литература
- Зимен пастел
.
Чайникът е включен в контакта на деня.
В чайника пищи и свири,
свири и пищи мойта самота.
Кипи вода – жасминови поля,
китайски чашки с порцеланово покритие
очакват своя трубадур с цитрата.
Вечер се изключва, както всеки знае,
чайникът нехаен.
Следват дълги преходи безсъние
сред гора еленови рога – те,
стадата в тюркоазена мъгла, не знаят
някой ден дали ще се завърнат…
В контакта на деня чайникът е включен.
Сняг навява възможното предчувствие,
че нещо може да се случи.
Преспите с любов ще помета
пред къщата на стогодишната жена.
Ще седнем сетне с баба Дара
сред снимките и спомените за другари,
а чайникът ще зашепти едва:
„Такава дума няма – „самота”…Рада Добриянова
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.
.
- Иди и виж… войната!
Има филми, които трябва да се гледат от всеки човек на планетата. По-долу ще намерите моя актуален списък, към днешна дата (десетина дни след началото на бойните действия в Украйна).
Вчера подготвях публикацията „Хотят ли русские войны и кой срещу кого воюва“ (линк).
Като илюстрация към текста поисках да вградя един антивоенен филм. Разтърсих се в интернет и с учудване разбрах, че повечето от най-добрите филми по темата могат да се гледат само срещу заплащане.А дали трябва да е така? Не си ли заслужава гражданите от цял свят да се обединим, ако e неоходимо да платим и да получим правата на гениалните произведения, които ни разкриват грозното лице на войната, което, поради човешката си психология, бързо забравяме.
Казват: „Следващата голяма война започва тогава, когато почине последният ветеран от предишната война.“
Нека помним!Във времето, в което се чете все по-малко, ако създадем един безплатен видеорхив, той ще е само от полза за бъдещите поколения. Можем ли да обединим усилията си и да решим тази задача – времето ще покаже.
Като първа крачка, Ви предлагам мой кратък списък от антивоенни филми.
Ще започна с „Диктаторът“ (The Great Dictator 1940, 125 min.) на неповторимия Чарли Чаплин. Видеото го открих единствено във Фейсбук и не зная колко време още ще бъде достъпно (линк).
‘
Вторият филм, който е оставил незаличими следи у мен е „Иди и виж“ (на руски: „Иди и смотри“ (1985)).
Вижте го в Ютуб с английски субтитри COME AND SEE и на руски с аудио коментари – линк..
„Апокалипсис сега“ (Apocalypse Now (1979)) е друг филм разтърсил ме с кадрите си и музиката си, непосредствено преди да ме вземат в армията.
А любимите литературни произведения, които съм виждал филмирани са от класиката – „Война и мир“ на Л.Н.Толстой и „На Западния фронт нищо ново“ от Ерих Мария Ремарк. Писан е през 1929 година, но актуален и след век.
По-долу може да видите филма на английски език All Quiet On The Western Front.
‘Очаквам на редакционния имейл (линк) да ни изпратите връзки към любими ваши антивоенни филми и/или да дадете предложения, как може да се преборим за безплатен достъп до това световно културно наследство, което ни е много необходимо не само в последно време.
П. Стаматов
.
- Самолет
.
На К. Карамфилов
Но да вървим, да тръгваме, приятелю
да съберем кълбото на АриаднаЗащото знаеш как започна
По обед слънцето припадна
по здрач пресичахме градината
Върху асфалта бе написано„Смърт на пешеходната ни формула“
Допълних „Смърт на гравитацията“
Ти нарисува профила на танца
а аз римувах две акации
разминахме се със дузина данъчни
две кучета и седем котки
банкер със плюшена походка
n бройка тайни полицаи
войниче в гарнизонен отпуск
жонгльор със думии накрая
те всички в края на градинката
настигнаха
и сянката й
и блондинкатаА ние с тебе продължихме
и стигнахме порутен дом
Живееше там старец-гном
с пет вятъра и шест клошари
Но беше друго и го знаехме –
бе храст с врабци през януариО, тоя свят е сън в съня ни
Сбор от премигнати реалности
Издава тайната си при ръкуване
И всеки път е пророкуване
И всеки път е отначало
с очи на Ангел
с ново тялоНедялко Славов
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Недялко Славов е роден през 1952 г. в Пловдив. Завършил е Българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“ и Културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на стихосбирките „Сърдечни сезони“ (1979), „Оптимистична поема“ (1986), „Преодоляване на границите“ (1989), „Мраморни години“ (1996), „Човекът в бърз кадър“ (1997), „0 – 24 часа“ (2003); на сборника „Филипополски разкази“ (2007) и на сборниците с пиеси „Бялата дама“ (2003) и „Борса за трупове“ (2012); на романите „Фаустино“ (2010), „Вертиго“ (2012), „Портрет на поета като млад“ (2013), „432 херца“ (2015), „Камбаната“ (2016), „Пиафе“ (2018), „И станах река“ (2020), „2020“ (2021). Превеждан на английски, немски, руски и гръцки език. Носител на национални награди за поезия и проза, сред които Национална награда за поезия „Иван Николов“, Национална награда за литература „Христо Г. Данов“, Награда „Хеликон“ за нова българска художествена проза и др. Член на редколегията на литературно сп. „Страница“. Инициатор и съучредител на Европейски писателски срещи – Пловдив.
.
- Пътят към дома
.
Разказ от Николай Милчев
.
Като тръгна за село, винаги спирам на тази бензиностанция – не, че я знам каква е и с какво е по-добра, но спирам точно тук, веднага след Подуене, към края на София.
Бензиностанцията прилича на бейзболна шапка, издадена напред, а може и да се приеме, че е с козирка – нямам представа какво е, обаче едно е ясно – напрежението ми е голямо, много е силно.
Всеки час и минута се чувствам като глътнал реотан. Нагрявам се отвътре до просветване и само си държа очите в телефона. Само това правя. Пръстите ми все набират един и същи номер, номерът на майка ми на село.
Селските телефони са си живи погребани. Да се свържеш с домашен селски телефон е чудо някакво невъзможно. Все са развалени, все връзката се къса и чупи, все има гръмотевици и бури и никога не са в ред тези лъскави бакелитови жаби.
На мен лично тези телефони ми приличат на жаби – дремят, дремят и току заквакат от някой шкаф, маса или специална поставка с каренце. Каренцето – бродирано с различни конци задължително.
Като напече слънце, и хората тичат да поливат с чайници мястото, където са кабелите на тези телефони. Поливат пръстта, в която са закопани, та да прозвънят, да се отпушат и да заквакат.
Най-смешното е, че хората поливат кабелите, сякаш са лук, домати или картофи. Страшна водна технология се прилага върху селските телефони.
Звъня аз на майка си по сто пъти на ден, ама наистина по сто пъти, и докато слушам онова пииип-пииип-пииип, сърцето ми се качва в зъбите, оттам отскача в мозъка, мозъкът почва да тупти, вдигам кръвно и полудявам на секундата.
Като чуя: “Ааало, сиинъът ми лии се обажда отсрееща?“ и като усетя, че примляска с уста, направо свършвам курса. Сутрин е, осем и половина е, а тя ще ми провлачва думите и ще ми примлясква така, че и слюнчиците на устните й да чувам.
Не е за вярване, че е пила толкова рано. Ама е за вярване, защото майка ми вече пие, когато се сети.
Старите жени много пият, обаче за това не се говори. Гълтаме си езиците по този повод. Ако някои не пият, е по изключение. А майка ми не е такова изключение.
Пият старите жени от самотия и от това, че са вдовици. Даже да не са вдовици в смъртния смисъл на думата, даже да не са изгубили мъжете си, старите жени губят сърцата си в годините и телата си губят, и почват да бягат встрани. Бягат встрани и пият.
Така и с майка. Татко умря и тя скочи в чашата му. Той не пиеше нищо – нищо като алкохол, и чашата му в този смисъл беше празна. Но тя я напълни първо с плачене, после с ракия.
В началото в ракията имаше и портокалови корички – стържеше си портокалови корички в шишенцето с ракия. Какво начало само…Пиенето е велика работа, от друга страна. Прави те по-висок, по-широк, дава ти нова уста и нови думи, но ти опъва и нервите така, че по тях може да мине ток. Хем не стъпваш по земята, хем трептиш от електричеството. Пиенето те прави да светиш за малко и да угасваш след минути. Качва те на електрическия стълб най-отгоре, показва ти оттам осветения свят, а после те угасва, щраква ти ключето, както се казва, и ти дава сън. Пияният сън е страшна работа – клатушкане в кораб, пътешествия през морета и спомени, и земетресения, земетресения…
Тази бензиностанция след Подуене не е много използвана и населена и аз спокойно купувам каквото трябва за из път. Купувам на майка шоколади – фин млечни, вафли във всички цветове на опаковките, кроасани, бисквити котешки езичета, тахан халва – от по-меката, бонбони лукчета – лютиви, ментови бонбони – зелени, поръсени със захар… Ако има и боза, става идеално.
Колкото повече сладки неща й купувам, толкова повече ми олеква, защото си мисля, че така кръвта й ще се напълни със захар и ще се напива по-бавно. А и като знам колко обича сладко, да мога да й купя цяла сладкарница, ще го направя като едното нищо.
Вземам и за мен няколко специални работи, слагам ги в хартиен плик отделно, плащам и потеглям за село.
На бензиностанцията ми е много хубав тоя момент, като изчистят стъклата на колата. Не, че са били кой знае колко мръсни, но усещането е същото като сутрин, когато си умиеш очите със студена вода. На самия мозък ти просветва и пътят става по-широк, доста по-широк.
Нашето село е на стотина километра от София, все по магистралата е, с отбивка съвсем накрая. Върви си магистралата като магистрала и по едно време – малка отбивка и край – в селото си.
Нито съм добър шофьор, нито нищо. Да карам кола, е мъчение, защото не мога да блея встрани, да се скитосвам един вид в пейзажа и да си съчинявам съчинения наум.
Обичам друг да ме вози, а аз да се рея, да му бъбря и да не спирам да говоря, ама сега няма как – карам и съм на тръни.
Отивам да я видя моята мила майчица с нейното разтягане и провлачване на думи, с нейното примляскване още от сутринта, с нейното замайване, пиене и изпотено спане, с изчезванията и появяванията й. И с губенето на ключове.
