Всичко от литература

литература

• Поп с чип

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Сутринта се събудих от удари по прозореца. Можеше да бъде само баба Гица. Никой друг не смееше и да припари в двора. Откак започна да си носи помията и да я мята през плета, станаха първи дружки със Зоро. Нашият почваше да върти куйрука още докато й чуе гласа.

  – Мамито ти кучешка… – ядосвах се понякога, но не му се сърдех. И повечето хора се продаваха за купа помия. Някои дори за по-малко. Зоро поне си знаеше цената.

  – Докторе… Докторе, бе… – продължаваше нашата да блъска по джама.

  – Добре… Чух! Идвам!

  Изтичах и отворих вратата. Можеше да се е случило нещо пък, макар че не ми се вярваше. Най-голямото събитие, което се случваше в махалата бе, когато баба Гица се изпусне в памперса, а тя го правеше редовно.

  – А, докторе… – онемя обаче тя при вида ми.

  – Какво?

  – Ти що си по гащи, бе?

  – Че по балтон ли да спя?

  – А, докторе…

  – Какво пък сега?

  – Ми те, мъдята ти, слезли вече до коляното, бе.

  – Оф… Ужасна си – отвърнах и с две ръце се стиснах в чатала. – Кажи, какво искаш?

  – Ми, те и краката ти криви, бе докторе.

  – Няма да се явявам на конкурс.

  – Няма да се явяваш, ама поне що не ги бръснеш?

  – Оф… Кажи, какво искаш?

  – Чак им се чудя, докторе – продължи нашата.

  – На кого? – почнах да губя търпение. Не стига, че ме събуди, а…

  – На шафрантиите, дето мъкнеш. Как на кого?

  – Оф…

  – Слушай…

  – Какво?

  – Ти да не им плащаш, бе докторе?

  – Винаги съм си плащал. Един път не съм се измъкнал безплатно.

  – Те и тази къща ще ти измъкнат. Какъвто си смотан.

  – Слушай…

  – Ами, докторе…

  – Какво?

  – По колко им даваш, бе докторе? – Баба Гица се наведе заговорнически, досущ до ухото ми.

  – Не се надявай, с този памперс.

  – Ей, ти пък, и от майтап не разбираш.

  – Не разбирам, щото ми се спи. Казвай!

  – А, докторе…

  – Какво?

  – Успокой се, де.

  – Спокоен съм.

  – Мина камионът, докторе. Та, дойдох да ти кажа. Предположих, че спиш, както винаги.

  – Какъв камион?

  – Как какъв? Оня, дето носи кренвиршите.

  – Мен какво ме интересува това? Да си ме виждала да купувам кренвирши?

  – Е, как? За Зоро нали купуваше.

  – Купувах, ама той не ги ядеше.

  – Ми, като е глупав! Аз като ти разправям, че кучето мязало на стопанина си. И ти какво ги направи?

  – Изхвърлих ги в гората. Какво да ги правя друго?

  – Е, що не ги даде на мен?

  – Той, Зоро не ги яде, ти…

  – Да, ама половината народ ги яде.

  – Оф… Затова ли ме събуди? Като ти разправям, че кучето ми е по-умно от половината народ… Ще ти дам 5 лева, иди си купи.

  – Исках да ти кажа, че докараха ваксините, докторе.

  – Какви ваксини?

  – За Ковида, бе докторе. Ама, ти като не гледаш телевизия.

  – И…?

  – Карат ги с камионите за кренвирши.

  – Стига вече. До гуша ми дойде с тебе.

  – Честен кръст, докторе. За теб лъжа, ама…

  – А бе, как с камионите за кренвирши, бе? Нормална ли си? Ти знаеш ли, какви изисквания има за един смотан кабинет?

  – Има, ама…

  – Някаква мисирка бе дошла и искаше да ми вземе изследване между пръстите.

  – Е, ти що не си изкара…, бе докторе? Да ти вземе изследване и оттам. Без това ти стои все отвън.

  Замълчах! Дори вече не се ядосвах на баба Гица. Можеше ли да е истина? Ама, като се замислих…

  – А бе, докторе, имаш ли телефона на поп Ставри? – изкара ме от унеса баба Гица по едно време.

  – Той пък, за какво ти е? Да не би…

  – Ми, министърът се ваксинира с поп – почти зашептя баба Гица.

  – Как с поп? Не е ли с ваксина?
  – Ох, ти пък, докато разбереш нещо. Ама, нали не гледаш телевизия… Докато го ваксинираха, попът беше там.

  – За да го опява след ваксината ли?

  – Попа също го ваксинираха, докторе.

  – Ужас… Да не би да са му наврели и чип? Е, то тъй…

  – Какво?

  – Значи, не се надяват много на ваксината. Щом са извикали и поп.

  – Ох, докторе…

  – Значи, аз трябва да извикам ходжата.

  – Как, ходжата, бе докторе?

  – Ми, не ща с поп. Аз съм мюсюлманин.

  – Ходжата нали ти е приятел.

  – Е, приятел ми е.

  – Значи, твоята е в кърпа вързана. Слушай, докторе… Да не губим повече време.

  – Какво?

  – Обади се на ходжата. Звънни и на поп Ставри. Аз отивам до касапина. Кажи им да дойдат там.

  – Това пък защо?

  – Ти къде мислиш, че ще правят ваксините, бе докторе?

  – Ох, моля те… Остави ме… Не искам да слушам повече.

  – Не искаш ти, ама…

  – Аз такава медицина не съм учил.

  – Винаги съм се съмнявала, че имаш диплома. Ади, докторе… Че аз, докато се замъкна дотам…

  Тръгна баба Гица. Тътреше се по пътя, ама някак, сякаш беше по-бодра.

  – Леко, да не се утрепеш, заради една ваксина – не се сдържах. – То, теб и да те ваксинират, и да те пропуснат…

  Дълго стоях на вратата, както си бях по бели гащи.

  – Няма да слязат мъдята до коляното ли? – изрекох си, като в просъница – Цял живот се занимавам с идиоти, а все по-уверени стават в себе си. Камиони за кренвирши… Ваксини… Поп, че и с чип… Боже… Боже… Какви времена само! Какви времена!

  – Надявам се да е поръсил и със светена вода – изръсих за последно и тръшнах вратата към света.

   

  Добрич, 28.12.2020 г.

  .

• Щъркелите на Всевишния

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Всичко в наше село си вървеше, дето се казва, колкото и да е изтъркано, по мед и масло, докато през един прекрасен ден не се появиха жабчетата.

  Сутрин, още по тъмно, денят винаги започваше с ходжата. Изкатерваше се на минарето нашият, въпреки артрита си, и гласът му се понасяше над селото, налегнато от росата. Следваха го тия с животните, а такива бяха почти всички. Не след много време тръгваха с гюмчетата по посока на пункта за приемане на мляко, където започваше голямото надлъгване с приемчика. Хакаха вода в млякото амуджите, а приемчикът се опитваше да ги излови с някаква джаджа, измислена от Шейтана. Пъхаше го в гюмчето и ако потъне… Сякаш си нямаше друга работа и някой щеше да разбере инак. То, мляко, колкото и вода да налееш, все си белее, ама на…

  Кръчмаринът животни нямаше, а и за какво му бяха, след като в селото имаше толкова много пияници, които като се напият много често ставаха бетер и от животни. Затова винаги гледаше да отвори преди пияниците, че бизнесът да върви. Като предадат млякото същите засядаха, уж за по една бира, а по-напористите оставаха и целия ден.

  Кадъните нарамваха мотиките и се заклатушкваха по посока на полето, а кметът Кирчо изпиваше първото си кафе за деня, винаги седнал пред календара. Броеше колко дни остават до новите избори. Беше кмет вече 28-ма година и навярно като такъв щеше да си умре някой ден, но много проблеми му създаваха амуджите, зададат ли се избори, макар че беше единствен кандидат. Тогава обикаляше махалите Кирчо с кутия локум в ръка.

  – Буйурунус, ага! – подаваше с почитание кутията и на последния прошляк, и те, повярвали, че наистина са аги, на изборите гласуваха отново за него, въпреки че нямаше друг кандидат.

  – Пак ли избори, Кирчо? – засичаха го тия, дето бяха по-окумуш, докато се опитваха да отлепят локума от кутията.

  – Е, ага… Аз, така… За здраве, ага – оправдаваше се кметът, макар че след като минат изборите пак щеше да почне да ги плаши с Белене.

  – Що не раздадеш локум и някой път, когато няма избори? – намираха се и неблагодарници, но тях Кирчо винаги се правеше, че не ги чува.

  По някое време се появяваше и бръснарят, с чаша кафе пред берберницата. Запалваше цигара и кашляше така издълбоко, докато не изкара половината си джигери.

  – Как е? – поздравяваше го ходжата на връщане от джамията.

  – Как да е, ходжа ефенди? – не оставаше по-назад и бръснарят. – Чакам да се появи някой несретник, че да го обръсна, ама…

  – Ми, ще чакаш. Занаят! Като се налага и ще ги бръснеш – отговаряше като в просъница ходжата. – То, и аз чакам, ама на… Ни раждат, ни…

  Вечер кепенците на селото се спускаха отново от ходжата, който, изкатерен на минарето, изпяваше последната си молитва оттам.

  Аз, все още невръстен келеш, не се впечатлявах особено от песните на ходжата, но бях абсолютно сигурен, че живее на минарето, макар че често го срещах и из селото. Затова и бях убеден, че има двойник. Не на мене тия! Знаех, че истинският ходжа си поспива на високо между молитвите, качен на минарето, и поради това целех ламаринения покрив с прашка, така, да го стресна едно хубаво, докато двойникът на ходжата не ме хвана един ден и не ми дръпна ушите. Та, оттогава знам – докато си поспива ходжата, не трябва да се стряска.

  Жабчетата се появиха през един слънчев есенен ден. Първа тяхна жертва стана овчарят, когото селяните намериха умрял до един пояс в Айвалъка. Цялата случка, обаче, била видяна от благочестивия имам, който през това време косял трева на един синор. Та, той разправяше, че изведнъж прескочила мълния от очите на едно жабче, която поразила именно овчаря, и той безжизнен се строполил на земята, подобно на отсечен дънер.

  Качиха овчаря на една талига, ходжата го опя, както си му е тертипът, като преди това го окъпа едно хубаво, за втори път в живота му, след като веднъж бяха го къпали при раждането, положиха го на табутите и погребалната процесия хвана пътя за гробищата.

  Вечерта пияниците се шегуваха дълго с твърденията на имама, как видял да прескача мълния от очите на жабчето, която мълния и била причина за смъртта на овчаря, но на сутринта, когато друга мълния уби и говедаря, усмивките им почнаха да изчезват.

  Без малко да забравят за двата случая, ако не бе се поминала и една кадъна, работеща на полето, а около трупа й било пълно с жабчета.

  Тогава вече се намеси кметът Кирчо, който като по-окумуш веднага се досети, че става въпрос за нашествие от жаби-убийци, които изстрелват мълнии по нищо неподозиращите жертви.
  Кирчо набързо обиколи селото и него ден забрани на всички да излизат от къщите си.

  Прибраха се послушно амуджите по домовете си като си мислеха, че всичко ще им се размине, но същия ден почина и една старица, живееща накрая на селото, която поради това, че бе почти глуха, не бе разбрала за нашествието на опасните жабчета и излязла да събира дърва за наближаващата зима.

  Неприятната изненада, обаче, беше на следващия ден. Когато се опитаха хората на сутринта да излязат на улицата, стражарят веднага ги натири обратно по домовете. Заповедта идвала от високо място. Самият Кирчо бе разпоредил, за да предпази амуджите от жабчетата.

  – Ще умрете, бе идиоти – обикаляше улиците и самият той, крещейки наляво-надясно. – Никакво излизане навън.

  – Кирчо, реколтата… – опитаха се да протестират някои, ала Кирчо остана непреклонен.

  На следващата сутрин изненадата стана още по-голяма. В долната махала бе починал 95-годишен старец и Кирчо затегна още мерките. Забраната вече бе наложена за една седмица.

  – Че той, завалията, без това вече си беше умрял – опитаха се някои да умилостивят Кирчо, ала оня не хвана дикиш.

  – Можеше да си поживее още годинка-две човечецът – намеси се авторитетно. – Ама, тия жабчета… И мълниите…

  – Че колко още да поживее, бе Кирчо?

  – Я, да не знаете много.

  – Кирчо, ако не приберем реколтата, не ни трябват мълнии – обадиха се и по-надъханите. – Ще измрем от глад.

  Аха, да изтече и тази забрана, и амуджите вече се готвеха да плъзнат из селото, не щеш ли, почина 87-годишната баба Асие, убита от жабешка мълния, когато излязла да вземе дърва от сайванта. Стражарят видял цялата случка с очите си.

  Забраната за излизане бе удължена с цял месец.

  – Че то, тогава ще е Димитровден, бе Кирчо – не замълчаха този път селяните. – Какво ще оберем от нивите? Какво ще ядем зимъска?

  – Ще ми ядете дъртите мъдя – намеси се и ходжата, ама този път никой не се засмя.

  Настанаха еднообразни дни. Хората, скупчени в къщурките си, дълго умуваха над проблема, а после цъкаха с език. Така, отвътре им идеше. Някои се осмеляваха да излязат на двора и, подпрени на плетовете, всеки от своята страна, надълго обсъждаха проблема. По този начин информационните канали не замираха, слуховете се предаваха от уста на уста и със завидна скорост обикаляха селото. Нещо, на което би завидяла дори бъдещата 5G връзка.

  – То, така… – изцепваха се някои.

  – Ми… – не закъсняваха с отговора и останалите.

  – Как ще изкараме зимата?

  – Е, ще му се намери колаят…

  – Какъв колай от празни хамбари?

  – Сега, като ударят студовете, жабчетата щели да измрат.

  – Дали?

  – Ми, де се е чуло и видяло жаба през зимата?

  Да, ама годината се случи топла. Така и не удари замръз, а през деня си бе направо пролет. Жабчетата продължаваха да подскачат по улиците, промушваха се през плетовете и се навираха дори в къщите на селяните.

  – Че те могат да ни убият и както сме си у дома – нажежаваха обстановката понякога тия, на които по не им издържаха нервите.

  – Дядо Назиф разправя, че и други години е имало подобна напаст – носеше се през телеграфния плет.

  – От жабчета ли?

  – Да, пак така плъзнали из селото.

  – И какво станало после?

  – Дядо Назиф бил малък и не помни. И, когато дядо му бил още малък, пак имало подобна напаст.

  – Да, ама жабките изстрелвали ли мълнии?

  – Това не знае.

  – Не знае, я.

  Дните идваха и заминаваха. Желаният студ, обаче, не идваше. Нямаше и сняг, и поради това жабчетата продължаваха да се роят на воля.

  Забраните на Кирчо следваха една след друга. Таман да махне поредната забрана и все се намираше някой да предаде Богу дух.

  – Ходжа ефенди, колко станаха? – питаше високоскоростният 5G плет.

  – Че двайсетина морука има сякаш вече – отвръщаше той.

  – Ходжа, не говори така.

  – Как да говоря? И аз съм морук вече. Всички сме моруци.

  – Колко процента прави това, ходжа? – не спираха въпросите.

  – Отде да знам аз, колко процента е – ядосваше се накрая нашият. – Който ще си мре, с проценти, без проценти, ще си умре.

  Беше един от най-върлите противници на кмета ходжата. Твърдеше, че на когото, каквото му е писано, това ще е.

  – Те да не искат да живеят вечно? – обаждаше се друг път. – Зима е. Грип върлува. Грипът е така, идва всяка зима и обира сухите съчки. Така е било, откак свят светува.

  Наставаше ожесточен спор. Съобщенията прелитаха от плет на плет и скоро никой никого не слушаше вече, а и подозираха користни цели зад думите на ходжата.

  – То, за ходжата, и цялото село да измре… – изцепваше се и бръснарят. – Пак ще напълни кесията. Ама аз… Аз кого ще обръсна после?

  – Сякаш не е обръснал достатъчно нещастници – не му оставаше длъжен и ходжата.

  Не стига другото, а и всяка сутрин кметът Кирчо, придружен от стражаря, обикаляха цялото село и пред всяка порта съобщаваха кой клетник и окаяник е починал през нощта.

  Как да е, изкараха зимата хората. Наистина, Всевишният никога не оставя чедата си и намира колая на всичко. Изколиха що животни има из саите, гладни не останаха съвсем. Зачакаха пролетта.

  – Аз един път да си вкуся копривка… – мечтаеше си често ходжата. – Пък после, каквото ще да става.

  Докато един ден…

  Някъде от юг се заформи огромен черен облак. Завъртя се насам-натам и лека-полека се устреми към селото. По всичко личеше, че ще ги удари.

  – Напаст Божия! – извика някой.

  – О, Всевишни… – вдигна ръце към небето ходжата. – Какво ни изпращаш пак? Толкова грешни ли бяхме? Прости ни.

  Цялото село застана зад ходжата и с ръце, насочени към небето, коленичиха на земята и отправиха горещи молитви. Вече никой не се пазеше от жабчетата, видели новата опасност.

  Облакът не се впечатли от молбите им, а с въртеливи движения напредваше към селото. Виждаше се ясно как се сменят пластовете в него. Вътре в облака вреше и кипеше. Беше видно дори от далеч.

  – Камък върху камък няма да остави – обади се кръчмарят.

  – Тайфун…

  – Какъв ти тайфун? Торнадо е това.

  Облакът се приближи съвсем. Вече ясно се чуваше бученето. Като от една огромна, въртяща се месомелачка, помитаща всичко, що се изпречи на пътя й.

  Селяните завиха в хор. Изрекоха се най-силните молби и клетви този ден. В очакване на Божия удар затвориха очи.

  – Щъркели… – развика се тогава някой. – Щъркели…

  Отвориха очи и, о, чудо – първите щъркели вече бяха почнали да кацат по улиците, по плетовете, по комините на къщите.

  – Щъркели… Щъркели… Щъркели… – носеше се из цялото село. Хората се запрегръщаха.

  Щъркелите не се впечатлиха от сълзите им. Изпълниха улиците на цялото село и скоро те замязаха на огромен, черно-бял океан от криле. Веднага се заеха за работа. Затракаха с дългите си клюнове и се нахвърлиха на жабчетата.

  Изчистиха селото за няма и час, но не спряха дотам. Бяха нападнали и нивите, ливадите, горите. Отвсякъде се чуваше само тракане на клюнове. Цялата околност беше пълна с щъркели.

  – Никога не бях виждал толкова много щъркели на едно място – изцепи се бръснарят.

  – Що? Толкоз жабчета да не би да си виждал? – заби го веднага ходжата. – Той, Всевишният, си знае работата. Никога не изоставя чедата си, колкото и да сме грешни. Това бяха Щъркелите на Всевишния.

  Минаха много години оттогава. През живота ми се случиха безброй неща. Едно от тях бе, че, докато амуджите стояха затворени, кметът, имамът и стражарят бяха изнесли половината село. Ала, още като дете запомних едно – толкоз трае парадът на жабките. Винаги е до появата на Щъркелите на Всевишния. Ако преди това самият Той не е изпратил студ. А, който ще си мре, и в минарето да го държи ходжата…

  .

• Морски

  .

  Разказ от Фил Бандов

  

  В онази топла юнска утрин мисълта за предстоящата лятна ваканция бе толкоз завладяваща, че Любчо почти не заспа през цялата нощ. Едва дочака да съмне и миг след това изтича към балкона. Веднага, щом излезе, го обхвана онова незабравимо детско усещане, когато на човек му се струва, че свободата в неговия живот най-после е дошла и повече никога няма да си отиде.

  Макар часът да бе малко след шест, дъхът на лятото се усещаше както по ранните слънчевите ласки, така и по лазурния небосвод, където вече нямаше и следа от облаци. Откъм „Опълченска“ се бе задала само цистерната, която щедро обливаше едрите павета, като оставяше след себе си неповторимия мирис на мокър гранит и свежест. Любчо я проследи с очи и после по навик се загледа в „Камен Дел“ – каменистият връх, който от незапомнени времена се издигаше над София. Цялата Витоша сияеше под сноповете юнски лъчи, пременена вече в зелена дреха, но все още пазеща белите шапки по върховете си. Планината се виждаше изключително ясно и за осмокласника това беше знак, че денят ще е прекрасен. В подобни дни той и баща му обичаха да тръгват в ранни зори към Момина скала и хижа „Средец“, а по обяд да са на самия връх.

  Тази неделя беше по-различна. Из почти празната софийска улица не се чуваха трамваи, а дори и да минеше някой, звънът му сега звучеше весело и игриво. Когато наближи осем, по тротоарите заситниха нагиздени майки с новите си прически, понесли традиционните букети от карамфили и гладиоли. Училищният двор започваше да се пълни, а старите кестени в двора му бяха отдавна разлистени и хвърляха шарени сенки по каменните плочи пред главния вход. Сред високите им клони птиците се надговаряха помежду си, радвайки се на лятото. Училищната ограда от ковано желязо бе прясно боядисана в зелено и натрапчивият мирис на ацетона се стелеше чак до околните къщи. По дърветата и уличните стълбове бяха окачени трибагрениците.

