Всичко от литература

литература

• Ще застанат прави

  „Когато майка и татко са избрали да осиновят мен, лекарите са ги предупредили, че има огромна вероятност да умра или да бъда физически увреден. Въпреки това, майка ми им казва: „Него си избрахме. То е нашето!“. Прогнозата на лекарите не се сбъдва!“

  Авторът

  

  .

  Докосна ли ме Господ по челото
  или орисница така ме е орисала,
  да избереш сред всички изоставени
  най-хилавото, грозно и умиращо!

  Каква е тази смелост – аз не зная!
  В очите ти да казват, че умирам… –
  каква е тази смелост, мила майко,
  да кажеш твърдо: „Него си избирам!“

  С какъв акъл решила си, женице,
  да вземеш мен пред всички здрави?!
  С каква любов, ти майчице – светице,
  роди ме от ръцете си корави!

  А толкова си мъничка и крехка…
  Не можеш даже себе си да носиш…
  Каква бе тази сила нечовешка
  с Смъртта за мене да се бориш!

  И да победиш! Доказано е! Жив съм!
  Разбира се за малко и до края,
  но аз видях какво е светлосиньо
  и как цветята на живот ухаят…

  Поклон! Поклон! Камбана ще удари,
  когато Господ призове те, мамо!
  И всички мъртви ще застанат прави,
  а най-отпред ще се усмихва татко!

   

  Емил Стоянов

• Сиромашки рай

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Така се случи, че животът на Ангел Цветин премина в малкото селце Люляк, близо до североизточната граница на държавата. Той работеше като учител по български език и литература в съседното, по-голямо село Бежанец. Постепенно, заради възможност за работа или по-добър стандарт на живот, хората се преместваха в града и селата все повече запустяваха. От училище с повече от хиляда ученика при започването си като учител, сега то се бе превърнало в средищно, където идваха с автобуси едва триста деца от околните села. От тях повече от две трети не знаеха български и не успяваха да го научат в началния курс на обучение. Пристигаха при него в прогимназията с няколко запомнени български думи, част от които бяха нецензурни. Всичко, за което го бяха агитирали през годините различните партийни и държавни функционери, се оказаха празни приказки и кухи лозунги. След година Ангел щеше да се пенсионира и, както се чуваше откъм областния град, училището щеше да бъде закрито. Това натъжаваше учителя и той ходеше из селото самотен и унил, защото не чувстваше удовлетворение от работата си. Сегашните му ученици си играеха на телефоните в час, говореха му на турски и цигански, и почти не го слушаха. Когато няколко пъти той се опита да говори с директорката на училището по този проблемен според него въпрос, тя му отвръщаше по един и същ начин:

  – К’во ти пука, колега? Нали се пенсионираш догодина? Взимай си заплатата и не си троши нервите за глупости! Те ония в столицата са пуснали държавата по пързалката още преди тридесет години, ти си седнал да се кахъриш, че няколко деца не знаели български!

  – Ама, така всичко се обезсмисля! Ние ще се затрием като нация, ако продължава така!

  Директорката го поглеждаше със съжаление и продължаваше в същия дух:

  – Кажи, в твоето село колко хора останаха и колко от тях са българи?

  Ангел свеждаше глава, сякаш бе негова вината за обезлюдяването:

  – Останаха двадесет и пет къщи, деветдесет и един души, от които само аз, жена ми и дядо Нейчо сме българи. Има пет турски семейства, а останалите са цигани. Но то навсякъде по селата е така…!

  – Така е, я! – кисело се усмихваше директорката. – Гледай си рахатлъка и не ме занимавай с неща, които нито ти, нито аз можем да променим или оправим!

  – Всичко може да се промени! – упорито прехапваше устни Ангел. – Ако вместо разбойници и крадци, за управници изберем читави хора и истински стопани! В началото на двадесети век ние, българите, също сме били едва половината от населението, но после си взехме държавата в ръце, нали?

  – Все съм виждала идеалисти, но като теб подобен никъде няма! – приключваше разговора директорката.

  И това последно лято преди да се пенсионира, Ангел излезе във ваканция омърлушен. Едва прекопа доматите, пипера и краставиците в двора си. Нямаше ищах за нищо. С часове седеше на стария, удобен фотьойл под лозата и само отпиваше от спуснатия в кладенеца да се охлажда айран. Жена му леля Жечка все плетеше елечета и терлички за внуците, които също живееха в столицата и от дъжд на вятър ги навестяваха за ден-два.

  Една събота пред къщата избуча кола и когато Ангел излезе да види кой е пристигнал, съзря мустакат, дебел мъж да се смее насреща му:

  – Здравей, даскале! Кажи сега, позна ли ме?

  Ангел повдигна несигурно вежди и призна:

  – Наистина не те помня! Кажи кой си!

  – Аз съм Бахтито, бе! Калпазанина, дето все го гонеше от час! Закачахме се с Росен – дългия, дето седеше до прозореца, на предния чин! През ден, през два все ми посочваше вратата…!

  Ангел примижа с очи и се плесна по врата:

  – Но ти беше един такъв малък, слабичък! Гледай, каква мечка си станал сега! Как бих могъл да те позная?

  – Е, пораснахме! Променихме се! Но ти си почти същият! И винаги ще съм ти благодарен за тройката, дето ми писа в края на училището! Без нея сега нямаше да имам нито средно, нито висше образование!

  Ангел опули очи:

  – Ти и висше ли си изкарал?

  – Че как! – ухили се бившият му ученик. – Записах задочно „Публична администрация“ и се дипломирах без проблем! Нали знаеш как се вземат изпитите в университета днес? Имаш ли пари, имаш взет изпит! А при мен пари бол!

  – С какво се занимаваш, че печелиш толкова?

  Преди да отговори, Бахтито извади пакет луксозни цигари, подаде на Ангел и след като той отказа, сам запали цигара. Издуха ароматния дим и завъртя ръка във въздуха:

  – По принцип съм зърнар, но имам още няколко фирми! Обработвам към сто и петдесет хиляди декара земя. Вземам под аренда земята на хората. Има за тях, остава и за мен! Не мога да се оплача!

  – Ами, добре! – кимна Ангел. – Хайде, влез в къщи и кажи, какво те води при мен!

  Бахтито вдигна ръце:

  – Няма да влизам, даскале! Дошъл съм по молба на твойта директорка! Говорихме тия дни с нея за ремонта на училището и тя ми спомена за теб!

  – Какъв ремонт? Нали говорят, че догодина ще закриват училището?

  – Тънка работа е тя! – засмя се ученикът му. – Има отпуснати милион и нещо за ремонт и трябва да се усвоят! После сградата ще ни трябва за друга цел! Та, директорката ме прати, да ти отворя очите малко!

  – В какъв смисъл?

  – Возил ли си се в „Бентли“? – посочи луксозната си кола Бахтито.

  – Не! – повдигна рамене Ангел. – Откъде такава чудесия тук, на село?

  – Е, сега ще се возиш! Тръгваш с мен за няколко дни на екскурзия! Всичко за моя сметка! Ще сме само в скъпи хотели и ресторанти! Ще видиш каймака на държавата, как се е устроил! А като се върнем, ще ти направя един малък подарък заради тройката…!

  Ангел разпери ръце:

  – Ама аз… така, не съм готов! И как тъй, за твоя сметка?

  – Я не ме разсмивай, даскале! Върви да си смениш дрехите и кажи на жена си, че към края на другата седмица се връщаме!

  Старият учител потри уморените си очи, изгледа замислено бившия си ученик и повдигна рамене:

  – Защо пък не? Животът ми мина, а нито една щуротия не съм направил досега!

  Той предупреди жена си за предстоящото пътешествие, облече единствения си нов костюм и се вмъкна смело в разкошна кола. Бахтито подкара и с неочакван интерес Ангел се остави това невероятно приключение да го води напред.

  Точно седмица по-късно, „Бентли“-то се върна обратно в село Люляк. Преди да остави Ангел в дома му, Бахтито спря пред сградата на пустото от години читалище. Срита с крак заключената входна врата и покани Ангел да влезе с него. Сградата бе стара, но здрава все още. Запазени бяха салонът, червените плюшени завеси на сцената и дори столовете за зрителите. Само в няколкото други стаи и библиотеката бяха провиснали дълги паяжини.

  – Как ти се вижда читалището? – запита Бахтито.

  – Пусто! Запуснато, като всичко на село! – въздъхна Ангел.

  – Като си толкоз ербап, направи го по-хубаво! Нали си даскал, организирай останалите хора, направи самодейност някаква! Това вече е твоят сиромашки рай, даскале!

  – Как тъй? Че то е държавна собственост!

  – Вече е частна собственост, даскале! Държава отдавна вече няма! Нали видя, какви палати има по целия бряг на морето, от край до край? А на планините? А в големите градове? Всичко вече е частна собственост, а тая съборетина е твоята награда за труда ти досега! Ето документите! Всичко съм уредил, само като ремонтираме училището, ще пратя момчетата за ден-два да постегнат малко тук!

  – Ама, как тъй, бе момче? – прошепна Ангел. – Че то тъй може ли?

  – Може, даскале! Може! В България днес всичко е възможно, ако си на власт или имаш пари!

  На другия ден намериха Ангел, обесен в читалището. Беше метнал едно въже върху релсата за завесите на сцената и висеше, стиснал все още в ръка папката с документите за собственост на своя сиромашки рай.

  .

• АД и РАЙ

  

   

  .                        *    *    *

   

  Неведоми са пътищата Божии,

  неведом е и моят жизнен път.

  Но знам едно: за нас със тебе няма място

  в хубавите ложи.

   

  Защото Господ тъй е сътворил света.

  И да! Отново бедни и богати.

  Все същото е. „Привилегировани“

  сме ти и аз.

   

  Един, напълнил гушата,

  краката клати,

  а друг очаква с празен джоб

  поредния аванс.

   

  Кажи ми, Господи, като твори, къде си гледал?

  Защо създаде този свят така несъвършен?

  А може би и Ти на някого си се подмазал,

  за да докопаш жезъла свещен.

   

  Не Ти се карам, само искам да ти кажа –

  светът отива си към своя край.

  А Ти, като създаваш друг път,

  не създавай АД и РАЙ.

   

   

   

   

  .                        *    *    *

   

  Прости ми, ако ти нанесох рана,

  какво да правя, влюбил съм се вече.

  Опитах се да те забравя, но не стана

  и срокът за забравяне изтече.

   

  Нима не помня твоите милувки,

  изпълнени с любов и топлина,

  и устните ти, мамещи и вкусни,

  каквито няма други на света…

   

  Прости, любима, нищо не е вечно,

  отчаяна бе нашата любов.

  Дели ни разстояние далечно.

  И аз потеглям сам към пътя нов.

   

   

  Станчо Божиков

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Станчо Божиков е роден през 1965 г. в София. Завърил е механотехникум в родния си град. Работил е в МК „Кремиковски“, после е правил железни решетки, работил е в склад за дърва, бил е и емигрант в Италия. От няколко години води окаян живот, на крачка от клошарството и просията. И въпреки това пише стихове, някои от които поместваме тук.

  .

• Ще мине време…

  

  .

  Ще мине време, моя дъще,
  когато вече няма да ме има,
  покоят ще се вмъкне вкъщи,
  ще стане хладно, като зима…

  Ще молиш времето да върнеш,
  със спомена на мъничко момиче,
  ще искаш пак да те прегърна,
  ще помниш колко те обичах…

  В дома ни ти ще се завръщаш,
  но… няма кой врата да ти отвори,
  само тишина ще те прегръща
  и няма със кого да поговориш…

  Ще мине време, ще настане… тихо!
  Ще шуми на двора бялата бреза,
  в спомен твой ще съм усмихнат,
  в окото ще съм пареща сълза…

  Ще мине време – някога ще мине,
  минавай скъпа, пък макар и рядко,
  все още тук съм… и ме има.
  Помни, че те обичам:
  Татко.

   

  Валентин Желязков

• Вярност

  

   

  Живот,
  не ме предавай точно днес.
  С проплакал покрив родовата къща
  ме вика да я утеша поне,
  че от небето дядо ми се мръщи.

  Живот,
  не ме предавай точно днес.
  Без мен съпругата ми –
  стая цветна –
  ще стане мрачен сейф за мъжка чест…
  А обещах докрая да й светя.

  Живот,
  не ме предавай точно днес.
  Децата ми сами да ходят искат,
  но спъват се,
  охлузват колене
  и още в търсят в мен опора близка.

  Живот,
  не ме предавай точно днес.
  Добрите българи от хала скотски
  далече бягат.
  Гибелно.
  Без вест…
  Без мен кой да им каже,
  че народ сме?

  Дори земята ще обърне ход
  без мен –
  по знак на злото!…

  …Но тогава:
  аз просто ще умра за теб,
  живот…
  А ти и след смъртта не ме предавай!

   

  Атанас Капралов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Атанас Капралов е роден през 1958 г. в Димитровград. Завършил е Българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”. Автор е на стихосбирките „Нежен скитник”, „Завръщане в слънцето”, „Голота”, „Дамгосан”, „Приближаване до взрива“ и на книжката за деца „Цветно чудо”. Носител е на националната литературна награда „Димчо Дебелянов” за 2008 г. Член на СБП и СБЖ. Бил е главен редактор на в. „Ориент експрес“ и директор на Драматичен театър „Апостол Карамитев“ в Димитровград. Сега е директор на Националния литературен музей – София.

  .

