литература
- Велина Минкова гостува в „Глаголницата“
.
В „Глаголницата“ тази неделя, 22 януари, посрещаме Велина Минкова.
За какво се разказва в книга със заглавие „Доклад на зелената амеба за химическия молив“? Доклад? Зелена амеба? А „бразилски храст“? За тези неща, но и за творческото писане изобщо, ще разговоряме с писателката и преводачка Велина Минкова.
Велина има изградена своя техника за писането на разкази, свързани с пътуване. Сред последните й ангажименти за 2022-ра година е точно един такъв курс под домакинството на Фондация „Елизабет Костова“. Ще попитаме и за преподаването. Как се изгражда такава методика?
Велина Минкова е родена през 1974 г. в София. Завършва английски език и литература с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA). Автор е на романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (Колибри, 2015) и на два сборника с разкази – Red Shorts (на английски език, „Колибри“, 2001) и „Бразилски храст“ („Колибри“, 2018). Живее в Париж, където пише и превежда художествена литература на български, английски и френски.
„Доклад на зелената амеба за химическия молив“, както и „Бразилски храст“ могат да бъдат закупени в електронен формат тук и тук.
Един от нейните кратки разкази – „Сватба“ е достъпен ТУК.
Линк към срещата – в навечерието на събитието.
Събитието във Фейсбук – ТУК
.
Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“
.
- Дано
.
На мястото на тази къщица имаше друга, поне на сто години беше. Кирпичена, неизмазана, окадена и тъмна. Тя нямаше прозорец. В нея баба готвеше през лятото. Не беше постлана с черги и влизах вътре направо със сандалките. Това ми харесваше, защото никак не обичах да откопчавам и закопчавам пустите му каишки. Все ми бягаше езичето им, детски неволи.
Помня печката в най-тъмният ъгъл и неизменният чайник, който къкреше отгоре.
До вратата бистрееше котел с голямото си водно око. От него поливах с черпак на баба да мие едно-друго, докато готвеше.
Ясен е споменът ми от деня, в който събориха къщицата. Като махнаха покрива и започнаха да свалят гредите, между тях се показа пушка, скрита кой знае кога от прадядо. “Пушката не става за нищо, със счупен приклад е.” – рече татко и едно съседско момче я отнесе.
Колко пъти съм си съчинявала героични приказки за тази пушка. Легна до баба и я питам. Тя ми отговаря до някое време, а после заспива. Е, тогава аз си ги доизмислях.
После направиха друга къщичка на същото място, но вече с прозорец. Стана като кукленска. Баба я нарече лятна кухня.
За всеки Великден варосваше стените й и тя светваше. Тогава Раймонда не можеше и да си помисли да я доближи, камо ли да надникне в нея. Не знам откъде се бе взела тази Раймонда, прилична на ловджийско куче. Баба я беше кръстила на онази Раймонда Диен, французойката, легнала на релсите, пред ешелона с танковете…
Останаха си двете, с баба до края. И тя й говореше като на човек.
Дойде време, когато къщичката се превърна в склад. Каквото беше ненужно, се трупаше там, защото можеше да потрябва. Какви сме ние, хората, все прибираме, като мравчици сме. Животът си минава, а ние прибираме!
После започнаха да редят дърва в нея. Пълнеха я до тавана с цепеници. В годините тя бавно и полека помръкваше. Пак служеше, но не беше същото. До тази пролет. Ами спасихме я! Изчистена, измазана, варосана, с потегнати врата и прозорец – светна. Сега е като гъбка след дъжд. Белее и чака да дойдат далечните деца. Раймонда я няма, но Ари и Гаро са тук!
Ще се крият вътре дечурлигата от жегата и дъжда. Ще играят в нея и ще си разказват страшно-смешни истории. И пак ще има памет. Къщицата не е губила никога своята, но ще има и нова. За да могат един ден децата да изчоплят по някой спомен и да им стане мило, както днес – на мен.
.
Юлия Дивизиева
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Великобалкания
.
Живея сред аристократи.
Навсякъде около мен е пълно с аристократи.
Кръвта им е синя… Като се порежат тече синя… синя като мастило.
Като се порежа гледам и моята кръв, но тя е червена… И няма никакви оттенъци на синьо.
Понякога е яркоалена, а друг път тъмночервена…Но синина няма…
Няма и нищожна следа даже от синя кръв.
Живея сред наследници на велики народи.
Има наследници на някакви арийци, на богопомазани народи, със съдба, предопределена от самия Бог да променят света, преки наследници на Христос, на Мохамед… и най-вече на бог Бакхус…
Живея сред наследници на хан Аспарух, на Сюлейман Великолепни, на Великия Македонски… На Атила дори…
Навсякъде около мен е пълно с благородни наследници…
Веднъж даже срещнах самия Наполеон…! Вървеше из улиците със смешната си шапка и се усмихваше наляво-надясно.
Има наследници на Велика Болгария, на Великата Османска империя, на Великата Македонска империя и на десетки други империи, на които все не мога да запомня имената.
Има империи, които са били на три морета… Има и такива, които са били на три континента. Не съм сигурен дали нямаше и една, дето е била на три планети…
Но отдавна не са…!
В този район на света има Велика България, Велика Турция, Велика Гърция, Велика Сърбия… Има Велика Македония и Велика Албания дори…
И войниците са велики…
Велик е българският войник, турският, гръцкият, а също и всички войници от околността…
Седя и се чудя, какво толкова велико има в това да умреш за някоя от тези велики империи, но отговор така и не намирам.
Чудя се и какво велико са постигнали тези велики народи? Мисля, мисля и единственото, за което се сещам е, че са воювали помежду си.
Воювали са с велика ярост и са си нанасяли велики вреди… И колкото повече вреди са си причинявали, толкова по-велики са ставали.
Мъча се да се сетя и за някое велико откритие, направено от тези велики народи, но не мога да се сетя за нищо подобно.
Няма такива, които да са открили електричеството или пък как да полетиш в небето?
Всъщност, май имаше един, дето е открил топлата вода!
Такива мисли имам напоследък!
Може би защото не съм аристократ?
Само аз съм селянин в тази държава…! Потомък съм на въшливи селяни от Делиормана.
Искам и аз да съм аристократ като всички останали, но не става и не става…Няма да лъжа – търсих много в миналото, но така и не открих нищо велико в рода си… Само селяни… Дрипави селяни до девето коляно и така сигурно до основаването на света!
Молба имам към тези, които се ровят в архивите на Паисий, на хан Аспарух, на Александър Македонски, в библиотеките на Осман и на Тито…
Много ви се моля, вижте дали няма да откриете някъде там нещо и за мен… Нещо… някаква следа, която да покаже, че и аз съм наследник на аристократи.
Не, не искам да е някой велик цар… Съгласен съм да съм потомък дори на някой обикновен селски, хитър чорбаджия, че “трудно се живее сред аристократи неразбрани, брате”.
Живея сред наследници на велики империи, които в стройна редица се изнасят към Великобритания, а от изток… от изток се задават наследниците на Великия Ксеркс и Великия Дарий.
Живея сам – единственият селянин в тази велика държава, обитавана от аристократи, които ги е страх да се качат на тавана…
Да не би да открият цървулите на дядо си…!
.
Хасан Ефраимов
.
- Когато тръгне резедавата трева…
.
Когато тръгне резедавата трева
и разцъфтят вън цветовете Божи,
когато зимата изчезне вдън земя
и облаците сменят сиви кожи,когато малките щурчета изпълзят
и опнат струните на своите цигулки,
когато птичета по клони зацвърчат
по дървесата в бял цвят като булки,подобно живнал от вода повехнал цвят,
ще се стая аз в идващи години,
без търсене на смисъл в слава и палат,
без вярване във хиляди доктрини,разбрала, че дори огромната следа,
събрала стихове и мъдрости извезла,
си е опашката на падаща звезда –
блести за малко, а след туй изчезва.И може би след времена една жена,
със профил някак си на мен прилягащ,
така, във пролетна подобна ранина,
ще търси смисъл на живота бягащ.Със любопитство ще отваря ракли, скрин,
ще търси нещо в празните ми стаи,
но вятърът ще си просвирва през комин,
че „Панта реи, панта кинетаи”*..
Красимира Стойнова
Кълъмбъс, САЩ
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* “Всичко тече, всичко се променя и нищо не остава същото.” – Хераклит.
Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Чашите на живота
.
Три са чашите, които изпиваш в своя живот –
на свободата, робството и любовта.
Чашата на свободата опиянява.
Чашата на любовта се пие три пъти:
в зората, в пладнето и в залеза на живота.
Блазе на оня,
който изпие любовната чаша в зората,
дважди – на оня,
който я изпие в пладнето,
трижди – на оня,
който я изпие в залеза.
Чашата на робството се пие безкрайно.
Това казва Ave Maria с ангелски глас –
плач някакъв,
ридание някакво,
безсмъртна детска мелодия.Иван Здравков
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Обичам те
.
Какви лъжи… И жалки обещания…
Загриженост… Съчувствие… Прилежност.
Във времена на болки и страдания
обичам те със цялата си нежност!Как те залъгват с тази безполезна
словесна, евтина еквилибристика.
