Всичко от литература

литература

• Мъка

  

  .

  Сред облаците бурни,
  сред черната тъма,
  сякаш от небесни урни
  спуска се тъга…

  Споменът пронизва
  с остър лък душата,
  мъката нанизва
  страх върху лъжата…

  Ронят се сълзи и листи
  сякаш част от есента.
  Тихо от сълзите чисти
  в теб се ражда нежноста…

   

  Николета Моралес

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Николета Моралес е родена в Кюстендил. Живее в Чикаго. Дошла е в Америка сама на 15 години. Завършила е средно образование във Фрайбърг Академи, висше по журналистика – в Американския университет в България и магистратура по журналистика в Университета Рузвелт в Чикаго. Николета пише за различни медии в Америка, Южна Африка, България, Швеция и др. Отразява събития и прави интервюта със звезди от Холивуд. Има издадена книга с поеми – „Tough Живот“. Нейни статии са публикувани в „Нюзуик“, „БГ Войс“, „България Сега“, „Чикаго Трибун“, „Екстра“, FF2, Community Health Magazine, Cultured Focus Magazine и др. Има и блог – Nikoletamorales.blogspot.com. Печели титлата Miss Infinity Chicago 2019. Стихотворението й „Мъка“ бе отличено с трета награда от литературния конкурс „Изящното перо – 2019“. Николета пише мемоар за живота си, който ще бъде публикуван догодина от Rose Gold Publishing.

  .

• Цветове

  

  .

  Обичам цветовете! Ярките, оптимистични цветове!

  Подбрах цветовете за стени и шкафове, и отидохме в магазин на Bunnings (райско място за мъжете), на щанда за бои.

  – Идвам за свободна любов – казах аз.

  Момчетата на щанда се стъписаха.

  – ?!?

  – 4 литра “Свободна любов”.

  Това е името на боята за кухнята.

   

  Неделя

  Току-що се върнах от мексиканска вечеря, поднесена на една българка, от една датчанка, в дома на един американец, в Австралия.

  Тук всеки е чужденец (с изключение на аборигените). В България, Китай, Франция се знае кой е гостът от чужбина. В Австралия един от първите въпроси към събеседника е: “Откъде сте?”.

  В красивия дом на Дейвид хващат очите един дървен долап и един дървен стол до камината – от бащината къща на Анна в Дания. В просторния хол на Анита има изящни мебели и порцелан от Виена. Лана и Алекс наливат чай със самовар от царска Русия. Консуело и Антонио имат чудна керамика от Перу. Сутрин и вечер в 6 чувам ку-ку часовника на Франк от Австрия. Писалището с тайни чекмеджета на Ивон е от Англия.

  Това не са сувенири. Това са “от баба и дядо”, “от мама и татко”.

  Какво да кажа:

  “Австралия – страна на масова носталгия”
  или
  “многонационална Австралия”?

   

  Усещане за присъствие

  (На мама)

  Събуждам се. Някой досадно грачи. Грачат папагали. Гаргите чуруликат.

  В Австралия всичко е наопаки (нали сме от долната страна на света).

  Да се чудиш защо това бяло папагалче с корона щръкнали перца на главата си е разменило гласа с гаргата.

  Отивам да си стопля мляко. Хващам плъзгащата се врата и спирам. Има някой! Бога ми, тук има някой! Кой е в стаята ми в седем сутринта?

  На фотьойла удобно се е настанила малка дъга.

  Ама й е толкова меко и удобничко, че се е разляла във всичките си седем цвята. Малка ярка дъга по средата на един бял фотьойл! Влязла е през процепа между двете пердета, изприпкала е по мокета и се е покатерила на седалката. Усмихва се, закача се, прави я лилавото, я жълтото по-ярки (като че ли намига с ляво и дясно оченце). И аз й се усмихвам. Можеш ли да не се усмихнеш на такава палава дъга, дето сама ти се навира в утрото и се протяга: “Ох, че ми е хубаво-о-о…”.

  Днес хората ще носят в сърцата си любов, скръб, завист, благодарност…

  Аз ще нося моята малка, блестяща дъга.

   

  Мария Стайкова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Мария Стайкова е родена в един от 10-те най-старите градове на света – Пловдив, в семейството на Ралица Белева-Стайкова (биохимик) и Анастас Стайков (художник). Брат й, Петър Стайков, също е бил художник. Мария е завършила Биохимия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Специализирала е в Полша (Краков и Познан), Израел (The Weizmann Institute) и Германия (Мюнхен, The Max-Plank Institute). Специалността й е Невроимунология. Отива в Канбера, Австралия, където живее, по покана за научна работа в The John Curtin School. Публикуваната тук нейна творба „Цветове“ спечели трета награда за разказ на емигрантска тематика в литературния конкурс „Изящното перо – 2019“, организиран от Салона за българска култура и духовност в Чикаго.

  .

• Преди Рождество

  

  .

  Наближава големият празник… В студа
  суетата без срам се разголва.
  И по мокрите улици шества в града,
  триумфално поглеждайки Господ.

  Домове, магазини, базари и молове
  са широко за нея отворени…
  И дали някой още се сеща неволно,
  че роди се Той в ясли, в обора?…

  Атрактивна помощница, тя с Дядо Коледа
  все луксозни подаръци прави…
  Неусетно накрая и нас в опаковки
  ще превърне – но вътрешно празни…

  А Спасителят броди, бездомен и скръбен…
  Той ли всъщност ще бъде Рожденик?
  Трябва свещи да купим тогава и в църква
  да запалим една непременно!…

  А Спасителят страда с душата на болен,
  на затворник, вдовица, сираче…
  На гърба Си понесъл товара с неволи.
  И очите Му с техните плачат…

  А Спасителят чака, безмълвен и кротък,
  да открехнем за Него вратата.
  Той е пътят и истината, и животът!…
  Но си мислим „Животът е кратък…“

   

  Албена Димитрова

  –––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Бяла измислица

  Видео „триптих“ на Дарина Проданова (Чикаго)
  по стихове на Мариана Христова (София)

  „Горчива цигара“
  „Влажно и тихо е…“
  „Бяла измислица“
  

  БЯЛА ИЗМИСЛИЦА from Dari Prodanova on Vimeo.

• Тана Магесницата

  Разказ от Румяна Симова

  

  Селцето бе полегнало на хълма някак вертикално и най-крайните му къщи се губеха в шубрака на горичката, нахлупена като рунтав калпак върху леко заобления връх.

  Тук зимите бяха безцеремонно студени, пролетта и есента – ревливи, а летата компенсираха неприятния нрав на останалите сезони. Лятото настъпваше внезапно и си тръгваше по същия начин.

  Имотът на Вуците бе разположен на сравнително добро място, точно преди горичката. Носеха се слухове за тях из околностите, за това как преди има-няма сто години, в една мразовита зимна утрин, младият Симо променил фамилното си име в неравна битка с вълк единак. Вълкът го чакал на края на пъртината, водеща до гората, там, където Симовите старци складирали дървата за огрев. Многобройна била челядта, а Симо – най-големият син, възмъжал вече – здрав, прав и луд „по цялата глава“. На пролет щял да се състои годежът му с Неда – кръшна мома от съседното село, онова в Долината на смеха. Та, в онази утрин Симо се запътил към нарочно оставения оджак от старата къща, там, където дървата за огрев били на сушинка. И единакът го чакал, клекнал на задните си крака. Отначало Симо го взел за Мурджо – вярното куче-пазач, изчезнало преди дни, и тръгнал дружелюбно към него. Било още тъмно, само силуети се видели там, дето Луната хвърляла бледа светлинка, и тихо било, толкова тихо, че се чували дори намерения. И Симо внезапно „чул“. Единакът се спуснал към него и скочил, изпружил се пред лицето на луната – огромен и оголил остри зъби. Младият мъж се спуснал също – с голи ръце, внезапно разсънен и без капка страх в гърдите… Колко време се е водила битката и какво точно е станало – никой не знаел, но като се развиделило, Симовият тейко излязъл на двора и намерил сина си в несвяст сред снега, а в ръцете му – мъртвият единак. После казват, че щом се напълнела луната, Симо изчезвал – обръщал се на вълк, казват и цялото село треперело пред зловещия вой, разнасящ се навред.

  Недините хора не развалили годежа, взели се младите напролет и заживели, вдигнали нова къща на мястото на порутения оджак. Нарекли ги Вуците. И тайно шепнели селяните, че за Вуците се женят само магесници.

  ***

  – Цръно! Пуста да опустееш, мари! Пилците ти пак са накълвали доматЕте! – Тана Магесницата извиси глас през трънения плет и стрина Цръна набързо се шмугна в лятната кухня. Високата жилава фигура на Тана се мярна още малко из градината, няколко клетви по адрес на Цръна и пилците й разцепиха обедната тишина и после всичко утихна наново.

  Потърпевшата се прекръсти три пъти пред иконата и сипа „масълце“ в кандилото. „Магесница проклета! Цяло село пукнат домат нЕма, само нейните са станали като динчета! После пилетата били виновни“ – разсъждаваше стрина Цръна, докато вадеше таратора от хладилника.

  Беше лето хилядо деветстотин седемдесет и шесто.

  Тана не беше родена в селото, придошла беше. Преди войната още Миле Вука я доведе от нейното село, от равното Софийско поле. Цръна по онова време вече беше отимала първата си щеркя и чакаше второ дете. Пролетес беше, ама хубав ден. Излезе Цръна да просне дрехите на детето на теферич и я видя – Тана. Висока и тънка, в кръста беше кажи-речи петдесет санта и сукманът й чист, и ризата й бела. А косата! Още несплетена – черна катранена и гъста като руно. Само мегесниците имат такива косища! Знаеше Цръна още тогава, че младата невеста, току-що пристанала на бат‘ Миле Вука, не е много свЕт. Вещерица ниедна…
  И после – като се развъртя онази ми ти Тана, като нареди едни подредби и едни градини.. Свят да ти се извие. И не спираше от сутрин до вечер – троп-троп с крачета из двора.. Краченцата й да изсъхнат! Народи трима сина – един от друг по-хубави и здрави. Пък и умни, като че нечиста сила им наливаше мозък в главите – всичко можеха и всичко знаеха. Къде ти в ония гладни години да отимаш такива деца и да ти е чиста работата…

  Ама, дет‘ се вика, човек не може да си избира съседите. Спътници – може, ама съседи – не! Та, от четирсет и кусур години Цръна търпеше съдбата си и кажи-речи се бе помирила с Тана Магесницата и с бат‘ Миле Вука, за когото разправяха, че бил се превръщал на оня звяр, дет‘ вие при пълнолуние. Примирила се бе и с цялата им челяд. Само лятоска не можеше да ги преживява. Като се буйнеше градината. Откъде бе, откъде се раждаха тея домати, чушки, „патликани“ и що си помислиш в туй село, где водата вечно не стигаше и я спираха по сто пътя на ден? Досещаше се стрина Цръна… Надушваше какво произтича. Една нощ, докат’ луната се блещеше като гламава през стъклото и не й даваше да заспи, а горе на високото виеше върколакът селски, Цръна излезе до клозета, по малка нужда. На връщане й се счу сякаш шум и тя се ската зад орешака, встрани от клозета. Видя я тогава нея – Тана, размахва ръце под ококорената луна и нарежда нещо. Заклинания сигурно… От тогаз мира нямаше Цръна. Какви ли тайни незнайни думи изричаше тая вещерица, та правеше магии на зеленчука да расте кат‘ алтав?! Па и зелени му листата, зелени. Неприлично зелени за лятната суша. То нали тя самата едно канче вода да ливне на картофите – и она земе, та се изпари, преди до корен да е стигнала. А на Тана градината – райска!

  – Боре, право да ти кажем – наша Тана е вeрно магесница! Не са туй само слухове! Видех я преди време да прай магии у градината. Маха рЪце и мърмори нещо. И снощи пак я видех! И да знаеш, кога е пълна луната, тогаз ги върши тя тез мискинлъци! Оня, мъж й, вие отгоре на вук, а она вещерствува! – стрина Цръна се бе въодушевила и чак изчервила от зор, докато разправяше на свой Боре какви ги вършат далечните им роднини.

