Всичко от литература

литература

• Под сянката на маслините

  Разказ от Маруся Николова

  

  Настроението на бъбривеца Костас бе значително по-добро от вчера, когато по погрешка навлезе в чужда маслинова гора и окастри десетина дръвчетата. Очакваше заплащане от собственика-съсед, но не го получи. Ала сърденето му премина бързо, защото той го покани на обяд, а след това предложи да приседнат на сянка под маслиновите дръвчета в двора му.

  Костас не спираше да бъбри, както винаги, но изнасяше проверена информация за всичко, което ставаше в населените места Мараполи и Гаргаляни. Кой какъв беше и откъде произхожда. Самият той имаше здрав български корен. Предците му се бяха преселили в земите без зими след войните, когато недоимъкът и гладът в родината станали непоносими. Но само три от българските семейства били приканени в маслиновите масиви, за да берат ценния плод – заради мъжете здравеняци. С тях работели жените и децата им. Тяхната надница била далеч по-ниска, защото трудно крепели щайгите, а от височината на дърветата им се завивал свят. Заробването било пълно. Нямало как да се върнат, нито с какво. Отдали живота си на грижата за маслините. И така поколения наред.

  С Яни, заможния грък, бяха приятели от деца. В училището всяка обида към малкия Яни бе заплащана от Бъбривеца, както го наричаха всички. Той бдеше над него и дори не позволяваше да носи тежката си чанта. Когато Яни се влюби в Зое, нежно русо създание с големи тъмни очи, Бъбривеца се обезпокои. Тя бе твърде различна от закръглените гъркини, под чиито стъпки пясъкът хрущеше, а тревата заспиваше. Твърде много съперници имаше приятелят му. Зое рисуваше, пишеше стихове и танцуваше като нимфа на брега. Едва му я опази и бе горд с намесата си, защото на два пъти размаха юмруци. Но гъркът така и не го попита защо е толкова самоотвержен. Приемаше го за даденост. Но всяко напускане на селището от Костас му се отразяваше зле. Жените им бяха поразени от факта, че двамата се разбират с поглед и усещат състоянията си. Повдигаха рамене в недоумение и раздразнено коментираха, че това приятелство излиза извън рамките на нормалното. Но, въпреки това, с интерес наблюдаваха радостните им изблици след раздяла. Унилите до преди миг стъпки се ускоряваха и се превръщаха в скок един към друг. Срещите се ознаменуваха с узо, под сянката на сребристите листа на дърветата на Минерва, божествен дар от Юпитър. И още с първата глътка, нещата се наместваха и ставаха такива, каквито трябваше да бъдат – небето синееше с копринена мекота, а кристално чистите води на морето блестяха, позлатени от слънцето, и се къдреха по пясъка. Лимоните ухаеха и изобилието им заплашваше да прекърши клоните. Армията от котки дремеха под тях в очакване на рибарите, за да получат своя дял – най-дребните рибки. Тръстиките калами, високи по 4-5 метра, игриво шумяха под пръстите на нестихващия вятър и напомняха за детството. Това караше приятелите да мечтаят. Животът им се оцветяваше и ставаше вълнуващо мил и привлекателен. Такъв, че не ти се искаше да свършва.

  Разказвано им беше, че под маслиновите сенки си е почивал цар Давид и е свирел на лютня. Те вярваха в това и се съсредоточаваха, за да чуят музиката. За тях маслините бяха препитание – лек, храна, благосъстояние. Живееха и градяха света около себе си благодарение на плода, който боготворяха. Около горите имаше пътеки, които ги отвеждаха към красивите кътчета на плажа. Гмуркаха се в солените води и плуваха успоредно с рибите. А когато тъмнината на нощта забулеше море и дървета, те се прибираха у дома. Отпускаха отмалели тела в леглата и, с втренчен през прозорците поглед, наблюдаваха как звездите се роят и трепкат в муден танц. Съзерцаваха тъмносинята небесна лента, докато не ги унесеше дълбок и блажен сън.

  Но този следобеден разговорът бе много по-различен от всички, проведени досега. Когато Зое погледна през прозореца, не повярва на очите си. Видя, че приятелите не се смеят, а плачат. Раменете им се тресяха, а сълзите се лееха по застаряващите едри лица. Тя грабна подноса с дъхави портокали и смокини, за да има предлог да отиде, и дочу част от разговора им:

  – Не си Яни, нали разбра! Иван си, а аз съм Коста. Взел съм името на онзи прадядо, който е повел семейството си към Гърция, за да оцелее. Над тайната тежеше забрана. Ако разкриехме истината за твоята самоличност, щяха да те отрекат като наследник. Днес, когато твоите осиновители не са сред живите, забраната отпада…

  Хубавото лице на Зое пребледня. Не знаеше как да реагира, но накрая прецени, че това бе разговор между двамата и не бива да се намесва. Най-странното бе, че Яни не продумваше и дума. Беше притворил очи, но под клепачите му проблясваха сълзи. Това смущаващо обстоятелство разтревожи и Бъбривеца. Привикнал да не спира да говори, той подзе:

  – Пред очите ми оживява картината, когато ти почти на годинка спеше в щайга, увит в шала на мама. Възкресявах този миг безброй пъти… Тя и татко беряха маслини. Чудех се как се провират между клоните с торби на врата. Сестра ни се катереше, по-ловко и от тях, а нямаше дванадесет години. Моята задача бе да се грижа за теб. Мама умираше от тревога да не ти се случи нещо лошо, защото наоколо гъмжеше от змии. Не биваше да отделям поглед от теб. Затова веднага забелязах жената на чорбаджията, която се стрелна към щайгата. Тя те отви и те сграбчи. И двамата едновременно наддадохме писък. След секунди мама долетя, след нея и татко. Плитката на сестра ми се закачила на клон и това я забави. Но и тя дотърча. И стана, каквото стана! Чорбаджиите те отнесоха със себе си. На следващия ден се върнаха за мен, защото не си спирал да плачеш. Останах, докато посвикна… Защо мълчиш? Искам да ти кажа, че те обичам като син, като брат, повече и от себе си.

  Изтекоха няколко минути преди Иван да проговори:

  – Отглеждаха ме, но без милост, без чувства и загриженост. Молех се за всяка пара, дори за учебници. Никога не ме попитаха какво обичам и какво искам… Нямал съм право да зная, но знаех. Един ден те търсех в дома ти и чух истинската ми майка да казва на баща ни: „Нашият син Иван расте слабичък и това не ми харесва. Дали не е болен, а може би гладен? Не постъпихме правилно, че го дадохме на тия сметкаджии?”. Когато ме видя на прага, се сепна и ме прегърна през сълзи, а аз се отпуснах в любящите й ръце. Защо, защо са ме дали? За теб и сестра ми е имало хляб. Толкова ли не намериха залъче и за мен?

  От сърцето и душата му се изтръгна сърцераздирателен и изтощителен плач, който прочисти душата му от огорчението, че е бил предаден като предмет от едни хора, за да послужи на други хора за техните цели. И в този миг бе сам. По-сам от всякога.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Катерина Медичи от Горно Усойно

  Разказ от Людмила Андровска

  

  Баба Ката успешно бе прогонила две снахи. Беше родила сина си, за да я гледа, а тия двете се намърдаха наготово, една след друга. Едва завършил университета, и първата наду корема и му надяна хомота. След четири-пет месеца са роди внучката й. И докато Иво черпеше за щерката, баба Ката съскаше: „Хм, момиче…“. После се сети, че това си има предимство – щом не е момче, наследник, снахата беше уязвима… Така смятаха в нейното село.

  Баба Ката беше от Горно Усойно. Усойно, защото се намираше в ниско, сенчесто място, оградено от храсталаци, в които се виеха усойници. В горещо време змиите изпълзяваха и търсеха храна дори в дворовете. Хората не се страхуваха от тях, само внимаваха да не ги настъпват. Селяните бяха нарекли селото Горно, макар да се намираше в ниското, а горната махала кръстиха Долно. И като всички проклети хора, бяха изключително устойчиви и дълголетни.

  Снахата беше софиянка. Истинска – и бабите, и дядовците й бяха софиянци… Не като баба Ката – за да стане софиянка, трябваше да работи в строителството години наред, да живее по общежития… Не можа да се омъжи за софиянец, та да вземе жителство. Беше дребна, много дребна, очичките й бяха малки и раздалечени, а устните – тънки и хлътнали. И се събра с единствения, който я канеше да излизат. Христо също бе от село, зидаро-мазач, и живееше в съседна стая в общежитието. След два месеца ходене на кино и на сладкарница Ката, която се казваше Катерина, му заяви, че ако иска да продължат, трябва да се оженят. И Христо кимна примирено. След година Ката роди момченце и с бебето в ръце се разшета по всякакви институции. След месеци тичане, молби, висене пред кабинети, хленчене и сълзи, празнуваха първата годинка на Ивчо в просторна панелка с две отделни спални, голям хол и малка кухничка с балконче, което по-късно остъклиха. Тогава Ката остави мъжа си в едната стая, а тя в другата спеше заедно с момчето. „Това е синът ти, наследникът ти, трябва да го пазя да не се задуши в съня си… знаеш ли колко често се случва при бебетата…“ – обясняваше тя.

  Когато Иво доведе бъдещата си жена и обяви, че чакат бебе, Ката настръхна. Христо каза, че след сватбата те ще се върнат на село и ще оставят апартамента на младите. Бяха пенсионери и според него нямаха работа повече в София, а селските им къщи пустееха празни.

  – Ти заминавай, където щеш, аз от дома си не мърдам! – заяви през зъби Ката.

  И все пак, за първи път в живота им, Христо успя да се наложи. Тогава се разбра, че няма къде другаде да отидат, освен в нейното село. Той тайно от нея бе дарил своята част от бащиния дом на сестра си вдовица.

  На сватбата на Иво тя плака неутешимо, като че го оплакваше. Намери подходящ момент, когато останаха насаме със снахата, и й просъска:

  – С Ивчо никога не сме се делили… Ние сме едно цяло…

  Малката Кати беше вече на годинка, когато Иво доведе за първи път семейството си в Горно Усойно. Още докато слизаха от колата, жена му видя как една змия бързо се шмугна в близкия храсталак. Изпищя и се качи обратно в колата. Заминаха си веднага, а на другия ден Иво донесе няколко таралежа. След месец нямаше и помен от змиите, но пък навсякъде започнаха да се появяват мишки. Иво реши и този проблем с пет котки – три женски и два котарака. Мишките постепенно изчезнаха, а трите котки родиха по няколко котенца.

  Баба Ката ненавиждаше животни, които не даваха мляко, вълна или месо. Тя по цял ден гонеше котките и ги замеряше с каквото й попадне. И караше Иво при всяко идване да й носи отрова за мишки.

  Малките котенца измряха бързо, котараците изчезнаха, останаха само трите котки, които бягаха далече от баба Ката и не ядяха нищо, дадено от нея. А тя заяви, че не издържа вече на село и накара Иво да я прибере в София. Остана до средата на следващото лято, когато синът й настоя да я закара обратно в Горно Усойно. Усещаше, че бракът му виси на косъм, който ще се скъса всеки миг, ако майка му остане още малко при тях. Само след седмица тя се върна, а жена му си събра багажа, взе детето и отиде при родителите си.

  – Всички са кучки, момчето ми – радостно пърхаше баба Ката около сина си. – Ще видиш колко добре ще ни е да сме си двамата…

  Не мина много време и Иво се появи с изрусена до бяло девойка. Баба Ката изтръпна, интуицията й подсказа този път да пипа внимателно. Тя разтегна тънките си хлътнали устни в широка усмивка и тръгна към момичето с протегнати ръце.

  – Дъще моя – прегърна я и сълзи на щастие потекоха по широкото й лице.

  – Благодаря ти, майко – прошепна девойчето и се притисна към нея.

  Иво ги наблюдаваше отстрани и се успокояваше, че този път всичко ще е наред.

  Ицето се роди след по-малко от година.

  – Ето, това е твоят наследник – каза русокоската, когато се прибраха от родилния дом. – Той е продължителят на фамилията ти…

  И тя уморено се отпусна на дивана, като му подаде ревящото вързопче. Той го подържа предпазливо и накрая го сложи в ръцете на майка си.

  – Трябва да се преповие… – промърмори сънливо родилката. И нареди бебето да спи при баба си, за да се възстанови тя самата след раждането.

  Иво трябваше да се настани на дивана в хола. Баба Ката сменяше памперсите, къпеше детето и го даваше на майка му само да го накърми. Перхидролката се отпускаше уморено на леглото, а свекървата взимаше бебето на ръце и мърмореше, че отдавна е отгледала своя син и не й е работа да се грижи за други деца.

  Една вечер Иво се прибра от работа и се стъписа. Синът му ревеше с все сила в хола, а наоколо не се мяркаше никой. Взе детенцето и се опита да го успокои. Запъти се към двете спални. Първо отвори вратата на жена си. Тя спеше и той тихо притвори. Майка му също похъркваше в стаята си, обърнала гръб. На другия ден я закара на село. Преди да тръгнат тя бе успяла да пошушне на снахата:

  – Скоро ще си дойда…

  Когато се върна, жена му беше стегнала багажа си, заедно с нещата на бебето. Иво не каза нищо, натовари всичко в колата и я закара в нейното село.

  Дните преминаха в седмици, седмиците – в месеци, а месеците в година… Всяка събота Иво отиваше в Горно Усойно, качваше в багажника тенекии със сирене, пити кашкавал и пресни яйца, и заминаваше при сина си. Дядо Христо бе купил две крави и няколко кокошки. Правеше сирене и кашкавал, квасеше мляко и ги пазеше за внуците. Баба Ката му помагаше и мърмореше, че селската работа не е за нея. Риташе и гонеше котките, пъдеше съседските котараци, тровеше малките котенца и не спираше да се оплаква от съдбата си.
  Когато Ицето навърши осем годинки, Иво беше на четирийсет. Баба Ката през зимата беше при него, той я водеше на санаториум, разхождаше я из България, няколко пъти я заведе да види внука си. За такъв живот бе мечтала тя. И през ум не й минаваше, че той отново ще има жена. За какво му е, вече има деца, има наследник…

  Тогава се появи Дария.

  Баба Ката дълго я оглежда, разпитва я, но не разбра нищо. Жената беше друг вид, такива не бе срещала, не знаеше как да разговаря с нея. Затова вирна глава, изгледа я високомерно и излезе, като промърмори презрително под носа си: „Хм, интелектуалка!“. Иво въздъхна и накара майка си да замине на село.

  – Искаш да ме махнеш, за да се нанесе оная… – просъска тя.

  – Дария има голям апартамент в центъра, майко – отвърна Иво.

  – И откъде пари? – запита баба Ката, след като се опомни от изненадата.

  – Реституирали са им голяма кооперация – обясни той. – Прадядо й е бил царски министър, много богат…

  Баба Ката замълча, само след време промърмори злобно: „И името й префърцунено…“.

  Дядо Христо западаше. Иво отказваше на майка си да я взима в София без него. Молеше баща си да ги прибере и двамата, да продадат кравите, но старецът не искаше и да чуе. Баба Ката се разплакваше: „Никой не ме обича… Защо Господ ме захвърли обратно на село, ох, ако не беше Христо, веднага щях да се върна в София…“

  Иво идваше всяка събота и неделя заедно с Дария, а през ваканциите взимаше и децата. Страхуваше се от змиите и ги беше предупредил да внимават и да се оглеждат. Таралежите бяха изчезнали, веднъж бе намерил подпухналото телце на един, а дядо Христо му каза, че изглежда е умрял от отрова… Нямаше ги и котките.

  Един ден Дария гледаше как дядо Христо се мъчи да събере изпражненията от кравата, отиде и взе лопатата от ръцете му.

  – Недей, чедо, ти си гражданка, не е за теб селският труд… – рече й старецът, но уморено се запъти към къщата. Той харесваше бъдещата снаха.

  – Нищо няма да й стане – подвикна баба Ката и добави тихо, като се приближи: – Лайнарка такава! – и се врътна доволно.

  Катето, вече тинейджърка, идваше да помогне на Дария и я чу.

  – Знаеш ли майка ми как я нарича? – кимна към баба си. – Свекурвата…

  Двете се разсмяха силно. Баба Ката спря до вратата, обърна се и ги изгледа с недоумение. После сви тънките си устни и влезе вътре.

  Дария и Катето сложиха отвън масата за обяд и Ицето – около десетгодишен дебеланко – побърза да се настани на централното място – нали беше наследникът. Иво се върна от близкото градче и донесе хляб и зеленчуци за салата. Подаде на майка си няколко пакетчета.

  – Ето отровата, майко. Но не разбирам, никъде не се виждат мишки…

  – Не се виждат, щото ги тровя – сопна се баба Ката и се обърна към Дария: – А ти защо не ядеш, не ти ли харесва пилешката ми яхния?

  – Не ям хвъркати – рече Дария. – Извинявай, че ще попитам, но как е цялото ти име? Не знам как да те наричам…

  – Катерина – отвърна баба Ката.

  – О, като Катерина Медичи… Може ли да ти викам Катерина?

  Баба Ката я погледна подозрително.

  – Коя е тая… Ме… Меди…

  – Френска кралица. От най-големия италиански род – на Медичите.

  – Може да ми викаш така – кимна доволно баба Ката.

  „И е тровела враговете си…“ – добави на ум Дария и се сепна – за какво всъщност старицата непрекъснато искаше отрова за мишки…? И когато си тръгнаха с Иво, в колата го попита:

  – Не ти ли е хрумвало, че майка ти може да трови котенцата? – не продължи, защото я тревожеше и дядо Христо – по време на обяда не хапна почти нищо, коремът го болеше и Иво му помогна да си легне. – Как е баща ти? – попита.

  – Докато му обличах пижамата, видях, че където го пипна, остават морави следи… Като че ли се разпада…
  След седмица старецът почина.

  На другия ден след погребението баба Ката сготви пиле. Иво влезе в кухнята и я завари да пържи и кюфтета. Посегна към едно, но майка му го спря:

  – Те са за Дарето, тя нали не обича хвъркати…

  – Благодаря, майко! – възкликна изненадан Иво и я целуна по бузата. – После да си стегнеш багажа, че утре си тръгваме за София.

  – Оооох – въздъхна баба Ката и избърса една сълзичка. – То и това не е работа, Ивче, ти нали сега живееш при Дарето, а аз ще си седя самичка… Но не ме мислѝ, ще се оправя…

  Тя изключи печката, захлупи тенджерката с готовите кюфтета и излезе. Иво не издържа, повдигна капака и взе едно. Излапа го, хареса му и посегна за второ. „Дари и без това яде малко…“ – помисли и грабна трето.
  Дария метеше двора, когато Иво излезе с пребеляло лице, сложил ръка на корема си и превит на две. Тя се втурна към него и го подхвана, за да не падне на земята. Веднага се обади на 112.

  Докато линейката ги откарваше към болницата в близкия град, баба Ката седна на пейката да чака полицията. Изглеждаше мъничка и безпомощна… След малко сълзите потекоха по лицето й. Тя плачеше и си представяше как разказва на полицаите за лошата снаха, сипала отрова в храната. Да, снахата иска да я отрови, за да не дели Ивчо с нея – неговата майка.

  Очите й се премрежиха и тя не забеляза усойницата, която пълзеше към крака й…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Денят на Добрич

  

  .

  Какво празнува този град?
  Отсъствието на децата си,
  на внуците
  и корабите,
  които тъй и не пристигнаха
  в измислените му пристанища.

  С кого празнува този град?
  С отсъствието на тромпетите,
  цигулките и флейтите,
  епизодично акостиращи във него.

  Кога празнува този град?
  В протяжните си нощи,
  с неизбродни спадове на светлини
  и върхове от тъжни хоризонти.

  Къде празнува този град?
  Между отрупаните маси
  с ръкоделствани вина, млека и сирена
  от фермерското изложение на
  опитите за спасение;
  между манифестиращата бяла безнадеждност;
  между низвергнатите от търговците
  безкрайни реторични погледи на белите глави.

