литература
- За душата, корена и събирача на зърна
На 21-ви март в Литературния музей в София се състоя премиерата на антологията „Българското слово на литературния глобус“, представяща с биографични данни, стихове и художествени текстове български автори, живеещи в чужбина. Изданието е подкрепено финансово от Министерство на културата и реализирано от издателство „Satori“ на Бойко Беленски, със съдействието на Литературния музей и директора Атанас Капралов. Съставител на антологията е литературният критик Георги Н. Николов.
Премиерата определям като нетрадиционна и нестандартна – изтъкнати поети и писатели, живеещи в България, споделиха впечатления от книгата и четоха по едно свое стихотворение и по едно на автор от чужбина. Прехвърлянето от България до далечни, разнопосочни точки по света и обратно, на фона на българското слово, създаде неповторим чар на вечерта. Тогава ми дойде идеята за невидимите нишки, които свързват корена с душата и събирача на зърна, от които покълва по едно литературно цвете, но не можах да я споделя с присъстващите, поради липсата на време. Правя го сега в писмен вид.
Събирането на автори от българската диаспора по света не „под един покрив“, както ми нашепва поривът ми към клишета, а „между две корици“ е отколешна идея на Георги – споделял я многократно с мен. Всеки път ми правеше силно впечатление пристрастеността и отдадеността на темата за българските писатели и поети от чужбина, за смисъла да се издирят, творбите им да се анализират и текстовете да се рецензират, за да заемат своето достойно място в българския литературен фонд. Мисля си и допълвам неговите думи – творчеството на българските писатели и поети от чужбина, паралелът на съдбата им тук и там, отразена в техните творби, е неразорана нива за любители и професионалисти – автори и най-вече за критици, които следят глобално литературните процеси у нас и по света. Всички ние – пишещи и съответните звена на различните културни институции – сме отговорни пред авторите ни от чужбина, особено сега, когато сме свидетели за отродяването на много българи не само в чужбина, но, за съжаление, и в страната, колкото и редки да са те, а в творбите от антологията лъха непомрачен български дух, национална гордост и стаени като полъх носталгия и болка.
Всички те – авторите от чужбина – са опазили и съхранили за своите наследници българската душевност и българския дух, което не само е достойно, но и величаво, но ненатрапливо и скромно, далеч от блясъка на подвига, пропито с искреност, откровение и красота. Това са онези невидими, силни нишки, които държат здраво корена с душата, където и да е по света, нишките, които ние трябва да укрепим, а Георги Н. Николов издири с усърдието и страстта на самотен мореплавател – откривател на острови и континенти, и предаде с антологията не само на българската литературна общност, но изобщо на страната. Така с радостта от отпечатването, нишките станаха по-здрави – споделиха я лично с мен някои от авторите, включени в книгата. Затова нарекох Георги „Събирача на зърна“, от които растат цветя. В първия момент повикът ми към клишета ме тласна към сравнението със златотърсач, който промива пясък, за да открие в тинята две-три зрънца от злато, но го отхвърлих, защото, колкото и да е ценно, златото е мъртво, а зърното е живо – от него покълва цвете, понякога и троскот, но това е друга тема…
По повод троскота – предната вечер, посветена на украинския поет и преводач Виктор Мелник, Христо Славов подчерта голямата разлика между книга и литература: книги – много, литература – малко. Безспорно не всички текстове в антологията са на високо литературно ниво, някои са семпли, в сравнение с други, но и те имат място в сборника – подчерта поетесата Свежа Дачева, която от години живее в Швеция, защото – обоснова се тя, докато разговаряхме по телефона от двете страни на континента (тя в Швеция, аз в България), и най-слабата творба разглежда живота и съдбата на хората в страната и чужбина от различен ъгъл, далечен и непознат за живеещия в България наш съвременник, капсулиран в балканското си битие на изолация, обсебен от балканските си страсти да оцелее, дори с цената на чужди сълзи. Тя ми подсказа този друг, страничен, нестандартен прочит на текстовете в книгата и се съгласих с нея, защото стойността на една книга не се измерва само с майсторството и виртуозността на автора, а най-вече с посланията и внушенията, другото са дарба, умение и метод.
В този смисъл „Събирачът на зърна“ Георги Н. Николов събра седемдесет и едно зърна, разпръснати в двайсет и три страни от пет континента, за тяхна гордост и наша радост, че нишките на тези души с корена са здрави и от тях покълват български цветя.
Златимир Коларов
- Красавицата и звярът
А всъщност как било…
Илюстрация: bgflash.com Имало едно време двама влюбени. Една красавица и един момък. Всеки път, когато момъкът направел нещо неугодно на момата, тя започнала да му вика: “Звяр”. А на него това му харесвало. Колкото по-ядосана му била момата, толкова повече му харесвала. Затова и взел, че даже започнал леко да бъде като звяр с нея.
Но с времето започнал да забелязва, че започва да губи човешкия си образ. Една сутрин видял в огледалото, че веждите му са станали рунтави – като на звяр. След няколко седмици цялото му лице придобило зверски облик. А най-накрая крайниците му и тялото му последвали тази участ.
Докато не се събудил в един студен зимен ден като огромен, пихтиест, пръхнещ звяр. Когато се видял такъв, той счупил огледалото, избягал от любимата си красавица и тръгнал да се скита по белия свят без мома, без човешки облик… но и без огледало.
Всеки, който го видел на пътя си, бягал от него. А момите се изпокривали още щом чуели от хорските уста, че той приближава към селото им.
За него се носели какви ли не слухове. Че бил глътнал любимата си на един залък. Че бил изподрал кожата й до кръв. Че бил си направил брада от отскубнатата й коса. И никой не смеел да премери сили, нито да седне на една маса с това привидение, същество, което имало конски крака, бивни зъби и черни, всепоглъщащи очи.
Затова и звярът се скрил далече далече от хорските лица – вдън гори тилилейски. А там често не се навъртали ни грозни, ни красиви моми.
Минали години. И един ден в гората се изгубила девойка, чийто кон бил нападнат от глутница вълци. Самата тя била ранена и куцала и с двата крака. Когато видяла страшилището да се приближава към нея, тя вярвала, че е настъпил нейният край. Затворила очи и чакала да бъде разкъсана и изядена.
Но вместо това, звярът я занесъл на ръце в бърлогата си и привързал раните й. Тя плахо му благодарила, а той й рекъл:
– Не ми благодари. Аз те спасих само защото ми трябваш.
– За какво съм ти притрябвала? – попитала тя.
– За да ми разказваш приказки.
– Как така… приказки?!
– Така! И когато ти свършат приказките, ще те разкъсам! – тропнал с крак Звярът, изпуфтял и се врътнал на другата страна да спи.
Девойката била толкова изумена, че цяла нощ не мигнала. От страх ли, от шок ли, или от странно вълнение, клепачите й сякаш загубили способност да се спускат над очите й.
След цяла нощ бдение, на сутринта най-после се унесла и спала три дни и три нощи. Когато се събудила, видяла с голяма изненада, че Звярът е с вчесана грива, вратовръзка и изрязани нокти, и е седнал хрисим в очакване.
И така започнал сезонът на приказките. Всеки ден момата, която между другото не била кой знае каква красавица, му разказвала по една приказка, от която очите му се разширявали от вълнение, започвал да хълца и да бърше пот от подобието си на лице. В края на последната приказка, която тя знаела, момата забелязала с крайчеца на окото си, че сякаш сълза се спуснала от лявото око на Звяра. След като завършила приказката, тя се навела към бузата му и изпила сълзата. Звярът подскочил, разпуфтял се, но момата не се изплашила, затворила очи и чакала какво ще последва.
– Защо ме пипаш?? Никой не може да ме докосва! – изкрещял Звярът в ухото й.
– Защо? – попитала тихо тя.
– Как защо? Защото съм Звярът!
– Кой, ти ли?
– Аз!
– Ти… не си никакъв звяр… Искаш ли да ти покажа?
Звярът надигнал очи. Момичето извадило огледало от джоба си.
– Виждаш ли това? Това е най-обикновено огледало. Ти няма да се гледаш в него. Ще се гледаш само в моите очи. Така ще виждаш, което аз виждам в теб…
– А ти какво виждаш в мен?
– Едно дете… Това беше последната ми приказка за теб. Нямам повече. Но ако искаш да не бъдеш звяр, можеш да ме задържиш при себе си… и да се оглеждаш в очите ми. А ако ме разкъсаш, тогава…
– Приемам! – изгрухтял Звярът.
Некрасивата мома и Звярът заживели много щастливо заедно. Измисляли заедно приказки, пътували през гори и планини, и Звярът я пазел от опасностите на пътя, а тя го развеселявала. Когато той затворел очите си, чувал звънкия й смях и в тези моменти той отново се чувствал човек.
Но външно си останал звяр чак до края на дните си.
Защото първата любов може да те превърне в звяр… но последната е по-мъдра… Нейната единствена мисия… е да обикне звяра в теб. Без той да се превърне обратно в принц.
Дарина Проданова
–––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.
.
- Бай Ганьо Йорданов
Откъс от книгата на Божидар Чеков „ТРЕТИЯТ СВЕТИЛНИК” („Дунав прес“, 2002) – за началото на политическата кариера на АЛЕКСАНДЪР ЙОРДАНОВ
Александър Йорданов. Снимка: Youcomments.com Беше някъде в началото на лятото през 1990 година. Почти всеки ден ми звъняха от София. През пролуката на тоталитарната система все повече хора се заглеждаха към нас, българите от Запада, които не бяха „с посолството“. Една вечер ми се обади „дясната ръка“ на господин Кюркчиев – Стефан Савов.
– Утре заминава за Париж един наш „голям“ демократ. Канен е от американските републиканци на конгрес в Калифорния. Много ви моля да го посрещнете и упътите.
