литература
- Есенно равноденствие
В нощта на 23 срещу 24 септември 1988 г., ден след като родих сина си и бях в родилното, убиха сестра ми Татяна Титянова. Днес се навършват 34 години от престъплението, което описах в разказа „Есенно равноденствие“, който спечели голяма награда във Франция през 2006 г. и бе публикуван в книгата „Le temps qui passe“.
Тази година чествам 60-годишен юбилей и включих в дебютната си белетристична книга* творбата, посветена на сина ми и сестра ми, за мига, когато бях безкрайно щастлива и ден след това покрусена. Предстои ми да направя официално представяне на книгата, но припомням разказа в чест на Танчето.
Светла памет и почивай в мир, прекрасна моя, многообичана сестричке!
23.09.2022 г.
Антоанета Титянова ЕСЕННО РАВНОДЕНСТВИЕ
Луната надничаше през стъклото с цялата си ледена красота. От часове се взирахме една в друга. Как да заспя? Не можех да помръдна. Лежах по гръб на постелята. Преди часове родих сина си и ме настаниха на единственото свободно място. След като ме доведоха от родилното, ме наобиколи едва ли не цялата болница да зърне сестрата на известната телевизионна водеща. Копнеех за усамотение, а трябваше да отговарям на десетки въпроси – любопитни за обикновените хорица, а за мен повече от досадни. Бе времето на тоталитаризма – нямаше свободна преса, нито частни TV канали, брояха се на пръсти известните лица от малкия екран. Опитвах се да обясня на околните, че сестра ми е изключително добронамерена, състрадателна и земна като характер. Подхвърлих, че и тя наскоро роди и има 3-месечно бебе. Голямата й дъщеричка е първокласничка, а в свободното време Татяна рисува и сега подготвя изложба. Тъй като е в отпуск по майчинство, води само по-престижни концерти и спектакли. Успях да стана само веднъж от леглото и се дотътрих до външния телефон, за да я чуя.
– Ти си герой! Роди момчето в рода ни. Горда съм с теб – струеше от радост гласът на сестра ми. Всъщност и тя, и аз имахме дъщерички. С татко все се шегуваха, че има само женски отрочета, а той им отвръщаше, че силните мъже създават момичета. – Днес не мога да дойда пред болницата и да ми махнеш през прозореца – децата са болни… Но утре ме чакай, сестричке! – усетих тревогата в гласа й.
– Не се притеснявай. Като ме изпишат, всеки ден ще сме заедно с бебетата по градинките! Миличка, искам да говорим, но едва се държа на краката… Не искам да ти кажа как съм се довлачила до телефона – отвърнах й, сбогувахме се и с мъчителни стъпки се върнах в стаята. И ето ме пак на леглото. Боже, ако знаех какво ми е подготвила съдбата, навярно щях да говоря още много, много…
Пак се загледах в луната и се опитвах да очертая мислено линиите на това покрито в жълтевина очертание на женско лице. Казват, че Селена въздейства особено на човека. Дали ме хипнотизира? Всъщност от леля зная, че в болниците никой не иска да дежури нощем при пълнолуние – спуква се от работа: катастрофи, самоубийци, престъпления, алкохолни натравяния… Как може тази красива небесна спътница да провокира страстите човешки?
Някак неусетно се унесох и мисълта ме върна в детството. Лежим със сестра ми на верандата в Алжир и се опитваме да пипнем небесния свод. Толкова са големи звездите и близки до земята там, в Африка. Имаш чувството, че са играчки, накачени по коледна елха, и можеш да ги докоснеш. А луната – колкото повече приближаваш екватора, толкова по-едра и внушителна става.
– Ще ти разкажа приказката за Спящата красавица и ще заспиш бързо, бързо – шушука сестра ми и със звънливото си гласче започва да имитира предсказанията ту на едната, ту на другата орисница.
– Како, не мога да разбера защо точно най-красивата, умната и талантливата девойка, надарена с толкова умения, трябва да бъде омагьосана от вещицата, за да умре? Не е честно! – недоумявам аз.
– И аз мисля, че не е справедливо, но всяка приказка има хепиенд и затова след 100 години Спящата красавица ще оживее от целувката на красивия принц – тихичко промълви сестра ми.
– Много не вярвам в принцове, а ти?
– Все си мисля, че любимият и обичта могат да спасят човек от смъртта!
Заглеждам се в луната и леко се унасям от приказката на сестра ми. Всъщност си представям Спящата красавица – тя прилича досущ на нея. Толкова е красива! Сестра ми е най-умното и будно дете – рецитира, рисува, пее, толкова е артистична. Животът доказа, че орисниците са били неимоверно щедри към нея. От ученичка я избраха да участва във филм, във ваканциите работеше като екскурзовод, владееше няколко езика, рисуваше божествено красиво и дори успя да влезе в Художествената академия, в класа на най-изтъкнатия български художник, следваше второ висше – журналистика. Работата в Националната телевизия бе допълнително занимание, което й даваше финансова самостоятелност, и я превърна в една от най-известните млади дами в страната. Само дето съпругът й не беше никакъв принц, а мъж, който не спираше да я бие и тормози, работеше за Държавна сигурност и се ползваше от протекциите на влиятелни хора, и бе неуязвим за делата си.
Обърнах поглед от луната. Защо ли ме връхлитат спомени? Какви са тези натрапчиви мисли – та аз съм най-щастливата жена на света! Имам си дете! Родих момченце! Малко, крехко, изваяно. Когато го пипнах и доближих до гърдата си, усетих колко е зависимо от мен. Да си майка е най-голямото богатство. За миг се променяш и започваш да живееш не за себе си, а за него – за твоята плът и кръв, за твоето божествено творение. Не съм усетила как съм склопила очи – усмихната и щастлива, а същевременно незнайно защо и тревожна…
Стряска ме отварянето на вратата и повикването на доктора:
– Майче, ще дойдеш ли за малко при мен!
Ставам автоматично и с болка. Скоро съм станала от родилната маса. Зле ми е. Защо ли ме вика извън стаята? Това не е визитация? Дали детенцето ми е добре?
Гледам лекаря в очите и се опитвам да се усмихна любезна. Всъщност, сърцето ми е притихнало и незнайно защо се е свило като уплашено зайче в гръдта ми.
– Обадиха се, че са намерили сестра ти мъртва. Трябва да откриеш родителите си и да им го съобщиш – изломоти лекарят, без да ме погледне дори, обърна гръб и бързо се изнесе по коридора.
Вцепених се. Онемях. Заридах с цялата си душа.
Светът престана да съществува за мен. Седях на леглото и мълчаливо, за да не смутя другите, потънах в сълзите на голямата непосилна мъка. Не знаех нищо. Не знаех какво и защо. Отказвах да приема реалността. Бях звъннала на съпруга си и механично предадох да намерят близките ми, че нещо е станало със сестра ми, и толкова… Всичко причерня пред очите ми и загуби смисъл. Болката бе единственото, което ме душеше и напираше в гърдите ми. Опитвах се да дишам.
– Бебетата. Носят бебетата!
Автоматично поемам моето и го доближавам да суче, и усещам как мъничето се опитва да отпие първите глътки коластра. Жадно иска да засмука живота. Притихва в мен, намерило опора и сигурност. А аз. Божичко! Не мога да му се зарадвам! Не мога да му се усмихна! Сълзите напират в очите ми, душат гърлото ми, обливат сърцето ми! Защо така? – викам без глас и стена с всяка фибра на тялото си.
Нямам сила за нищо, освен да питам Бог защо ме наказва по този начин. Нима съм прегрешила толкова? Дари ме с най-святото и желаното щастие – с рожба, с това малко невинно ангелче. Часове по-късно ми отне най-свидното и обичаното – моята сестра, с която бяхме като едно цяло. Неразделни. Единомишленички. Влюбени една в друга. Не двойната Лотхен, а две в едно.
Молех прошка и тогава, и месеци наред сина си, който кърмех със сълзи на очи. Бе неотлъчно до мен. Долепвайки до гърдата си своята рожба, тя най-добре усещаше безкрайното ми човешко страдание. Дали затова израсна талкова човечен и състрадателен? Тогава не мислех за това. Давах бебето през 3 часа на медицинските сестри и отивах в една ъглова стаичка, където можех да плача на воля, далеч от чуждите погледи. В родилното всички са усмихнати. Моята трагедия не се вписваше тук, откъдето всеки ден се ражда нов живот.
Целият ми свят изведнъж претърпя коренен обрат. Не ме допуснаха да ида на погребението. Започнаха заплахи към мен и родителите да не рием случая, че и с нас може да се случи същото, каквото стана със сестра ми. Едно след друго се нижеха следствия, които се превърнаха във всенародно брожение – над 10 000 души поставиха подписите си да не се потулва разследването. Спечелихме десетки дела, но никой не приведе в действие решенията на съда. Хората сами ни издирваха, пишеха нотариално заверени показания, които се прикриваха и манипулираха от органите на правосъдието и следствието. От едно задружно и щастливо семейство, се превърнахме в опечалени страдалци, търсещи истината за нелепата и жестока смърт на нашата непрежалима Татяна.
Приспивах бебето, чаках съпруга си да притихне в завивките и сядах да пиша показания. Следователят не искаше дори да ме разпита. Това, което щях да му кажа, не се вписваше във версията, която му бе спусната свише – самоубийство от 8-я етаж, При второто разследване – самоубийство от 4-я етаж, при 3-тото – скок от 46 метра – от 16 етаж и т. н. скалъпени небивалици. Нашата борба да се докаже истината, която оборваше всяко решение на следствието, бе неистова и е в състояние винаги да поднови делото. Дори световни медии като “Файнейшъл таймс” пишеха за сестра ми своята версия, което показва колко значим бе този акт на насилие и колко неравностойната, но ожесточена борба, водехме ние, за да излезе истината наяве. Превърнахме се като опора за всички, чиито дела висяха, и хората търсиха съдействие от нас да подскажем как да постъпят, за да възтържествува правдата.
