Всичко от литература

литература

• Джон Уилмот, „Осакатеният сваляч“

  ОСАКАТЕНИЯТ СВАЛЯЧ

  от Джон Уилмот, граф на Рочестър

  (1647-1680)

  

   

  The Maimed Debauchee

  By John Wilmot, Earl of Rochester

  Превод от английски: Сергей Бояджиев

   

  Тъй както стар, но храбър адмирал,
  лишен от сила, но все още смел,
  в миг вражеска флотилия съзрял,
  на близък хълм позиция заел,

  сам гледа със загрижено лице
  как се развива трескавият бой,
  атака чака старото сърце,
  с предишна слава се изпълва той.

  Щом време импотентно наближи
  и щом се падне лошият късмет,
  изхвърлен от играта, сам лежи
  на скучен бряг, с приличие проклет.

  О, болката ми нека облекчи
  на битките ви сладостния шум
  и буря във виното да бучи,
  със залп шеги да стреля моя ум.

  И белезите ми да не смутят
  бойците млади, чест са те за мен,
  новаците напред да полетят,
  а спомени ще топлят моя ден.

  Ако глупак бохемите добри
  нападне изведнъж с морал студен,
  от разкази кръвта му ще заври,
  за мен, когато бях въоръжен.

  Ще чуй за прелъстените жени,
  дори и със съпрузи у дома,
  с прозорци и врати в развалини,
  нападах ги по светло и в тъма.

  С безпомощен, лъстив авторитет,
  аз флиртове ще зяпам отдалеч
  и винаги ще дам добър съвет,
  за друго щом като не ставам веч.

  .

  ––––––––––––––––––––––––

  * Бел. ред.:
  

  Джон Уилмот (1647 -1680), 2-ри граф на Рочестър, е един от най-значимите английски поети от епохата на Реставрацията. Известен е като оригинален и силен сатирик, и като автор на лирични текстове. Поезията му е била подложена на цензура през Викторианската епоха. От 20-те години на ХХ век насам тя се радва на внимание и възраждане.

  Сергей Бояджиев е български емигрант – лекар, поет, преводач, наш съвременник, който живее във Великобритания. Друг превод на Сергей Бояджиев, както и негови авторски творби, могат да се видят тук и тук.
  

  Стихотворението „Осакатеният сваляч“ в оригинал може да се види тук – The Disabled Debauchee.

  .

• You’re beautiful, oh forest mine

  

  You’re beautiful, oh forest mine

  Lyuben Karavelov

   

  You’re beautiful, oh forest mine,
  So youthful is your scent
  But why the hearts for you that pine
  You fill with such lament?

  And all who cast their eyes on you
  They will forever cry
  That in your shade and in your dew
  They can not sweetly die.

  And all who don’t have time to spend,
  Who have to go away
  Will not forget you to the end,
  Will always want to stay.

  A wall of green your secret screens
  Your oaks and your beech trees
  And all your flowers, all your streams,
  The fattened lambs, the bees,

  The luscious grass, the peony smart,
  Your deep and shady cool –
  They like a bullet pierce my heart
  And by some crystal pool

  My heart that is forever keen
  To shed some joyful tears
  Beholding leaves of baby green
  And how all nature cheers

  Is crying when the gleeful spring
  Sad old age sends away,
  Is crying when the new life springs
  And over us holds sway.

   

  Translation from Bulgarian to English:

  Sergey Boyadjiev

  –––––––––––––––––––––––––––

  Editor’s note:

  Lyuben Karavelov (1834-1879) is a Bulgarian poet, writer, encyclopedist, journalist, ethnographer; national hero, fighter for the liberation of Bulgaria from Ottoman rule.

  Sergey Boyadzhiev is a Bulgarian doctor, poet, writer and translator, our contemporary. He lives in Great Britain. His poems in Bulgarian can be seen here.
  

  .

• Непредвиден дъжд

  .

  Стихове от Георги Константинов

  

  .

  НЕПРЕДВИДЕН ДЪЖД

  Този дъжд
  не е просто
  течаща вода.
  Това са сълзите
  на подранилия юни,
  разбрал, че си отива пролетта.
  Това е поздрав
  от просторното море,
  потупал града по рамената
  с милиони
  дребни капки.
  Това е щедро пръскане
  със светена вода
  пред твоите и
  моите стъпки
  от някой ангел невидим –
  като небесен благослов…

  А може би това е нашата
  непредвидена любов,
  дошла да прошуми
  и да си отиде.

   

   

  ПЛАНИНСКИ СПЕКТАКЪЛ

  Тя кръжеше плавно над скалите.
  Щом видя ме –
  стори два-три лупинга…
  Нищо чудно!
  И на птицата и трябват зрители,
  както на артиста – публика.

   

   

  ЗА ЛЮБОВТА – НАКРАТКО

  Тя възпира всяка твоя наглост.
  Заличава всяка мисъл зла.
  И човекът, който не е ангел,
  придобива
  ангелски крила.

   

  Май 2020 г.

  –––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Дявол на върха на игла

  Разказ от Георги Стойков

  

  Защо ли си мисля, че каквото си наумя, се получава? Може би е така, защото като затворя очи, мислите ми се материализират. Е, не мога да ги пипна, но всичко е така реално, че понякога се обърквам от нереалните неща в реалното, а пък тази реалност обърква всичките ми възприятия, откачена работа. Днес отново забърках един микс от нереални реалности, но знае ли човек кога ще му се усмихне щастието?…

  Още малко, още малко, стискам зъби и с последни сили се покатервам на една бръчка. Провирам се между две мигли, заставам на края на клепача, а пред мен огромното бяло море на окото разлива в душата ми еуфория на чувствата и усещам как кръвта започва да ври във вените ми. По средата на морето, кафявото заискри като звездно небе и ме примамва с блясъка си. Свел съм поглед надолу. Не е прилично да зяпам медицинската сестра, докато ми взима кръв. Е, за разлика от всичките ми недостатъци, фантазията може да ме превърне в „малечко“ и, необезпокояван от никого, да обследвам човека срещу мен. Да гледам отблизо очите на жената, да ровя в косите й, да вдъхвам приятния женски аромат. После да сляза до устните й. Да Ви кажа, когато си малък, ги виждаш като разорана нива, изобщо не могат да те въодушевят, а колко са сладки, когато ги целуваш…? Тогава е съвсем друго нещо. О-о, една целувка може да те накара да полетиш, а може и в затвор да те вкара. Говоря за оня затвор, когато те пренебрегват и заключваш душата си. Страшно е в този затвор, много е страшно, трудно е измъкването от него.

  – Господине, добре ли сте? – приятният женски глас на медицинската сестрата ме кара бързо да скоча от нейния клепач обратно в тялото си. Гледам я в очите. Отблизо те приличат на бурно море, а сега от метър разстояние са сякаш огромен космос, който ме поглъща и разбълбуква още повече кръвта във вените ми. – Но какво става с тази ваша кръв? Такова чудо досега не съм видяла, та тя ври!

  Очите й се разширяват. Кичурче руса коса надвисва над тях и те стават още по-красиви. Боже, а зъбите й едни бели, хубави като портали, с извити арки за душевния ми мир. Ох, как да не премина под тях? Ще се смаля и ще премина.

  – Но, господине, какво е това изражение от Вас? – Поглеждам я изненадан. Тонът й е като на класна, хванала те да преписваш на контролно. Изтръпвам.

  – Какво изражение? – питам, но вече съм сигурен, че тя е прочела всичко в очите ми, а те, глупавите, си записват каквото им прошепнат чувствата и забравят да го изтрият.

  Неловкото мълчание се възцарява в лабораторията, надвисва над мен и медицинската сестра като тъмен облак, в който проблясват светкавици, а мислите ми като гръмоотвод искат да ги прихванат. Изложих се. Искам гръм да ме удари. Изведнъж усещам нежната й ръка върху моята.

  – Спокойно, всичко ще се оправи, не се притеснявайте! – Милувката, спокойният й глас ме размекват. Струва ми се, че вече ще се разтеча като пихтия на пода.

  Тя изважда от вената иглата с контейнера, в който няма кръв, пълен е с пяна.

  – Дайте другата ръка! – нарежда ми заповеднически, докато напипва с пръст вената, и ме бодва бързо. Изохквам от болка:

  – Но защо?

  – Извинявайте! – казва ми и вади иглата от вената, слага памук със спирт и ми заповядва: – Натискайте! Извадих дяволчето.

  – Кое дяволче извадихте? – питам учуден и притискам памука с пръст на мястото на убождането.

  – Ето това, виждате ли го, на върха на иглата? – показва ми иглата и усмивка озарява лицето й. – Виждате ли го колко е малко, а знаете ли какви поразии може да направи, ако си остане вътре във Вас? Извинете, ще Ви попитам, имахте ли намерение да ми кажете нещо днес като дойдохте при мен или просто сте си такъв, да зяпате нахално жените?

  – Да, исках да Ви поканя на кафе, но… – Взирам се, да си призная честно, не виждам никакъв дявол на върха на иглата, но какво мога да кажа, съгласявам се. Разбирам, че тя ми дава урок. А понеже аз съм голям професор по всички въпроси, за успокоение дръпвам една от моите лекции за човешките отношения, която изглежда горе-долу в този вид: Интересни същества сме ние, хората. Иска ни се, но не знаем как да си го вземем. Взимаме го, но не знаем как да благодарим. Благодарим, но отново не вярваме. Все търсим вината в някого другиго, а като го посочим с пръст, се успокояваме. Но има моменти, когато нас посочват. Тогава…?

  – Дяволчето е виновно – засмива се сестрата. – Дяволът може само да обърква нещата, нали затова е дявол. И затова го вадя с иглата. – Приятна усмивка грейва на лицето й. – След два часа елате да си вземете резултата и не си въобразявайте някои неща, моля Ви!

  Тръгвам с наведена глава към вратата. Преди да я отворя, сестрата ме спира.

  – Така ли ще си тръгнете, без да ми кажете нищо?

  Обръщам се.

  – Извинете ме за всички неудобства, които Ви създадох днес, но мога ли да послушам сърцето си и да Ви попитам нещо? – някак си като с половин уста виновно проговарям.

  – Послушайте го! – дяволитото пламъче, което присвятква в очите й, сякаш ми казва: „Ще дойде, ще дойде!“

  – След работа Ви каня да пием по кафе, ще приемете ли? – Пот пропълзява по гърба ми, а една мисъл се завърта като конска муха вътре в мен: „Ами, ако откаже?“

  – След два часа като дойдете за резултатите ще Ви отговоря, ще трябва да премисля, това е неочаквано за мен – накланя непринудено глава към едното си рамо сестрата, после се усмихва загадъчно. – Защо така посърнахте, та два часа не са два века? Без дяволчето във Вас това време ще мине много бързо. Хайде доскоро! И горе главата, млади човече, животът е прекрасен!

  Гледам сестрата с широко отворени очи. С такъв глас го казва, че чак аурата й засиява с необикновена виолетова светлина. Откъсвам си едно парче и го слагам във вътрешния джоб, до сърцето. Ако знаете как весело затуптя то? Така ще мога да изчакам търпеливо и най-после да поставя реалните си мисли в реалния живот.

  – Доскоро! – махвам с ръка и излизам обнадежден от лабораторията.

   

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Молитва за България

  Стихове от Димитър Христов

  

   

  МОЛИТВА ЗА БЪЛГАРИЯ

  Боже, дай на България слънчеви дни,
  дай на децата ни бъдеще светло –
  вярата в нас и след нас да кълни,
  както пшеницата расне в полето.

  Боже, дай ни надежда, залък хляб, щипка сол,
  дай ни мъдрост и сила, глъбина и простори –
  да забравим омраза, завист, гняв и разкол,
  да надмогнем, пречистени, своята горест.

  Боже, дай ни нелек, но достоен живот,
  дай на вси простосмъртни искрицата вечност,
  дай на целия български праведен род
  висота, красота, доброта и сърдечност…

  Боже наш, нечестивите ти накажи,
  а страдалците горди духом подкрепяй,
  развенчавай притворства, коварства, лъжи…
  И до храма да стигат всички пътеки.

  Боже, дай на България и на света
  бъдеще ведро, мир, благоденствие –
  нека ни води благовестта,
  за да възкръснем след всяко пришествие.

  Отче наш, любовта ни навек съхрани,
  възвиси съвестта, идеалите святи –
  Боже, дай на България слънчеви дни,
  НЕКА БЪДЕМ НА ДУХ И НА ВЯРА БОГАТИ!

   

   

  ЛЮБИМА

  На А. Б.

  Аз те обичам повече от себе си,
  готов съм вместо тебе да умра.
  Бих предизвикал смут,
  скандал,
  безредици,
  ако не те докосна и не те съзра.

  Без теб не зная как да оцелявам…
  Раздялата би разрушила в миг
  хармонията,
  нежността,
  представата,
  че любовта превръща мрака във светлик.

  Ако не съществуваш, аз ще те измисля,
  ако изчезнеш, ще те пресъздам
  единствена,
  от мен дори
  по-истинска.
  Аз богомолец съм – Ти – моят храм.

  И любовта ни – любовта е сън божествен,
  ранимо щастие, което в нас боли,
  цъфти
  напролет
  като майски кестен,
  за да разпука с ядка острите бодли…

  Аз те обичам повече от себе си
  и знам, че времето ще приюти
  безсмъртието
  свято
  на вселената
  в прегръдката ни страстна – Аз и Ти.

   

  –––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Албум със стихове на българи в Украйна

  .

  ДУШАТА БЪЛГАРСКА – ДУМА И МИГ
  

  „Идеята на този албум е да събира тук стиховете на нашите украински поети, които мислят и пишат на родния си български език, като тези стихове да бъдат допълнени с моите снимки по темата.“ – пише нашият сънародник Александър Барон, който е роден и израснал в Украйна.

  Албумът на Барон във Фейсбук – ТУК

  

  ТАМ, В СКУТА НА ТАТЕ

  Мариана Иванова Чепразова

  Там, в скута на тате,
  най-топлото място е там,
  където живее думата „щастие“,
  където да плача не ме е срам.

  Ухае на родно, в скута на тате,
  и сила със сигурност нося от там.
  От там съм пораснала и съм богата…
  Обичам те, тате, обичаш ме, знам!

  15.04.2020 г.
  Одеса, Украйна

  * Авторката е родена в с. Горо́днє (старо име Чийшия). Живее в Одеса.

  

  * * *

  Марианна Иванова Чепразова

  Назад, из детските баири,
  по кална улица към стар дувар,
  откъснатото куче от синджиря
  пак се завърна в дома стар.

  А портите, съвсем поовехтели,
  запяха стара песен на субат.
  Стените, цепнати, отдавна не видели
  киреч, мълчаха сякаш от инат.

  Семейната икона избеляла,
  във ъгъла оставена сама,
  от паяжина май се не видяла,
  напомняше за стари времена.

  Софрата, милата, изтъркана и стара,
  трикрака, боса, суха от покой,
  опряна беше нейде до дувара
  и пазеше следи от овча лой.

  И кучето, застанало на прага,
  с очи, забулени от старост и мъгла,
  погледна към звездите плахо,
  излая към небето от тъга.

  

  СТАРАТА КЪЩА

  Анна Митева (Анна Чолак)

  Старата къща –
  тя не е една.
  Съдбата й също:
  до края – сама.
  Дали се събуди
  потомъкът млад?
  Остават ни само
  надежди и мечти
  с рамо до рамо
  помагай и ти!

  * Авторката е родена в с. Виноградовка (старо име Чумлекиой), Тарутински район на Одеска област.

  

  * * *

  Алиса Стериополо

  Родена съм в Украйна, обичам тоз народ,
  но мисля за България, през целия живот.
  Обичам аз Балканите и Царевеца-град,
  там всичко ми е мило, прекрасно е за мен.
  И Христо Ботев също, поетът, там роден.
  Макар че цял живот живея във Украйна,
  но моето сърце живее във България.

  * Авторката е родена в с. Ровное (старо име Купоран), Тарутински район на Одеска област.

  

  ПОЖАР

  Антонина Узун

  Гори съборът… Горят душите..
  Ехтят молитви… Горят свещи…
  Гори съборът… Защо – не питай,
  а редом с него се помоли.

  Гори съборът – светиня, символ
  на буден, жив български дух…
  Дали сега той ще застине??
  Как ще стои този град над Ялпуг?

  Дали ще остане с българско име?
  Или ще секне с последния звън?
  Или, напротив, ще станем по-силни,
  отново си спомняйки онзи свят ден,

  когато открит бе съборът, издигнат
  с десетките хиляди силни мъже!
  Дано тази жертва така я приемем,
  Дано си протегнем взаимно ръце
  и станем по-силни!

  26.01.2012 г.,
  Одеса, Украйна
  

  .

• Милуш

  Разказ от Иван Христов

  

  Милуш лежеше на дървения одър в голямата стая и гледаше струйките вода, които се стичаха по прозореца. Навън продължаваше дълъг ред от тъжни и кални дни. Вятърът непрекъснато извиваше и дъждът тихо ромолеше, като обръщаше в блато селото.

  Милуш погледна към дъното на стаята, където се намираха дървеният шкаф и долапите, боядисани в синьо. Погледът му се плъзна по наредените на полиците – овчарска гега, десетина чана и тюмбелеци. Лицето му беше избледняло, а очите му хлътнали и загубили предишната сила и живост. Устата му горчеше от билките, които бе пил за лек. Дробовете му хъркаха задавено и проточено свиреха. Гърбът му бе като изгнил. Болката не му даваше покой. Вече не си спомняше кой ден беше легнал и кой идеше.

