Всичко от литература

литература

• Къщата с призраците

  .

  Разказ от Людмила Андровска

  

  Когато разбра, че в Стария град така наричат родната къща на баба ѝ и лелите ѝ, Яна се разплака.

  Прочете обявата, видя снимките и сърцето й се сви. Нищо не бе останало от детските ѝ спомени, от магията на прекрасния дом. В коментарите отдолу пишеше, че да, къщата е хубава, но е прокълната, последните собственици са полудели и измрели, а през нощите случайни минувачи са забелязвали вътре да се разхождат сенки.

  Най-хубавите години от детството ѝ, а после и от младостта ѝ бяха минали там.

  Майка ѝ я беше родила, когато и двамата с баща ѝ току-що завършили гимназия и веднага били приети студенти. Затова я бяха дали на баба ѝ и дядо ѝ. По-късно се роди и брат ѝ Явор, който израсна в седмични ясли и детски градини. След години ѝ сподели колко е завиждал за детството ѝ…

  Да, детството ѝ беше хубаво… Баба ѝ и дядо ѝ трепереха над нея и се стараеха да не ѝ липсва нищо. А най-много обичаше, когато баба ѝ я водеше в оня хубав град при сестрите си. И двете много млади останали вдовици и нямаха деца. Не бяха пожелали да се омъжат повторно и живееха в родната си къща с портретите и спомените за мъжете си. И също имаха Яна като свое дете.

  Къщата беше голяма, на два етажа. На първия, издигнат на около два метра над улицата, бяха кухнята, санитарните помещения, всекидневната и голямо мазе, вдълбано в скалата. Беше огромно, влажно и тъмно… Непрогледно тъмно… Майка ѝ от време на време идваше, когато Яна гостуваше на лелите си, и я заключваше в мазето с часове, за да покаже каква строга и отговорна майка е. Оттогава Яна се страхуваше от тъмнината… На втория етаж от просторния светъл вестибюл се влизаше в двете спални – на леля Неда и на леля Катя. Третата голяма стая използваха като килер, защото гледаше към двора на втория етаж и от прозореца, високо над главите им, влизаше слаба светлина. Дворът беше на три етажа – на първия имаше плодни дървета, а под навес – голяма маса с миндери. На втория беше асмата с ароматно грозде. Третият, най-високият, бе само поляна и Яна там си правеше плаж. А и към града се откриваше страхотна гледка… Мечтаеше един ден да живее в тази къща. Да се премести завинаги в този град – стара столица на страната – да работи в него, а в почивните дни да се разхожда из крепостта или край реката, заедно с приятелката си Ана от отсрещната къща…

  До къщата на родителите на Ана имаше малко, вкопано в земята къщѐ. В него живееше самотен старец, дребничък и побелял. Не говореше с никого, не вдигаше поглед от земята и едва-едва креташе. Яна често се питаше как ли изглежда къщичката отвътре, но никога не се престраши да го заговори или да му отиде на гости.

  През две-три къщи улицата свършваше в двора на църквата. Тя обичаше да ходи там, сядаше срещу изографисаната стена и рисуваше иконите. С Ана, четири години по-голяма от нея, се сближиха покрай обичта им към рисуването и музиката. Постепенно станаха неразделни и всички ги наричаха „азбучните сестрички“ – и двете бяха къдрокоси, а имената им започваха с първата и последната букви на азбуката.

  След седми клас майка ѝ и баща ѝ я прибраха при себе си. Баба ѝ и дядо ѝ починаха един след друг, и Яна се чувстваше самотна и изоставена – за нея те бяха родителите ѝ. Отначало брат ѝ я гледаше накриво, но постепенно започна да търси компанията ѝ. Въпреки това тя не можа да свикне – баща ѝ почти не ѝ обръщаше внимание, а майка ѝ я гледаше, все едно е натрапник. И след като завърши, кандидатства в скоро открития университет в града на лелите си и замина при тях. „Значи ме изоставяш…!“ – с укор извика Явор, избяга в стаята си и се заключи.

  Това бяха най-хубавите ѝ години. Ана беше завършила висшето си образование в София и се завърна. Отново станаха неразделни.

  Яна ходеше на лекции, рисуваше в църквата, учеше за изпити под асмата, а през зимата седеше до прозореца във всекидневната, слушаше тихите разговори на лелите, примесени с бумтенето на печката, и гледаше падащите снежни парцали. Тук зимата беше красива. Всички съседи излизаха заедно да изринат пътеки във високите преспи, затрупали улицата. Вечер лежеше в леглото си, в така наречения килер, който бе подредила като своя стая, заслушана в шумовете на къщата. Пукане, пращене, като че тихи стъпки преминаваха през вестибюла, после отново тук-там се чуваше пропукване. Нощем къщата живееше свой живот… Представяше си прадядо си – висок, интелигентен, мустакат, собственик на кожарска фабрика… Прибира се вечер уморен, но се усмихва на трите момиченца, които се хвърлят на врата му… А зад тях го чака прабаба ѝ – елегантна, усмихната… Сигурно още духовете им витаеха тук и наглеждаха порасналите си и вече остарели дъщери…

  „Дали има призраци, лельо Кате? “ – питаше Яна любимата си леля. А тя само се усмихваше и не казваше нищо.

  Много неща се бяха променили от детството ѝ – лелите бяха остарели, смалени от годините, тихи и деликатни, но все така гледаха на нея като на малко момиче и не ѝ даваха да пипне никаква домашна работа. „Ти си учѝ – казваха ѝ те, – ние още можем да се оправяме сами…“ Ала леля Катя явно не беше добре, задъхваше се и все гледаше да полегне. Яна настояваше да я заведе на лекар, но тя отказваше.

  Старецът в отсрещната къщичка беше починал отдавна. Малкият му дом бе купен от младо семейство, дошло от някакво село. Трифон и Тотка – новите собственици – бяха закръглени и червенобузи, а лицата им излъчваха самодоволство и някаква надменност. Имаха две момчета-близнаци – Евгени и Евдоки. Тотка работеше на половин ден и се прибираше рано. Всички разбираха, защото над улицата се понасяше мощният ѝ глас: „Генчооо! Дочооо! Веднага вкъщиии!“ И момчетата за миг дотичваха и минаваха край нея с наведени глави, за да не получат по някой шамар зад врата. „Защо селяните си кръщават децата с хубави имена, а после ги поселчват?“ – питаше Яна, а Ана ѝ отговаряше: „Защото не могат да се надскочат…“ И двете се разсмиваха.

  Веднъж, като се прибра от лекции, от коридора Яна чу гласа на Трифон. Влезе във всекидневната и го видя седнал до масата. Лелите ѝ бяха срещу него, сгушени една в друга, стиснали пръстите си. Пред всеки от тях имаше чинийка със сладко и чаша вода, но никой не ги бе докоснал. При влизането ѝ Трифон млъкна и бавно се изправи.

  – Е, аз да вървя… – промърмори той и се изниза без да я погледне.

  Яна изчака, докато чу хлопването на външната врата.

  – Какво искаше този? – попита.

  Двете възрастни жени мълчаха.

  – Иска да замени неговата къща с нашата – промълви накрая леля ѝ Катя. – Негов селски е вещо лице в общината и е направил оценка на двете къщи… Ще ни доплати две хиляди лева…

  – Къщѐто без двор, срещу тази огромна къща с три двора! И само две хиляди разлика? – извика възмутена Яна.

  – Неговата е оценена на две хиляди, а нашата на четири… – рече леля ѝ Неда.

  Яна трепереше от възмущение, но мълчеше.

  – Е, къщата е ваша, вие ще решите… – изгледа ги и излезе на двора.

  После събитията се развиха светкавично. Откриха рак в напреднал стадий на леля Катя и тя след месец и нещо почина. „Защо хората, които обичаме най-много, си отиват първи…“ – питаше се Яна, като мислеше и за леля си, и за баба си и дядо си. Не мина и седмица след погребението, и леля Неда започна да си събира багажа. Яна беше вкъщи само вечер и не знаеше какви ги върши леля ѝ през деня. Но, когато видя изпразнените гардероби, разбра, че нещо се мъти.

  – Къде са дрехите на леля Катя? – запита я. – И защо твоите са прибрани в куфари?

  – Раздадох ги… – отвърна леля ѝ, – отивам в Банкя… Там има дом за активни борци, всеки е в самостоятелна стая, с телевизор и баня… Заменям тази къща, прекалено голяма е за мен, но не мога да живея и в малката. Ала ти можеш да се пренесеш там, докато следваш…

  Яна не знаеше какво да каже.

  – Поне да беше изчакала да минат четирийсет дни от смъртта на леля Катя… – прошепна накрая.

  Още на другия ден документите бяха оформени пред нотариус, който също се оказа „селски“ на Трифон, а после се появи някакъв възрастен, мустакат мъж с москвич „Алеко“ и откара леля Неда към новия ѝ живот. По-късно се разбра, че бил племенник на починалия ѝ през 1925-а година съпруг и колата я е купила тя с парите от къщата… „Кога я надушиха толкова лешояди…“ – питаше се Яна, но нямаше време да си задава въпроси, защото трябваше да се пренася в малката къщичка на Трифон.

  Тогава разбра, че леля Неда е оставила и всичките мебели на новите собственици. Докато сваляше малкото проточно бойлерче „Юнга“ от къщѐто, Трифон ѝ разреши да вземе леглото си от килера, един миниатюрен гардероб и малка масичка, които нямало да му трябват… Онемяла от наглостта му, Яна оглеждаше двата етажа, за да не забрави нещо, под зоркия следящ поглед на Тотка. Виенските сервизи, лампите с изрисувани абажури, цялата изящна мебелировка на тази заможна фабрикантска фамилия, всичко оставаше на тези хитреци…

  Ана ѝ помагаше в пренасянето и подреждането. За първи път и двете видяха отвътре малката къщичка на самотния старец. За първия етаж, вкопан в земята, се слизаше по три стъпала под нивото на улицата. Срещу вратата дървена стълба водеше до втория етаж, а пространството под нея бе направено на шкафове, вляво имаше мивка, а в дъното – складово помещение и преградена тоалетна. По стълбата се излизаше в малко антренце. От него се влизаше в две стаички, една срещу друга. Навсякъде таваните, облицовани с шперплат, бяха на педя над главите им. Яна си избра стайчето вдясно – от неговия прозорец се виждаше почти целият, амфитеатрално разположен град. Другата стаичка гледаше в дворовете на лелите ѝ, а леко встрани се виждаха и прозорците на помещенията. С Ана не откъсваха очи оттам. В двора излезе Трифон, обърна се и впери поглед в тях. Двете се отдръпнаха и Ана промърмори:

  – Мръсник!

  Боядисаха тавана и стените, Яна нарисува картини, сложи малко бойлерче над мивката, купи котлон и посуда, закачи пердета и си направи малък кукленски дом. Обичаше да сяда до масичката при прозореца в стаята си и да се наслаждава на гледката. Вечер не бързаше да запали лампата и се любуваше на светлините, които превръщаха града в голяма разноцветна брошка. За първи път през живота си не изпитваше ужас от тъмнината. А късно нощем влизаше в другата стая и вперваше очи отсреща през тънкото перде. Цялата улица спеше. Къщата бе притихнала и тъмна, но Яна можеше да я гледа с часове… Беше спокойна, че няма да срещне погледа на Трифон.

  По време на следването работеше на хонорар към местния вестник и радиото. Мислеше си, че трябва да подаде документи за постоянно, защото вече завършваше.

  Скоро след дипломирането се обади майка ѝ, че леля Неда е починала. Инфаркт на миокарда, уточни. Като че ли имаше значение как е станало…

  На следващия ден майка ѝ и брат ѝ пристигнаха заедно с колата на траурната агенция, която докара тялото. Погребаха леля Неда при леля Катя. Бяха дошли всички съседи, само Трифон и Тотка ги нямаше.

  После Яна с майка си и Явор отидоха в малкия ѝ дом. Двамата разгледаха навсякъде и майка ѝ седна на стола при масичката до прозореца.

  – Хубава гледка – отбеляза и се обърна към нея: – Разбираш, че повече не може да останеш тук. Уредила съм всички документи и утре ще прехвърля тази къщичка на брат ти. Той е мъж и всички имоти ще останат на него. А ти ще се оправиш… Не се мотай, а си намери съпруг, докато още си млада…

  Яна мълчеше. Знаеше, че и апартаментът на баба ѝ и дядо ѝ веднага след смъртта им бе прехвърлен на Явор. Тогава беше запитала майка си: „Защо го правиш, той нали ще заминава да следва в Щатите и едва ли ще се върне?“ „Като го продаде, ще си купи жилище там“ – отвърна майка ѝ и с това приключи разговора.

  – Направила си го много приятно – обади се брат ѝ, като се оглеждаше. – Лесно ще намеря наематели…

  – Дайте ми две седмици да си уредя нещата – рече тихо Яна.

  През нощта отиде в другата стая и впери очи в къщата. Стори ѝ се, че две бледи сенки бяха застанали до прозореца във всекидневната и я гледаха тъжно. Към тях се присъедини и трета… Тя разтърка очи и погледна отново. Къщата тънеше в тъмнина. Тъкмо се накани да се обърне, когато в една от спалните на втория етаж някой запали осветлението. После светнаха лампите във вестибюла, по стълбите и в коридора на първия етаж, отвори се вратата на кухнята и преди да светне и там, се разнесе ужасѐн писък… Прегракналият глас на Тотка крещеше нечленоразделно. От къщата се чу тропот на крака. Първо при майка си дотича някое от момчетата и неговите викове се смесиха с нейните. Яна се отдръпна назад в стаята. От настаналата олелия едни след други се събудиха и съседите. Едното момче беше излязло на двора и крещеше обезумяло:

  – Призрациии! Призрациии…

  След което се свлече с хлипане на земята и припадна.

  По-късно в тясната улица по калдъръма пропълзя линейка и откара Тотка и момчето.

  Преди да замине за София Яна беше научила последните новини – Евдоки бе лежал няколко дни в болницата без никакво подобрение и го бяха изпратили в детска психиатрия. След пет дни Тотка се върна с отнесен поглед и се затвори в къщата. Трифон не допускаше никого до нея. Неговата здрава селска психика не позволяваше да му се мотаят никакви призраци, таласъми, самодиви или извънземни. От време на време нощем се чуваха виковете на Тотка: „Махайте се… Махайте се… Оставете ме…“

  Една сутрин рано-рано Трифон я качи в москвича си и я закара на село. На въпросите на съседите после отговаряше, че е отишла да гледа възрастните си болни родители.

  По същото време и Яна натовари дрехите си в колата на колега на Ана, командирован в града, който се прибираше в София. Остави всичко друго – мебели, посуда и най-вече картините си. Просто събра личните си вещи и си тръгна. Ана беше говорила със старите си хазяи от следването и ѝ беше уредила квартира при тях.

  Последната вечер прекара в стаята срещу къщата. Там светеше навсякъде. След нощта, в която линейката откара Тотка и Евдоки, Трифон оставяше нощем осветлението в цялата къща запалено. С другия близнак – Евгени – бяха сами в огромния дом. Яна огледа прозорец по прозорец, представи си всяко кътче вътре, всеки миг, прекаран през годините. Въздъхна и очите ѝ се премрежиха. Погледна към двора и ѝ се стори, че на миндера до масата под навеса са седнали три светли фигури. Като че ли я гледаха и ѝ помахаха с ръце… Яна избърса сълзите си и впери поглед натам… Нямаше нищо, само тъмнината обвиваше градината.

  – Сбогом – прошепна тя и се отправи към другата стая.

  Застана до прозореца и се загледа към разноцветните, мигащи светлини на спящия град.

  Рано сутринта, още по изгрев, отиде на гробището. Приседна до двата гроба и наведе глава. После се изправи, прошепна „Простете ми“ и си тръгна. След по-малко от час с подпухнали очи изнасяше багажа си на улицата. Ана ѝ помагаше. Иво, колегата на Ана, вкара колата на заден ход по тясната калдъръмена улица и спря пред тях. Ана ги представи един на друг и той започна да качва чантите в багажника, а двете се прегърнаха силно и се разплакаха.

  – Ще държим връзка – изхлипа Ана.

  Колата тръгна.

  Почти през целия път Иво мълчеше. Когато вече наближаваха София, я запита къде да я остави. Яна му каза адреса и той възкликна, че го знае – студентската квартира на Ана. Прекрасно мансардно жилище, напълно самостоятелно, уточни. После попита отдавна ли се познават с Ана. Тогава нещо се отприщи в нея и тя през сълзи му разказа всичко – детството им, обичта ѝ към града, лелите, красивата им къща… Накрая се разплака неудържимо и не можа да продължи повече. Той сложи ръката си върху нейната. Тя притихна и пристигнаха в мълчание. Иво ѝ помогна да качи багажа си в малкия апартамент и на раздяла ѝ остави телефона си.

  Яна се обади на Ана да ѝ благодари, после звънна на майка си. Разбра, че рано сутринта Явор е заминал за Щатите, а къщичката са дали на брокер. И не, майка ѝ не може да се види с нея, защото е разстроена от заминаването на брат ѝ и едва ли скоро ще дойде на себе си. Яна затвори телефона и въздъхна с облекчение.

  Дните се изнизаха неусетно в тичане по редакциите. Колегите я познаваха, беше писала репортажи от старата столица и я приемаха като техен кореспондент оттам. Неин колега от университета завеждаше културата в един от вестниците и я накара да си подаде молба. Не след дълго я назначиха и тя потъна в работата.

  В края на месеца ѝ се обади Ана с новини. Трифон изпратил близнака на село и започнал ремонт. Това, което правел през деня, през нощта било разрушавано неизвестно как… На другия ден поправял и възстановявал щетите, но в следващата нощ всичко отново било сринато… Дори се чували удари и сърдити викове. Яна мълчеше. Не знаеше какво да каже. Заслуша се в гласа на Ана, която ѝ обясняваше, че е дала номера на телефона ѝ на Иво и той скоро ще ѝ се обади, защото пак ще има път към града…

  След няколко дни Иво ѝ звънна, но тя отказа да пътува с него. „Още ми е много рано – рече Яна, – не съм готова, нека мине време…“ Той я разбра и затвори.

