Всичко от литература

литература

• Представяне в София на „Американски триптих“

   

  На 3 октомври 2024 г., от 18.30 часа местно време, в Книжен център „Гринуич“ в София (бул. „Витоша“ 37), ще бъде представена новата книга „Американски триптих“ на нашата сънародничка в САЩ Людмила Калоянова. Авторката ще бъде на събитието.

  Книгата ще представи Димитър Христов, с участието на Георги Цанков
  и музикалното оформлениение на Петко Славов.

  „Американски триптих“ е книга за незарасналите в нас рани и възможното или невъзможно изкупление. История за вината и покаянието, за изгубената и намерена идентичност, разказана на фона на съдбата на три поколения емигранти в Америка. Роман, в който търсенето на Черната Мадона – икона, изчезнала преди повече от столетие от малко градче на Черно море – се превръща в проникновен разказ за докосващата сила на любовта и взаимното опрощение.
  Трансформирането на носталгията в креативен процес за възкресяване на миналото, постоянната отвореност на наратива към варианти и възможности за постигане на решения очертават достойнствата и приносите на „Американски триптих“ в потока на съвременната българска литература.“ – Здравка Владова-Момчева

  „Има емигранти, които обичат родината повече от тези, които живеят в нея!“ Съждението е отрезвяващ акцент в романа на Людмила Калоянова „Американски триптих“, но то може да бъде осмислено като представителен слоган на българската участ след падането на Берлинската стена.“ – Людмил Тодоров

  Събитието във Фейсбук ТУК

  Книгата вече бе представена в Созопол, а освен представянето в София на 3 октомври, предстои представяне на „Американски триптих“ и в Бургас. Там датата е 16 октомври.

  .

• Д-р Борис Младенов и неговата книга „Лилия“

   

  ЗА СЕМЕЙСТВОТО И ЛЮБОВТА – СЪРДЕЧНО…

  От печат излезе стихосбирката на Борис Младенов / Young „Лилия – историята на една любов в стихове“. Сидни – София – 2024 г. Тя е дело на „ИД Принт“ ООД, а поводът за създаването й са 60-те години брачен живот, който авторът има със своята любима – името на която носи книгата. Живеещият в Австралия поет, лекар по професия, не е непознат за българския читател. Негови творби се появяват епизодично в периодичния ни печат, могат да бъдат намерени и издадените в родината книги, част от които са: „Еротични сонети“, „Ехо от близкото минало“ – стихове и сонети, „Старчески напеви“ – сонети, „Вълнения“ – стихове, сонети и преводи, „Мисли, надживели вековете“ – четиристишия, „I call Australia home” – на бълг. език – сонети, „Две сенки бяхме“ – сонети, „Мигове“ – сонети, „Рапсодия в бяло“ – стихове и сонети, „Дребни радости човешки“ – сонети, „Закъсняла младост“ –сонети, „Носталгия в залеза“ – сонети, „Вий ставате мъже“ – сонети, „С лира и слушалка“ – стихове и сонети, „Лирични откровения“ – сонети, „Живот под карантина“ – сонети, „Престъпление без наказание“ – сонети, „Благословена старост“ – сонети, „Фамилно дърво“ – проза и др.

  „Лилия“ е красиво продължение на създаденото от вече пенсионирания лекар-хематолог, член на Съюза на лекарите писатели в България. С какво всъщност ни впечатлява сборникът, в който стиховете са създавани в различно време и на различни места, но основно в Сидни?

  Той насочва вниманието на съвременния читател към позабравените днес, а понякога и съзнателно неглижирани в уж модерния начин на живот, стародавни семейни ценности: тази красива мозайка от интимни и морални багри, високо ценена от предците ни през векове, години и исторически превратности. Става дума за споделената, осъзната любов, проверена в спокойни дни и в трусовете на съдбата; за взаимната привързаност и общите усилия в изграждането на новите поколения; за себеотдаването и жертвоготовността; за преплетените със смирение една в друга длани, спокойно очакващи старостта и неумолимия тленен финал на съществуването. Любовта в семейството е песен и за доверието между двама души, обречени един на друг и изписали върху пергамента на живота своето християнско послание за обич, доброта, отстъпчивост, единомислие, откритост в мислите и чувствата… Всички тези черти, даряващи с топлота иконата на българското семейство нине и присно, са втъкани в новата книга на Борис Младенов. Която, макар и обемна в проекцията на отлетелите години, се чете увлекателно и на един дъх. В стиховете си д-р Младенов споделя радостта си от здравата спойка между него и обичаната жена. Изтъква благодарната си преданост към нея и сякаш в редовете отново диша възрожденската чистота и свенливост между двама млади, бъдещи съпрузи. Отброяващи отредените им години пред олтара на семейния култ, правещ ги достойни членове на обществото и пример за деца и внуци. Но Борис Младенов не морализаторства, не се дава за пример и повод за нечие подражание. По страниците пълнокръвно диша реалността на битието, споделените чувства са осезаеми и пулсират нетърпеливо, а понякога и скритата закачка весело приковава читателското внимание:

  Затворен в древни времена
  духът ми спеше в бронзов съд;
  девойка скромна и добра
  съда откри в затънтен кът.
  С наивитета на дете
  тя плахо го подритна с крак,
  но любопитство я обзе
  и дръпна прашния капак.
  Освободен от своя плен
  аз ръст изправих със замах,
  прегърнах я и в миг блажен
  с вековна жад я обладах.

  И оттогава досега
  съпруга скъпа ми е тя!

  Днес темата за семейството – за българското семейство и неговите непреходни ценности, все по-рядко се среща в произведенията на нашите автори. Тя сякаш е заключена в прашния килер за неща, изживели времето си. Вехта и неактуална, заедно с темата за порутеното и охлузено, обезлюдено село. За безмилостната демографска катастрофа, възцаряваща безизходна тишина и отчаяние над някога кипящи от жизненост родни краища. За несекващата поради това принудителна емиграция на фона на официалната демагогия, че сънародниците ни – вече трето и четвърто поколение, родени зад граница, щели уж да се върнат. За загърбените да умират без време от мизерия и болести пенсионери и работещи бедни. За страшната бездна между имащи и нямащи, която у нас никога няма да се запълни, и още за какво ли не. Вместо нея, непорасли за антагонистичното битие авторчета, гледащи си пъпа, ни занимават с джендаризъм, евроатлантически шменти капели, идеи за смяна на половете – който, когато и какъвто ще да става, с преклонение пред чужди, съмнителни политически хрумки и естетическа констипация, нека не изреждаме повече. България отдавна вече няма свой национален идеал, а проверените ценности от миналото време, в мир и барутни години, са изхвърлени на бунището. Затова такива книги като „Лилия“ на д-р Борис Младенов са свежа глътка поетична жива вода, призвана да трепне нещо мило в душите ни. Нека я разтворим с доверие и зная, убеден съм, че я прелистваме пак и пак…

   

  Георги Н. Николов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Борис Младенов е роден през 1939 г. в с. Лехчево, Монтанско. Завършва гимназия в Михайловград и Медицина във Висшия медицински институт (сега Медицинска академия) в София. Три години работи като лекар в Михайловград и Берковица. Приет за асистент в специалността „Пропедевтика по вътрешни болести“ при ВМИ – София, след това в новооткритата Клиника по хематология в Медицинска академия. Има признати специалности по вътрешни болести и клинична хематология. През 1991 г. емигрира със семейството си в гр. Сидни, Австралия. След издържан изпит по английски език и приравнителен изпит по медицина работи в три реномирани австралийски болници като лекар-хематолог. Понастоящем е пенсионер. Стихове пише от ранна детска възраст. Като ученик в гимназията участва в литературен кръжок. Като студент по Медицина е публикувал стихове във в. „Медик“. След пенсионирането си в Австралия събира всичко написано до този момент и започва да публикува стихосбирки в България в малки бройки за близки и приятели, като продължава по-интензивно да пише.

   

  ИЗ КНИГАТА „ЛИЛИЯ“ НА Д-Р БОРИС МЛАДЕНОВ

  „ПОСЛЕСЛОВ

  Есента на 1959 година. Първият „учебен“ ден като първокурсници студенти медици. Събираха ни в Медицинския институт, София, за селскостопанска студентска бригада в провинцията, нещо обичайно за онова време. Нищо не можеше да помрачи щастието ни от факта, че сме приети медицина, и едва ли някой имаше нещо против бригадата, която щеше да трае цял месец. Лекарската професия все още се ползваше с голям авторитет, частната практика я правеше много атрактивна и аз се чувствах на Седмото небе, когато престъпих прага на Медицински институт и влязох във вече препълнения с щастливи лица на студенти медици двор. Намерих името си в списъка – Първи поток, 7-ма студентска група. Нямаше никакви означения на групите и започнах на слуки да търся колегите от 7-ма група сред нестройното множество. „Седма група?… Някой от седма група?…“ Докато се промъквах така и повтарях въпроса си, най-сетне чух отнякъде зад мен нежно гласче, което каза: „Аз съм от седма група“. Обърнах се и видях лъчезарно усмихваща се красива колежка, която мило се представи: „Аз съм Лили“. „А аз съм Борис.“ Така се запознахме и продължихме да разговаряме непринудено, сякаш бяхме дългогодишни познати. Можех ли тогава да предвидя, че тази среща е съдбовна и от този момент сме предопределени един за друг, и ще останем неразделни до края на живота ни!

  На 18-ти септември 2024 година празнуваме Диамантен юбилей – 60 години щастлив семеен живот!

  СЪДБА!“

   

  По пътища неведоми поех
  да търся нежната си половина;
  години в мрак се лутах без успех,
  докато юношеството ми мина.
  С девойки умни, хубави дружах,
  но сякаш пазен от върховна сила,
  не се обвързах с никоя от тях –
  съдбата друго бе ми отредила.
  Напътстваше ме тя като маяк
  по пътя към спасителния бряг
  и ме преведе чист и свят през мрака

  към Нея в Алмаматерния храм –
  единствената, истинската там
  намерих с любовта си да ме чака.

  Ти спомняш ли си онзи първи ден,
  когато двама с теб се запознахме?
  Той бе ни от съдбата отреден,
  но чак след дълго време го разбрахме.
  Съвсем не подозирахме тогаз,
  че таз случайна среща бе съдбовна
  и че потайно ще разпали в нас
  от този миг една искра любовна.
  През следването ни един до друг
  останахме така неосъзнати,
  че аз съм бъдещият ти съпруг.
  А половин век сватбените дати

  празнуване до старини пределни,
  все още влюбени и неразделни!

  Разхождаме се ний…
  Денят преваля.
  Залязва бавно слънцето зад нас,
  от хоризонта го дели копраля –
  остава му най-малко още час.
  В косите ти, поръсени с жарава,
  лъчите му плетат златист венец,
  а ласкаво ги роши и развява
  полъхнал от морето лек ветрец.
  Да можеше, той щеше да ти каже,
  че като него бих желал така
  да те погаля, а не смея даже
  да те докосна с пръст, не ли с ръка.
  Но сенките ни все по-дълги стават –
  прегръщат се, в любов се обясняват.

  Понякога самият аз се питам,
  как бракът ни докрая устоя

  и всеки път във послеслов отчитам,
  не всичко бе късмет и по съдба.
  На мене и на моята съпруга
  семейството ни главно се крепи
  и наша е основната заслуга,
  че пак сме заедно на старини.
  И ако трябва в този свят тщестлавен
  причините в едно да обобщя,
  ще кажа с още влюбено сърце,

  че всеки беше в брака равноправен,
  и имаше възможност, свобода
  да бъде онова, което е!

  Сега, когато с теб сме остарели,
  с износени от времето сърца,
  със морна плът и страсти закърнели,
  се питам сам, какво е любовта.
  Каква е тази неизменна сила,
  която в късни старини дори,
  в солиден брак така ни е споила,
  че само гробът ще ни раздели?
  Животът бе за нас сурова школа,
  научи ни как дребните неща
  един с друг да делим и да ценим…

  В тях е секретът, тайната парола,
  с която любовта ни преуспя
  и бе на щастието синоним.

  Зад хоризонта нейде в маранята
  залязва слънцето на моя ден;
  приятно, леко ми е на душата,
  изпращам го в безкрая с дух смирен.
  В живота преживях моменти тежки,
  премеждия… Но съм все още жив.
  И без провали, и без груби грешки
  съм истински доволен и щастлив.
  За нищо не тъжа, не съжалявам.
  Мечтите си с успехи увенчах.
  И в трезви мисли днес се убеждавам,
  че твоята любов сред всички тях,

  с която бях от Бог благословен,
  бе най-великият успех за мен!

  Старице мила, бурята утихна.
  Ела да се разходим до брега!
  През облака небето се усмихна
  и слънцето отново заблестя.
  Красиви са вълните с бяла пяна,
  подобно буйни гриви на коне;
  връхлитат по гърба на океана,
  а той под тях бушува и реве.
  И силует на кораб в маранята,
  като черупка мятан и люлян,
  лети насам след дълга одисея…

  Тъй нас ни люшка цял живот съдбата,
  като вълни на бурен океан
  и ни на тоз далечен бряг довея!

  Епилог

  Да беше предпочела някой друг
  в кръга край нас неверен и лъжовен,
  дали би бил по-предан, по-грижовен,
  и по-добър от мен като съпруг.
  Не претендирам, че бях образцов,
  човек съм с всички слабости и грешки,
  но плътно бдях над теб в минути тежки
  и те обсипвах с моята любов.
  От всичко, нужно за една жена,
  ти дадох в двойна доза безусловно
  и бях готов през всеки миг дословно,
  за теб, за любовта ти да умра.

  И цял живот те „носих на ръце“,
  и пазих като „писано яйце“!!!

  .

• За „Море от мечти“ на Мари Робес

  .

  В дебютния си роман „Море от мечти“ (изд. „Сатвалайф“, 2024) Мари Робес описва България през погледа на двама чужденци. Действието се развива в Созопол, Несебър, река Велека, селца в Струмската долина, Балчик, Албена, Родопите, Пловдив, крепостта Калиакра. Освен двамата чужденци, сред героите в романа е и Камен – възрастен български таксиметров шофьор, някогашен учител, който не се отказва от мечтата си, въпреки тежестта на битието.

  Романът поставя вечни въпроси: Как да водиш смислен живот? Как да дръзнеш и да осъществиш мечта? И да свържеш мечтата с обичта към родината. Не са спестени и сериозни теми – за мъжделеенето на духа, за обезлюдените села, за унищожаването на земята, за грабежа на златните ни залежи. Неусетно научаваме къде са лети камбаните, които възвестяват Освобождението на България; откъде се виждат Родопите, Рила и Пирин едновременно; кое цвете символизира силата на българския дух и не се среща другаде по света.

  „Надявам се „Море от мечти“ да вдъхнови българи в чужбина да се върнат обратно. Както и хора от България да не заминават навън“ – пише авторката.

  „Третото ми дете се роди тук. През четирите дни, когато бях в родилното отделение, не се роди друго дете. И усетих, че България изчезва. Трябваше да направя нещо. Да опиша Балкана и морето така, че повече млади хора да се влюбят в родината. Така, както я обичам аз…“ – споделя още Мари Робес.

  Тя разпространява романа си безплатно по български библиотеки в чужбина. Наскоро е изпратила тази книга на Културен център „Магура“ – Чикаго.

  Преди „Море от мечти“ Мари Робес е написала две книги за интериорен дизайн, издадени в Германия и Китай.

  .

• Тъжните очи на вълка

  .

  Разказ от Ваня Григорова

  Откакто Ловеца отстреля вълчицата и малките й, вълкът рухна. Изведнъж остаря с няколко години. Козината му се прошари от кафеникаво-сиво до бяло.

  Виеше от болка вечер срещу луната и й разказваше за своята мъка. Тя мълчаливо го изслушваше и отиваше да разказва на звездите колко лоши са хората.

  През деня слънцето изгряваше и дните продължаваха монотонно да следват хода на времето. Всичко живо в природата се надпреварваше да живее. Само за вълка времето беше спряло.

  Благой изкара коня от обора, подсвирна на кучетата и натовари на каруцата вълчите кожи. Имаше и няколко лисичи.

  Днес щеше да е добър пазар. Доволно потри ръце той. С парите щеше да изкара няколко месеца.
  До следващия лов.

  След случката с вълчицата и малките й, глутницата определи вълка за свой водач. От съпричастност и уважение. Там важаха строги правила. Посегнат ли на някого от „техните“, отмъщението е непредвидимо.

  Благой влезе в къщата и хвърли кесията на масата. Взе котленката от печката и си поля на ръцете в един леген. Избърса ги в кърпата, която висеше на въже над печката, поглади брадата си, сви си тютюн и седна да си брои парите.

  – Ще купя брашно, захар, няколко малки варелчета с олио. Все пак зима идва, трябва да се запася с продукти. Дърва – бол. Все пак живея в гората. Месо – все ще си отстрелям дивеч. Ще остане за ром и за уиски дори… – мърмореше си Благой под носа и прехвърляше сметките по тефтера.

  Стана да си запали печката, но му бяха привършили сухите вършини. Наметна ватенката и излезе до сайвана. Кучетата се разлаяха, бяха гладни.

  Ето какво пропусна. Да пише към продуктите и храна за кучетата.

  Влезе вътре, сложи една тенджера на печката с вода. Докато се разгаряха дървата, изсипа един пакет кокали с малко месо по тях. Сети се, че не беше ял, и отстрани на плочата си препече няколко филии хляб.

  Извади едно парче сланина от долапа, от съседната стая, където съхраняваше продуктите си на студено. Беше тъмно, а газовата лампа не донесе със себе си – и тъкмо да се насочи към рафта, да си вземе бутилка вино, усети странно присъствие. На прозореца срещу него, в тъмнината, светеха две очи. Те спокойно го наблюдаваха. Като че ли го изучаваха.

