Всичко от литература

литература

• Сърце в топче кал

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Казват, че помаците били страхливи, изостанали и не знаели – българи ли са или турци. Казват го глупаците, разбира се.

  Лесно е, когато си потомък на българин и всъщност дори не знаеш как са оцелели собствените ти деди, да съдиш другите. Вярно, че тези скромни, планински хора се капсулират и живеят по своите правила и разбирания. Правят го, тъкмо защото това им е осигурило оцеляването до момента. Били са изправени пред избора – да приемат исляма и да запазят живота на децата и внуците си (за себе си те не правели сметка), или всички да бъдат изклани като агнета. Ако всеки се постави на тяхно място, ще разбере колко лесно или трудно се прави подобен избор. Колкото до мен, аз просто ще разкажа една стара, тъжна история, съхранена почти седем века, която ясно показва що за хора са помаците…

  Всяка година, малко преди Коледа, фирмата, в която работи жена ми, организира тридневно събиране на служителите си, заедно с техните семейства, на специални места. Избират се скъпи хотели, със спа процедури, ресторанти с изискана кухня – и поне за малко по-бедните работници живеят като богаташи. Всичко се прави човешки, без помпозност и фукня, точно като между приятели. Това наистина сближава служителите на фирмата и след това те работят много по-съвестно и отговорно от обикновено.

  Тази година се събирахме в хотел „Арте СПА“, в покрайнините на Велинград. Това бе нов хотел, построен в алпийски стил, сгушен в пазвите на планината, малко преди „Юндола“. След дългия, почти петстотинкилометров път дотук, първото нещо, което сторихме, щом се настанихме, бе да слезем със седемгодишния ми син до минералния басейн. Басейнът бе практично разделен на основен и детска част, само с една рампа, и ние се гмурнахме в топлата вода с огромно удоволствие. Усещах как с всяка минута умората изчезва от тялото ми, а щастието да видя доволен сина си бе по-важно от всичко друго. След това влязохме в едно вътрешно джакузи, после излязохме навън, където имаше други джакузита, а накрая потопих краката си в аквариум с рибки, които подобно на малки пирани изгризаха мъртвите кожички по стъпалата ми. Двамата се прибрахме доволни в стаята и малко по-късно слязохме заедно с жена ми на вечеря в ресторанта. Както винаги, нашата група бе отделена в специално помещение. Настанихме се край масата и всеки си сервира мезета и ястия от претрупаната блок маса. Както всеки път, имаше в изобилие от всичко, но най-вече добро настроение. Синът ми започна да се гони и играе с децата на другите служители, жена ми се заприказва с една своя колежка, а аз се чукнах за „Наздраве“ с едно младо момче, родом от този край. Казваше се Рожен и аз лекомислено се пошегувах с името му, във връзка с едноименния връх и астрономическата обсерватория, за поддържането на която държавата напоследък все не намираше средства. Споделих и колко запуснат и занемарен ми се бе видял Велинград, в сравнение с преди. Рожен повдигна рамене и се усмихна тъжно:

  – Като навсякъде в България, бедните стават все по-бедни, а богатите още повече забогатяват! Много хора избягаха от Родопите, защото няма работа, а тази, която се осигурява, е давана предимно по политическа линия. Има цели села, които са се изселили я в Щатите, я в Канада…! Всичко си отива от тук!

  Загрят от изпитата ракия, аз директно го упрекнах:

  – Така ще е, щом само си траете! Открай време сте такива по тоя край! Ами вземете, че станете, изхвърлете партийните крадци и престъпници, оправете си живота! Неслучайно сами не знаете какви сте – българи или турци, и не знаете на кой Бог да се кланяте! Манипулират ви, а вие се поддавате като деца…!

  Тук усетих, че съм прекалил. В очите на Рожен блеснаха кафяви искри, той отпи от домашната ракия, донесена, за да ни почерпи, и с тих глас запита:

  – Искаш да знаеш на кой Бог се кланяме ли? Ще ти кажа…!

  – Не се засягай! – опитах се да замажа сторения гаф аз. – Нищо лично, но ме е яд, че у нас успяват предимно хайдуците! Свестните хора – кучета ги яли!

  – Не само тук, навсякъде в България е така! Затова сме на тоя хал! – присви очи Рожен. – А ние се кланяме на едно топче кал! Това е нашият Бог!

  – Всъщност, как така? – изгледах го с недоумение.

  – Така! По-малко от билярдна топка топче кал, което от десетки поколения се предава от баща на син, и което аз, като дете, без да искам изтървах и счупих на земята.

  – Вярно, че според Библията всички сме сътворени от кал! – промърморих несигурно, а Рожен присви очи и с дрезгав глас продължи:

  – Когато започна преименуването на българските турци, баща ми си върна истинското име Иван. По-рано се казваше Шабан. Името на мама бе Арифе, но сега е Ангелина. Баба ми стана Правда, от Адиле, а дядо ми от Раиф стана Райко. Нашите купиха и заклаха теле по този повод. Опекохме го на чеверме, горе в планината, далеч от хорски очи… Баща ми за пръв път се напи и разплака! Всички се прегръщахме, сякаш това бе най-големият празник, който ни се бе случвал.

  Бях малък и помня, че по Нова година или Гергьовден, щом седнехме всички на масата, най-старият от мъжете се изправяше и вместо тост или молитва, свеждаше глава и предаваше в ръцете на сина си едно обикновено топче от кал. Целуваше го по челото и после веселбата започваше. Това се повтаряше неизменно, а когато детското ми любопитство надделяваше и питах мама, какво е това топче, тя само слагаше показалец пред устните си, в знак да мълча. Само веднъж каза, че това е нашето общо сърце. Така и не я разбрах тогава, обаче на един празник, струва ми се бях в първи или втори клас, съзрях топчето, оставено на бюфета и го взех. Излязох на терасата на втория етаж на къщата, за да го разгледам на спокойствие – и, както го оглеждах, го изтървах и то падна на плочите в двора. Светкавично слязох и видях топчето счупено на три парчета, а в едно от тях блестеше малък, златен кръст…!

  Там, на поляната, когато ядохме чевермето, по случай връщането на изконните ни български имена, всички поред целунахме този кръст, защото той олицетворяваше нашия Бог! Да, вярно, скрит бе нашият Бог, но бе по-истински от големите, златни кръстове на патриарсите в храмовете! Струваше повече от всичките им натруфени одежди, луксозни коли, „Ролекси“ и църковни имоти! Не за друго, а защото олицетворяваше не църквата и дори религията, а… вярата ни!

  Погледнах Рожен и видях само топлота в очите му. Чукнахме се с неговата домашна ракия и я изпихме до дъно. Нямах повече упреци и въпроси към него. Знаех, че сме от едно семейство, което дори не определях като българско. Бяхме от потомците на истинските владетели на тези земи! Това ме правеше спокоен, защото знаех,какво да оставя след мен на сина си. Стигаше му само човещина, вяра и тази безкрайно красива земя, между „Дунав“ и „Черно море“, от нос „Калиакра“ до Трън, за да може и той да предаде нещо след себе си, някой ден…!

   

  Красимир Бачков

• Молитва

  

  .

  Ако още те има, поне дай ми някакъв знак,
  нека твоята воля пребъде и царството твое,
  нека падне нощес, изведнъж, над градините сняг
  и засвети душата ми – тъмно планинско усое.

  Дай на мама отново чевръсти и силни ръце –
  да простре сутринта овехтялата риза от думи,
  зад която съм крил уморено от обич сърце.
  Дай на скитника – дом. Нека хляба нощес да целуне.

  Дай на тази вдовица, отсреща, две шепи небе,
  да засее от своята вярност – по няколко стръка,
  и мъжът, с който дълго в неволя и в радости бе,
  нека идва в съня й по-често, равнец да й мъкне.

  Дай на моя съсед, който пие от виното сам
  шепа верни приятели, дето ще викнат: наздраве.
  И света, ако трябва, смали, да не е тъй голям,
  огън общ наклади – да се сгреем – насън и наяве.

  На доброто, щом пламъкът, ласкав, нощес израсте
  и задълго челата ни слепи съдбовно покръсти,
  от смълчания хълм нероденото мое дете
  ще се спусне – косите ти дълги да среше със пръсти.

   

  Ивайло Терзийски

• Кирил Камбарев, из „Боилът от Панония“

  Откъс от романа на Кирил Камбарев „Боилът от Панония“ (издателство „Захари Стоянов“, София, 2013)

  

  – Жесток мъж е бил дядо ми – възмущава се Маламир. – Истински варварин.

  Вишната на двора е гиздава като млада булка. Откак пъпките й се разтвориха в безброй бели цветчета, цялата градина се разхубави. Сега плодчетата й са тъкмо узрели и са такава съблазън. Ама не отива на възрастен мъж като мен да краде посред бял ден от вишната. Туй е работа на дечурлигата.

  – Варварин?! – възмущавам се на свой ред от срамното сравнение. – А що да кажем за василевсите, момко? Че Константин, дето издигнал Цариград, а християните до ден днешен го наричат Велики, заклал жена си и големия си син! Ама туй не му стигнало, та убил и мъжа и сина на сестра си.

  – Защо го е сторил? – пита Маламир.

  – Че за какво му е толкоз голямо семейство? – пускам една усмивка, но момъкът не долавя шегата ми, та пак ставам сериозен. – За да покаже, че е недосегаем, и може да убие, когото си поиска. Ей на това викам аз варварин.

  – Уф, стига с тоя Константин – въздиша Маламир. – Що се сравняваме все с ромеите?

  – Щото владеят половината свят – отвръщам.

  – И дядо е убил много хора.

  – Суровото време изисква сурови мъже. Тангра не харесва мекушави владетели. Всичко, що е сторил дядо ти, сторил го е за доброто на България.

  Омуртаг го няма още. Наближават две луни, откак потегли с войската на запад, а вести в Плиска нямаме никакви. Хитреци са туй франките. Притиснеш ли ги до стената, гледат все да увъртат и да протакат. Пратениците на ювиги занесоха на Людовик нашите искания още преди година. А той, не стига, че не отвърна, ами с панонските славяни взе да се пазари зад гърба ни. Нахалник. Колобрите твърдят, че Тангра е милосърден и на франките лошо им се пише, а ние се молим всеки ден Омуртаг да отвоюва българските земи от лапите на тия лицемери.

  Последната неделя работих доста над моята история, за радост на нетърпеливия Маламир. Помогна ми много и туй, че Батай е зает. Захванал се е с превода на една гръцка книга, а мене е оставил на мира. Младият кавхан, Исбул, се прибра наскоро от Цариград. Уж го пратихме там договори да обсъжда, пък той се върна с позлатена гръцка книга, писана от някакъв монах. Разправя, че обещал торба жълтици за нея. Торба жълтици за писаниците на тоя плъх! На Батай му заръчаха да превежда отровните му разкази. Оня ден попрочетох малко, че нали разбирам от гръцки. И за българите разказал, ама на места така се смях. Писал даже за Крумовите битки с ромеите. Битки, в които и аз съм въртял меч. Ама какво разбират монасите от война? Крият се в тесните си дупки, целуват кръста и по цял ден се молят на техния Исус за прошка. Опитват се и нас да заразят с отровата си. Не стига това, ами тръгнали да пишат истории. Чудя се кой им ги разказва, щото са така разкрасени. Де да можеха монасите да питат загиналите.

  – А Велизара? – Маламир ме откъсва от мислите ми.

  – Какво за нея?

  – Успя ли да я забравиш?

  Младокът все избързва. Все налита на онуй, дето не ми се разказва.

  – Човек не може да забрави такава любов – отвръщам.

  – Диценг ожени ли се за нея?

  – Имай търпение, момко. Ще разбереш като му дойде времето.

  – Ти пък нищо не казваш. Срещна ли друга жена?

  Разговорите ми с Маламир често приличат на разпит. Засипва ме с въпроси и не ме оставя дъх да си поема.

  – Срещнах много жени – отговарям замислено, връщайки се към старите спомени. – Но никога такава като Велизара.

  – Прочетох последната ти глава – Маламир кимва към пергамента; бързината му не ме учудва вече. – Трябва да пишеш повече за себе си.

  – Моята история е скучна.

  – Не е – настоява младокът. – По-интересна е от дядовата.

  Думите му ме карат да се засмея. Той е слушал много за дядо си, ама нали и идните поколения трябва да научат за него! Обещавам на Маламир да пиша повече за себе си, само и само да не го разочаровам, но продължавам да мисля, че скучното минало на един застаряващ славянин не може да се сравнява със славата на един български владетел. Най-великият владетел. Когато моето тяло бъде заровено, животът ми ще бъде забравен. Но историята, която пиша, е друго нещо. Тая история може да остане векове след смъртта ми.

  Отпращам Маламир и се залавям с новата глава с удвоени усилия…

  ~

  …Времето беше писин читем, според календара на българите. Или индиктион тринадесети, съгласно изчисленията на ромеите.

  Беше буреносен ден. Дъждът се лееше като из ведро, сякаш Тангра нарочно беше разтворил небето. Вятърът бучеше страховито. До сутринта из полето тук-там се мяркаха бели петна, остатъци от неразтопения последен сняг, но към обед дъждът беше измил всичко.

  Аз бършех и подреждах паници в кухнята под зоркия поглед на Найда, когато стражите удариха копия о щитове. В разгара на свирепата вихрушка тия удари прозвучаха като тътен от подземния свят.

  Подадохме глави навън. Едрите капки се спускаха пред очите ни и цопаха в локвите, изпълнили двора на чертога. Дъждът премрежваше погледа и заглушаваше думите, но видяхме стражите да ръкомахат към калния път на изток и ги чухме да крещят, предупреждавайки за самотен конник, препускащ към Плиска в бурята.

  – Луда работа – промърмори Найда. – Да се пуснеш на път в такова време!

  Не мина дълго преди вратите на чертога да бъдат отворени. В мрачния ден изплуваха жребец и неговият ездач. Мъжът дръпна юздите и скочи на земята. Беше облечен в скъп кожух, преметнал на рамо щит и лък. На глава носеше шлем.
  От отсрещния край на чертога към него изтича Сермон, понесъл в ръка тоягата си. Небето просветна, сетне над Плиска прокънтя силен гръм.

  – Добре дошъл в Плиска, боиле – извика колобърът.

  Мъжът свали шлема си и разтърси сплесканите си коси под дъжда. Гъстата брада го издаде. Беше Аспор.

  – Щеше да е по-добре, ако не яздех в такава виелица!

  – Очаквахме с тебе и Вунд – рече Сермон.

  – Вунд са поболя – отвърна Аспор. – На легло е. Тука ли е Крум?

  Сермон кимна.

  Един от стражите хвана юздите на жребеца и го подкара към конюшните. Животното изцвили.

  Колобърът поведе Аспор към спалните и скоро двамата мъже се скриха от погледа ни.

  Варненският боил беше първият големец, пристигнал за Съвета.

  До неделя след него щяха да дойдат боили от Шумен, Бъдин, Хисар и Червен. Славянските родове, които Крум беше обиколил предното лято, също изпратиха князете си и туй идеше да покаже, че ханът беше спечелил тяхното уважение. Всички се отзоваха на призива, с изключение на браничевци. Хората твърдяха, че знаят целта на туй събиране много добре. Говореше се за поход към Авария. Слуховете бяха тръгнали още в края на есента, а сега, когато зимните снегове си бяха отишли, приказките за война бяха подновени. Настроението в града беше приповдигнато. В Плиска бяха пристигнали най-знатните мъже на България, а туй не се случваше често.

  В деня на Съвета жените сякаш изглеждаха по-спретнати, стражите по-напети, а по-късно вечерта храната и виното щяха да са в изобилие. Крум беше събрал големците в тронната зала, а аз се бях качил в тайника над кухнята, откъдето през процепа заедно с мен зяпаха още две дузини любопитни очи. Боилите и князете се бяха настанили около масата, но преди туй се бяха разделили със снаряжението си. В залата се носеше шумът на приглушени разговори, когато Крум откри заседанието.

  – Хвала на всички ви – започна той и разговорите заглъхнаха. – Около тая маса никога не е имало толкоз много знатни мъже.

