Всичко от литература

литература

• „Пробуждане“ – отзив за събитие в Чикаго

  

  Случи се. Събитието на Салона за българска култура и духовност в Чикаго с предизвикателното име „ПРОБУЖДАНЕ“. Защо предизвикателно? Защото в него е вложено силно послание. Ако пожелаем да го открием.

  На 5 юни 2021 г. в Културен център „Българика“ – Маунт Проспект, Илинойс, се срещнаха очи в очи, душа в душа организаторите на този своеобразен спектакъл-откровение с представители на българската общност в Чикаго, уважили събитието на Салона.

  

  Разочаровани нямаше. Това изразиха и двете страни на финала. Едно загадъчно пътешествие към пробуждането, провокирано от мелодията на любимото за поколения българи детско радиопредаване „Добро утро, деца“, завършваща с гласа на петлето, през звън и тиктакане на часовник, когато не очакваш да ги чуеш, или утринна песен на птички и мелодичното кукане на кукувичка. А между тези закачки – думи. Пълни с размисли, чувства, послания. Будещи думи. Понякога парещи. Провокиращи. Разтърсващи. Отключващи въпроси, които молят за отговор – душата. Думи, проникващи толкова дълбоко, че няма как да не оставят диря. Така, някак неусетно, душата пробужда вродения си стремеж към истините. Заключени истини. И забравени. Но те напират, търсят път да стигнат до нас. Чрез думите – като посредник, мост, по който опитват да се изявят.

  Такива бяха пътеките, нарисувани чрез думи в авторските стихове и импресии на Калина Томова и Михаил Цветански. А етюдът “Писмо от душата“ представен от Дарина Проданова и Кирил Манасиев, по текст на Калина Томова, вдъхна живот, страст и загадъчна мистичност в куклата, която така упорито търсеше душата си…

  Думи, светлини, звънчета, усещане за други измерения и странното чувство за нещо много ценно, което притежава всеки от нас – любовта, извираща от сърцето. Пробуждане за силата, която притежаваме – чрез любовта да променим живота си.

  Събитието завърши, но разговорът продължи и след финала. С много откровения, споделени впечатления и удовлетвореност – от провокацията към пробуждане, постигната чрез словото.
  Салон за българска култура и духовност – Чикаго предвижда и занапред нови интересни срещи с българската общност.

  Калина Томова

  

  .

  КОЛКО Е ХУБАВО ДА СИ ЖИВ
  Михаил Цветански

  Колко е хубаво да си жив…
  и да дишаш, да дишаш, да дишаш,
  и да слушаш щурец гласовит
  как в дъбравата стихове пише…

  Колко е хубаво да си жив…
  Да говориш със всички дървета.
  Да се смееш на вятър игрив,
  пеперуди създал от цветчета.

  Колко е хубаво да си жив…
  със калинки да пускаш мечтите.
  И със устрем – по детски красив,
  да ловиш от надежда звездите.

  Колко е хубаво да си жив…
  и към някого с радост да тичаш.
  Да усещаш, че днес си щастлив,
  щом сърцето ти просто обича…

   

  ПРОБУЖДАНЕ
  Калина Томова

  Звън на Вселена. И тишина.
  В тъмното – отблясък на лъч. Пустота….
  Аромат на безкрай. Разтърсваща тръпка.
  Въпроси, родени от нищото…
  Експлозия. Вик. Светлина.
  Лъч от Централното Слънце пробива Всемира…
  Вибрации, разкъсващи времето.
  Злото трепери от ужас. И пада в нозете си – ранено до смърт.
  Светлината разбива матрицата…
  Ухае на чиста любов.
  Сърцата, отключени, долавят промяна. И запяват в камбанен екстаз.
  Пробуждане…
  Въпрос и рисунка на отговор.
  Космична промяна.
  Земята – спасена.
  Душата, пречистена от вековни заблуди, разпознава свободния танц…

  .

• Доброта

  

  .

  Искам да съм мъничък вълшебник,
  за да мога с пръчица в ръка
  да създам магически учебник,
  който се нарича „Доброта“!

  Чудните си листи щом разтвори,
  да го чуят чак накрай света!
  Да научи всеки да говори
  светлия език на обичта!

  Вместо бомби, да летят балони!
  Хората да имат хляб, подслон…
  На закуска да ядем бонбони,
  на вечеря сладолед – цял тон!

  Да си имат малките дечица
  мама, татко, братчета, сестри…
  Радостта да пее като птица!
  Вместо сълзи, да блестят звезди!

  Искам да съм мъничък вълшебник,
  за да мога с пръчица в ръка
  да създам магически учебник,
  който се нарича „Доброта“!

   

  Нора Гаджева

  Liternet.bg

  .

• Село с гара

  .

  Разказ от Ангел Колев

  

  „Гара ако няма в селото, село няма!“

  Моят дядо все пита. Какъвто и спор да завърже с другоселец, в един момент чак се повдига на пръсти, източва шия към събеседника си и пита: “Минава ли влак през вашето село?… А гара имате ли, дето да спира влака?”. Чака. И като получи отрицателен отговор, пуска отгоре гилотината: “Това вашето никакво село не е.” И на лицето му грейва снизходителна усмивка.

  Дядо Михал е името на дядо. Всички така му викат. И по-старите набори и те така – дядо Михал. Това, като бях по-малък, не можех да си го обясня. После разбрах откъде е това уважение. От работата му. Разнасяше закуски и лимонада покрай спрелите влакове.
  Пръв идва на перона. Знае разписанието, нарами двете препълнени догоре кошници и, така натоварен, ситни бързо-бързо през пепелта на късата уличка от нас към гарата. С тези две кошници със закуски, които приготвяше всеки ден, за да са пресни, хранеше къщата. Лимонадата я вземаше на по-ниски цени от лимонададжийницата в другия край на селото. Тропосваше по няколко пъти на ден своя до болка познат маршрут. С тая своя гара винаги излизаше победител в споровете. С когото и да се счепка, тя му беше като затъкнат в пояса пищов.

  Веднъж спорът се въртеше около зайците, дето беше завъдил в старата кирпичена къща отзад. С каква трева най-бързо наддават, на какви килограми са най-крехки, кожите им стават ли за терлици. Не могат да се надвикат и двамата и в най-разгорещения момент, дядо изстрелва в упор: “А гара имате ли?…”. И оня чешит, доскоро наперен, пред очите ни се смалява, вдън земя се проваля.

  Това със зайците беше някаква временна мода за дядо. Преди тях пък бяха бубите. “Златна мина!” – хвалеше се той наляво и надясно. Докато едно лято не ги удари градушка. А модата на градушката в тоя край беше перманентна. Затова и Яворов, землякът, беше написал поемата. Едрите ледени парчета се стовариха като чук върху бухналите къдрави клони на черниците край къщите, помляха всичко, де срещнаха по пътя си. И отидоха, та се не видяха и бубите, и дядовото злато.

  Веднъж Стоян Мъжкарето, който караше международен камион из цяла Европа, ги запали по жабите. Пълно е и селото, и полето им с жаби. А в италийските ресторанти, става дума за Италия, ама той се правеше на интересен и точно така им каза – италийските – жабешките бутчета били голям деликатес. Жельо Михайлов, Ванчо Мангъра – все още в зародиша си новата бизнес класа (после същите тези ще изкласят!), която щеше да се появи много по-късно, към края на века, дори започнаха проучвания, потърсиха връзка с няколко ресторанта в града за доставките, ама и от това нищо не излезе.

  Дядо ми, нали сирак, нали беден, гол като пушка, през целия си многострадален живот все искаше да си има нещо свое, та затова все се захващаше с нови и нови предизвикателства. И очите му чак светлееха в дните на възраждащото се ново начало. После бързо, както пламваха, така и угасваха, помръкваха от несъстоялото се и този, и всеки следващ път икономическо Възраждане. И се хвърляше от едно нещо към друго, все опитваше. Така и не проби на световния пазар. Причината може би се криеше и в това, че в това захвърлено насред равнината село, така и нищичко не се чу за НЕПА. Ама и това му стигаше, дето децата му не ходеха гладни.

  Друг път, когато, а-а да загуби поредния спор с един пристигнал за сватба на роднини другоселец чак от Северна България, не помня за какво беше, комай за пчелите. Беше развъдил три кошера. Ама и с тях не сколаса. Както си жужаха безметежно в главата му, един ден изчезнаха. Дал ги на друг, много бъцкава излязла тази работата, много грижи за нищо, я напълниш два буркана, я не. Ама го казваше за оправдание, защото се беше провалил. Пък аз мисля, много фина за неговите възлести ръце, издължени от кошниците, с причукани пръсти и белези, останали му от стария занаят на младини – коларството. Извивал колелета за каруци, обувал ги с железни обръчи, чиракувал, останал кръгъл сирак още като дете. Ама това било много отдавна. Не спечелил нищо и бързо загърбил неблагодарния и тежък занаят.
  Тъкмо спорът с оня другоселец, северняка, клонял към равен резултат, дядо отново се хванал за своята известна хитрост – гарата. Оня обаче бил не по-малко чепат от него, дори не мигал от плюнките на дядо право в очите му. “Гара?… Каква гара ти е в главата? В нашите Дъбници нефт вадим!” Наобиколилите ги свидетели, все нашенци, се спихнали като надувни играчки. Дядо също се стъписал. Ама като се огледал и видял каква мощна подкрепа е зад него, бързо се съвзел и отново минал в настъпление, нищо че дори и войник не е ходил, заради туберкулозата на младини. Ударил противника в гръб. „Вие – рекъл, – тоя нефт пиете ли го, готвите ли го, или храните добитъка с него?…“ И заел кръгова отбрана, зачакал. А оня нищо не отговорил, само махнал с досада с ръка и си тръгнал. Така се разделили, без победител. Ама нали дядо Михал си е наш човек, присъдили победата на него.

  И понеже гарата му беше повече от къщата, той прекарваше по-голямата част от деня си там. Влаковете по онова време бяха начесто. И бързите, и те спираха – голямо уважение! Ръцете му се откъсваха от препълнените кошници, без крака оставаше от шетането край спрелия влак. А очите му все в лъскавите копчета и фуражките на служителите от железниците. Мерак му беше и на него за тези униформи. Сънуваше се понякога, издокаран от главата до петите в тях, а всички наоколо го гледат с почит и преклонение. Спират се до него и му кимат уважително с глава. И куртката с лъскавите копчета и фуражката, всичко си е на мястото и му стоят съвсем по мярка. Кой ще го прати него, кръглия сирак, в железничарското училище в града? И се примиряваше само със сънищата. Красиви, възторжени! Зареждаха го…

  С тях, с униформените служители, той спор не захващаше, изчакваше търпеливо всеки удобен момент да ги заговори. Ама така, че и другите да го видят. Имаше един съсед, частник – мръсна дума по онова време, все го подкачаше: “Миале, какво се въртиш около Нейко (спирач беше, през една къща от тяхната) – като калайджия?”

  “Фашист!” – срязваше го дядо и го смразяваше с презрителен поглед.

  Дръг път един фукара от съседно село, посадено като тяхното насред равнината, го зачекнал: „Човек по-далече да стои от вашите моми. Още очите и врата не са си измили сутрин – и бягат на гарата. За влака – първа севда. Фръцкат се по перона наляво-надясно, сякаш си нямат друга работа. Чакай си ти двора сутрин да пометат, хляб да замесят, на кокошките казалджа да хвърлят. Пепеляк, курешки навсякъде, чисто място не можеш намери да стъпиш, все на някоя нечистотия ще налетиш. Повлекани.“

  Тази обида истински го рани, заседна дълбоко в душата му. Дълго време не можа да я забрави, сетеше ли се за тази приказка, помръкваше, смълчаваше се, дълго дума не отронваше. Цяла неделя му беше криво. После лека-полека си възвърна гордостта и ентусиазма от своята работа на гарата.

  ХОДЕНЕТО ЗА РИБА с дядо Михал беше истински, да го кажа ритуал. Още от предния ден въздухът около нашата стара кирпичена къща се изпълваше с особен трепет и вълнение. Новата беше още в план, а тухлите и керемидите, развъдници на оси, мишки и други, колкото полезни, толкова и вредни животинки, бяха струпани отпред, досами улицата. Една истинска, древнобългарска крепост, нашия Царевец, детският ни Царевец. Около крепостта се водеха предимно военни битки. С часове я обсаждахме, бранехме, превземахме и отстъпвахме. Понякога така се вживявахме в игрите, че някои от воините се оттегляха от бойното поле с тежки, според нашата квалификация, рани. Цялата тумба се юрвахме към лечебницата, където героите постъпваха за кратко амбулаторно лечение. Фелдшерът Живко ни беше свикнал, за него това бяха рутинни операции. Кислородна вода, риванол, марли и йод бяха достатъчен лек за ранения, който с горда осанка преминаваше през шпалира от чакащи го отвън, помирили се вече победители и победени.

  Всички тези битки, обаче, в деня преди риболова се отменяха. Животът на общността, населяваща тесните, с нисък таван и измазан с глина от кирпич гьол под стаички, ставаше по-динамичен, по своему напрегнат. Цялата шетня се подчиняваше на подготовката за утрешния излет. Без шляене и целенасочено, всеки получаваше задачки, за които беше отговорен. Предната вечер лампите се гасяха рано. Ставането беше определено за четири рано сутрин. Чакаше ни дълъг преход до каналите, които водеха началото от язовирите и голямата река – водната каскада, която заливаше обширните оризови полета – традиционна култура за района. Богатите водни ресурси се използваха и за напояване на зеленчуковите блокове в низината, без което едва ли можеше да се очаква добра реколта.

  Цялата къща се разбутваше в тъмни зори, всеки имаше своя задача – и тези, които щяха да участват в риболова днес, и жените, които трябваше да приготвят дрехи, храна за мъжката риболовна дружина. От нашата къща бяхме само аз, баща ми и дядо Михал; двете ми малки братчета не ги будехме, за тях баба казваше: “Нека поспят, малки са още за силното слънце и дългото шетане из полето.” А аз се подсмихвах самодоволно на жалостивите звуци, които издаваха, притеснени от макар и надигналия се лек шум в необичайния час. Всичко се вършеше с шепот и стъпване на пръсти из тъмните стаи. Опитвахме се да пазим тишина, да не ги събудим, ама все някое канче ще издрънчи и ще създаде суматоха.

  Главният рибар се казваше Трифон. Знаеха го всички в селото, но малко бяха хората, удостоени с неговото внимание да поведе лично рибарска дружина през полето. Той беше нещо като рибешкия генерал. Със себе си водеше двама свои помощници, нещо като адютанти – всеки един от тях със свои специфични задължения. Единият беше Пеню, доста порасло на бой момче, най-голямото дете на Дорковите. От тяхната къща, последна в селото, започваха поляните. В тази скромна, с нисък покрив кирпичена къща – основен строителен материал за времето, почти всяка година проплакваше по едно новородено. Пет или шест братчета и сестричета тичаха на воля, огласяйки по цял ден със звънките си като камбанки гласчета Дорковото имение, което се сливаше без граници с полето. По едно време дори спряха да ги броят, появата на новородено в този дом, който сякаш беше разтегателен, не се считаше вече за новина. И хората просто спряха да отбелязват новорождението в махленските хроники. Точно на кое число бяха спрели старите Доркови, осигуряващи значим прираст на населението в селцето, никой не можеше да каже с точност. Колкото – толкова. И никой не спореше.

  Петела, вторият личен “телохранител” на Трифката, така и не чух никога истинското му име, беше местният Робин Худ. Той не се разделяше със своя богат арсенал. Стреляше с всевъзможни оръжия, ръчна изработка. Лъкове – две или три модификации, прашки – също толкова, копия – късо и дълго, според случая на дивеча. Никоя животинка не можеше да се изплъзне от точното му око, стига само да я вземе на равна мушка. Бяха добавили към прякора му “Петела” и “Поразяващата ръка”, съвсем заслужено, заради стрелковите му умения с лично изработените от него оръжия. Защо обаче бяха избрали това “Петела”, така и не се разбра. Най-вероятно някоя забавна случка от детството. Но това бяха незначителни подробности, които историята беше подминала. Петел и толкова.

  Петима юнаци, както ни именуваше дядо, това беше съставът на нашата дружина. Себе си и естествено страшията Трифон, той определяше като най-важните в риболова. И понеже стана дума за Петела, нека да изясня, че много често ние, освен пълните торби с прясно уловени шарани, каракуда, червеноперки, се прибирахме и с ловен трофей, благодарение на нашия Робин Худ. Заек, гургулица и дори някоя по-доверчива яребица или пъдпъдък.

  Ловът траеше до обяд. Напече ли, прибирахме такъмите и тръгвахме обратно за селото. В най-големите полски жеги. Решение вземаше Трифката. Той, кажеше ли нещо, думата му на две не ставаше. И днес се чудя откъде идеше това огромно уважение към дребния човек, който, от приклякания и снишавания в шаварите на речните брегове и канали, не беше пораснал. Но никой не смееше да коментира неговия ръст.

  Понякога, без да вечеряме даже, веднага след бързата баня на открито на терасата се оттегляхме с дядо за почивка в най-хладната стая в задната част на къщата с прозорци откъм съседите, покрити с няколко ката големи бели листи. Те опираха в зашумените черници, храна за бубите, пазеха хладината в стаята, която съм запомнил и с недовършения таван. За толкова им бяха стигнали парите на дядови. Приличаше ми на скривалище, по-скоро на селска колиба край бостана – тайнствена, встрани от другите стаи. Дядо и аз се ползвахме с предимството да заемаме тази стая.

  Преди това, обаче, баба слагаше очилата, вземаше най-тънката игла и се заемаше с трънчетата, които ме бяха поразили през деня. Плюнчеше пръсти и като разтриваше мястото, най-вече на петите ми, изкусно и с голямо търпение, изчопляше внимателно остриетата, заседнали в ходилата ми. Най-тежки бяха пораженията от бабини зъби – малки зелени или светлокафяви топчици с доста остри иглички на всички страни, които раняваха до кръв. Винаги се питах защо точно бабини зъби! Докато един ден отговорът не просветли детското ми съзнание. Бабини, защото истински зъби имаше само баба ми. Дядо отдавна беше с изкуствено чейне и отгоре, и отдолу. По-късно такъв смях падаше като разказвах за това свое откритие!

  След добър улов цялата къщата се умирисваше на пържена риба. Баба залепваше за печката, а тиганът – за ръцете й. Наближи ли обяд или вечеря, дядо се разпореждаше: “Хващай тигана за ушите, няма по-сладко нещо от прясната риба!”. И баба пържеше.

  Спомням си и друг драматичен случай, когато някой беше изпуснал горния, по-големия и най-рибния язовир в землището. В него напролет хвърляха разсад. Презарибяваха го с неизродени шарани. Да има за Никулден. За тези месеци ставаха най-сладки, не много тлъсти. Хранеха ги. След като приключиха с търговията, изпускаха водата, де що се е оплела риба в подмолите, в шаварите и прораслите храсти около бреговете му, в останалата, макар и на дъното вода – събираха я с кошове, изгребваха тинята и я изнасяха на брега. После дезинфекцираха с някакъв много слаб разтвор срещу вредните паразити и почистваха дъното за новия рибен сезон.

  Защо драматичен ли? Тогава се беше случила голяма суша и в ТКЗС-то решили да изпуснат повечко вода от язовира за нивите. Ама вадарят нещо се разсеял, не затворил навреме шлюзовете и рибата прескочила през зейналите отвори, увлечена от бързата струя. Каналите завряха от риба. Не само това, ами водата излязла от ниските им брегове и заля кажи-речи цялото поле, барабар с поотрасналите вече лъскави парчета шарани. Като се научили за това, всичко живо, мало и голямо се втурнало към местата на разлива и започнали да пълнят щедро кошници, чували, легени – кой каквото сварил да грабне.

  Дядо след тази голяма злополука няколко дни ходеше навъсен като облак. Не го свърташе на едно място. Само мърмореше, гневеше се, искаше разправа с оня нехранимайко вадаря. Никой в къщи не смееше да го попита за каквото и да било, токова страшен беше видът му. И дори ако някое от децата, които така и не разбраха какво се е случило и защо дядо е толкова сърдит, се опиташе да каже нещо весело или да го попита нещо, баба го гушкаше силно в скута си, да заглуши гласчето му. С дългата си от груб плат рокля и пристегнатата около кръста тъмна престилка – нито веднъж не я видях без нея – тя ми приличаше на квачка, разперила криле над пиленцата си, подплашена от внезапно появила се тъмна сянка на двора.

  УДАВНИКЪТ СЪМ ГО СЪНУВАЛ, преди да се удави. Едни водни талази, едни преплетени коренища, едни водорасли, не можеш да мръднеш. Той обаче успя да се спаси, да изплува. Събуди се и това го спаси. Ама Димо така и не се събуди.

  Спорили кой ще преплува горния язовир, най-голямата вода в района, и пръв ще пипне корията край Балталъка. Така и не могли да решат спора с приказки и накрая се хвърлили в изстиналата след големите дъждове – рядкост по техните места – вдигала се вода. И то след като бай Стоил, пазачът на бостана, ги почерпил с диня. Свършили му били някаква работа преди това и той им рекъл: „Сядайте сега пред колибата и яжте на корем.“ Така им казал. Всички до най-дребните подробности от оня злокобен ден си спомняли дълго след това; всеки път намирали и спасение за бежанеца Димо, ама тогава, когато най-трябвало, така и не успели. Нищо вече не можело да върне Бежанеца при живите; преселници били техните от католишките села. И той като всички тях – на гости при баба и дядо за лятната ваканция. Ето ти тебе една ваканция. „Как ще оживяват старците сега след този случай?“ – нареждаше тихо на себе си баба му и току го придърпа към себе си. Дядо Михал не казваше нищо. Мълчеше. Не поглеждаше никого. На вид ербап в спорове и препирни, се оказа жалостив човек в това нещастие. Не посмя дори дори да отиде до къщата на удавеното, макар да беше в тяхната махала.

  Две мухи се бият под оризовата хартия, закриваща прежурящото слънце в подредена стая на осъдените души – близките на удавника. Защо тази дума е окупирала съзнанието ми? И в разговорите на другите все ставаше дума за удавника. Не може ли просто да се каже Димо, или само Бежанеца, както са казвали и преди този кошмарен и страшен ден. Шестокласникът Димо от града, какъвто съм и аз. Нямам смелост да приближа ковчега, не зная дали само от страх – страх си ме беше да видя лицето му, или и от нещо друго, без да мога да определя за себе си точно какво ще е то. Толкова ми е особено, че ми иде, ако мога ей така изведнъж да се изпаря, да се превърна в облак и да се издигна високо-високо в небето. Нищо не мисля, не мога да мисля, но като че ли не искам да мисля в такъв час, когато цялото село е сковано от непреодолима мъка и печал. Сякаш е изпепелено до последната си керемида. Има ли някой вина за случилото се? Тази мисъл мобилизира последните ми съпротивителни сили и аз се измъквам от душната стая, и изскачам без колебание навън. Прекосявам без да се обръщам малкото дворче пред къщата на Бежанците и изхвръквам на замрялата улица.