Като почнат да си губят ключовете, нашите майки първоначално много ги е срам, после свикват. Особено ако трудно разбират какво става около тях. То кой ли разбира изобщо какво става около него?
Мине се не мине време, и майка ми вземе, та си изгуби ключа. Пет ключа й бях извадил резервни от майстора в града, и тя ги изгуби всичките.
Първия го изгуби в една детелина. И се изказа по тоя случай, че й бил късметлийският такъв, щото го изгубила в детелината. Много ме ядоса с тия глупости.
Вторият ключ се бил търкулнал в шахтата на улицата. Много дъжд валяло и той отплувал.
Вързах й с ластик третия ключ на врата – като на малко дете, а тя ревеше, че ще се удуши на него, докато спи. И той също изчезна. Може и да се е изстрелял от ластика в Космоса.Като си изгуби ключовете, спря да заключва вратата.
Тогава й дойдоха скъпи гости, скъпи гости крадци, и й откраднаха парите. Излъгаха я след двайсетина дена други юнаци, че съм катастрофирал и умирам – тя им даде двата си пръстена и халката си, и още три пендари. После не помнеше нищо. Ракията изтри златото.
Не обичам да карам, но карам, какво да правя. Като наближа тунелите на Витиня, и ми се стъмнява. Още е сутрин, а ми се стъмнява, защото тези тунели никога не ги оправиха – все капят, на главата ми капят, като мина – ще ми пробият черепа направо.
И да знаете – пътува ли към майка си, синът не излиза от тунела, докато не я види.
Пътуването към майките си е пътуване в тунел – мъки, болки, а после – изгревът, слънцето и почваш да дишаш.
Опипвам хартиения плик и вадя от него хулиганче с водка. Една двестаграмка. Гълтам, ама яко, и усещам водката в носа, в гърлото и в корема си. Усещам я как се движи като жива и една линия се очертава по мене от носа до петите.
Тунелът просветлява и свършва, сякаш някой го реже с ножица.
Пускам си касета с Джордже Балашевич. Ще ме разтопи този певец – много му харесвам думите на песните. Не, че ги разбирам всичките, но като ги нареди една след друга, и му имам пълно доверие. Мелодията ми се е сляла, едно и също ми изглежда, обаче думите ги чувам – чувам ги и им вярвам.
Глътвам още малко водка и си отварям кенче бира. Пращенето при отварянето е голяма работа. И пръските също. Изобщо не ми пука за КАТ, мат и всякакви възможни полицейски и катаджийски проверки – все ми е тая.
И не съм пиян изобщо – сигурен съм в това.
Като изляза и от последния тунел и наближа Ботевград, винаги се сещам за една любовна работа. Хем се смея, хем някаква тръпка получавам.
Моя позната ми разказа, че точно там – след последния тунел преди Ботевград, била направила на гаджето си френска любов. „Отби – вика ми тя, – колата встрани, там има отбивка, и аз му направих френска любов, както си седим на предната седалка. А колите профучаваха край нас.“ Така се изрази: „Колите профучаваха край нас, а аз му правех френска любов, щото в София нямаше къде по улиците“.
Страхотна история, как да не си я спомням.
Допих кенчето с бира и се загледах в сливовите дръвчета край пътя. Балашевич пееше за някаква своя голяма любов – как е любил любовта си под някакви акации и как този спомен му е скъп. Балашевич пее на сръбски, но като е за любов, по-лесно схващам.
Помислих си за завръщанията у дома. Майко мила, колко стихове, думи и песни има за това завръщане в бащината къща. „Да се завърнеш в бащината къща… Да те посрещне старата на прага“ – умилително, нали, чак да ти се скъса сърцето. И още други работи – зелената трева в двора, майчината люлка и така нататък. Скъпи и прескъпи неща.
Обаче какво завръщане правех сега? Изтръпнал от страх, карам полупиян и слушам песни, които разбирам наполовина. Но страха си го разбирам пределно и целия. Страх ме е, много ме е страх как ще я заваря, какво ще й кажа, а най-много ме е страх тя какво ще ми каже. Ще може ли да ми проговори изобщо или само ще ми примлясква и ще ми провлача думите.
„Да те посрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо“ – как ви се струва, дали си го мисля точно това?Слънцето пече през стъклото на колата, аз примижавам и пия втория кен бира. Гълтам и останалата водка. „Ако я заваря пияна, ще я удуша, ще я убия“ – това си мисля и съзирам манастира. Не го виждам ясно, само го съзирам – прозорците на манастира блестят като детски огледалца и ми правят зайчета.
Преди да влезе в село, пътят се отпушва и се гмурва в долината и разбирам, че съм си у дома. Усещам го с кожата си. Тая долина и тая река – нищо особено не са, ама други такива няма. И манастирът блести в скалите и ми свети в очите, дяволът му с дявол.
Едва мисля, как карам, не е ясно. Но виждам магарица с магаренце точно преди табелата с името на селото. Напушва ме на смях. Нервен смях малко – не може да бъде аз да съм като някакъв Господ и да ме чака магарица с магаренце.
Завивам много бавно по моста над реката и едва се добирам до нашата къща. Спирам и не мога да сляза – толкова ме е хванало пиенето. Почвам да ям шоколад. Ям шоколад и не мога да спра. Омазвам се и треперя. И не смея да сляза, не смея да сляза, защото майка може да е пияна и защото аз съм пиян.
Някой чука на прозореца на колата. Не чука, ами драска като пиле. Тя е – излязла е и чука на стъклото. И ми се смее, и ми сочи да си обърша устата от шоколада.
После как и дали разтяга думите, не е ясно. Пияна ли е, не е ли – не е ясно. Нищо не е ясно вече. Освен че си бях дошъл у дома – все по магистралата, с една отбивка накрая.
И да си знаете, ама завинаги да си знаете – аз изобщо не мога да карам кола като хората, изобщо…
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Николай Милчев е роден през 1958 г. в Плевен, израснал е в Ловеч. Завършил е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където участва в творческите търсения на студентския кръжок „Емилиян Станев“. Работил е като зам.-главен редактор на в. „Средношколско знаме“ и в. „Клас“. Бил е член на редакционната колегия на сп. „Родна реч“. Негови стихове са излъчвани по БНР, БНТ и др. Автор е на стихове за деца, на текстове за детски песни и на детския мюзикъл „Таласъми без налъми“. Води предаването „Поетична сряда“ в Телевизия 2001, където представя над 50 млади автори. Учител в 105 СУ „Атанас Далчев“ в София. Автор на стихосбирките „Висока лоза“ (1985), „Което ще бъде“ (1988), „Лирика“ (1990), „Което остава“ (1991), „Бяла залисия“ (1993), „Случайно и определено“ (1994), „Изневиделица“ (1995), „Мокра светлина“ (1997), „Очи широколистни“ (2004), „Надеждата е бебе с очила“ (2006), „Само скреж“ (2008), „Петел от малинов пейзаж“ (2008), „Само рисунки“ (2012), „Малката поетеса“ (2012), „Тънък дъжд“ (2013), „Прелъст и светогорски стихотворения“ (2015), „Ти и котките следобед“ (2017), „Пейзажи с Лолита, ателие за българска детска литература „Upper earth books“ (2018) и на сборниците с разкази „Ябълковият човек“ (2020) и „Разтуряй, Злато моме, магиите“ (2021). Носител на поредица престижни литературни награди и отличия.
.
- Стопи се ледът…
.
Стихове от Даниела Найберг
Стопи се ледът
Сковал езерото
И водите сега се вълнуват
Вълнуват
Танцуват
Айседора Дънкан
Коприна
Жарсе
Жена без корсет
Усетила дрехата
В най-тънките гънки
И шепотът на вълните
Е така заразителен
Че се прибирам у дома
Като птица***
Но виждам
Че птиците понякога
Са листа
Едни такива
Широчки
Излезли от охлюв
Превърнат в ключ сол
Подсказал
Първата нота
На деня
Богоявление
Йордановден
Благословен…
Януари
Небе
Такова синьо
Съм виждала само
В очи на дете…
Вода
Когато е твърде много
Е твърде много
Превзела зеленото на градините
В локвища
Отразява облаците
Напомня ми за миг
Ню Орлеанс след Катрина
Гледан от самолет
преди приземяване
в онази тревожна
2005-та година
И защо сега
Локва
Напомня за ураган
Не знам
Може би за да ми подскаже
Че за всичко
Трябва
Да благодаря…
Животът на село
Ме научи
На разни неща
Едно от тях
Да разпознавам
Пернатите
По гласовете
На повечето сега знам
Имената
Окраските по перата
Знам как летят
Как ходят
Подскачат
Как се поклащат някои
Като ходят
Как изнасят шийка напред
Като плуват
Как се ухажват
Знам как се карат
Такава врява се вдига
Страхуват
Орлите също познавам по гласа
Не само по летежа
Нали сме съседи
Такъв красив полет
Но красотата е
Относителна
Я да питам майките
Които си крият яйцата
И малките пиленца
Далеч ли са хищниците
Песнопойците
Набират кураж
Чуруликат
Чуруликат
Така им се радвам
Очакват си семенцата
В хранилката сутрин
Гъските пък
Свикват симпозиум
В короната на дъба до къщата
Всяка есен
Обсъждат маршрута
Преди да се вдигнат от „раз“
Знае се кой ще е пръв
Как по-точно
Ще се разперят фланговете
И кой ще наглежда по-възрастните
И каква картина само
В небето рисуват
Наученото на село
Сега прилагам в града
И сякаш по-иначе
Гледам-виждам
Слушам
И чувам…
Понякога
Денят ми стига
Само за стих
Останалото
Не се брои–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
- Трохи от шоколад
.