Не обичам да се връщам към този откъслек от живота ми, когато трябваше през деня и пред хората да поставям маска на лицето си, за да изглеждам спокойна, а в душата ми бушуваха най-силните, непосилни за човека пориви на страданието. Имах чувството, че мога да го докосна и да се задуша в него. Да се удавя в този океан от тъга, който бе потопил цялото ми същество. Щом вземех бебето на ръце, и пред погледа ми изплуваше образът на моята приказно красива и усмихната като мадона сестра. В ръцете си държеше 3-месечното си момиченце и ме пита: “Какво ли ще се случи с мен, та ми казват, че върхът на моето развитие е 28-години? Та аз едва сега започвам”; и ме води в стаята да ми покаже последните си картини, разказва ми за плановете си, за поканата да нареди първа самостоятелна изложба. “Само трябва да замина, преди да се върне съпругът ми. Да не съм тук, докато не свърши бракоразводното дело.” Да, но не замина. Получих внезапно контракции, влезнах този ден в болница и сестра ми отложи заминаването: “Нека мама да помогне на теб и да подготви вещите за изписването на бебето. Ще пътувам след 2-3 дни…” Тези фатални дни!!!
Пишех показанията по няколко пъти, защото някоя сълза ме издебваше и капваше на листа, и почвах отново. Исках да съм точна. Реших да опресня събитията и посегнах към моя дневник. В него записвах съдбоносни и паметни мигове. Естествено, бях описала как една нощ полицията доведе сестра ми пребита с бебето в ръце. Онзи изверг й беше счупил носа, беше я обезобразил. Тогава бе и първият й опит за развод, от този миг започнаха и заплахите.
Отново в дневника, когато учех за изпити, драсвах набързо споходили ме идеи за статии или стихове, които прелитаха в паметта ми в най-неподходящото време. Той бе като архивирана част от мен, в него маркирах съкровени за мен неща. Разлистих напосоки листата и се вцепених. Изпуснах дневника като попарена.
Знаете ли как може да те жигоса лист хартия? Една строфа да те изведе извън строя? Трепереща и невярваща, отново го взех и припряно започнах да разлиствам страница по страница. Къде е? Как така изведнъж отворих точно там, а сега не мога да открия пасажа. Приближих се към прозореца, за да ми е по-светло, и отново я зърнах нея – луната. Сякаш и тя искаше с мен да прочете онази разтърсила ме мисъл.
Чета бавно и невярващо: “Равноденствие. Един живот се ражда, друг – умира…” Написала съм го 6 години по-рано, с идеята да сътворя след време стих. Невероятно! Синът ми е роден на 22 септември – на есенното равноденствие. Часове след това сестра ми умира. Не знам какво да мисля. Нима е възможно човек да носи в себе си бъдещето, да го синтезира, ето така, като на шега, върху лист хартия, за да те връхлети след време с цялата си кошмарност и невъзвратимост? Гледам в луната и си мисля мистика ли е това или реалност.
Истината е, че вече 18 години всяко есенно равноденствие купувам торта, слагам тежки трапези, за да събера близки хора. Това е един щастлив и обичан празник – рожденият ден на моя хубав син. На следващия ден отново пазарувам, сбирам близки мои хора, но на гроба на друг, много свиден за мен човек – моята покойна сестра. Така радост и мъка при мен вървят неотделимо. Осъзнах смисъла на израза “Много добро не е на добро” – толкова е точен и проникновен. В света хубавото и лошото се преливат. Не могат едно без друго и са в постоянно равновесие. Как ми се искаше при мен да не е така, но не би. Онази лоша орисница е била последната. Не е имало друга след нея, която да промени или облекчи съдбата на моята красива и единствена сестра. Принцът и любовта при нея липсваха и краят не бе никак приказен и щастлив.
Хората обичат да казват, че времето лекува. Аз не вярвам в терапевтичните му способности. Все си мисля, че с годините амнезията ни подтиква да изтриваме болните мигове от нашето съзнание. Като рефлекс за оцеляване. Адаптираш се към споходилата те болка и я изтласкваш в някое по-отдалечено ъгълче на душата си. С всеки ден нещо от нас безвъзвратно си отива. Късчета от живота ни, от спомените ни, от нас самите. Само тя, луната, всеки месец закръгля формата си и ме връща към онази толкова щастлива и толкова трагична за мен нощ. Дали съм можела да й нашепна тогава: “О, миг поспри!” и да променя бъдещето? Не знам. Луната продължава всеки месец да ме следва със своята съпричастна, леденожълта усмивка, свидетелка на цялата моя горест, на цялото ми щастие. И аз й се усмихвам. Та тя ми е вечна спътница и в зло, и в добро.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* „СЪДБИ И ТО КАКВИ“. Автор: Антоанета Титянова. Изд.: Делта ЕК, 2022. Художници: Татяна Титянова, Емил Цеински, Людмила Дамянова, Бисера Вълева, Владимир Стан; Фотографии: Ив. Добромиров, Б. Попов, Ил. Харизанов, Л. Йотова, С. Милев.
Приликата с живота на значими личности не е случайна. Книгата започва с разказ за трагичната съдба на телевизионната легенда Татяна Титянова, спечелил награда в Марсилия 2007 г. Популярната журналистка и писателка Антоанета Титянова събира 16 разказа, публикувани в сборници в България, Франция и Северна Македония, отпечатани преди в тиражирани женски издания. Разказите затрогват с драматична съдбовност, стилът е увлекателен, книгата се чете на един дъх. Във всяка творба е залегнала частица истинска история, която затрогва, прокрадва се злободневен проблем, но как се разплита Гордиевият възел – дали се затяга повече и човек обрича себе си и околните на страдание, показват одисеите на героите. Разкази с неочакван край, с много стремежи и попарени копнежи и с финалната дума на СЪДБАТА, която не пести от фаталните си сюрпризи..
- Поезия и публицистика в Център „Българика“
Салон за българска култура и духовност – Чикаго и в. „България Сега“ организират представяне на книгите на Снежана Галчева „Когато думите не стигат“ – поезия и „В десет въпроса“ – публицистика.
Събитието ще се състои на 25 септември, неделя, от 14:00 до 16:00 часа, в Културен център „Българика“.
По същото време ще бъдат връчени и Грамотите на лауреатите от САЩ, отличени в конкурса „Нестинарството – живият въглен на българския дух“.
Повече информация на:
тел.: (847) 962-2002
email: [email protected]Събитието във Фейсбук – ТУК
.
- Когато безгрижният август си стегне багажа…
.
Когато безгрижният август си стегне багажа
и с хиляди влюбени птици на юг отлети,
разбираш, че нищо на тоя свят не е тъй важно,
когато вятърът люби разюзданите вълни…Разбираш, че тоя живот е чуплив като мидичка,
обречен от безпощадната ярост на вечността.
И тръгваш да търсиш отчаяно някакъв смисъл,
повярвал, че съществува безсмъртие в любовта.Когато вълните изхвърлят солената пяна
и плажът осъмне, по-тъжен от кръгъл сирак,
ще дойде на зигзаг септември, подгизнал пияница,
а любовта ще си тръгне завинаги с бързия влак.Ивайло Диманов
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Живот на ръба на езика
.
Васил Славов за поетичната книга на Людмила Калоянова „Номад“
(изд. „Жанет 45“, 2022)
„Вината си я носим и
без плеядата джуджета,
готови да ни я напомнят всеки миг.
Затова спестете си ако обичате
моралните каскади и присъдите
на глухото домашно лицемерие!Щом дойде време, ще приготвим от въжето
на емигрантските си спомени бесилка.И пак ще стигнем свойто изкупление.“
(„Емигрантски стих“)
.
През септември 2022 г. издателство „Жанет 45“ реализира втората поетична книга на Людмила Калоянова. „Ном-Ад“, разсечен(а) от реката на (не)завръщането, в „адните“ разпятия на съмненията, познати на всички нас, поели просеките на преселения и забрава.
.
.
Структурирани в шест отделни цикъла („Реката на Паметта“, „Рапсодия в Бяло“, „Живот на ръба на езика“, „Скачени Съдове“, „Bonfire of the Vanities“, „Уплашени от Славей“), творбите носят тематичната си идентичност. Преливането на текстове и цикли един в друг е плавно, дограждащо. Избегната е претоварената словесност и тази типична недостатъчност в стихове, които срещаме днес. Людмила Калоянова е пестелива. В търпението и изказа си. Усещанията са изчистени от излишност, от тази така примамлива за някои словоизлиятелност.
„Хелиос
разтваря
отмалелите
следобедни
бедра на
Странджалюби я бавно
после изсипва
в морето
трептящи слънца
от любов“(„Залез“)
.
Авторката пише за близките си, за смъртта, за поднебесното разпятие на емигрантския и вселенския дух, за любовта и разчитането й. Пътува и търси контурите на духа си в спирките, предопределени или не, в задъхването на това вечно изплъзващо се време:
„ужасът на нашите
раздели
отчаяние
превърнало се в навикнедоизказаности
вкочанелости
маски
от страх и винасълзи
влели се в голямата
вода на
незавръщането…”(„Един баща иска да знае“)
.
Калоянова разчита с ерудиция и обич културните наслоения, като взима от тях детайли и слово, които облагородяват духа; плете опитностите си и им придава онова ясно дефинируемо ехо на човешкото състрадание и споделеност. Силно впечатление прави лингвистичният й цикъл („Живот на ръба на езика“), подобен на който, поне аз, не съм срещал досега. Разсичането на езиковото пространство е видно. Езиците и преминаванията (в сънища и реалност) рушат Вавилонските си кули, а артикулирането на смисъл губи давност. Деконструкцията (lack of positive meaning) на истина, истинност (дефинирани от Ницше като сбор от метафори и метонимии) търси собственото си ехо. И понякога не го намира.
„вой
заекване
забравен ритъм
свистене на секираезик прекършен
между пазвата и зрелостта
обречен
винаги да търси майка“(„Живот на ръба на езика“)
.
В творбите си авторката създава познание, което поражда противоречия и сблъсък на значения. Лирическият герой иска дома си, но притежава различни подслони, иска да има земята си, но има земя от двете страни на океана. И тази осъзната многовалентност на възприятията е, която разтърсва. Пътищата са прекъснати, погребенията на близките са пропуснати.