  И никъде очакване,
  навсякъде очакване,
  дълбоко закодирано в извечните илюзии
  за щастие.

   

  Генка Петрова

  –––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Тази нощ

  

  .

  Тази нощ посъбра свойте черни поли
  и си тръгна със смесени чувства,
  подир нея полека се зазори,
  по небето – следи от обуща

  на набързо изгряващ езически бог,
  хвърлил злато във всички посоки,
  горд и щедър, и светлоок,
  много, много значима особа.

  По-надолу, ей там, лъкатуши река
  по рутинно трасе към морето,
  всяка капчица мъничка речна вода
  свързва тази земя със небето.

  Над реката се стеле префина мъгла
  в недописана тайнствена сага,
  край реката тревите са живи, жужат
  и са млади, възторжено млади…

  Осем хълма зелени стърчат отстрани
  като стража, задържаща вятър,
  и ръми, много кротко ръми
  свежест утринна над долината.

   

  Румяна Симова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Оре-Чоре

  Разказ от Георги Витанов Богат

  

  Че мечка ние имаме, това може да види всеки, защото мечката е налице. Тя се намира в селската градина, ако може да има такава дума, равнозначна с градска градина, жива мечка, драги читателю, уловена от гората и поставена там в клетка. Ние сме хора горски и това си ни личи. Защото с какво могат да се пофхвалят африканците, ако не с лъв, с какво ескимосите, ако не с тюлен? Човек се хвали с такъв добитък, с какъвто разполага, а в известен смисъл той се и сподобява с него, и понеже ние с други добици не разполагаме, хвалим се с мечката. И се сподобяваме с нея. Като ни се захвали някой с лошо, ние се стремим да му отвърнем с лошо и му викаме: “Внимавай, щото мечка ще те гази!”. Като ни е страх, а ние се стремим да надвием на този страх, викаме си: “Мечка страх, мен не страх!”, и си плюем под фанелата. Когато някой се пише по-ербап от тебе, а пък ти си мислиш, че си коскоджа по-ербап от него, викаш му: “Абе, ти с мечката ли с мед ще се надяждаш?”. Като пък някой свикне все на хубаво, а то все хубаво не може да бъде, викаме за този някой: “Такова е, кога мечка накуси телешко!”.

  Ето как на нас в устата ни е все мечката, защото мечката е в гората, а и ти си в гората, мечката е около тебе; тя е и душманин твой, и другар твой. Често ти с тая мечка делиш и мед, и боровинка, и стока, а и мегдан. Като живееш с мечката, ти не може да не се сподобиш с тая мечка. Ние живеем с мечки и това си ни личи.

  Но понеже мечката не е човек, а животно, ние по никакъв начин не искаме да се оприличаваме на нея и в момента, в който някой ни оприличи на мечка, ние се сърдим и искаме да извадим очите на този човек, който ни е оприличил. Така, когато веднъж искахме да направим един мост с мечки по перилата, който да изобразява типично нашенското, т.е. “Мечи мост”, един наш ръководител яростно се опълчи срещу това, защото щяло да излезе лошо име на селото ни – мечка. Не искаше той да се оприличаваме на мечки. Тогава ние го попитахме: „Ами на що да се оприличаваме, на паяци ли, или на маймуни?“. Той рече: „На нищо…“.

  Дали защото дълги години сме имали ръководители, които са разпореждали да приличаме на нищо, ние сега твърде често приличаме на нищо във всичко. Но ние вече не желаем да приличаме на нищо. По-добре да приличаме на мечки, отколкото на нищо.

  Та, ето защо, за да сме по-наясно, че сме твърде различни ние с мечката, хващаме една мечка от гората и я туряме в клетка. По-голяма нагледност и очевидно различие от това, драги читателю, иди си търси.

  Седи мечката в клетката и гледа като човек, който иска да ти каже нещо много важно и значително, срещу нея е застанал човекът, който гледа с тъп и неказващ нищо поглед. Човек и мечка – две загадки на природата. Коя е по-висшата и по-съвършената загадка? Човекът или мечката?!!! Не мога да кажа нито едното, нито другото, щото ако кажа, че съвършенството е човекът, то отговорът ми би бил пристрастен към човека – ако пък кажа, че е мечката, то веднага ще бъда таксуван, че разсъждавам като мечка, защото човешката логика държи всички съждения да са в нейна полза. А бих искал да съм безпристрастен като справедлив съдия, търсещ истината.

  Но да си призная откровено, замисляйки се по-дълбоко, много би ми се искало да разсъждавам като мечка, особено като си помисля, че една мечка никога не търси да убие човека, а човекът винаги търси да убие мечката. Една мечка по никой начин не желае да има тя в бърлогата си човешка кожа за украса или пък да има същата да си направи от нея кожух. Още по-малко мечката иска да си прави човешки кюфтета, а и сапун от човешка мас, докато обратното, човек го иска много. Мечката дори няма и капка желание да хване човека, да му тури на зурлата един чембер със синджир, да го разиграва по горските поляни с една гъдулка и да го кара той да й се кланя като млада невеста или да го кара да показва как стара баба меси с келяви пръсти бяла фудула. Мечката няма никакви такива желания, защото това не й е в нрава. В нрава на мечката е да си пасе тревица, да си похапва боровинки и медец, а понякога да си откърши и един кочан млечна царевица.

  Щом е така, аз казвам – да живее мечката! Ако хората имаха такова мечо съзнание, ние нямаше да се закачаме един друг и щяхме да си живеем в общочовешката гора, в която за всеки има място, щастливо като мечки.

  Но защо човекът се стреми да прави всичко лошо на мечката, а мечката не се стреми? Ами защото човекът е сербез и той желае да бъде господар. В този си хилядолетен стремеж, по едно време човекът беше стигнал до такъв сербезлък, че искаше дори да бъде и господар на себеподобните си. И не само че искаше, ами и беше. Дълги години човекът беше господар на себеподобните си, докато разбере, че така няма да го бъде. Ние и днес, драги читателю, имаме човеци, които искат да бъдат господари не само на мечките, но и на себеподобните си, и като не можем вече да бъдем господари на себеподобните си, хващаме една мечка и я туряме в клетка в селската градска градина. Седим един срещу друг с мечката и се фукаме, че сме все пак господари на нещо си. Ние и за това убиваме мечката, за да си докажем, че сме сербез хора и господари, и по този начин много заприличваме на Оре Чоре.

  Оре Чоре беше селският идиот, един от онези селски идиоти, които имаше навремето във всяко село и всяка паланка, и тези идиоти придаваха на селището си един своеобразен колорит. Имаше навремето идиоти много, във всяко село, и днес ги има, но днес идиот може да бъде всеки. Навремето идиотите бяха личности, каквито са сега кметовете и другите селски първенци. Ако в моето село беше Оре Чоре, то в Банско беше Лаганчо. Като някой ти рече на тебе „Какъв си Лаганчо“, то значи той ти вика, че приличаш на банскалия. Но рече ли ти „Оре Чоре“, сто процента бъди сигурен, че ти съобщава за някоя черта на човек от Добринище. Подобно нещо беше и с Коста от Осеново (звучи това като някоя графска или баронска титла, нали, нещо като Гердхард фон Вестфален), Йопата, Джибата и така нататък.

  Оре Чоре беше беловлас, постен човек с рядка бяла брада, с лице изсушено и сгърчено като крушов ошав, и с цвят на такъв, имаше очарователна усмивка, каквато може да има най-разцъфналото полско цвете, и като се усмихваше, та примигваше с очи, около белите му власи сякаш се появяваше ореол. Божествена усмивка имаше Оре Чоре.

  Беше преметнал през рамото си едната половина от стара, срязана на две ярешка вулия с презрамка от конопена сиджимка, и от нея се подаваха навънка кутре, хляб и цървули. Старите, отдавна прогледнали на петите нещавени свински опинци той бе събул от краката си и ги бе сложил между кутрето и хляба, с оглед да не би кутрето да вземе да изяде хляба, та беше бос, опинците застрашително гледаха с празните широко ококорени дупки кутрето, като да го плашат, а кутрето кротко подаваше муцунката си от вулията и гледаше кокалестите, очовкани нозе на Оре Чоре с кални нокти. Беше облечен с дълга, била някога бяла, дрипава ленена кошуля, но най-важната от всички особености на неговия външен вид бе особеността, че на рамото му имаше винаги стъпил един орел. Този орел Оре Чоре бе наследил от баща си, а баща му от неговия пък баща, и имаше изгледи този орел да остане дълго и занапред, като се има предвид дълголетието на тези птици, ако не беше попаднал в ръцете на наследника идиот Оре Чоре.

  Като вървеше с орела на рамо, Оре Чоре имаше вид на някой вековен, очукан от бури и гръмотевици горски цар, който се поклащаше неизменно с торбицата, тояжката и свирепия орел на рамото си, на някой добър горски дух или мъдрец, а често и моето детско въображение го рисуваше като оживял сух дънер с кацнал върху му орел. От време на време орелът се стрелкаше яростно върху някоя безшумно появила се между камънаците мишка или врабец, или някаква живинка, невидимо летяща във въздуха, и после отново се връщаше на любимото си място, рамото на Оре Чоре.

  Като ходеше по селото и просеше, Оре Чоре даваше част от изпросеното с келявите си като сухи корени пръсти на кутрето от вулията, кутрето въртеше муцунката си и не искаше да приеме храната като сито бебе, а после той даваше на орела. Орелът дърпаше храната от ръцете му внимателно, помагайки си с криле, та това беше чудна атракция за мало и голямо. Като нахранеше животните си, той често взимаше едно листо от шавар, като единия край захапваше с черните си изронени зъби, а другия опъваше с пръсти и цъмъникаше на тази символична тамбура чудновати мелодии, на които той сам бе композитор.

  „Цъмъ-нъмъ, цъмъ-нъмъ, цъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ-нъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ-нъ-мъ-мъ-нъмъ, цъм-цъм-цъмънъ… Чъм, цъмънъ, цъм, цъчънъ…“ – цъмъникаше с все по-нарастваща страст и виртуозност Оре Чоре пред насъбралата се публика, а орелът започваше да се върти и неспокойно да се надига на краката си като закопнял играорец, та с едното си око поглеждаше ту символичния инструмент, ту публиката, умираща си от смях.

  Орел и човек живееха в мир и съгласие – човекът хранеше орела, а орелът увенчаваше човека с вечност и дива красота. Като минаваше да проси, всичко живо се трупаше да гледа как върви Оре Чоре със страховитата птица – и ми се чини, че хората даваха част от сиромашкия си залък не толкова на просяка, колкото на орела.

  Този богоугоден просяк беше богат и угоден с чудноватото си пиле, докато не беше подмамен от Тръчи Лажи. Тръчи Лажи беше човек сербез и мюзевирджия, чието мюзевирджийство прерастваше често в злонамерена хитрост. Той си умираше от наслаждение да накара някого да извърши някаква лошотия и тогава злорадо разказваше как е станало всичко с неподправено удоволствие. Злорадият хитрец бе подмамил малоумния Оре Чоре, че орелът краде от храната му, и веднъж кореноподобните ръце на слабоумеца бяха извършили непоправимото. Така веднъж птицата като клъвнала от просяшката трапеза на Оре Чоре парче сланинка, той я бе пернал с тоягата си, ударил я лошо и орелът умрял…

  Сега, като ходеше по селото, Оре Чоре не беше вече оня богоугоден идиот, който прилича на горски дух или цар, увенчан с вечна красота, а на жив просяк, драги читателю, безцветен и незабележим като буца суха пръст…

  Ето как в момента, в който Оре Чоре се бе почувствал господар над пилето си, той се бе лишил от него завинаги, като по тоя начин се бе лишил от красотата си, а без красотата си ние заприличваме на буца суха пръст. Така, като затваряме мечките в клетка, ние затваряме в клетка част от себе си, и това не е чак толкова зле да речем, но като убием мечката, ние убиваме част от себе си. Но убием ли и орела, и дървото, и тревата, убием ли въздуха и водата, ние убиваме значителна част от себе си и по този начин заприличваме на селския идиот Оре Чоре. И много се притеснявам, страх ме е, дали продължавайки така, човешката идиотщина няма да стигне до там, че един ден, който, дано никога не настъпи, може да се превърнем в дрожди, отглеждани в изкуствена среда. Ако нарушим средата им дори за миг, дрождите от живи същества се превръщат в мъртва гнилоч или, кажи го, в буца суха пръст.

   

  Източник: Fakel.bg

• Премиера в София на нова книга на Генадий Велчев

  На 21 октомври т.г., от 18.00 ч. местно време, в София ще се състои премиера на поетичната книга на Генадий Велчев „ЖИВОТА ЧЕСТЕН“. Авторът и изд. „Никола Вапцаров“ канят приятели и почитатели на литературата на събитието, което ще се състои на адрес ул. „Леге“ № 10.

  

  Генадий Велчев е роден през 1949 г. в Разград. Завършил е Философия в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирал е индустриална социология и е работил в тази област като основател и ръководител на научноизследователска лаборатория до 1989 г. В последните години се занимава най-вече с писателска дейност. Автор е на книгите „Черешова задушница“ (2001), „Репортаж“ (2003), „Сестра ми иска да живее“ (2006), „Зелената тетрадка“ (2008), „Пиеси за цикулка“ (2009). „Червена книга“, „Душа“, „Брат“ (2012) и др. Някои от книгите му имат издания само онлайн. Негови стихове са част от литературните сборници с творби на български автори от различни страни „Читател до поискване“ (2018) и „Хоро над Тирол“ (2019). „Живота честен“ е най-новата му книга.

  

• Брекзитутка

  

  Гудрун живее през улицата отсреща и много бих искала с това съобщение разказът да приключи. Невъзможно е. Извинете, ще продължа.

  Обичам да се шляя в малката уличка, опасала като „колан на целомъдрието“ (chastity belt), къщите на благонравните ми английски съседи. Правя го с най-голямо удоволствие в края на септември всяка година, точно когато датата на моето рождение наближава и разкошните кестени щедро ронят листа по строгите прави линии на тротоара. Сред тази стрийт арт геометрия тържествува самотно и единствено рошавата ми душа, увиснала като златисто паяче върху платинения маникюр на слънчевия показалец. Долу, под сянката й, изпадалите кестени разтварят бодливите си клепачи и застиват в последно намигване към лятото, толкова безнадеждно, честно и ласкаво, че ми иде да ги сритам от яд, заради пищното тление, сред което ме изоставят. Но аз продължавам да се рея напред, понесена от сезона, завихрил мимолетната илюзия, че притежавам безценния шанс да остана за миг насаме с личната си есенна поема. Прекрасно, нали? Това се нарича умишлено лирическо отклонение, преди завръзката на разказа да щръкне, въплътена в ръбестия задник на Гудрун, заклещен между два контейнера с боклук, в които с умилителни въздишки загинаха първите наивни жертви на листопада, моите плахи вътрешни поезии:

  – Безобразие – с гръм се извиси гласът й над всичко това и, повлечена от интелектуалното си възмущение, поради грубото ми пропадане в действителността, аз отекнах подобаващо:

  – Нали?!

  – Да – отвърна тя и разпери портретно насреща ми шавливите си, проскубани коси, насъскани като изтощени змии в прическата на пенсионирана горгона.

  Не смогнах да мръдна наникъде в тази ситуация. Отпред – боклук и отзад – боклук, а по средата – безпомощен порив за бягство в невъзможност за вертикално излитане, затиснат от умрели листа и жизнена гудрунска злоба:

  – Онези ирландски некадърници, дето превзеха общината, нарочно зарязаха градските улици да се валят в мръсотия, за да измъчват почтените граждани, на които им се налага да се справят сами с отвратителното положение!

  Започнах да мигам, защото думите ми побягнаха и аз останах само по мигли. Освен това, ужасено се спекох като български планински лишей върху неглижирана от ирландското нехайство, английска тротоарна плочка, подлежаща на категорично изстъргване. На това пък му казвам нарастване на наративния драматизъм, едно, поради бумтящия прибой в сърцето ми и две, поради вещерското вкопчване на Гудрун в лявата ми китка:

  – Слушай – сбрули ме тя в допълнение, – бясна съм на Тереза Мей! Няма ли да попиташ защо? Ще попиташ! Млъкни! Бясна съм й, защото, докато беше на власт, непрекъснато се опитваше да угажда на ирландците с онази нейна сделка! Ако не бяха те, досега да сме се пръждосали от проклетия Европейски съюз и да сме пресекли пътя на всякакви чужденци да се месят и местят в държавата ни и нейните общини!

  Преди да припомня на Гудрун, че аз също съм чужденка, която допринася за разцвета на тази държава, че тя самата раздаваше диплянки за оставане на Кралството в Европа, вдъхновена от съгражданката ни Тереза Мей преди референдума, и после ентусиазирано гласува за настоящите общински съветници (усещате ли неизказания ми поток на съзнанието), малка червена кола, разтресена от хард-рок децибели, наби спирачки и раздуха боклука помежду ни. Нахакана мацка, с луничаво, чипоносо лице, стръвно захапала фас, изтика вратата с наперени рокаджийски гърди и завря износената си маратонка право в монолога на съседката ми:

  – Виж к’во, Гудрун – със силен ирландски акцент изплю цигарата тя, – дойдох лично да ти кажа, че напускам. Ако ся ще ме питаш защо, направо ще ти кажа – писна ми. Юркаш ме по цял ден да ти чистя, а заплащането е малко. Брекзит, you know, и като няма сделка, намери си някой друг да ти бачка за жълти стотинки…

  Изкефена от яката жица в кулминацията на разказа, ехидно пожелах “Приятен ден“ на главното му действащо лице и продължих скокливо по тротоара, злорадо понесла китка есенни листа.

  Бодлив, зелен и още неразпукнат кестен жестоко ме прасна по челото. Време беше или да отскоча до аптеката за лейкопласт, или да формулирам поетичен епилог на случката, където паяк, увиснал на някакъв нокът, сред дървета, наплюли тротоари с листа, диша лятото, скрито на смъртта си в дълбокото, заченало в злато мъдростта на света!

  Зад мен, с гръмовно сумтене, Гудрун смиташе до голо красотата на септември в контейнерите за растителни отпадъци. Дори не й се разсърдих. Превръщането на боклука в естетика за душата винаги е било, е и ще си остане непонятна арт-трансформация за една Брекзитутка!

  .

  Здравка Владова-Момчева,

  Лондон, Великобритания

• Ю

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  Младежът идваше всяка сутрин в шест и половина сутринта, да му вливат нещо във вените. Носеше абокат, а след манипулацията обвиваха ръката му с бинт. Запечатваха отверстията с лепенки и беше като нов. Все едно се е одраскал леко. Тази болница работеше денонощно.

  Трудно говореше. Така и не стана ясно дали се казва Юсуф или Юри. Сестрата в превързочното го наричаше Ю, въпреки че засне личната му карта и отлично бе осведомена за имената му.

  Ю дойде със закъснение този ден – може би чак към десет часа. Носеше разпарчетосана книга в джоба си. Пяна от устата му се стичаше бавно и упорито, като сода от кисело мляко. Бършеше се и току попипваше книгата. Той беше или глухоням, или просто изпитваше болка, която не му позволяваше да говори. Но ръкомахаше.

  – Успокой се! – сръга го сестрата. – Сега ще те оправя.

  Но той продължаваше, прикривайки абоката си, сякаш проблемът му нямаше нищо общо с него.

  – Болничен ли искаш? – схвана тя. – Нали ти дадохме преди? Какво? Кажи де!

  Не беше това.

  – Ъф ме уф. Не. Лошо. Не бива. Мног лошо. Сега как? – мънкаше.

  Дотърча и приятелката му. Досега не беше идвала. В отделението стана шумно, но шумно от движение, а не от говор. И тя, приятелката на Ю, така говореше, образно, с ръце и мимики, да го подкрепи. Имаше и брекети на зъбите – за да затвърди неспособността си; да я украси. Или да я оправдае по свой си начин.

