Всичко от литература

литература

• Клетва

  Разказ от Мильо Велчев*

  

  Тренът от Русе пристигна по разписание. В есенната вечер оживлението на гара Трапезица беше голямо: носачи и файтонджии предлагаха услуги, посрещачи викаха радостно, други разпалено разговаряха в движение, работници в омаслени дрехи почукваха с дълги чукове по спирачките… Не след дълго се чу пронизителен писък на свирка, локомотивът се обви в облаци от пара и потегли към последната спирка в старопрестолния град.

  Множеството постепенно се оттече и гарата отново утихна.

  На перона останаха само двама пасажери. Единият – доста възрастен, с бяла, леко разрошена коса, мустаци със завити нагоре краища, черен костюм, бяла риза, сива вратовръзка, бастун в едната и куфар в другата ръка. Дълбоките бръчки по изпитото лице и щръкналите, провесени над присвитите сини очи вежди контрастираха на стегнатата фигура и изправените по войнишки рамене. Другият бе млад, простичко облечен селянин.

  – Да вървим, г-н Радионов! – каза младият мъж. – Не е много далече.

  Светлината от електрическите лампи трудно пробиваше мъгливия здрач и пожълтелите корони на чинарите приличаха на многоръки чудовища.

  – Благодаря Ви за добрината, господине! – каза възрастният мъж, когато стигнаха до една двуетажна сграда и младият човек му я посочи с пръст.

  – За мен беше чест да се запозная с Вас, г-н Радионов. Желая Ви успех!

  Над входната врата светеше табела с надпис „ХОТЕЛ-МЕХАНА ШИПКА”. В антрето имаше врата с надпис „ХОТЕЛ”. От другата страна дървена стълба водеше надолу, към врата с надпис „МЕХАНА”. Възрастният мъж за миг се поколеба и заслиза по скърцащите стълби.

  В механата бе сумрачно, но не толкова от слабото осветление, колкото от цигарения дим. Закашля се, присви очи и се запъти към бара, където мъж с бяла риза и папийонка старателно бършеше стъклени чаши.

  – Добър вечер! Какво ще желае господинът? – пръв каза барманът.

  – Добър вечер! – отвърна гостът. – Току-що пристигнах в Търново. Във влака случайно разбрах, че един стар мой другар, опълченец-поборник, е жив и здрав. Синът му е собственик на този хан… простете – хотел.

  – Така е, господине. Аз съм синът… на Аврам Марангозов и, слава Богу, баща ми наистина се радва на добро здраве.

  – Бих искал да го видя, ако не е много късно и не си е легнал вече.

  – Не, по това време чете разни книжки. За кого да предам?

  Собственикът направи знак с ръка и сервитьорката бързо се приближи.

  – Не разбрах, господине, за кого да предадем? – отново попита той.

  – За Никола Радионов.

  Мъжът остави кърпата, вторачи сe в госта и бавно, отчетливо запита:

  – Кой… Никола Радионов? От Ново село ли?

  – Да, от Ново село – възрастният мъж кимна и притвори очи.

  Марангозов-син излезе пред шубера, но не отиде при госта, а се обърна с лице към залата и с достатъчно силен глас, за да го чуят, извика:

  – Внимание!

  Всички притихнаха.

  – Внимание, дами и господа! Моля всички да станете на крака! Шапки долу! Пред вас стои героят от Шипка, опълченецът Никола Радионов.

  * * *

  Никола се зачуди за миг, но понеже офицерът гледаше към него и дори му се стори, че вика: „Коля, иди сюда!”, хвана с една ръка сабята, с другата – ремъка на пушката и се затича. Застана мирно пред командира на отряда, но видя учудване в очите му.

  – Ты что? – сбърчи вежди офицерът.

  – Ваше благородие… – удари токове до Никола друг солдат.

  Така се запозна с Коля – Николай Сирота от 35-ти Брянски пехотен полк.

  – Голям майтап, Авраме – сподели Никола с другаря си Аврам Марангозов. – Казва ми: „Живу в Новасьолки.” Ха, питам го, откъде знаеш, че съм от Ново село? „Нет – вика, – Это мая деревня, я живу в Новасьолки.”

  – Гледай ти! – зачуди се Аврам. – Същото име, същото село! Само дето областите различни. Твоята – Севлиевска, неговата – Брянска.

  – Нали това ти казвам.

  – Тука има нещо съдбовно, Никола! – заключи Аврам. – Бог е решил нещо. Какво – само Той си знае.

  Пет пъти по-многобройната армия на Сюлейман паша пъплеше нагоре към Шипченския проход. На небето нямаше нито едно облаче. Цял ден слънцето сипеше жарава над Орлово гнездо и връх Свети Никола, където шепа руси и българи-опълченци играеха кърваво нестинарско хоро, стиснали в ръце не икони, а пушки и саби. Атака след атака, тъпани, зурни, „Аллаааах”, изстрели почти от упор, ръкопашни схватки… Турските орди прииждаха на талази, а броят на защитниците се топеше. И когато силите започнаха да ги напускат, някой запя „Шуми Марица”. Подеха я всички – и българи, и руси. Турците се стъписаха. Когато песента свърши, над окървавените канари екна мощно българско „Ура”. В този паметен миг „обречените табори” на султана се сблъскаха с други като тях, тръгнали да умрат. Но гяурите умираха не с омраза, а с радост. И смъртта им бе достойна.

  Когато по обед пристигна част от Тридесет и пети Брянски пехотен полк, се появи лъч надежда, че ще удържат позицията.

  – Молодец, Никола!

  В окопа се появи Николай Сирота и в този момент Никола почувства, че този Николай не е някакъв руски пехотинец, а самият Свети Никола, слязъл от небето да им помогне и ако трябва да умре отново с тях.

  Боевете продължиха, докато се мръкна и на небето изплува луната – голяма и кръглолика. Настъпи оглушителна тишина, нарушавана само от гласовете на нощните птици и стенанията на ранените. Над хилядите спящи войни трептяха само звездите и душите на мъртвите.

  На другия ден боеве нямаше. Само артилерийска и пушечна стрелба поддържаше напрежението. Над Казанлъшкото поле се стелеше мараня. На места още се издигаше дим от недогорели села и махали.

  – Не трябваше да отстъпваме от Стара Загора – наруши мълчанието Аврам. – Изклали са ги! Жив християнин не е останал.

  – Нямахме шанс. Бяхме малко. Изобщо не трябваше… Трябваше да пазим проходите. Не знам защо другите се забавиха – каза Никола.

  Коля погледна двамата българи, но не каза нищо.

  – Коля, помниш ли какво ме попита в Свищов? – попита Никола.

  – Что?

  – Попита ме защо не ви посрещат с радост българите. Сега разбра ли?

  – Нет, не понимаю.

  – Защото десет пъти, през изминалите пет века, сте идвали и сте си отивали. След вас са оставали само мъртъвци и пепелища… И убити надежди.

  – Понял – заклати глава руснакът.

  – Ако и сега отстъпите, Коля, до Дунав няма да остане жив българин. Всички мъже ще изколят, а жените и децата ще отведат в робство.

  – Не трябваше да отстъпваме – отново мрачно отбеляза Аврам.

  – Клянусь, на этот раз не отступим – тихо каза руснакът.

  Българите не се сдържаха и го прегърнаха.

  Вечерта, преди да заспят, Никола се обърна към другаря си:

  – Не съм ти казвал, Коля… Имах семейство, жена и две деца… но вече си нямам никого.

  Българинът се смълча, защото споменът го задуши и не му даде да продължи. Руснакът го погледна, поколеба се за миг… и промълви:

  – У меня тоже.

  – Не, ти не разбираш! Имах, но вече нямам. След въстанието турците ги убиха. Изгорили са ги живи в една плевня. Сега си нямам никого.

  Както лежаха в окопа, руснакът се обърна с лице към него и сложи ръка на рамото му. Поиска да каже нещо, но българинът продължи:

  – Заклевам се в паметта им, Коля, ако, да не дава Господ, ти загинеш, а аз остана жив, ще ида в твоето Новасьолки и ще се погрижа за близките ти.

  Малко преди да заспят, Никола, с ръце под главата, загледан в звездите, по-скоро на себе си каза:

  – Защо всяка религия се налага с кръв?! Нашият цар Борис насила, с кръв ни е покръстил. Пет века османлиите насила ни потурчват. Някой ден друг пророк ще измисли друга вяра и пак с кръв… И все с Бог се оправдават. Излиза, че Той е виновен за всички страдания на земята.

  Сънуваше жена си Рада и двете си момиченца, когато го събудиха изстрелите. Атаката на турците започна изненадващо още в тъмни зори.

  Този ден всичко, което се случи – отстъпления, атаки, ръкопашен бой – премина за Никола под въздействието само на една мисъл: там някъде, зад превала, са жена му и двете му деца, родният дом, любов, детски смях, всичко най-мило… Не трябва да допусне турците да преминат прохода! Този, обреченият, идва с омраза и желание да убива и да умре… но той, Никола, не трябва да умира! Трябва да е жив, за да ги спре!

  Духът им се укрепи още повече, когато в окопите, без да се боят от шрапнели и куршуми, започнаха да идват мъже, жени, деца от съседните села и да им носят вода и боеприпаси. Но в един момент някой извика:

  – Дайте патрони! Нямаме патрони!

  – Има камъни – изкрещя друг.

  Тогава земята се разтвори, от недрата й адът изпъпли и се стовари върху главите на турците. Полетяха камъни, дървета и… трупове! Мъртвите, озъбени и грозни, летяха като лешояди, размахваха ръце и ги протягаха да впият вкочанели пръсти в гърлата на правоверните. „Алллаааах!” А живите, с щикове и приклади, с оголени гърди излязоха от окопите и тръгнаха след мъртвите. Като шепа спартанци!

  Това щеше да бъде краят. Това щеше да бъде краят, ако не бяха две сотни стрелци на генерал Радецки. По двама на кон! Само двеста стрелци! Бе привечер, но слънцето пак се въздигна. Силите вече не бяха равни. На Шипка се издигна стена, която никаква сила не можеше да пробие.

  Случи се и нещо, което турците приеха като знамение. Когато луната изгря – голяма, кървавочервена и кръгла – земята бавно я покри и настъпи лунно затъмнение. Остана само един полумесец. И сякаш земята захапа този полумесец и от него потече кръв! Турците завикаха ужасени. Едни паднаха да се молят, а други обърнаха пушките си към небето и започнаха да стрелят по чудовището, което искаше да изяде техния символ на вярата.

  Никола тръгна да си напълни манерката с вода. Там за първи път видя генерал Радецки – в окопите на Стоманената батарея. Всички вътре лежаха. Само един офицер стоеше прав, с окървавени, изпокъсани дрехи.

  – Они наверно спят? Устали? – попита генералът.

  – Нет, Ваше Превосходительство – отговори офицерът. – Они мертвы.

  Боевете на Шипка продължиха до началото на септември. След това настъпи затишие. Турците не успяха да преминат Балкана и да се притекат на помощ на обсадената в Плевен Западно-дунавска турска армия. Изтеглиха се на позиция.

  Дойде есен, зима… Преспи затрупаха пропитата с кръв земя и непогребаните човешки кости. Останаха да стърчат само загърнатите в шинели руски постове. До средата на декември всички телеграми на генерал Радецки до императора гласяха: „На Шипке всё спокойно.” Но Александър ІІ така и не узна, че през тези месеци от болести и измръзване изгаснаха още девет хиляди и петстотин руски душѝ.

  * * *

  Въодушевлението в палатковия лагер над Габрово беше голямо. Плевен е превзет! Осман паша и армията му са пленени! На изток престолонаследникът Александър, на запад генерал Гурко громят противника! На помощ се присъединили хиляди сърби и черногорци, румънци… Оставаше само едно препятствие – турското укрепление при Шипка – Шейново и фанатизмът на двадесет и седем хиляди турци и черкези, предвождани от Вейсел паша, потурчения австрийски ренегат генерал фон Вексел.

  Словото на генерал Скобелев стопли измръзналите тела, отпусна душите, свити в напрежение от дългото чакане: „Юнаци, предстои ни да извършим още един подвиг, достоен за славата на руските знамена. Трябва да преминем Балкана пред очите на врага – армията на Аюб паша, през дълбоки преспи, без пътища, заедно с артилерията. Братя българи, вие спечелихте уважението и любовта на вашите руски бойни другари още от първите дни на Българското опълчение, от боевете при Стара Загора и Шипка. Вие се сражавахте храбро за честта на вашите майки, жени, сестри, за живота на вашите семейства, за свободата на поробеното ви Отечество. За всичко най-мило и свято. Така трябва да бъде и сега. Бог ни заповяда да бъдем герои!”

  Седнаха за минута при раздялата, прегърнаха се и поеха в различни посоки: Никола – след генерал Скобелев, по химитлийската пътека, Коля – след генерал Радецки, към Шипченския проход. Още една колона тръгна нагоре към Балкана – на генерал Святополк-Мирски, по пътя Трявна-Мъглиж. Аврам по-рано го причислиха към Ловченско-севлиевския отряд на генерал Карцов. Техният път беше през Троянския проход – на юг към Пловдив и Одрин, заедно с отряда на генерал Гурко.

  През следващите три дни и нощи зимата бе безмилостна: температура минус двадесет градуса, ураганни ветрове, преспи над два метра… „Бог ни заповяда да бъдем герои!” – им бе казал генералът.

  Колоната на генерал Святополк-Мирски ги изпревари. Слизаха по химитлийската пътека рано сутринта на 28-ми декември, когато чуха тътена на оръдията, изстрелите и видяха обвитите в дим редути при Шейново. Скоро и те се включиха в боя.