  След повече от две години сама го помоли да я вземе със себе си при следващото му пътуване. През това време се виждаха – отначало на кафе, само от дъжд на вятър, после все по-често, ходеха заедно на театър и опера, посещаваха изложби, докато вече не можеха да пропуснат ден, без да са заедно. Иво ѝ предложи да се пренесе при него, но тя не бързаше. И най-после тръгнаха заедно към любимия град…

  Първо отиде на гробището. Двата гроба бяха потънали в бурени. Тя ги изскуба, почисти и запали двете свещички, които бе купила от магазинчето на входа. „Почивайте в мир“ – прошепна и видя как пламъчетата леко се раздвижиха. Усмихна се, прекръсти се и се отправи към Ана.

  Премина по улицата със свито сърце. Имаше усещането, все едно никога не си бе тръгвала оттук. Погледна към къщата на лелите си и видя Тотка. Седнала на миндера в двора, изглеждаше отслабнала, стопена до неузнаваемост. Блуждаещият ѝ поглед се спря на Яна, позна я, изправи се, вирна глава, сложи ръце на кръста и присви очи. Искаше да покаже, че тя, само тя е господарката тук и никога няма да я пусне да припари вътре.

  Яна обърна глава и в този момент Ана я притисна към себе си и я повлече към дома си.

  Настаниха се до прозореца и Яна хвърли бърз поглед към отсрещния двор. Тотка отново бе седнала на миндера, отпуснала глава, като че ли дремеше.

  – Не е добре – обади се Ана. – Пие лекарства, за да не буйства, и е като упоена. Но по-лошото е, че ѝ откриха рак… същия, като на леля ти Катя… Не ѝ остава много…

  – Трябваше да се срещнем някъде в града – въздъхна Яна. – Не искам да виждам тези хора…

  Вечеряха тримата с Иво в панорамен ресторант срещу крепостта и гледаха светлинното шоу. После изпратиха Ана до тях. Къщата на лелите светеше цялата…

  – Това е всяка нощ – рече Ана. – От години съседите се оплакват, че светлините им пречат, но…

  Тя не довърши, ала те я разбраха. Колкото и да не вярваше в привидения и зелени човечета, Трифон се страхуваше. Ана им каза, че е изпратил Евгени да учи в друг град, в училище с общежитие, което той скоро щеше да завърши. През ваканциите момчето не се е връщало тук, а е ходело при бабите и дядовците си на село. Евдоки вече бил прехвърлен в психиатрия за възрастни и не очакваха да излезе оттам.

  Прибраха се мълчаливо в хотела. Иво я помоли да излезе на терасата и да го изчака там. След малко Яна чу някакъв пукот и той се появи до нея с бутилка отворено шампанско и две чаши. Разля пенливата течност и преди да вдигнат наздравица извади кутийка и ѝ поиска ръката…

  Когато се прибраха в София, се обади на майка си и баща си и ги покани на подписването. Бяха решили, че няма да правят сватба – Иво бе сирак, имаха малко приятели, които щяха да почерпят след церемонията, а в гражданското щяха да са само с кумовете. Разбира се, майка ѝ отказа – имали проблеми, но я поздравява и се радва, че е послушала съвета ѝ, макар и със закъснение…

  – Значи нищо не ни задържа в София – прегърна я Иво. – Ще го направим там, където се срещнахме за първи път…

  Обадиха се на Ана и тя им запази дата след два месеца. По настояване на Иво им записа час и в църквата до тях.

  След гражданското и църковната венчавка отидоха в любимия им ресторант срещу крепостта.

  – Виж, седмина сме – прошепна ѝ Иво. – Какъв хубав символ…

  Яна огледа насядалите около масата – те двамата, кумовете, Ана, свещеникът и съпругата му…

  – Наистина – засмя се тя.

  Докато вдигаха наздравици и разговаряха, тя не се сдържа и попита Ана за Трифон и Тотка.

  Всичко бе станало много бързо. Тотка починала ден-два след идването на Яна. Седмица след това Трифон получил съобщение, че Евдоки внезапно е получил удар. Погребал и двамата в селото им. Върнал се и се затворил в къщата. Лампите светели денонощно. Съседите чували виковете му, опитвали се да влязат при него, но той не пускал никого. После гласът му заглъхнал. Дни наред нищо не нарушавало тишината в улицата. След това се понесла миризма… Тогава се обадили в полицията. Дошли униформени, разбили вратата и извикали линейка. По-късно в смъртния акт пишело „инфаркт на миокарда“…

  – Като при леля Неда – прошепна Яна.

  – Евгени е обявил къщата за продажба – добави Ана. – Но едва ли ще успее да я продаде…

  Яна я погледна учудено, но приятелката ѝ не каза нищо повече.

  Вечерта, когато останаха сами в стаята си в хотела, Яна седна до прозореца и извади телефона. Отвори сайта с продажби и намери обявата. Прочете коментарите за прокълнатата къща и се разплака. Иво се приближи и я прегърна. Тя се притисна в рамото му.

  – Извинявай, но трябва да отида до къщата… Сама – спря го.

  Той кимна.

  Беше обула маратонки и стъпките ѝ не се чуваха по калдъръма. Уличните лампи, на голямо разстояние една от друга, хвърляха бледа светлина и къщите тънеха в тъмнина. Всичко беше пусто, само от време на време някъде измяукваше котка.

  Стигна до къщата на лелите си и спря. Бавно пое дъх и вдигна очи към тъмните прозорци. Зад тях нищо не потрепваше. Постепенно премести поглед към двора и тогава ги видя – бледи сенки на три момиченца, които гледаха към нея и започнаха да ѝ махат. Жената зад тях също вдигна ръка за поздрав. После се появи сянката на висок, мустакат, елегантен мъж, прегърна жена си и дъщерите си и ги поведе навътре. Обърна се към нея, усмихна се и ѝ кимна с глава…

  Яна видя как сенките им минаха по коридора първо край един прозорец, после край друг и се отправиха към втория етаж… Стопаните на къщата, единствените ѝ господари, отиваха да си легнат…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.
  

  .

• Премиера в София на „Нистинари“

  .

  Шести литературен сборник с творби на български автори от различни страни
  

  

  Софийската премиера на шестия литературен сборник с творби на български автори от различни страни и континенти, публикувани в литературната рубрика на EuroChicago, ще се състои на 27 август, петък, от 18 часа, в Клуб „Журналист“ на Съюза на българските журналисти, ул. „Граф Игнатиев“ 4, ет. 1.

  След „Черга пъстроцветна“ (2016), „Часовниковата кула“ (2017), „Читател до поискване“ (2018), „Хоро над Тирол“ (2019) и „Възвръшенци“ (2020), тази година излезе „Нистинари“. (Ако някой се чуди защо сборникът се нарича така, може да дойде на премиерата, да го вземе в ръце и да прочете едноименния разказ „Нистинари“ в него, заедно с бележките под черта.)

  „Нистинари“ съдържа 42 разказа и 48 стихотворения на 72 български автори от 15 страни и 6 континента. Творбите, включени в него, са публикувани в нашето издание през 2020 г. и първата половина на 2021 г. Има и някои творби, публикувани в литературната ни рубрика в предишни години.

  „Географията“ на шестия сборник минава през Австралия, Бразилия, България, Великобритания, Германия, Гърция, Израел, Нова Зеландия, САЩ (Илинойс, Индиана, Пенсилвания, Вашингтон, Охайо), Сърбия, Република Южна Африка, Украйна, Унгария, Франция, Швеция; през Атина, Банкя, Бон, Босилеград, с. Босна, Будапеща, Бургас, Варна, Велико Търново, Добрич, Индианаполис, Йоханесбург, Кълъмбъс, Кърджали, Лондон, с. Нови хан, Одеса, Париж, Перник, Питсбърг, Пловдив, Правец, Пърт, Разград, Сао Пауло, Своге, Сиатъл, Сливен, Солун, София, Стара Загора, Стрьомстад, Тополовград, Тутракан, Уелингтън, Чикаго, Чирпан, Шумен, с. Ъглен и др.

  Книгата представя поредна извадка от съвременната българска литература, създавана в различни страни по света. И този сборник, както и предишните, включва творби и на известни, отдавна утвърдени имена, и на почти неизвестни автори. 29 от представените автори от страната и чужбина за първи път влизат в нашата поредица.

  Основен спонсор за издаването на „Нистинари“ е Виктор Хинов (САЩ). Сборникът се издава и със спомоществувателството на Фил Бандов (Германия), Златимир Коларов (България), дарител от Чикаго (САЩ), пожелал анонимност, Станка Николова (Австралия), Андрей Ненов (САЩ), Георги Екимов (САЩ), Рада Капралова (Гърция), Кирил Колев (България). Повече за дарителите и дарените суми – вж. тук.

  Всеки, който има желание и възможност, е добре дошъл на представянето на шестия сборник в София.

  .

• Японияда II

  .

  Част първа – вж. тук.

  

  Криеница

  Двегодишната Елена решава да си играе на криеница в токийското метро.

  След среща с приятелки българки в токиския им апартамент, малката Елена е очарована и превъзбудена, и решава да играе на криеница в двайсетмилионно Токио.

  Пъргавото Ленче хуква от мола „Итойокадо“ и, понеже е мъничка, успешно се вмъква под загражденията, направо във входа на граничещото метро.

  Настанява се във влака и прошепва:

  – Мамо, скрих се (Ока сан сагаще). – Усмихва се щастлива. Тя е победител в играта на криеница.

  Поради дребния си ръст, Елена лесно преминава под метро бариерите. Така започва едно возене по метрото, а по-нататък и на влакови пътнически композиции, които излизат извън мегаполиса, и играта на криеница продължава от 16 часа следобед до 23 часа вечерта, докато нейните родители изпадат в ужас. Те безпирно обикалят гъстонаселения квартал, в който се е загубила, с велосипеди и я търсят. Пада нощ, оборудват се с фенерчета – търсенето продължава, но безрезултатно. Отчаяни се обаждат в полицията и я обявяват за национално издирване.

  Детето беглец продължава криеницата и недоумява защо играта не свършва.

  – Мамо, сагаште… (Търси ме…)

  Наблюдателна японка, возеща се в близост до двугодишната Елена, я заговаря и разбира, че детето се е загубило. Води го в първата полицейска будка на перона. Елена не знае адреса си и все повече се учудва защо мама не умее да играе на криеница. Все пак, по описание на дрехите, вида и ръста на детето, се свързват с родителите на обявеното за издирване дете и така щастливите родители отиват да го вземат, което е на един час път извън Токио.

  От този ден нататък на всички дрехи и чанти на Елена са поставени името и фамилията й; така, както на всички японски деца.

  Майката купува нагръдна каишка, с която да държи пъргавото като живак дете.

  

  Японецът пристига в България

  След дълго умуване и притеснения, примесени с безпокойство, Бумпей решава да посети страната на киселото мляко.

  Отиваме да го вземем от летище София. Освен мен, там го чака и брат на наш семеен приятел, на име Емо. Отиваме да хапнем в софийски ресторант, който се слави с чудесна градина и барбекю. Всеки си поръчва нещо. Емо – цаца, картофи и бира. Аз набутвам Бумпей да опита българска национална кухня – кюфтета и кебапчета, шопска салата. Той е впечатлен, но започва да „скубе“ от чинията с цаца на Емо. Емо тактично си мълчи, а аз започвам да нервнича.

  В Япония, когато са седнали на масата, всеки си взима от всичко на всички, в един общ дух на колективност. Никой не държи порцията точно пред себе си, като своя и ниприкосновенна. Сметката пък се плаща също общо, без много-много да се влиза в детайли; освен това в ресторантите тип „Изакайя“ – най-разпространеното заведение за пиене и хранене, чиниите преливат от храна и цените не са високи.

  Скарах се не Бумпей, че напада рибата на Емо и защо не ми е казал да поръчам порция и за него, като му обясних, че при нас така е прието. Японецът се изчервви – първи културен шок.

  Въпреки дванадесетчасовия полет, японецът не успя да спи в колата по пътя за Пловдив. Отворил широко очи, любопитно поглъщаше българската реалност.

  Сетне беше му странно да спи на креват. „Защо има толкова много мебели?“ – ме питаше постоянно; пипаше с интерес масивните шпакловани стени. Та нали в Япония къщите са направени от леки дървени конструкции, заради честите земетресения, с цел – ако падне къщата, хората да не станат жертва на строителството. Японецът ме посъветва, че не би трябвало да пия вода от чешмата. Смеейки се, му казах: „Не бой се, ние пием без проблем. Тук не са Филипините и водата се хлорира.“ Той ми отговори: „Всички японци, които пият вода от водопровода в чужбина, получава стомашно-чревни разтройства“. За жалост, по-късно разбрахме, оказа се прав. Неразположението му излекувахме с черен въглен от аптеката. В същото време на мен ми нямаше нищо, при условие, че ядяхме една и съща храна, консумирахме едни и същи течности. С други думи – малко са изнежени японците в тази насока.

   

  Българска национална кухня

  Ние, българите, се гордеем с традиционната си кухня. Това кюфтета, кебабчета да има, шишче, пържолка… салатка, ракийка – ние сме щастливи. Всичко е просто и ясно. Попита ме веднъж един готвач, японец: „Вие с какво си овкусявате храната, какво е характерно, какви вкусове са характерни по вашите земи?“. Отговорих му: „Сол и черен пипер, червен пипер, чесън лук и билки“, а той се позасмя: „Само това ли…?“. „Е, правим и доматена основа с лук, ползваме и много магданоз.“ Той ме погледна деликатно-иронично, саркастично дори; за тях богатството на храната е в нюансите, в детайлите, в тях се крие красотата на блюдата. Приготвянето на ястия и консумирането им при тях са цяло изкуство, всичко в чинията трябва да е красиво като картина. Морковчето може да е нарязано като звезда, бялата ряпа да е настъргана и оформена като пирамида, киселите краставички – наредени като войничета, а оризът в купичката може да е оформен като планината Фуджи през зимния период. Нещата трябва да са приготвени и оформени с вкус, защото човек се храни преди всичко с очите.

  Сол, пипер, кимион, лук, чесън, подправки, мерудийки са абсолютно недостатъчни за изтънчения японски вкус.

  

  Айджо

  Хитринки

  Веднъж са един японец, на име Сузуки сан, си бъбрим. Тогава още не бях семейна, той ме наблюдаваше с любопитство и ме научи на някои японски семейни хитринки. Научи ме, че когато жената приготвя блюда за своя мъж, винаги да добавя щипка „айджо“ – любов.

  Приготвеното с любов насища повече сетивата. Ръчно приготвеното специално за теб и отношението, насочено специално за теб. Това са важните неща. А не толкова какво сервираш. Дали са хайвер и миди, или просто орис със супа. Когато по-късно се омъжих и заживях с Бумпей, започнах сутрин да му приготвям „онигири“ – това е оризова закуска, обвита в сушени водорасли, а в сърцето й пълнежът е от ферментирала солена слива или термичноообработена риба тон с майонеза. Сутрин му правех такава закуска за работа. И, когато всичките му колеги са сядали да обядват в почивката, всеки един от тях е изваждал своята храна, а той – приготвеното от мен „айджо“… Един ден се върна и ми каза, леко смутен:

  – Всички в службата разбраха, че съпругата ми е чужденка.

  – Е! Как разбраха…? Ти ли им каза?

  – Не, много голямо „сърце“ ми правиш. – Имаше предвид „онигирито“. – И те веднага се усъмниха, че не е правено от японка.

  – Е, ама аз нарочно по-голямо го правя, за да се нахраниш по-добре, нали съм българка.

   

  Гома сури

  Гома сури означава подмазвачество, буквален превод – да стриеш сусама в мраморно хаванче, за ориза на по-висшестоящия. Същото се ползва и в преносен смисъл, като често японците го изразяват с жест, като търкат юмрук в длан. Когато искаш нещо от някого,   почти винаги е необходима да се тръгне по заобиколен път и начин, и чрез подмазвачество. Може да засвидетелстваш уважението си към повисшестоящия от теб в йерархията, например: жена към мъжа си или към по-възрастните от теб, в службата – към шефа. За целта, по време на фирмените партита, по-нискостоящият налива на шефа напитките, пали му цигарата, отстъпва му най-хубавото място, висшестоящите се канят да пеят първи на караокето, да танцуват първи. По този начин се „стрива сусамът“ и се засвидетелства йерархичната структура и уважение.

   

  Джапанки

  Произход на думата е от Japan. Прототипът са традиционните японски обувки, наречени „Гета“ – дървени налъми с каишки отгоре, които се носят зиме и лете, понякога със специфични бели чорапи – петопръстници.

  Японците недолюбват европейския стил на обуване със затворена обувка и при първа възможност се вмъкват в любимите си джапанки.

  Често явление е костюмиран мъж, с вратовръзка и бели чорапи, през зимата да е обут с джапанки, въпреки снега.

  В болниците, в зъболекарските кабинети и в голяма част от ресторантите, които са в традиционен японски стил, събуването е задължително, а чорапите трябва да са изрядно чисти. Може да Ви предложат чехли; в самите антрета има специални шкафове, в които можете да си заключите мръсните, напрашени отвън обувки.

  Ако желаете, обувате предоставените Ви пантофи – или оставате по чорапи.

  Уютното чувство, че сте си у дома, отпуска сетивата Ви.

  В традиционните ресторанти сядате на големи възглавници направо на татамито – дървения под, подпъхвате краката под ниска масичка, наречена „кутацу“, и така можете да консумирате спокойно и да си полегнете след храненето. Хитро, нали?

  Релаксиращият клиент, когото не го стиска чепикът, ще похарчи повече пари.

  

  Здравеопазване

  В Япония има национална зравна застраховка, която е задължителна и обезпечава 70-80% от разходите. Вноските се натрупват в карта (кенкохокен-шоу) и се увеличават като капитал. Когато се ползва от стойноста, се изважда цената на услугата (сякаш вадите разход от дебитна карта).