В уречения час се наредих между посрещачите на летище „Орли“. Веднага разпознах „големия“ демократ: нисък, дебел, с брадичка „а ла Ленин“.
– Сашо се казвам, Сашо Йорданов, представи се непринудено запъхтелият се и потен председател на една от най-новоизникналите политически формации, миниатюрната Радикалдемократическа партия.
До него висок рус младеж също ми подаде ръка, без да каже нищо. Седнал до мен в колата, Йорданов се въртеше като пумпал и ме обсипваше с въпроси къде ще ходим, какво ще правим, как да намерим хотела му, да не се загубим някъде…
Не можех да си представя просто вземане от южната аерогара „Орли“ на такъв знатен антикомунист и стоварването му на северната „Роаси“, откъдето излиташе самолетът за Америка. Подготвил бях, както му се полага, малка програма.
Първо се отбихме вкъщи. Гостите стояха дълго по средата на салона и си шушукаха нещо. После Йорданов бръкна във вътрешния джоб на сакото си и ми подаде едно шишенце с ракия, на което половината съдържание липсваше. Благодарих му и прибрах шишенцето в бара на салона. Оттам извадих бутилка „Шивас“. Над главата ми висеше двуметрово огледало. Когато се изправях, зърнах изкривеното от разочарование лице на Йорданов. Той вероятно беше помислил, че съм си прибрал пиенето и толкоз. Когато видя, че пълня чашите с уиски, маститият депутат се отпусна усмихнат.
– Животът ни мина! Нищо не видяхме, нищо! – изпъшка той, като се оглеждаше.
Опитах се да го попитам за бъдещите промени, за новите закони, връщането на земята, за частната собственост.
Йорданов продължаваше да пъшка за живота, който си бил минал, и да се оглежда настоятелно. Когато чашите се изпразниха, поведох гостите из града. Минахме покрай Айфеловата кула, парижката „Света Богородица“ и спряхме в един ресторант до Елисейските полета.
– Какво се яде тука? – попита ме той, а русото момче продължаваше да мълчи.
Избрах за всички ни лангуста. За пиене поръчах бяло вино.
– Какво е това и как се яде? – попита Йорданов.
– Много лесно – казах. – Това са големи океански раци. Ядат се само опашката и щипките.
Депутатът остана във възторг от ястието, най-вече поради чесновия сос, с който беше полято.
По едно време извади пачка вестници и ми ги подаде. По това време той беше главният редактор на вестник „Век 21“.
– Русото момче с теб може би е журналист? – попитах аз.
– Не бе, той ми е бодигард – отвърна Йорданов, без да се притеснява от факта, че хранех неговия телохранител с лангуста, в името на бъдещата победа на демокрацията.
Късно през нощта ги закарах до хотела, който се намираше на повече от 50 километра от Париж. Валеше като из ведро. Капнал от умора, с голяма мъка намерих хотела.
Йорданов ме задърпа:
– Ела да им кажеш, че всичко е платено от американците – размахваше той билетите пред носа на служителката на рецепцията.
– Ние много добре го знаем – отвърна спокойно жената. – Какъв ви е проблемът?
На връщане от Калифорния Йорданов ми се обади:
– Много важни неща имам да ти казвам. Идвай да се видим!
Българският депутат сияеше от невероятния успех на американското си пътешествие.
– Гледай какво става тука – похвали се той и ми показа една снимка, на която позираше в компанията на пенсиониралия се вече Роналд Рейгън. – Освен с него се запознах с един арабски принц, братовчед на най-големия собственик на петролни извори в Близкия изток. Уредих снабдяването на България с петрол от Персийския залив. Спираме доставките от Русия!
Слушах го с едно ухо и търсех място за паркиране, понеже гостите искаха да пазаруват.
– А бе ти изглеждаш успял човек – изведнъж се обърна пряко към мен депутатът. – Защо тогава караш „Опел“, а не „Мерцедес“?
– Трудно ще ми е да ти обясня това, Сашо. От моя страна искам да те попитам ти, като председател на Радикалдемократическа партия, защо ходиш на конгреса на републиканците, а не на демократите?
– Ами защото те ни платиха билетите – отговори Йорданов без грам притеснение.
На сбогуване видният политик за сетен път ми предложи услугите си за всичко, от което бих имал нужда в България.
– Само ела и ще видиш кой е Александър Йорданов!
– Това, което ме интересува, е да бъда публикуван – споделих аз.
– Нямаш проблем, пращай материалите на Самуел Леви във „Век 21“, всичко ще излезе!
Самуел Леви се държа с уважение към мен. Пратих му 45 неща. Излязоха две.
Тогава започна гладната стачка на 39-те срещу Конституцията. С нескрита гордост научих, че моите познати Стефан Савов и Александър Йорданов са между стачкуващите.
Закон, който делеше българите на граждани от чужбина и на граждани от България, който държеше сметка за месторождението и местоживеенето, беше антидемократичен и отслабваше българското общество, защото се противопоставяше на обединението му.
Стегнах си куфара, купих билет за самолет и полетях към София, за да подкрепя стачкуващите.За Самуел Леви взех една електронно-сметачна машина, а за Александър Йорданов сложих в рамка 40 на 60 см цветна репродукция на Хартата за правата на човека от 1789 година, основа на всички съвременни демократични конституции.
Намерих лесно редакцията на „Век 21“ на гърба на хотел „Рила“. Атмосферата нямаше нищо общо с моята представа за революционна треска.
Журналистките се караха за глупости и никой не ми обърна внимание, въпреки че мъкнех от Франция за тях най-важния документ за демокрацията.
Намерих Леви, който притеснен ми посочи бюрото на главния редактор. Аз подпрях тържествено документа до стената и тръгнах към парламента. От палатка на палатка открих бързо Александър Йорданов.
– К’во прайш тука? Бегай във Варна, там съм ти запазил места в „Ривиерата“ по 50 долара леглото! Само казваш, че аз те пращам, и готово.
Говорейки, той се повдигаше на пръсти, за да види нещо през рамото ми.
Явно моето присъствие не представляваше особен интерес за „неговата борба“.
Йорданов ме избута леко и тръгна зад мен:
– Айде чао, тая е американска журналистка – каза той, намигайки към една жена с фотоапарат и касетофон.
След това, след като си пое дълбоко въздух, Йорданов се изпъчи артистично пред нея и интервюто започна.
Бавно се отдалечих от площада „Александър Невски“. Качих се в редакцията на вестник „Век 21“. Журналистките продължаваха да се разправят за глупости.
Влязох в кабинета на главния редактор, взех си рамката с Хартата за правата на човека и си я върнах във Франция.
P.S. През ноември 1992 година Александър Йорданов е избран за председател на Народното събране. Един месец след това събитие Андрей Луканов е освободен от ареста и впоследствие оневинен. Съвпадението със сигурност е случайно.
Източник: Youcomments.com
- Делиорманска пролет
Разказ от Хасан Ефраимов
Илюстрация: Дарик На баща ми
В Делиормана се случи моята случка. В одаята на Кьор Мемиш. Гаазия бе, загубил едно око за имането на султана. И какво да прави едноок? То, май и другото толкоз виждаше. Нива ли да изоре? Или пък дърва да насече? Препитаваше се с тази одая. Кафенце ще предложи, лятото пък шербетец хладен. Пътник-странник ще прюти, с лучец и каквото дал Аллах ще нагости. Лятото бе трудно, но зимъска зафучи ли, що амуджи* имаше из селото, при него бяха. Животните дори не наглеждаха, а и тях на децата оставяха, че да се научат на работа така, хайлязите им с хайлязи.
През една вечер започна всичко. Уж пролет чакаха, а то… Като завя и зафуча, та чак да спре забрави. Бурите удариха една подир друга, сняг и преспи затрупаха, колкото човешки бой, а да грейне слънце сякаш не му идваше и наум.
– Брех… Брех… Брех… – изричаха амуджите един през друг. – Сякаш няма да спре. Дали не е дошъл краят на света?
– Ходжа, какво пише в календара? – питаха и други.
– То… календар… – оправдаваше се и ходжата, прихванал оредялата си брада. – Какво да пише в един календар? Пролет трябва да е.
– Да не си объркал нещо дните, ходжа?
– Е, как ще ги объркам? Драскам всеки ден чертичка. Това е. Да речеш да съм пропуснал някоя и друга – не. Тя, и ходжовица, да са свети земите й небесни, всяка вечер ме питаше: „Ти чертата дръпна ли днес, ходжа ефенди?“. „Бе, ще я дръпна някой ден аз чертата, ама да видим кога ще е“ – изричах, ама на… Такава е била волята на Всевишния – мене пощади, а нея прибра.
– Да са свети земите й небесни, ходжа ефенди.
– Да са свети…
– Да са свети земите…
– Амин…
На централно място беят се бе подпрял, опънат на миндера. Идваше и той понякога. Цяла зима в конака стои ли се? А тук приказка ще чуе, друг лъжа ще изрече. После спор ще почне – и така неусетно как времето отлетяло. Много-много на бея не смееха да се обаждат амуджите, затова той повече мълчеше, че да не развали моабета. А и какъв бей е тоя, който за щяло и не щяло устата си ако отваря? Ще поизчака малко, нека пък несретниците поспорят, па накрая ще изрече дума тежка и по миндера даже ще удари. Така вървеше по тези земи.
– Брех, дърво и камък от студ се пукат – въздъхна някой.
– На кехаята… снощи кучето умряло – поде друг.
– Ама от студ ли?
– Че от какво друго?
– Брех… Куче от студ да умре! Къде се е чуло и видяло такова нещо.
– То, куче, куче, ама и то душа носи. Живинка…
– Значи затова старите хора са казали „кучешки студ“.
