Всичко от литература

литература

• Лоши хора

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  Докато Йордан чакаше автобуса на спирката, се събраха няколко човека. В мътния февруарски понеделник откъм морето духаше студен вятър и навяваше рехави снежинки. Хората се бяха навлекли с дрехи за по-топло, само един висок, небръснат, около трийсетинагодишен мъж, сякаш не усещаше студа. Той се бе подпрял на едната стена на спирката и с присвити очи гледаше някъде пред себе си. Якето му бе разкопчано, а очите му от студа или нещо друго се бяха насълзили. Край спирката мина дребна бабичка, увита като пашкул с шалове, която държеше каишката на кафяв пинчер, облечен в кучешка жилетка. В този момент високият мъж се олюля и се свлече на тротара. Пинчерът бясно залая, а собственичката му дръпна каишката с думите:

  – Ела тук, Коки! Не виждаш ли, че човекът е пиян или наркоман! Загубиха всякакъв срам вече! Посред бял ден се напиват като животни!

  Една жена на средна възраст се наведе над падналия мъж:

  – За ваше сведение, животните не се напиват, госпожо! А на човека може да му е прилошало!

  Тя плесна с ръка прежълтялото лице на мъжа, но главата му само се килна настрани. Жената огледа хората наоколо и помоли:

  – Ще ми помогнете ли, да го сложим на пейката? И някой да звънне на 112!

  Йордан се наведе и хвана мъжа за раменете, а жената се опита да му вдигне краката, но явно силите й не стигаха. Вместо да помогнат, останалите хора на спирката се отдръпнаха. С много усилия двамата го издърпаха и сложиха върху металната пейка. Докато Йордан набираше номера на „Спешна помощ“, зачервена, жената се развика:

  – Ами, нали на негово място можеше да бъде всеки един от вас, бе?! Що за хора сте вие?! Да не помогнеш на човек в беда е престъпно!

  Всички се изтеглиха възможно по-далече, а в това време към спирката приближи и спря автобус. Няколко от чакащите се качиха, други слязоха от автобуса и той потегли. След дълъг и неприятен разговор с операторката, Йордан затвори телефона.

  – Ей, че идиоти, ама! Откъде да знам от какво е припаднал и дали е осигурен човекът?! Всички линейки били на адреси и, щом се освободяла някоя, щели да я насочат насам!

  Жената отмести с ръка кичур коса, паднал над очите й:

  – Много лоши станахме хората! Егоисти, без грам човещина! Всеки гледа собствения си задник и нищо друго не го интересува! Затова ни дойде и това чудо пандемията на главата! Сигурна съм, че не е болест, а Божие наказание!

  До спирката спря друг автобус и жената разпери ръце:

  – Автобусът ми е на половин час, а вече закъснявам за работа! Стойте, докато дойде линейката, че друг няма да се смили…!

  Тя се качи и автобусът изчезна надолу по булеварда. Йордан притропа с крака, за да се стопли. Встрани стояха няколко души и любопитно наблюдаваха лежащия на пейката мъж. В един момент той размърда ръката си и отвори очи. Йордан се наведе над него:

  – Какво става, приятел? Сега по-добре ли си?

  Мъжът опита да се изправи и с помощта на Йордан седна на пейката. Едва промълви:

  – Аз май нещо…

  – Просто загуби съзнание! След малко ще дойде линейка и ще те видят лекарите!

  Очите на мъжа се разшириха и той се изправи:

  – Не искам да ги видя, тия гадове! Те не са лекари, а убийци!

  – Защо говориш така? – учуди се Йордан.

  – Защото такава е истината! Преди час напуснах моргата, където сложиха майка ми! Личната й лекарка я убеди да се ваксинира и тя я послуша! Онзи ден й сложиха втора ваксина и вчера направи инфаркт! Никога мама не е имала проблеми със сърцето! Направихме и два теста и бяха отрицателни, а преди малко чета в акта за смърт, че починала от Ковид! Тия лекари са гнусни убийци! Ненавиждам ги тия изроди!

  Мъжът загърна якето си, без да го закопчава, и бавно закрачи по тротоара, надолу към центъра на града. Йордан видя как към спирката идват едновременно два автобуса и се придвижи към задния, за да се качи.

  Минута по-късно бледожълта линейка спря до спирката. Лекар, омотан в някакви найлони, излезе и запита неколцината чакащи къде е припадналият. Никой не му отговори, а докторът изпсува и, сядайки до шофьора на линейката, нареди:

  – Карай до инфекциозното, че тук ни вързаха тенекия! Ей, лош народ, мама му стара! Не стига, че не съм спал двадесет часа, а и да ме разхождат на вятъра! Само Коби ще ви оправи вас! Нищо друго…!

  След като линейката замина, се качиха на автобус и останалите чакащи. Спирката опустя и само вятърът разхвърляше редки снежинки. Студът се засилваше, но не можеше да стигне ледения ужас на безчовечието у хората.

  .

• Все някой

  .

  Човешкият живот е
  странен и потаен
  и едва ли заслужава упованието ти,
  тъй като пътя му,
  наглед чист и равен,
  все някой някога може да задръсти.

  Приятелите си верни
  добре ги опознай,
  като видят раните ти, които не зарастват,
  те може би ще ти съчувстват,
  но знай,
  че все някой от тях тихо ще злорадства.

  Чудото щастие
  се усмихва само веднъж
  и се постига с надмощие, а не с пълзене,
  и ти, докато се наканиш
  да му се радваш,
  все някой така лекичко ще ти го изземе.

  Мнимата слава е
  несигурен небесен дом,
  никога не хвърчи към него най-отпред!
  Завистниците
  от засада гърмят вкупом
  и все някой някога може да улучи и теб.

  Даже и да си се отдал
  до сетния си ден
  на борбата за правда без отдих и отбой,
  след битката,
  в която ти ще си незнаен,
  все някой подлец ще се обяви за герой.

   

  Ахмет Емин Атасой

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Ахмет Емин Атасой (Ahmet Emin Atasoy) е роден в с. Крепча, Търговищка област, през 1944 г. Завършил е „Турска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски” и втора специалност „Български език и литература”. Дълги години работи като учител и журналист. През 1989 г. е принуден със семейството си да емигрира в Турция. Той е автор – билингвист, пишещ на турски и български. Член е на Синдиката на турските писатели, Съюза на българските писатели и на Българския ПЕН център. Превел е над 450 български, руски и др. поети на турски език и над 100 турски поети на български език. Носител е на „Голямата балканска награда за поезия” (Румъния), наградата на Академията за европейска култура „Орфеева лира” – “За принос в националната и европейска култура” (България, 2008), на почетния знак „За дружба и сътрудничество” (Руска федерация, 2015), „Награда за художествен превод (Турция, 2017) и др. Автор е на над 40 книги на български и турски език, 25 от които са стихосбирки.

  .

• Осемте братя на звяра

  .

  Той лежеше във локва от кръв,
  осем кучета бдяха над него.
  Беше мъж, беше силен, бе вълк,
  бе студен и не бе на небето.

  На небето бе малката Тя
  и го гледаше с обич отгоре.
  На челото му падна сълза,
  чак тогава земята отвори

  свойте влажни, студени недра
  и погълна мъжа. Без наслада.
  Тя го гледаше, малката Тя
  от небето, а беше тъй млада.

  Преди десет години веднъж
  той пристигна в дома им, на изток.
  Бе зарязал дома си зрял мъж,
  похотлив като звяр, вечно искащ.

  Упои до забрава нощта,
  похити после нейната майка
  пред очите й. Малката Тя
  беше там. В задимената спалня.

  Той я пита харесва ли това,
  тя поклати глава уморено
  като отказ и после заспа
  във ръцете му. Беше студено.

  Осем кучета водеше той.
  Бяха негови истински братя.
  Заживяха със тях. Малко бой,
  много дрога, а майка й плахо

  се опитваше да защити
  свойто мъничко бяло момиче.
  С всеотдайност, с милувки, с очи,
  полупразни. Очи на добиче.

  Тя се молеше. Малката Тя.
  Тя се молеше Богу за него.
  Да обикне човешкия свят,
  както своите кучета. Нежно

  му говореше нощем. Насън.
  „Боже мой, помогни му на звяра!
  И на мама. Аз вече не съм
  ангел бял… От смъртта съм по-стара.

  И по-мръсна съм. Боже, ела!
  Прибери ни и тримата. Боже!“
  Бог я чу, ала само прибра
  майка й. Не му беше възможно

  да борави със дяволска плът,
  затова не докосна и звяра.
  И неволно разчисти му път.
  Или с умисъл. Някак със ярост

  той я грабваше. В клада от страст.
  Тя не искаше нищо да помни.
  И се молеше, молеше пак.
  Осем кучета спомена гонеха.

  Тя ги хранеше. Малката Тя.
  Осем братя на вълк. На насилник.
  Отстрани той й беше баща,
  бе й дал даже своето име.

  Само тя, Бог и те осемте
  знаеха как нощта той упойва
  и разкъсва с жестоки ръце
  паметта й. Как тъпче по спомени.

  Тя се молеше. Бог да прости.
  Него, нея. И той да обикне
  някого, без от това да боли.
  Той заспиваше, тя коленичеше

  и удавяше в сълзи нощта.
  Бог отново я чу и изпрати
  нож в ръката му. Той я закла
  и изпадна в екстаз. Осем братя,

  осем кучета виха от скръб
  и прегризваха жила по жила
  от тЕлото му. В локва от кръв
  той лежеше. И беше безсилен.

  Осем кучета бдяха над него,
  на челото му падна сълзата.
  Те отправиха вой към небето.
  И видяха, че тя е луната.

   

  Румяна Симова

  .

• По пътя за оня свят

  .

  Разказ от Диана Стефанова

  Когато съседката на село умираше и бабите от махалата се събраха около леглото й, за да я изпратят, се наложи доста да почакат. Душата й не искаше да си тръгва. Три пъти палиха свещ до главата й, за да помогнат на духа да напусне тялото, но… нищо.

  Лежеше си баба Маринка със затворени очи и чудни работи говореше. С починали близки се срещаше и дълги разговори водеше. Отначало всички слушаха със смирение и интерес. И друг път бяха виждали и чували умиращи да си говорят с хора от оня сват, но това тука започваше да минава всякакви граници. Те не само си говореха, но и спореха и се караха. Баба Маринка беше срещнала мъжа си, покойник от много години, комуто търсеше сметка за отношенията му с друга жена от селото. Пък тя, „другата” – там, до леглото на умиращата. Ами сега? Бабите започнаха да се прокашлят и да се опитват да говорят за нещо друго, че да не се чува какво говори Маринка, ама Цона искаше да знае.

  – Млъкнете малко, де! Какво сте се разприказвали? Нищо не мога да чуя от вас.

  – То няма нищо за чуване! – отговориха й. – Умира жената и говори несвързано.

  – Аааа, на мен бая свързано ми се вижда. Аз все се чудех какво прави мъжът й у Пенкини, ама сега разбрах.

  – Разбрала си ти! На умиращ човек ли ще вярваш? – тросна й се Пена.

  – Е, точно на такъв най-много вярвам – каза Цона и се приближи до леглото.

  По едно време жените си помислиха, че баба Маринка се преструва и няма намерение да умира, а използва случая да каже някои работи, дето са я мъчили. Тя си беше шегаджийка и много пъти ги беше вземала на подбив, без да се усетят, ама чак толкова…

  Започнаха да се чудят кога ще му се види краят, че се бяха събрали отрано, а навън беше започнало да се развиделява, а и бяха чули достатъчно – и каквото искат, и каквото не искат. Взеха да се питат знае ли някоя нещо друго, освен паленето на свещта, за да се раздели по-лесно душата с тялото. Сетиха се, че до умиращия се слагат дрехите му за погребение. Така един вид да го подканят да си ходи, че багажът му го чака, а той се мота, но… пак нищо.

  Изредиха се разговори с роднини, съседи, с майка й, баща й. Като че ли всички дойдоха да я посрещнат и тя с всички говори, но да си тръгва не иска. Стои си от тази страна като напук и туй то!

  Едва по съмнало се умълча, отвори невиждащи очи и се усмихна.

  – Каква красива поляна! И колко много цветя… Божееее, Мишо…! Ти ли си бе, мамо? Ох, малкото ми момче! Много ми беше мъчно за тебе. Да ме посрещнеш ли си дошъл? Идвам, мамо, идвам. Не бягай! Не мога да те настигна… – После пак утихна, затвори очи и последният й дъх раздвижи пламъка на свещта.

  Бабите също въздъхнаха. Прекръстиха се, казаха по една молитва набързо, заръчаха на баба Маринка да предаде някои неща на техни починали близки, метнаха черна кърпа на огледалото в стаята и се разотидоха. Като станеше време за погребението пак щяха да дойдат.

  Баба Пена и тя се прибра и още от портата се провикна на снахата:

  – Булка, тука ли си?

  – Тука съм, мамо. Какво става? Защо си се развикала?

  – Ела малко, че искам да ти заръчам нещо!

  Снаха й излезе разтревожена от кухнята, бършейки мокрите си ръце в престилката.

  – Слушай сега! – каза Пена и се наведе към нея заговорнически. – Ако ме видиш, че се залежавам и с единия крак съм вече при Стефан, Бог да го прости, да не си посмяла да викаш някого от махалата да седи край мене!

  – Що бе, мамо? Да не се скарахте, докато бяхте при баба Маринка?

  – Не сме се скарали, ама вие ще се скарате, ако ги доведеш като умирам. Запали ми свещ до главата, остави ми дрехите за умряло до краката и излез! Аз сама ще намеря пътя за оня свят!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Конкурс „Съвременна българска художествена литература без граници“

  .