  Ю беше неспокоен. Уволнили го били, задето не дал навреме болничния лист. Старият изтекъл. А пък новият не бил изготвен, защото старшата сестра била в отпуск. Друг не можел точно сега, по празниците, да издава болничен лист в това лечебно заведение. Това стана ясно след много жестикулации и питане.

  – Но… но! – гъргореше.

  Девойката добавяше срички и цели изрази, за да уточни речта на Ю. Каза:

  – Но! – и вкара два пръста в гърлото си, но не да повърне, а да заплаче. После постави дланите върху корема си.

  Вляха му течността, превързаха го и той дълго стоя на прага, объркан и отчаян, с калцуни на краката, готов всеки миг да се върне, за да бъде излекуван или да получи документ, че е годен.

  Никой не му обърна внимание.

  Ю беше останал без работа.

  Приятелката му нямаше какво да сложи в гърлото си, освен пръстите. Вероятно би свирнала като всеки бабаит, ако можеше. Тя беше слабичка и лицето й – такова ъгловато, почти злобно в отчаянието си – не разкриваше щедростта на съвременна яка дупара, която си струва да бъде уважавана.

  Нещастни хора. Младежи. При това – скромни, объркани и съвсем обречени поради това.

  Дали имаха дете? Или то идеше? Момичето все докосваше корема си.

  Държейки се за ръцете, тръгнаха навън с калцуните, сини, найлонови и леки, не чуваха шумоленето им по плочките, не виждаха присмехулните погледи насреща си, като да бяха слепи, а не неми. Забравиха да ги свалят тези калцуни на излизане от болницата. А трябваше ли?

  Вероятно.

  Ю не знаеше, че на негово име са издадени три клинични пътеки. И, че лечението му отдавна е преустановено. Просто са му наливали нещо във вените за из път. Докато се свърши времето на пътеките. На клиничните или на неговата. Той подписваше документите с надеждата, която кара неспособните да се подчиняват по необходимост.

  – Ето тук! – посочваше сестрата. – И тук!

  Струваше му се, че тези документи са пътека към нещо важно, че всъщност не може с тези вече подписани документи да остане на улицата, щом вече веднъж е ясно, че се лекува и че скоро ще е напълно здрав да чува и дори да говори. Дори да говори! Защо не?

  Ю не го беше разбрал добре това с клиничните пътеки и с болничните листове. Подвързваше книги в един малък цех. От изпадналите листи правеше свои книги. Тях ги съшиваше с машината и така си твореше собствени вързопчета – някаква амалгама от различни хартиени истории, които, разединени, се обединяваха от едно – че миришат на мастило и на говор. Да, книгите говорят. Като него. Мълчаливо. И толкова по-хубаво му ставаше, когато си въобразяваше, че долавя говора по страниците, в диалозите – макар и разнопосочен, непоследователен – вярваше, че чува всичко чрез този диалог и че приказливите хора всъщност не могат да мълчат, защото се страхуват да не бъдат чути.

  Но работодателят му – напротив, със сигурност знаеше, че този неблагодарен младеж е влязъл в далавера с националната здравноосигурителна каса. За да клинчи от работа. Или за друго. Все едно – не ставаше за длъжността.

  – За нищо не става! – така рече, подписвайки заповедта за уволнението. – Дори и книги не може да подвързва. Само ги чете.

  .

• Her Daughter’s Mother – представяне на книгата пред българите в Чикаго

  

  Her Daughter’s Mother e интересна, спираща дъха книга за обсебването, за дълбоко скритите тайни, за онова изгарящо желание, което замъгляват ума на една жена, която иска да бъде майка. След терзания, страдания и жертви главната героиня Лана решава да забременее с донор-яйцеклетка. Но какво случва скоро след като тя разбира, че е бременна? Историята ще Ви спре дъха от напрежение и любопитство.
  Книгата е сред най-горещите заглавия на лятото тук, в Америка. Написана е от Даниела Петрова, една талантлива и красива българка.

  

  Снощи беше представянето на романа в Чикаго, в Българския културен център „Магура“. В много интересен разговор с писателката, воден от Izidora Angel, симултанен преводач от български на английски, научихме не само перипетиите по написването на дебютния роман на Даниела, но и за нейния много труден в началото живот на имигрант в най-световния град Ню Йорк. Когато Даниела идва в Америка, тя почти не владее английски език. 25 години по-късно, списанията на Опра, „Тайм“, телевизия NBC и много други пишат суперлативи за нейната книга!

  Книгата ще излезе на български език другия месец със заглавие „Майката на дъщеря й“, издава я „Сиела“, а самата авторка каза, че българската корица й харесва повече от американската.

  Следва кратък фоторепортаж от представянето в Чикаго.

  

  

  

  

  

  

  
  Текст: Ваня Креймър

  Снимки: Ваня Креймър и Петранка Стаматова

  .

• Братя мои

  

  .

  Вие, единствени мои по кръв, по съдба, по език…
  Как да ви дойда на помощ със своя тъй немощен вик…
  Как да ви дам чаша вяра… Шепа смелост… Коматче кураж…
  Аз – един малък поет… Един жалък съименник ваш.

  Мощна песен… И знаме развято… Срещу пушки с открити гърди.
  И ура! И отстъпва врагът… И било ли е… С нас ли? Преди!
  А пък ние сме същите… Същите… Българи! Славен народ!
  Но мълчим… Но очакваме…. Нещо… Един илюзорен джакпот.

  Просим… Пуска Европа в паничката… Стриктна сума… Във точния час.
  Идва Оня… Прибира ни парсата… И на дъното – нещо за нас.
  Уж протести… О кей… Еднодневки… Да си викат на оня площад.
  Парламенти… Моменти… И менти… Той се хили във своя палат.

  А до него палат до палата… И във тях мръсник до мръсник.
  Ах, къде си ти, песничка стара: „Кон до коня и щик до щик.“
  Вие, единствени мои, по кръв, по език, по съдба…
  Знам, че изглежда безсмислена всякаква вече борба.

  Но все пак… Но един ден… Когато… Знам, че той ще бъде без мен…
  Ще се вдигнат.. .Страхотни… Децата… Наследили нашия ген.
  И пребродили чужди посоки…. Ще се върнат пак у дома.
  Да целунат коравата… Черната… Родната своя земя.

   

  Недялко Йорданов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Недялко Асенов Йорданов е български поет и драматург, носител на награда „Златен Орфей“ за цялостно творчество през 1997 г. Роден е през 1940 г. в Бургас. Завършва гимназия в родния си град и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. В периода 1962-1963 г. работи като учител в Малко Търново. От 1963 до 1983 г. е драматург на Бургаския драматичен театър. През 1980-1988 г. е главен редактор на Алманах „Море“. През 1990 г. става драматург в театър “Възраждане” – София. Започва да публикува през 1954 г. във в. „Черноморски фронт“. Активно сътрудничи на периодичния печат. Превежда поезия от руски и турски език. Автор е на книгите „16 плюс 16“ (1958), „Всичко ще изпитаме“ (1963), „Едно дете говори с баща си“ (1964), „Когато ставаме бащи“ (1965), „Ние не вярваме в щъркели“ (пиеса, 1968), „И все пак любов“ (1968), „Ние сме на двадесет и пет години“ (пиеса, 1969), „Въпрос на принцип“ (пиеса, 1972), „Лирика“ (1973), „Мотопедът“ (лирична комедия, 1973), „Остаряваме бавно“ (1990), „Не остарявай любов“ (1991), „Поет на социализма и демокрацията. Трендафил Акациев преди и след 10 ноември“ (сатиричен сборник, 1992), „Убийството на Гонзаго“ (1998), „Не си отивай, мой живот (2001), „Здравей, аз“ (мемориален роман, 2005), „И да започнем отначало…“ (2008), „70 стихотворения (2009), „Ела, любов“ (2012), „Сребърна любов“ (2019) и др. Режисьор е на театралните постановки „Мотопедът“ (1975), „Старецът“ (1977), „Любов необяснима“ (1977), „Кажи ми, Кармен“ (1979), „Един час със …“ (1990) и др. Негови творби са превеждани на руски, полски, немски и други езици.

• Гледам, навсякъде все…

  

  Влизам в селската кръчма. Неколцина пияници седят в септемврийската жега, жулят разреден и ароматизиран спирт с лъскав етикет, и замезват със салам, дето едно време му викахме „кучешка радост“.

  Кучешка радост, ама сега и кучетата не го ядат. Хвърлям парченце на моя Зоро, а той, помирише, помирише, пък после се изпикае отгоре му. Още не знае да си вдига крака, защото е пале, но кое е месо и кое не е, разпознава перфектно. Ей, тези всичките служби, дето лапат на поразия… Да сложа моя Захари ще им върши работата перфектно, а те… Не знаят кое е месо, кое, не е, ама свинете на хората трепят.

  Гледам, в един ъгъл седи чичо. Поздравявам и после присядам до него.

  – Чичо, една биричка? – питам го.

  Той отначало ме гледа дълго, сякаш се опитва да се сети кой съм. После, навярно познал ме, отвръща:

  – Като си рекъл… Защо не?

  – Каква искаш?

  – Все лайна, моето момче. Да не мислиш, че е бира.

  – Да ти извикам нещо друго?

  – Че то, другото… Няма ли да е лайно?

  – Ми, лайно ще е.

  – Тогава какво значение има, какво лайно ще ми извикаш?

  – Тогава да не ти викам нищо, чичо?

  – Е, как така няма да ми викаш? Къде без лайна в този живот?

  Идва кръчмарят.

  – А, докторе, здравей – усмихва ми се. – Добре дошъл. Какво ще желаеш?

  – Дай две лайна.

  Без да казва нищо, се връща до тезгяха, отваря две бири и ни ги носи. Значи, добре знае какво продава, ама продава. Няма чаши, няма маши… Който иска чаши, да ходи на ресторант! Тук, в селската кръчма, има само лайна, ама всички са доволни. Какви са тия чаши, маши? А бе, гевезълъци.

  Пуснат е телевизорът. Дават за някакви…

  – Виждаш ли ги тия лайна? – пита чичо, след като надига бутилката.

  – Да…

  Повече не казва нищо.

  – Ми, пак лайна… – мърмори, след като се смени кадърът. – Накъдето и да погледнеш, все…

  – Ми, ти какво правиш, чичо? – питам след настанилата се тишина.

  – Ми, ей на… Чакам повиквателна сред лайната… – отвръща той. – Ей на, гледай… Баш лайното…

  – Ми, що не се махнеш? – засичам го.

  – Да се махна, моето момче, ама…

  – Какво?

  – Да има свестен ходжа, а то все…

  – Какво?

  – Как да тръгнеш след такъв? Нали го гледам…

  – Ще ти доведа от Истанбул. Там е пълно с истински ходжи. Ти само си направи добрината.

  – А бе, все… – отвръща нашият и надига чашата.

  Тръгвам да се прибирам, а навсякъде виждам все…

   

  Хасан Ефраимов

• Живот

  Из поетичната книга „ЩАВЕНА ДУША“ на нашия сънародник във Франция, д-р ВАСИЛ ЧАВДАРОВ. Книгата е излязла от печат тази година.

  

  ЖИВОТ

  Нима аз подраних или времето беше невръстно,
  та съм вечният гостенин в този живот недоносен,
  късен роб на съдба полусляпа, която ме връща
  към отминали грешки и към бъдни заблуди ме носи?

  И защо съм принуден да стъпвам в душата си щавена
  сякаш в чужда земя сред простори извечно намръщени –
  глух наивник, жадуващ за капчица вяра и щастие,
  който с пъпната връв на врата си осъмва и мръква?

  До безкрайност дори бесовете изтръгвах от себе си –
  влизах в кожи на агънце, ангел, светец и апостол.
  Ала толкова бях от страстта си подмолна обсебен,
  че сърцето ми трябваше в делник и в празник да пости.

  Битието бе църква, градена от смахнат езичник,
  в свойта луда самотност захвърлил и корен, и племе,
  до кутрето на Бога достигнал съвсем емпирично
  в блудкав ад от безкрайни фетиши, табута, тотеми.

  Може би моят дух е отшелник, погрешно осъден
  да изтлява и зрее във моето тяло-коруба?
  Но къде да му диря плът лика-прилика – в отвъдното,
  в светове паралелни или в измерение друго?

  Както червеят сам неуморно прояжда дървото,
  тъй и аз все дълбая в ковчега на дните изпросени.
  А дали ще дочакам момента, когато животът
  ще ми дойде на гости веднъж в амплоато на собственик?!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Васил Чавдаров е роден през 1963 г. в с. Галиче, Врачанска област. Завършил е Медицина във Висшия медицински институт (сега Медицински университет) в Плевен и факултативно – Журналистика. Бивш директор на Държавната психиатрична болница край Карлуково. Бил е председател на Постоянна комисия по култура, образование и др. към Общински съвет – Бяла Слатина. Занимава се с източни бойни изкуства, философия и култура. От 2011 г. работи във Франция като психиатър и психотерапевт. Публикувал е свои стихове в над 30 издания на централния литературен и периодичен печат, както и в електронни издания. Превежда от и на френски език. Автор е на поетичните книги „Монолог на един простосмъртен“ (1993), „Мелачка на мозъци“ (2000), „Разни светове“ (2003), „Другият в мен“ (2007), „По ръба на два свята“ (2014), „Ти, Неведоми, който и да си“ (2015) и „Щавена душа“ (2019). Член е на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти, на Международния клуб на писателите-лекари и на Дружеството на писателите във Враца.

• Retorno eterno

  

  .

  Знам, че трябва да отида там, където
  Но не сега се моля, не сегa
  Аз знам, че хубаво e още и магично
  Вечна светлина разлива звездните простори
  И пръска цветове, и пада златен дъжд
  И нека да е после

  Аз утре трябва да обърна вятъра
  И да обръсна облаци
  И искам слънцето да свети
  Така обичам аз деня
  И трябва да си купя мелници
  И трябва да си купя празници
  Цигари трябва да си купя
  Монети трябва да си купя
  Живота трябва да си купя

  Но не сега и нека да е после
  Сега ще се разходя бос
  По авенида Паулиста
  Ах, колко хубаво е там
  Особено, когато е неделя

  Паради маскарадни преминават
  Ухае на кафета с кроасани
  Весели момичета
  Играят Пепеляшки с други приказки
  И клоуните скачат и си мятат
  Смешни фойерверки
  Дъжд от портокали
  Рози и магнолии
  Животът диша цветен въздух

  И знам, че трябва да отида
  Но не сега
  Ми липсва копчето от дънковата риза
  Ми липсва шапката и папийонката
  Ми липсва целият живот

  Аз знам, че трябва
  Да се срещна пак с морето
  И да изплувам неговия изгрев
  Дори и да помислят, че е залез
  Сбъркали са с тази философия

  Аз няма да отида там
  Защото вече съм възвърнал
  Сянката на лунната пътека в Убатуба
  Пристанището на пиратите
  Войвода ли, хайдутин ли
  Все тая
  И светло е и е
  Божествено

   

  Михаил Кръстанов

  ––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Заглавието на стихотворението „Retorno eterno“ в превод на български означава „Вечно завръщане“. Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Сентенции на Георги Гълъбов

  Из книгата „СЕНТЕНЦИИ“ на нашия сънародник в Австралия ГЕОРГИ ГЪЛЪБОВ
  

  (четириезично издание на книгоиздателска къща „Труд“, 2015 г.)

  

  *

  Трудно се живее с хора, но още по-трудно сам.

  *

  За будния нощните часове са най-дълги.

  *

  Кучето не се срамува от произхода си, за разлика от някои хора.

  *

  Най-лесно е да измамиш честния човек.

  *

  Тайна се пази най-лесно от един човек.

  *

  Численото превъзходство на група хора не гарантира правотата на тяхното становище.

  *

  Същността на един човек проличава най-добре, когато му дадеш власт.

  *

  Дребният човек може да има грандиозни идеи, за разлика от дребнавия.

  *

  Чуждите пари се харчат най-лесно.

  *

  За изневярата на един са виновни двама.

  *

  За много пари Темида би си затворила очите, но не и Афродита.

  *

  Мръсотията се лепи най-лесно за чиста репутация.

  *

  По-лесно е да си велик за тълпата, отколкото за собствената си жена.

  *

  При подходяща светлина дори парче стъкло може да блести повече от диамант.

  *

  Да имаш истински приятел е все едно да имаш роднина, когото си избрал сам.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• „Какво видя жената на Лот“ – най-добър гръцки роман за 2008 г. вече и на български

  .

  Новоизлязлата книга, написана от Йоанна Буразопулу и преведена на български от Мая Граховска, е получила наградата за най-добър роман на годината в Гърция през 2008-ма. През 2013 г. е издадена в Англия и английският вестник „Гардиън“ я нарежда сред най-добрите научно-фантастични романи. Преведена е и на френски език. На български излезе на 9 август 2019 г., с корица на Живко Петров (ISBN: 9789543304936, издателство „Унискорп“).

  

  Преводачът Мая Граховска – Гиола (на снимката долу) е превела и бестселърите „Измирските магьоснички“ на издателство „Весела Люцканова“, и „Фадър наш“ на „Колибри“.

  

  За почитателите на хубавите книги тя казва за романа:

  «В „Какво видя жената на Лот“ читателят бива въведен в една непрекъсната интелектуално-психологическа игра от страна на авторката Буразопулу. Изненада е и напълно неочакваният край на нейната книга. Оригинално е и нейното послание към смелия, както го нарича тя, български читател.”

  Посланието на автора Йоанна Буразопулу към нашите читатели е:

  „Смели български читатели, пиша Ви от дъното на романа „Какво видя жената на Лот?“, тъй като нашите две красиви страни вече не съществуват. Нито пък Южна Европа. Тя потъна по време на потопа, предизвикан от разлома в района на Мъртво море. Един разлом по-скоро библейски, отколкото геофизически… Ние, които оцеляхме, се трудим в солните мини на новосъздадената Колония, където господстват жестоките условия на работа, характерни за XVIII век“.

  Кратка анотация на новоизлязлата книга

  Четирийсет века след библейската катастрофа в Содом и Гомор същата тази земя около бреговете на Мъртво море се отваря и оттам започва да извира мистериозна виолетова сол, с уникален вкус и качества на наркотик. Нейната поява променя из основи географията на три континента – Африка, Азия и Европа. Съвсем внезапно Париж се превръща в средиземноморски град. Съвременният Содом – Колонията, е мястото, по-зловещо и от прастария град. Когато губернаторът й Вера, наречен на името на библейския цар, умира, тогава започва да се разплита интелектуално-психологическата игра на Буразопулу. Колонията, напомняща държавата на Платон, пригодена към днешна дата, с всички факти, сочещи за духовно разложение и съсловни разлики, създава представа за постапокалиптичен свят, където се търсят отговори на въпросите колко лошо може да стане, когато една мегакорпорация оперира без контрол, когато експлоатира хора, за които е единствено убежище. Адреналинът в действието расте постепенно, оставяйки у читателя люспа напрежение и носталгия след прочита на последните думи. Съзаклятието между героите, напомнящо държавата на Платон, пригодена към днешна дата, с всички онези факти, сочещи за духовно разложение и съсловни разлики, поставя читателя в свят, където той не само се пита дали не представлява част от него, но и доколко самият той е спомогнал за развитието му в тази насока. Краят, както казва и преводачът Мая Граховска, е съвсем неочакван. Още за книгата и от къде да я купите – вж. ТУК.

  .

• По телефона

  Из сборника на Маруся Николова „БАБА МИ, БУЛКАТА„. Книгата, съдържаща 155 къси разказа, излезе миналата година.

  

  ПО ТЕЛЕФОНА

  Получи телеграмата в петък сутринта, с текст: „Татко, моля те, тръгни веднага!“ и намери бърз начин да се обади по телефона:

  – Ало, Нора, какво се е случило?

  – Моля те, татко, прибери се! Нужен си ни повече от всякога!