Ехото възвестява различните си езиково-тонални нюанси, в своя универсален резонанс. Но това обогатява. И убива. Престраданото дарява поезия. Дава възможност да провокираш широтата на духовните си търсения.
„…тъмни сгради със спуснати
щори
обитатели
пренесли се в местните
гробищадомове на доизживяване
болни от чакане
мъртвородени лозници
без клони…“(„Празнота“)
.
.
Людмила Калоянова пътува в история и настояще („живял съм в Бургас, в старата част на Багдад, във Верона, Флоренция, Бруклин, Екс ан Прованс…“ – „Видение в лилаво“), съшива преживявания и пътища и разкрива солидната си ерудиция. Тя е гражданин на света. С номадското си съществуване и „тюрбаните на преселението“ образите, създадени в тази книга, се завръщат. И колкото по-далеч е физическото им отстояване, толкова по-болезнено отекват реминисценции на съновидения, стремеж към преоткриване.
„Езици на моето номадство,
цветни лалета на моето
преселение –
Аз ли ви говоря или вие мен?“(„Лингвистична поема“)
.
Неслучайно стихът „Ако паметта е безсмъртие“ въвежда фразата на Иван Здравков „Няма безсмъртие – всичко е памет“. Емигрантството разчита на паметта. В него няма безсмъртие. Няма безсмъртен номад. Всичко по пътя (просеката ти) е съвкупност от „изгубени и намерени родини“.
„тръгвам си
за да слепя парчетата
и да стана цяла
в езикасакрално завръщане
в невъзможното
и двете ми половини
кървят“(„Роден език“)
.
Търсещият дух и разчитащият дух. Възможността да съградиш колебанията в себе си, без да бързаш в търсенето на отговор. Възможността да пресътвориш усещанията си в тихата преносимост на осмислено мълчание. Людмила Калоянова успява и постига това в поезията и в стиховете, които ни предлага.
Ние сме еднакви – и в същото време не сме. Другостта подканва към репрезентация, непребиваването в реалните пространства регистрира свободни „inscriptions” върху липсата ни (Цв. Тодоров).
„Вашата кръв се влива
в друга река, нашата бе
пренесена в куфари
потопена
между Охайо и
Алегени“(„Между Охайо и Алегени“)
.
Не съм безпристрастен към поезията, творена от автори, живеещи извън географските граници на България. Разчитането на подобна поезия изисква нагласа, толерантност, широка сетивност. Много години така наречената „емигрантска литература“ бе маргинализирана.
В националното литературно пространство и до днес витаят бледи бележки и скечове на твореното в чужбина. Убеден съм, че книгата на Людмила Калоянова ще бъде различим принос в това, което някои наричат „поетично пространство“. Време е да загасим „огньовете върху номадското огнище“ и да се опитаме да приютим – дори под различни небеса, дори на различни брегове – тези, докоснали се до езика ни с таланта и обичта си. За да може да отговорим на въпроса, който задава Людмила Калоянова:
„Къде, по дяволите,
да се завърна?Там, където някога бях,
всички отдавна умряха.Където съм,
няма
как да остана – друг сок изпълва
жилите им.Къде
да се оттегля без да кървя
разполовена!“(„Къде, по дяволите“)
.
И отговор ще има.
Васил Славов
Снимки: Изд. „Жанет 45“
.
- Дъщеря ми с подправките
.
Дъщеря ми се учи да готви.
Край огнището свещенодейства,
инстинктивно налучкала котвата,
придомяваща всички семейства.Смесва вкусове, гозби подправя –
магданоз, копър, джоджен, босилек.
Гледа никога да не забравя
най-основното – лудото биле.Пробва ригън, овчарска торбичка,
от душицата бабина ръси,
щипка обич, медец от пчеличка
и горчик от тревичките къси.Дъщеря ми ще стигне с годините
на рецептите сложни предела –
през котлето ще минат чужбинските
чер пипер, джинджифил и канела.Ще пътува и бавно ще свиква
с другостта на огнищата свАрени;
но ще носи в дланта си, да сипва
от солта на земята ни шарена.Марион Колева
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Нова книга на Марин Бодаков
.
Излезе „Галерията на сърцето“ (2022) – посмъртно издадена стихосбирка на поета, литературовед, журналист и университетски преподавател Марин Бодаков (1971-2021). Книгата е издадена от издателство „Точица“, в сътрудничество с Издателство за поезия „ДА“.
.
Марин Бодаков. Снимка: в. „Труд“ .
Авторът, който си отиде от този свят внезапно на 50 години, бе и човек, който помогна за популяризирането на поредица сборници с творби на български автори от различни страни, публикувани в литературната рубрика на EuroChicago. В последния, седмия сборник, очакван да излезе от печат скоро, има и негова творба.
.
.
ОЩЕ ВИЖДАМ ДЪХА ТИ
Крачиш разсеяно по пътеката.
Иглолистните дървета са си зелени,
широколистните вече са оранжеви и червени,
облечен съм неподходящо.
Понякога те настигам, разменяме незначителни думи по текущата работа,
с теб съм по-умен от обичайното.
Бузите ти са все по-хлътнали,
крачолите ти почват да се ветреят,
понечвам да посоча с ръка къде е изчезнал коремът ти –
и я връщам. Усещам те все по-близък от всякога,
все по-малко имам какво да ти кажа,
а ти се оттегляш..
.
И още едно стихотворение на Марин:
Жена ми,
бъдещата ми жена
върви след красотата на декември.Парчето борова гора сияе в нейното обятие,
морето ни обсажда, празник е.Гадая в очертанията на скута
несигурните знаци, че едно дете е вече там,
напускам смесените чувства.В предсърдията – лявото и дясното, сред камерите – дясната и лявата,
спокойно се развръща радостта,
бумти дихание.–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Бел. ред.: Стихотворенията, публикувани тук, са от сайта на изд. „Сиела“ и ФБ страницата на съпругата на поета Зорница Христова – известен преводач и редактор в изд. „Точица“.
.
- На Кръстовден
.
Разказ от Петя Пламенова
.
Вдовицата мина като сянка. Лицето й беше восъчно. „Дали е от свещите?“ – запита се бай Ставри.
Той всеки следобед седеше на пейката пред вкъщи и слушаше радио „Хоризонт“. „Много свещи изгоря тая жена, бе, колко жал изжали тя за мъжа си, колко години! Та то тея свещи, дето ги палеше, нея стопиха вече! Тя хем се топи като восък, хем и на цвят мяза на тях. Де да знам и аз откъде толкоз обич и толкоз мъка?“В селото й викаха Вдовицата, сякаш само тя бе овдовяла. И никога не избеляваше черната й забрадка, де я носеше, щото, а да поизбледнее малко – и слагаше нова.
Веднъж едно дете каза на баба си пред магазина:
– Бабо, тая жена ми прилича на гарга.
– Млъкни, бе! Да не съм те чула да гъкнеш повече!
– Няма! Ще кажа, пък! Мама иска всичко да си казвам.
– Майка ти иска, но не те е научила още кога и как. Така че, млъкни! Затваряй я тази уста сега!
– Бабо, черната жена ми прилича на гарга, защото винаги е с такива дрехи, една свита седи, както оная гарга зимата, дето те питах що е сгърчена и тъжна. Помниш ли? И ти ми каза, че й е студено и самотно. Че то и на тая жена сигурно й е така. К’во като е топло? Сигурно й е студено на душата. А, бабо?
– Знаеш ти за душата! И къде чу тези приказки! У дома ще поговорим. Ето, тръгваме.
– Бабо, само едно има различно тя. Лицето. Не е като твоето. Не знам как да го обясня, бабо, но има нещо странно.
– Тръгвай! Тръгвай!
Вдовицата беше напълнила чантата и, наклонена на една страна от тежестта, се прибираше с наведена глава.
Пак мина покрай байставревата пейка.
– Добър ден, Ильовице!
– Добър ден.
– Да ти се намира семе от бакла, бульо? Знам, че все събираш.
– Имам, бате Ставри, ще ти дам. Като мина утре оттук за хляба, ще ти донеса.
– Жива и здрава да си, Ильовице! Искам пак да си я завъдя, че много я обичам, а тая година нямам.
„Хубава жена беше тя, хубава! И кадърна. Сега нищо не може да я усмихне.“- мислеше си Ставрето, доде слушаше една песен.
Спряха хората да й говорят да не тъжи толкова, че се намъчи, щото все мълчеше и отминаваше. Синът й от погребението на баща си още не бе дошъл. Живееше някъде по островите, дето е само лято, и тук хич не му се идваше.
Мина и тоя ден, мръкна и селото се сви под завивките. Ту тук угасне лампа, ту отсреща, някъде оставаше да свети по дворовете.
Утрината се разшета като пъргава стопанка. Юрна се животът и никой не говореше по ранина за шипове и ревматизъм.
Бай Ставри излезе навън и седна да чака Вдовицата. Беше й приготвил един буркан мед и няколко шепи бадеми от неговото дърво.
„А, ето я, иде жената.“ Заради нея ли си оправи перчема или ей така, кой знае.
– Добро утро, бате Ставри!
– А, добрутро, бульо!
– Ето, нося ти баклата. Дано хванеш семето!
– Благодарско да ти е, жено. Я виж, сложил съм ти в тая торба нещичко. Взимай я!
– Че защо трябваше, аз на кого ли не съм дала, бате Ставри, все подаръци ли да ми дават хората?
– Такива работи при мен няма, Ильовице! Повече обичам да давам аз, отколкото да взимам.
– Може ли да те питам нещо, извинявай!
– Че що да не може, питай!
– Кошери имаш още, нали?
– Имам. Бая ги намалих, но без тях не мога. Ако не дишам оня въздух, дето като ги отворя и се надвеся над тях, ме лъха, не мога.
– Имаш ли восък, искам да си купя. Купувам едни свещи понякога, дето хич не горят.
– Имам. Ще ти дам. Ама не го продавам.
– Така ми е неудобно, не може без пари.
– Може. Ела утре. Ще ти дам. Ама ми омеси една питка, не много голяма. Ще дойдеш по обяд.
– Добре, така да е.
„Тая жена проговори! – помисли си бай Ставри.