  Беше средата на юни и предстоеше раздаването на свидетелствата за класовете от прогимназията. След като закуси и се облече, Любчо тръгна сам към училището и скоро след това се смеси с приятелите от класа. Въздухът бе изпълнен с много смях и бурни закачки. Не трябваше да се пропуска нито миг от започващата ваканция. Момчетата дори бяха вече уговорили футболен мач с другите от осми „Б“ през следващата седмица. Но днес те първо трябваше да получат свидетелствата си и затова всички чакаха с нетърпение процедурата да свърши.

  Любчо бе извикан някъде по средата на церемонията. Излезе бодро на катедрата и пое от ръцете на класната свидетелството си. Погледна веднага към него със скритата надежда, че този път математиката не му е попречила да стигне до отличен общ успех, но се бе излъгал. Въпреки това, настроението му не се помрачи, а и по-важното за него бе, че знаеше вече какво иска да прави след осми клас. Миналата година балът му не стигна за английската гимназия, ала вече нещо друго неустоимо влечеше душата на момчето и това бе морето. Желанието му да постъпи във военноморско училище бе просто парещо, въпреки преминатото доскорошно заболяване. Но сега вече той беше здрав и лятото бе негово. Документите му за кандидатстване бяха готови и на семейството предстоеше пътуване до Варна.

  Още на другия ден момчето започна да стяга лъскавия си японски велосипед – включи набора от светлинки към динамото, облепи калниците с нови картинки на коли и светло отражателна лента. По онова време подобни возила бяха голяма рядкост и ученикът привличаше с него погледите на целия квартал. Привечер Любо отпраши към близкия парк, където точно сред шубраците зад черквата често се събираха неговите приятели и ученици от съседните училища. Там те слушаха музика на касетофоните си или свиреха с китари. Някои пушеха цигари или пък се хвалеха с татуировки по ръцете си. Други, които вече се мислеха за мъже, държаха върху колената си свои съученички, а понякога и съвсем непознати момичета. Продаваха, купуваха или си разменяха грамофонни плочи и снимки на рок-състави, донесени незнайно откъде и преминали успешно през тогавашните български митници. Мястото беше предпочитано за скрити купони, но имаше и славата, че там се навъртаха дръзките квартални хулигани. Наоколо бе пълно с множество фасове, а нерядко се търкаляха и празни бутилки от ракия и вино. Затова изненадващите появи на органите на реда в тази градинка не бяха рядкост.

  През онази вечер броят на събралите се там ученици бе минимален, защото онези от тях, чиито майки или бащи бяха свързани с провинцията, вече бяха напуснали София, заедно с родителите си. Другите като Любчо нямаше къде другаде да карат ваканциите си, освен из софийските улици и паркове. Родителите му вземаха отпуски едва през август и тогава заедно тръгваха към морето.

  На две от пейките бяха само Ники и Гецата, които бяха прегърнали две непознати момичета. Те пиеха нещо от някаква плоска метална бутилка, като си я предаваха един на друг. Любчо седна за малко при тях, опита глътка от бутилката, която Гецата му подаде, и веднага направи намръщена гримаса. Ники и двете момичета се закискаха.

  – Любак, к’во бе, брато̀ – да не се задавѝ от швепса?! – престорено го попита Ники и добави натъртено:

  – Няма страшно, коняк е, не е бензин!

  Любчо все пак преглътна парещата течност и запази самообладание, като дори успя да върне „топката“:

  – Конякът не е ром! Айде ти глътнѝ един кубински ром и пак ще си говорим! Ако искаш да знаеш, коравите „морски вълци“ само ром пият! Конякът им се струва като водичка…

  Гецата престорено зяпна към Ники и после попита Любчо с драматичен глас:

  – Охоо, ама ти и ром ли си пил, бе брат’чед?! Сега остава само да ни кажеш, че ги разбираш и цигарите?!

  – Той и мадамите ги разбира, бе! – захили се саркастично Ники и самодоволно млясна по устата едно от момичетата, седящо в скута му.

  – Да ти дам да дръпнеш един „КЕНТ“, а?! – продължи Гецата, като заизважда от джоба си преполовена пачка с цигари.

  – Как бе, нали баба му ще го бие! – не спираше да дразни Ники.

  Любчо им се ядоса и се метна обратно на колелото. Не обърна внимание на увещанията на Гецата и буквално излетя на улицата. Там беше все още много оживено – от кварталните кръчми се чуваха буйни мъжки гласове, а топлата юнска вечер мамеше с дъха на все още непрецъфтелите рози. Стъмваше се вече, но ученикът реши да се поуспокои с лудо каране на своя „Chopper“, чиито допълнително монтирани фарове, стопове и мигащи светлини го правеха истинска атракция. Така той подмина техния двор и продължи да кара по централната улица, като скоро се озова пред Софийските Хали. Направи кръг около тях и тръгна да се прибира.

  Заздрачи се и малко преди да наближи дома си, Любчо забеляза идещите насреща му две по-големи момичета. Едната от тях беше Невена, от съседната жилищна кооперация, която вече завършваше гимназия. Заедно с нея вървеше нейна приятелка и двете оживено си говореха нещо за изпитите от матурата.

  Осмокласникът не спря колелото си и ги подмина, но в същото време дискретно проследи с очи хубавата Невена. Тя не го забеляза и продължи разговора си с другото момиче. Едва след десетина метра Любчо се спря за малко, като се направи, че завързва едната си обувка, а всъщност очите му пак потърсиха Невена.

  Бялото ѝ лице бе в идеален контраст с тъмните ѝ, лъскави като коприна коси, които се стелеха галещо, но понякога биваха прибирани и отзад, на „опашка“ и тогава се откриваше грациозната ѝ шия. Това, обаче, което всеки би забелязал веднага, бяха нейните обаятелни тъмнокафяви очи, чиято мекота, безкрайна дълбочина и благо излъчване действаха като непреодолим магнит. Правилният, с лека чупка по средата нос, говореше за изисканост и склонност към справедливост, а непринудената усмивка от алените ѝ устни допълваше изящните черти и форми, които това момиче притежаваше. В гимназията нямаше младеж, който да не се обърне след нея, а това не беше изключение и за момчетата от прогимназиалните класове.

  Веднъж дори съученикът на Любо – Гецата, всепризнатият сваляч от осми „А“ клас, беше опитал да флиртува с гимназистката. Макар и само на петнадесет, Гецата вече се бе оформил като високо и яко момче – красавецът на класа и пръв гъзар! Въпреки това, отчаяните му напъни явно не бяха впечатлили Невена. Освен че със своята външност правеше впечатление на всекиго, тя беше известна с безукорното си поведение и с отличния си успех…

  Любчо знаеше, че след малко Невена ще се скрие в един от следващите входове и затова реши да я изпрати поне с поглед. Двете момичета спряха пред входа до млекарницата, посмяха се малко и после се разделиха. Другата ученичка продължи нататък, а Невена се прибра. Чу се познатото изсвирване на пантите и после тежката входна врата се затвори след нея. Осмокласникът престана да „завързва“ обувката си и също се прибра.

  Веднъж, на връщане от училищния двор, Любчо случайно срещна един седмокласник, Влади – негов познат от частните уроци по английски. Заприказваха се за това кой къде ще кандидатства, а после решиха да пият боза и да ядат тулумбички в близката сладкарница. Двамата тъкмо се канеха да си тръгнат, когато там влезе Невена с още две други абитуриентки. Купиха си кафе с някакви сладки и седнаха край съседната масичка. През това време Влади разказваше за желанието си да кандидатства в английската гимназия. По едно време той разбра, че Любчо не го слушаше внимателно, и реши да смени темата:

  – А с теб какво става, ще се пробваш ли в Древно-езиковата?

  Любчо като че ли очакваше с нетърпение този въпрос, защото веднага отговори на Влади, и то на висок глас, с което накара седящите наблизо три момичета да се обърнат:

  – Отказах се от Древното, пич! Реших да кандидатствам във Военноморското, във Варна. Хоризонтът мен ме тегли – каза Любчо и с периферното си зрение усети как Невена се загледа за момент в него.

  Той също отправи очи към нея и тогава срещна кадифеният ѝ поглед. Сякаш някаква магичен, топъл облак от неподозирано красиви емоции заля ума на юношата. После осмокласникът още по-ентусиазирано продължи да обяснява на Влади за моретата и океаните. Сините му очи се разгоряха, щом започна да говори за Жул Верн, за „Капитан Немо“. После взе да описва надълго и нашироко различията между платната на бригантините, шхуните и фрегатите.

  Накрая една от девойките не издържа и рязко се извърна към тях:

  – Ало, морския, айде малко по-тихо – не сте сами тука!

  Любчо промърмори някакво извинение към ядосаната какичка и пак погледна Невена. Гимназистката дружелюбно му се усмихна и после продължи разговора си с другите две. Скоро след като изпиха кафетата си, трите ученички си тръгнаха.

  Малко след тях, момчетата също напуснаха сладкарницата. Любчо се прибра у дома и после опита да погледа мача по телевизията, но мислите му все бягаха в посока на съседната сграда, където живееше Невена. През следващите дни той все още ходеше на тренировките по плуване и на връщане правеше плахи опита да я срещне отново, но така и не успя. Когато баба му го изпращаше за мляко, той отиваше да купува само от млекарницата под дома на Невена. Ако имаше опашка, той чакаше на нея с удоволствие. После напразно вдигаше глава, за да огледа балкона на последния етаж, но Невена и там я нямаше. Дори мислеше да ѝ напише анонимно писмо и да го изстреля в прозореца ѝ във вид на фунийка, с алуминиевата си тръба.

  Дойде юли и училището съвсем опустя. Невена вече не минаваше по улицата, нито я бяха виждали из махалата. Единственото място, където Любчо успя да зърне лика ѝ, беше кварталното информационно табло – и тази година там излагаха на показ имената и снимките на учениците, завършили годината с пълно отличие. Пленителният образ на тази девойка не излизаше от ума на мълчаливия осмокласник. И колкото повече се опитваше да се отърве от мислите си, толкова повече те го оплитаха с химерите си.

  Скоро се зададе и август, а до тръгването към Варна оставаха броени дни. Наред с ваканцията, Любчо трябваше да подаде там документите си за кандидатстването. Родителите му забелязаха промяната в настроението на момчето, след като то не обели нито дума във влака от София до Варна. Направи им впечатление, че и без това кльощавото му тяло е отслабнало още и тогава разбраха, че с Любчо нещо се случва. Въпреки настойчивостта на майка му, юношата така и не сподели нищо с тях.

  След пристигането им във Варна, баща му запази маса за вечеря в един от хубавите крайморски ресторанти. Към тях се присъедини и семейството на вуйчо му Янаки, който беше капитан първи ранг и на драго сърце щеше да се ангажира с препоръките си за Любчо. Вуйчо Янаки имаше още двама по-малки сина, които през цялата вечер се гонеха около масата, закачаха се с Любчо и на него това скоро му омръзна.

  Когато каза, че иска да се поразходи до брега, баща му го спря, тъй като точно в този момент щяха да обсъждат кога на следващия ден трябваше да внесат документите на Любчо… Капитанът каза, че ще мине да ги вземе в десет, и обеща да ги заведе до приемната на ВВУ. В този момент Любчо изведнъж осъзна, че вероятно от септември животът му щеше да се промени и той щеше да прекара следващите пет години близо до любимото море, но безкрайно далече от София и от гимназистката, от чийто образ не заспиваше по цели нощи.

  Затова момчето стана и като се усмихна леко, изненадващо добави:

  – Аз… аз май нещо размислих. Мисля, че… няма смисъл да ставам курсант…

  За момент на масата настъпи абсолютна тишина и само околната глъч даваше да се разбере, че животът не бе спрял. Лицето на Любчовия баща отначало стана сериозно, после за миг се разтегна в невярваща усмивка, а след това веждите му се извиха като два ястреба в момент на пикиране. Майка му също го гледаше неразбиращо, а честите ѝ преглъщания говореха за неудобството, което щеше да изпита, ако думите на Любчо се окажеха истина. Жената на вуйчо Янаки пък спря най-накрая да дъвче и само въртеше питащи очи ту към Любчо, ту към съпруга си.

  Пръв от този неочакван „шамар“ се свести капитанът, който допи остатъка от ракията си и дружески хвана момчето за рамото, като го попита внимателно:

  – Моето момче, ти преди малко само се шегуваше, нали тъй? Как така няма да кандидатстваш, бе?… Та нали преди само за това говореше – а морето, корабите?! Отличен плувец си, а тук и казармата ще ти се брои за изкарана! И нали съм ти казвал – на света има само два вида войски: морски и … горски! Ти от кои мислиш да си?! Пък после колко свят има да видиш, охоо! А колко приятели ще намериш и колко гаджета… – продължи капитанът, но жена му нервно го прекъсна с жест.

  Любчо се поколеба какво да отговори, но думите като че излетяха сами от устата му:

  – Не се шегувам, вуйчо. Оставам в София.

  В следващите дни почивката се точеше тягостно и Любо едва дочака края ѝ. Обратният път към София премина мълчаливо. Улиците в софийския квартал ги посрещнаха пусти и с нажежени от слънцето лица. Момчето почти не се прибираше у дома, а баща му не разговаряше с него вече цяла седмица. Затова то не се свърташе в къщи и прекарваше деня предимно в училищния двор с приятеля си Петьо, ритайки топката в неугасващата лятна жега. Вечерите двамата обикаляха кварталните кина и понякога гледаха някои уестърни по два или три пъти. Сутрин играеха на фунийки, ходеха да плуват на плажа „Република“ и скачаха до изнемога от трамплина, а през съботните дни кръстосваха из цялата Витоша.

  Междувременно Любчо научи от майка си, че по-малкият от него Влади бил приет в Английската гимназия. За момент му домъчня за себе си и за неосъществената негова морска мечта. Въпреки това, кипящата му кръв и омаята на летните ваканционна вечери не оставяха осмокласника задълго сам с мислите си. За известно време позабрави и за Невена. Започна да обръща по-голямо внимание на луксозното си колело, като закачаше по него всевъзможни светещи джаджи, хромирани тромби и огледала за задно виждане, а накрая успя да монтира върху кормилото си и миниатюрното радио, което баща му наскоро бе донесъл от Холандия.

  Един следобед, малко след като се бяха разделили с Петьо, той се прибра за малко и надяна старата си моряшка си тениска. После добави няколко помпи на задната гума на своя „Chopper“ и направи бърза обиколка на училищния двор. След това изфуча през портала и рязко зави по една от преките, която бе идеално асфалтирана. Любчо бясно завъртя педалите и вятърът забрули лицето му по същия игрив начин, както и на скутера, с който вуйчо му го поразходи из Варненския залив преди седмица. С увеличението на скоростта, чувството за свобода го опияняваше все повече.

  До дома оставаха само две тротоарни отсечки, но на последния завой, точно пред сладкарницата, срещу него изскочи автомобил. Любо рязко извъртя кормилото си, за да не се блъсне в колата. Шофьорът направи същото, само че в обратната посока и автомобилът с грохот прескочи бордюра, удряйки се в близкото дърво. Звъннаха счупени стъкла. Въпреки че избегна удара, Любо изхвърча от колелото си и тежко падна на тротоарните плочи. Дясната му скула се удари в тях, а веднага след това усети и силна болка в лакътя и в коляното си. Заедно с това се разнесе трясък, придружен с рязък звук от изкривена ламарина и счупена пластмаса…

  В първия момент Любо остана да лежи на тротоара, като нямаше сила даже да погледне към колелото си. Постепенно замайването отмина и момчето се опита да застане на четири крака, като същевременно чуваше глъчката от събиращи се около него хора. Мъже се тюхкаха заради небрежността на шофьора, жени цъкаха уплашено с език, а една от тях извика „Помощ!“. Някакъв старец започна да ругае хлапака, но бързо млъкна, след като отнякъде се появи и униформен. Велосипедът лежеше обезобразен встрани, като изпочупените му мигачи и странични огледала бяха само част от пораженията. Навсякъде по тротоара бяха пръснати и парчетата от новото му радио, а хромираната сигнална тромба бе цялата издраскана и изкривена до неузнаваемост…

  В един момент юношата чу над себе си познат глас. Зяпачите се отдръпнаха назад и той видя пред себе си Невена.

  – Моля ви, моля ви, направете ми път…. познавам го! – говореше тя, докато си проправяше път към лежащото момче. После приклекна до Любчо и с тревога огледа скулата, ръката и кървящото му коляно.

  – Невена?! – невярващо попита все още замаяният от удара осмокласник, като успя само да добави: – Невена от десети „А“?!

  – Единадесети „А“! – поправи го Невена, а после му помогна да седне и да се облегне на близкото дърво – Трябва ми риванол или кислородна вода! Никъде не мърдай! Стой, идвам сега! – засуети се тя и след миг изчезна във входа до млекарницата.

  В това време униформеният разпитваше шофьора отсреща, а той уплашено вдигаше рамене, докато показваше документите си. Невена дотича обратно само след минута, като носеше шишенца с безцветна и с жълта течност, както пакет с памук. После тя внимателно почисти раните на Любчо и му помогна да се вдигна на крака. Скулата започна да го щипе ужасно, но осмокласникът не издаде и звук. В същото време се появи и приятелят му Петьо. Стъписан от външния вид на Любо и на колелото му, той отначало също тръгна да му помага, но после се върна, за да вдигне злополучния „Chopper“ и да събере остатъците от изпочупените фарове.

  Придържан от Невена под мишница и през рамо, Любчо бавно се изправи и закуцука към дома си, който беше на не повече от двеста метра. Въпреки разкъсаната си тениска и подута скула, момчето вече пристъпяше с вдигната глава, а на лицето му дори бе изгряла усмивка. Лявата му ръка сега здраво бе обхванала талията на гимназистката и, както снегът се топи под напора на пролетния топъл вятър, така и болката в коляното на осмокласника се бе стопила. Не усещаше да го боли и лакътя, а охлузената скула изобщо не го притесняваше. Там някъде назад по улицата, Петьо със свито сърце се опитваше да събере разхвърляните чаркове от елитния велосипед на приятеля си, но Любчо видимо бе забравил и за колелото.

  Когато наближиха дома на Невена, юношата се спря и като събра цялата налична смелост у себе си, застана пред по-високата от него абитуриентка, улови с две ръце ръката ѝ, а после само рече:

  – Нататък мога и сам. Благодаря ти много!

  Невена му се усмихна по същия завладяващ начин, както и преди време, в сладкарницата. Вгледа се в изумрудено сините очи на тоя щурак, които напомняха цвета на тропическо море и същевременно говореха с нея без думи.

  После тя шеговито подхвърли:

  – Ей, „морски“ ?! Само едно „благодаря“ ли?!

  – Ами… – заоправдава се Любчо, смутен и едновременно горд, че Невена очевидно го бе запомнила от случайната им среща в сладкарницата.

  – Още ли те боли скулата? – добави тя.

  – Болеше ме, но сега вече… – каза Любчо, но не успя да довърши, защото Невена постави ръцете си на раменете му и леко се наведе към него.

  Сетне целуна два пъти промитата му с кислородна вода скула и му прошепна:

  – Ето, сега вече изобщо няма да те боли.

  Осмокласникът почти се олюля от вълнение и за миг всякаква мисловна дейност у него изчезна. Спря сякаш и времето наоколо, а когато Любчо се опомни, той погледна невярващо в топлите очи на гимназистката, които сега игриво припламваха. Те отново му се сториха като бездънни езера, в които той искаше да се потопи и да остане там завинаги…

  Сякаш четейки мислите му, Невена се засмя от сърце, смигна му леко и махна с ръка за довиждане. Когато накрая тя се прибра, Любо вдигна нагоре ръце и така изкрещя, че и Гецата, и заядливецът Ники вероятно го чуха чак в кварталната градинка. След това той тръгна обратно по улицата и се върна до ъгъла, при злощастния си велосипед. Край него самоотвержено все още стоеше Петьо, който така и не разбра причината за широката усмивка по лицето на своя контузен приятел.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Научен извод

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Тези дни, понеже скучая и от немай къде се зарових из безкрайните дебри на НСИ. За незнаещите, това е Национален Стъкмистически Институт. Там се събират всякакви данни от цялата страна и накрая се стъкмяват.

  Ся, веднага ще се намерят такива, които ще кажат, че не съм прав да го наричам така, но аз веднага ще им отговоря: „Като знам какви данни подавам аз…“.

  Винаги в началото на годината получавам писмо, в което в тридневен срок ме задължават да подам данни за всички преминали болни през предходната година. Писмото винаги е подписано и подпечатано от съответните здравни власти, и накрая винаги завършва със заплахата, че ако пропусна срока…

  Аз не знам защо не взимат данните от Здравна каса, след като през цялата година, всеки месец, съм им подавал диагнозите и ги имат наготово. Най-вероятно, за да ми е гадно и за да броя три дни, а и за да докажат, че всичко в тази държава е стъкмистика.

  По принцип, нищо не си слагам на сърце от доста време и писмото го захвърлям. Аз, ако гледах досега за всички пропуснати срокове… Подсеща ме винаги сестрата.

