Всичко от литература

литература

• Залив на пиратите

  

  .

  Приижда океанът
  мокър
  и просторен.
  Водораслите –
  разхвърляни рибарски мрежи
  са плетените кошници на времето.
  Кораловите графики обичам,
  те хвърлят своите пейзажи,
  хайвер на риби неродени.
  Обичам гъдела на океана
  от миди и седефи –
  те са тайните,
  стаени
  в безпаметните дни на ветровете.
  Обичам бурите на океана.
  Бурите,
  заливащи ме с блясъка на стриди –
  смокините солена страст.
  Свисъка му на ветрец от дълъг бриз,
  очите му
  обичам,
  очите на горгоната –
  изплъзващи се като слънчев лъч
  преди да се удавят.
  Дъното на океана е душата ни,
  в която странстват минали вълнения
  и бъдещи мълчания.
  След нас остават
  скърцащите кораби,
  извадки от ръждиво бъдеще
  на тихо потопено минало,
  щастливи, че пътуват още,
  в оазиса на бащиния дом.

  Но сенки са,
  дори не призраци.

  Смърта ли?
  Тя не е пристанище
  на осмата вълна…
  Само влюбените знаят –
  С деветата започва всичко…

   

  Михаил Кръстанов,

  Убатуба, Бразилия 

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Михаил Кръстанов е писател, журналист и литературовед. Роден и израснал в София, от 2002 г. живее в Бразилия. Завършил е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Сдружението на българските писатели и на Европейската асоциация на журналистите. Негови текстове с поезия, проза и литературна критика са публикувани в различни български и бразилски литературни издания. Превеждан е на португалски и немски език. Автор е на три книги с поезия и една пиеса. Носител е на редица поетични награди – от конкурса за студентска поезия „Академика-90″, „Веселин Ханчев” – Стара Загора, награди от поетични конкурси в Русе, Кърджали, Шумен. През 1997 г. първата му поетична книга, „Кръстоносец” печели наградата за дебютна книга „Южна Пролет” – Хасково. През 2015 г. става първият български автор, включен в бразилската литературна антология „Любовта на третото хилядолетие”. Награден е за принос в литературата и културата от Академията за литература в Бело Оризонте, Бразилия. Работи като преподавател по западноевропейска литература в университета Кларинтиано, щата Сао Пауло. Основател е на първото българско училище в Южна Америка – в Сао Пауло. Създател на поетичната рубрика „Красива България – страна на поети” в сп. „Espaso Horizonte”, където се представя творчеството на съвременни български автори.

• Носталгия

  

  .

  Аз вече нямам пристан в моя град.
  Замръкна ли, къде ли ще осъмна?
  И всеки втори тук е непознат.
  Пътеката към портата е тъмна.

  Притихнала отсреща мълчаливо,
  се взирам към познатия балкон.
  Прииждат спомените – още живи.
  Нахлуват като птици в моя дом.

  Прозорците просветват изведнъж.
  Но чужди сенки движат се в сумрака…
  Сега, ако от свода рукне дъжд,
  тук няма никой, който да ме чака.

  На мама умореното лице
  към улицата няма да надзърне.
  „Дали е мокро моето дете?“
  А татко да дотича със чадъра.

  Домът е чужд, а хората – различни…
  Но гордият Балкан – един и същ!
  В недрата си закътал древни притчи,
  над моя град издига се могъщ.

  Врабчета във брезичките гнездят.
  И вадички по улиците тичат.
  Тук розите не спират да цъфтят.
  А аз на прага мълком коленича…

   

  Бианка Габровска

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Бианка Габровска е лекар по професия. Родена е в Карлово, живее в Пловдив. Пише от студентските си години, докато следва медицина в Града на тепетата. Има издадени пет стихосбирки – “Орис” (1999); “Бяга любовта” (2001); “Водовъртежен кръстопът” (2002); “Ако се спра” (2009), „Любовта ми се подпря на прага“ (2013). Член е на Дружеството на Пловдивските писатели, на Дружеството на журналистите, на Дружеството на общопрактикуващите лекари писатели и на Литературен кръг „Метафора“. Носител е на първа награда от конкурса „По стъпките на лятото ‘2012“, първа награда на конкурса „Ний всички сме деца на майката Земя ‘2015“, от конкурса „Зов за пролет ‘2016“, както и на други награди. Нейни стихотворения са включени в алманасите на творческа фондация „Буквите“ от 2012 г. досега, в сборника „Избрани произведения на лекарите писатели“, в антологията  „Жени и вино ‘2015“ и в антология на Литературно студио „Младост“. В процес на издаване е и нейна нова стихосбирка.

• Ела със мен…

  

  .

  Ела със мен. Да продължим нататък
  към есенната прелест на годините.
  Банкетът е по принцип твърде кратък
  и твърде бързо е изпито виното.

  Ела със мен. Донякъде. Докрая.
  Дарявам те с безбрежност от илюзии.
  Не вярвам всеки сън, че е нетраен
  и само миг – усмивката на музите.