Разказ от Маруся Николова*
Тя приседна на края на стола и притисна чантата към гърдите си. Документите й ги взеха, но в нея бяха снимките на децата и внуците, които в нейна чест устроиха тържество снощи. Всички в един глас я убеждаваха, че в дома за стари хора ще се чувства комфортно. Ще бъде ежедневно обгрижвана. Ще контролират кръвното й налягане и сърдечната честота, ще я хранят пълноценно. Това е дом сред природата, в подножието на планината. Снабден е с дневен кът, просторна столова, стая за рехабилитация… Въздухът е чист и ухае на бор. Красивата сграда е опасана с алеи и зеленчукови лехи, където може да упражнява своето хоби – градинарството. Има пейки за отморяване, където ще присяда, за да слуша сребристата песен на чучулигите. Домът е с висока такса, която децата й жертвоготовно ще поемат и ще поделят помежду си. Нейната пенсия не би покрила и четвъртината. В лукс и разнообразни развлечения тя ще се почувства жизнена и ще наниже десетилетия след своите осемдесет. За този дом се чакало с години и цяло чудо било, че са я вредили. За това дължат благодарност на приятеля на внучката, който работел в сферата на социалните дейности. Тази възможност изскочила изневиделица и не трябвало да я изпускат.
– Не се безпокойте за мен! – успя да изрече тя, когато я оставиха и тръгнаха обратно.
Не искаше да ги тревожи, но не се чувстваше добре след трите безсънни нощи. Не беше в състояние да преглътне и залък. Мисли и премисля толкова много неща, но не можа да си отговори защо отмиля на децата си така отведнъж. Във всичко им помагаше и в нищо не им пречеше. И двамата изучи за инженери. Вдигна сватбите им, отгледа децата им. В какво я обвиняваха? Къде сгреши?
Трябваше да й съобщят решението си по-отдалеч, за да се подготви. Не, че имаше недовършена работа, но искаше да се сбогува с трите приятелки, които й бяха останали – една съученичка, с която бяха седели на един чин – поетеса и писателка, продължаваща да твори, и аптекарката срещу дома й, с която се знаеха от деца. Тя все още работеше по заместване. Децата им бяха надалеч, по чужбина, и сами се справяха, при това не лошо. Третата беше на легло, но синът й я гледаше с помощта на болногледачка.
И в този миг, останала сама в коридора, тя обърна поглед към миналото си и осъзна с потресаваща яснота, че бе допуснала съдбовна грешка. Бе помислила за всеки и всичко, но не и за себе си. Остана вдовица на двадесет и осем години с две невръстни момчета и се зарече да не се омъжва, за да не ги подлага на стрес и евентуален тормоз. Сълзите й останаха неизплакани, защото не искаше да я виждат скръбна, а приветлива и силна. Времената бяха други, тази нейна постъпка нарекоха благочестива и тя се ползваше с авторитет в завода. Пари не й липсваха при икономиите, които правеше от своите нужди. Освен това се зае с хигиената на сградата след работно време.
При трудова злополука тук загина мъжът й – главен леяр, тук издейства стипендии на децата си и ги видя да поемат отговорни постове.
Тя не успя да заспи последната нощ под родния покрив, под който се бяха раждали и умирали предците й. Повечето от тях бяха чиновници, но имаше и майстор зидар, построил къщата. Познаваше всеки сантиметър от нея. Чувстваше се защитена зад стените й, а сега се бе изгубила… Сълзите й закапаха неканени…
– Ще дойдеш ли с мен да ти покажа стаята? Да я видиш каква е – каза хигиенистката.
– Ще поостана още малко тук… Все ми е едно каква е.
– А, не така! Щом си в нашите ръце, ще се съобразяваш с нашите правила. Не може да стърчиш в коридора и да рониш сълзи. Това травмира останалите обитатели на дома. Затвори си вратата на стаята, па си реви, колкото щеш… За какво ми даваха зор да я чистя след умрелия?! Скапах се…
– Вашата работа е да чистите, а не да наставлявате с груб тон! – чу се откъм вратата. – Потърсете си друга работа, за да не се скапвате. Да си вървим, мамо!
На сбогуване той беше усетил сълзите в гласа й. Означаваше, че е дълбоко разстроена. Въпреки че даде съгласието си да постъпи в дома и веднага се засуети около багажа си. Никога не я бе виждал да плаче.
По пътя жена му разопакова шоколад и сложи парченце в устата му. Трохи от него паднаха в скута му. И тогава той си спомни. Бяха две буйни момчета, с апетит към сладкото. Любимото им лакомство бе шоколадът. Майка им не пропускаше да ги зарадва при възможност. Когато й отчупваха парче от него, тя отказваше с думите: „Не обичам шоколад! Изяжте го вие!“ Те се учудваха. Как може някой да не обича шоколад?! Но веднъж той видя как тя изтръска трохите от празната опаковка и ги лапна с наслада.
Когато обърна колата и запраши обратно, жена му не каза нищо. Напъха в устата си последното парче и гузно замълча. Защо й трябваше да отваря дума за този „луксозен дом“?!
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Разказът е част от едноименен сборник. Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Толкова войни…
.
Толкова войни,
в които враждуващите те призовават
да застанеш на тяхна страна,
да се въоръжиш с тяхната обида,
да приемеш страховете им като свои.
Толкова много мръсни войни,
в които няма добри герои –
само праведници, на които едва насмогваш.
Толкова срамни, фалшиви войни,
колкото всички умели опити да те отклонят
от твоята мъничка смешна война,
от шрапнелите на лютичето и мунициите на минзухара,
да забравиш, че стреляш единствено срещу небето –
и никога срещу хора.Да забравиш защо крачиш приведен към фара,
след като нямаш кораб.Марин Бодаков
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Снимка: Яна Лозева, Literaryfest.org Марин Бодаков (1971-2021) е роден във Велико Търново, почива в София. Завършил е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е в сп. „Български месечник“. От 2000 г. до 2019 г. е редактор за литература във в. „Култура“ и неговия продължител, в. „К“. Доцент по жанрове в печата, публицистика и художествена критика в Катедра „Пресжурналистика и книгоиздаване“ на Факултета по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Член на журитата на редица престижни национални награди за съвременна българска художествена литература. Съдружник в издателството за детска образователна книжнина „Точица“. Автор на стихосбирките „Девство“ (1994), „Бисквити“ (1998), „Обявяване на провала“ (2002), „Ангел в зоопарка“ (2008), „Наивно изкуство“ (2011; Национална литературна награда „Иван Николов“ за най-добра поетическа книга на годината), „Северна тетрадка“ (2013), „Битката за теб“ (2016; Национална литературна награда „Памет“ в годината на Константин Павлов), „Мечка страх“ (2018). Между другите му публикации са „Детето зад чина“ (2012), заедно със Зорница Христова, и „Преведе от…“ (2013), интервюта с български литературни преводачи.
.
- Изчезналият мъртвец
.
Разказ от Мира Папо
(По истински случай)
Умря бай Кольо. Зимата беше, Коледните пости наскоро бяха свършили, та набързо го погребахме. Отец Константин го опя на Централните гробища, запалихме му по една свещица и си тръгнахме, че студ голям и не се търпеше. Само жена му, хубавата Еленка й викахме, остана да оплаква до последно покойника и да нарежда. Мина се колко време беше, месец ли, два ли, не помня, и кака Еленка дотърча в храма. Посиняла, разрошена, черното шалче на врата й се беше извъртяло зад ухото и краищата му висяха на гърба й. Още като влезе и се развика:
– Отец, отец… Помагай! Отмъкнали са го моя Кольо, покойника, няма го в гроба… А-а-а – тръшна се тя на един стол и бръкна в чантата си за нифедипина, че кръвното й беше скочило до тавана.
Отец Константин, който се беше скрил в олтара, дръпна завесата на Царските двери, подаде навън глава, изгледа я строго и рече:
– Как така ще го откраднат бай Кольо, ма Елено? Умрял човек, кой ще го краде? – И като се прекръсти, отецът продължи: – Вечна му памят и царство му небесно на Кольо. Ти чуваш ли се какви ги приказваш? Луда жена. Е-е-е, я по-тихо, че изплаши хората в църквата.
А кака Еленка, без въобще да го чува, занарежда:
– Няма го в ковчега… А-а-а. Няма го-о-о. – Разплака се с глас тя. – Миличкият ми, няма го. На кой гроб ще преливам вода сега, на кой гроб цветенца ще садя? И кокичета взех, и минзухари нося – и като извади от чантата си луковиците на изброените цветя, тикна ги под носа на слисания отец.
Отец Константин се обърка, излезе погрешно направо през Царските двери, без дори да забележи, и отиде при кака Елена. Реши, че сигурно е полудяла от мъка и самотия и нещо го стисна за гърлото, а очите му се насълзиха.
– Отец, ти нищо не знаеш. Нищичко. Моят покойник, вечна му памят и царство му небесно, цял живот като писано яйце ме гледаше, на ръце ме носеше. – Кака Еленка изпъна гръб, приглади косата си и продължи: – Затова и две деца му родих. Ама той и любовница си беше завъдил. Аз не му стигах сигурно. И нея хубаво гледаше, и на нея носеше, що торби изнесе от къщи… Все при нея ходеше, уж да й помага, само дето не се беше пренесъл да живее у тях… По някое време и златните ми бижута взеха да изчезват едно по едно, знам ги аз къде са… Само тя, само тая долна мръсница е отмъкнала Кольо, сигурно ме е издебнала. Изкопала е гроба, нарамила го е с ковчега и в друг гроб го е посяла. Та на спокойствие да си го гледа, да си го прелива и цветенца да му сади. Само тя го е взела-а-а… – Кака Еленка стисна главата си с две ръце и започна да вие.
Малкото хора, дето бяха останали в храма, набързо се изнесоха навън, та вътре останахме само трима – отец Константин, моя милост, клисарката, и кака Елена.
Отец Константин седна до нея, взе ръцете й в своите и я зауспокоява:
– Няма нищо, Еленке. Няма нищо. Успокой се. Сторило ти се е само, че го няма покойника. Там си е той, в гроба. Няма къде да иде. Ами че шест месеца още не са минали. Знаеш ли каква хубава панихида ще му направим на Кольо? Бог да го прости… Ти само се успокой…
Кака Елена дори не го дочака да се изкаже, изфуча и като го перна през ръцете, скочи на крака.
