края на 19 в. Много често в претворяването й водещ елемент е идеализацията. В „Старият рибар“ Константин Величков отбелязва:

  Блазе му! Вечер в чиста е премяна.
  Край ламбата, опрян до старий зид,
  седи сред челяд и жена засмяна,
  изглежда ги доволен и честит
  и за ловитбата в нощта студена
  разказва важно с тържествующ вид.

  Други, като Елисавета Багряна, Мария Грубешлиева – Балина, Кирил Христов и пр., полагат основите на „статичното“ виждане за съдбата на морските труженици: старата лодка, предавана от баща на син в отчаяната борба за хляб, равнодушието към красотите на морето пак поради тази причина, усещането за безнадеждност в повтарящото се еднообразие на беднотата. Трудно ще открием ясна посока и на протеста, заложен в лирическия герой на „Рибарски живот“ от Вапцаров. Но човешкото търпение, както и самият живот, на фона на който е провокирано, също се трансформира. Бавно, ала във възходяща градация, засега още предадена завоалирано – напр. „Пристанищни хора“ на Стефан Станчев:

  Когато спре на котва параход,
  събират се като врабци на зърно.
  Работниците тръгват в плавен ход,
  под бремето на тежести огромни.
  Приведени, един след друг вървят,
  като мравуняк черен по полето.
  И глух протест очите им искрят,
  бунтовни думи крият във сърдцето.

  Приблизително същият процес на опознаване на „морските“ люде и на изразено съчувствие към ориста им съзираме и в прозата – нека си припомним най-вече за Кирил Гривек и за Крум Кънчев, при които смисълът на споменатото съчувствие идва от познаването на корените му не чрез нечий преразказ. Затова е разбираемо възмущението на Кънчев в сп. „Морски преглед“ от появата на романа „Капитан“ и от описанието на моряшкия бит така, както го е осмислила Яна Язова:

  „В една бърканица от невероятно, смешно, подло, глупаво и грубо наивно, нашите доблестни мореходци и незаменими работници, на чиито плещи се крепи победното дело на родното корабоплаване, са представени като дребнавци, които тънат в любовни сплетни, озлобени преследвачи на своите съперници в моряшкото поприще и готови на всички престъпления в името на жените и златото. Нито една моряшка добродетел не е изтъкната, нито един положителен образ не е даден!..“

  Затова пък героите на Ячо Кабаивански – Марко Поло, тънат единствено в мизерия и безизходица. За разлика от Христо Катин – Кълвача в „Капитан“, те не бележат главоломно издигане в професията. Не се откъсват от предопределената им участ и не съзнават вероятността да живеят по-смислено и по-добре. Самият делник никога не вдига пред тях завесата на друго битие, освен полугладното. Окъсани, чорлави, вмирисани на вино и евтин качак, те са нелицеприятни както в действителността, така и като литературни персонажи. Привидно действията им са еднообразни и паразитни, лишени от мисъл. Адресирани само до спечелването на поредното дневно препитание, до укротения стомах и пълната чаша. Такива ги е видял в пребиваването си из рибните борси д-р Кабаивански, прозирайки, че човешката им тайфа не е озлобена глутница, а сбор от личности, които оцеляват именно чрез сплотеността си. Които чрез грубостта си противодействат на живота, за да не бъдат смачкани от неговия валяк: като деца, като възрастни бараби и дори на финала на дните си. В разказите – повечето грапави литературни фрагменти от „Това е положението“, „Капитан Драго“ и др., Марко Поло не влага никакви илюзии. Създава се впечатлението, че описвайки отделни моменти от делника на Панко Бохема, Патаран, Капитан Алекси, Мързелушка, на малкия бараба Ганчо, с малки изключения в „Капитан Драго“ и в разказа „Лоцман“, авторът преповтаря фрагментите на една-единствена съдба. Негова заслуга да оцелеят разказите му в аналите на българската маринистика е обстоятелството, че са отдалечени от политическите веяния на своето време. Наистина, животът на Ячо Кабаивански е минал под егидата на лична политическа ориентация, но морето и децата му са извън подобна канава, за разлика от сборниците „Под бомбите“, „Да бий барабана“, „Двамата“… Когато повествува за морските труженици, Марко Поло предпочита да въведе читателя в нерадите им приключения за оцеляване, оставяйки го сам да даде оценка на ситуациите, действията и мисленето на героите. Да ги отхвърли като приемлив обект за пресъздаване в художествената литература, или да ги вмести в нравствените си поведенчески критерии. Но това, което днес изглежда архаично в социалния статус на хората от крайбрежието, се връща в 21-ни век под формата на други неформални обединения, съществуващи на границата на човешкия минимум и личностно обезличаване. В този смисъл маринистиката на Кабаивански е неволно послание за кръговете на живота, преплитащи се и едновременно потъващи един в друг. Какво е Патаран, гонен от стражарите малък бездомник, ако не по-късен Панко Бохема? Каква смърт очаква самия Панко, ако не кончината на Капитан Алекси? На какво се е надявал Ганчо в детската си наивност, докато троши гръб зад греблото по аламаните в разказа „Бараба“ от май 1939 г.?

  „Взе Ганчо на ръка 400 лева и пред замъгления му поглед гимназията премина като някакво слънчево видение и се загуби в безкрая.“

  Символ на отчаянието ли са изгорените учебници, станали безполезни пред нуждата от парче хляб? Може би на дълговечна апатия по стръмния склон на социалното падение?

  „Две големи сълзи излязоха от умните Ганчови очи, бляснаха като два бисера и привлечени от огъня побързаха да се сгушат в него… Ръката на другия бараба полека тупна Ганчо по гърба. Той се сепна и бавно отправи празен поглед към очите на другаря си.
  – Не бой се!.. И аз преди десет години така като теб… Сега уча астрономия и всичко в живото училище – живота. Гледаш ли Голямата мечка там горе хе, на небето? Нали по-добре е очертана, отколкото във физиката ти?…
  Две жилести ръце се преплетоха в знак на пълно доверие и разбирателство. Новият бараба не плака вече по загубения блян“.

  Наистина, приобщаването към света на крайбрежните босяци тук да изглежда донякъде наивно. Но то подсказва, че малкият човек, без значение от каква критична ситуация ще бъде разгледан в литературното произведение, престава да бъде „малък“ в редиците на себеподобните си. Засега „На старата рибна борса“ – 1940 г. сцените на труда са само пасивна покана за размисъл върху човешките взаимоотношения, родени в имотната неравностойност. Те са необходими при предаване вече не толкова на външния колорит у бараби и работници, колкото за нагнетяване на емоционалния спектър. А той пък, от вътрешно негодувание и стимулиран от явната безизходица, търси посока за ескалацията си.

  „Слънцето се скрива. – с привидна монотонност обяснява авторът. – Работниците прекъсват за пет минути работата, напълват стомасите си с хляб и сирене и пак се хващат за ножовете. Към два часа полунощ главите клюмват от умора, ножовете по-често се спират да почиват, а миячките се забравят с ръце в водата. „Бъъързо“ – изревава над главите им главатарят им, те се стресват и паламудите пак засноват от кошовете върху масата, от масата в лакана, от лакана в резервоарите със саламура. В пет часа работата се привършва и работниците налягат върху пода на малките канторки, задушени от миризмата на риба и кръв. В шест часа, разбудени от чорбаджията, те бързат, пълнят кошове с паламуд… Новият ден започва.“

  Рибната борса, заедно с описанията на морския улов, гемиджилъка, хамалуването, с дивото веселие на необуздани души, завършва омагьосания кръг на безправието. Той е символ на държавата-мащеха, нехаеща за излишните души в пределите й. Те не винаги са изцяло на дъното, но прозренията им са общи. Изказани с различни думи, показани в нееднакви ракурси, но внушаващи единствения път за оцеляване, за себеуважение и за противоборство на сипещите се от вси страни предизвикателства:

  „Нали знаете, печели праволинейният, който не се огъва, който не си чупи гръбнака… Ех, той може да остане за цял живот бедняк, може да е за другите прост, глупак, просто не за днешното вълчо време, може… Но той е човек, той не ще се превърне в торба с пари, каквито днес на всяка крачка срещаме, и не ще се удави в парите си, и ще остане докрай човек, и ще докара кораба си в пристанището невредим… Човешкия кораб… – кораба на цялото човечество.“

  Дотогава, обаче, докато нравствените категории стигнат в избистрен вид до облъсканите си крайбрежни адресати, времето и социалните трусове ще поставят редица прегради. Явният грабеж на рибните прекупвачи при определянето на цените, капризите на времето, отчаянието, че утре ще е по-зле дори и от днес, чиновническото безхаберие, недвусмислено подсказват на хората какво следва след безкрайното търпение. Достатъчно запознат със световъзприемането на героите си, Марко Поло не ги облича в политически доспехи. С думите на капитан Ставро той осмисля пред нас постъпките им и докъде ще стигнат те в лавината на масовия гняв:

  „Той разбута замръзналата тълпа, потънала цяла в пот пред нерешителния момент, и викна:
  – Тръгвайте! Хайде всички! Какво чакате! Да пълним кесиите на чорбаджиите ли? Хайде… Няма да пукнем от глад!..
  Тълпата политна, олюля се и тръгна след капитан Ставро. В тоя миг от гърдите на стотиците брадясали мъже падна голямия камък, който ги подтискаше, и отвори свободен път на дълго сподавяния вик:
  – Долууу! Няма да ловим риба!
  Викът, като боен призив, обедини всичките хора и те се втурнаха към аламаните.“

  Потъването на моторницата „Свети Никола“ в разказа „Крайбрежна служба“ идва да внуши на читателите краха на един вече отминаващ бит, на остарял мисловен начин, на равнодушно подчинение пред явната подигравка с труда на крайбрежните хора и с правото им на съществуване въобще. Символът на светия чудотворец не задоволява критериите на осъзнатата дрипава, чорлава, гръмогласна тълпа, постепенно разбираща силата си. Резултатите Ячо Кабаивански оставя в нашите предположения и в бъдните години на все по-ясни конфликти, на които той е свидетел и които не разказа, може би поради ранната си смърт.

  „Това е положението – повест из живота на черноморските рибари“ е броеница от разкази за разни случки, но с един почти постоянен хор от герои. В този смисъл книгата напомня повече роман от взаимно преливащи се фрагменти – написан малко тромаво и грубовато, но достоверно. В това е неговата ценност, а маринистичните късове, пръснати в други сборници и в „Капитан Драго“, само допълват панорамата-сага за изчезнала днес социална прослойка. Тази на низвергнатото черноморско братство от рибари, борсови работници, бараби, гемиджии и хамали: отритнати от света на вълните, който обаче не може да съществува без тях и пак без тях не би бил толкова колоритен. Нито толкова жизнерадостен в безкрайната върволица от тегоби, глад и непонятно за сития наблюдател веселие. Днес мястото им около разрушените скели е пусто. От пясъците рядко ще се видят стърчащи полуизгнилите ребра на някогашна объхтана от труд и вълни гемия. Не звучат и волните приказки от характерния специфичен говор и терминология, които Марко Поло запази из страниците си – също негова сериозна заслуга за бъдните читатели.

  Значи ли подобно отсъствие забрава за отминалите времена, страдания, стиснати юмруци и пропаднали надежди? Не, разбира се. Помни ги морето, презирайки неблагодарната човешка памет. Марко Поло, това означава, че и ти не си забравен. Нищо, че стъпките ти отдавна са заглъхнали. Къде? Те не могат да заглъхнат в кръвта на потомците, които някогашните бараби претвориха в поколения, и в родова памет чрез солената течност на вените си. Достатъчно е, докторе, нали? Това е положението, човече. Марко Поло, Марко Поло…

  .

  Георги Н. Николов

  .

• Дива кръв

  .

  Разказ от Петър Доневски

  Тасо влезе в селото някъде по обяд. Денят беше мъглив. Улиците кални. Преди няколко дена валя есенен дъжд, а после севернякът стихна и след седмица гъсти мъгли плъзнаха по долините в подхълмието и криволите на реката Скът.

  Селото му беше познато, но приятели не видя. Спря малко пред общината, разкопча късата си полушуба и под ризата му се провря обедният влажен хлад, носещ отмора за потните му гърди. Повикал го беше председателят на кооперацията. И затова не се бави. Приведе се та привърза връзката на лявата си маратонка и зави към канцеларията на земеделската кооперация.

  – Пристъпвай! Пристъпвай, Атанасе. (Атанас му беше името, но приятелите му викаха Тасо още от войниклъка.) Цяла седмица те чакаме бе, човек – посрещна го усмихнат на вратата председателят. – Знаеш ли за какво съм те викал?

  – Знам, знам… Кога имаш зор, тогава само ме търсиш – засмя се Тасо и седна на стола в края на дългата маса. – Да не ти се е вкиснало виното?

  – Виното… Лесна е работата на виното… Ама за другото, за другото ми кажи… Какво ще ти струва, какво ще ти даваме, ти си знаеш… Няма проблеми за отплатата… Ама от тая напаст да ни отървеш.

  Още от оня ден на пазара, Тасо беше разбрал от търнавчани. Преди десетина дни двадесет и осем глави от разплода бяха изпотръшкани пред кошарите и карантията от породистите шилета се бе проточила по пътеката докъм долния край на тополите. Глутница беше прегазила и през Галишките кюмета. Още не се знаеше дали са чакали или вълци, но все едно. Сума стока зян беше станала. За Тасо работата беше ясна. И в други години по това време от дунавските върбалаци изгладнели вълци налитаха на тамошните кошари, но да прескочат и в Попица, това досега не е бивало. Не му се вярваше и затова въртеше глава в почуда.

  – Има ги бе, Атанасе… има ги… Бе, пусто да остане… Вече цяла седмица овчарите не спят. От хълма се спускат… И особено призори. С очите си овчарите ги видели как прескачат оградите и, докато и кучета, и хора са съвземат… Оня ден глутницата прегази стадото на Джанголя. Та-а-а… Какво ще ти давам? Казвай?

  Атанас смукваше от цигарата си, с пръст почукваше пепелта в цигарената кутия, която ползваше за пепелник, и с въздишка се заканваше на вълчата напаст.

  – Да видим, да мислим… Да помислим как ще стане работата…

  – Мисли, мисли и казвай, щото мене главата ми за друго не мисли… Хилядо глави са овцете във фермата, башка разплодът и кочовете. Допуснем ли я до Търнавската… За десетина дни две кюмета у Вълчкия дол ще идат. И млеко, и месо, па и вълна… Сума загуба овчарите ще понесат…

  – Джепане… джепане… джепане… – изпусна цигарения дим на кълбета Тасо. – С джепане да ме осигуриш… – И поглади с опакото на китката провисналите си мустаци. – И-и-и… някое момче от вашата дружинка, но по-ербап да бъде. Друго засега няма да ми плащаш, докато не махнем белята – допълни той.