  В далечния ъгъл видях грейналото лице на Елемаг. Той сред всички беше най-радостен да види славянските князе редом с българските боили, когато се обсъждаха съдбините на държавата. Недалеч от стареца забелязах Диценг, който пък единствен изглеждаше намръщен. Мъжът, който беше отнел любимата ми Велизара, не обичаше славяните. Носът му беше леко сплескан и изкривен. Не беше зарастнал правилно след като го бях строшил в яда си, а аз тайно се израдвах, че нахалството на туй копеле не беше останало безнаказано.

  – Знам, че цяла зима се носеха слухове – рече Крум. – Е, затуй реших да ви събера тука. За да разберете, че слуховете са истина. Смятам да поведа войска към Авария. Искам да се убедя, че разполагам с подкрепата ви.

  За миг настъпи тишина.

  – Ха, истина било значи! – чух зад себе си весел шепот и се обърнах.

  Беше Мачун.

  – Не си ли на пост? – попитах го тихо.

  – Там има достатъчно мъже – рече той. – Да погледам малко и аз.

  Пръв от боилите заговори Аспор.

  – Защо да ходим на север, ювиги, когато заплахата иде от юг.

  – Заплаха от ромеите? – отвърна Крум. – Никифор още се дерка с монасите, а бойците му недоволстват.

  – Ако разбере, че сме потеглили към Авария, може да поведе недоволните си бойци с обещания за плячка.

  – Не вярвам – рече ханът. – Таквиз спорове не се решават лесно. Пък и арабите все слухтят от изток. Василевсът не ще посмее да припари насам преди да оправи държавата си и да озапти арабите.

  – Той се кани на България, откак взе престола – намеси се княз Велибъд. – Войските от Мала Азия смята да прехвърли в тракийско, че и тамошните славяни да въоръжи до зъби.

  – Туй са само приказки, княже – рече Цок. – Знам ги тия заплахи открай време. Оголи ли Мала Азия, Никифор сам ще вкара вълка в кошарата. Арабите само туй чакат.

  – Стига сме се плашили от византийците – рече твърдо Крум. – Само да заздравим границите си и да се позамогнем, сами ще ударим на тях. Никой народ не е оцелял, ако само се гуши в земите си. Имаме сили за повече. Но затуй ми трябва вашата опора.

  Ханът заговори с въодушевление, което бързо се пренесе у слушателите му. Край масата се разнесоха одобрителни гласове.

  – Че защо на аварско налиташ, ювиги? Да ударим направо ромеите. Завладеем ли Тракия, сами ще дадат Сердика без бой. – Заговорил беше един от боилите, чието име не знаех. Беше дошъл от Червен. Имаше орлов нос и продълговато лице, на което носеше тънка брада.

  – Смели думи – рече Крум, – ама ромеите може да почакат. Сега е време да ударим аварите. По-сгоден случай няма да намерим.

  – Че за какво ни е притрябвало?

  – Богатства има там, боиле. Не е зле да сложим ръка върху тях.

  – Богатства? – усъмни се Аспор. – Франките сигурно всичко са прилапали. Ще бъхтем път дотам залудо, че и жертви ще дадем.

  – Франките нищо не знаят – изсумтя Иратаис. Кавханът седеше безмълвен, потропвайки тихичко с пръсти върху масата, но ето, че беше решил да се намеси в разговора. – Богатствата на аварите са горе, в планините. Франките взеха Панония, ама там няма нищо. Пусти равнини. Верно, избиха много народ, и още толкоз плениха, ама кракът им не е стъпвал в Свещените планини. Там трябва да ударим.

  Мачун ме потупа по рамото.

  – Ще воюваме май. Хайде, че мечът ми вече ръждяса!

  Той се подпря на издатината до мен и без да иска откърти парче от скалата, което тупна на земята. Обърнах се към него.

  – Шшт! – скарах му се.

  – Не се впрягай – Мачун ме плясна по темето.

  Близо до мен гладна мишка се ровеше край пукнатините в скалата. Протегнах крак и я ритнах. Тя изцвърча и се шмугна в първата тясна дупка.

  – И какви са тия богатства, боиле? – попита Любозар, младият тимочански княз.

  Крум кимна към един от войниците, завардили входа, и той му поднесе две торбички. Ханът ги сложи върху масата и ги развърза. Сетне бръкна в едната и разпиля върху масата шепа жълтици.

  – Злато – рече ханът. – Ромейско злато. С купища жълтици са се разделили василевсите, за да поддържат мира с аварите. Хаганите още пазят съкровището. Е, претопили са туй-онуй в украшения; жените им все нагиздени ходят. Ама другото още го крият в планините на Дакия. Не са много хората, дето знаят къде е. Ама аз знам кои са. Знам и как да ги попитам.
  Крум разтвори втората торбичка и вътре нещо се бялна.

  – Знаеш ли що е туй, боиле? – той провлачи торбичката по масата и я бутна под носа на Аспор, който седеше през един човек вляво от него.

  Боилът бръкна вътре с показалец, сетне извади пръста си и го облиза.

  – Пфу! – Той се изплю. – Сол!

  – Сол?! – попитаха едновременно няколко мъже.

  Ханът се засмя.

  – Тъй, тъй, сол. Там я имат в изобилие. Цяла Плиска могат да зарият. И е чудна на вкус. Абе, аз не разбирам, ама съм виждал франки и ромеи сума пари да дават за аварската сол.

  – Брей! – възкликна един от боилите, седящи с гръб към мен. – Нивга не ми е минавало през ум, че от сол ще богатеем!

  – Не е само туй – рече Крум. – Планините им са пълни с руда.

  – Рудници и ние си имаме в Хемус, ювиги. Само дето никой не се хваща да ги работи.

  – Не се хваща – отвърна ханът, – щото никой не плаща. Ти обещай на майсторите малко имот, цял живот ще се трудят за тебе. И рудниците ще копаят, и оръжия ще ти правят. Че и на децата си работа ще намерят. Ама да ви кажа аз една случка. Дойдоха преди години в Дакия мъже и жени от някакво странно племе. Сакси им викаха. – Крум спря за миг и погледна въпросително мъжете край масата, но никой, освен Иратаис, не беше чувал за тоя народ. Той продължи. – Големи особняци. На гърдите си дървени кръстове носеха, с разпетия Исус, пък вечер се молеха на някакви незнайни богове. Да им се чудиш. След неделя изчезнаха в планините. Заселиха се край рудниците, а скоро майсторлъкът им се разчу в цяла Авария. Туй брадви, ножове, мечове. Какво ли не. Ама не като нашите мечове, дето като ги кръстосаш два пъти, на третия я дръжката се строши, я острието. Здрави мечове. И някак си по-леки, да ти е удобно да ги носиш. Ей тия мъже искам аз да ни коват оръжията, че и нашите майстори да понаучат. Ако трябва, ще ги купя със златото на аварите.

  Крум говореше разпалено. Накрая дори взе да ръкомаха. И колкото по-разпален ставаше, толкоз повече наостряха уши мъжете край тронната маса. Особено доволни изглеждаха славянските князе. Присъствието им на тоя разговор ги караше да се чувстват равни с боилите. Преди те винаги научаваха за намеренията на хана и приближените му от вестоносци, а често дори от слухове, които се разнасяха из българските земи. Сега обаче князете бяха тук, в залата, в която ханът чертаеше държавната политика. Сега научаваха всичко от първа ръка.

  – След два дни потегляме на поход – заяви ханът. – Очаквам помощ от всички ви…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Кирил Камбарев е роден в Хасково през 1970 г. Завършил е математическа гимназия в родния си град и „Прогнозиране и планиране на икономическите системи“ в Университета за национално и световно стопанство в София. Работил е като консултант и експерт към различни фирми и в Агенцията за приватизация в България. Получава втора квалификация – за преподавател, в Саутхямптън, Англия. Живее в гр. Бейзингсток и е гимназиален преподавател по математика. Един от редовните и награждавани участници в конкурса „АРГУС – фантастика през 100 очи“. „Никога няма да забравя България и това, че съм българин. Исках да направя нещо за родината, но понеже не съм богат човек, реших, че мога да помогна по духовному, като напиша книга.“ В различни сборници у нас са публикувани негови разкази. Романът „Спасителят“ (2005) е първата авторска книга на Камбарев. Следват романите „Боилът от Панония“ (2013) и „Враг на франки и ромеи“ (2017).

  .

• Вятърът на Босфора

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Разхождаме се с татко из Истанбул. Правим го с колата. Без това едвам пълзим на повечето места. Пеша е невъзможно. Милиони мравки тръгнали срещу мен – това усещам в големия мегаполис аз, обитателят на лудата гора. Свикнал съм да виждам простор. Около мен да няма никой. Само гората и аз. Казваме си толкова много неща, без думи. Те просто не са необходими. В мегаполиса не след дълго започва да ме залива студена пот. Дишането ми се учестява. Обхваща ме паника. После… Почвам да се задушавам. Иде ми да си разкъсам дрехите и да се развикам. И да удрям… Да удрям всеки, който се изпречи пред мен, за да си завоювам поне малко свободно пространство и да мога да дишам. Отдавна вече знам как се чувстват диви животни, затворени в клетка. Затова избягвам да ходя там.

  Минаваме през Левент. Административният център на Истанбул. Истанбулският Манхатън, както му викат. Огромни небостъргачи са извисили снаги. Татко се навежда и поглежда през стъклото, за да види докъде се простират върховете им.

  – Спри… спри, момче – заповядва по някое време.

  – Татко, не мога да спра тука, ще ни избримчи някой отзад. Забранено е спирането.

  – Спри, ти казвам.

  – Татко, ако оцелеем, ще ни глобят.

  – Не ме интересува, спри.

  Отказвам се от споря и търся място, където да запра машината. По едно време забелязвам малко пространство в дясно. Цялото е разчертано с дълги бели непрекъснати черти. Естествено, точно там е най-забранено да се спира, затова и начертали чертите, но пускам аварийните и го правя.

  Татко слиза от колата и устремява поглед към небостъргачите. Последвам го и аз. Вдига глава нагоре, докато накрая каскетът му не пада от главата.

  – Брех, брех, брех… – чуди се непрекъснато.

  – Татко, трябва да тръгваме.

  

  Не ви пожелавам никога да си имате работа с турските полицаи. Тогава нашите ще ви се сторят по-скоро добродушни като пеленачета. Онези са свикнали да се занимават с терористи, атентатори, самоубийци, живи бомби, бандити и за каквото се сетите още. Ходят подобно на каубои от Дивия запад – дясната ръка е готова винаги, моментално да изкара патлака от кобура, че закъснението може да им струва и живота. Когато ви спрат, ръцете задължително ги дръжте на волана и никакви резки движения. Не оспорвайте тяхно решение, защото ще стане по-зле. Във всеки един момент могат да се изсипят още стотина. Как го правят не знам. Изведнъж, младежите пушещи отстрани, разкопчали саката си се оказват цивилни полицаи с автоматични оръжия в ръце. Виждал съм го няколко пъти лично. А да спрете на забранено място в Левент, около небостъргачите… Интересно ми е, как ще убедите служителите на реда, че не подготвяте атентат?

  – А… туй нещо турчинът не може да го построи, момче – изтърсва татко, тупайки каскета си.

  – Кое?

  – Ей това…, кое? – и посочва към небостъргачите. – На турчина му дай жени и баклава. Тогава ще нагъва… баклавата и за друго няма да мисли.

  Неволно, усмихвайки се, изтърсвам:

  – Българите ги построили.

  – Да, бе. Разправяй ми ти на каскета. Българинът и той няма толкова акъл. Дай му да жули джанковица и да се хвали.

  – Ха-ха-ха…

  – Че не е ли тъй? И едните, и другите само се правят на велики и се хвалят. Ама да са постигнали нещо на света? Като изтрезнеят, се качват на колите, направени от германеца, и пъчат гърди. Много често го правят и пияни.

  – Ха-ха-ха…

  – 50 години живях там, оттатък… у българско. И к’во? На що глупости станах свидетел. То манифестации ли не бяха, пламенни речи ли не бяха, Космоса ли не завладяваха. Бяха като полудели – толкова много си вярваха. И сега, какво? Иде ми да отида до гроба на оня, който 45 години ни лъга, и да го попитам: „И за какво се пъни толкоз? Какво постигна? Къде го занесе? Кой ще плати за причинената хорска болка и толкова многото опропастени човешки съдби? Къде са сега великите неща, които твърдеше, че правиш?“ Ама ще ме чуе ли някой? Естествено, виновни няма. После… От 30 години живея тука. Да не мислиш, че има някаква разлика? Отново същите речи слушам. Избягах от един велик народ и попаднах при друг велик. Това е. Ама една кола не могат да произведат ни едните, ни другите. Затова карат германските. Германецът си произвежда тихомълком колите и пуска фишеците ту на единия глупак, ту на другия. И нашите пак са готови да се хванат за гушите, ала на него клякат. Пред него не се правят на велики.

  – Татко, трябва да тръгваме.

  – Ей ся…

  Но не можа да продължи с речта си. Със светещи в червено и синьо лампи до нас се доближи полицейска кола и спря. Отвътре изскочиха две млади момчета и тръгнаха към нас.

  – Казвах ти, ама като не ме слушаш – изтърсих по-скоро за оправдание пред себе си.

  – Спрели сте на забранено място, господине – започна отдалече единият полицай.

  После забеляза българската регистрация на колата и запита:

  – Говорите ли турски, господине?

  – Да, господин полицай.

  – Значи ме разбирате какво ви говоря, господине?

  – Да, господин полицай.

  – Господине, нарушили сте член…

  Започна да изброява някакви членове и алинеи от Закона за движение по пътищата на Република Турция. Веднага разбрах, че няма да се отърва евтино. Как иначе, след подобни големи членове. Те, членовете са затова, за да не се отървете лесно. А и членът е член. Идете и разправяйте после, че не е бил голям. Сякаш някой ще ви повярва.

  „Дано поне не приберат и колата, че като ги знам какви са…“ – изрекох си наум.

  Започнах да пресмятам колко пари имам в джоба и дали ще мога да си платя глобата, че иначе няма излизане през границата. Сетих се, че имам и банкова карта. В краен случай щях да платя с нея. Естествено, ако успеех да се сетя за кода.

  От страната на сметките ме изкараха стенанията на татко. Беше се хванал, наведен над мантинелата, и охкаше. Веднага изтичах при него.

  – Татко… татко…

  Последваха ме и полицаите и го подхванаха от двете му страни.

  – Чичо… чичо, добре ли сте? – запитаха с разтревожени гласове.
  – Ох, така лошо ми стана – съобщи татко с най-плачевния си глас, на който беше способен. От лицето му се излъчваше всемирна болка.

  – Месут, извикай бързо линейка – нареди единият полицай на другия.

  Оня сякаш това бе чакал. Веднага се хвана за радиостанцията.

  – Линейка… линейка – заповтаря в микрофона.

  – Добре съм вече, добре съм – уплаши се не на шега и татко като чу за линейката.

  Трябваха му цели пет минути, за да убеди полицаите, че вече е добре, за да отменят линейката.

  – Върнете линейката – нареди накрая Месут в радиостанцията.

  – Изведнъж ми стана лошо, момчета – обясняваше обстойно татко на полицаите. – И викам на сина си да спира бързо. Забранено – казва той. Забранено, мабранено, не разбирам аз, умирам – отвръщам. Ако не беше спрял, бях заминал, да знаете. То, на моята възраст пътният лист вече е в джоба.

  – А, много добре изглеждаш, чичо – започнаха да го успокояват полицаите. – На колко години сте, господине?

  – Следващия месец ще чукна деветдесетака, ако е рекъл Оня горе – излъга без свян татко, добавяйки десетина години отгоре.

  – Деветдесет? Браво… Браво… Юнак – започнаха да го хвалят полицаите. На лицата им се появиха истински усмивки.

  Започнаха да го тупат по рамото. Единият даже му стисна бицепса, за да види колко е обиколката на мускула му.

  – Торба цимент вдигам сам, момчета – похвали се отново нашият.

  – Браво, бащице. Герой такъв – не спираха и полицаите.

  После нашият изведнъж се усети, че си вкарва автогол, и веднага се измъкна от положението, докато полицаите все още не бяха начаткали квитанцията за глобата.

  – Ама, какво ми стана така изведнъж? Добре, че момчето спря. Иначе щяхте да ми ядете житото. Ще извинявате, момчета, заради мен и правилника наруши. Спря на забранено място.

  – Важното е, че сте добре, бащице.