Отиваш си… Стопяваш се… Изчезваш…
Това предрича черната статистика.Но обещават… Щедро… И богато…
Градинки… Тротоари… Магистрали…
Гласуваш пак за кукувото лято…
Ще дойде все пак някога… Едва ли…„Дум спиро сперо“ – казваш си отново…
Докато дишам, още се надявам.
Прощавай за това латинско слово.
От векове… Все също си остава.И тъй… Животът бързо се изниза…
Но няма как… Нали ни се живее…
И всеки пази втората си риза
с надеждата все пак да оцелее…А ми е тъжно… Ето… Пада здрача…
Машини… Или книжни бюлетини…
По съвест ли… Или по… Друг ли начин?
Гласува… Нови четири години…Хем знаем… Хем сме лъгани… Отдавна…
Инерция ли… Или лъч надежда…
България… Във миналото славна…
Последна днес Европа те подрежда.Каква Европа… Аз във теб се вричам…
Родина си ми ти… А не държава…
И въпреки… Обаче те обичам…
Наивна… Малка… Именно такава…И именно, когато ти е нужно
във тези времена на безнадежност…
Обичам те… Напук на всичко чуждо…
Обичам те със цялата си нежност….
Недялко Йорданов
.
- Маята
.
Разказ от Ибрахим Бялев
.
Времето в този край, дето се бях родил, минаваше бързо. Също като вятъра. Днес духа от изток, утре от запад. Нито можеш да го видиш, нито пък стигнеш. Тича си той по своят път като гладно дете към своята майка. Само дето животът тук беше спрял. Сякаш създателят му с ръждиви пирони го бе заковал на едно място и не мърдаше в никоя посока. Децата тук като навсякъде растяха. Но с детство без щастие и радост. Та на това детство ли му се казва, пустяло. От ранни зори да тичаш, я по засети ниви с едър тютюн, я по добитък със стада. И то защо? За да си в помощ на семейството. Това не е онова детство, дето го живеят градските деца. Те не знаят вкуса на катрана или как с дни кърви обеленото коляно.
Тук раните не бяха само по колената. С тях човек се запознаваше още със своето раждане. Има рани от чужди. Те не се виждат и помнят много. Те лесно се забравят. Помнят се ония от близки и приятели. Те трудно минават. Някои от тях пък за цял живот остават. Но има и рани, дето ние сами си ги отваряме. Те са най-болезнени. Умело ги крием от всеки. Но с тях живеем до края на живота си. Останем ли насаме, започваме да ги чоплим. Да им говорим. Да ги уверяваме, че не ни болят много. Така те си остават нашият живот и същност.
Животът тук беше най-коварният учител. Със суровостта си, както беше възпитал нашите предци, така продължаваше да възпитава и нас. Дядо ми, например, имаше много мъдри мисли, за които винаги намираше време да ни ги предаде по такъв начин, че да ги разберем и запомним за цял живот: „Ако на един човек маята му е нефелна, сине, брашното – и най-бяло и ситно да му е – от това брашно вкусен хляб няма да ядеш!“ Това в онова време ми беше трудно до го разбера. Но животът със силни юмруци всеки ден ми го повтаряше и аз накрая го разбрах: че ако не си човек – и доктор, и прокурор да станеш, обществото от тебе няма да има никаква файда. Затова първото нещо, което се научих, това беше да стана човек. След това всичко останало.
Така един ден директорът на училището изпрати прислужника да доведе баща ми в училището. Горкият – дойде от нивата, целият в пот и плява. Защото беше жътва вакът*. И минутата там се цепеше на половина. С възтигарки** се измерваше времето и се пресмяташе кога ще зайде слънцето. По това време се спеше на къра. Нямаше време да отиваш до вкъщи или хоремага. Беше време за жътва. Време, в което денят годината хранеше.
– Ха казвай, господин директоре, че няма време. Че нали знаеш. Какво е нужно за училището?
– Поседни малко де, Исмаиле. Поседни да поговорим. Работата няма да избяга. Нея ще я има и след нас.
– Нямам време аз за седене. Казвай, че жътва ме чака. Житото от този пек само си капе по нивата.
– Синът ти Ибрахим.
– Какво е направил? Сбил ри се е с някого? Е, стават такива работи на техните години. И ние сме били деца, нали? Те без бой не минават. Той побоищата в живота ще ги види, когато започне да обича. Тогава заради тази обич от него кръв ще се лее…
– Не. Не се е сбил с никого.
– Да не е откраднал нещо? Ще го убия.
– И това не е. Момчето ти е доста възпитано.
– Казвай тогава какво е, че жътва ме чака…
– Не му се учи нещо. Умно е и трудолюбиво, но не му се учи. Трябва нещо да се направи за него, та затова те извиках тук. Да помислим по проблема.
Баща ми като чу това, сякаш забрави за жътвата, свали си калпака и седна на кожения стол. След това се почеса по челото и зачака съветите на директора. Които продължиха близо час. По някое време баща ми се стресна и се върна при жътвата.
– Господин директор, баща ми има един лаф: „По този край войник без въшки и ученик без двойки няма. Ако няма, той нито е войник, нито ученик.“ Аз не виня сина ми, че има въшки. Виня себе си, че не съм достатъчно кадърен да му помогна.
– Ако съвместно си подадем ръцете и…
– Господин директор, като не иска да учи, няма да учи. Не всеки на този свят е даскал. Човек да е, пък останалото – както и ще да е. Хайде, оставяй си със здраве, че мен жътва ме чака. А слънцето виждаш ли го? До залез му са останали само три възтигарки. Хайде, оставай със здраве и не ми отнемай времето.
След това ме хвана за ръката и ме повлече към двора, където ни чакаше враният ни кон. Метна се на самара му, след това подаде ръка и на мен и с един замах ме постави пред него, и пришпори коня. Но, за моя изненада, вместо за нивата, той насочи коня в друга посока. Не след дълго спряхме пред ковачницата на аго Адил. Той пръв скочи от коня и след това и на мен подаде ръка. След като слязох на земята той продължи да ме държи за ръката и, докато влизахме в ковачницата (която служеше за всичко в това село), взе дряновицата на ковача, която беше подпряна на стената до вратата. Аго Адил като ни видя, доста ни се зарадва и ни поздрави с добре дошли. Но рязко беше прекъснат от баща ми:
– Адиле, чуй ме добре. Този мързел вече го давам на тебе. Пари ти неща. Само едно нещо искам от тебе, да му дадеш нафака*** в ръцете. Друго не искам. Давам ти и тази дряновица. Ако не те слуша, ще го биеш с нея от тази й част. После пък аз ще го бия с другата й част. Хайде, оставяй си със здраве, че нямам време. Жътва е, жътва.
След него промълвих, че искам да уча и че оттук насетне ще съм по-внимателен, но той вече беше се качил на коня и го бе пришпорил към жътвата.
Аго Адил ме попита дали съм гладен и без да ми слуша отговора, ми сложи комат стар хляб и парче вече развалено сирене. След това отиде до кузната**** и силно я разду.
Когато остана една възтигарка до залез слънце, децата с викове напуснаха училището и се прибраха по къщите си. След тези викове, в които аз вече не съществувах, ясно разбрах, че има и такива рани, дето ние сами си ги правим. Рани, които, когато болят, повече растат. И ако се опиташ да ги излекуваш, те още повече и повече растат.
Когато седнахме да вечеряме, аго Адил продължи да кове “желязото“, което баща ми днес му бе поверил:
– Ако искаш с нещо да се сражаваш в живота си, сине, сражавай се със своите недостатъци. Това ще ти изгради лице и авторитет.
– И сега за мен ли питате, приятели? Кой съм аз? Аз съм Ибрахим. Ковачът Ибрахим. Ковачът на живота Ибрахим. Какво ли съм научил? Само едно нещо съм се научил и това е да не пипам раните си. Че колкото повече ги чопля, те още повече болят и растат.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Вакът – време.
** Възтигарка, мн. възтигарги – дърво, с което се подпира товара на самара при товарене.
*** Нафака – поминък.
**** Кузна – уред, който разпалва жаравата с духане.
.
- Лозенец
.
На Любо
Прибра се в тихото като в далечен дом,
като осъден, който на небето си говори;
усети мухъл,
тежка миризма,
подръпна рязко лепкавите щори.Дъхтеше на изсъхнала лаванда
в забравена от всички чужда къща,
където само паякът е господар,
в която никой
никога не се завръща.И седна, и душата му изскърца,
тъй както скърца над обесения клонът –
виола, прах
и черна светлина
под някаква несбъдната икона.Отвън пияницата будеше звездите
и палеше градът високия си орех –
извади джина,
плюна и отпи,
на кой от боговете си да се помоли.Бутилката повлече празния си валяк
в съня, където всичко се рушеше.
На пода паднал,
тъмноок и див,
един изгубен мъж като разпънат спеше.А горе… Витоша
с небръснатите си бедра
зората раждаше от есенния мъх.Едно от нейните прокудени чеда
насън изкачваше високия й връх.Васил Славов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Спомени
.
Стихове от Владимир Стан
.
* * *
Детски смях
прониза пещерата тъмна
и огря сърцето тъжно
на света.
.
* * *
Звън отвън,
звън далечен,
обгорял от твоя крясък.
Звън, препънал се край мен,
превърнал се в шепот близък.
Звън отвън далечен,
озарен от твоя блясък.