– А бе, той не го и хранеше добичето като хората, пезевенкът му с пезевенк. Аз така знам – удари ли студ, хляб от кучето няма да късканиш. Ще му даваш, ако трябва и двойна дажба. Нека се ояде животинчето, мазнинка да върже.
– Тъй, тъй, то кучето мазнинката го пази.
– Е, не само. Кожухчето… Гледаш го уж мокро като кокошка, а пухчето отдолу сухо.
Отстрани, до вратата, приседнал на крайчеца на миндера, ей тъй, колкото с едната кълка на меко, а с другата върху студената рогозка, седеше налбант Емин. Роден нещастник, окъсан, дрипав. Лятото поизкарваше по някой грош. Я на бея конете ще подкове, я келяво магаре. Но зимата и кафето на просия сърбаше. Седеше налбант Емин, ама един такъв умислен. Ще рече човек, че доксан докуз** гемии е имал и всичките до една се затрили по чужди морета. От време на време надаваше ухо към нещо, изречено от бея, може пък човекът да го извикаше да подкове някой кон в конюшнята. После отново забиваше глава, точно там, където се срещаха рогозката и миндера. Приказваха амуджите, надлъгваха се, а нашият така и глава не повдигна.
– Е, налбант Емин, кажи нещо и ти де – подсети го някой по едно време. – Цяла нощ и дума не си обелил.
След тези думи налбантинът сякаш се стресна. Аха и да проговори. В цялата одая настана тишина в очакване на думите му. Дори беят застина с филджана кафе, допрян до устните, забравяйки да сръбне.
– К’во да кажа? – промълви, вместо това, налбантът. Гласът му изкънтя сякаш така, издълбоко, като че ли идващ от някаква сянка, вселена в тялото му.
– Е, как какво да кажеш? Няма ли какво да кажеш?
– Имам, как да нямам, но само мъка. То, беднякът и да го хванеш, да го разрежеш, ей тъй, едно хубаво да му отвориш гърдите, да погледнеш в дъното на самата му душа, и какво? И там само мъка. В мъка сме се родили на този свят и в мъка ще си заминем. Тя, мъката, за нас е дадена.
– Едно кафе ще пийнеш ли, налбант Емин, аз черпя – обади се и беят.
– Че що да не пия? Отказва ли се на бей?
– А пък като се разтопи снегът ще ми подковеш конете. Ама искам едно хубаво да ги подковеш. Със златни подкови искам, да знаеш. Като ги чуят отдалече, да казват, на бея конете идват, със златните подкови, звънтят като камбанки.
– Ще ти ги подкова, бей ефенди. Само да цъфне веднъж дрянът.
– Че той дрянът цъфна, бе. Ей, кога беше? Преди бурята ходих до гората и навсякъде дрянът разцъфтял – обади се и някой друг.
– Цъфнал той, ама да го питам аз за какво е цъфнал. Ей, на, щъркелът ми трябва да пристигне тази нощ, а навън вижте какво е.
Настана суматоха в одаята. При споменаването на щъркела всички се обадиха в един глас. Имаше си щъркел налбант Емин. Гнездото бе в двора му, на една висока акация. Уж акациите не живеели по много, а откак се помнеше, дървото си беше все там, а и по времето на баща му, на дядо му, а и навярно преди това. От години щъркелът пристигаше все в един и същи ден. Дъжд, сняг, бури не гледаше. Пропеят ли трети петли, клюнът му затракваше от гнездото, изплетено от сухи клонки. Излизаше тогава налбант Емин и дълго му се радваше и говореше:
– Ей, душичка… душичка… Пристигна ли? Пообиколи, а? Ама пак тук се върна. Ходи, де ходи, ама ей, като оня баир няма, нали? И гьолът… Нашият гьол. Може да е някакъв никакъв си гьол… Живо блато, всичко в кал, ама наслои ли се веднъж калта по човката ти… После в каквито и води да я плакнеш, все тука ще те влече.
Повече не заспиваше налбант Емин. Седеше под дървото, докато зарята на слънцето не озари хоризонта. После запалваше огъня, правеше едно джезве кафе и присядаше на сундурмата***. Щъркелът и той стоеше на гнездото и го гледаше, без да мръдне. Разказваше му за далечните земи, през които бе прелетял. Сърбаше от ароматното кафе налбант Емин и изведнъж пред очите му се зареждаха чудни картини. Виждаше голям град, с минарета, достигащи до облаците, кораби, големи колкото Голямата каршия, люшкащи се върху бурните вълни. А мизерията… Мизерията отлиташе, сякаш ометена от последните зимни ветрове.
Имаха си някакъв език, непонятен за останалите, който владееха само двамата. Изпиваше си кафето налбант Емин, но продължаваше да седи на сундурмата. Щъркелът изтракваше само веднъж като дойде. После започваше да обикаля по цял ден. Отлиташе и скоро се връщаше със съчки, стърчащи от големия му клюн. Дълго се майстореше. Подбутваше тук, придърпваше там и след това, като оправи гнездото, заставаше на него и по цял ден мълчаливо се взираше на юг. Накрая, някой ден се задаваше ято в далечината, разтваряше криле тогава щъркът и посрещаше своята половинка далеч над селото. Дълго кръжаха над Голямата каршия, носейки се на огромните си криле. Кръговете ставаха все по-малки и все по-ниски. Накрая двойката кацаше на гнездото, вплитаха шии и дълго тракаха с дългите си клюнове:
– Трака-трак, трака-трак, трака-трак…
– А бе, какъв щъркел сънуваш и ти в тази буря? – обади се ядосан някой. – Куче да вържеш навън, няма да стои, а ти… Ей, на, прибрал съм кучето в плевнята.
– А, в тази зима да дойде щъркел… – обади се и друг.
Един през друг, надвиквайки се, всички си казаха мнението. Мълчаха само беят и налбант Емин. Беят бе вперил очи в налбанта и го гледаше без да мигне.
– Моят щърк ще дойде – повдигна накрая глава налбантът. – Вали, гърми, трещи, ще дойде. Така е било винаги. И така ще бъде. По времето на баща ми е идвал. Преди това и по времето на дядо. Той разправяше, че и по времето на дядо му е идвал все на тази дата. Моят щърк ще дойде. Не може да не дойде.
Дълго се надвикваха амуджите. Одаята замяза на разбунен кошер. Няколко души подкрепиха налбанта, но бяха достатъчно убедени в думите му, че да спорят наравно с останалите.
– Тихо… – обади се по някое време беят. – Какво сте се развикали, бетер ханъми. Млъкнете…
Възцари се тишина. Беят повдигна филджана и бавно и шумно сръбна от кафето си.
– То, така, да приказва само празни приказки всеки може – обърна се след това към налбант Емин. – Щял да дойде… щял да дойде и това е. Друго не знаеш. Но един мъж трябва и да застава зад думите си. Навън виелица, дърво и камък се пукат, а ти с твоя щърк само си чешеш езика. Ти, налбант Емин, готов ли си да застанеш зад думите си, подобно истински мъж?
Чак тогава налбант Емин отново повдигна глава и погледна бея.
– Винаги съм стоял зад думите си, бей ефенди – изрече с тъжен глас. – И всички тези хора могат да ти го потвърдят. Аз по вятъра не плюя. И плюнката си не ближа. Може да съм беден и дрипав. Да няма какво да ям, но думата ми не тежи по-малко от твоята. И аз никога, бей ефенди, не съм ставал пабуч на ничий крак.
– Така ли? Тогава… Залагам 100 декара земя, че щъркът ти няма да дойде – изтърси беят и злобно се усмихна.
Сякаш бомба падна в одаята. Амуджите отново започнаха да се надвикват един през друг.
– Тихо… Тихо казах – развика се и беят на свой ред. – Моята дума също на две не става, налбант Емин.
– Бих заложил, но къде у мене 100 декара, бей ефенди?
– Щом нямаш земя… Ще заложиш жена си. Загубиш ли, идва в моя харем. Спечелиш ли, взимаш земята.
Изведнъж се възцари гробна тишина. Бе хвърлил око на жената на налбанта, проклетникът. Въртеше се, сучеше се и все покрай тях минаваше, за да я зърне. То, тъй… какво остава друго да му вземеш на бедняка? Но и душата му да вземе богаташът, все малко ще му се струва. Откакто я зърна, загуби мира и покоя си беят. Сънуваше вечер как тънката й снага се кърши пред очите му. Събуждаше се, целият плувнал в пот. Отваряше очи, въртеше се в леглото и повече не успяваше да мигне. А сега изведнъж съдбата я пращаше в неговите ръце. Къде ти щъркел в тази виелица?
– Ако не дойде щъркът… За какво ми е на мене жена, бей ефенди? – продума накрая налбант Емин. – И животът ми не ми е потребен. Той, беднякът, заради едната пролет живее. И пролет като няма… Съгласен съм.
Беят стана и с лукава усмивка се приближи до налбант Емин.
– Договорихме се – изрече. – И всички тези мъже са ни свидетели.
Подаде си десницата, изчаквайки и налбантът да направи същото. Той също стана, подаде си ръката и после си ги стиснаха. Ходжата веднага извади кютука, наплюнчи калема и записа сделката.
– Кьор Мемиш, кафе за всички. Аз черпя за нова невеста – извиси се гласа на бея над всички.
Разтича се кафеджията. Не стига другото, а и малко куц беше с единия крак, но и другият не го държеше кой знае колко. Заприиждаха филджани, поставени в подноси. Амуджите ги взимаха в ръка и дълго ги въртяха в шепите си. После се навеждаха и шумно засърбваха. Очертаваше се тежка нощ. Едва ли някой щеше да заспи тази вечер, в очакване на развръзката.
– Налбант Емин, сърбай, сърбай – хилеше се от време на време беят. – Какво? Да не би шекерът ти да е малко? На, сложи си още една бучка. Не се стискай, де, аз черпя.
