литература
- Романът „Солджър“ на Здравка Момчева ще бъде представен в Търново
.
Излезе от печат новата книга на Здравка Владова-Момчева „Солджър“, епизод от който бе награден наскоро в националния конкурс „Новият Йовков“ на Сдружението на жените военнослужещи в България (вж. тук). Премиерата на романа „Солджър“, който е посветен на загиналите български войници в Кербала, ще бъде утре, 29 юли, в родния град на авторката – Велико Търново. Здравка, която живее и работи в Лондон, Великобритания, сега е в България и се подготвя за събитието. Нейното творчество е било представяно неведнъж и в нашето издание. Желаем успех на премиерата и на романа „Солджър“.
Снимка: ФБ профил на Здравка Момчева Ето какво пише авторката на книгата за предстоящото събитие:
„Каня Ви на представянето на „Солджър“, което ще се състои в четвъртък, 29 юли, от 20 часа, на сцената на арт-кафе „Галерия“, паметник „Асеневци“.
Благодаря на Издателска къща „Абагар“ за невероятния професионализъм и желание да подкрепят и осъществят публикуването на книгата, на екипа на арт-кафе „Галерия“ (Георги и Зора, невероятни сте!) и на изключителния Николай Венков – един Велик Търновец, посветен на нашия неповторим град, който най-точно разбра „какво е искал да каже авторът на тази книга“. Гордея се, че той ще бъде водещият на събитието!
За това как се пише „мъжка книга“ с женска проницателност и нюх, кой е прототипът на Солджър, кой е съвременният български герой и още много неща, ще разкажа на срещата ни в четвъртък. Очаквам Ви!“
Още по темата – вж. тук.
.
- Камък като пух
Стихове от Владимир Стан
Илюстрация: gradina.icu .
КАМЪК КАТО ПУХ
Камък като пух
сякаш се разби
на пухени парчета
и постла пътека мека.Камък като пух,
напомнящ
нещо топло,
нещо близко.Камъкът е бил горещ
в твоята ръка преди.ВИК
Чух вик –
вик, понесен по течението,
вик заглъхващ –
онзи вик от извора
на недошлата празнота.Вик, сравняващ се
с тишината,
вик от извора на тази вечер,
вик, понесен от мълчание сега –
миг за двама.* * *
Казах,
че не съществувам –
и съществуващите
ме осъдиха
на доживотен затвор.––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Астероид
.
Фантастичен разказ от Георги Ников
Илюстрация: iStock Велосирапторът Вар – в своето качество на началник на отдела по опазване на обществения ред на тази планета, наречена „Зелената ябълка”, пътуваше, носейки се безпроблемно и безметежно по гравитационното поле на широката над половин метър „транспортна пътека”, над едно на пръв поглед широко торфено поле.
Искаше да посети своя приятел Кар от кастата на тиранозаврите; други пък смятаха, че е от рода на царозаврите – който беше научен ръководител на единствената обсерватория за предотвратяване на извънредни ситуации в цялата област.
Половин час по-късно той се озова в кабинета на своя добър познат: „Отслабнал е „старият!” – каза си наум Вар като го видя.
Не беше сигурно дали шефът на обсерваторията е отслабнал, тъй като и сега, в момента, той тежеше точно девет тона, а и беше висок точно девет метра. Както се казва, намираше се в перфектна кондиция.
Царозавърът се потруди доста, за да успее да заобиколи огромното си бюро, голямо колкото половин баскетболно игрище, за да може да посрещне своя гост. Всичко в неговия кабинет беше с огромни размери – вратата, облицована с мрамор, през която току-що беше влязъл; огромните панорамни прозорци, с дебели блиндирани стъкла, както и картината от дясно, която изобразяваше полета на двойка птеродактили в естествен размер, над ниско торфено поле. Също и библиотеката отсреща, която съдържаше над шест хиляди тома – книги, алманаси, енциклопедии и справочници. Всички облицовани с кожа от голяма крастава жаба.
Двамата запалиха по една електронна пура – въздухът наоколо се изпълни с мирис на иглички от евкалиптово дърво. Започнаха един друг да се разпитват за здравето си, както и за естеството на своята работа.
– Обожавам тези създания, птеродактилите, заради това ги храня всяка сутрин – каза накрая Кар, като забеляза, че гостът му разглежда с интерес картината върху стената. – Поради една причина – продължи той. – Вече всички знаем, че преди около седемдесет милиона години планетата ни, наречена от нас „Зелената ябълка“, е била ударена от астероид на име „К.А.Р. -1 – от квадрант 4321”, който е имал маса, колкото на половин континент.
– И на който астероид ти си кръстен, между другото – прекъсна го велосирапторът Вар.
– Точно така – отвърна шефът на обсерваторията и продължи: – Тогава в настъпилия по-късно апокалипсис, ледените шапки на полюсите са се стопили напълно и са залели цялата повърхност на сушата. На места, тук-там, са останали само малки късове от нея, които не са били засегнати.
Началникът на отдела по обществена безопасност го допълни:
– В резултат на което единствено птеродактилите са прескочили бариерата на тази екологична катастрофа и са оцелели като вид. Поради разбираеми причини, а това е фактът, че те са могли да летят.
– Именно! – потвърди Кар. – Факт е и това, че те са нашите прародители.
Велосирапторът, почти без да го изслуша, продължи:
– Но ето, след седемдесет милиона години в това наше общество вече е регистриран първият случай на самоубийство или на убийство. Всичко зависи от гледната точка.
– Откога е този случай!? Какъв е той? – заинтригува се неговият добър познат, царозавърът.
– Кога за последно си се срещал с тъща си? – изведнъж го попита Вар.
Кар стана от мястото си, разходи се из помещението и чак тогава му отговори:
– Вчера около дванадесет часа на обяд се срещнах с Аксения – каза той и продължи: – Добре си спомням часа, защото точно в дванадесет без пет минути напуснах сградата на обсерваторията, където с новия, съвременен телескоп, който наскоро бе монтиран, направих качествени снимки на част от небесната сфера. Всички знаят много добре, че къщата на тъща ми се намира само на двеста метра от обсерваторията и, че след като привърша с работата си, обичам да се храня на обяд при нея. Нагости ме с вкусна гъбена супа и в тринадесет часа ме изпрати до външната порта – тогава един съсед косеше тревата на двора си и ме попита за часа.
Вар се усмихна, като каза:
– Това твое алиби се зачита, тъй като е проверено вече. Много е вероятно в тринадесет часа тя да е била жива и здрава, но в четиринадесет часа вече е била мъртва. Поне е така, според съдебната експертиза.
Царозавърът така се развълнува, че отново стана от мястото си, освободи се от вратовръзката си и, като я захвърли настрани, го попита с променен и дрезгав глас:
– Но каква може да бъде причината за нейната смърт?!
Вар го уведоми:
– Аксения се е обесила. Тя се е самоубила – или е била убита!
– Как така, да е била убита? Като се е самоубила – опонира му Кар.
– Възможно е! – отвърна му велосирапторът. – Зависи от доказателствата, които са събрани, както и от гледната точка.
Той постави на масата един стандартен бял лист. На него имаше текст с ръкописно изписани печатни букви:
ДА СЕ ОБЕСЯ,
НЕ ДА СЕ СПАСЯ!
АКСЕНИЯ.
Той продължи:
– Това е единият лист с посланието, който го намерихме непосредствено до трупа на тъща ти. Но има и друг лист, с почти същият текст – него го открихме, захвърлен и смачкан в един далечен ъгъл на стаята. Ето го и него! – сподели Вар и постави друг подобен лист до първия. На него също с ръкописно изписани печатни букви пишеше:
АКСЕНИЯ.
ДА СЕ ОБЕСЯ НЕ,
ДА СЕ СПАСЯ!
– Нищо не мога да разбера – почуди се Кар. Освен, че на единия лист името й е изписано в началото, а на другия е поставено в края.
Велосирапторът го прекъсна:
– Това е христоматиен пример от учебниците по граматика в гимназията. Показва как една неправилно поставена запетая може да промени живота на един човек, включително да го погуби. Ако запетаята е поставена в израза преди отрицанието – НЕ, тогава тя може да погуби човека. Да го накара например да се обеси. А именно:
ДА СЕ ОБЕСЯ,
НЕ ДА СЕ СПАСЯ.
– А ако е поставена след това отрицание – НЕ. Тогава тя може да го спаси човека. А именно:
ДА СЕ ОБЕСЯ НЕ,
ДА СЕ СПАСЯ.
– Няма нито един учител по граматика, който да не е преподавал този пример на своите ученици. Всички сме го изучавали. Включително и ти – поясни Вар. И допълни: – Графологичната експертиза, която направихме, недвусмислено доказва, че почеркът върху посланията е твоят. Вече знаем, че ти пишеш с лявата си ръка, и то като използваш само печатни букви. С това се отличаваш от останалите. Това е достатъчно, за да бъдеш обвинен в подбудителство за самоубийство, което според наказателния кодекс е равнозначно на опит за убийство. Ето защо аз съм задължен да те арестувам – засвърши Вар.
– Не бързай! Не взимай прибързани решения, преди да си наясно с всички обстоятелства – възпротиви се царозавърът Кар. Той стана, отиде до библиотеката и от това ново място започна да говори: – Когато направих в обсерваторията снимките на звездното небе, те се оказаха твърде интересни. Самият аз бях потресен, когато ги видях. Оказа се, че съм заснел огромен астероид, който се приближава към нашата планета. Нарекох го на мойто име – „К.А.Р – 2 – от квадрат – 2345”, подобно на астероида, който е поразил планетата ни преди седемдесет милиона години. Разбрах, че ни предстои голяма катастрофа – същински апокалипсис.