  Буковите дърва пукаха в огнището и по тавана се отразяваха и гонеха сенки. Милуш отвори очи, загледа се в тавана и се унесе в миналото. Болката в гърдите не замъгляваше съзнанието му и спомените му бяха тъй чисти и хубави… В болното му съзнание изплува отново образът на стария. Такъв, какъвто си го спомняше – висок, вечно брадясал, със сини, много сини очи.

  Овцете са издоени и прибрани в кошарата. Над Чернатица припада мрак и в синкава здрачина се губят нейните върхове и била. Двамата стоят край запаления огън, греят се и си говорят. Стою Сивков запалва лулата, всмуква жадно от тютюна и отваря дума пак за овцете. Каквото му е на сърцето – това му е на устата. “Овчарлъкът, синко, е тънка работа… – казва той. – Трябва да караш овцете полека, да не ги подпираш и назорваш, кога пасат. Сами да си поемат пътя, сами да си лягат на пладнишка. Сбъркаш ли ги, крият млекото и току виж, че пет оки във ведрото по-малко си надоил.” Догаря огънят, изчезва и ликът на Стою Сивков, който преди да умре, завеща овцете и малкото земя на Милуш, едничкия син.

  Наскоро след смъртта на стария Милуш повика Ташо Кисьов, направи го ортак и подкараха овцете към Петльов чукал. Направиха егрек, оградиха и сая. На Петльов чукал паша, колкото щеш, ама и много вълци се бяха навъдили тогава на това място. Милуш имаше големи каракачански кучета, без които не можеше крачка да направи. Но веднъж по бял ден вълк му отнесе коч и кучетата въобще не джафнаха.

  Отдавнашна случка и сега вълнуваше сърцето на Милуш. Беше през една мартенска нощ. Затвориха овцете в саята, събраха дърва и накладоха огън. Постоплиха се. Ташо сух, но жилав и здрав човек, взе да се стяга за село.

  – Отивам – казва – да пременя ризата на жената в село, пък ти варди да не изколи мечка овцете…

  – Щом е такава работата, то върви със здраве – съгласи се Милуш.

  Милуш остана сам. Нагледа овцете. Те лежаха вкупом и преживяха. След това се прибра в саята и уморен заспа в сеното. По едно време силен шум го събуди. Чу се тропане на вратата и пукане на дъски. Кучетата лаеха. Овцете се разшаваха и заблеяха. Милуш стана бързо, запали фенера, грабна пушката и отърча навън. Но какво да види? Натъркаляни двайсет брава овце. Вратата разбита. Дебелото дървено серкме, с което затваряше саята, бе пречупено. “Дръж, Перчо!” – викна сънено Милуш на най-хубавото куче. Но като се обърна, видя го да лежи проснато на земята. Мечката не бе пощадила и него. Подплашени се разбягаха и останалите овце. Два дена след това ги търсиха и събираха с Ташо по камънаците. Намериха и една овца, заровена близо до саята в един мравуняк. Същата вечер на това място се появи голяма, рунтава и стара мечка, но когато започна да рови, Милуш, който познаваше хитростта на това животно, я причака и уби.

  После я занесоха с Ташо в селото и я побиха на мегдана, за да я видят всички селяни.

  На тоя мегдан в празник ставаше голямо хоро, по два-три ката, краят му се не вижда. В такива дни Милуш слизаше в селото. Той слагаше големия овчи калпак на главата си, обличаше нова долама до коленете и се хващаше на хорото. Стройното му тяло, сините очи и мъжествените черти на лицето караха момите да се изчервяват, щом ги срещнеше с поглед.

  На един такъв празник Милуш се глави за Севда – работно и здраво селско момиче. Наскоро след това вдигна сватба. Млад беше тогава Милуш, с буйна кръв. Нищо не можеше да го задържи вкъщи, когато овцете му пасяха по Петльов чукал. Един ден нарами торбата и тръгна пеш за Неврокоп, за да поръча чанове по мерак. След седмица се завърна с цяла дузина. Ама да видиш чанове! По три оки единият, а отвънка изписани. Залюлееш ли ги, пеят като камбани…

  Остра болка като с нож отново прободе гърдите му. Пред очите на Милуш се залюляват чановете, люлеят се боровете, цялата земя се люлее.

  В стаята влезе на пръсти Севда, състарена млада жена с разплакани черни очи и заплетена до кръста коса. Тя пристъпи плахо, за да не безпокои болния. Притури дърва в огъня и се приближи до Милуш. Севда отметна халището и допря студените си пръсти до челото му. Болният спря да бълнува. Отвори очи и я погледна.

  – Да хапнеш малко, Милуш – тихо продума тя, като едва скриваше сълзите си.

  Милуш закашля сухо и като протегна треперещата си ръка към Севда, бавно заговори:

  – Севдо, то се е видяло, че скоро ще ми се кратят дните… Ама ми се иска да умра с отворени очи. Извикай утре Ташовия син Никола да натовари чановете на две мулета и отиде при Ташо. Нека му каже да навърже чановете и прекарат стадото през Голо бърдо. Искам още веднъж да чуя песента на чановете… – като каза това, той отпусна главата си, загледа се в огъня и дълго нищо не продума.

  На сутринта Севда изпълни заръката му и като се върна, видя, че Милуш е станал от одъра. За голяма изненада, той беше се пременил сам като за черква. Болният се чувстваше по-добре и тъпаше по стаята. Той вървеше бавно, с тежки къси стъпки, но главата си държеше изправена високо и гордо. Някаква невидима сила сякаш му помогна да се изправи на крака. Мисълта, че ще види отново стадото, го караше да се държи за живота.

  След обед овцете превалиха билото и се спуснаха през зелените поляни на Голо бърдо. Милуш беше седнал до прозореца и с ръце, облегнати на пармаците, гледаше натам, откъдето като бял облак се разточи стадото. Разстоянието не е много – половин хвърлей на пушка. Очите на Милуш блясват, заиграва сърцето му в болните гърди. Той вижда добре. Най-напред върви еркичът и води стадото. На врата му се разлюлява най-големият чан. След него с равна крачка вървят другите два еркича. Чановете им бият като камбани – бодро и тържествено. След тях с бърз ход вървят кочовете, които разлюляват на шиите си тревожно каба-чановете. След кочовете като широка река се люлее и точи стадото. Тук-там подскачат бели агънца около майките си и блеят.

  Кучетата лаят отстрани. Най-отзад върви Ташо и размята гегата. Тази музика залива като вълна нивите и ливадите. Цялата земя кънти. Песента на чановете се люлее на талази и ехото я отнася надалече. Пред очите на Милуш се залюляват светли кръгове, люлеят се чановете, люлеят се боровете, цялата земя се люлее…

  Същият ден Милуш излезе сам отвън на двора. Болката като че ли го напусна. След малко Севда го намери край градината, опрян на оградата. Тя се приближи до него и тръпки я побиха. Севда погледна с въздишка, прегърна го, като че ли искаше да го задържи. Но Милуш все повече и повече изстиваше. Очите му бяха полуотворени и сякаш гледаха към Голо бърдо. Тогава тя скочи като луда, вдигна престилката към очите си, заплака и със задавен глас завика по двора.

   

  ––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Английска слива

  Стихове от Сергей Бояджиев

  

  .

  ЕТИКА

  На Докинс* книга се продава –
  строг атеист и биолог
  и страстно той ни убеждава,
  разбира се, че няма Бог.

  И дава примери различни
  за еволюция, подбор;
  как организмите себични
  по-слабите обръщат в тор.

  И как бактерий паразитен
  отравя подло благ микроб
  и за белтъци ненаситен,
  сега на друг копае гроб.

  И вирусът микроскопичен
  е агресивен паразит
  и кода собствен генетичен
  изстрелва, в клетката забит.

  И ни превзема зла „Корона“
  и люта треска ни тресе,
  прекъсва изведнъж купона
  и може да ни отнесе.

  Та той дори не е бактерий,
  а молекули без морал,
  за еволюция критерий
  единствен – кой кого изял.

  Дори прекрасните корали,
  с токсични, злобни пипала,
  когато нощем сме заспали,
  започват яростна война.

  А ето котката красива –
  за спорт, не само за храна,
  подмята с нокти мишка жива
  и няма чувство за вина.

  С рогата пръчове се кюскат
  до смърт – за някоя коза,
  и вълците към тях препускат,
  и рони крокодил сълза.

  И равнодушната природа
  не знае ни добро, ни зло,
  а само собствена изгода,
  зачерква минало-било.

  Човекът, същество етично,
  е вечно гладен за месо,
  убива хладно, методично –
  привет на теб, Жан-Жак Русо!

  ––––––––-

  * Ричард Докинс е известен английски биолог и атеист,
  автор на популярни книги за еволюцията.

   

  .

  РОДНИНИ

  В едно селце край Варна аз видях
  как гордо се разхождаха без страх
  чедата горски, дивите глигани –
  тях никой не ги гледа, не ги храни,
  но затова пък никой не ги коли,
  живеят според своята си воля.

  Вървяха тежко, като господари,
  а не като крадливи, плахи твари,
  свинята-майка умно до пазара
  семейството си весело докара,
  топуркаха след нея три прасенца
  с опашчици и светкащи оченца;

  тя хранеше ги с пъпеш и домат,
  а пък глиганът черен и зъбат
  на стража пред сергията стоеше,
  и тъй предупредително грухтеше,
  че с малко страх внезапно осъзнах:
  не те са ни на гости – ний на тях!

  О, доблестни, великолепни свини,
  о, наши близки, истински роднини,
  с проблемите се справяте отлично,
  а сходството ни братско, генетично
  е към деветдесет и шест процента –
  останалите четири са мента!

   

  .

  ФЕРОМОНИ

  Феромони, феромони
  според вашите закони
  хитра химия ни гони –
  тя пришпорва чувства „лични”
  и възторзи романтични.

  Дамата се появява,
  изведнъж ме покорява
  и решавам аз, че с нея
  иска ми се да живея.

  В нея също нещо става
  и внезапно осъзнава
  колко много я привличам,
  колко много ме обича,
  колко съм добър, способен –
  на идеала съм подобен!

  Молекулите приятни,
  молекули ароматни
  в нас програмата омайна
  завъртяват много тайно
  и умът се заблуждава,
  че съзнателно решава,

  че избира си живота –
  влачи радостно хомота
  и възпява Дулсинея,
  вижда съвършенство в нея,
  без да знай – в парфюм подмолен
  той е влюбен и доволен.

  Вие, скрити феромони,
  сте шпиони на нагони,
  ключ към сложната програма,
  код на сладката измама
  и без вас… любов май няма!

   

  .

  АНГЛИЙСКА СЛИВА

  Под дъжд студен и облаци оловни,
  протягаш клоните си тъжно и любовно,
  английска слива в скъпата градина –
  уж у дома, а винаги в чужбина.

  Под сини сливи сладостни израстнах,
  аз имах лято дълго и прекрасно,
  край Осъма, в Казачево и Сливек,
  сред песни на гугутка и на гривек.

  А някой теб напразно е пренесъл,
  костилката ти в Англия донесъл,
  в очакване на сливи сочни, сладки –
  в поляната ми окосена, гладка,

  отчаяна ти корените впиваш
  и някак оцеляваш, не загиваш.
  През юли вече твойте клонки щедри
  превиват се от плодовете едри,

  отвънка сини, лъскави и чисти,
  отвътре и безвкусни, и воднисти.
  Все пак ги ям, другарко нежна, мила –
  мъглата твойте вейки е покрила,

  тук лято, есен са едно и също
  и облакът безкраен те обгръща,
  търпиш ти вятър, леден дъжд във мрака,
  снагата ти студена пролет чака,

  пак с бели цветове да се закичиш
  и трогнат, аз все пак да те обичам.

   

  .

  НА ПРОЩАВАНЕ

  Не искам костите ми жалки
  да ровят с метри и писалки,
  да ги сглобяват фактолози
  и даже палеонтолози.
  От страсти щом съм изцеден,
  ще бъда бързо изгорен
  и в Черното море обично
  ще се разтворя аз химично,
  и ще последвам моя брат
  в нашия подводен свят.
  Сергей е прах, вода солена
  и морска светлина зелена!
  И в царството на Посейдон
  прахът ще стане на планктон,
  а него миди ще го глътнат,
  тях разни риби ще гаврътнат,
  а тях пък ще погълне звер –
  кефал, лаврак или лефер,
  след туй лефера хищен, вкусен,
  опечен от готвач изкусен,
  ще го похапне нежна дама,
  със тънко кръстче, с остро рамо
  и аз ще се напъхам в нея,
  отново ще си поживея!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Сергей Бояджиев е роден е през 1952 г. в София, в семейство на лекари-преподаватели. Осми клас завършва в Източна Германия, а девети – в Алжир. Завършил е столичната Френска гимназия, след което Медицина. Работил е като психиатър в болницата в Карлуково и в Медицинска академия – София. През 1983 г. д-р Бояджиев заминава за Етиопия, където работи няколко години, включително като консултант в болница за прокажени; работил е и за Червения кръст. През 1993 г. заминава уж за малко за Лондон, по покана на английски професор, но остава във Великобритания, заедно с децата си. Работил е и на малък шотландски остров в Атлантическия океан. Той пише стихове, разкази и фейлетони още от ученик. В България има издадени две стихосбирки, втората от които се нарича „Връщане няма“. Предстои издаването на негова книга с фейлетони и писма. Публикуваните тук стихотворения са от поетичния цикъл на автора „Биологични“.

   

  .

• Из дневника на един тулуп-маргинал

  

  Отворих едното си око и гледам – осем и трийсе. Викам си: Безбожно рано е. Сега върви Мутафчийски, а на него се подигравам вечер, като се приберат от работа чиновничките, които са влюбени в него. Обърнах се на другата страна и се търкалях до 10.30, когато чух телефона да пиука на тагване. С досада го взех да видя откъде се включва Бойко този път. Беше в джипката и нареждаше някакъв обвиняем, на когото нямало да се обяснява. Почудих се кой от всичките е. Викам, сигур Цветан Василев се е включил от Белград да ни каже как сърбите протестират там.

  А, врътнах фийда и видях, че Черепа хвърлил някакви трохи от голямата пита с компромати, с които разполага срещу правителството, вероятно. Даже припомнил миналото на Бойко. Ясно! За това е ядосан премиерът, но пък няма изненадани от народа, че Влади се е срещал с Черепа. И Влади не е изненадан. Даже този път каза, че знае, че се е срещал, защото други работи все не знае.

  Детето извика от другата стая, че е гладно.

  Викам му: Напиши едно писмо на Сачева, че майка ти е маргинал, и ако не отпусне пари, ще звъннеш на норвежците да дойдат да те вземат. Обади се и в общината да те включат към „топъл обяд“. А, звънял си значи? Кога, викаш? След две седмици щели да те включат. Звънни тогава на Ангелкова за ваучер за почивка, че иначе ще ни го дадат през ноември да ходим на Слънчака. Естествено, че нямам пари за почивка. Ще го продадем на някой чиновник, който има отпуск.

  Ох, сега пък щели да пренасочват пари от европрограми „Наука и образование“ и „Околна среда“ към иновации и конкурентноспособност. Браво! Скоро всички ще са тъпи и болни, но пък ще имат работа на МРЗ.

  Сега мисля да изхейтя Ангелкова за изолаторите в хотелите, които иска.

  Ще й напиша да почне от премиера, че заради неговите приказки детето мисли, че имам Майбах, Ламборджини и багер, и ги крия в бетонния възел, който съм купила чрез едната офшорка на Бахамите.

  Естествено, че нямам кафе, и, почесвайки се, реших спонтанно да ида да пия бира, понеже и без това стана обяд, а и отвориха кръчмите, и там да добия вдъхновение за следващия хейт, който ще бъде за това как Бойко учи световните лидери на мерки и те му се обаждат по 5 пъти на ден по телефона, да се консултират с него.

  Ох, сега пък излязло и разследване на Антикорупционния фонд за далаверата с фурмите.
  Нито една фурма не стигна до нас, тулупите-маргинали…

  О, в „Дневник“ пишат, че Варненското езеро е замърсено с фекалии от август 2019-та и никой не е казал на хората. За там ще припомня великата мисъл на премиера, че въздушните маси се движат, и ще обясня, че и с водата е така. Течения разни носят смрад към Варненския фар и заведенията на пристанището. Там собствениците на кръчми трябва да раздават очила със сини стъкла на клиентите и щипки за нос.

  Браво! Днес отметнах доста хейт.

  Детето намерило някакви 10 лв. в сакото ми от абитуриентската и хапнало.

  Страхотен тулуп-маргинал ще излезе от него, защото му публикували писмото до Сачева в сайтовете за маргинали.

  Лягам си спокойна, понеже утре ще предложа на премиера, да пусне първо ваучери за отпуски преди ваучерите за почивка, и така до следващия ден…

   

  Стела Николова

  .

• Смертию смерть поправ

  Разказ от Йото Пацов

  

  „Бог не е Бог на мъртвите, а на живите, защото у Него всички са живи.”

  [Лука, 20:38]

  Гръм падна в къщата на Станчеви. Умря Васко.

  Вяра не и се хващаше на Невена – нито когато го докараха с линейката на общинската болница, нито когато, отрупан с цветя и завит с одеялата, които тя беше скътала за сватбата му, лежеше в дъсчения ковчег в гостната. Всичко в къщата беше за него – и холната гарнитура, и секциите, книгите и сервизите в тях, бабините ракли с черги, килими, одеяла, и с оная торба, в която от време оно чакаха първата му брачна нощ кенарени чаршафи… Всичко беше за него – и самата къща, и имотът, и животът им… Само Васко го нямаше.