  Тя плачеше и той я успокои с думите, че ще пристигне още същата вечер с последния влак…

  Но никой не го чакаше. Не само него. Перонът беше празен. Нито един посрещач. Влакът спря безшумно, без изскърцване. Пътниците бяха стотици, наблъскани един в друг, но въпреки дискомфорта и неестествените пози, тънеха в мълчание и неподвижност. Никой не изглеждаше развълнуван, тъжен или отегчен. Не изразяваха чувства и изглеждаха лишени от желания. Очите им бяха празни, а лицата – светли петна, сякаш под хипнотично влияние. Само дрехите се открояваха с цвят и форма, но висяха като на закачалки.

  Мъже с пардесюта и бомбета бяха в готовност за слизане, но ръцете им не бяха опънати от куфари. Стъпваха меко на последното стъпало и подаваха ръка на жени с рокли до глезена, едноцветни, но украсени с дантела. Те също не носеха обичайния багаж – чанти и кутии за шапки. Повечето от тях бяха с бижута, но без блясък, патинирани от времето.

  Удиви го липсата на тютюнев дъх и разнородни аромати. Но въпреки това въздухът бе неприятен, като при гниене, и той на няколко пъти понечи да отвори прозореца, за да го раздвижи. Но не успя. Сблъска се с неочаквано противене. Нито един от прозорците не помръдна… Дали не бе задрямал във влака и не сънуваше?! Ако бе така, трябваше да се разсъни, за да не пропусне гарата.

  Винаги пътуваше в първокласен вагон и се възползваше от ресторанта. От заетост нямаше време да седне на спокоен обяд или вечеря преди отпътуване. Тук го правеше с удоволствие, но не и този път. Не изпитваше нужда от храна. Нито от чаша вино. Зачуди се, че хората с възможности изобилстват. Обикновено претъпкани бяха второкласните вагони. Откъде се бяха взели толкова хора, така добре облечени и всички те за неговата гара?! Той, като лекар с частна клиника, можеше да си го позволи, но как така всички се бяха замогнали след последното му пътуване? Слезе и се обърна озадачен. Видя, че влакът не възнамеряваше да потегли. Това бе краят на пътуването. Мерна му се позната физиономия и пътя му препречи мъж в сив костюм, с преметнат през ръка шлифер. Гласът му не се чуваше ясно. Прозвуча глухо, сякаш изпод земята:

  – Професор Богоров, вие ли сте?

  – Да, какво има?

  – Само исках да ви стисна ръката. През 1919-та оперирахте момченцето ми, което колегите ви бяха отписали като неспасяем случай, и то оцеля. Вече е мъж и баща.

  – Радвам се – подмина го той с усещане за лепкавост върху десницата си. Не биваше да допуска това ръкостискане, уж беше слабо, без натиск, но толкова неприятно. Жалко, че пропусна да си сложи ръкавиците. Пазеше пръстите си като музикант. Те бяха неговият фин инструмент при сърдечните операции. Разбира се, че не си спомняше това момченце, беше оперирал хиляди деца от ранна кърмаческа възраст до юношество. Годината, която посочи, я свързваше единствено с раждането на дъщеря си Нора, неговата любимка, която му телеграфира да се прибере час по-скоро…

  Портата на дома му беше заключена и не отреагираха на позвъняването му. Това не го озадачи. Със сигурност близките му бяха в клиниката. Някой от семейството му бе пострадал. Трябваше да отиде първо там. По начина, по който се придвижваше, щеше да е лесно. Обзет от тревога, не се запита защо се носи, сякаш активиран от мисълта си, толкова бързо към триетажната сграда.

  Нищо не беше същото: сградите, улиците, тротоарът. Бяха настъпили толкова промени за краткото време на отсъствието му, че спря за миг, за да се ориентира. Плахата светлина на луната не даде отговор на въпроса му защо само едрите и значими неща са останали от миналото. Подробностите и ниските сгради липсваха. Странно олекнал и сякаш безтегловен, продължи пътя си, като се бореше с вятъра, но не чувстваше физическа умора. Ето я металната ограда, чемширът от двете страни на пътеката, до самия вход, и огромния надпис – „Клиника по детска кардиология „Професор Богоров“.

  Защо не го спря охранителят, заспал ли беше? Не се и опита да вземе сведения от него. Сам щеше да разбере…

  Близките му бяха тук, в коридора, пред сърдечната операционна зала. Дъщеря му Нора зад инвалидна количка на столетница, възрастен мъж около седемдесет и внукът му с непозната млада жена. Бяха разстроени и уплашени до припадък. Нямаше време за губене. Блъсна вратата, през която бе минавал безброй пъти, и видя кой лежеше на операционната маса – синът му. Детето, което беше загубил и заради което специализира кардиохирургия. Нямаше време да разсъждава, но явно му се предоставяше втори шанс да спаси най-прекрасното цвете, което бе посял.

  Момчето беше с вродена сърдечна малформация и трябваше да се оперира до края на първата си година. Нужни му бяха секунди, за да проследи картината на диагностичното уточняване, всички направени изследвания и извършени процедури. Вля се в съзнанието и пръстите на младия си колега, който току-що бе започнал операцията и я довърши брилянтно.

  Остана, невидим за околните, докато замъглените очи не се разтвориха и синевата в тях не се избистри. Бузките поруменяха и той потръпна от щастие. Наведе се и целуна наследника си. Вече знаеше, че един ден той ще оглави клиниката.

  В коридора близките му плачеха от радост и целуваха ръцете на хирурга. Той сам не вярваше, че е извършил това чудо, за което го поздравиха колегите му. Казаха му, че е спасил праправнука на професор Богоров, с неговия почерк…

  Столетницата се понадигна от инвалидния стол и той позна дъщеря си. Момичето зад нея не беше Нора, както си помисли в началото, а правнучката й. Той не принадлежеше на този свят и го осъзна едва сега. Натъжи се, но изпита удовлетворение, че не беше загубил уменията си и ги приложи успешно. Старицата извика толкова високо, че всички се обърнаха към нея:

  – Татко, ти си тук! Знаех си, че ще ме чуеш. Казах ли ви, деца, че установих контакт! По телефона баща ми обеща, че ще дойде с последния влак!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Маруся Николова е родена през 1953 г. в гр. Любимец, в семейството на граничен офицер от Лом. Завършила е Института за детски учители във Враца и Висшия педагогически институт в Благоевград. Творческият й път започва в ломския вестник „Народна трибуна“, където сътрудничи седем години. По-късно работи като редактор във в. „Първа атомна“ – Козлодуй. Автор е на романите „Изневярата“(1992),  „Цветето канибал“ (1996), „Образи и сенки“(2019), на сборника с къси разкази „Баба ми, булката“ (2018), на детската поетична книга „Чудеса“. Победител е в конкурса на издателство „Буквите“ за съвременен любовен роман, с книгата си „Мост през времето“. Има публикации в алманах „Нова българска проза“ на изд. „Буквите“, в „Детска антология“ и сборниците на литературен клуб „Многоточие“.

  .

• Пътят нагоре

  Разказ от Георги Гълъбов

  

  Настаниха ги в стая срещу стълбите, водещи надолу към парното помещение и банята. В другия край на коридора се намираше огромна умивалня и тоалетна. Самата стая имаше три легла с по две одеяла, чисти чаршафи и калъфки, радиатор. Голата крушка, висяща от тавана, довършваше мебелировката. В другите стаи бяха настанени семейства, сами жени.

  Пристигайки на портала в лагера, ги накараха да паркират „Запорожец“-а отвън, на улицата. След това ги препратиха на третия етаж в т.н. карантина. Там трябваше да престоят, докато Интерпол направи проверка за тяхната благонадеждност. Горе, на етажа, завариха и други българи, които се бяха “застояли” там, по известни само на тях причини. Доктор Николов, съпругата и синът им бяха освободени само след два дни, което според тукашните норми беше летящ старт в емиграционния процес.

  Лагерът в Трайскирхен всъщност беше една стара триетажна казарма, строена още по времето на Първата световна война, в която настаняваха хора, успели да се проврат под “Желязната завеса”. На долния етаж се намираха кухнята и столовата; на втория, в големи самостоятелни стаи, бяха настанени мъже от всички държави на Източния блок.

  Получавайки “лагер карта”, всеки можеше да се движи свободно из Австрия, да работи, да си наеме квартира. Храната и леглото бяха осигурени само за първия месец и след това трябваше да се плаща наем от тридесет шилинга на човек – нищожна сума за тези, които имат работа, но за повечето безработни лагерници астрономическо число.

  Доктор Николов, привлечен от възможността да играе табла, отиде до българската стая, но скоро забеляза как двама–трима души се стремяха да насочват разговора около подробностите, кой как се е добрал до Австрия. Това бяха хора на Държавна сигурност, които, представяйки се за емигранти, целяха да научат каналите, през които бягат хора от България. “Докторът”, както свойски започнаха да го наричат в българската стая, беше достатъчно интелигентен, за да не се хваща на тази въдица, и в последствие посещаваше сънародниците само, ако го повикаха за някой болен.

  Всеки беше записан в бюрото за настаняване на работа, но за жалост малко намираха, поради незнание на немски език.

  Австрийците, които имаха нужда от евтина работна ръка, идваха с колите си на ъгъла в края на улицата, където сутрин рано се събираше група от желаещи да работят. Когато някоя кола спреше за секунда, вътре се хвърляха поне четирима души, които нямаха никаква представа за каква работа ще бъдат наети и колко ще им плати “баровецът”. Понякога на човека му трябваше един или двама работника и другите излизаха от колата, съпроводени от жлъчни подмятания от страна на онези, които само преди минута ги бяха гледали със завист. Понякога се случваха и трагикомични ситуации. Нищо неподозиращи австрийци, виждайки тълпата от хора, препречили улицата, забавяха хода на колата. Тогава за секунда в автомобила се набутваха няколко души, които изплашеният до смърт човек прогонваше с викове: „Raus, raus!“ („Вън, вън!“). Това беше трагичното. Комичното се получаваше, когато изгонените излизаха от колата и всички се заливаха от смях, забравили за момент унизителната ситуация, в която бяха участници.

  Някои от жените, които нямаха пари да си платят “наема”, се принуждаваха да преглътнат унижението и да практикуват най-старата професия на света.

  Някои се изхитриха и продаваха помощта, която получаваха от “Каритас”, благотворителна църковна организация – ваучер за 150 шилинга, с които само от един “народен“ магазин можеше да се купят дрехи. Този ваучер се продаваше за 70-80 шилинга.

  В далечната 1971 година само няколко държави приемаха емигранти. Това бяха Австралия, Канада, Швеция, Нова Зеландия, САЩ и ЮАР. За Швейцария заминаваха инвалиди и хора с увреждания.

  В повечето държави българските медицински дипломи не бяха признати и се изискваха допълнителни изпити за приравняване към тамошния статут. Единствено, най-богатата държава в света – ЮАР приемаше български доктори и признаваше българските им дипломи. Изборът за семейството на доктора беше лесен – ЮАР. В посолството, когато ги интервюираха, ги осведомиха, че пътят до там и хотел-пансиона ще бъде осигурен от държавата. Но ги предупредиха, че европейците там живеят отделно от цветните хора и интимните контакти между расите са забранени от закона. Времето, необходимо за обработване на документи около емигрирането, беше 3-4 месеца.

  Докторът си намери временно работа в една болница като санитар.

  Миеше подове, тоалетни, сменяше чаршафи на леглата. Един ден бе повикан в кабинета на дежурния лекар да почисти пода, понеже болно дете бе повърнало дадения му панадол. Детето беше там за преглед със силно главоболие и температура.

  Младият дежурен лекар беше поставил диагноза грип и подкани майката да сложи детето на легло в къщи, колкото се може по скоро. Професионалното любопитство на “санитаря” го накара все пак да погледне в картона с изследванията на пациента. Тогава на излизане от кабинета каза на чист немски език:

  – Това дете има менингит!

  Чувайки страшната дума “менингит”, майката отказа да напусне кабинета. Въпреки накърненото си самолюбие, младият дежурен доктор бе принуден да повика главния лекар, който, много изненадан, също потвърди диагнозата на санитаря.

  Изборът и наемането на помощния персонал не влизаше в задълженията на главния лекар, и затова остана дълбоко озадачен, как този санитар беше в състояние да постави диагноза с такава точност. Нареди да го доведат в кабинета му и остана приятно изненадан, когато разбра, че това всъщност е един добър лекар емигрант, когото нуждата е принудила да мие подовете в неговата болница.

  – Вижте какво, колега, аз имам щат за фелдшер тук и, ако искате, заемете това място, мога да помогна и с приравняването на образованието ви с нашето.

  От този ден докторите в болницата се обръщаха към него с “колега“, а помощният персонал с “Нer Doctor”. Заплатата му също се увеличи три пъти, в сравнение с тази на санитар. От болницата му предложиха жилище. Светъл апартамент с две спални, едната с баня, отделна баня, гостна, кухненски бокс към трапезарията, тоалетна за гостите. Към апартамента имаше и гаражна клетка, но канибализираният „Запорожец“ отдавна бе прибран за отпадъци.

  За разлика от България, където всяко пространство, заградено с четири стени, в което можеше да се побере креват, бе наречено „стая”, тук хората брояха само спалните.

  Жилището им се намираше в центъра на Баден и само на минута от влака-трамвай, с който започнаха да правят екскурзии до Виена. Естествено, най-интересното място там се оказа Пратера, с всевъзможни изненади за деца и възрастни. Ицето – синът им се влюби във Виенското колело, на което се возиха много пъти, тъй като малчуганът обичаше да гледа града от високо. Возиха се и на корабче по Дунава, запалиха свещи в огромната църква „Свети Стефан“. Не подминаха и двореца на императрица Мария Терезия, където видяха изключително интересната картина на съпруга й Франц Йосиф. Тази картина бе нарочно поставена в едно помещение, наподобяващо по-скоро коридор, отколкото стая. Когато посетителят влезеше в помещението, тялото на Императора изглеждаше обърнато в посоката на идващия. Погледът, дори върховете на обувките му, бяха ориентирани точно към минаващия покрай картината посетител и го следваха до излизането му от помещението. В друга зала видяха портрет с руменото личице на Орлето – едва проходилия син на Наполеон – и посмъртната му маска, с изпито от арсеника лице десетина години по-късно. Императрицата се беше изплашила, че приликата в характерите на баща и син е прекалено голяма, за да го остави жив.

  Бяха поканени на вечеря в дома на главния лекар. Кокетна къща в Гринцинг, квартал на Виена, там, където завършват Алпите. Интересно за този квартал е, че всяка къща, която закачи борово клонче на вратата си, е дом-ресторант и всеки е добре дошъл да прекара приятно в домашна атмосфера. Вечер потъналите в цветя и зеленина къщи, осветени с множество декоративни светлини, създаваха усещането за театрална сцена, подсилено и от файтони-таксита.

  Главният лекар, чието име беше Волфганг, и съпругата му Роберта настояха доктора и съпругата му да ги наричат Волфи и Берти. Естествено, от своя страна докторът Тервел и съпругата му Адриана бяха Тери и Ади. Ицето си остана Ицето и, въпреки невъзможността да комуникира, с Берти станаха големи приятели от пръв поглед. Чичо Волфи, уважаваният и всяващ вледеняващ респект в болницата, се превърна в „конче”, на чийто гръб Ицето се покатери моментално.

  Волфи и Берти имаха омъжена в Лондон дъщеря, от която все още нямаха внуци и появата на малчугана наистина ги зарадва.

  Берти се оказа много добра домакиня, трапезата беше отрупана с най-различни вкусотии, от които завиха пакет с ябълков щрудел за Ицето. На Тервел му беше направило впечатление как дори доста заможни хора в Австрия избягваха да си купуват „Мерцедес-Бенц“. Обяснението на Волфи беше много странно от българска гледна точка.

  – В австрийското общество имаме строго спазвани традиции относно йерархията – обясни Волфи. – Тук обикновен работник не би си купил „Мерседес-Бенц“, защото не подхожда на общественото му положение. Той ще се вози във „Фиат“, „Пежо“, „Ситроен“, „Фолксваген“. „Мерседес-Бенц“ е кола за директори и собственици на фирми. Дори аз, като главен лекар на болница, се возя в „Ауди“.

  „Странни традиции – си помисли Тери. – Ако нашите хора имаха възможност, само в „Мерцедес“-и щяха да се возят.“

  Верни на обещанието си, южноафриканците бяха готови с визите точно след три месеца. Въпреки сравнително доброто начало в Австрия, Тервел и Аделина вече имаха планове за ЮАР. Никак не им се искаше снегът да ги затрупа тук. Направиха прощално събиране с колегите от болницата и на другия ден Волфи и Берти ги отведоха до летището. Ицето се разплака, когато се сбогува с леля Берти. Ади за малко да го последва. Докторите си стиснаха ръцете и се разделиха с обещанието да поддържат връзка.

  В България Южна Африка беше представяна като робовладелска страна, където нещастните негри бяха бити с камшици от белите си господари. Понякога по прегледите в кината и единствения канал на телевизията показваха прашните коларски пътища и локвите покрай тях, от които негърчета пиеха вода, заедно с дивите животни.

  От брошурите в южноафриканската амбасада съвсем по-различна картина им бе представена, но закърмените от комунизма с недоверие към всичко, Николови решиха, че истината по всяка вероятност е някъде по средата.

  В самолета около тях имаше млади хора от богати държави като Австрия, Швейцария, Германия, които, колкото и странно да беше, също емигрираха за ЮАР.

  Малко преди да приземи самолета, пилотът направи един кръг над Йоханесбург, давайки възможност на пътниците да видят града от високо. Гледката наистина бе величествена: широки магистрали с детелини на кръстовищата, небостъргачи в центъра и море от фамилни къщи, много от които бяха с басейни в дворовете си.

  На летището ги посрещна представител на хотeл-пансиона – усмихнат млад човек, който, въпреки мургавия цвят на кожата си, ги приветства на перфектен английски.

  Само след час бяха настанени в четиризвезден хотел в сърцето на Хилброу. Двойна спалня за тях и единично легло за Ицето. Плюшени пердета, климатик, картини по стените, телефон, просторна баня с огромна вана. Долу на улицата огромни четирицилиндрови „Хонди“ се състезаваха от светофар до светофар, „ръмжейки“ като сърдити динозаври. Нестихващ поток от луксозни „БМВ“-та, „Мерцедес“-и, „Порше“-та и дори голямата рядкост за Австрия – „Бентли“ и „Ролс Ройс“. Имаше и много “направени“ коли. Видяха една с форма на барака-тоалетна, с казанче за водата отзад и вееща се ролка тоалетна хартия. Друга, почти с големината на бебешка количка, скъсен наполовина кабриолет „Мини Купър“, само с две седалки.

  Поканиха ги да слязат на вечеря в ресторанта на партера. Красиво подредени маси, колосани бели покривки и салфетки, цветя навсякъде. Менюто се оказа разнообразно и нямаше ограничение колко да се поръчва. Тези, които отиваха на работа рано, заедно със закуската можеха да си поръчат сандвичи за обяд.

  След вечеря любопитството надделя и, въпреки умората, излязоха на кратка разходка. Направиха им впечатление горещината и сухият въздух. Дрехите и обувките, с които идваха от Европа, изобщо не бяха подходящи за този климат.

  На сутринта обиколиха магазините, купиха си подходящи летни дрехи и обувки. Къси панталонки, сандалки и фланелки за Ицето.

  От хотела им дадоха безплатни карнетки за градския транспорт, карта на града с обозначени спирки на автобуса, с който трябваше да отидат, за да се регистрират за работа. Предупредиха ги да ползват жълтите автобуси, защото червените били за цветното население.

  Тервел от ранна възраст бе посещавал Алианса, където научи перфектно немски език, но завърши Английската гимназия. Тъй като в България тази гимназия беше едва ли не запазено място за децата на висшите партийни другари, баща му, много добър среден техник по електротехника, инсталира безплатно цялата електрическа инсталация във вилата на един от тях, за да „вкара” сина си в гимназията.

