Всичко от литература

литература

• Фуга за клавиолии

  .

  Краткият разказ, публикуван по-долу, е написан на 4 юли 1966 г., когато авторът му е бил на 19 години. Той ще стане по-късно известен журналист, редактор и преводач, но през лятото на 1966-а година е само един младеж, наскоро завършил Френската гимназия в София, с отворени сетива и недоказан още потенциал. Този текст не е бил публикуван и едва ли би могъл да бъде в онези години. Намерен е в архива на автора след неговата кончина. Публикуваме го в памет на родения на 9 май, преди 76 години, Христо Буцев. И като свидетелство за светоусещане, неподвластно на времето, нито на идеологии или политически системи.

  

  Не можехме да попитаме автора дали е съгласен този негов много ранен текст, намерен в стар кашон с архивни листове в дома му, да види бял свят. Но се надяваме, че той би ни простил и би се усмихнал някъде там, в небесните селения – заради това, че го помним.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  ФУГА ЗА КЛАВИОЛИИ*

  Слънце. Град под него. Може би я има една от улиците… И на тази може би улица има може би една скамейка на тротоар до градинка. На тази може би скамейка седим.

  Слънцето пече. Дърветата в парка и къщите, и хората трептят разслоени. Събувам си обувките и чувствам под краката си лепкавия асфалт. Странните хора с оранжеви очи и бели дрехи вървят прегърбени… Казват, че слънчевата светлина имала маса.

  Премествам ръка от голото рамо – на главата в скута ми. Косите й сигурно имат цвят на разтопено желязо. Поглаждам ги.

  – Иди и вземи една оранжада – май казва тя.

  Какви гърди като портокал имаше онази. Сок от голям портокал, изтискан и прецеден, с парче лед…

  Тя ми се е обидила, защото се надига.

  Обичам си я аз нея.

  „Слънцето пече ли, пече.“

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Бел. ред.: Музикалният инструмент клавиолиа (claviolia), споменат в мн. ч. в заглавието, е проектиран от немския инженер и дизайнер Ернст Захариас по времето, когато е писан горният текст – 60-те години на ХХ век. 

   

• Шоково начало в АЕЦ

  .

  Спомени от първите години на атомната централа в Козлодуй

  1974 година. Извършен е физически пуск на първи реактор на АЕЦ „Козлодуй”, реакторът е поставен под товар с първа турбина, а аз завършвам специалност „Техническа кибернетика”. Преди това съм учил в техникум „Радио и телевизия” – все слаботокови специалности, за които 380 волта напрежение е висока стойност.

  Лятото беше горещо. Рядко валеше дъжд и улиците бяха покрити с пепел, по която колите оставяха видими следи. И лек вятър беше достатъчен да направи прашна завеса в целия район. Лесозащитните пояси, които спират поривите на вятъра, бяха изсечени. Като тръгнат от Видин, ветровете стигат чак до Плевен.

  Продължава изграждането на втори блок на централата и потокът от камиони с материали за строителството беше ежедневие. Автобуси с работници пристигаха от всички села наоколо, от Михайловград, Враца, Лом и Плевен.

  А градът Козлодуй? Козлодуй беше събрал млади специалисти и строители от България, Куба, Виетнам, Камбоджа… Интернационални младежки бригади строяха най-важния за страната обект. Живееха във временни селища: селище 1700, виетнамското селище. Изградено беше и младежкото общежитие със стаи тип „хотел” за двама. Особена забележителност за града бяха детските колички. По тротоарите се разхождаха цели кервани от колички с малки деца. Младежки град.

  По мое желание бях разпределен на работа в АЕЦ като ново, модерно и перспективно предприятие. На 26 август се явих в личен състав, където веднага бях назначен и ми беше посочен склад, от който да получа работно облекло. Очаквах риза, вратовръзка и поне костюм, все пак – атомна централа. В склада бай Марин ми зачисли гумени ботуши и ватенка – от тези, военните, с ромбчета. Оказа се, че централата има портал, но няма ограда. То тя и не й трябваше на този етап. Централата беше построена върху хърлешкото блато и движението извън бетонираните пътеки криеше опасност от затъване в „кал до уши”.

  По пътя от портала до Инженерно-лабораторния корпус отидох в електроцеха, където съм назначен на работа, а там ме посрещна Коко Захариев с въпрос от вратата:

  – Ти топка риташ ли?

  – Ритам, разбира се – отговорих учуден.

  – Добре. Утре в 8 да си на игрището, а сега си върви. (А игрището беше две грубо сковани врати насред поляната.)

  – Чакай – казах, – аз съм на работа.

  – Има време, до пенсия все ще работиш.

  А то наистина работа нямаше. Ново оборудване, оперативен персонал за един блок вече беше назначен. Половината бяха руснаци. Ритахме 3-4 дни по 2 часа и накрая ме включиха в смяна за обучение по длъжността – дежурен главно ел. табло. Когато ми дадоха заповедта в личен състав, си помислих, че ще ме сложат на един шалтер и аз ще включвам и изключвам тока, хабер си нямах от централа. Камо ли атомна. Преди това само бях влизал в ТЕЦ-а на Кремиковци, за да си вържа антената на радиото за комина.

  Наближаваше 4 септември. Вече течеше усилена подготовка за официалното откриване на Първа атомна в присъствието на Бай Тошо. Аз, като офицер, бях включен в екипа за подготовка на срещата – стая, легло, лекар, охрана, маршрут за движение до площада пред портала, маршрут за аварийно изнасяне и т.н. Пред портала беше издигната трибуна за официалните гости, около нея бяха постовете на охраната, а на площада бяха поставени маси с пейки за почти всичките около двеста работници в централата. Банкет щеше има като си заминат официалните лица. Масите и пейките бяха истинска импровизация – сковани кофражни дъски, покрити с амбалажна хартия. Но банкетът беше истински. Приветствия, похвали, певици, бира и храна на корем.

  Както казах, централата за мен беше „черна кутия” – термин от кибернетиката. Онези 380 волта, които смятах преди за високо напрежение, в централата ги нямаха за нищо. Тук порядъкът е киловолти и стотици киловолти. Стаята на дежурните електричари беше в преддверието на кота „0” между електрическите секции, разположени „Г“-образно. Маса, няколко стола и етажерка с инструкции и схеми. В смяната, в която ме назначиха, имаше стари (около 35-годишни) колеги, дошли от тецовете в страната, и млади момичета и момчета, завършили същата година техникума в Михайловград – специалност „Мрежи и централи”. Като слушах от тях оперативните съкращения на секции и съоръжения и като разгледах някои от схемите, реших, че съм попаднал на съвсем непознато място. Както си и беше.

  Помолих едно от момичетата да ми донесе специалните си учебници от техникума и за една седмица изчетох всичко по начин, по който не съм чел дори за изпити в института. За себе си реших, че на това ниво вече знам всичко и се почувствах по-уверен. Но още не бях сдал изпитите за длъжност и ходех с колегите да се уча, когато трябваше да се правят някакви манипулации. Следващия месец бях отделил за учебниците по Мрежи и Релейна защита от МЕИ. Едва след това можех да кажа, че съм близко до нужните знания. Експлоатирахме атомна електроцентрала, а в тези първи години ядрена физика всички учехме по циклостилни записки от експерименталния реактор в София. Сегашните студенти не знаят що за машинка е това циклостил с ръчен валяк. На обекта нямаше ксерокси, а и в страната бяха рядкост. Виждал бях такива само в Народна библиотека.

  Нещастието дойде на 7 септември. Бяхме дневна смяна. Събота беше, спокоен ден без много задачи, защото ремонтният и лабораторният персонал са в почивка. Само оперативните бяха на смяна. Пиехме кафе, което лавкаджийката вареше в една голяма тенджера, а най-новият дежурен го разнасяше с чайник по работните места. Тази тенджера вреше денонощно, а ние имахме усещането, че кафе в нея се добавя, но никога не се изхвърля утайката.

  По наряд за работа трябваше да се включи заземление на едно от съоръженията в 6-киловолтова секция. За да извърши манипулацията отиде Марин, инженер, който беше мобилизиран в трудови войски и изпратен на работа в АЕЦ. В тези първи години на АЕЦ много инженери отбиваха по този начин военната си служба и едновременно работеха по специалността си. Включително завършилите в Москва.

  Останалите дежурни бяха по задачи, а аз, като още не сдал изпити, останах в дежурната стая. По едно време се разнесе звук като от възпламеняване на огромно количество бензин. Отворих вратата на секцията и видях картина, която няма да забравя до края на живота си. В целия обем на помещението въздухът гореше. Нямаше дим. В рамката на междинната врата от огъня се показа Марин и тръгна към мен, като само повтаряше: „Направих грешка, направих гаф…”. Косата му беше станала на въглен, от дрехите само раменните подплънките на военната куртка стояха и част от гащетата му, висящи на ластика. Обувките му приличаха на безформена изкривена маса. Кожата по цялото му тяло беше овъглена. Марин дойде при мен в дежурната стая и седна на стол, а аз се обадих по разговорната уредба в БЩУ – блочния щит за управление. Дежурната линейка дойде много бързо и откараха Марин в Оряховската болница. В Козлодуй още нямаше болница.

  Какво се беше случило? Вместо да включи заземление в килията по наряда, Марин беше включил заземление в съседната килия под напрежение 6 хиляди волта. Дъгата направо беше изпарила ламарините на килията, а мазилката на стените се беше стопила и пясъкът в нея беше станал на стъкло.

  Дойдоха дежурните от ремонта и започнаха възстановяване на повредите по секцията. Всички от смяната бяхме в шок, неспособни да приемем случилото се. Около седмица Марин лежа в болницата, докато почина от изгарянията. Лекарите казаха, че 80% от кожата му е изгоряла, а белите дробове са се сварили от горещия въздух и пламъка, който е вдишал. През тази седмица, освен вода, аз не можех да сложа никаква храна в устата си. Всичко ми миришеше на изгоряло човешко месо. За първи път ядох на погребението на Марин…

  Работата продължаваше, ние постепенно излизахме от шока, но всички избягваха да споменават за случилото се.

  Около седмица след този нещастен случай бяхме пак дневна смяна. Делничен ден беше и в повечето секции имаше работници от ремонта и лабораторията. Ние бяхме четирима човека електричари на смяна. Към обяд от горялата секция се чу силен шум и се усетиха вибрации. След няколко секунди и нещо гръмна. Все още под впечатление от пожара, ние и четиримата панически хукнахме навън от стаята. Толкова едновременно сме тръгнали, че се запречихме на вратата и доста време ни трябваше да излезем. Едва навън се сетихме, че в тази секция има човек от лабораторията. Влязохме всички през аварийния изход и срещнахме лаборанта да излиза невредим. Оказа се, че един от вентилаторите на тавана е пропаднал, перката е задрала в решетката и от вибрациите се е откачила луминесцентна лампа, а при падане на пода, е гръмнала. Това беше гърмът, който ни беше стреснал.

  Когато станах началник смяна в електроцеха, всички нови дежурни подлагах на психически тест и обучение за психическа устойчивост. Истина е, че няма електричар, който да не е усещал действието на тока от домашната мрежа, но в централата напреженията са други.

  Известно е, че стотинаметров кабел под 6 киловолтово напрежение има достатъчен капацитет, за да съхрани голямо количество енергия. Това използвах за моите тестове. Обяснявах на дежурния, че при изключване на разединител под напрежение се образува устойчива дъга на трите фази и затова е необходимо бързо извършване на манипулацията, за да се разкъса дъгата и да не нарани контактните повърхности. Разединителят се изключваше с манивела, която беше сравнително близко до контактните челюсти и усещането на близост до дъгите никак не беше приятно. Помня един от вече старите дежурни как реагира на този тест. Въпреки инструктажа, започна бавно да върти манивелата и, когато дъгите се разгоряха около 30-40 сантиметра, Марго пусна манивелата и хукна навън. Беше се уплашил. Аз изключих разединителя и излязох в машинна зала да го търся. На връщане влязохме заедно в секцията и видяхме една дървена пейка, поставена напряко между прекъсвачите. Питам го:

  – Марго́, ти как мина през тази пейка?