– Посетих след това дома на тъща ми, Аксения – и, когато тя ме попита, защо съм така обезпокоен, се наложи да споделя с нея това мое откритие. Тогава тя ми каза, че не желае да става свидетел на апокалипсиса, който щял да настъпи скоро. Изяви пред мен своето желание да не чака, а да се самоубие преди това, като ме помоли да напиша собственоръчно двата девиза: „ДА СЕ САМОУБИЯ НЕ, ДА СЕ СПАСЯ“. Или: „ДА СЕ САМОУБИЯ, НЕ ДА СЕ СПАСЯ“. Като ми обеща, че ще направи своя избор, след като хвърли чоп – ези-тура. Да се самоубие – или да умре, вследствие на катастрофата. Явно й се е паднало да изпълни второто послание – да умре, но по собствена воля. След което тя се е обесила. Такава е истината. Аз в нищо не съм виновен – завърши своя изказ Кар.
Началникът на отдела по безопасност на обществото с нищо не показа, че е развълнуван. Той само го попита:
– След колко време астероидът ще се удари в нашата планета – „Зелената ябълка“? Кога ще настъпи катастрофата?
– След около шест часа – безпристрастно го информира началникът на обсерваторията.
– Е, значи ще имаш време да лежиш в затвора. Арестуван си, за опит за убийство! – по същия начин му отвърна велосирапторът. Той посегна към страничния джоб на служебното си яке и извади оттам един чифт белезници.
Но Кар се оказа много по-бърз от него. Той натисна две копчета отстрани на библиотеката – и се скри там, в една ниша.
Вар го чу как казва:
– Въобще и не разчитай, че ще позволя да бъда арестуван, за опит за убийство. Няма да лежа в затвора! Когато се наложи, всеки един свободолюбив индивид трябва да умее да умира красиво! А за това, той трябва да бъде свободен.
Велосирапторът нито го чу, нито го видя повече.
***
Тогава той ги усети: Когато се обърна бързо, двойката птеродактили се оказаха само на броени метри от него. Той се взря в големите им червени очи,изпълнени със злоба – погледна огромните им човки,широки в основата,но остри като ками в края и чу как потракват с извитите си нокти по пода. Изглежда,че в последният момент с едното копче Кар беше успял да ги освободи от подземните им клетки. Сега те искаха да го нападнат. Все пак, в последния момент той се спаси от тях, като успя да избяга навън от залата.
Направи обстоен обход на помещенията на огромната обсерватория. Алармите отдавна се бяха включили – предизвестявайки сблъсъка с астероида, и той успя да открие само едно младо момиче от кастата на велосирапторите, на име Рая – асистент в една от лабораториите, което се беше заключило там. Освободи го бързо и двамата побягнаха да се спасяват.
Тъй като беше добър спелеолог преди да стане следовател, Вар реши да заведе момичето до една дълбока пещера, която беше изучавал подробно и която се намираше съвсем наблизо. Тръгнаха натам.
***
Рая и Вар се изкачваха към пещерата по стръмния склон на един отдавна угаснал вулкан. Накрая успяха да достигнат до входа й. Започнаха да се спускат навътре в нея. Все по-дълбоко и по-надолу. Стигнаха до първото й ниво. След това достигнаха до второто ниво. Накрая успяха да се спуснат на третото, последно и най-дълбоко ниво.
Те се изправиха и се прегърнаха. Тогава земята се разтресе. И на тях им се стори, че светът се преобръща.
***
И настъпи гърмът. Апокалипсисът.
***
Рая и Вар, и двамата твърде млади, стояха прегърнати на брега на високия залив, и гледаха към океана. Долу, в ниското, със своите зелени талази океанът напираше неуморно към брега. Като че ли и той искаше да ги прегърне, да достигне до тях.
Рая каза:
– Вярно е, че притежавам знаменателно потекло. Доказано е отдавна, че съм потомък на онези двама – Рая и Вар, единствените, които са оцелели при апокалипсиса, който е настъпил вследствие на големия взрив на астероида „К.А.Р. – 2 – 2345”.
– Знам за това. За това и считам, че ти си велика! – отвърна й Вар.
Рая се усмихна:
– Никой не може да бъде по-велик от самия теб, Вар! – каза тя.
––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук и тук
.
- Среща с красотата
.
Разказ от Владимир Георгиев
Илюстрация: iStock.com Амбициозно звучи, кажеш ли, че си срещнал красотата. Все едно си ѝ определил час за среща, тя е дошла навреме, целунали сте се и сте тръгнали да пиете кафе, хваната под ръка. Не, обикновено не става така. Красотата е навсякъде и рядко идва на срещи. Камо ли навреме. Но, ако имаш очи да я видиш, разбираш, че е тя по много неща. Това, че коленете ти омекват, не е сериозен показател – може да се дължи на годините ти. Това, че погледът ти се размътва, също не е сигурен признак – с възрастта диоптрите варират.
Ала все пак не можеш да вдигнеш поглед от нея. И търсиш място да седнеш някъде, независимо дали колене ти са меки или трeпeрят, поразени от гледката. Да се наслаждаваш, само това искаш. И да не преставаш да се удивляваш на щедростта на природата – как може с един замах, с една щриха от четката на най-великия майстор – живота – да създаде съвършенство, което не може и не бива да се повтаря, да се поправя, да се изменя.
Красотата се движеше на отсрещния тротоар и този път беше придобила формата на жена. Каква жена само! Слънцето блестеше срещу нея, но тя не хвърляше сянка, защото беше безплътна, крехка, невидима. Носеше очила, а така ми се искаше да не е така. Щеше ми се да погледна в очите ѝ и съм сигурен, че там щях да се гмурна в най-спокойните и нежни води, които съществуват в света. Походката ѝ беше някак лека, небрежна, едва докосваше земята с тези шарени сандалки, целите в кожа и разни стърчащи ресни, които я правеха да прилича на индианка. И цялото ѝ ленено облекло, светло, разкошно, широко, надиплено, разкриваше свобода и в тази свобода жената се движеше горда, независима, земна и…
Ефирна.
Тя се спря и заговори някакъв мъж. Щастливец. Гъстата ѝ тъмна коса закриваше лицето му, но аз не изпитвах никакво желание да го виждам. Завиждах му. Мразех го. Сам не знам защо – красотата никога нямаше да бъде моя, но това не означава, че бих искал да гледам как става притежание на някого другиго. Независимо дали е достоен. Ето в това се състои нашето, или по-право моето самолюбие: когато нещо не може да бъде мое, намирам за редно да бъде ничие. Имам един съсед, когото искрено ненавиждам, и той така мисли. Все чуждото гледа, негово иска да е, а ако не става и няма как да го присвои или обсеби, търси варианти да направи така, че да пречи на друг да го владее или притежава. Като оня виц за българина и ябълките – ще нахапе всички ябълки в кошницата, та да не може друг да ги вкуси. Както и да е, животът в този миг се срути пред мен, над мен, върху мен – наложи се да разбера, че тази красива жена всеки момент ще бъде целуната, ще бъде отведена, заведена някъде, ще бъде прегръщана и милвана, ще бъде нечия. И не можех да направя нищо.
Не си представях, обаче, изобщо не допусках, че ще видя това: жената спокойно, делово и властно вдигна ръката си и заши един шамар на мъжа. След това свали за малко очилата си, за да се увери в точността на удара, вдигна гордо глава и продължи напред. Не се обърна. Ако го беше направила, щеше да ме види – греех от щастие и тичах към зашлевения нещастник, за да го успокоя и да го уверя, че ако бях на негово място, щях да се чувствам привилегирован. Благодарен.
– Глупости говориш – каза ми оня. – Това заболя. Да, слабичка изглежда, а каква тежка ръка има.
– Ама красива ръка – успокоих го. Надявах се да го убедя да погледне на случката с други очи.
– Красива е, спор няма. Благодаря, че ми го напомни.
– Защо ми благодариш? Нали казваш, че говоря глупости, като казвам, че трябва да се чувстваш привилегирован.
– Аз съм привилегирован, да. Но не защото ме е ударила дъщеря ми, а задето Господ я създаде толкова красива. Ще има да пати.
– Не те разбирам… – едва казах, защото не предполагах, че това е бащата. Смутих се, сам не знам защо.
– Не ти и трябва – опипа бузата си. – Исках да кажа, че ще има доста да си пати от тая красота. Така и трябва. Голямо наказание е, ще знаеш. Аз не мога да я накажа, дете ми е. А и тя не носи вина, че е красива. Но не биваше да позволява красотата така да я погрозни. Така си е, да знаеш. Не аз, хубостта ѝ ще я накаже.
Не исках да го слушам. Този човек нямаше особено уважение към красотата. Не можеше да се порадва на нищо, не ми харесваше гледната му точка. Нещастник. Вдигнах рамене равнодушно, обърнах се и тъкмо да тръгна, го чух да казва:
– Знаеш ли защо ме шамароса? Защото нямам пари. А тя имала нужда. Ето това е красотата, друже. Да знаеш, само това е. Прави те зависим. Сляп. И егоистичен. Да, наказание е. Така да знаеш. Изпитание на духа някакво – ако не издържиш на изкушенията ѝ, не се ли поставиш по-високо от сладостта ѝ, загубен си. Завинаги.
Исках да му възразя, че няма нищо лошо детето да поиска пари от баща си, а и по неговата странна, зъбата логика единственият начин да бъдеш добър, е да си грозен. Но не успях. Този път той ме загърби и продължи по пътя си, впил поглед в земята. А аз останах на място – някъде по средата между красотата и нещастието, които едновременно се отдалечаваха от мен.
–––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук.
.
- Тиква
Снимка: Mediapool .
Тиквата от ниското изниква.
По оградата пълзи нагоре.
И накрая става
видна тиква –
в твоя двор, за близките дворове.И понеже казват стари хора:
твоят двор е мъничка държава –
тиквата
се пъчи най-отгоре
с горделив мерак да управлява.Тя расте, на слънцето просветва,
обградена от листа корави.
