Всичко от литература

литература

• Дяволски райска история

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Ще ви разкажа една тъжна история, случила се на хиляди километри от родината. Беше преди повече от десет години, в Чарлстън, Южна Каролина, САЩ. Нелепо останах без работа за около три месеца. Разполагах само с четиридесет и два долара през това време. Уж бях отишъл да работя, за да спечеля пари, а затъвах всеки ден в дългове за ток, вода и квартира. Делях една стая с руснак, на име Игор. Пет години по-млад от мен, той работеше вече четвърта година тук. Беше сменил доста места и професии, но напоследък беше личен секретар на една еврейка от руски произход, на име Елза. Всъщност, Игор беше станал любовник на Елза, а тя го използваше да обикаля всички емигранти, устроени от нея незаконно на работа. Тя държеше неформалния пазар на труда в Чарлстън и печелеше от всеки работник добър процент от заработеното от него. По-рано Игор работеше като помощник сервитьор в ресторанта и допълнително в пералнята на най-големия хотел в града. Събираха му се около шестнадесет часа работа на ден. Пестеше всеки цент, защото искаше, като се върне в Петербург, да открие няколко салона за красота. Казваше, че това било сигурен и чист бизнес. Двамата деляхме една стая. Дюшеците, на които спяхме направо на пода, бяха един до друг, както и винаги готовите ни за път чанти. С Игор се разбирахме, но не бяхме приятели. По характер той беше мълчалив и хладен, докато аз бях емоционален и бъбрив.

  Напоследък руснакът ме дразнеше всяка вечер. Прибираше се с тузарското „БМВ“ на Елза, с което обикаляше работните места на нейните хора, и сядаше на дюшека. Вадеше тлъста пачка долари и демонстративно започваше да ги брои. Понякога изкарваше до петстотин долара на ден. За месец припечелваше сума, доста по-голяма от заплатите на повечето американци. Всеки от нас си готвеше сам в кухнята. Огромният хладилник беше пълен с бутилки водка, шампанско и бира, собственост на Игор. Доволен от спечеленото, руснакът си наливаше някакво питие, като не забравяше и мен, разбира се. Той беше наясно, че съм останал без средства, но не предлагаше да ме устрои някъде на работа, макар да имаше тази възможност. От някаква безсмислена гордост, аз не го молех за това. Опитвах да се справя сам, но без познати и с лошия си английски не успявах. Така се докарах дотам, че с последните си долари купих килограм краве масло, пет килограма брашно, торба картофи и опаковка с някакви мексикански чушки. Един ден влязох в ролята на шеф – готвач и с подръчните продукти сготвих огромна тенджера картофена яхния. Приготвих и прости содени питки, вместо хляб. Храната трябваше да ми стигне поне за седмица, но едва ли щях да мога да я изям. Благодарение на мексиканските чушлета, яхнията стана люта като отрова. Вечерта Игор се прибра без колата, доволно почерпен. Беше катастрофирал и оставил „БМВ“-то в сервиз. В приповдигнато настроение, той извади от една торба бурканче черен хайвер и го размаха пред носа ми:

  – Истински руски, черен хайвер, Христо! Най-доброто мезе за водка и шампанско! Водчица ще ти налея, разбира се, но от хайвера ще ти дам само едно зрънце, да опиташ!

  – Разкарай се с глупавия си хайвер! – отрязах го и си сипах чиния гореща яхния.

  От алкохола, види се, Игор беше изгладнял. Той си препече няколко филийки хляб и ги намаза с хайвер. Седнали на една маса, всеки ядеше от своята храна. Аз не поглеждах към чашата с водка, защото от лютата манджа устата и стомахът ми изгаряха. Само чиста водица щеше да угаси тоя пожар. И уж хайверът беше голям деликатес, но ароматът на яхнията изглежда се оказа по-привлекателен за руснака.

  – Ако искаш – предложи Игор, – да ти дам филийка с чер хайвер, срещу малко от твоята яхния!

  Мълчаливо отказах. Това го амбицира и мизата стигна до три филийки с чер хайвер, срещу чиния яхния. Станах и му сипах пълна чиния от гозбата ми. Опитал я, той се опари и гаврътна пълна чаша водка:

  – Ти не разбираш каква великолепна манджа си сготвил! – с пълна уста ме похвали руснакът – Баба ми, като бях малък, готвеше така!

  – Всичко българско е прекрасно! – невъзмутимо се изфуках, гледайки го сърдито.

  – Знам! Имам познати, които са идвали на почивка на Черно море! Плажовете ви, казват, са хубави!

  – Не са само плажовете! Няма планини, толкова красиви – нито в Европа, нито другаде по света, като нашите! Там и въздухът е чист, и водата е като магия! Веднъж дишаш ли наш въздух и пийнеш ли вода от планински ручей, винаги искаш да се върнеш отново там!

  Игор неусетно беше излапал яхнията и пресушил сам цяла бутилка водка. Той плъзна по масата бурканчето с останалия хайвер към мен и отиде при хладилника. Върна се с бутилка шампанско. Наля в две чаши и след като се чукнахме и отпихме, предложи:

  – Разкажи за твоята България! (Произнасяше „х“ вместо „г“ и се получаваше Бълхария.) Ако с думи ме убедиш, че е толкова хубава, ще платя вместо теб наема ти за месеца! А, ако ме изкушиш да дойда някой ден в родината ти, още утре ще те устроя на работа! Съгласен ли си?

  Естествено, приех. Руснакът беше доста пиян, но предложението му си струваше, стига да не го забравеше до следващия ден. Без да мисля много, започнах:

  – Виждал ли си истинска жена?

  Той смешно разпери ръце:

  – Че какви са жените, които виждаме всеки ден? Фалшиви ли?

  – Истинската жена е с много бяла кожа на лунички, червена коса и зелени очи!

  – Така изглеждаше котаракът ми в Петербург, на име Рижко!

  – Червената коса на една истинска жена е точно като цвета на скалите край най-красивия черноморски залив – Болата! Това е малък залив откъм север, до нос Калиакра. Дъгата на плажа опасва плитка вода, която се нагрява бързо от слънцето. Още в края на април човек може да ходи на плаж там. Откъм сушата се провира малка рекичка, с удивително чиста вода. Тя е обградена с тръстика и се влива в залива. На фона на червените скали, небето е тъй синьо, все едно е рисувано от дете! Нито Сейшелите, Бали, Хавай, Малдивите или остров Пукет могат да се сравняват с тази малка черноморска перла! Трябва да стъпиш на нагретия от слънцето пясък, да се гмурнеш в бистрата вода, за да разбереш, защо живееш на този свят!

  – Добре! Убеди ме! Утре ти плащам наема за квартирата! А как ще ме излъжеш да посетя България? – завъртя дяволито очи руснакът.

  – Няма нужда да те лъжа! Само ще те заведа в Родопите, най-българската планина у нас!
  Рила напомня на Алпите, а Пирин е като част от Кордилерите! Стара планина е самобитно българска, но в Родопа има нещо вълшебно, като от приказките! Там потоците са пълни с пъстърва, а тревата е тъй свежо зелена, че ти се иска сам да я захрупаш! Има толкова чиста енергия в дърветата и скалите, че се зареждаш за месеци напред! Родопа е планината на всички богове! Ако искаш, всеки ден ще ти разказвам за едно място в България, без да ми дължиш нищо!

  Игор се усмихна блажено, кимна и преди да заспи, запита:

  – И тогава, какво по дяволите, правиш тук?

  Още на другия ден станах супервайзър в една фирма за партита на открито, с негова помощ. Всяка вечер след работа му разказвах за родината си. Той също като дете ме очакваше, за да слуша за чудните, приказни места, в една далечна, непозната за него страна.

  Дали повлиян от моите разкази, или от любопитство, две години след като се завърнах в България, той ми се обади, да го посрещна. Уж дойде само за малко, а остана до днес. Намери си българка за жена и изпълни мечтата си. Направи верига от салони за красота, в един от черноморските ни градове. Понякога, без никакъв повод, ми се обажда и се срещаме. Пита ме за други красиви места из страната и след като му разкажа, задължително ми подава увита в хартия бутилка. Винаги е скъпо и изтънчено питие. Когато го питам, защо носи тези бутилки, след като и без това ще споделя, каквото знам, той отвръща:

  – Няма как да ти се издължа за това, че ме доведе в рая на земята! Бутилка с хубаво питие само ще те накара да забравиш, че животът е тъй кратък и не стига да се насладиш на всички тези красоти!

  Приемам подаръка и се усмихвам тъжно. Не за друго, а защото не мога да разбера как тази китна земя ни привлича тъй дяволски силно към себе си.

  .

• Завръщането на Пенелопа

  

  .

  На Дочакалия

  На края на усилен ден, по здрач
  в дома ще се завърне Пенелопа.
  Пред свидния, сиротен къщен праг
  смирено на вратите ще потропа.

  И Одисей ще я прегърне пак,
  моретата на страстите пребродил.
  След толкова съблазни, знае как
  циклопа на душата си да води.

  През нощите, угаснали без плам,
  през мигове и черни, и мечтани,
  те – мъжките сълзи, изплакал сам –
  в Итака ще превърнат любовта й.

   

  Рада Капралова

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Из книгата „Завръщане на Пенелопа“ (2014). Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• „Пробуждане“ – отзив за събитие в Чикаго

  

  Случи се. Събитието на Салона за българска култура и духовност в Чикаго с предизвикателното име „ПРОБУЖДАНЕ“. Защо предизвикателно? Защото в него е вложено силно послание. Ако пожелаем да го открием.

  На 5 юни 2021 г. в Културен център „Българика“ – Маунт Проспект, Илинойс, се срещнаха очи в очи, душа в душа организаторите на този своеобразен спектакъл-откровение с представители на българската общност в Чикаго, уважили събитието на Салона.

  

  Разочаровани нямаше. Това изразиха и двете страни на финала. Едно загадъчно пътешествие към пробуждането, провокирано от мелодията на любимото за поколения българи детско радиопредаване „Добро утро, деца“, завършваща с гласа на петлето, през звън и тиктакане на часовник, когато не очакваш да ги чуеш, или утринна песен на птички и мелодичното кукане на кукувичка. А между тези закачки – думи. Пълни с размисли, чувства, послания. Будещи думи. Понякога парещи. Провокиращи. Разтърсващи. Отключващи въпроси, които молят за отговор – душата. Думи, проникващи толкова дълбоко, че няма как да не оставят диря. Така, някак неусетно, душата пробужда вродения си стремеж към истините. Заключени истини. И забравени. Но те напират, търсят път да стигнат до нас. Чрез думите – като посредник, мост, по който опитват да се изявят.

  Такива бяха пътеките, нарисувани чрез думи в авторските стихове и импресии на Калина Томова и Михаил Цветански. А етюдът “Писмо от душата“ представен от Дарина Проданова и Кирил Манасиев, по текст на Калина Томова, вдъхна живот, страст и загадъчна мистичност в куклата, която така упорито търсеше душата си…

  Думи, светлини, звънчета, усещане за други измерения и странното чувство за нещо много ценно, което притежава всеки от нас – любовта, извираща от сърцето. Пробуждане за силата, която притежаваме – чрез любовта да променим живота си.

  Събитието завърши, но разговорът продължи и след финала. С много откровения, споделени впечатления и удовлетвореност – от провокацията към пробуждане, постигната чрез словото.
  Салон за българска култура и духовност – Чикаго предвижда и занапред нови интересни срещи с българската общност.

  Калина Томова

  

  .

  КОЛКО Е ХУБАВО ДА СИ ЖИВ
  Михаил Цветански

  Колко е хубаво да си жив…
  и да дишаш, да дишаш, да дишаш,
  и да слушаш щурец гласовит
  как в дъбравата стихове пише…

  Колко е хубаво да си жив…
  Да говориш със всички дървета.
  Да се смееш на вятър игрив,
  пеперуди създал от цветчета.

  Колко е хубаво да си жив…
  със калинки да пускаш мечтите.
  И със устрем – по детски красив,
  да ловиш от надежда звездите.

  Колко е хубаво да си жив…
  и към някого с радост да тичаш.
  Да усещаш, че днес си щастлив,
  щом сърцето ти просто обича…

   

  ПРОБУЖДАНЕ
  Калина Томова

  Звън на Вселена. И тишина.
  В тъмното – отблясък на лъч. Пустота….
  Аромат на безкрай. Разтърсваща тръпка.
  Въпроси, родени от нищото…
  Експлозия. Вик. Светлина.
  Лъч от Централното Слънце пробива Всемира…
  Вибрации, разкъсващи времето.
  Злото трепери от ужас. И пада в нозете си – ранено до смърт.
  Светлината разбива матрицата…
  Ухае на чиста любов.
  Сърцата, отключени, долавят промяна. И запяват в камбанен екстаз.
  Пробуждане…
  Въпрос и рисунка на отговор.
  Космична промяна.
  Земята – спасена.
  Душата, пречистена от вековни заблуди, разпознава свободния танц…

  .

• Доброта

  

  .

  Искам да съм мъничък вълшебник,
  за да мога с пръчица в ръка
  да създам магически учебник,
  който се нарича „Доброта“!

  Чудните си листи щом разтвори,
  да го чуят чак накрай света!
  Да научи всеки да говори
  светлия език на обичта!

  Вместо бомби, да летят балони!
  Хората да имат хляб, подслон…
  На закуска да ядем бонбони,
  на вечеря сладолед – цял тон!

  Да си имат малките дечица
  мама, татко, братчета, сестри…
  Радостта да пее като птица!
  Вместо сълзи, да блестят звезди!

  Искам да съм мъничък вълшебник,
  за да мога с пръчица в ръка
  да създам магически учебник,
  който се нарича „Доброта“!

   

  Нора Гаджева

  Liternet.bg

  .

• Село с гара

  .