  Ловеца се стресна. Рядко се случваше да изпита страх, а и нямаше нужда – той беше човекът с пушката, който отсрелваше дивите животни. Или поне така си мислеше. Като има огнестрелно оръжие, все едно беше шефът на планината.

  Беше самонадеян и нагъл и живееше в свой затворен свят, високо в една хижа в планината. Беше такъв егоист, че смяташе, че всичко му принадлежи.

  Погледна отново към прозореца – очите в тъмното ги нямаше.

  „Объркал съм се в тъмното“ – помисли си той и отиде да си обърне филиите на печката. Наряза си сланина, обърна една чаша вино, засука мустаците и разбърка кокалите в тенджерата. Надроби няколко филии хляб и изсипа помията в котленката на кучетата. Бяха 5, но бяха гладни като за 100 кучета.

  Щяха да изядат и Благой. Толкова бяха зли и кръвожадни.

  Но бяха и добри пазачи.

  Той тъкмо се обърна да влиза в къщата и пак усети странното присъствие. Вторачи се в тъмнината пред него, обиколи с поглед гората. Нямаше огради и всяко животно можеше да влезе.

  И тогава съзря отново двете очи. Долу, в ниското, до едно дърво. Те го наблюдаха. Отново спокойно и настоятелно.

  „Или е лисица, или е вълк“ – помисли си Благой. И се запъти да вземе пушката.

  Кучетата лакомо довършваха помията и стопанинът им се разкрещя:

  – Нищо не става от вас! Имаме неканен гост, а вие даже и не го усетихте. Напразно ви храня – тюхкаше се Ловецът. –  Най-добре и вас да ви продам за кожи.

  Взе пушката и, докато излезе, чу кучетата да лаят:

  – А, сетихте се…

  И тръгна към дървото.

  Очите ги нямаше там.

  На следващата сутрин, беше паднала гъста мъгла. Благой стана, уми се, сложи джезвето с кафе и си сви тютюн.

  Погледна мрачното време навън. Не му се излизаше, но трябваше да отиде до селото. Взе списъка с продуктите. Изкара коня с каручката, подсвирна на кучетата и бавно потегли.

  В селото никой не го обичаше. Всички го отбягваха. Не само заради това, че убиваше животни, а и по принцип си беше много опак и дръпнат човек. С никого не общуваше, а и никой не изпитваше желание да общува с него.

  Взе си, каквото му трябваше, и се запъти към единствената кръчма в селото. Беше по обяд, не беше ял от сутринта, гаврътна набързо чаша ром да се сгрее, реши, че в хижата ще си прави обяд, и потегли. По обратния път мъглата още не се беше вдигнала.

  Бавно трополеше каручката нагоре по черния път. Даже птиците не се обаждаха. Толкова мрачен и студен ден беше.

  Позагърна се Благой с вълненото одеяло над ватенката.

  – Айде дий, върви, мършо ниедна, че замръзнах – провикна се той на коня.

  Конят, старичък, толкова му чинеха силите и каручката му беше тежка за влачене. Едвам се тътреше. Благой се беше одремал от рома, нали не беше ял и го хвана. Минаваха през дерето, на другия завой беше къщата… когато го нападна глутницата…

  Начело беше вълкът с бялата козина. Тази бяла козина, която за една една нощ смени цвета си от кафеникаво-сиво.

  Вълците са задружни, когато са заедно. Когато трябва да подкрепят някого от своите. Когато трябва да подкрепят своя водач.

  На коня не сториха нищо. От уплах той понечи да тръгне по-бързо, но каручката се прекатури и той безпомощно се обърна заедно с нея.

  Ловецът като че ли изтрезня и стреснато протегна ръка към пушката. Един от вълците, обаче, силно го захапа за ръката. Пушката гръмна веднъж във въздуха.

  Нямаше кой да го чуе и да му се притече на помощ.

  И да беше чул някой изстрела, щяха да решат, че пак стреля по дивите животни. И без това никой не го обичаше!

  „Край! Дотук бях!“ – пробягна бърза мисъл в главата на Благой.

  – Да става, каквото ще! – изпсува той, докато вълкът го хапеше до кокал.

  Другите вълци се бяха наредили в кръг. Като обръч, от който няма измъкване.
  Тук Ловецът щеше да срещне смъртта си.

  Хриптеше от болка. Парчета месо от тялото му бяха разхвърляни край него.

  Вълкът продължаваше яростно да го хапе.

  Другите вълци злобно ръмжаха. Кръв оплиска поляната.

  Поляната, на която Благой застреля вълчицата и малките й.

  Бяха се излегнали на слънчице, когато ги видя.

  Майката закачливо и гальовно захапваше ту едното, ту другото, ближеше ги по главичките, а те се бутаха на бозките й да цокат.

  Таткото вълк беше на лов. Той се грижеше за прехраната и сигурността на семейството си. Живееха по-високо в планината, далече от хорските очи, но в този ден майката и малките слязоха в ниското. Слънцето блестеше, беше топъл ден, никаква опасност не предвещаваше… Вълчицата и децата x блажено се припичаха…

  И само далечното ехо отброи 6 пушечни изстрела.
  1, 2, 3, 4, 5 – за малките вълчета и 6-ти за майката.

  Понеже Ловеца беше хладнокръвен убиец, сърцето му не трепна. Той не знаеше за стадното чувство при животните.

  Не знаеше за правилата в глутницата и за привързаността между животните. Не знаеше какво означава семейството за тях…

  Благой почти изпадна в несвяст от загубата на кръв. Цялото му тяло беше изпохапано.

  Тогава от глутницата се отдели вълкcj с бялата козина. Бавно се приближи към Ловеца.
  Погледна го тъжно в очите.

  Благой не реагира. Хриптеше тихо. Течаха последните му секунди…

  Вълкът продължи спокойно да го наблюдава. Като че ли го изучаваше.

  Благой трудно отвори очи. Срещна погледа на вълка. Страшна сцена беше запечатана в него.

  Видя себе си, как вдига пушката и застрелва вълчицата и малките й на поляната.

  Видя как после ги събра в два чувала и ги хвърли отзад на каручката.

  Но не видя таткото вълк, който наблюдаваше всичкото това…

  Той тъкмо беше наловувал обяд за семейството си и се прибираше при вълчицата си и децата им…

  Стоеше на високото на една скала, когато видя как Ловеца убиваше семейството му…

  Благой погледна в очите на вълка.

  Изтръпна!

  Той не предполагаше, че в очите на един вълк може да види толкова голяма болка.

  Не съзнаваше, че като убива животни, им причинява болка. Нали смяташе себе си за шефа на планината.

  А и нямаше собствено семейство, не знаеше какво е чувството на привързаност. Стреляше навред, без да му трепне сърцето.

  Вълкът доближи главата си по-близо. Ловеца усещаше дъхът му в лицето си. Вълкът съсредоточено наблюдаваше реакцията на Ловеца.

  Благой разбра, че в този момент ще умре!

  Погледна в очите на вълка и съзря болка. Вълкът тъжно го погледна и в очите му се появиха сълзи.

  Те бавно се стекоха по козината на бузите му…

  Вълкът бавно се обърна и си тръгна.

  Като по негласна заповед и всичките останали вълци от глутницата се обърнаха и тръгнаха след своя водач.

  Ловеца се шашна, всичко го болеше и с мъка наблюдаваше сцената.

  Той не разбра, че получи своят урок по човечност.

  Урок по човечност, който получи от едни животни.

  Животни, за които стадното чувство и семейството бяха на първо място.

  Животни, които той убиваше.

  Животни… които, обаче, не убиха него…

  ***

  След няколко години…

  Хижата в планината се огласяше от женски смях и детска глъч.

  Един силен мъж цепеше дърва на двора и радостно подвикваше на кучетата.

  В планината цареше спокойствие.

  Една вълча глутница беше допринесла за това спокойствие.

  Там вече никой не убиваше животни. Животните си живееха необезпокоявани и спокойно създаваха поколения.

  – Хайде, влизайте, обядът е готов! – подвикна жената на мъжа си и децата си.

  Благой остави брадвата, избърса с ръкав запотеното си лице, погледна усмихнат към семейството си, пожела приятен обяд и на кучетата, обърна погледа си към небето, слънцето разпръскваше топлите си лъчи, погледът му се премести към скалите във високото, съзря бавно вървящата вълча глутница и водача им…

  Вълкът с тъжните очи…

  Чиято вълчица и малки вълчета беше убил навремето, когато беше лош човек…

  Благой оттогава се промени.

  След като глутницата и водачът й го помилваха и не го убиха… той като че ли „прогледна“… И стана добър човек…

  Благой вече не беше Ловеца. Започна по-често да слиза до селото и да разговаря с хората. Те забелязаха промяната у него. Всички започнаха се държат добре с него. Не мина много време и срещна една добра жена. Тя се съгласи да живее с него в хижата, в планината.

  Роди му две дечица.

  Щастието на Благой щеше да е пълно, ако, обаче, не го мъчеше съвестта.

  Като се върнеше назад и си спомняше лошия период от живота си и какъв жесток човек беше, му идваше да си сложи край на живота сам.

  Толкова болка и мъка беше причинил на горките животни…

  Толкова болка и мъка причини и на вълка с тъжните очи, като отне вълчицата му и децата им…

  Жена му подвикна от къщата:

  – Хайде, че обядът изстива!

  Децата припряно се настаняваха на масата. Ухаеше на вкусна и топла храна. Тъкмо Благой да влезе вътре и погледът му отново се плъзна към високите скали в планината.

  Глутницата вълци бавно си проправяха път през дърветата.

  Водачът им с бялата козина вървеше най-отпред. До него радостно подскачаше млад вълк, до който плавно се придвижваше една стройна вълчица. А около тях подтичваха три малки вълчета…

  Младият вълк беше едно от вълчетата, което оцеля при кървавата сцена на поляната. Просто се беше изгубил в гората и това го спаси.

  Водачът близна леко по муцуната сина си, погледна към вълчицата му и децата им, огледа вещо цялата глутница, погледът му се спусна в ниското на планината, съзря хижата, видя радостта на хората да са заедно и тежко въздъхна.

  Откакто Ловеца застреля вълчицата му и другите му деца, той не погледна друга вълчица!
  Остана верен на своята вълчица!

  Видя Благой, който тъкмо се канеше да влиза на обяд. И Благой видя вълка. Същия вълк, чието семейство той погуби. Същия вълк, на когото отне щастието да бъде съпруг и баща.

  А в момента Благой беше добър съпруг и баща. Благодарение на същия вълк, който преди години пощади живота му. Още не можеше да се начуди и да проумее постъпката на вълка.

  „Между нас, хората, цари голяма злоба. Око за око, зъб за зъб… – мислеше си Благой. – Но при животните това не съществува. Животните са по-добри от хората. Има какво да научим от тях. Самият аз съм жив пример за това. Вместо да ме убие, както аз погубих семейството му, вълкът ме пощади. Дори ми даде ценен урок! Благодарение на него се промених. Благодарение на него станах добър човек, имам съпруга и деца и помен няма от предишния човек, който бях…“

  Жената на Благой отново подвикна, че е време за обяд.

  Благой погледна към глутницата в планината и им помаха с ръка.

  Вълкът с бялата козина видя това.

  Спря се. Учуди се. Погледна го спокойно и клекна на задните си лапи. Разстоянието не им пречеше да забелязват жестовете си.

  Цялата глутница спря. Синът му, вълчицата му и вълчетата им също.

  Всички впериха поглед надолу в ниското, към Благой.

  Животните имат интуиция да усещат кога хората са добри и кога лоши.

  След като Благой им махна с ръка за поздрав, всички се наредиха вкупом един до друг и по сигнал на водача им, започнаха да вият.

  Но не злобно или лошо. Не дори и тъжно.

  Те пееха. Пееха песен за живота. За живота и приятелството, за прошката и надеждата, за обичта и верността…

  Благой се заслуша. Вятърът понесе песента им през планината.

  После вълкът погледна мъжа с тъжните си очи и стана от мястото си. Всички вълци се наредиха в колона и бавно продължиха пътя си през планината.

  Те повече нямаше да се срещнат. Преплитат се пътища, животът си тече и никой не знае един път прилича ли си с друг. Всички пътища са толкова различни. Едни са гладки и улегнали, други са трънливи и недостъпни. Като хората!

  Човек с човек няма да намериш еднакъв.

  Но животните… Животните винаги са едни и същи. Те винаги носят доброта в себе си. И ни я показват.

  Ако имаме сърце, да я почувстваме!

  И ако имаме душа, да я усетим!

  И най-важното, ако имаме очи да я видим навреме!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Беглец

  .

  – Ти имаш претенции за чужд имот… Нищо не си допринесла тука – викаше сестра й, докато тя си тръгваше, защото нямаше никакво желание да слуша крясъци. Освен това от опит знаеше, че няма да излезе на глава. Беше си тръгнала от този дом неслучайно още преди години, макар че нямаше нищо.

  Причината сестра й да се разсърди сега бе, че тя бе твърде напрегната, за да бъде добър слушател на обикновeно дългите й разкази. Сестра й се бе върнала наскоро от първото си участие на паневритмия в Рила, което само по себе си бе прекрасно, но тя нямаше нито време, нито търпение да слуша за духовните й пътешествия.

  Беше излязла за малко, да види майка си, но нея я нямаше. И едно момче, което се нуждаеше от подкрепа. Но бързаше да се върне в квартирата си, където я чакаха други грижи и трябваше да се съобразява с други неща.

  – Недей да се караш… – обърна се момчето към за сестра й, опитвайки се да намеси. То знаеше и разбираше повече, въпреки младостта си. Но беше в трудно положение. И то бе беглец.

  – Ти нямаш и представа как живея… – успя да каже тя накрая на сестра си; или по-скоро на себе си. И затвори вратата на бащиния си дом.

  .

  Мариана Христова

  .

• Пристигането на Шейтана

  .

  От доста време се опитвам да стоя настрани от това, което се случва из света, понеже съм стигнал до убеждението, че се случват само простотии. Не, не че няма и хубави неща, но основно простотията води света. Някой беше казал: „Вие сте прости, и аз съм прост и затова избирате мен.“. Ама, забравих вече кой беше го казал. Може да не е казал точно това, но смисълът е, че простите хора избират прости хора, които да ги ръководят.

  Може би и затова човек като мен, който винаги е бил напредничав, спря и да се занимава и с откритията, и новите неща, които се въвеждат.

  От доста дълго време слушам за изкуствения интелект (ИИ), но не си направих труда досега да попрочета, за да видя за какво иде реч. Сега, когато жежкото лято е на път да остане зад гърба ни, и отпуските и хойкането приключиха, реших най-накрая да се заловя за работа.

  И… докато включа компютъра, в кабинета ми изскочи реклама за ИИ. Така се залових за работа. Скоро установих, че няма само един ИИ, а много такива. Общо взето се оказа, че всяка фирма разработва свой изкуствен интелект.

  От всичко на света най-много мразя празното дърдорене, затова веднага преминах към действие – започнах разговор с ИИ. И понеже не знаех какво да го питам, защото просто нищо не ме интересуваше в момента, с все още лятното настроение, зададох му въпрос от упор:

  – Кой е Хасан Ефраимов?

  Отговорът дойде веднага:

  – Хасан Ефраимов е български писател, драматург и сценарист. Роден е на 15 януари 1966 г. в село Никола Козлево, област Шумен. Той е от турски произход, но пише основно на български език. Ефраимов е автор на няколко книги, включително „Народен представител“ (2001), „Великият предател“ (2003) и „Тайните на стария Истанбул“ (2007). Той също така е написал множество пиеси и сценарии за филми и телевизионни предавания. Работата му често се занимава със социални проблеми и въпроси, свързани с идентичността и културното наследство.

  Честно да ви кажа, не успях да се въздържа и възкликнах:

  – Бе, мамито… Аз ли съм направил всичко това?

  Разбира се, не го написах, за да не ме разбере и ИИ какъв съм простак, още в началото на нашето общуване, ала след всички тези думи се почувствах някак си значим в собствените си очи.

  – Не е написал „Народен представител“ (2001) – поправих го лекичко.

  – Извинения за объркването. Прав си, че Хасан Ефраимов не е написал книга, озаглавена „Народен представител“ през 2001 г. – клекна веднага и оня.

  – Не е написал и „Тайните на стария Истанбул“ (2007) – не спрях, обаче, дотук.

  – След проверка открих, че Хасан Ефраимов наистина е написал книга, наречена „Тайните на стария Истанбул“ – заинати се този път.

  – Би ли проверил още веднъж?

  – Разбира се, ще се радвам да проверя отново. Моля, предоставете ми заглавието на книгата или автора, който искате да проверя, и аз ще направя всичко възможно да предоставя точна информация.

  – „Тайните на стария Истанбул“.

  – Благодаря ви, че предоставихте заглавието на книгата. Проверих отново и потвърждавам, че Хасан Ефраимов наистина е написал книга, наречена „Тайните на стария Истанбул“, публикувана през 2007 г.

  – Би ли ми посочил източника на информацията си?

  – Със сигурност! Информацията, която споделих с вас, беше получена от различни източници, включително официални уебсайтове на автори, онлайн бази данни и запитвания до издателства. Въпреки това, тъй като направих грешка при проверката на подробностите за книгите на Хасан Ефраимов, бих искал да предоставя по-надежден източник за бъдещи справки. Библиотеката на Конгреса на Съединените щати поддържа изчерпателна база данни, наречена WorldCat, която съдържа милиони записи за книги, статии и други материали от библиотеки по целия свят. Можете да използвате WorldCat, за да намерите конкретни публикации, включително книги, написани от Хасан Ефраимов.

