Всичко от литература

литература

• Виктор е шампионът

  .

  Разказ от Георги Ников

  

  Към пет часа следобед Камен, който вече беше навършил осемдесет и четири години, се завърна от следобедна разходка в мансардата си, която беше разположена на последният, пети етаж на една стара кооперация в идеалния център на град Пловдив. Когато се отби при хазяйката си, за да вземе ключа, тя го уведоми, че преди един час го е потърсил някакъв негов съученик от гимназията.

  – Каза ли си името този мой набор?! – попита я.

  – Но да, разбира се! – отвърна му тя. – Каза ми, че се казва Виктор, и се поинтересува за вашето здраве!

  – Е, и вие каква информация му дадохте за мен?! – усмихна се Камен.

  Хазяйката му го успокои:

  – Казах му, че сте жив и здрав. Че, въпреки напредналите си възраст, всяка сутрин се разхождате в парка, че нямате кръвно и, че въпреки, че носите бастун, можете да се изкачите без чужда помощ до последния етаж.

  Той й благодари за добрите думи, които е казала за него, и побърза да се прибере вкъщи. От своя страна тя допълни:

  – Не се безпокойте, скъпи ми Камен! Зная, че с него сте се хванали на бас, кой от вас двамата по-дълго време ще остане жив. Убедена съм, че ще го надживеете.

  Веднага щом се прибра, Камен извади от скрина един голям и стар албум, в който се съхраняваха снимките на неговите връстници от гимназията в Плевен, която те заедно бяха завършили през една паметна, но далечна година. Започна да разглежда снимките на своите съученици. В класа те бяха тридесет на брой – четиринадесет момичета, а останалите – момчета. Камен не можеше да си спомни в кой точно момент започна по-задълбочено да се интересува от битието и живота на приятелите си от техния клас. „Това трябва да се е случило постепенно” – мислеше си понякога. Първо някой щастливец му се беше обадил и го беше поканил на сватбата си. След това, в даден момент, близка някога до сърцето му негова съученичка го беше поканила на прощъпулника на своята рожба. И така нататък, и така нататък… Докато навърши 35-годишна възраст, Камен, както се казва – „задоми” почти всичките си съученици. Може би и заради това не намери време да създаде свое семейство.

  По-късно, докато навърши 45 години, той стана свидетел на кариерното им израстване. През този период от живота му се наложи много да пътува – и из не толкова малката ни държава, но и в далечната чужбина. За да може да присъства на всевъзможни биеналета, конференции и симпозиуми, където се утвърждаваха професионално приятелите му от прославения някога Десети „Г“ клас. Причината бе, че на Камен не му се налагаше да се труди, за да изкарва прехраната си. Твърде рано от една своя леля той получи солиден реституционен имот в центъра на София. Пари от реституцията той имаше, може би повече от всички други, но така и не усвои някаква професия, с която да се докаже. Всичко това го накара да започне да изпитва завист към успехите на своите връстници. Те продължиха любезно да го канят да присъства на всевъзможни чествания, свързани все с хубави събития от техния живот. Трима-четирима от тях станаха доценти в своята област. Двама-трима вече бяха главни лекари, и то единият от тях – на окръжна болница. Няколко негови съученички завършиха с отличие Консерваторията. И така нататък, и така нататък. Камен продължаваше да изпитва истинска завист и неподправена злоба, заради техните постижения в живота. Той дори започна да ги мрази! Добре си даваше сметка за това ново свое състояние на духа. Сам си задаваше въпроса: „Защо е необходимо един човек да криви душата си и да присъства на успехите на другите, когато го канят? След като той не ги обича и не изпитва радост от постигнатото от тях. Нима аз съм толкова лош човек?! След като честно постъпвам спрямо тях!”.

  Така и каза един ден на Виктор, може би неговия най-добър приятел от всички:

  – Казвам ти го честно. Вече те мразя. Оттук нататък ще ме каниш само след като гушнеш букета или ритнеш камбаната! Забранявам ти да се виждаш с мен.

  А Виктор му отвърна:

  – Добре, но да знаеш, че ще ти отвърна със същото.

  И понеже се скараха, се хванаха на бас – кой от тях двамата ще надживее другия.

  Минаха се години и, верен на своята омраза и неприязън към своите другари от някогашния „велик” Десети „Г“ – Камен правеше всичко възможно, за да присъства само на техните погребения. При това се стараеше да не пропусне нито едно. Преди шест месеца той навърши осемдесет и четири години и тогава установи с учудване, че от техния клас са останали живи само двама – той и Виктор. (В спора помежду им те не включваха момичетата от класа.)

  За да може да спечели облога с Виктор, тази новина го накара да се мобилизира. Камен се отказа от цигарите и напълно престана да пие алкохол. И, когато преди няколко дни една тяхна съученичка му се обади, за да му съобщи, че Виктор е починал, той й повярва напълно. Съученичката им се казваше Мариела. В гимназията, в продължение на три години, тя бе ходила и с двамата. Най-напред с Виктор, а след това с него. И Камен й се довери. Взе си за няколко дни сбогом с хазяйката си Аксения, уведоми я за какво точно ще отсъства и хвана първия влак за Русе. За да отиде да присъства на погребението на своя бивш съученик Виктор. Но нещата не добиха такъв вид, както той си представяше. Когато пристигна, му казаха, че Виктор не е починал, че той е жив и здрав! Намира се в перфектно здраве. И даже е заминал за вилата си, за да окопава лозето си. И разбира се Камен не пожела да се срещне с него.

  Той се върна, съсипан и покрусен от „служебната си командировка” до Русе. Оказа се, че не се знае кой от двамата ще спечели баса.

  Едва успя да се прибере в мансардата си, почувства се много уморен, легна на леглото и започна да мисли усилено: „Нима нашата обща любовница Мариела се е поставила в услуга на Виктор, а самия мен тя е измамила?!”

  Няколко дни по-късно една приятелка на Аксения, на име Ефросина, сподели с нея:

  – От известно време не го чувам „стария вампир” Камен да тропа над мен с бастуна си.

  Когото се качиха в мансардата му, го намериха мъртъв.

  Още няколко дни по-късно те го погребаха. На погребението му присъстваха единствено Ефросина, Аксения и неговият съученик Виктор. Преди той да си замине, двете му връчиха удостоверение, подписано приживе от Камен. На него пишеше:

  УДОСТОВЕРЕНИЕ

  ОТ ДЕСЕТИ „Г“ КЛАС: ВИКТОР Е ШАМПИОНЪТ!
  ПОНЕЖЕ СЕ ОКАЗА, ЧЕ ОТ ВСИЧКИ НАС ТОЙ ПОСЛЕДЕН ЩЕ ГУШНЕ БУКЕТА!

  ИЗДАДЕНО ОТ НЕГОВИЯ СЪУЧЕНИК КАМЕН.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
  

  .

• Машината се хранеше със страх

  .

  Времената на короновируса оставиха отпечатък във всички сфери на живота ни. Дори и върху литературата и изкуствата. Следва стихотворение на поетесата Румяна Симова от Нова Зеландия.

   

  Машината се хранеше със страх,
  въртяха се резците без да спират
  и смилаха безгрижие и смях,
  а вярата – преди да се роди умираше.

  Настръхнали от ужас същества
  се биеха с наченките на разум,
  приписваха му болка и вина
  и вярваха – страхът ще ги опази.

  Страхът задвижи всеки спящ порок,
  страхливците усукаха доброто,
  направиха го да изглежда зло
  и му отнеха мястото в живота.

  А операторите инвестираха без страх,
  превъртаха нечувани печалби.
  Не помня по-нататъка. Умрях.
  И ме погребаха по новому. Формално.

  Р. Симова, 2021 г.

  И няколко графитa от различни държави (източик www.interior.ru)

  
  .

  
  .

  
  .

  И снимка на влак на БДЖ.

  

  .

• Вкопчване

  .

  Разказ от Иван Вакрилов

  

  Ставаше все по-трудно да се върви – тук горе, в Балкана, снегът беше застъпил здраво и не даваше на човек възможност да се отпусне.

  Но имаше и нещо друго – нещо, което си беше в нея, извън снега и стръмната пътека. И, когато спря за кратка почивка, свали раницата, за да провери какво всъщност бе сложила вътре. Порови с ръка, а после я обърна и изсипа съдържанието на снега. От уж празната раница се заизсипваха какви ли не неща. И ставаха все повече – купчина, която растеше и растеше – дотам, че се принуди да стане на крака, все още стискаща раницата, в желанието си да изсипе всичко. Когато раницата се изпразни, тя седна до купчината и я загледа с учудване – кога и как бе успяла да натъпче всичко това, че и да го метне на гърба си? Огледа се – наблизо, затрупан от снега, се подаваше изсъхнал клон. Взе го и внимателно започна да ръчка купчината.