  ТАРТОР НА КОМПАНИЯТА, която се събираше при Сивен, местната кръчма, без значение от сезона – лете или зиме, и независимо от метеорологичната прогноза – беше Коджа Фитка. Пиша го с главни букви, защото той фигурираше в макар и неофициалните списъци на селото точно под това име. Никой не знаеше как беше записан Фитката в официалните книжа на кметството за гражданското състояние на всеки живущ тук. Така си остана той до края – Коджа Фитка. Негова беше последната дума, без значение за какво е ставало въпрос. Местните проблеми ли се обсъждат от изцяло мъжката компания в кръчмата, или международното положение, Фитката ще се произнесе експертно накрая, след като всички са изказали мнение, и с това ще се сложи точка. Само да отбележа, че заведението, което Сивен стопанисваше и се намираше съвсем близо до гордостта на селото – гарата, грееше вече с новото си име “Бирария”. И още нещо. Фитката произнасяше тази дума, необяснимо защо с трептящо “р”. Така си беше решил. С френско “р”. Иначе нищо ново не беше добавено във вътрешното обзавеждане на пивницата – това пък е старото име. Дървени маси, олекотени дървени столове от по-ново поколение, високата кръгла тежка метална печка, която не си знаеше годините. За нея някои дори твърдяха, че е отпреди Девети, демек от царско време. И все същата позната публика, която се събираше тук и зиме, и лете, и през всичките други сезони. Но, както е казано – името прави човека, така името прави и кръчмата, сиреч и нашето село вече е по новата мода. Беше се произнесъл в първите дни след промяната Фитката и сложи точка на спора има ли някаква файда за селото новото название, или няма. И все така с ентусиазъм вдигаше патрончето; това бяха малки стъклени шишенца, в които се измерваха стоте гроздова с анасон. Мъжете тук друго не пият. Да кажа и за Фитката. Селският зевзек може да се опише в щрих така: дългуч като маркуч; ни се води, ни се кара; ръце, крака поразкривени, леко усукани; главата му килната на една страна и издадена леко напред, бучната небрежно в изпъкналия му гръден кош, с щръкнали несъразмерни уши и увиснала долна устна, от което комай идеше и прякорът му Фитка. И смехът му, с който се заливаше след всяко свое остроумие, наблюдавайки внимателно реакциите на другите – същинско пуешко хълцане.

  В редките случаи, когато трябваше да купя лимонада за вкъщи, минавах край Сивен и преди да вляза още, спирах пред големите, неизвестно от кога немити прозорци на бирарията, от което гледката беше доста размазана, и търсех да видя вътре ли е Фитката. И само при вида му се смеех на глас. Толкова ми беше забавен. После, докато чичо Сивен ми слагаше звънтящите соденчета с лимонадата, стоях сериозен и съсредоточен. Как да се засмея пред токова големи хора? Ами ако ме видят и решат, че нещо им се присмивам! Едва сдържах да не се изкикотя като допреди малко, пред витрините. После, като излезех, си се смеех на воля, почти докато стигна у нас. Минавах и край телчарника на леля Донка, също наша по-далечна роднина. Тук роднините са безчет и днес не мога да ги изброя всичките, а за някои дори и не съм чувал.
  На най-главната стена на варосаното здание на стопанската постройка, откъм улицата, имаше изографисан цветен съветския герб, с чука и сърпа. Чудех се, защо точно този герб. Отговарях си сам. Защото това са инструменти, без които не може селската работа. Виж, съветското знаме липсваше. Сега си мисля, това ще е от недоглеждане на отговорника за украсата и нагледната агитация в ТКЗС…

  БАБА МИ, когато бяхме насаме и когато ставаше дума за дядо, казваше “гони го Миаля”, ама с топлина, която идваше отвътре й. И с подчертано уважение. Изпълняваше всичките му желания. Без дори да са адресирани до нея и без дори името да си е чула в това, което казваше. Макар и рядко, понякога се прибираше разстроен от гарата, сигурно някой го е ядосал с каприза си, или не е успял да продаде достатъчно закуски, и доста заповеднически се разпореждаше. Тя го слушаше внимателно, без да се противи, без да му възразява; тихо и смирено си вършеше своята работа. И това го стопляше, душата му се отпускаше, отдалечаваше го от несвършващите му проблеми. Това тя го умееше повече от всички.

  Някои от влаковете бяха толкова начесто, че той не си правеше труда да се прибира. Отбиваше се при Сивен. Сядаше открая на компанията, по-близо до вратата, заслушваше се понякога в разговорите, почти без да се намесва. Почиваше си, преговаряше си наум репликите, с които привличаше вниманието на пътниците от влака, на които така и никога да не можа да угоди напълно. Въпреки старанието и усърдието. Ама, такъв му е занаятът!

  Баба си говореше с животинките, които населяваха неголемия ни, но подреден, спретнат по мерките на селото двор. Той беше разделен от новата къща на две части – предна, с цветната градина, със зидана с камък и тухла ограда, върху която хвърляше сянка лозницата и къщичката за кучето-пазач; и същинския селски двор със заграденото за пилетата и зайците обширно място, да не се изкушават от зеленчуковата градина и да не подяждат челядта. Тук вирееха всякакви култури, от които се прибираха по две-три реколти на сезон, според времето им. Имаше и няколко плодни дръвчета, които обаче така и не се приспособиха към капризите на времето в равнината и все оставаха изненадани я с късна слана, я с градобийна градушка. Само дюлите проявяваха характер и успяваха да запазят плода си – жълтите, светещи на слънцето, с подути мъхести коремчета плодове.

  Имаше си явни предпочитания към прасето. Все си намираше работа покрай кочината в най-отдалечената част на задния двор, ама заради него беше това. Да го нагледа. Да не му е топло в летните жеги. Тогава бяха нашите ваканции и ние, тримата братя, се качвахме с майка на влака и поемахме към село. Селото с гара – най-голямото му достойнство, на която дори спираха и бързите влакове за морето, и тази негова популярност беше изписана на всички ни – мало и голямо – на челата. Отпускът на баща ми беше кратък.

  Старият очукан чайник, нов никога не си купиха, издаваше намеренията на поредния й рейд сред животните в двора. Спираше до ниската дървена оградка – дядо майстореше всякакви чудесии, в помощ на стопанството покрай къщата и вътре по стаите, сковал беше и това съоръжение. Ще погледне отвисоко прасето, ще се наведе бавно и ще го полее ритуално с хладката вода, като прокара гальовно ръка по розовия му оширен вече гръб. Тихо нещо ще му говори. Къпеше го като дете. Окуражаваше го. Някои от думите й засягаха в гърлото, не достигаха до мен и аз не можех да разбера какво точно му казва. Сега не мога да възстановя в паметта си всичките и доста учудващи детското ми съзнание строфи. Нейната хитрост беше непостижима. Докато да доближи нейната най-важна и последна точка, ще поспре на няколко пъти, ще се огледа театрално наоколо, сякаш търси нещо, ще се наведе и ще вдигне от земята някоя наядена от “пустите им, да опустеят дано” червеи тумбеста дюля, тръгнала си без време от дървото. Но аз знаех, че този неин умел, хитро замислен маньовър е само за да разсее подозрението на околните живи същества, че има пристрастия само и единствено към прасето. На кокошките незнайно защо се сопваше. Подхващаше ги отдалече: “Търчете, бе! Търчете!…” Те като чуеха да хлопне задната врата “се набираха” нататък, вперили малките си любопитни очички в познатата им пълна фигура. Отначало разсеяно и с нежелание, сякаш бяха залепнали за сянката, която им правеше яловата дюля в заграденото с мрежа място от двора. После постепенно усилваха крачка, докато пъргавите им, къси кокалести крачета не ударят шумно земята под тях, сякаш едри капки дъжд се сипнаха отведнъж от горе. Струпваха се плътно покрай мрежата, да не би стопанката нещо да им подхвърли. Оставаха така замръзнали с вдигнати глави, докато не ги отмине. После бавно и тромаво отново се връщаха под сянката си, като се наместваха смешно всяка на старото си място. Помнеха го. Баба не спираше да ръси неповторимите си мъдрости по техен адрес. Гласът й, на пръв поглед укоряващ и сърдит, извираше от дълбините на душата й някак меко и топло, глас на добра и грижовна стопанка: “Търчете, бе! Да не видите човек… Кат’че слънцето… животът се върти само зарад вас…”

  НАЙ-ГОЛЯМА “СКИЦА”, според местното определение в пренаселената ни през лятото къща, беше голямата леля. Малката леля беше почти на моите години, изтърсакът в къщата на дядо ми, както се викаше на закъснелите бебета, което пък ми даваше кураж от време на време да я поступвам. За щяло и нещяло. Тя ми се сърдеше за своеволието и ме наказваше като ме отбягваше, ама й минаваше бързо. Но най-хубаво беше, че никога не ме издаваше. Бях най-големият в детското царство, в което растяхме свободни и независими в дългите летни месеци, макар и с неумити крака и уши. Възрастта беше голямо предимство в онова време, защото на по-големите ни разрешаваха повече неща и най-вече повече свобода.

  Леля Ванче, голямата леля, беше най-веселият човек в къщата. Усмивката й – лъчезарна, заразяваща, не слизаше от лицето й. Дори си мисля, че тя беше най-веселият човек не само у нас, ами и в цялата махала, а може би и в селото, от единия до другия му край. Ама може и да съм преувеличавал. Тя също беше градска персона като нас и водеше двете си дъщери на ваканция в село. Като свършеше работата си в кухнята и с прането и нарешеше момичетата, забождаше отгоре им и по една панделка и си пускаше скромното очукано транзисторче. Панделките бяха най-големият ми дразнител. Често издебвах удобен момент да ги перна небрежно с ръка; те се килваха смешно на една страна, а момичетата веднага надаваха вик. Баба ни кореше, бързаше да ни помири. “Какво стана сега?… Защо тези крясъци?… Да не ви колят?!” Леля, обаче, никак не се трогваше от тези пресилени драми, при което моите братовчедки, макар и артистично и доста пресилено, пускаха и по някоя дребна сълза. В крайна сметка всичко отминаваше бързо, мирът и разбирателството отново се възцаряваха на двора и игрите продължаваха.

  Леля Ванче знаеше целия репертоар на транзистора и често му припяваше тихичко на глас. А тръгнеха ли хората по обяд, захвърляше гумените чехли на една страна и се “хващаше” на хорото. Боса и с кърпа в ръка. Аз бях свикнал с нейните хора и вече не се свенях, както в началото. Ставаше ми леко и весело и на мене. И на другите – и на тях им ставаше леко и спокойно. Така се е запазила в спомените ми голямата леля. Дори лошата болест не попречи на вечната й, несменяема, заразяваща веселост. Иска ми се да вярвам, че с песните и хората на двора нейната болка е била по-малка. Защото много я обичах. И двете лели ги обичах много. Днес също, въпреки че едната вече я няма.

  ДЯДО СЕ ПРЕМЕСТИ от гарата в училището. Превали годините и с гордост напусна своя бастион. Тежките кошници ставаха все по-тежки и по-тежки в ръцете му. Изгуби силата си, някак се смали, осанката му се изгуби. Преживяваше го, но с времето се примири. Преживяваха го сякаш и хората от селото. Отначало дори избягваха да го срещат, толкова унил им се виждаше и гледаха да свърнат в друга уличка, ако той се зададе срещу им. По-странно беше, че откакто той остави кошниците празни, гарата и тя го последва, смали се. Бързите влакове взеха да не спират, а тези, които по стара памет още спираха, оставаха за две-три минутки, колкото да слязат пътниците и да се качат новите, и бързаха нататък. Ще рече и закуски вече не можеш да предлагаш. Тяхната гара, голямата им гордост! И каскадата от канали, които хранеха полето, и те останаха в спомените. Отпървом изтъняха, после се разбягаха. Изпариха се, останаха само коритата, които постепенно се изгубиха в настъпващия треволяк, който затъкна сухите рани от миналия им живот. И рибите в тях, и те се превърнаха в сух спомен. Оризът се върна в родината си Китай, експертно твърдеше Фитката при Сивен. Той се държеше, не предаде тезгяха, само посивя като името си и леко се изгърби. И все така, както го помнеха всичките му уважаеми клиенти, наливаше с равна ръка анасонлийката от шишето. Прав ще излезе Ърнест за любимото си дайкири. Горивото на живота! В превод на нашенски, срещу упреците, че многото пиене скъсявало живота: “Заради една умирачка няма да си разваляме кефа, я!”. Ами то без ракия живот ли е? Това никой не го казва, ама всички го мислят.

  Поп по щат в черквата също нямаха. Остана клисарят, ама тази длъжност се зае от жена. Тя отваряше, тя затваряше и вардеше свещите да не подпалят олтара. Отче прихождаше от друго село и много рядко.

  Дядо Михал разпалваше печките в училището и биеше звънеца, докато не получи удар. После получи втори, по-силен, залежа се и така си угасна, тихо и невъзмутимо. Като въглените, които с такова старание разпалваше. А училището се смали, смали и един ден хлопна врати. Свършиха децата. Не отиде в Китай училището, като ориза, ама градските училища го изместиха.

  И ДНЕС ми е пред очите. С подскачащата по детски походка, щом се зададе от завоя на тясната уличка откъм гарата; навита пружинка на механична играчка от прохождащия и тук социализъм, чийто ревностен привърженик остана до края на дните си; възслабата му, изтъняла, попрегърбена от работа и дертове фигура. От слънцето право в очите ми сякаш плува в маранята от сгорещения тракийски въздух, издига се високо, после отново се спуска плавно на земята. После съвсем изчезва. Милият ми дядо.

  Чувам дрезгавия му от цигарите, на пресекулки глас: “Никакво село не сте без гара…”

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Ангел Колев е роден на 12 октомври 1950 г. Завършил е журналистика в град Лвов, Украйна, през 1974 г. Бил е редактор в различни издания в София. Публикува разкази в централния печат, негови творби са включени в литературни сборници. Има две самостоятелни книги – “99 страници от Америка” и “Това е Аляска”. От 1999 г. живее със семейството си във Филаделфия, САЩ. Създател и собственик е на литературния проект “За Буквите”, подпомага издаването на книги на съвременни български автори, организира срещи на творци в българските общности в Америка. Той е един от създателите на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, а от 2019 г. е неин президент.

  .

• Малка магия

  

  .

  Последните капки нощ се оттичат от клоните
  и потъват в сянката на смокинята.
  Тревата, стъпкана през нощта,
  разтърсва рамене и се отлепва от тинята.

  Само птиците знаят кога идва утрото,
  преди то самото да се е събудило…
  А един слънчев лъч е открил пеперудите
  и приглажда крилата им влюбено.

  Страховете от вчера засега ще се скрият
  и светът е от слънце и надежди залят…
  А една жена с радост прави малка магия –
  с аромат на кафе и препечен хляб.

   

  Снежана Изворска-Ауад

  –––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Снежана Изворска (след брака си с д-р Ануар Ауад – Изворска-Ауад) е родена в София през 1945 г. Завършила е българска и френска филология, работила е като редактор и преводач. Като студентка нейни стихотворения са публикувани във в. „Пулс“ и сп.“Септември“, участвала е в литературни четения. Преди 50 години пренася България със себе си в Галилейските планини в Израел. Родният й език е за нея средство за личностно оцеляване, поезията я е спасявала в трудни моменти. Възпитала е децата си да обичат българския език и родината. Двамата й сина-инженери са се върнали да живеят в България, а дъщеря й – певицата Мира Ауад, пише музика по стихотворения на майки си и ги пее на български. Първата стихосбирка на Снежана, „Лирика“ (илюстрована с нейни и на баща й рисунки), излиза през 1994 г. Нейни творби са част от антологията „Дъщерите на България по света“, която Лигата на българските писатели в САЩ и по света издаде тази година.
  

  .

• Heartleaf Philodendron

  

   

  Замина и му остави
  цветя.
  Стайни растения в саксии.
  Да ги полива – така му каза –
  пречиствали въздуха
  и абсорбирали токсините.
  Беше ги свалила от горния етаж.

  На масата видя разтворен
  бележника – спомни си за
  летните дни, когато на терасата
  му поднасяше купичка
  с боровинки, а после
  двамата сядаха да пишат
  поредната „глава“ от книгата му,
  докато морето пееше
  в краката им.

  Филодендронът
  със сърцевидни листа е най-лесното
  за гледане растение.

  Мъжът взе бастуна си
  и заизкачва тежко стълбите.
  Отиваше да говори
  с цветята.

  Беше му заръчала
  да ги полива.

  Дали щяха да издържат
  до пролетта?

  .

  Людмила Калоянова

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Прости ни, Майко!

  

  .

  Прости ни, Майко, дрипава и клета,
  за бащино имане неопазено!
  Земята твоя бе на три морета –
  днес шепа е, от хищници нагазена.

  Прости за поруганата история!
  Забравихме свещените си корени.
  Не си ти, Майко, просто територия –
  родила си люде, от Бога водени!

  Духът ти свят, отхвърлил всяко робство,
  как стене горко заедно с чедата ти!
  Пред чуждите, потънали в охолство,
  за къшей хляб сме свели пак челата си.

  Защото пръснати сме като птичета
  и слепи като жертвени войници…
  Но дръзват пак, пробиват сняг кокичета,
  изправят се зелените редици!

  В сърца синовни вече са поникнали
  и крепнат днес Кубратови завети.
  С дела и песни, към небето литнали,
  единството отново ще засвети!

   

  Рада Капралова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Рада Капралова е родена през 1958 г. в Айтос. Завършила е икономика във ВИИ „Карл Маркс“ – София, има следдипломна квалификация по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Омъжена, майка на три деца. Тежкият български „преход” я запраща далеч на юг, на брега на Бяло море, където работи и продължава да твори. Към издадените по-рано лирични книги „Върху айсберг гореща сълза” (1999 г.) и „Отговорът е любов” (2007 г.), се нареждат „Завръщане на Пенелопа” (2014 г.), „Емигрантски Декамерон“ – сатирична поезия (2016 г.) и „Родината в мен“ – стихове и разкази (2020 г.). В сърцето на Гърция, заедно с шепа родолюбци, основава Клуб на дейците на културата „Нов живец” – Атина и се включва в поддържането на творческия огън у българските емигранти. Със старата си професия – журналистиката и новото си увлечение – живописта, тя помага на събратята си по перо като редактор и илюстратор на книги. Творбите на Рада, независимо дали с перо или четка, са пропити с носталгия по красивата родна природа и с копнежа да опознае духовните тайни на живота и Вселената. Опитът в странство я учи да преодолява с усмивка горчилките на миналото и да превръща настоящето в мечтаното бъдеще. Носител е на отличия и награди за литература и живопис.

  .

• Лилавите софийски вечери

  

  .

  .               На Елмира

  В едно друго време,
  в една друга реалност,
  назад през разстояния и сезони,
  все още виждам онези
  вълшебни софийски залези!
  Небето, обградено в лилаво
  в тихия летен сумрак,
  който бавно се спуска
  и приспива уморения ден.
  И малките улички
  в центъра на София –
  все още тихи и с много дървета,
  с изпочупени улични лампи,
  но по-скъпи дори и от
  пищен Парижки булевард.
  И познатата кръчма квартална
  с няколко маси с бели покривки,
  спомен за вино в чаша кристална
  лилавия залез изпраща с усмивка.
  Шум от късни трамваи
  и от фонтаните пред НДК,
  вечерният силует на Витоша
  над нощните витрини на града
  и затихващият шум по „Витошка“…
  Моите софийски лилави вечери
  останаха там – в едно друго време,
  в една друга реалност…

   

  Снежана Галчева

  –––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.
  

  .

• На българите в Чикаго

  

  .

  Далече, там зад океана,
  далеч от българския род,
  във вас носталгията остана
  към своя български народ.

  Макар животът ви в чужбина,
  да е спокоен и красив,
  обичате я таз родина
  и скъп е всеки спомен жив.

  Издигнахте до небесата
  в Чикаго българския флаг.
  Прославихте и там страната –
  на родолюбието е знак.

  Културата ни там посяхте,
  във необятния простор
  и нашите хора играхте
  на чуден български фолклор.

  България сега ви кани,
  върнете се във някой ден.
  Тук винаги ще сте желани.
  Това е поздравът от мен.

   

  Братой Диков

  –––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Австралия

  

  .

  Бях забравила да се усмихвам.
  И цветовете на белия ден.
  И душата ми, птица притихнала,
  студуваше нейде далече от мен.

  Бях забравила внезапния изблик
  на детска глъч в домашен уют,
  „добър ден“ на случайния пътник
  като полъх от нежния юг.

  Не сънувам ли? Дъжд от усмивки
  завалява след звучното „хай“.
  Боже, кому ли съм толкова близка,
  та далечният остров ме знай?

  Кой ли господ благосклонно събрал е
  ловци на щастие от целия свят?
  Не Вавилон, това е Австралия,
  където омраза и гняв не растат.

  И неусетно и мойта усмивка
  бано разтапя у мене леда.
  Ще намеря ли в теб, материко,
  лек за мойте строшени крила?

   

  Станка Николова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  Станка Николова е родена през 1944 г. в с. Ивански, Шуменска област. Завършила е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работила е в сферата на образованието и културата в Разград. Била е и секретар на Дружеството на писателите в Разград. Има издадени четири стихосбирки – „Спасена тишина “ (1999), „Когато лятото отмине“ (2005), „Водно огледало „(2017) и“ В прегръдката на залеза“ (2019). Живее в Пърт, Австралия, от 2009 г., където доста преди нея отиват двете й дъщери. Член е на Съюза на свободните писатели в България.
  

  .

• Защото толкова те обичам!

  

  Толкова те обичам, но ти никога няма да разбереш това. Защото аз преминавам, а ти ще останеш. Аз съм прашинка, а ти си скала. Някога, много отдавна, се отчупих от теб и се разломих дума по дума в дългия хоризонт, по който си тръгнах. Опитах да те забравя. Всичко, което ме свързваше с теб се размота като нишка от гаснеща, съскаща мълния – ссспомен, ссслънце и сссън. Цветовете ти се свлякоха и покриха грижовно твоите звуци, твърди и ръбести като камъни. Не разбрах дали ме замеряше с тях да ме боли за из път или просто искаше да ме убиеш. Но такава е понякога любовта – нищо не иска, а всичко ти взема. Подарява вселени в замяна на най-ценния миг. Нямаш ли този миг, нищо нямаш.

  Тръгнах си точно тогава, в мига, когато ти ми разказваше приказка. На двора, пред къщата на момичето, разцъфнала една круша. Момчето вързало люлка на нея и така залюляло девойката, че тя отлетяла право в прегръдките на Слънцето. Светела горе в небето Слънчовата невеста, а момчето изгоряло от мъка и се превърнало в пръст.

  Тръгнах си. Не исках да зная какво е било по-нататък. Нали всичките нас в крайна сметка ни поглъща пръстта? Исках да продължа без знание за живота. Да го усетя. Да го формирам по своя калъп, да му наложа своята мярка. Защото любовта е и егоизъм – търсиш се в другия и, ако той е по-голям от душата ти – бягаш. Невъзможно е малко да помества голямо. Трябва си равенство. Малкото за малко мечтае. Многото – за още по-много.

  Само едно не разбирах тогава. Защо толкова те обичам? Никое завършено следствие не може да обгърне своята необозрима причина. Никой път не брои пътеките, които са го съставили.

  Станах пътека. Криво се лутах и преминавах през скали от мълчание. Над мен се раздираха светкавици от присмех, валяха укоряващи дъждове. Имаше и кал от безразлични потоци. Спирах сред прѝпечни петънца от съчувствие. Продължавах. Отдалечаването е помъдряване. Само тогава разбираш какво си избрал да изгубиш, колко си готов да дадеш и как да останеш сам с товар от любов, който ще носиш до края на дните си. Тегоба е. Ти ме научи на тази дума.

  После се срещнах с чуждия. Той не разказваше приказки. Изговаряше точни фрази с ясни значения. Знаеше перфектното място на паузите, интонационните възклицания, точките. Твърдеше, че ме обича, защото съм била подходяща. Никога не попита дали го обичам и аз. Имаше ли значение? Важното бе, че аз бях подходяща. Ти никога не си ми казвал това. Просто ме обгръщаше. Проникваше в мен, ласкаво, властно, грубо и нежно. Караше ме да кънтя и да шептя. Силно да любя и мразя.

  Чуждият ми обясни, че крайностите са опасни. Че равнината е по-сигурна от върха. Че хоризонтите са илюзии. Че тъпченето на едно място поддържа добра форма в живота, а дългото вървене води само до смърт.

  Въведе ме в учтивостта. Няколко думи от него срещу няколко думи от мен. Размяна на звуци с елегантен акцент. Моите мисли нямаха значение. Отекваха нощем в съня ми – гняв и горест. Безмълвие. Ти ме научи на тези думи. Но как да ги разменя с теб? Подарено назад не се връща.

  А чуждият настояваше за още размени. Благодарности срещу правила. Негово за негово. Моето си оставаше мое.

  Продължавах тайно да те обичам. Той не се интересуваше от това. Напредвах в утъпкани стъпки. Добър ден, приятно прекарване, довиждане, добро утро, оу. Безвремие, безстрастие, комплимент. Премерено усилие, после уикенд. Лесно ми беше с чуждия. Той изискваше малко от мен. Обичаше ме дотук.

