Всичко от литература

литература

• Жертвени залези

  Стихове от Крася Титянова

  

   

  РОДЕН ПРАГ

  Какво, че времето лети в неспирен бяг?
  Какво, че бързичко годините минават?
  Отново съм пред тебе, роден праг.
  Отново спомените в мене оживяват.

  Поглеждам с обич гордия Балкан.
  Обраслите с пухкав мъх гори.
  Играят с косите ми, от лъчи облени,
  изгрева и вятъра в ранните зори.

  Прегръщам с поглед белия Пирин.
  Потъналите в златни класове поля.
  Пенливите води на Дунава омайно син
  и Подбалкана с китните села.

  Където и да съм – сред ледени лавини,
  от полюсите, чак до древния Олимп,
  с камила по безкрайните пустини,
  на лодка край пленителния Крим –

  усещам дъх на рози и бръшлян,
  потъвам в море от синкав мрак.
  Пътувам в гори зелени и жита люлени
  от тежък плод към моя роден праг.

  Париж, Франция

  .

  

  .

  ЖЕРТВЕНИ ЗАЛЕЗИ

  Цяла Странджа и пей, и с дъги
  кичи, Бог, след дъжда… Втори юни е.
  Идват с пролетна мека магия
  нестинарските ни пълнолуния.

  По хайдушки пътеки изгрели
  писват гайди и тъпани бели:
  пак за заговор скритен
  под Божата стряха
  ли комитските люде се сбраха?

  Даже Петрова нива с жарава
  от червени звезди засиява.
  А апостоли млади
  с хоругви, с икони,
  са донесли от Божи гроб дари.

  Странджа, Странджа, в теб
  мъката пее и жали
  сред звезди и очи от любов
  натежали.

  Ех, свещена прадядова вяра.
  Ех, Българийо, млада и стара…

  …От звезди ли спуща се здрачът? –
  Зная: тук ми е коренът – якият.
  Чувам как ме викат и плачат
  живи жертвени залези в Тракия.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  Крася Титянова е журналистка, поетеса и писателка, носителка на „Златното перо“ на Съюза на българските журналисти за активна журналистика. Съоснователската на дружество „Евгения Марс“, дългогодишен член на СБЖ. Автор на шест стихосбирки и на три детски книги, преведени на пет езика. През тази година се очаква да излезе поредната й поетична книга „Жертвени залези“. Подготвя се за печат и неин сборник с легенди и разкази. Титянова е носител на много международни награди, между които няколко на Центъра за европейска култура „Алдо Моро“ в Италия, на наградата „Вива Востре“ в Анкона, на Парижкото издание за поезия и франкофония. В стихосбирката й „Неугасваща жарава“, преведена и на френски, влизат наградени стихотворения от Международния конкурс „Европейски срещи и европейска поезия“ – 2018.

  .

• Стопанинът замина за Америка

  .

  Стихове от Васил Славов

  

  .

  СТОПАНИНЪТ ЗАМИНА ЗА АМЕРИКА

  Стопанинът се върна от Америка –
  изметнат праг, тъга и тихо…
  Пристъпи, както палиш свещ,
  и в стаята, и в коридора – никой.

  Остави куфара си, пълен с мъх,
  и седна до ръба на светлината.
  Изтряска гръм и слитна дъжд
  в града – стопанина дочакал.

  Проплака старият таван,
  звездите както капят от небето;
  под кръст от спомени скован
  стопанинът протегна шепи.

  Изтичаше ръждив порой
  през цедката на мъртвата му къща,
  по дланите догаряше вода –
  сълзата както камъка прегръща.

  Забравил просеките на нощта
  и спирките по дъното на океана,
  покръстен с падането на деня,
  стопанинът до сенките остана.

  Стопанинът се върна от Америка
  и често залезът, обесен недалеко,
  го виждаше по улиците на земята,
  загледан в облаците на небето.

  .

  

  .

  СТАРИЯТ ГРАД

  И как летеше тази светла пръст,
  и чайки плуваха в небето,
  сън и море,
  градът и дървен кръст,
  и тихо от страната на сърцето.

  А после от вълните изпълзя мъгла
  и островът с крилото си остана
  да чезне – белег,
  върху който спря
  и плисна синята небесна пяна.

  Изписка птица, паднала далече,
  мелтемът възлите пристегна,
  проплака някой,
  някой се обрече
  и само дрехата на есента се мерна.

  Над покриви, догарящи след лято,
  отвори полета си жълта пеперуда,
  прогонена от свойто ято
  тя с трепета си
  римните събуди.

  И бяхме всички, живи или не,
  прегърнати под свода от лозници
  до това захвърлено от бог море
  и с грозде ситехме
  душите си изтрити.

  Смокинено бе слънцето тогава,
  очите ни – на рибите очи –
  и тръгнахме в солта, градът
  зад нас остана…
  а сетне пясъкът следите заличи.

  И бавно в раменете ни превити
  пропука сухият ни земен корен.
  А някъде далеч, в прибоя на звездите,
  остана кеят ни –
  от времето съборен.

   

  

  ..

  *   *   *

  …Загубени в сметищата от сенки,
  зарити в солни облаци, без път,
  животът ни отдавна хвърлил корен
  под кръст,
  където блудните лежат;

  където думите ни плуват все бездетни,
  а страшният ни ръст е само грях,
  където сетният пророк от хълма ревна
  към среза на небето:
  „Подивях!“

  Как блъскахме с крилете си съдрани,
  огромни,
  тежкослепнали с нощта,
  как чаткаха копитата ни глухо
  извън звездите и отвъд света.

  Бездънен смях, пред нас – морето,
  а ние, сетните –
  проклети синове,
  пак просим прошка и в небето вием
  от чужди,
  безразлични брегове…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Васил Славов е роден през 1958 г. в София. Син е на писателя Атанас Славов. Завършил е Английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Участва в първите броеве на „Литературен вестник“, сп. „Мост“, „Глас“ и „Нава“. Дебютната му стихосбирка  -„Спомен за Потоп“ излиза през 1989 г. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература в писателската програма на Pennsylvania State University. Пише стихове, проза, преводи и критика. Публикува в литературни издания на САЩ и Великобритания. Автор е на поетичните книги „Бич Божи“ (1992), „7 часа слънце“ (2005), „Американа“ (2010), „Звяр“ (2014), „Следверие“ (2017); на белетристичните сборници „Фургоните на Адамсбърг“ (1998), „Записки на Препарирания“ (2001), „Тунелите на Галицин“ (2001). Живее в Питсбърг, Пенсилвания.

  .

• Храненица

  Разказ от Боян Боев

  

  Цял ден колата не спря да лъкатуши по черните селски пътища. Сивата магарица отдавна се беше уморила, ама Илия я припираше да върви, че трябваше до вечерта да са стигнали. Още не беше толкоз горещо, както друга година в края на май. Даже днеска облаците се бяха скупчили в небето и скриваха слънцето в задушаващата си прегръдка.

  Отзад в колата се беше настанила върху една шарена черга малката Лиляна. Беше на осем години и всеки път се радваше, когато баща й казваше, че ще я вземе със себе си на някое пътуване. Но тез пътища, по които минаваха днеска, хич не й бяха познати. Сякаш все заобикаляха онез места, по които друг път са минавали, и тя съвсем не знаеше къде се намират.

  – Тате, скоро ли ще стигнем? – попита с уморен глас Лиляна.

  – Още малко остава, Лиляно. Гладна ли си вече?

  – Да.

  – Скоро ще ни нагостят хубаво. Чакай още малко.

  Лиляна имаше три сестри. Те бяха по-големи от нея и вече майка им ги учеше на домакинска, пък и на кърска работа. Момче в таз къща не се беше родило, та затуй и женските чеда трябваше да се учат да работят на полето от малки. Пък за учене и дума не беше ставало. Илия нямаше пари, че да ги праща на училище. Казваше, че пълните глави не са като пълните стомаси – колкото и умен да е един човек, той пак ще търси ядене. Затуй искаше от малки неговите щерки да могат да работят, та да има какво да се слага на софрата вечер да ядат.

  За Лиляна майката все казваше, че е още малка за работа. Нея я къткаше като писано яйце. Гледаше все да е нахранена добре, обличаше я с чисти дрехи като ходеха на площада и даже най-често за нея плетеше нови елечета и терлици. Сякаш все за нещо я гласеше. Пък бащата все я вземаше със себе си, когато ходеше до пазара в града или като обикаляше по селата да продава вълна от овцете, за да припечели някоя допълнителна пара.

  Привечер колата спря. Бяха влезли в едно далечно село в планината. Лиляна се оглеждаше и не помнеше някога да са идвали тука с баща си. Пред къщата, дето се намираха, ги чакаха мъж и жена на малко повече от трийсет години. Щастливи бяха да ги видят, а пък Лиляна не ги познаваше и не им се зарадва толкоз, колкото те на нея. Влязоха вътре и ги посрещна отрупана софра. Лиляна беше толкоз гладна, че веднага щом я подканиха да яде, тя започна като лакомо прасенце да си тъпче устата с храна.

  – Цял ден изкарахме по пътищата, та затуй е толкоз прегладняла – опита се да я оправдае баща й.

  – Нека да яде. Хилаво момиче ми се вижда – каза домакинята, която се казваше Пенка.

  – У нас може да имаме малко, ама никой не си е легнал с празен стомах – побърза да каже Илия.

  – Е, то в днешно време не е лесно да се гледа такава голяма челяд като вашата – обади се домакинът, когото наричаха Чавдар.

  – Някои имат по четири-пет деца, пък наша Пена и едно не можа да роди – чу се глас на старица, идващ зад вратата.

  В тоз момент Лиляна видя една нисичка и прегърбена жена да влиза в одаята, подпирайки се на бастунчето си. Въпреки миловидния й вид, в сивите й и почти слепи очи имаше нещо, дето плашеше момиченцето.

  – Майко, стига си говорила тъй – скара й се Чавдар.

  – Че лъжа ли е?! Ама айде, няма да се обаждам повече, че все аз излизам лошата накрая – разсърди се старицата и вирна нос.

  След като хапнаха, Лиляна и баща й си легнаха на земята, дето им беше постлано да пренощуват. Момиченцето беше толкоз уморено, че веднага заспа. Не усещаше как бащата постоянно се обръщаше от едната на другата страна и не можеше да си намери място. Ала в ранни зори, когато Лиляна се разбуди, с ужас видя, че баща й го нямаше до нея. Стана уплашена и се огледа. Новият ден тъкмо настъпваше и първите слънчеви лъчи влизаха през прозореца. Лиляна отиде да надникне навън и видя, че баща й впряга магарицата и се подготвя за път. Бързо излезе на двора и притича до него.

  – Сега ли ще тръгваме, тате? – попита го тя.

  – Само аз ще тръгна, Лиляно.

  – Аз тука ли да те чакам? Кога ще дойдеш да ме вземеш?

  Илия прехапа устните си силно преди да отговори.

  – Ти ще останеш тука. Вече в таз къща ще живееш.

  Сякаш гръм прониза сърчицето на малката Лиляна. Не можеше да помръдне от мястото си и не искаше да вярва на туй, дето баща й беше казал. Гледаше го как се качва на колата и дори не я погледна, за да се сбогува с нея. Без повече да мисли, момичето се качи отзад. Шарената черга я нямаше, а на нейно място имаше чувал с брашно и няколко оскубани пилета. Илия се обърна и се ядоса като видя, че дъщеря му не се подчинява.

  – Слизай, Лиляно! Казах ти, че оставаш тука!

  – Ама аз не искам! Не ги познавам тез хора!

  – Ще имаш време да ги опознайш! Вече те ще са ти майка и баща!

  – Ама аз си имам майка и баща!

  Илия слезе от колата. Грабна Лиляна за ръката и я свали долу.

  – Тука стой ти казах!

  – Искам с тебе, тате! Обещавам да те слушам много!

  В следващия миг Илия вдигна ръката си над момиченцето и му зашлеви плесница по бледото лице. Лиляна не извика, не продума нищо. Сълзите сами започнаха да се леят от очите й, а една невидима ръка стискаше гърлото й. Не усети кога зад нея се появи Пенка и я прегръщаше силно. А Илия се качи в колата и потегли по пътя за вкъщи. Едва когато излезе от селото, той позволи на сълзите си да се излеят. Искаше да се наплаче по пътя, а не когато се върне при жена си и останалите три дъщери.

  Колкото и мъчно да й беше, че е изоставена от родителите си, Лиляна не можеше да се оплаче. Пенка и Чавдар бързо я обикнаха и почнаха да се грижат за нея като за собствено дете. Все гледаха да й угаждат, та да не бъде тъжна. Не се отнасяха с нея като с гостенка, а сякаш цял живот е била в къщата им.

  Пенка вече беше все усмихната. Преди много страдаше, че не можеше да роди дете на мъжа си. Какво ли не й беше минавало през главата, когато ни след втората, ни след третата, ни след петата година зачеваше! Затуй накрая се сети за братовчед си Илия, дето имаше четири дъщери. Та като не можеше да роди свое дете, поне да се грижи за чуждо и да му даде по-добър живот от тоз, дето можеха да му осигурят собствените родители.

  Чавдар се съгласи бързо. За него важното беше Пенка да е щастлива. Той даже не губеше надежда, че един ден ще им се роди дете, просто мислеше, че трябва повече време. Ама когато жена му вече беше много отчаяна, реши да я послуша и да вземат Лиляна да живее при тях. Само свекървата не беше съгласна. Откакто й казаха какво са решили да правят Пенка и Чавдар, тя не си намираше място и все мърмореше.

  – Хората в селото все нас ще говорят. От толкоз булки тука, моят син най-яловата си взе. И щото тя не може да му роди чедо, чуждите отрочета ще гледаме.

  Но сякаш Пенка вече не обръщаше толкоз внимание на отровните думи на свекървата. Откакто имаше момиченце, за което да се грижи, голямата празнина в душата й беше запълнена и не я поглъщаше всеки път, когато старата почваше да мърмори. Даже понякога придобиваше смелостта да й се опълчи и да я накара да млъкне. След това свекървата редеше клетви под носа си и куцукайки излизаше на двора, сядаше на пейката и почваше да се самосъжалява.

  В края на лятото всички от селото почитаха деня на Богородица. Още от рано селяните отиваха в черквата да се помолят и да запалят свещ. Попът освещаваше обредния хляб, който жените раздаваха за здраве на присъстващите. После на двора се правеше курбан и се режеха сочни ароматни дини, които разхлаждаха хората в горещия ден.

  Чавдар и Пенка също бяха отишли в черквата, заедно с Лиляна и старата. Чавдар придържаше майка си, за да не падне някъде сред тълпата от хора и трябваше да слуша постоянното й боботене, че сега всички ще ги питат кое е това дете с тях, а тя ще бере срам, защото няма да знае какво да отговори.

  – Ти не бери грижа за тез работи – казваше й синът й. – Те хората по селата и за добро, и за зло все ще намерят какви клюки да разнасят.

  – Ми то нас все има за какво да ни говорят, Чавдаре! Първо ялова булка си взе, пък сега чужда щерка в имота ни живее.

  Чавдар едва успяваше да изтърпи недоволството на майка си, ама се радваше поне, че Пенка и Лиляна не вървяха до тях, та не чуваха глупостите, дето старата приказваше.

  Лиляна не пускаше ръката на Пенка, откакто бяха излезли от тях. Слушаше я много и й беше добре в нейната компания. Сутринта бяха станали рано и Пенка среса русите коси на момичето. После ги сплете на две плитки и закичи китка на главата й.

  – Ах, колко си ми хубава! – въздъхна Пенка и я прегърна. Лиляна се усмихна, щото усещаше колко добра беше таз жена, дето толкоз бързо се научи да я обича.

  В черквата Пенка запали свещ пред иконата на Богородица. Не редеше молитви пред лика й, а благодарствени слова. Толкоз много се вълнуваше, че най-после й беше дала чедо, за което да се грижи, че не можеше да изрази щастието си. Само сълзите в очите й издаваха колко силна емоция изпитваше в тоз момент. За пръв път се чувстваше като майка, макар и на дете, дето не беше раждала тя.

  На двора, дето всички се бяха събрали заради курбана, селяните оглеждаха момичето, което вървеше с Чавдаровата фамилия. Носеше се шушукане наоколо, ама никой не смееше да пита кое е това дете. Вече няколко месеца го виждаха да играе в двора на къщата и ходеше с булката на пазара, ама селяните мислеха, че е чедо на някой роднина и е само на гости тука. Ама то такова дълго гостуване не може! Бяха сигурни, че ще е друга работата.

