Всичко от литература

литература

• Прощаване

  Разказ от Златимир Коларов

  

  В стаята бе топло. Въпреки това му беше хладно. „От болестта ще е“ – помисли си той. Жена му, синовете, дъщерите и внуците – десетина души стояха прави около леглото. Опитваха се да изглеждат весели, но очите им бяха тъжни. Няма да им казва, че му е хладно, за да не ги тревожи – продължи да си мисли той. Радваше се да ги види заедно, макар и събрани по тъжен повод. Трябва да ги успокои, да поеме бремето, да им вдъхне сили, както го бе правил цял живот…

  – Как беше там, черен гологан не се губи – надигна се на лакет и се усмихна. – Ще се оправя и този път – гласът му бе отпаднал, въпреки желанието му да бъде бодър. – Ако се случи нещо… – преглътна думата, – не съжалявайте! Знайте, че живях щастливо. Бях беден, работех и забогатях. Разхищавах, губех и печелех. Имах приятели, имах и врагове. Ухажвах хубави жени, ожених се за най-красивата и живях добре. Роди ми синове и дъщери, изучихме ги, те пък ни дариха с внуци. Имах всичко, за което един мъж може да мечтае – ръката му изтръпна и се отпусна.

  Огънят в камината пращеше, но в стаята бе все така студено. По стените потрепваха бледи сенки. Подпъхна завивката под гърба си и се замисли. Приятели и врагове, хубави жени… Кои бяха те? Пред паметта му се стелеше бяло като сняг петно. Толкова много ли бе живял, че не можеше да си спомни нито едно име, нито едно лице? Не е хубаво един мъж да забрави приятелите си, да забрави жените, с които се е любил! Не беше му се случвало досега. „От треската ще е…“ – и се сви под завивката. Затопли се, поспа, отвори очи и се огледа.

  Жена му, синовете, дъщерите и внуците продължаваха да стоят около леглото. В очите им проблясваха сълзи.

  – Щастлив съм, че сте тук, сега, при мен… – гласът му потрепери.

  Някой тихичко въздъхна. Той притвори очи и отново се унесе. И продължи да шепти и да мисли. Пред погледа му искреше бялото петно и не беше сигурен дали чуваше гласа си или мислите си:

  – Живях бурно, живях дълго, имах много. Познах постоянство, познах и изневери. Преживях болести, изпитах болки, радвах се и страдах…

  Спомни си раждането на децата, смъртта на най-малкия и се натъжи. Мисълта за внуците го накара да се усмихне и му стана топло. Сега те бяха на възрастта на най-малкия – на починалия му син и пак го втресе.

  По някое време бялото петно изчезна и отново видя близките си, наредени около леглото. От години мечтаеше да ги събере – дъщери и синове, зетьове, снахи и внуци, цялата преуспяваща фамилия, да им се порадва и да ги почерпи. Не успя да го направи – едни бяха на работа, други на почивка, забързани, потънали в ежедневие и грижи, разпръснати на четири посоки. Денят бе дошъл. Лошото бе, че няма сили да стане, за да подреди масата и да ги покани. „Нищо, като оздравее ще го направи“ – помисли си той и треската му намаля.

  Огънят в камината тихичко пращеше и разиграваше неспокойни сенки по стените.

  – Много ви обичам – надигна се той в леглото.

  Някой подсмръкна. Близките се надвесиха над леглото и му стана топло.

  – Скъпи мои – пошепна той и протегна ръце да ги прегърне.

  Сенките избледняха и се стопиха в мрака.

  Намериха го на следващата сутрин зад кофите с боклук – вкоченен, свит, покрит с току-що навалял пухкав сняг. Отиваха на просия на Централна гара. Някой каза, че го е виждал и друг път да обикаля около гарата, но не беше сигурен. Друг каза, че живеел в някакво наводнено мазе. Трети го прекъсна – каза, че спял в изоставена барака зад гарата и се завърза кратък спор къде бе живял покритият със ситен снежец бездомник. Защо е лежал зад кофите, след като е имал покрив над главата? – зачудиха се останалите. Един от тях промърмори, че замръзналият е учител, защото го е учил някога да чете и пише, и разтри посинелия си нос. После замълча. И той не беше сигурен като другите.

  .

• Щастлив безсмислен бунт

  

  .

  България не се крещи на глас.
  Тя ражда само жито и поети!
  Преди мечтаех, точно като вас,
  и никнеха деца по раменете ми…

  И аз ги носех – дребнички слънца,
  за да растат на живо по митинги.
  И вярвах, че ще е добър света,
  поне за тях! А ние ще му свикнем.

  Седя си – с бира – на удобен стол,
  а братята ми вънка протестират.
  Така се уморих. Все царят гол!
  Облечен пак не струва и стотинка.

  Народът уж избира. А след ден
  започва да го мъчи луда горест!
  И пак се пъчи (този път без мен!)
  да срине нещо, дето е съборено.

  Разстрелва – и с домати, и с яйца,
  с павета, с тишина, с брътвеж злосторен.
  А нови поколения деца
  растат над раменете ни покорни.

  Но вече знам, че трябва да съм луд
  на същите площади да погина.
  България – щастлив, безсмислен бунт.
  Или една отчаяна чужбина.

   

  Павлина Йосева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  Павлина Йосева е от Шумен. Завършила е Режисура (в класа на Марияна Евстатиева-Биолчева) и Операторско майсторство (при Виктор Чичов и Христо Бакалов) в Нов български университет – София. Има около 15 години на сцена в различни спектакли, събития, партита, рождени дни, чествания, като актриса и водещ. Рисува, снима професионално с камера, монтира късометражни филми, пиша стихове. Живяла е и е работила 4 години в Каталуния, Испания. Има четири издадени книги – „Трудна за сънуване” /2006/, „Още тишина” /2011/, хумористичната „Еротика по селски” /2011/ и двуезичната “Отвъд тишината“ /2013/, представена в Санкт Петербург с.г. Носител на престижни национални литературни награди. Член на Съюза на шуменските писатели и на Санктпетербургския писателски градски съюз. Автор на няколко документални филма като режисьор и оператор. Редактор на поетични книги на различни автори. През есента на м.г. участва в ”България търси талант“.

  .

• Бай Иван Американеца

  Из сборника на Златимир Коларов „От куфара със сувенири. Автентични лекарски разкази“ (София, 2015)

  

  БАЙ ИВАН АМЕРИКАНЕЦА

  Бе в края на осемдесетте години на миналия век, в разгара на Горбачовите промени. Нещо се случваше, светът бързо се променяше. Не осъзнавахме какво точно става, усещахме го смътно. Беше ни интересно да разберем какъв е животът „там”, защото знаехме какъв е „тук”. Първите отговори ми даде бай Иван Американеца от Велинград…

  Доведе го жена му в клиниката със ставни болки. Представи ми се – Иван еди-кой си от Велинград. Използваше стари народни думи, говореше с акцент. Разпитах го, за да попълня листа. Беше на шейсет и пет години, каза, че е работил четиридесет и две години в Америка, пенсионирал се и се върнал да изкара старините си в България. Поставих диагнозата – ревматоиден артрит и започнах да го лекувам.

  Съдбата му ме заинтересува и често присядах на болничната кушетка, и разговаряхме на различни теми – житейски, социални, политика. Каза, че е избягал от България след Девети септември. Прекарал шест месеца в емигрантски лагер в Австрия, после шест месеца във Франция. Българи емигранти му казали, че ако иска да живее добре, трябва да остане в Европа, ако иска да забогатее – да замине за Америка. И заминал за Америка. Отначало работил като общ работник в ресторант в Ню Йорк, после събрал малка сума, теглил заем и купил ресторанта. Живеел в малък апартамент над ресторанта. За четиридесет и две години е ползвал три почивни дни – бил е болен. Всеки друг ден е бил на работа – в ресторанта. Слизал от апартамента си в ранно утро и се прибирал късно през нощта, когато последният клиент си тръгнел. Попитах го защо не е почивал? Отговори ми, че в ресторанта работели перуанци, колумбийци, сервитьори и работници от всякакви народности, и трябвало да ги следи, защото го крадели, без надзор не работели, както трябва, отнасяли се лошо с клиентите, подбивали реномето на собственика и на ресторанта… Представих си го – вързан не с връв, а с верига към ресторанта, дълга, колкото да се качи до апаратамента си късно през нощта, да поспи и отново да се върне в кухнята и залата, при капризните и шумни клиенти, и крадливи готвачи и сервитьори…
  Пенсионирал се преди година, продал ресторанта и се върнал в България. Дотогава не си и помислял, че може да се върне – страхувал се от репресии, водел се невъзвращенец. Но времената се променили и с радост се завърнал. Парите от пенсията си получаваше в Гърция. Един път в месеца отскачаше до Солун, вземаше си пенсията и се връщаше – по онова време не бе възможно да получиш собствените си долари в България. Обясняваше ми защо, не го запомних.

  Жена му идваше всеки ден от Велинград с широк, лъскав кадилак стар модел. Прекарваха няколко часа, седнали на пейка под сянката на някое дърво в двора на болницата, хванати за ръце, и тя си тръгваше. Той я изпращаше и се прибираше в болничната стая.

  Първия път, когато я видях, се сепнах – среден ръст, пухкава, накъдрена, руса, по-точно изрусена. Беше облечена в разгърдена блузка, от която се подаваше пищна гръд, предизвикателен шарен панталон и сандали на високо токче. Помислих си: „Случил на булка бай Иван…”. Той ми каза, че е на четиридесет и две години.

  Сгодили се по пощата – с писма и снимки. По-късно познати от Велинград ми казаха, че била разведена, без деца. Преди да се ожени, споделила с близки, че първия път се е оженила по любов, но сбъркала, не се получило, както го очаквала, втория път се оженила по разум. Щяла да направи всичко възможно, за да има добро семейство. И наистина, грижеше се добре за мъжа си – носеше му плодове и сладки…

  Веднъж бай Иван ми каза:

  – Америка е магнит, докторе, за всички хора по света. Огромен магнит, който привлича стружки, метални стърготини и частици… Тези, които отиват в Америка, за да забогатеят, не разбират, че такива като нас са от най-дребните метални стружки, които никой не ги иска и изхвърлят на боклука… И вместо на боклука, отиваме в Америка… Защото, ако си голяма стружка, си тежиш на мястото, където си роден. Дребните или ги отвява вятърът, или заминават за Америка. Сграбчи ли те веднъж магнитът, няма пускане, до пенсия. Както е в моя случай…

  Закрепихме го. Жена му дойде и го върна във Велинград с кадилака. После бай Иван направи сърдечен инфаркт, ритъмни нарушения, артритът се обостри и след година се спомина.

  След това лекувах още няколко болни със същата съдба – на „американци от България”, работили денонощно почти половин век като дребни търговци, строителни работници, шофьори, без близки и семейства, върнали се в България да си изкарат старините с пенсиите от Америка. С писма и чрез сватовници се бяха свързали с двайсетина години по-млади, напатили, отрудени български жени – разведени или вдовици. И със завръщането си в България бяха сключили брак, без да са виждали преди това на живо бъдещите си съпруги, а само по описание и фотографски снимки.

  Разболяха се – единият от тежък инфаркт, другият – от диабет и в рамките на една-две години починаха. Шегувах се горчиво, че „младо гадже – жива болест”, винейки за преждевременната им кончина съпругите, по отколешна традиция мъжете да винят жените за всичките си неблагополучия. Всъщност, почувствах как системата ги беше мачкала, преобръщала и дъвкала – всеки ден, всеки час, всяка минута, години наред бе изсмукала бавно, хищно, стръвно жизнените им сили и захвърлила накрая на бунището като изстискан лимон, от който е останала само сбръчкана кора и нито капка сок. До последния момент стресът ги бе държал във форма, с пенсионирането – отпаднал, отпаднал и тонизиращият му ефект.

  И бе останала само изтощена до крайност физика и уморена, но надяваща се психика, които не издържаха на бавния темп на времето на пенсионера, на човека без задължения и работа. Жал ми бе за тях – цял живот бяха блъскали и чакали да дойде моментът да се върнат в България, и да поживеят още двайсетина години без тревоги, да похарчат пенсиите за себе си и за старите и новите си близки, нещо, което се полага на всеки, нещо, което животът им дължеше. И като дойде моментът – не се получи.

  Съпругите им ги погребаха и се изгубиха в живота, както и се бяха появили – неизвестно кога, неизвестно как, неизвестно откъде. Дано оставят понякога на гробовете им по едно цветенце, т.е. две, като за мъртвец.