Даже партия с безброй тиквета
тиквата
се мъчи да направи…Тъй човек, от грижите приведен,
със властта на тиквата привиква…
Затова самият той, след време,
тиквата
сменява с друга тиква.Георги Константинов
Юли 2021
–––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук и тук.
.
- Новини по Би Би Си
Илюстрация: bgonair.bg Чува се как бие часовникът Big Ben. Появяват се говорителка (Тя) и говорител (Той). Тя има очи като свредели и тежка квадратна брадичка. Изглежда много сърдита. Мъжът до нея е тънък, женствен, с розова вратовръзка и коса, наплескана с помада. Той от време на време поглежда плахо към нея и кима енергично, щом тя си отвори устата.
Почти цялата дясна половина на екрана е заета от едра жена с леки мустачки, която бясно ръкомаха, пули се и превежда новините на език за глухи.
Тя:
– Добър вечер. Сензационната новина е, че тежко въоръжени „командоси” на Би Би Си влязоха през прозорците в къщата на осемдесет и девет годишния, парализиран сър Алан Щипли. Въоръжените полицаи от Би Би Си имаха подкрепления – една рота „Червени барети” и един взвод „Делта Форс”, а също четири „Пума“ хеликоптера. Известният, пенсиониран естраден певец сър Алън, бе арестуван, по обвинение в сексуализирано поведение и обида спрямо една негова бивша служителка, но се оказа, че списъкът на престъпленията на този сексуален хищник е доста дълъг. Сър Алън беше електрошокиран с тазер, oкован във вериги и изнесен на носилка към затвора.
Той:
– А сега – метеорологичен бюлетин, новини за времето!
Появява се висок, сух мъж със сиво лице и сив костюм. Говори монотонно и безкрайно: „Ще превали дъжд, после ще спре… Умерена облачност. Пак ще превали и ще спре. Утре отново ще превали и ще спре. Ще дойдат облаци и ще си заминат. После ще превали.“ (И така нататък, едно и също за всеки ден от седмицата, чак до неделя. Общо около пет минути.)
Отново се появява Тя. Преводачката бясно ръкомаха.
Тя:
– Ние първи интервюирахме нещастната жертва на този сексуален маниак.
(Появява се дебела възрастна жена, ухилена от вниманието, важна. Опитва се да подсмърча нещастно. Не й се отдава. Говори с груб, просташки глас, с безкрайни повторения.)
– Ъ-ъ-ъ… аз бях камериерка на сър Алън…
Говорителката я прекъсва:
– На сексуалния хищник сър Алън!…
– Ъ-ъ-ъ… да, на този полов ловец. Веднъж той седеше на канапето и аз… ъ-ъ-ъ… отидох към него… ъ-ъ-ъ… с едно писмо на сребърен поднос… а той – ох!… (Подсмърча.) Той… ъ-ъ-ъ… както си четеше вестника, посегна и ме докосна по… ох, не ми е удобно!…
Говорителката кима яростно:
– Да не би?… Ах, мръсникът!…
– Да, да… ъ-ъ-ъ… по задника! (Тя показва нагледно с ръка задник като ракетна площадка.) Аз тогава не обърнах внимание, помислих си, че е случайно и той се извини. И чак миналата седмица осъзнах, ъ-ъ-ъ, след като гледах едно предаване на Би Би Си, че мръсникът нарочно ме е барал! Бях шокирана, изпаднах в депресия, веднага се свързах с трима адвокати. Ъ-ъ-ъ… ще го съдим за пет милиона!
(Напомаденият говорител послушно кима с глава и поглежда с ужас към бясната си колежка. Вижда се колко му се иска да избяга и да стане гей.)
Тя:
– Благодарим за интервюто и за Вашата храброст да разобличите още един разюздан бик, пълен с вреден и опасен тестостерон. Време е вече правителството да вземе мерки за химически контрол на тестостерона. Да се гледа на жената като жена е неуважение към жената… като жена… т. е. … да.
Поканихме професор Аманита Фалойдес, председател и основател на дружеството за премахване на разликата между половете. Но преди това – новини за времето.
(Появява се човекът със сиво лице и сив костюм и повтаря монотонно: „Ще превали… ще спре… ще превали… ще спре…” Около пет минути. Той изглежда леко гузен. Всеки, който чете метеорологичен бюлетин по телевизията, знае, че зрителите го мразят и си представят как го убиват по различни бавни и мъчителни начини.)
Той (плахо, с робска усмивка):
– Професор Фалойдес, благодаря Ви, че дойдохте. Какъв възмутителен случай, нали?
Професор Фалойдес (тя има нос като алебарда, рунтави вежди и пронизващи, злобни очи…):
– Възмутително е, че не се вземат енергични мерки срещу така наречените мъже. Всъщност, понятията „мъж” и „жена” са архаични, реакционни и не бива да се използват! Всяко човешко същество трябва да бъде свободно да решава какво да бъде. Разбира се, все още има минимални различия между половете и те скоро ще бъдат премахнати!
(Преводачката за глухи с победоносна усмивка посяга и хваща въображаем мъж за „дарданелите“, после ги пуска в чантата си.)
Тя:
– Би Би Си веднага включи „Гореща телефонна линия” за невинни жертви на мистър Алън (вече няма „Сър”, ние заповядахме на кралицата да му отнеме титлата). Обадиха се четиридесет дами. Две от тях са работили в дома му, а останалите са го виждали само отдалеч, но той ги поглеждал мръсно.
Обадиха се също 430 адвокати… Поканихме на интервю невинната жертва, госпожа Магма Съкботъл. Но най-напред – време е за метеорологичен бюлетин!
(Появява се човекът със сивото лице и сивия костюм. „Ще превали… ще спре… ще превали…” И така седем минути. Преводачката за глухи разперва ръце и се преструва на облак.)
Той (с подмазваческа усмивка):
– Магма, благодарим, че дойдохте. Какъв кураж, какво самообладание по време на меланхолия и посттравматични кошмари!
Магма (има нос като камба, брадавица с косъм, киска се многозначително):
– Благодаря… Ужасно е, наистина… Хи-хи-хи… Това се случи преди петдесет години. Аз бях камериерка на сър Алън, нали ме разбирате… (Киска се загадъчно.)
Говорителката се намесва сърдито:
– Не на сър Алън, а на изнасилвача мистър Алън!
– Ах, да… той напълно заслужава… Един ден влязох в спалнята му, защото мислех, че го няма, да бърша прах. Той излезе от банята, хавлията му беше разтворена и видях… хи-хи-хи… видях…
Тя:
– Да не би… О, не!
Магма:
– Да… хи-хи-хи… видях го! Голям му беше… Изглеждаше уж случайно и аз отдавна забравих. Но като видях предаването на Би Би Си изпитах шок!
Тя:
– Мистър Алън Щипли трябва да бъде съден, независимо от възрастта си. Той е парализиран, но още е опасен, гледа жените по полов начин.
Той:
– А сега – новини за времето. След това, ако остане време преди по-следващия метеорологичен бюлетин – имаме сензационна новина, breaking news!
(Появява се човекът със сивото лице и сивия костюм. Преводачката за глухи го поглежда опулена, хваща се за сърцето, после отваря чадър.)
Тя (съзаклятнически, злобно):
– Би Би Си научи от достоверен източник, че руският президент Владимир Путин е видян във водолазен костюм, само на триста километра от подводния трансатлантически кабел, който свързва Британия с Америка. Той очевидно е пристигнал с подводница, която не е била забелязана от радари и сонари, но явно е там. Достоверен факт е, че Путин се усмихвал предизвикателно.
Той:
– Поканихме на интервю директорката на ЕмАй пет, организацията за контрашпионаж и антитероризъм, Дейм Патриция Нгоро-Нгоро. Но най-напред – новини за времето.
(Появява се сивият човек за седем минути. Преводачката си стои под чадъра с примирен вид.)
Дейм Патриция (тя е африканка, с месест нос и ситно къдрава коса):
– Научих от Би Би Си, че Путин, който е явен терорист, защото не прави, каквото му кажем, не само, че е прерязал кабела, но е заложил взрив на дъното с цел диверсия. Тези безспорни факти са потвърдени от редактора на вестник „Гардиън”, който пък ги научил от Би Би Си. Нашето правителство ще вземе решителни мерки и, както казва Борис Джонсън – готови сме за война с Русия!
Тя:
– А сега – метеорологичен бюлетин!
.
Сергей Бояджиев
––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж тук, тук и тук.
.
- „Плектика“, нова книга на д-р Чалдъков
.
Нова книга на д-р Георги Н. Чалдъков –
„ПЛЕКТИКА. Накратко – за хората, обществото и политиците“
ПРЕДИСЛОВИЕ
„За времето на прочита читателят разполага с душата на писателя.“
Едгар Алън По, от есето „Разказът”
През 1963 г. професор Мъри Гел-Ман открива най-малките „странни и чаровни“ частици на материята. Нарича ги „кварки“ от една фраза – „Три кварка за мистър Марк“ в „Бдение над Финеган“ (Finnegans Wake) на Джеймс Джойс. През 1969 г. кварките носят Нобелова награда за физика на Мъри Гел-Ман. Тридесет години по-късно, на симпозиум в Коимбра, Португалия, той изнася лекция, озаглавена „Плектика: наука за простотата и сложността“ – основната тема на Института на Гел-Ман в Санта Фе, Калифорния (Murray Gell-Mann. Plectics: The study of simplicity and complexity. Europhysics News 2002; 33: 17-20. DOI: 10.1051/epn:2002105). Преди това вече е публикувал книгата си „Кваркът и ягуарът. Приключения в простото и в сложното“.
