Всичко от литература

литература

• Десният човек зави наляво…

  .

  Десният човек зави наляво.
  Закуцука десният му крак.
  Няма зърно – има само плява,
  има блато – няма бряг.

  Левият човек зави надясно
  и се счупи левият му крак.
  Свободата – кон на празна ясла,
  а каруцата си няма впряг.

  Правият човек мълчи. Той глътна
  от сащисване език.
  Черното е бяло, ясното е мътно,
  а животът – само кратък миг.

  Тръгна кривият човек направо.
  Заговори явни кривини.
  Пие мляко, а пък крава няма.
  Води ни към светли бъднини.
  Уви!

   

  Радост Даскалова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Все по-близо

  .

  Стихове от Иван Здравков

  .

  ХУДОЖНИКЪТ

  – Няма мост, няма река,
  няма бряг,
  светлината
  е синя и призрачна –
  каза художникът,
  който
  рисуваше в бавния сняг
  Бог в окото на птица.

  .

  

  .

  ГЪРКИНЯТА

  Някога, в студентската младост, от време на време ме навестяваше красива зеленоока жена в бяло – казваше, че е гъркиня, муза на любовната поезия. Тя не се застояваше – винаги бързаше. Къде – така и не узнах. Веднъж я попитах: „Ти ли диктуваш безсмъртните строфи?“. Гъркинята се вгледа в мен и каза: „Някой ден ще узнаеш!“.
  И хвърли във въздуха шепа любовни думи.
  Оттогава измина много време. Изтече златният пясък между моите пръсти и сребърният изтече. Изчезнаха сияйните плажове, по които се разхождах. И много хора, които обичах, ги няма. Ония думи, обаче, останаха.

  33 ДУМИ

  Съвършеното любовно стихотворение
  има 33 думи.
  Неизвестно къде е написано.
  Неизвестно кога е написано.
  Неизвестно защо е написано.
  Може би е създадено днес,
  може би –
  преди хиляда години.
  33 думи,
  самотни и тайнствени,
  в безкрайното любовно пространство.

  .

  

  .

  ВСЕ ПО-БЛИЗО

  Аз съм оня, който те обичаше,
  сине мой ненагледен,
  който те водеше за ръка,
  който те вдигаше високо в небето,
  който ти разказваше приказки,
  който те сънуваше и целуваше –
  помниш ли, сине мой нанагледен?
  Помниш ли
  как веднъж в полунощ те събудих
  и ти показах големия бял сняг,
  който
  валеше безспир над света?
  Помниш ли как посадихме три брези –
  двете отсякоха,
  ах, как трепти третата и те чака!
  Аз затварям очи,
  аз се вслушвам в тревите зелени,
  сине мой ненагледен –
  все по-близо до бездната,
  все по-близо до бездната.

  .

  

  .

  Снимки: ФБ профил на Иван Здравков

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• F-16

   

  Разказ от Хасан Ефраимов

  .

  Днес съм лежерно настроен. Излизах. Пих вино с красавица. После ходих под дъжда. Бос. Какво повече му трябва на човек? Златната врата е широко отворена. Ако случайно се затвори, знам, че след нея има диамантена. После платинена. Нищо, което е загубено, не е мое. Защо трябва да се тревожа за чужди неща? Аз съм тук и сега. Каквото отвзема, е мое. После е на спомените. Всичко друго е чуждо. Да болят, да болят, колко да болят едни спомени? Някой ден идва край на всичко, разтваря се в безбрежния океан. Не, не съм на кръстопът. Спуснал съм се по течението и то ме носи, носи. И знам, всяка река води до безбрежен океан.

  Май се отплеснах.

  Ако тръгнете да си правите външна топлоизолация, ще ви прецакат. Не, че няма да ви прецакат, ако решите да правите каквото и да е, но с топлоизолацията – на 100 процента. Не, няма да говоря за енергийните програми на правителството. Винаги стоя далеч от делата на Шейтана. Разбрали сме се с него – аз не закачам него, той не закача мен. Негласно джентълменско споразумение. Да, дори с Шейтана могат да се сключват подобни споразумения. Наскоро ми се оплака, че цакали и него. И той е зажаднял за коректност в днешния свят. Какво ме интересува какво прави Шейтанът с баламурниците? То, ако всички бяха умни, какво щяхме да правим ние, умните? Светът съществува заради баламурниците. Нещастието на баламурниците е основата, върху която се изгражда щастието на тарикатите. Представете си свят, изпълнен само с баламурници. Скучно ще е, нали? Мечтата е надеждата на бедняка. Ми, нека си мечтае.

  F-16. Не, не е изтребител. И самолет не е даже, макар да звучи така. Това е стиропор. Буквата показва, че е фасаден. Числото означава, че има 16 кг в кубик. Това е минимумът, за да не го гоните след бурен вятър. Не го ли знаехте? Пуснете новините, паднали фасади на баламурници безброй. Ако са устояли на вятъра, на градушката едва ли ще устоят. Къщите изглеждат като обстрелвани с калашник след това, защото не са им сложили F-16. Пък, ако решите да се правите на тарикати, пак няма да ви стане работата. Аз вече бях там. Навремето, дядо бил дете още, и с баща му отишли на мелница. Още не разпрегнали воловете, и дядо изрекъл на баща си:

  – Тате, там в сламата има едно яйце.

  – Запъртък. Аз вече го проверих – отвърнал прадядо.

  Та, хайде не се правете на по-тарикати от мен. В моите вени каква кръв тече, дори Всевишният не знае. Това хуно-българи, кумани, печенези, авари, разни еничари, че и кърджалии, анадолски тюркмени, всички са оставили по едно генче. Навярно имам дори от кръвта на древните египтяни, Вавилон и Асирия. Няма да се учудя изобщо.

  – На кантара, моето момче – изрекох в строителната борса и показах пакетите със стиропор.

  – Моля? – недоразбра оня.

  – Стиропорът на кантара.

  – Ама, хората само го пипат.

  – Аз пипам друго, моето момче, ала няма да ти кажа какво, защото ще ми завидиш. Стиропора го тегля с кантар. Пък хората да пипат стиропор, като не могат друго.

  В една пачка винаги има четвърт кубик. Дебелината не е от значение. Една пачка на кантара и умножение по 4. Толкова е просто. В случая момчето сложи 4 пачки, за да станат кубик. Явно не бе учило умножение в училище. 9,5 кг на кубик. Това бе вложил производителят. Не беше си поплювал, а го продаваше за 16 кг. Беше го изписал с огромни букви отгоре. Почти дубъл. Гарантирам, че най-много къщи в България има, опаковани с него. Мога да се хвана на бас с всеки. А правителството щяло да контролира храните. Та те стиропора не могат да контролират, как ще го направят с храните? Всъщност, по-вероятно е да не искат да го контролират.

  Не изрекох повече нищо, а напуснах склада. Поех към следващата строителна борса. 11 кг на кубик излезе там. Погледнах почти с респект името на производителя.

  – Тези скоро ще фалират – изрекох и се запътих към следващия склад.

  12,5 кг на кубик излезе там.

  – Бре, все още имало честни хора на този свят – учудих се, но стиропор така и не купих.

  Устремих се към последния склад в града. Ако и там не ми станеше работата, със сигурност щях да поема пътя към Кюстенджа. Че колко е то? Като минеш Кардам и Негру вода, и вече си там. Пък и мамалига можеше да похапна.

  Да, ама там ударих на камък. Чичкото в склада за нищо на света не искаше да сложи стиропора на кантара.

  – Хайде де, на маймуна ще ме правиш тука – повтаряше през цялото време и клатеше глава ядосан. – Де се е чуло и видяло стиропор да се тегли на кантар.

  Безплодни останаха усилията ми да му обясня, че всъщност плътността на стиропора се мери в килограми на кубик.

  – Като искаш на килограм, ей, отивай да си купуваш корнишони на пазара – разкрещя се по едно време.

  – Я не ми дръж тон, а извикай шефа си. Аз с парите си кепазе няма да ставам – не се стърпях накрая и аз.

  – Шефке, този иска проблем – развика се тогава чичкото и хукна нагоре по едни стълби.

  Не мина много време и на стълбите се показа най-прекрасното създание на света. Неволно потърках очи, но съществото продължаваше да стои пред мен. После пое надолу по стълбите. Направи го така, сякаш слизаше под звуците на стотици фанфари. Краката й бяха като на пустинна газела. Останах загледан в тях, подобно хипнотизиран.

  – Всъщност, за какво бях дошъл тук? – зачудих се по едно време.

  След това се видях да се стичам по земята, подобно разтопен стиропор. Реалността постепенно зае мястото си. Отново бях в прашния склад. Фанфарите бяха отлетели някъде далеч, а красавицата стоеше пред мен. Лицето й досущ докосваше моето, само на едно червило разстояние. Усетих аромата на скъп парфюм. Гарантирам, че беше с феромони. Няколко килотонни атомни бомби избухнаха вътре в мен и се понесоха по вените.

  – Господин Ефраимов, добър ден – изрече красавицата.

  Гласът й беше малко дрезгав. Навлизаше в мен и отчекваше стружки от самата ми душа.

  – Айде, започна се – прошушнах почти на себе си. Напоследък като че ли целият свят беше полудял. Поздравяваха ме непознати хора по улиците. Други изведнъж започнаха да се усмихват. Някаква дори ми се обясни в любов, а преди това какви зулуми само бе ми причинила. Добре че поне беше грозна. Иначе, едва ли бих й устоял.

  – Не искам проблеми, господин Ефраимов – продължи красавицата и ме погледна назидателно.

  – Но моля ви се, госпожо…

  – Госпожица, ако нямате нищо против.

  – Пардон… Извинявам се, госпожице…

  – Прието.

  – Та… Всъщност…

  14,5 кг на кубик се оказа стиропорът. С голямо нежелание чичкото нареди пачките на кантара. От 14 до 16 кг на кубик беше изписал производителят на опаковката. Все още има такива, които не лъжат, да знаете. Но, ако искате да купите F-16, просто забравете. Няма такъв производител. Някъде по света може да има, но не и в България. Тука се прецакваме на юнашко доверие.

  – А на вас колко ви трябва? – запита по някое време красавицата.

  – 500 квадрата десетка.

  Веднага придоби заинтересован вид.

  – Заповядайте в кабинета ми, господин Ефраимов. Така да обсъждаме сделка на крак… Ще ми е приятно да ви почерпя кафенце.

  – Знаете ли? Аз редовно ви чета – усмихна се веднага като седнахме и засърбахме от живителната течност. Имаше вкус красавицата. Ароматът на кафето беше прекрасен. Тръгвайки от прашния склад към кабинета й, и идея си нямах, че ще попадна в такъв лукс. Имаше цветя навсякъде. Чистотата блестеше.

  – Ми то, всички четете, ама все на аванта – забих я веднага.

  Руменина покри лицето й.

  – Оня ден ми се обади самият Винету – продължих. – Оказа се, че и той ме четял. Събрал де що индианци има и им направил публично четене. За караконджулите. Сълзите им наводнили подлеза на НДК. Ама да са купили книга? По Фейсбук чели.

  – Все не ми оставаше време – заоправдава се красавицата.

  – А, имам в багажника на колата – забих я за втори път, за да няма къде да избяга. Няма само аз да давам пари за стиропор, я?

  – Наистина ли?

  – Да, наистина.

  – Искам ги.

  – Чичка – провикнах се през стъклото. После натиснах дистанционното. – Я, дай 4 книги от багажника.

  Желязото се кове, докато е горещо.

  – Аз естествено ви ги подарявам – направих се на джентълмен и се усмихнах.

  – А, в никакъв случай няма да приема – запротестира веднага тя, след като чичкото донесе книгите. – Това е вашият труд. Не искам да спорим. Не искам и ресто.

  После извади 50 лв. и направо ги пъхна в джоба на ризата ми.

  – Благодаря ви, госпожице. С такива дарители като вас българската литература няма да умре никога – вдигнах патоса в очите й. Само ми се усмихна. Е, с плюс 50 лв. в джоба по-добре се водят преговори.

  – Та, за стиропора. Веднага мога да ви направя отстъпка от 5 % – усмихна ми се красавицата, след като й подписах автографи.

  – То, за 5 % какво да говорим? – срязах търговските й мераци веднага. – Дето с тях, там и без тях. Вие знаете, аз не съм човек за 5 %. Веднага мога да ви направя контрапредложение – да ви дам 5 % отгоре и да приключваме. Повярвайте ми, нито вие ще забогатее, нито аз ще обеднея.

  Тя се засрами за втори път днес. Руменината отново покри лицето й. Притеснена, неволно захапа долната си устна. Погледна ме с тъжни очи, а аз едва устоях на желанието да я прегърна и да впия устни в нейните.

  – Добре. А, как ви се струват 10 %? – изрече с най-красивата усмивка на света.

  – Изглеждат ми много по-добре от 5 %. Знаете ли? Дано Господ никога не ме остави във вашите ръце. Ако се наложи вода да ми дадете, навярно ще го правите с капкомер – капка по капка.

  Красавицата просто и идея си нямаше с какъв евреин е седнала да преговаря. Навярно си е мислела, че ще лапна веднага. А да, щях да забравя за еврейската кръв.

  – Но, господин Ефраимов, защо говорите така?

  – Защото съм познавач на човешката душа.

  – Но моята душа не е такава?

  – Каква?

  – Ми, такава, каквато твърдите, че е.

  – Нищо не съм твърдял.

  – Аз… Аз се откривам във вашите произведения. Понякога дори си мисля, че ме познавате и описвате мен. Толкова тъга има в тях.

  – Така е. Сякаш някаква магия, нали? Ето, и сега като ви погледна в очите, имам чувството, че пропадам в тях.

  – Естествено, ще ви дам 15 %, но само защото сте вие.

  – Е, тъкмо почнахме да говорим за литература, а вие пак за този смотан стиропор.

  – Нали затова сте тук.

  – С тези проценти сякаш не ми се говори вече. Явно не ви е ден. Мислех, че ще почнем да говорим от 30 % нагоре, а то… Трябва да бягам, че ме чакат пациенти. Навярно ще обсъдим стиропора, когато сте в по-добро настроение и в по-друга обстановка. Благодаря ви за почерпката и най-вече затова, че си купихте мои книги.

  Станах и заслизах по стълбите. Красавицата остана със зяпнала уста. Не можа да изрече нищо. Всъщност, добра отстъпка ми направи. 15 % от 5000 лв. са си 750 лв. Който твърди, че са малко пари, нека да ми ги даде тогава.

  После въртележката ме завъртя. Днес тук, утре там. Дълго време не ми остана време да й звънна, а и трябваше да узрее малко сделката. Така, на един път… Че сделка ли е това? Веднъж, като бях в Истанбул, на Капалъ чаршията, попитах колко струва едно нещо. Даже вече нямам спомен какво беше. Платих и тръгнах.

  – Ей, аркадаш, чакай малко – провикна се след мен търговецът.

  Дотича с току-що дадените от мен пари в ръка.

  – Ето ти парите, върни ми стоката – изрече и, докато се усетя, направи размяната. Взе си стоката и ми бутна парите в ръка.

  – Но защо? – едва успях да изрека. Толкова учуден бях. Стоях с парите в ръка, по средата на чаршията, със зяпнала уста. Млад и зелен бях още. Имах да се уча още много.

  – Не ме кефи. Така, без пазарлък. Аз нямам нужда от пари, за кеф го правя – засука мустак оня и пое към сергията.

  Та, оттогава и без пари да ми дадат нещо, пак се пазаря. Има някаква тръпка в това. Навярно в предишния си живот съм бил финикийски търговец. Друго обяснение нямам.

  Докато един ден не ми звънна телефонът.

  – 20 % – изрече дрезгав женски глас в слушалката.

  – Моля? – успях да отвърна само.

  По принцип ми звънят само жени. Някой път, като чуя мъжки глас, чак се чудя. Гласът бе страшно познат, но не можех да се сетя откъде.

  – 20 % – повтори отново гласът. – Но само защото сте вие.

  – А, стиропорката – присетих се тогаз.

  – Не съм стиропорка.

  – Извинявайте, сега не мога да говоря. Не съм в града – отвърнах недружелюбно и затворих телефона.

  В града бях. Пиех кафе с един приятел.

  – Какво става? – запита учуден той.

  – Нищо. Току-що изкарах 1000 лв. Всъщност ги спестих.

  – Сякаш някой неприятен ти звънна.

  – Напротив, приятелю. Звънна ми най-прекрасното същество на земята.

  – Тогава защо затвори телефона?

  – Може би трябваше да й изрека, че я обичам? Нека разбере, че не съм евтин.

  – Ми то, сякаш стана ракиено време – изрече, хилейки се моят приятел.

  – Да поръчваме тогава – захилих се и аз.

  После дойдоха други и нещата се затлачиха. Към полунощ се прибрах и заспах. На следващия ден беше събота. Станах късно. Чудех се час-два какво да правя. За момент мина през главата ми да ида при Стиропорката, както бях я кръстил.

  – Да бе, ще ходя да й се натискам. Има толкова красиви жени на света, а аз ще се занимавам с някаква си Стиропорка. Всъщност, за какво ми е изобщо стиропор?

  Опитах се да се сетя как изглеждаше, но не успях. После се качих на колата и запраших към Старопланинските проходи. Нямаше да е зле да внеса малко разнообразие в живота си. След някакви си 3 часа вече бях с чаша в ръка, излегнат край басейна. Веднага бях фиксиран от дами. Красив самотник край басейн не е за изпускане. Макар и на 50, все още хващах око, пък и по-младите нямат мангизи, и дамите знаеха добре това.

  – Свободно ли е? – дори запита едната за съседния шезлонг.

  – Не, чакам дама – срязах веднага мераците й, без да я погледна. После наблегнах на коктейлите.

  Не знам колко дръпнах този ден, излегнат под чадъра. После се качих и си взех душ. Преоблякох се и слязох да вечерям.