  Три километра в диаметър, обграден от две отбранителни линии – могили и дълбоки ровове – Шейновският укрепен лагер на Централната турска армия изглеждаше непревземаем. Зад втората линия, от могилата Косматката Вейсел паша ръководеше военните действия. Осемдесет и три оръдия бълваха смъртоносни залпове във всички посоки. Двадесет и пет турски табора водеха борба на живот и смърт. Близо две хиляди руси и българи вече лежаха мъртви. Небето се скри в облаци от дим, а снегът почервеня от кръв и се покри с трупове. „Бог ни заповяда да бъдем герои!”

  По обед в боя се включи и централната колона. В нея бе и дружината на Никола.

  Врагът се прекърши!

  В късния следобед на двадесет и осми декември Вейсел паша развя бялото знаме и се предаде.

  Радостта бе неописуема. Хвърчаха шапки, войниците, окъсани и окървавени, се прегръщаха и целуваха, викаха „Ура”! Пътят към Цариград е разчистен! България е вече свободна!

  Повече от пет хиляди трупа на руси и българи студът бързо превърна в късове лед – твърди като камък, каквато беше и земята на казанлъшките гробища, която местните хора цяла седмица чоплеха и погребваха мъртвите.

  Четири хиляди от войниците на султана останаха в окопите си. Непогребани.

  Никола не можа да намери Коля. Никой от дружината му не знаеше. Нямаше го сред живите. Само командирът му, полковник Липински, когато Никола застана пред него, си свали шапката и тихо изрече:

  – Погиб как герой, за свободу Болгарии и за честь русского оружия.

  След месец превзеха Одрин, подписаха примирие и войната свърши.

  Никола не трябваше да мисли, за да вземе решение. На Шипка бе дал клетва. Тръгна с русите на север, към Новасьолки, Брянска област.

  Докато пътуваше една мисъл не му даваше мира: „Светът е толкова голям! Има толкова много плодородни, пустеещи земи! Защо хората се избиват взаимно за парчета скали, камънаци… за един синор?!” Не е за земя, помисли си, а за власт. За да бъдат господари на другите.

  В Новасьолки мъжете в кръчмата или „Съветът на старейшините”, както той си ги нарече, го изслушаха. Разказа им всичко: къде се е родил, как е живял, за Новоселското въстание и погрома, как се е срещнал с побратима Коля и как са се били рамо до рамо на Шипка… Каква клетва е дал. Когато свърши, старейшините дълго мълчаха, после си поговориха нещо настрана тихичко… върнаха се и най-възрастният от тях му каза:

  – Нет у него семьи. Он был сиротой. Ни жены, ни детей, никого не было.

  Как така?! Не е възможно! Нали Коля му каз … или… Какво е искал да му каже с онова: „У меня тоже!” Може би, че и той си няма никого? На този въпрос Никола не можа да си отговори, но преди да заспи си поплака. Така не беше плакал никога. Поплака си за Рада и децата, за загиналите руси и опълченци, за Коля… Най-много плака за себе си. Защото всички те са на небето, а той е още на земята и мъките му нямат край. Като си поплака, му олекна и заспа.

  На сутринта се изми, закуси, благодари на стопаните за гостоприемството и пое на юг, по обратния път към дома.

  Настигнаха го с една каруца и го върнаха в Новасьолки. По пътя разпалено му обясняваха, че е станала грешка. Имал Коля жена и две деца. Те си мислили за друг Коля. То, в Русия всеки втори се казва Николай. Грешка е станала! Ай, какво щели да сторят! Каква несправедливост!

  Разбра, че го лъжат, но си замълча. Още бе зима и да пътува обратно в този студ и виелици не беше разумно. Реши да остане до напролет.

  Дария бе кротка, срамежлива жена. Момченцата й бяха палави, но не я видя да се ядоса, да се скара. Иван и Степан – на шест и четири. Научи ги да броят до сто, да се мият преди лягане и да казват на български: „Лека нощ!” Помагаше с каквото може: носеше вода и дърва, хранеше животните, потегна пантите, измаза няколко цепнатини с глина…

  Спеше отделно. Не я потърси като жена нито веднъж, а и тя не го покани.

  Дойде пролетта. Стопи се снегът, раззелениха се поляните, замириса на земя. Засърбяха го ръцете – да забие рало, да я разчепка с мотика, да подреди лехи, нежно да зарови семена… Беше време!

  Тръгна си и не беше длъжен да й дава обяснение. Каза й предния ден и тя му приготви за из път: бельо, храна… и пари му върза в една кърпичка.

  Изпрати го с момчетата до билото на хълма – където пътят се разделяше на две: единият продължаваше за Жирятино, другият се отделяше за Заречная.

  Стиснаха си ръце, прегърнаха се, разроши косите на малките и продължи. Те останаха да гледат след него. Тогава чу големия, Иван, да вика:

  – Папа!

  Това го стъписа. Спря се и се обърна.

  – Папа, не уходи!

  Свали мешката от раменете си и я повлече обратно. Махаше с ръце и се тресеше, скубеше си косите и викаше към небето с онзи същия глас, с който на Шипка викаше мъртвите… Допреди миг не знаеше как да постъпи, но сега две ръчички го стискаха за врата, една детска главица се притискаше до брадатото му лице и повтаряше:

  – Не уходи, папа!

  И той остана.

  Потърси я като жена чак, когато една вечер се обърка и й каза Радо. Така и продължи да й вика. И я обикна. И тя го заобича. Природиха си още едно момче. Кръстиха го на малката му дъщеря – Невен.

  Преживяха заедно повече от четиридесет години. Живяха задружно и трудът им беше успешен. С момчетата построиха фабрика за тухли, купиха земя, добитък, направиха мандра… Правеха всичко от любов към труда и радостта да преодоляват заедно предизвикателствата на живота.

  Степан загина в Европейската война. Невен замина за Америка. Иван болшевиките го разстреляха до стената в черковния двор. „Тройката” го осъди на смърт с още двама кулаци. Никола беше там, когато ги изправиха, и видя смъртта му. И Иван го видя. Преди да ги разстрелят му извика:

  – Прощай, папа!

  Време като прашинка! Повече от четиридесет години, а едно мигване дели: „Не уходи, папа!” и „Прощай, папа!”

  И защо? Защо пак с кръв? Пак са дошли нови пророци на земята и проповядват нова религия! Проповядват и я налагат… с кръв!

  За две седмици Дария се стопи и изгасна. Погреба я до Иван, заключи всички врати и тръгна отново. Този път не го изпращаха и нямаше кой да му извика… Но ги чуваше вътре в себе си как крещят, как се молят и питат… Задаваха въпроси. Въпроси, на които и той нямаше отговор.

  * * *

  Отвори очи и видя над себе си надвесен Аврам. Позна го по очите.

  – Всичко е наред, приятелю! – усмихна му се Аврам. – Паднало ти е кръвното. От вълнение. Иначе имаш сърце на пехотинец.

  – От цигарения дим… Не съм свикнал – оправда се Никола.

  До леглото стоеше още един мъж, вероятно лекар. Той поклати утвърдително глава и усмихнат се обърна към домакина:

  – Е, господин Марангозов, казах Ви – няма причина за безпокойство. Вашият боен другар ще се радва още дълги години на крепко здраве.

  След като изпрати доктора, Аврам се върна, седна на леглото и стисна Никола за едната ръка:

  – Мислехме те за мъртъв, приятелю. Но за това ще говорим утре. Наредих да ти донесат топла вода и храна. Измий се, вечеряй и спи!

  След два дни потеглиха. Спряха да нощуват в Соколския манастир. На другата сутрин станаха рано. Небето беше ясно и слънцето тъкмо се подаваше над пожълтелите букачки на Бойчева могила. Когато се качиха във файтона и потеглиха, Аврам прегърна през рамо другаря си и му каза:

  – Никола, с тебе сме хора на възраст и трябва да се щадим. Искам отсега да ти кажа нещо – да не се изненадаш. Искаш да идем до Казанлъшките гробища, да запалим свещички за Коля… и другите. Но трябва да знаеш… Вчера се отбих в пощата. Получих потвърждение. Горе, на Шипка, ще дойде синът на Николай Сирота… В Ново село му викаха Сираков. Не знаех как да ти го кажа. Четиридесет години си живял с тази заблуда… че е мъртъв.

  Никола се изправи и викна на кочияша да спре. Слезе, след него и Аврам. Дълго се разхождаха. Аврам говореше, Никола слушаше с поглед в земята.

  – …Жена му почина преди шест години. Не можа да прежали малкия. Убиха го в Балканската. Коля го погребахме тази пролет. Горе ще дойде Никола, големият му син. Кръстиха го на тебе.

  Беше ги изпреварил. Стоеше до една канара на Орлово гнездо и гледаше към Казанлъшката долина. Сепна се. Не беше ги чул.

  „Същински Коля!” – помисли си Никола. Същите сини, присмехулни очи, чип нос, трапчинки… същата силна прегръдка… същият глас:

  – Чичо Никола…

  Дълго си говориха. Когато станаха да си ходят, синът на Коля му рече:

  – Тате често казваше: „Ако беше жив Никола, щях да му кажа…” Ето, сега аз вместо него ще ти го кажа…

  Не можа да продължи. Очите му се навлажниха, прехапа устни…

  – Какво е искал да ми каже? – под вежди запита старият опълченец.

  Младият мъж си пое дълбоко въздух и на един дъх изрече:

  – „Я выполнил свою клятву. На этот раз мы не отступили!”

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Разказът е включен в издадения наскоро от „Български писател“ сборник на Мильо Велчев „АЗ ВИЖДАМ“. 

  Още от същия автор в нашето издание – вж. тук.

  .

• Нещата от живота

  Разказ от Мая Ангелова

  

  – Ставай, дрипло! Още вчера ти казах да се махнеш оттук! Тровиш въздуха и гониш клиентите! До пет минути да те няма! Ако не изчезнеш, ще те подпаля жива да изгориш! Чу ли ме добре?!

  Мъжът с костюма подритна купчината кашони. Очите му бяха зли. От там изхвръкна едно малко куче, квичейки. Полека-лека кашоните се размърдаха и се показа подобие на жена. Изпод мръсна забрадка се подаваха кичури сплъстена коса с неопределен цвят. Лицето беше кафяво от мръсотия и сажди. Дрехите или това, което беше останало от тях, бяха пропити от воня и мръсотия. По това, което се виждаше, не би могло да се определи възрастта й. Само очите бяха живи и блестяха, когато гледаха мъжа.

  – Пак си събрала помиярите! Ще взема утре пушката и ще ги гръмна всичките. И тебе ще гръмна. Писна ми, много ми писна!

  – Отивам си… няма да ме видиш повече… – промълви съществото.

  Само ще те помоля за филия хляб. Не съм яла скоро… ако може, де?

  – Само хляб и се махаш!

  – Да…!

  – Добре! Сега се връщам!

  Мъжът се забърза към близкият магазин за хляб. Скоро излезе, носейки в ръце пакет. Хвърли го пред жената.

  – Вземай го и чупката!

  – Синко, никой не е по-голям от хляба! Грехота е да го хвърляш на земята.

  – Какъв син съм ти аз, ма?! Срамувам се то теб! Не искам да ми напомняш, че сме от една кръв. Чули ли!?

  – Майка съм ти…

  – Млък! Да не си писнала повече! Не желая да ме търсиш вече. Оправяй се сама. Син нямаш и никога не си имала.

  – Прошка дойдох да ти искам, синко…

  – Няма прошка за кукувица. Като нея си, снасяш яйце в чуждо гнездо и после търсиш пилето. Твоето пиле умря, така да знаеш. Махай се сега. Не искам да те виждам.

  Мъжът отново влезе в магазина. Когато се върна, в ръцете си носеше банкнота и с погнуса я хвърли в краката на жената.

  – Това е от мен! Изчезвай! – процеди през зъби мъжът и с невероятна скорост за ръста си влезе в магазина.

  Съществото се надигна, поизтупа се и полека-лека тръгна по улицата, едва тътрейки краката си.

  Отнякъде се появи и малкото кутре и весело замаха с опашка. Жената се спря, отчупи му късче от хляба и то лакомо залапа.

  – Хайде, миличко, да те водя у дома. Време е за къпане, пък и да си починем, де. Утре пак ще посетим младия господин и може би ще пазаруваме в неговия магазин.

  Жената се засмя на глас и засили крачка. Като стигна до една странична улица тя се озърна, видя, че няма никакви хора, и ускори ход. Когато стигна до масивна къща с голям и добре поддържан двор, спря. Отново се огледа и след това бързо отключи портата.

  – Влизай, миличко! – говореше гальовно на кучето. – От днес ще живееш с мен. Но първо трябва да се изкъпем. И после ще ти разкажа за живота си.

  Кучето гледаше неразбиращо жената, но нежния й глас го успокояваше и то махаше с опашка.

  – Чудя се как да те кръстя, кученце? Не си виновно, че си се родило на улицата. И аз съм живяла там… знам какво е. Сега обаче трябва да се приведем в приличен вид. Не понасям мръсотията, но в този случай се налагаше.

  Жената взе внимателно кучето и влезе в банята. Отначало на кучето тази процедура не му хареса и то се разквича пронизително, но след това разбра, че водата не е опасна, и се успокои. След къпането палето беше нахранено и му бе приготвено импровизирано легло от едно старо одеяло. Ред беше и на жената да се изкъпе. След около половин час се върна. Нямаше и следа от човека, който излезе от стаята. В стаята влезе жена на около петдесетгодишна възраст. Чертите на лицето й бяха много изразителни и миловидни. Имаше трапчинка на брадичката, която много й отиваше. Усмихна се на задрямалото куче. То усети, че някой влезе в стаята, и наостри уши.

  – Спи, мъниче, аз ще напиша нещо важно, пък утре ще ти разкажа за себе си.

  Жената се огледа наоколо, взе лист и химикал, и приседна на края на стола, поставен пред малка маса. Ако в този момент можеше да се надникне в очите й, човек щеше да види една решителна жена, готова да побеждава.

  Погледът й се плъзгаше по празния лист така, сякаш четеше нещо. Неусетно загриза връхчето на химикалката. Мълчанието в стаята нагнетяваше объркани мисли в главата й.