  – Дано да не предизвика някоя катастрофа заради мен.

  – Няма страшно, ние сме пуснали лампите.

  – Ох, дано, дано, че животецът си замина, момчета. То, какво и остана вече? Ей, на… чакам повиквателна.

  – А, недейте така, има хляб още във вас.

  Разделихме се с полицаите почти като роднини.

  – Ама… наистина ли мога да тръгна? – запитах невярващо накрая.

  – Тръгвайте, тръгвайте, господине. И се грижете за баща си. Добре, че Аллах му е помогнал. Сигурен ли сте, че не искате да минете през болницата?

  – Добре е сякаш вече – правех се на луд и аз.

  – Ако искате, ще ви придружим до болницата. Ей сега ще пуснем сирената и за 5 минути ще стигнем до там.

  – Ей, голям си Андрешко – изрекох на татко вече в колата.

  Дълго ни следваха полицаите, за да са сигурни, че на татко няма да му прилошее отново и аз да спра пак на забранено място. Тогава веднага щяха да пуснат лампите за да предотвратят катастрофа.

  – Мини по моста, искам да видя Босфора – обади се татко. – Може да ми е за последно. После се върни, ама по другия мост, че искам да зърна колкото се може повече красоти. Чак към края на живота си човек започва да цени красотата.

  

  Качих се на естакадата и се насочих по посока на стария мост. Скоро Босфорът се ширна пред нас.

  – Що хора са минали оттук… – зафилософства татко. – Римляни, византийци, латинци, турци. Ала, да са го взели със себе си? Продължава да си стои тук в цялата си прелест и да се присмива на нас, хората с дребни душици, тръгнали да завладяват света. И след нас ще продължи. Ето, и мостове сме направили над него. И к’во? Някой ден ще паднат. След сто години, след хиляда, но ще паднат. Толкова ни е величието. А Босфорът ще продължи да си стои тук. Един живот, а и него не те оставят да си го изживееш, както си искаш. Тоз бил такъв, оня бил онакъв… Че мен какво ме интересува какъв си? Вярвал бил в еди-коя си идея. Ми, вярвай си. Що ме караш и аз да вярвам? Защо се опитваш да ми завладееш мислите и делата? Целият свят е полудял. Всеки прегърнал някаква луда идея и те мачка, опитвайки се да те накара да повярваш и ти. А всъщност, опитват се да те накарат да работиш за тях. Да умреш, ако се наложи, за тях. Дано да се наядат някой ден всички, че иначе…

  Татко повече не продума. Просто мълчаливо съзерцаваше пейзажа. Не продумах и аз. Мислех си за онова бедно сираче от Делиормана, родено в калта. Пораснало, тичайки след овцете. Видяло и две, и двеста. И фашистите, и комунистите и… и… Опитвало се е да оцелее. Мъчейки се да осъзнае, коя идея е по-добра и в коя да повярва. Беше се родил в дивата гора, а сега доизживяваше живота си сред бетон, затова, че не бе мислил, както са искали от него. Друга вина нямаше. Беше усвоило хитрините и на Балканите, и на Ориента, на Хитър Петър, на Настрадин ходжа и разбира се на бай Ганьо, и на Андрешко дори. Единствено важно е било да оцелее, с цената на всичко. И накрая, достигнал до самия финал на жизнения си път и осъзнал, че всъщност, важно е да вярва в човешката идея. И знаеше, че ще дойде ден и човечеството ще се измъкне от пелените си. Щеше да се изправи и да проходи. После щеше да върви по света, гордо, че се нарича човечество. И вятърът на Босфора и на хиляди други красоти на света щеше да подухва във високо вдигнатото му чело.

  Отворих прозореца и оставих вятърът на Босфора да навлезе свободно в колата. После натиснах газта и се насочих към дивата гора, която ме зовеше с нестихваща жал.

  .

• Коледна приказка със Сароян

  

  Във вълшебствата на приказките винаги е скрита и частица истина. В тази моя приказна Коледа всичко е истина, а вълшебството е само едно – Уйлям Сароян*. Да, същият този, който казва за себе си: “ …роден съм в Америка, пиша на английски, но съм писател, защото по душа съм арменец.”

  Случи се три дни преди Коледа и нямаше нищо общо с разказа на Сароян “Третият ден на Коледа“. Навън само студ, кал и сивота. Официално този празник не се празнуваше и не се споменаваше. Такива бяха времената – безпразнични. Имаше само чествания – задължителни и скучни. Въпреки че бях сама в къщи, си подредих скромна коледна украса – свещ, клонче от елха, откъснато от парка, няколко червени ябълки и стара рождественска картичка, запазила се по чудо от детството на майка ми.

  Живеех в град, който беше почти арменски. Не, че арменците бяха повече от нас, българите, или от другите етнически общности, но бяха най-тихите, най-толерантните, най-сръчните и най-добрите хора. Изтръгнати от корените си, пръснати по Америка, Франция, Русия, България и къде ли още не, те живееха със спомените за своето минало, без да го натрапват на другите, запазвайки най-здравите си родови връзки – езика и кухнята. Спре на някой да цъка часовникът и той отива направо при Ончо, най-добрият часовникар. Трябват му ботуши за зимата – поръчва си ги при обущаря Варожан. Носи ги години наред, скъсване нямат и всеки познава, кой им е бил майсторът. Когато бях малка и се разболях от заушка, трябваше спешно да се намери половин килограм маслини за лечебен компрес. Бай Кеворк веднага ги набави и така ме спаси от преждевременна смърт. Наближаваха ли абитурентските вечери, само арменката Такухи можеше да измайстори мечтаната рокля.

  Думата толерантност тогава никой не я знаеше, просто си живеехме заедно и българи, и евреи, и турци, и арменци. С голямо вълнение целият град очакваше годишните арменски балове. Те се превръщаха в парад на тоалетите, които роднините им изпращаха от Америка и Франция. Филмова красота! Арменците си бяха кебар хора и живеха с мурафети. Не беше лошо, защото така разнообразяваха и нашия живот. Изобщо да нямаш приятели арменци, беше немислимо. Ако ти се приискаше да си поприказваш с някого, нямаше по–добри мохабетчии от тях. Ние имахме голям късмет, защото съседи ни бяха семейство Саркизян. В един апартамент живееха в мир и разбирателство три поколения, до момента, в който синът им Варто доведе снаха, българка. Тя въведе някакво ханово право, стана главнокомандващ и за кратко време им разгони арменската идилия.

  Бай Арам и съпругата му леля Саломе имаха и още една дъщеря Зарухи, казвахме й Зара. Беше стара мома, но с две висши образования и работеше като журналистка в радиото. Арменците, каквото и да работят, винаги са най-добрите, защото са старателни и по този начин доказват, че не са навлеци в страната, която ги е приютила. Хвалят се едни други и не си завиждат. Завиждаше им българската снаха, защото беше стигнала до продавачка в плод–зеленчук.

  Мъжът й Варто караше таксиметрова кола. Една вечер той дойде у нас да гледаме заедно по телевизията концерт на френската певица Далида, който започваше в 22 часа. Жена му си била легнала и изключила телевизора. Настанихме се всички пред екрана, напълнихме чашите с домашно вино, май нарязахме и някакви суджуци. Далида само това чакаше и запя. Не дишахме и не шавахме, само Варто превеждаше ли, превеждаше. Като си отиде, повече обсъждахме френския на Варто, отколкото песните на Далида. “Колко скромен и интелитентен човек – каза баща ми. – Знае френски, а работи като шофьор. Браво, браво! Арменците са голяма работа.“

  От този момент, щом срещах Варто по стълбите на кооперацията, си мислих, че с французин се поздравявам, и изпитвах едно допълнително уважение. По онова време за всяко хубаво нещо се казваше, че е „френско“. Една друга вечер идва Варто у нас кахърен, да изпие с баща ми по една ракия. Споделя, че бил подал документи да замине на работа като шофьор в Алжир, но за съжаление не го одобрили, защто не знае френски. Бяха минали две-три години от синхронния му превод на песните на Далида. Баща ми деликатно му припомни това и тогава Варто ни обясни, че сестра му Зара била завълшила и френска филология. Тя му превеждала всички модни шансони. „Съдържанието им е почти едно и също – каза Варто. – Не ме забравяй, спомни си за любовта, не ме напускай, върни се, не мога без теб, любовта е още жива между нас, вярвам в любовта и т.н.“

  Какво е пяла Далида и какво ни е превеждал Варто, няма как да знаем, но ни беше хубаво онази вечер и така я запомнихме. Ние продължихме да си го харесваме и без френския. Знаехме, че арменците са фуклив народ, но не им връзвахме кусур. Правеха го заради нас, за да ни се харесат, а не да ни унижат. Това са две различни неща.

  Някои от тях например цял живот не научиха добре български и понякога се случваха конфузни ситуации, а ние им се присмивахме. Такъв беше случаят с бай Агоп, обущаря. Баща ми често се отбиваше след работа в дюкянчето му, да изпушат по една цигара и да полафят. Един ден заварил бай Агоп разстроен. Държал на тезгяха пред себе си вестник и лотариен билет. Споделил с баща ми, че жена му сънувала някакви числа. Запомнила ги и отишла да се посъветва с арменския поп, а той от своя страна й казал, бай Агоп да купи лотариен билет с този номер, но преди това да го накара да се закълне, че ако спечели, 20% ще дари на църквата. Речено – сторено. Едва не припаднал бай Агоп, като видял, че печелившият номер от вестника съвпада с този от неговия билет. Радостта обаче се оказала краткотрайна, защото серията била друга. Бай Агоп трябвало да се примири с утешителната награда от пет лева, минус 20% за черквата, остават четири лева. Точно в този тежък момент влиза баща ми и пита: “Е, бай Агоп, ще черпиш, ли?“ А бай Агоп отговаря: “НомерОтО същото, ама серията, ядеш гОвна. “ – и показал билета. Баща ми и той си падаше зевзек, та му рекъл: “Защо аз да ям гОвната бе , бай Агоп? Да ги яде арменският поп. Ако не ще, не му давай 20%. Защо не ти е казал и серията?“ – Толкова знаел български бай Агоп, така го говорил, но ние и до днес си ползваме този лаф, въпреки че бай Агоп отдавна се е преселил в отвъдното, заедно с арменския поп. Както се казва: животът си отива, словото – остава.

  Арменците са голями кулинари. И в най-мизерните години, те винаги имаха лимони, маслини и турско кафе, т. е. арменско, докато ние се задоволявахме с виетнамско от тръстика, или от каквото и да е било, само не и от кафе. Родителите на Зара и Варто били някога в Цариград готвачи. Бай Арам притуряше към манджите подправки с екзотични названия. Когато ни каниха по комшийски на кафе, беше истински празник – Великден някакъв! – то локуми, то халва, то сушени смокини, абе направо дворецът на Сюлейман Велики. И много мохабет за далечни страни и за още по-далечни времена. Затова си има и приказка: “арменско гости“ – не можеш, не искаш и не те оставят да си тръгнеш.

  В онези мрачни предколедни дни, за които стана дума в началото, пристигна в града ни Уйлям Сароян. Намирал се на официално посещение в България. Доколкото си спомням, поставяха негова пиеса в София, а може и нещо друго да е било. Арменците от нашия град го поканили да им гостува. Приел човекът с удоволствие. Определили съседка ни Зара да го съпровожда и да му превежда, защото арменският му бил съвсем слаб. Посрещнала го арменската общност в техния културен клуб, разговаряли, почерпили го и го завели на кръщенка в арменската черква. После той се поразходил заедно със Зара по калдъръмените сокаци на стария град. Вечерта й предложил да вечерят в ресторанта на хотела, за да й благодари за компанията.

  В този момент звъни телефонът в къщи и чувам развълнувания глас на Зара. Набързо и запъхтяно тя се опитва да ми обясни какво се е случило. Помолила била Сароян да й даде час време, да отиде до вкъщи и да се преоблече за вечерята. Като стара мома все се тъкмеше и държеше да изглежда перфектно. Тъкмо си поръчвала такси на рецепцията, когато той се плеснал по челото и радостно заявил, че ще я придружи до вкъщи, защото искал да види как живеят сънародниците му тук и да се запознае с родителите й. Зара изтръпнала при мисълта какво ще види Сароян у тях. Там управляваше смръщеният поглед на снахата. Племениците тичаха по коридорите и стаите, надавайки индиански викове. Бай Арам и леля Саломе не смееха да се покажат от тяхната стая без сериозна причина. Холът, в който живееше Зара, се ползваше общо от всички, когато не ги свърта някъде другаде. Изобщо олелия и бъркотия, без следа от мир и сговор.

  – Моля те, нека доведа Сороян у вас, все едно, че аз живея там. Ти кажи, че си ми племеница от провинцията и си дошла на изпити в университета. Знаеш какъв ужас е у дома, а той е неумолим.

  – Няма проблем, Заре. Добре сте дошли! Идвайте – казвам аз.

  У дома е чисто, тихо и даже имам мебели от Кореком. Паля свещта, която да напомна, че наближава празник, който нормалните хора по света честват, и чакам Сароян. Аз, с моята черна и къдрава коса, а може би и от това, че откакто се помня живея сред този народ, малко приличам на арменка. Не знам нито дума арменски, но и той не говори този език, въпреки че пише за арменците.

  На вратата се звъни. Отварям и пред мен стои Уйлям Сароян! – човек от друго измерение, широкосърдечен, топъл, който изпълва цялото пространство, но така, че оставя място и за всеки друг. Създава усещането за великан, а всъщност не е и висок. Смее се и полилеят звънва. Прегръща ме и усещам по бузата ми рошавите му мустаци. Настанява се на голямото кресло, сякаш си е у дома. Стоя развълнувана, загубила и ума, и дума. Зара ми се извинява, че е влязла с обувките. Идвам на себе си от тази битова подробност и подхвърлям:

  – Не се притеснявай. Прави, каквото искаш. Не забравяй, че си си у вас.

  Отивам в кухнята да приготвя кафе по арменски, на джезве. От вълнение да не го разсипя, пристъпям леко като гейша и го поднасям. Зара ни оставя сами и се изнизва през вратата, за да се качи на горния етаж и да се преоблече. Усещам се, сякаш съм се курдисала на някоя от страниците на “Хиляда и едно нощ“ – пия кафе, а срещу мен Сароян ми се усмихва, седнал в позата на Георг Вашингтон. Сърба си каймака с наслада и пита какво уча.

  – Консерватория – отговарям аз. Почти във всяка арменска къща има пиано. В нашата нямаше дори и тъпан, така че няма да се наложи да демонстрирам способности.

  – О, аз не обичам класическата музика! – Сароян е това и може да си го позволи, без да се интересува какво ще си мислат другите. – Обожавам американския черен джаз и старата арменска музика. – Отпива от филиджана и ме пита, чела ли съм нещо от него. Измъквам единствената негова книга, която имам, и му я показвам: “Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“.

  – Само това? – и мустаците му щръкват застрашително.

  – Да – отговарям.

  – Малко, много малко – казва Сароян и има право.

  – Ами толкова е преведено – оправдавам се аз.

  – Ние, арменците, имаме толкова много приказки, които трябва да разкажем на света. Ето, аз съм роден в Америка и пиша на английски, но светоусещането ми е на арменец и пиша, защото по душа съм арменец. Трябва да разказваме, че християнството първо ние сме го приели за своя религия. Това има значение, защото за всяко нещо е важно началото.

  Казах му, че при нас е забранено да се говори за вяра и за Христос. Дори и Коледа не е официален празник. Празнуваме я тайно, кой както може, а не както трябва. Знаеше за това и не ми зададе излишни въпроси по темата. Само за миг стана тъжен, а може и така да ми се е сторило. Запалих свещта от моята скромна коледна украса, а той запя – тихо, съвсем тихо, някаква стара, арменска коледна песен, която знаел от баба си. Когато спря да пее, измърмори нещо, сякаш само на себе си.

  – Преди много години роднините ми са живеели в Турция, но там, в онези времена, не са им забранявали християнските празници. Традицията, песните и гозбите са се запазили и до днес.

  Не знам накъде щеше да ни отведе този разговор, ако не се беше появила Зара, готова за вечерята.

  – А къде са родителите ти? – пита Сароян.

  – Те живеят на горния етаж и вече са си легнали – казва Зара.