– Аз не съм луда. Няма нужда да ме забаламосваш. Ами, че я иди на гробищата да видиш, като не ми вярваш. На мястото зее дупка, ковчегът го няма, само една дупка в земята е останала… А-а-а, да скокна и аз в нея, та черната земя да ме погълне…
В този момент се чу силен трясък и в храма влетя Черната Гана. Викахме й така, защото беше мургава, смугла чак като циганка, с големи черни очи. И тя беше посиняла и разрошена и едва си поемаше въздух. Стиснала здраво бастуна в ръка, Черната Гана се хвърли срещу кака Елена и се развика:
– Къде го скри, ма мръсницо? Къде си го скрила? Изкопала си Кольо от гроба и си го скрила някъде, та само ти да си го оплакваш и преливаш. – И тя я заудря с бастуна.
Докато да успее да ги разтърве, и отец Константин отнесе няколко удара с бастун. А в това време кака Елена се измъкна от ръцете на Черната Гана и се изправи пред иконата на Божията Майка.
– Кольо, Кольо-о-о… Какво хубаво намери в тая мръсница! Не я ли виждаш колко е черна. Боже, Боже, и Света Богородичке, къде се скри бе, човек, къде отиде, бре, Кольо?
И като се обърна само към отчето, тя продължи:
– Невалиден си беше моя Кольо и това си е. Ама, то никой не знаеше, щото не му личеше. С едното око не виждаше още от малък. С прашки играли като деца и едно камъче го улучило право в лявото око. Дето се вика, и белег нямаше, само че той не виждаше нищо с това око. Та когато ние с него се годявахме, мойта баба взе да пресмята на пръстите на едната си ръка плюсовете и минусите – дали да го взема за мъж, или не. И като свиваше пръстите на лявата си ръка, нареждаше: „Първо, не вижда с едното око. Значи е невалиден. Второ, може да окьоравее и с другото око, та още по-лошо. После взе да свива пръстите на дясната си ръка и да пресмята: Първо, богат и хубав живот ще си живееш с него. Второ, братовчеди сте и парите му в родата ще останат. Значи, станаха две на две. Хубаво срещу лошо.
Позамисли се баба ми, позамисли се, пък ми нареди да си облека новите дрехи и ме прати да се запозная с Кольо на вечеринката в съвета. Пък аз тогава моя Кольо още не бях го виждала и се зачудих как ще го позная, щото не му личало, че е невалиден. Наредили се ония ми ти ергени до стената, пият лимонада, пушат тютюн и оглеждат момите. Разходих се аз пред тях, гледам, гледам, ама не мога да разбера кой е Кольо. Тогава взех да намигам. Минах един път покрай ергените, наредени до стената, и намигам. На връщане взех да намигам и с другото око, а Кольо не се обажда. Взеха да се смеят тия момчета и аз в земята потънах от срам. Хукнах да бягам, че се изложих много. – Разтъжена от спомените, кака Елена току изхлипваше, а ние, умълчани, я гледахме и ей такива очи бяхме извъртели да чуем края на историята.
– Чак до вратата Кольо ме настигна. Хвана ме за ръката, дръпна ме навътре и ми рече: „Ти сигурно мен търсиш, Ленче. Баба ти ми описа как изглеждаш, та да те позная на вечеринката. Ама много оперена ми се видиш. Така юнашки намигаше с тия черни очи, право в сърцето ме удари.“ След един месец се взехме с моя Кольо. Такъв хубав живот си живяхме. Само да не беше тая мръсница. – И кака Елена изгледа страшно Черната Гана, която се подсмихваше. После продължи: – Види се, щото моят Кольо си беше кьорав, та не е могъл да те огледа хубаво, да те види каква си черна, черна циганка… Невалиден си беше той и затова го излъга, мръсницо!
Тя се нахвърли върху Черната Гана и двете пак се хванаха за косите.
Този път отец Константин не се опита да ги разтърве, ами, както се беше замислил, изведнъж скокна, грабна ключовете за колата и хукна навън. В движение се прекръсти, седна в колата и моментално потегли в неизвестна посока.
Чак след един час се върна. Тия двете жени, лудите, кака Елена и Черната Гана, в туй време се бяха сдобрили и заедно оплакваха Кольо.
Върна се отец Константин, ама не сам, мъкнеше за ръка бай Пешо. По-големия брат на починалия Кольо. Бай Пешо, наскоро изкарал инсулт, влачеше левия си крак, та полекичка приседна на един стол, вдигна замъглените си от пердета очи, изгледа страшно двете жени и процеди през зъби:
– Прости жени, брей! Анатема! Пфу, луди жени! Цял живот му ядяхте душата и не можахте да си го поделите Кольо. Та затова брат ми малко преди да умре ме извика и ми заръча: „Бате, като умра, изчакай няколко месеца да се успокоят нещата, па ми извади кокалите от гроба и на друго място, тайно място, ме погреби. Та тия двете мойте, лудите, поне на оня свят да ме оставят да почивам на спокойствие. На спокойствие и на тишина.“
Бай Пешо се изправи полека, свали си каскета и като се прекръсти три пъти, обърна се към отец Константин, който, изправен до стената, мълчаливо слушаше и поглаждаше брадата си.
– Така и направих, отец. Не знам за хубаво ли е, за лошо ли е. Ако грях имам, Бог да ми прости. Изчаках да минат трите месеца и отидох при директора на Централните гробища. Пуснах му някой лев в ръката и той се съгласи. Разкопахме го брат ми, вечна му памят и царство му небесно, и без да отваряме ковчега, че много миришеше, в друг гроб го закопахме, рано сутринта беше. Само времето не ни стигна, времето, щото тия двете, лудите, от ранна сутрин до късна вечер висят по гробищата да се карат и всяка помъкнала шише с вода да прелива, и всяка цветенца носи да засажда… Та времето не ни стигна да зарием стария гроб и нищо да не се разбере. – Той вдигна рязко едната си ръка, замахна във въздуха и отсече: – Ама сега и да ме утрепете, няма да кажа къде съм го погребал. Няма да кажа! – След това, целият зачервен и треперещ, бай Пешо се обърна към отчето: – Бог да го прости Кольо, ама едно не ми е ясно, отче. Сега, като го заровихме в друг гроб, трябва ли да му се прави второ опело, или не трябва? Щото друг гроб е това, не е същият, та да не си остане неопят брат ми, а, отче?
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
- Питсбърг
.
Стихове от Васил Славов
.
ПИТСБЪРГ
Дими… не град, мъртвец забравен,
реката – мътната сълза пред мен
и само шлепът, времето прегазил,
се дави в сянката на есенния ден.На толкова много хълмове изтрити
дъждът пак лющи старото желязо,
до изоставената шахта на звездите
двуколката на времето е спряла.Провлачени към залеза си часове
затварят дните, сенките обръщат.
Порой от прах, от пепел и от сгур
покрива стъпките ни – още същите.Отсреща залезът, изтрит от време,
прорива пътя в рехава ръжда,
кади небе по въгленните нишки,
а времето – без време подивя.И кална птица облака прорязва,
и кална птица от калта си пее,
мъглата дипли дрипата си мазна
и в яростта на болките стареем.Пролайва куче в този синкав град.
Светкавиците удрят надалеко
и в сив синкоп дъждът барабани
върху притулената голота на шлепа..
Илюстрация: Авторът СОФИЯ
Дойде от края на света,
оттам, където сенките умират
и само белезите на деня
изстиват в черната си диря.Бе минал по тунела на дъгата,
покръстен в крепната галера,
на палубата, дето вятър млати,
а в трюмовете мъртвите треперят.Разсечен с паднали видения
бе тежкият му, сенчест лоб –
чергарства, прах и преселения
и тъмно, тъмно като в рог.Посрещна го пресъхнала река,
запуснат гроб и мирисът на сиво.
Отпи от процепите на дъжда,
усети болката и жълтото й жило.Къде бе стигнал. Колко още?
Каква бе тази паднала земя?
И колко прах и вехти мощи
ще трябва да пресява. Докога?Мълчеше – сам, загубен, грешен
в града на люляците и тъгата
и някаква до глухо тиха песен
ковеше клинове в душата му.–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Творбите са от новата стихосбирка на Васил Славов „Ням“. Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Полунощ
Обърканост… и движещи се пясъци…
самотни чаши – белег на разпада…
Отдавна са отпаднали въпросите
и всеки тайно в мислите си бяга…Отчаян опит в доза безразличие
заглъхва бързо и се утаява…
Към дъното потъват и мечтите ни –
със своята невинност се прощават…Полюшват се самотно само лодките,
с позната песен някой се сбогува…
Потрепват светлинки, не са очите ти,
навярно вече спят и ме сънуват…Умората надвива и цикадите,
внезапен хлад напомня, че е време
на люлката затоплена в ръцете ти
душа да скрия, ти да я приемеш…Катя Кремзер
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Катя Кремзер е родена в София. Магистър по електроника от Техническия университет в София и по бизнес администрация от Хъмбърсайдския университет „Линкълн“, Великобритания. От много години живее и работи във Виена, Австрия. Има издадени три стихосбирки – „Среднощно ноктюрно“ (2014), „Обичам те, любов“ (2015) и „Пясъчна роза“ (2017). Нейни стихове са включени в антологии на български, сръбски, украински, турски и др. езици, публикувани са в сайтове за култура и литературни издания като сп. „Берфин бахар“, In Life, „Литературен свят“, „Културни новини“, сп. „Везни“, Факел.бг, „Литературен глас“, „Жената днес“ и др. Пише статии и репортажи за културни събития в България и чужбина за в. „Труд“, Епицентър.бг и др. През 2018 г. е наградена с Грамота от Министерството на културата, за принос в популяризирането на българската култура, и със Специалната награда на СБП за участието й в конкурса „В полите на Витоша“. Носител на първа награда за поезия от Международния литературен конкурс „Небесни Меридиани“ (2018, Израел). Член на СБП, СБЖ и Асоциацията на софийските писатели.
.
- Ех, Василе, Василе…
.
През 2020 г. Снежана Славкова – ученичка от XII Б клас от СУ „Васил Левски“ в Карлово, написа чудесно есе, което посвети на 147-та година от гибелта на Апостола. С него тя стана носител на награда на карловския комитет „Васил Левски“, която всяка година се връчва на отличили се възпитаници на гимназията в родния град на революционера.
Чуйте го в нейно изпълнение, пред паметника на Апостола.
По-долу публикуваме и пълния текст на есето на Жани Славкова.
Ех, Василе, Василе…
Как е там, горе, отвисоко? Виждаш ли ни, чуваш ли ни? Страдаш ли?