  Разправяха по пазара ловджиите, че Тасо, освен усталък в авджилъка си, имал и добро куче, едро, смочесто, с прави уши, вълкодав. Ходил беше за него нарочно по Тетевенско, по Рибарица. Сменил го с някакъв познат за три кофи кукуруз. Хвърлил му беше мерака, щото му казали балканджии, че техните песове скитали по Вежен и в палето имало и дива кръв. Било от вълчица. Когато пребили майката, палето се омотало в тревясала туфа и овчарите го хванали. Та той си го беше взел още сукалче и после с млеко, полека-лека… И го отчувал. А понеже беше женско и го бяха открили под Вежен – нарече го Вежана. От малко, та докато порасна, Вежана свикна с него и където иде Тасо, там беше и кучката. И сутрин, и вечер, та и през целия ден. Не делеше се от Тасо.

  Тасо не обърнал внимание, че още когато кучката израствала едра и яка, горският му каза, че това куче е опасно и да си го върне там, откъдето го е взел, не послуша и овчаря си Панчо, който му предложи да изпразни една гилза в главата, па ако му е жал, да се обади на ветеринарния – той знае нататък какъв е редът. Не го направи – мислеше, че му завиждат. Кучето растеше с гладък косъм, яко и едро.

  – Та-а-а… – прекъсна тишината председателят. – В тебе е думата вече. Джипа ти давам; прави, каквото щеш… Но скоро да пием блага ракия.

  Още същия следедобед шофьорър върна Тасо в града. Н бързо нареди ловните такъми, кобура с надцефката Ижето тури в колената, а Вежана сви гнездо на задната седалка до него.

  Овчарите го чакаха. Набързо му разказаха пак историята с вълчата напаст и тръгнаха да оглеждат саите, хълмовете и реката. Показаха му най-вече посоката към Вълчковия дол. Оттам като че ли идвала глутницата. Пак му разказаха овчарите, че старите хора неслучайно наричали тая падина Вълчката. Преди години в усойни места вълчица се усамотявала и не след дълго оттам излизали вълчета.

  Докато оглеждаха хълма, реката и тополаците, Тасо обясняваше на овчарите, че техните псета само дразнят зверовете, че работата с вълците си е мъжка работа и трябват яки нерви и точен отстрел… Стадото в долния край на една от саите се юрна и пред очите на всички през водопойните корита прескочи огромен вълк, след него втори, че и още един…

  – Юбря-я-я-я, юбря-я-я….-затичаха се овчарите, кучетата се понесоха с лай – но глутницата се изнесе невредима в близкия лъг. Тасо пусна Вежана. Кучето обиколи саите, спря се на два пъти до сеновала, но, усетило острата миризма на вълците, се понесе към низкото в тополите. После се чу скимтене, ръмжене, боричкане. Овчарите се затичаха натам, но се върнаха, щото срещнаха кучката. Беше мокра и кална. След няколко дни картината се повтори.

  – Не ще да е лесна тук работата, хора-а-а-… – казваше на овчарите Тасо. Мъжкари са в тая глутница… Мъжкари и за кучката май ще се бият… Докато остане силният.

  После няколко дни глутницата не се появи, но от съседни села се оплакаха за разкъсани овце, кози, даже и една турмакиня. Всички се сещаха. Настръхнали и накървавени, зверовете неочаквано се спускаха от хълмове и нападаха селата около реката Скът. Днес се явяваха тук, утре нападаха на друго място. За ден и нощ прекосяваха цялата околия и от нищо се не плашеха.

  Тасо повика няколко ловци, направиха хайка и някъде към Горския пояс и Мекишака пребиха само едно скитащо куче. А и в горния край на селото, та и по Шаранполя, хищниците се спускаха в долищата и си отвличаха по някоя овца, коза или шиле.

  Две седмици Тасо прекара на кошарите. На пет страни подреждаше постове и поставяше на определена пусия сигурни хора. Вярваше, че всяка вечер ще бъде последна битка с големия звяр. Но и всяка вечер той забелязваше, че Вежана се губеше до среднощ, а после се връщаше потна, уморена и лягаше по балите сено. Така премина още няколко дена, докато една сутрин Тасо рече на бригадира:

  – Даваш ми шуба, ботуши, торбичка с хляб и сирене и ме чакайте… Ако ми потрябвате, хабер ще ви пратя. – Овчарите си мълчаха, но после в далечината видяха едрия му силует как се скри в шубраците на Свинския шумак и Вълчкия дол.

  Уплахата, покрила лицата на овчарите, не им позволи да мигнат цялата нощ. Но вълци нямаше. На втората и трета нощ вълци пак не се появиха. Овцете, успокоени, се редяха на хранилките със силаж, хрупкаха, пиеха вода от коритата и чановете звъняха спокойно.

  Тасо не се върна три дена и три нощи. Овчарите щъкаха из саите, хранеха и пояха стадата, но и поглеждаха към Вълчкия дол, шушукаха и, когато решиха вече да го потърсят, той се зададе. Бавно с гумените си ботуши и шубата прекосяваше мокрия Герен и след десетина минути спря пред къщето на овчарите. От мократа му глава лъхаше пара. Беше брадясал, имаше вид на мъченик.

  – Вървете… Вземете превоз и вървете… Някъде по средата на дола… До изкорубения горун го оставих. – После приседна, събу гумените си ботуши, от които лъхаше гнила миризма. Дадоха му храна, пи две-три дълбоки глътки вино от дамаджаната, легна в стаята на бригадира и заспа, грохнал от умора.

  Следобед бригадирът и трактористът с шасито докараха единака. Дълъг, смочест и едър, едър като Асканийски коч. Проснаха го на площадката до водопойното корито. Сякаш беше заспал, заспал с цялата си свирепост – зъбите му дълги, бели, изкривени навън като шишове, очите присвити, ноздрите отворени широко. Овчарите цъкаха:

  – Колко ли стока е бастисал…

  Овчарите събудиха Тасо на другия ден, когато видяха Вежана в горният край на сеновала да лежи по корем върху балите сено, мокра и уморена. Топлият завет, лъхащ от заслона на камарите сено, и припекът от оскъдното слънце премрежваха очите и тя се унасяше в дрямка. Тасо се поосвежи с няколко шепи вода, пална цигара и пъхна две гилзи в цевите на Ижовката надцефка. С първия изстрел удари кучката в задницата. Тя изквича и се повлече с задните си крака като да избяга зад сламата, но съчмите от втория удар я улучиха в главата и тя се просна в целия си ръст до телената ограда на сеновала. Дълга, едра като Асканииска овца. Овчарите гледаха в почуда.

  Тасо свали пушката от мерник, поотърка с два пръста мустаците си и погледна овчарите:

  – Тя примами хищника – разказваше той след като примачка с крак фаса на изгорялата цигара. – Обиколих цялата Вълчка падина и някъде по средата на дола спрях до изкорубен горун. Пред него, на десетина метра на малка полянка, пред песъклив бряг съгледах следи. Покатерих се в клоните на горуна и чакам… Мъглата, гледам, идеше по ниското. Студено, но сгуших се и чакам. Сигурен бях, че тука ще минат.

  – Помислихме, че си заспал – прекъсна го някой.

  – Ами… Ами-и-и-и… Друг път ще заспя. – Подадоха му нова цигара, припали, поотърка си с два пръста пак мокрия мустак и продължи: – Нощ дълга… но мина, ден се мина… Това вече го знаете. И ето че призори сутринта идват Вежана и вълкът. Като го видях… леле-мале… Затаих дъх… Голям, голям… Ама като тоя… цяло теле на три месеца. Не съм виждал скоро такъв… Едър, с прави уши, енергичен и бърз, и хитър.

  Тасо замълча, пое си отново дъх и показа как от тоя миг спрял дишането даже.

  – Любовна игра си играеха. Разбирах ги. Тия нощи животните в дивата си и радостна любовна игра са почувствали омаята на тоя прелестен дол и усета на истинското диво щастие на топлата си кръв. Играеха си. И когато тя гальовно го хапеше, а той я заскачаше, натиснах първия спусък. Още с първия изстрел го думнах. Мислех да натисна и втория… домиля ми. Спрях, малко почаках… И видях промяната и усета на животното. От стремеж по природен закон за потомство, всичко се променя в стремеж за оцеляване. В тоя проблясък от време може би кучешката душа усети частта от смъртта и че всяка секунда е дар от съдбата, че всяка частица живот е последна и всеки миг светлината може да се смени с мрак. Какво нещо е животът – цъкаше Тасо. – И продължи: – И изведнъш, усетила мириса на барут и съсъка на съчмите, които се блъскаха в отсрещния бряг, кучката се понесе обезумяла из мокрия гъстак на шубраците, стигна до края на дола, прескочи Свинския шумак и се изгуби чак в Козарска могила.

  Домиляло му на Тасо. Домиляло му, но на излизане от гората той си пресмятал, че някъде в средата на пролетта, сигурно пак в тая гора, във Вълчкия дол тя ще да се окучи. Ще се родят палета и вече истински потомци на сивите вълци, в които потомствената потреба на индивида ще възроди дивите нрави на звяра, с които той живее и оцелява в природата. За всичко това Тасо беше мислил дълго. И взел своето решение.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Петър Доневски е роден през 1938 г. в с. Търнак, Врачанска област. Завършил е Зоотехническия факултет на Висшия селскостопански институт в София. В професионалната си кариера е бил зам.-председател на АПК „Скът“, зам.-кмет на Бяла Слатина, директор на дирекция в община Бяла Слатина, експерт в Министерството на земеделието. Носител на званието „Почетен гражданин на Бяла Слатина“. Член на Съюза на българските писатели. Автор на 15 белетристични книги. Негови произведения са публикувани в регионални и национални издания, добре познат в литературните среди. Удостоен с почетна грамота от Управителния съвет на СБП „за принос в съвременната българска литература“ (2016) и с наградата на УС на СБП за белетристика (2018).

  .

• Бездетната

  .

  Разказ от Диана Стефанова

  Севда се казваше. Млада и приказно красива. С дълги черни коси, гъсти вежди, бяло лице и черни очи. В тези очи, като в дълбока вода, потъна Петър. Много я искаше и все търсеше начин да й го покаже. Я на чешмата ще я причака, я на хорото ще гледа до нея да се хване или на седянката по-близо до Севда да седне. И тя не се дърпаше. Харесваше го, искаше го и все се надяваше да го види. Уговаряха се тайно къде ще се срещнат, криеха се от всички, че майка му на Петър всеки я знаеше. Тежък характер имаше леля Пенка. Нямаше човек в селото, който да не се страхува от нея. Тя все ще намери какво лошо да каже и всички я избягваха. Който и да харесваше Петър за зет, заради майка му всички се отказваха, но Севда не се даде. Всичко изтърпя – и злостните клюки, и заплахите на Пенка, казани уж пред случайни хора, и предупрежденията на майка си и баща си.

  Беше ясно, че Пенка никога няма да позволи Севда да прекачи прага й като снаха, затова младите решиха тя да пристане на Петър, пък като мине време свекърва й ще я приеме.

  Ожениха се тихо, скромно, хората гледаха тревожно щастливите лица на младите, но като видяха усмивките им се поотпуснаха и се зарадваха за щастието им. Само Пенка не се радваше. Тя чакаше. Щеше да намери начин да накара Севда да съжали за това, че дойде в дома й без нейното съгласие. Тя я беше предупредила.

  Всеки ден, когато наближеше време синът й да се прибере от нивата, Пенка заставаше на портата да го чака. Още с влизането започваше с това какви ги е свършила или несвършила днес Севда. Колко е мързелива, как за нищо не става и къде му е бил умът да доведе най-калпавата и грозна жена в къщата. Как тя, майка му, от сутрин до вечер крак не подвива, за да слугува на тази никаквица, а тя само се излежава.

  С времето животът на младата жена стана непоносим. Когато към всичко друго се прибавеше и това, че времето минаваше, а Севда не зачеваше, стана страшно.

  Пенка започваше от сутринта с крясъците и виковете по снаха си и всичко завършваше с “… и ялова, на всичкото отгоре.”

  Минаха година-две, но дете нямаше. Пенка съвсем озлобя, а Севда съвсем изчезна – говореше все по-малко и рядко вдигаше поглед от земята. За да се спаси от свекърва си, ставаше сутрин, преди изгрев слънце, и обикаляше селото. Хората я спираха, заговаряха я, питаха я накъде е тръгнала, но младата жена ги отминаваше мълчаливо.

  Петър опита да говори с майка си, но само опита. Тя го погледна ядно и му изсъска злобно:

  – Казах ти тази яловата да не ми я водиш в къщата! Сега ще търпиш!

  След още година Севда съвсем зазля. Престана да яде, да се къпе, да говори. Ходеше по селото чорлава и скубеше косата си. Беше страшно да я гледаш. Скоро след това родителите й починаха един след друг. Мъката ги разболя и погуби.

  Хората започнаха да се чудят какво да сторят за младата жена, че ако продължеше така, и нейният край щеше да е скоро. Свидна им беше младата Севда. Затова баба Мита, далечна роднина на семейството, прати хабер на сестра й да я прибере.

  Станка дойде с мъжа си след седмица. Намериха Севда на селския бозлук – мръсна, изпосталяла, а на главата не беше останало нищо от красивата й коса. Краката на Станка се подкосиха като видя в какво се е превърнала сестра й. Свали забрадката си, покри главата й, целуна я по челото, а сълзите й намокриха лицето на Севда. Отидоха да вземат някоя дреха от дома на свекърва й. Само че дрехи нямаше. Пенка каза, че били пълни с въшки, и ги изгорила. Да си я вземат с каквото е на гърба и да се махат. Петър се направи, че има работа по двора, и не погледна към жена си. Макар да му се късаше сърцето, нищо не направи, само изпрати с насълзени очи полудялата си любов. Дълго стоя без да може да помръдне и без да издаде звук. Остави майка му да реши всичко, както винаги..

  Севда никога не се възстанови напълно. Дълго след като се премести при сестра си ставаше сутрин рано и излизаше от къщата. Трябваше й време да се успокои, да спре да скубе косата си. Постепенно се привърза към децата на Станка. Играеше с тях, хранеше ги, пееше им тихо и понякога се усмихваше, но рядко говореше и човек не можеше да разбере доколко е с ума си.
  Минаха години, децата на сестра й пораснаха, ожениха се, а леля им се превърна в баба за техните деца.

  Един ден на селската порта се появи Петър. Видя Севда да чисти боб пред къщата, поколеба се дали да влезе, но свали шапка и прекрачи прага. Приближи се и приседна на столчето до нея. Станка излезе, но като видя кой е се прибра, без да каже нищо.

  – Добър ден, Севдо! Дошъл съм да те видя – започна плахо Петър. – Да те видя жива ли си, здрава ли си. Дойдох прошка да искам.