  – Докторе…

  – Какво?

  – Трите дни минаха!

  – Какви три дни?

  – Дето, ако не подадем отчета и…

  – И…!

  – Да, ама те минаха преди три седмици.

  – Аз ли да го пиша?

  – Не мога сама, докторе.

  – Добре, пиши.

  Взима формуляра сестрата, ама така, с желание награбва химикала, а аз започвам с голямата баданарка. Тя задава въпросите, а отговорите чинно ги нанася във формуляра.

  – Брой работещи лекари в лечебното заведение?

  – Че разрешенията на лекарите не издават ли те?

  – Те издават – отговаря ми всяка година.

  – Тогава защо питат мен?

  – Навярно не помнят, докторе.

  – Аз ли да помня, вместо тях?

  – Брой аборти?

  – 20.

  – Сякаш бяха повече.

  – Добре, направи ги 40.

  – По желание?

  – 35!

  – По медицински показания?

  – Колко е 40 минус 35?

  – 5.

  – Тогава защо питаш мен?

  – Понеже има и графа „други видове“, докторе.

  – Не съм чувал за други видове. Там пиши нула.

  – С едно, с две, с три и повече деца.

  – Отде да им знам децата аз. Пиши ги по равно.

  – 40 не се дели на 3, докторе.

  – Тогава направи ги 30 на 10.

  – Не остава за третата графа, докторе.

  – Ми, напиши тогава нула. Да не са луди на днешно време да правят три и повече деца?

  – Безплодие, докторе?

  – Пиши 5.

  – А, сякаш станаха повече, докторе.

  – Що пък да са станали повече?

  – Щото поостаряхте, докторе. Докато бяхте млад, в тази графа винаги отбелязвах нула.

  Та, чета на страницата на НСИ, че трите най-чести болести – причина за смърт, са инфаркти, злокачествени новообразувания и инсулти. Да, ама ги дали и по години.

  – Брех, мамито… – не издържах и се плеснах по челото. Истината ме заля като горещ душ – Почти всички са 70+.

  С намаляването на възрастта честотата падаше, а при деца клонеше почти към нула.

  – Брех, мамито – изрекох още веднъж, така, профилактично. – Че то е баш като при Ковида, бе.

  Но не спрях дотук.

  Поразгледах още десетки болести и винаги се забелязваше същата зависимост.

  – То, тези деца и младите не ги лови ни инфаркт, ни инсулт, ни Ковид… – направих научен извод. – И слава Богу! Навярно вроден имунитет!

  Всъщност, започнах да пиша научен труд. Търся връзката между болестите, смъртта и 70+. Ако я открия, смятайте, че на Ковида работата му е спукана, и без Нобелова награда едва ли ще ми се размине.

  .

• За новата стихосбирка на Даниела Найберг „В града на спасението“. Премиера

  .

  НОВАТА СТИХОСБИРКА НА ДАНИЕЛА НАЙБЕРГ –
  ПОЕЗИЯ НА СПАСЕНИЕТО

  Ирен Петрова,

  Bulgarkamagazine.com

  

  Новата стихосбирка на Даниела Найберг е озаглавена „В града на спасението“, но стиховете в нея са така въздействащи, че книгата спокойно може да бъде наречена и „Поезия на спасението“. Поезията по начало има силата да въздейства по много и най-различни начини, в зависимост от целта на автора. При някои (особено при по-младите) автори обикновено се търси елемент на изненада, на скандалност, понякога и на жестокост, дори отвращение от страна на читателя при сблъсъка с истинността и откровеността на текста.

  При Даниела обаче въздействието е на друго духовно равнище. Стихотворенията в книгата излъчват такова всеобхватно спокойствие на духа, че създават усещането за всеобщ мир на цялото човечество. Това са стихотворения, писани в края на лятото на тази трудна за всички година, и то за необичайно кратко време – между 29-ти август и 10-ти септември. Трудно е човек да си представи, че само за 13 дни у един поет могат да възникнат толкова много моменти на проникновение, че от тях да бъде съставена цяла книга. Но фактът, че мястото на писане е Созопол, този така необикновен крайморски град, в който душата като че ли попада в друго измерение, обяснява тази свръхконцентрация на вдъхновението.

  И, за да Ви убедя във всичко, което казвам, споделям няколко стихотворения от книгата. Но преди това Ви каня на премиерата, която ще се случи онлайн на 6-ти декември, от 21 ч. българско време ТУК.

  

  Даниела е подготвила изключително проникновен музикално-поетичен пърформанс заедно с композитора Людмил Крумов, който е написал музика специално за стиховете, превръщайки ги в музикални истории. Ще чуем гласа на Даниела, който сякаш твори тук и сега стиховете, вместо да ги рецитира. А ето и няколко късчета от „В града на спасението“.

  Всяко стихотворение има своя собствена музика, която някак повлича читателя и го кара да се носи в ритъма му, попадайки в един красив паралелен свят, в който мигът става вечност, а вечността се превръща в блаженство. Вълни, ефирно нежни изгреви, недокосвани миди, среднощен рок в съседния бар, ритуално потапяне в морската вода – всички тези елементи на перфектната почивка носят още по-голямо значение, когато са изписани на листа. И изведнъж времето се скрива някъде, тялото и духът са в неопределена възраст, ако се опитам да я назова, със сигурност ще допусна грешка, но във всеки случай, носещи лекотата на едно най-сетне щастливо битие, достатъчно, за да засити всички сетива. Това са стихове за всички малки, едва забележими чудеса в света и краткото ни съществуване, които някак убягват на погледа, а тъкмо те са бисерите, за които си струва да се живее.

  ***

  Самото море
  Самото потапяне на пръстите на краката
  Самото потапяне
  в един свят на приливи-отливи
  мини човешки живот
  Сизиф хоризонтален
  е вече пролог към стих
  или най-малкото
  ведро начало
  на един слънчев ден
  в края
  на лятото.

  ***

  Септември
  Изгрев
  Снощен рок
  В Jinny Bar
  Прясно кафе
  Едно истински свежо
  Начало
  Ритуално топване
  Без да влизам навътре
  И молитви да се справи света
  С това дето е
  И онова
  Което ще бъде

  Всъщност стихът дойде по-напред
  Сега го дописвам
  Щастлива
  И мокра.

  ***

  Това място ме храни
  със смокини и стихове
  вече толкова много години
  И така съм свикнала
  с аполонските дарове
  И така ги искам
  че през септември
  сама море съм
  жадуващо
  своя прилив.

  ***

  За да кацне при теб стих
  трябва да станеш рано
  да отвориш прозореца
  да се огледаш
  за тънките сребърни крила
  пеперудени
  да се полюбуваш…

  А дали ще дойде при теб нов стих
  или крила докосвали други
  си остава тайна
  Неразгадано чудо.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  Даниела Иванова-Найберг е родена в София през 1963 г. Завършила е Българска филология, Философия и Културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Има хореографска специалност от Института за музикални и хореографски кадри в София, а докторска степен (етнохореология) от Института за изследване на изкуствата – БАН (2010 г.). Автор е на стихосбирките „Мирис на вода“ – на български и английски език (2004; 2005), „Последната неделя на септември“ (2011) и „В ухото на раковината“ (2016), както и на изследването „Съставът за народни танци като културно явление в България“ (2011). От 2010 г. живее в САЩ, където работи активно с българските културни организации в Сиатъл и Портланд. Изнася лекции в различни институти, участва в международни научни форуми, публикува статии, есета и стихове. Създател е на „Глаголницата“ – общество за поезия и литературна проза.

  .

• Баба Мата и Ламята

  .

  Разказ от Златка Колева

  

  Баба Мата тръгна за горната махала с тръпчивия вкус на стипца в гърлото, сякаш бе глътнала кошница несдъвкани дюли. „Това да преглътнеш – мислеше тя, – онова да преглътнеш, и накрая пръстта те изяла цялата.“ Изоставеното училище беше във високата част на селото и в него баба Мата бързаше да иде, преди да е паднало слънцето. Старицата гледаше безмълвните къщи по пътя, мърмореше нещо и току вдигаше ръка към челото, правеше кръст и се вайкаше, ще рече някой, че я бяха наели за оплаквачка. „Божке, Бащице небесен, вземи гнева си от нас и ни дарувай милост!“ Тежкият товар на гърба й превиваше тялото ничком като последен поклон пред деня й. Отколе горната и долната земя се бяха слели, злото шеташе сред хората и, както и да се молеше старицата, не можеше да сложи стобор пред него. Нижеха се дни на дребни ядове, катурна се поредното лято и обърна последната надежда за видело време. Слънцето светеше по принуда само горе, на високото, за ниската махала на селцето не стигаше.

  Всички заминаха, за отвъдното, за големия град, за някъде другаде, бяха останали само десетина ялови бабички, коя от коя по-криви, със сухи утроби като изсъхнали ниви. Баба Мата странеше от другите, не й се слушаха думи за болести. То, малко ли й бе животът, жива болест, тъй си се раждаш с нея, търсиш лек, кротуваш, хортуваш молитви, пък сетне паднеш, пък си идеш. Тъй бе писано от време оно, тъй се пренасяха думите, ще гледаш деца и пилци, ще тичаш да редиш спомени, а дюлята, ако е дадено ще огрее дома ти, ако ли не, ще ги ражда червиви. Ех, отметна забрадка старицата, цял един живот тежеше на гърба й, сякаш в торбата й нямаше печени пилци и погачи, а надежди. „Надеждите тежат най-много“ – заключи тя и спря да почине.

  Откакто плъзна черната мълва, че горе, в счупеното училище, се е свряла триглавата ламя, баба Мата живна изведнъж, съвзе се от унеса на края си, разшета се, помете всичко, пра и глади месали, чисти и лъска посуда, отвори широко прозорците, да помете въздухът застоялата пара на къщата. Най-после й дойде случаят, най-после старицата се усети смислена, сякаш от нея зависеше идното на селото. „Да, дочаках те!“, приказваше си сама бабата и трескаво се суетеше подир къщните работи, като да предстоеше велик празник. Тъй е. Цял живот старицата имаше вземане-даване с тая ламя, едната й глава погуби баща й на фронта, втората изяде мъжа й и му взе нивите, третата прокуди в далечни земи децата й. Най-после старицата се бе престрашила да застане очи в очи с нея, да побеседват, с добро да я нагости и изпроводи, да си отдъхнат живи и мъртви, да закърпят наново школото, че да се учат дребни деца на науки. Чисти баба Мата и си нарежда словото, па като млъкна, четирийсет дни и четирийсет нощи не яде, не спа, дума не жертва за суетни помисли, четирийсет дни кандило пали и реди: „Божке! Бащице небесен, отдръпни гнева си от нас и ни дарувай милост!“

  Свърши обета си старата и напали огън, погачи, месо за курбан приготви, пилци опече, от пиле мляко събра и тръгна…

  „Ламьо – ще й рече бабата, – похапни си, почини си, па си иди. Нямаш ли си баща и майка, нямаш ли си сестри и братя, никой ли не рони сълзи за тебе? Тъй е редно, Ламьо, тъй му е редът, кой откъде е да си иде.“

  Видело бе още, горе не мръкваше, дали школото си светеше, макар пусто и счупено, или ламята бе глътнала слънцето, та търбухът й огряваше половината село, баба Мата не знаеше, но едно я радваше – на светло ще нареди месалите, ще нахрани врага си, ще го благослови за из път.

  Старицата стегна забрадката, вдигна отново дисагите и закрета по билото – примамливо слънчево, готово да я погълне.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Новата власт

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  

  Пъдарите постепенно изчезнаха от живота. Появиха се пазачите. Едно е да пъдиш, друго е да пазиш. Второто звучи по-цивилизовано. Пъдар, който наистина пъди, съществува все още в света на моите детски спомени. Викаха му бай Атанас, или просто – Насе. Бил е връстник на баба ми, защото в една и съща година тръгнали на училище. Когато баба вече завършила седми клас, Насе все още бил във втори. Там си и останал за цял живот. Баба казваше, че бил малко улав, но добродушен. Като станал юноша (леле, с каква купешка дума го нарекох!), цял ден се разхождал с една сопа из овощните градини и нивите около града. Гонил с нея врабците и гаргите, да не кълвят семената и плодовете. От сутрин до вечер обикалял по угарите. Хората не го закачали. Оставяли го да събира, каквото му трябва, из полето, за да се прехранва. По едно време даже правел сам плашила и ги бучел по полята. Тичал си улавият Насе с тоягата и на никого лошо не правел. Хората даже престанали да го забелязват, докато един ден Насе изчезнал въобще. Тук Насе, там Насе – няма го и толкоз. Времената били толкова напрегнати и тъмни, че изчезването на Насе бързо престанало да занимава хората. Попът ги успокоил, че докато не чуят клепалото да бие на умряло, значи е жив.

  Един ден камбаната забила силно и тревожно, но за нещо друго. В града бил слезнал от гората партизански отряд. Всички граждани трябвало да се съберат на площада. Уплашени, хората се нареждали около един камион, чиято каросерия била приспособена за трибуна. Завили сирени, чули се изстрели и едно мощно „Ура“ ударило като камшик събралата се тълпа. Появили се партизаните, препасани с патрондаши, и всеки носел по една пушка на рамо.

  Гледали те строго слисания народ и заели позиция около трибуната. Командирът пръв скочил на платформата и изнесъл пламенна реч за победата над фашизма, за светлото бъдеще, което предстои, за отвоюваната в сурова борба с врага нова власт, която сега принадлежи на народа. Един по един се изказали и другите партизани. Говорили едно и също, и размахвали юмруци към притежателите на новата власт. Накрая командирът казал, че ще говори и един представител на народа. Няколко души вдигнали късокракия Насе и го качили на трибуната.

  За първи път му се случвало да се изтъпанчи пред съгражданите си. Значи не бил безследно изчезнал, шушукали си хората, а е отишъл при шумкарите. Как се е случило това, останало загадка. Маркс, Ленин и Благоев, Насе със сигурност не е чел, така че не идеологията го е отвяла в гората. По-вероятно е било да се е заблудил, докато е гонел свраките, и така да се е озовал там, където и не е знаел. Прибрали го другарите и ето ти сега Насе – партизанин. То си е казано: “…попаднал на хора и станал човек”. Свалил каскета от главата си и притеснено го мачкал с двете си ръце. Понеже нямал трета ръка, се изказал без да размахва юмрук, но произнесъл незабравима реч, която се помни и до ден-днешен, много след като си е отишъл от този свят. Та, пъдаринът-партизанин тогава рекъл:

  – Я не сам веке оня Насе! Я сам бай Атанас, от новата власт! – И нахлупил кепето.

  Последвали бурни ръкопляскания, подети от другарите, и Насе отново бил свален на ръце от историческата сцена на онзи славен 9-ти септември на 1944 година. Великите мисли на човечеството са казани или от гении, или от идиоти. В този случай – от улавия Насе. Новата власт го назначила за пазач на ТКЗС-то. Той бил нисък и кривокрак, накуцвал, поради прекаран в детството рахит, и носел вълнена войнишка униформа, дори и през летните жеги. Мундирът му бил без нашивки и копчета, на главата имал каскет с козирка, а на краката – гумени галоши. През рамо бил преметнал шмайзер, празен патрондаш препасвал хилавите му гърди, а в ръката държал голяма дървена сопа. С една дума – карикатура на своето време. Обикалял пак бившите градини и поля, но знаел, че вече „не е оня Насе“.

  Често, в топлите летни следобеди, баба ме водеше на разходка. „Хайде – казваше тя, – да пообиколим чифлика“ – тоест нейните бивши градини и ниви. Тя е една от първите, които доброволно подарили земята си на новата власт. Не е имала друг избор и е осъзнала навреме, че срещу ръжен не се рита, защото дядо е бил по това време в Белене, където по-късно починал като враг на същата тази нова власт, извоювана от бай Атанас.

  Един есенен ден обикаляхме ябълковите бабини градини. Бяха се народили много червени ябълки. Клоните, натежали от плода като бременни невести, се опираха до земята. Поисках да си откъснем ябълки, но баба ме спря и рече:

  – Недей, чедо, опасно е. Аз ще ти набера.

  Доближи най-близкото дърво и погали плодовете му. Стори ми се, че бързо изтри и една сълза. Не откъсна ябълка, а се наведе и събра няколко от падналите на земята. Целуна една от тях и ги зави в престилката. Тогава се чу дрезгавият глас на пъдаря:

  – Стой! Не мърдай! Ще стрелям, твойта мама фашистка. Хвърляй ябълките. Крадец!

  Баба тръгна към мен, без да се обръща. Във въздуха профуча сопата на пъдаря и я удари в гърба. Баба се свлече на земята и ябълките се разпиляха около нея. В следващия момент се появи бай Атанас, подскачайки като пъдпъдък с кривите си, рахитични крака. Вдигна сопата и рече важно:

  – Яка е, пущината. Не се троши лесно от враговете на народа! – Събра разпилените ябълки и ги напъха по джобовете на униформата си. – Няма да те арестувам. Айде, от мене да мине.

  Остави баба да лежи на земята, без да го е еня, и отмина. Така баба беше помилвана. До края на живота си страдаше от болки в гръбнака. Те бяха само част от много други, с които я дари новата власт. Никога повече не пожелах любимите ми есенни ябълки. Засядат ми пущините на гърлото и до днес.

  Отново е есен. Сергиите на пазара са пълни с ароматни червени ябълки, а площадите – с уморени протестиращи. Искат хората смяна на властта. Историята е доказала, че всяка една власт, дори и имперска да е, се заменя от друга. Важното е кой рахитичен бай Атанас ще държи сопата на новата власт.

  ·

• Г*зната форма на Ковид

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Тази вечер седим и си пием ичкийката в любимото заведение, а моите приятелчета като отворили една тема… Знаете колко много са специалистите по Ковид в момента! Четат по цял ден във Фейсбук и са станали същински мангъровци.

  – Имало две форми – изцепи се единият. – Носна и гърлена.

  – И…?

  – Ако те хване носната форма – добре. Все пак, носът е далеч от белите дробове. Хремичка, това-онова, и…

  – Давай за гърлената форма!

  – Е, там вече мама си трака.

  – Как така, мама си трака?

  – Така, как​?

  – Ужас! – обади се и трети.

  – Ужас не, ами… – подсили съмненията му и всезнайкото.

  – И всички ли умирали?

  – Всички не, ама…

  – Значи, почти всички!

  – Тогава, да се молим – намеси се и мълчащ дотогова.

  – То, да се молиш, ама файда…

  Настана мълчание. Всички в този момент започнаха да изричат наум най-силните си молитви, за да ги хване точно носната форма, а не гърлената, че там „мама си тракало“. Бях сигурен в това! Нищо че бяха пияни! Никъде не е споменато, дали Господ чува или не чува молбите на пияните.

  – Докторе, кажи нещо, де – обади се някой накрая, с надежда в гласа.

  – Че какво да кажа? – не му останах длъжен.

  – Как какво да кажеш?

  – При толкова много специалисти…

  – Е, стига, де! Пак почна.

  – Аз ли съм почнал?

  – Винаги говориш така, на айкъръ.

  – Затова гледам да не говоря.

  – Не говориш, ама понякога трябва.

  – Не искам да говоря на айкъръ.

  – Например, в Общински съвет трябва да говориш, а ти само мълчиш.

  – Там само се червя.

  – Защо пък?

  – Щото е пълно със специалисти като вас. Като отворят уста и…

  – Ох, докторе…

  – Кажи си мнението, де – запротестираха и тези, които не бяха се обаждали дотогава.

  – Добре, но на ваша отговорност.

  За втори път настана мълчание. Бавно отпих от питието си. После, за да подсиля сюблимността на момента, поех вилицата в ръка, замезих и сладко замлясках.

  – Кажи, де… Кажи!

  – Момчета… – почнах отдалече. – Вие всички сте обречени!

  – Как така?

  – Защо?

  – Защото сте болни от гъзната форма на Ковид.

  – Ама…

  – Като гледам как ви е шубе…

  Та, сега ме мъчи екзистенциалният въпрос – трябва ли всяка вечер да си отварям устата? Не, Ковид не ме мъчи. Затова гледам да мълча. Отворя ли уста, всички си тръгват обидени, а за мен винаги остава гъзната форма – бъркам в джоба и плащам.

  .

• В Чикаго бе представена “Сънебродница”

   

  Михаил Цветански: Тази поетична книга е сбъдната мечта. В Америка Човек трябва да има големи мечти.

  

  На 7 ноември т.г. в Чикаго бе представена “Сънебродница” – нов поетичен сборник на Михаил Цветански с илюстрации на Василен Васевски. По-долу ще намерите репортаж за събитието – текст Снежана Галчева („България Сега“), видео и снимки Петър Стаматов (Еurochicago.com).