  Разказ от Ангел Колев

  

  „Гара ако няма в селото, село няма!“

  Моят дядо все пита. Какъвто и спор да завърже с другоселец, в един момент чак се повдига на пръсти, източва шия към събеседника си и пита: “Минава ли влак през вашето село?… А гара имате ли, дето да спира влака?”. Чака. И като получи отрицателен отговор, пуска отгоре гилотината: “Това вашето никакво село не е.” И на лицето му грейва снизходителна усмивка.

  Дядо Михал е името на дядо. Всички така му викат. И по-старите набори и те така – дядо Михал. Това, като бях по-малък, не можех да си го обясня. После разбрах откъде е това уважение. От работата му. Разнасяше закуски и лимонада покрай спрелите влакове.
  Пръв идва на перона. Знае разписанието, нарами двете препълнени догоре кошници и, така натоварен, ситни бързо-бързо през пепелта на късата уличка от нас към гарата. С тези две кошници със закуски, които приготвяше всеки ден, за да са пресни, хранеше къщата. Лимонадата я вземаше на по-ниски цени от лимонададжийницата в другия край на селото. Тропосваше по няколко пъти на ден своя до болка познат маршрут. С тая своя гара винаги излизаше победител в споровете. С когото и да се счепка, тя му беше като затъкнат в пояса пищов.

  Веднъж спорът се въртеше около зайците, дето беше завъдил в старата кирпичена къща отзад. С каква трева най-бързо наддават, на какви килограми са най-крехки, кожите им стават ли за терлици. Не могат да се надвикат и двамата и в най-разгорещения момент, дядо изстрелва в упор: “А гара имате ли?…”. И оня чешит, доскоро наперен, пред очите ни се смалява, вдън земя се проваля.

  Това със зайците беше някаква временна мода за дядо. Преди тях пък бяха бубите. “Златна мина!” – хвалеше се той наляво и надясно. Докато едно лято не ги удари градушка. А модата на градушката в тоя край беше перманентна. Затова и Яворов, землякът, беше написал поемата. Едрите ледени парчета се стовариха като чук върху бухналите къдрави клони на черниците край къщите, помляха всичко, де срещнаха по пътя си. И отидоха, та се не видяха и бубите, и дядовото злато.

  Веднъж Стоян Мъжкарето, който караше международен камион из цяла Европа, ги запали по жабите. Пълно е и селото, и полето им с жаби. А в италийските ресторанти, става дума за Италия, ама той се правеше на интересен и точно така им каза – италийските – жабешките бутчета били голям деликатес. Жельо Михайлов, Ванчо Мангъра – все още в зародиша си новата бизнес класа (после същите тези ще изкласят!), която щеше да се появи много по-късно, към края на века, дори започнаха проучвания, потърсиха връзка с няколко ресторанта в града за доставките, ама и от това нищо не излезе.

  Дядо ми, нали сирак, нали беден, гол като пушка, през целия си многострадален живот все искаше да си има нещо свое, та затова все се захващаше с нови и нови предизвикателства. И очите му чак светлееха в дните на възраждащото се ново начало. После бързо, както пламваха, така и угасваха, помръкваха от несъстоялото се и този, и всеки следващ път икономическо Възраждане. И се хвърляше от едно нещо към друго, все опитваше. Така и не проби на световния пазар. Причината може би се криеше и в това, че в това захвърлено насред равнината село, така и нищичко не се чу за НЕПА. Ама и това му стигаше, дето децата му не ходеха гладни.

  Друг път, когато, а-а да загуби поредния спор с един пристигнал за сватба на роднини другоселец чак от Северна България, не помня за какво беше, комай за пчелите. Беше развъдил три кошера. Ама и с тях не сколаса. Както си жужаха безметежно в главата му, един ден изчезнаха. Дал ги на друг, много бъцкава излязла тази работата, много грижи за нищо, я напълниш два буркана, я не. Ама го казваше за оправдание, защото се беше провалил. Пък аз мисля, много фина за неговите възлести ръце, издължени от кошниците, с причукани пръсти и белези, останали му от стария занаят на младини – коларството. Извивал колелета за каруци, обувал ги с железни обръчи, чиракувал, останал кръгъл сирак още като дете. Ама това било много отдавна. Не спечелил нищо и бързо загърбил неблагодарния и тежък занаят.
  Тъкмо спорът с оня другоселец, северняка, клонял към равен резултат, дядо отново се хванал за своята известна хитрост – гарата. Оня обаче бил не по-малко чепат от него, дори не мигал от плюнките на дядо право в очите му. “Гара?… Каква гара ти е в главата? В нашите Дъбници нефт вадим!” Наобиколилите ги свидетели, все нашенци, се спихнали като надувни играчки. Дядо също се стъписал. Ама като се огледал и видял каква мощна подкрепа е зад него, бързо се съвзел и отново минал в настъпление, нищо че дори и войник не е ходил, заради туберкулозата на младини. Ударил противника в гръб. „Вие – рекъл, – тоя нефт пиете ли го, готвите ли го, или храните добитъка с него?…“ И заел кръгова отбрана, зачакал. А оня нищо не отговорил, само махнал с досада с ръка и си тръгнал. Така се разделили, без победител. Ама нали дядо Михал си е наш човек, присъдили победата на него.

  И понеже гарата му беше повече от къщата, той прекарваше по-голямата част от деня си там. Влаковете по онова време бяха начесто. И бързите, и те спираха – голямо уважение! Ръцете му се откъсваха от препълнените кошници, без крака оставаше от шетането край спрелия влак. А очите му все в лъскавите копчета и фуражките на служителите от железниците. Мерак му беше и на него за тези униформи. Сънуваше се понякога, издокаран от главата до петите в тях, а всички наоколо го гледат с почит и преклонение. Спират се до него и му кимат уважително с глава. И куртката с лъскавите копчета и фуражката, всичко си е на мястото и му стоят съвсем по мярка. Кой ще го прати него, кръглия сирак, в железничарското училище в града? И се примиряваше само със сънищата. Красиви, възторжени! Зареждаха го…

  С тях, с униформените служители, той спор не захващаше, изчакваше търпеливо всеки удобен момент да ги заговори. Ама така, че и другите да го видят. Имаше един съсед, частник – мръсна дума по онова време, все го подкачаше: “Миале, какво се въртиш около Нейко (спирач беше, през една къща от тяхната) – като калайджия?”

  “Фашист!” – срязваше го дядо и го смразяваше с презрителен поглед.

  Дръг път един фукара от съседно село, посадено като тяхното насред равнината, го зачекнал: „Човек по-далече да стои от вашите моми. Още очите и врата не са си измили сутрин – и бягат на гарата. За влака – първа севда. Фръцкат се по перона наляво-надясно, сякаш си нямат друга работа. Чакай си ти двора сутрин да пометат, хляб да замесят, на кокошките казалджа да хвърлят. Пепеляк, курешки навсякъде, чисто място не можеш намери да стъпиш, все на някоя нечистотия ще налетиш. Повлекани.“

  Тази обида истински го рани, заседна дълбоко в душата му. Дълго време не можа да я забрави, сетеше ли се за тази приказка, помръкваше, смълчаваше се, дълго дума не отронваше. Цяла неделя му беше криво. После лека-полека си възвърна гордостта и ентусиазма от своята работа на гарата.

  ХОДЕНЕТО ЗА РИБА с дядо Михал беше истински, да го кажа ритуал. Още от предния ден въздухът около нашата стара кирпичена къща се изпълваше с особен трепет и вълнение. Новата беше още в план, а тухлите и керемидите, развъдници на оси, мишки и други, колкото полезни, толкова и вредни животинки, бяха струпани отпред, досами улицата. Една истинска, древнобългарска крепост, нашия Царевец, детският ни Царевец. Около крепостта се водеха предимно военни битки. С часове я обсаждахме, бранехме, превземахме и отстъпвахме. Понякога така се вживявахме в игрите, че някои от воините се оттегляха от бойното поле с тежки, според нашата квалификация, рани. Цялата тумба се юрвахме към лечебницата, където героите постъпваха за кратко амбулаторно лечение. Фелдшерът Живко ни беше свикнал, за него това бяха рутинни операции. Кислородна вода, риванол, марли и йод бяха достатъчен лек за ранения, който с горда осанка преминаваше през шпалира от чакащи го отвън, помирили се вече победители и победени.

  Всички тези битки, обаче, в деня преди риболова се отменяха. Животът на общността, населяваща тесните, с нисък таван и измазан с глина от кирпич гьол под стаички, ставаше по-динамичен, по своему напрегнат. Цялата шетня се подчиняваше на подготовката за утрешния излет. Без шляене и целенасочено, всеки получаваше задачки, за които беше отговорен. Предната вечер лампите се гасяха рано. Ставането беше определено за четири рано сутрин. Чакаше ни дълъг преход до каналите, които водеха началото от язовирите и голямата река – водната каскада, която заливаше обширните оризови полета – традиционна култура за района. Богатите водни ресурси се използваха и за напояване на зеленчуковите блокове в низината, без което едва ли можеше да се очаква добра реколта.

  Цялата къща се разбутваше в тъмни зори, всеки имаше своя задача – и тези, които щяха да участват в риболова днес, и жените, които трябваше да приготвят дрехи, храна за мъжката риболовна дружина. От нашата къща бяхме само аз, баща ми и дядо Михал; двете ми малки братчета не ги будехме, за тях баба казваше: “Нека поспят, малки са още за силното слънце и дългото шетане из полето.” А аз се подсмихвах самодоволно на жалостивите звуци, които издаваха, притеснени от макар и надигналия се лек шум в необичайния час. Всичко се вършеше с шепот и стъпване на пръсти из тъмните стаи. Опитвахме се да пазим тишина, да не ги събудим, ама все някое канче ще издрънчи и ще създаде суматоха.

  Главният рибар се казваше Трифон. Знаеха го всички в селото, но малко бяха хората, удостоени с неговото внимание да поведе лично рибарска дружина през полето. Той беше нещо като рибешкия генерал. Със себе си водеше двама свои помощници, нещо като адютанти – всеки един от тях със свои специфични задължения. Единият беше Пеню, доста порасло на бой момче, най-голямото дете на Дорковите. От тяхната къща, последна в селото, започваха поляните. В тази скромна, с нисък покрив кирпичена къща – основен строителен материал за времето, почти всяка година проплакваше по едно новородено. Пет или шест братчета и сестричета тичаха на воля, огласяйки по цял ден със звънките си като камбанки гласчета Дорковото имение, което се сливаше без граници с полето. По едно време дори спряха да ги броят, появата на новородено в този дом, който сякаш беше разтегателен, не се считаше вече за новина. И хората просто спряха да отбелязват новорождението в махленските хроники. Точно на кое число бяха спрели старите Доркови, осигуряващи значим прираст на населението в селцето, никой не можеше да каже с точност. Колкото – толкова. И никой не спореше.

  Петела, вторият личен “телохранител” на Трифката, така и не чух никога истинското му име, беше местният Робин Худ. Той не се разделяше със своя богат арсенал. Стреляше с всевъзможни оръжия, ръчна изработка. Лъкове – две или три модификации, прашки – също толкова, копия – късо и дълго, според случая на дивеча. Никоя животинка не можеше да се изплъзне от точното му око, стига само да я вземе на равна мушка. Бяха добавили към прякора му “Петела” и “Поразяващата ръка”, съвсем заслужено, заради стрелковите му умения с лично изработените от него оръжия. Защо обаче бяха избрали това “Петела”, така и не се разбра. Най-вероятно някоя забавна случка от детството. Но това бяха незначителни подробности, които историята беше подминала. Петел и толкова.

  Петима юнаци, както ни именуваше дядо, това беше съставът на нашата дружина. Себе си и естествено страшията Трифон, той определяше като най-важните в риболова. И понеже стана дума за Петела, нека да изясня, че много често ние, освен пълните торби с прясно уловени шарани, каракуда, червеноперки, се прибирахме и с ловен трофей, благодарение на нашия Робин Худ. Заек, гургулица и дори някоя по-доверчива яребица или пъдпъдък.

  Ловът траеше до обяд. Напече ли, прибирахме такъмите и тръгвахме обратно за селото. В най-големите полски жеги. Решение вземаше Трифката. Той, кажеше ли нещо, думата му на две не ставаше. И днес се чудя откъде идеше това огромно уважение към дребния човек, който, от приклякания и снишавания в шаварите на речните брегове и канали, не беше пораснал. Но никой не смееше да коментира неговия ръст.

  Понякога, без да вечеряме даже, веднага след бързата баня на открито на терасата се оттегляхме с дядо за почивка в най-хладната стая в задната част на къщата с прозорци откъм съседите, покрити с няколко ката големи бели листи. Те опираха в зашумените черници, храна за бубите, пазеха хладината в стаята, която съм запомнил и с недовършения таван. За толкова им бяха стигнали парите на дядови. Приличаше ми на скривалище, по-скоро на селска колиба край бостана – тайнствена, встрани от другите стаи. Дядо и аз се ползвахме с предимството да заемаме тази стая.

  Преди това, обаче, баба слагаше очилата, вземаше най-тънката игла и се заемаше с трънчетата, които ме бяха поразили през деня. Плюнчеше пръсти и като разтриваше мястото, най-вече на петите ми, изкусно и с голямо търпение, изчопляше внимателно остриетата, заседнали в ходилата ми. Най-тежки бяха пораженията от бабини зъби – малки зелени или светлокафяви топчици с доста остри иглички на всички страни, които раняваха до кръв. Винаги се питах защо точно бабини зъби! Докато един ден отговорът не просветли детското ми съзнание. Бабини, защото истински зъби имаше само баба ми. Дядо отдавна беше с изкуствено чейне и отгоре, и отдолу. По-късно такъв смях падаше като разказвах за това свое откритие!

  След добър улов цялата къщата се умирисваше на пържена риба. Баба залепваше за печката, а тиганът – за ръцете й. Наближи ли обяд или вечеря, дядо се разпореждаше: “Хващай тигана за ушите, няма по-сладко нещо от прясната риба!”. И баба пържеше.

