литература
- A Liberal’s Lament
(COVID-19)
by Sergey Boyadzhiev
Illustration: Pixabay .
Invisible but watching,
He can’t be seen or heard,
With rapidly approaching
Immunity of the herd.His future is uncertain,
His basic needs – unmet,
And maybe it is curtains
For him and he’s upset.He shivers on the plastic
And dreads a bitter end –
Some antiseptic drastic
Can kill our little friend.I do have friendly feelings
For our tiny mate –
We’re both organic beings,
We share the same fate.Forget about Corona!
The name is now Covid.
Don’t call him “Prima Donna”
Or a dismissive “it”.We have a new arrival –
Here comes Covid-19!
He certainly went viral
Yet can’t be heard or seen.We celebrate all cultures
From every distant land
And we believe in nurture –
He needs a helping hand.What if he can produce
Some legislation vague:
“The right to reproduce”
And takes us to the Hague?He needs a host enlightened –
So better us than bats,
We must not be frightened
And drive our guest to cats.*
I’m hot and I am shaking…
Help! Help! I’m short of breath,
And all my body’s aching…
Maybe I’m facing death.––––––––––––––––––––––––––––-
* More from the same author – here and here.
.
- Жалбата на либерала
(Ковид-19)
Илюстрация: Pixabay Невидим, той ни вижда –
чий ще дойде ред?
Но стадото приижда
със нов имунитет.Не ми е никак ясно
дали Ковид е в плен,
той хванат е натясно,
но не е победен.На найлона трепери,
заплахата видял –
смъртта си ще намери
от силен химикал!Симпатия лелея
към дребния ни гост –
аз либерал съм деен,
не консерватор прост.Зовяха го Корона,
а днеска е Ковид,
и на Ковид сезона,
все още е открит.Пристигна неочакван
китайски вирус нов,
но аз не се оплаквам,
за него съм готов.Мултикултуралисти,
за нас Ковид е брат! –
а разни екстремисти
от него се боят.Да срещнем с дума блага
тоз гост след дълъг път,
че иначе във Хага
ще ни даде под съд.Уж вирусната банда
насилва ДеЕнКа –
това е пропаганда,
съвсем не е така!Ковид не е виновен,
природа е това –
на нас той е подобен,
със същите права.*
Ах, треска ме разтресе,
в гърдите ми тежи,
ах, вирус ме отнесе
и в мен се размножи…Сергей Бояджиев
––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук и тук.
.
- Човекът в 21-ви век
.
Откъси от книгата на Георги Георгиев „СЪМ“
(София, 2020)
„Когато е отпред, човекът на 21-ви век е обгрижван, обичан, с предимство е. Но озове ли се назад в класацията, рязко разбира що за човек е човекът в 21-ви век. Но нали си е глупав човекът в 21-ви век, иска пак така да го обичат, пак да е напред, бута се, крещи, той да е отпред, за малко обич да му дойде ред. Лъжовен е успехът, лъжовни са хората, лъжовно е времето. Но нали си е глупав човекът в 21-ви век – дай му той да е отпред. За да стигне до изкуственото щастие, човекът в двадесет и първи век гази всичко, без да му мисли много. Въоръжен със самочувствие и вредни навици, той върви смело напред. Гледа отвисоко и се храчи. Хвърля си боклуците по земята и гледа мрачно. За да е отпред, човекът в 21-ви век трябва задължително да е богат. Няма ли пари, човекът в 21-ви век не е отпред. Следователно няма да получи от фалшивата любов. А така му се иска една мацка с големи гърди да му вика: „Давай, лъвчо, ти си, лъвчо!“, че е готов трупове да гази.“
***
„Мизерията изплаши поколенията и ги тласна към наркотиците и алкохола. Охолността и мизерията изплашиха поколенията и ги изпратиха в тоалетните на дискотеките. И в колите, и в къщите, и на пейките. Наркотиците и алкохолът бяха част от хората. Трета ръка, трети крак. Човекът от обикновено, нормално, просто същество се превръщаше в индивидуално, многообразно, гръбнаконаркоманизирано, двуногоалкохолизирано членестоного. Взимащо един от друг, каквото посмее. И бързо в кревата. Вековете лишения доведоха до ситуация, в която нито напред можеш да вървиш, нито низад. Парализа.
Обзет от наркотици и алкохол. Постлан с невежество и упреци. Превъплътил семейната идилия в откачено момиче с къса пола. Човекът зъзнеше. Спираше, почваше, спираше, почваше. Наникъде. Желанието предвождаше таланта.“
***
„– Как ще го кръстим?
– Божидара – Божи дар! Съгласна ли си?
– Да.
Анабела не спореше с Григор. Те се разбираха от разстояние. Усмивките не слизаха от лицата им. Прибраха се, Григор сготви и зачете книга на детето. То бе доста раздразнително; когато нещо в книгата не му харесваше, риташе Анабела силно по вътрешната част на корема. Те установиха какви писания харесва Божидара. Тя обичаше руските поети. Четяха й, целуваха я през пъпчето. Радваха се един на друг, ценяха се, обичаха се.
Вечерта дойдоха приятелите на Григор, ядоха, пиха, смяха се. Отидоха си.
Щом си легнаха, Григор започна да се врича на Анабела. Обещания, клетви, изкусни думи. Останали в Анабела като клеймо. Толкова спокойно говореше Григор, че Анабела не успя да не му повярва…“
––––––––––––––––––––––––––––––
* Георги Георгиев е роден през 1993 г. в София. Завършил е Националното спортно училище „Ген. Владимир Стойчев“. Многократен републикански шампион по бокс за юноши. Тежки травми слагат край на обещаващата му спортна кариера. Това отключва обаче желанието му да изрази себе си в стихове и проза. Негови стихове са публикувани в сп. „Зари“. „Съм“ е първата му издадена книга.
.
- Толкова силен дъжд
.
Стихове от Маргарита Черникова
Илюстрация: Борислав Пенков, Viapontika.com .
* * *
Толкова силен дъжд,
че изкаля облаците,
които идваха
като призрачни кораби
с бели платна
от най-чистото небе.НE
Няма да съжалявам,
ако един ден се окажа
дете с книжка на колене,
с оредяваща плитка
и болни очи,
с окъсана до последния
лист маргарита,
а душата ми висне
между два облака,
подобни на топли хлябове
с твърда коричка.* * *
Вие ми се свят
на върха на
щастието
с теб,
моля те,
не ме изпускай!* * *
Не стигам никъде
и пътища не виждам
по тази ръбеста и хлъзгава земя,
а в бъдещето все при теб пристигам,
при първото си име на жена.
До първата лъжа изречена под клоните
на най-фалшивото дърво,
тогава вярвах в жалките ти стонове,
че ти оставаш без ребро.
А аз останах майката на всички
родени незаконно синове,
които ще намразват и обикват
до края все страхливи богове!СЪВСЕМ НЕОЧАКВАНО
Един ден ще седим на дивана,
телевизорът ще работи,
а ние ще се усмихваме.
Как ще се смеем на тези неща,
на тези стихове
без обуща,
на хората с маски
без лица,
на арестуваните площади
и знамена.
Обувките ще се завърнат по домовете,
маските в театъра
и ще се смеем непрекъснато, постоянно
и съвсем неочаквано!–––––––––––––––––––––––––––––––-
Маргарита Черникова е на 48 години. Родена е и живее в Тутракан. Педагог по образование, владее писмено и говоримо руски и италиански езици. Член е на Съюза на свободните писатели. Има награди и грамоти от национални конкурси за поезия. Нейни стихове са отпечатани в литературни антологии в България и в чужбина, както и в различни вестници и списания..