  – Не знам, началник. Не съм я видял. Сигурно съм я прескочил…

  Много се майтапихме с тази случка, но Марго́ стана много добър и уверен електричар.
  Тестът с разединителя всъщност не беше самоцел. Освен, че дежурните свикваха с манипулацията, предотвратяваше се опасността от оставяне на дъгите за дълго време, което можеше да предизвика пожар. А електрическата дъга е нещо красиво и величествено. Само електричар и Господ се радват на голяма дъга – казвахме ние.

  Времето минаваше, строежът растеше, а заедно с него растяхме по знания и опит и всички ние. Първопроходниците винаги и навсякъде са се срещали с трудни и опасни ситуации, някои са се отказвали, повечето са продължавали и строежът е вървял. В институтите определени дисциплини изучавахме по един или два семестъра, сдавахме изпити и смятахме, че знаем материала. Нищо подобно! Институтът дава само основата по определени дисциплини. Истинското обучение беше в цеховете и отделите, където с години работиш и изучаваш всичко за професията.

  32 години минаха като сън. Имах щастието да участвам в строежа и пуска на втори, трети, четвърти, пети и шести атомен блок.

  И… нещастието… – да преживея спирането на първите четири блока.

  Само човек, който е участвал в изграждането на всяка схема и всяко съоръжение, който е викан през нощите за отстраняване на повреди и аварии, който е обучавал нови работници и се е радвал на постиженията им, може да разбере мъката при унищожаването на всичко това. Защото думата инженер е с латински корени, произлиза от ingeniare („измислям, изобретявам“) и ingenium („интелигентност, умение“). Ние, инженерите, сме избрали призванието да изобретяваме, а не да рушим…

  .

  Инж. С. Савов

  Февруари 2023 г.,
  Козлодуй

  .

• Локал

  .

  В безсънна нощ
  над мен часовникът е спрял –
  в задимения салон
  на кварталния локал.

  През запотеното стъкло
  се вижда пътят уморен, блеснал на дъжда.
  По него преминава пътник закъснял
  и дълго стопля моята душа.

  Отвън небето за миг дава светлина –
  отсреща на тъмните стъкла.

  Зад тях, със своите безброй съдби,
  пред утрешния напрегнат ден
  почиват хора мили –
  едновременно добри и зли.

  За тях – за всички тях
  времето тече. А за мен?!

  За мен в дъждовен ден
  часовникът е спрял
  в задимения салон
  на кварталния локал.

   

  Георги Ников

  .

• Бялата ми къща

  .

  Свети над моята къща черна луна.
  Пие я – сякаш е стомна.
  Вика ме къщата бяла да се прибера.
  Късно е – аз съм бездомна.

  Все ми помахва подканящо с бяло перде –
  нещо ли да ми разкаже?
  Толкова много далеч съм – самотно щурче
  нейде, под шумка, в боаза.

  Свети над моята къща черна луна.
  Мръква я – бялото пие.
  Орехът, свъсил коруба, чак мен отмълча –
  стръкче под черна синия.

  Тъмно е. Вече забравям, не виждам назад.
  Късно е, за да се връщам.
  В трън калдаръмът обрасна и черна луна
  глътна ми бялата къща.

  .

  Радост Даскалова

  .

• Козунакът на попадията

  .

  Разказ от Юлия Дивизиева

  .

  – Прапрабаба ви е била попадия, но попът й умрял и тя останала сама с четири дечица. Роднините й, балканджии, се хванали да й дирят мъж. А била учена — четяла Библията. Знаела лекове за всяка болест. Познавала билките и тревите. Можела да шие и да плете. Всичко й идвало отръки. Но никой тогава не искал учена жена, че и с цяла сюрия деца отгоре. Такава е и дошла в нашето село — с дечурлига и още толкова бохчи багаж. Докарали я братята й при прапрадядо ви Петър. И той вдовец, с три деца. После си природили още две, та станали девет. Защо ли ви го разправям всичко това? — питаше се баба и продължаваше: — Ами защото и досега се чудя как са отчували толкова челяд. Но друго искам да ви разкажа… Тази баба попадия, на която вече никой не помни името, освен с деца, е дошла в равнината и със знания, и умения. Научила жените да шият долни дрехи за себе си и мъжете, научила ги и да се мият ката ден. „Хигиената – им викала, – е най-важното лекарство. Чист ли си, болестите бягат от теб.“

  Тя донесла и рецептата за козунака. Дотогава тукашните не били виждали такова чудо. По Великден жените месили колачета и други хлябове, но за козунак никой не бил чувал. А козунакът е тялото на Христос, както виното е кръвта му, и затова трябва да го има във всяка къща на празника.

  Баба не беше набожна, но спазваше традициите.

  Така ни приказваше тя, докато месеше нашите козунаци. Свършеше ли с едната история, започваше друга. А знаеше и много приказки, и песни. Сега разбирам защо го е правила, за да не щъкаме насам-натам, че топлото ще излезе от стаята и тестото ще спадне.

  От Велики четвъртък започваше с подготовката. Изчистваше нощвите с огрибка. Измиваше съдовете до блясък. Дядо внасяше цяла камара дърва до печката и се запиляваше някъде. Мъжете в тази работа не се бъркаха.

  В събота баба ставаше рано, изкъпваше се, обличаше непременно нова дреха и започваше. Разбиваше яйцата със захарта, за да се превърнат в гъста течност. Все едно слънцето се е разтопило и е влязло в купата. Маята в млякото вече правеше шапка. През това време пресяваше брашното. Питала съм я защо толкова пъти го минава през ситото, а тя ми отвръщаше, че така вкарва вятъра в него и то става въздушно. Мислех си, какъв е този вятър, дето само на баба се дава. Опитвала съм се да хващам вятър в калъфка от възглавница. Кача се на терасата, отворя калъфката и загреба вятър. Тя се издуе и тъкмо реша, че съм го уловила и я стисна с две ръце, и хоп, вятърът се измушил. А на баба се подчинява. Тук следваше приказката за момчето, дето гонело вятъра.

  Помагахме й, докато месеше. Аз подавах едно, сестра ми — друго. Пречкахме се из ръцете й, но така беше по-добре, отколкото да претваряме вратите, че пустото топло щяло да излезе. А в стаята ставаше направо баня. И баба започваше да се съблича. Най-напред елечето, после блузата, накрая — оставаше по комбинезон. Махаше и кърпата от главата си. Заприличваше на жената от плаката при бръснаря. Много красива ми се струваше онази нарисувана мадама.

  Месеше баба и вир вода ставаше. По пет килограма брашно омесваше. Да има за нас, но да има и за раздаване. Непрекъснато бършех челото й. И, когато тестото станеше на голяма жълта топка, тя го оставяше да почива. Завиваше го с месал, над него одеяло и го слагаше на миндера до печката. Преобличахме се и хуквахме да видим дали леля Лозана е омесила нейните козунаци. Беше важно, защото щяха да ги пекат заедно. Всяка следваща стъпка двете правеха в синхрон, по часовник. Трябваше да са точни, че след тях ще пекат другите жени, а фурната е една, в двора на дядо Митко. Той цяла сутрин я опалваше, та като наближи обед да е готова за първите козунаци. Щеще да пече до вечерта. По три-четири пъти я зареждаше.

  Майстор беше в печенето. Живееше сам. Бабичката му беше умряла и той се радваше, че може да помогне с нещо на жените. Те пък му оставяха по една пита козунак и всички бяха доволни.

  Втасаше ли тестото, баба се провикваше над оградата:

  — Лозано, започвам да ги слагам по съдовете, да знаеш.

  Така викна и този път, но леля Лозана не се обади.

  — Я идете да видите какво става!

  Заварихме я над тестото. Гледаше го, пипаше го, а то не мърда, разляло се и посивяло. А бабиното вече излизаше от нощвите.

  Хукнахме обратно, за да кажем на баба.

  — Какво е направила, нали рецептата е една, още от попадията е. И всяка година все по нея месим?! Ще ида да видя.

  Веднага й стана ясно какво е направила съседката.

  — Ти колко захар сложи?

  А онази мънка:

  — Ами исках да са по-сладички.

  — Е, като искаш да са по-сладички, сега ги дай на прасето. От това козунак не става. Тестото ти е на глеч! — И баба, мърморейки, излезе:

  — Хитруша, ама хитрата сврака с давата крака!

  — Бабо, разкажи ни за свраката.

  И, докато сплиташе козуначените плитки, тя ни разказваше приказка за свраката. Тази май беше нейна измислица. После в никоя книжка не я намерих.

  Хайде пак втасване в тавите и чак тогава печене. Пораснеше ли тестото двойно, а то растеше като живо, мажехме с жълтък отгоре му и поръсвахме със захар. „Най-важната работа е тази – казваше баба, – защото трябва питите да са красиви.“ Бутахме се със сестра ми коя повече да намаже, та накрая и баба се намесваше… и идваше време да ги носим на фурната.

  Стотина метра да бяха дотам, но ми се струваха хиляди. Ние носехме по една тава, пък тежеше! Баба носеше — две. Как само стъпваше тя, същинска мадона от картина на Майстора, ама това го разбрах след доста време. Тогава само си мислех, че и нашата баба е красива като онази от бръснарницата.

  Помагаха и другите жени с дечурлигата си, а после ние — на тях. Цяла Великденска процесия бяхме.

  Дядо Митко ни чакаше засмян и зачервен от огъня. Мяташе козунаците в пещта и слагаше отпред металния капак. След десетина минути ги поглеждаше, а след още толкова ги разместваше с дървена лопата с дълга дръжка.

  И махалата започваше да живее друг, нов живот. Кукуригаха петли, блееха агнета, надпяваха се птици. Люляците ръсеха цветчета и аромат. Пъстри лалета поклащаха одобрително главици. Ухание на козунаци се носеше из въздуха. Стигаше до цъфналите дървета. Ветрецът го подхващаше и го подкарваше по улиците, по дворовете, та чак до площада. А там седяха старците и поп Цветан. Приказваха си. Пък като стигнеше миризмата до тях, попът неизменно ще рече:

  — Козунакът на попадията, усещате ли го, ех! Нали съм издънка от нейния род, познавам си го!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Из книгата “Хора, птици и ангели” (изд. „Факел“, 2020)

  .

• Притча

  .

  С лукава усмивка луната офейка.
  Просветна зора, изчервена от срам.
  Пред моргата спря запъхтяна линейка.
  Дали пък и аз не съм вече за там?

  Градът все така равномерно похърква,
  захвърлил проклетите грижи и злост.
  В полуразрушената, гърбава църква
  след дълги митарства се връща Христос.

  Почакай, приятел, да имаш цигара?
  Ей, вярно, забравих, че ти си светец…
  А мен ако питаш – изобщо не вярвам
  във твоя измислен и смешен венец!

  Как мога да вярвам във приказни феи,
  как мога да вярвам в пророци добри,
  когато край мене сноват фарисеи,
  готови да стъпчат честта си дори…

  Не ризата – кожата с нож ще ти смъкнат.
  Ще пият кръвта като ябълков сок!
  А ти ми говориш неясно и смътно
  за време, когато човек ще е Бог…

  Почакай, приятел, недей да си тръгваш!
  Дузина вълшебства и приказки знам.
  Линейката спря пред смълчаната църква.
  Отново е тихо, отново съм сам…

   

  Ивайло Диманов

  .

• Скелет в гардероба

  .

  Разказ от Радост Даскалова

  .