  Спомням си и друг драматичен случай, когато някой беше изпуснал горния, по-големия и най-рибния язовир в землището. В него напролет хвърляха разсад. Презарибяваха го с неизродени шарани. Да има за Никулден. За тези месеци ставаха най-сладки, не много тлъсти. Хранеха ги. След като приключиха с търговията, изпускаха водата, де що се е оплела риба в подмолите, в шаварите и прораслите храсти около бреговете му, в останалата, макар и на дъното вода – събираха я с кошове, изгребваха тинята и я изнасяха на брега. После дезинфекцираха с някакъв много слаб разтвор срещу вредните паразити и почистваха дъното за новия рибен сезон.

  Защо драматичен ли? Тогава се беше случила голяма суша и в ТКЗС-то решили да изпуснат повечко вода от язовира за нивите. Ама вадарят нещо се разсеял, не затворил навреме шлюзовете и рибата прескочила през зейналите отвори, увлечена от бързата струя. Каналите завряха от риба. Не само това, ами водата излязла от ниските им брегове и заля кажи-речи цялото поле, барабар с поотрасналите вече лъскави парчета шарани. Като се научили за това, всичко живо, мало и голямо се втурнало към местата на разлива и започнали да пълнят щедро кошници, чували, легени – кой каквото сварил да грабне.

  Дядо след тази голяма злополука няколко дни ходеше навъсен като облак. Не го свърташе на едно място. Само мърмореше, гневеше се, искаше разправа с оня нехранимайко вадаря. Никой в къщи не смееше да го попита за каквото и да било, токова страшен беше видът му. И дори ако някое от децата, които така и не разбраха какво се е случило и защо дядо е толкова сърдит, се опиташе да каже нещо весело или да го попита нещо, баба го гушкаше силно в скута си, да заглуши гласчето му. С дългата си от груб плат рокля и пристегнатата около кръста тъмна престилка – нито веднъж не я видях без нея – тя ми приличаше на квачка, разперила криле над пиленцата си, подплашена от внезапно появила се тъмна сянка на двора.

  УДАВНИКЪТ СЪМ ГО СЪНУВАЛ, преди да се удави. Едни водни талази, едни преплетени коренища, едни водорасли, не можеш да мръднеш. Той обаче успя да се спаси, да изплува. Събуди се и това го спаси. Ама Димо така и не се събуди.

  Спорили кой ще преплува горния язовир, най-голямата вода в района, и пръв ще пипне корията край Балталъка. Така и не могли да решат спора с приказки и накрая се хвърлили в изстиналата след големите дъждове – рядкост по техните места – вдигала се вода. И то след като бай Стоил, пазачът на бостана, ги почерпил с диня. Свършили му били някаква работа преди това и той им рекъл: „Сядайте сега пред колибата и яжте на корем.“ Така им казал. Всички до най-дребните подробности от оня злокобен ден си спомняли дълго след това; всеки път намирали и спасение за бежанеца Димо, ама тогава, когато най-трябвало, така и не успели. Нищо вече не можело да върне Бежанеца при живите; преселници били техните от католишките села. И той като всички тях – на гости при баба и дядо за лятната ваканция. Ето ти тебе една ваканция. „Как ще оживяват старците сега след този случай?“ – нареждаше тихо на себе си баба му и току го придърпа към себе си. Дядо Михал не казваше нищо. Мълчеше. Не поглеждаше никого. На вид ербап в спорове и препирни, се оказа жалостив човек в това нещастие. Не посмя дори дори да отиде до къщата на удавеното, макар да беше в тяхната махала.

  Две мухи се бият под оризовата хартия, закриваща прежурящото слънце в подредена стая на осъдените души – близките на удавника. Защо тази дума е окупирала съзнанието ми? И в разговорите на другите все ставаше дума за удавника. Не може ли просто да се каже Димо, или само Бежанеца, както са казвали и преди този кошмарен и страшен ден. Шестокласникът Димо от града, какъвто съм и аз. Нямам смелост да приближа ковчега, не зная дали само от страх – страх си ме беше да видя лицето му, или и от нещо друго, без да мога да определя за себе си точно какво ще е то. Толкова ми е особено, че ми иде, ако мога ей така изведнъж да се изпаря, да се превърна в облак и да се издигна високо-високо в небето. Нищо не мисля, не мога да мисля, но като че ли не искам да мисля в такъв час, когато цялото село е сковано от непреодолима мъка и печал. Сякаш е изпепелено до последната си керемида. Има ли някой вина за случилото се? Тази мисъл мобилизира последните ми съпротивителни сили и аз се измъквам от душната стая, и изскачам без колебание навън. Прекосявам без да се обръщам малкото дворче пред къщата на Бежанците и изхвръквам на замрялата улица.

  ТАРТОР НА КОМПАНИЯТА, която се събираше при Сивен, местната кръчма, без значение от сезона – лете или зиме, и независимо от метеорологичната прогноза – беше Коджа Фитка. Пиша го с главни букви, защото той фигурираше в макар и неофициалните списъци на селото точно под това име. Никой не знаеше как беше записан Фитката в официалните книжа на кметството за гражданското състояние на всеки живущ тук. Така си остана той до края – Коджа Фитка. Негова беше последната дума, без значение за какво е ставало въпрос. Местните проблеми ли се обсъждат от изцяло мъжката компания в кръчмата, или международното положение, Фитката ще се произнесе експертно накрая, след като всички са изказали мнение, и с това ще се сложи точка. Само да отбележа, че заведението, което Сивен стопанисваше и се намираше съвсем близо до гордостта на селото – гарата, грееше вече с новото си име “Бирария”. И още нещо. Фитката произнасяше тази дума, необяснимо защо с трептящо “р”. Така си беше решил. С френско “р”. Иначе нищо ново не беше добавено във вътрешното обзавеждане на пивницата – това пък е старото име. Дървени маси, олекотени дървени столове от по-ново поколение, високата кръгла тежка метална печка, която не си знаеше годините. За нея някои дори твърдяха, че е отпреди Девети, демек от царско време. И все същата позната публика, която се събираше тук и зиме, и лете, и през всичките други сезони. Но, както е казано – името прави човека, така името прави и кръчмата, сиреч и нашето село вече е по новата мода. Беше се произнесъл в първите дни след промяната Фитката и сложи точка на спора има ли някаква файда за селото новото название, или няма. И все така с ентусиазъм вдигаше патрончето; това бяха малки стъклени шишенца, в които се измерваха стоте гроздова с анасон. Мъжете тук друго не пият. Да кажа и за Фитката. Селският зевзек може да се опише в щрих така: дългуч като маркуч; ни се води, ни се кара; ръце, крака поразкривени, леко усукани; главата му килната на една страна и издадена леко напред, бучната небрежно в изпъкналия му гръден кош, с щръкнали несъразмерни уши и увиснала долна устна, от което комай идеше и прякорът му Фитка. И смехът му, с който се заливаше след всяко свое остроумие, наблюдавайки внимателно реакциите на другите – същинско пуешко хълцане.

  В редките случаи, когато трябваше да купя лимонада за вкъщи, минавах край Сивен и преди да вляза още, спирах пред големите, неизвестно от кога немити прозорци на бирарията, от което гледката беше доста размазана, и търсех да видя вътре ли е Фитката. И само при вида му се смеех на глас. Толкова ми беше забавен. После, докато чичо Сивен ми слагаше звънтящите соденчета с лимонадата, стоях сериозен и съсредоточен. Как да се засмея пред токова големи хора? Ами ако ме видят и решат, че нещо им се присмивам! Едва сдържах да не се изкикотя като допреди малко, пред витрините. После, като излезех, си се смеех на воля, почти докато стигна у нас. Минавах и край телчарника на леля Донка, също наша по-далечна роднина. Тук роднините са безчет и днес не мога да ги изброя всичките, а за някои дори и не съм чувал.
  На най-главната стена на варосаното здание на стопанската постройка, откъм улицата, имаше изографисан цветен съветския герб, с чука и сърпа. Чудех се, защо точно този герб. Отговарях си сам. Защото това са инструменти, без които не може селската работа. Виж, съветското знаме липсваше. Сега си мисля, това ще е от недоглеждане на отговорника за украсата и нагледната агитация в ТКЗС…

  БАБА МИ, когато бяхме насаме и когато ставаше дума за дядо, казваше “гони го Миаля”, ама с топлина, която идваше отвътре й. И с подчертано уважение. Изпълняваше всичките му желания. Без дори да са адресирани до нея и без дори името да си е чула в това, което казваше. Макар и рядко, понякога се прибираше разстроен от гарата, сигурно някой го е ядосал с каприза си, или не е успял да продаде достатъчно закуски, и доста заповеднически се разпореждаше. Тя го слушаше внимателно, без да се противи, без да му възразява; тихо и смирено си вършеше своята работа. И това го стопляше, душата му се отпускаше, отдалечаваше го от несвършващите му проблеми. Това тя го умееше повече от всички.

  Някои от влаковете бяха толкова начесто, че той не си правеше труда да се прибира. Отбиваше се при Сивен. Сядаше открая на компанията, по-близо до вратата, заслушваше се понякога в разговорите, почти без да се намесва. Почиваше си, преговаряше си наум репликите, с които привличаше вниманието на пътниците от влака, на които така и никога да не можа да угоди напълно. Въпреки старанието и усърдието. Ама, такъв му е занаятът!

  Баба си говореше с животинките, които населяваха неголемия ни, но подреден, спретнат по мерките на селото двор. Той беше разделен от новата къща на две части – предна, с цветната градина, със зидана с камък и тухла ограда, върху която хвърляше сянка лозницата и къщичката за кучето-пазач; и същинския селски двор със заграденото за пилетата и зайците обширно място, да не се изкушават от зеленчуковата градина и да не подяждат челядта. Тук вирееха всякакви култури, от които се прибираха по две-три реколти на сезон, според времето им. Имаше и няколко плодни дръвчета, които обаче така и не се приспособиха към капризите на времето в равнината и все оставаха изненадани я с късна слана, я с градобийна градушка. Само дюлите проявяваха характер и успяваха да запазят плода си – жълтите, светещи на слънцето, с подути мъхести коремчета плодове.

  Имаше си явни предпочитания към прасето. Все си намираше работа покрай кочината в най-отдалечената част на задния двор, ама заради него беше това. Да го нагледа. Да не му е топло в летните жеги. Тогава бяха нашите ваканции и ние, тримата братя, се качвахме с майка на влака и поемахме към село. Селото с гара – най-голямото му достойнство, на която дори спираха и бързите влакове за морето, и тази негова популярност беше изписана на всички ни – мало и голямо – на челата. Отпускът на баща ми беше кратък.

  Старият очукан чайник, нов никога не си купиха, издаваше намеренията на поредния й рейд сред животните в двора. Спираше до ниската дървена оградка – дядо майстореше всякакви чудесии, в помощ на стопанството покрай къщата и вътре по стаите, сковал беше и това съоръжение. Ще погледне отвисоко прасето, ще се наведе бавно и ще го полее ритуално с хладката вода, като прокара гальовно ръка по розовия му оширен вече гръб. Тихо нещо ще му говори. Къпеше го като дете. Окуражаваше го. Някои от думите й засягаха в гърлото, не достигаха до мен и аз не можех да разбера какво точно му казва. Сега не мога да възстановя в паметта си всичките и доста учудващи детското ми съзнание строфи. Нейната хитрост беше непостижима. Докато да доближи нейната най-важна и последна точка, ще поспре на няколко пъти, ще се огледа театрално наоколо, сякаш търси нещо, ще се наведе и ще вдигне от земята някоя наядена от “пустите им, да опустеят дано” червеи тумбеста дюля, тръгнала си без време от дървото. Но аз знаех, че този неин умел, хитро замислен маньовър е само за да разсее подозрението на околните живи същества, че има пристрастия само и единствено към прасето. На кокошките незнайно защо се сопваше. Подхващаше ги отдалече: “Търчете, бе! Търчете!…” Те като чуеха да хлопне задната врата “се набираха” нататък, вперили малките си любопитни очички в познатата им пълна фигура. Отначало разсеяно и с нежелание, сякаш бяха залепнали за сянката, която им правеше яловата дюля в заграденото с мрежа място от двора. После постепенно усилваха крачка, докато пъргавите им, къси кокалести крачета не ударят шумно земята под тях, сякаш едри капки дъжд се сипнаха отведнъж от горе. Струпваха се плътно покрай мрежата, да не би стопанката нещо да им подхвърли. Оставаха така замръзнали с вдигнати глави, докато не ги отмине. После бавно и тромаво отново се връщаха под сянката си, като се наместваха смешно всяка на старото си място. Помнеха го. Баба не спираше да ръси неповторимите си мъдрости по техен адрес. Гласът й, на пръв поглед укоряващ и сърдит, извираше от дълбините на душата й някак меко и топло, глас на добра и грижовна стопанка: “Търчете, бе! Да не видите човек… Кат’че слънцето… животът се върти само зарад вас…”

  НАЙ-ГОЛЯМА “СКИЦА”, според местното определение в пренаселената ни през лятото къща, беше голямата леля. Малката леля беше почти на моите години, изтърсакът в къщата на дядо ми, както се викаше на закъснелите бебета, което пък ми даваше кураж от време на време да я поступвам. За щяло и нещяло. Тя ми се сърдеше за своеволието и ме наказваше като ме отбягваше, ама й минаваше бързо. Но най-хубаво беше, че никога не ме издаваше. Бях най-големият в детското царство, в което растяхме свободни и независими в дългите летни месеци, макар и с неумити крака и уши. Възрастта беше голямо предимство в онова време, защото на по-големите ни разрешаваха повече неща и най-вече повече свобода.