  Стоян от онзи ден потъмня и се смъкна, не можеше човек в очите да погледне, речаха ли му „добър ден“ на улицата, гледаше, като че ли са го напсували. Той беше последният от Станчови с мъжка рожба, на всичките трима други братя, все по-големи от него, все с женска челяд, единствена надежда беше синът му Васко да окачи на стената портрета на дедо Станчо, прадедо му, на който личаха май само мустаците и опълченското лъвче на калпака. И да продължи рода им, името им да се не затрие.

  Дойдоха на погребението тежки от мъка, насядаха около ковчега. Стаята се смрачи от тъмните им костюми и небръснатите им лица, от очите им без светлик и без живот. „Как така бе, Стояне, как така бе, братко!“ – питаха провисналите им рамене, а Стоян, мокър от сълзи, като от вира изваден, на пресекулки шепнеше клетви към себе си и молеше Васко да стане от сандъка, та да легне той… „Може ли род да стане за векове, та да се затрие за минута, кажи бе, Боже!“ – галеше челото на покойния най-големият от четиримата, Данчо, прихванал през раменете Невена с другата ръка. А Невена, изплакала сълзите си, се тресеше ситно и мърдаше окървавените си от хапане устни в безкраен безмълвен монолог към мъртвия си син…

  Този ден сбра пак живота на Станчеви, върза го на възел и го сложи в гърдите им, вместо сърце. Започна с ясен изгрев, с ведра сутрин, каквато отива на средата на септември. Всеки си хвана пътя – Стоян към бензиностанцията, Невена – към детската градина, Васко с „балканчето“ – към автосервиза на Тодор Цалов, където се бе хванал да работи като монтьор, колкото да не си губи времето, докато чака повиквателна за казармата. Запали и отпраши по улицата към площада, мина пред читалището и съвета, по нанагорнището покрай училището към края на селото. Там, на кръстовището пред гробищата, до чешмата, в тъмната сянка на кипарисите – локва, разгазена от овцете кал. Не се намери никой да каже как е станало – „балканчето“ насред пътя, Васко – до каменната стена на чешмата, свил се на дясната си страна като да си почине – завинаги…

  Заровиха го в гроба на дядо му, пред хората приказваха кметът на селото, негов другар от гимназията в Луковит, попът. Васко не беше кръстен, когато се роди в селото и поп нямаше, само един клисар да бие камбаната при пожар и смърт. И затова Данчо, големия брат, каза на попа – опело и кръщене в едно да направиш, чу ли? Не стана ясно какво пя, но каза – всички ние сме чеда Божии, за нашите грехове Иисус отиде на кръста, всеки с кръста си, за да сме като Него, който смертию смерт поправ, прости, Господи, раба Божи Васко, дарувай го с милост, за да бъде в светлината и нине, и присно, и во веки веков, амин.

  А за Невена и Стоян животът се мръкна…

  Но не стана като с други в селото. Нито Стоян се хвана за чашата, нито Невена си скри очите зад черна шамия. Имаше нейни другарки, пак към четиридесетте, загубили рожба и се зачернили без време, сбабичосани вече, пречупени, оставили живота да изтече от тях, заедно със сълзите им. Сълзите си тя криеше, те бяха само за в гробищата, където тревата полека пожълтяваше около кафявата могила на Васковия гроб. Вървеше с изправен гръб, гледаше хората в очите, работата си гледаше с още по-голяма стръв от преди, като че ли на чуждите дечурлига в групата беше прехвърлила цялата грижа и цялото внимание, които бяха останали в майчиното й сърце. А за това, че вечер, откак се прибереше от детската градина и свареше Стоян да седи в тъмното в кухнята, и двамата се гледаха, хранеха и лягаха като че ли мъката беше зашила устата им, никой не знаеше. Смъртта беше в къщата им, една вечер Невена се опита да прогони тъмнилото и запали всички лампи, увеличи радиото, пусна за пръв пьт телевизора… Но й стана страшно и съвестно, усети как тъмното не изчезна, а само се сви под сърцето й, и остави нещата така – да си се оттекът без думи в полумрака на потъналата в скръб къща. Животът вървеше, както преди, само дето радостта й лежеше под камъка на дедо Васил Станчев, а мъката й си беше винаги с нея, разделена със Стоян, но не намаляла от това…

  И имаше още нещо, което хем я плашеше, хем я караше вечер, като си легне, да стиска клепачи в нетърпеливо усилие сънят да дойде по-бързо. Сутрин не си спомняше почти нищо – някакво ласкаво присъствие, усещане за любов и топлина, стремеж за докосване до нещо, отделено от нея с някаква пулсираща мьтнобяла пелена, в която се долавяха блещукания като от кристалчетата в строшено парче мрамор.

  Докато една нощ – беше след втората събота, в която прави деветини на Васко, пелената се разстъпи в нещо като коридор, и тя се опита да пристъпи в него, въпреки страха си, но още ненаправила и крачка, и се вцепени от изненада – към нея от бялата мъгла пристъпваше пъргаво, засмян и с протегнати ръце, синът й, Васко. „Ами нали си мъртав бе, сине!“ – искаше да каже тя, но сълзите я задавиха, протегна и тя ръце, та го прегърна и го притисна до сърцето си. Мина й през ума, че щом са се срещнали, сигурно и тя вече е умряла, и затова шепнеше прималяла от щастие в ухото на сина си: „Слава Богу, сбрахме се, сине, слава Богу…“. А той я целуна още веднъж, отдръпна се, както я държеше за ръцете, та я погледна в очите, все така засмян, и каза онази дума, която тя мислеше, че завинаги е погребала под камъка на дедо Васил:

  – Мале… Не плачи, мале. Бях щастлив с вас с татко, и сега съм щастлив. Бях жив – и сега съм жив, нали виждаш?

  Тези думи, както и всичко останало, което си говориха, Невена си спомни сутринта, когато се събуди сред усуканите си завивки. А в съня си стоеше пред своя покоен син и не вярваше на щастието си, знаеше, че е невъзможно, убеждаваше себе си, че това е само видение, породено от голямата й мъка. А той се смееше на тези й мисли, като да ги изказваше тя на глас, и й разправяше колко много хора е видял тук, с колко се е сприятелил, как са го завели в една потънала в цветя къща, бяла, голяма, с големи прозорци, с хубава наредба, как им е казал, че тя е много голяма за него, като разбрал, че само той ще живее там. А те му казали, че няма да е задълго, и май че ще е така, защото се запознал и с едно момиче, ама много хубаво момиче, Валя, и тя наскоро починала, и двамата много се харесали, и са неразделни, и той е много щастлив, да не плачат за него, да не го жалат, защото му е мъчно и съвестно да ги гледа потънали в скръб, а той да е толкова щастлив. Това е дошъл да й каже, и още, за да му повярват, иска да идат с татко му при родителите на Валя, те са от Кутино, Врачанско, къщата им е до пощата, в центъра, лесно ще ги намерят, майка й се казва Цеца, а татко й е Владо Зарков, работи на тежките машини в кариерата, та да се запознаят…

  Нищо не каза Невена на Стоян, изпрати го на работа като всеки ден, отиде и тя в детската градина, но пред очите й беше все Васко, какъвто го бе видяла в съня си – хубав, ведър, здрав. Усещаше все още ръцете му в своите и гледаше дланите си, като че ли можеха да запазят отпечатък от безплътното докосване. А вечерта едва дочака Стоян да се прибере, накара го да седне на масата пред нея и му разказа всичко, едно през друго, задъхано, със страх да не я прекъсне с присмех или невяра, защото се боеше да не би случилото се да изчезне завинаги…

  Очакваше, че ще й каже, че така превъртат хората, но той я изслуша внимателно, попита пак за името на селото, стана, та намери пътната карта на България и й посочи къде е Кутино – до синята нишка на някаква рекичка, в зеленото между две жълти възвишения. После се обади на сменника си да поеме работата за утре, обади се и на директорката на градината, че с Невена се налага спешно да заминат за София, припали москвича в гаража и го изчисти, докато Невена извади от гардероба и оглади дрехите, с които бяха на погребението. И сутринта тръгнаха.

  Намериха селото лесно, свърнаха от магистралата по разбит път покрай весел поток, потънал във върби, и само след три километра видяха табелата, и зад нея – сиромашко балканско селце, грейнало със златото на есенните овошки и пълните с кехлибарен кукуруз кошове. Пътят ги изведе пред съвета и пощата, и до нея – жълта двуетажна къща, пълна с хризантеми и божури градина, а на вратата, от некролога, им се усмихваше момиче с дълга чуплива коса, закачливи очи и ослепителна усмивка. Невена усети буцата в гърлото си, чак тук разбра, че още не е повярвала на съня си, и може би, за да повярва, прочете на глас замъглените от сълзите й думи: „Смъртта.. в разцвета… непрежалимата… Валентина Владимирова Заркова“.

  Стоян бутна вратницата и двамата пристъпиха в двора сред цветята, без да знаят какво ще кажат на хората и как ще ги срещнат те. Спряха се пред вратата на къщата, без да смеят да потропат, но тя се отвори, като че ли дребната млада жена в черно пред тях ги беше чакала. Зад гърба й – мрачен мъж, който протегна ръка към Стоян:

  – Сигурно сте на Васко родителите. Добре дошли. То не е за вярване, ама добре сте дошли. Право ни каза Валето, че днеска ще дойдете. Добре сте дошли…

  Заплакаха жените, като се прегърнаха, захлипаха като една, мъжете си стиснаха ръцете и дълго не ги пускаха, като се гледаха в очите, накрая бащата на Валето преглътна буцата в гърлото си и на пресекулки каза:

  – Аз съм Владо, на Валето таткото. А това е майка й, Цецка, влизайте, влизайте…. – пристъпи… и като пак погледна в очите Стоян, тихо, като че езикът му залепна, добави: – Свате…

  После цял ден жените не можаха да се наприказват. Разказваха си първо сънищата – коя как е сънувала детето си, в какво е било облечено, какво е разправяло. Валя през миналата нощ казала на майка си, че с Васко вече са решили да се женят на Архангеловден, и ще е добре и родителите им да празнуват сватбата им, та да се съберат на тоя ден. Пресметнаха кога се пада – седмица и нещо дотогава, и се условиха да се съберат в дома на Невена и Стоян.

  И никого да не канят – нали ги знаеш хората, за такова нещо и в лудница могат да ги пратят. Разбраха се коя какво ще приготви и за гробищата, и за трапезата, мъжете опитаха и виното, и ракията, която беше донесъл Стоян, после слязоха в избата да проберат от кое вино да наточи за сватбата.

  А когато на Рангелова задушница раздадоха на гробищата и на съседите за Бог да прости, Невена и Стоян започнаха шетнята у тях, та да приготвят всичко за гостите, а Владо и Цеца на другата сутрин натовариха жигулата с каквото си бяха намислили и тръгнаха за Ъглен.

  Сложиха празничната трапеза в лятната кухня, вътре в двора, да ги не гледат хората, сложиха портретите на Валя и на Васко един до друг, но вече без черния креп, а между две вази с бели хризантеми, насред масата рангеловия хляб, този път с две хванати за ръка фигурки, наречени на двамата млади, ракията и виното, купите със салатите и мезетата, пръстения гювеч с овнешкото, панерчето с грозде, круши и ябълки, другите селски есенни благини… И, когато наляха чашите с ракия, Стоян се изправи, изправиха се и Невена и Цеца, и Владо, и Стоян каза това, което цяла нощ бе мислил, вторачен в тавана на спалнята:

  – То ни е за наздраве, ни е за помен нашата… Ама нека пием за децата, дано е верно, че са весели и щастливи, да се сберът, да се обичат и почитат, да им е пълна къщата и сърцата, а пък ние, каквото даде Господ, криво-ляво да прекараме този живот, да направим тук, каквото можем и за каквото сме пратени, та като ни дойде часът и на нас, да се сберем с тях, както му е редът…

  И като помълча, донади:

  – И като ни проводи свети Рангел при тях, дано с внуци да ни срещнат, миличките…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Йото Пацов е роден през 1949 г. в София. Следвал в СУ „Св. Климент Охридски”, завършил Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специализирал във Факултета по журналистика на Московския държавен университет. Публикувал свои стихохове, репортажи във в. „Септемврийче”, сп. „Родна реч”, в. „Средношколско знаме”. Работил като журналист в централния печат. Участвал със свои творби сборници и антологии като „Българска ловна антология“, „Горска христоматия“,  „Трифон Кунев – стихове“, „Българските герои по фронтовете на Първата световна война“, годишния алманах на СБП в САЩ и по света „Любослов”, сп. „Пламък”, „Антимовския хан”, „Знаци” и др. Кореспондент на чуждестранни медии, вкл. и военен кореспондент в Албания, Хърватска, Босна и Херцоговина, Молдова, Украйна и др. Пръв чуждестранен журналист, проникнал в зоната на Чернобилската катастрофа 20 дни след взрива. Съставител и автор на учебник за ловци „Ловът в България“, „Горска христоматия” и др. Бил е преподавател и секретар на Пловдивската духовна семинария, възстановил вестника на семинарията „Светлоструй”. Член на СБП, СБЖ, БЛРС, Лигата на българските писатели в САЩ и по света, Литературен кръг „Смисъл”. Автор на книгите “Петелът кълве звездите”, “Пръчка от леска”, “Лъжикерван”, “Учителите”, “Великите учители”, “Перо от гарван”, “Единаци”, “Петелът кълве звездите”,“Мравучки”, “Чудото с българина“ – мистични сказания”, „Фараонът на лисиците“, „Очила за канибали”, „Еписто”. Негови разкази са превеждани на руски, украински, турски, арабски, френски и др. езици.

  .

• Като всичко на този свят

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  .

  Прибирам се тази вечер и още от вратата дъщеря ми:

  – Татко…!

  – Какво?

  – Целият си зачервен!

  – Е, и?

  – Да не си болен?

  Докато обясня, че цял ден съм работил на слънце в градината, се оказах с термометър под мишницата.

  37,9 градуса показа пущината и тогава вече настана паниката.

  Изведнъж се изправих срещу най-модерния термометър на света. Ей така, целят ти се в челото и…

  38,9 отчете последният писък на технологията.

  Паника ли казах? Не, паниката започна след това.

  – Татко, ти си болен!

  – Да, бе!

  – Навярно е Ковид!

  – Е, и?

  – Боли ли те някъде?

  – Не!

  – Сигурен ли си?

  – Да.

  – Кашлица?

  – Не.

  – Хрема?

  – Не.

  – Гърло боли ли те?

  – Не.

  – Световъртеж?

  – Добре, признавам си. Не трябваше да пия последната водка.

  – Пил си водка?

  – Е, и?

  – Ресторантите са затворени!

  – Да, ама къщите не са.

  – Събирал си се с хора?

  – Единият си беше живо говедо.

  – Татко, навярно си бил и без маска!

  – Пробвай да пиеш водка с маска.

  – Ох, ужасен си. Колко пъти да ти казвам да не се срещаш с никого и да не ходиш без маска?

  Докато се усетя, зет ми довтаса с трети термометър. Отново последен писък на технологиите.
  Да, ама той показа 35,4.

  – Хипотермия! – отбеляза като лекар.

  – Е, нали бях с хипертермия! – не се въздържах и аз.

  Заровиха из чекмеджетата и тогава намериха четвърти термометър, но и той не им помогна много. Според него бях с 34,9.

  – Казах, че е с хипотермия – изкефи се зет ми, доволен, че е уцелил диагнозата.

  – Хипертермия! – не отстъпи и дъщеря ми, прицелвайки се отново в челото ми. – А…

  – Какво?

  – 42 градуса!

  – Да не съм умрял? – притесних се и аз, вече не на шега. – Белтъците ми трябва да са се денатурирали!

  Последваха още десетки замервания, според които температурата ми се движеше между 32 и 46 градуса – все състояния, несъвместими с живота.

  – Е, поне не е отрицателна – опитах се да ги успокоя, но не хвана дикиш.

  – Бе, ще ви пикам и на термометрите – не се стърпях накрая, грабнах кутията с цигари и излязох навън. Зоро веднага се прикотка близо до мен и започна да ме ближе.

  – Недей, моето момче, че съм с Ковид – предупредих и него, но той не ми обърна внимание.

  – Докторе, имаш ли малко брашно, че ми се прияде грис? – чу се и гласът на баба Гица през плета.

  – Ти някога ще слезеш ли от този плет? – не се стърпях при вида й. – Изчакай до утре.

  – Що да чакам до утре, бе докторе? На мен сега ми се прияде.

  – То, на теб все нещо ти се прияжда.

  – А, на младини и…

  – Бабо Гицо… Ще ядеш направо жито.

  – Да не е умрял Мутафчийски? Да ти кажа, докторе… Онази вечер го сънувах.

  – Че какво има да му сънуваш и на него?

  – Та, умрял – викаш, – човечецът!

  – Той не, ама аз ще се гътна.

  – Как така, бе докторе?

  – Така, как?

  – Какво ти има, бе докторе?

  – Корона.

  – Ха-ха-ха… Тя, короната, като те види и…

  – Какво?

  – Тебе топ не може да те събори, бе докторе. Нали видях, какво се случи предната вечер на онази кадъна.

  – Каква кадъна?

  – Бяхте забравили да пуснете пердетата, докторе. Ама, говорехте на вашия си език и не можах да чуя нищо.

  – Ох, бабо Гицо… Нямаш ли живачен термометър?

  – Имам.

  – Наистина?