  НДФ „13 века България“ отправя предизвикателство към българските писатели в странство. Конкурсът „Съвременна българска художествена литература без граници“ цели да допринесе за обогатяване на националната писмовна съкровищница с произведения, създадени зад граница – гласи съобщение, публикувано в сайта на фонда. Организатори на конкурса са администрацията на президента на НДФ „13 века България“.

  Ето още какво се казва в обявлението на НДФ „13 века България“ за този конкурс:

  „Новата инициатива на Националния дарителски фонд „13 века България“ – конкурса „Съвременна българска художествена литература без граници“ предизвиква вдъхновението на българските писатели в странство. Идеята на родолюбивата организация с 40-годишна история е да подкрепи творчеството на роден език без географски ограничения, независимо дали става дума за поезия или проза.

  Според регламента на творческата надпревара, българските общности, културни клубове, сдружения на автори от съответната държава могат да номинират автори от нашата диаспора в три категории: роман/новела, сборник разкази, стихосбирка.

  Във всяка категория журито ще отличи само по едно произведение. Материалното изражение на наградата в размер на 3 000 лева, осигурени от НДФ „13 века България“, ще бъде вложено в отпечатването на творбата от Университетското издателство „Св. Климент Охридски“.

  Условията за участие в конкурса са утвърдени от Управителния съвет на НДФ „13 века България“ и могат да бъдат прочетени ТУК. (Регламент-Конкурс-Съвременна-българска-худ-литература-без-граници)

  

  Регламентът е утвърден с решение на Управителния съвет на фонда през декември 2021 г.

  .

• Кожата на света

  .

  

  Ирисите са картографирани терени
  на необитаеми планети.

  Реалността зеленоока е. Магьосница,
  с повече съкровища
  от всяка измишльотина.
  Повече от n-тия брой гънки
  на безстопанствените мозъци
  и кънките на фантазиите им.

  Дори подути,
  дори полуслепи,
  очите на змея от носа на кораба
  бродят в орбити от реалността –
  капризна,
  непредсказуема,
  ограбвана от гларуси
  на едно сбърчено фризиране,
  на едно тъпо сортиране:
  камъчета по размер,
  траектории по парабола
  до блатото,
  където мистиката се смачква.

  Настъпена гъсеница,
  диплите на необята плющят скъсани,
  скелетът, върху който опъваме действителността –
  платно непропускливо
  за дъждовете разум,
  за ураганите фанатизми.

  Опитите да бъде изнасилена
  тази устойчива кожа на света,
  която нахалост и дивашки
  се опитваме да нарежем,
  срамувайки се да ходим без дрехи.

  Зараства – подобно моята кожа.
  Но не е моята кожа,
  а е кожата на света.

   

  Лъчезар Лозанов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Авторът е роден през 1953 г. в София. Завършил е Българска филология и Журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. Работил е в различни медии, над 20 години е бил редактор на културните страници на в. “Българска армия”. Негови творби са публикувани в „Родна реч”, „Литературен фронт”, „Литературен форум”, „Литературен вестник”, “Сега”, “Капитал”, “Септември”, “Пламък”, ”Страница”, „Факел”, „Съвременник”  и др., в литературни сайтове в България и зад граница (Оjosdepapel.com, „De caminantes y caminos“). Има издадени шест стихосбирки – „Скъсай опаковката” (1995), „Звярът” (1999), „Иго” (2002), „Болничен лист” (2015), „Стъкларии” (2016), „Кожата на света“ (2021). Носител на литературни награди. Член на българския П. Е. Н. център и на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

  .

• „ОБЕЗ-“

  .

  Из бъдещата книга на Хасан Ефраимов
  

  „Хвърлячът на ножове“

  „ОБЕЗ-“

  България се обезмагарявала.

  Новината не съм я измислил аз. Това е твърдение на доктор от Тракийския университет в Стара Загора, а авторитетни ежедневници го разпространиха. Също така, вече нямало достатъчно мъжки магарета, които да заплождат магариците! Да ви кажа честно, аз специално дълго се чудих, дали да се смея, или пък да плача?

  Ся, няма нищо лошо в това, България малко да се обезмагари. Толкова много са магаретата напоследък. Гарантирам, че обезмагаряването ще доведе след себе си и задължително обезмаскаряване. Но после, като се замислих за магаренцето ни, като бях малък на село… Такова умно и добродушно животно… и ми стана жално, че го сравняват с някои хора.

  Аз ще ви кажа къде е проблемът на България. Проблемът е в една представка – представката „обез-„. Според мен, освен обезмагаряването, няма да е никак зле, ако България малко се и обезсвини. Виждате, навсякъде вече свиня до свиня. Добре ще е и малко ако се обезпаразити, че паразитите само смучат, без да дават, каквото и да е.

  Да, ако бях управник на тази клета страна, щях да заделя малко пари от бюджета и да продължа и със задължително обезмишляване, че плъховете изпълзяха от каналите и вече са досущ по улиците.

  Нямаше да спра и с това, а щях да извърша и задължително обеззаразяване, защото, като лекар ви казвам – не се ли спре заразата, тя продължава да се разпространява навред.

  В България са много и хиените, чакалите и лешоядите. Поради това, щях да продължа и с обезхиеняване, обезчакаляване и обезлешоядяване. Подобаващо място сред мерките ми щеше да заеме и обезакаряването, обезгарваняването, че тъй грозно грачат, и обезприлепяването, за да не смучат повече кръвта на народа. Разбира се, трябва да има и обезпесяване, че с толкова много песове из сокаците… Ох, без малко да забравя обеззмияването, че с тази отрова, дето ръсят…

  Естествено, ние като морска държава, ако не обхванем и морето, мерките ни ще са половинчати. Поради това, задължително трябва да има и обезоктоподяване и обезакуляване. Какви сложни думи, нали? Ама какви чудеса ще свършат.

  Каквото и да направим, обаче, ще е неефикасно, ако не проведем обезовцяване на страната. В природата е така – хищниците все около овцете се въртят. Само не ми казвайте, че проблемът на България не е в представката „обез-„.

  Тогава, обяснете ми, как настъпи обезверяването на страната? Ами, обезчовечяването? Дори нямаше обезболяване, ами така, на живо. Как така, изведнъж се появи обезнадеждяването на хората? Ами обездоверяването? Обезубеждението? Обезупованието? Обезбленяването? Обезшансяването? Обезмечтанието? Обезселяването? Обезлюдяването, как настъпи?

  Да продължавам ли още?

  Да му имам дертовете на колегата… Може да бъде спокоен – България никога няма да се обезмагари. Както и винаги ще се намери кой да заплоди магариците.

  Всъщност, защо говоря само за България? „Обез-“ е навсякъде, по целия свят вече.

  .

• Из „Близко до Бога“

  .

  Откъс от бъдещ роман на Ибрахим Бялев

  Зехра и двете й деца ги погребаха в селското гробище. На погребението присъстваха стотици придошли от съседните села и Якоруда. Али почти не говореше с никого, сякаш и той бе отишъл заедно с тях в Рая. Лично той самият влезе сам в гробовете им и ги положи в черната земя. За такова нещо се изискваше много, много сили. Толкова много, че с тях човек можеше да помести планина. След погребението всички си разотидоха, само Али остана там. Стоя до сутринта и до следващата, и до по-следващата.

  – Ще се разболее този човек. Ще изтървем и него. Пуснах аго ти Исмаил да поговори с него и помоли да се прибере, но не го е погледнал в очите поне – взела бебето в ръцете си, нена Нефисея и сякаш на себе си говореше, – а животът, въпреки всичко, продължава. Аллах така е пожелал. Кой знае, може да му са били нужни, затова ги е прибрал там при него…

  – Майко, аз да отида да поговоря с него. Някакъв вътрешен глас ми говори, че ще ме разбере и послуша – с развълнуван глас попита Анна.

  – Не знам, щерко, какво да ти кажа. Миналия ден и кметът, и ходжата са ходили при него, но не е обелил и дума. Знам, че много те тачи, но ти още си родилка и се страхувам да не пресушиш млякото за Ал. Тогава какво ще правим?

  – Не, не, няма да ми стане нищо. Дори ще взема и него с мене. Сигурна съм, че ще му се зарадва. Той много обича децата – продължи да оспорва Анна.

  – Тогава и аз ще дойда с вас. Не заради друго, а за да съм по-спокойна. Хайде сега да облечем нашия юнак с подходящи дрехи, че навън е малко хладно. А, казах подходящо, та и ти наметни някаква кърпа на главата, че не е прието да се влиза в гробището разголена и не забрадена. Да не ти се виждат краката и косата е достатъчно.

  Анна като ужилена скочи от леглото и заоблича своята рожба в нови бели одежди. След това хвърли една забрадка на главата и заедно с Нефисея се отправиха към гробището.

  – Той за мене направи толкова много, че едва ли някога ще му се отплатя.

  – Такъв си е той още от рождение. Душата си дава за хората. Но ето, сполетя го най-голямата беля, която трудно ще преживее… – Като навлязоха в гробището нена Нефисея с по-висок глас продължи: – Помагай, Аллаше, помагай, с каквото можеш. Той не заслужава това, Аллаше, той е добро момче.

  – Майко, ти ме зачакай тук и, без да ти направя знак, не идвай при нас. Моля те, не се притеснявай толкова за нас с Ал. Али не е опасен човек.

  След това Анна с Ал в ръце с тихи стъпки се приближи към Али. Той като ги видя се изправи на крака и с усмивка на лице ги поздрави:

  – Добре сте ми дошли на гости. Толкова се радвам за вас, че успяхте… Че ви има! Нямам с какво да ви нагостя и зарадвам, но… – След това се хвана с ръка за устата и така се изрева, че сякаш от душата му излезе не глас, а мъка, приличаща на пламък, пламък, който можеше да изгори цяло село. Анна се приближи до него и му подаде Ал. Той, след като го взе в ръцете си, се разрида и проговори, сякаш говореше на своите рожби. – Ще станеш голям юнак, нали? Ще пазиш майка ти от болести и…

  Не можа да продължи. Целуна го по челото и го даде обратно в ръцете на Анна. След това пак приседна на земята до своята мъка и живот. Анна и тя приседна до него, и не го питаше за нищо, само с голям страх почти на себе си промълви:

  – Ти не си виновен.

  – В живота си никога след счупването не съм търсил виновен. Пък и сега няма за какво да търся виновни, защото те ще живеят заедно с мен до последния ми дъх. Знаеш ли, Анна, заедно с баща ми почина и детството в мен. Тежестта, която остави на тази земя, така се стовари върху плещите ми, че едвам не се смазах. Често съм се питал, как ли е живял с нея? Нито веднъж не охна, нито прокле съдбата или Аллаха. Дотолкова беше смирен с тях, че понякога му завиждах, понякога пък му се подигравах. И, когато ми остави всичко свое, в това богатство вместо да се почувствам богат, аз се чувствах ограбен и нищожен. Като някое развързано домашно животно, пред което има стотици пътища и посоки, а то не знае и не иска да поеме нито една от тях, а със скимтене покорно се свива под бащината стряха. След него разбрах, за неговата вълшебна пръчица “бащинията“, с помощта на която с лекота е решавал всички земни и семейни проблеми. Така един ден се запознах с жена ми Зехра. Каквото имаше, ми го даде и в замяна не потърси нищо. Покорството в нея беше до такава степен, че никога за нищо не се скарахме. След няма и година Аллах ми даде първата рожба, която нарекохме Айлин! Две години по-късно на бял свят дойде и втората, която я нарекохме Елиф. По-щастлив човек на света от мен нямаше. А и как да има, като бях обграден от три прекрасни жени. Наскоро планувахме и за трето, и се молехме на Аллах да ни го даде момче. И сега, когато ги загубих, животът ми се превърна в една празнина, в една черна дупка, която човек не може да запълни с нищо. Анна, знаеш ли, за родителите много боли, но за децата болката е неизмерима. Там вече прекрачваш прага и не ти се иска да се върнеш обратно. Тази болка не я желая на никого, че тази тежест до толкова смазва човека, че не ти се иска да дишаш, камо ли да живееш или мечтаеш. И сега, когато държа живота си в своите ръце, си спомням младежките години, когато запитах баща ми: „Как да възпитавам своите деца?“. Отговорът му беше кратък и ясен: „Не възпитавай децата си, сине, те ще вземат всичко твое. Затова още днес се залови да възпитаваш себе си.“ Веднъж го попитах за смисъла на живота, отговорът също му бе покъртителен: „Старай се, сине, на този свят съвестта ти да е чиста. Че един ден с нея ще застанеш пред Аллаха.“ И продължи с думите: „Ако човек поиска, може да живее като сокол или като влечуго. Но нас Аллах ни е създавал човеци, затова ти човек бъди и никого за нищо на този свят не съди. Работи, сякаш никога няма да умреш, и се моли така, сякаш всеки момент ще умреш. По този начин, ако живееш, след тебе ще има сълзи и молитви.  Ще те споменат с добро и няма да си живял напразно.“

  – Тази болка не съм я изпитала. Но, когато родих Ал, разбрах, че животът е било нещо друго, не това, по което тичах и тъжах. След като го родих, от мен всички илюзии се изпариха и на тяхно място дойде отговорността и обичта за нещо, което е земно и естествено. Страдам и се страхувам, даже когато го дам на някого в ръцете, камо ли да го положа в черната земя. Страдай, Али, сега ти е време за страдане. Дойдох тук само да ти кажа да не се самообвиняваш, че те това едва ли биха го искали от тебе.