  …Разказах историята на бай Иван от Велинград и на другите американци от България, защото може с нещичко да е поучителна за новите български американци, привлечени от магнита на Америка. Най-малкото да ги провокира да помислят, ако, дай Боже, до тях достигне текстът, защото, забързани да си стегнат багажа и да си купят евтини билети, не им е до четене на книги, камо ли на автори от загърбена България.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от Златимир Коларов – вж. тук и тук.

  .

• Вдън гори тилилейски

  

  Таласъми, караконджули, джинове и бабугери бяха онези страшила, с които ме плашиха в детството, щом върших неща, които възрастните не харесваха. Имах си цяла тайфа от страшилища и самото им споменаване беше достатъчно, за да се превърна в олицетворение на послушанието. Един ден събрах смелост и попитах: “Кои са тези бабугери и къде ще ме водят като ме вземат?” Казаха ми: “При лошите духове, вдън гори тилилейски*.“ Сега пък в съзнанието ми се настаниха и едни страшни духове. Фантазирах си ги според ужасите от филмите, които бях гледала. После пораснах, прилежно изпълнявах всичко, което изискваха от мен, и цялата тази глутница от зли джинове ме забрави, и аз тях също. Понякога те се прокрадваха само в разговорите на възрастните, когато си спомняха как някога са бабугерствали по къщите, за да гонят лошотията. После социализмът забранил тази езическа традиция. Опасявал се да не би хората, като надянат кожите на бабугери, да се опълчат срещу установения ред. Животът течял тих, спокоен, послушен, а злото било добре замаскирано. И хората щяли съвсем да забравят за караконджулите, ако те не започнали отново сами да се появяват тук-таме и най-вече в Банско.

  

  Години наред празнувахме там коледните и новогодишните празници, а това е точно бабугеровото време. Властта постепенно изпускаше юздите и гоненето на злото остави на волята на народа. Още от лятото хората заделяха по-хубавите кожи, перяха ги, изсушаваха ги на слънце и в дните преди празниците се събираха по къщите, около запалените оджаци, и шиеха костюмите. Понякога цялата махала се събираше в една къща. Някой донасяше голяма тепсия с димящ, пухкав качамак, поръсен обилно с парчета банска кървавица. Цяла нощ се пиеше вино, пееха се песни и се раждаха бабугери. Щом дойдеше празникът, от ранни зори хиляди звънци и чанове раздираха въздуха с езическа гюрултия. Снегът не спираше да вали, въпреки че беше натрупал преспи, колкото човешки бой. Комините бълваха дим с мирис на борова смола. Хората, пременени и усмихнати, съпровождаха маскарада. Поздравяваха се помежду си, дори и без да се познават. Черпиха се с вино от общи бъклици. Това беше истинското Банско, където кравите си ходиха по улиците и пиеха вода от крайпътните вади, а децата познаваха само вкуса на домашното мляко. Старите банскалийки, препасали вълнени, ръчно тъкани престилки – прескутници, ходеха да се черкуват, хванати по две, по три, като млади дружки. Други тропаха с бастуните по каменната настилка и носеха със смирение гърбиците на старостта. Младите ги поздравяваха и уважаваха, а за тях това беше същата блага радост, която изпитваха, когато слушаха църковната служба.

  

  Цялото бабугерско шествие се събираше на мегдана и, под звуците на зурни и тъпани, започваше веселието. Преди това, с ритуалното обхождане на бабугерите по къщите и с ударите на чановете, навързани около кръстовете им, биваха прогонени злите духове от домовете и душите на хората. На главите бабугерите носеха тежки маски с рога, наподобяващи козел. Подскачаха, дрънкаха, ревяха със страшни гласове и пиеха ракия, за да се стоплят. Народът около тях – и той радостен, отдал се на веселието, забравил за малко грижите, с премръзнали ръце и вкочанясали крака, но с топлинка в сърцето. Хора се виеха до вечерта, а после раздумката и веселието продължаваха по къщите до късна доба. И отново някой донасяше поредната тава с качамак и „бански старец“. Кои бяха тези невидими нерайди, които го забъркваха, така и не разбрах.

  

  Това продължаваше с години, докато Банско не се поевропейчи. Едно по едно всичко старо и автентично започна да се опошлява и изопачава. Изгонените джинове тихомълком се завърнаха, но променени, преобразени от пластичната хирургия, накичени, лъскави, като извънземни, с маски не на козел, а на покемон. Козелът неслучайно е попаднал в езическите празнинства. Той е дал името си за обозначение на думата „песен“, която от памтивека съхранява мъдростта на човека (гр. трагос – козел, оттам – трагуди – т. е. песен). Новите караконджули построиха луксозни хотели и докараха с джиповете си чалгата. Изпълниха Банско с шумове от близо и далече. Старите баби вече не се събираха на приказки по улиците, защото те бяха завзети от тълпи екзалтирани скиори, пияни англичани, скъпи коли, дебеловрати младежи и джазирани пенсионери от градски тип. Не се чуваше и красивият бански говор, изпълнен с уникален местен хумор. Хиляди отсечени дървени трупи бяха свлечени от Пирин и наредени пред къщите и в дворовете като ковчези. Голите баири не можеха вече да приютяват бабугерите и те се настаниха уютно и лукаво в самото Банско, като кръчмарска атракция. Пошлостта превзе града, а самобитните и будни някога банскалии се опияниха от нея.

  

  Поради такива и други подобни причини, отдавна не ходя на масови празници и мероприятия, където се правят жалки опити да се възкръсват напудрени и захаросани традиции. Там няма дух, има евтино зрелище и кич. И, понеже всяко нещо си има изключение, тази година случайно попаднах на третия европейски парад на хлопатарите в Солун, без да знам, че е имало и първи, и втори такъв. Това беше шествие на всички онези мои, отдавна забравени плашила от детството – бабугери, кукери, таласъми, с кози-маски и хиляди закачени по тях чанове. Бяха дошли двадесет и четири внушителни групи от всичките балкански държави – Гърция, България, Сърбия, Румъния и даже от средиземноморските острови, за да демонстрират общото си желание за изгонване на злото, макар и символично, от земите ни, от живота ни, от душите ни. И като писнаха онези ми ти зурни и гайди, като заудряха тъпани, дайрета и чанове, та се вдигна врява чак до небесата. Заподскачаха в чудни ритми хлопатарите. Извиха се красиви хора. Публиката и тя запя. Корабите, хвърлили котви в залива, изпратиха своя поздрав със сирените. Нямаше бири, нямаше и пиянски тълпи. Имаше балканци, които се веселяха.

  

  Започна парадът на бабугерските групи. Всяка от тях, с кукерска обредност, показваше своята приказка, в чиято хилядолетна символика е въплътено човешкото познание за борбата между доброто и злото по земите на дедите ни. Вятърът развяваше знамената на участниците във фестивала. Уж европейски, пък едно липсваше – синьо на цвят, с кръг от звезди. Дали се беше скрило заедно със злото, или просто го бяха забравили – не знам. Но затова пък всяка група от участници водеше по една мечка, завързана на синджир, която е олицетворение от памтивека на победеното зло. Не си мислете, че визирам някаква берлинска мечка. Опазил ме Господ! Това си бяха танцуващи мечки от резервата на Бриджит Бардо в село Белица или някъде там наоколо. Тътреха се уморени, проскубани и нацупени.

  

  И тогава се случи нещо, което стана причина да пиша за това балканско гонене на злото, родено далече в езическите времена и все още живо и актуално, защото злото, каквото и да е то, все повече ни завладява, притиска, унижава и обезличава. Днес то е добре прикрито и маскирано като таласъм, кога със скъп костюм, кога с препасани около кръста бомби или с лице, забулено във фередже.

  

  Една внушителна група бабугери, юнаци със страховити маски, препасани с тежки чанове и звънци, направиха кръг около голямо маслинено дърво, на разстояние два-три метра от дънера. Хванаха се за ръце и в такт раздрусаха звънците. Страшен грохот заглуши всичко. Птиците на рояци отлетяха. Народът утихна. И тогава, бавно и величествено, голямите клони на дървото се раздвижиха към всичките посоки на Вселената. Никой вятър не може да направи това. Листата танцуваха и някак странно се въртяха като дервиши. Миг, изпълнен с езическа магия. Другите дървета близо до маслината стояха неподвижни, сякаш издялани от камък. Силата от вибрациите на бабугерските звънци раздвижи застоялата енергия, прогони стаилите се джинове и вдъхна нов живот. Хората не обръщаха повече внимание на ръмжащите мечки. Всички бяха впили поглед в танцуващото маслинено дърво, от чийто клони се вият венците за победителите и героите, а те от памтивека са призвани да гонят злото вдън гори тилилейски, където му е мястото.

  

  .

  Елена Пеева-Никифоридис

  Снимки: Авторката

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Тилилей – бясно дърво (вълча ягода) – митично растение, силно отровно, расте в усойни гори, допирът с него е смъртоносен.

  .

• За живота и неговите безсмъртни корени…

  Георги Н. Николов за книгата на Добри Карабонев „КРЪЧМЕТО“

  

  Живеещият в САЩ белетрист Добри Карабонев досега бе автор на книгите „Да намериш себе си“, „Шампанско и сълзи“, „Страх“ и „Вероника, светицата от Чикаго“. Сега пред нас е „Кръчмето – роман и подбрани разкази“, дело на изд. „Международна фондация за българско наследство – Професор Петър Детев“, Чикаго, 2019 г. За творбата си и героите в нея авторът споделя: „Всички те са олицетворение на съвременната истина, случваща се днес в българското село. Статистиката сочи, че над сто и четиридесет български села днес пустеят сред красотата на българската природа. Видях го сам с очите си през 2018 година. Тъжна и отчайващо потискаща картина. Романът е събирателен образ от тези български села. На страниците на тази книга си пожелах да възродя едно от тях. Да покажа голямата любов и привързаност на някои от местните хора към домовете им. Да покажа, че не всички изоставят родния си край. Причините за това са много. Най-вече политическото безхаберие и криворазбраната демокрация, събудила днес алчността за власт.“

  Накратко – пенсионерът Стойко Катин се завръща от столицата в родното си село, „умиращо“ като много подобни населени места. Той още не знае какво ще прави там, но се заема да възстанови старата дядова кръчма, или „кръчмето“, затворено преди това от много години. Защо? Стойко не знае, а може би и носталгията по отминалите години го кара да прави това. Постепенно в сюжета навлизат дедо Власо, Мите Електричаро, Аце Станкиния, геоложката бригада на инженер Петър Занев… И сякаш липсващият тук живот, като дървесна пъпка под ласкавото слънце, отново отваря очи за своята неочаквана пролет.

  Постепенно кръчмето се превръща в притегателен център за хората, пребиваващи в селото. Постепенно тук се заселва бизнесменът Чавдар с жена си Христина, за да реализират спечелен проект на Европейския съюз, открита е минерална вода за балнеолечебен център, строи се хотел. Заселват се все нови и нови люде, запустелите къщи отново чуват хорски глъч и детски смях. Българският трибагреник пак се развява над новоучреденото кметство, възстановява се църквата. Появяват се грънчарница и ракиджийница. Има, разбира се, и перипетии, но те с общи усилия се преодоляват и селото все повече се обновява. За жалост, старците си отиват един след друг, но новото време трайно се настанява в селото с подареното му бъдеще. На този цветен фон промени настъпват и в живота на Стойко, избран за кмет. Двамата му сина са в чужбина и той гостува на сватбата на Румен в Германия, после и на Сашо в Америка, ражда се и внукът му Крумчо. Сашо и Чавдар откриват, че имат общи бизнес идеи, и след време Сашо с цялото си семейство се завръща в България. Като финал на романа бива издигнат и паметник на старите хора, на който пише: „Голям поклон и Бог да ги прости. Поживяха в демокрацията на България със сълзи в очи.“ Над всички нови и възстановени къщи се развява бягащ гривест лъв, на фона на изгряващото слънце – новият герб на възроденото от руините си село… Сам Стойко намира личното си щастие в лицето на завърналата се от САЩ Гергана.

