Всичко от литература

литература

• Билет на планету Транай

  Автор: Роберт ШЕКЛИ

  В один прекрасный июньский день высокий, худощавый, серьёзного вида, скромно одетый молодой человек вошёл в контору Межзвёздного Бюро Путешествий. Он равнодушно прошёл мимо яркого плаката, изображающего Праздник урожая на Марсе. Громадное фотопанно танцующих лесов на Триганиуме не привлекло его взгляда. Он оставил без внимания и несколько двусмысленную картину обряда рассвета на планете Опиукус-II и подошёл к столу агента.

  — Я хотел бы заказать билет на планету Транай, — сказал молодой человек.

  Агент закрыл журнал «Полезные изобретения», который он читал, и сдвинул брови.

  — Транай? Транай? Это, кажется, одна из лун Кента-IV?

  — Нет, — ответил молодой человек. — Транай — планета, обращающаяся вокруг звезды, носящей то же название. Я хочу туда съездить.

  — Никогда о ней не слышал. — Агент взял с полки Звёздный каталог, туристскую звёздную карту и справочник под названием «Редкие межпланетные маршруты».

  — Так, — сказал агент уверенным голосом. — Каждый день приходится узнавать что-то новое. Значит, вы хотите заказать билет на планету Транай, мистер…

  — Гудмэн. Марвин Гудмэн.

  — Гудмэн… Так вот, оказывается, Транай — одна из самых далёких от Земли планет, на краю Млечного Пути. Туда никто не ездит.

  — Знаю. Вы оформите мне проезд? — спросил Гудмэн, и в голосе его послышалось подавляемое волнение.

  Агент покачал головой:

  — Никаких шансов. Даже нон-скеды не забираются так далеко.

  — До какого ближайшего пункта вы можете меня отправить?

  Агент подкупающее улыбнулся:

  — Зачем об этом беспокоиться? Я могу направить вас на планету, на которой будет всё, чем располагает Транай, плюс такие дополнительные преимущества, как быстрое сообщение, сниженные цены, комфортабельные отели, экскурсии…

  — Я еду на Транай, — угрюмо сказал Гудмэн.

  — Но туда невозможно добраться, терпеливо начал объяснять агент, — Что вы рассчитываете там найти? Возможно, я мог бы помочь.

  — Вы можете помочь мне, оформив билет хотя бы до…

  — Вы ищете приключений? — перебил его агент, быстро окинув взглядом тощую сутулую фигуру Гудмэна. — Могу предложить планету Африканус-II, доисторический мир, населённый дикими племенами, саблезубыми тиграми, человекоядными папоротниками; там есть зыбучие пески, действующие вулканы, птеродактили и всё такое прочее. Экспедиции отправляются из Нью-Йорка каждый пятый день, причём максимальный риск сочетается с абсолютной безопасностью. Вам гарантируется голова динозавра, иначе мы возвращаем деньги назад.

  — Транай, — сказал Гудмэн.

  — Гм, — клерк оценивающе взглянул на упрямо сжатый рот и немигающие глаза клиента. — Возможно, вам надоели пуританские правила на Земле? Тогда позвольте предложить вам путешествие на Альмагордо-III — «Жемчужину южного звёздного пояса». Наш десятидневный тур в кредит предусматривает посещение таинственного альмагордийского туземного квартала, восьми ночных клубов (первая рюмка за счёт фирмы), осмотр цинталовой фабрики, где вы сможете с колоссальной скидкой купить настоящие цинталовые пояса, обувь и бумажники, а также осмотр двух винных заводов. Девушки на Альмагордо красивы, жизнерадостны и обезоруживающе наивны. Они считают туристов высшим и наиболее желанным типом человеческих существ. Кроме того…

  — Транай, — повторил Гудмэн. До какого ближайшего пункта вы можете меня доставить?

  Клерк нехотя вытащил стопку билетов.

  — Вы можете долететь на «Королеве созвездий» до планеты Легис-II, затем пересесть на «Галактическую красавицу», которая доставит вас на Оуме. Там придётся сделать пересадку на местный корабль, который останавливается на Мачанге, Инчанге, Панканге, Лекунге и Ойстере и высадит вас на Тунг-Брадаре IV, если не потерпит аварию в пути. Затем на нон-скеде вы пересечёте Галактический вихрь (если удастся) и прибудете на Алумсридгию, откуда почтовая ракета летает до Белисморанти. Я слышал, что почтовая ракета всё ещё там курсирует. Таким образом, вы проделаете полпути, а дальше доберётесь сами.

  — Отлично, — сказал Гудмэн. — Вы сможете приготовить необходимые бумаги к вечеру?

  Агент кивнул.

  — Мистер Гудмэн, — спросил он в отчаянии, — всё-таки, что это за место — Транай?

  На лице Гудмэна появилась блаженная улыбка.

  — Утопия, — сказал он.

  Марвин Гудмэн прожил большую часть жизни в небольшом городе Сикирке (штат Нью-Джерси), которым в течение почти пятидесяти лет управляли сменяющие друг друга политические боссы. Большинство граждан Сикирка равнодушно относилось к коррупции среди всех слоёв государственных служащих, игорным домам, баталиям уличных шаек, пьянству среди молодёжи. Они апатично наблюдали, как разрушаются их дороги, лопаются старые водопроводные трубы, выходят из строя электростанции и разваливаются их обветшалые жилые здания, в то время как боссы строят новые большие дома, новые большие плавательные бассейны и утеплённые конюшни. Люди к этому привыкли. Но только не Гудмэн.

  Прирождённый борец за справедливость, он писал разоблачительные статьи, которые нигде не печатались, посылал в Конгресс письма, которые никем не читались, поддерживал честных кандидатов, которые никогда не избирались. Он основал «Лигу городского благоустройства», организацию «Граждане против гангстеризма», «Союз граждан за честные полицейские силы», «Ассоциацию борьбы с азартными играми», «Комитет равных возможностей для женщин» и дюжину других организаций.

  Его усилия были безрезультатны. Апатичные горожане не интересовались этими вопросами. Политиканы открыто над ним смеялись, а Гудмэн не терпел насмешек над собой. В дополнение ко всем бедам его невеста ушла к горластому молодому человеку, который носил яркий спортивный пиджак и единственное достоинство которого заключалось в том, что он владел контрольным пакетом акций Сикиркской строительной корпорации.

  Это был тяжёлый удар. По-видимому, девушку Марвина не беспокоил тот факт, что Сикиркская строительная корпорация подмешивала непомерное количество песка в бетон и выпускала стальные балки на несколько дюймов уже стандарта. Невеста сказала как-то Гудмэну: «Боже мой, Марвин, ну и что такого? Так все делают. Нужно быть реалистом».

  Гудмэн не собирался быть реалистом. Он сразу же ретировался в «Лунный бар» Эдди, где за рюмкой начал взвешивать привлекательные стороны травяного шалаша в зелёном аду Венеры.

  В бар вошёл старик с ястребиным лицом, державшийся очень прямо. По его тяжёлой поступи человека, отвыкшего от земного притяжения, по бледному лицу, радиационным ожогам и пронзительным серым глазам Гудмэн определил, что это космический пилот.

  — «Особый транайский», Сэм, — бросил бармену старый астронавт.

  — Сию минуту, капитан Сэвидж, — ответил бармен.

  — «Транайский»? — невольно вырвалось у Гудмэна.

  — «Транайский», — сказал капитан. — Видно, никогда не слыхал о такой планете, сынок?

  — Нет, сэр, — признался Гудмэн.

  — Так вот, сынок, — сказал капитан Сэвидж. — что-то меня тянет на разговор сегодня, поэтому расскажу-ка я тебе о благословенной планете Транай, там, далеко за Галактическим Вихрем.

  Глаза капитана затуманились, и улыбка согрела угрюмо сжатые губы.

  — В те годы мы были железными людьми, управлявшими стальными кораблями. Джонни Кавано, и Фрог Ларсен, и я пробрались бы в самый ад ради тонны терганиума. Да, и споили бы самого Вельзевула, если бы в экипаже не хватало людей. То были времена, когда от космической цинги умирал каждый третий и тень Большого Дэна Макклинтока витала над космическими трассами. Молл Гэнн тогда ещё хозяйничала в трактире «Красный петух» на астероиде 342-АА, заламывала по пятьсот земных долларов за кружку пива, и люди давали, потому что это было единственное заведение на десять миллиардов миль в округе. В те дни шайка скарбиков ещё промышляла вдоль Звёздного Пояса, а корабли, направлявшиеся на Проденгум, должны были лететь по страшной Прогнутой Стрелке. Так что можешь себе представить, сынок, что я почувствовал, когда однажды высадился на Транае.

  Гудмэн слушал, как старый капитан рисовал картину той великой эпохи, когда хрупкие корабли бросали вызов железному небу, стремясь ввысь, в пространство, вечно туда — к дальним границам Галактики.

  Там-то, на краю Великого Ничто, и находилась планета Транай.

  Транай, где найден смысл существования и где люди уже не прикованы к Колесу! Транай — обильная, миролюбивая, процветающая, счастливая страна, населённая не святыми, не скептиками, не интеллектуалами, а людьми обычными, которые достигли Утопии.

  В течение часа капитан Сэвидж рассказывал о многообразных чудесах планеты Транай. Закончив, он пожаловался на сухость в горле. «Космический катар», назвал он это состояние, и Гудмэн заказал ему ещё один «Транайский особый» и один для себя. Потягивая экзотическую буро-зелёную смесь, Гудмэн погрузился в мечтания.

  Наконец он мягко спросил:

  — Почему бы вам не вернуться назад, капитан?

  Старик покачал головой.

  — Космический радикулит. Я застрял на Земле навсегда. В те дни мы понятия не имели о современной медицине. Теперь я гожусь лишь на сухопутную работу.

  — А что вы сейчас делаете?

  — Работаю десятником в Сикиркской строительной корпорации, — вздохнул старик. — Это я, который когда-то командовал пятидесятитрубным клипером… Ох, уж как эти люди делают бетон! Может быть, ещё по маленькой в честь красавицы Транай?

  Они ещё несколько раз выпили по маленькой. Когда Гудмэн покидал бар, дело было решено. Где-то там, во Вселенной, найден модус вивенди, реальное осуществление древней мечты человека об идеальном обществе.

  На меньшее он бы не согласился.

  На следующий день он уволился с завода роботов в Ист-Косте, где работал конструктором, и забрал свои сбережения из банка.

  Он отправлялся на Транай.

  На «Королеве созвездий» он долетел до Легис-11, а затем на «Галактической красавице» — до Оуме. Сделав остановки на Мачанге, Инчанге, Панканге, Лекунге и Ойстере, которые оказались убогими местечками, он достиг Тунг-Брадара-IV. Без всяких инцидентов он пролетел сквозь Галактический Вихрь и, наконец, добрался до Белисморанти, где кончалась сфера влияния Земли.

  За фантастическую сумму лайнер местной компании перевёз его на Дваста-II, откуда на грузовой ракете он миновал планеты Севес, Олго и Ми и прибыл на двойную планету Мванти. Там он застрял на три месяца, но использовал это время, чтобы пройти гипнопедический курс транайского языка. Наконец, он нанял лётчика, который доставил его на планету Динг.

  На Динге он был арестован как хигастомеритреанский шпион, однако ему удалось бежать в грузовом отсеке ракеты, возившей руду для г’Мори. На г’Мори ему пришлось лечиться от обморожения, теплового удара и поверхностных радиационных ожогов. Там же он договорился о перелёте на Транай.

  Он уже отчаялся и не верил, что попадёт к месту назначения, когда корабль пронёсся мимо лун Доэ и Ри и опустился в порту планеты Транай.

  Когда открылись шлюзы, Гудмэн ощутил глубокую депрессию. Частично она объяснялась усталостью, неизбежной после такого путешествия. Но была и другая причина: его внезапно охватил страх оттого, что Транай может оказаться химерой.

  Он пересёк всю Галактику, поверив на слово старому космическому лётчику, Теперь его повесть звучала уже не столь убедительно. Скорее можно поверить в существование Эльдорадо, чем планеты Транай, к которой его так влекло.

  Он сошёл с корабля. Порт Транай казался довольно приятным городком. Улицы полны народу, в магазинах много товаров. Мужчины похожи на обычных людей. Женщины весьма привлекательны.

  И всё же он почувствовал что-то странное, что-то неуловимо, но в то же время ощутимо необычное. Вскоре он понял, в чём дело.

  Ему попадалось по крайней мере десять мужчин на каждую женщину, и что более странно: все женщины, которых он видел, были моложе 18 или старше 35 лет. Что же случилось с женщинами от 18 до 35? Наложено ли какое-то табу на их появление в общественных местах? Или виной тому эпидемия?

  Надо подождать, вскоре он всё узнает. Он направился в Идриг-Билдинг, где помещались все правительственные учреждения планеты, и представился в канцелярии министра по делам иноземцев. Его сразу провели к министру.

  Кабинет был небольшой и очень заставленный, на стенах синели странные потёки. Что сразу поразило Гудмэна, так это дальнобойная винтовка с глушителем и телескопическим прицелом, которая зловеще висела на стене. Однако раздумывать над этим было некогда, так как министр вскочил с кресла и энергично пожал ему руку.

  Министр был полным весёлым мужчиной лет пятидесяти. На шее у него висел небольшой медальон с гербом планеты Транай: молния, раскалывающая початок кукурузы. Гудмэн правильно определил, что это официальный знак власти.

  — Добро пожаловать на Транай, сердечно приветствовал его министр.

  Он смахнул кипу бумаг с кресла и пригласил Гудмэна сесть.

  — Господин министр… — официально начал Гудмэн по-транайски.

  — Ден Мелит. Зовите меня просто Ден. Мы здесь не любим официальщины. Кладите ноги на стол и располагайтесь, как у себя дома. Сигару?

  — Нет, спасибо, — сказал Гудмэн слегка ошарашенный. — Мистер… эээ… Ден, я приехал с планеты Земля, о которой вы, возможно, слышали.

  — Конечно, слышал, — сказал министр. — Довольно нервное, суетливое место, не правда? Конечно, не хочу вас обидеть.

  — Да-да. Я придерживаюсь того мнения о Земле. Причина, по которой я приехал… — Гудмэн запнулся, надеясь, что он не выглядит слишком глупо. — В общем, я слыхал кое-что о планете Транай. И, поразмыслив, пришёл выводу, что всё это, наверно, сказки. Но если вы не возражаете, я бы хотел задать несколько вопросов.

  — Спрашивайте что угодно, — великодушно сказал Мелит. — Можете рассчитывать на откровенный ответ.

  — Спасибо. Я слышал, что на Транае не было войн уже в течение четырехсот лет.

  — Шестисот лет, — поправил его Мелит. — Нет, и не предвидится.

  — Кто-то мне сказал, что на Транае нет преступности.

  — Верно.

  — И поэтому здесь нет полиции, судов, судей, шерифов, судебных приставов, палачей, правительственных следователей. Нет ни тюрем, ни исправительных домов, ни других мест заключения.

  — Мы в них просто не нуждаемся, — объяснил Мелит, — потому что у нас не совершается преступлений.

  — Я слышал, — сказал Гудмэн, — что на Транае нет нищеты.

  — О нищете и я не слыхивал, — сказал весело Мелит. — Вы уверены, что не хотите сигару?

  — Нет, спасибо. — Гудмэн в возбуждении наклонился вперёд. — Я так понимаю, что вы создали стабильную экономику без обращения к социалистическим, коммунистическим, фашистским или бюрократическим методам.

  — Совершенно верно, — сказал Мелит.

  — То есть ваше общество является обществом свободного предпринимательства, где процветает частная инициатива, а функции власти сведены к абсолютному минимуму.

  Мелит кивнул.

  — В основном на правительство возложены второстепенные функции: забота о престарелых, украшение ландшафта.

  — Верно ли, что вы открыли способ распределения богатств без вмешательства правительства, даже без налогов — способ, основанный только на индивидуальном желании? — настойчиво интересовался Гудмэн.

  — Да, конечно.

  — Правда ли, что правительство Траная не знает коррупции?

  — Никакой, — сказал Мелит, — видимо, по этой причине нам очень трудно уговаривать людей заниматься государственной деятельностью.

  — Значит, капитан Сэвидж был прав! — воскликнул Гудмэн, который уже не мог сдерживаться. — Вот она, Утопия!

  — Нам здесь нравится, — сказал Мелит.

  Гудмэн глубоко вздохнул и спросил:

  — А можно мне здесь остаться?

  — Почему бы и нет? — Мелит вытащил анкету. — У нас нет иммиграционных ограничений. Скажите, какая у вас профессия?

  — На Земле я был конструктором роботов.

  — В этой области возможностей и работы много. — Мелит начал заполнять анкету. Его перо выдавило чернильную кляксу. Министр небрежно кинул ручку в стену. Она разбилась, оставив после себя ещё один синий потёк.

  — Анкету заполним в следующий раз, — сказал он. — Я сейчас не в настроении этим заниматься. — Он откинулся на спинку кресла. — Хочу вам дать один совет. Здесь, на Транае, мы считаем, что довольно близко подошли к Утопии, как вы выразились. Но наше государство нельзя назвать высокоорганизованным. У нас нет сложного кодекса законов. Мы живём, придерживаясь нескольких неписаных законов, или обычаев, если хотите. Вы сами узнаете, в чём они заключаются. Хочу вам посоветовать, это, конечно, не приказ, их соблюдать.

  — Конечно, я буду это делать, — с чувством сказал Гудмэн. — Могу вас заверить, сэр, что я не имею намерения угрожать какой-либо сфере вашего рая.

  — О, я не беспокоюсь насчёт нас, — весело улыбнулся Мелит. — Я имел в виду вашу собственную безопасность. Возможно, моя жена тоже захочет вам что-либо посоветовать.

  Он нажал большую красную кнопку на письменном столе. Перед ними возникло голубоватое сияние. Сияние материализовалось в красивую молодую женщину.

  — Доброе утро, дорогой, — сказала она Мелиту.

  — Скоро вечер, — сказал Мелит. — Дорогая, этот юноша прилетел с самой Земли и хочет жить на Транае. Я ему дал обычные советы. Можем ли мы что-нибудь ещё для него сделать?

  Госпожа Мелит немножко подумала и потом спросила Гудмэна:

  — Вы женаты?

  — Нет, мадам, — ответил Гудмэн.

  — В таком случае ему надо познакомиться с хорошей девушкой, — сказала г-жа Мелит мужу. — Холостая жизнь не поощряется на Транае, хотя она, безусловно, не запрещена. Подождите… Как насчёт той симпатичной Дриганти?

  — Она помолвлена, — сказал Мелит.

  — В самом деле? Неужели я так долго находилась в стасисе? Дорогой, это не слишком разумно с твоей стороны.

  — Я был занят, — извиняющимся тоном сказал Мелит.

  — А как насчёт Мины Вензис?

  — Не его тип.

  — Жанна Влэй?

  — Отлично! — Мелит подмигнул Гудмэну. — Очаровательная молодая женщина.

  Он вынул новую ручку из ящика стола, записал на бумажке адрес и протянул его Гудмэну.

  — Жена позвонит ей, чтобы она вас ждала завтра.

  — И обязательно как-нибудь заходите к нам на обед, — сказала г-жа Мелит.

  — С удовольствием, — ответил Гудмэн, у которого кружилась голова.

  — Рада была с вами познакомиться.

  Тут Мелит нажал красную кнопку. Г-жа Мелит пропала в голубом сиянии.

  — Пора закрывать, — заметил Мелит, взглянув на часы. — Перерабатывать нельзя, не то люди станут болтать. Заходите как-нибудь, и мы заполним анкеты. Вообще вам, конечно, следовало бы нанести визит Верховному Президенту Боргу в Национальный дворец. Или он сам вас посетит. Только смотрите, чтобы эта старая лиса вас не обманула, и не забудьте насчёт Жанны.

  Он хитро подмигнул Гудмэну и проводил его до двери.

  Через несколько секунд Гудмэн очутился один на тротуаре.

  — Это Утопия, — сказал он себе. — Настоящая, действительная, стопроцентная Утопия.

  Правда, она была не лишена странностей.

  Гудмэн пообедал в небольшом ресторане, а затем устроился в отеле неподалёку. Приветливый дежурный проводил его в номер, где Гудмэн сразу же растянулся на постели. Он устало потёр глаза, пытаясь разобраться в своих впечатлениях. Столько событий за один день — и уже много непонятного.

  Например, соотношение мужчин и женщин. Он собирался спросить об этом Мелита.

  Но, возможно, у Мелита и не стоило спрашивать, потому что он сам был со странностями. Например, почему он кидал ручки в стену? Разве такое может позволить себе зрелый и ответственный государственный деятель? К тому же жена Мелита…

  Гудмэн уже догадался, что г-жа Мелит вышла из дерсин-стасисного поля; он узнал характерно голубое сияние. Дерсин-поле применялось и на Земле. Иногда были веские медицинские причины для того, чтобы прекратить на время всякую деятельность организма, рост и распад. Например, если пациенту требовалась особая вакцина, которую можно было достать лишь на Марсе, такого человека просто-напросто помещали в стасисное поле, пока не прибывала вакцина.

  Однако на Земле только дипломированные врачи могли экспериментировать с этим полем. Использование его без разрешения строго каралось.

  Гудмэн никогда не слышал, чтобы в этом поле держали жён.

  Однако если все жёны на Транае содержатся в стасисном поле, это объясняло отсутствие женщин между 18 и 35 годами, а также явное преобладание мужчин.

  Но в чём причина этой электромагнитной паранджи?

  И ещё одна вещь беспокоила Гудмэна. Не столь уж важная, но не совсем приятная.

  Винтовка, висевшая у Мелита на стене.

  Может быть, он охотник? Значит, на крупную дичь. Или занимается спортивной стрельбой? Но к чему тогда телескопический прицел? И глушитель? Почему он держит винтовку в кабинете?

  В конце концов, решил Гудмэн, всё это не имеет значения: так, мелкие причуды, которые будут проясняться по мере того, как он будет жить здесь. Нельзя ожидать, что он получит немедленное и полное объяснение всему, что творится на этой, между прочим, чужой планете.

  Он уже засыпал, когда услышал стук в дверь.

  — Войдите, — сказал он.

  Небольшого роста человек с серым лицом, озираясь по сторонам, вбежал в комнату и захлопнул дверь.

  — Это вы прилетели с Земли?

  — Да.

  — Я так и решил, что найду вас здесь, — сказал маленький человек с довольной улыбкой. — Отыскал сразу же. Собираетесь пожить на Транае?

  — Я остаюсь навсегда.

  — Отлично, — сказал человек. — Хотите стать Верховным Президентом?

  — Что?

  — Хорошая зарплата, сокращённый рабочий день, и всего лишь на один год. Вы похожи на человека, принимающего интересы общественности близко к сердцу, — весело говорил незнакомец. — Так как же вы решите?

  Гудмэн не знал, что ответить.

  — Вы хотите сказать, — изумлённо спросил он, — что ни за что ни про что предлагаете мне высший пост в этом государстве?

  — Что значит «ни за что ни про что»? — обиделся незнакомец. — Вы что думаете, мы предлагаем пост Верховного Президента первому встречному? Такое предложение — большая честь.

  — Я не хотел…

  — А вы, как житель Земли, очень подходите для этого поста.

  — Почему?

  — Общеизвестно, что жители Земли любят власть. Мы, транайцы, власть не любим, вот и всё. Слишком много возни.

  Оказывается, так просто. Кровь реформатора вскипела в жилах Гудмзна. Хоть Транай и идеальная планета, здесь кое-что можно усовершенствовать. Он вдруг представил себя правителем Утопии, который осуществляет великую миссию улучшения самого совершенства. Однако чувство осторожности помешало ему принять предложение сразу. А вдруг незнакомец — сумасшедший?

  — Спасибо за ваше предложение, — сказал Гудмэн. — Но мне нужно подумать. Возможно, я переговорю с нынешним Президентом, чтобы узнать о характере работы.

  — А как вы считаете, для чего здесь я? — воскликнул маленький человечек. — Я и есть Верховный Президент Борг. — Только сейчас Гудмэн заметил официальный медальон на шее у незнакомца.

  — Сообщите мне ваше решение. Я буду в Национальном дворце.

  Борг пожал Гудмэну руку и отбыл. Гудмэн подождал пять минут и позвонил портье:

  — Кто это был?

  — Верховный Президент Борг, — сказал портье. — Вы согласились?

  Гудмэн пожал плечами. Он неожиданно понял, что ему предстоит ещё многое выяснить о планете Транай.

  На следующее утро Гудмэн составил алфавитный список местных заводов по изготовлению роботов и пошёл искать работу. К своему удивлению, место он нашёл себе сразу. На огромном заводе домашних роботов фирмы «Аббаг» его приняли на работу, лишь бегло взглянув на документы.

  Его новый начальник мистер Аббаг был невысокого роста энергичный человек с копной седых волос.

  — Рад заполучить землянина, — сказал Аббаг. — Насколько я слышал, вы изобретательный народ, а это нам и нужно. Буду откровенен с вами, Гудмэн, я надеюсь с выгодой использовать ваши необычные взгляды. Дело в том, что мы зашли в тупик.

  — Техническая проблема? — спросил Гудмэн.

  — Я вам покажу. — Аббаг повёл Гудмэна через прессовую, обжиговую, рентгеноскопию, сборочный цех и, наконец, в испытательный зал. Он был устроен в виде комбинированной кухни и гостиной. Вдоль стены стояло около десятка роботов.

  — Попробуйте — предложил Аббаг.

  Гудмэн подошёл к ближайшему роботу и взглянул на пульт управления. Всё довольно просто, никаких премудростей. Он заставил машину проделать обычный набор действий: поднимать различные предметы, мыть сковородки и посуду, сервировать стол. Реакции робота были довольно точными, но ужасно медленными. На Земле замедленные реакции были ликвидированы сотню лет назад. Очевидно, в этом отношении на Транае отстали.

  — Вроде медленно, — осторожно сказал Гудмэн.

  — Вы правы, — сказал Аббаг. — Очень медленно. Лично я считаю, что всё как надо. Однако, как утверждает наш отдел сбыта, потребители желают, чтобы робот функционировал ещё медленнее.

  — Что?

  — Глупо, не правда ли? — задумчиво сказал Аббаг. — Мы потеряем деньги, если будем ещё больше его замедлять. Взгляните на его внутренности.

  Гудмэн открыл заднюю панель, обнажилась масса спутанных проводов. Разобраться было нетрудно. Робот был построен точно так же, как и современные машины на Земле, с использованием обычных недорогих высокоскоростных передач. Однако в механизм были включены специальные реле для замедления сигналов, блоки ослабления импульсов и редукторы.

  — Скажите, — сердито спросил Аббаг, — разве мы можем замедлить его ещё больше без удорожания стоимости в два раза и увеличения размеров в три? Не представляю, какое разусовершенствование от нас потребуют в следующий раз.

  Гудмэн силился понять образ мыслей собеседника и концепцию «разусовершенствования» машины.