  – Цръно, ти си луда, ма! Още ли верваш на врели-некипели?! Яд те е на Танка, щот те нашамари оня път, кога нахока внук й. Нищо им нема на хората, малко са урсузести, ама са читави иначе. Бат‘ Миле ми е втори братовчед от бащината рода! Не смей да кажеш на някой друг – убих те! – скастри я Боре и излезе из къщето. Пообиколи из двора и незнайно защо се вгледа в пощръклялата градина на Вуците…

  „Бре, да му се невиди! Права е бабата! Има нещо не у ред в Танкиния зеленчук! Семката ли му е добра или тя верно му нещо бае?..- Требе да се провЕри тая работа…“ – така си рече Боре и в главата му назря план за действие. Луната – пълна още, време – дал Господ, особено нощем.

  Първи петли още не бяха пропели, а Цръна и Боре се криеха в орешака, орасъл между техния нужник и трънения плет, дет‘ ги делеше от Вуците. Бяха заковали погледите си във въпросната омагьосана градина. Цръна и очилата си беше взела, че в темницата хич не видеше. То иначе не беше непрогледно – луната се кокореше с голямото си бледо лице отгоре, ама стрина искаше нищо да не пропусне. По едно време се чу протяжен вой и те двамата настръхнаха, и се опряха един о друг – страх да си пазят.

  – Чуеш ли го, Боре? Бат‘ Миле е тоА. Видех го кога се изниза по здрач и фана гората.

  – Шът, ма! Стига глупости! Некой вълк ще да е… – направи се, че не й вярва мъжът. – Взел съм фенеро, сега ще я разгадаем загадката, само Танка да се поЯви.

  Постояха сгушени в храстите около половин час и мълчаха. По едно време петлите се разбудиха и закукуригаха един през друг, а луната се скри зад облаци. Страшничко стана, пустият му вълк пак изви като на смърт – протяжно. И тогава се чу шум, откъм къщата на Вуците. Една висока тънка фигура се движеше из лехите на зеленчуковата градина, а подире й листата шумяха. Нещо вървеше след нея, след Тана Магесницата.

  Цръна и Боре примряха в скривалището си – не смееха да дишат. Излезе ветрец и Цръна леко потръпна, уж заради него. Но очите й сякаш святкаха победоносно зад стъклата на очилата.

  – Казах ли ти аз… Каааазах ли ти… – прошепна тя, без да може да откъсне очи от Танка, а последната ходеше като сомнамбул, мърмореше тихо и размахваше ръце из градината, а растенията шушукаха край нея.

  – Ауууууу, аууууу! – изви отново звярът откъде гората и Боре изведнъж сбра смелост, излезе из орешака, прехвърли неочаквано ловко плета и освети с прожектора съседката…

  Миле Вукът се събуди по никое време от страхотна гюрултия в двора. Стана бързо от пружиненото легло, нахлузи панталоните си и излезе навън. Под прожектора на облещената луна, неговата Танка размахваше калния маркуч и воюваше на два фронта. Налагаше с него ту стрина Цръна, ту мъж й Боре.

  Миле знаеше, че Танка полива градината тайно нощем, заради режима на водата и забраната за поливане, но нямаше и хабер как Цръна и Боре се бяха озовали в техния двор. В двора на Вуците.

  .

• Резултати от конкурса „Изящното перо ‘2019“

  

  Скъпи приятели, уважаеми български творци, независимо, че сте пръснати по всички континенти на света, в сърцата си носите българския дух и частица от цялото, което ни кара да се чувстваме хора и българи. Тази година се проведе второто издание на международния литературен конкурс „Изящното перо – 2019“.

  Благодаря на всички Вас, които взехте участие в него, както и на онези, които преди две години повярваха, че този конкурс ще обедини български автори от различни краища на света. Аз самата не очаквах, че ще има такъв интерес към него и че той ще се превърне в такова мащабно литературно събитие. Смятам, че поне малко сме постигнали целта, която си поставихме – да разпространяваме българското слово, защото на света винаги ще са нужни писателите и поетите, за да му вливат сила и дух. За да ни карат да усещаме вкуса на живота, да чувстваме, да провиждаме…

  На членовете на журито бяха подадени получените творби, без имената на авторите, и в рамките на 21 дни те трябваше да направят своята оценка. Тази година, освен от Испания, Гърция, Австралия, САЩ, Швейцария, имаме участници и от Япония, Швеция, Франция, ЮАР, Италия, Чехия, Великобритания, разбира се и от България – на възраст от 14 до 87 години.

  Благодарим и на тези от Вас, които с много възторг и топлота ни поздравяваха и изпращаха своите искрени послания. Бяхме изключително затруднени при номинирането, не само поради големия брой творби – 796 от 308 автори, но и защото много произведения бяха оценени с еднакъв брой точки. Написаното от Вас е съхранено не само между страниците. То носи Вашата енергия и позитивно послание, където и да сте и променя света към по-добро. За да го има и след нас – утре…

  

  ПЪРВА награда за СТИХОТВОРЕНИЕ се присъжда на ”Песента на скитника“ на Димитър Христов. С еднакъв брой точки също за ПЪРВА награда са и „Пътят” на Анжела Димчева и „Просто жена…“ на Калина Томова от Чикаго.

  ВТОРА награда за стихотворение – „Емили и поднебесната пчела“ на Маргарита Мартинова. С еднакъв брой точки за Втора награда е и „В началото, след края ” от Сава Василев и „Еднакви“ от Мариета Иванова – Лом.

  ТРЕТА награда получава стихотворението „Спасение“ на Красимира Стойнова – Калъмбъс, САЩ. С еднакъв брой точки за Трета награда са и „Отмъщение“ от Теа Кондева – Япония и „Мъка“ на Николета Моралес – Чикаго.

  СТИХОТВОРЕНИЯ на ЕМИГРАНТСКА ТЕМАТИКА:

  ПЪРВА награда се присъжда на „Посоката връщане“ от Райна Недялкова – Чикаго. С еднакъв брой точки за Първа награда е и „Носталгични строфи” от Стоян Михайлов – Търговище.

  ВТОРА награда – „Изгнаници” от Любомир Чернев и „Терминал едно“ от Мария Панайотова.

  ТРЕТА награда – „България” от Василка Дойчева и „Еднопосочен билет“ от Николай Цанкарски – Ябланица.

  СТИХОТВОРЕНИЯ на ПАТРИОТИЧНА ТЕМАТИКА:

  ПЪРВА награда – „Елегия за България” от Людмил Симеонов – Свищов, „Вълшебният покрив” от Хари Спасов и „Земя завинаги” от Димитър Йовков.

  ВТОРА награда – „Закъснели сънища” от Галина Певичарова, „Мярка” от Иван Антонов и „България” от Емине Мустафа Джамбазова, ученичка в 10-ти клас.

  ТРЕТА награда – „Молитва за България” от Елена Влашка, „Омайнице“ от Добромира Борисова – Русе и „Родино мила” от Нонка Чардакова – с. Попинци, Панагюрско.

  Категория „ЛЮБОВНА ЛИРИКА“:

  ПЪРВА награда – „Родена си свободна” от Дилян Димитров – Франция и „Жертвоприношение” от Габриела Иванова.

  ВТОРА награда – „Ганайка” от Цветан Бошев – Йоханесбург, Южноафриканска република, „И след това… любов“ от Петър Дидов и „Нарисувай ми любов” от Бета Наур.

  ТРЕТА награда – „Сонет” от Никола Филипов – Лондон, „Остани под дъжда” от Виолета Михова и „За теб и залеза” от Марина Матеева.

  Категория „ИСТОРИЯ И ТРАДИЦИИ“:

  ПЪРВА награда – „Потомствено” от Павлина Павлова.

  ВТОРА награда – „Нотр Дам Парижката Света Богородица” от Лозан Такев.

  ТРЕТА награда – „Свещица от Свищов“ от Александра Александрова – Болоня, Италия, „Като вчера си тръгвам“ от Гюлшен Алиева – Плевен и „На Анна Ахматова“ от Мария Чулова.

  За АКРОСТИХ:

  ПЪРВА награда – „Азбучна поема” от Здравка Момчева – Лондон.

  ВТОРА и ТРЕТА награди не се присъждат.

  За АФОРИЗМИ:

  ПЪРВА награда на Мая Цекова.

  ВТОРА и ТРЕТА награди не се присъждат.

  СТИХОТВОРЕНИЯ – Категория до 16 ГОДИНИ

  ПЪРВА награда се присъжда на „Потискаш месеци наред…” от Дамла Сезгин Кемик от село Черноград, община Айтос, на 14 години.

  ВТОРА награда – „На мама“ от Филиз Ахмед Палаз от Карлово, също на 14 години.

  ЗА РАЗКАЗ

  ПЪРВА награда се присъжда на „Шоколади за Ирина” от Златимир Коларов – София. С еднакъв брой точки за ПЪРВА награда са и „Слънчага“ от Красимир Бачков – Варна и „Душа” от Ружа Велчева – Велико Търново.

  ВТОРА награда – „Жената с нежната усмивка” от Пенка Бангова и „Жар птица в нощта“ от Румяна Русева.

  ТРЕТА награда – „Мечтата на стария бюфет“ от Красимира Байлс и „Антикварят” от Весела Люцканова.

  За РАЗКАЗ на ЕМИГРАНСКА ТЕМАТИКА:

  ПЪРВА награда се присъжда на „За да се върнеш, първо трябва да заминеш” от Свежа Дачева – Швеция.

  ВТОРА награда – „Гастарбайтерски роман“ от Здравка Христова.

  ТРЕТА награда – „Цветове“ от Мария Стайкова – Канбера, Австралия.

  За РАЗКАЗ на ЛЮБОВНА ТЕМАТИКА:

  ПЪРВА награда се присъжда на „Твоят син” от Мартин Ралчевски.

  ВТОРА награда – „Не е ли страхотно” от Вероника Павлова.

  В категория „ИСТОРИЯ И ТРАДИЦИИ“:

  ПЪРВА награда се присъжда на „Орелът с ангелската душа” от Юлий Йорданов – Лом.

  ВТОРА награда – за разказа „Звездоброеца“ от Светослава Тувенен де Стринава – Берк Плаж, Франция и за „Април на село” от Мюмюн Тахир.

  За ЕСЕ:

  ПЪРВА награда – за „Публицистиката на Джанюариъс Макгахан“ от Петко Мангачев.

  ВТОРА и ТРЕТА награди не се присъждат.

  Категория „КОЛЕКТИВНА НАГРАДА“:

  Присъжда се на Литературен клуб „Калина Малина” при Народно читалище „П. К. Яворов – 1920“, Красно село – София.

  Специалната награда на Салон за българска култура и духовност се присъжда на стихотворението „Изящното перо” от Цветелина Маринова – Велико Търново, написано специално за конкурса и посветено на българската общност в Чикаго.

  Благодарим на всички участници!

  Честито на наградените творци!

   

  Снежана Галчева,

  председател на Салон за българска култура и духовност

  Чикаго, 11 ноември 2019 г.

• Следизборно

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  – Докторе… Ох, докторе, чакай бе – развика се сутринта баба Гица и се затича към мен.

  Тъкмо бях изкарал колелото от гаража и си нахлузвах якетата. Зимата си е предизвикателство на колело и компромиси в това отношение не правя.

  – Леко, да не се пребиеш – притесних се и, когато я видях да се тътри по асфалта.

  – Ох, ох… докторе, добре че те видях – изрече с тежка въздишка баба Гица, когато най-накрая се домъкна близо до мен. – Викам си, да не те изтърва, че… Докторе, ами, ади честито, бе.

  – За какво, бабо Гицо?

  – Как за какво? Ми, нали депутат стана.

  – Депутат не, бабо Гицо. Само съветник.

  – Че то, не е ли същото?

  – Почти, ама не съвсем.

  – Викам им аз на тези нашите, тука в махалата: „Ако ни оправи, само докторът ще ни оправи, викам. Той, викам, що шафрантии оправи.“

  – Бабо Гицо…

  – Ми, не е ли тъй, бе докторе? И викам, на моравата ги оправи, а сега кабинет ще си има.

  – Бабо Гицо, няма да имам кабинет.

  – Че за какво ти е? Ти като решиш да оправяш, навсякъде можеш. Какво му трябва на един мъж? Само… желание да има. Да знаеш, докторе, гласувала съм за теб.