  Седнаха на масата при другите, а старата все гледаше надолу, сякаш не искаше да срещне погледа на някоя любопитна селянка. Ама нали беше почти сляпа, та не видя, че е седнала точно срещу Тинка – най-голямата клюкарка в селото.

  – Гроздано, кое е туй девойче с вас, ма?

  – А, туй е нашто хранениче – с изкривена усмивка на устата каза старата.

  – У вас ли ще живее?

  – Ми де да живее ма, Тинке?! Майка му и баща му нямат пари да го хранят, че затуй Чавдарчо и Пенка ще го отгледат.

  Лиляна слушаше тоз разговор и буцата, дето беше заседнала в гърлото й, не й даваше да преглътне от курбана. Очите й се пълнеха със сълзи, щом си спомняше за майка си и баща си, за сестрите си, за сивата магарица и техния дом. Пенка видя тъгата на лицето й и я прегърна. Погали челото й. Беше разбрала, че това я успокоява и й каза на ухо някои мили думи, с които накара детето отново да се усмихне.

  Не стояха много в двора на черквата. Хапнаха, пийнаха и Чавдар ги подкани да си ходят.

  – Гроздано, остани още малко, ма – обади се Тинка. – Толкоз рядко излизаш от вас, че не сме та виждали много време. Нека младите са прибират, пък после аз ща заведа до къщата.

  Старата се замисли, пък се съгласи да поостане още малко сред хората. Чавдар и Пенка си тръгнаха, хванали за ръка Лиляна. Тогаз Тинка стана от мястото си и се премести до Гроздана. Приведе се към нея тъй, че да може като си говорят тихо, никой друг да не ги чува.

  – Що не вземе тоз твоя син да остави таз ялова булка, ма? Булки в селото бол!

  – Ох, Тино! И аз колко съм му думала, ама не ще да ма чуе. Сякаш мозъка му е изпила таз пуста Пена.

  – Чума да я тръшне!

  – А дано, ама не става.

  – Мойта Иванка знайш ли ко ми вика?! „Ех, майко, ако тоз Чавдар мене беше взел, досега пет деца да съм му родила.“ И аз толкоз тъжа, че на времето не избра нея, ами взе таз Пена. Пък мойта Иванка за друг мъж не иска да са венчае.

  – Остави, Тино! То назад не може да са върне времето. Мене синът ми вече не ма слуша. Само Пена слуша. Виж, чак храненица вкъщи ми докараха. Жива да ма ожалиш!

  – Че той няма да я остави, няма. Друго помисли какво да направиш.

  – Какво да направя? Вече съм като чужда в мойта къща. С тез две ръце съм я построила на времето с моя Кольо, мир на душата му!

  – Аз ще ти кажа какво да напрайш. Айде, по пътя за у вас ще ти кажа – намигна й Тина и й помогна да стане от пейката.

  Двете тръгнаха по калдъръмените улички, хванали се за ръка и с приведени глави една до друга. Шушнеха си тихо, сякаш крояха зловещ план. Вървяха бавно и обсъждаха нещо толкоз потайно, че за малко да подминат къщата, дето старата живееше.

  – Не знам, Тино. Туй нещо не е хубаво.

  – За щастието на децата ни мисли, Гроздано! То са е видяло, че само туй ще те отърве и тебе от мъките, дето трябва да търпиш у вас. Ако я няма Пенка, и храненицата ще си отиде по живо, по здраво. Пък Чавдар ще е свободен и ще се ожени за мойта Иванка.

  През следващите дни Тинка все идваше да говори със старата. Чавдар и Пенка се учудиха, щото те не са били никога приятелки, пък сега много се разбираха. Ама предполагаха, че все пак са намерили някоя обща приказка и развиват клюките за хората из селото. Тъй поне на старата й оставаше по-малко време да мърмори пред Лиляна. Напоследък след като се виждаше с Тинка, все се чувстваше уморена и отиваше да си полегне малко. Или пък стоеше на сянка под дървото на двора и дълго се взираше в земята, без да продума. Не казваше да я боли нещо, не изглеждаше да е болна, ми сигурно просто свиква с мисълта, че Лиляна ще живее тука като нейна внучка, мислеше си Чавдар.

  Един ден старата повика Пенка при себе си. Седнаха двете под отрупаното с плодове ябълково дърво и свекървата поде с мек глас:

  – Пенке, тез дни казвах на Тина, че трудно ще свикна с Лиляна тука. Колкото и добро дете да е, то е хранениче. Пък аз искам поне преди да умра, да видя, че Чавдар са радва на своя рожба.

  – Майко, сега Чавдар и той е щастлив. Лиляна е като наше дете.

  – Не е тъй, знаеш. Ама чакай да ти кажа друго. Тинка ми каза, че в града имало някакво лекарство, дето помогнало на много булки като тебе да заченат. Нещо ново било и много скъпо. – Старата беше доволна, че Пенка я слушаше с интерес. – Чуй сега, аз имам малко заделени пари. Ще ги дам всичките за туй лекарство, че да мога да се порадвам на внук, преди да си отида. Ама искам да знам само дали ще го пийш, че да не ги хвърля напразно тез спестявания.

  Пенка мисли, мисли, пък накрая реши да се съгласи. Обеща на свекърва си, че тайно от Чавдар ще пие лекарството, за да може скоро да го зарадва с новината, че чака дете от него. Старата плесна с ръце от щастие и чак прегърна снаха си за пръв път от толкоз много време. Пенка беше доволна. Даже вярваше, че един ден в таз къща може наистина да цари щастие за всички.

  След няколко дена старата даде на Пенка една стъклена бутилчица пълна с някаква мътна течност. Каза й да пие от нея по една глътка всяка сутрин на гладно, че да има най-добър ефект. Пенка скри шишенцето в раклата при дрехите си и стриктно спазваше предписанието, дето свекърва й беше дала за лекаството. Много й горчеше, ама беше сигурна, че ще подейства.

  Една сутрин старата стана рано. Вече есента си отиваше и беше студено. Тя се разходи из двора и си представяше какъв живот се задаваше след смъртта на Пенка. Реши да отиде до къщата на Тинка, та да си побъбрят. Тъкмо щеше да опознае повече Иванка, бъдещата й снаха. Знаеше, че ще мине малко време, в което Чавдар ще оплаче Пенка, ама после бързо ще му омръзне без жена и ще потърси пак някоя булка.

  – Тинке, я кажи тоз татул кога ще подейства.

  – Ами ако го пий всеки ден, скоро ще се спомине.

  – Ох, не знам дали е хубаво туй нещо.

  – Що да не е ма, Гроздано? За детето си го правиш. Да няма все с Пена да живее нещастен, че и храненицата да суче от вас цял живот?!

  – Права си, тъй е… – успокояваше се старата, че от време на време съвестта й се обаждаше и тя не беше сигурна, че постъпва правилно.

  Тръгна да се прибира по обяд. Небето беше станало черно и замириса на дъжд. Сякаш голяма буря се задаваше. Старата влезе в двора и затвори вратника след себе си. Видя на стълбите, че е седнал Чавдар и бършеше с опакото на ръката очите си.

  – Ко ти има бе, синко? – попита го тя.

  Чавдар не й отговори. Тя се досети какво се е случило. Пенка беше мъртва! Престори се, че няма никаква представа какво може да е станало. Прекрачи прага на къщата със силно туптящо сърце. Едва успяваше да скрие задоволството, дето се надигаше у нея. Ама щом влезе в одаята, не можа да повярва на очите си. Пенка беше седнала на миндера и ревеше! Щастието й бързо се стопи. Не беше я убил татулът!

  – Какво е станало ма, Пено? Що ревете и двамата?

  – Лиляна… – хлипаше Пенка. – Лиляна умря.

  – Как тъй?

  – Не знам. Сутринта каза, че я боли коремът. Знам, че лайката помага, и ходих да търся от комшийките лайка. Докато се върна, Лиляна се беше споминала.

  – Люх! – хвана се за главата старата.

  Пенка се опита да стане от миндера, но се олюля на мястото си и щеше да падне. Тогава в къщата влезе Чавдар и видя, че не й е добре. Помогна й да отиде до тяхната одая да полегне, че мъката щеше да я убие. Пенка забеляза, че раклата с дрехите й е отворена. Спусна се бързо да я прерови. Търсеше стъклената бутилка, от която пиеше всяка сутрин лекарството, дето мислеше, че щеше да й помогне да зачене. Когато я откри, видя, че е празна. Лиляна беше изпила течността от шишенцето.

  Спомни си как една сутрин, когато отпиваше от лекарството, Лиляна влезе при нея. Видя я и я питаше какво пие. Пенка се чудеше какво да измисли и каза, че е лек, дето пие, щото я боли коремът. После скри пак шишенцето в раклата и я затвори. Още повече я заболя сърцето! Обвиняваше се за смъртта на момичето. Ако не й беше казала това, сигурно никога Лиляна нямаше да посегне към туй шише. Мислеше си, че лекарството е било много силно, особено за едно малко момиченце, и затова я е убило.

  – Какво е туй шише, Пенке? – питаше я Чавдар.

  Пенка не можеше да скрие от него и му каза всичко. Никой обаче не се осъмни в туй, че старата е искала да убие снаха си.

  Мина погребението на Лиляна и тогава Пенка събра сили да напише писмо на братовчед си Илия. Хартията се напои със сълзите й, щото й беше трудно да съобщи, че Лиляна е починала. Отговор на писмото не пристигна. Никой и не дойде да попита къде е погребано храненичето. Сякаш само Пенка и Чавдар страдаха за Лиляна, а за истинските й родители тя вече е била мъртва.

  Старата не беше добре, откакто разбра какво е убило храненичето. Все една и съща мъка беше натежала в гърдите й и сякаш я задушаваше. Не смееше обаче и да каже дума, че всички щяха да разберат какво е кроила срещу снаха си. На Тинка само каза, че се отказала вече от тоз татул и го изхвърлила. Обясни й, че толкоз мъка няма да понесе синът й. Ама товарът, дето имаше на сърцето си, не я напущаше. Докара я до удар. Съвсем ослепя. Даже вече не можеше и да се движи. Залежа се на легло и беше като труп. Чуваше още и говореше заваляно, ама туй не беше живот.

  Всяка вечер старата сънуваше кошмари. Все лоши неща я преследваха и се ядосваше, че на сън ги вижда, пък като е будна даже не можеше да различи ден ли е, нощ ли е. И все за Лиляна мислеше. Храненица беше в дома им, ама нищо лошо не й беше направила. Съжаляваше, че заради нея момичето се спомина. Знаеше, че заради туй нещо ще страда и като умре. Като че ли затуй и не умираше, щото не знаеше дали не я чака нещо по-лошо.

  Тъй изкара в мъки цяла година. Вече хич не беше на себе си. Почти и не говореше. Само дишането показваше, че още е жива. Един ден се събуди и й се стори, че чува бебешки плач. Ама в таз къща нямаше откъде да го чуе, затуй помисли, че още сънува. Плачът обаче дойде до нея. Усети ръката на Чавдар да я гали.

  – Мамо, внукът ти се роди. С Пенка имаме син.

  Тез думи бяха последните, дето старата чу. После затвори очите си. И заспа завинаги.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Способна съм да спра

  

  .

  СПОСОБНА СЪМ ДА СПРА

  Способна съм да спра до средата на пътя,
  когато нататък не виждам път,
  и да сменя посоката, делника, утрото,
  животът ми не е тихият кът.

  Някои карат по трасето на влака
  с безкрайно ясен маршрут,
  но аз не обичам съдбата да трака
  еднообразно до смут.

  Имам куража да взема завоя,
  за да не вляза в тунел.
  В светлите багри рисувам си своя
  делничен акварел.

  Способна съм да приключа до точка.
  И да започна от раз.
  Не, че е лесно и не е нарочно,
  просто – решителен час!

  ––––––––-

  

  .

  ТЯ НЕ Е ЖЕНА

  Тя не е жена, тя е витрина,
  облечена добре, добре мълчи,
  в ръката джи-ес-ем държи и вино,
  и чака всеки миг той да звъни.

  Тя има бяла карта за покупки,
  отвън я чака черната кола,
  това е всичко. От живота хрупкав
  тя мисли е избрала… висота.

  Какво е мозък? Даже и не знае.
  Какво – изкуство? Чалга и кючек.
  Но повече не иска и нехае.
  А аз не знам – това ли е човек?!

   

  Росица Копукова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Росица Копукова е родена през 1958 г. в София, където живее и днес. Работи като журналист. Има издадени книги с поезия и проза на български, английски, френски и италиански езици. Награждавана е многократно в България и в други страни (САЩ, Италия, Германия, Австралия). Нейни стихове участват в български и в чуждестранни антологии. 

  .

• Витрината

  Разказ от Весела Люцканова

  

  Никос Теодоракис познаваше добре жените. Още от малък наблюдаваше майка си, която бе красавица и, въпреки оскъдните им средства, купуваше най-скъпите и хубави дрехи за себе си, подаряваше си най-уханните парфюми и често награждаваше изящното си тяло с най-ефирния тюл, който не да прикрива, а да подчертава изваяните й форми. Баща му не й се сърдеше за похарченото, благодареше й за красотата, която внасяше в дома им, и се опитваше да печели повече. Когато се позамогнаха, се появи и сестричката му, а той се убеди, че жената се ражда жена. Наведеше ли се над нея, за да я разсмее, тя му се усмихваше и кокетно завърташе главичка встрани. Колкото повече растеше, толкова повече копираше майка им, обуваше обувките й с високи токчета, спъваше се в туниките й, които навличаше тайно, оглеждаше се в огледалото и замираше възхитена пред отражението си. Най-хубавото в нея бяха очите – огромни, синьозелени като очи на русалка или на самодива или… като цвета на самото море, което притихваше очаровано до самият им град.

  Майка им почина рано. Едва достигна до трийсет и пет.

  Още докато лежеше болна, тя се опитваше да подготви сина си за своя край.

  – Красивите жени си тръгват рано, синко. Докато влачат като шлейф след себе си погледите на мъжете – и все му се усмихваше.

  Или му казваше да си вземе красива жена, за да му е вярна.

  – Красивите жени не изневеряват, знаят цената си и им стига любовта на един единствен мъж. Докато грозните, в опита си да докажат на себе си, че са харесвани, непрекъснато пробват с тоя, с оня…

  Баща му не се ожени повторно. Сестра му не понесе празнотата в дома им и, щом навърши щестнайсет, направо побягна с хлапак почти на нейните години. Обади им се след време, спряла през девет града в десетия. Убеждаваше ги, че е щастлива, и ако искат да я виждат, могат да й ходят на гости, но тя няма да се връща, докато болката й е толкова силна. Не е като тях да заживее с болката.

  Никос откри магазина си, когато навърши двайсет и пет. Нарече го „Хубавата Елена“, на името на майка си. Поддържаше в него високо качество и високи цени. В началото те като че ли стъписваха влезлите жени. Мълчаха пред облеклата, пожелаваха си ги, някои от тях се връщаха и си купуваха избраното. Ако се колебаеха между два костюма или две рокли, Никос им се притичваше на помощ и никога не сбърка да ги убеди да вземат онова, което направо прилепваше към фигурата им. След време те се връщаха благодарни и при избора на новата дреха отново търсеха съвета му. Много млади и красиви момичета се заседяваха пред витрината, оглеждаха внимателно всичко, всичко им харесваше и когато Никос ги поканеше да влязат, привлечен от младостта и красотата им, те се оправдаваха смутени, че само гледат и бързаха да си тръгнат. Имаше вече доста клиентки, с годините се увеличаваха, елитът на града се обличаше при него, а той бе още сам, навъртял и трийсетте.

  – Време ти е, сине – напомняше баща му, – да влезе невеста и в нашия дом, млада, красива и пъргава, тогава и сестра ти ще се завърне, внуците ми растат далече, а аз грохнах от мъка, не мога вече да пътувам, а и женска ръка да обнови стаите, да замирише на парфюм, на жена. Толкова клиентки имаш, от хубави по-хубави, не си ли избра някоя?