  Али протегна ръцете и взе Ал обратно в ръцете си:

  – Значи Ал си го нарекла? Много хубаво име му си избрала, със здраве да си го носи! Бог да ти го закриля. – И тръгна пак да го целува, а Ал сякаш искаше и той да го помилва, и с мъничката си ръчичка го хвана за носа. Това накара Али да се разсмее: – А-а-а-а защо ме биеш, бе момче, какво съм ти сторил? – След това взе да го целува и милва като своя рожба. Очите му пак се напълниха със сълзи, защото мисълта не го пощади. – Мамка му и живота, за какво ли ми си вече? За какво…?

  – Хайде, Али, добре осъзнаваш, че животът продължава. Пък и те, ако имаха възможност, непременно щяха да ти кажат да живееш и заради тях. Така че намери сили и се изправи на крака.

  Али почеса русата си глава, сякаш искаше от нея да пропъди дявола, и след това заедно с Анна пое пътя на живота, който Аллах искаше да го изживее.

  От тази вечер Али не се отдели от бащината си къща. Пренареди керемидите, след това оградата. Дойде ред и на останалите занемарени неща по нея, така че тя отново намери живот между останалите къщи в селото. Всяка вечер коминът на къщата кадеше, а лампата светеше.

  Дойде петдесет и вторият ден от смъртта на семейството му, в който ден с мевлюд* вечеря щеше да се нахрани цяло село и всички присъствали. От ранни зори в къщата му присъстваха десетки помагачи, дошли даже от съседните села и Якоруда. Десетки готвачи бъркаха казани със супа, месо и пилаф. Особено внимание се обръщаше и на халвата, за която отговаряха младежите, и трима готвачи, които тази рецепта я бяха усвоили от своите деди и стриктно я спазваха. На двора пристигна и Анна, която още от портата попита с какво трябва да помага.

  – Посрещай гостите, Анна. Това е много важно за ритуала. Посрещай ги с „Добре дошли“ и ги настанявай по стаите. Жените са на горния етаж, а мъжете и децата – на първия. Постарай се всеки да бъде посрещнат, нагостен и изпратен. Ще идват стари хора, на тях непременно трябва да им се сложи храна за вкъщи.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Мевлюд (мевлид) –  помен за покоен близък, на който се чете в поетична форма похвала за пророка Мохамед. Четенето на мевлида е свързано и с пищна вечеря, на която се канят много гости. 

  .

• Каменна верига

   

  Потегли срещу вятъра, момиче,

  а той бе рязък, стръмен и студен –

  и сянката по слънцето ти тича,

  а ти стоиш безмълвна, като в плен.

   

  Проблясват като свещи в долината

  любовите, които преживя,

  и камъни катурва планината,

  които пак да мъкнеш към върха.

   

  Защо стоиш пред кратера, момиче,

  защо по равно нивга не вървя?

  Да можеше поне веднъж да тичаш

  без камъни, катурващи света.

   

  Мариана Христова

  .

• Сиромашката

  .

  Новела от Тодор Христов – Златния

  Беше една най-обикновена утрин, изпълнена с необикновеност, чудеса и свобода. С Тали се запътихме към селското кафене, там си взехме по нещо и излязохме отпред на въздух. На мегдана винаги имаше живот, преминаващи коли, бързащи хора, та и кучета. Кучетата, обаче, не бързаха! Лежаха си псетата на отсрещния тротоар и гледаха цялото това обезумяло, кланящо се на часовника поколение. Ние видяхме от животинките и спряхме да бързаме. Имахме цялото време на света! Та там, седящи с горещите кафета, зяпайки, се потопихме в безвремието. Отвън на една от масите седеше Данчо – всички в селото го наричаха „Мухата“, а той беше изключително умен. Това беше причината повечето от селяните да го избягват. Спомних си деня, в който видях Дани, разхождайки се, да вдига боклук от земята. Направи ми силно впечатление, не бях виждал друг от селото да го прави.

  С Тали отидохме до неговата маса.

  – Здрасти, Данка! Как си?

  Той винаги беше усмихнат! Тези топли, пълни с тъга, но и силни български, борбени очи, ме накараха да забравя не само времето, но и студения, влажен есенен ден.

  – Здрасти, Тоше, Талка!

  Винаги, когато някой го наречеше Даньо, се сещах за песента „Даньова мама думаше“ и сила изпълваше гръдта ми!

  Гледам кучетата, гледам Данката, гледам си кафето и си мисля за ония, дето са си само във времето – „времеджиите“. Дето често обиждаха Даньо. Подиграваха му се! Смееха му се! Чудех се на тяхното невежество и липса на човещина. Семейството ми, обаче, го обичаше безкрайно и, когато го обиждаха, душичките ни заболяваха. Същите тия селяни се мислеха за граждани, само защото автобусът от столицата се тътреше до табелата им. Ако ги наречеш „селяни“, обаче, се обиждаха! „Граждани сте“ – ако речеш, пак се обиждат! Това селско-градско общество наричаше новозаселилите се „прикари“*. Название, недостойно и за добитък. Това – да унижават беше характерно и нормално за тях, а любимото разбира се беше да се говори зад гърба на всеки, било то прикар или свой!

  С Данката се разбирахме само с поглед, с уличните кутрета – също. Те неслучайно лежаха на отсрещния тротоар, оттам виждаха и чуваха всичко. Тъкмо се обърнах да потърся жена ми с поглед и видях, че е отишла при Дани. На неговата маса седеше и едно непознато за нас момиче. Помислих си, че е от „играчите на времето“, но се оказа, че съм сбъркал. Тя седеше и не бързаше. Просто гледаше небитието! Не можех да определя – жена ли е или момиче. Трудно се определяше възрастта й, но това пък вълнуваше „времеджиите“ – „На колко години си?“ и „Колко изкарваш на месец?“. За нас това беше просто мит. Важно бе какво се вижда през очите, а през нейните прозираше отчаяние и в същото време сила. Тази, българската сила! Непреклонната!

  Седнахме с Тали при Данката и Яна. Заприказвахме се. По всичко личеше, че момичето живее бедно. Станах да си взема още едно кафенце и видях касиерката, вгледала се през прозореца, а погледът й – право в нашата маса. Питах я дали е виждала това момиче. А в това малко, селско-градско местенце малко неща остават незабелязани. Разбрах, че била заспала в кафето предишни дни и я приели веднага за странна. Не биваше да заспива точно в това кафене, сега такъв етикет ще й лепнат, че свет да й се завие. Излизайки навън, погледът ми срещна кучешките очи и те с кимване ми потвърдиха, че момичето е добро. Аз вярвах на тези малки земни клюкари и на тяхната безпогрешна интуиция.

  Приехме Яна за приятел и тя – нас. По детски. Какво по-хубаво от това да се довериш? Децата се доверяват на всеки, пък след това ядат як пердах. На другия ден – същото и после… пак пердах… Човек спре ли да се доверява, започва да бърза, изгубва човешкото и най-милото си – детското! Беднячката беше дете! Освен нежната й осанка, и душевността й бе фина. Бързият черен валяк, нагло премазал това човече, смазал още много такива същества, но точно Яна отказваше да се влачи след него. Беше се предала! Бързакът бе безскрупулно нагъл, само кучетата не премазал. Те не играеха в неговата игра. Яна бе станала незабележима за хората, а може би и за себе си. Говореше бавно, свита под мръсното си яке, смачканите дрехи и смачканата душевност. Това ми подсказваше, че „тя не е адаптивна“. Сиреч по български – „неприспособима“! Такива хора не искаха да се качват на черния валяк! Или скачаха от него сами, или служителите на машината помагаха за смазването им. Системата не би помръднала без ратаите й; сама по себе си, тя беше нищожна. Да, но хората не бяха разбрали това! Уловката се криеше във възприятията за малко и голямо. „Човечето се помислило за малко и машината го ранила жестоко“ и обратното: „Човек разбере ли, че валякът е играчка, нищожна и малка, а той – огромен и силен, в миг машината отказва да работи.“ Става „СТОП МАШИНА!“. Служителите й изпадат в паника, започват да сеят страх, вадят познатите до болка инструменти, в опит да постегнат старата машина.

  Яна беше шивачка, завършила преди много време шивашки техникум, сега живееше в една порутена вила. Сама в гората! Имала три шевни машини, с които изкарвала прехраната си, а нощем си говорела с тях. Момичето търсеше помещение, което да наеме. Сетих се за батко Калин. Помислих си, че той може да й отдаде стаичка. Надявах се! Исках да й помогнем на всяка цена! Яна трябваше да разбере, че българите не сме жертви! Никога няма да бъдем жертви! Ние сме големите и не могат да ни газят малките играчки! По-късно разбрахме, че брат й живеел наблизо със семейството му. Плащал наема на сестра си, давал й по някой лев, за да е наблизо. Какво по-хубаво от това да имаш детегледачка на броени метри? Кутия цигари, евтин наем за 20 квадрата и малко джобни! На толкова я оценяваше брат й! Нея – Яна! Брат й беше от тези хора, дето ти дават! Ама така ти дават, че да си зависим от тях! Винаги да имаш нужда от тях! Най-лесният начин да накараш някого да ти слугува е същият – да се почувства виновен, слаб, странен или лабилен. Така жертвата продава себе си, за да оцелее. С разбито сърце спира да вярва в любовта! Вътрешна смърт! Тогава физическата става само подробност! Премазаният, вървящ след валячето, започва да се възползва от тези, които дават, за да получават, така подсилва все повече решетките на капана от вина. Дори съм чувал, от тия, „времеджиите“, да обиждат с думи от сорта „особен“! Какво по-хубаво от това да си особен! Най-скъпото на този свят не е ли рядкото? Сигурно бъркам! Най-добрата детегледачка на света, беше и най-добрата шивачка на Вселената! Тя можеше да ушие всичко от плат, но трудно кърпеше раздраната си душа.

  Та, ето ни нас, вървим към батко Калин. Наум всеки от нас се молеше той да й отдаде помещение за ателие. Стигнахме. Почуках на вратата му. Беше си вкъщи. Както винаги, подпетил старите си черни обувки, излезе. Набързо му споменах за какво иде реч. Почувствах, че няма да е съгласен, но въпреки това продължих! Бяхме решени да й помогнем на всяка цена! Отключи той старата къща. Сиромашката го пита директно:

  – Ще ме пуснеш ли в една стаичка! – Ей така! Мъжката го попита!

  Той, батко Калин, беше уклончив! Трябваше му време да прецени човека отсреща. Гледаше я той – мърлява, шилеста, смачкана – и хич не му се занимаваше с неканени гости. Старата къща беше в ремонт, но въпреки това се ползваше една стая за галерия на един неуспял художник. Ей така, от солидарност.

  Викам му на Кальо:

  – Аре бе, бате! Пусни я да си сложи машините тука да трака!

  Той се чуди такъв! Чеше се по посивялата глава и се прави, че мисли. Беше хлъзгав! Още изначало беше решил, че няма да стане, и се опитваше да отбие тактично гостенката.

  Сиромашката изгубила баща си, когато била малка, а с майка й хич се нямали. Имала и приятел, ама и с него не мелели брашно. Егати и живота! Викам си – несретница е тая. След опита ни да намерим малка стаичка за шивачката, отидохме вкъщи. Нямам и ни най-малка представа защо! Нали така правят приятелите! Обичайните ни вечери, било то с гости или без, започваха и завършваха с български народни песни. Момичето седеше и ни гледаше безизразно, сякаш не беше с нас. По едно време леко и плахо промълви:

  – Аз никога, дори наум, не съм изпявала цяла песен! Пък пред други хора! И на глас! Не съм си помисляла да го правя!

  Както си се забавлявахме, я чух да си тананика нещо. Хем я гледаш смачкана, пък в същото време си припява. Викам си: „Е това никъде го нема, смазан си духом, а пееш.“ Това само българката го може. Нали в историята ни повече мъже се изтъкват. Все се пъчим ние, мъжете! Ама пък българките какво са видели! Колко войни са изнесли на плещите си! Много интересен ден беше този – Яновия! На следващата вечер й отидохме на гости. Отпусна се повече и сподели за една от мечтите си. Да пее на глас! И като запя…! Онемяхме! Пееше направо душата й! Хем преживяла и ранена, хем непреклонна, силна българка! Слушах я и две чувства се бореха в мен – хем ми се ревеше, хем ми идеше сила да полетя.

  Същата вечер с Тали и Яна ни хрумна идея – да шием български знамена, за подарък. Беше ни писнало от китайски евтини стоки. Пък и хубавите неща са ръчните. Не го ли пипне ръчичката, да го измъчиш малко, не става за нищо. И за боклука не е!

  Тия, „времеджиите“, обичаха всичко евтино, та нали самите те бяха такива, качили се на поточната линия. Имаме си една българска приказка: „Хубавите неща стават бавно“! Тия същите поклончовци вярват на тези, дето карат черната машинка. Ако питаш някой такъв: „На теб власт трябва ли ти?“, той ще ти отговори: „Как без власт! Не може! Ще стане хаос!“. Когато някой ми отговори така, ми става ясно, че харесва „черното валяче“. То пък, от своя страна, става по-мощно и голямо и започва да гази човечета като Яна. „Времеджиите“ са още и егоисти. Много обичат лекото! Кланят му се. Народът ни ги знае тия не е от вчера! Казват: „Преклонена главица сабя не я сече“. Приказките ни не са случайни. Стар народ е нашият, българският! Много империи е имало, но сега ги няма. Пък ние сме си тук! Има ни! Щото като ни е трудно, пеем! Некои от нашите се предадоха, почнаха да свирят в оркестъра на валяка. Кой компютърджия, кой шефче на някоя институцийка го бутнали. Ама то, щото така е лесничко!