  – Благодаря, бабо Гицо. Не съм се и съмнявал в теб. Тръгвам, бабо Гицо.

  – Чакай, бе… Ами докторе, ти що пак с туй пусто колело, бе?

  – Ми, като няма трамвай в махалата.

  – Ти остави трамвая, ами нали видя, че и тролейбусите ги нарязаха. Купи си една хубава кола, докторе. Твоята, гледам, все дъщеря ти я кара. Отначало гледам, някаква женска. „Е, туй то, една кола имаше, горкият, и нея му я прибраха шафрантиите“ – си казах. Ама, после като погледнах… Че то нашето Сисе, бе. А бе, докторе, кога порасна туй дете, бе? Ей, пусти години!

  – Годините си вървят! Тръгвам, бабо Гицо.

  – Слушай, купи си хубава кола. Като те гледам как си се опаковал като лукова глава… Ей, докторе, виж там нещо…

  – Какво?

  – Ако се наложи, да пооправиш нещо.

  – Какво искаш ти пък да ти оправя?

  – А бе, ако падне нещичко… Все пак си депутат вече. Да не забравиш баба си Гица, ей. То, и за какво ми е, ама… Вече съм си за гробищата аз.

  – Освен парцел с хубав изглед да ти оправя.

  – Ох, поне там да съм с връзки, докторе. Слушай… Сега вече може и жена да си намериш там, най-накрая.

  – Къде да си намеря жена?

  – Ми там, в парламента.

  – Те, все кукумявки там, бабо Гицо.

  – А бе, кукумявки-мукумявки не гледай ти. Една топла мусакичка да ти наготви ти стига.

  – Че те, ако можеха да готвят мусака, в парламента ли щяха да са?

  – Слушай, докторе…

  – Какво пак, бабо Гицо?

  – Докторе, ами малко дръвца мога ли да си взема?

  – Нали предната седмица си взе.

  – Взех си, ама тя, зимата е дълга.

  – Добре, вземи си, бабо Гицо, ей ги де са.

  – Ми, тия не са нарязани, бе докторе!

  – Освен да извикам Жеко да ти ги и нареже.

  – А, к’во ще се мъчиш сега, че и Жеко ще мъчиш. Да си взема от нарязаните, а?

  – Вземи си от нацепените, че са хазър готови за камината. Ако кажеш, ще дойда да ти ги ръгам и в камината.

  – Ти все за ръгане мислиш! Ох, благодаря ти, докторе. Господ здраве да ти дава. Ади, бягам за количката.

  – Е, нали малко искаше. Тя, количката ти кубик побира.

  Хукна баба Гица за количката си, а аз се качих на колелото и запраших към центъра.

  Не минах и сто метра, обаче, спря ме друг комшия.

  – Ха честито, докторе – изрече, ухилен до ушите. – Ей, най-накрая да има и наше момче да се издигне. Да знаеш, гласувал съм за теб. И бабата – и тя… Децата… Внуците! От нас само имаше седем гласа.

  Благодарих и отново завъртях педалите.

  Докато стигна до плочките на центъра, ме спряха поне дузина пъти. Оказа се, че всеки е гласувал за мен. Като ги преброих, трябвало е да имам около 700 преференции, а те бяха само 148.

  – Бе, мамито – не се стърпях накрая. – Че аз е трябвало да бия дори Доналд Тръмп, бе.

  Като стигнах центъра, нещата не се оправиха, а напротив. Там дори ме заградиха, а преференциалните гласове скоро минаха няколко хиляди. Всеки ми честитеше и, разбира се, напомняше ми да не го забравя като се издигна във висините.

  Как да е се отскубнах, за да бъда спрян отново.

  – Бе мамито, аз така, не мога да стигна на работа до обяд – притесних се и истински.

  – Докторе… – започна ме поредният наглец.

  – Покажи снимка – застрелях го директно от упор, преди да е изрекъл друго.

  – Каква снимка, докторе?

  – Как каква? На бюлетината.

  – Е, как така, бе докторе?

  – Така, как? На другите как им показвате?

  Не го удостоих повече с внимание и продължих напред.

  Този път, обаче, ме спря журналистката Таня Топалова.

  – Докторе, какво мислите за…? – започна ме с усмивка, така отдалеко.

  – Слушай, Таня, кажи им на тези хашлаци… – не се стърпях и аз.

  – На кои хашлаци, докторе? – притесни се и тя.

  – Съобщи го по радиото… Ако нямат снимка на бюлетината, изобщо да не ми се показват.

  Оставих я недоумяваща и си сложих тъмните очила. Нахлузих си и шапка, а качулката я свалих досущ над очите си.

  – А, хашлаци с хашлаци – повтарях си през цялото време. – Аз като лепях плакати… Три чифта кундури скъсах. А, те, парцел на гробищата с хубав изглед искали… Има снимка – има парцел. Няма снимка – няма парцел.

  .

• Българи… на верига

  

  Поликлиника в града. Десетина пациенти, девет от които пенсионери, чакат пред вратата на джипито. Идва майка с бебе на ръце, почуква на вратата и след като медицинската сестра се показва, я моли да постави печат върху ксерокопие на имузационния паспорт на детето й. Сестрата взема документа и се прибира. Подпрян на студения радиатор в коридора старец, с изражение на лицето, сякаш току-що са го уболи някъде отзад, изджафква свирепо:

  – Ама, как тъй?! Ние по-прости ли сме тука да чакаме? Дойде и веднага иска да я обслужат!!! Туй да не ти е Франция?

  – Аз само за един печат, за детето! – с умолителна усмивка отвръща майката.

  – И ние само за нещо! Ще чакаш на опашката! – изкряква старица, изключително подходяща за прототип на баба Яга.

  – Нямат никакво възпитание! – изпъшква като парен локомотив дебел, плешив старик, заел половината пейка в коридора до вратата.

  – Но аз не влизам за преглед! – опитва да се оправдае майката, а в това време бебето заплаква.

  – Не влизаш, ама времето на доктора отнемаш! Те не могат да пишат на компютър, нито докторът, нито сестрата, и сега има два часа да се бавят с твоите документи! – включва се суха като коричка хляб бабка отстрани.

  – Аз само за един печат…!

  – Стига! Засрами се, момиче! Ние да не мислиш, че нямаме друга работа за вършене! – довършва я пенсионерка, в края на опашката.

  Медицинската сестра се показва на вратата и подава документа на майката. Със сълзи на очи тя благодари и си тръгва. Зад гърба й се разнася ръмжене, вой, крякане, мучене и блеене едновременно:

  – Ууу, едно мерси не каза даже! Нахалница!

  ***

  

  Колхозен пазар в центъра на града. Наредени стотина души на опашка за евтино зеле. На улицата, встрани от пазара, е спрян камион с дълъг прицеп, от който двама цигани мятат зелето на други двама, които го продават. Як дъртак мята на рамо чувал със зелки и доволно се отдалечава. Чакащите зад него завистливо го гледат. Циганите продавачи работят бързо, като от време на време се оглеждат подозрително встрани.

  Междувременно две циганки на улицата метат падналите листа, като вдигат пушилка и прашат хората от опашката. Никой обаче не възразява. В края на опашката се скарват. Не могат да уточнят кой е по-напред, блъскат се, обиждат се и дори се чуват клетви. В това време изсвирват спирачки и от очукан микробус излиза намръщен мъж, облечен в закърпена рубашка.

  – Ей, разбойници! – виква мъжът към циганите продавачи. – Какво мислите вие, а? Че няма да ви намеря ли? Връщайте зелето, откъдето го откраднахте!

  Всички от опашката гледат втрещено, а двамата цигани от камиона скачат, приближават се до мъжа и започват да му говорят тихо нещо, със заплашителен вид.

  – Не ме заплашвай, че ще позвъня на полицията! – отвръща мъжът, вади мобилен телефон и набира някакъв номер. От опашката се чува глухо ръмжене.

  – Абе, човекът се объркал нещо! – обръща се към чакащите единият циганин. – Други му краднали зелето, а той нас набеждава!

  – Да се маха! – ръмжи възстар мъж, облечен в износени военни дрехи.

  – Той е луд, бе! – крясва жена с разрошена, проскубана коса.

  – Хайде, не пречи! Продължавайте да продавате, бе! Какво чакате? – чува се от средата на опашката.

  – Чакайте, бе хора! Аз цяло лято съм го копал и поливал това зеле! Как ще го продават, така? Зелето е мое! Те са крадци! – сочи циганите мъжът и успява най-после да се свърже с полицията.

  – Твое, мое, да си го пазил! – тросва се мъж с количка, приготвена за извозване на зелето. – Сега аз съм на ред, теглете ми, момчета!

  – Продавайте, продавайте! – обаждат се повечето хора от опашката. Камионът обаче вече е запалил, циганите мятат кантара с топузите в каросерията, подпират заканително юмрук под брадичката си към ограбения мъж и изчезват.

  – Ууу, мръсник! – заплюва мъжа една жена. – Заради тебе останах без зимнина!

  Той стои, гледа мълчаливо с мътен поглед, а устната му потреперва. Всички наоколо го гледат злобно и подмятат обиди. Встрани малка глутница улични кучета подвиват опашки между краката си и, уплашени от човешката злоба, побягват, скимтейки, към края на улицата. Двете циганки метачки се смеят, въртят метлите и опушват хората. Те се гушат, да не влиза праха във вратовете им, но мълчат. Изливат злобата си върху невинния собственик на окраденото зеле, който отново е тръгнал след камиона.

  И уж е светло, а сякаш някакъв мрак се е спуснал над всичко.

   

  Красимир Бачков

  .

• Eдин ужасно бавен блус

  

  .

  Измислих галактика с много звезди,
  но своя звезда нямам вече.
  Самотен прозорец самотно блести.
  Далече. Далече.

  Отбиваш се тихичко нощем насън.
  Така е, така е все още.
  И чувам понякога стъпки навън.
  Понякога нощем.

  Припада над масите димен воал.
  И саксът от мъка се дави.
  Събирам усмивки от стар сериал.
  Забравям. Забравям.

  Отчайващо тъмен е този рефрен.
  Бродира безсъници саксът.
  Навярно си тръгваш, любима, от мен.
  Но как си? Но как си?

  И явно звездите не светят за нас.
  Така ни е съдено явно.
  Отплува животът без фар и компас.
  Отдавна. Отдавна.

  Но блусът е бавен, маестрото – стар.
  И всички мълчания – наши.
  Най-тъжен спектакъл в най-тъжния бар.
  С най-тъжната чаша.

   

  Ради Радев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: Утре, 6 ноември 2019 г., от 18 ч. местно време, в Читалище „Алеко Константинов“ в Пловдив (бул. „Шести септември“ № 160), ще се състои представяне на новата стихосбирка на Ради Радев „Дама Трефа“. Желаем успех на премиерата.

  

  Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• Моминско парти и Миле Китич

  Разказ от Цветелина Цветкова 

  

  Казвам се Гергана Кметска. Я съм дъщеря на кмета на едно видинско село. У тоя точно момент карам една кола, пълна с пияни англичанки, къди село. Они не приличат на ора. Едната е със счупена рЪка, една нема два зъба, една е с издрана пърлица и една е с половин коса.