  На Земле всегда стремились к созданию робота с более быстрыми, плавными и точными реакциями. Сомневаться в мудрости такой задачи не приходилось. Он в ней и не сомневался.

  — Но это ещё не всё, — продолжал жаловаться Аббаг. — Новая пластмасса, которую мы разработали для данной модели, катализируется или что-то в этом роде. Смотрите.

  Он подошёл к роботу и ударил его ногой в живот. Пластмассовый корпус прогнулся, как жесть… Аббаг ударил ещё раз. Пластмасса ещё больше вогнулась, робот заскрипел, а лампочки его жалобно замигали. С третьего удара корпус развалился. Внутренности взорвались с оглушительным шумом и разлетелись по всему полу.

  — Не очень-то он крепок, — сказал Гудмэн.

  — Чересчур крепок. Он должен разбиваться вдребезги от первого же удара. Наши покупатели не почувствуют удовлетворения, ушибая ноги о его корпус. Но скажите, как мне разработать пластмассу, которая выдержит обычные воздействия (нельзя же, чтобы роботы случайно разваливались) и в то же время разлетится на куски, когда этого пожелает владелец?

  — Подождите, — запротестовал Гудмэн. — Давайте объяснимся. Вы сознательно замедляете своих роботов, чтобы они раздражали людей, а люди их за это уничтожали?

  Аббаг поднял брови:

  — Вот именно!

  — Почему?

  — Вы здесь новичок, — сказал Аббаг. — А это известно каждому ребёнку. Это же основа основ.

  — Я был бы благодарен за разъяснение.

  Аббаг вздохнул.

  — Ну, прежде всего вы, конечно, понимаете, что любой механизм является источником раздражения. У людей непоколебимое затаённое недоверие к машинам. Психологи называют это инстинктивной реакцией жизни на псевдожизнь. Вы согласны?

  Марвин Гудмэн припомнил книги, которые он читал о бунте машин, о кибернетическом мозге, завоевавшем мир, о восстании андроидов и т. д. Он вспомнил забавные происшествия, о которых писали газеты, как, например, о человеке, который расстрелял свой телевизор, или разбил тостер о стену, или «расправился» с автомобилем. Он вспомнил враждебность, сквозившую в анекдотах о роботах.

  — С этим, пожалуй, я могу согласиться, — сказал Гудмэн.

  — Тогда позвольте мне вернуться к исходному тезису, — педантично продолжал Аббаг. — Любая машина является источником раздражения. Чем лучше машина работает, тем сильнее чувство раздражения, которое она вызывает. Таким образом, мы логически приходим к тому, что отлично работающая машина — источник чувства досады, подавляемых обид, потери самоуважения…

  — Стойте! — взмолился Гудмэн. — Это уж слишком!

  — …а также шизофренических фантазий, — беспощадно докончил Аббаг. — Однако для развитой экономики машины необходимы. Поэтому наилучшим и гуманным решением вопроса будет использование плохо работающих машин.

  — Я не согласен.

  — Но это очевидно. На Земле ваши машины работают в оптимальном режиме, создавая чувство неполноценности у тех, кто ими управляет. К сожалению, у вас существует мазохистское племенное табу против разрушения машин. Результат? Общий трепет перед священной и сверхчеловечески эффективной Машиной, что приводит к поиску объекта для проявления агрессивных наклонностей. Обычно таковым бывает жена или друг. Ситуация не очень весёлая. Конечно, можно предположить, что ваша система эффективна в переводе на робото-часы, однако в плане долгосрочных интересов здоровья и благополучия она чрезвычайно беспомощна.

  — Вы уверены…

  — Человек — животное беспокойное. На Транае мы даём конкретный выход этому беспокойству и открываем клапан для многих проявлений чувств разочарования. Стоит человеку вскипеть и — трах! Он срывает свою злость на роботе. Налицо мгновенное и целительное освобождение от сильного напряжения, что ведёт к благотворному и реальному ощущению превосходства над простой машиной, здоровому притоку адреналина в кровь; кроме того, это способствует индустриальному прогрессу на планете, так как человек пойдёт в магазин и купит нового робота. И, в конце концов, что он такого совершил? Он не избил жену, не покончил с собой, не объявил войну, не изобрёл новое оружие, не прибегнул к обычным средствам освобождения от агрессивных инстинктов. Он просто разбил недорогой робот, который можно немедленно заменить.

  — Мне необходимо время, чтобы всё понять, — признался Гудмэн.

  — Конечно. Я уверен, что вы принесёте здесь пользу, Гудмэн. Подумайте над тем, что я вам рассказал, и попытайтесь разработать какой-нибудь недорогой способ разусовершенствования этого робота.

  Гудмэн обдумывал эту проблему в течение всего остатка дня, однако он не мог сразу приспособить своё мышление к идее создания худшего варианта машины. Это отдавало святотатством. Он кончил работу в половине шестого недовольный собой, однако полный решимости добиться успеха или неуспеха, в зависимости от того, как на это дело посмотреть.

  Быстро поужинав в одиночестве, Гудмэн решил нанести визит Жанне Влэй. Ему не хотелось оставаться наедине со своими мыслями, он вдруг почувствовал сильное желание найти что-нибудь приятное и несложное в этой непростой Утопии.

  Возможно, у Жанны Влэй он найдёт ответ.

  Дом семьи Влэй был в нескольких кварталах от отеля, и он решил пройтись пешком.

  Главная беда заключалась в том, что он имел своё собственное представление об Утопии, и было трудно согласовать эти идеи со здешней реальностью. Раньше он рисовал себе пасторальный пейзаж, планету, жители которой живут в небольших милых деревушках, бродят по улицам в ниспадающих одеждах, такие мудрые, нежные и всё понимающие. Дети играют в лучах золотистого солнца, молодые люди танцуют на деревенской площади.

  Как глупо! Вместо действительности он представлял себе картинку, стилизованные позы вместо безостановочного движения жизни. Живые люди не могли бы так существовать, даже если предположить, что они этого желали. В таком случае они бы перестали быть живыми.

  Он подошёл к дому семьи Влэй и остановился в нерешительности. Что ждёт его здесь? С какими чужеземными (хотя, безусловно, утопическими) обычаями он сейчас столкнётся?

  Он чуть было не повернул вспять. Однако перспектива провести долгий вечер одному в номере отеля показалась ему невыносимой. Стиснув зубы, он нажал на кнопку звонка.

  Дверь открыл рыжий мужчина среднего роста, средних лет.

  — Ах, вы, наверное, тот землянин. Жанна сейчас будет. Проходите и познакомьтесь с моей супругой.

  Он провёл Гудмэна в приятно обставленную гостиную, нажал красную кнопку на стене. На этот раз Гудмэна не испугало голубое сияние дерсин-поля. В конце концов дело транайцев, как обращаться со своими жёнами.

  Привлекательная женщина лет двадцати восьми выступила из дымки.

  — Дорогая, — сказал рыжий. — Познакомься с мистером Гудмэном с Земли.

  — Рада вас видеть, — сказала г-жа Влэй. — Хотите что-нибудь выпить?

  Гудмэн кивнул. Влэй указал на удобное кресло. Через минуту супруга внесла поднос с холодными напитками и присела.

  — Так, значит, вы с планеты Земля, — сказал мистер Влэй. — Нервное, суетливое место, не так ли? Все куда-то спешат.

  — Да, примерно так, — согласился Гудмэн.

  — У нас вам понравится. Мы умеем жить. Всё дело в том…

  На лестнице послышалось шуршание юбок. Гудмэн поднялся.

  — Мистер Гудмэн, это наша дочь Жанна, — сказала г-жа Влэй.

  Волосы Жанны были цвета сверхновой из созвездия Цирцеи, глаза немыслимо голубого оттенка осеннего неба над планетой Альго II, губы — нежно-розовые, цвета газовой струи из сопла реактивного двигателя Скарсклотт-Тэрнера, нос…

  Астрономические эпитеты Гудмэна иссякли, да и вряд ли они были подходящими. Жанна была стройная и удивительно красивая блондинка, и Гудмэна внезапно охватило чувство радости оттого, что он пересёк всю Галактику ради планеты Транай.

  — Идите, дети, повеселитесь, — сказала г-жа Влэй.

  — Не задерживайтесь поздно, — сказал Жанне мистер Влэй.

  Так на Земле родители говорят своим детям.

  Свидание было как свидание. Они посетили недорогой ночной клуб, танцевали, немного выпили, много разговаривали. Гудмэн поразился общности их вкусов. Жанна соглашалась со всем, что он говорил. Было приятно обнаружить глубокий ум у такой красивой девушки.

  У неё дух захватило от рассказа об опасностях, с которыми он столкнулся во время полёта через Галактику. Она давно слышала, что жители Земли по натуре искатели приключений (хотя и очень нервозны), однако риск, которому подвергался Гудмэн, не поддавался её пониманию.

  Мурашки пробежали у неё по спине, когда она услышала о гибельном Галактическом Вихре. Раскрыв глаза, она внимала истории о страшной Прогнутой Стрелке, где кровожадные скарбики охотились вдоль Звёздного Пояса, прячась в адских закоулках Проденгума. Как сказал ей Марвин, земляне были железными людьми в стальных кораблях, которые бросали вызов Великому Ничто.

  Жанна обрела речь, лишь услышав сообщение Гудмэна о том, что кружка пива в трактире Молл Рзин «Красный петух» на астероиде 342-АА стоила пятьсот земных долларов.

  — Наверное, вы испытывали большую жажду, — задумчиво сказала она.

  — Не очень, — сказал Гудмэн. — Просто деньги там ничего не значат.

  — Понимаю, но не лучше ли было бы сохранить эти деньги? Я имею в виду, что когда-нибудь у вас будут жена и дети… — Она покраснела.

  Гудмэн уверенно сказал:

  — Ну, эта часть моей жизни позади. Я женюсь и обоснуюсь здесь, на Транае.

  — Прекрасно! — воскликнула она.

  Вечер очень удался.

  Гудмэн поводил Жанну домой, пока ещё не было поздно, и назначил ей свидание на следующий вечер. Осмелев от собственных рассказов, он поцеловал её в щёку. Она не отстранилась, но Гудмэн деликатно не использовал это преимущество.

  — До завтра, — улыбнулась она, закрывая дверь.

  Он пошёл пешком, ощущая необыкновенную лёгкость. Жанна, Жанна! Неужели он уже влюбился? А почему бы и нет? Любовь с первого взгляда — реальное психофизиологическое состояние и в качестве такового вполне оправдано. Любовь в Утопии! Как чудесно, что здесь, на идеальной планете, ему удалось найти идеальную девушку.

  Неожиданно из темноты выступил незнакомый человек и преградил ему путь. Гудмэн обратил внимание, что почти всё лицо незнакомца закрывала чёрная шёлковая маска. В руке у него был крупный и с виду мощный лучевой пистолет, который он наставил Гудмэну прямо в живот.

  — О’кэй, парень, — сказал незнакомец, — давай сюда все деньги.

  — Что? — не понял Гудмэн.

  — Ты слышал, что я сказал. Деньги. Давай их сюда.

  — Вы не имеете права, — сказал Гудмэн, слишком поражённый, чтобы логически мыслить. — На Транае нет преступности!

  — А кто сказал, что есть? — спокойно спросил незнакомец. — Я просто прошу тебя отдать свои деньги. Отдашь мирно или же мне придётся выколачивать их из тебя?

  — Вам это так не пройдёт! Преступления к добру не приводят!

  — Не говори глупостей, — сказал человек и поднял лучевой пистолет повыше.

  — Хорошо. Вы не волнуйтесь. — Гудмэн вытащил бумажник, содержавший все его сбережения, и протянул его человеку в маске.

  Незнакомец пересчитал деньги. Видимо, сумма произвела на него впечатление.

  — Это лучше, чем я ожидал. Спасибо тебе, парень. Не горюй.

  Он быстро зашагал прочь по тёмной улице.

  Гудмэн лихорадочно озирался, ища глазами полицейского, прежде чем вспомнил, что полиции на Транае не существует. Он заметил небольшой бар на углу, над которым горела неоновая вывеска «Китти Кэт Бар». Он рванулся туда.

  Внутри никого не было, кроме бармена, который сосредоточенно протирал стаканы.

  — Ограбили! — закричал Гудмэн.

  — Ну и что? — сказал бармен, не поднимая глаз.

  — Но ведь я считал, что на Транае нет преступности.

  — Верно.

  — А меня сейчас ограбили.

  — Вы здесь, вероятно, новичок, — сказал бармен, взглянув, наконец, на Гудмэна.

  — Я недавно прилетел с Земли.

  — С Земли? Как же, слышал, такая нервная, беспокойная планета…

  — Да-да, — сказал Гудмэн. Ему уже начал надоедать этот однообразный припев. — Как может не существовать преступности на Транае, если меня ограбили?

  — Так это понятно. На Транае ограбление не считается преступлением.

  — Ограбление — всегда преступление!

  — А какого цвета у него была маска?

  Гудмэн подумал.

  — Чёрная. Чёрная шёлковая.

  Бармен кивнул.

  — Значит, этот человек был государственным сборщиком налогов.

  — Странный метод взимания налогов, — пробормотал Гудмэн.

  Бармен поставил перед Гудмэном рюмочку «Транайского особого».

  — Попробуйте взглянуть на это через призму общественного блага. Какие-то средства правительству в конце концов нужны. Собирая их таким способом, мы избегаем необходимости вводить подоходный налог с его юридическим крючкотворством и бюрократией. Да и с точки зрения психологической гораздо лучше изымать деньги при помощи кратковременной и безболезненной операции, чем заставлять граждан мучиться целый год в ожидании дня, когда им всё равно придётся платить.

  Гудмэн залпом осушил рюмку, и бармен поставил перед ним другую.

  — Я думал, — сказал Гудмэн, — что ваше общество основано на идее частной инициативы и свободы воли.

  — Верно, — подтвердил бармен. — Но в таком случае правительство (в его здешнем урезанном виде) тем более должно иметь право на свободу воли, как любой гражданин, не так ли?

  Не найдя, что ответить, Гудмэн опрокинул вторую рюмку.

  — Можно ещё? — попросил он. — Я заплачу при первой возможности.

  — Конечно, конечно, — приветливо сказал бармен, наливая ещё рюмку Гудмэну и ставя другую перед собой.

  Гудмэн сказал:

  — Вы интересовались цветом маски незнакомца. Почему?

  — Чёрный цвет — государственный. Частные лица носят белые маски.

  — Вы хотите сказать, что частные граждане также совершают ограбления?

  — Ещё бы! Таков наш способ перераспределения богатств. Состояния нивелируются без государственного вмешательства, даже без налогов, исключительно через проявление личной инициативы. — Бармен закивал головой. — Действует эта система безотказно. Между прочим, ограбления — великий уравнитель.

  — По-видимому, так, — согласился Гудмэн, заканчивая третью рюмку. — Если я правильно вас понял, любой человек может взять лучевой пистолет, надеть маску и выйти на большую дорогу?

  — Именно, — подтвердил бармен. — Только всё делается в определённых рамках.

  Гудмэн хмыкнул.

  — Если таков закон, я могу тоже включиться в игру. Вы можете одолжить мне маску? И пистолет.

  Бармен пошарил под прилавком.

  — Только не забудьте вернуть. Это фамильные реликвии.

  — Обязательно, — пообещал Гудмэн. — И тогда заплачу за угощение.

  Он засунул пистолет за пояс, натянул маску и вышел из бара. Если такова жизнь на Транае, к ней можно приспособиться. Если хотят грабить? Ну что ж, он их сам будет грабить, да ещё как!

  Дойдя до слабо освещённого перекрёстка, он затаился в тени дома и стал ждать. Скоро послышались шаги; из-за угла он увидел быстро приближающегося солидного, хорошо одетого транайца.

  Гудмэн вышел вперёд и зарычал:

  — Стой, друг!

  Транаец остановился и посмотрел на лучевой пистолет в руке у Гудмэна:

  — Гм… я вижу, у вас широкоугольный лучевой пистолет системы Дрог-три, не так ли? Несколько старомодное оружие. Как вы его находите?

  — Я доволен, — сказал Гудмэн, — давай-ка твои…

  — Спусковой механизм действует медленно, — задумчиво протянул транаец. — Лично я рекомендовал бы вам игло-лучевой Милс-Сливен. Кстати, я местный представитель оружейной компании Сливен. Сдав вашу старую марку и немного доплатив…

  — Давай-ка сюда деньги, — отрезал Гудмэн.

  Солидный транаец улыбнулся.

  — Главный дефект вашего Дрог-три заключается в том, что он не выстрелит, пока не снят предохранитель. — Транаец шагнул вперёд и выбил пистолет из руки Гудмэна. — Вот видите? Вы ничего не смогли бы сделать. — Он повернулся и пошёл. Гудмэн подобрал пистолет, нащупал предохранитель и кинулся за транайцем.

  — Руки вверх, — приказал он, чувствуя прилив отчаянной решимости.

  — Ну нет, дорогой, — бросил через плечо транаец, даже не обернувшись. — Только по одной попытке на клиента. Нехорошо нарушать неписаный закон. Гудмэн стоял и смотрел, пока незнакомец не скрылся из виду. Он внимательно оглядел свой Дрог-3, проверил, сняты ли все предохранители.

  Затем вернулся на прежнее место.

  Прождав час, он снова услышал шаги. Рука его стиснула рукоятку пистолета. На этот раз он был готов грабить, и ничто не могло его остановить.

  — Эй, парень, — окликнул он, — руки вверх!

  На этот раз жертвой оказался грузный транаец в поношенном рабочем комбинезоне. С отвалившейся челюстью он уставился на пистолет в руке Гудмэна.

  — Не стреляйте, мистер, — взмолился транаец.

  Вот это уже другой разговор! Гудмэна захлестнула тёплая волна удовлетворения.

  — Не двигаться, — предупредил он. — Предохранители сняты.

  — Вижу, — выдавил из себя толстячок. — Осторожнее с этой штукой мистер. Я и мизинцем не пошевелю.

  — Так-то лучше. Давай твои деньги.

  — Деньги?

  — Да, деньги, и пошевеливайся.

  — У меня нет денег, — заскулил транаец. — Мистер, я бедный человек. Я в тисках нищеты.

  — На Транае нет нищеты, — поучительным тоном сказал Гудмэн.

  — Знаю. Но иногда настолько приближаешься к этому состоянию, что особой разницы не ощущаешь. Отпустите меня, мистер.

  — Почему вы такой безынициативный? — спросил Гудмэн. — Если вы бедняк, почему бы вам не ограбить кого-нибудь? Все так делают.

  — Не было никакой возможности. Сначала дочка заболела коклюшем, и я несколько ночей с ней просидел. Потом испортилось дерсин-поле, так что жена меня пилила дни напролёт. Я всегда говорил, что в каждом доме должен быть запасной дерсин-генератор. Затем, пока чинили дерсин-генератор, жена решила устроить уборку квартиры, куда-то засунула мой лучевой пистолет и не могла вспомнить куда. Только я собрался одолжить пистолет у приятеля…

  — Хватит, — сказал Гудмэн. — Ограбление есть ограбление, и что-то я должен у вас забрать. Давайте бумажник.

  Незнакомец, жалобно всхлипывая, протянул Гудмэну потёртый бумажник. Внутри Гудмэн обнаружил один дигло, эквивалент земного доллара.

  — Это всё, что у меня есть, — продолжал всхлипывать транаец, — но можете его забрать. Я понимаю, каково вам торчать здесь на ветру всю ночь…

  — Оставьте его себе, — сказал Гудмэн, отдал бумажник и пошёл прочь.

  — Спасибо, мистер.

  Гудмэн не ответил. С тяжёлым чувством он возвратился в «Китти Кэт Бар» и вернул бармену пистолет и маску. Когда бармен услышал, что произошло, он презрительно рассмеялся.

  — У него не было денег? Дружище, этот трюк стар, как мир. Все носят запасной бумажник на случай ограбления, иногда два или даже три. Ты его обыскал?

  — Нет, — признался Гудмэн.

  — Ну и зелен же ты, братец!

  — Видимо, так. Послушай, я тебе заплачу за угощение, как только что-нибудь заработаю.

  — Не беспокойся, — сказал бармен. — Иди-ка лучше домой и выспись. У тебя была тяжёлая ночь.

  Гудмэн доплёлся до отеля и заснул, как только голова его коснулась подушки.

  На следующее утро, придя на завод домашних роботов, он мужественно принялся за решение проблемы разусовершенствования автоматов. И даже в таких труднейших условиях природная земная смекалка не подвела.

  Гудмэн получил новый вид пластмассы для корпуса робота. Это была силиконовая пластмасса группы, родственной упругому детскому пластилину, появившемуся на Земле очень давно. Новая пластмасса отличалась необходимой степенью прочности, гибкости и стойкости; она могла выдержать значительные перегрузки. В то же время от удара ногой силой тридцать фунтов или более корпус робота внезапно со страшным треском раскалывался.

  Директор похвалил Гудмэна за изобретение, выдал ему премию (которая была очень кстати), посоветовал разрабатывать идею дальше и, если возможно, довести минимальное усилие до двадцати трех фунтов. В отделе научных исследований считали, что такова сила среднего удара раздосадованного человека.

  Он был так занят, что практически некогда было продолжать изучение нравов и обычаев планеты Транай. Ему довелось, правда, побывать в так называемой Гражданской приёмной. Это чисто транайское учреждение помещалось в небольшом здании на тихой боковой улочке.

  Внутри Гудмэн увидал большую доску с именами нынешних государственных чиновников Траная и с указанием их постов. Рядом с каждой фамилией находилась кнопка. Дежурный объяснил, что граждане путём нажатия кнопки выражают своё неодобрение действиям того или иного чиновника. Нажатие автоматически регистрируется в Историческом зале и навсегда клеймит провинившегося.

  Безусловно, несовершеннолетним нажимать кнопки не разрешалось.

  Такая система показалась Гудмэну довольно бесполезной; возможно, правда, сказал он себе, чиновники на Транае движимы иными стимулами, чем на Земле.

  Он встречался с Жанной почти каждый вечер, и вдвоём они обследовали почти все аспекты культурной жизни планеты: бары и кинотеатры, концертные залы и научный музей, ярмарки и карнавалы. Гудмэн носил с собой лучевой пистолет, и после нескольких неудачных попыток ограбил одного торговца на сумму в пятьсот дигло.

  Как любая разумная транайская девушка, Жанна восторженно приветствовала это его достижение и они отпраздновали событие в баре «Китти Кэт».

  На следующий вечер эти пятьсот дигло плюс остаток премии были украдены у Гудмэна незнакомцем, очень похожим ростом и сложением на бармена из «Китти Кэт»; незнакомец орудовал древним лучевым пистолетом системы Дрог-3.

  Гудмэн успокоил себя мыслью о том, что это способствует свободной циркуляции денег, чего и требует жизненный уклад планеты.

  Вскоре он одержал ещё одну производственную победу. На заводе домашних роботов он создал радикально новую технологию производства корпуса. Ему удалось найти новый вид пластмассы, стойкой к сильным ударам и падениям. Владелец робота должен был носить специальные ботинки с каталитическим веществом в каблуках. При ударе робота ногой катализатор вступал в контакт с корпусом автомата, и немедленно следовал желанный результат.

  Директор Аббаг вначале колебался: фокус показался ему слишком сложным. Однако новинка так быстро завоевала признание покупателей, что завод домашних роботов открыл обувной цех и начал продавать пару специальной обуви с каждым роботом.

  Проникновение компании в другие отрасли было расценено пайщиками как более важное, чем изобретение каталитической пластмассы. Гудмэну повысили зарплату и выдали крупную премию.

  Находясь на гребне этой волны успеха, он сделал Жанне предложение и получил в ответ немедленное «да». Родители благословили брак; оставалось лишь получить официальное разрешение властей, так как Гудмэн пока формально считался иностранцем.

  Он отпросился с работы и пошёл пешком до Идриг-Билдинга повидаться с Мелитом. Стояла чудесная весенняя погода, какая на Транае бывает десять месяцев в году, и Гудмэн шёл быстро и легко. Он был влюблён, успешно работал и скоро собирался получить транайское гражданство.

  Вне сомнения, даже Транай не идеал, и здешняя Утопия нуждается в ряде усовершенствований. Может быть, ему следует согласиться принять на себя обязанности Верховного Президента для осуществления необходимых реформ. Но спешить пока не стоит…

  — Эй, мистер, — прервал его раздумье чей-то голос. — Подайте хотя бы дигло.

  Гудмэн наклонился и увидел сидящего на корточках, одетого в лохмотья, немытого старика с оловянной кружкой в руке.

  — Что такое? — переспросил Гудмэн.

  — Брат, подайте хотя бы дигло, — жалобным тоном пропел старик. — Помогите бедному человеку купить чашку огло. Два дня не ел, мистер.

  — Стыдно! Почему бы вам не взять пистолет и не пойти грабить?

  — Я слишком стар, — заскулил старик. — Мои жертвы надо мной смеются.

  — Может быть, вы просто ленивы? — строго спросил Гудмэн.

  — О нет, сэр, — сказал нищий. — Посмотрите, как у меня трясутся руки.

  Он вытянул перед собой дрожащие грязные руки.

  Гудмэн вытащил бумажник и протянул старику один дигло.

  — Я думал, на Транае не существует нищеты. Насколько я слышал, правительство заботится о престарелых.

  — Да, правительство заботится о них, — сказал старик. — Смотрите. — Он протянул кружку. На ней была выгравирована надпись: «Официальный государственный нищий, номер DR — 43241 — 3».

  — Вы хотите сказать, что государство заставляет вас этим заниматься?

  — Государство разрешает мне этим заниматься, — подчеркнул старик. — Попрошайничество — государственная служба, и оно резервируется за престарелыми и инвалидами.

  — Это позор!

  — Вы, верно, не здешний.

  — Я с Земли.

  — А, как же, как же! Такое нервное, беспокойное место, не так ли?

  — Наше правительство не допускает попрошайничества, — сказал Гудмэн.

  — Нет? А что делают старики? Сидят на шее своих детей? Или ждут конца в доме для престарелых? Здесь такого не бывает, молодой человек. На Транае каждому старику государство обеспечивает работу, не требующую особой квалификации, хотя иметь её неплохо. Некоторые выбирают работу в помещении, в церквах или театрах. Других влечёт беззаботная обстановка ярмарок и гуляний. А мне нравится работать на улице. Это позволяет бывать на солнце и свежем воздухе, много двигаться и встречать необычных и интересных людей, как, например, вы.

  — Но как можно попрошайничать?

  — А что ещё я могу делать?

  — Не знаю. Но… посмотрите на себя! Грязный, немытый, в засаленной одежде…

  — Это моя рабочая одежда, — обиделся государственный нищий. — Посмотрели бы вы на меня в воскресенье!

  — У вас есть другая одежда?

  — А как же? Да ещё и симпатичная квартирка, ложа в опере, два домашних робота и больше денег в банке, чем вам когда-нибудь доводилось видеть. Приятно было с вами побеседовать, молодой человек, и спасибо за ваше пожертвование. Однако пора за работу, что я и вам советую сделать.