  Със здравната застраховка може да Ви обслужат и в частна, и в общинска болница. Дори в частната ще Ви обслужат по-добре, а цената е еднаква. Доверието и уважението, с което се отнася пациентът към лекаря, е огромно и взаимно.

  Веднъж ми беше много зле и се наложи да отида в малка лечебница. След като изслуша оплакванията ми, лекарят се обърна към сестрата с някакви указания. Тя стри неизвестни за мен субстанции на прахчета в съседното нам помешение и ми ги подаде в хартиени пликчета, с подробни описания за начина им на прием. Почувствах се като във филма „Матрицата“, със синьо или червено хапче.

  В Япония няма аптеки като при нас, а магазини, които се наричат „Dragstore“, но там почти не се продават лекарства. Лекарствата се правят от медицинските сестри, а се изписват от лекари при преглед.

  Същото важи и за противозачатъчните. Изписват се след обстоен преглед при генеколог.

  Линейките работят 24 часа в денонощие и по статистика – още от 1997 г. същите се отзовават на мястото на повикване за 9 секунди, като номерът на „Спешна помощ“ е „119“. Подредбата на числата е обратно на американкия номер, който е „911“.

   

  Телевизия и радио

  Държавната телевизия е „NHK“. Тя е предимно с образователен характер, издържа се от данъци и от такса, събирана веднъж годишно от всяко домакинство. Останалите ТВ канали са частни, наситени с местни сапунени сериали, които заковават зрителите и най-вече домакините пред екраните. Преобладават забавни предавания, които в късните часове са с лек еротичен привкус.

  Гледах веднъж следния двубой, излъчван от една частна телевизия. Пред двама младежи бяха наредени на поставка огромно количество купички бял ориз, една върху друга. Играта беше в зала с публика, която ги окуражаваше. Зададената цел беше да се изконсумират, колкото се може повече купички, защото изяждането и премахването на всяка една откриваше част от тялото на красива японка, която стоеше зад купичките гола.

  Водещият ги предизвикваше и „оцветяваше“ двубоя с реплики от рода на: „Още три купички… и лявата цица почти се показа!“. А публиката, също жадна за зрелища, им подвикваше: „Гамбатте… Гамбарозоо… Томаранайдее…“ („Кураж… Дръж се… Не спирай…“).

   

  Вестници

  Не всички японци могат да четат вестници. За да се прочете вестник, освен двете азбуки – „хирагана“ и „катагана“, е необходимо да се знаят поне три хиляди китайски йероглифа „Канджи“. Освен новини и събития, във вестниците се публикува и хайку (поезия).

   

  Книги

  Япония има древни традиции в изработката на хартия, в качеството и здравината й японците са ненадминати.

  Текстът в книгите започва отгоре надолу и върви отдясно наляво. Книгата се отваря отзад напред.

  Въпреки че телевизията и елекронните продукти са обсебили японския бит, японците все още са ентусиазирани читатели и книжарниците имат достатъчно на брой клиенти.

  Анимационни филми – Манга

  Мангата е силно застъпена, като всяко поколение е израсло с определена вълна  анимационни сериали, чиито песни са много популярни. Често ги пеят в караоке клубовете с носталгични чувства. Както ние на времето следяхме „Розовата пантера Пинко“ и тананикахме неговата мелодия, така и те могат за запеят ембематичната песен от всяка манга.

  Любими анимационни герои на млади и стари, обаче, са Doraemon и Kitty chan. Произходждат от комикси, които по-късно биват анимирани.

  Дораемон – небесносин герой, от чието джобче излизат какви ли не вълшебни неща. Всички мечтаят да имат джобчето на Дораемон.

  Кити чан пък е най-популярната котка, чиято известност отдавна е излязла извън острова и покорила дори Америка и Англия. Създадена е през далечната 1975 г. от фирмата „Санрьо“ и по-късно се явява спор, с претенции от агличаните, че е техен продукт. По-късно първенството се връща отново на Япония. Индустрията на Кити чан е невероятна. Тениски с лика на рисуваната котка са предпочитани от японките, макар и някои да го намират за инфантилно. Продават се в всевъзможни артикули – обици, гривнички, ключодържатели, дамски огледала, чанти, шапки и всичко, за което може да се сетите. Тъй като Дораемон е в синьо, се предпочита от момченцата, а Кити чан е в розово или в червено, и се предпочита от момичетата.

  Пикачу е съвременният популярен герой, който превзема и българския пазар. Покемон също (съкратено от „Покет монстер“ – „Джобно чудовище“).

  

  В денонощните магазини за хранителни стоки и неща от първа необхисимост – като „Лоусон“, „7/11“, „AMPM“ – има щандове със списания и вестници. Там често стоят изправени ученици с униформи, които са се заровили и разгръщат списания с порнографско-еротична манга.

  Популярност набират автомати, от които срещу някоя банкнота от 500 йени (5 долара) се купуват употребявани гащички от ученички – присъщия за тях фетиш!

   

  Цигари

  Пушенето, поне до 2003 г., беше разрешено навсякъде. Първите пушачи, които видях, бяха в  „Макдоналдс“ и ми подействаха стресиращо. „Мака“ се посещава основно от бедни и малоимотни граждани, и униформени ученици с велосипеди. Един сандвич там струваше около 40 йени (120 йени = на един долар). Пепелници има навсякъде и да запалиш цигара не е никакъв проблем.

  В семейните ресторанти (Family restorants – „Густо“, „Сайздзерия“) има места, които са отделени в зона за непушачи, с красиви прегради, дървени решетки, цветя или остъклени витрини.

  Всъщност, ако климатизацията и вентилацията са добри, то в едно и също помещение не се усеща цигареният дим.

  Японците пушат като комини – и мъжете, и жените. Най-разпространената марка цигари е „Mild seven“, която е тяхно производство и я пушат с особено националистическо чувство. Инак може да закупите цяла гама американски цигари – като почнете от „Caster“, „Филип мориц“, „Парламент“ и т.н.

  Кутия цигари струва около 240 йени, за един час работно време може да се купят примерно три кутии цигари.

  Цигарите често се продават от автомати „Vending mashine“, по улиците и на входовете на магазините.

  Употребата за лица под 21 години е забранена, но всеки, пъхайки монети, може да си купи цигари, независимо от възрастта си.

  

  Друг интиресен феномен е, че когото се върви по асфалтиран път, отдалечен от населеното място, от двете страни, например, има декари оризища с вода и изведнъж в нищото – автомат за напитки – кеф ти горещо кафе, чай, безалкохолно или студена бира. Мистерия е откъде е захранена машината с електричество.

  Уникалното е, че машината е подгряваща и охлаждаща едновременно, с червено са обозначени горещите напитки, а със синьо – студените.

  Най-новите модели от тези машини са снабдени със сензори, а заплащането може да се извършва с кредитни карти.

  Освен за цигари, в подобни Вендинг машини се продават най-разнообразни неща – топъл ориз, раци в хибернация, държани на 5 градуса, които при изваждане на топло се активират и така може да се приготвят пресни. Срещу монета от 100 йени има и бръмбари рогачи, с които се провеждат борби с други желаещи, в които борби обикновено се включват залози.

  Освен това може да си купите памперси, сутиени, презервативи, тестове за бременност, хапче-антибебе и др.

  Японката Чихаро посещава свои близки в Калифорния, свършват й цигарите и решава да слезе на улицата, за да си купи кутия от автомат. Какво е недоумението й, когато разбира, че не само такъв автомат не е осигурен, ами и, на всичко отгоре, трябва да шофира няколко километра до най-близкия денонощен супермаркет. За капак я предупреждават да не се впуска в такива нощни излизания, защото е опасно, поради увеличената престъпност в нощните часове – нещо, неприсъщо за японската действителност.

   

  Говорещи неща

  В Япония има много самотници – „Сабишининген“. Когато някой сподели, че е самотен, те разбират и проявяват съчувствие.

  Може би, за да избегнат самотата, са създали говореща функция на всички видове електроники. Обичайно е женско, сладко-кукленско гласче, на което не може да се устои, да бъде заложено в софтуера на техниките и уредите. Спомням си как през 1998 г., когато влязох в телефонна будка, за да се обадя, и вдигнах слушалката на зеления автомат, пъхайки магнитна карта и – о, чудо! – на електронен дисплей се яви човече в пола, което под формата на анимация ми се поклони и оптимистично ме поздрави с едно ведро „Конничуа“.

  Ако Ви е скучно и самотно, или сте изпили някоя и друга биричка, можете да вдигате и слагате слушалката, докато се уморите да общувате с апарата.

  След години моята свекърва започна да проявява признаци на Алцхаймер. Случваше се да да забравя включена газта, която подгрява ваната, и това можеше да доведе до сериозна авария. Предвид тези обстоятелства, мъжът ми Бумпей поръча говорещо устройство с дисплей, което бе монтирано над ваната. При достигане на определената тампература, то изключваше газта. Свекърва ми често си говореше с момическото гласче от дисплея и сама се забавляваше!

   

  Текст: Десислава Бърлатова

  Снимки: Личен архив на Любов Гълъбова

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от Десислава Бърлатова – вж. тук и тук.

  .

• На ръба

  .

  Разказ от Десислава Бърлатова
  

  

  Червеното зарево на августовата утрин погали нежно притихналото, сънено село, сгушено в полите на Магическата планина.

  Нищо не предвещаваше зловещия завършек на необичайния летен ден.

  Най-гадните трагедии се случват в прекрасно започващи летни и безоблачни дни.

  Петдесетгодишният, дребен и сух като клечка строител, стана преди всички, направи си кафе и, докато го пиеше на големи глътки в двора под дълбоката сянка на асмата, фотографира бебетата немски овчарки и ги обяви за продан в мрежата.

  Сетне се облече за работа, взе маламашката и шпаклата, и тръгна към обекта.

  В селската къща останаха заварената му дъщеря и червенокосата му жена Сия, които се заеха с приготовление за обяда – пиле фрикасе.

  По големия двор, потънал в зеленина, пъргаво тичаха „немците“, следвани от майка си, и дразнеха стопанката Сия, закръглена и невисока жена около 40-те, препасана с тъмносиня престилка, която прибираше изстиналите буркани с компоти от сливи.

  Обичайно кресливият птичи хор бе замрял, сякаш предчувстваше трагедията.

  Не се чуваше и кукумявката, която три нощи подред зловещо се обаждаше току пред пред прозореца на спалнята: „Ухухухууу, ухухухуууу!“.

  „Ама че тъпо – подсмихваше се Сия, – добре сме. Няма болни. Всичко е наред, никой няма да умира. Объркала си се, птицо проклета! Объркала си къщата. Върви другаде… къш!“

  Саксиите с разноцветни мушката стърчаха, напразно ошумени, без нито един цвят, а тазгодишното грозде бе покосено от незнайна болест. Преждевременно листата му пожълтяха, а по клоните виснаха изсъхнали, мъртви чепки грозде, неналяли дори плод за стафида.

  Сякаш невидима зла сила се бе настанила в този дом така, както спи змия под камък.

  Червенокосата Сия позвъни на съседа, уж за да обменят няколко празни буркана с различна вместимост. А всъщност – жадна за мъжко внимание, което не получаваше напоследък.

  Двамата се срещнаха на мрежата, представляваща ограда и синур между двата комшийски двора.

  – Много си хубава – подшушна комшията Киро и с трепереща ръка посегна да погали жената по закръглените гърди. – Ще пием ли по ракия? – предложи той и я погледна въпросително и с надежда.

  – Добре – бързо се съгласи младата жена, вече приключила със сутрешната шетня и досадната грижа за цялото семейство.

  Чукнаха едно кухо и бързо „Наздраве“, доде Ваньо го нямаше.

  Ракията – домашна гроздова, поне 45 градуса, силно опари хранопровода и зачерви страните й. Светлосините й, невинни очи блеснаха дръзко.

  „Какво пък – мислеше си тя, – мъжът ми скита с разни никаквици, спи с бившата си жена, в едно легло лягат… а аз да не мога да пофлиртувам с тоя дъртак!“

  – Ела… мъничко да те пипна – каза шейсетгодишният стар ерген, прочут земеделец на дини в селото, и се доближи още повече.

  – Не – смути се жената, – ако ме види мъжът ми, с мен е свършено! – Но добави закачливо: – Значи днес имам точка! – позасмя се с наредените си като бисери зъби. – Предизвикала съм фантазията на един мъж.

  В този момент дървената вратичка на гаража хлопна, а големият на вид Киро се сепна уплашено. В очите на този, иначе 120-килограмов, едър фермер, пробягна страх, който Сия забеляза.

  – Мъжът ти май се прибра. Не чу ли вратичката?

  – Прибрал ли се е…? – притесни се тя. – Ох, сърцето ми се сви! – рече и посегна, та тури ръка на сърдечната си област, предусещайки тежката ревност на Иван.

  – Отивай, отивай – отвърна комшията и добави приглушено: – Да не ядеш пак бой!

  Червенокосата взе недопитата чаша с ракия и, минавайки през гаража, влезе в предния двор.

  Там на външната чешма беше мъжът й Иван, който се миеше от работата, потънал в гробно мълчание.

  – Ооо, скъпи, кога се прибра? – запита жената, като се опитваше да разведри бурята, която се задаваше. – Приготвила съм ти и специален обяд, пиле фрикасе, да ти сипя ли да обядваш? – заговори го тя, с престорени нотки на радост, а всъщност със свито от страх сърце.

  Мълчание.

  Иван:

  – Какво означава „Имам точка“? – попита я той, без да я поглежда, стоейки още на чешмата, показвайки й гръб.

  Последва още по-неловка тишина. Въздухът между тях се нажежи и можеше да се реже с нож, толкова бе плътно напрежението.

  – И „Сърцето ми се сви“? – продължи злобно мъжът.

  – Подслушваш ли ме? – попита тя, вече ядосана, но и разтреперана.

  – Не, не съм подслушвал, просто влязох в гаража да си взема зарядното за телефона.

  – Няма да се оправдавам – тръсна се тя, – защото нищо нередно не съм направила!

  Ревнивият мъж, облечен все така с работни дрехи, излезе за кратко и скоро се върна с 200 гр. шишенце ракия и кутия цигари.

  Настани се на масата под чадъра и разтвори компютъра, за да разглежда снимките от балканските им пътешествия с огромния туристически мотор.

  Тя междувременно глътна на екс останалата в чашата домашна ракия, докато правеше неуспешни опити да го заговори и да го накара да хапне.

  Той сякаш се намираше в друго измерение и не я виждаше.

  Жената познаваше отлично това му състояние. Обичайно завършваше със страховити скандали по нощите, пълзене по пода в краката му и тежки юмруци върху й.

  А сутрин, заедно с махмурлука, у него удобно се явяваше амнезия за извършеното.

  Предметите се връщаха по места, мебелите се поправяха, стъклата се метяха, раните зарастваха, думите се забравяха… до следващия път, когато всичко започваше отначало.

  Дяволска работа! Омагьосан кръг.

  От тих, кротък и разумен човек през деня, по-нисък от тревата, нощем се превръщаше в неукротимо чудовище, избухливо без повод, агресивно и болезнено ревниво.

  Демоните, дремещи в него, излизаха, когато напоеното с алкохол и никотин слабо тяло отпускаше преградите пред размътеното и безконтролно съзнание.

  Уплашена и стресната от вида му, жената също си купи мастика и се качи в спалнята, и пи, за да спре паниката и тревогата, която я обземаше, пред наближаващата кавга и очакваните пестници.

  По някое време следобеда слезе долу, вече видимо спокойна, като си мислеше, че бурята ще бъде потушена, ако не словесно, то поне в леглото, както много пъти преди това се беше случвало.

  Но стъклената маса под огромния зелен чадър бе празна.

  Детето отиде да го търси и го видя, че е седнал да се налива в кръчмата отсреща, заедно с циганите.

  Циганите надушват края на смъртниците. И ги наобикалят като лешояди за финалния гърч.

  Колю Копанара и Янко Хайгъра стояха от двете му страни.

  Пиеха, без да мезят, и го насъскваха срещу червенокосата.

  „Лошо – помисли си Сия, – щом от обяд започна … и то без да се храни, до вечерта ще стане непоносимо!“

  Много пъти при такива пиянски свади тя бягаше по селото, обута само с чехли, в снежни преспи или в пороен дъжд. Тропаше отчаяно на хорските врати някой да прояви милост и да й помогне, но по тъмно никой не отваряше.

  Хората се залостваха здраво и не ги вълнуваха семейните побои, хеле пък нейните.

  Беше се случвало да се крие по плевнята, да не я намери Иван, бе спала два пъти в циганската махала, дори с детето, бе заспивала неколкократно с яке и обувки на долния етаж, в пълна готовност да бяга, макар и от собствения дом.

  Само и само да избегне юмруците му и тормоза, който се изливаше върху й.

  Преди две години, уплашена от демоните, които излизаха от него в такива моменти, тя реши да ги запре като се кръсти в близкия манастир.

  След кръщенето тормозът значително намаля, нещата се поуспокоиха и канализираха.

  Но той започна да се качва на мотора пил.

  Вместо да унищожава нея, започна самоунищожение.

  Пиян пътуваше до другата си жена, бившата, от която уж бе избягал при Сия.

  Никой не можеше да го спре.

  Него ден наближи четири часа следобед, а Иван още не се прибираше. Жената качи дъщерята на автомобила и двете запрашиха към областния град, без да му се обадят.

  Настаниха се при бабата, която напоследък беше болна, набелязаха нещата, които имаха да вършат в града, и се настаниха по леглата рано да спят.

  Мобилният на червенокосата иззвъня вечерта .

  Звънеше Славея – първата жена на Иван.

  – Какво става? Иван е бесен! Ти го изкарваш от кожата му. Върни се и го успокой. Спри го да не се качва на мотора. Разбери, че белята става един път, разбери!

  Червенокосата го набра.

  – Слушай, Ваньо, утре се прибираме по обед. Имам малко работа в града, успокой се.

  Двете жени отново проведоха разговор и се надяваха мотористът да си легне да спи. Едната каза:

  – Ние, две жени, не можем да го опазим…

  А другата допълни:

  – Сякаш дърпа дявола за опашката!… Да става, каквото ще.

  Никоя не пожела да отиде при него.