  Ела със мен. Ще ти измисля празник.
  Защо ли пееха среднощ камбаните?
  Не беше сън. Не бе дори напразно
  и вятърът разнасяше поканите.

  Ела със мен. Към бялата ни есен.
  Не съществува остров на блажените.
  Но чувам нощем тази звездна песен
  в нестихващия плач на неродените.

   

  Ради Радев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Кой ще отиде в Рая

  Разказ от баща ми

  

  Всички знаете, че съм селянин и син на овчар. Казвал съм ви го многократно. Знаете и за саята, в която израснах. Разбира се тези, които знаят какво е сая. С риск да бъда многословен, ще го повторя пак заради онези, които са пропуснали да чуят. Естествено, повечето от вас си мислят, че това е художествена измислица. Някои го наричат и откровена лъжа. Много често и ми казват, че при мен кое е истина, кое е лъжа и кое художествена измислица, им е трудно да различат. Но други не пропускат възможността да се опитат да ме обидят на тема селянин и овчар. Но никога не успяват.

  – А уж баща ти беше директор… – отговарям на таквиз и повече не продължавам. Не се и налага да комуникирам след това с тях. Обикновено започват да ме избягват, подобно дявол тамян.

  Да, баща ми не знае и да пише, но това изобщо не му пречи да бъде по-умен от стотици висшисти, които съм срещал през живота си. От него се научих и да се правя на по-глупав, отколкото съм. Винаги помага.

  Животът си върви, а колкото повече се доближавам до смъртта, толкова по-малко хора остават, с които общувам. Напоследък се замислям и установих, че от доста време живея сам. Но не съм самотен. Моментите, в които трябва да се срещна с хора и да говоря, са истинско бреме, но не и, когато съм с тати.

  Искате ли един кратък разказ от баща ми? Той е голям разказвач, но понеже не може да пише, ще го направя вместо него.

  ***

  Бях деветгодишен, когато почина баща ми. Лежа няколко седмици в болницата в Шейтанджък. Когато лекарите разбраха, че ще умре, го пуснаха, за да го стори у дома. Отидохме да го вземем с чичо. С волската каруца. Беше зима. Седях в каруцата и стисках ръцете на тати. Да ти кажа, не знам дали те бяха по-студени или леденият Делиормански вятър. Но се усмихваше. Така и го запомних – усмихнат. Оня ден се опитах да се сетя как изглеждаше лицето му, а не можах. Спомних си само усмивката. Да имах поне една снимка, за да си припомня лицето му… Всеки четвъртък му носех хляб. Даваха храна в болницата, но не и хляб. Омесваше мама погача. То, брашното, го взимахме назаем. Как да занесеш царевичен хляб на болен човек? Тръгвах в студа, пеша до Шейтанджък. Вятърът брулеше, но знаех, че трябва да се преборя с него. Заради тати. Последния път, когато му занесох хляб, го запомних ясно. Лежеше татко на леглото. Прегръща ме дълго. Как само бодеше брадата му. После отчупи половината погача и ми я подаде. Знаеше, че страшно ми се яде пшеничен хляб. Тръгнах да се прибирам, а навън виелица и студ. Влязох в гостилницата, за да се стопля. Вътре седяха няколко българи и пиеха ракия и вино. То, тогава само българите пиеха алкохол. Турците и не помирисваха. После, като отвориха едни усти и засрамиха българите. Седнах до печката и си протегнах ръцете към нея. Целият бях премръзнал. Като се постоплих малко, изкарах погачата, дадена ми от татко. Отчупих си едно парче. Бръкнах в джоба си за орехите, които намерих по пътя. Така и почнах да ям хляб и орехи. Беше най-сладкото нещо на света. Още не мога да забравя този вкус. Винаги, когато чуя за Шейтанджък, се сещам за вкуса на погачата и орехите.

  – Откъде си, момче? – изрече изведнъж някой до мен с плътен глас. Повдигнах глава. Беше съдържателят на гостилницата. Огромен мъж със засукани мустаци. През гърдите му беше заметната престилка.

  – От Трем – отвърнах плахо и се изправих. Бях сигурен, че ще ме изхвърли навън. – Аз само малко…

  – Сядай, сядай – отвърна гостилничарят и ме натисна надолу по рамото.

  После, без да изрече нищо, се отдалечи. Върна се след няколко минути с паница боб в ръка. Сложи я на масата.

  – Яж, момче – изрече и си тръгна отново.

  Всъщност, излъгах. Вкуса на хляба и боба ми е в устата. Не на орехите. Беше най-сладкият боб на света. Никога повече не усетих този вкус. Скоро паницата беше ометена, но оня се доближи с нова в ръка.

  – Свали тези мокри цървули и си стопли краката – нареди ми после. – Махни и тези парцали, които си омотал на краката си.