  Леля Ванче, голямата леля, беше най-веселият човек в къщата. Усмивката й – лъчезарна, заразяваща, не слизаше от лицето й. Дори си мисля, че тя беше най-веселият човек не само у нас, ами и в цялата махала, а може би и в селото, от единия до другия му край. Ама може и да съм преувеличавал. Тя също беше градска персона като нас и водеше двете си дъщери на ваканция в село. Като свършеше работата си в кухнята и с прането и нарешеше момичетата, забождаше отгоре им и по една панделка и си пускаше скромното очукано транзисторче. Панделките бяха най-големият ми дразнител. Често издебвах удобен момент да ги перна небрежно с ръка; те се килваха смешно на една страна, а момичетата веднага надаваха вик. Баба ни кореше, бързаше да ни помири. “Какво стана сега?… Защо тези крясъци?… Да не ви колят?!” Леля, обаче, никак не се трогваше от тези пресилени драми, при което моите братовчедки, макар и артистично и доста пресилено, пускаха и по някоя дребна сълза. В крайна сметка всичко отминаваше бързо, мирът и разбирателството отново се възцаряваха на двора и игрите продължаваха.

  Леля Ванче знаеше целия репертоар на транзистора и често му припяваше тихичко на глас. А тръгнеха ли хората по обяд, захвърляше гумените чехли на една страна и се “хващаше” на хорото. Боса и с кърпа в ръка. Аз бях свикнал с нейните хора и вече не се свенях, както в началото. Ставаше ми леко и весело и на мене. И на другите – и на тях им ставаше леко и спокойно. Така се е запазила в спомените ми голямата леля. Дори лошата болест не попречи на вечната й, несменяема, заразяваща веселост. Иска ми се да вярвам, че с песните и хората на двора нейната болка е била по-малка. Защото много я обичах. И двете лели ги обичах много. Днес също, въпреки че едната вече я няма.

  ДЯДО СЕ ПРЕМЕСТИ от гарата в училището. Превали годините и с гордост напусна своя бастион. Тежките кошници ставаха все по-тежки и по-тежки в ръцете му. Изгуби силата си, някак се смали, осанката му се изгуби. Преживяваше го, но с времето се примири. Преживяваха го сякаш и хората от селото. Отначало дори избягваха да го срещат, толкова унил им се виждаше и гледаха да свърнат в друга уличка, ако той се зададе срещу им. По-странно беше, че откакто той остави кошниците празни, гарата и тя го последва, смали се. Бързите влакове взеха да не спират, а тези, които по стара памет още спираха, оставаха за две-три минутки, колкото да слязат пътниците и да се качат новите, и бързаха нататък. Ще рече и закуски вече не можеш да предлагаш. Тяхната гара, голямата им гордост! И каскадата от канали, които хранеха полето, и те останаха в спомените. Отпървом изтъняха, после се разбягаха. Изпариха се, останаха само коритата, които постепенно се изгубиха в настъпващия треволяк, който затъкна сухите рани от миналия им живот. И рибите в тях, и те се превърнаха в сух спомен. Оризът се върна в родината си Китай, експертно твърдеше Фитката при Сивен. Той се държеше, не предаде тезгяха, само посивя като името си и леко се изгърби. И все така, както го помнеха всичките му уважаеми клиенти, наливаше с равна ръка анасонлийката от шишето. Прав ще излезе Ърнест за любимото си дайкири. Горивото на живота! В превод на нашенски, срещу упреците, че многото пиене скъсявало живота: “Заради една умирачка няма да си разваляме кефа, я!”. Ами то без ракия живот ли е? Това никой не го казва, ама всички го мислят.

  Поп по щат в черквата също нямаха. Остана клисарят, ама тази длъжност се зае от жена. Тя отваряше, тя затваряше и вардеше свещите да не подпалят олтара. Отче прихождаше от друго село и много рядко.

  Дядо Михал разпалваше печките в училището и биеше звънеца, докато не получи удар. После получи втори, по-силен, залежа се и така си угасна, тихо и невъзмутимо. Като въглените, които с такова старание разпалваше. А училището се смали, смали и един ден хлопна врати. Свършиха децата. Не отиде в Китай училището, като ориза, ама градските училища го изместиха.

  И ДНЕС ми е пред очите. С подскачащата по детски походка, щом се зададе от завоя на тясната уличка откъм гарата; навита пружинка на механична играчка от прохождащия и тук социализъм, чийто ревностен привърженик остана до края на дните си; възслабата му, изтъняла, попрегърбена от работа и дертове фигура. От слънцето право в очите ми сякаш плува в маранята от сгорещения тракийски въздух, издига се високо, после отново се спуска плавно на земята. После съвсем изчезва. Милият ми дядо.

  Чувам дрезгавия му от цигарите, на пресекулки глас: “Никакво село не сте без гара…”

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Ангел Колев е роден на 12 октомври 1950 г. Завършил е журналистика в град Лвов, Украйна, през 1974 г. Бил е редактор в различни издания в София. Публикува разкази в централния печат, негови творби са включени в литературни сборници. Има две самостоятелни книги – “99 страници от Америка” и “Това е Аляска”. От 1999 г. живее със семейството си във Филаделфия, САЩ. Създател и собственик е на литературния проект “За Буквите”, подпомага издаването на книги на съвременни български автори, организира срещи на творци в българските общности в Америка. Той е един от създателите на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, а от 2019 г. е неин президент.

  .

• Малка магия

  

  .

  Последните капки нощ се оттичат от клоните
  и потъват в сянката на смокинята.
  Тревата, стъпкана през нощта,
  разтърсва рамене и се отлепва от тинята.

  Само птиците знаят кога идва утрото,
  преди то самото да се е събудило…
  А един слънчев лъч е открил пеперудите
  и приглажда крилата им влюбено.

  Страховете от вчера засега ще се скрият
  и светът е от слънце и надежди залят…
  А една жена с радост прави малка магия –
  с аромат на кафе и препечен хляб.

   

  Снежана Изворска-Ауад

  –––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Снежана Изворска (след брака си с д-р Ануар Ауад – Изворска-Ауад) е родена в София през 1945 г. Завършила е българска и френска филология, работила е като редактор и преводач. Като студентка нейни стихотворения са публикувани във в. „Пулс“ и сп.“Септември“, участвала е в литературни четения. Преди 50 години пренася България със себе си в Галилейските планини в Израел. Родният й език е за нея средство за личностно оцеляване, поезията я е спасявала в трудни моменти. Възпитала е децата си да обичат българския език и родината. Двамата й сина-инженери са се върнали да живеят в България, а дъщеря й – певицата Мира Ауад, пише музика по стихотворения на майки си и ги пее на български. Първата стихосбирка на Снежана, „Лирика“ (илюстрована с нейни и на баща й рисунки), излиза през 1994 г. Нейни творби са част от антологията „Дъщерите на България по света“, която Лигата на българските писатели в САЩ и по света издаде тази година.
  

  .

• Heartleaf Philodendron

  

   

  Замина и му остави
  цветя.
  Стайни растения в саксии.
  Да ги полива – така му каза –
  пречиствали въздуха
  и абсорбирали токсините.
  Беше ги свалила от горния етаж.

  На масата видя разтворен
  бележника – спомни си за
  летните дни, когато на терасата
  му поднасяше купичка
  с боровинки, а после
  двамата сядаха да пишат
  поредната „глава“ от книгата му,
  докато морето пееше
  в краката им.

  Филодендронът
  със сърцевидни листа е най-лесното
  за гледане растение.

  Мъжът взе бастуна си
  и заизкачва тежко стълбите.
  Отиваше да говори
  с цветята.

  Беше му заръчала
  да ги полива.

  Дали щяха да издържат
  до пролетта?

  .

  Людмила Калоянова

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Прости ни, Майко!

  

  .

  Прости ни, Майко, дрипава и клета,
  за бащино имане неопазено!
  Земята твоя бе на три морета –
  днес шепа е, от хищници нагазена.

  Прости за поруганата история!
  Забравихме свещените си корени.
  Не си ти, Майко, просто територия –
  родила си люде, от Бога водени!

  Духът ти свят, отхвърлил всяко робство,
  как стене горко заедно с чедата ти!
  Пред чуждите, потънали в охолство,
  за къшей хляб сме свели пак челата си.

  Защото пръснати сме като птичета
  и слепи като жертвени войници…
  Но дръзват пак, пробиват сняг кокичета,
  изправят се зелените редици!

  В сърца синовни вече са поникнали
  и крепнат днес Кубратови завети.
  С дела и песни, към небето литнали,
  единството отново ще засвети!

   

  Рада Капралова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Рада Капралова е родена през 1958 г. в Айтос. Завършила е икономика във ВИИ „Карл Маркс“ – София, има следдипломна квалификация по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Омъжена, майка на три деца. Тежкият български „преход” я запраща далеч на юг, на брега на Бяло море, където работи и продължава да твори. Към издадените по-рано лирични книги „Върху айсберг гореща сълза” (1999 г.) и „Отговорът е любов” (2007 г.), се нареждат „Завръщане на Пенелопа” (2014 г.), „Емигрантски Декамерон“ – сатирична поезия (2016 г.) и „Родината в мен“ – стихове и разкази (2020 г.). В сърцето на Гърция, заедно с шепа родолюбци, основава Клуб на дейците на културата „Нов живец” – Атина и се включва в поддържането на творческия огън у българските емигранти. Със старата си професия – журналистиката и новото си увлечение – живописта, тя помага на събратята си по перо като редактор и илюстратор на книги. Творбите на Рада, независимо дали с перо или четка, са пропити с носталгия по красивата родна природа и с копнежа да опознае духовните тайни на живота и Вселената. Опитът в странство я учи да преодолява с усмивка горчилките на миналото и да превръща настоящето в мечтаното бъдеще. Носител е на отличия и награди за литература и живопис.

  .

• Лилавите софийски вечери

  

  .

  .               На Елмира

  В едно друго време,
  в една друга реалност,
  назад през разстояния и сезони,
  все още виждам онези
  вълшебни софийски залези!
  Небето, обградено в лилаво
  в тихия летен сумрак,
  който бавно се спуска
  и приспива уморения ден.
  И малките улички
  в центъра на София –
  все още тихи и с много дървета,
  с изпочупени улични лампи,
  но по-скъпи дори и от
  пищен Парижки булевард.
  И познатата кръчма квартална
  с няколко маси с бели покривки,
  спомен за вино в чаша кристална
  лилавия залез изпраща с усмивка.
  Шум от късни трамваи
  и от фонтаните пред НДК,
  вечерният силует на Витоша
  над нощните витрини на града
  и затихващият шум по „Витошка“…
  Моите софийски лилави вечери
  останаха там – в едно друго време,
  в една друга реалност…

   

  Снежана Галчева

  –––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.
  

  .

• На българите в Чикаго

  

  .

  Далече, там зад океана,
  далеч от българския род,
  във вас носталгията остана
  към своя български народ.

  Макар животът ви в чужбина,
  да е спокоен и красив,
  обичате я таз родина
  и скъп е всеки спомен жив.

  Издигнахте до небесата
  в Чикаго българския флаг.
  Прославихте и там страната –
  на родолюбието е знак.

  Културата ни там посяхте,
  във необятния простор
  и нашите хора играхте
  на чуден български фолклор.

  България сега ви кани,
  върнете се във някой ден.
  Тук винаги ще сте желани.
  Това е поздравът от мен.

   

  Братой Диков

  –––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Австралия

  

  .

  Бях забравила да се усмихвам.
  И цветовете на белия ден.
  И душата ми, птица притихнала,
  студуваше нейде далече от мен.

  Бях забравила внезапния изблик
  на детска глъч в домашен уют,
  „добър ден“ на случайния пътник
  като полъх от нежния юг.

  Не сънувам ли? Дъжд от усмивки
  завалява след звучното „хай“.
  Боже, кому ли съм толкова близка,
  та далечният остров ме знай?

  Кой ли господ благосклонно събрал е
  ловци на щастие от целия свят?
  Не Вавилон, това е Австралия,
  където омраза и гняв не растат.

  И неусетно и мойта усмивка
  бано разтапя у мене леда.
  Ще намеря ли в теб, материко,
  лек за мойте строшени крила?

   

  Станка Николова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  Станка Николова е родена през 1944 г. в с. Ивански, Шуменска област. Завършила е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работила е в сферата на образованието и културата в Разград. Била е и секретар на Дружеството на писателите в Разград. Има издадени четири стихосбирки – „Спасена тишина “ (1999), „Когато лятото отмине“ (2005), „Водно огледало „(2017) и“ В прегръдката на залеза“ (2019). Живее в Пърт, Австралия, от 2009 г., където доста преди нея отиват двете й дъщери. Член е на Съюза на свободните писатели в България.
  

  .

• Защото толкова те обичам!

  

  Толкова те обичам, но ти никога няма да разбереш това. Защото аз преминавам, а ти ще останеш. Аз съм прашинка, а ти си скала. Някога, много отдавна, се отчупих от теб и се разломих дума по дума в дългия хоризонт, по който си тръгнах. Опитах да те забравя. Всичко, което ме свързваше с теб се размота като нишка от гаснеща, съскаща мълния – ссспомен, ссслънце и сссън. Цветовете ти се свлякоха и покриха грижовно твоите звуци, твърди и ръбести като камъни. Не разбрах дали ме замеряше с тях да ме боли за из път или просто искаше да ме убиеш. Но такава е понякога любовта – нищо не иска, а всичко ти взема. Подарява вселени в замяна на най-ценния миг. Нямаш ли този миг, нищо нямаш.

  Тръгнах си точно тогава, в мига, когато ти ми разказваше приказка. На двора, пред къщата на момичето, разцъфнала една круша. Момчето вързало люлка на нея и така залюляло девойката, че тя отлетяла право в прегръдките на Слънцето. Светела горе в небето Слънчовата невеста, а момчето изгоряло от мъка и се превърнало в пръст.

  Тръгнах си. Не исках да зная какво е било по-нататък. Нали всичките нас в крайна сметка ни поглъща пръстта? Исках да продължа без знание за живота. Да го усетя. Да го формирам по своя калъп, да му наложа своята мярка. Защото любовта е и егоизъм – търсиш се в другия и, ако той е по-голям от душата ти – бягаш. Невъзможно е малко да помества голямо. Трябва си равенство. Малкото за малко мечтае. Многото – за още по-много.