  Никога не го попитах защо е толкова самодостатъчен. Защо не понечва да ме удави във вулканични емоции, мелодични възклицания и овъглена мъдрост? Защо не ме иска постоянно и алчно, както ме искаш ти? Защо той понякога ме оставя на мира, а ти ме преследваш насън и наяве – горещ, непреклонен, страстен, ненаситен, убийствен и възкресяващ? Защо той е от – до, а ти си безкраят?

  Изобщо не съм подозирала колко безпомощен, всъщност, е чуждият. Живях с него години, а ми трябваше миг, за да осъзная това.

  Веднъж той дойде и ми каза, че там, в края на красивите къщи с кокетни дворове, имало дива градина. Неокосена, крива, тревясала. Над нея дъждовете гърмели, когато пропадали в своенравната, неопитомена земя, а слънцето жарело, вместо само да свети. Там обитавала непозната и неизвестна белокоса жена, която никой не разбирал. Но нали, все пак, трябвало да се знае какво иска тя, за да й бъде доставено и после да се иска от нея в замяна? Само че тя не разбирала чуждия. Не я разбирал и той. Затова ме и питал, останало ли е нещо в мене от теб? Нещо скътано, непроменено и неподменено? Нещо недадено. Да му го дам да го ползва в тази неприятна история.

  Тръгнах до него. Навлязох в зеленото на дивия двор, после раздвижих ресните от злато, които се спускаха право от продъненото платно на небето върху косите на онази жена. Сякаш Слънцето беше оставило остарялата си смъртна невеста, долу в ниското, върху потъпканата памет на пръстта. Ти ме научи да виждам така. Другият, чуждият, ми описа картината като грозна реалност.

  Наведох се над Белокосата и я попитах иска ли нещо от мен или него. Като чужда я питах. А тя ми отвърна, че искала своето си. Теб. Ако те зная, разбира се. Ако още те помня. Ако не ми се посвиди да те споделя. Защото толкова те обичала, но сама вече не можела да те завърне.

  Застанах до нея и започнах шепнешком:

  „Отче наш, ти, Който си на Небето…“

  Гласът ми се извиси и възкръсна:

  „Да се свети Твоето Име, да дойде Твоето Царство…“

  Очите ми видяха света:

  „Да бъде Твоята Воля, както на Небето, така и на Земята…“

  Завалях:

  „Насъщния ни хляб дай ни днес …“

  И тогава ти се върна. Както винаги си се връщал. Необуздано. Не по канона, а свише:

  „И опрости дълговете ми, тъй както никой друг не може да ми ги опрости!

  И давай ми още от себе си, защото ти имаш, а аз нямам.

  Ти си щедрият, а аз просещата.

  Ти си Словото, а аз само един твой звук.

  Откънтявам и заглъхвам.

  И няма как да ме има, ако ти не ме спасиш –

  мой, единствен, горещ и багрен

  български език!

  И още, направи така,

  че да те чуват и чуждите,

  да те говорят и пишат своите,

  да те знаят децата ти

  и да те носят със себе си

  от нине во присно

  и во веки веков!

  Амин!“

  Над главата ми разцъфна една пролетна круша. В клоните й се изви вихрушка и разлюля бял аромат. Сякаш душата ми се разтвори и невидимо полетя нагоре. А аз останах долу, на земята, за да зачевам твоето семе и да раждам разлистено слово. Докато стана на пръст. Защото толкова те обичам!

   

  Здравка Владова-Момчева,

  22 май 2021 г.
  Лондон, Великобритания

  .

• Самодивски танц

  

  .

  Завръщам се с годините назад
  за срещата ми с първото момиче.
  Да беше юли, щях да бъда млад,
  но есента до голо се съблича.

  Светът е непонятно предвидим,
  изстрелва се в различни измерения.
  Да беше сняг, че в него да горим,
  но в Тропика е дяволски студено.

  Изтривам всички минали следи
  и в пясъка на времето се сливам.
  Да беше вчера, че да си простим,
  но утре ще ме погнат самодивите…

   

  Михаил Кръстанов

  –––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.
  

  .

• Отбих се от пътя…

  

  .

  Отбих се от пътя,
  да попитам двойката лебеди
  с какво е запълнено
  пространството помежду им –
  с диво око, разтварящо се в кръгове,
  с цветове небесни,
  с пулсиращи отражения
  на крайбрежните тръстики
  или със сърцевидната сянка на единия,
  докато другата – отстрани –
  напразно пърха да се измъкне…

   

  Свежа Дачева

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Утре

  

  .

  Утре ще бъда
  друга

  в ръцете ти
  ще се изкъпя
  устните ти ще поръся
  със сладка сол
  песента ти ще изпея
  с тих глас

  утре ще бъда

  ние сме
  утре

   

  Дарина Шнайдер

  ––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Емигрант

  .

  Стихове от Васил Чавдаров

  

  .

  ЕМИГРАНТ

  Емигрант… Орисия, проклятие или пък слава?
  Тежки думи… С тях мъчно се диша – подобно в забой
  в диамантена мина, напук на света изоставена.
  Или опит отчаян да търсиш ковчега на Ной

  сред планета обречена, болна от гибелна лудост?
  Рой въпроси, които валят като призрачен дъжд
  по прозореца сляп на душата ми, вечно събудена,
  и се стичат във моите мисли нашир и надлъж.

  Чужди хора – учтиви на думи, привидно загрижени.
  Чужди краища – колкото триста далечни луни.
  И ти чужд си – сякаш риза на ближен, насила харизана,
  вместо откуп за собствени грешки и чужди вини.

  Все ти липсва онази магия – Родината, святата,
  дето даже на мъртвия камък пак вдъхва живот.
  Във рибарските мрежи на съня си превтасал се мяташ –
  сомнамбул безподобен, за сетна полуда готов.

  Емигрантът е странник, заложил и дните си земни,
  който руска рулетка играе със свойта съдба.
  Той е блудният син, за родата некръстена демон,
  синоним овехтял на неспирна душевна борба.

  Ех, прокоба – да съм виснал на клупа на корен родилен
  и да нося насила в сърцето барутна искра,
  всеки ден да се питам ще се върна ли жив във Родината
  и да прося от Господ не в чужда земя да умра!

   

  КЛОШАР

  Пристъпва с походка трънлива на клетник завършен
  и гледа с очите на шут, изначално умислен.
  Брадясал е даже в душата си, рано прекършена,
  а устните рядко разцъфват за късна усмивка.

  Подобно на призрак приседнал е тихо
  пред входа на храма от Бог милостиня да търси –
  пак заедно с куцото куче броят си бълхите
  и малкото жълти стотинки в каскета окъсан.

  Това е клошарят – в града той е гузната съвест
  на всичките сноби, одумници и мизантропи,
  живеещ насила в устата им – плют и несдъвкан,
  и все на вратата на псевдоморала им тропащ.

  Събрал е в сърцето си цялата мъка и бедност,
  бездънния гняв на света и детинската радост.
  Така си живурка – с илюзии вечни и дребни,
  едва оцеляващ остатък от чезнещи прадеди.

  Един ден ще се възнесе до кубето на църквата –
  с крилете на ангел, без вехтия сак на плещите си
  и, виснал докрай на врата на камбаната гърлеста,
  ще буди и вашите глухи, незрящи душици.

   

  –––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Нистинари

  .

  Разказ от Виктор Хинов

  

  Жаравата е пред краката ми. Крачка напред и ще разбера истината. Крачка назад и всичко ще си остане, както си е било. Само дето хората около мен очакват нещо. Само дето аз очаквам нещо. Ако се върна назад, всички ние ще бъдем разочаровани. Все едно сме очаквали скъп гост за празника, а той не е дошъл. Само една крачка ни дели от истината. Само една крачка.

  Всичко започна с идеята да се опитам да напиша нещо за нестинарството – този древен обичай по българските земи, за който всички знаем от деца, но никой не го разбира.

  Седмици наред го мислех. Прочетох доста неща за нестинарството и гледах маса видео файлове. Не помогна. Нищо от това, което видях и научих, не ми лягаше на сърце.

  Продължих нататък. Опитвах се да си обясня нестинарството, да го почувствам. Какви ли не теории ми минаваха през главата. Тракийски, извънземни, древнохристиянски, психиатрични и какви ли още не. Не върви. Не става.

  Нестинарството си оставаше тайна за мене.

  Тогава разбрах, че няма друг начин. Взех си отпуска, намерих самолетен билет за България и ето ме на летище София. Брат ми Игор ме посрещна леко загрижен.

  – Какво става? Какви са тези внезапни пътувания? – ме попита той веднага, след като се прегърнахме.

  – Нали ти казах, батко. Идвам да видя нестинари.

  – Абе, вие там в Америка май съвсем сте изперкали. Какви нестинари те гонят баш преди Коледа? Я да те откарам да видиш нашите, а после ще решим какво да те правим.

  Той Батко е такъв – сериозен човек, инженер. Малко приказва, много върши. Докато мама сложи масата и си поприказваме с нея, те с татко изпушиха по няколко цигари на балкона, а после той ми каза:

  – Днес и утре се наспи, почини си от полета, а в сряда сутринта тръгваме при нестинарите. Ето и татко се запали и иска да дойде с нас. Аз ще си взема отпуска и ще поразпитам наоколо за информация.

  И така, само два дни по-късно ние вече пътувахме тримата с „Фолксваген“-а на батко.

  – Нестинари – мърмореше батко, докато се бореше със софийския трафик. – Глезотии американски. Съвсем си се обърнал на турист. Трябваше да те откарам в „Механата“ на Витоша и там да ти покажат нестинарски танци, докато си пием ракията. Щяхме да заприличаме на Бойко Борисов, който посреща Обама. Трябва само да хванеш малко тен и като ти издърпам ушите ставаш едно към едно. Поне щях да му спестя на „Фолкс“-а дупките по разни там селски недоразумения, които някой политик, в пореден пристъп на маниакална психоза, се е изхвърлил да нарече път. Той, „Фолкс“-ът, не ми е първа младост, а и ние тук не си сменяме колите като чорапите, да знаеш.

  Аз гледах наоколо. Вече излязохме от София и се движехме през Горни Богров. Листата на дърветата бяха поопадали, беше облачно, ветровито и доста топло за сезона.

  „Какво ме докара тук? – се запитах. – Защо никога не мога да се мирна?“

  Баба Велика, лека й пръст, това го наричаше „въгърец в задника“. Явно моят въгърец е от тия, дето никога не мирясват. Мине се, не мине – и се паля по поредната идея. Подхождам към нея уж разумно, но накрая все се оказва, че съм в небрано лозе и няма накъде да отстъпвам. Както тогава, на шестнайсетгодишна възраст, в залата по самбо. Спомням си го, все едно беше вчера.

  Ето ни двамата на тепиха. Аз и Сашо. Проклетият Шамандурков! Как се усмихва, уверен в собствената си победа. Висок, силен, с дълги ръце и крака. Никога не ми е вървяло с физическите упражнения. Още от малък, когато приятелите ми правеха, ей така на майтап, коремното на лоста в двора, аз едвам успявах да се набера няколко пъти. Това, което на тях им беше дадено, аз трябваше да постигам с упорити тренировки.

  Всяко момче по мое време искаше да е силно, да може да защити себе си и да завоюва правото да защитава момичетата. Такова беше времето. Момче ли си, трябва да умееш да се биеш, и аз, който едно коремно не можех да направя, се запалих по самбото.

  И сега, в залата по самбо, Сашо Шандурков, по прякор Шамандурата, ще измете тепиха с мен и ще завоюва уважението на самбистите.

  Нали знаете, че затова служат слабаците. Те помагат на останалите да завоюват мястото си в групата. Самите слабаци никога не влизат в групата. Това не е тяхната функция в живота.

  Отстъпление няма. Всички гледат с интерес и очакват развръзката. Не ме интересува. Майната им. Влизам в борбата с предизвестен край.

  Ръцете на Шамандурков ме хващат в захват. След секунда една от любимите му подсечки ще ме подкоси, а дългите му ръце ще ме заковат на тепиха. Но какво е това? Какво става?

  В момента, в който Шамандурков ме бутна назад, за да ме изведе от равновесие, аз хванах здраво реверите на куртката му, легнах на гръб, повличайки го след себе си и с десния крак го подпрях в корема. Шамандурков полетя като безмоторен самолет в деня на авиацията, сеирджиите замлъкнаха опулени. Това беше класическо колело. После то стана една от любимите ми техники. Можех всеки да докарам насгода и да го изстрелям в орбита. Така намерих себе си в самбото. Нещо тогава ме направи борец.

  Ех, младост, младост. Все ни караш да се пъхаме баш, където не ни е мястото. Сега знам, че хич, ама хич не ставам за хирург, но веднага след завършването на академията ми се струваше, че хирургията е моят живот. Почнах като асистент в клиниката по ортопедия и травматология в ИСУЛ.

  Знаете ли какво е да си на нощно дежурство в ИСУЛ, в далечната 1995 година? По онова време шефовете отказаха да дават дежурства на повикване. Обясниха ни, че не им плащали повече някакви републикански пари, и те, като следствие, просто спряха да си вдигат телефоните през нощта. Капитализъм и демокрация отвсякъде.

  Отделения, пълни с прясно оперирани болни, както и с всичко, което може да дойде изпочупено в спешното, бяха отговорност на млади, току-що изпечени шеф-екипи, като мен. Целият ми екип се състоеше от мен и един новозавършил колега, който все още не знаеше на кой свят се намира. За разлика от него, аз знаех на кой свят се намирам. Планетата се казваше българско здравеопазване, а играта беше всеки сам за себе си, и горко на пациентите.

  Шефовете оперираха през деня мутри, политически величия и други платежоспособни пациенти. Ние, шеф-екипите, можехме евентуално да се доберем до някой екартьор, с който да отваряме път за работа на хирургичното величие. Работата ни през деня се състоеше в това да се опитваме да не заспим след нощно и търпеливо да изслушваме, как даже и екартьорите не можем да държим като хората, а искаме да ставаме хирурзи. После имахме задължението да зашиваме раните след величията, да сменяме превръзките и да пишем епикризи.

  Никой не си правеше труда да ни учи. Понякога ни даваха да оперираме, само за да ни размажат на следващия ден от подигравки на сутрешният рапорт. Но през нощта… През нощта ние бяхме всичко и отговаряхме за всичко. Горко им на пациентите!

  Аз винаги съм бил жалостив. Сигурно това беше основното, което подтикна родителите ми да ме насочат към докторлъка. Знаех, че закон няма и през нощта мога да си правя с пациентите, каквото ми скимне. Мога да оперирам всеки пациент, влязъл в спешното. Мога да го врънкам за пари и да се упражнявам в хирургия за негова сметка.

  Това се наричаше при нас обучение. Закон на джунглата. Когато осакатиш достатъчно пациенти, ставаш отличен хирург, показва опитът на родната хирургия. Опити и грешки, бате. Опити и грешки.

  А на мен ми беше жал за пациентите. Тези, които можеха да изчакат до сутринта, поставях в гипс или на екстензия, и им давах шанса за по-безопасна и нетравматична операция, в ръцете на някое светило. Нищо че ме овикваха поради затруднения с графика. Все пак пациентът и той е човек, нали?

  Този циганин, обаче, нямаше накъде да ходи. Счупена раменна кост с прекъсната артерия. Ръката му няма как да изкара до сутринта. Няма отстъпление. Трябва да закова тази кост, и то така, че съдовият да си свърши добре работата по артерията. Проблемът беше, че никога през живота си не бях ковал раменна кост. Никога.

  Отстъпление назад нямаше. Сърцето ми биеше като лудо. Пред мен на масата беше пациентът, надлежно упоен, в ръката си имах скалпел и трябваше да направя идеално нещо, което бях виждал само на картинка. Сестрата влезе в операционната, за да ми съобщи, че шефът казал по телефона да се оправям сам, след като съм шеф-екип.

  Всички гледаха в мен и чакаха. Аз забих ножа в кожата и направих разрез. От тази операция помня само отделни мъгляви фрагменти. Помня идеално закованата фрактура, помня малкото парченце кост, което реших да не търся из тъканите в раната и което намерихме по-късно, забито в прекъснатата артерия. Ако се бях подлъгал да го търся, можеше да струва ръката на пациента. Помня и следоперативната снимка, за която за първи път не ми казаха нищичко. Принципът беше: като не можеш да оплюеш работата на колегата, го даряваш с мълчание.

  Днес един циганин има ръка, а аз все още не знам как стана тази работа. Онази нощ станах хирург. Или, по-точно, онази нощ нещо ме направи хирург. Може би не за цял живот, но тогава бях. Бях! Луда работа.

  А пък историята с любовта ми към летенето… Каква любов, като целият се разтрепервам и се изпотявам от страх в самолетите. Ама не. Въгарецът няма мира. Почнах да вземам курсове за пилотиране на едномоторни самолети. И, както в китайското проклятие „Да ти се случи всичко, което си пожелаеш“, се насадих за пореден път на пачи яйца. Как точно беше това? Ами ето как:

  Поредният учебен соло полет.

  „По дяволите. Това нещо не работи!“

  Аз съм сам в една „Чесна“ някъде над Индиана, с неработещ ДжПиЕс. Имам няколко налетяни часа сам, но досега всичко е работило без проблем. Ами ако има повреда в електрическата система, ако освен ДжПиЕса, не работят и висотомерът, скоростомерът, задкрилките или вземе, че спре двигателят? Паниката започна да ме обхваща.

  Аз съм си впечатлителен човек и съм подвержен на паника, но няма по-лошо място от едноместна „Честна“ на хиляда метра височина някъде над Индиана, за да се бориш с паниката. Особено, ако ти си единственият пилот.

  Помня само, че погледнах за пореден път уредите и разбрах, че трябва да се ориентирам обратно към летището по земни ориентири. Помня също чувството, че няма връщане назад. Трябва да кацна и то така, че да не ме вадят от изгорелите останки на „Чесна“-та на парчета. Бяхме само аз и самолетът. Потупах щурвала, както се потупва по врата верен жребец, и насочих самолета на юг. Там трябваше да се намира летището.

  После кацнахме. Не си спомням никакви подробности. Спомням си, че кацнахме. Нещо тогава в небето над Индиана ме направи пилот. Пилот, колкото да оцелея, но все пак пилот.

  Човек не научава нищо от собствения си опит. Толкова пъти преди съм попадал в невъзможни ситуации и ето че пак се вра, където не ми е работа. Но къде, по дяволите, ме карат брат ми и баща ми?

  – Батко – казвам, – ти да не си се объркал? Защо сме на магистрала „Хемус“? Не трябва ли да сме по Подбалканския път и да се ориентираме на юг. Къде в Северна България е имало нестинари?

  – Ами, питай татко. И аз вчера му казах: „Дай да го откараме в село Българи“, а той Добревци, та Добревци. А кажи му сега, тате, защо точно Добревци. Май отдавна не си ходил на село? Нали уж по цяло лято сте там с мама? Какво ти разбират добревчани от нестинарство?

  – А, разбират те, разбират – обади се баща ми. – Те, добревчани, разбират много повече неща, отколкото вие си мислите, че разбират. Я ми кажете, спомняте ли си онази история, дето ви я разказвах, за това как след Девети септември дойдоха в село едни комсомолски активисти да развенчават религиозните заблуди? Та, тогава един от тях даже разсипа запалени въглени на ливадата пред училището и взе да тича по тях, за да докаже, че нестинарството било измама. Обясняваше на всички, че нестинарите си свиват пръстите и тропат силно, като по този начин гасят въглените. Така мамели хората, та да вярват в Господ и прочие. Иван, на баба ви Найденица, го погледа, па се събу и влезе в жаравата бос, а после повика и комсомолския да се присъедини към него, да се надиграват под звуците на тупана. Комсомолският не издържа и минута и изскочи навън от жаравата, а Иван я прекоси още два пъти, па сетне излезе и той. После си показа стъпалата. Бяха чисти и бели. На комсомолския кожата му се зачерви, мехури му излязоха и фелдшерът трябваше месеци наред да го лекува с мехлеми.

  – Ти сега, тате, какво искаш да ни кажеш? Че в Добревци е имало нестинари ли? Че ние даже сме роднини с тях? Ми аз си спомням, че баба Найденица ти се явяваше леля по бащина линия.

  – Ех, деца, колко много не знаете за нашето семейство… – въздъхна баща ми. – Времената бяха такива, че руското се ценеше в България повече от българското. Днес пък американското се надпреварва с европейското по нашите земи. Преди, по време на прадядовците ви, турското е било най-ценено. Българското, деца, отдавна е притискано от чуждото в България. От векове все е било така и затова ние, българите, често не познаваме собствената си култура и обичаи. Съкровища крие тази земя, деца. Където и да копнеш, злато ще изскочи. Я ми кажете, баба ви Велика беше ли я страх от огън?

  – Хич – казахме едновременно с брат ми. Спомних си как бабичката местеше горещи тигани и тенджери, и смело бъркаше в печката с голи ръце, да поразбута огъня или да извади някой изпечен мамул.

  – Никой в семейството ни не се страхува от огън, момчета. Да не мислите, че всички хора са така? Има хора, които не припарват до огъня. Като малки играехме на една игра. Напалвахме голям огън на поляната и го прескачахме. Имаше деца, които за нищо на света не биха прескочили огъня. Аз съм ви виждал и вас да бъркате в огън, без да се боите.

  – Че от какво да се боим, бе тате? Нали и тебе сме те виждали как преместваш дървата? То, като го хванеш лекичко и бързо, няма време да те изгори – казах аз и веднага се усетих каква глупост изръсих. Та нали въглените горят при над 400 градуса. Няма начин да не те изгори. Помислих си и колко странен ми е в Америка повсеместният страх от пожари, превърнал се в административна система. Къщите бъкат от противопожарна сигнализация. Във всяка американска къща има по един-два пожарогасителя. Непрекъснато се провеждат тренировки за действия при пожар.

  Брат ми се усмихна.

  – И какво сега? Искаш да кажеш, че и ние сме нестинари? Ще ни направиш жарава на Добревци и ще ни караш да ходим по нея ли?

  – Не – отговори татко. – Не мисля, че сте нестинари. И няма да ви дам да си горите краката на жаравата. Но ще ви отведа при баба ви Вуна – врачката. Помните ли я? За нея знам със сигурност, че е нистинарка. Да не мислите, че случайно в Добревци са били пратили онези комсомолци, да ни обучават за нестинарството?

  – Не е ли нестинарка, тате? Защото ти каза нистинарка – попитах аз.

  – Нистинарка идва от истина. Нистинарите са хора на истината и тях огън не ги лови. Нестинар е измислено по-късно.

  Колко години минаха, а къщата на баба Вуна – врачката си беше все там. Зад голямата дървена порта и старият каменен зид се криеше къща от тухли, направени от кал и слама. Подовете бяха от гредоред, а покривът от онези огромни плочи пясъчник, дето се намират само да едно място на Драгоица – планината над селото. На калдъръменото дворче все още стоеше полуизгнила каруцата на дядо Иван, лека му пръст. Баща ми обича да ни разправя как с дядо Иван, в ковачницата, се е учил да прави колела за каруца. Сигурно любовта на брат ми към инженерската му професия идва от този клон на семейството. Вратникът не беше заключен и ние влязохме в дворчето.

  – Лельо Вунее, покажи се. Гости ти водя – провикна се баща ми.

  След малко баба Вуна – врачката се показа от приземния етаж. Ей, времето не я лови тази бабичка! Все такава, както си я спомням. Прегърбена одве, бодро потропва с бастуна.

  – Васко, ти ли си, бе мамо? Кого си ми довел? Ама това да не са Витенка и Игаронко? Божее, какви юнаци са станали! – И баба Вуна заплака, като си бършеше сълзите с престилката. Ние с батко се завтекохме да я прегърнем.

  – Оле божкее, каква радост. Как можа да не се обадиш, бре Васко? Ще играе дряновицата, да знаеш! Сега с какво ще ви гощавам? Хайде, влизайте влизайте. Ще измислим нещо.