  На интервюто предложиха на Тервел докторско място в Барагувана – болница предимно за цветнокожи пациенти, където трябваше да работи няколко години, след което можеше да започне частна практика. Заплатата му дори можеше да е по-голяма от тази на лекарите, практикуващи в болниците за европейци. Докторът прие.

  Аделина познаваше Тери от Алианса, но за разлика от него учеше английски. По-късно го завари и в Английската гимназия, където тя можа да влезе, благодарение на отличната диплома при завършване на седми клас и пълната си шестица от приемния изпит. Със златния медал при дипломирането си във Висшия икономически институт за малко да се размине, когато лекторът, преподавайки „Основи на Комунизма”, реши да й даде четворка вместо шестица, защото, въпреки знанията, не отговаряла на въпросите с „чувство”. За късмет, на поправителната сесия изпитващият се оказа човек, за когото знанията бяха по-важни. Изключително интересен бе фактът, че през цялото си образование тя никога не беше получавали оценка, по-ниска от шестица. Дори, когато започна работа в Спестовна каса, я назначиха за заместник-директор на клон. Другият заместник беше син на някой си от Президиума на ЦК.

  На интервюто за работа за нея имаха само едно предложение:

  – Госпожо, кажете, къде искате да работите?

  Естествено, това предложение не можеше да бъде прието, докато не си намереха жилище. Пък и Ади трябваше да гледа детето.

  На другия ден кола от болницата дойде пред хотела за Тери. Върнаха го рано следобед. Колата и шофьорът щяха да бъде на негово разположение, дори когато напуснат хотела-пансион.

  Болницата, която се оказа в покрайнините на Йоханесбург, всъщност имаше много удобен достъп, тъй като автобанът бе вдигнат високо над земята и опасваше града, давайки възможност за много улеснено придвижване. Сумата, която бяха определили като първоначална заплата, според Аделина не беше кой знае колко по-голяма от това, което щеше да взима за година в Австрия, на което Тери се засмя:

  – Милинко, това ще ми е заплатата за един месец, не за година!

  – Сериозно говориш, нали? Не ме занасяш? Това е толкова фантастична сума… Та ти за два дена тук ще получаваш, колкото за година в България. Гледай, чак настръхнах от изненада!

  Решиха да останат поне един месец в хотела-пансион, докато си намерят жилище.

  В болницата с Тери работеха доста европейци – доктори, които като него бяха отскоро и си „отработваха” правото на частна практика. Интересно за Южна Африка беше, че щом един член от семейството работи, от неговата медицинска застраховка се ползваше цялото семейство. Дори златните корони, поръчвани при зъболекар, бяха безплатни за пациента. Прегледите и лекарствата, изписани за лечение от болниците, също.
  Шофьорските им книжки от България бяха признати и равностойни. Южноафрикански им бяха издадени, въпреки лявото движение по пътищата и десния волан на колите.

  Тери разпита колегите в болницата, кои са по-престижните квартали в града. Номер едно се оказа Лоуьр Хаутън, който бе съвсем близо до хотела им. Друго име, което будеше уважение към притежателя на къща там, беше Сантън. Колегите му го посъветваха да не бърза с покупка на жилище, а като начало да намери под наем нещо комфортно, удобно и за детето. Не биваше да се игнорира и сигурността, защото се оказа, че престъпността е висока и двойнозаключената врата не представлява препятствие за крадците. Намериха един частен хотел-пансион, където имаше денонощна охрана и портиер. Имаше и чудесен басейн, в който водата през зимата се затопляше и покривът можеше да се затваря. До него се намираше зала за фитнес.

  Ресторантът се оказа суперлуксозен, храната – разнообразна и приготвена така, че да задоволява дори специалните изисквания на религиозните евреи, които се оказаха голям процент от наемателите. Странно, но в далечната 1972 г. ЮАР все още нямаше телевизия и навсякъде се въртяха прожекционни апарати с лента. Така че кафе-сладкарницата се превръщаше в своего рода киносалон. Прислугата почистваше апартаментите всеки ден, оправяше леглата, переше и гладеше бельото.

  Щом получи първата заплата от болницата, семейство Николови се нанесоха в частния хотел-пансион. Малко след това Ади забременя. Мъжете в семейството бяха много горди: малкият, защото ще става батко, а големият – татко. Ади също беше много щастлива, защото надали някога щеше да има по-благоприятна възможност да роди детенце. Не след дълго започнаха да купуват розови бебешки дрешки – щяха да си имат момиченце.

  Детето се роди навреме, без усложнения, и след седмица мъжете ги прибраха от болницата. Изглежда като че ли всички бяха чакали това бебе, защото се оказа, че едва ли не всяка жена от хотела идваше да поздрави Ади. Всяка носеше някакъв подарък и скоро масичката в антрето бе затрупана с кутии. Ицето, който усвои английския много бързо, беше нещо като портиер-разводач и не се притесняваше да предупреждава гостите да пазят тишина, когато бебето спеше. През другото време отиваха с количката в кафе-сладкарницата или сядаха под палмите край басейна.

  За година, откакто Тери започна работа в болницата, някои от колегите, „изплатили” дълга към държавата, напуснаха и започнаха частна практика. Тери стана завеждащ на отделението по вътрешни болести, като съответно и заплатата му се повиши.

  Ицето тръгна на училище, заедно с дузина деца от хотел-пансиона. От училището сутрин идваше малък автобус, в който, освен шофьорът, имаше и телохранител. Следобед ги прибираха по същия начин. Освен английския език, започна да усвоява и африканс – езика на местното европейско население, който се оказа много близък до холандския.

  Ади си намери работа в една банка, само на три минути път от хотела, и организира нещо като детска градина за Елизабет – вече проходилата им дъщеря. Плащаше на едно цветно момиче, тъкмо излязло от гимназия, да се грижи за децата. Това момиче, което имаше достъп до всичко ценно, което притежаваха Николови, никога не взе нито цент. На следващата година, когато си купиха къща, взеха и момичето със себе си.

  Тери стана главен лекар и служебната кола продължаваше да бъде негова, затова купиха „Мерцедес“ за Ади, която се издигна до менажер в банката.

  Къщата купиха с пари, заети от същата банка, с изключително изгодна лихва. Намира се в Лоуър Хаутън. Поради размириците, избухнали в Совето – място извън Йоханесбург, където живееше цветното население, много богати хора, изплашени от несигурността, започнаха да продават на цени, 3-4 пъти по-ниски от покупните. Така Николови се сдобиха със завидно ценен имот в най-престижния квартал на Йоханесбург, на още по-завидно ниска цена. Към къщата имаше и три апартамента за прислугата, басейн, тенис и скуош кортове. В четворния гараж предишният собственик им остави като подарък един чудесен вишневочервен „Бентли“, от който Тери нямаше нужда, но все пак го запази.

  Когато момичето, което работеше при тях, им каза, че иска да се омъжи, Ади й приготви чеиз и плати всички разноски по сватбата.

  Младият мъж, за когото момичето се омъжи, се оказа шофьорът на Тери. Дадоха им единия от апартаментите за прислугата. В другите настаниха готвачката и градинаря.

  Къщата беше оградена с висока ограда, метална врата с дистанционно и охранявана от специална фирма. Градинарят имаше и два дресирани добермана, които обикаляха имота нощно време. Около смътните събития в Совето се наложи да вземат разрешителни за огнестрелно оръжие, което носеха винаги със себе си. В касата, оставена им от предишния собственик, освен няколкото пистолета „Узи“, имаше и „Колт“-помпа с осем изстрела, два АК 47 и 308 карабина с телескоп.

  След като получи разрешение да започне частна практика, Тери оборудва клиника за пластична хирургия, която не след дълго се наложи като една от най-престижните в ЮАР. Ади напусна банката и пое функцията на изпълнителен директор. Към клиниката имаше и малък хотел, където можеха да отсядат придружители по време на операциите. Елизабет, която обожаваше баща си, искаше подобно на него да се посвети на медицината. Крис, както Ицето вече искаше да го наричат, се насочи към инженерство. Привличаше го телевизията, която най-после беше дошла в ЮАР – малко по-късно, но затова пък най-модерната в света. Записа се да следва кибернетика и далекосъобщителна техника.

  Семейството често ходеше на излети до Дракенсберг, Хартабиеспот дам, Каньона на „Кървавата река” – втория по големина в света. Там английските колонизатори, въпреки малобройната си армия, бяха унищожили хилядите, нападащи ги Зулу войни, избивайки толкова много от тях, че реката потекла червена от кръвта им. От там дошло и името на реката и каньона. Там се намират и известните в целия свят, оформени от природата три Рондавелс – скални формации.

  Веднъж, спирайки за почивка в Дракенсберг, им направи впечатление сребристия цвят на тревата. Докъдето им стигаше погледът, тревата беше „сребърна”. Ели се наведе, откъсна стрък и показа на баща си малкото цветенце. Това беше еделвайс. Една изумителна находка. Надали някъде другаде в света можеше да се срещнат еделвайси, покрили земята като трева, докъдето стигне погледът! В Европа еделвайсът бе под защита със закон.

  По време на излетите до Кругер – националния парк, където посетителите влизаха с колите си между живеещите на свобода диви животни, често колоната от коли се движеше бавно, защото няколко слона бяха заели пътя и никой не можеше да мине покрай тях. Интересни за всички бяха бабуните, които се бяха научили да се качват върху капаците на колите и пиеха от водата, която шофьорите пръскаха за тях през чистачките. Нищо неподозиращите пътници, понякога оставили част от прозорците отворени, бяха посрещнати от „приятелски” настроени щрауси, които светкавично промушваха главите си през прозореца и храната, която повечето хора имаха около себе си, изчезваше, благодарение на дългите им шии.
  На местата, оградени специално за посетителите, където можеше да се купят сувенири, кафе и безалкохолни напитки, се разхождаха огромни костенурки, на които деца, та дори и възрастни, се качваха за малка разходка.

  Веднъж шофьорът на кола, преминала с предните си гуми през „клон”, лежащ напряко на пътя, не почувствал задните гуми също да друснат. На пътя зад колата също не се виждал никакъв клон. Тогава, повдигайки внимателно предния капак на колата, човекът бил изненадан от огромен щестметров питон, настанил се удобно върху топлия двигател. Принудили го да напусне скривалището си, като го чукнали няколко пъти по главата с удължена стойка за фотоапарат. В това време от другите коли снимали интересното приключение. За щастие, когато човекът бил извън колата си, наоколо нямало лъвове.

  На връщане, след приятно прекараните сред природата почивни дни, Николови станаха свидетели на странен инцидент. Бяха в близост до Нелспруит, когато лекотоварен автомобил, движещ се непосредствено пред тях, изведнъж се отби от шосето и се загнезди в крайпътните храсти. Тервел спря колата и заедно с Крис отидоха да видят дали има пострадали. В кабината намериха само един възрастен човек, който беше в безсъзнание. Без да губи нито секунда, докторът му направи сърдечен масаж, изкуствено дишане и, когато пострадалият отвори очи и отпи няколко глътки вода, го отведоха в местната болница. Оказа се, че старият човек беше дехидратиран и загубил съзнание, вследствие на топлинен удар. Климатикът в камионетката му отказал да работи и, шофирайки в четиридесет и два градусовия пек, човекът беше припаднал. По някаква невероятна случайност Тервел беше там и спаси живота му.

  Ключа от колата на пациента и визитната си картичка доктор Николов даде на дежурния лекар. Бяха готови да си тръгнат, когато един санитар дотича с молба от възрастния пациент, да се върнат при него за пет минути. Завариха го, седнал в леглото, с венозна система в ръката му. Беше добил нормален цвят на лицето, което грейна в усмивка, щом ги видя да влизат.

  – Мили хора, докторе, вие ми спасихте живота днес. От все сърце ви благодаря. Не, не, че ме е страх да си отида от този свят, но не по такъв нелеп начин. Аз имам малка фермичка наблизо и бих се радвал да ми гостувате, ако имате възможност, разбира се. Наричат ме Ом Денис де Вилерс.

  Тери, Ади и децата също се представиха, размениха си адреси и се уговориха след две седмици да му гостуват в събота и неделя. Въпреки уговорката, доктор Николов още на другата сутрин се обади в болницата и провери какво е състоянието на пациента. Говори с дежурния лекар, който го осведоми, че той се възстановява добре и ще бъде изписан на следващия ден.

  В петък, преди да тръгнат, Ади се обади на Ом Денис да провери, дали е удобно да идват. Старият човек каза, че ги очаква.

  Фермичката се оказа с четиридесет и осем моргана* площ. Голяма сграда с “теч рууф”- импрегниран сламен покрив с около 40 см дебелина, който всъщност е изключително добра топлинна изолация. Имаше складови помещения, работилница, занемарен басейн, няколко трактора под навес. Имаше и подобни на казарма помещения за работниците. Вятърна помпа смучеше вода някъде от дълбините, пълнейки огромен контейнер, кацнал върху висока метална кула.

  Крис беше тръгнал с нежелание, но когато Ом му показа блиндираното подземно стрелбище и банковата каса, пълна с най-различни оръжия, реши, че престоят ще бъде интересен и за него.

  Докато обядваха, старият човек им разправи историята на живота си: семейството на баща му пристигнало в ЮАР, когато бил дете. Купили тази земя, разчистили я, построили къщата, започнали да отглеждат различни плодови дървета, от които сега само бананите са останали. Съпругата и двете му дъщери, връщайки се от църква, се ударили челно в камион, теглещ две ремаркета с добитък. Поради огромната си маса, камионът не бил в състояние да спре рязко и ги убил на място. След това Ом дълги години страдал, не могъл да започне отново. Но времето е безпощадно, лети, отминава като вода, течаща през пръстите, която не можеш да задържиш – и ето, вече е на преклонна възраст и сам.

  Двата дни минаха бързо. Обещаха да го посещават веднъж в месеца. Ели попита дали ще е възможно да ползва басейна. Ом обеща. И когато след месец дойдоха отново, басейнът ги посрещна с кристално чиста вода и грижливо подредена градина. Майка и дъщеря прекараха часове там, докато мъжете изпробваха умението си да поразяват мишени на стрелбището. Въпреки треперещите си ръце, когато държеше оръжието, Ом беше далеч по-добър от гостите. Но на излизане десетте стъпала нагоре го затрудниха много.

  Вечерта, насядали около масата, домакинът сякаш между другото им каза, че откакто се запознал с тях, имал една идея, която искал да сподели: фермата му струвала няколко милиона ранда. Ако се съгласят да го вземат да живее с тях, ще им остави всичко. И без това човек нищо не може да вземе със себе си. Естествено, би могъл да отиде и в старчески дом, ако семейството на доктора не го иска. Но за него е далеч по-добре да бъде сред млади хора, отколкото между старците в някой дом, където разговорите се водят единствено около болестите, с които те като че ли се хвалят.

  Ади и децата нямаха нищо против Ом да живее с тях. Уговориха с адвокат да оформят документите и на другата седмица Тери и Крис го доведоха в Йоханесбург. Настаниха го на долния етаж, откъдето щеше да му е по-лесно да излиза навън. Докараха и камионетката, с която той смяташе да се разхожда из града, но след като се изгуби два-три пъти и прекара доста време по задръстените от коли улици, решиха за по-сигурно да го возят, когато му е необходимо. Фермата дадоха под наем на семейство, пристигнало наскоро от Ангола, където се занимавали със същия бизнес. Скоро Ом свикна децата да го наричат „дядо” и беше много смешно да го слушат как разговаря с „внуците” на някаква смесица от английски и африкански, ръкомахайки оживено.

  Имението, непосредствено до тяхното, принадлежеше на семейство Джейкобсън – много заможни и уважавани във висшето общество евреи. Доктор Марсел – доктор по икономика, притежаваше огромно портфолио акции в златни и диамантени мини в ЮАР и Австралия. Това го бе поставило в борда на директорите на Англо-американската корпорация. Есмей Джейкобсън, с фигура на статуетка и до скоро прима балерина в балета към местната опера, имаше собствено балетно училище. Дъщеря им, Бренда Ли, единствената наследница на огромното им състояние, следваше Английска филология в Йоханесбургския университет.

  Марсел и Тери станаха доста добри приятели, тренираха заедно кунг фу. Марсел се возеше в „Ролс ройс“, Тери – в „Бентли“ и това често бе повод за приятелски закачки, кой има по-добра кола. Веднъж дори попитаха директора на Пътна помощ, с когото често играеха голф, да каже, според него коя от двете коли е по-добра. Отговорът му бе колкото странен, толкова и приятен:

  – Нямам представа, господа, досега от Пътна помощ никога не е поискана услуга за закъсала кола като вашите.

  Ади, която в България беше достигнала до кандидат майстор на спорта по земна гимнастика, също се сприятели с Есмей и често правеха заедно различни упражнения за поддържане на фигурата. Тайно двете майки се бяха разбрали, че ще се радват, ако един ден Крис и Бренда Ли направят семейство… хем богатството й няма да отиде в чужди ръце.

  Крис се дипломира и за няколко години се издигна, като стана един от директорите в Южноафриканската национална телевизия.

  За изключителни заслуги като ръководител на Катедрата по пластична хирургия и многобройните си международни публикации, Тери бе удостоен със звание „професор”.

  Хотелът, под вещото ръководство на Ади, също се разрасна и скоро към него прибавиха още един, с казино в Сън Сити.

  Ом Дени де Вилерс живя дълго като част от семейство Николови, които го обградиха с внимание и любов. По негово желание, след смъртта му прахът му бе разпръснат във фермата му край Нелспруит.

  Ели се дипломира като лекар и се зае да специализира акушерство. Бяха неразделни с Брендето, която също завърши бакалавърска степен и започна да преподава английски на новопристигащи емигранти.
  Марсел често водеше семействата със самолета си до Дърбан, където имаше закотвена огромна яхта. Излизаха в океана на риболов, любуваха се на китовете или се гмуркаха с акваланги до рифовете.

  Тери също искаше да купи самолет, но с Марсел решиха, че ще бъде по-удобно да си вземе хеликоптер, с който да могат да посещават и трудни за кацане места. Записаха Крис в летателен курс и не след дълго имаха хеликоптер и пилот. За разлика от баща си, който обичаше луксозните автомобили, Крис си купи боен американски „Хамър“, оборудван с всевъзможни оръжия, радиостанции и приспособления за нощно виждане. Започна да води сестра си и Бренда на излети до Дракенсберг, където „Хамър“-ът му беше у дома си. Друг път отиваха до яхтата за два-три дни и се прибираха, загорели от слънцето.

  Родителите им се радваха на тази дружба и с удоволствие се съгласяваха да ги пускат сами.

  Англо–американската корпорация направи предложение на Тери – да им разреши да сондират във фермата край Нелспруит, тъй като имали потвърждение, че на няколкостотин метра дълбочина има огромен златен залеж. Предложението всъщност даваше 7% от добитото злато да бъде за собственика на земята. След приключване на дейността си, Aнгло-американската корпорация се задължаваше да възстанови фермата в сегашния й вид. Тери се съгласи и след година започна да получава по десет милиона ранда на месец.

  – Ако печелиш така, след пет-шест години ще започнеш да ме настигаш, професоре – шегата на Марсел беше чиста истина.

  На Ади и Тери им правеше впечатление, че синът им никога не искаше пари от тях, но в същото време разполагаше с доста големи суми, които според Ади далеч надхвърляха инженерската му заплата. Опитаха се да го заговорят на тази тема, но не получиха задоволителен отговор. Той дори се засегна от любопитството им и предложи да им плаща наем или да се изнесе на квартира, ако толкова им пречи. Естествено, те не искаха наем, единствено грижата им за него ги беше накарала да питат.