• Подарък за Сюзън

  Разказ от Лъчезар Георгиев

  

  Бе­ше не­сек­ващ по­ток от ти­ро­ве, мик­ро­бу­си с ре­мар­ке­та, ав­то­бу­си с на­тъп­кан по зад­ни­те се­дал­ки ба­гаж. От бал­ко­на на бяла­та дву­кат­на къ­ща шо­се­то из­г­леж­да­ше ка­то ре­ка­та под мос­та – бъл­бу­ка­ща во­да, дош­ла от върховете на чу­ка­рите, за да се раз­лее в сен­чес­ти и дъл­бо­ки ви­ро­ве. Ре­ка­та-шо­се се про­ви­ра­ше край бен­зи­нос­тан­ци­я­та, чер­не­е­ше де­нем с ас­фал­то­ва­та дъ­га, раз­сяк­ла снеж­ни­те рът­ли­ни, за­би­ва­ше ос­т­ри зъ­би в хре­бе­ти­те, за да се пров­ре с дос­тойн­с­т­во към Пре­де­ла, къ­де­то снегът по вър­хо­ве­те сто­е­ше бял и ве­ли­чес­т­вен зи­ме и ле­те.

  Но­щем шу­мът на­ма­ля­ва­ше и при­зо­ри от­но­во из­бух­ва­ше ка­то сви­реп въл­чи вой. Ав­то­мо­би­ли­те се дви­же­ха през  поледицата, ро­ве­ха с гу­ми на­ва­ле­лия сняг и ве­ри­ги­те им звъ­ня­ха от­чет­ли­во в сту­да ка­то уда­ри на ко­ваш­ки чук.

  Бо­рис, кой­то от есен­та пъ­ту­ва­ше до гра­да през все­ки от ра­бот­ни­те дни, бе свик­нал с ре­ка­та-шо­се. Тя ся­каш ид­ва­ше и се връщаше във веч­ност­та; она­зи веч­ност, ко­я­то труд­но мо­же да си пред­с­та­вим, но ко­я­то е ка­то сън и смъ­тен спо­мен, ка­то приз­рач­но ви­де­ние в объ­к­но­то вре­ме. Той оби­ча­ше да ка­ра бав­но и да се нас­лаж­да­ва на пей­за­жа. Бе­ло­та­та, ка­фя­ви­те линии на то­по­ли­те, син­ка­ви­те очер­та­ния на хъл­мо­ве­те пре­ли­ва­ха в слън­че­ва­та поз­ла­та на ут­ро­то или в ба­къ­ре­ни­те цве­то­ве на за­ле­за. Ко­га­то се смра­ча­ва­ше, фа­ро­ве­те на ка­ми­о­ни­те про­ряз­ва­ха кли­су­ра­та, из­с­ка­ча­ха над ма­нас­ти­ра и кех­ли­ба­ре­ни­те им очи плъз­ва­ха по ри­до­ве­те, пос­ле мра­кът от­но­во увис­ва­ше над пла­ни­на­та, то­га­ва Бо­рис на­тис­ка­ше газ­та и ле­ко се поклащаше на за­во­и­те в ед­но с мал­кия ав­то­мо­бил. Из­пит­ва­ше усе­ща­не­то, че е в лод­ка, как­то ня­ко­га там, в ми­на­ли­те ле­та; с не­го са де­ца­та и Ася, и че­ти­ри­ма­та се из­ди­гат вър­ху пе­нес­ти­те гри­ви на въл­ни­те, смък­ват се във вне­зап­но от­кри­ли­те се праз­ни­ни и лод­ка­та про­дъл­жа­ва да се но­си все по-на­вът­ре, ся­каш пре­пус­ка по­доб­но на млад жре­бец, и вър­ху якия му запотен гръб е при­ле­пе­но ед­но хла­пе с раз­ро­ше­ни сла­ме­нору­си ко­си; то кре­щи и вя­тъ­рът свис­ти в уши­те му, и два­ма­та се но­сят все по-на­та­тък и по-на­та­тък през до­ли­на­та, в зе­ле­на­та поз­ла­та на прис­ти­га­щия из­г­рев.

  То­ва с хла­пе­то бе тол­ко­ва от­дав­на, че из­глеж­да­ше ня­как­во осо­бе­но от­ра­же­ние, ка­то в кар­ти­ни­те на мла­да­та же­на, ко­я­то бе срещ­нал през ля­то­то на ед­на от ви­ли­те. От­тук на­сет­не Бо­рис в най-не­о­чак­ва­ния мо­мент ще­ше да се връ­ща към нея, да си при­пом­ня неж­на­та из­вив­ка на ус­т­ни­те й,  ску­ли­те, треп­тя­щи в  лека ус­мив­ка, ко­си­те, ис­к­ря­щи в кес­теня­ви пла­мъ­ци, дълбокия пог­лед, ус­т­ре­мен към не­поз­на­тия мъж, спрял за мал­ко да се по­лю­бу­ва на мо­ми­че­то със ста­ти­ва.

  Су­за­не Ме­йерс или Сю­зън, как­то пред­по­чи­та­ше да я на­ри­ча Бо­рис, се бе от­де­ли­ла от гру­па­та, за да дой­де са­ма на някогашната пар­тий­на ви­ла, се­га пре­вър­на­та в хо­тел. Ан­г­лийс­ки­ят, кой­то той го­ди­ни на­ред тър­пе­ли­во изу­ча­ва­ше, неочаквано му бе по­мог­нал, a и тя го вла­де­е­ше бе­зуп­реч­но. Тях­на­та пър­ва сре­ща бе бе­ля­за­на със зна­ка на ня­как­во тайнство, и ко­га­то след ня­кол­ко дни вля­зо­ха в ста­я­та й, от­на­ча­ло той не по­вяр­ва, че всич­ко то­ва е дейс­т­ви­тел­ност.

  – Не съм го пра­ви­ла до­се­га – на­ве­де гла­ва Сю­зън. – Не зная за­що,  към теб из­пи­тах до­ве­рие, а тол­ко­ва от­с­ко­ро се познаваме…

  – Но ти си ве­че на два­де­сет и пет!

  –  Ба­ща ми е строг фла­ман­дец. Бде­ше зор­ко, и до­ка­то бях в ко­ле­жа, и пос­ле в уни­вер­си­те­та. Из­ли­зах ня­кол­ко пъ­ти тай­но с ко­ле­ги, пос­лед­ни­ят път до­ри се влю­бих, но той раз­б­ра и… След про­ва­ла на та­зи връз­ка се на­ло­жи да вля­за и в кли­ни­ка. Уж обик­но­ве­на деп­ре­сия…

  Сю­зън впе­ри очи в по­лю­лея на сте­на­та. Кри­стал­ни­те пе­ра под елек­три­чес­ка­та круш­ка из­лъч­ва­ха ме­ка сре­бър­на свет­ли­на. Тя ста­на и ги до­кос­на с ръ­ка. Чу се звън, ся­каш в бе­ло­та­та на ста­я­та вле­тя­ха зву­ци­те на де­сет­ки мал­ки кам­ба­ни. В то­зи миг вън проб­лес­на свет­ка­ви­ца. Тя про­ря­за вър­хо­ве­те на бо­ро­ве­те, ог­ря те­ра­са­та и след мал­ко про­е­ча гръм, кой­то раз­тър­си сградата. Пов­тор­но про­звън­на­ха крис­та­ли­те, Сю­зън се дръп­на уп­ла­ше­но на­зад и не­вол­но, без са­ма да раз­бе­ре, се от­пус­на в прег­ръд­ка­та му.

  То­кът вне­зап­но спря и ви­ла­та ос­та­на без ос­вет­ле­ние. Из­гас­на­ха и да­леч­ни­те свет­ли­ни в нис­ко­то, къ­де­то се бе при­та­и­ло селото.

  – Страх ме е! – Сю­зън се при­тис­на още по-сил­но. – Бо­же, как­во ста­ва?

  – По­ня­ко­га и то­ва се случ­ва у нас – зас­мя се той, пос­ле не­о­чак­ва­но я вдиг­на и я по­не­се към лег­ло­то.  – Прос­то от гра­да за по-лес­но са из­к­лю­чи­ли нап­ре­же­ни­е­то и ще пос­то­им мал­ко на тъм­но. Хай­де, от­пус­ни се!

  – Не мо­га! – приз­на си тя, бе­ше сма­я­на от вол­но­ст­та, ко­я­то той си поз­во­ля­ва­ше, но са­мо до­ба­ви ед­ва чу­то: – Всъщ­ност… се­га ми е по-доб­ре. С теб ня­как не усе­щам тол­ко­ва сил­но опас­ност­та…

  – За­що­то я ня­ма! – ка­за той и вни­ма­тел­но се от­д­ръп­на. –  Хай­де, лег­ни си спо­кой­но…

  – А ти?

  – Не се бой, тук съм. Ще стоя до теб и ще га­ля ко­си­те ти.

  И той ми­на неж­но с длан по ли­це­то й, на­ве­де се и тя усе­ти го­ре­щия огън в ус­т­ни­те му.  Дръп­на се към въз­г­лав­ни­ца­та, но пос­ле си ка­за, че мо­же да го оби­ди, и са­ма про­тег­на ръ­це. Той се на­ве­де към нея, то­га­ва ста­я­та се за­лю­ля, вън гър­ме­ше, но в уши­те му на­пи­ра­ше дру­га му­зи­ка, ко­я­то на­пъл­ни с крис­та­лен звън прос­т­ран­с­т­во­то.

  – Го­ре­що ми е! – про­мъл­ви тя и про­дъл­жи да стис­ка ръ­ка­та му.

  Стру­ва­ше й се, че всич­ко по-на­та­тък ста­ва ка­то на за­ба­вен ка­дър. Той плъз­на дла­ни под блу­за­та й, Сю­зън по­не­чи да изкрещи уп­ла­ше­но, как­то обик­но­ве­но пра­ве­ше, ко­га­то брюк­сел­с­ки­ят й при­я­тел не­пох­ват­но се мъ­че­ше да из­коп­чи от нея оно­ва, ко­е­то все­ки мъж тър­си в же­на­та. Се­га оба­че мъ­жът бе да­леч по-раз­ли­чен – мил, вни­ма­те­лен и съ­чув­с­т­ващ, ся­каш сам се из­мъч­ва­ше от ми­съл­та, че мо­же да я за­сег­не и при­тес­ни. И тя, от­пус­на­ла гла­ва, с раз­пи­ля­ни по въз­г­лав­ни­ца­та ко­си, по­доб­но на ви­де­ние в здра­ча на ста­я­та, се ос­та­ви в ръ­це­те му. Оно­ва, от ко­е­то с го­ди­ни се бе пла­ши­ла, се сто­пи. Пад­на и пос­лед­на­та прег­ра­да меж­ду два­ма­та.

  Ус­мих­вай­ки се в тъм­ни­на­та, Сю­зън наб­лю­да­ва­ше ся­каш от­с­т­ра­ни се­бе си, виж­да­ше из­ли­та­не­то на дре­хи­те, ко­и­то ка­ца­ха ка­то го­ле­ми бе­ли ле­бе­ди вър­ху по­да, и не вяр­ва­ше, че се е слу­чи­ло. В на­ча­ло­то усе­ти ня­как­ва бол­ка, но то­ва бе твър­де маловажно пред же­ла­ни­е­то да се ха­ре­са на мъ­жа до нея, кой­то зас­лу­жа­ва­ше та­зи наг­ра­да; Сю­зън ня­ма­ше как­во да му да­ри; от­да­ва­ше му не­вин­ност­та си и подо­зи­ра­ше, че това ед­ва ли е тол­ко­ва важ­но в био­гра­фи­я­та на то­зи мъж, и все пак бя­ха знак към не­го, ва­жен знак; да­но да го раз­бе­ре, да­но да не свър­ши всич­ко, да из­чез­не ма­ги­я­та, да се пре­кър­ши не­що в нея още пре­ди да е за­поч­на­ло, как­то в оня ден, ко­га­то с прок­ле­тия си при­я­тел Йо­хан мис­ле­ше, че е ста­на­ла же­на, но пи­съ­кът й – то­зи про­низ­ващ съз­на­ни­е­то вик от бол­ка го на­ка­ра да се дръп­не бър­зо от Сю­зън и да се свие ка­то ви­нов­но ку­че в ъгъ­ла.

  Ни­що по­доб­но не се слу­чи днес и тя бе изу­ме­на. Вяр­но, бо­ле­ше я, ся­каш не­що с мъ­ка се раз­къс­ва­ше в нея, но бол­ка­та бе по­носима и то­ва до­ри, кой знае за­що, за­поч­ва­ше да й ха­рес­ва. Без да си спом­ня стро­гия глас на ба­ща си, без да се се­ща за някогашните на­път­с­т­вия на по­кой­на­та си май­ка, Сю­зън раз­би­ра­ше, че же­на­та в нея е дош­ла. Тя за­я­вя­ва­ше влас­т­но сво­е­то пра­во на съ­щес­т­ву­ва­не, при­тис­ка­ше се ин­ту­и­тив­но и все по-нас­той­чи­во, ся­каш го бе­ше пра­ви­ла с Бо­рис де­сет­ки пъ­ти; извиваше се и сте­не­ше, нак­рая зак­ре­щя, но то­ва не из­п­ла­ши мъ­жа до нея и той не из­бяга в ъгъ­ла. Про­дъл­жи да мил­ва тялото й, ко­е­то й по­ма­га­ше да се ус­по­кои, да въз­дъх­не об­лек­че­но и без­сил­на да от­пус­не гла­ва. Ед­ва то­га­ва Бо­рис се на­диг­на и про­шеп­на:

  – То­ку-що ста­на го­ля­ма, Сю­зън!