  Сведа продължи мълчаливо да прехвърля бобени зърна, без да даде вид, че разбира кой говори.

  – Аз отдавна исках да го направя, ама все не събирах смелост. Сега, като умря жена ми, се реших. –

  Севда забави движенията си. Това, което каза Петър, стигна до нея, до онова кътче от душата й, където се оттегли преди много години, заедно с любовта и надеждата.

  – Мама и тя умря – продължи Петър. – Преди това ми намери жена от друго село, че в нашето никой не искаше да чуе за мене. Ожени ме за една вдовица. Имала едно дете, ама то беше починало. Мама каза, че това е добре – хем е ясно, че може да има деца, хем няма да отглеждаме чужди. Хубава жена беше, но аз не я исках и не можах да я обикна. Помъчих се, но не ми даде сърце, а майка си намразих. Казват, Севдо, да мразиш майка си е голям грях. Ама аз я намразих, от дъното на душата си я намразих. Намразих и себе си, озлобях към майка си и жена си. Озлобях към света. Все гледах да съм далеч от къщи. Търговия завъртях, пари направих, все пътувах и все по-рядко се прибирах, а и не ме теглеше дома. Мама се разболя и се залежа, жена ми я гледа години наред. Накрая издъхнала в големи мъки. Аз не бях у нас, върнах се за погребението и да оправя някои документи, и пак заминах. Преди две години умря и жена ми, но късно разбрах. Докато се върна, близките й бяха я погребали. Умряла тихо в съня си. Поне това й спести Господ. А ти, Севдо, как си, как я караш? Аз все питах хората за тебе и дотука идвах, ама не посмях да те потърся…

  Севда мълчеше и продължаваше сръчно да разпределя бобени зърна – на една купчинка хубави, бели и цели зрънца, на другата черни, счупени и наядени. Не вдигна поглед и с нищо не показа, че разбира за какво говори Петър. Той постоя още малко, поогледа двора, помачка си шапката и се надигна да си ходи.

  – Е, аз ще тръгвам… Знам, че не можеш ми прости, но да знаеш, че и аз си платих… Аз пак ще дойда, Севдо. Искаш ме, не искаш – ще дойда. Ей тъй, да ти приказвам, пък ти някой ден може и да ми продумаш. – И се отправи към портата.

  Малко преди той да излезе от двора Севда надигна глава и с тих, дрезгав глас попита:

  – Деца имаш ли?

  – Не – каза Петър и излезе.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Нова книга на Людмила Калоянова. Премиера в Созопол

  .

  Излезе от печат нова книга на нашата сънародничка в САЩ Людмила Калоянова. Романът „Американски триптих“ (ИК „Жанет 45“, 2024) ще бъде представен на фестивала Аполония в Созопол, на 2 септември т.г., от 19 до 21 часа местно време, в Арт клуб Мишел. Както и по-късно – на Алеята на книгата в София.

  Ето какво пише по този повод авторката:

  „Американски триптих“ е книга за незарасналите в нас рани и възможното или невъзможно изкупление. История за вината и покаянието, за изгубената и намерена идентичност, разказана на фона на съдбата на три поколения емигранти в Америка. Роман, в който търсенето на Черната Мадона – икона, изчезнала преди повече от столетие от малко градче на Черно море – се превръща в проникновен разказ за докосващата сила на любовта и взаимното опрощение.

  Книгата вече може да се поръча онлайн, а след 28 август ще може да бъде открита и във всички големи книжарници в страната. Използвам случая да благодаря на екипа от ИК „Жанет 45“, който ми помогна да реализирам този проект, както и да съобщя, че „Американски триптих“ ще бъде част от Книжна Аполония, а след това ще присъства и на Алеята на книгата в София.“

  .

• Цигани копаят гроб

  .

  Цигани копаят гроб.
  Бързат сръчните лопати.
  Дух предал е Божи роб,
  никой не минава гратис.

  Цигани копаят гроб.
  Вятърът през зъби свири
  и разнася некролог,
  и обява за квартири.

  Цигани копаят гроб
  и разнищват битието…
  „Този ще вечеря с Бог,
  а пък ний във Факултето…

  Хляб и крадена туршия.
  Мръвка няма, ще го постим.
  Тук ще ни дадат в ракия,
  колкото за Бог да прОсти.

  Този ще се оттърве.
  Мир ще прави на душата,
  а пък ние пак чаве –
  да ни се множи родата,

  щото кой ще копа гроб,
  ако сиганина свърши?
  И за зло, и за добро,
  някой трябва да го върши“…

  Цигани копаят гроб.
  Бързат сръчните лопати.
  Вятър пее опело
  в хор с летящите плакати.

  .

  Румяна Симова

  .

• Амнезия

  .

  Разказ от Ваня Григорова

  – И жената остаре, за нищо не става. Влачи се една такава мърлява и раздърпана из къщи, да ‘зема да я изхвърля и нея най-накрая, като тоя ръждясъл чайник… – мърмореше си пияният мъж под носа, докато се опитваше да си включи печката, да си стопли вода.

  Толкова вече му беше додеял тоя живот. Откакто отрязоха стъпалото на единия му крак, след трудов инцидент, беше станал невъзможен. Пропи се и легна на ръцете на жена си. Тя, горката, се съсипа покрай него. Той открай време си беше дръпнат, а сега съвсем се превърна в едно непрекъснато хленчещо и мрънкащо мекотело.

  – Иванкее, стани да ми стоплиш водата да си умия лицето, ма – подвикна й Стоян.

  Жената пъргаво скочи, беше му свикнала на капризите вече и не посмя и дума да обели. Набързо му стопли вода и му помогна да се измие. По навик застана чинно до него с кърпа, както винаги го бе правила, и се е грижела добре за него. Още помнеше как я биеше на млади години, докато влачеше чужди жени у тях и я караше да им слугува.

  Иванка леко избърса една сълза и обърна главата си на другата страна. И тя си беше видяла живота. Остана сираче като малка и така я взе и Стоян. Да няма кой една добра дума да й каже и да я защити. Той, всъщност, не винаги беше толкова лош. Откакто жена му пометна, обаче, се озлоби. После вече не можеха да имат деца. Това му тежеше. И вместо да се обърне към нея с нежност, от мъка се пропи. Смяташе, че в нея е вината да нямат деца.

  Веднъж едно мърляво кутре се беше домъкнало отнякъде в двора им и скимтеше до старата барака. На Стоян като че ли му домъчня. Привърза се към него и всяка сутрин и вечер отиваше с паничката при него да го храни. Милваше го по гръбчето и му се радваше като на малко дете. Така и не можа да му измисли име. Един ден беше излязло пред оградата и профуча кола. Уличката беше тясна. Кутрето побърза да се шмугне обратно навътре през дупката под оградата, обаче едното краче му се заглави и точно през него мина колата. Стоян тъкмо излизаше с паничката от къщи. Пребледня. Кученцето огласи махалата. Извиваше гласче и плачеше като човек. Стоян за кратко време положи много грижи за него. Гледаше го вътре в къщата, а то милото не можеше да става даже да се изпишка. Но се хранеше добре. Жена му не се включи да помага за кученцето. Тогава Стоян я намрази още повече. Кученцето му беше единственото другарче. То някак му топлеше сърцето. И нали си нямаше дете…

  Иванка се прибра един ден от работа и го завари легнало на едната си страна. Крачето му беше загноясало и мухи се въртяха около него. Нищо не направи и отиде да си върши домакинската работа. Откакто изгуби нероденото си дете, нещо в душата й се обърна. В нея се загнезди една тиха депресия и нищо не можеше да я извади от там.

  По-късно се прибра и Стоян. Първо при кученцето отиде… После ветеринарят щеше да му каже, че е получило гангрена и отравяне на кръвта. Изкопа му гробче в градината… и отиде в кръчмата да се напие…

  После се прибра в къщи… и не помнеше нищо. Не помнеше как влезе с кръвясали очи в стаята, дето спеше жена му, как я извади за косите от леглото и дълго я рита на пода. Оттогава откачи. Тръгна пак по други жени. За наказание на Иванка, че не му роди дете и не му опази кученцето. Само тя си знаеше колко сълзи, кръв и побоища бе гълтала през всичките години. После й откриха бучка на гърдата. Не посмя да каже на Стоян. Той така и не я забелязваше. Отдавна погледът му беше празен. Болестта на Иванка напредваше, когато той пострада в работата. Като че ли някаква тегоба тегнеше над това семейство. Точно като кученцето и той пострада с единия крак. Падна тежък циментов блок на него и направо му го смля. За да не тръгне нагоре, да не му се натрови кръвта, се наложи да му го отрежат до глезена. Така си и остана. Зъл и вечно мърморещ. Все жената му беше виновна за всичко. Минаха още няколко месеца. Иванка отслабна. Нали нямаше пари за лекарства, болестта й се влоши. А и откакто и казаха диагнозата, тя повече в болницата не се върна. А и на кого ли беше нужна?

  Ходеше като някаква сянка вкъщи. Все по-трудно й беше да се грижи за мъжа си, но не показа нищо. Стискаше зъби и мълчеше. Косата й започна да оредява и нямаше сили за себе си въобще.
  Откакто Стоян пострада с крака си, беше спрял да я бие…

  – И жената остаре, за нищо не става. Влачи се една такава мърлява и раздърпана из къщи, да ‘зема да я изхвърля и нея най-накрая като тоя ръждясъл чайник… – мърмореше си пияният мъж под носа, докато се опитваше да си включи печката, да си стопли вода.

  – Иванкее, стани да ми стоплиш водата да си умия лицето, ма – подвикна й Стоян.

  Жената пъргаво скочи, беше му свикнала на капризите вече и не посмя и дума да обели.
  Набързо му стопли вода и му помогна да се измие. По навик застана чинно до него с кърпа, както винаги го бе правила и се бе грижила добре за него. Още помнеше как я биеше…

  Една вечер пак се беше прибрал пиян. И понеже вече никоя жена не му обръщаше внимание, а все пак беше още мъж… освирепял като разярено животно, се нахвърли на жена си. Грубо я хвърли на леглото и я облада. След това мъртвешки заспа. На другия ден нищо не помнеше. А Иванка и дума не му продума оттогава…

  Така замислена с кърпата в ръка стоеше до него, леко приведена, мъничка и слабичка, когато реши да проговори:

  – Стояне, ти защо ме мразиш толкова?

  – Какво ти сторих в тоя живот, че да заслужа такова отношение? – лекичко редеше думите тя и се придържаше за таблата на леглото. Беше й толкова лошо, че всеки момент щеше да припадне. – Какво ли не ти угодих, само добре да сме, а ти все си недоволен от мене?…

  Пияният мъж се обърна, несвикнал да му се отговаря и да му се противоречи, изгледа я свирепо и я удари през лицето:

  – На ти за това, дето много знаеш да си отваряш устата, яловице такава. Едно дете не можа да ми родиш и питаш…

  И я удари още веднъж. Иванка падна и се разплака на пода. При вида на жена си, обаче, не му дожаля и силно я изрита в корема:

  – На ти… и без това нищо не става от тебе. Отдавна трябваше да те изхвърля от тази къща. – И продължи да я рита навсякъде…

  ***

  После дойде полицията. Иванка лежеше свита на кълбо в локва кръв. Като че ли се бе опитвала да предпази корема си. Стоян беше изтрезнял отдавна и гузен стоеше отстрани. Сам се беше предал. От съдебна медицина направиха аутопсия на жената.

  Привикаха Стоян на разпит:

  – А вие знаехте ли, че жена ви е бременна?…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Картината

  .

  Разказ от Ваня Григорова

  Девственият младеж към проститутката:

  – Нямам с какво да ти платя… Имам само плюшеното си мече от детството.

  – Дай ми го! – отвърна му тя. – Аз нямах детство…

  Момчето се разплака. Точно, както преди малко, когато свърши…

  Беше му за първи път.

  Беше почти на 18, а 23-годишната проститутка му се струваше леко състарена.

  Нямаше друг избор. Само така щеше да се изстреля директно в небесата.

  Той протегна ръката си и боязливо я погали по рамото:

  – Да го направим ли пак?

  – А с какво ще ми платиш? – попита го тя. – „Детството“ вече ти го взех.

  – Ще ти платя с мечтите си – отговори той и леко я придърпа към себе си. Положи я нежно на леглото, все едно докосваше скъп английски сервиз. Не я гледаше в очите. Срамуваше се.
  Лекичко се намести върху нея и разтвори бедрата й. Момичето изпъшка. Бяха й втръснали грубостите на мъжете, с които спеше. А й се налагаше. Имаше невръстно детенце.

  В досегашния си мизерен живот не бе познала любовта. Беше дошла от провинцията. След като разбра, че е била осиновена, избяга от хората, които я бяха гледали до 15-годишна възраст. И без това пастрокът й за щяло и нещяло я биеше. Жена му беше плаха и набожна жена и нищо не смееше да му каже.

  Луи бавно проникна в Алис. Беше залепил бузата си на рамото й и тихо й прошепна:

  – Ще ти разкажа за мечтите си… – И влезе още по-дълбоко в нея.

  Този път нямаше да бърза да свърши. Искаше да се отдаде на удоволствието.

  Беше най-нежното обладаване, което беше изпитвала досега. Не като онзи грубиянин, който я изнасили, после избяга и я остави в безизходица, бременна и без дом. Спеше по мазета, обикаляше кофите за боклук, нямаше с какво да се храни. Така се роди и детенцето й, недоносено. Добре че в последният момент добри хора се смилиха да я заведат в болницата за раждането…
  После им дадоха евтина таванска стаичка.

  Алис въздъхна. Отпусна се и прегърна Луи. Почувства се някак защитена в обятията му. Чувство, неизпитвано досега. Всъщност, тя не познаваше нежността. Отдаваше тялото си за продан, с погнуса и затворени очи. Трябваха й пари за детето и за наема. Не се влюбваше в клиентите си. Отпращаше ги с усмивка (която й костваше много), преброяваше парите, въздъхваше тежко над жалката си участ… и често ридаеше.

  Луи го срещна в кварталния магазин. Беше излязла да купи мляко на детето и нещо за себе си за хапване. Беше разчорлена, с дълга рокля до земята, токчетата й леко потропваха, а като подаде парите на продавачката, презрамката леко се смъкна и се оголи перфектното й рамо. Луи я беше зяпнал и не помръдваше. За него тя беше като някакво видение от приказките, като фантазия, като недостижима мечта. Той явно съзнаваше, че тя е по-голяма от него, но не можеше да се освободи от влиянието, което имаше тази жена над него. Краката му се подкосяваха всеки път, щом я видеше… и като че ли нарочно ходеше често до магазина, за да може поне да я види.
  Алис забеляза впечатлението, което оставя у този младеж, и веднъж, минавайки покрай него, уж леко се разминаха, от близко разстояние, беше тясно между рафтовете и тя почти се долепи до него… Стрелна го с очи и леко му прошепна:

  – Искаш ли да се качиш горе?