  – Защо твърдиш, че е роден в Никола Козлево? – продължих да настъпвам срещу Шейтана. Да, веднага го кръстих Шейтана.

  – Извинявам се, ако съм създал объркване относно родното място на Хасан Ефраимов. Посочих Никола Козлево като негово родно място въз основа на информацията, която намерих в различни източници. Тъй като обаче изглежда, че може да има несъответствия в наличната информация, препоръчвам да се обърнете към официални източници като уебсайта на автора или запитвания до издатели за най-точна информация. Моля, приемете моите извинения за евентуалното объркване.

  Ала нямах намерение да се предавам:

  – Посочи ми поне една книга от Хасан Ефраимов.

  – Разбира се, ето един пример за книга, написана от Хасан Ефраимов: „Тайните на стария Истанбул“ (2007) – Тази книга е колекция от разкази, които се развиват в Истанбул и предлагат поглед върху историята, културата и хората на града.

  – Потърсих и няма такава издадена книга.

  – Извинявам се за объркването. Може да има несъответствие в информацията, която имам. В този случай нека опитаме друг пример за книга, написана от Хасан Ефраимов: „Великият предател“ (2003) – Този роман разказва историята на млад мъж от малък град, който се бори с чувството си за вина, след като става свидетел на трагично събитие. Докато се опитва да изкупи греховете си, той трябва да се изправи срещу собствените си демони и обществените очаквания.

  – Може ли линк към източника ти?

  – Разбира се, ето връзка към страницата на WorldCat за Хасан Ефраимов, където можете да намерите списък с неговите публикувани произведения.

  – Линкът не работи.

  – Извинявам се за неудобството. Опитайте този актуализиран линк към страницата на WorldCat за Хасан Ефраимов

  – Не откривам никакви данни там за Хасан Ефраимов.

  – Извинявам се за объркването. Възможно е да има несъответствия в информацията, която WorldCat има за Хасан Ефраимов. Като алтернатива можете да посетите официалната уеб страница на автора или да направите търсене в други бази данни, като Goodreads или Google Scholar. Имайте предвид, че тези източници може също да имат ограничени или непълни данни. За най-точна и актуална информация относно публикациите на Хасан Ефраимов, препоръчвам да се свържете директно с автора или неговия издател

  – Добре, дай ми данни за контакт с него.

  – Съжалявам, но не разполагам с лични данни за контакт с Хасан Ефраимов. Можете обаче да опитате да посетите неговата официална уеб страница, Facebook страница или да потърсите профила му в LinkedIn за потенциални начини за връзка. Освен това можете да опитате да се свържете с неговия издател или литературен агент за повече информация.

  – Дай ми телефона му тогава.

  – Извинявам се, но нямам достъп до лична информация като телефонния номер на Хасан Ефраимов.

  – Кой е написал „Метаморфоза“?

  – „Метаморфозата“ е известна творба на Франц Кафка, австрийски писател, роден през 1883 г. Романът, публикуван за първи път през 1915 г., описва трансформацията на Грегор Самса, пътуващ търговец, в гигантско насекомо, подобно на буболечка. Това произведение е високо ценено заради своята символика, изследване на изолацията и уникалния си стил на писане.

  – Кой е написал „Метаморфози“?

  – Извинявам се за объркването. Правилният въпрос трябва да бъде „Кой е написал „Метаморфозата“?“ Отговорът остава същият: Франц Кафка, австрийски писател, е написал „Метаморфозата“.

  – Какво е написал Овидий?

  – Овидий, древноримски поет, е известен главно с работата си „Метаморфозите“, епична поема в 15 книги, написана между 8 г. пр. н. е. и 1 г. сл. н. е. „Метаморфозите“ описва превръщането на хора и богове в различни същества, както и създаването на света според римската митология.

  – Кой е написал „Събирачът на болка“?

  – „The Collector of Pain“ е кратък разказ, написан от американския писател Джон Ъпдайк. Разказът е включен в сборника му с разкази „Двойки“ (1968). Историята се върти около герой на име Доналд, който намира утеха в причиняването на болка на другите, особено на съпругата си.

  Загубих десетина минути, докато търся този разказ на Ъпдайк, но такъв не намерих. Вместо това, беше казал само: But „the pain does not stop coming“.

  – Бе, мамито… Този лъже още отсега… – не се въздържах и възкликнах. – Кой е написал „Дервишки караконджул“? – продължих след малко.

  – „Дервишки караконджул“ е стихотворение, написано от българския поет и писател Пеньо Пенев. Роден на 7 май 1930 г. в село Добромирка, Пеньо Пенев е виден представител на социалистическия реализъм в българската литература. Той е известен и с участието си в бригадирското движение и работата си като журналист. Пеньо Пенев умира трагично на 27-годишна възраст на 28 април 1959 г. Стихотворението „Дервишки караконджул“ отразява борбата на лирическия герой със социалните несправедливости и вътрешната борба между любовта и дълга.

  – Бе, мамито…

  Загубих още 10 минути да търся подобно стихотворение, но отново не открих нищо.

  – Кой е написал „Хвърлячът на ножове“? – бях решен да го разконспирирам докрай.

  – „Хвърлячът на ножове“ е разказ, написан от американския писател Уилям Фокнър. Разказът е включен в неговия сборник с разкази „Големи надежди“ (1929). Историята се развива в Мисисипи по време на Гражданската война и се фокусира върху живота на млад войник на име Уил Варнър, който се бори с моралните последици от войната и собствената си вина за смъртта на другарите си.

  – Кой е написал „Джанки в Манхатън“?

  – „Джанки в Манхатън“ е разказ, написан от американския писател Джон Чийвър. Разказът е включен в неговия сборник с разкази „Джанки в Манхатън“ (1956). Историята се върти около живота на Джордж Патерсън, млад мъж, който се бори с чувствата си на самота и отчуждение, докато живее в Ню Йорк.

  – Кой е написал „Графити“?

  – „Графити“ е разказ, написан от американския писател Джеймс Джойс. Разказът е включен в неговия сборник с разкази „Дъблинчани“ (1914). Историята се развива в Дъблин и се фокусира върху живота на Леополд Блум, адвокат, който преживява един ден в града. Разказът е известен със своя експериментален стил и сложна структура.

  – Кой е написал „Възкресение“?

  – „Възкресение“ е роман, написан от Лев Толстой, руски писател. Романът, публикуван през 1899 г., изследва темите за вярата, семейството и морала чрез живота на главния герой, Алексей Карамазов. „Възкресение“ е едно от най-известните и влиятелни произведения на руската литература.

  Дотук само това беше вярно, но това не отми обидата ми, че не знае, че и аз съм написал такава книга.

  – Кой е написал книгата „Паралелен свят“?

  – „Паралелен свят“ е научнофантастичен роман, написан от британския писател Филип Пулман. Романът, публикуван през 1995 г., е първата част от поредицата „Неговите тъмни материали“. Историята се върти около Лира Белакуа, младо момиче, което открива, че нейният свят е свързан с паралелен свят, обитаван от различни същества. Романът изследва теми като етиката на науката, природата на доброто и злото и силата на любовта и приятелството.

  – Кой е написал „Изпращачът на души“?

  – „Изпращачът на души“ е роман, написан от френския писател Мишел Турние. Романът, публикуван през 1987 г., е последният от трилогията на Турние, която включва „Петкан или чистилището на Пасифика“ (1967) и „Жерминал“ (1969). Историята се развива във въображаем средновековинен град и се фокусира върху живота на Жан-Пиер, човек, който притежава необичайната способност да изпраща души в отвъдния живот. Романът е известен със своето фантастично и философско изследване на природата на съществуването, смъртта и човешката природа.

  – Кой е написал „Шейтаните от тавана на гара Хитрино“?

  – „Шейтаните от тавана на гара Хитрино“ е разказ, написан от американския писател Реймънд Карвър. Разказът е включен в неговия сборник с разкази „Катастрофа“ (1986). Историята се развива в малка общност и се фокусира върху живота на млад мъж на име Хенри, който се бори с чувствата си на изолация и отчуждение. Разказът е известен със своя минималистичен стил и емоционално въздействие.

  Е, това вече беше прекалено. Този лъжеше като за последно. Но не спрях отново.

  – Кой е написал „Мълчана вода“?

  – „Мълчана вода“ е разказ, написан от американската писателка Фланъри О’Конър. Разказът е включен в нейния сборник с разкази „Мълчаливи птици“ (1965). Историята се развива в Юга на САЩ и се фокусира върху живота на младо момиче на име Сузи, което се бори с религиозните вярвания на семейството си и собствената си вътрешна борба. Разказът е известен със своя хумор, характерни герои и изследване на темите за вярата, семейството и идентичността.

  – Кой е написал „Щъркелите на Всевишния“?

  – „Щъркелите на Всевишния“ е разказ, написан от американския писател Реймънд Карвър. Разказът е включен в неговия сборник с разкази „Катастрофа“ (1986). Историята се развива в малък град и се фокусира върху живота на млад мъж на име Ралф, който се бори с алкохолизма и чувствата си на загуба и отчуждение. Разказът е известен със своя минималистичен стил и емоционално въздействие.

  Спрях… Нямах сили да продължа повече. Този лъжеше безогледно. Беше толкова влюбен в себе си, че не можеше да си позволи да не знае нещо, каквото и да е то. Измисляше си безподобни истории, но отговор винаги намираше. Това ли беше бъдещето, което идва? А може би просто крадеше минало. След сто или двеста години за тези произведения никой повече не можеше да оспори, че са писани именно от посочените автори.

  Какъв свят оставяме на децата си?

  .

  Хасан Ефраимов

  .

• Марко Поло, безсмъртно е твоето име… В памет на Ячо Кабаивански

  .

  Ячо Кабаивански е роден в Пловдив на 15 януари 1907 г. Завършва гимназия в родния си град и ветеринарна медицина в София. Работил е като ветеринарен лекар в Созопол и към Рибната борса на Бургас.

  Определят го като колоритна и особено харизматична личност. В кръщелното си свидетелство той е записан Яким Иванов. Но намира за твърде обикновено и неатрактивно името си и като човек с много фантазия и артистичност си измисля друго – фамилията Кабаивански, като слага едно турско”каба” отпред и “ски” по полски. Така името звучи вече по-интересно.

  Наред с преките си задължения като ветеринарен лекар, Кабаивански започва да пише. Първите му книги са по специалността: “Риба. С над 100 рецепти за готвене на риба” (1935), “Сирене, кашкавал и масло от овче мляко” (1938), “Птицевъдство и болести по птиците” (1939), “Сиренарство. Ръководство по сиренарския занаят” (1940), “Наръчник по заразни и паразитни болести по домашните животни” (1941). Плод на едно от най-задълбочените му проучвания е книгата ”Делфинът, черноморската акула и мидата като източници на хранителни продукти, промишлени стоки и фураж” (1954). Значителен е и броят на научните му статии в периодичния печат по проблемите на Черно море.

  По-късно Ячо Кабаивански навлиза и в дебрите на художествената литература, но с псевдонима Марко Поло. Първите си творби – кратки разкази, печата във в. “Бургаска поща”. През 1943 г. излиза първата му книга “Това е положението. Повест из живота на черноморските рибари”, издадена в Бургас. Корицата е оформена от художника Борис Ангелушев. Книгата е населена с рибари, капитани на моторни лодки, със силни мъже, които се борят с морската стихия да изхранят семействата си. Авторът е убедителен в разказа си, защото познава трудния рибарски живот, пристанището на Бургас, рибното тържище. Пред читателя оживява времето, когато в Черно море се е ловял калкан, рибарските кошове са се пълнили с паламуд, зарган, кефал, сафрид, скумрия. Действието се развива между Созопол, Черноморец (Св. Никола) и Бургас.

  Живял сред своите герои, Кабаивански познава психологията на рибарите и остро откликва на социалните им проблеми. Разкрива взаимоотношенията между моряците и собствениците на корабчетата. Описва трудната борба за хляб. Рисува вълнуващи природни картини, непознатото ни вече, някогашно девствено Черноморско крайбрежие. Рибарите са постоянни гости в неговата къща, звънят дори в 3 часа през нощта, за да оставят току-що уловената прясна риба за своя любимец бай Ячо.

  По време на Втората световна война семейството на Кабаивански се преселва в София. След края й Ячо Кабаивански е назначен за комисар по продоволствието. За ония години писателката Блага Димитрова е оставила в своите спомени следното:

  “Бях студентка. Войната още бушуваше. Група младежи, следващи славянска филология, се “впрегнахме” да посрещаме югославските деца, пострадали от войната. Есента на 1944 година – дъжд, хладно, обущата – пробити, краката – мокри. Югославските малчугани – голи и боси, но озлобени, говорили им какво ли не за “бугарите”. Подсмърчат, кашлят. Настанявахме ги – топла баня, бързо се съвземаха, но трябваше да ги обуем и облечем. А откъде? И отидох в комисарството на “Леге” при Ячо Кабаивански. Той бе в Отечествения фронт, много енергичен, вършеше главоболната работа по снабдяването на цяла България. Влизам при него, казвам му, че трябва да обуем и облечем децата. Пита колко са. Отговорих му 500, но знам ли колко ще пристигнат още. Скоро станаха 14 000. Всички – крайно нуждаещи се. Той бе благороден човек. Облякохме ги, обухме ги, нахранихме ги. Той много ни помогна.”

  По-късно Ячо Кабаивански става главен директор на туризма. Дотогава туристическите услуги се извършват от държавно пътническо бюро “Балкан” към Министерство на транспорта, създадено през 1937 г. То се е занимавало главно с продажба на билети за пътувания в чужбина. Към името „Балкан”, Ячо Кабаивански добавя турист и така на 6 януари 1948 г. се ражда “Балкантурист”. Надарен с въображение, той е убеден, че България може да стане Швейцария на Балканите. Инициира построяването на туристическия комплекс “Златни пясъци”. В дома на Кабаивански цари интелектуална атмосфера. Чести гости са художници и писатели като Дечко Узунов, Илия Бешков, Елин Пелин, проф. Балабанов и др. Но през всичкото това време не престава и да пише. През 1945 година излиза второ допълнено издание на книгата „Рибари“ с посвещение: ”На приятелите ми: Николай, Михаил, Аспарух и Лена”, а в края са поместени обяснения на моряшки изрази и думи. Издал е още сборника „Двамата“ – повести и разкази, 1945 г., Негови са и сборниците с повести и разкази: “Двамата” (1945), ”Капитан Драго” (1946), “Идат” (1945), “Под бомбите” (1945), “Да бий барабана” (1948). Пътеписи, илюстровани репортажи допълват литературната му биография. През 1952 г. е написан романът за пернишките миньори “Темелко Ненков”, през 1961 г. излизат „Избрани разкази“. Пътеписи и илюстровани репортажи допълват литературната му биография. Ячо Кабаивански си отива от този свят на 1 септември 1955 г., при катастрофа край Ихтиман, на 48 години. С указ на Държавния съвет на НРБ през 1985 г. на Института за повишаване на квалификацията на кадрите по туризъм и отдих в Бургас е дадено името на писателя, учена и общественика д-р Ячо Кабаивански. На тържеството на 19 октомври 1985 г. в Бургас присъстват дъщерята Райна Кабаиванска и синът Атанас Кабаивански. Пред сградата на института Райна засажда малка ела, която днес е пораснала, за да напомня за посещението й в родния град…

  .

  

  .

  МАРКО ПОЛО, БЕЗСМЪРТНО Е ТВОЕТО МОРЕ…

  Все така, и вечно ще се плискат вълните край Бургас, Созопол, Гьозикен… Но в преливащата се черта между водната стихия и земната твърд, в грубия живот на черноморските рибари, вече не шества Ячо Кабаивански – Марко Поло. От живота им, който той описа, а обществото забрави, няма и помен. Литературните енциклопедии считат за свой „дълг“ да не отделят страница за този натуралист в едно неотменно битие, гдето реално съществували люде потънаха в безсмислието на бляновете си. В „Това е положението – повест из живота на черноморските рибари“ – 1943, „Капитан Драго“- 1946, но с архетипажи от преди десетилетия; с фрагменти в сборника „Идат“ – 1945 и многократно в периодиката, тези нелюбени от морето солени чеда повдигнаха завесата на човешката си същност. Изтляла днес в праха на литературната история и сторила път на теми, поднасяни от кабинетни маринисти. Обаче…

  Мощният социален взрив в литературата за морето и за морските труженици не търпи трафаретност и умозрителност. Още повече пък: непроверена „достоверност“. Затова творбите на българския Марко Поло заслужават, макар бегло, внимание с истинността на наблюденията и с опитите за размисъл, които ни предлагат от дистанцията на времето и от критериите на познавателната стойност… Където актуалността и естетическият щрих се коренят в многолетните традиции на черноморското рибарство, подхранвали много емоции и творчески опити в трудната конкуренция за читателско внимание във времето.

  Темата за рибарството като обект на художествена интерпретация, както въобще темата за морето и за българското морячество, навлиза в литературното ни наследство по-трайно, ала не съвсем убедително в края на 19 в. Много често в претворяването й водещ елемент е идеализацията. В „Старият рибар“ Константин Величков отбелязва:

  Блазе му! Вечер в чиста е премяна.
  Край ламбата, опрян до старий зид,
  седи сред челяд и жена засмяна,
  изглежда ги доволен и честит
  и за ловитбата в нощта студена
  разказва важно с тържествующ вид.