  И двете ги беше страх.

  …

  Заваля проливен дъжд.

  Единственият от началото на лятото.

  Лятна буря.

  Сия сънуваше дълбоко.

  Видя го.

  Беше с него.

  Той дойде в съня й.

  Всичко бе истинско.

  …На другия ден следобед телефонът на червенокосата звънна. Обаждането бе от сина на Иван.

  – Да знаеш къде са документите на баща ми – лична карта, шофьорска книжка?

  – Не, не знам, в него са си.

  – Трябва да ги намериш.

  – ?

  – Снощи е починал на магистрала „Тракия“, в 2.40 сутринта. Валял е проливен дъжд. Трябват ми документите, за да го взема от моргата. Блъснал се е с висока скорост в товарен бус, мокър асфалт, починал е на място.

  …

  Гласът бе почти безчувствен.

  Тя оглуша.

  Тишината бе пронизителна. Като непрекъснато горно „си“ на пиано.

  Сякаш земното кълбо се превъртя и всичко застана с главата надолу.

  Нищо не чуваше.

  „Коя съм, къде съм?

  Къде си?

  Нали снощи беше до мен?“

  ***

  Мястото в гаража на 900-кубиковия мотор сега е празно. Инструментите, наредени по конец, стоят и чакат работливите му ръце.

  Напразно немската овчарка се ослушва напрегнато да чуе задаващия се черен звяр на две гуми с двата ауспуха.

  „На връщане от последното ни пътешествие в Сърбия и Македония, което бе най-хубаво, се отбихме за кратко в Рилския манастир.

  Необичайно Иван влезе и запали свещ за себе си и за сина си.

  Какво си казаха със светеца, не разбрах, но точно 7 дни след това сърцето му спря да бие, разкъсано от високата скорост и сблъсъка с товарния автомобил.

  А може би светецът Иван Рилски милостиво го прибра при себе си, за да го спаси и предпази да не извърши по-голяма беля…?“

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.
  

  .

• Осем такта тишина

  .

  От книгата на Марин Маринов

  „ОСЕМ ТАКТА ТИШИНА”, из цикъла „Квинтети”

  (изд. къща „Булевард” – Бургас)

  

   

  Ти намери цветето на светлината, като гледаше с години
  от върха на мачтата сведените облаци по хоризонта,
  тези бавни форми на мъртвите статуи, които някога обикна;
  вълните вдигат мрачно „Утринна звезда”, снишават се,
  островът наблизо тъне зад мъглата, само ударите на прибоя
  в есента подсказват нямото присъствие.
  Спомни си дългата градина край морето, терасите, извити по брега,
  призрачните сенки на дърветата и лунната тъга,
  които чезнат в тишината на побитите мрамори, тези бели пламъци, това полюшване с вятъра, докато си шепнат нещо
  в призмите на мрака.

  А ти дълбай в скалата, дълбай във пясъка, докато намериш почва,
  едно и също е, една и съща дива смес и въпрос на време е
  цветето на светлината, тромавите мрамори в пръстта, чувството,
  което се увива като свежия бръшлян и пие влага.

  2

  Отвори вратата,
  по която някой чука плахо от другата страна с години,
  докосва бравата, мълчи, понякога се чува шепот във ключалката,
  понякога въздишка, дори накъсания плач на разбудено дете,
  дори унесените напеви на бликащия вятър
  и пясъчната скръб, която може някой ден да те убие;
  други звуци, различни цезури във някое отрязано от друго
  място време, което няма как да ти принадлежи, нито
  да познаваш, само те подсеща,
  полепнало по златното сърце на есента.

  Ах, есенната меланхолия, така ме трогва,
  капка, дъжд, поточе,
  кънтеж от ехото на гарвани зад бавната мъгла,
  после тишината –
  да обичаш е красиво занимание.

  3

  Погледни сега над долината,
  любов моя, пълна с ангели до вчера по ливадите,
  които са мълчали цяла нощ под ударите на дъжда,
  преди да си отидат; погледни
  над бавната река, пресечена от пясъците до морето,
  където лятната зора разтваря цветовете си, горещината капе
  още рано по устата, напуква челото ми, както сухият ми глас
  наранява небцето, като се мъчи да излезе;
  този мъж с лице на чужденец, с чужд пясък по ботушите
  и дреха в кървав цвят, търси нещо във тръстиките,
  спомен някакъв, договор или парче от мощи,
  понякога гаси блуждаещите светлини в реката, пали други
  с шепота на друг човек от епохата на младите съзвездия,
  така старателен в молитвите си,
  така потънал в ритъма на единственото важно изречение,
  в една дума, в една буква, в охлювчето
  на препинателния знак „Защо”, докато тръстиките се свиват
  с изгрева и почерняват, цял бряг натрошени кости,
  и остава сам в пейзажа, видим, като забит за веха клон
  в смалената вода.

  4

  Така дълбока е и неотклонна болката, когато чезнат бреговете.

  Корабният нос намира по-високата вълна и се издига
  над мъглите, задържа се за миг, миг повече далечна светлина
  върху лицата ни.
  Някой ден ще се завърна, пронизан от тревога
  и тя ще има твоите замислени очи, мога да я нарека носталгия,
  но не е същото, което ме съсипва
  в протяжното разтягане на залезите.

  Вода, навсякъде вода и тих остров, осеян с кости,
  къде да стъпиш, кое да наречеш живеене и неживеене,
  сърцето се отдръпва.

  5

  Опознахме живота си с годините,
  Като потапяхме греблата в цветовете на морето,
  като натягахме платната сутрин под това небе,
  опалово по хоризонта, с прозрачни птици,
  които тръгваха към нас,
  /облачни криле, пера, дори внезапното
  проблясване на нокът/,
  и докосваха челата ни с хладната си свежест.
  След залез се закотвяхме между двата острова, извити
  като сраснали се костенурки, малък проток с плажни ивици,
  откъдето чувахме задавения лай на подивели кучета
  и в пукнатините на скалата сънното писукане на морски ястреби;
  въздухът ухаеше на сол и водорасли, провикваше се нощна птица
  в мрачината, докато гледахме звездите,
  приведени над мачтата.

  О, мое вдъхновение, какво ще ми разкажеш още
  за плача на вятъра в острите въжета!

  Младото момче от Тракия се разболя от морето
  и един ден се върна при своята река със жълти наноси
  и сладко папрат по бреговете.
  Решихме, че така е справедливо.

  Бих искал да намеря вече някакво спокойствие,
  като взема пример от полегналите мрамори
  в тази скрита долина,
  златиста и с оранжеви сияния по края,
  защото ми е лесно да се доверя на въздушните течения
  в някоя привечер, да ме отнесат, както съм оставял
  през годините платното да улавя най-фините дихания.
  Сигурно е от навика ми да поглеждам през мъглите,
  да поглеждам през тревата, където бях открил наскоро
  празното гнездо на яребица до брега,
  да поглеждам през мрежата на лунните паяци,
  които слизат ниско с нощната роса и ме търсят.

  6

  Ах, розата, която фантастично разцъфтя на хоризонта сутринта
  и цял ден беше упование, даже място за молитвен дом, високо,
  така близо до божите нозе, вече почерня в края
  на дългия ден, който все не иска да издъхне
  и листата й капят в часовете ни отмерено,
  тази точна и безлична математика в нашите отрязъци
  от време, всеки сам от своята страна, учуден,
  а аз ще паля лампата, любов моя, ще ти чета поезия,
  докато светлините се оронят, за да не виждаш
  как зад хълмите вали,
  водата се надига и приижда.

  .

• Японияда I

  

  1. Японияда. За чука

  В нашето красиво и спретнато градче се случи нещо, което излизаше от представите ми за нормалност на инцидента.
  Улиците – почистени.
  Хората усмихнати.
  Спокойствие, ред и дисциплина.
  И изведнъж всички в ресторанта оживено коментират.
  – Би кришта! Не! (Изумена съм!).
  – Куай, не! Не! (Страшно!).
  …

  Лицата на японците се опъваха в уплашено изражение.
  Какво се бе случило…
  В хипермарке със звучното наименование „Химауари“ („Слънчоглед“), в съседно нам градче, обикновен наглед младеж влязъл…
  Извадил ЧУК и започнал да налага, когото свари…
  Не помня дали имаше убити, но пострадали – със сигурност!

  …

  Няколко години преди това, на станция „Икебукро“ в Токио, друг мъж отново с чук бе успял да претрепе доста хора около себеси
  …

  (Жоро Павето може ряпа да яде…)
  Оръжията в Япония са забранени.

   

  2. Японияда. Найн илевън (9\11)

  Паднаха небостъргачите в Америка.
  Японците са покрусени в ресторанта.
  Ама много покрусени.
  Правителството повелява подчинение и любов към братска Америка.
  Ненавиждам атомните бомби над Нагазаки и Хирошима.
  Японците страдат.
  Не обичам страданието.
  Съчувствам им. Много.
  Обичам ги.
  Те са като нас.
  Много изстрадал народ, но са се въздигнали като Феникс от пепелта, а ние – още не.
  Страдам, но не разбирам как могат да страдат за найн илевън.
  Казвам им го.
  Те ме гледат учудени.

   

  3. Японияда-ааа!

  Хай!
  Сее – но!
  Принципи.
  Първородното дете е най-важно.
  Има право да обучава по-малките си братя и сестри.
  То е „сенпай“.
  Каквото то каже – по-малките изпълняват!

   

  4. Японияда-ааа

  Защо всички искат да са красиви?
  Съществува убеждението, че ако си красива, нежна, малка, изящна, няма да има „иджиуару“.
  Всички се стремят да бъдат такива. На всяка цена!
  Малко с нещо да се различиш, отличиш от „стадото“.
  Може да си по-висока, може да си по-дебела, може да си по-кльощава.
  Може да имаш бемка на неподходящо място!
  Край!
  Тормозът започва обикновено в училищните тоалетни.
  Не забравяйте, че едни от най-добрите филми на ужасите са японски.
  Сега като прочетете това ще Ви се поизясни.
  Филмът „Ring“, например…
  Уакат-та???

   

  5. Иджиуару

  Седят в ресторанта японци.
  От един колектив.
  Фирма (Кайша).
  По-големият от теб във фирмата винаги е прав.
  Ти търпиш.
  Щото си низходящ.
  Ти си патица.
  Семпай (по-възрастният) се напива…
  Започва да забива клечки за зъби в челото на подчинения си…
  Това пред цялата фирма.
  По-нисшият мълчи, усмихва се и се кланя.
  ….
  Докато насити жаждата за „иджиуару“ на по-висшия…
  Уакатта???

   

  6. Японияда-ааа. Иджиуару

  Започва задължително в училище.
  Нарочват си некоя заспала овца…
  И тормоз.
  Префинен, гаден, групов.
  Свалят й гащите и какво ли не…
  Само защото не е в „групата“.
  Честно, мислите ли ги за нормални тези японци…
  Аз се съмнявам дълбоко.
  И ние сме гадове, но чак толкоз.

   

  7. Япониядаааа. Тъмната страна на японците

  Седнала съм във влака от Токио до наше село…
  Гледам през прозореца.
  На перона стоят двама мъже в костюми.
  Единият бие шамари на другия.
  Биещият шамари е в йерархията по-висш.
  Другият, нискостепенният, мълчи…
  Търпи.
  И се кланя.
  Това е „иджиуару“.
  Уакаримас, Ка??
  Прехвалената Япония…

   

  8. Японияда-ааа!

  Сее – но!
  Хай!
  Хаджимаримасу!
  Какво е „иджиуару“…
  Любима тема…
  Само за това мога да напиша цяла глава.
  Иджиуаруто е всъщност „тормоз“.
  Префинен, гаден, гнусен, уронващ твоето достойнство, който обаче си длъжен да търпиш заради йерархията.
  Била от семейство, била в служба, била в кариера, била в училище.
  Кошмар, ви казвам…
  Да го видите на живо и да го преживеете.
  Пиша тези думи, защото авторката на сладникавото „Моши, Моши, Япония“ блокира и трие всичко негативно за тази прекрасна страна…
  И мен блок, би тези, които ме харесват и четат, и те така…

  

  9. Япониядаааа!

  Ич, ни, сан!
  Продължаваме натам!
  За черешите… гледам, че е актуално.
  Та, това, че има много „сакура“ (дървета) не означава, че японците ги отглеждат за череши (вишни).
  Отглеждат ги за… красота.
  Не да ги ядат.
  !!!
  Култура, която народ като нашия, който като види райграс в двора на някого, тъжно въздъхва: „Ееее, тука колко корена домати и краставици можеха да се боднат…
  Тюююю, зян отиде таз земя…“.

   

  9. Японияда по български

  Карам колело, слушам музика в ушите от телефона.
  Усмихвам се.
  Аз съм в дзен.
  Дзууто (постоянно).
  Хората ме гледат странно.
  Започват да се усмихват.
  К’во нещо е усмивката.
  Дзеннннн.
  Научете се да се изключвате.
  Конничуа!

  

  10. Япониядааааааа!

  Пълен напред!
  В ресторанта, в който работех преди много години, в град с шантавото наименование „Щастливи ръце“, всичко беше добре, дори тривиално.
  Живеех, работех, имах много приятели, които ми помагаха и ме обичаха.
  Само дето много ми течеше носът.
  Бистра вода, почти денонощно.
  Дадоха ми някакви антиалергични хапчета, защото тогава беше сезонът на майския пух от тополите.
  И понеже там всичко е бетон, асфалт и застрояване, а няма земя, в която да се преобразуват, мръсотията, прахът и майският пух започват да се търкалят по перфектните им улици на кълбета.
  Дишаш, дишаш. Инхалираш дълбоко.
  Всички поглъщат и се алергизират.
  Мислех, че е от това, но сезонът се смени, а бистрата вода от носа ми не престана.
  Бях решила да си бодна една ваксина срещу грип, защото имаше дни, в които бях неспособна да работя.
  Навсякъде рекламираха такива ваксини.
  Бунпей, мъжът ми, ми каза да не правя тая глупост.
  – Защо? – попитах. И той тогава той ми каза следното:
  – Няколко японци си поставиха „Тамифлу“ ваксина срещу свински грип. (Годината е около 2000-та.) Откачиха и скочиха от небостъргачи… Други пък, възрастни пенсионери, си поставяха ваксини срещу грип.
  Започнаха странно и бързо да мрат.

   

  11. Японияда

  Уважението си е уважение.
  Да научим от тях много неща – да!
  Приветствам, но!
  Ако някой от хората, които ме четат, е решил, че ние, българите, сме някаква измет, лош материал или нещо подобно, а японците са най-великата нация в света, да ми дойде лично!
  Такова шибару ще му спретна, че свят ще му се завие!
  Баш ще види лошата!
  Дръжте се достойно, бе хора!
  Съпротивлявайте се!
  Не позволявайте да Ви унижават!
  …
  (А желаещите – да си носят въжето и камшика сами! Доволни ще останат!)

   

  12. Японияда

  Добро утро, сутрешна доза.
  Наредила съм се на опашка в местния хранителен магазин, пазарувала съм си нещо, обмислям как да го готвя.
  Японско, естествено.
  Отнесла съм се мислено някъде, витая в дзен, докато чакам.
  Пред мен майка, с мъничко японче.
  Детето ме гледа уплашено, и току подръпва ръкава на мама и шепти:
  – Окаасан (Мамо).
  Тя му вика:
  – Шшшт. – И добавя: – Не повишавай глас, минна кийтеру зо! (Всички ни слушат!)
  Хлапето, обаче, е настоятелно.
  – Окаасан… Виж (мите)…!
  И се изцепва на опашката:
  – Тая защо има сини очи?!?!  (Каноджо но ме уа аои, зоооо!) – И гледа уплашено, сякаш е видяло извънземно.
  Окаасан ми се извинява, покланя, усмихва..
  Аз на перфектен японски казвам, че всичко е наред…
  А в душата си съм бясна, защото си въобразявах, че като съм омъжена за японец, владея езика, ям тяхната храна, интегрирана съм, то те би трябвало да ме приемат за една от тях.
  Да, ама не.
  И там чужденец, и в България чужденец.
  Това ми бе орисията.

   

  12. Японияда. Обществени тоалетни

  Вози ме едно младо гадже, интелигентно, учено дори… говори английски, о йее…
  Водим много съществен, почти снобски разговор, какъвто могат да водят само двама млади от Европа и Азия.
  Вечеряме в някакъв не скъп ресторант, на име „Сайдзерия“, в който предлагат за мое удоволствие – нещо от далечна Европа – италианска кухня!!!
  Кафе еспресо, пици и все остальное манджа. Въх.
  Водим ние, разбираш ли, разговор на високо ниво.
  Пием вино…
  За Перу, ацтеките, културата на Маите… Всички това на Еnglish.
  Обаче…
  На мен като една простосмъртна богиня ми се дохожда до… тоалетна.
  И там се заформя един ужас…
  Подгответе се, моля!
  Тези с по-слабите нерви да напуснат!
  Свърших си работата, усилие не бе потребно.
  Обаче… как да пусна водата?
  Отляво един… ъъъ, ръкавник с копчета.
  Всичките, написани с йероглифи… Бахмааму…!!!
  Кълна се.
  Натиснах ги всичките.
  Поотделно.
  Едното чуруликаше (явно да ме предразположи).
  Друго вееше вятър (да ме изсуши?).
  Третото като се подаде, брате… Една пипета хвърля вода нагоре като фонтан!
  Натискам, бърша с тоалетна хартия пода…
  Нъц.
  Продължава тоя фонтан да блика нагоре и да мокри всичко в радиус два метра около тоалетната чиния…
  По едно време се уморих да водя борба с тоалетната стихия…
  Затворих вратата внимателно и бърже казах на японския момък: „Let’s go!“.
  Повече не се срещнахме!