  И тук е логично, без да преразказваме повече, да се запитаме – къде се крие основната тема на книгата? Какво иска да ни каже и в какво да ни увери Добри Карабонев? Според мен, тя е многопластова, съзидана от редица наболели за съвременната ни страна проблеми. Обезлюдяването й е страшен демографски факт, който управляващите няма как да решат – липсва поминък и всичко запада, а който може, се изселва в големите градове, или тръгва към Терминал 2. Именно емиграцията е следствие от обезлюдяването и неглижирането на редица проблеми в малките населени места. При това в странство изтичат младите сили и умове на родината. Дали някога ще се завърнат, както в творбата? Съмнително и по-скоро – не. По силата на биологичните закони едни поколения си отиват, а няма други, които да ги заместят. Изводът за мислещите хора е един – България си отива с плашеща бързина.

  Затова и „Кръчмето“, написан сладкодумно и убедително, разкрива пред читателя една химера – красива и желана, но само химера. Вдъхва ни надежда, че нещо все пак може да се промени, но реалностите у нас са други. В запустението се заселват други, бързо множащи се етноси. И родовата памет постепенно изтлява, превръща се в нещо, което вече не може да се възстанови. Трайно завръщащите се по родните места са единици, всекидневно заминаващите – десетки. Все по-малко са родените в страната, все повече – децата в чужбина. Тук се закриват училища, в диаспората те ставата все повече. Бягането от същинските, нетърпящи отлагане проблеми от многопосочната криза не е изход, а лозунгите „България е била и ще пребъде!“ плашат с късогледството си пред омагьосания кръг, в който живее днешният ни сънародник в страната. Докога? Та ножът отдавна е опрял до кокала…

  Може би, докато се случат и най-лошите ни прогнози. Трябва да стане чудо, та държавният кораб да поеме в правилната посока. И да съзре някъде на хоризонта химерите в романа „Кръчмето“, които, кой знае, все пак някога ще станат реалност. Но засега ни остава чудесно написаната творба, която вдъхва доза оптимизъм на читателя, колкото и малка да е тя.

  Що се отнася до разказите в сборника, девет на брой, те са взети тематично от живия живот. В тях присъстват личния успех и неуспехът, любовта и предателството, надеждите, самотата. Присъстват и чудеса, с проговарянето на немия по рождение Илийчо. Героите са обрисувани в плът и кръв, и сякаш се срещаме всеки ден с някой от тях в забързаната улична тълпа. Добри Карабонев е точен наблюдател и добър психолог, който убедително ни представя типажите си и прави от разказите си мозайка на делника такъв, какъвто го познаваме. Светъл, или в сенките на делничните проблеми, красив, еднообразен или утре – по-различен и вълнуващ.

  Сборникът „Кръчмето – роман и подбрани разкази“, е предназначен за читателите от различни възрасти, които ще открият може би и себе си в отделните сцени и перипетии на героите от сюжета. А може би ще преоткрият и надеждите си за по-добри дни, от които в наше време определено се нуждаем…

  .

• Тихи стъпки

  

  .

  Тихи стъпки днес вървят
  под лунната пътека,
  но дали ще спрат,
  пред моята врата?
  Ще почукаш ли,
  заедно с някой от сезоните?

  Годините минават,
  но стъпките ти все ги няма…
  Сама пред моята врата е любовта.
  Остават само думите,
  прокрадваш се до мен с нежни слова –
  колко много ме обичаш…

  И все живея с надежда
  как тези стъпки
  ще прекрачат прага ми,
  ще почукаш и ще ти отворя.
  Но те няма.

  Къде скиташ по белия свят?
  Защо не си до мен сега?
  За друга ли се усмихват звездите
  и белия кон оседлаваш…?
  С тихи стъпки в тишината на любовта ви.

   

  Марияна Таланова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Марияна Таланова е родена през 1984 г. в гр. София. Завършила е „Библиотечен информационен и културен мениджмънт“ в Университета по библиотекозание и информационни технологии (УниБИТ) в София. Докторант в областта „Книгоиздание, библиотекознание и библиография“, с дисертация на тема „Книгите и библиотеките като инструмент на културната дипломация на България в периода 1990-2013 г.“. Освен с научни изследвания в своята област, Марияна се занимава и с фотография. Пише и стихове. Това е първа публикация на нейна литературна творба.

  .

• Как се тъче песен

  Разказ от Таня Панова

  

  Трудно. Много трудно. Както най-дългият път свършва, когато вдигнеш крак и направиш първата крачка, защото вече знаеш, че ще го изминеш до края. Но първата крачка е най-трудната.

  А началото на тази история е в моето богоспасяемо село. Аз съм софийско чедо. Родена съм в София. Но душата ми се пробужда и ме крепи със спомена за нощното небе пред празника на светците Козма и Дамян – първия ден на юли. През нея нощ, преди повече от половин век, небето над бабината и дядовата къща можеше да се досегне с ръка. Копринено тъмносиньо небе, в което блестяха, звъняха, танцуваха и се смееха неизброими звезди. Тази небесна река ме омагьоса с приказните тайни на всяка мамеща ме към себе си звезда и изведнъж разбрах, че всичко това е Божията ръчица, която е прихлупила моето богоспасяемо село.

  Така си остана завинаги. Всяка нощ по всяко време на годината, когато се върна в Лом Черковна, скрита в хълмовете между Бяла и Попово, разположена на врата на лъвчето, защото картата на България винаги ми е приличала на лъв с глава към Черно море, аз се усещам под ръката на Бога. Защото и в най-облачната нощ, макар и за миг ще се покаже коприненосинята небесна река, в която мога да достигна с ръка звездите.

  През онова лято баба реши да тъче черга. Хубава, богата вълна беше настригала от тринайсетте ни овце, а най-тежко беше руното на коча, наречен от дядо с името Бечо. Прахме с баба вълната, чепкахме я, носихме я в село Камен на дарак да я развлачи. После баба я изпреде, намота я на гранчета и я боядиса, наснова основата и сглоби стана под сайванта. От черни, двойно пресукани нишки беше основата, а на мен бе отредено да зареждам с масури разноцветна прежда совалките, които летяха като птици в бабините ръце. Така неусетно започна чудото.

  – Ще почна със зеленото. Тъмнозелено. Но не като крушовата или буковата шума, та да бие на черно. Това тъмнозелено трябва да е като порасло жито, което почва да класи, като листата на белите гюлове, които разпукнаха от пъпки на цветове, когато ти си дойде и дворът замириса на радост, и като зелените листа на есенния здравец, големи колкото някогашната ти бебешка ръчица, здравеца, с който ще те изпратя наесен за София на училище… Само че дотогава има още много дни…

  Така тихичко приказва баба ми, реди словата, както совалката трупа редовете, както песента сплита думите, а тактът отмерва бърдото, с което нишките прежда се набиват и притискат една до друга, и стават на тъкана черга. Лети совалката, бърдото потраква, баба разказва кое и как я е учила да тъче баба Рада – майка й и поглеж, две мои педи тъмнозелено вече е грейнало изтъкано.

  – Дай сега аленото. Нали сложи в совалката масур с алено… Като онова алено, дето първо грейва точно под стряхата на белосаната стена, щом лятното слънце изскочи наполовина иззад баира на къщата. То е такова за много кратко време. Както човек сутрин се радва, че пак е посрещнал деня… Два пръста алено стигат. А сега дай розово, но и бяло, за да направим усмивката ти и през две – бяло и розово, че зъбчетата ти са бели, ама на – вече сменяш млечните, та си щърбатка. Догодина на лято ще си наредила бялата усмивка, но по тази шарка винаги ще си спомняш как тъкахме чергата.

  Тази моя баба! Как веднъж не охна и не се оплака от нищо! Всякаква работа хвърчеше в ръцете й. Не ми четеше нравоучения, че който не работи, не трябва да яде. Не ми обясняваше, че за да получиш нещо, първо трябва да дадеш, да го заслужиш. Можеше всичко и го правеше бързо, похватно, красиво. И аз исках като нея, и разбира се – нищо не излизаше, че и беля ставаше. А тя – не се караше. Казваше: „Опитай пак. Не се отказвай. Бавно, криво, дори смешно излиза, а ти почни пак отначало и току-виж – окото ти се премерило, ръката ти се набила и всяко следващо е по-добро.“

  Тъче баба чергата, подавам аз совалките, гледам и слушам, но черга не се тъче за един ден, а неделята е най-краткият ден в седмицата. И на сутринта баба тръгва със звеното от полевъдната бригадаq да прекопават блока с царевицата. Ура! Станът е мой! Две педи тъмнозелено – не крушовата и буковата шума, а житената нива, гюловите листа и здравецаq и здраво дърпай бърдото да прави туп-туп, а не трак-трак или троп-троп. За да се отваря зевът – натискаш с крака педалите – първи и трети, втори и четвърти (виж ти, как ми влязоха в работа уроците по пиано с педалите!). Вярно, совалката не хвърчи като в бабините ръце, закача се, муши се надолу или пропуска нишките на основата… Пъхтя, потя се, ядосвам се и двете педи зелена шарка изглеждат абсолютно непостижими. А трябва да сложа да обядваме с братчето ми, да обера узрелите домати и краставици в домашната леха, да ида два пъти за вода с менците и с двете кофи на улицата пред съседната къща (дядовата бригада още не е завършила каптажа, за да стигне водата до всеки двор), и да нахраня кокошките, пуйките, юрдечките, патките… абе, всичките домашни пернати. Всичко това баба прави сякаш на шега, между другото, но аз… Накрая братчето ми го напекло слънцето и заспало гладно на рогозката под крушата, лехата изтъпкана, краставиците почти обрани, доматите и те, но три стръка прекърших като се спънах и паднах, с водата не само се олях, но и половината изплисках… Виж, птиците нахраних, но дали взех от чувала с храна за тях или бастисах житото от чувала, дето е за брашно за хляб – не помня! Не светнах в бързината лампата в мазето, ама и с шиник жито по-малко няма да обеднеем, пък и го изкълваха нашите птици. Все пак, почти две педи зелена шарка грее изтъкана (педя и два пръста, честно казано) и едно така рошавко и мърлявко, НО ГРЕЕ.

  Затрака каруца и спря пред портите. Баба си дойде. Остави мотиката, празната торбичка и дамаджаната за вода, и влезе в къщи. Сипа на братчето ми чаша мляко, отчупи му комат пухкав бял хляб, видя моята „работа” и рече:

  – Благодаря ти, че си ме отменила. На твоите години аз се справях по-зле.

  После тръгна да готви вечеря, да свърши другата къщна работа и през ум не й минава да отиде до стана. Не издържах и я задърпах нататък. Светнала бях и електрическата крушка. Като погледна ахна.

  – Браво на мойта тъкачка!

  После се вгледа по-внимателно. Влезе в стана. Седна и потупа мястото до нея. Седнах и аз.

  – Я виж тук. Празна бразда, а под основата виси скъсана нишка. Закачила си совалката и си я скъсала, но нищо. Ще го поправим. Имаш по-тънки пръстчета, разтъкавай. Вади зелената прежда.

  – Ама няма ли друг начин?

  – Няма. Като стигнем до скъсаното ще вържем нишката и пак ще тъчем.

  Разтъкавам аз. Бързо става и лесно. По-бързо и по-лесно от тъкането. Жал ми е за труда ми. Сълзи като грахови зърна се търкалят по страните ми, подсмърчам, а ми иде да зарева с глас.

  Баба върза нишката, грабна совалката и тя полетя в ръцете й. И тихичко говори.

  – Бял кахър е това, не си го видяла, че се е скъсало. Да можеше и с човешкия живот да е така – като забележиш скъсаната нишка да го разтъчеш, да го изтриеш, а после да вържеш скъсаното и да продължиш правилно, добре и щастливо…

  Пее станът и ей го, на две мои педи зелена пътека вече са готови. Месечината спряла над присада и селото сънува първи сън.

  – Хайде да спим – хваща ме баба за ръката и по това, че се подпира на рамката на стана, аз разбирам как страшно е уморена.

  На заранта – нов ден – нов късмет. Баба отива на работа, дядо заминал преди нея. Аз си броя на пръсти какво имам да свърша. Мога да си приготвя храната за птиците, да поогледам по-отрано лехата със зеленчука – дядо беше пооправил поразиите ми, да си пресметна времето и – при чергата!