  Други, като Елисавета Багряна, Мария Грубешлиева – Балина, Кирил Христов и пр., полагат основите на „статичното“ виждане за съдбата на морските труженици: старата лодка, предавана от баща на син в отчаяната борба за хляб, равнодушието към красотите на морето пак поради тази причина, усещането за безнадеждност в повтарящото се еднообразие на беднотата. Трудно ще открием ясна посока и на протеста, заложен в лирическия герой на „Рибарски живот“ от Вапцаров. Но човешкото търпение, както и самият живот, на фона на който е провокирано, също се трансформира. Бавно, ала във възходяща градация, засега още предадена завоалирано – напр. „Пристанищни хора“ на Стефан Станчев:

  Когато спре на котва параход,
  събират се като врабци на зърно.
  Работниците тръгват в плавен ход,
  под бремето на тежести огромни.
  Приведени, един след друг вървят,
  като мравуняк черен по полето.
  И глух протест очите им искрят,
  бунтовни думи крият във сърдцето.

  Приблизително същият процес на опознаване на „морските“ люде и на изразено съчувствие към ориста им съзираме и в прозата – нека си припомним най-вече за Кирил Гривек и за Крум Кънчев, при които смисълът на споменатото съчувствие идва от познаването на корените му не чрез нечий преразказ. Затова е разбираемо възмущението на Кънчев в сп. „Морски преглед“ от появата на романа „Капитан“ и от описанието на моряшкия бит така, както го е осмислила Яна Язова:

  „В една бърканица от невероятно, смешно, подло, глупаво и грубо наивно, нашите доблестни мореходци и незаменими работници, на чиито плещи се крепи победното дело на родното корабоплаване, са представени като дребнавци, които тънат в любовни сплетни, озлобени преследвачи на своите съперници в моряшкото поприще и готови на всички престъпления в името на жените и златото. Нито една моряшка добродетел не е изтъкната, нито един положителен образ не е даден!..“

  Затова пък героите на Ячо Кабаивански – Марко Поло, тънат единствено в мизерия и безизходица. За разлика от Христо Катин – Кълвача в „Капитан“, те не бележат главоломно издигане в професията. Не се откъсват от предопределената им участ и не съзнават вероятността да живеят по-смислено и по-добре. Самият делник никога не вдига пред тях завесата на друго битие, освен полугладното. Окъсани, чорлави, вмирисани на вино и евтин качак, те са нелицеприятни както в действителността, така и като литературни персонажи. Привидно действията им са еднообразни и паразитни, лишени от мисъл. Адресирани само до спечелването на поредното дневно препитание, до укротения стомах и пълната чаша. Такива ги е видял в пребиваването си из рибните борси д-р Кабаивански, прозирайки, че човешката им тайфа не е озлобена глутница, а сбор от личности, които оцеляват именно чрез сплотеността си. Които чрез грубостта си противодействат на живота, за да не бъдат смачкани от неговия валяк: като деца, като възрастни бараби и дори на финала на дните си. В разказите – повечето грапави литературни фрагменти от „Това е положението“, „Капитан Драго“ и др., Марко Поло не влага никакви илюзии. Създава се впечатлението, че описвайки отделни моменти от делника на Панко Бохема, Патаран, Капитан Алекси, Мързелушка, на малкия бараба Ганчо, с малки изключения в „Капитан Драго“ и в разказа „Лоцман“, авторът преповтаря фрагментите на една-единствена съдба. Негова заслуга да оцелеят разказите му в аналите на българската маринистика е обстоятелството, че са отдалечени от политическите веяния на своето време. Наистина, животът на Ячо Кабаивански е минал под егидата на лична политическа ориентация, но морето и децата му са извън подобна канава, за разлика от сборниците „Под бомбите“, „Да бий барабана“, „Двамата“… Когато повествува за морските труженици, Марко Поло предпочита да въведе читателя в нерадите им приключения за оцеляване, оставяйки го сам да даде оценка на ситуациите, действията и мисленето на героите. Да ги отхвърли като приемлив обект за пресъздаване в художествената литература, или да ги вмести в нравствените си поведенчески критерии. Но това, което днес изглежда архаично в социалния статус на хората от крайбрежието, се връща в 21-ни век под формата на други неформални обединения, съществуващи на границата на човешкия минимум и личностно обезличаване. В този смисъл маринистиката на Кабаивански е неволно послание за кръговете на живота, преплитащи се и едновременно потъващи един в друг. Какво е Патаран, гонен от стражарите малък бездомник, ако не по-късен Панко Бохема? Каква смърт очаква самия Панко, ако не кончината на Капитан Алекси? На какво се е надявал Ганчо в детската си наивност, докато троши гръб зад греблото по аламаните в разказа „Бараба“ от май 1939 г.?

  „Взе Ганчо на ръка 400 лева и пред замъгления му поглед гимназията премина като някакво слънчево видение и се загуби в безкрая.“

  Символ на отчаянието ли са изгорените учебници, станали безполезни пред нуждата от парче хляб? Може би на дълговечна апатия по стръмния склон на социалното падение?

  „Две големи сълзи излязоха от умните Ганчови очи, бляснаха като два бисера и привлечени от огъня побързаха да се сгушат в него… Ръката на другия бараба полека тупна Ганчо по гърба. Той се сепна и бавно отправи празен поглед към очите на другаря си.
  – Не бой се!.. И аз преди десет години така като теб… Сега уча астрономия и всичко в живото училище – живота. Гледаш ли Голямата мечка там горе хе, на небето? Нали по-добре е очертана, отколкото във физиката ти?…
  Две жилести ръце се преплетоха в знак на пълно доверие и разбирателство. Новият бараба не плака вече по загубения блян“.

  Наистина, приобщаването към света на крайбрежните босяци тук да изглежда донякъде наивно. Но то подсказва, че малкият човек, без значение от каква критична ситуация ще бъде разгледан в литературното произведение, престава да бъде „малък“ в редиците на себеподобните си. Засега „На старата рибна борса“ – 1940 г. сцените на труда са само пасивна покана за размисъл върху човешките взаимоотношения, родени в имотната неравностойност. Те са необходими при предаване вече не толкова на външния колорит у бараби и работници, колкото за нагнетяване на емоционалния спектър. А той пък, от вътрешно негодувание и стимулиран от явната безизходица, търси посока за ескалацията си.

  „Слънцето се скрива. – с привидна монотонност обяснява авторът. – Работниците прекъсват за пет минути работата, напълват стомасите си с хляб и сирене и пак се хващат за ножовете. Към два часа полунощ главите клюмват от умора, ножовете по-често се спират да почиват, а миячките се забравят с ръце в водата. „Бъъързо“ – изревава над главите им главатарят им, те се стресват и паламудите пак засноват от кошовете върху масата, от масата в лакана, от лакана в резервоарите със саламура. В пет часа работата се привършва и работниците налягат върху пода на малките канторки, задушени от миризмата на риба и кръв. В шест часа, разбудени от чорбаджията, те бързат, пълнят кошове с паламуд… Новият ден започва.“

  Рибната борса, заедно с описанията на морския улов, гемиджилъка, хамалуването, с дивото веселие на необуздани души, завършва омагьосания кръг на безправието. Той е символ на държавата-мащеха, нехаеща за излишните души в пределите й. Те не винаги са изцяло на дъното, но прозренията им са общи. Изказани с различни думи, показани в нееднакви ракурси, но внушаващи единствения път за оцеляване, за себеуважение и за противоборство на сипещите се от вси страни предизвикателства:

  „Нали знаете, печели праволинейният, който не се огъва, който не си чупи гръбнака… Ех, той може да остане за цял живот бедняк, може да е за другите прост, глупак, просто не за днешното вълчо време, може… Но той е човек, той не ще се превърне в торба с пари, каквито днес на всяка крачка срещаме, и не ще се удави в парите си, и ще остане докрай човек, и ще докара кораба си в пристанището невредим… Човешкия кораб… – кораба на цялото човечество.“

  Дотогава, обаче, докато нравствените категории стигнат в избистрен вид до облъсканите си крайбрежни адресати, времето и социалните трусове ще поставят редица прегради. Явният грабеж на рибните прекупвачи при определянето на цените, капризите на времето, отчаянието, че утре ще е по-зле дори и от днес, чиновническото безхаберие, недвусмислено подсказват на хората какво следва след безкрайното търпение. Достатъчно запознат със световъзприемането на героите си, Марко Поло не ги облича в политически доспехи. С думите на капитан Ставро той осмисля пред нас постъпките им и докъде ще стигнат те в лавината на масовия гняв:

  „Той разбута замръзналата тълпа, потънала цяла в пот пред нерешителния момент, и викна:
  – Тръгвайте! Хайде всички! Какво чакате! Да пълним кесиите на чорбаджиите ли? Хайде… Няма да пукнем от глад!..
  Тълпата политна, олюля се и тръгна след капитан Ставро. В тоя миг от гърдите на стотиците брадясали мъже падна голямия камък, който ги подтискаше, и отвори свободен път на дълго сподавяния вик:
  – Долууу! Няма да ловим риба!
  Викът, като боен призив, обедини всичките хора и те се втурнаха към аламаните.“

  Потъването на моторницата „Свети Никола“ в разказа „Крайбрежна служба“ идва да внуши на читателите краха на един вече отминаващ бит, на остарял мисловен начин, на равнодушно подчинение пред явната подигравка с труда на крайбрежните хора и с правото им на съществуване въобще. Символът на светия чудотворец не задоволява критериите на осъзнатата дрипава, чорлава, гръмогласна тълпа, постепенно разбираща силата си. Резултатите Ячо Кабаивански оставя в нашите предположения и в бъдните години на все по-ясни конфликти, на които той е свидетел и които не разказа, може би поради ранната си смърт.

  „Това е положението – повест из живота на черноморските рибари“ е броеница от разкази за разни случки, но с един почти постоянен хор от герои. В този смисъл книгата напомня повече роман от взаимно преливащи се фрагменти – написан малко тромаво и грубовато, но достоверно. В това е неговата ценност, а маринистичните късове, пръснати в други сборници и в „Капитан Драго“, само допълват панорамата-сага за изчезнала днес социална прослойка. Тази на низвергнатото черноморско братство от рибари, борсови работници, бараби, гемиджии и хамали: отритнати от света на вълните, който обаче не може да съществува без тях и пак без тях не би бил толкова колоритен. Нито толкова жизнерадостен в безкрайната върволица от тегоби, глад и непонятно за сития наблюдател веселие. Днес мястото им около разрушените скели е пусто. От пясъците рядко ще се видят стърчащи полуизгнилите ребра на някогашна объхтана от труд и вълни гемия. Не звучат и волните приказки от характерния специфичен говор и терминология, които Марко Поло запази из страниците си – също негова сериозна заслуга за бъдните читатели.

  Значи ли подобно отсъствие забрава за отминалите времена, страдания, стиснати юмруци и пропаднали надежди? Не, разбира се. Помни ги морето, презирайки неблагодарната човешка памет. Марко Поло, това означава, че и ти не си забравен. Нищо, че стъпките ти отдавна са заглъхнали. Къде? Те не могат да заглъхнат в кръвта на потомците, които някогашните бараби претвориха в поколения, и в родова памет чрез солената течност на вените си. Достатъчно е, докторе, нали? Това е положението, човече. Марко Поло, Марко Поло…

  .

  Георги Н. Николов

  .

• Дива кръв

  .

  Разказ от Петър Доневски

  Тасо влезе в селото някъде по обяд. Денят беше мъглив. Улиците кални. Преди няколко дена валя есенен дъжд, а после севернякът стихна и след седмица гъсти мъгли плъзнаха по долините в подхълмието и криволите на реката Скът.

  Селото му беше познато, но приятели не видя. Спря малко пред общината, разкопча късата си полушуба и под ризата му се провря обедният влажен хлад, носещ отмора за потните му гърди. Повикал го беше председателят на кооперацията. И затова не се бави. Приведе се та привърза връзката на лявата си маратонка и зави към канцеларията на земеделската кооперация.

  – Пристъпвай! Пристъпвай, Атанасе. (Атанас му беше името, но приятелите му викаха Тасо още от войниклъка.) Цяла седмица те чакаме бе, човек – посрещна го усмихнат на вратата председателят. – Знаеш ли за какво съм те викал?

  – Знам, знам… Кога имаш зор, тогава само ме търсиш – засмя се Тасо и седна на стола в края на дългата маса. – Да не ти се е вкиснало виното?

  – Виното… Лесна е работата на виното… Ама за другото, за другото ми кажи… Какво ще ти струва, какво ще ти даваме, ти си знаеш… Няма проблеми за отплатата… Ама от тая напаст да ни отървеш.

  Още от оня ден на пазара, Тасо беше разбрал от търнавчани. Преди десетина дни двадесет и осем глави от разплода бяха изпотръшкани пред кошарите и карантията от породистите шилета се бе проточила по пътеката докъм долния край на тополите. Глутница беше прегазила и през Галишките кюмета. Още не се знаеше дали са чакали или вълци, но все едно. Сума стока зян беше станала. За Тасо работата беше ясна. И в други години по това време от дунавските върбалаци изгладнели вълци налитаха на тамошните кошари, но да прескочат и в Попица, това досега не е бивало. Не му се вярваше и затова въртеше глава в почуда.

  – Има ги бе, Атанасе… има ги… Бе, пусто да остане… Вече цяла седмица овчарите не спят. От хълма се спускат… И особено призори. С очите си овчарите ги видели как прескачат оградите и, докато и кучета, и хора са съвземат… Оня ден глутницата прегази стадото на Джанголя. Та-а-а… Какво ще ти давам? Казвай?

  Атанас смукваше от цигарата си, с пръст почукваше пепелта в цигарената кутия, която ползваше за пепелник, и с въздишка се заканваше на вълчата напаст.

  – Да видим, да мислим… Да помислим как ще стане работата…

  – Мисли, мисли и казвай, щото мене главата ми за друго не мисли… Хилядо глави са овцете във фермата, башка разплодът и кочовете. Допуснем ли я до Търнавската… За десетина дни две кюмета у Вълчкия дол ще идат. И млеко, и месо, па и вълна… Сума загуба овчарите ще понесат…

  – Джепане… джепане… джепане… – изпусна цигарения дим на кълбета Тасо. – С джепане да ме осигуриш… – И поглади с опакото на китката провисналите си мустаци. – И-и-и… някое момче от вашата дружинка, но по-ербап да бъде. Друго засега няма да ми плащаш, докато не махнем белята – допълни той.

  Разправяха по пазара ловджиите, че Тасо, освен усталък в авджилъка си, имал и добро куче, едро, смочесто, с прави уши, вълкодав. Ходил беше за него нарочно по Тетевенско, по Рибарица. Сменил го с някакъв познат за три кофи кукуруз. Хвърлил му беше мерака, щото му казали балканджии, че техните песове скитали по Вежен и в палето имало и дива кръв. Било от вълчица. Когато пребили майката, палето се омотало в тревясала туфа и овчарите го хванали. Та той си го беше взел още сукалче и после с млеко, полека-лека… И го отчувал. А понеже беше женско и го бяха открили под Вежен – нарече го Вежана. От малко, та докато порасна, Вежана свикна с него и където иде Тасо, там беше и кучката. И сутрин, и вечер, та и през целия ден. Не делеше се от Тасо.

  Тасо не обърнал внимание, че още когато кучката израствала едра и яка, горският му каза, че това куче е опасно и да си го върне там, откъдето го е взел, не послуша и овчаря си Панчо, който му предложи да изпразни една гилза в главата, па ако му е жал, да се обади на ветеринарния – той знае нататък какъв е редът. Не го направи – мислеше, че му завиждат. Кучето растеше с гладък косъм, яко и едро.

  – Та-а-а… – прекъсна тишината председателят. – В тебе е думата вече. Джипа ти давам; прави, каквото щеш… Но скоро да пием блага ракия.

  Още същия следедобед шофьорър върна Тасо в града. Н бързо нареди ловните такъми, кобура с надцефката Ижето тури в колената, а Вежана сви гнездо на задната седалка до него.

  Овчарите го чакаха. Набързо му разказаха пак историята с вълчата напаст и тръгнаха да оглеждат саите, хълмовете и реката. Показаха му най-вече посоката към Вълчковия дол. Оттам като че ли идвала глутницата. Пак му разказаха овчарите, че старите хора неслучайно наричали тая падина Вълчката. Преди години в усойни места вълчица се усамотявала и не след дълго оттам излизали вълчета.

  Докато оглеждаха хълма, реката и тополаците, Тасо обясняваше на овчарите, че техните псета само дразнят зверовете, че работата с вълците си е мъжка работа и трябват яки нерви и точен отстрел… Стадото в долния край на една от саите се юрна и пред очите на всички през водопойните корита прескочи огромен вълк, след него втори, че и още един…

  – Юбря-я-я-я, юбря-я-я….-затичаха се овчарите, кучетата се понесоха с лай – но глутницата се изнесе невредима в близкия лъг. Тасо пусна Вежана. Кучето обиколи саите, спря се на два пъти до сеновала, но, усетило острата миризма на вълците, се понесе към низкото в тополите. После се чу скимтене, ръмжене, боричкане. Овчарите се затичаха натам, но се върнаха, щото срещнаха кучката. Беше мокра и кална. След няколко дни картината се повтори.

  – Не ще да е лесна тук работата, хора-а-а-… – казваше на овчарите Тасо. Мъжкари са в тая глутница… Мъжкари и за кучката май ще се бият… Докато остане силният.

  После няколко дни глутницата не се появи, но от съседни села се оплакаха за разкъсани овце, кози, даже и една турмакиня. Всички се сещаха. Настръхнали и накървавени, зверовете неочаквано се спускаха от хълмове и нападаха селата около реката Скът. Днес се явяваха тук, утре нападаха на друго място. За ден и нощ прекосяваха цялата околия и от нищо се не плашеха.