- Нова книга на Румен Иванчев за българските деца по света
Скоро ще излезе от печат новата книга на Румен Иванчев „БЕЗ БИЛЕТ НА САМОЛЕТ!“. Авторът пише стихове за българските деца зад граница и нашите български училища по света. Г-н Иванчев, който живее в Рим, е приятел на Българското училище „Асен и Илия Пейкови“ в италианската столица. По стихове от новата му книга учителите и учениците от това училище вече са направили две филмчета, едното от които може да се види по-долу.
Според директора на БУ „Асен и Илия Пейкови“ в Рим Венета Ненкова, творчеството на Румен Иванчев един ден със сигурност ще се изучава в училище. А според говорителя на АБУЧ Снежина Мечева, която ръководи БУ „Иван Станчов“ в Лондон, стихотворението на Иванчев „Неделно училище“, което поместваме, може да стане химн на децата на България, обучаващи се в чужбина.
НЕДЕЛНО УЧИЛИЩЕ
То е цяло чудо,
долети и виж –
има го в Чикаго,
има го в Париж.Може да е тясно,
скромничко на вид,
но работи в Кайро,
има го в Мадрид.Нашите учители
влизат с радост в час,
учат ни в Женева,
учат ни Ла Пас.На езика майчин
пишем и творим,
има ни и в Лондон,
има ни и в Рим!Вместо физкултура
всички от сърце
тропваме си често
българско хорце!
Желаем успех на „БЕЗ БИЛЕТ НА САМОЛЕТ!“ и нейния автор Румен Иванчев.
.
- Богородица и каймакамът
.
Разказ от Елена Пеева-Никифоридис
Като дете много се радвах на празника на Богородица. Той се тачеше в рода ни, защото името Мария носеха баби, лели, ако щете и стринки. Ние, децата, обикаляхме къщите и се тъпчехме със сладкишите, които щедро ни даваха. Нямам спомен за литургията в черквата, която на този ден се пукаше по шевовете си от насъбралия се народ. За мен Богородица си беше сладкарски празник. Събирахме се роднините, както се казваше на “честито”, в къщата на някоя наша Мария. На Богородица ми разрешаваха да обуя официалните лачени обувки и цял ден да се фръцкам с тях. Към края на деня вече много ме убиваха, но си траех. Възрастните пееха и се веселяха до зори, а аз заспивах в скута на стара майка или на някоя комшийка, барабар с лачените обувки.
После пораснах и, като по чудо, всички онези Марии изчезнаха от живота ми. Богородица за мен идваше и си отиваше календарно. Бяха се появили нови Марии, но те по време на празника се намираха или на море, или в Дубай. Аз пък отидох да живея в една друга държава, където Голяма Богородица е не само много църковен, но и национален празник. Всъщност, цялата седмица около тази дата е празник. И като хукнат всички гърци по четирите посоки на света, само и само да се съберат с родата и да са заедно на Богородица. Настъпва една еуфория, един отработен с времето балкански хаос по летища, пристанища и магистрали, сякаш Богородица се е скрила някъде и цял един народ е тръгнал да я търси. Това са последните истински летни дни и всеки иска с най-близките му хора, да ги отпразнува и изпрати. Навсякъде е пълно с Марии, които на този ден разнасят насам-натам големи кутии със сладкиши и цяла една държава мирише на празник. На мене те не са ми нито лели, нито вуйни, но ми е празнично като в детството.
Преди няколко години се случи на Богородица да съм в Банско. Щом чух рано сутринта камбаната, тръгнах към черквата. Местните жени и те тръгнали натам, и всяка държи букетче от здравец или кичести гергини. Палят свещ и редят китките около иконата на Божията майка. От едната страна в черквата са седнали местните баби, пременени, сякаш ще снимат филм за живота им. С кадифени сукмани, ушити по стари кройки, копринени шамии и препасани с ръчно тъкани прескутници. Това са празничните им престилки и се наричат така, защото шарките са хоризонтално и минават през скута. Седят си те тихо, смирено и си мислят за Бога. Не ги броя колко са от страх да не предизвикам съдбата. Тя си има тефтер с точната сметка и само тя знае кога, коя и защо. Това и е работата – да знае. Искам да ги запомня тези жени, изморени от живота и работата, превити от годините, но нагиздени за празника. Искам да запомня светлинката на малко останалия им живот в очите. Иска ми се винаги, когато дойда в банската църква, тези баби да са все тук. Те са живи икони, все още с ореола на живота и с блага усмивка, чакащи края на земните си дни със смирение. Който влезе, им целува ръка и после пали свещ.
От тези размисли ме откъсва мъжкият църковен хор. Хубаво пеят пустите му банскалии – пеят и отпяват, пеят и отпяват… Вибрацията от гласовете им гали иконите, издига се до купола и се връща обратно с мирис на тамян. По средата на църквата е поставен епитаф. Само тук, в Банско, се прави епитаф на Богородица, както на Христос по Великден. Банскалии са си чешити открай време. Събрали се местните свещеници и решили да уважат и Божията майка по същия начин, както сина й. Някога черквата била построена и тя по “бански“. Отишли местните големци при каймакама* с торба злато и омайни приказки. По онова време в цяла поробена България църквите се вкопавали в земята, за да са по-ниски от джамиите. Банскалии построили висока църква, а и нямало в града джамия, с която да се съизмерва, защото те направили уговорка с каймакама, че върху камъка на главната порта ще издялат и кръст, и полумесец. Така получили тапия за право на строеж на християнска църква, висока, колкото им душа сака, в пределите на Османската империя, във време, когато глави са сечени за много по-дребни своеволия. Днес това звучи по европейски и му се казва верска толерантност. По онова време му се е викало – банскалийска дипломация.
По средата на черквата, върху маса е поставен епитаф: покров с лика на Богородица, икона, кръст, Библия и посребрена тава за дарения. И започва народът да се ”промушва”, както казват по бански, под масата, да се кръстят под нея, да се белеят дебели крайници, обути в къси панталони, да се запретват поли с волани и да охкат, и пъшкат, докато се ”измушат” на бял свят. Свещеникът ги причаква след тези мъки да ги благослови със светена вода и следи искосо да не забравят лептата за подноса. Като гледам всичко това ми иде да го хвана онзи каймакам и да му изкрещя: „Защо, бе, взе жълтиците и се подигра с вярата ни?“. Кръст и полумесец има, ама вяра няма! Само фолклорно изпълнение на църковни ритуали: „Дрън, дрън, дрън…“ – отпява тенекията на подноса.
И тогава забелязвам, че е останала само една бабичка. С мъка се надига и отива да се поклони на епитафа. Поставя китката здравец, прекръства се и дълго гледа иконата на Божията майка, сякаш това и е последната среща с нея на земята. С треперещи ръце развързва възел на една кърпичка и вади оттам няколко стотинки. Те падат на земята и позорно дрънкат с евтината си номинална стойност. Жената се усмихва виновно и се притеснява, че всички са видели каква скромна лепта е отделила. Отивам и бързо събирам разпилените по пода стотинки. Бабичката се оглежда и плахо ми подава всичките си стотинки. Отвеждам я до мястото й и тя сяда със сведена глава. Целувам й ръка.