Започваше задружен смях. Тези, които бяха по-ачъкгьоз, започнаха открито да се подиграват на налбанта.
– Една жена имаше в ръцете си и тя отиде курбан, налбант Емин – провикваха се.
– Ти не можа да я заплодиш, ама виж беят сега какво ще направи – обаждаха се и други.
– Най-много до жътва ще е надула корема.
– Неверници… как говорите така за моята ханъма – развика се и беят.
После отново се обърна към налбант Емин, след възцарилата се тишина, и настоятелно го подкани:
– Сложи си шекерче, де. Друго като няма в този живот, поне да е сладък.
Пропяха първи петли. Всички нададоха уши и се заслушаха. Някои дори си позволиха да отворят вратата и да надникнат навън, но бързо се повърнаха назад.
После ходжата тихо зачете от неговите дълги молитви. Всички млъкнаха и се заслушаха в монотонното му пеене. Мълчеше и налбант Емин, забил глава в крайчеца на миндера. А навън зимната виелица ставаше все по-силна. Вееше, фучеше, заплашвайки да отнесе одаята с керемидите барабар. Кьор Мемиш, усетил далаверата от големия оборот, хвърляше дърва в камината, без да се стиска, но кой знае какъв ефект нямаше.
Пропяха втори петли. Ходжата привърши с молитвата си.– Не са хубави тези неща, бей ефенди – обърна се по някое време към бея. – То, животинките, по волята на Всевишния идват. Той им казва кога да тръгнат, кога да пристигнат. Той ги води по пътя. Как иначе? Човек да е, ще го обърка, няма да го намери, а то, хайванчетата… Да речеш, че е до съседното село, а то… Ей, на буря… И тя е творение на Всевишния. И ние… Не са хубави тези работи, дето ги правиш.
– Ти да мълчиш там – тросна му се накрая беят.
– Бе, то, аз ще млъкна, ама да вземеш така жената на бедняка. Всевишният вижда…
Възцари се тишина. Никой повече не смееше да диша дори. Чуваше се само воят на делиорманската виелица. Такава, каквато е само по тези земи. Понякога жестока, дори смъртоносна. Затрупваща всичко, превръщаща душите на хората в студени и безжизнени камъни. Камъни, на които после им е трудно да уловят дори топлината на слънцето. Тогава, как да я уловят в себеподобните, носещи същите камъни, вместо душа?
– Трябва да пропеят вече – обади се някой. – Трети петли.
Всички наостриха уши.
– А бе, вятърът понамаля сякаш или на мен така ми се струва – прошепна ходжата.
Никой не му отвърна.
И тогава, изведнъж, в промеждутъка на два порива на вятъра се чу:
– Трака-трак, трака-трак, трака-трак…
Налбант Емин подскочи от мястото си. С една крачка стигна до вратата и я отвори. Отначало не се видя нищо. Само огромен облак сняг нахлу в одаята. После… Всички зърнаха щърка, строполен безжизнен на прага.
– О, Всевишни… – проплака ходжата и вдигна ръце към небето в молитва. Всички веднага го последваха.
Налбант Емин награби щърка и хукна към камината.
– Махнете се… Махнете се – крещеше само. – Махнете се от огъня.
Положи щърка на земята. Целият бе вкочанен. Виждаше се само една огромна ледена топка. Крилете му бяха залепнали за тялото, целите във висулки. Как е летял? И идея си няма. Навярно наистина е дело на Всевишния.
– Ти се прибра… Прибра се… Душичка – шептеше налбант Емин, прегърнал щърка. -Сълзите му течаха, подобно две реки. – Прибра се у дома. Студът, снегът, виелицата… не успяха да ти попречат в порива ти към дома. Не успяха да те прекършат.
По едно време някой извика. Беят беше припаднал.
Дойде пролетта. Слънцето грейна, цветя разцъфтяха. Бурите утихнаха и поеха на север. Щъркелите на налбант Емин се разтракаха в гнездото си. Беят домъкна кадията от Шумен. Кютюкът му беше пълен със задължения на налбант Емин. Беят ги плати и запази земите си.
– Той толкоз пари не е виждал през живота си – роптаеха селяните. – Пък уж ги бил взел назаем.
– Единият е бей, другият кадия – обаждаше се втори – Султански хора.
– Да речеш да им кажеш нещо… И какво?
– Ще пратят аскера. Камък върху камък няма да остане.
– Така е дошло и така ще си замине.
По някое време беят изведнъж се поболя. Легна и повече не стана. Цяло лято виковете му се носеха из селото, за ужас на селяните.
– Така умират не сторилите хаир през живота си – обикаляше селото и твърдеше ходжата. – Така умират тези, продали се на Шейтана и прегърнали харама.
Помина се накрая беят и отърва и себе си, а и цялото село. На погребението му отиде само ходжата. Никой друг не искаше да се докосне до харама.
– Очите му ги нямаше – твърдеше после ходжата. – Само две дупки. Сякаш избодени от човки.
Тръгна погребалната церемония, а над селото се чуваше само:
– Трака-трак, трака-трак, трака-трак…
Послеслов
Израснах в двора на дядо, под гнездото на щъркелите, които долитаха всяка пролет. И по времето на баща ми са идвали, а и по времето на дядо. Дядо разправяше, че и по времето на дядо му било така.
– И какво станало после? – питаха ме децата като бях малък.
– Изкълвали му очите – отговарях. – Всяка вечер са ходели до стаята му и са кълвели очите му. Затова е викал така.
– И как в тъмното?
– Че той, в бурята долетял щъркът.
Минаха години. Животът ми наближава вече своя край. Това е историята, която ще оставя на моите деца. За щъркелите, продължаващи да долитат. Не признаващи бури и студ – Щъркелите на Делиормана. И над тази земя ще продължи да се чува:
– Трака-трак, трака-трак, трака-трак…
.
–––––––––––––––––––––––––––––
* Амуджа, мн. амуджи и амуджалар – 1. братовчед; 2. чичо, байо
** Доксан-докус – деветдесет и девет; прен. голямо количество
*** Сундурма – чардак
.
- Женски времена
Илюстрация: Златю Бояджиев, портрет .
ЖЕНСКИ ВРЕМЕНА
На майка ми
На жените часът търкулѝ се.
На жените часът е сега.
Като хляб остарял и възкисел,
като мярка за женска тъга.И стърчат в мойто село вдовици –
верни стражи на стария дом.
Във очите им – крясък на птици.
А усмивките – кражба със взлом.Те дървата така ще нацепят,
че кюмбето ще пее в нощта…
Без минутка на нежност и трепет.
Без момент за любими неща.Ще развият прилежно бушона,
всички крушки сами ще сменят.
Няма даже сълза да проронят.
Може мъжки да псуват от яд.Ще развържат единствено само
на душата си възела строг,
щом на топлото бабино рамо
легне внук, сякаш легнал е Бог!Че часът им нечакан настъпи.
Вечер стенат стените без мъж.
На жените сълзите са скъпи.
И разказват нашир и надлъж,как във моето село жените
овдовеят ли, нямат предел.Но… броят си вдовиците дните,
като дни преди чакан разстрел…ТЪЖНИТЕ ОЧИ НА ЛЕЛЯ СТАНА
В тъжните очи на леля Стана
сбран, блести лъжовният ни свят.
Малка тя на своя мъж пристанала.
Той пък се оженил на инат.Три деца изгледала самичка.
Той бил все на карти и на лов.
После като малки кукувички
хвръкнали децата. По любов.Нейният пропил се. И се гътнал.
Скрила тя във черно рамене.
После ги зачакала. На пътя –
своите деца. Едно поне.Свила си душата на тепсия.
Да, но още имала сърце,
имала снага, и тънка шия.
Само дето нямала ръце –мъжки, та дърва да й нацепят,
скършената вратня да сковат.
После да я сграбчат в яки шепи –
в женските й нощи да сноват.Бързо я чумосали жените.
Бранели мъжете си със страх.
Клетвите прошарили косите й,
Смазал я нестореният грях.Днес виси красива леля Стана,
в кухнята, на старото въже.
Свети само в погледа й сбрана
болка, че светът е за мъже.НАТОЧИ МИ ОТ ВИНОТО, МАМО
Наточи ми
от виното, мамо!
Напълни
остарялата бъклица!
Та задуха ли
вятър през рамо,
да не казваш,
че вече си пътница!Да усетиш
в ръцете си още,
как от вятъра
виното пее,
както някога,
в късните нощи.
Че животът
докрай се живее.Под навеса
с гръбнака си чамов
разсипи.
Аз до теб ще приседна.
Ще запея
със виното, мамо…
Както с татко
ти пях за последно.Николай Дялков
–––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук.
.
- Безсмъртниците
Връх Ботев. Снимка: bTV .
И аз на Господата
казвам – да, Ботев
остарял е – горе
на Балкана – главата
му е побеляла
от снега – и сняг му чисти
на върха – на челото
му лютата му рана,
по мярка са му и крилата
бели на билата –
да стане и да ги размаха
поетът неумиращ
на борбата. Орелът
се върти над София
и над България –
Ако погледнеш
зимата – със вдигната глава
снега – ще видиш – жив е –
Стария. България
е с много върхове –
не са изчезнали
орлите на България.
Високо са орловите гнезда
за писарушките, които
на бюрата си гнездят
и със челцата си кълват –
висок и остарял е всеки
връх – и чакат неговата смърт –
на вярваща в безсмъртните
България.Генадий Велчев
––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.
.
- На Сирни заговезни
Илюстрация: Dreamland-bg.com .
Защото винаги и всичко прощаваме,
сега децата ни са в чужбина.
А ние ще има да даваме
и след смъртта си много години.Прошка се дава и взема, когато
поне малко сме смирили душата си.
А ние мразим дори в червата
съседа, колегата и даже брата си!Прощаваме щедро дори на мюфтията
и на тия, дето крадоха здравата.