  Плътният, намусен облак над главата ù се разпръсна на рехави парцалчета. Дъждът се размина, но въздухът беше все така напрегнат. Мила приклекна до тухлената ограда, където си беше направила леха, надяна ръкавиците и зачопли пръстта.

  Бяха купили къщата преди две години и все не оставаше ред да се направи на градинарка. Нямаше никакъв опит, но твърдо беше решила да сее нещо. Харесваше храстите на съседите и си представяше вече лъскавите листа на своите камелии, окичени с цветове. Предния ден беше опъвала канап, беше натискала сапа на правата лопата, беше се потила здраво, обръщайки клисавата пръст. Сега оставаше само да почисти троскота, камъчетата, боклуците и тържествено да посади купените вече растения.

  А боклуци се намираха… Никой не беше градинарствал в този двор – подстригването на тревата бе единственото, което бяха правили. Следите от някогашни градински партита и домашни ремонти сега тропваха една след друга в кофата до Мила. Ръждясали ножове за хранене, парчета от чаши, чинии, бутилки, найлони, парчета тел, стар крик, начупен фаянс, болтчета, пирони…

  Мила се беше отпуснала, беше предала всичко на очите и ръцете си, а духът й се рееше. Може да не беше кой знае какъв двор, но зеленината и въздухът й действаха успокояващо. Ръцете й, сякаш сами, прехвърляха боклуците и камъчетата, сами бодикаха с малката лопатка, сменяха я с тесличката – разбиваха буците пръст, заравняваха, разтрошаваха, ровеха… А Мила се рееше отнесено, потънала в първичното – в гласа на птичето, което пееше на дървото в двора на съседите, в полъха на слабия вятър, в миризмите на пръст и трева.

  Нещо се запъна в тесличката. „Пак някое голямо желязо, като оня крик!“ – помисли си Мила и упорито започна да рови на това място. След няколко тегави удара теслата изхвърли на повърхността парченце плат. „Само това оставаше!“ – вбеси се Мила – „И парцалите да сте си заровили…“

  Тя стана и се запъти към бараката, където бяха нахвърляни инструментите на мъжа ù, машинката за косене, кутиите латекс, останал от боядисването и лопатата. Отвори рязко и в носа я блъсна миризма на мухъл.

  „Ей, сега ще ви изровя парцалите аз!“ – Тя грабна нетърпеливо лопатата и, връщайки се до лехата, я заби с все сила в мястото. Натискаше и вадеше пръст, натискаше и вадеше, но проклетият парцал не се предаваше лесно…

  Мила се изхитри и пое с острието на лопатата две педи по-натам от дупката. „Същински археолог съм!“ – усмихна се наум тя и пак закопа настървено…

  Камъчета скърцаха под лопатата, купчината пръст стигна до коляното ù, а дупката зейна срещу ù. Мила грабна теслата, приклекна пак и, като се надвеси, закопа около инатия парцал. Поде го с върха на теслата и дръпна силно. Той се разпра с жално пращене, а под него белна кост.

  Мила изхълца и отскочи назад. Костта, която ù се мерна в дупката, беше прекалено дебела, за да е на животно… Кръвта нахлу в главата ù, ръцете ù, и без това разтреперани от усилието, се затресоха, коленете ù се подкосиха. Тя тупна заднишком на тревата, с очи, вперени в дупката със зловещата находка.

  „Господи! Това е човек! – Труп на човек!“

  Трескави мисли се замятаха в главата на Мила… Как ще се обади, как ще обясни, как полицията ще пристигне с екипите си, как ще разровят двора ù, как ще сложат палатка на входа на къщата – както беше виждала по телевизията при разследване… Тя си представи разпитите, детективите, въпросите, обясненията, целия шум по медиите, нахалните журналисти, снимките, дните и нощите на семейството си… Ужасът, през който ще минат децата и мъжът ù. Представи си какво ще говорят съседите, погледите им зад пердетата, налепът чужда вина върху си. Представи си в какво ще се превърне животът им… И как никога няма да могат да продадат тази къща… на никого няма да могат да продадат проклетата къща! Кой ще купи имот с такава слава?

  Мобифонът ù изсвирука и звукът му я извади от вцепенението. С треперещи още ръце, тя смъкна ръкавиците, измъкна го от джоба си и натисна бутона – беше мъжът ù…

  Имала ли да му поръча нещо, защото вече се прибирал. – Не, тя няма какво да му поръча, освен бутилка безалкохолно…и да си идва вече, че ù се пие кафе! Не даде на гласа си да трепне! Намери най-спокойния му тон и заваля в слушалката с ежедневните си думи – топла и ласкава, каквато винаги е била. Дори се позасмя накрая…

  Приключи разговора, затвори внимателно мобифона си, мушна го пак в джоба, надигна се от тревата и, като грабна решително лопатата, засипа част от дупката. После извади от пластмасовата саксия храстчето камелия, от сорта Нобелисима, постави я в плиткия вече отвор, притисна силно в пръстта и затрупа корените ù. Хвана пистолета на маркуча за поливане и щедро поля малкото растение.

  То закапа бистри капки наоколо си и лъсна със зелените си листица, доволно, че има свое място под небето – в малката леха на Мила.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Това, за което е

  .

  Тя прави точно това, за което е,
  но няма дом и хляб, и здраве вече няма,
  тъгува под продраното небе
  и стъпките й изорават целината.

  Ще бухнат семената и ще спре,
  ще се смили над нея може би съдбата.
  Незримия си свят ще отнесе,
  ще падне покосена в здрачината.

  Не я корете, че не може да върви
  по пътищата щедри на благата,
  че удря се в невидими стени
  и носи кръст от въглени в душата.

  Ще бухнат семената и ще спре.
  Ще се качи по стволовете им зората.
  Тя прави точно това, за което е,
  и ще угасне като свещ в земята.

  .

  Мариана Христова

  .

• Обрати

  .

  Разказ от Десислава Стоянова

  .

  Историите започват по един начин и често завършват по съвсем друг. Понякога изобщо не завършват, а друг път дори не започват. За доброто и злото няма време, има хора. Всеки човек носи в себе си и едното, и другото. Така стояха нещата и в семейство Владиславови. Времето у тях често беше като застояло, сякаш блатисто. Връщаха се от работа по едно и също време. Всеки беше хапнал нещо преди да си дойде. Анжела правеше нещо за детето и после всеки от тях мълчешком сядаше на двата противоположни края на общото легло. Тя потъваше в своя свят, той – в своя, а детето – в неговия. Светът на детето беше най-шумен. Малкият Мартин нямаше десет години и непрекъснато играеше на игри и разговаряше в конферентен разговор с поне още две-три деца. Викове, сумтене и звуци от игрите огласяха общата за всички стая, разделена с един голям гардероб. Анжела вече не обръщаше внимание на това. Тя си гледаше романтични комедии или си пишеше някой разказ, четеше книга или чатеше в месинджър с приятелки. Добромир, съпругът й, седеше на другия край на кревата до малка масичка, пийваше водка с кола и той правеше нещо на лаптопа си. Сложил големите слушалки на ушите, или слушаше комични скечове, или чалга, и често играеше на някаква игра, свързана с футболни стратегии. Уж семейство, а изобщо не общуваха помежду си. Всеки живееше в собствената си реалност и от време на време се разминаваха в коридора. Анжела искаше от него от време на време да разговарят. Той искаше от време на време от нея да се любят, но тъй като той не й даваше това, от което тя имаше нужда и нея често я болеше глава, и тя не му даваше онова, от което той има нужда. Всеки по своята същност беше добър, но в такава среда всяко чувство замираше и потъваше като в тресавище. Едно привидно спокойствие и идилия събираше прах в този дом.

  Така минаваха дните и нощите в семейство Владиславови. Анжела и Добромир спяха с гръб един към друг. Анжела още като се омъжи за него не го обичаше, а той пък я обичаше много, за компенсация. С годините това, че тя не го обича, му натежаваше. Усещаше се, че тя не е загрижена за него, както е загрижена за детето и за кучето им дори. Да, семейство Владиславови имаха дребна порода куче на име Лъки. Не се знаеше кой беше късметлията, дали кучето или стопаните му. Мартин често дърпаше горкото животно за опашката и обичаше да му пречи, когато се храни.

  Тази неделя следобед изобщо не изглеждаше, че ще бъде съдбоносна. Семейство Владиславови решиха за излязат на разходка в парка и с хиляди уговорки навиха и сина си Мартин.

  – Хайде де, после ще те водим да гледаш „Аватар“! – подкупваше го майка му.

  – Какво ще правя в парка, там е много скучно? – тръшкаше се Мартин.

  – Добре де, ще ти купя и сандвич от МакДоналдс.

  – Добре, но ако не ми хареса, ще се прибираме.

  – Е, ще видим…

  – Ти все така казваш, после ме лъжеш.

  Добромир никога не се намесваше в спора. Той и никога не участваше дейно нито в отглеждането, нито във възпитанието на детето си, сякаш го нямаше изобщо. По природа беше леко флегматик, докато Анжела със сигурност беше холеричка. Тя често се чувстваше като мъжа в семейството. Добромир мрънкаше за нещата като жена, а тя все оправяше положението с твърдост и постоянство.

  След дълги увещания и уговорки излязоха на разходка към единадесет преди обяд. Мартин непрекъснато пуфтеше и се мръщеше. Мрънкаше си под носа:

  – Защо тръгнах, толкова е скучно…

  Анжела се правеше, че не го чува, за да не започне да се дърпа и да не тръгне да се връща сам. Синът й имаше характер, на който тя не можеше да надделее. Добромир пък изобщо не се намесваше в ситуациите и тя го беше приела като някакво необходимо присъствие.

  Както си вървяха мълчаливо, всеки замислен за нещо свое, изведнъж пред тях застана едно мърляво и почти голо дете. Те бяха на пътечка в гората и наоколо нямаше други хора в момента.

  Детето се приближи и протегна ръка:

  – Моля, помогнете! – каза то жалостиво.

  Анжела и друг път беше виждала раздърпани циганчета да просят жалостиво, но не и в гората. Тя се наведе към детето и го погледна в очите. Тогава с ужас откри, че очите нямат зеници и са неподвижни. Тя се стресна и леко се отдръпна, а през това време Мартин се приближи до детето и го хвана за ръка:

  – Къде искаш да отидеш? – каза той, явно забелязал, че детето е сляпо, преди майка си.

  – Да отида… Аз не знам къде съм. Искам да отида там, където ще ме обичат – каза детето с още по-жалостив глас.

  – Откъде идваш, дете? – попита Анжела, въпреки че знаеше, че няма да получи насочващ отговор.

  – Избягах от едно място, където ми беше студено и някой ме биеше. Биеше ме, не ми даваше много-много да ям и ме изхвърляше навън с нещо на врата. Хората ми пускаха пари. Така поне казваха и по някое време този някой ме намираше и ме връщаше на студеното място.

  Анжела се разплака и извади мобилния. Позвъни на 112 и съобщи за детето. После Мартин каза:

  – Мамо, хайде да заведем това дете и да му купим храна и дрехи. Нека да го заведем и вкъщи да се изкъпе?

  Анжела се съгласи, а Добромир нищо не каза, просто ги последва. Семейството се прибра и се заеха да помогнат на детето. Анжела съблече мръсните му дрипи и видя доста синини по тялото му. Взе лекарства за тези синини и първо изкъпа хубаво детето. Детето първоначално се изплаши, но тя го успокои:

  – Не се притеснявай, милото ми! Това е вода, с нея ще отмия мърсотията от теб. После ще ти намажа синките с едни лекарства, а после ще дойдеш да хапнеш в кухнята.

  – На какво така вкусно мирише? – попита детето.

  – Правих пиле с ориз – каза Анжела, доволна от това, че детето нямаше да се мръщи на нейните гозби.