Как е там, където никой не може да те докосне, ала това, което съзираш, отново те залавя безпощадно? Ранява те, боли те, сълзите ти се ронят, но никой не може да ги избърше…
Как е? Кажи ми. По-различно ли е?
Защото днес тук всичко изглежда постарому.
И тогава, и днес съратниците ти продължават да се люлеят в „таз рабска люлка“ и мнозина от тях отказват да се изправят, да направят първите си крачки, да се избавят от тъмата, да спрат да вдишват задушаващата й пепел. Вечер сядаме около софрите ни, „преливащи“ от бедност и немотия, мъчим се да „топлим“ сърцата си със студенината наоколо, по улиците се разминаваме с ангелски лица, а гледаш как демонски души ни гризат отвътре.
Боли те, нали?! Много от нас също търпят тази болка, Апостоле. Търпят я. И дотам.
Ежедневно „търкаме“ надеждите си в листове хартия, „изхвърляме“ благата си далеч от нас, извън пределите на България, сбогуваме се с децата на родината ни и им пожелаваме успешно и красиво бъдеще в чужбина, броим жълтите си стотинки и с помрачена усмивка ги даваме, за да сложим едничък топъл хляб на масата.
Гледаш ни – отвън здрави, радостни, вълнуващи се.
А отвътре – болни, печални, безразлични.
Как е там, горе, във висините? Бдиш над нас, зная, но ние се крием в низините и разстоянието помежду ни става все по-голямо и по-голямо.
Поглеждам към небето и търся светлия ти лик. След това поглеждам наоколо и виждам непрогледна тъмнина в обърканите погледи.Ех, Василе, Василе…
Кажи ми, би ли се намерил втори като теб, който да се хвърли в катрана, за да избави сънародниците си от окаляне?! Кажи ми, би ли тръгнал някой безкористно към своята Голгота така, както ти тръгна?! Кажи ми, би ли се осмелил някой да ври в ада, за да подари рая на своите близки?!
Мълчиш, Дяконе, и дума не отронваш. Съгласяваш се значи…
Знам, че все още бушува кръвта във вените ти, сърцето ти не намира покой. Протягаш ръце към нас, иска ти се да помогнеш и… В един момент осъзнаваш, че ти си запазил своята плът, пропита от съвест, морал и честност, ала това, което попада в шепите ти, е едно бездушно общество, опиянено от грозотата на апатията.
Сурова е истината. Плащаме си, за да живеем в сиромашия.
Така е, сине карловски, така е…
Единствен ти ни завеща най-голямото предизвикателство – да се чудим дали сме способни да превъзмогнем себе си и своето его, дали можем да мислим за всички останали преди нас, да мислим за България.
Не мислиш ли, че е така?! Не е ли предизвикателство, Левски?! Не е ли…?!
Няма те теб, няма го твоя лъвски скок към бъдещето, към прогреса.
Има ги тях, има го и настоящото потъване в регреса.
Но ни има и нас. Младите. Непоколебимите. Смелите. Решителните.
Има го хъсът, устремът, има я и любовта ни към теб, към топлата майчина гръд на България. Ще ни има и утре, затова ще направим всичко възможно да има утре.
Предизвиквам себе си. Предизвиквам теб. Предизвиквам нас.
Защото знам, че няма да позволим нито твоите завети, нито твоят зов, нито идеалите ти да преминат „тихо като през пустиня“!Защото знам, че България ще я има, докато я има и нашата вяра в нея!
.
Дванадесетокласничката Жани Славкова с наградата „Васил Левски“ .
- Рецепта за огън
.
Разказ от Орлин Крумов
.
Обикновено така бяга човек, за да си спаси живота…
А двамата мъже тичаха далеч по-бързо. Под стъпалата им песъчливата почва се ронеше и свличаше, острите камънаци се търкаляха по склона, вдигайки рехава пушилка. Мъжете се препъваха в дебелите коренища, падаха, преобръщаха се през глава и ругаеха отчаяно. След миг скачаха и отново се втурваха към дъното на клисурата, устремени като вятър.
Гущерът, чието туловище сякаш бе сглобено от късове гранит, бързо ги застигаше. Земята се тресеше под стъпките му, опашката му, като дяволски камшик, плющеше върху камъните, които изскачаха от гнездата си със свистене.
Чудовището се изравни с бегълците, устата му зина, бездънна и лакома, от гърлото му прозвуча дълбок и страшен рев, сякаш планини се събаряха.
В следващия миг тялото му се отпусна, формите омекнаха и се размиха, гущерът се свлече на земята и се стопи, изчезна като видение. Почвата се нагъна, изпращяха коренища и стволове на дървета, после всичко наоколо се напука, разцепи се.
Двамата мъже се вмъкнаха в една пещера и се строполиха върху влажните камъни.
– Отървахме кожите – изстена по-възрастният от тях. – Не подозирах, че рискът ще е толкова голям.
Другият, почти младеж, въздъхна и внимателно разгледа предмета, който стискаше в ръката си.
– Струва ми се, че камерата е повредена – поклати глава той.
– Можеш ли да я поправиш?
– Тц… Изключено. Изгубих си раницата, професоре.
Професорът се изкашля и плю в тъмнината. После рече:
– Няма значение. Всичко това се наблюдава от кораба. Важното е, че експериментът успя. Направих едно от най-важните открития и не мога да не се гордея! Светът наоколо се промени за часове, минути. Сякаш с магическа пръчка! Животните, растенията, цялата природа покорно следват моя замисъл. Аз съм творецът!
Той се засмя, намести се по-удобно върху коравия под, премисляйки всичко още веднъж.
След излъчването на гигантския импулс към повърхността на планетата, вчера двамата се приземиха, за да наблюдават и обобщят рузултатите от експеримента. И ето че стана чудото, в което доскоро никой не би повярвал – бактериите, които единствени съществуваха тук, внезапно се активизираха, развиха се светкавично, преобразиха се. Почвата се покри с море от папрат и дива растителност, сетне земята запращя и заскърца, към небето полетяха грамадните стволове на борове и секвои, които за миг израстваха от едва покълналите семена. В реките запляскаха с опашки рибите, изпълзяха влечугите, запяха пъстрокрилите птици… Светкавична еволюция!По лицата на двамата заиграха огнени зайчета. Те прилепиха телата си до стената на пещерата и притихнаха. Недалеч група космати мъже, набити и трътлести, благоговееха над пламъците, бликнали сред сухите клонки и шума.
– Ето ги и първите хора – прошепна професорът. – И първият огън! Те даже не подозират, че аз съм техният създател! Нямат представа, че се наслаждават на топлината на огъня благодарение на мен! Ти също можеш да се гордееш, като мой асистент…
Групата мъже нахвърляха в огъня късове месо и нетърпеливо започнаха да ровят с клонки в жаравата. Двама от тях се скараха за парче месо, свадата приключи бързо – по-едрият грабна парчето и започна да ръфа.
Този, който изгуби спора кресна, грабна голям въглен и го запрати към отсрещната стена. Въгленът се разби на малки парчета, оставяйки черна драскотина върху неравната повърхност. Гневът му сякаш изчезна, той взе друг въглен и приближи до стената. Взря се в драскотината и, след кратко колебание, добави втора до нея. Под тях нарисува кръг и една точка в средата като око… всичко това заприлича донякъде на главата на животно с рога. Елен или кой знае какво, най-вероятно дивечът от днес.
Групата го окуражи с крясъци. Скоро изпод въглена се появи и тялото на животното, ловците…
– Ето и първата скална рисунка! – не се сдържа асистентът. – Е, точно затова ми трябваше камерата…
Онези обаче го чуха, наскачаха и награбиха тояги и камъни. Опряха гърбовете си един в друг и се заозъртаха. Най-едрият, стиснал в ръката си огромен кокъл, запристъпва напред. Силуетът му се открои на фона на огъня, сянката му похлупи двамата мъже. Вдигна оръжието си, готов да го стовари със страшна сила, но…
Рев на пещерна мечка прогърмя из лабиринтите, смрази кръвта човешка, онези се втурнаха към изхода и стъпкаха огъня. Към тавана се пръсна рояк искри…
Двамата изследователи изпълзяха от пещерата невредими. Мечката, както и гигантският гущер, се бяха стопили във вековете, някъде в тази еволюция, където времето, събитията хвърчаха с бързина, неразбираема за човешкия ум.
Навън картината се бе променила напълно. Край крепостните стени на някакъв град кипеше люта битка, нажеженият въздух се люшкаше под ехото на боя, рояци хора връхлитаха един върху друг под звуците на медни тръби.
– Средновековието… – прошепна професорът, но не довърши.
Някакъв конник вдигна прах наблизо, конят се спря, воинът огледа двамата изследователи, облечени в странни за него дрехи. След миг вдигна копието си и го запрати срещу тях. После внезапно изчезна, а копието се превърна в дълга тънка пушка, която тупна недалеч и гръмна от само себе си.
Слънцето напичаше, умората подкоси краката им и мъжете седнаха на някакви метални ребра, проточили се едно до друго сред полето. Заслушаха се в тишината, в лекия повей на вятъра и песента на птиците. Внезапно професорът каза:
– Релси… Та това са релси на влак! Някога и на Земята е имало такава нещо.
Отдалечиха се тъкмо навреме, защото релсите се затресоха, заплашителен тътен се надигна от земята, сетне изхвърча огнен змей, изпищя и ги потопи в облак от искри и пара.
Двамата отупаха прашните си дрехи и дълго гледаха отдалечаващия се влак.
– Забележително! – каза професорът. – Как ли се дивят онези горе, на кораба, наблюдавайки всичко това?
И той посочи с ръка към небето, но това, което видя, го накара да онемее.
Една сребриста огнена стрела проряза небосклона.
– Ракета! – възторжено извика асистентът.
Над тях, далеч в небето, се появи огнено кълбо, стана огромно и внезапно изчезна.
– Бойна ракета – тихо каза професорът. – Попадна право в целта…
Двамата дълго и мълчаливо се гледаха. Никой нямаше смелостта да проговори пръв. Накрая професорът глухо, едва чуто прошепна:
– Корабът ни… Това е краят…
Мълчаха дълго, може би с часове. Асистентът, в чиито очи напираха сълзите, рече:
– Значи, този експеримент… еволюцията… всичко това… завърши със създаването на една бойна ракета, която унищожи кораба ни. Корабът на техния създател! А ние сега сме заложници на тази планета…
Професорът поклати глава:
– Още по-лошо…
– Какво по-лошо от това? Какво? Говори, човече!