  Зад би­ло­то на хъл­ма все още про­дъл­жа­ва­ше да гър­ми, свет­ка­ви­ци­те ри­су­ва­ха за миг чуд­но­ва­ти фи­гу­ри по ко­ро­ни­те на боровете, но не­бе­то се бе про­яс­ни­ло и се­га на хо­ри­зон­та блес­те­ше сре­бър­на огър­ли­ца от звез­ди. Впе­ри­ла очи на­вън, Сю­зън сли­са­но наб­лю­да­ва­ше про­мя­на­та.

  – Из­не­на­да­на си и още как, на­ли? Е, в пла­ни­на­та е та­ка, по­ня­ко­га страшно, но кра­си­во – ус­мих­на се той.

  Те­зи дни и но­щи про­дъл­жи­ха до де­ня, в кой­то тя тряб­ва­ше да за­ми­не. Бо­рис си ка­за, че по-ху­ба­во вре­ме за от­пус­ка­та му едва ли ще се слу­чи, заб­ра­вил бе за при­зов­ка­та по де­лото, за Ася и мал­ки­те, и по­ве­де Сю­зън из пла­ни­на­та. С ча­со­ве га­зе­ха из бис­т­ра­та ре­ка, ло­вя­ха ри­ба и я пе­ча­ха, но ви­ро­ве­те бя­ха плит­ки за къ­па­не и то­га­ва се ка­чи­ха на ед­на от по­чив­ни­те станции, къ­де­то има­ше плу­вен ба­се­йн.

  Бе­ше към края на ля­то­то. Не­кол­ци­на­та по­се­ти­те­ли не им об­ръ­ща­ха вни­ма­ние и не­о­без­по­ко­я­ва­ни, те плу­ва­ха до пре­ма­ла, сет­не пос­ти­ла­ха хав­ли­е­ни­те кър­пи на те­ра­са­та. От тук се виж­да­ше ця­ла­та пла­ни­на. В да­ле­чи­на­та бя­ха чу­ка­ри­те, за­би­ли пок­ри­ти със сняг вър­хо­ве ся­каш в са­ми­те об­ла­ци, по-на­до­лу очер­та­ни­я­та ста­ва­ха по-плав­ни. По­ле­га­ти­те из­вив­ки, ре­ка­та, го­рис­ти­те хре­бе­ти поз­во­ля­ва­ха на Сю­зън от­но­во да по­сег­не към ста­ти­ва. Бо­рис наб­лю­да­ва­ше спо­кой­ни­те и уве­ре­ни движения на мо­ли­ва в ръ­ка­та x и му се стру­ва­ше, че те­зи дни са наг­ра­да на про­ви­де­ни­е­то след дъл­гия кош­мар от разплавии за ета­жа от ко­о­пе­ра­ци­я­та, ко­ла­та, де­ца­та. Всичко то­ва вече бе­ше без зна­че­ние, за­що­то се бе по­я­ви­ла Сю­зън; и да бе съ­ну­вал, и да бе меч­тал, заг­ле­дан през про­зо­ре­ца в за­душ­ния ка­би­нет, ко­га­то най-сет­не ос­та­ва­ше сам без до­сад­ни­те въпроси и под­мя­та­ния на ко­ле­ги­те си, той ед­ва ли ще­ше да си пред­ста­ви, че тък­мо през то­зи ме­сец ще се по­я­ви Су­за­не Мейерс, за да про­го­ни с ма­ги­чес­ка си­ла стра­ха от са­мо­та­та, уко­ри­тел­ни­те пог­ле­ди на поз­на­ти и съ­се­ди, уп­ре­ци­те на роднини. Ето, то­ва бе сво­бо­да­та – да из­би­ра, да се рад­ва не­под­п­ра­ве­но на все­ки нов миг, да пъ­ту­ва.

  Да, да пъ­ту­ва, ма­кар че то­ва пъ­ту­ва­не ще­ше да от­ве­де об­рат­но Сю­зън в Бел­гия. Бо­рис пре­глът­на об­зе­ло­то го тя­гос­т­но чувство. От­ка­ра мо­ми­че­то до гра­да, къ­де­то тряб­ва­ше да се съ­бе­ре гру­па­та от лет­ния уни­вер­си­тет­с­ки се­ми­нар, за да по­е­ме към со­фийс­ка­та ае­ро­га­ра, ма­ха дъл­го с ръ­ка след ав­то­бу­са, а от­там на­сет­не за­ча­ка пис­ма­та й, ко­и­то до ня­кое вре­ме щя­ха да ид­ват през сед­ми­ца, по-къс­но оре­дя­ха и нак­рая спря­ха съв­сем.

  И се­га, ня­кол­ко ме­се­ца след за­ми­на­ва­не­то на Сю­зън, той про­дъл­жа­ва­ше да се втур­ва с мал­кия си ав­то­мо­бил в ре­ка­та-шо­се, с ле­ко­та се про­ви­ра­ше край ог­ром­ни­те ти­ро­ве, вър­те­ше во­ла­на, ся­каш гре­бе­ше в от­к­ри­то мо­ре, и, кой знае  за­що, му се стру­ва­ше, че то­ва го от­веж­да все по-на­вът­ре, към не­го­ва­та Сю­зън, ко­я­то бе мо­же би са­мо кра­сив сън, са­мо ед­на иг­ра на измъченото му въ­об­ра­же­ние или пък ре­ак­ция на един мъж на пра­га на че­ти­рий­сет­те. По­не ста­ри­те бя­ха до­вол­ни, вну­кът им но­се­ше хля­ба мек, храната прясна, по­ня­ко­га сла­га­ше на ма­са­та и бу­тил­ка ви­но. Ве­че не го ко­ря­ха за Ася, от­ва­ря­ха приказка за де­ца­та и Бо­рис ги ус­по­ко­я­ва­ше, че ре­дов­но ги виж­да, доб­ре са с уро­ци­те, не са ос­та­на­ли без па­ри, а ина­че в града нав­ред е скъ­по­тия. Ста­ри­те умо­ре­но кла­те­ха гла­ви – та­ка е, обър­ка се све­тът, по­не да сте здра­ви вие, мла­ди­те. А истината бе, Бо­рис спес­тя­ва­ше. Ли­ша­ва­ше се от мно­го не­ща и все­ки ме­сец об­ръ­ща­ше ле­во­ве­те в евро, после ги слагаше на влог, нека да ги има, нищо не се знае в проклетия живот, току-виж го завял вятърът на другия край на Европа…

  И та­зи ве­чер Бо­рис се при­би­ра­ше от гра­да, след ка­то бе вка­рал в бан­ков де­по­зит по­ло­ви­на­та от зап­ла­та­та си. “Ни­ма ще се пре­вър­на в  зас­та­ря­ващ скъ­пер­ник, кой­то до­ри пок­рив вече ня­ма над гла­ва­та си, но тре­пе­ри и за пос­лед­ния лев?” – мислеше си той и из­п­ре­вар­ва­ше един след друг ти­ро­ве­те. Из­мък­на се нав­ре­ме от ко­ло­на­та то­вар­ни ав­то­мо­би­ли и пристигна в се­ло­то, пре­ди да се  е здра­чи­ло.

  – Има не­що за теб, от по­ща­та го до­не­со­ха – по­срещ­на го ста­ра­та, още пре­ди да е вля­зъл.

  Бо­рис пое пли­ка с раз­т­ре­пе­ра­на ръ­ка. Ня­ма съм­не­ние, бе­ше от Сю­зън. Ка­чи се в ста­я­та си.  Разпечатаният на принтер шрифт иг­ра­е­ше пред очи­те му. За­що ли й бя­ха пот­ряб­ва­ли те­зи офи­ци­ал­нос­ти? Ос­та­ви пис­мо­то на ма­са­та и из­ле­зе на балкона. Ед­ва се­га чу шу­ма на ре­ка­та, съб­ра­ла ме­ло­ди­и­те на пла­ни­на­та – сти­хи­и­те на бу­ри­те, неж­ност­та на ме­ки­те есен­ни дни; край бен­зи­но­стан­ци­я­та из­ти­ча­ше дру­га­та ре­ка от ав­то­мо­би­ли; те пъ­ту­ва­ха забър­за­ни, ся­каш съз­на­ва­ха, че то­зи път, ма­кар и да­леч от ма­гис­т­ра­ли­те, бе не по-мал­ко ва­жен от всич­ки дру­ги важ­ни пъ­ти­ща, кои­то от­веж­дат до сър­це­то на континента; и Сю­зън бе проз­ря­ла то­ва, ко­га­то ги ри­су­ва­ше в гра­фи­ки­те и ак­ва­ре­ли­те си. Зна­чи, тя не бе заб­ра­ви­ла не­ща­та, ко­и­то във Флан­д­рия ед­ва ли мо­же­ше да усе­ти; не бе заб­ра­ви­ла, че и Бо­рис бе час­ти­ца от нес­кон­ча­е­мо­то дви­же­ние, от вечността…

  Той се вър­на и от­во­ри пли­ка. Гле­да­ше смая­но и не вяр­ва­ше на очи­те си. Пис­мо­то беше писано на компютър, в дол­ния край под­пи­сът из­да­ва­ше нер­вен мъж­ки по­черк.

  “По­чи­та­е­ми гос­по­ди­не – гла­се­ше крат­ки­ят текст, – вие на­вяр­но не зна­е­те, че де­те­то ми от­но­во е в бол­ни­ца. Ко­га­то Су­за­не чис­то­сър­деч­но си приз­на за връз­ка­та с вас, не се сдър­жах и ре­а­ги­рах твър­де ос­т­ро, без до­ри да ви поз­на­вам. Съжалявам, че я наг­ру­бих. Не вяр­вах, че пре­жи­вя­но­то от пъ­ту­ва­не­то до България тя е при­е­ла толкова се­ри­оз­но. А ето, че прок­ле­та­та деп­ре­сия, от ко­я­то тол­ко­ва се бо­ях­ме, от­но­во се по­я­ви. И тъй ка­то Сю­зън неп­ре­къс­на­то пов­та­ря име­то ви, един­с­т­ве­но­то, ко­е­то мо­га да нап­ра­вя, е да ви из­п­ра­тя чрез по­сол­с­т­во­то в Со­фия би­лет до Брюк­сел и да ви по­мо­ля да по­се­ти­те до­ма ни в Льо­вен и кли­ни­ка­та, къ­де­то тя е нас­та­не­на. Се­мейс­т­во­то ни ще по­е­ме раз­нос­ки­те по пре­би­ва­ва­не­то ви. От раз­ка­за на Су­за­не на­у­чих, че до неотдавна сте бил се­ме­ен и има­те две дъ­ще­ри. Вяр­вам, то­ва ще ви по­мог­не да раз­бе­ре­те един ба­ща…”

  –  Ще го убия! –  стис­на юм­ру­ци Бо­рис, пос­ле ре­ши, че е  без­смис­ле­но да си къ­са нер­ви­те.

  Все пак ут­ре ще из­тег­ли спес­тя­ва­ни­я­та си, до­се­га не е бил длъ­жен ни­ко­му, ня­ма и да бъ­де. Кол­ко­то до Сю­зън, тя стру­ва повече и от един са­мо­ле­тен би­лет, и от ня­кол­ко дни в бел­гийс­ки хо­тел. А за­що и да не я раз­ве­се­ли? Ще се пре­об­ле­че, как­то ня­ко­га на­дя­ва­ше ста­ри­те дре­хи на дя­до Ко­ле­да за дъ­ще­рите си, ще вле­зе в кли­ни­ка­та, пос­ле из­вед­нъж, след по­да­ръ­ка от Бъл­га­рия – и за то­ва тряб­ва да по­мис­ли, ще смък­не шап­ка­та и бра­да­та, и ще се из­п­ра­ви пред нея. За­що пък не? Ни­ма в този свят ве­че не ста­ват чу­де­са? Ни­ма Сю­зън не е ед­но го­ля­мо де­те, ко­е­то мо­же да бъ­де из­ле­ку­ва­но не с ле­кар­с­т­ва, а с не­що дру­го, трай­но и го­ля­мо, ко­е­то и два­ма­та с го­ди­ни са тър­си­ли, за да стиг­нат най-пос­ле до не­го? А сетне… каквото е рекъл Бог.

  С пис­мо­то в ръ­ка той из­ле­зе на бал­ко­на. До­лу в нис­ко­то ре­ка­та ся­каш из­под кра­ка­та му ни­же­ше веч­на­та си ме­ло­дия, отсреща към бен­зи­нос­тан­ци­я­та ти­ро­ве­те все тъй про­дъл­жа­ва­ха да се из­низ­ват към зъберите на планината и на­пом­ня­ха на во­да, ко­я­то те­че и от­ми­на­ва, и от­но­во се връ­ща, а сет­не на­но­во про­дъл­жа­ва, как­то всич­ки без­край­ни не­ща в на­шия ма­лък свят.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

• Неделният следобед на един даскал

  Разказ от Иван Вакрилов

  

  Понеже светът е голям и бая народ станахме вече, та всякакви мераци щъкат по хората. Като изключим базовите щения – да онодиш жената на комшията; да се напукаш с мръвки, като ги поливаш обилно с вино; да се отървеш от тоя проклет запек, зарад който коленете ти пукат от клечане в нужника – всеки си има свое тайно желание. Наш Койчо, например, твърди, че най му е хубаво като се събуди в неделя и излезе по гащи на двора, да подуши миризмата на мекици и топло мляко, която се носи из селото. Тогава, казва той, разбираш, че тия хора има за какво да живеят. Друг пък си мечтае да види горския вирнал петалите, а до него да лежи проклетата му сачмалийка, която той пълни с бертолетова сол и дупчи гащите на бракониерите. Аз, като малък, много исках да стана голям, а като станах голям, се пишманих и взех да си мечтая да се върна в детството. Всеки си е башка луд, нали така.