Индоевропейската дума plek, през гръцката plektos, идва в българския като „сплетен“, „плетка“. Съответно simplex означава „единично сплетено“ (просто), complex – „взаимно сплетено“ (сложно), multiplex – „много сплетено“ (много сложно). И така „плектика“ (plectics) е наука за простотата и сложността.
Когато говори за „уплътняване“ на едно съобщение, Мъри Гел-Ман – в „Кваркът и ягуарът“ – споменава за учителката в начално училище, която дала за домашна работа написване на съчинение от 300 думи. Един ученик, който играл през целия ден, на другата сутрин преди училище написал набързо: „Вчера при съседите стана пожар. Аз се подадох от прозореца и започнах да викам: Пожар, пожар, пожар…“. Така съчинението станало точно 300 думи.
Последвам примера на ученика и написвам: „Мозъкът е най-мултиплексната материя на Земята. Мозъкът е локализиран „в главата“ (гръцки, enkеphalos). И в сърцето, сърцето, сърцето…“.
Следвайки съветите на ученика и професора, както и на Микеланджело: „За да се направи скулптура, трябва да се премахне ненужният материал“, премахнах – надявам се – ненужните думи в тази книга и сега тя съдържа 69 727 думи, разположени на 137 страници. И една мечта – да стимулира мислите и чувствата на читателя, за да се родят нови мисли и чувства – по-умни и по-добри.
Ако книгата не успее да докосне мечтата си, ще обиколя къщите на тези, които са я купили, за да моля за прошка и да им благодаря – както е направил Хорхе Луис Борхес след публикуването на първите си книги.
„В началото бе Слово, и в Словото бе Бог, и Бог бе Слово…“ – са първите думи, изписани през 855 г. с български букви от Св. Кирил – Константин Философ. Възхитително, въпреки че често забравяме да се възхищаваме, ние вече хиляда сто шестдесет и шест години изписваме мисли-и-чувства с българската азбука – кирилица!
Думи, вий идвате с лица от звук (Христо Фотев) и смисъл (Аристотел) – съвършена секвенция на буквите – архитекти на думите. От съвместния живот на любов и знание се получава любознание, от род и любов – родолюбие. Думата „сполучи” искам да означава „получавам, защото уча”, защото вярвам, че „който учи, той ще сполучи”.
В „Ta Ethika“ Аристотел описва еudaimonia (eu – хубаво, daimon – дух) – да живееш добре, да си щастлив. За да постигнеш еudaimonia, трябва равнопоставено да прилагаш logos (разум), pathos (емоция) и ethos (морал – рефлекси за емпатия и алтруизъм). И filia (приятелство), базирано на интелект-и-емоции – нарича се Приятелство с мозък-и-сърце (Brain-and-heart friendship), тръгнало от Бургас и Варна по света.
- Няма грозни думи! Има грозно подреждане на думи – каза ми веднъж д-р Коста Костов.
- За подреждането гениално го е казал Моцарт – на въпрос, как създава музика, той отговорил: „Много просто. Подреждам наблизо звуци, които се обичат“.
Сега остава „много простото“ за гениите и най-сложното за мен: „подреждане наблизо на думи, които се обичат“.
Еureka!
Като си представя колко много ябълки са паднали пред погледите на толкова много хора, по-ясно разбирам, че да си Исак Нютон е уникална дарба.
- Късметът се усмихва на подготвени умове – каза Блез Паскал.
- Задачата е не да откриеш това, което никой не е видял, а да дадеш ново обяснение на това, което всеки вижда – допълни Артур Шопенхауер.
- Актът на учудване, когато просто нарушиш една аксиома, ставаш откривател – изрече Алберт Айнщайн.
- Да можеш да преминеш поне веднъж на червено пътя на науката, за да направиш своя зелена пътека по него – каза един от учениците.
- Да си откривател, трябва нещо да посети ума ти и след това да го изследваш – да сложиш мозъка в ръцете си.
На гениите обаче им трябва нещо по-малко:
На Исак Нютон – ябълката, която пада от дървото, за да открие закона за гравитацията. На Александър Флеминг – гъбичките, които убиват бактериите, за да се роди пеницилинът. На Айнщайн – компасът, който баща му е показал, когато е бил „дете на 4 или 5 години“. Зад предметите трябваше да има още нещо, дълбоко скрито – си спомня Айнщайн в своята „Нещо като автобиография“. На Едуард Лоренц – размахването на крилата на пеперудата в Бразилия, което прави торнадо в Тексас, за да види значението на Minimum Necessary Change (MNC). На Едгар Алън По – неговата „Еврика: прозаична поема“, която посвети на „няколкото, които ме обичат и които аз обичам – на тези, които чувстват, а не само мислят – на мечтателите, които поставят борбата за осъществяване на мечтите като единствената реалност“.
Нещото на Архимед е преливащата вода от ваната, в която той потапя короната на краля и извиква „Eureka!“, когато установява чистотата на златото в нея – възбудата от откривателството отеква по улиците на Сиракуза.
Така, на 12 октомври 1492 г., когато вижда бреговете на Америка, възкликва и Христофор Колумб.
И Христо Фотев Константинов, когато през 1940 г. от Истанбул стъпва на бургаска земя и вижда морето. След това – жената и жената, неговата Eureka! – най-романтичната:
„Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!“Д-р Георги Чалдъков
.
- Корен
.
Стихове от Ивайло Диманов
Снимка: Wikimapia.org ОБЩЕСТВОТО
НА БЕЗСМЪРТНИТЕ ПОЕТИДенят се шмугна в претъпканото метро,
белязан от хищната челюст на мрака.
Проблясваше долар от чисто сребро
над Сентръл парк, в звездната арка…Къде хайдаросваш, проклета Луна?
С Уолт Уитман върнахме стара хартия
и купихме в Бруклин на смешна цена
галон домашна канадска ракия…Ще бъде много забавно, хайде, ела!
Ще дойде и Емили с цял свитък стихове.
Дано донесе оная вълшебна пчела,
че кой ли инак ще сбъдне мечтите ни…Какво, да не би да ревнуваш, Луна?
Е, и аз към теб не съм безразличен.
Ала ти криеш своята тъмна страна,
затова се страхувам да те обичам.Съдбата е тайнствена, хитра жена.
Няма как да узнаеш какво ще се случи.
Може да си Колумб, и какво от това,
ако тя е избрала Америго Веспучи.Не си отивай, моя печална Луна.
Любовта днес е глуха, сляпа и няма.
Сам съм. И ти ли си също сама?
Тогава нека да бъдем с теб двама….
Снимка: БНТ КОРЕН
Мълчи умореният орех във двора,
протегнал над селските покриви врат.
Избягаха младите тукашни хора
да гонят Михаля в големия град…И селото лека-полека утихна,
подобно изпружен пред Бога болник.
Останаха няколко старци да кихат
и орехът, стрелян и в двете войни.Отдавна и той вече нищо не ражда,
единствено шарена сянка държи.
Мълчи като циганин, хванат във кражба,
не знаеш умрял ли е или е жив…Добре, че е здравият корен в земята,
че инак и орехът стар току-виж
ще вземе да драсне нощес към гората
и няма да има с кого да мълчиш…
Снимка: Novini.london МЕТЕРЛИНК, ТИ СИ ЛЪЖЕЦ!
Май нещо в тая държава тотално е сбъркано.
В алинеите на живота ни, в буквата, в текста.
Бягат децата ни – ято премръзнали щъркели,
бягат към Иксланд, Париж, щата Тексас…Тука останахме само баламите и хромите.
Духнаха даже момите на Ванко към Ванкувър.
Римското право умря, да живее ромското!
В храма четат упокойна молитва с фактура…Нямат ни срам, нито грам благочестие!
Горо ле, горо зелена, не плачеш напразно.
Болест ли мъчи те, царят ли буки изсече?
Господи, що не накажеш онез, дето мразиш!Май нещо в тая държава тотално е сбъркано.
В сървъра, в мръсната плът на закона…
Взеха мечтите ни – ято дресирани щъркели,
хубава Яна пристана на гръцки търговец.А балканджията Йово върти далавери…
Ей, ако Ботев и Дякона бяха си турили
вместо пищови – маски на носовете,
пет века още щяхме да гнием под турско!Господи, няма ли кой да отвори прозореца?
Няма ли кой да натири в джендем фарисеите?
Чакам да зърна Синята птица на хоризонта,
Няма я. Сините каски в Безмер се заселват.–––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Суша
Илюстрация: Рixabay.com .
Разсъхна се плътта й. Посивя.
Набръчка се земята и напука.
Животът вцепенено се смълча.
Реката се смали и закуцука.Небето озверяло сипна жар.
Тревите първо стъпиха на пръсти,
а после се предадоха докрай.
Чернеят и изсъхналите храсти.Щурците не подеха тържество.
Забиха струни – зноят ги захлупи.
Без тях какво е лятото, какво?
И ето, че покоят се начупи…Светулките и те берат душа.
По някоя из тъмното пролази.
Небето пак примигна на лъжа.
Веднъж и дваж, а после се отказа.Людмила Билярска
–––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Има едно малко селце
.
Стихове от Таня Николова
.
БОТЕВ
Всичко започна с това, че нямах огънче за цигарата.
Пусках котлона, палих салфетка, мъчих се
и накрая намерих една изфирясала запалка с лика на Ботев.
Работеше с последни сили, запалих.
Ботьове, огънче,
замествам те, справям се, не е същото
но такова е времето –
дребно
и аз такава –
никаква,
и родината ми такава –
счупена,
и ти –
запалка.ЛЮБОВ
Аз съм твоето куче пазач
подритвано, предано,
дресирано с къшей любов
да се бие самоотвержено
срещу всички и всичко,
там и тук
напук!