– Спирането на импулса по този начин не е предвидено в експеримента. Разбираш ли? На теория, това може да доведе до контра импулс…
– Искаш да кажеш, че сега всичко ще се развие в противоположна посока? – изкрещя асистентът. – Обратна еволюция?
Професорът не можа да отговори. Пред очите му ставаше нещо, което никога не си беше представял. Асистентът му се бе превърнал в напълно непознат човек, облечен в старинна, ръчно тъкана одежда. Въздухът пред него трептеше, всъщност не бе въздухът, а образът му – ту лице на мъж, ту на жена, ту на едър воин, ту на немощен старец. Превъплащаваше се в своите прародители.
Професорът се опита да каже нещо, но от устата му излизаха звуци, твърде далеч от човешката реч:
– Гррр… гррр…
Асистентът пред него, превърнал се в космат полугол мъж, отговори:
– Пурррр…
Около тях природата се гърчеше в страшни мъки – камъни се стриваха на пясък и отново се спояваха, планини се събираха, горите прииждаха отвсякъде.
След няколко минути две великолепни маймуни прибягаха до близкото дърво, метнаха се на един от клоните и започнаха да късат сочните зрели плодове.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Орлин Крумов е завършил Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, работил е във в. „Стършел“. В началото на 1990-те години издава хумористичното списание „Параван“. През 1991 г. емигрира в САЩ. Издател е на първия български вестник на новата емиграция отвъд океана – Good Luck (1992-1996) – отличен с грамота от губернатора на щата Илинойс за принос към българската култура в САЩ. Колумнист във в. „България Сега“ – Чикаго. Автор на книгите с хумористични разкази „Кой от двамата?“ (1987; заедно с Михаил Вешим) и „Лов на лъв“ (1990), на детската книжка „Цар Пшеничко“ (1989), на сборника с повести „Пробуждане от цветен сън“ (1990) и на две книги за нашата емиграция в Чикаго – „Чападжиев“ (1996; 2010) и „Чикаго, малка българска столица зад океана“ (2006). Крумов е и сред авторите на първата „Енциклопедия на етническите спортове“ в САЩ (2000). Носител на национални литературни награди – на в. „Орбита“ за фантастика (1989) и на СБЖ – за хумор и сатира (1989). Негови книги се намират в Конгресната библиотека във Вашингтон. Фейлетони и разкази от Крумов са излизали в Полша, Румъния, Русия и Унгария. Живее в Атланта, Джорджия.
.
- Одисей
Стихове от Живка Балтаджиева
Ни зáвет,
ни завéтно място.
Хоризонт на изчезването.
Отвъд който се откриват
нови земи.
Или ново
робство?ОДИСЕЙ
Спящ ме довлякоха
на брега на Итака,
само тяло инертно.Първо не ме познаха.
И после никой не ме попита
нищо.Убих претендентите.
Вечене трябва да плувам през бурите.
Не е нужно повече да измислям.
Да си измислям.
Да бъда
Друг.Да бъда.
Ни дори аз сънувам
Одисей.Сбъдна се моето бягство
в реалността.ОВИДИЙ ГЛЕДА ДУНАВА…
Овидий гледа Дунава.
Напредва бавно водата смутна
към Черно Понтийско море.Малко остава.
От двете страни равнината е праскова,
сцепена по средатаи течението на реката –
костилка, ребро на идещо,
нож студен.Всичко е форма,
всичко е безформенои безпощадно.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Снимка: Уикипедия Живка Балтаджиева е родена през 1947 г. в София, отраства в Сливен. Завършила е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е в БНР и в сп. „Пламък“. От 1994 г. преподава литература в Университета Комплутенсе в Мадрид. Доктор на филологическите науки. Редактор в мадридското издателство „Амаргорд“. Автор на стихосбирките „Слънчево сплитане“ (1971), „Дневно осветление“ (1982), „Безродни митологии“ (2007), „Никога. Други стихове“ (2010). В Испания са публикува двуезичните „Sol – Слънце“ (2012, Carmina en mínima re, Barcelona); „Fuga a lo Real – Бягство в реалността“ (2012, Amargord Ediciones, Madrid, 2º издание 2013, 3º издание 2019). Както и „GenES“ („ГенИ“, 2016, Amargord Ediciones, Madrid); „Fiebre“ („Треска“, 2019, Ejemplar Único, Alicante); „Al final del bpsque verde – В края на зелената гора“ (2019, Polibea, Madrid). Превеждана е на различни езици и стиховете й са включени в много антологии. Носител е на национални и международни награди – за поезия, за превод и за есе. През 2014 г. международният фонд „Поезия“ я удостоява с наградата „Поети на други светове“ за цялостно поетично творчество. В България пише сценарии за документални филми. Има литературоведчески изследвания и есета за български, руски и испански автори. Прави преводи от испански, руски, унгарски и английски на български език. В Испания са публикувани нейни преводи на произведения на Антон Дончев, Николай Кънчев, Блага Димитрова, Христо Ботев, Константин Павлов, Георги Господинов, Георги Борисов и др. Превела е на български произведения на Федерико Гарсия Лорка, Чантал Майярд и др.
.
- Квартал Надежда
.
Чудесно е, когато зазвъни
трамвайна релса
миг след полунощ…
Тогава аз се сресвам,
както винаги,
в огнивото на лунната пътека
и грабвам първото такси,
зеленооко като мрака,
към острова Добра Надежда.
Там имах няколко любими,
които още са деца
на престарелите си майки,
там имах някакви приятели,
които вече съм забравил,
но спомням си,
че пият бира.
Там всеки тротоар е скъсан
oт ритане, фунийки,
топчета.
Но топките, останали в градините
на лошите ни чичковци,
отдавна вече са се пукнали…
Във къщата,
където се родих,
стопанинът от Сирия се върнал
и дворът е неземно припознат
с домати, краставици, праз
и пуйки…
Оглеждам се – защо ли няма никой,
тук-там кипеше всякакъв живот,
от петък май ракията е свършила,
изгряваше мъстиков понеделника…
Било ли е билото аз не знам,
дали съм сбъркал времето –
не помня.
И хващам първото такси –
зеленооко като преждата.
До следващия остров,
може би,
а може би
до другата
Надежда…Михаил Кръстанов
–––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Безкръвно
.
Разказ от Цветан Бошев
Беше тръгнал с пикапа си от крайбрежието на Индийския океан малко след полунощ и се набута в трафика на Джоузи /1/ някъде към осем. Изнервяше го това фучене, както и запекът по артериите на града. Разни пикли му показваха среден пръст от лимузините си, при най-малкото му колебание накъде да завие. Мъжете бяха по-въздържани, но и те присвяткваха. „Бързат за работа хората“ – самоуспокои се той, но нервите му го наведоха на доминантата в мислите му напоследък: „До месец-два трябва да тръгнат!…“ – си рече и струйчица слюнка, изтървана при сладостното преглъщане, текна от ъгъла на устата му. Бузите му от тъмен восък се карамелизираха от възбуда и забравен тик на дясната му скула се обади.
Без предварителна резервация успя да си хване стая в обичайното си хотелско убежище в Роузбанк, удари си един блажен шампоан в прозрачната душова кабинка, въпреки че ваната, клечаща на малки криви крачета, го мамеше с отблясъците на крановете си. Огледа критично побеляващия си пубис в огледалото, изсуши дългата си сребърна брада в мека хавлиена кърпа от чист памук, попи напъпилата пот по голото си теме и навлече нов кат дрехи – колосана бяла курта и куфей /2/.
На бара във фоайето завари цифром и словом един дебел африканер-чаепиец, намъкнат в примачкано сафари, който посмукваше пурета често и на малки дръпки, като сукалче. Седна през стол и поздрави него и бармана-калър.
– Добро да е утрото и на теб, ама май ни чака задушен ден – отвърна му енотът, пафкайки.
– То нам няма угода – усмихна се новодошлият. – Какъвто и да е, все ще му намерим кусур. – И приглади несъществуващите си мустаци. – Първата ми жена ми писна най-вече заради неспирните си недоволства от климата: „Що вали сега?“, „Ега ти вятъра!“, „Туй слънце сякаш не мърда…“ и т.н. Ще намери такова време на мук! „Иди в Европа! Кеф ти в Швеция без слънчеви очила, кеф ти в Норвегия, дето е половин година ден, другата – нощ, та да мирясаш“ – я посъветвах. – И тя отиде, ама в България. Бяхме се учили да караме ски там и като се развеждахме ми каза, че времето вече навсякъде се било развалило. Не беше стока. Отърва ме Аллах от нея.
– Още едно оправдание що не се женя, а прехвърлих четиридесетака – вметна барманът. Колко жени имаш?
– Три хартисаха. Първите две съм ги заточил в магазините си в Лесото. Не ми стига мъзгата вече да ги покривам по волята на Всевишния. Пък и те са доста дърти. Живея само с трийсетгодишната. Питомна хубостница. Фръцка се с нови клоки-та /3/ всяка седмица и това й е всичката беля. Сякаш има някаква разлика, все една кройка са. Ама като седне с приятелки на замрежена веранда, се фукат с джинси, дрънкулки и гримове. Нека се радва хайванчето! – въздъхна.
– Аз търпя, търпя, пък й шибна на моята един с опакото… – отпусна се и бозайникът и огледа доволно пухкавата си китка.
– Чудя се как ли би ми се отразил един драфт? Пресъхна ми гърлото да въртя геврека тази нощ.
– Няма „рано“ за хубавите неща – нахили се барманът. – От Дърбан ли си?
– От Дърбан.
Абдул беше благ, дребен индиец, с тен на антрацитни въглища. Наближаваше седемдесетте.
– Винаги прескачам там късно през есента – уточни дебелакът, сякаш някой се интересуваше от навиците му. – Влагата вече се е разнесла, дишаш цици и задници с очи по плажовете, акулите са забили в дълбокото. Ти знаеш ли, че в Дърбан е най-големият научен институт в света за изследване на психиката на тези хищни парантии?
