Всичко от литература

литература

• Пун джеб

  .

  Новела от Тодор Христов

  

   

  Седях с моето семейстово до печката. Цялата земя беше покрита със сняг. Валеше на парцали, а в низините страхът се носеше заедно с мъглата. Ръка за ръка, превземаха, но и често бяха отблъсквани. Играещите пламъци ме върнаха в спомените.

   

  ОТБОРЪТ

  Много лек ден, фееричен. Сякаш се носехме над тежката, пълна със страх мъгла, и мечтаехме за изкуство. Дали не бяхме едни глупави, страхливи оптимисти, оправдаващи се с духовност и вяра. Уж над другите – по-умни от другите, а те ни се подиграваха, присмиваха, правеха същото, което и ние. Това са лошите, а ние – добрите.

  Буцев беше най-голям, после батко Пепи, аз и Жоро – Гопето. Бяхме родени през около десетина години. Една малка, разбита команда, но пък весела. Борехме се с нещо, което може би не съществуваше. Звяр! Враг! Постоянно се страхувахме от собственото си „Аз“. Оплаквахме се, мрънкахме! Това беше типично за представители на България.

  Ако се оплачеш на американец, той ще те отбягва, но тук беше обратното. Ние живеехме от мъката на другия.

  Та, четиримата и още много като нас, бяхме отбор.

  Живея в Испания. Имам двама сина, една дъщеря и прекрасна жена; тук сме от осемнадесет години. Живеем прекрасно! Само като се сетя как се мъчихме в България и се потискам! Кошмар, тегоба и много страх! Това беше България – едно беззъбо плашило! Децата често ме питаха:

  – Татко, защо плачеш?

  Не можех да им кажа точно, затова написах тази история.

  Та, четиримата се захванахме с един проект, правехме изкуство и арт инсталации. Цели три години ни отне да възстановим една стара къща, в която направихме галерия, а и точно толкова време ни отне да навием Жоро да бачка с нас. На третата той започна да пише книга. В началото на проекта Гопето си мислеше, че го експлоатираме и искаме нещо от него; мина време, докато го приласкаем – батко Пепи беше цар в това. Ние бяхме отбор неслучайно! Допълвахме се, въпреки че всеки беше различен от другия. Отбор пък се наричахме, защото целта беше ясна за всички, дори без да сме говорили за нея, но по-късно ще стане въпрос за това.

  Жоро беше най-мнителен, безкрайно много пъти лъган, разочарован многократно. Иначе – интуитивен, сензитивен, прям, истински човек. Долавяше всяка нотка спекулация, а съмнението беше най-силното му оръжие.

  Аз нямах особени качества. Имах едно и то бе достатъчно – трудолюбие.

  Петър, бате Пепи – добър до безсъзнание. Той беше най-добрият ни играч! Начетен, хитър, мъдър, Пепи правеше добри планове, съчетани с разплитане на невъзможни възли.

  Буцев – мозъкът. Журналист, който имаше цялата информация на света.

  Мнителни, с хитрост и план за действие, подплатени с много информация – нашият неорганизиран, решителен отбор беше готов да нанася удари на врага. Целта, накратко казано, беше – поне отчасти да разберем, защо съществуваме?

  Може би това бе въпросът, който всеки си задава толкова често, колкото и не може да си отговори.

  Събрахме се първия ден. Няма да забравя да спомена и другите съотборници, които бяха много важни за нас – Тали, Дамара, Цвети, Мони, Финдо и още много други.

  Тогава, когато живеех в България и разработвахме този проект, бях много щастлив, не колкото сега, но много щастлив. Интересното в случая е, че се бяхме събрали само хора с различни философии за живота. Всеки възприемаше света по различен начин, но не можеше да отговори на вечния въпрос. Част от въпросите, засегнати от отбора, бяха: „Защо сме Българи? Защо точно ние? Какво точно значи Българин?“.

  Събрахме се първата вечер в клуба, бяхме над тридесет човека. Всички заедно избрахме Буцев за говорител и разпоредител. Тъй като беше най-голям, най-информиран и с най-много житейски опит, но и отличен анализатор. Той винаги разглеждаше темите в различни аспекти, отвътре-навън, от темата към гледните точки, та и от паразитите на темата към самата нея. Именно затова, той даваше думата и се грижеше за реда в залата. Дотук добре! Това беше последното, за което се разбрахме, и то може би отговаряше донякъде на един от въпросите – „Какво е българин?“. А отговора – „Не работи добре в екип“ сложихме под графата с въпроса. Беше напредък, доста голям при това. Имахме вече малка част от отговорите на въпросите. След петата среща някак си се разбрахме, един след друг да изложим накратко възприятията си за света, а другите да записват и след това да споделят мненията си, и да се аргументират, разбира се. Това, че сме различни, беше толкова ценно. Всеки от нас беше толкова цветен, разкошен, прекрасен; ако бяхме еднакви, нямаше да има смисъл да се събираме, да обсъждаме, а може би и да сме живи! Щяхме да сме просто едни сиви, еднакви, оцеляващи, но не и живи същества. Трябваше да се осъществим в този живот!

  Първи изложи тезата си Жоро Русия. Само да допълня – всеки от нас имаше прякор! Пряк път до човека, това доокрасяваше пъстротата на уникалността му.

  – Според мен… – започна Жоро и продължи да излага тезата си около пет минути.

  Накратко, той във всичко и във всеки виждаше само хубавото, затова и постоянно беше усмихнат. Никога не го бях виждал намръщен. Това пък беше повод Буцев да се намръщи, той беше винаги по средата – уравновесен и умерен.

  След Русия, стана Гопето. И той беше уникален! Гледаше втренчено към нас в залата, носеше листове и всички си помислихме, че ще говори повече от час. Но, уви! Той каза само:

  – Нямам мнение по въпроса!

  После се изсмя с глас! Така, както само той си може! Цялата зала избухна в смях, заразена от неговия. След това всяко нещо се обръщаше в смях, в майтап и лигавщина. Само Буцев беше сериозен и намръщен, не изчака достатъчно и закри после поредната вечер на дискусии. Само той нямаше прякор.

  Направихме доста събирания и след тридесетото Буцев не издържа, и ни заяви най-официално, че няма да участва в това, и че не иска да ни вижда повече. Тръгна си и наистина повече не дойде! Трябваше някой да заеме мястото му, но никой не се осмели да поеме тази отговорност. Това ме накара веднага да добавя в графата под въпроса „Кои са българите?“ – „Българите не обичат такъв тип отговорности“. Това пък беше тема, която засегнахме по-късно.

  Излезе една вечер Жеко. Огромен мъж, канара! Той каза точно, кратко и ясно:

  – Моята филисофия за живота е следната! Страхът е това чувство, което те кара да стоиш в старото, лъжливото, познатото. Спира те да влезеш в новото. Страхът е пречката за нас. Когато детето се сбогува със страха, колелото тръгва без помощни колела. Това е!

  Залата започна да ръкопляска! Всички се съгласиха, дори Буцев да беше останал, щеше да е съгласен. След Жеко излезе жена ми Наталия. Тя имаше сто процентна теория за всичко и я защитаваше до последно. Повече усещаше нещата, отколкото имаше информация.

  – Според мен, има основни, важни събития, които ни се случват в живота. Те са ни предначертани; начинът, по който ще достигнем до тях, обаче, е нашата свободна воля. – Тя даде и пример: – Ние избираме дали ще караме по магистрала или по второкласен път, но и двата маршрута минават през едни и същи градове, те са там и ние не можем да ги избегнем.

  Нищо не можеше да я убеди в обратното, а може би и останалите от българския отбор – също. Всеки защитаваше само своето и отхвърляше чуждото, къде с аргумент, къде без. Това беше моментът, в който отбелязахме отговор в графата под въпроса „Какъв е българинът“ – „Човек с мнение! Човек с характер!“. Всички в залата бяха чели какви ли не книги – за прераждания, регресии, на източни и американски психолози, проимперски книги, загадки и тям подобни… Буцев би ги изхвърлил директно в боклука, само виждайки корицата, и книгата щеше да направи последен опит за полет, озовавайки се в кофата за смет. И по-добре! Дойде и моят ред на микрофона. Засегнах точно това, че повечето книги на пазара служат за объркване на читателя, а не да го накарат да мисли. Точно обратното. Когато наготово ти е дадена информация, та дори философия, ти спираш да мислиш. Но моята философия остава само моя.

  После излезе отпред шампионът по мислене, Иван Манев – Мъната.

  – Здравейте на всички! Казвам се Иван Манев…

  Той сподели, че още от ранна възраст ни обездвижват и ни учат как да не мислим, че цял живот повтаряме чужди мисли и фрази. Той твърдеше, че всяко нещо може да се докаже математически и всеки сам може да стигне до истината. Мъната е уникален мъж, шампион по мислене, по гребане и по философия. Той проверяваше всяка една дума и нейното значение. Когато Иван говореше, всички бяха възхитени, колко е усмихнат този човек. Друго интересно негово твърдение бе, че засегна и тялото.

  – Здрав дух в здраво тяло.

  Опитах се да го оспоря, но без резултат. Мъната научно обясни, че няма как да е здрав духът без здраво тяло. След Иван Манев погледнах към батко Пепи. Той седеше и гледаше най-отзад, беше сложил единия си крак върху другия, а юмрука – под брадичката.

  – Батко Пепи, ти си – подканих го аз.

  – Ц… Ц… Не искам – отговори умислен той.

  – Айде де, Пепка, моля те – упорито продължавах да го подканвам. Той бе от хората, които, като решат нещо – край, точка. Обичах хората с характер, а в залата имаше точно такива. Безхарактерните биха се съгласили с всичко, нямаше да е интересно. Нямаше да стигнем до отговорите на въпросите, които бяхме поставили.

  Една от тезите, доста интересна и много различна, беше Финдовата:

  – Станислав Илиев – Финдо, за тези, които не ме познават…

  Така започна той. Едва ли имаше човек, който да не го познава. Толкова харизматчен, толкова енергичен, красив българин. Дядо му бил първият поп в село Панчарево. Финдовото възприятие беше уникат. Той вярваше в себе си. Уникален, много, много различен и цветен, винаги открояващ се в тълпата. Но къде ли е Ахилесовата му пета? Това пазеше в дълбока тайна. Станислав дойде само да изкаже твърдението си и тръгна нанякъде. Винаги бързаше. Това беше неговата сила, той сякаш се надпреварваше с времето и май побеждаваше на този етап. Финдо ме запозна с човек, който говореше само в рими. Това бе Боби – Картинката, чиято „задочна“ философия беше поезията.

  Ще споделя само още една философия, която е на бате Венци. Философията на шегата. Той се шегуваше и обръщаше всичко на гавра – независимо на каква тема го попиташ, колкото и сериозно да е. За него нямаше нищо сериозно. Всичко беше една голяма шега. Уникално!

  Случайно или не, срешнах едно момиче. Запознахме се на хорото на един сбор. Зададох й въпроса:

  – Как виждаш живота?

  Румяна, с прякор Засмяна, отговори:

  – Като танц, забавление и смях.

  Отпуснат бе проект и всеки от нас трябваше да участва срещу определена сума. Една година мина в разговори и спорове, докато всеки от нас изкаже теориите си, но проектът пропадна. Много бяхме разочаровани. Не открихме съвършенната формула за живота, изпокарахме се и проектът се провали!

   

  БЯГСТВОТО

  Нещо в мен не спираше да ме гложди. Исках отговори на въпросите! Разочарован, седнах с жена ми в едно заведение и шеговито попитах момичето зад бара:

  – Какво е за теб животът?

  – Пържени картофи със сирене! – отговори тя.

  Засмяхме се и в този момент видяхме друга наша позната. Веднага й зададох същия въпрос. Получих не по-малко интересен отговор от „Картофките“, а именно „Грабеж“.

  – Животът е един и трябва да извлечеш максимума от него! – получих като допълнение на отговора. Интересно!

  От целия проект остана таблицата с някои от отговорите на въпроси и листата бяха в джоба ми. Извадих ги. Донякъде бяхме отговорили на въпроса „Що е българинът?“. Взех таблицата и тръгнах да я лепя на един стълб в селото. В този момент видях Марио – Комарио.

  – Комарио, какво за теб е животът, пич?

  Бъдещата надежда по гребане и мислене ми отговори кратко:

  – Безсмислица!

  Уникално! Просто и уникално! Хванал листата в ръка, останах безмълвен! Хвърлих някои от отговорите в коша, при източните философии, американските психолози, аналитици, империалисти, националисти и фоби. Прибрах се, разочарован от цялата история, и казах на жена ми:

  – Събирай багажа, отиваме в Испания! Продаваме всичко! Къщата, колите, вещите си и се махаме! Тук с българите няма оправяне! Скапано е! Всеки си знае неговото! Нищо не става!

  На Наталия също не й харесваше животът в БГ и много се зарадва от идеята. Тя отдавна искаше да емигрираме. Пуснахме къщата в брокерски сайт, отървахме се от всичко останало. Избягахме! Доста обнадеждени!

   

  ЧУЖДА

  Кацнахме в Мадрид с доста пари. В интернет бяхме харесали едно селце, близо до столицата. Никога не бяхме ходили там. Никога не бяхме ходили и в Испания, но знаехме, че там живеят свободни хора. Близо месец живяхме в хотел, докато оправим документите на къщата. Всичко мина гладко. Нанесохме се и бяхме по-щастливи от всякога!

  – Забравяме всичко! Трием старото и започваме начисто! Тук е нов свят!

  Това бе новият и прекрасен свят, за който бленувахме. Савършенната материя! Още след нанасянето си в къщата се запознахме с всички съседи, а на втория ден си купихме кола и отидохме до Мадрид, да пием кафенце. Хората бяха усмихнати, свободни – изглежда. Усещаше се интернационалният дух. Гледайки това – прекрасната архитектура, усмихнатите хора – извиках:

  – Здравей, живот! – Засмяхме се с Талката и си продължихме разходката.

  Беше фантастично! Всичко, за което сме мечтали! Нямахме проблем със закупуването на къщата, нито с покупката на колата. Направи ни впечатление колко уредено е това, но си бяхме забранили един на друг да споменаваме за България. Така и стана. Всеки тайно сравняваше старото и новото, но никога не изказваше на глас нито сравненията, нито липсите. Това оставаше някъде вътре в нас. Мина доста време, живеехме все така прекрасно, усмихнато и мога да твърдя – лесно. Тали забременя! Уникално! Почнахме да мислим име на детето и се скарахме за първи път! Изброявахме стотици имена. Но как, как да се казва? Отново, искахме или не, се върнахме на тези забравени или не въпроси. Името на всеки от нас носи философското начало. Повечето хора, незнаейки това, кръщават децата си, чули случайно по телевизията името на някой авторитет, спортист или певец! Исках нашето дете да носи достойно име! Да не се срамува от него! В тези дни нарушихме обещанието си да не споменаваме повече България! Започвахме разговори, прерастващи в караници, може би прихващахме от нрава на испанците. Обмисляхме да го кръстим с испанско име. Беше решено!

  – Детето ще бъде гражданин на света!

  След това решение преживях най-тежкия месец в живота си. Не можех да спя! Не ядях! Не казвах на жена ми, но към края на месеца ми пролича. Разболях се! Тя ме питаше постоянно:

  – Какво има?

  Аз мълчах! Мислех, че това просто е временно състояние, че ще мине, че децата ни ще живеят в „новия-стар“ свят! Правехме всичко това за „светлото бъдеще“, то обаче се превърна в „тъмно настояще“. Състоянието ми се задълбочаваше и не можех да приема факта, че детето ми ще носи не българско име! Това ме побърка! След като разбрах, че „светлото бъдеще“ е утопия, всичко нагнетявано дълбоко в мен избухна! Разплаках се с глас! Плачех за България, жена ми – също, а уж си имахме всичко! През сълзи се върнах назад във времето! Спомних си за един случай там и го казах на глас:

  – Седяхме в заведение, когато попитах Дейвид – Дамара, какво за теб е животът. А той ми отговори: “Животът за мен е необясним, Тоше, а ако някой ти даде отговор на този въпрос, значи е тъп на галош, а човекът е едно животно!“.