  Баба Вуна обитаваше приземния етаж на къщата. Там било по-топло, както ни обясни. В една стаичка с глинен под и размери на купе на спален вагон имаше креват, застлан с тъкани завивки, пернишка печка, на която кюнците отиваха в комина в стената, и три трикраки дървени столчета пред ниска софра. До стената стоеше опряна хурка с вълната на нея, а до нея лежеше вретено. Бабата ни покани да седнем на столчетата и зашета наоколо. Ние се опитахме да я спрем, но бабичката не миряса, докато на масата не се озоваха две бурканчета с домашна туршия, люти чушленца, няколко комата хляб от селската фурна и прясно сиренце. Баба Вуна ни наля и ракийка в малки пръстени чаши.

  – Защо не налееш и на себе си, бабо Вуне? – попитах.

  – То аз не я пия пущината, чедо. За гости я пазя. Добре сте ми дошли – каза бабата и ни погледна с един необичайно ясен и ведър за възрастта и здравето й поглед.

  Ние пийнахме от ракийката и татко се заприказва с баба Вуна за живота в село, за децата, за внуците. Такъв е тертипът в Добревци. Никога не се почва с това, за което си дошъл. Трябва да се изкаже уважение към стопанина и да се подготви атмосферата за разговор. Трябва да е ясно, че тук са се събрали роднини – близки хора, родители и деца, лели и племенници.

  Накрая баба Вуна каза:

  – Хайде сега, Васко, кажи ми за какво сте дошли при мене, пък аз, с каквото мога, ще помогна. Свои сме си.

  – Малкият, лельо, е пристигнал чак от Америка да разбере за нистинарите. Та аз си помислих, кой ги знае тези неща по-добре от тебе. Моля те да му разкажеш, лельо.

  Баба Вуна ме погледна в очите, помълча умислена, а после ми каза:

  – Ела, Витенка, с мене на двора.

  На двора баба Вуна ми посочи Драгоица. Това е връх от масива на Тетевенския Балкан, който се извисява над селото и се вижда от всяка къща.

  – Кажи ми, Витенка, какво виждаш в скалите на венеца? (Венецът е пояс от скали на планината точно под върха.)

  – Знам го това, бабо. Това още дядо Иван ми го е казвал, лека му пръст. Там може да се види Хитър Петър с магарето му.

  – Аз не те питам какво е виждал дядо ти Иван. Питам те какво виждаш ти. Виждаш ли Хитър Петър с магарето?

  – Не, бабо. Колкото и да се стараех като малък да го видя, това, дето го вижда дядо ми Иван, никога не можах да го видя. За мен цялата планина е като човешка глава. Венецът е на челото, ето го, там са носът и очите, а селото ни е разположено в ниското, в брадата на великана.

  Баба Вуна въздъхна с облекчение. После ме въведе обратно в къщата и каза на баща ми само една дума:

  – Кулинец.

  В Добревци не живеят отделни хора. Там живеят родове и всеки човек върви с рода си. Рода на баба Велика се казва Кулинци, а на дядо Иван – Хиновци. Освен тези родове, в Добревци живеят Богателите, Гергините, Масларите, Полендаците, Стяновците, Мангърете и Чукачите. Колкото по-отдавна са се заселили родовете в селото, толкова повече ги уважават. Заселилите се отскоро не принадлежат на никакви родове, докато поколенията им не са живели в Добревци достатъчно дълго и не са получили прозвище на рода си.

  – Бабо, а защо каза, че съм Кулинец, а не Хиновец? Нали по линия на дядо съм Хиновец? – попитах баба Вуна – врачката.

  – Витенка, на Драгоица всеки вижда различно нещо. На дядо ти Иван родът му е пристигнал от Калище. С едно магаренце е дошъл прадядо му в Добревци. Сигурно затова всички те виждат магаре и човек по скалите. Работили са като ратаи на другите родове. Затова, когато дядо ти се жени за баба ти, братята й я лишават от бащино наследство. Дядо ти е бил от беден ратайски род, а тя от Кулинци. Всички Кулинци виждат в Драгоица това, което виждаш и ти.

  – А защо Кулинци виждаме глава на мъж с брада?

  – Всички ние виждаме дядо Добри. Нали си чувал легендата на селото? Преди много много години селото ни е било на друго място – до Съевата дупка. Там, където е било, сега никой не живее. Викат му „Чумавото“. Много хора измрели тогава от чумата. Дядо Добри довел оцелелите тук, до Драгоица, и им казал: „Тук е добро място, има добра вода и е на завет. Тук ще направим отново селото.“ На него кръстили селото – Добревци. А ние, Кулинци, сме негови потомци. Затова виждаме неговата глава на Драгоица.

  Реших да я попитам направо.

  – Бабо, аз искам да знам какво усеща човек, когато стъпи върху въглените. Кажи ми, ти танцувала ли си на жарава?

  Баба Вуна помълча, после се поусмихна, погледна ме и ми каза:

  – Ти не си тук да ме питаш и разпитваш. Ти си дошъл тук да стъпиш сам на жаравата.

  – Но, бабо, аз не съм нестинар. Освен това съм и лекар, и знам точно какво ще ми се случи, ако стъпя бос на жаравата. Без крака ще остана – ей това.

  – Може и без крака да останеш там, на жаравата. А може и не. Дали ще го направиш, само ти можеш да си решиш – и нещо ми казва, че вече си решил, макар че и ти самият може да не го разбираш. Каквото и да ти казвам, не мога да те спра. Това, което мога да направя за тебе, е да събера каквото е останало от родовете ни в подножието на Драгоица, да те отведа да си измиеш очите на Клена и да те оставя пред жаравата да си решиш. Да знаеш, че ти си Кулинец и дядо Добри те закриля. А аз съм само една стара, изкуфяла бабичка. Ей ти там колата. Замини още сега, ако си сигурен, че огънят ще те изгори. Казваш, че си лекар. Вярваш само на това, което пише в лекарските ви книги. Може да си лекар, но не си още врач. Лекарите можете да лекувате, но само вярата може да врачува. Тялото лекувате вие, тялото, а душата не можете. Нямате вяра. Искаш ли да знаеш какво е да си нистинар? Много е просто. Това е да имаш вяра и с нея да правиш всичко в живота си. Истинска вяра. Вярата няма нужда от доказателства. Какво те докара тука, Витенка? Какво е това нещо, заради което си прекосил океани и си дошъл тук. Защо му е на един лекар да идва при врачка?

  Стоя пред жарава. Ето я, лъхаща на жар точно пред краката ми. Ето и иконата в ръцете ми. Баба Вуна я извади от една ниша в стената и ми я даде. Брадатото лице на нея учудващо ми напомня за образа, който видях на Драгоица. Наоколо белеят в тъмнината лицата на хората. Тук са тези, които са останали от някога многобройните добревешки родове. Шепа старци са, но казва ли в Добревци нещо баба Вуна – врачката от Кулинците, то става. Събраха дърва, заклаха и опекоха агнета в трап, докараха тупанджия и гайдар. Цял ден веселба, ядене, пиене и музика. Все едно гост ще посрещаме, а не по жарава ще се ходи. Ходихме и до извора на Клена. Там си наплисках лицето и си пийнах от лековитата „кленова“ вода. Хубав ден беше, но отмина, както всичко отминава някога. Слънцето залезе, напалиха кладата и като прегоря, разпръснаха жаравата в кръг на мерата. И сега аз съм сам пред жаравата, около мен са останалите добревчани, отгоре от високото ме гледа дядо Добри. Няма връщане назад. Сърцето ми тупка като лудо.

  Чувам нестинарското хоро. Тупан и гайда се надпяват. Изведнъж преставам да чувам гайдата. Чувам само тъпана. Туммм, тум, тум. Туммм, тум, тум. Туммм, тум, тум.

  Лицата на хората изчезват в тъмнината. Гласовете им се губят в първобитния, засилващ се ритъм на тъпана. Така сигурно е звучал тъпанът в зората на живота, когато не е имало нито Зевс, нито Христос, нито Аллах, нито Буда. Не е имало градове, и села, не е имало Хомо сапиенс. Сигурно и разум не е имало тогава, но е имало род. Имало е дядовци и баби, майки и татковци, братя и братовчеди, лели и чичовци.

  Този ритъм завладява съзнанието. Подчинява го. То резонира с думканията. Разтваря се в тях. Туммм, тум, тум. Туммм, тум тум. Туммм, тум тум. И аз вече не съм Виктор – докторът от Америка, а съм Кулинец сред Кулинци. И дядо Добри ме гледа с благ поглед.

  Но какво е това? Как се оказах тук? Защо виждам жаравата навсякъде около мене? Нещо ме вкара в огъня. Не ме боли, не усещам топлина, не разбирам къде съм. Може би съм на Слънцето. Може би съм изгорял и съм се превърнал на пламък. Станал съм на светлина. На светлина и ритъм. Туммм, тум, тум. Туммм, тум, тум. Туммм, тум тум….

  Нещо днес ме направи нистинар. Прихвана ме!

  Оттогава не съм се разделял с него. Наречете го Вяра, ако щете. А, ако щете, си кажете: „Бабини деветини и глупости на търкалета“. Само вие може да решите това, сами, пред вашата си жарава, пред очите на вашия си Род.

  .

• Чайник на опера

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Аз съм Шани. Наполовина съм българин, наполовина циганин. Това е моето проклятие. Когато нещо сгреша в махалата, циганите ме наричат „гяур“, а когато гафя сред българите, съм „мангуста“ или просто „мангал“. Като всяка достойна циганка, майка ми е родила преди мен единайсет деца. Аз съм дванайстото и с мен ставаме една дузина чавета в къщи. Цял футболен отбор, защото сме единайсет братя и една сестра. Жалко, че братята ми са с два леви крака, освен мен! Не умеят да играят футбол, но винаги ме подкрепят на мачовете, където ходя. Всъщност, бащата на братята ми е починал след катастрофа в пияно състояние. След това майка ми намерила някакъв германец на плажа и от него родила сестра ми. Тя е най-красивото нещо в махалата. Всички я обожават, всички й завиждат за неземната красота и дори някои циганки смятат, че сестра ми е разменена в родилното. Не могат да допуснат, че толкова хубаво дете може да бъде родено от проста циганка. След това, като чистачка в една транспортна фирма, майка ми се потъркаляла с пазача на портала и така съм се появил аз. Баща ми бил пенсиониран полицай, едър, мързелив българин, склонен да пие и да ходи по курви. По онова време майка ми била вече трийсетгодишна, но все още хващала окото. Един ден, докато метяла малката стаичка на портала, той й запретнал полата и набързо я оправил отзад. Обаче много му харесало и започнал да я иска всеки ден. Така забъркали маята и мама надула корема. Когато му казала, че ще ражда от него, още на другия ден той напуснал работа. Заминал за Германия, където живеели и двете му деца. Оттогава мама не го е виждала, нито чувала. На мен понякога ми се иска, ако има как само за миг да го видя. Не за друго, а за да му покажа, че мога да съм много по-добър и като циганин, и като българин от него!

  Момент, че телефонът ми звъни! Вдигам:

  – Ало!

  – Здравей, Шани! Сам ли си?

  – Здрасти, Ани! Сам съм. Кажи!

  – Не се обади в събота, нито в неделя! Липсваш ми! Кога ще се видим?

  Прехапах си тъй силно долната устна, че потече кръв. Ако Ани знаеше, колко ми липсва тя…!

  – В сряда съм на училище! Утре е финалният мач и след награждаването се прибираме.

  – Идвай си, великане! Вече не издържам без теб!

  – И аз искам да те видя, Пухчо! Обаче, като си до мен и знаеш…!

  – Знам, знам! Ами, да го направим най-после! Вече съм на шестнадесет години! Време ми е и на мен, а ти даже си закъснял! Ако знаеш как те искам!

  – Виж, Ани! Като се видим, ще говорим! Сега съм зает. Тренираме.

  – Добре, великане! Целувам те! Чао!

  – Чао, Пухчо!

  Затварям телефона, а стомахът ми е свит от мерак. Дори само с гласа си Ани ме привлича тъй силно, че мигновено получавам ерекция. Тя не е от нашето училище. Просто живее в една кооперация, точно срещу физкултурното игрище на училището. Една събота през есента беше дошла на игрището, да учи малкото си братче да кара колело. Ние пък се бяхме обзаложили, че ще бием момчетата от единадесети „Б“. Там се запознахме след мача. Тя учи във френската гимназия и е много хубава. Една такава бяла, с червена коса и зелени очи. Много е тънка в кръста и това прави гърдите й да изглеждат огромни. Иначе е леко пълничка, затова й викам Пухчо. Умна е и не приказва много. Няма нищо общо с циганките в махалата. Като я видя и откачам! Толкова много я искам, че понякога не мога да заспя цяла нощ от мерак. Но все още не сме правили секс, щото мама казва, че най-лесният начин да си проваля бъдещето е да последвам онзи курвар баща ми, по тая линия.

  От четири години играя дясно крило в „Черноморска слава“ и вкарвам повече голове от център-нападателя ни. Вече идваха от „Лудогорец“ и „ЦСКА“ да ме искат, но им отказах. Все още не ми се ще да напускам нашия град и семейството си. Надявам се да получа повиквателна за националния младежки отбор, а после ще реша къде да играя. Странно, но сред сегашните младежки национали няма по-добър от мен, не само на моя пост, а изобщо! Обаче, сигурно защото ме смятат за циганин, не ми пращат повиквателна. Нищо, аз и на тях ще докажа, че са грешали като са ме подценявали! Смятам да стана по-добър футболист от Бербатов и Стоичков! Знам, че звучи като циганска фукня, но знам и на какво съм способен с топка в краката. Не ми достига един сантиметър до два метра, тежа седемдесет и пет килограма и бягам сто метра за десет секунди и пет десети. Още малко и ще стигна Юсейн Болт. От футболистите, с които играя, не познавам друг, с по-добра техника от мен. Това ми дава самочувствие и понякога си виря малко повече носа, но ми прощават. Почти няма мач, на който да не вкарам гол. Мечтата ми е да играя в голям отбор в чужбина. Не толкова заради парите и славата, а просто да докажа, че и от един циганин може да излезе нещо свястно. Макар че най-близкият ми човек, майка ми, винаги ме приземява с думите:

  – Да успееш в тоя живот е все едно чайник да иде на опера!

  Вече съм спорил толкова пъти с нея, че е възможно, но тя все поклаща недоверчиво глава. Гордее се с мен, както братята и сестра ми, но не вярва да успея в България. Повечето цигани в махалата също се фукат с мен, но когато съм сред тях, млъкват. Всеки вижда разликата между мен и тях, както по външен вид, така и по ум. Аз съм по-бял, по-висок и не толкова емоционален. На трето място по успех съм в гимназията, където уча. Това, от една страна, ги дразни, а от друга ги кара да мечтаят. Един ден Рамзито, малкият син на Хасан – бакалина изтропа пред всички в магазина:

  – Шани, ако не беше половин циганин, сигурно щеше да си по-добър и от Роналдо? Аз като порасна, ще стана като теб!

  – Аз и сега съм по-добър от Роналдо, хлапе! Само, дето ритам в малък отбор и все още никой не ме знае! – плеснах го по врата и излязох от магазина. След мен циганите се разшумяха и си представям как са ме обсъждали.

  Малко преди да се родя, от съседното село някаква циганка кръстила сина си „Версаче“. Като ме родила, мама решила и тя да е в крак с модата. Кръстила ме „Шанел“, щото само за тоя парфюм се сетила. Това по-скоро е женско име, но тя откъде да знае. Добре че навсякъде ми викат „Шани“.

  На финала бихме, а аз записах хет трик. При награждаването момчетата ме вдигнаха на ръце от радост. Треньорът ми заби як шамар и тъжно заяви, че вероятно скоро ще се разделим. Предрече ми голямо бъдеще и се изплю, като всеки бивш футболист. Той беше груб и винаги, когато бе доволен от някой играч, му забърсваше шамар. Не го биваше с думите, но иначе бе мъжко момче. Прибрахме се късно и, когато по тъмно вървях към къщи, на уличката до последните панелки, преди циганската махала, ме спряха три циганета. Най-едрото извади нож и го насочи към мен:

  – Давай сака и парите, копеле!

  Аз по характер съм кротък, но, когато ме ядосат, ставам непредсказуем.

  – Ела ги вземи! – подканих го спокойно.

  – Момчета, минете зад гърба му и удряйте! – на цигански заповяда водачът им.

  – Ако не ви се ходи в болницата, удряйте! – също на цигански отвърнах аз. Тримата се смутиха, а едното момче дори отскочи встрани. Включи фенера на телефона си и го насочи към мен. Щом ме видя добре, той викна:

  – Абе, това е футболистът, бе! Той е наш човек, момчета! Ти си Шани, нали пич?

  – Така се казвам, пич! Нещо против?

  – Извинявай, приятел! Не сме те виждали и се объркахме! Чудим се, откъде да тафим някой лев за цигари и пиячка! Обираме баламите, дето се въртят наоколо. Не се сърди, брат!

  – Не се сърдя! Обаче, как така от копеле изведнъж станах брат?

  – Доколкото знам, ти наистина си копеле, пич! Баща ти бил гяур! – отвори си голямата уста най-едрият. Това ме накара да му забърша един шамар с опакото . Той за малко не падна.

  – Хайде, сега се разкарайте! – подканих ги аз.

  Без да кажат и дума, тримата хаймани изчезнаха в тъмнината. Вкъщи бяха дошли на гости тримата ми най-големи братя. Децата им ме наобиколиха и като ме хващаха за краката, се притискаха до мен като котета. Радваха ми се непринудено милите. Братята ми бяха вече пийнали и един подир друг дойдоха да ме прегърнат. Седнах на челното място на масата и мама побърза да ми сервира ядене.

  – Не съм гладен! – отказах, но всички наоколо вреснаха и трябваше да хапна малко, за да не ги обидя.

  – Хайде, разказвай! – подкани ме най-възрастният ми брат.

  – Какво да разказвам? Бихме ги с три мои гола! Дори не успяха да запишат гол, завалиите! Взехме купата!  Ето снимките! – извадих телефона си и всички сведоха глави, за да видят награждаването ни.

  – Винаги съм казвал, че ще станеш голям човек! – пресилено важно каза старшият ми брат. Другите се съгласиха с него, само мама, както винаги, бе опозиция:

  – Ще стане, когато чайник отиде на опера!

  Тогава телефонът ми звънна и, понеже бе в ръцете на брат ми, всички видяха снимката на Ани. Брат ми отвори учудено уста и ми подаде телефона.

  – Здравей, Шани! Знам, че е късно, но исках само да те чуя. Прибра ли се вече?

  – Да, вкъщи съм!

  – И аз съм сама у дома! Нашите са на екскурзия с брат ми, в Египет. Щеше да е добре да си при мен, но…! Искам да знаеш, че много те обичам, великане!

  Тя за пръв път направи такова признание и аз целият се изчервих. Заобиколен от толкова роднини, едва смотолевих:

  – Аз също, Пухчо! Лека нощ!

  – Лека! Целувам те!

  Затворих телефона, а братята ми това и чакаха. Дружно започнаха да се хилят и да въртят очи. Единият ме имитира доста успешно:

  – Аз също те обичам, Лукчо! Готов съм за оная работа!

  – Не Лукчо, а Пухчо! Ама, какво съм седнал да ви обяснявам! На вас само майтап ви трябва!

  – Разбира се, че няма да се разправяш с нас! – разпери ръце най-големият ми брат. – Ние сме прости цигани, а не звезди като теб! Как изобщо още стоиш в тази къща, не знам! Трябва да те возят с кола от отбора, да ти дадат стая в хотел и да те хранят само в ресторант!

  Всички се захилиха като луди.

  – Спокойно! И това ще стане! – отвърнах, както винаги сдържано. Откакто се помнех, се чувствах чужд сред своите, но не бях свой сред чуждите. Бях си свалил един много готин сериен филм за Втората световна война. Казваше се „Залог по-голям от живота“ и там един капитан Клос беше офицер при немците, но в същото време беше агент на руснаците. Иначе беше поляк или нещо като мен. Нито риба, нито рак! Нито циганин с циганите, нито българин с българите! Това ме правеше още по-затворен и различен от всички наоколо.

  И тогава телефонът отново звънна. Единият ми брат стана и започна да се чеше по чатала:

  – Идвай веднага, Лукчо! Трябва да угасиш пожара, че тъй ме сърби отдолу!

  Смехът прерасна неимоверно. Излязох навън, защото звънеше треньорът ми. Трябваше да го чуя, защото той по принцип се обаждаше рядко и само за важни неща.

  – Шани, удобно ли е? – възпитано запита той. Чак не можах да повярвам, че ръб като него ми говори така.

  – Да, тренер! Кажи, какво има?

  – Ще черпиш здраво, момче! Преди малко ми се обади треньорът на националите. Иска те в отбора, в края на месеца! Ще ходите на подготовка в Кипър. Освен това, са те набелязали от „Интер“, в Италия! Ела утре, да си получиш самолетния билет! Ще бъдеш на проби следващата седмица от понеделник! В събота сутринта летиш за Милано! Ясно?

  – Разбрано, тренер!

  – Честито, момче! Ти го заслужаваш! Искам да знаеш, че се гордея с теб!

  – Благодаря, тренер!

  От вълнение или от студа в есенната вечер, очите ми овлажняха. Изтрих ги и се замислих. Какво трябваше да направя сега? Най-лесно беше да съобщя радостната вест на братята си и да се напием всички като кучета. Сигурно утре цялата махала щеше да празнува успеха ми. Обаче, ако слушах сърцето си, трябваше да сторя нещо друго. Затова влязох в къщи, приближих до майка си и прошепнах в ухото и:

  – Чайникът отива на опера, мале! В понеделник летя за Италия! Какво ще кажеш, а?

  Мама стана, изгледа ме отдалеч, а после се пресегна и обви врата ми с ръце. Притисна се до мен и рече:

  – Може да съм циганка, но и аз ще дам нещо ценно за България! Върви, сине, и побеждавай! Бог да те пази и помага!

  Облякох си якето и излязох от къщи. Когато бях вече на улицата, чух дивия възглас на братята ми. Сигурно мама им бе съобщила за повиквателната ми. Побързах да се махна оттам. Трябваше да споделя най-голямата си радост с Ани. Тази вечер тя бе признала, че ме обича, а аз трябваше да ида при нея и да я направя своя жена. Може да съм чайник, но щях да ида на опера! Нали трябваше, все пак, невъзможните неща да се случват? И така, циганин или българин, аз съм просто човек и вървя по своя път напред, без много да му мисля! Вече бях научил, че трудностите в живота не са тъй важни, както победата над тях! И вероятно заради наполовина циганската си природа, вместо да вървя към дома на Ани, хукнах да бягам. Аз съм така, не мога да вървя нормално. Предпочитам да бягам, защото животът е много къс, а препятствията по него повече, отколкото може един човек да преодолее. Дръпнете се, защото бягам много бързоооооооо…!

  .

• Ъгленски заметувки: В началото бе словото

  

  Когато завали дъжд, площадът в Ъглен става като архипелага Туамоту – само че там са сини лагуни, тук – кални локви и хората прескачат по асфалтовите островчета, забравили, че в стари времена предците им в такъв случай са ползвали кокили. Хак им е, да помнят! Иначе колко му e Диновчето Тишлера да организира серийно производство на ергономични 4D кокили, съобразени с модната линия и оборудвани с GPS, а за русофилите – с ГЛОНАСС. Но сега е сухо, грее слънце и само облаците прах след всяка преминаваща кола пудрят в бозаво автомобили, хора и дървета. Една съвсем предметна метафора за това, че на повечето държави по планетата ни остава само да им дишаме пепеля. Много пепел има по света, но като нашия нема никъде!

  В западния край на площада се издига, вярно, малко полегато, Пацовската дуда – ще рече черница, посадена тук от мой прадядо преди столетия. Под нея има две пейки и маса, и тук ежедневно, без никакви компромиси будната ъгленска общественост формира отношението си към всички животрептущи въпроси на вътрешното и външното положение. Разговорите следват желязна логика – от синтеза към анализа, от анализа към становището и от него – към конструктивните предложения, които обикновено се изразяват чрез някои персонализирани еротични идиоми, познати в просторечието като псувни. Както е известно, такива вербални формули предизвикват зачервяване и сърбеж по ушите на споменаваните, което обяснява защо т. нар. политическа класа у нас и по чужбина ходи все с възпалени уши. Книжовните норми не позволяват широкото използване на такива изразни средства, та когато ги цитирам, ще го правя иносказателно и завоалирано, а пък вие се сещайте.