  Само едно не разбирах тогава. Защо толкова те обичам? Никое завършено следствие не може да обгърне своята необозрима причина. Никой път не брои пътеките, които са го съставили.

  Станах пътека. Криво се лутах и преминавах през скали от мълчание. Над мен се раздираха светкавици от присмех, валяха укоряващи дъждове. Имаше и кал от безразлични потоци. Спирах сред прѝпечни петънца от съчувствие. Продължавах. Отдалечаването е помъдряване. Само тогава разбираш какво си избрал да изгубиш, колко си готов да дадеш и как да останеш сам с товар от любов, който ще носиш до края на дните си. Тегоба е. Ти ме научи на тази дума.

  После се срещнах с чуждия. Той не разказваше приказки. Изговаряше точни фрази с ясни значения. Знаеше перфектното място на паузите, интонационните възклицания, точките. Твърдеше, че ме обича, защото съм била подходяща. Никога не попита дали го обичам и аз. Имаше ли значение? Важното бе, че аз бях подходяща. Ти никога не си ми казвал това. Просто ме обгръщаше. Проникваше в мен, ласкаво, властно, грубо и нежно. Караше ме да кънтя и да шептя. Силно да любя и мразя.

  Чуждият ми обясни, че крайностите са опасни. Че равнината е по-сигурна от върха. Че хоризонтите са илюзии. Че тъпченето на едно място поддържа добра форма в живота, а дългото вървене води само до смърт.

  Въведе ме в учтивостта. Няколко думи от него срещу няколко думи от мен. Размяна на звуци с елегантен акцент. Моите мисли нямаха значение. Отекваха нощем в съня ми – гняв и горест. Безмълвие. Ти ме научи на тези думи. Но как да ги разменя с теб? Подарено назад не се връща.

  А чуждият настояваше за още размени. Благодарности срещу правила. Негово за негово. Моето си оставаше мое.

  Продължавах тайно да те обичам. Той не се интересуваше от това. Напредвах в утъпкани стъпки. Добър ден, приятно прекарване, довиждане, добро утро, оу. Безвремие, безстрастие, комплимент. Премерено усилие, после уикенд. Лесно ми беше с чуждия. Той изискваше малко от мен. Обичаше ме дотук.

  Никога не го попитах защо е толкова самодостатъчен. Защо не понечва да ме удави във вулканични емоции, мелодични възклицания и овъглена мъдрост? Защо не ме иска постоянно и алчно, както ме искаш ти? Защо той понякога ме оставя на мира, а ти ме преследваш насън и наяве – горещ, непреклонен, страстен, ненаситен, убийствен и възкресяващ? Защо той е от – до, а ти си безкраят?

  Изобщо не съм подозирала колко безпомощен, всъщност, е чуждият. Живях с него години, а ми трябваше миг, за да осъзная това.

  Веднъж той дойде и ми каза, че там, в края на красивите къщи с кокетни дворове, имало дива градина. Неокосена, крива, тревясала. Над нея дъждовете гърмели, когато пропадали в своенравната, неопитомена земя, а слънцето жарело, вместо само да свети. Там обитавала непозната и неизвестна белокоса жена, която никой не разбирал. Но нали, все пак, трябвало да се знае какво иска тя, за да й бъде доставено и после да се иска от нея в замяна? Само че тя не разбирала чуждия. Не я разбирал и той. Затова ме и питал, останало ли е нещо в мене от теб? Нещо скътано, непроменено и неподменено? Нещо недадено. Да му го дам да го ползва в тази неприятна история.

  Тръгнах до него. Навлязох в зеленото на дивия двор, после раздвижих ресните от злато, които се спускаха право от продъненото платно на небето върху косите на онази жена. Сякаш Слънцето беше оставило остарялата си смъртна невеста, долу в ниското, върху потъпканата памет на пръстта. Ти ме научи да виждам така. Другият, чуждият, ми описа картината като грозна реалност.

  Наведох се над Белокосата и я попитах иска ли нещо от мен или него. Като чужда я питах. А тя ми отвърна, че искала своето си. Теб. Ако те зная, разбира се. Ако още те помня. Ако не ми се посвиди да те споделя. Защото толкова те обичала, но сама вече не можела да те завърне.

  Застанах до нея и започнах шепнешком:

  „Отче наш, ти, Който си на Небето…“

  Гласът ми се извиси и възкръсна:

  „Да се свети Твоето Име, да дойде Твоето Царство…“

  Очите ми видяха света:

  „Да бъде Твоята Воля, както на Небето, така и на Земята…“

  Завалях:

  „Насъщния ни хляб дай ни днес …“

  И тогава ти се върна. Както винаги си се връщал. Необуздано. Не по канона, а свише:

  „И опрости дълговете ми, тъй както никой друг не може да ми ги опрости!

  И давай ми още от себе си, защото ти имаш, а аз нямам.

  Ти си щедрият, а аз просещата.

  Ти си Словото, а аз само един твой звук.

  Откънтявам и заглъхвам.

  И няма как да ме има, ако ти не ме спасиш –

  мой, единствен, горещ и багрен

  български език!

  И още, направи така,

  че да те чуват и чуждите,

  да те говорят и пишат своите,

  да те знаят децата ти

  и да те носят със себе си

  от нине во присно

  и во веки веков!

  Амин!“

  Над главата ми разцъфна една пролетна круша. В клоните й се изви вихрушка и разлюля бял аромат. Сякаш душата ми се разтвори и невидимо полетя нагоре. А аз останах долу, на земята, за да зачевам твоето семе и да раждам разлистено слово. Докато стана на пръст. Защото толкова те обичам!

   

  Здравка Владова-Момчева,

  22 май 2021 г.
  Лондон, Великобритания

  .

• Самодивски танц

  

  .

  Завръщам се с годините назад
  за срещата ми с първото момиче.
  Да беше юли, щях да бъда млад,
  но есента до голо се съблича.

  Светът е непонятно предвидим,
  изстрелва се в различни измерения.
  Да беше сняг, че в него да горим,
  но в Тропика е дяволски студено.

  Изтривам всички минали следи
  и в пясъка на времето се сливам.
  Да беше вчера, че да си простим,
  но утре ще ме погнат самодивите…

   

  Михаил Кръстанов

  –––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.
  

  .

• Отбих се от пътя…

  

  .

  Отбих се от пътя,
  да попитам двойката лебеди
  с какво е запълнено
  пространството помежду им –
  с диво око, разтварящо се в кръгове,
  с цветове небесни,
  с пулсиращи отражения
  на крайбрежните тръстики
  или със сърцевидната сянка на единия,
  докато другата – отстрани –
  напразно пърха да се измъкне…

   

  Свежа Дачева

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Утре

  

  .

  Утре ще бъда
  друга

  в ръцете ти
  ще се изкъпя
  устните ти ще поръся
  със сладка сол
  песента ти ще изпея
  с тих глас

  утре ще бъда

  ние сме
  утре

   

  Дарина Шнайдер

  ––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Емигрант

  .

  Стихове от Васил Чавдаров

  

  .

  ЕМИГРАНТ

  Емигрант… Орисия, проклятие или пък слава?
  Тежки думи… С тях мъчно се диша – подобно в забой
  в диамантена мина, напук на света изоставена.
  Или опит отчаян да търсиш ковчега на Ной

  сред планета обречена, болна от гибелна лудост?
  Рой въпроси, които валят като призрачен дъжд
  по прозореца сляп на душата ми, вечно събудена,
  и се стичат във моите мисли нашир и надлъж.

  Чужди хора – учтиви на думи, привидно загрижени.
  Чужди краища – колкото триста далечни луни.
  И ти чужд си – сякаш риза на ближен, насила харизана,
  вместо откуп за собствени грешки и чужди вини.

  Все ти липсва онази магия – Родината, святата,
  дето даже на мъртвия камък пак вдъхва живот.
  Във рибарските мрежи на съня си превтасал се мяташ –
  сомнамбул безподобен, за сетна полуда готов.

  Емигрантът е странник, заложил и дните си земни,
  който руска рулетка играе със свойта съдба.
  Той е блудният син, за родата некръстена демон,
  синоним овехтял на неспирна душевна борба.

  Ех, прокоба – да съм виснал на клупа на корен родилен
  и да нося насила в сърцето барутна искра,
  всеки ден да се питам ще се върна ли жив във Родината
  и да прося от Господ не в чужда земя да умра!

   

  КЛОШАР

  Пристъпва с походка трънлива на клетник завършен
  и гледа с очите на шут, изначално умислен.
  Брадясал е даже в душата си, рано прекършена,
  а устните рядко разцъфват за късна усмивка.

  Подобно на призрак приседнал е тихо
  пред входа на храма от Бог милостиня да търси –
  пак заедно с куцото куче броят си бълхите
  и малкото жълти стотинки в каскета окъсан.

  Това е клошарят – в града той е гузната съвест
  на всичките сноби, одумници и мизантропи,
  живеещ насила в устата им – плют и несдъвкан,
  и все на вратата на псевдоморала им тропащ.

  Събрал е в сърцето си цялата мъка и бедност,
  бездънния гняв на света и детинската радост.
  Така си живурка – с илюзии вечни и дребни,
  едва оцеляващ остатък от чезнещи прадеди.

  Един ден ще се възнесе до кубето на църквата –
  с крилете на ангел, без вехтия сак на плещите си
  и, виснал докрай на врата на камбаната гърлеста,
  ще буди и вашите глухи, незрящи душици.

   

  –––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Нистинари

  .

  Разказ от Виктор Хинов

  

  Жаравата е пред краката ми. Крачка напред и ще разбера истината. Крачка назад и всичко ще си остане, както си е било. Само дето хората около мен очакват нещо. Само дето аз очаквам нещо. Ако се върна назад, всички ние ще бъдем разочаровани. Все едно сме очаквали скъп гост за празника, а той не е дошъл. Само една крачка ни дели от истината. Само една крачка.

  Всичко започна с идеята да се опитам да напиша нещо за нестинарството – този древен обичай по българските земи, за който всички знаем от деца, но никой не го разбира.

  Седмици наред го мислех. Прочетох доста неща за нестинарството и гледах маса видео файлове. Не помогна. Нищо от това, което видях и научих, не ми лягаше на сърце.

  Продължих нататък. Опитвах се да си обясня нестинарството, да го почувствам. Какви ли не теории ми минаваха през главата. Тракийски, извънземни, древнохристиянски, психиатрични и какви ли още не. Не върви. Не става.

  Нестинарството си оставаше тайна за мене.

  Тогава разбрах, че няма друг начин. Взех си отпуска, намерих самолетен билет за България и ето ме на летище София. Брат ми Игор ме посрещна леко загрижен.

  – Какво става? Какви са тези внезапни пътувания? – ме попита той веднага, след като се прегърнахме.

  – Нали ти казах, батко. Идвам да видя нестинари.

  – Абе, вие там в Америка май съвсем сте изперкали. Какви нестинари те гонят баш преди Коледа? Я да те откарам да видиш нашите, а после ще решим какво да те правим.

  Той Батко е такъв – сериозен човек, инженер. Малко приказва, много върши. Докато мама сложи масата и си поприказваме с нея, те с татко изпушиха по няколко цигари на балкона, а после той ми каза:

  – Днес и утре се наспи, почини си от полета, а в сряда сутринта тръгваме при нестинарите. Ето и татко се запали и иска да дойде с нас. Аз ще си взема отпуска и ще поразпитам наоколо за информация.

  И така, само два дни по-късно ние вече пътувахме тримата с „Фолксваген“-а на батко.

  – Нестинари – мърмореше батко, докато се бореше със софийския трафик. – Глезотии американски. Съвсем си се обърнал на турист. Трябваше да те откарам в „Механата“ на Витоша и там да ти покажат нестинарски танци, докато си пием ракията. Щяхме да заприличаме на Бойко Борисов, който посреща Обама. Трябва само да хванеш малко тен и като ти издърпам ушите ставаш едно към едно. Поне щях да му спестя на „Фолкс“-а дупките по разни там селски недоразумения, които някой политик, в пореден пристъп на маниакална психоза, се е изхвърлил да нарече път. Той, „Фолкс“-ът, не ми е първа младост, а и ние тук не си сменяме колите като чорапите, да знаеш.

  Аз гледах наоколо. Вече излязохме от София и се движехме през Горни Богров. Листата на дърветата бяха поопадали, беше облачно, ветровито и доста топло за сезона.

  „Какво ме докара тук? – се запитах. – Защо никога не мога да се мирна?“

  Баба Велика, лека й пръст, това го наричаше „въгърец в задника“. Явно моят въгърец е от тия, дето никога не мирясват. Мине се, не мине – и се паля по поредната идея. Подхождам към нея уж разумно, но накрая все се оказва, че съм в небрано лозе и няма накъде да отстъпвам. Както тогава, на шестнайсетгодишна възраст, в залата по самбо. Спомням си го, все едно беше вчера.

  Ето ни двамата на тепиха. Аз и Сашо. Проклетият Шамандурков! Как се усмихва, уверен в собствената си победа. Висок, силен, с дълги ръце и крака. Никога не ми е вървяло с физическите упражнения. Още от малък, когато приятелите ми правеха, ей така на майтап, коремното на лоста в двора, аз едвам успявах да се набера няколко пъти. Това, което на тях им беше дадено, аз трябваше да постигам с упорити тренировки.

  Всяко момче по мое време искаше да е силно, да може да защити себе си и да завоюва правото да защитава момичетата. Такова беше времето. Момче ли си, трябва да умееш да се биеш, и аз, който едно коремно не можех да направя, се запалих по самбото.

  И сега, в залата по самбо, Сашо Шандурков, по прякор Шамандурата, ще измете тепиха с мен и ще завоюва уважението на самбистите.

  Нали знаете, че затова служат слабаците. Те помагат на останалите да завоюват мястото си в групата. Самите слабаци никога не влизат в групата. Това не е тяхната функция в живота.