  Тасо повика няколко ловци, направиха хайка и някъде към Горския пояс и Мекишака пребиха само едно скитащо куче. А и в горния край на селото, та и по Шаранполя, хищниците се спускаха в долищата и си отвличаха по някоя овца, коза или шиле.

  Две седмици Тасо прекара на кошарите. На пет страни подреждаше постове и поставяше на определена пусия сигурни хора. Вярваше, че всяка вечер ще бъде последна битка с големия звяр. Но и всяка вечер той забелязваше, че Вежана се губеше до среднощ, а после се връщаше потна, уморена и лягаше по балите сено. Така премина още няколко дена, докато една сутрин Тасо рече на бригадира:

  – Даваш ми шуба, ботуши, торбичка с хляб и сирене и ме чакайте… Ако ми потрябвате, хабер ще ви пратя. – Овчарите си мълчаха, но после в далечината видяха едрия му силует как се скри в шубраците на Свинския шумак и Вълчкия дол.

  Уплахата, покрила лицата на овчарите, не им позволи да мигнат цялата нощ. Но вълци нямаше. На втората и трета нощ вълци пак не се появиха. Овцете, успокоени, се редяха на хранилките със силаж, хрупкаха, пиеха вода от коритата и чановете звъняха спокойно.

  Тасо не се върна три дена и три нощи. Овчарите щъкаха из саите, хранеха и пояха стадата, но и поглеждаха към Вълчкия дол, шушукаха и, когато решиха вече да го потърсят, той се зададе. Бавно с гумените си ботуши и шубата прекосяваше мокрия Герен и след десетина минути спря пред къщето на овчарите. От мократа му глава лъхаше пара. Беше брадясал, имаше вид на мъченик.

  – Вървете… Вземете превоз и вървете… Някъде по средата на дола… До изкорубения горун го оставих. – После приседна, събу гумените си ботуши, от които лъхаше гнила миризма. Дадоха му храна, пи две-три дълбоки глътки вино от дамаджаната, легна в стаята на бригадира и заспа, грохнал от умора.

  Следобед бригадирът и трактористът с шасито докараха единака. Дълъг, смочест и едър, едър като Асканийски коч. Проснаха го на площадката до водопойното корито. Сякаш беше заспал, заспал с цялата си свирепост – зъбите му дълги, бели, изкривени навън като шишове, очите присвити, ноздрите отворени широко. Овчарите цъкаха:

  – Колко ли стока е бастисал…

  Овчарите събудиха Тасо на другия ден, когато видяха Вежана в горният край на сеновала да лежи по корем върху балите сено, мокра и уморена. Топлият завет, лъхащ от заслона на камарите сено, и припекът от оскъдното слънце премрежваха очите и тя се унасяше в дрямка. Тасо се поосвежи с няколко шепи вода, пална цигара и пъхна две гилзи в цевите на Ижовката надцефка. С първия изстрел удари кучката в задницата. Тя изквича и се повлече с задните си крака като да избяга зад сламата, но съчмите от втория удар я улучиха в главата и тя се просна в целия си ръст до телената ограда на сеновала. Дълга, едра като Асканииска овца. Овчарите гледаха в почуда.

  Тасо свали пушката от мерник, поотърка с два пръста мустаците си и погледна овчарите:

  – Тя примами хищника – разказваше той след като примачка с крак фаса на изгорялата цигара. – Обиколих цялата Вълчка падина и някъде по средата на дола спрях до изкорубен горун. Пред него, на десетина метра на малка полянка, пред песъклив бряг съгледах следи. Покатерих се в клоните на горуна и чакам… Мъглата, гледам, идеше по ниското. Студено, но сгуших се и чакам. Сигурен бях, че тука ще минат.

  – Помислихме, че си заспал – прекъсна го някой.

  – Ами… Ами-и-и-и… Друг път ще заспя. – Подадоха му нова цигара, припали, поотърка си с два пръста пак мокрия мустак и продължи: – Нощ дълга… но мина, ден се мина… Това вече го знаете. И ето че призори сутринта идват Вежана и вълкът. Като го видях… леле-мале… Затаих дъх… Голям, голям… Ама като тоя… цяло теле на три месеца. Не съм виждал скоро такъв… Едър, с прави уши, енергичен и бърз, и хитър.

  Тасо замълча, пое си отново дъх и показа как от тоя миг спрял дишането даже.

  – Любовна игра си играеха. Разбирах ги. Тия нощи животните в дивата си и радостна любовна игра са почувствали омаята на тоя прелестен дол и усета на истинското диво щастие на топлата си кръв. Играеха си. И когато тя гальовно го хапеше, а той я заскачаше, натиснах първия спусък. Още с първия изстрел го думнах. Мислех да натисна и втория… домиля ми. Спрях, малко почаках… И видях промяната и усета на животното. От стремеж по природен закон за потомство, всичко се променя в стремеж за оцеляване. В тоя проблясък от време може би кучешката душа усети частта от смъртта и че всяка секунда е дар от съдбата, че всяка частица живот е последна и всеки миг светлината може да се смени с мрак. Какво нещо е животът – цъкаше Тасо. – И продължи: – И изведнъш, усетила мириса на барут и съсъка на съчмите, които се блъскаха в отсрещния бряг, кучката се понесе обезумяла из мокрия гъстак на шубраците, стигна до края на дола, прескочи Свинския шумак и се изгуби чак в Козарска могила.

  Домиляло му на Тасо. Домиляло му, но на излизане от гората той си пресмятал, че някъде в средата на пролетта, сигурно пак в тая гора, във Вълчкия дол тя ще да се окучи. Ще се родят палета и вече истински потомци на сивите вълци, в които потомствената потреба на индивида ще възроди дивите нрави на звяра, с които той живее и оцелява в природата. За всичко това Тасо беше мислил дълго. И взел своето решение.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Петър Доневски е роден през 1938 г. в с. Търнак, Врачанска област. Завършил е Зоотехническия факултет на Висшия селскостопански институт в София. В професионалната си кариера е бил зам.-председател на АПК „Скът“, зам.-кмет на Бяла Слатина, директор на дирекция в община Бяла Слатина, експерт в Министерството на земеделието. Носител на званието „Почетен гражданин на Бяла Слатина“. Член на Съюза на българските писатели. Автор на 15 белетристични книги. Негови произведения са публикувани в регионални и национални издания, добре познат в литературните среди. Удостоен с почетна грамота от Управителния съвет на СБП „за принос в съвременната българска литература“ (2016) и с наградата на УС на СБП за белетристика (2018).

  .

• Бездетната

  .

  Разказ от Диана Стефанова

  Севда се казваше. Млада и приказно красива. С дълги черни коси, гъсти вежди, бяло лице и черни очи. В тези очи, като в дълбока вода, потъна Петър. Много я искаше и все търсеше начин да й го покаже. Я на чешмата ще я причака, я на хорото ще гледа до нея да се хване или на седянката по-близо до Севда да седне. И тя не се дърпаше. Харесваше го, искаше го и все се надяваше да го види. Уговаряха се тайно къде ще се срещнат, криеха се от всички, че майка му на Петър всеки я знаеше. Тежък характер имаше леля Пенка. Нямаше човек в селото, който да не се страхува от нея. Тя все ще намери какво лошо да каже и всички я избягваха. Който и да харесваше Петър за зет, заради майка му всички се отказваха, но Севда не се даде. Всичко изтърпя – и злостните клюки, и заплахите на Пенка, казани уж пред случайни хора, и предупрежденията на майка си и баща си.

  Беше ясно, че Пенка никога няма да позволи Севда да прекачи прага й като снаха, затова младите решиха тя да пристане на Петър, пък като мине време свекърва й ще я приеме.

  Ожениха се тихо, скромно, хората гледаха тревожно щастливите лица на младите, но като видяха усмивките им се поотпуснаха и се зарадваха за щастието им. Само Пенка не се радваше. Тя чакаше. Щеше да намери начин да накара Севда да съжали за това, че дойде в дома й без нейното съгласие. Тя я беше предупредила.

  Всеки ден, когато наближеше време синът й да се прибере от нивата, Пенка заставаше на портата да го чака. Още с влизането започваше с това какви ги е свършила или несвършила днес Севда. Колко е мързелива, как за нищо не става и къде му е бил умът да доведе най-калпавата и грозна жена в къщата. Как тя, майка му, от сутрин до вечер крак не подвива, за да слугува на тази никаквица, а тя само се излежава.

  С времето животът на младата жена стана непоносим. Когато към всичко друго се прибавеше и това, че времето минаваше, а Севда не зачеваше, стана страшно.

  Пенка започваше от сутринта с крясъците и виковете по снаха си и всичко завършваше с “… и ялова, на всичкото отгоре.”

  Минаха година-две, но дете нямаше. Пенка съвсем озлобя, а Севда съвсем изчезна – говореше все по-малко и рядко вдигаше поглед от земята. За да се спаси от свекърва си, ставаше сутрин, преди изгрев слънце, и обикаляше селото. Хората я спираха, заговаряха я, питаха я накъде е тръгнала, но младата жена ги отминаваше мълчаливо.

  Петър опита да говори с майка си, но само опита. Тя го погледна ядно и му изсъска злобно:

  – Казах ти тази яловата да не ми я водиш в къщата! Сега ще търпиш!

  След още година Севда съвсем зазля. Престана да яде, да се къпе, да говори. Ходеше по селото чорлава и скубеше косата си. Беше страшно да я гледаш. Скоро след това родителите й починаха един след друг. Мъката ги разболя и погуби.

  Хората започнаха да се чудят какво да сторят за младата жена, че ако продължеше така, и нейният край щеше да е скоро. Свидна им беше младата Севда. Затова баба Мита, далечна роднина на семейството, прати хабер на сестра й да я прибере.

  Станка дойде с мъжа си след седмица. Намериха Севда на селския бозлук – мръсна, изпосталяла, а на главата не беше останало нищо от красивата й коса. Краката на Станка се подкосиха като видя в какво се е превърнала сестра й. Свали забрадката си, покри главата й, целуна я по челото, а сълзите й намокриха лицето на Севда. Отидоха да вземат някоя дреха от дома на свекърва й. Само че дрехи нямаше. Пенка каза, че били пълни с въшки, и ги изгорила. Да си я вземат с каквото е на гърба и да се махат. Петър се направи, че има работа по двора, и не погледна към жена си. Макар да му се късаше сърцето, нищо не направи, само изпрати с насълзени очи полудялата си любов. Дълго стоя без да може да помръдне и без да издаде звук. Остави майка му да реши всичко, както винаги..

  Севда никога не се възстанови напълно. Дълго след като се премести при сестра си ставаше сутрин рано и излизаше от къщата. Трябваше й време да се успокои, да спре да скубе косата си. Постепенно се привърза към децата на Станка. Играеше с тях, хранеше ги, пееше им тихо и понякога се усмихваше, но рядко говореше и човек не можеше да разбере доколко е с ума си.
  Минаха години, децата на сестра й пораснаха, ожениха се, а леля им се превърна в баба за техните деца.

  Един ден на селската порта се появи Петър. Видя Севда да чисти боб пред къщата, поколеба се дали да влезе, но свали шапка и прекрачи прага. Приближи се и приседна на столчето до нея. Станка излезе, но като видя кой е се прибра, без да каже нищо.

  – Добър ден, Севдо! Дошъл съм да те видя – започна плахо Петър. – Да те видя жива ли си, здрава ли си. Дойдох прошка да искам.

  Сведа продължи мълчаливо да прехвърля бобени зърна, без да даде вид, че разбира кой говори.

  – Аз отдавна исках да го направя, ама все не събирах смелост. Сега, като умря жена ми, се реших. –

  Севда забави движенията си. Това, което каза Петър, стигна до нея, до онова кътче от душата й, където се оттегли преди много години, заедно с любовта и надеждата.

  – Мама и тя умря – продължи Петър. – Преди това ми намери жена от друго село, че в нашето никой не искаше да чуе за мене. Ожени ме за една вдовица. Имала едно дете, ама то беше починало. Мама каза, че това е добре – хем е ясно, че може да има деца, хем няма да отглеждаме чужди. Хубава жена беше, но аз не я исках и не можах да я обикна. Помъчих се, но не ми даде сърце, а майка си намразих. Казват, Севдо, да мразиш майка си е голям грях. Ама аз я намразих, от дъното на душата си я намразих. Намразих и себе си, озлобях към майка си и жена си. Озлобях към света. Все гледах да съм далеч от къщи. Търговия завъртях, пари направих, все пътувах и все по-рядко се прибирах, а и не ме теглеше дома. Мама се разболя и се залежа, жена ми я гледа години наред. Накрая издъхнала в големи мъки. Аз не бях у нас, върнах се за погребението и да оправя някои документи, и пак заминах. Преди две години умря и жена ми, но късно разбрах. Докато се върна, близките й бяха я погребали. Умряла тихо в съня си. Поне това й спести Господ. А ти, Севдо, как си, как я караш? Аз все питах хората за тебе и дотука идвах, ама не посмях да те потърся…

  Севда мълчеше и продължаваше сръчно да разпределя бобени зърна – на една купчинка хубави, бели и цели зрънца, на другата черни, счупени и наядени. Не вдигна поглед и с нищо не показа, че разбира за какво говори Петър. Той постоя още малко, поогледа двора, помачка си шапката и се надигна да си ходи.

  – Е, аз ще тръгвам… Знам, че не можеш ми прости, но да знаеш, че и аз си платих… Аз пак ще дойда, Севдо. Искаш ме, не искаш – ще дойда. Ей тъй, да ти приказвам, пък ти някой ден може и да ми продумаш. – И се отправи към портата.

  Малко преди той да излезе от двора Севда надигна глава и с тих, дрезгав глас попита:

  – Деца имаш ли?

  – Не – каза Петър и излезе.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Нова книга на Людмила Калоянова. Премиера в Созопол

  .

  Излезе от печат нова книга на нашата сънародничка в САЩ Людмила Калоянова. Романът „Американски триптих“ (ИК „Жанет 45“, 2024) ще бъде представен на фестивала Аполония в Созопол, на 2 септември т.г., от 19 до 21 часа местно време, в Арт клуб Мишел. Както и по-късно – на Алеята на книгата в София.

  Ето какво пише по този повод авторката:

  „Американски триптих“ е книга за незарасналите в нас рани и възможното или невъзможно изкупление. История за вината и покаянието, за изгубената и намерена идентичност, разказана на фона на съдбата на три поколения емигранти в Америка. Роман, в който търсенето на Черната Мадона – икона, изчезнала преди повече от столетие от малко градче на Черно море – се превръща в проникновен разказ за докосващата сила на любовта и взаимното опрощение.

  Книгата вече може да се поръча онлайн, а след 28 август ще може да бъде открита и във всички големи книжарници в страната. Използвам случая да благодаря на екипа от ИК „Жанет 45“, който ми помогна да реализирам този проект, както и да съобщя, че „Американски триптих“ ще бъде част от Книжна Аполония, а след това ще присъства и на Алеята на книгата в София.“

  .

• Цигани копаят гроб

  .

  Цигани копаят гроб.
  Бързат сръчните лопати.
  Дух предал е Божи роб,
  никой не минава гратис.

  Цигани копаят гроб.
  Вятърът през зъби свири
  и разнася некролог,
  и обява за квартири.

  Цигани копаят гроб
  и разнищват битието…
  „Този ще вечеря с Бог,
  а пък ний във Факултето…

  Хляб и крадена туршия.
  Мръвка няма, ще го постим.
  Тук ще ни дадат в ракия,
  колкото за Бог да прОсти.

  Този ще се оттърве.
  Мир ще прави на душата,
  а пък ние пак чаве –
  да ни се множи родата,

  щото кой ще копа гроб,
  ако сиганина свърши?
  И за зло, и за добро,
  някой трябва да го върши“…

  Цигани копаят гроб.
  Бързат сръчните лопати.
  Вятър пее опело
  в хор с летящите плакати.

  .

  Румяна Симова

  .

• Амнезия

  .

  Разказ от Ваня Григорова

  – И жената остаре, за нищо не става. Влачи се една такава мърлява и раздърпана из къщи, да ‘зема да я изхвърля и нея най-накрая, като тоя ръждясъл чайник… – мърмореше си пияният мъж под носа, докато се опитваше да си включи печката, да си стопли вода.

  Толкова вече му беше додеял тоя живот. Откакто отрязоха стъпалото на единия му крак, след трудов инцидент, беше станал невъзможен. Пропи се и легна на ръцете на жена си. Тя, горката, се съсипа покрай него. Той открай време си беше дръпнат, а сега съвсем се превърна в едно непрекъснато хленчещо и мрънкащо мекотело.

  – Иванкее, стани да ми стоплиш водата да си умия лицето, ма – подвикна й Стоян.

  Жената пъргаво скочи, беше му свикнала на капризите вече и не посмя и дума да обели. Набързо му стопли вода и му помогна да се измие. По навик застана чинно до него с кърпа, както винаги го бе правила, и се е грижела добре за него. Още помнеше как я биеше на млади години, докато влачеше чужди жени у тях и я караше да им слугува.

  Иванка леко избърса една сълза и обърна главата си на другата страна. И тя си беше видяла живота. Остана сираче като малка и така я взе и Стоян. Да няма кой една добра дума да й каже и да я защити. Той, всъщност, не винаги беше толкова лош. Откакто жена му пометна, обаче, се озлоби. После вече не можеха да имат деца. Това му тежеше. И вместо да се обърне към нея с нежност, от мъка се пропи. Смяташе, че в нея е вината да нямат деца.