  Иначе това село Ъглен е много особено. Дори реката се е сгънала от смях около него, обиколила го е от три страни, кикоти се с всеки бързей и едва в лъщавите си поема дъх – до следващия бързей. Хората, като ги погледнеш – всекакви, като навсекъде, не, че нема и никакви. Докато не проговорят. Всъщност и говоренето тук е рядкост – правилният глагол е „заметуват“. Тук заметуването е особен вид изкуство, което редом с варенето на ракията, биенето на прасета в див и питомен вариант, и ловенето на риба редовно и нередовно увенчава битието на автентичния ъгленчанин. Всичко това е предмет на гордост, но връх в самоосъществяването и самочувствието на моите съселяни си остава заметуването. Дедо ми Йото, когато още тригодишен започвах поредния разказ за приключенията си с думите: „Аз, дедо, като бех моряк…“, ме спираше с жест, отваряше вратата към пътя и викаше първия минувач:

  – Ей, аркадаш, влез да видиш ка заметува моя! – и в очите му блестеше върховна гордост.

  Това май предопредели и професионалния ми път в живота – журналистиката. Длъжен съм да уточня – навремето по вестници и телевизии много често заметувахме, малцина ни вярваха и мнозина ни псуваха. Сега колегите са надраснали този етап и вече просто лъжат безсрамно, но пък всички им вярват. То така е и с политиците ни. Е, псуват ги чат-пат и тях, разбира се, но това е просто за поддържане на формата. Излъгани всички, обидени няма. Та и държавицата ни е доста странна.

  При това заметуването в Ъглен съдържа и състезателен момент – няма да забравя когато в разгара на някоя изумително красива история на Ванчо Жулето за глигани като слонове и сомове като китове, проточила се вече трета ракия, Наката Дончов, почервенял апоплектично от нетърпение и напрежение да разкаже своя вариант, протяга ръце към него и стене почти в несвяст:

  – Млъкни, шъ съ спукам!

  Та в Ъглен не е толкова важно какво ще сложиш на масата, а какво ще разкажеш на нея.

  Занимаването със заметуване от ранна младенческа възраст често, както при мен, определяше и жизнения път на някои наши съселяни, а и основните им умения. Христо Пурека например бе стигнал до такива висоти в това изкуство, че когато в ролята си на партиен секретар в Комитета за култура трябваше да напише годишният отчетен доклад и ние изразихме обяснимо безпокойство дали ще се справи, той махна пренебрежително с ръка:

  – Нема страшно, аз доклад за култура и от бобено зръно ще спетърам!

  Живеят в Ъглен и някои приоданци, но те така и не достигат до комплексното овладяване на този букет артистични умения – заметуването, ракията и лова. Например един родопчанин се е ашладисал при нас, но той така наблегна на изкуството на пиене на ракия, че не му остава време за друго изкуство вече шест години. Циганите вече петстотин сигурно са тъдява, но те пък наблягат на нередовния риболов – с ръце, мрежи, парашути и други чудни и дивни техники. При тях ключовата дума е „нередовен“, макар че предпочитат да ги наричат по новому – ром, като че ли са от Ямайка, или фараон – може би за да сме наясно с древността на циганията им. Не че са лоши хора де. Той и Горанката така казваше преди да го оберат до шушка: „Абе добри хора, ама цигани”. Но той си беше расист, дъртака, да го прости Господ…

   

  Йото Пацов

  –––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Христос възкръснал. Аз не го видях…

  .

  

  *  *  *

  Христос възкръснал. Аз не го видях,
  но други преди мене са видели
  и предпочетох да повярвам в тях,
  отколкото в незрящи и незрели.

  Доброто не умира, то кърви,
  разпънато на кръст и неразбрано,
  мошеници, убийци и крадци
  посипват сол върху жестоките му рани,
  присмиват му се, хулят. Няма жал.
  Доброто стана синоним за глупост
  и не един наглец от власт преял
  прелива качествата му от празно в пусто,
  и не един стърчащ пиедестал
  за живи дяволи и псевдо-хуманисти
  човешката греховност е побрал
  в основите си гръмки и нечисти.

  Христос възкръсна вчера. Аз видях
  за първи път, откакто съществувам,
  как раздели едничкия си хляб
  със непознати в нужда. На сбогуване
  остави част от своето добро
  в сърцата на окаяните хора.
  Христос е жест, душа, любов.
  А възкресението – истинска история.

   

  Румяна Симова

  03.05.2021 г.
  Уелингтън, Нова Зеландия

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Билет на планету Транай

  Автор: Роберт ШЕКЛИ

  В один прекрасный июньский день высокий, худощавый, серьёзного вида, скромно одетый молодой человек вошёл в контору Межзвёздного Бюро Путешествий. Он равнодушно прошёл мимо яркого плаката, изображающего Праздник урожая на Марсе. Громадное фотопанно танцующих лесов на Триганиуме не привлекло его взгляда. Он оставил без внимания и несколько двусмысленную картину обряда рассвета на планете Опиукус-II и подошёл к столу агента.

  — Я хотел бы заказать билет на планету Транай, — сказал молодой человек.

  Агент закрыл журнал «Полезные изобретения», который он читал, и сдвинул брови.

  — Транай? Транай? Это, кажется, одна из лун Кента-IV?

  — Нет, — ответил молодой человек. — Транай — планета, обращающаяся вокруг звезды, носящей то же название. Я хочу туда съездить.

  — Никогда о ней не слышал. — Агент взял с полки Звёздный каталог, туристскую звёздную карту и справочник под названием «Редкие межпланетные маршруты».

  — Так, — сказал агент уверенным голосом. — Каждый день приходится узнавать что-то новое. Значит, вы хотите заказать билет на планету Транай, мистер…

  — Гудмэн. Марвин Гудмэн.

  — Гудмэн… Так вот, оказывается, Транай — одна из самых далёких от Земли планет, на краю Млечного Пути. Туда никто не ездит.

  — Знаю. Вы оформите мне проезд? — спросил Гудмэн, и в голосе его послышалось подавляемое волнение.

  Агент покачал головой:

  — Никаких шансов. Даже нон-скеды не забираются так далеко.

  — До какого ближайшего пункта вы можете меня отправить?

  Агент подкупающее улыбнулся:

  — Зачем об этом беспокоиться? Я могу направить вас на планету, на которой будет всё, чем располагает Транай, плюс такие дополнительные преимущества, как быстрое сообщение, сниженные цены, комфортабельные отели, экскурсии…

  — Я еду на Транай, — угрюмо сказал Гудмэн.

  — Но туда невозможно добраться, терпеливо начал объяснять агент, — Что вы рассчитываете там найти? Возможно, я мог бы помочь.

  — Вы можете помочь мне, оформив билет хотя бы до…

  — Вы ищете приключений? — перебил его агент, быстро окинув взглядом тощую сутулую фигуру Гудмэна. — Могу предложить планету Африканус-II, доисторический мир, населённый дикими племенами, саблезубыми тиграми, человекоядными папоротниками; там есть зыбучие пески, действующие вулканы, птеродактили и всё такое прочее. Экспедиции отправляются из Нью-Йорка каждый пятый день, причём максимальный риск сочетается с абсолютной безопасностью. Вам гарантируется голова динозавра, иначе мы возвращаем деньги назад.

  — Транай, — сказал Гудмэн.

  — Гм, — клерк оценивающе взглянул на упрямо сжатый рот и немигающие глаза клиента. — Возможно, вам надоели пуританские правила на Земле? Тогда позвольте предложить вам путешествие на Альмагордо-III — «Жемчужину южного звёздного пояса». Наш десятидневный тур в кредит предусматривает посещение таинственного альмагордийского туземного квартала, восьми ночных клубов (первая рюмка за счёт фирмы), осмотр цинталовой фабрики, где вы сможете с колоссальной скидкой купить настоящие цинталовые пояса, обувь и бумажники, а также осмотр двух винных заводов. Девушки на Альмагордо красивы, жизнерадостны и обезоруживающе наивны. Они считают туристов высшим и наиболее желанным типом человеческих существ. Кроме того…

  — Транай, — повторил Гудмэн. До какого ближайшего пункта вы можете меня доставить?

  Клерк нехотя вытащил стопку билетов.

  — Вы можете долететь на «Королеве созвездий» до планеты Легис-II, затем пересесть на «Галактическую красавицу», которая доставит вас на Оуме. Там придётся сделать пересадку на местный корабль, который останавливается на Мачанге, Инчанге, Панканге, Лекунге и Ойстере и высадит вас на Тунг-Брадаре IV, если не потерпит аварию в пути. Затем на нон-скеде вы пересечёте Галактический вихрь (если удастся) и прибудете на Алумсридгию, откуда почтовая ракета летает до Белисморанти. Я слышал, что почтовая ракета всё ещё там курсирует. Таким образом, вы проделаете полпути, а дальше доберётесь сами.

  — Отлично, — сказал Гудмэн. — Вы сможете приготовить необходимые бумаги к вечеру?

  Агент кивнул.

  — Мистер Гудмэн, — спросил он в отчаянии, — всё-таки, что это за место — Транай?

  На лице Гудмэна появилась блаженная улыбка.

  — Утопия, — сказал он.

  Марвин Гудмэн прожил большую часть жизни в небольшом городе Сикирке (штат Нью-Джерси), которым в течение почти пятидесяти лет управляли сменяющие друг друга политические боссы. Большинство граждан Сикирка равнодушно относилось к коррупции среди всех слоёв государственных служащих, игорным домам, баталиям уличных шаек, пьянству среди молодёжи. Они апатично наблюдали, как разрушаются их дороги, лопаются старые водопроводные трубы, выходят из строя электростанции и разваливаются их обветшалые жилые здания, в то время как боссы строят новые большие дома, новые большие плавательные бассейны и утеплённые конюшни. Люди к этому привыкли. Но только не Гудмэн.

  Прирождённый борец за справедливость, он писал разоблачительные статьи, которые нигде не печатались, посылал в Конгресс письма, которые никем не читались, поддерживал честных кандидатов, которые никогда не избирались. Он основал «Лигу городского благоустройства», организацию «Граждане против гангстеризма», «Союз граждан за честные полицейские силы», «Ассоциацию борьбы с азартными играми», «Комитет равных возможностей для женщин» и дюжину других организаций.

  Его усилия были безрезультатны. Апатичные горожане не интересовались этими вопросами. Политиканы открыто над ним смеялись, а Гудмэн не терпел насмешек над собой. В дополнение ко всем бедам его невеста ушла к горластому молодому человеку, который носил яркий спортивный пиджак и единственное достоинство которого заключалось в том, что он владел контрольным пакетом акций Сикиркской строительной корпорации.

  Это был тяжёлый удар. По-видимому, девушку Марвина не беспокоил тот факт, что Сикиркская строительная корпорация подмешивала непомерное количество песка в бетон и выпускала стальные балки на несколько дюймов уже стандарта. Невеста сказала как-то Гудмэну: «Боже мой, Марвин, ну и что такого? Так все делают. Нужно быть реалистом».

  Гудмэн не собирался быть реалистом. Он сразу же ретировался в «Лунный бар» Эдди, где за рюмкой начал взвешивать привлекательные стороны травяного шалаша в зелёном аду Венеры.

  В бар вошёл старик с ястребиным лицом, державшийся очень прямо. По его тяжёлой поступи человека, отвыкшего от земного притяжения, по бледному лицу, радиационным ожогам и пронзительным серым глазам Гудмэн определил, что это космический пилот.

  — «Особый транайский», Сэм, — бросил бармену старый астронавт.

  — Сию минуту, капитан Сэвидж, — ответил бармен.

  — «Транайский»? — невольно вырвалось у Гудмэна.

  — «Транайский», — сказал капитан. — Видно, никогда не слыхал о такой планете, сынок?

  — Нет, сэр, — признался Гудмэн.

  — Так вот, сынок, — сказал капитан Сэвидж. — что-то меня тянет на разговор сегодня, поэтому расскажу-ка я тебе о благословенной планете Транай, там, далеко за Галактическим Вихрем.

  Глаза капитана затуманились, и улыбка согрела угрюмо сжатые губы.

  — В те годы мы были железными людьми, управлявшими стальными кораблями. Джонни Кавано, и Фрог Ларсен, и я пробрались бы в самый ад ради тонны терганиума. Да, и споили бы самого Вельзевула, если бы в экипаже не хватало людей. То были времена, когда от космической цинги умирал каждый третий и тень Большого Дэна Макклинтока витала над космическими трассами. Молл Гэнн тогда ещё хозяйничала в трактире «Красный петух» на астероиде 342-АА, заламывала по пятьсот земных долларов за кружку пива, и люди давали, потому что это было единственное заведение на десять миллиардов миль в округе. В те дни шайка скарбиков ещё промышляла вдоль Звёздного Пояса, а корабли, направлявшиеся на Проденгум, должны были лететь по страшной Прогнутой Стрелке. Так что можешь себе представить, сынок, что я почувствовал, когда однажды высадился на Транае.

  Гудмэн слушал, как старый капитан рисовал картину той великой эпохи, когда хрупкие корабли бросали вызов железному небу, стремясь ввысь, в пространство, вечно туда — к дальним границам Галактики.

  Там-то, на краю Великого Ничто, и находилась планета Транай.

  Транай, где найден смысл существования и где люди уже не прикованы к Колесу! Транай — обильная, миролюбивая, процветающая, счастливая страна, населённая не святыми, не скептиками, не интеллектуалами, а людьми обычными, которые достигли Утопии.

  В течение часа капитан Сэвидж рассказывал о многообразных чудесах планеты Транай. Закончив, он пожаловался на сухость в горле. «Космический катар», назвал он это состояние, и Гудмэн заказал ему ещё один «Транайский особый» и один для себя. Потягивая экзотическую буро-зелёную смесь, Гудмэн погрузился в мечтания.

  Наконец он мягко спросил:

  — Почему бы вам не вернуться назад, капитан?

  Старик покачал головой.

  — Космический радикулит. Я застрял на Земле навсегда. В те дни мы понятия не имели о современной медицине. Теперь я гожусь лишь на сухопутную работу.

  — А что вы сейчас делаете?

  — Работаю десятником в Сикиркской строительной корпорации, — вздохнул старик. — Это я, который когда-то командовал пятидесятитрубным клипером… Ох, уж как эти люди делают бетон! Может быть, ещё по маленькой в честь красавицы Транай?

  Они ещё несколько раз выпили по маленькой. Когда Гудмэн покидал бар, дело было решено. Где-то там, во Вселенной, найден модус вивенди, реальное осуществление древней мечты человека об идеальном обществе.

  На меньшее он бы не согласился.

  На следующий день он уволился с завода роботов в Ист-Косте, где работал конструктором, и забрал свои сбережения из банка.

  Он отправлялся на Транай.

  На «Королеве созвездий» он долетел до Легис-11, а затем на «Галактической красавице» — до Оуме. Сделав остановки на Мачанге, Инчанге, Панканге, Лекунге и Ойстере, которые оказались убогими местечками, он достиг Тунг-Брадара-IV. Без всяких инцидентов он пролетел сквозь Галактический Вихрь и, наконец, добрался до Белисморанти, где кончалась сфера влияния Земли.

  За фантастическую сумму лайнер местной компании перевёз его на Дваста-II, откуда на грузовой ракете он миновал планеты Севес, Олго и Ми и прибыл на двойную планету Мванти. Там он застрял на три месяца, но использовал это время, чтобы пройти гипнопедический курс транайского языка. Наконец, он нанял лётчика, который доставил его на планету Динг.

  На Динге он был арестован как хигастомеритреанский шпион, однако ему удалось бежать в грузовом отсеке ракеты, возившей руду для г’Мори. На г’Мори ему пришлось лечиться от обморожения, теплового удара и поверхностных радиационных ожогов. Там же он договорился о перелёте на Транай.

  Он уже отчаялся и не верил, что попадёт к месту назначения, когда корабль пронёсся мимо лун Доэ и Ри и опустился в порту планеты Транай.

  Когда открылись шлюзы, Гудмэн ощутил глубокую депрессию. Частично она объяснялась усталостью, неизбежной после такого путешествия. Но была и другая причина: его внезапно охватил страх оттого, что Транай может оказаться химерой.

  Он пересёк всю Галактику, поверив на слово старому космическому лётчику, Теперь его повесть звучала уже не столь убедительно. Скорее можно поверить в существование Эльдорадо, чем планеты Транай, к которой его так влекло.

  Он сошёл с корабля. Порт Транай казался довольно приятным городком. Улицы полны народу, в магазинах много товаров. Мужчины похожи на обычных людей. Женщины весьма привлекательны.

  И всё же он почувствовал что-то странное, что-то неуловимо, но в то же время ощутимо необычное. Вскоре он понял, в чём дело.

  Ему попадалось по крайней мере десять мужчин на каждую женщину, и что более странно: все женщины, которых он видел, были моложе 18 или старше 35 лет. Что же случилось с женщинами от 18 до 35? Наложено ли какое-то табу на их появление в общественных местах? Или виной тому эпидемия?

  Надо подождать, вскоре он всё узнает. Он направился в Идриг-Билдинг, где помещались все правительственные учреждения планеты, и представился в канцелярии министра по делам иноземцев. Его сразу провели к министру.

  Кабинет был небольшой и очень заставленный, на стенах синели странные потёки. Что сразу поразило Гудмэна, так это дальнобойная винтовка с глушителем и телескопическим прицелом, которая зловеще висела на стене. Однако раздумывать над этим было некогда, так как министр вскочил с кресла и энергично пожал ему руку.

  Министр был полным весёлым мужчиной лет пятидесяти. На шее у него висел небольшой медальон с гербом планеты Транай: молния, раскалывающая початок кукурузы. Гудмэн правильно определил, что это официальный знак власти.

  — Добро пожаловать на Транай, сердечно приветствовал его министр.

  Он смахнул кипу бумаг с кресла и пригласил Гудмэна сесть.

  — Господин министр… — официально начал Гудмэн по-транайски.

  — Ден Мелит. Зовите меня просто Ден. Мы здесь не любим официальщины. Кладите ноги на стол и располагайтесь, как у себя дома. Сигару?

  — Нет, спасибо, — сказал Гудмэн слегка ошарашенный. — Мистер… эээ… Ден, я приехал с планеты Земля, о которой вы, возможно, слышали.

  — Конечно, слышал, — сказал министр. — Довольно нервное, суетливое место, не правда? Конечно, не хочу вас обидеть.

  — Да-да. Я придерживаюсь того мнения о Земле. Причина, по которой я приехал… — Гудмэн запнулся, надеясь, что он не выглядит слишком глупо. — В общем, я слыхал кое-что о планете Транай. И, поразмыслив, пришёл выводу, что всё это, наверно, сказки. Но если вы не возражаете, я бы хотел задать несколько вопросов.

  — Спрашивайте что угодно, — великодушно сказал Мелит. — Можете рассчитывать на откровенный ответ.

  — Спасибо. Я слышал, что на Транае не было войн уже в течение четырехсот лет.

  — Шестисот лет, — поправил его Мелит. — Нет, и не предвидится.

  — Кто-то мне сказал, что на Транае нет преступности.

  — Верно.

  — И поэтому здесь нет полиции, судов, судей, шерифов, судебных приставов, палачей, правительственных следователей. Нет ни тюрем, ни исправительных домов, ни других мест заключения.

  — Мы в них просто не нуждаемся, — объяснил Мелит, — потому что у нас не совершается преступлений.

  — Я слышал, — сказал Гудмэн, — что на Транае нет нищеты.

  — О нищете и я не слыхивал, — сказал весело Мелит. — Вы уверены, что не хотите сигару?

  — Нет, спасибо. — Гудмэн в возбуждении наклонился вперёд. — Я так понимаю, что вы создали стабильную экономику без обращения к социалистическим, коммунистическим, фашистским или бюрократическим методам.

  — Совершенно верно, — сказал Мелит.

  — То есть ваше общество является обществом свободного предпринимательства, где процветает частная инициатива, а функции власти сведены к абсолютному минимуму.

  Мелит кивнул.

  — В основном на правительство возложены второстепенные функции: забота о престарелых, украшение ландшафта.

  — Верно ли, что вы открыли способ распределения богатств без вмешательства правительства, даже без налогов — способ, основанный только на индивидуальном желании? — настойчиво интересовался Гудмэн.

  — Да, конечно.

  — Правда ли, что правительство Траная не знает коррупции?

  — Никакой, — сказал Мелит, — видимо, по этой причине нам очень трудно уговаривать людей заниматься государственной деятельностью.

  — Значит, капитан Сэвидж был прав! — воскликнул Гудмэн, который уже не мог сдерживаться. — Вот она, Утопия!

  — Нам здесь нравится, — сказал Мелит.

  Гудмэн глубоко вздохнул и спросил:

  — А можно мне здесь остаться?

  — Почему бы и нет? — Мелит вытащил анкету. — У нас нет иммиграционных ограничений. Скажите, какая у вас профессия?

  — На Земле я был конструктором роботов.

  — В этой области возможностей и работы много. — Мелит начал заполнять анкету. Его перо выдавило чернильную кляксу. Министр небрежно кинул ручку в стену. Она разбилась, оставив после себя ещё один синий потёк.

  — Анкету заполним в следующий раз, — сказал он. — Я сейчас не в настроении этим заниматься. — Он откинулся на спинку кресла. — Хочу вам дать один совет. Здесь, на Транае, мы считаем, что довольно близко подошли к Утопии, как вы выразились. Но наше государство нельзя назвать высокоорганизованным. У нас нет сложного кодекса законов. Мы живём, придерживаясь нескольких неписаных законов, или обычаев, если хотите. Вы сами узнаете, в чём они заключаются. Хочу вам посоветовать, это, конечно, не приказ, их соблюдать.

  — Конечно, я буду это делать, — с чувством сказал Гудмэн. — Могу вас заверить, сэр, что я не имею намерения угрожать какой-либо сфере вашего рая.

  — О, я не беспокоюсь насчёт нас, — весело улыбнулся Мелит. — Я имел в виду вашу собственную безопасность. Возможно, моя жена тоже захочет вам что-либо посоветовать.

  Он нажал большую красную кнопку на письменном столе. Перед ними возникло голубоватое сияние. Сияние материализовалось в красивую молодую женщину.

  — Доброе утро, дорогой, — сказала она Мелиту.

  — Скоро вечер, — сказал Мелит. — Дорогая, этот юноша прилетел с самой Земли и хочет жить на Транае. Я ему дал обычные советы. Можем ли мы что-нибудь ещё для него сделать?

  Госпожа Мелит немножко подумала и потом спросила Гудмэна:

  — Вы женаты?

  — Нет, мадам, — ответил Гудмэн.

  — В таком случае ему надо познакомиться с хорошей девушкой, — сказала г-жа Мелит мужу. — Холостая жизнь не поощряется на Транае, хотя она, безусловно, не запрещена. Подождите… Как насчёт той симпатичной Дриганти?

  — Она помолвлена, — сказал Мелит.

  — В самом деле? Неужели я так долго находилась в стасисе? Дорогой, это не слишком разумно с твоей стороны.

  — Я был занят, — извиняющимся тоном сказал Мелит.

  — А как насчёт Мины Вензис?

  — Не его тип.

  — Жанна Влэй?

  — Отлично! — Мелит подмигнул Гудмэну. — Очаровательная молодая женщина.

  Он вынул новую ручку из ящика стола, записал на бумажке адрес и протянул его Гудмэну.

  — Жена позвонит ей, чтобы она вас ждала завтра.

  — И обязательно как-нибудь заходите к нам на обед, — сказала г-жа Мелит.

  — С удовольствием, — ответил Гудмэн, у которого кружилась голова.

  — Рада была с вами познакомиться.

  Тут Мелит нажал красную кнопку. Г-жа Мелит пропала в голубом сиянии.

  — Пора закрывать, — заметил Мелит, взглянув на часы. — Перерабатывать нельзя, не то люди станут болтать. Заходите как-нибудь, и мы заполним анкеты. Вообще вам, конечно, следовало бы нанести визит Верховному Президенту Боргу в Национальный дворец. Или он сам вас посетит. Только смотрите, чтобы эта старая лиса вас не обманула, и не забудьте насчёт Жанны.