.
* * *
Спомени,
покрити с наметало,
изтъкано от прах.
Спомени събудени,
облечени в грях;
с поглед неспящ,
напомнящи време отминало.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Чеиз
.
ЧЕИЗ
Сега си толкоз малка и чуплива!
Сред репеите стръкче минзухар…
И сгушена под мокрия ми шлифер,
не искаш да повярваш, че съм стар.Обичам те, красавице, обичам те!
Как искам дирижабълът да спре.
Прекрасно мое слънчево момиче,
ела да прекосим това море…Сега светът спокоен се подпира
на бащините силни рамене…
Но скоро, щом се спусна по баира,
ще проумееш, че не съм Антей.Върви! Върви по своя път, детето ми,
не спирай! Нали ми обеща?
Иди отвъд мечтите ни, където
не стигна твоя уморен баща…Аз ще те гледам горе, от високото.
Ще стискам палци в труден час.
Четворка на контролното ли? Споко!
Четворки, тройки имал съм и аз…А как ще се гордея, ако знаеш,
когато влезеш в университет.
Целувка по звездите ще ти пратя,
ще бъда най-щастливият поет!На сватбата ти скришом ще приседна,
хем радостен, хем малко натъжен.
Вместо чеиз – ще ти изпея песен…
Да не забравиш чаша и за мен!И ако трябва да потърсиш смисъл
в живота, пълен с грях и суета,
спомни си, дъще – някога бях писал:
“Доброто надживява и смъртта!”.
БЪДНИ ВЕЧЕР
.
Ивайло Диманов
.
- Търся Буйна
.
Разказ от Петя Пламенова
.
– Ало, чуваш ли ме, Буйно?
На село обхватът се губи.
– Върнах се.
Докато се върна, мама почина. Смъртта не чака. А аз си мислех, че мама е добре. Мълчала е, за да не ме тревожи.
Знаеш ли, няма да си простя.
Каква илюзия!
Работиш в чужбина години наред, зарязал си деца, родители, дом. Мъчно ти е, а свикваш да живееш със свит стомах. Печелиш.
И ставаш ничий. Мозъкът ти прибира по джобовете си всичко твое и започва да ти изневерява. И знаеш ли защо? Защото ти пръв си му изневерил.
Знаеш ли кое е великото на мозъка? Това, че има връзка с Бог. Какво мислиш са спомените, мечтите, желанията? Ще кажеш – не е ли важна душата? Важна е. Но каква душа има човек, чийто мозък е скрил всичко. Баба имаше деменция. Тя не жалеше за никого, не изпитваше чувства, освен болка.
Знаеш ли какво е Бог?
Казват, че Бог е сила.
Бог е памет, четох аз.
В паметта има всичко –
и мисъл, и сила, и душа.Прибрах се, а мама беше в камера за трупове.
Докато седях непрестанно до леглото на нечия майка, за което ми плащаха, мама си е тръгнала. Сама.
Същата нощ, уморена до безпомощност от бдението до онова легло с другата майка, я сънувах. Дойде тихо, зави ме, сложи ръка на главата ми и си тръгна…
А къщата ни, няма да си го простя – напукана като селски пети – се рони. Вътре самотията яростно е вилняла, като уплашено добиче. После и тя е умряла. Не са от земетресението тези пукнатини. От сподавения рев са. От хлипането. Ти виждала ли си как хлипа къща?
Аз видях.
Пожелавам на всеки да види.
Тогава, колкото цепнатини има по стените, толкова ще има и в теб. Къщата е излязла извън кожата си.
Кой може да стои в тясното! Искала е въздух, да диша. Глътнала е чист въздух. И после го е издишала – сетен.
А аз търсех да си купя къща, както правят всички. Идват от гурбет и искат спокойствие.
Знаеш ли, няма спокойствие за този, който е оставил след себе си руини. Ние не знаем, но времето ни иска сметката.
„Хайде, давай, плащай сметката! Изкарал си пари, нали? Плащай!“ –
така казва времето след време.Знаеш ли какво сънувах снощи? Сънувах, че пера черги. Спомняш ли си как миришат праните вълнени черги?
После ги простирах по оградата и те, наредени една до друга, една до друга, избистрили шарените си души, цедяха чиста вода и къпеха стобора. Под тях калдаръмчета я пиеха и мърдаха листенца.
На съседната ограда беше подреден чеиз да се ветри. Тежки китеници си показваха шарките и отдалече приличаха на шевици по надиплените пищимали на оградите. До мен важно стъпваше гащат петел. Нали знаеш как жените загащват краищата на тънките си рокли на хълбоците, когато перат навън? Петелът спираше за малко, гледаше ме, свиваше червения си гребен и топеше човка в малките локвички под ресните на пътеките.
Пътеки!
А краката ми – бели и чисти. От студената вода, поруменяли на бедрата, хубави и пъргави.
Знаеш ли защо бяха хубави краката ми в моя сън, Буйно?
Защото се бях върнала.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Не е за вярване
Текст на Мария Стайкова от Австралия, получил втора награда в раздел „Проза“ на Международния фестивал „Българска душа на Святата земя“, седмо издание, 2022, гр. Бат Ям, Израел
В късната есен на 1984 година получих лична покана за участие в курс по имунология. Радост!
Но…
Но курсът бе в престижния Вайцманов институт, а той е в Израел и от 1967 година България не подържаше дипломатически отношения с Израел.Записах се за приемния час на председателя на Българската академия на науките. Влязох притеснена в кабинета му, листчето, на което си бях написала думите, бе в мократа ми ръка, намачкано от напрежение.
Големият – като физика и мироглед – академик Кирил Братанов ме покани да седна и попита как са… мама Ралица и художникът майтапчия (татко, Анастас Стайков). Познаваха се от Международния дом на учените в черноморския курорт “Дружба”, където научни работници от цял свят идваха на почивка и/или конгреси, съобщаваха стойностни и провокиращи резултати във великолепните зали с кабини за преводачите на руски, френски и английски, и в почивките тичаха до плажа и морето. В края на всеки конгрес, след официалната вечеря, всички се хващаха на дунавско хоро, водено от самия академик.
Той бе човекът, по чиято инициатива бе построена сградата с ресторант на първия етаж и сладкарница на последния. Купуваш си сладолед и кафе, излизаш на балкона, обикаляш целия 21-ви етаж и се радваш на хоризонт…
Проф. Братанов е създател на дисциплината “Имунология на размножаването” и като прочете, че става въпрос за курс по молекулярни и клетъчни аспекти на имунологията, спонтанно каза:
“Отиваш! Като се върнеш, ще изнесеш лекция в института” (сега Институт по биология и имунология на размножаването ”Акад. Кирил Братанов”).Организаторите на курса поемаха разноските за моя престой и ме освобождаваха от таксата за участие.
Трябваше:
– да се платят само пътните;
– да имам гаранти, че ще се върна (то с моята “хубост” никой нямаше да ме открадне, но чичо Георги, най-малкият брат на татко, и приятелят Георги Стоименов подписаха декларации);
– да имам виза за държава, с която не се поддържат дипломатически отношения. За първи път нечленството в БКП – моето и на родителите ми – помогнаха, защото беше като “пътуване на частно лице”.Обадих се на състудента на мама проф. Мориц Йомтов, на добрата й колежка проф. Хени Челибонова-Лорер, на приятелката ми от детинство Меира и съпруга й – музикантът и композитор Бенедикт Молхов. Донесоха ми мънички, леки сувенири и писъмца за роднини и приятели, и просълзени ме помолиха да им предам колко ги обичат.
Литнах. От София до Атина. От Атина до Тел Авив.
Страхотни лаборатории! Чудесни лекции, някои на тревата, в сянката на кичесто дърво! Напрегната програма и непринуденост.
Една вечер, след като хапнахме вкусотии, един от преподавателите предложи всеки да изпее нещо от родината си. Подскокливата
“Елено моме, Елено, не гази сено зелено.
Ах, Елено моме, Елено, не гази сено зелено…”получи ръкопляскания и въпроси за ритъма, та на другия ден трябваше да дам още примери за неравноделния 7/8 такт и да играя Eленино хоро, ха-ха!
Събота бе за разходка с рейс до Мъртво море. Наистина можеш да лежиш по гръб и да си четеш вестника без да потънеш, но след минута кожата започва така да сърби от солта, че тичаш под душа и после се наплескваш с лековита кал. Дали да не кача в интернет смешните снимки на бъдещи престижни учени, ха-ха!
Покрай героизма на Масада, покрай пещерите на Кумран, където са намерени свитъците, писани между 3-ти век преди новата ера и 1-ви век на нашата ера, до Йерусалим.
Била съм на Божи Гроб. Хаджийка съм.
Искрено, искрено “Благодаря!” за възможността да посетим храма “Свето Възнесение”! По стръмните, охлузени, каменни стъпала от 11-ти век, притихнали и приведени, слязохме до светинята за всеки християнин!
Пожелавам да го изживеете!Пожелавам в забързания си живот да спрете в Йерусалим!
Градът е също забързан да продаде сувенири. Две чаши от стъкло, печено в пясъка, пътуват с мен по континентите: чаша в розово за мама и в синьо за татко. Толкова неща се изпочупиха при тези
пренасяния, а двете деликатни чаши от Йерусалим още пропускат слънчевата светлина на дните ми.