След малко и тримата, радостни като средношколци, се гледаха през ситната роса по халбите.
– Вие, мюсюлманите, много се отракахте май?
– Не пречи на вярата – конкретизира Абдул. – Имам племенница, която нагъва и свинско. Не била от Саудитска Арабия, така че всеки да си гледал в неговата чиния.
– Американци установили, че в свинската сланина имало по-малко холестерол, отколкото в телешкото – се възгордя с ескалиращата си осведоменост напращелият.
– Ти по какво тинтири-минтири насам?
– Снабдявам магазини за антики, предимно мебелни.
– О-о-о, не! Никакви такива и ритуални маски, и каквото и да било, принадлежали другиму! Един сангома венда /4/ ме наплаши, че могат да пренесат лоша участ. Някой умрял от червен вятър или синя пъпка, децата му разчистват вехториите, ти ги купуваш и хоп – болестта му цъфнала в политурата!…
– Маса на пъпки, супер ще да е, да ти стои все накриво чашата! А креслото да ти духа… и да те масажира с червен вятър – изхитри се барманчето.
– Абе, като ги минеш с отвара от джераниум /5/, лошото бяга. Важното е да нямат дървояд.
– Чел съм, дето тези гадинки се делят на браншове – точилари, часовникари и какви бяха още? Я ме светни!
– Едните ти стържат в ушите нощем, другите цъкат с челюсти да ти подскажат, че възрастта ти напредва. Но са повече семейства – внезапно се оживи Абдул. – Особено мръсни са Сечковците, защото ти правят сечено завинаги. Могат да ти оглозгат и гредите, и дограмата. Стават доста тлъсти. Спасение няма дори и с карате.
– И кои други бойни изкуства бе, човече?
– „Карате“ е силен препарат за третиране на добичетата, ама полза никаква. Най-много да си изтровиш домочадието. Освен това бръмбарчетата имат и летежна фаза. Пипва ги сексуалният глад и хвъркат навсякъде да се пърцат. Сетне снасят яйца и личинките им се заселват в някой викториански шкаф, струващ едно топи /6/ пари. Лекуват се само с огън. Не знам точно защо, но в Джобург /7/ не се срещат често. Затова доста мои сънародници от бранша битуват тук. Доставям на двадесетина магазина стилна мебел от добри китайски заводи франко пристанището и проверени антики от пра- и прадядовско време.
Барманът се наклони над плота с престорена тайнственост и съобщи:
– Страшно мезе са! Мой приятел ги въди в стара постройка, гони ги с някаква миризма и ги дърпа с пинсети. Жълтата риба се нареждала на опашка в Крокодайл ривър, а на торния червей обръщала сърдито гръб.
– Нека ви кажа какво знам за червоядината от друга гледна точка. Астрофизиците наричат така въображаема тънка тръба от пространство-време, свързваща отдалечени райони на Вселената или паралелни вселени-бебета, която би могла да предложи възможност за пътуване във времето. Оня ден го четох – пак се наду и разкикоти бурът /8/.
– Както е тръгнало, Сечковците могат и на тая тръба да й видят сметката – коментира Абдул сардонистично. – Много са яки.
Тогава му бръмна селфонът. Вдигна го и останалите чуха фанфарен мъжки глас:
– Ес салям ю алейкум, Ча-ча! /9/ Колко ти остана да бръмчиш?
– Ва алейкум сакаам, сине! /10/ Пристигнах, освежих се и даже си разтягаме масали с едни хора в хотела. Ще обиколя аверите да събера поръчки и ме чакай за обед! Нося ти подарък. Ще ти се завие свят! И да го сложиш на витрината, ама няма да се лакомиш да го продаваш!
– Благодаря ти, Ча-ча, съсипа ме от глезотия!
– Тепърва ще те съсипя, юначе!
– Не с бави, че Фатма вече е до лакти в пилафа!
Абдул се раздели със събеседниците си, без да се ръкува, и тръгна по дела. Претупа ги набързо и още в 11:45 свирна на обкованата медна порта на кръщелника и кумеца си в квартал Линейжа, който държеше под дванайсетстайната си къща просторно хале, тъпкано с изискано обзавеждане за милиони.
Оня ахна от възхита като отвориха задната врата на пикапа. Вътре се мъдреше масивен комод, комбиниран с писалищен секретар от времето на крал Джордж ІІІ, богато инкрустиран със седеф и пиринч. Младият знаеше от каталозите, че са оцелели само броени уникати.
– С жена ми Шърли го избрахме! И тя трепери сега дали ще ти се хареса, пък и на Фатма.
– Аллах да ви поживи! Сърцето ми спря, Ча-ча!
Прегърнаха се и похапнаха с пръсти от овнешкото оризато. Фатма надничаше зад пердето, за да принася напитки и сладкиши.
Абдул не рачи да преспи, защото на другия ден трябваше да разтоварва контейнер на пристанището. Пак се прегърнаха и се разделиха сърдечно.
Пет минути след това той удари спирачки с треперещи нозе в локалния отбив на магистралата и се отпусна на седалката с невиждащ поглед. „Аллах акбар! Летете и се плодете, Сечковци!“.
През влажния декември, връщайки се от пазар в дърбанския си дом, беше мярнал в склада косматия задник на кръщелника, изпращаш тласъци в междубедрието на Шърли, под запретнатото й портокалово пунджаби /11/ върху едно бюро в стил Луи Кенз.
25 февруари 2010 г.
Йоханесбург
–––––––––––––––––––––––––––––––––––
1. Умалително име на Йоханесбург.
2. Традиционна мюсюлманска мъжка дреха, наподобяваща рокля и везана цилиндрична капа.
3. Вид мюсюлманска женска дреха.
4. Народен лечител, шаман от племето Венда в Южна Африка.
5. Здравец или мушкато.
6. Също като куфей.
7. Също като Джоузи.
8. Нарицателно за наследник на холандските преселници.
9. Ча-ча (куме, чичо).
10. Мюсюлмански поздрав – отговор.
11. Друг вид мюсюлманска женска дреха.Източник: LiterNet
.
- Когато казваш името ми…
.
Когато казваш името ми,
гласът ти изплита сребърна нишка
и последният звук – безстрашно паяче –
увисва на нея.
Ти извикваш името ми на удавник
във водите на времето.
Ти ме зовеш от светлинния хаос
на сътворението.
Винаги, когато казваш името ми,
искам да те прегърна и, докато ме спасяваш,
да те спася.Но как се спасява сърце,
което виси на сребърна нишка
от небето.Свежа Дачева
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.
.
- Bulgarian Spring
.
by Anna Linnea
Anna Linnea I walk around the city of Sofia this February and I feel the change of Spring in the air. Through the crystalline snow I see the soft greens of snowdrops. I anticipate the blooming purples that will drape over sidewalks and crowd your way. Often I go on ‘lilac’ walks up and down Sofia’s streets – just to see and smell those beautiful purple blossoms in Spring. The flower shops tucked into corners and the lively Dimitar Petkov market have a wealth of tulips in every hue, hyacinth, and daffodils. Spring is my favorite season in Bulgaria and I look forward to it every year.
My first Spring in Bulgaria something special happened. I arrived at work on March 1st and people stopped by my desk and paused in the hallways to hand me lovely red and white bracelets. As I started to ask more people about the traditions of martenitsi, I started to fall more in love with the holiday and the Bulgarian folk tales surrounding Springtime. I researched all I could online and I asked friends and colleagues about this holiday. Slowly, I began to hear the name ‘Baba Marta’ and stories about a grumpy old woman who could change the seasons and bring mounds of snow or the warmth of Spring.
As a PreK-12 Librarian I began to look in local bookstores for an illustrated children’s picture book that was sold in Bulgarian or English that brought this wonderful folk figure and story to life. I wanted this part of Bulgarian culture represented in the Library I run and I wanted to share it with my community in Bulgaria and overseas. I could not find a modern illustrated picture book sold in Bulgaria that spoke of this important holiday or Baba Marta.
I took everything I knew and loved about the holiday and the traditions and sat one day to write my own story in a cafe in Iztok. I wrote the words at first in a small notebook and then eventually on my computer. The story went through many revisions. I was aware that I am an outsider – a foreigner looking in on Bulgarian culture – and I wanted to be mindful of that. What did my Bulgarian colleagues think of my story? I wanted to make clear this was my interpretation of everything I had heard and researched but still be as accurate as possible with key elements and important details about Baba Marta and the March 1st holiday.
I began to collect images of old stone roofed Bulgarian houses; of an old Baba I saw walking down the street in Hisarya and thought looked like the Baba Marta in my head; of traditional Bulgarian textiles. I began to develop a vision of the illustrations and how they would pair with the text. After searching and hoping for a Bulgarian illustrator, I eventually found a Polish-Swedish-Russian illustrator named Olga Poljakowa who valued and appreciated my story. We emailed and after a video chat we started the process of illustration. We worked together for one year and I feel honored that Olga chose to lend her beautiful talents of watercolor illustration to my words. Some have drawn comparisons between Olga’s work to Russian Ivan Bilbin and Bulgarian Alexander Bozhinov.
I feel great pride sharing my story of Baba Marta and March 1st with others. Some readers in New Zealand found connections between Bulgaria and Maori culture. Expats living in Sofia have been able to use my book to help their family and friends understand a little bit more about Bulgaria. More than 2 million Bulgarians live outside of Bulgaria and my picture book is one way Bulgarians abroad can pass on the traditions and celebrations of Bulgaria to their children.
As for the children who read Baba Marta, they understand and connect with the story. Through the text and illustrations, they see how Baba Marta’s bad mood brings on a cold frosty winter and how the kindness of Papa and Penda makes Baba Marta happy and brings on Spring. Children like the pages where Penda and Papa look up in the sky after hearing a flap, flap, flap sound. Just as Penda cries out in wonder “A stork!” so do the children that read my book.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––-
About the author
Anna Linnea graduated from the University of Puget Sound with a B.A in International Relations and completed a Masters in Library Science at Indiana University. She has worked in Paraguay and Bulgaria for the last 5+ years as a PreK-12 Librarian.
Anna likes green bananas with peanut butter, cheese, and hot sauce (but not all together). She enjoys staring at beautiful art and often misses her parents who live far away from her. Anna shares her home with her two dogs Chipita and Banichka.