А нас прости, Господи, простотията,
че си затрихме държавата!Красимир Бачков
- Злато
Илюстрация: Dama.bg .
ЗЛАТО
На дъщеричката ми Петя
И някой ден не ще те питам
какво си ти за мен.
Отлита времето, отлита,
расте от ден на ден.Растат годините, растат,
животът ти порасна.
И не е същият светът,
а ти си по-прекраснадори от най-красивите ти дни
на детството щастливо,
когато златни бъднини
за теб мечтаех си красиво.И няма да те питам вече
какво си ти за мен,
когато си далеч, далече,
и аз от теб отдалечен.Защото знам, че и до края
ще бъдеш златното момиче,
което – безпределно зная
до болка ще обичам.И както грее дълго лято,
макар от времето да потъмнява –
у мен ще светиш като злато,
а то все злато си остава!.
Илюстрация: Snow Spray Art .
ЗИМЕН ПРОЗОРЕЦ
Бели хора накъде ли
в утрото вървят;
бели пътища къде ли
ще ги отведат?С бели мисли, с мисли бели
всеки в своя божи път,
без да знае никой где ли
пътищата ни ще спрат.Знаем само, че в безкрая,
в тайните предели
ще отидем в миг незнаен
бели побелели…Петър Андасаров
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Петър Андасаров е роден през 1937 г. в с. Елешница, Разложко. От 1971 г. живее в София. Завършил е Учителския институт „Св. Иван Рилски” в гр. Станке Димитров (Дупница) и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Бил е председател на литературния клуб „Димчо Дебелянов” в Дупница. Автор е на повече от 30 книги с поезия, публицистика и стихове за деца. Негови стихове са превеждени на руски, белоруски, чешки, полски, унгарски, немски, френски, английски, испански, монголски, китайски, японски, арабски и на езика дари.
.
- Не ми се спи, така не ми се спи
Илюстрация: Рia-news.com .
НЕ МИ СЕ СПИ, ТАКА НЕ МИ СЕ СПИ
Не ми се спи, така не ми се спи!
Да те сънувам вече никак не умея…
А времето рисува без бои –
директно върху спомена вилнее.И избледняват твоите черти,
макар че често ме болят отвътре.
Неказаните думи трополят
в тъгата на безсънното ми утро…Мълчанието дали ще си простим?
Трънлива е пътеката към рая!
Засядат ми предишните вини,
а Бог по прошката ще ни познае!Не ми се спи! Така не ми се спи…
.
СЪМНА СЕ ВЕЧЕ
Съмна се вече след толкова мрак!
Съмна се вътре в душата.
И ще поникне от тънкия злак
нова надежда нататък…Ще се разтворят онези тъги
в обич, която лекува.
Повече няма така да боли
всичко, което си струва…Ще се огледам отново в Очи,
носещи светла утеха.Господи, вдигам се. Ето! Прости!
Тръгвам по Твойта пътека!Румяна Попова-Бакърджиева
––––––––––––––––––––––––––––––––––
Румяна Попова-Бакърджиева е родена и живее в София. Завършила е Културология в СУ „Св. Климент Охридски”. Стихове пише от ученическите си години. Има публикации в Алманах „Нова българска литература”, в сборниците „Всичко за майка ми” и „На изповед пред Дякона” , както и в Антология с християнска лирика „Небе за земята”. През 2018 г. излиза първата й самостоятелна стихосбирка „Коричка вяра”.
.
- Честита Баба Марта!
Илюстрация: Вizimi.com ВЪЗХВАЛА НА КОКИЧЕТО
Скочи из свойта зима ти!
Взриви я с тънкото си тяло.
Включи ме в скока си, расти
зелено и до болка бяло…Расти не утре, а сега!
В снега с атаки поривисти.
Вдигни ме строго из снега
с тризъбеца на свойте листи!Преди най-първата трева,
в часа на тая зима дива,
учи ме как леда с глава
сияйно нежна се разбива.Единствено – расти сега!
Сега вдигни се ти веднага!
Ти срещу моята тъга
скочи със блясъка
на шпага!Христо Фотев
- Да уловиш безкрая
Разказ от Красимир Бачков
Илюстрация: Рinteresst.eu Най-после към обяд заваля. Дъждът се сипеше ситно и мижаво, сякаш на небето му се свидеше тази тъй дълго чакана от хората влага. Безкрайната добруджанска равнина посивя и някак отесня пред погледа на Велико. Той подбра овцете и ги прислони в близкия пояс. Мръсната, белезникава вълна на животните провисна и лека пара задимя над гърбовете им. Двете кучета се излегнаха в шумата и само тихият ромон на дъжда изпълваше тишината наоколо. Есента отиваше към края си, една суха и ялова есен, през която дори лозята не узряха. Овчарят бръкна във вътрешния джоб на ватенката и извади малко транзисторче „Шарп“. На гърба му бе закрепена плоска батерия от четири волта и половина, за да работи по-дълго. Потърси хубава музика и я намери на вълните на „Хоризонт“. Благодарение на малкото апаратче самотните му дни на полето ставаха поносими, а понякога дори приятни.
С програмите на радиото беше свикнал от времето, когато все още бе инж. Янев. Пет години работи с още трима колеги в едно проектантско бюро и първата им работа сутринта бе да пуснат радиото. Добре се разбираше с колегите и работата им вървеше добре, но… понякога за един ден, като в приказките, можеш да се превърнеш от инженер в овчар. Стават такива неща, ако късметът ти тръгне срещу теб. При Велико се получи точно така. Оказа се още, че годеницата му вече не го предпочита пред хазяина си. Последният, макар и доста възрастен, бе състоятелен човек и можеше да я осигури за цял живот, докато инж. Янев сега бе просто безработен.
Вторият удар дойде съвсем ненадейно, от страна на майка му. Мълчаливата изсушена женица, която цял живот не се бе оплаквала дори от хрема, легна и за два дни угасна. С помощта на няколко съседки я погреба и на третия ден, когато остана сам в малката кухня, разбра колко много е значела за него майка му. Всяка вещ наоколо носеше нейното присъствие, толкова близко и добро, че да си у дома, без да вижда свитата й фигурка и да чува тихия й глас, просто не издържаше. Излизаше навън и по цял ден бродеше из града, станал му изведнъж чужд и неприятен. Не бе изминал и месец, когато се появи ненадейно сестра му с мъжа си. На погребението те не дойдоха, макар да ги извести, а сега пристигнаха с претенции за наследствен дял. Настояваха да продадат скромната къщурка – всичко останало от родителите им – и Велико не възрази. Беше се пречупил неусетно, за пръв път се намираше в безизходица, съвсем сам и отчаян.
С парите от неговия дял закупи дворно място от половин декар в едно близко село. Криво-ляво издигна малка барака с дълъг сайвант до нея. Купи двайсет овце и се запиля по къра да ги пасе. Ръцете му загрубяха и привикнаха към неблагодарния селски труд. Сега му беше безразлично всичко, свързано с хорската суета. Живееше примитивно, почти без удоволствия, не общуваше с никого от селото и се чувстваше стар, макар скоро да мина четиридесетте.
Откъм черния път край пояса се дочу виене на автомобилен двигател. След малко бързо премина някаква жълта кола, като на места се поднасяше и пръскаше кал от локвите. После пак се спусна безмълвието на равнината. Музиката по програмата свърши и започнаха новините. Велико угаси транзистора и го прибра. Приседна до едно дърво и затвори очи. Представи си голяма бяла вана, пълна с гореща вода, как се потапя в нея и оставя всичкия студ и мръсотия вън, далеч от себе си. Събереше ли пари, първото нещо, което щеше да си купи, беше ваната. А щом му омръзнеха еднообразието и мръсният му живот, можеше лесно и почти безболезнено да се спаси пак във ваната, но малко под повърхността на водата. Откакто се бе превърнал в неудачник, и такива мисли му минаваха през главата.
Встрани се чу шляпане на стъпки и Велико се огледа. По коларския път, с натежали от кал крака и обувки в ръце, вървеше млада жена. Тя съзря овчаря и тръгна към него. Косата й бе разчорлена, лицето зачервено от усилията, но въпреки раздърпания си вид, тя будеше някаква необяснима симпатия. Застана пред Велико и малко грубо запита:
— Знаеш ли каква съм аз? — по лицето й личаха размазани следи от сълзи, а в чистия въздух се долавяше лека миризма на алкохол. Явно бе пияна, но не чак толкова, че да не се държи. Велико се надигна и мълчаливо повдигна рамене.
— Аз съм курва, бе! Най-долната курва съм, мой човек! — гласът й бе пресипнал и наистина звучеше вулгарно. Повтори декларацията няколко пъти и се свлече на земята. Раменете й се затресоха в глухо ридание. Велико понечи да я вдигне, но щом я докосна, се отдръпна като опарен. Топлото и меко тяло на жената го зашемети, и върна забравени и неутолени отдавна желания. Засрамен от себе си, той стоеше безмълвен и не можеше да свали очи от леко разголената гръд на жената. Тя забеляза погледа му и рязко дръпна бялата си копринена риза. Освободени, изскочиха гърдите й и тя се разкрещя истерично:
— Хайде бе, какво чакаш? Яхай курвата, прост овчар такъв! На крака съм ти дошла! Давай, днес бутам на аванта!
Стомахът му се сви на топка. Той преглътна с усилие и пристъпи към нея. Късо замахна и я зашлеви през лицето:
— Я се вземи в ръце! Ти курва не си, щом сама го казваш! И се закопчай, че и аз съм мъж! Нищо, че съм овчар!
Тя го изгледа по-скоро учудена, отколкото уплашена, и очите й леко се избистриха. Изправи се и си закопча ризата. Усмихна му се накриво:
— Да, ама си прост все пак! Друг на твоето място не би изтървал келепира!