  Отстъпление няма. Всички гледат с интерес и очакват развръзката. Не ме интересува. Майната им. Влизам в борбата с предизвестен край.

  Ръцете на Шамандурков ме хващат в захват. След секунда една от любимите му подсечки ще ме подкоси, а дългите му ръце ще ме заковат на тепиха. Но какво е това? Какво става?

  В момента, в който Шамандурков ме бутна назад, за да ме изведе от равновесие, аз хванах здраво реверите на куртката му, легнах на гръб, повличайки го след себе си и с десния крак го подпрях в корема. Шамандурков полетя като безмоторен самолет в деня на авиацията, сеирджиите замлъкнаха опулени. Това беше класическо колело. После то стана една от любимите ми техники. Можех всеки да докарам насгода и да го изстрелям в орбита. Така намерих себе си в самбото. Нещо тогава ме направи борец.

  Ех, младост, младост. Все ни караш да се пъхаме баш, където не ни е мястото. Сега знам, че хич, ама хич не ставам за хирург, но веднага след завършването на академията ми се струваше, че хирургията е моят живот. Почнах като асистент в клиниката по ортопедия и травматология в ИСУЛ.

  Знаете ли какво е да си на нощно дежурство в ИСУЛ, в далечната 1995 година? По онова време шефовете отказаха да дават дежурства на повикване. Обясниха ни, че не им плащали повече някакви републикански пари, и те, като следствие, просто спряха да си вдигат телефоните през нощта. Капитализъм и демокрация отвсякъде.

  Отделения, пълни с прясно оперирани болни, както и с всичко, което може да дойде изпочупено в спешното, бяха отговорност на млади, току-що изпечени шеф-екипи, като мен. Целият ми екип се състоеше от мен и един новозавършил колега, който все още не знаеше на кой свят се намира. За разлика от него, аз знаех на кой свят се намирам. Планетата се казваше българско здравеопазване, а играта беше всеки сам за себе си, и горко на пациентите.

  Шефовете оперираха през деня мутри, политически величия и други платежоспособни пациенти. Ние, шеф-екипите, можехме евентуално да се доберем до някой екартьор, с който да отваряме път за работа на хирургичното величие. Работата ни през деня се състоеше в това да се опитваме да не заспим след нощно и търпеливо да изслушваме, как даже и екартьорите не можем да държим като хората, а искаме да ставаме хирурзи. После имахме задължението да зашиваме раните след величията, да сменяме превръзките и да пишем епикризи.

  Никой не си правеше труда да ни учи. Понякога ни даваха да оперираме, само за да ни размажат на следващия ден от подигравки на сутрешният рапорт. Но през нощта… През нощта ние бяхме всичко и отговаряхме за всичко. Горко им на пациентите!

  Аз винаги съм бил жалостив. Сигурно това беше основното, което подтикна родителите ми да ме насочат към докторлъка. Знаех, че закон няма и през нощта мога да си правя с пациентите, каквото ми скимне. Мога да оперирам всеки пациент, влязъл в спешното. Мога да го врънкам за пари и да се упражнявам в хирургия за негова сметка.

  Това се наричаше при нас обучение. Закон на джунглата. Когато осакатиш достатъчно пациенти, ставаш отличен хирург, показва опитът на родната хирургия. Опити и грешки, бате. Опити и грешки.

  А на мен ми беше жал за пациентите. Тези, които можеха да изчакат до сутринта, поставях в гипс или на екстензия, и им давах шанса за по-безопасна и нетравматична операция, в ръцете на някое светило. Нищо че ме овикваха поради затруднения с графика. Все пак пациентът и той е човек, нали?

  Този циганин, обаче, нямаше накъде да ходи. Счупена раменна кост с прекъсната артерия. Ръката му няма как да изкара до сутринта. Няма отстъпление. Трябва да закова тази кост, и то така, че съдовият да си свърши добре работата по артерията. Проблемът беше, че никога през живота си не бях ковал раменна кост. Никога.

  Отстъпление назад нямаше. Сърцето ми биеше като лудо. Пред мен на масата беше пациентът, надлежно упоен, в ръката си имах скалпел и трябваше да направя идеално нещо, което бях виждал само на картинка. Сестрата влезе в операционната, за да ми съобщи, че шефът казал по телефона да се оправям сам, след като съм шеф-екип.

  Всички гледаха в мен и чакаха. Аз забих ножа в кожата и направих разрез. От тази операция помня само отделни мъгляви фрагменти. Помня идеално закованата фрактура, помня малкото парченце кост, което реших да не търся из тъканите в раната и което намерихме по-късно, забито в прекъснатата артерия. Ако се бях подлъгал да го търся, можеше да струва ръката на пациента. Помня и следоперативната снимка, за която за първи път не ми казаха нищичко. Принципът беше: като не можеш да оплюеш работата на колегата, го даряваш с мълчание.

  Днес един циганин има ръка, а аз все още не знам как стана тази работа. Онази нощ станах хирург. Или, по-точно, онази нощ нещо ме направи хирург. Може би не за цял живот, но тогава бях. Бях! Луда работа.

  А пък историята с любовта ми към летенето… Каква любов, като целият се разтрепервам и се изпотявам от страх в самолетите. Ама не. Въгарецът няма мира. Почнах да вземам курсове за пилотиране на едномоторни самолети. И, както в китайското проклятие „Да ти се случи всичко, което си пожелаеш“, се насадих за пореден път на пачи яйца. Как точно беше това? Ами ето как:

  Поредният учебен соло полет.

  „По дяволите. Това нещо не работи!“

  Аз съм сам в една „Чесна“ някъде над Индиана, с неработещ ДжПиЕс. Имам няколко налетяни часа сам, но досега всичко е работило без проблем. Ами ако има повреда в електрическата система, ако освен ДжПиЕса, не работят и висотомерът, скоростомерът, задкрилките или вземе, че спре двигателят? Паниката започна да ме обхваща.

  Аз съм си впечатлителен човек и съм подвержен на паника, но няма по-лошо място от едноместна „Честна“ на хиляда метра височина някъде над Индиана, за да се бориш с паниката. Особено, ако ти си единственият пилот.

  Помня само, че погледнах за пореден път уредите и разбрах, че трябва да се ориентирам обратно към летището по земни ориентири. Помня също чувството, че няма връщане назад. Трябва да кацна и то така, че да не ме вадят от изгорелите останки на „Чесна“-та на парчета. Бяхме само аз и самолетът. Потупах щурвала, както се потупва по врата верен жребец, и насочих самолета на юг. Там трябваше да се намира летището.

  После кацнахме. Не си спомням никакви подробности. Спомням си, че кацнахме. Нещо тогава в небето над Индиана ме направи пилот. Пилот, колкото да оцелея, но все пак пилот.

  Човек не научава нищо от собствения си опит. Толкова пъти преди съм попадал в невъзможни ситуации и ето че пак се вра, където не ми е работа. Но къде, по дяволите, ме карат брат ми и баща ми?

  – Батко – казвам, – ти да не си се объркал? Защо сме на магистрала „Хемус“? Не трябва ли да сме по Подбалканския път и да се ориентираме на юг. Къде в Северна България е имало нестинари?

  – Ами, питай татко. И аз вчера му казах: „Дай да го откараме в село Българи“, а той Добревци, та Добревци. А кажи му сега, тате, защо точно Добревци. Май отдавна не си ходил на село? Нали уж по цяло лято сте там с мама? Какво ти разбират добревчани от нестинарство?

  – А, разбират те, разбират – обади се баща ми. – Те, добревчани, разбират много повече неща, отколкото вие си мислите, че разбират. Я ми кажете, спомняте ли си онази история, дето ви я разказвах, за това как след Девети септември дойдоха в село едни комсомолски активисти да развенчават религиозните заблуди? Та, тогава един от тях даже разсипа запалени въглени на ливадата пред училището и взе да тича по тях, за да докаже, че нестинарството било измама. Обясняваше на всички, че нестинарите си свиват пръстите и тропат силно, като по този начин гасят въглените. Така мамели хората, та да вярват в Господ и прочие. Иван, на баба ви Найденица, го погледа, па се събу и влезе в жаравата бос, а после повика и комсомолския да се присъедини към него, да се надиграват под звуците на тупана. Комсомолският не издържа и минута и изскочи навън от жаравата, а Иван я прекоси още два пъти, па сетне излезе и той. После си показа стъпалата. Бяха чисти и бели. На комсомолския кожата му се зачерви, мехури му излязоха и фелдшерът трябваше месеци наред да го лекува с мехлеми.

  – Ти сега, тате, какво искаш да ни кажеш? Че в Добревци е имало нестинари ли? Че ние даже сме роднини с тях? Ми аз си спомням, че баба Найденица ти се явяваше леля по бащина линия.

  – Ех, деца, колко много не знаете за нашето семейство… – въздъхна баща ми. – Времената бяха такива, че руското се ценеше в България повече от българското. Днес пък американското се надпреварва с европейското по нашите земи. Преди, по време на прадядовците ви, турското е било най-ценено. Българското, деца, отдавна е притискано от чуждото в България. От векове все е било така и затова ние, българите, често не познаваме собствената си култура и обичаи. Съкровища крие тази земя, деца. Където и да копнеш, злато ще изскочи. Я ми кажете, баба ви Велика беше ли я страх от огън?

  – Хич – казахме едновременно с брат ми. Спомних си как бабичката местеше горещи тигани и тенджери, и смело бъркаше в печката с голи ръце, да поразбута огъня или да извади някой изпечен мамул.

  – Никой в семейството ни не се страхува от огън, момчета. Да не мислите, че всички хора са така? Има хора, които не припарват до огъня. Като малки играехме на една игра. Напалвахме голям огън на поляната и го прескачахме. Имаше деца, които за нищо на света не биха прескочили огъня. Аз съм ви виждал и вас да бъркате в огън, без да се боите.

  – Че от какво да се боим, бе тате? Нали и тебе сме те виждали как преместваш дървата? То, като го хванеш лекичко и бързо, няма време да те изгори – казах аз и веднага се усетих каква глупост изръсих. Та нали въглените горят при над 400 градуса. Няма начин да не те изгори. Помислих си и колко странен ми е в Америка повсеместният страх от пожари, превърнал се в административна система. Къщите бъкат от противопожарна сигнализация. Във всяка американска къща има по един-два пожарогасителя. Непрекъснато се провеждат тренировки за действия при пожар.

  Брат ми се усмихна.

  – И какво сега? Искаш да кажеш, че и ние сме нестинари? Ще ни направиш жарава на Добревци и ще ни караш да ходим по нея ли?

  – Не – отговори татко. – Не мисля, че сте нестинари. И няма да ви дам да си горите краката на жаравата. Но ще ви отведа при баба ви Вуна – врачката. Помните ли я? За нея знам със сигурност, че е нистинарка. Да не мислите, че случайно в Добревци са били пратили онези комсомолци, да ни обучават за нестинарството?

  – Не е ли нестинарка, тате? Защото ти каза нистинарка – попитах аз.

  – Нистинарка идва от истина. Нистинарите са хора на истината и тях огън не ги лови. Нестинар е измислено по-късно.

  Колко години минаха, а къщата на баба Вуна – врачката си беше все там. Зад голямата дървена порта и старият каменен зид се криеше къща от тухли, направени от кал и слама. Подовете бяха от гредоред, а покривът от онези огромни плочи пясъчник, дето се намират само да едно място на Драгоица – планината над селото. На калдъръменото дворче все още стоеше полуизгнила каруцата на дядо Иван, лека му пръст. Баща ми обича да ни разправя как с дядо Иван, в ковачницата, се е учил да прави колела за каруца. Сигурно любовта на брат ми към инженерската му професия идва от този клон на семейството. Вратникът не беше заключен и ние влязохме в дворчето.

  – Лельо Вунее, покажи се. Гости ти водя – провикна се баща ми.

  След малко баба Вуна – врачката се показа от приземния етаж. Ей, времето не я лови тази бабичка! Все такава, както си я спомням. Прегърбена одве, бодро потропва с бастуна.

  – Васко, ти ли си, бе мамо? Кого си ми довел? Ама това да не са Витенка и Игаронко? Божее, какви юнаци са станали! – И баба Вуна заплака, като си бършеше сълзите с престилката. Ние с батко се завтекохме да я прегърнем.

  – Оле божкее, каква радост. Как можа да не се обадиш, бре Васко? Ще играе дряновицата, да знаеш! Сега с какво ще ви гощавам? Хайде, влизайте влизайте. Ще измислим нещо.

  Баба Вуна обитаваше приземния етаж на къщата. Там било по-топло, както ни обясни. В една стаичка с глинен под и размери на купе на спален вагон имаше креват, застлан с тъкани завивки, пернишка печка, на която кюнците отиваха в комина в стената, и три трикраки дървени столчета пред ниска софра. До стената стоеше опряна хурка с вълната на нея, а до нея лежеше вретено. Бабата ни покани да седнем на столчетата и зашета наоколо. Ние се опитахме да я спрем, но бабичката не миряса, докато на масата не се озоваха две бурканчета с домашна туршия, люти чушленца, няколко комата хляб от селската фурна и прясно сиренце. Баба Вуна ни наля и ракийка в малки пръстени чаши.

  – Защо не налееш и на себе си, бабо Вуне? – попитах.

  – То аз не я пия пущината, чедо. За гости я пазя. Добре сте ми дошли – каза бабата и ни погледна с един необичайно ясен и ведър за възрастта и здравето й поглед.

  Ние пийнахме от ракийката и татко се заприказва с баба Вуна за живота в село, за децата, за внуците. Такъв е тертипът в Добревци. Никога не се почва с това, за което си дошъл. Трябва да се изкаже уважение към стопанина и да се подготви атмосферата за разговор. Трябва да е ясно, че тук са се събрали роднини – близки хора, родители и деца, лели и племенници.

  Накрая баба Вуна каза:

  – Хайде сега, Васко, кажи ми за какво сте дошли при мене, пък аз, с каквото мога, ще помогна. Свои сме си.