  Внимателно, сякаш да не нарани химикалката, започна бавно да пише.

  „Здравей, сине,

  Знам, че ще разсърдиш, когато получиш писмото ми, но съм длъжна да ти напиша причината, поради която те изоставих.

  Не зная или всъщност подозирам какво са ти наговорили за мен, но искам и аз да ти разкажа за живота си, пък после ако искаш, ме осъждай.

  Родих се в добро семейство. Родителите ми много ме обичаха и се грижеха отлично за мен. Образоваха ме и след училище даже се записах в университет. Исках да стана инженер. Бях красива и скромна студентка. Това не остана незабелязано и един от преподавателите започна да ми обръща повече внимание, отколкото на другите колеги. Бях наивна и си мислех, че е за старанието ми, но причината се оказа друга. Носеше ми цветя, канеше ме на вечери, докато неусетно се влюбих. След време разбрах, че е имал друг замисъл, но беше вече много късно. Този господин със съгласието на своята съпруга ме беше избрал да бъда сурогатна майка на детето му, тоест на теб.

  Вниманието от негова страна продължи, докато ти не се роди. След това за мен започна кошмарът. Не успях да завърша университета.

  Предложиха ми пари за теб – „за си затварям устата“, както се изрази госпожата, но аз не можех и не исках да те загубя. Отказах им. Тогава се намеси и полицията. Бях обвинена в какви ли не злодеяния. Предложиха ми да избирам или да вляза в затвора, или да замина зад граница и да не се появявам повече в живота ти. Нямах избор. Реших да замина, докато пораснеш, и после да се върна за теб.

  В чужбина, може би да компенсира несгодите ми тук, съдбата ме запозна с добри хора, които много ми помогнаха. Там намерих и истинската любов. Именно по негов съвет съм тук. Думите му бяха: „Иди и намери детето си. Ти заслужаваш да бъдеш щастлива. Твоето щастие е и мое.“ Завърших университет във Франция и сега съм преподавател в един от техните колежи. Смених си името, промених живота си, но сърцето не успях. Нищо не ми липсва… само ти.

  Вчера ти не ме позна, а и нямаше как да ти се представя. Оставям ти това писмо, пък ти ще решиш, дали искаш да познаваш истинската си майка. Няма да търся отмъщение. Ще ми бъде достатъчно да те прегърна.

  Съдбата избра вместо мен, а сега изборът е твой.

  Твоята любяща майка.“

  Жената прочете на глас написаното и се усмихна загадъчно.

  Стана, облече се и излезе. Този път посещението щеше да бъде различно. Запъти се към магазина, в който работеше синът й. Когато влезе, той се запъти с усмивка към нея.

  – С какво мога да ви бъда полезен?

  – Здравейте! Да ви се представя. Преподавател съм в един колеж във Франция. В момента набираме млади хора от други държави във връзка с един проект, свързан с интериорен дизайн. Препоръчаха ми вашия магазин, туй като е свързан с дизайна като цяло. Бих ли могла да ви помоля за съдействие и да оставя рекламни материали, ако някой прояви интерес. Касае се за едногодишно обучение с вероятност за инвестиране, ако попаднем на подходящи кандидати.

  – Разбира се. Аз самият съм доста заинтригуван от предложението. Може ли да се запозная с материалите и след това да Ви потърся за уточнения, ако е необходимо?

  – Да. Ще ми бъде приятно. Благодаря за съдействието! Надявам се скоро да се видим. А, щях да забравя. Тук има допълнителни инструкции, които ще бъдат дадени след като пристигнем във Франция.

  Младият мъж бързаше към дома си. Искаше да съобщи на родителите си важна новина. Заминаваше за Франция за едногодишно обучение. Пък ако е рекъл Господ, можеше и да се върне някога.

  На летището нямаше много пасажери, когато към терминала се запътиха млад мъж, една много усмихната жена и малко куче, което май не беше породисто, но пристъпваше така, сякаш често посещава такива места.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Молба

  

  .

  Когато си отида,
  не слагай в ръцете ми икона..
  Сложи едно перо от птица,
  един камък от морето.
  пеперудени криле и песен.

  Един лист с химикалка
  от бащината къща, едно парче мазилка,
  клонка от дървото в ъгъла на двора.
  Сложи и писмото, което пазя още.
  Така да ме изпратиш.

  Аз ще ти ги върна…

   

  Слава Костадинова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Гурбет

  Лондон, 13:07, Холборн, пряка на Друри лейн

  .

  

  – Сашо, пусни го бе, идиот!

  – Янек, зостав, курва!

  Коктейлът от славянски вайкания достига до слуха ми в момента, в който излизам от покрито пазарче с чаша кафе в ръка. Над главата ми – фасаден ремонт. На фасадата – скеле. На скелето – български и полски работници в разни стадии на паника.

  Двама от тях са в клинч на второто ниво на скелето. За момента изглежда, че българинът надделява. По-дребен е, но изглежда по-ядосан, а и май е имал предимството да удари изневиделица.

  Полякът го виждам само в гръб, но изтръпвам, когато българинът го блъсва в носещата тръба и каската му полита към земята и се тълкува по тротоара.

  – Сашо, спри бе, копеле, всички ще ни изгонят заради тебе!

  – Зостав, зостав, успóкой сье!

  Понеже си нямам друга работа и не обичам просто са гледам сеир, прочиствам гърло и оквам:

  – Ей, пусни човека, че сега ще дойде полицията и ще ви се стъжни на всички, чуваш ли?

  Сашо, българинът, се сепва за миг и поглежда надолу. За мой ужас полякът, вече разярен, се възползва от намесата ми и цапва разсеяния Сашо в ухото. И каската на Сашо литва към земята.

  Работниците и от двата лагера пак се разкрякват като гарги на жица, но не припарват към дуелистите.

  – Разтървете ги, бе, хора, какво чакате! – викам аз от улицата.

  – Ти пък стига зя, ма! – сопва ми се един от работниците. – Сашо като почне, нема спиране, сура мечка е.

  Сура, не, ами оттатък.

  Янек вече е с разпран ръкав и докато се усетим – бам! — Сашо му разкървавява устната с лошо прицелена, но злонамерена главичка. В този момент останалите поляци надават боен вик и се юрват надолу по въжетата като възмутени мармозетки с неонови жилетки. Българите мъдро не помръдват от зрителските си позиции на трето ниво.

  Сашо се оказва обсаден от вражески сили с тежко числено превъзходство и почва да се оглежда. Понеже не съм сигурна дали се оглежда за изход, за трион или за друго подръчно средство за саморазправа, провиквам се пак:

  – Сашо, що не слезеш да пиеш едно кафе и да кажеш защо се сбихте? Хем ще ти помине малко.

  Сашо се изплюва злостно и отвръща по начин, който намерих за частично непреводим и частично сазо-мазохистичен, което кара колегите му да се намесят възмутено с: „Млъкни бе, пе’ерас!“ и „Не се дръж тъй с момичето бе, простак!“

  Междувременно поляците са свалили подсмърчащия Янек на тротоара и го поливат с вода. До тях неловко се примъква старшият на българската бригада и на анимационен английски ги уговаря да не викат полиция. Сред събралата се малка тълпа е и кафеджийката от пазарчето, румънка, която носи на Янек салфетки и една купичка лед. Аз показвам на телефона си на старшия на поляците как да стигнат до клиниката на Сохо Скуеър, че май Янек има нужда от шевове.

  Кипи суматоха, българите наваляват поляците да им се извиняват от името на Сашо и да ги трупат по раменете. Доколкото мога да разбера, поляците смятат, че нашият боец е бил предизвикан и Янек си е заслужил пердаха.

  Единствен Сашо стърчи на скелето като гневен гаргойл, току плюе и току псува.

  Янек и негов приятел тръгват полекичка към клиниката, а старшият на българите ми благодари, че съм искала да помогна, и даже предлага да ми купи кафе, че моето било изстинало вече.

  – Ама защо се сбиха всъщност? – любопитствам аз.

  – Ами, Сашо си е откачалка, знайш ли го. Аз не щях да го земаме тука, ама жената вика, как без него. Шурейче ми е. Ако не го мъкнем с нас, вкъщи на жените скача на бой, пък тука някой ден ще си намери сгодата и някой по-корав поляк ще му пукне простата репа.

   

  Мария Спирова

• И бях слепец…

  

  .

  И бях слепец. Съзнателно не виждах
  как гният плодовете необрани
  и птиците гнезда как не съзиждат
  във домовете празни като рани.

  И просяк бях. С прегърбена тояжка
  ковях земята – някой да ме чуе.
  И без море с фланелката моряшка
  събирах бриз – платната да издуе.

  И неведнъж осъмвах двуезична,
  без буден звън на източни камбани,
  в очакване на нещо по-различно,
  изтрило Ботев, тъжните Балкани.

  И всичко бях. А пък сега какво съм?
  В ума със химна и в сърцето с Левски,
  и с куп неотговорени въпроси,
  и спомена за кораба „Радецки”.

   

  Емилия Николова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Емилия Николова Петрова-Зъбова е родена и живее в Пловдив. По професия е медицинска сестра. Пише поезия от ученическа възраст. Първата й поетична книга, „Обич върху абанос“, излиза през 1997 г. Авторката има подготвени за печат още две книги с поезия. Член е на СБП, СБЖ и Съюза на писателите лекари. Тя е художествен ръководител на литературен клуб „Николай Гюлев” – Пловдив.

  Емилия е участвала в четения на фестивала ”Black swan” („Черен лебед“, София, 2012), в предавания за поезия на Радио Пловдив и др. Била е редактор на литературния сборник на Ангел Хаджипопгеоргиев  „Мила агресия” (1998). Нейни стихове са награждавани в Национален конкурс за поезия в Нова Загора (2013), поетичен конкурс на издателство „Буквите“ (2013), конкурс във връзка със 100 години от Арменския геноцид (2015),  Международен конкурс за поезия „Белоцветни вишни“ (2015) и др. Творбите й са отпечатвани в различни периодични издания и сборници с поезия като „И ни сродява красотата“ (2015) – антология на пловдивските журналисти, „Ти се завръщаш, Любов” (2015), „Избрани произведения на българските лекари” (2015) и др.

• Разговори в брой

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  Обажда ми се Доналд Тръмп. На мобилния. Като че ли не ми знае домашния.

  – Владе – вика, – ти баща, ти майка.

  Ясно. Пак е закъсал с парите.

  – Доналде, кое време е, бре?

  – Знам ли. Малко съм ошашавен. При мен ще зазорява скоро.

  – При мен не – съобщавам му. Той си въобразява, че Земята се върти около Америка, особено около северната част, та каквото е у тях времето, такова и у нас. – При мен не е утро – уточнявам.

  – Е, жалко. – Мисли как да ме омилостиви. Американците мислят шумно. – Кое време е при тебе, скъпи друже?

  Тоя сега ще ми се прави на метеоролог.

  – Иде пладне. Разбра ли?

  – Не.

  – Браво. Схватлив си. За това ли ми се обади? Да разбереш кое време е при мен?

  – Ами да. Знаеш ли, Владе, аз не знам на кой свят съм напоследък. Имам чувството, че не ми е времето. Или съм се рано родил, или рано съм… такова. Залязъл.

  Виж го ти!  За слънце се смята. Късно се е нацепил и сега не знае на кой свят е. Сабахлем е при него. Пари му трябват. И бира сигурно. Да посрещне утрото.

  – „Времето е в нас и ние сме във времето“ – цитирам му Левски, Дякона, нашия синеок пророк.

  – Точно така е! – въодушеви се. – Рузвелт ли го е казал? Или Елвис Пресли? Напомни ми да ги поздравя.

  – Непременно, аз друга работа нямам. Та за какво, рече, се обаждаш? Пари ли искаш пак?

  – Малко съм го закъсал – на комар, нали знаеш. Дай ми трийсет лева, ако имаш под ръка. Прати ми ги по пощата. Или в запечатан плик. Пиши: „До поискване. Ще ги поиска президентът.“ У нас президенти много: бивши, настоящи, бъдещи. Другите няма да се сетят и аз ще ги изпреваря, понеже съм настоящ.

  Умен е, значи. Обръгнал.

  – По коя поща ги искаш?

  – По вашата, че по-бързо ще дойдат.

  Щом е опрял до мене, все за пари ще е. Ние, българите, бая се замогнахме последните десетина-петнайсет години. Все пари ни искат. Щото знаят, че тук ги няма, а където няма пари, има глупост. Чули са, че ние парите от балконите ги хвърляме, колчем някой ни се обади по телефона. Не за друго, а защото с пари лягаме, с пари ставаме.

  – Добре, Тръмпе – успокоявам го. – Имаш моите трийсет лева. И какво ще получа в замяна? Знаеш, че и аз имам интереси. Кокошки гледам. Туй-онуй.

  – Каквото поискаш! Демокрация имам бол, ако я щеш – цялата ти я давам; зелените карти свършиха, но ще ти предоставя моята дебитна карта. Там трябва да има много пари, обаче са ми на депозит, да не си загубя лихвата, затова не ги харча.

  – Не ти ли свърши демокрацията вече? – шегувам се наужким. – Все нея предлагаш. Никой не ти я ще, трета употреба е. А и всички знаят, че сметките ти са запорирани. От китайците. Защо ми предлагаш картите си?

  – Ами ако мине номерът, нали се сещаш. Джиджи-биджи да става.

  – Сещам се.

  – И ти би постъпил като мен, сигурен съм. Виж, Владе, приятелите се познават по голяма нужда. Знаем се от деца, аз съм двайсет години по-стар от теб. На година по левче – ето ти трийсет лева. Бъди либартерианец, прати пари, спаси живот, убий мечта.

  – Разбира се. Ние, българите, най-много мечти обичаме да убиваме, щото свършиха надеждите. Казах, че ще пратя. Не бери грижа. По пощата. По родната, нашата поща.