  Той много моли да го запознае с тях. Не се отказва лесно на този човек. Плясва се по челото и казва:

  – Нека дойдат по пижами, ако не, аз ще се кача при тях – и мустаците му заиграват весело. Точно това не биваше да се допусне.

  След наколко минути влизат бай Арам и леля Саломе. Прегръщат се със Сароян като стари приятели и той им целува почтено ръка. Настаняват се по диваните ми, все едно са си у тях. Така и трябва. Аз се плесвам по челото (жест, който току-що съм прихванала от Сароян) и вадя бутилка с арменски коняк. Може Коледа да нямахме, но този коняк се продаваше навсякъде.

  Бай Арам си дойде с цигара в ръка. Все му се караха, че пуши, а той отговаряше, че саклетите му бягали от пушека, като дявол от тамян. Пушеше “Родопи“ без филтър – такива имаше, такива пушеше. Сароян му предложи “Кент“. Настъпи моментът на мурафетите. Бай Арам взе внимателно дългия папирос, разтърка го майсторски между пръстите, помириса го, запали цигарата и затвори очи, всмуквайки от тютюна. После бавно ги отвори и каза една дума, която промени хода на цялата вечер, а тя беше “Истамбул“.

  Разговорът се водеше на някаква вавилоно-какафонска смесица от английски, френски, арменски, турски и български, все едно, че бяхме в епохата на Отоманската империя и чакахме тайно Рождество Христово. Бай Арам поясни, че такъв качествен тютюн пушил баща му, когато още живеели в Истамбул. Там той бил търговец на зехтин и доста заможен, затова и тютюнът му бил от скъпия. Сароян с детско любопитство искаше да чуе всякакви небивалици за турската връзка на бай Арам, защото се оказа, че и неговите предци са живеели по същите земи. Поласкан от вниманието, бай Арам започна да разказва за всичко, което си спомня от живота в Истамбул. И се започна арменският мохабет, и минаваха часовете, и разказът нямаше край, защото животът на всеки арменец е свързан с голям род и никой не може да разкаже за починалия си родител, без да помене цялата родата, в която той се е родил, живял, и умрял. Другото е незачитане на корените, а това не е арменско. По някое време бай Арам изважда от единия джоб на домашно плетената му жилетка шише с ракия, арменска разбира се, и налива от нея за Бог да прости. Той и Сароян стават, застават един срещу друг, изпиват чашите до дъно и се прегръщат като братя, бърборейки нещо на арменски. В очите им за миг проблясва влага, която по мъжки сдържат и не проронват сълза.

  Леля Саломе излиза тихо и след малко се връща с тенджера, пълна с арменски сърмички от лозови листа, тънки като цигарите „Кент“, и с по една стафида в двата края, овкусени с канела. Като отвори капака, къщата ми замириса на Истамбул. Ресторантите в града отдавна бяха затворени. Тогава това ставаше в 22 часа, а часовникът вече показваше към 23. Извадих чинии, отворихме бутилка червено вино. След още едно изчезване на леля Саломе, тя се появи с току-що приготвена арменска халва. Вечерта продължи до два часа след полунощ. Всичко се изяде, всичко се изпи, всичко се похвали. Оттогава знам какво ще рече арменско гости. Хубаво е да се живее сред арменци, дори и да не си един от тях. Аз имах щастието да се правя на арменка за една вечер, в собствения си дом, и то в присъствието на вълшебника Уйлям Сароян. Оттогава минаха години. Хората от онази предколедна вечер си отидоха от този свят, включително и Сароян. Изчезнаха и мебелите от Кореком, но креслото, на което той седеше, пазя и до днес. Старомодно е, голямо е, но е оставило пространтство и за другите неща.

  Когато Сароян си тръгна, навън беше навалял сняг. След себе си той остави усещането, че понякога празниците идват по-рано, отколкото е отбелязано в календара. Достатъчто е някакво чудо, някаква стара арменска песен или просто да завали приказен сняг, макар и три дни преди Коледа.

  .

  Елена Пеева-Никифоридис

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Уйлям Сароян (1908-1981) е американски писател и драматург от арменски произход, автор на над десет романа, над три хиляди разказа и много театрални пиеси. Роден и починал във Фресно, Калифорния. В България до са издадени книгите му – „Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“  (1971, преиздавана два пъти), „Некролози“  (1984), „Мамо, обичам те“ (2000), „Той и тя“ (2006), Светът, денят, нощта, аз“ (2007), „Един ден от залеза на света“ (2010). Отличен e с наградата „Пулицър“, която той отхвърля с думите: „Нищо не може да ме купи“.

  .

• Маймуните

  От Калин Терзийски

  

  Наскоро жена ми ми разказа за един експеримент. Не мога да възпроизведа съвсем точно разказа й, но мисля, че схванах добре смисъла на експеримента.

  И след това историята се залежа в главата ми. А сигурно сте забелязали, че когато едно нещо лежи в главата на човек, склонен да мисли, то зрее.

  Покрай него, така да се каже, се развиват благородни микроорганизми, които сами работят; независимо от съзнанието ни благотворните влияния на влагата, идваща от други мисли, и на хлада, идващ от други впечатления, повлияват на нещото, оставено да зрее в главите ни.

  И то от обикновено знание става отлежало знание – като кашкавал от двестагодишна мандра в Парма. И някак много приятно, изведнъж това нещо, стояло в главите ни дълго, започва да ражда интересни размишления и странни изводи. Ние даже се чудим откъде ни идват те.

  А то е заради зреенето.

  Не се бойте да научавате разни неща, братя и сестрици, защото, прибрани на тихо и на проветриво в главите ви, те ще обраснат с разни други неща, ще се комбинират в мозъците ви с още по-други неща, ще се трансформират и улягат, ще се разслояват и подреждат; докато накрая се превърнат в благородно познание. А не дай си, Боже, един ден и в мъдрост! Ха, шегувам се. Просто някои казваха, че мъдростта носи печал. А в наше време печал не бива да се изпитва, защото има коледни разпродажби и промоции, и ако грабнеш (Да, грабни!) Еди Какво Си – то печалта ще отиде на майната си!

  Ето какво ми разказа жена ми.

  Някъде там – в САЩ, МАЩ или някъде още по-далече – на някое още по-важно място… където всичко направено е такова, че направо да си свалим гащите, да плеснем с ръце и да кажем: „Здравствуйте, братушки!“, та там някъде направили следния експеримент:

  Вкарали десет маймунки от вида зелена морска котка (ох, майко, как тъжно, трагично се радвам, че висококултурният съвременен читател няма да издържи на това предизвикателство – да осмисли какво е това „маймуната зелена морска котка” – просто ще изпсува и ще каже: тоя идиот пак се е напил и нещо се ебава с нас – и ще захвърли това четиво, пък ще зачете нещо за Шампионската лига, където всичко е ясно и разбираемо!; а „зелена морска котка” е просто вид маймуни), та вкарали маймунките в една специална клетка. Нищо специално всъщност. Само дето имало една стълба в средата й. Висока Стълба. Може да си помислите нещо за Стълбата на Христо Смирненски – и няма да сгрешите.

  Когато маймунките се настанили и свикнали с обстановката, когато заживели подреден и смислен маймунски живот, в един хубав маймунски ден коварните експериментатори взели, та сложили на върха на стълбата една голя-а-ама чепка банани!

  Една от маймунките – най-умната, най-съобразителната или може би – най-гладната… или може би – най-лакомата (всеки ще я опише спрямо себе си) – веднага хукнала – и щрап, щрап, щрап – качила се на върха на стълбата!

  И взела бананите. И вече по-спокойно, с вид на маймуна, изпълнила дълга си – заслизала наобратно. В тоя момент експериментаторите внезапно залели всички други маймунки с ужасна, ледена, гадна вода!

  А маймуните, знаете, никак не обичат вода. С изключение на снежните японски макаци, които само в минерални извори им дай да се киснат, когато не участват в реклами на нещо. Маймуните запищели и изпаднали в паника! Когато при тях слязла сухата и доволна маймунка с бананите – те я гледали с лошо око. Много лошо око.

  На следващия ден подлите експериментатори пак сложили бънч ъф бананас на върха на стълбата.

  Вчерашната героиня, която вече била се качвала до Горе – веднага хукнала! Пак да се качи и пак да свали бананите за благото на всички! Поне така си представяла тя нещата. Банани – сваляне – за благото – на – всички. Защото не била заливана с ледена вода, разбииш ли.

  И, както си тичала към стълбата – другите, заливаните с вода маймунки, вдигнали страшна врява!

  Наобградили я и – бой, бой, бой – не оставили здраво място по гърбината й. За да й дойде акълът и да не си и помисля повече да тича така – алчно и амбициозно – към някакви си върхове на стълби за благото на всички!

  Защото, когато един тича нагоре, другите ги заливат с ледена вода. Разбииш ли.

  И така – потекли дните като водите на мътния Ганг, вероломните експериментатори слагали всеки ден по една чепка банани… но всяка вечер я махали от Върха на Стълбата непокътната. Защото деветте обливани с ледена вода твърде строго съблюдавали това – никоя прекалено амбициозна маймуна из техните среди да не хукне да сваля банани! За да не се стига до проклетата ледена вода!

  След това гадните експериментатори взели, че извели една от маймуните и я сменили със съвсем нова. Нито сваляла банани, нито поливана с вода. Новобранец. Чист и неопетнен от маймунските страсти и неволи. И пак сложили чепка банани. Новата маймунка понечила да тръгне по трънливия път Нагоре – за бананите. Но веднага била възпряна от строгите и недвусмислени забележки на колежките си. Между другото – зелените морски котки имат доста големи за ръста си кучешки зъби. Хапят зле. И така – попредупредили я, разкритикували я – и въобще не се стигнало до ледени душове.

  Течали дните, бананите си висели Горе, но никоя от маймунките не си и помисляла да ходи да ги вземе. А експериментаторите, тия мръсници, сменяли през няколко седмици някоя от маймунките с нова – необливана и некачвала се по стълбата. Явно го правели с надеждата да се появи такава, която да се осмели да хукне Нагоре и да свали проклетите банани.

  Но, каквито и да били новите маймуняци – смели или страхливи, глупави или умни – винаги, още с влизането си научавали урока, че тръгне ли се Нагоре – има студен душ. И бой за тръгналия.

  И така минала половин година. Експериментаторите всеки ден слагали нови, пресни и сочни банани.

  Всички маймунки били вече съвсем нови. Тоест – нито една от поливаните с ледена вода не била останала в клетката. Повече поливания, както казах, нямало. Защото всяка нова, понечила да тръгне по Стълбата Нагоре, бивала строго предупреждавана (ха!) да не прави глупости и да не си въобразява много-много… Защото…

  И така си живеели. Кротко, спокойно, смислено. Без банани. С проста каша от сушени маймунски фъшкии. Но пък и без душове с ледена вода. Нямало нито една, която наистина да е била поливана. Просто от древността, от старите поколения, отдавна изведени от клетката, се предавала – от уста на уста и от гърбина на гърбина – родовата памет! А родовата памет съдържала най-вече следната мъдрост-премъдрост: Ако хукнеш Нагоре, за да свалиш бананите… пък ако ще и да си мислиш, че го правиш за Всеобщото Благоденствие… ако направиш това – всички ще страдат! Защото ще се лее ледена вода! И ще настане плач и скърцане със зъби!

  Никой в клетката никога не бил поливан с ледена вода. Никой не помнел какво е чувството да те полеят с ледена вода. Никой даже не бил виждал ледена вода.

  Най-старият маймуняк, виждал Ледената вода, бил изчезнал от клетката отдавна-отдавна. Той бил изведен преди цели три месеца!

  Но паметта… вечната и мъдра… святата памет на народа, на маймунския народ на десетте маймунки зелена морска котка, казвала така: Не – се – качвай – Нагоре – защото – ще ядеш – бой! Защото има Ледена вода! Защото Така!

  И какво?! – ще каже всеки добър и мъдър човек. – Маймунките се пазели една друга! Предпазвали се от това – неовладените пориви на една към Нагоре да навредят на всички. Няма сега пък да страдат всички, заради амбициите на една!

  Всеки опит за изкачване се тълкувал вече – в изградилата се за тия месеци философия и народопсихология на маймунките – като опасна и вредна за всички проява на вироглавие и егоизъм. Самохвалство, нарцисизъм, самовъзвеличаване, самомнение, болно високо самочувствие, мегаломания, алчност, кариеризъм, самовлюбеност, себеизтъкване, егоцентризъм…

  …водещи до гадна, ужасна, ледена вода!

  Та така за експеримента.

  Тази история поседя достатъчно дълго в главата ми и неусетно обрасна и се слепи с разни други истории. Примерно – за българския народ. Кой знае защо към нея прилепна историята за това, как по време на османското… там каквото беше… българите нямали право да строят в селата си нищо по-високо от конака на бея. Ни къща, ни храм. Ако построели – ядяли бой. Лобут. И други неща. В конака. И българите лека-полека престанали да строят по-високи неща. После османското… там каквото беше… свършило. И нямало вече лобут. Но никой не започнал да строи нищо по-високо. И така – и досега.

  И тръгне ли някой новобранец, никога нелобутен, да строи нещо по-високо – веднага строго го предупреждават.

  Предупреждават го по най-категоричен и безпрекословен начин. А българите, както знаем, имат големи за ръста си кучешки зъби.

  С тях те не хапят никого. Освен други българи. Всъщност – смята се, че тия прекалено големи кучешки зъби са се развили именно, за да се предупреждават един друг българите: Да не си и помислят за Строене – на – нещо – по – високо – от – конака – на – Бея!

  И тук – за тия, що пълнят сърце ми с радост, защото са малоумни буквалисти и не знаят ни какво е метафора, ни какво е иносказание – ще кажа, че въобще не става въпрос ни за къщи, ни за храмове, ни за арени армеец. А за нещо наистина Високо, което се строи в умовете!

  Но – както и да е.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Калин Терзийски е роден през 1970 г. в София. Завършил е Националната природо-математическа гимназия и Висшия медицински институт (сега Медицинска академия) в родния си град. Специализирал е психиатрия. Работи няколко години като психиатър в Държавна психиатрична болница „Свети Иван Рилски“ в кв. Курило, Нови Искър. Успоредно с това започва да пише за вестници и списания – „SAX“, „Егоист“, „Клуб М“, „Ева“, „Едно“, „Night life“. През 2000 г. напуска работата си на лекар и се отдава изцяло на писането. Работи като сценарист в предаванията „Квартал“, „Лица“, „Каналето“ (БНТ), „Досиетата Хъ“ (Дарик радио), „Шаш“, „Пълна лудница“. През 1997 г. получава присъда за дребно хулиганство за политически протест, за запалването на огън на площада пред Народното събрание, заедно с Мартин Карбовски. През 2006 г. създава, заедно с Карбовски и Ангел Константинов, литературния клуб „Литература*Диктатура“. През 2010 г. учредява, заедно с други сценаристи, Сдружение на българските телевизионни сценаристи (СБТС). Учредител е и на Асоциация на писателите в България. През 2010 г. издава романа „Алкохол“, написан в съавторство с Деяна Драгоева. Носител е на „Най-първа награда“ за проза от националния конкурс за хумор в гр. Хасково „Хасковски Каунь“, на Награда за литература на Европейския съюз (2011). Номиниран е четири пъти за наградата „Хеликон“ за сборниците си с разкази „Има ли кой да ви обича“ (2009) и „Любовта на 35-годишната жена“ (2010), и за романите „Алкохол“ (2010) и „Лудост“ (2011).

  .

• Прощавам ви…

  

  .

  Прощавам ви за всичко, господа.
  За хубавата просешка тояга.
  За дрипавата просешка торба,
  която някой сръчно ми надяна.

  Прощавам ви за нощите без сън –
  нали очите гладни не заспиват.
  Прощавам ви за хаоса навън,
  където ни насилват и убиват.

  Прощавам ви за тия, дето с вик
  политат от високите етажи –
  от бедността спасили се след миг,
  размазвайки се долу на паважа.

  Прощавам ви за скъпите коли.
  И за откраднатите милиони.
  За пищните ви мраморни дворци.
  Дори
  за наглостта
  да сте спокойни.

  От името на вашия народ –
  одрипавял и гладен – ви прощавам.
  Ала дали ще ви прости и Бог?
  Съмнявам се.
  Ужасно се съмнявам.