  Сълзите ни преминаха в смях! Грабнах телефона, наруших и отмених семейната спогодба „Никога да не общуваме с никого от БГ!“.

  – Ало, Дамар! Як шамар! Как си, бе? – почнах да се смея.

  – Ей, идиот, леле, леле, леле! – почна да се смее отсреща Дамара.

  – Дамар! Как сте? Що сте?

  – Е… бачкам, направих си сервиз и отделно морга за коли.

  – Аааа, още ли се занимаваш с това?

  – Е, знаеш как е! Вие?

  – Ние сме много добре, но малко се скарахме с Наталия!

  – Защо?

  – За името на детето ни. Бременна е!

  – Е бреее, а честито, ще черпиш! – отново започна да се смее.

  – Е надали! Ще ти пратя чипс по куриер! – И двамата се смяхме дълго по телефона. После Дейвид ми предложи нещо уникално.

  – Кръсти го Кубер!

  – Кубер, еййй, уникат, човек!

  – Дааа, да!

  – Ще се казва Кубер! Точно! Айде, чуваме се Дамар! Чао!

  – Чао!

  След разговора с Дейвид заявих най-тържествено на Талката, че синът ни ще се казва Кубер, ще носи българско име! Тя беше очарована, тъй като знаеше историята на кхан Кубер. Така и стана! Роди се детето ни! Дойде с името си! След две години жена ми пак зачена, нямаше смисъл да говорим за име. Тя остави избора на мен. Второто ни дете се роди – момиче с името Невена. Третото не почака много. Скоро дойде на бял свят и Терес. Така животът ни в Испания продължи и бяхме подсигурени, получавахме добри пари. Аз рисувах на улицата в центъра на Мадрид, припечелвах достатъчно, за да издържам всички. Жена ми се грижеше за децата. Живеехме добре. Всичко в Испания беше уникално уредено и подсигурено. Рисувах на площада и си задавах въпроса: „Защо дойдохме тук?“. Избягахме, защото е по-лесно, защото е по-хубаво в материйката. Има здравеопазване, образование, има всичко и е достъпно. Измъчва ме мисълта, че е лесно да избягаш, а трудно да останеш. Бягат слабите, силните устояват. Рисувах и взимах по тридесет евро за портрет. И в БГ взимах толкова, само че там имах по един на месец, а тук по десет на ден. Отделно организирах малки изложби и изкарвах още доста.

  Хората бяха добри, доста отворени, усмихнати, различни и цветни, позитивни. В този цветен разкош започнах да се чувствам празен и слаб. „Аз“-ът ми не можеше да приеме факта, че е слаб, че е избягъл, че е на лесното.

   

  ТАЙНАТА

  Имах една тайна, която ме измъчваше, откакто бяхме дошли в Испания. Мразех тайните и нямах други, освен тази. Време бе да я изкажа!

  – Наталия!

  Тя се стресна. Винаги, щом я нарека с цялото й име, става въпрос за нещо сериозно.

  – Кажи, Тоше! – едва промълви тя.

  – Трябва да ти кажа нещо! Когато тръгнахме от България, аз си взех шепа пръст от двора на село. Сложих я в единия джоб на панталона и в багажа. След кацането ни в Мадрид заших джоба, а след време го зарових в двора на къщата ни. – Наталия стоеше вцепенена, а аз продължих: – Исках да имам част от България тук! Пазех това в тайна, но вече искам да ти го кажа.

  – Пълен джоб с пръст! – едва промълви тя, гледайки все така озадачена.

  – Да!

  Мълчахме повече от час и се гледахме. След този час, обаче, тя се разплака. Чак на следващия ден ми каза нещо доста невероятно! Тя била направила същото!

  Недоумявах, как е възможно това?! Случайна неслучайност! Веднага отидохме на двора!

  – Къде го зарови? – попитахме се едновременно и пак в един глас казахме: – Точно тук!

  Озовахме се на метър един от друг. Копнахме с лопатата и извадихме и двата джоба, пълни с Българска земя. Чудехме се как така и двамате сме го направили. Обяснихме си го с факта, че заедно бяме гледали едно видео с бесарабски българи, които идват на екскурзия до България, а на връщане си взимат по шепа пръст, за да им я сложат в гроба, когато починат.

  Седнахме двамата на дивана, всеки с по един джоб земя. В този момент дойдоха децата. Попитаха ни какво е това. Спогледахме се и отвърнахме, че е игра. Детска игра. Те поискаха да играят на нея. Трябваше да измислим нещо веднага! „Изобретателни!“ – бих добавил в графата на онзи списък, който изплува в съзнанието ми.

  – Елате на двора. Ще скрием пълния джоб, а вие трябва да го намерите.

  Така подлъгахме децата. Забавлявахме се доста! Децата започнаха всеки ден да искат да играят на тази игра, която нарекохме „Пун джеб“ – в превод от шопски диалект – „Пълен джоб“. Колкото повече играехме, толкова повече се сещахме за това как ние играехме като малки в българските гори, как пасях кравите на баба и дядо в пасищата на Плана планина. Как карахме колела до късно; щурците, мухите, криениците. Все повече се връщах към кошчето за боклук, където беше списъкът с качествата на българина. Сетих се какъв слабак и страхливец съм. Да оставя Род и Родина, и да ги заменя с лесното битие. Изведнъж извиках към децата:

  – Дайте джоба тук!

  Те говореха и двата езика. Казах го на чист български, но бесен! Бесен на себе си! Никога не ме бяха виждали така. Взех джоба, хвърлих го с всичка сила през оградата и изревах! Извиках побеснял:

  – Българияяя! Да живее Българияяя!

  Точно след няма и минута, една патрулка спря пред вратата на двора. Джобът се бил пръснал в главата на възрастна жена, но само я бе уплашил. Съставиха ми солидна глоба, докато всички се смеехме със сълзи. Полицаите гледаха странно и, ако имаше глоба за смях, със сигурност биха ни я съставили. Така остана само другият пълен джоб.

  Гледайки джоба, оставен върху печката в хола, се сетих за стар приятел в село Панчарево. Веднага му набрах номера, който, незнайно защо, не бях изтрил.

  – Ало, Симоне! – казах плахо, чудейки се дали е със същия номер.

  – Ало! Да!

  – Как си? Тошко е!

  – Кой Тошко? – Той винаги говореше бавно, делово, много спокойно.

  – Художникът съм. Твоят учител! Помниш ли ме?

  – Ооо…. Да! Сетих се! Добре съм. Ти?

  Бях забравил колко е умерен. Навремето в селото всеки си мислеше, че нищо не става от това момче, и чеп за зеле, но аз бях сигурен, че е много умен и талантлив. Въпрос на време беше да изгрее и неговата звезда.

  – Монка, добре сме, много.

  – Е… аз си имам бизнес.

  – Ехе, браво!

  – Да! Не станах художник, не ме приеха в академията, но пък си направих скромна фирма и си работя в нея. Няма значение каква е.

  – Браво, Монка! Бях сигурен, че един ден ще успееш! Браво!

  Бях се чул с Дамара и той ми бе споделил, че Симон ходел само официално облечен с бомбе, а хората, които преди си мислеха, че няма да успее, сега му завиждали. Един ден Дамара видял момчето да се задава срещу него. Симон свалил бомбето си, кимнал и му се усмихнал, после извадил маркови цигари, запалил и издишал пушека нагоре, както само той може. Дамара винаги долавяше тези малки детайли. Много се зарадвах, че това момче е успяло, тъй като го смятах за талантлив българин.

  Все по-често си мислех за кошчето за боклук и за това как хвърлих ядосан списъка с качествата на българите. Бяхме стигнали до извода, че ние сме индивидуалисти и че в отбор ни е трудно. Всеки има свой диалог с духовния свят, а има и такива, които нямат диалог с никого, но определено са индивиди. Българите никога не се доверяват напълно, те винаги се преструват на толерантни, но не са. Толерантността им стига до момента, в който проучат отсрещния индивид, било чужденец или себеподобен.

  Взех лист хартия, започнах да пиша всички изводи, за които се сетих: „Българинът е широко скроен“; „Българин е титла и не всеки роден от българи е българин, тази титла трябва да се заслужи“; „Чужденец може да стане българин и българин може да стане чужденец“; „Българинът е усещане и призвание“. След като възстанових част от списъка, го сложих точно под джоба, пълен с родна земя. После се замислих за другия списък с отговорите на въпроса „Какво е животът?“. Прииска ми се да ги обединя в един – един от всички, изказани по онова време философии и възгледи. Взех лист хартия, започнах да пиша, но… нищо, доникъде. Смачках листа и го хвърлих този път на двора ни.

   

  ЦВЕТНА ФИЛОСОФИЯ

  Мина малко време и отново се загледах в пун джеб, сетих се за един познат и неговата философия. Тя гласеше:

  – Живеем в свят, който е изграден на база насилие и страх. Колкото повече страх и насилие има, толкова по-малко красота и любов, и обратното. В света на страховете има йерархия, точно и ясно структурирана, а при любовта няма структури, няма „по“, няма „най“.

  Много ми хареса това възприятие и го записах, припомних си отговорите и на българите в онази зала, започнах да ги записвам отново, всеки един детайлно. Спомних си още, че се бяхме събрали само особен тип хора, различни, цветни, а неособените са скучни, сиви мишки, участващи в най-големия проект на света – живота. Особняците като нас мислеха, разсъждаваха и не оставяха някого да манипулира съзнанието им. Не се доверявахме, не се подчинявахме, не се изкушавахме по лъскавите стоки наоколо, а и не ни беше страх толкова. Страхът е сивота. Мишо сиво!

   

  МАЗАНЕ

  Забелязах, че оградата на двора отвън има нужда от лек ремонт. Отидох до магазина, купих вар и веднага започнах да подмазвам пукнатинките. В това време при мен дойде една съседка – испанка, доста заможна. Заговорихме се. Попита ме дали съм майстор и дали може да ме наеме. Отговорих й, че няма как да стане.

  – Аз съм българин и никой няма как да ме наеме.

  Тя се изсмя и сподели, че българите в Испания били само работници и строители. Продължихме да говорим и на жената й стана интересно, зададе ми въпрос:

  – Защо не продаваш времето си?

  Беше доста интелигентна и начетена. Казах й, че за мен парите не са фактор, че всичко хубаво е безплатно. Тя се опули (казано по нашенски), а следващата й реакция бе да се засмее подигравателно, сякаш искаше да ме провокира. Веднага разбрах какъв тип човек е. Тя беше от онези, различните, които аз разбирах, а те мен – не. Започна спорът! Бях водил стотици подобни, но на един неин въпрос не можах да отговоря.

  – Защо мажеш с тази вар, нали е купена с пари?

  Останах безмълвен, а тя победоносно си тръгна, качвайки се на последния модел известна марка лимузина. Минаха месеци, докато формулирам оговор, така че богаташката да ме разбере, защото аз за себе си го имах. Бях измазал вече оградата, но изкарах количката, направих си кафе и зачаках. След два часа жената мина с колата си, но не спря. Много ме хвана яд, че си загубих деня. Знаех, че нейната философия си е нейна, а моята – моя, но все пак исках да й „натрия носа“. Разпитах къде живее, селото не беше голямо. Написах бележка и я пуснах в пощата й – „За красивата богата дама от бедния глупав българин! Аз ползвам материята, а ти се уповаваш на нея!“

  След този ден, когато и да минаваше с колата покрай нас, извърташе главата си на другата страна.

  След като „натрих носа“ на испанката, веднага ми изплува философията на един приятел, записах я: „Философията на пластелина. Ако човек няма скелет, базиран на ясни принципи, на които да прикачи знания, той е човек от пластелин“. Имах толкова много тези! Цяла тетрадка, пълна с различни възприятия. Взех записките, сгънах ги на две, после на още две, разших джоба, пълен със земя, и внимателно сложих сгънатата тетрадка вътре. Още по-внимателно приших отново джоба, след което го върнах върху старата печка. Почувствах се значим! Бях довършил проекта от миналото, а и имах една България в стар джоб! България, изпълнена с човешки мисли! Удовлетворен, отидох до стаята ни, а там видях жена ми и трите ни деца, сгушени на леглото! Легнах до тях и от вълнение не можах да мигна! Върнах се още по-назад във времето, когато бях млад, на около двадесет и пет години, още надъхан, буен, неосъзнат. Просто правех нещата, които виждах от някого или които някой ми кажеше, и действах. Копирах без да мисля много. Доказвах се пред другите и най-вече пред баща ми.

   

  ВОДОВЪРТЕЖ

  Заспал съм – чак захъркал. Сънувах хиляди българи в народни носии, с тъпани, гайди, кавали, гъдулки. Всички се държахме за ръце, смеехме се! Уникална музика! После сънувах възрастни, самотни хора, чийто деца са избягали в чужбина! Избягали да търсят лъскавото и сигурното! Слуги на чужденците, а чужденците, направили системите си за тях, винаги приемаха ратаи. Плачеха възрастните хора, възпитали и отгледали децата си, а после ги подарили на обетованите земи. Една женичка, плачейки, ми говореше: „Какво си нямаме? Какво ни липсва, сине! Имаш си къща, имаш си земя, имаш си храна и топлина!“

  Събудих се, плувнал в пот. Казах си и заключих:

  – Осемнадесет години съм в Испания! Стоп машина! Прибираме се в къщи!

   

  ЯДКА

  Преди да тръгнем за България, изхвърлих всичко в кофата. Взехме само пун джеб и възгледите на цветните хора в него. Не можахме да мигнем! Къщата исках да подаря на работници българи, наши момчета. Казах им:

  – Пичове, аз се прибирам, вие бачкайте. Елате само да ви подаря къщата!

  Те се изпокараха на чие име да е. Изгоних ги! Подарих я на едно сираче от селото. Уникално испанче! Трябваше да поправя грешката! Факт, е че глезеното ни поколение обичаше лесното. Бях глезен и, когато се сблъсках с живота, избрах лесния път – бягството!

   

  НАЗАД-НАПРЕД

  Връщахме се назад към родината. Родната красавица! Бяхме заделили парички, а имахме и каравана, в която щяхме да живеем с децата, докато се установим. Така и стана. От Испания до нас, минахме през много държави и градове. През целия път се питах: „Защо съществуват въобще държави?”. За различни хора и етноси е ясно, както и за различните култури и традиции. Държавните структори, обаче, ми идваха в повече. По пътя обсъдихме къде в България искаме да живеем. Като млад бях ходил в Родопа планина. Хората там бяха добри и там ми харесваше. Това ме накара да се замисля, че не страната, не градовете, а хората са тези, които създават средата. След влизането ни в БГ, потеглихме към Родопите, там на място щяхме да решим къде ще заживеем. Сетих се за едно селце – Момчиловци.

  – Момчиловци? – Името само ми излезе от устата.

  – Къде е това, Тошко? – попита ме с интерес Талката.

  – Ще видите, карам право натам!

  Теглехме караваната с една стара кола. Стара трошка, но със стил. Няма да забравя лицата на децата, когато млад шофьор ни засече и звучно ни напсува през отворения си прозорец.

  – Ах, как ми липсваше това! – викна жена ми.

  – И на мен! – Засмяхме се с глас.

  Смяхме се и на други подобни ситуации, които определено не липсваха. Пристигнахме! В Момчиливци беше уникално, закътанко там, между боровете, населено само с християни. За разлика от околните села. Беше ме впечатлила историята на селцето. Навремето българите не искали да сменят вярата си и турците решили да запалят всичко. Така и станало, но огънят спрял точно пред църквата „Света Богородица“. Турците се изплашили и селото останало и до днес християнско.

   

  СЕГА

  Сега живеем в село Момчиловци. Не се срамим да се наречем Българи! Вече знаем и какво значи това! Не това, което пише на личния документ, а това, което сме ние. Ние сме отбор или поне част от нас. Всички, които участвахме в проекта с философиите, и които не си проговорихме после, бяхме българи и бяхме отбор, въпреки че не общувахме. Само като се сетя, че търсех перфектната земя и материя, ме хваща яд! Какъв глупак съм бил!