Свещениците повеждат хората на литийно шествие около черквата. Вътре остава седнала само бабичката, със запалена свещ в ръката, превита, отдавна готова да поеме по вечния път. Обикалям и аз около черквата отвън. Наближава полунощ. Звездите са си на мястото, всеки държи запалена свещ със здравец, той празнично ухае, а на камбанарията като нощен страж се очертава на тъмния небосвод щъркел. Мисля си, че е гипсов, но на следващия ден ще се уверя, че е бил истински, просто защото ще е вече отлетял нанякъде. Изведнъж зад черквата шествието спира, където са трите гроба на свещеници, които някога са служили в храма. Днешните четиримата свещеници държат по един списък с имената на починалите банскалии, които още се помнят. И о, чудо! – всеки от тях чете свой списък, с имената на различни покойници и в различна тоналност, но и четиримата вършат това едновременно. И се получава нещо като мелодия, долетяла от Вселената. Камбаната леко бие на умряло. Затварям очи и си представям онези достойни банскалии, събрали жълтиците за каймакама. Колко време трая този унес, не знам, но знам как се събудих от него.
Зад каменния дувар на църквата има механа. И като писна една гайда, като задумкаха тъпани и се извисиха яки бански песни, та подгониха магията вдън горите тилилейски. Кого прочели и почели, другите остават за следващата година. Шествието тръгва и спира отново пред главната врата на храма. Там се изрича молитва за здравето на живите банскалии. После свещениците опъват покрова високо над главите си. Всеки първо оставя отгоре книжни пари, а после минава изправен под него и влизат хората в църквата, вече спокойни, че Божията майка им е простила срещу десетолевка или петолевка това, което всеки сам си знае, но тя, Богородица, дали знае?
Тя даже не е там и не брои книжните пари. Седнала е до бабичката вътре в черквата, която сякаш е задрямала и чака да догори последната светлинка на живота й, за да я придружи и да я представи на сина си. А беше платила само с жълти стотинки.
Снимки: Авторката
––––––––––––––––––––––––––––––
* Каймакам или каймакамин (на турски: kaymakam, от арабски със значение на „наместник“) – първоначално титла в Османската империя, давана на заместник на великия везир или на заместник на валията, когато те отсъстват. След реформите при султаните Махмуд II и Абдул Меджид става гражданска административна титла за управител на кааза.
.
- Лято
.
Стихове от Красимира Стойнова
ЛЯТО
Окапаха черниците на юни,
кайсийките превърнаха се в злато.
Една любов, с черешовите устни
и с липов дъх, от пролет мина в лято.Приседна тук, на камъка до мене
и ме попита за какво съм тъжна:
“Виж, лято е, най-хубавото време!” –
и с дъх на рози свежи ме облъхна.Отвърнах й: “За идващата есен!
За обич, дето в минало се сбъдна.
На този бряг тя дойде, лъч небесен,
но в лятото едно си… просто тръгна.”А тя с глухарче духна ми в косите
и хукна по водата бърза, речна,
и ехото й носеха вълните:
“Ще дойде пак… Та аз съм вечна…
вечна… вечна…“
Източник: Public domain БАЯДЕРКА
Танцувай нежно пред очите ми
в полупрозрачните одежди.
Бъди ти музата на дните ми
и фея в нощните надежди.С мелодия разкрий душата си
забулена, така незрима.
Ти с грацията на снагата си
изящна си, неповторима.Как меко спускат се косите ти
по твойте рамене открити,
в каскади стигат до петите ти
и будят страстите ми скрити.Повдигаш веждите си, тънките,
дъги извити на челото,
на гривните ти скъпи, звънките,
блестят среброто и златото.Невинно гледаш ме с очите си,
два ясносини тюркоаза,
що не целувам и в мечтите си,
че с недостъпност ме наказа.Венец е сплетен на главата ти,
от полските цветя и лавър,
на твоя танц и красотата ти
се възхищава всеки мавър.Не стъпваш, плуваш ти с краката си,
блести ефирната коприна.
Загубих аз по теб главата си,
о, баядерко от Медина!
СЕРАФИМИ
Сребърна, луната нова
по завеси бели
си играе и щампова
нощни акварели.Лунен лъч с бои приливни,
облачни и бистри,
изрисува серафими
със криле сребристи.Но ветрецът ги разклати,
мислеше, че спяха.
Серафимите крилати
где ли отлетяха?
ЗВУЦИТЕ НА ПТИЦИТЕ
(На Кейти и Естел)
Чик-чи-рик, чик-чи-рик –
врабчо скача по земята,
ту си найде ечемик,
ту пък семенце в тревата.Чу-ру-лик, чу-ру-лик –
лястовичка черно-бяла
към гнездото с весел вик
при чеда си полетява.Чук-чук-чук, чук-чук-чук –
чопли борчето кълвачът.
С този монотонен звук
продължава чак до здрача.Гра-гра-гра, гра-гра-гра –
гарги рошави и мокри,
в късна есен, на дъжда,
се оглеждат в мътни локви.Ку-ку-кук, ку-ку-кук –
в пролет пъстра сред тревата
слушам кукувичи звук
как отмерва ми летата.Илюстрации: Авторката и Public domain
–––––––––––––––––––––––––––––––––-
Красимира Стойнова е родена в гр. Пещера. Завършила е “Радиотехника и телевизия”, във ВМЕИ (сега Технически университет) в София. Работила е като инженер-технолог в Завода за запаметяващи устройства в Пловдив. От 1982 г. до 1988 г. работи като преводач на български екипи към външнотърговските организации „Техноимпекс“ и „Енергоимпекс“ в Бенгази, Либия. От 1995 г. живее със семейството си в САЩ, основно в Кълъмбъс, Охайо, където издава първата си стихосбирка “В два континента”. Писала е стихове и в Сан Диего, Калифорния, както и в Бостън, Масачузетс, където издава втората си стихосбирка “Есени далечни”. Издала е също и книжка за деца в стихотворна форма “Леснички гатанки за дечица засмянки”. Има литературни награди от международния конкурс “По стъпките на лятото” на фондация “Буквите” , от конкурса “Белоцветните вишни” в гр. Казанлък, както и от “Изящното перо – 2019”, организиран от Салона за българска култура и духовност в Чикаго. Нейно стихотворение е избрано да бъде включено в алманаха “Славянская лира”, който предстои да излезе скоро..
- Кажете на тревата
.
Стихове от Иван Есенски
Илюстрация: Wallhere.com .
КАЖЕТЕ НА ТРЕВАТА
.
Кажете на тревата да почака!
Кажете ù:
– Готов е той, но трябва
да свърши със сеитбата на хляба,
за да получи прошка преди мрака.
– Бъди по-търпелива – ù кажете, –
съгласен е дори да се покае.
Сега налива вино на мъжете,
с които пиха смях и скръб до края.
Кажете ù:
– Синът му се завръща,
поне почакай прага да прекрачи
и в стаята да помълчат по мъжки,
преди да лумне синьото на здрача!
Кажете ù:
– Сега започва валса,
дръпни се със зелените си нокти!
Той вече е прегърнал дъщеря си
и тя сияе в сватбената рокля.
Кажете на тревата:
– Той те моли,
не бързай със зелените си свещи!
Сега ръка в ръка поемат с Пролет
към мястото на първата им среща…
сега звъни снегът и боров вятър
косите ù разграбва с нежни шепи…
сега ще се повтори тишината…
сега се връща есенният шепот…
Кажете ù:
– Почакай да повтори
живота от самото му начало
и в края – щом полегне от умора –
завий го със зеленото си тяло!Кажете на тревата да почака
.
ГРОЗДОБЕР
На Виолета Станиславова
.
И за какво тъгува –
за всемира?!
Загърната с прибързалия сняг,
лозата чак до корена умира…
И се събужда в корените пак.
Когато се развихри резедата
и заблещука меденият грозд,
спомнете си отново за лозата.
Какъв бе, впрочем,
вашият въпрос?.
БАЛАДА 1913
На Воймир Асенов
.
Хайде ставайте, рицари мои, че славата чака!