Градът е място за усамотение и размисъл, за отсяване на философски истини от суета.Искаше ми се да се срещна с проф. Одед Абрамски, чиито публикации познавах. Той ме прие в кабинета си и след хубавия разговор каза, че, ако не съм била от България, не би дошъл в събота!след обед. После ми показа изумителните стъклописи на Марк Шагал в същата болница.
На връщане към Тел Авив си мислих какво е да си роден и израстнал в старинен град. Йерусалим е шести “по старост” сред градовете на света, населен е от създаването си 4 500 – 3 500 години преди новата ера. Аз съм от Пловдив – град, който е трети “по старост” в целия свят, населен от създаването си 6 000 – 5 000 години преди новата ера.
Да са ви водили в музей в 10 вечерта? Единственият в света музей, който представя постиженията на евреи във всички области на науката и изкуството, където образите им с кратко обяснение се сменят всеки 30 секунди. И колко български творци има!
Официалната вечеря в края на курса бе в дома на Президента на Вайцмановия институт. Много елегантно: кръгли маси, на всяка от тях – по един от преподавателите ни, хубавата съпруга на проф. Села ни обиколи, поливайки сладоледа със сироп от ягоди…
Бях единственият курсист от държава зад Желязната завеса и ме поканиха да седна до учения, публикувал обзори, книги и стотици статии в областта на имунологията, биохимията и молекулярната биология – личността Майкъл Села, чиито международни признания са над 40 (включително златният медал “Алберт Айнщайн” на ЮНЕСКО)! Видях и първия му докторант и сътрудник от 1957 година – проф. Рут Арнон, с която създават първото лекарство, облегчаващо множествена склероза. Проф. Байрън Ваксман казва за проф. Арнон, че не познава човек, който да не е бил очарован от нея. Вярвам му, не само защото е страхотно име в областта на невро-имунологията, не само защото баща му е получил Нобелова награда за откриването на стрептомицина (вторият антибиотик след пеницилина), но и защото бе мъдър приятел.
Върнах се в София.
Копия на ръководството с нови методи, които ни бяха показани и научихме по време на курса, бяха дадени на институти и лаборатории. Изнесох две лекции. На приятелите показах снимки и диапозитиви от градината на института, от посещението в кибуц, от контраста между пустиня и обработена земя, от “капковото” напояване през нощта (за да се пести вода), от семейни концерти с майсторски изпълнения на цигулка и пиано. Смяхме се, че през януари, което в България е посред зима със сняг и поледица, съм била с блуза с къс ръкав и по бански. Разказах, че може да се позвъни на експерт в която и да е област, с молба да даде обяснение на интересен въпрос от някое дете и, ако детето има талант, грижовно ще го поемат и развият този талант.Десет дни през 1985 година.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Буря
.
Пеперудата замира изтощена в надипления от жега въздух. Един гущер се двоyми дали да не я глътне, но жаждата го повлича в обратна посока – към изтънялата рекичка. Смехът на мама… Много млада… Плакне чаршафи и ги простира върху пожълтелите от сушата храсти. Подвиква нещо на другите жени. Ние киснем в хладката вода нагоре по течението, крием се между тръстиките и подслушваме накъсаните разговори. Пладне е, мирише на чисто пране.
В далечината се чува глух тътен. Силен повей на вятъра отнася няколко калъфки по посока на провинциалното градче; изтласква голям черен облак на хоризонта. Жените хукват да събират белите парчета плат. Водата в реката набъбва, черното одеяло застила небето за минути. Чаршафите в ръцете на мама плющят като развързани корабни платна. Разбягваме се – същински пилци под сянката на ястреба. Студени талази въздух изгълтват маранята, засмукват шепи листа, прах и жълтеникава пръст, замесват ги с едри капки дъжд и ги запокитват срещу лицата ни. Миг преди да се изгубя в хаоса, мама ме хваща за ръка, притичваме измокрени до някаква самотна къщурка насред полето и двете хлътваме през паянтовата врата в полумрака на единствената стая.
Бяхме виждали бараката и друг път. Изглеждаше мизерна, забравена и запусната. Напомняше ни с нещо за къщичката на Баба Яга. Затова избягвахме да се мотаем наоколо с децата от градчето.
Когато влязохме вътре, силна гръмотевица раздвижи въздуха. Свих се, трепереща от студ и страх, зад гърба на майка ми и мигновено се почувствах в безопасност. Очите ни започнаха да свикват с тъмното и постепенно взехме да различаваме предметите в полумрака – маса и стол, полица с 4-5 книги; засричах: “Библия”, “Отнесени от вихъра”, ”Билкови отвари”, ”Вълшебни приказки”… Под полицата имаше легло, а до него – малко шкафче с черно-бяла снимка на мъж, жена и момченце. Най-обикновени хора. Можеше да бъде някоя съученичка на майка ми със семейството си.
Нова светкавица освети най-затънтените кътчета на помещението и тогава съзряхме старицата. Изплува от дъното на стаята, където имаше друг стол. Беше се изправила да ни посрещне. Протягаше ръце и нещо нареждаше – канеше ни да седнем на леглото. Отново се притиснах до мама за по-сигурно, а тя се заоправдава за нашето нахлуване:
– Извинете, бурята ни свари навън, за малко да се изгубим в прахоляка.
– Сядайте, сядайте. Сега ще запаря чай и ще ви дам по една завивка. Целите сте подгизнали, а така най-лесно се изстива.
Бабката чевръсто се разшета.
Сега не изглеждаше толкова зловеща.
– На колко годинки си? – попита ме, докато носеше чая.
– На седем.
– Аха, като моя внук. – Тя взе снимката от шкафчето. – Заминаха с дъщеря ми и зет ми за Щатите…
От топлината на чая и от тихия й глас започна да ми се доспива.
– …Нищо не пишат, нищо не знам за тях. Внучето трябва да е пораснало вече. 4 години минаха оттогава…
…40 години минаха оттогава…
Мамо, майчице, тази нощ пак сънувах бурята. Събудих се и се бях изгубила. Ти не ме държеше за ръка… Беше останала при бабата от къщичката, да ме чакаш…
Прости ми, мамо…
Марион Колева
.
- Победители в конкурс за поетична книга на български език
.
ИЗВЕСТНИ СА ПОБЕДИТЕЛИТЕ В КОНКУРСА НА ЛИГАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА – 2022
Приключи Международният литературен конкурс за поетична книга на български език, издадена през 2021/2022 г., съобщиха от Управителния съвет на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
Жури в състав Ангел Колев (председател) и членове Йото Пацов, Калина Томова, Виолета Христова-Гъркова, Камелия Кондова, Павлина Йосева и Георги Атанасов определи следните награди:
Първа награда ($500) – Димитрина Желязкова-Етина за “Сънят на совата”, изд. “Факел”
Втора награда ($300) – Марин Маринов за “Осем такта тишина”, изд. “Булевард”
Трета награда ($200) – Лъчезар Лозанов за “Кожата на света”, изд. АТЛ-50Официалната церемония по награждаването на отличените в конкурса ще се състои на 9 януари 2023 г., от 18 часа, в Национална библиотека “Св. св. Кирил и Методий” /мраморно фоайе, втори етаж/.
.
Източник: Аternapress.com
.
- Веднъж да повярваш
.
Разказ от Красимир Бачков
.
Пантелей бе изгледан от баба си, защото след развода майка му заживя с друг мъж, а баща му продължи да пътува с корабите като моряк. Баба му Славка живееше в малко добруджанско селце и, макар стара, се трудеше като мравка. От сутрин до късна вечер тя се занимаваше с кокошките, двете кози, прекопаваше и плевеше големия селски двор. В селото други деца нямаше. Пантата, както го наричаха останалите възрастни хора, ходеше на училище в близкия град. Вземаше и го връщаше малък, жълт автобус, докато стигна девети клас. Тогава, в края на лятото, баба му се наведе да изскубе стрък тученица и се свлече на земята. Пантата я намери с ръка, вкопчена в растението, и поглед, вперен някъде далеч. Той се отпусна на земята до нея със свито сърце. Разбираше, че бе загубил най-близкият си човек, и не знаеше какво да прави оттук насетне. Сълзите му рукнаха и заподсмърча като малко дете. Беше объркан и уплашен, защото бе останал сам.
След бързото погребение, организирано от съселяните, Пантата се затвори в малката си, измазана с вар стая, и започна да пише в една тетрадка възможните си планове. Писа, докато мръкна и изтощен заспа. Като се събуди сутринта, скъса написаното и го смачка на топка. От всичко написано в тетрадката помнеше само едно: „Да пея!“.
Баба му пееше тъй хубаво, че от малък той припяваше покрай нея. Любимата му песен бе „Мило ми е, мамо, драго ми е, татко, в Добруджа да ида, през нея да мина!“. Никога нито в училище, нито където и да е, той се бе изявявал като певец, но сега бе решил, че ще пее, и упорито стиснатите му устни показваха, че никой не може да му попречи за това. Щом минаха четиридесет дена от кончината на баба му, в едно слънчево утро в началото на октомри, той запя на глас. Пееше в къщата и в началото бе неуверен, но при втората и третата песен гласът му укрепна и той го отпусна докрай. Докато пееше, на прозорчето на входната врата се почука и Пантата излезе да отвори. Пред него стоеше бай Добри и се подсмихваше:
– Панта, да не си купил магаре, бе? Минавам по улицата и чувам някой да реве! Викам си, може нашето момче може да е ходило на конски пазар в събота!