  – Чакате дама, нали? – изрече някой до мен. Обърнах се. Беше същата онази, дето искаше да се намърда на съседния шезлонг.

  – Що не си гледаш работата? – отвърнах злобно. Едва ли някой може да е такъв гадняр като мен, когато не съм в настроение.

  – Е, не така грубо, де.

  – Мога и по-грубо, ако не се пръждосаш.

  – Да не си в климакс?

  – Не, но имам трипер и, както ми тече кранчето сега, изобщо не ми е до теб.

  Точно тогава звънна телефонът. Почудих се дали да го вдигна или не. Накрая изкрещях в слушалката:

  – Да, моля.

  – 25 % – чу се познат глас в слушалката.

  – Стига с тези проценти и ти, бе… – отвърнах машинално, както бях ядосан. После се усетих по средата на изречението и веднага донадих: – Стиропорката, нали?

  – 25 % и обяд. Аз черпя. Последно предложение.

  – Да, бе… Вие сте жив изтребител F-16. Няма отърване.

  – Не сте в града, нали?

  – Познахте.

  – Кога работите изобщо?

  – Че вас какво ви засяга?

  – Трябва да изкарвате пари за стиропора.

  – Вие за моите пари не берете грижа. На изплащане не предлагате ли?

  – Ако не ви е срам.

  – Че защо да ме е срам? Но, вижте, едни 30 % и вечеря сериозно ще наклонят везните в полза на сделката.

  – Сериозно се пазарите.

  – Винаги търся най-доброто.

  – Добре – отвърна гласът – Съгласна съм.

  – Моля…? – чак ме доядя, че не казах 50 %. Твърде лесно се съгласи. Усетих се жестоко прецакан и, както не бях в настроение, направо ми се дорева.

  – И не забравяйте, че почивате с моите пари.

  – И защо да са ваши?

  – От отстъпката.

  – Аз съм длъжен да си поискам. Все някой ще даде.

  – А вечерята? Кога?

  – Когато кажете.

  – Обичате узо, нали?

  – Да. Но не отказвам и мастика и йени ракъ.

  – С пъпеш.

  – Откъде знаете с какво се пие узо?

  – Сам. Седнал в ресторант, разположен на края на света. Гоните красиви жени от масата си. През деня не ги допускате на шезлонга до вас.

  Млъкнах. Чак тогава се заслушах в околния звуков фон, идващ от слушалката. Беше същият като в ресторанта. Чуваше се като на стерео. Отначало музиката от ресторанта и след около секунда от слушалката. Затова през цялото време ми се струваше, че нещо не е наред. Тогава вдигнах глава. Стиропорката седеше на масата срещу мен. Нищо не изрекох, само стоях така и я гледах. После стана и просто се премести на моята маса. Седна мълчаливо. Мълчах и аз, и я гледах. Не знам колко дълго се гледахме.

  – Той има трипер – подхвърли язвително дамата от шезлонга, минавайки покрай масата.

  – По добре мислете за вашия. Той е гинеколог – отвърна моята красавица веднага.

  – И как се нарича тази случайна среща сега? – наруших накрая мълчанието.

  – Съдба.

  – Дали?

  – Не се сещам за друго наименование. Вие сте поетът.

  – Винаги съм мислел, че съдба няма.

  – Били сме орисани да се срещнем. Двама самотници, на края на света. Живеещи сред хора, но сами. Двама орисани сред сенките на тълпата.

  – Да не пишете стихове?

  – Не, просто казвам, каквото усещам.

  – И друг път съм чувал това.

  – Едва ли от мен.

  Оттогава моята красавица живее при мен. Животът ми се промени. Вече не мога да пиша за болката. Тя просто изчезна някъде. Опитвам се, но думите не идват. Усещам се как вървя и се усмихвам. Не ми се ходи и на работа. Просто се излягам на двора под някоя сянка. Вечер обикаляме ресторантите. Един ден в Балчик, после в Албена, Каварна. След това изчезваме някъде на юг.

  – Ти си моят изтребител „F-16“ – изричам често през смях. – Преобърна живота ми с лупинг. Не, с кобрата на Пугачов, или пък може би с бръснещ полет. А бе, направо с въздушен таран.

  – Ами стиропорът?

  – Какъв стиропор? А, стиропорът… Че той е в твоите ръце. И къщата е в твоите ръце. И аз съм в твоите ръце. За какво ми е на мен стиропор?

  – Ами, изолация няма ли да правим?

  – Че за какво ми е на мен изолация? Без това съм си обещал зимата вече да не стоя в тази страна. Винаги, когато не изпълня обещанията си, после съжалявам.

  – Все пак…

  – А, пари ли ми искаш?

  – Не, в никакъв случай.

  – А – рекох, – ако искаш. Ми той, стиропорът, в теб.

  На сутринта ме събуди някакъв шум. Камиони бяха спрели пред къщата и разтоварваха материали. Единият беше пълен със стиропор. Скочиха двайсетина момчета и завчас издигнаха скеле около къщата. После започнаха с перфораторите. Скоро къщата започна да белва. Седнах под сянката с биричка в ръка.

  – Наздраве, момчета – провикнах се от сянката. – По една биричка?

  – А, не става. След малко ще дойде шефката. Направо с дрегера ходи и ни кара да духаме. Бетер от катаджия е.

  – Е, поне каските разхлабете малко, че в тази жега ще се удушите.

  – Не става. 100 лева е глобата. Не се знае откъде ще се появи. Веднъж даже скочи с парашут. Докато се усетим, и кацна на моравата.

  – Ужас.

  – Не е за разправяне.

  – На мен ли го казвате?

  За няколко дни изолацията на къщата беше готова. Лъсна бяла-беленичка в цялата си гордост.

  – Слънчице, какво друго мога да направя за теб? – целуна ме вечерта моята красавица.

  – Че какво? Нямам нужда от нищо. Пари имаме. Живи и здрави сме. Ама, сякаш едно малко басейнче в двора. Какво ще кажеш?

  Да не бях го изрекъл. На сутринта ме събудиха фадроми и самосвали.

  – А бе, каква е тая гюрюлтия, бе момчета? – развиках се през прозореца.

  – Ще строим басейн.

  – Че не може ли по-тихо да строите?

  Как да е ги изтърпях няколко дни. Уж малко басейнче щеше да е, а, докато преплувам от единия край до другия, и съм изплезил език.

  – Много късно те срещнах – изричам често вечер през смях. – Ако беше, докато строях. Или може би, преди да започна да строя.

  – Ами, рано ме срещна – усмихва се и тя. – Тъй ме е яд, че не успях да ти взема парите за онзи стиропор.

  – Ми, няма да можеш. Като ти е слаб ангелът.

  – Моля?

  – Като не устоя на хормоните, бушуващи в теб. Чак докъде ме проследи.

  – Не съм те проследила.

  – Да, бе. Съдба няма.

  – Има.

  – Няма.

  – Има пък.

  – Няма пък.

  После я прегръщам. Щастлив съм. Какво повече му трябва на човек?

  А уж тръгнах само за стиропор. Така че, от мен да знаете. Тръгнете ли да си правите топлоизолация, стиропорът на кантара.

  .

• Къде е великанът?

  .

  Подобна история чух преди години от мой ученик, който бе нормално дете с родители джуджета:

  КЪДЕ Е ВЕЛИКАНЪТ?

  Джуджето се казваше Панчо Радев Късев и фамилията му прилягаше като гумена ръкавица върху ръка. То наближаваше тридесетте, а, както е известно, джуджетата не разполагат с дълъг живот. От есента Панчо правеше всичко възможно да си намери жена, но дотук безуспешно. Единственият му приятел, циганчето Фери, бе обещал в краен случай да му открадне някоя мома. Панчо приемаше обещанието като майтап, защото Фери, освен да краде, и непрекъснато лъжеше.

  Обикновено Панчо си седеше в квартала, но тази сутрин се наложи да ходи до „Вода и канал“, заради една скъсана пломба на водомера в къщи. Той не обичаше дългите разходки, защото му причиняваха болки в ставите. Не се возеше и с градски транспорт, защото стъпалото при вратата на автобусите бе прекалено високо за него. Панчо просто помоли Фери да го закара с тротинетката си. Впрочем, тротинетката бе крадена, но за да не я познае собственика й, Фери я беше боядисал жълта. Така двамата се метнаха на електрическото возило и потеглиха към центъра на града.

  ***
  Учителката по история Валя Добрева бе самотна жена. Тя нямаше приятели, не дружеше с колегите си и всички я смятаха за особнячка. Всъщност, Валя бе изключително чувствителен човек и, за да не бъде волно или неволно наранявана от хората, просто странеше от тях. Беше си изградила прост, но ефективен стереотип на поведение в училище и рядко някой можеше да го наруши. Сега се прибираше в дома си тъжна от неприятния скандал, който й устрои майката на ученик, заради една напълно заслужена от него двойка. Мислите й прехвърчаха, разбъркани като врабчетата, по улиците и тя пресече на червено, по пешеходната пътека при един светофар. Чу се силно пищене на спирачки, глух удар, а учителката се преметна и падна върху асфалта. От колата, която я бе блъснала, се показа слабо момче, видя неподвижното тяло на пострадалата и се вмъкна обратно в колата. Даде рязко газ и изчезна в първата пряка. Неколцина случайни минувачи се струпаха около тялото на учителката, а един мъж се обади за линейка. Спрели встрани на една паркирана кола, Фери и Панчо гледаха потресени, защото бяха преки свидетели на пътния инцидент. След няколко минути дойде линейка и, когато докторът запита как е станала катастрофата, всички изчезнаха. Докторът отвори кафявата си медицинска чанта и извади нещо от нея. Наведе се над пострадалата и започна някаква манипулация. Щом привърши, помоли шофьора на линейката да му помогне, да качат на носилката жената.

  – С тоя плексит едва шофирам, докторе! Ще опитам, но…! – хвана за краката пострадалата шофьорът, но болка го сряза и той я пусна.

  Панчо дръпна Фери за ръкава:

  – Хайде да помогнем! Какво стоиш?

  Докторът и Фери вдигнаха жената, поставиха я на носилката и я вкараха в линейката. Преди да тръгнат Панчо заяви, че знае как е станало произшествието.

  – Скачай в линейката и ти тогава! – подкани го лекарят.

  Фери махна за сбогом, останал на улицата, а Панчо се хвана за носилката, докато с пусната сирена линейката летеше из града. По някое време Валя отвори очи и промълви:

  – Къде съм?

  – Спокойно! Не се вълнувай! – надвеси се над нея Панчо. – Скоро ще ти окажат нужната помощ!

  – Кой си ти? Защо си такъв голям…? – едва промълви жената и отново загуби съзнание.

  Когато след няколкочасова операция тя излезе от упойката и дойде на себе си, първото нещо, което запита, бе:

  – Къде е великанът?

  – Какъв великан? – облещи очи медицинската сестра. – Допреди малко тук беше едно джудже, но след като даде показание за случилото се на полицаите, си тръгна.

  ***
  След три седмици изписаха учителката от болницата, за да продължи лечението си у дома. Убедена, че е спасена от много едър човек, тя се обади на частен детектив, да намерят спасителя й. Нужни бяха само два дни на детектива, за да установи, че това е Панчо. Когато го доведе, Валя разпозна в негово лице спасителя си и възкликна:

  – Не знам защо, но като те видях в линейката ми се стори огромен!

  – Сигурно е било от шока! – пристъпи от крак на крак Панчо. – И аз искам да съм голям, но…!

  Валя го хвана за ръката и я погали:

  – Ти СИ голям! Всеки, който прави добро, е ГОЛЯМ ЧОВЕК!

  От него ден двамата станаха приятели. Всеки разказваше за себе си и проблемите си, като се чувстваха безкрайно близки. Когато позакрепна, Валя започна да приготвя разни лакомства за обяд или вечеря, а това бе нещо ново в живота на Панчо. Един ден, облизвайки се лакомо, лапайки патладжан с доматен сос, Панчо сподели:

  – Разглези ме ти! Никога не съм изпитвал подобно кулинарно размазване! Вчера говорих с Влади за теб!

  – Кой е той? – учуди се Валя.

  – Нашият квартален полицай. Той наскоро прави петдесетгодишен юбилей. Доста е смотан, но е супер момче! Каза, че ще е хубаво да те види, но да е някак „случайно“!

  – Я виж ти! – засмя се Валя – Каква случайност само! Вчера аз също говорих с родителите на една моя бивша частна ученичка! Тя е също малка като теб! Вече е на деветнадесет и техните нямат нищо против да се срещнете някой ден!

  ***
  В края на май, след абитуриентските балове, в ресторант „Централ“ правиха две сватби едновременно. В средата на дългата маса се кипреха като младоженци Панчо и бившата ученичка на Валя, заедно с кварталния полицай и учителката. Гостите не бяха много, но настроението на всички бе прекрасно. След угощението и буйните танци, когато диджеят даде микрофона на младоженеца-полицай да поздрави гостите, той се изправи, непохватно си разля чашата с шампанско и, червен като цвекло, рече:

  – Аз не си падам много по приказките! Освен всички гости, искам да поздравя и главния виновник да сме тук сега! Това е Панчо, малкият човек с голяма душа! Като имам предвид контингента, с който работя, Панчо е направо великан! Той ме запозна с най-милата жена в този град, затова предлагам да пием за него!

  Всички вдигнаха чаши и отпиха с блеснали очи. В края на сватбата един сервитьор донесе на подвижна количка двойна торта и запита:

  – Къде е великанът? Казаха ми той да нареже тортата!

  Полицаят Владо стана, вдигна Панчо и го понесе към количката.

  ***
  На следващото лято в градската градина, хората можеха да видят две майки, бутащи заедно бебешки колички. Едната майка бе джудже, но в специалната, пригодена за ръста й количка, махаше с ръчички съвсем нормално на ръст бебе. В същото време, в канцеларията на кварталния полицай Владо стоеше Панчо и с ръка на сърцето молеше:

  – Не му прави акт, Влади! Моля те! Фери ми е като брат! Той обеща повече да не краде в нашия квартал! Може да е циганче, но е добро момче!

  Полицаят се смръщи повече от нужното, смачка вече написания акт и изръмжа:

  – Крадльото добър, ти си добър, а аз все съм лош! Как стават тия неща, не знам!

  Панчо подскочи като топка и, преди да излезе, му смигна:

  – И ти си добър, Влади, но не го знаеш! Просто трябва случай, за да го покажеш! Те и другите хора са тъй! Наглед са смръщени и сурови, но ако им бръкнеш в душичката правилно, ще се учудиш какви ангелчета са!

  – Хайде, изчезвай, великане! Стига ме баламосва! – махна с ръка полицаят и изтри изпотеното си чело.

  В същото време в града щъкаха хората, които според кварталния полицай бяха потенциални престъпници, а според Панчо – ангели. Те всъщност бяха едното и другото, като всички хора.

   

  Красимир Бачков

  .

• Божията ръка

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  .

  Докато чакаше асансьорът да дойде, Слави сваляше багажа от колата и го трупаше на камара. Когато металната врата на лифта се отвори, отвътре излезе бай Георги, най-големият зевзек в квартала. Той видя струпания багаж и смигна на Слави:

  – Уж жена ти безработна, а всяко лято ходите на почивка по две седмици! Как ги правиш тез работи Славчо, не знам!

  Слави се усмихна и разпери длан:

  – Божията ръка ни помага!

  – Е, па на мен що не помага? – опули очи старият зевзек.

  – Да те пази Господ, да не стигаш дотам! Като прибера багажа ще сляза, да пием по бира и да ти разкажа!

  Той качи чантите и куфарите в асансьора и ги пренесе в апартамента си. След това се спусна долу и влезе в магазинчето до входа, където бай Георги бе седнал на една празна каса от бира.

  – Дай две студени бири! – нареди на продавача Слави и след като ги взе, приседна и той върху един кашон.
  Двамата мъже отпиха, бай Георги обърса уста с опакото на дланта си и рече:

  – Ха кажи сега, що за фокуси правиш, та винаги лятото водиш на почивка семейството си!

  Слави завъртя бутилката бира из ръцете си и започна:

  – Не само ходим на море всяко лято по десет дни, но е и абсолютно безплатно! Приятелят, който ни посреща, ни храни и пои без пари!

  – Бре, бре! – смигна тарикатски бай Георги. – Че той, тоз твоят приятел, от брат по-драг, бе!