  След като изкъпаха и облякоха момиченцето, което изглеждаше на възраст колкото Мартин, го заведоха в кухнята да хапне. То се нахвърли върху порцията и за малко да не изяде и кокала.

  – Ти как се казваш? – попита Мартин, който като видя момичето с бухнали къдри, я хареса някак си. Стана му мила.

  – Не знам. Този човек, който ме биеше, ме наричаше Парцаланка.

  – Аз ще ти викам Добродушка, става ли? – предложи Мартин.

  – Както искаш, така ме наричай – каза Добродушка и се усмихна щастливо. После й се доспа и я сложиха да поспи.

  През това време дойдоха от социални грижи. Анжела ги покани да влязат и им каза да изчакат детето да се събуди.

  – Нямаме време за това! – тросна се служителката. – Събуждайте това дете, че и други адреси ни чакат.

  – Как се казвате, госпожо? – попита Анжела, за да знае от кого да се оплаче.

  – Добре, ще изчакаме малко – каза жената, видимо притеснена да не загуби работата си. Анжела ги почерпи с кафе и бисквити. Отивайки към стаята, където бе детето, тя без да иска чу Добромир да говори с някого по телефона:

  – Добре, скъпа! Да, мила! Ще ти звънна по-късно, че моята се прави на самарянка. Мм, нямам търпение да се разведа с нея.

  Анжела остана известно време като вцепенена, но после се замисли над думите на Добромир. Всъщност, той беше прав. Тя не го обичаше. Живееше с него заради детето, а преди това защото беше пострадала от предишна връзка. Той й даваше едно спокойствие и нищо повече.

  Момиченцето се събуди и Анжела понечи да го предаде на служителките.

  – Не, не искам. Лельо, нека остана тук!

  – Нека остане, мамо! Моля те! – примоли се и Мартин.

  – Сега не може, мили деца. Нито знаем нещо за момичето, нито имаме право да го задържаме.

  – Така е – каза служителката.

  – А как може да разберем какво се случва с нея и, ако има възможност, можем ли да й станем приемни родители? – попита Анжела, виждайки за пръв път в очите на сина си живот и желание да помогне на друго човешко същество. Тя беше способна да даде грижи и любов на това момиченце. Тя знаеше какво е баща ти да те бие. Знаеше какво е приятелят ти да те бие и знаеше какво е да си жертва в този така сложен свят. Служителката видя тази тъга в очите на Анжела и сякаш се пречупи.

  – Ще Ви дам личния си номер и ще се погрижа да разберете кое е това дете и дали можете да му станете приемни родители. – После й стисна ръката и едва откъсна Добродушка от Мартин. Двете деца се бяха прегърнали трогателно.

  Тази вечер в апартамента на семейство Владиславови беше пълно мъртвило. Въздухът мълчеше и сякаш очакваше поне една муха, за да създаде настроение. Мартин си лежеше на кревата и мълчеше намръщен. Анжела също лежеше вцепенена и разсъждаваше върху обратите, които неминуемо размътват блатата. Добромир най-вероятно си мислеше как да й каже, че иска развод.

  На следващата сутрин животът тръгна по обичайния начин. Ставане, миене, тоалет, закуска, дежурни целувки по бузата с пожелания за успешна седмица и всичкото това… Една фалшива рутина се срути. Анжела беше изкрещяла точно, когато всички бяха на вратата, готови да тръгват.

  – Не може така – се чу да излиза от устата й.

  Добромир и Мартин се спогледаха.

  – Кое не може така, скъпа? – попита Добромир.

  – Не може, не може. Трябва да поговорим с теб след работа. Навит ли си да се срещнем? Даже може в обедната почивка. Важно ми е да говорим за нещо.

  – За Добродушка ли? Ще я осиновите, ураа! – Мартин нищо не подозираше. Анжела въздъхна и само поклати глава. Всички защъкаха, кой накъдето му беше пътят.

  – Здравейте.

  – Здравейте?

  – Обажда се Стаматова, социалната работничка от вчера.

  – Да, кажете какво става с детето? – Анжела се зарадва, че ще разбере повече.

  – Детето не е регистрирано. Няма име и се води ничие. Не е раждано в болница. Родителите му не могат да бъдат издирени. Въпросът е, че трябва да се изчака до седмица, подаден е сигнал, че е намерено. Ще бъде съобщено и в новините и до седмица ще знаем повече за него.

  – Това е интересна новина. Ще почакам седмица, разбира се.

  Дойде време за обяд и Анжела се срещна с Добромир. Тя седеше на масата в едно заведение и оправяше невидими ръбчета по покривката, когато Добромир дойде. Известно време седяха и мълчаха. Тя изчакваше той да започне пръв, но той не го направи.

  – Чух разговора ти по телефона снощи.

  – Да, така е, искам развод! – каза Добромир, като стана някак си неестествено рязко от стола, после пак седна.

  – Най-сетне. Виж се, дори смелост нямаш – каза Анжела и стана и тя на свой ред. – Давам ти развод! Така или иначе това не е брак, а една пародия.

  – Всичко е, защото не ме обичаш.

  – Знам, знам… – каза Анжела по-скоро на себе си.

  Двамата се разделиха в противоположни посоки, сякаш сцената свърши и завесата падна. Край! Нямаше аплодисменти, само студенина. Напук на всичко, слънцето проби изпод облаците, които до преди малко затулваха небето.

  Мина една седмица и Стаматова удържа на обещанието си. Макар че Анжела вече знаеше от новините, че това дете е прецедент. Сякаш не е родено, никъде не съществува и по тази логика няма как да бъде заведено в институция. Тогава й хрумна. Анжела отиде в полицията и най-безотговорно излъга:

  – Детето е на сестра ми. Тя почина от рак миналата година. – Анжела каза полуистината със свито сърце. Тя не се беше омъжвала, но живееше с един ром. Ромът я напусна, когато разбра за диагнозата й. Аз отдавна търся това дете. Радвам се, че е намерено!

  Целият разказ на Анжела беше полуистина. Сестра й наистина роди в дома си едно дете, но то беше мъртвородено. Роди го от ром, който наистина я изостави, когато разбра диагнозата й. Така че не можеше да се докаже, че детето не е на сестра й. Нямаше как да е изровят. Анжела се разплака за сестра си. Разбира се, че й разрешиха да осинови Добродушка.

  – Госпожо, това променя нещата. Радвам се, че детето най-сетне ще има дом. Това дете има нужда от много грижа. То е изцяло сляпо, но вие изглеждате добра и отговорна жена.

  – Такава съм – уверяваше сама себе си Анжела.

  След всички обрати светът стана по-добро място. В дома на Анжела Симеонова се чуваше детска глъч. Две деца се намериха и обикнаха. Едното намери дом и майка, а другото разбра какво значи да те е грижа за някого. Анжела, тя най-сетне изми стените на сърцето си и оттам се отлепи всичката полепнала кал. Може би един ден щеше да обича не само децата си!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Десислава Стоянова e родена на 1978 г. в Сандански, живее в София. Икономист по образование и по професия. Пише от дете; започва да публикува в интернет пространството през 2004 г. Има награди от литературния конкурс „Състояние на полет“ – Сопот и участия в „Джобен фестивал“ – София. В сайта „Hulite“ са публикувани много нейни произведения под псевдонима liulina. През 2021 г. излиза първият й сборник с разкази „Теоретична мултивселена“. Романът й „Обикновен живот“ е издаден от изд. „Многоточие“. Нейни творби са включени в сборници и алманаси – „Хумор и сатира“ (2021, изд. „Буквите“); „Първа антология на българската апева 2020“, „Втора антология на българската апева 2021“, „Трета антология на българската апева 2022“; „Сърдечни струни“ (2021); „Космически искри“ (2022); „Език мой роден мил, в себе си магия скрил“ (изд. „Лунна светлина 13″); „Под лъчите на слънцето“ (изд. от Конфедерация на българските писатели – Бургас, филиал Враца); „Изкуство по време на пандимия 2“; „Моята Коледа“ (2021);  „Нарисувай ми любов и вино 3“, „Много живей, дълго се смей“, „Благодаря ти, мамо 2“ (изд. „Лунна светлина 13“) и др. Член на Конфедерацията на българските писатели – Бургас.

  .

• Класиците на ХХ век. Артър Хейли

  .

  „Такава е човешката природа – ощетеният понася нещастието си по-лесно, когато знае, че и останалите страдат…“ – пише в „Окончателна диагноза“роденият на днешния ден Артър Хейли – англичанинът, който стана класик на американската литература. Книгите му са издадени на 38 езика в 170-милионен тираж, в 40 страни по света. За него ни разказва Стефка Цветанова*.

   

  

   

   

  Той е роден на 5 април 1920 г. в Лутън, Англия. Служи в Кралските военновъздушни сили, от началото на Втората световна война през 1939 г. до 1947 г. Опитът му като пилот го навежда на идеята за самолетен екипаж, който се приземява с хранително отравяне. Така се ражда първата от поредицата му успешни книги – „Полет в опасност“. През 1947 г. писателят напуска Англия и се установява в Канада. Там той по-късно получава гражданство, но запазва и британското си поданство. Преди да започне да се занимава с журналистика, Артър Хейли работи като мениджър по продажбите в компания за трактори в Торонто. „Умът ми винаги е бил като склад за истории“, споделя Хейли в интервю за АП. Първият му роман, публикуван през 1959 г., „Окончателна диагноза“, е провокиран от историята на лекар, който причинява смъртта на дете по погрешка. Холивудски продуценти купуват правата върху няколко негови книги, докато самият Артър Хейли се пробва като сценарист, но открива, че силната му страна са романите. „Колела“, „Летище“, „Банкери“, „Опасно лекарство“ са сред произведенията на Хейли, които са филмирани. Хейли признава, че никога не пише повече от 600 думи на ден. На 77-годишна възраст той написва „Детективи“ и решава да се оттегли.

  Преди да започне да работи върху произведенията си, писателят си води подробни бележки и събира достоверни материали и източници. Така например, преди да напише романа „Хотел“, Хейли изчита цялата информация, посветена на хотелската индустрия, която успява да намери, стараейки се да предаде по-реалистично и автентично атмосферата в хотелиерския бранш.

  Романите му „Летище“, „Окончателна диагноза“, „Колела“, „Банкери“, „Вечерни новини“ описват живота на обикновените хора, трудностите, с които се сблъскват в ежедневието си, и героичния начин, по който преодоляват несгодите, които съдбата им поднася.

  В последната му книга, написана през 1997 г., „Детективи“, главният герой, който е сериен убиец, решава преди да седне на електрическия стол да разголи душата си пред детектив Малкълм, вместо да отнесе тъмните си тайни в отвъдното.

  Критиците му отхвърлят творбите му – като сковани, с накъсана сюжетна линия – но неговите почитатели ги опровергават, класирайки произведенията му като № 1 по продажби.

  След успеха на книгата му „Хотел“, през 1965 г. той се премества да живее в Калифорния, а през 1969 г. заминава за Бахамските острови, за да избегне високите канадски и американски данъци. Там умира на 84 годишна възраст, покосен от инсулт.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Стефка Цветанова е работила като преподавател по литература и руски език във Велико Търново. Още от дете обича литературата, рисуването и другите изкуства и решава да се посвети на преподаването. През целия си живот е била учител. И днес нейните текстове ни учат на добро и показват ценното около нас. Благодарим й за приятелството с Еврочикаго!

  .

   

• Вън търговците от храма

  .

  Стихове от Вихрен Михайлов

  .

  ТИШИНА –

  .           проста, бяла, обладаваща.

  Прошумолява,

  .                  застива

  .                          и присъства, присъства…

  Пълзя между редовете и в стенанията на съвремието.

  И изравям срички от ехото й.

  А тя крещи,

  .                 крещи за въздух.