  

  Когато страхът се настани в душите ни, любовта отстъпва. Вярата и Надеждата се притулват някъде там, в ъгъла й, изтласкани от завладелия ни ужас. Но нищо и никой не могат да спрат свободата на мисълта и да забранят на душата да празнува, окъпана от Светлина. Изкуството е това, което носи и вярата, и надеждата, и светлината, защото „животът е кратък, а изкуството е вечно“. В тези дни и месеци, в които светът преживява трудни моменти, един такъв празник за душата бе срещата на българската общност в Чикаго, на 7 ноември 2020, с двама утвърдени автори и то не само във ветровития град – поета Михаил Цветански и художника проф. Василен Васевски.

  

  Поводът за срещата бе новоизлязлата стихосбирка на Михаил Цветански „Сънебродница“, в която, заедно със стиховете, се предлага и естетиката на художественото майсторство – книгата е умело съчетана с импресиите на художника. Неслучайно част от стиховете са инспирирани от картините, а художникът е вдъхновен от стихове на поета, за да сътвори някои от творбите си. Така словото оживява в картините, а форма и цвят допълват написаното.

  

  Домакин и организатор на събитието бе център „Българика“ в Маунт Проспект – едно място, в което се дава изява на българската културна общност в Чикаго и се провеждат интересни събития. Срещата бе съобразена с изискванията на мерките за сигурност, което не попречи на присъстващите да се насладят на създалата се атмосфера. Книгата бе представена от Снежана Галчева – председател на Салон за българска култура и духовност, която запозна аудиторията с авторите, със съдържанието на книгата, както и с дълбоко емоционалната и неспокойно търсещата личност на поета. Самият той сподели радостта си от това, че „Сънебродница“ вече не е само мечта, а се е появила на бял свят, въпреки неговите съмнения и страхове. Благодари на всички, които са помогнали да я има тази книга – на хората, финансово подпомогнали този проект, на редактора и специално на Василен, който е не само оформител, но и му е помогнал да открие най-точното заглавие. За да я има „Сънебродница“ в този вид, особена заслуга има и майсторът на четката. Василен също сподели своето задоволство от появата на книгата. За него този общ проект е бил съвсем естествен, защото познанството им с поета е от години. Време, през което разбирането им за изкуство е кристализирало в създаване на стихосбирката.

  

  Много интимно-творческа атмосфера се създаде със зададените въпроси към поета. Той отговори откровено и развълнувано. Според него големите хора трябва да имат и големи мечти. А къде по-добро място от осъществяването на тези мечти от мястото, където живеем – САЩ. Отговори откровено и на въпроса къде повече се чувства в свои води – в реалния или измисления свят на поезията, и как поддържа равновесието на живота между двата свята.

  

  Накрая поетът изненада всички, а, както той каза – най-вече себе си, с това, че съвсем естествено „грабна“ китарата и изпълни няколко авторски песни. Да, защото изкуството няма граници – той освен, че е ваятел на словото, душата му е отворена и за музиката. Но тъй като за поезията не се говори, а се слуша, имахме удоволствието да чуем избрани стихове от „Сънебродница“, в изпълнение на поетесата Калина Томова и актьора Красимир Андонов. Харизматичното присъствие и глас на актьора помним от почти всички знакови събития, провеждани сред българската общност през годините в Чикаго. А лиричният глас на Калина накара картините от стиховете да оживеят.

  

  Тези няколко часа бяха едно бягство от реалния свят – бягство в магията на поезията, музиката и красотата на словото. Защото само чрез изкуството можем да запазим фантазията на детското в нас и да го съхраним в реалния свят. За неповторимата атмосфера в тази вечер допринесе и великолепната музика, изпълнена на цигулки от Теодора и Десислава – чаровното дуо – „Туин Виолас“. Не за първи път те радват българската културна общност в Чикаго с професионалните си изпълнения и артистизъм.

  

  Накрая си казахме едно „Наздраве“ за непреходните неща в живота, но разбира се и за именника – Михаил, на когото честитихме имения ден малко по-рано, но за това пък от сърце!

  

  ––––––––––––––––––––––-

  Михаил Цветански (Ekstasis) е роден в гр. Стара Загора през 1970 г. Има юридическо образование. Житейските лабиринти на българската демокрация го отвеждат до изворите на поезията. Има публикувани над 600 стихотворения в творческите сайтове „Откровения“ , „Стихове БГ“, „Хулите“, „Буквите“, както и публикации във вестниците „Словото днес“, „Стандарт“ и „Уикенд“. Участник е в алманах „Любослов“, годишно издание на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, творчески съюз, основан през 2010 г. в град Чикаго с основна цел да популяризира българската литература в Америка и по света. Участвал е в творчески сборници с благотворителна цел като „Черга пъстроцветна“, алманасите „Тракийска лира“ ,“Огоста“ , сборникът „Българското слово на литературния глобус“, списание „Литературен свят“ и други.

  Първата му стихосбирка „Петата стихия“ излиза през 2014 г. От 2017 г. Михаил Цветански живее и работи в Илиноис, САЩ. Член е на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, и на Салона за българска култура и духовност.

  За поезията и за света на нейния автор, който е цял един космос, никога не са достатъчни думите, за да се даде оценка на написаното. Защото всеки поет е една неизбродима вселена от чувства и вулкан от емоции. Вселена, събрала полюсите на времето и необята на пространството. Много често поетът е този, който сънува живота си и живее в сънищата си. Който броди и наяве, и насън по неведомите пътища към душата си… За да намери отговор на незададени въпроси, да потърси смисъл и решения. И тази „Сънебродница“ на поета Михаил Цветански е точно това – изкрещяни до заглушаване викове, които отекват в душата и се връщат като ехо, преродени в стих. Заглавието на поетичната книга не би могло да бъде по-точно, защото то е в унисон с изстраданите откровения в нея. Лирическият герой на автора е и влюбено момче, и харамия, и философ, който съпоставя две реалности – материалната и духовната. Заедно с това той неистово търси онзи брод, който ще го отведе до истините, които търси.

  Михаил Цветански е личност, неподвластна на установени норми и закони, творец с ранима душа, който иска да раздава и получава любов и топлина. За да може светът да стане по-добър, животът ни по-красив, а дните ни осмислени. Независимо че от доста години живее в Чикаго, САЩ, той носи в сърцето си като болка от рана и мелодия на песен спомена от своето детство и всичко, свързано с родината. Основната свързваща нишка, която преминава през цялото съдържание на поетичната книга „Сънебродница“, е любовта – към жената, към по-слабия, към принадлежност към род и родина, към предците ни, оставили костите си по бойни полета. Поетът е с истинско преклонение и почит пред жената – дар и творение на Природата. С особено откровение и истинска възхита създава нейния образ в стиховете си – от нежното докосване и кротостта на ангел до благословена стихия, в която са събрани всички природни сили. Много рядко в съвременната ни поезия можем да усетим такова възхищение пред жената, истинско рицарско благородство в отношението към нея и копнеж за духовна и физическа близост. Той е щедър на обич и възторг, раздава се докрай и сега, защото сърцето му казва, че „утре може да няма, днес светът е любов“. Поетът открива красотата в дребните жестове, в поглед и усмивка, в капките на дъжда и очарованието на залеза. Неговото „босо момиче“ е като приказна фея, което носи очарованието на любовта и радостите на обикновения ден /“Босото момиче“/. В душата на поета има простор и той се стреми към него, готов е да стане небе, в което да полетят птиците /„да беше птица, станал бих небе“ /“Да беше …“/. Жадува за свобода и песен, устремен е към онези висини, към които само сърцето знае пътя и го води, неподвластно на разум и логика.

  В своите поетически откровения Михаил Цветански излиза от рамките на делничното и очертанията на физическите пространства. Защото за мечтите няма граници. Усеща вселената като храм, в който властват други закони, а любовта е над всичко. Достига и по-далеч – до философията на сътворението, където противоположностите са неразривно свързани в едно всевечно цяло – кръговрат, движение и надмогване, за да открие истините, които търси – „една борба във вечно Цяло“ /“Ин и Ян“/. Другото проявление на любовта е това, което поетът влага в отношението си към хората. Разбрал е, че много по-ценно е да даваш, отколкото да получаваш, защото в това е истинското удовлетворение – „любовта е реката към извора, любовта щедро дава на другите“. Да подариш една мечта или надежда понякога е по-потребно на човека, отколкото да го нахраниш с хляб. Затова неговият лирически герой „спретва“ магазин за мечти и в пакетче слага надежда за всеки – премерено, по човешки. Защото и хората сме като птиците – те винаги намират как да се изхранят, но са им нужни крила и небе, за да летят.

  Наред с удоволствието от поезията на Михаил Цветански, „Сънебродница“ ни предлага и естетиката на художественото майсторство. Книгата е умело съчетана с картини на художника проф. Василен Васевски. Той е утвърден художник, университетски преподавател, който от години живее в Чикаго. Тук през 2007 г., заедно с няколко свои колеги, основава и ръководи групата „Български художници зад граница“, която с дейността си през годините показва едни от най-добрите черти на съвременната българска емиграция. Така групата става притегателен център и за американските ценители на изобразителното изкуството, като спомага да се запознаят с нашата история и култура. Василен Васевски е участвал в много самостоятелни и общи изложби в България, Северна Америка и Европа. Но той е не само майстор на багрите, но и ваятел на словото. В неговите разкази от сборника „До твоя праг – преди да остареят чувствата“, освен повествование, има и много поезия.

  В „Сънебродница“ словото оживява в картините на Василен, а форма и цвят допълват написаното. Загадъчните линии и нежни извивки в картините, както и меките тонове и цветови гами, кореспондират с поетичните послания на поета. Неслучайно част от стиховете са инспирирани от картините, а художникът е вдъхновен от стихове на поета, за да сътвори някои от творбите си. Изключително прецизният подбор на картини и стихове не само говори за естетиката на двамата автори, но и засилва художественото въздействие върху читателя. Вярвам, че съвсем скоро всеки сам ще се убеди в това, когато разтвори тази книга. Когато, заедно с двамата автори, преброди светове и вселени, които са побрани между страниците ѝ.

  Снежана Галчева

  .

• Гечето

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Гечето беше петгодишен сополан, облечен в стари дрешки, закусващ понякога с отпадъци от кошовете за боклук. Той не помнеше мама и тате, защото от бебе го бяха захвърлили в района на южната гара. Една студена януарска сутрин старият Гечо го беше намерил, увит в завеса от перде. Той го прибра в бракувания вагон на един глух коловоз, където се подвизаваше в момента, и започна да се грижи за него. Дори сам да нямаше какво да яде, намираше малко хляб и от него правеше попара на бебето. Така неусетно го отгледа и малчуганът започна да придружава Гечо в ежедневните му обиколки из квартала и града. Гечо го нарече на своето име и всички след това започнаха да ги наричат Малкото Гече и Големия Гечо. Двамата нямаха документи, не разполагаха с пари или имот, но смятаха квартала край гарата за свой ареал. Разделяха го само с уличните кучета, които зимно време се събираха на глутници. Понякога бродягите спяха в празни пътнически или товарни вагони, друг път в някоя забравена от години от собствениците си кола на пуст паркинг, а се случваше и под открито небе да нощуват през лятото. Винаги на заспиване Гечо пееше на детето: „Когато бях овчарче и овците пасях, бях много благодарен, макар и сиромах…“. Сиромахът пееше вярно и, макар гласът му да бе дрезгав, Гечето заспиваше с усмивка.

  Тази есен Гечето носеше здрави обувки и прилично палтенце. Гечо коментираше, че народът май се е замогнал, щом в контейнерите за смет вече се намират съвсем здрави дрехи, обувки и дори непокътната храна. Сутринта Гечо помоли детето да излезе само и да потърси нещо за хапване в боклука, защото го боли кръстът и не може да се мръдне. Малчуганът тръгна и започна да проверява контейнерите за боклук по улиците. Постепенно се увлече и премина границата на ареала си. Насочи се към централната част на града, където богатствата в боклука бяха повече. Пред една луксозна кооперация Гечето забеляза как уличен котарак се опитва да измъкне цяла скумрия от контейнер за смет. То приближи, но котаракът го изгледа нагло, без да пусне плячката си. Гечето се огледа и грабна захвърлена дръжка от подочистачка. Смело цапна котарака по гърба, който скочи във въздуха и измяука ядосано. Рибата падна в казана и се наложи малчуганът да се катери, за да я извади. Удивителното бе, че скумрията се намираше в найлонова опаковка, която не бе отворена. Гечето я сложи в раничката на гърба си и продължи към площада на центъра. Отдалече чу звуците на акордеон и те го привлякоха като магнит към себе си. На пейка, встрани от пощата, бе седнал стар, небръснат циганин, с акордеон в ръцете. Гечето застана пред музиканта и се заслуша. Репертоарът на уличния музикант се състоеше от няколко танга, валсове, хора и ръченици. Върхът на изпълненията му обаче бе „Батальонът се строява“. Вероятно циганинът като млад бе служил трудовак в казармата, защото преди да изпълни култовото парче изръмжа пресипнало:

  – Специален поздрав за всички, дето са ходили войници, и най-вече за трудоваците!

  Той запя доста фалшиво, но на Гечето му се струваше прекрасно. Изглежда на същото мнение бяха и три улични псета, защото доближиха музиканта и клекнаха да слушат. Към края на песента едно от кучетата проточи врат и започна да вие. Двама-трима минувачи наоколо се засмяха и отминаха, без да пуснат и стотинка в шапката на музиканта. Циганинът свали акордеона, постави го встрани до себе си и запали цигара. Със светнали очи Гечето дойде до инструмента и с почерняла от мръсотия ръчичка го погали.

  – Харесва ли ти? – запита циганинът.

  – Много! – прошепна детето.

  – Гледай и се учи! Някой ден може сам да станеш музикант!

  От този ден Гечето не престана да говори за акордеона. Непрекъснато питаше Гечо колко пари трябва да съберат, за да му купят акордеон на старо, и все сравняваше стойността на инструмента с останалите скъпи предмети край тях. Старият Гечо се видя в чудо. Двамата едва се изхранваха с отпадъци, но желанието на детето да свири беше толкова силно, че започнаха да събират хартия, желязо и пластмаси, за да купят акордеон. Предаваха вторичните суровини и събираха левче по левче, в една ламаринена кутия от бисквити, която Гечо винаги носеше със себе си. Така, след около година, почти събраха нужната сума. И сигурно щяха да купят акордеон за малчугана, ако не бяха пристигнали в квартала двама нови клошари. Започнаха да се засичат с тях край контейнерите за смет и дори успяха да се скарат. Една сутрин Гечето откри старо мъжко палто, с пет лева в един от джобовете на дрехата. Подаде ги на Гечо, но в този момент до тях приближиха новодошлите и единият от тях грабна банкнотата от ръката на детето.

  – Дай парите! – кресна Гечо.

  – Ей сега ще ти дам едни пари! – отвърна единият клошар и удари Гечо с юмрук по лицето. Замаян от удара, Гечо падна, а другият клошар започна да го рита. Гечето го хвана за крака, но силите му бяха твърде малки, за да попречат на жестокия побой, който последва. По едно време кутията с парите издрънча на земята. Единият от клошарите я отвори и като видя парите, хукна да бяга. Другият го последва, а Гечето започна да дърпа Гечо за ръкава, за да го изправи.

  Няколко седмици след това Гечо лежа в един стар вагон, а малчуганът се грижеше за него. Когато синините по лицето и тялото на Гечо започнаха да изчезват, а счупените му ребра да болят по-малко, той започна да се изправя и разхожда наблизо. Един ден стана и пожела да ходи из града сам. От него ден двамата се разделиха и всеки обикаляше самостоятелно квартала. Живееха, както по-рано, само дето Гечо мълчеше почти непрекъснато и гледаше с мътни, уморени очи. За честта на двамата несретника трябва да отбележим, че никога не бяха крали нищо в живота си.

  Тази ноемврийска сутрин беше паднал скреж и изсъхналите треви край линиите и вагона бяха побелели. През последните дни Гечо се губеше по цял ден, без да донесе нищо за прехранване. Той едва влачеше краката си и имаше вид на смъртник. Сега се насочи към голямата, оградена с ковано желязо къща, пред която винаги паркираха три еднакви, черни джипа. Гечо знаеше, че собствениците са престъпници, защото из квартала хората шушукаха за тях. Той внимателно бе разгледал къщата и знаеше, че навсякъде има камери за охрана и наблюдение. Бе забелязал и друго. При слънчево време един от охранителите сядаше на пейка пред големия гараж и свиреше на акордеон. Инструментът бе изящен и вероятно много скъп. Днес слънцето напече, но едва към обяд се почувства топлината му. Охранителят, облечен в черно яке, се показа и седна да посвири, както друг път. Гечо това и чакаше. Обиколи улицата и мина от горния край на къщата. Преди това бе сложил в ъгъла на оградата един картон, пълен с пластмаса и гума. Сега запали клечка кибрит и я пусна в картона. Хартията се запали и Гечо хукна обратно. Стигнал до другата ограда, видя как охранителят оставя акордеона и хуква към ъгъла на отсрещната ограда. На двора излязоха още двама охранители и всички се спуснаха да гасят малкия пожар. Всъщност, от пластмасите и гумата се вдигаше много дим, който създаваше илюзия за голям пожар. Гечо се вмъкна през отворената врата на гаража и грабна акордеона. Учуден от тежината му, той побягна, куцайки с единия крак. Бягаше не към вагона, където спяха с детето, а към близките лозя. Там понякога преспиваха в една запусната барака. Стигнал до нея, той се вмъкна и потули инструмента в единия ъгъл. Покри го с една стара мушама и натрупа разни стари дрехи отгоре му. След това бавно закрачи обратно. Вечерта почти не яде. Само се усмихна за пръв път от много време и каза:

  – Ако нещо се случи с мен тия дни, бягай оттук, момчето ми! Иди в оная барака в лозята, дето спим понякога, и ще намериш нещо там! Вземи го и се махни от този град! Иди в някой град край морето! Там е по-топло през зимата и има по-щедри хора. Вместо да запалиш свещичка за грешната ми душа, понякога пей моята песен за овчарчето!

  Макар Гечето да го разпитва, той повече не продума. Рано сутринта пред вагона спря един от черните джипове и от него слязоха трима охранители. Видели от камерите кой е откраднал акордеона, за тях не бе трудно да го открият. Влязоха във вагона и изхвърлиха малкото Гече навън. Бавно и методично започнаха да удрят Гечо, като го разпитваха къде е скрил инструмента, но той мълчеше и само се усмихваше. След час охранителите се махнаха. До вечерта Гечо агонизира и накрая издъхна. Гечето отиде до районното управление на полицията и извика полицаите. В началото те не му обърнаха внимание, но когато в отчаянието си детето започна да плаче с пълен глас, те се принудиха да проверят сигнала му. Намериха трупа на Гечо и след малко една линейка го прибра. Останало само, Гечето напусна вагона и се насочи към бараката в лозята.

  Десет години след това едно трио улични музиканти забавляваше туристите, встрани от величествената Саграда Фамилия. Барселона бе град, в който животът бе интересен и през деня, и през нощта. Това бяха двама млади мъже и едно момиче. Единият младеж свиреше на китара, другият – на акордеон, а момичето пееше. Удивително бе това, че тримата бяха музикални виртуози. Край тях се събираха огромни тълпи туристи и възторжено ръкопляскаха при изпълнение на музикалните пиеси. След изпълненията щедро пускаха банкноти в разтворения калъф на китарата. Накрая акордеонистът винаги завършваше с обръщение към слушателите на български език:

  – Тази песен е за Гечо, моя спасител и светец! Мястото му е в тази величествена църква наблизо, но понеже никой не е чувал за него, сега ще ви изпея за сбогуване неговата песен!

  Туристите не разбираха какво казва красивият млад музикант, но когато от акордеона прозвучаваха тъжните звуци и той запяваше „Когато бях овчарче…“, от очите на някои започваха да се стичат сълзи. Те разбираха, че това е песен, изпълнена с много болка и още повече обич, а това напълно стигаше да направи деня им по-добър.

  .

• Бели коне

  

  .

  Тези бели коне
  Накъде отлетяха във времето
  Тези бели коне
  С изтънели, изящни копита

  Потанцувайте с мен
  Докоснете на вятъра стремето
  Отворете света
  И ръката на Бог ще ме вдигне

  Мои бели коне
  Мои малки пътуващи облаци
  Колко път извърнах
  А все още не мога да стигна

  Там до звездния пир
  Светлината сънува отломъци
  Мои бели коне
  В потъмняла от времето снимка

   

  Мариана Христова

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук. тук.
  

  .

• Нова книга на Красимир Бачков

  .

  Сборникът „НОВЕЛИ“ на КРАСИМИР БАЧКОВ, който съдържа 40 творби и ще излезе от печат в началото на следващата година, вече може да бъде поръчан в електронен вариант в Amazon. Краси Бачков е добре познат на читателите на нашето издание, негови разкази са част и от литературните сборници с творби на български автори от различни страни, публикувани в Еврочикаго, които излязоха в последните години. Желаем искрено успех на новата му книга.