  Луи се изчерви, кръвта нахлу в главата му, усети се по-възбуден от всякога, от самотните си нощи, когато се галеше…

  Стисна ръката й силно и почти на бегом взе стълбите до тавана.

  Застана запъхтян до вратата и не знаеше какво да прави.

  Алис прибра покупките, погледна детето в другата стая, където спеше, тихо затвори вратата и се приближи към Луи…

  – Нямам с какво да ти платя – изстена той.

  И свърши, още докато тя докосваше панталона му.

  Алис се сепна. Не очакваше…

  – Миличък, ти девствен ли си?

  Луи не смееше да я погледне в очите. Ужасно се срамуваше, че се изпусна.

  Алис нищо не каза. Хвана го за ръката и го поведе не към леглото, а в малката кухничка. Направи чай и за двамата.

  Почувства го някак близък.

  – Гладен ли си?

  Беше забравил, че не беше сложил и троха.

  Алис забърка едно омлетче и сложи две вилички отстрани на тиганчето. Усмихна му се миличко:

  – При мен е скромно. – И му подаде хляба.

  Луи ядеше като невиждал. Нямаше родители, нямаше кой да му готви и да се грижи за него. А и тази жена му вдъхваще едно спокойствие и увереност. Все едно винаги я е познавал.

  „Как можах така да се изпусна?“ – не спираше да се притеснява той и лакомо загребваше от яйцата. Като че ли силата му се върна, той погледна Алис в очите и каза:

  – Благодаря за храната. Време е да тръгвам.

  – Чакай, не си тръгвай!

  Алис изпита странно безпокойство, че повече няма да го види.

  Това момче я караше да се чувства, най-малкото – добре. Някак й беше спокойно с него.

  – Моля те, остани! – погледна го тя в очите.

  Луи преглътна смущението си и за първи път и той я погледна в очите. Кротко й каза:

  – Добре.

  Прилепиха се на леглото. И мълчаха. Като в някакъв съдбовен миг, в който друго не беше важно. Бяха хапнали, лежаха прегърнати и като че ли друго нямаше значение за момента. Чувстваха се толкова добре заедно, все едно щеше да продължи завинаги.

  Луи не можеше да отрече каква власт имаше тази крехка, малка жена над него. Не беше само плътското привличане. Погали я по косата, още ухаеше на омлет, завъртя един кичур и като някакъв опитен мъж силно я прегърна към себе си. Погали краката й, разкопча копчетата на роклята и и жадно затърси гърдите й. Едрите й зърна го влудяваха. Усещаше как пак ще изригне, но някак успя да се потисне и продължи да я гали навсякъде. Алис не беше познавала такава нежност досега. Заби пръсти в гърба му и тихо стенеше. Луи не знаеше откъде дойде тази смелост у него. Беше му за първи път. Досега не беше бил с жена. Затърси интимността й, скрита под нежен мъх… Полудя!

  Усети я влажна. Усети пот по гърба си. Бързо разкопча панталона си и, без да го сваля, повдигна цялата й рокля; горящ от нетърпение и желание, проникна в нея, насочи пениса си в океан от страст, разпиля се целият, потънал в похот, и искаше още и още, и още…

  Алис свършваше заедно с него… Цялата му девственост беше в нея, по чаршафа под тях… И се рееха в транс, все едно тичаха голи горе по небето, забрявайки за цялата мизерия в скромната таванска стаичка…

  Малко полежаха още.

  Луи беше изпаднал в една безтегловност на щастие и безразсъдност. Искаше да не става от леглото. Да е все там, в нея и с нея. Първата му жена…

  Той никога повече нямаше да пожелае друга жена. Обеща си го!

  Не знаеше още как, но щеше да я задържи по някакъв начин. По истинския начин. Беше беден. Нямаше пари дори за прехрана. Рядко си намираше работа… Но заради Алис… Той беше готов завинаги да остане до нея. Да се грижи за нея и за детето й…

  – Хей, къде се замечта? – погали го Алис по ръката.

  Луи беше седнал на леглото, беше се зареял в мечти за бъдеще с една жена, която почти не познаваше. Все едно не беше един скромен 18-годишен младеж, подарил девствеността си на една 23-годишна проститутка. Сепна се изведнъж:

  – Нямам с какво да ти платя. Имам само плюшеното си мече. То ми е спомен от детсвото.

  – Дай ми го! – отвърна Алис. – Аз нямах детство.

  ***

  Двадесет години не се видяха.

  Луи завърши художествената академия и стана известен художник.

  Никога повече не отиде при Алис. Срамуваше се, че изгуби девствеността си в стаята на една проститутка. През живота му минаха още много жени. Много пъти се давеше в океани от страст, но завинаги запомни първото си свършване, в онази скромна таванска стаичка.

  Една или две години след случката я потърси. Тя не живееше вече на този адрес. Качи се до таванското и краката му леко омекнаха. Помнеше всичко. Не можеше да я забрави!

  Беше й донесъл една роза. Огледа се и видя празна чаша. Наля й вода и я постави в нея. Тръгна си гузен, защото нищо не направи за тази жена.

  В галерията се събраха много хора – ценители и купувачи на картини. Имаше сред колекцията му една много специална картина. По спомен нарисува розата, която занесе на Алис в стаичката.

  Вървяха разговори и Луи, леко уморен, се оттегли в един ъгъл с питие.

  Защо така не можа да забрави Алис? Защо не я потърси толкова години?

  Тя остана най-прекрасното му усещане за жена.

  – Господине!

  Някой леко го докосна по рамото.

  – Вие ли сте нарисувал тези хубави картини?

  Красива, елегантна жена стоеше пред него с книга в ръка и мило му се усмихваше.

  – Да! – отговори той и леко се прокашля.

  Беше му станало неудобно, че беше прекъснат в мислите си.

  – Интересувам се от картината с розата – добави жената.

  – О, тя не се продава. Тя ми е като талисман на всяка изложба. Винаги я поставям сред другите. Тази картина има история и е много специална за мен.

  – Разбирам – отговори жената. – Аз също имам един специален спомен, с който никога не се разделям.

  И жената отвори книгата. Вътре, между страниците, имаще една изсъхнала роза.

  – Много прилича на Вашата роза на картината.

  – Отговорих Ви вече. Тази картина е много скъпа.

  – Да – въздъхна жално жената. – Аз дори нямам с какво да я платя. Имам само едно плюшено мече.

  И Алис отвори чантата…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Ваня Григорова е родена през 1968 г. в гр. Своге. Завършила е гимназия в родния си град. Работила е в сферата на ресторантьорството. Искала да следва, но е станало така, че се е посветила на семейството и трите си деца. Има влечение към литературата от ранна възраст. Пише стихове и разкази. Има своя страница във Фейсбус „Жажда за обич“. Все още не е издала своя книга, но приятелите й вече я питат кога ще го направи. Желаем й успех, защото Ваня определено има талант.

  .

• Из „Камбаната“ на Недялко Славов

   

  Откъс от романа „Камбаната“ на писателя Недялко Славов

  (изд. „Хермес“, 2016)

  .

  – Вено, да те питам, момче, как мислиш? Кой го докара това зло? Тоя свят без Бог?

  Погледнах го слисано. Не, не ме изпитваше – очите му ме питаха.

  – Кажи, Вено, кажи. Аз за себе си знам, ти ми кажи.

  – Не знам, отче. Голям ти е въпросът, малък съм за него.

  А той продължи, сякаш не ме бе чул:

  – Кой ги доведе тия зверове? Кой ги хвърли срещу нас? И защо… чуй ме! Живите не стигат, за да изгоним тия антихристи! Затова Бог ще вдигне и мъртвите… Защото първо ни пратиха комунистите, ония безверници атеисти, дето лежат долу по очи в земята… с тях не успяха… сега пращат тия зверове… ония бяха безверници, но безверието е и съмнение… Тия нямат нищо. Тия отричат човека… живота… Божия ред… всичко… съвкупляват мъжете с мъжете, майките със синовете, бащите с дъщерите, вземат душите и пускат телата да се множат и ходят по земята без дух.

  Отецът млъкна. Дълго гледа ръцете си като чужди. После продължи:

  – Ти мислил ли си, Вено, какво сме? За нас, човеците, те питам? А, Вено, какво сме?

  И впи в мене трескавите си, възпалени очи.

  – Мълчиш. Но аз ще ти кажа – времеядо животно сме. Да ме прости Господ – и пак взе да се кръсти, – времето само за нас съществува. За да ни изпита, Бог ни сгоди с времето, прекомерна тежест ни даде. Слаби сме за нея. И защо го направи ли – защото сме негови деца, а времето – и то е негово дете, тоест ние сме братя и сестри на времето, от един баща идем. Човек е като копринената буба. Знаеш гъсениците на тия буби – ядат черничевото листо и ронят след себе си. Така и ние, хората, изяждаме времето и роним тор след себе си. Но има едни избрани, дето ядат времето и предат копринена нишка от него. Това са хората на духа.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от и за същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• Три в едно

  .

  Творби на Васил Сотиров

  .

  НЕДЕЛЯ

  На Дончо Цончев

  Човекът е със пушка и със куче,
  а птицата – неистово сама.
  Най-страшното след погледа се случва –
  зеницата е колкото сачма.

  Каква хармония – взаимен трепет:
  човекът, кучето и тази цев…
  А птицата разчита на крилете,
  но точно те са мамещата цел.

  След миг кръвта на топлата неделя
  изтича във прохладната трева…
  Едно око е нужно, за да стреляш.
  И две – да видиш всичко след това.

  .

  .

  ТРИ В ЕДНО

  .

  ПРАВО НА ИЗБОР

  Било, каквото било,
  и с едно упование само
  гласуваме за по-малкото зло,
  че и то да стане голямо!

  ДРЪЖТЕ КРАДЕЦА

  Пуста политика –
  не е като вчера.
  Лицемерът вика:
  „Дръжте лицемера!“

  ГРАДСКА ИДИЛИЯ

  А хората тук
  живеят и дишат…
  За който е боклук
  парите не миришат!

  .

  .

  * * *

  Оставаме само идиотите –
  жалка картина…
  Къде са патриотите?
  На майната си в чужбина!

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Васил Сотиров е известен бъларски сатирик, писател, поет, сценарист и преводач. Роден е през 1947 г. в София. Завършил е Френската езикова гимназия в родния си град и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е в Главна редакция „Хумор, сатира и забава“ на БНР, сп. „Карикатура“, Студия за анимационни филми „Бояна“, в. „Пардон“, в. „Дума“, в. „Република“. Автор е на десетки книги с разкази, стихове и епиграми, вкл. на книги със стихове за деца. Както и на редица сценарии за пиеси, спектакли, филми. Негови са преводите на български на книги на Рьоне Депестър, Давид Диоп, Реймон Кьоно, Франсоа Вийон, Леополд Седар Сенго. Член е на СБП. Носител е множество престижни литературни награди за проза, поезия, хумор и сатира, литература за деца, между които: наградата „Ламар“ за поезия (1990); награда на Съюза на преводачите в България (1993); „Златен плакет“ за сатира в III национален поетичен конкурс „За един по-човечен свят“ (2003); награда „Елин Пелин“ за разказ (2007); „Каунь“ – Първа награда за проза (2008); Награда за хумор и сатира „Райко Алексиев“ (2008); Годишната литературна награда на СБП за поезия (2013); „Каунь“ – Първа награда за поезия (2015); Национален поетичен конкурс „В полите на Витоша“ – Първа награда (2016); Годишната награда на СБП за детска литература (2016); Национална награда „Хр. Г. Данов“ – издание за деца (2017); Националната награда за литература „Валери Петров“ (2022) и др. 

  .

• Молба

  .

  В центъра на Варна, в градинката встрани от катедралата, посред бял ден бе паднал на земята възрастен мъж. От едната страна лицето му бе ожулено, лакътят – охлузен и всички хора, минаващи край него, виждаха, че е безпомощен. Никой обаче не спираше да му помогне, да го запита защо е пострадал така. Юлският ден бе горещ и от напуканите му устни от време на време излизаше тих стон:

  – Вода! Дайте малко водица, бе хора!

  Никой не чуваше молбата му. По едно време около тригодишен малчуган, с фунийка сладолед в едната ръка, спря до човека и клекна, за да го види по-добре. Майката на детето разговаряше с друга жена няколко метра встрани. Момченцето близна от сладоледа и запита падналия:

  – Защо лежиш тук, чичко? Ти удари ли се?

  Мъжът повдигна с усилие глава и изпъшка безпомощно. Детето поднесе към устните на мъжа сладоледа и предложи:

  – Близни си, чичко! Много е сладък сладоледът!

  В очите на мъжа блесна искра, той отвори уста, но рязко извърна глава:

  – Водичка, детенце! Донеси ми малко вода! Сладоледът е за теб! Яж си го самичък!

  Както бе клекнал, малчуганът разпери ръце:

  – Обаче нямам вода! Много ли те боли, чичко? Ти като бяга се спъна и падна ли?

  Мъжът облиза устните си и с все сили повтори:

  – Само малко вода, моето момче! Вие ми се свят и не мога да стана.

  – Защото си пиян ли, чичко?

  – Не, рожбо! Не съм пиян, а болен! Донеси в шепичка малко вода от кофите с цветя! Ще идеш ли?

  – Добре! – Малчуганът изприпка до бараките, където се продаваха цветя, и потопи шепа в най-крайната кофа. Внимателно тръгна към падналия мъж, като внимаваше да не разлее малкото вода в шепата си. Стигна до него и когато протягаше ръка към устата му, приближилата се вече майка го плесна по ръката.

  – Какви ги вършиш, Боби?

  – Мамо! Водата се разля и чичкото няма да може да пие!

  – Дръпни се от него! Не виждаш ли, че е клошар?

  – Какво е клошар, мамо? Клошарят не е ли човек?

  – Тръгвай, че закъснявам за фризьор! После ще си говорим с тебе!

  Майката хвана детето за ръка и грубо го дръпна. Поведе го към бараките за цветя, като продължи да му се кара. Мъжът отпусна глава и тя се удари в асфалта на алеята. По лицето му запълзя муха, но той едва ли я усещаше. Оттам, където бяха заминали майката с детето, се зададоха двама свещеници. Единият бе облечен в черно, а другият в кафяво расо. И двамата бяха с побелели бради и коси, вързани на опашка. Единият видя падналия мъж и дръпна другия, за да минат по съседната алея. Щом влязоха в катедралата, единият свещеник нареди на жената, която продаваше свещи:

  – Звънни на 112, да приберат един пияница в градинката, до цветята! Омръзна ми да се събират прошляците на града край храма!