  .

  2

  Избликва в мен отхвърленото, застлано с спомени начало –

  отсъствие, отложено в напуканите струни, сковани в страх от скъсване.

  Да бе опънато поне едно осиротяло намерение;

  да бе един акорд, самотно изтрещял в гмежта от лепкаво съмнение!

  Да бе, да бе…

  Да бе в сурово откровение отекнала една мечта, поне една!

  .

  3

  Оставям яростта във мен,

  да рови с лапи всеки ден,

  да кърши подлости безчет,

  додето лъснат ред по ред,

  илюзиите ръкотворни –

  тъй пищни, хищни и безплодни.

  .

  4

  И сред илюзии навред,

  в лъжовност сива – все напред,

  не спира моят дух да се провира,

  в отломките Човечност, без да спира.

  .

  5

  Разлютена е самотата ми чепата –

  разравя и поглъща с мъст рогата,

  отчаяното мое вдъхновение,

  безспир, без думи, без съмнение.

  .

  6

  Да знаех как с душата разнолика,

  да вмъкна лесно дързостта в езика,

  сред толкова безлични същества,

  потъващи без дъно в глупостта.

  Нима е подлостта изригнала от пъкъла,

  от адски заговор и строфи сатанински;

  нима е в люлка отлюлявана,

  в кроежи мрачни, захласнати в безчестие!?

  О, не! Та тя посята е във всяко лекомислие,

  в душевния отбой, в безлика абдикация.

  Нима предателят е тих злодей, закърмен в безпощада,

  издебващ всеки миг удобна безизходица!?

  О, не! Подлецът спи до нас, във нас –

  от страх пробуден, призован от гняв,

  неволно хлътнал в бунта на срама от своето нищожество.

  .

  7

  Разминахме се с времето – аз по моя път, а то по своя.

  Когато се огледах – покълваше отвъд, а аз отвътре.

  В белезите ни проглеждаше Животът,

  в дълбочината на бръчките израстваше Характерът ни.

  .

  8

  Познавах слънчев Човек – вечно усмихнат.

  Сгази го шофьор с тъмни очила.

  .

  9

  ЗАКОНОМЕРНОСТ

  Искам да съм полу,

  искам да съм помежду.

  Със Самочувствието на Човек

  и с оправданието на получовек.

  С Богоподобно изражение

  и дяволито извинение.

  С високопарна идентичност

  и с тихичка безличност.

  Да ръкополагам фасона си

  и да потулям себе си.

  Гръмогласно да скандирам,

  тихомълком да заспивам.

  Да размахвам щедро знамената,

  да чакам кротко Свободата.

  С разхищение да плискам обещания,

  грижовно да предъвквам отчаяния.

  Да искам меч от кръст да блесне в зной

  и леко да потъвам във покой.

  Да искам… да не ща

  и тъй, по две неща да влача вечно в ориста.

  .

  10

  ВЪН ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

  (За народа и народните представители)

   

  Към всички интелигенти, промрънкващи с акценти –

  философско извисени и клиширано обезсърчени,

  псевдоетични, бездушно безразлични,

  със сметки, заплатки и цинични препрадки,

  с осребрено съзнание, но отскочили в звание.

  Към всички патриоти, протестиращи по ноти –

  след залез – юнаци, след изгрев – хлапаци,

  с пагони различни и еднакво безлични,

  с хитроумни основания и нелепи оправдания,

  формално фиксирани – превантивно балсамирани.

  Към всички блеещи и компромисно живеещи.

  Съвсем просто, без драма – вън търговците от храма!

  .

  11

  Листа на водопади ме заливат в есенна омая,

  кротко и напоително попива моята жажда.

  .

  12

  Огнени дипли разстилят хоризонта,

  облаци сгъват мекотата си и дълбаят своята безплътност.

  .

  13

  Как сипят думи картините омайни,

  подреждат гладко в ритъм бликащи слова.

  .

  14

  Свити в безвремието, останките поеха настоящето.

  .

  15

  В градината на твойте очертания аз съм анонимен градинар.

  Прилежно сгъвам тревожните ти гънки

  с търпение до кръв опънато.

  Разплитам хаос от емоции и влача смисъла си на буксир,

  оттатък, в друго някое пространство помежду ни.

  Оттатък твоето и моето е нашето,

  заклещено в прелюдия от сенки и представи,

  пред прага на дълбоката любовна оран.

  Общество, което приема намордника,

  преди да си е показало зъбите –

  не е общество.

  .

  16

  Чело, оголено в Истина.

  Очи безпощадно добри, беззащитни.

  Залитнала походка с ветровете.

  И думи, смели думи,

  внимателно търсещи отговори.

  .

  17

  Погледнахме се, някак кратко.

  И засилихме времето,

  за да превъртим живота си.

  .

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Пети национален литературен конкурс „Албена“

  .

  Остават по-малко от два месеца за изпращане на творби за участие в Национален литературен конкурс „АЛБЕНА“ – 1 декември 2022 –24 май 2023 г.

  Кметство Врабево с местното читалище “Христо Ботев – 1911” и Фондация „Българска памет“, със съдействието на Община Троян и Съюза на Българските писатели, обявяват Пети национален конкурс за разказ, пресъздаващ женски образ в драматични сюжетни обстоятелства.

  В конкурса могат да участват с един разказ автори, навършили 18 години, пишещи на български език, като потвърдят авторството на изпратените материали с трите си имена, година на раждане, местожителство и телефон.

  Задължително изискване е конкурсните произведения да не са публикувани предварително и да не превишават четири страници формат А4, размер 14 пункта, с шрифт Times new roman.

  Творбите се приемат на електронен адрес [email protected]  до 24 май 2023 г.

  Жури в състав: проф. Ивайло Христов, проф. Аксиния Джурова, писателите Владо Даверов, Павел Боржуков и драматургът Марин Костовски ще обяви петима лауреати, на които ще бъдат връчени плакети на конкурса и разпределен награден фонд от 3100 лева.

  Наградените и отличените в конкурса разкази ще бъдат публикувани в петото издание на „Антология Албена“, без редакторска намеса.

  Резултатите от конкурса ще бъдат обявени в седмицата от 5 до 11 юни 2023 г., на електронните сайтове на Кметство Врабево, на Фондация „Българска памет“, във в. „Словото днес“, както и в други литературни издания.

  За допълнителна информация участниците могат да се обръщат на посочения по-горе електронен адрес или към координатора на конкурса Павел Боржуков, GSM 0884339516.

  Източник:  Vrabevo.eu

  .

• Българско издание на „Писма до всички и до всеки“

  .

  Писма до всички и до всеки

  от Тон Телехен

  Илюстрации Джесика Албърг, превод Боряна Кацарска

  (изд. „Точица“, 2023)

  .

  

  .

  „Какво е щастието?“ – попита наскоро един интернет потребител. И си отговори: „Да лежиш по корем до любимия човек и той да ти чете на глас от Тон Телехен.“

  „Писма до всеки и до всички“ показва нагледно защо това е така.

  Както подсказва заглавието, това е книга от писма – старомодни писма на хартия, поставени в плик. Обикновени? Ни най-малко. Нали става въпрос за вселената на Телехен, в която всеки обитател на гората има свой неподражаем характер, също като в „Мечо Пух“ или други любими детски класики. Катерицата, мравката, слонът, щурецът, мечокът и др. са наистина мили и достъпни за разбиране и от най-малките читатели. И все пак, техните характери са такива, че и възрастните могат да открият по нещо от себе си.

  В тази книга деца и възрастни ще преоткрият желанието да пишат. На първо място, разбира се, да пишат писма – защото в този начин на изразяване има вълшебство, което телефоните и електронната поща не могат да предадат, точно защото всичко се случва за миг.

  Но и да намерят нови начини да общуват – едни с други, с предметите от заобикалящия ги свят (в един от най-милите епизоди катерицата пише писмо до собствената си маса), със себе си и с това, което ни се иска да бъдем. Детето, което за пръв път се среща с този начин да се свържеш с другите, ще попие някои основни правила… а възрастният ще си спомни защо споделянето е нещо толкова хубаво.

  Роден през 1941 година и работил като семеен лекар, Тон Телехен е един от най-големите съвременни нидерландски автори на поезия и проза, носител на наградите „Constantijn Huygens“, „Gouden Uil“ и „Hendrik de Vries“. Неговите книги са превеждани на 25 езика. През 2020 г. е в късия списък за наградата „Андерсен“. Това е втората му книга на български език, издадена от „Точица“, след „Същността на слона“. И двете са в превод на Боряна Кацарска.

  Eто какво казват читателите за „Писма до всеки и до всички“:

  „Нежни, прекрасно написани истории, пълни с детайли и хумор, които могат да бъдат описани само като „очарователни“.“

  „Достатъчно прости, за да бъдат разбрани и обикнати от деца в предучилищна възраст (особено ако търсите книги за четене на глас), и все пак достатъчно дълбоки, за да доставят удоволствие и на по-големи читатели, дори на възрастни. Горещо препоръчвам.“

  „Писмата от животинчетата на Тон Телехен отразяват всички човешки чувства и въпроси за живота – независимо дали сте на 8, на 50 или на 80. Те рисуват прекрасни картини в ума на читателя и го докосват винаги с усмивка.“

  Още тази седмица „Писма до всеки и до всички“ може да бъде намерена в добрите книжарници.

  .

  Зорница Христова,

  изд. „Точица“

  .

• Как да си дресираш мъж

  .

  Разказ от Людмила Андровска

  .

  Дария влезе в ресторанта и се огледа. Радина не се виждаше вътре и тя се сети, че сигурно е на терасата. Излезе и се запъти към малката маса за двама в своеобразното сепаре, оформено във външния ъгъл над улицата, оградено от три страни с плътна зеленина, а от четвъртата се виждаше Витоша.

  – Поръчах розе – каза Ради вместо поздрав.

  – Добър избор – кимна Дария и седна.

  Познаваха се от десетилетия. Бяха съученички в художествената гимназия, после следваха заедно в академията, макар и различни специалности. Радина избра илюстрация, а Дария – живопис. После Ради се омъжи бързо и роди три деца едно след друго. Отгледа ги като на шега. Разказваше им приказки и едновременно рисуваше. След това приказните й илюстрации заминаваха към издателствата за детска литература. Не прекъсна работа нито за миг, децата растяха, а с тях се променяха и рисунките й. Обясняваше им уроците с нагледни изображения. Постепенно превзе новите учебници клас след клас. Пишеше и хумористични разкази – от начало за малки дечица, с всичките им бисерчета, които ръсеха, после за по-големи, докато стигна до тинейджърите. Разказите й излязоха в книги, които претърпяха по няколко издания. През това време мъжът й необезпокоявано градеше кариерата си и се катереше по стълбата на успеха. Но Ради беше придобила такава известност, че когато излизаха заедно, се обръщаха към него с „господин Папазов“ – моминската фамилия на Радина, с която подписваше книгите и илюстрациите си. И така, докато накрая на господин директора Колев му писна да бъде сянка на жена си и се залюби с новата си секретарка – младо, синеоко създание, с бухнали перхидронели къдрици и пухкави от хиалурона устни.