на болката
и себе си…
Куче, вярно на своята мисия
да обича
по кучешки,
безропотно и истинскиПЛАТОНИЧНО
с теб можем всякак да се обичаме
и през дрехите
и през другите
с думи
и без тях
само с поглед
и мисъл
перо и бръснач
по кожата на времетоИМА ЕДНО МАЛКО СЕЛЦЕ
има едно малко селце в интернет
което умира
моето
къщите му са изоставени
улиците са празни
даже пъдарят се е скрил
останали сме няколко, дето наминаваме
всеки ден
един ще пусне песен
друг виц
по някоя тема за политика или каквото там
за да се преброим
но вижда се, ясно е
отидоха си хората
няма го селото
и това
както много други
па като ме свие сърцето, повъртя се, повъртя се и навън
свят широк, форуми много
някой ден ще спра да идвам
някой ден и мястото ще изчезне
заедно с архива
и всички нас
толкова живи, толкова живи.
––––––––––––––––––––––––––––––
Таня Петкова Николова e родена през 1968 г. в Плевен. Завършила е “Музикална педагогика” в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив и “Счетоводство и контрол” в УНСС – София. Била е учител по музика в Ямбол и Стралджа, понастоящем е счетоводител в София. Публикува текстовете си в интернет под различни псевдоними, най-често като shshtt. Aвтор е на стихосбирките “Толкоз” (2007), издадена след спечелен конкурс на Министерството на културата за дебютна книга, “Еквилибриум” (2012), “Калейдоскоп” (2013), “Непоръчан портрет” (2014), “Морз” (2016) и “Магарешки песни” (2021)..
- Дали?
.
Стихове от Нина Брадарска
Стара българска къща в Бесарабия, Украйна. Снимка: Duma.bg .
* * *
На майка ми и сестра ми
За тази, която ме помни,
и нежно ме гледа в очи,
която следи моя поглед
и кротко до мене мълчи.За тази, която е силна
и знае къде да върви,
чието лице ми е милно,
чието сърце ми мълви.Която оправя леглото ми
и аз се обиждам дори,
която направи живота ми
безкрайно щастлив и любим.За майка си и за сестра си
по дума да кажа сега,
че времето бърза и властно
косите им милва с ръка.ВРЕМЕТО
Времето си тръгва със звуците на кавала,
нито забавило, нито прибързало.
Покрива с паяжина стари огледала,
ръце работещи – превръща във възли.Окачва погледите на стените стари,
а куните – да се прашат във рамки.
Подрутва тежки дядови дувари.
Дано да се ядосат и повдигнат нови, яки.ДАЛИ?
Дали ще ни помнят, дали?
Дали ще сме българи още?
Ще има ли смях до зори,
ще канят ли още на гости,ще бързат ли в село да стъпят,
дали ще си спомнят езика,
езика, изтъркал се в пътя,
със многото думи-чуждици?.
–––––––––––––––––––––––––––––––––
* Нина Брадарска (Чепразова) е на 31 години. Родена с. Городнe (старо име Чийшия), Болградско, Украйна. Пише стихове за деца и възрастни. Гледа на поезията си като начин за общуване със света и като хубав спомен за това, каква съм била в момента на писането. Сестра е на Мариана Чепразова, друга наша сънародничка, родена и живееща в Украйна, която също пише стихове.
.
- Белегът
.
Разказ от Мая Граховска
Илюстрация: dariknews.bg Дочутите от коридора стъпки върнаха Мария в настоящето. Забила уплашен поглед във вратата на хола, тя се провикна задрезгавяло и попита:
– Кой е?
Като не получи отговор, понечи да стане от стария си удобен шезлонг, откъдето всяка вечер проследяваше на чаша чай любимия си сериал по гръцкия канал “Мега”. Не, че го следеше захласнато като навремето. Не. Напоследък тъгата й беше станала необратима също като самотата и тя често канеше вечер ятото на спомените. Защото спомените са като прелетните птици. Раждат се в миналото, но долитат да се топлят в настоящето. Тази вечер тя пак сънуваше с отворени очи, но странният шум, дошъл от коридора, прекъсна нейните “видения”. Беше зърнала себе си в зората на своята младост – тринайсетгодишно момиче, седнало насред лозето, под сянката на бухналата в цвят круша.
“Несравнима съм с цвят на напъпила вишна…” – изникна в ума й нахъсаният стих на “нейната” поетеса. Видя се за първи път със светлосини сенки върху клепачите, под които искряха очите й като едри, лъскави маслини. Ето я отново – час по час се оглежда в огледалото и, удивена до немай къде, да констатира, че с всеки изминал ден лицето й придобиваше кадифената прелест на розова пъпка призори. “Хм… Този Андерсен все нещо е знаел, когато е писал приказката за грозното пате…”, помисли си и бледа усмивка се пукна върху устните й. “Защото, за да си говорим истината, преди да се превърна в лична мома, аз си бях едно грозно дете”. И пак една бегла усмивка на лицето й.
Видя се отново на тринайсет, този път бидейки нащрек и в неясно очакване, с някакво смътно, едва загатнато предчувствие за предстояща експлозия на женското й начало, напиращо да изгригне през плътта, да извае тяло, да се прелее в жестове и поглед… А до нея приседнала нейната баба, да се пита кой ли щеше да бъде онзи късметлия, комуто съдбата беше отредила да се радва един ден на тази хубост. А тя самата да се залива от смях при тези думи… После видя сведеното си лице, досущ като онова от иконата на скръбната Богородица, да гледа своето априлско синьо, стъпкано в нечии нозе, ведно с памучните му облаци, препускали преди това като луди-млади в простора… И тази вечер Мария пътуваше назад във времето… В най-тъжното й време – тогава, когато посегнаха на нейната многообещаваща розово-бяла пролет, ръсеща щедро с цвят земята, по която тя стъпваше…
Най-сетне успя да се изправи от шезлонга си и се отправи към вратата. Отново дочу стъпките и този път попита направо: “Сула, ти ли си?”. Никакъв отговор. “Съседката ще да е…” Беше й поверила резервния ключ от апартамента си – “Човек никога не знае, особено пък, когато живее сам”, обичаше да казва – и сега тя най-вероятно беше закъсала за захар или кафе, и решила да отскочи до малката й, спретната кухничка, за да се обслужи без да нарушава тишината й. Още недовършила мисълта си, вратата на хола се отвори и в рамката й се възправи висок на бой човек, с плетена вълнена шапка и с лице, деформирано от нахлузен върху него прозрачен дамски чорап. Жената зейна от изненадата… С креслив глас мъжът й заповяда пъргаво да се разтича и да донася всичките си пари и накити тука. Сега! Веднага!
Напълно сащисана, Мария се хвана за гърлото, не бидейки в състояние да си поеме въздух. Опита се да обясни на човека, че в дома си не държи пари и ценности, но този пуст глас се беше занемил. Тогава онзи, загубил търпение, я блъсна грубо и тя се строполи върху един от двата дивана. Дръпна рязко колана от плюшения й халат и, докато извиваше ръцете й на гърба, за да ги завърже, Мария изохка от остра болка в плещите. След това неканеният посетител извади от джоба на елегантния си шлифер нещо. И това нещо… о, Боже! се оказа нож. Опря го в гърлото й и изсъска:
– Искам парите ти сега, веднага! Или ти виждам сметката на момента!
Стигнала до ръба на припадъка, Мария кимна немощно с глава към скрина-антика, намиращ се от дясната й страна, където помежду грижливо подредените чаршафи тя винаги къташе някаква сума за при нужда. Бижута вече не й бяха нужни. Беше се разделила с тях, когато единственият й племенник се ожени. Тогава тя дари златните си накити на младата му съпруга. На племенницата, както обичаше да я нарича. Мъжът отиде при скрина, отвори го и взе да дърпа нервно, каквото му попаднеше, и да го захвърля на пода. В един момент пъхнатата му между чаршафите ръка напипа някакъв плик, издърпа го, отвори го нервно, погледна вътре и извади съдържанието му. Парите не бяха много – шестдесет евро, всичко на всичко. Онзи се изправи, все така стиснал ножа в дясната си ръка, и тръгна заплашително към жената. После кресна в лицето й:
– Казвай къде са останалите! Казвай бързо, дъртофелке, без да ме разиграваш!
“Какво да му каже? Че пенсията й едва стигаше за хляба? Какво, за Бога, да му каже?!… Барем да излизаше глас от пустото гърло, та да го разубеди да си иде, по живо, по здраво, а нея да зареже на самотията й? Пресвета Дево, помогни ми!”
– Ей сега ти видях сметката! – изръмжа онзи, докато с едната си ръка навиваше ръкава на другата, стиснала ножа. Току под кокалчето на десния му лакът се мярна един морав белег, един белег от онези, дето са по рождение. Този тук беше с формата на круша. За тези белези съществуваше поверието, че ако по време на бременността майката откраднела отнякъде нещо, то това нещо се отпечатвало с точност във вид на белег върху телцето на нероденото дете. И разбира се, всеки един от тях беше уникален, неповторим.
– Божичко! – възкликна Мария, успяла най-сетне да възвърне гласа си. “Мили Боже!” И колко странно само! Онова нейно момче обожаваше дъхавите круши!… И при така сполетялото я осенение гърлото й внезапно се отвори и тя задрезгавяло запя:
“You are my sunshine, my only sunshine, you make me happy…”
(”Мой слънчев лъч, мой единствен слънчев лъч, правиш ме така щастлива…”)Изведнъж придойдоха талази от благоуханна розова вода, плиснаха го и заляха сетивата му, пробиха пукнатина в обърканото му съзнание и там за миг проблесна милият лик на госпожа бавачката от неговото най-хубаво време…
Изпусна ножа на пода, ядно запрати и шапката, дръпна отвратителния чорап от лицето си, отвърза ръцете й, взе ги в шепите си и ги зацелува като отнесен, с незрящи от спусналата се мъгла очи, отчаяно мърморещ: “Простете ми! Простете ми!… Трябват ми сто, само сто…”.