  – И кога ще са при мен?

  – Парите ли? – Погледнах часовника си. – Кое време е сега при теб?

  – Иде заран.

  – А при мен не е заран.

  – Това го чух, Владе. Побързай, моля, изнервен съм.

  – Доналде, смятай въпросът за решен. Подир час-два ще се къпеш в моите пари.

  – Златен си, приятелю! Цена нямаш!

  – Имам – рекох. – Ти нямаш пари, нямаш и време. Тук има време, и пари се намират. Но нали ти цитирах мисълта на един наш светец: времето е в нас…

  – И ние почитаме Елвис, моля те. Все едно е американец, а не българин. Какво за него?

  – Не е тая мисъл на Елвис. Не го е казал той. Ще го повторя, та да ти стане по-ясно, очевидно бавно схващаш: аз съм в парите и аз съм във времето. Тръгвам с пощата, телеграфически. Като дойда барабар с пачките, тия трийсет лева ще ти се сторят като трийсет сребърника. Така ще направя, че цял свят да те ругае за тия пари. И ще ти оправям бакиите срещу комисионна.

  – Това лихва ли е? Приемам я, защото не ми пука за света. Комисионните са ми любими. Ругатнята е ниска лихва. Напълно приемлива. Дори достойна. Справедлива.

  – Хм, вие ги знаете най-добре тия неща. Но да, това е цената на парите ми. За трийсет сребърника цялата си демокрация беше готов да заложиш. Това трябва да го разберат всички. Айде, със здраве, трябва да побързам. Тука пладне иде. Трябва да стигна до пощата преди обедната почивка на служителите.

  Затварям. И въртя на премиера.

  

  – Шефе – викам, – оня ми иска трийсет хиляди лева. От моите ги иска. Директно го каза.

  – Пак ли тоя, бе? Аман. И на мен ми поиска. – Казва го, за да не си помисля нещо; например, че на мен Доналд ми звъни, а на него не. – Аз всеки ден от балкона хвърлям милиони, тоя ми реве за някакви стотинки. Дай му, щом имаш; как ли па да нямаш. Баш ти.

  – Нямам. Беден съм като министър.

  – Чак пък толкова… Добре де, дай му от общите. Бръкни в касата там. Знаеш как. Кажи им, че е от мое име. Да си го напишат чиновниците в тъпите бележки. Един ден такъв одит ще има спретна, че ще ги ядат тия бележки сутрин на гладно! Още преди да са си изпили бирата! Ще видят те. Касиери-бабиери-пудриери. Хващам им римата. Че на кого е касата, общата, ако не е на мен? Питам. Кой е създал касата? Кой е напечатал парите? Кой върти света? А?

  – Ти, кой друг – уверявам го.

  А той продължава:

  – Парите са обезпечени с всички активи на банката. Нали така пише? Връз хартията. А?

  Май така пишеше.

  – Да – отговарям глухо.

  – А на кого е банката? Това ако не е реципрочен въпрос, здраве му кажи! – оригна се силно.

  Върнах го към темата. Риторично.

  – Значи да отида при касиерката и да й кажа, че…

  – Този телефон не се подслушва – обяснява ми бавно. – Не се упражнявай.

  Не знаех. Надявах се някой ден това да е от моя полза.

  – Извинявай, шефе. Знам пътя. Ще се оправя сам. Ще вървя пеш.

  – И си вземи охраната! – изгърмя гласът му. – Толкова много пари в брой не се носят!

  Трябва да е прав, нали през свободното време работи като охранител. А той работно време няма.

  Отивам при касиерката, която си беше променила пола от зор, и му намигам.

  – Казвай! – мръщи се. Няма вежди, обръснал ги е и е нарисувал на тяхно място гущери. –  Спести си пърхането на миглите. Колко?

  – Три милиона – лъжа, – знаеш от чие име ида.

  – Вие всичките идете от едно място. – Ядосан е. – Но да знаете: накрая всички на едно място ще отидем! Защото там ни е мястото.

  Тоя сигурно за рая говори. Хубав човек. С кръгли очилца, като депутат, но не изглежда алчен, само е кльощав и сух, устата му са напукани, сигурно страда от диабет или от трайно, дълбоко и непоправимо  разстройство на личността. И на пола.

  Брои ги пачка по пачка. Внимателен, уравновесен. По едно време припадна.

  – Подпиши – каза в полусън и ми подаде бележка. Касов ордер.

  Фалшифицирах се, естествено. И той го знаеше, защото веднага след като видя драскулката, отново припадна. Бях нарисувал хризантема. Много ги харесвам. Стават за подпис.

  Докато вършех тая галимация, стана никое време. Пощата спря да работи, защото нямаше ток или защото й беше свършило времето. И на пощата, и на служителите. Потропах все пак на дървените врати на учреждението, те паднаха и установих, че вътре няма никого и нищо. Доналд ще почака. Ако е толкова на зор, да се обади на Тръмп. Ще се разберат. Нали е двуличник, казват злобарите. От Понтий към Пилат.

  Обаче на другия ден премиерът ми звъни. На домашния.

  – Изненадах те, нали! – радва се. В добро настроение е. Това винаги е лошо. – Ти колко пари даде на Доналд? Щото още иска.

  – Трийсет лева само – излъгах и ме присърбя окото, кой знае защо. – Даже обезпечение не му взех. Само демокрация предлагаше. Друго нямал.

  – Така е. Проверих. Чуди се на кого да я пробута. Обаче разбери, и ние сме се накиснали в тоя локва, трябва да си помагаме. Виж какво, бъди мъж, познаваме се от детинство, ти си с десет години по-млад от мене, заедно сме служили в дискотеките, иди до касиера и му вземи трийсет милиона лева. Кажи му, че са за мен. Той, Тръмп, напоследък само с мене и с тебе си говори. С кого другиго? Ние останахме само… от  демократично настроените, честните, неизкушените люде. Дето всеки ден работят дела. А тия три милиона, дето си ги гепил, донеси ми ги барабар с трийсетте, дето ще ги вземеш. Ще ти платя охраната. Толкова пари в брой не се носят. Мен ще слушаш! Кой друг? Е, и Тръмп, разбира се.

  Гласът ми звучеше познато. Като на Доналд. Този отвъд океана. Кое ли време е сега при него? Щото тука е безвремие. Касово безвремие.

  А в това безвремие премиерът вече въртеше номера на…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Папагалът Шаро

  Разказ от Ганка Филиповска

  

  Китаецът Цун или Чун, все тая, реши да напусне България и да продължи емигрантската си одисея в Щатите. Набързо опразни магазинчето си за всякакви ментета и подари на Петров, учителя по литература, любимия си папагал заедно с клетката.

  Птицата беше маркова – жако, африкански сив папагал, но не съвсем. Нещо в гените й се беше изкривило и окраската й беше черно-бяла. Ако не бяха импозантната гърбава човка и късата опашка, по нищо нямаше да се отличава от най-обикновена сврака.

  Петров беше третият стопанин на папагала. Китаецът го беше получил като подарък в родината си от французин, френетичен републиканец, който наричал птицата Марат и й четял непрекъснато статии от „Приятел на хората”. Цун или Чун я прекръстил и тя имаше име, невъзможно да бъде запомнено от европеец – в превод означаваше Свенлива зора над зимно заледено езеро с голямо оризище. Учителят й даде трето име – Шаро. Напук на това, че никак не беше шарена, и в памет на най-добрия си четириног приятел, който никога не беше имал, защото майка му изпитваше ужас от кучета.

  И заживяха двамата в ергенската гарсониера на петия етаж в блок 526. В началото папагалът изпадна в дива депресия и оскуба почти всичките си пера. Не докосваше нито храната, нито водата. Видимо го потискаше огромната библиотека в спалня-хол-кабинет-трапезарията; всяко посещение на частните ученици, с чиито пари Петров осигуряваше своето и неговото оцеляване, го караха да се размазва до невъзможност по дъното на клетката.

  Постепенно Шаро започна да възвръща оперението си, а процесът беше предшестван от яростно изкълваване на всякаква храна – и ядки, и зеленчуци. После стопанинът му най-сетне чу произнесени от папагала звуци. Сякаш за да оправдае новото си име, звъннеше ли се на входната врата, птицата започваше да ръмжи, а после да лае като зло куче и само тя си знаеше, че никога не го прави на наречието чау-чау – предпазливост, придобита още в Китай.

  След това папагалът направо се поболя от логорея. Денонощно повтаряше едно и също: „Мао шъ хай йян! Мао шъ хай йян!”. Петров отиде в магазинчето, наето вече от друг китаец – Цин или Чин, и той му преведе фразата: „Мао е слънце!”. Но нещата не спряха дотук: птицата атакуваше собственика си с нови и нови китайски изречения. Учителят се принуди да покани в дома си Цин или Чин, защото нямаше как да възпроизведе всичко, избълвано от Шаро, но преводачът се оказа безсилен – езикът не бил официалният мандарин.

  Петров не беше човек, който ще остави делото недовършено – в живота си не търпеше двусмислие и неясноти. Комбинативният му и обогатен от множество прочетени криминалета мозък му подсказа изход – записа на диктофон чинчанчункането на Шаро и се отправи към пазара. Чак на двайсет и осмата китайска сергия откри правилния човек. Миниатюрният Син или Зин му обясни, че това са сентенции от „Червената книжка” на Мао Дзедун, произнесени на езика сян – родния на Вожда. Петров запомни две: „Питай Партията за инструкции сутринта и докладвай на Партията вечерта!” и „Само храната ще спаси човечеството от гладна смърт!”, но и те му бяха достатъчни, за да разбере, че папагалът му е маоист чак и в кокошинките, и че Цун или Чун беше разбил на пух и прах републиканското възпитание на французина.

  Живееха си Шаро и Петров почти в самота и в задружие, въпреки идейните си различия. Учителят забеляза, че птицата се вторачва в телевизора, когато има новини от страната, излъчване на заседанията на Народното събрание, или на дебати, в които винаги побеждаваха защитниците на правителството. Скоро тази любознателност изкристализира в L’Etat: c’est le Premier ministre. Le Premier ministre est le soleil! („Държавата – това е Премиерът. Премиерът е слънце!”). Така Петров разбра, че папагалът му за пореден път е променил политическите си пристрастия и вече проповядва нова доктрина – неприкритият култ към личността очевадно целеше разбиването на многопартийната система.

  Петров беше на 45 години – ерген в разцвета на силите си. Много отдавна щеше да се бракува, но съдбата реши да го предпази. Като студент беше лудо влюбен в една колежка (беше чел, че трябва да се казва „в една колега”, но използваше неправилната форма не само по инерция, а и от страх нечий слух да не пропусне „една” – като всеки зрял, самотен мъж, бе особено чувствителен на темата за сексуалната си ориентация).

  Тя имаше невероятни кафяви очи и светлокестенява коса. Вечер се разхождаха в парка, той й рецитираше нежни стихотворения, обясняваше проблема за алиенацията в западноевропейската литература, развиваше собствени екзистенциални теории относно „Чужденецът” на Камю… Момичето слушаше, мълчеше и въздишаше. Постепенно срещите им се разредиха и накрая престанаха – оказа се, че докато той разкриваше пред любимата си неподозирани интелектуални и емоционални прозрения, Пешо от тяхната група й беше направил бебе.

  Петров потопи всичките си гемии, но за разлика от папагала Шаро нямаше пера, които да оскубе, затова оплешивя. Загуби вярата си в любовта, жените започнаха да го плашат – подозираше, че зад милата муцунка на всяка една се крие хищна, зелена ламя. Тези същества искаха само едно – да те приковат към себе си, да те подчинят и експлоатират – и за целта раждаха деца. А къде оставаше душата?

  Годините се разбягваха една след друга като бълхи от прострян на слънце селски юрган и така я караше Петров: на работа, после частните ученици, а вечер рецитираше пред Шаро любимите си поети. Хармонията беше толкова съвършена, че чак неестествена.

  Всъщност домът му не беше съвсем лишен от женско присъствие. От време на време идваше съседката Иванова да вземе някоя книга от библиотеката му и да върне прочетената. Общуването им не минаваше границите на литературата, макар Иванова да беше мома. За трийсет и осемте си години тя знаеше само цифри, цифри и цифри – беше дипломиран счетоводител, многострадално бе преживяла три-четири любовни връзки, в които все беше другата жена: така и не попадна на свободен мъж. Щом тя се появеше, Шаро се накокошинваше, наперваше се, не обръщаше внимание на неодобрението на стопанина си и произнасяше сърцераздирателно:

  – Колко си хубава!
  Господи, колко си хубава!
  Колко са хубави ръцете ти.
  И нозете ти колко са хубави.
  И очилата ти колко са хубави.

  Измито сините очи на съседката ставаха лазурни зад дебелите лупи, а бледото й лице изкусително порозовяваше. Щом тя си тръгнеше, Шаро изпадаше в истерия и грачеше драматично като гарвана на По: „Nevermore! Nevermore!“.

  Иванова дойде да върне „Осъдени души” и да вземе „Птиците умират сами” три дни преди Коледа. Когато се отправи към вратата, папагалът се приготви да изтръгне от дясното си крило първото перо, но Петров неочаквано прекъсна мазохистичното му действие: „Къде ще си на празника?”. Беше ясно, че пита не него, а жената. „Вкъщи“ – отговори тя, а мъжът каза: „Защо не дойдеш у нас?“. „Аз ще донеса сармичките“ – отвърна тя, и тогава Шаро изкрещя екзалтирано: „Cool!“.