  Всъшност, без никой да подозира, Крис беше създал канал за доставка и разпространение на наркотици. Той самият не ги ползваше, но като електронен специалист можа да изработи управляеми от разстояние уреди, с които неговите снабдители му доставяха „стоката”. От търговски кораби, прекосяващи водите на ЮАР, се пускаше малък контейнер, който, потъвайки на няколк стотин метра дълбочина посредством сателитна навигация, известяше за местонахождението си. Необезпокояван от никого, Крис излизаше в морето на риба и „викаше” контейнера, който се издигаше до повърхността и посредством магнити се закотвяше под яхтата му. Така той, без да бъде възпрепятстван от никого, си прибираше „стоката”. След това контейнерът потъваше отново, докато го прибереше следващият доставчик. В началото Крис искаше контейнерите да стоят на около сто метра дълбочина, но тъй като имаше известна опастност леководолази или рибарски мрежи да приберат „стоката”, реши контейнерите да лежат, замаскирани като скала на дъното, но всеки път на различно място и дълбочина.

  Още от студентските си години Крис беше създал мрежа от проверени хора, на които имаше безусловно доверие, но никога не ги срещаше лично. Всеки един от хората му беше проверяван многократно, преди да му бъде гласувано дори най-малко доверие. Ако някой допусне грешка, чрез която властите биха могли евентуално да се доберат до неговата организация, то този човек изчезваше.

  Доставките пристигаха веднъж, понякога и два пъти в месеца, всяка от триста до петстотин килограма чист хероин, за което получаваше милиони. За шест или седем години, откакто започна да се занимава с този „бизнес”, натрупа огромно богатство. Малко хора можеха да се похвалят с повече пари от него. Всъщност, парите му бяха в диаманти – много по-лесно преносими и с далеч по-малък обем. След това диамантите, посредством различни банкови машинации, се депозираха в швейцарски и американски банки.

  Един ден Ели доведе в къщи млад човек, с когото случайно се запознала в една от книжарниците на Хилброу. Беше висок, строен, с гъста, черна коса до раменете и сини очи. Същински магнит за младите представители на нежния пол.

  Представи се за строителен инженер, роден в България, но прародителите му били руски благородници, избягали по време на революцията през октомври 1917 година. Не искаше да се хвали с произхода си, но все пак при една от следващите си визити показа сребърна чаша с княжески монограм, която принадлежала на рода му повече от двеста години. Ели никога до сега не беше се увличала сериозно и с тази толкова бързо разцъфнала връзка предизвика безпокойството на родителите си.

  Тогава Марсел, който между другото притежаваше и няколко бижутерийни магазина, след като разгледа сребърната чаша, се престори на възхитен. Но вечерта на четири очи каза на Тери, че това е съвсем наскоро изработен сребърен фалшификат с изкуствени рубини, смарагди и няколко евтини речни перли. Той много добре познаваше старите руски майстори, чиято изработка винаги бе служила за пример в бижутерийната индустрия. На другия ден им даде и адреса на човека, който беше изработил чашата – посредствен златар от близкото до Йоханесбург градче, Крюгерсдорп.

  Тери се обади в България и нае частен детектив с молба да провери, кой всъщност е този човек. След няколко дни дойде и отговорът – „инженерът” беше завършил строителен техникум, лежал в Сливенския затвор две години за измама. Там научил за семейство Николови, споменато в предаване по телевизията относно изключително успели сънародници извън Родината. Обект на вниманието му станала младата госпожица Николова, която обиграният нехранимайко бил сигурен, че ще съумее да прелъсти. С фалшив паспорт и ново име пристигнал в ЮАР. Детективът, заедно с доклада си, изпрати и няколко снимки. Марсел и Тери решиха да изобличат публично малкия мошеник по време на едно от пиршествата, каквито те правеха веднъж в месеца. Между гостите имаше и роднини на Есмей, работещи във високите ешелони на Външно министерство, отговорни за имиграцията на ЮАР.

  „Инженерът”, решил, че моментът е много благоприятен да вдигне тост с „графската” си чаша, замръзна от изненада, когато един от гостите, седял досега с гръб към него, се оказа златарят от Кругерсдорп. След това Тери прочете вече официално преведените документи от България, към които роднините на Есмей проявиха огромно любопитство, завършило със слагане на белезници на кандидат-младоженеца. След което една камионетка на полицията без много шум го отведе. Ели през цялото време, докато траеше това малко представление, стоеше като ударена от гръм и можа само да каже:

  – Боже, каква глупачка съм била!

  На Данчо – „инженера” дадоха шест месеца условна присъда за влизане в ЮАР с фалшиви документи и го върнаха по етапен ред в България. Там го пуснали на свобода, защото не било възможно да съдят човек втори път за едно и също престъпление. С истинското си име заминал за Англия, където го чули да се заканва на професор Николов от ЮАР. За нещастие, тези закани стигнаха до ушите на Крис, който нареди на негови хора да приключат със случая. Не след дълго намериха въпросния човек починал, вследствие автомобилна катастрофа в нетрезво състояние.

  Един ден Уилиам, шофьорът на Тери, доста загрижено му каза, че някаква жена се опитвала да се сближи със съпругата му. Уж случайно се срещала с нея, когато пазарувала, заговорила я. Нейната „госпожа” имала дъщеря, която била ухажвана от Крис, но майката се съмнявала в намеренията му и търсела начини да се осведоми за него, като за услугите била готова да я награди добре. Филис, която с годините беше станала част от семейството на доктора, отговорила, че Крис е израсъл в ръцете й и в никакъв случай няма да го шпионира. Тогава онази я заплашила, че ако не се съгласи да помага на нейната „госпожа”, неприятни неща може да се случат на близките й в Совето. Това беше накарало Уилиам да разкаже на боса си за случилото се.

  Крис нареди на негови хора незабелязано да следят Филис и не след дълго разбра коя е въпросната жена. Естествено, тя нямаше никаква „госпожа”, пазеща дъщеря си, но бе пратена от хора, които се стремяха да научат, колкото се може повече в помощ на тези новопоявили се конкуренти. Те членуваха в един мотоциклетен клуб, който, освен с наркотици, се занимаваше и с проституция, банкови обири и кокошкарски въоръжени набези на бензиностанции и барове. Оказа се, че те си доставят „стоката” от Иран и Китай, и нямат нищо общо с неговите хора от Южна Америка. В сравнение с него, те внасяха нищожни количества „стока”, ползвайки „мулета” през границата, които често биваха залавяни. Всъщност, това бе подбудило интереса им към неговата организация, която бяха поискали да копират.

  Чрез подставени лица Крис се свърза с друг мотоциклетен клуб, който, получавайки една голяма сума, започна война за надмощие с наричаните от него ирано-китайци. Двете мотоциклетни банди се изтрепваха и това беше един много удобен параван за хората на Крис, които, от своя страна, съвсем невидими, ликвидираха новаците, без да привличат вниманието към себе си. Естествено, ако случайно се образуваха „допирни точки” с властите, там той имаше хора, на които можеше да разчита в трудни моменти. Беше послушал съвета на майка си и се сгоди за дъщерята на съседите – Бренда Ли. Семействата решиха сватбата да бъде след шест месеца.

  Каква бе изненадата му, когато Тери и Марсел го извикаха на един сериозен мъжки разговор. Оказа се, че те вече знаят много добре за „търговията” му и дори се отнесоха с уважение към организацията, която беше създал, и богатството, възлизащо на няколко милиарда. Но според тях сега е настъпил моментът, в който трябва да престане с триковете и да легализира търговските си интереси, за което те са готови да му помогнат. На възражението му, че ще загуби много пари, ако се откаже, Марсел го успокои – ще му помогне да го продаде на хора, които, без да го познават лично, ще му плащат 5% в швейцарска банка и няма да се налага да върши нищо нелегално в бъдеще.

  Крис знаеше колко е опасна търговията с наркотици и с каква лекота можеше да бъде ликвидиран, затова се съгласи да послуша баща си и бъдещия тъст. След няколко месеца направиха „скромна” сватба, на която присъстваха лични приятели и роднини на двете семейства, гости от България, Израел, Канада, Австрия, Швейцария. Младоженците заминаха за Лондон, откъдето започна сватбеното им пътешествие.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––-

  * Морган – южноафриканска и немска мярка за площ. Един морган е равен на 0.6177 акра. Един акър е равен на 4.046 декара. 48 моргана са равни на 29.6526 акра.

  Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• Мирослав

  Разказ от Златимир Коларов

  

  В началото на дейността си членовете на комисията по изписване на скъпоструващи лекарства, в която бях десет и повече години, преглеждахме едновременно деца и възрастни, болни от артрит. На едно от първите й заседания бащата го въведе – ниско, слабо дете, с изкривени от артрита ръце и подути колене, високо не повече от метър.

  – На колко си години, моето момче? – попитах.

  – На деветнайсет – отговори то.

  С усилие прикрих изненадата си – синът ми, тогава на десет години, беше по-висок от него.

  – От кортизона е, докторе – отгатна учудването ми бащата.

  Разбира се знаех, че кортизонът, приложен в най-млада възраст, забавя растежа на децата, но за първи път се сблъсквах с толкова фрапантен случай – все пак съм интернист, който лекува възрастни, а не деца.

  Бащата го вдигна на ръце, сложи го на кушетката и му помогна да се съблече. С педиатъра го прегледахме, изписахме нужното лекарство и двамата излязоха от кабинета. Бащата го водеше за ръката като дете.

  Така се запознах с Мирослав.

  След това го преглеждах още много пъти. Артритът се обостряше и затихваше. Появяваха се усложнения от болестта и лечението, овладявахме ги с моите колеги. За седем-осем години Мирослав не порасна и сантиметър. Остана си нисичкото дете на около пет-шест години, с буден поглед, немутирал детски глас и тънки, изкривени пръсти, непроменен от времето, когато го прегледах за първи път. Винаги спретнат, винаги добре облечен – с дънки, яке и маратонки, винаги усмихнат, с уморената усмивка на страдалците.

  Всеки път на преглед го водеше бащата – среден на ръст, изпит мъж на около петдесет. Със сини очи, скулесто лице и прошарени коси. И той спретнато облечен като сина си – с дънки, яке и маратонки. Сдържан, мълчалив, готов всеки момент да помогне на сина си да се качи на стола или на болничната кушетка. И после да го свали и да го изведе от стаята за ръка, като внимава залетелите се по коридора да не видят сина му и да го блъснат. Попитах го какво работи. Каза, че е домашен асистент на сина си. За тази дейност получаваше сто и няколко лева, след това увеличиха социалните помощи и, може би, заплатата му стигна двеста лева. Със социалната пенсия на сина приходите им стигаха до триста и няколко лева. За цял месец, за двама души, от които единият се нуждае от лекарства, нестандартна помощ, грижи… Недоумявах как се справя.

  – Справям се, докторе – лаконично отговори той. Повече и не питах – явно не искаше да обсъжда темата. В поведението му почувствах гордостта на мъж, който не иска да обсъжда живота си, за да не натоварва другите със своите проблеми. Но не и на примирен със съдбата си човек.

  За времето, през което лекувах Мирослав, нито веднъж не видях майката. Това ме озадачи и попитах доцент Михайлова, която го лекуваше от едногодишната му възраст, защо майката не идва. Тя ми каза, че майката напуснала семейството неизвестно защо, другите им две деца били по-големи от Мирослав, работели някъде из София, живеели отделно и сега бащата живеел с Мирослав във фургон. Зиме, лете – там, в жега, в пек и мраз, във виелици и летни бури – пак там – във фургона, някъде в покрайнините на града. Майката не се интересувала от най-малкия си син, не плащала издръжка. Бащата отгледал сина си от най-ранна възраст – във фургона, без да търси от жена си полагащите му се пари. Бях удивен – през целия си професионален живот не съм срещал подобно нещо. Всъщност – още един път. Може би ще разкажа и за Зевса – моят съученик от гимназията и за тримата му сина?…

  В продължение на няколко години доцент Михайлова писала писма до всички възможни социални инстанции и институции за лошите условия, в които расте дететоq и за ниските приходи на сина и на бащата. Накрая от Столична община им отпуснали гарсониера някъде в крайните квартали. Мирослав и баща му изоставили фургона и заживели като нормални хора – с триста и няколко лева на месец… Това станало някъде около деветнайсетата година на Мирослав – времето, когато го срещнах за първи път.

  След няколко години артритът позатихна, междувременно Мирослав завърши гимназия, кандидатства и го приеха студент в Икономическия институт. Всеки ден бащата го водеше за ръка до института и го връщаше след лекциите. Колкото и банално за звучи – той нямаше личен живот, беше се посветил на сина си, всяка минута, всеки ден, двайсет и няколко години. Целият му ден минаваше в грижи за Мирослав – от събуждането сутрин, обличането и закуската до слагането в леглото вечер и изгасяне на лампата в стаята. Пране, чистене, пазаруване, готвене – всичко той.

  Срещнах ги преди седмица във фоайето на клиниката – бащата водеше сина си да мине на поредната комисия за скъпоструващите лекарства. Мирослав чакаше реда си, прилепен до стената – беше му станал рефлекс да се пази от забързаните високи хора, които не гледат в краката си като вървят. Пак спретнат, пак добре облечен – в дънки, яке и маратонки, пак усмихнат.

  – Как си, Мирославе? – подадох му ръка и се приведох, за да стисна леко неговата.

  – Добре съм – показа ми той тънките си, изкривени пръсти.

  – Завърши ли? – попитах аз.

  – Да – в един глас отговориха той и баща му.

  Бащата се усмихна със сдържаната усмивка на отруден, но щастлив човек.

  – Бакалавър? – продължих да питам.

  – Защитих магистърска степен – гордо ме погледна в очите Мирослав.

  Бащата отново се усмихна – със същата усмивка.

  – Честито! Супер! Каква специалност?

  – Мениджмънт и бизнес отношения – отговори той.

  – Жив и здрав да си! И баща ти… – допълних и излязох бързо, за да не види, че очите ми се навлажниха. Не можех да определя какво изпитвах – състрадание, преклонение или катарзис. И трите, всъщност…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Съвремие

  

  Дядо Петър е мой съсед, старец на преклонна възраст, земляк, а земляк значи сродна душа, близка, колкото бащината. С него сме от един край, но и двамата съдбата ни е довлякла до града по една или друга причина – него преди повече от 40 години, а мен – преди 16 години, ако не броя ученическите.

  Спомням си го през първите години, когато заживях в града. Жилав и работлив човек. Не ползваше никога обществен транспорт в града. Вървеше пеш и мъкнеше торбите, пълни със зимнина или друга селска продукция, която сам беше произвел – лук, картофи, краставици, домат и всякакъв друг зеленчук. Тялото му беше в града, а душата – все още на село – там, пуснала дълбоко корени в богатата добруджанска земя; в шума на листака; в зрънцето грозд, натежало от сок и зрялост; в утринната роса – чиста като сълза на самодива, в която се оглеждат и играят утринните слънчеви лъчи…

  Вече уморен от годините и едва носещ товара на времето, дядо Петър често прекарва дните си на пейката пред блока и разказва спомени – картини, изпълнени с живот, а очите му заблестяват от умиление…

  Спомени за отминалото време, за хора – истински и непорочни, трудолюбиви и благи, различни от днешните:

  – Ний с баба ти Риста (Христа), Бог да я прости, нивга не сме се карали. Га ме видеше ядосан, мълчеше, докат’ ми мине. Сетне си рекваше туй, що й е на сърце, ама сетне… Знайше тя кога и как да чака… – разказваше той за живота си с вече покойната му съпруга и очите му се изпълваха с влага… – А сегашните, виж ги… Не могат да търпят и туй то… Не можеш разбра кой е мъжът и кой жената в къщата. Лошав свят стана. Мислете му вий, младите, че тя мойта вече е ясна, дет’се вика „над гроб съм вече“ – продължаваше да говори той.

  Друг път ще рече:

  – Ти знайш ли я Гана Тотюф’та (Тотювата)?

  – Знам я, дядо Петре, та какво за нея?

  – Нищо де. Едно време, когат’ работехме у Текейсето (ТКЗС–то) голям народ бяхме. И все задружен. А сега – един такъв чужд, студен… Всеки гледа да се качи на гърба на другия и да стигне нейде, ей тъй на, без да стъпва на земята. Едни хармани правехме тогава – слънцето жули, потта тече, не спира, ама и ние не спираме. Работим. Млади бяхме и не ни тежеше. Та тая Гана Тотюф’та, заедно с баба ти Риста бяха големи дружки и работеха наедно, другарки бяха…. – продължава да дълбае дядо Петър дълбоко в недрата на душата си; гребе спомените с пълни шепи и ги живее отново, днес и сега, раздава ги…

  Сещам се за онази българска приказка „Тримата братя и златната ябълка“, в която два овена – черен и бял, олицетворяват доброто и злото, миналото и бъдещето, за съвета, който получава младият момък: „Паднеш ли върху белия, той ще те изнесе на белия свят. Паднеш ли върху черния, той ще те отнесе на долната земя“. Мисля си: То бели овни не останаха вече, а черните завзеха земята и я направиха черна… Всички сме го яхнали тоя, черния, а от белия няма и помен, та скоро няма да се издигнем на белия свят. Изгуби се човешкото, отрони се като есенен лист и полегна по земята – гниещ и вонящ.

  Един ден, както обикновено, дядо Петър седеше на любимата пейка пред входа, подпрян на бастуна си, умислен и тъжен… Гледаше някак в нищото…

  На предния джоб на ризата му висеше черна лентичка, от ония, които се слагат, когато изпращат някого при приключване на земния му път.

  – Дядо Петре, моите съболезнования! Кой почина? – някак несигурно подех разговора ни.

  – Брат ми. Този, дето живееше в Тервел. Ходих… То иначе ние, хората, не се сещаме да се видим по живо. Вече се събираме само за умряло. Не бях ходил отдавна на тамошните гробища. – заразказва той, без да чака други мои въпроси. Бяха излишни. – Беше болен… На възраст, ама на… брат ми е, свиден ми е… една кръв сме, а тя вода не става… Отиде си, изпратих го при баба ти Риста… Тя мен не ме прибира, ама ще дойде и моят ред, ще ме прибере тя… – навежда глава и гледа в земята… Мълчи… а в мълчанието му – събрани толкова много думи, тежки като кръста Исусов, като празнотата в сърцето – бездънна и дълбока…

  Иска ми се да му кажа нещо за утеха, ама какво? Нищо не ражда пустият му мозък! Зацикли…

  – Спомням си, този малкият Тервел (родният ни град), едно време беше околийски център – продължава пак. – С каруците сме ходили на панаира на 9-ти и 10-ти септември. Народ… народ… игла да хвърлиш, няма де да падне. Обличаме си най-хубавите премени, ще сложим малко слама отзад у каруцата – хем да е меко за сядане, хем и храна за коня, че и той душа носи, и тръгваме по ранни зори… Големи събори ставаха тогава, да знайш… Цялата рода се събираше. Опънем чергите и месалите на поляна, наизкараме всеки кой какво е донесъл – сиренце, доматец, люти чушлета, печено пиленце… бе каквото се сетиш. Баба ти Риста ставаше отрано и месеше хляб. Печеше го у пещта. Хубав хляб беше – бял кат’ памук и мек, та чак пръстите ти се забиваха и си правеха място в него. Сетне започнаха да ни водят с рейсовете от Текейсето. Много народ имаше тогава. А сега… опустял градът, народът го няма. Младите, ако са живи, са у чужбина, а старите – са на оня свят, га че ли този им е станал тесен… Много народ на тези гробища, бе… Много… Объркаха го тоя народ, прокудиха го или го умориха…

  Толкова малък град, а толкова много умрели… – нареждаше дядо Петър и очите му гледаха в линията на хоризонта, търсейки отговор там…

  След това сведе поглед, загледа гумения накрайник на бастуна си и започна да почуква леко с него… сякаш отмерваше времето, което никога нямаше да се върне…

   

  Вежлиджан Ахмедова

  Добрич, 7.08.2019 г.

• Хорото

  Разказ от Георги Гълъбов

  

  Горяха къщите на Долната махала, чуваха се изстрели, но след пладне всичко затихна. В селото настъпи суматоха, хората се събираха на малки групи, шептяха изплашени. Никой не знаеше причината, поради която днес се бе изсипал турският гняв. Едва късно след полунощ по пътчето се чу шум от идваща каруца и подобен на далечна гръмотевица лай. Само едно куче можеше да лае така – това на Джукела, овчаря на Долната, а то не се отделяше никога от стопанина си. Някои от по-нетърпеливите, събрани на мегдана, се затичаха да посрещнат идващите.