  – По-драг е! – съгласи се Слави. – Обаче ми стана такъв преди седем години! Ти знаеш, че щом имам време, ходя за риба! Я на язовир, я на морето или на някоя река. Опъвам палатката и два-три дни си почивам прекрасно! И да не хвана много риба, няма проблем! Важно е да сваля стреса от работата и големия град. Та, в края на пролетта преди седем години грабнах „Лисичанката“, надувната ми гумена лодка, и запраших към Болата. В началото на май водата в залива се стопля и става дори за къпане. Имам три каяджийски мрежи, които хвърлям малко на север от нос Калиакра. Освен попчета, съм хващал с тях чига и есетра, морска пъстърва и други сладководни риби. Идват от делтата на Дунав чак до Калиакра. Изобщо, там се лови най-много риба! Опънах палатката, надух лодката, взех мрежите и влязох на около триста метра навътре в морето. Пуснах ги на дъното, както му е ред, и започнах да ловя с въдицата. За по-малко от час напълних една кофа лихмуси. И понеже няма къде да ги съхранявам, излязох, изчистих ги и започнах да ги пържа в газовия котлон. По-вкусно от прясно опържената риба, нищо друго не мирише! По това време е рано за плаж и обикновено заливът е пуст. Наблизо се виждаше една скъпа „Тойота“ и двама души ходеха по кея. По едно време към мен се приближи мъж на средна възраст и помоли за малко риба. Жена му била бременна и щом й замирисало, й се прияло. Чакали от петнадесет години дете, затова сега, когато най-после им излязъл късметът, гледал да й угажда за всичко. Напълних му една чиния с риба и му я дадох. Той вади пари да ми я плаща, представи си! Личи, че е градски човек! Казах му, че ако не си прибере парите, няма да му дам рибата, и се разбрахме. Двамата се разхождаха чак до вечерта. На другия ден сутринта влязох с лодката да вадя мрежите. Закачих единия край и го издърпах. Гледам, бая риба се бе хванала. И тъкмо ще почвам да събирам мрежите в лодката, нещо ми привлече вниманието встрани. Първо ми се стори, че корморан е кацнал във водата, но като се вгледах, видях човешка глава. Беше мъжка глава с посиняло лице и изцъклени очи. Извиках, но не получих никакъв отговор. Приближих се до него и гледам, че с едната ръка е стиснал празна пластмасова туба и конвулсивно гребе във водата с другата. Явно беше на края на силите си, защото нито ме погледна, нито отговори на въпросите ми. Протегнах се и го хванах да го вдигна на лодката, но беше много тежък. Хванах го за свободната ръка и му сключих пръстите около въжето по борда на лодката. Започнах да греба бавно към залива. Трябваше ми цял час, за да го извлека до пясъка. И добре, че пак бяха дошли мъжът с бременната жена, та ми помогнаха да го извадим. Като опитах да го изтегля от водата, не мога да му разтворя пръстите около въжето. Стиснал човекът и не пуска. Хеле, с мъжа двамата успяхме да го извлачим на сухия пясък. Взех от палатката бутилка с ракия и му сипахме в устата, после го разтрихме навсякъде. Беше се схванал почти като мъртвец, но лека-полека взе да идва на себе си. По едно време се задави с ракията, надигна се и ме изгледа вече като жив човек.

  – Вальо къде е? – огледа се встрани.

  – Не знам! – отвръщам. – Там, където те намерих, друг човек нямаше!

  Човекът се изви на една страна и зарида без сълзи. Като се постопли от ракията и слънцето, започна да разказва. Били с ортака му за риба предния ден. Попаднали на калкан и напълнили лодката догоре. Никога в живота си толкова калкан не били хващали. И, когато вече решили да се прибират, излязъл шквал*. За секунди обърнал лодката и единственото, което успял да хване, била тубата за вода. Били доста навътре в морето. Започнал да плува към брега, но водата по това време е някъде към осем градуса. Има и различни течения, които те влачат настрани. Плувал той, почивал си на гръб, но брегът така и не се виждал. Каза, че не си спомнял нищо, освен как една Божия ръка се протегнала към него и го хванала. После се намерил на брега.

  – Ето я ръката! – смея се аз. – Вярно, не е Божия, но ми върши добра работа!

  И представи си, бай Георги, тоя останал без сили рибар, едва се надигна, хвана ми ръката и започна да я целува! Вечерта, когато съвсем дойде на себе си, ни разказа всичко. Той и ортакът му били от Несебър, но дошли преди няколко дни да сменят мотора на лодката в Каварна. Като били готови, решили да я пробват до нос Калиакра, където чули, че вадят доста риба. Там ги и застигнал шквалът и станала белята. Вече се бяхме обадили на 112 и, когато дойдоха от полицията и една линейка, рибарят бе се даврандисал. Така се запознах с Данчо. За тях писаха по вестниците и дори по новините съобщиха за произшествието. Вальо, ортакът му и лодката бяха потънали, но Данчо оцеля. Още тогава, той обеща всяко лято да ме приема на гости със семейството му, без да плащам и стотинка за това. Първото лято ходихме, но второто ми беше неудобно и познай какво стана! В началото на септември Данчо дойде в нашия град с един микробус и, докато не се качихме с него, не си тръгна.

  – Аз обет съм дал пред Бога! – вика. – Може да си ми спасил живота, но няма да ме караш да си плюя на думата! Като съм казал, че всяко лято десет дни ще ми гостувате, значи тъй ще е!

  Така я караме почивката, бай Георги! – завърши Слави, допи си бирата и пусна празното шише в касата.

  Продавачът се размърда зад щанда:

  – Докато разказваше, ако щеш вярвай, ми настръхнаха космите! Голям късмет е изкарал тоя рибар, наистина!

  – Голям късмет изкарал и голям човек срещнал, да му помогне! – важно заключи бай Георги и нареди: – Дай още две бири за моя сметка, момче! Хайде, нека са три! Една и за теб да има!

  Продавачът го изгледа недоверчиво, но когато старецът се смръщи, той побърза да изпълни нареждането. Все пак не пропусна да отбележи:

  – Вече девета година съм тук и не съм видял досега да почерпиш никого! К’во те прихванаха добрините, бай Георги?

  Старецът отпи направо от бутилката, облиза се и каза:

  – Както злото е заразно, тъй и доброто! Един човек да стори добро и друг прави като него! Само тоз е начинът да се опазим от лошото край нас! Че то, както е тръгнало, депутати, министри и всякакви боклуци да крадат, влачат и разсипват, хората също им подражават! А не бива тъй, не бива! С лошо доникъде няма да стигнем, но доброто ще ни изкара от батака! Анадъмно**?

  – Анадък***! – отвърна продавачът и започна да обслужва влезлия току-що клиент.

  Слави стана да си ходи. Бай Георги му подаде ръка:

  – Дай да я стисна тази Божия ръка, че може и на мен да помогне! Мъчи ме един камък три милиметра в бъбрека и боли пущината, та се не трае! Записах се за операция, но чак след осем месеца ми е редът! Дотогава как ще оцелея, не знам!

  Двамата си стиснаха ръцете, а Слави заръча:

  – Ще пиеш много бира и може да се оправиш и без операция!

  – Знам, Славчо, знам! Аз само кога ще свърши светът не знам…!

  После всеки тръгна по своята работа и денят започна бавно да преваля. Хората ходеха като мравки, трудеха се, биеха се и трупаха също като мравки, за да могат, за един миг поне, да се порадват като човеци…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Шквал (на англ.: squall) – силен, внезапен порив на вятъра, опасен за плавателните съдове и летателните апарати.
  ** Анадъмно? (тур.) – Разбра ли?
  *** Анадък (тур.) – Разбрах.

  .

• „Където животът започва при изгрев слънце…“

  .

  Българската диаспора в различните краища по света винаги е давала литературни образци, достойни за познание и за уважение. Въпросът е: доколко ги познаваме в България и какво място им отреждаме и в съвремието, и в аналите на литературната история? Защото, независимо от бързите средства за комуникация, нашата страна сякаш очаква авторите да потропат на вратите й, едва ли не като блудни синове. В същото време държавите, в които те живеят и творят, отдавна са ги приели като радетели на своята национална култура. Уважават ги и ги подкрепят. Този факт трябва да ни накара да се замислим. Ще го направим, ала кога?…

  В Богота, Колумбия, повече от половин век живее и твори на испански Димитър Митов. В единствената му издадена на български език стихосбирка “Към далечини незнайни…” – София, 2005, ИК “ЕКОПРОГРЕС”, е дадена кратка биография на автора. “Роден е през 1933 г. в с. Вукан – Трънско… Художник, пътешественик, еколог и един влюбен в природата Българин. Пише статии и разкази… и броди из Андите, чиято красота отразява в картини и слова. Вдъхновен от тях – стихосбирката “Към далечини незнайни…” – е друг опит да ни го покаже”. Иначе творчеството си, както отбелязва в писмото си до мен господин Митов, би желал да приобщи към предпочитанията на обикновения читател. То предстои да бъде изследвано цялостно, защото непрестанно се допълва. В момента с все още незавършената кратка повест за планински митарства в планината в лошо време – тя също трябва да се преведе на български. Както и любезно предоставените за българския читател кратки поеми “Cuando la cruz y la espada se coaligan…”, “La laguna profanada”, “Donde la vida comenza al salir el sol”. Но и сега може да се направи обобщение, че почти всичко, родено под перото му, е апел за опазване на природата, дарена ни от майката Земя. Самата книга пък е посветена на колумбийските пешеходци от клуб “Излез, ако можеш”, съмишленици по възстановяване на езерото Сиеча и пр. Самото езеро е било източено преди повече от век и днес възстановено, благодарение усилията на нашия сънародник. Затова институтът Agustin Codazzi нарича официално езерото “Митов лагуна Сиеча”. Безспорно, има защо…

  Сбирката пък “Към далечини незнайни…”, иначе малка по обем, е изградена от скромен лиричен триптих. Начало й дават спомените от родния край – неизбледнели, детски, реалистични. Те говорят за трудно детство и често – за предопределената орис на беднота, битови проблеми и бавно гаснене върху гроба на дедите. Бащината стряха не е гнездото на мир и разбирателство. Ала още тогава авторът открива хармония между природата и своя детски мир. Стреми се към нея, а тя властно го вика в своето лоно и изглажда острите ръбове на делничността:

  Птици летят и пеят до умора,
  всичко зеленее и аромат се диша,
  гледка приятна е вече простора,
  лекота в душата се чувства.
  Незнайна сила все ме тегли
  по високите места да стъпвам,
  песни да подкарвам, макар и бегли
  и ранните си идеи да съпътствам.

  “Житейски спомен”

  Останалите части от триптиха възпяват красотите на колумбийската планинска природа и предлагат размишления върху смисъла на човешкото присъствие в големия град и извън неговия бръмчащ автомобилен кошер. Самотният орел в “Където животът започва при изгрев слънце” е алегория на свободата. На разсъждения върху смисъла на човешкото съществуване далеч от всякакви условности, установени правила и “задължителна” етикеция. Птицата е символ при Димитър Митов в не едно негово стихотворение. Тя е паралелен образ на човешкия свят, който не ще върне назад развитието си, ала забравя първите си стъпки върху нашата планета. Заклеймяването на оръжията, на враждите, гнева и насилието са също плод на съприкосновение с природата. Митов не се отделя от нея, възпява я в книгата си непрестанно и осмисля дълбокия философски контекст, който тя носи. А именно: че никой не е по-могъщ от нея, по-чист и по-мъдър. Природата – това е вечността. Човешката гмеж носи тленност и мимолетни страсти. В цялата стихосбирка феноменът “природа” доминира със свои отделни поетични щрихи и с лирическото си въздействие на обобщен символ. Птицата – носител на мъдрост и философски послания, лети към дверите на обезличаващото се човешко съзнание:

  Хей, вие тромави и тежки създания,
  не можете ли като мен да се понесете
  из небесата и лесно да полетите?
  Вие какво знаете и вършите безгрешно,
  вдигнете се за миг в летеж крилат
  и вижте отгоре какъв е вашият свят.
  Колко крехък и несигурен е животът ви,
  колко вражди, гняв и насилие има между вас,
  колко произвол и ненаказани злодейства.

  “Когато животът започва…”

  В човешката си ориентация на убеден еколог и в лириката си Митов противопоставя природата на урбанизирания град. Но в стиховете няма утопия, според която градовете трябва да прекратят развитието си, а хората – научния си напредък. Именно чрез него поетът внушава, че трябва да се отстъпи място и на разума за опазване на Андите и въобще – на природните дадености. Говори в подтекст за добре обмислена хармония, защото хората не са еднакви. Но всички са потомци на поколения, които са направили първи колебливи стъпки именно в природата такава, каквато иска да остане тя и днес. Според поета, неговите съвременници имат технологично право на избор: да запазят част от планетата непокътната, а с нея и възможността да се връщат към праизворите на своето “аз”. Или да я унищожат, като така подписват собствената си кончина в апогея на икономически възход. Сам Димитър Митов е определил човешкия си път към природната вечност ясно и категорично:

  Духа насрещен вятър студен
  дълъг е неговият път,
  от Атлантика идва той –
  натам отивам аз…
  Оцелели от неразумно изтребление
  летят кръговито и предпазливо
  могъщи Андийски кондори –
  натам отивам аз…
  ………………………………………
  Като защитник на неутолими мечти
  и защитник на вълшебна пустота,
  стои Източно-Кордилерският първенец –
  натам отивам аз…

  “Необяснима притегателност”

  Пак в този дух на самоопределение част от стихотворенията в книгата са създавани по конкретен повод. Но това прави общия й замисъл още по-убедителен, свеж и по човешки разбираем. Чувствата в сбирката са “тихи”. Митов не громи човешкия ход напред, не укорява яростно ония, за които природата отдавна вече е тера инкогнита. Тревогата, която съпътства екологичната му в тематичен план лирика, е съпроводена с оптимизъм, че природа винаги ще има. Че сънародниците му колумбийци ще осъзнаят истинския размер на богатството, което притежават и ще му отдадат необходимото уважение. А защо не и човешка подкрепа? “Към далечини незнайни…” е освободена от всякаква плакатност, декларации и програмност. Стиховете в нея приличат повече на умело подредена изложба на природни красоти, родени в България, за да преплуват океана и там да пуснат нови корени:

  Няма цел недостижима
  за човека дръзновен
  и мечта неосъществима
  за човека устремен…

  “Пореден излет”

  Сам авторът нарича себе си “волна частица от света” и стиховете му по категоричен начин потвърждават това определение. Като го извиняваме за малко странния по звучене български език (което е разбираемо след толкова дълго пребиваване в странство), бихме искали повече негови творби да достигат у нас. По възможност – на родния ни език. Иначе в диаспората по света, убеден съм, има още редица имена, които си заслужава да познаваме. Може би ще доживеем основаването на Център за българската книга по света, който ще поеме тази приятна и определено патриотична задача. Твърди се, че засега в България пари за култура няма. Щом няма за култура, за какво тогава има?…

  П.С. Авторът почина на 20 юли 2017 г. в Богота, Колумбия.

   

  Георги Н. Николов

  .

• За душата на Мичуринка

  .

  – Бабо, разкажи ми приказка!

  – Аз приказки не знам.

  – Бабите знаят приказки.

  – Някои може и да знаят, ама аз не знам. За кравата Мичуринка мога да ти разкажа.

  – Оффффф, пак ли?

  – Пак.

  – Добре, като не знаеш друга…

  – Ама нали знаеш, че това не е приказка, а истинска история?

  – Знам, бабо. Разказваш ми я за стотен път.

  – Е, нали искаш приказка? Слушай тогава! Като ни национализираха земята и влязохме в ТКЗС-то, мен ме направиха краварка. Имахме 30-40 крави в нашия обор, за които да се грижим. То, крави като крави, ама и те като хората – различни. Една стои и не помръдва, ама откъдето и да минеш, тя така ще се извърти, че да ти пречи. Друга те дебне, кога ще си й удобен, че да те ритне. Кравите не са като конете да ритат само назад, те могат във всички посоки. Някои са плашливи, други уж кротки, пък само чакат да издоиш млякото, че да ти съборят гюма. Имаше и такива, от които се страхувахме – ритаха и блъскаха и никой не смееше дa ги приближи. Но имаше една крава, която беше различна. Мичуринка се казваше. Виках й моята Мичуринка. Тя беше като човек.

  – Как пък е била като човек?

  – Ами не знам. Така ми се струваше. Гледаше различно, като се доближах до нея, все опираше глава в мен. Проверяваше дали нямам нещо за нея в джобовете.

  – Какво нещо?

  – Сутрин ставах рано и отивах на работа в 4 часа. Него време нямаше кой знае какво за ядене и на тръгване си вземах парче хляб, а по пътя си откъсвах цвят от някой трендафил, това ми беше храната. Понякога ми оставаше малко хляб и рози в джоба и аз ги давах на Мичуринка, така се беше научила да ми проверява в джобовете. Понякога си говорихме.

  – С кравата ли!?

  – Да, с кравата. Аз й говорех. Тежки години бяха, казвах й някакви мои работи, олекваше ми и продължавах да работя. В началото не мислих, че ме слуша, ама веднъж имах голяма мъка, казвам й какво е станало и плача, а тя като човек – стои и ме гледа, сякаш ме разбира. Доближи се до мен и мушна глава в ръцете ми.

  – Че какво от това?

  – Сега като ти го казвам, не е кой знае какво, но тогава знаех, че го прави защото ми усеща мъката. Винаги знаеше какво ми е – кога съм весела, кога ми е тежко, кога съм умислена. Понякога само леко ме побутваше, друг път слагаше глава на рамото ми, за да я погаля.

  – И после?

  – Един ден началниците казаха, че част от кравите ще ги местят в друго село. И Мичуринка беше от тях.

  Мъчно ми беше, тайно си поплаках, но нямаше какво да се направи.

  – Ти не им ли каза да не я вземат? Защо не им се помоли?

  – Нищо не казах и нищо не направих. Докато качвахме животните на камиона, ми се струваше, че моята крава все в мене гледа. Сякаш чака нещо. Помислих, че иска да ми провери джобовете за хляб и рози, макар че сутринта й бях дала. Носих ги специално за нея, за изпроводяк. Приближих се, а тя опря глава в мен. Погалих я и нещо намокри ръката ми. Тогава видях, че в очите й има сълзи. Тя плачеше.

  – Как плачат кравите, бабо!

  – Тихо, само сълзи се стичат на тънки вадички по лицето им.

  – Може само да ти се е сторило…

  – Не, не може. Някои неща човек си ги знае.

  – После какво стана?

  – На следващия ден тръгнах за работа и пак, по навик, оставих хляб и рози за моята Мичуринка в джоба си. Знаех, че я няма, но… Влязох в обора и започнах работа. Въобще не съм разбрала кога е дошла.

  – Кой е дошъл?

  – Кравата, моята крава. Беше се върнала. Вървяла беше цяла нощ, беше изморена и едва стоеше на краката си. Застанала на мястото си и чака да я вържа. Толкова й се зарадвах, сякаш близък човек се прибра. Вързах я и двойно храна й сложих, а тя бута глава в джоба ми. Добре, че й бях донесла хляб и рози…

  – Дойдоха ли да я отведат пак?

  – Не, повече никой не спомена за местене. Всички разбраха какво се е случило и тя си остана при мен до края. Почти едновременно си тръгнахме от краварника – аз на пенсия, а тя…

  – Бабо, защо ми разказваш тази история всеки път?