  Гудмэн пошёл дальше, бросив последний взгляд на государственного нищего. Тот, казалось, преуспевал.

  Но как можно попрошайничать?

  Совершенно необходимо покончить с такой практикой. Если он согласится стать Президентом (а очевидно, это придётся сделать), он поглубже разберётся в этом вопросе.

  В Идриг-Билдинге Гудмэн рассказал Мелиту о своих матримониальных планах.

  Министр по делам иноземцев обрадовался.

  — Чудесно, просто чудесно, — сказал он. — Я хорошо знаю семью Влэй. Прекрасные люди. А Жанна такая девушка, которой гордился бы любой мужчина.

  — Какие юридические формальности мне предстоит выполнить? — спросил Гудмэн. — Как-никак я ведь чужеземец и всё такое…

  — Никаких. Ничего не нужно. Я решил, что обойдёмся без формальностей. Если вы хотите стать гражданином Траная, достаточно вашего устного заявления. Можете остаться гражданином Земли, и никто на это не обидится. Можете иметь двойное гражданство — Траная и одновременно Земли. Была бы согласна Земля, а у нас, безусловно, возражений нет.

  — Я хотел бы стать гражданином Траная, — сказал Гудмэн.

  — Как вам угодно. Но если вы намерены стать Президентом, то можно занимать этот пост, оставаясь гражданином Земли. Мы не щепетильны в подобных вопросах, Кстати, одним из наших лучших Верховных Президентов был ящероподобный парень с планеты Акварелла-XI.

  — Что за просвещённый подход!

  — Ничего особенного. Равные возможности для всех — таков наш девиз. Теперь о вашей женитьбе: любой государственный служащий может оформить брак. Верховный Президент Борг будет счастлив обручить вас сегодня же во второй половине дня, если хотите. — Мелит подмигнул. — Старый чудак любит целовать невест. Но мне кажется, вы ему действительно нравитесь.

  — Сегодня? — воскликнул Гудмэн. — Пожалуй, мне действительно хотелось бы жениться сегодня, если Жанна согласится.

  — Ну конечно, согласится, — заверил его Мелит. — А где вы собираетесь жить после медового месяца? Номер в гостинице едва ли подходит. — Он задумался на мгновение. — Вот что я вам скажу: есть у меня небольшой Дом за городом. Почему бы вам временно не пожить там, пока не подыщете чего-нибудь получше? Или оставайтесь в нём навсегда, если понравится.

  — Вы слишком щедры… — запротестовал Гудмэн.

  — Пустяки. А у вас не возникало желания стать министром по делам иноземцев? Эта работа вам может понравиться. Никакой канцелярщины, сокращённый рабочий день, хорошая зарплата. Нет? Подумываете о президентском посте? Не могу винить.

  Мелит пошарил в карманах и вынул два ключа.

  — Вот этот от парадного входа, а другой — от чёрного. Адрес выгравирован на ключах. Дом полностью меблирован и оборудован всем необходимым, в том числе новым дерсин-генератором.

  — Дерсин-генератором?

  — Конечно. На Транае ни один дом не считается готовым без дерсин-генератора.

  Откашлявшись, Гудмэн осторожно сказал:

  — Я давно собирался у вас спросить, для какой цели используется стасис-поле?

  — Чтобы держать в нём жену, — ответил Мелит. — Я думал, это вам известно.

  — Да, — сказал Гудмэн. — Но почему?

  — Почему? — Мелит нахмурил лоб. Очевидно, подобный вопрос никогда не приходил ему в голову. — Почему мы вообще что-то делаем? Очень просто — таков обычай. И притом весьма логичный. Кому это понравится, чтобы женщина была всё время рядом и болтала языком и днём и ночью?

  Гудмэн покраснел. С момента своей встречи с Жанной он постоянно думал о том, как было бы хорошо, если бы она всегда была рядом, и днём и ночью.

  — По-моему, это не очень-то справедливо по отношению к женщинам, — заметил Гудмэн.

  Мелит засмеялся.

  — Дорогой друг, вы, я вижу, проповедуете доктрину равенства полов? Так ведь это же полностью развенчанная теория. Мужчины и женщины просто не одно и то же. Что бы там вам ни твердили на Земле, они отличаются друг от друга. Что хорошо для мужчины, не обязательно и далеко не всегда хорошо для женщины.

  — Поэтому вы относитесь к ним, как к низшим существам, — сказал Гудмэн, реформистская кровь которого начала бурлить.

  — Ничего подобного. Мы относимся к ним иначе, чем к мужчинам, но не как к низшим существам. Во всяком случае, они не возражают.

  — Только потому, что лучшего им не дано было узнать. Есть ли закон, требующий, чтобы я держал свою жену в дерсин-поле?

  — Конечно, нет. Просто согласно обычаю каждую неделю какой-то минимум времени вы должны разрешать жене находиться вне стасиса. Нехорошо держать бедную женщину в полном заточении.

  — Конечно, нет, — саркастически заметил Гудмэн. — Надо же ей какое-то время позволять жить.

  — Совершенно верно, — сказал Мелит, не заметив сарказма. — Вы быстро всё усвоите.

  Гудмэн встал.

  — Это всё?

  — Думаю, да. Желаю удачи и всего прочего.

  — Благодарю вас, — сухо ответил Гудмэн, резко повернулся и вышел из кабинета.

  После полудня в Национальном дворце Верховный Президент Борг совершил несложный транайский обряд бракосочетания, а затем пылко поцеловал невесту. Церемония была прекрасной, но её омрачала одна деталь.

  На стене кабинета Борга висела винтовка с телескопическим прицелом и глушителем — точная копия винтовки Мелита. Назначение её в равной мере было непонятно.

  Борг отвёл Гудмэна в сторону и спросил:

  — Ну как, подумали вы над моим предложением о президентстве?

  — Я всё ещё его обдумываю, — сказал Гудмэн. — По правде говоря, мне не хочется занимать государственный пост…

  — Никому не хочется.

  — …но Транай остро нуждается в ряде реформ. Мне думается, что мой долг — привлечь к ним внимание населения.

  — Вот это правильный подход, — одобрительно сказал Борг. — У нас уже давно не было по-настоящему предприимчивого Верховного Президента. Почему бы вам не занять этот пост прямо сейчас? Тогда вы смогли бы провести медовый месяц в Национальном дворце в полном уединении.

  Искушение было велико. Но Гудмэн не хотел связывать себя дополнительными обязанностями во время медового месяца, к тому же пост был у него в кармане. Раз Транай существовал в своём нынешнем почти утопическом состоянии уже немало лет, то, без сомнения, продержится ещё несколько недель.

  — Я приму решение, когда вернусь, — ответил Гудмэн.

  Борг пожал плечами.

  — Ну что ж, полагаю, что смогу выдержать это бремя ещё немного. Да, чуть не забыл.

  Он протянул Гудмэну запечатанный конверт.

  — Что это?

  — Всего лишь стандартный совет, — сказал Борг. — Торопитесь, ваша невеста ждёт!

  — Скорее, Марвин! — окликнула его Жанна. — Опоздаем на космолёт!

  Гудмэн поспешил за ней в лимузин.

  — Всего наилучшего! — закричали родители.

  — Всего наилучшего! — крикнул Борг.

  — Всего наилучшего! — добавили Мелит с женой и все остальные гости.

  На пути в космодром Гудмэн вскрыл конверт и прочёл находившийся в нём листок.

  СОВЕТ МОЛОДОМУ МУЖУ
  Вы только что вступили в брак и ожидаете, естественно, жизнь, полную супружеского блаженства. И это совершенно правильно, ибо счастливый брак — основа здорового государства. Но одного желания недостаточно. От вас требуется нечто большее. Хороший брак не даруется свыше. Необходимо бороться за то, чтобы он был успешным!

  Помните, ваша жена — это живое существо. Ей необходимо предоставить определённую степень свободы, так как это её неотъемлемое право. Мы предлагаем, чтобы вы выпускали её из стасис-поля по меньшей мере раз в неделю. Длительное пребывание в стасисе плохо скажется на её координации, нанесёт ущерб цвету лица, а от этого проиграете и вы и она.

  Во время каникул и праздников целесообразно выпускать жену из стасис-поля сразу на целый день или на два-три дня подряд.

  Вреда это не причинит, а новизна впечатлений исключительно благотворно скажется на её настроении.

  Руководствуйтесь этими правилами, основанными на здравом смысле, вы обеспечите себе счастливую брачную жизнь.

  ПРАВИТЕЛЬСТВЕННЫЙ СОВЕТ ПО БРАКОСОЧЕТАНИЯМ
  Гудмэн медленно порвал листок на мелкие клочки и швырнул их на пол лимузина. Его реформистская душа пылала. Он знал, что Транай слишком хорош, чтобы быть справедливым ко всем. Кто-то должен расплачиваться за совершенство. В данном случае расплачивались женщины.

  Это был первый серьёзный изъян, который он обнаружил в раю.

  — Дорогой, что это было? — спросила Жанна, глядя на клочки бумаги.

  — Глупейшие советы, — ответил Гудмэн. — Милая, ты когда-нибудь серьёзно задумывалась над брачными обычаями вашей планеты?

  — Нет. А что, разве они плохие?

  — Они неправильные, совершенно неправильные. Здесь с женщинами обращаются, как с игрушками, как с куклами, которых прячут, наигравшись. Неужели ты этого не видишь?

  — Я никогда об этом не думала.

  — Теперь ты сможешь над этим подумать, — заявил Гудмэн. — Многое скоро переменится, и эти перемены начнутся с нашего дома.

  — Тебе лучше знать, дорогой, — послушно сказала Жанна. Она пожала ему руку. Он поцеловал её.

  Лимузин подъехал к космодрому, и они поднялись в космолёт.

  Медовый месяц на Доэ был похож на краткое путешествие в безупречный рай. Прелести этой маленькой транайской луны были созданы для влюблённых, и только для них одних. Бизнесмены не приезжали сюда для кратковременного отдыха, хищные холостяки не рыскали по тропинкам. Все усталые и разочарованные искатели мимолётных встреч должны были охотиться в других местах. Единственное правило на Доэ, которое строго соблюдалось, состояло в том, что сюда допускались лишь парочки, весёлые и влюблённые, всем другим путь был закрыт.

  Этот транайский обычай Гудмэн оценил сразу.

  На маленькой планете было полно лужаек с высокой травой и густых зелёных рощиц для прогулок; в лесных чащах мерцали прохладные тёмные озёра, а зубчатые высокие горы манили наверх. Влюблённые, к их великому удовольствию, постоянно терялись в лесах, но заблудиться по-настоящему было невозможно, так как всю планету можно было обойти за день. Благодаря слабому притяжению никто не мог утонуть в тёмных озёрах, а падение с горы, хотя и вселяло страх, едва ли было опасным.

  В укромных местечках находились маленькие отели. В барах хозяйничали приветливые седовласые бармены и царил полумрак. Были там мрачные пещеры, которые вели глубоко (но не очень глубоко) вниз, в фосфоресцирующие подземные залы с мерцающим льдом, где лениво текли подземные реки, в которых плавали огромные светящиеся рыбы с огненно-красными глазами.

  Правительственный Совет по Бракосочетаниям находил эти бесхитростные аттракционы достаточными и не утруждал себя строительством бассейнов для плавания, полей для гольфа, теннисных кортов и дорожек для верховой езды. Считалось, что, как только у влюблённой парочки возникает потребность в подобных вещах, медовый месяц должен заканчиваться.

  Гудмэн и его жена провели чудесную неделю на Доэ и, наконец, вернулись на Транай.

  После того как Гудмэн внёс жену на руках через порог своего нового дома, он первым делом отключил генератор дерсин-поля.

  — Дорогая, — сказал он, — до сих пор я соблюдал все обычаи Траная, даже если они казались мне смехотворными. Но с подобным обычаем и мириться не могу. На Земле и был основателем «Комитета равных возможностей для женщин». На Земле мы относимся к женщинам как к равным, как к товарищам, как к партнёрам в радостях и трудностях жизни.

  — Что за странные идеи, — сказала Жанна, нахмурив красивое лицо.

  — Подумай, — настаивал Гудмэн. — В этом случае наша жизнь будет гораздо полнее и счастливее, чем если бы я заточил тебя в гарем дерсин-поля. Неужели ты не согласна?

  — Ты знаешь намного больше меня, милый. Ты объехал всю Галактику, а я никогда не покидала Порт Транай. Раз ты говоришь, что так лучше, значит так и есть.

  «Вне всякого сомнения, — подумал Гудмэн, — она самая совершённая из женщин».

  Он вернулся на завод домашних роботов фирмы «Аббаг» и вскоре с головой погрузился в новый проект разусовершенствования. На этот раз его осенила блестящая идея: заставить суставы робота скрипеть и пищать. Шум повысит раздражающие свойства робота и тем самым сделает его уничтожение более приятным и более ценным психологически.

  Мистер Аббаг пришёл в восхищение от идеи, вновь повысил ему зарплату и попросил подготовить новое разусовершенствование к быстрейшему внедрению в производство.

  Первоначально Гудмэн намеревался просто удалить некоторые из маслопроводов. Но оказалось, что трение ведёт к слишком быстрому износу важных деталей. Естественно, этого допустить было нельзя.

  Он начал работать над схемой вмонтированного приспособления, которое издавало бы писк и скрип. Шум должен был быть совершенно натуральным, а само приспособление недорогим, не ведущим к износу робота, а главное — небольших габаритов, так как корпус робота уже был до предела начинён разусовершенствованиями.

  Однако Гудмэн обнаружил, что небольшие приспособления пищали как-то неестественно, а более крупные приборы либо были чересчур дороги, либо не умещались в корпусе. Он начал задерживаться на работе по вечерам, похудел и стал раздражительным.

  Жанна была хорошей, надёжной женой. Она вовремя готовила завтраки, обеды и ужины, вечером была неизменно приветлива и с сочувствием выслушивала рассказы Гудмэна о его трудностях на работе. Днём она следила за тем, как роботы убирают дом. На это уходило меньше часа, а затем она читала книги, пекла пироги, вязала и уничтожала роботов — иногда трех, а иногда четырех в неделю.

  Гудмэна это немного тревожило. Однако у каждого должно быть своё хобби, и он мог позволить себе баловать её, поскольку роботов он получал с завода со скидкой.

  Гудмэн зашёл в тупик в своих исследованиях, когда другой изобретатель, некий Дат Херго, придумал новую систему контроля за движениями робота. Она основывалась на принципе контргироскопа и позволяла роботу входить в комнату с креном в 10 градусов. (Отдел исследований установил, что вызывающий наибольшее раздражение крен, допустимый для роботов, равен 10 градусам). Более того, особое кибернетическое устройство заставляло робота время от времени шататься как пьяного — робот ничего не ронял, но создавал неприятное впечатление, что вот-вот уронит.

  Это изобретение, разумеется, приветствовали как значительный шаг вперёд в технике разусовершенствования. Гудмэну удалось вмонтировать свой узел писка и скрипа прямо в центр кибернетической контрольной системы. Научно-технические журналы упомянули его имя рядом с именем Дат Херго.

  Новая модель домашних роботов произвела сенсацию.

  Настал час, когда Гудмэн решил оставить работу и взять на себя обязанности Верховного Президента Траная. Он чувствовал, что это его долг перед транайцами. Если изобретательность и знания землянина помогли улучшить разусовершенствования, они дадут ещё больший эффект в улучшении совершенства. Транай был близок к Утопии. Когда он возьмёт штурвал в свои руки, планета сможет пройти последний отрезок пути к совершенству.

  Он пошёл обсудить это с Мелитом.

  — На мой взгляд, всегда можно что-то изменить, — глубокомысленно изрёк Мелит. Министр по делам иноземцев сидел у окна и праздно глядел на прохожих. — Правда, наша нынешняя система существует уже немало лет и даёт отличные результаты. Не знаю, что вы улучшите. Например, у нас нет преступности…

  — Потому что вы её узаконили, — заявил Гудмэн. — Вы просто уклоняетесь от решения проблемы.

  — У нас другой подход. Нет нищеты…

  — Потому что все воруют. И нет проблемы престарелых, потому что правительство превращает их в попрошаек. Что вы ни говорите, многое нуждается в улучшении и перестройке.

  — Пожалуй, — сказал Мелит. — Но, на мой взгляд… — он внезапно умолк, бросился к стене и схватил винтовку. — Вот он!

  Гудмэн выглянул в окно. Мимо здания шёл человек, внешне ничем не отличающийся от других прохожих. Он услышал приглушённый щелчок и увидел, как человек покачнулся и рухнул на мостовую.

  Мелит застрелил его из винтовки с глушителем.

  — Зачем вы это сделали? — выдавил из себя изумлённый Гудмэн.

  — Потенциальный убийца, — ответил Мелит.

  — Что?

  — Конечно, у нас нет открытой преступности, но все остаются людьми, поэтому мы должны считаться с потенциальной возможностью.

  — Что он натворил, чтобы стать потенциальным убийцей?

  — Убил пятерых, — заявил Мелит.

  — Но… чёрт вас побери, это же несправедливо! Вы его не арестовали, не судили, он не мог посоветоваться с адвокатом…

  — А как я мог это сделать? — спросил несколько раздосадованный Мелит, — У нас нет полиции, чтобы арестовывать людей, и нет судов. Бог мой, неужели вы ожидали, что я позволю ему продолжать убивать людей? По нашему определению, убийца тот, кто убил десять человек, а он был близок к этому. Не мог же я сидеть сложа руки. Мой долг защищать население. Могу вас заверить, что я тщательно навёл справки.

  — Но это несправедливо! — закричал Гудмэн.

  — А кто сказал, что справедливо? — заорал, в свою очередь, Мелит. — Какое отношение справедливость имеет к Утопии?

  — Прямое! — усилием воли Гудмэн заставил себя успокоиться. — Справедливость составляет основу человеческого достоинства, человеческого желания…

  — Громкие слова, — сказал Мелит со своей обычной добродушной улыбкой. — Постарайтесь быть реалистом. Мы создали Утопию для людей, а не для святых, которым она не нужна. Мы должны считаться с недостатками человеческой натуры, а не притворяться, что их не существует. На наш взгляд, полицейский аппарат и законодательная система имеют тенденцию создавать атмосферу, порождающую преступность и допустимость преступлений. Поверьте мне, лучше не признавать возможности совершения преступлений вообще. Подавляющее большинство народа поддержит эту точку зрения.

  — Но когда сталкиваешься с преступлением, как это неизбежно бывает…

  — Сталкиваешься лишь с потенциальной возможностью, — упрямо отстаивал свои доводы Мелит. — И это бывает гораздо реже, чем вы думаете. Когда такая возможность возникает, мы её ликвидируем простым и быстрым способом.

  — А если вы убьёте невинного?

  — Мы не можем убить невинного. Это исключено.

  — Почему исключено?

  — Потому что согласно определению и неписаным законам каждый, кого ликвидировал представитель власти, является потенциальным преступником.

  Марвин Гудмэн несколько минут молчал. Затем заговорил снова:

  — Я вижу, что правительство имеет больше власти, чем мне казалось вначале.

  — Да, — бросил Мелит. — Но не так много, как вы себе представляете.

  Гудмэн иронически улыбнулся.

  — А я ещё могу стать Верховным Президентом, если захочу?

  — Конечно. И без всяких условий. Хотите?

  Гудмэн на минуту задумался. Действительно ли он хотел этого? Но кто-то должен править. Кто-то должен защищать народ, Кто-то должен провести несколько реформ в этом утопическом сумасшедшем доме.

  — Да, хочу, — проговорил Гудмэн.

  Дверь распахнулась, и Верховный Президент Борг ворвался в кабинет.

  — Чудесно, чудесно! Вы можете перебраться в Национальный дворец сегодня же. Я уложил свои вещи неделю назад в ожидании вашего решения.

  — Очевидно, предстоит выполнить какие-то формальности…

  — Никаких формальностей, — ответил Борг. Лицо его лоснилось от пота.

  — Абсолютно никаких. Я просто передам вам президентский медальон, затем пойду вычеркну своё имя из списков и впишу ваше.

  Гудмэн бросил взгляд на Мелита. Круглое лицо министра по делам иноземцев было непроницаемым.

  — Я согласен, — сказал Гудмэн.

  Борг взялся рукой за президентский медальон и начал снимать его с шеи.

  Внезапно медальон взорвался.

  Гудмэн с ужасом уставился на окровавленное месиво, которое только что было головой Борга. Какое-то мгновение Верховный Президент держался на ногах, затем покачнулся и сполз на пол.

  Мелит стащил с себя пиджак и набросил его на голову Борга. Гудмэн попятился и тяжело опустился в кресло. Губы его шевелились, но дар речи покинул его.

  — Какая жалость, — заговорил Мелит. — Ему так немного осталось до конца срока президентства. Я его предупреждал против выдачи лицензии на строительство нового космодрома. Граждане этого не одобрят, говорил я ему. Но он был уверен, что они хотят иметь два космодрома. Что ж, он ошибся.

  — Вы имеете в виду… я хочу… как… что…

  — Все государственные служащие, — объяснил Мелит, — носят медальон — символ власти, начинённый определённым количеством тессиума — взрывчатого вещества, о котором вы, возможно, слышали. Заряд контролируется по радио из Гражданской приёмной. Каждый гражданин имеет доступ в Приёмную, если желает выразить недовольство деятельностью правительства. — Мелит вздохнул. — Это навсегда останется чёрным пятном в биографии бедняги Борга.

  — Вы позволяете людям выражать своё недовольство, взрывая чиновников? — простонал испуганный Гудмэн.

  — Единственный метод, который эффективен, — возразил Мелит. — Контроль и баланс. Как народ в нашей власти, так и мы во власти народа.

  — Так вот почему он хотел, чтобы я занял его пост. Почему же мне никто этого не сказал?

  — Вы не спрашивали, — сказал Мелит с еле заметной улыбкой. — Почему у вас такой перепуганный вид? Вы же знаете, что политическое убийство возможно на любой планете при любом правительстве. Мы стараемся сделать его конструктивным. При нашей системе народ никогда не теряет контакта с правительством, а правительство никогда не пытается присвоить себе диктаторские права. Каждый знает, что может прибегнуть к Гражданской приёмной, но вы удивитесь, если узнаете, как редко ею пользуются. Конечно, всегда найдутся горячие головы…

  Гудмэн поднялся и направился к двери, стараясь не глядеть на труп Борга.

  — Разве вы уже не хотите стать Президентом? — спросил Мелит.

  — Нет!

  — Как это похоже на вас, землян, — грустно заметил Мелит. — Вы хотите обладать властью при условии, что она не влечёт за собой никакого риска. Неправильное отношение к государственной деятельности.

  — Может быть, вы и правы, — сказал Гудмэн. — Я просто счастлив, что вовремя об этом узнал.

  Он поспешил домой.

  В голове у него царил кавардак, когда он открыл входную дверь. Что же такое Транай — Утопия? Или вся планета — гигантский дом для умалишённых? А велика ли разница?

  Впервые за свою жизнь Гудмэн задумался над тем, стоит ли добиваться Утопии. Не лучше ли стремиться к совершенству, чем обладать им? Может быть, предпочтительнее иметь идеалы, чем жить согласно этим идеалам? Если справедливость — это заблуждение, может быть заблуждение лучше, чем истина?

  А может, наоборот? Запутавшись в своих мыслях, расстроенный Гудмэн устало вошёл в комнату и застал жену в объятиях другого мужчины.

  В его глазах сцена запечатлелась необычно чётко, как при замедленной съёмке. Казалось, Жанне потребовалась целая вечность, чтобы подняться, привести в порядок платье и уставиться на него с широко раскрытым ртом. Мужчина — высокий красивый парень, совершенно незнакомый Гудмэну, — от изумления потерял дар речи. Он беспорядочными движениями приглаживал лацканы пиджака, поправлял манжеты.

  Затем он неуверенно улыбнулся.

  — Ну и ну! — сказал Гудмэн. В данной ситуации такое выражение было слабоватым, но результат был достигнут. Жанна заплакала.

  — Виноват, — пробормотал незнакомец. — Не ожидал, что вы так рано вернётесь домой. Для вас это должно быть ударом. Я ужасно сожалею.

  Единственно, чего Гудмэн не ждал и не хотел, это сочувствия со стороны любовника своей жены. Не обращая внимания на мужчину, он в упор глядел на плачущую Жанну.

  — А ты что думал? — внезапно завопила Жанна. — Я была вынуждена! Ты меня не любил!

  — Не любил тебя? Как ты можешь так говорить?

  — Из-за твоего отношения ко мне.

  — Я очень тебя любил, Жанна, — тихо сказал Гудмэн.

  — Неправда! — взвизгнула она, откинув назад голову. — Только посмотри, как ты со мной обращался. Держал меня в доме целыми днями, каждый день заставлял заниматься домашним хозяйством, стряпать, просто сидеть без дела. Марвин, я физически ощущала, что старею. Изо дня в день всё те же нудные, глупые, будничные дела. И в большинстве случаев ты возвращался домой слишком усталым и даже не замечал меня. Ни о чём не мог говорить, кроме своих дурацких роботов! Ты растрачивал мою жизнь, Марвин, растрачивал.

  Внезапно Гудмэну пришла в голову мысль, что его жена потеряла рассудок.

  — Жанна, — заговорил он нежно, — такова жизнь. Муж и жена вступают в дружеский союз. Они стареют вместе, рядом друг с другом. Жизнь не может состоять из одних радостей…

  — Нет, может! Постарайся понять, Марвин, здесь, на Транае, это возможно — для женщины!

  — Невозможно, — возразил Гудмэн.

  — На Транае женщину ожидает жизнь, полная наслаждений и удовольствий. Это её право, так же как у мужчин есть свои права. Она ждёт, что выйдет из стасиса и её поведут в гости, пригласят на коктейль, возьмут на прогулку под луной, в бассейн или кино. — Она снова зарыдала. — Но ты хитрый. Тебе надо было всё переделать. Как глупо я поступила, доверившись землянину. Я знаю, Марвин, ты не виноват, что ты чужеземец. Но я хочу, чтобы ты понял. Любовь — это ещё не всё. Женщина должна быть также практичной. При таком положении вещей я стала бы старухой, тогда как все мои друзья были бы всё ещё молодыми.

  — Всё ещё молодыми, — тупо повторил Гудмэн.

  — Разумеется, — сказал мужчина. — В дерсин-поле женщина не стареет.

  — Но это же отвратительно! — воскликнул Гудмэн. — Я состарюсь, а моя жена всё ещё будет молодой.

  — Именно тогда ты и будешь ценить молодых женщин, — сказала Жанна.

  — А как насчёт тебя? — спросил Гудмэн. — Ты стала бы ценить пожилого мужчину?

  — Он всё ещё не понял, — заметил незнакомец.

  — Марвин, подумай. Неужели тебе ещё не ясно? Всю твою жизнь у тебя будет молодая и красивая женщина, чьё единственное желание — доставлять тебе удовольствие. А когда ты умрёшь — что ты удивляешься, милый, все мы смертны, — когда ты умрёшь, я всё ещё буду молода и по закону унаследую все твои деньги.