— Да ти пикая на келепира! — намуси се Велико.
— Що бе, не ме ли харесваш? — иронично го изгледа тя. — Жена ти да не е Клаудия Шифър случайно?
— Нямам жена аз! Сам съм! — като оправдание прозвуча отговорът му.
— По-добре си! На тоя свят най-добре е да си сам!
— Не си права!
— Вярно, да си сам и богат е по-хубаво, отколкото да си само сам.
Замълчаха. Случайността бе пресякла пътя на двамата неудачници и сега им гледаше сеира. Жената постоя малко права, после пак седна в шумата. Заразказва спокойно своята банална история, от обезчестяването й на дванадесет години до днешното й изгонване насред полето от „онова животно с много пари“, което бе минало с жълтата кола преди малко. Велико я изслуша мълчаливо и на свой ред с няколко думи й разказа за себе си. За пръв път споделяше болката си с друг човек и от това му ставаше някак по-леко. Двамата се гледаха, открили обект за съчувствие пред себе си, докато жената не попита:
— Имаш ли нещо за ядене? Днес съм на пет-шест цигари от сутринта, без да броя изпитите водки!
Велико извъртя торбичката, преметната на гърба му, пред себе си и бръкна. Освен шишето с вода, му бе останал само един къшей хляб. Смути се от собствената си нищета и горчиво се усмихна:
— Това е! Нали ти казах, че я карам ей тъй.
Понечи да върне хляба в торбата, но тя го спря.
— Чакай! Като бях малка, от дядо съм чувала да казва, че никой не е по-голям от хляба. Дай го!
Той й подаде малкото парче хляб. Жената без погнуса отхапа и започна да дъвче. Май й се услади, защото лапна и трохите накрая. Двете кучета неусетно се бяха присламчили и лакомо я гледаха. Тя им се усмихна и подвикна:
— Няма за вас! Изядох го всичкия!
— Чудно, как не те залаяха? — забеляза Велико.
— Що се чудиш! Аз съм кучка, а те кучета! Своята ли да лаят?
— Е, ти пак! — намръщи се овчарят.
— От себе си не можеш да избягаш! — примирено сведе глава тя. Овцете нещо се сбутаха и Велико размаха сопата срещу им. Жената се надигна и взе в една ръка калните си обувки. Погледна го топло и рече:
— Благодаря ти за хляба! Сега ми е по-добре!
— Няма нищо! — отвърна овчарят.
— Ако искаш, можем да го направим? — предложи тя отново и като видя как я изгледа той, добави: — Аз това имам — това давам!
— Върви си! — изпрати я той. Жената бавно тръгна, но като излезе на пътя спря и извика:
— Утре ще съжаляваш, че си ме изпуснал!
— Бягай, бягай! — изръмжа Велико и се извърна. Овцете се бяха пръснали и той тръгна да ги забира. Дъждът кротко продължаваше да наслоява своята мътна пелена над равнината. Имаше нещо в тая широка земя, което го караше да се държи и чака всеки следващ ден, ако не с надежда за нещо по-добро, то поне с любопитството на обречените да живеят. Времето и разстоянието тук не значеха нищо, както бяха без значение нещата, които можеше да изгуби или спечели от една безпътна жена. Дъждът нямаше да спре до вечерта, затова овчарят бавно подкара стадото назад към селото. Щеше да се прибере в бараката и да си легне. Можеше да си представи бялата вана с гореща вода, а в нея — жената, която бе срещнал днес. Въпреки всичко тя си оставаше жена и кой знае защо, по нещо много приличаше на равнината — тъй близко и тъй далеч от него, тъй желана, но недостигната в крайна сметка.
— Ей, проклет чикиджия! — чу зад гърба си Велико. Бавно се обърна. Жената го бе настигнала и сега го гледаше с нажежени очи, настръхнала като ядосана котка:
— Ти какво си мислиш, бе?! Че си нещо повече от мен ли?
Овчарят стоеше и не реагираше. Жената продължи вбесена:
— Същият боклук си бе, овчар с овчар такъв! Чобан смотан! Аз поне удоволствие мога да направя на някого, а ти и за това не ставаш! — Малката й фигурка в този момент никак не изглеждаше безпомощна, а напротив – с тия размахани в ръцете обувки, като нищо можеше и да го цапне в яда си. Велико се отдръпна леко назад, а тя не спираше да бълва обвинения:
— Ти си една отрепка бе! Отказал се от себе си и сам се съжалява! Мъж ми било това! При това – инженер! — захили се иронично тя. — Пък пасе овце! Ти си най-голямата овца в стадото бе! Тебе трябва някой да те срита отзад, за да се събудиш! Разбра ли?!
Тихият дъждец мокреше зачервеното й лице, стичаше се на едри капки върху ризата й като я прилепваше до тялото, подчертаваше предизвикателно формите й. Велико пристъпи към нея и обхвана с длани лицето й. Дори не бе мечтал да държи в шепите си безкрая на равнината, заедно с една жена.
Сега го имаше, значи трябваше само да го задържи.
.
- Апел
На моя приятел Кольо Беев
.
Убийците на Левски са известни.
Проклехме ги – те оживяха пак.
Укриха се зад лозунги и песни,
строиха се зад родния байрак.Те сложиха служебни ръкавели
и маски със почтен държавен вид
и ни убиват днес, но не в разстрели,
а тихо и по начин деловит.Убиват ни със бедност и умора,
докарват ни до лудост, до инфаркт
и със сърцето честно на народа
хазартно те играят на билярд.Със нас те нямат общо мило-драго
и тяхната патриотарска сган,
за свойто лично помиярско благо,
продава днес и родния Балкан.Свободни уж – живеем в ново робство,
под игото на български аги.
Със турското то няма нищо общо,
но точно като него ни тежи.Тежи ни финикийската истерия,
тежи ни този незаслужен хал.
Боли ни, че търпимата мизерия
е днешният обществен идеал.Момчета, вярата крепи душата,
но розата се пази със бодил.
Спомнете си за чистата и свята
република на Дякона Васил.Пазете си омразата, момчета!
Да се сплетем като бодлива тел.
Поп Кръстьо е събрал голяма чета
и ни избива тихо, без разстрел.Ивайло Балабанов
–––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.
.
- Човекът от другата страна на улицата
Илюстрация: БГНЕС .
Той е толкова сам – като заек под ято от ястреби.
Между зъбите му хрущи страх вместо хляб.
Той живее от вчера до утре. Усмихва се в сряда.
Ахилесово зее дупка на левия му чорап.Той си има легло. И понякога даже заспива.
Има мнение твърдо като твърд алкохол.
Той си има тъга. Вечер често си я пребива
от любов. И защото в супата няма сол.Той е малък. Сам е сложил намордник
да го пази от него самия. И от хищния свят.
Ръмжи безопасно. И гледа под вежди отровно.
Той е възрастен, зъл, изтормозен хлапак.Той е сам. Подивял като куцо прогонено куче..
И прегърбен, сякаш носи в гърдите си тежко сърце.
Този малък човек е захвърлена в нищото купчина
от невяра, необич, немисъл и немити ръце.Силвия Недкова
–––––––––––––––––––––––––––––––––
Силвия Недкова е родена през 1967 г. в Пловдив, живее в София. Завършила е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Пише литературна критика и поезия. Работи като отговорен редактор в списание. Публикувала е стихове в поетичния сборник „Време за камъни“ (изд. „Атеа“, 2013), в сп. „Жената днес“ и в електронни издания. Носител на първа награда от Международния литературен конкурс „Лирични гласове“ – 2017.
.
- Лъки
Разказ от Мария Генчева
Илюстрация: Kuchetata.com То беше само на шест месеца и вече познаваше тъжната действителност в приюта за кучета. Приютът се намираше в края на града и в него, освен всичко друго, беше много самотно. Един ден дойде семейство с момиченце на около шест годинки, с две кестеняви опашки.
– Днес имам рожден ден – каза гордо то на пазача и всички тръгнаха покрай клетките. В една от тях забелязаха черно-бяло кученце, рошаво и свито. Като усети присъствието им, то стана и неохотно се приближи към решетката. Погледна без надежда момиченцето, но внезапно всички се стреснаха от вика й:
– Мамо, това е! Виж му само очите! Искам го.
Бяха донесли специална чанта, сложиха вътре кученцето и се прибраха вкъщи.
То радост, то къпане, игри, специални храни, разходки и много, много гушкане. Катя, така се казваше момиченцето, отскоро учеше английски и кръсти кученцето Лъки.
– То ни е късметът, мамо!
След две години Лъки, който излезе малтийска болонка и, както казваше ветеринарят, плюс още две-три породи, крачеше важно сутрин, воден гордо от стопанката си на разходка в близката градинка.
Но един ден Катя се върна от разходка сама. Майка й едва разбра от хлипащото момиченце какво се е случило… Едни момчета…
Оттогава положението стана трагично. Лъки го нямаше. Разлепиха листовки. Откриха профил във Фейсбук. Баща й дори се обади в полицията. Унила и мрачна, Катя не стъпваше в градинката, където често се чуваше кучешка врява.
Мина година. Лъки го нямаше.
– Татко – нерешително каза Катя, – а можем ли да обявим награда?
Баща й се замисли, в тези трудни времена и малко пари да отделиш за такова нещо, се усеща. Той понечи да отговори и тогава погледна Катя. Срещна широко отворените и очи, пълни с надежда и сълзи.
– 1000 лева – отсече баща й.