  Докато се разхождахме, ей така, цялото семейство, видяхме на една полянка гайдар. Отидохме при него, послушахме го, искахме да си поговорим, но той не пожела да общува с нас. Странно! Попитахме в селото за него. Разказаха ни, че живеел в отдалечена от селото къща, с жена си и четирите си деца, които бил осиновил. Зачудихме се още повече, защо не пожела да поговори с нас. Събудихме се на следващия ден съвсем рано, явно от чистия въздух. Гайда свиреше на вратата.

  – Кой свири, Тали? – зачуден, но и вътрешно знаещ отговора, попитах жена си.

  – Сигурно онзи гайдар. – Явно и тя имаше същото усещане.

  Чу се провикване измежду звуците на гайдата:

  – Станахте ли, испанците!

  – Станахме, станахме! – позасмяхме се с Талката.

  – Ако не сте, сега ще ви събудя – усмихна се широко гайдарят.

  Поканихме го да седне, направихме му чай и се заговорихме. Имаше какво да си разкажем. Станахме си близки за много кратко време. Ние му разказахме нашия живот, а той – неговия. След сладкодумията го помолих да посвири. И наду гайдата юнакът, и заговори пущината.

  – Много въздух бере! – каза той.

  Ние, целите настръхнали, плачем и го гледаме като в транс, децата – и те като замръзнали. Изсвири, що изсвири и понечи да си ходи. Помислих си, че трябва да му дам пари. Бръкнах в чантата, извадих двадесет лева, потупах го по рамото и му ги бутнах в ръцете. Човекът се обиди, хвърли парите и се намръщи. Тръгна си! Седнах на стола, замислих се и си рекох:

  – Искам философията му!

   

  ГАЙДАРЯТ

  Тръгнах веднага да търся гайдаря. Накрая го намерих.

  – Извинявай, човек! Не исках да те обидя! – искрено му се извиних.

  – Простено ти е! – отговори с плътен, спокоен глас той.

  – Може ли да те попитам нещо, гайдарю?

  – Може, испанецо! Питай!

  – Какво е за теб животът?

  Гайдарят млъкна и седна на тревата. Аз изтръпнах, помислих, че пак съм го обидил. Извадих от торбата си пун джеб, след което му разказах за проекта и цялата история. След моята изповед, гайдарят ми зададе въпроса:

  – Защо ти е земя, когато вече си вкъщи?

  Прав беше! Вече сме вкъщи! Отидохме до една рекичка с красив каменен мост. Застанах замислен над реката и загледах водата. Държах пълния джоб и го стисках силно, след което замахнах и го хвърлих в реката.

   

  МОСТ

  Седнахме двамата на моста, гайдарят и аз. Седим, мълчим и гледаме водата. Изведнъж той почна да говори. Разказа ми как възприема света. Той бил роден в голям град. Там учил, работил, живял, а се оказа и художник като мен. Писнало му от лабиринта, в който живеят и досега повечето хора. Решил да промени за себе си всичко и завинаги. Взел жена си и децата, и дошли в селото. Сега хвърлят парите, отвратил се е от тях, като види стотинки на пътя ги рита. Учудих се на характера му. Каза, че всичко, което им трябва, си го имат.

  – Всичко хубаво на този свят е безплатно, момче! Всичко си имаме! Този, който служи на другиго, не е българин. Той е роб. Страхът създава роби.

  Попитах го защо в селото не го харесват, а той отговори нещо, което ме накара да се замисля:

  – Защото Робът мрази Свободния, запомни, момче! Истината е проста, а политиката – сложна!

  Бях чувал много неща, но такива – определено не! Гайдарят стана изведнъж, сякаш сложи точка на разговора ни. Тръгна към гората. Изправих се. Замислен над думите му, погледнах към рекичката. Там потъваше пълният джоб. Най-накрая стъпих на здраво, след безкрайното лутане в океан от информация. След срещата ни с гайдаря, подредих мислите си. Сякаш намерих това, което търсех, и най-сетне усетих спокойствието, което исках. Разбрах, че истината ме направи свободен!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Октомври

  

  .

  Тук всички пътища водят за никъде.
  Душа на самотник е пустият бряг.
  Отива си лятото. Само вълните
  напомнят, че не е пустиня все пак.

  Концерт за военен оркестър и чембало
  изнася прибоят – зловещ и сърдит.
  Морето разказва пиратските приключения
  на кораб със злато, погълнат от кит…

  Замина си малката руса принцеса
  и продавачът на семки от Горни Богров.
  Раздадоха целия бряг на концесия,
  и въздуха даже, и моята стара любов.

  Пазачът нахрани копоите с попчета,
  а фарът му смигна с подуто око…
  Студеният вятър ще пъхне за спомен
  черупка от мидичка в свойто сако.

  За нова любов през октомври е късно.
  Започва сезонният търг на мечти.
  Несретната есен, с несресани къдрици
  се шляе по плажа с издрани пети.

  Смрачава се. Залезът с кръв нарисува
  ескиз за разбити сърца и море…
  Във сребърен смокинг сафридът танцува
  последно сиртаки, преди да умре.

  Тук всички пътища водят нанякъде.
  И всеки от тях е към нов континент.
  Вълните измиват възторга на лятото.
  Октомври ме кани на чаша абсент.

   

  Ивайло Диманов

  –––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – тук, тук и тук.

  .

• Как стоят нещата в момента

  

  .

  Качвам се в таксито и казвам:

  – Полигона.

  И си мисля, че ако шофьорът е по-ексцентричен тип – както съм разсеян и обичам да зяпам, докато се возя, без да забелязвам всъщност откъде минаваме – може да отпраши на изток и след известно време да ми каже: „Пристигнахме“. И да се окажем в ядрения полигон в Семипалатинск, Казахстан.

  И сядам на седалката, и си мисля за това как се създават нови светове, тоест – как светът се създава чрез разни отклонения – как примерно тия пусти мерки срещу Ковид направиха така, че десетки хиляди хора напуснаха своите познати занимания, своите познати измерения – и се захванаха с произвеждане на прегради за таксиметрови коли, а това, като погледне човек, си е различен свят: правиш ли нещо различно от това, което си правил преди – светът на вещите ти е друг и различен; легни някой път на пода и погледни от тази гледна точка света: ще видиш съвсем нов и различен свят. Та именно това имах предвид. Сега светът вътре в таксито също е друг и различен – аз седя в задната част и тя е отделена от предната с пластмасова преграда.

  Само силната ни склонност да обобщаваме, да синтезираме ни дава възможност да мислим света като един и същ, и цялостен.

  Една преграда – и светът е нов и различен.

  Едни хора, които са правили доскоро PVC щори, а сега правят прегради – и техният свят е някак по-друг. Дори подвикванията в цеха са различни.

  Ще речете – всичко тече, всичко се променя. Да, но понякога повече.

  И аз хвърлям бегъл поглед към шофьора и не го намирам за по-особен от който и да било друг шофьор – леко мургав, с обръсната глава, с маска, която ту е на брадата му, ту я вдига към големия си, гърбав нос. Малко прилича на Юда на Джото от фреската „Целувката на Юда“, от Капела Скровени в Падуа. Но имам ли право да занимавам когото и да било с такива фини и чак превзети асоциации? Я да кажа нещо за Борисов, за Гешев – за простаците добри са просташките асоциации – и ще съм си свършил работата. Но не – дай ми на мене Джотовци разни… Няма оправия с мене… Както и да е. Шофьорът потегля и подхвърля нещо за маските. Аз, като навит с ключе, казвам редовните си реплики срещу мерките за Ковид – аз съм един доморасъл анархист; а анархизмът ми се банализира от разговори с шофьори на таксита и случайни пияници. Не мога да стана Бакунин – затова си лафя с пропадняците. Клишетата се сипят от устата ми, а аз – без да се съпротивлявам срещу баналността си – си давам сметка, че така просто се правя на симпатичен; цял живот все се опитвам да стана симпатичен на „обикновените хора” – по такситата и по другите човешки вървища. Даже си давам и зор – някак се въодушевявам от приказките си:

  – Ето, виждаш ли, подготвят ни нова диктатура, а това с маските е само, за да не можем да говорим! – дрънкам си аз.

  А шофьорът едва успява да се сдържи и да изслуша моите баналности, моите уж рационални псевдоконспиративни теории – и, когато вижда, че нямам какво повече да кажа, се обръща към мен и казва:

  – Нека сега аз Ви кажа как стоят нещата…

  Аз се вглеждам по-внимателно в него и вече виждам някакви наистина странни детайли в чертите му: той не е толкова мургав, колкото е някак кафеникаво-кремав, цвят кафе с мляко – същинска одежда на капуцин, а устата му е разтегната към ушите по малко зловещ начин – същински персонаж от „Носенето на кръста“ на Йеронимус Бош, а и носът му не е месест, както у повечето мургави и гърбоноси, а сравнително тънък, съвсем правилно изгърбен, семитски, продължаващ плавно в плоското и скосено чело. Не, не е обикновен тоя шофьор. И очите му проблясват малко странно, екстатично.

  – Първо, банките са открили, че така, като печатат пари и като плащат на хората – кеш и въобще – нали ме разбирате – така губят пари! Нали схващате – за печатане, за транспорт… А банките са седем еврейски банки, обединени в една, наречена Федерален резерв…

  – Аха – кимам аз.

  – И така, целта е една – продължава той и гласът му, ако в началото е като глас на редови съзаклятник, сега вече е като на групов отговорник в съзаклятието, – да бъдат натикани всички хора, обикновените, такива като нас с Вас, демек – бедните хора, по домовете им. Всичко вече да е онлайн. Всички работят онлайн, децата учат онлайн… И всичко се плаща онлайн… И така не губят пари за всички тия операции…

  – Аха – кимам аз, – но все пак, не е ли загуба и за банките това, че не се работи, че бизнесите затъват…? Все пак банките печелят там, където бизнесът цъфти…

  – Да, това е така, донякъде – казва той и очите му светват мрачно. – Но основната цел е да бъдат премахнати и унищожени два милиарда човека!

  – Е, да, чували сме го и това – казвам аз и ми става неприятна тая моя вечна страст да се харесвам на всички, и да кимам вечно и любезно с глава. – А как ще го постигнат това?

  – С глад! – казва той и глухо изсумтява. – Сега ще затворят границите, ще докарат глада – и започват – най-бедните ще мрат като мухи… Това е основната цел!

  – Аха – казвам аз.

  – И те… – продължава той и гледа напред над камилския си нос.

  – Минете, ако обичате, по „Драган Цанков“ – казвам аз и той любезно се съгласява, и отклонява към „Драган Цанков“.

  – Та те ще си живеят царски… но само те… – продължава той, – в един изолиран свят… това са една шепа хора, елит… Те ще вкарат всички в дупките им, ей така, с разни карантини, зависимости… всички ще са зависими от банките… и така ще бъде – за да си живеят те царски… А и храната им не става за ядене…

  – В какъв смисъл? – питам аз.

  – Ами нали знаете… взимаш захар, взимаш мая… разбъркваш ги – и втасва. А ние, нашите тела, там – в червата, е тъмно и влажно – ние сме същински ферментатори! Същински нощви, както се казваше едно време, каквито са имали бабите ни – и слагаш в нощвите захар и мая – и всичко втасва! Ние шупваме, втасваме… Нали схващате?! Тия, богатите, елитът, ни дават на нас – бедните – само сладки неща… това е евтината храна за бедни. Хранят ни с боклуци, това имах предвид! Хранят простия народ с боклуци, с мая и захар – и втасва всичко. Да бъдем всички бедни, болни и дебели. Това е целта! Ето – учат децата… Вижте реклами, всичко: „Грабни вафлата… вземи шоколада!“. Целта е да втасваме! И така става, и всичко втасва! Това стомах, това сърце, това стави! Всичко втасва и се уврежда – само възпаления и дегенеративни процеси! Ама нали трябва да научиш младите да ядат боклуци! И затова е рекламата! Всички да бъдат болни… защото болните са лесни за управление… и да сме прости… ние трябва да сме прости! Ние с Вас – не, но младите вече са неспасяеми! Учат – какво учат?! Никой не чете книги… Целта е да сме бедни, а бедните трябва и да са прости! Защото образования човек не можеш да го управляваш… Затова ще забранят театрите! Аз искам да заведа малките на театър – но няма тази възможност – забранено е! Защо – питам аз? Защото трябва да си стоим вкъщи. Хората трябва да са прости! И така, младите… Нищо не учат, учат ги само на това как да пазаруват правилно… Дистанционно. Учат ги как да пазаруват онлайн. А не да имат поглед върху нещата въобще… И никой не ги учи младите на морал…

  – И Вие смятате – прочиствам гърлото си аз, – че това се прави от шепа хора, които са съвсем определени… и са банкери?

  – Не само, че мисля, то е очевидно! – казва той.

  Пътуваме още десетина минути, а той в това време ми разказва за масоните, за родшилдовци, за световния заговор, за това, че и Маркс е евреин, а и Чарли Чаплин – също (а аз не го прекъсвам, не искам да споря, че Чаплин всъщност има цигански, а не еврейски корени), че сега тия там от елита правят точно като Чарли Чаплин – имат си едно хлапе (и аз се сещам, че той говори за филма „Хлапето“) – то чупи прозорци, а след него върви Чарли и поправя прозорците – и хлапето си е негово, и стъклата са си негови… И сега е същото – те, същите тия, ни съсипват бизнесите, а след това веднага идват и ни предлагат кредити, и така нататък…

  И накрая пристигаме, и аз му благодаря за хубавата и изчерпателна беседа.

  А той се усмихва и аз виждам, че всъщност прилича на голям, интелигентен гущер. „Нищо чудно да си рептил, приятелю“ – казвам си наум и се засмивам. А шофьорът благодари за оставените седемдесет стотинки бакшиш и с най-топъл и приятелски глас казва:

  – Хубаво си побъбрихме… Е, така е, ще го обсъждаме тоя свят… то какво друго… Надявам се скоро пак да Ви повозя!

  И на мене ми става драго. Защото си спомням великия разказ от „Апокрифи“ на Карел Чапек, наречен „Терсит“, в който вечно разгневеният срещу всички елити Терсит накрая благо пожелаваше на всички „Лека нощ” и всички се разделяха, протягайки се.

  И си казвам: „Всъщност, над всички конспирации и машинации стои една – най-велика и най-силна от всички! И тя се казва Разказвачество.“

  И хората винаги ще пътуват нанякъде заедно. И винаги ще си разказват разни такива облещени и тайнствени, зловещи истории. Докато космосът си лети покрай тях.

   

  Калин Терзийски

  .

• За премиерата на сборника „Възвръщенци“ и идеята за нова книга

  

  На 3 октомври 2020 г., в Клуб “Журналист” на Съюза на българските журналисти в София, ул. “Граф Игнатиев” 4, се състоя премиера на петия литературен сборник с творби на български автори от различни страни “ВЪЗВРЪЩЕНЦИ”. Той съдържа 38 разказа и 45 стихотворения на 68 автори от 5 континента. За книгата вече писахме ТУК. Очаквайте скоро фоторепортаж и подробности от събитието, от тези, които присъстваха. Аз, Петър Стаматов, пишейкият тези редове, не успях да пристигна от Чикаго за премиерата. Не успях да благодаря лично на събралите се. Заради това  публикувам мнението си за събитието, което написах в своя Фейсбук профил, преди края на видеорепортажите.  

  По-долу може да видите видео от премиерата на “ВЪЗВРЪЩЕНЦИ”. От сърце благодаря на всички – на домакините от СБЖ и на Ивайло Диманов (Клуб «Журналист»), на авторите – пристигнали в София в тези трудни Ковид-времена, и на авторите, останали далече. И разбира се на гостите, уважили събитието. Сред тях бе и генералният консул в Чикаго Иван Анчев, който ни изненада много приятно. Но най-големи благодарности за всеотдайния, доброволчески труд на Мариана Христова, без която книга нямаше да има.
  А дали ще продължим със следващ сборник зависи от това, доколко ще Ви се хареса новата ни идея. (За нея може чуете във видеозаписа или да прочетете по-долу в моето обръщение за премиерата на сборника).