  – Да, идвай.

  – Една ракийка, докторе? – предложи баба Гица, като влязохме в дома й.

  – Защо не? Аз пих вече, ама… Така или инак, умирам.

  – Който ни мрази, под нас да лази – изрече баба Гица и вдигна наздравица. После отвори едно чекмедже и извади истински живачен термометър. Не бях виждал такъв поне от 10 години.

  – Чакай да го поизтрия малко, че на младини мерех базална температура с него и си го пъхах в… – изцепи се баба Гица.

  36,4 показа живачният термометър. Пробвах десетки пъти, но като закова на тази стойност и не мръдна.

  – Колкото и да го пъхаш, все толкоз ще е – ухили се и моята приятелка между наздравиците и после донади: – Можеш да останеш да спиш и тука, докторе. Мен не ме е страх от коронавирус.

  – Да ви пикам на ментаците – псувах, докато се прибирах. – Човек не може една температура да си замери вече. Правите се на по-свети и от папата, а… И на коронавируса ви пикам. Всъщност… Да затрива всичко, че… Ама… и коронавирусът ви се оказа ментак, като всички вас. Като всичко на този свят!

  .

• Лунна въртележка

  

  .

  Животът – лунна въртележка
  върти ме като спънат кон.
  Върти ме като черна пешка –
  танцьор без маска на пилон.

  В ключалката ми нощем стърже
  оная кучка-самота,
  която като рилски кърлеж
  клечи пред моята врата.

  Все още жив. Във тъмнината,
  все още жив във своя ад,
  играя шах със самотата
  и дъвча хляб и шоколад.

  Камината догаря бавно…
  Часовникът от ярост спрял,
  минути, часове отдавна
  по ъглите е разпилял.

  Секунди, часове, минути
  от мойто детство без късмет,
  люляно във приспивни скути
  със бял гаврошовски каскет.

  Животът – лунна въртележка,
  върти ме като спънат кон.
  Върти ме, като черна пешка,
  облечен във прозрачна дрешка,
  танцьор без маска – на пилон!

   

  Райчо Котев

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  Райчо Котев е роден през 1947 г. в с. Рельoво, Самоковско. По-късно родителите му се преместват да живеят в София, където той завършва основно и средно образовани, както и Далекосъобщителна техника в полувисш институт „А. Стоянов“. Работил е в Софийски телефонни и телеграфни станции, в Комбинат за полуцелулоза и картон – гара Искър и в „Софийска вода“. Понастоящем е пенсионер. Живее в Нови хан. Макар че професионалната му дейност е била далеч от литературата, той е свързан с нея – и като автор, и като читател. Част от неговите творби са събрани в стихосбирките му „В края на безкрайността“ (2014) и „Вик в нощта“ (2018).

  .

• Дебелянов на гръцки в Антология на българската поезия

  Както нашето издание вече писа (вж. тук), на 24 май ще излезе Антология на българската поезия, преведена на гръцки от бивши и настоящи ученици на БНУ „Св. св. Кирил и Методий“ – Атина. Ето какво пише за това двуезично издание директорът на училището Мими Ничева:

  

  „Във връзка с отбелязването на патронния празник на училището и на Деня на славянската писменост и българската просвета култура, БНУ „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Атина, създаде сборник с преводи на българска поезия на 18 автори.

  Книгата е реализация на желанието на училището да запознаят своите гръцки приятели с част от българската поезия.

  Преводите са дело на настоящи и бивши възпитаници на неделното училище, под редакцията на К. Марицас, и имат за цел да продължат изграждането на моста на приятелските отношения между българския и гръцкия народ.

  Сборникът се оказва твърде навременен, защото се появява и в годината на отбелязването на 140 г. от установяването на гръцко-българските дипломатически отношения, а оскъдно представената сред гръцките читатели българска художествена литература има необходимост да стане достояние на гръцката общественост.

  В структурно отношение сборникът е разделен на три основни компонента (снимка и биография на автор, български текст на творбата и превод  на гръцки език), които се оформят в завършена хронологически и исторически последователност, отразяваща литературното развитие на поезията през годините; последователност, подчинена на желанието на преводачите да представят не само един обзор на българската поезия на гръцки език, но успоредно с това да представят тази поезия като част от общия европейски литературен процес, подбирайки имена и заглавия, отразяващи европейските литературни тенденции в българското книжовно наследство.“

  –––––––-

  Ето и част от съдържанието на Антологията. Сред 18-те поети, включени в нея, е Димчо Дебелянов. Неговите емблематични творби „Помниш ли, помниш ли тихия двор…“, „Да се завърнеш в бащината къща“ и „Сиротна песен“ са преведени на гръцки от Николай Георгиев и Калин Стоянов.
  

  

  Димчо Дебелянов
  (1887 – 1916)

  Димчо Дебелянов (Динчо Дебелянов), български поет, класик на националната литература, е роден на 28.08.1887 в град Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. От 1896 г. живее със семейството си в Пловдив, където завършва Мъжката гимназия, а от 1904 г. – в София. Печата от 1906 г., но приживе не успява да издаде книга. Учи право, а по-късно в Историко-филологическия факултет в СУ “Свети Климент Охридски”. Загива като подпоручик по време на Първата световна война на 02.10. 1916 г. в сражение с англичаните до Горно Караджово (днес Моноклисия), погребан в Демир Хисар. Костите му са пренесени в родния му град през 1931 г.

   

  Ντίμτσο Ντεμπελιάνοβ
  (1887 – 1916)

  Ο Ντίμτσο Ντεμπελιάνοβ (Ντίντσο Ντεμπελιάνοβ), ποιητής, κλασικός της λογοτεχνίας, γεννήθηκε την 28η Αυγούστου 1887 στην π. Κοπρίβστιτσα στην οικογένεια του Βέλιου Ντεμπελιάνοβ και Τσάνα Ηλιέβα Στάιτσινα. Από το 1896 ζούσε μαζί με την οικογένειά του στο Πλόβντιβ, όπου αποφοίτησε από το Γυμνάσιο Αρρένων, και από το 1904 στη Σόφια. Έγραφε από το 1906, αλλά εν ζωή δεν δημοσίευσε κανένα βιβλίο. Σπούδασε νομικά και αργότερα γράφτηκε στη Σχολή “Ιστορίας και Φιλολογίας” του Πανεπιστημίουμιο της Σόφιας “Αγίου Κλιμέντιου Όχριντσκι”. Σκοτώθηκε ως υπολοχαγός στον Πρώτο Παγκόσμιο Πόλεμο την 2α Οκτωβρίου 1916 σε μάχη με τους Βρετανούς κοντά στο χ. Γκόρνο Καραντζόβο (σήμερα Μονοκκλησιά) ενταφιάστηκε στο χ. Ντεμίρ Χισάρ. Τα οστά του μεταφέρθησαν στην πόλη, όπου γεννήθηκε, το 1931.

   

  Помниш ли, помниш ли тихия двор…

  Помниш ли, помниш ли тихия двор,
  тихия дом в белоцветните вишни? –
  Αх, не проблясвайте в моя затвор,
  жалби далечни и спомени лишни –
  аз съм заключеник в мрачен затвор,
  жалби далечни и спомени лишни,
  моята стража е моят позор,
  моята казън са дните предишни!

  Помниш ли, помниш ли в тихия двор
  шъпот и смях в белоцветните вишни? –
  Ах, не пробуждайте светлия хор,
  хорът на ангели в дните предишни –
  аз съм заключеник в мрачен затвор,
  жалби далечни и спомени лишни,
  сън е бил, сън е бил тихия двор,
  сън са били белоцветните вишни!

   

  Θυμάσαι, θυμάσαι την ήσυχη αυλή…

  Θυμάσαι, θυμάσαι την ήσυχη αυλή,
  το ήσυχο σπίτι με τις λευκόχρωμες βυσσινιές; –
  Аχ, μην αστράψετε στην δική μου φυλακή,
  μακρυνά παράπονα και αναμνήσεις περιττές –
  εγώ ‘μαι κλειδωμένος σε μαύρη φυλακή,
  μακρυνά παράπονα και αναμνήσεις περιττές –
  η δική μου φρουρά είναι η δική μου ντροπή,
  η δική μου καταδίκη είναι οι μέρες οι απόμακρες!

  Θυμάσαι, θυμάσαι στην ήσυχη αυλή,
  ψίθυροι και γέλιας στις λευκοχρωμες βυσσινιές; –
  Αχ, μην ξυπνήσετε την χορωδία την φωτεινή,
  την χορωδία των αγγέλων στις μέρες τις απόμακρες –
  εγώ ‘μαι κλειδωμένος σε μαύρη φυλακή,
  μακρυνά παράπονα και αναμνήσεις περιττές –
  όνειρο ήταν, όνειρο ήταν η ήσυχη αυλή,
  όνειρο ήσαν και οι λευκόχρωμες βυσσινιές!

   

  Превод: Николай Георгиев
  Μετάφραση: Νικολάι Γκεοργκίεβ

   

  Да се завърнеш в бащината къща

  Да се завърнеш в бащината къща,
  когато вечерта смирено гасне
  и тихи пазви тиха нощ разгръща
  да приласкае скръбни и нещастни.
  Кат бреме хвърлил черната умора,
  що безутешни дни ти завещаха –
  ти с плахи стъпки да събудиш в двора
  пред гостенин очакван радост плаха.

  Да те присрещне старата на прага
  и сложил чело на безсилно рамо,
  да чезнеш в нейната усмивка блага
  и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
  Смирено влязъл в стаята позната,
  последна твоя пристан и заслона,
  да шъпнеш тихи думи в тишината,
  впил морен поглед в старата икона:
  аз дойдох да дочакам мирен заник,
  че мойто слънце своя път измина…

  О, скрити вопли на печален странник,
  напразно спомнил майка и родина!

   

  Να γυρίσεις στο πατρικό σπιτάκι

  Να γυρίσεις στο πατρικό σπιτάκι,
  όταν σβύνει ταπεινά η βραδυά
  κι ήσυχους κόρφους ανοίγει η ήσυχη νύχτα
  να σαγηνέψει θλιμμένα κορμιά.
  Σαν ζυγό πετώντας την μαύρη κούραση,
  που απαρηγόρητες ημέρες σου την κληροδότησαν –
  εσύ με βήματα δειλά θε να ξυπνήσεις στην αυλή
  δειλή χαρά μπροστά σε ξένο που περίμεναν.

  Θα σε αντικρίσει η γριά στον περίβολο
  και ακουμπώντας το κεφάλι σε λευκά μαλλιά,
  θα χάνεσαι στο γέλιο της το αγαθό
  και για πολύ θα λέγεις και θα λέγεις: μαμά, μαμά…
  Μπήκες ταπεινά στη γνωστή σκεπή,
  τελευταίο σου λιμάνι και καταφύγιο,
  να ψιθυρίζεις λέξεις σιωπηλές μέσ’ στη σιωπή,
  καρφώνοντας το βλέμμα στο εικονοστάσιο:
  εγώ ήρθα για να αναμείνω δύση ήρεμη,
  επειδή ο ήλιος μου τον δρόμο του πια διάβηκε…

  Ο, δάκρυα κρυφά ενός πανάθλιου ταξιδευτή,
  που μητέρα και πατρίδα μάταια θυμήθηκε!

   

  Превод: Николай Георгиев
  Μετάφραση: Νικολάι Γκεωργκίεβ

   

  Сиротна песен

  Ако загина на война,
  жал никого не ще попари —
  изгубих майка, а жена
  не найдох, нямам и другари.

  Ала сърце ми не скърби —
  приневолен живя сирака
  и за утеха, може би,
  смъртта в победа ще дочака.

  Познавам своя път нерад,
  богатствата ми са у мене,
  че аз съм с горести богат
  и с радости несподелени.

  Ще си отида от света —
  тъй както съм дошъл бездомен,
  спокоен като песента,
  навяваща ненужен спомен.

   

  Ορφανό τραγούδι

  Αν σκοτωθώ απ’ εχθρικά πυρά,
  λύπη δεν θα αισθανθεί κανείς —
  έχασα μητέρα, ενώ κυρά
  δεν βρήκα, φίλος μου κανείς.

  Αλλ’ η καρδιά μου δεν θρηνεί —
  αδηκιμένο έζησε το ορφανό
  και για παρηγοριά, αυτή μπορεί,
  στην νίκη να ζητά τον θάνατο.

  Γνωρίζω το στρατί μου άχαρο,
  τα πλούτη μου εντός μου είναι,
  ότι είμαι πλούσιος στο βάσανο
  και με χαρά μονήρη.

  Θα φύγω απ’ τη ζήση τούτη —
  έτσι όπως έχω έρθει άστεγος,
  ήρεμος σαν το τραγούδι,
  θυμίζοντας το άχρηστο.

   

  Превод: Калин Стоянов
  Μετάφραση: Καλίν Στογιάνοβ

  .

• Антология на българската поезия, преведена на гръцки от българи в Атина

  

  На 24 май т.г. ще излезе от печат антология на българската поезия, преведена на гръцки език от бивши и настоящи ученици на Българското неделно училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Атина – съобщиха от Посолството на Р. Гърция в Р. България. Антологията е под редакцията на Константинос Марицас. В двуезичното издание са включени 18 поети.

  

  „Целта на изданието е по-нататъшното засилване на вече изключително добрите отношения между двете страни и е посветено на навършването на 140 години от сключването на дипломатически отношения между Гърция и България“ – пишат от гръцкото посолство в София.

  .

• Смъртта на знахаря

  Разказ от Мюмюн Тахир

  

  Няма доказателства, че е заради момиче, но за какво друго може да е, след като със сигурност не е за пари. Колкото до катадневните разправии за поддържане на влиянието, между знахарите Делиахмет и Караали, те и така си тлеели, затова решаваме, че причината за това остро – и последно – спречкване е най-хубавото момиче на селото. Колкото и да не съм убедителен, ще се съгласите, че единствено женската хубост си заслужава смъртта, още повече на такъв знаменит човек като знахаря Караали.

  На ъгъла на мегдана и горната улица, която води към гробището, някога е било прочутото кафене на Шекер Али – и не само защото е единствено в селата наоколо, а и с майсторлъка на стопанина му. Пред неговите захаросани топки, сусам-краваи, тригуни и саралии сладкарите немеели, а баклавите му били ненадминати – нито делиорманските, нито станимашките, нито измирските можели да се сравняват със сладостта им. Шекер Али никога не ги покривал – така си стояли открито в тавите, защото пчелите от срам ги заобикаляли.

  С пролетното затопляне Шекер Али още по ранина слагал под големия явор пред кафенето две-три дървени маси, препасвал бяла престилка, грабвал дилафа и стъквал огъня под пълния с пясък тас. В нажежения пясък варял знаменитото си кафе “с дупка в средата” – кафе пиели само мъжете. На масата имало дървена кутийка рафинат на бучки, но с всяка чашка Шекер Али поднасял и по един локум на клечка.

  Тук под стволестия явор станало последното спречкване между двамата знахари. Няма да го преразказвам, ще спомена само, че от дума на дума Караали и Делиахмет събрали половината село. Работата опряла вече до чест – казал ли е единият на другия не каквото трябва, или обратното, не се знае. Знае се, че онова, което последвало, в днешно време наричаме дуел.

  Дуелът бил истински и безпощаден. Нямало вече накъде. Възправени един срещу друг, наобиколени от неволните си секунданти, макар и разгорещени, двамата със сдържан гняв уговорили за последно условията. Споразумели се като мъже, още повече, че и този път опрели до занаята си и до необходимостта даже в такива критични моменти да пазят професионалната чест и достойнство.

  За оръжие на възмездието избрали церовете. Караали дълго и внимателно шетал из диплите на яркия си пояс, после се обърнал гърбом, сипал от някакви торбички нещо в едно парцалче и се обърнал към Делиахмет. Предупредил го, както се полага:

  – Най-лошият цяр е това, трепе на място от едно пипане и трепе начаса. Казвам ти, Делиахмет ага, откажи се или го пипни. Ако си мъж – отвори парцалчето и го пипни, ако не си – жив си тръгвай!

  Делиахмет, който през цялото време иронично наблюдавал ту тайнството поведение на Караали, ту напрегнатите сеирджии наоколо, запитал:

  – Трепе, викаш, а? На място и само от едно пипане, така ли?

  – Така! Докосвай и мри, или жив се махай – и в двата случая губиш. – И като разгърнал парцалчето, протегнал го.

  Без да трепне и с мигла, Делиахмет сторил крачка, втренчил се в очите на съперника и потопил пръстите на дясната си ръка в цяра.

  На околните им се сторило, че чули удар на голяма камбана от много далече. А Делиахмет се олюлял, разтърсило го като папур на вятър, посинял и краката му се подгънали – започнал да се вкаменява толкова бързо, че едва успял да мушне лявата си ръка в козинявата торба. Караали стоял насреща му, вкопал яки нозе и със стиснати устни, като да се борел с него – и аха да го повали, когато Делиахмет изведнъж поел шумно въздух и кихнал така силно, че наоколо се разлетели яворови шумки. После взел да се окопитва: треперенето престанало, потта изсъхнала по страните му и полека си възвърнал нормалния цвят. След малко съвсем се изправил, гребнал стиска цяр от парцалчето, стрил го с пръсти и като го подушил, рекъл:

  – Така е, Караали ага, прав си – това може да утрепе всеки с едно пипане, ама Делиахмет не е всеки. Прибирай си го сега, да не стане зян някоя овца, пък се готви за реда си! – Извадил лявата ръка от торбата, навил тъмния ръкав до лакътя и пак я мушнал вътре.