И пак дните тръгнаха празни. Не, че нямаше желаещи за хилядата лева…
***
Един пролетен ден… Катя вървеше бавно към училището. То беше на съседна улица, а тя пък минаваше покрай градинката с кучетата. Чуваше се весела глъчка. Катя се загледа мрачно и като че ли краката и сами я заведоха там. Майки, деца, кучета, игри. Изведнъж едно рошаво, неособено чисто куче се приближи към нея. Тя инстинктивно се отдръпна, все пак беше улично и непознато. И тогава кучето вдигна глава и я погледна. Тези очи!– Лъки – извика Катя и кучето се намери в прегръдките й. Времето спря. Нататък не е за описване…
Вечерта радостта в къщата на Катя беше вече поутихнала. Лъки спеше и Катя се приближи към баща си
– Ами сега, татко, кой ще вземе наградата?
– Ти, моето момиче, ти го откри.
Катя замислено каза:
– Аз мисля, че наградата заслужава Лъки, защото той ни откри.
––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
- Притча за смеха
Илюстрация: Нaznevi.net .
Когато Господ създаде Земята, той я напълни с всякакви видове животни.
Малки, големи и огромни.
Такива, които пълзяха, които плуваха или летяха, или даже вървяха.
Страхливи или безстрашни.
Умни или глуповати.
Грозни или красиви.
Злобни или доверчиви.
Наблюдаваше ги Господ и откри, че всички те търсеха Радостта, и не само това, но търсеха и начин да я покажат пред света. Някои като вълците я показваха като въртяха по определен начин опашката си. Някои като рибите, в пристъп на радост изскачаха от водата, а други видове изразяваха това чувство като скачаха във водата и я плискаха навсякъде.
Само Човекът стоеше тъжен и самотен. Гледаше го Господ и се чудеше, защо само този уж най-съвършен вид е толкова умъчнен и защо е недоволен от Живота.
– Аз знам какво трябва да се направи! – До Господ се беше приближил най-довереният му Ангел.
– Какво предлагаш?
– Ако не искаш да е тъжен, подари му Смеха!
– Ако го направя, след време той ще се възгордее, защото на нито един друг вид не съм дал този дар.
– Така е, но по-добре да не е тъжен, защото тъгата ще убива красотата на този прекрасен свят, който създаде.
– Така да бъде, нека Човекът има дара на Смеха.
В началото, когато получи Смеха, всичко беше наред. Човекът се смееше и радваше, и целият свят стана по-красив. Но после постепенно Човекът превърна смеха в надсмиване.
Надсмиваше се на пропастите и построи мостове.
Надсмиваше се на океаните и построи кораби.
Надсмиваше се на Луната и отиде да я посети.
Това не направи прекрасния свят още по-красив. Напротив, Човекът все повече загрозяваше всичко в него, защото се помисли за уникален и всемогъщ.
Надсмиваше на всичко, което беше създал Господ.
Надсмиваше над чистите реки и ги превърна в мътни и отровни.
Надсмиваше над вековните гори, изсече ги и ги превърна в пустинни площи.
Надсмиваше над красивите животни и ги превърна в роби, които му служеха за храна и забавление.
И когато вече нямаше над какво да се надсмива, Човекът се погледна в огледалото.
Беше сериозен за първи път от много, много време.Но от огледалото го гледаше един чужд и грозен образ, който се надсмиваше на Човека и неговата глупост.
Симеон Коев
- Наследството
Разказ от Мария Генчева
Илюстрация: ovarna.bg Леля Радка почина тази нощ. Както всяка сутрин, съседката Мира й донесла млякото и я намерила кротко заспала. Компютърът й бил включен и на екрана светел контактът на Хели, Радкината дъщеря, която работеше в Ню Йорк.
Хели беше строителен инженер, като майка си, в една мултинационална компания и работеше по целия свят. Но където и да беше, точно в 17:00 часа българско време се усмихваше от скайпа на майка си. Леля Радка впиваше жадно очи в лицето на дъщеря си, за да открие някаква умора, тъга, следа от неприятност – просто гледаше с майчини очи. Хели оживено разказваше за деня, за своите си строежи: знаеше, че майка й се интересува от стария си занаят. Леля Радка слушаше за съвсем други мащаби, нови технологии… – един друг свят. Сухата й възлеста ръка галеше едрата плетка на покривката от миналия век, докато попиваше поредната история. Сякаш ръката й докосваше някакъв сензор и на екрана, вместо красивата уверена жена, виждаше едно малко момиче, което реве с всичка сила, докато тя непохватно се опитва да върже панделка около кичурчето на главата му, а Петър – млад и хубав, и се смее на усилията. Как няма да е с панделка, нали снимка ще си правим! После – ученичка с дебели плитки, любопитно ровеща в багажа й, когато се връщаше от Либия или Нигерия, а тя, с почерняло от африканското слънце лице, се смее, защото подаръкът е скрит много надълбоко. Търсенето е по-хубаво от намирането, моето момиче. След това – абитуриентка, студентка… Тръгна по своя си път. Да търси… А той я отведе далече…
Петър си отиде преди пет години, внезапно, просто й го изтръгнаха. Тя притихна… останаха й само скайпът и Сузи – петгодишната персийка, която Хели й подари, за да не е самотна. Двете се гледаха, често надвечер хората, които минаваха под прозореца й, ги виждаха заедно… Леля Радка живееше на първия етаж в една малка кооперация в центъра, на малка улица с едни такива големи, ароматни липи. Кооперацийката е била нова през шейсетте години на миналия век, но се държеше. Беше построена от строители за строители и си личеше. Нито мазилката бе изронена, нито дограмите – изкорубени. И така… минават хората под прозореца и виждат една достолепна жена с прошарен кок и свежо лице, гушнала сива пухкава котка, и някакво спокойствие се излъчваше от тази картина, невидимо като радиовълни, но когато те докоснат, просто забравяш за всичко по-бързо от котешка прозявка.
И така – до тази нощ, когато леля Радка тихо пое по онзи дълъг път, от който няма завръщане… Мира взе нещата в свои ръце, свърза се по скайпа с Хели…
„Чакайте ме!“ – каза бързо тя и прекъсна връзката. След два дена едно такси доведе Хели с грамадна чанта, вързана с черна панделка коса и подути от плач очи. Всичко си мина, както му е редът, само през нощта Мира от горния етаж чуваше глухите ридания на Хели. Лампата свети цяла нощ…
На другия ден една строга и делова Хели започна да приключва живота си тук. Ходене по администрации, документи, делови срещи…
След няколко дена, докато пиеха сутрешното си кафе, Мира плахо попита:
– А котето?…
– Ще става американка. Нали тя ми остана от мама – усмихна се за първи път Хели. – Лельо Мира, отдавна исках да ти кажа, че без теб мама не би оцеляла сама. Толкова съм ти благодарна.
– Хели, майка ти беше интересна жена, докрай беше толкова отворена към света, от всичко се интересуваше… Когато си пиехме кафето, все имаше разни истории – минали, днешни…– И някак гордо каза: – Бяхме приятелки. – А след това промълви: – Без нея Мартинчо, внучето, нямаше да оживее. Ние откъде…
Делникът ги похлупи и разговорът тръгна в друга посока.
– Виждам, че си разтребвала тук. Не си спала.
– Опитах се да прибера всичко от мама – снимки, писма, спомени… Другото днес ще го вземат… Има такива фирми…
– А апартаментът…?
– Мама ми е дала наставления – между това да се обличам, за да не настина, и да не се тревожа от преходни неща, тя се разпореди и за него. Вече го продадох. Семейството, което го купи, идва утре. Много мили хора, учители. Ще ги харесаш…
Мира слушаше вцепенена. Толкова бързо… Но се окопити:
– Е, наистина по-лесно е да прехвърлиш парите в Америка.
– Но аз не ги вземам. Мама ми каза да ги преведа на Фонда за лечение на деца, дори ми беше оставила листче с банковата сметка.
Мира някак се смути – това надминаваше дори нейната представа за доброта. Хели се усмихна:
– Такава е, такава беше майка – довърши тя без усмивка.
А животът си течеше. Дойде време за сбогуване.
– Лельо Мира, още веднъж ти благодаря за всичко. А това е от майка ми.
Тя й подаде дебел плик. Мира малко стреснато го взе, машинално го отвори и очите й станаха големи-големи… Вътре имаше банкноти от по 100 долара, много банкноти…
– Не, Хели, благодаря ти, но не мога да ги взема. Аз… обичах майка ти.
– Не, не, лельо Мира… Тези пари са на майка ми. Тя ти ги оставя точно като на приятелка…
Двете жени се прегърнаха. Хели взе специалната чанта, в която важната Сузи беше разстлала разкошния си пух, и се шмугна в таксито.
…То я отнасяше към летището, Хели плачеше безгласно, скътала една тайна – единствената, която не можа да сподели с майка си: една дългоочаквана тайна за един малък Петърчо, който си растеше спокойно под сърцето й и на когото сигурно майка й се усмихваше от Рая.
На другия ден новите собственици на апартамента се нанесоха.
…Мина време. И пак надвечер хората, когато минаваха по малката уличка с липите, виждаха на първия етаж пет-шестгодишно къдрокосо момиченце, гушнало хубавко тигрово коте, и усещаха познатите радиовълни…
Светът си беше на мястото.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Мария Генчева е родена и живее във Варна. Завършила е Икономическия университет в родния си град със специализация „Реклама”. Работила е като редактор, копи-райтер в Предприятие „Реклама” и като журналист във в. „Белослав” – до 1989 г. След това като редактор в рекламна агенция и издателство, популяризиращо културно-историческото наследство на България, което е издало над 40 представителни албума на Варна и на други общини. Пише къси разкази. Подготвя за печат детска книжка с работно заглавие „Истории с опашки”. Автор е в сайта culturespace.bg.
.
- „Мечка страх“, премиера в София
На 5 февруари т.г., вторник, от 18.30 ч. местно време, в камерната зала на Младежки театър „Николай Бинев“ в София ще бъде представена последната книга на Марин Бодаков „Мечка страх“.