  През тези години Дария рисуваше и правеше изложби, правеше изложби и рисуваше… Беше пейзажистка, от картините й грееха слънца, плискаха се водите на морета, реки и езера, слънчогледи и макове се редуваха по полетата, водопади се разливаха по платната й. По пейзажите й Радина разбираше какво става в живота й. Започнеше ли нощна серия, с луна, която едва надничаше зад облаци, значи поредният приятел я бе напуснал. Мъжете не можеха да понесат успехите й и това, че работата й бе на първо място, а не те… И си отиваха без обяснения… Тя дори не усещаше веднага, че са си тръгнали… Но винаги след това чувстваше празнота и потъваше още повече в работа. Ателието й се изпълваше от нови изрисувани платна, а тя не спираше. Започна да пише разкази, но за разлика от Радина, която беше хуморист-сатирик, Дария бе трагик. Драми, по-тежки от шекспировите, изпълваха страниците, героите страдаха, самоубиваха се, душите и сърцата им се разкъсваха, а читателите й, които все повече се увеличаваха, лееха потоци сълзи. Тя събра част от историите и ги превърна в роман. Първият тираж се продаде за часове и веднага издателите й пуснаха втори, последван от трети.
  Заваляха и покани за изложби в чужбина… „Така е – мислеше Дари, – като нямам късмет с мъжете, поне ми върви в работата…“

  Тогава срещна Иво. И от картините й отново изгряха слънца, снегът искреше, водите отразяваха хиляди звезди… Времето летеше и тя се носеше в него на крилете на любовта.

  Радина подозираше за хилядите изневери на мъжа си, но не се тревожеше особено – мъж на висок пост е, с огромен доход, нормално е малките златотърсачки да го преследват… Но напоследък телефонът й бе започнал често да звъни и отсреща се мълчеше. Обажданията бяха от скрит номер и винаги, когато мъжът й го нямаше вкъщи. Беше се появило нещо ново – ново и напористо. Усети и при него, че сега нещата са по-различни. Той беше друг. Беше гузен. При най-невинния й въпрос заемаше отбранителна позиция и ставаше нападателен. Тя, обаче, с нежен глас му сподели колко се безпокои, че изглежда преуморен, и каква нужда има той да си почине… Защо не замине някъде на спа-хотел? Ще се отпусне, ще се отърси от напрежението и ще се завърне като нов… Той се взря в нея подозрително, но видя разтревожения й поглед и се успокои. „Права си – кимна, – ще потърся някой приятен хотел…“ Все по-загрижена, Радина предложи тя да му намери хубаво място, нейна приятелка се бе върнала скоро от Павел баня, доволна от прекарването си в новия петзвезден „Диана Мар“. И няма проблем да му запази апартамент. А тя ще си остане вкъщи, и без това трябва да предава спешно илюстрации за новата детска книга. Единственото, което премълча беше, че дъщерята на приятелката й е рецепционистка в същия хотел… Не, че не знаеше с коя ще замине… Беше проучила подробно секретарката с напомпания бюст… Ох, пак сбърка – не секретарка, а офис-асистент… май така се наричаше сега…

  Разказът й „Честни сини очи“ излезе на третия ден след заминаването му – в два клюкарски таблоида, в един всекидневник, в хумористичен седмичник и в няколко сайта за сатирична литература, които сподели на фейсбук профила си. И в четирите вестника на първа страница беше написано с големи букви: „На страница еди коя си не пропускайте новия разказ на Радина Папазова“. Помоли дъщерята на приятелката си вестниците да бъдат доставени в хотела. Дъщерята-рецепционистка междувременно я бе осведомила, че „господин Колев се настани в апартамента с младата си съпруга“…

  „Господи, колко непредпазлив е станал – помисли Радина и стисна зъби. – Съпруга, а?! Сега ще видим!“

  Реакцията беше светкавична.

  Мъжът й бе събрал мигновено багажа си и хукнал към София. Но преди това Ради имаше обаждане от скрития номер и писклив глас изкрещя истерично:

  – Кучко, ти уби една голяма любов! Какво искаш?! Не ти ли стига огромният ти апартамент?! Знаеш ли и каква издръжка ще получаваш за тия три деца, с които си го вързала?! Кучкаааа!

  Радина затвори без да каже нищо.

  После съпругът й позвъни на големия им син.

  – Аз… ще се прибера… Идвам си вкъщи…

  – Добре… Какъв е проблемът? – отвърна нищо неподозиращото момче.

  – Ами… идвам си – промърмори баща му и затвори.

  Прибра се вечерта, когато се бяха върнали и децата. Беше тих и унил, какъвто не го бяха виждали никога. След вечерята Радина го извика в спалнята им и го накара да премести нещата си в кабинета, включително пижамата и тоалетните си принадлежности. Когато се върна при децата, им обясни, че баща им е болен и да не го закачат за нищо. Те я изгледаха с недоверие – бяха пораснали и вече трудно можеше да ги излъже.

  На другия ден секретарката бе уволнена. Беше си тръгнала с писъци, истерични припадъци и заплахи. Едновременно с нея излетя и счетоводителката, която я бе довела – двете си се оказаха „селски“…

  Носена от вихъра на любовта, Дария не бе забелязала проблемите при приятелката си. Когато се виждаха, бързаше да й разказва за Иво, просто не можеше да спре да говори за него. Непрекъснато повтаряше името му и при всяко произнасяне потръпваше от щастие. След това видя вестник с разказа, прочете го и разбра всичко.

  „Имам честни сини очи – започваше историята. – Е, по-точно прекрасни сини лещи, но погледът си е мой, толкова невинен и детски… Изрусих си косата, накарах старите да продадат голямата нива и от двете копчета, които имах отпред, направих истински секси гърди. Сочните ми устни струваха на дъртия любимото му прасе, дето го угояваше за Коледа… Стига си ревал, му се сопнах, с този търговски вид дъщеря ти ще ти купи цяла свинеферма! А той само ме изгледа и отиде да си налее ракия. После проучих кои от селото са си намерили работа в София. Ами да, как можах да пропусна, комшийката Гица е в един от най-големите холдинги… Хм, трябва да науча какво значи холдинг… Отиването в София, луксозният апартамент, който наех, и курсът по компютърна грамотност (Гица каза, че без него не може) струваха на стария още две ниви и гората. Старата се оплака, че той вече не излиза от кръчмата. Споко, измяуках (Гица рече, че така говорят истинските кифли), ще излезе, като му купя имение… И ето ме, с пълно въоръжение – гърди, устни, руси коси и невинни сини очи – се явих на интервю в холдинга (вертикална форма на обединение на търговски дружества, организация от дружество-майка и дъщерни дружества – пояснение за който не знае… А бе, това е – майка и дъщери… Не знаех, че вкъщи сме холдинг…) Сухарката, дето ме разпитваше, изобщо не се впечатли и набързо ме отпрати. Е, ама като излязох, се блъснах в баш шефа… Веднага ми светна кой е и го погледнах с влажен поглед. Той се дръпна, извини се и очите ни се срещнаха. Това беше моментът и сълзите ми потекоха. И оттук нататък беше лесно…“

  – Защо не ми каза? – упрекна я Дария.

  – Не исках да развалям блаженството ти… – отвърна Ради.

  После и двете се разсмяха. Сервитьорът също се усмихна и сложи втората бутилка вино пред тях.

  – Как са отношенията ви сега? – попита Дария.

  – Прекрасни – засмя се Радина. – Аз не казвам нищо, а той ще се пръсне. Очаква скандали, сълзи… а няма нищо. Прибира се навреме и с цветя, пита ме непрекъснато какво искам…

  Отпиха.

  – А при теб? Имаш ли нови картини?

  – О, да – Дария извади телефона и й го подаде.

  Ради се загледа в снимките, прелисти ги няколко пъти и смръщи вежди – от екранчето надничаха мрачни пейзажи, мъгли се стелеха по полята и между дърветата завиваха планините в сивота…

  – Какво става? – запита тя и вдигна очи към приятелката си. – Всичко наред ли е?

  – На пръв поглед да – въздъхна Дария. – Той е мил, нежен, казва, че ме обича, до мен е… но всичко е, докато се обади бившата… И тогава хуква, дори аз да съм в тежка ситуация и да имам нужда от него…

  Тя замълча и наведе глава. Избърса очи, надигна чашата и я изпи до дъно. Хвана бутилката и си наля отново. Няколко капки се пръснаха по покривката, тя взе салфетка и започна да попива разляното.

  – Ще остане петно – прошепна и сълзите й потекоха.

  – Хей, успокой се – хвана ръката й Ради и махна на сервитьора за още една бутилка.

  Той се обърна и тръгна към бара, като си мислеше: „Така е, първо смях, после сълзи, а накрая едва ги замъквам до таксито…“

  – Разкажи ми – помоли я Радина. – Какви проблеми си имала?

  – Преди доста време дойде в ателието ми една кифла… изкуствоведка… Имала галерия на пъпа на София. Взе шест картини, яките й момчета ги отнесоха в колата. Даде ми визитка и ме покани на откриването. А там… бизнесмени, депутати, мутри, плеймейтки, бигбрадърки, сървайвърки и ергенки… Мьекат, йекат, ахкат и охкат… Минаха няколко месеца и отидох да видя какво става… Галерията бе закрита, помещението вече беше кафене… Обадих се по телефона, отидох в някакъв склад и там с няколко колеги започнахме да търсим между десетките нахвърляни платна. Намерих си само една работа, изцапана и скъсана… Казах им, че ще ги съдя. После започнаха да звънят и да ме заплашват да не си търся картините, че да не ми пламне ателието… – Дария отпи голяма глътка. – Твойта поне е станала секретарка, няма претенции да е изкуствовед… Знае си мястото…

  – Не е сигурно… – засмя се Радина. – Кой знае как щяха да се развият нещата…

  – И точно тогава оная се обади, че синът им иска да го види… И той хукна! Обясни ми как да се оправя с мутрите, какво да им кажа и… замина!

  Ради наля от новата бутилка.

  – Върна се гузен след три дни – продължи Дария, – почти не е видял сина си, той по цял ден скиторел с приятели, но Иво сменил крушките, оправил крана на душа, отпушил мивката, направил зимнина… И да не пропусна, оставил й хиляда лева извън огромната издръжка, която плаща, ей така, за да си има тя пари… И като запитах защо прави всичко това, ми отвърна, че не знам какво е да имаш син…

  – Е, аз имам двама, но това не го спря моя… – измърмори Радина.

  Дария отпи мълчаливо. Десетки натрупани обиди напираха да излязат навън, да разкаже колко пъти го е гонила и му е изхвърляла багажа, и пак го е приемала обратно след настойчивите му молби…

  – Две години ли минаха? – запита приятелката й.

  – Пет…

  – Пет?! И още не го познавам?!

  – Не знаех дали ще продължим – въздъхна Дария. – Знаеш ли, той дори не е разведен с нея… тя не била съгласна… Заплашила го, че няма да му дава детето… А то вече не е дете! В началото, когато беше по-малък, Иво му се обаждаше да го пита как са… А малкият отговаря – ние сме добре, но с парите сме афиф! Как е майка ти – ами как да е, като няма пари… Какво прави майка ти – какво да прави, като се чуди откъде да намери пари…

  – Парите не се намират, а се изработват – вметна Радина.

  – И той хуква натам! – продължи Дари. – Тя не иска да й праща пари по поща или куриер, нито да й ги превежда по банков път… Трябва да ги носи на ръка! Казвах му, че трябва да има документ, а той отвръщаше, че „тя не е такава“… Носи й по хилядарка на месец за детето, плюс още една само за нея… Но, слава Богу, това вече свършва… Синът му беше абитуриент преди два месеца и не иска да продължи да учи, предпочитал да работи и да му се купи кола. Иво й предложил да поговорят за бъдещето му, а тя отвърнала, че има планове за него… Е, Иво му купи кола, а тя тръгнала със сестра си да обикалят съседните села, за да намерят семейства с момичета на подходяща възраст…

  – Какво!?! – извика Радина и остана с отворена уста. – В кой век живеем? А тя всъщност с какво се занимава?

  – Актриса е, но след разпределението не е работила, а и в никой театър не я искат. Живее си в родното село и оттам командва със сина напред… На сцената е бездарна, но в живота е прекрасна артистка…

  – И добра манипулаторка – кимна Радина.