  Погледът на Караали опустял, той завил парцалчето, натикал го надве-натри в пояса и се отпуснал пред Делиахмет.

  Голата ръка шавала в торбата, отвътре се чуло хрускане, пукот и звуци като от стриване или скърцане на конски зъби.

  – А сега, ага, ако ти е слабо сърцето, не гледай! – И Делиахмет извадил бавно ръката – разнесли се уплашени възклицания: месото по ръката го нямало, така се било стопило, че се четели всички кокали, виждали се тънките стави на пръстите, а в дупката от дъгата на лъчевата кост висяла отпусната, бяла като варосана кожа. Нито жили, нито вени. Хората потресени не откъсвали очи от ръката, а знахарят спокойно спуснал ръкава, свалил козинявата торба от рамото си и я окачил на явора.

  – Това, що е вътре в торбата – обърнал се той към Караали, – и аз не знам какво е. Знам едно: то не убива с пипане, а само с гледане. Пипането не е страшно – сам видя по ръката ми. Затова ти повтарям: не съм видял, но знам, че който го види, това ще е последното му гледане на тоя свят. Твой ред е – можеш да видиш, а можеш и да живееш, както дума дадохме. Ще ти река само, че и в трите случая ти губиш. Затуй ти оставям торбата, окачена на тоя чеп – три деня ти е срокът. На четвъртия ще дойда да си я прибера, защото, каквото и да избереш – все ще си загубил, отсега ми е известно. Така че ни ще те следя, ни човек ще оставя да те наблюдава – сам се оправяй!

  Няма да ви занимавам какво му било на Караали през тия три дни. Вечерта донесъл овчарски ямурлук и едно чердже от къщи, постлал го до стената на кафенето и се завил с ямурлука. Така го заварил заранта Шекер Али, когато дошъл да отваря дюкяна. Взел главата си в шепи и опрял гръб на стената, седял Караали, впил поглед в окачената торба, и току изпъшквал.

  Шекер Али напръскал калдъръма и попремел, извадил масата със столовете и поканил знахаря на сефте кафе. Нищо не го питал, оня му отговарял с пъшкане и все към торбата поглеждал.

  Не се решил да я отвори и на втория ден, но му хрумнало да си чете на кафе. След първото поръчал второ, после трето – врътвал палец вътре, обръщал ги и едва изчакал да се стече утайката, нетърпеливо започвал да я гадае…На осмата чашка не издържал, захлупил глава на масата и се разридал.

  Преди да затвори вечерта, Шекер Али теглил чертата на тринайсет чашки. Преди лягане рекъл на жена си да му донесе леген студена вода, потопил отеклите си крака и се замислил.

  – Тънее му сянката на Караалито, брей! – рекъл по едно време, – гледаш го – ербап човек, учен, а таи. Таман набере сили да погледне в тая торба, страхът го катурне и му ги изпие. Дали няма вяра в себе си, дали друго – знае ли човек? Божи работи са тия, небесни и не са за прости хора като нас.

  Сутринта отдалече видял, че от Караали пред дюкяна му нямало и следа. Торбата на Делиахмет висяла на явора. Караали се прибрал в къщи. Вечерта спешно проводил да викнат ходжата – когато той дошъл, вече било късно.

  Караали си разчистил сметките с тоя свят.

  Тласкани от любопитство, на връщане от погребението мъжете забързали към явора.

  – И какво ще казваме сега, като ни питат хората? – произнесъл пътем на глас ходжата онова, което всички в тоя миг си мислели, – от какво все пак умря тоя човек? От един поглед умря – ще кажем. – Да, ама как ще е умрял от поглед, като изобщо не е отварял торбата… Чакайте бе! – спрял внезапно ходжата и другите също спрели, – ако беше надникнал, щеше да умре от гледане, нали? Да, ама се уплаши и си спести гледането вътре, затова умря от гледането отвънка… Бре, да му се не види, ами че точно това нали рече и Делиахмет: ако погледне – умира и това е едната сигурна загуба; ако не погледне… пак умира – ето ти втората сигурна загуба… Каква ли пък ще е третата?

  Стигнали тъкмо, когато Делиахмет плащал кафето на Шекер Али и се изправил да тръгва. Не ги и погледнал, отишъл до дървото, откачил козинявата торба и като навил левия ръкав, бръкнал вътре.

  Видели, че стопената му ръка сякаш не била се топила пред очите им – здрава и силна мъжка ръка като преди. Когато разтворил дланта, всички мигом отвърнали очи, но Делиахмет рекъл високо:

  – Не бойте се, гледайте и се не бойте!

  Един по един се погледнали – там червенеело нещо на едри трохи, като от печена кал.

  – Керемида, проста керемида и нищо повече! – Делиахмет изтръснал червеникавите трохи в корена на явора, кимнал за довиждане и с козинявата торба през рамо се отдалечил.

  Делиахмет изчакал да се прибере тютюна и тогава вдигнал сватбата. Сбъднала се и третата предсказана загуба на Караали.

  Месеци наред преди да отвори кафенето, Шекер Али оглеждал със стаена тревога дървото, в чиито корени Делиахмет изсипал керемидените трохи. После минало време и той забравил. После забравили и него.
  После дълго след това се появила болест по яворите и де, що имало яворово дърво по света, било съсипано и убито.

  Яворовото дърво пред някогашното кафене на Шекер Али се извисява могъщо и непоклатимо. Болестта го заобиколи мълчешката. То и сега е там, само тротоарът е облечен в керемидени на цвят плочи и стволът му е ограден. Под разперените клони има пластмасови маси и столове, лете в сянката на явора е прохладно и приятно. Когато се връщам на село, винаги се отбивам на чаша кафе. Сядам на масата до вратата, където е седял Караали в деня, когато е изпил тринайсет чашки кафе и всяка от тях му е предсказала едно и също.

  Гледам широкото потъмняло стъбло и се чудя на какво ми прилича чепа, където е висяла окачена козинявата торба на Делиахмет.

  Сухият, избелял и лъснат от времето чеп прилича досущ на кост от човешка ръка, която се мъчи да излезе от ствола на дървото…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Мюмюн Тахир е роден през 1957 г. Започнал като учител и редактор в Кърджали, през дългия си творчески път той работи като редактор, зав.-отдел, зам. главен и гл. редактор на вестник, началник-сектор в Министерството на културата, директор на академичното списание „Орфеева лира”, университетски преподавател.
  Проф. Мюмюн Тахир е доктор по философия. Защитил дисертация по философия на историята в Института за философски изследвания на БАН. Автор на над 30 научни и художествени книги, като „Културна интеграция и междуетническо сътрудничество“; „Животът заедно“; „Идентичност и толерантност. Философски и практически въпроси на културната интеграция“; „Към интегрираща идентичност“; Времена и културно общуване; „Политико-философски речник“ (в съавторство); „Аксиология и сигурност“; „Етнодемография и култура на сигурността“; „Неолиберално общество и междукултурно общуване“, „Славеят на Родопите“; „Стряха с много гнезда“; „Тревожен оптимизъм“; „Преминаване“; „Земя за обетоване“; „Бране на диви пчели“; „Когато пътят беше граница“; „Високо, зелено и нежно“; „Приказки за деня и нощта“; „Азбуките на вечността“, „Пътеки във времето“ и др.
  Тахир е носител на годишна литературна награда на СБП /2002/, почетна грамота на СБП, „Златното перо“ на СБЖ, „Златен век“ на Министерството на културата, „Златна книга“ на Съвета на европейската научна и културна общност, награда за публицистика на област Кърджали, националната награда за разказ „Всички сме деца на майката земя“, национални литературни награди „Дядо Йоцо гледа“ и „Николай Хайтов“, награда за белетристика „Георги Братанов“.

  .

• Наследството

  Разказ от Георги Ников

  

  Преди време се видях на улицата с един мой познат. Несъмнено човек разумен, благороден и с благ характер. Поне според моите представи тогава за него. Отдавна не се бяхме срещали, но преди бяхме добри приятели. Имахме сходни характери. Аз употребявах алкохол, а той не. Той се опитваше да пише разкази, но аз не. Той пушеше цигари, а аз не понасях тютюна. После той престана да пише разкази и да пуши тютюн. А аз пропуших, прописах разкази и съвсем се пропих. Поради това сходство на характерите, си и допаднахме един на друг.

  – Здравей, скъпи приятелю! – започна отдалече той, щом ме съзря. – Как си със здравето? – Но по-скоро ми кажи, как е със здравето вуйчо ти? От когото на времето ми беше казал, че очакваш да получиш голямо наследство. Кажи ми само как е? Добре ли е? Жив ли е, здрав ли е? Питам те по този странен начин, тъй като, ако съдя по себе си, знам, че твоето здраве е обратно пропорционално свързано с неговото.

  – Не е добре със здравето, защото почина – отвърнах му.

  – О! Моите най-искрени съболезнования! – изрази чувствата си той.

  – Благодаря за съболезнованията, но не беше необходимо! – Да не забравяме, че аз получих наследството му – скастрих го.

  – Въобще не става въпрос за вуйчо ти! – грубо ми отвърна. – А за теб са моите съболезнования. За това, че си получил неговото наследство. Защото, драги мой, не знам дали знаеш, но и аз малко преди теб получих наследство, само че от чичо си – и, откакто го получих, с мен започнаха да се случват неприятности и само ужасни неща. Като например това, че в джоба си в момента не разполагам с пукната пара.

  – Разкажи ми подробно, какви са тези неприятности и тези ужасни неща, които са те споходили, след като си получил наследството от твоя роднина – помолих го. За да се предпазя от всевъзможни неразумни действия, а и да си взема поука от него.

  – Добре! – съгласи се моят познат. Взе един фас от паважа, запали го – и като дръпна два пъти от него, започна да разказва: – Добре си спомням, като че ли днеска да беше – как една седмица преди да си отиде от този свят, чичо ми ме извика по телефона при себе си – и, когато отидох при него, той ми каза: „Вчера си гледах на карти и върху поп спатия изтеглих асо пика; от което веднага разбрах, че ще умра точно след седем дни. Така че, племеннико, ти ще получиш моето наследство – но не бързай да се радваш. Защото, след като го получиш, то ще остави върху теб белег до края на дните ти. Ти ще станеш надменен и бездушен, ще откажеш милостиня на един крайно нуждаещ се човек. Ще пропилееш наследството ми в безсмислени и ненужни неща – а не в нещо, което е градивно. И за това аз те проклинам в строфи, тук и сега: Теб да те прокълне едно дете, да умреш накрая, от студ и глад, и в нищета!“

  „От какъв ли зъл дух или зъл гений е трябвало да бъде обладан този човек – чичо му. Та да може да произнесе такова тежко проклятие – и въобще да измисли такъв тежък стих?!“ – помислих си.

  – Трябва да те уведомя, скъпи приятелю, че чичо ми въобще не беше обикновен човек – продължи разказа си той. – А по-скоро беше зъл магьосник. – Беше известен в своите среди като вещ гадател. Като човек, който може да прави и да разваля всякакви магии. Умело гледаше на карти, лееше куршуми против уроки. А прокълнеше ли някого, не е имало начин това негово проклятие да не се сбъдне. Бях забравил за тези негови думи, когато една седмица по-късно ми се обадиха от една нотариална кантора. За да ме уведомят, че чичо ми е починал внезапно и да ме помолят да се явя при тях, за да уредя всички формалности по неговото погребение, както и по придобиване на наследството му. Бил блъснат от трамвай номер две – точно на последната му спирка, в района на Централния гробищен парк. Както и да е! – продължи да разказва моят приятел. – Погребах на две, на три чичо си. И два дни по-късно, на Бъдни вечер, стоях вече пред един ресторант – „Рибни вир“ се наричаше – с неговото наследство в джоба си. Проявих си характера веднага, понеже по стар навик си поръчах двойни коняци, със забърсване на масата. За тези, които не знаят как се поръчват, ще им кажа следното: двойните коняци, със забърсване на масата, се поръчват от сервитьорката, когато тя пристигне да ви вземе поръчката – за да не ви бият някъде, много деликатно – по следния начин: „Младо момиче – три двойни коняка, със забърсване на масата, моля ви – тъй като без това е твърде зацапана.” При което сервитьорката, „младото момиче”, се просва върху нея – като, опряла заоблените си гърди на плота й, старателно я забърсва – напред-назад, назад-напред, извивайки като змия кръшното си тяло. В такива случаи човек се чувства като неандерталец. По този начин си поръчах два двойни коняка, със забърсване на масата – продължи разказа си той. – А, когато ги изпих, си поръчах две бутилки отлежало червено вино, от това, което е с оловен печат, като гаранция за произхода му. А заедно с тях си поръчах и едно печено прасенце, бях забравил какъв ден е тогава – че е Бъдни вечер. Хапвам аз от печеното прасенце, скъпи приятелю. Поливам го с отлежало вино – от по сто и двадесет лева бутилката – и една и съща натрапчива мисъл непрекъснато ми се върти в главата: „Беден, беден бях – а сега вече съм богат, богат!”. И още: „Чичо, чичо… колко навреме си отиде от този свят, чичо!“. Не щеш ли, точно тогава пред мен се появи едно дете – помоли ме да купя за един лев от него – коледни свещи, за хляб на болната му майка. Отказах му под предлог, че не разполагам с дребни пари. Детето се разплака, като същевременно ме прокълна по същия начин, както ме беше предупредил моят роднина. „Дано и ти, чичо, един ден да нямаш пари, за да си купиш хляб – и да умреш накрая, от студ и глад, и в нищета!“ – След което избяга навън.

  Тук моят приятел прекъсна разказа си и ме помоли да му дам един метален лев. След като му го дадох, се обърна към мен:

  – Знаеш ли?! – наближава отново Коледа. И сега аз по цял ден се скитам около това злополучно заведение – „Рибни вир” – където отказах милостиня на един крайно нуждаещ се човек. С надежда отново да срещна същото дете. Тогава, с този метален лев, който ти ми даде, ще купя от него забравените някога от мен коледни свещи. Може би тогава то ще развали магията си върху мен и ще ми прости.

  Наведе тъжно глава и си тръгна, като започна да рецитира написано по този повод от него стихотворение, наречено „Бъдни вечер“.

  Без пукната пара, на Бъдни вечер – вечерта,
  обзет от тягостна тъга –
  отидох в центъра на каменния град,
  за да потърся може би човешка топлина.

  Вървях унил по празнично притихналите улици,
  когато чух трогателна молба.

  Вий, вярващите! –
  Унесени тази свята нощ в пир, пред Бога!

  На Бъдни вечер, едно дете – светец,
  без детство – с надежда в сините очи,
  ме молеше да купя коледни свещи,
  за хляб на болната му майка.

  На Бъдни вечер вечерта, не купих коледни свещи.
  Дете, прости ми! – но тогава аз нямах пукната пара…

  Сега самотен се скитам из стъкленият град,
  с надежда от това дете да купя –
  забравените някога от мен коледни свещи.
  Може би тогава то ще ми прости!

  Моят познат се беше отдалечил от мен, но до последния момент аз продължавах да чувам стиховете му.

  Повече не го срещнах. Но той бе станал отново предишният тих и скромен човек – такъв, какъвто винаги съм познавал. И беше се върнал отново от прозата към строфите си.

  .

• Холера

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  

  Аз по време на холера. И никаква надежда да бъда вечно млада в умиращия свят.

  За холерата знаех това, което пишеше в учебника по история на Средновековието. Не обичах часовете по история, защото учителката ни олицетворяваше средновековната инквизиция. Наричахме я Холерата. Тя не само беше строга и скучна, но имаше и една голяма, неприятна, черна брадавица на носа. Приличаше на сестра на Баба Яга.

  Когато срещах непознати думи в детството, се допитвах до баба – моят жив тълковен речник в онова време, лишено от Гугъл. Тя знаеше всичко, което занимаваше тогава моя ум. Баба беше просветена жена, със своя изстрадана и синтезирана житейска мъдрост. Питам я аз един ден, какво точно е холера. Тя спира за миг да меси хляба и, без да ме поглежда, казва с въздишка: “Чумата да я ръгне, дано.” – И продължи да върти майсторски тестото в ръцете. Разбрах, че холерата е нещо страшно, и я свързах с грозната пъпка върху носа на моята учителка.

  На 19 години заминах да следвам в Прага и никаква холера не ме вълнуваше. Преди да отпътувам, надписах няколко пощенски плика с тамошния ми адрес с латински букви, залепих на всеки един от тях необходимата марка и ги оставих тайно на баба, за да ми пише писма, когато се затъжи за мен или има да ми съобщи нещо важно. И до ден днешен – тя в отвъдното, аз тук на земята – не сме престанали да си споделяме радости и мъки, по начин, който е само наш, защото онези пликове отдавна свършиха, а и адресите ни днес не се изписват с букви.

  Беше месец ноември, началото на зимата. Аз съм в Прага отскоро и се мъча да науча езика. Получавам първото си писмо от баба. То е кратко: “Баща ти е в болницата. Какво е решил Господ, не знам.” Толкова. Не споменава нито от какво е болен, нито какво да правя аз. За първи път влизам тогава в католически храм, чиито врати бяха широко отворени. В наша черква бях влизала само в детството и то тайно, заедно с баба. По онова време у нас това беше забранено. Изправена пред разпятието на Христос в католическия храм, осъзнах, че не знам как да отправя молитва. Това беше работа на баба и тя се молеше за всички ни. Паднах на колене и горестно заплаках. Мястото на Бог в душата ми беше празно.