  Празничната вечеря щеше да си остане тъпа празнична вечеря, ако не беше Коледа. Петров и Иванова тъкмо разискваха грешната любов на Фани Хорн и отец Ередиа, когато токът спря. Едновременно се наведоха над масата да запалят свещите и изтрещяха главите си. След взаимния порой от извинения накрая крехките пламъчета осветиха анемично лицата им. И тогава мъжът и жената се видяха. Тя го гледаше с плюс пет, той я съзерцаваше с минус три. Между тях имаше бездна от диоптри и те я преодоляваха сизифовски: тя – късогледо, но не осъзнаваше мига; той – далекогледо, но не подозираше бъдещето. Времето ги завъртя в центрофугата си и те загубиха представа за преди и после. Забравиха, че са ян и ин, че живеят в дуалистичен свят, където противоположните се привличат, но и се борят. Бяха като тенджера и капак, планета и сателит, дупе и гащи, мустаци и гребенче… Пулсът на всеки достигна взривоопасна честота, телата им запроизвеждаха като откачени ендорфин, серотонин и пр. – толкова, колкото не може да даде и един тон шоколад.

  – Душата ми е стон. Душата ми е зов.
  Защото аз съм птица устрелена:
  на смърт е моята душа ранена,
  на смърт ранена от любов…

  Никой от двамата не чу потресаващо подходящия цитат, с който Шаро разби тишината. Бяха го забравили, а можеше да им каже толкова неща… Ех, неговите палувания на младини със сладострастната вълниста папагалка; леко извратените му лудории с красивите и гъделичкащо порочни братовчедки ара; червеноопашатата приказливка в преливащо сиво… ах!…
  „Дали ще настане лют коитус, или само ще се лигавят с петинг? – запита се Шаро и веднага се отврати от себе си. – С възрастта съм станал циничен или може би е виновно глобалното затопляне? Всъщност се чудя дали там-тамите на желанието ще забият в единен ритъм, ще разцъфти ли орхидеята на страстта, ще я напои ли Нгаи?” Той се улови, че пак мисли на езика на конгоанското племе кикую – случваше му се винаги, когато е необичайно развълнуван. Усети полъха на носталгията, но повече го занимаваше въпросът, който си зададе преди малко, макар да знаеше, че няма да получи отговор – не беше светец, но не беше и жалък воайор.

  – Faites l’amour mes enfants, et moi, je vais dormir (Обичайте се, деца мои, а аз ще поспя) – прошепна на езика на любовта и тактично сложи глава под лявото си крило, за да се унесе по-бързо от ритъма на сърцето си.

  Сънят му беше странен и красив. Шаро се беше превърнал в черно-бяла каракачанка. Търчеше мощно на четирите си крака и събираше стадо овце на тучна, планинска българска поляна. Когато животните се скупчиха послушно, с радостен лай изтича при овчаря, близна ръката му и видя, че това е Премиерът.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Баба Гица

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  – Докторе, чакай малко…

  Беше баба Гица. Махаше ми отдалеч. После се затича, суркайки по земята едни чехли на краката си, направени от отрязани гумени галоши. Зимата ги подпетваше редовно. Така ходеше до магазина, отново влачейки ги по асфалта.

  – Ще ти се изтъркат грайферите, бабо Гицо – подхилквах се редовно тогава.

  – То, аз се изтърках вече – отговаряше винаги. После изръсваше някакво проклятие към живота и продължаваше: – Нищо, ще ги направя на чехли. Ей, де е пролетта, иде.

  – Леко, не бягай, ще се пребиеш. Че после и с теб трябва да се занимавам в тази жега – ухилих се отново.

  – Таман Бойко да даде банкет.

  – Що?

  – Ми, пенсийката…

  – Че толкоз много ли получаваш?

  – За хляб и кисело мляко. Ама не виждаш ли, че и те им се струват много? 35 години работих като кранистка, докторе. Ама от онези високите кранове, дето бяха по 60 метра. Качиш се горе, а той се клати, пущината. Мъжете не смееха. Напикаваха се в гащите.

  Баба Гица се поспря запъхтяна. Понамести си торбичката, в която наистина имаше хляб и кисело мляко. И после почна на пресекулки:

  – А бе, докторе, защо така изведнъж всички откачиха? Ти си доктор, не може да не знаеш причината.

  – Моля?

  – Ми, вървят и си говорят сами.

  – Кой?

  – Всички, кой? Ей, на, онуй момче, дето сега мина. – Баба Гица посочи нагоре, където наистина се отдалечаваше млад човек. – Говори си сам и се усмихва даже. Знаеш ли как се уплаших? Викам си, сега да не вземе да ме метне. Хубаво, че те видях тебе в далечината.

  – Че к’во да те мята вече, бабо Гицо?

  – А, недей така ти. За два лева хора убиват, а в торбата си имам и хляб, и кисело мляко.

  – По телефона навярно е говорел.

  – Не ме кръщавай ти мене. Нямаше телефон в ръката. А на гърдите му, докторе, да ти кажа, нарисуван страшен змей.

  – Змей?

  – Да, истински змей. Навремето, когато започнах първолаче, на буквара ми имаше такъв.

  – Дракон ще да е бил, бабо Гицо. Те сега младите така ходят, изрисувани.

  – И гледаше толкова лошо.

  – Ми те, драконите, така си гледат.

  – Не змеят, бе докторе. Ти пък, докато разбереш нещо… Понякога се чудя, как си успял изобщо да станеш доктор? Момчето. То гледаше много зло. Та, затова се уплаших да не ме метне.

  – Бе, ще бягаш от късмета си и ти.

  – То пък един късмет. Знаеш ли какви бяха краката му?

  – Какви?

  – Целите бръснати, та чак лъщяха. А на времето какви мъже имаше… Мустаците им засукани, погледът им като на орел. Като те грабне, политаш в небесата, подобно перце. После се гушнеш в него, а все едно си в скута на космат мечок.

  – Направо с топлоизолацията, викаш.

  – Ми, така си беше. Ама пращяха от хормони. Можеше да усетиш миризмата им. А този, знаеш ли на какво миришеше?

  – На какво?

  – На перустия, на какво…

  – На перустия?

  – От онези, дето все стоят разкрачени, и всеки, който мине, им се изпикава.

  – Тц-тц-тц…

  – А бе, докторе. Тези защо крадат толкова много? По пет усти ли имат?

  – Кои?

  – Управляващите бе, докторе, кои?

  – Не знам, бабо Гицо.

  – Ти пък нищо не знаеш. Викам си, учен човек, може и да знае, а то… Кажи ми, те там, при вас умират, нали?

  – Всеки ден.

  – И с парите ли ги погребват?

  – Не знам. Не работя в погребална агенция.

  – Преди да умрат виждат ли злото, което оставят след себе си?

  – Това го виждат.

  – Живеят си цял живот, а единствено са сътворили зло. Нищо друго. И как ли се чувстват?

  – Плачат. Разкайват се. Някои до последно са зли. Легнал на смъртно легло, дъхът му излита, а продължава да ръси зло. После, гледаш го вече бездиханен, а погледът му отново е зъл.

  – Продали са се на Сатаната, да знаеш.

  – Тръгвам, бабо Гицо, че ме чакат пациенти.

  – Тръгвай, че и аз изгорях на това слънце. Ми, ти що с колелото, бе докторе?

  – Отде пари за бензин, бабо Гицо?

  – А, кръщавай ме ти мене, кръщавай ме. Поне няма да си умра непокръстена. Ами жегата не ти ли пречи?

  – Че какво да ми пречи?

  – А, докторе, чакай. Туй, моето изпускане, не го оправи, ей.

  – Нали ти казах да си слагаш памперс.

  – Ми, слагам си. Ама цял живот ли?

  – Ами, цял живот. Тъкмо и като те срещне следващия път змеят, докато махне памперса…

  – Ха-ха-ха… То, да излезе космат мечок, сама ще си го махна.

  – Бягам, бабо Гицо.

  – Ади, бягай. И приятна работа, докторе.

  – Благодаря, бабо Гицо.

  Завъртях педалите на колелото по посока на града. По целия път се усмихвах. Баба Гица отново успя да ми повдигне настроението. Не знам какво са си мислели срещащите ме. Навярно, че съм поредният откачен. Добре, че в адската жега улиците бяха почти пусти. Всички бяха се накачулили по колите, набримчили климатиците. Е, поне не си приказвах сам все още. После, като подкарах колелото по плочките на центъра, гледах хората в очите. Забързани, замислени, потънали в нещо си свое. Дори не виждаха смеха в моите очи. А толкова исках да им се усмихвам.

  .

• Твоя сбъдната

  

  На съпруга ми

  Ако ме няма някой черен ден,
  не ме търси сломен отвъд отвъдното,
  усмихвай се на този стих от мен
  и любовта ни цяла, непокътната.

  Когато си до кости наранен,
  разказвай си нестихващите трепети,
  наум ги нарисувай, без ръце,
  в нюансите на слънчевото в себе си.

  Венец от незабравки ми сплети
  и цвят от влюбен миг по лунно-бяло –
  в безкрайна орбита – без „след“…“преди“,
  прекъснеш ли, закотвят се душа и тяло.

  Ако ме няма, все пак, някой ден,
  след залез ме търси, но не и в тъмното.
  На всекиго билет е отреден…
  Аз ще те чакам! Подпис:
  Твоя, Сбъдната

   

  Мая Нарлиева

  26.07.2017 г.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

• В памет на моя син

  В памет на моя син Тихомир

  

  .

  Там където си… греят звeзди
  и летят на ята пеперуди…
  там ухаят градини с липи,
  но не можем от тук да ги видим.

  В този Рай си навярно щастлив
  и навярно израства душата,
  тихо моля, за мен не мисли,
  а ме чакай, ще дойда когато

  изгори отредената свещ
  и фитилчето тихо изгасне,
  да покажеш ми пътя към теб,
  да ме срещнеш там, сине, пораснал.

  До тогава дохождай в съня,
  за да мога да виждам лика ти,
  да припомням си всяка черта
  и очите ти, рожбо. Смеха ти.

  Днес за теб ще направя добро,
  ще измеся погача любима,
  и прокудила мисли за зло,
  светлина ще добавя незрима.

  После свойта усмивка ще сложа,
  ще разчупя погачата с мед,
  и парченце с любов ще проводя,
  за здраве… на всяко дете.

   

  Таня Мезева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Чиа Севиа

  Разказ от Красимир Бачков

  

  .

  – Слез от скалата, момиче! Ще се подхлъзнеш и после няма да можем да ти съберем кокалите в урвата!

  – Ще сляза като ми се напее душата!

  – Ще те напея аз, като грабна една сопа! Слизай, ти казвам!

  – Няма да сляза!

  – Ей, по-ината си от магаре! Не разбираш ли, че може да се претрепеш?

  – Може, ама не може! Сега се зареждам, както се зарежда батерията на телефона ти. Като съм готова, сама ще сляза!

  – И аз ще стоя тук, докато се нащурееш? Така ли?

  – Никой не те кара да стоиш!

  – Не ме карат, ама…! Ти като нямаш акъл, аз имам! Ще слезеш ли или да се обадя на горските?

  – Ти не си ли от тях?

  – Аз съм хижар!

  – Ясно!

  – Какво ти е ясно?

  – Значи си див човек!

  – Баба ти е дива на тебе!

  – Аз нямам баба… нито дядо!

  – А родителите ти ако разберат какви ги вършиш?

  – И родители нямам!

  – Е как така?

  – Така! От детски дом съм. Захвърлили са ме от бебе и си нямам никого, освен магията!

  – Хайде сега, магия! Тебе нещо те бият сачмите в главата, май?

  – И другите така казват!

  – Как се казваш?

  – Чиа!

  – Как?

  – Чиа Севиа.

  – Че това какво име е?

  – Моето.

  – Никой не се казва така!

  – Никой, освен мен!

  – Не ме будалкай, момиче! Няма такова име!

  – Има, дивако!

  – И не ме наричай дивак! Като гледам, от двама ни ти си доста по-дива!

  – Затова съм дошла в планината! Да дивея, да се заредя, за да мога после да издържа в града!

  – Виж, за града си права! И аз трудно издържам там. Затова се хванах хижар. Обаче с теб ще се забавя и няма да стигна навреме за хляба!

  – Какъв хляб?

  – Хляб като хляб! Пекат го на фурната долу в селото. От там зареждам хижата.

  – На ръце ли го носиш?

  – Глей, какви глупости говориш! Мога ли да нося двайсе хляба на ръце? Сивко ги носи.

  – Конят ли е Сивко?

  – Не е кон, а катър!

  – Че каква е разликата?

  – Конят може да има деца, а катърът не може!

  – Чуй се, какви ги говориш! Деца могат да имат само хората! Конете си раждат кончета!

  – Да, де!

  ***

  – И сега, к’во прайме..? Докога ще клечиш на тая скала?

  – Така не питаха ли катаджиите, като те хванат с превишена скорост?

  – Брей, че си открехната, ама! Всичко знаеш, а?

  – Нищо не знам, дивако!… Прощавай! Хижарю…! Аз затова идвам тук! Наоколо е пълно с магия и тя ми зарежда душата! Каквото не знам, не ме интересува! Това, което знам, понякога ми идва малко в повече! Аз съм си такава!

  – Вярно, странна птица си!

  – Не съм, но ако знаеш колко много искам да съм птица…! Да мога ей тъй да полетя…!

  – Лапешки работи! На колко години си?

  – На шестнадесет.

  – Ставаш!

  – За какво ставам?

  – Амиии…! Вече си достатъчно голяма за туй-онуй!

  – Мислиш, че ставам за леглото ли?

  – Виж, как се сети! Доста си хубавка за от детски дом!

  – Защо? В детските домове да няма само грозници?

  – Абе не, ама…! Там повечето са циганета, а ти си бяла, хубавка…!

  – Циганетата не са ли хора?

  – Хора… за затвора! Само крадат и лъжат!

  – Доколкото гледам и слушам по телевизията, те и политиците са същите!

  – Вярно, права си!… А ти… правила ли си вече любов?

  – Е, дойдохме си на думата, значи? Затова ли ми досаждаш вече цял час? Сваляш ме, а?

  – Свалям те, трънки! Страх ме е, да не се претрепеш! Ако те оставя и си счупиш главата, нали ще се чувствам после зле?