  Така или инак, всички сме петимни да завършим работната седмица, да разхлабим каиша на панталоните и издълбоко да въздъхнем – ех, неделя е. Одеве, като се излежавах в кревата, зажумял от слънцето, което се провираше през пердето, си помислих за тая дума – Неделя. Хубава дума, няма в нея ни „ъ” ни „о”, а само веселите гласни „е” и „я”. Лекокрила дума! Не е като, да речем, Четвъртък – ден, който само като го изговориш и ти настръхва перчемът.

  Различните народи различно подхождат към този ден и особено към името му. Ей на – англичаните и германците са го кръстили „Ден на слънцето”, а пък италианци, испанци и французи – „Ден на Бога”. Гърците, с тяхната дума Кириаки – и те на Бога са посветили тоя ден. Не зная до колко етимологията на думата (или пък беше ентомология?) говори за характера на отделните народи, ама май има нещо в нея, дето показва кой какъв е. Да вземем руснаците – за тях тоя ден е „Воскресение” – те са народ богобоязнен, а освен това се отнасят към смъртта с особена почит, та все чакат да възкръснат. Тъй, в чакане, минава животът им, но те не се жалват – зер очакването е един вид морков, който се петлее пред носа ти и те кара да вървиш напред. Обаче и те не са хептен прости – за тях цялата седмица е неделя!

  И какво става, като се завъртим из нашите краища? Туй българи, македонци, сърби – все Неделя му викаме. Хм. Разправят, че сме били диви балканци, ядем доматите с коловете и царевицата с кочаните. Бе, разправят те, ама май не е баш така. Неделя ще рече – не правя нищо. Точно и ясно сме определили каква е службата на деня и никакви съмнения и грешки не се допускат. Еднозначно! Англичаните с техния Съндей – бе аланкоолу, ами ако е мрачно и няма слънце, а? Ще идеш на работа ли? Веднага се вижда кой е див и прост, нали? А у нас – и да грее, и да вали – все си е Неделя, все си лежим на една кълка или тропаме с пуловете на таблата. Заковали сме го тоя ден като гвоздей на стената и на тоя гвоздей чак на Господ му е драго да си окачи шапката.

  Върти се тук, из кутренското общество, една идея, която, струва ми се, ще хване дикиш и с радост ще се приеме от целия народ. А ето каква е тя – Понеделник, който сега значи „денят след неделя” да се изписва По-неделник. Демек, още по неделен ден. То без друго в него ден кой ли работи – ближем рани, пием аспирин и си хвалим ракиите, та логиката, струва ми се, е ясна. Иде ми наум да парафразирам думите на другаря Тодор Живков – „Днес неделя, а утре – по-неделя!“. Умен човек беше, да не са му уроки.

  Мислете, хора, мислете и дайте да направим там нещо – петиция ли ще е, друго ли, ама да го осмислим тоя понеделник и да му въздадем заслуженото.

  Даскал Санди Попсандев

  .

• Едно въже стига

  Разказ от Красимир Бачков

  

  В неделя циганите докараха на дядо Матейко пет кубика дърва, а през нощта в четвъртък си ги взеха обратно от двора му. Натовариха ги на същия камион, с който му ги бяха докарали. Той гледа през прозореца как ги вдигат, без да може да стори нищо. Старецът нямаше телефон, защото бе съвсем сам и нямаше с кого да говори. Рано сутринта в петък той отиде в кметството и чинно зачака да се появи кметът. Малко преди обяд, с провлачени стъпки кметът изкачи стълбите, следван от горския надзирател Лозан. Щом ги видя, старецът стана от стола в коридора и рече:

  – Хубаво е, че сте и двамата с горския заедно! Откраднаха ми дървата, кмете! На Юксел хайманите ги взеха! Те ми ги докараха, те ги прибраха после! Взеха ми париците за нищо! Изгориха ми душицата! Цяла година заделям лев по лев от пенсията и накрая ….! – той разпери ръце безпомощно.

  Кметът се спря, извади вече мокра от пот кърпичка от джоба си и изтри врата и лицето си. Спогледаха се с Лозан, но горският отклони погледа си встрани. На никого не му се занимаваше с проблема на стареца. Кметът отключи вратата и тримата влязоха в кабинета. Дядо Матейко седна на дивана, Лозан се подпря на библиотеката, а кметът тежко се отпусна на въртящия се стол зад бюрото.

  – И к’во да те правя сега? – сключи гъстите си вежди кметът. – Знаеш, че с циганите на глава не се излиза! Ни закон спазват, ни полиция уважават! Вземи тоя лист и опиши всичко в една жалба! Не, че ще има полза, ама от мен толкоз зависи! Ще предам жалбата ти като минат полицаите следобед, но не се надявай на нищо! По-добре намери пари и си купи други дърва!

  – Откъде пари, кмете?! – скочи старецът. – Знаеш, че съм сам! Нямам близки, нямам роднини, нямам си никого на тоя свят! А без дърва няма да изкарам зимата! А ти, Лозане, що мълчиш? Направи нещо, де! Циганите крадат дървета от гората, после ги продават на нас! Вие само гледате и пръста си не мърдате за нищо! За чий грездей получавате заплати, като не си вършите работата?

  – Ти трай там! – изръмжа горският. – Много да не лаеш, че…! Хем си отървал кожата, хем много знаеш! Циганите и за по-малко бастисват…!

  – Ти с цигани ли ще ме плашиш, бе келеме! – светнаха очите на дядо Матейко. – Аз за тази държава съм се бил на фронта, копал съм, строил съм и живота съм си дал, сега вие да дерибействате! Продадохте майка си и баща си, негодници такива!

  Той хвърли на земята химикалката и листа, заплю горския, обърна се и излезе от кабинета. Горският се побара по мустака и запита:

  – Нещо за пиене намира ли ти се?

  – Уиски и мастика – отвърна кметът.

  – Налей чаша уиски, че от тоя дъртак ми загорча в устата!

  Кметът стана, отключи голямата, желязна каса и от най-долния рафт извади почти пълна бутилка уиски. Наля в две чаши и подаде едната на горския. Чукнаха се и отпиха.

  В това време дядо Матейко бързаше към дома си. Той подмина стрина Гина, без да отвърне на поздрава й, влезе в двора и се отправи към сайванта, дето по-рано връзваше магарето. Измъкна дълго, конопено въже и започна да се оглежда, къде да го закачи. Опита здравината на циментовите диреци, подпрели асмата на двора, но му се видяха слаби. Пристъпи към дюлята до оградата и единия, извит клон му хареса. Завърза въжето на него и като оформи клуп, колкото да си провре човек главата, изтупа доволно длани. Седна на ръба на циментовото корито на чешмата в двора да си почине. После се прибра в къщи.

  В късния следобед пред външната му порта спря „Нива“-та на полицията и свирна с клаксона. Дядо Матейко се показа на вратата.

  – К’во станало, бе старец? – без да слиза, запита единият от полицаите, през отвореното стъкло на джипа.

  – За вас нищо, за мен всичко! – отвърна дядо Матейко.

  – Дървата ли ти откраднаха?

  – Живота ми откраднаха! – въздъхна старецът. – Ама, откъде ще разберете вие?

  Вратата на джипката се отвори и с усилие оттам се изсули полицаят. Запаса си гащите, погали се по огромното шкембе и поклати глава:

  – Разбираме много добре ние, ама и ти трябва да ни разбереш! Всеки ден обикаляме пет села и отвсякъде се жалват за нещо от циганите! Миналата седмица баба Тодора от Кутленци я намерили обезглавена! Всички знаят кой го е сторил, но иди докажи…! Държат се те, не са като нас!

  – И ти спиш спокойно, а, господин полицай? И се храниш добре, както виждам? Ами, това можеше да бъде майка ти, бе! Каква власт сте, като с едни цигани не можете да се справите?

  Полицаят изду бузи, изпусна въздуха от тях и смотолеви:

  – Такова е дережето! Без доказателство нищо не можем да направим! Като минем утре през Мортанци, ще помоля арендатора Добри да ти подари малко дърва! Той е натрупал цяла планина в двора си. Нали все на камина си пече гъза зимъска…!

  – Аз подаяния не ща! – глухо каза старецът.

  – Стига, де! Сигурен съм, че човекът ще ти даде малко дръвца!

  – Искам си моите дърва! Тези, за които съм платил!

  – И аз искам да съм шериф в Америка, ама няма! Май и ти не знаеш какво искаш, а?

  Дядо Матейко тръгна към дюлята в двора. Щом стигна до нея, хвана клупа с въжето и леко го залюля:

  – На мен и едно въже ми стига, господин полицай! Днес съм тук, утре ме няма! Вие му мислете, как ще живеете после!

  Полицаят отвори уста, после я затвори и му обърна гръб. Качи се обратно в джипката и преди да тръгнат заплаши:

  – Мисли му, ако сториш някоя беля! И на себе си да посегнеш, пак е престъпление! Ще отговаряш, да знаеш!

  Както стоеше в средата на двора, старецът се разсмя. Джипката отдавна бе заминала, а той се тресеше от смях.

  – И пред кого ще отговарям, бе аланкоолу? Пред Бога ли? Вие му мислете, как ще отговаряте пред тия, дето са по-млади от вас, и тия, дето ще се родят занапред! Техният съд ще е най-страшен!

  В неделя пред къщата на дядо Матейко спря камион, пълен с дърва. Двама непознати мъже ги разтовариха и дори подредиха под сайванта на сушина. Старецът ги гледаше някак безразлично и вместо благодарност само кимна, щом си тръгнаха. Дървата бяха дълги, метровки и сигурно бяха дар от арендатора. След малко пред портата спряха двама от хулиганите на Юксел и единият рече:

  – Много бързо се оправи с дърва, дядка! Голям тарикат си! Искаш ли да ги режем? Малко ше платиш, само сто лева!

  Дядо Матейко се усмихна отнесено и отвори портата. Двете циганчета се спогледаха, но влязоха в двора. Той им посочи пейката пред къщата и нареди да седнат. Те се подчиниха, като въртяха дяволито очи и се чудеха на акъла му. Старецът заръча да почакат и влезе в къщата. След десетина минути той излезе, облечен в бяла риза и син панталон. Види се, това бяха най-хубавите му дрехи. В едната си ръка държеше дървено, трикрако столче. Със същата загадъчна усмивка, той посочи с ръка към дюлята:

  – Елате да видите как си отива един мъж! После правете, каквото щете с дървата! Режете, влачете… паразити такива!

  Момчетата любопитно го последваха. Когато старецът намести столчето под въжето, качи се и нахлузи клупа на мършавия си врат, едното от циганетата дръпна другото за ръката:

  – Хайде, да се махаме! После нас ше изкарат виновни!

  Другото циганче обаче не мръдна. То със знак показа, че иска да види какво ще се случи после. Дядо Матейко ги изгледа, а те отвърнаха очи от пронизващия му поглед. Както си висеше изправен, изведнъж старецът ритна столчето и увисна на клона. Тялото му конвулсивно потръпна, а момчетата хукнаха с все сили към портата.

  Цялата есен и зима никой не пипна дървата в двора на стареца. Вече през пролетта, по време на една кратка буря, светкавица тресна точно стария сайвант и дървата под него се запалиха. Всички от селото, заедно с циганите, дойдоха на пътя и наблюдаваха горящата клада. Старият циганин Юксел прошепна на ухото на един от синовете си:

  – И Господ не стана каил за тия дърва! Ше вземем шише вино от кръчмата после и ше минем да прелеем гроба на дядо Матейко! Ше се молим да ни прости, ама не знам…!

  – Какво? – облещи очи синът му.

  – Не знам вече дали сме хора…!

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Бел.ред.: Разказът е по действителен случай.

  .

• Ноктюрно

  НИКОЛАЙ КОЛЕВ – БОСИЯ

  СТАРИ СТИХОТВОРЕНИЯ

  

  .

  НОКТЮРНО

  Странна беше тази
  трапеза.
  Край нея стояха Иисус
  и Мохамед.
  И немощно
  един към друг
  длани протягаха.
  Сълзите им
  капеха бавно.
  Един глас
  мълчаливо крещеше.
  Стадо овце
  се прибираха в мрака.
  У кмета
  таз вечер имаше пир
  и дърводелци работеха
  в двора.
  Внимателно гледаха
  един странен чертеж,
  на който пишеше:
  „Универсален кръст
  за многократно
  използване.
  Кръст с две лица“.
  На разсъмване
  в мъглата
  ги разпнаха.

  7.11.1990 г.
  София

   

   

  МИНИАТЮРА

  Какво представлява кларинетът?
  Едно кухо дърво
  от несъзнателен червей
  проядено,
  издаващо плачещи звуци
  при целуване.

   

   

  СЪДЪРЖАНИЕ

  В бялата книга
  на моя живот
  имаше
  само титулна страница.
  Постепенно
  книгата
  се изпълни със знаци.
  При всяка среща,
  дори и задочна,
  растеше
  и ставаше шарена.
  Веднъж,
  от скука
  я прелистих.
  Оказа се
  пълна
  с екслибриси.

  7.02.1990 г.
  София

   

   

  ИСТОРИЯ

  (Диалог между поет и комунист)

  – Какво ще стане
  ако
  по белите листи
  се появят писатели-
  екстремисти?
  И заразената кръв
  вкара
  в нашите главици
  бацила на онзи гад
  Солженицин?
  Добре би било
  да не става нищо,
  да не би злото
  да се отприщи.