  Очаквайте скоро, напълно безплатната (но за нас много ценна) книга „Възвръщенци“!
  Ще може да я откриете на рафтовете на „Български книжици“ в София (линк), както и в онлайн книжарницата на Еврочикаго (линк).

  Приятно четене!

  (P.S.: Сега, след като изгледах видеото до края, мога да кажа, че не зная друг сайт зад граница, на чието събитие могат да бъдат видени събрани и да се изкажат – и Николай Колев Босия, и Георги Пирински. За мен това е още едно признание за нашата обективност.)

  Видео от събитието може да намерите във Фейсбук – ТУК.

  По-долу публикувам и текста на поздравлението ми към уважилите премиерата в София, в което се говори и за бъдещия проект, който се надявам да привлече не по-малък интерес и много съавтори. (Благодаря на поета Ивайло Диманов, който го представи по-добре, отколкото аз щях да го направя.)

  Скъпи приятели, автори и гости!

  Много съжалявам, че днес не съм заедно с Вас. Ковид-19 обърна живота на много от нас наопаки. Ето защо, вместо лично да ви поздравя, единствено мога да Ви напиша тези няколко реда.

  Искам да Ви попитам: Случва ли Ви се да чувате оплаквания, при това дори от млади хора, че нищо не зависи от тях, че обикновеният човек е безсилен, че не е възможно битието ни да се промени?

  Не зная как е при Вас, но на мен почти всеки ден ми се случва да прочета подобни мисли във Фейсбук. Неуспешните протести от последните дни усилват чувството ни за безпомощност.

  Но всъщност често имаме поводи за надежда за промяна. Не смятате ли, че днес имаме именно такъв повод?

  Защото животът нагледно доказва, че една среща с непознат, съвсем обикновен човек (или книга) може да промени живота ти. А ти да промениш след това съдбата на другиго, а той на следващ. Промени ли се съдбата на даден човек, най-вероятно ще се промени и съдбата на наследниците му… И така, от един към втори и трети, промяната настъпва за целия свят.

  Още древният философ Сократ е забелязал, че по силата на всеобщата вселенска връзка между явленията, добродетелите и пороците на хората, те оказват своето въздействие не само върху самите техни носители, но и върху техните близки, приятели, съграждани, върху следващите поколения и дори върху целия космически ред на нещата.

  За първи път научно обосновани доказателства на Сократовите твърдения за силните връзки между явленията са описани през 1890 г. от Анри Поанкаре. Той математически доказва чувствителната зависимост на крайните резултати от най-малки изменения в началните условия.

  А най-простичко това е описано като «Ефектът на пеперудата», от математика-метеоролог Едуард Лоренц. Смята се, че ученият е нарекъл своето откритие под влияние на чудесния разказ «Гръмна гръм» на Рей Бредбъри, в който се разказва за пътешествие във времето и случайно убита пеперуда.

  Лоренц доказва, че независимо от стабилните изходни данни, против всички правила на логиката, съвсем малки отклонения и незначителности, в края на краищата, водят до непредсказуем краен резултат на експериментите, а и в живота.

  И така Лоренц предположил, че размахването на крилата на пеперуда някъде в Бразилия може да стане причина за възникването на мощно торнадо в Тексас.

  Звучи фантастично, но практиката го потвърждава всеки ден. Мисля си, че всичко това важи и за тези наши 5 (пет) книги, които до днес са излезли от печат. За мен те са поредното практическо доказателство за този ефект – Butterfly Effect.

  Сборниците „Черга пъстроцветна“, „Часовниковата кула“, „Читател до поискване“, „Хоро над Тирол“ и „Възвръщенци“ са резултат от един случайно попаднал пред очите ни разказ на Виктор Хинов. От редакцията се свързахме с автора, после се вдъхновихме от неговия ентусиазъм. Така се запали искрата, обединила съидейници. И така – година след година – резултатът е пред Вас.

  Сборниците до днес събраха около 200 автора и хиляди читатели. (Припомням, че всички книги са качени на Еurochicago.com в ПДФ формат в безплатна онлайн книжарница и само ден след пускането й от нея бяха изтеглени няколкостотин пъти. Там може да изтеглите и отворите и други книги, на други автори. Посетете я!).

  Нима тези задочни срещи на 200-те автори и хилядите читатели не са малко чудо? Нима написаното и прочетеното не може да промени нечий живот, както са го предвидили Сократ, Бредбъри и Лоренц?

  „Възвръщенци“ е плод на таланта на включените в сборника автори, но и на всеотдайността и доброволния труд на Мариана Христова. Ето защо се обръщам към нея с едно голямо БЛАГОДАРЯ!

  Зная, че сега тя все още е много уморена от свършеното и едва ли днес ще й до нова книга, но аз искам да я поканя отново за следващия проект.

  Освен към Мариана, се обръщам и към Вас, които присъствате тук, както и до тези, до които ще достигне книгата – подкрепете идеята за нов сборник.

  Вероятно някои може би вече се досещат – работното му заглавие е „Ефектът на пеперудата и ние“. Има и Фейсбук група с това име.

  Сигурен съм, че всеки пази в паметта си спомени, за хора и случки, благодарение на които сте променили мисленето си и дори битието си. Предлагам Ви да ги разкажете! Нека ги съберем заедно, за да се помни доброто и да се знае каква огромна сила е то!

  Махатма Ганди е казал: “Бъди промяната, която искаш да видиш в света”.

  Няколко автори вече изпратиха своите разкази. От поетите ще очаквам да изпратят тези най-важни стихове, които са променили живота им, по един или друг начин, и да ни разкажат с няколко реда как е станало това.

  Очаквам и Вашите разкази, стихове и истории в специално създадената група във Фейсбук (линк) или на редакционния имейл на Еврочикаго (линк).

  Нека не спираме, нека доброто дело продължи!

  Благодаря Ви!

  Петър Стаматов

  Чикаго,
  3 октомври 2020 г.

• За книгата на Мария Стайкова „Австралия-България: по-малко непознати”

  .

  Марин Бодаков, в. „Култура“ (2012 г.)

  Ходене по буквите

  

  Мария Стайкова. „Австралия-България: по-малко непознати”. Издание на Държавната агенция за българите в чужбина. С., 2011

  

  Второто издание на книгата я поставя убедително до първите три български книги, посветени на Австралия: на писателя Павел Вежинов, на журналиста Георги Тамбуев и на пътешественика Владимир Сорокин. Мария Стайкова, обаче, е биохимик, който работи в една от водещите световни изследователски групи по имунология, базирана в австралийската столица Канбера. И именно нейният писателски „непрофесионализъм” придава извънредния чар на книгата, която в първото си издание от 2000 г. носи подзаглавието „Взаимно непознати”, но десетилетие по-късно редакцията му е повече от знакова. Дистанцията между една средно голяма европейска държава като нашата и една държава-континент вече е не само скъсена, но и стоплена от непринудените и непретенциозни наблюдения на авторката. Те достойно разчитат особеностите на австралийската културно-политическа атмосфера, но и по новому поглеждат към българския манталитет, при това без фалшив патриотизъм. Рошав, честен и забавен текст, комуто се доверяваш веднага, защото усещаш, че всичко е преживяно. Всичко е всекидневие. И подскокливостта на разказа е диктувана от първозданната свобода, която човек усеща под австралийското небе, че дори в институциите на все по-малко непознатата Австралия.

  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: Творба на Мария Стайкова е представена в петия литературен сборник с разкази и стихотворения на български автори от различни страни, чиято премиера в София предстои след няколко дни.

  .

• Есенни графити

  .

  Стихове от Марион Колева

  

  .

  СЪН

  Червеникава шума куршумна
  над замръзнала рано вода.
  Смях заглъхващ,
  повехнала дума,
  тъжен плясък на птичи крила.

  Неестествено ярки и сини
  хоризонти над тъмни гори,
  озарени след миг от кармина
  на пътуващ към залеза диск.

  Кадифената вечер пристъпва
  достолепно по пъстрия склон.
  Планината посреща я тръпна
  (непривично за този сезон).

  Обичайната болка замира,
  сякаш никога не е била,
  но елите сънуват секири,
  стръвно впити в дървесна кора.

   

   

  ДЗЕН ГРАДИНА

  Вълни проскърцват.
  Под каменнните мачти
  се дипли есен.

  .

  .

  РИЦАР

  Безлистна клонка
  с подострена рапира
  сече мъглата.

  .

  .

  ЕСЕННИ ГРАФИТИ

  На оградата отсреща
  преди месец два и нещо
  грейна надпис. Розов беше
  и „обичам те” гласеше.

  Виж поледици и хали
  как възторга са окрали.
  Днес едвам са оцелели
  малко букви почернели:
  „ча” от „чакам”, а пък „о”-то
  на „омраза” е гнездото.

  .

  .

  ОКТОМВРИЙСКА МОЛБА

  Загърни ме по залез с добра пелена
  от двустишия прости и кротки.
  Сиротеещ,
  денят ми без твойте слова
  приютява
  бездомните
  котки.
  Инкрустирай ме в стих!
  Зазвъни в тишина…
  Нека после студът да нахлува…
  Не е страшно до теб
  даже в нощ без луна.
  Щом обичаш ме,
  пак съществувам!

  .

  .

  НОЕМВРИ В КАПАДОКИЯ

  Дими ноември.
  Утринта
  зад бурка от мъгла се гуши.
  Той вдига ледена яка,
  пристъпва с глинени ботуши.
  А тя извила е снага,
  изплашена от мъртва сврака.
  Под ореола от тъга
  следобедът
  смирено чака.
  С огнище топло
  вечерта
  примамва скитницата плаха.
  Сушени плодове,
  лоза…
  Наследството на Андромаха.
  Забравена от лош късмет
  стопанка царевица рони.
  В нощта
  всевиждащият лед
  пълзи по скалните икони…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Марион Колева (по-късно Колева-Георгиева) е родена през 1956 г. в Лом. Учила е пиано в Държавното музикално училище, била е част от хор „Бодра смяна“. Завършила е немска гимназия в София и „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Като студентка участва в театралната група СУ 113. Работила е в Младежка редакция на БНТ. По-късно защитава магистърска степен по история на Америка в Католическия университет в Каракас. Живяла e в Каракас, Венецуела (работила е в World Tel-Fax Electronics), и в Йоханесбург, Южна Африка (където работи в „NetGroup“ и като асистент на културния аташе в мексиканското посолство в Претория). По-късно работи за няколко софийски медии (Exterior, ТВ Сага), от 2008 г. е програмен редактор в TV7. През 2007 г. работи над проекта „Делирантният реализъм и литературната мистификация“. Автор е на пътеписа „Венесуела“ (1994, за който става носител на ордена „Андрес Бельо“), на стихосбирките „Отвъдни думи“ (1996) и „Спомен за тропик“ (2014), новелата „Крилатата змия на пътя“ (електронен формат, 2006), книгите „Пчеларска ферма Аржентина“ и „Война на медовете“ (2012), сборниците „Крилатата змия на пътя“ (2014) и  „Тя идва в карнавално оперение“ – десет карибски истории за смъртта (2017). Носител на награда в конкурс за емигрантски разказ на изд. „Балкани“ (2008) и на награда за специализирана литература МИП ‘2013.
  

  .

• Аира

  .

  Легенда от Петко Бойкински*

  

  ‘

  Хаджи Осман падна на колене, вдигна ръце към небето и като правеше метан след метан, повтаряше:

  – Аллах, Аллах! Ти простря милостивото си крило над моя дом и аз ти благодаря, благодаря ти, Аллах…

  Когато стана, очите му бяха пълни със сълзи и погледът му замъглен от някаква неземна радост…

  Някога дядото на хаджи Осман беше дошъл в България с турските войски. Пчелинската мера му хареса, засели се в Пчелино, като издигна до езерото къща на два ката и я обгради с висок дувар.

  В тая къща израсна хаджи Осман, а след смъртта на баща си остана наследник на къщата и на другия имот, който се простираше от езерото чак до древния окоп откъм Бяла Слатина, останал още от римско време.

  Богат и властен беше хаджи Осман, много брави добитък и овце имаше, но радост нямаше в къщата му. Аллах не го сдоби с рожба. Напразно потъваше в прегръдките на Кяние ханъм и пиеше страст от сочните й устни. Той ли беше виновен, грях ли някакъв изплащаше, но Аллах не се смиляваше, не даряваше го с рожба.

  Веселяк беше на младини хаджи Осман, в безгрижие прошумяха младините му, но когато разбра, че ще остане бездетен, погледът му помръква. Стана зъл и сприхав. Напразно Кяние ханъм се опитваше да го омилостиви. От година на година лицето му вехнеше, орловият му поглед ставаше по-остър и хората се плашеха, когато го срещаха.

  Но велик и милостив е Аллах. Един ден Кяние ханъм съобщи на хаджи Осман, че в утробата й е заченат плод.

  Радост трепна в сърцето му, весели пламъчета заиграха в очите му и орловият поглед се смекчи.

  От тоя ден хаджи Осман обгради Кяние ханъм с топли и нежни грижи. Носеше я на ръце, слагаше я в мекия диван, а когато тя се унасяше в сън, той пристъпваше до нея, галеше с трепет бялото й сочно лице и шепнеше безмълвно: „Роди ми дете, Кяние, и моята любов към тебе няма да пресекне никога в сърцето ми.“.

  И Кяние му роди рожба. Роди му момиченце. Нарекоха го Аира. Десет тлъсти овни закла хаджи Осман, голяма трапеза направи, писнаха зурни и тъпани, и двукатата къща, която приличаше на онемяла, се изпълни с радост. Три дни и три нощи гърмяха тъпаните и зурни, разкъсваха покоя на звездните пчелински нощи. Три дни и три нощи се тълпеше народ да гледа борбите на пехливаните, които беше извикал от далече хаджи Осман.

  Но в дните на тия пищни тържества над къщата на хаджи Осман се носеше леденият полъх на смъртта. Кяние беше заболяла от родилна треска. Устните й се попукаха, Тя се гърчеше в предсмъртни мъки и една седмица след раждането премина във вечните покои на Аллаха.
  Намериха дойка за малката. Хаджи Осман сам се грижеше за детето, не се ожени повторно, остана вдовец.

  Аира растеше стройна и хубава. Лицето й грееше като слънце. Засмееше ли се, сякаш рози разцъфваха, а заговореше ли, като птичка чуруликаше. С неземна хубост я беше надарил Аллах. Но той забраняваше да се излагана показ тази хубости, затова, когато Аира навърши осемнадесет години, прибули лицето си с фередже.

  Като тиха вода течеше животът в дома на хаджи Осман, като листата на плачущи върби се ронеха дните, а нощите бяха звездни и спокойни.

  Всяка година вплиташе в косите на хаджи Осман сребърни нишки, но той не ги забелязваше. Мислите му бяха всецяло погълнати от Аира.

  По неведоми пътища в нея бяха се преплели чертите на Кяние ханъм – същият поглед, същата усмивка, същата походка. Същите зъби имаше и Кяние ханъм – бели и наредени като маргарит. Понякога хаджи Осман се мъчеше да отдели образа на дъщеря си от образа на майка й, но не можеше. Те се преливаха един в друг и това караше сърцето му да се топи хем от радост, хем от мъка.

  Аира чуруликаше като птичка из широкия двор, а очите и грееха, сякаш две малки слънца. хаджи Осман й се любуваше, гледаше златистите й коси и се чувстваше как радостта се наслоява в сърцето му като медена пита.

  Един ден се почука на портата. Хаджи Осман отвори и пред него застана млад момък. Имаше нещо познато в лицето му, но хаджи Осман не можа да се сети и попита:

  – Какво те носи към мене, чоджум?

  – Мама ме изпрати при тебе, чорбаджи – отвърна момъкът, – дошъл съм ратай да се главя.

  – А ти чие момче си?

  – На Вита съм, чорбаджи. Стан ме викат.