  Не си бе избрал. Тези, които бе харесал, бяха омъжени, а той помнеше думите на майка си. Безпаричните студентки, които гледаха все във витрината и, появеше ли се той на прага да ги покани, побягваха гузно като че ли се канеха да оберат магазина, и почти не вдигаха очи към него. А и той гледаше някак под лицата им, виждаше само телата, загърнати в някоя от евтините им дрешки. Пазеше се да надникне в очите им, страхуваше се да не го омагьосат като самодивите или русалките, светлооките, погледнеш ли в очите им, ги следваш до гроб. Имаше пример пред себе си, собственият си баща, който не погледна друга до края си.
  И все пак, един ден една от тях влезе. Престрашила се, тръгна направо към него. Улови го за лакътя и го помоли:

  – Прибирам се вкъщи. Търся подарък за майка ми.

  „Майка й? На колко години е? Как изглежда? Какъв точно подарък?“ Въпросите го завъртяха в кръг без да ги каже на глас, а момичето добави като че ли прочела мислите му:

  – На четирийсет и осем е. Стройна, носи четирийсети номер дрехи. Парите ще ми стигнат максимум за някоя туника. Ходи с панталон.

  Погледна я. Очите й бяха синьозелени, очи на магьосница. С мъка се откъсна от тях и завъртя примрял глава към туниките.

  – Елате! – повлече я към тях. – Изберете си, която искате. Ще ви направя отстъпка.

  Момичето не отговори. Внимателно отместваше закачалките и навярно търсеше наистина най-красивата за майка си. Поглеждаше етикетчетата на цената и минаваше към следващата. После го погледна отново, отпуснала безпомощно ръце.

  – Не мога да си позволя тези цени, а се отказвах от всичко, само и само…

  – Колко може да си позволите? – усмихна се той, без да я погледне.

  Тя бръкна в джоба си и извади всичко, с което разполагаше. Разпери дланта си.

  – Добре – каза Никос и извади най-красивата туника от редицата на щендера. – Предполагам, че тези очи сте наследили от нея. И синята, и синьозелената разцветки са най-подходящите – извади още една от туниките. – Коя от двете?

  Избра синьозелената. Подаде парите, а той я изненада и с ресто. Тя отвори широко очи и ги впери в неговите.

  – Нали ви казах, че ще ви направя отстъпка – извърна глава встрани, преди да го е разтопила съвсем, но вече бе разтопен. Въздъхна.

  Тя благодари и обеща някой ден да се върне. Ей къде е София. Шест часа с влак или с кола по-бързо. Изскочи от магазина щастлива, направо полетя по булеварда, а Никос продължи да гледа подире й, подпрял се на рамката на вратата.

  Оттогава мина година. След нея още една. Пред витрината се застояваха други момичета, охкаха и ахкаха пред красотата й, но от зеленоокото момиче нямаше и следа. Все още бе сам. Баща му не дочака неговата невеста да влезе в дома им. Отиде си тихо в съня си, а за Никос магазинът замести дома му. Постави диван в склада, набави завивки. Хранеше се в ресторанта отсреща. Със събуждането си изтичваше до кафенето за двойно кафе. И след като го изпиеше, вдигаше рулетката и витрината отразяваше слънцето и спиращите се жени пред нея. А той се заглеждаше в тях. И чакаше появата на зеленооката, като майка му, гъркините бяха все тъмнооки. Понякога се проклинаше, че я е погледнал право в очите, но продължаваше да чака.

  И в един момент… Не беше тя, друга беше! Но със същите огромни синьозелени очи, които пресрещнаха неговите и засияха в усмивка. Покани я да влезе, тя прие. Възхити се на всичко, което видя, охкаше и ахкаше като другите, и като повечето си бе пожелала вече нещо, което не можеше да си позволи, защото въздъхна и тръгна към изхода, за да изскочи на улицата. Той я настигна и я спря. Не й предложи отстъпка, а да й подари онова, което най-много си е харесала. Тя го погледна с надежда, която веднага се стопи.

  – Не мога да приема! – каза и се обърна да си върви.

  – Почакайте! – спря я като я улови за ръката. – Да пием заедно по кафе, това може да приемете, нали?

  Никос заключи магазина и седнаха в кафенето отсреща. Масичката им бе на самия тротоар и след като им сервираха, той започна да я разпитва, откъде е, какво учи, как се е озовала точно пред неговата витрина, а тя охотно, докато пиеше кафето си, отговаряше. От София, учи в същия институт, който е завършила по-голямата й сестра, тя й дала адреса на магазина му, от който донесла разкошна туника на майка им, а майка им не я сваля от гърба си, толкова си я харесва и…

  – Ето, така се озовах и вече няма да спя и аз от мерак по нещо, което си пожелах…

  Той я изчака да изпие и последната глътка кафе, пресякоха отново, отключи и, докато още нямаше клиентки, я помоли не само да му покаже какво е харесала, а и да го облече. Ако наистина й отива, а бе дълбоко убеден, че ще й отива, ще й го подари срещу обещание да идва в свободните си часове и да демонстрира пред клиентките най-новите и скъпи облекла. И всеки път вместо заплащане ще избира по нещо и за себе си. Тя пак окръгли едно задъхано „О, не“, но той не я остави да продължи. Вече бе въпрос на живот и смърт, вече преследваше мечтата си и този път нямаше да я изпусне. Когато девойката излезе от пробната, Никос я отведе до огледалото, а една руса, около четирийсет годишна жена изохка след нея и го помоли да измъкне от шендера същата дреха, но два номера по-голяма. Само я сложи пред себе си, веднага плати и забърза навярно към дома си. И следващата се заплесна по същия начин, и взе същия модел, но друга разцветка, облече я, плати и тръгна с нея, оглеждайки се във всички възможни огледала, а в магазина те бяха в изобилие.

  – Видя ли? – засмя се Никос, – ти ми правиш подарък, а не аз на теб. Така че… – И я загледа с очакване, а от погледа му, наситен с възхита и любов, направо й призля. – Какво ще кажеш?

  – Благодаря! – Надигна се на пръсти и го целуна по небръснатата страна, но после му се закани с пръст. – За утре да си избръснат! – Погледна часовника си и хукна към вратата, а той я догони да свали етикета от врата й. – До скоро! – махна му с ръка.

  Тази вечер Никос се прибра у дома си. Разгледа занемареното жилище, потънало в прах и паяжини. Веднага позвъни на жената, която се бе грижила за чистотата му, докато баща му бе жив. Та пристигна бързо и се улови за главата.

  – Ех, Нико, Нико, как я докара до тук? Утре се запретвам, но ще ми трябват няколко дни, а сега ще почистя стаята ти, нищо, че е късно, ще сменя завивките, ще ти включа бойлера и да се изкъпеш.

  – Мога ли да помогна? – запита виновно.

  – Само не ми се пречкай! Най-добре върви някъде, докато се оправя. – И се залови за прахосмукачката като не пропусна да разгледа какви препарати са останали, а той се измъкна тихомълком и заскита по улиците.

  На сутринта, избръснат и чист, ухаещ на парфюм, сложи дънки и светлосиня разкопчана риза. Погледна се в огледалото и се хареса повече, отколкото с костюма, с който отиваше в магазина. Като че ли бе смъкнал десетина години, очите му сияеха, кожата на лицето му направо блестеше от младост. Беше толкова различен, толкова достъпен. Отвори на време и изненада клиентките с вида си. Дори направи отстъпки за най-верните. И зачака появата на момичето, непрекъснато поглеждаше часовника си.

  Тя дойде два часа преди края на работното време. Също бе приятно изненадана, включи се веднага в избора на дрехата и се появи пред струпалите си жени като демонстрираше красотата й в движение, при обръщане, при сядане, при изправяне. Покупките заваляха, костюмът свърши. Една млада жена впери настойчив поглед в нейния, имаха еднакви размери. Тя погледна с молба към Никос, той разпери ръце.

  – Нека моделът да реши! – осъзна внезапно, че дори не знае името й.

  – Мая – подсказа му тя и с усмивка тръгна към пробната, за да освободи костюма за продан.

  Подаде го на жената, тя благодари усмихната.

  – Толкова добре ви стоеше! Задължена съм ви.

  – Не се притеснявайте! И на вас ще ви стои много добре. Имате време и да го облечете.

  – А аз теб с какво да те възнаградя за помощта? – усмихна й се подкупващо Никос. Жената вече бе платила и напуснала щастлива магазина.

  – С една вечеря. Гладна съм като вълк. И с едно сиртаки, отдавна искам да науча стъпките му.

  Тя получи вечерята и усвои сиртакито. И след нея отношенията им главоломно запрепускаха. Само след няколко дни се пренесе от общежитието в дома му. Вече беше на крачка от института, а и от магазина. Все на площад „Аристотел“. Езикът не бе пречка за двамата, тя бе завършила Балканската гимназия в София, английският й бе задължителен, както и гръцкия. Вече имаше повече време и за магазина, обикновено надвечер, но в най-усиленото време. Откакто се включи, печалбата се удвои, а усмивката й убеждаваше повече от думите. Клиентелата на Никос нарасна.

  – Дължа го на теб, Мая – често й казваше и настояваше да облече най-доброто, което вече да не го преотстъпва на никого. Тя се смееше.

  Не бе минало много време, когато му каза:

  – Утре пристига сестра ми. Една от двете й най-добри приятелки има рожден ден. Ще го отпразнуват тук, където са се чувствали като у дома си, а в други ден ще дойдат и в магазина, за да си купят от всичко, което им е харесвало, а преди не са могли да си го позволят…

  – Утре? – Никос се смути и почервеня целият. – Помня я – осъзна се. – Помня ги и трите, застанали пред витрината… Много често заставаха пред нея и не се престрашаваха да влязат. Само сестра ти преди да си замине след завършването… – и като скри погледа си от Мая, запита:

  – Как е тя? Омъжи ли се? Има ли деца?

  – Ти… – бе уловила смущението му, което той се опита да прикрие, – да не би… да си бил влюбен в нея? И затова с мен…

  – Запомних очите й – каза още по-смутен, но успя да улови ръцете на Мая, преди тя да си обърне обидено гърба и да си тръгне. – Също като твоите… Може би бях и поувлечен, защото я чаках… но загубих надежда през изминалото време, а когато те видях, се влюбих истински в теб!

  Тя мълчеше. Дълго не каза нищо. Долавяше искреност в думите му, може би наистина е бил поувлечен. А сестра й? Върна се щастлива вкъщи, постъпи на работа, влюби се почти веднага в зет й, ожениха се, сега отглеждаха първото си дете. И, освен възторга от магазина, от който бе взела подаръка за майка им, нищо, нито дума за него! Дори не беше го забелязала… Не можеше да му го каже. Да, омъжена е, има дете и се чувства добре, но често говори, че и тук се е чувствала като у дома си. Сам ще се убеди.

  – Жалко, че тези дни имам доста лекции и не мога да отсъствам – допълни Мая. – Ще се прибера към девет, утре няма да я видя, нека си празнуват трите, много време не са се виждали, а други ден дано успея да прескоча до хотела преди да си тръгне! По-късно ще дойда в магазина. Предполагам, че те сутринта ще те посетят и тя отново ще избере нещо за мама. Никоя от тях не знае за нас…

  – Значи… пазиш нашата връзка в тайна? Защо? Та аз ти предложих дори да се оженим!

  – Обещала съм им след завършването. Така че ще почакаш. Същото беше и при сестра ми. Не искам да ги притеснявам.

  Той замълча за дълго. Не можеше да прикрие вълнението си, а Мая го усещаше и навярно… ревнуваше. Едва ли, погледна я, а тя му се усмихна. Като че ли му каза да не се притеснява толкова. Бе сигурна в себе си. И на следващата вечер се прибра направо при него. Тя знаеше в кой ресторант са, но ги остави да се забавляват, нали отдавна не са били заедно. Бяха уточнили да избяга за час-два от лекции на следващия ден и се срещнат в хотела. Бе й казала, че сутринта и трите ще бъдат в магазина, най-сетне ще могат да си купят, каквото поискат. Би могла да вземе нещо и на нея. „Не, не“ – възпротиви се Мая, но не призна нищо.

  Не призна нищо и на другия ден, когато се видяха. Тя й показа подаръка за майка им, дрехите, които бе избрала за себе си, някои от тях Мая вече притежаваше, на срещата бе дошла с рокличка, купена от София, и сестра й я огледа доста критично. Извади пари, които да й остави да си купи нещо ново и хубаво, и разбира се от същия скъпарски магазин, макар че на нея й направил добри отстъпки, била му завела богати клиентки…

  – А и трябва да ти призная, доста е привлекателен, ама го забелязвам едва сега, къде са ми били очите преди? Може пък и той да се е попроменил, източил се е, възмъжал е някак, лицето му е ведро и вдъхва доверие, я се завърти в магазина, може и да си падне по тебе, я каква си ми хубавелка, ама и ти нещо си засветила отвътре…

  Продължаваше да бъбри, разказваше й за вечерта при бай Ставри и…

  – Ако не си ходила при него да отидеш, ще те нагости богато, нали си българка, а и той си е, нищо че се гърчее, коренът му си е наш. – И я погледна изпитателно. – Стига само учене и лекции, научи се да взимаш от благините на живота, я каква си се стопила! Ама другия път ще дойда специално заради теб, да ти покажа всичко красиво на тоя град, и историята му ще ти разкажа, тя така е преплетена с нашата, то и градът е пълен с българи, не може в него да си самотна. Виждам, че нямаш приятелки, а ние имахме много, трите сме като сестри, така са ни запомнили всички. И как все пресмятаме какво можем да си разрешим. Ъх, ще трябва вече да тръгвам, изпратихме Йована, но Марчела ще дойде с мен в София, иска да види Вики, да я запозная с Митко, да се види и с мама. Че тя мама, ако знаеш, що кошници с лакомства ни е принасяла. Ама ти дума не казваш. Има ли нещо, което да не знам? И да има… другия път, само ти ще говориш, ще ми кажеш всичко. Чао, сестрице! Слизам, бягай и ти на твоите лекции.

  И срещата им приключи с разменени целувки и прегръдки.

  – Как беше? – запитаха се двамата едновременно и едновременно се разсмяха. Разказаха си набързо – при мен така, при мен иначе.

  – Накупиха сума неща, като че ли да се оправдаят за времето, в което не можеха да си купят нищо. Направо изпразниха магазина, особено румънката. И също сръбкинята – като не видяла хубави дрехи. А сестра ти, скромничко, за мама, за себе си, едва я удържах да не купи и за теб. На нея й направих отстъпки, заради покупките на другите две.

  – Тя се кани да дойде отново само при мен – прекъсна го Мая, – тогава ще трябва да й кажа за нас, за да не ме търси в общежитието, но се надявам да не е в близките две-три години. През лятото ще се прибера, ще ми се радват два-три месеца. И по Коледа ще се прибера, да не ме мислят.

  – Не може ли по Коледа поне да сме заедно, там или тук?

  – И ти ще зарежеш коледните обороти? Ще отида само за ден-два, не повече. И аз не искам да те оставям за по-дълго сам. Че току-виж някоя ми е заела мястото.

  Никос се разсмя, а и самата Мая го каза доста закачливо.

  – Би ли могла да живееш тук? – стана изведнъж сериозен Никос. Да или не? – Гледаше я и чакаше изтръпнал отговора й.

  – Че защо да не живея тук? – учуди се тя. – Градът си го чувствам като свой. А и с теб навсякъде ще се чувствам добре.

  – Какъв хубав ден! – възкликнаха и двамата едновременно. И се спогледаха.

  – Нищо, че си византиец – каза тя. – А и… не е съвсем сигурно.

  – Нищо, че си българка – засмя се той. – А и… съвсем не е сигурно…

  – Но, че съм самодива, е сигурно, нали?

  Той не отговори, а я грабна в прегръдката си и я разцелува, където завари, по косите, по шията, по голите рамене, по ръцете, по голите нозе, опря до сандалите, пое си най-сетне дъх и зашепна:

  – Магия си, магия си, магия си, а това е сигурно!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• „Жалба“ – наградена творба в национален ученически конкурс

  Публикацията съдържа отличена с Голямата награда творба в Национален ученически конкурс за есе и разказ на тема „ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ КОРЕНИТЕ“, организиран от Националната инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“, Съюза на тракийските дружества в България и Тракийския научен институт.