  Ха! Какви са тези… О, Боже, та това са рипсени чорапогащи! Не беше обувала такива, откакто беше в трети клас. А това? Кукла с една ръка и странно изрисувани очи… ами да! Онази кукла, от татко – за десетия рожден ден…

  Купчината се разпадаше на различни, познати и не толкова предмети – дрехи, писма, моливи, гребен, пръчка… Пръчка?! Пръчката, с която дядо я напердаши, когато почти удуши онова малко агне от прегръдки… Прегръдки… ама какво става? Наведе глава и се замисли. Защо, защо бе стискала така вратлето на агнето? Дали… Да, това е. Страхът, онзи разяждащ страх, че и то, както всичко друго, ще си иде… А сега? Сега не е ли същото? Не продължаваше ли да се вкопчва в животни, хора или дори намерено на пътя красиво есенно листо?

  Продължи да рови – сега вече с ясната мисъл, че разравя това, което е останало от досегашния й живот. Не беше много и това я ядоса. Защо? Я хората колко неща имат! Къщи, пълни със спомени, албуми със застинали усмивки, тефтерчета с телефонни номера – някои задраскани, но неизчегъртани от паметта… И винаги, по всяко време, където и да са, могат да се пресегнат и да извадят патерица, с която да докуцукат до края на деня. А после, изтегнали се на дивана, да я захвърлят в ъгъла – тъмния ъгъл, където изчезват ненужните вече неща.

  Подритна ядно раницата. От единия джоб се търкули малко, синьо стъклено топче и почти потъна в снега. Погледна го с безразличие и затършува в джобовете си за цигари. Запали една и вдъхна бавно и дълбоко. Чист въздух – глупости! И цигарите са патерици, не е ли така? Като чашата вино вечер пред телевизора. Както и следващите чаши. Патерици за стоножка – помисли си и се усмихна тъжно. Колко крака трябва да имаш, за да е гладък пътят ти – десет, сто? Голяма кутия сладолед, случаен и незадоволителен секс по време на служебно парти, клюки при фризьорката, модни парцали… и работа, много работа. Работа до посиняване. Защото след нея, вечер, те чака телевизорът. И виното. И пак, и пак… Въртиш се в кръг и на всяка обиколка мяташ нещо на гърба си. Или спираш, закотвена от нещо, в което си се вкопчила – нещо, без което не можеш да дишаш. Нещо, което те натиска надолу. Потъваш, но не пускаш.

  Хвърли недопушената цигара, наведе се и взе синьото топче. Огледа се – наблизо стърчеше грозно изкривен, полуизсъхнал бор. Отиде до него, утъпка снега наоколо и седна. Облегна глава назад и затвори очи. Човек се уморява да мъкне навсякъде този ненужен багаж. Като… Като това топче, например. Отвори ръка и се загледа в лъскавото стъкълце. Малки синкави искрици блеснаха за миг, а после слънцето се скри зад един облак и искриците изчезнаха. Това топче… Не може да бъде – след толкова години! Запазила го е, без да знае защо. Без да знае ли? Ха! А онова лято, онова странно, потънало в тишина лято, когато… да, когато стана жена – там, на топлите плоски камъни край реката… Топчето… Топчето беше в дланта му, преди да… а после й го даде. А тя, тя протегна ръце да се вкопчи. И… това беше, май. Няма друго. Винаги едно и също – първо се опитваш да задушиш някого в прегръдката си, а после… после ръцете ти са празни, очите ти са празни, светът е празен. Винаги така става. Винаги. Винаги.

  Главата й е клюмнала върху гърдите, очите й са затворени. Не усеща, че пак вали. Тихо, на едри парцали, които бързо покриват раницата, купчината ненужни боклуци и нея самата. Бялото се вкопчва в ръцете й, в дъха, в сърцето. Обвива я и с непоколебима нежност я притиска. Този сняг… Няма как да избягаш от него.

  .

• Как се научих да чета

  

  Не помня как се научих да чета. Никой не ме е учил. Само помня, ме изведнъж взех да сричам надписите на магазините. Всички вкъщи бяха заети да възпитават по-големия ми брат и така не разбраха, защо четиригодишната аз, държа книгата „Лъвицата Елза“ и я гледам съсредоточено. Четях я, но малко разбирах. Докато, когато се изправех на терасата и парапетът ми стигне до носа – всичко виждах и четях.

  Срещу нас сричах табелата „Плод-зеленчук“ – там леля Митка и леля Стоянка бъркаха в една голяма каца, вадеха кисели краставички и ги теглеха в амбалажни торби. Там, пред магазина, понякога имаше натрупани дини и надпис на картон „2 ст. килограм“. По-натам по улицата имаше друг надпис „Ателие Бети. Ловене на бримки“. Не знаех как се ловят бримки, но си представях бримките като някакви гъсеници, които ги ловят с ласо. По-късно ме пратиха в това ателие – видях как се ловят бримки. Бети беше нисичка, гърбата женица, с дебели очила, която сръчно нанизваше бримки по чорапите. Мистерията с бримките беше разкрита.

  По-надолу, по улицата, имаше още прелюбопитен надпис „Пътеки, килими срещу вълна“. Това изобщо не можех да си го обясня! Как така срещу вълна? Обяснението дойде, когато баба ме заведе да поръчва пътеки, мъкнейки денк с вълна, пратена от село. Изясни ми се – даваш вълна, тъкат ти пътеки. Че и на разни моделчета – избираш по един каталог. След пътеките имаше рибен магазин, пишеше „Жива риба“. В голям басейн плуваха шарани. Изправена на пръсти, стоях, докато дядо чакаше на опашка, и гледах шараните как отварят кръгли усти, как продавачът ги вади с едно кепче, зашеметява шарана с един дървен чук и го тегли. Пред рибния магазин редовно седеше един дядо, с мустаци като на морж, и една странна стъклена тенджера, където имаше яйца. Там пишеше „Печени яйца 10 ст.“.

  Най-много за четене, обаче, имаше в магазина за полуготова храна. Там имаше едно много удобно прагче, пред витрината, където стъпвах и всичко можех да прочета – „агнешки главички“, „далак“, „мусака“, „картофени кюфтета“, „черва“, свински джолани“, „нервозни кюфтета“ – това, последното, изобщо не го разбирах, защо кюфтетата са неврозни? Нещо са ги ядосали ли?

  В дъното на улицата ни имаше едно голямо, мрачно здание, на което пишеше „Дарак юргани“. От него се чуваше бучене. Какво има вътре разбрах, когато майка ми, понесла един чувал стари дрехи и един пакет с розов атлаз, ме въведе вътре. Там имаше огромни машини, които късаха старите дрехи на дреп, а покрай широките тезгяси работници пълнеха юргани с пухкавата смес. Имаха и едни големи губерки, с които обшиваха юрганите на красиви форми. Наоколо се стелеше прах от дрехите, бучаха машини, хвърчаха памучета, а атлазът на юрганите просветваше на косите слънчеви лъчи.

  Така се научих да чета. Случайно и непреднамерено. Само по табелите, само по света край мене. Добре, че нямаше още компютри и интернет – запознах се със света чрез знаците му, картините му, миризмите му, вкуса му. Оттогава той е мой и никому няма да го дам!

   

  Радост Даскалова

  –––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Предчувствие

  

  .

  След сто години тази улица ще бъде същата –
  саксии, тротоар и седем стари кестена.
  От звън трамваен ще се будят сутрин къщите
  и птици в клоните ще пеят свойте песни.

  Жена щастлива ще се мерне на терасата,
  след нея дворът ще ухае на кафе и гладено.
  Едно дете ще замижава срещу слънцето
  и ще се чуди от какво ли е направено.

  Ще се забърза някой към дома да пише стихове.
  Небето все по-безразлично ще изглежда,
  но с тънки нишки ще държат света невидимо
  мироопазващите сили на надеждата.

  Като съборен от дървото ялов жълъд
  ще се търкулне нечий кух живот към зимата.
  Замислен старец ще нахрани за последно своя гълъб.
  Последни ще са времената – както винаги.

  И толкоз милост ще залива нежно въздуха,
  че вятърът ще я пилее с шепи. И да видиш!
  След сто години всичко ще си бъде същото.
  А аз ще бъда някой, който беше тук –
  и си отиде.

   

  Пламен Сивов

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от съшия автор – вж. тук и тук.

  .

• Родина

  

  .

  Седни, приятелю, да ти разкажа
  за моята Родина тъй прекрасна –
  и даже снимки аз ще ти покажа
  в щастливо детство как отраснах.

  Тя, моята България, е тъй далече,
  с природа китна и богата,
  на север Дунава земите й отсече,
  а покрай него плодородна е земята.

  На юг Родопа, стар балкан
  и Странджа – негова сестрица,
  Славянка, Пирин, Огражден и Рила,
  планини с Беласицата хубавица.

  Издигат своите снаги високи
  със снежни шапки в люта зима,
  а лете по поляните в гората
  стада и билки много има.