  – Витин син ли си, бе чоджум? Ами че ти много си израснал! Я виж какъв мъж, какъв левент си станал! Машалла!

  След това попита:

  – А защо искаш да се главиш ратай, чоджум?

  – Ти знаеш, чорбаджи. Бедни сме. А като умря тати няма кой да носи хляб на малките.

  – Е тогава харно си решил, чоджум. Ще работиш при мене и ще им носиш хляб. Умно постъпваш. Иди кажи на майка си, че те приемам. И ела. Чобан ще те направя.

  От тоя ден всяка сутрин Стан изкарваше стадото из полето, подпираше се на овчарската гега, слагаше кавала на устните си и почваше да свири тъжно и провлачено. Понякога хаджи Осман идваше да наобиколи стадото си, спираше при Стан и казваше:

  – Слушал съм те, чоджум, отдалече. Като птичка свириш ти. Сърцето на човек из гърдите можеш да изтръгнеш. Посвири ми, чоджум, отблизо да те послушам, да развеселиш душата ми.

  И Стан свиреше. Хаджи Осман слушаше мълчаливо. После, след като Стан свършеше, ставаше и казваше:

  – Машалла! Машалла!

  Стан неусетно се вмъкна в сърцето на хаджи Осман.

  Заобича го и той все по-често ходеше при него и слушаше прехласнат медения глас на кавала. И често се случваше: седи и слуша, а мислите му бродят на юг към далечната Турция, за която беше слушал от баща си, облъхваше го зноят на анадолските дни и нощи, и нещо го теглеше властно натам, но той се сепваше, прогонваше примамливите видения, вслушваше се в кавала и казваше замечтано:

  – Машалла! Машалла!

  И тръгваше приведен към къщи, с глава, натежала от мисли. Но чуеше ли гласа на Аира, изправяше снага, отвръщаше на милувките и си мислеше: „Ех, защо тоя Стан се е родил гяур? Да беше се родил правоверен, зет щях да го направя.”

  Една сутрин стана от легло – беше се простудил. Тресеше го. Разтриваха го, увиваха с топли дрехи и треската премина, но в коленете си усещаше някаква слабост и не излезе навън. Някаква неизвестна мъка бе грабнала сърцето и мисли като черни врани сякаш кълвяха мозъка му. Нещо му липсваше и той се сети, че това е Стан. Да, премного го беше обикнал той. И изпроводи да го повикат да му свири. Цял месец боледува хаджи Осман и всеки ден Стан идваше и му свиреше.

  Още първия път, когато Стан влезе в двора, Аира го видя, стресна се и сърцето й замря като подплашена птичка. Строен и плещест, с очи, горящи като въглени, и вежди, черни като гарванови крила над очите – ето кое най-много я учуди. Как не беше го срещала досега? Стан мина край нея, а тя гледаше след него прехластната и чувствуваше приятна отмала в колената си.

  Оттогава тя дебнеше като котка кога ще се зададе Стан, правеше-струваше, нарочно намираше повод да го засрещне и, докато се разминаваха, струваше й се, че краката й няма да издържат и тя ще падне, и ще стане за присмех. Но Стан като че не я забелязваше. И как ще я забележи? Лицето й бе покрито с фередже. Но един ден, тъкмо да се разминат, тя нарочно изпусна фереджето.

  Стан се наведе, подаде и го и така си остана с отворена уста. Сякаш светкавица ослепи погледа му. Гледаха се безмълвно един миг и тоя миг беше достатъчен да вплете нишките на любовта в душите им.

  Първа се опомни Аира. Прибули се и избяга. А Стан все още стоеше със зяпнала уста и не знаеше – наяве ли беше видял тая чудна девойка или беше сънувал.

  Разтърка очи, опипа ръката си да се убеди, че е буден, и тръгна като насън. Пристигна при хаджи Осман, свири му, говориха, но през цялото време беше разсеян – мислите му летяха към чудната девойка, която беше срещнал на двора и за която смътно се досещаше, че е дъщеря на хаджи Осман.

  Един ден, като се пресрещнаха, Стан й пошепна:

  – Хубавице, аз се влюбих в тебе. Аз те обичам. Ела довечера край езерото до големия бряст. Ще те чакам.

  – Добре – отвърна тихо тя.

  И тя дойде вечерта. И ето ги, седят един до друг и сякаш няма какво да си кажат. Звездният здрач е прибулил лицата им, звездите слезли в езерото и трепнат ли водите, полюшвани от вятъра, потрепват и те като рой светулки. Наблизо са налягали овцете, от време на време някоя мръдне, разшава се, разлеят се като в просъница меките звуци на меден звънец и отново става тихо, тихо…

  Аира започна да ходи всяка нощ при Стан, но веднъж, тъкмо се връщаше, хаджи Осман я забеляза, пресрещна я и попита:

  – Кажи, дъще, къде си била по това време?

  – При Стан бях, баба – отвърна тя.

  – При кой Стан, при пастира? – попита хаджи Осман.

  – При него, баба.

  Хаджи Осман нададе вик, сякаш някой го колеше, и едва се задържа на краката си. Един миг стоя като зашеметен, после се строполи на земята, изправи се пак, вдигна ръце към небето и заговори на глас:

  – Аллах! Аллах! Всемогъщи и милостиви, Аллах! За какви грехове ме наказваш? Защо позволи на дъщеря ми, моето слънце, моята надежда, да погази вярата на правоверните и да се влюби в един гяур?

  Дълго прави метани и ту се молеше, ту проклинаше. След това се обърна към Аира и каза с отпаднал глас:

  – Върви и си легни. И забрави всичко. Забрави този гяур. Би трябвало главата ти да отрежа, но нямам сили. Върви да спиш.

  – Но аз го обичам – проплака Аира.

  – Занемей, не изричай скверни думи – изкрещя хаджи Осман и я блъсна. Аира падна от неочаквания удар. Хаджи Осман грабна една брадва, отвори портата и хукна към езерото. Аира изпищя и се затича след него…

  Нощта люлее в равнината в сребърни люлки, звездите са се разсипали безредно по небето, месечината е разляла жълти води над земята, не се обажда ни врана, ни стон се чува, всичко е заспало, само откъм езерото се разлива тихо песен от кавал. Хаджи Осман крачи с едри крачки, Аира се вкопчила в него и моли:

  – Не го убивай, баба, той е невинен. Убиеш ли него, убий и мене. Ако не ме убиеш, сама ще се убия.

  Хаджи Осман не отвръща нищо и само пухти. Върви, спъва се, полита и пак върви, върви.

  – Нали няма да го убиеш, баба?- пита Аира.

  – Няма – отвръща най-после той. Но ще го прогоня. Ще му кажа да не го виждат повече очите ми.

  – Тогава и мене прогони.

  – Не! Тебе няма да прогоня. Тебе ще те затворя вкъщи, докато намеря някой правоверен и ще те оженя за него.

  – Но аз ще умра.

  – По добре умри, отколкото да те дам на този гяур.

  Пристигнаха при Стан и хаджи Осман, вместо да го съсече, както беше решил отначало, хвърли брадвата, приближи го и каза:

  – Иди си, чоджум. С добро те моля, иди си. Замини някъде далече. И повече не се весвай насам, защото кръв ще се лее. Чуваш ли, чоджум? С добро те моля. Забрави Аира. Едничка ми е тя – и радост, и утеха, и слънце – всичко.

  Какво можеше да каже Стан… Тръгна си и сякаш плаваше в здрача. Тогава тя извика:

  – Стан, не ме забравяй. Аз те обичам. Чуваш ли, Стан? Обичам те.

  Заслепен от ярост, хаджи Осман не можа да проумее тия думи, вбесиха го те, грабна той Аира за ръце и я повлече към къщи. Като пристигнаха, затвори я в една одая и нареди да й носят там храната, забрани й да излиза навън. Беше се зарекъл да не влиза при нея, да я остави в мъка да изкупи греха си, но не изтрая. На третия ден влезе при нея и се отдръпна изплашен: в погледа й гореше някакво безумие, косата й беше разчорлена, лицето й – подпухнало. Наля се със жалост сърцето му, коленичи той до нея, погали косата й и каза с треперещ глас:

  – Стани, дъще, слънце на живота ми, радост в скръбта ми. Стани и се весели като преди. И всичко забрави.

  – Не мога да се веселя, баба – изхлипа тя. Тежко ми е, баба.

  – Стани, дъще, Аллах така е наредил живота. Тежък е той, но какво да се прави, като пътят за рая минава през него?

  Аира не продума нищо, прегърна го, сложи глава на рамото му и заплака. Той я галеше, бършеше сълзите от очите й и шепнеше:

  – Забрави всичко. Всемилостив е Аллах. Ще ти прости той. А, когато те прибере на оня свят, ще те вземе в рая, градината с многото шадравани и там ще живееш безгрижно като птичка. С шербет ще те пои Аллах, с небет шекер ще те храни.

  – Не му искам шербета, баба. Ако не ме дадеш на Стан, ще умра.

  Много я обичаше хаджи Осман и преди мислеше, че всичко е готов да направи за нея, но сега като слушаше тия думи, сърцето му се наля с ярост и той отвърна:

  – По-добре умри, отколкото да те дам на този гяур.

  – Добре, баба, каквото ти кажеш, това ще бъде – отвърна Аира.

  – А така, чедо, аферим. Ще те вразуми Аллах.

  Погали я, изведе я навън и като вървяха си мислеше: „Млада и глупава е още. Ще потъгува, потъгува и ще й мине.”

  Привидно Аира се примири. Излизаше, както преди, на двора, но лицето й беше тъжно и замислено. И все поглеждаше към портата. Струваше й се, че тя ще се разтвори и ще влезе Стан. Но от него нямаше никаква вест. „Може би никога вече няма да дойде – мислеше си понякога тя. – Няма да дойде и аз напразно го чакам. Уплашил ли се е? Ами ако дойде и баба го съсече с брадвата?”. Не можа да изтрае сърцето й. Един ден излезе от двора и се затича към езерото. Стигна до брега, стоя известно време, като че се двоумеше, след това разпери ръце и се хвърли във водата.

  Напразно я търсеха, напразна спускаха въжета с куки – не я намериха. Беше потънала в потайните води и не се показа повече на повърхността. Натежа от мъка душата на хаджи Осман, грохна той изведнъж, състари се, бръчки нарязаха лицето му, побеля главата му като бяла къделя.

  Хората често го виждаха да обикаля нощем покрай езерото, чуваха го да говори сам със себе си, да хлипа и да протяга ръце към водите, като че се готвеше да посрещне и прегърне дъщеря си. И, когато една сутрин го намериха мъртъв край брега, искрено се зарадваха, че най-после мъките му са свършили.

  В това време Стан се беше главил ратай в едно далечно село и хората го чуваха да свири тъжно и провлечено. С кавала изплакваше мъката си по Аира. Висок и строен беше той, веждите му бяха черни като крилата на гарван, очите му горяха като въглени, а погледът му беше дълбок и тъмен като нощта. Момите се заглеждаха в него и въздишаха, но той отминаваше покрай тях като сляп и глух.

  Една нощ се завърна в Пчелино – не можа да изтрае. От овчарите научи, че Аира се е удавила в езерото, а баща й умрял. И глави се той ратай при друг чорбаджия и остана в селото. И пак всяка сутрин изкарваше стадата на паша, а мръкнеше ли, отиваше до езерото, сядаше на брега и се заглеждаше в бистрите води.

  Веднъж, както седеше на брега и беше се загледал във водите, почувства умора – някой като че мажеше клепките му с мед, така се притваряха те и сънят го обори. Нощта бе лунна, светла като ден. И още полубуден-полузаспал, Стан погледна към езерото и що да види? Аира стоеше над водата, разплела златисти коси, протягаше към него ръце и го викаше. Той трепна, събуди се, но Аира я нямаше вече. Беше изчезнала в глъбините. Страх сви сърцето му – та нали тя беше удавница?

  Няколко дни и нощи не ходи към езерото, но една нощ не изтрая – отиде. Спря на брега и глада: Аира се гмурна в заспалите води, спря се, протегна към него ръце и го вика с гальовни думи. Лицето й свети по-ясно от месечината, златистите й коси са разпилени върху тялото й.

  – Ела, Стан – вика го тя, – ела, аз те обичам и ще те обичам така, както не могат да обичат земните жени.

  Ужасен избяга Стан, но на другия ден все повече и повече го влечеше и, когато нощта залюля равнината в сребърни люлки, той пак тръгна към езерото, като подкара и стадото, за да не бъде сам.

  – Аз знам, че и ти ме обичаш Стан – пресрещна го Аира, застанала над заспалата вода. – Но защо се страхуваш да дойдеш при мене? Ела, Стан. Моят баща ни раздели, защото ти не си правоверен, но сега той е безсилен. Ела, Стан. Без тебе ще погрознее лицето ми, от сълзи ще изтекат очите ми.

  Още преди да се върне в Пчелино, закъснели пътници разказваха, че нощем, когато минавали покрай езерото, чували женски плач. Кой можеше да плаче в потайна доба? И пръсна се мълва, че това е Аира, че е станала русалка. Затова, когато научи, че Стан ходи нощем към езерото, майка му плачеше и го молеше:

  – Не ходи, сине, към това проклето езеро, че тая русалка ще те грабне от мене, ще погуби душата ти. Нечиста сила се крие в нея, сине. Удавница е тя, ще те подмами, ще те погуби.

  Не я послуша Стан. Всяка нощ отиваше до езерото. Аира излизаше над водата, протягаше към него ръце, молеше го да отиде при нея, от очите й се стичаха бистри сълзи и падаха над езерните води като бисери. Но Стан се страхуваше да се хвърли във водата. Напразно го молеше тя, напразно протягаше към него ръце, напразно лееше сълзи-бисери… И като се убеди, че той няма да дойде при нея, една нощ се превърна на златорунен овен, отиде при стадото му, разигра се и отново се хвърли във водата. А знае се, че овцете глупави: прескочи ли нещо една, всички прескачат след нея. Затова, когато златорунния овен се хвърли във водата, всички овци се хвърлиха след него. Като видя, че овцете се издавиха, Стан заплака горчиво. Какво му оставаше да прави? Овцете бяха чужди, чорбаджийски. Как щеше да се яви без тях при чорбаджията? Погледа, погледа, па се хвърли и той. Аира протегна към него ръце, обгърна го със златистите си коси и се гмурна към глъбините…

  Като научиха хората, че Аира е подмамила Стан, достраша ги да не подмами и други ергени. Затова надойдоха при езерото, хвърляха ред тръни, ред вълна и го затлачиха. Изгубиха се бистрите езерни води, трева и трънак обрасна там, където някога се плискаха те, и нищо не напомняше после, че тук е било езеро.

  Затлачиха хората езерото, не остана и помен от къщата на хаджи Осман, но хората нарекоха местността Аира. И днес, ако отидете в тази местност и разровите малко земята, ще започне да сълзи чиста, бистра вода. Разправят, че това са сълзите на Аира, които е проляла за Стан.
  Кой знае?

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * Петко Генов Бойкински е поет и журналист. Роден е на 2 януари 1910 г. в с. Търнак, Врачанско. Сътрудничи на редица издания преди 09.09.1944 г. – в. „Пижо” и др. Активно сътрудничи на редица издания и след 1944 г. Автор е на книгата със стихове „Без синури и граници” (1938), на „Самотни души” (разкази, 1943), „Христо Ясенов. Поет и гражданин” (очерк, 1945) „Освобождение” (1945), „Ден първи” (поема, 1945), „Русия” (поема, 1948), „Повест за живота” (поема, 1949), „Дъждовни небосклони” (Прага, 1976) и др. Легендата „Аира” е вдъхновена от родното му село и едноименната местност край него (Пише се Аира, а не Айра, като ударението пада на „и“). Легендата е публикувана през 1975 г. в Прага. Спас Антонов, който през 2006 г. издава „Картотека на съвременната българска поезия“ (плод на над 50-годишна събирателска дейност и съдържаща информация за 10 800 български поети), отбелязва, че поради стечение на обстоятелствата, Петко Бойкински не се e радвал на голяма известност, но поемата на Бойкински „Повест за живота“ е негова любима настолна книга.