  

  Ето какво пише самият автор за новия сборник на стената си във Фейсбук:

  „ДЕСЕТАТА МИ КНИГА ВЕЧЕ Е ФАКТ! Сборникът с новели е готов и качен за продажба в Амазон, благодарение на д-р Виктор Хинов – писател, лекар и изключителен приятел от САЩ! Може да се закупи за 3 $ (три долара) в електронен вариант. Книжното тяло ще издам в началото на 2021 година и ще е добре преди това всеки, който иска да купи книгата, да ми пише на лични! Книгата съдържа четиринадесет новели и се състои от 400 страници. Така ще знам какъв тираж приблизително да поръчам.“

  

  Следва Предговорът към новата книга на Красимир Бачков, който е написан от Виктор Хинов:

  Недейте да четете тази книга!

  Хора като Красимир Бачков не трябва да бъдат допускани до литературата по никакъв начин. Неспособни да опишат фантастичните светове на елфи и гоблини, нито намиращи в себе си сили да възпеят любовта в цялото й съвременно многообразие, сияеща във всички цветове на дъгата, Бачков и подобните му елементарно описват това, което виждат наоколо. В Новелите на този, ако мога така да се изразя, писател, ще контактувате с магазинерката от кварталния магазин на ъгъла, ще пиете една ракия с местния клошар, ровещ в кофата ви за боклук, ще побъбрите с младежа, който живее в стаичка на тавана на кооперацията ви и никой не знае с какво се занимава. В тези новели е пълно с рибари, шофьори, учители и учителки, домакини и жени, оправящи се сами в живота, полицаи и полицайки, мутри и администратори.

  Изобщо, огледайте се наоколо. Бачков, по някаква странна причина, вместо да пише за благородни милиардери, нашественици от звездната система на Бетелгейзе или за човека, който имал тринайсет пола, всъщност описва всички нас. Той описва как отиваме сутрин на работа, как се караме в автобуса, как ни уволняват и намираме работа пак, как емигрираме и се завръщаме от емиграция – не много по-богати, но малко помъдрели, как се влюбваме и ревнуваме, как обичаме и предаваме, как ядем и как пием.

  Тази болезнена, бих казал, пристрастеност на Бачков към истинския живот, към хубавите и лошите неща в него, може да подлъже неизкушения читател да се откъсне от виртуалното общуване в социалните мрежи и да заговори не, дай си Боже, с момичето, с което пътува в автобуса за работа вече трета година. Такова поведение може да доведе до подкопаване устоите на цивилизацията като цяло. Ако всички вземем да си говорим един с друг, да си пием ракията в реално време и в истинска кръчма, да се обичаме не чрез емотикони и СМС-и, а като зайчетата, птичките и пчеличките, какво ще стане с всичките интернет милионери, с цялата обслужваща ги армия компютърни специалисти и работници в кол центрове? Какво, кажете ми, ще правят милиард китайци? Ще спрат заводи, ще фалират банки, ще обеднеят кумирите и лидерите на цялото просветено човечество.

  Не, приятели. Бачков не е просто една безобидна, заблудена душа. Той е конник на Апокалипсиса, маскиран като безобиден учител по рисуване, с писателска дарба. Да, дарба! Защото описанията на нашия свят, излезнали из под перото му, са толкова неподправени, героите му – толкова истински, любовта, която описва – толкова естествена и ситуациите – толкова човешки и душевни, че могат да изкушат и Кончита Вурст да реши най-сетне да си махне ли брадата, или да си сложи панталони.

  Не четете Новелите на Бачков! Даже не поглеждайте към корицата, защото, видите ли снимката на писателя на нея, широкото му добродушно лице, с открития му и честен поглед, неминуемо ще се подлъжете да погледнете първия ред! А от него до края на света – такъв, какъвто го познавате, има само една крачка! Не се подлъгвайте! Не го четете!

  .

• Пун джеб

  .

  Новела от Тодор Христов

  

   

  Седях с моето семейстово до печката. Цялата земя беше покрита със сняг. Валеше на парцали, а в низините страхът се носеше заедно с мъглата. Ръка за ръка, превземаха, но и често бяха отблъсквани. Играещите пламъци ме върнаха в спомените.

   

  ОТБОРЪТ

  Много лек ден, фееричен. Сякаш се носехме над тежката, пълна със страх мъгла, и мечтаехме за изкуство. Дали не бяхме едни глупави, страхливи оптимисти, оправдаващи се с духовност и вяра. Уж над другите – по-умни от другите, а те ни се подиграваха, присмиваха, правеха същото, което и ние. Това са лошите, а ние – добрите.

  Буцев беше най-голям, после батко Пепи, аз и Жоро – Гопето. Бяхме родени през около десетина години. Една малка, разбита команда, но пък весела. Борехме се с нещо, което може би не съществуваше. Звяр! Враг! Постоянно се страхувахме от собственото си „Аз“. Оплаквахме се, мрънкахме! Това беше типично за представители на България.

  Ако се оплачеш на американец, той ще те отбягва, но тук беше обратното. Ние живеехме от мъката на другия.

  Та, четиримата и още много като нас, бяхме отбор.

  Живея в Испания. Имам двама сина, една дъщеря и прекрасна жена; тук сме от осемнадесет години. Живеем прекрасно! Само като се сетя как се мъчихме в България и се потискам! Кошмар, тегоба и много страх! Това беше България – едно беззъбо плашило! Децата често ме питаха:

  – Татко, защо плачеш?

  Не можех да им кажа точно, затова написах тази история.

  Та, четиримата се захванахме с един проект, правехме изкуство и арт инсталации. Цели три години ни отне да възстановим една стара къща, в която направихме галерия, а и точно толкова време ни отне да навием Жоро да бачка с нас. На третата той започна да пише книга. В началото на проекта Гопето си мислеше, че го експлоатираме и искаме нещо от него; мина време, докато го приласкаем – батко Пепи беше цар в това. Ние бяхме отбор неслучайно! Допълвахме се, въпреки че всеки беше различен от другия. Отбор пък се наричахме, защото целта беше ясна за всички, дори без да сме говорили за нея, но по-късно ще стане въпрос за това.

  Жоро беше най-мнителен, безкрайно много пъти лъган, разочарован многократно. Иначе – интуитивен, сензитивен, прям, истински човек. Долавяше всяка нотка спекулация, а съмнението беше най-силното му оръжие.

  Аз нямах особени качества. Имах едно и то бе достатъчно – трудолюбие.

  Петър, бате Пепи – добър до безсъзнание. Той беше най-добрият ни играч! Начетен, хитър, мъдър, Пепи правеше добри планове, съчетани с разплитане на невъзможни възли.

  Буцев – мозъкът. Журналист, който имаше цялата информация на света.

  Мнителни, с хитрост и план за действие, подплатени с много информация – нашият неорганизиран, решителен отбор беше готов да нанася удари на врага. Целта, накратко казано, беше – поне отчасти да разберем, защо съществуваме?

  Може би това бе въпросът, който всеки си задава толкова често, колкото и не може да си отговори.

  Събрахме се първия ден. Няма да забравя да спомена и другите съотборници, които бяха много важни за нас – Тали, Дамара, Цвети, Мони, Финдо и още много други.

  Тогава, когато живеех в България и разработвахме този проект, бях много щастлив, не колкото сега, но много щастлив. Интересното в случая е, че се бяхме събрали само хора с различни философии за живота. Всеки възприемаше света по различен начин, но не можеше да отговори на вечния въпрос. Част от въпросите, засегнати от отбора, бяха: „Защо сме Българи? Защо точно ние? Какво точно значи Българин?“.

  Събрахме се първата вечер в клуба, бяхме над тридесет човека. Всички заедно избрахме Буцев за говорител и разпоредител. Тъй като беше най-голям, най-информиран и с най-много житейски опит, но и отличен анализатор. Той винаги разглеждаше темите в различни аспекти, отвътре-навън, от темата към гледните точки, та и от паразитите на темата към самата нея. Именно затова, той даваше думата и се грижеше за реда в залата. Дотук добре! Това беше последното, за което се разбрахме, и то може би отговаряше донякъде на един от въпросите – „Какво е българин?“. А отговора – „Не работи добре в екип“ сложихме под графата с въпроса. Беше напредък, доста голям при това. Имахме вече малка част от отговорите на въпросите. След петата среща някак си се разбрахме, един след друг да изложим накратко възприятията си за света, а другите да записват и след това да споделят мненията си, и да се аргументират, разбира се. Това, че сме различни, беше толкова ценно. Всеки от нас беше толкова цветен, разкошен, прекрасен; ако бяхме еднакви, нямаше да има смисъл да се събираме, да обсъждаме, а може би и да сме живи! Щяхме да сме просто едни сиви, еднакви, оцеляващи, но не и живи същества. Трябваше да се осъществим в този живот!

  Първи изложи тезата си Жоро Русия. Само да допълня – всеки от нас имаше прякор! Пряк път до човека, това доокрасяваше пъстротата на уникалността му.

  – Според мен… – започна Жоро и продължи да излага тезата си около пет минути.

  Накратко, той във всичко и във всеки виждаше само хубавото, затова и постоянно беше усмихнат. Никога не го бях виждал намръщен. Това пък беше повод Буцев да се намръщи, той беше винаги по средата – уравновесен и умерен.

  След Русия, стана Гопето. И той беше уникален! Гледаше втренчено към нас в залата, носеше листове и всички си помислихме, че ще говори повече от час. Но, уви! Той каза само:

  – Нямам мнение по въпроса!

  После се изсмя с глас! Така, както само той си може! Цялата зала избухна в смях, заразена от неговия. След това всяко нещо се обръщаше в смях, в майтап и лигавщина. Само Буцев беше сериозен и намръщен, не изчака достатъчно и закри после поредната вечер на дискусии. Само той нямаше прякор.

  Направихме доста събирания и след тридесетото Буцев не издържа, и ни заяви най-официално, че няма да участва в това, и че не иска да ни вижда повече. Тръгна си и наистина повече не дойде! Трябваше някой да заеме мястото му, но никой не се осмели да поеме тази отговорност. Това ме накара веднага да добавя в графата под въпроса „Кои са българите?“ – „Българите не обичат такъв тип отговорности“. Това пък беше тема, която засегнахме по-късно.

  Излезе една вечер Жеко. Огромен мъж, канара! Той каза точно, кратко и ясно:

  – Моята филисофия за живота е следната! Страхът е това чувство, което те кара да стоиш в старото, лъжливото, познатото. Спира те да влезеш в новото. Страхът е пречката за нас. Когато детето се сбогува със страха, колелото тръгва без помощни колела. Това е!

  Залата започна да ръкопляска! Всички се съгласиха, дори Буцев да беше останал, щеше да е съгласен. След Жеко излезе жена ми Наталия. Тя имаше сто процентна теория за всичко и я защитаваше до последно. Повече усещаше нещата, отколкото имаше информация.

  – Според мен, има основни, важни събития, които ни се случват в живота. Те са ни предначертани; начинът, по който ще достигнем до тях, обаче, е нашата свободна воля. – Тя даде и пример: – Ние избираме дали ще караме по магистрала или по второкласен път, но и двата маршрута минават през едни и същи градове, те са там и ние не можем да ги избегнем.

  Нищо не можеше да я убеди в обратното, а може би и останалите от българския отбор – също. Всеки защитаваше само своето и отхвърляше чуждото, къде с аргумент, къде без. Това беше моментът, в който отбелязахме отговор в графата под въпроса „Какъв е българинът“ – „Човек с мнение! Човек с характер!“. Всички в залата бяха чели какви ли не книги – за прераждания, регресии, на източни и американски психолози, проимперски книги, загадки и тям подобни… Буцев би ги изхвърлил директно в боклука, само виждайки корицата, и книгата щеше да направи последен опит за полет, озовавайки се в кофата за смет. И по-добре! Дойде и моят ред на микрофона. Засегнах точно това, че повечето книги на пазара служат за объркване на читателя, а не да го накарат да мисли. Точно обратното. Когато наготово ти е дадена информация, та дори философия, ти спираш да мислиш. Но моята философия остава само моя.

  После излезе отпред шампионът по мислене, Иван Манев – Мъната.

  – Здравейте на всички! Казвам се Иван Манев…

  Той сподели, че още от ранна възраст ни обездвижват и ни учат как да не мислим, че цял живот повтаряме чужди мисли и фрази. Той твърдеше, че всяко нещо може да се докаже математически и всеки сам може да стигне до истината. Мъната е уникален мъж, шампион по мислене, по гребане и по философия. Той проверяваше всяка една дума и нейното значение. Когато Иван говореше, всички бяха възхитени, колко е усмихнат този човек. Друго интересно негово твърдение бе, че засегна и тялото.

  – Здрав дух в здраво тяло.

  Опитах се да го оспоря, но без резултат. Мъната научно обясни, че няма как да е здрав духът без здраво тяло. След Иван Манев погледнах към батко Пепи. Той седеше и гледаше най-отзад, беше сложил единия си крак върху другия, а юмрука – под брадичката.

  – Батко Пепи, ти си – подканих го аз.

  – Ц… Ц… Не искам – отговори умислен той.

  – Айде де, Пепка, моля те – упорито продължавах да го подканвам. Той бе от хората, които, като решат нещо – край, точка. Обичах хората с характер, а в залата имаше точно такива. Безхарактерните биха се съгласили с всичко, нямаше да е интересно. Нямаше да стигнем до отговорите на въпросите, които бяхме поставили.

  Една от тезите, доста интересна и много различна, беше Финдовата:

  – Станислав Илиев – Финдо, за тези, които не ме познават…

  Така започна той. Едва ли имаше човек, който да не го познава. Толкова харизматчен, толкова енергичен, красив българин. Дядо му бил първият поп в село Панчарево. Финдовото възприятие беше уникат. Той вярваше в себе си. Уникален, много, много различен и цветен, винаги открояващ се в тълпата. Но къде ли е Ахилесовата му пета? Това пазеше в дълбока тайна. Станислав дойде само да изкаже твърдението си и тръгна нанякъде. Винаги бързаше. Това беше неговата сила, той сякаш се надпреварваше с времето и май побеждаваше на този етап. Финдо ме запозна с човек, който говореше само в рими. Това бе Боби – Картинката, чиято „задочна“ философия беше поезията.

  Ще споделя само още една философия, която е на бате Венци. Философията на шегата. Той се шегуваше и обръщаше всичко на гавра – независимо на каква тема го попиташ, колкото и сериозно да е. За него нямаше нищо сериозно. Всичко беше една голяма шега. Уникално!

  Случайно или не, срешнах едно момиче. Запознахме се на хорото на един сбор. Зададох й въпроса:

  – Как виждаш живота?

  Румяна, с прякор Засмяна, отговори:

  – Като танц, забавление и смях.

  Отпуснат бе проект и всеки от нас трябваше да участва срещу определена сума. Една година мина в разговори и спорове, докато всеки от нас изкаже теориите си, но проектът пропадна. Много бяхме разочаровани. Не открихме съвършенната формула за живота, изпокарахме се и проектът се провали!

   

  БЯГСТВОТО

  Нещо в мен не спираше да ме гложди. Исках отговори на въпросите! Разочарован, седнах с жена ми в едно заведение и шеговито попитах момичето зад бара:

  – Какво е за теб животът?

  – Пържени картофи със сирене! – отговори тя.

  Засмяхме се и в този момент видяхме друга наша позната. Веднага й зададох същия въпрос. Получих не по-малко интересен отговор от „Картофките“, а именно „Грабеж“.

  – Животът е един и трябва да извлечеш максимума от него! – получих като допълнение на отговора. Интересно!

  От целия проект остана таблицата с някои от отговорите на въпроси и листата бяха в джоба ми. Извадих ги. Донякъде бяхме отговорили на въпроса „Що е българинът?“. Взех таблицата и тръгнах да я лепя на един стълб в селото. В този момент видях Марио – Комарио.

  – Комарио, какво за теб е животът, пич?

  Бъдещата надежда по гребане и мислене ми отговори кратко:

  – Безсмислица!

  Уникално! Просто и уникално! Хванал листата в ръка, останах безмълвен! Хвърлих някои от отговорите в коша, при източните философии, американските психолози, аналитици, империалисти, националисти и фоби. Прибрах се, разочарован от цялата история, и казах на жена ми:

  – Събирай багажа, отиваме в Испания! Продаваме всичко! Къщата, колите, вещите си и се махаме! Тук с българите няма оправяне! Скапано е! Всеки си знае неговото! Нищо не става!

  На Наталия също не й харесваше животът в БГ и много се зарадва от идеята. Тя отдавна искаше да емигрираме. Пуснахме къщата в брокерски сайт, отървахме се от всичко останало. Избягахме! Доста обнадеждени!

   

  ЧУЖДА

  Кацнахме в Мадрид с доста пари. В интернет бяхме харесали едно селце, близо до столицата. Никога не бяхме ходили там. Никога не бяхме ходили и в Испания, но знаехме, че там живеят свободни хора. Близо месец живяхме в хотел, докато оправим документите на къщата. Всичко мина гладко. Нанесохме се и бяхме по-щастливи от всякога!

  – Забравяме всичко! Трием старото и започваме начисто! Тук е нов свят!

  Това бе новият и прекрасен свят, за който бленувахме. Савършенната материя! Още след нанасянето си в къщата се запознахме с всички съседи, а на втория ден си купихме кола и отидохме до Мадрид, да пием кафенце. Хората бяха усмихнати, свободни – изглежда. Усещаше се интернационалният дух. Гледайки това – прекрасната архитектура, усмихнатите хора – извиках:

  – Здравей, живот! – Засмяхме се с Талката и си продължихме разходката.

  Беше фантастично! Всичко, за което сме мечтали! Нямахме проблем със закупуването на къщата, нито с покупката на колата. Направи ни впечатление колко уредено е това, но си бяхме забранили един на друг да споменаваме за България. Така и стана. Всеки тайно сравняваше старото и новото, но никога не изказваше на глас нито сравненията, нито липсите. Това оставаше някъде вътре в нас. Мина доста време, живеехме все така прекрасно, усмихнато и мога да твърдя – лесно. Тали забременя! Уникално! Почнахме да мислим име на детето и се скарахме за първи път! Изброявахме стотици имена. Но как, как да се казва? Отново, искахме или не, се върнахме на тези забравени или не въпроси. Името на всеки от нас носи философското начало. Повечето хора, незнаейки това, кръщават децата си, чули случайно по телевизията името на някой авторитет, спортист или певец! Исках нашето дете да носи достойно име! Да не се срамува от него! В тези дни нарушихме обещанието си да не споменаваме повече България! Започвахме разговори, прерастващи в караници, може би прихващахме от нрава на испанците. Обмисляхме да го кръстим с испанско име. Беше решено!

  – Детето ще бъде гражданин на света!

  След това решение преживях най-тежкия месец в живота си. Не можех да спя! Не ядях! Не казвах на жена ми, но към края на месеца ми пролича. Разболях се! Тя ме питаше постоянно:

  – Какво има?

  Аз мълчах! Мислех, че това просто е временно състояние, че ще мине, че децата ни ще живеят в „новия-стар“ свят! Правехме всичко това за „светлото бъдеще“, то обаче се превърна в „тъмно настояще“. Състоянието ми се задълбочаваше и не можех да приема факта, че детето ми ще носи не българско име! Това ме побърка! След като разбрах, че „светлото бъдеще“ е утопия, всичко нагнетявано дълбоко в мен избухна! Разплаках се с глас! Плачех за България, жена ми – също, а уж си имахме всичко! През сълзи се върнах назад във времето! Спомних си за един случай там и го казах на глас:

  – Седяхме в заведение, когато попитах Дейвид – Дамара, какво за теб е животът. А той ми отговори: “Животът за мен е необясним, Тоше, а ако някой ти даде отговор на този въпрос, значи е тъп на галош, а човекът е едно животно!“.

  Сълзите ни преминаха в смях! Грабнах телефона, наруших и отмених семейната спогодба „Никога да не общуваме с никого от БГ!“.

  – Ало, Дамар! Як шамар! Как си, бе? – почнах да се смея.

  – Ей, идиот, леле, леле, леле! – почна да се смее отсреща Дамара.

  – Дамар! Как сте? Що сте?

  – Е… бачкам, направих си сервиз и отделно морга за коли.

  – Аааа, още ли се занимаваш с това?

  – Е, знаеш как е! Вие?

  – Ние сме много добре, но малко се скарахме с Наталия!

  – Защо?

  – За името на детето ни. Бременна е!

  – Е бреее, а честито, ще черпиш! – отново започна да се смее.

  – Е надали! Ще ти пратя чипс по куриер! – И двамата се смяхме дълго по телефона. После Дейвид ми предложи нещо уникално.

  – Кръсти го Кубер!

  – Кубер, еййй, уникат, човек!

  – Дааа, да!

  – Ще се казва Кубер! Точно! Айде, чуваме се Дамар! Чао!

  – Чао!