  – Не знам. Като остарява човек чудни работи започват да му се въртят в главата.

  – Какви работи?

  – Божии. За хората, за кравите и как някои крави са по хора от хората – не те изоставят, обичат те и не те предават, а и тя не беше само крава, беше ми другар.

  ПОСЛЕСЛОВ

  Баба постоянно ни разказваше историята за кравата Мичуринка. Бяхме я слушали десетки пъти. Така и не разбирахме какво толкова й е специалното на тази крава. Крава като крава – и след време забравих историята.

  Години по-късно, когато бях вече голяма, видях крава да плаче. Плачеше от болка, точно както казваше баба – тихо, само сълзи се стичаха от очите й. Не се дърпаше, не се съпротивляваше, не издаваше звук, само плачеше. Беше като човек, приел съдбата си, но не може да спре сълзите си. Тогава се сетих за кравата на баба и за приятелството, което са имали. За пръв път видях нещо повече от крава пред себе си. Видях душа. Това беше видяла и баба. Не крава, а душа, с която да повърви през трудното… Затова я помнеше и разказваше за нея. Не за животното, а за душата, която я беше обичала.

  „Божа работа беше това!“ – би казала баба, ако сега прочете историята.

   

  Диана Стефанова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Sailing

  .

  Стихове от Ивайло Диманов

  .

  SAILING*

  Созопол е айсберг на път към екватора.
  Созопол е склад за бутилки от ром.
  Созопол е бялата риза на вятъра,
  спасителен фар подир всеки погром.

  Аз трябва да ида навреме в Созопол.
  Пред „Пъци“ отдавна ме чака Сафо.
  Далеч е морето – отвъд хоризонта,
  а всички трамваи са все за депо…

  На всяка цена ще се върна в Созопол.
  С „Титаник“, на кон, ако трябва пеша!
  Но съмна се вече. Пиян като Зорба,
  танцувам в дъжда и чинии троша…

  Самотната утрин във чашата с узо
  безшумно съблича моминския свян.
  А аз, уморен като Господ, се вслушвам –
  да чуя морето в лакиран рапан.

  То шепне подобно китайски шпионин,
  тъй тихо, че чувам сърцето му чак.
  Я, плюй на Финикия! Плюй на законите,
  щом нямаш пари за бургаския влак!

  Закриха с декрет сиромашкото лято.
  Какъв Солженицин, каква свобода?
  Последно раздаване, скъпи „приятели“.
  „Калашников“ бие каре от аса!

  Созопол е църква за девствени блудници.
  Созопол е склад за бутилки от ром.
  Дори да ме вържат в кварталната лудница,
  аз пак ще доплувам до родния дом…

  ––––––––––––––

  * Отплуване (англ.)

   

   

  ПРИТЧА

  С лукава усмивка луната офейка.
  Просветна зора, изчервена от срам.
  Пред моргата спря запъхтяна линейка.
  Дали пък и аз не съм вече за там?

  Градът все така равномерно похърква,
  захвърлил проклетите грижи и злост.
  В полуразрушената, гърбава църква
  след дълги митарства се връща Христос.

  Почакай, приятел, да имаш цигара?
  Ей, вярно, забравих, че ти си светец…
  А мен ако питаш – изобщо не вярвам
  във твоя измислен и смешен венец!

  Как мога да вярвам във приказни феи,
  как мога да вярвам в пророци добри,
  когато край мене сноват фарисеи,
  готови да стъпчат честта си дори…

  Не ризата – кожата с нож ще ти смъкнат.
  Ще пият кръвта като ябълков сок!
  А ти ми говориш неясно и смътно
  за време, когато човек ще е Бог…

  Почакай, приятел, недей да си тръгваш!
  Дузина вълшебства и приказки знам.
  Линейката спря пред смълчаната църква.
  Отново е тихо, отново съм сам…

   

   

  КАМИКАДЗЕ

  Любовта е кристален сервиз върху писта за боулинг.
  Любовта е изящна рисунка на морския бряг.
  Тази страшна магия, уважаема мис Роулинг,
  би взривила централния лондонски парк.

  Аз съм влюбен, въоръжен и много опасен!
  Камикадзе, готов още днес да умре.
  Любовта – медальон от тротил, е опасала
  мойте мисли, глава, рамене и сърце…

  Треперете цивилни лакеи, достойни за „Гинес“.
  Треперете и вий, феберета от всички страни!
  Аз съм влюбен в една простосмъртна богиня
  и това е достатъчен повод да бъда щастлив…

  Любовта е ескиз от Гутузо на морския пясък.
  Аз съм влюбен и толкова много богат.
  И макар мимолетно и само за няколко часа,
  аз търкалям на боулинг целия свят!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Толкоз

  .

  Мама седна на плажа и се вгледа в морето.
  Исках целият ден да й бъде море.
  Колко малко е взела! Но… взетото – взето.
  Тъй я впрегна животът,
  че още оре.

  Като тъжна Сивушка
  дърпа тежкото рало.
  Във очите й кораби редят бразди.
  Белчо много отдавна
  я остави,
  за жалост.
  При звездите отиде.
  – Дий, воле! Диййй!

  Мама гледа вълните, наострили гребени.
  И бучи тишината
  много дълбоко.
  Тя събра малко мидички и охлюви дребни.
  И написа на мокрия пясък:

  „Толкоз!“

  Още ражда земята под нейните плугове.
  Дърпа, тегли я
  гладен и жив черноземът!
  А в очите й плаче морето солено, друго – не.

  Господ дал е на мама
  море
  да си вземе.

  .

  Петя Пламенова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Безкрайност

  .

  Има една махала в родния ми край – Западния Балкан, която се казва Селище. То действително е селище, защото има къщи и хора живеят там. Или по-скоро живели са. Между тях се откроява една стара къща, боядисана в тъмносиньо. Тя някога била построена от местния богаташ, който знам, че имал мандра. Името съм забравила. Но аз също съм потомка на местен богаташ – дядо Джуна. Описан е в книгата „Светлините на Ком“, чийто автор е бащата на Мартин Карбовски.

  Защо от него ли? „Съграждани“ сме.

  Трохите на това богатство все още достигат до нас, многобройните му наследници, под формата на запуснати ливади и буренясали ниви. Двете „богатства“ завършиха по един и същи начин – като писарушки в едно окаяно предприятие за кожени изделия. Майка ми и синът на другия чорбаджия работеха в съседни канцеларии.

  След тази махала има един сипей и след него следва местността Краймир. Аз имам много спомени от нея, които се изменяха във времето и го отразяваха. Като дете ходех там с чичо ми Кольо на коситба или на пластьене – така казват на събирането на сеното. Уж да помагам. А за мене беше радост и веселие. Работеха братовчедките ми, много по-големи от мене. Но това никога не беше само работа, беше и празник, за който се правеше специално приготовление. Чичо ми правеше овченик, сварено гъсто овче мляко със сол, качамак и пържено от яйца, сирене и масло. А помня веднъж, след събирането на сеното, решихме за удоволствие да спим на купата сено под звездите. Там звездите са като фенери. Ясно се вижда спиралата на Млечния път, която се върти и измества през цялата нощ.

  После пораснах и вече споменът е друг. Тази ливада я изорахме и засадихме картофи. Те се раждаха в изобилие и баща ми ги прекарваше в багажника на една могъща „Волга“ до къщата ни.

  Най-силният ми спомен обаче е юни месец. Юни месец всяка тревичка на Краймир цъфти и благоухае, небето е синьо и високо, а душата е като част от този мир/свят.

  Много пъти в тежките зими си спомнях юни на Краймир с носталгия.

  А какво е общото между всичко това?

  Сипеят между Селище и Краймир.

  Когато се загледа човек, ще открие там фосили на отдавна изчезнали морски същества. Най-често са вкаменели спирали. Също като Млечния път.

  Могъщата планина е била дъно на море.

  Някога.

  Какъв по-добър символ на вечността?

  И, ако вечността е безкрайна, то самата тя е само един миг от безкрайното време.

  Време, в което ние, смъртните хора, разполагаме със собствената си безкрайност – нашия живот.

  И в тази безкрайност може да бъдем море, балкан, купа сено, Млечен път или юни месец.

  .

  Лилия Джунова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Лилия Джунова е родена през 1966 г. в София. Завършила е гимназия в родния си град и „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподава „Български език и литература“ в едно столично училище. Четенето за нея е удоволствие, литературата и езикът – призвание. За себе си казва, че е родена между две епохи и че една от първите й детски мечти е била да няма граници – хората да могат свободно да отиват там, където искат. А по-късно, след като границите са паднали, е осъзнала, че част от границите са в самите нас. Не успявайки да намери себе си в новото време, е преминала във вътрешна емиграция и е започнала да пише. Освен другите си текстове, има един написан и неиздаден още роман. Авторката споделя: „Имам нужда да разкажа за един живот, за живота на едно поколение, което цени почтеността и духовните достижения, но на което така и не му беше даден шанс и трябваше да се бори за хляб и вятърни мелници.“

  .

• За Изабела Шопова и „Подир сянката на кондора“

  .

  Изабела Шопова е родена през 1971 г. във Варна. Завършила е математическа гимназия и „Радио- и телевизионна техника“ във Варненския технически университет. Работила е манекенка в завод за облекло „Дружба“, плетяла е бутикови пуловери, водила е курсове за манекени, била е рекламен агент във варненския в. „Народно дело“, работила е в рекламния отдел на Радио Варна. През 1995 г. става търговски представител на френския козметичен и фармацевтичен гигант „Пиер Фабр“ чрез българската фирма „Арикозметик“, а през 1999 г. – регионален мениджър в дистрибуторската компания „Интербрандс“. През 2002 г. прекъсва тази кариера и заминава със съпруга си в Нова Зеландия. Години наред пише писма и статии за живота и приключенията си там, които е публикувала в сайта за „Иде.ли“ и на други места в интернет. Живее в Бризбън, Австралия. Автор е на книгите “На изток – в рая” (2009) – за Нова Зеландия, “На запад от рая” (2012) – за Австралия, „Самоучител за преднамерено убийство на скуката“ (2013), „На юг от разума“ (2016) – за Антарктида. Сега е в Родината и ще представи във Варна, Бургас и София последната си книга “Подир сянката на кондора” (2022). Всички нейни книги са издадени от изд. „Колибри“.

  

  Ето какво е написала самата тя на страницата си във Фейсбук:

  „Кондорът стремително приближава българското Черноморие 🙂

  Очакваме го да се приземи на 4 август във Варна. Можете да се срещнете с вярната му поклонничка в мое лице, на 4 август 2022, четвъртък, от 18 часа, в Концертно студио на Радио Варна (ако не знаете къде е – огледайте се около входа на Морската градина, андският кондор е голям, черен и няма как да го сбъркате с гларус, последвайте го).

  В Бургас ще се отбием и двамата на 16 или 17 август (ще пиша пак като знаем точната дата и място)*.
  А в растящата, но неостаряваща столица събитието е планирано за 22 август 2022 (моля нумеролозите да се изкажат за значението на специалната дата), от 19 часа (за пълно нумерологично въздействие може би трябва да го преместим за 20:22?), в Кино ‘Кабана’.** Аз не го знам къде е, но ще следвам кондора ( и сигурна съм ще се намерят добри хора да ме упътят) 🙂

  До скори близки срещи! Hasta la vista!“

  

  Бел. ред.:

  * Представянето на книгата в Бургас ще бъде на 9 август в книжарница „Хеликон“.

  ** Кино „Кабана“ е лятна открита сцена и бар с културна и музикална програма. Намира се в парка на НДК, пл. „България“ № 1 в София.

  –––––––––––––––––––––––––––––

  ЗА КНИГАТА

  „Подир сянката на кондора“ е разказ за едно епично, двумесечно, кошмарно-комично, 6000-километрово пътуване по гръбнака на Южните Анди, от Сантяго де Чили, през Боливия, Перу, Еквадор и Галапагос, до Богота, Колумбия. Без маршрут, план и резервации. А, както бързо става ясно – и без адекватна подготовка. Смелият пътешественически екип се състои от майка и дъщеря, и двете известни с огнен балкански темперамент и несъкрушим източноевропейски инат, както и с противоположния си подход към предизвикателствата на живота по принцип, и пътуването в частност.

  Двете покорителки на света следват сянката на легендарния андски кондор, преодолявайки височинна болест, мозъчно сътресение, загуба на паметта, езикови бариери и културни сблъсъци. Оцеляват без кислород, интернет, а понякога и без подслон сред чуждопланетните пейзажи на високопланинската пустиня Атакама, неземната хубост на Галапагоския архипелаг, вертикално предизвикателните градове на Латинска Америка, смъртоносния им трафик и неподражаема архитектура. И това са само част от приключенията на двете пътешественички през двумесечното им пътуване подир сянката на кондора.

  Изд. „Колибри“

  .

• Към хоризонтите на човешката душа

  .

  През април 2020 г. българската общност в Бърно се готвеше да отбележи 144-годишнина от Априлското въстание, в присъствието на един специален гост от България – писателят Георги Балабанов от град Генерал Тошево, област Добрич. Поканите бяха готови, мястото на срещата определено – в Голямата зала на Централната градска библиотека „Иржи Махен“*. Това мероприятие се организираше от Българското сдружение в Бърно и фондация „Вигория“. За съжаление, мерките, предприети във връзка с коронавируса и последвалите вълни на пандемията, попречиха срещата с Г. Балабанов да се осъществи. Макар и накратко, ще се опитам да разкажа за този съвременен писател, който живее и твори в Североизточна България.

  

  Когато се спомене Добруджа и писатели, неминуемо се сещаме за Йордан Йовков – класик на българската литература, творил в първата половина на двадесети век. Йовков не е роден в Добруджа, но е работил като учител там. Неговата проникновеност в човешката душа и литературен талант го правят най-големият творец, пресъздал душевността на добруджанеца в историческото време, в което живее. Георги Балабанов е не само голям почитател и познавач на творчеството на Йовков, той е и негов последовател в литературното си творчество. Творбите на писателя, създадени почти век по-късно след Йовков, продължават да разширяват хоризонтите на човешката душа. Въпреки външната промяна в социалния живот на хората, разбирането за любов, доброта, чистота на душата, щедрост на духа, остават непреходни. В творбите си писателят предава чрез един неповторим, докосващ читателя, литературен изказ, богатите нюанси в човешката душа на героите от своето съвремие.

  Георги Балабанов е роден в с. Краище на 10 февруари 1947 година. Средно образование завършва в Селскостопанския техникум „Тимирязев“, гр. Толбухин (Добрич). Любовта му към литературата обаче надделява и той продължава образованието си в СУ „Св. Климент Охридски” – специалност „Българска филология”. Двадесет години е главен редактор на в. „Добруджански глас” (гр. Генерал Тошево), сътрудничи на 16 окръжни и национални вестника и радиа. Печели национални награди за разкази, очерци, кореспонденции. След политическите промени през 1989 г., поради критичното си отношение към „грабителската политика на тези, които дойдоха на власт и безогледно разрушиха базата на ТКЗС, предприятия и всичко, което беше изградено с огромен труд“, той се обръща към специалността, придобита в средното си образование, и започва да обработва земя. „Тогава напуснах редакцията и като човек, израсъл на село, сред трудовите хора, реших, че там ще бъде и моята съдба и ще съм най-полезен за обществото“ – казва Г. Балабанов. Взема смели решения, заеми за закупуване на техника и, с присъщото за рода му трудолюбие, се впуска в новата авантюра. Последвалите години и резултатите от труда му са щедър отговор на любовта към земята и ентусиазма, с който я обработва. Ангажиментът му към писаното слово обаче остава, макар и като хоби, защото той не е вече писател „на бюро“, а арендатор, в чието ежедневие героите от произведенията му продължават да се формират и извайват „от плът и кръв“, независимо дали е на трактора, пътувайки от полето до дома си или е на почивка. Получава се една невероятна амалгама от работата в полето на материалното и духовното. Постига високи резултати и в двете полета на изява, обявен е за единствения у нас и света арендатор-писател.

  Пpeз 2010 г. Бaлaбaнoв пeчeли двe литepaтypни нaгpaди – зa нaй-дoбъp paзкaз нa Съюзa нa кpaeвeдитe в Бългapия и oт Пъpвия нaциoнaлeн кoнкypc нa cвoбoднoтo cлoвo „Жaждa“ в Сливeн. Пpeз 2011 г. e yдocтoeн c пъpвa нaгpaдa зa paзкaз в нaциoнaлния кoнкypc „Елaтe ни вижтe“. Писателят пише стихове, изявява се като майстор на разказа, като драматург (седем пиеси), а също и като краевед и есеист. Ето някои от заглавията на неговите книги: „Заложени сърца”, „Очите на светлината”, „Скръбта на тишината”, „Пролетни ветрове”, „Мълчаливи хоризонти”, „История на село Краище”, „Молитва за земята”, „Лицето на доброто“. Той е автор на дванадесет книги и сборници с разкази. В тях се изявява като талантлив и стойностен съвременен белетрист. Подобно на Йовков е болезнено чувствителен към проблемите на българското село. Героите на автора са движени от животворната любов към родната земя, към дом и Родина. Без да изпада в битовизъм, той търси в своите герои психологическите им измерения с тънко вглеждане в душите им, извежда вярата, надеждата и човеколюбието на преден план. „В съвременната българска литература няма подобен славослов към нашата кърмилница, към свещената българска земя, върху която битуваме и която ни дава живот“ – казва литературният критик Марин Кадиев за думите на героя от разказа „Шепа пръст“ към сина му: „Помни, сине, земята, земята е магията на един народ, колко войни и колко кръв се е проливало за нея. Сега има какви ли не чудесии, но тя си остава все така близко до сърцето на всеки един от нас. Диша, живее и се предава на поколенията. Залюлеят ли се класовете на нивите по жътва, пламваше сърцето ми от магията за прибирането на хляба. Нея, земята, синко, не можеш да я гледаш със студени очи и само за пари. Тя си има свой глас, своя мъка и само този, който долавя с най-нежните струни на сърцето си това, той най-добре я познава и на него щедро се отплаща.”