Пантата знаеше, че бай Добри е голям зевзек, защото неведнъж се бе шегувал с него, но сега се засегна.
– Тук наистина има магаре, но е старо и се казва Добри! – отвърна момчето.
Старецът се изкашля и седна на пейката под сайванта. Изгледа го изпод побелелите си вежди и рече:
– Още от мома, като запееше баба ти – и ми прималяваше под лъжичката! Хубав глас имаше и сякаш само за мен пееше! Много я харесвах, но тя си избра дядо ти Георги! Както и да е! Да знаеш, че си наследил пеенето от нея! Гласът ти е като на ангел, моето момче! Преди малко се връщах от магазина, като те чух да пееш! Стана ми тъй мило, тъй драго, че нямаше как да не ти се обадя! Не се сърди, че се пошегувах! Знаеш ме, какъв чеп съм!
Лицето на Пантата от сърдито, грейна в усмивка.
– Ама и ти си един, бай Добри! Бива ли да се майтапиш така?
– Бива, бива! – усмихна се старецът. – Сега си самичък и не бива да тъжиш! Трябва да се смееш повече и най-вече да пееш! Песента ще те държи изправен, колкото и трудно да ти е понякога! Предлагам ти, всяка вечер, като се върнеш от училище, да се спираш при Ганчо в магазина и да ни пееш по една песен. Знаеш, че ние, старците, седим там, пием по ментичка и разговаряме. Ще ни е интересно да слушаме песните ти, моето момче!
– Ама, как тъй? – изгледа го внимателно Пантата, чудейки се, дали стареца не се шегува пак. – Може другите да не искат да ме слушат!
– Щат, щат! – чукна с тояжката си бай Добри. – Ти мини след училище довечера в магазина, пък ще видим!
Още същата вечер Пантата неуверено побутна вратата на магазина и надникна. Както винаги, няколко старци седяха на щайги и кашони сред магазина и си говореха. Като го видяха, най-възрастният дядо Минчо викна:
– Влизай, момче! Откога те чакаме, да знаеш!
Той пристъпи несигурно и застана пред старците. Чувстваше се неловко, но бай Добри дойде до него, прегърна го през рамо и помоли:
– Първо ще изпееш тая песен за Добруджа! Тя най ми харесва, а после, както искаш ги карай!
Пантата свали раницата с учебниците от гърба си, подпря се на един рафт с рибни консерви и притвори очи. Представи си как баба Славка пееше и започна:
– Мило ми е, мамо, драго ми е, татко…
Той все едно се пренесе в друг свят. Вече не беше в селския магазин, а някъде високо в небесата, някъде, където би пял за повече хора и би споделял както болката, така и радостта в песента. Щом свърши, видя как всички възрастни мъже се изправиха, в знак на уважение пред него. Те не ръкопляскаха, но го гледаха с топлина в очите и късите им, одобряващи думи му носеха радост, каквато преди това не бе изпитвал. След това Пантата изпя още няколко песни, а накрая дядо Минчо заключи:
– Ще идваш всяка вечер оттук насетне! Ще научиш и други песни! Ще ни пееш и, веднъж да си повярваш, ще станеш истински певец! Напролет, живот и здраве, ще те пратим на събор за надпяване! Отсега ти казвам, че ще си победител там! А ние винаги ще сме зад теб, щото друго семейство си нямаш!
С овлажнели очи и душа, пълна с надежда, Пантелей напусна магазина.
От нея вечер, освен старците, в магазина идваха и няколко баби от селото. След песните, които момчето пееше, те му даваха малка бохча с топла храна в нея. Така минаха есента и зимата, и в края на март бай Добри обяви първия събор за надпяване с народни песни, на коя дата през април ще е. Той се провеждаше в едно добруджанско село и, макар да не бе близо, организацията по пътуването бе вече уредена от старците. На събора Пантата тръгна, придружен от бай Добри и дядо Минчо, още предния ден. Вечерта преспаха при някакъв роднина на дядо Минчо, а на другата сутрин, пременен в народна носия, Пантата побърза да иде към сцената. Неговото изпълнение бе второ по ред в програмата и той много се вълнуваше. Когато обаче застана през стотиците зрители, събрали се специално за надпяването, той отпусна глас и запя, сякаш молеше Бог да му помогне. Изпя двете песни тъй прочувствено, че хората от публиката се насълзиха и не спряха да ръкопляскат дълго време.
В селото ги чакаха с нетърпение и много цветя, защото вече бяха научили, че тяхното момче е победител в надпяването. Така, през цялото лято след това, Пантата участваше в предварително записаното участие за надпяване, в други селища на страната. Следващата есен го завари с четири първи и едно второ място от преминалите конкурси. Когато баща му се върна за няколко дни в отпуск, той едва позна вече порасналия и възмъжал свой син. Всички в селото се гордееха с него и не му оставаше нищо друго, освен да почерпи за успехите на сина си. Преди да тръгне на следващия рейс в морето, той остави достатъчно пари на Пантелей и му каза:
– Няма нищо невъзможно в този живот, моето момче! Това може да е клише, но е вярно! Веднъж повярваш ли си – и останалите ще повярват в теб, и ще постигнеш това, което искаш! Аз не прокопсах по моретата, но ти имаш бъдеще! Пей тъй, че да пълниш душите на хората! Знам, че ще успееш!
През следващата година Пантелей участва в телевизионния формат „Гласът на България“ и стигна до финалите. Малко след това получи предложение да учи оперно пеене в Милано. Животът, тъжен или усмихнат, му предлагаше всичко, за което мечтаеше, защото Пантелей вярваше в себе си!
.
- Карлов мост
Златна Прага! Карлов мост! Под него тя тече, спокойната Вълтава. В нея като огледало се отразява хълмът Храдчани, дворците с островърхи кули, статуи и катедрали, обвеяни от романтика и слава.
Карлов мост, разпрострял снага от бряг до бряг. Потънал до колене във водите на Валтава, а те ласкаво се плискат под сенките на сводове изящни, от колони дълговечни и от аркади каменни. По бялата им гръд се вият зелени нишки и рисуват орнаменти, следи вековни, оставени от времената древни. Слънцето върви към заник. За миг по моста белокаменен тропот на конници отмерва въздишките на тишината. Звучат фанфари. Веят пъстри знамена, хоругви и щандарти. Блестят пики и панцири, шлемове с паунови пера. Минава Карл Четвърти, величествен и горд със своята свита от царедворци, рицари напети и стражници верни. Възкачват се нагоре по хълма към Храдчани с дворците, с кулите позлатени, подпиращи небето. Звънят в хор тържествен камбаните на храма „Св. Вит“. Звъни от музика и възгласи просторът във воала на вечерника обвит.
Звезди изгарят бавно в небето, а долу пламват на Моста Карлов светлините разноцветни. В тържествен танц въртят се, плъзгат се, играят по притихналата вода, а сутринта като русалки диви, невидими изчезват в сенките на тъмната гора.
Тук вечното с преходното неспирно спорят. Като лъчи, извиращи от глъбините земни, струят водите никога еднакви, всякога различни. Бликнали от безначалното, съхранили тайната на Сътворението, те носят паметта за божествения Лъч, пронизал вселенските недра, събудил корена на безконечното бъдно.
В градинската алея на Храдчани, пълзяща роза е обвила нежно каменен бюст на мъж. Привел глава. Замислен. Побелял от старост. Надмогнал всичко земно, радости, слава и гордост. Спокоен спи. Останал сам в своето време. В мрамора вграден. Изведнъж е пробуден, съживен от гальовното дихание на розата, цъфтяща в пурпур. От нейната прегръдка на влюбена жена. Той чело възправя с дързостта на рицарска младост. На велможа, влюбен, копнеещ да чуе песента на любимата девойка. Забравения зов на любовта… Вятърът вее над водите. Гали и целува гърбовете на вълните. Подема приказки вълшебни за Реката, за Моцарт в бирхалето хладно, когото цигулката разплаква. За мъжа от камък. За розата цъфтяща. За жената…
Карлов мост е надвесен над вековете, прегърнал реката от бряг до бряг, да се срещнат, да си подадат ръцете в Златна Прага, да си поговорят за Времената, за чутовни битки и победи славни. Далечното ехо за Карл Велики, императора на Свещената Римска империя, прегърнала Родината-Майка, и възвърнал блясъка на Чехия.
Променят се царства, народи, остава само той – неизменен, величествен в своята непреходна красота.
Карлов мост! По него минава ИСТОРИЯТА!
Рада Въртунинска,
3 септември 2017 г. Добрич
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел. ред.: За авторката – вж. тук.
.
- Ще има сняг
.
Ще има сняг – усещам го как идва –
след някой ден отгоре ще се спусне
и ще мирише на студено и на зима,
и на замръзнало пране, което хруска.И ще мирише на изпрано и на синьо –
снегът е бял, но синьо му отива.
И от прозореца до края на градината
чаршафите си зимни ще простира.Снегът е бял и точно като майка ми
обича всичко да е под конец, да свети.