За поредната му доза… Сега! Веднага!
–––––––––––––––––––––––––––––––––
Мая Граховска e родена през 1964 г. Завършила е Предучилищна педагогика в СУ „Св. Климент Охридски“ и курс по новогръцки език в ИЧС – София. Преводач, сътрудник на престижните гръцки литературни списания „Планодион“ и „Паремваси“. Превела е разкази на Весел Цанков, Никола Радев и Елин Пелин за „Планодион“ и стихове на Петя Дубарова за „Паремваси“. Преводач на книги от гръцки на български и от български на гръцки, сред които Петя Дубарова, проза, „Κείμενα ενός κοριτσιού” (ИК „Харамада“, Гърция, 2008); „Измирските магьоснички“, Мара Меймариди (изд. „Весела Люцканова“, София, 2008); „Магии и заклинания на измирските магьоснички“, Мара Меймариди („Весела Люцканова“, София, 2010); „Фадър наш“, Манос Вуракис („Колибри“, София, 2015); „Какво видя жената на Лот?“, Йоанна Буразопулу („Унискорп“, София, 2019); “Касандра и Вълкът“, Маргарита Карапану („Колибри“, София, 2021). Автор на „Белегът“, „Синьото дете“, „Синята жена“ („Либра Скорп“, 2018)..
- Заключените светове
Илюстрация: Digitall-angell.livejournal.com Тихо е. Толкова тихо, че чувам себе си. Не мислите си, не! Нещо повече. Чувам тишината на душата си. Нейния шепот. Колкото и непонятно да звучи. Това, че тишината може да шепти.
И да разказва. Невероятни истории. Толкова явни, но така закътани, че никога не бихме могли да ги видим. Докато не се променим. Докато не пожелаем да излезем поне за миг от матрицата, в която някой е заключил живота ни. И е вкаменил мислите ни.
Дали си въобразявам?
Може би…
Но въображението е толкова зашеметяващо, че ме превзема отвътре. И отваря всички възможни прозорци на душата, която се опитва да проумее видяното. Да го почувства и адаптира към ограничената рамка на тялото. За да може някак да обработи чутото, видяното чрез представата…
Слаби са думите, бедни са. За всички тези видения. Но те търсят път – истините. Да се покажат, макар неизрисувани пълно, макар черно-бели. Дори в силуети. И все пак, напират. Да стигнат до нас. Да разчупят представите ни – за себе си, за световете, за всичкото… И за безграничността на взаимовръзките.
Всичко е енергия – движеща се, трансформираща се, вибрираща, пулсираща, деляща се, събираща се… Всеки един е вселена, изградена от много вселени… И част от друга вселена. Която се съдържа в следваща… Светове в световете…
Опитвал ли си да почувстваш строежа си? Допускаш ли, че си сбор от толкова светове, че дори не би могъл да си ги представиш? И всеки от тях има свой живот, свои правила, свое начало и край. Но подчинени на общата твоя вселена. А тя, по същата логика, е вписана в други, по-големи вселени, които няма как да познава. В съзвучие с техния алгоритъм, синхронна с пулса, с трептенето и движението им.
Всяка една клетка в тялото ти има свой собствен живот. Сама по себе си тя е малка вселена, сравнена с цялото, с тялото. Но достатъчно сложна, осмислена, вземаща свои решения, касаещи съществуването й. Умееща да се дели, да воюва, да се защитава и да напада…
Не звучи ли някак познато? Дали клетката проумява, че е част от дадена тъкан? От орган, съставен от хиляди, милиони или милиарди като нея? Или си мисли колко е уникална и заедно със себеподобните си са центъра на света? Че всичкото се изразява единствено чрез тях? Дали си дава сметка колко тясно са свързани помежду си и как взаимно си влияят, от една страна? А от друга, че всички заедно изграждат орган, благодарение на който съществуват?
Дали самият орган изживява своята уникалност и, увлечен в значимостта си, допуска, че е част от света на нечие тяло? Или не се самозабравя дотолкова, че да не усеща взаимовръзката си с другите системи на тялото, което обитава? Защото ще бъде изключен – естествено или насилствено.
А дали не се случва понякога? И какво става тогава с по-голямата вселена – тялото? Коригира се или бива отхвърлено?
Какво е тялото?
А аз какво съм?
В безкрая от пулсиращи вселени къде е скрита същността ми? Дали енергиите ми се пресичат с тези на останалите? Зависими ли сме едни от други? И как се вплитат толкова вселени, ако не комуникират?
Не е ли смешна мисълта ни колко сме велики? Потънали в невежество, броим пари, коли, имоти… Оплетени в интриги, завист, безхаберие, рушим природните мостове, които по рождение са дадени… Прерязваме си пътя към доброто. Към общата вселена на съдбата си – да сме деца щастливи на планетата, която обитаваме с телата си…
***
Чувам тишината на душата си… Колкото и непонятно да звучи. Това, че тишината може да говори. Приканва ме да споделя молбата й – да разрушим матрицата, в която някой е заключил световете, които без да знаем, обитаваме. А мислите ни е превърнал в камъни, които хвърляме един към друг, убивайки остатъка от своите изстрадали души.
Истините търсят път. Към нас, създания-вселени.
Дали не си въобразявам?
Може би…
Кой би могъл да знае?
Калина Томова
.
- Шести литературен сборник – обръщаме се към Вас
.
Приятели, за пореден път се обръщаме към Вас, за да издадем нова книга.
Това ще е шести пореден сборник с разкази и стихотворения на български автори от различни страни и континенти!
След „Черга пъстроцветна“ (2016), „Часовниковата кула” (2017), „Читател до поискване“ (2018), „Хоро над Тирол“ (2019) и “Възвръщенци” (2020), вече се подготвя новата книга.
Петте издадени досега книги И този път разчитаме на всички, които обичат литературата и родния език, да се включат в общото и безкористно дело. Защото тези, които са участвали в издаването на предишните сборници, знаят – книгите ни са напълно безплатни и те, освен че могат да се намерят без пари в «Български книжици», могат да бъдат изтеглени и онлайн от всяка точка на света, от безплатната книжарница към сайта Eurochicago.com.
Припомняме Ви, че на кориците на сборниците са изписани имената на хората, които даряват средства за общото дело, а всеки, дарил дори и един лев, ще бъде отбелязан на страниците на Еврочикаго и ще получи информация за представянето на бъдещата книга. През годините, освен в София, сборниците са били представяни и в други градове в страната и по света – Чикаго, Велико Търново, Прага, Пловдив, Скопие, Кишинев, Пазарджик, Бяла. А екземпляри от тях се съхраняват не само в българските библиотеки, но и във Вашингтон, в Конгресната библиотека.
Инициативата, освен с безплатното разпространение на книгите, е уникална с това, че обединява автори, читатели и спомоществуватели, живеещи в различни страни, около едно народополезно дело, за развитието на българската литература и култура.
Включете се и Вие!
Hали най-голямата радост е общата!Възможните начини на спонсорство са следните:
.
1. През системата за онлайн разплащане ПейПал (PayPal), с банкова карта или с кредитна карта:
Чрез защитената страница на PayPal може да направите дарение с кредитна или дебитна банкова карта, или чрез Вашия личен PayPal акаунт, като изпратите пари на имейл: [email protected] . Средствата ще постъпят в ПейПал сметката на идейния вдъхновител на сборниците и основен спомоществувател на първите три от тях, д-р Виктор Хинов.
.
За да изпратите пари през ПейПал, може да използвате някои от посочените по-долу начини:
а) чрез линка:
https://www.paypal.com/donate?hosted_button_id=KPBNPB8JQW3VG
‘
б) чрез бутона:‘
в) чрез QR code
.
2. По банков път в България:
На банковата сметка на Мариана Христова (редактор на сборника):
BIC: CECBBGSF
IBAN BG78 CECB 9790 10C7 5735 00
Central Cooperative Bank (Централна кооперативна банка)Повече подробности за бъдещата книга може да научите ТУК.
И накрая Ви напомняме, че може да откриете и изтеглите досегашните пет сборника от нашата безплатна онлайн книжарница с адрес:
http://books.eurochicago.com/thank-you/
.
- Курбанът на бай Миле
.
Разказ от Златка Колева
Илюстрация: Vesel55.blog.bg Ангелът на смъртта отиде на гости у Миле Клисаря и къщите изпукаха от дълбоката въздишка на селото. Отдъхнаха си всички, защураха се насам-натам, да приведат в ред земните си работи преди да се отправят към отвъдното. От много време и повече нещо мореше хората и те предаваха Богу дух надве-натри, без да могат да се поопомнят и да стегнат багаж за последния си път. Само Миле знаел кой кога ще умре, вътрешен човек бил – разправяха старците – с Душегубеца въртял алъш-вериш и трупал капитал за небесното царство. Криви бяха хорските приказки, но Миле не спореше, ни една душа не беше погубена, осторожен беше Ангелът и право носеше душите, сновеше нагоре-надолу, докато каталяса от мъка и той и спря в колибата на Клисаря. Другарувал беше с него, откакто Миле се помнеше като малко момче пред попската порта. Баща нямаше, а майка му се поболя от хорски одумки: „Бягай – рече тя, – при дяда си попа, там кора хляб все ще има за тебе“; рече и свърши… И тъй Миле се привърза към камбаната, него караха да я бие, върза се с въжето й за оня свят и често виждаше да слизат по него ангели, едни даваха живот, други взимаха.