  – Защо ще се чувстваш зле? Та ти дори не ме познаваш!

  – Обаче… вече те познавам! Казваш се Чиа, падаш си по красотите в планината и макар да те бие сачмата, си готина!

  – Разбрах вече! Готина съм за кревата!

  – Не само…! Харесваш ми такава, каквато си!

  – Каква?

  – Откачалка, каква…!

  – Голям кавалер си! От устата ти само комплименти излизат!

  – Не се впрягай, де! Какво очакваш от прост хижар? Но ти наистина ми харесваш!

  – И като ти харесвам, какво си готов да направиш за мен?

  – Амиии…! Не знам! Мога да ти намеря и скъсам истински еделвайс, например! Мога да те нося на ръце чак до хижата, ако пожелаеш…!

  – А може ли да пояздя Сивко?

  – Само слез и можеш да го яздиш, колкото искаш! И мен можеш да яздиш, ако речеш..!

  – Тебе, ще видим! Но на Сивко със сигурност ще се кача! Никога не съм яздила кон! Това е едно от най-скъпите ми желания!

  – Заедно с това да летиш?

  – Да! Та кой не иска да лети?

  – Аз, но като те гледам и мен започват да ме сърбят крилата! Ще слезеш ли най-после?

  – Ей сега! Вече съм готова! Ще ми помогнеш ли?

  – Внимателно, а като се смъкнеш от скалата, аз съм насреща! Може да ми имаш абсолютно доверие!

  – За какво?

  – За всичко! Хайде, скачай!

  ***

  – Ей, ама ти…!

  – Какво аз?

  – Пусни ме, де! Какво ме сграбчи като мечка?

  – Да не се пребиеш, те хванах! Много се бе засилила по стръмното!

  – Добре, а сега ме пусни! Нали обеща да пояздя Сивко?

  – Обещах, разбира се! Ей сега ще те пусна!

  – Хижарю…! Дивако! Как се казваш?

  – Дончо!

  – Недей!

  – Какво недей?

  – Не ме пускай още! Така ми е хубаво!

  – Добре, Чиа! Няма да те изпусна, за нищо на света, вярвай ми! Твоята магия ме хвана!

  – Вярвам ти, защото с теб душата ми продължава да пее… Дончо!

  – Чиа, истина ли е всичко това? Да не сънувам, а? Толкова е хубаво, че…!

  – Сякаш летим, нали?

  – Да, да…! С теб мога всичко! Дори да летя! А искаш ли…?

  – Искам!

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук,  тук и тук.

  .

• Птица ли е като птица

  Разказ от едноименния сборник със сатирични фантазии на ЕМИЛ ИЗМИРЛИЕВ „ПТИЦА ЛИ Е КАТО ПТИЦА“, издаден от ИК „Стършел“ през 2003 г. Този сборник бе качен наскоро и може да бъде прочетен в нашата онлайн книжарница. Илюстрациите към него са дело на автора.

  

  .

  ПРЕДИ около една година една сутрин, след като се събуди, Иван Стоянов видя, че са му поникнали крила.

  Големи почти пет метра, като на гигантските птици от приказките.

  Иван Стоянов подхвръкна до тавана от радост. „Ей – каза си той полугласно – доживях и на мен да ми поникнат крила. Сега вече край на зимата! Ще замина наесен в топлите страни заедно с другите прелетни птици.“

  Повика жена си от кухнята и й показа крилата. Тя го изгледа презрително и недоверчиво поклати глава, след което закрещя истерично:

  – И за какво са ти изпотрябвали тези крила? Да не си решил да летиш? Или ще заемеш вакантната длъжност Икар в градския исторически музей? Абе, прави каквото знаеш, но довечера да не си се прибрал с тях вкъщи! Изпотрябвал си ми такъв! Крилат мъж! Чудо голямо, като че ли не те знам какво представляваш. Ако не беше баща ми, нямаше да завършиш университета!!!

  След като закуси, Иван Стоянов полетя към фирмата, в която работеше.

  На входа портиерът го спря, въпреки че Иван Стоянов му показа пропуска си. Нямал нареждане да пуска крилати хора във фирмата. После това тука не била зоологическа градина, а машиностроителен завод! Портиерът попита още язвително какво си мисли Иван Стоянов, че като е с крила, всичко му е позволено, така ли?! А и с какво мисли да работи Иван Стоянов – с крилата или с краката?! И се запревива до земята от смях на хитрия си въпрос.

  След десетина минути подхвърли саркастично, че ако Иван Стоянов много знаел и продължавал да лети наоколо, щял да се обади на директора. Имал международно признат документ, че пиле не е дал да прехвръкне през оградата на предприятието, та на някакъв си крилат Иван Стоянов ли щял да се даде. Той тука портиер ли е или бостанско плашило?!

  И тръшна вратата на фирмата под носа на Иван Стоянов. За една бройка да му притисне едното крило.

  Иван Стоянов се натъжи и отлетя да търси утеха при най-близкия си приятел.

  Приятелят го посрещна хладно учтиво, поогледа го и подхвърли иронично:

  – Чудя се аз защо напоследък не ми идваш, значи, на гости и изобщо не се обаждаш вече, а то ето каква била работата – поникнали са ти крила и си се възгордял. Той Дешо Пешев ми разправяше оня ден, че си станал важна птица, ама аз не му повярвах. Викам му: „Той Иван Стоянов е скромен човек, не ми се вярва чак толкова да се големее“, а ето, че излезе вярно! Както и да е, ами сега вземи да намериш работа на дъщерята, че от година на година става все по-трудно!

  Иван Стоянов уклончиво обеща да си помисли по въпроса, размаха крила и отлетя вкъщи.

  Когато се върна от работа и го видя, че е още с крилата, жена му страшно много се разядоса. Нали го била предупредила най-категорично сутринта да не й се връща вкъщи с крила!

  Изпотрябвал й е такъв!

  Вечерта го сложи да спи на отделно легло – щял да й духа с тези крила, ако реши да ги размаха насън.

  

  След няколко дни мълвата, че на Иван Стоянов са му поникнали гигантски крила и е станал важна птица, обиколи града.

  Навсякъде, откъдето минаваше или прелиташе, хората се събираха на тълпи и оживено обсъждаха събитието. А най-завистливите и също толкова злобни отиваха до Иван Стоянов и крадешком си отрязваха по някое перо от крилата му.

  За няколко месеца крилата на Иван Стоянов толкова бяха подрязани от онези завистливи типове, че Иван Стоянов изобщо не можеше да лети. Издигаше се само от време на време на няколко метра над земята и за обща радост на околните падаше обратно. По този повод завистливите и също толкова злобните разправяха наляво и надясно, че който лети високо, падал лошо в ниското.

  След половин година Иван Стоянов изобщо не можеше да лети. Толкова къси му бяха станали крилата. Даже жена му се смили над него и го пусна да спи до себе си.

  Сега Иван Стоянов е в зоологическата градина. Всяка неделя жена му и двете му деца-близнаци идват на свиждане. Пред клетката му има надпис на четири езика: „Птица с подрязани крила. Съвсем безопасна.”

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Емил Измирлиев е роден през 1953 г. в Дупница. Завършил е техникума „А.С.Попов“. След година следване във ВМЕИ, през 1975 г. заминава за Киев, където завършва семестриално Киевския институт за инженери от гражданската авиация. През 1977 г., след донос от агент на КГБ, е изключен от университета и от ДКМС. През 1979 г. правата му са възстановени и е прехвърлен пак във ВМЕИ, където взима отново всички изпити и се дипломира с отличие. Първата му творба като журналист е фейлетонът „Бялата стая“, публикуван в „Средношколско знаме“ през 1971 г. Измирлиев е работил като електротехник, технолог и сменен майстор в завод, като сервизен инженер, специалист по компютърна техника в Югозападния университет „Неофит Рилски“; като литературен сътрудник на в. „Пиринско дело“; журналист и кореспондент на „Стършел“, „Машиностроител“, „Импулс“, „Рудничар“, „Дупнишка комуна“, „Поглед“, „Звезда“, „Транспортен глас“, „Аз Буки“, „Пиринско дело“, „Разложки край“ и „Демокрация“; като редактор на сп. „Български тютюн“. След 10 ноември 1989 г. той е един от създателите на първия опозиционен вестник в Пиринския край – „Солидарност“. Създател е и на графични проекти за вестниците „Разложки край“, „Студентска искра“, „Гоцеделчевска трибуна”, „Неврокоп“, „Солидарност“, „Слънце“ и на сп. „Български тютюн“. Автор е на хиляди публикации в печата, радиото и телевизията в България и Украйна, като най-много са те във в. „Демокрация“. Член е на СБП. Автор е на сборник със сатирични фантазии „Птица ли е като птица“ (2003), която включва четири отделни книги: „Птица ли е като птица“, „Не е цвете за мирисане – Дешопешеви дивотии“, „Пародии народни“ и „Нестандартни срещи от третия вид“. През 2006-2010 г. провежда журналистическо разследване на топлофикационните предприятия в България, което излиза в отделна книга „Бандитската топлофикация“. Негови творби са отпечатани през годините в различни сборници и алманаси. Номиниран е от Американския биографичен институт за титлата „Един от 400-те личности, които формират световното обществено мнение“ (1995). През 2016 г. печели първа награда за хумористичен разказ на Деветия национален конкурс за хумор и сатира, организиран от НЧ „Св.св. Кирил и Методий – 1891“ и редакция „Хумор, сатира и забава“ на БНР.

• Дървото

  Разказ от Слава Костадинова

  

  То беше обикновен явор. На пръв поглед нямаше нищо, което да го различава от другите дървета, посадени наоколо.

  И все пак беше особено. Беше засадено тъкмо на синура между двете села – нашето и онова.

  Нашите казваха, че от него започва нашето село и завършва селото на ония. Обаче ония казваха, че от дървото започва тяхното село, а на нашето слага края.

  Ей това объркано местонахождение поставяше дървото в особена ситуация. Горският от нашето село разказваше, че бащата на неговият дядо го засадил там, щото след дълго чакане на дете, жена му родила по жътва на това място. Щастливият баща посадил явора и дал името и на сина си за чудене на цялото село.

  Ония пък разказваха тяхна история за дървото, която, разбира се, не отговаряше на истината.

  Не се помни началото на враждата между нашето село и селото на ония.

  Та имаме си и ние две семейства като ония италианците – Монтеки и Капулети. Не, не точно, ама почти.

  Защо ли?

  Ами Капулети си имат Жулиета, ала си имат и Ромео, а Монтеки си имат Ромео, но си имат и Жулиета.

  Объркана работа – знам аз какво си мислите.

  То, обърканите работи все със забранена любов вървят.

  Мъжете като били млади се влюбили в една и съща мома. Нашият Капулети научил, че в събота оня, Монтеки, ще я иска, и в петък вечерта я откраднал. Ала Монтеки като научил, в събота вечерта откраднал сестрата на Капулети и излязъл на чело като се сродил насила.

  Първо се пръкнало мъжкото отроче на Монтеки, ала след седем месеца Капулети се сдобили с момиче. След две години Капулети се ощастливил със син, а след година на Монтеки се родила дъщеря.

  Училището е едно за двете села и децата учили заедно. Кога са започнали погледите и дърпането на плитки, не е уточнено, както и не се знаело за скришните срещи край дървото.

  То било съучастник, но като си помислело за откритието, клоните му се разтрепервали, щото не можело да си представи последствията.

  На кората му, от двете страни на ствола, издълбали две сърца, прободени със стрели и с имената барабар.

  Дървото се ужасило от тази лекомислена постъпка на влюбените деца и решило да крие изявата им. Надвесило клони и дълго никой не откривал истината за скритата любов на дъщерята Капулети със сина Монтеки, и на сина Капулети с дъщерята Монтеки.

  Един ден обаче, дошъл южнякът, разиграл се с клоните на дървото, а за зла участ от там минал горският и видял изрязаните сърца със стрели и имената около тях.

  Човекът се шашнал. Стоял десет минути със зинала уста, чудейки се какво да прави.

  Дигнал пушката – стара кремъклийка, която носел, ей така да плаши гаргите, и дръпнал спусъка. Веднъж, че дваж, че триж. И той се изненадал от пукотевицата.

  Птиците в ужас се разбягали, а на дървото корените изтръпнали от предусещане за последиците. Само след десет минути двете села се изсипали около дървото, изплашени и любопитни за пукотевицата. Горският нямал сили да говори, а само сочел към дървото. Когато всички полека-лека се приближили, позорът се разкрил пред смаяните им очи.

  Първи реагирали жените, които се вкопчили в косите една на друга и порой от обвинения се изсипали. Мъжете стояли със зинали уста. Пръв се окопитил горският и предложил двете семейства да се съберат и да потърсят сметка от синовете и дъщерите си.

  Дълго не можели да се разберат къде точно да се събере съдилището.

  Решили – край дървото.

  Разотишли се по къщите за столове.

  През това време двете двойки, научавайки какво ги очаква, решили. Сторили, каквото сторили на дървото, и със старата Жигула, която поправили с общи усилия момците, отлетели.

  Като се завърнали хората от нашто село и ония от другото село, що да видят: два сватбарски байрака заковани от двете страни на явора – там, дето били издълбани сърцата.

  Дървото щастливо размахвало клоните си нависоко, че да се виждат байраците отдалеч.

  Така дървото се прочу. Сега там стават сватбите и на нашто село и на ония от другото село.

  Мислим да кандидатираме Дървото за международно Дърво на сватбата!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Слава Костадинова е от Сливен. Завършила е Учителския институт „Дичо Петров“ в гр. Смолян, както и Богословие и Библиознание в Библейски институт. Понастоящем живее в Атина, Гърция. Пише от малка. Има издадени досега три книги – сборниците с разкази „Дантелата на дявола“ и „До семките на ябълката“, и стихосбирката „Песента на пеперудите“. Член е Атинският литературен клуб „Нов Живец“.

   

• Сутрешните новини

  

  .