  Веднъж едно мърляво кутре се беше домъкнало отнякъде в двора им и скимтеше до старата барака. На Стоян като че ли му домъчня. Привърза се към него и всяка сутрин и вечер отиваше с паничката при него да го храни. Милваше го по гръбчето и му се радваше като на малко дете. Така и не можа да му измисли име. Един ден беше излязло пред оградата и профуча кола. Уличката беше тясна. Кутрето побърза да се шмугне обратно навътре през дупката под оградата, обаче едното краче му се заглави и точно през него мина колата. Стоян тъкмо излизаше с паничката от къщи. Пребледня. Кученцето огласи махалата. Извиваше гласче и плачеше като човек. Стоян за кратко време положи много грижи за него. Гледаше го вътре в къщата, а то милото не можеше да става даже да се изпишка. Но се хранеше добре. Жена му не се включи да помага за кученцето. Тогава Стоян я намрази още повече. Кученцето му беше единственото другарче. То някак му топлеше сърцето. И нали си нямаше дете…

  Иванка се прибра един ден от работа и го завари легнало на едната си страна. Крачето му беше загноясало и мухи се въртяха около него. Нищо не направи и отиде да си върши домакинската работа. Откакто изгуби нероденото си дете, нещо в душата й се обърна. В нея се загнезди една тиха депресия и нищо не можеше да я извади от там.

  По-късно се прибра и Стоян. Първо при кученцето отиде… После ветеринарят щеше да му каже, че е получило гангрена и отравяне на кръвта. Изкопа му гробче в градината… и отиде в кръчмата да се напие…

  После се прибра в къщи… и не помнеше нищо. Не помнеше как влезе с кръвясали очи в стаята, дето спеше жена му, как я извади за косите от леглото и дълго я рита на пода. Оттогава откачи. Тръгна пак по други жени. За наказание на Иванка, че не му роди дете и не му опази кученцето. Само тя си знаеше колко сълзи, кръв и побоища бе гълтала през всичките години. После й откриха бучка на гърдата. Не посмя да каже на Стоян. Той така и не я забелязваше. Отдавна погледът му беше празен. Болестта на Иванка напредваше, когато той пострада в работата. Като че ли някаква тегоба тегнеше над това семейство. Точно като кученцето и той пострада с единия крак. Падна тежък циментов блок на него и направо му го смля. За да не тръгне нагоре, да не му се натрови кръвта, се наложи да му го отрежат до глезена. Така си и остана. Зъл и вечно мърморещ. Все жената му беше виновна за всичко. Минаха още няколко месеца. Иванка отслабна. Нали нямаше пари за лекарства, болестта й се влоши. А и откакто и казаха диагнозата, тя повече в болницата не се върна. А и на кого ли беше нужна?

  Ходеше като някаква сянка вкъщи. Все по-трудно й беше да се грижи за мъжа си, но не показа нищо. Стискаше зъби и мълчеше. Косата й започна да оредява и нямаше сили за себе си въобще.
  Откакто Стоян пострада с крака си, беше спрял да я бие…

  – И жената остаре, за нищо не става. Влачи се една такава мърлява и раздърпана из къщи, да ‘зема да я изхвърля и нея най-накрая като тоя ръждясъл чайник… – мърмореше си пияният мъж под носа, докато се опитваше да си включи печката, да си стопли вода.

  – Иванкее, стани да ми стоплиш водата да си умия лицето, ма – подвикна й Стоян.

  Жената пъргаво скочи, беше му свикнала на капризите вече и не посмя и дума да обели.
  Набързо му стопли вода и му помогна да се измие. По навик застана чинно до него с кърпа, както винаги го бе правила и се бе грижила добре за него. Още помнеше как я биеше…

  Една вечер пак се беше прибрал пиян. И понеже вече никоя жена не му обръщаше внимание, а все пак беше още мъж… освирепял като разярено животно, се нахвърли на жена си. Грубо я хвърли на леглото и я облада. След това мъртвешки заспа. На другия ден нищо не помнеше. А Иванка и дума не му продума оттогава…

  Така замислена с кърпата в ръка стоеше до него, леко приведена, мъничка и слабичка, когато реши да проговори:

  – Стояне, ти защо ме мразиш толкова?

  – Какво ти сторих в тоя живот, че да заслужа такова отношение? – лекичко редеше думите тя и се придържаше за таблата на леглото. Беше й толкова лошо, че всеки момент щеше да припадне. – Какво ли не ти угодих, само добре да сме, а ти все си недоволен от мене?…

  Пияният мъж се обърна, несвикнал да му се отговаря и да му се противоречи, изгледа я свирепо и я удари през лицето:

  – На ти за това, дето много знаеш да си отваряш устата, яловице такава. Едно дете не можа да ми родиш и питаш…

  И я удари още веднъж. Иванка падна и се разплака на пода. При вида на жена си, обаче, не му дожаля и силно я изрита в корема:

  – На ти… и без това нищо не става от тебе. Отдавна трябваше да те изхвърля от тази къща. – И продължи да я рита навсякъде…

  ***

  После дойде полицията. Иванка лежеше свита на кълбо в локва кръв. Като че ли се бе опитвала да предпази корема си. Стоян беше изтрезнял отдавна и гузен стоеше отстрани. Сам се беше предал. От съдебна медицина направиха аутопсия на жената.

  Привикаха Стоян на разпит:

  – А вие знаехте ли, че жена ви е бременна?…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Картината

  .

  Разказ от Ваня Григорова

  Девственият младеж към проститутката:

  – Нямам с какво да ти платя… Имам само плюшеното си мече от детството.

  – Дай ми го! – отвърна му тя. – Аз нямах детство…

  Момчето се разплака. Точно, както преди малко, когато свърши…

  Беше му за първи път.

  Беше почти на 18, а 23-годишната проститутка му се струваше леко състарена.

  Нямаше друг избор. Само така щеше да се изстреля директно в небесата.

  Той протегна ръката си и боязливо я погали по рамото:

  – Да го направим ли пак?

  – А с какво ще ми платиш? – попита го тя. – „Детството“ вече ти го взех.

  – Ще ти платя с мечтите си – отговори той и леко я придърпа към себе си. Положи я нежно на леглото, все едно докосваше скъп английски сервиз. Не я гледаше в очите. Срамуваше се.
  Лекичко се намести върху нея и разтвори бедрата й. Момичето изпъшка. Бяха й втръснали грубостите на мъжете, с които спеше. А й се налагаше. Имаше невръстно детенце.

  В досегашния си мизерен живот не бе познала любовта. Беше дошла от провинцията. След като разбра, че е била осиновена, избяга от хората, които я бяха гледали до 15-годишна възраст. И без това пастрокът й за щяло и нещяло я биеше. Жена му беше плаха и набожна жена и нищо не смееше да му каже.

  Луи бавно проникна в Алис. Беше залепил бузата си на рамото й и тихо й прошепна:

  – Ще ти разкажа за мечтите си… – И влезе още по-дълбоко в нея.

  Този път нямаше да бърза да свърши. Искаше да се отдаде на удоволствието.

  Беше най-нежното обладаване, което беше изпитвала досега. Не като онзи грубиянин, който я изнасили, после избяга и я остави в безизходица, бременна и без дом. Спеше по мазета, обикаляше кофите за боклук, нямаше с какво да се храни. Така се роди и детенцето й, недоносено. Добре че в последният момент добри хора се смилиха да я заведат в болницата за раждането…
  После им дадоха евтина таванска стаичка.

  Алис въздъхна. Отпусна се и прегърна Луи. Почувства се някак защитена в обятията му. Чувство, неизпитвано досега. Всъщност, тя не познаваше нежността. Отдаваше тялото си за продан, с погнуса и затворени очи. Трябваха й пари за детето и за наема. Не се влюбваше в клиентите си. Отпращаше ги с усмивка (която й костваше много), преброяваше парите, въздъхваше тежко над жалката си участ… и често ридаеше.

  Луи го срещна в кварталния магазин. Беше излязла да купи мляко на детето и нещо за себе си за хапване. Беше разчорлена, с дълга рокля до земята, токчетата й леко потропваха, а като подаде парите на продавачката, презрамката леко се смъкна и се оголи перфектното й рамо. Луи я беше зяпнал и не помръдваше. За него тя беше като някакво видение от приказките, като фантазия, като недостижима мечта. Той явно съзнаваше, че тя е по-голяма от него, но не можеше да се освободи от влиянието, което имаше тази жена над него. Краката му се подкосяваха всеки път, щом я видеше… и като че ли нарочно ходеше често до магазина, за да може поне да я види.
  Алис забеляза впечатлението, което оставя у този младеж, и веднъж, минавайки покрай него, уж леко се разминаха, от близко разстояние, беше тясно между рафтовете и тя почти се долепи до него… Стрелна го с очи и леко му прошепна:

  – Искаш ли да се качиш горе?

  Луи се изчерви, кръвта нахлу в главата му, усети се по-възбуден от всякога, от самотните си нощи, когато се галеше…

  Стисна ръката й силно и почти на бегом взе стълбите до тавана.

  Застана запъхтян до вратата и не знаеше какво да прави.

  Алис прибра покупките, погледна детето в другата стая, където спеше, тихо затвори вратата и се приближи към Луи…

  – Нямам с какво да ти платя – изстена той.

  И свърши, още докато тя докосваше панталона му.

  Алис се сепна. Не очакваше…

  – Миличък, ти девствен ли си?

  Луи не смееше да я погледне в очите. Ужасно се срамуваше, че се изпусна.

  Алис нищо не каза. Хвана го за ръката и го поведе не към леглото, а в малката кухничка. Направи чай и за двамата.

  Почувства го някак близък.

  – Гладен ли си?

  Беше забравил, че не беше сложил и троха.

  Алис забърка едно омлетче и сложи две вилички отстрани на тиганчето. Усмихна му се миличко:

  – При мен е скромно. – И му подаде хляба.

  Луи ядеше като невиждал. Нямаше родители, нямаше кой да му готви и да се грижи за него. А и тази жена му вдъхваще едно спокойствие и увереност. Все едно винаги я е познавал.

  „Как можах така да се изпусна?“ – не спираше да се притеснява той и лакомо загребваше от яйцата. Като че ли силата му се върна, той погледна Алис в очите и каза:

  – Благодаря за храната. Време е да тръгвам.

  – Чакай, не си тръгвай!

  Алис изпита странно безпокойство, че повече няма да го види.

  Това момче я караше да се чувства, най-малкото – добре. Някак й беше спокойно с него.

  – Моля те, остани! – погледна го тя в очите.

  Луи преглътна смущението си и за първи път и той я погледна в очите. Кротко й каза:

  – Добре.

  Прилепиха се на леглото. И мълчаха. Като в някакъв съдбовен миг, в който друго не беше важно. Бяха хапнали, лежаха прегърнати и като че ли друго нямаше значение за момента. Чувстваха се толкова добре заедно, все едно щеше да продължи завинаги.

  Луи не можеше да отрече каква власт имаше тази крехка, малка жена над него. Не беше само плътското привличане. Погали я по косата, още ухаеше на омлет, завъртя един кичур и като някакъв опитен мъж силно я прегърна към себе си. Погали краката й, разкопча копчетата на роклята и и жадно затърси гърдите й. Едрите й зърна го влудяваха. Усещаше как пак ще изригне, но някак успя да се потисне и продължи да я гали навсякъде. Алис не беше познавала такава нежност досега. Заби пръсти в гърба му и тихо стенеше. Луи не знаеше откъде дойде тази смелост у него. Беше му за първи път. Досега не беше бил с жена. Затърси интимността й, скрита под нежен мъх… Полудя!

  Усети я влажна. Усети пот по гърба си. Бързо разкопча панталона си и, без да го сваля, повдигна цялата й рокля; горящ от нетърпение и желание, проникна в нея, насочи пениса си в океан от страст, разпиля се целият, потънал в похот, и искаше още и още, и още…

  Алис свършваше заедно с него… Цялата му девственост беше в нея, по чаршафа под тях… И се рееха в транс, все едно тичаха голи горе по небето, забрявайки за цялата мизерия в скромната таванска стаичка…

  Малко полежаха още.

  Луи беше изпаднал в една безтегловност на щастие и безразсъдност. Искаше да не става от леглото. Да е все там, в нея и с нея. Първата му жена…

  Той никога повече нямаше да пожелае друга жена. Обеща си го!

  Не знаеше още как, но щеше да я задържи по някакъв начин. По истинския начин. Беше беден. Нямаше пари дори за прехрана. Рядко си намираше работа… Но заради Алис… Той беше готов завинаги да остане до нея. Да се грижи за нея и за детето й…

  – Хей, къде се замечта? – погали го Алис по ръката.

  Луи беше седнал на леглото, беше се зареял в мечти за бъдеще с една жена, която почти не познаваше. Все едно не беше един скромен 18-годишен младеж, подарил девствеността си на една 23-годишна проститутка. Сепна се изведнъж:

  – Нямам с какво да ти платя. Имам само плюшеното си мече. То ми е спомен от детсвото.

  – Дай ми го! – отвърна Алис. – Аз нямах детство.

  ***

  Двадесет години не се видяха.

  Луи завърши художествената академия и стана известен художник.

  Никога повече не отиде при Алис. Срамуваше се, че изгуби девствеността си в стаята на една проститутка. През живота му минаха още много жени. Много пъти се давеше в океани от страст, но завинаги запомни първото си свършване, в онази скромна таванска стаичка.

  Една или две години след случката я потърси. Тя не живееше вече на този адрес. Качи се до таванското и краката му леко омекнаха. Помнеше всичко. Не можеше да я забрави!

  Беше й донесъл една роза. Огледа се и видя празна чаша. Наля й вода и я постави в нея. Тръгна си гузен, защото нищо не направи за тази жена.

  В галерията се събраха много хора – ценители и купувачи на картини. Имаше сред колекцията му една много специална картина. По спомен нарисува розата, която занесе на Алис в стаичката.

  Вървяха разговори и Луи, леко уморен, се оттегли в един ъгъл с питие.

  Защо така не можа да забрави Алис? Защо не я потърси толкова години?

  Тя остана най-прекрасното му усещане за жена.

  – Господине!

  Някой леко го докосна по рамото.

  – Вие ли сте нарисувал тези хубави картини?

  Красива, елегантна жена стоеше пред него с книга в ръка и мило му се усмихваше.

  – Да! – отговори той и леко се прокашля.

  Беше му станало неудобно, че беше прекъснат в мислите си.

  – Интересувам се от картината с розата – добави жената.

  – О, тя не се продава. Тя ми е като талисман на всяка изложба. Винаги я поставям сред другите. Тази картина има история и е много специална за мен.

  – Разбирам – отговори жената. – Аз също имам един специален спомен, с който никога не се разделям.

  И жената отвори книгата. Вътре, между страниците, имаще една изсъхнала роза.

  – Много прилича на Вашата роза на картината.

  – Отговорих Ви вече. Тази картина е много скъпа.

  – Да – въздъхна жално жената. – Аз дори нямам с какво да я платя. Имам само едно плюшено мече.

  И Алис отвори чантата…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Ваня Григорова е родена през 1968 г. в гр. Своге. Завършила е гимназия в родния си град. Работила е в сферата на ресторантьорството. Искала да следва, но е станало така, че се е посветила на семейството и трите си деца. Има влечение към литературата от ранна възраст. Пише стихове и разкази. Има своя страница във Фейсбус „Жажда за обич“. Все още не е издала своя книга, но приятелите й вече я питат кога ще го направи. Желаем й успех, защото Ваня определено има талант.

  .

• Из „Камбаната“ на Недялко Славов

   

  Откъс от романа „Камбаната“ на писателя Недялко Славов

  (изд. „Хермес“, 2016)

  .

  – Вено, да те питам, момче, как мислиш? Кой го докара това зло? Тоя свят без Бог?

  Погледнах го слисано. Не, не ме изпитваше – очите му ме питаха.

  – Кажи, Вено, кажи. Аз за себе си знам, ти ми кажи.

  – Не знам, отче. Голям ти е въпросът, малък съм за него.

  А той продължи, сякаш не ме бе чул:

  – Кой ги доведе тия зверове? Кой ги хвърли срещу нас? И защо… чуй ме! Живите не стигат, за да изгоним тия антихристи! Затова Бог ще вдигне и мъртвите… Защото първо ни пратиха комунистите, ония безверници атеисти, дето лежат долу по очи в земята… с тях не успяха… сега пращат тия зверове… ония бяха безверници, но безверието е и съмнение… Тия нямат нищо. Тия отричат човека… живота… Божия ред… всичко… съвкупляват мъжете с мъжете, майките със синовете, бащите с дъщерите, вземат душите и пускат телата да се множат и ходят по земята без дух.

  Отецът млъкна. Дълго гледа ръцете си като чужди. После продължи:

  – Ти мислил ли си, Вено, какво сме? За нас, човеците, те питам? А, Вено, какво сме?

  И впи в мене трескавите си, възпалени очи.

  – Мълчиш. Но аз ще ти кажа – времеядо животно сме. Да ме прости Господ – и пак взе да се кръсти, – времето само за нас съществува. За да ни изпита, Бог ни сгоди с времето, прекомерна тежест ни даде. Слаби сме за нея. И защо го направи ли – защото сме негови деца, а времето – и то е негово дете, тоест ние сме братя и сестри на времето, от един баща идем. Човек е като копринената буба. Знаеш гъсениците на тия буби – ядат черничевото листо и ронят след себе си. Така и ние, хората, изяждаме времето и роним тор след себе си. Но има едни избрани, дето ядат времето и предат копринена нишка от него. Това са хората на духа.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от и за същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• Три в едно

  .

  Творби на Васил Сотиров

  .

  НЕДЕЛЯ

  На Дончо Цончев

  Човекът е със пушка и със куче,
  а птицата – неистово сама.
  Най-страшното след погледа се случва –
  зеницата е колкото сачма.