  — Начинаю понимать, — вымолвил Гудмэн. — Ещё один аспект транайской жизни — богатая молодая вдова, живущая в своё удовольствие.

  — Естественно. Так лучше для всех. Мужчина имеет молодую жену, которую он видит только тогда, когда захочет. Он пользуется полной свободой, у него к тому же уютный дом. Женщина избавлена от всех неприятностей будничного быта, хорошо обеспечена и может ещё насладиться жизнью.

  — Ты должна была мне об этом рассказать, — жалобно сказал Гудмэн.

  — Я думала, ты знаешь, — ответила Жанна, — раз ты считал, что твой метод лучше. Но я вижу, что ты всё равно бы не понял. Ты такой наивный — хотя должна признаться, что это одна из твоих привлекательных черт. — Она грустно улыбнулась. — Кроме того, если бы я тебе всё рассказала, я никогда бы не встретила Рондо.

  Незнакомец слегка поклонился.

  — Я принёс образцы кондитерских изделий фирмы «Греа». Можете представить моё изумление, когда я нашёл эту прелестную молодую женщину вне стасиса. Всё равно как если бы сказка стала былью. Никогда не ждёшь, что грёзы сбудутся, поэтому вы должны признать, что в этом есть особая прелесть.

  — Ты любишь его? — мрачно спросил Гудмэн.

  — Да, — сказала Жанна. — Рондо заботится обо мне. Он собирается держать меня в стасис-поле достаточно долго, чтобы компенсировать потерянное мною время. Это жертва со стороны Рондо, но у него добрая душа.

  — Если так обстоят дела, — сухо сказал Гудмэн, — я, конечно, вам мешать не стану. В конце концов, я цивилизованный человек. Я даю тебе развод.

  Он скрестил руки на груди, смутно сознавая, что его решение вызвано не столько благородством, сколько внезапным острым отвращением ко всему транайскому.

  — У нас на Транае нет разводов, — сказал Рондо.

  — Нет? — Гудмэн почувствовал, как по его спине пробежал холодок.

  В руке Рондо появился пистолет.

  — Подумайте, сколько было бы неприятностей, если бы люди вечно обменивались партнёрами по браку. Есть лишь один способ изменить супружеское состояние.

  — Но это же гнусно! — выпалил Гудмэн, пятясь назад. — Это просто неприлично!

  — Вовсе нет, если только супруга этого желает. Между прочим, ещё одна отличная причина для того, чтобы держать жену в стасисе. Ты мне разрешаешь, дорогая?

  — Да. Прости меня, Марвин, — сказала Жанна и зажмурила глаза.

  Рондо поднял пистолет, В ту же секунду Гудмэн нырнул головой вперёд в ближайшее окно. Луч из пистолета Рондо сверкнул над ним.

  — Послушайте! — закричал Рондо. — Будьте мужчиной! Где же ваша храбрость?

  Гудмэн больно ударился плечом при падении. Он мигом вскочил и пустился наутёк. Второй выстрел Рондо обжёг ему руку. Он юркнул за дом и на минуту оказался в безопасности. И не стал терять время, чтобы обдумать случившееся, а изо всех сил побежал к космодрому.

  К счастью, на взлётной площадке стояла ракета, которая доставила его на г’Мори. Оттуда он послал радиограмму в Порт Транай с просьбой выслать принадлежащие ему деньги и купил билет на Хигастомеритрейю, где его арестовали, приняв за шпиона с планеты Динг. Дингане — амфибийная раса, и Гудмэн едва не утонул, прежде чем доказал, ко всеобщему удовольствию, что может дышать лишь воздухом.

  Беспилотная грузовая ракета перевезла его мимо планет Севес, Олго и Ми на двойную планету Мванти. Он нанял частного лётчика, и тот доставил его на Белисморанти, где начиналась сфера влияния Земли. Оттуда на космическом лайнере местной компании он пролетел сквозь Галактический Вихрь и, сделав остановки на планетах Ойстер, Лекунг, Панканг, Инчанг и Мачанг, прибыл на Тунг-Брадар-1У.

  Деньги у него к этому времени кончились, но, если исходить из астрономических расстояний, он практически был уже на Земле. Ему удалось заработать на билет на Оуме, а с Оума перебраться на Легис-II. Там Общество содействия межзвёздным путешественникам помогло ему получить место на корабле, на котором он вернулся на Землю.

  Гудмэн осел в Сикирке, штат Нью-Джерси, где человек может ни о чём не беспокоиться, пока регулярно платит налоги. Он занимает должность главного конструктора роботов в Сикиркской строительной корпорации, женат на маленькой тихой брюнетке, которая явно обожает его, хотя он редко позволяет ей выходить из дому.

  Вместе со старым капитаном Сэвиджем он частенько навещает «Лунный бар» Эдди. Там они пьют «Особый транайский» и беседуют о благословенной планете Транай, где люди познали смысл существования и обрели, наконец, истинную свободу. В таких случаях Гудмэн жалуется на лёгкий приступ космической лихорадки, из-за которой он никогда не сможет вновь отправиться в космос, не сможет вернуться на Транай.

  Недостатка в восхищённых слушателях в такие вечера не бывает.

  Недавно Гудмэн при поддержке капитана Сэвиджа учредил Сикиркскую лигу за лишение женщин избирательных прав. Они единственные члены этой Лиги, но, как говорит Гудмэн, разве что-нибудь может остановить борца за идею?
  ‘
  

  In Russian
  Билет на планету Транай – librebook.me
  ‘
  In English
  Robert Sheckley „A Ticket to Tranai“

  In Bulgarian
  Робърт Шекли „Билет за Транай“ 1991 1996
  .

• Ели

   

  Из новата книга на Георги Ников „ЧОВЕШКИЯТ ФАКТОР“

  (изд. „БГ Принт“, Враца, 2021)

  

  ЕЛИ

  Нощният пазач разбра, че уморен от работата си тази сутрин, е взел погрешен автобус, едва след като се озова пред вратите на гробищният парк в град Н. О! Как изскърцаха портите му, когато ги разтвори! И какъв хлад го лъхна отвътре, така че потрепери целият, скован от студа. А беше през пролетта, в средата на месец май. Той прекрачи прага им и тръгна да върви по една от алеите. Както казахме, беше ранно утро и тънка, полупрозрачна мъгла, като цигарен дим се носеше навред и се стелеше над надгробните плочи, та те се виждаха едва на половината. Тогава нощният пазач доби чувство, че гробищният парк се намира далеч оттук, по средата на невидимо за очите, безбрежно море, след изгрев слънце. За да придобие кураж, бръкна в джоба на служебното си яке, извади оттам една плоска бутилка, отпи глътка вино от нея и започна да рецитира забравени от него стихове, написани някога, когато е бил млад:
  „В един прекрасен майски ден отидох във вековен парк, с гранитните паметници на забрава, на хора с отдавна отминали дни…“ – започна да рецитира строфите.

  – Я виж ти какво хубаво момиче видях! – каза си изведнъж на глас Андрей, нощният пазач. През тънката, полупрозрачна, като цигарен дим мъгла, след като тя беше започнала вече да се разнася, той съзря близо до себе си една млада девойка. Тя стоеше изправена, заела молитвена поза. Удивен от красотата й, незабавно се отправи към нея. Но не щеш ли, след като се приближи повече до момичето, той прочете онова, което бе изписано върху един мраморен монумент: „ЕЛИ“. Прочете бързо и възкликна на глас:

  – Но това е мъртва девойка, която е изобразена в цял ръст на мраморната си плоча! Родена е през месец юни 1889 година. Починала е… – отново се опита на глас да прочете. – Не е отбелязана датата на нейната кончина! – каза си той. – Но това не означава още нищо. О! Тя е наистина прекрасна! – възкликна отново. Както беше изобразена на монумента, в цял ръст, девойката беше изумително красива. Протегнала напред ръцете си, тя все едно искаше да каже на света около себе си: „Хей! Живот. Здравей!”.

  Както споменахме вече и преди, беше прекрасен майски ден. Гробът с монумента беше добре почистен. Всичко наоколо бе поръсено с едър мраморен пясък. Едри пчели жужаха приспивно около акациевите насаждения и над розовите храсти. Силно ухаеше на цъфнал люляк, както и на здравец. А до едно малко, ромолящо поточе имаше плачеща върба. Разчувстван от всичко това, Андрей отпи още един път голяма глътка вино, така че полупълната му бутилка се изпразни и, вече напълно пиян, започна да рецитира написани от него стихове, когато той е бил млад:

  Аз искам да съм те сънувал, Ели.
  И винаги искрящият ти от младост поглед да среща
  моите очи…

  Точно по това време оттам преминаваше младият свещеник от малката църква, дядо Януари, който се грижеше за гроба. Видя, че нощният пазач е силно пиян и побърза да му направи забележка:

  – В това грозно състояние „плачеш“ и се кланяш на чужд гроб – скастри го той. – Внимавай какво вършиш! Това е против каноните на православната ни църква. Ще получиш наказание и ще се окайваш – каза свещеникът. И побърза да го отмине.

  – Кой ме извика? И така рано ме разбуди?! – чу изведнъж Андрей някой да казва. – Аз съм момичето, което е пленено от много години в мраморния монумент. Ели е мойто име. Ела и ме виж! – махна му с ръката си тя от камъка.

  – Ти ли ме викаш? – попита я Андрей.

  – Не аз, а ти ме извика! След като ми каза, във вид на строфи: ”Аз искам да съм те сънувал, Ели“ – отвърна му статуята и добави: – Аз по-хубави строфи, които са посветени само на мен, все още не съм чувала. Можеш ли да освободиш душата ми от мраморния паметник? – попита
  го Ели. Омръзна ми да стоя на него.

  – Навярно мога, но не съм напълно сигурен – отвърна й Андрей.

  – Можеш! – силно се въодушеви тя. Трябва само да ми посветиш едно стихотворение, само на мене! И тогава аз ти обещавам, че ще сляза от монумента и ще танцувам до зори с теб валс, Андрей, докато не се умориш.

  И се случи. Защото той наистина й посвети едно свое стихотворение, наречено “Ели”, което започна да рецитира на глас:

  Ели,

  Аз искам да те сънувам, Ели!

  И винаги искрящият ти от младост поглед да среща моите очи. Аз искам като на картина да виждам как творецът Бог – е изрисувал прекрасните ти очи, изваял е сочните ти устни!

  Аз искам да се събуждаме винаги заедно, прегърнати и влюбени един до друг. Как искам кръвта във вените ни да се слее във вените на нашето дете.

  Аз искам да съм вторият Христос, разпнат на Голгота, заради теб, Любов!

  Аз искам да сме вечно влюбени, да се обичаме и да се уважаваме. Да се закълнем, пред Олтара във вярност.

  И как искам. И как искам, накрая. Да остареем завинаги заедно, Ели!

  ***

  На следващата сутрин свещеникът дядо Януари намери бездиханното тяло на нощния пазач близо до гроба й, празната манерка от вино се търкаляше до него. Някъде наблизо свободният дух на Ели оплакваше неосъществената си любов.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук и тук
  

  .

• Планът на плановете

  .

  От дни дискутираме онзи митичен План за възстановяване, който стоеше вчера под формата на папки пред Негово Бивше Премиерство. Някои по-мъдри и упорити от мен хора се постараха да го прочетат в детайли. И се ужасиха.

  Аз пък още миналата година писах, че знам какъв ще е.

  Извинете за нескромността, но ще цитирам себе си – пост от ноември 2020 г.:

  

  Дами и господа,

  Отдавна чакам Стратегията за похарчване на милиардите евро от Фонда за възстановяване.

  ДНЕС ТЯ Е ТУК!

  Вицепремиерът Томислав Дончев не е спал от доста време, за да разпише този солиден документ, на който би завидял всеки калкулатор по света. Дори Екселът би се напъхал смутено в кошчето на компютъра.

  Знам, че ще Ви е трудно да осмислите всички изчисления, затова си позволих да дам разяснения по някои от основните параметри на тази амбициозна програма за усвояване на свежи европейски пари през следващите няколко години.

  Желая Ви приятно четене.

  И така:

  712 млн. лв. ще се дадат за модернизация на образователните институции.

  – Моля, не си представяйте едни високотехнологични кабинети, роботи или нещо подобно. Суперкомпютърът ще е един, на една нива в ТехПарка. „Модернизацията“ на образователните институции ще представлява луксозно саниране на сгради, може и някоя друга химическа тоалетна, ама от скъпите.

  650 млн. лв. – за изграждане на образователна STEM среда (за наука, технологии, инженерство и математика), което включва създаването на 1680 кабинета в толкова училища за STEM обучение в страната, както и закупуване на устройства за учители и ученици.

  – Тази поръчка вече е направена, остава да се пусне фактурата и да се плаща, така че няма какво да обясняваме. Давайте надолу, за едни 650 млн. няма да правим проблеми, нали?

  70 млн. лв. ще отидат за изграждане на центрове за личностно развитие.

  – Разбира се може да се използват опразнените от кризата малки фризьорски салони. Ще се наричат Салони за развитие и могат да бъдат централно управлявани от Института за дясна политика, ръководен от доказания специалист по всичко, г-н Георги Харизанов.

  410 млн. лв. – за програма за ускоряване на икономическото възстановяване и 490 млн. лв. за развитие на индустриалните паркове и подобряване на инфраструктурната им свързаност.

  – Това е свързано със строежа на Суперкомпютъра. Ще се направят основите му, отводнителната му система и малък подземен Суперпаркинг. На сутерена ще има Суперлафка, съблекални, тоалетна и изповедалня (понеже Доналд Туск ще идва на откриването).

  3 млрд. лв. – за повишаване на енергийната ефективност в сградния фонд.

  – Санирането не е достатъчно. Прозорците на сградите ще бъдат зазидани, за да не се губи топлината. Освен това във всеки апартамент ще се постави камина, с което рязко ще се подобри посещението на Дядо Коледа при българските деца.

  511 млн. лв. отиват за дигитална трансформация на Електроенергийния системен оператор.

  – Това са много малко пари, разбира се. Затова са само за изработка на сайт, който да анонсира началото на промяната на този оператор.

  848 млн. лв. – за подобряване и модернизация на хидромелиоративната инфраструктура в страната – системите за напояване и отводняване.

  – Това е само за тия ниви, които нямат наклон. За останалите земеделци – както винаги, могат да се възползват от тази помощ и за закупуване на нови бентлита.

  102 млн. лв. отиват за дигитално земеделие.

  – Електронната игра ще е безплатна и ще върви и на стари операционни системи, за да може всички да я пробват. Нивата са лесни, превърта се относително бързо. Затова ще се търсят още пари за нова версия, следващата година.

  38 млн. лв – за опазване на зоните от Натура 2000.

  – Сумата е за първоначална вноска по договор с охранителна фирма Делта Гард, които ще пазят зоните от Натура 2000 от журналисти и екоактивисти.

  806 млн. лв. за „широкомащабно разгръщане“ на цифровата инфраструктура.

  – Да, най-накрая невероятните български магистрали ще бъдат пресъздадени в уникална компютърна игра. Така за пръв път шофирането по тях ще бъде напълно безопасно.

  267,7 млн. лв. – за дигитализация на железопътния транспорт.

  – Това е наистина революционно. Познатата лелка от гарата, която повтаря влак и перон, ще бъде сменена от дигитално генериран глас.

  150 млн. лв – всеки лист хартия в държавната администрация да бъде сведен до машинно четим формат.

  – Наистина прогресивно решение. Когато ходиш до стая 5, гише 2, за да получиш един код, с който да отидеш до стая 3, гише 2, а после да се върнеш в стая 5, гише 1, няма да се налага да носиш лист хартия. Ще ги обикаляш с кюаркод на телефона си.

  168,9 млн. лв. ще бъдат инвестирани в системи за противодействие на корупцията.

  – Тази сума е предвидена да бъде изтеглена кеш, в банкноти по 500 евро. Заради този проект ще трябва да инвестираме и в малко по-голямо нощно шкафче на г-н Борисов.

  607,1 млн. лв. отиват за модернизация на държавните и общински лечебни заведения.

  – Това означава много по-луксозни бюра и дивани в директорските кабинети, както и поставяне на 40-инчови телевизори в стаите, в които срещу левче всеки пациент ще може да гледа Нова ТВ и Канал 3. Пик ТВ ще бъде безплатна.

  И НА ФИНАЛА:

  33,6 млн. лв. за подобряване на психиатричната помощ у нас.

  – Това съм готов да се обзаложа, че няма да стигне.

   

  Радослав Бимбалов,

  Фейсбук

  .

• Нурджан

  .

  Разказ от Фил Бандов

  

  Миналото лято Виктор Силянов сложи преждевременен край на успешната си кариера в странство. Десетилетията, прекарани в изследване на световното културно наследство, бяха една велика школа за вечно търсещия дух na професора. Сега, обаче, именно този дух го бе тласнал обратно към родния хоризонт.

  Когато таксито го остави пред дома му, професорът първо хвърли поглед към отсрещния тротоар, където беше „Къщата с ягодите“. Сградата изглеждаше призрачно пуста, а по нея и из целия двор личаха следите на забвението. Мъжът влезе в близкия блок, като се качѝ до втория етаж, наслаждавайки се на същия стълбищен аромат, който бе запомнил още от детските си години.

  След като прекрачи прага на апартамента, Виктор най-напред отиде до семейната икона, запали малкото кандилце и се прекръсти. Така постоя около минута, а после дръпна завесите и светлината нахлу. Огледа широкия хол, където старинните мебели и портретите от стената му напомняха за отминали, но свидни моменти… Родителите му си бяха отишли отдавна. Виктор въздъхна, наля си коняк и отсипа малко на пода. Сетне отпи и отпрати тъжните мисли надалеч. Отвори стария грамофон и сложи първата попаднала му плоча. В хола се разнесе меланхолична джаз-мелодия…

  Още същият ден, професорът надяна старите си джинси и тръгна из родния град. Първо мина по „Раковска“, видя се със стар познат и с него изпиха по едно кафе край „Кристал“. После без да бърза, той се запъти и към старата гимназия. Загледа се в кестените пред прозорците на кабинета по химия, където някога с Любена се бяха целунали за първи път. Пред очите му изплуваха картини от класната стая, абитуриентската им вечер и лицата на много от съучениците му… Внезапно професорът се сети, че на следващия ден в Приморско имаше уговорена среща с няколко стари приятели от казармата. Обади се, за да наеме автомобил, и вечерта той вече го чакаше пред входа му.

  Виктор едва изчака да съмне и подкара колата на изток. Точно преди Карнобат, той се отклони от магистралата и пое по стария път. След около двадесетина километра, отляво се показа и телевизионната кула над Айтос. Силянов знаеше, че скоро ще види и бетонните хангари на поделението, в което бе служил. Усещайки у себе си някаква непреодолима носталгия, професорът реши да мине през центъра на града. Очите му се спряха върху близките възвишения. По време на пътя образите от миналото никнеха на всяка крачка, но тук шепотът на един от тях отнесе професора надалеч, в онова позабравено време… Сякаш виждайки го как пътува насам, спомените се опитваха да му подскажат, че горещата му младост е все още жива. Върху лицето на учения изгря спонтанна усмивка…

  ***

  Тогава беше една топла, есенна вечер през 1984 година. Привършваше поредният наряд на старшина-школник Виктор Силянов и на двамата му помощници. Дежурството бе преминало спокойно и школникът изпитваше доза облекчение. Нарядите на комендантските тройки представляваха планирани обиколки на града, които имаха за цел да следят за реда сред войнския състав, движещ се извън казармата. Този път софиянецът заместваше дежурния офицер и бе взел за помощници ефрейтор Драгиев и младши-сержант Йовчев – момчета, чиято сила и устойчивост не будеше съмнение. Самият Виктор също респектираше с напетата си осанка и с авторитетния си тембър, а в поделението той вече имаше и репутацията на човек, който умее да се справя с конфликтни ситуации.

  Старшина-школникът беше идеално изгладен, чист и гладко избръснат. Той носеше бели памучни ръкавици, акселбанти[i] през рамото и тежък кобур на кръста си. Фуражката му, с трикольора на кокардата, беше леко нахлупена напред, така че козирката ѝ почти покриваше очите. Хладният му, сиво-пепеляв поглед бързо улавяше и най-малката подробност в поведението на минаващите. Двамата му снажни помощници също бяха много спретнати и придаваха подобаваща тежест на комендантската група.

  Освен да следи за гарнизонния ред, комендантската група хвърляше и по някой поглед към местните хубавици, разхождащи се из центъра или седящи на сладка приказка под дебелите сенки в парка, край тогавашния ресторант „Аетос“. Мяркайки с крайчеца на окото си някоя по-засукана дама, Драгиев не се стърпяваше да подхвърли:

  – Малееей, школа! Скивай само каква зандана[ii]…!

  – Драгиев, по-тихо! – начаса го парираше Силянов. Нали казах одеве: „Уставно“!

  – Слушам, школа! – отговаряше с престорена виновност Драгиев и леко смигваше на Йовчев зад гърба на Силянов.

  Нарядът вече изтичаше и обратният път на патрулиращите минаваше по главната улица, покрай железарията на бай Демир. Виктор се бе запознал с него още през пролетта. Тогава той за пръв път бе влязъл в магазина, търсейки си ловджийски нож. Месец по-късно старият търговец му беше намерил истински дамаски нож със седефена дръжка, в кожена кания[iii], с метален обков. Ножът бе произведение на изкуството, дълъг цял лакът. Старецът не сподели как се е сдобил с него, но си личеше, че това беше оригинална направа, с красиви гравюри по острието. Ножът струваше скъпо, а Виктор имаше в джоба си само двадесет лева. Старият търговец, обаче, му даде ножа на доверие. Виктор оцени този жест и му занесе останалите пари точно две седмици по-късно, както бе обещал.

  Сега той реши да влезе за малко и да се разговори със стареца. Йовчев и Драгиев останаха пред железарията и запалиха по цигара. През витрината ги гледаше едно момиче в гимназиална униформа, което пренареждаше стоките и им поставяше етикети с цени.

  – Живо-здраво, бай Демире! – проехтя гласът на Виктор при влизане.

  Дядо Демир спря да гледа в тефтерите, свали си очилата и като вдигна обръснатата си глава, махна на Виктор:

  – Ооо, Викторчо! Какво насам, чоджум[iv]?

  Виктор извади от джоба на куртката си една скъсана на две златна верижка, подаде я на бай Демир и го попита дали не познава някой майстор куюмджия[v], който да поправя такива неща. Бай Демир пое верижката в дланта си, поразгледа я и му я подхвърли обратно:

  – Хубава сиджимка, ама тя май женска, бе Викторе?! – позасмя се той, гледайки го изпитателно над очилата си.

  – Е, аз не им разбирам коя мъжка, коя женска – промърмори Виктор.

  – Ти да не си я свалил от някоя софийска мома бе, моето момче?! – пошегува се бай Демир, снишавайки глас.

  На Виктор не му стана смешно, но се усмихна. В главата на фазана[vi] отново се завъртяха кадрите от последната му отпуска в София. Тогава той и Любена се разделиха окончателно, като преди това тя скъса подарената й от Виктор златна верижка и я захвърли на пода, в едно кафене…

  В един момент момичето от витрината дойде до тях, държейки два газови фенера, като се обърна към бай Демир:

  – Дядо, новата цена за кои от тези два фенера е?

  Бай Демир кимна с глава към единия от фенерите и продължи да пише нещо върху една бакалска кесия.

  Виктор се загледа в момичето. Имаше бяло и много нежно лице, с хубави тъмно-кафяви очи, чиито външни краища бяха леко извити нагоре, като истински пафти! Тихият глас ѝ придаваше някаква мистична екзотичност. Фазанът забеляза, че и момичето скришом го погледна и леко му се усмихна. Силянов рядко се усмихваше, но когато го правеше, русият му, остър мустак, се обтягаше широко встрани и му придаваше по-дружелюбен вид.

  В това време бай Демир му подаде написания на бакалска кесия телефонен номер на един свой приятел от близкото село Карагеоргиево, който щеше да му поправи верижката. Виктор му благодари и вече взе да си тръгва, когато бай Демир го спря с въпроса кога им свършва дежурството. Виктор уточни, че ще патрулират из града до 22:00 часа.

  Тогава старецът се приближи до Виктор и продума поверително:

  – Гледай, Викторе, като ще хващате друма нататък, да те помоля да придружите внучката до нашата къща. На̀, ей го къде е Маджур-махля, ама понякога из тъмата се навъртат разни хашлаци… Аз ще получавам таз вечер стока от Сливен и ще съм тука до сабахлян[vii], биля. Затуй не ща Нурджан да се прибира сама по късното… Ще ми сториш ли тоз хатър[viii], момче?

  За школника това не беше проблем. Беше чувал преди от стареца, че от доста време той сам се грижел за внучката си и затова Виктор с удоволствие реши да помогне. След като си взеха с него довиждане, Нурджан и Виктор напуснаха железарията и поеха заедно с двамата войници в посока автогарата.

  Беше горещо и движението по главната улица не стихваше. Отвсякъде се чуваше смях и детска глъч – човек би си помислил, че е някакъв празник, а всъщност беше обикновена съботна вечер. Нурджан се движеше в средата на групата, а преминаващите наоколо девойки само се обръщаха подире им. Една от тях, вероятно нейна съученичка, ѝ подвикна от отсрещния тротоар:

  – Ей, Норче, да не те арестуваха батковците, ма?!

  В отговор, Нурджан закачливо ѝ помаха с пръст. Групата продължи по пътя си, а младши-сержантът реши да разкаже някакъв виц. Двамата с Нурджан започнаха да се смеят и това даде възможност на ефрейтор Драгиев тихичко да подшушне на Виктор:

  – Школа, аз май чух за нея, че нещо баща ѝ наскоро бил „сгазил лука“, а?! Разправят, нелегално минал границата…

  – Ако някой е „сгазил лука“, това не е тя, нали така?! – троснато му отвърна Виктор, като кимна с глава към Нурджан.

  Драгиев се съгласи мълчаливо и те продължиха напред. Накрая двамата войника свиха към портала. Виктор им даде някакви кратки разпоредби, след което те хлътнаха навътре. Нурджан изчака Виктор и сетне те продължиха в посока Маджур-махля (както викаха старите айтозлии на квартала над автогарата). Минаха покрай детската въртележка, на която вече никой не се возеше, но тя си светеше все така празнично. Нурджан се спря пред въртящите се фигури, после погледна някъде нагоре и промълви:
  
  – Когато нощем улиците жадно
  на стъпки хиляди шума изпият,
  изгрява месецът и става хладно.
  Студени струи плажовете мият… [ix]

  – Колкото и пъти да мина покрай тази въртележка, винаги се сещам за Петя Дубарова и за морето. Няма нищо по-хубаво от морските нощи край Бургас – добави тя.