Дойде женицата, омесила погачата, топла още, влезе през вратника и викна. Ставрето излезе да я посрещне. Покани я вътре. Беше стъкмил трапеза. Тя се смути и не поиска да седне.
– Ето, нося ти питката. Да взема восъка, че ще тръгвам.
– Сядай, сядай, жено! Курбан днес имам. Трябва някой чужд човек да седне на тая софра, да хапне за мое здраве. Аз хляб не мога да меся, така и не се научих. Затова теб помолих, не е заради восъка. Ето, приготвил съм ти го и брашно ти сложих, така е редно, да ти го дам. Кръстовден е, Ильовице. Ден ми е. Хем ми е курбан, хем ми е имен ден. Та си мислех за кръста, дето си го носим.
Ильовица наведе глава и вторачи погледа си в нещо, което само тя виждаше.
– Ей, момиче – продължи бай Ставри, – стига с тая твойта мъка. Тъгата е друго нещо. Тъгуваш, тъгуваш, а сетне се изправяш, сякаш още по-жив. Не успееш ли, мъката, байновото, те убива. Гаснеш. И що? От обич!
К’ва ще е тая обич, каква?
Чуй сега, благодарен съм за едно – ние с моята бабичка също се обичахме. Е, с времето страстите утихват, обичта става друга. Но я има. Дракахме се, тя не спираше да плямпа, като всяка жена, аз псувах, но се държахме в коловоза. Веднъж се скарахме много. Не бяхме чак толкова стари, шейсетака гонехме. Ама тя още беше хубава, усойницата. През нощта не дойде. А аз оттогава я понамразих. Нищо не ми каза никога – ни къде е била, ни с кого, нищичко. И, знаеш ли, спряха и караниците. То, като не ти забие лудо сърцето – и устягата мълчи, и главата не мисли глупости. Десетина години тъй я карахме, докато се спомина жена ми. Болеше ме, но не по твоя начин. Бях свикнал да лягам сам още отпреди, да не говорим кой знае колко и това ми помогна. Веднъж дойде на сина ми един приятел. Години беше по чужбина, а женичката му тук. Мъчно им беше, но минаха години и той разбра, че тя има друг. Ходел у тях в дома им, помагал и даже не се криеха. Намрази я. Много я намрази, ама заради децата – думаха си от време на време. Обадила му се, че е болна от рак. Разтича се той, пари праща, доктори търси, гледа я дори, ама си отиде горкинката. И той, няма да го забравя никога, стиснал двата си юмрука, а сълзите си не можеше да стиска и рече: „Благодарен съм й, чичо Ставре, знаеш ли защо? Защото, ако не бях я понамразил заради изневярата, сигурно щях да умра от мъка, когато се спомина. И да не бях умрял, щях да се погубя. А тя ми е помогнала, помогнала ми е, милата.“Че аз като го слушах, същото прозрях. Никъде не беше ходила мойта изгора оная нощ. Сигурен съм. Направила го е да утихне огънят. И затова и мен не ме болеше така, че да вия от болка.
Питам те, момиче, щом и той толкова те е обичал, колкото ти него, иска ли да те гледа отгоре, като сянка. Името му ще носиш винаги – Ильовица те знаем, ама каква беше, каква си сега?
Ще запаля свещ за здраве. Ти си забравила вече, но свещи сe палят и за здраве, бульо.
Първо да вземем по залче хляб с мед, такъв е курбанът, а и на моя имен ден ми се падна. Пак за здраве. И, когато си хапваш от медеца, дето ти дадох, да знаеш, че този живот е и сладък.Вдовицата мина през водата всички басмени рокли, дето седяха на закачалки години наред. Просна ги да съхнат. То пък един топъл ветрец задуха и затанцуваха тия цветни дрехи на простора, като хо’ра. Вятърът влизаше в тях и ги издуваше. Вдигаше ги нагоре, изпъваше ги, после ги спускаше леко и цветята им пак се подреждаха в букети.
Две сиви гугутки кацнаха на чешмяното корито и пиха вода. Летяха наоколо от дни. Сега останаха сгушени в кипариса. Навън, под голямата черница, имаше паднало гнездо. Май беше тяхното.
Ильовица нарони трохи под кипариса и пусна радиото.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Представяне в София на „Шарената сол на планетата“
.
Софийската премиера на „Шарената сол на планетата“ – седмия литературен сборник с творби на български автори от различни страни, публикувани в EuroChicago.com, ще бъде на 6 октомври т.г., от 18.30 ч., в клуб „Журналист“ на Съюза на българските журналисти, ул. „Граф Игнатиев“ 4.
След „Черга пъстроцветна“ (2016), „Часовниковата кула“ (2017), „Читател до поискване“ (2018), „Хоро над Тирол“ (2019), „Възвръщенци“ (2020) и „Нистинари“ (2021), през настоящата 2022 г. излиза и тази книга. Седемте сборника съдържат общо над 600 произведения на около 200 автори от 6 континента, пишещи на български.
В „Шарената сол на планетата“ са събрани 42 разказа и 48 стихотворения на 72 автори от 18 страни и всички населени континенти. Между тях – 10 автори от САЩ, от шест щата. Някои европейски и неевропейски страни са представени с по трима или двама автори. 25 от представените автори от чужбина и страната за първи път влизат в сборник от нашата поредица.
Повечето от авторите и в този сборник имат издадени самостоятелни книги, някои и двуезични; мнозина са отличени с различни национални и международни награди. Има преводачи на художествена литература от и на български език; преподаватели в различни университети; преподаватели в български неделни училища зад граница; автори, изкушени и от други изкуства; журналисти, издатели, лекари, инженери, хора с най-различни професии. Автори, родени и израсли в България, за които българският език не е майчин, но го владеят и усещат като майстори. Има представители и на емигрантските, и на историческите български общности по света, както и завърнали се в родината емигранти. Някои от авторите от страната и чужбина за съжаление вече не са на този свят.
Седмата книга, както и предишните, не дели авторите според това дали са в чужбина или в България. Нито според това дали са утвърдени и известни, или не. (Въпреки че сборникът съдържа творби и на големи, знакови имена в съвременната българска литература.) Нито според етническата им принадлежност. Книгата е поредна, наситена с различни теми, стилове, почерци, палитра от българско слово.
„Географията“ на седмия сборник минава през Австралия, Австрия, Бразилия, България, Великобритания, Германия, Гърция, Израел, Испания, Кипър, Молдова, Нова Зеландия, Република Южна Африка, САЩ (Вашингтон, Джорджия, Илинойс, Индиана, Охайо, Пенсилвания), Турция, Франция, Швеция, Украйна; през Атланта, Атина, Банкя, Бостън, Бургас, Бурса, Варна, Велико Търново, Виена, Гулянци, Добрич, Индианаполис, Истанбул, Йоханесбург, Канбера, Кишинев, Кълъмбъс, Мадрид, Никозия, с. Нови хан, Лондон, Лом, Париж, Перник, Питсбърг, Пловдив, Пърт, Сао Пауло, Сиатъл, Сливен, Солун, София, Стара Загора, Стрьомстад, Филаделфия, Уелингтън, Чикаго и др.
Творбите в тази книга, с малки изключения, са публикувани в литературната рубрика на EuroChicago.com в последните три месеца на 2021 г. и първите три-четири месеца на 2022 г.
Шестте досегашни сборника Шестте досегашни сборника са качени и в pdf формат в безплатната ни онлайн книжарница с адрес: https://books.eurochicago.com/, където ще бъде качен по-късно и седмият.
Както предишните книги от поредицата, и тази е без корична цена и ще се разпространява безплатно. Средствата за нея са осигурени основно от д-р Виктор Хинов от Индианаполис, САЩ, както и с помощта на дарения от Мария Стайкова (Австралия), Фил Бандов (Германия), Снежина Мечева (Великобритания), Снежана Изворска-Ауад (Израел), Рада Капралова (Гърция), Мира Папо (България), дарител от Чикаго, пожелал анонимност, Даниел Атанасов, Андрей Ненов, Мария Прадо, Николай Шопов, Мая Стоилова, Красимира Стойнова, Константин Господинов, Силвия Ранкова, Емилия Иванова, Ваня Анастасова, Даниела Вълканова, Радослав Ставрев.
Благодарим на всички дарители, на всички автори, които ни се довериха. на приятелите, помогнали за създаването на тази книга. Благодарим и за любезното съдействие на Клуб „Журналист“ за представянето на седмия сборник.
Всеки почитател на съвременната българска литература, който има желание и възможност, е добре дошъл на софийската премиера. Входът е свободен.
И накрая – моля, не продавайте тази книга, ако тя стигне до Вас, както правят някои за 30 лева (вж. линк)! Нито я подарявайте на някого, който би могъл да я продаде. Това е подарена любов и подарен труд, с които е морално престъпление да се прави бизнес.
.
- В неделя, на един пазар за роби…
.
В НЕДЕЛЯ, НА ЕДИН ПАЗАР ЗА РОБИ –
ядяха семки някакви кибици…
И плюеха нехайно и свободно
обелките. Върху гърба на птици.А птиците, в ръждясали кафези,
уплашено – обречени мълчаха…
Над клетките им тези крилорези
с предраните си гласове гълчаха…Във друга клетка – гълъбици бели
(да ти припадне мъка на сърцето)
си пощеха крилете не летели…
И гукаха копнежно към Небето.Паун да искаш даже, се намира.
С опашка щедра, царствено красива…
Над него – селянин отпива бира…
Така, от скука просто, се налива.Семейна двойка влюбени фазани –
в кафеза, за последно… се обичат.
Преминах покрай тях… И се засрамих.
Че (външно само) на човек приличам!Като крадец преминах, някак гузно
край любовта, заключена в решетки…
Към Бог избухна вярната ми Муза –
защо изпращаш в този Ад Поети!Смълча се Господ… Пусна отдалече
дъждовна капка върху мойта буза…
И тя, по-тежка от сълза, се стече
от сухите очи на мойта Муза…В неделя, на един пазар за роби –
пищеше ужасена тишината:
Защо? Нали се раждаме свободни!
И всички идваме от Светлината…А залезът се стичаше – тревожен…
Окървавен, попиваше в земята.