  – А плановете й са ми ясни – продължи Дария, – някоя да роди и всичко да започне отначало… През годините неведнъж искахме да вземем детето при нас, но тя не дава. И сега Иво му е намерил работа в София, но тя не го пуска. Синът е големият й коз и няма да го изпусне никога. Ще я отглеждаме, докато сме живи… Тя е „майката на великия наследник“!

  – Дали да не й се обадим и да поискаме да ни води курс по дресировка на мъж? – замислено отпи Ради.

  – Ти нямаш нужда, справила си се блестящо… – въздъхна Дария.

  – Знаеш ли, миналата вечер го напих – изкикоти се Радина.

  Дари я погледна учудено.

  – Да, прибра се с бутилка вино, децата ги нямаше и той предложи да си седнем двамата на чашка…

  – И после? – пресъхнаха очите на Дария и тя се приведе напред от любопитство.

  – Извадих мезе, изпихме бутилката и отворих още една… бях заредила хладилника с десет шишета розе… за всеки случай… Изобщо не му дадох думата, говорих му за какво ли не, само хубави и весели неща. Разказах му няколко вица… На четвъртата бутилка се заливахме от смях. На петата се опита да ми спомене за нея… Но точно тогава се сетих за онзи анекдот, дето жената дресира кучето, а съпругът й казва, че няма да успее. Тя го успокоява: „Най-важно е търпението. И с теб в началото не беше лесно.“

  Двете се разсмяха.

  – На шестата бутилка той вече преплиташе езика. Тогава го оставих да говори, защото после щеше да е късно… И знаеш ли какво ми разказа? Тръгнали да си лягат първата вечер, а тя първо си свалила изкуствените мигли, после махнала лещите… и не останало нищо… Трябвало да си легне с някаква непозната, изрусена мургавелка!

  Смехът им накара сервитьора да ги изгледа подозрително, но после се засмя и той.

  – Децата се прибраха след седмото шише… Вече не можехме да говорим, бяхме се прегърнали, допрели глави, за да не паднем, и не спирахме да се кискаме. На изумените им физиономии се разхилихме още повече. Хванаха ни, завлякоха ни в спалнята и ни търкулнаха на леглото. Следващият ми спомен е на сутринта, как едновременно хукнахме към баните… добре, че са две. А децата се бяха погрижили да има шкембе чорба…

  Дария се смееше с глас. Най-сетне успя да си поеме дъх и отпи глътка.

  – Кралицата-майка се обади онзи ден – започна тя. – „Великият наследник“ не искал да започва работа, по цял ден си джиткал с колата напред-назад и само я изнудвал за пари. Иво й отвърна, че при тази висока издръжка, която получаваше, трябва да има нещо заделено… А отсреща се понесе писък: „Ти за толкова години не си ми дал нищо!!!“ Бях до него и я чух. Той подскочи метър нагоре и изпусна телефона. А аз се разсмях и излязох. Но и от другата стая го чувах как крещи… Не била такава… Хак да му е!

  Този път смехът им беше малко по-горчив.

  – Искам да ми помогнеш да напиша разказ за нея – продължи Дария. – Не умея да пиша сатира, трябва ми помощ. Ще бъде като твоя, от нейно име, и ще опиша всичките й номера, с които го манипулираше. А заглавието ще е „Как да си дресираш мъж“… Как правеше на маймуни и Иво, и сина им… Като мото ще сложа вица, който ти разказа преди малко… „И с теб в началото не беше лесно.“

  – Колко станаха бутилките? – замисли се Ради.

  – Май три… – предположи Дария.

  – Е, значи може да поръчаме още една – и Радина махна на сервитьора.

  – Обадѝ се на децата да дойдат да ни изнесат… – предложи Дари.

  Двете се разсмяха, смехът им все повече се усилваше.

  В този момент телефонът й иззвъня.

  Отсреща се чу гласът на Иво, но тя не можеше да отговори, само хълцаше от смях.

  – Извинявай – пое дъх след малко. – Слушам те…

  – Исках да ти кажа, че довечера ще празнуваме, но явно си започнала без мен – рече Иво, след като търпеливо я бе изчакал.

  – И какво ще празнуваме?…

  – Днес излезе бракоразводното ми решение… – отвърна той след пауза.

  Дария онемя… Радина наостри уши.

  – Не ти казах, защото не исках да си под напрежение… Но вече всичко свърши, скъпа!

  Дария продължаваше да мълчи.

  – Ало, Дари… Там ли си?

  Дария преглътна.

  – Идвай тук веднага – каза му. – Крайно време е да те запозная с приятелката ми Радина! – обясни му къде са и затвори.

  Радина разля от новата бутилка и даде знак на сервитьора да донесе още една чаша и стол. После вдигна наздравица:

  – За един ненаписан разказ…

  Двете отпиха и Дария се отпусна назад, като се загледа в далечината. Слънцето залязваше…

  – Колко отдавна не съм рисувала залези… – рече замислено. – Но утре ще нарисувам изгрев…

  .

• Космогония

  .

  Почит към поетическия гений на Иван Методиев

  Ленива космогония от плява
  и плетища с проскубани петли.
  Мълчание, което се прозява.
  Открай докрай магарешки бодли.

  Насред дерето – вирче и върби.
  А във водата – чергици продрани.
  И вечните ни прани-недопрани,
  с канап пришити български съдби.

  Надникнеш към небето – полумрак.
  Мъгли. В мъглите бог. И мокра глина.
  Надникнеш във душата си невинна –
  не, по-добре недей надниква пак.

  И дълго слушаш после как вали.
  А с всяка капка все по-тихо става.
  И ето на – животът си минава.
  И уж боли, а никак не боли.

   

  Недялко Славов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Писател за един ден

   

  Из сборника с разкази на Мира Папо
  

  „Отец Константин се бори с дявола“

  (изд. Библиотека България, 2022)

  .

  – Реших, сестро, млад писател да ставам!

  – Как млад писател, ма Ренато? Че ти си на шейсет и кусур години…

  – Е, ти пък сега – заусуквах го аз. – „Млад“ ще рече „неИЗпубликуван“ все още автор.

  – Добре де, това за „небликуван“… онуй де, как го рече, за автора де, туй го разбирам. Но ти колко книги си написала досега?

  – Николко – клюмнах глава аз и взех да рисувам осморки по пода с върха на обувката си. – Тепърва ще пиша книги. И то много! Дори до едно издателство вече ходих…

  Така си приказвахме насред църквата – баба Станка, църковният певец, дето все си сръбва тайно анасонлийка по време на службите, та да й се прочисти гласа и правилно да поддържа исото на отец Константин и моя милост, клисарката леля Ренате. Та сега, като й казах на баба Станка, че писател ще ставам, тя зяпна, изгледа ме едно странно-странно, като че ли съм луда, и кротко ми рече:

  – И какво ти казаха в издателството?

  – Миии, дадоха ми съвети и напътствия по какви теми да пиша книги.

  – И по какви теми те упътиха да пишеш? – упорито продължи да пита баба Станка.

  – Такива, сещаш ли се – сниших глас аз и се озърнах някой да не ни подслушва. – Такива, деликатни теми…

  – Ааа, от ония – сниши глас и баба Станка и хитро ме погледна. – За сътворението на света, значи!

  – Тъй, тъй, за сътворението на света и какво са правили Адам и Ева след грехопадението. Дори издателите и книга ми препоръчаха да прочета и да се образовам в писането. „55 нУанса сиво“ се казва. Нямах пари да си я купя, ама се изхитрих и така, набързо в книжарницата, уж, че я разглеждам, попрочетох някоя и друга страница.

  – Ох, майчицееe! – развълнува се баба Станка и ококори очи . – И какво пише в книгата?

  – Ами, остави се, сестро – отвърнах и направо седнах на един стол, че краката ми се подкосиха, като се сетих какви работи бях прочела. – То, любовта в днешно време мнооого се е променила. Много! Страхотия и чудо невиждано!

  – Боже, Боже – взе да се кръсти баба Станка. – Как тъй се е променила любовта, ма сестро?

  – Как, как, много питаш – ядосах се аз. – Ми, така се е променила любовта, ей така, на! Вместо да вземат да се любят най-нежно и цвете да подари на годеницата си, той да вземе с едни въжета да я връзва и да я бие…

  – Е, то е нормално понякога да те побийва мъж ти – заклати мъдро глава баба Станка. – Кога загориш манджата, примерно де.

  – А, не, не, не е това. Друго е. По наше време си беше нормално мъжът в началото да ти удари един-два шамара, колкото да покаже кой командва вкъщи. А тук в книгата я бие и с въжета я връзва от любов към нея. Разбираш ли?

  Баба Станка се вторачи в мен, после вдигна ръка и взе да се кръсти уплашено, а аз продължих:

  – И тоя изрод, хем я бие, че много я люби горещо, хем я накара, момата де, договор да му подпише, та после на воля да си я бие, колкото иска.

  – А момата подписа ли?

  – Подписа горката, къде ще ходи, като го люби! И щом подписа, и начена да я бие веднага.

  – Не ми харесват тия работи, Ренато, не ми харесват – поклати замислено глава баба Станка.

  – И на мен не ми харесват, ама така пише в книгата. Черно на бяло го пише, това е!

  – Ами защо се казва така, „55 нУанса“ ли беше? Кви са тез нуанси?

  – „55 нУанса сиво“ – натъртих аз и се замислих. – Амиии… сигурно щото 55 пъти я е набил.

  – И тя умря ли?

  – Не, не е умряла, още е жива, ама това не е живот. 55 пъти бой да ядеш! Това какво е, а!?

  Баба Станка взе да подсмърча и през сълзи каза:

  – Гледай ти на какви лоши работи учат децата днес! Ами те книгите на хубаво трябва да те учат. Не да си връзваш и биеш жената. Вижда се вече, че краят на света идва…

  – И аз така мисля, Станке, краят на света идва… Не ща вече писател да ставам, хич не ми трябва даже. По всичко си личи, че Страшният съд наближава. 55 пъти на ден бой да ядеш, представяш ли си? Ми аз и три дена няма да издържа…

  .

• Лицата на неродените пеперуди

  .

  Мариела Георгиева,

  dreambook.bg

  Преди време, една моя приятелка, която аз много уважавам, ме попита как можело един свободомислещ, разчупен и широко скроен човек като мен да стане полицай. Когато спрях да говоря, тя ми каза: „Срам ме е да призная, но никога досега не бях поглеждала на полицаите като на хора. Моля те, напиши книга!“

  Така се появи „Лицата на неродените пеперуди“, където всяка история е самостоятелен свят. Нечий свят. Преминал през света на главната героиня Адриана, която е полицай. Но тя е просто свързващото звено, опитващо се да разбере смисъла на съществуването.

  Книгата е един калейдоскоп от съдби на хора, „интимно“ притиснати в обятията на насилието. Съдби, представени без разсъждения. Просто такива, каквито са.

  Една разхвърляна книга. Като Живота.

  .

  .

  „Лицата на неродените пеперуди“ не е просто книга. Това е движение!

  Какво имам предвид? Миналата година (2022), в началото на ноември реших, че не мога да стоя безучастно , когато пред очите ми страдат хора. По повод Международния ден срещу домашното насилие, на 25 ноември, организирах кампанията „Творци срещу насилието“. За три седмици успях да привлека вниманието на две медии и участието на над тридесет и пет творци. Събраните от кампанията средства бяха в полза на Сдружение „Самаряни“ – Стара Загора, с които продължавам не само да поддържам контакт, но и работим заедно по осъществяването на някои проекти.

  Тази година, като част от кампанията си, с Ваша помощ, ще издам книгата „Лицата на неродените пеперуди“. Печалбите от тиража ще бъдат изцяло в полза на борбата с домашното насилие – да подпомогнат финансирането на проектите, които подготвяме със Сдружение „Самаряни“. Един от тези проекти е ежемесечен интерактивен семинар по самозащита, наречен „ЩИТ“.  Като част от кампанията „Лицата на неродените пеперуди“ този безплатен, реалистичен семинар е за всички заинтересовани.