  
  ‘

• И този път

  .

  

  .

  Започна бавно да се спуска лятото
  от хълма – с боровинките.
  Перчемът му е изрусял
  и много синьо има още във очите му.

  Ще го изпусна ли и този път
  да си отиде ей така,
  преди да се сбогуваме!

  Шептят ми няколко листа –
  вземи ни в шепа, тук сме,
  никъде не тръгваме!

  Познах ги,
  от кестена са, на онзи булевард,
  с ритъма лиричен и стъпките забързани.

  Момиче и момче на пейката седят –
  прегръщат се –
  заникъде не бързат.

  Не спират кестените да броят –
  измерват времето в сезони.
  Дано да сбъркат този път,
  та лятото в трохи да не наронят.

   

  Юлия Дивизиева

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• A Liberal’s Lament

  (COVID-19)

  by Sergey Boyadzhiev

  

  .

  Invisible but watching,
  He can’t be seen or heard,
  With rapidly approaching
  Immunity of the herd.

  His future is uncertain,
  His basic needs – unmet,
  And maybe it is curtains
  For him and he’s upset.

  He shivers on the plastic
  And dreads a bitter end –
  Some antiseptic drastic
  Can kill our little friend.

  I do have friendly feelings
  For our tiny mate –
  We’re both organic beings,
  We share the same fate.

  Forget about Corona!
  The name is now Covid.
  Don’t call him “Prima Donna”
  Or a dismissive “it”.

  We have a new arrival –
  Here comes Covid-19!
  He certainly went viral
  Yet can’t be heard or seen.

  We celebrate all cultures
  From every distant land
  And we believe in nurture –
  He needs a helping hand.

  What if he can produce
  Some legislation vague:
  “The right to reproduce”
  And takes us to the Hague?

  He needs a host enlightened –
  So better us than bats,
  We must not be frightened
  And drive our guest to cats.

  *

  I’m hot and I am shaking…
  Help! Help! I’m short of breath,
  And all my body’s aching…
  Maybe I’m facing death.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  * More from the same author – here and here.

  .

• Жалбата на либерала

  (Ковид-19)

  

   

  Невидим, той ни вижда –
  чий ще дойде ред?
  Но стадото приижда
  със нов имунитет.

  Не ми е никак ясно
  дали Ковид е в плен,
  той хванат е натясно,
  но не е победен.

  На найлона трепери,
  заплахата видял –
  смъртта си ще намери
  от силен химикал!

  Симпатия лелея
  към дребния ни гост –
  аз либерал съм деен,
  не консерватор прост.

  Зовяха го Корона,
  а днеска е Ковид,
  и на Ковид сезона,
  все още е открит.

  Пристигна неочакван
  китайски вирус нов,
  но аз не се оплаквам,
  за него съм готов.

  Мултикултуралисти,
  за нас Ковид е брат! –
  а разни екстремисти
  от него се боят.

  Да срещнем с дума блага
  тоз гост след дълъг път,
  че иначе във Хага
  ще ни даде под съд.

  Уж вирусната банда
  насилва ДеЕнКа –
  това е пропаганда,
  съвсем не е така!

  Ковид не е виновен,
  природа е това –
  на нас той е подобен,
  със същите права.

  *

  Ах, треска ме разтресе,
  в гърдите ми тежи,
  ах, вирус ме отнесе
  и в мен се размножи…

   

  Сергей Бояджиев

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Човекът в 21-ви век

  .

  Откъси от книгата на Георги Георгиев „СЪМ“

  (София, 2020)

  

  „Когато е отпред, човекът на 21-ви век е обгрижван, обичан, с предимство е. Но озове ли се назад в класацията, рязко разбира що за човек е човекът в 21-ви век. Но нали си е глупав човекът в 21-ви век, иска пак така да го обичат, пак да е напред, бута се, крещи, той да е отпред, за малко обич да му дойде ред. Лъжовен е успехът, лъжовни са хората, лъжовно е времето. Но нали си е глупав човекът в 21-ви век – дай му той да е отпред. За да стигне до изкуственото щастие, човекът в двадесет и първи век гази всичко, без да му мисли много. Въоръжен със самочувствие и вредни навици, той върви смело напред. Гледа отвисоко и се храчи. Хвърля си боклуците по земята и гледа мрачно. За да е отпред, човекът в 21-ви век трябва задължително да е богат. Няма ли пари, човекът в 21-ви век не е отпред. Следователно няма да получи от фалшивата любов. А така му се иска една мацка с големи гърди да му вика: „Давай, лъвчо, ти си, лъвчо!“, че е готов трупове да гази.“

  ***

  „Мизерията изплаши поколенията и ги тласна към наркотиците и алкохола. Охолността и мизерията изплашиха поколенията и ги изпратиха в тоалетните на дискотеките. И в колите, и в къщите, и на пейките. Наркотиците и алкохолът бяха част от хората. Трета ръка, трети крак. Човекът от обикновено, нормално, просто същество се превръщаше в индивидуално, многообразно, гръбнаконаркоманизирано, двуногоалкохолизирано членестоного. Взимащо един от друг, каквото посмее. И бързо в кревата. Вековете лишения доведоха до ситуация, в която нито напред можеш да вървиш, нито низад. Парализа.

  Обзет от наркотици и алкохол. Постлан с невежество и упреци. Превъплътил семейната идилия в откачено момиче с къса пола. Човекът зъзнеше. Спираше, почваше, спираше, почваше. Наникъде. Желанието предвождаше таланта.“

  ***

  „– Как ще го кръстим?

  – Божидара – Божи дар! Съгласна ли си?

  – Да.

  Анабела не спореше с Григор. Те се разбираха от разстояние. Усмивките не слизаха от лицата им. Прибраха се, Григор сготви и зачете книга на детето. То бе доста раздразнително; когато нещо в книгата не му харесваше, риташе Анабела силно по вътрешната част на корема. Те установиха какви писания харесва Божидара. Тя обичаше руските поети. Четяха й, целуваха я през пъпчето. Радваха се един на друг, ценяха се, обичаха се.

  Вечерта дойдоха приятелите на Григор, ядоха, пиха, смяха се. Отидоха си.

  Щом си легнаха, Григор започна да се врича на Анабела. Обещания, клетви, изкусни думи. Останали в Анабела като клеймо. Толкова спокойно говореше Григор, че Анабела не успя да не му повярва…“

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  * Георги Георгиев е роден през 1993 г. в София. Завършил е Националното спортно училище „Ген. Владимир Стойчев“. Многократен републикански шампион по бокс за юноши. Тежки травми слагат край на обещаващата му спортна кариера. Това отключва обаче желанието му да изрази себе си в стихове и проза. Негови стихове са публикувани в сп. „Зари“. „Съм“ е първата му издадена книга.

  .

• Толкова силен дъжд

  .

  Стихове от Маргарита Черникова

  

  .

  * * *

  Толкова силен дъжд,
  че изкаля облаците,
  които идваха
  като призрачни кораби
  с бели платна
  от най-чистото небе.

   

  НE

  Няма да съжалявам,
  ако един ден се окажа
  дете с книжка на колене,
  с оредяваща плитка
  и болни очи,
  с окъсана до последния
  лист маргарита,
  а душата ми висне
  между два облака,
  подобни на топли хлябове
  с твърда коричка.

   

  * * *

  Вие ми се свят
  на върха на
  щастието
  с теб,
  моля те,
  не ме изпускай!

   

  * * *

  Не стигам никъде
  и пътища не виждам
  по тази ръбеста и хлъзгава земя,
  а в бъдещето все при теб пристигам,
  при първото си име на жена.
  До първата лъжа изречена под клоните
  на най-фалшивото дърво,
  тогава вярвах в жалките ти стонове,
  че ти оставаш без ребро.
  А аз останах майката на всички
  родени незаконно синове,
  които ще намразват и обикват
  до края все страхливи богове!

   

  СЪВСЕМ НЕОЧАКВАНО

  Един ден ще седим на дивана,
  телевизорът ще работи,
  а ние ще се усмихваме.
  Как ще се смеем на тези неща,
  на тези стихове
  без обуща,
  на хората с маски
  без лица,
  на арестуваните площади
  и знамена.
  Обувките ще се завърнат по домовете,
  маските в театъра
  и ще се смеем непрекъснато, постоянно
  и съвсем неочаквано!

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––-

  Маргарита Черникова е на 48 години. Родена е и живее в Тутракан. Педагог по образование, владее писмено и говоримо руски и италиански езици. Член е на Съюза на свободните писатели. Има награди и грамоти от национални конкурси за поезия. Нейни стихове са отпечатани в литературни антологии в България и в чужбина, както и в различни вестници и списания.

  .

• Нова книга на Румен Иванчев за българските деца по света

  

  Скоро ще излезе от печат новата книга на Румен Иванчев „БЕЗ БИЛЕТ НА САМОЛЕТ!“. Авторът пише стихове за българските деца зад граница и нашите български училища по света. Г-н Иванчев, който живее в Рим, е приятел на Българското училище „Асен и Илия Пейкови“ в италианската столица. По стихове от новата му книга учителите и учениците от това училище вече са направили две филмчета, едното от които може да се види по-долу.
  

  Според директора на БУ „Асен и Илия Пейкови“ в Рим Венета Ненкова, творчеството на Румен Иванчев един ден със сигурност ще се изучава в училище. А според говорителя на АБУЧ Снежина Мечева, която ръководи БУ „Иван Станчов“ в Лондон, стихотворението на Иванчев „Неделно училище“, което поместваме, може да стане химн на децата на България, обучаващи се в чужбина.

  НЕДЕЛНО УЧИЛИЩЕ

  То е цяло чудо,
  долети и виж –
  има го в Чикаго,
  има го в Париж.

  Може да е тясно,
  скромничко на вид,
  но работи в Кайро,
  има го в Мадрид.

  Нашите учители
  влизат с радост в час,
  учат ни в Женева,
  учат ни Ла Пас.

  На езика майчин
  пишем и творим,
  има ни и в Лондон,
  има ни и в Рим!

  Вместо физкултура
  всички от сърце
  тропваме си често
  българско хорце!

  

  Желаем успех на „БЕЗ БИЛЕТ НА САМОЛЕТ!“ и нейния автор Румен Иванчев.

  .

• Богородица и каймакамът

  .

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  

  Като дете много се радвах на празника на Богородица. Той се тачеше в рода ни, защото името Мария носеха баби, лели, ако щете и стринки. Ние, децата, обикаляхме къщите и се тъпчехме със сладкишите, които щедро ни даваха. Нямам спомен за литургията в черквата, която на този ден се пукаше по шевовете си от насъбралия се народ. За мен Богородица си беше сладкарски празник. Събирахме се роднините, както се казваше на “честито”, в къщата на някоя наша Мария. На Богородица ми разрешаваха да обуя официалните лачени обувки и цял ден да се фръцкам с тях. Към края на деня вече много ме убиваха, но си траех. Възрастните пееха и се веселяха до зори, а аз заспивах в скута на стара майка или на някоя комшийка, барабар с лачените обувки.

  После пораснах и, като по чудо, всички онези Марии изчезнаха от живота ми. Богородица за мен идваше и си отиваше календарно. Бяха се появили нови Марии, но те по време на празника се намираха или на море, или в Дубай. Аз пък отидох да живея в една друга държава, където Голяма Богородица е не само много църковен, но и национален празник. Всъщност, цялата седмица около тази дата е празник. И като хукнат всички гърци по четирите посоки на света, само и само да се съберат с родата и да са заедно на Богородица. Настъпва една еуфория, един отработен с времето балкански хаос по летища, пристанища и магистрали, сякаш Богородица се е скрила някъде и цял един народ е тръгнал да я търси. Това са последните истински летни дни и всеки иска с най-близките му хора, да ги отпразнува и изпрати. Навсякъде е пълно с Марии, които на този ден разнасят насам-натам големи кутии със сладкиши и цяла една държава мирише на празник. На мене те не са ми нито лели, нито вуйни, но ми е празнично като в детството.

  Преди няколко години се случи на Богородица да съм в Банско. Щом чух рано сутринта камбаната, тръгнах към черквата. Местните жени и те тръгнали натам, и всяка държи букетче от здравец или кичести гергини. Палят свещ и редят китките около иконата на Божията майка. От едната страна в черквата са седнали местните баби, пременени, сякаш ще снимат филм за живота им. С кадифени сукмани, ушити по стари кройки, копринени шамии и препасани с ръчно тъкани прескутници. Това са празничните им престилки и се наричат така, защото шарките са хоризонтално и минават през скута. Седят си те тихо, смирено и си мислят за Бога. Не ги броя колко са от страх да не предизвикам съдбата. Тя си има тефтер с точната сметка и само тя знае кога, коя и защо. Това и е работата – да знае. Искам да ги запомня тези жени, изморени от живота и работата, превити от годините, но нагиздени за празника. Искам да запомня светлинката на малко останалия им живот в очите. Иска ми се винаги, когато дойда в банската църква, тези баби да са все тук. Те са живи икони, все още с ореола на живота и с блага усмивка, чакащи края на земните си дни със смирение. Който влезе, им целува ръка и после пали свещ.

  

  От тези размисли ме откъсва мъжкият църковен хор. Хубаво пеят пустите му банскалии – пеят и отпяват, пеят и отпяват… Вибрацията от гласовете им гали иконите, издига се до купола и се връща обратно с мирис на тамян. По средата на църквата е поставен епитаф. Само тук, в Банско, се прави епитаф на Богородица, както на Христос по Великден. Банскалии са си чешити открай време. Събрали се местните свещеници и решили да уважат и Божията майка по същия начин, както сина й. Някога черквата била построена и тя по “бански“. Отишли местните големци при каймакама* с торба злато и омайни приказки. По онова време в цяла поробена България църквите се вкопавали в земята, за да са по-ниски от джамиите. Банскалии построили висока църква, а и нямало в града джамия, с която да се съизмерва, защото те направили уговорка с каймакама, че върху камъка на главната порта ще издялат и кръст, и полумесец. Така получили тапия за право на строеж на християнска църква, висока, колкото им душа сака, в пределите на Османската империя, във време, когато глави са сечени за много по-дребни своеволия. Днес това звучи по европейски и му се казва верска толерантност. По онова време му се е викало – банскалийска дипломация.

  По средата на черквата, върху маса е поставен епитаф: покров с лика на Богородица, икона, кръст, Библия и посребрена тава за дарения. И започва народът да се ”промушва”, както казват по бански, под масата, да се кръстят под нея, да се белеят дебели крайници, обути в къси панталони, да се запретват поли с волани и да охкат, и пъшкат, докато се ”измушат” на бял свят. Свещеникът ги причаква след тези мъки да ги благослови със светена вода и следи искосо да не забравят лептата за подноса. Като гледам всичко това ми иде да го хвана онзи каймакам и да му изкрещя: „Защо, бе, взе жълтиците и се подигра с вярата ни?“. Кръст и полумесец има, ама вяра няма! Само фолклорно изпълнение на църковни ритуали: „Дрън, дрън, дрън…“ – отпява тенекията на подноса.

  И тогава забелязвам, че е останала само една бабичка. С мъка се надига и отива да се поклони на епитафа. Поставя китката здравец, прекръства се и дълго гледа иконата на Божията майка, сякаш това и е последната среща с нея на земята. С треперещи ръце развързва възел на една кърпичка и вади оттам няколко стотинки. Те падат на земята и позорно дрънкат с евтината си номинална стойност. Жената се усмихва виновно и се притеснява, че всички са видели каква скромна лепта е отделила. Отивам и бързо събирам разпилените по пода стотинки. Бабичката се оглежда и плахо ми подава всичките си стотинки. Отвеждам я до мястото й и тя сяда със сведена глава. Целувам й ръка.