  На финалната церемония по награждаване на победителите в конкурса, проведена в Триъгълната кула на Сердика, под патронажа на кмета на София Йорданка Фандъкова, са присъствали: д-р Ваня Кастрева, началник РУО – София; Красимир Премянов, председател на Съюза на тракийските дружества в България; Красимир Беломорски, зам.-председател на Съюза на тракийските дружества на България; д-р Ваня Стоянова, научен секретар на Тракийския научен институт; Тодор Коруев, гл. редактор на в. „Тракия“; Георги Илиев, член на Управителния съвет на Тракийско дружество „Тракия“ – София; Евелина Константинова, секретар на Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“; директори на училища, преподаватели, родители, консултанти и др.

  Следва текстът на наградената творба на седмокласника Йордан Златков Игнатов от 1-во СУ „Пенчо П. Славейков“ – София, която се нарича „Жалба“. (Йордан е потомък по бащина линия на тракийски бежанци от Узункьопрю, Одринска Тракия, а по майчина – на заселили се в България белогвардейци с фамилия Терасеевич.) Наградата е осигурена от Съюза на тракийските дружества в България и Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“. Консултант – Стоян Луков Панчовски, преподавател по Български език и литература в 1-во СУ „Пенчо П. Славейков“ – София.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  ЖАЛБА

  Чедо, от Узункьопрю съм, от там идват моите корени. Питаш ме защо сме в Текира. Ами тя, нашата, е дълга за разправяне. Ето на, очите ми се напълниха. Тъжна, жаловита е нашата история.

  Знаеш ли що е война? Не, естествено. И дано, дай БОГ, никога да не узнаеш. Това е унищожение, смърт, ненаказаност, престъпления, незнайни гробове и много, много черни забрадки, с мокри краища от майчини и невестински сълзи. Такова нечовешко и страшно име носи войната. Тя всява ужас, болка, страдание, носи жестокост. Не пешки, а хора застават срещу хора и загиват невинни деца, жени, мъже, умират майки, бащи, синове – жертви на едно Безумие.

  Ох, пак се разплаках! Не ме гледай присмехулно. И мъжете плачат.

  Спомних си за бягството от моето родно място, от моето Узункьопрю – най-хубавото кътче в сърцето ми. Ненагледно място. Не, че тук, в Текира ми е зле, ама чуй я народната мъдрост, която аз съм чувал от дедите си и прадедите си – КОЕ КЪДЯ СЕ ОКУЧИЛО, ТАМ СЕ НАУЧИЛО.

  Осмисли ли я?

  Я сега да научиш и нещо ново! Да знаеш, че най-дългият каменен мост в света, строен преди пет века, все още действащ, и на който никога не е правен ремонт, е в моето Узункьопрю. То затова и градът ни се казва така – мост на турски е кьопрю, куприя на нашенски. Местни жители разказват легенда колко трудно е издигнат мостът. Строили го трима братя. Камъните се носили на ръце. Жените им също идвали на строежа. Но станало така, че след тежък труд братята полагали основите вечерта, а сутринта те се загубвали. Най-големият брат казал: „Нужна е жертва, ще дадем курбан. Това ще е жената, която първа дойде на моста“. На сутринта сякаш станало чудо – основите за първи път си били на мястото. А трите жени на братята дошли усмихнати заедно, хванати за ръце.

  Ех, младост!

  В годините назад, в Узункьопрю живеехме немалко българи. Бяхме 183 български семейства с 1011 души. В сговор, разбирателство се нижеше животът. Дойдоха обаче войните и преобърнаха съдбите ни. Ето затова ти наговорих ония страшни истини за лицето на войната.

  Отвори се първо Балканската. Как да е, преживяхме я някак си. Ама дойде и Междусъюзническото мурабе. Ами сега – започна се една мътна и кървава. То не бяха грабежи, то не бяха убийства. За една нощ натоварихме волската кола с бакърените съдове, облякохме на гърбовете си по няколко ката дрехи, постояхме на прага, с насълзени очи за сбогом и… към майка България. Писано ни било там да търсим късмета си. Жената водеше воловете, а на гърба й, в цедилката, скимтеше най-малката ни рожба. Аз, на червен кон, като светията, на когото съм кръстен – свети Димитър Солунски Мироточиви, ги охранявах отстрани, за да не ги бастише някой. Следвах указанията на моя баща и вървяхме, вървяхме, докато не стигнахме до бистри буйни извори. Така ми поръча той – край вода да се заселим, че: „Водата – ми каза той, – Димитре, е извор на живот и берекет.“

  Та така се озовахме в Текира, днес Триводици му викат, Пловдивско. Тук пуснахме нови корени , та и до днес. Да знаеш, да помниш и предаваш на деца и внуци нашата семейна история.

  Помни: Дърво без корени няма и човек без минало – няма бъдеще! Заклевам те, като пораснеш и надвиеш на масрафа си, отиди в моето Узункьопрю, качи се на моста, разходи се и пей с цяло гърло, а аз отгоре ще те гледам и ще ти се радвам. А ако зароси, не се чуди – моите сълзи са.

  Йордан Игнатов

  –––––––––––––––––––––––––––––

  ОТЗИВИ ЗА КОНКУРСА

  „Аз съм Радостина Койчева и съм майка на Иванина Койчева, която е във втори клас. От нейната учителка в училище, Йонка Пенчева, научихме за Вашия конкурс и решихме да участваме. Изключително сме Ви благодарни за тази инициатива, защото тя стана повод да проведа с дъщеря си един много съкровен разговор за корените, за близките хора, за родината, за пътуването по света, за истинските ценности. Докато й разказвах своите истории, аз поплаках, а тя беше толкова впечатлена, че дори моите сълзи не я притесниха. После заедно творихме, спорихме, бяхме наистина заедно часове и дори дни наред. Ние завинаги ще запомним това приключение. А Ивето научи нова дума – носталгия.
  Бъдете благословени. Пожелаваме Ви успех!“

  „Няколко дни, съвместно, успяхме да опишем историята на нашите предци, която Ви предлагаме за участие в конкурса. Адмирации за инициативата и всичко, което правите, за да знаят и помнят децата ни историята и славят борбения дух на своите прародители“ – Дарина Стаматова, гр. Харманли

  „Бих искала да Ви благодаря за възможността, която ни дадохте да се включим в тази незабравима експедиция! Щастлива съм, че успяваме да приобщаваме и все повече млади хора към подобни инициативи Ще се радваме на още предприети заедно инициативи в бъдеще!“ – Лилия Караджова, София, родител на Даяна, носител на Голямата и Специалната награда на конкурса за есе „Завръщане към корените“.

  „Всеки трябва да знае коренът си и здраво да се държи за него, защото бурята ще го повали!!! Благодарим ти, Божана, за това емоционално преживяване“ – Фолклорна група „Българка“, Тракийско дружество – гр. Несебър

  „Три поколения с една обща цел! Да пазим тракийската памет! „Щом корена си в жива памет носим, ще бъде българско додето свят светува“ – Стоя Янчева, Бургас

  „Видях откъде са корените ми и научих, че скъпи са само нещата, които не могат да се купят дори и със злато. А обичта към род и роден край е едно от тях.“ – Александър Капасъзов, ученик в 6 клас, Свиленград

  „Поздравявам Тракийското сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“, както и Съюза на тракийските дружества в България, за организирания конкурс за есе „Завръщане към корените“. Инициативи като тази, развива интереса към познанието за нашата история. Разговорът в семейството за миналото, освен знания, предава и емоция, и това е и разговор за бъдещето. Поздравявам всички, които са участвали в този конкурс, защото писането на есе е трудна задача.“ – каза кметът Йорданка Фандъкова на церемонията по награждаване на участниците в конкурса за есе и разказ в София.

  Силни и вълнуващи думи!

  И куража, и силата, и хъса да продължим ние, от Националната инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“, заедно със Съюза на тракийските дружества в България и Тракийския научен институт, да обявяваме, организираме и провеждаме ежегодно Националния конкурс за ученици на тема „Завръщане към корените“ (Родовата памет е жива), Националния пленер за ученици на тема „Моето родословно дърво“, инициативата „И в добро, и в зло, помагали си дедите ни!“, Националната инициатива-среща „Завръщане към корените“ и Националната инициатива-експедиция „По обратния път на дедите ни“.

  Божана Богданова,

  председател на Тракийско сдружение „Национална инициатива
  „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“

• Шосé деградé

  

  Пътуваме към Париж, слушаме шансони по радиото, колата лежерно се носи по магистралата, вятърът флиртува с косите ми и животът е разглезващ като комплимент! Наоколо се дипли зеленият кан-кан на френската провинция, а чаровното произношение на „р“-то ме влюбва във водещия на предаването, въпреки че не разбирам и дума от казаното. Бързам за Франция като за любовна среща и никакви Англии, брекзити и служебни протоколи не могат да ме откъснат от страстната целувка на тази страна. Оттатък Ламанша е моят личен флирт с живота, там, където се кара отдясно и всеки знае какво означава „дълго еспресо“. Благодарна съм на съдбата, намигнала ми с гримиран клепач право в посока към спектакъла на „Мулен Руж“, ах в Париж! Мерси боку! Нося си перлите. Много ми отиват на фона на Сена.

  – Колко думи, всъщност, знаеш на френски? – пита съпругът ми, явно неосъзнал, че езикът на любовта е разбираем за всички.

  – Бонжур и л‘адисион силвопле (сметката, моля) – отвръщам аз. – Но това, последното, си е твоя реплика.

  – Добре – смее се той. – Виж вляво какво пише на онази табела, това ще добави още малко познания към оскъдния ти, любим език.

  – Шосé деградé (повреден път) – парирам го аз, – правилно ли разчетох? Ако ме питаш мене, такива малки отсечки с едва напукан асфалт са си направо идеални у дома, в България. Баш си й таман шосето, шепне ми балканският вътрешен глас, пък и е встрани от магистралата. Частните пътища на Франция са перфектни.

  Не ми пука за деграде-то. Нищо и никой не може да ме разлюби от предстоящото предвкусвано удоволствие. Навлизам в Париж, направо подивяла от радост, и мислено целувам града. По три пъти всяка витрина на Шанз-Елизе, докато ми свърши червилото и запищя за ново. Нищо, че предишното и то беше френско, ама купено от Лондон. Не се брои. Не съм идвала тук от няколко години. Колко ми липсваше Париж, мон амур, сега всичко твое е мое!

  – Вечерята започва в осем часа – любезно ме уведомяват на английски от рецепцията в хотела. – Бутикът за бижута е зад ъгъла.

  Колко е нужно на пълното щастие? Една френска вечеря в осем часа, плюс бутик за бижута. И спектакъл на „Мулен Руж“, разбира се. Тогава щастието става дебело.

  Уличката зад ъгъла срамежливо се крие под надвисналите корони на дълголисти дървета. Шпалир от мноого стари коли стеснява талията й в тайор на мадмоазел Шанел, а странната затвореност на пространството ме кара да се чувствам като напъхана в джоб. Прокъсан джоб. Сякаш разпорен хастар от лъскавото сако на Париж.

  Изведнъж раздрънканите врати на колите се отварят и оттам излизат хора, доста хора. Заобикалят ме, говорят ми нещо. Не знаех, че тръпките ужас могат да бъдат толкова приказливи. Някой протяга ръка към мен и тогава разбирам защо никога досега не съм виждала истинско черно. През цялото време то се е крило под ноктите на тази ръка. Разбирам думата „цигара“. Подавам кутията си и тя изчезва, буквално се анихилира във въздуха с колективното вдишване и издишване на тълпата. Авек плезир. Едно съвсем малко момченце съсредоточено ака върху вестник зад багажника на ръждясала кола, майка му, с коси – недогорели клечки – се оглежда като дива котка наоколо, а очите на детето са вперени в мен. Примирени. Бездънни. Съгласни на всичко очи. Много ми е студено. Вятърът, откачен диригент, завихря празни пластмасови торбички и прах над главите ни. Изведнъж хората около мен се разпръсват, вадят метли от колите и започват усърдно да метат малката уличка – яростно и отчаяно, от безизходица – към безкрайност. После изхвърлят всичко в контейнерите за смет, влизат в тенекиените купета, задрали асфалта над спихнатите гуми, и се заключват. Вътре. В колите. Толкова ми е сюр, че губя чувство за реализъм. Хващам се за перлите си, за да не припадна.

  – Не е трябвало да ходите на онази улица – казват ми от рецепцията. – Там живеят бездомници. Цели семейства. Обитават изоставените коли. Бутикът е зад другия ъгъл. Приятно прекарване в „Мулен Руж“.

  Цветове и шампанско. Твърде много цветове и шампанско. Съвършени тела. Ритъм. Пера. Макиаж. Животът е кратък танц върху сцена. Много приятно прекарване. За завиждане си, дори да си публика. Аплодисменти завъртат перките на Червената мелница. Леко, че може да те разцепят.

  – Мило – шепна толкова тихо, колкото може само душа на душата да каже, – колко евра би ни струвало да купим по сандвич за всяка кола? За уличката оттатък хотела. А?

  – Мило – казва той толкова тъжно, колкото може само разум на разума да внуши, – осъзнаваш, че те ще са сити само за няколко часа, нали? Струва си, колкото и да струва.

  Слънце и синева чаровно обгръщат Париж, коктейл за щастливците, заврели главите си в облаците. Моля, носете се поне на педя от земята! Нещо шосето е деградé. В момента го метат, за да можете да преминете на чисто с калните си обувки.

   

  Здравка Владова-Момчева

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Азбучна поема

  

  .

  А – ако си тръгна в някой черен ден,
  Б – безсловна и безродна. Покорена.
  В – вградена в суета и с дух опитомен –
  Г – греховен и безбуквен в спряло време.
  Д – дали ще ме спасиш за кой ли път,
  Е – език благословен,
  Ж – животосмъртен,
  З – забравен сред света на кръстопът
  И – и конен, и иконен, и разкъртен,
  К – като скала с избликнала вода,
  Л – любов, недоживяла за насита,
  М – молитва за душата на рода,
  Н – напуснал те, без тебе да се скита.
  О – обичай ме, език неизживян!
  П – посмъртно даже ти не ме оставяй!
  Р – разказвай ми за Кирилската бран,
  С – с която писмената ме спасяват,
  Т – та щом се спра, сломена, насред брод,
  У – умираща за късче родно слово,
  Ф – фрагмент от поломения народ
  Х – храна за чужди, тялото Христово…
  Ц – цената на живота изпиши, с
  Ч – червеното мастилено страдание.
  Щ – ще ме възкръснеш ли, език свещен, кажи? С
  Ъ – ъглите на графисаното знанье?
  Ю – юмрукът на душата ми е тон. И редовете стават мои друми.
  Я – яснее ден и аз съм стон. Роден и вдъхновен да бъде думи…

   

  Здравка Владова-Момчева

  –––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Богомилско стихотворение

  

  .

  Добрите хора лесно се обичат.
  Магията е да обичаш лошите.
  С един от тях — най-лошият от всички,
  да споделиш пробитите си грошове.

  Да ти почерни погледа и празника.
  Да ти преседнат глътката и залъкът.
  А в нощите, в които му е празно,
  да те вини, че си му дала ябълка.

  Да те обича, ала само тялото.
  Да го откъсва хищно от душата ти.
  И да те иска — прокълнато ялова —
  да не родиш на някой друг децата му.

  А ти сама да се затвориш в клетката.
  Да му подхвърлиш ключа на победата.
  И нежно да го милваш през решетките,
  когато е дошъл да те погледа.

  И да мълчиш. Дори да се запали,
  дори да се взриви над тебе здрачът.
  Додето не реши да те погали
  най-лошият човек… и не заплаче.

  Веднъж сълза проронил, е обречен
  добър и свят, пред теб да коленичи.
  Тогава можеш да си тръгваш вече.
  Добрите хора лесно се обичат.

   

  Камелия Кондова

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• „Музикално-поетична светлина“ над Чикаго

  Обединените лъчи на изкуството
  светят по-ярко и попиват по-дълбоко

  

  „Нека рисуваме смело заедно – фигури от светлина!
  Без задръжки, прегради и ограничения.
  Защото всеки може! Светлината е у нас!“

  Калина Томова

  В забързания ритъм на живота, в сивотата на еднотипни делници, всеки има нужда от доза емоция – зареждаща, освобождаваща от напрежението, наслоено дълбоко в същността ни.

  На 11 май 2019 г., в едно от студиата на Български център „Българика“, се проведе събитие, което предизвика подобен ефект. Оповестено месец по-рано във Фейсбук, то привлече вниманието на част от българската общност в Чикаго и билетите бяха изчерпани доста преди обявената дата. „Музикално-поетична светлина“ – събитие, в което си дадоха среща три изкуства, преплетоха енергии и ги излъчиха към всеки от присъстващите по своеобразен начин.