  Виктор много не си падаше по стихове, но се впечатли от тези строфи и от изящния патос, с който Нурджан ги изрече. Когато наближиха къщата ѝ, те си обещаха да се видят някой път пак при бай Демир. Миг по-късно, Виктор подметна полушеговито:

  – Защо пък да е някой път, а не другата събота – в десет часа, тук на „Лунапарка“? Може и на кино да идем.

  Нурджан се усмихна и кратко отвърна:

  – Ще бъда тук.

  Виктор ѝ подаде ръка за довиждане. Разделиха се и Нурджан забърза към къщи. Накрая се обърна и погледна отдалечаващия се младеж. Ненадейно, Виктор също извърна лице назад – двамата се спряха за няколко секунди и погледите им се срещнаха някъде в тъмното. После Нурджан набързо отключи портата и потъна в двора.

  Следващата неделя дойде бързо. След неотменния си сутрешен крос, Виктор се погрижи за изрядния си вид, а после отиде до детската въртележка пред автогарата – точно в десет, както бе обещал. Нурджан все още я нямаше. Тогава школникът застана пред стрелбището, взе една въздушна пушка и започна да стреля по мишените, като обра овациите на хлапетата, които се надпреварваха да си избират по какво да стреля. Спечели доста дъвки и разни дрънкулки, които раздаде на децата.

  По едно време откъм Маджур-махля се зададе и Нурджан. Беше облечена в семпла бяла блуза и тъмно синя, къса до коленете пола. От двете страни изпод дългата ѝ, смолисто черна коса просветваха малки, златни обеци. Пристъпваше грациозно като газела, а стройната й фигура правеше впечатление още отдалече. Две момчета я загледаха с интерес, но бързо се разочароваха, когато тя се насочи към Виктор.

  После той и тя тръгнаха заедно по главната улица и след като подминаха църквата, стигнаха киното. То се оказа в ремонт и затова седнаха да пият кафе в сладкарницата. Говориха си за морето, за филма „Оркестър без име“, кадри от който бяха снимани именно в тази сладкарница преди няколко лета. Изброяваха песните на „Тоника“, а Нурджан му разказа повече за гениалната Дубарова и сподели, че всяка вечер заспивала със стиховете ѝ. Накрая решиха да идат и до зоопарка, който не беше толкоз близо.

  – А ти каза ли на дядо ти, че ще излизаш с мен? – попита я внезапно Виктор.

  – Разбира се, с него всичко споделям – отвърна момичето и се изчерви.

  – И…?! – нетърпеливо я подкани школникът.

  – Ами, нищо, даже много се зарадва, че ще се виждам с теб – той много те уважава! И каза още, че си бил левент[x]! – срамежливо добави Нурджан и двамата се разсмяха.

  Докато преминаваха пред прозорци и огради, тя непрекъснато усещаше впитите в нея погледи. Дори дочу как две стари жени неодобрително мърмореха, че и на бай Демир унуката почнала с момчетиите да се халосва[xi]“. Сега, обаче, Нурджан не обръщаше внимание на нищо. Заради това, че преминаваше насред движението[xii] заедно с този млад и униформен мъж, я бе обзела такава моминска гордост, от която мисълта за мнението на околните се изпаряваше като бучка лед, хвърлена в огнище.

  Неусетно двамата прекосиха чаршията и хванаха нагоре по главната улица, в посока баира. Не след дълго свиха вляво и така стигнаха скалистите възвишения над града. Някъде по-нататък, зад иглолистната горичка бе и красивият малък зоопарк, ала вече беше станало твърде късно, за да успеят там по светло. Затова те заобиколиха едно приведено от рубинени гроздаци лозе, качиха се още малко нагоре и оттам обърнаха поглед на запад. Магията на залеза ги накара да занемеят – гледката с преливащото в цикламени и розови краски небе беше поразително красива, а във въздуха все още витаеше омаята на летните вечери. Някъде в далечината се мержелееха върхарите над Сливен.

  Те повървяха още малко, като доближиха самите скали и накрая седнаха един до друг, с лице към огнената слънчева пита. Поговориха и за София, а после тя му разправи за роднините си от Измир, които никога не бе виждала, но ѝ се струваше, че са ето там, на юг зад хоризонта. Не каза нищо за баща си, но спомена за свой братовчед, който бил моряк и редовно ѝ пращал картички от целия свят. От неговите кратки послания научила за красивия Неапол, за протока Гибралтар, за Аржентина и за още много други далечни страни.

  Виктор я слушаше с несекващ интерес, а копнеещата му за пътешествия душа се разтваряше като зажадняло за дъжд цвете и попиваше всяка дума от момичето. Говорейки, то излъчваше една свенлива обаятелност и сякаш вълнуващи бяха не толкоз хубавите черти и стройният стан на това нежно създание, колкото магичната топлина на гласа ѝ и светлите лъчи, които очите ѝ изпускаха…

  Непосредствено зад двамата се издигаха „Трите братя“- три причудливи и различни по големина скални образувания, подобни на тези край Белоградчик. Мястото отпред беше почти равно и тихо, но самите скали бяха стръмни и Виктор обичаше понякога да се изкачва по тях, за да упражнява тялото и духа си. Докоснал се още от дете до културите на Изтока, той бе един от малцината тогавашни младежи, които познаваха техниките за самоконтрол и медитиране. Мистичната атмосфера край тия скали беше идеално място за подобни занимания.

  – Чувал ли си легендата за Трите братя, Викторе? – попита по едно време Нурджан, а Виктор поклати отрицателно глава.

  Тогава тя заразказва историята за тримата братя-воини – юнаците-исполини, на които Бог дал способността да се превръщат денем в скали, за да бъдат невидими за нахлуващите нашественици.

  – Така стоят те тук и днес, свободни като орлите, дето се вият над тях. А оня бронзов орел на върха на баира е като символ на свободния им дух… Как само завиждам на орлите, ако знаеш… Волни са те и летят, накъдето си поискат… За тях граници няма… Но и за орела тук имаме легенда – продължи Нурджан

  – Прекрасна история, звучи като истинска – отвърна замислено школникът.

  

  Нурджан замълча и погледите им отново се срещнаха. Тя се взря в сивите му очи, които сякаш я пронизваха. Усети как сърцето ѝ щеше да изхвръкне, но продължи да не сваля поглед от Виктор. Изненада се от собствената си дързост и дори улови ръката му, усещайки грубата ѝ, пулсираща топлина. Внезапен лек порив на вятъра пръсна дългите ѝ коси по лицето на софиянеца и той усети силното ѝ желание за целувка.

  Нурджан поиска да каже нещо, но Виктор вече я бе взел в обятията си и тя затвори очи. Устните им спонтанно се сляха и ароматът им се смеси с този на хилядите цветчета, растящи наоколо. Нейното нескрито вълнение, както и момичешката ѝ неопитност, напълниха тази дълга целувка с такова пленяващо очарование, че двамата дори не усетиха колко бързо слънцето потъна в покоите си на запад. Наоколо взе да мръква, засвириха щурци и се появиха първите звезди, а те двамата, сгушени в обятията на вечерта, продължиха да се целуват…

  Най-сетне съвсем се стъмни и позахладня. Долу пред тях се бе ширнала заспиващата снага на Тракия, наметната с воала на здрача и тъгуваща по лъчите на скрилото се слънце. Наоколо нямаше жива душа, ала вместо безпокойство, Нурджан изпитваше прилив на една необикновена, непозната досега радост. Двамата унесено наблюдаваха дългата нишка от светлините на преминаващия в полето влак и се опиваха от дъха на билките, които бяха осеяли целия западен склон на Айтоския баир. Очите на Нурджан искряха на лунната светлина, а снагата на това хубаво момиче и смолисто черните ѝ коси, бяха непреодолимо изкушение за мъжката същност на Виктор. Огънят отдавна бушуваше у него, ала спортът и военната дисциплина бяха научили школника да се владее.

  Въпреки изгарящото го желание, той само въздъхна, а после изведнъж посочи небето:

  – Виж, падаща звезда! Пожелай си нещо!

  Нурджан се извърна нагоре, но успя да зърне само бледата следа от метеорита. Въпреки това, тя притвори за миг очи и си намисли желанието. После се заговориха за далечния Космос и за зодиите. Виктор говореше увлекателно и уверено сочеше по небето различните съзвездия. Разказа ѝ легендата за Орион и за сестрите Плеяди. Момичето на свой ред го слушаше прехласнато, а трепкащите й малки обеци отразяваха лунните лъчи. Ръцете ѝ отново се бяха вплели в неговите и дълго време не ги пускаха…

  Стана съвсем късно. Накрая те тръгнаха надолу към града, като минаха незабелязани покрай ресторант „Република“, където все още звучаха сватбени ритми и звън на наздравици. Завиха покрай лъ̀джата[xiii], отпиха от вкусната ѝ вода, а после, заобикаляйки центъра, се озоваха отново в района на автогарата. По сергиите наоколо стърчаха изоставените кантари на зарзаватчиите и само някоя любопитна котка се шмугваше край тях. Виктор изпрати Нурджан почти до самия ѝ дом и там, целувайки се дълго за довиждане, най-сетне се разделиха…

  От този ден нататък за Виктор не минаваше и ден, в който той да не мисли за внучката на дядо Демир. Самата тя идваше всяка неделя точно в десет пред портала на казармата и всички дежурни знаеха кого очаква. През следващия месец, обаче, двамата се видяха само веднъж и тогава отидоха заедно на кино. След филма Нурджан трябваше бързо да се прибира у дома, тъй като дядо ѝ беше болен и някой трябваше да се грижи за него. Виктор замина за две седмици на учение, а скоро след това за отличната си служба той предсрочно беше удостоен с офицерско звание „младши-лейтенант“.

  Зимата дойде много бързо, но и също така бързо отмина. Не след дълго пак замириса на пролет. Април идеше, но железарията на бай Демир продължаваше да бъде затворена. По някое време в града се заговори за загинали хора от взривена бомба на гарата в Буново. Разправяше се, че било дело на някакви турски сепаратисти. Появиха се и други слухове, подкрепени от кратки, но тревожни новини по вестниците. Усилиха контрола в поделението и патрулирането из улиците на гарнизона зачести. За известно време в града бе настанен и цял взвод „барети“. Смутни бяха дните тогава – течеше процес на насилствено преименуване на десетки хиляди български граждани от турски произход.

  Войнишките дни също минаваха трудно. До мечтаното уволнение оставаше поне половин година. Нурджан спря да идва на свиждане по неделите. Виктор напразно се разхождаше край портала, но нея все я нямаше. Една сутрин, подпухнал от среднощно пиене дежурен старшина подхвърли към Виктор:

  – Школа, ти с таз внимавай, щото … нали знаеш положението как е!

  Той още не бе довършил, когато Виктор се озова на сантиметри от лицето му и впери в него ледения си поглед:

  – Коцев, що не си гледаш в твоето канче, а?! – тихо процеди през зъби той, след което старшината млъкна веднага и си влезе в будката.

  Коцев много добре си спомняше как само преди месец Виктор се бе справил в салона на пощата с един избягал от ареста дисципаджия[xiv], При проверка на документите, арестантът бе решил да буйства и бе посегнал да удари дежурния офицер. Тогава Виктор се бе намесил, а хората уплашено избягаха навън. Минута по-късно дойде кола, за да откара буйстващия – с разбит нос, с тежка аркада над лявото око и… с белезници на ръцете.

  Измина седмица и Виктор случайно срещна Нурджан в същия салон на пощата. Стори му се доста бледа и измъчена. Излязоха да поприказват на спокойствие и той научи от нея, че бай Демир е на легло, в родната си къща в Руен, а за него се грижела по-малката му сестра. Нурджан се хванала на работа в консервната фабрика, на нощна смяна, а по съботите и неделите пътувала до Руен, за да помага на двамата стари хора.

  – Мога ли с нещо и аз да помогна? – попита Виктор.

  Нурджан не отговори веднага. Постепенно очите ѝ се вдигнаха към Виктор и той прочете тревогата по лицето на момичето.

  – Нурджан! Какво има?! –поиска да разбере школникът.

  – Получих вече паспорта си. Дядо иска да замина при татко – въздъхна накрая тя.

  – А ти искаш ли? – попита я той.

  – Баща ми ме очаква там … Дядо ще остане тук сам… и ти… – изхлипа тихо Нурджан, като скри лицето си в дланите.

  Виктор силно я прегърна и така останаха близо минута. По силата на международната конвенция за деца, разделени от родители, тя междувременно беше получила правото да замине за Турция, за да се събере с баща си. Паспортът с визата ѝ бяха издадени още преди два месеца, ала поради болестта си и случилите се събития, старият бай Демир не бе успял да намери някого, който да откара Нурджан поне до границата. От месец никакви редовни влакове и автобуси не вървяха натам. Имаше проблеми и с телефонните връзки. Заради атентата имаше блокади по пътищата и не пропускаха никакви леки автомобили… А изходната виза[xv] на Нурджан изтичаше следващата седмица. Възможността тя отново да получи такава виза и да се събере с баща си, бе почти обречена.

  Тогава Виктор направи немислимото. Една нощ той тайно напусна поделението и, с помощта на ефрейтор Драгиев и шофирания от него военния джип, те взеха Нурджан от Руен. Потеглиха на юг и през цялото време караха с включена сигнална лампа. Въпреки блокадите по пътя, военният автомобил бе пропуснат безпроблемно чак до КПП-Малко Търново. Беше около два след полунощ, когато тесният и криволичещ път изведнъж се освети и свърши, а отпред се показаха бариерите. Там имаше няколко милиционера и войници с автомати.

  Дежурният офицер седеше до будката, заедно с един старшина. Те проследиха с очи Виктор, който слезе от джипа и тръгна към тях, носейки в ръка черна кожена папка. Той подмина двамата сержанти, които виждайки го с препасания пистолет и с червената патрулната лента, не посмяха да го спрат. Надянал куртката с новите си пагони и пристегнат в комендантския си наряд, той успешно се вписваше в ролята на човек, комуто е поверена важна задача. После Виктор направи крачката, която промени съдбата на Нурджан.

  Той отиде направо при дежурния капитан, отдаде чест и му се представи. После отвори папката и подаде плика с паспорта на Нурджан, добавяйки ясно и уверено:

  – Наредено ми е да докарам лицето до тук. Ето документа.

  Капитанът не попита нищо, но внимателно разгледа джипа и отвори плика. Освен паспорта, там имаше и подпечатана комендантска заповед, която Виктор предвидливо бе взел със себе си. Тя легитимираше правото на придвижване на военния джип извън гарнизона на службата. След това офицерът поиска Нурджан да слезе от колата, а той влезе в будката и вдигна телефона. За Виктор тези мигове се сториха векове и двамата с Нурджан крадешком се спогледаха. Накрая капитанът поклати глава, затвори телефона и каза нещо на седящия там старшина. Онзи подпечата паспорта, а после излезе и го върна на Нурджан, като ѝ направи знак, че може да пресече границата.

  Сякаш скала се смъкна от раменете на Виктор. Онемяла от страх пред неизвестността, към която вървеше като в сън, Нурджан се сбогува с Виктор само с очи и пресече неутралната зона пеш, с един малък сак на рамо. На няколко пъти тя невярващо се обръщаше към отдалечаващата се родина. Там някъде, под светлините на КПП-то, момичето още веднъж успя да зърне Виктор, който отдаде чест на дежурния и се качи обратно във военния джип. Светнаха стоповете и колата потегли обратно.

  Рано призори, когато сълзите по лицето на бай Демир все още не бяха изсъхнали, Виктор и ефрейтора почукаха отново на стъклото му. Лежейки, старецът отвори прозореца и немощно стисна десницата на Виктор, а треперещия му глас взе да реди благодарности. Виктор само му направи знак с пръст върху устните и се огледа. После, необезпокоявани от никого, двамата смелчаци се прибраха обратно в поделението. Случката се запази в пълна тайна, а три дни по-късно бай Демир се спомина. Оттогава, повече никой не каза и не чу нищо за Нурджан.

  ***

  След мислено прелистената и пожълтяла страница, една дълга въздишка се отрони от професора. Потънал в спомена си, той неусетно бе наближил края на града. Отправи още веднъж поглед нагоре към бронзовия орел и после лимузината излезе на шосето за Бургас. По същия път, преди повече от тридесет години, той откара Нурджан към неизвестното.

  След час Силянов беше вече в Приморско и лесно намери хотела. Хвърли багажа си в стаята, наслади се на топлото море, а привечер се срещна с приятелите си от някогашната казарма. В уреченото заведение бяха дошли още трима, но Драгиев отсъстваше. Виктор много се надяваше да го види, но научи само, че преди години верният му приятел бил тръгнал на гурбет към Италия, ала днес никой от компанията нямал връзка с него.

  „Старите пушки“ откараха така до късно, сред сладки приказки, много смях и наздравици. Наближаваше един след полунощ. Накрая всички си тръгнаха. Само Силянов остана сам на терасата, разположена точно над морето. Сметката отдавна бе платена, а околните маси вече бяха празни. Лунната пътека искреше с милион бели светлинки, а дъхът на морския бриз караше професора да забрави за прибиране в хотела. Ученият се заслуша в плисъка на малките вълни и изобщо не усети как до него дойде момичето, което им сервираше през вечерта.

  С много учтив тон тя го попита дали ще желае още нещо, тъй като е време заведението да затваря. Виктор помоли само за още една чаша бяло вино, като обеща да не се бави. Момичето се върна и предаде поръчката зад бара. След миг оттам се чу друг женски глас:

  – Господине, какво да бъде виното – шардонѐ, мускат или совиньон блан?

  Професорът се сепна, като че ли не повярва на ушите си. Гласът, които идваше откъм шубера, му прозвуча твърде познато – глас, който той никога не би могъл да забрави. Отначало даже реши, че му се бе причуло. После гърлото му пресъхна и сърцето му заблъска в ушите. Въпреки това, той бързо се овладя и без да се обръща към бара, извиси глас:

  – Мускат, моля. Но… да е „Айтоски“, ако може.

  Жената зад бара също трепна и погледна към седящия в края на терасата силует. После доля чашата и направи знак на момичето, че сама ще отнесе виното на мъжа, който все така оставаше с гръб към нея.

  – Ето, заповядайте: нямаме „Айтоски мускат“, но и този е много добър! – каза тя.

  – Не се безпокойте – отвърна Виктор, без да се обръща към жената. Впрочем, какво значение има какво пия, щом нощта е толкова прекрасна! Да, щях да забравя – оставих Ви парите за виното отсреща, на масата. И без ресто, моля. Иначе пак ще дойда! – пошегува се той в допълнение.

  Жената се засмя, поблагодари на Виктор за щедрия бакшиш и започна да разтребва приборите, като още по-настойчиво се стремеше да зърне лицето на окъснелия гост. Тя точно се канеше да го попита нещо, когато Виктор, все така обърнат към хоризонта, протегна ръка към лунната пътека и с плътния си тембър произнесе ясно и вдъхновено:
  
  – И месецът, като крило на птица,
  небето, звездното, гребе нататък
  и всяка от звездите е зеница,
  в морето скрила своя отпечатък… [xvi]

  

  Жената затаи дъх и почти замря. Миг по-късно, двете ѝ ръце едва успяха да потиснат стона, който напираше от устата ѝ. Сякаш лишена от живот, снагата ѝ се отпусна върху близкия стол. В секундите на последвала тишина, наоколо се чуваше само прибоят. Най-накрая професорът се обърна назад. Свали очилата си и разгледа бялото ѝ лице, което сияеше под лунната светлина, а малките, златни обеци игриво я отразяваха. Лекият бриз разпиляваше посребрените ѝ коси, стегнати в дългата опашка.

  Сега вече и тя успя да различи чертите на силуета, но остана безмълвна и неподвижна. Само искрящите ѝ очи съзерцаваха мъжа пред нея, а много скоро нахлулата в тях влага напълно ги замъгли…

  .

  –––––––––––––––––––––––––

  Бележки:

  [i] Акселбанти (немски: Achselband)– сплетен шнур с метални краища, който е част от войнския параден наряд на офицерския състав.

  [ii] Зандана (жарг. от Бургас и региона) – много хубава жена, супер-мацка.

  [iii] Кания – калъф за нож, ножица.

  [iv] Чоджум (тур.)– обръщение към по -малък човек, букв. „момчето ми“

  [v] Куюмджия (тур. kuyumcu) – златар, ювелир

  [vi] Фазан – на казармен жаргон е прозвище, с което са наричали школниците, отбиващи редовната си военна служба в Школата за Запасни офицери „Христо Ботев“, гр. Плевен. Прозвището е дадено заради пъстротата на пагоните им, обшити с копринен шнур от бяло, зелено и червено.

  [vii] Сабахлян (тур. sabah) – сутрин.

  [viii] Хатър (тур. hatıra) – букв. означава спомен, но в българския език се употребява в смисъл на нечия „воля, желание“

  [ix] „Нощ над града“ (първи куплет) – стихотворение от Петя Дубарова

  [x] Левент (итал. levanti) – красив, здрав и силен млад мъж

  [xi] Халосвам се (жарг. от Бургас и региона) – закачам се с някого, който ми харесва; шегувам се.

  [xii] „Движение“ – използвало е се доскоро в по-малките градчета, в преносен смисъл, за обозначаване на централната пешеходна зона

  [xiii] Лъ̀джа (тур. ilica) – минерален извор. В близост до рекичката „Чортленска“, протичаща през центъра на гр. Айтос, се намира лъджата, където тече една от най-вкусните и полезни минерални води в България.

  [xiv] Дисципаджия – осъден от военен съд военнослужещ, отбиващ наказанието си в дисциплинарна рота.

  [xv] Изходна виза – по време на комунизма хората в Източна Европа са можели да напуснат страната си само при наличие на изходна виза.

  [xvi] „Нощ над града“ (втори куплет) – стихотворение от Петя Дубарова

  .

• Излезе от печат Енциклопедичен справочник за българската литература зад граница

  .

  Излезе от печат „Енциклопедичен справочник на българската литература, създавана в европейската, американската и австралийската диаспора в периода 19. – 21. век“, изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2021 г. В предговора към него съставителят Георги Н. Николов споделя:

  

  „Той с право може да се нарече и „кратък“, защото със 187-те имена на творци, включени в него, в никакъв случай не изчерпва списъка на нашите автори, пръснати във времето и пространството от началото на миналия век и досега. Колко са те на брой, никой не може засега да каже със сигурност – подобни проучвания не са правени, а у нас липсва единна институция, която да се занимава с подобен казус. Пишещият тези редове в годините бе и си остава радетел за създаването на единен Център за изучаване на българската книга по света, но отговорът на всички институции бе, че няма пари за подобни начинания. А българската литература, създавана от наши сънародници по всички населени континенти е без съмнение национална памет в развитие, която трябва да се познава и цени. Самите книги пък, издадени на български или друг език, достойно могат да допълват съвременната българска литература. Част от тези писатели се връщат за кратко в родината, правят представяния на новоизлязлото им ново произведение и… се връщат обратно към своите нови домове в странство. А ние ги забравяме в пороя от хаотично книгоиздаване и безконтролна преводна литература, докато ни посетят отново за следващия подобен случай…

  Част от включените в Енциклопедичния справочник имена са донякъде познати, а други не говорят нищо на читателите у нас. Не за всички има достатъчно сведения, а за някои, с които не сме могли да се свържем, са използвани данни от различни източници, или пък интернет. Пак някои от тях не са издали своя книга, но са включени в Справочника поради количеството, а още повече – заради качеството на създадените досега от тях стихотворения, разкази, есета, пътеписи с надеждата, че скоро ще бъдат събрани в отделно издание. В процеса на работа съдействие получих от Лигата на българските писатели в САЩ и по света – Чикаго; в съдържанието са включени текст на Аксиния Иванова – председател на Асоциация „Българите в Аржентина“ – Буенос Айрес, за Мара Тодорофф и на Светла Кьосева – Унгария, за Светослав Стойчев, а преводът на текста за Омар Ценофф от испански език е дело на Марина Василева.

  Считам, че Енциклопедичният справочник ще бъде от полза за изследователите на новата и съвременната българска литература в чужбина и че той ще има своето следващо продължение – далеч по-обширен и подробен. Още повече, че перата, за които става дума, обичат България и в произведенията им диша неприкритата носталгия към нея, правдиво предадени фрагменти от героичната й история, изследвания, изтъкани от дълбок психологизъм за днешната личност с проблемите, търсенията й и пътя й към бъдещото време. Ще се радвам, ако този Енциклопедичен справочник намери вярната си оценка сред людете, които ще го разгърнат и включената по страниците му фактология им бъде наистина полезна. Изказвам моята благодарност към Национален фонд „Култура“, с чието спомоществувание излиза книгата…“

   

   

  .

• Дарителска акция за посмъртен авторски сборник на Николай Михайлов (Гусев)

  .

  Приятели, за пореден път се обръщаме към Вас, за да издадем нова безценна и заради това безплатна книга.

  За разлика от петте поредно издадени сборника с разкази и стихотворения на български автори от различни страни, този път ни събира тъжен повод – тази седмица ще се навършат 40 дни без Николай Михайлов (Гусев) – юрист и дългогодишен преподавател по международно право в Софийския университет, напуснал ни на 16 февруари 2021 г.

  Именно за да почетем светлата му памет, ние се чувстваме длъжни да издадем сборник с неговитe разкази от специалната му поредица – „Защото накрая нищо друго не остава…“, публикувани през годините на страниците на този сайт и във Фейсбук.

  

  Николай Владимиров Михайлов (Гусев) е роден на 3 ноември 1941 г. в с. Враждебна, което по-късно, през 1959 г., става квартал на София. Произхожда от най-големия род в селото – Гусевия, наброяващ над 500 души. Юрист по образование, християнин по светоусещане. Работил последователно като адвокат в САК, юрисконсулт във външната търговия, преподавател в Юридическия факултет на Софийския университет, научен сътрудник в Института по демография на БАН. Специализирал по линия на American Council of Learned Societies Морско право в New York University School of Law при проф. Nicholas J. Healey Jr. Публикувал – в далечната 1974 г. – двутомен сборник „Документи и нормативни материали по Международно публично право“, където за пръв път в България са отпечатани Всеобщата декларация на ООН за правата на човека, както и Пактовете за правата на човека (за граждански и политически права, и за икономически, социални и културни права). Автор на дисертация по проблеми на околната среда и на две монографии: „САЩ: Характерни особености на висшето образование“ (1984) и „Международноправни аспекти и практика по проблемите на лицата, принадлежащи към етнически, религиозни или езикови групи (малцинства) в държавите от Балканския полуостров“ (1986), съставител на Словник за „Български дипломатически речник“ (1987) в три тома. Публикувал, начиная от 1956 г., епиграми, интервюта, статии и студии в популярния и научния печат.

  Кончината на Николай Михайлов е голяма загуба и остави празно място и в нашата наука, защото той имаше енциклопедична памет и неуморен ум, и до последно обсъждаше бъдещите си планове.