Леко и небрежно течеше времето и тъй неусетно измени хода си, че се завъртя и кривна от пътя си, дядо поп изчезна безследно, продъни се някъде в кривиците му, кривна и камбанарията и от голямата черква остана малко черкве. „Не питай – рече Ангелът, – не питай що е тъй, Миле, ами изправи светилището, право го вдигни, право да ходят хората, криво да не мислят.“ Изгърби се клисарят, преви се под думата на Ангела, пости и плака, как ли не го моли да почака още малко, да отложи жетвата, морът да ги подмине. Ами, не му е дошло времето, улисани са всички, преливат от пусто в празно, на баир лозе садят, грозде от тръни чакат. Пък като се поправи времето и хората ще изправят думата си, пък тогава отвесно ще вдигнат камбанарията, право нагоре да сочи куполът, че и ангелите право да слизат, да не се мъчат и те по кривата черква. Всичко ще се нареди – и попче ще си доведат, ще го грабнат още от семинарията, булка ще му намерят, да мете и премита храма, да хортува благо на бабите. Даже курбан ще заколят, най-ваклото агне ще гътнат, агне без недостатък, всички да ядат, да се наситят, че и на Бога ще сипят, дето се вика, знаят си те и ред, и закон Божий, ама, нейсе!
Едно мислеха, друго ги залюля. Люшна ги време безпътно. Изпогубиха се хората, не виждаха вече камбаната. Само бай Миле стърчеше под нея, обесен на въжето й, и викаше по цял ден, колкото му глас държи: „Днес да се готви еди-кой-си!“, викаше и удряше, а камбаната дрънчеше на месинг, от по три лева килото. „Еди-кой-си“ като чуеше името си, бързаше да се поумие отгоре-отгоре, вадеше новия кат, скътан за умрело, и търчеше към гробището с китка босилек. Други пък, дето не хващаха вяра, че връзка има в чрезвичайните събития, тъй си пътуваха нагоре със земната кир, цъклеха се по стоборите със зейнал поглед, убедително втренчени в тукашния мир. Викаше Миле по цял ден, дрънчеше онова ми ти камбанище, а вечер, щом слезеше от въжето, увещаваше Ангела: „Ела ми гостувай дома, с курбан ще те гостя, таман сега става добитъкът…“ Склони глава Ангелът, помилва Клисаря по челото, преви се под словото му, мъчно му стана за хората. Що са хортували с Миле, що нещо изяли, изпили – никой не знае, но инак осъмна селото, скоротечно време докара сговорът им.
Изтече, ми и отмива времето, бързо засипа храм и дворове, чисто почисти леш, мръсотия, друг мирис довея отнейде, на вино, елей, на овнешка тлъстина. Плъзна мирисът през деретата, прескочи камъни и дървеса, доведе млади момци, млади юнаци с прави мисли. Плеснаха с ръце момчетата, то не бе място, то беше трапеза, ухае на дом и на Господ… „Тука – рекоха те, – бели ръкави ще вдигнем, бели къщи ще построим, а там в средата черква ще има, право нагоре ще гледа куполът, златна камбана в небето ще бие.“ Рекоха, сториха, случи се. Право изправи се времето, стигна от радост до Слънцето, оттам се спусна по купола бяла попадия, по цял ден храма редеше, с благо гощаваше хората, а заран и вечер камбаната пееше:
„Миле, помилван от ангели,
Миле, вакло агънце,
курбан ли, Миле, ще вариш
или курбан ще ставаш…“––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Емигрантски блус
Гласът на неуседналите
Илюстрация: Авторът .
Живеех в покой, но ми липсваше нещо
и често за родната стряха се сещах –
нали там ме чакаха близките хора
и детският спомен за първа изгора…И тръгнах: летище, паспорт и билет,
контрола и пълен докрай самолет.
После бяла мъгла аероплана обгърна
и колко се радвах, че щях да се върна!През няколко часа на слънчев покой,
надежди, мечти и съмнения рой
у мен като купове звездни изгряха.
– И ето, че зърнах те, о родна стряха!…Отново ме срещна ти в добата нощна,
посрещна ме хладно, с прегръдка немощна.
Ти казваш – добре си, но нямам утеха –
свалена от теб е поредната дреха
от шепа мъжаги във скъпи костюми.
Те вместо на дело, обичат те с думи…
И сълзите твои на злато обръщат,
и вместо с воал, със ярем те загръщат.Но пак си прекрасна, макар и ранена –
красива си даже във вехта премена.
Духът ти сломен е, но още си жива
и знам, че надеждата в теб не изстива.
Промяна бленуваш – и ето, аз ида
и исках усмихната днес да те видя.
И, както преди, да танцуваме блус –
на плажа, с целувки солени на вкус…Приемам я тази прегръдка немощна
за блудния син насред добата нощна.
Мен трябват ми само тез няколко мига:
прегръдка, целувка и… толкоз ми стига.
Но и пулса ти искам сега да го чуя,
тече ли кръвта там, с горещата струя?!
И пазиш ли спомена още за нас –
за тез, неприелите чуждата власт?!
За тези, които поеха натам,
където доскоро свободата бе храм……
Аз после потеглих към старата къща,
където щастливите дни се завръщат,
но никой не тичаше с топката в двора,
не чувах да шепнат и влюбени хора…
Там, в къщата празна елхата не свети,
а вредом сноват в тъмен тон силуети.
Романтика сякаш му липсва на мрака
и никой пред киното днес не ме чака…
Защо ли ме носи насам сантиментът?!
Какво още искам от „старата лента“?!
Усмивките в нея размиха се в жълто –
на тяхното място тъгата нахълта…Но вино налейте ми, днес ще ликувам
и своето детство сега ще празнувам!
Отново тук Коледа бяла ще срещам
и майчина ласка над мен ще усещам.
Навън ще замръквам, звезди ще броя
и близо до огъня тихо ще спя,
а щом пак изгрее над мен пролетта,
ще стана аз същата луда глава!
До късно ще тичам след топката в двора,
ще чувам как шепнат си влюбени хора
и сам ще се влюбя по детски, в захлас,
в красиво момиче от по-горния клас.И джинсите никой не ще ми отнеме –
забранения символ на нашето време.
Момчетата с дълги коси на хипари,
пияни от блус и от звън на китари.
Богати и бедни, ний все бяхме равни,
почти кръвни братя, макар своенравни.
И водехме битки за футбол и дами –
мъже на петнайсет, но вече големи,
които смутено пред киното в мрака
с цигара в ръка две момичета чакат.…
Ала виждам, героите вече са стари –
животът ги смила, косите им шари…
Те всички отново са равни и днес –
обаче, духът им скован е от стрес…
Аз срещнах съсед, беше рок-музикант –
обичан от всички, изгряващ талант!
И, пеейки, сякаш запалваше с огън –
той бе наш кумир и целунат от Бога.
Мечтаеше лодка моторна да има
и с нея да стигне до брат си във Лима.
Не щеш ли, похвалил се как ще пътува
и казал, че няма за тук да тъгува…
Наскоро след туй за властта станал лош,
свободния порив му срязали с нож…
В морето бил хванат и тикнат в затвора –
лежал три години край Стара Загора…Когато го срещнах, аз едва го познах…
Прочетох в очите му болка и страх.
Словата му вече не хвърлят искри,
и песен в гърдите му днес не звучи…
Едва се придвижва, скован от артрита –
за помощ чиновници ходил да пита.
Решили, че нямал на пенсия право –
от заем на заем – закъсал го здраво…
Парите не стигат, животът изтича,
а родната стряха на глад го обрича…Прегърнах го силно, за спомен го снимах –
говорихме пак за далечната Лима
и седнахме после да пийнем (по две)
в кварталното сгушено бар-кафене.
Послушахме „Purple“ и „Диана Експрес“,
ала пак не прие обичаен мой жест…
(да почерпя поисках, но отказа ми той…
такъв е приятелят мой, стар герой –
човек на достойнството, рок-музикант,
на честта кавалер и погубен талант…)
Запали цигара, после в мене се вгледа
и ручейче бликна към скулата бледа,
а щом го погледнах и аз във очите,
потъна там детството мое с мечтите…Затова, пак летище, паспорт и билет –
контрола и пълен докрай самолет!…
Издигна ме боингът отново в простора,
погледнах към родната стряха и двора,
в небето турбините път начертаха,
а моят приятел отдолу ми махна…
Помахах и аз, рекох: „Дръж се, човече!“,
после струйка по скулата моя потече.Така го запомних – нагоре погледнал,
усмихващ се тъжно и вече уседнал…
Сетне бяла мъгла самолета обгърна,
а аз си повтарях, че пак ще се върна..
Фил Бандов
Аерогара София, Терминал 2,
2021 г.––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Сън ли бе?
Илюстрация: Vilamulher.com.br .
Хоризонтът с гребенче разресва
на облак меките къдрици.
Зад тях намига слънце весело.
Утро е. Къде са птиците?
Политнали с любов едно към друго,
ятата в нас са, до зори будували.
Стаено под ресниците учудване –
случи ли се или сме сънували?Сън било е. Погледни реката!
Понесла снощи стенещи талази,
яростно, от бряг към бряг се мяташе.
Сега ги гали с пръстчета атлазени.
Тревите нощни, кожата прогарящи,
тласкали телата в танц неистов,
сега постеля – кадифена и отмаряща,
с капчици роса, като мъниста.Защо изпръхналите устни още страдат,
нали отпратихме далеч сланите зли?
В съня навярно – страстно, безпощадно
целувани, до изнемога, са били…
Открехвам ги и утолявам с росно цвете
жаждата, останала по тях.
Залюляваш се, разнежена, в ръцете ми…
Господи, обичам този смях!Людмил Нешев
–––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук и тук.
.
- Следлетен, топъл калдъръм…
Илюстрация: Авторът .