  И днес хубавото алено под стряхата ни посрещна – значи совалката с аленото. Усмивката е по-хубаво нещо от плача – совалката с аленото. И бялото за зъбчетата, ама не искам да съм щърбатка, пък и бяло и розово през едно е по-сложна технология – значи плътно. И хей чудеса – совалката не се заплита толкова често и уж повече внимавам да не скъсам нишка – а работата някак е по-спорна. Баба ми каза, че чергата има един задължителен основен цвят – нашата е зелена, но не каза, че задължително пъстрите шарки са еднакви. Тогава я да сложа аз модрото – като неизплаканата докрай мъка и обида, че заради невниманието и бързането си скъсах нишка, и трябваше да унищожавам плодовете на собствения си труд. А след модрото – сивосребърното на месечината и тъмносиньото на нощното небе, разделени от тъмночервено, почти кърмъзено – като голямото сърце на баба ми, която и най-голямата умора не можа да спре да изработи отново, да възстанови разтъканото, за да не прелее горчилката в детското ми сърце и да смути съня ми.

  Когато баба се прибра от полето и братчето ми радостно се въртеше около полите й, най-напред отиде при стана. А аз й разказах моите наричания за моите цветове, които бях прередила и добавила в шарката.

  – Е, това е – рече баба. Проумяла си.

  Цяло лято тъкахме нашата черга. Педя по педя. Не бързахме. Пък и това лято имаше толкова много игри, бягства до къпалнята с басейна в Боаза, пакости, бели и най-откровени магарии, които си бяха за як бой. Направо Патиланско царство, драги ми Смехурко! А станът с чергата ни чакаше под сайванта. Мен и баба. Говорехме си и наричахме шарките. Тя неусетно ме учеше, а аз я обичах и ред по ред съм я кътала в сърцето си. Така изтъкахме нашата песен. И днес като погледна чергата – вече добре увита е скътана в шкафа (твърде голяма е за софийския апартамент, а е грехота да я режа) – всичко си спомням – дума по дума и цвят по цвят. От черга се прави постелка и завивка, люлка и носило. Аз знам, че много труд трябва, за да се направи черга. И най-трудно е като се седне в стана. За да избираш и редиш шарки като думи, да туптят с ритъма на сърцето ти, да пеят и да плачат с душата ти.

  А всичко започна преди повече от половин век в юнската нощ пред празника на светците Козма и Дамян, лечителите и умелите майстори, когато вдигнах очи към коприненосиньото небе с блестящите едри звезди, които можех да достигна с пръсти и усетих, че Божията ръчица ласкаво е прихлупила моето село и го пази и спасява, както и мен. Досега, дай Боже, завинаги.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Таня Панова е родена и живее в София. Завършила е Журналистика във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е дълги години в Българското национално радио, където е била репортер, редактор, водещ на предаване. Както и за други електронни и печатни медии. Освен на многобройни публицистични текстове, сценарии за радио и ТВ предавания и др., е автор и на литературни текстове – стихове и проза. Литературното й творчество все още не е познато на четящата публика.

  .

• Коледно писмо

  

  .

  Дядо Коледа, пристигай,
  украсихме днес елхица…
  Писъмце сега ти пиша –
  аз подаръци не искам.

  Но молба към тебе имам –
  татко в къщи да се върне
  и усмивки пак да има,
  мама сладко да прегърне…

  Намини да видиш баба,
  че за нея ми е жалко,
  тя пари изобщо няма,
  пенсията й е малка…

  При Иван иди, съседа,
  той е кръгличко сираче,
  телефона все ми гледа,
  но добър е и юначе…

  Имам и един приятел,
  той клошар е, но отскоро,
  а е бил поет, писател –
  тъй вълшебно ми говори…

  Дядо Коледа, прощавай,
  че молбите ми са много,
  но във тебе още вярвам,
  а да пиша вече мога…

  .

  Михаил Цветански

  –––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Ботеву

  

  .

  Кажи ми, кажи, Поете безсмъртен, робството как да надвия?
  Мислите черни как да разкъртя, а самотата – убия?
  Твоето племе, овълчено в хляба, глухо за повик остава.
  Мъртво безвремие в духа на раба, тъпчем забравена слава.
  Под небесата оловни, студени, скитаме в пуста чужбина.
  Ялови песни, души уморени и политическа зима.

  Мълчим без вяра, младост догаря, стрива ни в пясък живота.
  Спят във забрава заверите стари, влачим унило хомота.
  Но само да викнем глас, ще се чуе от Бяло море до Дунав
  и като вятър в харман ще нахлуе подир припявка – фъртуна.
  Пак да сберем тази шепа България в бащино ни огнище,
  дето със въглени живи ни пари и ни тъгата засища.

  Глас да повдигна небото ще срутя, доста ми вече скиталство!
  Ала го няма зовът ти барутен, нито хайдушкото царство.
  Има я само главата ми – бомба – мисъл да палнеш – ще гръмне!
  Ала самотна е таз хекатомба, ще ли след нея да съмне?
  Само теб имам, лицето ти бело, името – белег от рана.
  И по безсънното ботевско чело бръчка от гняв изорана!

   

  Здравка Владова-Момчева

  ––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Лидия

  Из „ХИМЕРИКА – пътешествие в женската душа“*,

  нова книга на ДАРИНА ПРОДАНОВА, която авторката завършва и подготвя за печат

  

  ЛИДИЯ

  Казват, че пустинята Сахара е по-тиха от сън. И нощем, когато слънцето залезе, забравяш къде свършваш ти и къде започва Сахара. Затваряш очи и всичко в теб изчезва в небитието. Оставаш сам с пясъка, разтваряш се в Млечния път и сам ставаш на пясък.

  Но всъщност нищо не е това, което казват, макар и всичко да е точно така.

  Елате в съня ми, да ви разкажа за Ерг Чеби – най-приказните дюни на Мароко – толкова близо до Сахара, че Сахара едва ли подозира, че не са всъщност нейни деца.

  Денем слънцето ги рисува в светлосенки, променяйки облика им всеки час, и копитата на Исоке танцуват грациозно в пясъка, потъвайки и изплувайки с някакво неземно вдъхновение.

  А нощем дюните стенат от тишина. Тъй тихо и естествено, както тишината ме вдишва на едри глътки. А когато притворя очи, под небосвода, обсипан с брилянта на милиарди звезди, сякаш виждам не пясъчни хълмове, а шоколадовата кожа на Акачи – ръцете му, нозете му, затворените му очи. Той лежи неподвижно, един неправилен триъгълник, излегнат сред пустинята, тих и безкраен като нея.

  Под мен, над мен, около мен и във мен, навсякъде е само пясък. Безкраен океан от пясък, в който аз, нарочно изгубена, мълча за толкова неща. Мълчанието, видите ли, ми отива. Опитомила съм го; и то мен е опитомило. И както пясъкът разнася моето мълчание по четирите посоки на света, така и аз бавно се превръщам в слънце, вятър, въздух и вода.

  *
  – Когато прекоси пустинята, внимавай да не срещне себе си, оинбо – каза Койчи, преди да оседлае Исоке за мен в задния си двор в Мерзуга, последния ми пристан преди Ерг Чеби. Метнах се на Исоке. Без много да му мисля, грабнах юздите и, сякаш цял живот съм яздила точно този кон, просто се понесох с него в галоп. А Койчи тичаше след мен. Искаше да му отговоря, но не с очи, а с думи!

  – Мой ум казва, все пак мадам не може прекоси Ерг Чеби без водач! Аз никога не чул такъв нещо – сама жена в пустиня.

  Погледнах го. Очите му, тъмни питащи езера. Да, наистина приличаше на Акачи. Но все пак беше само негов брат.

  – Кажи на твой ум – отвърнах – че аз тук жена не виждам!

  Койчи леко се усмихна, измервайки отново мъжките ми одежди – моята необходима дегизировка за Мароканските опасности – черната ми мъжка джилаба, белите панталони под нея, тъмно-вишневата чалма, залепените мустаци, прибраната ми коса. След това, сякаш доволен от резултата, измърмори тихо:

  – Когато мадам се върне от пустиня, аз чака. Аз седи чук и чака.

  – Не ме чакай, Койчи – отвърнах. – Не зная кога пустинята ще ме пусне…

  – Мой брат… аз иска помирише мой брат.

  Отворих урната за миг, и той се надвеси над нея. Вдиша дълбоко от прахта на Акачи. След това запечатахме отново урната, и аз се впуснах в галоп към петдесет-метровите дюни на Ерг Чеби.

  Преди да изляза от гр. Мерзуга, в полезрението ми попаднаха двете жадни и любопитни очи на осем-девет годишно момиченце, което ме наблюдаваше от пътя. Не беше тукашно – туристче трябва да е било, някъде от източните страни. Гледаше ме тъй втренчено, сякаш бях призрак. Може би разбра, че все пак съм жена.

  Обърнах коня и спрях за миг при нея.

  – Как се казваш? – попитах на английски.

  Тя се поколеба, но отговори плахо:

  – Шинянг. Вяра.

  – Вяра… ти си едно ново начало, знаеш ли. Бъди начало… ! Преди да станеш край…

  Вяра продължи да ме гледа втренчено. Извърнах очи, за да не види, че плача.

  И тръгнах.

  *
  Така и не успявам да си спомня защо трябва да се страхувам. След десет години висене от трапец и три години прелитане в ръцете на Акачи, съм загубила усещане за страх. Още помня деня, когато решихме да живеем до невъзможност. Да обикаляме света заедно, да преоткриваме живота и себе си в него… да не живеем никога повече от година на едно място. Беше наистина славен ден. Денят, в който си грабнахме куфарите, новите паспорти, мечтите, и започнахме да обикаляме световните столици, а публика за нашите представления винаги се намираше. Само трябваше да се появим в някой от местните циркове, да покажем какво можем, и целият цирк ставаше наш. И така, до онзи ден преди три години, в който, в малка провинциална местност в Италия, един недовиждащ старец обърка въжето за трапеца на Акачи с въжето за спускане на завесата.

  *
  Дори и сега, когато вече не вися от трапец, все още сякаш съм там горе – във въздуха. А може би съм някъде между слоевете на вятъра, който ме нагъва като салфетка в дланите си. А може би никога повече няма да се разгъна. Защото кой ще ме разгъва както Акачи…

  Довечера очаквам самата нея – бурята, която ще отнесе тленните останки на моя Акачи в небитието – завинаги далеч от мен. Опъвам палатката в най-закътаната част между два пясъчни гиганта. За да не ме отнесе бурята, преди да съм разпръснала прахта му. Тук ще чакам, докато ми се изчака чакането.

  Макар че силният вятър вече се надига, все още виждам звездите. Кълнат се на очите ми, че са самата реалност. Тишината, която крещи: „Акачи, Акачи, Акачи“, вече е тук, дива като самотата, тайна като думите, които не изрекох пред него. И когато си затворя очите, знамq че съм приказка, над която заспива едно малко момиче. Осемгодишно. Вяра. И тогава в мен изплуват последните думи на Акачи:

  – Занеси пепелта ми в Ерг Чеби – там, до пустинята Сахара. Разпръсни я в пясъчните бури на април.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  * „ХИМЕРИКА – пътешествие в женската душа“ ще излезе от печат в първите месеци на идващата година. Книгата е посветена на всички жени; на жената като дете, майка, любовница, дъщеря, баба. Героините в нея са от цял свят и от всяка възраст. 

  .

• Песента на скитника

  

  .

  Аз съм скитникът, който търси вяра, любов и надежда,
  аз съм скитникът, който в нощите черни не спи
  и в далечни посоки, и в спомени близки се вглежда,
  и железния вкус на юзда сменя с дъх на липи.

  Аз съм скитникът, който няма дом, нито хляб, ни постеля,
  аз съм скитникът, който под звездите запява блажен
  или рони сълзи за невинната птица простреляна
  и за вашия делник от скука и злоба стъмен.

  Аз съм скитникът, който сваля шапка на полското цвете,
  аз съм скитникът, който не дължи и петаче до днес
  и докато не ме разберете, няма как да ме спрете
  да стърча, там където си искам, с ъгломер и отвес…

  Ала щом ви се стори съдбата ми с нещо опасна,
  не мислете, че аз съм нещастен, че нося беда,
  пейте с мен и ще видите колко прекрасно е
  да си скитник богат –
  богат със Свобода.