  Ден по-късно, отново в кафеджийницата, се видяхме с Яна. Този път неслучайно, а с уговорена среща. Тя вече имаше приятели! Долавяше се и усмивка по лицето й! В този момент ми хрумна нещо:

  – Дайте да идем пак до батко Кальо, да го питаме за стая под наем. Може да е кандисал?

  Съгласиха се момичетата и тръгнахме. По пътя видяхме Стефчо, детишки наш приятел. Запознахме го с Яница и той реши да дойде с нас. Стигнахме при Калин, но нещата си бяха по старому – подпетените обувки и уклончивите отговори. Момичето отново го попита директно:

  – Какво реши? Ще станат ли нещата? – С равен и спокоен тон му зададе въпроса.

  – ААА! ЪЪЪ! След Нова година ще ти кажа! – чешейки се по рошавата коса, отклоняваше въпроса Калинчо.

  – Но ще го даваш ли след Нова година или не? – гледайки го право в очите, търсеше отговора му тя.

  – След Нова година ще видим! – хитруваше умело Калин, изглежда нямайки смелостта да й откаже в очите.

  Момичето беше директно и това много ме учуди. Сякаш мъж питаше. Явно това подценяване на жените ме обърка. Всички мълчахме и се правехме, че не ги чуваме, а Стефан стоеше отстрани и се взираше в шедьоврите, нарисувани от неуспелия художник. След конфузната ситуация малката ни банда, увесила нос, тръгна отново към кафето. Там седнахме и поговорихме надълго и широко. Бях сигурен, че ще намерим помещение за шивачката. Отнякъде, с гръм и трясък, при нас се присъедини баща ми и веднага се включи в разговора. Той бе много емоционален, грижовен и любящ татко. Лекар с много голям авторитет и дори известен. Всички много му се сваляха, което, от една страна, ме дразнеше доста, а, от друга, ми помагаше да преценя хората точно за секунда. В тези моменти си казвах наум: „Горките малки, нещастни човечета“. Още открай време е било модерно да си поп, кмет или даскал, пък после модата се сменила и станала лекар и военен.

  Когато баща ми влезе в заведението, лицата на приятелите ми се промениха. Те му демонстрираха уважение. Слагаха доктора над себе си. Виждайки тези сценки на унижение, се заричах, че няма да общувам повече с тях, но на следващия ден ми минаваше. Чаках деня, в който просто няма да ми мине! Баща ми, макар че помагаше на всички, също виждаше кой му се „мазни“ и кой му се „сваля“. Проблемът на хората идва от това, че се кланят на авторитети – „идоли“, популярни личности, певци, музиканти, спортисти и всякакви други, следвани от множество хора. Ако авторитетът направи нещо, то и групичката автоматично прави същото. Като дресирани маймунки повтарят. Това от страна на „времеджиите“ е толкова евтин трик за управление на масите. Да, ама не! Има и такива животинки, които не подлежат на дресура. Тия, ,„дресираните“, правят различни номера за наградка, в случая „мили очички“ на тате, а ние пък, „диваците“, ги гледаме с насмешка.

  Яна през цялото време се опиваше да каже нещо, но никой не я чуваше. Бяхме в разгара на спор. Както винаги! Откакто се помня, спорим с тате за едно и също нещо – аз му казвам, че любовта е по-силна от уважението. Той пък си държи на неговото – уважение. Не бях изпитвал подобно чувство на респект, то ми бе чуждо, а и, да си призная, нямах желание да го разбирам. Горките малки „дресирани“ послушковци! Те знаеха, че в България, без познат в лекарския бранш, ще са просто парче месо! Това беше и една от големите разлики между „времеджиите“ и „диваците“. На нас не ни пукаше толкова за физическото здраве, колкото се борехме да спасим само едно-едничко нещо и това беше душата ни! Черната машина искаше именно нея! За това изкушаваше с евтини предложения и високи постове.

  Стефан беше от приспособимите, сиреч системен. След срещата с Яна, той ме попита:

  – Какво му има на това момиче?

  Отговорих му:

  – Това, което на нея й има, никога на тебе нема да го има! Ум има! – викнах му гневен.

  Той беше от хората, които никога не рискуваха, рядко отваряше кесията си! Беше пестелив, вечно хленчеше, че няма пари, а сметката му „набъбваше“. Под усмивката му се криеше „господин Мнителност“! Чудех се на подобен тип хора! Не им ли е скучно? Навремето излъгаха дъртите да пестят пари, пък като дойде инфлацията, така ги извъртяха, че нищо не им остана. „Времеджиите“ разчитаха на паричките и затова пестяха, пък и от страх. Ако било нещо станело – „Да има!“. Ама, общо взето, нищо не ставаше кой знае какво. Разчиташ ли на парите да ти помогнат, значи си повярвал в силата им, а и всички знаят, че страхът е най-лошият съветник.

  След кафенето отидохме да се поразходим по селото, а Яна ни сподели, че взимала сила от дърветата. В определен момент протягала ръка и взимала енергия от тях. Помислих си, че е поредната залетяла по източни практики. Поредното българче, попаднало в клопката на книжлетата и псевдопсихолозите. Викам й:

  – Янче! Абе, ти да не си по-умна от баба ти, от прабаба ти и от нейната баба? Момиче, имаме си вера стара и тази вера стои заключена некъде дълбоко във всички нас, и чака да я отключим. Народът ни е казал: „Вълкът козината си мени, но нрава не!“.

  Яна се бе опитала да смени козината, като повечето хора, но под опърпаната кожа имаше якост, за която човек дори не подозира. Обясних на шивачката, че силата при нас, християните, идва отвътре и отива навън, а не обратното. Аз също харесвах дърветата, животните и природата, те са творение на Бог, но в нас има светла сила, дадена ни от Твореца. Тя на момента разбра какво й казах, сякаш се събуди от дълъг сън.

  Минаха няколко дни и отново видяхме шивачката на мегдана. Беше закъсала с евтината си бричка (която брат й подарил, за да му е тя по-лесно на разположение). Вайкаше се и беше доста притеснена. Спряхме с Талката и я попитахме има ли нужда от помощ, тя отказа. По-късно отново се видяхме. Ние бяхме тръгнали на имен ден и я взехме с нас. Беше Никулден, а именникът Ники беше приготвил риба с картофи и домашно вино. Събрали се бяха негови приятели, музиканти, гайдари и тъпанджии. Неканени се присъединихме към тарапаната и като се подкарахме, ей така по български, пяхме песни от душа! Само едно ми мина през главата: „Е такава музика нема!“. Ние с песните си се молим, това ни свързва с Божественото. Отваря се душата и полита, а гайдата засвирили, малее! Мъртвец ще дигне да заиграе!

  Яна имаше една много светла вечер с нас, но сякаш не беше готова за приятното. Свикнала с лошото и само лошо, хубавото я плашеше! Самата тя си призна, че се бои от нас, защото досега все са я използвали; страхуваше се от протегнатата ни приятелска ръка. Как да се довери на непознати, след като дори семейството й я предало? Мястото, където живееше, беше също потресаващо. Метална конструкция, най-вероятно правена от някой пенсионер, облицована с каквото има. Яна ползваше една стаичка на върха на псевдокъщата; тя бе стигнала до това положение, че да се чувства комфортно в мъката. Един от методите на черното валяче е точно този, да накара хората да се чувстват жертви, смачкани, пък и това положение да ги устройва.

  Братът на шивачката получаваше доста добро парично месечно възнаграждение, равняващо се на около петнадесет минимални заплати в страната ни. Все пак, бе продал душата си за това. Компютърджиите бяха егоисти, а черната машинка имаше слабост към тях, затова им плащаше добре, даваше им материални блага и, каквото друго поискат, в замяна на тяхното покорство и следвайки нейните правила. Тези приспособими хиенки, надушили къде ще е лесното и юруш на компютрите. Те често са хора без собствен способ за оцеляване и живот.

  Черната машинка доста често си се е забавлявала посредством тях. Направила една врата в огромно, необятно поле, заключила я с безброй ключалки, катинари и резета. Много хора са започнали да се редят на опашка пред нея, сакън, да не изпуснат момента на отключването й. Някои чакат и до днес. На Яна, обаче, това не й харесвало, но група от опашката я принудили. Тя пробвала, зачакала, пък по некое време мръдвала по полето. Гледа цветя, дръвчета, птички пеят, „ма много красота по това поле, бе“. И в някой момент, мине някой от родата и набързо я замъкне пак в черната опашка. И така ту на опашката, ту някой й пази ред, а тя щъка. Един ден решила, та ги питала:

  – Добре бе, хора, какво раздават тук, та чакаме?

  – Страх! Страх раздават, ама е много скъп! – отговорили й хората, ама много тихичко и плахо.

  След няколко дни ни се обадиха наши приятели, които намерили малка къщичка в селото. Имало помещение, в което можело и да работи, и да живее. Човекът живеел в чужбина и искал просто някой да обитава къщата. Не искал наем, стигало му само да пазят и стопанисват имота. След два дни шевните машини на Яна тракаха усърдно, но все пак й трябваше време да даврандиса. Често й ходехме на гости, носехме вкусни домашни гозби. Беше станала кожа и кости, сиромашката. Нещата почнаха да се подреждат. Радвахме се, че се намери подслон преди големите студове, не ми се мислеше инак. Янчето ни сподели, че преди осем години имала бизнес в Пловдив. Управлявала огромни цехове с много работнички и взимала добри пари, живеела си царски. Била заможна някога сиромашката, но станало така, че изгубила всичко. Най-голямата й болка била тази, че приятелите я изоставили.

  Овълчени, модерните хора следват авторитетите, та са се наредили там, пред онази заключената врата. Така е, щото слепи водачи ги водят. Едно време хората ги е сплотявала верата. Сега некой ще рече: „Ама това си е било за едно време. Сега е друго!“. За мен, обаче, е същото. И преди, и сега има власт, контрол и модели на управление. Ще им река на тия същите, че нашата вера е универсална, тя се не влияе от модата и е над времето и календара. Едно време глава на семейството е бил мъжът. Ей по тия земи е имало такива. Па тоя мъж е вземал правилни решения, тая глава е вървяла по Бога. Сега семейството го управлява женската тимберица. Като види тая ми тиква некоя нова кола и казва на псевдомъжлето си: „Искам и ние да имаме такава, същата!“ или „Гошо си смени дограмата – и аз искам такава!“. И мъжагата тича да изкарва пари, и си продава душицата, и си прецаква приятелите, само и само да угоди на женичката си. Защото тя коли, милата, и тя беси. Малко останаха разумните българки. Повечето следват схемата, угодна на черното валяче. Та нали то самото подхлъзна българския род и го разедини. Кой друг може да го направи?

  Яница шиеше най-различни поръчки. Подкъсяваше, стесняваше, прекрояваше, но най-много обичаше да моделира. В селото бързо я научиха и занаятът й потръгна дотолкова, че да припечелва, колкото да покрива всичките си разходи. Почивните си дни ги отделяше за децата на брат си. Един ден, когато пак отиде да ги вземе, снахата бутна малка сума към джоба й. Този път, обаче, шивачка не ги прие:

  – Ама, как така! – удиви се снахата, защо сиромашката отказа парите й.

  – Ей така – прошепна Яна и тръгна с децата.

  Разхождали се, както обичайно, а след това ги върнала при вече отпочиналата им майка. Шивачката доста спокойно и уравновесено обяснила на снаха си, че вече няма да има възможност да бъде на тяхно разположение, че няма да е, както преди. Снахата останала като „тресната“, не могла да повярва, че беднячката й отказва подаянието. Още същата вечер споделила всичко с мъжлето си и веднага му било наредено да проведе сериозен разговор по телефона. На Яна, обаче, не й се водел така предвидимия разговор и набързо се направила на сънена.

  Малкият черен валяк много мрази някой да не му играе по правилата, ядосва се много, почервенява от яд и черна пара почва да излиза през прозорчетата му. Веднага прозвучава сирена за тревога и слугите му почват да хвърлят двойно количество въглища в машинното, страхливо отделенийце. Тълпата, следваща валячето, мигновено се организира за поредна атака.

  Мина зимата. Изпролетихме. Започнаха птичките да пеят, позеленя гората, а машините на Сиромашката не спираха да тракат. Хората бяха безкрайно доволни от люботрудието на момичето, тя бе уникална в занаята си. Това за нея, обаче, било просто метод за оцеляване. В един от многото ни разговори Янчето ни сподели, че ако зависело от нея, въобще нямало да шие, тази работа й била писнала, бачкала я от немай-къде. Поразмечтахме се и девойчето сподели, че винаги е жадувала за собствена къщичка. Мъничка, спретнатка, с кокошарниче.

  Българинът под наем се мъчи. Това не е за нас живот. Тия, дето живеят по чуждите имоти, са като бежанци. На нас требва да ни „пуши коминчето зад гърбо“. Затова, където е стъпил български крак, там има оставени заветни каменни селища и черкви монолитни, живописни. Градивни сме ние, ама тая пуста светски проказа, де дойде отвънка, та ги изучи хората на наем да живеят, па и пари с лихва да въртят. С багера ортаци стават за по една пуста лъскава стокица и апартаментче, най-милото, душицата си дават. Пък дядо викаше: „Ей, да знаеш, дете, лихварството е голем грях!“. Знаеха старите от кого да учат. „Имаме си ние Господ, той ни е даскал още от време оно. Мили сме му ние, българите.“

  Телефонът на Яна не я оставаше на мира. Снахата и братът постоянно звъняха. Мислели за нея, съвети за живота й давали. Да почнела някъде работа, да не си играе на шивачка, даже ако искала, и у тях можела да живее, стаичка й били приготвили. Децата много плачели за нея. Ей, не я пущат на свобода тия гадове недни, а и децата използват като метод за вербуване. Шивачката много добре осъзнаваше тази игра.