  Че ви кажем кво станA. Лани у село дойде един убав англичанин. Я си го ареса, баща ми го напи и он реши да остане да живее на село. Добро си живеехме и он леко-полеко свикнА, и земе да се обичаме. Oн ме посака за жена. Големо вълнение беше. Цело село рева и пи, беше живо чудо. Насрочихме сватба за след един месец и он се обади на роднините си от Англия да дойдат. И они дойдоа. По-добро да не беа идвали, ама они дойдоа. И макя му, она се казва Мери, реши, че сака она да ми купи рокля за сватбата. А сестра му Паци и двете братовчедки Мейбъл и Мюриъл казАха, че сакат да ми прават моминско парти, кво и да означава това, и барабар с лелЯ му Матилда се натоварихме у баничарката – и айде у София. Я ако знаех кво ме чека, немаше никога да ръгнем. Щех да се оженим у те тия панталони, или голА, само и само да се не беше случило това, кое се случи. Я да ви кажем, немам идея кво сакат жените. Я знам кво сакам я. Сакам баща ми и деда ми да са живи и здрави, а вече и Джордж да е добре, да си живееме у любов и да ни е убаво. А тия те англичанки, ако ги питаш кво сакат, они че ти кажат, че сакат да се уморат от пиенье, они нема да може и да го кажат даже. Нали сички сте чували за бой, ебане и сръбска музика, е я го видо с очите си. Още по пъта от село към София тия се почнаа на бири. И пърдът, и се оригват у колата, как не съм чувала никой мъж да го прави. Я държа прозореца се отворен, що щех да умрем. И викат, и се смеят, и псуват. А я, да се смерим у главата, преди да дойдат съм наредила цело село на площада и им викам:

  – Ей, че дойдат на Джордж роднините, они са от Англия и са възпитани, що са кралска държава. Дако са грозни, они са изискани. Нема да се напивате пред тех, нема да псувате, нема да дигате гюрунтия, да ме не засрамите пред чужденците. Джордж ви е свикнал вече, ама тия ора ви не познават. И нема да мляскате като едете и че си триете устата със салафетка, а не с ръкава. И само да съм видела некой да се изсекне така настрани с палец на носа, че ви умънем на гръста сичките. Тия са възпитани и требва и ние да сме. Като си тръгнат, ако сакате дигнете селото на главата си.

  И казах на братя Ангелови да научат некой английски валс и малко Бийтълс, а не да бият маанета пред англичаните. Они зеа да се чудат, ама почнаха да учат валс и Ши ловс ю йе йе йе, у малко странен аранжимент. И верно, кога дойдоа, англичаните изглеждаха като да са верно изискани. Па подаръци донесли, па викат: найс ту митю. Па баща му целува рЪка на Цеца кръчмарката, она се чуди кво става. И я си викам, тия са голема работа. И така си мислих, докато не ръгнахме къди София. Остайхме баща му Джон и чича му Хюгобос у селото, и тия жени сЕ едно некой им каза три-четри. Бири, бири, удри, удри, свалих ги у София у насипно състояние. Как и да е, опрайхме се у хотела и тия легнаха да спат, да се оцеферат малко. Я се падна със сестра му у една стая, она бе малко по-съглан от другите, ама как влезнахме у стаята, и она зе да си гледа телефона и да реве тихо. Кога погледнах у екрана, един грозен англичанин се орънджил и една мома до него така напрайла с джуките напреде. После она ми каза, че това бил фиансето й, ама я като гледам ми се струва, че он не си седи у дома да е чека и да реве за нея. И затова й казах, че нема нужда и она да реве за тоя грозник. Е, не й кзах, че е грозен, она може да го вижда убав, да е не обидим. Ония се наспаа другите и се разбрахме доле у хотела да се чекаме, да едеме и да одиме некъде да ми прават моминско парти. Кога слезна доле, я се фана за главата. Бех си турила рокля и я като жените, а Мюрел и Мейбъл се облекли у едни къси панталони, а баджаците им се търкат един у друг. Нагоре у потници и циците им напинят да излезнат, връз тех анцузи, а на краката джапанки. Майка му по-добре беше, а леля му турила една рокля, она е прещъпнала и едни козунаци преливат отсекъде. Сестра му и она се турила у маратонки, се едно че оди да бега у парка. Они им не пука много-много кво мислат ората за тех. А като се сетим, че отначало си мислих, че я съм грозна и невзрачна, а я пред тия съм си бая зафатна. Ка и да е, седнахме да едеме у ресторанта. Они си аресаа шопската салата и она нали върви с рикия, изпиа по три. Ама направо си ги люснаха, сего едно си ги фъргат зади гърба. Я им викам: по-леко, че тава е силно, а они викат: ловли, ловли. После лелЯ му не знам откъде извади един булченски воал и ми го тури на главата, и вика на сички на ангийски:

  – Она че бъде булка, она че бъде булка.

  Я умре от срам, ама ората се радват. Свършихме да едеме и айде да одиме на веселба. Къде-къде, они сакат у стриптиз бар, ама къде се съблачат мъже. Разбрахме къде има и айде и ние тама. Я с воал на главата, тия по джапанки по мене. Кога разбраха, че че се женим, тия ни туриа на първата маса до сцената и донесоха една тАва с чаши за рикия, пълни с нещо черно. И тия мойте роднини като невидели се фърлиа връз тия чаши. И я пийнах, ама по-малко, що нещо от вътре ми говореше, че некой че требва да ги изрине къди хотела. И по едно време изгасиа ламбите и почна музика. И първо излезна един така убав с едни мускули, по панаталон и риза. И как стигна до назе, и си разкина ризата, и я фърли връз главата на лелЯ му Матилда. А онаа като зе да се радва и да врещи, се едно некой я коля. И мерише онаа риза, и си я търка у циците. А оня си бръкна между краката и си свали панталона те така, изведнъж без да го разкопчава. Това, да си кажем честно, ми ареса. Като фокус стана, се едно бех на цирк. Сега вече сички около мене зеха да пищат и да се фъргат тоя да го пипат. А он иде накъди назе и после пак бега надзаде. Па иде на друга маса, па пак се върне къди наща. И така прай с гъза назаде, а они му бутат пари у гащите. И на мене ми дават пари, и му сочат на него, че аз съм булка. И тоя дойде и почна да се бута у мене, а он по прашки, като жена. И де ли си бута голия гъз у лицето ми, а я си викам: а си ми пръднал у сурата, а съм ти откинала кайсийките. А ангичанките викат къди мене: тач ит, тач ит – демек да го фанем тоя за гъза. А я нещем, ако си го не е измил? Макя му, Мери, най-силно пищеше, сочеше към мене и викаше на английски: она че бъде булка, она че бъде булка. Явно си е изпила мозъка и е забравила, че я не съм ква да е булка, а булката на сина й. И става, и му бута пари у гащите, и му сочи да идва при мене. И тоя като ме обязди, и почна да мърда връз мене се едно ме мандръса. А я сакам он да се маане. А он ми фаща ръцете и ме кара да му пипам мускулите. Не е лошо, да си признаем честно, убаво е да пипаш мускули. И он ги прай така да ти мърдат поди пръстИте. И тамъън почна да ми става убаво и да ме не е срам, и от другата маса се пресегна една дърта германка и ми дръпна момчето. Фана го за прашките и си го завлачи. Я почна да се смеем, що е смешно, ама макя му на Джордж ич не й беше смешно, що му беше бутнала повече пари, а й беше изпила много от ония чаши за рикия, и скочи връз германката. Я докато да рипнем, и они станаа на кълбета. Я не бе виждала такова нещо. Стари жени се фанали за косите, наща врещи на английки, онаа на германски и земи тоя бой. Оня завалията едвам се отърва и успе да избега. Докато да дойде охраната, Мери й беше скинала на онаа дреата, ама она па й беше издрала муцуната, га че разгонена мачка е минала неколко пъти през нея. Накрая ни фанаа сичките от двете маси и ни изфърлиа навънка. Кви неща се казаха по наш адрес, нещем да си ги спомням, що они не разбраха, че я съм българка, и ни нараниха как си требва. Грозни, дебели и тъпи чужденки – беа най-милите думи, кои казаха за назе. Като се оцеферихме малко и я си мислех, че они са се стреснали, и че сакат да се прибЕреме у хотела, а они се смеят, залитат и сакат да одиме на друго место. Я се фана за главата, ама да им угодим, викам айде. И къде-къде, и у неква механа се заврехме. Един пее на сцената Миле Китич и една група бая пияни мЪже фъргат салфетки върху една мома. Она се кълчи у средата. Я викам: тия нема да им ареса. Кво нема, бе братче. У движение си поръчаха още пиенье и се фърлиха на плонж да играат. Коя как може. Мене това ми не е интересно, що съм го слушала хиляда пъти, Миле Китич е любимия на Цеца кръчмарката. Она кога умре Шабан, се кръстеше и викаше:

  – Боже, боже, добре, че не е Миле Китич.

  Е нема как, напрай една вечер у кръчмата трибют на Шабан да го почете, ама Мили Китич й е у сърцето. Та фърлиа се тия англичанки да играят, кога гледам, германките от кютека и они влазат. Я изтръпна, що помислих, че пак че се бият, а они като се видоа, зеха да се прегръщат и да фъргат салафетки заедно. За тех това беше екзотично, се едно за мене джунгла. Я не съм виждала джунгла, сигурно и на мене щеше да ми е така. По едно време гледам единия пиян се опитва да обиколи с ръце баджаците на Мейбъл. Малко му остана, ама он се не отказва. А она се смее с пълно гърло. Мюриъл наблегаше на пиеньето и по едно време и она се фърли на дансинга. Ама они беа оляли с нещо доле пода, а она нали по джапанки и като се лъзна, се фърли надзаде със сичка сила и падна като отсечена на левата странка. И ка падна, така и не мръдна. Я тичам къди нея, що никой друг е не види от нейните роднини. Майка й се надпиваше с германката, с коя току що се беа сбили, лелЯ й се опитваше да земе микрофона от певеца, а сестра й беше у кенефа да се мъндръса с оня къде се опитваше да е обиколи. Паци ревеше на бара и показваше на бармана нещо на телефона. Явно му се жалваше от оня урунгел на снимката с онаа другата с джуките. Рекох да дигнем Мюриъл, а она пищи щом е пипнем. А я не можем да разберем кво е боли. Дойдоа и други ора, изнесохме е у колидора и я тогава видох, че левата й рЪка виси надоле и се клати като отсечена. Они почнаа да звънат на линейка, я ръгна да сбирам другите. У тоя момент, лелЯ му Матилда се беше докопала до микрофона и бега назаде що певеца е гони, и като стигна до стената не виде една свещ, къде беа турили там, и си запали косата. Певеца тича да носи вОда, она още не разбрала, пее на оня микрофон. Паци се целува вече с бармана, макя й се цеува с германката, а Мейбъл тамън излиза от клозета разчорлена и си прибира десната цица у сутиена. След нея и оня пияния излена доволен. И я седим у средата с тоя воал на главата, и не знам кво да прайм. Мина ми през акъла за малко да ги отебем и да си одим, да се оправат, щом ни една нема акъл у главата си, ама после реших, че нема как. Они са роднини на Джордж, не можем да ги оставим. Разтървах кой можах и им викам:

  – Еврибади аут – демек излазайте да ви непрекинем да ви смерим, у пияниците и пустинячки. У тоя момент дойде линейката и ни качиа сичките. Нещем да ви казвам кво беше у болницата. Некой повръщаха, други заспаха по столовете. Я тичам из целата болница и се чудим що ме гледат така ората, а я съм забрайла да си махнем воала у целата лудница. На шашавата й гипсираха ръката и най-накрая тръгнахме да си одиме. Я им каза: от тука право у хотела. Оно беше станало и 5 часа сабалем. И ка седиме навънка, и чакаме такси. Седиме, не стоиме, що нема кой да стои прав, и по едно време гледаме една двойка мъж и жена вървът къди назе. И Паци у тоа момент се стирна, и като се фърли връз тех – и бой, бой, кой свари. Я докато разберем, че това е фиансето, мина време. У кютека не можах да го познаем грозника. А он мани, че грозен, ама и глупав. Казал, че отива у командировка у Румъния. Он не прай разлика между Румъния и България. Дако, она му върна и зарди мене. Я като разбра кой е, зех и я да бием, че ми се струпа напрежение и на мене, имах нужда да олабим. Я бием него, она бие онаа пачавра. А она пищи, ама и бие. И ка беше с един голем пръстен, и гледам по едно време нещо фърчи пред мене, а оно на Пацито двата предни зъба. Убихме ги на манта и после четиримата направо влезнахме пак у болницата. Ония като ни видоха пак назе и не им се поверва. Опрайха ни криво-лево, остайхме грозника и пачаврата у болницата, и айде да земеме другите роднини и вече най-накрая да се прибЕреме. Немах сила за повече моминско парти. Я одим с воала напреде, Паци без два зъба след мене, макя й с одрано лице, Мюрел със счупената рЪка, лелЯта с половин четина на главата. Само Мейбъл беше много щастлива. На нея й нема нищо, она само любов получи. Преспахме, кво преспахме и на другия ден ги натовари у баничарката, и айде къди село. Кво щех да кажем на Джордж, на баща му и на чичА му, незнам. Ама я не вервам они да се учудат много. Они си ги познават. Я си мислех, че тия че спът и че съжаляват за сичко, а они си зеа бири, беха обрали и хадилниците у хотела, и почнаа пак да жулат. Молиха ме да им пуснем цел албум на Миле Китич и докато стигнеме у село, вече го знаеха наизуст. А там братя Ангелови ни посрещнаха с английски валс и Бийтълс, да се не излагаме пред чужденците.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Цветелина Цветкова (с псевдоним Гергана Кметска) е родена и израсла във Видин. Завършила e Психология, с дипломна работа “Проблемът за сексуалността във възгледите на Фройд“, но не е работила по специалността. Работила е какво ли не друго, дори на телефоните на Къци Вапцаров. Единайсет години работи в телевизия, била е част от екипа на ТВ форматите „Страх“, „Пълна промяна“, „България търси талант“ и много други продукции; втори асистент-режисьор в сериала “Седем часа разлика”, както и в сериала “Недадените”. Има стаж и като PR. Пише известно време за Lifebites.bg. В момента работи като асистент-режисьор в ДНК-пространство за съвременен танц и пърформанс в НДК. Автор е на емблематичната диалектна книга „Лейди Гергана“ (изд. „Пощенска кутия за приказки“, 2019).