  Николай Михайлов обичаше да дели опита си с по-младите и само може да съжаляваме, че не сме записвали интересните му беседи за историята и зa правото. Но той остави свои разкази за младостта си и за родната си Враждебна, които са част от поредицата “Защото накрая нищо друго не остава…”. Обмисляхме за 80-ия му юбилей да издадем книга с тези разкази и авторът трябваше да я допълни и довърши, за да се оформи нейната цялостност. Въпреки че за съжаление той не успя да направи това, съдържанието на поредицата е достатъчно, за да се получи хубава и ценна книга.

  ОБРЪЩАМЕ СЕ КЪМ ВСИЧКИ, които го познават лично, през Фейсбук или са чели негови творби – нека заедно съберем пари и да издадем книгата до 80-годишнината от рождението му.

  Нека, според силите ни, да не оставим делото му недовършено.

  Както и другите пет книги, разходите за чието издаване бяха осигурени с дарения – „Черга пъстроцветна“ (2016), „Часовниковата кула” (2017), „Читател до поискване“ (2018), „Хоро над Тирол“ (2019) и „Възвращенци“ (2020) – и тази книга ще бъде дарявана, а не продавана. И, както винаги сме правили – имената на всички спонсори ще бъдат публикувани, с изключение на дарилите анонимно.

  Очакваме Ви да се включите в общото и безкористно дело!

   

  Възможните начини за дарение са следните:

  1.) Чрез краудфъндинг платформата Gofundme.com на адрес:

  https://www.gofundme.com/f/donate-for-a-free-book-in-memory-of-nikolay/
  ‘
  Средствата ще постъпят в сметките на нашия екип, като от тях ще се извадят 2.9% за трансфера. (Внимание: При попълване на полетата не е нужно да отбелязвате тип/бакшиш/, а поставете 0 – нула!)

   

  2.) По банков път:

  На банковата сметка на Мариана Христова (редактор):

  BIC:    CECBBGSF
  IBAN    BG78 CECB 9790 10C7 5735 00
  Central Cooperative Bank  (Централна кооперативна банка)

  .

  Напомняме Ви, че издадените досега пет сборника може да откриете и изтеглите от нашата безплатна онлайн книжарница с адрес:
  http://books.eurochicago.com/thank-you/

  .

• Ден на равносметка

  

  .

  Заглъхнал спомен… Тъжно се завръщам
  в хотелска стая, вместо в светъл дом.
  Не се завърнах в бащината къща –
  в хотел намерих временен подслон.

  Понякога така звучи животът –
  ехидно се усмихва и мълчи.
  И мълчаливо ритне те в реброто,
  така че от душа да ти горчи!

  Заглъхнал спомен… Мина много време.
  Раздели не една съм преживял,
  но трудно ми е, дявол да го вземе,
  да ви разкажа колко съм мечтал!

  И колко пъти сядал съм да пиша
  с надеждата мечта да уловя,
  да я зашия в стих – и тя да диша,
  затворена в премерени слова.

  Е, все едно. Каквото съм написал,
  съм го написал трудно и със страх,
  че е останал истинският смисъл
  в туй, дето да напиша не успях!

   

  Любомир Чернев

  –––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.
  

   

  .

• Генадий Велчев, „Аз не отивам на война“

  .

  Генадий Велчев подготвя за печат новата си книга – „АЗ НЕ ОТИВАМ НА ВОЙНА“. Стихосбирката вече е качена онлайн в сайта на автора – www.gvelchev.net. В нея са събрани творби, писани в периода 10 август 2020 г. – 7 февруари 2021 г. Предлагаме на вниманието на читателите някои от тях.
  

  

   

  БАЛЪТ НА КОТКИТЕ

  Аз вървя с моя народ.
  С моите износени обувки.
  С моя стар балтон.
  С моята коса до раменете.
  С моите очи, които виждат.
  Лично аз, от друго нямам
  нужда.
  Който иска, да се снима
  с лъскави очи на котка
  с народа ни за спомен.

  Февруари 1998 г.

   

  ВАСИЛЬОВДЕН

  Васильовден.
  На първи януари.
  И бай Васил
  ще гледа от
  небето. Тук,
  на земята,
  ще стои
  обесен.

  31.12.2002 г.

   

  ХУБАВИТЕ НИ ДЕЦА

  Децата
  сядат
  на асфалта –
  рисуват
  собствения
  си портрет.
  Децата ни
  са още
  малки.
  Не идва
  нощем
  да ги
  плаши
  със
  ядрените
  си дрънкалки
  този във времето
  зазидан сто
  и двадесетгодишен
  век.

   

  АЗ НЕ ОТИВАМ НА ВОЙНА

  Безумства
  Всякакви на този
  свят. От радост.
  И от гняв.
  От сватби, снимки
  на един площад.
  На друг, вместо
  хоро, играят
  на война.
  И ще заровят
  половината
  от нашите
  деца. Не искам
  аз това.
  Приятелю –
  не ми се
  другарува със
  смъртта.
  Моят площад е до сърцето ми –
  на листа. Не са накичени
  със нищо –
  излизащите там
  слова.
  Сърцето на поета
  е сърце, което
  е видяло
  всичко.
  Не шумете.
  Помълчете, Господа.

  30.08.2020 г.

   

  НЕВЕСТА

  Не пребледнявай,
  Родино,
  аз от картините
  на Майстора
  те помня,
  сред ябълките
  нацъфтели,
  и розова, и бяла,
  и червена,
  от светлината
  позлатена.
  Каква си
  булка, моя Родино,
  и гиздава,
  и натъкмена.
  Хоро ще
  поиграем,
  ще потропаме
  и тъпани
  ще бият,
  Земьо –
  когото си
  избрала –
  ще го
  вземеш,
  деца ще имаш –
  млада си
  и хубава.
  Запей,
  попей ни,
  мила Родино,
  излез навън
  да те послушат
  буките в
  Балкана,
  до на север
  Дунава,
  морето
  да се развълнува.
  Такава си
  от хилядолетия.
  Не можеш,
  Родино,
  да бъдеш
  друга.

  05.01.2021 г.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук

  .

• Прошка

  .

  Разказ от Ники Комедвенска*

  

  Отец Иван си отиде тихо през нощта, а на сутринта дворът на малката му къщица се напълни с хора. Идваха и християни, и мохамедани, но по тези места е така – отиде ли си някой, изпращат човещината, не вярата му. А старият свещеник беше благ и кротък човек, затова сега три села, тъжни и осиротели, вървяха бавно след чамовия ковчег. Над върволицата от хора душата Иванова, която още по тъмно се измъкна от престарялото си тяло, кръжеше като сянка и гледаше познатите лица. Когато се сбогува с всички, литна към горния свят и спря пред Райската порта. Но щом понечи да мине през нея, тя се оказа заключена. Душата Иванова се повъртя малко и като видя, че другите души влизат свободно, пак бутна портата, но тя и тоя път не помръдна – сякаш някаква невидима сила заставаше като стена пред нея и не й даваше път към вечния покой. И се върна душата към земния си път, и започна да преравя миналото стъпка по стъпка, за да търси оня грях, който я държеше заклещена между двата свята и запречваше пътя към небесната благодат…

  Тази година пролетта дойде рано. Земята, набъбнала като първескиня, жадно поемаше новите семена, разпукваше ги и отваряше път на младите кълнове нагоре, към светлината. И хората бързаха да засеят ниви и градини, преди слънцето да изпие влагата и да опали земята като пещ. Бързаше и Божана, преметнала през рамо старата ловджийска раница на мъжа си, когато плътен мъжки глас я закова на място:

  – Добро утро, Божано!

  – Добро да е! – отвърна тя и като се запъна малко, добави: – Отче!

  Познаваха се отдавна – още преди тя да се омъжи набързо за първия, който имá смелостта да й предложи, а той да прегърне вярата в Бога като едничко спасение за белязаната си душа. Четирдесет дълги години беше обикалял по села и паланки, докато накрая, побелял и остарял, не издържа и пак се върна тука – при Божана. И макар че я намери вдовица и все така хубава, не посмя и тоя път да й признае колко много, колко страшно я обича. Вече три години двамата се гледаха като манастирски котараци, но приказката им започваше и свършваше с едно „добър ден” и толкова. Ето и сега той наведе глава и тръгна надолу към селската черква, а Божана, разтреперена и зачервена, го изпрати с поглед. После махна с ръка и свърна към бахчите на Кара кайнак. „Загубено племе са тия мъже – мислеше тя, докато крачеше през гората за по-пряко. – Мълча като пукал навремето, сега пак дума не обелва. Какво чака, чунки с орлите ще живее!” Така му беше набрала на тоя Иван, че видя непознатия чак когато се изправи срещу нея. Беше млад мъж на околко трийсетина години, но очите му бяха тъмни, студени като на звяр. Божана понечи да отстъпи, но с бързината на змия той скочи към нея и стисна гърлото й като в менгеме.

  – Гъкнеш ли, ей с тоя нож та заколвам – изграчи непознатият и Божана видя хладното острие не с очите, а по-скоро с кожата си. Ако не беше толкова изплашена, сигурно щеше да побегне като сърна, но сърцето й биеше тъй бързо, че и една крачка само му стигаше да се пръсне на въглен в гърдите й.

  – ‘Айде, тръгвай пред мене! – изкомандва мъжът и тя закрачи с преплетени крака, изгубила всяка надежда за спасение.

  След двайсетина метра стигнаха до старата барака на Горското, отдавна запустяла и обрасла в бръшлян. Вътре миришеше на мухъл и спарено. В единия ъгъл, направо върху гола земя, бяха струпани няколко мръсни одеяла и мъжът я блъсна върху тях. После взе раницата, извади торбичките с тиквено семе, райкин боб и храна, и каза:

  – Бива! – Помълча малко, огледа с хищни очи свитата на пода жена и се ухили: – И ти биваш…

  Божана скочи, изведнъж разбрала какво иска да й каже този страшен мъж, но тежката му ръка я пресрещна и се стовари с все сила върху лицето й. Главата й отхвръкна настрани и се удари в стената. Като в мъгла видя тя как ръцете му посягат към тънката й рокля, как заголват бедрата й и хищно тръгват нагоре. Милостив беше понякога Господ – друго не помнеше…
  Божана се прибра в селото чак вечерта. Мина по задрямалите улици, изтъняла и тъмна като сянка – толкоз тихо, че и кучетата не я усетиха. А в главата й като чукове още блъскаха думите, с които оня я изрита през вратата: „Утре пак да додиш и да ми донесеш манджа! Кажеш ли на някой за мене, ша та намера. Аз в затвора за убийство съм лежал, да знаеш!”
  Влезе вкъщи, свали изпокъсаните си дрехи и се сви в леглото. А, когато луната се вдигна и освети малкия кухненски прозорец, тя се огледа в него, видя срама, изгорил челото й като дамга, и зави на умряло…

  В селото плъзнаха слухове, че Божана вампирясала. Съседи говореха, че през деня се криела вкъщи, а нощем тръгвала по пътищата тъй тихо, че ни човек да я види, ни куче да я залае. Чак тогава отец Иван, наплашен от хорските приказки, не издържа и отиде да я види. Вратата беше заключена, но той не се поколеба, натисна здраво, изкърти хлабавата ключалка и влезе. Намери я легнала в кухнята – толкова стопена и бледа, че за миг беше готов да повярва на всичките приказки за духове и вампири. От предишната Божана нямаше и помен. Тая жена, която го гледаше с хлътнали като кладенци очи, беше някоя друга. И той взе изсушената й ръка в своята, приседна тежко на леглото и се разплака като дете. А Божана му разказа всичко: как е срещнала оня мъж, как е ходила вечер да му носи храна… И за другото му каза, нищо не премълча. Гласът й ставаше все по-тих и по-тих, сякаш всяка дума й струваше минута живот.

  – Прости ми, Иване! Отче! – прошепна накрая тя. – Не ме оставяй да си ида такава…

  А отец Иван я слушаше и сърцето му се късаше от мъка. Неговата Божана! Защо не му каза, защо се е върнала?…

  – Прости й, Боже! – изхлипа той.

  Но, когато посегна да направи кръстен знак над умиращото й тяло, ръката му увисна безсилна, защото, макар да молеше Бога за прошка, сам той не можа да се пречупи. И Божанината душа тръгна за Отвъд неопростена и натежала от чуждия грях.

  …А сега същата тази душа стоеше като стена пред неговата и нито я пускаше сред тихия покой на Божиите селения, нито искаше да я запрати в бездната, към вечните мъки на страданието. Защото и тя не можеше да прости, но още обичаше тъй, както само живите знаят да обичат.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  * Из сборника с разкази на авторката „Целият скапан свят“ (изд. „Астарта“, Пловдив, 2018).

  .

• „Дъщерите на България по света“, специално издание на „Любослов“

  .

  Излезе от печат „ДЪЩЕРИТЕ НА БЪЛГАРИЯ ПО СВЕТА“ – антология на съвременната българска женска поезия, създавана в различни страни по света. Антологията е специализирано издание на „ЛЮБОСЛОВ“, алманах на Лигата на българските писатели в САЩ по света, чието седалище е в Чикаго.

  

  Антологията съдържа творби на 46 авторки от САЩ, България, Австралия, Германия, Великобритания, Франция, Испания, Гърция, Швеция, Кипър, Израел, Венецуела и др. В нея са представени поетеси от американската, европейската и астралийската българска диаспора, както и поетеси от родината. Сред тях са авторки от Чикаго, Илинойс, и от други щати на САЩ. Разходите за издаването на алманаха са осигурени изцяло с дарения.

  

  Сред представените авторки са Неда Антонова, Цвета Софрониева, Виолета Гъркова, Живка Балтаджиева, Валентина Радинска, Наталия Андреева, Румяна Захариева, Аксиния Михайлова, Юлия Дивизиева, Първолета Маджарска, Ники Комедвенска, Дарина Шнайдер, Рада Добриянова, Людмила Калоянова, Здравка Владова-Момчева, Калина Томова, Красимира Стойнова, Людмила Билярска, Даниела Найберг, Снежана Галчева, Свежа Дачева, Снежана Изворска-Ауад, Румяна Еберт, Рада Капралова, Ружа Велчева, Мариана Христова и др.
  

  Корицата на алманаха е дело на варненския художник Христо Христов, илюстрациите включват картини на нашата сънародничка в Чикаго Кина Бъговска. Съставил и редактор на антологията е Людмила Калоянова, зам.-председател на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

  Желаем успех на „Дъщерите на България по света“!

  .

• Мътна работа

  

  Старецът дръпна от окъселия фас и се намести малко по-удобно на извехтялата дъсчена пейка пред къщата си. Днес беше необичайно шумно. Съселяните се бяха сбрали на калния мегдан отсреща, начело с нагиздения като за абитуриентски бал кмет.

  Горна Мътна беше толкова малко село, че можеше да тръгнеш от стадиона в единия край и да стигнеш до стопанския двор за една цигара време. Разбира се, стадионът беше просто една кална нива, по която кравите ритаха, каквото произведат стомашно, а споменът за селски стадион се носеше от една приведена към земята бетонна рамка на футболна врата, килнала се още в края на миналия век. Стопанският двор пък беше запуснато полуоградено каре, с няколко срутени постройки и два изгнили трактора, затънали като паметници на великото минало на Горна Мътна.

  „Абе, айде холан, и по бай-тошово време си беше същото“ – помисли си старецът и зачопли с бастуна пред нозете си. Той беше прекарал всичките си дни в това село и беше видял какво ли не. Дори и тоя джип, дето сега паркира на мегдана, не можеше да го изненада.

  Горномътенци бяха спокойни хора. Животът в селото течеше като реката, която минаваше през него. Мътна отговаряше добре на името си, особено когато вдигнеше иначе мижавото си ниво при топенето на снеговете. Тъмната вода кипваше, забързваше се надолу по склона и се засилваше към селото. В такива дни река Мътна ставаше неузнаваемо дива и пълноводна, и всяка година правеше поразии. Ще залее някоя нива, ще отнесе стадо козички, ще напълни мазета.

  При първия голям сняг тия дни река Мътна се разбесня. Водата отнесе жива стока, заля две къщи и превърна центъра на селото в кална, мърлява Венеция, в която плуваха гондоли от стари бидони с кисело зеле, дюшеци и всякаква друга покъщнина. Драмата в Горна Мътна някак успя да попадне в новините на една от телевизиите. Селото стана толкова популярно, че наводнението го оправиха за два дни, а днес там паркира и джипката.

  „Брей, голяма кола – помисли си старецът, – бая добичета моеш да натвариш.“ От джипа наистина се изсипа внушително количество непознати, облечени също като за абитуриентски бал. Сред тях се изтъпани най-големият, леко разпасан, малко брадясал, но очевидно най-важен човек.

  – А добър ден! – извика насред калта на селския мегдан този, големият, а после дръпна кратка реч, в която набързо обеща милиони за нова улица, саниране на селското училище, ваксини без пари и работеща икономика, единствената в Европа. Приключи с изявлението, после се врътна и се напъха отново зад волана. Струпаното множество горномътенци се затресе в бурни аплодисменти, а кметът радостно заподскача около джипката, която запали и потегли по улицата, заедно с кортежа си.

  Старецът точно беше запалил нова цигара, когато джипката просто заора пред него. Първо се смъкна задното стъкло. Някаква жена извади телефон и го опъна към старчето. След това бавно се смъкна предното стъкло. Оня, дебелият важен човек, извади част от туловището си през прозореца и извика жизнерадостно към старчето на пейката.

  – Здрасти, наборе! Как се казваш?

  Старецът махна с ръка, изкашля малко от дима си и рече спокойно:

  – Бай Ставри ми викат.

  Като му чу името, шофьорът на джипката леко сгъна голямата си бръчка на челото, но продължи да упорства:

  – А получи ли петдесетте лева??

  Старецът вдигна рамене и лековато, напълно спокойно, отвърна:

  – А, да… Сложих ги у нощното шкафче, при другите…

  Шофьорът на джипката замръзна. През очите му премина тъмна, грозна сянка. Зъбите му се срещнаха рязко, а после прозорецът просто бавно тръгна нагоре, постепенно скривайки брадясалата мутра от очите на стареца. Джипът завъртя гуми и изчезна по улицата, с непозволена скорост.

  Бай Ставри остана на пейката си. През старата му, побеляла глава, само за миг се завъртя мисълта, че „на тоя му е малко мътна работата“. После старецът просто въздъхна.

  И го забрави.

   

  Радослав Бимбалов

  –––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Братой Диков Ви пожелава весел Зарезан и честни избори

  

  Казвам се Братой Диков. Роден съм в гр. Кула, област Видин. Пенсионер съм. Имам двама любими внука и издадена стихосбирка с името „Повярвай на сърцето“, а тази пролет ще издам втората. Моето хоби е да правя различни пана. По-долу можете да видите снимка на едно мое произведение.

  

  Зарезан

  Тръгнал днеска Бай Иван
  да празнува Зарезан.
  Във торбичката – шишенце
  с руйно вино и мезенце.

  Леви, десни и със плам,
  в лозето пристига сам.
  Огън бързо си стъкми,
  в него шишчета сложи

  и ракийка да стопли,
  по традиция, нали.
  Ала нещо се развика,
  гледа – в лозето мотика.

  Туй какво е? И със крак
  я настъпи със мерак,
  че му дразнела окото.
  Тя го фрасна по челото.

  Той от болка изрева –
  що ми трябваше това?
  Почна в лозето да реже,
  пръст успя да си пореже.

  И запсува бай Иван:
  – Тука аз не съм желан
  Най добре съм в механата,
  а във лозето – жената.

  

  В изборния ден

  – Бабо, къде толкоз рано?
  – Сине, чудо не видяно.
  Десет години измина,
  дядото ми се спомина.

  Ала нещо май хитрува
  и на избори гласува.
  Бързам рано да отида,
  може би пък да го вида.

  В списъците все го има,
  той и още двама-трима.
  В къщи хич не се отбива,
  щом гласува, си отива.

  Искам да го видя само,
  да го питам как е тамо.
  Тука сал ни обещават
  депутати ако стават,

  че милеят за страната,
  рай ще има на земята.
  С петдесетте лева даже,
  Бойко, за да се докаже,

  (пенсионерът да гласува,
  после може да гладува)
  във това лъжливо време,
  иска ГЕРБ да избереме.

  .

• Проф. Пламен Павлов и Ивайло Балабанов с престижни държавни отличия

  .

  На 11 февруари т. г. президентът Румен Радев връчи висши държавни отличия на изявени българи в сферите на медицината, науката и образованието. Екипът на Еврочикаго с радост и удоволетворение съобщава, че сред наградените са двама изтъкнати българи, които са сред авторите и приятелите на уебсайта ни.

  Ивaйлo Бaлaбaнoв (по паспорт Иван Балабанов) е обичaн и тaлaнтлив cъвpeмeнeн пoeт, нocитeл нa peдицa пpecтижни литературни oтличия. Балабанов е почетен гражданин на Ивайловград, Свиленград и почетен селянин на „Мистериите на Хухла“. Носител нa злaтния мeдaл „Kaпитaн Πeтĸo Boйвoдa“ нa Cъюзa нa тpaĸийcĸитe дpyжecтвa в Бългapия.

  

  Историкът, почетен гражданин на Велико Търново и преподавател от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ проф. д-р Пламен Павлов е със значим принос в различни области – в развитието на културата, изкуството, науката и образованието не само в България, но и сред диспората ни по света. Проф. Павлов е инициатор за създаването на наградата „Света Злата Мъгленска“ за Българка на годината в чужбина и на много други инициативи, насочени към утвърждаването на единството на българската нация и връзките на България с нейните общности извън днешните ѝ граници.

  .

  Ето какво четем в съобщение на БНР.

  „За постиженията им в медицината орден „Стара планина“ получха проф. д-р Никола Владов и проф. д-р Георги Тодоров. Историкът проф. Пламен Павлов получи орден „Св. св. Кирил и Методий”. Атанасия Стоянова получи същият орден за големите й заслуги в образованието на българското малцинство в родната ѝ Молдова.
  С ордени „Стара планина“ бяха удостоени проф. Иван Ничев за изключително големите му заслуги в областта на киното, проф. д-р Ангел Димитров за развитието на отношенията на България с държави от Западните Балкани, проф. Ивайло Знеполски за изключителен принос в областта на културата и хуманитарните науки. Орден „Св. св. Кирил и Методий“ получиха проф. Вера Найденова, за приноса й към националното филмово изкуство и култура, актьорът Руси Чанев и поетът Ивайло Балабанов (От името на Балабанов отличието в президентската институция получи синът му Атанас Балабанов – бел.ред.).
  Доц. д-р Александър Оскар е награден с орден „За гражданска заслуга“ за заслугите му за укрепването на гражданското общество.
  Наш дълг е да ценим и да отличаваме онези авторитети, които въплъщават ценности, възпитават със своя личен пример и ни дават хоризонт за развитие като нация. Това заяви президентът Румен Радев при удостояването с отличията.
  От името на наградените проф. Пламен Павлов изтъкна, че те споделят една и съща житейска мисия – да лекуват тялото и душата на българския народ. Той отправи призив за единство между българите вътре и извън границите на родината.”

  В президентството имаше две церемонии по връчване на отличията, заради здравните мерки за сигурност, а самите награди бяха обявени още през ноември 2020 г.

  Редакционният екип на Еврочикаго поздравява Ивайло Балабанов и проф. Пламен Павлов, и им пожелава крепко здраве и нови творчески успехи.

   

  –––––––––––––––––––––––––––
  * Орденът „Св. св. Кирил и Методий“ е златен с оранжева лента. Орденът е втори по старшинство в наградната система на Република България. Учреден е със Закон за ордените и медалите на Република България на 13 юни 2003 г. С орден „Св. св. Кирил и Методий“ се награждават български и чужди граждани, които имат значим принос за развитието на културата, изкуството, образованието и науката.

  .

• Прокудените

  .

  Разказ по действителен случай

  

  Онова недалечно време на 1916 година бе най-неспокойното за добруджанското население. Южна Добруджа бе откъсната от майката земя. Населението пъшкаше под чуждото потисничество. Всичко това пораждаше омраза и отпор у угнетените. Поробените села, особено чисто българските, се организираха за въставане срещу румънско-чокойската власт. Те пък, от своя страна, търсеха опора в местните васали. Режимът на окупаторите пренебрегваше единствено селата с турско население, смятайки ги лоялни към властта. Но за всеки случай, при пораждане на съмнение в някое и друго село, се правеше „нужното“ осветляване на населението. Такава бе съдбата на село Догрулар към Дуловска околия.

  Околийското началство, предварително пускайки агентурата си, с помощта на местните си лакеи, разузнаваше настроението на хората. Заключението бе, че има пробългарски настроени между турското население.

  В един августовски ден Догрулар бе „нападнат“ от емисарите на чокоите. За вечерта се насрочи събрание с интелигенцията.

  Селското кметство, намиращо се долу-горе в центъра, гъмжеше от жандармерия и полиция. С настъпването на вечерта мегданът пред сградата на местната власт се запълваше с „поканените“ мъже на селото.

  Един от вече настанилите се бе и местният даскал, хаджи Мурат. Винаги точен и обществено ангажиран. Той бе млад, на около тридесет години, с мустачки и лека брада, задължителна за хаджиите.

  Събранието, както му е редът, се откри от кмета и думата най-любезно се отстъпи на шефа на околията – Михай, който, изправен пред насъбралите се граждани, изглеждаше доста нервен. Тъмните му очи сияеха при всяко споменаване на израза „Велика Румъния“. За да бъде разбран, смесваше в румънския и немалко турски думи. Всеки от присъстващите го слушаше с различно изражение на лицето, но с липсващи аплодисменти на одобрение. Ораторът повече се ядосваше от това безизразно поведение на народа.

  Даваше се думата на присъстващите. Разбира се, първо се даваше на имащите власт личности. Изредиха се бирникът, попът, ходжата и други. В предварително подготвените си речи те възхваляваха властта. Водещият събранието селски кмет се насочи и подкани за мнение даскала хаджи Мурат. Разбирайки, че няма отърване, пък и раздразнен от предишните изказвания, той гордо се изправи в целия си ръст. Снажният мъж първом простреля официалната трибуна със сините си очи и с острия си, орлов поглед. И, леко вдигайки глава към небето, започна сладкодумието си, на което по други поводи се бяха наслаждавали съселяните му.

  – Бисмиляхи рахмани рахим (думи от Корана, с които се започва всяко деяние на мюсюлманина) – започва хаджията. – Ефендим, аз съм ислямин и турчин… Такива са били и предците ми, Аллаха еманет (предадени на Аллаха). Баща ми, хаджи Афуз Мехмет, преди да падне шехит, на преклонение в град Мека ме изучи на истински мюсюлмански добродетели… Изрично ми казваше, че единствените неща, които не се сменят на този свят, са името на човека, родината и родителите. Тъй че, те с майка ми бяха моите родители, а името ми е турско и, както знаете, е Мурат. Родината ми е България, а вие сте само временните ми господари…

  Още не завършил думите си, той бе награбен от яки и груби ръце, и натикан в местния зандан, в мазето на кметството.