  На изток там морето Черно
  с красиви плажове и дюни
  под парещи лъчи неимоверно
  приятелства създава помежду ни.

  На запад от реката Тимок
  се спуска точно по средата
  на Стара планина снагата.
  Тя дели на две страната.

  Под нея Тракия разлата
  с реките Тунджа и Марица,
  плодородна и богата е земята,
  на рози маслодайни там е долината.

  На север в Добруджанско плато,
  по нивите люлеят се житата,
  комбайни жънат в жарко лято,
  земята дава своята отплата.

  Там, в горските прохладни пазви
  белеят зидове на манастири,
  те не остават нивга празни,
  обитавани от духовните пастири.

  Приятелю, аз искам да те водя,
  където мойто детство мина.
  със теб да плувам във реката,
  а после да разрежем диня.

  Да те събуди аромата
  на бабините вкусни гозби,
  да се протегнеш и от асмата
  да хапнеш ранно бяло грозде.

  На масата да те очакват пресни,
  на баба от килера вкуснотии,
  яйца, медец и сиренца чудесни,
  насложени в препълнени чинии.

  А дядо да налее от бърдука
  с оная мека сливова ракия…
  Как да си тръгна аз от тука?
  С въздишка леко ще отпия.

  А в сянката на старата ни къща
  със песни стари и бунтовни
  историята пак ще се завръща
  за работи отминали, вековни.

  За моята Родина древна
  аз имам още да говоря,
  да пазя всичко е потребно
  за родовата памет да го сторя.

  Приятелю, ще дойде ден, когато
  при мойте корени ще се завърна,
  Родината е мойто злато,
  аз искам него да прегърна.

   

  Ивелина Вречкова

  23 май 2016 г.

  Elkridje MD, USA

  Вижте видеото на онлайн читалище „Български огън“.
  

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  Ивелина Вречкова е родена в Добрич. Израстнала е във Варна. От десет години живее в САЩ. Семейна, с двама сина и пет внучета. Силната носталгия по Родината я подтиква да отвори път на душата си в рими. Нерядко приема и чуждите неволи като свои, и така са се родили много нейни творби.

  .

  .

• За нехубавите неща

  .

  

  Напоследък не се чувствам добре, да ви кажа. Сякаш Кубрат Пулев се е наврял в главата ми, а Джошуа го е притиснал в някой ъгъл и го млати, млати…, ама така, душманската, още малко и ще го… човечеца. Ся, вярно че нашият носи на бой, ама чак пък толкоз… Не стига това, а в другия ъгъл се разположила и наша Стойка, навила ръкавите и блъска ли, блъска по невроните ми. Викам:

  – Стойке, ние почетен гражданин ще те правим на града, а ти…

  Добре че се сетих да си измеря кръвното, а то…

  – Аз не ти ли казвах да не пушиш? – посрещна ме и д-р Ганов.

  – Казваше ми.

  – Защо не ме послуша тогава?

  – Ти ми казваше и да не пия.

  – Добре че поне още помниш.

  – Аз, ако бях те слушах тебе, и без наследници щях да остана – не му останах и длъжен.

  – Да, ама сега нямаше да имаш кръвно.

  – Ти защо имаш тогава?

  – Патлакът как е? – продължи, обаче, нашият, докато ми правеше кардиограма.

  – Докторе, остави патлака! Аз се чудя как да си спася гъ…, а ти… – Хич не ми беше до словесни пререкания в момента.

  – Дай да ти видя и шекера – не спря, обаче, докторът.

  – Аз сладко не ям!

  – В ракията да не мислиш, че няма шекер. Дай пръста.

  Ужас! Излезе 18, а в рода ми няма никой с диабет. Вярно, че напоследък пиех бира, като жаден немец на Октоберфест, и после пикаех, ама… чак пък…

  – Обоняние имаш ли? – продължи докторът. – Вкус знам, че никога не си имал.

  – Защо пък да не съм имал?

  – Щеше ли да се жениш седем пъти инак?

  – Ти да не завиждаш?

  – Сиропира ли се?

  – Не.

  – Така си и мислех. А отсега нататък…

  – Какво?

  – По-добре недей. Докато подейства… Едва ли ще издеяниш толкоз.

  Благодарих на доктора и се прибрах с куп лекарства в джоба. Не бе ми останало никакво желание да се заяждам.

  Налях си бира и седнах на двора. Зоро веднага се домъкна и почна да ме ближе.

  – Недей, моето момче, недей – успокоих го и него. – Аз няма да те оставя без нищо. Да знаеш, къщичката си е твоя. Никой няма да ти я вземе. Можеш да живееш в нея, колкото си искаш.

  – Докторе, аз мога ли да взема дървата, бе? – провикна се и баба Гица.

  Обърнах се и я видях на резервното й място – качена на плета. – Като те гледам така, май няма да ти трябват.

  – Че ти и сега ги взимаш – засякох я веднага.

  – А, докторе…

  – Какво?

  – Да взема и бидона, а?

  – Що? Ще вариш ракия ли?

  – Що пък да не варя? Виж колко много плодове имаш.

  – С моите плодове?

  – Че, к’во? Да не мислиш, че Сисито ще ги погледне, като се гътнеш?

  – А бе, кой ти е казал, че…

  – Какво става, тати? – веднага се домъкна и дъщеря ми, разтревожена. – Нещо май се излагаш, а? Ама, каква е тази бира пак? – Туй, докторите, са големи клюкари, от мен да знаете. Новината ме бе изпреварила.

  – Тихо, че да не те чуят онези от СЗО-то, моето момиче – веднага я предупредих.

  – Това пък защо?

  – По-добре недей. Че като нищо ще тръгнат да ме спасяват и от…

  – Сиси, да знаеш че татко ти ми даде бидона – провикна се разтревожена и баба Гица, отново от плета.

  – Стига и ти с този бидон, бе! – не се стърпях накрая и се разкрещях.

  – Е, що така се отмяташ сега, бе докторе? – Баба Гица придоби най-печалния вид на света. – Не са хубави тези неща, които правиш.

  – Да, аз правя все нехубави неща. И да се махаш от този плет, че…

  Тръгна си старата жена, а гласът й още дълго се чуваше от другата страна на плета.

  – Тати… – опита се да подеме нов разговор дъщеря ми.

  – Всъщност, благодарен съм на съдбата. Кръвно, диабет… Това са бошлаф работи. Поне езикът ми още си е на мястото. От него да не тръгнат да ме спасяват, че… напоследък, май…

  – Ох, тати…

  – Страх ме е отново, бе моето момиче. Представяш ли си, какви времена дойдоха. Отново ме е страх да приказвам.

  – Тати…

  – Само си помисли! Писател го е страх да пише. Как се нарича това?

   

  Хасан Ефраимов

  .

• Дъжд

  

  Какво да пиша за дъжда? Това е дума. Българска дума. Различна е от дождь и rain.

  Думите означават различни неща не само за различните нации, но и за различните хора.

  За мен дъждът е пролетен дъжд, на двайсет и четвърти май. Рожден ден е този ден за мен, но пак трябва да ставам рано, да се обличам с черни гащета и бяла фанелка, да взимам някакви невъобразими червени макове и да тръгвам по улица „Шопски отряд“, днес преименувана в „Селиолу“, към моето 48-мо основно училище. „Йосиф Ковачев“.

  „Шопски отряд“ не е същата улица като „Селиолу“. Все едно да кажеш, че булевард „Мария Луиза“ е същата улица като „Via Diagonalis”.

  Просто улиците се намират на едно място. Моят „Шопски отряд“ беше тиха уличка, с тротоари, по които не бяха паркирали коли, с дворчета и къщички от двете й страни, в които живееха моите приятели от детинство – Вили, Дъката, Краспата, Даниел, Милен, Ники и Хачик.

  Хачик беше умствено изостанало момче от арменски произход. Разбира се и тогава имаше думи като идиот и олигофрен, но нито аз, нито приятелите ми съм чувал да употребяват тези думи за Хачик. Той учеше в нашето училище с нас и, макар не разбираше материала и не научаваше нищо, си беше един от махалата. Хачо.

  Днес тротоарите са паркинги, къщите са хотели, хората като Хачо са деца с увреждания и не са в училищата и махалите, а по площадите в подкрепа на един или друг протест.

  Но да се върна в онова тихо, прохладно майско утро и червените макове. Колкото повече се приближавам към училището, толкова по-малко тишина остава, погълната от глъчката, която тогава винаги съпътстваше множество деца, събрани на едно място. Днес всички деца си гледат мобифоните и щракат на тях усърдно, така че днешните деца не създават глъчка. За тях трябва да се измисли нов термин, нова дума, която да опише шума, който се получава, когато множество деца се съберат на едно място. Може би трябва за тях да измислим и нова дума за дъжд? Та те не гледат нагоре в небето, а надолу към екраните.