Каква жена е майка ми и как от чайника
мирише още на липа и на ръцете й…Каква жена е зимата и колко пъти
ни караше да сядаме до огъня…
Ще има сняг и ще затрупа пътя,
и вече няма никъде да ходим.И ще е зима – майчина и бяла,
студена, дълга – зима до небето.
А под дебелото ни вълнено одеяло
ще спи, ще спи на пролетта сърцето..
Николай Милчев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.
.
- Предколедно
.
„С червените ботушки потропва Дядо Мраз…“
Щом започне да наближава Коледа, ме обзема една творческа щръклица, която все се чудя накъде ще избие. Най-малко съм очаквала да се присетя за едни стари червени мокасини, които години наред се подмятаха прашни на бабиния таван. Моят прадядо, комит Никола, ги донесъл чак от Америка. Бил ходил там, заедно с други четници, да събира пари за оръжие. Предстояли освободителни войни на Балканите. Как са се събирали пари за оръжия в онези времена, аз не знам. Никола не бил много словоохотлив, но разказвал, че той лично е работил в златна мина и кътал парите за революцията. Щом на Балканите се размирисало на барут, комитите били призовани да се връщат и да се включат в борбата. Нямало повиквателни, имало идеал за Освобождение.
Никола натоварил на презокеанския кораб един сандък, пълен с армагани за близки и роднини, както си е редно. Понеже забравил да си вземе тютюн за изпът, а и имало още време до отплаването, слязъл на брега да си купи. На едно място се били събрали няколко земляци –македонци, албанци, гърци и българи. Държали една газета и обсъждали бурно събитията на Балканите, написани в нея. Никола така се заслушал в разговорите, че не чул корабната сирена. Когато потърсил с поглед кораба, той вече порил вълните. Влезнал в пристанищната кръчма заедно с другите, поръчал си нещо като ракия и се информирал, че на следващата сутрин тръгва турска гемия за Стамбул. Разгеле, рекъл си той, оттам и пеш се стига до Пирин. За щастие всичките му пари били у него, във вътрешния джоб на сетрето. Минала нощта в бурни разисквания и бунтовни припявания. На заранта, като се разхождал по пристанището, видял един индианец да спи, седнал на земята. Около него имало пръснати някакви шарени предмети. Като чул стъпките, индианецът отворил очи, усмихнал се вяло и му предложил стоката си. Никола купил една малка дамска чанта, цялата изработена от мъниста. Сложил в нея парите, а после щял да я даде на жена му, Мария. Погледът му привлекли един чифт червени мокасини, от мека кожа. Купил и тях, а индианецът му подарил и няколко пера за благодарност от алъш вериша, в този ранен час.
Цял живот имал какво да разказва комит Никола на съгражданите си за Америка. Те най обичали да слушат за индианеца, червените мокасини, перата и чантата от мъниста. За индианци чували за първи път от очевидец, толкова фини обувки пипали за първи път, а пера си имали по дворовете всякакви. Като видели чантата, която баба Мария показвала, направо цъкали с език. Даже една местна кокона помолила да се снима с нея. Цяла година снимката й с чантата била на витрината на фото „Стаменов“.
Годините се търкаляли като речни камъни и завличали във водовъртежа на времето всякакви събития – войни, въстания, метежи, революции… Комит Никола доживял до дълбока за онова време старост. Бил паметен до края на дните си, но краката не го държели, защото страдал от подагра, та прекарвал времето си в мохабети, седнал на миндера. „Всичко ми е наред, само тия пущини, нозете, не ме слушат“ – казвал той и сръбвал от кафето.
Един ден станал, облякъл чиста риза и ново шаячно сетре, а от джоба му провесил златния ланец на часовника. Рекъл на жена си, че ще ходи да се черкува, защото му идел краят. Когато решил да си обуе калеврите, видял, че болните му нозе не влизат в тях. Поискал Мария да му донесе червените мокасини. Те били меки и лесно ги нахлузил. Погледнал се в огледалото и отсякъл: „Това е резил и светотатство. На черква, сред хората, така не се ходи. Ще си ида от таз доня непричестен.“ Така и станало. Споминал се след няколко дни.
Децата от махалата много обичахме да играем на тавана в бабината къща. Там имаше реквизит за всичките ни фантазии. Играехме на царе, принцеси и слуги. Пресъздавахме приказния свят на тези герои. Царят се намяташе с един стар бял чаршаф, зад всяко ухо стърчеше някакво шарено перо, а на краката, върху протритите гуменки, нахлузваше едни червени мокасини, които от години се въргаляха насам-натам из тавана. Простолюдието бяхме боси, наметнати с вехти дрехи, които вадехме от разни сандъци. После пораснахме, таванът опустя, червените мокасини се свряха в някой ъгъл, а перата заедно с детството ни отлетяха нанякъде.
На една Нова Година сестра ми боледуваше от заушка и не можеше да отиде на тържество в забавачката с Дядо Мраз. Реве в къщи и не спира. Решаваме баща ми да се маскира като Дядо Мраз. Майка ми имаше едно палто с изкуствена кожа отвътре. Татко облича палтото с хастара навън. Слагаме му много памук за коса и брада. За да е по-непознаваем, слага и пенджурите на баба. На вратата се чука и влиза Дядо Мраз с подаръка за сестра ми – кукла Невеляшка, която сама се клати като пияна. Сестра ми спира да реве, гледа, гледа и изведнъж се развиква: „Искам истински Дядо Мраз! Този няма червени ботуши.“ Татко напуска сцената, а с него излиза и баба. Малко се бавят, а по тавана чувам стъпки, сякаш се гонят таласъми. Отново се чука. Влиза същият Дядо Мраз, със същата Невеляшка, но обут с червени индиански мокасини. Татко е навил крачолите на панталона и марширува с високо вдигнати крака, за да се виждат ясно червените мокасини. Сестра ми се усмихва, пие си сиропа и се радва на куклата. Дядо Мраз си отива. Навярно е тръгнал през снежните пъртини с червените мокасини, защото повече никой не ги видя.
Може би тези мои спомени щяха да си лежат там, където са били, и досега, ако не се беше дигнала една медийна шумотевица във връзка с едни червени мокасини. Някакъв депутат, дали Лаурел, дали Харди му е името, точно не знам, но отишъл в Народното сборище, обут с червени мокасини. Човекът тихо си ходел с красните тапочки по също тъй мекия и красен килим. Не е имал и никакво намерение да се качи с тях на трибуната и да призовава за защита правата на индианците в САЩ. Протестирал е мирно и безмълвно. Съвсем предколедно е, ако някои случайни избраници се появят с червени ботушки в Народното сборище, което отдавна вече не е никакъв храм.
Текст и илюстрации:
Елена Пеева-Никифоридис
.
- Песента на живота
.
Разказ от Ибрахим Бялев
.
Първите петли в селото пропяха. Баба Стамена като ги чу се размърда в леглото. Първото нещо, което направи, бе да погледне дали бай Стамен до нея диша. В последно време суха кашлица му раздираше дробовете и гърлото. Ходеше на лекар, но лекарите като го виждаха, че е надхвърлил трапа на осемдесетте, изписваха му обезболяващи хапчета и си го изпращаха по живо, по здраво.
– Няма ти нищо, бай Стамене. Ти си от старите чинари. Тях кашлица не ги бори. Хайде, хайде, да влиза следващият.
Така този стар чинар остана в ръцете на баба Стамена, която го наливаше с диви билки и извари от разновидни корени. Но и те не му помагаха, пустяло. Често се свиваше на кълбо и до сълзи кашляше. А тя от него повече се плашеше и към Бога молитви отправяше. Но след като вчера в ръцете му видя алена кръв, до смърт се изплаши и реши да предприеме нещо по-сериозно, за да спаси своя чинар от гниенето в черната земя. Предпазливо стана от леглото и слезе в мазето. Оттам взе торба бяло брашно и замеси самун за цялата седмица. Докато го месеше, душата й се разплака и тя с тих, кадифен глас запя песента „Горице ситна зелена“, и продължи с „Излел е Дельо Хайдутин“. С последни сили изпя и песента „Въз подзиме съм легнала“. Мислите й пък като луди прескачаха от един спомен на друг, когато с бай Стамен бяха млади и зелени, и най-вече до уши един в друг влюбени. Той по това време за нея бе най-високият и прав смърч в планината. Най-красивият и пъргавият елен. Най смелият вълк, който нямаше нещо, което да не й обещае и свърши. След като му престана пък, той за нея се превърна в един непресъхващ извор, от който и до днес засищаше жаждата си от обич и уважение. От закрила и покорство. Но ето, че днес изворът й засъхна и от това засъхване сърцето й се разкъсваше. Затова набързо сложи самуните да втасват и напали пещта да се затопля. После нахрани кокошките и им събра яйцата. И след като изпече самуните реши от леглото да вдигне бай Стамен.
– А-а-а, станал си вече и си напалил огнището. Лежи бе, човече. Лежи. Отпусни тази душа и я нахрани със спокойствие. Кажи ми сега, какво искаш да ти приготвя за закуска? Че аз днеска съм решила да отскоча до касабата на пазара.