  Изведнъж селото осиротя. Догрулар наметна черното фередже на скръбта към своя син – заточеник…

  На зазоряване специалният конвой на румънската жандармерия отвеждаше непокорния си душманин към село Доймушлар, във временния лагер, пригоден в местната джамия.
  Джамията в околийския център Ситово (Доймушлар) за кратко време бе превърната в страшен зандан. Чокойската власт не познаваше страх дори и от Всевишния. Хаджи Мурат, моллата от с. Правда (Дорулар), бе натикан в тълпата от хора, споделящи неговото верую за родолюбие и свобода, макар и да бяха от друга религия и народност, събиращи се едвам в изправено положение в светия храм. Всички бяха обзети от омраза към румънско-чокойските окупатори.

  Младият даскал още от прага на мюсюлманската обител, леко накланяйки се, поздравяваше всичките с верския поздрав „Селямин Алейкюм!“. Неочакваният вид поздрав изведнъж разбуни любопитството на озаптените. Най-интересното за тях бе появата на турчин сред тях. Всички до един бяха българи. Щом и малцинствата са против румънската окупация, това вече означаваше много. Но не след дълго и от съседните села с турско население бе закарана и натикана в зандана есенцията и на турската интелигенция, наред с българската.

  Хората набързо взаимно се представяха, когато шефът на чокойската полиция вече подвикваше на вратата с грубия си глас, за стягане на „парцалите“ за далечен път.

  Без да обръща внимание на пискливия глас на старшията, бай Петко от Доймушлар се представи на колегата си по съдба и професия. Той бе от местната многобройна група, малко по-възрастен от турчина, с гъста брада и широки гърди.

  Навън беше цял панаир от хора, близки, познати на арестантите, както и на „водачите“ на конвоя, състоящ се от много конски и волски каруци. Двамата даскали бяха настанени в една волска каруца на местния чифликчия, подкарана от два яки вола, с един слабичък каруцар.
  След сигнала на полицейския шеф колоната пое в посока североизток. Умората налягаше всички, с всеки изминат километър от незнайния път към неизвестността. По дългия път интернираните се променяха, както духом, така и по външен вид. Те бяха необръснати, чорлави и въшлясали. Изглеждаха доста мършави и преуморени. С една дума, превърнали се бяха в чудовища с човешки души. Някои бяха стигнали своя душевен крах, като или полудяваха, или без време се превръщаха в една плът с чуждата земя, прегръщайки я мъртвешки.

  Най-дразнещото за хаджията – както вече всички се обръщаха към турския даскал – беше, че не му дават да прекланя намаз в уреченото от исляма време, което е пет пъти на ден. Въпреки че новият му приятел бай Петко винаги се застъпваше пред полицаите, знаейки си наградата от мизерниците – камшици по тялото му, ситуацията не се промени. Но най-много изедниците се нервираха от това, че двамата даскали не падаха духом и се сплотяваха.

  Най-сетне, след много дълъг и труден път, заточениците стигнаха непознатата и далечна Бесарабия, в молдовската й част. Хаджи Мурат имаше географски познания от следването си преди това в медресето на румънския град Меджидия. Но дори и през ум не му бе минавала мисълта, че някой ден ще бъде интерниран тук. Пристигналите, вместо любопитство, хранеха необяснима омраза. Единствената овладяла ги мисъл бе копнежът по Южна Добруджа и България!

  Единственото успокоение за приятелите, даскалите Петко и Мурат, беше, че не ги разделят. Разпределени бяха в един обширен чифлик. Дните минаваха в мизерен труд, а вечерите – съвсем къси, в мечти и копнеж, отнасящи ги само в сънищата към далечното родно кътче, любимото бащино огнище. Особено ги умаряше липсата на вода. В това отношение бай Петко беше късметлия. Работата му на личен градинар на болярина му даваше правото да се възползва от водата и храната му. Възползвайки се от това, той всяка вечер намираше начин да зарадва другарите си по съдба със стомна чиста вода, която за тях беше по-скъпа и от злато.

  Все по-трудно ставаше за издържане. Ползването на вода от мочурищата и мизерният труд започнаха да вземат първите жертви. Появила се бе страшна чума.

  Една вечер градинарят пак се връщаше със стомната си, носеща радост, когато, още с влизането си в сламеника, превърнат в квартира, зърна скупчилите се покрай постелята на приятеля му Мурат братя по съдба.

  – Вода, вода… – шептяха едва чуто напуканите устни на хаджи Мурат, съвсем пребледнял от коварната чума. От предните вечери даскал Петко знаеше за участта на приятеля си и затова може би тичешком беше дошъл в приюта им. Въпреки всичко, той не очакваше толкова бързо болестта да го надвие. Бутайки другарите си, набързо стигна съвсем до главата на приятеля си, след чутите думи за вода. Мурат трепереше от високата температура, завладяла тялото му. При появата на приятеля му, хаджията леко притвори очи и дясната си длан, в която държеше единственото ценно, което му бе останало – златния си джобен часовник.

  През това време бай Петко, вдигнал стомната си, леко я доближи до напуканите устни на приятеля си. Но тежък крак, обут в чизми, яростно и с все сила удари ръката му. Стомната се търкулна по пода, ставайки на парчета. Червендалестият мъж с ярост извърна глава, срещайки се очи в очи с капрала. Разбирайки появата на ярост у приятеля си към стражаря, моллата с последни усилия успя да хване ръката, готова да смаже звяра – представител на чокойската власт и, едвам прошепвайки, се обърна към бай Петко:

  – Приятелю, остави го, не заслужава дори и погледа ти. Скоро ще имате много вода, и то на родна земя. Моля те, вземи този часовник и някой ден, като се върнеш в Родината ни – предай го на жена ми като знак, че съм умрял в приятелски ръце, макар и прокуден…

  Не довършил думите си, леко изви глава и остана завинаги неподвижен, с притворени очи към родния юг. Предал бе духа си на Аллаха, в името на свободата!

  

  След време малка част, останали да живеят земния си живот, се завърна по родните си места. И бай Петко беше сред тях. Часовникът на хаджи Мурат, както му е била заръката, вече тиктакаше в джоба на сина му Мехмет, продължил делото му на учител в родното им село Правда!

  П.С.: Хаджи Мутат е мой дядо по майчина линия от село Правда… Петко даскала е дядо на Петко Абушев от Ситово (той наскоро почина). Илюстрациите са от нета, с неизвестен автор.

  .

  Хабил Мюмюн Курт

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.
  

  .

• Коя не е Мата Хари

  

  Задружен женски смях ехтеше в залата на партийната централа. Караянчева беше споделила мнението си за прическата на Маяма, точно след последния виц за президентшата. Усетиха се, че са само дами в залата, чак когато Дариткова отсече:

  – Еми т’ва е, ние сме партията с най-много жени.

  – “Да, тук-таме мъж, ама и той жена!” – цитира премиера Караянчева и всички отново раздрънчаха обици в бурен смях.

  – Ами хайде, дано имаме и жена-президент тая година! – приповдигнато се обади Фандъкова.

  Изведнъж появилата се тишина се облегна с цялата си тежест върху масата. Всички бяха чули как Томислав заяви от телевизора, че може партията да предложи жена за президент. Темата беше деликатна, затова се настани доста срамежливо в залата.

  – Аз мисля… че Той ще избере жена, която е отдавна в партията – наруши неловкото мълчание Дариткова.

  Сачева й стрелна един откъс леден поглед и побърза да се включи:

  – Може би ще е по-важно да посочи жена с твърда ръка, защото ще се изправя срещу военен…

  Караянчева се размърда на стола си, бръкна в новата си чанта GUCCI и се направи, че търси нещо, докато вметваше през зъби:

  – Той ще се спре на дама, която има по-дълъг управленски опит…

  Сачева бавно отвори уста за реплика, но Фандъкова я изпревари, с леко несигурен глас:

  – Може би ще избере жена, която все още има висок рейтинг…

  Дариткова отпи нервно от водата си, метна грива и изсъска:

  – Оф, я стига… Той ще се спре на жена, която не смъква неговия рейтинг…

  Караянчева тропна маникюрно по масата и леко повиши тон:

  – Той е ДЛЪЖЕН да избере жена, на която е ЗАДЪЛЖЕН!

  Сачева врътна един оборот на ледените си зеници и изчегърта зъби с острото на езика си:

  – А може би ще се спре на жена, която не нарича…

  Караянчева скочи на мига и стовари юмрук по масата, пръскайки бясна слюнка:

  – Е т’ва беше много грозно!

  И точно в този миг влезе Той и прекоси залата, под погледа на четирите вцепенени, дишащи тежко женски статуи. Борисов се спря и ги огледа, една след друга.

  – Хм… К’во става тука, бе? – избоботи премиерът и щеше да продължи разпита, ако малкото телефонче без кирилица и възможност за подслушване не беше извибрирало в ръката му.

  Борисов го погледна с бялото на очите си – екранчето светеше с DOGAN. Премиерът изпуфтя и тръгна обратно към вратата. На излизане хвърли един пълен с подозрение поглед към залата, а в главата му се завъртя болезнено изстрадана мисъл:

  „Жени… Днес са мяу-мяу… утре са Мата Хари.“

   

  Радослав Бимбалов

  .

• Изпращачът на души

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Защо станах лекар ли? Понеже не ставах за нищо друго. Глупаците, които не стават за нищо друго, един път годишно ги събират, за да подберат най-големите от тях. За да не се прецакат и да изберат някой по-малко глупав, правят и конкурс. Преди това глупаците с години се готвят за него. Издържалите изпита стават студенти по медицина. Знаете ли, че има голяма тайна около лекарите? Такава, каквато не може дори да си представите, че съществува. Забранено е да се говори за нея. Заклеваме се да не го правим. Но аз ще пристъпя клетвата си. Навярно цялата гилдия ще се надигне срещу мен и ще ме анатемоса, ще отричат, но аз съм готов да посрещна дори това. Та аз съм Изпращач на души! Толкова много души съм изпратил. Без това и кой ли пък ще повярва?

  Всичко започва от подземията на Медицинския университет. Вас там няма да ви допуснат никога. И няма да признаят, че съществува подобно място. Никога! Но аз бях там! Затова не се усмихвам вече! Съществува огромна желязна врата в подземията. Прекрачиш ли я, по дълъг и тъмен коридор се стига до мрачна зала. Не знам защо коридорът не е осветен. Навярно, за да не се вижда какво има от двете му страни. За какво иначе би било така? Но аз усетих. Това, което е там, те кара да се докоснеш до студа. Истинския студ. Не този измисления през януари. Невидими иглички се забиват в кожата без край. После наредени стоим в полумрака на залата. Вижда се само една тъмночервена светлина. Нищо друго. Но и светлината е студена. Всичко в това подземие е студено. Най-накрая, след дълго чакане се появяват две фигури. В черни качулки. Лица не личат. Познайте от пръв път кои са те? Мислехте си, че Той управлява света сам, нали? Но не! Правят го двамата заедно! Играят в злокобна комбина! Затова има толкова много нещастие и болка по света. Учудвам се, че никой не го е разбрал досега. Разпределили са си душите – половината за единия, останалите за другия. Кой където попадне. За тях това няма никакво значение. Те са ортаци в пагубен за душите ни поминък. А вие търсите справедливост на този свят!

  Пристъпваме един по един пред сенките в качулки. Коленичим и навеждаме глави. Тогава посягат и прибират душите ни. В стъкленици. Нали не си мислехте, че човек с душа може да работи като Изпращач на души? Може да я работи само мъртва сянка, останала в света на хората. Но аз ги прецаках! Дори те не са безгрешни на този свят. Как тогава сенките, бродещи без душа, да са такива? Някъде в миналото бяха ми дали две души – бяла и черна, ден и нощ, ад и рай. Дълго се бореха двете души в мен. Понякога надделяваше едната, после другата. Много често им крещях да млъкнат. Толкова нетърпими бяха на моменти. Докато накрая изведнъж, след срещата в подземието, борбата престана.

  ***

  Снежина пристигна в отделението по химиотерапия след едно мое 36-часово дежурство. Уж са забранени, но от колегите все някой трябва да ходи някъде. Винаги е толкова належащо. И кого прецакват? Естественото най-слабата брънка във веригата. Мен, който денонощно благодари на онези с качулките, че са ме създали мъж, а не жена. Как иначе? Представяте ли си жена с подобно меко сърце?

  Бях толкова изморен, че когато се звънна на вратата за прием на болни, отначало изпсувах. После видях пристъпващата със ситни стъпки малка принцеса, облечена в бяло, пухкаво кожухче, засрамих се и неволно си прехапах езика. Винаги така правя – псувам в най-неподходящия случай. Напреки, през рамото на принцесата, имаше закачена розова чантичка.

  – Имам рак – директно заяви тя, гледайки право в мен с големите си очи, и седна на пациентската кушетка. Отначало се стреснах от тези думи, излезли от устата на едно толкова малко момиче, но се овладях бързо.

  – Така ли? – отвърнах веднага. – И къде са му щипките на този рак?

  Снежина веднага приближи палците и показалците на двете си ръце, насочи ги към мен и затрака, досущ като челюстите на рак. После, без да се притесни, посегна и ме защипа здраво по носа. Разсъних се веднага. Стискаше здраво с малките си пръстчета. Престорих се, че рева от болка. Отделението изкънтя от гърления ми рев. През отворената врата видях как пациентите, минаващи по коридора, се загледаха уплашени.

  – Боли ли? – запита малкото садистче, продължавайки да стиска.

  – Да… много.

  – И мен ме боли така като ме хапе. В коремчето ми е и стиска много.

  След това изведнъж ме пусна, върна се към кушетката, подскочи и седна отново на нея. Тогава забеляза лаптопа ми, стоящ на бюрото. Веднага отново подскочи от мястото си и отиде до него. Разгледа с интерес скъпата вещ, за която дадох една шапка пари. С много по-малко пари хората си купуваха коли – една за себе си и една за любовницата, а аз – лаптоп. Да, маниак съм на тема лаптопи и не пестя пари за тях. ”Кеф цена няма” – отговарям винаги, когато ме питат колко струва. Момиченцето посегна плахо и прекара малките си пръсти по клавиатурата. Екранът светна в очакване на пръстовата идентификация. Вие какво си мислехте, че министърът е измислил идентификацията с пръстови отпечатъци ли? Нищо подобно! Веднъж беше на посещение в отделението. През цялото време си игра с лаптопа ми. Дори не чуваше какво му говорят. Аз откъде да знам, че е извратен? Иначе щях да го скрия. Сега цяла България ще сърба попарата му.

  – Като си толкова дърт, за какво ти е такъв скъп лаптоп? – стрелна ме от упор Снежина, зарязвайки лаптопа, който вече не я интересуваше. Зяпнах от почуда и дълго време стоях така, неспособен да изрека каквото и да било.

  – Е…, не съм чак толкова дърт – продължих шеговитите откровения като оправдание, а после добавих: – Много ме харесват какичките.

  – Знаеш ли? И аз те харесвам. Ти не си възрастен, дете си.

  – Е…, сега пък дете.

  – Когато си бил малък, не са ти купили такъв лаптоп, затова сега си купуваш сам. Баба казва, че някои мъже завинаги си оставали деца.

  – Добре, философке малка, сега да видим коремчето и къде те хапе този гаден рак.

  – Знаеш ли, че ще умра?

  – Всички ще умрем.

  – Аз ще умра преди теб.

  – Не ти ли е малко раничко? Всеки по реда си.

  – Ред няма.

  – Казва го баба ти, нали?

  – Ще ми помогнеш ли?

  – Да…

  – Ще направиш ли така, че да не умра?

  – Да… – дори не се замислих, а обещах. С такава надежда ме гледаше детето.

  – Ако ме излъжеш… Ако само ме излъжеш…, ще те щипна пак по глупавия и лъжлив нос, Пинокио. Ще идвам и в съня ти.

  – Аз не лъжа никога! Няма да се наложи. Обещавам.

  – Вярвам ти, доктор Пинокио.

  Да не бях обещавал. Спасение за Снежина нямаше. Разбрах го още, докато погледнах картона й и видях вида на карцинома. Толкова ми трябваше само. Не повече. Някои обикалят и търсят десетки мнения. Тяхна воля и техен избор. Докато накрая не попаднат на мошеник, който да им обещае, че ще се излекуват. После, като умрат, никой не помни какво им е обещавал докторът. Забравя се толкова бързо. Както и аз обещах на Снежина! Наистина, такъв ужасен рак можеше да измисли само един откачен мозък, а друг психопат като мен да обещае да го излекува. С химиотерапия… С отрова… Трябваше да тровя малкото крехко същество пред мен, ден след ден. Докато накрая блясъкът в очите й не изчезнеше напълно. С все по-големи и по-смъртоносни дози. С надежда, че ще убия и раковите клетки. Трябваше да избера между десетки препарати. Кой от кой по-смъртоносен. Да умножа дозата с килограмите й, за да знам колко да вкарам в нежните й вени. Милиграм повече и… Трябваше да ги комбинирам в адска последователност. Да отчета взаимодействието между тях и гаснещото телце. Да пресмятам времето, за което се отделят от тялото. Във всеки един момент трябваше да знам колко от препаратите се е отделило и колко все още е в организма. Висш пилотаж! „Кобрата на Пугачов“ ряпа да яде. Продължавайте да държите докторите на 800 лв. заплата. Скоро ще ходите по ходжи. Да се плюнчи там ходжата и да ви бае. Да ви накичи с муски, които да носите гордо на глупавите си чела. Навярно и това заслужавате. Можеше да избера щадящ протокол за Снежина, за да пазя тялото й с надеждата, че дозата ще е достатъчна да убие рака. Но можеше и да не е достатъчна. Можеше да избера и агресивен протокол, който със сигурност почти щеше да я убие. Това е и целта – да се докара тялото до ръба на оцеляването и да се надяваме раковите клетки да умрат. Мечти…

  Играх вабанк. Просто нямаше какво да губя. Всичко без това вече беше загубено. Играх на руска рулетка. Приготвих револвера. Напълних въртящия се с ужасно тракане барабан с куршуми. Оставих само едно празно гнездо. Едно-единствено празно гнездо. Дълго въртях барабана. Докато се уморя. Тогава опирах студената метална цев в слепоочието на малкото момиче. Затварях очи и дърпах спусъка. С надежда да не гръмне. И така ден след ден. Самият аз умирах стотици пъти и после отново се възраждах там, в стерилната болнична стая. Знаете ли? Плюя ви на парите. Намерете си вече някой друг, за да върши мръсната работа.

  ***

  – Добро утро, принцесо.

  – Добро утро, доктор Пинокио.

  – Как спахте? Покоите ви удобни ли бяха? Прислугата на висота ли беше?

  – Малко ме боля коремчето, доктор Пинокио. Но аз търпях. Казвах си, че щом искам да живея, трябва да търпя. Животът е болка, нали?

  – Не само. Има и хубави моменти.

  – Но кои са повече?

  – Не знам. Навярно са по равно. Иначе не би имало равновесие.

  – При мене равновесие няма. Навярно някой ден ще съм много щастлива.

  – Убеден съм в това.

  – Носът ти расте скорострелно, доктор Пинокио.

  – Не може да бъде. Режа го редовно. В къщи имам трион.

  – Купи си електрически.

  – Имам моторен трион.

  – И с него си подрязваш носа?

  – Да, сутрин, докато се бръсна.

  – Трябва да се бръснеш по-често, доктор Пинокио.

  …

  – Снощи повръщах, доктор Пинокио.

  – Голям праз. Ако знаеш аз колко съм повръщал. Още нямам обяснение, как така ми останаха все пак някакви черва?

  – Хи-хи… И кога беше това? Навярно си бил много болен, доктор Пинокио?

  – Ами… просто бях много фиркан.

  – Фиркан?

  – Да, до козирката.

  – А често ли се случваше това?

  – Безброй пъти.

  – А какво е да си фиркан?

  – Като си фиркан… болката изчезва.

  – Искам и аз да се нафиркам.

  – Ей…, вие вечер да не пиете тука, докато ме няма?

  – Хи-хи… Не, нощната сестра винаги е много строга.

  …

  – Вече нямам коса, доктор Пинокио.

  – Голям праз. Светът е пълен с плешивци. На повечето главите им са плешиви и отвътре. Пък как ти и отива. Приличаш на малка кратунка.

  – Няма ли да намалиш вече отровите си, доктор Пинокио?

  – За какво? Без това вече нямаш коса.

  – А дали някой ден отново ще имам?

  – Разбира се. Русите ти букли отново ще се веят от вятъра. Дъждовните капки ще се гмуркат в тях. Слънчевите лъчи отново ще си играят на криеница. А ти ще си по-красива от всякога. Момците ще се надпреварват да ти се предлагат. Ще коленичат пред теб, опиянени от косата ти. Ще си избереш един, а той после дълго ще ти гали косата.

  – А деца дали ще имам?

  – Че как иначе? Първо ще ме поканиш на сватба. После ще съм кръстник на децата ти. Навярно ще съм с бастун тогава. Без това и сега съм дърт.

  – Хи-хи…

  …

  – Подарявам ти последната си мигла, доктор Пинокио, лъжецо такъв. Друга нямам. Пази я и си спомняй понякога за мен. За малката Снежинка, прехвърчала над твоя свят. И сили нямам вече. И желания нямам. Искам да спре да ме боли. Моля те… Обеща да ми помогнеш. Защо тогава толкова ме боли? Така ли боли, когато умира човек? Но защо и децата ги боли? Та те не са прегрешили с нищо още.

  …

  – Снощи те сънувах, доктор Пинокио.

  – Мене…?

  – Да…

  – Та аз съм толкова дърт.

  – Вече знам. Ти не си човек. Ти си ангел, пратен на земята, за да помагаш на хората и на малките деца. Знам и защо ходиш постоянно с бял халат. Криеш си крилете под тях. Влизаш през вратата и става чудо. Изведнъж стаята светва. Болката изчезва и надежда се възцарява навсякъде. Тя се носи по въздуха. Навсякъде около теб е. Може да се докосне дори. А ние грабим от тази надежда. Прегръщаме я. И аз се усмихвам… Усмихвам се дори сега, когато умирам. На колко ли хора си дал надежда, ангеле небесен?

  …

  – Ще ме занесеш ли до прозореца, доктор Пинокио? Направи го така, както принц носи принцесата си на ръце. Искам да гледам звездите, докато умирам. Не ти се сърдя. Не ме излъга. Ти спаси духа ми. Той ще е там и ще бди над теб. Като погледнеш вечер звездите ще ме виждаш на небето.

  ***

  Искрата бавно напусна очите на Снежина и полетя нагоре, за да заеме мястото си на небосклона, за да осветява пътя ми вечер. През цялото време ме прегръщаше. Ръцете й, обхванали врата ми, бавно се отпуснаха. Дълго я притисках към гърдите си. После пристъпих и положих неподвижното телце на леглото. Не успявах да задържа сълзите си.

  Думите сами излязоха от устата ми:

  Снежина… Тъжна малка снежинка.

  Над замръзналия океан на човешката душа ненадейно прехвърчала.

  Търсела Зефира, с ледено сърце, самотна.

  Откраднала искра от звезда далечна, лика от луната полудяла,

  душа – от свръхнова, вечна и неземна.

  Сърцето… Сърцето от комета, прелетяла над зенита, в хоризонта изпепелена,

  самотна, горда и безстрашна.

  Снежина… Търсела топлина в душата пуста на човека.

  Там, където няма!

  В отчаян опит.

  И отново, и отново…

  Длани топли не открила.

  Любов и целувки не познала.

  Болката от тъжната земя събрала…

  Сломена полетяла… отново в тъмните дебри на безкрая.

  Как сте, господа, управляващи света? Хайвера, който хапнахте снощи, горчеше ли? Или пак се хлъзна сладко-сладко по езика ви и изчезна в дълбоката ви паст? Омарите все така сочни ли бяха? Блюдата отново ли бяха наредени по шведските ви маси? Алкохолът потече ли отново, за да отмие смрадта, наслоена по душите ви? Яхтите люшкаха ли се отново по игривите сини вълни? Да, това е светът на паразитите, където те се размножават на воля, смучейки сокове от гаснещото тяло на Снежина. По средата сме ние – Изпращачите на души, опитващи се с лекарства-ментета да променим света. Света на паразитите…

  Дори не се замислих повече и напуснах стаята.

  – Излизам за малко – обадих се на нощната сестра.

  – Добре, докторе. Как е Снежина?

  – Спи… Не я безпокойте! Нека поспи. Няма нужда от нищо.

  Напуснах болницата, а после и двора. Поех по тесните улици. Знаех прекрасно къде отивам. Помнех добре прозореца, който стоеше винаги отворен, заради миризмата на формалин. Все още беше така. Понадигнах се, прескочих го и усетих циментовия коридор под краката си. И не бях забравил къде са стълбите. Поех към подземията. Огромната желязна врата беше полуотворена. Бутнах я и тя бавно се отмести със злокобно скърцане. Сякаш се сърдеше, че нарушавам покоя й. Тръгнах бавно по дългия до безкрайност мрачен коридор. Сега беше по-тъмен и зловещ от всякога. Усетих така познатия от младостта ми студ отново. Игличките, стаени в мрака, полетяха хаотично във въздуха и с настървеност започнаха да се забиват по кожата ми. Беше ми трудно да поемам в гърдите си смразения въздух. От тъмнината, стаена от двете страни на коридора, започнаха да ме опипват и захващат невидими ръце. Не им обърнах внимание. Не аз бях този, който можеше да им помогне. А и нищо не можеха да ми причинят вече. Никой не можеше… Из въздуха се носеше неописуемо зловоние. Краката ми шляпаха в някаква гъста течност и скоро подгизнаха. В далечината се чу стон. После втори, трети… Стоновете отекваха един след друг, блъскаха се по студените каменни стени и скоро потъваха там нейде, дълбоко в дебрите, разположени в недрата на земята. Вървях по-скоро по усет, опипвайки пода с крак, преди да пристъпя отново. Беше толкова тъмно! Най-накрая се озовах пред осветената в червено зала. Влязох, без да се замисля. Веднага, в далечината, зърнах двете фигури. Стояха там и ме чакаха. Дълго вървях към тях, сякаш цяла вечност. Нямаше за къде да бързам повече. Всичко, за което бях бързал цял живот, беше останало нейде там, в света на хората-паразити.

  „Шейтанът никога не е бил творец… Шейтанът никога не е бил творец… Шейтанът никога не е бил творец… – отекваше в главата ми през цялото време. – Колкото по-малко даваш, толкова повече ставаш отнемащ… Краят е просто едно начало… Колкото по-бързо стигнеш до смисъла на истината, толкова по-скоро ще осъзнаеш, че сънуваш… Ако изглежда реално… значи е илюзия.“

  Стигнах до фигурите в качулки и се спрях. Дълго се гледахме мълчаливо. По-скоро ги гледах аз. Не знам, дали те изобщо виждаха? По-скоро не…! Иначе отдавна да са видели какво се случва из света.

  – Предлагам ви сделка… – заявих. Гласът ми изкънтя из огромната зала. Сделките вървяха навсякъде. Защо не и пред тях? – Генерал за войник… Топ за пешка… Изпращач на души… за душата на мъртво дете.