  .

• Октомври ми е

  

  .

  Аз вече знам – октомври е виновен.
  Най-хубавият месец за раздяла.
  Расте тъга с размерите на спомен,
  след който няма как да бъда цяла.

  Октомври е. Приятелите тръгват.
  С последното си слънце ги изпращам.
  Сърцето ми – един издъхнал въглен –
  пак топли дом, но вече не е бащин.

  Октомври е. Смехът на дъщеря ми
  не може да надвика самолета.
  Сега съм на парчета като мама.
  Оттук нататък всеки ден е петък.

  Оттук нататък любовта е късна.
  От кучешки – ѝ стана вълчи воят.
  Но мога до припадък да възкръсвам,
  защото знам, че всяка смърт е моя.

  Откакто го открих, ми е безстрашно.
  Не нося даже капчица обида.
  Оттук нататък спирам да изпращам.
  Октомври ми е. Аз ще си отида.

   

  Камелия Кондова

  –––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук. 

  .

• Притча за забравеното обещание

  

  Когато се създал животът преди милиони години, животните много си приличали. Всички имали по две очи, една уста, един нос и още много белези, които говорели, че те са деца, различни деца на една и съща майка -Природата.

  Веднъж всички те се събрали и умували за бъдещето, и за смисъла на живота.

  Излязъл един елен пред всички тях и казал:

  – Аз още помня, че в предния живот бях вълк, който мечтаеше и обичаше да си похапва елени и кошути. Затова в този живот аз се преродих в елен, за да разбера, че моите мечти са, както опасност за мен, така и спасение.

  Излязъл лъвът и казал:

  – Легендата е, че трябва всички, все някога да се спасим от този объркан свят, но трябва да се намери тайната на този свят. Но така, както продължава, ще ни трябват милиони години, за да намерим пътя. Затова предлагам да излъчим от нас един вид, на който ще помагаме, а той да има свободно време и, вместо да търси храна, да търси тази тайна. И, когато я намери, ще ни покаже пътя, по който и ние да минем, и да се освободим от тези кармични връзки.

  Съгласили се животните и започнали да предлагат.

  Предлагали много видове. Предложили лисицата – като най-хитра, или коня – като най-добър, но накрая се спрели върху човека, като най-наблюдателен. Неговото любопитство го карало да върви все по-изправен и така гледал все по-надалеч.

  Когато това се случило, овцата започнала да му дава вълна, за да не му е студено и да има човекът свободно време, за да търси пътя.

  Кравата започнала да му дава мляко, за да има време… и така много, много други животни подпомагали човека.

  Човекът много време помнел своето обещание и любопитството му отворило много тайни във видимия и невидимия свят. Най-важното нещо, което направил той, е, че отворил училища, където малките деца от рано започвали да се учат на тайните на заобикалящия свят.

  Но никое от животните не престанало да мечтае.

  Мечката мечтаела за топлина и затова козината й ставала все по-дебела, за да я пази от студа.

  Орелът мечтаел да вижда всичко и зрението му ставало все по-силно.

  Крокодилът мечтаел за все по-големи и остри зъби, и те ставали такива…

  Така животните все повече се отдалечавали от своите древни образи и разликата между тях и човека ставала все по-голяма.

  А на човека му било добре така, имал свободно време, но започнал да го прахосва и започнал да мечтае, да има все повече свободно време. Затова искал животните да му дават все повече мляко и месо. Започнал да строи огромни ферми, в които да гледа своите далечни събратя – прасета, крави и всякакви животни, дори и заради кожите им.

  Човекът ставал все по-лош, а понеже душата му нашепвала това, подсъзнателно умът му го карал да мечтае за красота. Видимо изглеждал и ставал все по-красив от преди хиляди години, но умът му бил объркан и се занимавал с хиляди други неща, но не и с обещанието, което дал в древността.

  Така светът ставал все по-лош и все по-безизходен.

   

  Симеон Коев

• Под сянката на маслините

  Разказ от Маруся Николова

  

  Настроението на бъбривеца Костас бе значително по-добро от вчера, когато по погрешка навлезе в чужда маслинова гора и окастри десетина дръвчетата. Очакваше заплащане от собственика-съсед, но не го получи. Ала сърденето му премина бързо, защото той го покани на обяд, а след това предложи да приседнат на сянка под маслиновите дръвчета в двора му.

  Костас не спираше да бъбри, както винаги, но изнасяше проверена информация за всичко, което ставаше в населените места Мараполи и Гаргаляни. Кой какъв беше и откъде произхожда. Самият той имаше здрав български корен. Предците му се бяха преселили в земите без зими след войните, когато недоимъкът и гладът в родината станали непоносими. Но само три от българските семейства били приканени в маслиновите масиви, за да берат ценния плод – заради мъжете здравеняци. С тях работели жените и децата им. Тяхната надница била далеч по-ниска, защото трудно крепели щайгите, а от височината на дърветата им се завивал свят. Заробването било пълно. Нямало как да се върнат, нито с какво. Отдали живота си на грижата за маслините. И така поколения наред.

  С Яни, заможния грък, бяха приятели от деца. В училището всяка обида към малкия Яни бе заплащана от Бъбривеца, както го наричаха всички. Той бдеше над него и дори не позволяваше да носи тежката си чанта. Когато Яни се влюби в Зое, нежно русо създание с големи тъмни очи, Бъбривеца се обезпокои. Тя бе твърде различна от закръглените гъркини, под чиито стъпки пясъкът хрущеше, а тревата заспиваше. Твърде много съперници имаше приятелят му. Зое рисуваше, пишеше стихове и танцуваше като нимфа на брега. Едва му я опази и бе горд с намесата си, защото на два пъти размаха юмруци. Но гъркът така и не го попита защо е толкова самоотвержен. Приемаше го за даденост. Но всяко напускане на селището от Костас му се отразяваше зле. Жените им бяха поразени от факта, че двамата се разбират с поглед и усещат състоянията си. Повдигаха рамене в недоумение и раздразнено коментираха, че това приятелство излиза извън рамките на нормалното. Но, въпреки това, с интерес наблюдаваха радостните им изблици след раздяла. Унилите до преди миг стъпки се ускоряваха и се превръщаха в скок един към друг. Срещите се ознаменуваха с узо, под сянката на сребристите листа на дърветата на Минерва, божествен дар от Юпитър. И още с първата глътка, нещата се наместваха и ставаха такива, каквито трябваше да бъдат – небето синееше с копринена мекота, а кристално чистите води на морето блестяха, позлатени от слънцето, и се къдреха по пясъка. Лимоните ухаеха и изобилието им заплашваше да прекърши клоните. Армията от котки дремеха под тях в очакване на рибарите, за да получат своя дял – най-дребните рибки. Тръстиките калами, високи по 4-5 метра, игриво шумяха под пръстите на нестихващия вятър и напомняха за детството. Това караше приятелите да мечтаят. Животът им се оцветяваше и ставаше вълнуващо мил и привлекателен. Такъв, че не ти се искаше да свършва.

  Разказвано им беше, че под маслиновите сенки си е почивал цар Давид и е свирел на лютня. Те вярваха в това и се съсредоточаваха, за да чуят музиката. За тях маслините бяха препитание – лек, храна, благосъстояние. Живееха и градяха света около себе си благодарение на плода, който боготворяха. Около горите имаше пътеки, които ги отвеждаха към красивите кътчета на плажа. Гмуркаха се в солените води и плуваха успоредно с рибите. А когато тъмнината на нощта забулеше море и дървета, те се прибираха у дома. Отпускаха отмалели тела в леглата и, с втренчен през прозорците поглед, наблюдаваха как звездите се роят и трепкат в муден танц. Съзерцаваха тъмносинята небесна лента, докато не ги унесеше дълбок и блажен сън.

  Но този следобеден разговорът бе много по-различен от всички, проведени досега. Когато Зое погледна през прозореца, не повярва на очите си. Видя, че приятелите не се смеят, а плачат. Раменете им се тресяха, а сълзите се лееха по застаряващите едри лица. Тя грабна подноса с дъхави портокали и смокини, за да има предлог да отиде, и дочу част от разговора им:

  – Не си Яни, нали разбра! Иван си, а аз съм Коста. Взел съм името на онзи прадядо, който е повел семейството си към Гърция, за да оцелее. Над тайната тежеше забрана. Ако разкриехме истината за твоята самоличност, щяха да те отрекат като наследник. Днес, когато твоите осиновители не са сред живите, забраната отпада…

  Хубавото лице на Зое пребледня. Не знаеше как да реагира, но накрая прецени, че това бе разговор между двамата и не бива да се намесва. Най-странното бе, че Яни не продумваше и дума. Беше притворил очи, но под клепачите му проблясваха сълзи. Това смущаващо обстоятелство разтревожи и Бъбривеца. Привикнал да не спира да говори, той подзе:

  – Пред очите ми оживява картината, когато ти почти на годинка спеше в щайга, увит в шала на мама. Възкресявах този миг безброй пъти… Тя и татко беряха маслини. Чудех се как се провират между клоните с торби на врата. Сестра ни се катереше, по-ловко и от тях, а нямаше дванадесет години. Моята задача бе да се грижа за теб. Мама умираше от тревога да не ти се случи нещо лошо, защото наоколо гъмжеше от змии. Не биваше да отделям поглед от теб. Затова веднага забелязах жената на чорбаджията, която се стрелна към щайгата. Тя те отви и те сграбчи. И двамата едновременно наддадохме писък. След секунди мама долетя, след нея и татко. Плитката на сестра ми се закачила на клон и това я забави. Но и тя дотърча. И стана, каквото стана! Чорбаджиите те отнесоха със себе си. На следващия ден се върнаха за мен, защото не си спирал да плачеш. Останах, докато посвикна… Защо мълчиш? Искам да ти кажа, че те обичам като син, като брат, повече и от себе си.

  Изтекоха няколко минути преди Иван да проговори:

  – Отглеждаха ме, но без милост, без чувства и загриженост. Молех се за всяка пара, дори за учебници. Никога не ме попитаха какво обичам и какво искам… Нямал съм право да зная, но знаех. Един ден те търсех в дома ти и чух истинската ми майка да казва на баща ни: „Нашият син Иван расте слабичък и това не ми харесва. Дали не е болен, а може би гладен? Не постъпихме правилно, че го дадохме на тия сметкаджии?”. Когато ме видя на прага, се сепна и ме прегърна през сълзи, а аз се отпуснах в любящите й ръце. Защо, защо са ме дали? За теб и сестра ми е имало хляб. Толкова ли не намериха залъче и за мен?