– Не може така. Кажи какво ти треба и аз ще ти го купя и докарам. Ти си жена и по касабато и пазаро сами да шеташ не е арно. Или и двата ще одим. Или язе ке отида сам и ке ти докарам що ти сака душата.
След това пак силно се разкашля. Баба Стамена със свито сърце се приближи до него и с кадифения си глас го замоли да се успокои и да си полегне обратно в леглото. След това му запържи няколко яйца и му ги даде в леглото да ги изяде. Наметна на главата черна забрадка и понечи да излезе, но пак бе смъмрена от бай Стамен:
– Каква е тази църна забрадка бе, жено? И да умра, не сакам да я носиш. Пък и не сакам оттатък да си те спомням като жаловита булка.
– Никъде няма да ходиш, щурчо. Но след като не сакаш да съм с черна, ще си сложа жълтата. – И я сложи. А на бай Стамен сърцето му сякаш наново се роди или бе забравило за оттатъшното.
– Ха така те сакам! Като грейнало ясно слънце на небето! Като цъфнала китка иглика в църна падина!
– Хайде, хайде, не говори много, а полегни и си нахрани душата със спокойствие. Аз тутакси ще отскоча и тутакси ще се върна. Ти сега кажи какво искаш от касабата? Та после да не ме хокаш напразно.
– Тебе искам, слънчице мое! Тебе и нищо друго. До мене ли си, слънцето не залязва! След това взе да пее любимата й песен: „Жени ме, мамо, жени ме, жени ме, стара бе мамо, женен да ходя…“.
На баба Стамена някаква благина обля цялото й тяло. Сърцето й пък от тази благина се разпръсна на стотици парченца. Затова не можа да се стърпи и се наведе и целуна дядо Стамен по бузите. А той на свой ред още по-гласовито продължи да пее нейната най-любима песен.
Преди да тръгне за касабата баба Стамена се качи на тавана, взе от сандъка жълтите пендари и ги мушна в пазвата си. Пътят за касабата минаваше покрай гробището на селото. И тя, докато минаваше покрай него, погледът й прескачаше от един бял мрамор на друг, на които бяха изписани все имена на познати и набори. Докато ги четеше, душата й някак си посивя, осиротя и на глас взе да моли Господ да пази нейния чинар, който цял живот с голяма обич й бе правил сянка. Със свито сърце застана и пред вратата на лекуващия лекар на бай Стамен. По някое време дочу гласа му:
– Хайде. Хайде да влиза следващият.
И тъй като вече в коридора не бе останал друг човек, тя открехна вратата на лекаря и почти проплака, че освен нея друг няма, та затова влиза тя.
– Хайде. Хайде влизай и казвай от какво се оплакваш. Че нямам никакво време. И аз имам семейство и, освен вашите болки и вайкания, още много други ангажименти.
– Докторе, прости ми. Аз, слава на Бога, съм добре.
– Тогава защо си дошла бе, бабо? Казвам ти, че нямам никакво свободно време.
– Аз, аз дойдох за бай Стамен. От вчера душа бере и кръв повръща. Защото мисли за мене, се опитва да го крие. Но има някои неща, които не могат да се скрият, пустяло. Като обичта например. И тя, пустяло, не може да се скрие от хората. – След това бръкна в пазвата, извади оттам жълтиците и ги подаде на лекаря. Той на това колкото се възмути, още повече се зарадва.
– Да, разбирам те, бабо Стамено. Но аз душа не давам. Има някои неща, които Господ решава. И това нещо от тебе не мога да го взема.
– Аз не искам душа от тебе, докторе. В нашето село си имаме доста добър поп и красива църква. Ако ми трябваше душа, щях да се обърна към Господа ми.
– Тогава какво искаш от мене? – сопнато я попита лекарят и продължи: – Ако някой научи за това нещо, ще ми отнемат дипломата.
– От тебе искам само едно. Поне един път да посетиш бай Стамен вкъщи. Че за тук вече няма сили. Кой знае, може пък и да се случи чудо, и върху душата му душа сложиш. А тези жълтици ги давам за семейството ти. Мен Господ не ме дари с рожби. Затова тези жълтици ги давам на тебе за тях. Дано и те изучат и като тебе станат лекари, и да даряват нуждаещите се с живот. – След това тя остави жълтиците на бюрото и с бързи крачки се забърза към своя чинар, към своята сянка.
Като изкачи хълма, от който се виждаше селото, първото, което забеляза, бе, че коминът им не кадеше. „Заспал е – си каза и ускори крачките. – Не, не. Заспал е. Няма как да загасне моето огнище. Сега ще се прибера и ще го изкъпя! След това с любимото ястие нахраня! После заедно ще пеем любимите ни песни…“ И веднага запя на глас любимата му песен: „Тежко мина моята младост, докторе…“. Но някаква буца заседна на гърлото й и не можа да продължи. За първи път, откакто го бе видяла, тя не можа да изпее любимата му песен. Докато минаваше покрай гробището, не погледна и към него. С наведена глава, сякаш някакъв вятър я носеше към огнището им. Към съдбата им. Към живота им.
Когато пристигна пред портата им, още преди да я отвори се провикна така, че да бъде чута от втория етаж:
– У-у-у, Стамене! Аз дойдох! Къде си бе, човече? За тебе имам добри новини! – Вятърът продължи да я носи и като виелица застана пред стаята им. Когато я отвори, първото нещо, което видя, бе, че огнището им не гореше и стаята бе изпълнена с хладнина. С плахи стъпки се приближи да чинара си и този път го видя, по-блед отвсякога досега. А по възглавницата следи от алена кръв й подсказаха, че в тази къща се е случило най-лошото, което можеше да се случи. Когато го пипна по бузите, една хладнина обзе ръката й, след това и сърцето й охладня и сякаш осиротя. Душата пък стисна зъби и нищо не каза.
Очите му бяха отворени и тя, когато погледна в тях, видя неговото слънце, което бе огряло целия му живот. Неговата иглика, която с цъфтежа си бе зарадвала целия му живот. Това й стигаше да почувства, че не е живяла напразно.
.
- Три жълъда и перо от Оклахома
.
Даниела Иванова-Найберг,
Когато стягах багажа за Тулса за участието ми в конференцията на американското общество за фолклор там, мъжът ми, американец, пенсиониран професор по музика, учуден попита: „Ама кой реши да я организира тази конференция точно в Тулса? Кой ходи там?“
Ами кой ходи… Ходят такива като мен. Ивета, например. Посестрима, с която ме свързват много песни и пътища. Включително такива, каквито не съществуват. През далечната 1999-а, например, след приключването на културно-антропологичния семинар в Пиран на Адриатика, зацепихме право през полето, наближавайки понтонния мост към Нови Сад. Е, с кола бяхме, де. Караше я Ацуши, японски колега с впечатляващ сръбски.
Ивета от години е директор на фолклорния център в Ню Джързи, където работи с всички етнически групи, включително с местното племе Делауер или Лени Ленапе. Сега сме тръгнали двете ден по-рано за Тулса, защото сме разбрали, че в Бартесвил се намира център на голямото племе Делауер, което онова племе в Ню Джързи приемало за систър-трайб. Ама как ще стигнем до Бартесвил, как ще се върнем?Това още не знаем. Но и двете обичаме Балашевич – с песните му, с неговото „аз, мили мои, не вярвам в приказки, аз си живея в тях“. Когато Ивета затръгва за Америка със семейството си, остави ми концертен запис. Касетката вече е само спомен от едно минало време, големият бард не е сред нас. Но фразата си е жива и още как.
Сега, защо искаме да отидем в Бартесвил? Ами Ивета е свързана с „нейното“ Ленапе – и не просто защото е правила предълги интервюта с членове на племето и местния вожд. Подреждала е изложба. Всъщност, много изложби. Писала е по темата. И тя, и мъжът й, и дъщеря й имат индиански имена, което си е голяма чест. Аз съм въодушевена, защото наскоро съм се занимавала с темата за танца в музея. Музеят е Музеят за изкуство в Сиатъл, а сред танцовите прояви са игри на племена от щата Вашингтон. И аз съм направила няколко интервюта. Темата за загубената родова памет, езика, за усилията нишките да се съберат или пък да се създадат нови, ми е безкрайно интересна. Правилата на „Протокала“, например, действащите лица в утвърждаването на традиционните песни и танци. Кое е собствено родно? Как се „одомашняват“ заемките? Какво пазят архивите (от експедициите на Боас, например) и за кого са достъпни? Какво от новосъздаденото се приема за свое, кой може да го изпълнява, кога, къде? Как се „дарява“ песен? Как се възражда прекъсната традиция? Лудница.
Та, в Тулса сме. Понеделник. Ивета вече е в хотела. Аз съм кацнала в полунощ и съм на аерогарата. Докато чакам шатъла, чета „Звезди под клепачите“ на Николай Терзийски. И никак не бързам. В смисъл, нетърпелива съм да се видя с Ивета, но не притропвам напред-назад. Седя си кротко и поглъщам страниците. Примърквам от кеф. Открила съм си автор.