  Умението на писателя да контактува непринудено с публиката, да рецитира (не чете, а рецитира) вълнуващо разказите си, го прави желан събеседник при представяне на книгите му в различни градове в страната и лектор (без да чете) при литературни конференции за Йовков.

  Големи са заслугите на Г. Балабанов за поддържане на връзките с българите в Молдова. От 2014 г. насам той организира всяка година литературен конкурс „България в моите мечти“ – за средношколци с български корени от Молдова, изучаващи български език. Класираните на първите три места се награждават от писателя с десетдневна почивка в България – в младежките центрове Равда, Кранево и Ястребино. Почти всички от тези младежи продължават да учат в български висши учебни заведения. За висок духовен принос в развитие на културата на бесарабските българи, през 2017 г. е удостоен със званието „Почетен гражданин на гр. Тараклия” – Република Молдова.

  

  Писателят получава и международно признание: негови произведения са отпечатвани в Украйна, Башкирия, Сърбия, Македония и Молдова; участва в престижни антологии с разкази, издавани в САЩ (Чикаго), Русия, Сърбия (България също); носител е на международната награда за белетристика „Мелнешки вечери“; в „Стружките литературни вечери на поезията“ (Македония), които са с над петдесетгодишна история, с участие на поети от 15 страни, през 2014 г. за първи път е представен български белетрист и книгата му „Мълчаливи хоризонти“; в единствения български театър зад граница – Молдова, са играни четири от неговите пиеси: „Белите гълъби”, „Професорът”, „На кръстопът”, „Посоки” (тази постановка бесарабските българи представят на прегледа на театралните колективи в гр. Каварна, 2019 г., отличени са с приз и получават много висока оценка от проф. Елена Баева); на Литературния фестивал през есента на 2019 г. в гр. Баку, където от шестстотин участници в конкурса е класиран между стоте автори от петдесет и две държави, поканени от домакините в Азербайджан; две от книгите му са преведени на македонски: „Лицето на доброто“, „Мълчаливи хоризонти“) и на английски език („Камбаните на съвестта“ – „The Bells of Conscience“).

  През ноември 2019 г. Георги Балабанов получава Втора награда за най-добър разказ в Националния литературен конкурс „Славянската духовност – културен код на българската национална идентичност” на Славянското дружество в България. По покана на Дружеството на българите в Албания, в навечерието на 24 май 2020 г. писателят провежда вълнуващи срещи с български общности в различни градове. Заснетият филм за посещението е излъчен по втори канал на албанската телевизия.

  Г. Балабанов е зам.-председател на СНБП (Съюз на независимите български писатели) (2016 г.), зам. председател на Съюза на краеведите в България (2017 г.) и член на Съюза на учените в България. Въпреки натовареното ежедневие на писателя, творческата му мисъл продължава да улавя вълнуващи случаи и персонажи от реалния живот и да ги пресъздава в запомнящи се герои на своите разкази. С присъщото си чувство за отговорност, подкрепя  и конкурса „Земята на пеещите колелета“ (на Община Генерал Тошево), чиято цел е да продължи литературната традиция на Йовковия разказ, в който действията и персонажите са вдъхновени от хуманизма, трудолюбието на добруджанеца и стремежа към красота във всички нейни форми и проявления.

  Тези, които са срещали Георги Балабанов или са били на литературни четения с него, неминуемо стигат до заключението, че той е един типичен носител на богатия, многопластов образ на добруджанеца. Обичта към земята-кърмилница изразява с всеотдаен труд, а малкото минути на отдих той запълва с творческо вдъхновение, което ражда нови образи и нови книги, разказващи за родния край.

   

  Мария Добрева, фондация „Вигория“

  Снимки: архив на Георги Балабанов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Библиотеката „Иржи Махен“ (knihovna Jiřího Mahena) в Бърно е най-голямата обществена градска библиотека в Моравия и втората по големина в Чешката република.

   

  

   

  ЖАРАВАТА

  Разказ от Георги Балабанов

  Още щом се показаха познатите височини на родното му село, Богомил намали скоростта на колата. Караше бавно, за да се наслади на прекрасните багри на поляните и цъфналите треви, отвори дори прозореца на колата, за да вдиша аромата им. Това му даваше нова, неподозирана сила.

  Дълги години работи в чужбина и, с помощта на близък приятел на семейството, завърши образованието си, реализира се на високоотговорна работа в новите компютърни технологии. Успя да спести много пари.

  Родителите му починаха преди много години. Остана само баба му. Към нейния дом пътуваше, очакваше радост и щастие от нея, защото много я обичаше. Друго сега си мислеше той, как да намери най-доброто момиче… да създаде дом, семейство, но… мечтите му спираха дотук, излитаха невидимо от сърцето му и отлитаха в природата около него. „В това изоставено село може ли да има такова момиче? Едва ли! Но… кой знае, животът е многообразен и нещо все пак можеше да се случи“ – мъдро заключи той.

  С тези мисли спря пред двора на баба си, а тя тъкмо излизаше с туба и отиваше на чешмата за вода.

  – Боже Господи, каква изненада, видение ли е това? Чедо, ти ли си?

  – Ех, бабо, аз съм разбира се. Толкова години мечтаех да си дойда тук – и ето ме…

  Баба му го прегърна, сълзите й рукнаха от щастие, нали дълго време очакваше милия си внук и, когато се успокои, му каза:

  – Вземи тази туба,  отиди долу на каменната чешма, на кайначето, да напълниш прясна вода за пиене, а аз през това време ще приготвя набързо масата, за да те посрещна така, както съм си мечтала.

  Богомил вървеше, оглеждаше всяко родно кътче на селото, а душата му преливаше от радост. Стигна до чешмата, наведе се и загреба с шепи студена вода, за да се освежи. В този миг до него падна камъче, което образува малък фонтан в коритото. Помисли си, че се е търкулнало от каменистия сипей, който бе над чешмата. Наслаждаваше се на тази природна благодат и с радостно пръхтене изживяваше своето удоволствие от нея. Загреба за втори път със шепите си вода и в този миг второ камъче падна пак до него и образува друг фонтан.

  „Странна работа – помисли си той, – но в природата какво ли не се случва?“

  Повдигна очи и остана със широко отворена уста от изненада. На няколко метра горе, над него, стоеше усмихната Сирма, с няколко години по-малка от него, дошла на гости на своята леля, която също идваше за вода.

  Тя се смееше тихо, а лицето й, огряно от топлото слънце, издаваше изключителна приветливост и загадъчност. Тогава си спомни как преди много години учеха заедно в местното училище. Играеха все тук, а овчарите ги гонеха с пръчките, да не замърсяват водата в коритата за овцете. Какви мили спомени!

  ­- Третото камъче, ако го хвърля, ще падне в устата ти, че затвори я, може и муха да влезе в нея – смеейки се, заговори тя.

  – Ами аз, такова – смотолеви той, – не съм очаквал в това изоставено село да видя такава красавица като теб!

  – Сигурно ги има – отвърна му тя, – щом съм тук, щом ме виждаш… А позна ли ме?

  – Може толкова много години да не съм те виждал, но си останала все същата приветлива, хубава, такова прекрасно момиче, каквото цял живот съм мечтал да срещна в живота си.

  – Така ли? Интересно! Като в старите времена, когато младите са се срещали на чешмите за вода.

  Слезе, ръкува се с него, а очите й – искрящи, сякаш още повече се впиха в сърцето му. Гледаха се мълчаливо и двамата вече разбираха, че първите тръпки на любовта завладяха невидимо сърцата им.

  Тя се върна при леля си и с голямо вълнение разказа за случилото се.

  – Лельо, да знаеш какво хубаво момче срещнах на кайначето. Един такъв, рус, със сини очи, строен, ах, каква мечта!

  – На кого е син? – попита я леля й.

  – От Димовите е, работил е много години във Франция и сега се е върнал тук, да види баба си и родния си край, но… има и нещо друго, което за мен си остава загадка, която аз ще разплета.

  – Чуй ме – щастието само е кацнало на рамото ти, не е момче за изпускане, пък и много пари има! А ти как чувстваш всичко това? – попита я тя. – Виждаш и сама разбираш, че и на теб годините ти доста понатежаха, време е вече да създадеш свое семейство.

  – Ех, много трудно се получават нещата при мен. С няколко момчета съм имала такива срещи, пламвала е искрата, но в последния миг, когато трябва да взема съдбоносното решение – не мога и не мога! Все нещо ми се случва и спирам дотук.

  – Да проверим какво казва съдбата, какво е знамението ти – продължи леля й. – Нали знаеш, че аз съм гадателка на селото, умея я тази работа. Отиди и вземи от дръвника две парченца трески и ела, ще заложим нишан.

  Лелята взе керемида, сложи на нея дръвцата, надроби парченце вестник и ги запали.

  – Ти сама виждаш, че вече е късно, ще оставим керемидата под сайванта и утре сутринта ще проверим какво е предсказанието. Ако въглените останат живи, жива ще е и твоята любов, тогава не се замисляй, върви чедо, върви по тази пътека, която сама те води към твоето щастие. Ако въглените угаснат, тогава нищо няма да стане.

  Сирма стана и отнесе керемидата, а леля й измърмори след себе си:

  – Ще те оженя аз тебе, лудетино с лудетино, най-после ще намериш своя тих пристан в живота. Няма да разбереш как ще стане всичко това!

  Легнаха си, а някъде в полунощ, когато пропяха първи петли, леля й стана, прегледа керемидата и видя, че въглените угасват, тогава взе две нови парчета, които беше приготвила предварително в колана на престилката си, напръска ги с вода, сложи ги отново вътре, и затрупа с изгоряла пепел.

  В ранното утро Сирма скочи, нямаше търпение да види какво се е случило. Духна леко, пепелта се отвя встрани и тогава въглените блеснаха право в очите й. Скочи и възторжено извика:

  – Лельо, жива е жаравата на моята нова любов, жива! Макар и кратка, тя започва да се разгаря все по-буйно и с по-голяма сила. Този път реших. Той ще бъде!

  Танцуваше на един крак щастлива, вече с поглед към звездите.

  Леля й се усмихна дяволито, погледна я, видя как нейните очи грееха от радост, която идваше дълбоко от сърцето. Обърна се, прекръсти се и въздъхна с облекчение.

  Вечерта Богомил носеше голям букет цветя. Искаше да отиде горе, на баира, където стърчеше самотна изгоряла круша. Там преди много години удари гръм и почина баща му. Сега искаше да положи цветя. Още като го видя Сирма, с радост и лице, греещо от щастие, се затича към него. Той разтвори широко ръце, тя го прегърна и двамата застинаха, обхванати от тръпките на новата, родила се между тях любов.

  – Ти си ми набрал и цветя? – усмихна се тя.

  – Да отидем до изгорялото дърво, сигурно си чувала, че там гръмотевица уби баща ми.

  Вървяха бавно1 прегърнати, щастливи – и, щом стигнаха, Богомил раздели букета с цветя на две равни части.

  – Прости ми, татко, всички бяха за теб, но тук срещнах момичето, за което съм мечтал, и половината ще поднеса на нея. Дойдох да ти искам прошка, да ми дадеш благословията си.

  Тя го погледна и сякаш някаква тайнствена сила ги тласна. Те положиха едновременно цветята под дървото. Той пак я прегърна и, когато тя го пусна, посочи с пръст:

  – Погледни встрани да видиш как от основата на крушата, след дълги години сега е избило ново зелено клонче. То ще бъде нашето дърво на живота, а мисля, че е и поздрав от баща ти за нас.

  Вдигнаха очи, бели облаци плуваха над тях. Слънцето се показа и хвърли светъл лъч, който огря влюбените.

  – Знаеш ли, тук преди много години момичетата са идвали с менци на рамо за вода. Момците са изчаквали, когато ги напълнят, и са напивали водата на тази, която много обичат и им е най-близка до сърцето. Така са припламвали първите искри на взаимната им обич. Така ни било писано, тук отново да се срещнем, на това свято място като тях, по вода ще ни върви! Никога не съм мислила, че за толкова кратко време ще изживея най-прекрасния миг в живота си.

  Дочу се свистене на криле от птиче ято, минаващо над тях, а звукът им долиташе и носеше тиха мелодия, която още повече изпълваше с радост и щастие сърцата им.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: Текстът на Мария Добрева за Георги Балабанов и неговият разказ „Жаравата“ са публикувани в сп. „Роден глас“ – Чехия, бр. 2/2022. По желание на Мария Добрева и със съдействието на Камелия Илиева от сп. „Роден глас“ те се публикуват и в Еврочикаго.

  .

• Ермина

  .

  Из сборника с разкази на Ивелина Радионова
  

  „Йова разказва“ (изд. „Колор Принт“, 2018)

  .

  Вратата отвориха двамина – мъж и жена.

  – Дал ти Бог добро, бабо Ермино! – почна мъжът.

  Жената до него мълчеше. А хубава беше, картинка, ала с обездвижена, превързана ръка.

  – Да дава и на вас! – отвърна лечителката. – Ха, речете си имената, де!

  – Аз съм Начо. Жена ми я викат Гълъбина. Що ти са имената ни?

  – Аз, Начо, людете ги помня по име. Името на човека е ключ към съдбата му и по име душата му викаш в труден час. Та трябва да зная имената ви, та душите да ви отключа. Как инак ще ви лекувам, а?

  – Чорбаджии сме ние. Пред другите сме. Но се научихме, че златни ръце на чакръкчийка имаш. Та от
  хубаво не сме дошли, болката ни доведе.

  – Пред болката всички са равни, чорбаджи. Чакръкчийството не е занаят. Гадателството и знахарството – също. Иска се голямо сърце, мерак се иска. Някои вият, пищят от болка, други са обездвижени. На крака съм ги вдигала, преродени съм ги изпращала. Кажи ми сега що й е на жена ти.

  – Ръката й изкълчена, та да я наместиш.

  Доближи се старицата до чорбаджийката и внимателно почна да развива парчетата плат, с които беше превързана ръката й. Знаеше, че кога човек е болен, кръвта му се съсирва на някои места по тялото. Там трябваше да се разтрие, та да се раздвижи кръвта. Викаше на тая работа „обръщане на кръвта”. Тия места натисна сега Ермина, чорбаджийката първом извика от болка, сетне глухо изпъшка и млъкна отново. Само очите й издаваха мъката.

  – Леко пипай, мари! Ще я осакатиш – скара се чорбаджията.

  – Ти леко ли пипа? Не мож’ ме излъга мене. По лицата ви чета. Бил си я. Сиромашка си я взел жена си. Дето се вика, от калта в двореца влязла и търпи. Че е хубава, хубава е, като за три жени! Вярно, спор няма. Но бездетница. Такваз е станала и затуй я биеш. Ръката ти, дето трябва да милва, удря. И ратайчетата си налагаш с пръчка. На таквиз като тебе деца не се полагат!

  – Ти коя си да ме съдиш, ма? – ядоса се Начо, но се усети и продължи по-меко: – Кравата с теленцето ще ти дам, само ни излекувай. Тя рожба да добие, аз да оздравея.

  – А тебе що ти е? Я какъв търбух си отпрал! Другите за единия самун се трепят. Ти имаш много и мислиш мечката за пъпа си хванал. Сербез си, голяма работа, няма що…

  – Задъхвам се. Въздух ми не стига. Страх ме е сърцето ми да се не пръсне. Ха да ми лееш един куршум, да видим какво ще си покаже!

  – Това не е болка за умиралка. От що те е страх, бре? Някой да те не измами, да ти не вземе имането? Що ти се свидят жълтиците? В гроба ли ще ги носиш? Ни дете имаш, ни коте. Кой ще жали за тебе, кога си затвориш очите, а? Ще ти кажа: никой! Аз куршум ще ти лея, само зарад жена ти. Невинна е тя, покрай тебе страда – редеше Ермина и шеташе бърже. Сложи медник на огъня, пусна в него оловото да се разтопи, сетне го пресипа в друг медник със студена вода. Оловото първом се пръсна, сетне се събра на топчица. Топчицата заприлича на човешка фигура.

  – Права бях. От човек те е страх. Изстине ли оловото, ще ти го завия грижливо в хартия.

  – Що в хартия? – попита чорбаджията.

  – Щото тъй! В дреха ако е, дрехата попива злото. Тебе черна магия ти е сторена. И проклятие ти виси над главата. Може да иде от майките на ратайчетата, дето си бил. Ще спиш върху оловото три нощи и след туй в течаща вода ще го хвърлиш. И на кръстопът може да го оставиш – знахарката сложи парчето до чорбаджията. Взе го той, заоглежда го и продължи да пита:

  – Няма ли да ми баеш, Ермино?

  – Уплахът се лекува с баене. Но има болести, дето са по-силни от думите и от куршума. Заречи се само добрини да струваш и ще се оправиш.

  – И само туй?

  – Ти да не мислиш, че е толкоз лесно? Злото сърце трудно се обръща.

  – Хвърли боба, да науча кога ще умра поне!

  – Ха-ха-ха-ха, що ти е да знаеш? Човек не бива да знае туй. Инак все за гроба ще си мисли. И друго не бива да знае: колко пъти ще обича и колко пъти ще мрази, догде е на тая земя. Всеки трябва да се запита зарад що живея, кое в живота ми е най-хубавото, най-смисленото.

  – Стара си, мъдра си – издума Начо и остави кесия на софрата.

  – На пода, чорбаджи, не на софрата! Там, где хлябът седи, не бива да се слагат пари.

  Начо премести кесията стреснато. Гълъбина, жена му, се повдигна да си вървят. Но чакръкчийката й направи знак и се обърна към чорбаджията:

  – Най-голямата благословия ни е, че дишаме. За нея трябва да сме благодарни. Един път се мре, Начо. Дважди, трижди никой не умира. Честичко живеем един и същи ден за стотен път, все едно и също струваме. Трудно се престрашаваме на промяна и радостта си пестим. Да има, като бели пари за черни дни. Излез сега, жена ти ще остане още малко!