   

  Гълъбина Митева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Павлина Павлова, из „Спартак, гладиаторът“

  Откъс от историческия роман на Павлина Павлова „СПАРТАК, ГЛАДИАТОРЪТ“, издателство „Български писател“, София, 2017

  

  …Надали друг простосмъртен е видял през живота си толкова много кръв, колкото аз в своя. Реки от кръв. Но докато при кръвта на животните има някаква логика – ние ги убиваме обикновено за храна, то човешката кръв за забавление е най-големият позор, измислен от болни мозъци. Доколкото може да се вярва на мълвата, гладиаторските битки започнали като религиозни церемонии, уж за да умиротворят душите на умрелите. Преди близо 200 години на Говеждия форум синовете на починалия Брут Перей организирали първите гладиаторски битки между три двойки гладиатори – като висша степен на почит към мъртвия. А горе-долу, когато аз съм се родил, гладиаторските битки били въведени като официални.

  В подземията на Големия цирк в Рим, наричан Циркус Максимус, виковете на екзалтираната публика връхлитат на вълни. Чакам своя ред, за да изляза и се бия. Винаги с последните, неизменно – с най-опасните противници, ако са хора, или с най-кръвожадните хищници, държани дни наред без храна. Бил съм се толкова много пъти, че вече не изпитвам нищо – нито страх, нито вълнение. Вероятно, защото от моите оръжия на арената загинаха и славни мъже, мои приятели, ако тук е възможно да се използва тази дума. Приятелствата са забранени не само от пазачите, а и от нас самите. Когато ви изправят един срещу друг на арената и прочетеш в очите му страха, ръката ти може да трепне, ударът ти – да изгуби част от устрема си и той пръв да те прободе смъртоносно.

  – „Ave, Sidoni! Morituri te salutant“ – скандират гладиаторите, излезли на арената, което означава: „Здравей, Сидоний! Обречените на смърт те поздравяват!“

  Малко по-късно, когато единият гладиатор е в опасна ситуация и животът му виси на косъм в буквалния смисъл, спонсорът на игрите – днес името му е Сидоний, трябва да реши съдбата на нещастника. Тя, съдбата му, всъщност отдавна е решена, но това е част от представлението, част от демонстрацията му на величие. Случваше се единият от гладиаторите да рани другия и да го събори на земята. Тогава раненият вдигаше лявата си ръка, за да иска милост, след което организаторът на игрите се обръщаше към публиката – нека тя да реши. Ако започнеха да размахват бели кърпички, значи му подаряваха живота, защото се е бил храбро. Но започнеха ли да сипят хули по негов адрес, то смъртта му, пожелана от хиляди гърла, ставаше неизбежна. Трибуната, издигната над високия 18 стъпки парапет и леко издадена напред, беше за консулите, сановниците, весталките и сенаторите. И, разбира се, за спонсорите на игрите.

  Мечтая си да убия поредната мазна мутра, заела централната ложа, скърцам със зъби като си представям очите му, докато го стискам с две ръце за гърлото. Всъщност, тази отмъстителна злоба, която клокочи в гръдта ми, ме държи все още жив. Непобедим. Страшен.

  Аз съм сред малцината толкова едри гладиатори. Седем и половина стъпки висок, с широки плещи и големи мускули на ръцете и краката, всъщност, тялото ми е изваяно само от ясно очертани мускули, нямам никаква тлъстина. Затова бързо станах любимец на всички – на мъжете заради храбростта и ловкостта си, а на жените – заради красивата ми външност. Тук много ценяха русокоси и синеоки; е, моите очи са зелени, но все – светли, както и кожата на тялото ми, за разлика от мургавите и доста по-ниски римляни.

  Публиката особено се радваше, когато на арената се разиграваха минали славни битки на Римската република, за които всички знаеха и говореха, но малцина от тях бяха участвали. В тези възстановки аз и други по-опитни гладиатори обикновено трябваше да изиграем главните роли – на техните пълководци, а когато накрая постигахме победа срещу слабо обучените гладиатори, поставени за наши противници, тогава виковете и радостта на публиката тресяха небето, а нашите имена се скандираха, като да бяхме истинските им герои. Понякога в главните роли влизаха кръвожадни престъпници-убийци и настъпваше голяма сеч, защото и въоръжението на неопитните роби, избрани за техни противници, беше лошо. И всичко подгизваше в кръв, в човешка кръв, дори и пясъкът ставаше хлъзгав, защото кръвта покриваше и него. Затова, след като извлечаха трупа на поредния убит, бързо засипваха кървавите следи с бял мраморен прах, за да продължат игрите на чисто. Много се дразнех, че пазачите, които извличаха труповете на убитите през Вратата на смъртта, бяха облечени, според представите им, като Бога на Подземния свят.

  Но особено непоносимо ми беше, че докато се биехме на арената на живот и смърт, трябваше да слушаме не само виковете на публиката, но и изпълнение на оркестър от флейта, тромпет и воден орган…

  Когато ми казаха, че моята Фия се е преселила в Царството на сенките, животът сякаш спря, изгуби цвят, мирис, смисъл, душата ми обгоря в пламъците на болката и яростта, загдето не мога да отмъстя за нея… Моето нежно планинско цвете никога повече нямаше да ме погледне с теменужените си очи и закачлива усмивка да цъфне върху устните й… Никога повече нямаше да я взема в прегръдките си и телата ни да се слеят в ритъма на древния танц на сътворението на живота… И сърцето ми окаменя…

  За сина ни Бологес – никакви вести. Дали е бил посечен тогава? Дали е бил пленен и продаден в робство? Можеше да е навсякъде, дори тук, в омразния Рим. Молех се дано се е спасил с бягство и сега да събира оцелелите в армия на отмъщението…

  О, богове! Защо изоставихте племето ни? Нима тези развратни, продажни, подли римляни заслужиха вашата протекция, а от нас отвърнахте лица? До неотдавна аз бях водач на най-силното тракийско племе не само в Родопа планина, имах дом, имах семейство и бях щастлив. Безбройните ми стада от овце, коне и волове пасяха из околните поляни, а моето племе добруваше, гордо и непобеждавано от никого. Фия беше жрица в храма на Дионис, издигнат в подножието на най-високия планински връх Сютка, а синът ни растеше и възмъжаваше, за да застане редом до нас, когато се наложи.

  Засега само сестричката ми е жива, робиня е в къщата на Клавдиан Орозий и понякога успявам да зърна красивата й руса глава сред публиката на последния ред, там, където сядаха бедните и жените. Веднъж беше успяла да получи разрешение да я пуснат при мене – уж господарката й ми изпраща кошница с храна. Останахме безмълвно прегърнати, скрили сълзите в очите… Защото никой от нас не знае колко още крачки му остават до края на земния път… особено, ако е роб… И особено – роб-гладиатор.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  ЗА АВТОРКАТА

   

  

  Павлина Павлова е написала десетки книги с поезия и проза, както за възрастни, така и за деца. В творчеството й си дават среща криминалният жанр, писането на литература за деца, нежната любовна лирика, впечатляващата героика (в романа „Спартак“), гражданската проблематика, българската историческа памет. Авторката е носител на престижни национални и европейски награди. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти, Отворено писателско общество „Балкански Декамерон“, Академията на европейска култура „Орфеева лира“, Асоциацията на писателите криминалисти „Саламандър“. Отделни стихотворения и разкази на Павлина са превеждани на италиански, руски, френски, румънски, турски, украински, унгарски, арабски, английски и др., включвани са в сборници или публикувани в списания.

  .

• Народен представител

  

  .

  Да можеше Васил Иванов Кунчев
  да влезе днес в Народното събрание:
  Подпира се на дървено бастунче,
  прикрива с шалче белези от раните.

  Присяда най-отзад. Огрява залата
  с косите побелели и сините очи.
  Облякъл е онази риза, бялата…
  Над всички там със своя среден ръст стърчи.

  Изважда молив от сако протрито,
  оглежда се неловко и смутено.
  „Пет лева съм похарчил за таксито“ –
  записва си в тефтерчето червено.

  Поисква думата. За реплика и дуплика:
  „Аз, байовци, дошъл съм от бесилка тука…
  Да видя божем святата република.
  А пътем да изхвърля и боклука.“

   

  Иван Вълев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Иван Вълев е роден в 1942 г. в с. Стрелци, Пловдивска област. Живее в Пловдив. Има десет издадени стихосбирки досега, между които дебютната е „Скорост“ (1967), както и „Пътят на птиците“ (1996), „Високата трева“ (автоантология), „Любовна лирика“ (2012) и др. Последната е „Лошо време“ (2015). Превежда полска художествена литература – има преведени 12 книги от известни полски автори. В края на тази година излиза негова книга с проза – „Лятно кино“, разкази и новели. Една много известна песен, изпълнявана от Гриша Трифонов – „Лятото“ – е по едноименно стихотворение на Вълев.

  .

• Майка

  Разказ от Радка Атанасова-Топалова

  .

  

  Селото замръкна в очакване. Утре Герана щеше да вдига сватба на дъщеря си. Той бе един от най-личните хора в селото и околията – работлив, умен и сладкодумен. Богата зестра беше приготвил на щерка си, а момчето и то беше от сой. Хората обичаха Герана, ценяха го, за много неща се допитваха до него, а някои… и завист ги глождеше. Само нещо дето се зашушука, че много скоро след годежа вдигат сватбата.

  Селото заспиваше. Боровете приемаха кротко ласките на луната. Гераница все нещо нареждаше, премисляше. Дъщерята спеше отдавна, а малкият още се одрямваше. Неспокойна беше Гераница – лош сън я беше споходил. Искаше да види чедото си под венчило и тогава щеше да си отдъхне. Силна българка – в душата си таеше и радост, и мъка, но повод за приказки не даваше на хората.

  Герана още седеше на пейката пред къщата и радиото му свиреше.

  „Какво ли се бави този човек? Сигурно е задрямал. Не помисля, че утре цял ден ще сме на крак” – мислеше си Гераница. Зави момчето си, изгаси лампата и излезе да го прибере. Приближи, а той и не помръдна. Побутна го по рамото… и окаменя. Мъжът падна на една страна.

  – Божичко… – изстена тя, прихвана го и нещо лепкаво намокри дланта й… кръв! Някой го беше убил. Последната мисъл в главата й беше за съня и едрата жена рухна пред стопанина си. Колко време беше минало така… не знаеше. Внезапно огнена мисъл я парна и изправи на крака.

  „Децата… ако се събуди някой – не, само това не, Господи!”

  Огромна буца я задушаваше, но сълза не се отрони от очите й.

  „Защо Боже, защо? Кой го направи и… защо?”

  Хукна Гераница като обезумяла към избата, грабна чувал. Как се справи, какво и даваше сили – не знаеше, но довлече тежкия си човек до избата. Старият скрин беше голям – приюти го. После изми кръвта и скри новите му дрехи. Цяла нощ седя на стола до леглото. Гледаше възглавницата и мълвеше: ”Боже, Боже, има ли те, Боже? Ако те има, поне децата ми пожали!”
  А утре трябваше да е весела, трябваше да е силна!

  Зазоряваше. Скочи Гераница, разшета се, направи закуска на децата. Скоро пристигнаха и шетърниците. Всички питаха за Герана, но най-много я жегваха въпросите на децата. Булката се обличаше и плачеше:

  – Как може точно в такъв ден да го вземат в града… и посред нощ? Какво толкова спешно може да има в горското?

  Гераница усмихната промърмори да не се коси, че той ще си дойде до обяд.

  Сватбата си е сватба – дойде момчето със сватовете… и веселбата започна. Весела беше Гераница, а сърцето в ужас и мъка. Трябваше да издържи! Все за него питаха, а тя все по-често излизаше навън – да погледне за него, че тежки сълзи се ронеха в душата й…

  Вечерта младите се прибраха в тяхното село – младоженката нажалена за тейко си. Гераница придума сестра си да остане при нея през нощта, да помогне в разтребването. Чак тогава рукнаха сълзите… като отприщена река. На сутринта тръгна да изпълнява плана си – отчаяна, но решена на всичко за детето си. Изтегли парите от книжката и ги занесе на младите – да отидат до морето. Преди се инатеше и беше против това ходене – заради малкото, което щерката носеше в утробата си, но сега така беше по-добре. Настоя да заминат веднага, че и без това Герана уж пратил хабер, още два-три дни няма да се връща. Дълго им маха при тръгване и гледа подир тях.

  Отмаляла, с тежки стъпки мина през мегдана и се запъти към църквата. Запали свещ и се помоли на Господ… да прости нейния грях!

  По никое време камбаната заби на умряло… Селото настръхна – питаха се едни други.. кой е. Понесе се слух, че Гераница е онемяла. Тръгнаха подир нея хората като омагьосани…

  Отвори тя раклата тогава… Тълпата се люшна ужасена…

  А тя зави и застена…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

• Случайност

  Разказ от Калина Томова

  

  Срещна го съвсем случайно. Нищо не търсеше, отдавна затвори вратите на сърцето си за всички мъже. Само старите проверени приятели останаха там, само в тях имаше доверие. Дори не във всички.

  Когато вдигна поглед, по алеята се движеха много хора. Но той привлече вниманието й с някакъв дребен, незначителен жест. Едно малко момиченце плачеше неутешимо на детската площадка. Майката тревожно поглеждаше наоколо, сякаш търсеше нечие съдействие, защото по никакъв начин не можеше да успокои детето. Тогава се появи той. Вървеше с твърди сигурни крачки по алеята, подсвирквайки си с уста. Когато чу плача на детето, поспря и се върна малко назад към пътеката, водеща до детския кът. Още в движение започна да подскача, да цвили и тича като палав жребец, да издава разни неопределени звуци. Момиченцето го гледаше изумено и остана така – с отворена уста и мокри очи, от които вече не капеха сълзи, а гледаха с любопитство. За минутка той я превзе – нея, както и малкото момиченце. Смехът, като буйна клокочеща река, напираше отвътре с риск да изригне. Детето вече се смееше с глас. Майката отдъхна и също се усмихна.

  А тя беше поразена – от тази естествена заразяваща веселост, която се излъчваше от него. Нещо в нея се предаде на чара му. Почувства го близък, сякаш някога някъде бяха се срещали. Дори повече, имаше усещането, че винаги го е познавала. Сърцето й се почувства освободено – от страха, който я бе обзел напоследък. Стана й леко и хубаво. Почувства се непонятно щастлива, също като малкото момиченце, което вече протягаше към него ръчички, за да види света от високо.

  Колко стоя така и наблюдава нетипичната случка, не знаеше. Сякаш времето спря. Остана единствено той. Всичко друго бе просто фон. Не мислеше, не си задаваше въпроси, само гледаше и се смееше. Лицето й посветля, все едно слънцето бе влезнало в нея. В един миг той я забеляза. Погледна я весело и й махна с ръка. Толкова естествен й се стори този жест, че и тя му отвърна, а усмивката не слизаше от лицето й.

  Майката на момиченцето му благодареше и се извиняваше едновременно, смутена от ситуацията, в която беше изпаднала. Той спокойно махна с ръка – “Деца!” и като погали детето по главичката, тръгна обратно към алеята. Обърна се няколко пъти с усмивка към малката си приятелка и с жест за довиждане пое своя път, отново свирукайки си, все едно живееше в свой собствен свят, незасегнат от световната икономическа криза. Изведнъж спря, извърна се рязко встрани и погледна към нея. Усмихна се, махна й с ръка и в този момент… се запъти към тревата. Наведе се, после се изправи, държейки нещо в ръка и тръгна. Застанал до пейката, имаше вид на исполин, а малкото синьо цвете блестеше като небесно око в ръката му.

  – Може ли? – погледна въпросително нея и празното място.

  – Да, заповядайте! – дори не изпита страх.

  – Благодаря, за мен е удоволствие да Ви подаря къс от небето! – очите му весело светеха.

  “Дали подхожда на годините ми?” – смутено се запита тя. “Някакъв непознат идва при мен с цвете в ръка, като в ученически роман.” – Тревогата започна да надига глава в гърдите й.

  – Какво, да не би да не обичате цветя? Или сте алергична към синьото? Може би ще намеря червено?

  Този път се засмя, спонтанно и искрено. Очите й весело засияха. Напрежението изведнъж я напусна. Довери му се. Какво толкова! Един мъж й подарява цвете! Защо се плаши? Трябва ли миналото да я държи винаги в плен на страха?