Да заколим петлите, да стегнем навуща – и в път,
докато без гръклян долу хърка предателски мрака,
докато боговете им горе нажертвени спят!Че отново върлува безумното диво гъмжило
и размахва желязо, и гази поля и гори;
че земята ни пак като бито дете се е свила,
че опасан в синджири и дим хлябът днешен гори.Налетяха, натрупаха мъки, сираци и сажди,
закопитиха нагло
из нашите свети места –
сякаш в тая земя само чесън и баби се раждат…
Ще е страшен денят, но ще е справедлива нощта.Покрай нашите Вардари, Струми, Марици, Огости –
дето грабиха, биха и клаха без жалост поред –
да засеем земята догоре с проклетите кости
на крале, балдуини, султани и всякаква смет!Хайде, рицари мои, нарамете копралите гордо,
разтворете земята, в която легендите спят!
Няма вече позор след най-висшето звание – „Одрин”.
А подир Булаир няма вече изобщо и смърт..
–––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Иван Есенски е роден през 1949 г. в с. Мухово, Софийско. Завършил е гимназия в Пазарджик, след което Философия и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като строител, редактор в РТЦ – Пловдив, главен редактор на военна редакция в БНР, директор на издателство „Народна култура“, изпълнителен секретар на Академията за европейска култура „Орфеева лира“. В момента е редактор в печатния орган на СБП „Словото днес“. Публикувал е редица сборници с поезия и есеистика. Създал е няколко документални филма, автор е и на две пиеси. Негови книги и отделни творби са преведени на 17 езика, носител е на български и чуждестранни награди. Публикуваните тук стихотворения са от най-новата му книга „Доземи“..
- Ave, Горане
.
Разказ от Златка Колева
Илюстрация: Forgottenbulgaria.com Караконджулът се роди в нечистите дни по залез, изяде майка си и се настани в плевнята на дядо Горан. Слънцето все така анемично висеше на хоризонта, в очакване да бъде погълнато от голия баир над селото и всичко следваше своя ритъм на смърт и новорождение, плавно и незабелязано с просто око, но точно и отривисто като строга математика. Природата, макар и да обича болката, си устройва забави и се шегува с тварите на тая земя, така че никой не разбра защо караконджулът се пръхна на света бял-белиничък, досущ като брашното, с което бабите замесваха мекици за задушница. Албиносите сред караконджулите бяха рядкост и майка му, преди да издъхне, обясни провала си с тежката химия, с която хората пръскаха посевите си. Нищо – утеши се тя – важно е какво пише в душата на чедото й, дала му бе кода на няколко рода поганци, тъй че никой да не смее да спре злото, защото пред числата не ти остава друго, освен да вдигнеш рамене и да простиш. Караконджулът изтика криво-ляво зимата като караше на кокошки и дребен добитък, но с пролетта и лятото меракът му се засили, и той взе да се задява със стареца, чиято плевня обитаваше.
Дядо Горан живееше кротко, календарът стискаше дните му, увиснали между този и онзи свят. Все чакаше ли, чакаше – ангел ли, демон ли, все едно му беше, стига да го вземеха със себе си, далеч от сляпата коруба, която трудно можеше да се нарече къща. Откакто остана един, на врата му увисна мъката и, щом задремеше старецът, тя бързаше да се вмъкне в него и да излюпи пилци в душата му. Затова дядо Горан не спеше, обикаляше нощем и тропаше, пъдеше лисици и невестулки, чакаше гости от отвъдното и все нея държеше под око, мъката. Полепнала бе тя по селото, покорно и тихо гаснеха вечерите по разхвърляните тук и там изкорубени къщурки, и малкото останали старци чакаха утрото да се преброят.
Дядо Горан въздъхна. Претъркули и тая зима, превали и тази нощ. Утре, като съмне, ще отиде право в кметството, ще напише жалба ли, просба ли, ще напише едно уведомление до ловната дружинка в околията, ще помоли младите мъже за помощ, да дойдат и пообиколят пущинака, защото кокошките взеха да се топят, овцете осиротяваха. И пак затропа с тоягата, да не би тоя звяр, мъката, да изскочи от тъмното и да го стегне за гушата.
Слънцето едва се отклещи от баира, трудно се раждаше денят по тия места. Едно беше разбрал дядо Горан в своя живот – лошото идва като крадец, ще ти изяде първо кокошките, ще убие погледа ти, ще те спаружи като изсъхнала джанка.
– Тука ли си, бай Горане? – прекъсна мислите му женски глас. – Всички са отвън, само теб те няма.
Кметицата на селото носеше пощата, защото улиците отдавна бяха забравили имената си и децата на безпаметните улици пращаха хабери, пари и бонбони до кметството.
– Я, виж какво ти нося – продължи кметицата. – Колет имаш от дъщеря си, от Мила.
Мила. Усмивка напука лицето на стареца, пръстите му заиграха като млади мъже, които не се боят от зверове и върколаци, смело отвориха кутията, победиха най-сетне тъгата му. Какво нещо беше талантът – зачуди се дядо Горан – не можеш като магаре да го вържеш за родното; или ще се отбучи и ще избяга, или ще умре, вързан за нищото. Той, талантът, направо си беше като времето, не му ли се подчинява човек, ще го погуби. Талантлива беше неговата Мила, в гласа й бяха поникнали тукашните слънчогледи, които събираха слънца от други светове.
„Тате – пишеше му тя, – изпращам ти запис от концерта. Лесно е, тате, ще се справиш, натисни голямото копче, цялата зала беше на крака.“ Времето обръщаше хора и случки. И той й беше казал същото, сякаш съвсем скоро: „Ще се справиш.“
Той прегърна малкото сребърно нещо с голямото копче, като малък космически кораб, долетял незнайно откъде за него, за стареца. Гласът на Мила повдигна корубата, събра листата от двора и се понесе над улиците, за да си спомнят кои са.
Ave Maria, Gratia plena
Maria, Gratia plena
Maria, Gratia plena…Имаше късмет старият човек, орисан беше да лекува селото, защото песента лесно си играе с математиката, ще умножава, ще дели и ще гравира код в душата ти, тогава и само тогава, ще отстъпи злото от себе си, ще заплаче то за майка си и ще те помоли за чаша мляко.
Нещо дърпаше стареца за крака, задяваше се нещо с него, ни звяр, ни човек, бяло-белиничко, досущ като брашното, с което се замесва питка за новородено. Съдбата ги обича тия работи, да се шегува с видимото и невидимото, да присажда лошо към добро.
Дядо Горан сипа паничка мляко на белия караконджул и зарея очи далече. Погледът му се блъсна в баира и падна в ниското.
––––––––––––––––––––––––––––––-
Златка Колева е родена през 1971 г. в гр. Чирпан. Завършила e Българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, има втора магистратура по Психология. Работила е като репортер, учител, педагогически съветник, психолог по проекти, свързани с домашното насилие и работа с деца със специални образователни потребности. През 2018 г. организира издаването на първата книга за най-стария манастир в Европа – „Св. Атанасий Велики“ край с. Златна ливада, с редактор акад. Росен Милев. Още текстове на Златка Колева – тук.
.
- Oh, English language, what have they done to you!
by Sergey Boyadzhiev
Illustration: ihjournal.com .
Oh, English Language, your glory’s in the past,
The pages you produce today won’t last.
You favor lenders, dodgy politicians;
You’re now the tongue of business and ambition.
Once proud language of letters and of culture
But fallen prey to bureaucrats and vultures,
An instrument for endless, vulgar ads,
The foggy speak of clever legal rats;
Political correctness creeps about
And Kipling who made English people proud
Is undesirable, a writer now obscure…
Oh, English language, for you there is no cure!
And Byron’s fiery tongue, alas, is torn.