  

  Слово, музика на живо и светлинни инсталации се превърнаха в проводник на едно нестандартно пътешествие до най-закътаните ъгълчета на същността ни. Отключиха врати, зад които се отвориха други светове. Далечни, но жадувани от всеки, търсещ отговори на въпроси, задавани в мигове на размисъл и издирване на смисъл за всичко значимо в този живот.

  Чрез музикално-поетичните светлинни импресии, озаглавени „Фигури от светлина“, организаторите на това събитие успяха да изненадат приятно присъстващите – с оригиналност, възвишеност и философия. Успешен опит да се пречупи безразличието и поднесеното да попие дълбоко в душата на всеки. Лиричните импресии, подбрани и представени от автора им Калина Томова, си партнираха идеално с подходящи по звучене музикални произведения за китара, изпълнени от Живко Николов, постарал се да включи композитори от различни краища на света. Всичко това, съчетано със светлините на инсталациите на художничката Евгения Петров – Жени, имаше невероятен ефект върху публиката и се съчетаваше непринудено и фино с избраната тема. Може да се каже буквално, че всеки един от присъстващите беше включен в проекта – рисуване на фигури от светлина. Приятна изненада за публиката се оказа размяната на ролите между изпълнителите на поетичните и музикалните импресии – Живко Николов рецитира стихове в съпровод на флейта, в изпълнение на Маргарита Кожухарова – Николов, появила се неочаквано, сякаш от други измерения, чиито порти вече се бяха отворили. За да се почувства дълбочината и магията на всичко това – текст, музика, светлинни ефекти, то трябва да бъде преживяно реално, а не преразказано.

  

  Изкуството е път към себепознание и към други светове. А обединено, постига в още по-голяма степен всичко това. И надминава очакванията. Такова беше всеобщото мнение на всички след финала. Желанието да има още такива проекти бе изразено категорично. А инициаторите обещаха, че това събитие е началото и ще продължат да работят в тази посока, разнообразявайки своите идеи. Защото лъчите на изкуството, обединени, светят по-ярко и попиват по-дълбоко. За да оставят трайна следа у всеки, успял да се докосне до светлината им.

  

  “Фигури от светлина“

  Рисувал ли си светлина?
  Без четка, без бои… С фантазия!
  Потапяш мисъл в слънцето и вдишваш леко.
  А после се отдръпваш бавно,
  измисляш нестандартни фигури
  и ги изписваш в хоризонта
  чрез слънчевата светлина…
  Като светулка в мрака,
  умножен от еднотипни делници,
  душата пламенно полита в танц
  и разлива светлината на екстаза си,
  чертаейки прекрасни фигури,
  променяйки чрез тях света!

  Калина Томова

  

• Нощна импресия

  

  .

  Късно е, тишината облича нощта!

  Черна рокля без гръб, звездна брошка,
  с аромат на мимоза и нюанс на тъга,
  а димът ми пълзи като бяла стоножка
  и я дави до сълзи тази гъста мъгла.

  Съблича се бавно, грациозна до смут,
  под лъчите на лунния сърп избледнял.
  Часовете са пясък, а часовникът – луд,
  тя е цялата в мен, аз съм нейният – цял.

  Ти не знаеш какво е самота да те люби,
  с кадифени ръце и изтръпнали устни.
  Като коте, което в топли длани се губи
  и заспива унесено, щом се отпусне.

  Този чар ме влудява, еротично и диво.
  Да, нощта ме владее и дори притежава,
  но пустее леглото ми в утрото сиво,
  само гола до мен – самотата остава!

   

  Боби Кастеелс

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Светлина над Мадрид

  Разказ от Лъчезар Георгиев

  

  Да летиш с нискотарифна компания не всеки път означава неприятни изживявания. Когато персоналът си е на мястото и се старае да даде на пасажерите достатъчно удобства, усилието да пътуваш дори от единия към другия края на Европа си струва. Така постъпих и аз. Когато тялото на огромния Боинг стремглаво се извиси и сетне застина на десетина хиляди метра над къдравите бели облаци, си казах, че всяко излитане е нов път към нещо неочаквано и навярно далеч по-красиво от предишните сиви делници, сред безизразните и по-често навъсени лица на колегите, далеч и по-нависоко от блъсканицата в автобусите, трамваите, метрото, от трафика и свирепите лица, които надничат през стъклата на автомобилите, готови да набият спирачки и да хванат някого за гушата, само задето им е отнел предимството.

  Този път самолетът не е пълен. Обяснимо, Великденските празници са отминали, пътуванията оредяват, хората са на работа, освен такива като мен, които са излезли в отпуск, за да осъществят по някоя малка мечта, или пък да търсят нещо, което с години все не могат да открият. Група испанци разговарят на висок глас, после височината ги укротява и притварят сънливо очи. Седалките на ред са за трима пътници, но тук сме само двама. Спътникът ми, облечен в дълга светла дреха, наподобяваща хитон, със спуснати върху раменете кестеняви коси, брада и светлосини очи, е извърнал лице към илюминатора и се любува на безкрайността на облаците, които напомнят на малки и големи хълмове, покрити с ослепително бял сняг. Свалям масичката пред мен, за да поставя малката си чантичка и бутилката с минерална вода, но неволно ръбът се опира силно до тялото ми и едва чуто простенвам, тогава мъжът извръща глава и казва с благ глас:

  – Така е с раните, отначало болят заради силата, която е нанесла удара или е разсякла плътта, после започва да заздравява, но болката остава и при най-малкото докосване отново я подхваща…

  – Моето е след операция. От нищо и никакво зачервяване, в дясната страна, до пъпа ми, взе да се подува, да нараства, отокът ставаше по-голям и тогава…

  – Опитали сте да се излекувате сам.

  – Познахте! – изненадано го погледнах. – Отидох да потърся някакви лекарства в аптеката.

  – Разбирам – кимна непознатият. – Някой мехлем. Някой съвет…

  – Точно така. В една аптека любезна жена зад щанда ми предложи стерилна игла, препоръча да пробия раната на три места, сетне да намажа с крема, който да издърпа гнойта… Закупих необходимото и побързах да направя манипулацията.

  – Но скоро сте разбрали грешката си… Разбира се, не е като да пробият тялото ти с копие и да те приковат…

  – Към кръста ли?… Знаех, че моето е нищо пред страданията на Оногова… Сетих се за това, защото предстоеше да празнуваме Възкресение, а само седмица по-рано трябваше да постъпя в хирургическото отделение. Да си призная, изплаших се не на шега. Когато ме вкараха в операционната, нещо ме стегна за гърлото. Операцията трая близо петдесет минути, нищо, че беше с местна упойка. Чувах и виждах в просъница как режат, как ме чистят, как шият, как лекарят вадеше някакво парче месо от мен. И най-странното бе, че над главата бе застанала някаква жена, която триеше челото ми от потта, мокреше ме с вода и ми говореше нещо кротко, успокояващо, сякаш да беше ангел. Имах една малка икона в джоба на ризата, не бяха ме съблекли напълно и я усещах до себе си, и, както не съм напълно вярващ, реших да я взема, сам не знам какво ме накара да го направя. Стенех, болката се усилваше, но сякаш се търпеше, дори когато хирургът рече на сестрите, че упойката ще престане да ме държи, и захвана да ме шие. Чувах как пробива кожата ми, как раната ми бавно се затваря…

  – Е, за всеки случай хората гледат да са добре с всичко онова, за което нямат обяснение или не са в състояние да му повлияят. Дори не обръщат внимание на уж случайните послания, които им изпраща провидението.

  – И тук сте прав. Но аз съм благодарен на съдбата, че тъй леко се измъкнах. Лекарят накрая сподели, че е могла да стане голяма беля, но съм извадил късмет. След премеждието посетих манастира, където бях открил в един стар требник приписки върху белите полета, отнасяха се за живота на светия отец Теодосий Търновски…

  – От времето на Второто българско царство… Беше много богобоязлив и свят мъж. Ако го бяха послушали и имаха повече святост в сърцата си, на народа ти нямаше да му се стоварят толкова беди…

  Изненадах се, че непознатият до мен знае достатъчно за миналото ни, макар да изглеждаше чужденец, пък говореше без никаква трудност езика ми. И поясних, че съм се заел още от миналото лято да превеждам средновековните приписки в онази стара книга, които са на старобългарски, та така да може да се напише осъвременено житие с нови данни за светеца. Тук човекът до илюминатора кимна благосклонно и спомена, че съм сторил богоугодно и полезно за народа си дело, а аз на свой ред реших да продължа с личната история:

  – Влязох в храма и мислено благодарих, запалих свещ за здраве. После, както бях седнал да отдъхна под лозницата с требника на непознатия монах, автора на приписките, видях бял гълъб, няколко пъти прелетя над главата ми и се мушна под стряхата на сградата. Казах си: „И това ако не е знак…“. Два месеца преди операцията имах билет за пътуването до Мадрид, щях да тръгна веднага, щом ми свалят шевовете, за да търся сина си и семейството му в испанската столица, бях открил адреса му от негови приятели. И сега реших да рискувам…

  – Но раната не се е затворила напълно…

  – Така е. Преди малко се ударих с масичката и ме заболя силно.

  – Ще мине, дребните наранявания, колкото и да изглеждат болезнени и трудни, заздравяват и скоро се забравят. Другите рани са страшни; онези, причинени от злоба, завист, неверие, от гнева на объркани човеци, които не знаят какво правят и убиват изпратения да ги спаси…

  И спътникът ми някак случайно докосна тялото ми, усетих някаква особена топлина, после направи знак, че трябва да стана, за да излезе в пространството на тесния коридор. Върнах в изправено положение масичката, прибрах чантата и бутилката с минерална вода. Бавно се надигнах, но не усетих предишната болка. Реших, че непознатият иска да се разтъпче, както правеха вече някои от пасажерите, все пак ни чакаше близо четири часа полет. Но той така и не се върна до самото приземяване при мен. Реших, че си е намерил място назад в наполовина празния салон. Навярно съм му досадил с думите си. Както е речено, здрав на болен и сит на гладен вяра няма.

  На летище Мадрид ме чакаше трансфер до хотела, човекът пое куфара ми, сякаш усещаше, че не бива да се напрягам, сложи го внимателно в багажника и ме покани да седна на задната седалка в автомобила. След час вече бях в хотелската си стая. Опитах да заспя, но срещата с младият мъж в самолета не ми излизаше от главата. Не знаех как да разтълкувам всичко. Дали въобще е бил до мен, дали този разговор пък не е бил плод на измореното ми въображение…

  Унесен в мисли, се надигнах от леглото и почувствах, че вече болката ми е по-малка. Имах стерилни марли и залепващи водонепромокаеми ленти. В прозрачен плик носех шишенце кислородна вода, риванол и крем йодасепт. Ден преди да поема рискованото пътуване, лекарят беше извадил конците. Сега само на едно място кървеше едва забележимо, по-скоро сълзеше и се виждаха няколко капки кръв. Промих раната, както ме бе посъветвал хирургът, почистих мястото, после поставих нова марля. Накрая се отпуснах в широкото легло и заспах.

  В просъница чувах далечен звън от камбани, но те само ме унасяха и гласът на младия мъж звучеше, както в онези странни и малко познати днес полифонични мелодии, които се застъпват с основната тема, поемат нагоре и встрани от нея, догонват я в канон, вървят в контрапункт и сетне се сливат в общ многогласен акорд на катедралния орган. Гласът на отшелника исихаст, внезапно долетял над църковния купол, подемаше странна и неразбираема песен с молитвен мотив, който се въртеше над манастирските сгради, сливаше се с мелодията на реката и се понасяше високо над хълма, където бяха останките на онзи стар, опожарен от османските набези манастир. И някакви сиротни хора се прегръщаха на раздяла, поемаха по непознати пътища и плачеха, защото знаеха, че малцина ще се завърнат от странство в бащините си домове. А тъгата ме стягаше още по-силно за гърлото, защото всичко се пренасяше като в магичен сън с векове напред и виждах запустели села, стари и беззащитни хора, изложени на набезите на освирепели тълпи с матови лица и вид на зверове, и над порутените църкви се носеше укорителният глас на монаха исихаст, докато накрая зърнах как хора влачат куфари към софийския Терминал 2, а после надничат от илюминаторите да зърнат за сетен път родната земя, сините ивици на реките, зелените долини и равнини, снежните върхари. И там някъде, зад илюминатора в самолета до Мадрид, бе моят син, а по бузите му се стичаха сълзи.

  …Събудих се разтреперан. Изкъпах се, като внимавах да не намокря превръзката, избръснах се и слязох за закуска. Бях единственият българин, а край себе си в уютния ресторант чувах немска и френска реч, мнозина говореха на испански, макар да личеше по мургавите им лица, че идват чак от Латинска Америка. Във фоайето, пред логото на хотела, имаше ваза с красиви цветя. Международната хотелиерска компания отбелязваше петстотин години от смъртта на своя патрон, знаменития Леонардо да Винчи, и по този случай за гостите във фоайето бяха изнесли сок от накиснати в минерална вода портокали и лимони, предлагаха сладкиши, бонбони, малки шоколади, червени и зелени ябълки. До скицата „Витрувианският човек“, емблема на веригата хотели, имаше репродукция на „Тайната вечеря“, прочутата картина на великия художник. Загледах се, мъжът в центъра ѝ ми напомни на странника от самолета, сетне махнах с ръка. Този мой сън…

  Излязох от хотела и хванах такси в посока на адреса, където се надявах синът ми да ме посрещне и да ми прости за онази година, когато напуснах уютния столичен апартамент, него и майка му, и се запилях към старопрестолния град, и потънах задълго сред старинните ръкописи; превеждах, анализирах и напразно си мислех, че съм осмислил остатъка от живота си. Бяха изминали точно дванайсет месеца след глупавото ни скарването, когато съпругата ми си замина от грешния свят, а дори нямахме и развод. На гроба ѝ синът ни се зарече повече да не се върне. Гледаше ме накриво, прострелваше ме с очи, пълни със сълзи. И замина за Мадрид. С кратко писмо отсече, че вече няма баща и няма смисъл да го търся.

  В таксито си мислех, че само след минути ще открия какво е научил човек за прошката и смирението, и толкова ли е лесно да се отречеш от баща си. Но на мадридския адрес нямаше такова семейство. Стопаните на дома не знаеха нищо за предишните наематели, които ги уведомили само, че нямат намерение да се връщат в България, а ще си дирят късмета за повече евро из необятната Испания. Къде обаче, нямаха представа.

  С клюмнала глава хванах метрото, после смених линията и се озовах на булеварда на музеите „Пасео дел Прадо“. Поне щях да пропъдя някак горчилката в устата. След дълго чакане влязох в националния музей „Прадо“. Загубих се във великолепието от живописни платна на Гоя, шедьоври на Веласкес, Йеронимус Бош, Рубенс, Ботичели, Рафаел, попивах ги с очи и творбите сякаш проникваха навътре в мен. Тричасовата обиколка из залите ме измори и излязох навън с намерението да поседна на някоя пейка.

  Поех нагоре по широка улица и неусетно стигнах до Парке дел Ретиро. В празничния ден алеите на парка бяха изпълнени с посетители, по поляните и под короните на дърветата някои бяха постлали дрехи, лежаха, играеха шах, свиреха на китара или барабани, и отпиваха питие. Минах край изящните статуи на фонтана Галапагос и стигнах до Стъкления дворец, бивша кралска оранжерия и част от някогашния дворец Буен Ретиро, на чиито сцени преди няколко века бяха играли пиеси на Лопе де Вега и Калдерон, изнасяли бяха концерти пред отбрана публика. Правоъгълното изкуствено езеро Естанке с лодките и десетките безгрижни чужденци, които мятаха гребла, снимаха се с телефони и крещяха радостно, се разкри изведнъж пред очите ми. И както вървях по алеята, изневиделица до мен се появи човекът от самолета с белия хитон, сякаш не бяхме се разделяли, сетне рече тихо:

  – Сега не мърдай! – и постави ръка върху незарасналата ми рана. – Спри да вървиш, отпусни се и не се страхувай!

  После, като се отдръпна от мен, впери очи в моите:

  – Вече няма да ти трябва превръзка. Макар и да си грешил, имаш още добри дела да вършиш на този свят.