Където зверове в човешки кожи
пронизваха с ръждива тел… крилата.Гълъбина Митева
P.S. После не питайте… Защо на човечеството се случват разни неща. Ще се случват. Докато се случва това, което показвам. Закон! И слава, Богу. И слава, Богу!
Не съм го измислила аз.Но ще мине много време, преди хората да направят ПРИЧИННО-СЛЕДСТВЕНАТА ВРЪЗКА между това, което причиняват (на други същества) – и това, което им се случва. Причинено от други същества.
.
- Книги на Рада Добриянова и Величко Добриянов. Представяне в София
На 4 октомври, от 18 часа местно време, в Клуб „Журналист“ на Съюза на българските журналисти в София (ул. „Граф Игнатиев“ 4), ще се състои съвместно представяне на три книги – „ФЕНОМЕНЪТ ВАНГА“ от проф. Величков Добриянов, „ОЛТАР НА ПТИЦИ“ – нова стихосбирка на Рада Добриянова и „ФОРМУЛА СЕРИЯ“ – стихосбирка на Рада Добриянова на украински език, в превод на украинския поет Виктор Мелних. Книгите са издадени съответно от изд. „Мултипринт“ – София и изд. „ТВОРИ 2021“ – Виница, Украйна.
В представянето ще участват проф. Бойко Рангелов, Силва Аврамова, Божидар Томов, проф. Симо Лазаров, доц. Росица Бечева, както и самата авторка Рада Добриянова. Домакин на събитието и съорганизатор от страна на СБЖ ще е поетът Ивайло Диманов.
Входът е свободен.
.
- „Ако е стих“ в стария Созопол
.
Авторката на „АКО Е СТИХ“, нашата сънародничка в САЩ Даниела Иванова-Найберг, за представянето на новата й книга в родината, в Созопол:
.
.
Година след година, 30, 35. Август-септември – в Созопол, в стария град. Да, Аполония. Но не само. Един Господ знае каква е тази любов. Но може би затова представянето на стихосбирка тук е такова специално преживяване.
Сърдечни благодарности на созополската община – в лицето на г-жа Мария Вълчева – за предоставеното пространство, на арт галерия „Ласкариди“ и любимата ми художничка-скулптор Dimitrinka Karadiamandieva
Благодарности, Лексикон Платформата за българска литература в лицето на Alina Karahanova.
.
.
Благодарности на редактора Силвия Недкова, както и на художника Любомир Славков.
Благодарности на Калин Терзийски за щедрите думи при представянето.
Благодарности на маестро Ivaylo Ninchev, както и на всички добри феи, които ме свързаха с него.
Благодарности на Златина Василева – златната ми созополска стопанка.
.
.
Благодарности на прекрасното ми семейство – и личното, и разширеното; беше ми така драго да видя приятели от близо и далеч.
.
.
Благодарности на всички, които дойдоха на представянето, съсътвориха усещането за празник и благослов.
Разбира, благодаря и за снимките! Тук са някои от тях.
.
- Харамът и хелялът
.
Лутане между харама и хеляла* – светът това е. Хелял е заслуженият хляб в отрудени ръце. Харам – преглътнатият залък, припечелен с пот на чело от друг. Хелялът ти принадлежи, харамът е ограбеното право на някой чужд. Ден и нощ, бяло и черно, изгрев и залез в човешките души. Хелял – път към вечността. Харам… Самият Шейтан това е.
Толкова е просто!
Срещнах харама в далечен ден, загубен там, на прашен път, огрян от делиорманското слънце. Тогава още не знаех че е харам, и затова бях толкова щастлив. Бях и литнал до небесата. Не вървях, а подскачах. Толкова неща можеше да си купя с петдесетте стотинки.
– Какви са тези пари в джоба ти? – попита баба вечерта.
– Намерих ги на пътя.
– Харам… – разкрещя се тя. – Как смееш да носиш харам в тази къща?
– Когато откраднеш нещо, принадлежащо на някой друг, скоро със загуба по-голяма ще се срещнеш – започна и дядо.
– Не съм откраднал, дядо. Намерих паричката в двора на училището.
– Тогава защо не я показа на учителката? В момента, в който си я прибрал в джоба, си станал крадец.
Харамът пренощува навън. Нямаше място в дядовата къща. Толкова зло носеше в себе си.
Пред класа на сутринта изправен бях, с паричката в ръка, заведен от баба лично. Тогава и със срама се запознах. Крадец нищожен, пролука между дъските търсещ. За да навре омърсената си с харам душа.
Това е!Е, оказа се че три дечица са загубили парички него ден. Затова учителката реши въпроса по Соломоновски – монетата отиде в касичката на класа.
Защо ви разправям всичко това ли?
Защото харамът веч навред е. Цял свят един, живеещ от харам. По улици и площади, в душите наши. Прегърнат от големци и дрипави бедняци. Вечер гледа от екрана. Денем, по улиците, усмихнат поздравява.
Омърсиш ли се с харам, ще е по теб цял живот. Харам да се отмие? Така е невъзможно.
От злото друго зло се ражда. Зло при зло някой ден се връща. Магията е толкоз проста.
Лошо сътвориш ли, друго по-голямо ще прегърнеш. Доверилият се на кинжал студен, меча ще усети. От ветровете, посадени в мрачен ден, срещу урагани ще се изправиш. Щом черни облаци отгледаш, черен дъжд в лицето ще те плисне. От студа в душата бяла смърт ще сътвориш. Омразата ти трижди по-голяма ще роди. Завистта в теб с позора ще те срещне. Престъпник ли си, що е мъст ще разбереш. Пари откраднеш ли, Шейтана скрит в тях на пътя ще съзреш.
Може би, като умреш, проклятието изчезва?
Не, харамът в гените пропива. Наследство към потомството е то.
Спирам.
Разбира се, тези думи са само част от суфизма, скрит в дебрите на Делиормана. Дори не знам защо ги споделих с вас.
Вие, разбира се, живейте си живота така, както си знаете, и не се занимавайте с дервишки глупости, каквито са харамът и хелялът. И Всевишен няма! Всичко е лъжа!
Дали?
Хасан Ефраимов
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Бел. ред: Харам и халял – халял е всичко, допустимо и редно за мюсюлманите, а харам – всичко забранено, незаконно или нередно. Тези две понятия се отнасят за храненето, речта, поведението, постъпките на хората. В контекста на този разказ хелял и харам са доброто и злото в универсален смисъл, касаещ всички.
.
- Страх
.
Пращи земята,
сцепва лятна риза
по шевовете
на безводните реки.
Отвътре ври
в котел некалайдисан
и дъното му черно го боли.Безводие. Безплодие.
Угроза.
От жажда птиците не могат да летят.
По стръковете са умрели рози.
В кълбо се сви
светът.О, този свят
отдавна къса своята окръжност!
Изтича млякото
и плачат
без кърма
новородените.И толкова е тъжно
да сучат
от пресъхнала гърда.
Земята пари,
пукот тих се чува,
дървата пъшкат в стария зимник.От църква
хората
в джамия
се събуват
и молят Бог, Аллах
все тъй велик,
за дъжд, за хляб, за семе на бащите,
за майките
със недоносени деца.Тревата е барут!
Ти скрий кибрита!
И слушай,
гледай
как се моли цар
в горите
със
отсечени корони…Обезглавени
дървеса мълчат,
и дявол дяволите черни гони,
дошли на топло чак от Оня свят.Петя Пламенова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.
.
- Представяне в София на „Американски деликатеси“
.
На 28 септември, от 18 ч. местно време, в Камерната зала на Младежки театър „Николай Бинев“ в София, ще бъде представена книгата „Американски деликатеси“ на нашата сънародничка Катерина Стойкова, която в момента е в родината. Входът е свободен.
Книгата бе представена вече при голям интерес на сцената на „Книга на плажа“ в Експозиционен център „Флора“ в Бургас.
„Тази книга не дойде на един дъх и не се сглоби лесно. Отне дузина несполучливи опита и на английски, и на български през последните пет години. Но през март тази година узнах за един конкурс в САЩ за поетични книги на имигранти и с лекота съставих „имигрантски“ ръкопис на английски. Тогава реших, че мога да опитам да направя същото и на български и този подход ми помогна. Разбира се, получиха се съвсем различни ръкописи и българският ми харесва повече. Английската версия засега е върната обратно в чекмеджето. Та казах, че книгата не се сглоби лесно, но пък книгите ни приличат на нас и истината е, че и аз самата не се сглобих лесно. Последните няколко години ми бяха… бавни, хайде така да го кажем. Но изпълзявам от период на лутане и стъпвам в бъдещето с повече надежда.“ –
пише Катерина Стойкова, която е автор и на поетичните книги „Втора кожа“ (ICU, 2018), „Птичка на перваза“ (ИК „Знаци“, 2017), „Как наказва Бог“ (ICU, 2014), „Бодливото прасе на ума“ (Broadstone, 2012), „Неделимо число“ („Факел експрес“, 2011) и „Въздухът около пеперудата“ („Факел експрес“, 2009).
Тя разделя времето си между българския черноморски бряг и хълмовете на Кентъки в САЩ. И с творчеството й е така – пише и мисли на два езика.
Събитието във Фейсбук – ТУК
.
- Патагония III
.
Пътепис на Ангел Колев в три части
Част I и част II – вж. тук и тук.
.
Част III
ПАТАГОНИЯ. Форт Фуерте Булнес, краят на света
За втори път съм на края на света. Форт Фуенте Булнес в Патагония, Чили. Първият път беше в Сан Франциско, само че там краят на света беше обърнат с лице на Запад, към Пасифика. Този път пред очите ни е Юг, Южният Пасифик.
Фуерте Булнес е първият граничен пост, охраняващ сушата на Чили в Патагония от юг. Следващата твърда земя, както биха се изразили първозаселниците, получили името си от европейците „патагонци“, е Южният полюс, за който те едва ли са предполагали, че съществува. Патагонците били малобройна група номадски племена, дошли от далечния север на Северна Америка; заселили са се в тези земи в ранните векове. Магелан още през 1520 г. ги нарича „патагонис“, заради неестествено високия им ръст. Някои достигали до три метра. По-късно новите заселници от Европа ги нарекли патагонци, а техните земи Патагония, което означава – земя на големите крака, тъй като техните ходила наистина били огромни и не влизали и в най-големите произвеждани дотогава обувки.