  Глъчката по онова време беше смесица от говор, смях, викове, звуци на фанфари, барабани, учителски гласове по мегафоните, тупкане на топки, свирене с уста, шокове и чембери, щедро раздавани между момчетата, и какво ли още не. Ако не знаете какво са шокове и чембери, не се притеснявайте. Просто сте още много млади. Радвайте се на младостта и не си губете времето да четете моите брътвежи.

  Тази глъчка прогонваше и последното останало желание за сън. Тя беше свежа и жизнерадостна като идващата пролет. Тя привличаше и поглъщаше. И ето, станал част от глъчката, потеглям с моя клас, заобиколен от съученици и съученички, към площада пред Мавзолея, където в определен час трябва да минем в строй, размахвайки тъпите червени макове. Отпред вървеше музиката – фанфарите и барабаните, и свиреха „Върви народе възродени“.

  Някъде на площада или веднага след него ни настигаше задължителният Майски дъжд. Той е нито студен, нито топъл, той идва изневиделица и също толкова неочаквано си отива, и пак изгрява слънце. Той оставя след себе си радосно измокрени момчета и момичета. От него няма спасение, но не защото е толкова силен, а защото никой и не иска да се спасява от него.

  Така растяхме, с Майския дъжд, като тревата напролет разцъвтявахме, като джанките, с годините и все по-интересни ни ставаха и измокрените ни съученички.

  А после пораснах и станах студент, а в последствие – лекар. Двайсет и четвърти май вече не се празнуваше с манифестации, а с медийни войни кой е по-, по-, най- в българската литература и на кого принадлежат буквите.

  Майският дъжд продължаваше да си превалява, но, залисан в ежедневието, загледан напред в живота, решен да успея в него, аз забравих толкова много неща.

  Дъждът, обаче, ми напомни за себе си в далечна Индиана. Тук летните дъждове се изсипват неочаквано и наподобяват началото на Потопа. Обикновено това става в някой много задушен и горещ летен ден. Влажна жега – като в турска баня, от която едвам си поемаш въздух, и изведнъж се издига северен вятър, докарва облаци, притъмнява и се изсипва един такъв невероятен Индиански порой, който носи със себе си свежест, хладинка и толкова много вода. Моята голяма дъщеря тогава беше на десет годинки. Тя изтича под
  потоците вода и започна да танцува в дъжда. Толкова радост и такава жизненост! И аз тогава изтичах с нея, и сестра й, а жена ми ни гледаше от къщата. Хубав е летният дъжд в Индиана, донесен от северния вятър. Хубаво е децата ни да се радват, че са живи, защото толкова много са лошите неща в живота, че понякога на стари години човек се пита и струвало ли си е изобщо да се ражда, и тогава има нужда от един радостен спомен за Индиански летен дъжд.

  Днес дъщерите са пораснали, работят, притесняват се дали ще се оправят в живота, както аз се притеснявах на техните години. Аз се опитвам да ги успокоявам, да им вдъхвам сигурност, но разбирам, че на мен ми е по-лесно. Моят живот вече е преминал през толкова много, а за младите всичко е пред тях. Дали ще се осъществят мечтите им?

  Дали се осъществиха моите? А за какво толкова съм мечтал?

  Истината е, че мечтаех аз и близките ми да сме здрави и щастливи. Това ми беше мечтата. Желания имах много и най-различни. Мисля си, че осъществяването на желанията не е толко важно. Важно е да се мечтае за правилните неща. Желанията имат свойството да се сбъдват. Мечтите никога не се сбъдват напълно. Понякога сме здрави, понякога не. Същото и със щастието. Тези неща никога не завинаги и затова са толкова ценни. Сбъднатото желание е завинаги. Веднъж купил си мечтаната кола, и край на желанието. Сбъднал си го. Децата по-скоро се безпокоят за своите желания в момента. Семейство, дом, работа, деца. Това се опитвам да им кажа. Спокойно, всичко това ще се сбъдне. Желанията се сбъдват, в това е тяхното проклятие.

  Мечтите са нещо, което човек трябва да пази. Мечтите за здраве и за щастие са толкова мимолетни и бързотечни – като Майски дъжд на двайсет и четвърти май в България или като летен порой в Индиана.

  Радвайте се на дъжда деца, пазете го в душите си, защото той идва бързо и неочаквано, и още по-неочаквано си отива. И човек остава да чака следващия дъжд в живота си.

  Остава сам със своите дребни желания…

   

  Виктор Хинов,

  Индианаполис, САЩ

  .

• Там

  

  .

  Хаотично, безвременно, пусто,
  даже някак безкрайно различно,
  аз се скитам по немите улици
  и забравил съм как се наричат…

  Чужд в страната, която пресичам,
  чужди стъпките в стария град,
  чужди хорските погледи вричат,
  чужди сънища, чужда печал…

  Непознат съм, безименен, скучен
  или просто, докрай уморен,
  се заслушвам в далечно съзвучие,
  но и то е беззвучно за мен…

  Имам нужда от детска десница,
  срамежливо склонени очи,
  имам нужда да бъда обичан,
  искрен смях с доверени сълзи.

  Искам някой, когото познавам,
  да протегне приятелска длан,
  да зашепне познати терзания,
  да припомни, че нещо съм дал.

  Цял живот се скитам самотен,
  непознат в непознатия град,
  моля стария спомен виновно,
  да ме върне в далечното там…

  Там, където родил съм се нявга,
  там, където земята боли,
  мойте стъпки, отдавна забравени,
  да се върнат във родни земи…

   

  Екатерина Трифонова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Екатерина Трифонова е родена през 1970 г. в София. Започва да чете още на 4-годишна възраст и по-късно пише първите си разкази и стихотворения. Насърчавана от своята учителка по литература, тя мечтае да учи Българска филология… но съдбата решава друго. Малко след завършването на средното си образование, Екатерина попада в икономическия и политически вакуум в България, настъпил с Прехода през 90-те години. Заминава за Гърция, където работи, учи и отглежда дъщеря си. Пише разкази, пътеписи и стихотворения. Занимава се и с любителски преводи от гръцки и руски език на поезия и проза, и със субтитри на филми.

  .

• Спящата

   

  

  .

  На майка ми

  Да отворим вратата на нейната стая
  и отново да влезем на пръсти, човеко.
  Тъй отдавна от нас отиде си Спящата,
  а нима след живота всичко се свършва?

  Ето простата чаша – догоре с вода е,
  а не стигна до нея ръката й трескава.
  И е нямало кой, вече двамата знаем:
  да разсее страха й, потта да избърше.

  Беше пълна с любов тая къща, човеко,
  ала всичко потъна сред прах и забрава.
  Ето черният хляб. Ето светлата маса.
  Беше празнично, както неделя в душата.

  А преди да си иде – Спящата казваше:
  – Не сълза – усмивка ще ви оставя.
  Ален сън над очите й падаше. Падаше.
  Идва час да отворим отново вратата.

  Ще са мъртви отдавна мухата и паяка,
  светлината и сянката, мрака и пламъка,
  в тоя дом е витаел разгрома, човеко,
  пепелта – ослепя, оглушало е времето.

  – Да си идем оттук, да си идем оттук!
  По-далеч от раненото страшно мълчание!
  Някой диша в ключалката грохнала.
  Някой дебне оттам – божия зеница.

   

  Иван Здравков

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Иван Здравков е български поет, писател и журналист. Роден е в с. Долни Цибър, Монтанско, през 1941 г. Завършил е ломската гимназия „Найден Геров“ и „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е в Българската национална телевизия, литературна редакция. Автор на стихосбирките „Закълнете се в солта“, „Вечерна чаша“, „Любовен живот“, „Не гасете любовната свещ“, „Дихания“, на романа „Сенки бродници“ и на е-книгата „Лабирина на думите“. Създател на кратката форма за творческо писане „Дихания“.

  .

• Езеро

  

  .

  Върхът обича свойто езеро.
  Усмихва му се. Гали го. Мълчи му.
  И нощ, когато в планината легне,
  от жажда камъкът забравя свойто име.

  Отварят се води – библейски кладенци.
  Очи се срещат, тъмни от дълбокото
  и примирени, слягат се пейзажите.
  Върхът потъва – сбъднато пророчество.

  Ако си връх, придумай тази нощ небето
  да се превърне в сребърна жарава,
  да светне езерото под нозете ти
  и всичките звезди да бъдат падащи.

  Ако си езеро, стани началото и края
  за своя връх – да трепне в теб и да потъне.
  Ще се отпиете, ще се познаете –
  до бяла кост, до смърт и сухо дъно.

  Не се страхувай, дъно всъщност няма.
  Смъртта от суша е понятие обречено.
  Ала побързай – вечността си тръгва рано.
  Водата не остава дълго в шепите.

  Водата търси свойта жажда. И разбирам,
  че няма в нея нито памет, ни прокоба;
  че просто трябва да отпия. Коленичил.
  И как не мога, Господи, и как не мога…

   

  Пламен Сивов

  –––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Ключ за жива вода

  .