A second Shakespeare will be never born –
He’s being forever used and desecrated
In tasteless musicals and shows overrated
With hoodie Hamlet, cockney for Macbeth
A pub or night club where the play is set.And while in Britain often I have heard:
The English language has conquered all the world!
You’ve made America the menace it is now –
The world wants out but always wonders how.
You have become the symbol of the West
Destroying other cultures like a pest
And there’s no end to you abroad these days,
But people slaughter you in different ways,
The Scots dislike your clipped sound in the South
And speak you with a tattie in their mouth.They can arrest me and someone is next
So, squeeze the juices out of every text!.
––––––––––––––––––––––––––––––
* Sergey Boyadzhiev is a doctor, poet, writer, translator. He was born in 1952 in Sofia, Bulgaria, in a family of doctors-teachers. He finished eighth grade in East Germany and ninth in Algeria. He graduated from the French high school in Sofia, after which he graduated in Medicine. He worked as a psychiatrist in the hospital in Karlukovo and in the Medical Academy – Sofia. In 1983, Dr. Boyadzhiev left for Ethiopia, where he worked for several years, including as a consultant at a leprosy hospital; he also worked for the Red Cross. In 1993, he left for London for a while, but remained in Britain with his children. He also worked on a small Scottish island in the Atlantic Ocean. He has been writing poems, short stories, feuilletons since his school years. Two of his poetry books have been published in Bulgaria, the second of which is called „No Return“.
.
- Какво ти сториха, език английски?!
Илюстрация: Thejakartapost.com .
Език английски, мина твойта слава,
това, което пишат днес – не става.
Поезия на английски не звучи.
Ти служиш на коварни политици,
лихвари, на Мамона ученици;
ти, горд език на бившата култура,
а днес на борсова номенклатура.
Използват те за глупави реклами
и на английски адвокат ни мами.
Да, с Ръдиард Киплинг, майсторът, бе горд
в Империята и бедняк, и лорд,
но либерал-фашист със зли закони
от словото свободно го прогони.
Език английски, кой да те лекува?
Такава висота не се купува –
да станеш пак на музите език;
да, Шекспир беше някога велик.
Днес Хамлет е по тениска и дънки
в модерни постановки пошли, гръмки.
Аз често чувах в Лондон да ми казват,
светът как се предал и те приказва.
Създаде ти Америка опасна
и как да я закрием не е ясно.
На Запада ти символ си жесток,
затриваш всеки друг език и Бог.
В Европа с теб устата си усукват,
но, както могат, все ти го зачукват –
за бунт и смут шотландецът готов,
те произнася, лапнал цял картоф.Сега ме арестуват, а може би и вас,
не искат те да чуват свободния ни глас!Сергей Бояджиев
––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук.
.
- Учителко любима, добър ден!
.
Из книгата на Пенчо Иванов
„Тандемът Генчо-Пенчо“ (Добрич, 2019)
Генчо Златев на представяне на книгата, май 2019. Снимка: ndt1.eu .
УЧИТЕЛКО ЛЮБИМА, ДОБЪР ДЕН!
Вратата на резервния изход на магазин „Билла“ се отвори автоматично. На първо време се показа ръка, облечена в износен шлифер, държаща бастун. След нея крак – затропа по земята и като се увери, че е на твърдо, жената прекрачи прага.
Беше достатъчно възрастна, години около 90 – после разбрах, че е на 88. Обърна се с гръб към улицата, наведе се и със свободната си ръка извади една след друга две пълни догоре найлонови творби с продукти. Взе ги и изправи тяло.
Познах я веднага. Хванах пакетите и се опитах леко, без сила да ги взема. Старицата вдигна поглед, изгледа ме учудено, но стоката си не пусна. Напротив – вкопчи пръсти в торбите.
– Дайте да Ви помогна, другарко Иванова! – рекох аз.
– Ти кой си?! – изстреля на скорост с дрезгавия си глас.
Същата, познах я, няма грешка, тя е. Зарадвах се, не съм сгрешил.
– Как кой, другарко Иванова?! Ваш ученик съм, випуск 1965-а. Вие ни бяхте директор в Начално училище „Димитър Полянов“ – град Толбухин.
Учителката разхлаби захвата на торбите, вторачи поглед и ме заоглежда. Рекох да продължа, да и́ вдъхна кураж.
– Пенчо ми викат, от класа на Мария Иванова по Математика, после на Тонова, пак по Математика. Всяка година на 31-и декември играех Дядо Мраз пред децата на училището. Още от четвърти, та и до осми клас, бях достатъчно дълъг…
– Че ти и сега си дълъг! – отсече учителката и пусна торбите в моите ръце. – Онзи, спортиста, нали? – продължаваше да боботи и на скорост да приказва ръководителката на някогашното ми училище.
– Да вървим, другарко. Знам къде живеете, в блокчето до Общината, ще Ви помогна.
Поехме към главната улица на града. Недка Иванова, така се казва някогашният директор на Начално училище „Димитър Полянов“-град Толбухин, затътрузи крака след мен. Подадох и́ ръка, изкачихме няколкото стъпала между пощата и магазина, стъпихме на равното.
– Как така ме помниш, че и да ме познаеш на туй отгоре?! – рече учителката, – беше спряла да си поеме дъх. Гледаше ме по старчески в очите, дишаше често.
– Как няма да Ви помня, другарко Иванова! Аз и Панайотова по Физика, и Орешарова по Химия, съпруга й Тодоров по География, Дафинка Иванова по Руски помня. За Иван Стоянов по Физкултура да не говорим, че и за бай Мильо, училищния прислужник, онзи грамаден и строг човек…
– Е-е-й, гледай ти, – рече другарката Иванова и пусна усмивка. Всичките ги знаеш! – и заклати глава.
– И заместник-директорката Тончева, ама Вас най-вече. Имам мил и същевременно стресиращ спомен.
– Тъй ли?! – удиви се другарката, спря се и ме загледа. Нямаше как, припомних и́.
– Аз бях физкултурник на училището.
– Знам! Помня толкоз…
– Всяка заран показвах упражненията и ръководех физзарядката на учениците. Този ден и Вие присъствахте. Помня, училищният звънец предупреди да се готвим за влизане в класните стаи, началото на учебния ден бе след няколко минути. Вие дойдохте до мен, положихте ръка на рамото ми и рекохте с онзи властнически, респектиращ глас, който впрочем и към ден-днешен не сте загубили:
– Почакай малко! – заповядахте ми тогава. Останах, къде ще ида, но сърцето ми заигра. Предусещах нещо, което ще ме развълнува, изплаши. Държахте в ръка един пощенски плик, разтворихте го и извадихте писмо. В главата ми забръмчаха кошер пчели. Зачетохте строго: „До директора на Основно училище „Димитър Полянов“ – град Толбухин. Окръжно управление на МВР Ви уведомява, че на… ученикът от шести клас Пенчо Иванов…“. Оттук нататък къде чувах, къде не, бях готов да напълня гащите от притеснение, но все пак дочух да казвате: „…ученикът Пенчо Иванов намерил на улицата пълния размер на месечната заплата на служителка от „Български пощи“ – град Толбухин и я предал на кварталния отговорник, капитан Стайков. МВР – град Толбухин, в лицето на неговия Началник изказва похвала към ученика за доблестната му постъпка.“
Наближавахме блокчето на Недка Иванова. На мен ми бе особено приятно да си бъбря с нея; усещах, че и тя нямаше нищо против.
– Да седнем ей на тази пейка, другарко Иванова. Да си побъбрим, да си припомним миналото… Ето тук, до някогашната сладкарница „Москва“ – рекох и посочих с ръка.
– Ама ти, може и работа да имаш, пък аз те задържам.