В по-късен период патагонците не успели да оцелеят, поради малобройната си популация и поради капризите на появилите се по-развити народи от Стария континент.
В музея на Пунта Аренас ни разказаха как местните племена били заставяни да се къпят и да се обличат в чисти, ушити от плат дрехи, както го правят и европейците, а не да се мажат с животинска мас, която сами си добивали, и да се загръщат в топлите животински кожи, които допреди били най-добрата им защита в суровите зими. Отивали си един по един от нелечима болест, а дали са успели в онова старо време да разберат каква точно е причината за тази неизвестна им отпреди болест, която ги хвърляла в „огън“, това едва ли някой и днес би се наел да твърди. Най-вероятната причина, според днешната медицина, били силните простуди в мразовитите зими, без вековната им защита от студа, когато се мажели с мас и се обличали с животински кожи по своя кройка.
От форт Фуерте Булнес на юг са териториалните води на Чили, известна като най-дългата държава на картата, източила се на юг в тясна ивица покрай Андите, през повече от половината дължина на Южна Америка.
Далеч зад нас е останала Огнена земя. Няколкото острова отвъд Магелановия провлак, които оттук в лятната мараня трудно могат да се разгледат. А огньовете, които дават името на тези острови, са също от новите заселници. Патагонците палели огън на дъното на рибарските си лодки не само в тъмните нощи, но и в мъгливите дни, които често забулвали през годината всичко наоколо, за да не се сблъскат помежду си, докато улисани теглят препълнените си с риба мрежи. Риболовът е бил един от най-сигурните начини да осигурят храната на племената. Смъртна опасност, която понякога не могли да избегнат; след такъв сблъсък, макар и майсторски направените рибарски лодки, потъвали заедно с хората си за минути в ледените води на Магелановия провлак, ако не им се притекат на помощ.
Изкачваме проскърцващите стълби на изградените почти изцяло от дърво помещения на старите казарми, осигуряващи подслон и всички нужди за бита и службата на многобройната войска. Сега всичко тук, цялата разгърната територия на форта е един огромен музей на открито. Спални помещения, столова, караулно за денонощна охрана на местостоянката, дори дървен арест, в който провинилите се войници изтърпявали наказанията си. Най-високо над нас се издигат дървените кули наблюдателници, от които като на длан се вижда водната повърхност на океана. Складът за амунициите е доста встрани, на безопасно разстояние, дълбоко вкопан в земята, за по-сигурно в случай на авариен взрив.
На открито са и позициите в оградените по фронта към водата окопи на дългобойните за онези времена оръдия от солиден калибър, които е трябвало да посрещнат с огън неприятелските кораби, в случай че чужда войска застраши земята на Чили.
Снимки: Ангел и Мери Колеви
.
- Патагония II
.
Пътепис на Ангел Колев в три части
Част I – вж. тук.
Част II
ПАТАГОНИЯ. Майладон, гуанако и нанду
Сумрачно, по стените се стича влага, която просветва едва-едва, след като сме престояли няколко минути в пещерата с широк като параден вход отвор на юг. Заради топлото от слънцето. Стъпките ни не се чуват. Леко повдигаме крак и пак така леко, някак плахо, правейки малка крачка напред, стъпваме върху размекналия се, навлажнен тънък слой пръст. Ритуал.
Правим един почти пълен кръг във вътрешността на пещерата – дом на митичните чудовища, наречени майладони, намираща се на два часа път с автобус от Пунта Аринас, следите на които се губят отпреди 10 000 години. /!/ Трябва ни време, за да осъзнаем донякъде, макар и не съвсем, това измерение, което можем спокойно да приравним към вечността.
Тези едри бозайници, които най-вероятно са били съвременници на динозаврите, са изчезнали поради загубата на калций и други редки минерали, от чиято липса те загубили зъбите си и не могли да се запазят в дивата природа, станали жертва на други свирепи, враждуващи с тях хищници.
Момичето, което е нашият гид в днешния излет, ни предупреждава да не се отклоняваме твърде далеч от пътеките, защото дивата природа на Патагония крие и някои опасни изненади за човека. „Важното е, че няма да ни срещне някой кръвожаден майладон“ – казвам го достатъчно високо, за да разсмея групата. Успявам.
Накъдето и да обърнеш поглед, докато още сме в ниското, като нацъфтели джанки, разхвърляни по посърналото, хрупкащо, опърлено от яркото ослепяващо слънце и вятъра – няма какво да го спре тук, платно на степите, пладнуват овчи стада. На открито. Налятос достигат и по-високите места, делят оскъдната тревица с другите, вече диви обитатели, гуанакото и птицата нанду – за нас, странниците-туристи, това пернато трудно се побира в понятието ни за птица.
Мериносните овчи стада, които са окупирали десетки километри в степната пустош, населявана от разнообразните, типични за района животински видове, са се „захванали“ отпреди много години, пренесени от Европа. Разбираме, че едни от най-успешните заселници в най-големия град на края на света, Пуерто Аринас, са хърватите. Тяхната колония е и една от най-многобройните.
Овцете се отглеждат само на открито; през зимата стадата се скупчват и остават под снега, без покрив, запазени от дългата вълна. Така на открито отглеждат и малките си агънца през пролетта и лятото, вече в по-топлите месеци. Гаучосите се придвижват само на коне, но за тях има изградени биваци, в които живеят за постоянно; те са техният дом, за да бъдат близо до стадата, които са в постоянно движение и непрекъснато сменят районите на пашата, търсейки израсналата трева. Заемат цялата необозрима степ, стотици километри от двете страни на шосето, десетки стада. Как ли различават стадата си гаучосите!..
И една изненада за нас. На една от улиците в централната част на Пунта Аренас има паметник на гаучос със своето стадо. Какви ли странни паметници не е издигал през годините човекът… На пожарникарския маркуч в „барутеното“ Сан Франциско, в което една случайна искра може да изпепели цял квартал от дървените, макар и кокетни и комфортни къщици; на щипката във Филаделфия – да, на щипката за пране, от незапомнени стари времена – осемметрова щипка за пране върху циментов пиедестал, срещу фамозната барокова сграда на кметството на моята Филаделфия.
Янтарените гръбчета на стадо гуанако се стрелват към високия рид отляво на прашния, тук-таме поизровен от дъждовете, макар и чакълиран, прашен път. Напуснали сме асфалтираното, макар и тясно шосе, където скоростта не може да надвишава 40 км в час. Падащите отвесно лъчи на слънцето се отразяват в загладената им, къса козина, заслепяват камерите ни. Вдигаме светкавиците. Катерим височинката, посоката ни е най-голямото езеро в района. В дъното на кадъра ни, обрамчила хоризонта, се откроява заснежената верига на Андите. Синя стена, окичена с бели снежни гирлянди.
Едър екземпляр, представител на птиците нанду, крачи бавно на десетина метра встрани от пътя. Никакво внимание и интерес към нашия автобус, най-вероятно позната гледка. Сякаш не ни забелязва. Прилича ми на пощенски раздавач с едрата си крачка, който разнася важна поща. Да, пощальон. Макар и крилат, той не лети. Доброжелателен тревопасник, който снася яйца, от които се излюпват малките пощальончета. Пази Боже, обаче, да заплашиш гнездото му, изградено направо на земята в някое закътано и тихо място, или новоизлюпените малки пиленца нанду. Здравата ще си изпатиш. Владеел всички похвати и хватки на бойните изкуства.
Дивият свят на Патагония! С недостъпните, заснежени целогодишно Анди, сковани преди милиони години от ледници, с ширналите се хълмисти степи, покрити с оскъдна растителност, осеяни с езера и бързи, спускащи се с подскоци, кристално чисти реки. И днес пред очите ми са тези причудливи, толкова далечни и толкова близки гледки; с целия си разнообразен, странен, удивляващ и пленителен за пришълеца, населяващ земята на Патагония животински свят. Летящ и сухоземен.
Не мога, обаче, да си отговоря на въпроса ще се върна ли някога в тези далечни места. С моите Пунта Аренас и Пуерто Наталес. С пастелните гледки на степите, с губещата се далече пред нас на хоризонта планинска верига на непристъпните Анди. С цъфтящите джанки-овчици. С „волтовата дъга“ по гърбовете на препускащите гуанако. С потръпването и с чисто човешкото съжаление за изчезналите преди 10 000 години, макар и страшни майладони. С приятелския и малко надменен пощенски раздавач – птица ли беше – нанду…
Да не разваля магията…
(Следва.)
Снимки: Ангел и Мери Колеви
.
- Човещинка
.
Разказ от Петя Пламенова
.
– Бях на собственото си погребение – разправя ми мойта дружка, за която плача ден и нощ.
Сънувам я, все идва, постои при мен, пием по кафе и си тръгва.
Замина си без време. Тая женица живееше тоя усукан живот с финеса, с който си палеше цигарата. На нея просто и се случваха нещата, тъй както тя искаше и заслужаваше. Докато ние ходехме на работа и децата ни израснаха при баби и в детски градини, тя си ги гледаше с такава тиха радост, че все и беше тая неделя ли е или понеделник. Когато поотраснаха, ако аз изкарвах за един месец толкова пари, тя можеше да ги изкара за ден. „И това ще мине, както всичко останало“ – казваше с вродената си мъдрост и се усмихваше. Така минаваха и годините, к’вото можа, понаправи, но нейните заслуги най-малко бяха материални. Който от каквото имаше нужда, близък или далечен, тя беше насреща.
– Да знаете, че когато ми дойде времето да съм събрала стажа за пенсията, Бог ще ме вземе, като види, че такъв стаж нямам.
– Ай, стига глупости, де! – казвах аз и обръщах разговора в друга посока.
Така си замина, както си знаеше. Докато правя кафето един следобед, тя заспа и небесните ангели я отнесоха. Рев рева за нея и не мога, и не мога да я върна.
Сънувам я, иде. Седна на дивана, наметна си мойта жилетка и ми заразправя:
– Нали знаеш, че душата остава жива, когато човек умре.