  Разказ от Роси Антов
  

  

  Обичаше я. Разбра, че ще я обича, още в мига, когато я видя. Когато чу гласа й, разбра, че ще я обича винаги. Светът се скри. Или пък не. Просто тя стана неговия свят. Пътуваха. Говореха. Имаха приятели. Имаха квартира в тих квартал. Имаха всичко. А той имаше нея. Обичаше да я гледа как от най-обикновени неща създава красота. И после я подарява. На някого. Обичаше да я гледа как излиза от банята. С чалма на главата и халат, който придърпва, за да скрие гърдите си. А той ги скриваше, но откриваше стройните й крака. Обичаше да лежи зад нея и бавно да оголва раменете й. И да ги докосва с върховете на пръстите. Обичаше да рови в косата й. Обичаше да брои луничките по гърба й. Обичаше и луничките по гърба й. А от луничките най-много обичаше една, която приличаше на мече. На рамото. До шията. Обичаше да я целува. Обичаше да гледа, как кафявите очи стават залени, а в тях се появяват слънца. Обичаше да я гледа как се протяга като котка и мърка. Обичаше да я гледа как тръгва към банята. Обичаше даже да яде всичко, което тя готвеше. Ама рядко позволяваше тя да готви. Не всичко, което обичаш да ядеш, е вкусно. Обичаше сутрините с нея. Когато не трябваше да тръгват на работа. Това бяха най-дългите сутрини на света. Понякога продължаваха до вечеря. Понякога двете сутрини се сливаха. И от другата страна получаваше същото. С малки забележки:

  – Прибери си чорапите!

  – Подреди си гардероба!

  – Не мляскай!

  – Когато се къпеш, не мокри дъската на тоалетната!

  – Изглади си тениската!

  – Защо ми изпи колата? Сега как ще се оригна!

  – Спри с тия цигари! Увоня всичко.

  А най-обичаше, когато тя казваше „нема“.

  – Искаш ли да те целуна?

  – Нема.

  А после се целуваха.

  – Искаш ли да погаля луничките?

  – Нема.

  А после се обръщаше с гръб и дърпаше тениската, за да се покаже рамото й. И мъркаше.

  – Искаш ли да те гушна?

  – Нема.

  А после го прегръщаше. И забравяха всичко.Понякога я ядосваше и тя го замерваше с първата вещ, която бе до нея. Лаптоп. Книга. Чаша с кола. Телефон. Понякога. После се сдобряваха. С наказание. Трябваше да брои луничките и да целуне всяка от тях. Където и да се намираше. А те се усмихваха. Луничките. А мечето даже скачаше от радост.

  Но един ден той почувства умора. Нечовешка умора. През живота си не бе ходил на лекар. Този път отиде. И светът рухна. Левкемия. Най-много три месеца. После на отчет. Пред Свети Петър. Ужаси се. Не от смъртта. Ужаси се как тя ще приеме смъртта. Жената, която галеше умрялото синигерче и искаше да го съживи. Същата, която плачеше на гроба на умрялото коте. Жената, която купуваше печени крилца на поредния бездомник. Същата, на която й беше жал за всяко откъснато цвете. Вечерта се напи. И каза:

  – С теб беше дотук. Всеки по своя път. Дано си щастлива!

  Тя не заплака. Знаеше, че няма да заплаче. Само каза:

  – Никога не съм обичала така. И никога не съм мразила така, както в тоя момент. Пожелавам ти да обичаш истински. И, когато докоснеш това, което обичаш истински, да го убиваш. Както уби всичко в мен.

  После се облече и излезе. Изпрати я с поглед. След два часа излезе и той. С две чанти багаж. На масата остави пари за няколко наема. После ги прибра. Знаеше, че няма да ги докосне. А на него нямаше да му трябват. Даде ги на първия срещнат клошар. После изтегли всички пари, които имаше. Щяха да му стигнат за повече от три месеца. Седна в колата и тръгна. Знаеше къде отива. В Родопите има едно село. До селото – къща, която бе на негов приятел, живеещ в чужбина. Беше му оставил ключа с ясното съзнание, че никога няма да се прибере в България.

  Осъмна до нея. Отключи и влезе. Посрещна го дъх на двестагодишен дом. Хвърли саковете и се съблече. Изтича до реката, която минаваше до къщата, и скочи в дълбокия вир под водопада. После доплува до него и се изправи. Водата удряше тялото му и го караше да се чувства жив. Спомни си за вировете, където се къпеха с нея. И се целуваха. За морето, което ги целуваше. За вятъра, който ги галеше. За слънцето, което ги грееше. За звездите, които брояха. Заедно. За облаците, които гледаха. Заедно. За детето, което искаха да имат. Заедно… После слънцето се показа.

  Следващите дни чистеше. До селото слизаше един път в седмицата. За брашно. Сирене си купуваше от една възрастна жена. От някой човек взимаше яйца. От друг месо. Не, че му трябваха. Ловеше риба. Събираше охлюви. И чакаше. На третия месец спря да слиза да селото. След това спря да яде.

  После отнякъде се появи една катеричка. Игрива. И станаха приятели. Пак обичаше нещо. Гледаше я как скача от дърво на дърво. И как идва близо да него. Подхвърляше й някой орех или друга ядка, а тя бързо я грабваше и бягаше. И после идваше по-близо. Към края на третия месец беше станала толкова смела, че скочи на коляното му. И той я погали. Обичаше я. Истински. А тя затрепера и падна. Мъртва. Закопа я под един лесков храст. След две седмици забеляза на гроба на катеричката нещо бяло. Незнайно как точно върху него бе поникнала момина сълза. Нейното любимо цвете. Обичаше го и той. Нежно като нея. Наведе се да го докосне, а то сякаш настръхна. Погали го. А то се сви. Цветовете паднаха и стебълцето се счупи. И намрази всичко. За да не убива това, което обича. Отлетя и четвъртият месец. После годината. Всяка сутрин стоеше под водопада и чакаше оная с косата. Искаше да умре там. Във водата, която можеше да обича и докосва. Без да я убива. И не само. Всяка капка водопад сякаш го галеше. И го караше да се чувства някак странно. Все едно го докосва не вода, а нещо непознато. Нещо, което идваше от някакъв друг свят. Странен. Чужд. Привличащ го всеки ден.

  А един ден намери вълче. Неподвижно. Умиращо. Не го обичаше, но го погали. Искаше да го погали. Нещото от водата го накара да го погали. А то отвори очи. Погали го пак. То се изправи. Погали го пак. То го близна по ръката и изчезна в гората. След няколко дни погали едно умиращо гущерче. То скочи и се скри под един камък. После погали умиращ кълвач. Той отлетя и зачука с клюн по едно сухо дърво.

  Един ден слезе пак до селото. Отби се до бабата със сиренето. А тя лежеше на леглото. До нея – съседи и поп. Отиваше си. И той я хвана за ръката. Тя отвори очи. После я погали по побелялата глава. Не я обичаше. Просто сирене взимаше от нея. Тя се надигна. Погали я пак и тя стана. А хората наоколо го гледаха. И се кръстеха.

  После едно момиче се разболя. Не го познаваше. И баща му се примоли да го види. Погали главата му. Не го познаваше, а още по-малко го обичаше. А то скочи и подгони котката.

  После доведоха сакат мъж. Погали го и той проходи. Всеки ден идваха хора. Болни. Които нито познаваше, нито обичаше. И си тръгваха здрави. Идваха и си отиваха. Все повече. А той всяка сутрин стоеше под водопада и се молеше никога да не обича нищо.

  Един ден пред къщата спря някаква кола. Мразеше коли. От колата слезе момче на около 20 години. Почука и влезе. Стори му се познато и нещо го стисна за гушата. Спомни си своята младост. И много други неща:

  – Мама си отива! Множествена склероза. Чухме за вас и дойдохме. Дано! Обичам я. Само тя ми е. Никога не сме имали близки. Никога не ми каза кой е баща ми. Само казваше, че го мрази. А аз усещах, че го обича, въпреки че го няма до нас. Това я съсипа.

  Излязоха. А в колата бе тя. Същата. Позна я по луничката над лявата вежда. И по очите. Тя не го позна. Вече не познаваше никого. Само гледаше. А животът си отиваше от нея. После посегна да я погали. И спря. Спря, защото никога не бе спирал да я обича. После се обърна и тръгна към реката. Усещаше погледа на момчето. После седна на скалата над вира. И заплака. За пръв път през живота си. После усети, че някой го докосва по рамото:

  – Това си ти? Нали? На мен ми даде живот, а нея уби. Ела, поне да я видиш. Вече не диша. Не се плаши!