  Тая, черната машинка доста често използваше най-близките на човека, та да го удари в сърцето. Адската гадинка не признаваше нищо – ни баща, ни майка, ни брат, ни сестра. Интересуваше се само от душата! Искаше поклон. Поклониш ли се, моментално й ставаш слуга.

  Снахата и братът никога не купуваха нови неща за Яна, те винаги й даваха старите си, непотребни вещи. Подценяваха малката си детегледачка, най-вероятно несъзнателно и с мисълта, че правят нещо хубаво за нея. Тя пък от добро възпитание приемаше непотребните дарове и продължаваше безропотно да върви по пътя си, без да й пука за тия, дето се опитваха да я заробват. Възхищавах се на волското й търпение. Момичето бе силно, защото за пръв път имаше подкрепа. Имаше приятели! Даньо цяла зима й носеше дърва, всеки ден по едно чувалче стари, нарязани дъски. Колкото можеше, толкоз и правеше. Лъгана безброй пъти, на Яна й беше много трудно да повярва в човешката доброта, защото все користно я е получавала, а когато е дадена по търгашески начин, не е истинско, или, казано по детски – не се брои. Тогава си е личен интерес и егоизъм.

  Наближаваше Великден и, в една пролетна утрин, шивачката решила да отиде до старата селска църква. Не била посещавала храм от години. Чела, сиромашката, повечко западни книжки с философии и забравила нашенското. Та, ето я сега, застанала пред малката църквица. Влезнала вътре през нисичкия свод и затворила скърцащата, масивна врата. Миризмата на тамян я върнал в детството, когато ходела често на църква с баба и дядо. Взела свещичка от дървената кутия и си я запалила от кандилото. Пламъчето играло весело в шепите й. Светлинката трептяла, а тя плачела. Цялата тежест като че ли паднала от плещите й. В тоз толкоз „нейн“ момент, коленичила пред иконостаса, внезапно се отворила вратата и мъж с вехти дрехи понечил да влезе. Стъписали се и двамата. Сиромашката рипнала и се изправила веднага. Погледнали се с вехтия право в очите.

  – Извинявай! – казал мъжът и затворил гузно вратата.

  Яна поставила свещта си в пясъчника и излязла. В този миг видяла, че мъжът е с метла в ръцете и помита пътеката пред църквицата. Той бил синеок, светъл и усмихнат. Заговорила се тя с него и разбрала, че това е клисарят, който навремето бил стъклар, ама му писнало от светския живот и сега си живеел в магерницата на църквата. Имал си малка зеленчукова градина, три козички и едно старо, малко кученце. Въобще не му се занимавало с никого и решил да се замонаши, и да поддържа храмчето. Споделил й още, че отдавна не са идвали хора, пък камо ли така искрено молещи се. Извинил се още веднъж, че я прекъснал, защото това си е нещо много лично и съкровено. Българинът сам си се моли, не като лицемерите да се изтъква пред другите.

  Янчето се молела за брат си, за жена му, да се осъзнаят. „Прости им Господи! Те не знаят!“ С прости думи се молела сиромашката, защото Бог така я бил научил. Пък и той знае мислите ни още преди да сме ги изрекли. Каква сила имаше тази малка жена, да се моли за хората, които я бяха превърнали в своя прислужница?

  На този етап от живота си Яница бе решила, че не иска да вижда роднините, само дечицата вземаше от време на време. Една от племенничките беше „луда“ по леля си, а и досущ като нея по излъчване. Артистично, живо, пълно с мечти дете. Един ден, когато се разхождали покрай селото, Маргарита казала на леля си:

  – Лельо, тук е много хубаво! Много е свободно и хубаво, не е като вкъщи.

  Нищо не отвърнала беднячката, просто била като „гръмната“ от изказването на осемгодишното дете.

  Просветляло й на Янито, върнала си силата. Почнала да ходи често до малката църквичка, хем за молитва, хем и да види стъкларя – клисар. Двамата имали чувство, че се познават отдавна. Залюбили се те! Младия монах го измъчвал фактът, че служи на Господ и така го предавал. Във времето обаче осъзнал, че всъщност обича, а именно това е вярата ни. Все пак, постоянно се молил за прошка, защото престъпил принципите си, и се размонашил. С Яна се допълвали във всичко, тя не му пречела по никакъв начин. Заживели заедно в магерницата, а там тя пренесла и трите си шевни машини. Вече не говорела с тях, имала си стъкларя – клисар. Ние с Талката чат-пат ги канехме на гости и винаги ни беше весело заедно. В тях също ходехме, в спретнатката малка магерничка, където шиехме и пеехме на глас. Гласът на Яна вече се чуваше ясно в песните.

  Неусетно дойде зимата и денят намаля, слънцето рядко се показваше, но в душите ни бе светло и топло. Никой, ама никой, нямаше силата да почерни сиромашката душичка, защото тя бе с Бога наш.

  Даньо продължаваше да си пие биричка в селската кръчма. Когато някой селяк го обидеше, той се усмихваше и му пожелаваше да е жив и здрав, и то искрено. Те го мразеха затова, че е свободен. Защото робът мрази свободния.

  Кальо си направи истинска галерия, но не спря да подпетва старите си обувки.

  Ние с Талката си взехме три овчици.

  Тате напусна болницата, преглеждаше хората от селото без пари, а в свободното си време идваше с нас и животинките на паша.

  Стефчо никога не свали часовника от ръката си, но поне осъзнаваше това.

  Братът и снахата никога не разбраха какво е риск.

  Племенницата Маргарита избяга от техните и заживя с леля си – Сиромашката!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Прикар (прикяр), мн. прикари – презрително название за преселник, дошъл от някъде другаде.

  .

• Шешкинград

  .

  След новогодишната нощ, преди да си отворя очите, се запитах: кой ли беше най-щастливият ми ден през отминалата година? Прекарах всички стремежи, победи и поражения през спомените си и стигнах до извода, че най-вълнуващият ден беше посещението ми преди месец в Шешкинград.

  Бях на 5 или 6 годинки, когато майка ми и баща ми си дойдоха на село, където ме бяха поверили на грижите на баба ми и дядо ми. След малко избухна голям скандал – и съм го запомнил, защото това беше много различно от всичко, което бях виждал дотогава.

  Майка ми и баща ми заявиха, че идват да ме вземат, защото са ме записали в някаква друга детска градина и искат аз да бъда до тях. Дядо ми и баба ми бяха свикнали вече с мене и не искаха и дума да се каже, че ще се махна от тяхната къща. Намеси се и чичо ми, който категорично взе страната на баба ми и дядо ми. Караниците продължиха дълго и не им се виждаше краят, докато някой не се сети да каже:

  – Нека попитаме детето, каквото то реши!

  Всички млъкнаха, а аз за пръв път в живота си се почувствам много значим. Не помня какво съм казал, но на следващия ден родителите ме замъкнаха към някакво непознато място, наричайки го Шешкинград, оставяйки баба ми и дядо ми да ронят тихо сълзи.

  Тогава като дете не знам как съм го оценил, но сега мога през времето да изкажа мнения, които ще помогнат човек, който не е стъпвал там, да добие някаква представа.

  Шешкинград беше рудник с въжена линия. Като цяло е проектиран и изграден от германците преди повече от 90 години. Намира се на около 7-8 км югоизточно от връх Чумерна. Въглищата, които се добиват на 200-300 метра под повърхността, се изкачват и товарят на вагонетки, които ги закарват чак до градчето Твърдица, там се обогатяват до кокс, а коксът се използва за производството на стомана и чугун.

  Не знам германците ли бяха проектирали и самото градче, но то сега ми прилича по-скоро на някакъв курорт в австрийските Алпи. Състоеше се от около 30-тина кокетни блокчета, от които пет бяха построени на около 600-700 метра на запад и носеха поетичното име „Слънчев бряг”. В едно от тях живеехме и ние на втория етаж, а непосредствено пред нас започваше стара букова гора. Оттам започваше пътеката за Чумерна, от една огромна градина с ливурда. Навсякъде ромоляха поточета и всеки ден, когато ходех до училище, минавах покрай две целогодишни поточета, а когато завалеше дъжд или имаше сняг, бройката се увеличаваше многократно. Чувал съм, че германците са го проектирали като почивна станция (градче) за германски туристи, защото били много впечатлени от чистите въздух и вода. Но, когато идват комунистите на власт, няма и помен от някакви германци, и всичко това започва да се нарича „Рудник Шешкинград”. Освен блокчетата, които на всеки етаж имаха по два кокетни апартамента с паркет и баня (по същото време в Димитровград блоковете се строят по руски образец, с една баня и обща кухня на етажа). Имаше една голяма сграда със столова и киносалон, а на около 100 метра от нея беше и училището, което някога ми изглеждаше огромно, защото с мъка можех да хвърля снежна топка до последния етаж.

  Едно време хората работеха, и то здраво работеха. Работният ден започваше в 7.00 часа, а не като сега в 9.00. Хората се събуждаха още преди 6.00 часа, но времето никога не им стигаше, накрая им ставаше припряно и в 7 без 15 вече затваряха входните врати, и хукваха като на маратон в колона през една пътечка до самия рудник, който беше на около 1.5 км. Трябваше да прибягат това разстояние за 15 минути и да си бъдат на работните места преди 7.00.

  Сега си давам си сметка, че съм живял на едно от най-чистите места не само в България, а и в Европа.

  Имаше един връх, който много обичах, защото беше целият в люляци, казваха му връх Шешкин, който някога ми изглеждаше като голяма планина, а сега като го видях, по-скоро приличаше на голям хълм. Името Шешкинград идва от този хълм и има легенда, че там цар Шишман е закопал своето имане, преди да падне Търново под турско иго. Това за мене не е вярно, защото, по някакво стечение на обстоятелствата, братът на моята баба с още двама човека си изясняват къде е съкровището на Шишман, единият успява даже да изнесе малко от златото (това е единствения човек , който се е докосвал до това злато през последните 630 години). Но българите тогава са били толкова хитри, че успяват да направят това съкровище недостъпно, даже и досега. Все пак, когато си отидат алчните и измамни политици, това ще се даде на българския народ, защото, ако сега се даде, пак ще бъде откраднато и изнесено, както много други знайни и незнайни такива съкровища. Аз се надявам, че там най-ценното няма да бъде златото и среброто, а запазените книги и ръкописи, които ще покажат истинската българска история.

  Много спомени имам оттогава, например как яздехме едни големи като магарета прасета, които квичаха с все сила, но нямаше кой да ги чуе. И после как се прибирахме толкова кални, че ни се виждаха само очите.

  Майка ми и баща ми все ми се караха, че съм слаб, не ям достатъчно, очакваха на ден да ям поне по един суджук, половин луканка или еленско филе. Всяка вечер си имахме разправии, докато не реших въпроса с чужда помощ.

  Веднъж от терасата видях лисица и й хвърлих парче суджук. На следващия ден тя пак дойде, а след месец вече идваха две възрастни лисици и пет малки сладурчета. Преизпълнявах очакванията на родителите си, а те клатеха одобрително с глава, когато виждаха, че вече и по два суджука не ми стигат. Лисиците са много умни и идваха като по часовник, точно в уречения час. Също си опитомих едно калваче, което като му хвърлях хляб, го хващаше във въздуха, а след време вземаше храната си и от ръката ми.

  Един път в годината баща ми ставаше много рано в неделя и тръгваше с една въдица нанякъде. Когато се върнеше, ми носеше едни ярко червени, живи риби. Казваше, че знае само той едно езеро, което е на около 20 км от нас, веднъж ми показа и посоката и аз я запомних, така че пролетта, живот и здраве, ще се опитам да намеря това езеро. Незнайна ръка беше пуснала много години преди това няколко такива риби (кои) и те се бяха развъдили. Ако го намеря и ако рибите още са там, може за толкова изминали години там да има огромни екземпляри.

  

  Сега на тези, които прочетат това, ще им се доще да отидат в Шешкинград.

  Недейте!

  Когато отидох преди месец, не можех да повярвам на гледката. Тридесетината блокчета бяха съборени, бяха останали само два, и то на „Слънчев бряг“. Единият (и то този, в който живеехме ние) запазен, както го помня аз, а другият – изтърбушен, с изпочупени стъкла и надигнат от дъжда и снега паркет…

  Нямаше го и грамадното училище. Дълго се оглеждах да не би да греша, все едно Дейвид Копърфийлд е направил фокус то да изчезне. Открих стъпалата, по които всеки ден минахме по два пъти, но училището го нямаше. Имаше само една голяма и гола полянка. Тогава всичко разбрах. Оказа се, че в тези блокчета е имало голямо количество арматура, а също и във въжената линия, в асансьорите, с които рудата се е качвала, във вагонетките и т. н. Всичко е било изпотрошено, за да бъде откраднато. Останали са запазени само нашето блокче и голямата сграда със столовата и киносалона, където някой правеше ремонт.

  Унищожено е било нещо, което струва много милиони (около 500 апартамента), за да се вземе желязо за около 1-2 милиона лева. Нямаше защо да питам кога е станало това, защото всички политици са еднакви през последните 32 години, но е станало по времето на Иван Костов.

  Но, въпреки това, езерцето ще го намеря!

  Политиците не знаят за него и не са могли и него да откраднат.

   

  Симеон Коев

  .

• Нова книга на Васил Славов

  .