  С татко много се обичахме. Аз бях неговото момиче. Носих и името на майка му. Исках да се помоля, но не знаех какви слова се изричат. След малко, като по чудо, сякаш мама ме милваше и бършеше сълзите ми. Така правеше в детството, когато се наранявах и много ме болеше. Не беше мама. Това идеше от Него. Почувствах Го. Много по-късно щях да разбера, че Той е един за всички и е навсякъде. Случвало се е да се моля и в джамия, и в синагога, и сред пясъците на Сахара. Той винаги беше там. “Аз изповядам религията на Любовта, по който и път да минат камилите.“ (Ибн ал-Араби) – И щях да запомня тази проста мъдрост за цял живот.

  Поех на път с влака за София още същата вечер. Когато си купувах билета, на гишето ме предупредиха, че на югославската граница сигурно ще ме свалят, защото в цяла Югославия е обявена епидемия от холера. Нищо не можеше да ме спре. В главата ми като горещи въглени пареха думите на баба: “Какво е решил Господ, не знам.” Трябваше да изпреваря Господ.

  Във влака почти нямаше пътници. През нощта тайно се вмъкнах във вагона, на който имаше табела “София“. Щом стигнахме югославската граница, откачиха няколко вагона, а тези, които щяха да преминат през Югославия празни и транзит, заключиха. Никой не откри, че съм се спотаила в едно купе. Зазорявяше се. Като железен призрак влакът преминаваше през села и градове, които гледах от прозореца на купето. Бяха пусти, сиви, страшни. Вагонът не се отопляваше и аз седях, вкочанена от студ. Нямах нито храна, нито вода, а щях да водя битка на живот и смърт с Господ.

  Стисках очи и се мъчех да заспя. По някое време съм задремала. Пробуждаше ме само човъркането като свредел на една вледенена мисъл в главата ми: “Дано да видя татко жив.” В един момент пак отварям очи и срещу мен седи жена, безмълвна и цялата в черно. Реших, че от глад халюцинирам, и се мъчех да стискам клепачите си, за да изгоня призрака. След малко ги отварям, но жената пак е там. Усещам, че хем ми е страшно, защото не знам по какъв мистериозен начин непознатата е попаднала срещу мен в купето, хем ми е утешително, че не съм сама. От баба пак знам, че явили ти се в просъница жена в черно, това е Богородица. Искам да я заговоря, но не излиза звук от мен. И тогава с ужас забелязвам голямата черна брадавица на лицето й. Облива ме топла пот. Срещу мене стоеше Холерата. Да избягам не мога, но се сещам за баба и казвам наум: ”Чумата да те ръгне, дано!“. От това ми става още по-страшно. Мисля си, ако дойде и чумата при нас, тук вече ще стане ад. Исках, а не знаех как да се моля на Бог. В душата ми бяха насаждали безбожие.

  Неочаквано усетих светла мисъл и започнах да се моля по човешки на Холерата. Стискам очи и повтарям: “Моля те, трябва да стигна при баща ми. Помогни ми. Ти можеш да вземаш животи, но и да не вземаш. Пощади ме, моля те.” Какво ли още не изричах в молитвата си, отправена към образа на смъртта. По едно време се улавям, че повтарям: „Обичам те, обичам те…“. Времето сякаш е спряло, само влакът върви. Студ, глад, жажда и страх са ме стиснали за гърлото. Излизам от този кошмар, когато пристигам на българската граница и виждам български униформи. Поглеждам към Холерата. На лицето й, като по чудо, няма черна брадавица! От мястото й струи едва забележима светлина и полека изчезва нагоре. “Богородица се явява в черно” – сещам се за баба. Ще минат много години, ще прочета много книги, животът ще ме среща с просветени люде и аз ще осъзная, че любовта може да трансформира злото в добро. Достатъчно е да го изречем в молитвата си, защото тя е любов към всичко около нас и точно тази любов превръща черните и гнойни душевни циреи в светлина, и ни учи, че лошото понякога идва за добро. Разбрах това, след като баба се беше преселила в Рая. Тя ми остави от нейната мъдрост само толкова, колкото е трябвало. Другото трябваше сама да откривам.

  Някъде около полунощ пристигам на софийската гара. В този час влак за моя град има само пътнически. Това значи вместо два часа, че ще пътувам четири. Нямам друг избор. В купето съм пак сама, но е топло. Не четири часа, четири години пътувах. Пристигам рано сутринта. Градът е безлюден, студен и мрачен – като днешна визитна картичка на град под карантина на Ковид-19. Жива душа няма, няма и такси. По време на социализма такситата бяха две или три за целия град. Влизам в телефонната кабинка на гарата, за да позвъня в къщи и да разбера, в коя болница е баща ми. И тук силите ме напускат окончателно. Забравям домашния ни телефонния номер. Тръгвам пеша по безлюдните улици. Някъде по средата между гарата и дома ни е болницата на ВМИ. Не знам от какво е болен татко и в кое отделение да го търся. Започвам подред и го откривам в кардиологията.

  Заставам със свито сърце пред затворената врата на неговата стая. Надничам през квадратното прозорче. Виждам мама, седнала на стол до него и се моли. Влизам, а тя ме поглежда така уплашено, сякаш съм Холерата. Близките ни се уговорили да не ми съобщават, защото знаеха, че Югославия е в епидемия и пътуването през нея е невъзможно. Това не се отнасяше за баба. Тя е чула сърцето си, когато ми е изпратила писмото. Влиза лекуващият лекар и ми казва да се простя с баща ми, защото времето му изтича. Татко е в безсъзнание от няколко часа, но все още диша. Мама стои мълчалива и гали ръката му. Отстъпва ми мястото на стола до леглото и бърше сълзите си.

  И тогава я видях. Холерата! Стои изправена до леглото на татко в черните си одежди. Помислих, че пак халюцинирам от умора и притеснение, и разтърках очи. ”Богородица винаги ни се явява в черно” – ме успокоява баба от одвъдното. Не! Това беше моята „приятелка” Холерата. На лицето й нямаше черна брадавица. Илъчваше светлина. Погалих татко и след минута чуваме слабия му глас: “Ти какво правиш тук! Нали отиде да учиш?“

  Всички се споглеждаме. Влизат и други лекари и ни извеждат от стаята. Господ беше удължил земното време на татко, но аз знаех, че го върна любовта ми, тази любов, която може да омилостиви и холерата. Любов, която ни е дадена свише от Бога.

  Оттогава, каквото и зло да ме сполети, не казвам: “Да го ръгне, чумата“, а се опитвам да проумея защо е дошло, какво иска от мен. Смирявам се с присъствието му, докато то си свърши работата, за която е изпратено. Когато Божията промисъл се осъществи, злото си маха черната пъпка от лицето и става добро, защото това е смисълът – лошото да се превърне в добро, на лошото – да отговорим с любов. Когато и ние се самозабравяме и ставаме зли, Господ с любов се мъчи да ни вразуми. Ако не го разберем и отвърнем лице от Него, той ни изпраща самото злото, за да се борим с него и да отстраним гнойната пъпка. И тогава то се трасформира в СВЕТЛИНА за нашия разум.

  “Не знам, дъще, за какво си дошла да се молиш отдалече, но от мен едно да знаеш: Не се оплаквай на Господ, колкото и да ти е тежко. Каквото и да ти се случва, все е от Него. Много грижи си има Той, защото ние, хората, сме неблагодарни. Не му създавай нови тревоги. Той най-добре знае от кое колко да ни даде. Не ще Той ум да му даваме. Понякога ще ни прати и нещо, което не ни е по сърце, но така Той изпитва благодарността ни. Той е наш Отец и всичко от него е за добро, а ние не всякога го разбираме. Помоли се само да ти даде от любовта му. Нищо друго на нас людете не ни трябва. Когато Господ те обича, лошо няма да ти прати. Господ е това!“

  Това ми каза баба Сава от с. Глубочица преди много време и ме научи как да се моля, където и да се намирам:

  “Боже, дари ме с любовта си, според Твоята воля. Амин!”

  .

  Лето 2020-то, сл. Хр.
  Банско

  .

• Кифла

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  Помолих шефа за боб чорба. Изгледа ме с презрение и попита:

  – Друго?

  – Хляб, моля.

  Даде ми парче. Беше четвъртинка. Хубав, мек хляб.

  Заведението се казваше „Цър-мър“.

  Взех си порцията и я занесох до масата. Малко разлях. Докато почиствах със салфетката, видях донякъде, че там имаше кост от пиле и малко парче от черен дроб, пържен. Избутах ги и започнах да се храня.

  Шефът ме изгледа отзад. Улавям погледи от известно време, може би откакто окьоравях, това е като алтернативна сетивност или нещо такова.

  Всички му викат така на оня дебелак зад шубера, той е шеф само на бараката си, но говореха, че върти и проститутки около тоя бизнес. Не ми се вярваше. Тук имаше само бълхи и хлебарки, доколкото изобщо можех да ги различа от останалите неща на масата.

  До мен в съседство седнаха двама полицаи и си поръчаха по мешана скара. Стана на секундата. Докато ги гледах как мезят с люти чушлета, съжалих, че не помолих и аз. Можеше пък да ми дадат. Беше късно. Пък и шефът не предложи чушле, нахално щеше да е от моя страна.

  – Кога ще дойде кифлата? – попита единият. Беше висок и носеше пагон.

  – Още е заета – отговори другият. Нисък и без пагон беше. Намигна, докато си гледаше часовника: – С клиент е. Половин час още. Най-много четирийсет минути. После е наша.

  Слънцето проникваше в ниското заведение като крадец – сновеше по масите и търсеше място да се завре, та да остане нещо и за него. Гладно слънце. Кучешко.

  Върнах паницата, благодарих и си тръгнах.

  Чух смях зад гърба си.

  Беше обедно време.

  По това време никой в „Цър-мър“ не се хранеше с боб яхния. Тая манджа беше от вчера. Или от завчера. Ама вкусна.

  Почти никой, де. Но го предлагаха в менюто. За безработни беше или за такива, които имат какво да кажат, но предпочитат да го смелят в устата си, вместо да го изрекат. Бяхме трима-четирима в квартала, знаехме се, но не дружахме от срам.

  – Ехей! Чш! – чух зад себе си. Беше един от полицаите в заведението, този нисичкият. Устата му беше мазна.

  Изпънах се. Нищо не съм направил. Но никога не се знае. Сетих се, че не съм платил данъка на къщата на село. Вече три години, откакто я наследих. Срутена е вече, но може сто лева да са се насъбрали. Като нищо. А ако има и теч от чешмата… Да не дава Господ. ВиК-то не си поплюват. Може и в затвора да ме пратят. Това не е голяма беля, за затвора, де. „Лошото е – викам си, – че като изляза, ако ме пуснат – пак ще ги дължа тия пари. С лихвите.“

  – Ето ти – подхвърли ми нещо. То иззвъня на асфалта, отърколи се по плочките и застана в някаква пролука между тях. Не виждам надалече. Мисля, че беше монета.

  – Не е моя, благодаря. Аз такова…

  Обясних, че ми дават обяд без пари. Не точно даром – на вересия, да речем. Нали съм чиновник. Пък и… още ми е рано за пенсия. Да бях пенсионер, да взема подаръка, но не бива. Само дето сега работа няма и затова. Временно съм на издръжка на „Цър-мър“. Образованието ми пречи да се устроя в живота. Какво може да работи един бивш директор в министерство? Езиците ми за какво са? Чичо Гугъл вече може да преведе всеки текст. Непригоден съм. Поясних, че не съм дал нито стотинка за боба и хляба, така че няма как да получа ресто, защото…

  – Това не е ресто, бре, плъх смотан – рече весело оня. – Иди да си купиш кифла. За вечеря.

  И се изсмя.

  Чух го да говори с шефа зад шубера нещо от сорта: „Колко ти плащат от социалното за тия нещастници? – Нищо и половина – по шейсет лева на ден. – А ти колко кяриш? – Най-много по трийсет, трийсет и нещо. Писна ми да им давам. Не си струва. – Айде бе, стига си се оплаквал! Ясен си ми. Дай тогава по една лимонада, скръндзо! За сметка на оня кьоравец, дето лази като глуа кучка по земята. Хе-хе! Глей го само! И диша, мирише плочките! Ама че скапан старец! Директор-хрътка! Ха-ха! И ей, шефе, внимавай какво слагаш вътре в шишето, дебелако. Да не си сипал лимонада, бъди бдителен! – Окей, ясно, началство. Двойно ще е!“

  Пак същият смях.

  Потърсих с длани паричката на земята, не си бях взел очилата. Трудно е, прашно е да опипваш плочките, а пък и те напукани, трошливи, между тях всякакви боклуци, кабелчета или счупени дрънкулки ти се струват подобни на това, което търсиш. Слънцето ми помогна. Отражението му светна, проблясна металът. Намерих я. Монетата.

  Половин хляб си купих. Да ме прощава началството – с него мога да изкарам три дена. С една кифла – трудно.

  Не вярвам да ме арестуват за това. Не. Освен ако и кифладжията не работи за тях. Кой знае. Чак пък… не, не вярвам.

  .

• Чистачът

  Новела от Георги Ников

  

  „Няма невъзможни неща.“

  ЧИСТАЧЪТ. Политически трилър от миналото

   

  Хронология на дейността на един необикновен чистач

  Всичко се случи и започна на кръстовището на Орлов мост, когато автомобилът марка „Опел“, купен с долари от „Кореком“, се вряза с пълна сила сред тълпата от хора на пешеходната пътека. Така загуби живота си, загина прегазен на място млад човек, на име Андрей, един младеж на двадесет година, чиито родители бяха обикновени работници. А беше през пролетта на хиляда деветстотин седемдесет и трета година. Една седмица по-късно, Камен и приятелят му от студентските години Георги Ставрев, в един прекрасен майски ден, в любимото им заведение „Синьото“, намиращо се близо до Националното радио, на няколко чаши наливна бира с пържени картофи, обсъдиха с подробности нелепата кончина на младежа.

  – Извършителят на това пътно-транспортно произшествие, убиецът, отново се е измъкнал, без да получи наказанието, което му се подобава – доложи Камен и продължи: – За всичко това има и свидетелства, но извършителят е отрекъл показанията. Оспорил е и резултата от алкохолната проба, когато се е явил с адвоката си на следващата сутрин пред съответните разследващи органи. Много е ясно, че чак на другата сутрин той вече е бил трезв „като корнишон“, в кавички разбира се. Така накрая, съответният районен съд е отсъдил в полза на човека, прегазил на кръстовището момчето, и му е постановил само шест месеца условна присъда, с подписка. Това е пълно безобразие!

  Жоро го попита какви са причините за това снизходително решение.

  – Както обикновено, са комплексни, системни и са няколко на брой – продължи неговият близък съратник. – Като това например, че убиецът, прегазил в пияно състояние момчето, и съдията, постановил леката присъда, членуват в една масонска организация.

  В началното училище, още като малки, те седяха на един чин. После завършиха един и същи университет – Историко-филологическия факултет на Софийския университет „Климент Охридски “, в една и съща година, със златни медали. По-късно завършиха и школата на МВР в Симеоново в столицата, отново с отличие. Те бяха единствени синове на родителите си, като техните бащи се оказаха потърпевши във връзка със случилото се около преврата на Горуня, през шестдесетте години на миналия век. Бяха участвали активно на страната на метежниците. Тогава, след Априлския пленум, през хиляда деветстотин петдесет и шеста година, бащите им, които са се оказали верни на старата власт, на Антон Югов и на Вълко Червенков, заемащи високи длъжности по тяхно време, са били низвергнати напълно от новоизбраната власт и са прекарали живота си, почти до края на дните си в концентрационни лагери. След скоропостижната им смърт новата власт е реабилитирала техните синове, взела ги е под закрила, под пълна юрисдикция и е започнала да ги обучава.

  Камен и Жоро бяха прекарали юношеските си години за сметка на държавата, на пълен пансион в Пионерския дворец, в какъвто комунистите бяха превърнали по онова време Семинарията, бившето духовно училище в столицата. Там те се бяха осъзнали напълно като личности. И никога нямаше да забравят руския изтребител „Миг-15“, монтиран в двора на Семинарията, като един не подлежащ на съмнение символ на пълен атеизъм. И в някогашната семинария, вместо духовни лица, сега бяха подготвяни най-верни и твърдолинейни последователи на комунистическата идея, каквито бяха Камен и Жоро, и другите техни връстници. За да ги обучава в бойни изкуства, беше нает учител по таекуондо от Северна Корея. Двамата се разбраха да се видят след няколко дни, за да решат какво ще предприемат занапред по този случай.

  Срещнаха се седмица по-късно в една мансарда, на последния етаж в сградата на Студентския дом, на площад „Народно събрание“. Двамата бяха завеждащ и помощник-завеждащ на отдел „Стопанско разузнаване и връзки с неформалните общности“ в Комитета за държавен и народен контрол в столицата. Когато те влязоха в една от стаите на мансардата, Жоро доложи на своя другар:

  – Състоя се извънреден, неформален, а аз бих казал и таен съвет на членовете на Централния комитет на нашата комунистическа партия, на който присъстваха само половината от редовните му членове. Тези, които са и по-смелите. Затова съм призван от тях, но под сурдинка, да те уведомя за решенията, които бяха взети на това съвещание, тъй като те ще те касаят накрая персонално. Всички там присъстващи членове, до един смятат, че в страната ни се извършва систематична, целенасочена подмяна на властта. Тази на комунистическата партия. Извън нея, във всички сфери на живота, се е установил някакъв непонятен либерален свят, където се шири корупция. Там се генерират крупни финансови средства, които позволяват да се формира дребната буржоазия и тя е в разцвет.