  – Вие го казахте, а не ви познавам! И говорите езика ми, пък се вижда, че сте чужденец.

  – Кажи го правилно: не си от тук!

  – Там горе, на десет хиляди метра във висините, изчезнахте тъй внезапно и дори на летището не ви зърнах да слизате по стълбичката сред останалите пасажери…

  – Щом си човек на словото, напиши каквото си видял и усетил през тия два дни. Е, когато провериш дали наистина раната ти е оздравяла. Ще ти остане само белегът, да напомня…

  Той въздъхна, приглади замислен кестенявата си брада, сините му очи блеснаха и усетих как ме облива някаква неочаквана топлина. После добави, като отмести очи от мен и се взря към синевата над музея „Прадо“:

  – Такива са човеците, все се съмняват, все не им се вярва и чак когато ги сполети, приемат истината, която отдавна е изречена!

  – Навъдиха се всякакви, представят се за пророци на земята – опитах да се оправдая, докато в тялото ми нарастваше облекчение. – Владеят фокуси и какви ли не техники, гледат да подмамят човешкото око, дори да измъкват пари от наивниците…

  – Който иска с падналия ангел да си има работа, нека върви. Далеч няма да стигне…

  И той посочи към крилатата бронзова статуя на Монументо ал Анхел Каидо, паметника на падащия в бездната Луцифер, създаден от Рикардо Белведер. Край статуята в центъра на фонтана и зиналите в основата му, очакващи грешника чудовища, бях минал, без да обърна внимание на монумента, прочетох само, че е открит в годината на българското освобождение. Но непознатият не ме остави да се замисля за преходността, греховете и превратностите на съдбата, а ми направи знак да слушам:

  – А на теб още нещо ще река, за сина ти. Не го търси в този град. В същата държава е, но далеч оттук. Вижда се, че е на остров и се кани скоро да се върне в бащиния дом. Колкото до другия син, пред чиято икона често идваш да сведеш молитвено глава, ако не ти е наистина в сърцето, няма и да разбереш, че си бил до него, и ще махнеш с ръка, и ще отминеш…

  Когато изрече това, човекът с дългата бяла дреха отметна коси и пое напред, а после се изгуби внезапно по алеята тъй, както и се беше появил. Едно бяло сияние блесна над сградите, короните на дърветата, музеите, катедралите и парка, хората се спряха и зачудени на внезапната сребриста светлина, започнаха да се оглеждат и да търсят откъде иде тя. Изведнъж над притихналия Мадрид легна тишина, която трая само няколко мига, но на смаяните им се струваше, че плуват във вечността. И без да разбирам напълно езика им, усетих го по жестовете и лицата им. Сега те говореха повече от всичко. Само трябваше да запиша тази невероятна история в бележника си, където от много дни не бях отбелязвал нищо.

  Седнах на закътана пейка в парка, разтворих белите листи, после пак ги притворих. Сетих се, че е време първо да проверя. Разкопчах жилетката, отлепих превръзката и видях, че всичко бе зараснало! Беше останал само белегът. Както ми каза и странникът. Да ми напомня. И да разказвам. Докато съм на този свят аз, непознатият.

  …Седмица след като се прибрах от Мадрид, получих писмо от сина си, че се връща и ще мога най-сетне да се запозная с внуците. Щял да подхване свой бизнес, стига е прислужвал на чужди… Поне ще е в къщата, която още помни немирните стъпки и безгрижния му детски смях. Ще тичат заедно с малките, ще ги учи… Ще посещава и гроба на майка си. Ще е до баща си, грешния, чиято кръв обаче носи. „Защото – завършваше наследникът ми писмото си – мъжът трябва да има свои деца, да почне сам да ги отглежда, пък сетне да мери кой крив и кой прав.“ Разбрал го е в онази съдбовна нощ на испанския остров, когато един млад мъж с дълга бяла дреха, кестенява брада и светлосини очи му се е присънил, приседнал е на леглото му и е дал благия си съвет да се върне в бащиния дом, понеже не синът, а друг ще отсъжда. Когато е речено. И според времето…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Новите учители

  Разказ от Красимир Бачков

  

  На 52-годишна възраст бай Петър Димов се пресели на оня свят. Направи го сам, доброволно и дори против усилията на цяла банда лекари да го спасят. Остана без работа, когато на власт дойде великият вожд Борисов; остана без жена, по времето на народните протести, защото пари за онкоболни в Здравната каса нямаше и тя си изгасна като свещица. Той се лута из големия град около месец, гледа хорската мизерия и наглостта на новите богаташи, постоя, помисли и реши, че това не е неговият свят и няма какво да прави тук.

  Речено – сторено! С последните си стотинки купи два литра бензин и, както стана модерно напоследък, се самозапали. Първите пет минути ужасно болеше, после душата му се отдели от тялото и хвръкна нагоре. Той бе обикновен българин, понякога лъжеше (особено за хванатите риби), понякога си пийваше, а напоследък и често псуваше (сещате се кого), затова много се учуди, че на небесната порта със златни букви бе написано „РАЙ”. Докато се чудеше да влезе или да почака, отвътре излезе младолик човек и го покани:

  – Влез, бай Петре! Откога те чакаме!

  Бай Петър се почеса, където не го сърбеше, и последва човека. Той му изглеждаше странно познат, но не си спомняше откъде. Влязоха в зеленчукова градина, която много приличаше на тази, която имаха в двора си родителите му на село. Настаниха се край отрупана с плодове и зеленчуци маса.

  – Почерпи се, бай Петре! – подкани го райският представител. – Доматите, краставиците, чушките, прасковите, ябълките, гроздето, пъпешите, сливите и всичко останало не са от Турция, Гърция или Македония! Български са! Майка ти ги е сяла! Нямат пестициди, нитрати и всякакви други отрови!

  Бай Петър опита една ябълка и си спомни вкуса на детството. Преди да се пресели на небето, каквото и да хапнеше, имаше вкус на сода или тоалетна хартия, а тази ябълка бе сочна, вкусна и дори ухаеше прекрасно!

  – Кой си ти, човече? Изглеждаш ми познат, а не се сещам откъде! – не се стърпя бай Петър.

  – Аз съм Васил Иванов Кунчев, по прякор – Левски! Обикновен човек като теб съм!

  – Аааа, не! Не си обикновен ти! Герой си! Дал си живота си за България! За свободата ни си загинал!

  – Също като тебе, бай Петре! Също като хилядите българи, избити от фашистите, комунистите и „новите капиталисти” по земите български! Ние всички си приличаме, защото имаме съвест.

  – Добре, де! – не се стърпя бай Петър. – Като виждате какво става в България, не можете ли нещо да сторите, бе? Да спрете тези крадци и предатели, тези безумци да не разсипват държавата?

  – За кого говориш, бай Петре?

  – Как за кого? За депутатите, министрите, олигарсите и въобще всички политици и мутри!

  – Не са само те, човече! – засмя се Апостола. – Осакатен и покварен е вече почти целият български народ! Ако те върна сега долу да погледнеш, ще разбереш, че и на най-обикновеният българин, да му дадеш възможност да открадне, ще го стори без да се замисли!

  – А защо е така?

  – Защото ги няма вече учителите! От тях тръгва всичко! Онези учители, които някога учеха хората що е добро и лошо! Човек се учи, докато е малък! Ако няма кой от малък да те научи на основните истини в живота, загубено е всичко след това!

  – Че нали има учители по училищата? Те на какво учат децата?

  – Те са преподаватели, бай Петре! Преподават математика, география, история и други науки. Те са бедни като всички работници в държавата, никой не ги зачита, не ги уважава и не ги слуша за нищо! Дори учениците вече се подиграват с тях! Затова нацията загива! Когато един учител каже, че да лъжеш е лошо, половината от учениците в класа му се смеят. Те знаят, че с лъжа техните родители са забогатели, а заради истината техният учител ходи с едно и също палто вече пета поредна година.

  – Че къде отива работата тогава? Ние ще се затрием така!

  – Няма, бай Петре! Има читави хора от читави семейства, където са учени от малки да различават доброто от лошото. Те ще са новите учители! Ще учат и малки, и големи на правда!

  – А къде са тия нови учители?

  – Навсякъде сред нас! Те са хората с души, съвест и сърца! Погледни пред Народното събрание! Понякога те се събират, за да изгонят дявола от парламента! Опитват по човешки, но не става. Остава да се научат да наказват и тогава работата ще тръгне на оправяне!

  – Как да наказват, Апостоле?

  – С бой, драги! Със сопи, с павета, с юмруци! Съд в България няма, затова щом трябва, кръв ще се лее, но справедливостта трябва да се върне в държавата! Трябва да управляват народа мъдри и способни хора, а не потурнаци и крадци!

  – Абе… така е, но… кога ще стане тая работа?

  – Още малко, приятелю! Още малко! Нали знаеш, че преди да се съмне е най-тъмно?

  .

• Великден

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  – Днес е Великден – изрече ми мама една сутрин.

  Тогава все още не знаех, че всеки ден е велик, щом се събудиш жив и здрав. Но имаше време – щях да се науча. Вечността беше пред мен. Както се научих на много други неща.

  – Бостан, засят на този ден, дава благодат – обади се и татко.

  – О, днес не мога – веднага се обърна мама към него. – Ще го засадим някой друг ден, пък каквото стане.

  – Е, не съм казал да го сеем днес – веднага присви крилца и тати. – Само го споменах.

  – Мамо, какво е Великден?

  – Християните днес имат празник, моето момче. Когато срещнеш някого, поздравявай го с „Христос Воскресе“.

  – А ние нямаме ли?

  – Ние нямаме, но ти поздравявай.

  – А християните, мамо, какви са те?

  – Хора като нас са. Какви да са други?

  – Вярват, че пророкът Иса е възкръснал на този ден и се възнесъл към небето – доуточни татко.

  На мен ми допадна много идеята, че Иса е възкръснал. Беше ме много страх, че ще умра. Тогава за какво би съществувал още светът след мен? Ама, ей на, този Иса е успял, човекът, и даже се е превърнал в Бог. Защо да не мога и аз?

  – Човек не може да се превърне в Бог – сряза ми мераците за възкръсване тати, обаче. – Човекът е човек. Каквото и да направи, остава си човек. А Бог си е Бог.

  Допадна ми и друго – боядисването на яйца.

  – Ние не боядисваме яйца – намръщи се на свой ред мама.

  – Боядисайте пък. Какво толкова? – усмихна се тати.

  Оттогава мама всяка година на Великден боядисваше яйца, макар че не вярвахме, че човек може да се превърне в Бог. В края на краищата, Иса беше и наш пророк. Разликата беше само в някакво си възкръсване.

  Да, ама като излязох на улицата, срещнах чичо Христо.

  – Христос Воскресе, чичо Ицо – усмихнах му се веднага.

  Оня ме погледна учудено, сякаш мислеше какво да ми отговори. Запремига с очи. После извиси поглед към небето.

  „Навярно търси Иса“ – помислих си аз и също на свой ред се зареях в небесата.

  – Че мен какво ме интересува? – изтърси нашият по едно време.

  – Бе, махай го този хаирсъзин – набра и тати като му казах какво се случи. – Той и казармата е карал седем години.

  – Е как седем години? На война ли е бил? – зачуди се и мама. Остави посудата, които прибираше от софрата, изправи се и подпря ръце на хълбоците си.

  – Ми, днес в дисципа, утре – „Черна рота“ при пандизчиите. Малко и в затвора е бил. Колко са седем години?

  Аз, естествено, продължих да поздравявам чичо Ицо.

  – Мараба, чичо Ицо – усмихвах му се.

  – Аз на твоето мараба ли останах? – не ми оставаше длъжен и той.

  Проклет човек си беше. Не ставаше въпрос за лично отношение към мен. Почти нямаше някой, с когото да говори из селото.

  В случаите, когато го питах „Как си, чичо Ицо?“, оня отново се звереше и изръсваше:

  – Ся… И на теб ли да кажа какво правя?

  Дойде време, пораснах. По някаква случайност взех, че станах доктор. Чичо Ицо остаря, но нравът му не стана по-благ.

  Един ден дойдоха при мен и ми съобщиха, че е починал. Искаха да напиша смъртен акт.

  – Кога ще го погребвате? – запитах на свой ред опечалените близки.

  – Утре, докторе.

  – Добре, вършете си работата. Смятайте, че е написан. Утре сутринта ще ви го донеса.

  – Ти що не отиде да го видиш? – смъмри ме тати веднага, след като си тръгнаха близките.

  – За какво да го гледам? Едва ли ще му помогна вече. Нали е умрял?

  – Бе, умрял той, ама… Хаирсъзина е това! Какъвто е проклет… – не се предаде и тати.

  Това беше последният случай, когато си свърших работата през пръсти. Оттогава знам – пренебрегна ли нещо, после винаги съжалявам жестоко. Има толкова много хора, които работят ей така – за адета, дето се казва, и нищо не се случва. А аз…

  На сутринта, още отдалеч видях румените бузи на Хаирсъзина. Вярно, не дишаше, но какво от това? Поех му ръката, а нямаше никакви признаци на трупно вкочанясване. Сякаш изведнъж ме заляха с вряла вода. Препотих се десетки пъти, а половината село вече се бе събрало за погребението. Попът и той се размотаваше наоколо с килимявката си, размахвайки черното си расо.

  Веднага разбрах какво е станало. Беше диабетик Хаирсъзина. Просто бе изпаднал в тежка хипогликемия.

  Бръкнах в чантата и изкарах една банка с глюкоза. Напълних спринцовката. Като разбраха какво ще правя, близките започнаха да ме анатемосват, но това не ме спря.

  Хаирсъзина отвори очи още преди да съм изкарал иглата от вената му.

  В стаята се разнесоха викове.

  – Дядо попе, дядо Ицо възкръсна – съобщих и на попа.

  Нашият се сепна и дори подскочи. За беда, точно него ден е бил отново Великден.

  – Ся, докторе… – скара ми се веднага попът. – Не се казва така, моето момче. Казва се „Христос Воскресе“.

  Така веднъж един от нашите делиормански амуджи срещнал свой приятел, българин, на когото била починала майка му наскоро. Чудел се нашият какво да му каже и понеже не знаел, накрая изръсил: „Честито умрял“.

  Та, сега и попът си помисли, че аз не знам какво да изрека, макар че знаеше добре, че бях излязъл от село почти дете и оттогава живеех сред християни.

  – Не, ти не разбираш, дядо попе… – опитах се да възразя.

  – Аз ли не разбирам? Аз с това си вадя хляба, моето момче.

  – Дядо Ицо възкръсна, попе. Хаирсъзина… Не Христос.

  – Е, как така ще възкръсне? – запротестира и нашият, веднага като най-накрая осъзна ситуацията. – Да не е Христос? Че и баш на Великден.

  – Не знам, но възкръсна.

  – Е, как така? Вече ми платиха за погребението. Аз сега какво да правя?

  – Върни му парите.

  – Как така да ги връщам? Че няма ли да умре пак?

  – Някой ден, да.

  – Брех, Хаирсъзина му с хаирсъзин – започна да нарежда попът. – Рекох си, най-накрая свърши и нещо добро. А то…

  Минаха толкова години вече, а Великден ме кара да се сещам винаги за Хаирсъзина. Усмивка се появява на лицето ми, когато чуя хората да се поздравяват. Такъв си беше нашият Хаирсъзин – истински делиорманец. Малко особняк и луд по своему, както сме повечето, родени из тези диви места, но винаги запомнящи се.

  – Аз станах лекар след срещата ми с Хаирсъзина – изричам често, но не ме разбират.

  Така става понякога в живота. Следваш толкова много, но точката в дипломата получаваш от такива индивиди. Та били те и хаирсъзи.

  .

• Паднал ангел

  Разказ от Симеон Коев

  

  Един Ангел много сбъркал и Творецът жестоко го наказал. Той трябвало да се роди като човек и да не помни своето величие. Така Ангелът, който за част от секундата можел да прекоси цяла галактика, или който с лекота променял траекториите на звезди и планети, проплакал в едно малко човешко телце. Съзнанието му било изтрито и не останали никакви спомени за старото величие на Ангела, а телцето бавно нараствало и приличало на всяко едно непокорно дете.

  Израствал той като човек и се адаптирал като човек.

  Хранил се като човек, обичал и мразил като човек…

  Изобщо, бил напълно човек, ако не се смятат три малки различия, които имал.