  Замислен излезе тоя, дето вдигаше ръка да удря. В ръката си стискаше оловото, а в мислите – мъдрите думи. Ермина изчака да хлопне вратата от външната страна и повторно се доближи до бездетната. Пак разтри ръката й, подир туй се наведе над корема й и почна да бае мълком. Запалената за двамината свещ потреперваше на свършек и дълголетницата каза:

  – Ако птица счупи крило, Гълъбино, то заздравява, но птицата не литва вече. Все едно две дисаги болка тежат на заздравялото крило. С човека не е тъй. Неговото крило заздравява. Ръка, нога – заздравява. Виж душата е друго нещо, душата трудно се лекува.

  – Можеш ли да ми помогнеш, стара майчице? – примоли се Гълъбина.

  – Може и не може са братчета, чорбаджийке. Добра жена си! Нищо, че душата ти е стъпкана. В бодливо
  кожухче се е свила, да се пази. На кестен е замязала, трябва да се разпука. Девесил ще засадиш в двора! Лющян му викат някъде. Ако няма кой да ти даде да си завъдиш, аз ще ти намеря. Девет сили има той и гони лошото. Че и любов носи. Да знаят булките, че ако го зашият в сватбената си премяна, ще омагьосат либето да ги обича за цял живот, все тъй ще правят. Бучни поне два корена в пръстта! И пей! Пей, Гълъбино! Камъкът се пука, песента пребъдва. Ще заклокочи река от радост в гърлото ти, ще те улови лека-полека веселото. Песента докарва лекотата, а с лекотата иде и вярата. Вяра трябва да имаш. Тя ще докара любовта, че без нея пък нищо не става. Повярва ли сърцето ти, ще заченеш.

  – Сполай, стара майко! Мисля си да ти донеса една дълбочка тава. От мама ми е. На нея ми напомняш ти, че едно време, преди да я прибере небето, тя с мълчана вода цереше животни и изсъхнали овошки. Само тавата ми остана от нея. Лани ми я калайдисаха циганки. Ама като гледам, ти време нямаш петмез да вариш. Зер твоето не е проста работа – кости да наместваш, души да цериш. Аз ще ти сваря. Твойто време е наречено на другите.

  – Умница си, Гълъбино! На умния му стига една дума. На глупавия и хиляда да му речеш – все тая. Родиш ли, проходи ли чедото ти, донеси ми петмез! И повечко зеленко хапвай! Лапад, копривка, магданоз… хич да не те е страх, че на овца ще замязаш! В зеленото е истината, в него е
  чалъмът. Мръвките остави на мъжа си! От мене толкоз, от Бог повече! Ха, върви си с добро, че и други чакат вънка!

  Пладне стана. Ермина излезе в двора въздух да си вземе, да си почине малко и видя да се задава пушилка в далечината. Скоро пушилката, дето представляваше каруца с тикви, спря пред къщата й. Коларят беше тръгнал да ги кара към пазара, ала кръста си беше сецнал, догде товареше. Болеше го мястото, шибаше коня, чак му се приплакваше от болка. Зад гърба му тиквите, приготвени за продан, подскачаха и срамливо чакаха на плет да седят.

  Посрещна го знахарката:

  – Слизай долу и тръгвай подире ми! Ще прередиш другите, аз разрешавам.

  – Сполай! – каза мъжът и бавно слезе от каруцата.

  Накуцвайки последва Ермина. Посочи му тя где да легне и взе шишенце с ракия да разтрие болното място.

  – Как те викат?

  – Горан.

  – Е, Горане, навреме те е стигнала болката. Нито е късно, нито е рано, навреме е – хортуваше старицата и налагаше болното място със зелеви листа. Мъжът пъшкаше неспирно, но тя продължи: – И сдъвкан тютюн помага. Надвиснало е над тебе злото, в кръста те е ударило. Име си има – самотия. А разболее ли се от самотия, душата заздравява бавно. Не е като раната, коричка да хваща. Печална ли е, смълчава се, дели се от другите. Душата угода не търси. Душата си търси еша. Инак речено: човек търси такъв, дето му е близък по кръв, по сърце, по съвест, спътник да му стане. Стегни се! С тия тикви право към село Пирне. Там ще си намериш еша.

  – Как разбра, че жена си търся? – попита Горан, кога болката леко го отпусна.

  – По очите ти личи. Търсят, питат. Избираш ти. Не харесваш коя бъде и тъй е редно. Капризна е душата,
  нейното си иска. Твойта е дваж по-капризна от другите души, но скоро ще се успокои.

  – А ще намеря ли късметя, бабо?

  – Ти жито в огън си хвърлил лани, пък за късметя питаш. Грехота е! Ще трябва и с миналото си да се сдобриш на ранина, догде слънце е още по ризка, маленко да е. Почерпушка иска. Я чаша мляко, я парче сирене…

  – Бабини деветини са туй! Подиграваш ми се, а уж си стара жена!

  – Що ми е шега да си правя с болник? Виждам, станало е нещо, кога си бил дете, и от тогаз се питаш що Господ не е милостив към всеки. Аз ще ти отвърна: милостив е, щедър е! Ти не му видиш милостта и той ти взема и туй, което имаш, щото не го цениш. И не ти дава желаното. Има ли небе над глава, човек не бива да се отказва, а ти си се отчаял. Отчаянието те ръфа и ако сега реша куршум да ти лея, оловото ще замяза на куче. Че отчаянието е куче, лае и хапе.

  – Кога ще почне да ми се дава? Кога ще имам мечтаното?

  – Кога се смириш, кога с туй, що е било, се помириш и го забравиш. Колко лета лежат на гръбнака ти?

  – Трийсет и пет.

  – Сега помисли на колко се усещаш. На трийсет и пет ли си или на сто? Мъж в средна възраст или старец? Отговориш ли си, сам ще знаеш що да правиш оттук нататък в живота си, как да го редиш. И стига си дирил карфица в сено! Месечината ще полегне върху копата, тя ще я намери. Еша ти в Пирне те чака. Полежи в каруцата малко и карай натам! Хайде!

  След коларя влезе прегърбена жена. Ермина запали нова свещ и попита:

  – Как те зоват?

  – Манда.

  – Що си дошла, Мандо?

  – За съвет бих път до тука. Гръбнакът ме боли, на изкривяване отива. Лек, ако има някакъв, кажи ми го!

  – Във всяка къща ред си има, Мандо. В твоята всичко е под конец. Не даваш копче някой да премести на друго място. Докога все ти ще командваш, мари? Хайде отстъпи и на другите малко! Носиш всичко на гърбина, затуй те боли. Ще дойде ред да не можеш повече да я товариш. Да паднеш ли искаш?

  – Не ща.

  – Е, кат не щеш, ще ти се наложи да поседиш малко. Господ си знай работата! Почини си поне за ден, работата разпредели между домашните си и от гърба ти планина ще се смъкне! Не ти е догоряла свещта още, ама вънка чака момченце от орех паднало. То да влезе!

  На ръце го носеха момченцето. Татко му го беше прегърнал и понесъл, все едно е перце, а майката, кършейки ръце, се примоли:

  – Моля ти се, помогни му, бабо! Падна от ореха преди час време.

  – Ще го лекувам. Донесете ми кромид, сол и нещавени ярешки кожи! Ще наложа ставите с лук и сол, ще увия в кожа коленете и кръста – погалвайки момченцето по чело, нареди знахарката. – Синьо, посиняло си, бабиното! Здраво си се натъртило, ама баба ще ти помогне. Потърпи! Сега майка ти ще остане тука, догде лежиш в къщата ми, да седи край тебе, а баща ти ще иде да донесе туй, дето поръчах. А тоя орех да го отсечете! Преди време, ако сте правили ликьор от зелените му плодове за цяр и ако сте пълнили по три чувала есенес, то оставите ли го, кухи орехи ще ражда. Мъртво е туй дърво и огън си проси. На негово място ще засадите ново. – И, обръщайки се към бащата, продължи да напътства: – Повече ще си вардиш чедото от днес насетне! Отивай сега и празен да се не връщаш! Кожи, кромид и сол. Най-важна е солта. Тя загрява и отпуска стегнатото тяло, синините и отоците лекува. Запомни ли?

  – Запомних, бабо – повтори мъжът и тръгна час по-скоро да изпълни заръката.

  Свикнала все тъжни очи да я гледат, чакръкчийката почна да счуква някакви семена и билки в хаванче. Счукваше и говореше уж на майката на падналото момченце, а всъщност на себе си.

  – Умножиха се болестите, не е като едно време. Много болен народ се навъди. Кому тялото болно, кому – душата. Идват люде стари и млади, бедни и богати, пробвали какви ли не илачи, без да получат изцеление. Ако се борят – с тях съм, страдат ли – страдам и аз. Има такива, дето са погребали най-свидната си мечта. Има и такива, дето през много изпитания са преминали, но човещинката си кътат. Има и такива, дето носят примка на шията. Тия, последните, се научават да ценят и глътката въздух, и капката вода. А примки в живота, колкото щеш. Стягат, стягат, не пущат. Някои нож ги разсича, други – едничка дума. Онзи ден идва един, за хаджилък се готвел. На Божи гроб иска да иде, пък болен, болен… да падне, не мож’ стана. Не му идва на акъла да отвори сърцето си за молитва, та да се очисти. Бог да укрепи тялото и духа му и полека-лека мъките да го напуснат, силите му да се върнат. Ама на…

  Майката и удареното момченце слушаха внимателно. Детето не разбираше старческите приказки, но майка му попиваше думите като живителни капки. Накрай се осмели да попита:

  – Да не те обидя, бабо Ермино, ама странно мирише тука. От где иде тая миризма, като ти си чистоплътна?

  – Не ме обиждаш. От болниците е. Понякогаж откъсвам кичур цъфнал здравец и го натопявам във вода. Влязат ли людете, да усетят неговата миризма, заминат ли си – пак аромат на здравец да се усеща. Щото болестта мирише лошо. И всяка мирише различно. И по здравец мога да гадая. Кога е росен, дъхти и се смее – значи хубав ще е денят, много люде ще дойдат, на мнозина ще помогна. Повехнал ли е – лош човек ще ми прекрачи къщата, няма да мога да му помогна. Но днес не дойде ред за здравеца.

  Върна се бащата на падналото и знахарката почна да го лекува. Успокои се детето и чак заспа в ръцете й. Спящо го занесоха до волската кола, дето стоеше отпреде.

  Последният дошъл за деня беше просяк. Прашен, немощен, окъсан странник. Лошо миришеше. Огледа го Ермина от глава до пети, прецени, че колкото кръпка живот му бе останал, и му запали вощеница.

  – Ще ме лекуваш ли, ако ти кажа, че не мога да си платя? Нищо нямам, нищо не ми остана – тихо рече странникът.

  – Ще те лекувам. Първо хляб ще ти дам – отговори лечителката и бърже сложи, каквото имаше на софрата. – Яж, наяж се!

  – Сполай! От четири дена залък не съм вкусил.

  – По-полека яж! Не бързай, ще се задавиш! Зъбите ти са отвикнали да дъвчат, а гърлото да преглъща. На, пийни, да ти минава хапката! – предупреди го тя и му подаде стомна с медовина. Медът й беше армаган от благодарни оздравели люде, на които беше баяла. – Ето и аз ще седна на софрата да вечерям с тебе. Гостенин си ми. Я кажи как ти казват.

  – Божин Ножаров. Търговия въртях с ножове, та от там ме нарекоха тъй. Ала ножът е, както другар, тъй и враг на човека. На мене враг ми стана, но туй е дълга история, не е за разправяне.

  Ермина топеше залци в простата картофена гозба, поглеждаше мъжа до себе си и мислеше: „Не е случаен човек тоя. Бог се е вселил в него и ми се явява да ме изпита. Да, Божи човек, ала похабен човек. От тия, дето калта под нозете им свети.“ Старицата стана, взе боба и хвърли зърната да му гледа. Окъсаният продължаваше да се храни бавно. Личеше си, че му е сладко.

  – В стара къща си живял. Сега, освен змията, свита на кълбо, друга живина в нея няма. Виждам дива ябълка, бръшлян и мъх по портата, че и плъзнала ръжда. Буренясал е дворът, прозорците слепеят и врата издънена зее. В тая къща люде са живели, обичали са се, рожби са тичали. Що си я остаял таз’ къща?

  – Не ми провървя в живота, бабо Ермино. Жена ми се спомина, пък деца нямахме. Всичко ми спомняше за нея и се махнах. Отивам нейде за кратко, поседя, поседя, не се задържам дълго и продължавам нататък. Беден съм – от църковна мишка по-зле. Нищо не ме радва вече.

  – Що? Кадърен си! Я чакай, чакай… лелееее, че и от стар род си. Потомък на болярина Сеслав.

  – Станах тих, неразговорлив. В моя си свят живея. Не ме разбират другите, чудят ми се. Особняк съм.

  – Ей, Божине, ние, човеците де, от първа глътка въздух си избираме живота. Даже още в утробата майчина. Човек почва живота си всеки ден отначало и не бива да се бои от неизвестното. Между две въздишки живее. Кога прережат пъпната връв на младенеца, той почва да старее. И с любовта е тъй. Всичкото на тоя свят си има пъпна връв. Ама да те питам аз тебе – що като ти прерязаха отгоре пъпната връв на любовта, поиска и ти да мреш? Що все за гробищата мислиш?

  – При жена си искам, бабо. Тя ми беше радостта, тя ми беше имането.

  – Жив си. Не ти е време явно. Живият е длъжник първо на себе си. Да е добре, да стори нещо полезно или нещо хубаво. А ти? Я какъв си брадясал, измършавял! На какво приличаш? Мъж ли си или купчина кокали? И болестта ти виждам. Нищо, че с парцали я криеш.

  Божин, който се бе нахранил, ахна от объркване. Вярно я хвалеха старицата от единия край на България до другия, имаше защо. Ермина го усети и продължи:

  – Треволяци разни ражда земята ни. Бабино ушенце, мащерка, мента, тинтява, чет нямат… Но има билка, дето кръвта пречиства и за рани помага. Викат й Змийско мляко. Расте по каменливи и сенчести места. И в моята градина е покарала. Тя ще ти помогне. Гледам кожата ти, цялата е на люспи. Пресен сок от тая билка ще те излекува. Нощес ще преспиш в другата одая, а утре заран ще ти набера от Змийското мляко.

  – Жива да си, Ермино! – наведе се Божин да целуне ръка на старицата, но тя я издърпа.

  – Не ми целувай ръка! Ти си по-горен от мене. Целунат си от Господ и, дето се вика, можеш да връзваш здрача за вишната, ама не го знаеш, де.

  – Как ще ти се отплащам, бабо?

  – Излекувала съм стотици тежко болни. Кой колко има, кой колко даде… Припечеленото не броя и не харча. Заделям на една страна за градеж на черква. И не държа всеки с пара да ми се отплати. Кога нямаш пара, може друго да дадеш – една благословия, една молитва за къщата
  стигат. Ха, върви оттатък да ти постеля да си легнеш! Да поспиш, утре ще я мислим и редим – каза Ермина. Натъкми гостенина си, който се покри с черга и млъкна.

  Навън нощта се бе спуснала ниско, омайни билки да бере и да подслушва сънищата на човеците. И месечината слезе, да й умие лицето знахарката. Претърколи се след туй и се вдигна пак на небето да свети. Уми си очите и чакръкчийката и си легна. Бърже трябваше да се наспи, че утре пак люде щяха да дойдат, заиграят ли хоро лъчите слънчови. И до парцаленото дърво ще трябва да иде, орлицата да нахрани и проклятията да зарови под камъните. Нямаше време да мисли странности – като тая, че името й от гръцки значеше „съдба”, и дали се намесва или не в съдбата на другите, дали има право… И що ли да мисли? Видно е, че имаше право, инак Господ не би водил болници до вратата й. Заспа дълголетницата, а в другата одая Божин отдавна сънуваше спасителната сламка, дето му беше пратена да не се дави в мъката си. Тая сламка име си имаше и помнеше людете също по име. Наричаха я Ермина.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Ивелина Радионова е родена през 1977 г. в гр. Провадия. Завършила е Икономическия университет във Варна. В момента работи като главен счетоводител в частна фирма. Автор е на стихосбирките „България в сърцето ми”, „Златни нишки”, „Копнеж по слънце”, „В тебе аз ще остана”, „Все ти пиша, Любов”, „Вълшебство за Коледа“, „ България навеки“, „Цвете за теб“; на повестите „Обич“ и „Алтъна”; на сборниците с разкази „Йова разказва“, „Писано с огън“ и „До Боянския майстор“. Нейни стихове са публикувани в поетични сборници, вестници и списания. Носител е на първи награди от литературните конкурси „Горчиво вино“ – Петрич, „Лирични гласове“ – София, „Свищовски лозници”, от конкурс, посветен на Освободителната война; на редица награди от други конкурси, включително за цялостно творчество, посветено на България. По някои нейни стихотворения са създадени песни.

  .

• Венеция

  .

  Луната е спряла
  над Моста с въздишките –
  гондола от злато,
  искряща в нощта…
  А мама избърсва сълзата си скришом.
  Дано доживеем до пролетта!

  Прости ми за грешките,
  лошата слава.
  Не бях най-добрият
  и примерен син.
  Нали само майката
  може да опрощава,
  което и Господ не би ми простил…

  В очите ти плува Венеция, мамо –
  надежда сред цял океан самота.
  Ще идем там някой ден, само
  дано доживеем до пролетта!

   

  Ивайло Диманов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Видения край Златния рог

  .

  Глава от бъдещ, недовършен още роман на Хасан Ефраимов

  .