  – Малкият, лельо, е пристигнал чак от Америка да разбере за нистинарите. Та аз си помислих, кой ги знае тези неща по-добре от тебе. Моля те да му разкажеш, лельо.

  Баба Вуна ме погледна в очите, помълча умислена, а после ми каза:

  – Ела, Витенка, с мене на двора.

  На двора баба Вуна ми посочи Драгоица. Това е връх от масива на Тетевенския Балкан, който се извисява над селото и се вижда от всяка къща.

  – Кажи ми, Витенка, какво виждаш в скалите на венеца? (Венецът е пояс от скали на планината точно под върха.)

  – Знам го това, бабо. Това още дядо Иван ми го е казвал, лека му пръст. Там може да се види Хитър Петър с магарето му.

  – Аз не те питам какво е виждал дядо ти Иван. Питам те какво виждаш ти. Виждаш ли Хитър Петър с магарето?

  – Не, бабо. Колкото и да се стараех като малък да го видя, това, дето го вижда дядо ми Иван, никога не можах да го видя. За мен цялата планина е като човешка глава. Венецът е на челото, ето го, там са носът и очите, а селото ни е разположено в ниското, в брадата на великана.

  Баба Вуна въздъхна с облекчение. После ме въведе обратно в къщата и каза на баща ми само една дума:

  – Кулинец.

  В Добревци не живеят отделни хора. Там живеят родове и всеки човек върви с рода си. Рода на баба Велика се казва Кулинци, а на дядо Иван – Хиновци. Освен тези родове, в Добревци живеят Богателите, Гергините, Масларите, Полендаците, Стяновците, Мангърете и Чукачите. Колкото по-отдавна са се заселили родовете в селото, толкова повече ги уважават. Заселилите се отскоро не принадлежат на никакви родове, докато поколенията им не са живели в Добревци достатъчно дълго и не са получили прозвище на рода си.

  – Бабо, а защо каза, че съм Кулинец, а не Хиновец? Нали по линия на дядо съм Хиновец? – попитах баба Вуна – врачката.

  – Витенка, на Драгоица всеки вижда различно нещо. На дядо ти Иван родът му е пристигнал от Калище. С едно магаренце е дошъл прадядо му в Добревци. Сигурно затова всички те виждат магаре и човек по скалите. Работили са като ратаи на другите родове. Затова, когато дядо ти се жени за баба ти, братята й я лишават от бащино наследство. Дядо ти е бил от беден ратайски род, а тя от Кулинци. Всички Кулинци виждат в Драгоица това, което виждаш и ти.

  – А защо Кулинци виждаме глава на мъж с брада?

  – Всички ние виждаме дядо Добри. Нали си чувал легендата на селото? Преди много много години селото ни е било на друго място – до Съевата дупка. Там, където е било, сега никой не живее. Викат му „Чумавото“. Много хора измрели тогава от чумата. Дядо Добри довел оцелелите тук, до Драгоица, и им казал: „Тук е добро място, има добра вода и е на завет. Тук ще направим отново селото.“ На него кръстили селото – Добревци. А ние, Кулинци, сме негови потомци. Затова виждаме неговата глава на Драгоица.

  Реших да я попитам направо.

  – Бабо, аз искам да знам какво усеща човек, когато стъпи върху въглените. Кажи ми, ти танцувала ли си на жарава?

  Баба Вуна помълча, после се поусмихна, погледна ме и ми каза:

  – Ти не си тук да ме питаш и разпитваш. Ти си дошъл тук да стъпиш сам на жаравата.

  – Но, бабо, аз не съм нестинар. Освен това съм и лекар, и знам точно какво ще ми се случи, ако стъпя бос на жаравата. Без крака ще остана – ей това.

  – Може и без крака да останеш там, на жаравата. А може и не. Дали ще го направиш, само ти можеш да си решиш – и нещо ми казва, че вече си решил, макар че и ти самият може да не го разбираш. Каквото и да ти казвам, не мога да те спра. Това, което мога да направя за тебе, е да събера каквото е останало от родовете ни в подножието на Драгоица, да те отведа да си измиеш очите на Клена и да те оставя пред жаравата да си решиш. Да знаеш, че ти си Кулинец и дядо Добри те закриля. А аз съм само една стара, изкуфяла бабичка. Ей ти там колата. Замини още сега, ако си сигурен, че огънят ще те изгори. Казваш, че си лекар. Вярваш само на това, което пише в лекарските ви книги. Може да си лекар, но не си още врач. Лекарите можете да лекувате, но само вярата може да врачува. Тялото лекувате вие, тялото, а душата не можете. Нямате вяра. Искаш ли да знаеш какво е да си нистинар? Много е просто. Това е да имаш вяра и с нея да правиш всичко в живота си. Истинска вяра. Вярата няма нужда от доказателства. Какво те докара тука, Витенка? Какво е това нещо, заради което си прекосил океани и си дошъл тук. Защо му е на един лекар да идва при врачка?

  Стоя пред жарава. Ето я, лъхаща на жар точно пред краката ми. Ето и иконата в ръцете ми. Баба Вуна я извади от една ниша в стената и ми я даде. Брадатото лице на нея учудващо ми напомня за образа, който видях на Драгоица. Наоколо белеят в тъмнината лицата на хората. Тук са тези, които са останали от някога многобройните добревешки родове. Шепа старци са, но казва ли в Добревци нещо баба Вуна – врачката от Кулинците, то става. Събраха дърва, заклаха и опекоха агнета в трап, докараха тупанджия и гайдар. Цял ден веселба, ядене, пиене и музика. Все едно гост ще посрещаме, а не по жарава ще се ходи. Ходихме и до извора на Клена. Там си наплисках лицето и си пийнах от лековитата „кленова“ вода. Хубав ден беше, но отмина, както всичко отминава някога. Слънцето залезе, напалиха кладата и като прегоря, разпръснаха жаравата в кръг на мерата. И сега аз съм сам пред жаравата, около мен са останалите добревчани, отгоре от високото ме гледа дядо Добри. Няма връщане назад. Сърцето ми тупка като лудо.

  Чувам нестинарското хоро. Тупан и гайда се надпяват. Изведнъж преставам да чувам гайдата. Чувам само тъпана. Туммм, тум, тум. Туммм, тум, тум. Туммм, тум, тум.

  Лицата на хората изчезват в тъмнината. Гласовете им се губят в първобитния, засилващ се ритъм на тъпана. Така сигурно е звучал тъпанът в зората на живота, когато не е имало нито Зевс, нито Христос, нито Аллах, нито Буда. Не е имало градове, и села, не е имало Хомо сапиенс. Сигурно и разум не е имало тогава, но е имало род. Имало е дядовци и баби, майки и татковци, братя и братовчеди, лели и чичовци.

  Този ритъм завладява съзнанието. Подчинява го. То резонира с думканията. Разтваря се в тях. Туммм, тум, тум. Туммм, тум тум. Туммм, тум тум. И аз вече не съм Виктор – докторът от Америка, а съм Кулинец сред Кулинци. И дядо Добри ме гледа с благ поглед.

  Но какво е това? Как се оказах тук? Защо виждам жаравата навсякъде около мене? Нещо ме вкара в огъня. Не ме боли, не усещам топлина, не разбирам къде съм. Може би съм на Слънцето. Може би съм изгорял и съм се превърнал на пламък. Станал съм на светлина. На светлина и ритъм. Туммм, тум, тум. Туммм, тум, тум. Туммм, тум тум….

  Нещо днес ме направи нистинар. Прихвана ме!

  Оттогава не съм се разделял с него. Наречете го Вяра, ако щете. А, ако щете, си кажете: „Бабини деветини и глупости на търкалета“. Само вие може да решите това, сами, пред вашата си жарава, пред очите на вашия си Род.

  .

• Чайник на опера

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Аз съм Шани. Наполовина съм българин, наполовина циганин. Това е моето проклятие. Когато нещо сгреша в махалата, циганите ме наричат „гяур“, а когато гафя сред българите, съм „мангуста“ или просто „мангал“. Като всяка достойна циганка, майка ми е родила преди мен единайсет деца. Аз съм дванайстото и с мен ставаме една дузина чавета в къщи. Цял футболен отбор, защото сме единайсет братя и една сестра. Жалко, че братята ми са с два леви крака, освен мен! Не умеят да играят футбол, но винаги ме подкрепят на мачовете, където ходя. Всъщност, бащата на братята ми е починал след катастрофа в пияно състояние. След това майка ми намерила някакъв германец на плажа и от него родила сестра ми. Тя е най-красивото нещо в махалата. Всички я обожават, всички й завиждат за неземната красота и дори някои циганки смятат, че сестра ми е разменена в родилното. Не могат да допуснат, че толкова хубаво дете може да бъде родено от проста циганка. След това, като чистачка в една транспортна фирма, майка ми се потъркаляла с пазача на портала и така съм се появил аз. Баща ми бил пенсиониран полицай, едър, мързелив българин, склонен да пие и да ходи по курви. По онова време майка ми била вече трийсетгодишна, но все още хващала окото. Един ден, докато метяла малката стаичка на портала, той й запретнал полата и набързо я оправил отзад. Обаче много му харесало и започнал да я иска всеки ден. Така забъркали маята и мама надула корема. Когато му казала, че ще ражда от него, още на другия ден той напуснал работа. Заминал за Германия, където живеели и двете му деца. Оттогава мама не го е виждала, нито чувала. На мен понякога ми се иска, ако има как само за миг да го видя. Не за друго, а за да му покажа, че мога да съм много по-добър и като циганин, и като българин от него!

  Момент, че телефонът ми звъни! Вдигам:

  – Ало!

  – Здравей, Шани! Сам ли си?

  – Здрасти, Ани! Сам съм. Кажи!

  – Не се обади в събота, нито в неделя! Липсваш ми! Кога ще се видим?

  Прехапах си тъй силно долната устна, че потече кръв. Ако Ани знаеше, колко ми липсва тя…!

  – В сряда съм на училище! Утре е финалният мач и след награждаването се прибираме.

  – Идвай си, великане! Вече не издържам без теб!

  – И аз искам да те видя, Пухчо! Обаче, като си до мен и знаеш…!

  – Знам, знам! Ами, да го направим най-после! Вече съм на шестнадесет години! Време ми е и на мен, а ти даже си закъснял! Ако знаеш как те искам!

  – Виж, Ани! Като се видим, ще говорим! Сега съм зает. Тренираме.

  – Добре, великане! Целувам те! Чао!

  – Чао, Пухчо!

  Затварям телефона, а стомахът ми е свит от мерак. Дори само с гласа си Ани ме привлича тъй силно, че мигновено получавам ерекция. Тя не е от нашето училище. Просто живее в една кооперация, точно срещу физкултурното игрище на училището. Една събота през есента беше дошла на игрището, да учи малкото си братче да кара колело. Ние пък се бяхме обзаложили, че ще бием момчетата от единадесети „Б“. Там се запознахме след мача. Тя учи във френската гимназия и е много хубава. Една такава бяла, с червена коса и зелени очи. Много е тънка в кръста и това прави гърдите й да изглеждат огромни. Иначе е леко пълничка, затова й викам Пухчо. Умна е и не приказва много. Няма нищо общо с циганките в махалата. Като я видя и откачам! Толкова много я искам, че понякога не мога да заспя цяла нощ от мерак. Но все още не сме правили секс, щото мама казва, че най-лесният начин да си проваля бъдещето е да последвам онзи курвар баща ми, по тая линия.

  От четири години играя дясно крило в „Черноморска слава“ и вкарвам повече голове от център-нападателя ни. Вече идваха от „Лудогорец“ и „ЦСКА“ да ме искат, но им отказах. Все още не ми се ще да напускам нашия град и семейството си. Надявам се да получа повиквателна за националния младежки отбор, а после ще реша къде да играя. Странно, но сред сегашните младежки национали няма по-добър от мен, не само на моя пост, а изобщо! Обаче, сигурно защото ме смятат за циганин, не ми пращат повиквателна. Нищо, аз и на тях ще докажа, че са грешали като са ме подценявали! Смятам да стана по-добър футболист от Бербатов и Стоичков! Знам, че звучи като циганска фукня, но знам и на какво съм способен с топка в краката. Не ми достига един сантиметър до два метра, тежа седемдесет и пет килограма и бягам сто метра за десет секунди и пет десети. Още малко и ще стигна Юсейн Болт. От футболистите, с които играя, не познавам друг, с по-добра техника от мен. Това ми дава самочувствие и понякога си виря малко повече носа, но ми прощават. Почти няма мач, на който да не вкарам гол. Мечтата ми е да играя в голям отбор в чужбина. Не толкова заради парите и славата, а просто да докажа, че и от един циганин може да излезе нещо свястно. Макар че най-близкият ми човек, майка ми, винаги ме приземява с думите:

  – Да успееш в тоя живот е все едно чайник да иде на опера!

  Вече съм спорил толкова пъти с нея, че е възможно, но тя все поклаща недоверчиво глава. Гордее се с мен, както братята и сестра ми, но не вярва да успея в България. Повечето цигани в махалата също се фукат с мен, но когато съм сред тях, млъкват. Всеки вижда разликата между мен и тях, както по външен вид, така и по ум. Аз съм по-бял, по-висок и не толкова емоционален. На трето място по успех съм в гимназията, където уча. Това, от една страна, ги дразни, а от друга ги кара да мечтаят. Един ден Рамзито, малкият син на Хасан – бакалина изтропа пред всички в магазина:

  – Шани, ако не беше половин циганин, сигурно щеше да си по-добър и от Роналдо? Аз като порасна, ще стана като теб!

  – Аз и сега съм по-добър от Роналдо, хлапе! Само, дето ритам в малък отбор и все още никой не ме знае! – плеснах го по врата и излязох от магазина. След мен циганите се разшумяха и си представям как са ме обсъждали.