– Тя, работата, няма къде да ми избяга, другарко, пък и аз съм си началник, нямам над мене.
– Адвокат чувах, че си бил.
– Тъй вярно – отвърнах аз и седнахме.
И ги отворихме. Спомените един след друг се нижеха в главата ми, топла вълна на умиление се надигаше бавно, но сигурно в гърдите, сега пък аз зачестих дихание, гласът ми затрепери.
– Помня Панайотова по Физика… висока, стройна красавица. Веднъж без основание ми шибна един шамар в час. Досрамя ме, момче голямо бях, другите се засмяха. В изблик на бунт скочих бързо от чина, бръкнах с две ръце в джобовете си и рекох:
– Ще се оплача в Просветата, да знаете!
Що ми трябваше?! На баир лозе… Дали се изплаши или не Панайотова не знам, но аз се озовах в дирекцията, изправен до вратата и пред строгия Ви, смръщен поглед. И физичката започна да се оплаква от мен, не и́ бяха верни обвиненията. Ама резултат имаше. Трябваше да кажа на татко, че го викате в училище. И казах, и му разказах всичко едно към едно. Като резултат ми бяха зашити и двата джоба на панталона. За два месеца, по един на джоб, по причина на това, че съм си държал ръцете в тях, като съм разговарял с Панайотова, неуважение един вид. Децата бая ми се смяха тогава, ама не и́ се сърдя, връщайки се назад в спомените ми е мило и смешно.
Помня и Орешарова много добре, по Химия. Нея как може да я забрави човек! Като викнеше в коридора на училището да се прибираме по класните стаи, половината от децата се напикаваха от страх. В час същото. Изпита ме. От притеснение вместо да напиша на дъската желязо „Fe“, написах флуор „F“, малкото „е“ забравих. Пръстите ми трепереха, тебеширът играеше в тях, на два пъти го изтървах на пода. Писа ми петица, скара ми се и си седнах обиден… на себе си. Защото много добре знаех как се пише желязо, но от страх се шашардисах. Да, ама краят на учебната година наближаваше, а аз исках да съм отличник, да се пъча с лентата на гърди на 24-и май, целият град да ме види, най-вече татко, мама и баба… Отивам при другаря Тодоров, съпруга на Орешарова. Усещах симпатията му към мен – заради спортните успехи по баскетбол, които носех на училището. Викам му, тъй и тъй другарю Тодоров, ако може да помолите другарката Орешарова да ме изпита за шестица, все пак съпруга Ви е. А той ме изгледа, намуси се и ми вика: „Ти що не я помолиш?“ „Страх ме е!“ – отвърнах аз. „И мен ме е страх!“ – рече твърдо Тодоров. Стори ми се, че казва истината. Така си останах с петицата…
– Да-а-а, Орешарова си беше доста строга. Понякога съм и́ правила забележка, но характер, какво да се прави… Затуй пък учениците слушаха в час, бяха дисциплинирани, не като сега, – рече Иванова.
– Другарката Йолова видях онзи ден, по български език. Един мъж на средна възраст я водеше за ръка, вероятно внук и́. И с нея имам мил спомен, да Ви го разкажа ли?
– Разбира се, ама не бързаш ли бре, човек?
– Не бързам, другарко Иванова. Хубаво ми е да се ровя в спомените от детството. Но, ако не Ви се слуша, моля, ще Ви занеса торбите до входа и си тръгвам.
– Ти чуваш ли се, бре?! – сопна ми се по директорски. На стар човек като мене, приказка му дай… Разказвай! – отсече властнически старицата. Ти знаеш ли, че Дафинка Иванова умря отдавна?
– Знам – отвърнах аз. И съжалявам. Макар и да не ми беше класна, макар че предмета и́ не ми се отдаваше. И за нея ще Ви разкажа, може ли?
– Може! Давай…
– Ама предупреждавам, случката е весела, смешна, но и цинична.
– Може, сега не съм директор, – рече слушателката моя и аз започнах:
– Помня, имахме контролно по руски език. Трябваше да преведем следното изречение: „Момчето грубо бръкна с ръка в джоба на момичето.“ Имахме една съученичка, умна, отличничка. Руският много и́ вървеше, но „много хубаво не е на хубаво“, казва народът. Няма да споменавам името и́, уважавана днес лекар-пенсионер. Та, идвайки до това изречение, момичето написало: „Мальчик грубо сунул свою руку в джопу девочки“. Учителката носи тетрадките с контролните, но забелязваме, че още от вратата на стаята се подсмихва неудържимо. Разбрахме я и попитахме за причината, помолихме да сподели смеха си с нас. Учителката дълго мисли, после запита:
– Кой ще каже как е „джоб“ на руски?
Всички мълчим, не знаем. Тогава се обади Ивелин Марков, много възпитано и прилежно момче беше. Бъдещ доктор кардиолог, един от първите демократи от СДС, после пенсионирал се като шеф на Първа градска поликлиника-Добрич, ама продължава да работи.
– Ако не се лъжа, другарко, джоб на руски е карман.
– Точно така, Ивелине! – отвърна учителката доволно.
– А знаете ли как е на руски „дупе“, ама грубо казано?
Целият клас избухна в неудържим смях. Да чуем такова нещо от устата на тази моралистка и истинска възпитателка за нас беше върхът.
– Ще ви кажа, за да не изпадате в неловка ситуация, като една ваша съученичка, името на която няма да споменавам. Думата „дупе“, или грубо „задник“, на руски е „жопа“. Превеждайки изречението, накрая момичето се заблудило, предполагайки, че думата е близка до българската „джоб“, и е написало, че момчето грубо бръкнало в дупето на момичето…
– Ха-ха-ха-а-а, хахаааа… – гласовете на 35 ученици изпълниха с гръм и трясък цялата стая. Някои наставаха от местата си, заблъскаха по чиновете, други се бутахме от кеф, трети… а учителката – в ужас. Едва ни успокои и помоли да си седнем на местата. Тогава, воден от правилото „На всяко гърне мерудия!“ се обади моя милост:
– Няма нищо смешно, другарко Иванова, напротив! – заковах съвсем сериозно. Рекох го със силно дрезгавия си, все още пубертетски глас, та се получи хептен респектиращо.
Иванова не очакваше, съучениците ми също, дойде в близост.
– Ами, защото аз смятам, че момчето е трябвало нежно да и́ бръкне в дупето, другарко – рекох.
В следващия миг се чу едно „чат“, последвано от по-силно „шляп“, и вратът ми беше зачервен от пестниците на иначе уважаваната от мен моя учителка, другарката Дафинка Иванова. Царство и́ небесно.
– Ти знаеш ли, че дъщеря й е директор на Езиковата гимназия – Добрич? – прекъсна ме Недка Иванова.
– Знам и се познаваме, малкият ми син завърши при нея. Но аз наистина вече трябва да вървя, другарко Иванова. И за да запомните нашата среща, ще Ви подаря една моя книга, претенции нямам. Романът за Добруджа „Болката любов“ – рекох, бръкнах в чантата си и подадох книгата в ръцете на учителката. Изпратих я до блокчето.
Година по-късно, през лятото на 2017-а видях Недка Иванова да тътрузи крака по главната улица на града, този път без товар в ръцете си, само с бастун. Беше облечена в същия наряд дрехи. Нарочно се изпречих пред нея така, че да се блъсне отгоре ми. Спря се и вдигна глава.
– Учителко любима, добър ден! Ха сега да видим, ще ли ме познаеш? – рекох усмихнато.
-Пенчо! Ти, дето ми подари книга… За чорбаджи Ганю Алтънов и вдовицата Злата…
Рече и сложи старческата си ръка върху сърцето ми. Стана ми топло, мило и болно. Директорката, онази респектиращата, както и много наши истински будители заслужават по-достоен живот. Срам за държавата и обществото, срам!