   

  Димитър Христов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Димитър Христов (Димитър Христов Черняев) е роден през 1957 г. в Благоевград. Завършил е Българска филология и Реторика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е в Съюза на българските писатели, бил е гл. редактор на в. „Български писател“, в. „Литературен магазин“, изд. „Седан“, зав. отдел „Литература“ във в. „Пулс“, управител на „Софкнига“, председател на Съюза на книгоразпространителите в България, Кабинета на младите писатели, водещ на ТВ предаване „Време за поезия“, гл. експерт в Министерството на културата, директор на Българския културен институт в Скопие. Член е на СБП и на СБЖ. Автор е на стихосбирките „Работен ден“ (1982, награда „Владимир Башев“); „Ранена свобода“ (1989); „Писма до Ева“ (1992); „Български видения“(1997, награда на СБП за поезия); „Балада за любовта“ (2002); „Романтика и пепел“ (2004); „Сърдечен ритъм“ (2006); „Молитва за България” (2007, награда „Пенчо Славейков”); „Хляб и вино” (2011); „Хармония“ (2017); „Песни – тъги и наздравици“ (2018); „Остров за двама“ (2019). Носител и на наградите „Димчо Дебелянов”, „Слав Хр. Караславов”, „Иван Нивянин”, „Златно перо” на СБЖ, „Македонски литературен Дедал“, украинските лит. награди „Гогол”, „Григорий Сковорода”, „Изящното перо – 2019“ и др. Негови стихове са публикувани на английски, китайски, арабски, италиански, арменски, гръцки, турски и др. езици. Има издадени книги с поезия и драматургия в превод на няколко езика.

  .

• Докторът

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  

  За красотата на Соня в града се разказваха легенди. Тя беше радост за очите на мъжете, а жените й се възхищаваха, без да изпитват завист. Кой ли Бог я беше надарил така щедро с хубост?

  Соня беше циганка. Още като пеленаче я осиновили едно семейство, бездетни лекари. Били завършили образованието си в Марсилия и затова вкъщи говорили само на френски. Соня също говореше този език с лекота. Той беше красиво допълнение към екзотичната й хубост и изисканите й маниери. Къщата, в която живееше, се намираше в центъра на града – голяма, двуетажна, обвита цялата в бръшлян.

  По онова време Соня беше вече наследница на този аристократичен дом. Малко след това овдовя и живееше съвсем сама в него. Деца тя нямаше – нещо рядко за циганка, но Господ я беше дарил със способността да предсказва бъдещето. Хвърляше тестето от стари, олющени карти, с красив замах върху бароковата маса. Гласът й успокояваше и галеше душата. Не помня дали някога нещо се е сбъдвало от предсказанията й, но тя раздаваше любов и утеха без да взема пари. Ако е лъгала, то е било, за да ни направи поне за миг щастливи.

  Като дете, аз често ходих с майка ми при Соня на гости. Отиването при нея се съпровождаше от ред конспирации. По онова време властта преследваше такъв род психотерапия. Преди да позвъним на вратата, ние задължително се оглеждахме, да не би някой ОФ-доброволец да ни следи. Соня се появяваше със стар железен ключ в ръка, превърташе го няколко пъти, озъртайки се, и ние бързо преминавахме по алеята с нацъфтели от двете страни всякакви багри. Изкачвахме трите мраморни стъпала и влизахме в големия, прохладен хол. Вътре беше като в приказките: меки килими, тежки кадифени завеси, красиви мебели и една малка изящна ваза, със скромно букетче от жълти глухарчета. Веднъж Соня ни сподели, че те са цигански цветя:

  – Като духне вятър – казваше тя – тичинките политат на всички посоки и никога не се връщат към корените си, също като нас, циганите. Накъдето ни поведе съдбата, натам тръгваме.

  Соня не криеше, че е циганка. Искаше да превари другите, които можеха да вложат присмех или презрение в тази дума. Обичах я точно затова, че беше като нас, въпреки че е циганка. Докато жените се занимаваха с пророчества и обсъждане на проблеми, аз се потапях в атмосферата на нейната къща, обикалях стаите, разглеждах красивите предмети, докосвах ги и се тъпчех с шоколад, защото на масата в хола винаги имаше отворена кутия със скъпи шоколадови бонбони. По домовете на другите наши познати виждах едни и същи мебели, изработени от ДИП „Напредък“. Единственият лукс в тях се състоеше понякога от стар персийски или чипровски килим, вместо стандартния жакардов, но това си го позволяваха малцина. В къщата на Соня се чувствах като във филмите.

  Съдбата отвя и мен, като тичинка на глухарче, далече и за дълго. Младостта ми се беше сдружила с вятъра и той ме носеше насам-натам по света, докато един ден ме върна отново в моя град. По същото време беше дошла и демокрацията, а заедно с нея във въздуха кръжаха рояци от наивни мечти за по-добър живот.

  Търсих да открия промените по лицата на хората, по настроенията, по атмосферата на улиците, по старите, добре познати места. В един момент спрях пред къщата на Соня. Беше привечер и цветята в двора унило дремеха. Видях я да седи сама на верандата на втория етаж. Махнах й с ръка и тя ми направи знак да се кача при нея. Вратата беше отключена. Не бях я виждала с години, но и времето сякаш беше забравило за нея. Други събития го бяха вълнували и то, улисано по тях, не бе успяло да й дари дори някоя и друга по-дълбока бръчка. Същите филигранни обици с големи рубинени камъни, същият мек и изгарящ поглед, същото благородство в осанката и движенията. Демокрацията просто е тичала насам-натам пред красивата й къща, без да я докосне с хаоса, който носи със себе си. Седнах на сламеното кресло до Соня и усетих познат и, за щастие, непроменен уют. Във вазата имаше оклюмали глухарчета. Полъхваше топъл есенен вятър, а звездите все още не се бяха събудили за нощното бдение. На фона на полумрака, в който седяхме, започнаха един по един да изплуват спомени и образи, които възкресявахме с приказките си. Говореше ми за самотата си, но без да се оплаква. Често ходила при циганите на края на града. Носила шоколадови бонбони на децата по Шекер байрам. Вечерта беше спряла да отдъхне и тя при нас на балкона. По едно време Соня стана и отиде да запали кандилото пред иконата на стената. Беше кръстена и вярваща християнка. Събра трите пръста на дясната си ръка, прекръсти се, направи дълбок поклон и тихо каза вечерната молитва. Пламъкът на кандилото се пречупваше в червените рубини на обиците. После се върна отново на балкона и продължихме разговора.

  На улицата пред къщата имаше два големи контейнера за смет. Около тях се навъртаха безпризорни котки, кучета, врабчета. Джавкаха и мяукаха в отчаяна борба за някой кокал или огризка от хляб. Соня се вгледа втренчено в компанията около отпадъците и изведнъж скочи като ужилена. След минута шляпаше с чехлите по каменната пътека на двора. Излезе на улицата и се приближи до някакъв клошар, който също участваше в разпределението на плячката, заедно с уличните помияри. Разговорът между двамата продължи доста дълго. После просякът неохотно тръгна с нея и влезе в къщата. Чух тътрещите се мъжки стъпки по дървената стълба. Соня го представи, като каза: „Това е моят доктор“.

  Човекът неохотно седна на края на поднесения му стол, опасявайки се да не го изцапа. На гърба си носеше всичките дрипи на планетата. Беше навел глава и се опитваше да скрие ръцете си под масата. Радвах се, че седна отсреща, а не до мен. Соня постави пред него чаша от изящен порцелан и му наля от чая, който пиехме. Напълни и кристален поднос с бисквити. С всяка измината минута докторът ставаше все по смутен и притеснен. И тогава Соня започна да разказва, сякаш на себе си: Било преди години, когато останала съвсем сама. Циганската й душа можела да се справи с всичко, но не и със самотата. И тя коварно се загнездила в гърдите й. Рак! В София попаднала при най-добрия доктор. Сега той седеше заедно с нас на верандата. За болестта Соня беше забравила отдавна, но не и за своя спасител. Тя нежно постави ръката си върху неговата. Той сякаш се събуди от някакъв унес. Погледна я вяло, с уморен поглед, и каза:

  – Не Ви помня. От години живея така, че да забравя всичко, което е било някога. Това е моето спасение.
  Погледнах ръцете му – мръсни, изподраскани, загрубели, но одухотворени. Ръце на спасител и същевременно на унижено човешко същество. Клошар. Не го разпитвахме. Чакахме сам да почувства нуждата да сподели. С приглушен глас, монотонно и безразлично, започна изповедта си:

  – С идването на демокрацията животът ми се преобърна напълно. Внезапно почина съпругата ми. Запълвах самотата с алкохол. После започнаха да треперят ръцете ми – фатално за един хирург. – Забелязах, че и сега те все още трепериха. – Престанах да оперирам. Загубих работата си. Единствената ми дъщеря и съпругът й работеха като лекари в Тунис. Наближаваше времето да се връщат и само месец преди това, пътувайки с кола, ги блъска камион. Загинали на място, заедно с двегодишната ми внучка.

  Една мътна сълза бавно запълзя по лицето на доктора. Беше отвикнал да чувства и затова не понечи да я избърше. Тя се загнезди между две дълбоки бръчки и се заслуша в разказа му. След дълга пауза той продължи само с изброяване на безглаголни думи: антидепресанти, алкохол, уволнение, психиатрична клиника, решетки, заключени врати, липса на лекарства, роднини го лишили от жилище. Време без начало и без край. И тогава решил сам да заличи спомените от собствения си живот. Тръгнал от град на град, от една кофа за смет към друга. Не знаеше как е попаднал в нашия град, нито кой ще бъде следващият. Носеше го вятърът като тичинка на глухарче, без цел и посока, към нищото – пълно с картонени кутии и мостове за завет. Едно пътуване, което води към края на всичко.

  Докторът стана и понечи да си тръгне, но Соня постави ръка на рамото му и той отново седна. Звездите отдавна радостно трептяха. Дали те бяха подредили срещата между Соня и доктора? Премина ми тази мисъл и се усмихнах. Знам, че когато нещо трябва да се случи, тогава цялата Вселена се съюзява със съдбата и то се случва. Беше време да ги оставя сами.

  Отново заминах за дълго, а когато след време се завърнах, нещо ме теглеше към познатата къща в центъра на града. Може би защото навсякъде бяха разцъфтели в красив безпорядък глухарчета. Заварих Соня и доктора да седят в градината под сянката на едно дърво. Той беше на инвалидна количка, обърнат с гръб към входната врата. Щом ме видя, тя стана и ме покани да вляза. Докторът ми подаде ръка, усмихна се и ме погледна с бездънните си сини очи. Боже, колко красив е бил този човек! В града вече се мълвеше какво ли не за тях двамата. Сега разбрах защо – толкова красота под един покрив трудно се прощава. Дали между тях се беше завързал роман, никой не знаеше, но злите езици го създаваха със сплетните си, а в народната песен народът го е казал толкова красиво: „…ако съм ти от Бога писан, сам либе, дома ке ти дойдам…“.

  Соня се грижила за доктора с цялата си любов и обич, които бе таила и пазила в себе си за неродените си деца. Понякога клюкарките на пазара я наричали „докторицата”. А докторът нямал нито име, нито минало. Имал Соня и тя му бе дала всичко. Но не могла да го спаси от диабета. Тази коварна болест, наричана още „захарна“, се настанява в онези, които за дълго са лишени от радост и сладост в живота. На доктора беше отнела и единия крак, ампутиран вследствие на гангрена. Толкова много се беше наскитал той като клошар, че сега съдбата, сякаш за добро, го беше настанила в инвалидната количка за отмора, а и за да не може да напусне Соня. Да е до нея. Сред глухарчетата. До края. Орисията си има своя логика и не пита нас, човеците.

  Пихме чай и разговаряхме като стари приятели, които ги свързва нещо, за което се мълчи. През цялото време влизаха и излизаха хора, които се съветваха с доктора. Разбрах, че той лекува безплатно в „кабинета“ си на открито, в двора. Вратата стояла постоянно отворена. Минаващите по улицата поздравяваха през оградата: „Добър вечер, докторе“. Беше от тези доктори, които разговарят дълго с болния преди да поставят диагноза. Така с времето станал „Докторът“ на целия град. Соня му водила на прегледи и децата от циганската махала. Те с удоволствие идвали, защото знаели, че ще се наядат до насита с шоколадови бонбони.

  Сбогувахме се. Този път за дълго. На изпроводяк Соня ми нареди един пасианс. Издърпах картата с бурното море и големия, люшкащ се кораб върху вълните. Такъв беше животът ми през следващия период от време – бури и затишия, трудности и радости плетяха съдбата ми, докато един ден корабът на живота ме върна отново в моя град.