Вторник. Наемаме убер. Бартесвил е на около 45 мили от Тулса. Там се намира онзи център на племето Делауер (име, което, както отбелязва мимоходом Ивета, изобщо не е индианско; Делауер идвало от сър Томас Уест Трети, лорд Де ла Уеър, първият губернатор на Вирджиния). Шофьорът е дружелюбен, разказва ни кои ресторанти трябва да посетим на всяка цена. Последното преминава в подробно изреждане, като се започне от вкусотиите по Ютика скуеър, премине се през китайския ресторант Ченг или Чанг и се стигне до местенца за индианската сладка царевица, увита в станиол с масло и така бухната във фурната. Щом сме се интересували от изкуства, да сме си отбележели Тулса артс дистрикт, Арт Деко сградите, включително Арт Деко подземните турове. А, и да не забравим да отидем на онова място, наречено „Център на вселената“. Като застанел там човек и като кажел нещо, то гласът му отеквал. Щели сме били да го познаем лесно, защото там имало и колона с желязна халка, която преминаващите можели да ударят и така да регистрират присъствието си. Но ако сме искали да се разхождаме, да вървим само по „Бостън“ и нагоре, в никакъв случай не към гарата. Всякакви хора имало там, въоръжени, пияни, дрогирани, така че никакво ходене там. Добре, казваме, благодарим. Ивета го пита какво знае за местните индиански племена. Тогава той споменава за пет „цивилизовани“ племена. Ние двете се споглеждаме. Едва по-късно в конферентните дни разбираме, че точно така са наричани племената Чероки (Cherokee), Чоктоу (Choctaw), Чекасоу (Chickasaw), Креек (Creek) и Семинол (Seminole nations). Терминът отпреди век и половина обозначавал тяхната асимилация с приемането по неволя на англо-американските норми. Племената иначе са десетки на брой в този щат.
Пристигаме. Поканени сме да разгледаме няколкото сгради в комплекса-селище. Научаваме какви са функциите на отделните сгради. Питаме как се издържат. Ами да, имало субсидия от щата, но грантове трябвало да се пишат постоянно. В музея, отворен само за нас, аз забождам нос в таблата с танците и музикалните инструменти. Ивета продължава разговора с домакините. Едната от тях се казва Илана. И тук в един момент става ясно, че племето Делауер в Ню Джързи може и да смята племето в Бартесвил за сестринско племе, но племето в Бартесвил не го припознава за такова. Защо, питаме. Ами който искал да бъде припознат като част от племето, трябвало да има кръвна връзка по майчина линия, която да можело да се проследи поколения назад. Това е леля ми, казва Илана, като се приближава до едно от платната. Знам си и лелите, и пра-пра лелите. Всички се знаем кой от кои е. А при племето при вас нещата не се съвсем така.
Илана се оказа артист, приложник. Прави неща от мъниста, кожа, миди. Седнали сме на боб и царевичен хляб в столовата на центъра и тя ни споделя снимки от страницата си във Фейсбук. Показва ни семейството си. Нейният съпруг бил от племето Осейдж (Osage Nation). Има три деца, наскоро е осиновила четвърто, защото нейна близка се е споминала.
Прекарваме целия ден в този център. Идва мъж, който е сред първенците. Склонен е да ни отдели време. Той отговоря за обучението, както и за много други неща. Разказва ни колко е трудно да се мотивират децата да учат езика на племето. Всъщност, то и нямало човек там, който напълно и свободно да го владее. Думи, фрази, да. Но онова, което ги свързва… „А кой учи децата на традиционните танци?“ – питам аз. И тук идва моментът, в които разговорът тръгва в посока, за която Ивета и аз не сме си и мечтали. Но понякога наистина трябва да му се даде време на един разговор да се разлисти, да си изгради ритъм, да заживее и даде плод. Разбирали са ги старите гърци тез работи.
В часовете заедно Илана изглежда се е уверила, че и двете с Ивета изпитваме искрен интерес към различни традиции и култури. Показали сме респект към тяхната. „Ами тази седмица – казва тя, – в Паухаска, от четвъртък до събота, ще има игри за представянето на момчета и младежи пред общността. Тогава ще получат първото си перо. Събитието е частно, на племето на мъжа ми е, но аз имам право да ви поканя. Никакви записи и снимки, обаче. Танците започват в два следобед. Два часа се танцува, после се яде, после пак се танцува и пак се яде. Три дни.“
Мъжки инициационни практики днес!?! И ние ще можем да го видим това?
Но нека не бързам.
Конференцията на американското фолклорно общество започваше в сряда. Преди официалното откриване колегите бяха организирали два тура – единият до Арт музея Филбрук, другият – архитектурна и историческа разходка из Тулса. Да си изберем. С Ивета сме си избрали и двата. Ракия или вино, дядо попе? И бира, чедо. Туровете се застъпваха, на щяхме да го наредим някак.
Музеят Филбрук. Огромни дъбове приветстват посетителите. Навеждам се. Вдигам три жълъда – лъскави, здрави, шапчиците им вирнати. Градинарят тъкмо минава. „Това е най-старото дърво в парка“ – казва. Аз си прибирам жълъдите. Искам да си отнеса у дома нещо от земята, от природата на това място. И през ум не ми минава, че то е свързано с петрола. Още не знам, че музеят е бивша вила на един от най-богатите петролни магнати от началото на 20 век, Уейт Филипс, и съпругата му Женевиев. В даден момент семейството решава да дари вилата на градската управа с идеята тя да стане музей. А градината, която не се вижда отвън, е много подобна на красавицата Вила Ланте на италиански архитект от XVI век Джакомо Барози да Виньола. Изящна симетрия. Радваме й се много в момента, в който след разходката из залите излизаме на централната тераса.
Но ясно е, че за музея не мога да разкажа тук. Спирам.
Извикваме убер, който да ни закара скоростно до хотела, от който тръгва арт-деко тура. Момчето – младо. Дошло от Орегон преди година. Тук е частен учител. Обича езици. Искал да види свят. А дали не би искал да ни закара до Паухаска на следващия ден, че и да ни прибере? Вече сме разбрали, че до Паухаска нищо не ходи, 45 мили са си 45 мили. Но как се пропускат онези игри?
Ние с Ивета сме първите му клиенти на това момче. Не за деня, изобщо. „И какво, вие сте фолклористи, а, я с какви готини неща се занимавате.“ Бил ходил до Паухаска, защото там се бил снимал филм по книгата Killers of the Flower Moon: The Osage Murders and the Birth of the FBI. Филм на Скорсезе, при това. А на него темата му била любопитна. Децата, на които преподавал, пък били болни точно тази седмица.
И така, идва четвъртък и ние се понасяме към Паухаска. Конференцията на American Folklore Society се е разгърнала с пълна пàра, не знам колко сесии вървят паралелно, тюхкам се, че пропускам камара интересни неща. Но и не се тюхкам. Ентусиазирана съм. Приключенската ми кръв подрипва.
Пристигаме. Мястото на церемонията е средно голяма арена, покрита. Опасана е с оградени пространства, в които пейките са на три нива. Върху повечето от тях има постелки. Но е рано. Има цял час до игрите. Центърът на Паухаска е на 15 минути.
Така се озоваваме в градче, в което за първи път виждам как е организиран административно животът на индианско племе. В случая това е Осейдж нейшън. Пием кафе в заведение, което някога е било пералня, и затова носи звучното име Dirty Clothes Café. Музеят е затворен. Книжарницата работи. Ивета си купува Killers of the Flower Moon, аз понасям вестник от 2021-ва от къщата за гости срещу музея. Там пише не само за снимането на филма, но и за това как тази нова известност се отразява на живота на местните. Вестникът го взимам за себе си, но и за Гари. Някога дружал с деца от племето от резервата в родното му Айдахо, канен е бил на техните Paw wow – събирания с песни, танци и гощавка в почит към предците. Привлякъл по някое време съученик индианец да свири в бенда при училището. Не била от популярните за останалите му съученици тази негова дружба. Гари би разбрал повече от всеки друг написаното в онзи вестник.
Хайде обратно към арената. Сега вече церемонията започва. Регалии, пера, дрънкала, цветове. Мъжки глас се провиква, увлича след себе си певците. Обаждат се тъпаните. Мощна енергия завихря в кръг танца и танцуващите. Когато даден род е готов, тогава виждаме семейството подредено в един от входовете-лъчи към арената. Оттам влиза процесията с момчето, което в този ден ще получи перо и ще бъде въведено в групата на големите. И ето, тръгва лъчът. Чуваме друг глас: това семейство е еди кое си, от рода еди кой си. Това дете е добро, то обича да плува, има успехи в математиката. Днес е моментът то да получи перо и да се присъедини към танца на мъжете. Детето се впуска към кръга, който започва да пулсира като живо тяло. Ритъмът се катери, полудява. И изведнъж спира. Само неколцина мъже, добри играчи, като опашка обират последните ритми. Жените, и те нагласени, с достойнство пристъпват по външния ринг. Мъжете сядат – жените сядат или направо напускат арената. После гласът на водача отново се извисява. И всичко започва отначало. И сигурно това повторение крие дълбок вътрешен смисъл, какъвто, знам, се съдържа и в цялото това действо, на което станах възторжен свидетел.
Прибирам се вкъщи със „Звезди под клепачите.“ Очите ми светят. Давам си време да рефлектирам върху трите истории там, така органично преплетени и така допълващи се. После намирам в тъмното моите три жълъда, потърквам ги и сядам да чуя и техния разказ.
10 ноември 2022 г., Силвър Лейк
.