–––––––––––-
СРАМ
Бушува болка в моите гърди
и ще заплача всеки миг. Защо ли?
Една жена насред града седи,
протегнала ръка за помощ, моли.Мирише на изпечено тесто.
До баничарницата тя е седнала –
оклюмала, попарено листо –
измъчена, съсухрена и бледа.Очите и́ – угаснали слънца…
Самичка е, без време остаряла –
а сигурно е раждала деца
и песни над креватчето им пяла.Ръка със нокът черен, овъглен,
във празна шепа свита. Нищо няма.
Все същото е. Всеки Божи ден
не свършва тази нечовешка драма.Расте срамът, превръща се във грях.
Градът е сякаш празна трапезария.
С душата си погледнах и видях,
че вместо нея, там седи България…Пенчо Иванов
.
- БАСТА!
.
Отечеството ни е срутен храм.
Живеем като чужди в нашта къща.
Потънали сме в бедност и във срам.
И дякон Левски в гроба се обръща.Какъв ти гроб! Провесен на въже.
Обесен пак, но със вързоп въжета.
Страната ни – в плачевно дередже –
осеяна, покрита с минарета…Уж патриот е, а и демократ –
но всичко въздух, долнопробна мента –
със двете лапа и гради палат,
докопал власт. Закотвен в парламента.Като овце ни стриже и дои.
Седлае ни до кръв, до поразия.
Омешал идеали и бои –
две свещи пали – в църква и в джамия…Достатъчно е! Кой не ни е крал?!
Достатъчно сме ровили в боклука.
Отокът много гной е насъбрал
и този цирей трябва да се спука!Лишения, мизерия… дотук!
В живота и по тялото ни – краста.
Да хлопнем върху масата с юмрук!
Да се провикнем с пълно гърло: БАСТА!Генчо Златев
.
- Слушайте България…
* * *
Слушайте България! Тя надава писък,
не защото включена е в оня черен списък,
не защото още на вратата хлопа,
сякаш е във Азия, а не във Европа,не защото днеска чуждите търговци
идат като тигри. Бягат като овци,
не защото вече слагат ни намордник –
вместо хляб – инфлация, вместо борд – набордник,даже не защото бедната държава
всеки я купува и я препродава…
А защото бавно и без съпротива
малката ни нация почва да загива.Мъките не свършват. Бягствата не спират,
младите не раждат, старите умират,
няма го отдавна българският трепет,
чужди ни командват, своите ни трепят.Сякаш озверя човешката природа,
где е покаянието, где е милостта,
едни чрез властта ограбиха народа,
други чрез народа заграбиха властта.Затова да махнем всичките бездария
и не Бог, а ние да пазим България!Недялко Йорданов
–––––––––––––––––––––––––––
* Стихотворението е написано няколко години. Още от същия автор – вж. тук.
.
- Сърцето ми се пръска, о, приятел…
Сър Чарлз Сидли. Източник: en.wikipedia.org * * *
.
Сърцето ми се пръска, о, приятел!
Не вярвам аз, че нашият Създател
за нас друг вечен свят е отредил,
на мене този свят ми е най-мил.
Страхливецът не смей да съгреши.
Боя се само да не надвиши
пиянството ми дозата разврат –
тогава ще напусна този свят!
Чарлз Сидли
Превод от английски: Сергей Бояджиев
––––––––––––––––––––––––––––
* Сър Чарлз Сидли (Sir Charles Sedley, 4-ти баронет, 1639-1971) е английски благородник, поет, драматург, законодател и придворен, известен с остроумието си. Наричан е английският Омар Хаям. Публикуваното тук негово стихотворение е преведено от оригинала си на английски, поместен в книга, наречена „Resauration poets“. Друг превод на Сергей Бояджиев, на стихотворение на друг английски автор, може да се види тук.
.
- Ахан
.
Разказ от Симеон Коев
Ахан беше на 12 години и живееше в селце, само на 15 часа, изкачвайки се и вървейки нормално от Катманду. В Непал има бързи потоци, които се превръщат в буйни, тъмни реки по време на мусоните, когато вали всеки ден. Красивите и чисти езера се намират по-високо, затова, когато случайно намери преди три години едно езерце, той го почувства като нещо свое, обикна го като своя дълбока тайна и започна все по-често да го посещава. Водата му беше синя, въпреки че не беше дълбоко, но най-много му харесваше, че беше чисто като сълза.
Децата в Непал са безгрижни и родителите освен, че ги обичат, не им се бъркат много в живота. Всички си мислеха, че когато Ахан го няма, то той се подготвя за шерп – професия, за която много непалски деца мечтаят.
Ахан реши, като истински шерп, да стане посред нощ и да отиде преди изгрев слънце на своето езеро. Измъкна се незабелязано и, само с помощта на лунната светлина, забърза нагоре по планинския масив.
Стоеше безмълвен и наблюдаваше как светът се променя бързо покрай него, как от тъмните петна започват да се очертават красивите и познати скали, и рехавата растителност. Когато стигна езерцето, погледна водата и се запита, дали това тъмносиньото пред него е синята вода, която той знаеше?
Не можа да си отговори на въпроса, защото в този момент първият розов лъч на слънцето се показа над скалата. Ахан отново погледна езерото и се втрещи. Беше се получила някаква магия, защото розовите лъчи, стигайки синята повърхност, се отразяваха и пристигаха при него на талази, но нямаше помен нито от розовия цвят на слънцето, нито от синия цвят на водата. Това, което виждаха очите му, беше някакъв непознат цвят, който не беше виждал никога преди. Ако трябваше да го нарече по някакъв начин, щеше простичко да каже:
„Много светъл, със зелен отенък цвят, пълен с живот“.Защото през няколкото секунди, докато го наблюдаваше, той чувстваше, че се изпълва с доброта, с радост, даже и със сила. Видя се някак отстрани, но това не беше Ахан, както, когато се виждаше от огледалото и миг след това съжаляваше, че има криви зъби, грозни уши и неподходящ нос, и всичко това правеше лицето му смешно. Беше някакво ново определение за самия него.
Това беше едно същество, на което се възлагаха огромни надежди. Не знаеше от кого, но знаеше, че го гледат в този миг хиляди очи с любов – и, както той се радваше на някое красиво цвете, така сега и на него някой му се радва. Почувства се много значим, и не само това. Почувства, че някой трепери над него така, както майка му трепереше, когато беше болен, и нито за миг не заспиваше, докато температурата му не спаднеше и той не започнеше отново да диша бавно и уверено.
Ахан не стана шерп. Стана търговец на платове, някак много странно и бързо. Зареждаше около 20 магазина в Катманду, но бързото му прогресиране се дължеше на лесното усвояване на езиците и познанието му за цветовете. В началото, когато се запознаваха с него, шефовете на производствените фирми изричаха снизходително:
– Някакъв си непалец проявява интерес към нашите платове.
Но само след няколко месеца със затаен дъх попиваха всяка негова дума, като например:
– Тази година навсякъде по света ще има мир, затова не залагайте на тъмните цветове. Даже аз бих наблегнал на розовото, което е цветът на радостта.
Само миг след като излезеше, директорът вдигаше телефона и нареждаше:
– Изберете 25 нюанса на розовото и увеличете двойно производството!
Ахан беше ходил много пъти до Пакистан, Индия, Китай и дори няколко пъти до Южна Корея и Япония, но никога до Тибет, с който Непал граничеше. И, когато веднъж присъстваше на разговор, как в някакъв стар манастир има изписани сцени преди стотици години, а цветовете си стояли все така същите, той реши да си даде почивка и да посети този манастир.