  Така започна случайното им познанство.

  ***

  Мина време. В началото само се чуваха. И си разменяха имейли. За срещи дума не ставаше. После се случи така, че той трябваше да замине – внезапно и за дълго.

  Нещо опари душата й. Почувства празнота. Дните й имаха някаква тръпка, сама не знаеше каква. Той бе по своему магнетичен и заразителен с оптимизма си. Не знаеше много за него, но не любопитстваше. Това, което чуваше, й бе достатъчно.

  Той също тъгуваше, усещаше привързаност, без да може да определи защо. Някаква тайнствена нишка свързваше душите им. Как наистина минаваха дните преди тази случайна среща? Защо тогава не се чувстваха така?

  “Трябва да се измъкна от тази зависимост!” – строго си зашепна тя с такова постоянство, все едно произнасяше мантра.

  “Ще мине време, ще я забравя!” – пропъждаше тъгата си той и се опитваше да звучи весело и непринудено в разговорите и в имейлите си.

  А времето неуморимо отминаваше.

  Той замина. Тя остана. Всеки имаше своя път. Всеки имаше достатъчно задачи и грижи. Всеки имаше своя изживян кошмар. Всеки имаше самотата и се спасяваше по своему от нея.

  ***

  Нещо я събуди посред нощ. Стана, запали лампата. Непонятен тътен в душата й я държеше нащрек. Искаше й се да поговори с някого. Какво е това безпокойство, което я обзе? Или…

  Колко време не беше го чувала? Липсваше ли й наистина? Знаеше, че е така. Нямаше обяснение защо, но знаеше, че когато чуе гласа му, нещо в нея светва и светът изглежда различен. Не искаше да си задава въпроси, не искаше да чува отговори. Не искаше да мисли. Искаше само да го чуе. Но той бе толкова далече, че се питаше ще го види ли изобщо някога.

  “Ще му пиша имейл!” – заплаши сама себе си.

  “Само да посмееш!” – отговори й онзи вътрешен глас, който се явява проводник на будната съвест.

  “Но защо?” – недоумяваше тя. – “Какво лошо има в това?”

  “Стига!” – почти изкрещя съвестта й. “Малко ли ти беше това, което изживя досега?”

  “Да, така е..”. – промънка сконфузено. – “Но аз нищо не искам, само разговарям с него, шегувам се…”

  “Знаеш много добре, че винаги така се започва!” – съвестта вече беснееше в нея.

  “Какво да направя?” – уплашено попита себе си.

  “Лягай и заспивай!” – изкомандва будната съвест, която не знаеше какво е сън, защото в малкото моменти, когато беше заспивала, ставаха големите беди. Повече нямаше да й позволи да се държи безразсъдно.

  Тя стана, разтри челото си с треперещи пръсти и се подчини. Легна в празното легло, сгуши се като уплашено дете и… си спомни. Спомни си за разплаканото момиченце в парка и за веселата му усмивка. Плачеше й се, но някаква топлина пропълзя в тялото й. Отпусна се и започна да си мечтае – за него, за деня, когато ще срещне очите му и ще могат да си разкажат толкова неща. Да, тогава ще го пита за всичко, кое го вълнува и интересува, какво обича и мрази. Колко неизказани неща стояха помежду им! Толкова ли много иска?

  Така я завари сънят. Заспа спокойна, леко усмихната. Някъде близо до нея, невидим, остана неговият образ – да пази съня й.

  ***

  Той имаше толкова задачи пред себе си, коя ли по-напред ще успее да разреши? Животът му поднесе куп изпитания, предстоеше му да се пребори с много сложни неща. Къде изчезна усмивката, твърдата му убеденост, че с шега и закачки трудностите са по-леко преодолими? Той, който умееше да види комичното във всяка ситуация, сега се зазида и вкамени като скала, притиснат от всички страни. Защо изобщо замина? Не би ли могъл да успее да промени живота си там, където усещаше себе си, сърцето си? Кое течение го отнесе толкова далече да търси онова, което може би се намира навсякъде? Така самотен се чувстваше понякога! Както сега…

  Какво ли прави тя? Отдавна не беше чувал гласа й, не беше й писал. Защо? От какво бягаше, кое го уплаши? Та тя беше толкова деликатна и фина, не изискваше нищо от него.

  “Всички в началото се представят така!” – прошепна му някакъв глас.

  “Но тя е различна!” – правеше опити да се отбранява от себе си.

  “С какво? Та тя е жена, една от многото. И тук е пълно с жени – погледни ги!”

  “Да, виждам – красиви, добре облечени, закачливи.” – призна той в душата си.

  “Тогава? Защо мислиш за нея?” – предизвикателно го дразнеше гласът.

  “Липсва ми…” – призна пред себе си и капитулира.

  В този момент си даде сметка колко много му липсва наистина – онази мелодичност на гласа й, която го правеше различен от другите, онази чистота на очите й, която изписваше всичко помислено в тях. Тя умееше да е различна, но истинска. Макар да не се срещнаха повече, той я почувства от първия миг, от онази случайна среща, когато я видя усмихната на пейката в парка. Да, той позна по някакъв неизразим начин човека в нея, който го разбира без думи, с едно вътрешно усещане.

  “Защо, защо се държах по този глупав начин?” – питаше сам себе си и се срамуваше да си отговори.

  “Не исках да я допусна по-близо, защото се страхувах… Да, страхувах се, като си внушавах, че не може да съществува жената, отговаряща на моя идеал. Но ако това е тя? Ако от мнителност не я разпознах?”

  Спомни си всички усещания след разговорите с нея. Знаеше, но не искаше да си признае как се чувства след това, колко самотна е душата му и как му се иска да можеше да я прегърне, да я почувства, да се порадва на съприкосновението с тялото й, да докосне с устни лицето й, да погали косите й…

  “Ще позвъня!” – закани се сам на себе си и се надигна. “Не ме интересува часът! Независимо какво ще се случи! Аз трябва да я чуя и да й кажа истината!”

  Усмивката се върна на устните му и те весело засвирукаха позната мелодия. Момчешка закачливост се изписа по лицето му. Стана му спокойно и хубаво. Отправи се към компютъра с надеждата да чуе гласа й, да види съненото й лице, да й каже това, което досега сам не е знаел…

  ***

  Нещо се движеше под нозете му. Странно усещане разбърка стомаха му. Силен тътен разтресе всичко. Това стана за един кратък миг. Наоколо падаха предмети. Токът прекъсна. Земетресение! Оставаше само едно – да намери по-сигурно място. И да чака… какво ще се случи нататък.

  “Защо?” – питаше себе си. “Защо чака досега?”

  От очите му се стичаха сълзи. Заплака с глас.

  “Какво прави толкова време?”

  Пред погледа му стоеше тя – светла, усмихната, очакваща, забавна… И толкова самотна… В този момент проумя, че я обича, осъзна, че тя беше жената от неговите мечти, че е готов да бъде с нея до края на дните си и да й подари сърцето и душата си, всичко, което е успял да съхрани от себе си.

  “Защо? Защо едва сега го проумя?” – упрекът като камшик шибаше уплашеното му съзнание, а сълзите го давеха и задушаваха… Дали бяха сълзите?

  ***

  Тя четеше и плачеше… Душата й беше накъсана на безброй малки парченца – като отломки от земетресение. Куп останки от нищо… Празнота… Самота… Болка…

  Един далечен непринуден смях кънтеше в ушите й, две закачливи очи я гледаха насмешливо и задаваха безгласно лудешки въпроси, а тя се смееше с глас… Откога не беше се смяла така – истински, от сърце! Той успя да й върне усмивката.

  А сега? Къде е сега той? Защо замлъкна? Ще го види ли някога?

  Пред замрежения й поглед се виждаха руини и отломки, купища нищо… от места, където доскоро е кипял живот.

  “Не! Това не се отнася за него! Той не може да е там! Той си има ангел-хранител, който го пази! На него не може да му се случи…” – плачът разтърси тялото й и повече нищо не виждаше, нищо освен него – вървящ с твърди сигурни крачки по алеята в парка, подсвирквайки си с уста. А едно малко момиченце плачеше неутешимо на детската площадка.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Калина Томова е родена в Хасково. Завършила е ВИНС – Варна, специалност “Счетоводство и контрол” и “Педагогика”. Пише поезия, импресии, проза.  Прави го още от ученическите си години, но по-активно започва да се занимава с литература след 1990-та. От 2008 г. Калина живее в Чикаго. Има публикации в печатни издания в родния си град (в. Хасковски вести, в. Шипка, в. „Новинар-юг“), а след пристигането си в САЩ предимно във в. “България Сега“. Както и в сайтовете „Литературен свят“, “Откровения“ и “БГ нюз“. Калина е инициатор за основаването на литературен клуб в Чикаго, провеждащ сбирките си в кафе-книжарница “Лейди Бъг“ от лятото на 2009 г., наречен по-късно клуб “Българско слово“, с което се поставя началото на организираните литературни срещи сред българската общност в града. Когато през април 2010 г. в Чикаго е учреден Съюз на българските писатели в САЩ и по света, Калина става негов секретар и член на УС. Включва се и в инициативата на Съюза за създаването на първия по рода си сборник с творби на автори, живеещи в чужбина – алманаха „Българско слово и багри от САЩ и света“, издаден през 2012 г. Авторката сама е подготвяла и принтирала книги със свои творби, които е подарявала на приятели. Една от тях, романът “Тайната на сребърната нишка“, излиза през 2012 г. Калина е носител на втора награда за стихотворение от литературния конкурс „Изящното перо“ 2017 – Чикаго.

  .

• Най-сладка глътка

  Илия Консулов е роден през 1933 г. в с. Величково, Пазарджишка област. Завършва гимназия и икономически техникум в Пазарджик. През 1967 г. емигрира през Югославия. Осем месеца престоява в емигрантски лагер в гр. Латина, Италия, после заминава за САЩ. За няколко месеца е в гр. Форт Уейн, щата Индиана. По-късно се премества в града на автомобилната индустрия Детройт и работи в заводите на «Дженерал мотърс», дивизия «Шевролет». Дългогодишен гражданин на Чикаго, щата Илинойс. Пише поезия. Издадени книги: «Есенни тъги», «Тръпки от младостта», «Единакът» – поезия и мемоарната книга «Наказани таланти», която бе представена през март 2016 г. в Чикаго. Един от основателите на Творчески съюз «Творци без граници».

  

   

  ПРАКТИЧНИЯТ

   

  Душата му била чиста,
  физиономията права,
  коса руса ли, сребриста,
  снагата му яка, здрава.

  Телото му било калено,
  сърцето му от завист празно,
  всичко долно, не дарено
  било нему тъй омразно.

  Недостатък всеки имал,
  а той – пълен с добрина,
  в скандали той не влизал,
  най-хитър в нашата страна!

  Но, от некои неразбран,
  от червените отричан,
  бил достоен, но подигран,
  от много хора не обичан.

  В живота си той не просел,
  що имал, малкото му стига,
  бедността си бил сам носел,
  бегал от всека шушумига.

  Некои хора не го ценили,
  за тях той бил неудобен,
  все мизерии му правили,
  че от тях бил по-способен.

  В СДС-то – сега е отпред!
  С новата власт е в крак,
  а червения му билет
  бил го скъсал – немало как!

  Събира хора, заседава,
  стиска зъби, вдига юмрук,
  за новата власт всичко дава
  изглежда – на бай Ганьо е внук!

  1992 г.

   

   

   

  НАЙ-СЛАДКА ГЛЪТКА

   

  В градината на мойто детство,
  в джунглата на мойта младост
  усетих дар за стихоплетство,
  под свода син усетих сладост.

  Оглеждах цъфналите вишни
  и ябълковия нежен цвят,
  минали мои дни предишни,
  с тях блажен съм и богат.

  Раснах сред майката природа,
  любовта на птиците видях,
  тъги и радости на народа,
  цветята как растат следях.

  Но там видях за първи път
  и твоите очи, че са сини,
  чертаех на скалите по мъха
  устните ти с цвет – малини!

  Там усетих и други неща:
  в сърцето си тъжна радост,
  кръвта ми ставаше гореща –
  нагонът див на мойта младост.

  Там отворих си сърцето
  и те, мила, приютих,
  там си – и си изворчето
  най-сладка глътка де отпих…

   

  Илия Консулов

• Начало

  

  .

  Започвам всичко отначало.
  За кой ли път?
  Само аз и Пътят, който е пред мен.
  Без никого и нищо –
  остана всичко във вчерашния ден –
  предателства, посредственост, лъжа.

  Каквото имах, на Вселената раздадох,
  а тя ми върна светлина.
  Тръгнах –
  навярно помъдряла.
  За кой ли път сърцето ми
  тревожно пак се свива –
  верния Път дали съм избрала.

  Създавам се отново,
  но никога повторно!
  Главата си изправям,
  отърсвам рамене…
  Аз съм на Пътя.
  И само пред БОГ на колене!

   

  Снежана Галчева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Снежана Галчева е родена и израства в София. Завършила е Българска филология. Автор е на стихосбирките „Мигове и вечност”, „Мост към светлината”, „Космични послания” и др. Има международни награди – за Европоезия – 2011 г. в Париж, Франция; 2012 г. – в гр. Лече, Италия, и др. Носител на наградата „Народен будител” – 2013 г. Живее и работи в САЩ от 18 години. Редактор на книги, издадени във Великобритания, Германия, България и САЩ. Съосновател, през 2009 г., на клуб „Българско слово” в Чикаго. През 2014 г. е редактор, сценарист и водещ на ТВ шоу по BiT. От юни 2016 г. до февруари 2017 г. е автор на седмична рубрика „Българското слово през вековете” във в. “BulgArena“, а от май 2017 г. – на седмична страница за култура и духовност във в. „България Сега”. Инициира създаването, организирането и провеждането на първия Фестивал на българската култура в Чикаго през 2015 г. Вторият Фестивал се проведе през октомври 2017 г. Член е на СБЖ и на Конфедерацията на българските писатели. Председател на Салона за българска култура и духовност в Чикаго.

• Компромис

  

  .

  Прощавам ти, че тръгна да убиваш.
  Законно е: не ще те обвинят.
  Неделна страст – жестока и красива
  живее в твоя ловен занаят.

  Сърничката е глупава и малка
  и опипом по нейното телце
  като студена докторска слушалка
  цевта ти търси топлото сърце.

  Прекрасна цел, застанала нарочно,
  за да покажеш своя ловен стил.
  Но – дявол да те вземе! – стреляй точно!
  Раниш ли я – това не бих простил.

   

  Ивайло Балабанов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук и  тук.

  .

• 45 години стигат! Времето е наше!

  Площадът бе пълен с народ – двайсетинагодишни деца, току-що завършили трети клас, но можещи да четат; млади пенсионери на 72-75 годишна възраст, щастливи, че са взели първата си пенсия; десетки интересни физиономии с пера, развяващи знамена с цветовете на дъгата; сондьори, не успели да съблекат дочените униформи. И между тях стотици мъже с дълги балтони и шапки, очевидно организатори от Обединената Реформаторска Опозиция, които всяваха ред.

  Най-горе на трибуната се бяха наредили лидерите на 27-те организации, съставящи Обединената Реформаторска Опозиция, и един след друг взимаха думата. Опиянени от щастие, и най-вече от грандиозния успех на тяхната коалиция, успяла да прескочи 4% бариера, със завидните 4.25% те имаха реален шанс най-сетне да променят Конституцията и България.

  – Победата бе с малко, но завинаги! Шут, силен реформаторски шут ще има за тези, които 45 години ограбват нашата родина и портфейли, и не позволяват на демокрацията да се развива в нашите градове, села и в Драгалевци. България спря да се развива – ето, последните 20 години нито едно предприятие не е приватизирано. А какво беше по-мое време – помните ли? Имаше предприятия за приватизиране за всички – гласът на един доста възрастен мъж с теменужен поглед, синя лента на ревера и стиснат юмрук отекваше на площада.

  Гръмовно ура, от близо 300-400 гърла, въздуха разпра.

  – Искаме пак, искаме пак… – отекнаха няколко задавени гласа на площада.

  Част от по-младите се спогледаха, очевидно неразбиращи какво се иска, зашушука се между редиците и, докато от високоговорителите отекваше мелодията на “45 години стигат”, ораторите се смениха.