  – Е, добре, хора,
  било, що било.
  Но кой сътвори
  толкова зло?…
  И налагаш със кожи
  синия гръб,
  и си казваш: Телето
  се бори със дъб!

  – Я па тоя,
  дъската му хлопа.
  Да не си мисли,
  че живее в Европа?!
  Ето, тез реплики
  са жив екстремизъм.
  Ние сме
  за демократически
  социализъм.
  А на тоз,
  който най-много
  кърви пролей,
  ще му издигнем
  бял мавзолей.

  – А на мен
  по-лошо
  от камък в жлъчката
  ми тежи,
  братко мой,
  петолъчката.
  Това е тя,
  нашата история –
  ин мемориъм, ин мемориъм…

  21.12.1989 г.
  София

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Николай Ганчев Колев, известен като Николай Колев – Босия, е български дисидент, поет и журналист; създател на първия независим синдикат в България, председател на Независимото дружество за защита правата на човека – от юни 1990 г. до юли 1992 г. Роден е през 1951 г. в Стара Загора. Завършил е Руската езикова гимназия в родния си град, следвал е Руска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е почти всичко – от хамалин до поет. Лежал е няколко пъти в Старозагорския и Софийския затвори за политическа дейност преди 10 ноември 1989 г. Автор на четири книги, на вицове и епиграми за Тодор Живков, на множество публикации. 

  .

• Гурбетчии

  Разказ от Ибрахим Бялев

  

  Дългоочакваният Скайп пак позвъни, както винаги, изтрих сълзите, прогоних мъките, самотата я запратих на майната й и тогава отворих това вълшебно прозорче, което, ако не беше, сигурно и мен нямаше да ме има.

  В един глас изрекохме: „Здравей“, след това не знам защо, но се засмяхме. Беше красиво, дори много красиво, двама влюбени се докосваха с помощта на Интернет… Въпреки че в този момент не държах ръцете й, чувствах нейната топлина, дори и сърцето й, как лудо бие за мен. При нея вече беше настъпила нощта и, защото искаше да спести някое евро в повече, се лишаваше дори и от светлината. Не ми го казваше, но и двамата знаехме, че е така. А аз винаги исках да я виждам осветена, озарена, каквато беше като ангел от Бога – с доброта дарена. Понякога исках да й дам малко от моята светлина, но нямаше как. При мен тя също беше в недостиг, затова се съгласихме само светлината на монитора да осветява нашите робски лица.

  – Как ти мина денят? – С разтреперен глас докосна моето сиромашко сърце.

  – Добре мина, а твоят? – Знаех много добре, че не е минал добре, и лицето й като мръсен предател го издаваше Лицето й, което като стогодишна бъчва за вино бе попило всичката мъка, която я има за влюбените по тази земя…

  С голяма злоба псувах съдбата, но през повечето време й се сърдех и не й говорех, просто знаех, че тя е писана от по-велики хора или божества от мен. Пък и едва ли и тя беше доволна от мен – един такъв оръфан, беден… С други думи, вече бях заприличал на недопушен захвърлен фас на земята. В бащината ми Родина мнозина биха се навели ниско до земята и биха ми сторили честта, като още един път биха ми запалили душата с пламък и биха ме засмукали надълбоко в дробовете си. А тук хората дори не ме забелязваха и, ако ме забележеха, те без да ми дадат пламък, биха ме захвърлили в първия срещнат боклук.

  – Знаеш ли, днес много мислих за теб, дори и снощи в сънищата ми беше дошъл на гости, един такъв наперен и горд; дори и да нямаш своя Родина, като нашите национални герои винаги говориш все за велики неща! А аз, една такава малка, като светулка разнасям светлина от врата на врата, за да има много, много светлина в нашата тъмна Родина…

  След това настъпи едно страшно мълчание, размазано с горчиви сълзи, напомнящо на страшна смърт.

  – Ало, ало чуваш ли ме? По дяволите този Интернет, пак нещо прекъсна… Ало, ало…

  – Да, да, чувам те, а ти мен?

  – Да, да, чувам те много добре.

  – Как е времето при теб? – Умишлено избягвах темата за любов, защото заговорех ли за нея, сърцето й се изпълваше с тъга и някакъв неописуем мор я давеше за гушата, и тя не можеше да каже нито дума.

  – Защо ме питаш пак за времето, сякаш имаш тук сто декара засято лозе и няма кой да се грижи за него?

  – Не, но нали знаеш, че темата за Любовта и за Родината за нас е доста болезнена. Когато и да сме говорили за тях, ти или мълчиш, или плачеш…

  .

• Деца

  Разказ от Златимир Коларов*

  

  Пътят за гробището минаваше покрай училището. Подминаваше крайните селски къщи, виеше се като разпиляна лента към върха на хълма и свършваше пред разкривената желязна порта, облепена с некролози.

  Хванати за ръце, русокосата и чернокосата Мария гледаха от двора на училището черните смълчани шествия, предвождани от попа, които се изнизваха покрай изсветлялата училищна ограда и нагоре по баира, и потръпваха от страх. Прибираха се в клас и се заричаха никога, ама никога повече да не гледат каруцата с ковчега, теглена от двата дръгливи коня на гробаря, разплаканите близки и виещите оплаквачки, но щом чуеха тежкия звън на черковната камбана да отеква над селото, да се разлива към баира и да заглъхва в околната гора, потръпваха и, без да се споглеждат и да разменят дума, се разбираха, че няма да пропуснат и това погребение.

  Някои от съучениците им мислеха, че са братовчедки, други, че са приятелки. Те самите не знаеха какво са повече – братовчедки или приятелки? Факт е, че бяха кръстени на една и съща баба – майка на майката на русата и майка на бащата на чернокосата Мария. Още по-достоверен факт е, че бяха неразделни. В този смисъл спокойно може да се каже, че биха могли да бъдат и сестри. Нещо повече – понякога се чувстваха като един човек, толкова бяха близки. Само дето човекът имаше две лица – едното светло, другото мургаво (съответно на русокосата и на чернокосата Мария). Това незначително различие изобщо не им пречеше да се чувстват близки. Напротив, и тъй като си споделяха всяка мисъл, а всяка усещаше нещата по своя си начин, помагаше им да видят света и от другата му страна и да почувстват, че той е много по-сложен и объркан, отколкото им изглеждаше миналия ден…

  Една вечер през лятото двете лежаха по гръб на земята в двора зад къщата на дядо им и гледаха звездите.

  – Дядо каза, че животът е мръсна работа. Ти как мислиш? – попита чернокосата Мария.

  – Не знам. Щом дядо казва… – сви рамене русокосата Мария.

  Нямаше представа какво точно нещо е животът. Много вярваше на дядо си и беше готова да възприеме мнението му, въпреки че й се струваше, че животът би трябвало да е ако не нещо красиво, то нещо поне мъничко приятно, щом хората се страхуваха да го изгубят. Ако не беше така, защо трябваше да се цапат с тази мръсна работа? И защо дядо плачеше за баба, след като тя се отърва миналата зима от мръсната работа?

  – Един ден баба каза, че всички сме деца на Бога – продължи разговора тя след малко.

  – Помня. Дядо й се скара и каза, че всички сме деца на Дявола – допълни чернокосата Мария.

  – Аз съм си дете на мама и на тате… – приключи разговора русокосата Мария и се изправи. Постоя права, постоя, не й се прибираше вкъщи, отново легна на земята и се загледа в звездите.

  Около тях тревите се поклащаха едва-едва от вятъра, подухващ откъм гората, щурците жужаха като разтревожени пчели, миришеше на цветя и лавандула.

  Една падаща звезда пресече безшумно небосклона и изгасна към хълма с гробището в края на селото.

  – Пожелай си нещо! – извика русокосата Мария.

  – Пожелах си – отговори след малко чернокосата Мария.

  – Какво? – попита русокосата Мария.

  – Ако ти кажа, няма да се сбъдне – сви устни чернокосата Мария.

  – Нали нямаме тайни – намуси се русокосата Мария. Тя бе по-чувствителната и по-обидчивата от двете.

  – Да, но тази е много важна – поклати глава чернокосата Мария.

  И двете замълчаха – едната обидена, другата – решена да мълчи до гроб, на всяка цена и за нищо на света на никого и думичка да не спомене, за да не попречи на желанието й да се сбъдне.

  Вятърът позатихна и песента на щурците се усили.

  – Падаща звезда означава, че някой човек е умрял току-що – въздъхна русокосата Мария, забравила обидата.

  – Кой ти го каза?

  – Баба, като беше жива. Каза, че всеки човек си има звезда на небето. Докато е жив, звездата свети. Като умре, звездата пада и на мястото й остава черна дупка. След време на нейното място изгрява нова звезда, на някое току-що родено бебе. Затова, каза баба, звездите на небето постоянно се менят – едни изгряват, други падат и изгасват, и така, откакто свят светува, каза тя…

  – Кои ли са нашите звезди? – след малко промърмори чернокосата Мария и обходи с поглед небосклона.

  – Моята си я знам – усмихна се в мрака русокосата Мария и замълча.

  – Коя е? – надигна се на лакът чернокосата Мария и погледна в очите русата си братовчедка.

  – Кажи ми какво си пожела и ще ти кажа! – устоя на погледа й русокосата Мария.

  – Няма – смръщи се чернокосата Мария.

  – Тогава и аз няма да ти кажа, коя е моята звезда! – заинати се и русокосата Мария.

  И двете замълчаха. След малко русокосата Мария се размърда. Поначало беше по-нетърпеливата от двете и по-бързо й минаваше и обидата, и болката, и ината, и… и изобщо всичко, което я караше да се чувства недобре.

  – Искаш ли да ти кажа, коя е моята звезда? – попита тя.

  – Искам – отговори чернокосата Мария. Познаваше характера на русата си братовчедка и чакаше сама да й каже името на звездата си, без да я пита. Знаеше, че нямаше да издържи повече от няколко минути и сама щеше да поднови разговора за звездата.

  – Няма да казваш на никого!

  – Няма!

  – Обещаваш ли?

  – Обещавам!

  – Моята звезда е… – направи театрална пауза русокосата Мария и пошепна в ухото на чернокосата си братовчедка. – Зорницата.

  – А пък моята е Вечерницата – също така тихо каза чернокосата Мария в ухото на русокосата си братовчедка и двете прихнаха едновременно.

  – Зорницата и Вечерницата са една звезда – през смях промърмориха те и им стана още по-смешно…

  – Как да си я поделим? – през сълзи попита русокосата Мария.

  – Що да си я делим, тя си е нашата звезда – през сълзи отговори и чернокосата Мария. Пое си дъх и каза: – Венера е нашата звезда, завинаги. Само ти и аз ще знаем, коя е нашата звезда. И никой друг на този свят, ама никой друг няма да знае коя е тя!

  Успокоиха се и отново се разсмяха – ей така, без причина. Дълго се смяха. След това се умълчаха.

  Ветрецът полъхна откъм гората, развя тревите около тях и разроши косите им. Песента на щурците се усили. После позаглъхна и стана тихо.

  – Дядо каза, че един ден всички ще умрем – тихо, като че ли се страхуваше от гласа си, каза чернокосата Мария. – И мама, и тате, и… – не посмя да продължи. Вместо това попита – Ти как мислиш? – надигна се на лакът и погледна русата си братовчедка.

  В мрака сините й очи бяха потъмнели и изглеждаха още по-големи.

  – Ами… Щом дядо казва… Сигурно е вярно – промърмори русокосата Мария и й стана хладно.

  – Откакто баба умря, дядо все говори за смъртта. Каза, че не му се живее, че животът е най-голямата глупост, която може да се случи на човека, че всичко е било напразно, за какво се е трепал като всички ще отидем в гроба… – потръпна от хладината и чернокосата Мария и замълча.

  – Каза, че не му се живее, но нямало начин – трябвало да се живее. Знаел какво трябвало да направи, но не трябвало да го прави, заради другите. Не знам какво искаше да каже… – допълни русокосата Мария.

  – И аз не знам… – сви рамене чернокосата Мария. Замълча и след кратко колебание, попита: – Знаеш ли какво си пожелах преди малко?

  – Не знам – надигна се на лакът русокосата Мария.

  Тя бе по-любопитната и нетърпеливата от двете и сега сърцето й щеше да се пръсне от нетърпение да разбере какво си беше пожелала преди малко чернокосата й братовчедка. Чернокосата Мария я познаваше добре и нарочно замълча, за да я подразни.

  – Кажи, де! – побутна я с лакът русокосата Мария.

  – Няма да казваш на никого!

  – Няма!

  – Обещаваш ли?

  – Обещавам!

  – Пожелах си никога да не умирам, и аз, и мама, и тате, и ти, и изобщо всички… – тихо каза чернокосата Мария.

  – Щом дядо казва – пошепна русокосата Мария, – значи, че всички ще умрем…

  – Знам, но си го пожелах – подсмръкна чернокосата Мария. – И какво ще стане като умрем? – попита тя след малко и двете потръпнаха от хладината, която повя внезапно от към гората.

  – Децата ще играят в двора на училището, а ние ще ги гледаме от гробището на върха на хълма и няма да можем да помръднем… – подсмъркна и русокосата Мария.

  Така каза русокосата Мария, защото и двете не знаеха какво точно нещо са животът и смъртта, но си представяха, по-точно усещаха живота като любимата им игра на народна топка в двора на училището, а смъртта като раздрънканата каруца, слабите коне на гробаря и шествието оплаквачки и опечалени близки, упътили се, начело с попа, към върха на хълма в края на селото при гората. И на двете им стана не толкова страшно, колкото мъчно за тях самите, като си представиха как децата от класа ще играят народна топка в двора на училището, а те ще гледат отдалече, от гробището на върха, и никога, ама никога повече няма да могат да играят с тях. При тази тъжна гледка и двете едновременно се разреваха.