  От сърцето и душата му се изтръгна сърцераздирателен и изтощителен плач, който прочисти душата му от огорчението, че е бил предаден като предмет от едни хора, за да послужи на други хора за техните цели. И в този миг бе сам. По-сам от всякога.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Катерина Медичи от Горно Усойно

  Разказ от Людмила Андровска

  

  Баба Ката успешно бе прогонила две снахи. Беше родила сина си, за да я гледа, а тия двете се намърдаха наготово, една след друга. Едва завършил университета, и първата наду корема и му надяна хомота. След четири-пет месеца са роди внучката й. И докато Иво черпеше за щерката, баба Ката съскаше: „Хм, момиче…“. После се сети, че това си има предимство – щом не е момче, наследник, снахата беше уязвима… Така смятаха в нейното село.

  Баба Ката беше от Горно Усойно. Усойно, защото се намираше в ниско, сенчесто място, оградено от храсталаци, в които се виеха усойници. В горещо време змиите изпълзяваха и търсеха храна дори в дворовете. Хората не се страхуваха от тях, само внимаваха да не ги настъпват. Селяните бяха нарекли селото Горно, макар да се намираше в ниското, а горната махала кръстиха Долно. И като всички проклети хора, бяха изключително устойчиви и дълголетни.

  Снахата беше софиянка. Истинска – и бабите, и дядовците й бяха софиянци… Не като баба Ката – за да стане софиянка, трябваше да работи в строителството години наред, да живее по общежития… Не можа да се омъжи за софиянец, та да вземе жителство. Беше дребна, много дребна, очичките й бяха малки и раздалечени, а устните – тънки и хлътнали. И се събра с единствения, който я канеше да излизат. Христо също бе от село, зидаро-мазач, и живееше в съседна стая в общежитието. След два месеца ходене на кино и на сладкарница Ката, която се казваше Катерина, му заяви, че ако иска да продължат, трябва да се оженят. И Христо кимна примирено. След година Ката роди момченце и с бебето в ръце се разшета по всякакви институции. След месеци тичане, молби, висене пред кабинети, хленчене и сълзи, празнуваха първата годинка на Ивчо в просторна панелка с две отделни спални, голям хол и малка кухничка с балконче, което по-късно остъклиха. Тогава Ката остави мъжа си в едната стая, а тя в другата спеше заедно с момчето. „Това е синът ти, наследникът ти, трябва да го пазя да не се задуши в съня си… знаеш ли колко често се случва при бебетата…“ – обясняваше тя.

  Когато Иво доведе бъдещата си жена и обяви, че чакат бебе, Ката настръхна. Христо каза, че след сватбата те ще се върнат на село и ще оставят апартамента на младите. Бяха пенсионери и според него нямаха работа повече в София, а селските им къщи пустееха празни.

  – Ти заминавай, където щеш, аз от дома си не мърдам! – заяви през зъби Ката.

  И все пак, за първи път в живота им, Христо успя да се наложи. Тогава се разбра, че няма къде другаде да отидат, освен в нейното село. Той тайно от нея бе дарил своята част от бащиния дом на сестра си вдовица.

  На сватбата на Иво тя плака неутешимо, като че го оплакваше. Намери подходящ момент, когато останаха насаме със снахата, и й просъска:

  – С Ивчо никога не сме се делили… Ние сме едно цяло…

  Малката Кати беше вече на годинка, когато Иво доведе за първи път семейството си в Горно Усойно. Още докато слизаха от колата, жена му видя как една змия бързо се шмугна в близкия храсталак. Изпищя и се качи обратно в колата. Заминаха си веднага, а на другия ден Иво донесе няколко таралежа. След месец нямаше и помен от змиите, но пък навсякъде започнаха да се появяват мишки. Иво реши и този проблем с пет котки – три женски и два котарака. Мишките постепенно изчезнаха, а трите котки родиха по няколко котенца.

  Баба Ката ненавиждаше животни, които не даваха мляко, вълна или месо. Тя по цял ден гонеше котките и ги замеряше с каквото й попадне. И караше Иво при всяко идване да й носи отрова за мишки.

  Малките котенца измряха бързо, котараците изчезнаха, останаха само трите котки, които бягаха далече от баба Ката и не ядяха нищо, дадено от нея. А тя заяви, че не издържа вече на село и накара Иво да я прибере в София. Остана до средата на следващото лято, когато синът й настоя да я закара обратно в Горно Усойно. Усещаше, че бракът му виси на косъм, който ще се скъса всеки миг, ако майка му остане още малко при тях. Само след седмица тя се върна, а жена му си събра багажа, взе детето и отиде при родителите си.

  – Всички са кучки, момчето ми – радостно пърхаше баба Ката около сина си. – Ще видиш колко добре ще ни е да сме си двамата…

  Не мина много време и Иво се появи с изрусена до бяло девойка. Баба Ката изтръпна, интуицията й подсказа този път да пипа внимателно. Тя разтегна тънките си хлътнали устни в широка усмивка и тръгна към момичето с протегнати ръце.

  – Дъще моя – прегърна я и сълзи на щастие потекоха по широкото й лице.

  – Благодаря ти, майко – прошепна девойчето и се притисна към нея.

  Иво ги наблюдаваше отстрани и се успокояваше, че този път всичко ще е наред.

  Ицето се роди след по-малко от година.

  – Ето, това е твоят наследник – каза русокоската, когато се прибраха от родилния дом. – Той е продължителят на фамилията ти…

  И тя уморено се отпусна на дивана, като му подаде ревящото вързопче. Той го подържа предпазливо и накрая го сложи в ръцете на майка си.

  – Трябва да се преповие… – промърмори сънливо родилката. И нареди бебето да спи при баба си, за да се възстанови тя самата след раждането.

  Иво трябваше да се настани на дивана в хола. Баба Ката сменяше памперсите, къпеше детето и го даваше на майка му само да го накърми. Перхидролката се отпускаше уморено на леглото, а свекървата взимаше бебето на ръце и мърмореше, че отдавна е отгледала своя син и не й е работа да се грижи за други деца.

  Една вечер Иво се прибра от работа и се стъписа. Синът му ревеше с все сила в хола, а наоколо не се мяркаше никой. Взе детенцето и се опита да го успокои. Запъти се към двете спални. Първо отвори вратата на жена си. Тя спеше и той тихо притвори. Майка му също похъркваше в стаята си, обърнала гръб. На другия ден я закара на село. Преди да тръгнат тя бе успяла да пошушне на снахата:

  – Скоро ще си дойда…

  Когато се върна, жена му беше стегнала багажа си, заедно с нещата на бебето. Иво не каза нищо, натовари всичко в колата и я закара в нейното село.

  Дните преминаха в седмици, седмиците – в месеци, а месеците в година… Всяка събота Иво отиваше в Горно Усойно, качваше в багажника тенекии със сирене, пити кашкавал и пресни яйца, и заминаваше при сина си. Дядо Христо бе купил две крави и няколко кокошки. Правеше сирене и кашкавал, квасеше мляко и ги пазеше за внуците. Баба Ката му помагаше и мърмореше, че селската работа не е за нея. Риташе и гонеше котките, пъдеше съседските котараци, тровеше малките котенца и не спираше да се оплаква от съдбата си.
  Когато Ицето навърши осем годинки, Иво беше на четирийсет. Баба Ката през зимата беше при него, той я водеше на санаториум, разхождаше я из България, няколко пъти я заведе да види внука си. За такъв живот бе мечтала тя. И през ум не й минаваше, че той отново ще има жена. За какво му е, вече има деца, има наследник…

  Тогава се появи Дария.

  Баба Ката дълго я оглежда, разпитва я, но не разбра нищо. Жената беше друг вид, такива не бе срещала, не знаеше как да разговаря с нея. Затова вирна глава, изгледа я високомерно и излезе, като промърмори презрително под носа си: „Хм, интелектуалка!“. Иво въздъхна и накара майка си да замине на село.

  – Искаш да ме махнеш, за да се нанесе оная… – просъска тя.

  – Дария има голям апартамент в центъра, майко – отвърна Иво.

  – И откъде пари? – запита баба Ката, след като се опомни от изненадата.

  – Реституирали са им голяма кооперация – обясни той. – Прадядо й е бил царски министър, много богат…

  Баба Ката замълча, само след време промърмори злобно: „И името й префърцунено…“.

  Дядо Христо западаше. Иво отказваше на майка си да я взима в София без него. Молеше баща си да ги прибере и двамата, да продадат кравите, но старецът не искаше и да чуе. Баба Ката се разплакваше: „Никой не ме обича… Защо Господ ме захвърли обратно на село, ох, ако не беше Христо, веднага щях да се върна в София…“

  Иво идваше всяка събота и неделя заедно с Дария, а през ваканциите взимаше и децата. Страхуваше се от змиите и ги беше предупредил да внимават и да се оглеждат. Таралежите бяха изчезнали, веднъж бе намерил подпухналото телце на един, а дядо Христо му каза, че изглежда е умрял от отрова… Нямаше ги и котките.

  Един ден Дария гледаше как дядо Христо се мъчи да събере изпражненията от кравата, отиде и взе лопатата от ръцете му.

  – Недей, чедо, ти си гражданка, не е за теб селският труд… – рече й старецът, но уморено се запъти към къщата. Той харесваше бъдещата снаха.

  – Нищо няма да й стане – подвикна баба Ката и добави тихо, като се приближи: – Лайнарка такава! – и се врътна доволно.

  Катето, вече тинейджърка, идваше да помогне на Дария и я чу.

  – Знаеш ли майка ми как я нарича? – кимна към баба си. – Свекурвата…

  Двете се разсмяха силно. Баба Ката спря до вратата, обърна се и ги изгледа с недоумение. После сви тънките си устни и влезе вътре.

  Дария и Катето сложиха отвън масата за обяд и Ицето – около десетгодишен дебеланко – побърза да се настани на централното място – нали беше наследникът. Иво се върна от близкото градче и донесе хляб и зеленчуци за салата. Подаде на майка си няколко пакетчета.

  – Ето отровата, майко. Но не разбирам, никъде не се виждат мишки…

  – Не се виждат, щото ги тровя – сопна се баба Ката и се обърна към Дария: – А ти защо не ядеш, не ти ли харесва пилешката ми яхния?

  – Не ям хвъркати – рече Дария. – Извинявай, че ще попитам, но как е цялото ти име? Не знам как да те наричам…

  – Катерина – отвърна баба Ката.

  – О, като Катерина Медичи… Може ли да ти викам Катерина?

  Баба Ката я погледна подозрително.

  – Коя е тая… Ме… Меди…

  – Френска кралица. От най-големия италиански род – на Медичите.

  – Може да ми викаш така – кимна доволно баба Ката.

  „И е тровела враговете си…“ – добави на ум Дария и се сепна – за какво всъщност старицата непрекъснато искаше отрова за мишки…? И когато си тръгнаха с Иво, в колата го попита:

  – Не ти ли е хрумвало, че майка ти може да трови котенцата? – не продължи, защото я тревожеше и дядо Христо – по време на обяда не хапна почти нищо, коремът го болеше и Иво му помогна да си легне. – Как е баща ти? – попита.

  – Докато му обличах пижамата, видях, че където го пипна, остават морави следи… Като че ли се разпада…
  След седмица старецът почина.

  На другия ден след погребението баба Ката сготви пиле. Иво влезе в кухнята и я завари да пържи и кюфтета. Посегна към едно, но майка му го спря:

  – Те са за Дарето, тя нали не обича хвъркати…

  – Благодаря, майко! – възкликна изненадан Иво и я целуна по бузата. – После да си стегнеш багажа, че утре си тръгваме за София.

  – Оооох – въздъхна баба Ката и избърса една сълзичка. – То и това не е работа, Ивче, ти нали сега живееш при Дарето, а аз ще си седя самичка… Но не ме мислѝ, ще се оправя…

  Тя изключи печката, захлупи тенджерката с готовите кюфтета и излезе. Иво не издържа, повдигна капака и взе едно. Излапа го, хареса му и посегна за второ. „Дари и без това яде малко…“ – помисли и грабна трето.
  Дария метеше двора, когато Иво излезе с пребеляло лице, сложил ръка на корема си и превит на две. Тя се втурна към него и го подхвана, за да не падне на земята. Веднага се обади на 112.

  Докато линейката ги откарваше към болницата в близкия град, баба Ката седна на пейката да чака полицията. Изглеждаше мъничка и безпомощна… След малко сълзите потекоха по лицето й. Тя плачеше и си представяше как разказва на полицаите за лошата снаха, сипала отрова в храната. Да, снахата иска да я отрови, за да не дели Ивчо с нея – неговата майка.