  Той стана. Очите й бяха отворени. Пълни с мъка. Главата й бе клюмнала на една страна, а косата оголила рамото. Онова рамо с луничката мече. Пак можеше да го погали. Вече можеше. И го погали. А в очите се появиха слънца. Ония слънца, които помнеше до днес. И чу оня глас, който никога нямаше да забрави:

  – Знаех, че никога не си си тръгвал. Просто го знаех. И се запознай със сина си! Не стой като чукундур, че ще те фрасна с телефона! И се обръсни!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  Роси Антов е роден на 10.11.1962 в с. Горни Лом, Видинско. Завършил е икономика в Стопанска академия „Димитър А. Ценов“ – Свищов. Има две издадени книги – „КЛЮЧ ЗА ЖИВА ВОДА“ и „ЕСЕНТА НА НЕЖНИЯ ЦИНИК“. Повече за него и творчеството му може да научите от страницата му във Фейсбук (линк).

  .

• Откровение Ганкино

  

  В лето 2021-во след Христа, в деветия ден на деветия месец, иженарицаемий септемврий, на покорната рабиня ваша се яви видение свише и най-велелепно. И беше радост безграничная, и беше ликувание безмерно, трижди амин!

  В града на Мъдростта, що се именува София, излезе низ чертога си Месията, ижє ѥси на нєбєсѣхъ – прости ме, Господи! – и тръгна сред простите люде. Около Него витаеше сонм ангели небесни – най-паче сценаристи и прочее фарисеи. Той погали по образа тогова, чукна по главата оногова, а за да целуне ангела си най-премудрий и най-паче елейно речовитий, ничком се приведе и коленичи. А камъка крайъгълен в темела на Закона погъделичка по храстчето на брадичката, което неверниците бяха подпалили и то гореше, но не изгаряше, подобно на горящата къпина пред Мойсей в планината Хорив, трижди амин. И проехтя гласът на Йехова: „Ти ще изведеш народа ми от Статуквото!”. Алилуя!!! Но се понесе низ тълпата ропот и се въздигна предсмертное ридание. И тогава Месията, да се свети Неговото име, щракна с пръсти и раздаде в Божия угода на нищите духом – тяхно е царството небесно! – не говорящи кутии със сменяващи се картинки, понеже вече преминаха от мода, тъй както всичко преминава на землята грешна, а пет хляба и две риби, с които да нахрани 5000 мъже – толкова бяха останали в Рая – и още хиляди деца, както и гораздо повече хиляди жени и от двата Божии пола. Излапа тълпата прегладняла всичко мигом и пак бе паст ненаситная – да ме прощава Господ нине, присно и вовеки. И смут дълбокий Месията затресе, не знаеше що е нихното чаяние, ибо убогите вкупом согрешиха, всинца изреваха не „Осанна!”, а „Разпни го!”. И като каза, Месията рече: „Стадо мое, за слава на Господа Бога ще разбия Статуквото – адската конница на рогатия, а лъжемесията или ще пратя при свети Ставри, или ще го прогоня в геената огнена – на Запад от Рая!”. И като рече, каза; и като каза, рече. Амин!

  Но тълпата, безпаметная и доволно свръхсловесная, нададе канский рев: „Долууу и разпни го!”. Мигом Месията прогърмя йерихонски: „Чеда мои, радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата!”. И тръгна сред сонма люде, от демокрация оскотели, що носеха не палмови листа, ами коприва, та кешки им угоди. Погледна в очите тогова, погледна и оногова, всекиму любящо прошепна: „Ще ти скъсам гъза”, спря се и пред Каин – прост орач и сеяч, и пред Авел – прост скотовъдец, па рече: „Каине, покай се! Да не си посмял Авела да трепеш и да ми разреждаш и бездруго рехавия суверен, ибо Бог ще те прогони на Изток от Рая! Ти си ценен с труда си за веганската ми диета, чадо мое, поради туй ликуй во името Господне! Аве и ти, Авеле – ще те бъде, пич! Отворете и двоицата души за словото Мое: не може всички едновременно да сте добре, но някой ден току-виж дошъл и вашият ред!”. И изрева тълпата скотска, и зашиба тя Месията с коприва, и му подаде гъбата с оцета. Тогава той подбели очи и викна: „Народе такъв, дето те има! Защо си ме оставил?!”. И се разнесе гръм потресающий, и се раздра завесата на храма от горе надолу, и писнаха зурни и екнаха тюмбелеци. Кръшен стан заизвиваха девици магаданские: глухите прочуха, слепите прогледнаха, сакатите рипнаха, мъртвите оживяха. И настана истома велелепная, целувание безразборное и повсеместное, а красотата тунингованая ръгна да спасява света, да свѧтитъ сѧ имѧ Твоѥ. Саломе захвърли засрамено воалите, Йоан хич не чака, ами веднага положи главата си пак на раменете си. Църквата и Джамията се отдадоха на взаимно братско целувание, слава вечная Богу; Синагогата надменно се позачуди, па плесна с ръце, прегърна гоите и тъй станаха троица – яко на небесе, и на земли. Пилигримите по пътищата Ел Камино стъписано спряха, провидели правата вяра – вечна Ти слава, Господи! – и забравили изнурените си нозе, що внезапно по волята Господня добиха мощта на млади козли, се понесоха към премъдрата София, ибо вече дори не си спомняха свети Яков и Сантяго де Компостела, но прости им, Боже, и те душа носят.

  А Месията, възрадван от веселието всечеловеческое, преди да се качи в бронираната си каляска и да изчезне яко тат нощний, намести нимба си и внезапно дочул конниците на Апокалипсиса, изневиделица и за зла участ си спомни: „Суета сует и всяческая суета”. Със смущение великое отправи взор в бъднините – дали там съзря маг или Маги, на убогата рабиня ваша свише не ѝ е отсъдено да знае, уви.

  Ти напред, Господи, а ние идем подир Тебе, макар и всуе! Амин и алилуя!

   

  Ганка Филиповска

  –––––––––––––––––––––––––––––––-

  *Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Есенно паяче

  

  .

  Как да не зная, че есенно паяче
  фина дантела плете?
  Там, по смокинята и над къпините,
  рижава есен дойде.

  Слънчице пекнало, облаци клекнали –
  сигурно ще завали?
  Тръгва си лятото и, към екватора,
  някак самотно върви.

  Лято, довиждане! Пак ще се виждаме.
  Ти ще се върнеш, нали?
  Тук, под небето, през юни, където
  моят хамак ще виси.

   

  Радост Даскалова

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Марин Бодаков за поредицата сборници с творби на български автори от различни страни

  

  В последното си може би интервю, дадено по телефона седмица преди да си отиде от този свят (вж. тук), за предаването „Премълчаната история“ по Програма „Христо Ботев“ на БНР, Марин Бодаков коментира поредицата от литературни сборници с творби на български автори от различни страни, публикувани в литературната рубрика на EuroChicago.

  

  Марин Бодаков бе този, който представи три от нашите сборници – „Часовниковата кула“ (2017), „Читател до поискване“ (2018) и „Възвръщенци“ (2020) на техни премиери в София и Велико Търново. Както стана ясно от участието му в предаването на „Премълчаната история“ на 1 септември т.г. и разговора с водещия Румен Леонидов, Марин вече беше видял и последния сборник – „Нистинари“ (който излезе тази година и бе представен в София в края на август).

  

  Ето какво каза Марин Бодаков за поредицата сборници, в брой от предаването с водещ Румен Леонидов, който бе озаглавен „Премълчаната литература на българските емигранти“:

  „Аз проявявам голямо любопитство към тези сборници, защото те са много много здравословно забележка, да кажа, укор към това, което днес наричаме съвременна българска литература. Те рязко разширяват представата ни за съвременната българска литература, която не бива да бъде ограничена в няколко софийски квадратни километра. И в тези сборници българската литература е много по-широка – значи, виждаме, на шест континента. Но и някак не мога да не подчертая това, г-н Леонидов, че това са автори, които пишат с дълбоко уважение към литературата, с изключителна обич не само към литературата, но и към българския език. И това са текстове – и разкази, и стихотворения – някои от които са прекрасни срезове на историята на българския език, на паметта – паметта за него. Това дълбоко ме вълнува. Отделно, винаги съм чел като разкази самите биографични бележки на авторите, които обичайно са в началото на книгите.

  Това са текстове, г-н Леонидов, които са тяхната реална връзка (бел.ред.: на авторите емигранти) с България, с родината. Затова прави впечатление, че те са много внимателно обмислени, написани със стремеж към изкусност. Разбира се, ние може да етажираме тази книга – и на по-популярни текстове, и на текстове за по-претенциозна публика; на текстове, които са потънали в миналото на литературата, и на такива, които живеят в съвременността. Но във всички тези текстове има – и това за мен е най-важното – голямо внимание, уважение, почит към Словото. Нещо, което ми се струва, че влиза с разрез с нашето национално пространство тук.“

  

  Цялото интервю на Румен Леонидов с Марин Бодаков за предаването „Премълчаната история“, посветено на премълчавана или малко известна част от българската литература, може да се чуе в адуио запис от предаването в сайта на БНР (някъде от 20-ата до 26-ата минута от записа).