  Хората очевидно бяха опиянени от надигащата се надежда. Най-сетне безсмисленото строене на магистралки щеше да приключи и парите от Европа да потекат в далеч по-смилени неща – например за паметници на борците за демокрация, които не можаха да доживеят до това щастие. Ако бяха останали камбаните на „Св. Александър Невски“, сигурно щяха да запеят, но сега на тяхно място имаше гигантска статуя на карабина АR-15, а и името на храма бе сменено.

  Дойде време на следващия оратор и той, с превръзка на главата, очевидно току-що дошъл от фест в някакво село, взе думата:

  – Моите прогнози се сбъднаха. Още, когато учех във Оксфорд преди 50 години, знаех, че този ден ще дойде. Още преди 30 години ви казах, че на мутрата, приятел на Мишо Бирата – времето му изтича. И ето, то изтече. Моите соц. прогнози се оказаха верни и за пръв път Реалната, истинската опозиция има такъв зашеметяващо висок процент. Жалко, че „Дневник“ вече не излиза – иначе щяхте да видите детайлния ми анализ по темата, какво ще се случи след 2-3 години! – каза ораторът и, докато прегръщаше по братски седящата до него бивша европейска комисарка, показа знака на победата.

  Тълпата се раздвижи. Мъжете с балтони започнаха да проправят път и всички погледи се насочиха към мъжа, който се задаваше отдолу. Този човек с обаятелна усмивка беше лидерът на великото СДС. Покрай него, държейки му балтона, пристъпяха няколко верни сподвижници от славните години на СДС. Впечатление правеха и един-двама души, които избягваха да говорят, но изглеждаха някак си по-мургави от останалите. Въпреки това всяваха доверие и някаква приемственост с онези брадясали типове отпреди толкова години.

  Мъжът се качи на сцената, огледа се на всички страни, и въпреки че 20 метра по-напред множеството вече беше доста рехаво, той се провикна така, че да го чуят добре и без микрофон чак в Руската църква.

  – Направихме малко трикчета. Но тези трикчета бяха нужни. Нужни като слънцето и въздуха за всяка живо същество. Ето сега ние в СДС сме много повече, отколкото онези, които участвахме в жалкото правителство на онзи… Как беше… Бай Хуй. СДС е по-силен от всякога – ние се простираме на три морета и най-силните ни организации в Столипиново, Комлука и бежанските лагери в Сирия и Нигерия го доказват. Ние имаме кадри за всяка позиция, която новата власт ще ни предостави. Защото, макар и с 4.25 % – те са длъжни да се съобразяват с нас. Ние сме автентичните, ние сме истински десните – каза мъжът с лукава усмивка и погледна надясно – там, където до синьото знаме с лъвчето гордо се бе изправил Генералът. – А мутрата, мутрата ще го съдим до дупка за всички дупки, които не можаха да запушат оттук до Варна и Добрич. 45 години магистрали и строителство – стигат!

  Намиращите се по-далеч от трибуната запяха някаква песен и само за две минути жените около тях извъртяха такъв красив кючек, че на операторите от CNN, Нова и Стара TV, ТВ Надежда – Карлово и Еврогейт ТВ им се зави свят.

  Беше ред на следващия оратор.

  – По време на прекрасното османско присъствие, България постигна завидни успехи – колко църкви се построиха, колко училища изникнаха изпод развалините на държавността, съсипана от цар Шишман, знаете ли? Хората щастливи даваха децата си в армията на Султана, зимнината им бе толкова много, че се налагаше да строят допълнителни стаи за съхранението им, а от културни събития не можеха да вдигнат поглед. И ако не бяха онези революционни лайна, създали някакъв си Български таен революционен комитет – сега България можеше да бъде водеща световна сила, износителка на петрол и вносител на супер красиви жени. Всички щяхме да сме богати и да се наслаждаваме на по няколко жени, а не, както сега – само една Лиляна да ни представлява пред света. – Ораторът, опиянен от възбудените погледи, не спираше да се усмихва. За съжаление отдалеч си личаха следите от един побой, който беше получил преди години, най-явната от които беше скъсаната фланелка, която и сега бе облякъл. – Но ние ще победим. 45 години шовинистко образование стигат. Времето е наше!

  Църквата „Света София“ тихо наблюдаваше случващото се. Между редовете минаха млади момичета с подноси, на които, редом със сандвичите, се предлагаха и чай, топъл чай от маргаритки и мащерка, засадени и отгледани върху рекултивираната почва, изоставена след сондажите за шистов газ. Според Европейско-американската здравна асоциация, този чай беше изключително лековит – подпомагаше редица мъжки слабости и успешно лекуваше всякакви психични неразположения.

  Най-сетне на сцената, освен синьото знаме на победата, се развя и мултинационалното знаме с цветовете на дъгата. Левите две колони на митинга се залюляха и в такт, отброяващ поклащане напред-назад, докато бяха плътно притиснати един до друг, запяха Одата на радостта. След минута-две някои от митингуващите издадоха сподавени стонове на радост.

  – Иде нашето време. Време, в което всички мъже, жени, триполови, шестполови, деца и животни ще са равни. Време, в което няма да има значение какъв си – мъж, жена или най-обикновен транссексуален, за да родиш или отгледаш дете. Време, в което всеки ще може да спи и се размножава, както си поиска. Без да се съобразява с каквито и да е природни или писани закони. Идва времето на свободата. 45 години стигат – времето е обратно и е наше.

  – Ла, ла, лааа… – запя тълпата.

  Хиляди балони полетяха към синия небосклон. Син като сбъдващите се надежди. Син като знамето на Европейския съюз, в който след напускането на Англия и Испания, Обединена джамахирия Германия водеше света към по-светло бъдеще.

  Само един човек не беше доволен и сновеше сам като призрак. Като чу за любимия си ЕС, той вторачи яростни, безумни очи в оратора, и изригна в дъжд от плюнки една колосална попръжня против Германия и султана. Този човек бе Йоло Д. От очите му се стичаха сълзи. Йоло беше единственият човек, който се осмели да протестира.

  От първия митинг на този площад, проведен на 18 ноември 1989 г., бяха минали цели 45 години.

  .

  Б.а.: Всички прилики с действителни лица и събития са случайни. Разказът е политическо-фантастичен, в далечно минало несвършено време.

  .

• Ден от живота

  

  .

  “Ох,
  шибан ден…” –
  си каза охлювът,
  прибирайки се вечерта
  в черупката си.

  Той смъкна от коремчето си стари лиги,
  обви го в чисто нова лига
  и каза тихичко на себе си:

  “Ох,
  шибан свят;
  и колко бързо движат се проклетите неща;
  и колко кал;
  и кой глупак
  е сложил най-прекрасните листа
  по върховете на дърветата –
  на майната си…” –
  мърмореше си охлювът,
  вечеряйки в черупката
  с трева…

  И, свивайки се бавно на клъбце
  (полека и щадейки си сърцето),
  той си оправи свойто малко легълце –
  почисти го от стара лига
  покри го с чисто нови лиги,

  бърборейки си
  зверски уморен:

  “О, Господи…
  Ох, шибан ден…”

   

  Рашелия Дилбазова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Рашелия Дилбазова-Шели е родена в София. Началното си образование получава във френско училище в гр. Оран, Алжир. Завършила е Френска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Като гимназистка печели І-во място в конкурс между всички френски езикови гимназии в България за превод на няколко страници от Захари Стоянов на френски. Като студентка във Великотърновския университет печели ІІ място от студентите филолози за литературната тема „Сравнение между Шарл Бодлер и Едгар Алън По“. През 1994 г. специализира в Париж със стипендия на френското правителство. Работила е като старши асистент към ПУ „Паисий Хилендарски“, в катедра Френска филология, преподавала е френска литература и други дисциплини с френски език. Превеждала е от френски и от английски езици, както и от български на френски. Има интереси към окултизма, астрологията, будизма, християнството. Нейни стихове са публикувани във в. „Литературен форум“.

  .

• Писмо до другия край на земята

  

  .

  Ти как си, сине, в твоята чужбина,
  където океанът пръски мята?
  Когато ти оттука си замина
  към по-добрия къшей от земята,

  за гибел всичко чело е навело
  и всеки миг аха-аха ще падне.
  Изкукали, неуки сме на село
  и пенсийката е от ден до пладне,

  но стига ми за хляба и тютюна.
  И жалбите ни кой ли да ги слуша,
  гневът ни е пречупена ластуна.
  Изсъхна лятос бухналата круша,

  а кравата – от глад се тя спомина.
  Зла хала гони по полето тръни,
  ний с Шаро поминуваме двамина.
  И снощи майка ти ми се присъни:

  усещам се, в отвъдното ме чакат –
  да си отдъхнат старите ми кости.
  Ей вчера пътя хвана баджанакът –
  мъж свестен беше, Господ да го прóсти!

  И поп си нямаме да ни прекръсти,
  по християнски той да ни опее.
  Броим се вече в селото на пръсти,
  живота ни изпи го суховеят.

  Ти как си, сине, в твоята чужбина?
  Пак казват ми: покана ще ти прати.
  Но късно е да търся днес родина.
  Оставам, сине, тука аз.
  Баща ти.

   

  Ганка Филиповска

• Шофьорски неволи

  Разказ от Стайка Должева

  

  – Погледни колко е красиво небето, не мога да повярвам, че само преди няколко часа мина такава страшна буря. Не се виждаше въобще, дъждът валеше като из ведро. Само като се светнеше се виждаше накъде караме…  Добре, че спря на първия възможен изход … Умирах от страх някой друг камион да не ни отнесе или някоя кола да не влезе под нас… Беше ужасно. Никога не съм виждала нещо подобно. А погледни сега колко е красиво – обърна се Мария към съпруга си Ники, с когото работеха като шофьори на ТИР.

  – Какво да му гледам, небе като небе – отговори Ники. – Това не е моето небе… Твоето е, на теб ти харесва Америка. Аз си харесвам моето небе, българското… Хайде, заспивай, пусни щората на този прозорец, че сега ще звънне диспечерът с информацията за следващия товар. Хайде да поспим малко, че целият треперя. Такова напрежение… Добре, че не закъсняхме с доставката.

  Мария се опитваше да заспи, но не се получаваше. А беше изморена. Опитваше се отчаяно да заспи. Броеше дървета, стада овце, опита се да медитира, да се отпусне,  но светлини минаваха през очите й и като остри шишове болезнено се забиваха някъде дълбоко в подсъзнанието.

  Навън се очертаваше прекрасна сутрин, небето беше чисто като кристал, но денят отново щеше да е горещ.

  Обикновено се опитваха да спят поне 2-3 часа на загасен камион, за да се елиминират вибрациите, които не им разрешаваха да се наспят добре. То за 2-3 часа, но пак е нещо – обичаха да се шегуват – ами без хич…

  Изгуби представа за времето, умората си каза своето, беше заспала…

  Телефонът звънеше. Мария го грабна и по най-тихият възможен начин бързо излезе навън, за да позволи на Ники да поспи поне още малко.

  Поговори с диспечерите, взе информацията за следващия товар. Беше помолила момчетата да ги оставят ден-два за почивка. Съгласиха се. Супер! За два дни нямаха работа. Щяха да се наспят и да се разходят. Бяха много близо до красивия Сан Франциско – един от големите градове, дванадесети в Америка по брой на населението.  А след това ще натоварят и отново ще карат като луди до тексаския град Уейко (Waco). Ники щеше да е много доволен – толкова много обичаше да разглежда и прави снимки. А Сан Франциско си заслужаваше да се посети, имаше какво да се  види.

  Времето беше прекрасно за разходка. Имаше открита картинна галерия, или по-точно аукцион на картини на огромен площад – „Юнион Скуеър“ в центъра на града, възхитиха се на пирамидата Трансамерика, видяха отдалече кулата Койт. Забавляваха се на цветния зигзагообразен и стръмен път – улица „Ломбард“, цветята около пътя бяха неописуемо красиви, посетиха остров Алкатрас с едноименният затвор, сега музей, където Ал Капоне е лежал, ядоха риба на огромния рибен пазар, разходиха се до най-известният кей 39, но там за съжаление не видяха тюлени.  Разгледаха огромна католическа катедрала и мостовете на Сан Франциско, возиха се на прословутите трамваи…

  Вечерта се настаниха в хубаво и чисто хотелче, близо до северния бряг. Голямо беше учудването им, когато установиха, че всички наоколо говорят на италиански. Оказа се, че са попаднали в италианския квартал. Мария предпочиташе хотел в центъра на града, но Ники не обичаше сутрешната лудница на големия град. Бяха много различни – Ники обичаше да става рано, да се разхожда, да ходи за риба, а Мария не обичаше ранното ставане, предпочиташе да се излежава сутрин с чаша ароматно кафе и книга или таблет в ръце. Вечерите Ники заспиваше рано, докато Мария беше във върховна форма за каквото и да е. Това бе и причината тя да шофира нощем.

  Неусетно изминаха двата разтоварващи дни. Много се забавляваха, когато си купиха връхни дрехи първата вечер, защото през деня коментираха как може да има толкова сергии с якета. Оказа се, че вечерите са направо студени, не прохладни, ужасно студени – а не бяха подготвени за такова време. Втората вечер се прибраха в камиона изморени, но удовлетворени от късата ваканция, за да са готови за работа. Рано сутринта имаха час за товарене. Нощта не мина спокойно, защото два пъти проститутки тропаха по вратата им. Търсеха работа. Мария беше свикнала с подобни тропаници и ги прогони, но на сутринта имаха неприятна изненада. Цялото ремарке беше изрисувано с черен спрей. Е, какво да се прави – това е рискът да се паркира в беден район.

  Натовариха в съботната утрин и тръгнаха през пустинната местност за много известния на шофьорите град Бартстоу, Калифорния. Но не след дълго, някъде към обед, камионът аварира. Спука се меката връзка между двигателя и радиатора. Всичкият антифриз изтече. Ники спокойно загаси мотора, но навън бе толкова горещо, че само за броени минути в камиона не се дишаше от жега. Климатикът не работеше, а бяха по средата на нищото. Дори навигационната система не показваше точната локация. Телефоните не работиха също – нямаха покритие.

  – Боже, тук сигурно е пълно със змии и скорпиони, погледни, наоколо щъкат разни твари и паяци – ужасено констатира Мария, която имаше фобия от разни гадинки.

  – Качвам се обратно в камиона, заяви твърдо тя.

  – Вземи и двата телефона и тръгни нагоре по пътя, за да намериш обхват и да се обадиш за помощ. Знаеш моя английски, ако можех аз… – занарежда Ники.

  – Ти луд ли си? – прекъсна го Мария. – Къде ще ходя, ние сме в пустинята…

  – Обади се във фирмата, събота е, трябва да има дежурен диспечер, да намерят най-близкия сервиз и да изпратят помощ – прекъсна я на свой ред Ники.

  – Всички диспечери са българчета, обади се ти, аз няма да вървя пеша през това гъмжило от гадини…

  – Добре – смирено отговори Ники. – Докато ходя да търся обхват, ще мисля какво друго може да се направи, за да се отстрани повредата. Подай ми телефоните, а ти гледай някой паяк да не те глътне – усмихна се иронично той.

  След десетина минути ходене, сигурно на около половин километър, Ники спря. Мария не можеше да види какво точно прави. Сигурно там имаше сигнал на телефона. Реши: „Тръгвам и аз, иначе в камиона ще получа топлинен удар…“. Нахлузи на бос крак кожените зимни, дълбоки до над коляното ботуши, изровени за секунда изпод леглото, където бяха старателно прибрани зимните дрехи, и тръгна. Срещна Ники по средата на пътя.

  – В офиса няма никой. Звънях и на шефа на мобилния, но и той не го вдига… Малко по-нагоре има добър сигнал, а тук прекъсва…

  Мария взе телефоните и смело закрачи нагоре по пътя. Бяха закъсали на първокласен път, не беше магистрала, но имаше по две ленти за движение във всяка посока, а между тях имаше около пет метра затревена площ, обрасла с изсъхнали треволяци, тръни и храсти.

  В другата посока се зададе раздрънкан пикап, натоварен до краен предел с разни стари мебели. Мария се размаха, но шофьорът-мексиканец караше толкова бързо, че дори не я забеляза и изчезна зад завоя за секунда.