  „Добро утро!“ – казваш ми. Добро ли е не зная,
  щом в утринните новости погледа поставя.

  Бомби, болка, смърт, смразяваща поквара!
  Киселина невинното лице до костите изгаря!

  Детска кръв в адско заклинание се пролива,
  на тъмно кътче в природа дива.
  И животът на земята бавно си отива.

  Мъже, жени припадат на работа от преумора.
  Да продължа да гледам, трудно е. Липсва ми опора.

  Война, мизерия, завист, страх, омраза.
  „Добро утро“ – някой чух ми каза.

  Какъв е този болен свят?!
  Побъркан и прокажен ад!

  Където хиляди деца умират, всеки ден и час от глад.
  Измъчени, но мирно притаили своя тъжен глас реват.

  Където брат сестра за залък хляб напада с ножа.
  А други пък се колят заради цвета на свойта кожа.

  Обезумели фанатици името на своя бог крещят
  и с усмивка на лицето главата ти ще отсекат.

  Без окото им да мигне, жестоко те кълнат
  и винаги готови са безмилостно да се взривят.

  А въобще не ги интересува, че ледовете се топят,
  и че отсичаме гората и животните ще мрат.

  Гордо вирнали брадата и във въздуха юмрук.
  Замърсяваме в минута земята с тонове боклук.

  Пълним безжалостно телата си с отрова,
  и сляпо умовете си изпълваме със злоба.
  Марширувайки с вдигната глава към гроба.

  Какъв е смисълът такъв живот да се живее?
  Притиснат си от всеки ъгъл.

  Управляващият тайничко се смее,
  че народа в сутрешните новини е пак излъгал.

   

  Радослав Михайлов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Радослав Михайлов е роден през 1985 г. в София, където живее и днес. Има техническо образование, но от малък се увлича по литературата и други изкуства. Няма издадени книги, нито публикации на свои творби. Това е първа публикация на негово стихотворение. 

• Анабел

  

  .

  По пътеките утъпкани се спъвам
  и тръните по люспите ме галят…
  В незаключени врати се блъскам
  и влизам там, където не отварят…

  Светът за мен е тясна блуза,
  „сънувам“ гола, макар да ми се смеят…
  Обръщам винаги и другата си буза,
  да ме ударят пак, а те не смеят.

  Непознатото в познато търся,
  в хората за ангели все гледам…
  и връщам се сама на кръста
  с небето, когато се разделям…

  Гмурвам се във този свят отново
  сред вълните му опашката си търся…
  а той ме гледа някак си сурово
  коктейли „Молотов“ ми дава да закуся…

  Опашката ми – облачно хвърчило
  тайни знаци в небето ми рисува…
  А слънцето във рани зазорило
  името ми в просъница бълнува…

  И пак излизам в кървава корида,
  денят обличам, изпива ме нощта…
  Един път океан съм, друг път мида,
  но сама си плача пред свещта…

   

  Ани Демирова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Уча се да гледам отвисоко

  

  .

  В душата си донякъде останах
  предишният вглъбен отшелник.
  Не смръзналият в лотосна асана,
  по пътя към нирваната, безделник.

  Катерих дълго собствени баири,
  разлиствах опитности, древни, на генома,
  а следвах сякаш свои прежни дири
  към тайнства, за които нямах спомен.

  Отвъд логичната подредба на нещата,
  отворил друга страница себепознание,
  добих и Силата да продължа нататък,
  но без разкъсващо „дали – или” терзание.

  Какво постигнах ли? Не зная. Само чувство е,
  но то надгражда всяко мое възприятие.
  На вярата си сляпо следвал руслото
  (първично в мрак, ала със знак обратен),

  стъпалце след стъпалце, в цвят разтварях се
  до връх, присъщ, в сетивната градация.
  От пурпура на низше изначално –
  през дъжд златист, внушил ми свобода –

  прие ме изумруден океан, побрал
  красота под нови форми и усещане;
  Вълни, менящи се по волята на длан
  всепроникваща, смиряващата… Вечната.

  А нейде, горе, в непосилно измерение,
  шир замамва ме – сребристосиня.
  Допускан съм, и то по изключение,
  оттам на людете света поне да видя.

  Не до опитност от извървени пътища
  сведох избора си земен, а в посока.
  Не съм дорасъл, знам, но с малки стъпки
  церя замайване, съпътстващо „високото”.

  Пресилено ще прозвучи… Различно мога
  да гледам в прикованите към „ниското”.
  Да им прощавам дребните тревоги,
  заблуди, страсти, смешните интрижки…

  Трогателни със своята безпомощност,
  сега усещам ги дори по-близки.

   

  Людмил Нешев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Един час по български

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Понякога хората с добри намерения могат да ти причинят повече неприятности от останалите. Влизам в двора на даскалото и моята съученичка Стефи ме спира с въпрос:

  – Думата „принчипеса” как ти звучи, Тони?

  – Надуто! Като принцеса, например.

  – То точно това си и значи, само че на италиански! А ти си прекалено голям селяндур, за да направиш разлика в мелодията на думите.

  – Както кажеш, царице! – съгласявам се. – Ако питаш мен, и Стефка ми звучи като кошче, но според мен кошчето е по-полезното нещо. Особено ако е кошче за смет!

  Моята доста симпатична съученичка, която адски мрази да я наричат с истинското й име, ме поглежда като скумрия в консерва и просъсква:

  – Не те питам, глупако! След 300 години, ако се научиш на обноски, мога да реша да те питам колко е часът, например! Но дотогава ще стоиш на не по-малко разстояние от една галактическа година от мен! Ясно? Кретен такъв! – Тропва с крак и ми обръща едно съвсем не за пренебрегване задниче. Завърта го като професионална манекенка и аз тръгвам несъзнателно подире й.

  Всъщност, ако трябва да бъда честен, между един дванадесетокласник като мен и мъжко улично куче има много малка разлика и тя определено е в полза на кучето. Особено ако има наблизо разгонена кучка. Според мен кучетата са много по-достойни същества от хората, но това заключение си го пазя за себе си, защото иначе такива като Стефи не биха разменили и дума с мен. Така, воден от хормоните и недостойните си мисли, влизам в училище и първият час започва.

  Имаме български – час, който не ме кефи изобщо. Бас хващам, че от целия ни клас няма нито един ученик, който да може да напише граматически правилно дори само едно сложно изречение. А днес българичката Рафаилова е нещо напушена и ни дава есе на тема: „Защо обичам милата си родина?”. Ако аз поставях темата, тя щеше да е: „Защо още не съм се спасил от мизерната си родина?” или „Защо обичам родината, а мразя държавата си?” Само че такива като мен по принцип никой не ги пита за нищо и може би точно затова даскалото е тъпо. Захапвам химикалката и се опитвам да мисля. Пред мен, в ляво до прозореца, стои Мая и машинално си оправя падналия виолетов кичур от рапърската прическа. Вратлето й е доста нежно с тоя светъл мъх, преди да започне косата й, и е само за целуване. Представям си меките извивки на ханша и гърдите й, и притварям очи. Като в оная реклама за бира, тя стои само на една ръка разстояние от мен, но аз геройски се сдържам и изявявам първосигналния си мерак само с една въздишка.

  – Какво, Тони? – засякла ме е Рафаилова. – Трудна ли е темата?

  – Защо? Не! – отвръщам категорично.

  – Нещо много тежко въздишаш! – продължава явно незадоволената през нощта даскалица.

  – Може пък да въздишам по Вас! – не й оставам длъжен, на което тя приближава и ме шляпва гальовно по главата:

  – Толкова хубави момичета в класа, ти по мен ще въздишаш! Я не се занасяй!

  – Той си пада по зрели ябълки, госпожо! – обажда се Косьо някъде отзад.

  Всички се хилят, докато Рафаилова не ни усмирява:

  – Хайде, стига! Пишете сега!

  Да пиша, ама като нищо не ми ражда главата! Всъщност ражда, но само сексуални фантазии. Сега вместо есе даскалицата да ме поканеше у тях! К`во като е на трийсет и кусур години? Тя иначе хваща окото старата чанта! Всичко и е о`кей и като нищо бих я изплющял, но отде тоз късмет!

  В този момент се сещам за онзи сперматозоид премиера, който вчера по телевизията говореше велики глупости за родината ни. И то на фона на лудите кражби и кошмарните убийства напоследък! Опитвам се да напиша нещо подобно, но за да сътвориш такива небивалици, трябва да си не по-малко луд от депутат или министър. Как да е претупвам есето, защото знам, че Рафаилова ще ми пише поне тройка. Отдавна съм наясно, че си пада по мен, но не върви да го признае, щото е даскалица все пак. Още от девети клас се пробва да ме излъже да вляза в някакъв литературен кръжок, дето го води в гимназията, но аз не съм толкоз прост. Тя вика, че било за мое добро, щото съм бил доста зрял за годините си и можело да стана един ден журналист или писател. Аз знам, че съм узрял, но малко под пъпа. А за журналист не се натискам, щото като чета вестници си мисля, че тия, дето ги пишат, са хванати направо от улицата. По-зле са и от мен, горките, и откъм граматика, и откъм текст. А доколкото съм чувал, и заплатите им не са за завиждане. То изобщо какво ли е за завиждане у нас, в България? Една хубава природа имаме, но и нея усрахме с хотели и кръчми.

  Звънецът бие и часът свършва. Предаваме есетата и излизаме на двора, да изпушим по една цигара. На мен определено не ми харесва да пуша, но не върви някак да се деля от другите. Събираме се на игрището, под баскетболния кош, и над нас се вдига дим като от запален контейнер с боклук. Не се крием, щото от никого не ни пука. В този момент, сякаш нарочно, директорката идва на работа, но далновидно ни заобикаля, като гледа на другата страна. Тя не е толкоз глупава, че да седне да ни прави забележки за някакви цигари. Нали веднага можем да я запитаме, какви кинти вади от далаверата с бригадата, дето строи новия физкултурен салон. Тя си трае и ние също. Така си я караме кротко и спокойно, като всичко в шарената ни държавица.

  Към групичката ни се приближава Нейчев, даскалът по физическо. Спира точно пред мен, прегръща ме през рамо и свойски пита:

  – Тони, `айде да те запишем за турнира по шах? Няма кой да представи училището тази година!

  Внимателно свалям ръката му от рамото си и скромно отвръщам:

  – Аз ли съм единственият балък в т`ва даскало бе, господине?! Всички дупки ли с мен ще запълвате?

  – Що бе, Тони? Че ти и мен биеш на шах! Кажи някой друг, дето да играе добре като тебе!

  – То вас и лелката, дето ни продава хамбургери, ще ви бие! Хванете си друг будала!

  – Виж сега! – не се предава Нейчев. – Ти отиваш на турнира, а аз още довечера ти уреждам среща с Невена от 12-ти ”а”! Става ли?

  Хитрото копеле играе нечестно, както винаги впрочем. Знае, че всички искаме да се уредим с Невена, щото е адски хубава. А той при нея много върви, щото я е вкарал в художествената гимнастика. Тя дори играе в националния отбор. Гледам го замислено, а той кове желязото, докато е горещо:

  – Даже „Хондата” ще ти отпусна като премия, стига да не я издуваш много! – И вади ключовете на мотоциклета, за който всички му завиждаме.

  – Ама честно? – не мога да повярвам в щедростта му. Явно доста му е припарило с тоя турнир по шах.

  – Мъжка дума! – вдига длан той и двамата пляскаме ръцете си.

  Момчетата наоколо цъкат с уста като часовници, учудени до немай къде. Така, в очакване на вечерта, минават и останалите часове. За всеки случай се завъртам край стенното огледало на стълбището и си оправям леко косата. Според мен хващам окото, но дали и Невенчето ще мисли така? Долу на двора, до „Хондата”, вече ме чака хубавата гимнастичка, а няколко момчета се правят, че се възхищават на мотора. Всъщност зяпат Невена и сега е моментът да им покажа кой е номер едно в това даскало. Спирам до нея и нехайно питам:

  – Готова ли си?

  – Разбира се! – усмихва се красавицата. Тя, каквото и да каже, все звучи умно, но сега направо събира очите на другите:

  – Винаги съм искала да се возя на такъв мотор! Много ти благодаря, Тони! – и пред всички най-неочаквано ме целува. Аз, естествено, само дето не получавам инфаркт, но външно се държа и двамата се мятаме на японския звяр. Натискам стартера и двигателят изръмжава страхотно. Невена ме обгръща здраво с ръце, а гърдите й буквално ми запалват гърба. В очите на момчетата встрани блести такава завист, каквато едва ли и Том Круз е забелязвал някога у съперниците си. Давам газ и излитаме от двора на училището. По улиците на града съм пълен цар, щото с мотоциклета мога да се провирам през всякакви задръствания.

  – Накъде да ходим? – обръщам се към Невена.

  – Където искаш! – отвръща въодушевено тя. – Само да е извън града!

  Леле! Не мога да повярвам! Това момиче да не би да си пада по мен?! Излизаме от крайните квартали и хващам пътя за морето. С тая хала можем да стигнем до там за петнадесетина минути. Издувам „Хондата“ яко, а феята зад мен се страхува, но си трае и само по-здраво ме стиска с нежните си ръчички. По някое време пристигаме на високия бряг, при село Топола. Спускам се бавно по чакълестия път към брега и спирам там, където лятото опъваме палатки и ходим на плаж. Сега е октомври, но времето е приятно и слънцето все още не е залязло. Невероятно тихо е. Само встрани, от време на време, се чува глухо чукане. То идва от новите грозни хотели, които са нацвъкани като курешки върху красивия бряг. Морето е зелено като сибирска елха и притихнало, сякаш специално за нас.

  – Тук е страхотно! – въздъхва очарована Невена. Изпъчвам се, като че ли цялата заслуга за това е моя. Момичето ме поглежда с някакво очакване и аз, като привлечен от магнит, заставам пред нея. Тя свежда очи и ме прегръща през врата. Целувам я. Буквално политам от възторг!