  Камен го допълни по този повод:

  – А някакъв тарикат, родом от Стара Загора, е намерил начин да внесе четиридесет и осем чисто нови дизелови „Мерцедес“-а. И ги е пуснал да се конкурират като таксиметрови автомобили, с внесените с държавни средства от Русия за тази цел, чисто нови дизелови автомобили марка „Волга“.

  Жоро му даде знак, че знае за този случай. Прекъсна го, за да може да продължи:

  – Ето защо е нужно този тип да бъде ликвидиран. Това е окончателното становище на всички членове на Централния комитет на партията, които са имали смелостта да присъстват на това провело се неформално съвещание. Трябва да бъдат ликвидирани също и двамата убийци, които са прегазили с автомобилите си двете деца. Това са случаят с Андрей, прегазеното момче на кръстовището на Орлов мост, от пиян, самозабравил се председател на АПК; и случаят с момичето на пет години, прегазено на друго пешеходно кръстовище в гр. Севлиево, също от самозабравил се индивид, за съжаление, обаче, член на нашата комунистическа партия, напразно сметнал себе си за недосегаем. И трябва да стане така, че да се получи обществен отзвук, някакво обществено достояние. На хората трябва да се покаже, че когато съдебната система е корумпирана от тези, които искат по този начин да избегнат правосъдие, винаги ще се намери начин те да бъдат наказани. Чувството за справедливост е необходимо да се възвърне в нацията ни.

  – Как ще стане това? – попита го Камен.

  – Имаме достатъчно верни и добре подготвени за това хора, какъвто си ти например – уверено му отвърна Жоро.

  – Колко човека ще бъдем тези, които ще се заемат да свършат тази трудна работа? – поинтересува се отново Камен.

  – Само аз и ти, само двамата ще бъдем! – отговори му емоционално неговият приятел. – На практика, на терен, ще бъдеш само ти, а аз ще бъда координаторът, този, който ще ти осигури всякаква логистична подкрепа. Както и политическа.

  Камен му опонира:

  – И в какво ще се състои моята длъжностна характеристика!? Все пак, желая да бъда осведомен!

  – Чистач. – Обикновен чистач ще бъдеш – каза само Жоро. Той постави на бюрото една напълно нова тухла единица, произведена от керамичните заводи в гр. Горна Оряховица. – Това ще е твоето оръдие на труда. Другото ще е метлата. Не се допускат никакви огнестрелни и хладни оръжия в бъдещата ти дейност.

  Камен само се усмихна. След това отиде до кухненския бокс, за да донесе няколко студени бири. Когато се върна обратно с бирите в ръце, неговият приятел Жоро поиска да му подаде отварачка, но той го възпря. След това Камен взе една бира, а с пръстите на дясната ръка, най-отгоре с показалеца и палеца си, я стисна здраво за гърлото. Малко след това капачката подаде, изви се силно, отскочи нагоре и бирата се отвори – без отварачка. Само благодарение на силните пръсти на твърдата като дъска ръка на Камен. На масата остана да лежи прегънатата на две бирена капачка.

  Жоро отвори своята бира по същия начин. След като си изпиха бирите си, Камен отиде до чешмата, напълни догоре празното бирено шише с вода, стисна го здраво, а с коравата длан на другата си ръка го удари отгоре така силно, че се създаде вакуум. Дъното на бутилката цялото се отлепи и водата в нея се разля на пода. Ако се счупеше цялата бутилка, опитът се зачиташе като неуспешен. Уроците, които те двамата получиха навремето от учителя им по таекуондо от Северна Корея, даваха и тук своя плодотворен резултат. Камен, както и Жоро, бяха от тези съвсем малко хора, които можеха само с двата пръста на едната си ръка да убият друг човек.

  – Значи, моята длъжностна характеристика ще бъде тази на чистач. Чистач… така ли?! – зададе риторичен въпрос Камен. – Чистачът. Прозвището, с което той по-късно щеше да стане известен. След което вече попита Жоро по същество: – Имаме ли отнякъде необходимата политическа подкрепа?

  – Да се каже чак подкрепа, е трудно! Но все пак ще имаме съдействието на един от най-влиятелните членове на Политбюро на нашата комунистическа партия. Този, който отговаря за младежта и спорта в държавата. Под негово ръководство се намира Българският ловно-рибарски съюз, където членуват триста хиляди човека. Те до един са въоръжени с пушки. С малки изключения, всички са членове на комунистическата партия – увери го Жоро, като добави: – От всичко той най-много ненавижда дамските квартети, изпълнителите на джазова музика и хомосексуалистите. Да не дава Господ те да са от армията! Но харесва народната музика.

  През пролетта на същата година най-големият свързочен полк в държавата, директно подчинен на КСВ – Командване на сухопътни войски и на Варшавски договор, провеждаше своето учение в района на село Кортен, в Югоизточна България. Районът беше изпълнен със свързочна техника. На една поляна в края на гората имаше група войници, които се забавляваха. Те бяха образували кръг, а в една кална локва пред тях се въргаляше един човек, облечен в сив цивилен костюм. Мъжът, облечен в цивилния костюм, от всичко на света най-много обичаше да се напива до пълна безпаметност, в присъствието на нисшия армейски състав – сержанти, редови войници и старшини. Той беше и човекът, който осигуряваше политическа подкрепа на Чистача и неговия началник Жоро, и беше един от най-влиятелните членове на Политическото бюро на Българската комунистическа партия. Под негово ръководство в страната бяха Българският ловно-рибарски съюз, Комитетът за държавен и народен контрол и Димитровският комсомолски младежки съюз.

  През лятото на 1973-та година всеки един непредубеден наблюдател можеше целодневно да забележи в градинката пред заведението „Кристал“ в столицата, където е лобното място на Стефан Стамболов, един чистач. Той се открояваше сред преминаващите минувачи с високия си ръст от сто деветдесет и четири сантиметра и с факта, че работеше изключително сам. Метеше там паважа на градинката с една голяма метла, от сутрин до късна вечер. Носеше син работен костюм, а на гърба на костюма беше изписано „Чистач“. След работа, вечер, имаше време да се преоблече, за да може да изпие един коняк в бистрото на „Кристал“, или отиваше до мансардата в Студентския дом, за да се срещне с Жоро. В един студен, но слънчев есенен ден, рано сутринта, Чистачът проведе разговор по телефона с члена на политбюро, който по цели шест месеца от годината прекарваше времето си на лов из саваните на Африка. В момента беше в едно малко селище, някъде из равнините на Източна Етиопия. Разликата между двете часови зони не беше голяма. От него Чистачът получи подробна инструкция.

  На следващата сутрин той отиде да работи отново в градинката пред „Кристал“, или пред ЦДНА – Централен дом на Българската армия, от другата страна на булевард „Руски“. Беше неделен ден и той метеше паважа в югоизточния край на градинката, там имаше построен обществен писоар. Чистачът точно изхвърляше в чувала, поставен на четири колела, събраната от него шума, когато долу на входа на тоалетната се показаха двама военни, с чин армейски капитани. Те бяха облечени в празничните си военни униформи, бяха еднакви на ръст и здраво се бяха хванали за ръцете, както е прието при всички влюбени. С ръста си от сто деветдесет и четири сантиметра, като черен облак Камен се спусна бързо по стълбите и с големите си, корави длани им нанесе жесток побой. Тридесет секунди по-късно те двамата бяха вече мъртви.

  Четири дни по-късно Камен и неговият началник Жоро, на работен обяд в любимия им ресторант-панорама, на последния, шести етаж на гранд хотел „София“, подробно обсъдиха действията на Камен. Жоро рутинно отбеляза:

  – Починалите са с чин капитани от сухопътните войски на армията. Работили са в един и същ отдел в Централния дом на народната армия, на булевард „Руски“. В Генералния щаб на сухопътни войски са в пълна паника. Също и сред ръководството на ЦДНА. Отзвукът е – нещо нечувано! Намерени са мъртви двама капитани, които се е оказало, че са с хомосексуални наклонности. Търси се техният убиец, който ги е ликвидирал от ревност. Техен любовник. Третият в този любовен триъгълник. Той също е хомосексуален тип, притежаващ армейски висш чин. Кой е той?! В армията го търсят навсякъде усилено. И от военна полиция, и от прокуратурата. Настанал е лов на вещици! Хванат ли го, моментално ще бъде уволнен и ще бъде изпратен, както подобава, в психиатрична клиника, откъдето дълго време няма да излезе.

  Камен се усмихна само, като каза:

  – Надявам се, че мен няма да ме потърсят.

  Жоро добави още:

  – Причината за смъртта на двамата любовници е счупване на ребро в областта на лявото предсърдие, което е прекъснало притока на кръв по главната артерия към сърцето. Това са данни от аутопсията. И те са еднакви и за двамата капитани!

  През хиляда деветстотин седемдесет и трета година, а и десет години по-късно, до морето пътуваха общо четири – само нощни, експресни влакови композиции. Две композиции „Диана“ експрес и експрес „Слънчев бряг“ – до Бургас, до Южното Черноморие; и експрес „Чайка“ и експрес „Златни пясъци“ – до Северното Черноморие, до Варна. Експрес „Дунав“ пътуваше до Русе.

  Този ден експресният влак до Русе беше композиран с осем луксозни вагона. Един ресторант, три вагона с по шест места в купе, само от първа класа, два спални вагона и два кушет-вагона. Влакът тръгваше от Централна гара в столицата в единадесет часа вечерта и трябваше да пристигне в шест часа и петнадесет минути сутринта на следващия ден в Русе. Камен си купи два билета за спален вагон и си запази всичките места в купето. След това отиде да вечеря във вагон-ресторанта. Понеже не беше свикнал да се храни на такива места, той се учуди на високата цена на водката. Три лева. Това беше страшно много. Когато преустановиха да взимат поръчките му, той се отби и намери време да си поговори с шафнера на спалния им вагон. После се върна в купето си и, необезпокояван от никого, подремна за няколко часа.

  На единствената спирка в Горна Оряховица се прехвърли на среднощния експрес, техен влак-близнак, който пристигна там от гр. Варна. И в шест часа сутринта се озова отново в столицата, вместо на железопътната гара в Русе. И, понеже беше първо число на месец юли, посети централата на Българския ловно-рибарски съюз на булевард „Витоша“, за да си вземе заплатата. Членът на Политбюро и негов покровител се беше постарал тя да не е малка за работата, която вършеше. И да я получава редовно от подчиненото му дружество.

  На следващия ден Жоро го извика при себе си, за да му съобщи, че предишния ден са намерили трупа на човек на железопътната линия, малко след гарата на гр. Враца, по посока към Горна Оряховица. Той или е паднал сам, или от някого е бил изхвърлен от среднощния експрес за Русе. Жоро каза:

  – Мъртвият е известен на властта като крупна фигура, един от председателите на Български кооперативен съюз в страната. Той е човекът, който е намерил начин да внесе четиридесет и осем чисто нови дизелови „Мерцедес“-а и ги е пуснал да се конкурират като таксиметрови автомобили, с внесените от държавата за тази цел от Русия автомобили марка „Волга“. Изключително ерудиран мъж, с добри обноски и със собствена харизма.

  – Защо ме информира? Нали е мъртъв! – отговори му Камен.

  След като прегази на Орлов мост с колата си момчето, не получи за това справедлива присъда и изтече срокът за пробацията му, председателят на един от най-големите Аграрно-промишлени комплекси в Югозападна България и член на голяма масонска ложа, се премести да работи в столицата. Понеже беше член на Български земеделски народен съюз, негови другари по партийна линия го назначиха на висока длъжност в Министерство на земеделието. По онова време БЗНС имаха квота в управлението на държавата. Вечерта, след края на работния си ден, той обичаше да се нахрани вкусно в някое заведение. Но винаги сам. Такъв ресторант беше „Стадион“. В началото и в края на осемдесетте години на двадесети век се смяташе, че той притежава най-добрата скара в София. Беше разположен на ъгъла, където улица „Граф Игнатиев“ с трамвайните си линии пресича по-големия от нея булевард „Патриарх Евтимий“.

  Понеже беше петък, в края на работния ден тази вечер Калоян, в качеството си сега на началник сектор в Министерство на земеделието, си поръча по служебния телефон резервирано място в любимото си заведение. Когато пристигна, всички места бяха вече заети. Заведоха го до неговото. Поднесоха му аперитива с ордьовъра. Той попита сервитьорката Ани, дали освен салата „Снежанка“, има нещо друго да му поднесе за през вечерта.

  – Честна дума – отвърна му тя, – нямам време даже и да погледна, дали има листче.

  Сервитьорката му донесе една нова кутия цигари „Слънце“. Той я отвори и извади листчето отвътре – подобни листчета се предлагаха на клиентите и в други питейни заведения – като култовата пивница „Феята“, бистрото при „Царевец“, бистро „Капри“, сладкарница „Орион“ и много други. Прочете на глас какво пишеше на него:

  – Мая! Съвсем скромно и срамежливо момиче. Трети курс студентка в консерваторията. Търси приятелство с чаровен, улегнал мъж, който да я въведе в живота. Обича да посещава скъпи заведения. Поради което, много моля, приносителят на това листче да разполага поне с шестдесет лева у себе си, преди да се запознае с мене. – Следваше телефонен номер.

  – Е… – пошегува се Калоян. – Винаги нося много пъти по толкова пари у себе си. Той попита Ани: – Познаваш ли новото момиче?

  – Честна дума, въобще не знам за какво става въпрос. Нали не си въобразяваш, че ние от заведението ги поставяме тези листчета в кутиите от цигари „Слънце“ – отговори му културно тя. Това не й попречи след малко да му каже: – Предишното момиче, Дора, те търси отвън!

  Когато излезе, той не успя да я види, а забеляза един непознат човек – Чистача. Много висок на ръст мъж, напълно непознат на него. Това беше последното нещо, което видя човекът, който прегази с личния си автомобил момчето, наречено Андрей, на кръстовището на Орлов мост в столицата. Но не беше имал късмет да лежи в затвора за това свое деяние. Понеже определени хора – тези тридесет човека от Централния комитет на комунистическата партия, притежаващи власт по това време – го бяха нарочили. Както се очакваше, Андрей беше овъзмезден напълно.

  През лятото на хиляда деветстотин седемдесет и трета година, сред членовете на една ловна дружина от района на гр. Севлиево, се случи неприятен инцидент с фатален изход. От близко разстояние бе застрелян със сачми за едър дивеч един от нейните членове. Останалите от дружината се чудеха как това се е случило. Те до един се кълняха, че са стреляли само по преминаващото там наблизо диво прасе. И, че е изключено да е произведен случаен изстрел. Не се разбра каква е истината. Но така загуба живота си секретарят на Окръжния комитет на комунистическата партия от гр. Севлиево, който прегази с автомобила си едно невинно дете, на пет години, момиче, и за това свое деяние не лежа в затвора. Това беше първият, но и последен случай, при който Чистачът – Камен използва огнестрелно оръжие, пушка със сачми.

  Когато два месеца по-късно Жоро го покани заедно да вечерят в ресторант „ЦУМ“, на последния етаж на едноименния магазин в столицата, Камен беше учуден от това, което му каза той тогава:

  – Интересни неща са започнали да се случват в провинцията – каза Жоро. – Когато съответните съдилища по места, поради липса на компетенция, или според теория за конспирации против държавата, отново са тръгнали да издават леки присъди, съответните извършители на престъпленията, подсъдимите, са изказали своето изключително желание да лежат в затвора в пълния състав, както е предвидено за това в Наказателния кодекс. По този странен начин завърши своя изказ Жоро. – За това е виновна твоята пропаганда и пропагандата на члена на Политическото бюро на партията.

  – Не съм виновен аз – отвърна му неговият приятел Камен.

  ***

  – Чистачът се е завърнал – това коментираха някои осведомени хора, след като се установи, че убийствата в градинката пред „Кристал“, в среднощния експрес за Русе и в заведението „Стадион“ в столицата, са политически и са извършени от ръката на професионален убиец, специално нает за тази цел от властите. Това се случи седем години по-късно, в средата на хиляда деветстотин и осемдесета година. След случая, когато бе прострелян със сачми за едър дивеч един член на ловна дружина от района на Севлиево, или по-точно това беше секретарят на Окръжния комитет на комунистическата партия от същия град, Чистачът преустанови дейността си в страната. Във връзка с този случай се получиха брожения в Централния комитет на партията и противниците на Чистача сега бяха повече от тези, които безрезервно го подкрепяха.

  Той напусна столичния град и се установи да живее за известно време в провинцията. Премести се да работи като политически офицер, който се грижи за лоялността на пасажерите на круизните кораби от типа „Ракета“, които пътуваха по река Дунав – до Будапеща и до Виена. По това време българските власти от всичко най-много преследваха невъзвращенците, които искаха да напуснат страната, и те правеха всичко възможно, за да ги ограничат в това начинание. Чистачът напълно споделяше тези чувства и, докато той беше на власт като офицер, специално назначен да отговаря за политическото здраве на пътниците на тези круизни кораби, трима от тях не се върнаха в родината си – но и не достигнаха до крайната си дестинация, до Виена. Те безследно изчезнаха от живота на своите роднини.

  Чистачът се върна в столицата окончателно точно на деветнадесети юни същата година – или седем години след като я беше напуснал. Три дни по-късно двамата – той и Жоро, неговия пряк началник – обстойно разговаряха в служебната им квартира, находяща се в сградата на Студентския дом на пл. „Народно събрание“, относно неговото политическо бъдеще. На Камен му беше казано да не се занимава повече с политика, да се съсредоточи върху решаване на проблемите с криминалния контингент, както и да се погрижи за себе си.