  – И те ще играят… – бършеше сълзите и носа си русокосата Мария.

  – И нас няма да ни има… – и чернокосата Мария бършеше сълзите и носа си.

  – Мама и тате ще плачат за нас… – през сълзи промърмори русокосата Мария и още по-силно се разплака.

  – И дядо… – допълни чернокосата Мария и се разплака с глас.

  Прегърнаха се и продължиха да плачат.

  Вятърът утихна, песента на щурците стихна, остана само дъхът на цветя и лавандула.

  Поплакаха си доста. После избърсаха очите и носовете си, въздъхнаха няколко пъти и щурците отново зажужаха като пчели, вятърът повя откъм гората, дъхът на лавандула се усили.

  – Да се прибираме, че стана късно – промърмори чернокосата Мария, изправи се и се прозя.

  – Да се прибираме, че дядо ще се сърди – и русокосата Мария се изправи, и също се прозя.

  Дядо им ги посрещна на вратата.

  – Къде се губите, бе, калпазанки! – скара им се той. – Сядайте да вечеряте! – посочи им той масата.

  – Не сме гладни – отговориха в един глас те и влязоха в тяхната си стая, съблякоха се и се мушнаха в леглото.

  – Утре ще ви водя на пикник в гората… – долетя откъм антрето дрезгавият глас на дядо им.

  – Добре, дядо – прошепнаха и двете.

  Прегърнаха се и в същия миг заспаха. Сънуваха, че играят народна топка в двора на училището, русокосата Мария от единия отбор, а чернокосата – от другия и, въпреки че хвърляха топката с всичка сила, от удара не ги болеше. И, въпреки че не беше нито изгрев, нито залез, високо над тях сияеше тяхната си звезда, която само те знаеха как се казва, и никой друг, ама абсолютно никой друг на този свят не знаеше как се казва тя. Децата около тях се боричкаха, гонеха и смееха и беше весело, ама много весело…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Интервю с автора – вж. тук.

  .

• Душа

  

  .

  Тя заспива и слуша от върха на живота
  нещо тайно за мене, нещо свое отвъд.
  И светът се подрежда и мъдро, и кротко:
  ето ти корени,
  ето ти кости,
  ето ти плът.

  Тя обича през пръсти, тя понякога плаче,
  пълноводни реки покрай нея текат.
  Носи в шепа надежда, както носи се вятър –
  ето ти зрение,
  ето ти памет,
  ето ти път.

  Най-самотният ангел стана твоят хранител.
  Светла моя душа, как ли стигна дотук?
  Бедна моя невесто, побеляла от чакане,
  ето ти залези,
  ето ти бури,
  ето ти дух.

  Утолена е всяка невидима жажда,
  всяка болка укротена е с ласка и вик.
  Бисер нежно отвътре свойта мида изяжда –
  ето ти удари,
  ето ти спомен,
  ето ти лик.

  Но човек за човека е храм и ограда,
  буря в чашата с мляко, огнище във сняг.
  Само себе си чака, който чака на прага.
  Ето ти истина,
  ето ти вино,
  ето ти хляб.

  И докрай пренаселен е самотният остров
  с приказливите зидове. Шумен подслон.
  Някой предано вика към тебе от моста:
  ето ти камъни,
  ето ти къща,
  ето ти дом.

  И така ти е чисто, и така ти е просто…
  Всяко ново начало пониква от пръст.
  Ти понечи да тръгнеш и каза ти Господ:
  ето ти раждане,
  ето ти чаша,
  ето ти кръст.

  
  Пламен Сивов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  Видео с песента „Душа“. Текст и музика: Пламен Сивов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Пламен Сивов е роден през 1970 г. в Сливен. Завършил е езикова гимназия в родния си град, а след това право в Софийския университет. Специализирал е в САЩ. Публицист, преводач, редактор на списание „Мирна“ (1996-2008), главен редактор на списание „Свет“ (2009-2011), редактор и автор в портала Православие.БГ, директор на Фондация „Покров Богородичен“ от създаването й през 1994 г. Автор на десетки песни, един от основателите на Акустичния проект за нови градски песни „Точка БГ“. Носител на награди за поезия и музика. Негови стихове са публикувани в български и чуждестранни поетични антологии. Има издадени два самостоятелни музикални албума. Първата му самостоятелна стихосбирка „Държавата на другия живот“ излиза през 2016 г. Сайт на Пламен Сивов – тук.

  .

• Тъмната пазва на нощта

  

  Ся, ако обиколите добричките заведения, навсякъде ще ви кажат: „Той, докторът, е ербап момче, пие и не повръща“. Други ще отвърнат: „Този селянин ли, бе?“. „Хубаво момче, ама турче“ – ще изрекат трети. Идва ден и глупаците винаги се изпускат.

  Ако срещнете ходжата, ще се оплаче, че в джамия не съм и припарвал. Е, аз си жуля ичкията и пред него, докато той пие кафе.

  – Ходжа ефенди, гледай нататък – изричам сегиз-тогиз.

  И, когато той отправи взор към градините небесни, удрям глътка от целебната течност. За да ми е чиста съвестта, че и неговата. Винаги съм коректен докрай.

  – Един тоник – поръчвам на сервитьорките преди това. Но те знаят – видят ли ме с него, вътре да налеят джинче не пропускат.

  – Да взема и аз ли да си поръчам тоник? – мечтае си понякога нашият. – Така ти светят очите след него.

  – Сакън, ходжа ефенди.

  Естествено, като седна с попа, такива скрупули нямам, и затова го уважавам много и него, а и той жули повече от мен. Само да не се налагаше и да го нося.

  – Дядо попе, аз ги правя тези бебета, ти ги кръщаваш – изричам му понякога.

  – А… аз мога и майките да кръщавам, моето момче.

  – Ся, дядо попе…

  – И бабите мога… Кажи хвала на Бога, моето момче – подсеща ме винаги.

  Е, имал съм добри учители. Навремето, късоглед беше дядо вече, а тъкмо Шейтанът бе измислил сеир сандъка. Така викаше дядо на телевизора. Качваше се при вуйчо от време на време да позяпа какво се случва по широкия свят. Да, ама вуйчо и татко всяка вечер жулеха джанковица. Представяте ли си да го правят пред дядо? Ние, лапетиите, обикновено все бяхме дежурни на сундурмата. Видим ли, че идва дядо, веднага дотичвахме при двамата пияндурници. Нашите винаги бяха подготвени – държаха си чашите в една тепсия и като дойде дядо, я бутаха под леглото. Поздравяваше дядо, както си му е редът, придръпваше си един стол и се залепяше за телевизора. Седнеше ли той, никой повече не виждаше нищо, но сякаш ги интересуваше. Зазяпваше се дядо, наведен досущ до екрана, а пияниците зад него, сегиз-тогиз, придръпваха тепсията и удряха по някоя глътка. Приказката им постепенно ставаше все по-сладка, но дядо, заблеян по света, вкаран в дървения сандък от самия Шейтан, дори не ги чуваше. Така си вървяха нещата, само да не тръгнеха да се целуват на екрана. Тогава дядо се изнизваше лекичко. На сундурмата пускаше и по някоя псувня и повече не ги безпокоеше.

  Да, ама една вечер двама си наляха питиета, както си бяха изтипосани в сандъка. Нашите пияници не забелязали този факт, точно в този момент бяха си придърпали тепсията и надигнали чашите.

  – Брех, Шейтанът му с Шейтан – изпсува дядо по едно време. – Там пият, а миризмата тук.

  Вуйчо и татко само дето не се задавиха.

  Правеше се, че не знае, човечецът, за да не се чувстват неудобно пияниците. Ние през деня и без това го осведомявахме за пъклените им дела над тепсията.

  Всъщност, един път и аз повърнах. Точно на стълбите пред Областна управа. Пихме цяла нощ и като тръгнах да се прибирам… Но, млад бях още тогава. Добре че не съм софиянец, а селянин. Представяте ли си, пиян залян до козирката да повърна пред Министерския съвет?

  – Браво… Ербап момче – изрече, обаче, възрастен минувач. – Все съм искал да го направя и все не ме стискаше. Така и си остарях.

  Ми, луди разни из нашия град. Да му имам мераците.

  А… преди това, веднъж, мама се опитваше безуспешно да ме накара да повърна.

  – Повърни, моето момче – изричаше през плач, навирайки си пръстите в гърлото ми. – Ще ти олекне.

  Бях се разделил с голямата си любов и, естествено, това беше повод за напиване. Мислех, че ще умра тогава. Чак след време разбрах, че човек не умира толкова лесно. Когато иска, не умира. Умира, когато не иска. Когато най-много не му се живее – не умира. Доживее ли му се и изведнъж смъртта, гледаш я, на прага. И напиванията станаха безброй. Как иначе? След толкова много голяма любов в живота. Не ми беше ясно и как така ще повърнеш, и болката ще мине? Тя, болката, иде от сърцето, а повърнята от стомаха.

  Мина много време оттогава. Научих се да убивам болката, без да се налага да повръщам. Научих се и на друго. И досега, докато ми изричат красиви слова, само да гледам в очите и да не изричам нищо. Те, нещата, сами се нареждат, а мълчанието убиец жесток е. Идва ден, лъжовната уста винаги замлъква сама и не се налага да повръщаш. Научих се и да различавам лъжата. Виждам я да прозира и зад най-тежките слова. Но мълча. Не казвам нищо, за да не се налага да се напивам и после да повръщам. Някой ден си тръгвам или оставям лъжата да си тръгне сама. Трупам я, трупам… и, когато най-накрая стане способна да ходи сама и пусне крака, пускам я и аз.

  – Не съм пил, за да повръщам, мамо – изкрещях тогава. – И си махни пръстите от гърлото ми.

  Да, но тати ме хвана и ме напъха в олука на Голямата чешма с главата надолу.

  – Пикльо – крещеше през цялото време. – Знаеш ли какво си ти? Пикльо…

  Та, затова се научих да бъда мъж, дори когато най-много ме боли, защото навремето бях пикльо. Каква ти демокрация тука?

  Ох, за какво ви разправям всичко това сега? Забравих и за какво говорех. А… за красавиците.

  – Той, докторът, види ли красива жена, краката му омекват – няма да пропуснат да кажат и някои.

  И няма да са далеч от истината.

  – Не се занимавайте с мен, краката ми омекват – предупреждавам ги винаги, но онези не мирясват.

  Е, аз какво съм виновен тогава?

  Без малко да пропусна милионите на фондацията. Най-трудно ми бе да открадна първия милион. После посвикнах. Затова продавам и цветя. Левче в касичката, левче в джоба. До обяд съм спечелил за джип. Примамвам прегърбени възрастни женички, за да мога да одрусам левчето от мизерния им джоб. Ама да, разбира се – фондацията ми издава и книгите. Няма защо да си го шушукате и да ми пращате хабер. Иначе, де щях да видя аз книги? Но забравяте нещо друго – фондацията дори ми пише книгите. Де се е чуло и видяло иначе, селянин книги да пише?

  Та, свикнал съм да ме приказват. Дори се кефя като научавам толкова работи за себе си. Никога не е късно човек да се опознае. Особено, когато има толкова много приятели. Лошо е, когато не те приказват.

  А… казах ли ви, че понякога сам пускам клюките?

  Всъщност, аз се срещам с много хора. На ден навярно са десетки. Дните през седмицата все са недостатъчни и дори събота и неделя съм я на кафе, я на биричка.

  Ох, пак се увлякох. Исках да кажа само, че отдавна съм като дядо. Уж си седя там, а сеир сандъкът всичко ми докладва.

  Ама, не се притеснявайте изобщо. Аз, ако не бях луд, цветя ли щях да продавам? Я, посочете ми друг доктор да го прави! Седят си там и толкоз са важни. Режат матки, лекуват стерилитет с непонятни модерни технологии. Кардиохирургия… Ама, никакъв проблем. Веднага я стендче, я шънтче. Левкемия на детенцето? Ама никакъв проблем, също. То, детенцето ви без това… Парите ще ви вземат без свян.

  Практикуват медицина от Шейтана сътворена.

  Знаете ли?

  Пикам ви на Шейтанската медицина. Когато се излекувате с модерни технологии, елате и ми кажете. Сайбърнайф, блу бийм… И още, и още… Той, Шейтанът е така – взима ви и последните мангизи, преди да ви прибере при себе си. Мога да излекувам аз душата ви, но ще ви напъхам с главата надолу в олука на Голямата чешма. Нали знаете, че не съм демократ?

  Всъщност, пикането е малко.

  Акам на Шейтанската ви медицина. Дефекирам, изхождам се, изхвърлям си екскрементите върху нея, сера и съчтисвам на нея…

  Щом сте сигурни, че горе няма никой… Продължавайте.

  Гореизброените неща ги правя и върху жалкия ви живот, скотодумци, а също и върху лъжите, демагогията на този свят, завистта, злобата, омразата и върху… върху… целия свят, подчинен на самия Сатана.

  Ох, как ме накарахте да стана вулгарен!

  – Грехота е да говориш така – щеше да каже дядо поп, ако ме беше чул сега.

  – Грях, чоджум – щеше да изрече и ходжата.

  – Ся, дядо попе… ходжа ефенди… – нямаше да им остана длъжен.