  След около половин час, малко след спирката на автобусите спря линейка. От нея излезе зачервен мъж, облечен в червен халат и с кафяво медицинско куфарче в ръка. Огледа се и забеляза падналия на алеята мъж. Отиде до него, внимателно се опита да го изправи, но не му стигнаха силите. Помоли няколко от случайните минувачи да му помогнат, но никой не се отзова на молбата му. Той отпусна тялото на мъжа обратно на земята и се върна до линейката. След минута двамата с шофьора на линейката преместиха мъжа и го подпряха на стъблото на едно дърво, на сянка. С мокра марля изтри устните на пострадалия и му даде да пие вода от една бутилка с минерална вода. Щом успя да преглътне, мъжът въздъхна облекчено:

  – Благодаря, докторе!

  – Фелдшер съм! – поправи го лекарят. – Кажи сега, как се охлузи така? И защо лежиш на земята? Пил ли си, бил ли си се?

  – Не, докторе! Бях при една моя позната. Тя живее от другата страна на улицата. На легло е. Много не й остава! Донесох и две праскови. На излизане не забелязах, че са мили стълбите, хлъзнах се и паднах! Охлузих се лошо, но продължих. Като стигнах до тук ми се зави свят и паднах.

  – Я да ти премерим кръвното! Че в тая жега…! – Фелдшерът нахлузи на ръката на мъжа маншета на апарата за кръвно и започна да помпи. Изпусна въздуха и поклати глава:

  – Бива ли така бе, човек? Много ти е паднало кръвното! Трябва да стоиш на сянка и да пиеш вода или айран! Нямаше ли кой да ти даде малко вода като падна?

  – Нямаше! – въздъхна мъжът.

  – Ей, съвсем оскотяхме, бе! – обърна се към шофьора на линейката фелдшерът. – Вече нищо не ни стряска, мама му стара! Ще се спънат в човека, но няма да му помогнат! Що за хора сме станали?

  – Мани, мани! – махна с ръка шофьорът.

  Фелдшерът направи инжекция на пострадалия мъж, постави до него бутилката с вода и заръча:

  – След малко ще се оправиш! Постой тук на сянка, пийни си вода и като ти дойде силата, се прибирай!

  Двамата с шофьора на линейката тръгнаха, а фелдшерът продължаваше да се възмущава:

  – Представи си, паднал човекът до църквата! Минават хора, част от тях влизат в църквата и палят свещи! За какъв дявол ги палят тия свещи, като на един човек в нужда чаша вода не дават? За какво ни е тоя Господ, щом живеем като дяволи? Иди, че разбери!

  .

  Красимир Бачков

  .

• Танцуващи сенки…

  .

  Amy*
  beautiful soul, RIP

  На Ейми

  Танцуващи сенки
  изчезващи в здрача,
  объркани хора,
  гробарите плачат.

  Чадъри отворени,
  микрофонът тъжи,
  поглед във мрежата –
  там само лъжи.

  Потъваш във черното,
  няма вече мечти,
  гласът ти в отвъдното
  пак в мен ще боли…

  .

  Елка Русков

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Amy Jade Winehouse / Ейми Джейд Уайнхаус (14 септември 1983 г. – 23 юли 2011 г.) – английска певица и автор на песни. Известна с дълбоките си, експресивни контралови вокали и еклектичната си комбинация от музикални жанрове, включително соул, ритъм и блус, реге и джаз.

  .

• Излезе от печат адаптацията на Руси Чанев на „Под игото“

  .

  Излезе от печат дълго подготвяният проект на артиста Руси Чанев – книгата „Под игото“ от Иван Вазов, адаптация за деца (9-14 години), реализиран съвместно с издателство „Изток-Запад“.

  Текстът, събран между кориците на това издание, е предназначен за децата на български семейства, живеещи в чужбина. Проектът е одобрен и подкрепен като „много полезен“ от Министерство на образованието и науката, с писмо за партньорство от 16.10.2019 г. Получено е и положително становище на Министерство на културата, с писмо от 28.11.2023 г. за издаване и разпространение на тази авторска „преработка за деца на романа и едноименната драма на Иван Вазов с картинни и звукови илюстрации“.

  В подготовката на „За българчетата по света артистът Руси Чанев представя „Под игото“ от Иван Вазов“ са следвани световни образци в адаптирането за деца на класически текстове като „Сън в лятна нощ“ и „Хамлет“ от Уилям Шекспир, „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд, „Парижката Света Богородица“ от Виктор Юго, „Метаморфозата“ от Франц Кафка и т.н.

  В интервю пред БНР Руси Чанев разказа за целите на проекта, а именно, че това е „възможността да се даде на днешни деца една по-събрана, по-стегната емоционално и изчистена от подробности сюжетна история, по възможност най-близка до стила на Иван Вазов. Затова за целта, освен романа му, съм ползвал и неговата пиеса „Под игото“, защото в нея той сам е съкратил линии от романа. И аз използвах тази му намеса в сюжета, за да постигна „очистването“ на някои второстепенни герои и ситуации при адаптацията, която направих.“

  Настоящото хартиено издание на книгата излиза под редакцията на филолога Бояна Драгомир, художника Мария Стоева и писателя Деян Енев, илюстрирано с рисунки от връстници на читателите – ученици от Художествената гимназия в София. Книгата е съпроводена и с аудио запис, където Руси Чанев чета текста глава по глава. Записите могат да бъдат слушани през всички видове устройства чрез QR код. Реализацията на записите се осъществи със съдействието на Българското национално радио и ще бъдат излъчвани самостоятелно в неговите програми през 2024 г.

  „С тази адаптация – обобщава Руси Чанев – не се стараем да изтръгнем читателя от неговите езикови навици и да го заставим да влезе в езиковата матрица на автора, към което се стараят досегашните  български издания от типа „Библиотека за ученика“. Нашата адаптация е ориентирана в противоположна посока – тя доближава автора до езика на читателя. Строго погледнато, правим вид парафраза на оригиналния текст.“

  За автора на адаптацията:

  Руси Чанев е актьор и сценарист със значим принос към развитието на българската култура, Изпълнител е на повече от 100 театрални и 50 роли в киното. В съавторство е издал книги, написал е драматизации за театъра, сценарии за филми и е съставител на книги с поезия. Носител е национални награди в областта на театъра, киното и литературата, както и на Орден „Св. св. Кирил и Методий“ 1-ва степен. Той е един от 12-те отличени в кампанията на БНР „Български посланици на културата“ за 2023 г.

   

  Рени Янкова,

  изд. „Изток-Запад“

  .

  

  .

  ОЩЕ ПО ТЕМАТА

  Из Предговора на книгата

  Деца,

  Сигурно знаете, че писателят Иван Вазов е написал много хубави разкази и стихотворения. Нашите дядовци и бащи толкова много са ги обичали, че са издигнали за чест и прослава на любимия им Иван Вазов десетки паметници и са нарекли на името му стотици улици и училища, които можете да видите по всички градове на България.

  Най-харесваната книга от Иван Вазов е „Под игото“. Иго означава натиск на тежка и чужда сила. Понеже тази книга е била написана преди повече от сто години, в нея има и други трудни за вас и вече позабравени като тази думи. Аз тук-там ги подмених с по-нови сегашни, за да можете да я прочетете и разберете всички, а най-вече тези от вас, които не живеят в България.

  В „Под игото“ се разказва за живота в едно планинско градче по времето, когато България не е била свободна страна, каквато е сега. Някога българското царство е било завзето от османските турци и те са го владеели петстотин години. Накрая този живот станал толкова тежък и труден за много от нашите прадядовци, че им се струвал като истинско робство. И те поискали да си възвърнат собственото царство като се освободят от турците и от техния цар-султан.

  Първо се надявали това да стане мирно и по човешки, но скоро разбрали, че така няма да постигнат нищо и решили да извършат революция. Това означавало да излязат с оръжие в ръцете срещу силните си неприятели и в геройска кървава битка да ги победят. По-младите тайно се събирали в групи, наречени комитети, в които се наговаряли кога и как да стане тази революция.

  По-старите пък ги било страх, че може да стане обратното – враговете им да ги победят като избият тях и семействата им и изгорят къщите им. Особено много се страхували най-богатите хора, на които викали чорбаджии, защото можело да загубят многото си пари и да отидат в затвора. Обаче не всички богаташи били страхопъзльовци и неприятели на младите революционери. Имало и по-други. Такъв бил чорбаджи Марко, който…

  .

• Купувачът на играчки

   

  Разказ на Георги Ников

  Предисловие: Тази история се случи с мен преди много години и реших да я научите от мен, от първо лице.

  Тогава бях млад и през лятото бях отишъл да посетя мои близки роднини в един малък град в Северна Америка, някъде в щата Уисконсин, на брега на езерото Мичиган. Бях седнал сам на бара в една малка, евтина кръчма, на чаша-две джин с тоник, любимата ми напитка, и понеже бях завършил с висок успех Английската гимназия в София, разбирах какво си говорят хората около мен, посетителите на заведението. Почти всички до един бяха ексцентрици, вероятно такива като мен самия. Това впечатление у мен се затвърди от факта, че вътре в заведението влезе едър мъж, облечен в безупречно ушит, кремав на цвят блейзър, но когато се вгледахме по-подробно в него, забелязах, че отдолу той носеше само мръсносиви на цвят, дълги мъжки гащи, тип наполеонки.

  Казах си на ум: „Това може да се случи само в тази Голяма страна, където в повечето от градовете липсва обществен транспорт и хората се придвижват само с личните си автомобили. Освен това заведението се намира в най-бедния квартал на града и посетителите му са хора от втора ръка.“

  – Този индивид, когото сега видя, не е най-големият ексцентрик тук, има един още по-голям особняк от него – каза ми Джими, един от тримата мои приятели и събеседници. Той посочи с ръка към щанда за играчки. – Виждаш ли този много висок, слаб човек, който е облечен в дебел, зимен балтон и който е поставил на главата си старинен цилиндър? Името му е Адамс, сравнително заможен мъж е, за когото всички ние казваме, че той е купувачът на играчки, човекът, който единствено купува тук, в магазина, играчки.

  Около нас се бяха събрали повече от дузина човека от всички краища на заведението и единият от тях, който срещу комисионна от десет процента ни продаде дребни монети, необходими за машината за кафе, без да се представи, каза:

  – Така е бил облечен на двадесет и четвърти декември, преди осем години. Синът му е бил на лечение в болницата в града, след това са го изписали оттам и са го оставили да се долекува в дома им, като баба му се е грижила за него. Било е Бъдни вечер и малкият е имал рожден ден. Старият Адамс късно вечерта се е върнал от командировка и по този радостен повод е носил, за да му подари, една механична играчка, която е представлявала жълт на цвят кон, който като се навие със специален ключ, е можел да се движи, да цвили и да пее. Но още на прага на вратата старата му е съобщила неприятна вест, че синът му внезапно е починал. Оттогава през ден купува за мъртвия си син по една такава механична играчка, дето се навива с ключ, като онази, която тогава не е успял да му подари.

  Отправих взор към другия край на заведението. Едрият мъж беше съблякъл блейзъра си и в момента танцуваше само по долното си бельо, сам със себе си по средата на дансинга. Вгледах се в едрото, продълговато лице на Адамс, което излъчваше някакво блажено спокойствие, което може да бъде дадено само от Господа, отгоре, свише. След като плати за питието и за покупката, която направи, той каза на дебелия съдържател на кръчмата, на име Розарио:

  – Благодаря за коняка, време е да тръгвам, убеден съм, че синът ми и баба му ме очакват с нетърпение. А и малкият ми поръча да му подаря за рождения му ден точно тази играчка.

  Той нави с ключа механизма й, след това хвана накрая дългата, дебела връв и изтърколи през двукрилата врата, навън на булеварда, несъразмерно големия жълт пластмасов кон, поставен върху още по-несъразмерно големи пластмасови колела. Навън валеше дъжд. Някой беше включил вентилатора на климатика да се върти обратно и сега, вместо свеж въздух, в заведението нахлуваха студени пръски дъждовна вода. До кости измокрени, ние изтичахме, през един страничен изход, след него на булеварда. В този момент той се размина с нас и лицето му отново излъчваше това необяснимо за мен блажено спокойствие.

  „Не е възможно в този час да има по-щастлив човек на света!“ – помислихме си всички.

  Жълтият пластмасов кон тракаше и подскачаше на колелата си по неравностите на пътното платно, а вътре в него навитото с ключа механично сърце го караше да цвили и да пее. Да пее песента на Малкия барабанчик. Ето и песента, която пееше:

  Тази нощ Исус се роди,
  Той ново царство на света
  възвести.
  И всеки носи дар –
  па-рам-пам-пам-пам
  на този малък Цар.
  Па-рам-пам-пам.
  Рам-пам-пам-пам.

  От езерото по булеварда към нас се носеше на талази бяла, гъста мъгла, която, докъдето стигаше, покриваше всичко. От небето падаха едри капки дъжд, които мокреха раменете, шапките и обувките на минувачите. И някои от тях започнаха да се крият под стрехите на сградите.

  Гледахме подир високата, прегърбена фигура на Адамс, докато бялата мъгла не го погълна като залък, заедно с неговия жълт пластмасов кон, превърнал се в гротеска.

  И дълго време след това чувахме как още пее:

  Боже, аз съм само беден хлапак,
  но барабана вече удрям в такт.
  Едничка песен знам –
  па-рам-пам-пам-пам…

  .

• „Смърт преди Рождество“. Кандилото

  .