  

  Благодарим още веднъж на Марин, за вниманието и отношението към нашите сборници, както и въобще към българската литература, създавана в широките предели на света. Той бе един от малкото, да не кажем единственият литературен наблюдател в България, който забеляза тази поредица още при втората излязла книга и продължи да има интерес към нея до последния издаден сборник. Благодарим и на Румен Леонидов за това, че на 1 септември т.г. посвети брой от предаването си на тази поредица и на последната книга от нея. Само седмица след това, на 8 септември, Марин Бодаков внезапно напусна този свят и отвори дупка след себе си – не само за тези, на които ще липсва най-много, но и в българската културна публичност.
  

  Светла да е паметта му.

  .

• Идилично

  

  .

  Трамваи, тролеи, метро,
  три етажа без дъх. И накрая,
  смълчан като мокър патрон,
  влизам тихо. Къде съм – не зная.

  Оглеждам стена по стена –
  сенки, бръчки по стари тапети,
  попили дъха на жена,
  старо вино, любов и спагети.

  И сякаш вечерният мрак
  бавно плъзга по тях дълги пръсти,
  опипва за паметен знак –
  аз го сложих – че ти се завръщаш.

  Изпълва, едва доловим,
  всички ъгли със шепнещи тайни.
  Притихнали, с него броим
  дълги мигове в празната стая…

  А после поток светлина
  гони сенките… Как се усеща,
  че е минал тук смях на жена…
  Дъх на вино, любов и спагети.

   

  Иван Вакрилов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.
  

  .

• Софийската премиера на „Нистинари“

  

  На 27 август в Клуб „Журналист“ на Съюза на българските журналисти в София бе представена книгата „НИСТИНАРИ“ – шести сборник от поредициата книги с творби на български автори от различни страни, публикувани в литературната рубрика на EuroChicago.

  

  На премиерата бяха авторите Виктор Хинов (Индианаполис, САЩ), който е и основен спонсор и мотор за издаването на книгата, Владимир Стан (Париж, Франция), Генадий Велчев (Разград, България), Елена Пеева-Никифорис (Солун, Гърция), Ивайло Диманов (София, България), който бе и в ролята на домакин в Клуб „Журналист“.

  

   С няколко встъпителни думи в началото Ивайло Диманов откри събитието.

  

  На премиерата бе и редакторът на поредицата от литературни сборници Мариана Христова, която представи книгата, заедно с Виктор Хинов.
  

  

  За кратко на събитието бе и Тодор Христов, чиято е картината на корицата на „Нистинари“, и който също е автор в сборника.

  

  Присъства и авторът на отзива на задна корица на книгата Николай Тома – наш колега от базираната в Париж EuroTV.media, който дойде със снимачен екип.
  

  

  На премиерата дойдоха и близки на автори от страната и чужбина, които не можеха да дойдат, приятели и почитатели на българската литература.

  

  Събитието бе уважено и от Иванка Славчева от Държавната агенция за българите в чужбина, както и от Снежина Мечева – директор на българското училище „Иван Станчов“ в Лондон и говорител на Асоциацията на българските училища в чужбина.

  

  Г-жа Славчева връчи на събитието грамота на ДАБЧ за EuroChicago.com, подписана от зам.-председателя на агенцията Димитър Владимиров. Грамотата бе присъдена за „принос в популяризирането на съкровищницата на българската творческа мисъл и безрезервно себеотдаване в съхранението на историческата памет на нашите сънародници, както и по повод Софийската премиера на шестия литературен сборник с творби на български автори от Родината и по света – „Нистинари“, публикувани в литературната рубрика на EuroChicago“.
  

  

  Всички автори, които успяха да дойдат на софийската премиера на книгата, бяха поканени и излязоха пред събралата се аудитория. Представяйки се, те споделиха свои идеи и виждания за литературата, изкуството, езика, идентичността.
  

  

  

  

  Пред аудиторията говориха и гостите на събитието Снежина Мечева и Николай Тома. Създателка на българско училище в Гърция, присъстваща на събитието, прочете творба на една от авторките в сборника, Рада Капралова от Атина.

  

  Творби на други автори в „Нистинари“ прочете по-късно и редакторът на книгата.

  

  Към края на представянето на „Нистинари“ пред публиката излязоха и автори от Литературния салон на Клуб „Журналист“, който се провежда всеки петък в този клуб.

  

  Благодарим още веднъж на всички, които помогнаха за това шестият сборник да види бял свят. На основния дарител Виктор Хинов, на дарителите Фил Бандов, Златимир Коларов, на дарителя от Чикаго, пожелал анонимност, на другите дарители Станка Николова, Андрей Ненов, Георги Екимов, Рада Капралова, Симеон Коев, Елена Пеева-Никифоридис, Кирил Колев. Както и предишните книги от поредицата, и „Нистинари“ е плод на частни усилия и средства. Никоя българска институция не е помогнала за неговото излизане.

  

  Благодарим също на Тодор Христов за предоставената картина за корицата, на Ивайло Диманов за любезното домакинство в Клуб „Журналист“, на Гергана Иванова, Руми Стаматова, Снежина Мечева и Наталия Иванова за съдействието при отразяването на събитието.

  

  Видеозаписи от премиерата на „Нистинари“ –

  ТУК и ТУК.

  

  .

  Снимки: Румяна Стаматова, Наталия Иванова, Снежина Мечева, Гергана Иванова
  

  Видео: Гергана Иванова

  .

• Избор

  .

  Стихове от Христина Радомирова

  

  .

  ШАШАВ СТИХ

  Наздраве да си кажем, ей така –
  за всичките ни хубави моменти,
  за блясъка в очите ни сега,
  дори за клюките некомпетентни.

  А виното с тръпчивия си гъдел,
  направено с ръцете ти – магия,
  душата ми разплита като възел…
  Ха! И кой ми казва да не пия!?

  Та аз от щастие се тъй напих,
  че стъпките ми вече се преплитат
  и с ритъма на този шашав стих,
  вълшебник ли си, искам да те питам.

   

  РАЗМИСЪЛ

  Понякога тъгата е красива –
  досущ като на фотошоп.
  От чужди погледи сълзите скрива,
  но пипнеш ли я, удря като ток.

  И не гася изригнали вулкани,
  а пускам лавата да потече…
  Пък след това, което ще остане,
  с криле на птица ще ме отвлече!

   

  ИЗБОР

  Моля, някой най-сетне да спусне завесата –
  крайно време е циркът безумен да спре!
  Този свят е кошмарно обсебен от бесните,
  а тръбата Господна отдавна зове…

  Днес е време на избор, на онзи, съдбовния –
  да бъдеш свободен или да си роб.
  Че под тебе е адова бездна отворена,
  а над тебе десница подава ти Бог.

  .

  МОЯТ ДОМ

  Ходи ми се в непристъпни дебри,
  пие ми се живата вода,
  дишат ми се небесата ведри,
  язди ми се дива свобода!

  Иска ми се птици да прегръщам
  и над всяка земна суета
  да издигна светлата си къща –
  моят дом от спомен и мечта!

  .

  ЩУРОТИЯ

  Не през цъфналата ръж,
  драснах право през просото…
  Заваля усмихнат дъжд
  подир стъпките ми боси!

  Вятър духна с порив див
  и в косите ми се втурна…
  Липов клон със жест игрив
  шапката ми прекатурна!

  А пък аз така си знам –
  моят свят е щуротия!
  И е толкова голям,
  че не мога да го крия.

  .

  ЛЮБОВ ЛИ Е…

  На юли горещият пламък
  във вените мои пламти…
  И става безумен и палав,
  когато до мене си ти!

  Тогава избухват пожари,
  които не искаш да спреш.
  И търсим безрелсови гари
  с неистов от жажда копнеж.

  Не влизам в шаблони и релси –
  такава харесваш ме, знам.
  Любов ли е, значи е смелост,
  в сърцето ми вдигнала храм.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * Христина Радомирова е родена в Стара Загора, където живее и днес. Нейни стихове са публикувани в редица литературни издания, звучали са в ефира на радио Стара Загора. Една от творбите й е отличена на Варненския национален конкурс: „Любовта, без която не можем“. Има редица публикации и в интернет пространството. По някои стихотворения са създадени песни; пише, също така, и текстове по поръчка. През 2016 г. получава наградата „Гран При“ за поезия от Михаил Белчев. Издала е стихосбирките: „Надежда на заем“, „Понякога се случва да съм птица“, „По безкрая на краткия миг“, „Акорди от звездите“, „Дъх на сътворение“, „Да си жив“ – в съавторство с Костадин Костадинов, „Да бъде обич“, „Напук на всички невъзможности“ – поетичен фотоалбум, съвместно с фотографа Георги Неделчев. Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Катмен

  

  Гордият ромски баща вписва новороденото си дете в общината. Служителката трака по обелената от маникюра й клавиатура и задава дежурните въпроси, без да поглежда към мургавия татко на гишето.