  – Анатема…

  – Сакън…

  Да, и ненормален съм! Не си правете труда повече да го казвате. Нека златна каляска ви отведе в златен ковчег, там, където текат реки от мед. Да ви пресрещне самият Всевишен на прага.

  – О, дете мое – да изрече Старецът с усмивка блага. – Носиш ми това, що цяла вечност употребих, за да създам, а ти за един живот събрал си всичко. Облак пратих. Прескача от нива в градина. Понякога градушка сипя. Но и тя, днес е тук, утре – там. Да, росата, дал съм аз на всички. Но… Хлябът на сиромаха, защо ми носиш ти от тленния си свят?

  Спирам… Че още кой знае какви ще изприказвам. Тези, които трябва да чуят, без това и не четат.

  Наистина… трябва да намаля караконджулското вино, май.

  А бе, хора, внимавайте с тази тепсия! На сутринта заставате пред мен, че дори и ми се усмихвате. Ако не… поне Стареца не сквернете.

  Шейтанска му работа.

  Момент, звъни телефонът.

  – Докторе, кога ще излезем някоя вечер, да пийнем по нещо?

  – Винаги, когато успееш да ме хванеш свободен, красавице. Но нали знаеш, че ми омекват краката?

  – Не ме плашиш.

  Туй то…

  Как да й кажа, че не я плаша, че вече аз се плаша?

  – Благодаря за доверието – изричам, вместо това, и напъхвам тепсията под леглото на живота.

  А бе, мамито му!

  Това щеше да е достатъчно, вместо всичко казано дотук. Някой ден всеки ще се удави в собствената си лъжа. Дори в най-изкусната.

  А утрото?

  То винаги се ражда от тъмната пазва на нощта.

   

  Хасан Ефраимов

• Анкета

  

  Зaравшан върви по петите ми всеки ден. Синьо-черната й коса тежи като коприна, напоена с мастило по гърба на униформения джампър. Под твърдата сива пола весело надничат розови шалварки. Баща й не разрешава да носи чорапи. В Колежа е пълно с момчета. Заглеждат се. Щипят с погледи. Тя е тук, защото е престижно да бъде сред милионерски деца, обречени на щастие. А аз съм тук, защото трябва да им помагам да вярват в това.

  Харесвам я. Диваче в клетка. С очи като писъци в нощта – пронизителни, безнадеждни. И това шантаво име, пренесено от предците й, което по някакъв странен начин напомня на моето. Заравшан – „златоносна добротворка“. Изящна персийска красавица, пристъпваща по английски ливаден килим.

  Запознах се с нея в деня, когато почина майка й. Стоеше до вратата на спортния салон и удряше с длан по стената. Три дълги и два къси кънтежа. Покъртителна, първична мелодия, пресушена от сълзи, която ме издърпа през слънчевия сплит право назад – в безсловесните пустини на пра-Човека, ужасен от великата „милост“ да живее и да губи.

  Станахме неразделни. Мълчаливо приятелство в коридорите на Колежа – лабиринт на съчувствието ми без изход и шанс за утеха. Стъпки в синхрон, преброени от чужди очи.

  – Не позволявайте на Заравшан да се привързва към Вас – посъветва ме мисис Годинг, класната й ръководителка. – Това е тежко емоционално бреме за един служител. Накарайте я да направи постер или да нарисува нещо. Това ще я отклони от маниакалната настойчивост, с която Ви следва навсякъде. Повярвайте ми, ще си отдъхнете с облекчение. Впрочем, очаквам Ви днес на тренинга, организиран от централния мениджмънт във връзка със сигурността на децата. Трябва да се попълни една анкета по темата. Започваме в 10.30.

  Ето ме, седя в задушния офис пред чаша рядко кафе, а до мен Грег, градинарят на Колежа, усмихнато разглежда снимки на телефона си. На тях е винаги Сара – единствената му дъщеря – заради която Грег вече толкова години търпи унижението да слугува. Да живее в малка къщичка на ливадата в двора и като някакъв джинджифилен Бисквитко, с розови бузи и бонбонени очи, да коси и разресва тревата край кортовете. Абсолютно изкоренен от себе си. За да може Сара да се усмихва от фотографиите – руса, красива, облечена в колежанската униформа, сред милионерските деца. Безплатен компромис за Дъщерята на Градинаря.

  – Тя е толкова умна – прошепва ми Грег. – С майка й сме готови на всичко, за да получи по-добър шанс в този живот.

  – Тишина, моля – изстудява ни мисис Годинг. – Започваме с анкетата. Отворете папките, оставени пред вас.

  Потъвам в анонимност. Чувството е успокоително и води до раздяла с Аз-а. Ако често се практикува, раздялата може да стане и перманентна. Нирвана или да? Изборът е ваш. Работната среда само нежно ви тласка към правилното съгласие. Запомнете! Анкетата не изисква вашите данни. Нито възрастта ви. Нито пола ви. Тя даже не се интересува какво, всъщност, мислите. Важно е да дадете очакваните отговори, преди отново да се върнете в себе си:

  „Детето ви идва ли сутрин в леглото при вас?

  „Целувате ли детето си? (ако отговорът е „да“, моля обозначете по кои части от тялото целувате вашето дете);

  „Целувате ли детето си по устата?“

  „Биете ли детето си?“

  „Влизате ли в банята, когато вашето дете се къпе?“

  !!!

  Не може да бъде! Аз не мога да бъда така! Отвъд съм. Там, където целувам дъщеря си по челото, благославям я, а къщата ми ухае на изпечен сладкиш и кафе. Там, в нормалното. На чисто от гнусни въпросници.

  – Попълни шибаната анкета – с телепатична власт ми внушава Грег, усетил възмущението ми. – Преди време ме обвиниха, че малтретирам дъщеря си, само защото някой забелязал синина на крака й. Беше се наранила със стика, когато играла хокей на трева. Щяха да ми я отнемат. А ти внимавай със съчувствието си към онази малка персийка. Наблюдават те. Тук не можеш да имаш сърце. Тук си Служител.

  Попълних. Отговорих. Тръгнах си. Застанах до прага на спортния салон и ударих с длан по стената – три дълги и два къси кънтежа. Първична мелодия, пресушена от сълзи. Пълна с мене си дива, разкъсваща болка. През слънчевия сплит – право назад към великата „милост“ да изкрещя от безсилие.

  …

  Накарах Заравшан да направи постер за майка си.

   

  Здравка Владова-Момчева

• Два джина

  

  .

  Било е сън момичето у мен –
  с черешови очи и вити вежди…
  Навярно двата джина, в късен ден,
  към светлото ми минало поглеждат:

  Не съм живяла в двор между лози,
  под облаци като непрана вълна,
  не съм държала в шепата звезди,
  докато изгревът не ги погълне;

  бленувала съм ангелски лица,
  не е валяло, а дъждът е плакал,
  не съм играла с другите деца,
  а ти пораснала си ме дочакал…

  От взиране очите ме болят –
  дъждът е спрял, а аз съм се стопила.
  Подминала съм твоя кръстопът,
  защото двата джина съм допила…

   

  Катя Рашева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Маргаритено

  

  .

  Не знам какво си. Може би усещане,

  че бурята и днес ще се размине.

  Не те е страх да ми прощаваш грешките.

  Завиваш ме насън, да не изстина.

   

  И уж е само цветно одеяло

  с разпръснати по него маргаритки.

  Парче оранжев плат, да стопли тялото…

  А сякаш то от обич е съшито.

   

  Не знам каква. Навярно гръмотевична.

  Понякога направо земетръсна.

  По-силна от молитва неизречена,

  от злато по-сияеща и лъскава.

   

  И всичко, до което се докоснеш,

  излъчва радост. Май че е заразно.

  Усмихвам се, от нежност омагьосана.

  Сега разбрах какво си. Ти си празник!

   

  Народът трябва днес да се целува

  без повод и причина. Да обича!

  Дъхът ми иска да те отпразнува!

  Пък нека кажат ни, че сме езичници!

   

  Яна Котева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Яна Котева е на 23 години. Родена е и живее в Пловдив. Предстои й дипломиране – бакалавърска степен по Психология в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. Още нейни творби могат да се видят в сайта „Откровения“.

  .

• „60 неОЧАКВАНИ срещи“ на Красимир Бачков

  В началото на този месец излезе от печат новият сборник с разкази на Красимир Бачков „60 неОЧАКВАНИ срещи“. Авторът, който е добре познат на читателите на нашето издание, благодари на всички приятели, помогнали за издаването на тази книга.

  

  Ето какво пише Красимир Бачков на стената си във Фейсбук:

  „…В началото, когато Мирослава Дончева и Мери Александрова предложиха да дарят средства за издаването на сборника с разкази, аз бях скептичен. Чувствах се неудобно и някак не приемах този начин като най-подходящ, но когато за две седмици се събра сума от 1500 лева, разбрах, че книга ще има…! От всичките седем издателства, с които влязох във връзка, най-ниска цена за отпечатване предложи издателство „Фабер“, със собственик Нейко Генчев. Когато му пратих разказите, той сам ги редактира и се погрижи книгата да стане възможно най-добра!

  БЛАГОДАРЯ МУ, КАКТО БЛАГОДАРЯ И НА ВСИЧКИ ВАС, КОИТО ЗАСТАНАХТЕ ЗАД МЕН! Разказите може да съм ги писал аз, но книгата е ОБЩА! Художничката на корицата, Яна Стоянова, е ученичка в Езикова гимназия – Добрич. Тук ще изброя, по реда на внасяне на средствата, всички приятели, които бяха съпричастни към този културен проект:

  1. Мирослава Дончева
  2. Мери Александрова
  3. Георги Бачков и &
  4. Мирослав Бачков
  5. Вела Панчева
  6. Ирина
  7. Приятел от гр. Добрич, който предпочита да е анонимен
  8. Виолета Георгиева
  9. Иван Радев Доброгледски
  10. Валентин Станев
  11. Емил Михайлов
  12. Теодора Димитрова
  13. Камен Димитров
  14. Славчо Славчев (единственият ми колега от училище)
  15. Николай Тошев
  16. Виктор Хинов

  Разбира се, бяха нужни още 500 лева, които добавих аз. Книгата е от 234 страници и всеки, участвал в издаването й, ще получи специален екземпляр с твърди корици и мой автограф! Определил съм продажна цена от 15 лева, което бе възможно най-ниската цена! Ще бъда благодарен на всички, съпричастни към издаването на сборника, да ми пишат на лични, за да имам точния адрес, на който да им пратя книгите!

  Сега аз ще се почерпя! Надявам се, като получите книгата, да сте толкова доволни, колкото аз сега…!“

   

  Редакционният ни екип поздравява автора за излизането на „60 неОЧАКВАНИ срещи“ и желае успех на книгата!

  .

• Летище

  

  .

  Понякога сънувам се във София,
  приземен на жълтите павета.
  Там мумията още диша
  в един обратен сън в обратно време.

  Вървя и гледам, всичко е отново,
  като за първи път усещам
  един случаен бриз,
  ухание на миди,
  и гларуси гугукат доверчиво –
  София най-после е в морето.

  Aх, как съм плакал като малък
  че всички ходеха на село,
  а моите родители са градски.

  Ректоратът е изчезнал някак си,
  кули като в Пиза коленичат,
  сочат с прът огромен телевизор,
  пръскащ шампоани за безсмъртие.

  Поне да видя руините
  между ЦУМ и Шератон зад Външно.
  Там римляни се къпят в турска баня.
  И ме приканват да опитам.

  О, не, благодаря, забравих
  билета за обратен полет.
  Ще го потърся някъде из кофите.
  А може би във задния си джоб.

  Ще трябва да побързам за трамвая,
  че май изпускам полета обратно.

  И няма време, няма време
  дори да кажа здрасти
  на Пешо от Горубляне.

  Трамваят спи пред всеки светофар,
  минава уж напряко през Мадрид,
  завива и се връща към Виена,
  прелита в Токио,
  поспира в Анадолия,
  да слязат всички заблудени пътници.

  И стига най-накрая Терминала.
  Летище София е някак си уютна
  ръкавичка за изгубени.
  Защо ли толкова и дълго слизам?
  Нали тревожно искам да се върна
  оттам, където вече съм избягал?

  И виждам самолетът как излита
  с опашка на огромен динозавър,
  превръща се в кондор
  и после в щъркел,
  едно колибри чезне безвъзвратно
  към Рио, Санта Фе или Карибите…

  Дочувам вик, не, крясък на събуждане.
  И буден размишлявам бавно
  ужас ли било е
  или щастие…

   

  Михаил Кръстанов

  Сао Паоло, Бразилия

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Джендър с униформа

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  

  Нели прескачаше калните локви, а вятърът се заиграваше с чадъра й, като упорито се мъчеше да го обърне наопаки или да го счупи. Уличката се осветяваше от една-единствена мъждукаща лампа, случайно останала да виси на килнал се дървен стълб. Прогизнала от влага, Нели с радост отвори вратата на ресторантчето. Казваха му “Капанчето “. То се намираше на приземния етаж в къщата на Люба и имаше само десетина маси. От години наред, един път в месеца, тук се събираше една групичка от бивши съученици. Нещо като затворено общество на неостаряващи приятели. На този ден други посетители не се допускаха. По негласно споразумение, не присъстваха и съпрузите. Още в гимназията си я бяха спретнали тази групичка. Днес някои бяха адвокати, съдии, прокурори, а други – зъболекари, хирурзи. Искра свиреше на арфа в симфоничния оркестър, а Нели имаше своя галерия, защото беше завършила История на изкуството в Москва. Всичките те някога бяха елитът на випуска.