  Мразя празници. Не са направени, за да тачат Всевишния. Ако не изричате лъжи, или не крадете и не убивате, за Него ще е най-големият празник. Празниците са измислени, за да се наядат бедняците. За да отделят пари от оскъдния си бюджет и за да ги насочат към касите на богаташите. Човешкият егоизъм и себичност прозират зад тях. Поне да не се напивахте на Коледа, Великден или на някой от Байрамите! Как тогава да ви обича Той? На християнските празници духвам за Истанбул. На мюсюлманските дори не припарвам в Турция. Бягам далеч от суетата, прегръдките, целувките, усмивките и лъжовните слова, изричащи се тогава.

  – Честито на теб. Аз не празнувам Коледа – припомням на честитилите ми.

  – Ама… как?

  – Така, как. И Великден не празнувам.

  – Е, поне имен ден?

  – Нямам и имен ден. Всеки ден е имен ден, щом си се събудил заранта.

  Повечето стоят и зяпат с отворена уста.

  Така направих и този път на Коледа. Да седя и да гледам как лъжехристияни се наливат с алкохол и гърмят бомбички? Не, благодаря. Оставих колата на входа на Истанбул и се втурнах сред множеството от лъжемюсюлмани. В покрайнините все още се намира по някое безплатно място за паркиране. Иначе е десетачка на час. Да речем, че все пак успеете да стигнете с кола до Златния рог. И к’во? Навярно ще паркирате на… коляното ми. Друго си е с Метробуса. Това е нещо средно между метро и автобус. По-скоро е дълъг автобус. Движи се в специално заграден път. Петдесетте километра до центъра на Истанбул, към който са се стремили всички варвари от античността, та до днес, изминава за около час. На много места лепва стотака от раз. Навремето ли? Навремето цареше аристократизъм в Истанбул. Всеки говореше на вие. Сега е пълно с овце, бутащи се по спирките на метробуса, на трамвая и на самото метро. Видях го с очите си. Като ви разправям, че не сме сами. Пошлостта се е настанила навред. Слабите и старите биват смачкани за няма и час. За тях място в света… пардон, в метрото, не е отредено. Напред вървят само умеещите да се бутат. Какво бъдеще очаквате за подобен свят? Лошо гледащи и изглеждащи индивиди. С това е пълен вече Истанбул. Отдавна е превзет от варварите, дошли от Изток – и, вместо да се адаптират към ценностите, постигнати от цивилизацията, те скоро научават и професора от истанбулския университет да се бута в метрото.

  Шейтанът е навред. Протегнал е алчни пипала, за да задоволи ненаситната си същност. Усещам го все повече. Той е някъде там, напред, около Златния рог. Колко бяха битките? Днес е тук, утре там. Злото дебне, стаено по булевардите на Вечния град на Изтока. Никой ли друг не те усеща, Сатана? Как стана така, че слепците изпълзяха навред? Нима са толкова крехки устоите на човечеството? Защо така всеки е обявил майка си на търг за пари? Ще успееш ли да ме победиш, нечестивецо? На дамаскинята дали ще устоиш? Острието в ръката ми ще успееш ли да пречупиш? Аз съм готов, Сатана. Чакай ме… Идвам.

  – Заповядайте, господине, седнете вие – усмихнаха ми се две млади момичета в метробуса и ме изкараха от унеса, в който бях попаднал. Тълпата ме потиска. Гледам да не комуникирам с нея. Затова винаги си мисля за нещо мое.

  Красавици! Възмургави туркини, с чаровни погледи. Бяха облечени по европейска мода, както и 90 % от хората наоколо. Тесни дънки, подчертаващи хубавите им бедра. Едната с кестенява коса, другата изрусена. Издаваха я тъмните вежди, но лицето й бе прекрасно и русото й отиваше.

  – На старец ли ви приличам? – забих ги на момента.

  – Не, но… все пак.

  – Мога да ви нося на гръб от тук, докато ви омръзне, и то двете едновременно – продължих със заядлив тон. – Мога да копая цял ден в градината, докато вие си оправяте маникюра. След това мога да разтоваря цял камион с цимент. Вечерта мога да ви заведа на вечеря на свещи и да пия, докато вие не паднете под масата. Ако имате сили, мога да ви заведа и на дискотека. Обещавам ви да не сядам до сутринта. После и двете ви мога да… изпратя до вас, пеша. А вие ми предлагате местата си в автобуса.

  – Съжалявам, мислех, че сте пенсионер, господине – сконфузи се едната.

  – Баба ти е пенсионерка, красавице.

  И тримата едновременно, като по зададен сигнал, се засмяхме. Гласовете ни изкънтяха, надвивайки шума на двигателя на чудото на техниката, наречено метробус. Момичетата седнаха отново на местата си, благодарни на съдбата, че до тях не е някой пенсионер, заради когото трябва да ги отстъпят, а мъж в разцвета на силите си, въпреки побелялата си коса.

  – Не сте тукашен, господине. Европеец сте – обади се не след дълго момичето с кестенявата коса. – И турският ви е много смешен.

  – Мене ако питаш, вашият турски е смешен. Половината ви думи са на английски, френски и немски. За арабските и персийските дори няма да споменавам.

  – Нима ги владеете всички тези езици?

  – Човешкият език не ми е чужд.

  – Не казахте откъде сте – отказа се от дискусията за езиците красавицата, но не налетя на по-лесна тема.

  – От горите, които са на север и далеч оттук.

  – А как се нарича вашата гора?

  – Лудата гора.

  – Ха-ха-ха… Лудата гора. И много луди ли има там?

  – Аз стигам.

  – Ха-ха-ха…

  Стана ми някак приятно да бъбря с тези две момичета. Бяха съвсем деца още. Опитваха се да се правят на големи, както всички младежи по света, но детската наивност ги издаваше. Трябваше ми само поглед, за да разбера това. Можеше да ги изгълтам подобно десерт на всяка една тема. Дори не подозираха, че има толкова много места, от които аз се бях завърнал отдавна, а те току-що бяха решили да се насочат към някои от тях. Нещо повече – можеше да вляза в самите им глави, без даже да се усетят. Мислеха си, че са красиви. Единствено това имаха и с красотата си бяха тръгнали да покоряват света. На колко красавици бях отнел душите, дори не подозираха. Не са били родени още, когато аз… Затова не живеят вечно хората. Идва момент, в който се превръщат в конкуренти на самия Бог.

  – А какво правите в Истанбул, господине?

  – Ловувам.

  – Ловувате?

  – Да, ловувам.

  – Но тука дивеч няма.

  – Глупости! Две зайчета дори са пред мен.

  Смехът на момичетата отново изкънтя и се понесе из метробуса. Хората, учудени, повдигнаха глави и всички погледи се насочиха към нас.

  – Ама, вие сте голям лъжец, господине – възмути се и русото момиче, когато най-накрая спря да се смее.

  – Аз не лъжа никога.

  – И защо не лъжете?

  – Забранено ми е да лъжа.

  – И кой ви забрани?

  – Оня, който ми позволява да дишам.

  – Нищо не се разбира от думите ви, господине.

  – Защото не сте внимавали в час.

  – Уж не лъжете, пък отговор досега не сме получили на нито един въпрос.

  – Ми, като не знаете да задавате въпроси.

  Метробусът напредваше добре. Преди всяка спирка нежен дамски глас съобщаваше на турски и английски имената им, а също и връзките, които могат да се направят. С пуфтене возилото набиваше спирачки и веднага отваряше врати. След кратка блъсканица, вратите изсъскваха и нежно се затваряха. Тогава чудовището, поело новите пътници в утробата си, потегляше с адски грохот. Да, оня нещастник, шофьорът, не жалеше изобщо машината. Усещах как педалът на газта е натиснат винаги до дупка. Ако беше мой шофьор, щях да го уволня на минутата, но навярно гонеше график и секундите му бяха разцепени на две. На един голям завой успях да видя десетки возила пред нас и още толкова, които ни преследваха на метри разстояние. Така целият път на метробуса се бе превърнал почти в непрекъснат керван. Да, в големия град времето струваше пари. Беше ми много интересно да видя, какво ще се случи ако някой от конвоя пукнеше гума. Навярно щяха да го избутат така, както си е с пукната гума, но дотогава щеше да се е образувало задръстване чак до българската граница.

  На една от спирките навалицата беше особено голяма. След адско бутане някаква жена на средна възраст успя да се докопа до вратата и накрая се качи по стълбите. Стоях прав точно до входа, но отначало не я забелязах. Това стана непосредствено преди автобусът да тръгне, когато тя се развика към някакво момиче, останало на спирката.

  – Качвай се… Качвай се… – крещеше неистово жената.

  – Не мога да мина – отвръщаше й момичето.

  Някакви младежи, чакащи явно метробус за друга дестинация, бяха препречили пътя. Младото момиче се опитваше да пробие, но безуспешно, а онези нямаха и намерение да помръднат. Точно тогава звънна звънецът, предупреждаващ пътниците, и вратите изсвистяха, тръгнали да се затварят. Там е така – който успял, успял. Който не е успял, да е успял. Дори не се замислих, а подложих огромния си ботуш. Да, забравих да кажа. В Истанбул през зимата всички ходят с летни обувки, защото зима просто няма. С изключение на мен, дошлият от снеговете. Другото крило на вратата подпрях с тяло. Тя се помъчи няколко пъти неуспешно да се затвори и безславно се върна назад. Звънецът пищеше като полудял, но на отворена врата шофьорът не смееше да потегли. За стандартите на Турция, където е пълно с азиатци, се смятам за едър човек. Спуснах се над младежите и просто ги разделих на две. Хванах с една ръка момичето, а с другата найлоновата торбичка, която държеше в ръка, вдигнах ги и над главите на младежите ги замъкнах в автобуса. Всеки ден работя по няколко часа тежък физически труд и това не беше никакъв проблем. В последния момент, преди да се затвори вратата и потегли метробусът, от височината на стъпалата играх един забранен във футбола, но не и в кикбокса ритник, на някакъв нагъл младеж, който се правеше на велик пред делиорманския ми ботуш. Но разбира ли ти селски ботуш от подобни неща? Едва ли друг път оня ще го повтори.

  Пътниците в автобуса заръкопляскаха, а най-активни бяха двете ми красиви приятелки.

  – Какво носиш в тази торба, красавице? – изрекох на момичето, спасено в последния момент от мен.

  То срамежливо наведе глава и не изрече нищо, а за торбата бях сигурен, че е пълна с камъни. Дотогава не знаех, че найлонова торба може да издържи подобна тежест. Беше слабичко момиче. Възмургаво, както повечето тук. По принцип, хората в големите градове са отракани. Видели са и две и двеста още от деца, но това не беше от тях. Можех да се обзаложа, че е дошло съвсем наскоро някъде от Изток. Беше пораснало сред поля и гори, поемайки истински въздух в дробовете си, а не боклука на мегаполиса. Да, бях сигурен в това.

  – Благодаря ви, господине – изфъфли майката на момичето.

  Тогава я погледнах. Усмивка беше озарила лицето й. Дори не разбрах как целият изтръпнах от нея. Сякаш усмивката й се впиваше някъде в мен и ме караше да се парализирам. Изведнъж ми стана топло и започнах да се изпотявам и задушавам. Една от новите ми приятелки отвори прозореца и вятърът ме лъхна в лицето.

  – Къде съм я виждал тази усмивка? Къде? – повтарях си през цялото време.

  Въодушевени от случката на спирката, красавиците подеха нов разговор.

  – А вие какво работите, господине? – запита русокосата.

  – Нали в казах, ловец съм – отвърнах й веднага.

  – Ловец, а без пушка!

  С пушка в Истанбул? Да, за да бъда застрелян още на втората крачка. Зад всяко минаре дебне снайперист, а те там са безброй. Как мислите, че се справят с толкова много терористи? Всеки съмнителен се обезврежда на момента, а някой с пушка в ръка би получил куршум в средата на челото, точно между двете очи. Иди разправяй после, че не си терорист, а ловец. Някакъв нали се опита да си извади носната кърпичка от задния джоб при разговор с полицаи. Беше точно пред „Света София“. Там си го и надупчиха, подобно на решето.

  – Не преследвам дивеч, госпожице – отвърнах с нежелание.

  – А какво преследвате?

  – Преследвам злото.

  – Злото?

  – Да, злото.

  – Вие сте много интересен човек.

  – Всички така разправят.

  – А защо преследвате злото?

  – Все някой трябва да го прави. Иначе, ако злото се шири свободно, представяте ли си какво би се случило със света?

  – И като срещнете злото?

  – Ще го напъхам в табакерата на дядо.

  – В табакерата на дядо ви?

  – Да, в табакерата на дядо.

  – А ще успеете ли?

  – Щом дядо го е направил.

  – А ако злото не се подчини?

  – Ще го съсека със сабята на дядото на дядо.

  – Не ви ли е страх, господине, да се изправите срещу злото?

  – То на това разчита. Но, ако намериш сили в себе си, за да го направиш, никога не си сам. Тогава всички добри сили на света се втурват да ти помагат.

  – Тези, добрите сили, много ли са?

  – Повярвайте ми, много повече и по-силни са от злото.

  Пристигнахме на спирка Джевизлиба. Някога навярно там е имало лозе с орех по средата, както уточняваше името, но те отдавна бяха заминали в небитието. Сега имаше само бетон. А също и трамвай, на който се прехвърли,х за да продължа към Златния рог. Моите приятелки също го направиха.

  „Дано не дойде и оная с гадната усмивка“ – изрекох си наум. Но тя вече се бе качила на трамвая и даже ми се усмихваше през прозореца. Изглежда, сякаш целият свят се бе насочил към моята дестинация, след като забелязах и мълчаливото момиче с тежката найлонова торбичка. Не след дълго трамваят скръцна с железните си копита и ние поехме към стария град. Мястото, заради което се бяха водили толкова много битки. Минахме през портите на външния град, заредиха се Истанбулският университет, Медицинският университет, а скоро и Синята джамия, и „Света София“. Бях минавал стотици пъти по тези места сам, а също и с приятели, дошли на екскурзия. Районът ми бе познат. След няколкостотин метра беше Високата порта, управлявала толкова дълго половината познат мир и накрая сама заминала в небитието, както всичко на този свят. Но аз нямаше да ходя там сега, затова трамваят пое покрай водохранилището, в дъното на което се намираше статуята на Медуза, обърната с главата надолу, за да не може да погледне никого в очите. Скоро се извисиха и каменните стени на Гюлхане. Улицата съвсем се стесни и минувачите вече бяха досущ до самия трамвай. Той по-скоро пълзеше по баира надолу.
  В този момент усетих миризмата. Отначало едвам я долавях, но ставаше все по-силна. Последва трясък на трамвая, като че ли сменяше коловоз, и светът пред очите ми се завъртя ненадейно. Тогава съзрях и войниците, катерещи се по стената. Бяха войници, облечени в старинни метални доспехи. В ръцете си държаха полумесец. Отгоре, на стената, имаше други войници, стискащи огромни кръстове. Войниците се срещаха на върха на стената, полумесецът и кръстът със стържене и свистене се удряха един в друг и не след дълго поредният войник политаше надолу. Кръв се стичаше по стената. Затова бях усетил и миризмата й. Навсякъде бе осеяно с трупове, навярно бяха хиляди, а виковете и крясъците се чуваха навред.

  – Боже… – усетих се, че изричам.

  Бях на самото бойно поле. Трамваят бе изчезнал някъде далеч в бъдещето. Войниците препускаха покрай мен, а дори не ме забелязваха, увлечени в битката между полумесеца и кръста.

  – Престанете… Защо го правите? – провикна се някой с моя глас. – Защо продължавате да се убивате? Толкова ли е важно какво носите в ръцете си – полумесец или кръст?

  Но никой не ме чуваше. Тогава, там, осъзнах за вечната битка, продължаваща и до днес. Ако не бяха кръстът и полумесецът, щяха да бъдат измислени други атрибути, навярно кръг или овал. Можеше да е дори квадрат. Просто това нямаше никакво значение. И хората щяха да продължат да воюват за тях. За един миг само осъзнах предопределеността на изхода от битката. Тя нямаше да спре никога, докато и последният войник не погинеше в нея. Кръвта продължаваше да се стича по стената. Скоро потече и по пътя и пое към морето. Видях и Златния рог. Целият бе почервенял.

  – Кръвта ще потече към Златния рог. Видях я… Кръвта… – усетих се, че викам.

  И друг път бях попадал в подобни състояния. Минало и бъдеще се преплитаха и смесваха. Времето объркваше своя ход и потичаше в хаотични посоки. Картини от бъдещето изплуваха, подобно на призрачни кораби, носени по вълните на времето. Често крачех сред трупове, а кръвта беше повсеместна. Живеех с проклятието си да виждам бъдещето, без да го споделям с никого. Нямах представа кога ще настъпи, но винаги се случваше в най-неподходящия момент. Кръвта на делиорманската пророчица Сибила, превърнала се в баба Себиле, говореше в мен.

  Над мен се бяха надвесили десетки хора. Питаха ме нещо. Показваха ми различни знаци.

  – Господине… Господине… – започнах да долавям думите на мъже, облечени в бяло.

  – Кръвта… Златният рог… Ще почервенее… Бягайте… Махнете се… – продължавах, но никой не ми обръщаше внимание.

  Не след дълго осъзнах, че се намирам на брега на Златния рог. Площадът бе пълен с хора. Навярно бяха милиони, плъзнали подобно на мравки. Наблизо имаше автобуси на Червения полумесец, чакащи доброволци за даряване на кръв, но пред тях бе пусто. Огромна опашка от близо 500 метра се бе извила за лотарийни билети. Хората чакаха търпеливо.

  – Боже, какво бъдеще очаква този свят? – изрекох и станах.

  – Господине… Господине, трябва да ви заведем в болницата – крещяха след мен лекарите, които бяха надвесени над мен, но дори не им обърнах внимание.