  Очите й се премрежиха и тя не забеляза усойницата, която пълзеше към крака й…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Денят на Добрич

  

  .

  Какво празнува този град?
  Отсъствието на децата си,
  на внуците
  и корабите,
  които тъй и не пристигнаха
  в измислените му пристанища.

  С кого празнува този град?
  С отсъствието на тромпетите,
  цигулките и флейтите,
  епизодично акостиращи във него.

  Кога празнува този град?
  В протяжните си нощи,
  с неизбродни спадове на светлини
  и върхове от тъжни хоризонти.

  Къде празнува този град?
  Между отрупаните маси
  с ръкоделствани вина, млека и сирена
  от фермерското изложение на
  опитите за спасение;
  между манифестиращата бяла безнадеждност;
  между низвергнатите от търговците
  безкрайни реторични погледи на белите глави.

  И никъде очакване,
  навсякъде очакване,
  дълбоко закодирано в извечните илюзии
  за щастие.

   

  Генка Петрова

  –––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Тази нощ

  

  .

  Тази нощ посъбра свойте черни поли
  и си тръгна със смесени чувства,
  подир нея полека се зазори,
  по небето – следи от обуща

  на набързо изгряващ езически бог,
  хвърлил злато във всички посоки,
  горд и щедър, и светлоок,
  много, много значима особа.

  По-надолу, ей там, лъкатуши река
  по рутинно трасе към морето,
  всяка капчица мъничка речна вода
  свързва тази земя със небето.

  Над реката се стеле префина мъгла
  в недописана тайнствена сага,
  край реката тревите са живи, жужат
  и са млади, възторжено млади…

  Осем хълма зелени стърчат отстрани
  като стража, задържаща вятър,
  и ръми, много кротко ръми
  свежест утринна над долината.

   

  Румяна Симова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Оре-Чоре

  Разказ от Георги Витанов Богат

  

  Че мечка ние имаме, това може да види всеки, защото мечката е налице. Тя се намира в селската градина, ако може да има такава дума, равнозначна с градска градина, жива мечка, драги читателю, уловена от гората и поставена там в клетка. Ние сме хора горски и това си ни личи. Защото с какво могат да се пофхвалят африканците, ако не с лъв, с какво ескимосите, ако не с тюлен? Човек се хвали с такъв добитък, с какъвто разполага, а в известен смисъл той се и сподобява с него, и понеже ние с други добици не разполагаме, хвалим се с мечката. И се сподобяваме с нея. Като ни се захвали някой с лошо, ние се стремим да му отвърнем с лошо и му викаме: “Внимавай, щото мечка ще те гази!”. Като ни е страх, а ние се стремим да надвием на този страх, викаме си: “Мечка страх, мен не страх!”, и си плюем под фанелата. Когато някой се пише по-ербап от тебе, а пък ти си мислиш, че си коскоджа по-ербап от него, викаш му: “Абе, ти с мечката ли с мед ще се надяждаш?”. Като пък някой свикне все на хубаво, а то все хубаво не може да бъде, викаме за този някой: “Такова е, кога мечка накуси телешко!”.

  Ето как на нас в устата ни е все мечката, защото мечката е в гората, а и ти си в гората, мечката е около тебе; тя е и душманин твой, и другар твой. Често ти с тая мечка делиш и мед, и боровинка, и стока, а и мегдан. Като живееш с мечката, ти не може да не се сподобиш с тая мечка. Ние живеем с мечки и това си ни личи.

  Но понеже мечката не е човек, а животно, ние по никакъв начин не искаме да се оприличаваме на нея и в момента, в който някой ни оприличи на мечка, ние се сърдим и искаме да извадим очите на този човек, който ни е оприличил. Така, когато веднъж искахме да направим един мост с мечки по перилата, който да изобразява типично нашенското, т.е. “Мечи мост”, един наш ръководител яростно се опълчи срещу това, защото щяло да излезе лошо име на селото ни – мечка. Не искаше той да се оприличаваме на мечки. Тогава ние го попитахме: „Ами на що да се оприличаваме, на паяци ли, или на маймуни?“. Той рече: „На нищо…“.

  Дали защото дълги години сме имали ръководители, които са разпореждали да приличаме на нищо, ние сега твърде често приличаме на нищо във всичко. Но ние вече не желаем да приличаме на нищо. По-добре да приличаме на мечки, отколкото на нищо.

  Та, ето защо, за да сме по-наясно, че сме твърде различни ние с мечката, хващаме една мечка от гората и я туряме в клетка. По-голяма нагледност и очевидно различие от това, драги читателю, иди си търси.

  Седи мечката в клетката и гледа като човек, който иска да ти каже нещо много важно и значително, срещу нея е застанал човекът, който гледа с тъп и неказващ нищо поглед. Човек и мечка – две загадки на природата. Коя е по-висшата и по-съвършената загадка? Човекът или мечката?!!! Не мога да кажа нито едното, нито другото, щото ако кажа, че съвършенството е човекът, то отговорът ми би бил пристрастен към човека – ако пък кажа, че е мечката, то веднага ще бъда таксуван, че разсъждавам като мечка, защото човешката логика държи всички съждения да са в нейна полза. А бих искал да съм безпристрастен като справедлив съдия, търсещ истината.

  Но да си призная откровено, замисляйки се по-дълбоко, много би ми се искало да разсъждавам като мечка, особено като си помисля, че една мечка никога не търси да убие човека, а човекът винаги търси да убие мечката. Една мечка по никой начин не желае да има тя в бърлогата си човешка кожа за украса или пък да има същата да си направи от нея кожух. Още по-малко мечката иска да си прави човешки кюфтета, а и сапун от човешка мас, докато обратното, човек го иска много. Мечката дори няма и капка желание да хване човека, да му тури на зурлата един чембер със синджир, да го разиграва по горските поляни с една гъдулка и да го кара той да й се кланя като млада невеста или да го кара да показва как стара баба меси с келяви пръсти бяла фудула. Мечката няма никакви такива желания, защото това не й е в нрава. В нрава на мечката е да си пасе тревица, да си похапва боровинки и медец, а понякога да си откърши и един кочан млечна царевица.

  Щом е така, аз казвам – да живее мечката! Ако хората имаха такова мечо съзнание, ние нямаше да се закачаме един друг и щяхме да си живеем в общочовешката гора, в която за всеки има място, щастливо като мечки.

  Но защо човекът се стреми да прави всичко лошо на мечката, а мечката не се стреми? Ами защото човекът е сербез и той желае да бъде господар. В този си хилядолетен стремеж, по едно време човекът беше стигнал до такъв сербезлък, че искаше дори да бъде и господар на себеподобните си. И не само че искаше, ами и беше. Дълги години човекът беше господар на себеподобните си, докато разбере, че така няма да го бъде. Ние и днес, драги читателю, имаме човеци, които искат да бъдат господари не само на мечките, но и на себеподобните си, и като не можем вече да бъдем господари на себеподобните си, хващаме една мечка и я туряме в клетка в селската градска градина. Седим един срещу друг с мечката и се фукаме, че сме все пак господари на нещо си. Ние и за това убиваме мечката, за да си докажем, че сме сербез хора и господари, и по този начин много заприличваме на Оре Чоре.

  Оре Чоре беше селският идиот, един от онези селски идиоти, които имаше навремето във всяко село и всяка паланка, и тези идиоти придаваха на селището си един своеобразен колорит. Имаше навремето идиоти много, във всяко село, и днес ги има, но днес идиот може да бъде всеки. Навремето идиотите бяха личности, каквито са сега кметовете и другите селски първенци. Ако в моето село беше Оре Чоре, то в Банско беше Лаганчо. Като някой ти рече на тебе „Какъв си Лаганчо“, то значи той ти вика, че приличаш на банскалия. Но рече ли ти „Оре Чоре“, сто процента бъди сигурен, че ти съобщава за някоя черта на човек от Добринище. Подобно нещо беше и с Коста от Осеново (звучи това като някоя графска или баронска титла, нали, нещо като Гердхард фон Вестфален), Йопата, Джибата и така нататък.

  Оре Чоре беше беловлас, постен човек с рядка бяла брада, с лице изсушено и сгърчено като крушов ошав, и с цвят на такъв, имаше очарователна усмивка, каквато може да има най-разцъфналото полско цвете, и като се усмихваше, та примигваше с очи, около белите му власи сякаш се появяваше ореол. Божествена усмивка имаше Оре Чоре.

  Беше преметнал през рамото си едната половина от стара, срязана на две ярешка вулия с презрамка от конопена сиджимка, и от нея се подаваха навънка кутре, хляб и цървули. Старите, отдавна прогледнали на петите нещавени свински опинци той бе събул от краката си и ги бе сложил между кутрето и хляба, с оглед да не би кутрето да вземе да изяде хляба, та беше бос, опинците застрашително гледаха с празните широко ококорени дупки кутрето, като да го плашат, а кутрето кротко подаваше муцунката си от вулията и гледаше кокалестите, очовкани нозе на Оре Чоре с кални нокти. Беше облечен с дълга, била някога бяла, дрипава ленена кошуля, но най-важната от всички особености на неговия външен вид бе особеността, че на рамото му имаше винаги стъпил един орел. Този орел Оре Чоре бе наследил от баща си, а баща му от неговия пък баща, и имаше изгледи този орел да остане дълго и занапред, като се има предвид дълголетието на тези птици, ако не беше попаднал в ръцете на наследника идиот Оре Чоре.

  Като вървеше с орела на рамо, Оре Чоре имаше вид на някой вековен, очукан от бури и гръмотевици горски цар, който се поклащаше неизменно с торбицата, тояжката и свирепия орел на рамото си, на някой добър горски дух или мъдрец, а често и моето детско въображение го рисуваше като оживял сух дънер с кацнал върху му орел. От време на време орелът се стрелкаше яростно върху някоя безшумно появила се между камънаците мишка или врабец, или някаква живинка, невидимо летяща във въздуха, и после отново се връщаше на любимото си място, рамото на Оре Чоре.

  Като ходеше по селото и просеше, Оре Чоре даваше част от изпросеното с келявите си като сухи корени пръсти на кутрето от вулията, кутрето въртеше муцунката си и не искаше да приеме храната като сито бебе, а после той даваше на орела. Орелът дърпаше храната от ръцете му внимателно, помагайки си с криле, та това беше чудна атракция за мало и голямо. Като нахранеше животните си, той често взимаше едно листо от шавар, като единия край захапваше с черните си изронени зъби, а другия опъваше с пръсти и цъмъникаше на тази символична тамбура чудновати мелодии, на които той сам бе композитор.

  „Цъмъ-нъмъ, цъмъ-нъмъ, цъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ-нъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ-нъ-мъ-мъ-нъмъ, цъм-цъм-цъмънъ… Чъм, цъмънъ, цъм, цъчънъ…“ – цъмъникаше с все по-нарастваща страст и виртуозност Оре Чоре пред насъбралата се публика, а орелът започваше да се върти и неспокойно да се надига на краката си като закопнял играорец, та с едното си око поглеждаше ту символичния инструмент, ту публиката, умираща си от смях.

  Орел и човек живееха в мир и съгласие – човекът хранеше орела, а орелът увенчаваше човека с вечност и дива красота. Като минаваше да проси, всичко живо се трупаше да гледа как върви Оре Чоре със страховитата птица – и ми се чини, че хората даваха част от сиромашкия си залък не толкова на просяка, колкото на орела.