  Имах среща с приятели от детството. Само те остават верни и цял живот ни чакат на пристанището, от което сме отплавали в началото. Уговорихме се да се срещнем пред циганската градина. Не знаех къде точно се намира. Беше минало много време и старите ориентири като кино „Комсомол“, шадравана до пощата, книжарницата на ъгъла се бяха сменили с мола, арабския дюнер, пицария „Верди“, италианското кафе, циганската градина… Боже, та тя е на мястото, където беше къщата на Соня! Сега тук имаше красиви пейки, пясъчници за деца и добре поддържани декоративни, безуханни цветя. По зелената трева жълтееха едва забележими, случайно пропуснати и неокосени глухарчета. „Защо циганската?“ – попитах. Казаха ми, че тази стара градска къща принадлежала на циганка, която живеела с някакъв доктор, който лекувал безплатно през тежките години на прехода. Никога не научили името му. Казвали му „Доктора“. След смъртта му изчезнала и собственицата на къщата. Години тя стояла пуста, със затворени дървени кепенци, обвита в паяжина от пожълтял бръшлян. Пущинак насред града. Неочаквано циганката дарила къщата за детска градина и затова хората нарекли това място „Циганската градина“.

  Исках да разбера какво е станало със Соня. Знаех къде да я открия. Живееше в циганката махала, при своите циганета. Заварих я, седнала по турски върху камара от копринени юргани и възглавници. Около нея се боричкаха сополиви, омърляни с шоколад по устата и ръцете, деца. Целуваха я, прегръщаха я, радваха й се. Само червените рубинени обици напомняха за голямата градска къща, за бароковите мебели, за кристалните вази, за чая, поднесен в изискан, майсенски порцелан.

  Прегърнахме се със Соня и така мълчахме минута-две… Косата й беше посребряла, но в очите й нямаше тъга от старостта, нито болка от самотата. Беше все още красива, но и щастлива, че е това, което винаги е била по душа – циганка, в къща, пълна с деца. Когато Господ дава красота, той не подбира расата. Погледнеш красивия човек в очите и там виждаш божията благословия. Каквото на сърцето, това и на лицето. В старостта си Соня беше красива така, както само любената жена може да остарява. Животът й беше дал много любов и тя на свой ред я раздаваше щедро. След като се наприказвахме, Соня извади тестето и го хвърли със замах върху червения юрган. Изтеглих моята следваща карта. На нея имаше дълга пътека, криволичеща през житни поля. Беше време да тръгвам и отново да поема по пътя си, през натежалите класове от човешки съдби.

  .

• Слънчага

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Със своите сто седемдесет и шест сантиметра ръст, Мария не се чувстваше висока, само ако край нея имаше скандинавки. Когато обуеше обувки с висок ток, преминаваше границата от метър и осемдесет, и повечето от мъжете оставаха под нивото на погледа й. Затова, когато на детската площадка засече погледа на един дребосък, бе доста учудена. Тя бе извела Ивчо да си поиграе в близката градинка, а сама преглеждаше новините по телефона си. Мъжът на отсрещната пейка също бе с телефон в ръка, но кой знае защо наблюдаваше нея. Той бе около тридесетгодишен, слаб и висок, не повече от метър шестдесет и пет. Същински дребосък и като такъв, адски нахален. Щом разбра, че го е забелязала, той стана от пейката и тръгна към нея. Като минаваше край детето, му разроши косата и с лека усмивка запита:

  – Може ли да седна до вас?

  Тя го изгледа подозрително и прибра чантата до себе си, за да освободи място на пейката. Той се намести, кръстоса крака и, както тя очакваше, започна да я сваля:

  – Откакто дойдохте със синчето си, не съм свалил очи от вас! Невероятно красива сте!

  Мария си пое въздух и шумно го изпусна. Това бе нейният начин да му покаже, че е досаден, но дребосъкът изобщо не се впечатли. Не и се местеше от пейката, защото само тук дърветата не засенчваха слънцето. Той продължи:

  – Не ме разбирайте погрешно! Тук съм, защото след половин час имам среща с момиче. Запознахме се в нета, чатихме две седмици и решихме, че трябва да се видим. А вие сте просто моята несбъдната мечта – висока брюнетка със сини очи и красива дори повече, отколкото съм си представял!

  Тя се усмихна, но продължи да мълчи. Мъжът забеляза това:

  – И усмивката ви е много чаровна! Изобщо, влюбен съм във вас, много преди да ви срещна! Да знаете само, колко хубаво е, да видите жената от мечтите си в действителност!

  Тя неволно призна:

  – Знам! Когато видях мъжа от мечтите си за пръв път, се чувствах точно, както вие сега обяснявате!

  – Блазе му! Истински щастливец! – поклати глава с възхищение дребосъкът.

  – Не съвсем! – въздъхна тя.

  – Защо? Не сте ли заедно?

  – Заедно сме! Това е синът ни! – посочи към Ивчо тя. – Обаче нашият Слънчага е с болно сърце!

  – Как го нарекохте?

  Мария леко се смути, но отговори:

  – Всъщност, той се казва Светльо, но аз му викам Слънчага. Висок е два метра и три сантиметра, винаги засмян и готов да помогне на всеки! Като слънце е, а самият той има нужда от помощ…!

  – Защо?

  – Има порок на сърцето и му предстои операция, за която нямаме средства!

  Дребосъкът се хвана за долната устна:

  – Къде е той сега?

  – Вероятно вече в Италия! Като се чухме снощи, беше на някакъв паркинг в Гърция. Шофьор на камион е. Той ни издържа, защото аз гледам детето.

  – А каква сума е необходима за операцията?

  – Трябва му сърдечна клапа, а това са не по-малко от петдесет-шестдесет хиляди лева!

  – Е, не са невъзможни пари! Можете да продадете нещо или да теглите кредит!

  Мария се усмихна тъжно:

  – За нас сумата е невъзможна! Живеем на квартира, а нашият тати се е набутал вече с два заема!

  – Роднини, приятели нямате ли, да ви помогнат?

  Тя махна отчаяно с ръка. Не й се говореше. Дори й стана чудно, как така този дребосък я провокира, да сподели болката си. Към тях приближи Ивчо и поиска да пие вода. Тя бръкна в чантата си и му подаде шише с минерална вода. Докато детето пиеше, дребосъкът му направи няколко снимки с телефона. Щом то отиде да си играе на пясъчника, той й показа снимките.

  – Децата излизат най-добре на снимките, защото са непринудени! Вижте, колко е хубав синът ви тук!

  – Да, изглежда страхотно! Аз никога не съм успявала да му направя толкова хубави снимки!

  – Дайте някакъв имейл или си кажете номера на телефона и ще ви ги пратя! Може и по Вайбър!

  – Не ползвам Вайбър! – тя каза имейл-адреса си и той го записа. После я помоли:

  – Ще ми позволите ли да ви направя няколко снимки? И тях ще ви пратя, за да ги препратите на мъжа си! Гарантирам, че ще му харесат!

  Тя се усмихна неловко и само повдигна рамене. Той не губи време и като на шега я засне от няколко страни. После седна и запита:

  – Значи, ще бъдете щастлива, ако успеете да намерите сумата за операцията?

  Този път Мария се засмя на глас:

  – Аз ще бъда щастлива, ако успея да му намеря жълт екип за рождения му ден другия месец! Ако се намерят отнякъде пари за операцията, ще бъда луда от щастие…! Но и двете неща са невъзможни, за съжаление!

  – Защо? За екип не трябват много пари!

  – Да, но по всички магазини търсих и никъде не видях! Аз дори съм спестила двеста лева, но като няма това, което търся! Трябва да е от мека материя, яйчено жълт и при неговият ръст…! Просто няма!

  – А защо точно жълт?

  – Защото жълтото му отива! Кожата му е матова като на италианец, косата – черна и жълтото страшно го отваря! С такъв екип ще е абсолютен Слънчага, но…!

  – Вие си го обичате, нали?

  Мария не отговори. Очите й се наляха със сълзи и дори една се стече по лицето й. Тя я изтри и сухо преглътна. Срещу тях, по пътеката се насочи момиче с тъмна, дълга коса и сини очи. По нещо напомняше за Мария и сякаш бе нейно смалено копие. Дребосъкът скочи от пейката:

  – Цвети!

  – Алекс! – отвърна момичето и двамата приближиха един към друг. Подадоха си ръка, а после той се обърна и посочи към Мария:

  – Ако не се лъжа в теб, искам един ден да си като нея! – Върна се до пейката, взе ръката на Мария и я целуна. Направи го непринудено, махна за довиждане и двамата с момичето се отдалечиха.

  Мария постоя още малко на пейката. Имаше усещането, че се е разделила с близък човек, когото познава отдавна. Не можеше да отрече, че този дребосък бе голям чаровник.

  Още същата вечер тя получи снимките на пощата в компютъра си и веднага ги прати на мъжа си. Дребосъкът наистина умееше да снима страхотно. След две седмици получи от него друго писмо, в което бе написано:

  „Привет, моя несбъдната мечта! Срещата с теб ми донесе щастие, защото първата ми среща с момичето, което чаках, няма да е последна! Тя има доста общо с теб, а това е прекрасно! Прощавай, че се обръщам толкова фамилиарно, но нали съм си те представял хиляди пъти, все пак! Аз се казвам Алекс. Като ученик бях почти хакер, но сега работя като програмист. Имам доста познати, не само в България, но и в чужбина. Още същия ден, като се видяхме, открих сметка за лечение на мъжа ти. В нея вече са събрани шестдесет и пет хиляди лева. Оказа се, че не е чак толкова невъзможно да се събере нужната сума! Моите познати и приятели заработват добри пари и по принцип са готови да помогнат на човек в беда.

  Излезе, че и екип не си търсила, както трябва! Има една фирма в Словакия, която работи за „Адидас“ и разполага с яйчено жълт екип, с нужния размер за мъжа ти. Аз го поръчах по интернет и днес ми го доставиха. Напиши, ако обичаш, своя адрес и ще ти го пратя с някоя куриерска фирма! А с онези двеста лева, дето си заделила, ще се почерпите с твоя Слънчага, на рождения му ден! Можеш да получиш парите за лечението, ако идеш в банката, където съм ги превел! Не ми дължиш нищо! Хората, които се обичат, трябва да бъдат щастливи!

  Алекс – един дребен нахалник, който се опитва да бъде малък СЛЪНЧАГА!“

  Мария скочи и грабна Ивчо. Завъртя го във въздуха, а после го притисна силно до себе си. Детето докосна с пръстче сълзите, които се стичаха по лицето и:

  – Мамо, защо плачеш?

  – Защото съм щастлива!

  – А защо си щастлива? – чисто по детски продължи малчуганът.

  – Защото тати ще оздравее и защото има хора, които правят света по-добър!

  – А светът лош ли е, мамо?

  Мария го целуна по челото:

  – Светът е такъв, какъвто си го направим!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: „Слънчага“ на Красимир Бачков спечели първа награда за разказ от литературния конкурс „Изящното перо – 2019“, организиран от Салона за българска култура и духовност в Чикаго. Тази първа награда за разказ бе поделена с творбите „Шоколади за Ирина” на Златимир Коларов и „Душа” на Ружа Велчева.

  .

• За да се върнеш, първо трябва да заминеш

  Разказ от Свежа Дачева

  

  В централната гара на Гьотеборг се чувствам като у дома си. Ето и днес седя тук на чаша капучино и, докато небцето ми се радва на щедрия вкус на канела, гледам преминаващите хора. Кълна се, че ако можех да замразявам миговете, бих могла да напиша по един роман за всеки един от тях. Когато пътуват, хората са отворени книги. Всеки търкаля най-надеждния куфар, обул е най-верните обувки, облякъл е най-закрилящото яке и е взел със себе си най-любимите аксесоари. Всеки бърза с най-неподправената си походка към влака, който ще го отведе в непознати, неподозиращи за съществуването му земи, или към автобуса, който ще спре до топлината на дома му. На тази гара не само хората са истински, но и дърветата, които по чудесното хрумване на архитекта са засадени около главната пътека, и гълъбите, и врабците, които си хапват трошици под масите в кафенето, както и небето, което се простира оттатък стъкления й покрив.

  До заминаването ми има час. Премествам се на една от пейките. Любопитен пинчер се отделя от пътеката и лизва ръката ми. Стопанката му – около двадесетгодишно момиче с кестенява коса, сякаш отпреди сто години сплъстена на dreads – ме поглежда в очите и се усмихва извинително. Около мене са насядали цяла тълпа спомени за заминавания, за посрещания, за пристигания.