Разглеждаше стенописите и подсъзнателно търсеше един цвят. Вече 26 години го търсеше, както в каталозите на фирмите, с които работеше, така и десетките пъти, посрещайки изгрева на своето езерце, но никога не го видя отново.
Беше изучил цветовете и знаеше техния скрит смисъл. Знаеше, че цветовете способстват и носят на тези, които ги харесват, определени блага.
Сините оттенъци носеха чистота и мир.
Червените – любов и живот.
Жълтите – разумност.
Оранжевите – мъдрост и здраве.
Виолетовите – сила.
Зелените – благословение и израстване.
Но този цвят, който срещна на 12-годишна възраст, сред планината, никога след това повече не го видя.
Така разсъждавайки, се беше доближил до една разнородна групичка от туристи, която беше наобиколила един възрастен монах, облечен в оранжево. Монахът нещо обясняваше, но в един момент млъкна, обърна се и се вгледа в него. Гледаше го няколко секунди съсредоточено, така, че и туристите се обърнаха по неговия поглед и започнах да го гледат.
– Ти ли си Ахан? – попита монахът на хинди, защото може би нямаше нито един индиец.
– Да, аз съм! – учудено отвърна.
– Каквото и да търсиш, знай, че то е вътре в тебе. Ако имаш белия цвят, ти имаш всички цветове.
Две прости изречения, но точно те му трябваха.
Никога не беше целувал ръка на монах, но сега му се прииска. Туристите гледаха с изненада насълзените му очи и се питаха, какво ли се случва.
Може би и те като него ще търсят отговорите дълго и далеч от себе си.
Но все някога ще стигнат дотам, че да знаят, че всички отговори се намират в нас самите.
Само трябва да се научим да слушаме внимателно нашата душа.
.
- Той, човекът…
- Трябва да се съхраним
Из предстоящата за издаване книга
на Мария Герасова „Размисъл„
Илюстрация: Вeinsadouno.org Да, красив е животът, но времето, времето… Накъде сме тръгнали и вървим ли, вървим. Вървим към бъдещето. А то къде е? Можем ли да си отговорим на този въпрос? Навярно не. Но отговорът е един. Там, където е нашето вечно пристанище. Там, откъдето няма да се върнем в това си тяло.
Сега живеем на Земята, която ни дава своите блага. Дава ни, нали? А какво й даваме ние? Оголихме я цялата. Изсякохме горите й, пресушихме езерата й, натровихме я с нашата нечиста мисъл и действия. А какви са нашите дейсвия? Войни, бунтове, убийства, грабежи, катастрофи, наркомания и още, още…
И като отговор на всичко това, разбунтувахме природата. Тя ни отвръща със същото. Ние я унищожаваме и тя ни причинява същото. Ето ти примерът: Гръм паднал някъде и убил човек. Някой се подхлъзнал и се удавил в язовира. Наводнения, пожари градушки… Нима това не са следствия от нашите действия! Натровихме въздуха около нас. Вече не можем да дишаме. Замисляме ли се накъде отиваме? И пак стигаме до: Да променим съзнанието си, и то незабавно! Да мислим преди да предприемем всяко действие. И най-вече за добро. А какво значи за добро?
Отговорът е: Да не пречим на другите. Да се научим да мислим правилно. Любовта и Истината да станат наша градивна единица, и да станем еталон на подражание, на който всеки да се възхищава и да се замисли. Ето, това ни е нужно. Нима тази ПАНДЕМИЯ не е следствие на нашите мисли и дела? Тя е един материализиран вирус, който ни дебне на всяка крачка. Всява Страх и Ужас у нас. Страхът, който се таи в нас, за да не ни сполети най-лошото. Да си отидем от този свят. Светът е един с хилядите му обитатели. Едните видими, другите невидими за нашето око. Но трябва да преобразим този свят.
Ние сами решаваме. Дали да живеем в този кошмар или в СВЕТЛИНА? Ако ли не, ние се самоунищожаваме и загиваме. Животът и здравето са най-скъпи и трябва да ги съхраним!
––––––––––––––––––––––––––––––––-
Мария Герасова е родена в Казанлък. Живее в Пловдив. Издател и главен редактор на международен електронен вестник „Сияние“. Председател на Съюз „Духовно възраждане – България“. Член на Съюза на независимите български писател и на Съюза на българските журналисти – Европрес. Пише стихове, проза, сатира, сценарии, пиеси, хумор, духовна литература. Издала е книгите “Истините за живота“ – част първа, “Нерешеният ребус“, „Грешен свят“, сборник с разкази „Съвременен човек“, „Кайлас. Градът на Светлината“, „Моят живот, мое верую“, “Новото учение БВС“, Национален алманах на литературните творци ‘2019. Има публикации в местната, националната и задграничната преса, в сайтовете „Откровения“ и „Спиралата“. Била е сътрудник на Радио Пловдив, както и член на Клуба на здравните работници, „Весели пера“ и „Младост“. Пише под собственото си име и с псевдомите Весела Будилкова и Мари Шуан..
- Над Ню Йорк
Илюстрация: Петър Георгиев, БНТ .
Над Ню Йорк небето не гасне.
Не му трябват звезди,
неони си има — безброй.
Прекосяват асфалта съдби —
дъга от пъстри съцветия.Тази сутрин, след схватка,
завършила с бой,
блести още не засъхнала локва кръв.
И в нея
се ражда денят.Ти си пръв
на реда за кроасани.
Стъпките ти не виждат кръвта,
вървиш — свободата е стръв,
а за някои — страдание.Тя те води по чужди следи,
нагодил си обувките —
чакат извървени от едни,
а от други — незапочнати пътища.Делиш измерения от тротоарни абсурди,
с чуждоземни очи,
пълни с възторг и мъничко хаос,
с плаха надежда,
че си отчупил парче от света,
и в джоба прибрал си го тайно,
до парче кроасан,
до билет от метрото
и до карта на Манхатън, защото
ще се върнеш някой ден —
дали наяве,
дали насън…Ти няма да си същият,
а навън пак ще гъмжи от илюзии.
Но вече знаеш,
как да не падаш в капан от заблуди —
този град е град на абсурди.И ставаш Алиса в огледалния свят,
в измислена приказка за някакъв град.
Реалност,
измислица,
в която светът е дошъл на парад.Юлия Дивизиева
2015 г.
––––––––––––––––––––––––––––––––
Юлия Дивизиева живее в София. Завършила е Библиография и Кинопедагогика. Работи като редактор и рецензент. Пише поезия и проза. Автор е на книгите: „Кукувича прежда” – разкази /2015/; „Полутон, полусянка” – поезия /2016/; „Двайсет и пети кадър” – повести и разкази /2017/; “И малките неща” – поезия /2018/; “Ана от острова” – роман /2019/, издадени от издателство „Факел”. И на книгата за деца „Заза и Фин“ /2020/ на ИК „Знаци“. Под печат е новият ѝ сборник с разкази и есета „Хора, птици и ангели“. Публикувала е в различни електронни и печатни издания. Има участие в сборници и алманаси. Член е на СБП и на Лигата на българските писатели в САЩ и по света..
- Саламандър
Снимка: Epicenter.bg .
Свободата е църква –
ситна стъпка към Бога,
не е градски мегдан, не е мандра.
Невредим, на борбата
през адския огън
той премина,
досущ саламандър.Сякаш в тази минута,
от кръвта осветена,
заредена с мълчание свято,
всички негови четници
караулите сменят
и целуват земята,
и целуват земята…Ивайло Терзийски
2 юни 2020 г.
–––––––––––––––––––––––––
* Още от събия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук
.