  Първото било, че в детството и юношеството много често сънувал как лети. Просто разтваря странично ръцете си като криле и започва да се носи над пространството, където и когато поиска, но след време това летене го забравил, когато станал младеж.

  Второто различие било, че понякога започвал да гледа без причина нощното небе. Разглеждал с часове звездите, наблюдавал тяхното трептене, като че ли се ослушвал да чуе някакъв глас… но и това забравил, когато станал мъж.

  Третото различие било много сложно, но след няколкото повторения нямало никакво съмнение, че това не е случайно. Часове преди да почине някой негов близък, без да има причина, в гърдите му започвала да се надига буря от чувства. От сърцето му извирала неописуема любов, а от очите му потичали сълзи, без видима причина. Това нямало никакво обяснение, само водело до въпроси.

  Тези въпроси го накарали да се замисли за живота, за смисъла му и той започнал да анализира всеки един преодолян проблем. Осмислил, че в живота му всички случаи, в които се е борил с някаква трудност и е призовал Господ за помощ, са били разрешени. И то разрешени точно така, както е пожелал самият той. Изненадал се, че не го е забелязал по- рано. Обяснението било, че понякога разрешаването било моментално, а понякога след няколко години, когато вече е забравил този проблем.

  Излязъл човекът вън на открито и погледнал, както едно време, нощното небе. Била тъмна нощ, времето – тихо и ясно, а звездите – много по-големи, както ги помнел едно време. Стоял безмълвен и като че ли чакал някоя звезда нещо да му прошепне.

  Но нищо не се случвало.

  Тогава той проговорил с човешкия си глас към нощното небе:

  – Молех се на Бог, защото и другите така правят. Но добре знам, че и те не вярват в съществуването на Твореца, иначе не биха правили грешки, а всички виждам как правят грешка след грешка. Щом делата им са такива, то мислите кой знае колко са още по-греховни.

  Стоял така и чакал отговор от звездите. Продължил:

  – Ако във Вселената има милиарди галактики и всяка с много милиарди звезди, дали ако има Господ, той ще има време да се занимава с нас, малките прашинки…?

  Чул се съвсем тих и нежен глас:

  – Господ е създал милиарди и милиарди свои помощници, които знаят неговата воля, които помагат на по-низшите, за да извървят своя път и да станат по-висши. И ако тези помощници забравят своя дълг и не изпълнят волята Божия, тогава там, където става това, се появява съмнение. Не Господ е виновен за съмнението, а съществата, на които е имал доверие. Не пораждай повече съмнение в по-низшите, защото те разчитат на Мен и моите добри помощници.

  Нещо станало в този миг. Възвърнала се Славата и Силата на Ангела, и всичко наоколо било озарено от светлина.

  Хората казват, че много пъти са виждали как падат звезди от нощното небе. Но изключително рядко се вижда как от земята обратно се възкачват звезди.

  Тази нощ била такава. Една звезда, с много силно сияние, излетяла и се възкачила на Небето. Това била нощта, в която този човек изчезнал и никой повече не го срещнал.

  Казват, че неговите близки и приятели често поглеждат към звездното небе, в гърдите им започват да бушуват силни чувства и да се появяват сълзи в очите, но никой не знае защо е това.

  .

• Камбаните на Нотр Дам

  

  .

  Днес е време, когато се свършва земята.
  Падат куполи, кули, звезди, Нотр Дам.
  Овъгленият ден ветровете намята
  и напред продължава, останал без храм.

  Може би са въстанали малките ъгли,
  плитчините воюват със своите дъна.
  И в очите на Господ, невръстни и кръгли,
  всички кули човешки са птичи зърна.

  Може би от дълбоките свои устои
  проговаря най-тихият, страшният глас:
  „Катедралният връх е от камъни голи.
  А пък живите камъни – те са във вас“.

  Ако мъртвият камък е толкова крехък,
  колко трябва да лумне и живият зид?
  Капка сол, песъчинка на мъртва утеха,
  капиляр, който, пукнат, в сърцето пълзи?

  И когато да свършиш е толкова лесно –
  просто тръгваш напред и живееш без храм,
  опазете камбаните. Те са небесни.
  Опазете камбаните на Нотр Дам.

   

  Петя Цонева

  –––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Змеят

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  Всички в града говореха за Змея.

  Мнозина го бяха виждали – едни в сънищата си, други във въображението, ала никой наяве. Мълвата за него се разпространяваше от къща на къща и от уста на уста. Майките прибираха децата си рано, още преди слънцето да залезе. Страхуваха се да не би Змеят да ги подлъже с нещо и да ги отведе в гората. Змейовете правели така – споделяха уплашените хора: първо залъгвали малки или големи с разни неща, а после, когато успявали да ги прикоткат, хващали ги за дрехите и ги повличали към гората. Там ги изпичали на бавен огън и ги изяждали.

  Такава била съдбата на всяка жертва на змейовете.

  А този Змей, който сега се беше настанил нейде из покрайнините на града, понякога дори не изпичал нещастниците. Живи ги изяждал, особено когато бил гладен.

  А той все бил гладен. И фабриките в града промениха работното време така, че работниците да се прибират по светло от работа. Градският транспорт спираше работа един час преди смрачаване. Всички мислеха, че Змеят огладнява вечер и затова залостваха вратите си, запердяваха прозорците и гледаха да ползват по-малко светлина, та да ги подмине злото.

  – Моите и двете вече ги няма – плачеше сутрин жена на опашката за закуски. – Бяха хубави момчета.

  – Знам ги – утешаваше я, доколкото можеше, нейна приятелка. Носеше платнена чанта и не знаеше какви думи да подбере, за да изрази съчувствието си. – И здрави, и умни.

  Всички се събираха около плачещата и я докосваха – сякаш да отнемат късче от мъката, да поемат малко от тежестта, заседнала в сърцето й. А съдържателят на павилиона за закуски отвори подвижната врата, излезе иззад рафта и донесе в ръце две топли кифли, увити в амбалажна хартия: „За момчетата. Да има. Може пък да се върнат.” А жената ревеше, та се късаше, извита на кравай от болка, не смееше да докосне кифлите.

  Такива картини често се случваше да се видят в града. Всяко трето или четвърто семейство беше изгубило я дете, я родственик, я баща или майка.

  Змеят върлуваше вече тридесет години. И никой не можеше да види кога прави злодеянията си, кога приижда с тежкото си, люспесто тяло и причаква жертвите си. Всички знаеха, че го има, а не можеха да го видят.

  – Аз набарам ли го, с голи ръце ще го убия! – крещеше от мъка осиротял баща, стискаше юмруци като топузи и кършеше пръсти: – Ей така ще го хвана… после ще го завъртя и…

  – Глупости говориш! – изтръгна го от отчаянието му силният глас на негов приятел. Двамата седяха в кръчмата и се наливаха с бира от сутринта, без видима причина. Те си знаеха причината май, но не говореха за нея; срещу нея говореха. – Сам не можеш го надви, човече. Аз ще ти дойда помощ. Двама по-може да го обърнем това чудовище!

  – Благодаря ти, друже! – едра сълза капна върху сивите, неизгладени дрехи на бащата. – Хич няма и да се пазя, да знаеш. Ако ще и мене да разкъса с острите си зъби, ако иска на парчета да ме надроби – ще го удрям и ще го млатя, докато силиците ми не угаснат и кръвта ми не изтече, казвам ти. Мамицата му мръсна!

  Бирата се лееше в кръчмата като едрия дъжд от очите на мъжете, всички свиваха пръсти и размахваха ръцете си като боздугани, заканваха се:

  – Никаква прошка! Само да го пипнем! – После се чудеха и недоумяваха: – Откъде дойде тоя звяр, дяволите да го вземат? Защо точно в нашия град пристигна? Няма ли за него други места, свят широк – а само нас мъчи, вече цели трийсет години, без бъдеще останахме, без мечти, без здраве! Да не е черна магия това чудо, а? Уф… Вдън земя да потъне дано!

  Така говореха един през други бедните хорица в този град и тайно се надяваха най-накрая да видят сметката на Змея, да го причакат зад някой ъгъл и да го пребият с камъни и с боздуганите си.

  Годините минаваха, млади хора в градчето почти не останаха и всичко си вървеше по старому – тъжно, ден след ден, година след година надеждата да хванат и убият Змея започна да угасва, мъжете в кръчмата станаха старци, бирата вече не се лееше, фабриките затвориха врати – нямаше кой да работи в тях, жените се забрадиха в черно, изгубиха надежда децата си някога отново живи да видят или като по чудо да изскочат от гората…

  Пред павилиона за закуски жената, която преди години плачеше и се вайкаше за двете си момчета, вече е старица – очите й са сухи и черни, излели мъката на душата по хлътналите вади на страните, набръчкани и напукани. Тя говори със себе си, шепне:

  – Не беше Змей това, ние така го нарекохме. От страх. Чума ни тръшна, лошотията дойде и не си тръгна. Това беше. Немотията и лошотията прогониха децата. Нямаше никакъв Змей.

  До нея още две баби тихо кимат, и те с черни забрадки.

  Дядото, който преди трийсетина години щеше да удря и да млати Змея, седи в кръчмата, а верният му другар до него е подпрял брада на бастуна си и отпива чат-пат от лимонадата на масата малки глътки, колкото да навлажни устните си, залепнали и онемели от мъка. От време на време се чува по една тежка въздишка и после пак настава някакво неловко, виновно мълчание. Те така разговарят. За едно и също мислят: „Не беше това Змей. Ние бяхме. Ние ги изгонихме, ние убихме младите. Да не са луди при нас да останат? Свят – голям, шарен, весел, бодър. А тука, тука само умирачка има: злоба, инатлък, кражби, зулуми, простотии, мизерия… И те какво, горките? Хванаха гората, до гуша им е дошло. Ееех. Дано поне да са живи и здрави децата, където и да са. Дай Боже!” И току се кръстят един подир друг, без дума да продумат.

  .

• Дори да няма врата

  

   

  Бабо, идвам си. Отвори ми вратата.
  По широкия път на тревите си идвам при теб.
  Подранило е тази година планинското лято
  и бъзакът е свил своя цвят като пряспа от мед.

  Приготви ми земя. Знам, че твоята вече я няма
  и е станала синя прашинка от синьо небе.
  Но на нашата всяка сълза е оптична измама
  и през сълзи навярно се вижда далеч по-добре.

  Аз се местя. Заменям си всички централни адреси
  за квартира във някой блажено затънтен квартал.
  Каня банда загубени каузи на тайна трапеза
  и ги черпя направо с дъжда, първоточен и бял.

  Благодарна съм. Знаеш ли, няма понятна причина –
  може би е защото говоря понякога с Бог.
  Ти разбираш, защото живееш във къща с градина
  върху светлия облак, заспал в небосвода висок.

  А светът си е същият – само че още по-ничий
  и съседките още по-често ми искат цветя.
  Правя хляба ти. Нищо, че вече вкусът е различен
  и съвсем не мирише на нива и лятна звезда.

  Нося новите дрехи. Но въздухът лепне бедняшки.
  Няма кой да изкърпи ръкава, от вятър разшит.
  Вечността е отдавна неделно забавена крачка
  и със времето – днешното – вече сме станали квит.

  По земя сме наравно. Но после сека през звездите
  като пух, като звън, като обич, към други места.
  Бабо, идвам си. Пътят е син над върха на тревите.
  Отвори ми. Дори и да няма такава врата.

   

  Петя Цонева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Петя Цонева е родена в гр. Габрово. Завършила е „Приложна лингвистика“ (английски и френски език), „Конферентен превод“ и „Британистика“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където работи като преподавател. Там тя защитава докторантура и доцентура в областта на английската литература. Лауреат е на множество национални конкурси за поезия, сред които „В полите на Витоша“, „Яворови дни“, „Добромир Тонев“, „Пролет моя“, „С море в сърцето – Царево“, в които печели първи места. Има второ място от конкурса „Биньо Иванов“, трето – от „Николай Лилиев“ и отличие в „Дора Габе“. Публикувала е в „Литературен вестник“, „Литературен глас“, „Литературен свят“, сп. „Птици в нощта“, сп. „Везни“, алманах „Романтика“, електронните формати Writecraft, „Тетрадката“, „Откровения“. Автор е на двуезичната стихосбирка „С крило на земята“, издателство на СУ, която е носител на Априловската награда за 2010 г. През ноември 2018 г. излиза и англоезичната й книга с критически анализи Negotiating Borderlines in Four Contemporary Migrant Writers from the Middle East („Договаряне на граници в творчеството на четирима съвременни писатели-мигранти от Близкия Изток“), публикувана от издателство „Кеймбридж Сколарс“. Втората й стихосбирка „Дори да няма врата“ (2019) печели конкурс на Фондация „Буквите“ и участва в двойна премиера, заедно с книгата „A Capella“ на Елица Кръстева.

  .

• Другата България и AББА

  .

  Самолетът плавно наближаваше летището на тази непозната земя. Градът отдолу бе полутъмен – с редуващи се огромни пространства от светлина и тъмнина. Очевидно си личеше, че има още много да расте икономически. Някъде там долу ясно се виждаше границата на огромната вода и земята.

  Чужденецът беше чувал много за тази непозната и екзотична територия на континента от приятелите си, като всички го убеждаваха, че там е много, много красиво – и въпреки катаклизмите, които е преживяло населението, то е наследило и развило невероятната си култура, особено в музикално отношение, а и храната била уникална.

  Самолетът кацна и не след дълго хората се изнизаха от него, като повечето убедено знаеха накъде да тръгнат. За него беше по-трудно – трябваше да се ориентира за колата под наем и въпреки че повечето надписи бяха на английски – знаци точни нямаше. След дълго лутане и питане, където успя да намери някой служител, най-накрая попадна на дълъг коридор, който го водеше към целта. Вярно, че беше късно през нощта, но повечето летища, които познаваше, бяха пълни с готови да те упътят усмихнати служители. Тук не беше така.

  Пред гишетата с Рент-а-Кар имаше доста хора, но не и пред неговата компания. Гишето бе празно. Огледа се… След малко един накуцващ служител, виждайки колко е объркан, му каза: ”Ааа, тези май са на горния етаж”. Защо хем имаше гише долу, хем Работещото беше другаде, без указания беше неясно. Качи се с ескалатора и да… Другото гише бе там. И пред него имаше огромна опашка, защото предвидливо бяха отворили само едно гише??! Толкова. Тук е така. Наложи се да почака 40-50 минути, а дъщеря му, която беше с него, примирено седна на пода и се вторачи в телефона си.

  Дойде и неговият ред. Откриха му резервацията, но когато всичко бе готово, започнаха с шикалкавения да се опитат да му продадат още ненужни опции към колата. Беше подготвен и въпреки че на всичко каза не, когато стигнаха до: “Ама на тази територия е по-иначе, има нов закон, според който застраховка от другаде не важи, трябва само от тук да я купиш“ – се предаде. Бяха го предупредили, че тук е така и всеки прави, лъже и гледа да открадне, както може, но със законите, особено касаещи застраховки – всяка заповед е предпоследна. Плати, въпреки че знаеше, че го лъжат.

  Voulez-vous (ah-ha)
  Take it now or leave it (ah-ha)
  Now it’s all we get (ah-ha)
  Nothing promised, no regrets

  Отиде до колата и леко се стъписа. За пръв път виждаше толкова очукана от всички страни рента-а-кар. Отделно бяха му дали и по-малка, от това, което бе заявил, но само като си помисли, че трябва да чака още 30-40 минути на опашка, за да се разправя, се отказа. Направи снимки отвсякъде, каза го на пропуска и отпраши към хотела.

  Хотелът беше приличен за цената и местоположението; само, докато стигне до него, беше свидетел на позабравени практики – каране паралелно в две платна, изпреварване отдясно през аварийната лента, рязка смяна на платната… Но… Важното е, че се наспаха, отпочинаха, а на сутринта закуси и, докато дъщеря му спеше, излезе да намери магазин, че му трябваше вода и малко запаси за пътуванията през деня.

  Магазинът бе съвсем наблизо и го посрещна с една редица хора, просещи пари. Явно това бе обичайна гледка за района, защото никой от служителите вътре не си и правеше труда да защити реномето на магазина.
  „Gimme! Gimme! Gimme!…“ Шмугна се покрай тях с неприятно чувство, защото в неговата родина беше се нагледал на такива. И обикновено бяха все хорa не, които нямаха, а които ги мързеше повечко.