  Веднъж в навечерието на Коледа трябваше да пътувам за Стокхолм. Реших да използвам нощта, но по стечение на обстоятелствата се наложи за чакам няколко часа на гарата в Гьотеборг. В 23 часа мина патрул и като видя, че съм останала съвсем сама на гарата, и след като се увери, че автобусът ми тръгва след няколко часа, реши да ме остави да го изчакам вътре. Заключи ме в празната гара и си замина по работата. Навън беше натрупал сняг, а вътре светеше огромна, богато украсена коледна елха. Легнах си на пейката до елхата и се почувствах уютно и невероятно като в коледен разказ на Дикенс. Оттогава всеки път, щом отида на гарата, започвам да се чудя как може да минават толкова много хора през моята спалня. Миналата година патрули по двойки непрекъснато обикаляха гарата, защото имаше реална опасност от теротистични атаки. Гълъбите и врабците обаче продължиха, както винаги, да се врат в краката на хората, слънцето продължи да им плете златни гнезда по върховете на дърветата. Мисля, че никой не прие заплахата насериозно, нито пък аз се отчуждих от това място.

  Сред забързаните хора се откроиха две момчета на около петнадесетина години, които вървяха бавно и широко усмихнати едно срещу друго. Бяха от децата, които сами изминават дългия път от пламналата им във война родина, до страната, в която птиците не се страхуват от хората. Прегърнаха се по братски и, без да си кажат и дума, седнаха на пейката зад гърба ми. Изведнъж едното от тях тихичко запя. Езикът ми беше съвсем непознат, но извивките на мелодията се редяха тъжни като заминаване, светли като пристигане, топли като среща. Както внезапно започна, така и рязко спря песента. Тогава, също така тихо запя другото момче.

  Мелодията уверяваше, че за да се върнеш, първо трябва да заминеш, и че хората, които се обичат, винаги се срещат в сънищата си. Около половин час седяха момчетата и редуваха песните си. Не смеех да помръдна, за да не ги смутя. Сега обаче си мисля, че нищо на света не би могло да пробие прозрачната сфера от звуци, която ги обгръщаше. Накрая, пак така без да продумат, те се прегърнаха по братски и всеки от тях се отправи в посоката, откъдето беше дошъл. След тях остана една омагьосана пейка и гълъби, които се надпреварваха да кълват от разпилените наоколо трошици обич. Сигурна съм, че щяха да ги превърнат в пролетно гукане.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: „За да се върнеш, първо трябва да заминеш“ спечели първа награда за разказ на емигрантска тематика от литературния конкурс „Изящното перо – 2019“, организиран от Салона за българска култура и духовност в Чикаго. Още от Свежа Дачева – вж. тук.

  .

• Коледни чудеса

  Разказ от Здравка Владова-Момчева

  

  Както си пазарувах на миши прибежки насам-натам, мерих си тоалетчета, купувах си гримчета, пийвах си кафенца, мигах под светлинките и си мечтаех ли мечтаех за чудеса, миналата Коледа взе, че дойде! Не стига това, ами тръсна в декемврийския ми календар такива ангажименти, че веднага ми се прииска да се върна отново на работа, за да си почина. То не бяха партита, то не бе протокол! Когато човек е на парти по протокол, при това в изискан хотел, трябва да спазва три основни правила:

  1. Шведската маса се подминава с елегантна небрежност, без гладнишко впиване на захапка и поглед в деликатесите, понеже това довежда до напълняване и кривогледство!

  2. Чашата с питие се разнася три пръста над главите на присъстващите, а шампанското злорадо се консумира след като другите са изсмукали всичко в края на партито по протокол.

  3. Не се посещава тоалетната на етажа! Ползва се личната, в хотелската стая, защото никога не се знае какво чудо Ви е приготвило общото Ве Це. Без протокол.

  Обаче аз миналата Коледа взех, че наруших третото правило – и отидох право в близкия дамски будоар, разтресен от децибелите на партито чак до гипсовите розички на тавана. Имах намерение да повторя слоя червило върху устните си, за да произнасям „Хааай“ с възможно най-впечатляващия контур, оцветен в стил „вампир“. Или беше „ампир“? Не помня точно. Та, когато открехнах вратата и насочих поглед към обширното огледало, с ужас осъзнах, че то вече е заето от… телеса. Голи до кръста телеса! Месища, за нуждаещите се от превод на новобългарски, поради неразбиране на родния ни език от Вазов насам. Над миниатюрното, депресирано умивалниче, сътворено от дизайнер с раздвоение на личността по време на обедната почивка, висяха две огромни гърди. Две чудовища, затъкнали с плът жалките ми илюзии относно непреходния чар на Жената. Залепнах като ваденка връз пурпурния тапет на стената, а планината сланина пред мен звучно се наплиска под мишниците с видимо удоволствие.

  – Сори дарлинг – врътна се през рамо главичка като карфичка, – малко освежаване, нали така?

  Умивалничето свръсна умилно – пльок, льок, йок, ок, к… и се задави. Настъпи задръстена тишина.

  Решително извадих червилото и успях да изпиша окръжност върху пресъхналите си устни. Едно огромно, зяпнало „О“! До края на вечерта така стриктно спазвах протокола, че нито ядох, нито пих, втрещена от гнус. Не сколасах да скалъпя даже едно чаровно „Хаааай“ за хатъра на хубавеца-диджей отсреща. На другия ден не бях в настроение. Гладна. Омаломощена. Трезва. Тотално изгубена в протокола.

  Частната зала за закуски в този луксозен хотел, щедро откупена от собствениците на фирмата за годишното нахранване на верните й служители, ухаеше някак познато. На отдавна загърбен уют с пръжка и лук, намек за кисело зеле и чезнещо ехо от свенливо кебапче. Ако не бяха претенциозните мраморни колони в стил ампир, или вампир, не съм много сигурна, бях готова да се закълна, че съм попаднала у дома. На село. Оберкелнерът сновеше със свирепо изражение на червендалестото лице и с нечленоразделни звуци направляваше подплашените сервитьорчета като левитиращо дистанционно. Помислих го за ядосан французин, понеже менюто беше такова, но когато ми сервираха „бред огретен“ и аз впих вълчи зъби в него, разбрах, че всъщност се давя с обикновена пържена филия.

  – Ей, ч, Маринчо – изцепи под сурдинка “французинът“, – я, тати, донес и чинията с онез свински гърди. Да я турим насред масата. Могат да минат за френски, тия тука са англичани, к’во ли му разбират от манджи…

  Маринчо търти ухилен към кухнята. Обхвана ме тиха, рождественска радост:

  – Да Ви се намира шарена сол – попитах с възможно най-изискан тембър, но на български. Тихо. В полутон. Както подобава на истинска дама. „Французинът“ се вкамени. Бузите му узряха като домати на припек. Погледна ме виновно с ваклите си очи и сломено отрони:

  – Да, ама не я предлагаме на гостите. Не е френска. Ядем я за собствена консумация.

  – Нищо, спокс – хищно изсъсках. – Аз ще я представя в най-добра светлина. Давай я тука. Имаш ли лютеница?

  – Намира се – намигна ми оберкелнерът. – Маринчо, донес лютеницата, тати…

  Закуската премина в задушевна преситеност и абсолютен възторг от „френското“ меню. Бай Тотьо или Тот, както го зовяха английските му колеги, сияеше щастлив и щедро ни обсипа с български благини, турнати алафранга в английски чинии, изписани с роялистко-пасторален чалъм. Кръвообращението на всички се подобри. Разговорите се очовечиха. Искрени флиртове подрипнаха над и под масата. Сърцето ми запя като славей пред отворена кръчма. Навън анорексичното слънце изцеди лимонени лъчи върху ливадата. Излязох да се насладя на гледката.

  – Чакай, аз ще ти донеса пепелничето – сподири ме услужливо бай Тот. – Без тебе манджите ни щяха да останат незабелязани. Как ти се стори бекончето, душка?

  – Малко мазничко – реших да покапризнича аз. – Дръпни се сега, че искам да снимам пейзажа.

  Една каравана, сбухана между храстите, препъна порива ми по красотата на света.

  – Там обитава мис Стоун – проследи облещването ми бай Тотьо, – собственичката на хотела. Туря си я в парка всяка Коледа. Било й мерак да спи в каравана, ама нямала време през годината. Два-три дена покрай Рождество се завира у драките. За икспириънс.

  Хлъцнах. Караваната се разлюля с мощно хипопотамско подрусване. Главичка като карфичка се подаде между две унили завески и провеси бузи в учтивия утринен хлад:

  – Тооут – властно се провикна тлъстият ми вчерашен кошмар, – уеър ис май баница-брекфаст?

  – Ще бягам, душа – наюрка се подплашеният Тот. – Отивам в кичъна да видя Кинчето изстъргала ли е тавъта от вчера, че ако няма баница, няма и заплата. Мерсим ти за всичко и оревуар!

  Английският вятър ме сбрули. Заприличах на изоставен, недопечен бюрек. Мис Стоун премина край мен като сънен мамут, стиснал в хобота си седефена четка за зъби. Дружески ми намигна. После натири Маринча за тоалетна хартия. Определено отиваше към „двете нули“ в хотела. Не посмях да ги посетя за довиждане. Бях преситена от Коледни чудеса!

  .

• Посоката връщане

  

  .

  Всеки път аз питам – ти как си?
  Как са приятелите, децата и всички…
  Знам, съдбата спъва ни крачките,
  но с невидима струна окичва ни.

  Как веднъж не попита за мене –
  как я карам, дали ми е лесно…
  Много сложни са мойте проблеми –
  няма как да помогнеш, далече си.

  Но поне ме попитай – нощите
  как минават в безсънни минути,
  как мълча си на български, още –
  и понякога са влажни очите ми.

  Как в усмивка скрила съм болките
  и кърви неспокойно сърцето ми.
  Часовете измервам във долари,
  а пък нощите – в рими и спомени.

  Как веднъж не попита – добре ли съм?
  И защо да ме питаш? То ясно е –
  вие там остарявате в бедност,
  ние тука сме длъжни да можем.

  С нова мярка живота измерваме –
  от пътуване до пътуване.
  С два билета – посоката връщане,
  между тях – не живот, а очакване.

  Не ме питай. Късно е вече…
  Ще си дойда напролет със птиците.
  И дори да свършат билетите,
  ще остане посоката връщане!

   

  Райна Недялкова-Качулкова

  ––––––––––––––––––––––––––––––-

  Бел. ред.: „Посоката връщане“ спечели първа награда за стихотворение на емигрантска тематика от литературния конкурс „Изящното перо – 2019“, организиран от Салона за българска култура и духовност в Чикаго. Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Просто жена

  

   

  Аз съм вятъра –
  безметежен, напорист и невидим.
  В мен е разтворено времето…
  Няма днес. Няма вчера.
  И никакво утре.
  Тук съм сега и завинаги.
  И прониквам в пространството,
  обградило живота.
  Аз сама съм живот.
  Без име, без облик…
  Една мисъл в развитие.
  Един устрем светкавичен.
  Едно вдъхновение,
  изразено и пуснато в действие.

  И миг съм, и вечност.
  Тук и далече.
  Обгръщам с дъха си необятния космос,
  трансформирам енергии
  и отново се връщам,
  за да зареждам чрез своята същност,
  за да вдъхвам надежда.
  Аз съм на вятъра скритата същност –
  невидима, призрачна, устремена.
  Понякога – тиха, безмълвна въздишка,
  понякога – рушаща вселена.

  Но дълбоко,
  в ядрото на своето скрито начало,
  съм толкова тъжна, самотна…
  Къде е душата-близнак, аз не зная,
  а всъщност – тъй дълго я търся.

   

  Калина Томова

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: „Просто жена“ спечели първа награда за стихотворение от литературния конкурс „Изящното перо – 2019“, организиран от Салона за българска култура и духовност в Чикаго. Три стихотворения получиха еднакъв брой точки за първа награда. ”Песента на скитника“ на Димитър Христов и „Пътят” на Анжела Димчева бяха другите две творби. Още от Калина Томова – вж. тук, тук и тук.

  .

• Падежите

  Стихове от Иван Николов

  

  .

  Падежите

  Майка ми три столетия
  се моли на Човешкия син,
  виснал на кръста Голготен,
  а падежите падат
  от суровата пръчка
  на чуждия даскал,
  и горещи детски сълзи
  се свличат по бузите
  от плясъка на плесницата –
  изстрел в сърцето на тиранина.

  Плаче езикът на майка ми
  от крехкия смях на внуците,
  дошли от сиропиталището
  на овдовялата история,
  не вкусили топлия хляб
  и неразбиращи приказките
  и приспивните песни на баба.