  Излезе нова книга на нашия сънародник в САЩ, поета, писателя, преводача Васил Славов – сборникът със стихове „НЯМ“. Редактор на книгата е Иван Здравков, художник – Милко Божков, издадена е от „Атерна Прес“ през октомври 2021 г. В България книгата може да се поръча от сайта на книжарница „Хеликон“ и тук, а в САЩ и Канада приятелите на поезията могат да пoсетят сайта на „Атерна Прес“ или да пишат на емейл адрес: [email protected]. „Ням“ се разпространява и от книжарница „Български книжици“, от която сборникът може да бъде поръчан и доставен в различни страни по света.

  

  Васил Славов е роден през 1958 г. в София. Завършил е Английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Участва в първите броеве на „Литературен вестник“, сп. „Мост“, „Глас“ и „Нава“. Дебютната му стихосбирка „Спомен за Потоп“ излиза през 1989 г. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература в писателската програма на Pennsylvania State University. Пише стихове, проза, преводи и критика. Публикува в литературни издания на САЩ и Великобритания. Автор е на поетичните книги „Бич Божи“ (1992), „7 часа слънце“ (2005), „Американа“ (2010), “Звяр” (2014), “Следверие” (2017); на белетристичните сборници „Фургоните на Адамсбърг“ (1998), „Записки на Препарирания“ (2001), „Тунелите на Галицин“ (2001). Негови творби са част от литературния сборник „Възвръщенци“ (2020). Представян е с авторски стихове на английски в САЩ и Великобритания. Носител на претижни литературни награди и отличия. Член на Управителния съвет на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Живее в Питсбърг, Пенсилвания.

  

  Из „НЯМ“

  AHAB – 2

  И корабът мъглясал, с крепните криле,
  познал и свят, и Ад, небето ще чете
  и може би, отново, към бряг ще се завърне
  или платното черно към мрака ще обърне.

  И корабът
  с предсетните крила,
  прелюспен в димен свод,
  а горе – светлина
  и всичкото загубено в езика на човека
  било е минало до днес, било е сянка –
  нека!
  след словото Отрок от вой да се роди,
  от падналите в грохот от клюнните скали,
  които, кипнали сред гъста, гневна пяна,
  ще спрат Земята вече, ще спрат живот, но няма
  усилие изконно в забрава да отмият,
  да отнесат сърцето, от болка дето вие
  в едно пропаднало в очакване небе!

  И корабът
  със крепните криле!

  Коруба някаква.
  Прохлупени звезди.
  На палубата – нощ.
  Среднощното кади
  под черната превръзка на Касиопея,
  където само кръстът и небесата пеят,
  където мараня е твоят мъглен пристан,
  а в думата – посеченост и сетната ти истина,
  където мъртвото разкъсва духа и тишината
  и всяко късно връщане
  е среща с непознати.

  Далече някъде, зората пак пропада
  и облакът й паднал, една умряла крава,
  търкаля се във въздуха с подути ветрове,
  додъхва пак и пак и вече ще умре,
  но някакво крило на гълъб или дим
  го вдига от окото на океана син,
  превръща го на мечка, а после на змия
  и почва пак, отново, небесната игра.

  Да, тук сме всички ние,
  сред кърваво море
  и никой път не знае,
  и нито и къде
  последният ни пристан дъгата ще затвори,
  и вече на колени на Дявола се молим,
  за болната от време,
  презряна светлина,
  която пак ще дръпне живота по ръба
  на някакво поредно, последно заколение,
  наречено от Бог разпятие и спасение –
  и там,
  по мачтите
  на куките побити,
  приличаме на кацнали в подлунието птици.

  И той е тук.
  И той!
  Сред сенките,
  сред нас,
  въздигнал на триона скрибуцащия глас,
  на крясъка – дъгата,
  на лудостта – четмото,
  на мъртъв албатрос скрипеца и окото,
  догонил без слова най-страшната стихия,
  и бяла пелена в саван ще го повие.

  Но той реве,
  реве
  и черното море
  корубата саката за миг ще измете –
  но спира да надува препълнения мях,
  защото я посреща смразяващ,
  луден смях,
  роден от всичко мъртво, от цялата Вселена,
  смехът на този мъж в отвъдното поема,
  разблъсква хоризонти,
  трепери и бучи,
  и падат вцепенени, посърнали звезди.

  Ахав – несвестен пес,
  из мрака заловен,
  куцукащ между спомена и лунния си плен,
  един, достигнал сушата и там от мрак изтлял,
  загубил всичко свято и всичко пропилял
  из кръчмите на Ада,
  сред райските цветя.

  Ахаве, бесно куче!
  Живееш?
  Докога?

  И той е тук – несретен –
  сирак на светлината,
  не знае кой го гони, земята –
  непозната,
  под някакъв превит в извивките си хълм,
  държи – брадясал вече
  – светкавица и гръм,
  тризъбец и огниво в пребитито копито,
  което е повдигнал, в парцалища увито.

  А клупът на небето тежи в обесно злато.
  Хамсията на слънцето сред въздуха се мята.

  И той е тук.
  И той.
  Под облака,
  до нас,
  нечуващ на живота прегракналия глас.
  До времето – преминало –
  до морския пчелин,
  останал поприведен, един захвърлен син,
  един препънат вече от пранги от олово,
  лишен от своя кръст,
  лишен от свойто слово,
  изгонен като лудия – в мазата на деня,
  безумец, дето кротко изчаква си реда.

  Прехвъля времето одрано наметало,
  вълните са пресини,
  а слънцето е бяло.
  И няма пропиляност,
  и няма оправдание
  за всичкото – билото – за вик, за покаяние.
  Скалата там сълзи –
  окото ще положи –
  и повече не иска и повече не може
  да носи този кръст върху одрана кожа,
  като че вече минал под шкурката и ножа
  на някакво затулно из мрака преселение,
  останал и без гроб, без сетното селение
  на хората, които, земята обитават,
  на хората, които пред думата си падат,
  нестигнали небе,
  нестигнали утеха,
  разхвърлили разгулно пристегнатите дрехи,
  танцуващи на дансига на падналото време,
  без никой път да знае и пътя да поеме
  към тази тиха сетност, от мрака завещана,
  на мъртвите прошепната,
  от мъртвите живяна.

  И той е тук – продъхнал.
  Морето е олово.
  Вълните се търкалят, додавят всяко слово.
  Остана само лъч
  и някакво въже.
  Оттук – започва пътят,
  Бог знае накъде.

  И пада равно…
  Тихо…
  Вселенско помирение
  между окъсан Бог и сетното творение,
  от морска сол омесено, от светлост и от жал,
  един човек забравен, роден в свещена кал,
  изправил слабостта на грозното си тяло,
  живял – не, не в живота,
  а там, където спряло
  бе цветето, което вълната ще откъсне,
  и това небе безлично дарява светли пръски…
  Делфините, където с мелтемите играят
  и падащото слънце с муцунките дълбаят.

  Оттук –
  прекършен,
  тъжен,
  подхвърлен към безкрая
  без кучката настръхнала и майка си да знае,
  които му дариха пречупена снага
  и патерицата строшена, да тропа из дъжда,
  и тътена, отекващ под свода на небето,
  където само босата луна,
  където,
  разсечени до гърло,
  безкрили ветрове
  пак свиват снопове от морски цветове.

  Отива си,
  отива си,
  догаря в мрака оня…

  Земята е червена,
  гемиите се гонят
  и пристанът дошепва с последните звезди,
  морето вдига дрехата и голотата ври
  от този сетноглух, загубен в тихост блян,
  отново, пак нестигнат,
  отново неживян,
  копнение строшено, валял в пустиня дъжд,
  мираж на светлината, несбъднат ни веднъж,
  а в гърлото огромна и мокротежка буца,
  и нощният моряк към прага си накуцва,
  светлика да запали,
  маслина да положи,
  ще си помисли в миг, че повече не може
  съдбата си да гони и тези ветрове,
  стената ще строши,
  до гроб ще изреве
  и пак ще тръгне –
  черно и в черно,
  черно сам
  на глухата си патерица и на нощта опрян.

  Догаря бавно слънцето и малко преди края
  догалва си земята и хвърля котва в рая,
  и диша върху покриви, разкъсани в позлата,
  нощта ще бъде същата –
  далечна и позната,
  чешмицата до кея ще пръсне водна шума
  и мракът ще затвори последната си дума.
  А залезът отсреща – една разчупна ласка
  небето ще целуне,
  небето ще одраска.

  Отгоре чезне глухо на мазката лъчът,
  все по-бледосива и лунна става тя,
  нощта е вече тук с небесното си слово
  и този черен месец пред остров от олово
  в предмиг предвкусва края и тъмното гори.

  Отиват си,
  отиват си
  последните лъчи.

  И корабът напуска следземния си пристан,
  а на брега забравеният, в небето си улисан,
  не вижда тънка птица как в маранята пада
  и как в часовника си вече и пясъкът пропада,
  и как зъбът проронен на черните скали
  плацентата разкъсва
  и мракът вече ври,
  как мъртвите с ръкави от водорасли – ризи
  под кипариса остър,
  до хоризонта близо,
  додишват ехото и с белия език
  кръвта червена вдигат, и всичкото след миг
  се срива и замира –
  там стъпил бе Човекът
  и бе въздигнал людската, миражната си Мека
  на волята,
  на любовта,
  на силните скали
  и няма вече болка, и няма вече дни…

  Брегът загуби цвят,
  човека не позна.
  И вдигай тази котва!
  И крепните крила!

  …Опрени в Адното, от тъмното смълчани
  без дъх, без упование,
  от вятъра вковани
  на времето под прангите,
  което жадно тлее,
  и всичко е забравеност, и силата немее
  с избити зъби вече, на старческата паст…

  И Адно е за Дявола.
  И Адно – и за нас.

  Накрая свършва вятър.
  И свършва и морето,
  и сенките се свършват, изчезват там, където
  прическите превили са морските треви,
  където, най-накрая, земята се отви
  и в тънкия й бял, пропукан с време череп,
  костиците най-сетне праха си ще намерят,
  сълзите ще дарят на корените сили,
  една пчелица, горе, небето ще ужили…
  И, може би, ще почне отново Рождество
  без нашето участие, без нас, пък и защо?

  Да бъдем дим и прах?
  Отмина ни редът.
  И вдигай, вдигай котва.
  Крилете.
  И на път!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Завръщане

  .

  По белотата на снега се връщам
  в онзи свят,
  останал непокътнат в мен –
  където е усмивката на мама
  и топлината на ръцете й.
  Където дните са подвързани
  със радост и безгрижие,
  а утрините ухаят на липов чай
  и зима.
  Където през нощта студът
  е ваял по прозорците цветя,
  а аз ги разтопявам с дъх…

  *
  От спомените внезапно ме изтръгва
  звънът на нотичка, изпусната изящно
  от невидим кос
  върху кристала на мълчанието…

   

  Людмила Билярска

  .

• Солта на Земята

  .

  Гледах една интересна карта на Северна Америка. Карта на различните етноси, наричащи себе си американци. Те бяха обозначени с различни цветове върху географската карта на Северна Америка и приличаха на най-шарената черга, която някога сте виждали. Разбира се на една такава карта, поради мащаба, не могат да се видят американските българи и затова аз се опитах да си ги представя.

  Все пак, за двайсет години а САЩ съм пообиколил наоколо, запознал съм се и съм чувал за много български диаспори. Взех да си мисля първо за моя щат – Индиана.

  В Индианаполис българите са разпръснати къде ли не. Има ги навсякъде, но избягват източната част на града, за която се носи лоша слава на криминален район. Иначе може да срещнете българи на юг, запад и север. Особено предпочитат север, където районите са известни с хубавите си училища.

  Абе, ако искате да срещнете българи в Индианаполис със сигурност, елате в парка Игъл крийк по православен Великден. Обикаляйки парка, неминуемо ще се натъкнете на голяма полянка с навеси и скари, където се пекат кебапчета, пие се „Хайнекен“ и група мъже и момчета ритат европейски футбол. Жените в тази група са необичайно красиви, а децата –  необичайно послушни за Америка.

  Там може да ни намерите със сигурност. През останалото време сме кой накъде. Работа, почивки, децата, България – всеки по задачи. Ние не се караме тук в Индиана. Не си завиждаме и не си правим кал. Причината не се крие в особения ни морал, а в простия факт, че не зависим, ама никак, един от друг. Така остава да се събираме само за веселба и разтуха.

  Българи в Индиана има и в други градове. Има ни и в Блумингтън, и в Лафайет, и във Форт Уейн и в Логанспорт.

  Като си помисля сега, където и да съм ходил в Америка, навсякъде съм срещал или чувал за българи. Върхът беше преди година, когато отидохме в щата Мейн. Избрах едно миниатюрно, никому неизвестно градче по Крайбрежието, на име Уелс – малко рибарско селище, заспало, унесено от песента на вълните, за десет месеца в годината, което се събужда от дрямката си за двата кратки месеца на туристическия сезон и после заспива отново. Много е на север Уелс, за да представлява интерес за повече хора, но и там още на втория ден се срещнахме с българи, които живеят в градчето.

  Има българи и в Кий Уест, и в Канзас, и в Уилингтън, и в Финикс, и в Спрингфилд и Форт Лаудердейл…

  Разбира се, всеки е чувал за Чикаго – българския град, за диаспорите ни в Ню Йорк и Лос Анджелис, но ако направим една етническа карта на Америка и нанесем на нея българите, обозначени с бели точки, за да се виждат на фона на другите етноси, ще се получи нещо като тава, пълна с добре осолена манджа от най-различни ингредиенти.