  Свещениците повеждат хората на литийно шествие около черквата. Вътре остава седнала само бабичката, със запалена свещ в ръката, превита, отдавна готова да поеме по вечния път. Обикалям и аз около черквата отвън. Наближава полунощ. Звездите са си на мястото, всеки държи запалена свещ със здравец, той празнично ухае, а на камбанарията като нощен страж се очертава на тъмния небосвод щъркел. Мисля си, че е гипсов, но на следващия ден ще се уверя, че е бил истински, просто защото ще е вече отлетял нанякъде. Изведнъж зад черквата шествието спира, където са трите гроба на свещеници, които някога са служили в храма. Днешните четиримата свещеници държат по един списък с имената на починалите банскалии, които още се помнят. И о, чудо! – всеки от тях чете свой списък, с имената на различни покойници и в различна тоналност, но и четиримата вършат това едновременно. И се получава нещо като мелодия, долетяла от Вселената. Камбаната леко бие на умряло. Затварям очи и си представям онези достойни банскалии, събрали жълтиците за каймакама. Колко време трая този унес, не знам, но знам как се събудих от него.

  Зад каменния дувар на църквата има механа. И като писна една гайда, като задумкаха тъпани и се извисиха яки бански песни, та подгониха магията вдън горите тилилейски. Кого прочели и почели, другите остават за следващата година. Шествието тръгва и спира отново пред главната врата на храма. Там се изрича молитва за здравето на живите банскалии. После свещениците опъват покрова високо над главите си. Всеки първо оставя отгоре книжни пари, а после минава изправен под него и влизат хората в църквата, вече спокойни, че Божията майка им е простила срещу десетолевка или петолевка това, което всеки сам си знае, но тя, Богородица, дали знае?

  Тя даже не е там и не брои книжните пари. Седнала е до бабичката вътре в черквата, която сякаш е задрямала и чака да догори последната светлинка на живота й, за да я придружи и да я представи на сина си. А беше платила само с жълти стотинки.

   

  Снимки: Авторката

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  * Каймакам или каймакамин (на турски: kaymakam, от арабски със значение на „наместник“) – първоначално титла в Османската империя, давана на заместник на великия везир или на заместник на валията, когато те отсъстват. След реформите при султаните Махмуд II и Абдул Меджид става гражданска административна титла за управител на кааза.

  .

• Лято

  .

  Стихове от Красимира Стойнова

  

   

  ЛЯТО

  Окапаха черниците на юни,
  кайсийките превърнаха се в злато.
  Една любов, с черешовите устни
  и с липов дъх, от пролет мина в лято.

  Приседна тук, на камъка до мене
  и ме попита за какво съм тъжна:
  “Виж, лято е, най-хубавото време!” –
  и с дъх на рози свежи ме облъхна.

  Отвърнах й: “За идващата есен!
  За обич, дето в минало се сбъдна.
  На този бряг тя дойде, лъч небесен,
  но в лятото едно си… просто тръгна.”

  А тя с глухарче духна ми в косите
  и хукна по водата бърза, речна,
  и ехото й носеха вълните:
  “Ще дойде пак… Та аз съм вечна…
  вечна… вечна…“

   

  

   

  БАЯДЕРКА

  Танцувай нежно пред очите ми
  в полупрозрачните одежди.
  Бъди ти музата на дните ми
  и фея в нощните надежди.

  С мелодия разкрий душата си
  забулена, така незрима.
  Ти с грацията на снагата си
  изящна си, неповторима.

  Как меко спускат се косите ти
  по твойте рамене открити,
  в каскади стигат до петите ти
  и будят страстите ми скрити.

  Повдигаш веждите си, тънките,
  дъги извити на челото,
  на гривните ти скъпи, звънките,
  блестят среброто и златото.

  Невинно гледаш ме с очите си,
  два ясносини тюркоаза,
  що не целувам и в мечтите си,
  че с недостъпност ме наказа.

  Венец е сплетен на главата ти,
  от полските цветя и лавър,
  на твоя танц и красотата ти
  се възхищава всеки мавър.

  Не стъпваш, плуваш ти с краката си,
  блести ефирната коприна.
  Загубих аз по теб главата си,
  о, баядерко от Медина!

   

  

   

  СЕРАФИМИ

  Сребърна, луната нова
  по завеси бели
  си играе и щампова
  нощни акварели.

  Лунен лъч с бои приливни,
  облачни и бистри,
  изрисува серафими
  със криле сребристи.

  Но ветрецът ги разклати,
  мислеше, че спяха.
  Серафимите крилати
  где ли отлетяха?

   

  

   

  ЗВУЦИТЕ НА ПТИЦИТЕ

  (На Кейти и Естел)

  Чик-чи-рик, чик-чи-рик –
  врабчо скача по земята,
  ту си найде ечемик,
  ту пък семенце в тревата.

  Чу-ру-лик, чу-ру-лик –
  лястовичка черно-бяла
  към гнездото с весел вик
  при чеда си полетява.

  Чук-чук-чук, чук-чук-чук –
  чопли борчето кълвачът.
  С този монотонен звук
  продължава чак до здрача.

  Гра-гра-гра, гра-гра-гра –
  гарги рошави и мокри,
  в късна есен, на дъжда,
  се оглеждат в мътни локви.

  Ку-ку-кук, ку-ку-кук –
  в пролет пъстра сред тревата
  слушам кукувичи звук
  как отмерва ми летата.

   

  Илюстрации: Авторката и Public domain

  –––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Красимира Стойнова е родена в гр. Пещера. Завършила е “Радиотехника и телевизия”, във ВМЕИ (сега Технически университет) в София. Работила е като инженер-технолог в Завода за запаметяващи устройства в Пловдив. От 1982 г. до 1988 г. работи като преводач на български екипи към външнотърговските организации „Техноимпекс“ и „Енергоимпекс“ в Бенгази, Либия. От 1995 г. живее със семейството си в САЩ, основно в Кълъмбъс, Охайо, където издава първата си стихосбирка “В два континента”. Писала е стихове и в Сан Диего, Калифорния, както и в Бостън, Масачузетс, където издава втората си стихосбирка “Есени далечни”. Издала е също и книжка за деца в стихотворна форма “Леснички гатанки за дечица засмянки”. Има литературни награди от международния конкурс “По стъпките на лятото” на фондация “Буквите” , от конкурса “Белоцветните вишни” в гр. Казанлък, както и от “Изящното перо – 2019”, организиран от Салона за българска култура и духовност в Чикаго. Нейно стихотворение е избрано да бъде включено в алманаха “Славянская лира”, който предстои да излезе скоро.

  .

• Кажете на тревата

  .

  Стихове от Иван Есенски

  

  .

  КАЖЕТЕ НА ТРЕВАТА

  .

  Кажете на тревата да почака!
  Кажете ù:
  – Готов е той, но трябва
  да свърши със сеитбата на хляба,
  за да получи прошка преди мрака.
  – Бъди по-търпелива – ù кажете, –
  съгласен е дори да се покае.
  Сега налива вино на мъжете,
  с които пиха смях и скръб до края.
  Кажете ù:
  – Синът му се завръща,
  поне почакай прага да прекрачи
  и в стаята да помълчат по мъжки,
  преди да лумне синьото на здрача!
  Кажете ù:
  – Сега започва валса,
  дръпни се със зелените си нокти!
  Той вече е прегърнал дъщеря си
  и тя сияе в сватбената рокля.
  Кажете на тревата:
  – Той те моли,
  не бързай със зелените си свещи!
  Сега ръка в ръка поемат с Пролет
  към мястото на първата им среща…
  сега звъни снегът и боров вятър
  косите ù разграбва с нежни шепи…
  сега ще се повтори тишината…
  сега се връща есенният шепот…
  Кажете ù:
  – Почакай да повтори
  живота от самото му начало
  и в края – щом полегне от умора –
  завий го със зеленото си тяло!

  Кажете на тревата да почака

   

   

  .

  ГРОЗДОБЕР

  На Виолета Станиславова

  .

  И за какво тъгува  –
  за всемира?!
  Загърната с прибързалия сняг,
  лозата чак до корена умира…
  И се събужда в корените пак.
  Когато се развихри резедата
  и заблещука меденият грозд,
  спомнете си отново за лозата.
  Какъв бе, впрочем,
  вашият въпрос?

   

   

  .

  БАЛАДА 1913

  На Воймир Асенов

  .

  Хайде ставайте, рицари мои, че славата чака!
  Да заколим петлите, да стегнем навуща – и в път,
  докато без гръклян долу хърка предателски мрака,
  докато боговете им горе нажертвени спят!

  Че отново върлува безумното диво гъмжило
  и размахва желязо, и гази поля и гори;
  че земята ни пак като бито дете се е свила,
  че опасан в синджири и дим хлябът днешен гори.

  Налетяха, натрупаха мъки, сираци и сажди,
  закопитиха нагло
  из нашите свети места –
  сякаш в тая земя само чесън и баби се раждат…
  Ще е страшен денят, но ще е справедлива нощта.

  Покрай нашите Вардари, Струми, Марици, Огости –
  дето грабиха, биха и клаха без жалост поред –
  да засеем земята догоре с проклетите кости
  на крале, балдуини, султани и всякаква смет!

  Хайде, рицари мои, нарамете копралите гордо,
  разтворете земята, в която легендите спят!
  Няма вече позор след най-висшето звание – „Одрин”.
  А подир Булаир няма вече изобщо и смърт.

   

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Иван Есенски е роден през 1949 г. в с. Мухово, Софийско. Завършил е гимназия в Пазарджик, след което Философия и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като строител, редактор в РТЦ – Пловдив, главен редактор на военна редакция в БНР, директор на издателство „Народна култура“, изпълнителен секретар на Академията за европейска култура „Орфеева лира“. В момента е редактор в печатния орган на СБП „Словото днес“. Публикувал е редица сборници с поезия и есеистика. Създал е няколко документални филма, автор е и на две пиеси. Негови книги и отделни творби са преведени на 17 езика, носител е на български и чуждестранни награди. Публикуваните тук стихотворения са от най-новата му книга „Доземи“.

  .

• Ave, Горане

  .

  Разказ от Златка Колева

  

  Караконджулът се роди в нечистите дни по залез, изяде майка си и се настани в плевнята на дядо Горан. Слънцето все така анемично висеше на хоризонта, в очакване да бъде погълнато от голия баир над селото и всичко следваше своя ритъм на смърт и новорождение, плавно и незабелязано с просто око, но точно и отривисто като строга математика. Природата, макар и да обича болката, си устройва забави и се шегува с тварите на тая земя, така че никой не разбра защо караконджулът се пръхна на света бял-белиничък, досущ като брашното, с което бабите замесваха мекици за задушница. Албиносите сред караконджулите бяха рядкост и майка му, преди да издъхне, обясни провала си с тежката химия, с която хората пръскаха посевите си. Нищо – утеши се тя – важно е какво пише в душата на чедото й, дала му бе кода на няколко рода поганци, тъй че никой да не смее да спре злото, защото пред числата не ти остава друго, освен да вдигнеш рамене и да простиш. Караконджулът изтика криво-ляво зимата като караше на кокошки и дребен добитък, но с пролетта и лятото меракът му се засили, и той взе да се задява със стареца, чиято плевня обитаваше.

  Дядо Горан живееше кротко, календарът стискаше дните му, увиснали между този и онзи свят. Все чакаше ли, чакаше – ангел ли, демон ли, все едно му беше, стига да го вземеха със себе си, далеч от сляпата коруба, която трудно можеше да се нарече къща. Откакто остана един, на врата му увисна мъката и, щом задремеше старецът, тя бързаше да се вмъкне в него и да излюпи пилци в душата му. Затова дядо Горан не спеше, обикаляше нощем и тропаше, пъдеше лисици и невестулки, чакаше гости от отвъдното и все нея държеше под око, мъката. Полепнала бе тя по селото, покорно и тихо гаснеха вечерите по разхвърляните тук и там изкорубени къщурки, и малкото останали старци чакаха утрото да се преброят.

  Дядо Горан въздъхна. Претъркули и тая зима, превали и тази нощ. Утре, като съмне, ще отиде право в кметството, ще напише жалба ли, просба ли, ще напише едно уведомление до ловната дружинка в околията, ще помоли младите мъже за помощ, да дойдат и пообиколят пущинака, защото кокошките взеха да се топят, овцете осиротяваха. И пак затропа с тоягата, да не би тоя звяр, мъката, да изскочи от тъмното и да го стегне за гушата.

  Слънцето едва се отклещи от баира, трудно се раждаше денят по тия места. Едно беше разбрал дядо Горан в своя живот – лошото идва като крадец, ще ти изяде първо кокошките, ще убие погледа ти, ще те спаружи като изсъхнала джанка.

  – Тука ли си, бай Горане? – прекъсна мислите му женски глас. – Всички са отвън, само теб те няма.

  Кметицата на селото носеше пощата, защото улиците отдавна бяха забравили имената си и децата на безпаметните улици пращаха хабери, пари и бонбони до кметството.

  – Я, виж какво ти нося – продължи кметицата. – Колет имаш от дъщеря си, от Мила.

  Мила. Усмивка напука лицето на стареца, пръстите му заиграха като млади мъже, които не се боят от зверове и върколаци, смело отвориха кутията, победиха най-сетне тъгата му. Какво нещо беше талантът – зачуди се дядо Горан – не можеш като магаре да го вържеш за родното; или ще се отбучи и ще избяга, или ще умре, вързан за нищото. Той, талантът, направо си беше като времето, не му ли се подчинява човек, ще го погуби. Талантлива беше неговата Мила, в гласа й бяха поникнали тукашните слънчогледи, които събираха слънца от други светове.

  „Тате – пишеше му тя, – изпращам ти запис от концерта. Лесно е, тате, ще се справиш, натисни голямото копче, цялата зала беше на крака.“ Времето обръщаше хора и случки. И той й беше казал същото, сякаш съвсем скоро: „Ще се справиш.“

  Той прегърна малкото сребърно нещо с голямото копче, като малък космически кораб, долетял незнайно откъде за него, за стареца. Гласът на Мила повдигна корубата, събра листата от двора и се понесе над улиците, за да си спомнят кои са.

  Ave Maria, Gratia plena
  Maria, Gratia plena
  Maria, Gratia plena…

  Имаше късмет старият човек, орисан беше да лекува селото, защото песента лесно си играе с математиката, ще умножава, ще дели и ще гравира код в душата ти, тогава и само тогава, ще отстъпи злото от себе си, ще заплаче то за майка си и ще те помоли за чаша мляко.

  Нещо дърпаше стареца за крака, задяваше се нещо с него, ни звяр, ни човек, бяло-белиничко, досущ като брашното, с което се замесва питка за новородено. Съдбата ги обича тия работи, да се шегува с видимото и невидимото, да присажда лошо към добро.

  Дядо Горан сипа паничка мляко на белия караконджул и зарея очи далече. Погледът му се блъсна в баира и падна в ниското.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––-

  Златка Колева е родена през 1971 г. в гр. Чирпан. Завършила e Българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, има втора магистратура по Психология. Работила е като репортер, учител, педагогически съветник, психолог по проекти, свързани с домашното насилие и работа с деца със специални образователни потребности. През 2018 г. организира издаването на първата книга за най-стария манастир в Европа – „Св. Атанасий Велики“ край с. Златна ливада, с редактор акад. Росен Милев. Още текстове на Златка Колева – тук.
  

  .

• Oh, English language, what have they done to you!

  by Sergey Boyadzhiev

  

  .

  Oh, English Language, your glory’s in the past,
  The pages you produce today won’t last.
  You favor lenders, dodgy politicians;
  You’re now the tongue of business and ambition.
  Once proud language of letters and of culture
  But fallen prey to bureaucrats and vultures,
  An instrument for endless, vulgar ads,
  The foggy speak of clever legal rats;
  Political correctness creeps about
  And Kipling who made English people proud
  Is undesirable, a writer now obscure…
  Oh, English language, for you there is no cure!
  And Byron’s fiery tongue, alas, is torn.
  A second Shakespeare will be never born –
  He’s being forever used and desecrated
  In tasteless musicals and shows overrated
  With hoodie Hamlet, cockney for Macbeth
  A pub or night club where the play is set.