   

  13. Японияда. Тоалетни

  С една българка си се разхождаме из Токио.
  Мол, на който там казват „Департо“ (departament).
  Гледаме новите телевизори „Aqua“.
  Тъкмо бяха излезли.
  Въртим се в тоя рай на технологични радости за сърцето и окото.
  Внезапно на мен ми се припикава.
  Добре.
  Тоалетните в Япония са в изобилие и безплатни, но…
  Тука има една уловка.
  Ако успееш да си пуснеш водата!
  Свърших там, каквото върши всеки, поне веднъж дневно.
  Добре… ама… казанче – няма.
  Копче – няма.
  Указателни табели – няма.
  Пробвах се…
  Движа се из кенефа… като русалка в плитчини…
  Викам, тия гадове нещо фотосензори са ги измайсторили, сигур…
  Ей, да не се изтървете да кажете „сензори“, щото това е мръсна дума!!!
  Означава „мастурбация“ на японски!
  Шшшшт.
  Та… търся, разбираш ли… вълшебното копче.
  Но не би.
  Омърлуших се и поисках „помощ от приятел“.
  Добре, че Росица бе отвън.
  Пуснах капака на тоалетната чиния. Тя влезе.
  Огледа щателно района като полицейски инспектор и видя!!!
  Една маалка, червена стрелкичка, която сочеше до един още по-малък и незначителен педал.
  Натисна.
  И струята дружно отми всичко.

   

  14. Японияда. Завръщане в България

  След 3-годишно отсъствие най-сетне кацнах на аерогарата в София.
  13-часов полет.
  Посрещна ме мама, стопила се до неузнаваемост, и брат’чедът Цецо, пръв роднина и шофьор.
  Качиха ме на жигулката и потеглихме по окаяната магистрала към Пловдив – родния ми град.
  От двете страни се редяха омърлушени ниви, потънали в бурени. Разрушени стопанства, скелети на изоставени къщи. Коне и цигани с каруци.
  Веднага разбрах, че съм сбъркала. Не трябва да оставам за дълго.
  Мечтата ми България да се превърне в Швейцария на Балканите не се бе състояла.
  Очевидно преходът продължаваше.
  Цецо се вживя в ролята на екскурзовод:
  – Глей, глей ко стаа… Виж, виж, де! – И сочеше тъжната картинка наоколо. – Всичко изоставено на произвола на съдбата… да се руши… да се унищожи… – И махна с характерното за българина движение на ръката, която изписваше параболата „Нищо не става от тая държава!“.

  Мълчах на задната седалка на социалистическото возило. И започнах да се свивам, да се свивам… Докато стана мъничка и невидима… ако може да изчезна…
  – Ей, сегичка ще видиш апартаментчиту – обръща се към мен мама, от навигаторската седалка.
  Очите й блестят… –  Апартаментчиту, дето ти купих… (Нали й изпращах спестяванията си.)
  – Мамо – тихо надигам глас, – ама аз исках къща с цветя и с градинка…
  А мама продължава:
  – Апартаментчиту има и парно, и топла вода… – И за по-голяма тежест добавя: – И е с плочки!
  Замлъквам и се свивам.
  Отново ставам мъничка, мъничка.
  Дупките по пътя ме унасят и заспивам.
  Събуждам се.
  Колата трополи по кълдъръма на бул. „Васил Априлов“.
  Сякаш в сюреалистичен сън наблюдавам една кокона с високи токчета.
  Която е облечена като за ревю и грациозно стъпва в мръсно кафявата, непометена шума, която е почти до кокалчетата й…
  Сиви, навъсени сгради ме гледат.
  Вали ситен есенен дъжд.

   

  15. Японияда. Homesick

  Бяха минали три години, откакто не си бях ходила до България.
  Когато напуснах терминала в София, се зарекох никога повече да не се връщам в Родината си.
  С времето се адаптирах в Япония добре, обичах тази страна (и още я обичам).
  Обичам хората й.
  Лошо не съм видяла от тях.
  Работех, печелех, пращах пари на мама.
  Мислех на японски, учех трите им азбуки, общувах много с хората, най-различни и цветни.
  Ония години бяхме около 300 българи в цяла Япония.
  Жадувах да се срещна с някой нашенец…
  Открихме една Елена в Ашикага, и тя омъжена за японец.
  Направихме връзката и отидох да я видя.
  Вече се беше изнесла от провинцията, та чак в Токио.
  Дива, бясна кучка.
  Висока, със спортно телосложение и бюст с размер яйца на очи, тя беше дете на разведени родители, която беше преживяла много несгоди и умееше да се бори с живота.
  Беше дошла сама на 18 години, омъжила се и дори въртеше малък pub в Ашикага – провинциално градче с прекрасни мостове.
  Още си спомням ясно този ден.
  Срещнахме се в Токио, седнахме в Wenddys да хапнем някакви сандвичи…
  Тя говореше спокойно и почти безизразно.
  Висока, смугла, със смолисточерни, дълги коси, ослепителни зъби и изразителни кафяви очи.
  Слушах я, а в главата ми кънтеше японски.
  Разбирах всичко, което ми говореше на български, но моя български не идваше.
  Беше се задушил в гърлото с топки памук.
  Езикът ми се напрягаше да овъртили някоя дума на български…
  Стараех се да говоря само с „да“, „не“, „ахам“…
  Слушах я, гледах я… И изведнъж тя даде признаци на живот!

  Изпсува нещо.
  Ама си изпсува, ей така!
  Емоционално, по български… с неподправено чувство!
  Че като ревнах…
  Като се разтъркулиха тия сълзи на всички посоки… Стоя права в Уендис, насред центъра на Токио…
  Ревна и тя.
  Бяхме бездушни кукли, които малко по малко се очовечаваха…
  Смеехме се и плачехме едновременно…
  Разбрах, че трябва незабавно да се прибера в България.

  

  16. Японияда

  Немската кръчма, с американското име.
  Задържаме се доста години там.
  Дори се запознах и омъжих за японския ми съпруг – Бунпей.
  Пристига той с негов приятел, подочул, че в германския ресторант работи чужденка от Източна Европа.
  В туй село, гдето се нахождаше въпросният ресторант, на име „Камон“, в радиус от 200 км със сигурност нямаше такава като мен.
  И дошъл, да хапне, да се запознае…
  Идваше чак от Йокохама – далечен и много красив мегаполис.
  Подава си ръката, усмихва се като разбира, че говоря чудесен японски, и няма нужда да се напряга (а искаше) да говорим на английски.
  В онези далечни години, всъщност това се случва в миналия век, слушах хард рок и поп музика, също и японска музика.
  Думите, с което го плених и остана мой дълги години, звучаха горе-долу така:
  Той:
  – Каква музика слушате, госпожице?
  Аз:
  – Нирвана, Офспринг, Пърл Джем, Ролинг Стоунс, Пърпъл…
  Той:
  – Ооооооо. А коя Ви е любимата песен?
  Аз:
  – „Rape meeeee!“ („Изнасили ме!“) – и запявам.

   

  17. Японияда. За духовете

  Случи се така, че в един период работех в японски ресторант, с… немско меню, много бира, красива собственичка с изискано кимоно, и двуместно BMW, която управляваше семейния бизнес и бе турила американско наименование на заведението, което се помещаваше в собствената й къща.
  Всеки ден, докато подготвях старата кръчма за отваряне, чистех и нареждах масите, тя отиваше отвън и правеше много странен ритуал.
  Стъклени чаши с вода ги обръщаше в чинийки със сол и ги поставяше на стълбите от двете страни – успоредно по една.
  Казваше, че така лоши духове няма да влязат.
  И действително, идваха само хубави хора, задружни семейства да вечерят при нас и да пеят и се забавляват.
  Явно чашата със солта е трябвало да я тури пред спалнята, защото на съпруга й му писна и затвори бизнеса й.
  Как така тя ще управлява, печели и се вихри сред чужди мъже?
  Ще пие, ще пее, ще весели клиентите, макар и в името на парите, от които и той се хранеше?
  Мъжкото му его надделя.
  Една вечер дръпна шалтера на ел. табло и ние всички останахме без работа.

   

  18. Тъмната страна на лъскавите неща и усмихнатите хора

  Имахме една клиентка в ресторанта.
  Идваше често, не беше млада.
  Стара мома, с кучето си.
  Беше необикновена, водеше домашния си любец в заведението, шефът й разрешаваше то – голям черен пес, да седне до нея на дивана
  Весела, забавна, интелигентна, и самотна.
  Смеехме се, беше ми любимка.

  Един ден спря да идва.
  В самотата си бе решила да се се отрови с газ.

   

  19. Има още. Япониядаааа!

  Случи се така, че работех в екип с три българки, певици.
  Имаха си шоутайм.
  Едната беше Мариана, с големи бомби, което в Азия е страхотен плюс.
  Другата се казваше Мария.
  За жалост, караше японците да й викат „Мими“.
  А „Мими“ на японски е уши.
  Викаха и госпожица Уши…
  Бе, не им беше лесно и на тях.
  Като ни видеха, градчето беше малко, наричаше се Ота – незнайно защо правеха странни движения с ръцете по слабините, сякаш дърпат невидими бикини нагоре и изкрещяваха: „Команечи!“.
  Команечи е румънска гимнастичка, която в техните очи е страхотен сексапил.
  Така и не можаха да запомнят, че сме от България.
  Викаха „Бру-бру-бругариа?“.
  Направо ни сапикясваха.
  След което задаваха особенно умния въпрос:
  – Букуресто ( Букурещ).
  ????
  Wtf.
  Един прекрасен ден решихме, че ще пишем писма на нашите.
  Все пак, това се случваше през далечната 1997 г.
  Написахме писмата, турихме по една сълза вътре, запечатахме ги и тръгнахме да търсим поща.
  Поща, бе, хора.
  Питахме тоя оня, мълчат гадовете, правят се на утрепани.
  А ние с езици.
  Кеф ти инглиш, кеф ти френски, немски.
  Нъц.
  Повдигат раменна безпомощно.
  Оная с големите цици се ядоса вече.
  Та ние обиколихме целия град, никой не вдява какво е „post office“.
  А си мислехме, че е интернационална дума.
  Накрая разбрахме как е на японски еквивалента й.
  „Юбинкиоку“.
  Скромно, нали.
  Пуснахме писмата, хапнахме по един биг фиш и се прибираме.
  Прибираме прането, гащите на четирите ги няма.
  Няма прашки, няма чоджум!
  Първо помислихме, че са някакви бездомници, после ни казаха, че това е някой фетишист.
  Търкат, бе, к’во да правят, нали ви казах за порното.

   

  20. Япониядаааа. Понеже порното в Япония е забранено…
  Продължаваме нататък.

  Та, тез мръсни работи са забранени в любимата ми Япония, пък то… човещинка… догледа ми се.
  6 години не са никак малко…
  Няма бе, хора.
  Няма!
  И сайтове, и мръсни филми – всичко цензура.
  И на тях им се гледа, но много трудно си купуваха мръснишки филми под тезгяха в специални магазини.
  Та, японците ме научиха на един трик.
  Понеже порното се прожектираше на мозайка, с квадратчета на половите органи… в любовните хотели само.
  Казаха ми да лепна мокра кърпичка на мозайката, щяло да се види…
  Колко съм висяла и търкала с мокра кърпичка телевизорите, ако знаете…

   

  21. Хайде сега малко за секса

  Първия ми съпруг беше японец.
  Нетрадиционен, дори го водих в България.
  Беше му много забавно и странно.
  Дори го качихме на жигулката на брат’чеда.
  Бунпей (така се казваше съпругът ми) опули очи…
  Ние се извиняваме, че нямаме друга кола за разходки, а той щастлив…
  Вика, такава руска машина само във филмите съм виждал!!!
  Смях.
  Та, за секса… ще Ви разкажа една случка от семейното ложе.
  То такива работи не се разказват, ама нали съм лошотия… та…
  Настройте ли ушите?
  Добре.
  Да правиш любов с японец си е цяла церемония, както и много други неща при тях.
  Уговарят се за кой ден, той си взима почивен ден, точно когато и ти почиваш.
  Match, разбираш ли…
  Свещи, романтична музика, тунинговани душевно и физически към сакралния акт…
  И вече наша Деса е усвоила всичко по реда си, качва се отгоре и започва въртеливи движения.
  Тъкмо се задъхах, аха… да… сещате се.
  А отдолу съпругът ми лежи с безизразно лице и ми казва:
  – Отивам!
  Спирам внезапно и се ококорвам.
  – Къде отиваш, бе??? Точно сега ли???
  А той почервеня целия, защото думата „отивам“ означава и „свършвам“.

   

  22. Япониада.
  Продължаваме.

  За японката мога само да напиша един реферат, но да Ви запозная с някои характеристики.
  Съпруга се пише „оксан“.
  Сан си е дума, която приляга и за мъже, и за жени.
  Например Каваками сан.
  Преди това има „Кун“ и „Чан“.
  Те са по-ниско производни.
  Та… „оку“ означава отзад.
  Съпруга е онази, която стои отзад.
  Тя е винаги ЗАД Него.
  ЗАД Негово Величество Мъжът.
  Тя, онази, малката, го подкрепя, той се обляга на нея.
  Тя му е опора.
  Когато съпругът се прибира, казва: „Тада има“, в превод „Прибрах се“.
  А тя е длъжна да му отвърне с нежно и приветливо гласче: „Окайри насай!“.
  Да му се усмихне, сякаш вижда самото слънце, да коленичи (може и да лази, ако предпочита), да му донесе пантофите.
  Да му събуе обувките, да му вземе чадъра, палтото, чантата… Да ги постави на местата им, защото Господарят се е прибрал.
  Ако в БГ има някаква „нормалност“, то тя е дошла след Освобождението от Западна Европа! Иначе – Ориента, Булка!

  Да, от Западна, когато са спрели да горят вещиците? Или когато богомилите пренасят нашето разбиране… не ги разбирате тези работи.

  Начи, онова си е тяхна нормалност. Аз лично предпочитам да не се бъркам на другите, ако те не ми се бъркат на мене – нищо, че се втрещявам от разни нрави.

  Хубаво е, че Ви се иска да издигнете в култ качествата на българския мъж с неговото пословично джентълменство! Ха-ха! Вещици не са горени, заради факта, че са жени, а по други причини… Мъжете, обвинени в същото, също са били репресирани… както и Богомилите са били изхвърлени от България!… Въобще… Дайте да не смесваме факти и епохи.

  Красотата в Япония е издигната в култ.

  Жената бива наблюдавана нонстоп как се движи, как се храни, как говори, как спи дори.
  Движението, походката трябва да бъде със ситни крачки и леко да се увива като се движи.
  Няма право да крачи широко, ръкомахайки или пък да крещи.
  Това си е направо забранено.
  Когато спи, позата е важна, съпругът й я наблюдава…
  Ръцете и краката не могат да бъдат разперени, накъдето и душа сака.
  Като малки на японките са им връзвали нозете и ръцете, за да се научат да спят „правилно“.
  Това отлично се връзва със „шибаруто“.
  Ако проплаче, че я боли… отвръщат й: „Гамма! Гамма шите!“.
  Което означава: „Търпение, ще търпиш!“.
  От малки така ги учат.

   

  23. Японияда. Японската жена

  Японката е жена – мечта.
  Идеалът на тази нация е дребна, нежна, миловидната азиатка, винаги усмихната, безупречно чиста, приветлива, с перфектно поддържана коса.
  Ръцете и стъпалата при тях са особен фетиш.
  Дланите трябва да бъдат малки (за да може оная му работа на мъжа да изглежда огромна в нея).
  Палецът, вдигнат нагоре, е въпрос: „Имаш ли си мъж?“.
  Ако тя кимне, кандидатът не я закача.
  Вдигнато кутре нагоре означава „жена“.
  Или тя ми е приятелка.
  Йероглифът „жена“ се изписва с преплетени краченца.
  А мъж се изписва с два йероглифа – „сила“ и „оризово поле“.
  Устенцата й също трябва да бъдат малки (тука аналогии няма да правя, сещайте се сами).
  Култът към красотата и съвършенството при тях е ненадминат.
  Обичат да казват за жените, че не е важно да са умни, достатъчно е да са красиви и да правят гледката около себе си такава.
  Повечето японки се изучават в университет, но не работят.
  Работи мъжът, а тя става образована съпруга-домакиня, която се грижи за други неща.

   

  24. Продължаваме с Япония. Поговорки техни

  „Съпругата е като въздуха, без нея не можеш….
  А любовницата е като водата.
  Колко дена ще издържиш без нея?“

   

  25. Един проект за Япония

  Имах изключителния шанс и късмет да живея и работя няколко години в Япония.
  От 1997 до 2003 г.
  Когато удари жанвиденовата зима, бях решила: „Край, в тая кочина с мутрите няма да живея!“.
  Всички що-годе здрави люде се изнасяха на Запад.
  Понеже „като всички“ е адски дразнещо, а и съм си бунтар по природа, рекох: „На изток!“.
  Добре, де….
  Нека да сме наобратно.
  Но къде?!?
  Уличах се от японската култура, дизайн, икебаната, привличаше ме тайнството на Азия, екзотика.
  И, не на последно място – парите!
  Газ!
  Уредих се в някаква фирма, платиха ми билета и ето.
  Кацнах на „Нарита“ – тяхното летище.
  Чиновник, с дръпнати очи и блестяща от чистота фуражка, старателно, чак драматично ми разрови ръчния багаж…
  След което, с дежурната усмивка ми се извини за причиненото неудобство и ми се наклони…
  Стигнахме паркинга, а там първото нещо, което наблюдавах, бяха безупречно наредени автомобили.
  Не стига, че бяха измити до блясък, ами и тия малки япончета търкат, разбираш ли…
  Дополират ги до ослепителна чистота със снежно бели кърпи.
  „Кирей ни шитеру“ – казват.
  „Чистота“ и „красота“ при тях е една дума.
  Носейки си мръсотията и калта от България, хаоса и мрачното съзнание, се втрещих.
  Шок.
  И някак по-малко, още от аерогарата те подхващат и те моделират волю-неволю.

  .

  Текст и снимки:

  Десислава Бърлатова
  

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Десислава Бърлатова е родена през 1975 г. в Пловдив. Завършила е Техникум по керамика и стъкло – гара Елин Пелин, Софийско, специалност „Дизайн“, и „Операторско майсторство“ в Югозападния университет „Неофит Рилски“ – Благоевград. Увлича се от изкуствата от малка. Една година учи в театър „А`парт“ – Пловдив. Работила е като фоторепортер във в. „Марица“ и като ТВ оператор в poTV.bg. Любовта й към изкуствата и интересът й към Япония я отвеждат в Страната на изгряващото слънце, където живее от 1997 г. до 2003 г. Първият й съпруг е японец. Сега живее във Великобритания и работи там като масажен терапевт.