  Може англичаните да са месото, датчаните – костите, италианците – оливията и доматите, французите – виното, мексиканците – лютите чушки и боба, африканците – черния пипер, но ние, българите, сме солта на Америка. Без нас тази американска манджа би била доста безвкусна. Солта, изсипана на едно място, нагарча и затова ние сме разпилени по целия континент, а комай и по целия свят – за да бъде вкусно.

  Често в България познати и приятели ми обясняват защо съм заминал. Обясненията им се свеждат до две неща – парите и да се оправиш. Второто включва пари и други неща, специфични за всеки, който употребява термина.

  Знаете ли, не съм чувал българи в Америка да са толкоз категорични по въпроса защо са заминали. Аз самият и досега не съм сигурен защо заминах преди двайсет години, и защо продължавам да заминавам всеки път, когато се върна в България.

  Да заминеш на трийсет е едно, а да заминеш на петдесет – друго. Може би не си даваме сметка, но ние заминаваме всеки път, когато се приберем в България. Та ние винаги можем да останем, нали? Защо хващаме самолета отново и отново?

  Страх ни е, че няма да си намерим място в новата България? Нямаме работа в България? Децата ни са в Америка? Свикнали сме с живота в чужбина? Свикнали сме на хубаво и лесно? Надали.

  Аз предпочитам да си мисля, че ние, българските емигранти, си имаме мисия – да осолим световната манджа, да направим този голям свят по-вкусен и интересен.

  България е просто една голяма солница с шарена сол, поставена в средата на прясно опечена, бяла и дъхава питка. Хубава е България, но без българи ще е безсолна.

  Просто солта ни в България е много, та понякога ни нагорчава от толкоз много сол на едно място.

  Разсипем ли се по света, горчилката изчезва и става просто вкусно.

  Може би всяка нация си има своето време и функция в световната миграция. Англичаните – мореплаватели и откриватели, мексиканците и датчаните – колонизатори на непознатите земи, африканците носят мистичното, французите – финеса, ирланците – хъса, италиаците – семейните традиции, руснаците – литературата и накрая идва ред на нас, българите.

  Ние сме шарената сол на планетата. Малко сме, но без нас просто не е толкова интересно.

  А България ще си остане пак там и пак ще е красиво кътче от рая, но като се разпилеем тук и там по света българите, дано един ден в България да има по-малко горчилка.

   

  Виктор Хинов

  .

• Отвън дъждът пак кърпи храстите…

  .

  Отвън дъждът пак кърпи храстите.
  Просветва кожата на есенната пръст.
  Не е останал никой. Мачтите
  с прогнили пръсти времето плетат.

  И няма облак, облаците спряха.
  Замина към града и автобусът.
  Опашката му драсна калдъръма
  и пътят дръпна чергата си къса.

  Едно животно мяуна, скръцна нокът;
  отсреща люлка острова приспива.
  И само фарът с лупата в окото,
  прошепва в мътното, прогубил сили.

  И пръските, замръкнали под мостика,
  додъхват в този вечен кръговрат.
  Вълната с булчинската си премяна,
  пристъпи с клетва към отвъден свят.

  И въздухът дори, безмълвен вече –
  високо хвърлен в залезната нива.
  Догасва лодка в залива далече
  и тихо до мъглите си застива.

  А там, залутан в плахата си стъпка,
  вдовецът кипарисите прелисти.
  Нагоре, в тихото, отвъд градчето,
  където мракът светлината чисти.

  Прибира се, мълчи, ръцете топли,
  докосва с поглед влажните стени.
  Загубен в стаята, до снимките, до шкафа.
  Ще се стопли супа. Спиртникът гори.

  И после с восък мрака ще затвори
  тъй както свещ в нощта догаря,
  тъй както времето тежи, тъй както все
  не стигаш никога, не стигаш края.

  Отвън дъждът пак кърпи клоните.
  Дотляват и морето, и пръстта.
  Един човек – невидна драска в мрака,
  изчезва – дъх – с контура на брега.

   

  Васил Славов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• Дегустаторът

  .

  Разказ от Мария Келберт

  Казваше се Петер фон Хоффер – аристократ, романтик и дегустатор. Работеше за един вестник и три кулинарни сайта. Можеше и да не работи… любопитството го тласкаше. Пътуваше много, влизаше във всякакви ресторанти, гостилници, семейни хотели и най-обикновени кръчми. Обичаше да се самоизненадва. След това пишеше вдъхновено. Стилът му беше лаконичен, езикът – остър до язвителен. Рядко раздаваше звезди, но дадеше ли, това беше нещо като Нобелова награда.

  И, побутван от любопитството си, се озова в Брюж. В една от тесните улички покрай канала видя малък семеен ресторант. Лъхна го аромат на миди с чесън и реши да влезе. Поръча, отпи глътка вода и спокойно зачака. Поръчката му донесоха бързо. Жената на собственика беше от някоя африканска държава, собственикът – русоляв белгиец с трагично изражение на лицето, а трите деца, които разнасяха храната – мулатчета. Петер фон Хоффер поклати глава. Не одобряваше смесването на различни раси. Обичаше чистотата.

  Поднесе първата мида към устата си. Тя беше полуотворена. Огледа се за щипци, с които да разтвори черупката, не видя такива и се принуди да отвори с ръце. Ядката беше розово-жълтеникава и сякаш се усмихваше.

  Фон Хоффер внимателно я остави обратно в чинията и осъзна, че не желае да яде. Не искаше и да опита дори. Сякаш устата му не можеше да се отвори. Плати и излезе. Разходи се из града в очакване на истинския глад. Този ден гладът не се появи. Нямаше го и на следващия.
  „Ще погладувам три дни – помисли Хоффер, – тъкмо ще прочистя сетивата си.“ На втората седмица без храна се почувства лек и някак радостен. „Още две седмици и всичко ще се оправи“ – успокояваше се сам.

  „Всъщност, какво са 40 дни глад!? Лечебна техника. Толкова хора гладуват съзнателно, за да оздравят телата си…“

  Петер фон Хоффер отбеляза някои значителни промени след четиридесетия ден. Ставаше с лекота сутрин, усещаше всякакви аромати, виждаше прекрасно и най-дребните детайли, някакъв странен позитивизъм го обземаше към обяд и не го пускаше до вечерта. За храна дори и не помисляше. Костюмите му, шити в Лондон, висяха на тялото и губеха форма. Дори обувките му станаха големи.

  „Самоизяждам се – каза си Хоффер. – Това вече не е добре.“ Опита да отхапе залък хляб и го изплю веднага, защото усети ужасяващата болка, която изпитва житното зърно, докато го мелят. „Полудявам!“. Сетивата му бяха изострени до краен предел.

  Записа си час при приятел от университета – психолог.

  Денят беше топъл, слънчев, от Рейн полъхваше на тиня. До срещата с психолога имаше повече от час. Хоффер седна на пейка в парка до реката и се загледа с отвращение в пасящите наблизо гъски.

  И отново полъхна ветрец. Донесе лек аромат на канела и карамфил с лек намек на кръв. По алеята вървеше мъж. Висок, мускулест, брадясал. Седна на пейката до Хоффер без да пита. Канелено-кървавият аромат идваше от него. Любопитството сръга Петер в ребрата.

  – Какво сте ял днес? – също така безцеремонно попита фон Хоффер. – Мирише вкусно.

  – Дроб – отговори мъжът и внимателно го огледа. – Защо питате?

  – Дегустатор съм. Долових мирис на кръв.

  – Дробът беше съвсем пресен.

  – Но има и канела.

  – Много обичам канела. От дете. Слагам я във всяко ястие.

  – Интересно… дробът не е бил свински, нито телешки, нали?

  – Да. Не беше животински.

  – Може би… човешки?

  Лицето на мъжа се оживи. Очите му блеснаха. И се разприказва. Бил вегетарианец. Не можел да яде животински продукти. Много рядко му се дояждало месо.

  – Човешко? – с трепет попита Хоффер.

  – Ами, то друго няма. Риба не ям.

  – Разбирам… И как е?

  – Кое?

  – Човешкото.

  – О, зависи! Има и много крехко, но има и жилаво, а също и тлъсто… Щом сте дегустатор, трябва да опитате. Ще натрупате опит.

  – Мда… май бих опитал.

  – Имам още малко дроб вкъщи. Елате и ще Ви го приготвя.

  Хоффер погледна часовника си. Нямаше много време, но усети глад и неистово желание да яде дроб.

  – С лук ли?

  – Какво?

  – Дробът с лук ли го запържвате?

  – А, не. По селски не го харесвам.

  – В такъв случай приемам любезната Ви покана.

  Мъжът живееше в малка къща почти до реката.

  – Отивам в кухнята – каза домакинът, – пробвайте този пай с месо. – Отряза парче пай, сервира го в чиния от майсенски порцелан и го побутна към Хоффер.

  – Мирише чудесно… месото…

  – Да. От една позната. Тренира усилено, но не взима анаболи.

  И Петер заби вилицата в пая. След малко дойдоха парчетата дроб с онзи неповторим канелен аромат, бутилка червено сицилианско вино и чаша вода.

  – Виното винаги смесвам с малко вода – каза домакинът.

  – Ха! И аз! Така се засилва ароматът!

  – Именно.

  Размениха рецепти, обговориха човешката простащина. Смесването на храни, на раси, на традиции, култури и не усетиха как падна нощта.

  – Май трябва да си вървя – каза Хоффер.

  – Късно стана. Ще Ви изпратя. Вечер тук е опасно.

  – Дробът беше чудесен. Жалко, че не мога да опиша това вкусово вълшебство.

  – Другия път ще Ви приготвя супа от очи.

  – Не е ли ужасно!?

  – В никакъв случай! Те не Ви виждат.

  Апетитът на Петер фон Хоффер се беше върнал.

  На следващата сутрин мускулестият мъж седеше в градината си и отпиваше от купичка димящ бульон. Аромат на канела и рози привличаше пчелите. Петер фон Хоффер имаше неповторим вкус. Просто ангелски.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Многоликият послепис

  .

  Написах хиляди писма
  и по сезоните ги пратих…
  Трептят със пчелните крилца,
  блестят по изгрев благ в тревата,

  шептят от злачния дъбрак,
  нозете галят с морска пяна…
  Огледай се, вред давам знак,
  не казвай ти, че знаци няма!

  Дано по есенен листец
  скрит послепис да те омае
  и с вече помъдрял гледец
  узнаеш, че не всичко знаеш…

  На зимата в покоя тих
  писмо-снежинка да получиш…
  За теб живях! И дишах в стих,
  благословено праправнуче!

   

  Рада Капралова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Жегата, камъкът и гегата

  .

  Разказ от Петя Пламенова

  Не можа да зачене Гергиица и мъжът й я остави. Тя майка нямаше и най-много майка искаше да бъде. Баща й остана сам още млад и тя израсна по къра и по хорските къщи. Помагаше с каквото може и всички я обичаха – я да премете, да нахрани пилците и водица да им сипе, прането ше прибере и до бакалията ще отиде.

  Върна се Гергиица в бащината си къщурка. Година, откакто татко й се спомина, и тя сама замръкваше и сама осъмваше. Ама усмивката й беше помрачена. Тежко, тежко минаваха дните и взеха да я одумват клюкарките, че е ялова.

  – Виж я, ма! – чуваше зад гърба си тя. – Да знаеш, Делювице, това яловото е и проклето.

  – Ми то, човек като върне назад живота, май така ще излезе – майка й рано Господ я взе. Кой знае какви грехове е изкупвала, Божее!

  – А, то пък да бе само майкя й! Ами баща й? Нали кръгъл сирак останал и го обулчили, е така, гладен да не ходи. Затуй и рано вдовец остана. То тея работи не излизат на добър край.

  – Помилуй нас, Боже! – казваше си тихо Гергиица и се прекръстваше.

  В селото живееше един стар човек. Знаеше се, че е мъдър. Времето бе издялкало с длетото си на лицето му толкова бръчки, колкото дни и нощи беше отброило в календара на живота му. Останал сам, без челяд, без жена, без къщовница.

  Веднъж той помоли тая крехка сиротна душица да го придружи до съседно село. Знахарка имаше там. Искаше нея да заведе, ама ей така завъртя нещата, да не й е неудобно. Първо той влезе, позабави се и, на изпроводяк, знахарката се обърна към Гергиица и й каза:

  – Момиче, чуй! Пострадала си от камък. И камък ще те оправи. Сама ще го намериш.

  Тръгнаха. Дядо Гроздан бе спазарил една волска кола да ги вози и каруцарят подвикна на животните:

  – Дий! Ангели! Айдеее, Бог пред нас и ние след него!

  Белите волове потеглиха леко. Спокойствие издаваха те и деляха впряга си по равно.
  Умълча се Гергиица. Камък я бил повредил. Мислеше. Така се унесе. В просъница видя кога погребаха майка й, тя беше дете. Момиченце. На другия ден тръгна сама към гробището, плака там и на връщане заспа от умора на ония скали, дето червенееха някак си. Беше септември. Уж още топло, а по залез вече захладняваше. Прибра се в тъмното, а татко й с червени от умора и мъка очи й каза: „Не закъснявай никога повече, чедо. Уплаши ме. Ти ми остана едничка.“

  Тогава ще да е, тогава камъкът й е навредил. Изстинала е. Спомни си, че долу слабините все я боляха. Така си и порасна.

  Каруцата се тресеше по неравния селски друм и тя се събуди. Повдигна се, облегна се на ритлата, така че да може да гледа пътя.

  – Дядо Гроздане, какво е това, ей там, виж, точно под слънцето?

  – Светилище е, дядо, останало от памтивека, от траките още. Казват, че там змиите събличат кожите си. И верно, ако отидеш, ще ги видиш, навсякъде са.