  ЕНИГМАТИЧНИТЕ ЗЕНИЦИ НА ЖИВОТА…

  Драголюб Михайлов е наш съвременник, умен и прозорлив дознател, образът на когото присъства във всеки един от десетте разказа в новата книга на Светла Андреева – „Смърт преди Рождество“ (изд. „Фабер“, 2023 г.). Самата авторка е отдавна позната на читателската публика с увлекателните си произведения, изследващи дълбините на съвременното ни битие. И сега тя остава вярна на творческото си амплоа, като ни води по следите на заплетени истории в града и селото, при хора от различни възрасти, с различни социални характеристики, намерения, увлечения. Но привидно криминалния, а на места и мистичен привкус, като например в разказа „Конярът“, има своя съзнателно търсена, далеч по-обхватна философска обосновка. Светла изследва морално-етичния силует на своите съвременници в динамиката на съпътстващото ни столетие. Спира поглед върху т.нар. малък, обикновен човек, обсебен от ежедневните си задачи, но и от някои тъмни страни на странното си естество, водещи го към посегателство върху личността на себеподобните: „При Бялата чешма“, „Кандилото“, „Татуировката“ и всички останали разкази в сборника. Притиснати от, според тях самите, неразрешима домашна главоблъсканица, която може да бъде отстранена по начин, скаран със закона. Тук са домашното насилие, пиянството, завистта, несъгласието с мнението на околните, кражбата и какво ли още не. В своите наблюдения и анализи, облечени в психологически убедителни сюжети, Светла Андреева ползва преки наблюдения от реалността. Тя не търси привидната глобалност на умозрението, нито пък мащабността на някакъв обществен конфликт. Акцентът в тематичните й предпочитания пада върху привидната делничност – върху познатата картинност на делника, запечатана в уличната глъч, край пазарската сергия или в офиса. Или сред мрачните декори на поредното местопрестъпление, което Драголюб Михайлов трябва да разгадае. Авторката е съпричастна с всеки свой герой и неговите митарства, без непременно да ги оправдава. Търси подтекста в постъпките им и в първичната мотивация, за да изгради разноликия профил на съвременника във време, изтъкано от противоречиво единство. Писателката е далеч от модернистичните веяния на художественото слово, разглеждащо личността като безволна жертва на непредсказуемата съдба. Далеч е и от хоръра, навлязъл чрез различни преводни заглавия в дневния ред на издателствата. Тя е сполучлив продължител, без да търси само и именно това, на реалистичния тематичен фундамент в българската литература. Някак позабравен и неглижиран днес заради уж световни и европейски теми за сметка на националното и „местното“. Макар че в центъра на всяко художествено слово, за да не бъде то мъртвородено и изтъкано от мълчалива пейзажна символност, стои Човекът от библейски времена, та до днес. Така ще бъде винаги, докато съществува обществената нагласа, съградена от неизброими тленни силуети, все със своя вътрешен мир и цветна емоционална палитра. Светла Андреева ни среща с българина, своя съвременник от ХХI век, в целия му ъгловат мир от достойнства и несъвършенства. От полет на мисълта и чувството до атавизма, оцелял и сега от незапомнени времена. Какво иска да ни внуши Светла, в какво ни кара да повярваме? Разбира се, че доброто винаги ще надделява над своя антипод – злонамереността… Че несъвършенството е наша отличителна черта от рождението до дълбока старост, а съвършен е само Бог. И че трябва да обичаме ближния такъв, какъвто е: в подем, или в грях, в радост или в болка – но без да го съдим, защото казано е в Светото писание – „не съди, за да не бъдеш съден!“ А че авторката силно обича своите себеподобни, е извън всяко съмнение, доказва го и най-беглото разлистване на чудесните й разкази…

  На финала в сборника Светла, по оригинално свое хрумване, е включила и „интервю“ с главния си герой, дознателя Драголюб Михайлов, като всеки привиден въпрос и отговор сполучливо допълва образа на персонажа: „Д.М.: Няма ли пак да ме създадеш наново? Авторът: Едва ли, човек веднъж се ражда. Д.М.: Но аз искам да живея! Авторът: Ще живееш така, както аз ти кажа и какъвто аз те създам. Това е лошото да си герой на книга… Всъщност, част от теб е и част от мен, много мои мисли и чувства съм превъплътила в теб. Д.М.: Какво?! Да не би да съм джендър? Или пък ти? Авторът: Не, не се бой, няма такова нещо. Не знам дали знаеш какво е казал един велик писател: „Мадам Бовари – това съм аз“ А засега – довиждане!“

  Не ще бъде пресилено ако кажа, че разказният сборник „Смърт преди Рождество“ е свежа глътка стойностна литература в съвременното художествено творчество у нас. От привидно познатото и епизодичното, Светла Андреева рисува верен силует на българския съвременник, запечатан в различни детайли от своята битност. Едновременно борбен и апатичен, диалогичен и прикрит в дълбините на душата си, опитващ се да промени едно или друго, или понесен от сивотата на ежедневното течение. Всяка сюжетна сцена е поднесена картинно, с ясна тематична завършеност за самостоятелността на идеята, поради която е родена. И едновременно: допълваща буква по буква, като внимателно положен камък в общия зид, общата цялост на повествованието. Книгата определено заслужава да бъде разгърната, прочетена и осмислена в контекста на личностното ни „аз“. Което и горещо препоръчвам с настоящите кратки редове…

  .

  Георги Н. Николов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  КАНДИЛОТО

  Разказ от сборника 

  След като свърши работата си в кметството на планинското село, Драголюб Михайлов реши да изпие едно кафе в близкото кафене, което му се стори прилично. Когато влезе, само една маса, в центъра, бе заета. Нормално, кой в такъв ден, забулен от виелица, щеше да напусне топлата си къща, за да кисне в сумрачната кръчма, защото то си бе кръчма, нищо че отпред се мъдреше надпис „Кафене Бристол“…

  Високата, привлекателна сервитьорка взе поръчката му, потули се зад бара и в кафенето отново настана тишина. Девойката имаше високо чело, издадени скули и лешникови очи с дълги мигли, вероятно не бяха изкуствени, защото от време на време прокарваше длан през лицето си да прибере кичур кестенява коса. Дали бе местно момиче, но откъде такава красота тук, такава прелест и финес в това забутано село?

  Дознателят отклони поглед от бара. През прозореца се виждаше как снегът засипва стъпалата, водещи към баира, който започваше от площада на селото. Баирът бе обрасъл с борове, чийто масленозелен цвят тъмнееше на фона на бялата вихрушка. Отпи от кафето, което сервитьорката донесе, и обезпокоително погледна пак към площада. Снегът продължаваше да вали и той си каза, че ако не тръгне веднага, преди да се стъмни, ще закъса по пътя. Тъкмо вдигна ръка към бара, за да плати, и от масата в центъра стана среден на ръст мъж, с къса бяла коса и бретон. Носеше кръгли очила с метални рамки, много стар модел, такива, каквито са се носили може би преди половин век.

  Мъжът подаде ръка с думите:

  – Приятно ми е, Емил Щонев, или бате Емо, както ми викат.

  Драголюб Михайлов го покани на масата, макар де бе неприятно изненадан, не му бе до запознанства в този момент, но мъжът каза сериозно:

  – Опасно е да си тръгнете сега, преди малко съобщиха, че проходът е затворен поради снегонавяване…

  – Да, Малък Сечко не се шегува – опита се да го изкара на майтап дознателят, но мъжът продължи:

  – Аз съм фелдшерът на селото, може да пренощувате в здравната служба, ще ви заведа…

  Драголюб се поколеба, но навън се бе стъмило толкова, че силуетите на къщите едва се очертаваха на слабата светлина на уличните лампи. А виелицата продължаваше. След като звънна на жена си и я предупреди, че ще се прибере утре сутринта, тя потвърди думите на фелдшера, че главният път към прохода е затворен. За кой ли път дознателят съжали, че нямаше джип 4х4, та дори и „Дачия дъстър“, какъвто искаше жена му.

  Двамата тръгнаха по главната улица към центъра. Вляво бе сградата на лесничейството, а вдясно – фирменият магазин на местната мандра и на животновъдната ферма. Пред сградата на читалището също растяха високи борове, вече побелели. Завиха край тях и след петстотин метра спряха пред ниска постройка със спретната дървена ограда. Фелдшерът отключи вратата и като взе една метла, отупа краката и гърба си от снега.

  В стаята до лекарския кабинет гореше нафтова печка. Драголюб за пръв път виждаше такова нещо и в първия момент се зачуди, но бате Емо му обясни за какво става дума. Печката работела безотказно, а в сравнение с цената на тока нафтата излизала доста евтино. Той набързо покри масата с чаши, вилици и ножове, дебели порцеланови чинии и тропна усмихнат високо шише с жълта ракия.

  – Мое производство – похвали се той, докато наливаше в чашите.

  – И мезето ли е твое? – попита дознателят, докато бодеше тънките резени бяла сланина, поръсени с червен пипер, и опитваше хрупкавите краставички.

  – Всичко е мое – додаде фелдшерът и очилата му пробляснаха. – Хубав край, ама хората лоши…

  – Как лоши?

  – Ами така, изроди се народът, стана злобен, избухлив и отмъстителен. Вина затова има и пиенето, защото какво да правят в това забутано село, освен да се наливат…

  – И какво, правят ли бели?

  – Не само, че правят бели, крадат и рушат изоставените къщи, ами и се бият. И бият най-много жените си. Все стари жени, бабички; като им ударят един тупаник, я зъб им избили, я синини по тялото, а те все с високо кръвно, колко им е до инсулта….

  „Хммм, виж ти, и тук значи домашно насилие“ – помисли си дознателят, но ракията приятно отпускаше не само езика му, но и мислите му.

  – Особено един, бай Стамен, той бе в кафенето, не знам дали го видя. Не минава ден без жена му, баба Дена, да ми се обади или да дойде в службата – я навехната ръка, а оток над окото, я хематоми, страх ме е някой път да не би да я усмърти. Лош старик! Всеки ден кисне в кръчмата и се напива като змей. И после, като се прибере в къщи, бой, та бой…

  – Ами тя защо не се обади в полицията, жалба да напише, имате районен полицейски инспектор! – отвърна дознателят.

  – Ами и аз й го казвам: „Напиши, како Дено, до полицията“, пък тя не ще. Имало Господ, казва, той ще реши… Има Господ, ама то, боят и тормозът, продължават…

  Драголюб се бе нагледал и наслушал на подобни случаи, знаеше колко трудно се доказва домашното насилие, освен това сега не бе работното му време – и не каза нищо… По-интересна му бе наредбата на стаичката: двоен креват до стената, покрита с бродирано ковьорче, и то сигурно отпреди петдесет години, шарена вълнена черга на пода, етажерка в ъгъла, отрупана с книги, чернобял телевизор, който работеше без звук. Сякаш тук времето бе спряло много отдавна…

  – Сервитьорката видя ли я? Хубавото младо момиче… Тя е внучката му, на бай Стамен. Заради лошотията на дядо си не живее в къщата, ами спи в пристройката до кафенето…

  Но Драголюб не чуваше и не мислеше нищо. Сънят го оборваше, топлината от нафтовата печка замъгляваше мислите му и едва успя да стигне до леглото, където заспя с дрехите… Сънува внучката на бай Стамен, хубавата сервитьорка, наведена над дядо си, да просъсква с глух глас: „Баба ми може да ти прости, но аз – никога!“.

  Събуди го силно разтърсване по рамото. Над него се бе навел фелдшерът, лицето му бе зачервено от студената вода, с която се бе измил, в стаята миришеше на прясно сварено кафе.

  – Хайде, че стана тя, каквато стана – намести очилата си бате Емо и наля кафето в двете малки чашки.

  – Какво е станало? – сънено попита дознателят.

  – Обади се баба Дена, на дядо Стамен жената. Много разтревожена, снощи мъжът й не се прибрал от кръчмата… Не можела да излезе от къщи, виелицата затрупала вратата – продължи фелдшерът. – Та, вика, ако можем, да отидем да потърсим дядото й… Може да го е затрупал снегът някъде…

  Преди да тръгнат, фелдшерът даде на Драголюб дълги гумени ботуши, да се преобуе – и, нарамили лопатите, двамата тръгнаха по затрупаната улица. Къщите от двете страни бяха мизерни и запуснати. Счупени стъкла на прозорци с железни пръчки, зад които висяха излинели пердета. На някои дувари имаше картонени надписи „Продава се“. Някъде от стените се бяха отронили камъни, разкрили дървени сантраци.

  „Някога тези къщи са отгледали по две-три поколения, а сега… разруха! Било е шумно, оживено, а сега – мъртвило“ – мислеше си Драголюб. И наистина, по улиците нямаше никой, не само поради натрупалия сняг… никъде не видяха и следа от затрупан в преспите човек…

  Когато стигнаха къщата на дядо Стамен и баба Дена, портата наистина бе подпряна от навалелия сняг. Ноздрите на Драголюб бяха залепнали от студ, но щом развъртяха лопатите да пробият пъртина, се постопли. Отвориха я със скърцане и пред очите им се ширна бялото поле на двора. Той бе широк, с чемшири край оградата. В дъното на двора бе къщата, а на дървения чардак се бе изправила баба Дена. Висока жена, с изпъкнали скули и матово лице, позачервено от студа, наметната с карирано вълнено палто. Косата й, тук-таме посребрена, без забрадка, бе вързана на нисък кок. Тя стоеше мълчаливо и острите й очи гледаха към кладенеца, току пред първото стъпало към чардака на къщата. Без да каже нищо, старата жена се прибра.

  Дълго разравяха снега дознателят и фелдшерът, дълго утъпкваха пъртина, ровеха с лопатите и бучеха с дървените дръжки из двора. Когато прокараха пътека към кладенеца, спряха втрещени: мястото около герана бе чисто от сняг, разтопен и димящ, а на каменния дувар бе подпрян дядо Стамен, с клюмнала глава и едва дишащ. Смъкнаха го на земята, фелдшерът взе да го разтрива, после изкуствено дишане (охо, доста си бе сръбнал), изправиха го на крака и го повлякоха към къщата. И дознателят си спомни една приказка на дядо си: пиян от ракия, като падне в снега, ще замръзне и умре, но пияният от вино – никога…

  Вътре бе топло и светло. Освен лампата, гореше и кандило, издигнато високо към стената, пред дървения обков на Богородичната икона. Измиха ръцете си на кухненската чешма, бойлерът, макар и от старите, работеше безотказно. Обтриха лицето на дядо Стамен и когато той се изправи на крака, все едно нищо не е било, седна до масата. Мълчаливата жена му сипа купа с гореща чорба и той засърба лакомо. Накрая избърса устата си с ръкав и като се уригна, се запъти към кушетката до стената, под кандилото.

  Драголюб Михайлов забеляза, че на стола до кушетката имаше куп дрехи. Потник, гащета, черни чорапи с етикет, до тях, на облегалката, бе прострян вълнен панталон, нов колан, черно сако от шевьот и бяла памучна риза. Дрехите бяха чисто нови, сякаш стояха и чакаха някой да ги облече. Или да бъде облечен с тях. Дознателят потръпна и погледът му отскочи към кандилото. То гореше ярко и равномерно, а купчина восъчни свещи жълтееха на поставката на иконата.

  Той си спомни думите в съня си: „Баба ми може да ти прости, но аз – никога“ и лицето му потръпна. Но явно, че й баба й не му е простила. Затова се бе обадила първо на фелдшера, искала е тя да получи смъртния акт. Свещи, кандило, нови дрехи… Гласяла се е да го облече за сетния му път. „Знаела е, знаела е, че е затрупан от снега, и е чакала“ – повтаряше си той. Искаше му се час по-скоро да си тръгне от това място. Скочи нервно, но фелдшерът го спря:

  – Хайде поне по една чорба да изядем!

  Драголюб погледна старата жена, която грабна черпака, напълни две паници, сложи ги на масата и наряза още хляб. На блясъка на кандилото лицето й бе като маска, но Драголюб знаеше какво си мисли: „Аз знам, че ти знаеш… и какво от това?“.

  „А бе, то сигурно Господ му е простил на дядо Стамен“ – каза си дознателят, докато гледаше фигурата на жената, наведена към фурната на печката. Оттам се носеше сладък дъх на топлоизпечена пита, такава, каквато раздават за „Бог да прости“. „Наистина, Господ му е простил – усмихна се Драголюб, но дали баба Дена и внучката щяха да му простят?“

  .