  .

• Неделен ден в Мюнхен

  

  Любопитно слънчице е влязло в стаята ми. Плъзга се по пода, мушва лъч под бюрото, скача на масата, разглежда иконата на “Свети Илия” и се смее – познава колесницата с червени коне, които препускат по облаците и под копитата им изскачат светкавици.

  Аз се колебая между сутрешното кафе с вестник “Демокрация”, прахосмукачката и лабораторията. Познайте какво ми се иска и какво правя! Познахте ли? Увивам шал около муцунката си (защото слънцето е в стаята, а навън е сняг и студ) и поемам.

  В рейса сме шофьорът и аз. Къде е народът на Мюнхен?  Тези хора са побеснели на тема “здраве и природа” и днес ще представят петиция за количеството и вида боклук: по-малко боклук, за да е чисто, и опаковките да не са от пластмаса, която не гние, а от естествени материали.  След лиричното боклукчийско отклонение, продължавам.

  На спирката се качва баба с куче.  От онези, за които съм учила, че са най-буржоазни: с кожено палто, маншон и шапчица с игла и топче. Жива и кокетна. Кучето е самата сладост – с големи къдрави уши, които метат пода, светлокафяви вежди и такива черни очета, че му заговарям.  Аз му говоря колко е готин, а той мята уши и… се усмихва.  Бога ми!  Кучо се усмихва!

  Бабчето се обръща:

  – О, той много се радва, когато му говорят на български.

  Казва го на български!

  Добре, че бях седнала.

  Кучо дойде, близна ми ръката, отпусна уши и слезе пред бабчето, което извади ръка от маншона и ми помаха.

  Шофьорът пита:

  – На какъв език говорихте? На руски?

  – Руски!?! Не-е-е, на български. (На немски това е “bulgarische”.)

  – Oh! Ungarische Sprache.

  Всичко е ясно. Какво да му обяснявам за разликата между българския и унгарския!?

  Важното е, че човекът вече знае как звучи унгарският.

  Пътеката към института е изметена от снега.

  Червеният джип е на паркинга.

  Е, слънце, пак ще се гледаме през прозореца.

   

  Мария Стайкова

  –––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• По тъмния гръбнак на планината…

  

  .

  По тъмния гръбнак на планината
  поникнаха звезди и аз видях
  земята и небето как се сляха,
  и как нощта се сгуши между тях.

  Зашепнаха в листата ветровете
  магически прогнози и слова,
  че те са най-великите поети,
  възпели красотата на нощта.

  В средата на магичната поема,
  във пазвите на приказния мрак,
  звездите се превръщат в част от мене
  и аз се чувствам като част от тях.

   

  Румяна Симова

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Хабер от долната земя

  .

  Разказ от Златка Колева

  .

  

  Разпищолиха се таласъмите по каратаваните на Долно село, завиха едни хора и ръченици, ще рече някой – сватба се е вдигнала. В притурка на тези вакханалски звуци, малкото останали дядовци в селото тракаха със зъби до първи петли – и добре, че имаха налични зъби тук-таме, че съвсем щеше да заприлича на идиличен селски хорър.

  Долно село седеше между някакви граници, на място без локация – и да го открие турист било, кадидат-заселник било или любопитен пътник, граничеше с абсурда. Историята му се предаваше от уста на уста и малкото останали дядовци знаеха от своите деди и по-назад, че са се родили в долната земя, тъй щото теглилата им да ги изведат до висша мъдрост. Ееех! Докъдето ти поглед стига – тучни ливади, билки, урожай! „Щом  това е долната земя, какво ли ще е горе!“ – чудеха се  малкото останали дядовци. Пуста орисия – да стискат зъби тук, а децата си да пращат на безопасно място. И правилно! Сегашната младеж с таласъми не може се оправи.

  Таласъмите проповядваха комунален стил на живот: „Всичко – викат, – ще е общо, не е важно кой е сял, кой ще жъне, на всекиму ще има според щенията му.“ Бреей! Как се вързаха дядовците на шарените им приказки – и те не разбраха, що за страх беше това – от самота ли, от бедност ли, ама скоро пишман станаха подир тая връзка.

  Криво-ляво, погаждаха се някак със злите духове, къде с шеги, къде с кавал и гайди – удържаха положението, дори ги научиха на работа, да шият и предат. „Браво! Сигурно са женски таласъмите в наше село – потриваха бради доволно старците. – Макар че вече да не знаеш що е мъжко, що е женско в наше време, на кой какво му се харесва.“ Но пък не се задълбочаваха много в подобни  размишления, защото животът им беше суров, в единочество и компания от всякакъв род можеше да облекчи положението им. Тъй живееха със своите невидими другари, дори мечтаеха като ги опитомят съвсем, да пратят хабер на младите: „Няма страшно, идвайте!“. Ооох, лесно ли се въдят питомни таласъми?! Да е калпаво дърво, да го ашладисаш – ама призраци са това, не им ли ходиш по свирката, изпадват ти отма зъбите от страх. Напълнеше ли се луната, проявяваха духовете психически особености, хващаха ги Карастанчовите и тогава да не смееш с таласъм да водиш преговори.  Дотегна им на старците този ортаклък и, страх не страх, решиха да изгонят призраците и със самотията другарство да завържат. „Аууу, как се гонят таласъми?“ – вдигнаха рамене малкото останали дядовци.  Те, проклетниците, права искаха: „Спогодба имаме с вас – викаха, – оттука не мърдаме.“ „Тцъ-тцъ-тцъ – вярно, че така беше – заклатиха глави дядовците, зловещо съглашение тегнеше над Долно село, пусто да остане.

  Уж много мъка беше минала през старците, а умът все не им достигаше. Срам не срам, решиха дядовците акъл да просят от най-големия страдалец в околията. Той живееше в хралупата на едно дърво, откакто свят светува, и страдаше там за цялата земя – и за горната, и за долната. Отидоха при него и потропаха на хралупата му: „Аман-заман, почнаха те, така и така… Що да сторим?“. Поглади брада околийският страдалец, изви очи към слънцето, после към празните кошари оттатък селото и рече: „Сватба!“. Бръкна в пазвата си, извади оттам един пощенски гълъб, даде го армаган на гостите си и се шмугна обратно в хралупата. „Хи-хи-хи – засмяха се старците, от толкова страдания, лудост го е хванала. Каква ти сватба, като сме само малко останали дядовци?!“ Прибраха гълъба и тръгнаха със смях към къщи, а там хала сякаш бе вилняла, таласъмите поканили роднини и пируват ли, пируват по мазета и тавани. „Ааах!“, плеснаха се дядовците по челата, от зор разбраха що им рече мъдрият страдалец, смигнаха си те и викнаха по цяло село: „Слънчо ще се жени за млада месечинка, тежка сватба вдига в празните кошари. Трапеза богата ни чака, другари!!“. И нали ламтяха призраците за блага и за аванта, бързо се отправиха към скроената примамка.

  И завъртя се ръченица като пъстра броеница, най-отпред потропваха дядовците с премени, след тях снаги посукваха таласъми натъкмени, с пряпорец и гусли се изви хорото, проточи се през село, по баира горе, чак до празните кошари. Влязоха таласъмите в кошарите, а старчетата само това и чакаха – бързо заковаха вратите и прозорците. Върнаха се сетне в Долно село и седнаха да пишат на децата: „Няма страшно! Идвайте!“; вързаха писмото за хвъркатия вестоносец и пуснаха гълъба към горната земя…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• 20 Q&A. Children’s book creator Marin Darmonkov

  .

  

  A long time ago Marin Darmonkov was a child. He was one year old when his father passed away. His mother remarried and Marin was raised by his loving (but strict!) grandparents. He learned to read and write long before he went to school. Books became his imaginary parents and his fictional friends.

  Marin studied nuclear physics, art, and literature. He owned an advertising agency for many years.

  Oh, a few more things: he does not drive, he does not drink carbonated beverages, he had never consumed food from fast-food restaurants, he does not have a mobile phone, he had never used legal or illegal drugs, and he had never visited his GP – much to the disapproval of his wife. He started his small publishing house FONTREAL (children’s picture books) in 2016. Marin lives with his family on the beach of the Atlantic Ocean – in St. John’s, NL, Canada.

  Born in Valchitran, Pleven region many years after the Valchitran Gold Treasure was created 16-12 century B.C.  The author is a mere mortal and has no intention to compete with the priceless value of the biggest golden treasure known to Bulgarian archaeology – 12.5 kilograms of pure gold.

  .

  Children’s book creator Marin was interviewed by
  the children’s book creator Marin

  

  Glad to meet you, Marin. You said that you have something serious on your mind and you plan to interview yourself. Why?

  Three reasons. COVID 19 being the first – it is not easy to meet a journalist in person like before. Secondly, journalists are mostly interested in talking to celebrities and I am not a famous individual – I am a rather boring person. Thirdly, my mind is a free traveler – therefore not always available to be interviewed.

  Why do you think you are a “boring” individual?

  Not only boring but useless for the world economy: I do not drive, I do not eat fast food, I do not have a mobile phone, I do not drink carbonated drinks, I do not play video games.

  Anything else you would like to add to your self-portrait as a dull human being?

  I have never been to my family doctor’s clinic – neither once – much to the disapproval of my wife. (The funny thing is that my two Canadian children study medicine).

  Now let’s flip the coin. What is your exciting side?

  Apart from being creative – I am a very, very generous person. And I possess a weird sense of humor.

  

  What about your dreams. Do you have dreams?

  I create dreams I can never achieve. If dreams are attainable we would be calling them goals. Tomorrow is where a dream and excitement belong. And tomorrow, no matter how close it looks, is thousands of light-years away.

  I disagree. Excitement is now. Just imagine a dog that suddenly sees a fire hydrant…

  I am sure the fire hydrant will be pissed off.

  Is there any question you have difficulty finding an answer to?

  Yeah. Do turkeys have goosebumps?

  As an author of children’s books, you use only your first name only. Why?

  It is easy for children to pronounce it.

  How do you pronounce Marin?

  Mare-in.

  

  How do you come up with your stories? Some of them are quite unusual.

  As I mentioned at the beginning of the interview, my mind loves to travel. Sometimes – although not very often – we meet. My mind shares with me stories, I write them down, and place the copyright symbol in front of my name.

  You have only one book that was not illustrated by you. Why only one?

  For good luck. Although I am not superstitious.

  Why do your illustrations differ from each other? It seems every book has a new visual style…

  True. I believe it is a professional dishonor if an artist develops a style and stops there – no matter how likable and financially rewarding the style. Creative people must constantly search, explore and change – it is in our DNA. In addition, my stories “tell” me how they want to be illustrated. To make my books visually appealing and thought-provoking I have to listen to their requests. This way – when ideas, words, images, and layout happily match and marry, the picture book becomes a cohesive piece of art.

  

  When did you write your first story? How did you start?

  Honestly, I never thought I would be creating children’s books. My first book was a celebration of my son’s name ­– Alexander. He went away to study biomedical science, my obligations were not necessary anymore – no more hockey matches, parental supervision, or soccer games – therefore I had the time. It came to my mind that his name ALEXANDER could be divided into two – ALEX and ER. I had no idea about a theme, sequence of events, or protagonists – just the name. After I finished writing the book, I did the illustrations.  Then I created the font and designed the cover. Finally, I made the layout of the publication. When I finished, I realized that I was hooked.

  How many books have you created so far?

  Oh, I have more than two dozen, but only ten are published. Unfortunately, I have only two hands and 24 hours a day. And I work every day between 10-14 hours to catch up with my ideas. My grey matter is constantly flooded!

  You are a self-published author but you named your publishing company FONTREAL. And your website is FONTREAL.COM. Does the name have any meaning?

  

  Yes, it does. Fonts are used to write down any text. And Montreal is known all over the world as a Canadian city. I simply combined these concepts to create a name that I think is short, memorable, related to books, and Canadian.

  Do you sell your books online?

  My books are available on many platforms: Amazon, Google Plus, Kobo, Barnes and Noble, ACX, Audible, iBooks, and more. Also, on my website https://fontreal.com.

  What about book reviews? Do people like your stories?

  I try to create meaningful, eye-catching, and inspiring stories that are well received. I post some links and reviews on my website but you can read some of the reviews on one of the most popular platforms for readers – Goodreads: https://www.goodreads.com/author/show/20010061.Marin_

  Any surprising book reviews you have received for your publications?

  One of the reviewers – a British poet – wrote about me that I am “the master of the unwritten line”. I am a minimalist and the reviewer, being a poet, sensed it. I really appreciated this comment.

  What is your personal motto? Is there any sentence that has stood out to you as such?

  Yes, my grandfather’s advice, which I broke once and paid dearly. He told me never to play leapfrog with unicorns.

  We are finished. Thank you, Marin, for your time.

  Oh, it was a pleasure thank you, but it was not my time. Time belongs to no one…

  

   

  .

• Романът „Солджър“ на Здравка Момчева ще бъде представен в Търново

  .

  Излезе от печат новата книга на Здравка Владова-Момчева „Солджър“, епизод от който бе награден наскоро в националния конкурс „Новият Йовков“ на Сдружението на жените военнослужещи в България (вж. тук). Премиерата на романа „Солджър“, който е посветен на загиналите български войници в Кербала, ще бъде утре, 29 юли, в родния град на авторката – Велико Търново. Здравка, която живее и работи в Лондон, Великобритания, сега е в България и се подготвя за събитието. Нейното творчество е било представяно неведнъж и в нашето издание. Желаем успех на премиерата и на романа „Солджър“.
  

  

  Ето какво пише авторката на книгата за предстоящото събитие:

  „Каня Ви на представянето на „Солджър“, което ще се състои в четвъртък, 29 юли, от 20 часа, на сцената на арт-кафе „Галерия“, паметник „Асеневци“.

  Благодаря на Издателска къща „Абагар“ за невероятния професионализъм и желание да подкрепят и осъществят публикуването на книгата, на екипа на арт-кафе „Галерия“ (Георги и Зора, невероятни сте!) и на изключителния Николай Венков – един Велик Търновец, посветен на нашия неповторим град, който най-точно разбра „какво е искал да каже авторът на тази книга“. Гордея се, че той ще бъде водещият на събитието!

  За това как се пише „мъжка книга“ с женска проницателност и нюх, кой е прототипът на Солджър, кой е съвременният български герой и още много неща, ще разкажа на срещата ни в четвъртък. Очаквам Ви!“

  Още по темата – вж. тук.

  .

• Камък като пух

   

  Стихове от Владимир Стан

  

  .

  КАМЪК КАТО ПУХ

  Камък като пух
  сякаш се разби
  на пухени парчета
  и постла пътека мека.

  Камък като пух,
  напомнящ
  нещо топло,
  нещо близко.

  Камъкът е бил горещ
  в твоята ръка преди.

   

  ВИК

  Чух вик –
  вик, понесен по течението,
  вик заглъхващ –
  онзи вик от извора
  на недошлата празнота.

  Вик, сравняващ се
  с тишината,
  вик от извора на тази вечер,
  вик, понесен от мълчание сега –
  миг за двама.

   

  * * *

  Казах,
  че не съществувам –
  и съществуващите
  ме осъдиха
  на доживотен затвор.

   

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
  

  .

• Астероид

  .

  Фантастичен разказ от Георги Ников

  

  Велосирапторът Вар – в своето качество на началник на отдела по опазване на обществения ред на тази планета, наречена „Зелената ябълка”, пътуваше, носейки се безпроблемно и безметежно по гравитационното поле на широката над половин метър „транспортна пътека”, над едно на пръв поглед широко торфено поле.

  Искаше да посети своя приятел Кар от кастата на тиранозаврите; други пък смятаха, че е от рода на царозаврите – който беше научен ръководител на единствената обсерватория за предотвратяване на извънредни ситуации в цялата област.

  Половин час по-късно той се озова в кабинета на своя добър познат: „Отслабнал е „старият!” – каза си наум Вар като го видя.

  Не беше сигурно дали шефът на обсерваторията е отслабнал, тъй като и сега, в момента, той тежеше точно девет тона, а и беше висок точно девет метра. Както се казва, намираше се в перфектна кондиция.

  Царозавърът се потруди доста, за да успее да заобиколи огромното си бюро, голямо колкото половин баскетболно игрище, за да може да посрещне своя гост. Всичко в неговия кабинет беше с огромни размери – вратата, облицована с мрамор, през която току-що беше влязъл; огромните панорамни прозорци, с дебели блиндирани стъкла, както и картината от дясно, която изобразяваше полета на двойка птеродактили в естествен размер, над ниско торфено поле. Също и библиотеката отсреща, която съдържаше над шест хиляди тома – книги, алманаси, енциклопедии и справочници. Всички облицовани с кожа от голяма крастава жаба.

  Двамата запалиха по една електронна пура – въздухът наоколо се изпълни с мирис на иглички от евкалиптово дърво. Започнаха един друг да се разпитват за здравето си, както и за естеството на своята работа.

  – Обожавам тези създания, птеродактилите, заради това ги храня всяка сутрин – каза накрая Кар, като забеляза, че гостът му разглежда с интерес картината върху стената. – Поради една причина – продължи той. – Вече всички знаем, че преди около седемдесет милиона години планетата ни, наречена от нас „Зелената ябълка“, е била ударена от астероид на име „К.А.Р. -1 – от квадрант 4321”, който е имал маса, колкото на половин континент.

  – И на който астероид ти си кръстен, между другото – прекъсна го велосирапторът Вар.

  – Точно така – отвърна шефът на обсерваторията и продължи: – Тогава в настъпилия по-късно апокалипсис, ледените шапки на полюсите са се стопили напълно и са залели цялата повърхност на сушата. На места, тук-там, са останали само малки късове от нея, които не са били засегнати.