  – Прилича на голяма каменна гъба, дядо! Но как от двете й страни са поникнали тези огромни дървета, сякаш да я крепят да не падне.

  – Ако бях по-млад, щях да те заведа да го видиш, ама сега краката хич не ме държат, дете.

  Всеки ден Гергиица отиваше до каменната гъба, по едно и също време. Разплиташе косите си, сядаше на нагорещения камък, откопчаваше сукмана и оставаше така дълго. Дъбовете й правеха сянка, а камъкът първо нещо взимаше от нея, а сетне нещо й даваше.

  Зад каменната гъба, по тясна и къса пътечка се стигаше до малка пещера. След време разбра, че местните й казвали Утробата. През тесен процеп се отиваше до място, където можеше да се свие сам човек.

  Над светилището под върха зеленееше равна и тучна поляна. Виждаха се овци и кучета.
  На кръгъл и плосък камък, от времето още, имаше издялан кръг и римски цифри за слънчев часовник. По средата беше направена дупка, в която овчарите пъхаха гегата си и сянката показваше колко е часът. Овчаринът бе забелязал, че долу на камъка идва жена в дванайсет по пладне и седи по три часа всеки божи ден. Тя се вглъбяваше в себе си и оставаше така коджа време.

  И днес дойде Гергиица. Пак разпусна коси и разкопча сукмана. Затвори очи и протегна ръце назад, зад кръста си, като опираше длани в камена.

  Зад нея се приближи почернял от слънцето мъж, хубав, но груб, с красиви тъмни очи под черни счупени вежди, хубаво чело, над което падаха кичури от дългата му, с гарванов цвят коса, гъста и къса брада, с ръце силни и големи. Малкото нежно сърчице на Гергиица трепна и тя подскочи от мястото си. Той я сграбчи през кръста и тя се огъна в здравата страстна прегръдка. Разголените мъжки гърди издаваха колко лудо бие мъжко му сърце. Ако се съпротивляваше наистина, той би я оставил. По-скоро тя се срамуваше, опита се да се противи, но сякаш някой отгоре й казваше да се подчини.

  Разбойник беше хубавият млад мъж. Но той не вредеше на обикновените хора. Даже им помагаше.

  Пътят му днес минаваше насам.

  Отдавна знаеше светилището. Идваха тук млади жени да молят зачатие. Рожба.

  Това и стана. Разбойникът не беше груб. Накрая целуна нежно по челото Гергиица и си тръгна. Никой не го чу и не го видя, освен овчарят със слънчевия часовник.

  На другия ден младата и тревожна жена отново дойде, но влезе в пещерата и седя там. Часове. Други бяха нейните кахъри.

  „Ще я взема при мен. Господ чу молитвите й. Ще има рожба, сигурен съм. Но пред хората как ще се показва непразна, какво ще прави сам-самичка на тоя свят? Ще я взема при мен. Искам поне да спася честта й. Знам, че млад ще си отида. Затова не посмях да почерня някоя женица, но сега е дошло време да направя добро, пък нека тогава се свършвам.“

  Гергиица мина през селото с младия овчар под ръка. На калпака си бе сложил китка, все едно бе взел нейната.

  Пророчица казала отдавна, че недоживял ще се спомине, и той случайно бе чул това. Оттогава не живееше.

  „И така да е, вече знам, че не съм бил на тоя свят за оня, де духа. Детето ще се роди през пролетта и аз няма да имам право да умирам!“

  На каменната гъба майката кърмеше детето на сочната си гръд. Тя извади от полите ножичка и отряза дълъг кичур от светлокестенявата си коса. Оплете го в клоните на стария дъб. Ветровете да я ветреят, тяхна да е. Даде на камъка част от себе си – съблече ризата и я просна там, на скалата. Недалеч бе оставила друга, която после облече. В една малка вдлъбнатина на камъка изцеди от напращялата гърда кърма. Още една змия съблече кожата си, пи мляко и остана на припек.

  „Гергиице, да се прекръсти мъжа ти с името Панко и ще живее. Чу ли?“

  Тази нощ знахарката беше се споминала. Дойде в съня й.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Петя Пламенова Иванова е родена съм през 1973 г. в с. Дъбован, Плевенско. Завършила е ЕСПУ е гр. Гулянци, където живее в момента. Следва Българска филология в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Автор е на две издадени стихосбирки – „Сълза несподелена“ (2001) и „Налейте“ (2003), чиито редактор е Емил Рупел. От 2017 г. насам, освен поезия, пише и импресии и проза. Литературният й псевдоним е Пламена.

  .

• Вечери

  .

  И падат вечери,
  на вятъра обречени –
  объркани, тревожни, неспокойни –
  не знаят закъде да се запътят вече…

  Към нощта ли – с мислите й болни –
  или към крайбрежната притома,
  където вятърът е щурманът в реката,
  вълните закачливи го догонват,
  наоколо припляскват и веслата…

  А горе някой ситото разтърсва
  и пелената здрачна разпилява –
  звездите дребни първи се изръсват
  и бавно месечината изгрява.

  Омиротворена, вечерта се връща
  в покоите си кротко да полегне
  и нищо че прозорецът е смръщен,
  фантазията му е просто бедна.

  Събрала мъдро звездните си билки,
  ще седне вечерта пред чаша вино,
  ще пие ароматите й скрити,
  догдето сънят притегли я, невинен.

   

  Станка Николова

  –––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Коледата разрешена

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  

  – Няма значение колко пъти е побеждавало злото! Доброто винаги надделява накрая! Дори при отчаяните убийци, при безчовечните крадци и отрепки, то идва, ако щеш за пет секунди в края, застава под клепките и изтича с последния дъх! Душата човешка е тъй устроена, че се стреми към красивото и доброто, но парите, славата и властта замъгляват разума ни. Понякога вършим глупости и после съжаляваме, разбира се! Такива сме ние, хората! Слаби и силни едновременно! Ако можехме да проумяваме това не в последният си миг на тоя свят, а някъде преди това, чудеса щяхме да постигнем..! – въздъхна боцманът Калчо и отпи от бирата си.

  Двамата моряци, седнали на масата в корабната трапезария с него, го гледаха и мълчаха. На лицето на единия бе изписано откровено съмнение, а другия го гледаше с детски очи, все едно пред него бе Дядо Коледа. Вратата на трапезарията се отвори рязко и през нея надникна машинистът Пейчо:

  – Боцмане, бягай в машинното, че стана беля! Вика те старшият помощник! Механикът Мишо пострада!

  – Какво стана, бе? – надигна се Калчо.

  – Не знам! Чух само как той извика! Изглежда е затиснат от резервоара с корабно гориво!

  – Не може да бъде!

  – Може, не може, тичай, че човекът умира!

  Боцманът се провря през вратата, а след него тръгнаха и двамата моряци. Имаше извънредна ситуация на кораба. Щом се спусна в машинното отделение, боцманът видя вече пристигналите старши помощник и капитана на кораба. Капитанът бе грък и гледаше мрачно някъде встрани. Старшият помощник бе поляк и знаеше български, защото бе живял няколко години през детството си в Несебър. Останалият екипаж бе съставен от българи. Калчо се провря край капитана и клекна, за да види пострадалия. Пластмасовият резервоар, тежащ три тона, се бе откъснал от лентите, които го придържаха, и бе затиснал механика. В това бурно море петхилядитонният кораб подскачаше като коркова тапа по вълните.

  – Мамка му! Като сменихме резервоара, нали казах, че тия ленти са къси и не стават?! Защо не ме послушахте? И на всичко отгоре, трябваше да нахакате сандъците с резервни части в пространството до борда!

  – Така нареди капитанът! – оправда се старшият помощник.

  Калчо впери поглед в капитана, но гъркът му обърна гръб и нареди като оправят нещата да му докладват. После се изниза като мокра връв от машинното. Останалите се спогледаха, а затиснатият механик изпъшка:

  – Момчета, не мога да дишам! Ще ме смачка това нещо!

  Старшият помощник посочи към отворите в горния край на резервоара:

  – Може да го закачим и с един скрипец да го изтеглим встрани, но се боя, че като го завъртим, ще приплъзне и съвсем ще смачка механика!

  Боцманът се наведе и огледа отблизо ситуацията. Механикът бе тъй силно притиснат от резервоара, че бе чудно, как изобщо е все още жив. Лицето му бе посиняло, а от очите му изтичаше болка.

  – Дръж се, Мише! Ей сега ще измислим нещо! – с дрезгав глас изръмжа Калчо.

  – Боцмане! Ако не оцелея, в каютата ми има два кашона за внуците и една кутия за дъщерята! Подаръци за Коледа са. Ще имаш грижата, нали?

  Калчо стисна зъби:

  – Сам ще им дадеш подаръците, Мише! Аз не разрешавам Коледа, докато не те изкараме жив от тук!

  – Прощавайте, момчета! Ако съм обидил някого, не е било от злоба! Ох! Тялото ми е смачкано и боли! Страшно е тук долу…! – с последни сили изрече механикът.

  – Долу винаги е страшно, Мише! Но по-страшно е, когато си сам! Сега ние сме с теб и не бива да се отпускаш, дори за секунда! Тялото може да е долу, но духът ти трябва да е нависоко, момче! Колкото може по-нависоко, чуваш ли? Само така ще те спасим!

  Механикът само изпъшка. Боцманът изтри оросеното си с пот чело, огледа се и кресна:

  – Бързо донесете дървените клинове! Срежете от дебелата талпа около половин метър и я донесете! Бягайте, че няма време!

  Моряците хукнаха нагоре, а старшият помощник отиде до масата на механиците и взе бутилка вода. Клекна до пострадалия, но боцмана го спря:

  – Недей! Ще се задави! После ще пие… водка!

  – Цял кашон имаш от мене! Само да го спасим! – обеща старшият.

  По стълбата се спусна първият моряк, с големи дървени клинове в ръцете си. Той внимателно ги постави на пода, до главата на пострадалия. Прехапал устни, боцманът огледа как да ги намести, за да попречат на резервоара да натиска пострадалия. Когато донесоха и част от дебелата талпа, той се опита да я вмести в ъгъла до главата на механика. Тъй като не ставаше, Калчо нареди да донесат верижния трион. С него изряза талпата под ъгъл и успя да я намести, като ожули челото на механика. За да е по-стабилна, я удари с чука няколко пъти встрани. Механикът изохка и притихна.

  – Сега бягайте за дрелката и онова, голямото свредло за панти! Донесете и маркуч, да източим горивото! Онази, синята помпа да е на секундата тук! Като пробием резервоара, ще я включим и прекараме маркуча през онзи люк отсреща! Ясно?

  Моряците се стрелнаха по стълбата нагоре. След около половин час горивото в бидона спадна под половината и, макар да се люшкаше, тежестта не бе тъй страшна. Когато и последната капка гориво бе изсмукана от помпата, боцманът сам дръпна кабела и тя утихна.

  – Сега всички тук, момчета! – нареди Калчо. – Вие двамата прекарайте едно въже през задния край на цистерната, а ние ще вдигнем заедно предния! Вдигаме по моя команда! Разбрано?

  – Тъй вярно, сър! – в един глас отвърнаха всички.

  Дори празна, пластмасовата цистерна тежеше много, но с общи усилия моряците успяха да я преместят на старото й място. Вързаха я с въжета за по-сигурно и внимателно изтеглиха тялото на механика. Той все още едва си поемаше дъх, защото вероятно бяха счупени ребрата от едната страна на гърдите, но беше жив. С благодарни очи той погледна към стълбата:

  – Момчета, изкарайте ме на палубата! Искам там, на въздух, на светло…!
  Изпълниха желанието му и вече горе, под напора на силния вятър, боцманът го плесна леко по бузата:

  – Ще пийнеш ли водка сега, Мише? Старши помощникът черпи!

  – Полска ли е водката?

  – Няма по-добра водка от полската! – изпъчи гърди старшият, а в сините му очи блеснаха весели искрици.

  След малко всички бяха насядали по палубата около пострадалия механик и всеки надигаше бутилка водка. Капитанът се показа от един преден люк и нареди всеки да си изпълнява задълженията. Моряците, заедно със старшия помощник, погледнаха към боцмана, който се усмихна и отвърна:

  – Я се скрий, мишок такъв! Намерил кого да командва той! Нали цялата беля стана, заради това, че си абсолютен некадърник! Ако фирмата не беше гръцка, никой нямаше да те назначи капитан, смотаняко недоклатен!

  Капитанът хлопна люка, а старшият помощник каза:

  – Аз съм длъжен да докладвам за произшествието! И повече с тоя нещастник не се качвам на един кораб!

  – Момчета! – погледна си часовника един от моряците. – Знаете ли, че остават още петдесет и седем часа до Бъдни вечер? Може и да успеем да се приберем навреме! Вятърът вече е зад гърба ни!

  – Ще се приберем, разбира се! – усмихна се боцманът. – А и да закъснеем, няма страшно! По-важно е, че се прибираме всички!

  Легнал на една страна, пострадалият механик едва отпи от водката и запита:

  – Как го каза долу, боцмане? Духът да е нависоко, нали? Ако знаеш колко високо е моят сега…! Жив да си, Калчо!

  Той изтри очите си и отпусна глава с щастлива усмивка. Вятърът пръсна една вълна в очите на моряците и солената вода се смеси с радостните им сълзи. Вятърът буташе кораба към дома, за да могат по-бързо да стигнат те до най-близките си. Коледата вече беше разрешена!

  .

• <<
• 1
...
• 14
• 15
• 16
• 17
• 18
• 19
• 20
• 21
• 22
• 23
• 24
...
• 77
• >>