  Каква хармония – взаимен трепет:
  човекът, кучето и тази цев…
  А птицата разчита на крилете,
  но точно те са мамещата цел.

  След миг кръвта на топлата неделя
  изтича във прохладната трева…
  Едно око е нужно, за да стреляш.
  И две – да видиш всичко след това.

  .

  .

  ТРИ В ЕДНО

  .

  ПРАВО НА ИЗБОР

  Било, каквото било,
  и с едно упование само
  гласуваме за по-малкото зло,
  че и то да стане голямо!

  ДРЪЖТЕ КРАДЕЦА

  Пуста политика –
  не е като вчера.
  Лицемерът вика:
  „Дръжте лицемера!“

  ГРАДСКА ИДИЛИЯ

  А хората тук
  живеят и дишат…
  За който е боклук
  парите не миришат!

  .

  .

  * * *

  Оставаме само идиотите –
  жалка картина…
  Къде са патриотите?
  На майната си в чужбина!

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Васил Сотиров е известен бъларски сатирик, писател, поет, сценарист и преводач. Роден е през 1947 г. в София. Завършил е Френската езикова гимназия в родния си град и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е в Главна редакция „Хумор, сатира и забава“ на БНР, сп. „Карикатура“, Студия за анимационни филми „Бояна“, в. „Пардон“, в. „Дума“, в. „Република“. Автор е на десетки книги с разкази, стихове и епиграми, вкл. на книги със стихове за деца. Както и на редица сценарии за пиеси, спектакли, филми. Негови са преводите на български на книги на Рьоне Депестър, Давид Диоп, Реймон Кьоно, Франсоа Вийон, Леополд Седар Сенго. Член е на СБП. Носител е множество престижни литературни награди за проза, поезия, хумор и сатира, литература за деца, между които: наградата „Ламар“ за поезия (1990); награда на Съюза на преводачите в България (1993); „Златен плакет“ за сатира в III национален поетичен конкурс „За един по-човечен свят“ (2003); награда „Елин Пелин“ за разказ (2007); „Каунь“ – Първа награда за проза (2008); Награда за хумор и сатира „Райко Алексиев“ (2008); Годишната литературна награда на СБП за поезия (2013); „Каунь“ – Първа награда за поезия (2015); Национален поетичен конкурс „В полите на Витоша“ – Първа награда (2016); Годишната награда на СБП за детска литература (2016); Национална награда „Хр. Г. Данов“ – издание за деца (2017); Националната награда за литература „Валери Петров“ (2022) и др. 

  .

• Молба

  .

  В центъра на Варна, в градинката встрани от катедралата, посред бял ден бе паднал на земята възрастен мъж. От едната страна лицето му бе ожулено, лакътят – охлузен и всички хора, минаващи край него, виждаха, че е безпомощен. Никой обаче не спираше да му помогне, да го запита защо е пострадал така. Юлският ден бе горещ и от напуканите му устни от време на време излизаше тих стон:

  – Вода! Дайте малко водица, бе хора!

  Никой не чуваше молбата му. По едно време около тригодишен малчуган, с фунийка сладолед в едната ръка, спря до човека и клекна, за да го види по-добре. Майката на детето разговаряше с друга жена няколко метра встрани. Момченцето близна от сладоледа и запита падналия:

  – Защо лежиш тук, чичко? Ти удари ли се?

  Мъжът повдигна с усилие глава и изпъшка безпомощно. Детето поднесе към устните на мъжа сладоледа и предложи:

  – Близни си, чичко! Много е сладък сладоледът!

  В очите на мъжа блесна искра, той отвори уста, но рязко извърна глава:

  – Водичка, детенце! Донеси ми малко вода! Сладоледът е за теб! Яж си го самичък!

  Както бе клекнал, малчуганът разпери ръце:

  – Обаче нямам вода! Много ли те боли, чичко? Ти като бяга се спъна и падна ли?

  Мъжът облиза устните си и с все сили повтори:

  – Само малко вода, моето момче! Вие ми се свят и не мога да стана.

  – Защото си пиян ли, чичко?

  – Не, рожбо! Не съм пиян, а болен! Донеси в шепичка малко вода от кофите с цветя! Ще идеш ли?

  – Добре! – Малчуганът изприпка до бараките, където се продаваха цветя, и потопи шепа в най-крайната кофа. Внимателно тръгна към падналия мъж, като внимаваше да не разлее малкото вода в шепата си. Стигна до него и когато протягаше ръка към устата му, приближилата се вече майка го плесна по ръката.

  – Какви ги вършиш, Боби?

  – Мамо! Водата се разля и чичкото няма да може да пие!

  – Дръпни се от него! Не виждаш ли, че е клошар?

  – Какво е клошар, мамо? Клошарят не е ли човек?

  – Тръгвай, че закъснявам за фризьор! После ще си говорим с тебе!

  Майката хвана детето за ръка и грубо го дръпна. Поведе го към бараките за цветя, като продължи да му се кара. Мъжът отпусна глава и тя се удари в асфалта на алеята. По лицето му запълзя муха, но той едва ли я усещаше. Оттам, където бяха заминали майката с детето, се зададоха двама свещеници. Единият бе облечен в черно, а другият в кафяво расо. И двамата бяха с побелели бради и коси, вързани на опашка. Единият видя падналия мъж и дръпна другия, за да минат по съседната алея. Щом влязоха в катедралата, единият свещеник нареди на жената, която продаваше свещи:

  – Звънни на 112, да приберат един пияница в градинката, до цветята! Омръзна ми да се събират прошляците на града край храма!

  След около половин час, малко след спирката на автобусите спря линейка. От нея излезе зачервен мъж, облечен в червен халат и с кафяво медицинско куфарче в ръка. Огледа се и забеляза падналия на алеята мъж. Отиде до него, внимателно се опита да го изправи, но не му стигнаха силите. Помоли няколко от случайните минувачи да му помогнат, но никой не се отзова на молбата му. Той отпусна тялото на мъжа обратно на земята и се върна до линейката. След минута двамата с шофьора на линейката преместиха мъжа и го подпряха на стъблото на едно дърво, на сянка. С мокра марля изтри устните на пострадалия и му даде да пие вода от една бутилка с минерална вода. Щом успя да преглътне, мъжът въздъхна облекчено:

  – Благодаря, докторе!

  – Фелдшер съм! – поправи го лекарят. – Кажи сега, как се охлузи така? И защо лежиш на земята? Пил ли си, бил ли си се?

  – Не, докторе! Бях при една моя позната. Тя живее от другата страна на улицата. На легло е. Много не й остава! Донесох и две праскови. На излизане не забелязах, че са мили стълбите, хлъзнах се и паднах! Охлузих се лошо, но продължих. Като стигнах до тук ми се зави свят и паднах.

  – Я да ти премерим кръвното! Че в тая жега…! – Фелдшерът нахлузи на ръката на мъжа маншета на апарата за кръвно и започна да помпи. Изпусна въздуха и поклати глава:

  – Бива ли така бе, човек? Много ти е паднало кръвното! Трябва да стоиш на сянка и да пиеш вода или айран! Нямаше ли кой да ти даде малко вода като падна?

  – Нямаше! – въздъхна мъжът.

  – Ей, съвсем оскотяхме, бе! – обърна се към шофьора на линейката фелдшерът. – Вече нищо не ни стряска, мама му стара! Ще се спънат в човека, но няма да му помогнат! Що за хора сме станали?

  – Мани, мани! – махна с ръка шофьорът.

  Фелдшерът направи инжекция на пострадалия мъж, постави до него бутилката с вода и заръча:

  – След малко ще се оправиш! Постой тук на сянка, пийни си вода и като ти дойде силата, се прибирай!

  Двамата с шофьора на линейката тръгнаха, а фелдшерът продължаваше да се възмущава:

  – Представи си, паднал човекът до църквата! Минават хора, част от тях влизат в църквата и палят свещи! За какъв дявол ги палят тия свещи, като на един човек в нужда чаша вода не дават? За какво ни е тоя Господ, щом живеем като дяволи? Иди, че разбери!

  .

  Красимир Бачков

  .

• Танцуващи сенки…

  .

  Amy*
  beautiful soul, RIP

  На Ейми

  Танцуващи сенки
  изчезващи в здрача,
  объркани хора,
  гробарите плачат.

  Чадъри отворени,
  микрофонът тъжи,
  поглед във мрежата –
  там само лъжи.

  Потъваш във черното,
  няма вече мечти,
  гласът ти в отвъдното
  пак в мен ще боли…

  .

  Елка Русков

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Amy Jade Winehouse / Ейми Джейд Уайнхаус (14 септември 1983 г. – 23 юли 2011 г.) – английска певица и автор на песни. Известна с дълбоките си, експресивни контралови вокали и еклектичната си комбинация от музикални жанрове, включително соул, ритъм и блус, реге и джаз.

  .

• Излезе от печат адаптацията на Руси Чанев на „Под игото“

  .

  Излезе от печат дълго подготвяният проект на артиста Руси Чанев – книгата „Под игото“ от Иван Вазов, адаптация за деца (9-14 години), реализиран съвместно с издателство „Изток-Запад“.

  Текстът, събран между кориците на това издание, е предназначен за децата на български семейства, живеещи в чужбина. Проектът е одобрен и подкрепен като „много полезен“ от Министерство на образованието и науката, с писмо за партньорство от 16.10.2019 г. Получено е и положително становище на Министерство на културата, с писмо от 28.11.2023 г. за издаване и разпространение на тази авторска „преработка за деца на романа и едноименната драма на Иван Вазов с картинни и звукови илюстрации“.

  В подготовката на „За българчетата по света артистът Руси Чанев представя „Под игото“ от Иван Вазов“ са следвани световни образци в адаптирането за деца на класически текстове като „Сън в лятна нощ“ и „Хамлет“ от Уилям Шекспир, „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд, „Парижката Света Богородица“ от Виктор Юго, „Метаморфозата“ от Франц Кафка и т.н.

  В интервю пред БНР Руси Чанев разказа за целите на проекта, а именно, че това е „възможността да се даде на днешни деца една по-събрана, по-стегната емоционално и изчистена от подробности сюжетна история, по възможност най-близка до стила на Иван Вазов. Затова за целта, освен романа му, съм ползвал и неговата пиеса „Под игото“, защото в нея той сам е съкратил линии от романа. И аз използвах тази му намеса в сюжета, за да постигна „очистването“ на някои второстепенни герои и ситуации при адаптацията, която направих.“

  Настоящото хартиено издание на книгата излиза под редакцията на филолога Бояна Драгомир, художника Мария Стоева и писателя Деян Енев, илюстрирано с рисунки от връстници на читателите – ученици от Художествената гимназия в София. Книгата е съпроводена и с аудио запис, където Руси Чанев чета текста глава по глава. Записите могат да бъдат слушани през всички видове устройства чрез QR код. Реализацията на записите се осъществи със съдействието на Българското национално радио и ще бъдат излъчвани самостоятелно в неговите програми през 2024 г.

  „С тази адаптация – обобщава Руси Чанев – не се стараем да изтръгнем читателя от неговите езикови навици и да го заставим да влезе в езиковата матрица на автора, към което се стараят досегашните  български издания от типа „Библиотека за ученика“. Нашата адаптация е ориентирана в противоположна посока – тя доближава автора до езика на читателя. Строго погледнато, правим вид парафраза на оригиналния текст.“

  За автора на адаптацията:

  Руси Чанев е актьор и сценарист със значим принос към развитието на българската култура, Изпълнител е на повече от 100 театрални и 50 роли в киното. В съавторство е издал книги, написал е драматизации за театъра, сценарии за филми и е съставител на книги с поезия. Носител е национални награди в областта на театъра, киното и литературата, както и на Орден „Св. св. Кирил и Методий“ 1-ва степен. Той е един от 12-те отличени в кампанията на БНР „Български посланици на културата“ за 2023 г.

   

  Рени Янкова,

  изд. „Изток-Запад“

  .

  

  .

  ОЩЕ ПО ТЕМАТА

  Из Предговора на книгата

  Деца,

  Сигурно знаете, че писателят Иван Вазов е написал много хубави разкази и стихотворения. Нашите дядовци и бащи толкова много са ги обичали, че са издигнали за чест и прослава на любимия им Иван Вазов десетки паметници и са нарекли на името му стотици улици и училища, които можете да видите по всички градове на България.

  Най-харесваната книга от Иван Вазов е „Под игото“. Иго означава натиск на тежка и чужда сила. Понеже тази книга е била написана преди повече от сто години, в нея има и други трудни за вас и вече позабравени като тази думи. Аз тук-там ги подмених с по-нови сегашни, за да можете да я прочетете и разберете всички, а най-вече тези от вас, които не живеят в България.

  В „Под игото“ се разказва за живота в едно планинско градче по времето, когато България не е била свободна страна, каквато е сега. Някога българското царство е било завзето от османските турци и те са го владеели петстотин години. Накрая този живот станал толкова тежък и труден за много от нашите прадядовци, че им се струвал като истинско робство. И те поискали да си възвърнат собственото царство като се освободят от турците и от техния цар-султан.

  Първо се надявали това да стане мирно и по човешки, но скоро разбрали, че така няма да постигнат нищо и решили да извършат революция. Това означавало да излязат с оръжие в ръцете срещу силните си неприятели и в геройска кървава битка да ги победят. По-младите тайно се събирали в групи, наречени комитети, в които се наговаряли кога и как да стане тази революция.

  По-старите пък ги било страх, че може да стане обратното – враговете им да ги победят като избият тях и семействата им и изгорят къщите им. Особено много се страхували най-богатите хора, на които викали чорбаджии, защото можело да загубят многото си пари и да отидат в затвора. Обаче не всички богаташи били страхопъзльовци и неприятели на младите революционери. Имало и по-други. Такъв бил чорбаджи Марко, който…

  .

• Купувачът на играчки

   

  Разказ на Георги Ников

  Предисловие: Тази история се случи с мен преди много години и реших да я научите от мен, от първо лице.

  Тогава бях млад и през лятото бях отишъл да посетя мои близки роднини в един малък град в Северна Америка, някъде в щата Уисконсин, на брега на езерото Мичиган. Бях седнал сам на бара в една малка, евтина кръчма, на чаша-две джин с тоник, любимата ми напитка, и понеже бях завършил с висок успех Английската гимназия в София, разбирах какво си говорят хората около мен, посетителите на заведението. Почти всички до един бяха ексцентрици, вероятно такива като мен самия. Това впечатление у мен се затвърди от факта, че вътре в заведението влезе едър мъж, облечен в безупречно ушит, кремав на цвят блейзър, но когато се вгледахме по-подробно в него, забелязах, че отдолу той носеше само мръсносиви на цвят, дълги мъжки гащи, тип наполеонки.

  Казах си на ум: „Това може да се случи само в тази Голяма страна, където в повечето от градовете липсва обществен транспорт и хората се придвижват само с личните си автомобили. Освен това заведението се намира в най-бедния квартал на града и посетителите му са хора от втора ръка.“

  – Този индивид, когото сега видя, не е най-големият ексцентрик тук, има един още по-голям особняк от него – каза ми Джими, един от тримата мои приятели и събеседници. Той посочи с ръка към щанда за играчки. – Виждаш ли този много висок, слаб човек, който е облечен в дебел, зимен балтон и който е поставил на главата си старинен цилиндър? Името му е Адамс, сравнително заможен мъж е, за когото всички ние казваме, че той е купувачът на играчки, човекът, който единствено купува тук, в магазина, играчки.

  Около нас се бяха събрали повече от дузина човека от всички краища на заведението и единият от тях, който срещу комисионна от десет процента ни продаде дребни монети, необходими за машината за кафе, без да се представи, каза:

  – Така е бил облечен на двадесет и четвърти декември, преди осем години. Синът му е бил на лечение в болницата в града, след това са го изписали оттам и са го оставили да се долекува в дома им, като баба му се е грижила за него. Било е Бъдни вечер и малкият е имал рожден ден. Старият Адамс късно вечерта се е върнал от командировка и по този радостен повод е носил, за да му подари, една механична играчка, която е представлявала жълт на цвят кон, който като се навие със специален ключ, е можел да се движи, да цвили и да пее. Но още на прага на вратата старата му е съобщила неприятна вест, че синът му внезапно е починал. Оттогава през ден купува за мъртвия си син по една такава механична играчка, дето се навива с ключ, като онази, която тогава не е успял да му подари.

  Отправих взор към другия край на заведението. Едрият мъж беше съблякъл блейзъра си и в момента танцуваше само по долното си бельо, сам със себе си по средата на дансинга. Вгледах се в едрото, продълговато лице на Адамс, което излъчваше някакво блажено спокойствие, което може да бъде дадено само от Господа, отгоре, свише. След като плати за питието и за покупката, която направи, той каза на дебелия съдържател на кръчмата, на име Розарио:

  – Благодаря за коняка, време е да тръгвам, убеден съм, че синът ми и баба му ме очакват с нетърпение. А и малкият ми поръча да му подаря за рождения му ден точно тази играчка.

  Той нави с ключа механизма й, след това хвана накрая дългата, дебела връв и изтърколи през двукрилата врата, навън на булеварда, несъразмерно големия жълт пластмасов кон, поставен върху още по-несъразмерно големи пластмасови колела. Навън валеше дъжд. Някой беше включил вентилатора на климатика да се върти обратно и сега, вместо свеж въздух, в заведението нахлуваха студени пръски дъждовна вода. До кости измокрени, ние изтичахме, през един страничен изход, след него на булеварда. В този момент той се размина с нас и лицето му отново излъчваше това необяснимо за мен блажено спокойствие.

  „Не е възможно в този час да има по-щастлив човек на света!“ – помислихме си всички.