  – Невъзможно е да премина през тази трева – спряла се на асфалта, си каза Мария. – Поне се видя, че мина кола, значи ще мине и друга… Е, говоря си сама… С ужасени очи, вперени в краката си, тя крачеше и сама се успокояваше: – С тези дебели и високи ботуши съм в безопасност. Но продължаваше да се взира и да търси гадини по горещия асфалт. – Те, гадинките, да не са луди да се пекат на слънце, сто на сто са се сгушили на прохладно място – продължаваше разговора със себе си Мария.

  Не, че не вярваше на съпруга си, но първо позвъни в офиса на фирмата, после остави съобщения и на шефа, и на мобилния телефон на неговата съпруга. Звънна и на директора по сигурността, но… глас в пустиня. „Абе, тия хора живи ли са, вече е обяд. Боже… Ами сега, какво ще прави?“ Обади се на 911, телефонът за спешни случаи. Обясни за какво се обажда. Дадоха й информация за най-близкия сервиз за камиони, който се намираше на 200 мили, което е колкото от София до Русе. Обади се на сервиза и отново абсурд – оттам попитаха за номера на повредената част. Мария говореше приличен английски, но тези технически термини… И чак пък сериен номер на глупавия нагънат маркуч. Знаеше марката, модела и годината на производство на камиона, направи заявка за помощ на пътя и обясни, че освен меката връзка, ще им трябват и двадесетина литра антифриз. Момичето, което приемаше поръчката, явно беше ново, защото си нямаше понятие какво говори. Каза:

  – Поръчката ви е приета, до един час пътна помощ ще бъде при вас.

  – Чакайте, чакайте, ние сме на 200 мили, разбрахте ли точно къде сме?

  – Да, да – бързо отговори момичето и затвори телефона.

  – Това не може да е истина – продължи да говори на себе си Мария. – Дори не съм сигурна, че ми е приета поръчката за пътна помощ.

  Отново прозвъни на всички възможни телефони във фирмата. Нищо ново. „Всички още спят или са умрели“ – усмихна се на глупавата мисъл Мария. – „По-добре е май да се смея за глупости, отколкото да се разцивря“. А беше вече готова за това. По принцип си беше ревлива – на филми, на книжки, на тъжни случки в живота все си поплакваше. Но си поплакваше обикновено, когато беше сама. Пред децата и близките се стараеше да е по-корава.

  Неусетно се беше завърнала до камиона. Ники се опитваше да поправи маркуча – беше изкарал домакинското алуминиево фолио, разни найлонови чантички, конци, телове.

  – Ако товарът беше по-лек, можеше да се опитаме да караме с поправен маркуч, ама с тия 45 хиляди паунда надали ще издържи по тези баири.

  – Кола, кола! – развика се Мария и се затича да заобиколи камиона, но докато стигна до края, колата беше заминала.

  Тъкмо се завърна на сенчестата страна и отново се чу звук от лека кола. В срещуположното движение с висока скорост и светлинен сигнал профуча полицейска кола.

  – И тоя дебел американец не ме видя – почти разплакана, говореше Мария. – Какви са тия полицаи, ще трябва да стоим от другата страна на камиона, нищо че от там е слънчево.

  – Умирам от жега, ти искаш ли глътка? – попита тя малко по-късно, качвайки се на стъпалото от пасажерската страна на кабината. И се присегна за бутилка вода. Отпи няколко глътки и подаде на Ники. Той се усмихна:

  – Как така не те е глътнала някоя буболечка? И не се поливай с водата, защото може да ни трябва и да я използваме вместо антифриз – каза Ники, след като й върна бутилката и видя, че тя изливаше остатъка от водата върху главата си.

  – Много ми е горещо, ще припадна.

  – А на мен ми е хладно…Не ми каза какво стана, поръча ли пътна помощ?

  – Да – отговори кратко почервенялата от жегата жена. – След час-два ще бъдат тук.

  – Супер!

  – Какъв супер, това е глупост. Не съм сигурна дали изобщо бях разбрана…

  – Ама как така, ти винаги се разбираш, нали много знаеш… – започна със заядлив тон Ники.

  – Не разбра ли, че вече нищо не зная, мина времето, когато знаех много… Сега съм шофьор на камион. Добре знаеш моето мнение за шофьорите в Америка. Който за нищо друго не става, става шофьор… Е, добре че имаме един близък познат, който прави изключение, за да не сложа всички под един знаменател, и мене в това число…

  – Хайде, хайде, ти винаги се оправяш – със заядлив ироничен тон продължаваше Ники.

  Е, това е – който какъвто си е. В проблемни ситуации винаги се караха, вместо да е обратното. Мария много говореше и гълчеше, а Ники се заяждаше, когато бяха притеснени или ядосани.

  – Хубаво, оправям се, какво толкова съм се оправила,  щом стигнах дотук, да карам камион…? –  Тя грабна пакетче слънчоглед от кабината и заобиколи камиона, оставяйки съпруга си да се бори с фолиото и теловете. Сълзи от обида и безсилие се смесваха с потта, която се стичаше по цялото й лице. Имаше чувството, че краката й са в пещ – ботушите бяха подплатени с вълнена вата, която беше вече мокра и гореща. Отвсякъде пареше. Телефонът показваше, че температурата е малко над 40 градуса по Целзий.

  – Боже – започна отново да говори на себе си Мария, – защо тук и сега? И защо го взех този слънчоглед, нали го ям само нощем, за да не заспя, докато карам… а е и солен, имаме малко вода…

  Времето, което обикновено летеше, беше спряло.

  Унесена в мислите си, Мария не чу приближаващата се кола. Дори се стресна, когато усмихнатото лице на „дебелия полицай“ попита:

  – Може ли да ви помогна, какво се е случило? Одеве, като минах от другата страна, ви видях, че сте вдигнали капака, но много бързах, защото един пикап се е обърнал ей тук, съвсем близо, след два завоя…

  Почти плачейки, Мария му обясни какво се е случило:

  – Вече си мислих, че ще умрем тук. Това е моят съпруг, Ник – посочи тя приближаващия към тях Ники.

  – Офицер Черник – представи се полицаят. – Дайте да видим какво точно е станало?

  Ники се опита да му обясни нещо, но полицаят го гледаше неразбиращо. Английският на Ники беше неразбираем. Дори Мария повдигна вежди в знак на недоумение…

  – Вие откъде сте? – попита офицерът.

  – От Чикаго …

  – Не, не, откъде сте родом?

  – От България… Знаете ли къде е? В Източна Европа – бързаше да обясни Мария.

  – Да, да, зная къде е, родителите ми са от Чехия, емигрирали в Щатите преди повече от 70 години. Заминаха си отдавна от този свят, но ние с децата посетихме Европа преди няколко години. До България не стигнахме, но зная къде е.

  Мария му обясни набързо какво се е случило и полицаят, противно на тромавото му излъчване, енергично се покачи върху бронята, за да погледне точно повредата.

  – Е, хайде да тръгваме да намерим тръба и антифриз. Наблизо има няколко малки селца, може да имаме късмет. А ти – обърна се към Ники – остани да чакаш тук, разбра ли ме?

  – Разбрах, разбрах – побърза да отговори Ники и се обърна питащо към съпругата си: – Разбрах да чакам, но какво каза преди това, къде ще ходите?

  – Да търсим маркуча, къде… – отговори Мария и се пресегна за портмонето си…

  Тя с удоволствие се настани на предната седалка в хладната полицейска кола.

  Преди още да потеглят, полицаят се обади от системата. Каза, че има аварирал камион на еди коя си миля от пътя и че отива в еди кое си село, за да потърси частта и колко мили са до там… „10/4…“ – изпука говорителят, което ще рече разбрано, прието. Мария с интерес разглеждаше сложната техника вътре в полицейския автомобил. Преди първото селце имаше бензиностанция. Спряха да заредят. Сипаха бензин за пет долара и скоро след това се озоваха пред малко смесено магазинче. Преди да слязат от колата полицаят отново се обади и рапортува локацията. Имаше само два литра антифриз.

  – Взимаме ги, каза полицаят и изчака Мария да плати.

  И отново се обади по радиостанцията, да каже накъде тръгват. След около двадесетина минути каране по малки пътища, отново паркираха пред подобно магазинче. Тук имаха по-голям успех – имаше пет бутилки по литър антифриз и отделно други два галона.  Имаше и една твърда тръба за отводняване под 90 градуса. Взеха всичко и отново рапорт накъде тръгват. Преди третото село полицаят отново зареди бензин за пет долара. Мария не издържа на любопитството си и го попита защо трябва да губи време и толкова често да спира.

  – Такава е системата ни, на всеки 30 мили да слагаме бензин за 5 кинта. За да е винаги пълен резервоарът – обясни спокойно Шон, както каза да го нарича полицаят.

  В третото и следващото село удариха на камък – нямаше нищо. Всичко се повтори още няколко пъти, рапортуване на локацията, за 5 долара бензин. Слънцето клонеше доста на запад, когато се завърнаха при камиона.

  Полицаят паркира зад камиона, пусна светлинен сигнал, като че ли имаше кой знае какъв трафик, и отново се обади по системата.

  – Не успях да намеря частта, работната ми смяна свърши, но ще остана на мястото, докато се намери помощ. Ако до 8 часа вечерта не оправим камиона, ще закарам шофьорите на хотел.

  – 10/4, отново пропука говорителят.

  Мария също не бързаше да слиза, беше толкова хладно и приятно да се слуша как говори един загрижен човек.

  – Кажи на Ник да дойде на хлад – каза той и извади мобилният си телефон. След секунда вече говореше с някой си Скат, помоли го да дойде да помогне. – Вземи със себе си каквото имаш подходящо, да заменим скъсаната тръба – каза по телефона.

  Вече се свечеряваше, когато до полицейската кола паркира очукан, раздрънкан и ръждясал, голям „Форд“ пикап. Петдесетинагодишен, висок, много добре сложен мъж с  каубойска шапка и чаровна усмивка излезе забързано от пикапа.

  – Здравейте – учтиво поздрави чаровникът. – Хайде да видим какво ще измайсторим. Мисля, че ще успеем да съединим няколко тръби, колкото да стигнете до първия възможен сервиз.

  За нула време тримата мъже спретнаха необходимата гъвкава връзка от снадените набити една в друга тръби. Вече привършваха ремонта, когато до тях спря сервизният автомобил от Барстоу, за който се бяха обаждали преди около седем часа.

  Започна спор, който се водеше между шофьора-механик от сервиза и полицая.

  – Ако аз не оправя повредата, „Пилот“ (така се казваше сервизът) ще ви дадат под съд, за да си вземат необходимите пари за разходите. Аз пътувах дотук толкова време…

  – Я да видим какви части носиш и колко антифриз имаш? – прекъсна го полицаят и намигна съучастнически на Мария. – Ако беше дошъл минута по-рано, щеше да ни види, че допълнихме радиатора с вода – пошепна, усмихвайки се Шон.

  Младият механик започна сконфузено да показва видовете тръби. И той не знаеше точния сериен номер на частта, която евентуално трябваше да се подмени. А и имаше само един галон с антифриз.

  – Ето, карал си напразно – заяви авторитетно полицаят. – Това е моят полицейски номер. Ако те попитат, само им кажи да се обадят в управлението. Аз съм полицай Черник.

  – Но от управлението със сигурност ще потърсят транспортната компания за обезщетение – продължаваше механикът. – Трябва да ми платят сега 200 долара за спешното обаждане.

  – Ти на това спешна помощ ли му казваш…? Повече от седем часа те чакаха хората. Ако не бяхме ние, щяха да умрат от жега… Хайде тръгвай, няма да ти платят нищо.

  Механикът послушно се качи в автомобила, махна ядосано с ръка и потегли.

  – Вероятно ще се опитат да ви подведат под отговорност, такава ни е системата, всеки се опитва да съди другия с цел материално облагодетелстване. Но по закон е трябвало да се свържат с местен механик, а не да пращат такъв от там… Така че, ако се стигне до съд, обадете ми се, задължително ще дойда да ви защитя. Ето ми координатите – подаде визитна картичка на Мария полицаят. – На добър път и карайте внимателно! Ще карам след вас до следващият изход.

  И Ники, и Мария сърдечно благодариха на помощниците си.

  Камионът потегли след раздрънкания пикап, който с висока скорост изчезна зад завоя. Полицейският „Шевролет“ търпеливо се движеше след камиона, и малко преди изхода ги изпревари и поздрави за последен път със звуков и светлинен сигнал.

  – Ето, това е полиция – наруши дългото мълчание Ники. – Помагат хората, а нашите полицаи… – И впери поглед в пустинната тъмнина.

  – Слава Богу, че ни помогнаха – въздъхна и Мария, взираща се под снопче телефонна светлина над пътната карта. – На около 20 мили има малка бензиностанция. Ще спрем, за да си купим вода и да оправим пътните листове. Ако сега някой друг полицай ни спре, ще сме в голяма неприятност, времето за шофиране ти е изтекло…

  – Няма страшно – усмихна се Ники. – Вече имаме приятели в региона… Явно в този край хората са запазили човешкото в себе си… Дори отказаха да им платим материалите…

  Тежката машина набираше скорост и ръмжеше застрашително.

  Шофьорските неволи нямаха край, както и нямаха край необятните пътища, както и нямаха край красивите пейзажи, изгреви и залези. Равновесие в природата съществува, и в живота – също. Всичко се случва с определена цел.

  Защо ли светът е устроен така? И защо винаги след нощта идва светлина?

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Стайка Должева е от Пазарджик. Има техническо образование, но увлечението й по литературата я съпътства от много години. Емигрантският живот е познат за Стайка от първо лице, доста време тя живее в Илинойс, САЩ. Член е на Творческия съюз „Творци без граници“. Нейни творби са публикувани в алманасите: „Българско слово и багри от САЩ и света“ (2012); „Нова българска литература, поезия и проза“ (2013, 2014, 2015, 2016); „Любослов“ – издание на Съюза на българските писатели от САЩ и света (2013, 2014, 2015, 2016). През 2015 г. излиза поетичната й книга „В галоп с времето“. Има почти завършен роман, който още не е издаден.

  .

• Не помнеше вкуса на любовта

  

  .

  Не помнеше вкуса на любовта,
  отдавна бе забравил да обича,
  но често виждаше насън жена,
  понесла на ръце едно момиченце,

  а покрай тях – неземна светлина,
  тъй ярка, че изчезва всичко друго,
  вървеше срещу тях до сутринта
  и тъкмо да ги стигне – се събуждаше…

  И знаеше – сънувал е Смъртта,
  пристигнала със цялата си нежност,
  понесла малката им дъщеря,
  да го спаси от безнадежност,

  да му припомни, че е бил човек,
  обичан и умеещ да обича,
  че го очаква и не е далеко,
  на следващия път ще го повика,

  той безрезервно ще се отзове,
  ще хукне като луд към нея
  и мъничкото им дете
  по ангелски тогава ще запее,

  като любов, като съдба,
  преминала отвъд живота
  и прошката, и горестта.
  Любов без граници и похот.

  Не помнеше вкуса на любовта,
  навярно сам поиска да забрави.
  Но виждаше насън кола,
  а в нея тя с детето – здрави

  и живи, той не е пиян,
  той вече капчица не близва…
  Шофира весело натам,
  където можеше да стигне.

   

  Румяна Симова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Пазителят на птици

  

  .

  Подобно на скучен, сиротен клошар,
  покорно съблякъл последната радост
  в приют за бездомни – разбит тротоар,
  завоят, по който те спъва и падаш…

  Но пътник за Горе, надвил слабостта,
  човекът стоик е за земни тегоби.
  Дали пък защото отдавна е стар
  или мъдростта му е ресто от Бога,

  не пита, не моли… към своя олтар
  отмерва обратното време, когато
  в постлания с кестени, есенен парк,
  го чака с надежда непрелетно ято.

  Камбанният звън щом замлъкне до здрач,
  от сянка с вързопче и дребни трошици,
  Съдбата със здрава ръка на палач
  белязва го с име „Пазител на птици“.

  Оскъдна вечеря е сухият хляб,
  с комата ронлив тях поне да нахрани,
  че пътят му къс е, а пак заваля… –
  през сълзи небето му праща покана!

   

  Мая Нарлиева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• <<
• 1
...
• 34
• 35
• 36
• 37
• 38
• 39
• 40
• 41
• 42
• 43
• 44
...
• 75
• >>