  В бледата светлина на фенерите бавно се появи впрягът на Джукела и, сгушено до него, петгодишното му внуче Ясен. И двамата бяха много мръсни и почернели от сажди. По посърналото личице на детето имаше бразди от засъхнали сълзи.

  Докато воловете пиеха жадно вода, Джукела разправи какво се бе случило. Бил до пазара да продава общото масло и сирене, когато две турчета заварили момиче да пере само на реката. Насилили я, след това я удавили и побегнали. Някой ги видял и вдигнал тревога. Баща й Гатьо, заедно с двамата й братя, ги застигнали и посекли със секирите. Телата им покрили с клонаци в едно дере. Дошли турци с кучета, намерили труповете, подпалили махалата и избили всички. Ясен се скрил в бунара, откъдето го извадил дядо му. Впрочем, за детето му казал един от турците, когато се разминали по пътя. Явно не всички бяха клали.

  Новината за толкова невинни жертви – близки, роднини и приятели, накара жените да писнат, пък и много от мъжете не скриваха сълзите си. Скупчиха се около Джукела и детето, всеки искаше да ги докосне, да вземе малко от мъката им.

  Ангел Ковача пред всички се закле да се грижи за детето като за свое и ги отведе у дома си. Никой не затвори очи тази нощ.

  Щом изкъпа детето, Джукела хвана баира. Отиде да премести овцете в по-близък егрек. Ясен, победен от умората, заспа едва призори, когато жената на Ангел го прегърна и му зашепна нежно, както бе приспивала децата си.

  Около пладне го събуди приглушен детски смях и гъдел по носа. До постелята му бе застанало мъничко момиченце, което го гъделичкаше с една тревичка. Щом срещна погледа му, тя прихна неудържимо, остави една малка плетена кукла до главата му и побягна навън. Чу я как разправя на някого за случилото се, задавяйки се от смях. В одаята нахълтаха братята й, ухилени и със същите палави пламъчета в очите, заприказваха един през друг, от което той само разбра, че се радват да имат нов “брат“. На трикракото столче в ъгъла оставиха грижливо сгънати дрехи, с които майка им бе поръчала да се облече. Имаше и чифт чортови опинци, за каквито си бе мечтал, откакто се помнеше.

  Облече се набързо и излезе на двора, където цялото семейство на Ангел го чакаше. Настаниха го да седне на софрата до един огромен мъж, към когото се отнасяха с голяма почит. Когато заговореше, всички млъкваха и го изслушваха внимателно. Наричаха го “Даскала”. Разбра, че Ангел ще го учи на занаят, а Даскала на четмо и писмо, заедно с Калоян и Иван – новите му братя.

  Тъгата по близките, които бе изгубил, го караше да се чувства като в някакъв лош сън, от който искаше да се събуди, да се озове отново вкъщи. Вечер си лягаше с надеждата да го събуди нежният глас на майка му, да чуе познатите шумове на родния дом. Но някак си с времето споменът помътня, залисан в ковачницата и учението.

  Отначало му беше трудно, защото Калоян и Иван знаеха доста добре ковашката работа, но те му помагаха да научи всичко, което баща им беше позволил да правят. Стана му интересно да учи този занаят и да се надпреварва с братята си, кой по-добре ще може да се справи с работата. Същата надпревара беше и, когато ходеха при Даскала, всеки искаше да бъде по-прилежен, да получи похвалата му. А той, освен на четмо и писмо, често ги водеше и на преходи в планината, където ги учеше да се борят, да стрелят с пушка или лък. Понякога дори оставаха да преспят в гората, завити в ямурлуците си. Тогава Даскала им показваше различни съзвездия, по които не след дълго и те можеха да се ориентират. А на сутринта Джукела винаги се появяваше отнякъде с прясно издоено овче мляко, сирене и погача.

  Времето летеше бързо и неусетно, залисани в учение и игри, и Ясен, най-малкият на години от тримата, скоро се извиси над братята си, та дори и над Даскала, който обикновено стърчеше с цяла глава над всички. Годините, прекарани в ковачницата, и борбите го бяха направили необикновено силен, и от време на време слисваше селяните, смачквайки една, а понякога и две конски подкови с десницата си.

  Веднъж се случи нещо, което накара очевидците да онемеят от почуда. Съби Хитреца, както винаги, беше повел воловете си към кладенчето на баира над селото, вместо да чака ред на голямата чешма на мегдана. Единият от воловете му затъна със задния си крак в някакво коренище и Хитреца започна да го налага с остена, опитвайки се да го извади. Животното изплашено мучеше, но не можа да се измъкне. Това още повече вбеси Хитреца и псувните му ехтяха надалеч.

  – Не бий животното бе, Хитрец – подвикваха насъбралите се от виковете му хора. – И то душа носи… грехота е!

  – Ще го убия, пущината – крещеше онзи, удряйки вола още по-ожесточено.

  – Спри се, бре! – чу се басов глас. И тежката ръка на Ясен ковача стисна рамото му. Онзи замръзна, срещайки ледения поглед на осемнадесетгодишния великан.

  Ясен приклекна до вола, пъхна глава под корема му и го вдигна от земята на раменете си, като да беше агне. Пристъпи така няколко крачки и го остави на земята пред смаяния Хитрец.

  – Ей така се вади вол от коренище! – този път в басовия глас се долови и весела нотка.

  Насъбралите се хора го гледаха с възторг, смаяни от току-що видяното “чудо”! При подобни случаи обикновено поне четири човека подлагаха пръти под добичето и го повдигаха. Скоро цялото село знаеше за случилото се. Гордееха се с него, ергените се стремяха да му бъдат приятели, а момите се надпреварваха коя да се хване до него на хорото, да поиска “помощ” на някоя седянка. Скришом се надяваха да им напие от менците на връщане от чешмата! Някои от по-смелите “случайно” си изпускаха китката в краката му, надявайки се да се закичи с нея.

  Калоян и Иван, които вече си имаха изгори, често го поднасяха задето си няма избраница, а той се червеше, защото сърцето му бе отдавна пленено от Иглика, сестричето им, което го беше закачало още през първия ден в дома им. Черните й детски очички сега го изгаряха като въглени от огнището в ковачницата. Често я следеше с поглед, когато пристъпяше грациозно с кобилица на рамо. С болка очакваше някой ерген да й напие от менците или да посегне за китката, която небрежно бе затъкнала под забрадката си. Защото малкото палаво момиченце се бе превърнало в едно прелестно създание, което изцяло бе пленило съзнанието му. Тя винаги беше в мислите му, в сънищата му, в мечтите му! Живееха под един покрив, хранеха се на една софра, а изгаряше по нея, опитвайки се да бъде привидно безразличен. Надяваше се никой да не разбере тайната му, но за жалост бе единственият, който вярваше това. Всички в селото виждаха любовта му към Иглика, а и тя самата не беше никак равнодушна към него, и примираше при мисълта, да не би някоя друга мома да плени сърцето му.

  Ангел Ковача и Дешка, жена му, много се радваха на тази любов, заедно с Джукела крояха планове как да устроят младите, когато се задомят. Решиха да купят два съседски имота и на тяхно място да вдигнат къщи за момчетата. Сватбата на Иглика и Ясен мислеха да стане на Гергьовден, по време на събора.

  Предизвестиха и местния бей, който, получавайки десятъка си навреме, беше доволен от раята и не им създаваше излишни неприятности. Клането преди тринадесет години в Долната махала бе станало без неговото знание, но се чувстваше отговорен за него. Грижата му не беше толкова за избитите хора, колкото за собствената му репутация пред валията. За събора всяка година му изпращаха две дузини конни заптиета, които той държеше в конака си “за всеки случай”.

  И този път заптиетата пристигнаха няколко дена преди събора, но с тях дойде и Баязид – много добър пехливан и галеник на валията. Сърцето на бея се сви, когато го видя как разглежда с бинокъл момите, скупчени с менците си около чешмата на мегдана. Нищо хубаво не очакваше да излезе от това, защото онзи бе известен с похожденията си сред гяурските жени.

  – Машалла, машалла! – гласът на Баязид се бе превърнал в шепот. – Ама ти тук си имал едно малко съкровище, Мурат бей, пък да не кажеш! Ей онова сърне с червените чорапи!

  – Какво да ти кажа, Баязид, синко, това са гяурски моми, друга вяра са, друг народ, друг живот имат. Стой далеч от тях – отговори Мурад бей, предчувствайки надвиснала над главата му опасност. Защото, ако онзи посегне на някоя мома, беше повече от сигурно, че българите ще отмъщават. Щеше да се пролее кръв, а от това само неговото благополучие можеше да пострада. А нещата тъкмо се бяха закрепили напоследък. Откъде се взе точно сега този безделник!

  – Ще видим, ще видим! – Очите на Баязид светнаха хитро. – Тази сами ще ми я дадат!

  След като поразпита ратаите за “тази”, Мурат бей разбра, че става дума за щерката на Ангел Ковача, Иглика. Облаците взеха да се сгъстяват!

  Съборът започваше в деня, предхождащ Гергьовден, като на празника беят награждаваше победителя – пехливанин и завършваше с голямо хоро на мегдана.

  За празника идваха от близките села и легеруваха на поляната накрай село, правейки един, а понякога и двоен кръг с каруците. В този кръг се бореха пехливаните. Добитъка пояха направо от реката, но момите не пропускаха възможността да налеят от чешмата на мегдана и се скупчваха там привечер с менците, всяка нагиздена с най-хубавата носия, която имаше у дома си. Там, на малки групи, се събираха и момците, люпейки слънчогледово семе, оглеждайки момите, като всеки се стремеше да каже нещо “забележително”, да напие от менците на избраницата си, с надеждата да получи китка. Всеки беше забелязал Иглика, която се открояваше сред другите моми с изключителната си хубост, но щом научеха на кого е дала сърцето си, гледаха да стоят настрана, да не би да развалят дружбата си с Ясен.

  Баязид бе спасил валията в една кървава битка със сарацините и оттогава се ползваше с неговото благоволение. На палавите му “приключения” с гяурските жени, за които му докладваха често, валията само свиваше рамене:

  – Нека им подобри породата… лошо няма!

  Баязид беше чувал на няколко пъти за изключително красиво гяурско момиче в това село и нарочно бе дошъл, използвайки събора и борбите за прикритие. Иначе гяурите криеха момите си и ставаше все по-трудно да си намира жени за удоволствия. Но тази, която видя през бинокъла си, надмина очакванията му. Повика две заптиета, яхнаха конете и се отправиха към мегдана.

  Иглика и три съседски момичета, тъкмо напълнили менците, внимателно, с малки крачки, без да разсипват вода, вървяха към къщи.

  Тук ги застигна Баязид и застана с коня си пред Иглика. Тя разтревожено повдигна очи от земята и замря от страх, срещайки острия поглед на турчина. Онзи с жест й нареди да остави менците на земята, поглъщайки всяко нейно движение с похотлив поглед. Извади една сребърна чашка от пояса си и отново с жест я накара да му даде да пие. След това от менците пи вода и коня му. Без да кажат нито дума, Баязид и заптиетата се отдалечиха бавно, яздейки по посока на конака. Иглика и дружките й стояха, замръзнали в очакване турчинът да се върне за чашката си. На мегдана се бе възцарила гробна тишина и само шумът от шуртящата в пълните менци вода я нарушаваше. След като турчинът не се върна, Иглика разля водата, грабна менците, кобилицата и побягна към къщи. Не след дълго там се събраха мъжете. Случилото се разтревожи всички, защото знаеха репутацията на Баязид. Решиха Джукела да отнесе чашката на Мурат бей, защото се познаваха от годините на тяхната младост и той беше човекът, от когото беят приемаше десятъка си, без съмнение за хитруване.

  Ясен се метна на един кон и отиде да доведе дядо си.

  След около час пред портата на Ангел Ковача се чу тропот от копита и някой зачука припряно. Зарадвани от бързата поява на Джукела, отвориха портата, но за тяхна изненада там стояха шест от заптиета на Баязид, които поискаха Иглика да отиде в конака, защото била “откраднала” някаква сребърна чаша. Абсурдността на обвинението беше шокираща за всички. Пред вече разтрепераното момиче се изправиха Калоян, Иван, баща й Ангел и Даскала. Заптиетата, изненадани от липсата на страх в очите на тези мъже, понечиха да изтеглят ятаганите, но в този момент зад тях се появиха Джукела и Ясен, заедно с няколко приятели овчари, дошли да помагат. Всеки носеше кривак, а заптиетата знаеха колко опасно оръжие бяха тези сопи в опитни ръце. Затова се съгласиха да не връзват момичето, а тя да дойде с тях до конака, придружена от близките си.

  На мегдана се бяха събрали много хора, научили за случилото се, които тръгнаха след тях. Когато стигнаха конака, тълпата наброяваше повече от сто души.

  – Защо ти трябваше да правиш това Баязид, синко? Посягаш на дъщерята на най-видния в селото ми гяур. – Мурад бей едва сдържаше неприязънта си.

  – Ще ги избия, ще ги избия! Аз имам две дузини аскери тук… Онези са само рая!

  – За тебе, Баязид, синко, те може да са само рая, но това за мен са тези, които ми работят нивите, пасат добитъка и плащат десятъка. Това са мирни хора и не искам да стреляш по тях, чу ли! – с тези думи Мурат бей слезе от чардака и се приближи до селяните, които стояха с калпаци в ръце. Единствен Джукела пристъпи крачка напред, подавайки сребърната чашка на бея.

  – Мурат бей, момичето не е откраднало….

  – Знам, Джукел, станала е грешка. Вървете си по живо, по здраво! Готови ли сте за събора утре?

  – Благодарим ти, Мурат бей! Готови сме, както винаги! – По напрегнатото лице н Джукела се разля благодушна усмивка – лошото се бе разминало.

  Хората си тръгнаха, налагайки калпаците, едва когато излязоха извън конака. Всички бяха доволни от развръзката… можеше и кръв да се пролее, ако не беше се намесил беят!

  През цялото време, докато Мурат бей се беше разправял със селяните, Баязид остана неподвижен на чардака, вперил острия си поглед в Иглика – сега изплашена и пребледняла, но още по-красива. Желанието му да я притежава започна да замъглява съзнанието му.

  Дори му се стори странно как една гяурка може да го завладее толкова силно. Прибра се в собата си и повика най-доверения измежду заптиетата. Нареди му да уреди среща надолу край реката с някой местен човек, от когото искаше да научи подробности за тази гяурка. Едва около полунощ на уговореното място като сянка се прокрадна Съби Хитреца. Баязид, който владееше много добре български, остави довереното му заптие да превежда, защото така извличаше много по-подробна информация. Интересуваше го семейството на гяурката, кой е баща й, братята й, с какво се занимаваха. Научи и за Ясен, за предстоящата сватба, за новата им къща. Колкото до необикновената му сила, не повярва… не можеше един гяур да бъде толкова силен. Научи за Даскала и походите в планината, откъдето се чували изстрели. Съби Хитреца получи една жълтица и обеща да докладва веднага, ако научи нещо ново.

  На събора, както винаги, бяха дошли много хора от съседните села. Гайди ечаха, певци се надпяваха, вино се лееше, чевермета се въртяха на шишовете. Ергени с грейнали очи задиряха поруменелите моми. Ухилени деца се гонеха из тълпата. В средата на тази весела суматоха се намираше тепихът на пехливаните. С бръснати глави, обути само в кожени гащи, намазаните им със зехтин тела лъщяха като метални на слънцето. Особен интерес будеха ушите на някои от тях, деформирани от многобройните борби и напомнящи карфиол.

  За Мурат бей бяха издигнали малък подиум до тепиха, откъдето той, седнал върху кръстосаните под себе си крака, наблюдаваше борбите, захапал любимото си наргиле. Сянка му пазеше един чудесен персийски килим, с който накрая той даряваше победителя.

  За разлика от други години, Баязид седеше до него, а заптиетата му се бяха наредили в полумесец зад тях. Конете им също, вързани наблизо, будеха любопитството на селяните с присъствието си. Едно от животните привличаше погледите на всички: гарваново черно, с лебедова шия и малка глава, тънки, дълги крака с мощни мускули – издаваха арабския му произход.

  Глашатаят Гьоре, чийто глас ехтеше над общата врява, обяви нова награда: арабският кон, гордостта на Баязид, щеше да бъде собственост на онзи, който го пребори.

  Мина повече от час, но никой пехливан не изяви желание да се бори с турчина. Онзи, изгубил търпение, извади един пищов и стреля във въздуха. Сред многолюдната тълпа се възцари тишина.

  – Какво те прихвана, Баязид, синко? – в гласа на Мурад бей имаше зле скрита неприязън. – Защо плашиш раята?

  – Как какво? Как какво? Това не са пехливани, а някакви жалки мърши. Никой не смее да се бори с мен. Давам им коня си, ако някой ме надвие!

  – Но те са само рая, Баязид, синко, не знаят каква ще е твоята награда, ако надвиеш на техния пехливанин. – Мурат бей усещаше накъде ще доведе това негово желание за борба и отговорът не го изненада.

  – Като им надвия, като им надвия, искам онази гяурка, дето ми открадна сребърната чаша вчера. Ако не се борят с мен, ще я взема със сила за харема ми! И не се опитвай да ми попречиш! – Ръката на Баязид нервно галеше дръжката на ятагана.

  Сърцето на Мурад бей се сви – мирът и спокойствието, на които се бе радвал през последните години, се разбиваха на пух и прах. И все пак опита да придаде весел тон на гласа си:

  – А ако не надвиеш на техния пехливанин?

  – Какво? Какво говориш? Гяур да ме победи? Ти шегуваш ли се с мен, Мурад бей?

  Не след дълго всички в селото научиха за намерението на Баязид да вземе Иглика в харема си, ако никой не го победи на тепиха. Хората знаеха колко безсилни са, когато влиятелен турчин пожелае някоя българска девойка. Ангел Ковача реши да се бори, но всички знаеха колко малък е шансът му да спечели срещу един толкова опитен пехливанин, който на всичко отгоре беше и на половината на годините му.

  – Аз ще се боря за Иглика, тате! Без нея няма живот за мен – обади се Ясен, който досега бе мълчал, от уважение към по-възрастните. Даскала и Джукела се съгласиха с него.

  Според традициите, го обръснаха, обуха го в кожени гащи, намазаха тялото му със зехтин. Пред слисаните селяни стоеше един исполин с огромни, подобни на въжета мускули, които играеха по тялото му при всяко негово движение. Децата възторжени гледаха със зяпнали уста. Иглика, превъзмогнала срама си, го целуна пред всички.

  Баязид, който се приготвяше за борбата в копринената си палатка и наблюдаваше всичко през една пролука, потрепери от ревност, като видя нежността й към него. Тази гяурка го подлудяваше, трябваше да я притежава, да му ражда деца. “Слава на Аллаха, той ще му я даде!”

  Мурат бей се намести по-удобно на възглавницата под себе си, смукна дълбоко от наргилето, примижал от удоволствие. “Този млад гяур гаче ще натрие носа на валиовия нехранимайко!” Вдигнатата му ръка даде знак на музикантите да започнат. Големият тупан заби бавно, тържествено, след него писнаха и зурлите.