  Жълтият пластмасов кон тракаше и подскачаше на колелата си по неравностите на пътното платно, а вътре в него навитото с ключа механично сърце го караше да цвили и да пее. Да пее песента на Малкия барабанчик. Ето и песента, която пееше:

  Тази нощ Исус се роди,
  Той ново царство на света
  възвести.
  И всеки носи дар –
  па-рам-пам-пам-пам
  на този малък Цар.
  Па-рам-пам-пам.
  Рам-пам-пам-пам.

  От езерото по булеварда към нас се носеше на талази бяла, гъста мъгла, която, докъдето стигаше, покриваше всичко. От небето падаха едри капки дъжд, които мокреха раменете, шапките и обувките на минувачите. И някои от тях започнаха да се крият под стрехите на сградите.

  Гледахме подир високата, прегърбена фигура на Адамс, докато бялата мъгла не го погълна като залък, заедно с неговия жълт пластмасов кон, превърнал се в гротеска.

  И дълго време след това чувахме как още пее:

  Боже, аз съм само беден хлапак,
  но барабана вече удрям в такт.
  Едничка песен знам –
  па-рам-пам-пам-пам…

  .

• „Смърт преди Рождество“. Кандилото

  .

  ЕНИГМАТИЧНИТЕ ЗЕНИЦИ НА ЖИВОТА…

  Драголюб Михайлов е наш съвременник, умен и прозорлив дознател, образът на когото присъства във всеки един от десетте разказа в новата книга на Светла Андреева – „Смърт преди Рождество“ (изд. „Фабер“, 2023 г.). Самата авторка е отдавна позната на читателската публика с увлекателните си произведения, изследващи дълбините на съвременното ни битие. И сега тя остава вярна на творческото си амплоа, като ни води по следите на заплетени истории в града и селото, при хора от различни възрасти, с различни социални характеристики, намерения, увлечения. Но привидно криминалния, а на места и мистичен привкус, като например в разказа „Конярът“, има своя съзнателно търсена, далеч по-обхватна философска обосновка. Светла изследва морално-етичния силует на своите съвременници в динамиката на съпътстващото ни столетие. Спира поглед върху т.нар. малък, обикновен човек, обсебен от ежедневните си задачи, но и от някои тъмни страни на странното си естество, водещи го към посегателство върху личността на себеподобните: „При Бялата чешма“, „Кандилото“, „Татуировката“ и всички останали разкази в сборника. Притиснати от, според тях самите, неразрешима домашна главоблъсканица, която може да бъде отстранена по начин, скаран със закона. Тук са домашното насилие, пиянството, завистта, несъгласието с мнението на околните, кражбата и какво ли още не. В своите наблюдения и анализи, облечени в психологически убедителни сюжети, Светла Андреева ползва преки наблюдения от реалността. Тя не търси привидната глобалност на умозрението, нито пък мащабността на някакъв обществен конфликт. Акцентът в тематичните й предпочитания пада върху привидната делничност – върху познатата картинност на делника, запечатана в уличната глъч, край пазарската сергия или в офиса. Или сред мрачните декори на поредното местопрестъпление, което Драголюб Михайлов трябва да разгадае. Авторката е съпричастна с всеки свой герой и неговите митарства, без непременно да ги оправдава. Търси подтекста в постъпките им и в първичната мотивация, за да изгради разноликия профил на съвременника във време, изтъкано от противоречиво единство. Писателката е далеч от модернистичните веяния на художественото слово, разглеждащо личността като безволна жертва на непредсказуемата съдба. Далеч е и от хоръра, навлязъл чрез различни преводни заглавия в дневния ред на издателствата. Тя е сполучлив продължител, без да търси само и именно това, на реалистичния тематичен фундамент в българската литература. Някак позабравен и неглижиран днес заради уж световни и европейски теми за сметка на националното и „местното“. Макар че в центъра на всяко художествено слово, за да не бъде то мъртвородено и изтъкано от мълчалива пейзажна символност, стои Човекът от библейски времена, та до днес. Така ще бъде винаги, докато съществува обществената нагласа, съградена от неизброими тленни силуети, все със своя вътрешен мир и цветна емоционална палитра. Светла Андреева ни среща с българина, своя съвременник от ХХI век, в целия му ъгловат мир от достойнства и несъвършенства. От полет на мисълта и чувството до атавизма, оцелял и сега от незапомнени времена. Какво иска да ни внуши Светла, в какво ни кара да повярваме? Разбира се, че доброто винаги ще надделява над своя антипод – злонамереността… Че несъвършенството е наша отличителна черта от рождението до дълбока старост, а съвършен е само Бог. И че трябва да обичаме ближния такъв, какъвто е: в подем, или в грях, в радост или в болка – но без да го съдим, защото казано е в Светото писание – „не съди, за да не бъдеш съден!“ А че авторката силно обича своите себеподобни, е извън всяко съмнение, доказва го и най-беглото разлистване на чудесните й разкази…

  На финала в сборника Светла, по оригинално свое хрумване, е включила и „интервю“ с главния си герой, дознателя Драголюб Михайлов, като всеки привиден въпрос и отговор сполучливо допълва образа на персонажа: „Д.М.: Няма ли пак да ме създадеш наново? Авторът: Едва ли, човек веднъж се ражда. Д.М.: Но аз искам да живея! Авторът: Ще живееш така, както аз ти кажа и какъвто аз те създам. Това е лошото да си герой на книга… Всъщност, част от теб е и част от мен, много мои мисли и чувства съм превъплътила в теб. Д.М.: Какво?! Да не би да съм джендър? Или пък ти? Авторът: Не, не се бой, няма такова нещо. Не знам дали знаеш какво е казал един велик писател: „Мадам Бовари – това съм аз“ А засега – довиждане!“

  Не ще бъде пресилено ако кажа, че разказният сборник „Смърт преди Рождество“ е свежа глътка стойностна литература в съвременното художествено творчество у нас. От привидно познатото и епизодичното, Светла Андреева рисува верен силует на българския съвременник, запечатан в различни детайли от своята битност. Едновременно борбен и апатичен, диалогичен и прикрит в дълбините на душата си, опитващ се да промени едно или друго, или понесен от сивотата на ежедневното течение. Всяка сюжетна сцена е поднесена картинно, с ясна тематична завършеност за самостоятелността на идеята, поради която е родена. И едновременно: допълваща буква по буква, като внимателно положен камък в общия зид, общата цялост на повествованието. Книгата определено заслужава да бъде разгърната, прочетена и осмислена в контекста на личностното ни „аз“. Което и горещо препоръчвам с настоящите кратки редове…

  .

  Георги Н. Николов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  КАНДИЛОТО

  Разказ от сборника 

  След като свърши работата си в кметството на планинското село, Драголюб Михайлов реши да изпие едно кафе в близкото кафене, което му се стори прилично. Когато влезе, само една маса, в центъра, бе заета. Нормално, кой в такъв ден, забулен от виелица, щеше да напусне топлата си къща, за да кисне в сумрачната кръчма, защото то си бе кръчма, нищо че отпред се мъдреше надпис „Кафене Бристол“…

  Високата, привлекателна сервитьорка взе поръчката му, потули се зад бара и в кафенето отново настана тишина. Девойката имаше високо чело, издадени скули и лешникови очи с дълги мигли, вероятно не бяха изкуствени, защото от време на време прокарваше длан през лицето си да прибере кичур кестенява коса. Дали бе местно момиче, но откъде такава красота тук, такава прелест и финес в това забутано село?

  Дознателят отклони поглед от бара. През прозореца се виждаше как снегът засипва стъпалата, водещи към баира, който започваше от площада на селото. Баирът бе обрасъл с борове, чийто масленозелен цвят тъмнееше на фона на бялата вихрушка. Отпи от кафето, което сервитьорката донесе, и обезпокоително погледна пак към площада. Снегът продължаваше да вали и той си каза, че ако не тръгне веднага, преди да се стъмни, ще закъса по пътя. Тъкмо вдигна ръка към бара, за да плати, и от масата в центъра стана среден на ръст мъж, с къса бяла коса и бретон. Носеше кръгли очила с метални рамки, много стар модел, такива, каквито са се носили може би преди половин век.

  Мъжът подаде ръка с думите:

  – Приятно ми е, Емил Щонев, или бате Емо, както ми викат.

  Драголюб Михайлов го покани на масата, макар де бе неприятно изненадан, не му бе до запознанства в този момент, но мъжът каза сериозно:

  – Опасно е да си тръгнете сега, преди малко съобщиха, че проходът е затворен поради снегонавяване…

  – Да, Малък Сечко не се шегува – опита се да го изкара на майтап дознателят, но мъжът продължи:

  – Аз съм фелдшерът на селото, може да пренощувате в здравната служба, ще ви заведа…

  Драголюб се поколеба, но навън се бе стъмило толкова, че силуетите на къщите едва се очертаваха на слабата светлина на уличните лампи. А виелицата продължаваше. След като звънна на жена си и я предупреди, че ще се прибере утре сутринта, тя потвърди думите на фелдшера, че главният път към прохода е затворен. За кой ли път дознателят съжали, че нямаше джип 4х4, та дори и „Дачия дъстър“, какъвто искаше жена му.

  Двамата тръгнаха по главната улица към центъра. Вляво бе сградата на лесничейството, а вдясно – фирменият магазин на местната мандра и на животновъдната ферма. Пред сградата на читалището също растяха високи борове, вече побелели. Завиха край тях и след петстотин метра спряха пред ниска постройка със спретната дървена ограда. Фелдшерът отключи вратата и като взе една метла, отупа краката и гърба си от снега.

  В стаята до лекарския кабинет гореше нафтова печка. Драголюб за пръв път виждаше такова нещо и в първия момент се зачуди, но бате Емо му обясни за какво става дума. Печката работела безотказно, а в сравнение с цената на тока нафтата излизала доста евтино. Той набързо покри масата с чаши, вилици и ножове, дебели порцеланови чинии и тропна усмихнат високо шише с жълта ракия.

  – Мое производство – похвали се той, докато наливаше в чашите.

  – И мезето ли е твое? – попита дознателят, докато бодеше тънките резени бяла сланина, поръсени с червен пипер, и опитваше хрупкавите краставички.

  – Всичко е мое – додаде фелдшерът и очилата му пробляснаха. – Хубав край, ама хората лоши…

  – Как лоши?

  – Ами така, изроди се народът, стана злобен, избухлив и отмъстителен. Вина затова има и пиенето, защото какво да правят в това забутано село, освен да се наливат…

  – И какво, правят ли бели?

  – Не само, че правят бели, крадат и рушат изоставените къщи, ами и се бият. И бият най-много жените си. Все стари жени, бабички; като им ударят един тупаник, я зъб им избили, я синини по тялото, а те все с високо кръвно, колко им е до инсулта….

  „Хммм, виж ти, и тук значи домашно насилие“ – помисли си дознателят, но ракията приятно отпускаше не само езика му, но и мислите му.

  – Особено един, бай Стамен, той бе в кафенето, не знам дали го видя. Не минава ден без жена му, баба Дена, да ми се обади или да дойде в службата – я навехната ръка, а оток над окото, я хематоми, страх ме е някой път да не би да я усмърти. Лош старик! Всеки ден кисне в кръчмата и се напива като змей. И после, като се прибере в къщи, бой, та бой…

  – Ами тя защо не се обади в полицията, жалба да напише, имате районен полицейски инспектор! – отвърна дознателят.

  – Ами и аз й го казвам: „Напиши, како Дено, до полицията“, пък тя не ще. Имало Господ, казва, той ще реши… Има Господ, ама то, боят и тормозът, продължават…

  Драголюб се бе нагледал и наслушал на подобни случаи, знаеше колко трудно се доказва домашното насилие, освен това сега не бе работното му време – и не каза нищо… По-интересна му бе наредбата на стаичката: двоен креват до стената, покрита с бродирано ковьорче, и то сигурно отпреди петдесет години, шарена вълнена черга на пода, етажерка в ъгъла, отрупана с книги, чернобял телевизор, който работеше без звук. Сякаш тук времето бе спряло много отдавна…

  – Сервитьорката видя ли я? Хубавото младо момиче… Тя е внучката му, на бай Стамен. Заради лошотията на дядо си не живее в къщата, ами спи в пристройката до кафенето…

  Но Драголюб не чуваше и не мислеше нищо. Сънят го оборваше, топлината от нафтовата печка замъгляваше мислите му и едва успя да стигне до леглото, където заспя с дрехите… Сънува внучката на бай Стамен, хубавата сервитьорка, наведена над дядо си, да просъсква с глух глас: „Баба ми може да ти прости, но аз – никога!“.

  Събуди го силно разтърсване по рамото. Над него се бе навел фелдшерът, лицето му бе зачервено от студената вода, с която се бе измил, в стаята миришеше на прясно сварено кафе.

  – Хайде, че стана тя, каквато стана – намести очилата си бате Емо и наля кафето в двете малки чашки.

  – Какво е станало? – сънено попита дознателят.

  – Обади се баба Дена, на дядо Стамен жената. Много разтревожена, снощи мъжът й не се прибрал от кръчмата… Не можела да излезе от къщи, виелицата затрупала вратата – продължи фелдшерът. – Та, вика, ако можем, да отидем да потърсим дядото й… Може да го е затрупал снегът някъде…

  Преди да тръгнат, фелдшерът даде на Драголюб дълги гумени ботуши, да се преобуе – и, нарамили лопатите, двамата тръгнаха по затрупаната улица. Къщите от двете страни бяха мизерни и запуснати. Счупени стъкла на прозорци с железни пръчки, зад които висяха излинели пердета. На някои дувари имаше картонени надписи „Продава се“. Някъде от стените се бяха отронили камъни, разкрили дървени сантраци.

  „Някога тези къщи са отгледали по две-три поколения, а сега… разруха! Било е шумно, оживено, а сега – мъртвило“ – мислеше си Драголюб. И наистина, по улиците нямаше никой, не само поради натрупалия сняг… никъде не видяха и следа от затрупан в преспите човек…

  Когато стигнаха къщата на дядо Стамен и баба Дена, портата наистина бе подпряна от навалелия сняг. Ноздрите на Драголюб бяха залепнали от студ, но щом развъртяха лопатите да пробият пъртина, се постопли. Отвориха я със скърцане и пред очите им се ширна бялото поле на двора. Той бе широк, с чемшири край оградата. В дъното на двора бе къщата, а на дървения чардак се бе изправила баба Дена. Висока жена, с изпъкнали скули и матово лице, позачервено от студа, наметната с карирано вълнено палто. Косата й, тук-таме посребрена, без забрадка, бе вързана на нисък кок. Тя стоеше мълчаливо и острите й очи гледаха към кладенеца, току пред първото стъпало към чардака на къщата. Без да каже нищо, старата жена се прибра.

  Дълго разравяха снега дознателят и фелдшерът, дълго утъпкваха пъртина, ровеха с лопатите и бучеха с дървените дръжки из двора. Когато прокараха пътека към кладенеца, спряха втрещени: мястото около герана бе чисто от сняг, разтопен и димящ, а на каменния дувар бе подпрян дядо Стамен, с клюмнала глава и едва дишащ. Смъкнаха го на земята, фелдшерът взе да го разтрива, после изкуствено дишане (охо, доста си бе сръбнал), изправиха го на крака и го повлякоха към къщата. И дознателят си спомни една приказка на дядо си: пиян от ракия, като падне в снега, ще замръзне и умре, но пияният от вино – никога…

  Вътре бе топло и светло. Освен лампата, гореше и кандило, издигнато високо към стената, пред дървения обков на Богородичната икона. Измиха ръцете си на кухненската чешма, бойлерът, макар и от старите, работеше безотказно. Обтриха лицето на дядо Стамен и когато той се изправи на крака, все едно нищо не е било, седна до масата. Мълчаливата жена му сипа купа с гореща чорба и той засърба лакомо. Накрая избърса устата си с ръкав и като се уригна, се запъти към кушетката до стената, под кандилото.

  Драголюб Михайлов забеляза, че на стола до кушетката имаше куп дрехи. Потник, гащета, черни чорапи с етикет, до тях, на облегалката, бе прострян вълнен панталон, нов колан, черно сако от шевьот и бяла памучна риза. Дрехите бяха чисто нови, сякаш стояха и чакаха някой да ги облече. Или да бъде облечен с тях. Дознателят потръпна и погледът му отскочи към кандилото. То гореше ярко и равномерно, а купчина восъчни свещи жълтееха на поставката на иконата.

  Той си спомни думите в съня си: „Баба ми може да ти прости, но аз – никога“ и лицето му потръпна. Но явно, че й баба й не му е простила. Затова се бе обадила първо на фелдшера, искала е тя да получи смъртния акт. Свещи, кандило, нови дрехи… Гласяла се е да го облече за сетния му път. „Знаела е, знаела е, че е затрупан от снега, и е чакала“ – повтаряше си той. Искаше му се час по-скоро да си тръгне от това място. Скочи нервно, но фелдшерът го спря:

  – Хайде поне по една чорба да изядем!

  Драголюб погледна старата жена, която грабна черпака, напълни две паници, сложи ги на масата и наряза още хляб. На блясъка на кандилото лицето й бе като маска, но Драголюб знаеше какво си мисли: „Аз знам, че ти знаеш… и какво от това?“.

  „А бе, то сигурно Господ му е простил на дядо Стамен“ – каза си дознателят, докато гледаше фигурата на жената, наведена към фурната на печката. Оттам се носеше сладък дъх на топлоизпечена пита, такава, каквато раздават за „Бог да прости“. „Наистина, Господ му е простил – усмихна се Драголюб, но дали баба Дена и внучката щяха да му простят?“

  .

• <<
• 1
• 2
• 3
• 4
• 5
• 6
• 7
...
• 77
• >>