  Лястовиците отлитат на ята,
  славеите оплакват песните си,
  а бялата врана се крие
  в хайдушките храсталаци
  от рошавите лешояди,
  прелитащи бойните полета.

   

  * * *

  Капчукът капе
  в мозъка до ужас –
  машината трака
  параграф по параграф:
  за поетите няма спас –
  заради козите уши на царя,
  заглушете техния
  изобличаващ глас!

  Присъда от широката,
  затлъстяла тога,
  поръчана от изнемога
  на вълк, облечен във власт,
  извикайте и свещеник –
  в името на дявола
  да прочете последното
  лицемерно „Отче наш“…

   

  * * *

  Бъди сън
  в безсънните ми нощи,
  бъди звън
  на празнични камбани,
  майски дъжд
  за сушната ми душа,
  блага билка –
  за лютите ми рани.
  Бъди цвят
  от райската градина,
  вестител
  на Всевишния глас,
  прашец нежен,
  приеми от мен –
  ново цвете
  да никне от нас.
  Бъди майка
  сред майски ливади,
  сред небето
  слънчеви лъчи,
  с искра радост
  озари душа ми,
  успокой ме
  със сини очи.

   

  * * *

  Не ме затваряйте
  в златните ви клетки,
  не ме хранете с бисерни зърна,
  не си мислете, че песни ви пея –
  проклинам щастието ви
  с отровни проклятия на зле
  затворените птици,
  и с болката на късо
  подрязани крила!

  Не се опивайте от земна суета,
  от славата на ятагана
  и тропота на войнишки ботуши,
  от писъка на майка, що плаче и моли,
  не задавайте прободна рана –
  тя вашите деца така ще боли!

  Времето вее великите воини,
  прогнили летописи и мраморен прах
  и бойна плячка, хвърлена за стръв,
  за огън, за мъка и невинна кръв,
  и няма значение кой е крив и прав –
  децата ви ще се измъчват от срам,
  от покаяние, от мъка и страх,
  и от силата на Всевишния гняв!

  О, мои братя тирани, израснете,
  пуснете птиците да хвръкнат
  в сините летни небеса,
  тогава ще станете наистина велики
  и ще пребъдете с величието си
  завинаги във вечността!

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Иван Николов е роден 1959 г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на сп. “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е стотици статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член-кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член и на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин – 2016“.

  .

• Звездоброеца

  Разказ от Светослава Проданова-Тувенен

  

  НОЩТА тихо слизаше над града. Поемаше го в тъмните си обятия, люлееше го в скутите си, осветяваше сънищата му със звездите си. Звездите, светли пратеници на небето, прекосяваха безбрежните му простори, за да срещнат онези, които говорят с всемира. Онези, които бдят в очакване на посланията му…

  Един човек не спеше. Наричаха го Звездоброеца. Той напускаше дома си в най-дълбокия час на нощта. Имаше среща със звездите. Не в обзаведена обсерватория. Срещата на човека със звездите има свое съкровено място, кът, в който свободата на човешкия полет към небето не е потисната, място, което съсредоточава звездния блясък и улавя диханието на безпределността, територия на истината и любовта. Звездоброеца обичаше да наблюдава звездното небе от кулите на катедралата. Тя беше най-хубавата на света, сякаш вопъл, отправен към дълбините на Вселената.

  Хората строят своите храмове по различен начин. Храмът може да бъде дом на човешкото тщеславие, тъничък писък, зовящ за помощ, паметник на преживян страх, свидетелство за груба сила. Катедралата, от която Звездоброеца гледаше небето, бе могъщо предизвикателство – място, където можеш да се вгледаш в себе си, да преобърнеш душата си, да я отърсиш от всичко излишно, да я пуснеш да литне високо, заедно със стоновете на органа, и още по-високо, да излети от катедралата и да продължи устрема си нагоре. Истинските храмове не обричат духа на неволя сред четири стени, те го извисяват до звездите и го учат да общува с небесата.

  Архитектът на храма бе дирил пътя към вечността. Искал бе да я докосне, да въздигне и другите в светлите й простори. Малцина го бяха разбрали. Неговото творение всяваше недоумение и смут в душите на онези, които никога не вдигат поглед към небето. Рядко идваха тук и Звездоброеца се чувстваше спокоен. Никой не нарушаваше усамотението му. Бе насаме с небесната вис, интимно свързан със сиянието й. Изкачил се на камбанарията, отправяше взор към звездите. Диреше ги, поверяваше им мислите си. Мислеше за архитекта, въплътил в камък порива към безкрая. Cплотяваше ги енергията на полета, силата на надеждата, доверието в небесната мощ. Сгряваше го увереност, сякаш държеше в дланите си приятелска десница. Хубаво е, когато от някой далечен век човек протегне ръка към човека. Така в изначална верига се свързват съзидателите. Не са сами. Не са неразбрани. Седят заедно край трапезата на времето, вкусват хляба на делата си, замесен с брашното на непосилен труд, със сълзите на нечувани страдания, със солта на устрема. Пият виното на мечтите – онези мечти, които идват на помощ в труден час, прекосявайки като храбри ратници слънчевите долини на всемира… Събира ги за съкровен празник нощта, в мига, когато времето спира и изгряват най-ярките звезди.

  В техния блясък вперваше поглед и Звездоброеца. Звездите бяха близо. Виждаше ясно всяка една и не се опитваше да ги изброи. Нямаше нужда от телескоп. Взорът му следваше звездните пътеки на Вселената и проникваше в тайните на небесния безкрай. У някои хора загадките пораждат вътрешен плам, по-ценен от знанието. Крачка по крачка превземат необятното. Безпределните и вечни истини са единственото им богатство, и небето им открива съкровените си планове. Носят в сърцата си бъдещето на света…

  Звездоброеца беше един от тези избраници на висините. Учените го смятаха за некадърник – не можел да направи една сносна карта на звездното небе, все му се привиждали несъществуващи светила. Самоуверен бил до безумие – лудост е да гледаш небето с просто око… А той само се доверяваше на безкрайния купол, от който – жива, непобедима и истинска – идеше светлината, озарила сърцето и мислите му.

  Долу изтрополяха бързи стъпки, изтръгнаха го от омайната прегръдка на небесните откровения, звъннаха по стъпалата на камбанарията. Звездоброеца сведе поглед от светлата вис към обвитата в нощен мрак земя – зад него стоеше момиче, задъхано, бедно облечено, уплашено.

  – Моля Ви, господине, не ме издавайте, чака ме съд и клада. Изкарват ме вещица, магьосница, гонят ме хората на инквизитора. За Бога, не ме издавайте!

  Отдолу идеше шум и врява.

  – Къде се дяна? Потъна в земята! Да се изкачим на камбанарията…

  Звездоброеца изскочи горе на стълбата:

  – Мен ли търсите? Аз ще сляза, Ваша светлост, чест е за мен да Ви посрещна.

  – Сам ли сте, господине?

  – Тук, на камбанарията, винаги усещам нечие присъствие… Това присъствие ли жадувате?…

  – Да вървим! – каза високо някой. И добави тихо: – Тоя не е с всичкия си.

  Излязоха, сляха се с тъмнината. Момичето му благодари с очи.

  – Наистина ли си магьосница?

  – Не. Ала когато се моля, небето ме чува. Със сърцето си слуша молитвите ми. Виждаш ли онази голяма пулсираща звезда? Какво искаш да сторя за теб?

  Това странно момиче говореше с небето по начин, различен от неговия, и висините долавяха повика на духа й, тъй както помагаха на неговия полет към звездите… Небето имаше свой особен, нечакан и чуден начин да отвърне на копнежа на човека… Смирен пред безкрая на тази неизследима нежност, Звездоброеца промълви смутено:

  – Помоли се звездите, които открих, да слязат върху моята карта на точните си места. Не мога да си купя необходимото. Затова картите ми изглеждат неграмотни. Бих искал да позная това небе…

  – И аз… – пошепна момичето. – Сетне мълчаливо протегна длани към звездите. Помами ги, както селските момичета мамят пилетата си, за да ги нахранят. И започна странен звездопад – звездите кацаха върху картата на Звездоброеца, оставяха по нея малки светли точки, после просветваха върху клепките, в дланите, по гърдите на момичето и отлитаха обратно.

  Звездоброеца стоеше замаян и объркан. Трябваше му още нещо, за да бъде наистина щастлив. Още нещо. Не знаеше какво. Обърна се към малката чародейка, искаше да я попита. И видя в очите й звезди, в дланите й – звезди, звезда пулсираше и под опърпаната й дреха…

  Нямаше вече нужда да задава въпроси. Истина бликаше от ясния простор, чиста като утринна звезда. Седяха един до друг. Мълчаха. Беззвучно си шепнеха. В унес чакаха изгрева… Мълком търсеха пътя към враждебния и чужд свят в нозете им. За да му дадат истината. Безмълвно отправяха молитва към небето. Вървяха по неведомите му пътеки. Заедно.

  Каменната утроба на камбанарията зачеваше деня…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Светослава Проданова (по-късно Проданова-Тувенен де Стринава) е родена през 1953 г. в Дряново. През 1997 г. заминава за Франция,  където живее и работи, понастоящем в Берк Плаж. Завършила е Славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е като библиограф в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и сътрудник преводач в редакция „Кино“ на БНТ. Публикува разкази в периодични издания, лауреат на конкурси за разказ на сп. „Защита на природата“. Сътрудничи с разкази на сп. „Пламъче“ и „Дружинка“. Автор на лирична проза. Между 2010 и 2019 г. издава във Франция, в издателство BoD, романи и сборници с разкази, между които „Le Ciel des oiseaux blessés“, „Le Continent inexploré“, „A l’heure enchantée de l’amour“, „Ad Astra“ (том 1-3) и др. Разказът й „Звездоброеца“ бе отличен с втора награда в категория „История и традиции“ на литературния конкурс „Изящното перо – 2019“, организиран от Салона за българска култура и духовност в Чикаго.

  .

• Градината

  

  .

  Не искам. И не вярвам. Не живея.
  Отдавна съм застинал като лед.
  Душата ми несретна ветрове я
  разкъсаха на късчета безчет.

  Не мога да я събера. И няма.
  Ненужна ми е повече душа.
  Мъждука само споменът за мама,
  един-единствен да се утеша.

  Нали затуй се върнах в битието.
  Напуснах светостта на своя храм.
  От върховете слязох във полето.
  Самодостатъчен. Затворен. Сам.

  Да бъда нужен другиму останах.
  Пожертвах с болка волната съдба.
  Превърнах себе си във жива рана.
  Илюзиите кръстих на борба.

  Опитвах се да спра. Да сложа края.
  Да преоткрия верната следа.
  Залъгвах се. Защо? И аз не зная.
  Внушавах си: Все пак ще победя!

  Но нямаше победи, а провали.
  Един след друг. Един от друг.
  Не мога с нищо днес да се похваля.
  Пред оня Съд. След страшния му чук.

  Душата ми разкъсана блуждае
  на милиарди късчета. Без път.
  А Северният вятър във нощта е
  по-топъл и от мойта кръв и плът.

  Усещам, идва време да си ида.
  Нещата да заемат своя ред.
  Забравих всяка радост и обида.
  Държа еднопосочния билет.

  Към светлата сънувана градина.
  В която, след смъртта, ми се яви.
  Ще ти разкажа, че се казва Кина.
  И ще притихна в свежите треви.

   

  Асен Йорданов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Асен Недялков Йорданов е роден през 1964 г. в Бургас. Завършил е АЕГ „Гео Милев“ в родния си град и Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ – Българска филология. От 1992 г. е разследващ журналист, автор на множество задълбочени журналистически разследвания. Работил е за вестниците „Труд“, „Стандарт“, „Монитор“, „Политика“ и др. Бил е редактор и водещ на предаване в ТВ „Скат“. През 2010 г. създава сайта за разследваща журналистика „Биволъ“, на който е собственик и директор и днес. Съавтор и асистент на разследвания за корупция и организирана престъпност в България за ARD TV (Германия), Euronews TV, ARTE TV (Германия-Франция) и M6 TV (Франция). През 2010 г. е отличен с Лайпцигската медийната награда „За свободата и бъдещето на медиите“. Има многобройни изявления в западноевропейски и американски медии. За разлика от национално и международно известната му журналистическа дейност, неговото творчество като поет не е познато за широката публика.

  .

• <<
• 1
...
• 25
• 26
• 27
• 28
• 29
• 30
• 31
• 32
• 33
• 34
• 35
...
• 77
• >>