  След разговора с Дейвид заявих най-тържествено на Талката, че синът ни ще се казва Кубер, ще носи българско име! Тя беше очарована, тъй като знаеше историята на кхан Кубер. Така и стана! Роди се детето ни! Дойде с името си! След две години жена ми пак зачена, нямаше смисъл да говорим за име. Тя остави избора на мен. Второто ни дете се роди – момиче с името Невена. Третото не почака много. Скоро дойде на бял свят и Терес. Така животът ни в Испания продължи и бяхме подсигурени, получавахме добри пари. Аз рисувах на улицата в центъра на Мадрид, припечелвах достатъчно, за да издържам всички. Жена ми се грижеше за децата. Живеехме добре. Всичко в Испания беше уникално уредено и подсигурено. Рисувах на площада и си задавах въпроса: „Защо дойдохме тук?“. Избягахме, защото е по-лесно, защото е по-хубаво в материйката. Има здравеопазване, образование, има всичко и е достъпно. Измъчва ме мисълта, че е лесно да избягаш, а трудно да останеш. Бягат слабите, силните устояват. Рисувах и взимах по тридесет евро за портрет. И в БГ взимах толкова, само че там имах по един на месец, а тук по десет на ден. Отделно организирах малки изложби и изкарвах още доста.

  Хората бяха добри, доста отворени, усмихнати, различни и цветни, позитивни. В този цветен разкош започнах да се чувствам празен и слаб. „Аз“-ът ми не можеше да приеме факта, че е слаб, че е избягъл, че е на лесното.

   

  ТАЙНАТА

  Имах една тайна, която ме измъчваше, откакто бяхме дошли в Испания. Мразех тайните и нямах други, освен тази. Време бе да я изкажа!

  – Наталия!

  Тя се стресна. Винаги, щом я нарека с цялото й име, става въпрос за нещо сериозно.

  – Кажи, Тоше! – едва промълви тя.

  – Трябва да ти кажа нещо! Когато тръгнахме от България, аз си взех шепа пръст от двора на село. Сложих я в единия джоб на панталона и в багажа. След кацането ни в Мадрид заших джоба, а след време го зарових в двора на къщата ни. – Наталия стоеше вцепенена, а аз продължих: – Исках да имам част от България тук! Пазех това в тайна, но вече искам да ти го кажа.

  – Пълен джоб с пръст! – едва промълви тя, гледайки все така озадачена.

  – Да!

  Мълчахме повече от час и се гледахме. След този час, обаче, тя се разплака. Чак на следващия ден ми каза нещо доста невероятно! Тя била направила същото!

  Недоумявах, как е възможно това?! Случайна неслучайност! Веднага отидохме на двора!

  – Къде го зарови? – попитахме се едновременно и пак в един глас казахме: – Точно тук!

  Озовахме се на метър един от друг. Копнахме с лопатата и извадихме и двата джоба, пълни с Българска земя. Чудехме се как така и двамате сме го направили. Обяснихме си го с факта, че заедно бяме гледали едно видео с бесарабски българи, които идват на екскурзия до България, а на връщане си взимат по шепа пръст, за да им я сложат в гроба, когато починат.

  Седнахме двамата на дивана, всеки с по един джоб земя. В този момент дойдоха децата. Попитаха ни какво е това. Спогледахме се и отвърнахме, че е игра. Детска игра. Те поискаха да играят на нея. Трябваше да измислим нещо веднага! „Изобретателни!“ – бих добавил в графата на онзи списък, който изплува в съзнанието ми.

  – Елате на двора. Ще скрием пълния джоб, а вие трябва да го намерите.

  Така подлъгахме децата. Забавлявахме се доста! Децата започнаха всеки ден да искат да играят на тази игра, която нарекохме „Пун джеб“ – в превод от шопски диалект – „Пълен джоб“. Колкото повече играехме, толкова повече се сещахме за това как ние играехме като малки в българските гори, как пасях кравите на баба и дядо в пасищата на Плана планина. Как карахме колела до късно; щурците, мухите, криениците. Все повече се връщах към кошчето за боклук, където беше списъкът с качествата на българина. Сетих се какъв слабак и страхливец съм. Да оставя Род и Родина, и да ги заменя с лесното битие. Изведнъж извиках към децата:

  – Дайте джоба тук!

  Те говореха и двата езика. Казах го на чист български, но бесен! Бесен на себе си! Никога не ме бяха виждали така. Взех джоба, хвърлих го с всичка сила през оградата и изревах! Извиках побеснял:

  – Българияяя! Да живее Българияяя!

  Точно след няма и минута, една патрулка спря пред вратата на двора. Джобът се бил пръснал в главата на възрастна жена, но само я бе уплашил. Съставиха ми солидна глоба, докато всички се смеехме със сълзи. Полицаите гледаха странно и, ако имаше глоба за смях, със сигурност биха ни я съставили. Така остана само другият пълен джоб.

  Гледайки джоба, оставен върху печката в хола, се сетих за стар приятел в село Панчарево. Веднага му набрах номера, който, незнайно защо, не бях изтрил.

  – Ало, Симоне! – казах плахо, чудейки се дали е със същия номер.

  – Ало! Да!

  – Как си? Тошко е!

  – Кой Тошко? – Той винаги говореше бавно, делово, много спокойно.

  – Художникът съм. Твоят учител! Помниш ли ме?

  – Ооо…. Да! Сетих се! Добре съм. Ти?

  Бях забравил колко е умерен. Навремето в селото всеки си мислеше, че нищо не става от това момче, и чеп за зеле, но аз бях сигурен, че е много умен и талантлив. Въпрос на време беше да изгрее и неговата звезда.

  – Монка, добре сме, много.

  – Е… аз си имам бизнес.

  – Ехе, браво!

  – Да! Не станах художник, не ме приеха в академията, но пък си направих скромна фирма и си работя в нея. Няма значение каква е.

  – Браво, Монка! Бях сигурен, че един ден ще успееш! Браво!

  Бях се чул с Дамара и той ми бе споделил, че Симон ходел само официално облечен с бомбе, а хората, които преди си мислеха, че няма да успее, сега му завиждали. Един ден Дамара видял момчето да се задава срещу него. Симон свалил бомбето си, кимнал и му се усмихнал, после извадил маркови цигари, запалил и издишал пушека нагоре, както само той може. Дамара винаги долавяше тези малки детайли. Много се зарадвах, че това момче е успяло, тъй като го смятах за талантлив българин.

  Все по-често си мислех за кошчето за боклук и за това как хвърлих ядосан списъка с качествата на българите. Бяхме стигнали до извода, че ние сме индивидуалисти и че в отбор ни е трудно. Всеки има свой диалог с духовния свят, а има и такива, които нямат диалог с никого, но определено са индивиди. Българите никога не се доверяват напълно, те винаги се преструват на толерантни, но не са. Толерантността им стига до момента, в който проучат отсрещния индивид, било чужденец или себеподобен.

  Взех лист хартия, започнах да пиша всички изводи, за които се сетих: „Българинът е широко скроен“; „Българин е титла и не всеки роден от българи е българин, тази титла трябва да се заслужи“; „Чужденец може да стане българин и българин може да стане чужденец“; „Българинът е усещане и призвание“. След като възстанових част от списъка, го сложих точно под джоба, пълен с родна земя. После се замислих за другия списък с отговорите на въпроса „Какво е животът?“. Прииска ми се да ги обединя в един – един от всички, изказани по онова време философии и възгледи. Взех лист хартия, започнах да пиша, но… нищо, доникъде. Смачках листа и го хвърлих този път на двора ни.

   

  ЦВЕТНА ФИЛОСОФИЯ

  Мина малко време и отново се загледах в пун джеб, сетих се за един познат и неговата философия. Тя гласеше:

  – Живеем в свят, който е изграден на база насилие и страх. Колкото повече страх и насилие има, толкова по-малко красота и любов, и обратното. В света на страховете има йерархия, точно и ясно структурирана, а при любовта няма структури, няма „по“, няма „най“.

  Много ми хареса това възприятие и го записах, припомних си отговорите и на българите в онази зала, започнах да ги записвам отново, всеки един детайлно. Спомних си още, че се бяхме събрали само особен тип хора, различни, цветни, а неособените са скучни, сиви мишки, участващи в най-големия проект на света – живота. Особняците като нас мислеха, разсъждаваха и не оставяха някого да манипулира съзнанието им. Не се доверявахме, не се подчинявахме, не се изкушавахме по лъскавите стоки наоколо, а и не ни беше страх толкова. Страхът е сивота. Мишо сиво!

   

  МАЗАНЕ

  Забелязах, че оградата на двора отвън има нужда от лек ремонт. Отидох до магазина, купих вар и веднага започнах да подмазвам пукнатинките. В това време при мен дойде една съседка – испанка, доста заможна. Заговорихме се. Попита ме дали съм майстор и дали може да ме наеме. Отговорих й, че няма как да стане.

  – Аз съм българин и никой няма как да ме наеме.

  Тя се изсмя и сподели, че българите в Испания били само работници и строители. Продължихме да говорим и на жената й стана интересно, зададе ми въпрос:

  – Защо не продаваш времето си?

  Беше доста интелигентна и начетена. Казах й, че за мен парите не са фактор, че всичко хубаво е безплатно. Тя се опули (казано по нашенски), а следващата й реакция бе да се засмее подигравателно, сякаш искаше да ме провокира. Веднага разбрах какъв тип човек е. Тя беше от онези, различните, които аз разбирах, а те мен – не. Започна спорът! Бях водил стотици подобни, но на един неин въпрос не можах да отговоря.

  – Защо мажеш с тази вар, нали е купена с пари?

  Останах безмълвен, а тя победоносно си тръгна, качвайки се на последния модел известна марка лимузина. Минаха месеци, докато формулирам оговор, така че богаташката да ме разбере, защото аз за себе си го имах. Бях измазал вече оградата, но изкарах количката, направих си кафе и зачаках. След два часа жената мина с колата си, но не спря. Много ме хвана яд, че си загубих деня. Знаех, че нейната философия си е нейна, а моята – моя, но все пак исках да й „натрия носа“. Разпитах къде живее, селото не беше голямо. Написах бележка и я пуснах в пощата й – „За красивата богата дама от бедния глупав българин! Аз ползвам материята, а ти се уповаваш на нея!“

  След този ден, когато и да минаваше с колата покрай нас, извърташе главата си на другата страна.

  След като „натрих носа“ на испанката, веднага ми изплува философията на един приятел, записах я: „Философията на пластелина. Ако човек няма скелет, базиран на ясни принципи, на които да прикачи знания, той е човек от пластелин“. Имах толкова много тези! Цяла тетрадка, пълна с различни възприятия. Взех записките, сгънах ги на две, после на още две, разших джоба, пълен със земя, и внимателно сложих сгънатата тетрадка вътре. Още по-внимателно приших отново джоба, след което го върнах върху старата печка. Почувствах се значим! Бях довършил проекта от миналото, а и имах една България в стар джоб! България, изпълнена с човешки мисли! Удовлетворен, отидох до стаята ни, а там видях жена ми и трите ни деца, сгушени на леглото! Легнах до тях и от вълнение не можах да мигна! Върнах се още по-назад във времето, когато бях млад, на около двадесет и пет години, още надъхан, буен, неосъзнат. Просто правех нещата, които виждах от някого или които някой ми кажеше, и действах. Копирах без да мисля много. Доказвах се пред другите и най-вече пред баща ми.

   

  ВОДОВЪРТЕЖ

  Заспал съм – чак захъркал. Сънувах хиляди българи в народни носии, с тъпани, гайди, кавали, гъдулки. Всички се държахме за ръце, смеехме се! Уникална музика! После сънувах възрастни, самотни хора, чийто деца са избягали в чужбина! Избягали да търсят лъскавото и сигурното! Слуги на чужденците, а чужденците, направили системите си за тях, винаги приемаха ратаи. Плачеха възрастните хора, възпитали и отгледали децата си, а после ги подарили на обетованите земи. Една женичка, плачейки, ми говореше: „Какво си нямаме? Какво ни липсва, сине! Имаш си къща, имаш си земя, имаш си храна и топлина!“

  Събудих се, плувнал в пот. Казах си и заключих:

  – Осемнадесет години съм в Испания! Стоп машина! Прибираме се в къщи!

   

  ЯДКА

  Преди да тръгнем за България, изхвърлих всичко в кофата. Взехме само пун джеб и възгледите на цветните хора в него. Не можахме да мигнем! Къщата исках да подаря на работници българи, наши момчета. Казах им:

  – Пичове, аз се прибирам, вие бачкайте. Елате само да ви подаря къщата!

  Те се изпокараха на чие име да е. Изгоних ги! Подарих я на едно сираче от селото. Уникално испанче! Трябваше да поправя грешката! Факт, е че глезеното ни поколение обичаше лесното. Бях глезен и, когато се сблъсках с живота, избрах лесния път – бягството!

   

  НАЗАД-НАПРЕД

  Връщахме се назад към родината. Родната красавица! Бяхме заделили парички, а имахме и каравана, в която щяхме да живеем с децата, докато се установим. Така и стана. От Испания до нас, минахме през много държави и градове. През целия път се питах: „Защо съществуват въобще държави?”. За различни хора и етноси е ясно, както и за различните култури и традиции. Държавните структори, обаче, ми идваха в повече. По пътя обсъдихме къде в България искаме да живеем. Като млад бях ходил в Родопа планина. Хората там бяха добри и там ми харесваше. Това ме накара да се замисля, че не страната, не градовете, а хората са тези, които създават средата. След влизането ни в БГ, потеглихме към Родопите, там на място щяхме да решим къде ще заживеем. Сетих се за едно селце – Момчиловци.

  – Момчиловци? – Името само ми излезе от устата.

  – Къде е това, Тошко? – попита ме с интерес Талката.

  – Ще видите, карам право натам!

  Теглехме караваната с една стара кола. Стара трошка, но със стил. Няма да забравя лицата на децата, когато млад шофьор ни засече и звучно ни напсува през отворения си прозорец.

  – Ах, как ми липсваше това! – викна жена ми.

  – И на мен! – Засмяхме се с глас.

  Смяхме се и на други подобни ситуации, които определено не липсваха. Пристигнахме! В Момчиливци беше уникално, закътанко там, между боровете, населено само с християни. За разлика от околните села. Беше ме впечатлила историята на селцето. Навремето българите не искали да сменят вярата си и турците решили да запалят всичко. Така и станало, но огънят спрял точно пред църквата „Света Богородица“. Турците се изплашили и селото останало и до днес християнско.

   

  СЕГА

  Сега живеем в село Момчиловци. Не се срамим да се наречем Българи! Вече знаем и какво значи това! Не това, което пише на личния документ, а това, което сме ние. Ние сме отбор или поне част от нас. Всички, които участвахме в проекта с философиите, и които не си проговорихме после, бяхме българи и бяхме отбор, въпреки че не общувахме. Само като се сетя, че търсех перфектната земя и материя, ме хваща яд! Какъв глупак съм бил!

  Докато се разхождахме, ей така, цялото семейство, видяхме на една полянка гайдар. Отидохме при него, послушахме го, искахме да си поговорим, но той не пожела да общува с нас. Странно! Попитахме в селото за него. Разказаха ни, че живеел в отдалечена от селото къща, с жена си и четирите си деца, които бил осиновил. Зачудихме се още повече, защо не пожела да поговори с нас. Събудихме се на следващия ден съвсем рано, явно от чистия въздух. Гайда свиреше на вратата.

  – Кой свири, Тали? – зачуден, но и вътрешно знаещ отговора, попитах жена си.

  – Сигурно онзи гайдар. – Явно и тя имаше същото усещане.

  Чу се провикване измежду звуците на гайдата:

  – Станахте ли, испанците!

  – Станахме, станахме! – позасмяхме се с Талката.

  – Ако не сте, сега ще ви събудя – усмихна се широко гайдарят.

  Поканихме го да седне, направихме му чай и се заговорихме. Имаше какво да си разкажем. Станахме си близки за много кратко време. Ние му разказахме нашия живот, а той – неговия. След сладкодумията го помолих да посвири. И наду гайдата юнакът, и заговори пущината.

  – Много въздух бере! – каза той.

  Ние, целите настръхнали, плачем и го гледаме като в транс, децата – и те като замръзнали. Изсвири, що изсвири и понечи да си ходи. Помислих си, че трябва да му дам пари. Бръкнах в чантата, извадих двадесет лева, потупах го по рамото и му ги бутнах в ръцете. Човекът се обиди, хвърли парите и се намръщи. Тръгна си! Седнах на стола, замислих се и си рекох:

  – Искам философията му!

   

  ГАЙДАРЯТ

  Тръгнах веднага да търся гайдаря. Накрая го намерих.

  – Извинявай, човек! Не исках да те обидя! – искрено му се извиних.

  – Простено ти е! – отговори с плътен, спокоен глас той.

  – Може ли да те попитам нещо, гайдарю?

  – Може, испанецо! Питай!

  – Какво е за теб животът?

  Гайдарят млъкна и седна на тревата. Аз изтръпнах, помислих, че пак съм го обидил. Извадих от торбата си пун джеб, след което му разказах за проекта и цялата история. След моята изповед, гайдарят ми зададе въпроса:

  – Защо ти е земя, когато вече си вкъщи?

  Прав беше! Вече сме вкъщи! Отидохме до една рекичка с красив каменен мост. Застанах замислен над реката и загледах водата. Държах пълния джоб и го стисках силно, след което замахнах и го хвърлих в реката.

   

  МОСТ

  Седнахме двамата на моста, гайдарят и аз. Седим, мълчим и гледаме водата. Изведнъж той почна да говори. Разказа ми как възприема света. Той бил роден в голям град. Там учил, работил, живял, а се оказа и художник като мен. Писнало му от лабиринта, в който живеят и досега повечето хора. Решил да промени за себе си всичко и завинаги. Взел жена си и децата, и дошли в селото. Сега хвърлят парите, отвратил се е от тях, като види стотинки на пътя ги рита. Учудих се на характера му. Каза, че всичко, което им трябва, си го имат.

  – Всичко хубаво на този свят е безплатно, момче! Всичко си имаме! Този, който служи на другиго, не е българин. Той е роб. Страхът създава роби.

  Попитах го защо в селото не го харесват, а той отговори нещо, което ме накара да се замисля:

  – Защото Робът мрази Свободния, запомни, момче! Истината е проста, а политиката – сложна!

  Бях чувал много неща, но такива – определено не! Гайдарят стана изведнъж, сякаш сложи точка на разговора ни. Тръгна към гората. Изправих се. Замислен над думите му, погледнах към рекичката. Там потъваше пълният джоб. Най-накрая стъпих на здраво, след безкрайното лутане в океан от информация. След срещата ни с гайдаря, подредих мислите си. Сякаш намерих това, което търсех, и най-сетне усетих спокойствието, което исках. Разбрах, че истината ме направи свободен!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Октомври

  

  .

  Тук всички пътища водят за никъде.
  Душа на самотник е пустият бряг.
  Отива си лятото. Само вълните
  напомнят, че не е пустиня все пак.

  Концерт за военен оркестър и чембало
  изнася прибоят – зловещ и сърдит.
  Морето разказва пиратските приключения
  на кораб със злато, погълнат от кит…

  Замина си малката руса принцеса
  и продавачът на семки от Горни Богров.
  Раздадоха целия бряг на концесия,
  и въздуха даже, и моята стара любов.

  Пазачът нахрани копоите с попчета,
  а фарът му смигна с подуто око…
  Студеният вятър ще пъхне за спомен
  черупка от мидичка в свойто сако.

  За нова любов през октомври е късно.
  Започва сезонният търг на мечти.
  Несретната есен, с несресани къдрици
  се шляе по плажа с издрани пети.

  Смрачава се. Залезът с кръв нарисува
  ескиз за разбити сърца и море…
  Във сребърен смокинг сафридът танцува
  последно сиртаки, преди да умре.

  Тук всички пътища водят нанякъде.
  И всеки от тях е към нов континент.
  Вълните измиват възторга на лятото.
  Октомври ме кани на чаша абсент.

   

  Ивайло Диманов

  –––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – тук, тук и тук.

  .

• Как стоят нещата в момента

  

  .

  Качвам се в таксито и казвам:

  – Полигона.

  И си мисля, че ако шофьорът е по-ексцентричен тип – както съм разсеян и обичам да зяпам, докато се возя, без да забелязвам всъщност откъде минаваме – може да отпраши на изток и след известно време да ми каже: „Пристигнахме“. И да се окажем в ядрения полигон в Семипалатинск, Казахстан.

  И сядам на седалката, и си мисля за това как се създават нови светове, тоест – как светът се създава чрез разни отклонения – как примерно тия пусти мерки срещу Ковид направиха така, че десетки хиляди хора напуснаха своите познати занимания, своите познати измерения – и се захванаха с произвеждане на прегради за таксиметрови коли, а това, като погледне човек, си е различен свят: правиш ли нещо различно от това, което си правил преди – светът на вещите ти е друг и различен; легни някой път на пода и погледни от тази гледна точка света: ще видиш съвсем нов и различен свят. Та именно това имах предвид. Сега светът вътре в таксито също е друг и различен – аз седя в задната част и тя е отделена от предната с пластмасова преграда.

  Само силната ни склонност да обобщаваме, да синтезираме ни дава възможност да мислим света като един и същ, и цялостен.

  Една преграда – и светът е нов и различен.

  Едни хора, които са правили доскоро PVC щори, а сега правят прегради – и техният свят е някак по-друг. Дори подвикванията в цеха са различни.

  Ще речете – всичко тече, всичко се променя. Да, но понякога повече.