– Ти знаеш, аз не знам. Чувала съм само.
– Да де, така е. Спор няма.
Когато минаха ритуалите със светлината, по пътя към Бог, когато се чувстваш лек и летиш сред цветя и благоухание, душата, мила моя, си търси тялото. Трудно й е без него. Така и аз тръгнах да си го намеря.
И ти беше там, ревеше като магаре. Едвам чувах другите от теб.
Тъжно е да гледаш най-близките ти и обичани хора да страдат, да плачат горко и да са безсилни пред смъртта. Няма да мога да ти разкажа всичко, щото ме боли, но децата ми, сестра ми, ти и мъжът ми се давехте в мъка. Децата, защото не знаят как да живеят без мен (за втори път се реже пъпната връв и завинаги); сестра ми плачеше без защото; мъжът ми, защото малко или много ме е обичал и не вярваше, че аз ще тръгна преди него. Но си помисли за миг (душите всичко знаят!), че няма вече да му се карам… Ти, милата ти, кога си била без мен! Все заедно. Животът беше благосклонен към нас и от люлката до моя гроб ни държеше за ръце. Че и сега – но това вече не е животът.
Гледам един мъж, знаех го като някогашен колега, плаче, а сърцето му се свило и се гърчи в ридания. Обичал ме години! Обичал…
Взех да ги обикалям – един, двама, трима – дузина. Всички влюбени в мен. Ако знаех! Само ако знаех! Нито един нямаше да оставя да се обвинява за страховете си. Аз хич не бях толкова кротка, все по един скандал щях да им спретна, за „Во веки веков“, че и до „Амин“ .
Имаше и такива, дето си мислеха:
„Оф, лошо е, ама поне знам, че няма вече да си вардя мястото, че все нея предлагаха да назначават.“
Предлагали ме били, я чуй ти! Как ме предлагали, като никога не ме приемаха никъде! И кой? Но, минало-заминало. Нека си вардят хляба. Разбирам ги.
По едно време чувам, от горната махала спорят нещо. Понеже имаше доста хора на погребението ми, взеха да се радват кой кого видял. Па спомени си разказваха, смяха се в шепи, направиха дисекция на целия градец. Първо го разкикериха, че сетне.
„- Ленче, ти ли каза одеве на Мара, че пържиш кюфтетата с мас, ма?
– Аз бех, како Гергино. Що?
– Ми как с мас, ма? Как с мас! Че то кюфтета с мас не се пържат. Да знаеш, ако правиш, да правиш нещата, както си трябва!
– Бе, знам си аз, не ми се бъркай!
– Еее, стига сега баш, де! Още не сме погребали Цветето, а почнахте.
– Така е, да. – Искате ли като я погребем да дойдете у нас, да пием по бира, имам лед-студена и да мезнем с по едно кюфте.
– Аха, да си ги пробуташ ония с маста!
– Точно тия не са пържени с мас. Бях ги оставила на моя да ги прави, а на него де ще му дойде на акъла за свинската мас. Те нали майка му и баща му имат рафинерия!
Тюуу, да ти се не вид’… че ме подсещаш за тая крива нива.“И на мен ми се доядоха кюфтета, още от тогава, мила моя. Ама нали умрях по време на пости, никой не ми раздаде.
Като направиш, наречи ги за мен и по една бира отвори, аз се тук се навъртам, ще те уцеля.
А на оня с бомбето, знаеш кой, дето шушукаше на ухото на девер ми, кога ме пееше попът, че много пъти е спал с мен, на него иди му кажи, че съм бременна.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Патагония I
.
Пътепис на Ангел Колев в три части
.
Част I
ПАТАГОНИЯ, Чили
Пренощувахме в Пуерто Наталес. Рано сутринта още хазайката – млада жена с прибрана назад коса в нещо като конска опашка, ама не съвсем, ни донесе хляб. Топъл-топъл. И една кана сок, най-вероятно тропически, ама кой знае. Усмихната, говори ни, обяснява, ама пусто не знаем испански. Досещаме се и благодарим също кратко. Преди да си тръгне, церемонията става пред вратата ни, сочи нататък към къщата, ние сме настанени в нещо като пристройка за гости, което е нашето Еър Би енд Би. Имотът им е съвсем скромен – една покрита с плочки пътека, колкото да се разминат двама души, от едната страна е малка градинка с цветя за района, а от другата пътеката почти се опира в нашето „хотелче“, преминава покрай едноетажната им къщичка с малко площадче пред входната врата – трудови хора и дръпва рязко нагоре към метална портичка, която ни извежда на стръмна уличка.
„Аха“ – казваме си, разкрили обясненията на хазайката, щом се изравнихме с тяхната врата. Отвън ни чакаха двете й момиченца, стегнати за училище с раници на гръб, и първи ни заговориха на английски. Майката седеше зад тях, кимайки радостно с глава. Учели английски в училище от малките класове още, сега да бяха най-много в прогимназия, разбира се на око.
Питаха ни откъде идваме, какво сме видели в Чили, къде ще бъдем днес, на разбираем английски. И силно се развълнуваха като им казахме, че ще плаваме с корабче през целия ден покрай фиордите. В това време таткото вече беше готов да ги закара до училището, което било близко и до което, когато е топло и имат повече време до първия час, стигали пеш. Днес обаче са с колата. Ние им благодарихме за хляба и се разделихме, чакайки бусчето, което щеше да ни закара до пристанището за екзотичния рейс.
Студеният вятър на откритата палуба ни гони вътре, в закритото помещение на малкия кораб. Пазим сили за дългия маршрут днес – по вода и по суша. Докато сме, обаче, още в открития Пасифик – и където, освен вода и далечни, забулени в мъгла планински вериги, не могат да събудят интерес и сред най-запалените туристи. Около двайсетина души сме, смесена компания, както се казва – обединяват ни двата езика – английски и испански, но има и французи, и германци, което лесно може да се разбере от разговорите помежду им. И българи, това сме ние с Мери.
Някакви крясъци отвън ни оживяват и, стиснали здраво камерите си, се изстрелваме навън. Правим го всеки път, когато нашият рейд ни среща със забележителностите на еднодневния ни маршрут.
Срещу нас са дупките-гнезда на хвърчаща колония на андийски кондори – символ на Чили. В изсечения, почти отвесен скален масив на Андите. Стотици птици. Излитат, кръжат, връщат се в своите гнезда. Отново излитат. Какво достолепие и чувство за свобода и непостижимост във всяко едно движение, във всеки замах на мощните им крила в птичето царство. Птицата търси храната си само по високите места. Съвсем близо сме до тях, сякаш усещаме полъха от крилата им и можем да ги докоснем. Сумрак е. облаците са скрили светлика в този момент, а и каменната стена закрива хоризонта, хвърля тъмна сянка пред нас. Автоматични светлинни откоси от апарати, до мен жужи кинокамера; всеки снима без да се откъсне и за секунда от завладяла мислите ни величествена гледка. Безразборно. Някои се изправят на пръсти от вълнение. Отминаваме с въздишка тази величествена гледка.
Не след дълго някакъв неразличим от тук малък плавателен съд е изправил нос и разбива водната повърхност в пенливи, неголеми вълни след себе си. Бързо скъсява разстоянието между нас. Морската охрана. Изравняват се с нас, забавят ход, поздравяваме се взаимно, както е прието, когато срещнеш спътник в открито море, след това изфорсирват „конете си“, правейки в същото време лек завой, за да се отдалечат от нашия кораб, и запрашват с пълна газ по пътя си. Охраняват морската граница на Чили.
Тясна камениста пътека, сгушила се в пазвите на извисилите се над нас върхове с килнати отгоре им малки бели шапчици, рано е още за новия сняг през октомври, но вече е ръснало, макар и съвсем малко, а има и останали петна по сенчестите, изрязани като с длето в каменната планинска гръд усои от ланшния сняг.
Пътеката свършва като отсечена над водата, която изпълва един от десетките образували се през вековете фиорди. Патагония е втората по големина родина на фиордите, след първенеца Норвегия, изпълнени с тези причудливи, бледосинкави, огромни, вековни ледени езици, някои от които са тук отпреди 6 милиона години! Казва го екскурзоводката. Тук всички спираме да дишаме…
Кокетна малка ферма ни посреща в тучна долина, в късния вече час за обяд, на неколкостотин метра от водата. Две кончета кротко пощипват тревица, оставени на свобода, без надзор. Те си знаят стопаните – гаучоси, сиреч овчарите. Изкачваме се на височкото и съзираме малка спретната постройка, без никакви опознавателни знаци, но ние вече знаем, че това е туристическа база и мястото на нашия обяд. Потриваме ръце. Гладни сме от чистия въздух само.
Менюто не е изненада за никого, а агнешкото вече се върти на шиш. Преглъщаме шумно. Човек от базата ни кани пред пръснатата направо на земята светлееща жар. Наобикаляме огнището, където се пече нашият обяд. Агнето е разрязано наполовина през корема и е опънато, както е цялото на една кръстачка, изправена от единия край на огнището. Неподвижно. На определено време, то се обръща от другата страна към искрящите, пукащи от стичащата се мазнина въглени и се оставя така неподвижно. После пак и пак. Чеверме по патагонски.
Хапваме вкусно, да си призная такова агнешко скоро не бях вкусвал. Прясно заклано, младо животно. Научаваме, че в Чили агнешкото не се изнася навън, докато не закръгли 30 килограма. За гостите днес стопаните се бяха погрижили да ни нагостят с младо агне.
Сипах си три пъти, под осъдителния поглед на Мери. И бях горд, че немската група ме последва. Французите бяха на диета. „Така им се пада“ – си помислих и дружно с германеца отхапахме по една едра агнешка мръвка. След което пак в дует отпихме със смигване един-другиму по-един голям гълток от чашите си с чилийско „Каберне Совиньон“. „Нека ни е лошо“ – казват в такива случаи българите. За германците не знам. За французите още по-малко…
На обратния път поизморени чакаме смирено вътре в пътническото отделение, да влезем в малкото туристическо и рибарско пристанище на Пуерто Наталес…
Автобусчето ни връща в нашия Еър Би енд Би. Тази вечер пропускаме вечерята.