  – Махнете се… Махайте се – развиках се към тълпата. Вървях, блъскайки се в хората. Крещях им в лицата, но никой дори не ми обръщаше внимание.

  – Махнете се… Златният рог ще почервенее. Махнете се… – провикнах се още хиляди пъти, но без ефект.

  – Трябва… трябва да измия лицето и ръцете си – изрекох и се насочих към тоалетните.

  Огромна опашка се бе извила и там.

  – Трябва… трябва да измия лицето и ръцете си – повтарях, но никой не ми отстъпи реда си. Когато най-накрая влязох, пред мен, на мивката, стоеше някакъв дребен човек. Дълго си ми ръцете. Трябваше да е приключил отдавна, но той продължаваше да стои там и да ги търка. Прави го навярно цяла вечност. Едвам се сдържах да не пристъпя към него и да го избутам от мивката. Най-накрая привърши. Обърна се към мен и ме погледна право в лицето. Отначало видях само чертите на някакъв азиатец. После ми се усмихна ехидно. Злобата на целия свят беше събрана в тази усмивка. Побиха ме тръпки и ледена вълна премина през мен. Беше същата усмивка като на онази жена от метробуса. Изведнъж го познах. Това беше той. Самият Шейтан. Стоеше право пред мен. Гледаше ме в очите и ми се хилеше противно. Ненадейно изчезна по стълбите нагоре. Последвах го веднага. В момента, в който се изкачих на повърхността, съзрях момичето с найлоновата торбичка. Беше приклекнала на средата на площада, сред множеството. Тогава вече осъзнах всичко.

  – О, Боже… – се провикнах и хукнах към нея.

  Тя посегна и сграбчи някакъв бутон.

  – Недей… Не го прави… Недей… – виках постоянно, бягайки към нея.

  Момичето повдигна глава и погледна към мен.

  – Недей… Не го прави… Недей… – продължавах да крещя, протегнал ръце към нея.

  Така и го натисна – гледайки към мен.

  Слънцето слезе на земята. Ярък пламък обхвана целия площад. Адски грохот огласи околността. Нещо ме удари в гърдите, отне ми дъха и аз полетях назад, подвластен на силата, дошла от дебрите на пъкъла. После настана тишина. Не се забелязваше никакво движение. Само огромен облак се издигаше над Златния рог. След това съзрях неща, разхвърляни наоколо, докато не осъзнах, че това са просто хора на парчета. Десетки ръце и крака, разпръснати наоколо. Пред мен лежеше разполовеното тяло на русокосата хубавица от метробуса. Очите й гледаха нагоре, неосъзнали още това, което се бе случило. До нея беше долната част от тялото на приятелката й. Кръв бе потекла навсякъде. Бе поела надолу и се вливаше в Златния рог, целият почервенял. Опитах се да се помръдна, а не можах. Лежах в някаква хлъзгава каша, попила навред. Пробвах да изкрещя, но и устните ми също не ми бяха подвластни. Само усещах как поемам дъх на пресекулки. Тогава пристигнаха линейките и полицаите, почти едновременно. Виждах само как проблясват лампите им, но не чувах нищо. Някакви санитари ме гледаха ужасени. После ме хванаха за краката и ръцете и ме положиха на носилка. Тогава погледът ми случайно се насочи към разполовените ми гърди. Видях сърцето си да тупти и да подскача на воля. Можех да го докосна, стига да успеех да помръдна ръцете си. Понесоха ме към линейката. Носилката се напълни с нещо топло. Беше моята кръв. Плувах в нея. Видях отново и Шейтана. Стоеше на брега на почервенелия Златен рог. Усмихваше се. Пресегна се към мен. Достигна до самата ми душа с нечестивите си ръце. Стана ми студено, студено… Разтресох се целият. За последно видях сърцето си. Изтуптя уморено за сетен път и замря.

  .

• Човекът от бара

  .

  Когато вечер в локвите нагазвам
  сред странен, говорещ
  и постоянен дъжд,
  тръпки ме побиват
  щом извие
  саксофонът в кръчмата на Бобъра.
  Ме озарява светлина,
  реклами на парфюми,
  светулки от такситата.
  В подобен миг се уважавам
  и цялата планета ме споделя –
  Ню Йорк, Атлантика, Тибет
  и турнумъгуреле,
  но аз не схващам суахили…
  И мисля си – на този свят
  ако срещна непознат,
  едва ли той ще ме познае
  сред толкова години прах и скука.
  В дъждовна вечер като тази
  не можеш да направиш нищо,
  освен да си откраднеш джоба
  при Бобъра на бара,
  да изтрезнееш
  в сладникав джин
  и много бавна бира.
  Ако ли не,
  утре ще е късно.
  Според синоптиците –
  нямало да е валяло
  Когато вечер
  в локвите
  нагазвал
  съм…

  .

  Михаил Кръстанов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Полет случаен

  .

  Стихове от Максим Велков

  .

  ПОЛЕТ СЛУЧАЕН

  Толкова ли трудно е,
  обичам да кажеш
  бил съм
  до сърцето твое
  толкоз път
  тоз калдъръм
  до там все
  с остри ръбове постлан е,
  та душа, сърце, кървят
  толкоз трудно ли е
  усмивка да покажеш
  гледайки очи ми
  как сълзят
  да погалиш
  някак си душа ми
  и нататък
  пак да продължиш
  този безразличен път.
  Туй ще са крила
  за душа ми
  туй премигване встрани
  този трепет
  буря ще е в сърце ми
  и ще го пълни с вятър
  мечти да летят!
  Толкоз трудно ли сега е
  някак с усмивка
  мечта да подновиш,
  да положиш
  пак в душа ми
  тоз порив случаен
  тоз полет без любов!

   

  ЕХ, ТАКА

  Не разбирам
  самотата на нощта
  цяла с мечти покрита
  не разбирам
  гмежът на деня
  от пустота протрит
  Не разбирам
  пустота запълнена
  на сърце от барабан
  не разбирам
  тоз букет от самота
  там сред цъфнали
  лехи от сърца
  недокоснат
  от мечти на душа
  към нощ тръгвам
  да придърпам пак
  самотата на тълпа
  таз нощна
  топла
  на душа завивка,
  омекотена
  с пустота на барабан.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Максим Велков е роден през 1955 г. в Габрово. Завършил е гимназия и „Организация и управление на производството в транспортната промишленост“ във Висшия икономически институт „Карл Маркс“ (сега Университет за национално и световно стопанство) – София. Има няколко специализации по сигурност в рамките на трудовия си стаж в държавната администрация. Понастоящем е пенсионер. Живее в София. Има издадени две стихосбирки – „Юнашко време“ (2019, изд. ИВРАЙ) и „Стъпки по сърцето“ (2021, изд. ИВРАЙ), както и участие в алманаха „Събудени за обич“. Поддържа личен блог maxim0411.blog.bg и творческа ФБ страница.

  .

• Христо Смирненски

  .

  Толкова крехък… Толкова нежен… И толкова млад. На 18 вече популярен. Ведбал и неговите сатирични стихотворения. А после лиричните… И възторжените… И тъжните… И толкова малко любовни. И неговата невероятна любов с една 16-годишна ученичка на име Женя, която е с него и в предсмъртните му дни… Жълтата гостенка си го прибра на 24 години… А музеят му, къщата му почти 20 години пустееше полурухнала. Някак не се връзваше с новоизлюпената демокрация…. И ето днес най-после отново бе възстановена.

   

  ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

  В онези години… Любов ученическа.
  Даже открита… Не плаха и скришна.
  Ето я Женя… От Втора девическа.
  Умна… Красива… Шестнайсетгодишна.

  Ето поетът… На двайсет… Известен…
  Как се обичат! И как се ревнуват!
  Той… И писмата му… До глупост честен…
  Може би даже не се целуват.

  Жълтата гостенка… Женя при него…
  Бди над леглото му… Скришом поплаква…
  Той е усмихнат… Мъжкото его…
  Храбро привидно края очаква…

  Кратка любов… Ненаписани стихове…
  Бродят Гаврошчета… Летят ескадрони.
  На двайсет и четири… Всичко утихва…
  Сам… И смъртта… И скърбят милиони.

  Стълбата… Пак се катерят по нея
  тези, които той ги предсказа.
  Толкова дни буренясва Музеят…
  Толкова дни на нескрита омраза!

  Нявга… Душата ми… Как те обикна!
  Бях като теб… И вървяхме с теб двама…
  Стар съм сега… И не мога да свикна…
  Толкова млад… Друг поет такъв няма.

  Христо… Момчето наивно… И чисто!
  Светло повярвал в онази идея.
  Жив, ако беше сега… Бледи Христо,
  щеше ли още да вярваш във нея?

   

  Недялко Йорданов

  .

• Обсидиан

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  .

  Аз си имам ритуал по заспиването. Като легна и затворя очи, започвам да си мечтая за разни работи и така заспивам. Тази нощ заспах много късно, защото си мислех за Зорница. Тя е една година по-малка от мен, но когато ме погледне с огромните си, изпълнени с болка очи, се чувствам малък почти като Радко. Това е малкият ми брат, който е втори клас. Той е сладък шошо, с когото се разбирам идеално. Рядко се караме и най-вече, когато ми пипа нещата.

  Нашето семейство е обикновено. Баща ми е шофьор на автобус, мама работи в квартален супермаркет, а аз съм осмокласник в музикалната паралелка в нашето училище. Свиря на гайда и не съм от най-добрите, но знам няколко парчета, с които мога да събудя всяка заспала душа. Научих ги заради тате. Той обожава гайдата като музикален инструмент. Като бях в пети клас тате си продаде всички въдици на съседа, за да ми купи гайда. Знам, че да ходи за риба на буните, когато е свободен, бе единственото му удоволствие, но той се лиши от него, за да се науча да свиря на гайда. В началото бях почти безразличен, но когато се записах при Чефо в музикалния кръжок, всичко се промени. Чефо е велик! Някак ме накара да обикна гайдата и дори ме приеха в музикалната паралелка, в нашето даскало. И ето, преди месец ходихме с него до Балчик, при едно болно момиче. Сума ти време преди това Чефо ни приканва да участваме в благотворителен концерт за едно болно дете, но все не можехме да се организираме. Един ден ни грабна след часовете и с неговия стар микробус, се довлякохме до Балчик. Като започнахме да се спускаме по стръмните улички на този приказен град разбрах, че моята Варна е като фабрика, в сравнение с него. Спряхме пред малка къщурка, където живееше болното момиче. Майката изкара Зорница на двора, в една инвалидна количка. С тъжна усмивка момичето ни поздрави и каза:

  – Момчета, ако знаете как ми се ще да поиграя на гоненка с вас, свят ще ви се завие!

  Майката прехапа устни и изхлипа:

  – Никому нищо лошо не сме сторили, а защо сме така наказани, не зная! Бих дала всичко детето ми да е здраво и да ходи само като вас на училище, но..!

  Чефо заяви, че ще изнесем няколко концерта в нашия град и събраните средства ще приведем по сметка, за лечението на момичето. Обърна се към нас:

  – Нали така, момчета?

  Някак гузно, всички в един глас потвърдихме. После се качихме обратно на микробуса. Аз останах последен. Приближих до Зорница, извадих от вътрешния джоб на якето си моя талисман и го подадох:

  – Вземи го за късмет!

  – Какво е това? – запита учудено тя.

  – Даскалът по география каза, че е рядък вид обсидиан. Вулканично стъкло, но не черно като повечето срещани, а пъстро! Виж как се прелива червеното в оранжево и накрая в синьо! Намерих го в една рекичка в Стара планина и оттогава си го нося като талисман.

  Зорница разтвори длан и обсидианът в нея заблестя като най-голямото съкровище на света.

  – Но това е много ценно за теб! Не мога да го приема!

  – Напротив! Ако е истински талисман, ще ти донесе късмет и ще се излекуваш! Давам ти го от сърце!

  – А ако не успея да се излекувам? Ще загубиш талисмана си!

  – В такъв случай ще е само едно вулканично стъкло, без никаква стойност! Обаче знам, че ще ти помогне! Ти ще оздравееш, Зори!

  – Дали? – блесна надежда в очите й.

  – Задължително!

  ***

  Не знам защо, но тази сутрин е по-особена. Докато вървях към училище, не можех да откъсна поглед от нацъфтелите дървета по пътя. При нас пролетта идва внезапно и за два-три дни, изведнъж като булки се появяват цъфналите дръвчета. Все едно преди ги е нямало и като по магия изведнъж са се телепортирали. Влизам в училищния двор и забелязвам пред мен Зорница! Тя стои на краката си и в подадената напред ръка проблясва моят талисман. Това е толкова хубаво и невероятно, че се питам дали не сънувам.

  Момичето ме гледа с топлина, каквато не съм срещал в ничии очи, и казва:

  – Прав беше! Талисманът ти е истински, но само защото е твой! Реших да ти го върна сама, за да се увериш, че вече съм здрава! След като ми го даде, събрахме сумата за лечение само за седмица! Като минат месец-два, ще мога и да тичам! Благодаря ти, добър магьоснико!

  Не знаех какво да кажа, защото буца бе заседнала на гърлото ми. Бръкнах в раницата и между учебниците си извадих гайдата. Едва сега проумях, защо баща ми толкова я обичаше. Надух я и се опитах да изкарам навън всичката любов, сбрана в гърдите ми!

  .

• Молитвата

  .

  Странникът се препъна от слабост, после трудно се изправи. Не беше ял и пил от дни. Отново седна и отправи молитва към Небето да го спаси. С учудване видя сребриста птица, която излетя от гърдите му нагоре. Каза си: “Дали това е молитвата ми към Бог, или бълнувам от изтощение?”. Това, което не видя – десетки други птици излетяха нагоре от другите континенти, срещнаха се с гръм с неговата птица и всички паднаха мъртви на земята.

  Престъпникът бягаше, подгонен от полицията, стиснал ценния улов – торбичка със златни монети. Полицията вече го настигаше и той се помоли на Бог искрено: ”Моля Те, помогни, аз съм само нещастен крадец.” Но от Африка, Азия и от съседната улица към Бог излетяха същите молби-птици, които се удариха в облаците и паднаха мъртви долу.

  Армиите, обладани от омраза, се изправиха отпред. Военачалниците със сурови лица, в блестящи брони на мощните коне, слязоха от тях и се помолиха смирено: “Господи, бъди добър с нас, помогни ни срещу врага.” Но от другата страна военачалниците помолиха на колене за същото Бог. Всеки един от войниците, с мисъл за майките, децата си и любимите си, също паднаха на колене и Го помолиха: “Моля Те, запази живота ми, защото имам майка, жена и деца.” Но войниците от другата страна помолиха Бог за същото. Ето защо хилядите им сребристи птици, всяка една се сблъска смъртоносно с другарката си и всички паднаха мъртви.

  Майката и бащата, които не бяха виждали децата си от години, в далечната страна, отидоха в църквата и се помолиха Богу: “Боже, моля Те, помагай на децата ни в онази чужда страна, където отидоха по неволя. Моля Те, Боже, помогни им, защото те са добри хора, не позволявай да страдат.” Но в десетки страни, на всички континенти, стотици милиони бащи и майки помолиха Бог за същото. Ето защо, стотици милиони бели птици излетяха устремно нагоре, но всяка една се удари в другата и всички паднаха, поразени от смърт.

  Всеки мъж, жена и дете от хиляди години се молеше Богу, но неуспешно, защото молитвите им не стигаха до Него. Всяка молитва – на обикновен човек, на властник, престъпник, изследовател, човек на изкуството – се сблъскваше със същата молитва и падаше мъртва долу. Ето защо от векове нито една човешка молитва не стигна до ушите Му.

  Хиляди години Бог седеше на Трона Си, със затворени очи и мислеше – не знам за какво мислеше. Може би за безкрайната Си, безгранична Божественост.

  Така изминаха векове. Докато един ден, в старчески дом в центъра на София, една старица БЛАГОДАРИ Нему: “Господи, благодаря Ти, че ме настани в нелош дом, и преди всичко Ти благодаря, че синът ми идва всеки ден при мен. Жената в моята стая днес ми каза, че синът ми е добър човек. Благодаря Ти, Господи!”.

  Тази възрастна жена с чиста душа, като по чудо незамърсена от десетки години живот, всъщност не поиска нищо от Него, само Му благодари! Молитвата й, могъща птица с искрящи изумрудени криле, литна силно в небесата, без препятствия. Сетне кацна на Трона Му и се взря във вечните очи, които бяха затворени.

  И тогава се случи ТОВА: Бог отвори очи, сякаш с изненада, после се изправи и погали изумрудените криле. Сетне погледна нагоре и надолу, настрани и се усмихна щастливо на изтерзаните човеци.

  И тогава ТОВА се случи: престъпниците се разкаяха, армиите се прегърнаха и войните спряха, бащите и майките изведнъж узнаха, че децата им са добре. Изведнъж стотиците милиони молитви на хората бяха чути и изпълнени. Всеки човек, който се беше помолил искрено Нему, получи, каквото искаше.

  Но това ще продължи само, докогато Бог е с отворени очи и усмихнат гледа надолу.

  Ще продължи само, докато на света има хора, които го крепят да не рухне в преизподнята.

  Като възрастната жена в старческия дом в центъра на София.

   

  Огнян Дъскарев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Огнян Дъскарев е роден през 1954 г. в София. Завършил е Английската гимназия в София и „Английска филология“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Работил е като преводач от английски за „Техноекспортстрой“ в Нигерия и Южен Йемен. Пътувал е много из Африка, която познава добре. Превел е от английски редица книги, между които „Смърт край Нил“ от Агата Кристи и „Ние, живите“ от Айн Ранд. Автор на сборника с разкази, есета и анализи „От другата страна“ (издателска къща „МаК“, 2020). Журналист и международен анализатор. Живее в България и САЩ.

  .

• <<
• 1
...
• 9
• 10
• 11
• 12
• 13
• 14
• 15
• 16
• 17
• 18
• 19
...
• 75
• >>