  И аз хвърлям бегъл поглед към шофьора и не го намирам за по-особен от който и да било друг шофьор – леко мургав, с обръсната глава, с маска, която ту е на брадата му, ту я вдига към големия си, гърбав нос. Малко прилича на Юда на Джото от фреската „Целувката на Юда“, от Капела Скровени в Падуа. Но имам ли право да занимавам когото и да било с такива фини и чак превзети асоциации? Я да кажа нещо за Борисов, за Гешев – за простаците добри са просташките асоциации – и ще съм си свършил работата. Но не – дай ми на мене Джотовци разни… Няма оправия с мене… Както и да е. Шофьорът потегля и подхвърля нещо за маските. Аз, като навит с ключе, казвам редовните си реплики срещу мерките за Ковид – аз съм един доморасъл анархист; а анархизмът ми се банализира от разговори с шофьори на таксита и случайни пияници. Не мога да стана Бакунин – затова си лафя с пропадняците. Клишетата се сипят от устата ми, а аз – без да се съпротивлявам срещу баналността си – си давам сметка, че така просто се правя на симпатичен; цял живот все се опитвам да стана симпатичен на „обикновените хора” – по такситата и по другите човешки вървища. Даже си давам и зор – някак се въодушевявам от приказките си:

  – Ето, виждаш ли, подготвят ни нова диктатура, а това с маските е само, за да не можем да говорим! – дрънкам си аз.

  А шофьорът едва успява да се сдържи и да изслуша моите баналности, моите уж рационални псевдоконспиративни теории – и, когато вижда, че нямам какво повече да кажа, се обръща към мен и казва:

  – Нека сега аз Ви кажа как стоят нещата…

  Аз се вглеждам по-внимателно в него и вече виждам някакви наистина странни детайли в чертите му: той не е толкова мургав, колкото е някак кафеникаво-кремав, цвят кафе с мляко – същинска одежда на капуцин, а устата му е разтегната към ушите по малко зловещ начин – същински персонаж от „Носенето на кръста“ на Йеронимус Бош, а и носът му не е месест, както у повечето мургави и гърбоноси, а сравнително тънък, съвсем правилно изгърбен, семитски, продължаващ плавно в плоското и скосено чело. Не, не е обикновен тоя шофьор. И очите му проблясват малко странно, екстатично.

  – Първо, банките са открили, че така, като печатат пари и като плащат на хората – кеш и въобще – нали ме разбирате – така губят пари! Нали схващате – за печатане, за транспорт… А банките са седем еврейски банки, обединени в една, наречена Федерален резерв…

  – Аха – кимам аз.

  – И така, целта е една – продължава той и гласът му, ако в началото е като глас на редови съзаклятник, сега вече е като на групов отговорник в съзаклятието, – да бъдат натикани всички хора, обикновените, такива като нас с Вас, демек – бедните хора, по домовете им. Всичко вече да е онлайн. Всички работят онлайн, децата учат онлайн… И всичко се плаща онлайн… И така не губят пари за всички тия операции…

  – Аха – кимам аз, – но все пак, не е ли загуба и за банките това, че не се работи, че бизнесите затъват…? Все пак банките печелят там, където бизнесът цъфти…

  – Да, това е така, донякъде – казва той и очите му светват мрачно. – Но основната цел е да бъдат премахнати и унищожени два милиарда човека!

  – Е, да, чували сме го и това – казвам аз и ми става неприятна тая моя вечна страст да се харесвам на всички, и да кимам вечно и любезно с глава. – А как ще го постигнат това?

  – С глад! – казва той и глухо изсумтява. – Сега ще затворят границите, ще докарат глада – и започват – най-бедните ще мрат като мухи… Това е основната цел!

  – Аха – казвам аз.

  – И те… – продължава той и гледа напред над камилския си нос.

  – Минете, ако обичате, по „Драган Цанков“ – казвам аз и той любезно се съгласява, и отклонява към „Драган Цанков“.

  – Та те ще си живеят царски… но само те… – продължава той, – в един изолиран свят… това са една шепа хора, елит… Те ще вкарат всички в дупките им, ей така, с разни карантини, зависимости… всички ще са зависими от банките… и така ще бъде – за да си живеят те царски… А и храната им не става за ядене…

  – В какъв смисъл? – питам аз.

  – Ами нали знаете… взимаш захар, взимаш мая… разбъркваш ги – и втасва. А ние, нашите тела, там – в червата, е тъмно и влажно – ние сме същински ферментатори! Същински нощви, както се казваше едно време, каквито са имали бабите ни – и слагаш в нощвите захар и мая – и всичко втасва! Ние шупваме, втасваме… Нали схващате?! Тия, богатите, елитът, ни дават на нас – бедните – само сладки неща… това е евтината храна за бедни. Хранят ни с боклуци, това имах предвид! Хранят простия народ с боклуци, с мая и захар – и втасва всичко. Да бъдем всички бедни, болни и дебели. Това е целта! Ето – учат децата… Вижте реклами, всичко: „Грабни вафлата… вземи шоколада!“. Целта е да втасваме! И така става, и всичко втасва! Това стомах, това сърце, това стави! Всичко втасва и се уврежда – само възпаления и дегенеративни процеси! Ама нали трябва да научиш младите да ядат боклуци! И затова е рекламата! Всички да бъдат болни… защото болните са лесни за управление… и да сме прости… ние трябва да сме прости! Ние с Вас – не, но младите вече са неспасяеми! Учат – какво учат?! Никой не чете книги… Целта е да сме бедни, а бедните трябва и да са прости! Защото образования човек не можеш да го управляваш… Затова ще забранят театрите! Аз искам да заведа малките на театър – но няма тази възможност – забранено е! Защо – питам аз? Защото трябва да си стоим вкъщи. Хората трябва да са прости! И така, младите… Нищо не учат, учат ги само на това как да пазаруват правилно… Дистанционно. Учат ги как да пазаруват онлайн. А не да имат поглед върху нещата въобще… И никой не ги учи младите на морал…

  – И Вие смятате – прочиствам гърлото си аз, – че това се прави от шепа хора, които са съвсем определени… и са банкери?

  – Не само, че мисля, то е очевидно! – казва той.

  Пътуваме още десетина минути, а той в това време ми разказва за масоните, за родшилдовци, за световния заговор, за това, че и Маркс е евреин, а и Чарли Чаплин – също (а аз не го прекъсвам, не искам да споря, че Чаплин всъщност има цигански, а не еврейски корени), че сега тия там от елита правят точно като Чарли Чаплин – имат си едно хлапе (и аз се сещам, че той говори за филма „Хлапето“) – то чупи прозорци, а след него върви Чарли и поправя прозорците – и хлапето си е негово, и стъклата са си негови… И сега е същото – те, същите тия, ни съсипват бизнесите, а след това веднага идват и ни предлагат кредити, и така нататък…

  И накрая пристигаме, и аз му благодаря за хубавата и изчерпателна беседа.

  А той се усмихва и аз виждам, че всъщност прилича на голям, интелигентен гущер. „Нищо чудно да си рептил, приятелю“ – казвам си наум и се засмивам. А шофьорът благодари за оставените седемдесет стотинки бакшиш и с най-топъл и приятелски глас казва:

  – Хубаво си побъбрихме… Е, така е, ще го обсъждаме тоя свят… то какво друго… Надявам се скоро пак да Ви повозя!

  И на мене ми става драго. Защото си спомням великия разказ от „Апокрифи“ на Карел Чапек, наречен „Терсит“, в който вечно разгневеният срещу всички елити Терсит накрая благо пожелаваше на всички „Лека нощ” и всички се разделяха, протягайки се.

  И си казвам: „Всъщност, над всички конспирации и машинации стои една – най-велика и най-силна от всички! И тя се казва Разказвачество.“

  И хората винаги ще пътуват нанякъде заедно. И винаги ще си разказват разни такива облещени и тайнствени, зловещи истории. Докато космосът си лети покрай тях.

   

  Калин Терзийски

  .

• За премиерата на сборника „Възвръщенци“ и идеята за нова книга

  

  На 3 октомври 2020 г., в Клуб “Журналист” на Съюза на българските журналисти в София, ул. “Граф Игнатиев” 4, се състоя премиера на петия литературен сборник с творби на български автори от различни страни “ВЪЗВРЪЩЕНЦИ”. Той съдържа 38 разказа и 45 стихотворения на 68 автори от 5 континента. За книгата вече писахме ТУК. Очаквайте скоро фоторепортаж и подробности от събитието, от тези, които присъстваха. Аз, Петър Стаматов, пишейкият тези редове, не успях да пристигна от Чикаго за премиерата. Не успях да благодаря лично на събралите се. Заради това  публикувам мнението си за събитието, което написах в своя Фейсбук профил, преди края на видеорепортажите.  

  По-долу може да видите видео от премиерата на “ВЪЗВРЪЩЕНЦИ”. От сърце благодаря на всички – на домакините от СБЖ и на Ивайло Диманов (Клуб «Журналист»), на авторите – пристигнали в София в тези трудни Ковид-времена, и на авторите, останали далече. И разбира се на гостите, уважили събитието. Сред тях бе и генералният консул в Чикаго Иван Анчев, който ни изненада много приятно. Но най-големи благодарности за всеотдайния, доброволчески труд на Мариана Христова, без която книга нямаше да има.
  А дали ще продължим със следващ сборник зависи от това, доколко ще Ви се хареса новата ни идея. (За нея може чуете във видеозаписа или да прочетете по-долу в моето обръщение за премиерата на сборника).

  Очаквайте скоро, напълно безплатната (но за нас много ценна) книга „Възвръщенци“!
  Ще може да я откриете на рафтовете на „Български книжици“ в София (линк), както и в онлайн книжарницата на Еврочикаго (линк).

  Приятно четене!

  (P.S.: Сега, след като изгледах видеото до края, мога да кажа, че не зная друг сайт зад граница, на чието събитие могат да бъдат видени събрани и да се изкажат – и Николай Колев Босия, и Георги Пирински. За мен това е още едно признание за нашата обективност.)

  Видео от събитието може да намерите във Фейсбук – ТУК.

  По-долу публикувам и текста на поздравлението ми към уважилите премиерата в София, в което се говори и за бъдещия проект, който се надявам да привлече не по-малък интерес и много съавтори. (Благодаря на поета Ивайло Диманов, който го представи по-добре, отколкото аз щях да го направя.)

  Скъпи приятели, автори и гости!

  Много съжалявам, че днес не съм заедно с Вас. Ковид-19 обърна живота на много от нас наопаки. Ето защо, вместо лично да ви поздравя, единствено мога да Ви напиша тези няколко реда.

  Искам да Ви попитам: Случва ли Ви се да чувате оплаквания, при това дори от млади хора, че нищо не зависи от тях, че обикновеният човек е безсилен, че не е възможно битието ни да се промени?

  Не зная как е при Вас, но на мен почти всеки ден ми се случва да прочета подобни мисли във Фейсбук. Неуспешните протести от последните дни усилват чувството ни за безпомощност.

  Но всъщност често имаме поводи за надежда за промяна. Не смятате ли, че днес имаме именно такъв повод?

  Защото животът нагледно доказва, че една среща с непознат, съвсем обикновен човек (или книга) може да промени живота ти. А ти да промениш след това съдбата на другиго, а той на следващ. Промени ли се съдбата на даден човек, най-вероятно ще се промени и съдбата на наследниците му… И така, от един към втори и трети, промяната настъпва за целия свят.

  Още древният философ Сократ е забелязал, че по силата на всеобщата вселенска връзка между явленията, добродетелите и пороците на хората, те оказват своето въздействие не само върху самите техни носители, но и върху техните близки, приятели, съграждани, върху следващите поколения и дори върху целия космически ред на нещата.

  За първи път научно обосновани доказателства на Сократовите твърдения за силните връзки между явленията са описани през 1890 г. от Анри Поанкаре. Той математически доказва чувствителната зависимост на крайните резултати от най-малки изменения в началните условия.

  А най-простичко това е описано като «Ефектът на пеперудата», от математика-метеоролог Едуард Лоренц. Смята се, че ученият е нарекъл своето откритие под влияние на чудесния разказ «Гръмна гръм» на Рей Бредбъри, в който се разказва за пътешествие във времето и случайно убита пеперуда.

  Лоренц доказва, че независимо от стабилните изходни данни, против всички правила на логиката, съвсем малки отклонения и незначителности, в края на краищата, водят до непредсказуем краен резултат на експериментите, а и в живота.

  И така Лоренц предположил, че размахването на крилата на пеперуда някъде в Бразилия може да стане причина за възникването на мощно торнадо в Тексас.

  Звучи фантастично, но практиката го потвърждава всеки ден. Мисля си, че всичко това важи и за тези наши 5 (пет) книги, които до днес са излезли от печат. За мен те са поредното практическо доказателство за този ефект – Butterfly Effect.

  Сборниците „Черга пъстроцветна“, „Часовниковата кула“, „Читател до поискване“, „Хоро над Тирол“ и „Възвръщенци“ са резултат от един случайно попаднал пред очите ни разказ на Виктор Хинов. От редакцията се свързахме с автора, после се вдъхновихме от неговия ентусиазъм. Така се запали искрата, обединила съидейници. И така – година след година – резултатът е пред Вас.

  Сборниците до днес събраха около 200 автора и хиляди читатели. (Припомням, че всички книги са качени на Еurochicago.com в ПДФ формат в безплатна онлайн книжарница и само ден след пускането й от нея бяха изтеглени няколкостотин пъти. Там може да изтеглите и отворите и други книги, на други автори. Посетете я!).

  Нима тези задочни срещи на 200-те автори и хилядите читатели не са малко чудо? Нима написаното и прочетеното не може да промени нечий живот, както са го предвидили Сократ, Бредбъри и Лоренц?

  „Възвръщенци“ е плод на таланта на включените в сборника автори, но и на всеотдайността и доброволния труд на Мариана Христова. Ето защо се обръщам към нея с едно голямо БЛАГОДАРЯ!

  Зная, че сега тя все още е много уморена от свършеното и едва ли днес ще й до нова книга, но аз искам да я поканя отново за следващия проект.

  Освен към Мариана, се обръщам и към Вас, които присъствате тук, както и до тези, до които ще достигне книгата – подкрепете идеята за нов сборник.

  Вероятно някои може би вече се досещат – работното му заглавие е „Ефектът на пеперудата и ние“. Има и Фейсбук група с това име.

  Сигурен съм, че всеки пази в паметта си спомени, за хора и случки, благодарение на които сте променили мисленето си и дори битието си. Предлагам Ви да ги разкажете! Нека ги съберем заедно, за да се помни доброто и да се знае каква огромна сила е то!

  Махатма Ганди е казал: “Бъди промяната, която искаш да видиш в света”.

  Няколко автори вече изпратиха своите разкази. От поетите ще очаквам да изпратят тези най-важни стихове, които са променили живота им, по един или друг начин, и да ни разкажат с няколко реда как е станало това.

  Очаквам и Вашите разкази, стихове и истории в специално създадената група във Фейсбук (линк) или на редакционния имейл на Еврочикаго (линк).

  Нека не спираме, нека доброто дело продължи!

  Благодаря Ви!

  Петър Стаматов

  Чикаго,
  3 октомври 2020 г.

• За книгата на Мария Стайкова „Австралия-България: по-малко непознати”

  .

  Марин Бодаков, в. „Култура“ (2012 г.)

  Ходене по буквите

  

  Мария Стайкова. „Австралия-България: по-малко непознати”. Издание на Държавната агенция за българите в чужбина. С., 2011

  

  Второто издание на книгата я поставя убедително до първите три български книги, посветени на Австралия: на писателя Павел Вежинов, на журналиста Георги Тамбуев и на пътешественика Владимир Сорокин. Мария Стайкова, обаче, е биохимик, който работи в една от водещите световни изследователски групи по имунология, базирана в австралийската столица Канбера. И именно нейният писателски „непрофесионализъм” придава извънредния чар на книгата, която в първото си издание от 2000 г. носи подзаглавието „Взаимно непознати”, но десетилетие по-късно редакцията му е повече от знакова. Дистанцията между една средно голяма европейска държава като нашата и една държава-континент вече е не само скъсена, но и стоплена от непринудените и непретенциозни наблюдения на авторката. Те достойно разчитат особеностите на австралийската културно-политическа атмосфера, но и по новому поглеждат към българския манталитет, при това без фалшив патриотизъм. Рошав, честен и забавен текст, комуто се доверяваш веднага, защото усещаш, че всичко е преживяно. Всичко е всекидневие. И подскокливостта на разказа е диктувана от първозданната свобода, която човек усеща под австралийското небе, че дори в институциите на все по-малко непознатата Австралия.

  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: Творба на Мария Стайкова е представена в петия литературен сборник с разкази и стихотворения на български автори от различни страни, чиято премиера в София предстои след няколко дни.

  .

• Есенни графити

  .

  Стихове от Марион Колева

  

  .

  СЪН

  Червеникава шума куршумна
  над замръзнала рано вода.
  Смях заглъхващ,
  повехнала дума,
  тъжен плясък на птичи крила.

  Неестествено ярки и сини
  хоризонти над тъмни гори,
  озарени след миг от кармина
  на пътуващ към залеза диск.

  Кадифената вечер пристъпва
  достолепно по пъстрия склон.
  Планината посреща я тръпна
  (непривично за този сезон).

  Обичайната болка замира,
  сякаш никога не е била,
  но елите сънуват секири,
  стръвно впити в дървесна кора.

   

   

  ДЗЕН ГРАДИНА

  Вълни проскърцват.
  Под каменнните мачти
  се дипли есен.

  .

  .

  РИЦАР

  Безлистна клонка
  с подострена рапира
  сече мъглата.

  .

  .

  ЕСЕННИ ГРАФИТИ

  На оградата отсреща
  преди месец два и нещо
  грейна надпис. Розов беше
  и „обичам те” гласеше.

  Виж поледици и хали
  как възторга са окрали.
  Днес едвам са оцелели
  малко букви почернели:
  „ча” от „чакам”, а пък „о”-то
  на „омраза” е гнездото.

  .

  .

  ОКТОМВРИЙСКА МОЛБА

  Загърни ме по залез с добра пелена
  от двустишия прости и кротки.
  Сиротеещ,
  денят ми без твойте слова
  приютява
  бездомните
  котки.
  Инкрустирай ме в стих!
  Зазвъни в тишина…
  Нека после студът да нахлува…
  Не е страшно до теб
  даже в нощ без луна.
  Щом обичаш ме,
  пак съществувам!

  .

  .

  НОЕМВРИ В КАПАДОКИЯ

  Дими ноември.
  Утринта
  зад бурка от мъгла се гуши.
  Той вдига ледена яка,
  пристъпва с глинени ботуши.
  А тя извила е снага,
  изплашена от мъртва сврака.
  Под ореола от тъга
  следобедът
  смирено чака.
  С огнище топло
  вечерта
  примамва скитницата плаха.
  Сушени плодове,
  лоза…
  Наследството на Андромаха.
  Забравена от лош късмет
  стопанка царевица рони.
  В нощта
  всевиждащият лед
  пълзи по скалните икони…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Марион Колева (по-късно Колева-Георгиева) е родена през 1956 г. в Лом. Учила е пиано в Държавното музикално училище, била е част от хор „Бодра смяна“. Завършила е немска гимназия в София и „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Като студентка участва в театралната група СУ 113. Работила е в Младежка редакция на БНТ. По-късно защитава магистърска степен по история на Америка в Католическия университет в Каракас. Живяла e в Каракас, Венецуела (работила е в World Tel-Fax Electronics), и в Йоханесбург, Южна Африка (където работи в „NetGroup“ и като асистент на културния аташе в мексиканското посолство в Претория). По-късно работи за няколко софийски медии (Exterior, ТВ Сага), от 2008 г. е програмен редактор в TV7. През 2007 г. работи над проекта „Делирантният реализъм и литературната мистификация“. Автор е на пътеписа „Венесуела“ (1994, за който става носител на ордена „Андрес Бельо“), на стихосбирките „Отвъдни думи“ (1996) и „Спомен за тропик“ (2014), новелата „Крилатата змия на пътя“ (електронен формат, 2006), книгите „Пчеларска ферма Аржентина“ и „Война на медовете“ (2012), сборниците „Крилатата змия на пътя“ (2014) и  „Тя идва в карнавално оперение“ – десет карибски истории за смъртта (2017). Носител на награда в конкурс за емигрантски разказ на изд. „Балкани“ (2008) и на награда за специализирана литература МИП ‘2013.
  

  .

• Аира

  .

  Легенда от Петко Бойкински*

  

  ‘

  Хаджи Осман падна на колене, вдигна ръце към небето и като правеше метан след метан, повтаряше:

  – Аллах, Аллах! Ти простря милостивото си крило над моя дом и аз ти благодаря, благодаря ти, Аллах…

  Когато стана, очите му бяха пълни със сълзи и погледът му замъглен от някаква неземна радост…

  Някога дядото на хаджи Осман беше дошъл в България с турските войски. Пчелинската мера му хареса, засели се в Пчелино, като издигна до езерото къща на два ката и я обгради с висок дувар.