Следлетен, топъл калдъръм,
отгоре птицата,
чимширът и морето –
дете, високият черковен звън,
параклисът, свещицата в сърцето му.Неделен дим,
прозрачна мараня;
невидна ладия над пяната танцува,
сияйно по гердана на брега
и тъжно, щом брегът от теб отплува.Изгрява заливът със синя диадема,
по пладне вятър в пясъка искри,
там, паднали от свода на Едема,
запяват ангелите
в мъхните скалии шепнат дълго в блесналите пръски
за солна влага и за мед,
за сбъднати небесни ласки
и за перата
с вятърния креп.Гори небе над пенните вълни,
догаря слънчев шепот над асмите,
а в утрин
птицата блести
по бреговете, стигнали скалите си.Следлетен, топъл калдъръм,
предесента, смокинята, детето;
животът – крехкият ни сън
и някъде
– свещицата в сърцето му.Васил Славов
–––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук.
.
- Дяволски райска история
.
Разказ от Красимир Бачков
Приказният залив Болата. Снимка: Еxperience.bg Ще ви разкажа една тъжна история, случила се на хиляди километри от родината. Беше преди повече от десет години, в Чарлстън, Южна Каролина, САЩ. Нелепо останах без работа за около три месеца. Разполагах само с четиридесет и два долара през това време. Уж бях отишъл да работя, за да спечеля пари, а затъвах всеки ден в дългове за ток, вода и квартира. Делях една стая с руснак, на име Игор. Пет години по-млад от мен, той работеше вече четвърта година тук. Беше сменил доста места и професии, но напоследък беше личен секретар на една еврейка от руски произход, на име Елза. Всъщност, Игор беше станал любовник на Елза, а тя го използваше да обикаля всички емигранти, устроени от нея незаконно на работа. Тя държеше неформалния пазар на труда в Чарлстън и печелеше от всеки работник добър процент от заработеното от него. По-рано Игор работеше като помощник сервитьор в ресторанта и допълнително в пералнята на най-големия хотел в града. Събираха му се около шестнадесет часа работа на ден. Пестеше всеки цент, защото искаше, като се върне в Петербург, да открие няколко салона за красота. Казваше, че това било сигурен и чист бизнес. Двамата деляхме една стая. Дюшеците, на които спяхме направо на пода, бяха един до друг, както и винаги готовите ни за път чанти. С Игор се разбирахме, но не бяхме приятели. По характер той беше мълчалив и хладен, докато аз бях емоционален и бъбрив.
Напоследък руснакът ме дразнеше всяка вечер. Прибираше се с тузарското „БМВ“ на Елза, с което обикаляше работните места на нейните хора, и сядаше на дюшека. Вадеше тлъста пачка долари и демонстративно започваше да ги брои. Понякога изкарваше до петстотин долара на ден. За месец припечелваше сума, доста по-голяма от заплатите на повечето американци. Всеки от нас си готвеше сам в кухнята. Огромният хладилник беше пълен с бутилки водка, шампанско и бира, собственост на Игор. Доволен от спечеленото, руснакът си наливаше някакво питие, като не забравяше и мен, разбира се. Той беше наясно, че съм останал без средства, но не предлагаше да ме устрои някъде на работа, макар да имаше тази възможност. От някаква безсмислена гордост, аз не го молех за това. Опитвах да се справя сам, но без познати и с лошия си английски не успявах. Така се докарах дотам, че с последните си долари купих килограм краве масло, пет килограма брашно, торба картофи и опаковка с някакви мексикански чушки. Един ден влязох в ролята на шеф – готвач и с подръчните продукти сготвих огромна тенджера картофена яхния. Приготвих и прости содени питки, вместо хляб. Храната трябваше да ми стигне поне за седмица, но едва ли щях да мога да я изям. Благодарение на мексиканските чушлета, яхнията стана люта като отрова. Вечерта Игор се прибра без колата, доволно почерпен. Беше катастрофирал и оставил „БМВ“-то в сервиз. В приповдигнато настроение, той извади от една торба бурканче черен хайвер и го размаха пред носа ми:
– Истински руски, черен хайвер, Христо! Най-доброто мезе за водка и шампанско! Водчица ще ти налея, разбира се, но от хайвера ще ти дам само едно зрънце, да опиташ!
– Разкарай се с глупавия си хайвер! – отрязах го и си сипах чиния гореща яхния.
От алкохола, види се, Игор беше изгладнял. Той си препече няколко филийки хляб и ги намаза с хайвер. Седнали на една маса, всеки ядеше от своята храна. Аз не поглеждах към чашата с водка, защото от лютата манджа устата и стомахът ми изгаряха. Само чиста водица щеше да угаси тоя пожар. И уж хайверът беше голям деликатес, но ароматът на яхнията изглежда се оказа по-привлекателен за руснака.
– Ако искаш – предложи Игор, – да ти дам филийка с чер хайвер, срещу малко от твоята яхния!
Мълчаливо отказах. Това го амбицира и мизата стигна до три филийки с чер хайвер, срещу чиния яхния. Станах и му сипах пълна чиния от гозбата ми. Опитал я, той се опари и гаврътна пълна чаша водка:
– Ти не разбираш каква великолепна манджа си сготвил! – с пълна уста ме похвали руснакът – Баба ми, като бях малък, готвеше така!
– Всичко българско е прекрасно! – невъзмутимо се изфуках, гледайки го сърдито.
– Знам! Имам познати, които са идвали на почивка на Черно море! Плажовете ви, казват, са хубави!
– Не са само плажовете! Няма планини, толкова красиви – нито в Европа, нито другаде по света, като нашите! Там и въздухът е чист, и водата е като магия! Веднъж дишаш ли наш въздух и пийнеш ли вода от планински ручей, винаги искаш да се върнеш отново там!
Игор неусетно беше излапал яхнията и пресушил сам цяла бутилка водка. Той плъзна по масата бурканчето с останалия хайвер към мен и отиде при хладилника. Върна се с бутилка шампанско. Наля в две чаши и след като се чукнахме и отпихме, предложи:
– Разкажи за твоята България! (Произнасяше „х“ вместо „г“ и се получаваше Бълхария.) Ако с думи ме убедиш, че е толкова хубава, ще платя вместо теб наема ти за месеца! А, ако ме изкушиш да дойда някой ден в родината ти, още утре ще те устроя на работа! Съгласен ли си?
Естествено, приех. Руснакът беше доста пиян, но предложението му си струваше, стига да не го забравеше до следващия ден. Без да мисля много, започнах:
– Виждал ли си истинска жена?
Той смешно разпери ръце:
– Че какви са жените, които виждаме всеки ден? Фалшиви ли?
– Истинската жена е с много бяла кожа на лунички, червена коса и зелени очи!
– Така изглеждаше котаракът ми в Петербург, на име Рижко!
– Червената коса на една истинска жена е точно като цвета на скалите край най-красивия черноморски залив – Болата! Това е малък залив откъм север, до нос Калиакра. Дъгата на плажа опасва плитка вода, която се нагрява бързо от слънцето. Още в края на април човек може да ходи на плаж там. Откъм сушата се провира малка рекичка, с удивително чиста вода. Тя е обградена с тръстика и се влива в залива. На фона на червените скали, небето е тъй синьо, все едно е рисувано от дете! Нито Сейшелите, Бали, Хавай, Малдивите или остров Пукет могат да се сравняват с тази малка черноморска перла! Трябва да стъпиш на нагретия от слънцето пясък, да се гмурнеш в бистрата вода, за да разбереш, защо живееш на този свят!
– Добре! Убеди ме! Утре ти плащам наема за квартирата! А как ще ме излъжеш да посетя България? – завъртя дяволито очи руснакът.
– Няма нужда да те лъжа! Само ще те заведа в Родопите, най-българската планина у нас!
Рила напомня на Алпите, а Пирин е като част от Кордилерите! Стара планина е самобитно българска, но в Родопа има нещо вълшебно, като от приказките! Там потоците са пълни с пъстърва, а тревата е тъй свежо зелена, че ти се иска сам да я захрупаш! Има толкова чиста енергия в дърветата и скалите, че се зареждаш за месеци напред! Родопа е планината на всички богове! Ако искаш, всеки ден ще ти разказвам за едно място в България, без да ми дължиш нищо!Игор се усмихна блажено, кимна и преди да заспи, запита:
– И тогава, какво по дяволите, правиш тук?
Още на другия ден станах супервайзър в една фирма за партита на открито, с негова помощ. Всяка вечер след работа му разказвах за родината си. Той също като дете ме очакваше, за да слуша за чудните, приказни места, в една далечна, непозната за него страна.
Дали повлиян от моите разкази, или от любопитство, две години след като се завърнах в България, той ми се обади, да го посрещна. Уж дойде само за малко, а остана до днес. Намери си българка за жена и изпълни мечтата си. Направи верига от салони за красота, в един от черноморските ни градове. Понякога, без никакъв повод, ми се обажда и се срещаме. Пита ме за други красиви места из страната и след като му разкажа, задължително ми подава увита в хартия бутилка. Винаги е скъпо и изтънчено питие. Когато го питам, защо носи тези бутилки, след като и без това ще споделя, каквото знам, той отвръща:
– Няма как да ти се издължа за това, че ме доведе в рая на земята! Бутилка с хубаво питие само ще те накара да забравиш, че животът е тъй кратък и не стига да се насладиш на всички тези красоти!
Приемам подаръка и се усмихвам тъжно. Не за друго, а защото не мога да разбера как тази китна земя ни привлича тъй дяволски силно към себе си.
.
- Завръщането на Пенелопа
.
На Дочакалия
На края на усилен ден, по здрач
в дома ще се завърне Пенелопа.
Пред свидния, сиротен къщен праг
смирено на вратите ще потропа.И Одисей ще я прегърне пак,
моретата на страстите пребродил.
След толкова съблазни, знае как
циклопа на душата си да води.През нощите, угаснали без плам,
през мигове и черни, и мечтани,
те – мъжките сълзи, изплакал сам –
в Итака ще превърнат любовта й.Рада Капралова
––––––––––––––––––––––––––––
* Из книгата „Завръщане на Пенелопа“ (2014). Още от същата авторка – вж. тук.
.