  И той го направи, но по свое усмотрение. Премести се от градинката пред заведението „Кристал“, да почиства с метлата си градинката пред хотел „Рила“, в центъра на столицата. Тогава това беше хотелът на властите и той я почистваше – градинката пред хотела – от осем и тридесет сутринта до седемнадесет и тридесет следобед – така старателно, че много от хората му повярваха напълно. Свикваха с този висок сто деветдесет и четири сантиметра мъж, чистач – разговаряха с него, черпеха го с цигари – стараеха се да бъдат приятели с него. Без да се натрапва излишно, Чистачът не отбягваше такива случайни запознанства и срещи – защото такъв бе преди и стилът му на работа, по круизните кораби. Понеже почистваше и от другата страна, около района, където се намираше и главната централа на веригата магазини на „Кореком“, в които всичко се търгуваше в долари – сега беше облечен в сив работен костюм. На гърдите му беше изписано пак „Чистач“, а на гърба – абревиатурата „Кореком“.

  Един следобед, след като отиде да си вземе баничка, той се отби до една аптека наблизо – от другата страна на трамвайните линии на ул. „Граф Игнатиев“. Беше лято, но на опашката се беше наредила млада жена, която бе изцяло облечена в скъпо, кожено палто, струващо две-три хиляди лева – страшно много пари по това време. Като приключи и се отдалечи от гишето, тя разтвори коженото си палто така, че показа на Чистача, че отдолу е напълно гола. С това доказа, че го е разпознала. Той си каза: „Отслабнала е Дора!“. След това излезе навън и започна да разговаря с нея, като по този начин получи и необходимите му сведения. Същата вечер се прибра в квартирата си малко по-късно.

  В онези времена, или двадесет година преди да настъпи края на двадесети век, в София имаше два киносалона, където, според битуващото обществено мнение се смяташе, че те са средища на хора с хомосексуални наклонности. Такива именно бяха киносалоните на филмотечно кино „Култура“, на пл. „Славейков“, и филмотечно кино „Дружба“, находящо се на бул. „Патриарх Евтимий“. На Камен му беше дадено право да се облагодетелства, където е възможно, като се захване същевременно да разнищва и проблемите на криминалния контингент в страната – благодатна почва за този, който обаче го може. Неслучайно той беше и заместник-началник на отдела за връзки с неформалните общности (да се разбира от криминалния сектор) на Комитета за държавен и народен контрол в столицата. Това беше политически орган, с който трябваше да се съобразяват дори и членовете на Политическото бюро на комунистическата партия в държавата.

  Това желание, да съчетае полезното с работата си, го доведе един хубав ден пред кино „Дружба“ в столицата. Чистачът даде от себе си всичко възможно, за да продаде единия от двата свободни билета точно на малкия, симпатичен мъж на неопределена възраст, който започна да се навърта около него, за да търси свободни билети. Двамата заедно влязоха в киното, филмът започна. Някъде към средата харизматичният малък мъж, с части от тялото си – къде с крак, къде с ръка – доказа на Камен, че е с хомосексуални наклонности и има известни аспирации към него. Чистачът го изведе навън и там му нанесе жесток, но дозиран побой – така, че да го остави жив. Дора го беше информирала навреме, че този дребен мъж с хомосексуалните си прояви е успял да завлече и да измами много хора от неговия бранш, и така неслучайно е станал притежател на три имота в идеалния център на София – две къщи с големи дворове и един апартамент.

  Три дни подред след това Чистачът посещаваше малкия мъж, ‚‚своя клиент’’ в болница „Пирогов“, и му носеше букети с цветя и свежи цитрусови плодове, които през тези години се откриваха трудно. Един подобен показен магазин се намираше тогава в приземния етаж на Министерство на външната търговия, срещу централата на „Кореком “, до хотел „Рила“, и там можеха да пазаруват и други хора, не само притежатели на карти на Комитета за държавен и народен контрол. Поради това внимание, а вероятно и поради обстоятелствата, че такива хора с хомосексуална ориентация се подчиняват винаги на по-силния пол (че дори се влюбват в своите насилница) – но де факто Камен придоби от него, от този мъж с хомосексуални наклонности, когото наби така хубаво, къща с добре поддържан двор, находяща се на култовата улица „Мизия“ в центъра на столицата – там, където тя пресича бул. „Клемент Готвалд“ – при Перловска река, до Военна академия „Георги Сава Раковски“.

  Два месеца, по-късно, по нареждане на Жоро, негов пряк началник, Чистачът се зае да разрешава друг криминален проблем – с така наречената цветарска мафия, тази, която върлуваше по гробищните паркове, рушеше там паметниците и се занимаваше с кражба на цветя. Точно на църковния празник Черешова задушница същата година, късно вечерта, Камен се озова в района на Централния софийски гробищен парк. За да се мине време, той се притаи в една от големите семейни гробници. Някъде около два часа през нощта той излезе навън и отново се оказа сам – срещу организираната престъпна група, която се занимаваше с кражба в промишлени количества на цветята, които хората оставяха на гробовете в памет на своите роднини – и по този начин мафията ги лишаваше от тяхната духовна утеха. На следващия ден, по съответни канали откраднатите цветя се продаваха от тези престъпници на друго място, на дребно или на едро. Например в района на гробищният парк, при „Бакърена фабрика“, или пък обратно, и така по няколко пъти, като се печелеха големи суми пари. Ето защо това се превърна в голям обществен проблем и, след като Камен го предотврати, се получи положителен отзвук в страната.

  Мафиотската група се състоеше от петима души и те вече бяха натоварили един цял камион с откраднатите цветя, когато Чистачът излезе навън от семейната гробница и като черна сянка, подобно на призрак, ги нападна в гръб – настана жесток бой. По-късно, след известно време, той и неговия началник Жоро – в любимото им заведение, ресторант-панорама, на последния, шести етаж на Гранд хотел „София’’ – направиха подробен разбор на случилото се. Жоро каза:

  – Разбита е голяма мафиотска банда, която в продължение на дълги години е тероризирала с дейността си съвкупното столично население, както и цялата управа на Централния гробищен парк. До този момент държавата е била безсилна да се справи с тях, докато не се намесихме ние с теб двамата! Трима от членовете на бандата са вече мъртви, а останалите двама са влезли за дълго в болница и те няма да могат да се възстановят физически до края на дните си – завърши доклада си Жоро. Камен само го допълни:

  – Но този път и на самия мен не ми беше лесно!

  Това не му попречи след този случай, на следващия ден, да отиде да мете отново в градинката пред хотел „Рила“ и като някакъв паяк да чака, дали няма да се отвори нова работа.

  В края на осемдесетте години на миналия век в държавата, от всички игри на щастие, най-голяма зависимост се получаваше при залагания, свързани именно с игра на табла, както и залагания при играта на шах, колкото и това да е чудно. Най-разпространени тези залагания бяха в градове като Русе, особено много във Варна, София и Пловдив. Залагаха се недвижими имоти, къщи, ниви, вили, апартаменти и др. Цели семейства, ведно с възрастните хора, оставаха без покрив над главите си. При пълен банкрут, най-много самоубили се участници при залагания, свързани с играта на шах, имаше в района на Варна – нали се говори, че тя е културна столица на България. Това беше и въпрос на лична чест – при залаганията, свързани с тази древна игра, тъй като без това, според злите езици на околните хора, се говореше, че участниците в игри на шах са могли спокойно да покрият всички критерии, за да станат и републикански шампиони.

  Турнирите бяха добре организирани, но твърде потайни, провеждаха се в късните часове на деня, обикновено в някое мазе, таван, мансарда. В добрите, класическите случаи, присъстваха по един секундант, от страна на всеки участник в партията, един платен нотариус и един служебен съдия, който се грижеше за пускане на часовника, например. Ценните книжа, документи и заверени нотариални актове винаги се оставяха на масата. В много случаи те се разиграваха само при една-единствена партия шах, и дотам се достигаше. Чистачът участва по повод на своите задължения на заместник-началник на отдел „Връзки с неформални общности“ на Комитета за държавен и народен контрол, именно в едно подобно разиграване при игра на шах, което се проведе в заведението „Мизия“, в една малка стая, която участниците в залагането бяха наели от управителя. Култовата механа се намираше на другия край на едноименната улица „Мизия“, там, където тя пресича улица „Цар Иван Асен II“ – близо до кино „Влайкова“. В тази механа се сервираха, в началото на осемдесетте години на миналия век, стерилизирани кисели краставички безплатно във вторник и четвъртък, а в пивницата „Волга, Волга!“, която се намираше на ъгъла, където сега се пресичат булевардите „Патриарх Евтимий“ и „Витоша“ – през всички останали дни от седмицата.

  Сервитьорката Дора – тази същата, позната ни от аптеката до градинката пред хотел „Рила“ – тъкмо сервира безплатни порции с кисели краставички и кана вино, когато единият от опонентите в партията шах се обади:

  – Ти печелиш загуба! – засмя се той ехидно и посегна за документите.

  – Да, но не! Тъй като преди това ти падна флагът и времето ти свърши! – отвърна му Чистачът и бързо прибра нотариалните актове от масата.

  Той си припомни случая с „румънците“, от които при игра на покер в хотел „Славянска беседа“ – бистрото и ресторанта, които се намират на един и същ етаж, спечели повече от две хиляди долара. Тогава в настъпилото меле, когато те го нападнаха, той се би сам, кама за кама, наравно с тях и ги победи, но в последния момент единият от „румънците“, го наръга с ножа си. Откараха го, Камен беше тогава с пробойна рана в областта на лицето, в интензивното отделение на болница „Пирогов“ – и го положиха да легне там. Но преди да дойдат да поискат личните му документи, той успя да избяга от болницата. Понеже и без това двете хиляди долара все още бяха в горния джоб на коженото му яке – а никой не иска да се разделя с такива пари. Оттогава белегът остана на лицето му.

  Така че, сега неговите „опоненти“, в лицето на двамата секунданти по шах, наемния нотариус и служебния съдия, нямаха никакъв шанс против него, обиграния в битки Чистач. Човекът, който още на младини е бил обучен по таекуондо, в бившата Семинария, тогава Пионерски дворец, от учител, специално нает от Северна Корея. В настъпилата суматоха и бой след като приключи играта, той се справи с тях лесно и по този начин спечели поне няколко неща – разби групата за залагания, която значително се беше обогатила от дейността си, като същевременно придоби от тях обширен апартамент, находящ се на небезизвестната тогава улица „Малко Търново“ – най-късата улица в държавата, около шестдесет метра, състояща се само от стъпала. Това не попречи на друга група от негови противници да го вкара, по-късно, почти едва ли не в моргата.

  Това се случи по следния начин: той договори парите, доларите, с които уж по-евтино следваше да им купи на тях, на групата, чисто нов автомобил от магазина на „Кореком“ на улица „Орион“. Взе парите от тях: 5248 – пет хиляди двеста и четиридесет и осем долара – и влезе вътре да плати. Магазинът имаше само един изход – и, когато излезе от него, Чистачът подаде надлежно на групата квитанцията от платената сума, за да отидат да си приберат колата; и си тръгна доволен, с договорената комисионна. Но в него на практика оставаха много повече пари – тъй като на касиерката той даде само петдесет и два долара и четиридесет и осем цента, като взе нещо дребно, малък аксесоар. Естествено, че тя тогава му издаде касова бележка за сума от 52,48, като разликата между 5248 долара и 52,48 долара и броени цента от бележката, се оказа в неговите дълбоки джобове. Но групата, макар и късно – го усети все пак, и накрая успя да го стигне“, в края на улицата „Орион“ – и те бяха осем човека – но той се би с тях! Работата е работа… тя не е жалила никого. Не и него – Чистача! Човека, който по това време се противопоставяше на терен на тях.

  След този случай Камен остана за известно време да се лекува в дома си, находящ се на най-малката улица, където Дора се грижеше за него. А, когато се оправи, той се отби до централата на Български ловно-рибарски съюз, находящ се на бул. „Витоша“ в столицата, близо до кино „Млада гвардия“, за да си вземе заплатата от над две хиляди лева, което си бяха страшно много пари по това време. Членът на Политическото бюро на комунистическата партия се грижеше винаги тези пари да не са малко, за работата, която той вършеше – включително, че можеше да пострада – и да получава заплатата си редовно.

  В този порядък минаваше работният ден за Камен – Чистача, месец след месец. Работа, работа на терен! Беше вече през пролетта на хиляда деветстотин осемдесет и девета година, когато, по важен въпрос, неговият началник Жоро го извика при себе си. Той му го информира за следното:

  – В края на годината ще настъпят кардинални промени в държавата – нашите противници ще се опитат да надигнат глава, ще се опитат да се противопоставят на нас, да ни ограничат. Затова ти трябва да се върнеш да работиш отново за нас, на политическото поприще. Ето каква е твоята конкретна задача – продължи да докладва Жоро. – В държавата е пристигнал кораб, натоварен с изключително скъпа и ценна за производството японска ламарина, за няколко стотин милиона долара, която е необходима за нашата отбранителна промишленост, за да може да произведе военни изделия през следващите две години. Корабът е акостирал в едно пристанище, започнали са да го разтоварват и по-късно материалът, японската ламарина от него е изчезнала! – завърши своя изказ неговият пряк началник.

  От това, което той му докладва, Камен разбра следното: „Пристигнал е кораб, натоварен с ценна японска ламарина, в залива Алепу, в големия Бургаски залив – на 6 километра на юг от Созопол. Като уникален природен феномен, заливът Алепу е затворен обект и се охранява от гранична полиция – от военните. Скъпата японска ламарина, така необходима за военно-промишленото производство през следващите две години, са я натоварили от кораба на моторни шалани*, които са отплавали нагоре по река Ропотамо – дотам, докъдето реката е плавателна. Откъдето, натоварена на тежък транспорт, с камиони, ламарината е трябвало да достигне до военните заводи в Сопот и в Карлово. И, въпреки че са я натоварили в забранения залив на Алепу, на моторни шалани, наети от военните, във военното пристанище в Атия – тя е изчезнала. Японска ламарина с тегло 36 хиляди тона – цял един кораб! – е изчезнала, някъде в субтропичната джунгла на река Ропотамо.“

  Чистачът увери своя началник Жоро, че ще доведе този казус до благоприятен завършек. И това се случи – но много след след хиляда деветстотин осемдесет и девета година – защото Камен и Жоро не се отказаха никога от своята работа, въпреки че вече не бяха на власт. Някои не успяха да осребрят своите милиони, да им се порадват, но други хора ги преразпределиха – Чистачът и други като него!

   

  * Шалани – вид плоскодънни баржи

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Георги Ников е роден през 1956 г. в София, в семейството на медицински работници. Завършил е 31-ва гимназия в София и „Икономика и организация на материално техническото снабдяване в пласментно снабдителна организация“ във ВИНС – Варна. Работил е в ръководството на ПСО „Стройснаб“ в София, в Държавна инспекция за ефективно използване на материалните ресурси към Министерство на снабдяването, в Данъчна служба – Кремиковци. Живее в Своге. Пише поезия и проза. Негови творби са публикувани във в. “ Пулс „, „Новият пулс“, в. „България Сега“ – Чикаго, в литературни алманаси. Член е на Творчески клуб „Полет“ – Своге. 

  .

• Стихотворение на Ивайло Диманов „вирусно“ покорява българския нет

  
  Злободневно стихотворение на поета Ивайло Диманов*, приятел на Еврочикаго и добре познат на любителите на българската поезия в САЩ (вж. линк), само за няколко часа бе споделено «вирусно» стотици пъти във Фейсбук. Публикуваме актуалното стихотворение «Родина», защото сме убедени, че голяма част от нас обичат България действително дори напук.

  Авторът, който е известен с това, че е изпял много от своите стихове, написа на своята страница в социалната мрежа: «Всеки може да си пее тази песен с мелодията на „Високи сини планини…„»

   

  
  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  * Ивайло Диманов е известен български журналист, писател и бард. Роден е в София през 1956 г., автор на 12 книги с поезия, разкази, театрална критика. Превеждан е на английски, френски, италиански, сръбски, украински, турски, шведски и руски. Носител е на множество национални и международни литературни отличия, между които най-престижната награда за поезия „Димчо Дебелянов”, Яворовия приз „В полите на Витоша”, Националното литературно отличие „Николай Хайтов”, наградите „Джагаров”, „Биньо Иванов” и много други. Ивайло Диманов е обявен за журналист на годината през 2008 г. Имал е безброй концерти със свои авторски песни и поезия в различни градове на България, в Чехия, Румъния, Сърбия, Италия, Австрия, Словакия, Украйна, Русия, Франция, Англия, Южна Корея, Гърция, Швеция, Белгия, Канада и САЩ. Пял е с Ал Бано и Ромина Пауър, с незабравимия Окуджава. Пише некомерсиална музика по свои стихове и неговите клипове в YouTube имат хиляди почитатели. Има издаден самостоятелен албум с авторски песни «Наздраве, Самота!», с който през 2018 г. поетът представи България на Международния фестивал на поезията в легендарната консерватория «Санта Чечилия» в Рим. Миналата година той спечели Голямата награда за цялостно творчество в Националния фестивал на авторската песен в София. Само преди месец, на 6 март 2020 г., Издателска къща “Клепсидра” представи в София последната стихосбирка на поета “Танцувай с мен, Самота”, посветена на неговата майка.

  .

• <<
• 1
...
• 23
• 24
• 25
• 26
• 27
• 28
• 29
• 30
• 31
• 32
• 33
...
• 77
• >>