  Едва ли щяха да откажат. Колкото повече имаш, толкова по-алчен ставаш! Така е поне в света, създаден от тях. И може ли тогава да има по-алчни от имащите целия свят?

  – Душата ти без това е наша – изрече единият ненадейно и се засмя злокобно. Не можах да определя кой от двамата. Без това бяха еднакви! – Тя е там поради нелепа грешка. Как може да ни предлагаш нещо, което и без това е наше?

  – Не…, моя е! Все още… И ще бъде! Да сте си отваряли очите! Така е във вашия свят. Не го ли създадохте вие? Правилата не определихте ли вие? Не заложихте ли вие извратената си логика в основите й? Къде изчезва светлината, когато настане мрак? Кое е мястото, поемащо толкова много светлина? А къде изчезва нощта, когато лъчите на слънцето, измислено от вас, озарят небосклона. Навярно имате и склад, където държите толкова много звезди денем. И луната ли затваряте там? Навярно ги натиквате насила и после затръшвате вратата с крак. А те, крещят ли или вият подивели? Но сте глухи дори за техните викове, нали? Как тогава да чуете виковете на хората? А на децата? Чакате…, чакате ни да съгрешим, за да ни накажете после. Измислили сте небето, но да намерите начин да не съгрешим не сте успели. Стоите си тук и чакате грешниците да дойдат, за да ги накажете. Защо не ги наказвате на място? Толкова ли е трудно? Навярно защото скоро няма да има кого да наказвате. А децата за какво наказвате? Защо им причинявате болка? Знаете ли…? Вие сте просто двама садисти. Психопати…

  – Помисли си пак! – обади се отново единият от качулките, без да обърне внимание на казаното от мен. – После връщане назад няма.

  – Без това видях всичко, което предлагате на този свят. Нищо не ме задържа вече в него. Дано в другия да сте се представили по-добре. Дано… Но надали. А за душите… Намерете си някой друг вече да ви ги изпраща! Едва ли ще представлява трудност за вас. Та вие сте толкова велики.

  Не се замислих повече и за миг. Пристъпих и коленичих пред създателите. Създателите на доброто, но и на злото. На деня и нощта. На живота и на смъртта. Смъртта на невинно дете… но и на живота отново. Та всичко беше единствено в техните ръце.

  „Шейтанът никога не е бил творец… – звучеше в главата ми отново. – Колкото по-малко даваш, толкова повече ставаш отнемащ… Краят е просто едно начало… Колкото по-бързо стигнеш до смисъла на истината, толкова по-скоро ще осъзнаеш, че сънуваш… Ако изглежда реално…, значи е илюзия… Краят е просто едно начало… Краят е просто едно начало… Краят е просто едно начало… “

  Стъкленицата проблесна в ръката на единия качулат. Не знаех на кого от двамата. А и едва ли имаше някакво значение. Без това бяха еднакви.

  ***

  Ад няма. Няма и Рай. Адът е в нас самите, а Раят е винаги някъде в далечината, даден на другите. Сами се блъскаме между стените на нашия Ад, който сме си създали. Той е в главите ни, изграден от алчната ни и ненаситна същност. За да имаме неща, които после няма къде да занесем. Душите ни са наши. Единствено те. Нищо друго. Но и тях даваме в ръцете на ненаситни господари. Телата ни са просто едни стъклени саксии, отглеждащи души. Нищо друго. Това, което не знаем е, че винаги може да счупим стъклениците, където са затворили душите ни. Няма стъкленици, които да задържат душата на човек. И господари няма. Стоят онемели пред изпуснатата стъкленица. Тя се блъска в пода и се разпръсква на хиляди парчета. Гледат излитащата душа с ужас в очите. От гърдите им се изтръгва стон. Та те са създали цял един свят, за да отглеждат души. Какво представляват двамата ли? Те са скотовъдци… Двама обикновени говедари, отглеждащи души, някъде в периферията на Вселената. Просто двама братя душеотглеждачи.

  Оттогава се лутам между световете. Има толкова много. Понякога съм тук, а после там, в някой друг свят. Зависи къде искам да бъда в момента от времето. Всъщност, и времето е лъжа. Време няма. Също е илюзия, като всичко в нашия свят. Само миг и съм в стаята, при Снежина. Станала е красива млада дама. Косата й е пораснала отново. Блести от златните нишки, втъкани в нея. Миглите й са по-дълги от всякога. Усмивка е озарила снежнобялото й лице. Над бюрото й е окачена огромна снимка. Снимка на доктор Пинокио. Вечер я целува и потъва в света на сънищата. Понякога я навестявам там.

  Да… тя позна. Аз съм ангел. Нейният личен ангел-хранител. Бдя над нея. Усмихвам се с нейната усмивка. В следващия миг ставам зъл, виждайки надвиснала опасност. Зафучавам, подобно полудял. Мога целия свят да унищожа тогава. И чакам… Та колко са няколко десетилетия? Лично ще счупя стъкленицата й пред онемелите й господари. Ще намеря начин да ги залъжа отново. Правил съм го толкова много пъти. И тогава… Тогава ще се слея с душа, сродна с моята. За да бъда вечно в Рая. Това е Раят. Друг просто няма.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * Из едноименния сборник с разкази на автора, излязъл през 2017 г.

  .

• Вярност

  

  .

  Вълкът потегли – бял и изтощен,

  в снега кръвта му правеше пътека.

  Ловецът бавно тръгна подир него

  и зимата полека ги обгърна.

   

  А после чу се вой – от ярост и любов,

  на гладна, неочаквана вълчица –

  късметът се обърна в този лов,

  снегът почервеня от страшна битка.

   

  Вълчицата намери своя вълк,

  подуши го и раните облиза.

  А някъде далече, в своя дом

  една жена бе станала вдовица.

   

  Мариана Христова

  .

• Ивановден

  .

  Разказ от Иван Габеров 

  

  – И да ти кажа, г-н Главен, кат’ има и радост, кат’ дойде и из­питание – дър­жа се спокойно. Умерен съм. Ама в годината ед­ин ден има, когато рева. Не видимо, не да скимтя! Лиги не! Душата ми се раз­дира отдо­лу нагоре и наобратно, а сърце да стис­кам нямам. И го не търся тогава. Туй, което с Ваньо ми дойде на гла­вата, из най-дъл­бокото ме обърна. Уж милиционер съм и не бива така да говоря, ама баш тъй стана. И то, оттогава – всяка го­дина. На Ива­новден. Че съм се усещал и как потрепервам, а и хо­рата са ми го казвали.

  Опората ми – в таз’ случка се крие. Тогаз баш раз­брах, как­ъв всъщност тря­б­ва да съм. И кой съм. Как всичко точно от мен си за­виси. Животът ми се осмисли. Спрях да му търся вина за оби­дите – на живота, де. Прогледнах и го харесах, какъвто си беше. И му благодарих за урока.
  Свързани сме, вързоп жив сме, всич­ки­те хо­ра, докторе. Ама сме го забравили, някак.

  И замълча бай Руси, отпи от уискито, с насълзени очи прег­лът­на и него, и тях, и започна.

  – Времената са в периода на 1991-92-ра година. Тогава държа­вата разреши хората, вместо по кан­целариите да стоят – да поч­нат сами хляб да си вадят. Дадоха и на бай Илия, на когото дъще­ря му е зъболекар в момента, и къ­щата й е точно до Интер хотела в Търново. На стари годи­ни, мно­го интелигентен, начетен мъж бе­ше, дребничък иначе, и – ре­шил да направи книжарница. В сгра­дата на кметст­вото в Балван. На партера. На едни лавици по­д­редил химикалки хубави, мо­ли­ви, гумички… и книги. И една су­т­рин иде човекът при мен в канцеларията, говори и трепери: „Рус­чо, обрали са кни­жар­ничката!“. Слизам и разбирам откъде е вля­зъл крадецът. Ви­кам групата от Търново. Отпечатъци взеха, сни­мки правиха, каквото трябва написаха и – си отидоха. А краж­бата – за към хи­ляда и двеста-триста лева. За човека – всичките му спестявания. И ре­ви­зията почти туй показа. Остава да ги хва­на и да ги прибера извършителите. Сам човек толкова дреболии да помък­не не може. И то на пло­щада. Бързо е станало и нена­дей­но. Тук до късно играят деца, китари свирят, пияници от кръч­мата отзад, на стената пикаят. Абе – хора има. А гледам – все смешни неща са взе­ли. И като се позамислих – на втория ден поч­ти бях разкрил извършителите на кра­жбата.

  Играли деца с топ­ката, счупили ви­трината и като влезли да извадят кълбото, взели и, каквото сва­рили. Ама с ку­тиите, както са опаковани по щанда. Един взел то­ва, друг оно­ва, трети – каквото остане. И по памет си спомням, че онази сут­рин, което и дете да пог­ледна – моливи или флумастери държи, и рисува по пейките. Полека-лека стоплям какво става. Викам възпитател, защото като полицай сам нямам право деца да разпитвам. Непълнолетни са. Педагог трябва да при­съ­ст­­ва. Пък ги разбрах и кои са. Родителите ги уведомих и им казах: „В десет сутринта ут­ре – пред канце­ла­рията, с децата.“

  Христо Минев, директорът на учи­лището, ще при­съства и той.

  Приканих ги и кой, каквото може – да вър­не.

  Пристига един баща, Гошо Метъра – бесен. С демокра­ци­ята ме плаши. На милиционер се мъчи да ме обижда. Знаел кой ще ме сложи на място… Времето ми отдавна дошло. Горе-долу и с другите така. Обидени и невинни. Кимвам му, че съм го разб­рал, но му казвам утре да дойде в десет. Ако може и с децата си – две бяха неговите, вечерта да поговори.

  На сутринта, коридорът пред канцеларията ми е дълъг пет метра, отляво направени куп­чинки с канцелария. Донесли ги и ги подредили. А де­цата до купчинките чакат. Кое навело глава, кое в носа си бър­ка, ама са там. И започваме разпита. Ди­ректорът на вратата, роди­те­ли­те по дивана, по канапетата, на сто­ловете. Аз зад бюрото. Идат едно след друго и картината се допълва. Става ясно кои точно са, а Ваньо го няма.

  Гложди ми мисълта нещо и ставам да се разтъпча. И пак нещо ме при­теснява. Родителите му на Ваньо също ги няма. Пък се сещам, че майка му, пре­ди няколко дни, я закараха в болница с линейката – инсулт беше получила. Баща му в Търново с брат му работят и вечер късно си идат.

  Тъи, тъй – нещо ми прищрака. Питам децата бил ли е Ваньо сутринта. Тук бил, ама като взели да влизат с родителите си, той сам бил и хукнал към тях. Първо помислих, че е отишъл да зарови кра­деното. После друго ми мина, но реших сам да видя. Оставям за старши директора и паля служебния мотор. Спирам пред Ва­ньови – те живеят накрая на селото, източно. Вратата зат­ворена. Никой не отговаря, а кога изгасих мотора, понеже боботеше – чувам кучето вий на ум­ряло. Все едно земетресение или ужас някакъв има. Да сбъркаш тоз’ вой, на смърт, не можеш. Веднага разбираш, че нещо страшно се случва в момента. Ослушвам се и ми се счува, че кереми­дите на сайванта дрънчат. Кучето е на двора, не е вързано за пле­внята; защо ще дрънчат, питам се.

  И изведнъж осъзнавам, че де­тето се беси. Вътре е. Ама ду­варът висок, врата залостена, здрава. Блъскам я, ритам я и накрая я разбих с мотора. На втория път стана, че ме затисна малко же­лязото – „Иж“-ът де, но се хвърлям към плевнята. Щото, за толкоз го­дини служ­ба, на двеста обесвания съм бил. На млади, на стари, от лю­бов, от старост, от престъпление… Но тук за дете става дума.

  И причината аз съм. Не майка му, нито баща му. Моите дей­ствия не­умели, мисля си. Все едно сам аз го беся. Разбивам вра­тата на плев­нята, понеже и тя е залостена, и го виждам!

  На гредата виси и кра­ката му правят конвулсии, а то, детен­цето, се държи с две ръ­це за въжето, ама примката го души! Ли­цето му като баскетболна топка. Очи се не виждат, нищо. Хващам го за краката и какво от туй? То хъри, звуци издава, ама на смърт. Няма да стане така, разбирам. Нито ще го откача, нито ще го спа­ся. Пуснах го. И – по греди, по шипките на покрива, от­до­лу под ке­ремидите се хващам, отивам на гредата над него и го из­дъ­р­пвам за раменете при мен.

  Обаче въжето му на врата тол­коз се е впило в плътта му, че се не вижда, и да бръкна не мога отникъде, ни да го освободя или поне да охлабя.

  И осъзнавам, че имам мотор, шапка, пищов, белезници, ама ножка нямам.

  Тъй, както ми е в скута детето, а аз съм на гредата, на три ме­т­ра над пода, вадя запал­ката и почвам да прегарям въжето. То кап­ро­нено, колкото ци­гара дебело. Изгарят ми пръстите, ама въ­жето едва-едва се про­късва. А Ваньо рита и хъри, в скута ми е. Из­пускам го, минава ми мисъл, бяга от него животът.

  Тресем се и двамата на гредата, и пламъкът – също. А кон­вулсиите продължават. Не знам туй детенце усети ли ме, ама като се лашна изведнъж силно – и двамата паднахме на земята, а въжето, дали щото беше почти прегоряло или омекнало беше от пламъка – се скъса.

  Паднахме на един разстлан боб. Куцук-куцукам, крака и гръб ме болят, но го изваждам на светло, навънка. Оглеждам го по-вни­мателно. Тъканта на вратлето му е обхванала и въжето, но и клу­път на примката. Представа нямам какво да правя.

  Дъх нямам дори да извикам. Треса се и имам чувството, че и очите ми треперят, всичко пред мене играй! Безсилен съм, а де­те си отива в ръцете ми.

  Подула се е тъканта и е затворила цялото място около въжето. Обвила го е и него. И се не вижда.

  Сам съм.

  С умиращо дете в ръцете ми.

  Дори кучето се скри в колибата и млъкна. Гледам на външната мивка един голям кухненски нож. И от желание чудо да се получи, започвам да чегъркам зад врата му, че да освободя примката. Порязах го и себе си нарязах, но възела отрязах. А, когато махнах въжето – лицето на Ваньо – като зашито. Очи, нос, уста – няма. Не ги различавам. Балон от детска плът. Даже ушите му като плондери! Ужас ме обхвана. Ще се пръсне сърцето ми на мига!

  Навремето в училище, по трудово обучение, рязахме с едни резци по линолеум. Тъй и вратлето му – издълбано от въжето стои. И ивицата синя! Смъртно синя!

  Плискам го с вода, правя му изкуствено дишане. Пак, с шепите, вода от чешмата и – на лицето му. Пак дишане… Време минава. Кънтят ми в главата секунди, минути… А Ваньо не диша.
  Хъри, дави се, ама въздух не поема нормално. Аха-аха да се нормализира дишането – и пак хърене и давене! Седнах, с него на ръце. Плача ли? Потен ли съм? Нямам представа. Лепна и се не сещам, че детето се е попикало от страх. Гледам му личицето, пък то страшно е поглед да задържа върху му… И взех да му се моля!

  – Дишай, момчето ми! Силен си! Не ме предавай сега! От мене сила вземи! Дишай! Дъх поеми, дете! Давай!

  И пак изкуствено дишане. И го обръщам с главата надолу – кръв да му дойде в мозъка. Да се съживи някак. На цимента пак слагам го, по гърдите да го натисна. Под чешмата го придърпах, по-лесно с вода да го плискам. Вечност мина в съзнанието ми. Толкова исках да спра времето, че дори да го върна назад! Чак сърцето ми се забави.

  И се отчаях.

  Аха да седна до него и Ваньо изрева!

  Като новородено го причух. И като пое дъх, и завика едно:

  – А-ааааа-хъ!

  Но след няколко секунди пак спря да диша. И пак същата процедура започвам. Но взеха да му се отварят очите. Показаха се зениците му. А като ме видя – рев! Сълзите ще го задавят чак.

  А аз му говоря:

  – Синко, спокойно! Мина лошото! Дишай! До теб съм. Държа те, Ваньо!

  И се съвзе. Гледа ме, диша, мига и се мъчи нещо да каже. Ама хъркорене излиза. Но поне устата му се отваря да поеме въздух.

  Наплисках го пак и се оглеждам дали някой няма да дойде. Ама къщата крайна. Хората са на работа. Моторът разбит. Сами сме. Но вече сме двамата.

  И започвам да мисля по-трезво. Може и да не дойде някой. Но аз все ще измисля какво да направя, че да го откарам поне до мегдана. Защото силици нямам. И да мисля много-много още не мога. Седя до детето, но да стана безсилен съм.

  През главата ми мина, че на баща му ще трябва да обяснявам и почувствах се зле. Лошо. Какво да обадя? И какво помня изобщо? Адреналинът тресе ми цялото тяло.

  До ден-днешен не съм им казал и половината от туй, дето сега го говоря.

  Да обяснявам, че не съм виновен? А не съм ли?

  Струва ли кутия химикалки един човешки живот?

  Не мога! И стана това – вината ме изправи на крака.

  Срамът от мене си ме прати да разбия прозореца и да се обадя по телефона в здравната служба. А там – изненада. Медицинската сестра ми отвръща:

  – Щом диша, не ти трябвам. Звъни на Бърза помощ!

  Звъня и в полицията. Оттам отговарят:

  – Добре, бе! Обесил се, обесил се! Нали вече е жив. Не е твоя грижа. Семейство има. Карай си работата.

  – Ами пораженията? – казвам им. – Искат грижи. На косъм е все още на детето животът.

  – Карай си работата! – дежурният ми повтаря. И затвори.

  Баща му пристигна след няколко часа. А аз успокоявам детето, до него съм. Каза ми то, че от срам на живота си е посегнало.

  И идва бай Цоню Киселия, татко му, и трепери. Понечва ръка да целува, ама и въпрос ми подхвърля:

  – А на жената, в болницата, какво да кажа?

  – Нищо – казвам му. – Някои неща са да се не казват.

  През нощта останах у тез’ хора. Вардя го Ваньо, втори път да не посегне. Че бащата и той да се предава готов е… Грохна от страх човекът, какво е можело да се случи. Пазя и него. Време им трябва, разбирам, сили да дойдат.

  Било, каквото било. Минало…

  И идва Ивановден. Намира ме Ваньо, в ръцете с кутия лимонови резенки.

  – Чичо Руси, заповядай, вземи!

  – Честит празник, синко! Ваньо, живо да ти е името и ти да си жив и здрав. Голям мъж да пораснеш!

  – Аз, чичо Руси, като порасна, като теб искам да стана.

  – Полицай ли, мойто момче?

  – Няма значение какъв, чичо Руси! Важното е животи да спасявам. Да ти призная, като се гърчех на гредата, много ми тъжно стана. Първо за живота на мама. После за живота на тати. И на бати, де, също. Ама и за моя живот тъжно ми бе, чичо Руси. И ти признавам – срамът сила ми дава сега. Исках туй да ти кажа. Благодаря ти!

  И се разплака детето. А аз с него рева на площада.

  Когато си дойдат тез’ хора, щот’ се изнесоха от село, такова уважение усещам, че само страхът да не ги разочаровам с някоя моя постъпка, ме бута в правия път днес и мене.

  Полицай стана Ваньо. Голям е вече. И като ме прегърне, кога дойде да ме види, на Ивановден, кокалите ми пращят.

  – Полека – викам му, – ще ме сгънеш. А той:

  – Ти ме не пусна на гредата в отвъдното и аз здраво ще те държа, чичо! – И стиска ли, стиска.

  Въжето, дето не успях да го скъсам, с него ме свърза здраво. Съдбата до живот ни събра. И друг стана светът ми, господин Главен. Но разбрах нещо – докато туй детенце спасявах, аз себе си спасих.

  Вече не питам се как и кое. Не блуждая във въпроси. Не!

  Кога усетя, че ме обзема слабост, излизам и търся помощ на някого да дам. Ако щеш – дърва да нацепя, ако трябва – друго нещо си. Ей тъй, без причина. От съвест.

  Не е важно да е голямо. Трябва като за мен да го правя. Щото то пак за мен се оказва, че е. Свързани сме, вързоп жив сме, всичките хора, докторе. Ама сме го забравили някак. И кога го усетим – плачем. Ей тъй, от радост. Уж за друг някой, а за себе си всъщност.

  Затуй плача на Ивановден. А годината много дни има. И си пожелавам – много други хора като мен повод да имат. Скрити сълзи да ронят. Нечий живот да са спасили. Че, значи, и себе си също. И всички ни дружно.

  Погледнах го. Сипах по два пръста уиски в чашите ни. Станах да го прегърна. И някак едва се сдържах ръката да му целуна.

  Писал съм какво ли не. Но над това плаках.

  И за детето, и за него. Но и себе си не изключих.

  – Наздраве, приятелю! Бог да е с нас!

  – И с всички ни да е! – отвърна ми бай Руси.

  Не чашите, три думи – живот, съвест и дружно – звъняха.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Иван Габеров е роден през 1964 г. в гр. Сопот. Завържил е История във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“, доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“. Управител и собственик на издателствата „Елпис“, „Е“ и „Габеров“. Член на СБП. Автор на поредица от научни монографии, енциклопеции, речници, както и на книгите „Въпроси“ (1990, преиздавана), „Шезлонг за самотници“ (1992, роман), „Корона от лъжи. Притчи за хора и политически влечуги“ (2005, 2008), „България, каквато я видях“ (2004), „Православните български манастири“ (2004, преиздавана). Негови творби са публикувани в сайта 24may.bg.
  

  .

• Прасето, което

  .

  Един английски благородник на свинско погребение в село Камено поле

  Разказ от Николета Василева

  

  – Ти нали имаш село? – пита ме Нина. – Моля ти се, да дойдем със Саймън да види автентично българско местенце и бит…

  Нина ми е приятелка. Женена е за Саймън, англичанин, с благородно потекло, работи в някаква благотворителна фондация към английския кралски двор. И попада Саймън в родното ми село Камено поле, баш на Коледа. Един сняг трупа ли, трупа и свиньете квичат ли, квичат…

  На Саймън му е любопитно всяко нещо – ръждясалото резе на входната врата, геранът, където прекарва почти час да пуска и вади кофата от дълбокото… Баба ми го гледа, гледа, па прошепва загрижено:

  – Ама мама, тоа на Нина момчето… да не е нещо бавен, ма?

  А дядо го вика:

  – Яла сам бе, Саймъне, яла да ти дам една бензинова лампа, да помагаш на колячите!

  Саймън мига и се усмихва притеснено – ще гледа само. Колячите идат. Води ги Мичо, винаги с касетофон в ръка.

  – Имаме гост тука, англичанин, по-кротко – викам му.

  – Ооо, таман! – радва се Мичо. – Давай греаната иркия, че пущам Пръпайете!

  И надува “Дийп Пърпъл”, специално за Саймън. Понася се често-често от един на друг коляч чайникът от тънката ламарина с греяната ракия и сред пушек, викове и тупурдия, някъде между парчетата “Child in time” и “Воин на съдбата”, Гошко прасето се прощава със земния си път, копанята с топли трици и безметежното ровене в торището на двора.

  Оглеждам се. Саймън го няма. Но пердето на прозореца в къщата потрепва и сигурно е там някъде. Добре де, както ще да е, не ми е до него, ние тук си имаме работа… Леля полива на дядо. Той мълчи и мие вътрешностите.

  – Айде сега, подръж ти да ги миеш, я шти поливам – вика й. И лисва вода на ръцете й. Леля пищи, водата е вряла. – Видиш ли сега, а? Не си я проверила, а ми сипваш. На мъж като се полива, водата се проверява!…

  Саймън е в шок. Отказва да яде. Иска да се разхожда по двора и в селото, обаче трябва да мине през мястото на жертвоприношението….

  Две седмици минават, а Нина и Саймън не се обаждат от Англия.

  – Как сте? – звъня им…

  – Мани, мани, Саймън е разказал на половин Лондон как гледате едно животно цяла година и после се събирате, и семейството го убива с ножове, и го изяжда с комшиите за една нощ… И що си му превела какво е това “бели бъбреци”, да те питам…

  На работа съм. Домашното на седмокласниците е “Зимна ваканция”, съчинение. Отварям първата тетрадка. Заглавието е “Прасето, което”. Нататък продължава все така, няма точка, няма запетая… „Аз чича ми деда ми и вуйка ми се събрахме гътнахме прасето заклахме го опрълихме го и му сварихме черния дроп…”

  Е, добре де – тройка. Все пак е спортна паралелка…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––

  * Николета Василева е родена през 1970 г. в гр. Мездра. Завършила е Педагогика и Българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Нейни творби са публикувани в сп. “Родна реч” , “Литературен вестник”, “Екип 7” и други медии, както и в сборници за Лудогорието, където прекарва част от живота си.
  

  .

• „Изворът“ и „Безименната“

  .

  

  Неотдавна излязоха първите две книги на Ибрахим Бялев – автор, чиито първи публикации се случиха в нашето издание преди повече от осем години. (Някои от публикуваните на нашите страници творби на Бялев могат да се видят тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук). През есента на миналата година излезе първият му сборник с разкази „Изворът“, а малко преди Коледа – и първият му роман „Безименната“. И двете книги са издадени от изд. „ДиМакс“. Авторът вече пише продължение на „Безименната“.

  Ибрахим Бялев е роден през 1965 г. в гр. Гоце Делчев, където завършва образованието си. Пише стихове от детските си години, а през младежките прописва и проза. През 1989 г., по време на т.нар. „Голяма екскурзия“, заминава за Турция. Тогава на българската граница неправомерно конфискуват всичките му ръкописи, които е носел със себе си. Заселва се в Истанбул, където живее и днес. Има бизнес в областта на строителството и търговията. Двете му деца са лекари, завършили са Медицинска академия в София. В Истанбул той написва много нови разкази, стихове, както и три романа. Първите публикации на негови творби са от 2012 г., в нашето издание. Негови творби са публикувани и в LiterNet. Негови разкази са част от литературните сборници „Читател до поискване“ (2018), „Хоро над Тирол“ (2019) и „Възвръщенци“ (2020). Предстои да излязат романите на Бялев „Близко до Бога“ и „Тук не живее любовта“, сборникът „Да целунеш пеперудата“ и стихосбирката „Обичта на таралежа“.

  

  „Изворът“ и „Безименната“ могат да бъдат поръчани от интернет книжарница „Български книжици“, която работи с цял свят, както и чрез издателя на двете първи книги на Ибрахим Бялев – Димчо Джиговски, чието е изд. „ДиМакс“. Наскоро „Български книжици“ обяви своята класация с 50-те най-продавани книги за 2020 г. В тази класация сборникът „Изворът“, който се е продавал само в последните два-три месеца на годината, заема почетното 11-то място.

  .

• <<
• 1
...
• 20
• 21
• 22
• 23
• 24
• 25
• 26
• 27
• 28
• 29
• 30
...
• 77
• >>