  And while in Britain often I have heard:
  The English language has conquered all the world!
  You’ve made America the menace it is now –
  The world wants out but always wonders how.
  You have become the symbol of the West
  Destroying other cultures like a pest
  And there’s no end to you abroad these days,
  But people slaughter you in different ways,
  The Scots dislike your clipped sound in the South
  And speak you with a tattie in their mouth.

  They can arrest me and someone is next
  So, squeeze the juices out of every text!

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  * Sergey Boyadzhiev is a doctor, poet, writer, translator. He was born in 1952 in Sofia, Bulgaria, in a family of doctors-teachers. He finished eighth grade in East Germany and ninth in Algeria. He graduated from the French high school in Sofia, after which he graduated in Medicine. He worked as a psychiatrist in the hospital in Karlukovo and in the Medical Academy – Sofia. In 1983, Dr. Boyadzhiev left for Ethiopia, where he worked for several years, including as a consultant at a leprosy hospital; he also worked for the Red Cross. In 1993, he left for London for a while, but remained in Britain with his children. He also worked on a small Scottish island in the Atlantic Ocean. He has been writing poems, short stories, feuilletons since his school years. Two of his poetry books have been published in Bulgaria, the second of which is called „No Return“.

  .

• Какво ти сториха, език английски?!

  

  .

  Език английски, мина твойта слава,
  това, което пишат днес – не става.
  Поезия на английски не звучи.
  Ти служиш на коварни политици,
  лихвари, на Мамона ученици;
  ти, горд език на бившата култура,
  а днес на борсова номенклатура.
  Използват те за глупави реклами
  и на английски адвокат ни мами.
  Да, с Ръдиард Киплинг, майсторът, бе горд
  в Империята и бедняк, и лорд,
  но либерал-фашист със зли закони
  от словото свободно го прогони.
  Език английски, кой да те лекува?
  Такава висота не се купува –
  да станеш пак на музите език;
  да, Шекспир беше някога велик.
  Днес Хамлет е по тениска и дънки
  в модерни постановки пошли, гръмки.
  Аз често чувах в Лондон да ми казват,
  светът как се предал и те приказва.
  Създаде ти Америка опасна
  и как да я закрием не е ясно.
  На Запада ти символ си жесток,
  затриваш всеки друг език и Бог.
  В Европа с теб устата си усукват,
  но, както могат, все ти го зачукват –
  за бунт и смут шотландецът готов,
  те произнася, лапнал цял картоф.

  Сега ме арестуват, а може би и вас,
  не искат те да чуват свободния ни глас!

   

   Сергей Бояджиев

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Учителко любима, добър ден!

  .

  Из книгата на Пенчо Иванов

  „Тандемът Генчо-Пенчо“ (Добрич, 2019)

  

  .

  УЧИТЕЛКО ЛЮБИМА, ДОБЪР ДЕН!

  Вратата на резервния изход на магазин „Билла“ се отвори автоматично. На първо време се показа ръка, облечена в износен шлифер, държаща бастун. След нея крак – затропа по земята и като се увери, че е на твърдо, жената прекрачи прага.

  Беше достатъчно възрастна, години около 90 – после разбрах, че е на 88. Обърна се с гръб към улицата, наведе се и със свободната си ръка извади една след друга две пълни догоре найлонови творби с продукти. Взе ги и изправи тяло.

  Познах я веднага. Хванах пакетите и се опитах леко, без сила да ги взема. Старицата вдигна поглед, изгледа ме учудено, но стоката си не пусна. Напротив – вкопчи пръсти в торбите.

  – Дайте да Ви помогна, другарко Иванова! – рекох аз.

  – Ти кой си?! – изстреля на скорост с дрезгавия си глас.

  Същата, познах я, няма грешка, тя е. Зарадвах се, не съм сгрешил.

  – Как кой, другарко Иванова?! Ваш ученик съм, випуск 1965-а. Вие ни бяхте директор в Начално училище „Димитър Полянов“ – град Толбухин.

  Учителката разхлаби захвата на торбите, вторачи поглед и ме заоглежда. Рекох да продължа, да и́ вдъхна кураж.

  – Пенчо ми викат, от класа на Мария Иванова по Математика, после на Тонова, пак по Математика. Всяка година на 31-и декември играех Дядо Мраз пред децата на училището. Още от четвърти, та и до осми клас, бях достатъчно дълъг…

  – Че ти и сега си дълъг! – отсече учителката и пусна торбите в моите ръце. – Онзи, спортиста, нали? –  продължаваше да боботи и на скорост да приказва ръководителката на някогашното ми училище.

  – Да вървим, другарко. Знам къде живеете, в блокчето до Общината, ще Ви помогна.

  Поехме към главната улица на града. Недка Иванова, така се казва някогашният директор на Начално училище „Димитър Полянов“-град Толбухин, затътрузи крака след мен. Подадох и́ ръка, изкачихме няколкото стъпала между пощата и магазина, стъпихме на равното.

  – Как така ме помниш, че и да ме познаеш на туй отгоре?! – рече учителката, – беше спряла да си поеме дъх. Гледаше ме по старчески в очите, дишаше често.

  – Как няма да Ви помня, другарко Иванова! Аз и Панайотова по Физика, и Орешарова по Химия, съпруга й Тодоров по География, Дафинка Иванова по Руски помня. За Иван Стоянов по Физкултура да не говорим, че и за бай Мильо, училищния прислужник, онзи грамаден и строг човек…

  – Е-е-й, гледай ти, – рече другарката Иванова и пусна усмивка. Всичките ги знаеш! – и заклати глава.

  – И заместник-директорката Тончева, ама Вас най-вече. Имам мил и същевременно стресиращ спомен.

  – Тъй ли?! – удиви се другарката, спря се и ме загледа. Нямаше как, припомних и́.

  – Аз бях физкултурник на училището.

  – Знам! Помня толкоз…

  – Всяка заран показвах упражненията и ръководех физзарядката на учениците. Този ден и Вие присъствахте. Помня, училищният звънец предупреди да се готвим за влизане в класните стаи, началото на учебния ден бе след няколко минути. Вие дойдохте до мен, положихте ръка на рамото ми и рекохте с онзи властнически, респектиращ глас, който впрочем и към ден-днешен не сте загубили:

  – Почакай малко! – заповядахте ми тогава. Останах, къде ще ида, но сърцето ми заигра. Предусещах нещо, което ще ме развълнува, изплаши. Държахте в ръка един пощенски плик, разтворихте го и извадихте писмо. В главата ми забръмчаха кошер пчели. Зачетохте строго: „До директора на Основно училище „Димитър Полянов“ – град Толбухин. Окръжно управление на МВР Ви уведомява, че на… ученикът от шести клас Пенчо Иванов…“. Оттук нататък къде чувах, къде не, бях готов да напълня гащите от притеснение, но все пак дочух да казвате: „…ученикът Пенчо Иванов намерил на улицата пълния размер на месечната заплата на служителка от „Български пощи“ – град Толбухин и я предал на кварталния отговорник, капитан Стайков. МВР – град Толбухин, в лицето на неговия Началник изказва похвала към ученика за доблестната му постъпка.“

  Наближавахме блокчето на Недка Иванова. На мен ми бе особено приятно да си бъбря с нея; усещах, че и тя нямаше нищо против.

  – Да седнем ей на тази пейка, другарко Иванова. Да си побъбрим, да си припомним миналото… Ето тук, до някогашната сладкарница „Москва“ – рекох и посочих с ръка.

  – Ама ти, може и работа да имаш, пък аз те задържам.

  – Тя, работата, няма къде да ми избяга, другарко, пък и аз съм си началник, нямам над мене.

  – Адвокат чувах, че си бил.

  – Тъй вярно – отвърнах аз и седнахме.

  И ги отворихме. Спомените един след друг се нижеха в главата ми, топла вълна на умиление се надигаше бавно, но сигурно в гърдите, сега пък аз зачестих дихание, гласът ми затрепери.

  – Помня Панайотова по Физика… висока, стройна красавица. Веднъж без основание ми шибна един шамар в час. Досрамя ме, момче голямо бях, другите се засмяха. В изблик на бунт скочих бързо от чина, бръкнах с две ръце в джобовете си и рекох:

  – Ще се оплача в Просветата, да знаете!

  Що ми трябваше?! На баир лозе… Дали се изплаши или не Панайотова не знам, но аз се озовах в дирекцията, изправен до вратата и пред строгия Ви, смръщен поглед. И физичката започна да се оплаква от мен, не и́ бяха верни обвиненията. Ама резултат имаше. Трябваше да кажа на татко, че го викате в училище. И казах, и му разказах всичко едно към едно. Като резултат ми бяха зашити и двата джоба на панталона. За два месеца, по един на джоб, по причина на това, че съм си държал ръцете в тях, като съм разговарял с Панайотова, неуважение един вид. Децата бая ми се смяха тогава, ама не и́ се сърдя, връщайки се назад в спомените ми е мило и смешно.

  Помня и Орешарова много добре, по Химия. Нея как може да я забрави човек! Като викнеше в коридора на училището да се прибираме по класните стаи, половината от децата се напикаваха от страх. В час същото. Изпита ме. От притеснение вместо да напиша на дъската желязо „Fe“, написах флуор „F“, малкото „е“ забравих. Пръстите ми трепереха, тебеширът играеше в тях, на два пъти го изтървах на пода. Писа ми петица, скара ми се и си седнах обиден… на себе си. Защото много добре знаех как се пише желязо, но от страх се шашардисах. Да, ама краят на учебната година наближаваше, а аз исках да съм отличник, да се пъча с лентата на гърди на 24-и май, целият град да ме види, най-вече татко, мама и баба… Отивам при другаря Тодоров, съпруга на Орешарова. Усещах симпатията му към мен – заради спортните успехи по баскетбол, които носех на училището. Викам му, тъй и тъй другарю Тодоров, ако може да помолите другарката Орешарова да ме изпита за шестица, все пак съпруга Ви е. А той ме изгледа, намуси се и ми вика: „Ти що не я помолиш?“ „Страх ме е!“ – отвърнах аз. „И мен ме е страх!“ – рече твърдо Тодоров. Стори ми се, че казва истината. Така си останах с петицата…

  – Да-а-а, Орешарова си беше доста строга. Понякога съм и́ правила забележка, но характер, какво да се прави… Затуй пък учениците слушаха в час, бяха дисциплинирани, не като сега, – рече Иванова.

  – Другарката Йолова видях онзи ден, по български език. Един мъж на средна възраст я водеше за ръка, вероятно внук и́. И с нея имам мил спомен, да Ви го разкажа ли?

  – Разбира се, ама не бързаш ли бре, човек?

  – Не бързам, другарко Иванова. Хубаво ми е да се ровя в спомените от детството. Но, ако не Ви се слуша, моля, ще Ви занеса торбите до входа и си тръгвам.

  – Ти чуваш ли се, бре?! – сопна ми се по директорски. На стар човек като мене, приказка му дай… Разказвай! – отсече властнически старицата. Ти знаеш ли, че Дафинка Иванова умря отдавна?

  – Знам – отвърнах аз. И съжалявам. Макар и да не ми беше класна, макар че предмета  и́ не ми се отдаваше. И за нея ще Ви разкажа, може ли?

  – Може! Давай…

  – Ама предупреждавам, случката е весела, смешна, но и цинична.

  – Може, сега не съм директор, – рече слушателката моя и аз започнах:

  – Помня, имахме контролно по руски език. Трябваше да преведем следното изречение: „Момчето грубо бръкна с ръка в джоба на момичето.“ Имахме една съученичка, умна, отличничка. Руският много и́ вървеше, но „много хубаво не е на хубаво“, казва народът. Няма да споменавам името и́, уважавана днес лекар-пенсионер. Та, идвайки до това изречение, момичето написало: „Мальчик грубо сунул свою руку в джопу девочки“. Учителката носи тетрадките с контролните, но забелязваме, че още от вратата на стаята се подсмихва неудържимо. Разбрахме я и попитахме за причината, помолихме да сподели смеха си с нас. Учителката дълго мисли, после запита:

  – Кой ще каже как е „джоб“ на руски?

  Всички мълчим, не знаем. Тогава се обади Ивелин Марков, много възпитано и прилежно момче беше. Бъдещ доктор кардиолог, един от първите демократи от СДС, после пенсионирал се като шеф на Първа градска поликлиника-Добрич, ама продължава да работи.

  – Ако не се лъжа, другарко, джоб на руски е карман.

  – Точно така, Ивелине! – отвърна учителката доволно.

  – А знаете ли как е на руски „дупе“, ама грубо казано?

  Целият клас избухна в неудържим смях. Да чуем такова нещо от устата на тази моралистка и истинска възпитателка за нас беше върхът.

  – Ще ви кажа, за да не изпадате в неловка ситуация, като една ваша съученичка, името на която няма да споменавам. Думата „дупе“, или грубо „задник“,  на руски е „жопа“. Превеждайки изречението, накрая момичето се заблудило, предполагайки, че думата е близка до българската „джоб“, и е написало, че момчето грубо бръкнало в дупето на момичето…

  – Ха-ха-ха-а-а, хахаааа… – гласовете на 35 ученици изпълниха с гръм и трясък цялата стая. Някои наставаха от местата си, заблъскаха по чиновете, други се бутахме от кеф, трети… а учителката – в ужас. Едва ни успокои и помоли да си седнем на местата. Тогава, воден от правилото „На всяко гърне мерудия!“ се обади моя милост:

  – Няма нищо смешно, другарко Иванова, напротив! – заковах съвсем сериозно. Рекох го със силно дрезгавия си, все още пубертетски глас, та се получи хептен респектиращо.

  Иванова не очакваше, съучениците ми също, дойде в близост.

  – Ами, защото аз смятам, че момчето е трябвало нежно да и́ бръкне в дупето, другарко – рекох.

  В следващия миг се чу едно „чат“, последвано от по-силно „шляп“, и вратът ми беше зачервен от пестниците на иначе уважаваната от мен моя учителка, другарката Дафинка Иванова. Царство и́ небесно.

  – Ти знаеш ли, че дъщеря й е директор на Езиковата гимназия – Добрич? – прекъсна ме Недка Иванова.

  – Знам и се познаваме, малкият ми син завърши при нея. Но аз наистина вече трябва да вървя, другарко Иванова. И за да запомните нашата среща, ще Ви подаря една моя книга, претенции нямам. Романът за Добруджа „Болката любов“ – рекох, бръкнах в чантата си и подадох книгата в ръцете на учителката. Изпратих я до блокчето.

  Година по-късно, през лятото на 2017-а видях Недка Иванова да тътрузи крака по главната улица на града, този път без товар в ръцете си, само с бастун. Беше облечена в същия наряд дрехи. Нарочно се изпречих пред нея така, че да се блъсне отгоре ми. Спря се и вдигна глава.

  – Учителко любима, добър ден! Ха сега да видим, ще ли ме познаеш? – рекох усмихнато.

  -Пенчо! Ти, дето ми подари книга… За чорбаджи Ганю Алтънов и вдовицата Злата…

  Рече и сложи старческата си ръка върху сърцето ми. Стана ми топло, мило и болно. Директорката, онази респектиращата, както и много наши истински будители заслужават по-достоен живот. Срам за държавата и обществото, срам!

   

  –––––––––––-

   

  СРАМ

  Бушува болка в моите гърди
  и ще заплача всеки миг. Защо ли?
  Една жена насред града седи,
  протегнала ръка за помощ, моли.

  Мирише на изпечено тесто.
  До баничарницата тя е седнала –
  оклюмала, попарено листо –
  измъчена, съсухрена и бледа.

  Очите и́ – угаснали слънца…
  Самичка е, без време остаряла –
  а сигурно е раждала деца
  и песни над креватчето им пяла.

  Ръка със нокът черен, овъглен,
  във празна шепа свита. Нищо няма.
  Все същото е. Всеки Божи ден
  не свършва тази нечовешка драма.

  Расте срамът, превръща се във грях.
  Градът е сякаш празна трапезария.
  С душата си погледнах и видях,
  че вместо нея, там седи България…

   

  Пенчо Иванов

  .

• <<
• 1
...
• 20
• 21
• 22
• 23
• 24
• 25
• 26
• 27
• 28
• 29
• 30
...
• 75
• >>