  Он хитро подмигнул Гудмэну и проводил его до двери.

  Через несколько секунд Гудмэн очутился один на тротуаре.

  — Это Утопия, — сказал он себе. — Настоящая, действительная, стопроцентная Утопия.

  Правда, она была не лишена странностей.

  Гудмэн пообедал в небольшом ресторане, а затем устроился в отеле неподалёку. Приветливый дежурный проводил его в номер, где Гудмэн сразу же растянулся на постели. Он устало потёр глаза, пытаясь разобраться в своих впечатлениях. Столько событий за один день — и уже много непонятного.

  Например, соотношение мужчин и женщин. Он собирался спросить об этом Мелита.

  Но, возможно, у Мелита и не стоило спрашивать, потому что он сам был со странностями. Например, почему он кидал ручки в стену? Разве такое может позволить себе зрелый и ответственный государственный деятель? К тому же жена Мелита…

  Гудмэн уже догадался, что г-жа Мелит вышла из дерсин-стасисного поля; он узнал характерно голубое сияние. Дерсин-поле применялось и на Земле. Иногда были веские медицинские причины для того, чтобы прекратить на время всякую деятельность организма, рост и распад. Например, если пациенту требовалась особая вакцина, которую можно было достать лишь на Марсе, такого человека просто-напросто помещали в стасисное поле, пока не прибывала вакцина.

  Однако на Земле только дипломированные врачи могли экспериментировать с этим полем. Использование его без разрешения строго каралось.

  Гудмэн никогда не слышал, чтобы в этом поле держали жён.

  Однако если все жёны на Транае содержатся в стасисном поле, это объясняло отсутствие женщин между 18 и 35 годами, а также явное преобладание мужчин.

  Но в чём причина этой электромагнитной паранджи?

  И ещё одна вещь беспокоила Гудмэна. Не столь уж важная, но не совсем приятная.

  Винтовка, висевшая у Мелита на стене.

  Может быть, он охотник? Значит, на крупную дичь. Или занимается спортивной стрельбой? Но к чему тогда телескопический прицел? И глушитель? Почему он держит винтовку в кабинете?

  В конце концов, решил Гудмэн, всё это не имеет значения: так, мелкие причуды, которые будут проясняться по мере того, как он будет жить здесь. Нельзя ожидать, что он получит немедленное и полное объяснение всему, что творится на этой, между прочим, чужой планете.

  Он уже засыпал, когда услышал стук в дверь.

  — Войдите, — сказал он.

  Небольшого роста человек с серым лицом, озираясь по сторонам, вбежал в комнату и захлопнул дверь.

  — Это вы прилетели с Земли?

  — Да.

  — Я так и решил, что найду вас здесь, — сказал маленький человек с довольной улыбкой. — Отыскал сразу же. Собираетесь пожить на Транае?

  — Я остаюсь навсегда.

  — Отлично, — сказал человек. — Хотите стать Верховным Президентом?

  — Что?

  — Хорошая зарплата, сокращённый рабочий день, и всего лишь на один год. Вы похожи на человека, принимающего интересы общественности близко к сердцу, — весело говорил незнакомец. — Так как же вы решите?

  Гудмэн не знал, что ответить.

  — Вы хотите сказать, — изумлённо спросил он, — что ни за что ни про что предлагаете мне высший пост в этом государстве?

  — Что значит «ни за что ни про что»? — обиделся незнакомец. — Вы что думаете, мы предлагаем пост Верховного Президента первому встречному? Такое предложение — большая честь.

  — Я не хотел…

  — А вы, как житель Земли, очень подходите для этого поста.

  — Почему?

  — Общеизвестно, что жители Земли любят власть. Мы, транайцы, власть не любим, вот и всё. Слишком много возни.

  Оказывается, так просто. Кровь реформатора вскипела в жилах Гудмзна. Хоть Транай и идеальная планета, здесь кое-что можно усовершенствовать. Он вдруг представил себя правителем Утопии, который осуществляет великую миссию улучшения самого совершенства. Однако чувство осторожности помешало ему принять предложение сразу. А вдруг незнакомец — сумасшедший?

  — Спасибо за ваше предложение, — сказал Гудмэн. — Но мне нужно подумать. Возможно, я переговорю с нынешним Президентом, чтобы узнать о характере работы.

  — А как вы считаете, для чего здесь я? — воскликнул маленький человечек. — Я и есть Верховный Президент Борг. — Только сейчас Гудмэн заметил официальный медальон на шее у незнакомца.

  — Сообщите мне ваше решение. Я буду в Национальном дворце.

  Борг пожал Гудмэну руку и отбыл. Гудмэн подождал пять минут и позвонил портье:

  — Кто это был?

  — Верховный Президент Борг, — сказал портье. — Вы согласились?

  Гудмэн пожал плечами. Он неожиданно понял, что ему предстоит ещё многое выяснить о планете Транай.

  На следующее утро Гудмэн составил алфавитный список местных заводов по изготовлению роботов и пошёл искать работу. К своему удивлению, место он нашёл себе сразу. На огромном заводе домашних роботов фирмы «Аббаг» его приняли на работу, лишь бегло взглянув на документы.

  Его новый начальник мистер Аббаг был невысокого роста энергичный человек с копной седых волос.

  — Рад заполучить землянина, — сказал Аббаг. — Насколько я слышал, вы изобретательный народ, а это нам и нужно. Буду откровенен с вами, Гудмэн, я надеюсь с выгодой использовать ваши необычные взгляды. Дело в том, что мы зашли в тупик.

  — Техническая проблема? — спросил Гудмэн.

  — Я вам покажу. — Аббаг повёл Гудмэна через прессовую, обжиговую, рентгеноскопию, сборочный цех и, наконец, в испытательный зал. Он был устроен в виде комбинированной кухни и гостиной. Вдоль стены стояло около десятка роботов.

  — Попробуйте — предложил Аббаг.

  Гудмэн подошёл к ближайшему роботу и взглянул на пульт управления. Всё довольно просто, никаких премудростей. Он заставил машину проделать обычный набор действий: поднимать различные предметы, мыть сковородки и посуду, сервировать стол. Реакции робота были довольно точными, но ужасно медленными. На Земле замедленные реакции были ликвидированы сотню лет назад. Очевидно, в этом отношении на Транае отстали.

  — Вроде медленно, — осторожно сказал Гудмэн.

  — Вы правы, — сказал Аббаг. — Очень медленно. Лично я считаю, что всё как надо. Однако, как утверждает наш отдел сбыта, потребители желают, чтобы робот функционировал ещё медленнее.

  — Что?

  — Глупо, не правда ли? — задумчиво сказал Аббаг. — Мы потеряем деньги, если будем ещё больше его замедлять. Взгляните на его внутренности.

  Гудмэн открыл заднюю панель, обнажилась масса спутанных проводов. Разобраться было нетрудно. Робот был построен точно так же, как и современные машины на Земле, с использованием обычных недорогих высокоскоростных передач. Однако в механизм были включены специальные реле для замедления сигналов, блоки ослабления импульсов и редукторы.

  — Скажите, — сердито спросил Аббаг, — разве мы можем замедлить его ещё больше без удорожания стоимости в два раза и увеличения размеров в три? Не представляю, какое разусовершенствование от нас потребуют в следующий раз.

  Гудмэн силился понять образ мыслей собеседника и концепцию «разусовершенствования» машины.

  На Земле всегда стремились к созданию робота с более быстрыми, плавными и точными реакциями. Сомневаться в мудрости такой задачи не приходилось. Он в ней и не сомневался.

  — Но это ещё не всё, — продолжал жаловаться Аббаг. — Новая пластмасса, которую мы разработали для данной модели, катализируется или что-то в этом роде. Смотрите.

  Он подошёл к роботу и ударил его ногой в живот. Пластмассовый корпус прогнулся, как жесть… Аббаг ударил ещё раз. Пластмасса ещё больше вогнулась, робот заскрипел, а лампочки его жалобно замигали. С третьего удара корпус развалился. Внутренности взорвались с оглушительным шумом и разлетелись по всему полу.

  — Не очень-то он крепок, — сказал Гудмэн.

  — Чересчур крепок. Он должен разбиваться вдребезги от первого же удара. Наши покупатели не почувствуют удовлетворения, ушибая ноги о его корпус. Но скажите, как мне разработать пластмассу, которая выдержит обычные воздействия (нельзя же, чтобы роботы случайно разваливались) и в то же время разлетится на куски, когда этого пожелает владелец?

  — Подождите, — запротестовал Гудмэн. — Давайте объяснимся. Вы сознательно замедляете своих роботов, чтобы они раздражали людей, а люди их за это уничтожали?

  Аббаг поднял брови:

  — Вот именно!

  — Почему?

  — Вы здесь новичок, — сказал Аббаг. — А это известно каждому ребёнку. Это же основа основ.

  — Я был бы благодарен за разъяснение.

  Аббаг вздохнул.

  — Ну, прежде всего вы, конечно, понимаете, что любой механизм является источником раздражения. У людей непоколебимое затаённое недоверие к машинам. Психологи называют это инстинктивной реакцией жизни на псевдожизнь. Вы согласны?

  Марвин Гудмэн припомнил книги, которые он читал о бунте машин, о кибернетическом мозге, завоевавшем мир, о восстании андроидов и т. д. Он вспомнил забавные происшествия, о которых писали газеты, как, например, о человеке, который расстрелял свой телевизор, или разбил тостер о стену, или «расправился» с автомобилем. Он вспомнил враждебность, сквозившую в анекдотах о роботах.

  — С этим, пожалуй, я могу согласиться, — сказал Гудмэн.

  — Тогда позвольте мне вернуться к исходному тезису, — педантично продолжал Аббаг. — Любая машина является источником раздражения. Чем лучше машина работает, тем сильнее чувство раздражения, которое она вызывает. Таким образом, мы логически приходим к тому, что отлично работающая машина — источник чувства досады, подавляемых обид, потери самоуважения…

  — Стойте! — взмолился Гудмэн. — Это уж слишком!

  — …а также шизофренических фантазий, — беспощадно докончил Аббаг. — Однако для развитой экономики машины необходимы. Поэтому наилучшим и гуманным решением вопроса будет использование плохо работающих машин.

  — Я не согласен.

  — Но это очевидно. На Земле ваши машины работают в оптимальном режиме, создавая чувство неполноценности у тех, кто ими управляет. К сожалению, у вас существует мазохистское племенное табу против разрушения машин. Результат? Общий трепет перед священной и сверхчеловечески эффективной Машиной, что приводит к поиску объекта для проявления агрессивных наклонностей. Обычно таковым бывает жена или друг. Ситуация не очень весёлая. Конечно, можно предположить, что ваша система эффективна в переводе на робото-часы, однако в плане долгосрочных интересов здоровья и благополучия она чрезвычайно беспомощна.

  — Вы уверены…

  — Человек — животное беспокойное. На Транае мы даём конкретный выход этому беспокойству и открываем клапан для многих проявлений чувств разочарования. Стоит человеку вскипеть и — трах! Он срывает свою злость на роботе. Налицо мгновенное и целительное освобождение от сильного напряжения, что ведёт к благотворному и реальному ощущению превосходства над простой машиной, здоровому притоку адреналина в кровь; кроме того, это способствует индустриальному прогрессу на планете, так как человек пойдёт в магазин и купит нового робота. И, в конце концов, что он такого совершил? Он не избил жену, не покончил с собой, не объявил войну, не изобрёл новое оружие, не прибегнул к обычным средствам освобождения от агрессивных инстинктов. Он просто разбил недорогой робот, который можно немедленно заменить.

  — Мне необходимо время, чтобы всё понять, — признался Гудмэн.

  — Конечно. Я уверен, что вы принесёте здесь пользу, Гудмэн. Подумайте над тем, что я вам рассказал, и попытайтесь разработать какой-нибудь недорогой способ разусовершенствования этого робота.

  Гудмэн обдумывал эту проблему в течение всего остатка дня, однако он не мог сразу приспособить своё мышление к идее создания худшего варианта машины. Это отдавало святотатством. Он кончил работу в половине шестого недовольный собой, однако полный решимости добиться успеха или неуспеха, в зависимости от того, как на это дело посмотреть.

  Быстро поужинав в одиночестве, Гудмэн решил нанести визит Жанне Влэй. Ему не хотелось оставаться наедине со своими мыслями, он вдруг почувствовал сильное желание найти что-нибудь приятное и несложное в этой непростой Утопии.

  Возможно, у Жанны Влэй он найдёт ответ.

  Дом семьи Влэй был в нескольких кварталах от отеля, и он решил пройтись пешком.

  Главная беда заключалась в том, что он имел своё собственное представление об Утопии, и было трудно согласовать эти идеи со здешней реальностью. Раньше он рисовал себе пасторальный пейзаж, планету, жители которой живут в небольших милых деревушках, бродят по улицам в ниспадающих одеждах, такие мудрые, нежные и всё понимающие. Дети играют в лучах золотистого солнца, молодые люди танцуют на деревенской площади.

  Как глупо! Вместо действительности он представлял себе картинку, стилизованные позы вместо безостановочного движения жизни. Живые люди не могли бы так существовать, даже если предположить, что они этого желали. В таком случае они бы перестали быть живыми.

  Он подошёл к дому семьи Влэй и остановился в нерешительности. Что ждёт его здесь? С какими чужеземными (хотя, безусловно, утопическими) обычаями он сейчас столкнётся?

  Он чуть было не повернул вспять. Однако перспектива провести долгий вечер одному в номере отеля показалась ему невыносимой. Стиснув зубы, он нажал на кнопку звонка.

  Дверь открыл рыжий мужчина среднего роста, средних лет.

  — Ах, вы, наверное, тот землянин. Жанна сейчас будет. Проходите и познакомьтесь с моей супругой.

  Он провёл Гудмэна в приятно обставленную гостиную, нажал красную кнопку на стене. На этот раз Гудмэна не испугало голубое сияние дерсин-поля. В конце концов дело транайцев, как обращаться со своими жёнами.

  Привлекательная женщина лет двадцати восьми выступила из дымки.

  — Дорогая, — сказал рыжий. — Познакомься с мистером Гудмэном с Земли.

  — Рада вас видеть, — сказала г-жа Влэй. — Хотите что-нибудь выпить?

  Гудмэн кивнул. Влэй указал на удобное кресло. Через минуту супруга внесла поднос с холодными напитками и присела.

  — Так, значит, вы с планеты Земля, — сказал мистер Влэй. — Нервное, суетливое место, не так ли? Все куда-то спешат.

  — Да, примерно так, — согласился Гудмэн.

  — У нас вам понравится. Мы умеем жить. Всё дело в том…

  На лестнице послышалось шуршание юбок. Гудмэн поднялся.

  — Мистер Гудмэн, это наша дочь Жанна, — сказала г-жа Влэй.

  Волосы Жанны были цвета сверхновой из созвездия Цирцеи, глаза немыслимо голубого оттенка осеннего неба над планетой Альго II, губы — нежно-розовые, цвета газовой струи из сопла реактивного двигателя Скарсклотт-Тэрнера, нос…

  Астрономические эпитеты Гудмэна иссякли, да и вряд ли они были подходящими. Жанна была стройная и удивительно красивая блондинка, и Гудмэна внезапно охватило чувство радости оттого, что он пересёк всю Галактику ради планеты Транай.

  — Идите, дети, повеселитесь, — сказала г-жа Влэй.

  — Не задерживайтесь поздно, — сказал Жанне мистер Влэй.

  Так на Земле родители говорят своим детям.

  Свидание было как свидание. Они посетили недорогой ночной клуб, танцевали, немного выпили, много разговаривали. Гудмэн поразился общности их вкусов. Жанна соглашалась со всем, что он говорил. Было приятно обнаружить глубокий ум у такой красивой девушки.

  У неё дух захватило от рассказа об опасностях, с которыми он столкнулся во время полёта через Галактику. Она давно слышала, что жители Земли по натуре искатели приключений (хотя и очень нервозны), однако риск, которому подвергался Гудмэн, не поддавался её пониманию.

  Мурашки пробежали у неё по спине, когда она услышала о гибельном Галактическом Вихре. Раскрыв глаза, она внимала истории о страшной Прогнутой Стрелке, где кровожадные скарбики охотились вдоль Звёздного Пояса, прячась в адских закоулках Проденгума. Как сказал ей Марвин, земляне были железными людьми в стальных кораблях, которые бросали вызов Великому Ничто.

  Жанна обрела речь, лишь услышав сообщение Гудмэна о том, что кружка пива в трактире Молл Рзин «Красный петух» на астероиде 342-АА стоила пятьсот земных долларов.

  — Наверное, вы испытывали большую жажду, — задумчиво сказала она.

  — Не очень, — сказал Гудмэн. — Просто деньги там ничего не значат.

  — Понимаю, но не лучше ли было бы сохранить эти деньги? Я имею в виду, что когда-нибудь у вас будут жена и дети… — Она покраснела.

  Гудмэн уверенно сказал:

  — Ну, эта часть моей жизни позади. Я женюсь и обоснуюсь здесь, на Транае.

  — Прекрасно! — воскликнула она.

  Вечер очень удался.

  Гудмэн поводил Жанну домой, пока ещё не было поздно, и назначил ей свидание на следующий вечер. Осмелев от собственных рассказов, он поцеловал её в щёку. Она не отстранилась, но Гудмэн деликатно не использовал это преимущество.

  — До завтра, — улыбнулась она, закрывая дверь.

  Он пошёл пешком, ощущая необыкновенную лёгкость. Жанна, Жанна! Неужели он уже влюбился? А почему бы и нет? Любовь с первого взгляда — реальное психофизиологическое состояние и в качестве такового вполне оправдано. Любовь в Утопии! Как чудесно, что здесь, на идеальной планете, ему удалось найти идеальную девушку.

  Неожиданно из темноты выступил незнакомый человек и преградил ему путь. Гудмэн обратил внимание, что почти всё лицо незнакомца закрывала чёрная шёлковая маска. В руке у него был крупный и с виду мощный лучевой пистолет, который он наставил Гудмэну прямо в живот.

  — О’кэй, парень, — сказал незнакомец, — давай сюда все деньги.

  — Что? — не понял Гудмэн.

  — Ты слышал, что я сказал. Деньги. Давай их сюда.

  — Вы не имеете права, — сказал Гудмэн, слишком поражённый, чтобы логически мыслить. — На Транае нет преступности!

  — А кто сказал, что есть? — спокойно спросил незнакомец. — Я просто прошу тебя отдать свои деньги. Отдашь мирно или же мне придётся выколачивать их из тебя?

  — Вам это так не пройдёт! Преступления к добру не приводят!

  — Не говори глупостей, — сказал человек и поднял лучевой пистолет повыше.

  — Хорошо. Вы не волнуйтесь. — Гудмэн вытащил бумажник, содержавший все его сбережения, и протянул его человеку в маске.

  Незнакомец пересчитал деньги. Видимо, сумма произвела на него впечатление.

  — Это лучше, чем я ожидал. Спасибо тебе, парень. Не горюй.

  Он быстро зашагал прочь по тёмной улице.

  Гудмэн лихорадочно озирался, ища глазами полицейского, прежде чем вспомнил, что полиции на Транае не существует. Он заметил небольшой бар на углу, над которым горела неоновая вывеска «Китти Кэт Бар». Он рванулся туда.

  Внутри никого не было, кроме бармена, который сосредоточенно протирал стаканы.

  — Ограбили! — закричал Гудмэн.

  — Ну и что? — сказал бармен, не поднимая глаз.

  — Но ведь я считал, что на Транае нет преступности.

  — Верно.

  — А меня сейчас ограбили.

  — Вы здесь, вероятно, новичок, — сказал бармен, взглянув, наконец, на Гудмэна.

  — Я недавно прилетел с Земли.

  — С Земли? Как же, слышал, такая нервная, беспокойная планета…

  — Да-да, — сказал Гудмэн. Ему уже начал надоедать этот однообразный припев. — Как может не существовать преступности на Транае, если меня ограбили?

  — Так это понятно. На Транае ограбление не считается преступлением.

  — Ограбление — всегда преступление!

  — А какого цвета у него была маска?

  Гудмэн подумал.

  — Чёрная. Чёрная шёлковая.

  Бармен кивнул.

  — Значит, этот человек был государственным сборщиком налогов.

  — Странный метод взимания налогов, — пробормотал Гудмэн.

  Бармен поставил перед Гудмэном рюмочку «Транайского особого».

  — Попробуйте взглянуть на это через призму общественного блага. Какие-то средства правительству в конце концов нужны. Собирая их таким способом, мы избегаем необходимости вводить подоходный налог с его юридическим крючкотворством и бюрократией. Да и с точки зрения психологической гораздо лучше изымать деньги при помощи кратковременной и безболезненной операции, чем заставлять граждан мучиться целый год в ожидании дня, когда им всё равно придётся платить.

  Гудмэн залпом осушил рюмку, и бармен поставил перед ним другую.

  — Я думал, — сказал Гудмэн, — что ваше общество основано на идее частной инициативы и свободы воли.

  — Верно, — подтвердил бармен. — Но в таком случае правительство (в его здешнем урезанном виде) тем более должно иметь право на свободу воли, как любой гражданин, не так ли?

  Не найдя, что ответить, Гудмэн опрокинул вторую рюмку.

  — Можно ещё? — попросил он. — Я заплачу при первой возможности.

  — Конечно, конечно, — приветливо сказал бармен, наливая ещё рюмку Гудмэну и ставя другую перед собой.

  Гудмэн сказал:

  — Вы интересовались цветом маски незнакомца. Почему?

  — Чёрный цвет — государственный. Частные лица носят белые маски.

  — Вы хотите сказать, что частные граждане также совершают ограбления?

  — Ещё бы! Таков наш способ перераспределения богатств. Состояния нивелируются без государственного вмешательства, даже без налогов, исключительно через проявление личной инициативы. — Бармен закивал головой. — Действует эта система безотказно. Между прочим, ограбления — великий уравнитель.

  — По-видимому, так, — согласился Гудмэн, заканчивая третью рюмку. — Если я правильно вас понял, любой человек может взять лучевой пистолет, надеть маску и выйти на большую дорогу?

  — Именно, — подтвердил бармен. — Только всё делается в определённых рамках.

  Гудмэн хмыкнул.

  — Если таков закон, я могу тоже включиться в игру. Вы можете одолжить мне маску? И пистолет.

  Бармен пошарил под прилавком.

  — Только не забудьте вернуть. Это фамильные реликвии.

  — Обязательно, — пообещал Гудмэн. — И тогда заплачу за угощение.

  Он засунул пистолет за пояс, натянул маску и вышел из бара. Если такова жизнь на Транае, к ней можно приспособиться. Если хотят грабить? Ну что ж, он их сам будет грабить, да ещё как!

  Дойдя до слабо освещённого перекрёстка, он затаился в тени дома и стал ждать. Скоро послышались шаги; из-за угла он увидел быстро приближающегося солидного, хорошо одетого транайца.

  Гудмэн вышел вперёд и зарычал:

  — Стой, друг!

  Транаец остановился и посмотрел на лучевой пистолет в руке у Гудмэна:

  — Гм… я вижу, у вас широкоугольный лучевой пистолет системы Дрог-три, не так ли? Несколько старомодное оружие. Как вы его находите?

  — Я доволен, — сказал Гудмэн, — давай-ка твои…

  — Спусковой механизм действует медленно, — задумчиво протянул транаец. — Лично я рекомендовал бы вам игло-лучевой Милс-Сливен. Кстати, я местный представитель оружейной компании Сливен. Сдав вашу старую марку и немного доплатив…

  — Давай-ка сюда деньги, — отрезал Гудмэн.

  Солидный транаец улыбнулся.

  — Главный дефект вашего Дрог-три заключается в том, что он не выстрелит, пока не снят предохранитель. — Транаец шагнул вперёд и выбил пистолет из руки Гудмэна. — Вот видите? Вы ничего не смогли бы сделать. — Он повернулся и пошёл. Гудмэн подобрал пистолет, нащупал предохранитель и кинулся за транайцем.

  — Руки вверх, — приказал он, чувствуя прилив отчаянной решимости.