  В тая къща израсна хаджи Осман, а след смъртта на баща си остана наследник на къщата и на другия имот, който се простираше от езерото чак до древния окоп откъм Бяла Слатина, останал още от римско време.

  Богат и властен беше хаджи Осман, много брави добитък и овце имаше, но радост нямаше в къщата му. Аллах не го сдоби с рожба. Напразно потъваше в прегръдките на Кяние ханъм и пиеше страст от сочните й устни. Той ли беше виновен, грях ли някакъв изплащаше, но Аллах не се смиляваше, не даряваше го с рожба.

  Веселяк беше на младини хаджи Осман, в безгрижие прошумяха младините му, но когато разбра, че ще остане бездетен, погледът му помръква. Стана зъл и сприхав. Напразно Кяние ханъм се опитваше да го омилостиви. От година на година лицето му вехнеше, орловият му поглед ставаше по-остър и хората се плашеха, когато го срещаха.

  Но велик и милостив е Аллах. Един ден Кяние ханъм съобщи на хаджи Осман, че в утробата й е заченат плод.

  Радост трепна в сърцето му, весели пламъчета заиграха в очите му и орловият поглед се смекчи.

  От тоя ден хаджи Осман обгради Кяние ханъм с топли и нежни грижи. Носеше я на ръце, слагаше я в мекия диван, а когато тя се унасяше в сън, той пристъпваше до нея, галеше с трепет бялото й сочно лице и шепнеше безмълвно: „Роди ми дете, Кяние, и моята любов към тебе няма да пресекне никога в сърцето ми.“.

  И Кяние му роди рожба. Роди му момиченце. Нарекоха го Аира. Десет тлъсти овни закла хаджи Осман, голяма трапеза направи, писнаха зурни и тъпани, и двукатата къща, която приличаше на онемяла, се изпълни с радост. Три дни и три нощи гърмяха тъпаните и зурни, разкъсваха покоя на звездните пчелински нощи. Три дни и три нощи се тълпеше народ да гледа борбите на пехливаните, които беше извикал от далече хаджи Осман.

  Но в дните на тия пищни тържества над къщата на хаджи Осман се носеше леденият полъх на смъртта. Кяние беше заболяла от родилна треска. Устните й се попукаха, Тя се гърчеше в предсмъртни мъки и една седмица след раждането премина във вечните покои на Аллаха.
  Намериха дойка за малката. Хаджи Осман сам се грижеше за детето, не се ожени повторно, остана вдовец.

  Аира растеше стройна и хубава. Лицето й грееше като слънце. Засмееше ли се, сякаш рози разцъфваха, а заговореше ли, като птичка чуруликаше. С неземна хубост я беше надарил Аллах. Но той забраняваше да се излагана показ тази хубости, затова, когато Аира навърши осемнадесет години, прибули лицето си с фередже.

  Като тиха вода течеше животът в дома на хаджи Осман, като листата на плачущи върби се ронеха дните, а нощите бяха звездни и спокойни.

  Всяка година вплиташе в косите на хаджи Осман сребърни нишки, но той не ги забелязваше. Мислите му бяха всецяло погълнати от Аира.

  По неведоми пътища в нея бяха се преплели чертите на Кяние ханъм – същият поглед, същата усмивка, същата походка. Същите зъби имаше и Кяние ханъм – бели и наредени като маргарит. Понякога хаджи Осман се мъчеше да отдели образа на дъщеря си от образа на майка й, но не можеше. Те се преливаха един в друг и това караше сърцето му да се топи хем от радост, хем от мъка.

  Аира чуруликаше като птичка из широкия двор, а очите и грееха, сякаш две малки слънца. хаджи Осман й се любуваше, гледаше златистите й коси и се чувстваше как радостта се наслоява в сърцето му като медена пита.

  Един ден се почука на портата. Хаджи Осман отвори и пред него застана млад момък. Имаше нещо познато в лицето му, но хаджи Осман не можа да се сети и попита:

  – Какво те носи към мене, чоджум?

  – Мама ме изпрати при тебе, чорбаджи – отвърна момъкът, – дошъл съм ратай да се главя.

  – А ти чие момче си?

  – На Вита съм, чорбаджи. Стан ме викат.

  – Витин син ли си, бе чоджум? Ами че ти много си израснал! Я виж какъв мъж, какъв левент си станал! Машалла!

  След това попита:

  – А защо искаш да се главиш ратай, чоджум?

  – Ти знаеш, чорбаджи. Бедни сме. А като умря тати няма кой да носи хляб на малките.

  – Е тогава харно си решил, чоджум. Ще работиш при мене и ще им носиш хляб. Умно постъпваш. Иди кажи на майка си, че те приемам. И ела. Чобан ще те направя.

  От тоя ден всяка сутрин Стан изкарваше стадото из полето, подпираше се на овчарската гега, слагаше кавала на устните си и почваше да свири тъжно и провлачено. Понякога хаджи Осман идваше да наобиколи стадото си, спираше при Стан и казваше:

  – Слушал съм те, чоджум, отдалече. Като птичка свириш ти. Сърцето на човек из гърдите можеш да изтръгнеш. Посвири ми, чоджум, отблизо да те послушам, да развеселиш душата ми.

  И Стан свиреше. Хаджи Осман слушаше мълчаливо. После, след като Стан свършеше, ставаше и казваше:

  – Машалла! Машалла!

  Стан неусетно се вмъкна в сърцето на хаджи Осман.

  Заобича го и той все по-често ходеше при него и слушаше прехласнат медения глас на кавала. И често се случваше: седи и слуша, а мислите му бродят на юг към далечната Турция, за която беше слушал от баща си, облъхваше го зноят на анадолските дни и нощи, и нещо го теглеше властно натам, но той се сепваше, прогонваше примамливите видения, вслушваше се в кавала и казваше замечтано:

  – Машалла! Машалла!

  И тръгваше приведен към къщи, с глава, натежала от мисли. Но чуеше ли гласа на Аира, изправяше снага, отвръщаше на милувките и си мислеше: „Ех, защо тоя Стан се е родил гяур? Да беше се родил правоверен, зет щях да го направя.”

  Една сутрин стана от легло – беше се простудил. Тресеше го. Разтриваха го, увиваха с топли дрехи и треската премина, но в коленете си усещаше някаква слабост и не излезе навън. Някаква неизвестна мъка бе грабнала сърцето и мисли като черни врани сякаш кълвяха мозъка му. Нещо му липсваше и той се сети, че това е Стан. Да, премного го беше обикнал той. И изпроводи да го повикат да му свири. Цял месец боледува хаджи Осман и всеки ден Стан идваше и му свиреше.

  Още първия път, когато Стан влезе в двора, Аира го видя, стресна се и сърцето й замря като подплашена птичка. Строен и плещест, с очи, горящи като въглени, и вежди, черни като гарванови крила над очите – ето кое най-много я учуди. Как не беше го срещала досега? Стан мина край нея, а тя гледаше след него прехластната и чувствуваше приятна отмала в колената си.

  Оттогава тя дебнеше като котка кога ще се зададе Стан, правеше-струваше, нарочно намираше повод да го засрещне и, докато се разминаваха, струваше й се, че краката й няма да издържат и тя ще падне, и ще стане за присмех. Но Стан като че не я забелязваше. И как ще я забележи? Лицето й бе покрито с фередже. Но един ден, тъкмо да се разминат, тя нарочно изпусна фереджето.

  Стан се наведе, подаде и го и така си остана с отворена уста. Сякаш светкавица ослепи погледа му. Гледаха се безмълвно един миг и тоя миг беше достатъчен да вплете нишките на любовта в душите им.

  Първа се опомни Аира. Прибули се и избяга. А Стан все още стоеше със зяпнала уста и не знаеше – наяве ли беше видял тая чудна девойка или беше сънувал.

  Разтърка очи, опипа ръката си да се убеди, че е буден, и тръгна като насън. Пристигна при хаджи Осман, свири му, говориха, но през цялото време беше разсеян – мислите му летяха към чудната девойка, която беше срещнал на двора и за която смътно се досещаше, че е дъщеря на хаджи Осман.

  Един ден, като се пресрещнаха, Стан й пошепна:

  – Хубавице, аз се влюбих в тебе. Аз те обичам. Ела довечера край езерото до големия бряст. Ще те чакам.

  – Добре – отвърна тихо тя.

  И тя дойде вечерта. И ето ги, седят един до друг и сякаш няма какво да си кажат. Звездният здрач е прибулил лицата им, звездите слезли в езерото и трепнат ли водите, полюшвани от вятъра, потрепват и те като рой светулки. Наблизо са налягали овцете, от време на време някоя мръдне, разшава се, разлеят се като в просъница меките звуци на меден звънец и отново става тихо, тихо…

  Аира започна да ходи всяка нощ при Стан, но веднъж, тъкмо се връщаше, хаджи Осман я забеляза, пресрещна я и попита:

  – Кажи, дъще, къде си била по това време?

  – При Стан бях, баба – отвърна тя.

  – При кой Стан, при пастира? – попита хаджи Осман.

  – При него, баба.

  Хаджи Осман нададе вик, сякаш някой го колеше, и едва се задържа на краката си. Един миг стоя като зашеметен, после се строполи на земята, изправи се пак, вдигна ръце към небето и заговори на глас:

  – Аллах! Аллах! Всемогъщи и милостиви, Аллах! За какви грехове ме наказваш? Защо позволи на дъщеря ми, моето слънце, моята надежда, да погази вярата на правоверните и да се влюби в един гяур?

  Дълго прави метани и ту се молеше, ту проклинаше. След това се обърна към Аира и каза с отпаднал глас:

  – Върви и си легни. И забрави всичко. Забрави този гяур. Би трябвало главата ти да отрежа, но нямам сили. Върви да спиш.

  – Но аз го обичам – проплака Аира.

  – Занемей, не изричай скверни думи – изкрещя хаджи Осман и я блъсна. Аира падна от неочаквания удар. Хаджи Осман грабна една брадва, отвори портата и хукна към езерото. Аира изпищя и се затича след него…

  Нощта люлее в равнината в сребърни люлки, звездите са се разсипали безредно по небето, месечината е разляла жълти води над земята, не се обажда ни врана, ни стон се чува, всичко е заспало, само откъм езерото се разлива тихо песен от кавал. Хаджи Осман крачи с едри крачки, Аира се вкопчила в него и моли:

  – Не го убивай, баба, той е невинен. Убиеш ли него, убий и мене. Ако не ме убиеш, сама ще се убия.

  Хаджи Осман не отвръща нищо и само пухти. Върви, спъва се, полита и пак върви, върви.

  – Нали няма да го убиеш, баба?- пита Аира.

  – Няма – отвръща най-после той. Но ще го прогоня. Ще му кажа да не го виждат повече очите ми.

  – Тогава и мене прогони.

  – Не! Тебе няма да прогоня. Тебе ще те затворя вкъщи, докато намеря някой правоверен и ще те оженя за него.

  – Но аз ще умра.

  – По добре умри, отколкото да те дам на този гяур.

  Пристигнаха при Стан и хаджи Осман, вместо да го съсече, както беше решил отначало, хвърли брадвата, приближи го и каза:

  – Иди си, чоджум. С добро те моля, иди си. Замини някъде далече. И повече не се весвай насам, защото кръв ще се лее. Чуваш ли, чоджум? С добро те моля. Забрави Аира. Едничка ми е тя – и радост, и утеха, и слънце – всичко.

  Какво можеше да каже Стан… Тръгна си и сякаш плаваше в здрача. Тогава тя извика:

  – Стан, не ме забравяй. Аз те обичам. Чуваш ли, Стан? Обичам те.

  Заслепен от ярост, хаджи Осман не можа да проумее тия думи, вбесиха го те, грабна той Аира за ръце и я повлече към къщи. Като пристигнаха, затвори я в една одая и нареди да й носят там храната, забрани й да излиза навън. Беше се зарекъл да не влиза при нея, да я остави в мъка да изкупи греха си, но не изтрая. На третия ден влезе при нея и се отдръпна изплашен: в погледа й гореше някакво безумие, косата й беше разчорлена, лицето й – подпухнало. Наля се със жалост сърцето му, коленичи той до нея, погали косата й и каза с треперещ глас:

  – Стани, дъще, слънце на живота ми, радост в скръбта ми. Стани и се весели като преди. И всичко забрави.

  – Не мога да се веселя, баба – изхлипа тя. Тежко ми е, баба.

  – Стани, дъще, Аллах така е наредил живота. Тежък е той, но какво да се прави, като пътят за рая минава през него?

  Аира не продума нищо, прегърна го, сложи глава на рамото му и заплака. Той я галеше, бършеше сълзите от очите й и шепнеше:

  – Забрави всичко. Всемилостив е Аллах. Ще ти прости той. А, когато те прибере на оня свят, ще те вземе в рая, градината с многото шадравани и там ще живееш безгрижно като птичка. С шербет ще те пои Аллах, с небет шекер ще те храни.

  – Не му искам шербета, баба. Ако не ме дадеш на Стан, ще умра.

  Много я обичаше хаджи Осман и преди мислеше, че всичко е готов да направи за нея, но сега като слушаше тия думи, сърцето му се наля с ярост и той отвърна:

  – По-добре умри, отколкото да те дам на този гяур.

  – Добре, баба, каквото ти кажеш, това ще бъде – отвърна Аира.

  – А така, чедо, аферим. Ще те вразуми Аллах.

  Погали я, изведе я навън и като вървяха си мислеше: „Млада и глупава е още. Ще потъгува, потъгува и ще й мине.”

  Привидно Аира се примири. Излизаше, както преди, на двора, но лицето й беше тъжно и замислено. И все поглеждаше към портата. Струваше й се, че тя ще се разтвори и ще влезе Стан. Но от него нямаше никаква вест. „Може би никога вече няма да дойде – мислеше си понякога тя. – Няма да дойде и аз напразно го чакам. Уплашил ли се е? Ами ако дойде и баба го съсече с брадвата?”. Не можа да изтрае сърцето й. Един ден излезе от двора и се затича към езерото. Стигна до брега, стоя известно време, като че се двоумеше, след това разпери ръце и се хвърли във водата.

  Напразно я търсеха, напразна спускаха въжета с куки – не я намериха. Беше потънала в потайните води и не се показа повече на повърхността. Натежа от мъка душата на хаджи Осман, грохна той изведнъж, състари се, бръчки нарязаха лицето му, побеля главата му като бяла къделя.

  Хората често го виждаха да обикаля нощем покрай езерото, чуваха го да говори сам със себе си, да хлипа и да протяга ръце към водите, като че се готвеше да посрещне и прегърне дъщеря си. И, когато една сутрин го намериха мъртъв край брега, искрено се зарадваха, че най-после мъките му са свършили.

  В това време Стан се беше главил ратай в едно далечно село и хората го чуваха да свири тъжно и провлечено. С кавала изплакваше мъката си по Аира. Висок и строен беше той, веждите му бяха черни като крилата на гарван, очите му горяха като въглени, а погледът му беше дълбок и тъмен като нощта. Момите се заглеждаха в него и въздишаха, но той отминаваше покрай тях като сляп и глух.

  Една нощ се завърна в Пчелино – не можа да изтрае. От овчарите научи, че Аира се е удавила в езерото, а баща й умрял. И глави се той ратай при друг чорбаджия и остана в селото. И пак всяка сутрин изкарваше стадата на паша, а мръкнеше ли, отиваше до езерото, сядаше на брега и се заглеждаше в бистрите води.

  Веднъж, както седеше на брега и беше се загледал във водите, почувства умора – някой като че мажеше клепките му с мед, така се притваряха те и сънят го обори. Нощта бе лунна, светла като ден. И още полубуден-полузаспал, Стан погледна към езерото и що да види? Аира стоеше над водата, разплела златисти коси, протягаше към него ръце и го викаше. Той трепна, събуди се, но Аира я нямаше вече. Беше изчезнала в глъбините. Страх сви сърцето му – та нали тя беше удавница?

  Няколко дни и нощи не ходи към езерото, но една нощ не изтрая – отиде. Спря на брега и глада: Аира се гмурна в заспалите води, спря се, протегна към него ръце и го вика с гальовни думи. Лицето й свети по-ясно от месечината, златистите й коси са разпилени върху тялото й.

  – Ела, Стан – вика го тя, – ела, аз те обичам и ще те обичам така, както не могат да обичат земните жени.

  Ужасен избяга Стан, но на другия ден все повече и повече го влечеше и, когато нощта залюля равнината в сребърни люлки, той пак тръгна към езерото, като подкара и стадото, за да не бъде сам.

  – Аз знам, че и ти ме обичаш Стан – пресрещна го Аира, застанала над заспалата вода. – Но защо се страхуваш да дойдеш при мене? Ела, Стан. Моят баща ни раздели, защото ти не си правоверен, но сега той е безсилен. Ела, Стан. Без тебе ще погрознее лицето ми, от сълзи ще изтекат очите ми.

  Още преди да се върне в Пчелино, закъснели пътници разказваха, че нощем, когато минавали покрай езерото, чували женски плач. Кой можеше да плаче в потайна доба? И пръсна се мълва, че това е Аира, че е станала русалка. Затова, когато научи, че Стан ходи нощем към езерото, майка му плачеше и го молеше:

  – Не ходи, сине, към това проклето езеро, че тая русалка ще те грабне от мене, ще погуби душата ти. Нечиста сила се крие в нея, сине. Удавница е тя, ще те подмами, ще те погуби.

  Не я послуша Стан. Всяка нощ отиваше до езерото. Аира излизаше над водата, протягаше към него ръце, молеше го да отиде при нея, от очите й се стичаха бистри сълзи и падаха над езерните води като бисери. Но Стан се страхуваше да се хвърли във водата. Напразно го молеше тя, напразно протягаше към него ръце, напразно лееше сълзи-бисери… И като се убеди, че той няма да дойде при нея, една нощ се превърна на златорунен овен, отиде при стадото му, разигра се и отново се хвърли във водата. А знае се, че овцете глупави: прескочи ли нещо една, всички прескачат след нея. Затова, когато златорунния овен се хвърли във водата, всички овци се хвърлиха след него. Като видя, че овцете се издавиха, Стан заплака горчиво. Какво му оставаше да прави? Овцете бяха чужди, чорбаджийски. Как щеше да се яви без тях при чорбаджията? Погледа, погледа, па се хвърли и той. Аира протегна към него ръце, обгърна го със златистите си коси и се гмурна към глъбините…

  Като научиха хората, че Аира е подмамила Стан, достраша ги да не подмами и други ергени. Затова надойдоха при езерото, хвърляха ред тръни, ред вълна и го затлачиха. Изгубиха се бистрите езерни води, трева и трънак обрасна там, където някога се плискаха те, и нищо не напомняше после, че тук е било езеро.

  Затлачиха хората езерото, не остана и помен от къщата на хаджи Осман, но хората нарекоха местността Аира. И днес, ако отидете в тази местност и разровите малко земята, ще започне да сълзи чиста, бистра вода. Разправят, че това са сълзите на Аира, които е проляла за Стан.
  Кой знае?

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * Петко Генов Бойкински е поет и журналист. Роден е на 2 януари 1910 г. в с. Търнак, Врачанско. Сътрудничи на редица издания преди 09.09.1944 г. – в. „Пижо” и др. Активно сътрудничи на редица издания и след 1944 г. Автор е на книгата със стихове „Без синури и граници” (1938), на „Самотни души” (разкази, 1943), „Христо Ясенов. Поет и гражданин” (очерк, 1945) „Освобождение” (1945), „Ден първи” (поема, 1945), „Русия” (поема, 1948), „Повест за живота” (поема, 1949), „Дъждовни небосклони” (Прага, 1976) и др. Легендата „Аира” е вдъхновена от родното му село и едноименната местност край него (Пише се Аира, а не Айра, като ударението пада на „и“). Легендата е публикувана през 1975 г. в Прага. Спас Антонов, който през 2006 г. издава „Картотека на съвременната българска поезия“ (плод на над 50-годишна събирателска дейност и съдържаща информация за 10 800 български поети), отбелязва, че поради стечение на обстоятелствата, Петко Бойкински не се e радвал на голяма известност, но поемата на Бойкински „Повест за живота“ е негова любима настолна книга.

  
  ‘

• И този път

  .

  

  .

  Започна бавно да се спуска лятото
  от хълма – с боровинките.
  Перчемът му е изрусял
  и много синьо има още във очите му.

  Ще го изпусна ли и този път
  да си отиде ей така,
  преди да се сбогуваме!

  Шептят ми няколко листа –
  вземи ни в шепа, тук сме,
  никъде не тръгваме!

  Познах ги,
  от кестена са, на онзи булевард,
  с ритъма лиричен и стъпките забързани.

  Момиче и момче на пейката седят –
  прегръщат се –
  заникъде не бързат.

  Не спират кестените да броят –
  измерват времето в сезони.
  Дано да сбъркат този път,
  та лятото в трохи да не наронят.

   

  Юлия Дивизиева

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• <<
• 1
...
• 21
• 22
• 23
• 24
• 25
• 26
• 27
• 28
• 29
• 30
• 31
...
• 77
• >>