  – Име на детето?

  – А-а, катмен.

  – Камен?

  – Не, не, кат’ мен – Хасан.

  – Ясно. Националност?

  – А-а, китайче!

  Тук служителката спира да трака и вдига зениците си към горния ръб на златистите очила, забивайки смъртоносно татко Хасан в гърлото.

  – Как така китайче? Ти какъв си?

  – А-а, циганин, такова, ром.

  – Майката?

  – А-а, катмен.

  – Е как ТОГАВА КИТАЙЧЕ?

  Бащата гордо ухилва празно от зъби пространство и обяснява:

  – Ам, чух по радиото – секо седмо чаве по света било китайче. Те така. Мен т’ва ми е седмо…

  Как да спориш с радиото? Ей на, и ние за малко да повярваме, че всеки първи свестен министър е канадец.

   

  Радослав Бимбалов

  .

• Японияда III

  .

  Части първа и втора – тук и тук.

  

  Суеверия, числа, привички, самоубийства

  Петък 13 никак не впечатлява японците, не са чували за Разпети петък и фаталния апостол Юда, който предава Христос.

  За тях нещастие носят числа, които нас биха ни озадачили.

  Например числата 4, 7, 9, 40.

  Четири се произнася „ши“; с „ши“ започва и думата „смърт“ („шину“).

  В заведенията масите се броят по следния начин: 1, 2, 3, 5, 6, 8, 10… Числото седем е „шичи“ – тоест пак намек за смърт и не е съвсем щастливо.

  Често в асансьора липсва 4-ката, няма 4-ти етаж.

  9 е „ку“, което означава агония.

  42 и 49 са егати ужаса…

  Месеците се броят различно от нас, японците са с друг календар.

  Не е януари, февруари, март и т.н., а е 1-ви месец, втори, трети и така до 12.

  Като те питат кога си роден, отговориш ли 1975 г. примерно, няма да те разберат. А ще попитат в коя епоха си роден, примерно Мейджи.

  Дните от седмицата не са понеделник, вторник и така нататък, а са ден на огъня, ден на земята, на дървото, на парите и др.

  Срещано поверие е, че около бариерите, където се чака да мине влакът, има много духове и привидения, понеже често там стават нещастни случаи.

  Плачещата върба, навела клоните си надолу към водата, е символ на починал младеж и задължително се смята, че дървото е свързано с дух.

  Мост, кладенец и тунел са традиционно местата, за които японците вярват, че са обитавани от духове.

  „Юрей“ е думата за дух. Също ползват и английско „Гоусто“; твърдят, че няма крака, а дълга бяла роба и дълги коси.

  Знаете, че има много красиви кукли, често мъж и жена, поставени в кутия.

  Косите на тези кукли са естествени, взети са от човек. Могат да Ви уплашат, като Ви кажат, че косите на куклите са започнали да растат…

  Има и такива телевизионни предавания, които търсят подобни артефакти. И водещият зад кадър току припява екзалтирано: „Фушиги, да нааа!“ („Ах, колко тайнствено!“).

  Бунпей ми разказа как е катастрофирал преди години.

  Връщайки се от участие в Токио, където е бил пианист, в малките часове на утринта, уморен и превъзбуден от преживяното, заспива на магистралата.

  Твърди, че е видял жена в бяло, привидение, точно преди да се удари, която се е носела към него над асфалта.

  Японците обожават да разказват страшни истории.

  Така една вечер напоително ми обясняваха кой какво привидение видял, с подробности говореха, за конкретни места… едвам се прибрах у дома.

  Добре, че нищо не шукна в тъмното, че нямаше да четете Япониядата сега.

  Все пак, едни от най-ужасните, страшни филми – като „Ринг“, са от японски разказвачи.

  Самоубийствата в Япония са чести. Независимо че са нация, известна с най-много дълголетници, те държат и приза в негативната класация.

  „Прегарянето“ от работата, самотата, невъзможността да издържаш финансово семейството си, оскверняване на името ти, фамилията са част от причините за това.

  Как обичайно го правят?

  Някои предпочитат с газ у дома, но, имайки на предвид техните особености, ме изуми явлението и начинът на самоубийство в хотелска стая.

  Сигурна съм, че професията камериерка в Япония е недолюбвана.

  Дали, за да не травмират близките си, дали защото вярват, че духът остава там, където се е отделил от тялото. Мнозина приключват земния си път, паркирайки изрядно пред хотела, наемат стая, без да се виждат с рецепционист, дискретно.

  Сметката пристига с миниасансьор в нещо като долап; отваряш, плащаш, качваш с бутон, а те ти връщат ресто.

  В хотелите има най-различни и причудливи неща. Всевъзможни шантави стаи, които са показани на видеостена с номера.

  Човешкият фактор като персонал е сведен до минимум, само пари и консумация.

  Има апартаменти с огромни луксозни вани в хола, с огледала на тавана, неангажираща нежна музика, други пък са с бани с водни пързалки, задължително с мини бар с ядене и пиене, дори караоке, заредени тематични костюми, тематични стаи и какво ли още не…

  И все пак, въпреки всичкото това разнообразие и земни радости, някои губят ищах за живот.

  Сепукото и харакирито (рязане на корема), които са японска особеност, се извършват повече за защита на честта и фамилното име.

  „Да измият срама“, така да се каже.

  

  Всяко име, особено фамилното, е от изключителна важност за всеки японец. Японците имат личен печат, който се нарича „Ханко“, с името и фамилията си, в червено мастило, с който удостоверяват в документи самоличността си. Няма подпис, както е в нашия свят.

  Пишат името си и фамилията ръчно и удрят личния печат в червено.

  Ако има в рода предатели, измекяри, крадци или убийци, следващите поколения не могат да живеят достойно с тази, един вид „срамна фамилия“, с такова петно.

  Това много добре е показано във филма „Последният самурай“, в който предателят – японец е неизвергнат за вечни времена, а чужденецът, в ролята Том Круз, си спечелва уважение и чест за поколения напред.

  Според християнството, самоубийството е голям грях, но японците са основно шинтоисти и будисти.

  Погребението се извършва в наети за целта ритуални зали.

  Кремация, урна, снимка, лентичка, гонг.

  Всичко това е доста скъпо, гостите носят пари в пликове за семейството.

  Черните костюми и рокли са задължителни.

  Името на починалия се сменя след смъртта.

  Често след това отиват на караоке.

  Да пийнат и да попеят.

  Все пак, животът е по-силен от всичко.

  

  Съществува почит към оризовото зрънце.

  Един вид уважение и култ, тъй като японците са видели много глад и мизерия.

  Често срещана идея в рекламите е как японче си говори с оризово зърно, не смее да го изхвърли в мивката. То е „муттайнай“, да не иде зян.

  В Япония изразът дали си ял е „Яде ли ориз?“ („Гохан табета?“).

  Ако някой е решил да закуси („гохан таберу“), но яде хляб, ооо… яде чуждопоклонническа храна.

  Обичайната закуска е супа мисоширу, варен ориз, ферментирала солена слива или кисели краставички, и печена риба.

  Всичко това е без МАЗНИНА.

  И после правим световни проучвания защо японците били слаби.

  

  Доведете някой японец в България и му дайте сутрин мазна баничка с бозичка… може и тутманик, приготвен със свинска мас.

  А защо не и купа с червено вино и надробен вътре хрупкав хляб?

  Така де, като ще е културен шок, то поне да е незабравим.

  Всъщност, голям процент от дълголетниците живеят на остров Окинава.

  Там ядат основно свинско.

  Дори черната свиня бива често консумирана.

  Дълголетие и свинско? Не може да бъде!

  Тънкостта е, че не ползват олио, а прасенцето се прави в собствен сос.

  Традицията повелява, когато всички се сбират на масата, да се изчакат, след което се казва, „итадакимасу“, което е един вид уважение и благодарност за ориза.

  Като се приключи, клечките се поставят красиво на купичката, събрани или отстрани, но никога забити вътре – пак би било намек за думичката с „ши“.

  Така както, ако ние обръщаме хляба с долната част нагоре, е покана за мъртвите.

  След ядене дланите се прилепват една към друга с преклонение и се благодари с думите „гочсоосамадеща“ и леко кимване.

  Ноктите никога не се режат по тъмно. Нарича се „йозуме“. Защото ще хвърлиш проклятие върху родителите си.

  А на Нова година се ядат дълги нудълс, които се вярва, че носят късмет и дълголетие.

  

  .

  Текст и снимки:

  Десислава Бърлатова

  .

• <<
• 1
...
• 15
• 16
• 17
• 18
• 19
• 20
• 21
• 22
• 23
• 24
• 25
...
• 75
• >>