  С Вашето дарение не само ще помогнете на една книга да види бял свят, но ще помогнете на реални личности да намерят гласа си и да осъзнаят значимостта си. Да открият силите да се борят за себе си!

  Купувайки книга „на зелено“ и дарявайки за издаването на по-голям тираж, Вие давате глас на безгласните и осигурявате средствата за осъществяването на проекта „ЩИТ“, чрез който пострадали от домашно насилие ще се научат да бъдат винаги наясно какво се случва около тях, ще се научат на себеуважение, на устояване на личното си пространство, ще повярват в собствените си сили и ще осъзнаят правото си да бъдат свободни пеперуди!

  Всички дарители ще получат подписано от мен копие от книгата и снимка с лична благодарност от организацията, която са подпомогнали с дарението си. Както и малка, но приятна изненада!

  Кампанията може да бъде следена на следните линкове:

  Facebook – ТУК

  You Tube – ТУК 

  .

  

  През последните 19 години живях в Щатите, където работех като следовател в отдел „Домашно насилие“ и съм член на БАПА – Българо-американската полицейска асоциация. Върнах се в България преди близо година, с желанието да използвам натрупания опит и, ако мога, с нещо да съм полезна. Започнах кампанията „Лицата на неродените пеперуди“ и като част от тази кампания реших да издам книга, чрез която да дам глас на всички, докоснали се по един или друг начин до насилието.

  Постижения

  • Награда за превъзходни академични постижения в аналитичните изследвания, България, Софийски университет, 2001 г.
  • Успешна кампания за граждански права за промяна на българския Наказателен кодекс 2001 – 2002 г.
  • Почетно уволнение от Американската армия, 2011 г.
  • Награда за демонстрирани умения за здравословно разрешаване на конфликти, Център за младежко правосъдие, Тексас, 2015 г.
  • Похвала за спасен човешки живот, Хюстън, Тексас, 2018 г.
  • Член на Националното дружество за лидерство и успех.

  .

  Публикации:

  Георгиева, Мариела (2000) – „Причини за самоубийството в съвременното общество“, Месечна брошура „Съдебна медицина“, София, България, 2001
  Георгиева, Мариела (2001) – „Порнографията – къде е проблемът?“, сп. „Социално образование“, София, България, 2001
  Георгиева, Мариела (2002) – „Изнасилването – физически, социален или морален проблем“, сп. „Социални проблеми“, Институт по социология, София, България, 2002, издание 3-4. Стр. 168-183
  Георгиева, Мариела – „Престъпление ли е проституцията или накъде ни води дискурсът на социалния контрол“ (2013). Доклад, представен на конференцията на SWACJ в Сан Антонио, 26 септември 2013 г.
  Георгиева, Мариела (2022) – Алманах „Нова Българска литература“, Проза, издател – Фондация „Буквите“, стр. 257-264
  Георгиева, Мариела (2022) – Алманах „Нова Българска литература“, Поезия, издател – Фондация „Буквите“, стр. 341-345

  .

  ОТКЪСИ ОТ ТЕКСТА

  „Обичай ме сега!“ – изкрещя Адриана. „Не когато се усмихвам, не когато съм щастлива, а сега, когато се разпадам на парчета, когато истеричният ми глас те зашлевява в лицето. Сега, когато очите ми са готови да изскочат от орбитите си и са изцъклени в своята лудост. Обичай ме сега, когато любовта ти е нужна, сега, когато любовта ти може да ми помогне, сега, когато любовта ти може да изпълни предназначението си и да ме спаси от бездната. Моля те, обичай ме сега!“ – косата й чорлава, очите – тежки, гласът й отекващ в празнината около нея. Трескавите й пръсти, дращещи по твърдата стена от време и въздух, опитващи се да създадат малък отвор, през който да излезе навън. „Обичай ме сега!“ – истеричният, отчаян звук удари огледалото, рикошира в гърдите й, съвсем мъничко в ляво от гръдната кост, там, където раненото ю петдесетгодишно сърце потрепваше, покрито в тишина…

  ***

  „Само красивите успяват“ – момичето, на осемнадесет години, извади кутийка със сенки. Два цвята – син и бял. После кутийка с руж, от този, дето му викат „прасковен“. Спирала. Черен молив. И бледорозово червило. Гланц.

  Нареди всичко на малкото пространство на мивката, под огледалото. Повдигна поглед и се вгледа в отражението си. Късо обраната на врата коса подчертаваше изящна шия, но момичето смяташе, че вратът й е „дълъг като на жираф“. И, в нейните очи, това не беше комплимент. Силно начупена и бухнала отпред, прическата даваше лек обем на темето и покриваше високото чело, което, по незнайни причини, също бе недостатък в очите на момичето. Както и ушите. Щръкнали перпендикулярно от двете страни на главата й. „Пеленгатори“.

  Разтърси леко глава и започна да нанася грима – точно както я бе учила кака й Кета от втория етаж – лека синя черта на горния клепач и после бяла линия, покриваща подвеждното пространство. Кака й Кета казваше, че бялото под веждите правело окото да изглежда по-дълбоко. Тя я бе гримирала за абитуриентската й вечер и тогава, за първи път, момче й бе направило комплимент. Кака й Кета разбираше от красота.

  Когато свърши, прибра всичко в малка чантичка, излезе от банята, седна до тясната маса в кухнята и зачака.

  Беше четири часа сутринта…“

  (Изтеглете продължението в PDF формат.)

  .

• Ана Боянова гостува в Глаголницата (видео)

  .

  На 12 март в Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл гостува Анна Боянова. Срещата е осъществена онлайн.
  

   

  Ана Боянова е родена в София. Завършила е Музикална академия със специалности „Солово пеене“ и „Пиано“. Още като студентка пише и публикува в литературни издания стихове и разкази. Заниманията й с музика продължават като солов камерен изпълнител, както и в дует – пее италиански, испански и сефарадски песни, участва в международни музикални фестивали, изнася концерти, записва CD албуми. Член е на Съюза на българските писатели и на Международното антропософско общество. Носител на наградата „Блага Димитрова“ на НГФ „Българка“ за романа „Да се родиш виновен“ – първа част (2014). За последния й роман „Библия за прелюбодейци“ (2021) Христос Хартомацидис пише: „Една много-силна, блестяща книга, за любовта, изкуството и живота…“. Стихове от поетичните й книги са достъпни в сайта galerianadumite.bg. Управител и главен редактор на „Издателско ателие Аб“.

  .

  Видеозапис от срещата:

  .

• Приятелю, сложи си очила!

  .

  Из стихосбирката на Ясен Ведрин

  „Птицата в теб“

  .

  Приятелю! Сложи си очила!
  Не пускай през очите мрак и злоба!
  Че мъчи се душата с теглила,
  нарочени от люлката до гроба.

  В ефира днес вилнеят бесове.
  Не ще ги надкрещи човешки ропот.
  Невидим чук от бездните кове
  и тъмни сенки по вратите хлопат.

  От ангели не стига блага вест
  до черните коптори на позора.
  Излез от там, приятелю! Излез!
  Без стойност е понятието „хора“.

  Нима са хора шумните тълпи,
  от похот и от страст задоволени?
  Кипи гневът ти… Зная, че кипи,
  и тръпнат уморените ти вени.

  Приятелю! Сложи си очила,
  обърнати към портите на Рая…
  Заспи на най-високата скала,
  или будувай в нощната омая…

  Че този свят, безверно късоглед,
  не ще открие смисъл и посока…
  Но ти, дори от битието клет,
  не хвърляй взор към ямата безока.

  Щом днес слепецът трижди е щастлив
  да ходи с Вяра, някъде далече…
  И с Истина, от живите по-жив,
  на Бог да каже: Ето, виждам вече!

  А тази Вяра всякак би могла
  дори в Небето път да си проправи…
  Приятелю! Сложи си очила!
  Останалото… Господ ще прибави!

  .

• Да си никой

  .

  Разказ от Ибрахим Бялев

  .

  Най-силната болка е, когато никой няма нужда от теб. На слепия не можеш да покажеш, на глухия не можеш да разкажеш, на глупака не можеш да докажеш!

  Това е разказ за един позабравен герой, чиято слава се носеше по цяло село, а гласът му се чуваше даже извън него. От най-ранна утрин, докато не го вдигнеше на крак, той не млъкваше. Не беше известен само с това, разбира се. Който заговореше за него, непременно щеше да го даде за пример за неговите любовни подвизи и истории.

  – Обичам, дявол да го вземе! Не ми стигат една или две, а двадесет искам! Коя бяла, коя черна, коя червена – всичките да са мои! Всичките ги обичам еднакво, за тях бих си дал живота!

  Така обичаше да се перчи на всички комшии и приятели този наш герой и си беше прав, а и неведнъж го беше доказвал, но само за една от тях потъваше в кървави свади и не жалеше своите сили. Но една случка за него беше разправяна от уста на уста в цялата околия и това го беше направило юнак над юнаците, любим над любимците. Някои казваха за него, че имал две, а някой даже три сърца, но дори и да имаше едно – то стигаше за всеки.

  Към селото се бе приближила гладна лисица, която имаше само една цел – да открадне една от любимите му кокошки. И по всичко личеше, че тя не познаваше неговата славна история. Когато стигна до кокошарника, лисицата беше просрещната от нашия юнак, който веднага се нахвърли на нея с все сила, без да му мисли много за врага, че има остри зъби. Петльо беше подкрепен от силния крясък на любимите си кокошки, които го молеха да се пази от тази безпощадна злощастница, която беше готова на всичко. Той се нахвърляше над нея с големи и храбри подскоци, които накараха лисицата да отстъпи от битката и да побегне обратно в балкана. Стопанинът вече беше излязал с пушка в ръка и изстреля три патрона във въздуха за заплаха на неканената гостенка, която точеше острите си зъби в храсталака. След тази схватка цяло село говореше за подвига на нашия Петльо, който нямаше равен на себе си в околията.

  ***

  На мегдана спря автобус, препълнен с деца, които пристигаха от Касабата. Те идваха, за да посетят светилището на предците ни – Траките, които бяха оставили следи от векове, та чак до днес. Мегданът се изпълни с глъч на щастие, на радост, на младост. Учителят ги подканваше да се строят в две редици, за да проверят дали на всеки другарчето е до него. Малчуганите се строиха и потеглиха за Тракийското светилище, което се намираше над селото, на по-малко от километър разстояние. Тогава едно от децата се провикна:

  – Господин учителю, какво е това животно ? – И с малката си ръчичка детето сочеше нашия герой, който също се изненада, че има човек, който да не знае за него и подвизите му…

  – А, това ли? Това е петел, той живее само на село и е на изчезване. Модерният и съвременен свят нямат нужда от него. В днешно време кокошките снасят яйцата си без негова помощ. Има птицеферми с милиони кокошки, които снасят яйца без петел. Той вече е излишен в нашия живот…

  – Ко-ко-ко… Не му вярвайте, деца, учителят ви лъже! Как така кокошка ще се снесе яйце без любов? Нима е възможно това?…

  Децата продължиха пътя си, без да го гледат и му се наслаждават, дори и без да се поинтересуват от неговите подвизи. За тях той вече беше един мъртвец, който не струваше и пукнат грош.

  Нашият Петльо първо се уплаши, а след това се натъжи. „Нима е възможно това, да има милиони и никой да няма нужда от него, никой?…“

  В този момент той беше един никой. Нима има по-голяма болка от това да си никой.

  .

• <<
• 1
...
• 5
• 6
• 7
• 8
• 9
• 10
• 11
• 12
• 13
• 14
• 15
...
• 77
• >>