Зад книгата стоят две издателства – „Фабер“ и Издателство за поезия ДА. Художник е Кирил Златков, който за трети път работи върху стихосбирка на Бодаков.
За „Мечка страх“ ще говорят Надежда Радулова, проф. Александър Шурбанов и Стефан Иванов. Стихотворения ще изпълнят младият актьор Иван Станчев и самият автор.
Марин Бодаков е автор на седем поетични книги, между които „Наивно изкуство“ (ИК „Жанет 45“, 2011), „Северна тетрадка“ (Издателство за поезия ДА, 2013) и „Битката за теб“ (Издателство за поезия ДА, 2016). Той е литературен редактор на вестник „Култура“ и на неговия наследник вестник „К“. Преподавател по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Съдружник в издателство за детска образователна книжнина „Точица“.
Нашето издание, част от чиито литературни сборници с творби на български автори от различни страни са били представяни от Марин в София и във Велико Търново, желае успех на „Мечка страх“.
.
- Малко небе за двама
Този кратък разказ е за Станимир и Цвета, моите Фейсбук приятели, с които така и не успях да се срещна, но вече загубих единия от тях… Всичко в разказа е измислено от мен, само дето тях действително ги има, дори и след като Цвети е вече на небето. Поклон пред паметта на тази добра жена!
Авторът
Илюстрация: Xhere.com Когато се срещнаха, двамата бяха на средна възраст и без особени идеали спрямо отсрещния пол. Нели бе живяла бурно, интересно и сред общност на артисти, художници и писатели. Крум бе обикновен строителен работник. Той имаше брак и дъщеря от първата си жена, но след развода бе тъй огорчен от лъжите и изневерите на половинката си, че си хвана чукалата и отиде да работи в чужбина. Там, на един концерт, се запознаха с Нели. Още щом я видя, той я хареса. В очите й светеше живец, какъвто рядко се срещаше у хората. Тя бе емоционална, жизнерадостна и непрекъснато се шегуваше. Той бе сериозен като старо дърво, на което могат да намерят подслон много беззащитни птички. На концерта в залата се случиха един до друг и когато излизаха, тя непринудено запита:
– Ще пием ли по бира, да отпуснем малко страстите?
– Ще ми е приятно! – отвърна той, доволен, че тя взе нещата в свои ръце.
Двамата седнаха в една бирария и си поръчаха свежо пиво с прясно изпечени фъстъци. Хрупаха лакомо фъстъците и дърдореха, сякаш се знаеха от сто години. Бирата бе чудесна и, когато заведението затвори, двамата тръгнаха да се разхождат из стария европейски град. Скиториха из пустите улици почти до сутринта. Едва на раздяла, Крум плахо целуна Нели, а тя простичко каза:
– Не сме ли вече твърде пораснали, за да губим време? Кажи къде отиваме! При теб или при мен?
Двамата заживяха заедно тъй лесно и естествено, сякаш цял живот бяха чакали момента да се срещнат. Нели обичаше да си угажда и понякога приготвяше страшно вкусни гозби, а Крум всеки ден бързаше да свърши работа, за да се върне при нея. Понякога тя хващаше главата му с ръце и я накланяше наляво-надясно. После го целуваше и се гушваше в него. И на двамата не им трябваше много, за да се чувстват щастливи. Бяха заедно, а това май им стигаше. Така неусетно отминаваха годините.
Една събота, излезли на разходка край реката, седнаха на пролетната трева и тя отпусна глава в скута му. Този ден бе необичайно мълчалива и тиха. Загледа се в облаците на небето и запита:
– Нали, като идем там горе, ще бъдем пак заедно? Не бих издържала в това огромно небе, ако те няма до мен!
Той внимателно я изгледа. Напоследък му се струваше променена. Край очите и имаше тъмни кръгове и бе сякаш по-бледа от обикновено. Запита какво има и тя му призна за болестта. Крум стисна зъби и пое дълбоко въздух. В никакъв случай нямаше да я загуби, каквото и да казваха докторите. Небето над тях изведнъж отесня и се смали.
Месеци наред двамата се бориха, всеки по своему с коварната болест. На Крум не му бе по-леко, макар да боледуваше тя. И макар да знаеше за евентуалния край, той все пак го свари неподготвен. Всъщност, никой няма как да е подготвен за смъртта. Когато Крум видя очите на Нели угаснали, той разбра, че всичко е свършило. Бе загубил най-милия и добър човек, когото изобщо познаваше. Бе загубил половинката си, при това по-живата и истинска част от себе си.
След погребението той ходеше като робот, без да усеща нещата наоколо. Не му се ядеше, не искаше да пие и всичко бе загубило смисъла си. Животът му бе празен и, ако не бе малодушно, би я последвал без много да се замисля.
Един ден отиде на брега на реката, където Нели му бе съобщила за първи път за болестта. Седна, а после се отпусна на тревата и загледа небето над себе си. На пръв поглед нищо не се бе променило. Само дето огромното, безкрайно пусто небе сега бе влязло в душата му. Самотата виеше в него, връзваше на възли всеки спомен и му причиняваше болка, по-страшна от физическата. Той затаяваше дъх и я чакаше да отмине. Знаеше, че вече няма да допусне никого толкова близо до себе си, защото истинската любов е неповторима. За нея не бяха нужни много думи и обяснения, тя бе като слънцето, което топлеше и осветяваше дните ни безкористно и щедро, тя само даваше и никога не искаше нещо.
Докато се чудеше какво да прави с безкрайното самотно небе, Крум дочу тихо гласа на Нели:
– Не тъгувай, мили! Времето на земята отлита като миг! Няма да разбереш как отново ще бъдем заедно! Аз тук съм добре и пазя нашето малко късче небе! Ще те пазя отгоре, докато и твоята душа долети! След това ще имаме цялата вечност…
Красимир Бачков
- Заслон в планината
Илюстрация: Авторът Тук някой е почистил печката –
Дърва е подредил, кибрит и сол оставил.
Изгубени души ли са били,
последни бедстващи,
или са само преминаващи под светлото небе,
сред времето, в което се разтваряме?
Наивен ще е всякакъв въпрос
къде са отпътували нататък – в личните си бездни,
в какъв ненужен преход
лъщят сребристите им кости в чужди спомени.
Излишно ще е илюзорното издигане
в бита на атмосферното море –
хронична загуба ще е,
щом в блатните ни блокови квартали
ще светят жълтите очи на наште кухни.Когато тръгвам, не искам да забравя,
какво ще им оставя на изморените ръце
и на очите със сломени хоризонти –
дърва, кибрит и сол.
Когато тръгна.Филип Кабакян
–––––––––––––––––––––––––––––––––––
Филип Кабакян е роден през 1958 г. в Сливен. Завършил е Българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и е преподавател е по български език и литература. Публикувал е стихотворения в редица периодични издания. Негови творби са номинирани и награждавани на национални конкурси, сред които „Усин Керим“, „Биньо Иванов“, „Яворови дни“. Автор е на стихосбирките „Юфка и нафора” (2008) и „Гнездо за книжни лястовици” (2016).
.
- Недей разплаква никога жена
Стихове от Добромир Радев
Илюстрация: Gnezdoto.net .
НЕДЕЙ РАЗПЛАКВА НИКОГА ЖЕНА
Недей разплаква никога жена!
Че, казват, Господ й брои сълзите…
Ти обич дай й. Нежна при това.
И тя ще ти осмисли дните…Недей разплаква никога жена,
че те самите мили са създания.
Макар понякога да бъдат за беля,
причината за нашите страдания…Недей разплаква никога жена!
Красиво цвете просто подари й.
И винаги с усмивка на уста,
грешките нейни ти прости й…Недей разплаква никога жена!
Люби я с трепет, страст и нежност!
Шепни й влюбените си слова.
И тя ще бъде твоя цяла вечност…Недей разплаква никога жена!
Че, казват, Господ й брои сълзите…
Посрещай я с усмивка в утринта,
а нощем я целувай сред звездите…НИЕ ВСИЧКИ ГИ ВИЖДАМЕ
Ние всички ги виждаме тия малки деца,
дето блудно се скитат по улици пусти!
Уж вечно усмихнати, но в очите тъга!
Уж гледаме с жал! Но се дърпаме гнусно!Ние всички уж жалим за тях! И какво?
На думи сме силни, но делата ги няма!
На думи е лесно, но да правиш добро
се иска сърце… Да обичаш за двама!С тъга във очите се скитат навред!
На гости се чувстват в свойта родина!
За тях щастие значи един сладолед!
Легло за тях значи – пейка в градина!Къде сме ний, питам? Къде сме сега?
Защо допуснахме да се стигне до тука?
Това бе немислимо преди трийсет лета!
Но май че на никой за това не му пука!Ние всички ги виждаме тия малки деца!
Пораснали бързо с живота учител!
Но, въпреки всичко и те имат сърца!
Какво са виновни, че нямат родител?ОТНОВО
Отново стоя, отново те чакам,
пред чаша горещо кафе.
Отново въпроси току си задавам.
Ще дойдеш ли ти или не?Отново тъгата при мен е на гости
и гледа ме с укор сега.
Отново нещастие, болка ми носи
и стегнала мойта душа.Отново цигара си паля с надежда
и казвам: „И утре е ден…“
Отново съдбата с усмивка поглежда,
отново играе си с мен.Отново мечтите си тръгват от мене.
Мойте прекрасни мечти.
Отново пак няма кой да ги вземе,
ще скитат се вечно сами.Отново стоя, отново пак чакам.
Какво ли? И аз май не знам!
Изпивам кафето, запалвам цигара
и тръгвам нанякъде сам..
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Добромир Радев е роден през 1972 г. в гр. Русе. Има средно специално образование. Живее във Варна, работи във Военноморския флот. Пише стихове от дете, но досега не е издавал своя стихосбирка.
.