  Началникът на отдела по обществена безопасност го допълни:

  – В резултат на което единствено птеродактилите са прескочили бариерата на тази екологична катастрофа и са оцелели като вид. Поради разбираеми причини, а това е фактът, че те са могли да летят.

  – Именно! – потвърди Кар. – Факт е и това, че те са нашите прародители.

  Велосирапторът, почти без да го изслуша, продължи:

  – Но ето, след седемдесет милиона години в това наше общество вече е регистриран първият случай на самоубийство или на убийство. Всичко зависи от гледната точка.

  – Откога е този случай!? Какъв е той? – заинтригува се неговият добър познат, царозавърът.

  – Кога за последно си се срещал с тъща си? – изведнъж го попита Вар.

  Кар стана от мястото си, разходи се из помещението и чак тогава му отговори:

  – Вчера около дванадесет часа на обяд се срещнах с Аксения – каза той и продължи: – Добре си спомням часа, защото точно в дванадесет без пет минути напуснах сградата на обсерваторията, където с новия, съвременен телескоп, който наскоро бе монтиран, направих качествени снимки на част от небесната сфера. Всички знаят много добре, че къщата на тъща ми се намира само на двеста метра от обсерваторията и, че след като привърша с работата си, обичам да се храня на обяд при нея. Нагости ме с вкусна гъбена супа и в тринадесет часа ме изпрати до външната порта – тогава един съсед косеше тревата на двора си и ме попита за часа.

  Вар се усмихна, като каза:

  – Това твое алиби се зачита, тъй като е проверено вече. Много е вероятно в тринадесет часа тя да е била жива и здрава, но в четиринадесет часа вече е била мъртва. Поне е така, според съдебната експертиза.

  Царозавърът така се развълнува, че отново стана от мястото си, освободи се от вратовръзката си и, като я захвърли настрани, го попита с променен и дрезгав глас:

  – Но каква може да бъде причината за нейната смърт?!

  Вар го уведоми:

  – Аксения се е обесила. Тя се е самоубила – или е била убита!

  – Как така, да е била убита? Като се е самоубила – опонира му Кар.

  – Възможно е! – отвърна му велосирапторът. – Зависи от доказателствата, които са събрани, както и от гледната точка.

  Той постави на масата един стандартен бял лист. На него имаше текст с ръкописно изписани печатни букви:

  ДА СЕ ОБЕСЯ,

  НЕ ДА СЕ СПАСЯ!

  АКСЕНИЯ.

  Той продължи:

  – Това е единият лист с посланието, който го намерихме непосредствено до трупа на тъща ти. Но има и друг лист, с почти същият текст – него го открихме, захвърлен и смачкан в един далечен ъгъл на стаята. Ето го и него! – сподели Вар и постави друг подобен лист до първия. На него също с ръкописно изписани печатни букви пишеше:

  АКСЕНИЯ.

  ДА СЕ ОБЕСЯ НЕ,

  ДА СЕ СПАСЯ!

  – Нищо не мога да разбера – почуди се Кар. Освен, че на единия лист името й е изписано в началото, а на другия е поставено в края.

  Велосирапторът го прекъсна:

  – Това е христоматиен пример от учебниците по граматика в гимназията. Показва как една неправилно поставена запетая може да промени живота на един човек, включително да го погуби. Ако запетаята е поставена в израза преди отрицанието – НЕ, тогава тя може да погуби човека. Да го накара например да се обеси. А именно:

  ДА СЕ ОБЕСЯ,

  НЕ ДА СЕ СПАСЯ.

  – А ако е поставена след това отрицание – НЕ. Тогава тя може да го спаси човека. А именно:

  ДА СЕ ОБЕСЯ НЕ,

  ДА СЕ СПАСЯ.

  –  Няма нито един учител по граматика, който да не е преподавал този пример на своите ученици. Всички сме го изучавали. Включително и ти – поясни Вар. И допълни: – Графологичната експертиза, която направихме, недвусмислено доказва, че почеркът върху посланията е твоят. Вече знаем, че ти пишеш с лявата си ръка, и то като използваш само печатни букви. С това се отличаваш от останалите. Това е достатъчно, за да бъдеш обвинен в подбудителство за самоубийство, което според наказателния кодекс е равнозначно на опит за убийство. Ето защо аз съм задължен да те арестувам – засвърши Вар.

  – Не бързай! Не взимай прибързани решения, преди да си наясно с всички обстоятелства – възпротиви се царозавърът Кар. Той стана, отиде до библиотеката и от това ново място започна да говори: – Когато направих в обсерваторията снимките на звездното небе, те се оказаха твърде интересни. Самият аз бях потресен, когато ги видях. Оказа се, че съм заснел огромен астероид, който се приближава към нашата планета. Нарекох го на мойто име – „К.А.Р – 2 – от квадрат – 2345”, подобно на астероида, който е поразил планетата ни преди седемдесет милиона години. Разбрах, че ни предстои голяма катастрофа – същински апокалипсис.

  – Посетих след това дома на тъща ми, Аксения – и, когато тя ме попита, защо съм така обезпокоен, се наложи да споделя с нея това мое откритие. Тогава тя ми каза, че не желае да става свидетел на апокалипсиса, който щял да настъпи скоро. Изяви пред мен своето желание да не чака, а да се самоубие преди това, като ме помоли да напиша собственоръчно двата девиза: „ДА СЕ САМОУБИЯ НЕ, ДА СЕ СПАСЯ“. Или: „ДА СЕ САМОУБИЯ, НЕ ДА СЕ СПАСЯ“. Като ми обеща, че ще направи своя избор, след като хвърли чоп – ези-тура. Да се самоубие – или да умре, вследствие на катастрофата. Явно й се е паднало да изпълни второто послание – да умре, но по собствена воля. След което тя се е обесила. Такава е истината. Аз в нищо не съм виновен – завърши своя изказ Кар.

  Началникът на отдела по безопасност на обществото с нищо не показа, че е развълнуван. Той само го попита:

  – След колко време астероидът ще се удари в нашата планета – „Зелената ябълка“? Кога ще настъпи катастрофата?

  – След около шест часа – безпристрастно го информира началникът на обсерваторията.

  – Е, значи ще имаш време да лежиш в затвора. Арестуван си, за опит за убийство! – по същия начин му отвърна велосирапторът. Той посегна към страничния джоб на служебното си яке и извади оттам един чифт белезници.

  Но Кар се оказа много по-бърз от него. Той натисна две копчета отстрани на библиотеката – и се скри там, в една ниша.

  Вар го чу как казва:

  – Въобще и не разчитай, че ще позволя да бъда арестуван, за опит за убийство. Няма да лежа в затвора! Когато се наложи, всеки един свободолюбив индивид трябва да умее да умира красиво! А за това, той трябва да бъде свободен.

  Велосирапторът нито го чу, нито го видя повече.

  ***

  Тогава той ги усети: Когато се обърна бързо, двойката птеродактили се оказаха само на броени метри от него. Той се взря в големите им червени очи,изпълнени със злоба – погледна огромните им човки,широки в основата,но остри като ками в края и чу как потракват с извитите си нокти по пода. Изглежда,че в последният момент с едното копче Кар беше успял да ги освободи от подземните им клетки. Сега те искаха да го нападнат. Все пак, в последния момент той се спаси от тях, като успя да избяга навън от залата.

  Направи обстоен обход на помещенията на огромната обсерватория. Алармите отдавна се  бяха включили – предизвестявайки сблъсъка с астероида, и той успя да открие само едно младо момиче от кастата на велосирапторите, на име Рая – асистент в една от лабораториите, което се беше заключило там. Освободи го бързо и двамата побягнаха да се спасяват.

  Тъй като беше добър спелеолог преди да стане следовател, Вар реши да заведе момичето до една дълбока пещера, която беше изучавал подробно и която се намираше съвсем наблизо. Тръгнаха натам.

  ***

  Рая и Вар се изкачваха към пещерата по стръмния склон на един отдавна угаснал вулкан. Накрая успяха да достигнат до входа й. Започнаха да се спускат навътре в нея. Все по-дълбоко и по-надолу. Стигнаха до първото й ниво. След това достигнаха до второто ниво. Накрая успяха да се спуснат на третото, последно и най-дълбоко ниво.

  Те се изправиха и се прегърнаха. Тогава земята се разтресе. И на тях им се стори, че светът се преобръща.

  ***

  И настъпи гърмът. Апокалипсисът.

  ***

  Рая и Вар, и двамата твърде млади, стояха прегърнати на брега на високия залив, и гледаха към океана. Долу, в ниското, със своите зелени талази океанът напираше неуморно към брега. Като че ли и той искаше да ги прегърне, да достигне до тях.

  Рая каза:

  – Вярно е, че притежавам знаменателно потекло. Доказано е отдавна, че съм потомък на онези двама – Рая и Вар, единствените, които са оцелели при апокалипсиса, който е настъпил вследствие на големия взрив на астероида „К.А.Р. – 2 – 2345”.

  – Знам за това. За това и считам, че ти си велика! – отвърна й Вар.

  Рая се усмихна:

  – Никой не може да бъде по-велик от самия теб, Вар! – каза тя.

   

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук
  

  .

• Среща с красотата

  .

  Разказ от Владимир Георгиев
  

  

  Амбициозно звучи, кажеш ли, че си срещнал красотата. Все едно си ѝ определил час за среща, тя е дошла навреме, целунали сте се и сте тръгнали да пиете кафе, хваната под ръка. Не, обикновено не става така. Красотата е навсякъде и рядко идва на срещи. Камо ли навреме. Но, ако имаш очи да я видиш, разбираш, че е тя по много неща. Това, че коленете ти омекват, не е сериозен показател – може да се дължи на годините ти. Това, че погледът ти се размътва, също не е сигурен признак – с възрастта диоптрите варират.

  Ала все пак не можеш да вдигнеш поглед от нея. И търсиш място да седнеш някъде, независимо дали колене ти са меки или трeпeрят, поразени от гледката. Да се наслаждаваш, само това искаш. И да не преставаш да се удивляваш на щедростта на природата – как може с един замах, с една щриха от четката на най-великия майстор – живота – да създаде съвършенство, което не може и не бива да се повтаря, да се поправя, да се изменя.

  Красотата се движеше на отсрещния тротоар и този път беше придобила формата на жена. Каква жена само! Слънцето блестеше срещу нея, но тя не хвърляше сянка, защото беше безплътна, крехка, невидима. Носеше очила, а така ми се искаше да не е така. Щеше ми се да погледна в очите ѝ и съм сигурен, че там щях да се гмурна в най-спокойните и нежни води, които съществуват в света. Походката ѝ беше някак лека, небрежна, едва докосваше земята с тези шарени сандалки, целите в кожа и разни стърчащи ресни, които я правеха да прилича на индианка. И цялото ѝ ленено облекло, светло, разкошно, широко, надиплено, разкриваше свобода и в тази свобода жената се движеше горда, независима, земна и…

  Ефирна.

  Тя се спря и заговори някакъв мъж. Щастливец. Гъстата ѝ тъмна коса закриваше лицето му, но аз не изпитвах никакво желание да го виждам. Завиждах му. Мразех го. Сам не знам защо – красотата никога нямаше да бъде моя, но това не означава, че бих искал да гледам как става притежание на някого другиго. Независимо дали е достоен. Ето в това се състои нашето, или по-право моето самолюбие: когато нещо не може да бъде мое, намирам за редно да бъде ничие. Имам един съсед, когото искрено ненавиждам, и той така мисли. Все чуждото гледа, негово иска да е, а ако не става и няма как да го присвои или обсеби, търси варианти да направи така, че да пречи на друг да го владее или притежава. Като оня виц за българина и ябълките – ще нахапе всички ябълки в кошницата, та да не може друг да ги вкуси. Както и да е, животът в този миг се срути пред мен, над мен, върху мен – наложи се да разбера, че тази красива жена всеки момент ще бъде целуната, ще бъде отведена, заведена някъде, ще бъде прегръщана и милвана, ще бъде нечия. И не можех да направя нищо.

  Не си представях, обаче, изобщо не допусках, че ще видя това: жената спокойно, делово и властно вдигна ръката си и заши един шамар на мъжа. След това свали за малко очилата си, за да се увери в точността на удара, вдигна гордо глава и продължи напред. Не се обърна. Ако го беше направила, щеше да ме види – греех от щастие и тичах към зашлевения нещастник, за да го успокоя и да го уверя, че ако бях на негово място, щях да се чувствам привилегирован. Благодарен.

  – Глупости говориш – каза ми оня. – Това заболя. Да, слабичка изглежда, а каква тежка ръка има.

  – Ама красива ръка – успокоих го. Надявах се да го убедя да погледне на случката с други очи.

  – Красива е, спор няма. Благодаря, че ми го напомни.

  – Защо ми благодариш? Нали казваш, че говоря глупости, като казвам, че трябва да се чувстваш привилегирован.

  – Аз съм привилегирован, да. Но не защото ме е ударила дъщеря ми, а задето Господ я създаде толкова красива. Ще има да пати.

  – Не те разбирам… – едва казах, защото не предполагах, че това е бащата. Смутих се, сам не знам защо.

  – Не ти и трябва – опипа бузата си. – Исках да кажа, че ще има доста да си пати от тая красота. Така и трябва. Голямо наказание е, ще знаеш. Аз не мога да я накажа, дете ми е. А и тя не носи вина, че е красива. Но не биваше да позволява красотата така да я погрозни. Така си е, да знаеш. Не аз, хубостта ѝ ще я накаже.

  Не исках да го слушам. Този човек нямаше особено уважение към красотата. Не можеше да се порадва на нищо, не ми харесваше гледната му точка. Нещастник. Вдигнах рамене равнодушно, обърнах се и тъкмо да тръгна, го чух да казва:

  – Знаеш ли защо ме шамароса? Защото нямам пари. А тя имала нужда. Ето това е красотата, друже. Да знаеш, само това е. Прави те зависим. Сляп. И егоистичен. Да, наказание е. Така да знаеш. Изпитание на духа някакво – ако не издържиш на изкушенията ѝ, не се ли поставиш по-високо от сладостта ѝ, загубен си. Завинаги.

  Исках да му възразя, че няма нищо лошо детето да поиска пари от баща си, а и по неговата странна, зъбата логика единственият начин да бъдеш добър, е да си грозен. Но не успях. Този път той ме загърби и продължи по пътя си, впил поглед в земята. А аз останах на място – някъде по средата между красотата и нещастието, които едновременно се отдалечаваха от мен.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук.

  .

• Тиква

  

  .

  Тиквата от ниското изниква.
  По оградата пълзи нагоре.
  И накрая става
  видна тиква –
  в твоя двор, за близките дворове.

  И понеже казват стари хора:
  твоят двор е мъничка държава –
  тиквата
  се пъчи най-отгоре
  с горделив мерак да управлява.

  Тя расте, на слънцето просветва,
  обградена от листа корави.
  Даже партия с безброй тиквета
  тиквата
  се мъчи да направи…

  Тъй човек, от грижите приведен,
  със властта на тиквата привиква…
  Затова самият той, след време,
  тиквата
  сменява с друга тиква.

   

  Георги Константинов

  Юли 2021

  –––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Новини по Би Би Си

  

  Чува се как бие часовникът Big Ben. Появяват се говорителка (Тя) и говорител (Той). Тя има очи като свредели и тежка квадратна брадичка. Изглежда много сърдита. Мъжът до нея е тънък, женствен, с розова вратовръзка и коса, наплескана с помада. Той от време на време поглежда плахо към нея и кима енергично, щом тя си отвори устата.

  Почти цялата дясна половина на екрана е заета от едра жена с леки мустачки, която бясно ръкомаха, пули се и превежда новините на език за глухи.

  Тя:

  – Добър вечер. Сензационната новина е, че тежко въоръжени „командоси” на Би Би Си влязоха през прозорците в къщата на осемдесет и девет годишния, парализиран сър Алан Щипли. Въоръжените полицаи от Би Би Си имаха подкрепления – една рота „Червени барети” и един взвод „Делта Форс”, а също четири „Пума“ хеликоптера. Известният, пенсиониран естраден певец сър Алън, бе арестуван, по обвинение в сексуализирано поведение и обида спрямо една негова бивша служителка, но се оказа, че списъкът на престъпленията на този сексуален хищник е доста дълъг. Сър Алън беше електрошокиран с тазер, oкован във вериги и изнесен на носилка към затвора.

  Той:

  – А сега – метеорологичен бюлетин, новини за времето!

  Появява се висок, сух мъж със сиво лице и сив костюм. Говори монотонно и безкрайно: „Ще превали дъжд, после ще спре… Умерена облачност. Пак ще превали и ще спре. Утре отново ще превали и ще спре. Ще дойдат облаци и ще си заминат. После ще превали.“ (И така нататък, едно и също за всеки ден от седмицата, чак до неделя. Общо около пет минути.)

  Отново се появява Тя. Преводачката бясно ръкомаха.

  Тя:

  – Ние първи интервюирахме нещастната жертва на този сексуален маниак.

  (Появява се дебела възрастна жена, ухилена от вниманието, важна. Опитва се да подсмърча нещастно. Не й се отдава. Говори с груб, просташки глас, с безкрайни повторения.)

  – Ъ-ъ-ъ… аз бях камериерка на сър Алън…

  Говорителката я прекъсва:

  – На сексуалния хищник сър Алън!…

  – Ъ-ъ-ъ… да, на този полов ловец. Веднъж той седеше на канапето и аз… ъ-ъ-ъ… отидох към него… ъ-ъ-ъ… с едно писмо на сребърен поднос… а той – ох!… (Подсмърча.) Той… ъ-ъ-ъ… както си четеше вестника, посегна и ме докосна по… ох, не ми е удобно!…

  Говорителката кима яростно:

  – Да не би?… Ах, мръсникът!…

  – Да, да… ъ-ъ-ъ… по задника! (Тя показва нагледно с ръка задник като ракетна площадка.) Аз тогава не обърнах внимание, помислих си, че е случайно и той се извини. И чак миналата седмица осъзнах, ъ-ъ-ъ, след като гледах едно предаване на Би Би Си, че мръсникът нарочно ме е барал! Бях шокирана, изпаднах в депресия, веднага се свързах с трима адвокати. Ъ-ъ-ъ… ще го съдим за пет милиона!