About the illustrator
Olga Poljakowa lives in Hamburg and Sleswig-Holstein, Germany and loves walks in the forest and along the coasts. She finds inspiration in conversations with family and friends, travel and books. Olga is self-employed, with her main focus on book illustration. Before that she worked for 10 years as art director for advertising agencies in Hamburg. Her diplomas are from Saint Petersburg Stieglitz State Academy of Art and Design and the Art School at the Academy of Arts in St. Petersburg. She completed additional studies in History of Art at the State Museum Hermitage.
.
Where can I purchase a copy of Baba Marta?
Delivered in Bulgaria via ECONT within Bulgaria (10 leva plus cost of delivery) – contact [email protected]
Available on these online platforms:
Paperback or ebook on all Amazon platforms (US, UK, DE, FR, ES, IT, JP, CA)
For more information visit Anna Linnea Books on Instagram or Facebook.
.
- Черква потопена
.
Стихове от Василка Петрова-Хаджипапа
Илюстрация: София Хаджипапа ЧЕРКВА ПОТОПЕНА
Душата ми е черква потопена
на дъното на язовир.
Дошлият тук
най-първо
кротко се прекръства,
при мокрите светци присяда
тихо и без звук.
Зачаква после
в тишина и мир.
Задуха ли пък бриз,
вълните му повтарят
забравени и заглушени
камбанни гласове.
На светите деца
от мокрите стени
думите неказани.
Във мрака влажен
тихо те бълнуват.
Седни и ти
тук на брега до мен,
да чакаме до изгрева
на идващия ден
удавените думи
да изплуват.ТАНЦ ВЪРХУ НОЖ
Танцува човечеството върху върха на нож.
И с бомба със закъснител във ръцете.
В пропастта под него бавно
повява вятър черен
и се спуска нощ.
Мъдростта заровена е
в гроб, в земята,
а обичта е плячка на
палач.
Кръвта и изгорялото месо човешко сякаш
стават бъдещ спомен.
И върху развалините на света
се сипе изпепелен радиоактивен сняг..РАЗГОВОР С ВСЕЛЕНАТА
. На Филип, Василия, Марк и Христос
Kогато след много приливи и отливи,
след стотици фази на луната,
след хиляди потрепвания
на земното око
стопя се
като снежинка
под нажежен космичен лъч
и попия в земята,
оставаш ти
и младото ти тяло.
От него моите клетки
все още и задълго
с вселената туптяща
ще си разговарят..
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Василка Петрова (по-късно Петрова-Хаджипапа) е родена в София. Завършила е Немска и Английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От десетилетия живее в Никозия, Кипър, заедно със съпруга си Христос Хаджипапас, известен кипърски писател. Посвещава живота си на преводаческа дейност, ползвайки равностойно български, гръцки, немски, английски и руски език; занимава се и с литературна и театрална критика. Заедно със съпруга си превежда и публикува в Кипър и Гърция българска поезия и проза. По техни преводи са поставени в Кипър “Опит за летене” на Й. Радичков и “Последната нощ на Сократ” на Ст. Цанев. Малка антология на българската поезия, изготвена и преведена от двамата, е публикувана в кипърското литературно списание “Неа Епохи”. Първата й книга със стихове “Глътка въздух” (1983) излиза в Кипър на гръцки, макар че голяма част от стиховете са писани в България. В Кипър излиза и стихосбирката й „Единствената дума“ (2009). В България излизат книгите й „Отложен живот“ (2003), „Орехови думи“ (2009) и „Огледални вселени“ (2021). Нейни творби са преведени на английски, италиански, френски, албански и турски език, представена е в много кипърски, гръцки, български и други европейски антологии. За нея поетът Георги Константинов пише, че е „станала знаково име и в българската поезия, и във втората си родина Кипър“. Член е на СБП, Съюза на кипърските писатели, Кипърския ПЕН център, Лигата на българските писатели в САЩ и по света, Международния институт за театър.
.
- Коренът
.
Разказ от Ибрахим Бялев
.
– Баба е дошла! Баба е дошла!… – крещеше още от стълбите синът ми.
– По какво позна, че е дошла? Я кажи да видим? – При неговите думи сърцето ми трепна и взе да се моли да е вярно.
– Мирише на липа и на село! Тя е, баба е дошла!
И синът ми се оказа прав. След като влязохме в апартамента, още от антрето ни лъхна мирисът на прясно набрана липа, гъби, на изпечена баница и на невероятна сварена майчина манджа, за която така й не разбрах как я приготвя, за да е толкова вкусна.
А тя, горката, превила се на две, четеше книга на дивана, дори не ни усети, че сме дошли. Синът ми с всички сили се хвърли в прегръдките й. Книгата падна на земята. Когато я вдигнах, видях, че е чела Никола Вапцаров.
– Пак ли Вапцаров четеш? Не ти ли омръзна? – Тези мои въпроси прозвучаха повече като укор, отколкото като въпроси.
– Не, не ми е омръзнал. Той все за светли бъднини е писал! Хем е бил човек с големи мечти. А и много млад е загинал, бе синко – опита се да се защити майка ми.
– Не е загинал, а е бил убит. В това има разлика. Колко пъти сме говорили за това?
– Това не ме интересува – дали е убит, или не. Важното е, че е загинал за идеите си като голям човек. – По тона на гласа й усетих, че нещо се е случило. Косата й сякаш беше още по-побеляла, а бръчките по лицето – още по-вдълбани и зачестили…
– Добре-добре, нека да е така. Ти май че нещо си ядосана, я казвай да видим, какво ти е повдигнало така кръвното?
– Нищо бе, сине. Нищо. Само дето оня ден комшията почина. Залости се вече и неговата врата с катанец. Сълзи никой не проля за него. Болнав беше тези дни. Децата му в чужбина. Не можаха да дойдат на погребението. Тъжна гледка. Няколко старци едвам го довлякоха до гробището. Не се стърпяхме и ние, жените, се стекохме на помощ. Хвърляме земя върху му и я проклинаме. А тя не е виновна за нашите несполуки, каквото й кажеш, това прави за нас. Днес тя ни храни, утре тя ни изяжда. Чуден е този живот, дето живеем и старо, и младо, бе сине. Миналото лято комшията ми докара куп дърва за огрев. Исках да му платя. Не, не иска. „Нека са за себап, нека са за нея.“ От деца се обичаха с жена му. А и след това се обичаха. Всичко нейно продължи да живее и до днес. Котки, кучета, цветя… и най вече името й. За какво идва човек на този свят бе, сине? Хайде, християните идват за по един нов костюм, а ние, мюсюлманите – за два метра бял плат. Голи идваме на този и само с това отиваме на оня. Всичко друго си остава тук, на земята. Когато аз почина, ти ще дойдеш на погребението ми, нали? Обещаваш ли ми? Искам само това да ми обещаеш. Че, колкото и да си далече, или зает, на погребението ми ще дойдеш…
– Моля ти се, не говори подобни неща. Пък и кой знае, и аз мога да те изпреваря…
– Пепел ти на езика. Не говори такива работи, че сърцето ми от болка се свива. Говори ми за други неща. Ти как си, децата, жената, работата…?
– Защо не се обади, че ще идваш, щях да те взема от автогарата. Пък и толкова багаж си помъкнала. – Като й видях куфарите – пълни с какво ли не.
– А, като каза багаж, та… Ела, моето момче, да видиш какво съм ти донесла.
А синът ми това и чакаше, рипна като ужилен от скута й и се доближи до куфарите, които за него изглеждаха вълшебни.
– Как да се обадя бе, сине. Като знам, че си на работа, пък и на снахата не й е никак лесно. Хем ходи на работа, хем семейство, пък и на панагом търпи твоите капризи… Пък нека и таксиджията да спечели някой лев, че животът за всички е еднакво труден…
Между тези нейни разсъждения изваждаше какво ли не за нас от куфарите. За сина ми и за нас изплела по една фланела, по няколко чифта чорапи и какво ли не. „Студено е тук през зимата, студено е, аз зная.“ На сина ми диви ягоди, сушени плодове и подправки, буркани и суджуци, пастърма и боб, и какво ли не…
Жена ми хлопна входната врата и майка ми се засмя до уши! Знаеше, че е израснала сирак, и заради това я обичаше повече и от мен.
– Дъще моя! Пристигна ли? Сигурно си много уморена? Как ти мина денят? – Въпросите бяха безброй, а отговорът – една добродушна усмивка и няколко дъщерни целувки.
– Каква приятна изненада! Ние наскоро щяхме да идваме, но… Ти как си ти? Нас ни остави, нашето е все едно и също.
– Как все също! Ти си похубавяла, а синът ми е поулегнал, а внукът ми възмъжал, станал е юнак. Ела, ела, баба да го помилва, че след малко ще си тръгва.
Колкото и да я задържахме, тя добре си знаеше че нейното място си беше там, където се чувстваше добре, до своята любов (дори и погребана да беше тя), до своята градина, до своя петел… до своя изгрев и залез…
– Там, където ми е миналото, там ще ми е и бъдещето, сине. Така са ме учили мен. Пък и комшията, преди да си замине, всичко на мене предостави. Отговорна се чувствам не само за вас, а и за тях. Така са ме учили, да бъда отговорна не само за себе си, а и за всичко заобикалящо ме.
На автогарата през сълзи ме помоли и аз да бъда отговорен за това, което съм й обещал, и най-вече за всичко заобикалящо ме, и да полагам бащини грижи за корена си, от който зависи всичко на този свят.
– Не забравяй, сине, че на оня свят първото нещо, което ще те питат, то е как си прекарал тук с комшии и приятели, с роднини и познати…
.
- Един баща иска да знае
.
ужасът на нашите
сезонни раздели
отчаяние
превърнало се в навик
недоизказаности
вкочанелости
маски
от страх и вина
сълзи
влели се в голямата
вода на
незавръщането
една майка
тази-която-шепти-на-Бог
не усеща болката
and you little white cloud
tell her I’m alive and
doing well
doing well
the little white cloud
is not
responding
Кога ще си идвате?
кратка прегръдка
докосване
като пред края
децата потъват в голямата
вода на незавръщането
остава сърцето
трептяща
риба с мъртви хрилеЛюдмила Калоянова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.
.