  — Ну нет, дорогой, — бросил через плечо транаец, даже не обернувшись. — Только по одной попытке на клиента. Нехорошо нарушать неписаный закон. Гудмэн стоял и смотрел, пока незнакомец не скрылся из виду. Он внимательно оглядел свой Дрог-3, проверил, сняты ли все предохранители.

  Затем вернулся на прежнее место.

  Прождав час, он снова услышал шаги. Рука его стиснула рукоятку пистолета. На этот раз он был готов грабить, и ничто не могло его остановить.

  — Эй, парень, — окликнул он, — руки вверх!

  На этот раз жертвой оказался грузный транаец в поношенном рабочем комбинезоне. С отвалившейся челюстью он уставился на пистолет в руке Гудмэна.

  — Не стреляйте, мистер, — взмолился транаец.

  Вот это уже другой разговор! Гудмэна захлестнула тёплая волна удовлетворения.

  — Не двигаться, — предупредил он. — Предохранители сняты.

  — Вижу, — выдавил из себя толстячок. — Осторожнее с этой штукой мистер. Я и мизинцем не пошевелю.

  — Так-то лучше. Давай твои деньги.

  — Деньги?

  — Да, деньги, и пошевеливайся.

  — У меня нет денег, — заскулил транаец. — Мистер, я бедный человек. Я в тисках нищеты.

  — На Транае нет нищеты, — поучительным тоном сказал Гудмэн.

  — Знаю. Но иногда настолько приближаешься к этому состоянию, что особой разницы не ощущаешь. Отпустите меня, мистер.

  — Почему вы такой безынициативный? — спросил Гудмэн. — Если вы бедняк, почему бы вам не ограбить кого-нибудь? Все так делают.

  — Не было никакой возможности. Сначала дочка заболела коклюшем, и я несколько ночей с ней просидел. Потом испортилось дерсин-поле, так что жена меня пилила дни напролёт. Я всегда говорил, что в каждом доме должен быть запасной дерсин-генератор. Затем, пока чинили дерсин-генератор, жена решила устроить уборку квартиры, куда-то засунула мой лучевой пистолет и не могла вспомнить куда. Только я собрался одолжить пистолет у приятеля…

  — Хватит, — сказал Гудмэн. — Ограбление есть ограбление, и что-то я должен у вас забрать. Давайте бумажник.

  Незнакомец, жалобно всхлипывая, протянул Гудмэну потёртый бумажник. Внутри Гудмэн обнаружил один дигло, эквивалент земного доллара.

  — Это всё, что у меня есть, — продолжал всхлипывать транаец, — но можете его забрать. Я понимаю, каково вам торчать здесь на ветру всю ночь…

  — Оставьте его себе, — сказал Гудмэн, отдал бумажник и пошёл прочь.

  — Спасибо, мистер.

  Гудмэн не ответил. С тяжёлым чувством он возвратился в «Китти Кэт Бар» и вернул бармену пистолет и маску. Когда бармен услышал, что произошло, он презрительно рассмеялся.

  — У него не было денег? Дружище, этот трюк стар, как мир. Все носят запасной бумажник на случай ограбления, иногда два или даже три. Ты его обыскал?

  — Нет, — признался Гудмэн.

  — Ну и зелен же ты, братец!

  — Видимо, так. Послушай, я тебе заплачу за угощение, как только что-нибудь заработаю.

  — Не беспокойся, — сказал бармен. — Иди-ка лучше домой и выспись. У тебя была тяжёлая ночь.

  Гудмэн доплёлся до отеля и заснул, как только голова его коснулась подушки.

  На следующее утро, придя на завод домашних роботов, он мужественно принялся за решение проблемы разусовершенствования автоматов. И даже в таких труднейших условиях природная земная смекалка не подвела.

  Гудмэн получил новый вид пластмассы для корпуса робота. Это была силиконовая пластмасса группы, родственной упругому детскому пластилину, появившемуся на Земле очень давно. Новая пластмасса отличалась необходимой степенью прочности, гибкости и стойкости; она могла выдержать значительные перегрузки. В то же время от удара ногой силой тридцать фунтов или более корпус робота внезапно со страшным треском раскалывался.

  Директор похвалил Гудмэна за изобретение, выдал ему премию (которая была очень кстати), посоветовал разрабатывать идею дальше и, если возможно, довести минимальное усилие до двадцати трех фунтов. В отделе научных исследований считали, что такова сила среднего удара раздосадованного человека.

  Он был так занят, что практически некогда было продолжать изучение нравов и обычаев планеты Транай. Ему довелось, правда, побывать в так называемой Гражданской приёмной. Это чисто транайское учреждение помещалось в небольшом здании на тихой боковой улочке.

  Внутри Гудмэн увидал большую доску с именами нынешних государственных чиновников Траная и с указанием их постов. Рядом с каждой фамилией находилась кнопка. Дежурный объяснил, что граждане путём нажатия кнопки выражают своё неодобрение действиям того или иного чиновника. Нажатие автоматически регистрируется в Историческом зале и навсегда клеймит провинившегося.

  Безусловно, несовершеннолетним нажимать кнопки не разрешалось.

  Такая система показалась Гудмэну довольно бесполезной; возможно, правда, сказал он себе, чиновники на Транае движимы иными стимулами, чем на Земле.

  Он встречался с Жанной почти каждый вечер, и вдвоём они обследовали почти все аспекты культурной жизни планеты: бары и кинотеатры, концертные залы и научный музей, ярмарки и карнавалы. Гудмэн носил с собой лучевой пистолет, и после нескольких неудачных попыток ограбил одного торговца на сумму в пятьсот дигло.

  Как любая разумная транайская девушка, Жанна восторженно приветствовала это его достижение и они отпраздновали событие в баре «Китти Кэт».

  На следующий вечер эти пятьсот дигло плюс остаток премии были украдены у Гудмэна незнакомцем, очень похожим ростом и сложением на бармена из «Китти Кэт»; незнакомец орудовал древним лучевым пистолетом системы Дрог-3.

  Гудмэн успокоил себя мыслью о том, что это способствует свободной циркуляции денег, чего и требует жизненный уклад планеты.

  Вскоре он одержал ещё одну производственную победу. На заводе домашних роботов он создал радикально новую технологию производства корпуса. Ему удалось найти новый вид пластмассы, стойкой к сильным ударам и падениям. Владелец робота должен был носить специальные ботинки с каталитическим веществом в каблуках. При ударе робота ногой катализатор вступал в контакт с корпусом автомата, и немедленно следовал желанный результат.

  Директор Аббаг вначале колебался: фокус показался ему слишком сложным. Однако новинка так быстро завоевала признание покупателей, что завод домашних роботов открыл обувной цех и начал продавать пару специальной обуви с каждым роботом.

  Проникновение компании в другие отрасли было расценено пайщиками как более важное, чем изобретение каталитической пластмассы. Гудмэну повысили зарплату и выдали крупную премию.

  Находясь на гребне этой волны успеха, он сделал Жанне предложение и получил в ответ немедленное «да». Родители благословили брак; оставалось лишь получить официальное разрешение властей, так как Гудмэн пока формально считался иностранцем.

  Он отпросился с работы и пошёл пешком до Идриг-Билдинга повидаться с Мелитом. Стояла чудесная весенняя погода, какая на Транае бывает десять месяцев в году, и Гудмэн шёл быстро и легко. Он был влюблён, успешно работал и скоро собирался получить транайское гражданство.

  Вне сомнения, даже Транай не идеал, и здешняя Утопия нуждается в ряде усовершенствований. Может быть, ему следует согласиться принять на себя обязанности Верховного Президента для осуществления необходимых реформ. Но спешить пока не стоит…

  — Эй, мистер, — прервал его раздумье чей-то голос. — Подайте хотя бы дигло.

  Гудмэн наклонился и увидел сидящего на корточках, одетого в лохмотья, немытого старика с оловянной кружкой в руке.

  — Что такое? — переспросил Гудмэн.

  — Брат, подайте хотя бы дигло, — жалобным тоном пропел старик. — Помогите бедному человеку купить чашку огло. Два дня не ел, мистер.

  — Стыдно! Почему бы вам не взять пистолет и не пойти грабить?

  — Я слишком стар, — заскулил старик. — Мои жертвы надо мной смеются.

  — Может быть, вы просто ленивы? — строго спросил Гудмэн.

  — О нет, сэр, — сказал нищий. — Посмотрите, как у меня трясутся руки.

  Он вытянул перед собой дрожащие грязные руки.

  Гудмэн вытащил бумажник и протянул старику один дигло.

  — Я думал, на Транае не существует нищеты. Насколько я слышал, правительство заботится о престарелых.

  — Да, правительство заботится о них, — сказал старик. — Смотрите. — Он протянул кружку. На ней была выгравирована надпись: «Официальный государственный нищий, номер DR — 43241 — 3».

  — Вы хотите сказать, что государство заставляет вас этим заниматься?

  — Государство разрешает мне этим заниматься, — подчеркнул старик. — Попрошайничество — государственная служба, и оно резервируется за престарелыми и инвалидами.

  — Это позор!

  — Вы, верно, не здешний.

  — Я с Земли.

  — А, как же, как же! Такое нервное, беспокойное место, не так ли?

  — Наше правительство не допускает попрошайничества, — сказал Гудмэн.

  — Нет? А что делают старики? Сидят на шее своих детей? Или ждут конца в доме для престарелых? Здесь такого не бывает, молодой человек. На Транае каждому старику государство обеспечивает работу, не требующую особой квалификации, хотя иметь её неплохо. Некоторые выбирают работу в помещении, в церквах или театрах. Других влечёт беззаботная обстановка ярмарок и гуляний. А мне нравится работать на улице. Это позволяет бывать на солнце и свежем воздухе, много двигаться и встречать необычных и интересных людей, как, например, вы.

  — Но как можно попрошайничать?

  — А что ещё я могу делать?

  — Не знаю. Но… посмотрите на себя! Грязный, немытый, в засаленной одежде…

  — Это моя рабочая одежда, — обиделся государственный нищий. — Посмотрели бы вы на меня в воскресенье!

  — У вас есть другая одежда?

  — А как же? Да ещё и симпатичная квартирка, ложа в опере, два домашних робота и больше денег в банке, чем вам когда-нибудь доводилось видеть. Приятно было с вами побеседовать, молодой человек, и спасибо за ваше пожертвование. Однако пора за работу, что я и вам советую сделать.

  Гудмэн пошёл дальше, бросив последний взгляд на государственного нищего. Тот, казалось, преуспевал.

  Но как можно попрошайничать?

  Совершенно необходимо покончить с такой практикой. Если он согласится стать Президентом (а очевидно, это придётся сделать), он поглубже разберётся в этом вопросе.

  В Идриг-Билдинге Гудмэн рассказал Мелиту о своих матримониальных планах.

  Министр по делам иноземцев обрадовался.

  — Чудесно, просто чудесно, — сказал он. — Я хорошо знаю семью Влэй. Прекрасные люди. А Жанна такая девушка, которой гордился бы любой мужчина.

  — Какие юридические формальности мне предстоит выполнить? — спросил Гудмэн. — Как-никак я ведь чужеземец и всё такое…

  — Никаких. Ничего не нужно. Я решил, что обойдёмся без формальностей. Если вы хотите стать гражданином Траная, достаточно вашего устного заявления. Можете остаться гражданином Земли, и никто на это не обидится. Можете иметь двойное гражданство — Траная и одновременно Земли. Была бы согласна Земля, а у нас, безусловно, возражений нет.

  — Я хотел бы стать гражданином Траная, — сказал Гудмэн.

  — Как вам угодно. Но если вы намерены стать Президентом, то можно занимать этот пост, оставаясь гражданином Земли. Мы не щепетильны в подобных вопросах, Кстати, одним из наших лучших Верховных Президентов был ящероподобный парень с планеты Акварелла-XI.

  — Что за просвещённый подход!

  — Ничего особенного. Равные возможности для всех — таков наш девиз. Теперь о вашей женитьбе: любой государственный служащий может оформить брак. Верховный Президент Борг будет счастлив обручить вас сегодня же во второй половине дня, если хотите. — Мелит подмигнул. — Старый чудак любит целовать невест. Но мне кажется, вы ему действительно нравитесь.

  — Сегодня? — воскликнул Гудмэн. — Пожалуй, мне действительно хотелось бы жениться сегодня, если Жанна согласится.

  — Ну конечно, согласится, — заверил его Мелит. — А где вы собираетесь жить после медового месяца? Номер в гостинице едва ли подходит. — Он задумался на мгновение. — Вот что я вам скажу: есть у меня небольшой Дом за городом. Почему бы вам временно не пожить там, пока не подыщете чего-нибудь получше? Или оставайтесь в нём навсегда, если понравится.

  — Вы слишком щедры… — запротестовал Гудмэн.

  — Пустяки. А у вас не возникало желания стать министром по делам иноземцев? Эта работа вам может понравиться. Никакой канцелярщины, сокращённый рабочий день, хорошая зарплата. Нет? Подумываете о президентском посте? Не могу винить.

  Мелит пошарил в карманах и вынул два ключа.

  — Вот этот от парадного входа, а другой — от чёрного. Адрес выгравирован на ключах. Дом полностью меблирован и оборудован всем необходимым, в том числе новым дерсин-генератором.

  — Дерсин-генератором?

  — Конечно. На Транае ни один дом не считается готовым без дерсин-генератора.

  Откашлявшись, Гудмэн осторожно сказал:

  — Я давно собирался у вас спросить, для какой цели используется стасис-поле?

  — Чтобы держать в нём жену, — ответил Мелит. — Я думал, это вам известно.

  — Да, — сказал Гудмэн. — Но почему?

  — Почему? — Мелит нахмурил лоб. Очевидно, подобный вопрос никогда не приходил ему в голову. — Почему мы вообще что-то делаем? Очень просто — таков обычай. И притом весьма логичный. Кому это понравится, чтобы женщина была всё время рядом и болтала языком и днём и ночью?

  Гудмэн покраснел. С момента своей встречи с Жанной он постоянно думал о том, как было бы хорошо, если бы она всегда была рядом, и днём и ночью.

  — По-моему, это не очень-то справедливо по отношению к женщинам, — заметил Гудмэн.

  Мелит засмеялся.

  — Дорогой друг, вы, я вижу, проповедуете доктрину равенства полов? Так ведь это же полностью развенчанная теория. Мужчины и женщины просто не одно и то же. Что бы там вам ни твердили на Земле, они отличаются друг от друга. Что хорошо для мужчины, не обязательно и далеко не всегда хорошо для женщины.

  — Поэтому вы относитесь к ним, как к низшим существам, — сказал Гудмэн, реформистская кровь которого начала бурлить.

  — Ничего подобного. Мы относимся к ним иначе, чем к мужчинам, но не как к низшим существам. Во всяком случае, они не возражают.

  — Только потому, что лучшего им не дано было узнать. Есть ли закон, требующий, чтобы я держал свою жену в дерсин-поле?

  — Конечно, нет. Просто согласно обычаю каждую неделю какой-то минимум времени вы должны разрешать жене находиться вне стасиса. Нехорошо держать бедную женщину в полном заточении.

  — Конечно, нет, — саркастически заметил Гудмэн. — Надо же ей какое-то время позволять жить.

  — Совершенно верно, — сказал Мелит, не заметив сарказма. — Вы быстро всё усвоите.

  Гудмэн встал.

  — Это всё?

  — Думаю, да. Желаю удачи и всего прочего.

  — Благодарю вас, — сухо ответил Гудмэн, резко повернулся и вышел из кабинета.

  После полудня в Национальном дворце Верховный Президент Борг совершил несложный транайский обряд бракосочетания, а затем пылко поцеловал невесту. Церемония была прекрасной, но её омрачала одна деталь.

  На стене кабинета Борга висела винтовка с телескопическим прицелом и глушителем — точная копия винтовки Мелита. Назначение её в равной мере было непонятно.

  Борг отвёл Гудмэна в сторону и спросил:

  — Ну как, подумали вы над моим предложением о президентстве?

  — Я всё ещё его обдумываю, — сказал Гудмэн. — По правде говоря, мне не хочется занимать государственный пост…

  — Никому не хочется.

  — …но Транай остро нуждается в ряде реформ. Мне думается, что мой долг — привлечь к ним внимание населения.

  — Вот это правильный подход, — одобрительно сказал Борг. — У нас уже давно не было по-настоящему предприимчивого Верховного Президента. Почему бы вам не занять этот пост прямо сейчас? Тогда вы смогли бы провести медовый месяц в Национальном дворце в полном уединении.

  Искушение было велико. Но Гудмэн не хотел связывать себя дополнительными обязанностями во время медового месяца, к тому же пост был у него в кармане. Раз Транай существовал в своём нынешнем почти утопическом состоянии уже немало лет, то, без сомнения, продержится ещё несколько недель.

  — Я приму решение, когда вернусь, — ответил Гудмэн.

  Борг пожал плечами.

  — Ну что ж, полагаю, что смогу выдержать это бремя ещё немного. Да, чуть не забыл.

  Он протянул Гудмэну запечатанный конверт.

  — Что это?

  — Всего лишь стандартный совет, — сказал Борг. — Торопитесь, ваша невеста ждёт!

  — Скорее, Марвин! — окликнула его Жанна. — Опоздаем на космолёт!

  Гудмэн поспешил за ней в лимузин.

  — Всего наилучшего! — закричали родители.

  — Всего наилучшего! — крикнул Борг.

  — Всего наилучшего! — добавили Мелит с женой и все остальные гости.

  На пути в космодром Гудмэн вскрыл конверт и прочёл находившийся в нём листок.

  СОВЕТ МОЛОДОМУ МУЖУ
  Вы только что вступили в брак и ожидаете, естественно, жизнь, полную супружеского блаженства. И это совершенно правильно, ибо счастливый брак — основа здорового государства. Но одного желания недостаточно. От вас требуется нечто большее. Хороший брак не даруется свыше. Необходимо бороться за то, чтобы он был успешным!

  Помните, ваша жена — это живое существо. Ей необходимо предоставить определённую степень свободы, так как это её неотъемлемое право. Мы предлагаем, чтобы вы выпускали её из стасис-поля по меньшей мере раз в неделю. Длительное пребывание в стасисе плохо скажется на её координации, нанесёт ущерб цвету лица, а от этого проиграете и вы и она.

  Во время каникул и праздников целесообразно выпускать жену из стасис-поля сразу на целый день или на два-три дня подряд.

  Вреда это не причинит, а новизна впечатлений исключительно благотворно скажется на её настроении.

  Руководствуйтесь этими правилами, основанными на здравом смысле, вы обеспечите себе счастливую брачную жизнь.

  ПРАВИТЕЛЬСТВЕННЫЙ СОВЕТ ПО БРАКОСОЧЕТАНИЯМ
  Гудмэн медленно порвал листок на мелкие клочки и швырнул их на пол лимузина. Его реформистская душа пылала. Он знал, что Транай слишком хорош, чтобы быть справедливым ко всем. Кто-то должен расплачиваться за совершенство. В данном случае расплачивались женщины.

  Это был первый серьёзный изъян, который он обнаружил в раю.

  — Дорогой, что это было? — спросила Жанна, глядя на клочки бумаги.

  — Глупейшие советы, — ответил Гудмэн. — Милая, ты когда-нибудь серьёзно задумывалась над брачными обычаями вашей планеты?

  — Нет. А что, разве они плохие?

  — Они неправильные, совершенно неправильные. Здесь с женщинами обращаются, как с игрушками, как с куклами, которых прячут, наигравшись. Неужели ты этого не видишь?

  — Я никогда об этом не думала.

  — Теперь ты сможешь над этим подумать, — заявил Гудмэн. — Многое скоро переменится, и эти перемены начнутся с нашего дома.

  — Тебе лучше знать, дорогой, — послушно сказала Жанна. Она пожала ему руку. Он поцеловал её.

  Лимузин подъехал к космодрому, и они поднялись в космолёт.

  Медовый месяц на Доэ был похож на краткое путешествие в безупречный рай. Прелести этой маленькой транайской луны были созданы для влюблённых, и только для них одних. Бизнесмены не приезжали сюда для кратковременного отдыха, хищные холостяки не рыскали по тропинкам. Все усталые и разочарованные искатели мимолётных встреч должны были охотиться в других местах. Единственное правило на Доэ, которое строго соблюдалось, состояло в том, что сюда допускались лишь парочки, весёлые и влюблённые, всем другим путь был закрыт.

  Этот транайский обычай Гудмэн оценил сразу.

  На маленькой планете было полно лужаек с высокой травой и густых зелёных рощиц для прогулок; в лесных чащах мерцали прохладные тёмные озёра, а зубчатые высокие горы манили наверх. Влюблённые, к их великому удовольствию, постоянно терялись в лесах, но заблудиться по-настоящему было невозможно, так как всю планету можно было обойти за день. Благодаря слабому притяжению никто не мог утонуть в тёмных озёрах, а падение с горы, хотя и вселяло страх, едва ли было опасным.

  В укромных местечках находились маленькие отели. В барах хозяйничали приветливые седовласые бармены и царил полумрак. Были там мрачные пещеры, которые вели глубоко (но не очень глубоко) вниз, в фосфоресцирующие подземные залы с мерцающим льдом, где лениво текли подземные реки, в которых плавали огромные светящиеся рыбы с огненно-красными глазами.

  Правительственный Совет по Бракосочетаниям находил эти бесхитростные аттракционы достаточными и не утруждал себя строительством бассейнов для плавания, полей для гольфа, теннисных кортов и дорожек для верховой езды. Считалось, что, как только у влюблённой парочки возникает потребность в подобных вещах, медовый месяц должен заканчиваться.

  Гудмэн и его жена провели чудесную неделю на Доэ и, наконец, вернулись на Транай.

  После того как Гудмэн внёс жену на руках через порог своего нового дома, он первым делом отключил генератор дерсин-поля.

  — Дорогая, — сказал он, — до сих пор я соблюдал все обычаи Траная, даже если они казались мне смехотворными. Но с подобным обычаем и мириться не могу. На Земле и был основателем «Комитета равных возможностей для женщин». На Земле мы относимся к женщинам как к равным, как к товарищам, как к партнёрам в радостях и трудностях жизни.

  — Что за странные идеи, — сказала Жанна, нахмурив красивое лицо.

  — Подумай, — настаивал Гудмэн. — В этом случае наша жизнь будет гораздо полнее и счастливее, чем если бы я заточил тебя в гарем дерсин-поля. Неужели ты не согласна?

  — Ты знаешь намного больше меня, милый. Ты объехал всю Галактику, а я никогда не покидала Порт Транай. Раз ты говоришь, что так лучше, значит так и есть.

  «Вне всякого сомнения, — подумал Гудмэн, — она самая совершённая из женщин».

  Он вернулся на завод домашних роботов фирмы «Аббаг» и вскоре с головой погрузился в новый проект разусовершенствования. На этот раз его осенила блестящая идея: заставить суставы робота скрипеть и пищать. Шум повысит раздражающие свойства робота и тем самым сделает его уничтожение более приятным и более ценным психологически.

  Мистер Аббаг пришёл в восхищение от идеи, вновь повысил ему зарплату и попросил подготовить новое разусовершенствование к быстрейшему внедрению в производство.

  Первоначально Гудмэн намеревался просто удалить некоторые из маслопроводов. Но оказалось, что трение ведёт к слишком быстрому износу важных деталей. Естественно, этого допустить было нельзя.

  Он начал работать над схемой вмонтированного приспособления, которое издавало бы писк и скрип. Шум должен был быть совершенно натуральным, а само приспособление недорогим, не ведущим к износу робота, а главное — небольших габаритов, так как корпус робота уже был до предела начинён разусовершенствованиями.

  Однако Гудмэн обнаружил, что небольшие приспособления пищали как-то неестественно, а более крупные приборы либо были чересчур дороги, либо не умещались в корпусе. Он начал задерживаться на работе по вечерам, похудел и стал раздражительным.

  Жанна была хорошей, надёжной женой. Она вовремя готовила завтраки, обеды и ужины, вечером была неизменно приветлива и с сочувствием выслушивала рассказы Гудмэна о его трудностях на работе. Днём она следила за тем, как роботы убирают дом. На это уходило меньше часа, а затем она читала книги, пекла пироги, вязала и уничтожала роботов — иногда трех, а иногда четырех в неделю.