  Малко преди да се родя, от съседното село някаква циганка кръстила сина си „Версаче“. Като ме родила, мама решила и тя да е в крак с модата. Кръстила ме „Шанел“, щото само за тоя парфюм се сетила. Това по-скоро е женско име, но тя откъде да знае. Добре че навсякъде ми викат „Шани“.

  На финала бихме, а аз записах хет трик. При награждаването момчетата ме вдигнаха на ръце от радост. Треньорът ми заби як шамар и тъжно заяви, че вероятно скоро ще се разделим. Предрече ми голямо бъдеще и се изплю, като всеки бивш футболист. Той беше груб и винаги, когато бе доволен от някой играч, му забърсваше шамар. Не го биваше с думите, но иначе бе мъжко момче. Прибрахме се късно и, когато по тъмно вървях към къщи, на уличката до последните панелки, преди циганската махала, ме спряха три циганета. Най-едрото извади нож и го насочи към мен:

  – Давай сака и парите, копеле!

  Аз по характер съм кротък, но, когато ме ядосат, ставам непредсказуем.

  – Ела ги вземи! – подканих го спокойно.

  – Момчета, минете зад гърба му и удряйте! – на цигански заповяда водачът им.

  – Ако не ви се ходи в болницата, удряйте! – също на цигански отвърнах аз. Тримата се смутиха, а едното момче дори отскочи встрани. Включи фенера на телефона си и го насочи към мен. Щом ме видя добре, той викна:

  – Абе, това е футболистът, бе! Той е наш човек, момчета! Ти си Шани, нали пич?

  – Така се казвам, пич! Нещо против?

  – Извинявай, приятел! Не сме те виждали и се объркахме! Чудим се, откъде да тафим някой лев за цигари и пиячка! Обираме баламите, дето се въртят наоколо. Не се сърди, брат!

  – Не се сърдя! Обаче, как така от копеле изведнъж станах брат?

  – Доколкото знам, ти наистина си копеле, пич! Баща ти бил гяур! – отвори си голямата уста най-едрият. Това ме накара да му забърша един шамар с опакото . Той за малко не падна.

  – Хайде, сега се разкарайте! – подканих ги аз.

  Без да кажат и дума, тримата хаймани изчезнаха в тъмнината. Вкъщи бяха дошли на гости тримата ми най-големи братя. Децата им ме наобиколиха и като ме хващаха за краката, се притискаха до мен като котета. Радваха ми се непринудено милите. Братята ми бяха вече пийнали и един подир друг дойдоха да ме прегърнат. Седнах на челното място на масата и мама побърза да ми сервира ядене.

  – Не съм гладен! – отказах, но всички наоколо вреснаха и трябваше да хапна малко, за да не ги обидя.

  – Хайде, разказвай! – подкани ме най-възрастният ми брат.

  – Какво да разказвам? Бихме ги с три мои гола! Дори не успяха да запишат гол, завалиите! Взехме купата!  Ето снимките! – извадих телефона си и всички сведоха глави, за да видят награждаването ни.

  – Винаги съм казвал, че ще станеш голям човек! – пресилено важно каза старшият ми брат. Другите се съгласиха с него, само мама, както винаги, бе опозиция:

  – Ще стане, когато чайник отиде на опера!

  Тогава телефонът ми звънна и, понеже бе в ръцете на брат ми, всички видяха снимката на Ани. Брат ми отвори учудено уста и ми подаде телефона.

  – Здравей, Шани! Знам, че е късно, но исках само да те чуя. Прибра ли се вече?

  – Да, вкъщи съм!

  – И аз съм сама у дома! Нашите са на екскурзия с брат ми, в Египет. Щеше да е добре да си при мен, но…! Искам да знаеш, че много те обичам, великане!

  Тя за пръв път направи такова признание и аз целият се изчервих. Заобиколен от толкова роднини, едва смотолевих:

  – Аз също, Пухчо! Лека нощ!

  – Лека! Целувам те!

  Затворих телефона, а братята ми това и чакаха. Дружно започнаха да се хилят и да въртят очи. Единият ме имитира доста успешно:

  – Аз също те обичам, Лукчо! Готов съм за оная работа!

  – Не Лукчо, а Пухчо! Ама, какво съм седнал да ви обяснявам! На вас само майтап ви трябва!

  – Разбира се, че няма да се разправяш с нас! – разпери ръце най-големият ми брат. – Ние сме прости цигани, а не звезди като теб! Как изобщо още стоиш в тази къща, не знам! Трябва да те возят с кола от отбора, да ти дадат стая в хотел и да те хранят само в ресторант!

  Всички се захилиха като луди.

  – Спокойно! И това ще стане! – отвърнах, както винаги сдържано. Откакто се помнех, се чувствах чужд сред своите, но не бях свой сред чуждите. Бях си свалил един много готин сериен филм за Втората световна война. Казваше се „Залог по-голям от живота“ и там един капитан Клос беше офицер при немците, но в същото време беше агент на руснаците. Иначе беше поляк или нещо като мен. Нито риба, нито рак! Нито циганин с циганите, нито българин с българите! Това ме правеше още по-затворен и различен от всички наоколо.

  И тогава телефонът отново звънна. Единият ми брат стана и започна да се чеше по чатала:

  – Идвай веднага, Лукчо! Трябва да угасиш пожара, че тъй ме сърби отдолу!

  Смехът прерасна неимоверно. Излязох навън, защото звънеше треньорът ми. Трябваше да го чуя, защото той по принцип се обаждаше рядко и само за важни неща.

  – Шани, удобно ли е? – възпитано запита той. Чак не можах да повярвам, че ръб като него ми говори така.

  – Да, тренер! Кажи, какво има?

  – Ще черпиш здраво, момче! Преди малко ми се обади треньорът на националите. Иска те в отбора, в края на месеца! Ще ходите на подготовка в Кипър. Освен това, са те набелязали от „Интер“, в Италия! Ела утре, да си получиш самолетния билет! Ще бъдеш на проби следващата седмица от понеделник! В събота сутринта летиш за Милано! Ясно?

  – Разбрано, тренер!

  – Честито, момче! Ти го заслужаваш! Искам да знаеш, че се гордея с теб!

  – Благодаря, тренер!

  От вълнение или от студа в есенната вечер, очите ми овлажняха. Изтрих ги и се замислих. Какво трябваше да направя сега? Най-лесно беше да съобщя радостната вест на братята си и да се напием всички като кучета. Сигурно утре цялата махала щеше да празнува успеха ми. Обаче, ако слушах сърцето си, трябваше да сторя нещо друго. Затова влязох в къщи, приближих до майка си и прошепнах в ухото и:

  – Чайникът отива на опера, мале! В понеделник летя за Италия! Какво ще кажеш, а?

  Мама стана, изгледа ме отдалеч, а после се пресегна и обви врата ми с ръце. Притисна се до мен и рече:

  – Може да съм циганка, но и аз ще дам нещо ценно за България! Върви, сине, и побеждавай! Бог да те пази и помага!

  Облякох си якето и излязох от къщи. Когато бях вече на улицата, чух дивия възглас на братята ми. Сигурно мама им бе съобщила за повиквателната ми. Побързах да се махна оттам. Трябваше да споделя най-голямата си радост с Ани. Тази вечер тя бе признала, че ме обича, а аз трябваше да ида при нея и да я направя своя жена. Може да съм чайник, но щях да ида на опера! Нали трябваше, все пак, невъзможните неща да се случват? И така, циганин или българин, аз съм просто човек и вървя по своя път напред, без много да му мисля! Вече бях научил, че трудностите в живота не са тъй важни, както победата над тях! И вероятно заради наполовина циганската си природа, вместо да вървя към дома на Ани, хукнах да бягам. Аз съм така, не мога да вървя нормално. Предпочитам да бягам, защото животът е много къс, а препятствията по него повече, отколкото може един човек да преодолее. Дръпнете се, защото бягам много бързоооооооо…!

  .

• Ъгленски заметувки: В началото бе словото

  

  Когато завали дъжд, площадът в Ъглен става като архипелага Туамоту – само че там са сини лагуни, тук – кални локви и хората прескачат по асфалтовите островчета, забравили, че в стари времена предците им в такъв случай са ползвали кокили. Хак им е, да помнят! Иначе колко му e Диновчето Тишлера да организира серийно производство на ергономични 4D кокили, съобразени с модната линия и оборудвани с GPS, а за русофилите – с ГЛОНАСС. Но сега е сухо, грее слънце и само облаците прах след всяка преминаваща кола пудрят в бозаво автомобили, хора и дървета. Една съвсем предметна метафора за това, че на повечето държави по планетата ни остава само да им дишаме пепеля. Много пепел има по света, но като нашия нема никъде!

  В западния край на площада се издига, вярно, малко полегато, Пацовската дуда – ще рече черница, посадена тук от мой прадядо преди столетия. Под нея има две пейки и маса, и тук ежедневно, без никакви компромиси будната ъгленска общественост формира отношението си към всички животрептущи въпроси на вътрешното и външното положение. Разговорите следват желязна логика – от синтеза към анализа, от анализа към становището и от него – към конструктивните предложения, които обикновено се изразяват чрез някои персонализирани еротични идиоми, познати в просторечието като псувни. Както е известно, такива вербални формули предизвикват зачервяване и сърбеж по ушите на споменаваните, което обяснява защо т. нар. политическа класа у нас и по чужбина ходи все с възпалени уши. Книжовните норми не позволяват широкото използване на такива изразни средства, та когато ги цитирам, ще го правя иносказателно и завоалирано, а пък вие се сещайте.

  Иначе това село Ъглен е много особено. Дори реката се е сгънала от смях около него, обиколила го е от три страни, кикоти се с всеки бързей и едва в лъщавите си поема дъх – до следващия бързей. Хората, като ги погледнеш – всекакви, като навсекъде, не, че нема и никакви. Докато не проговорят. Всъщност и говоренето тук е рядкост – правилният глагол е „заметуват“. Тук заметуването е особен вид изкуство, което редом с варенето на ракията, биенето на прасета в див и питомен вариант, и ловенето на риба редовно и нередовно увенчава битието на автентичния ъгленчанин. Всичко това е предмет на гордост, но връх в самоосъществяването и самочувствието на моите съселяни си остава заметуването. Дедо ми Йото, когато още тригодишен започвах поредния разказ за приключенията си с думите: „Аз, дедо, като бех моряк…“, ме спираше с жест, отваряше вратата към пътя и викаше първия минувач:

  – Ей, аркадаш, влез да видиш ка заметува моя! – и в очите му блестеше върховна гордост.

  Това май предопредели и професионалния ми път в живота – журналистиката. Длъжен съм да уточня – навремето по вестници и телевизии много често заметувахме, малцина ни вярваха и мнозина ни псуваха. Сега колегите са надраснали този етап и вече просто лъжат безсрамно, но пък всички им вярват. То така е и с политиците ни. Е, псуват ги чат-пат и тях, разбира се, но това е просто за поддържане на формата. Излъгани всички, обидени няма. Та и държавицата ни е доста странна.

  При това заметуването в Ъглен съдържа и състезателен момент – няма да забравя когато в разгара на някоя изумително красива история на Ванчо Жулето за глигани като слонове и сомове като китове, проточила се вече трета ракия, Наката Дончов, почервенял апоплектично от нетърпение и напрежение да разкаже своя вариант, протяга ръце към него и стене почти в несвяст:

  – Млъкни, шъ съ спукам!

  Та в Ъглен не е толкова важно какво ще сложиш на масата, а какво ще разкажеш на нея.

  Занимаването със заметуване от ранна младенческа възраст често, както при мен, определяше и жизнения път на някои наши съселяни, а и основните им умения. Христо Пурека например бе стигнал до такива висоти в това изкуство, че когато в ролята си на партиен секретар в Комитета за култура трябваше да напише годишният отчетен доклад и ние изразихме обяснимо безпокойство дали ще се справи, той махна пренебрежително с ръка:

  – Нема страшно, аз доклад за култура и от бобено зръно ще спетърам!

  Живеят в Ъглен и някои приоданци, но те така и не достигат до комплексното овладяване на този букет артистични умения – заметуването, ракията и лова. Например един родопчанин се е ашладисал при нас, но той така наблегна на изкуството на пиене на ракия, че не му остава време за друго изкуство вече шест години. Циганите вече петстотин сигурно са тъдява, но те пък наблягат на нередовния риболов – с ръце, мрежи, парашути и други чудни и дивни техники. При тях ключовата дума е „нередовен“, макар че предпочитат да ги наричат по новому – ром, като че ли са от Ямайка, или фараон – може би за да сме наясно с древността на циганията им. Не че са лоши хора де. Той и Горанката така казваше преди да го оберат до шушка: „Абе добри хора, ама цигани”. Но той си беше расист, дъртака, да го прости Господ…

   

  Йото Пацов

  –––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Христос възкръснал. Аз не го видях…

  .

  

  *  *  *

  Христос възкръснал. Аз не го видях,
  но други преди мене са видели
  и предпочетох да повярвам в тях,
  отколкото в незрящи и незрели.

  Доброто не умира, то кърви,
  разпънато на кръст и неразбрано,
  мошеници, убийци и крадци
  посипват сол върху жестоките му рани,
  присмиват му се, хулят. Няма жал.
  Доброто стана синоним за глупост
  и не един наглец от власт преял
  прелива качествата му от празно в пусто,
  и не един стърчащ пиедестал
  за живи дяволи и псевдо-хуманисти
  човешката греховност е побрал
  в основите си гръмки и нечисти.

  Христос възкръсна вчера. Аз видях
  за първи път, откакто съществувам,
  как раздели едничкия си хляб
  със непознати в нужда. На сбогуване
  остави част от своето добро
  в сърцата на окаяните хора.
  Христос е жест, душа, любов.
  А възкресението – истинска история.

   

  Румяна Симова

  03.05.2021 г.
  Уелингтън, Нова Зеландия

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• <<
• 1
...
• 19
• 20
• 21
• 22
• 23
• 24
• 25
• 26
• 27
• 28
• 29
...
• 77
• >>