  Двамата мъже се изправиха един срещу друг в очакване на музиката да спре, което беше началото на борбата. Баязид беше едър мъж на около тридесет години. Веднага биеха на очи изключително масивните му, подобни на дънери крака, с които, разказваха очевидци, могъл да строши ребрата на коня, когато яздел. С тях обикновено постигал и победите си в борбите, стискайки противника в смъртоносна хватка. Главата му сякаш излизаше направо от раменете, закрепена върху много къс и мускулест врат. Очите му, жълти на цвят, гледаха остро изпод една рунтава вежда над гърбав нос, който напомняше клюн на орел. На гърдите си сякаш бе сложил две плочи, под които на корема му изпъкваха мускули, подобни на шест костенурки. По раменете и гърба си имаше множество белези от рани, получени по време на битките му със сарацините. Често само видът му беше достатъчен да всее страх в опонента. Не би се учудил да види как очите на онзи млад гяур избягват погледа му, впит в тях. Нищо подобно нямаше сега. От другата страна на тепиха го гледаха две сини, ледени очи, в които нямаше дори следа от вълнение или страх. За негово учудване, в тях видя само насмешка.

  Музиката спря изведнъж. Макар да имаше няколкостотин души около тепиха, се възцари абсолютна тишина. Баязид пристъпи бавно, с лекотата на котка към центъра на тепиха, леко приведен в кръста, очите му – впити в очите на противника. Това го бе правил хиляди пъти преди, нищо не беше по-различно и сега. Внимателно посегна да сложи дясната си ръка на врата на гяура, след което щеше да хване дясната му китка с лявата си ръка и светкавично да го повдигне на раменете си, преместил дясната си ръка в чатала на противника, в онази хватка, която наричаха “Мелницата”. След това щеше да го стовари на тепиха изненадан и изнемощял, заклещен между краката му, победен и скимтящ от болка. Така си представяше Баязид следващите няколко секунди, в които той обикновено побеждаваше със светкавичната си бързина и ловкост. Внимателно посегнал към врата на гяура, беше и последното нещо, което помнеше от тази борба, защото в следващия миг се почувства повдигнат, летящ във въздуха и тряснат по гръб на тепиха, откъдето няколко от заптиетата му го изнесоха в безсъзнание.

  – Машалла! Машалла! Машалла! – Мурад бей се плескаше по колената, не вярвайки на очите си. Заптиетата се гледаха слисани, а тълпата около тях ликуваше, селяните бяха щастливи и горди от току-що случилото се. Иглика бе прегърнала майка си, онемяла от радост. Сълзи се стичаха по лицето й!

  Мурат бей се изправи, вдигнатата му ръка въдвори тишина. Свали персийския килим, покри с него арабския кон на Баязид и подаде юздата на новия им собственик. Ясен пое юздата, поклони се на бея и целуна ръката му. Макар да беше гяур, този млад великан се хареса на Мурад бей и някак си го караше да се гордее с него.

  Сега, след като борбите бяха завършили, победителят награден, Мурат бей се прибра в конака си, където бяха занесли контузения Баязид. Колкото и да му беше неприятен проклетия нехранимайко, все пак е гост в дома му, пък и галеник на валията, и беше длъжен да се грижи за него. Когато влезе в собата, онзи вече бе дошъл в съзнание и най-приближеното заптие шепнеше нещо на ухото му. След това стана, поклони се на бея и излезе от собата заднешком, както повеляваше традицията.

  – Съжалявам за загубата, Баязид, синко. Но виждам, добре си вече, слава на Аллаха, защото много се бях притеснил. – Гласът му звучеше толкова искрено и за самия него, та едва не прихна да се смее. Онзи само изръмжа нещо и се обърна към стената.

  Мурат бей се настани на чардака с любимото си наргиле, посръбвайки салеп. Оттук като на длан се виждаше селото, мегданът и поляната, с наредените в кръг каруци, където в момента женеха “неговия” пехливанин.

  Не убягна от погледа му и онова доверено на Баязид заптие, което препусна по посока на града. Нещо бяха намислили нехранимайковците.

  След като получи наградите си от бея, Ясен се натопи в реката, изми зехтина от тялото си, облече нови потури, прихванати под коленете с бели навуща, чортови опинци, снежнобяла риза с широки ръкави, везан елек върху й, ален пояс, в който затъкна подарената от дядо му за сватбата кама със сребърна дръжка, изобразяваща озъбена меча паст, с два малки огнени рубина за очи. Обръснатата си заради борбата глава покри с едно накривено калпаче.

  Върху снежнобялата си, дълга везана риза Иглика бе пременена с един чудесен черен сукман, извезан със сърма и коприна, в който се бяха венчали майка й и баба й преди нея. На челото, над везаната бяла кърпа, покриваща главата й, имаше наниз от жълтици – подарък от Джукела. Сребърните пафти на колана й бяха подарък от Иван и Калоян. Сватбеното облекло завършваше с везана престилка, огнено червени чорапки и чортови опинци.

  От Ангел и Дешка младоженците получиха една от трите нови къщи.

  От Джукела каруца с два вола, тридесет и пет овце, четири ниви, двете порутени семейни къщи в Долната махала.

  Много бяха и подаръците от родини и приятели.

  За венчавката Даскала бе поканил стария си приятел Пенко от рода Банов, с когото на младини се бяха учили заедно в Хилендарския манастир. Там игумен бе един от по-големите му братя.

  Събор като този, пък и венчавката, бяха повод за монаха да разпространи своето писание “История Славянобългарская”, на което се подписваше с псевдонима Паисий Хилендарски. Книгата му бе преписвана многократно от Даскала и верни монаси през последните няколко години, и бе ценена като светиня от всеки, който я притежаваше, защото разказваше за славната държава България и нейните царе, преди да бъде поробена от османските турци.

  Венчавката бе кратка, но изненадваща за всички. Този бледен монах с протрита, избеляла власеница и пробити свински опинци, запя на български – нещо, което никога досега хората не бяха чували на родния си език.

  – Боже милостиви, доживяхме го! – Кръстеха се просълзени жените, с треперещи от вълнение пръсти. Мъжете, изправили отрудени гърбини, но с блестящи от гордост очи, си намигаха хитро, засуквайки мустак. Някой трясна калпака си на земята и гайдите подеха кръшна ръченица. Първи заиграха момците, след тях и нагиздените моми, децата се гонеха в тълпата, майките се опитваха да ги усмирят, бабите измъкнаха отнякъде трикраки столчета, не изпускаха от очи зрелището, а дядовците по навик оглеждаха булките.

  Завъртя се едно весело хоро и с гощавката щеше да трае поне до полунощ, ако не бяха се чули викове:

  – Пожар! Пожар!

  И наистина нещо гореше съвсем наблизо. Мъжете оставиха хорото и се втурнаха да гасят. Сайвантът на младоженците беше в пламъци. Направиха синджир от хора, черпеха вода с менци от реката и я подаваха бързо от ръка на ръка. След около час, тъкмо надвиха на пламъците, когато, запъхтян и окървавен, дотича монахът Паисий:

  – Ясене, Даскале, онзи неверник отвлече Иглика! В конака я отведе!

  Сега вече на всички стана ясно защо беше подпален сайвантът.

  На Хитреца му бяха платили две жълтици да подпали новата къща на младоженците, но понеже целият имот бе ограден с висок дувар, можа да се добере едва до задната стена на сайванта. После се нареди заедно с другите да гаси.

  Баязид, бесен от злоба, използва момента и, заедно с две от най-верните си заптиета, се втурна на мегдана да грабне невестата. Жените се разпищяха от ужас, стъписани. Иглика, разбрала веднага какво значеше появата на турчина, понечи да се скрие между хората, но онзи я забеляза и я догони, прегазвайки с коня си една от старите жени, която не можа да стане бързо от трикракото си столче. Между него и булката се изправи някакъв гяурски монах, който с разперените си ръце се мъчеше да му попречи. Ятаганът на Баязид изсвистя във въздуха, само железният кръст, вдигнат от монаха, попречи да бъде обезглавен. Все пак ударът бе нанесен с такава зверска сила, та острието достигна рамото, врязвайки се до костта. Едното от заптиетата грабна булката, метна я на седлото пред себе си и препусна към конака. Баязид го последва, яздейки бавно, с гордо вдигната глава на победител. Когато мина през портата на конака, хората забелязаха вътре строените и готови за бой заптиета.

  – Баязид, синко, ти полудя ли, какви ги вършиш? – Мурат бей се развика, слизайки от чардака. – Веднага да върнеш гяурката, такава глупост не очаквах от тебе.

  – Мурат бей, това не е твоя работа, не е твоя работа, искам я, взех си я! Няма да я върна, ако се наложи, ще ги избия всичките.

  – Какво са ти виновни хората, ти не можа да му надвиеш като мъж на онзи младия, а крадеш жена му насила. Ще изпратя вест на валията, та и на везира в Едрине… Няма да ти позволя да започваш размирици по земите на султана, Аллах здраве да му дава! – Очите на Мурад бей гледаха Баязит с нескрита ненавист. – Върни гяурката още сега на мъжа й или се махай от конака ми.

  – Мурат бей, кълна се в брадата на Мохамед, кълна се, ще съжаляваш!

  – Аз вече съжалявам, задето те прибрах в дома си, не се съмнявай в това.

  Едно от заптиета докладва за голяма тълпа гяури, събрани пред портите. Някой похлопа припряно. Баязид даде знак да отворят. Там бе застанал Ясен, държейки юздите на арабския кон, все още покрит с персийския килим на Мурат бей.

  – Пусни го, пусни го да влезе – разпореди се на чист български език Баязид. – За какво си дошъл?

  – За булката ми съм дошъл, ефенди Баязид, нося ти подаръците, тя ми е по-скъпа.

  – Добре си се сетил да ми върнеш коня, тогава ще ти върна жената! – Баязид се усмихваше приятелски на Ясен. – Изчакай само минута да я доведат.

  Мурат бей стоеше слисан, нима се бе лъгал в преценката си, наистина ли онзи щеше да прояви човещина към победилия го млад мъж? Отговорът не закъсня. От чардака върху нищо неподозиращия Ясен се изсипа една мрежа, в която хората на Баязид го омотаха здраво. Сложиха вериги на ръцете и краката му, като допълнително прихванаха ръцете с един синджир през кръста. Отмъкнаха го в подземието на конака, където се намираха килиите. На входа към подземието Баязид постави две заптиета, с изричната заповед никой да не влиза при затворника.

  След това заповяда на местния глашатай да разгласи сред насъбралите се пред конака селяни да се разотиват по домовете си, защото в противен случай ще обезглави младоженците. Макар и с нежелание, тълпата започна да се разпръсва.

  Един от ратаите на Мурад бей, който разбираше добре турски, му докладва за случайно подслушан разговор между Баязид и приближеното му заптие: момичето ще запази за себе си, а мъжа й ще направи евнух, тръгват за града при първи петли.

  За Мурат бей тази чудовищна подлост преля чашата на търпението му. Аллах да му е свидетел, не можеше да позволи това. Трябваше да помогне на този млад гяур, който с нищо не бе се провинил. В гардероба на спалнята му имаше тайна стълба, която водеше в подземието и оттам, през един тунел, се излизаше на няколкостотин метра в скалите зад конака. По тази стълба на младини му бяха водили любовници, оттук ги беше изпращал, без никой да разбере. Спусна се безшумно до подземието – беше го правил стотици пъти преди. Можеше да се ориентира в тъмнината, на подобната на кладенец стълба. Долу мъждееше един газен фенер. Внимавайки да не вдига шум, отмести тежкото резе, което заключваше вратата на килията, и я отвори. Каква беше изненадата му, когато намери Ясен с разкъсани вериги. Със знаци му обясни да го последва. Поведе го по тесния тунел, показа му изхода. Онзи му целуна ръка и, без да каже дума, потъна в нощта. Мурат бей остана на входа на тунела няколко минути, напрегнато вслушвайки се в приглушените шумове от приготвящите се за път заптиета. Бавно и съвсем безшумно се върна към подземието с килиите. Там се намери лице в лице с едно от заптиетата, които пазеха входа към подземието. Беше слязъл да провери затворника и появата на Мурат бей го изненада. Като видя отворената килия и купчината вериги на пода, нададе силен вик, в отговор на който се чуха викове и стъпките на тичащите надолу заптиета. Реакцията на Мурат бей бе светкавична. На бледата светлина на фенера камата му блесна, преди да се забие дълбоко в окото на заптието. Имаше само няколко секунди преди крещящите войници да дойдат. Можа да се скрие зад закачалката, която затулваше входа към тайната стълба. Няколко заптиета нахлуха в подземието и, при вида на празната килия и кървящия труп на пода, закрещяха неистово. Това помогна на Мурат бей да се изкачи незабелязан до спалнята си, а след това да дойде отново в подземието, придавайки си загрижен вид, където обезумелият от злоба Баязид вече бе посякъл втория пазач. Затворникът беше избягъл, по някакъв начин разкъсал веригите, убил единия от пазачите си, но не беше далеч. Баязид реши да отиде колкото се може по-бързо до града, при валията, и на сутринта да се върне с многоброен отряд, за да избие цялото село.

  Тръгнаха веднага. Иглика, приспана с разни билки, натовариха на една двуколка. Движеха се бързо и много тихо. Баязид искаше да премине теснините в планината, колкото се може по-незабелязано, защото знаеше колко са опасни гяурите по тези места. Често причакваха кервани със стока, разграбваха ги, а охраната избиваха безпощадно. След това потъваха в горите без следа.

  Ясен чу виковете на заптиетата, които бяха открили бягството му. Заобиколи селото, но не отиде в къщи, защото там щяха да го търсят най-напред. Трябваше да се справи сам. В една хралупа си беше скрил оръжието: пушка, два пищова, арбалет, колчан със стрели, ятаган, кремък и прахан, барут, куршуми, конопено въже. Там беше и подарената вчера от дядо му кама със сребърната меча паст… някой беше идвал тук съвсем наскоро! Нарами торбата с оръжието и тичешком, ориентирайки се по звездите, се отправи към прохода горе в планината, където смяташе да причака турците. Сам срещу двадесет и пет човека. Надяваше се на бързината и познанието на гората, но шансът да им надвие бе почти несъществуващ. Нищо, ако трябваше да умре заедно с Иглика… ще са заедно завинаги!

  Пристигна в теснината на зазоряване, почти едновременно с Баязид и заптиетата. Залегна в храстите над самия път. Заптиетата яздеха по двама един до друг, преброи ги: двадесет и двама. Там седеше Иглика, все още в сватбената си премяна. Ръцете й бяха вързани, върху главата й бяха сложили някаква торба.

  Първата стрела от арбалета на Ясен улучи вярното на Баязид заптие в гърлото и се появи отзад на врата му. Той се строполи от коня, но ботушът му се загнезди в стремето и изплашеното животно го повлече по земята. Последваха два изстрела от пищовите му и други две заптиета се повалиха от конете си. Сред турците настана суматоха, теснината на пътя им пречеше да се престроят или да бягат, конете им се блъскаха един в друг, подплашени от гърмежите и крясъците на изненаданите от засадата ездачи. После нещата се развиха с главозамайваща бързина. Храстите сякаш оживяха, изстрели се чуваха отвсякъде и барутният дим надвисна над прохода като малко сиво облаче. Когато започна стрелбата, Баязид се опита да престрои заптиета за отбрана, но мястото беше изключително тясно и никой не можа да изпълни заповедите му. Само след няколко минути повечето от хората му бяха или мъртви, или се търкаляха ранени по замята. Виждайки безизходното си положение, той се прехвърли в двуколката при Иглика, закривайки тялото си с нейното и притискайки острието на ятагана върху гърлото й.

  – Оставете ме да мина или ще й прережа гръцмуля! – гласът на Баязид съскаше от злоба и безсилие.

  Около двуколката се събраха излезлите от храстите хора. Джукела, Даскала, Ангел Ковача и синовете му Иван и Калоян, монахът Паисий. Там бяха и верните овчари, които днес носеха пушки вместо криваците си.

  – Добре, ефенди, ще те пуснем жив, ако ме победиш с ятагана си.

  – Тате, Даскале, направете един кръг, нека видим на какво е способен великият Баязид. – Сарказмът и пренебрежението, с което Ясен се обърна към турчина, го накараха да потрепери от ненавист. Слезе от двуколката и застана в центъра на кръга.

  – Ако знаеш колко хора съм изпратил на онзи свят с ятагана си, нямаше да си толкова нагъл, момче. – Баязид пристъпяше с лекотата на котка. Направи няколко бързи движения, при които острието свистеше във въздуха. Ясен се отдръпна светкавично и неговият ятаган срещна острието на Баязид с такава сила, че то се строши, оставяйки само дръжката в ръката му. Онзи посегна да извади пищова от пояса си и не можа да види острието на ясеновия ятаган, който се стовари върху главата му, разрязвайки с хрущене тялото му на две.

  Всички се вцепениха, изненадани от току-що случилото се. Дори за тези хора, калени в битки и несгоди, да разсечеш човек на две половини, като да беше буца сирене, ги стресна.

  Събраха се около Ясен, тупаха го по раменете, прегръщаха го щастливи от сполучливата развръзка. Натовариха труповете на конете и овчарите ги отведоха неизвестно къде. Ангел Ковача, синовете му и Дасала се прибраха незабелязани от никого в селото. Джукела и овчарите си гледаха стадата. Ясен, Иглика и монахът Паисий се скриха в Орловица – една недостъпна пещера, чийто вход бе на повече от петдесет метра височина над реката.

  След като Баязид заедно с двете дузини заптиета не се завърнаха във Филибето, валията изпрати един отряд от сто души, начело с Мустафа бей, да ги дирят. Мурат бей, при когото бяха отседнали Баязид и хората му, ги бе проводил, за което свидетелстваха и другите хора от конака. Пак от Мурат бей научиха за своеволието на Баязид, който бе взел чуждата невеста и стъпкал с коня си една възрастна жена. Много разтревожен, валията предложи двадесет, а след като никой не се обади – и петдесет жълтици на някого, който знае какво се е случило с Баязид и хората му. При Мустафа бей доведоха някой си Съби Хитреца, който им показа Орловица, но му наброиха само пет жълтици. Остатъкът щял да получи, когато открият Баязид. За да стигнат входа на пещерата, хората на Мустафа бей започнаха да строят дървена кула. Но от височините наоколо някой стреляше майсторски с арбалет и всяваше смут сред заптиетата. Когато най-накрая кулата бе готова, седем бяха жертвите на точния стрелец. Горе ги очакваше нова, още по-опасна изненада! Там от тъмнината на пещерата ги посрещнаха с пушечни изстрели и стрели. На няколко метра от входа зееше пропаст и единствено тясната пътечка, прилепена до отвесните скали, бе достъпът до другата страна. Преди векове някой бе поставил там едно мостче, което се контролираше от обитателите и се въртеше около оста си. Всеки нежелан посетител, който стъпеше там, политаше надолу и се разбиваше в скалите на клокочещата подземна река. Тази пещера беше давала убежище на християни, преследвани от римляните, на богомили, преследвани от християните, и на хайдути, преследвани от турците. Имаше още един вход, някъде на километри оттук, известен само на няколко души и скрит в многобройните лабиринти от пещери и коридорите им. Дори доверените хора, които носеха храна за тези вътре, трябваше да изминат огромно разстояние с превързани очи и торбички с лют червен пипер на краката им – така кучетата не можеха да вървят по следите им.

  Съби Хитреца бе намерен, висящ от клоните на големия орех при кладенчето над селото. В джоба на потурите му имаше възел с пет жълтици и отрязания му език.

  Лятото мина и със студа се охлади и желанието на валията за отмъщение. Освен Баязид и неговите двадесет и четири заптиета, бе загубил общо тридесет и двама души. Самите заптиета подпалиха дървената кула, защото никой вече не искаше да се качва горе на сигурна смърт. Извикаха валията в Едрине при Ридван паша за обяснение и повече никой не го видя. Турците избягваха да замръкват в близост с тази пещера и единствено Мурат бей се движеше необезпокояван навсякъде.

  ***

  Понякога нощем се виждаше светлина горе, на входа на пещерата. И аз, пишещият тези редове, двеста години по-късно, също я видях. Попитах един овчар кой би дръзнал да се качи там, а той ми отговори, хилейки се с беззъбата си уста:

  – Как кой бе, Иглика и Ясен са там!

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• <<
• 1
...
• 25
• 26
• 27
• 28
• 29
• 30
• 31
• 32
• 33
• 34
• 35
...
• 75
• >>