• Законът на щъркелите

  .

  Израснах в двора на дядо, където върху една акация се намираше единственото щъркелово гнездо в района. Бяхме свикнали да определяме времето и събитията с тях. „Когато си дойде щъркът“ – често използваха в разговорите си амуджите, за да определят някое събитие. Това беше достатъчно, защото всички в село знаеха този момент. „Когато долетя щъркелицата“ – използваха друг път, отново тяхното име. „Когато щъркелите мътеха“, „Когато щъркелчетата политнаха“, „Когато щъркелите си заминаха“… Наистина, вариантите за използване на името им бяха безброй. Там, в детството ми, близо до изворите на река Провадийска, с мочурищата и блатата, пълни с жаби и змии, щъркелите бяха напълно достатъчни, за да живеем щастливо и безгрижно, без календар и без време и часовник дори. Бяхме свикнали тракането на дългите им човки да приемаме за съвсем нормално присъствие, сливащо се напълно с пейзажа наоколо. Спомените ни не успя да помрачи рижият котак дори, който се опитваше всеки ден да се изкатери на дървото с пиленцата на щъркелите. Един ден, най-накрая, безкрайните му опити изведнъж престанаха, когато го нацелих с прашката, в момента, в който тъкмо щеше да достигне гнездото. Бях си заредил джоба с облите камъчета, събрани на реката. Врякането му разцепи обедната тишина и маранята, след което той политна надолу. Тогава разбрах едно – ако не стане с добро, с бой поумняват и най-проклетите котаци дори.

  Изключвайки всекидневните падания и наранявания на коленете, детството ми се помрачи само веднъж. Това стана в момента, в който щъркелът изхвърли две от щъркелчетата си от гнездото. С викове и насълзени очи стигнах под гнездото, но вече беше късно. Баба се опитваше да ме успокои, че са паднали сами, но не успяваше. Съвсем ясно видях как щъркелът ги хвана едно по едно с дългата си човка, пресегна се през гнездото и ги пусна. От този ден нататък нощите ми се изпълниха с кошмари. Всяка вечер сънувах как мама и тати ме изхвърлят от вкъщи. Не ми помогнаха и стотиците им увещания дори, че не биха го направили никога. Аз видях с очите си как даже щъркелите го направиха. Защо пък тогава хората да не можеха?

  След дълго мълчание, накрая един ден дядо ме взе на колене, прегърна ме и започна да разказва:

  – Щъркелът ги е изхвърлил, моето момче, защото са нарушили Закона на щъркелите – започна той отдалеко. – В един определен ден щъркелът винаги застава пред децата си и ги пита, първо най-голямото, а след това и по-малките: „Като остареем, ще ни гледате ли? Ще ни носите ли змии и жаби, когато няма да можем вече да разперваме крилете си и да летим? Ще ни храните ли така, както ние подаваме всяко късче храна в устата ви?“

  – И те са казали, че няма да ги гледат ли, дядо?

  – Не, напротив…

  – Аз ще ви гледам….

  – Не бързай!

  – Но защо така? Аз ще ви гледам много, дядо.

  – Най-голямо щъркелче отвърнало така, както и ти. Тогава той го е хванал и го е изхвърлил от гнездото.

  Изведнъж сърцето ми се сви. Представих си как дядо ме сграбчва, качва ме каруцата, носи ме в най-тъмната част на гората, оставя ме там и си тръгва.

  – Тогава той е попитал средното щъркелче – продължи дядо, вместо това. – И то също отвърнало, че ще ги гледа. Затова е изхвърлил и него от гнездото.

  – Но защо, дядо? Нали е казало, че ще ги гледа.

  – Тогава щъркелът е застанал пред най-малкото…

  Сърцето ми се сви отново, макар че знаех, че последното щъркелче е още в гнездото.

  – Защо да ви гледам вас? – отвърнало най-малкото щъркелче. – И аз като вас ще гледам децата си.

  После дядо почина в годината, в която почнах да уча медицина. Почина, а аз дори не бях при него, а далеч във Варна. След десетина години почина и баба. Тогава вече бях лекар, но лекувах чуждите хора в Добрич. На своите не успях да помогна с нищо.

  Откак свят светува, това е закон от щъркелите, някога измислен. Всеки своето дете да храни и да не поглежда родителите си в беди. Пред новото да коленичи, а старото към края да върви. Така дошло е и така ще бъде – старците, умиращи сами в дома, а ние в чужбина, търсещи пари.

  .

  Хасан Ефраимов

  .

• Писмо от края на света 8

  .

  Писма 1, 3, 4, 6, 7 – вж. тук, тук, тук, тук, тук.

  Писмо осмо

  Здравей, сине!

  Днес, в 2024 година, живеем в последните времена. Ти не се плаши. Това е библейски термин и означава край на предишните времена. Ти, сине, ще живееш в новите или първите времена.
  Между последните и първите времена има една тъмна, безкрайна гора, в която цялото човечество се лута. Това разбира се ти го пиша метафорично. В Библията това го наричат Апокалипсис, защото това е време на безверие, време на беззаконие, време на безнадеждност. Днес е точно такова време.

  В руската литература, която горещо ти препоръчвам да четеш, има един незабравим образ. Той се казва Данко. Хората се лутали в безкрайната и тъмна гора. Изморили се, обезверили се, седнали да мъдруват, а нищо не изморява повече от мъдруването. Никой не знаел накъде да тръгнат, за да излязат от гората и да видят отново слънцето. Тогава Данко станал и приканил всички да тръгнат след него. Те го погледнали с празни очи и отказали да го последват. Не му вярвали. Той разкъсал гърдите си и извадил оттам сърцето си, което горяло със силен пламък и осветявало гората.

  Тогава хората станали и тръгнали след него, по-скоро след светлината на сърцето му. Данко ги извел от гората и накрая на гората паднал мъртъв. Само сърцето му продължавало да тлее. Тогава най-предпазливият стъпил на сърцето му, за да го угаси, та да не подпали то нещо.

  Хубава приказка е тази. Написана е също в последни времена, защото последните времена ги е имало преди и ще ги има и за в бъдеще, и Апокалипсисът не е край на света, а само край на времето. Данко и Исус са едно и също лице, просто името е различно.

  Хората от миналото винаги са се опитвали да окуражат своите деца, внуци и правнуци и затова са създавали тези красиви легенди, почти прикази, но не съвсем. Много истина има в Библията и в историята за Данко.

  А знаеш ли как започва Манифестът на Комунистическата партия? Започва така. “Един призрак броди из Европа. Призракът на Комунизма.” Този манифест е написан преди 1848 г. от Карл Маркс и Фридрих Енгелс – философи, мислители, основоположници на Комунистическата теория. Те и двамата са германци по произход, а Германия е особена страна. Има четири езика на философията – два мъртви и два живи. Мъртвите са старогръцки и латински, а живите са немски и китайски. От Германия идват повечето философски учения на съвременна Европа.

  Та, през далечната 1848 година по Европа е бродил призракът на новата философска теория. Призрак е нещо, което съществува между двата свята – този на духовното, от който идват идеите, и реалният, в който идеите оживяват и започват да действат. Идеята на комунизма оживява в комунистическите партии, комунистическите държави и определя живота на планетата чак до 1989 година, когато се разпада Съветският съюз.

  Всичко, което съществува на този свят, преди това е било идея. И ти, сине, си се родил от любовта на твоите родители и желанието им да те имат, значи и преди да си се родил, ти си съществувал в света на духовното, света на идеите, в сърцата на тези, които те обичахме и чакахме и преди да се родиш. Там ни светеше като малка, палава светулчица.

  Днес, в последните времена, е тъмно и студено в душите. В тъмнината бродят призрачни идеи. Някои за страшни и грозни, други са размити и неясни. Още нямаме този призрак, който ще придобие плът и кръв и ще донесе на хората светлината на сърцето на Данко. Няма го, но ние всички дълбоко в себе си усещаме как той се стреми да излезе, да дойде в нашия свят, да разгони тъмнината и прогони страшните демони, родени от нашия страх и неверие. Ние всички го чакаме и го обичаме още от сега. В Библията той се нарича Месия.

  Надявам се да доживея да го видя, сине. Ти ще го видиш. Помни, че той ще носи сърцето си, светещо за всички нас. Последвай го и никога не стъпвай да угасиш огъня му, защото с това започват последните времена.

  .

  Виктор Хинов

  .

• Първият творчески сезон на Литературния клуб към Дружество „Родолюбец“

  .

  ВДЪХНОВЯВАЩО НАЧАЛО

  Литературният клуб към Дружеството за културно-просветни връзки с бесарабските и таврийските българи „Родолюбец” отбеляза своя първи творчески сезон. Интересните събития привлякоха вниманието не само на членовете на клуба.

  .

  

  .

  По инициатива на доайена на дружеството и негов почетен председател Тончо Василев, бяха проведени срещи с изтъкнати български литературни творци. Първата среща, която се проведе в музея на Христо Смирненски, бе с поета и директор на Националния литературен музей Атанас Капралов. Атмосферата на обновения музей, както и представянето на поета от литературния критик и уредник на музея Елена Алекова, допринесоха за интересния диалог с Капралов, който изпъни по своите стихове силно въздействащ рецитал. Членовете на клуба взеха участие в организирания от Национален литературен музей рецитал, посветен на деня на жената, 8 март. Поетесата Таня Танасова, бесарабска българка, член на клуба и на СБП, рецитира свои стихове.
  През април се проведе вътрешноклубно литературно четене. Свои стихове прочетоха Владимир Калоянов, Михаил Иванов, Таня Танасова, Лили Спасова, Румен Стоичков.

  .

  

  .

  В чест на Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност се проведе среща с поета Недялко Йорданов, която се превърна в емоционален празник за всички участници.

  В края на юни изкушените от литературното слово посрещнаха като свой гост поета Матей Шопкин. За всички беше интересно не само да чуят стиховете му, но и спомените за литературните четения в 65 аудитория на Софийския университет през студентските години на поета.

  .

  

  .

  Литературният клуб при Дружество „Родолюбец” отдаде дължимото не само на поетите, но и на прозаиците. В средата на май своя новоизлязъл сборник с разкази, озаглавен „Почти влюбени разкази”, представи писателят Иван Миглев, член на СБП. Присъстващите се потопиха в правдиво пресъздадената атмосфера на гурбетчийския живот на българи в Испания, сред които е бил и авторът.

  В навечерието на 2 юни, Деня на Ботев и на загиналите за свободата на България, писателят и творчески консултант на литературния клуб Симеон Янев представи своята нова есеистична книга „Ботевиада”. Неординерните мисли на авнора за Ботевото и нашето време предизвикаха дискусия.

  .

  

  .

  Последно преди лятната ваканция бе представянето на второто издание на романа „Преселници” от Константин Петканов – роман, в който са разкрити животът и драматичните преживявания на едно българско семейство по време на преселването на българи в Бесарабия през първата половина на 19. век. Новото издание е факт благодарение на дружество „Родолюбец” и активността на неговия дългогодишен член Емил Миланов, както и на безвъзмездното съдействие на издателство „Гутенберг”, създателите на което са потомци на Борис Илиев – писател и съосновател на дружество „Родолюбец”. Представянето завърши емоционално с дебютното изпълнение на песен, създадена специално за подготвяния спектакъл по „Преселници”. Автор на музиката и текста е Петър Дойчев. Изпълнители – актьорите от театралната трупа към дружество „Родолюбец” с художествен ръководител Владо Диков.
  Дейността на литературния клуб към дружество „Родолюбец” бе интересна и ползотворна за членовете му не само поради възможността да видят и чуят утвърдени творчески личности. Срещите с тях бяха наситени с дружеската атмосфера на непосредственото общуване, благодарение и на съдържателните и смислени сценарии и въпроси, подготвени от Тончо Василев, както и благодарение на умението на водещите Наталия Димитрова, Софика Мале, Галин Георгиев, Емил Миланов и Владо Диков. За романа „Преселници” и за книгата „Ботевиада” критически текстове написаха и прочетоха Цвета Попова и Кирилка Демирева.

  Особено емоционално и въздействащо бе изпълнението на художествените текстове от актрисата Снежана Малковска, която участва и в театралната трупа към дружеството.

  .

  

  .

  В дейността на литературния клуб активно участие взе и председателят на дружество „Родолюбец” Галин Георгиев, който със своето вдъхновяващо слово допринасяше за творческата атмосфера.

  Литературният клуб към дружество „Родолюбец” вече гледа към следващия творчески сезон с нови идеи.

  .

  Кирилка Демирева,

  Дружество „Родолюбец“

  Снимки: Дружество „Родолюбец“

  .

• Нова книга на Михаил Кръстанов

   

  Излязла е нова стихосбирка на нашия сънародник в Бразилия, поетът, писателят, журналистът и университетски преповадател Михаил Кръстанов – „САМБА-МАМБО творения“ (изд. „Факел“, 2024). Ето какво пише за новата книга и за поезията на Михаил Кръстанов литературният критик Георги Н. Николов:

  .

  И СВЕТЛО Е, И Е БОЖЕСТВЕНО…

  Заглавието е заимствано от новата книга на живеещия в Бразилия Михаил Кръстанов – „Самба – Мамбо“ с подзаглавие „Творения“, посветена на брат му Стефан. Тя е дело на изд. „Факел“, 2024 г., съградена от три взаимно допълващи се части: най-нови стихове и произведения от по-ранните книги „Кръстоносец“ и „Странствия“. Така сборникът придобива облик на една съзнателно търсена интелектуална и емоционална ретроспекция с акцент в днешното амплоа на създателя му и с несъмнена заявка за художествено лирическо надграждане в бъдещите му тематични предпочитания. За стихосбирката „Кръстоносец“ проф. Здравко Чолаков отбелязва: „Кръстанов някъде „мъчно“ се чете – той има сложно светоусещане, изпипва поетичния изказ. Образността му е многопластова, поражда интересни асоциации. В стиховете на автора личи особената симбиоза между безспорно поетично дарование и богата литературна култура.“

  Бях езичник за битки призван,
  богоборец за святата правда.
  Но светци от юдейския храм
  ослепели от гняв ме откраднаха.
  И ми дадоха име Исус.
  И ме вързаха с дълги вериги.
  Те от мене направиха кръст,
  а от кръста сковаха религия.