  Гудмэна это немного тревожило. Однако у каждого должно быть своё хобби, и он мог позволить себе баловать её, поскольку роботов он получал с завода со скидкой.

  Гудмэн зашёл в тупик в своих исследованиях, когда другой изобретатель, некий Дат Херго, придумал новую систему контроля за движениями робота. Она основывалась на принципе контргироскопа и позволяла роботу входить в комнату с креном в 10 градусов. (Отдел исследований установил, что вызывающий наибольшее раздражение крен, допустимый для роботов, равен 10 градусам). Более того, особое кибернетическое устройство заставляло робота время от времени шататься как пьяного — робот ничего не ронял, но создавал неприятное впечатление, что вот-вот уронит.

  Это изобретение, разумеется, приветствовали как значительный шаг вперёд в технике разусовершенствования. Гудмэну удалось вмонтировать свой узел писка и скрипа прямо в центр кибернетической контрольной системы. Научно-технические журналы упомянули его имя рядом с именем Дат Херго.

  Новая модель домашних роботов произвела сенсацию.

  Настал час, когда Гудмэн решил оставить работу и взять на себя обязанности Верховного Президента Траная. Он чувствовал, что это его долг перед транайцами. Если изобретательность и знания землянина помогли улучшить разусовершенствования, они дадут ещё больший эффект в улучшении совершенства. Транай был близок к Утопии. Когда он возьмёт штурвал в свои руки, планета сможет пройти последний отрезок пути к совершенству.

  Он пошёл обсудить это с Мелитом.

  — На мой взгляд, всегда можно что-то изменить, — глубокомысленно изрёк Мелит. Министр по делам иноземцев сидел у окна и праздно глядел на прохожих. — Правда, наша нынешняя система существует уже немало лет и даёт отличные результаты. Не знаю, что вы улучшите. Например, у нас нет преступности…

  — Потому что вы её узаконили, — заявил Гудмэн. — Вы просто уклоняетесь от решения проблемы.

  — У нас другой подход. Нет нищеты…

  — Потому что все воруют. И нет проблемы престарелых, потому что правительство превращает их в попрошаек. Что вы ни говорите, многое нуждается в улучшении и перестройке.

  — Пожалуй, — сказал Мелит. — Но, на мой взгляд… — он внезапно умолк, бросился к стене и схватил винтовку. — Вот он!

  Гудмэн выглянул в окно. Мимо здания шёл человек, внешне ничем не отличающийся от других прохожих. Он услышал приглушённый щелчок и увидел, как человек покачнулся и рухнул на мостовую.

  Мелит застрелил его из винтовки с глушителем.

  — Зачем вы это сделали? — выдавил из себя изумлённый Гудмэн.

  — Потенциальный убийца, — ответил Мелит.

  — Что?

  — Конечно, у нас нет открытой преступности, но все остаются людьми, поэтому мы должны считаться с потенциальной возможностью.

  — Что он натворил, чтобы стать потенциальным убийцей?

  — Убил пятерых, — заявил Мелит.

  — Но… чёрт вас побери, это же несправедливо! Вы его не арестовали, не судили, он не мог посоветоваться с адвокатом…

  — А как я мог это сделать? — спросил несколько раздосадованный Мелит, — У нас нет полиции, чтобы арестовывать людей, и нет судов. Бог мой, неужели вы ожидали, что я позволю ему продолжать убивать людей? По нашему определению, убийца тот, кто убил десять человек, а он был близок к этому. Не мог же я сидеть сложа руки. Мой долг защищать население. Могу вас заверить, что я тщательно навёл справки.

  — Но это несправедливо! — закричал Гудмэн.

  — А кто сказал, что справедливо? — заорал, в свою очередь, Мелит. — Какое отношение справедливость имеет к Утопии?

  — Прямое! — усилием воли Гудмэн заставил себя успокоиться. — Справедливость составляет основу человеческого достоинства, человеческого желания…

  — Громкие слова, — сказал Мелит со своей обычной добродушной улыбкой. — Постарайтесь быть реалистом. Мы создали Утопию для людей, а не для святых, которым она не нужна. Мы должны считаться с недостатками человеческой натуры, а не притворяться, что их не существует. На наш взгляд, полицейский аппарат и законодательная система имеют тенденцию создавать атмосферу, порождающую преступность и допустимость преступлений. Поверьте мне, лучше не признавать возможности совершения преступлений вообще. Подавляющее большинство народа поддержит эту точку зрения.

  — Но когда сталкиваешься с преступлением, как это неизбежно бывает…

  — Сталкиваешься лишь с потенциальной возможностью, — упрямо отстаивал свои доводы Мелит. — И это бывает гораздо реже, чем вы думаете. Когда такая возможность возникает, мы её ликвидируем простым и быстрым способом.

  — А если вы убьёте невинного?

  — Мы не можем убить невинного. Это исключено.

  — Почему исключено?

  — Потому что согласно определению и неписаным законам каждый, кого ликвидировал представитель власти, является потенциальным преступником.

  Марвин Гудмэн несколько минут молчал. Затем заговорил снова:

  — Я вижу, что правительство имеет больше власти, чем мне казалось вначале.

  — Да, — бросил Мелит. — Но не так много, как вы себе представляете.

  Гудмэн иронически улыбнулся.

  — А я ещё могу стать Верховным Президентом, если захочу?

  — Конечно. И без всяких условий. Хотите?

  Гудмэн на минуту задумался. Действительно ли он хотел этого? Но кто-то должен править. Кто-то должен защищать народ, Кто-то должен провести несколько реформ в этом утопическом сумасшедшем доме.

  — Да, хочу, — проговорил Гудмэн.

  Дверь распахнулась, и Верховный Президент Борг ворвался в кабинет.

  — Чудесно, чудесно! Вы можете перебраться в Национальный дворец сегодня же. Я уложил свои вещи неделю назад в ожидании вашего решения.

  — Очевидно, предстоит выполнить какие-то формальности…

  — Никаких формальностей, — ответил Борг. Лицо его лоснилось от пота.

  — Абсолютно никаких. Я просто передам вам президентский медальон, затем пойду вычеркну своё имя из списков и впишу ваше.

  Гудмэн бросил взгляд на Мелита. Круглое лицо министра по делам иноземцев было непроницаемым.

  — Я согласен, — сказал Гудмэн.

  Борг взялся рукой за президентский медальон и начал снимать его с шеи.

  Внезапно медальон взорвался.

  Гудмэн с ужасом уставился на окровавленное месиво, которое только что было головой Борга. Какое-то мгновение Верховный Президент держался на ногах, затем покачнулся и сполз на пол.

  Мелит стащил с себя пиджак и набросил его на голову Борга. Гудмэн попятился и тяжело опустился в кресло. Губы его шевелились, но дар речи покинул его.

  — Какая жалость, — заговорил Мелит. — Ему так немного осталось до конца срока президентства. Я его предупреждал против выдачи лицензии на строительство нового космодрома. Граждане этого не одобрят, говорил я ему. Но он был уверен, что они хотят иметь два космодрома. Что ж, он ошибся.

  — Вы имеете в виду… я хочу… как… что…

  — Все государственные служащие, — объяснил Мелит, — носят медальон — символ власти, начинённый определённым количеством тессиума — взрывчатого вещества, о котором вы, возможно, слышали. Заряд контролируется по радио из Гражданской приёмной. Каждый гражданин имеет доступ в Приёмную, если желает выразить недовольство деятельностью правительства. — Мелит вздохнул. — Это навсегда останется чёрным пятном в биографии бедняги Борга.

  — Вы позволяете людям выражать своё недовольство, взрывая чиновников? — простонал испуганный Гудмэн.

  — Единственный метод, который эффективен, — возразил Мелит. — Контроль и баланс. Как народ в нашей власти, так и мы во власти народа.

  — Так вот почему он хотел, чтобы я занял его пост. Почему же мне никто этого не сказал?

  — Вы не спрашивали, — сказал Мелит с еле заметной улыбкой. — Почему у вас такой перепуганный вид? Вы же знаете, что политическое убийство возможно на любой планете при любом правительстве. Мы стараемся сделать его конструктивным. При нашей системе народ никогда не теряет контакта с правительством, а правительство никогда не пытается присвоить себе диктаторские права. Каждый знает, что может прибегнуть к Гражданской приёмной, но вы удивитесь, если узнаете, как редко ею пользуются. Конечно, всегда найдутся горячие головы…

  Гудмэн поднялся и направился к двери, стараясь не глядеть на труп Борга.

  — Разве вы уже не хотите стать Президентом? — спросил Мелит.

  — Нет!

  — Как это похоже на вас, землян, — грустно заметил Мелит. — Вы хотите обладать властью при условии, что она не влечёт за собой никакого риска. Неправильное отношение к государственной деятельности.

  — Может быть, вы и правы, — сказал Гудмэн. — Я просто счастлив, что вовремя об этом узнал.

  Он поспешил домой.

  В голове у него царил кавардак, когда он открыл входную дверь. Что же такое Транай — Утопия? Или вся планета — гигантский дом для умалишённых? А велика ли разница?

  Впервые за свою жизнь Гудмэн задумался над тем, стоит ли добиваться Утопии. Не лучше ли стремиться к совершенству, чем обладать им? Может быть, предпочтительнее иметь идеалы, чем жить согласно этим идеалам? Если справедливость — это заблуждение, может быть заблуждение лучше, чем истина?

  А может, наоборот? Запутавшись в своих мыслях, расстроенный Гудмэн устало вошёл в комнату и застал жену в объятиях другого мужчины.

  В его глазах сцена запечатлелась необычно чётко, как при замедленной съёмке. Казалось, Жанне потребовалась целая вечность, чтобы подняться, привести в порядок платье и уставиться на него с широко раскрытым ртом. Мужчина — высокий красивый парень, совершенно незнакомый Гудмэну, — от изумления потерял дар речи. Он беспорядочными движениями приглаживал лацканы пиджака, поправлял манжеты.

  Затем он неуверенно улыбнулся.

  — Ну и ну! — сказал Гудмэн. В данной ситуации такое выражение было слабоватым, но результат был достигнут. Жанна заплакала.

  — Виноват, — пробормотал незнакомец. — Не ожидал, что вы так рано вернётесь домой. Для вас это должно быть ударом. Я ужасно сожалею.

  Единственно, чего Гудмэн не ждал и не хотел, это сочувствия со стороны любовника своей жены. Не обращая внимания на мужчину, он в упор глядел на плачущую Жанну.

  — А ты что думал? — внезапно завопила Жанна. — Я была вынуждена! Ты меня не любил!

  — Не любил тебя? Как ты можешь так говорить?

  — Из-за твоего отношения ко мне.

  — Я очень тебя любил, Жанна, — тихо сказал Гудмэн.

  — Неправда! — взвизгнула она, откинув назад голову. — Только посмотри, как ты со мной обращался. Держал меня в доме целыми днями, каждый день заставлял заниматься домашним хозяйством, стряпать, просто сидеть без дела. Марвин, я физически ощущала, что старею. Изо дня в день всё те же нудные, глупые, будничные дела. И в большинстве случаев ты возвращался домой слишком усталым и даже не замечал меня. Ни о чём не мог говорить, кроме своих дурацких роботов! Ты растрачивал мою жизнь, Марвин, растрачивал.

  Внезапно Гудмэну пришла в голову мысль, что его жена потеряла рассудок.

  — Жанна, — заговорил он нежно, — такова жизнь. Муж и жена вступают в дружеский союз. Они стареют вместе, рядом друг с другом. Жизнь не может состоять из одних радостей…

  — Нет, может! Постарайся понять, Марвин, здесь, на Транае, это возможно — для женщины!

  — Невозможно, — возразил Гудмэн.

  — На Транае женщину ожидает жизнь, полная наслаждений и удовольствий. Это её право, так же как у мужчин есть свои права. Она ждёт, что выйдет из стасиса и её поведут в гости, пригласят на коктейль, возьмут на прогулку под луной, в бассейн или кино. — Она снова зарыдала. — Но ты хитрый. Тебе надо было всё переделать. Как глупо я поступила, доверившись землянину. Я знаю, Марвин, ты не виноват, что ты чужеземец. Но я хочу, чтобы ты понял. Любовь — это ещё не всё. Женщина должна быть также практичной. При таком положении вещей я стала бы старухой, тогда как все мои друзья были бы всё ещё молодыми.

  — Всё ещё молодыми, — тупо повторил Гудмэн.

  — Разумеется, — сказал мужчина. — В дерсин-поле женщина не стареет.

  — Но это же отвратительно! — воскликнул Гудмэн. — Я состарюсь, а моя жена всё ещё будет молодой.

  — Именно тогда ты и будешь ценить молодых женщин, — сказала Жанна.

  — А как насчёт тебя? — спросил Гудмэн. — Ты стала бы ценить пожилого мужчину?

  — Он всё ещё не понял, — заметил незнакомец.

  — Марвин, подумай. Неужели тебе ещё не ясно? Всю твою жизнь у тебя будет молодая и красивая женщина, чьё единственное желание — доставлять тебе удовольствие. А когда ты умрёшь — что ты удивляешься, милый, все мы смертны, — когда ты умрёшь, я всё ещё буду молода и по закону унаследую все твои деньги.

  — Начинаю понимать, — вымолвил Гудмэн. — Ещё один аспект транайской жизни — богатая молодая вдова, живущая в своё удовольствие.

  — Естественно. Так лучше для всех. Мужчина имеет молодую жену, которую он видит только тогда, когда захочет. Он пользуется полной свободой, у него к тому же уютный дом. Женщина избавлена от всех неприятностей будничного быта, хорошо обеспечена и может ещё насладиться жизнью.

  — Ты должна была мне об этом рассказать, — жалобно сказал Гудмэн.

  — Я думала, ты знаешь, — ответила Жанна, — раз ты считал, что твой метод лучше. Но я вижу, что ты всё равно бы не понял. Ты такой наивный — хотя должна признаться, что это одна из твоих привлекательных черт. — Она грустно улыбнулась. — Кроме того, если бы я тебе всё рассказала, я никогда бы не встретила Рондо.

  Незнакомец слегка поклонился.

  — Я принёс образцы кондитерских изделий фирмы «Греа». Можете представить моё изумление, когда я нашёл эту прелестную молодую женщину вне стасиса. Всё равно как если бы сказка стала былью. Никогда не ждёшь, что грёзы сбудутся, поэтому вы должны признать, что в этом есть особая прелесть.

  — Ты любишь его? — мрачно спросил Гудмэн.

  — Да, — сказала Жанна. — Рондо заботится обо мне. Он собирается держать меня в стасис-поле достаточно долго, чтобы компенсировать потерянное мною время. Это жертва со стороны Рондо, но у него добрая душа.

  — Если так обстоят дела, — сухо сказал Гудмэн, — я, конечно, вам мешать не стану. В конце концов, я цивилизованный человек. Я даю тебе развод.

  Он скрестил руки на груди, смутно сознавая, что его решение вызвано не столько благородством, сколько внезапным острым отвращением ко всему транайскому.

  — У нас на Транае нет разводов, — сказал Рондо.

  — Нет? — Гудмэн почувствовал, как по его спине пробежал холодок.

  В руке Рондо появился пистолет.

  — Подумайте, сколько было бы неприятностей, если бы люди вечно обменивались партнёрами по браку. Есть лишь один способ изменить супружеское состояние.

  — Но это же гнусно! — выпалил Гудмэн, пятясь назад. — Это просто неприлично!

  — Вовсе нет, если только супруга этого желает. Между прочим, ещё одна отличная причина для того, чтобы держать жену в стасисе. Ты мне разрешаешь, дорогая?

  — Да. Прости меня, Марвин, — сказала Жанна и зажмурила глаза.

  Рондо поднял пистолет, В ту же секунду Гудмэн нырнул головой вперёд в ближайшее окно. Луч из пистолета Рондо сверкнул над ним.

  — Послушайте! — закричал Рондо. — Будьте мужчиной! Где же ваша храбрость?

  Гудмэн больно ударился плечом при падении. Он мигом вскочил и пустился наутёк. Второй выстрел Рондо обжёг ему руку. Он юркнул за дом и на минуту оказался в безопасности. И не стал терять время, чтобы обдумать случившееся, а изо всех сил побежал к космодрому.

  К счастью, на взлётной площадке стояла ракета, которая доставила его на г’Мори. Оттуда он послал радиограмму в Порт Транай с просьбой выслать принадлежащие ему деньги и купил билет на Хигастомеритрейю, где его арестовали, приняв за шпиона с планеты Динг. Дингане — амфибийная раса, и Гудмэн едва не утонул, прежде чем доказал, ко всеобщему удовольствию, что может дышать лишь воздухом.

  Беспилотная грузовая ракета перевезла его мимо планет Севес, Олго и Ми на двойную планету Мванти. Он нанял частного лётчика, и тот доставил его на Белисморанти, где начиналась сфера влияния Земли. Оттуда на космическом лайнере местной компании он пролетел сквозь Галактический Вихрь и, сделав остановки на планетах Ойстер, Лекунг, Панканг, Инчанг и Мачанг, прибыл на Тунг-Брадар-1У.

  Деньги у него к этому времени кончились, но, если исходить из астрономических расстояний, он практически был уже на Земле. Ему удалось заработать на билет на Оуме, а с Оума перебраться на Легис-II. Там Общество содействия межзвёздным путешественникам помогло ему получить место на корабле, на котором он вернулся на Землю.

  Гудмэн осел в Сикирке, штат Нью-Джерси, где человек может ни о чём не беспокоиться, пока регулярно платит налоги. Он занимает должность главного конструктора роботов в Сикиркской строительной корпорации, женат на маленькой тихой брюнетке, которая явно обожает его, хотя он редко позволяет ей выходить из дому.

  Вместе со старым капитаном Сэвиджем он частенько навещает «Лунный бар» Эдди. Там они пьют «Особый транайский» и беседуют о благословенной планете Транай, где люди познали смысл существования и обрели, наконец, истинную свободу. В таких случаях Гудмэн жалуется на лёгкий приступ космической лихорадки, из-за которой он никогда не сможет вновь отправиться в космос, не сможет вернуться на Транай.

  Недостатка в восхищённых слушателях в такие вечера не бывает.

  Недавно Гудмэн при поддержке капитана Сэвиджа учредил Сикиркскую лигу за лишение женщин избирательных прав. Они единственные члены этой Лиги, но, как говорит Гудмэн, разве что-нибудь может остановить борца за идею?
  ‘
  

  In Russian
  Билет на планету Транай – librebook.me
  ‘
  In English
  Robert Sheckley „A Ticket to Tranai“

  In Bulgarian
  Робърт Шекли „Билет за Транай“ 1991 1996
  .

• Ели

   

  Из новата книга на Георги Ников „ЧОВЕШКИЯТ ФАКТОР“

  (изд. „БГ Принт“, Враца, 2021)

  

  ЕЛИ

  Нощният пазач разбра, че уморен от работата си тази сутрин, е взел погрешен автобус, едва след като се озова пред вратите на гробищният парк в град Н. О! Как изскърцаха портите му, когато ги разтвори! И какъв хлад го лъхна отвътре, така че потрепери целият, скован от студа. А беше през пролетта, в средата на месец май. Той прекрачи прага им и тръгна да върви по една от алеите. Както казахме, беше ранно утро и тънка, полупрозрачна мъгла, като цигарен дим се носеше навред и се стелеше над надгробните плочи, та те се виждаха едва на половината. Тогава нощният пазач доби чувство, че гробищният парк се намира далеч оттук, по средата на невидимо за очите, безбрежно море, след изгрев слънце. За да придобие кураж, бръкна в джоба на служебното си яке, извади оттам една плоска бутилка, отпи глътка вино от нея и започна да рецитира забравени от него стихове, написани някога, когато е бил млад:
  „В един прекрасен майски ден отидох във вековен парк, с гранитните паметници на забрава, на хора с отдавна отминали дни…“ – започна да рецитира строфите.

  – Я виж ти какво хубаво момиче видях! – каза си изведнъж на глас Андрей, нощният пазач. През тънката, полупрозрачна, като цигарен дим мъгла, след като тя беше започнала вече да се разнася, той съзря близо до себе си една млада девойка. Тя стоеше изправена, заела молитвена поза. Удивен от красотата й, незабавно се отправи към нея. Но не щеш ли, след като се приближи повече до момичето, той прочете онова, което бе изписано върху един мраморен монумент: „ЕЛИ“. Прочете бързо и възкликна на глас:

  – Но това е мъртва девойка, която е изобразена в цял ръст на мраморната си плоча! Родена е през месец юни 1889 година. Починала е… – отново се опита на глас да прочете. – Не е отбелязана датата на нейната кончина! – каза си той. – Но това не означава още нищо. О! Тя е наистина прекрасна! – възкликна отново. Както беше изобразена на монумента, в цял ръст, девойката беше изумително красива. Протегнала напред ръцете си, тя все едно искаше да каже на света около себе си: „Хей! Живот. Здравей!”.

  Както споменахме вече и преди, беше прекрасен майски ден. Гробът с монумента беше добре почистен. Всичко наоколо бе поръсено с едър мраморен пясък. Едри пчели жужаха приспивно около акациевите насаждения и над розовите храсти. Силно ухаеше на цъфнал люляк, както и на здравец. А до едно малко, ромолящо поточе имаше плачеща върба. Разчувстван от всичко това, Андрей отпи още един път голяма глътка вино, така че полупълната му бутилка се изпразни и, вече напълно пиян, започна да рецитира написани от него стихове, когато той е бил млад:

  Аз искам да съм те сънувал, Ели.
  И винаги искрящият ти от младост поглед да среща
  моите очи…

  Точно по това време оттам преминаваше младият свещеник от малката църква, дядо Януари, който се грижеше за гроба. Видя, че нощният пазач е силно пиян и побърза да му направи забележка:

  – В това грозно състояние „плачеш“ и се кланяш на чужд гроб – скастри го той. – Внимавай какво вършиш! Това е против каноните на православната ни църква. Ще получиш наказание и ще се окайваш – каза свещеникът. И побърза да го отмине.

  – Кой ме извика? И така рано ме разбуди?! – чу изведнъж Андрей някой да казва. – Аз съм момичето, което е пленено от много години в мраморния монумент. Ели е мойто име. Ела и ме виж! – махна му с ръката си тя от камъка.

  – Ти ли ме викаш? – попита я Андрей.

  – Не аз, а ти ме извика! След като ми каза, във вид на строфи: ”Аз искам да съм те сънувал, Ели“ – отвърна му статуята и добави: – Аз по-хубави строфи, които са посветени само на мен, все още не съм чувала. Можеш ли да освободиш душата ми от мраморния паметник? – попита
  го Ели. Омръзна ми да стоя на него.

  – Навярно мога, но не съм напълно сигурен – отвърна й Андрей.

  – Можеш! – силно се въодушеви тя. Трябва само да ми посветиш едно стихотворение, само на мене! И тогава аз ти обещавам, че ще сляза от монумента и ще танцувам до зори с теб валс, Андрей, докато не се умориш.

  И се случи. Защото той наистина й посвети едно свое стихотворение, наречено “Ели”, което започна да рецитира на глас:

  Ели,

  Аз искам да те сънувам, Ели!

  И винаги искрящият ти от младост поглед да среща моите очи. Аз искам като на картина да виждам как творецът Бог – е изрисувал прекрасните ти очи, изваял е сочните ти устни!

  Аз искам да се събуждаме винаги заедно, прегърнати и влюбени един до друг. Как искам кръвта във вените ни да се слее във вените на нашето дете.

  Аз искам да съм вторият Христос, разпнат на Голгота, заради теб, Любов!

  Аз искам да сме вечно влюбени, да се обичаме и да се уважаваме. Да се закълнем, пред Олтара във вярност.

  И как искам. И как искам, накрая. Да остареем завинаги заедно, Ели!

  ***

  На следващата сутрин свещеникът дядо Януари намери бездиханното тяло на нощния пазач близо до гроба й, празната манерка от вино се търкаляше до него. Някъде наблизо свободният дух на Ели оплакваше неосъществената си любов.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук и тук
  

  .

• <<
• 1
...
• 18
• 19
• 20
• 21
• 22
• 23
• 24
• 25
• 26
• 27
• 28
...
• 76
• >>