  – Невена! – започвам, но тя слага пръст на устните ми.

  – Не казвай нищо, Тони! Аз помолих Нейчев да ти даде мотора. Не ми се сърдиш, нали?

  Да й се сърдя?! Това момиче е изкрейзило! Та аз и в най-смелите си мечти не съм си въобразявал, че може да ме огрее такъв луд късмет! Целуваме се още няколко пъти и после си тръгваме замаяни, сякаш сме се напушили с трева. Карам бавно, за да запазя всичко възможно по-дълго. Вечерта е красива и нежна като пеперуда. Запалвам фара и пътят светва пред нас, тук-там прободен от черните очи на дупките по асфалта.

  По някое време застигам две коли, които карат една до друга успоредно. Един малък „Опел” се опитва да изпревари едно малко „Рено”, но нещо не се получава. Двамата шофьори надуват до дупка скапаните си таратайки и се съмнявам, че знаят какво искат да си докажат един на друг. На кого колата е по-счупена или кой е по-голям тъпак? И както карам, почти залепен за тях, изведнъж Реното подскача, вероятно уцелило някоя дълбока дупка, и се удря в другата кола странично. Един дълъг миг, двете коли стържат с ламарините си, после едната се завърта пред другата и като на кино започват да се търкалят по шосето. Удрям спирачки, но кой знае защо и моторът поднася. Политаме с Невена и последното, което си мисля е, че провалих най-хубавия момент в живота си.

  След малко болката ме свестява и с голям труд се надигам. По пътя, куцайки към мен, идва Невена.

  – Здрав ли си, Тони? – загрижено ме пита тя.

  Лявата ми ръка изгаря, защото е счупена над китката, а гръдният ми кош от дясно сякаш е смазан, но успявам да отвърна, че съм добре. Тя ме гледа с недоверие и внимателно избърсва някакви мехурчета от устните ми.

  – Имаш белодробни наранявания!

  – Добре съм! – изпъшквам и тръгвам към преобърнатите коли, от които се носят глухи стонове. Добре, че поне не са се запалили! В този момент пак губя съзнание и се събуждам вече в линейката. Невена е наведена над мен и внимателно изтрива лицето ми.

  Някъде по пътя пред нас, се чува сирената и на друга линейка.

  Няма що, весело завършва тоя ден!

  ***

  Аз, разбира се, вече се оправям. Не съм допускал, че всички от класа са ми толкова близки приятели! Без изключения вече трети ден, съучениците ми идват вечерта на свиждане. Мъкнат толкова много сокове и портокали, че раздавам после на болните от цялото отделение. Невена идва и преди обяд и забелязвам, че един млад доктор доста я позаглежда. Като ми се оправи ръката, май трябва да я пробвам върху нахалната му физиономия. Без да искам се превърнах в нещо като герой, макар да не се сещам какво толкоз важно съм сторил. Добре, че загинали от двете коли няма, а най-хубавото е, че Хондата няма никакви повреди! Само едното й огледало било счупено. Невена ми прошепна на ухото, че помолила Нейчев, като ме изпишат и се оправя, пак да ми даде мотора да се повозим. Така се правело, за да не се стресира човек след катастрофата.

  Аз се радвам и не мога да сваля поглед от нея. Толкова е хубава и добра, че е като измислена! И сега чакам утре да ме изпишат, чакам учебната година да свърши, чакам абитуриентския бал и всички хубави и лоши неща след него, които ми предстоят в живота. Чакам и държавата ни да се оправи, макар да се съмнявам, че това ще стане, докато съм жив. Обичам най-хубавото момиче на света и искам всички да са щастливи като мен!

  Понякога хората с добри намерения могат да ти причинят повече неприятности от останалите, но е добре, че ги има! С тях е весело, а иначе денят ще е тъжен – като час по български език, в края на учебната година.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук,  тук и тук.

  .

• Сънят на каручката

  

  .

  Отиде си селото…
  Къща по къща…
  Чешмата замлъкна…
  Камбаната млъкна…
  Тревите прегърнаха
  къща по къща.
  Мегдана от мъка
  се сбръчка.

  До дувара на ъгъла,
  тъжна каручка
  намираше
  в него опора…
  И сънуваше, нощем
  как с конете препуска…
  препуска напред,
  към простора.

  И с искри от копита,
  запалва звездите,
  а звездите
  над селото светят.
  А мегдана е млад
  и повежда хорото,
  а след него –
  хора и хора…

  Отиде си селото…
  Каручката малка,
  въздъхна и рухна
  от мъка.
  Дуварът изстена,
  проплака чешмата,
  а камбаната
  гледаше няма…

   

  Емил Стоянов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• До утре

  

  На Габриел
  с обич

  Луната ме погледна
  и сведе клепачи.

  Под светлината нейна
  Земята мълчеше смирена,
  някак си виновна.

  Тъмнината нежно ме прегърна
  и прошепна тихо:

  Лека нощ,
  до утре
  с друга светлина.

  .

  Владимир Стан

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Vladimir Stan (Владимир Станчовски) е роден в София през 1948 г. Завършил е Националната художествена академия. През 1986 г. емигрира във Франция. Същата година получава Втора награда в Международен конкурс за живопис в Довил. През 1987 г. участва в Обща художествена изложба на ООН. От 1988 до 1990 г. излага творби в Есенния салон в Париж. От 1989 до 1990 г. участва със самостоятелни и в общи изложби на „Сите дез Арт”. През 1989 г. печели Голямата награда „Сузан Будон” на 25 международен конкурс за живопис в Кан. През 2002 г. участва в Четвъртия международен фестивал „Монмартър в Европа”. През 2006 г. има две самостоятелни изложби в Париж. С.г., заедно с Никола Манев, Андрей Лекарски и др., участва в изложбата „Париж – София – Париж”, в галерия „Академия” в НХА. През 2007 г. журира на Международния конкурс за детска рисунка „Баба Марта” в Българския културен център в Париж. Има участия в много други изложби във Франция през годините, правил е самостоятелни изложби и в Единбург, Люксембург и на Бермудите. Това е първа публикация на негова литературна творба.

• Българският принц

  Разказ от Симеон Коев

  

  Аз работя на финансовите пазари. Или съм пред компютъра, или през минута-две преглеждам на мобилния котировките и когато реша, купувам, продавам валути, метали и акции. Както заглавието на книгата на двама мои познати: ”Живея в България, печеля в Ню Йорк”. Само дето забравиха да напишат, че не само се печели, но и се губи.

  Печелил съм много и съм губил много. Радвал съм се, когато за седмица правя парите на едногодишна заплата, но и ми се е искало да се хвърля от прозореца, когато за месец съм губил пет годишни заплати. Ако някой си мисли, че това е лесно, ще отговоря, че не е така, защото дълготрайно печелят само около 3% от участниците, а да не говорим, че с години съм си лягал всяка вечер след 3 часа и съм ставал след няколко часа. Но тъй като с това се занимавам вече 15 години, започнах да попадам на някои закономерности, които изненадаха даже и мен. В началото тези неща ги говорех със смях и не вярвах в това, но колкото повече време минаваше, толкова повече виждах, че закономерностите работят. С една дума, забелязвах, че когато съм с определени хора, започвам да губя, а с други хора започвам да печеля. Не вярвате ли? И аз нямаше да открия тази закономерност, ако преди години, една позната не ме молеше сутрин да ми прави винаги кафе в магазина си, защото 10 минути след като аз вляза в него, магазинът й започвал да се пълни с хора. Мислех, че си прави майтап, и тогава само се смях. Но след време забелязах, че наистина след като вляза в празен магазин, след 5-10 минути в него вече са влезли пет човека. Така веднъж преди три години, наблюдавайки как хората започнаха да влизат след мене в един магазин, аз се запитах дали и при мене не е така? Дали няма да има хора, които ми стимулират печалбите… и вижте какво открих:

  Първо забелязах, че когато съм с един даскал, иначе много лъчезарна и пряма личност, започвах веднага да губя нa борсите. Първите няколко пъти нищо не казах, но когато веднъж дойде изневиделица неканен у нас, отпусна се във фотьойла и на втората минута заспа, а аз на петата минута имах вече $300 загуба, не издържах и се развиках:

  – Няма ли поне веднъж да ми донесеш печалба, а не загуба?

  Горкият човечец, събуди се от ядосания ми и висок глас, не знаеше какво става… Обиди ми се и оттогава не смее вече да ми идва на гости. Аз съжалявах, но истината си беше такава. Така че, освен с котировките, внимавах и с кого съм. Ако съм с повече от един човек, влиянието се разсейваше и не можех да преценя кой как влияе, но когато съм само с един човек, разбирах, че влиянието му си остава само негово. Така започвах да каня всички приятели самостоятелно на кафе. Лошото се получаваше с мацките, когато ги поканвах и ме питаха кои още ще са там. Аз смотолевях, че съм само аз, те вероятно си мислеха, че ги свалям, а аз предпочитах да е така, отколкото после да ми искат комисионна.

  След няколко месеца бях вече наясно и установих с кого не бива да се срещам, когато търгувам. С тези хора се виждах само през почивните дни, когато няма валутна търговия. Разбрах и с кого да се срещам, когато очаквам да направя печалби. Получи се и нещо интересно. Явно жените (с едно изключение) са толкова сложни същества, така си сменят мнението и отношението, че тях ще трябва да ги изучавам поне още няколко години, за да придобия истинска преценка. Но сега имам в главата си един таен списък с няколко човека, с които не трябва да се срещам, и с трима, които влияят изключително благоприятно на моите печалби.

  Първият не съм го виждал почти от година. Направиха му някаква сложна операция, роди му се детенце и явно си е зает.

  Вторият е женен за работата си! От години работи повече от 12 часа на ден и се възхищавам на волята му да наложи на двайсетина жени да работят като швейцарски часовник. Понеже и много пътува, изхитрявам се да му се обаждам и да му казвам, че е голяма скука, и когато след ден тръгва за Хасково или София, аз тръгвам с него и след 30 минути забелязвам как сметката ми започва да набъбва.

  Третият живее в САЩ и идва само за месец тука. Обаче миналата година скитосвахме по едни маршрути из едни планини, и за три дни направих толкова пари, колкото преди това не можах за три месеца. Работата му е такава (занимава се с луксозни лимузини), че е възможно да си говорим много по вайбъра.

  Случвало ми се е да ми звъни на вайбъра:

  – Симо, Дома за изоставени деца до вас, нали го знаеш?

  – Разбира се, нали е на 100 метра от нас.

  – Иди и намери двете най-ученолюбиви деца и им дай по 50 лв. Утре ще ти ги изпратя.

  Отивам след пет минути, но как да разбера кои са двете най-ученолюбиви деца? Трябва да попитам директорката. А тя ми казва:

  – Ела след два часа, ще ги намерим.

  Когато отивам след два часа, с директорката там ме чакат две циганчета. Много не ми се вярва те да са най-ученолюбивите, но изпълнявам поръката. Ето това е третият. Сега ще ви разкажа последният случай, който той ми сподели, но никога няма да го оповести.

  Понеже при неговата работа има шофьори и от други националности, му направило впечатление, че арабите много се карат и са много шумни, когато спорят в група. Наблюдавал и забелязал, че като започне обаче един от тях да говори, изведнъж всички млъкват и го слушат внимателно, клатейки глави в съгласие. Извикал го и го пита:

  – Какъв си ти, бе?

  – Никакъв, обикновен шофьор!

  Но на нашия човек мира не му дава и пита насаме един от групата араби, с когото си имат голямо доверие.

  – О, той ли? Той е принц!

  – Как принц? Какво прави тогава тука? Защо кара кола?

  – Той може да прави всичко, каквото пожелае, но той си остава наш принц!

  Пак го вика този принц и го пита:

  – Защо не ми каза, че си принц?

  – Това няма никакво значение. Но аз знам, че и ти си принц!

  – Как така? Ние в нашата държава нямаме принцове!

  – Аз съм сигурен, че и ти си такъв. Забелязал съм как помагаш на другите българи. Как даже и когато те не очакват, ти ги подпомагаш.

  На тези думи нямало какво да отговори, защото били верни, но продължил да твърди, че не е такъв.

  А от следващия ден всички араби започнали да го наричат с огромно уважение Джан. Това е нещо средно от българските думи „О, Велики, Достапочтени…“ – така, както те се обръщат към своите принцове.

  Замислих се. Ние нямаме принцове, херцози или барони. Имаме един шут, който се нарича лорд, и един цар, който дойде като крадец на едро, когото аз наричам Мадридският крадец. Този цар обещава, лъга и краде… и никога вече няма очи да се покаже пред народа, защото такива като мене ще го заплюят в лицето. Но имаме принцове, които чуждите очи са ги видели и разпознали, а ние сме ги захвърлили накрай света.

  Сетих се и нещо друго. Как като малък се срамувах да кажа, че съм роден на село. Но минаха години и се разбра, че в това село са избягали последните български боляри – нашите си принцове, които дотогава живеели във Велико Търново. Там, скрити от планини и гори, са си запазили българщината и благородството; и Захари Стоянов описва с възхищение селото, стъписан от това. Някога се срамувах също, че съм българин, а сега се гордея, че съм такъв, и знам, че някой ден ще преодолеем хипнозата, която вече няколко века е упражнявана върху нашия народ (управляват ни глупци и крадци), и ще дойде време той да даде на света най-вкусните плодове в човешката история. Най-добрите поети, художници, певци… най-благородните хора ще се раждат тука.

  Дотогава, ако нещо не ви върви в живота, си потърсете такива хора, които само с присъствието си ще ви донесат нещата, за които копнеете.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Разказът е посветен на един български емигрант в САЩ, който е роден и израснал, както и авторът на този разказ, във Велико Търново. Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• <<
• 1
...
• 36
• 37
• 38
• 39
• 40
• 41
• 42
• 43
• 44
• 45
• 46
...
• 75
• >>