  Върна се в хотела с покупките и, докато още се приготвяха да напуснат, на вратата се почука. Мургава леличка, на слабо познат език едновременно ги поздрави и подкани да напускат. Явно щяха да чистят. За пръв път му се случваше. Обикновено хотелите са много толерантни и 15-20 минути след CheckOut не са проблем. Камо ли 5 минути преди това. Но явно тук е така.

  Качиха се на колата и тръгнаха. Тъкмо се беше обадил неговия приятел Robert, емигрант тук от много време, че ще ги чака, като им даде напътствия откъде да минат, въпреки GPS-а на телефона.

  Природата беше приказна… Пролетното време, напълнено с утринна мараня, и зелено до неузнаваемост изпълваше всичко наоколо. Слънцето отдавна се беше показало над хоризонта и сега хем бе топло, хем усмихнато облачно така, че да ти е кеф да караш на пуснат прозорец. А най-хубавото от всичко бе, че дъщеря му, влюбена в АББА, реши да придружи пътуването с тях. От детството си помнеше най-хубавите мигове в семейството и онези вечери, когато баща му, прилепен и с огромна наслада, пускаше ABBA или Frankie Miller на малкия касетофон. Сега същата любов към прекрасната им музика виждаше на една ръка разстояние.

  ….I have a dream, a song to sing
  To help me cope with anything…

  Минаваха през много различни райони. Улиците, макар и добре поддържани, бяха далеч от перфектното. Но най-необичайното беше наоколо. Непрекъснато се редуваха скъпи къщи с пълни съборетини; лъскави коли се разминаваха с гаражи, от който стърчаха всякакви трошки, а около тях беше като гробище за авточасти. И всичко това на показ – загрозяваше прекрасната природа. Като в пълен противовес на нея.

  А тя, горката, се бе отблагодарила, богато и пребогато на жителите на тази земя – огромни зелени поля, вода в изобилие; дървета навсякъде, а по оголените части си личеше, че земята е чернозем или поне кафява плодородна почва – нищо общо с онази в Аризона, Невада, Холандия, Калифорния, дори в Каролините. Каквото засадиш – тук поникваше. Като се добави топлият климат, близостта до големите реки и огромният воден басейн наблизо – идеално за земеделие и животновъдство.

  

  Но много площи бяха необработени. За 3 часа път видя едва 2-3 трактора, от онези, червените, които добре помнеше, и толкова. Нямаше ги хората на полето, не личеше някой да се бе загрижил да превърне тази земя от богатство в Богатство.

  След малко мярна щъркел. Сподели го с дъщеря си и двамата се засмяха. Те си знаеха защо.

  Пътят се виеше – мостове, завои, коли, каращи бавно, каращи бързо, изпреварващи, забавящи ненужно… Хората тук бяха различни. Пресякоха и Голямата река – онази, която столетия захранваше с вода, риба, транспорт най-големите градове и територии на континента.

  Но изведнъж забеляза още нещо, рядко срещано – на пътя, покрай пътя – маса и на нея продаваха плодове – приличаха на… дини. И Там, където живееше, всичко бе в магазините, не на пътя. Знаеше, че има такива места, където продават покрай пътя в Азия, но рядко бе виждал.

  Личеше си, че земята е много плодородна, но неоценена. Навсякъде другаде подобни природа би била ознаменувана с палати, приказни дворци, усмихнати хора, търсещи бъдещето, а тук бе… какафония. Хубаво и грозно, старо и ново, кич и лъскавост… Някой много искаше да бъде модерен и богат, но явно само 10% от него знаеха как.

  … So I must leave, I’ll have to go
  To Las Vegas or Monaco
  And win a fortune in a game
  My life will never be the same…

   

  Беше чувал, а и от историята знаеше, че на тази зема допреди 150 години хората са били роби – изтезавани и принуждавани да работят в полза на други. Изнасилвания, убийства и продажби на хора не са били рядкост. И въпреки това, дори и тогава те са давали продукция, захранваща една трета от континента. И въпреки това, след освобождението на тези хора, каквито и експерименти да са правени последните 100 години, тази прекрасна земя продължаваше да се слави с най-ниската си работна заплата, в сравнение с другите райони, висока престъпност, ниска производителност и за съжаление – слабо развити модерни технологични центрове.

  Защо..?? Робската психика, наследена отпреди толкова години, ли бе причината? Нали всички бяха вече равни? Нали толкова много програми, насърчения, пък..?

  Напоследък нелегалните емигранти и те създаваха политически проблем в района… – използвани от политическите партии за разменна монета или по-скоро за лост за гласуване на желани закони, тези нелегални имигранти носеха много въпроси. И той бе емигрант, но легален… и знаеше и двете страни на монетата.

  На пътя им се изпречи магазин. Продаваха всичко – от храни до домашни потреби. Спря колата. Трябваше да намери подарък, защото домакинята имаше рожден ден, а той знаеше, че на гости без подарък не се ходи. Особено пък при жена. Влезе в магазина и затърси цветя. Обикновени цветя – рязан цвят – хубав букет му трябваше. Но нямаше… Попита, защото видя изкуствени цветя от пластмаса и хартия, но не и естествени. Не можеше да повярва – при тази плодородна земя, на която сняг се задържаше максимум два дни в годината, да няма цветя. В Холандия, Белгия и Аризона, при далеч по-безумни условия, отглеждаха и продаваха цвят, тук – тази страна на зеленината, розите, красивите дървета – в магазина не предлагаха цветя. Но алкохол имаше. И цигари. В изобилие. Успя да намери поне един розов храст – сред забутаните в края на магазина земеделски сечива – и го купи.

  Продължиха. Скоро стигнаха до крайната цел. Къщата на Robert, естествено бе украсена с български знамена, икони и прекрасни, автентични български сервизи и съдове. Домакинът и съпругата му не пропуснаха да му покажат най-хубавото наоколо.

  Отидоха до крайната цел и се върнаха… Стъмни се…

  …Tonight the Super Trouper lights are gonna find me
  Shining like the sun
  (Sup-p-per Troup-p-per)
  Smiling, having fun…

  Вечерта бързо стигнаха до хотела. Бързаха, защото той беше малко необичаен – чекирането в него завършване едва в 22:00. Такива глезотии като 24-часов сървис, въпреки че имаха около 100 стаи, не бяха познати.. Успяха да стигнат половин час преди крайния срок. И… затворено. “Моля, ако пристигнете по-късно, обадете ни се на …“ Обади се…

  – Ооо, съжаляваме. Ние сме затворени вече…
  – Ама как, какво да правим с дъщеря ми?
  – Елате утре!
  – Ама, как? Аз имам резервация с вас за днес?!
  – Ами обадете се на който ви я е продал и я канцелирайте.

  Кратко, съдържателно, ясно… Беше предупреден, че може да очаква всичко. Тук е така. Наложи се за 10-15 минути да намери и резервира друг хотел. Добре, че имаше. Е, на по-висока цена, но поне щяха да имат къде да спят…

  Сети се за една случка, на някакъв идиот, дето на Нова година, въпреки че бил предупреден, че някаква планинска хижа нямало да работи, той цъфнал неканен и на всичкото отгоре вдигнал огромен скандал… Но – друго място, друго време, други хора…

  

  Настаниха се в новия хотел, а след това той отскочи за храна. Намери най-близкото бързо хранене и влезе. Предлагаха автентична местна кухня. Влезе, но… Защо всички маси бяха празни, а столовете бяха с вдигнати крака..? По земята се мотаеха хартии, на единия барплот – кофа с мръсна вода и някакви парцали…

  – Ама, господине, защо влизате…? Не виждате ли, че е затворено? – Дето имаше една приказка: “Чукам, влизам, то затворено…“

  – Е, виждам, ама продавате през прозореца… Мислех, че работите.

  – Добре, айде, дайте поръчката…

  Приготвиха я набързо, начумерено, без особено да се мъчат да си слагат ръкавици или каквото и да е… Вече му беше все едно. Само този ден да свърши по-бързо…

  Прибра се в хотела, вечеряха и заспаха.. На сутринта стана и отидоха с дъщеря си да закусят. Качи се в асансьора, а, когато вратата му се затвори, се опули. На нея, от вътрешната страна, грозно с отверка или ключ, някой бе изчегъртал грозно някакъв надпис с 3-4 букви… На фона на изключително чистия, ремонтиран съвсем наскоро хотел, това изглеждаше отвратително. Такива неща бяха обичайни за асансьорите в неговата родина, но тук – за пръв път виждаше. След това отиде до т.нар. бизнес център – в 8:30 всички столове бяха с вдигнати нагоре крака, явно се чистеше, а на компютъра гордо висеше табелка… “Не работи”. Стана му смешно, тъжно и познато…

  

  През деня обиколиха центъра на най-големия град. Бе уникално красиво – старинна архитектура, запазена, опияняващо автентична, се редуваше с туристи или пиещи на улицата. Барове и алкохол на всеки 20-50 метра; музика, която се опитваше да напомни доброто старо време, но когато се възпроизвеждаше от седнали на тротоара, зле облечени “музиканти”, тропащи с пръчки върху празни кофи за боклук и тенджери, изглеждаше доста нелепо. Но пък бе повод да се изпросят малко “мъни” от минаващите.

  …Sing a new song, Chiquitita
  Try once more like you did before…

  

  * * *

  …Събуди се от внезапна светлина и някакъв глас. Беше сънувал, че дъщеря му спи на рамото му, а те пътуват в самолет и слушат АББА. Огледа се, но гласът продължаваше да говори. Заслуша се и чу ясно: ”Уважаеми пътници, благодарим Ви, че пътувахте с нас от Ню Орлеанс до Денвър. Очакваме Ви отново”. Оставаха няколко минути до кацането и той, Чужденецът на този американски континент, с тъга си помисли – колко са еднакви хората по света, как само няколко дни в Луизиана го върнаха толкова много към познати неща…

  

  И не, не беше сън – дъщеря му наистина спеше на рамото му и всеки баща на тийнейджърка може да Ви каже, че по-голяма чест и щастие от това няма.

  …You are the Dancing Queen, young and sweet, only seventeen…

   

  Снимки: Авторът (Андрей Ненов)

• Баба Семка

  

  Това е история за древни времена. История от мрачното комунистическо минало, когато нямаше компютри, телефоните бяха глупави, часовниците тиктакаха, телевизорните имаха екрани с размер на айпад, а самите телевизори бяха с размер на халадилник. Халадилниците, както и телевизорите и телефоните, бяха лукс, колите рядкост, улиците празни, градинките зелени и свободното време безкрайно.

  Предполагам, че поради всичко това, на нас, малчуганите от квартала, не ни оставаше нищо друго, освен да си играем един с друг. Бяхме толкова нецивилизовани, че даже си говорехме директно, гледайки се в очите. Не си спомням някога с някого от квартала да съм се бил, било за момиче, било просто ей така, за да докажа, кой е алфата или омегата, или както и да я обясняват сега безсмислената жестокост между децата. Всеки божи ден излизах на двора и там обикновено срещах или Дъката, или Краси, Ники, Вили, Милен или Пендо. С тях понякога играехме на фунийки, понякога ходехме на кино на поредния филм с Гойко Митич, но най-много време изкарвахме в двора между блоковете, люпейки семки и разказвайки си разни истории. Една вечер успях да разкажа на Дъката цяла книга, която бях прочел наскоро преди това – казваше се „Драконите на Луалаба“. Той ме слушаше в захлас и нито веднъж не ме прекъсна. Не мисля, че е било заради способностите ми на разказвач. По-скоро е било заради семките на баба Семка.

  Така и никога и не научих името на тази жена. Сигурно отдавна вече е починала, но в паметта ми тя остана жива. Ако говорим за мрачното комунистическо минало, то най-мрачният ми спомен от този период беше образът на баба Семка. Тя живееше в една стара къща. Тази къща с още две други образуваше нещо като островче в растящия чисто нов квартал от модерни за времето си блокове от късносоциалистическия период. Тези три къщи бяха свързани помежду си така, че се образуваше вътрешен двор, в който можеше да се влезе през тъмна каменна арка, приличаща на тунел. И точно в този тунел излизаше вратата на бабасемкината къща. Ние чукахме на вратата, озъртайки се наоколо с туптящи сърца, стискайки с мокри пръстчета заветните пет стотинки. Толкова струваше баба Семка да ти сипе в джобчето семки, гребвайки ги с една стара дървена поставка за варени яйца. Носеше се слух, предполагам пуснат от предишните квартални гамени, че баба Семка я наблюдава милицията и че тя продава семки нелегално, и че сигурно е от „бившите“. За бившите се споменаваше рядко, шепнешком, като за нещо тъмно, срамно и грозно. Да, баба Семка беше тъмна фигура. Не си я спомням да се е усмихвала някога. Не се отпускаше да разговаря с нас, не мисля, че имаше деца или внуци. Поне аз никога не съм ги виждал. Всичко ставаше, както ако днес купуваш марихуана. Бързо и мълчаливо. Даваш петте стотинки и получаваш чашка семки. Никакви излишни приказки. Никакви „Как си?“, „Какво правиш?“, „Поздрави на родителите“. Тя не те познава и ти не я познаваш. Всеки си тръгва по пътя. Ти излизаш на слънце в двора с приятелите, а баба Семка потъва във вечният полумрак на малката си, стара къщичка.

  По-будните другари от ОФ-организацията понякога се заканваха да затворят това гнездо на порока – баба Семка, но за щастие се залисваха в нескончаеми събрания и организиране на доброволни дружинки, и така и никога не го направиха, така че ние си люпехме семки на воля, покривайки целия двор с шлюпки.

  Какви семки бяха само! Едри, идеално изпечени, добре осолени. Истинско удоволствие. Не можеш да се сдържиш и идваш за още и още. Нямате представа какъв кеф е в горещ юнски ден да седиш някъде на сянка, да люпиш слънчогледови семки и да си приказваш с приятелите за нищо и за всичко. Целият ми житейски опит показва, че само разговорите, от които нищо не запомняш, имат значение. Всички останали са просто разклащане на въздуха.

  Тогава не го разбирах, но сега знам, че арката на баба Семка, с прилежащите къщи и дворчето, беше машина на времето. Това беше една останка от едно друго минало. Не мрачното комунистическо, но мрачното царско. Изглежда за официална България не съществува светло минало, само светло бъдеще, което с времето преминава в мрачно минало. От мрачното византийско през мрачното гръцко, мрачното турско и впоследствие мрачното царско, до мрачното комунистическо минало. Днес България с ентусиазъм гради своето бъдещо, мрачно демократрично минало. Това е официалната версия. Другата, неофициалната, предавана шепнешком от уста на уста през всички времена е, че миналото не е било чак толкова мрачно и по-скоро настоящето е нещо сбъркано, а бъдещето неясно.

  Аз имах светло минало. Единствената мрачна част от това минало беше всъщност едно уникално островче на стара София, където една стара баба печеше чудесни семки за всички деца от кватрала, жените се грижеха за китните си градинки, мъжете понякога цепеха дърва и деряха агнета в дворовете си – и не, че не пиеха бира и ракия, но го правеха много по-рядко от сега, защото си имаха по-важни работи за вършене. В тези дворчета всеки винаги беше добре дошъл и никой не си заключваше вратите и душата.

  Единственото нещо, което правеше това островче мрачно, е непонятното и досега за мен желание на българина задължително да оплюе всичко минало, преди да се захване със строежа на настоящето си.

  А какво ще кажете да спрем да плашим децата си с миналото, да оценим хубавото в настоящето и да оставим бъдещето на внуците да си го градят, както на тях им харесва?

  Баба Семка печеше страхотни семки, а днес по кварталните ресторантчета в България правят много готини картофки по селски и сервират жива бира. Има и днес много слънчеви дни през лятото, и днес има малчугани. Те точно днес градят своето светло минало. Нека не ги разубеждаваме. Поостарели сме, приятели, затова всичко ни пречи и на душите ни е мрачно понякога. На мен като ми докривее, се връщам под тъмната арка, стиснал пет стотинки в ръка, чукам плахо на вратата и баба Семка ми отваря. Подавам стотинките и ето – цяла чашка прясно опечени, едри семки се изсипва в джоба ми, а на слънчевия двор ме чакат приятелите и цялото време на света е наше!

   

  Виктор Хинов

  Индианаполис, САЩ

• <<
• 1
...
• 28
• 29
• 30
• 31
• 32
• 33
• 34
• 35
• 36
• 37
• 38
...
• 77
• >>