  Съученичката им Люба, собственичката на “Капанчето“, преподаваше от години в тяхната гимназията руски език, но вечер се отдаваше на кулинарство, защото мъжът й преди време заминал на работа в Русия за повече пари и там срещнал друга учителка по руски – Любов Сергеевна. Обяснил всичко подробно в писмо и посъветвал Люба да се оправя с детето сама, както може. И тя отворила “Капанчето“. Съучениците и се събираха тук в точно определен ден – денят, в който получаваха заплати. Хем прекарваха добре, хем вършеха и нещо като благотворителност .

  Щом отвори вратата, Нели чу познатото и гръмко: “Хайде, бе! Откога те чакаме?!”. Така приветстваха всеки, който едваше на поредната среща. Беше хубаво да знаеш, че си очакван. Сега вече липсваше само военният прокурор Румен. Не мина много време и колата му паркира пред заведението. Той влезе с гръм и трясък, изпъна исполински ръст, удари пети и отдаде чест. Беше с чисто нова униформа и изглеждаше чудесно. На “Хайде бе, откога те чакаме!“ – отговори, че се е забавил, защото им раздали нови униформи след края на работния ден. Преходът помиташе всичко, което го спъваше или дразнеше, включително и старите униформи, носещи отличителните знаци на една друга система. Румен остави на масата бутилка марково уиски, зае мястото си и се отдаде на сладки приказки. Когато Люба поднесе задушения заек, който той още от сутринта й беше поръчал по телефона, отстрани демонстративно книжната салфетка и поиска колосана, ленена такава. Постави я отпред на врата си, като същински царски офицер във военен клуб. Люба подобаващо смени обикновената му стъклена чаша с кристална и той вдигна тост за величието, което ги очаква в най-скоро време, защото историята го бута това величие стремглаво към тях. Дъждът отвън плющеше яростно и сякаш се присмиваше. Разговорите, които се водеха тук – лични, политически, светски или пиянски – си оставаха в “Капанчето“. Тези срещи бяха отдушник на напрежението и хаоса.

  – А какво ще правите със старите униформи? – попита Нели.

  – На боклука, заедно със строя – отвърна Румен.

  – Глупости – възрази Нели. – Запази я. Някога ще придобие антикварна стойност. Може след време да се създаде музей на социализма за следващите поколения.

  – Ами тогава ще ти я подаря. В моята тясна квартира само тя ми липсва.

  – А пък аз ще си лягам с нея и ще те сънувам, така ли?

  – Я дай да ти долея от уискито. Може до края на вечерта да промениш мнението си и да решиш да си легнеш с мен, а не с униформата.

  – Когато му беше времето, ти си имаше друга, така че на мен сега само униформата ти ми е достатъчна, та дори ми идва и в повече .

  След полунощ всички си тръгнаха и никой даже не забеляза вали ли или не вали. Нели се качи в колата на Румен. Те живееха от деца в един и същи квартал, ходеха на едно и също училище, първите цигари пушеха заедно, скрити зад старата лавка за вестници, заедно купонясваха и слушаха Бийтълс. После… после продължи много дълго и за всеки различно…

  – Лека нощ и внимавай, че доста уиски изпи, прокуроре – каза Нели, слизайки пред входа на дома си. Румен излезе от колата и отвори багажника. Подаде й голям найлонов плик със старата униформа и каза:

  – Гушни ме нежно в леглото си, скъпа моя… – И я целуна по бузата.

  Нели отключи вратата, запали осветлението и закачи плика на портмантото в коридора. Само след секунди се мушна под меката завивка на моминското си легло и заспа.

  Мина повече от година без униформата да смени мястото си. На закачалка висяха, подредени с войнишка педантичност, панталон, риза, вратовръзка, куртка, шинел и шапка. Липсваха обувките и зелените чорапи. Една сутрин, ей така на майтап, Нели поздрави униформата, минавайки покрай нея: “Здравей, приятел!“  – и се усмихна сама на себе си. После пък й стана навик, като се прибира в къщи да казва: “Здравей, тук съм.” Това “общуване“ продължи година, а може и две. През това време България беше обхваната от различни масови фобии. Настъпи истерия по всеобщо обновление – офиси, коли, покриви, облицовки и най вече подмяна на теракотени плочки и любовници. Имаше ги навсякъде в изобилие. Във всеки дом нещо се блъскаше, режеше, местеше, избиваше, лепеше, шлайфаше или се слагаха алуминиеви дограми. Нели реши и тя да си обнови жилището. Една от вечерите в “Капанчето“ беше специално посветена на нейния ремонт. Всеки й даваше имена, телефони и препоръки за различни майстори. Предупреждаваха я, че ремонтът ще се проточи във времето, защото сега майсторите започвали едновременно няколко обекта и търпение му е цаката. Нели го имаше . Беше сама – ни мъж, ни деца – и не можеше да разчита на никого. Ремонтът започна. Специалисти влизаха и излизаха всякакви – водопроводчици, дърводелци, бояджии и разбира се фаянсаджии. Направи й впечатление, че всички бяха коректни и точни. Когато идваше моментът да се разплатят, те дори отказваха скромните бакшиши, които им предлагаше. Унесена в работа и ремонт, не беше забелязала, че народът се е извисил над тези и някои други анадолски табиети. Например Пешо бояджията все внимаваше, като минава покрай закачената униформа, да не я изцапа случайно с боя. Един ден я попита:

  – Тази униформа на мъжа ти ли е? Махни я оттук, че ме е страх да не я оплескам. Три години съм търкал наровете и не ми се иска да си имам неприятности с началството.

  Това обясняваше защо не приемаха “прокурорските“ бакшиши. Често звъняха по вратите всякакви чешити – от разни секти, молещи за пари самозвани самарянки, циганки с бебета на ръка и подозрителни, леко дрогирани тийнейджъри. Понякога Нели безразсъдно отваряше вратата, но щом зърнеха униформата, наглеците бързо си тръгваха. Униформата стоеше като бодигард зад гърба на Нели и я пазеше.

  Минаха още някоя и друга година. Нещата привидно се поуспокоиха, но не се промениха. Пролетта помилва клоните на дърветата и те разцъфтяха от щастие. Нели се захвана с традиционното почистване и изхвърляне на ненужните вехтории. Застана пред униформата и рече: “Дотук, приятел. Тръгваш си.” Откачи закачалката с цялата униформа и съвсем леко усети парфюма на Румен, който междувременно преди година беше разстрелян на улицата от неизвестен извършител. Нели свали униформата до контейнера за смет, но нещо я спря и тя не можа да я изхвърли, защото пак я лъхна познатият парфюм . Погледна хилавото дърво до боклука и закачи униформата на един нисък клон. Няколко дни тя висеше там странно и глупаво. После забрави за нея и тя като по чудо изчезна.

  Един горещ летен ден Нели поливаше цветята на балкона, когато видя униформата на Румен да крачи с боси крака по алеята, точно под терасата й. Шапката закриваше лицето и човекът не се виждаше кой е. Нели заряза поливането и бързо слезе до парка. Униформеният ровеше в контейнера за смет. Беше Зюмбюлчо – циганинът, който от години обикаляше квартала и почистваше боклуците около кофите. Той винаги работеше с ръкавици, а сега и с униформа. Термометърът скачаше над 35 градуса, а човекът си беше с шинела. Зюмбюлчо го бяха кръстили пенсионерите от квартала, защото той все си тананикаше: “Лале ли си, зюмбюл ли си…”. Освен, че беше циганин, Зюмбюлчо беше и мека китка. Отдалече миришеше на евтин одеколон. Пенсионерите си бяха сковали една дървена маса и две пейки. Събираха се там на хлад и раздумка. Играеха на шах и пийваха от ракийката, която криеха в джобовете си. От време на време канеха на чашка и Зюмбюлчо. На него му беше приятно да го назовават така, да приседне, да кръстоса грациозно крак връз крак и да отпие глътка ракия. Не го закачаха, че е такъв, какъвто е, защото му бяха благодарни, че се беше самоназначил да обира разхвърлените боклуци. Даже и на униформата не му се смееха.“ И той душа носи – казваха те. – Нека се понакипри.“

  По едно време Зюмбюлчо изчезна и кварталната градинка се напълни с боклуци, които вятърът издухваше от контейнерите и разнасяше насам-натам. “Може да са го повишили сега като е униформен и да седи в някоя канцелария” – шегуваха се старците и хвърляха заровете на таблата. Късно есента Зюмбюлчо се появи, облечен в дрипи, със синини по очите и куцайки с единия крак. Приседна при старците и им разказа, че един ден го прибрали в една полицейска кола и го вкарали в ареста. Много бой изял заради униформата, която носил. Карали го да си признае откъде я е откраднал. Щом кажел, че е висяла на клона на едно дърво, те му отвръщали: “Стига си лъгал, бе педераст!“ – и боят започвал. После му показвали снимки на някакъв убит прокурор и все го питали дали го познава. Накрая го разжалвали, прибрали му униформата и го изхвърлили на улицата в циганските му дрипи.

  Никаква песен не излезе вече от разцепената му устна. И ракията не му се услаждаше. След няколко дни го намериха мъртъв между два контейнера за смет в съседната уличка. Господ го бе съжалил и си го бе прибрал.

  Изминаха години оттогава и Нели почти беше забравила историята на Зюмбюлчо. Но изведнъж цяла България замириса на неговия евтин парфюм. Раздженроса се отвсякъде. Една конвенция, съшита по мерките на Зюмбюлчо, като черен призрак бродеше из медиите. Обсъждаха се всякакви нелепости във връзка с нея. Тя беше и тема на разговора тази вечер в „Капанчето“. Нели дълго мълча и слушаше, без да изкаже някакво мнение. Щом спорът се поуспокои, тя започна да разказва историята на един джендър в униформа, който се казвал Зюмбюлчо, събирал доброволно боклуците около контейнерите за смет в квартала и си тананикал ”Лале ли си, зюмбюл ли си…”, после се натъкмил със старата прокурорска униформа на Румен, полицията го прибрала и пребила от бой, и накрая го намерили мъртав сред боклуците.

  – Кажете ми сега – попита накрая Нели – липсата на конвенция ли беше причина за съдбата му, или това, че аз закачих една униформа на властта на дърво, вместо да я хвърля на боклука, където й беше мястото? Толкова години минаха оттогава и не спирам да се обвинявам. – Въпросът й остана да виси няколко минути във въздуха, без отговор. После Виктор откри нещо в айфона си и зачете на всеослушание:

  – “От всички сексуални извращения, най-гнусно се явява целомъдрието. Обществото ни възлага задължението на безкрайно търпение на глупостта, на извратеността и безумието.“ – казал го е Артур Шопенхауер. Нашият народ е много по-умен от който и да е Шопенхауер и още от памтивека е поставил в песента въпроса: ”Лале ли си, зюмбюл ли си…”, но отговор не е дал. Оставил е всеки сам да си отговори и да не занимава другите. И никаква конвенция, било тя истанбулска, цариградска, ако щете и византийска, не може на босите крака, на който и да е Зюмбюлчо, да нахлузи лачени обувки.

  Навън неочаквано се развилня пролетна буря. Тя блъсна нахално вратата и връхлетя в капанчето. Преобърна една чаша, пълна с червено вино, и то се изля върху стола, на който някога седеше Румен. Виното се стичаше по пода за “Бог да прости“. Люба побърза да затвори вратата, а по прозорците ритмично тропаха едри капки пролетен дъжд и сякаш припяваха: “Лале ли си, зюмбюл ли си….”.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук.

  .

• Федерико Гарсия Лорка: Сърцето на Исус говори с метафори

  120 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПОЕТА

  Federico del Sagrado Corazón de Jesús García Lorca

  

  Федерико Гарсия Лорка е роден на 5 юни 1898 г. във Фуенте Вакерос, на 17 километра от град Гранада в Андалусия, Испания.

  Лорка е един от най-лиричните поети на света – той също е драматург, художник, пианист, китарист и композитор. Гений, живял само 38 години! Помилването от генерала закъснява, а от щаба му вече са казали „Дайте му кафе!“ – паролата за смърт.

  На 19 август 1936 г. фалангистки полицай разстрелва Лорка. (1936–1939 са години на Гражданската война в Испания, известна и с мотото „Смърт на интелигенцията“. В Гранада са убити повече от 6 000 интелектуалци.)

   

  КАСИДА ЗА ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ

  По залез златното момиче
  се къпеше само в реката
  и ставаше водата златна.

  Засенчваха го с лека сянка
  и клончета, и водорасли,
  и пееше наблизо славей
  за златното момиче.

   

  СОМНАМБУЛЕН РОМАНС

  Зелена, любя те зелена.
  Зелен ветрец. Зелени клони.
  Гемията в морето тихо
  и коня буен в планината.

  Препасана със тъмна сянка,
  бленува бледа на балкона,
  зелена плът, коса зелена,
  с очи като сребро студено.

  Зелена, любя те зелена.
  Под циганския грейнал месец
  нещата във захлас я гледат,
  а тя не може да ги види.

  Зелена, любя те зелена.
  Звезди големи от слана
  прииждат с рибата от сянка,
  разкрила пътя на зората….

  Но кой и откъде ще дойде?…
  А тя, опряна на балкона,
  зелена плът, коса зелена,
  мечтае за морето синьо….

  Безброй дайрета от кристал
  ранилата зора раняват.
  Зелена, любя те зелена,
  зелен ветрец, зелени клони…

  Гемията в морето тихо
  и коня буен в планината.

  

   

  Георги Чалдъков

• <<
• 1
...
• 32
• 33
• 34
• 35
• 36
• 37
• 38
• 39
• 40
• 41
• 42
...
• 77
• >>