  (Напомаденият говорител послушно кима с глава и поглежда с ужас към бясната си колежка. Вижда се колко му се иска да избяга и да стане гей.)

  Тя:

  – Благодарим за интервюто и за Вашата храброст да разобличите още един разюздан бик, пълен с вреден и опасен тестостерон. Време е вече правителството да вземе мерки за химически контрол на тестостерона. Да се гледа на жената като жена е неуважение към жената… като жена… т. е. … да.

  Поканихме професор Аманита Фалойдес, председател и основател на дружеството за премахване на разликата между половете. Но преди това – новини за времето.

  (Появява се човекът със сиво лице и сив костюм и повтаря монотонно: „Ще превали… ще спре… ще превали… ще спре…” Около пет минути. Той изглежда леко гузен. Всеки, който чете метеорологичен бюлетин по телевизията, знае, че зрителите го мразят и си представят как го убиват по различни бавни и мъчителни начини.)

  Той (плахо, с робска усмивка):

  – Професор Фалойдес, благодаря Ви, че дойдохте. Какъв възмутителен случай, нали?

  Професор Фалойдес (тя има нос като алебарда, рунтави вежди и пронизващи, злобни очи…):

  – Възмутително е, че не се вземат енергични мерки срещу така наречените мъже. Всъщност, понятията „мъж” и „жена” са архаични, реакционни и не бива да се използват! Всяко човешко същество трябва да бъде свободно да решава какво да бъде. Разбира се, все още има минимални различия между половете и те скоро ще бъдат премахнати!

  (Преводачката за глухи с победоносна усмивка посяга и хваща въображаем мъж за „дарданелите“, после ги пуска в чантата си.)

  Тя:

  – Би Би Си веднага включи „Гореща телефонна линия” за невинни жертви на мистър Алън (вече няма „Сър”, ние заповядахме на кралицата да му отнеме титлата). Обадиха се четиридесет дами. Две от тях са работили в дома му, а останалите са го виждали само отдалеч, но той ги поглеждал мръсно.

  Обадиха се също 430 адвокати… Поканихме на интервю невинната жертва, госпожа Магма Съкботъл. Но най-напред – време е за метеорологичен бюлетин!

  (Появява се човекът със сивото лице и сивия костюм. „Ще превали… ще спре… ще превали…” И така седем минути. Преводачката за глухи разперва ръце и се преструва на облак.)

  Той (с подмазваческа усмивка):

  – Магма, благодарим, че дойдохте. Какъв кураж, какво самообладание по време на меланхолия и посттравматични кошмари!

  Магма (има нос като камба, брадавица с косъм, киска се многозначително):

  – Благодаря… Ужасно е, наистина… Хи-хи-хи… Това се случи преди петдесет години. Аз бях камериерка на сър Алън, нали ме разбирате… (Киска се загадъчно.)

  Говорителката се намесва сърдито:

  – Не на сър Алън, а на изнасилвача мистър Алън!

  – Ах, да… той напълно заслужава… Един ден влязох в спалнята му, защото мислех, че го няма, да бърша прах. Той излезе от банята, хавлията му беше разтворена и видях… хи-хи-хи… видях…

  Тя:

  – Да не би… О, не!

  Магма:

  – Да… хи-хи-хи… видях го! Голям му беше… Изглеждаше уж случайно и аз отдавна забравих. Но като видях предаването на Би Би Си изпитах шок!

  Тя:

  – Мистър Алън Щипли трябва да бъде съден, независимо от възрастта си. Той е парализиран, но още е опасен, гледа жените по полов начин.

  Той:

  – А сега – новини за времето. След това, ако остане време преди по-следващия метеорологичен бюлетин – имаме сензационна новина, breaking news!

  (Появява се човекът със сивото лице и сивия костюм. Преводачката за глухи го поглежда опулена, хваща се за сърцето, после отваря чадър.)

  Тя (съзаклятнически, злобно):

  – Би Би Си научи от достоверен източник, че руският президент Владимир Путин е видян във водолазен костюм, само на триста километра от подводния трансатлантически кабел, който свързва Британия с Америка. Той очевидно е пристигнал с подводница, която не е била забелязана от радари и сонари, но явно е там. Достоверен факт е, че Путин се усмихвал предизвикателно.

  Той:

  – Поканихме на интервю директорката на ЕмАй пет, организацията за контрашпионаж и антитероризъм, Дейм Патриция Нгоро-Нгоро. Но най-напред – новини за времето.

  (Появява се сивият човек за седем минути. Преводачката си стои под чадъра с примирен вид.)

  Дейм Патриция (тя е африканка, с месест нос и ситно къдрава коса):

  – Научих от Би Би Си, че Путин, който е явен терорист, защото не прави, каквото му кажем, не само, че е прерязал кабела, но е заложил взрив на дъното с цел диверсия. Тези безспорни факти са потвърдени от редактора на вестник „Гардиън”, който пък ги научил от Би Би Си. Нашето правителство ще вземе решителни мерки и, както казва Борис Джонсън – готови сме за война с Русия!

  Тя:

  – А сега – метеорологичен бюлетин!

  .

  Сергей Бояджиев

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж тук, тук и тук.
  

  .

• „Плектика“, нова книга на д-р Чалдъков

  .

  Нова книга на д-р Георги Н. Чалдъков –

  „ПЛЕКТИКА. Накратко – за хората, обществото и политиците“

  

  ПРЕДИСЛОВИЕ

  „За времето на прочита читателят разполага с душата на писателя.“

  Едгар Алън По, от есето „Разказът”

  През 1963 г. професор Мъри Гел-Ман открива най-малките „странни и чаровни“ частици на материята. Нарича ги „кварки“ от една фраза – „Три кварка за мистър Марк“ в „Бдение над Финеган“ (Finnegans Wake) на Джеймс Джойс. През 1969 г. кварките носят Нобелова награда за физика на Мъри Гел-Ман. Тридесет години по-късно, на симпозиум в Коимбра, Португалия, той изнася лекция, озаглавена „Плектика: наука за простотата и сложността“ – основната тема на Института на Гел-Ман в Санта Фе, Калифорния (Murray Gell-Mann. Plectics: The study of simplicity and complexity. Europhysics News 2002; 33: 17-20. DOI: 10.1051/epn:2002105). Преди това вече е публикувал книгата си „Кваркът и ягуарът. Приключения в простото и в сложното“.

  Индоевропейската дума plek, през гръцката plektos, идва в българския като „сплетен“, „плетка“. Съответно simplex означава „единично сплетено“ (просто), complex – „взаимно сплетено“ (сложно), multiplex – „много сплетено“ (много сложно). И така „плектика“ (plectics) е наука за простотата и сложността.

  Когато говори за „уплътняване“ на едно съобщение, Мъри Гел-Ман – в „Кваркът и ягуарът“ – споменава за учителката в начално училище, която дала за домашна работа написване на съчинение от 300 думи. Един ученик, който играл през целия ден, на другата сутрин преди училище написал набързо: „Вчера при съседите стана пожар. Аз се подадох от прозореца и започнах да викам: Пожар, пожар, пожар…“. Така съчинението станало точно 300 думи.

  Последвам примера на ученика и написвам: „Мозъкът е най-мултиплексната материя на Земята. Мозъкът е локализиран „в главата“ (гръцки, enkеphalos). И в сърцето, сърцето, сърцето…“.

  Следвайки съветите на ученика и професора, както и на Микеланджело: „За да се направи скулптура, трябва да се премахне ненужният материал“, премахнах – надявам се – ненужните думи в тази книга и сега тя съдържа 69 727 думи, разположени на 137 страници. И една мечта – да стимулира мислите и чувствата на читателя, за да се родят нови мисли и чувства – по-умни и по-добри.

  Ако книгата не успее да докосне мечтата си, ще обиколя къщите на тези, които са я купили, за да моля за прошка и да им благодаря – както е направил Хорхе Луис Борхес след публикуването на първите си книги.

  „В началото бе Слово, и в Словото бе Бог, и Бог бе Слово…“ – са първите думи, изписани през 855 г. с български букви от Св. Кирил – Константин Философ. Възхитително, въпреки че често забравяме да се възхищаваме, ние вече хиляда сто шестдесет и шест години изписваме мисли-и-чувства с българската азбука – кирилица!

  Думи, вий идвате с лица от звук (Христо Фотев) и смисъл (Аристотел) – съвършена секвенция на буквите – архитекти на думите. От съвместния живот на любов и знание се получава любознание, от род и любов – родолюбие. Думата „сполучи” искам да означава „получавам, защото уча”, защото вярвам, че „който учи, той ще сполучи”.

  В „Ta Ethika“ Аристотел описва еudaimonia (eu – хубаво, daimon – дух) – да живееш добре, да си щастлив. За да постигнеш еudaimonia, трябва равнопоставено да прилагаш logos (разум), pathos (емоция) и ethos (морал – рефлекси за емпатия и алтруизъм). И filia (приятелство), базирано на интелект-и-емоции – нарича се Приятелство с мозък-и-сърце (Brain-and-heart friendship), тръгнало от Бургас и Варна по света.

  • Няма грозни думи! Има грозно подреждане на думи – каза ми веднъж д-р Коста Костов.

  • За подреждането гениално го е казал Моцарт – на въпрос, как създава музика, той отговорил: „Много просто. Подреждам наблизо звуци, които се обичат“.

  Сега остава „много простото“ за гениите и най-сложното за мен: „подреждане наблизо на думи, които се обичат“.

  Еureka!

  Като си представя колко много ябълки са паднали пред погледите на толкова много хора, по-ясно разбирам, че да си Исак Нютон е уникална дарба.

  • Късметът се усмихва на подготвени умове – каза Блез Паскал.
  • Задачата е не да откриеш това, което никой не е видял, а да дадеш ново обяснение на това, което всеки вижда – допълни Артур Шопенхауер.

  • Актът на учудване, когато просто нарушиш една аксиома, ставаш откривател – изрече Алберт Айнщайн.

  • Да можеш да преминеш поне веднъж на червено пътя на науката, за да направиш своя зелена пътека по него – каза един от учениците.

  • Да си откривател, трябва нещо да посети ума ти и след това да го изследваш – да сложиш мозъка в ръцете си.

  На гениите обаче им трябва нещо по-малко:

  На Исак Нютон – ябълката, която пада от дървото, за да открие закона за гравитацията. На Александър Флеминг – гъбичките, които убиват бактериите, за да се роди пеницилинът. На Айнщайн – компасът, който баща му е показал, когато е бил „дете на 4 или 5 години“. Зад предметите трябваше да има още нещо, дълбоко скрито – си спомня Айнщайн в своята „Нещо като автобиография“. На Едуард Лоренц – размахването на крилата на пеперудата в Бразилия, което прави торнадо в Тексас, за да види значението на Minimum Necessary Change (MNC). На Едгар Алън По – неговата „Еврика: прозаична поема“, която посвети на „няколкото, които ме обичат и които аз обичам – на тези, които чувстват, а не само мислят – на мечтателите, които поставят борбата за осъществяване на мечтите като единствената реалност“.

  Нещото на Архимед е преливащата вода от ваната, в която той потапя короната на краля и извиква „Eureka!“, когато установява чистотата на златото в нея – възбудата от откривателството отеква по улиците на Сиракуза.

  Така, на 12 октомври 1492 г., когато вижда бреговете на Америка, възкликва и Христофор Колумб.

  И Христо Фотев Константинов, когато през 1940 г. от Истанбул стъпва на бургаска земя и вижда морето. След това – жената и жената, неговата Eureka! – най-романтичната:

  „Колко си хубава!
  Господи,
  колко си хубава!“

   

  Д-р Георги Чалдъков

  .

• Корен

  .

  Стихове от Ивайло Диманов

  

  ОБЩЕСТВОТО
  НА БЕЗСМЪРТНИТЕ ПОЕТИ

  Денят се шмугна в претъпканото метро,
  белязан от хищната челюст на мрака.
  Проблясваше долар от чисто сребро
  над Сентръл парк, в звездната арка…

  Къде хайдаросваш, проклета Луна?
  С Уолт Уитман върнахме стара хартия
  и купихме в Бруклин на смешна цена
  галон домашна канадска ракия…

  Ще бъде много забавно, хайде, ела!
  Ще дойде и Емили с цял свитък стихове.
  Дано донесе оная вълшебна пчела,
  че кой ли инак ще сбъдне мечтите ни…

  Какво, да не би да ревнуваш, Луна?
  Е, и аз към теб не съм безразличен.
  Ала ти криеш своята тъмна страна,
  затова се страхувам да те обичам.

  Съдбата е тайнствена, хитра жена.
  Няма как да узнаеш какво ще се случи.
  Може да си Колумб, и какво от това,
  ако тя е избрала Америго Веспучи.

  Не си отивай, моя печална Луна.
  Любовта днес е глуха, сляпа и няма.
  Сам съм. И ти ли си също сама?
  Тогава нека да бъдем с теб двама…

  .

  

  КОРЕН

  Мълчи умореният орех във двора,
  протегнал над селските покриви врат.
  Избягаха младите тукашни хора
  да гонят Михаля в големия град…

  И селото лека-полека утихна,
  подобно изпружен пред Бога болник.
  Останаха няколко старци да кихат
  и орехът, стрелян и в двете войни.

  Отдавна и той вече нищо не ражда,
  единствено шарена сянка държи.
  Мълчи като циганин, хванат във кражба,
  не знаеш умрял ли е или е жив…

  Добре, че е здравият корен в земята,
  че инак и орехът стар току-виж
  ще вземе да драсне нощес към гората
  и няма да има с кого да мълчиш…

   

  

  МЕТЕРЛИНК, ТИ СИ ЛЪЖЕЦ!

  Май нещо в тая държава тотално е сбъркано.
  В алинеите на живота ни, в буквата, в текста.
  Бягат децата ни – ято премръзнали щъркели,
  бягат към Иксланд, Париж, щата Тексас…

  Тука останахме само баламите и хромите.
  Духнаха даже момите на Ванко към Ванкувър.
  Римското право умря, да живее ромското!
  В храма четат упокойна молитва с фактура…

  Нямат ни срам, нито грам благочестие!
  Горо ле, горо зелена, не плачеш напразно.
  Болест ли мъчи те, царят ли буки изсече?
  Господи, що не накажеш онез, дето мразиш!

  Май нещо в тая държава тотално е сбъркано.
  В сървъра, в мръсната плът на закона…
  Взеха мечтите ни – ято дресирани щъркели,
  хубава Яна пристана на гръцки търговец.

  А балканджията Йово върти далавери…
  Ей, ако Ботев и Дякона бяха си турили
  вместо пищови – маски на носовете,
  пет века още щяхме да гнием под турско!

  Господи, няма ли кой да отвори прозореца?
  Няма ли кой да натири в джендем фарисеите?
  Чакам да зърна Синята птица на хоризонта,
  Няма я. Сините каски в Безмер се заселват.

   

  –––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Суша

  

  .

  Разсъхна се плътта й. Посивя.
  Набръчка се земята и напука.
  Животът вцепенено се смълча.
  Реката се смали и закуцука.

  Небето озверяло сипна жар.
  Тревите първо стъпиха на пръсти,
  а после се предадоха докрай.
  Чернеят и изсъхналите храсти.

  Щурците не подеха тържество.
  Забиха струни – зноят ги захлупи.
  Без тях какво е лятото, какво?
  И ето, че покоят се начупи…

  Светулките и те берат душа.
  По някоя из тъмното пролази.
  Небето пак примигна на лъжа.
  Веднъж и дваж, а после се отказа.

   

  Людмила Билярска

  –––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.
  

  .

• Има едно малко селце

  .

  Стихове от Таня Николова

  

  .

  БОТЕВ

  Всичко започна с това, че нямах огънче за цигарата.
  Пусках котлона, палих салфетка, мъчих се
  и накрая намерих една изфирясала запалка с лика на Ботев.
  Работеше с последни сили, запалих.
  Ботьове, огънче,
  замествам те, справям се, не е същото
  но такова е времето –
  дребно
  и аз такава –
  никаква,
  и родината ми такава –
  счупена,
  и ти –
  запалка.

   

  ЛЮБОВ

  Аз съм твоето куче пазач
  подритвано, предано,
  дресирано с къшей любов
  да се бие самоотвержено
  срещу всички и всичко,
  там и тук
  напук!
  на болката
  и себе си…
  Куче, вярно на своята мисия
  да обича
  по кучешки,
  безропотно и истински

   

  ПЛАТОНИЧНО

  с теб можем всякак да се обичаме
  и през дрехите
  и през другите
  с думи
  и без тях
  само с поглед
  и мисъл
  перо и бръснач
  по кожата на времето

   

  ИМА ЕДНО МАЛКО СЕЛЦЕ

  има едно малко селце в интернет
  което умира
  моето
  къщите му са изоставени
  улиците са празни
  даже пъдарят се е скрил
  останали сме няколко, дето наминаваме
  всеки ден
  един ще пусне песен
  друг виц
  по някоя тема за политика или каквото там
  за да се преброим
  но вижда се, ясно е
  отидоха си хората
  няма го селото
  и това
  както много други
  па като ме свие сърцето, повъртя се, повъртя се и навън
  свят широк, форуми много
  някой ден ще спра да идвам
  някой ден и мястото ще изчезне
  заедно с архива
  и всички нас
  толкова живи, толкова живи

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  Таня Петкова Николова e родена през 1968 г. в Плевен. Завършила е “Музикална педагогика” в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив и “Счетоводство и контрол” в УНСС – София. Била е учител по музика в Ямбол и Стралджа, понастоящем е счетоводител в София. Публикува текстовете си в интернет под различни псевдоними, най-често като shshtt. Aвтор е на стихосбирките “Толкоз” (2007), издадена след спечелен конкурс на Министерството на културата за дебютна книга, “Еквилибриум” (2012), “Калейдоскоп” (2013), “Непоръчан портрет” (2014), “Морз” (2016) и “Магарешки песни” (2021).

  .

• <<
• 1
...
• 16
• 17
• 18
• 19
• 20
• 21
• 22
• 23
• 24
• 25
• 26
...
• 75
• >>