  Стихосб. „Кръстоносец“ – „Изповедта на Христос“

  А за „Странствия“ във вестник „Литературен форум“ от 2002 г. – годината, в която Мишо заминава за Бразилия, Милена Димова пише: „На моменти Михаил Кръстанов сразява с внушението за безнадеждност, за трагична взаимовръзка между елементите, конструиращи света ни. Но тази безнадеждност се преживява не толкова като действащо отчаяние, колкото като философско дистанциране от излишна драматичност. Сборникът… ще създаде спънки при четенето на хора с по-слабо развито асоциативно мислене. Това е така, защото една от „хитрините“ в техниката на поета е в сложното и непрекъснато смесване на различни културни пластове. Ще направя едно рисковано сравнение – стилът му прилича на сърфиране в Интернет: от един сайт в друг, от една тема на друга, без да губи идеята за онова, което търси.“

  Мъглата отразена във мъгла
  Безцветна е, когато
  запалената свещ на полилеите
  се залепи у нея.
  Тогава енергичният релеф на думите
  Остава незаръфан
  За вярващите в духове.
  Твърде много тишина посред дъжда,
  доста тъмен и прозрачен въздух диша ме.

  Стихосб. „Странствия“ – „Ловец на метаморфози“

  Верен на себе си – витален, ювелирно-цветен и философски мъдър остава Мишо и в условната първа част на книгата. Тя носи отпечатъка на една презокеанска екзотика, втъкана в немалка част от стиховете: „Карнавал Тропикана“, „Нощно бдение в Убатуба“, „Залив на пиратите“, „Сбогуване с Хула-Хула“, „Риовечер“, „Вариации на тема дъжд“ и пр. Но екзотиката е само мимолетен щрих, на фона на който поетът продължава своя многопосочен, цветен, задълбочен диалог с живота. Търси смисъла на съществуването на човешката личност по всички географски ширини. Вълнува се от мисията, с която е благословена да пребъде на земята и от завоалирания шепот на любовта, без която планетата ще стане пустош. Михаил Кръстанов е съвременен апологет на една търсена от всички ни доброта, издигаща се като пречистваща вълна над апатията и равнодушното съществуване на милиони безоки човеци по всички краища на света. Лириката му влива в тленната ни плът красотата на битието, издигнато над миазмите на мимолетието, стомашното блаженстване и егоизма. Над всичко и всички поетът издига иконата на красотата – неподвластна на задъханото време, политическите страсти и грубите спънки на поредния ден. Тематичната му палитра се докосва до енигматичното безсмъртие; до ласкавата гръд на природата, в чието лоно ще легнем в незнаен час и до бъдещето, завесите на което сме любопитни да повдигнем. Едновременно с всичко казано дотук, авторът остава верен и на доказаните си урбанистични пристрастия. В редица произведения отчетливо се долавя пулсът на града с безбройните съдби, рев на автомобилни мотори и странна среднощна оглушителна тишина:

  Витае нещо черно в този град.
  Разсичат трамонтини светлините
  премигват и дрънчат,
  опасват напосоки
  високите небостъргачи,
  увиват се около тях.
  Опушени магии, сладък въздух
  сред гъстотата на вода и нафта
  вият се,
  където в тъмно обръч се огъва –
  на Рио профила – жигосана земя
  за праведни души
  и мизерабли
  сред мескалинов вятър – мек и постоянен.
  Който го е вдишвал знае
  защо Христос е
  по-висок от хълма си.

  „Риовечер – I“

  Михаил Кръстанов е от българските писатели, живеещи и създаващи произведенията си в диаспората. Заедно с Христо Бояджиев и Илко Минев той е посланик на нашата литература в Бразилия и обратно – привнася бразилски привкус в съвременната ни литература зад граница. Новата му книга „Самба – Мамбо“ – творения е убедителна илюстрация за един поетичен талант, който непрестанно се развива и надгражда. Който търси и открива цветното, стойностното, значимото и непреходното в моралната скала на столетието. Дарява на читателите от различни възрасти своето дарование, чувственост и нравствени скрижали, втъкани в стойностни стихове. Сборникът е несъмнено успешно допълнение сред значимите литературни пера на България, незабравящи родната си стряха, където и да ги е орисала съдбата по света…

  .

  

  Следват някои от творбите, поместени в новата стихосбирка.

  .

  ВEЧEР В ПАНТАНАО

  В подобен миг и лудите заспиват.
  Слънце ли, луна ли ми танцува,
  в небето само виждам звездите как умират.
  Време за любов или сбогуване.
  Жаден бухал буха на кавали и не спира.
  Паднал облак дреме в дяволска седянка.
  От джаза на нощта се прави черна бира.
  И чудото се крие в бяла сянка.
  А ти, животе мой, предлагаш ми отрова.
  И ласка за безсмъртие в другата си длан…
  В такава звездна нощ молитвата е огън.
  И аз политнах вече – и нито тук, ни там.
  Не искам вечноста, това е шепа време,
  ще легна сред тревите
  и Вятърът след мене
  ще духне да ме вземе…

   

  РИОВЕЧЕР

  I.

  Витае нещо черно в този град.
  Разсичат трамонтини светлините,
  премигват и дрънчат,
  опасват напосоки
  високите небостъргачи,
  увиват се около тях.
  Опушени магии, сладък въздух
  сред гъстотата на вода и нафта
  вият се,
  където в тъмно обръч се огъва
  на Рио профила – жигосана земя
  за праведни души
  и мизерабли,
  сред мескалинов вятър – мек и постоянен.
  Който го е вдишвал знае
  защо Христос е
  по-висок от хълма си.

  II.

  Долу на пясъка момичето Майра
  с руса коса и бронзова кожа,
  гола и вятърно втренчила
  празното,
  мъгливо се сливала с Копакабана,
  с ръцете разперили вече
  отвъдното,
  отдето със свисък и папийонка
  долетял Дон Балон,
  свалил хвърчилото си
  мантия,
  покрил девицата, прегърнал я
  и скрил опашката си в панталоните.
  После отшумели.
  А плувците само
  Нея да не срещнат все се молели.

  III.

  На пълнолуние под моста Нитерой
  грешници се давят,
  щом изплува той
  и върже двата бряга в океана –
  единия със черен восък,
  другия със бяла кал.
  Оставало е само пяната –
  пеели бръснарите,
  преди да срежат пъпа на фиестата.
  САМБА – а – ой – ой – ой…
  МАМБО – о – ай – ай – ай…
  Зад вихъра на багрите
  по танца на живота
  сенките
  изтичат
  във
  Атлантика…

   

  СБОГУВАНЕ С ХУЛА-ХУЛА

  Жега и звезди, звезди и тръни.
  Няма да се спи и тази вечер.
  Нощта разлива своя стар парфюм
  с примамлив аромат.
  Ще пъпли, пъпли пак чернилото
  на онзи град
  и ветровете ще го разпилеят,
  но няма да ме спрат.
  Просяците ще обърнат нощем
  дъното на всичките площади.
  С тръстиков и бамбуков
  вкус
  ще наедреят леките жени,
  дошли са пак
  по ъглите на Травестино,
  там, където
  луната пръска кръв
  и пие вино.
  Момичето с велосипед и бял воал
  ще кацне точно във един без десет.
  Щe блесне като листопад
  по улицата Амадор Буено
  и ще се пръсне във мъглата.
  След нея аз ще тичам в зимен шал,
  и някак си ще я обичам.
  Безжалостен е този миг,
  когато сенките се гонят слепи.
  Една креолка ме примамва с хищен глас –
  ела и ще танцувам хула, хула…
  Не, няма да танцувам тази нощ,
  ще търсите от мене само кепето…
  Светът е стара кошница разплетена
  от дъждове без дъждобрани.
  И ако ме издуха този свят,
  назад-напред,
  напред-назад.
  В този лодка всички са поканени.
  И вие, господа, и аз не знам,
  къде ще бъде този дивен храм.
  Довиждане и не, не ми е криво.
  Аз страдах, но страдах щастливо…

  .

  

  Михаил Кръстанов е роден и израснал в София, от 2002 г. живее в Бразилия. Поет, писател, журналист, университетски преподавател, литературовед. Завършил е „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на Сдружението на българските писатели и на Европейската асоциация на журналистите. Автор е на четири книги с поезия и една пиеса. Негови стихове, проза и литературна критика са публикувани в различни български и бразилски литературни издания, вкл. в сборниците „Хоро над Тирол“ (2019), „Възвръщенци“ (2020), „Нистинари“ (2021) и „Шарената сол на планетата“ (2022). Превеждан е на португалски, немски и френски език. Носител на редица поетични награди от различни конкурси: „Академика – 90“, „Веселин Ханчев“ – Стара Загора, поетични конкурси в Русе, Кърджали, Шумен, награда за дебютна книга от „Южна Пролет“ (1997), за книгата „Кръстоносец“. Той е първият български автор, включен в бразилската литературна антология „Любовта на третото хилядолетие“ (2015). Награден е за принос в литературата и културата от Академията за литература в Бело Оризонте, Бразилия. Работи като преподавател по Западноевропейска литература в Университета Кларинтиано, щата Сао Пауло. Основател и директор на първото българско училище в Южна Америка – в Сао Пауло. Създател на поетичната рубрика „Красива България – страна на поети“ в сп. „Espaso Horizonte“, където се представя творчеството на съвременни български автори.

  Още негови творби – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Писмо от края на света 7

  .

  Писма 1, 3, 4, 6 – вж. тук, тук, тук, тук.

  Писмо седмо

  Здравей, сине!

  Аз от малък се интересувам откъде съм дошъл на този свят. Може би и ти един ден ще си зададеш този въпрос. Не всички това ги вълнува. Някои хора просто казват: „Аз съм тук. Дай да ям!“.

  Аз често си задавам въпроса защо има толкова много разкази за това къде отиваме след смъртта, но почти няма никакви истории за това къде сме били преди да се родим. Струва ми се, че след смъртта отиваме там, където сме били преди да се родим.

  Може би, когато човек се роди и дойде на този свят оттам, той получава възможност да живее като смъртен с понятието за край на всичко. Това понятие дава неописуем вкус на живота. Та всеки момент е единствен и неповторим. Той никога няма да се върне. Милиони, милиарди, трилиони такива моменти се навързват в това, което наричаме живот, а после след смъртта ти остава цяла една вечност да си припомняш всеки един от тези моменти.

  За мен адът е, когато не си посмял. Не си посмял да кажеш, да отидеш, да помислиш, да направиш, да живееш. Знаеш ли какво е най-честото оправдание на злодеите? – „Аз нямах избор.“

  Човек винаги има избор, ако живее истински. Ако се отказваш от избора си, то ти се отказваш и да живееш. Изборът може да е правилен или неправилен, но винаги го има. Човек може да следва душата си, а може да се уплаши да го направи. Това е вечният избор.

  Сине, душата ни никога няма да ни поведе към злото. Когато човек убива даже и друг човек, следвайки душата си, то той може да бъде осъден от правосъдието човешко, но няма да бъде осъден от правосъдието Божие. Правосъдието Божие осъжда само тези, които казват: „Аз нямах избор“. Това означава, че те са знаели, че постъпват лошо, но не са пожелали даже да видят възможността да постъпят добре. Били са затворили очите си за душата си. Ако човек постъпи лошо, въпреки душата си, то той после се разкайва силно вътре в себе си. Тогава Божието правосъдие не го съди. Човекът знае, че е имал избор и се е уплашил да избере доброто. Това се нарича съвест. Съвестта води до разкаяние, до искрено разкаяние. Човекът цяла вечност ще се разкайва и след смъртта заради минутната си слабост, но той поне е видял, че е имал избор.
  За този, който живее с думите „Аз нямам избор“, няма спасение. Неговата душа не съществува за него, той не живее, а само се движи бездушно и безсъзнателно, подобно на амеба, която реагира на болка, светлина, топлина или храна.

  Заради душата ни, сине, си струва да изпитваме болка, да сме гладни, да ни е тъмно и студено. Струва си, защото душата е живот вечен и светлина, и топлина, и храна, и безопасност, сама по себе си.

  Душата винаги те зове към добро. Да правиш добро на този свят е много трудно, сине. Злото е бързо, злото е силно, злото дава моментална награда, злото е ефективно и доходно като бизнеса. Злото те прави силен и известен в този свят. По това ще го познаеш. Погледни, сине, наоколо. Тези, имената на които звучат отвсякъде, тези, за които всички говорят, тези, които притежават най-големите богатства, те са хората без души, живеещи без избор, във вечен страх от смъртта. Смъртта за тях е истинска, изчезването – реалност, нищото – вечно. А за мен? А за теб?

  Аз се страхувам, сине. А какво, ако са прави те – тези без избор? Ако ние идваме от нищото и отиваме в нищото?

  Но аз си спомням, сине. Спомням си за моето детство, за моето семейство, което ме заобиколи с любов, грижи и разбиране, даде ми възможност да порасна, да стана Човек. Защо им е било да го правят? Защо просто не са ме оставили на улицата и не са преследвали своите интереси? Та аз съм бил неудобство, делили са с мен жилището си, храната си, дрехи са ми купували, време съм им отнемал. Направили са го, защото са имали избор и са следвали душите си. Друго обяснение нямам. Всеки един от нас се ражда и израства, благодарение на хората с души. Всяко едно добро на този свят, колкото и слабо, бавно и неефективно да е, то е следствие на душите на хората.

  Сине, ако няма нищо преди да се родим и няма нищо след като умрем, ако няма душа и няма Бог, то ние трябва да ги измислим, защото утре няма да има и хора.

  Днес ние живеем в период на неверие. Хората игнорират душите си, обръщат гръб на Бог. За много от тях тези неща на съществуват. Те нямат избор. Погледни ги. Те трябва да носят определени дрехи, да живеят в определени къщи, да ходят на почивки с определена честота, да имат определено количество пари в банката и за тези цели те трябва да правят нещо отвратително за техните души. Затова те живеят с мисълта, че нямат избор, живеят като роби, като затворници. То е защото душите им са затворени. Затова те пият много, ползват наркотици, извършват безмислени злодеяния, преяждат. Те правят всичко това, за да запълнят празнотата в себе си. Празнотата оставена от нещо, което те самите твърдят, че го няма.

  Пожелавам ти, сине, винаги да имаш избор! Избирай, сине, винаги трудните и стръмни пътечки и остави широките и равни пътища за слабите духом.

  Ние днес влизаме в криза. Хората се стремят да запазят богатствата си. Купуват злато и имоти с надеждата да остават поне нещичко за стари години. Кризите, сине, са благо. Те идват във време на неверие, за да превърнат богатствата в прах. Кризите са необходими, за да покажат колко временно е всичко земно и колко вечен и неизменен е духът на човек. Аз няма да ти оставям пари или имоти, и без това всичко това ще се обезмисли след година-две. Аз ти оставам душата и вярата си. Те са вечни и неизменни. Дръж се за тях, синко, и ще видиш как след време хората ще обърнат гръб на злото и ще почнат отново да строят истински, полезни неща. Усмивки ще се появят пак на лицата, хората ще заприказват приятелски един с друг и ще престанат да заключват вратите и душите си. Аз знам. Аз израстнах в един такъв свят. Той ще се върне, сине, и всичко ще бъде наред.

  Вярвай!

  .

  Витор Хинов

  Индианаполис, САЩ

  .

• 1
• 2
• 3
• 4
• 5
• 6
...
• 76
• >>