  Този богоугоден просяк беше богат и угоден с чудноватото си пиле, докато не беше подмамен от Тръчи Лажи. Тръчи Лажи беше човек сербез и мюзевирджия, чието мюзевирджийство прерастваше често в злонамерена хитрост. Той си умираше от наслаждение да накара някого да извърши някаква лошотия и тогава злорадо разказваше как е станало всичко с неподправено удоволствие. Злорадият хитрец бе подмамил малоумния Оре Чоре, че орелът краде от храната му, и веднъж кореноподобните ръце на слабоумеца бяха извършили непоправимото. Така веднъж птицата като клъвнала от просяшката трапеза на Оре Чоре парче сланинка, той я бе пернал с тоягата си, ударил я лошо и орелът умрял…

  Сега, като ходеше по селото, Оре Чоре не беше вече оня богоугоден идиот, който прилича на горски дух или цар, увенчан с вечна красота, а на жив просяк, драги читателю, безцветен и незабележим като буца суха пръст…

  Ето как в момента, в който Оре Чоре се бе почувствал господар над пилето си, той се бе лишил от него завинаги, като по тоя начин се бе лишил от красотата си, а без красотата си ние заприличваме на буца суха пръст. Така, като затваряме мечките в клетка, ние затваряме в клетка част от себе си, и това не е чак толкова зле да речем, но като убием мечката, ние убиваме част от себе си. Но убием ли и орела, и дървото, и тревата, убием ли въздуха и водата, ние убиваме значителна част от себе си и по този начин заприличваме на селския идиот Оре Чоре. И много се притеснявам, страх ме е, дали продължавайки така, човешката идиотщина няма да стигне до там, че един ден, който, дано никога не настъпи, може да се превърнем в дрожди, отглеждани в изкуствена среда. Ако нарушим средата им дори за миг, дрождите от живи същества се превръщат в мъртва гнилоч или, кажи го, в буца суха пръст.

   

  Източник: Fakel.bg

• Премиера в София на нова книга на Генадий Велчев

  На 21 октомври т.г., от 18.00 ч. местно време, в София ще се състои премиера на поетичната книга на Генадий Велчев „ЖИВОТА ЧЕСТЕН“. Авторът и изд. „Никола Вапцаров“ канят приятели и почитатели на литературата на събитието, което ще се състои на адрес ул. „Леге“ № 10.

  

  Генадий Велчев е роден през 1949 г. в Разград. Завършил е Философия в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирал е индустриална социология и е работил в тази област като основател и ръководител на научноизследователска лаборатория до 1989 г. В последните години се занимава най-вече с писателска дейност. Автор е на книгите „Черешова задушница“ (2001), „Репортаж“ (2003), „Сестра ми иска да живее“ (2006), „Зелената тетрадка“ (2008), „Пиеси за цикулка“ (2009). „Червена книга“, „Душа“, „Брат“ (2012) и др. Някои от книгите му имат издания само онлайн. Негови стихове са част от литературните сборници с творби на български автори от различни страни „Читател до поискване“ (2018) и „Хоро над Тирол“ (2019). „Живота честен“ е най-новата му книга.

  

• Брекзитутка

  

  Гудрун живее през улицата отсреща и много бих искала с това съобщение разказът да приключи. Невъзможно е. Извинете, ще продължа.

  Обичам да се шляя в малката уличка, опасала като „колан на целомъдрието“ (chastity belt), къщите на благонравните ми английски съседи. Правя го с най-голямо удоволствие в края на септември всяка година, точно когато датата на моето рождение наближава и разкошните кестени щедро ронят листа по строгите прави линии на тротоара. Сред тази стрийт арт геометрия тържествува самотно и единствено рошавата ми душа, увиснала като златисто паяче върху платинения маникюр на слънчевия показалец. Долу, под сянката й, изпадалите кестени разтварят бодливите си клепачи и застиват в последно намигване към лятото, толкова безнадеждно, честно и ласкаво, че ми иде да ги сритам от яд, заради пищното тление, сред което ме изоставят. Но аз продължавам да се рея напред, понесена от сезона, завихрил мимолетната илюзия, че притежавам безценния шанс да остана за миг насаме с личната си есенна поема. Прекрасно, нали? Това се нарича умишлено лирическо отклонение, преди завръзката на разказа да щръкне, въплътена в ръбестия задник на Гудрун, заклещен между два контейнера с боклук, в които с умилителни въздишки загинаха първите наивни жертви на листопада, моите плахи вътрешни поезии:

  – Безобразие – с гръм се извиси гласът й над всичко това и, повлечена от интелектуалното си възмущение, поради грубото ми пропадане в действителността, аз отекнах подобаващо:

  – Нали?!

  – Да – отвърна тя и разпери портретно насреща ми шавливите си, проскубани коси, насъскани като изтощени змии в прическата на пенсионирана горгона.

  Не смогнах да мръдна наникъде в тази ситуация. Отпред – боклук и отзад – боклук, а по средата – безпомощен порив за бягство в невъзможност за вертикално излитане, затиснат от умрели листа и жизнена гудрунска злоба:

  – Онези ирландски некадърници, дето превзеха общината, нарочно зарязаха градските улици да се валят в мръсотия, за да измъчват почтените граждани, на които им се налага да се справят сами с отвратителното положение!

  Започнах да мигам, защото думите ми побягнаха и аз останах само по мигли. Освен това, ужасено се спекох като български планински лишей върху неглижирана от ирландското нехайство, английска тротоарна плочка, подлежаща на категорично изстъргване. На това пък му казвам нарастване на наративния драматизъм, едно, поради бумтящия прибой в сърцето ми и две, поради вещерското вкопчване на Гудрун в лявата ми китка:

  – Слушай – сбрули ме тя в допълнение, – бясна съм на Тереза Мей! Няма ли да попиташ защо? Ще попиташ! Млъкни! Бясна съм й, защото, докато беше на власт, непрекъснато се опитваше да угажда на ирландците с онази нейна сделка! Ако не бяха те, досега да сме се пръждосали от проклетия Европейски съюз и да сме пресекли пътя на всякакви чужденци да се месят и местят в държавата ни и нейните общини!

  Преди да припомня на Гудрун, че аз също съм чужденка, която допринася за разцвета на тази държава, че тя самата раздаваше диплянки за оставане на Кралството в Европа, вдъхновена от съгражданката ни Тереза Мей преди референдума, и после ентусиазирано гласува за настоящите общински съветници (усещате ли неизказания ми поток на съзнанието), малка червена кола, разтресена от хард-рок децибели, наби спирачки и раздуха боклука помежду ни. Нахакана мацка, с луничаво, чипоносо лице, стръвно захапала фас, изтика вратата с наперени рокаджийски гърди и завря износената си маратонка право в монолога на съседката ми:

  – Виж к’во, Гудрун – със силен ирландски акцент изплю цигарата тя, – дойдох лично да ти кажа, че напускам. Ако ся ще ме питаш защо, направо ще ти кажа – писна ми. Юркаш ме по цял ден да ти чистя, а заплащането е малко. Брекзит, you know, и като няма сделка, намери си някой друг да ти бачка за жълти стотинки…

  Изкефена от яката жица в кулминацията на разказа, ехидно пожелах “Приятен ден“ на главното му действащо лице и продължих скокливо по тротоара, злорадо понесла китка есенни листа.

  Бодлив, зелен и още неразпукнат кестен жестоко ме прасна по челото. Време беше или да отскоча до аптеката за лейкопласт, или да формулирам поетичен епилог на случката, където паяк, увиснал на някакъв нокът, сред дървета, наплюли тротоари с листа, диша лятото, скрито на смъртта си в дълбокото, заченало в злато мъдростта на света!

  Зад мен, с гръмовно сумтене, Гудрун смиташе до голо красотата на септември в контейнерите за растителни отпадъци. Дори не й се разсърдих. Превръщането на боклука в естетика за душата винаги е било, е и ще си остане непонятна арт-трансформация за една Брекзитутка!

  .

  Здравка Владова-Момчева,

  Лондон, Великобритания

• Ю

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  Младежът идваше всяка сутрин в шест и половина сутринта, да му вливат нещо във вените. Носеше абокат, а след манипулацията обвиваха ръката му с бинт. Запечатваха отверстията с лепенки и беше като нов. Все едно се е одраскал леко. Тази болница работеше денонощно.

  Трудно говореше. Така и не стана ясно дали се казва Юсуф или Юри. Сестрата в превързочното го наричаше Ю, въпреки че засне личната му карта и отлично бе осведомена за имената му.

  Ю дойде със закъснение този ден – може би чак към десет часа. Носеше разпарчетосана книга в джоба си. Пяна от устата му се стичаше бавно и упорито, като сода от кисело мляко. Бършеше се и току попипваше книгата. Той беше или глухоням, или просто изпитваше болка, която не му позволяваше да говори. Но ръкомахаше.

  – Успокой се! – сръга го сестрата. – Сега ще те оправя.

  Но той продължаваше, прикривайки абоката си, сякаш проблемът му нямаше нищо общо с него.

  – Болничен ли искаш? – схвана тя. – Нали ти дадохме преди? Какво? Кажи де!

  Не беше това.

  – Ъф ме уф. Не. Лошо. Не бива. Мног лошо. Сега как? – мънкаше.

  Дотърча и приятелката му. Досега не беше идвала. В отделението стана шумно, но шумно от движение, а не от говор. И тя, приятелката на Ю, така говореше, образно, с ръце и мимики, да го подкрепи. Имаше и брекети на зъбите – за да затвърди неспособността си; да я украси. Или да я оправдае по свой си начин.

  Ю беше неспокоен. Уволнили го били, задето не дал навреме болничния лист. Старият изтекъл. А пък новият не бил изготвен, защото старшата сестра била в отпуск. Друг не можел точно сега, по празниците, да издава болничен лист в това лечебно заведение. Това стана ясно след много жестикулации и питане.

  – Но… но! – гъргореше.

  Девойката добавяше срички и цели изрази, за да уточни речта на Ю. Каза:

  – Но! – и вкара два пръста в гърлото си, но не да повърне, а да заплаче. После постави дланите върху корема си.

  Вляха му течността, превързаха го и той дълго стоя на прага, объркан и отчаян, с калцуни на краката, готов всеки миг да се върне, за да бъде излекуван или да получи документ, че е годен.

  Никой не му обърна внимание.

  Ю беше останал без работа.

  Приятелката му нямаше какво да сложи в гърлото си, освен пръстите. Вероятно би свирнала като всеки бабаит, ако можеше. Тя беше слабичка и лицето й – такова ъгловато, почти злобно в отчаянието си – не разкриваше щедростта на съвременна яка дупара, която си струва да бъде уважавана.

  Нещастни хора. Младежи. При това – скромни, объркани и съвсем обречени поради това.

  Дали имаха дете? Или то идеше? Момичето все докосваше корема си.

  Държейки се за ръцете, тръгнаха навън с калцуните, сини, найлонови и леки, не чуваха шумоленето им по плочките, не виждаха присмехулните погледи насреща си, като да бяха слепи, а не неми. Забравиха да ги свалят тези калцуни на излизане от болницата. А трябваше ли?

  Вероятно.

  Ю не знаеше, че на негово име са издадени три клинични пътеки. И, че лечението му отдавна е преустановено. Просто са му наливали нещо във вените за из път. Докато се свърши времето на пътеките. На клиничните или на неговата. Той подписваше документите с надеждата, която кара неспособните да се подчиняват по необходимост.

  – Ето тук! – посочваше сестрата. – И тук!

  Струваше му се, че тези документи са пътека към нещо важно, че всъщност не може с тези вече подписани документи да остане на улицата, щом вече веднъж е ясно, че се лекува и че скоро ще е напълно здрав да чува и дори да говори. Дори да говори! Защо не?

  Ю не го беше разбрал добре това с клиничните пътеки и с болничните листове. Подвързваше книги в един малък цех. От изпадналите листи правеше свои книги. Тях ги съшиваше с машината и така си твореше собствени вързопчета – някаква амалгама от различни хартиени истории, които, разединени, се обединяваха от едно – че миришат на мастило и на говор. Да, книгите говорят. Като него. Мълчаливо. И толкова по-хубаво му ставаше, когато си въобразяваше, че долавя говора по страниците, в диалозите – макар и разнопосочен, непоследователен – вярваше, че чува всичко чрез този диалог и че приказливите хора всъщност не могат да мълчат, защото се страхуват да не бъдат чути.

  Но работодателят му – напротив, със сигурност знаеше, че този неблагодарен младеж е влязъл в далавера с националната здравноосигурителна каса. За да клинчи от работа. Или за друго. Все едно – не ставаше за длъжността.

  – За нищо не става! – така рече, подписвайки заповедта за уволнението. – Дори и книги не може да подвързва. Само ги чете.

  .

• <<
• 1
...
• 26
• 27
• 28
• 29
• 30
• 31
• 32
• 33
• 34
• 35
• 36
...
• 77
• >>