Заспиваме рано.
(Следва.)
Снимки: Ангел и Мери Колеви
.
- Нова книга на Даниела Найберг, премиера в Созопол
.
На 4 септември т.г., от 18.30 часа местно време, в Средновековен исторически комплекс до Арт галерия „Ласкариди“ в Созопол, ще бъде представена новата стихосбирка на Даниела Найберг „АКО Е СТИХ“ (изд. „Лексикон“, 2022). Авторката, която живее в САЩ, в момента е в България и ще се радва да се срещне на живо с читатели и приятели.
ЗА КНИГАТА
„Даниела Найберг е изградила собствена поетична структура – едновременно ритмично отсечена и протяжна, като разходка по плажа. В стиховете й има и море, и светлина, и обич – всички съставки на добрата поезия, която не разказва, а кара да съпреживяваш.“ – Силвия Недкова
Ако е стих
Оставям го да се пише
Сам
Ако е стих
Той си знае
Помагам естествено
Той е отворен
Но със стих е по-добре
Да не спориш
На сутринта
Целувам очите му
Както майка буди дете
И слушам
Дали ми говориДаниела Найберг
ЗА АВТОРКАТА
Снимка: Том Ценов / ФБ профил на авторката Даниела Иванова (по-късно Иванова-Найберг) е родена в София през 1963 г. Завършила е „Българска филология“, „Философия“ и „Културология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Има хореографска специалност от Института за музикални и хореографски кадри в София и докторска степен по етнохореология от Института за изследване на изкуствата – БАН (2010). Автор е на стихосбирките „Мирис на вода“ – на български и английски (2004, 2005), „Последната неделя на септември“ (2011) и „В ухото на раковината“ (2016), както и на изследването „Съставът за народни танци като културно явление в България“ (2011). Нейни творби са публикувани в „Литературен форум“, „Литературен вестник“ и др. От 2008 г. живее в САЩ, където работи активно с българските културни организации в Сиатъл и Портланд. Изнася лекции в различни институти, участва в международни научни форуми, публикува статии, есета и стихове. Създател е на „Глаголницата“ – общество за поезия и литературна проза към Българския културен център в Сиатъл. Нейно стихотворение е част от сборника с творби на български автори от различни страни „Нистинари“ (2021).
.
- Македонски етюди I
.
„МАКЕДОНСКИ ЕТЮДИ“ е поредица от три материала, публикувани преди повече от 13 години в един личен блог*. В контекста на сложните отношения между България и Северна Македония и непризнатото, а за някои и непознато, свързано минало, и неговите проекции в настоящето, може би си струва да бъдат прочетени и днес. По-долу е първият материал от споменатата поредица.
––––––––––––––––––––––––––––––––––-
.
ЗА ХРИСТО БОТЕВ И КОСТА РАЦИН
“Кой не знай Чавдар войвода, кой не е чувал за него?”… За Ботев знаят все още всички, но за Кочо Рацин от Велес, например, едва ли. Макар че си е отишъл и той млад и от куршум, дето още му търсят причините; макар че и неговите песни – пълни със самодиви и самовили, тегло и мъка, колкото щеш; макар че и той за първомайстор поетичен се води в нечия литература. (Е, по майсторство на поетичния изказ Кочо Рацин е все пак доста далече от добре познатия нам Ботев изказ, но не за това иде реч тук.) И така, Коста Рацин, роден по времето, когато Вардарска Македония е бановина, област в Кралска Югославия, кръстосвал и той немил-недраг в битка за правда и свобода, според както ги виждал и разбирал, и него гонели врази народни и т.н. Успял и той поне една книга своя да издаде приживе, “Бели мугри” (“Бели мъгли”).
Отваряли ли ли сте някога “Бели мугри”? Най-вероятно не. Е, ако имате в рода си преселени от Македония българи или пък някакъв подчертан интерес към македонската литература от последните десетилетия, може и да познавате произведенията на Рацин, но колко ли хора в България познават наистина този автор? А кой ли и би се заинтересуван от него днес, когато, както някои смятат, и Смирненски и Вапцаров “не ни трябват вече”, заради пустите идеали на комунизма, а какво остава за Рацин. Комунист, поет с левичарски идеи като Смирненски и Вапцаров, партизанин, убит от “своите” (може би сръбски, може би македонски) другари.
Но какво може да се види все пак в тия “Бели мугри” въпреки мъглите, оплели “различните” езици и самовили, “различните” народни песни и мотиви, нееднаквите времена и еднакви сравнения?
.
Корицата на първото издание на „Бели Мугри“. Източник: Уикипедия Из “Балада за непознатиот”
Коста Рацин
Натаму – во поле Битолско
чемрее върба проклета
под върбата гроб незнаен,
в гроб лежи войник непознат.Лежи от война световна,
лежи – и веке земьосал –
силна го тага изела,
задека тука загинал.Никой край него немаше
вишното небе връз него –
земята скришна под него
над гробот върба сгушена.А таде – в гори зелени
В сума гробища лежаа
делии – одбор юнаци
за татковината паднали.В полнок се над нив дрвjaта
от жалба силна свиваа –
горските бистри езерца
силна светлина светеа.И от ним – самовилите
една по една идеа –
от гроб до гроб го дигаа
jунак до jунак – на оро.И кога сите минеа
покрай върбата сгушена –
делии се запираа
незнаен брат си викаа:“Я стани, море, jaбанец
на оро со самовили!
Зора се зори – петлите
скоро ке в село пропеат!”А той от гробот тепкаше
дума връз дума чемерна:
Минете бракja, вървете,
не сум ви лика-прилика!Кой умре за татковина
и за човешки правдини –
каде вас, братко, не гинел
со вас до векот живеел.и т.н.
Да ви излизат тук асоциации с нещо добре познато,
с някои мотиви от “Хаджи Димитър” например?Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, засмена!„Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“С какво можем да продължим? – примерно с едно “Прощаване” на Рацин, в което са вплетени по някакъв начин чувства и нишки, сходни на някои от мотивите в Ботевото “До моето първо либе” или даже в Ботевото “На прощаване”.
Из “Проштавање”, Коста РацинНе ли ти кажав, не ли ти кажав,
не ли ти реков на проштавање?
Ич не ме чекај, ич не ме пекај
Белград е ламња, во Белград ја роб
снага по туѓи палати оставам,
снага во усти несити клавам,
и дома – дома не ќе се вратам,
не ќе ги пијам очите твои,
не ќе ја галам снагата твоја –
далеку негде сувата рака по тебе,
Вело, пустата мака пуста ќе остане…
Знам оти ѓердан веќе не нижеш,
знам оти чеиз и ти не везеш,
знам, Вело, пусто остана сичко –
не ли си и ти аргатка клета?
Тутуни садиш, тутуни нижеш,
тутун таговно у монопол редиш,
ме споменуваш и ем се жалиш
денови – крепи тешки си редиш –
Величко, мори, другачко златна!Но почуј, Вело, што ќе ти кажам!
Не ми се, Вело, жали и клети!
Подигни очи – очи засвети
онија очи, што душа горат!Тој што ни, Вело, однесе сичко –
тој ни остави од темно темен
веков за мака – но и за борба.
Има на овој свет како нас многу!Има ги, има – мачат се, копат,
копачи копат по темнината,
копачи копат и тунел дупат.И има, има – радост голема,
радост длабока во темнината:
да светиш, Вело, жар да се стопиш –
во борба гроб ти душа не зема!Из «До моето първо либе»,
Христо БотевОстави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова –
млад съм аз, но младост не помня,
пък и да помня, не ровя
туй, що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.
Забрави туй време, га плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз – вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах!
[…]Запей и ти песен такава,
запей ми, девойко, на жалост,
запей как брат брата продава,
как гинат сили и младост,
как плаче сиротна вдовица
и как теглят без дом дечица!Запей, или млъкни, махни се!
Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,
ще хвръкне, изгоро, – свести се!
Там, де земя гърми и тътне
от викове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни…Там… там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!В поетиката и изказа на Рацин, точно както и при Ботев, присъства разбира се съвсем осезаемо ритмика и образност, присъща на народните песни. Единият е роден през 1848 г. в Калофер, другият през 1908 г. във Велес. Ботев е убит през 1876-та, Рацин – през 1943-та. Едно по-късно македонско вплитане на поетиката на “гори зелени” и “води студени”, на недовършеното освобождение в поетичния вик на един гражданин на ХХ век след един гражданин на ХІХ-ти.
Из «Елегии за тебе»,
Коста Рацин1.
«Чернеj горо, чернеj сестро…»Вчера си појдов, наминав
низ таја гора зелена
под тија буки високи
по ќилим сенки широки.Одев со глава замаен
наведната, мртов, зачмаен,
одев со грутка на срце
и каракамен на гради.Деј гиди горо зелена!
Деј гиди водо студена!
Пилците пеат – ти плачеш,
сонцето грее – ти темнеш.
Ако ги криеш коските
на дели млади јунаци
тука што лежат по тебе
за тија темни дубрави –
зошто ги таеш песните?
Зошто по тебе дрвјата
и на дрвјата гранките
и на гранките лисјата
шумолат скришно таговно?Какво мога да добавя към това? – нещо съвсем не литературно. В един текст като този, чиято цел не е точно литературни проекции, въпреки че точно тях използва, това надявам се ми е позволено. Прочетох “Бели мугри” на Рацин благодарение на човек, който от мен получи текстовете на някои от произведенията на Ботев. За него те бяха точно толкова познати, колкото стиховете на Рацин за мен.
Това сигурно е само една много малка част от незнание или непълно знание, породено от културни разделения, последвали политическите разделения на бурния ХХ век. Заради които примерно музиката на македонската група “Леб и сол”, една много популярна преди време група, изнасяла концерти къде ли не (само не и в България, неслучайно, за разлика примерно от добре познатата ни Лепа Брена) бе чута от мен чак през 2009 г. Годината, в която и някои млади хора в Македония чуха за първи път “Девойко мари, хубава” между впрочем…
.
Мариана Христова
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Б. а.: Материалът е публикуван за първи път на 30 юни 2009 г. в блога stranitzi-stannitzi.blogspot.com.
.