  Изведнъж в ръцете му видях чорапи. Дебели вълнени чорапи. Бях виждал подобни на краката на богаташите, но никога не бях имал. Едвам ги обух. Никога не бях го правил и не знаех как става.

  – Обуй и кондурите – изрече съдържателят и ми бутна и едни обувки в ръце. – Вече няма кой да ги носи.

  Едва ли имаше някой по-щастлив от мен на света в този момент.

  – Прибирай се, момче, че иде снежна буря – бяха последните думи на съдържателя, докато ме изпровождаше до вратата.

  По пътя не вървях, а летях. Подскачах весело нагоре-надолу и дори вече не усещах бурния вятър в лицето си. Сякаш някой ме галеше, а душата ми едва не хвръкна.

  Прибрах се на село и отидох веднага при ходжата. Беше приседнал на миндера и пиеше кафе, обхванал филджана с ръце.

  – Ходжа ефенди – изрекох право в лицето му. – Този българин сега, ще иде ли в рая?

  Ходжата така подскочи, че се опари с горещото кафе. Дълго седя и мисли. През цялото време пуфтеше и цъкаше с език. Приглаждаше брадата си с ръце, но отговор така и не можа да ми даде. Тогава разбрах, че в неговия Рай място за друговерци няма, каквото и добро да сторят.

  – Довиждане, ходжа ефенди – изрекох и до ден-днешен в храм не съм стъпвал.

  После пораснах. В казармата изкарах курс и станах мазач. Дадоха ми хляб в ръцете хората. С тази професия и ви изхраних. Богато може да не сте живели, но не позволих да ви липсва нещо. Работих по различни краища на страната. Работих на българи, на турци, на цигани, на арменци, на евреи. Един лев не ми остана в хората. Винаги ми плащаха до последната стотинка. Докато не отидох в Турция. Работих на един хаджия. Не ми даде половината пари, нечестивецът. Ходих десетки пъти да си ги искам. Накрая, една вечер ударих две-три ракии. После се изтипосах пред вратата на хаджията и се развиках:

  – Хаджията е крадец, лъжец и мошеник.

  Виках, колкото глас имам. Наизлязох хората по прозорците.

  – Какво става? – чудеха се.

  – Хаджията е нечестивец – продължавах аз. Не ми пукаше от нищо. – Не ми даде парите за труда ми. 

  Притича и самият хаджия. А уж го болеше кръстът.

  – Спри, бе момче – крещеше през цялото време. – Да не откачи? Аз колко пъти те виках да минеш да си вземеш парите?

  Даде ми ги веднага. И десет лири отгоре ми подаде.

  – Не ги ща – изрекох и ги хвърлих на земята. Нека се наведе и той да ги вземе. Аз не се навеждам.

  Преди това, в България, имаше пожар. Едно момче, турче, влезе в огъня. Спаси децата и майка им. Християни бяха. Влезе за последно да провери да не е останал още някой и повече не излезе. Насъбра се цялата махала. Дойде и попът. Беше приседнал на един дръвник. Застанах пред него.

  – Дядо попе – изрекох в лицето му. – Този турчин сега, ще иде ли в рая?

  Знаеш ли? Приглаждаше си брадата по същия начин, както навремето ходжата. И по същия начин пуфтеше и се чудеше какво да отговори. Тогава разбрах, че са еднакви. Затова и все ходят в черно. И в неговия Рай нямаше място за друговерци. Бяха си направили Рай само за тях. Техен, личен. Да построят човешки Рай, който да е за всички хора, не бяха се и сетили. Така е, моето момче. Всеки те натиска. Иска да не мислиш. Иска душата ти да му принадлежи.

  ***

  Привършва татко с разказа, а още дълго седим и мълчим, навели глави. Седнали сме на масата, в двора. Кучето не мърда и то. Прилегнало е. Сякаш разбира нещо.

  – Искаш ли още малко ракийка, тате? – изричам по някое време. Колкото да наруша тишината. Пили сме достатъчно вече.

  – Налей, ама от онази скоросмъртница. Дето изгаря душата и после те кара да не мислиш – изрича той и тихо заплаква.

  Сълзите му тръгват сами. И да иска, едва ли би успял да ги задържи.

  Дълго се лее мъката от очите му. Клати глава и понякога тихо напява. Като че ли опява живота, който си е заминал, или този, който идва.

  – Да си лягаме, тате – проговарям след време.

  – Ти си лягай. Аз след малко.

  Излягам се на спалнята и дълго не мога да заспя. Сълзите на тати продължават да нашепват за предстоящата буря. Седи точно пред прозореца ми. А бурята набира сила, някъде там. После, по някое време си ляга, но сънят ми вече е избягал отдавна. Онова състояние, когато не си нито буден, нито заспал, а мислите напират в главата и не дават покой, колкото и ракия да изпиеш. Не знаехте, че разказите идват сами в главата в съня ми, нали? Сякаш някой ги праща в определена последователност. Нищо! Художествена измислица.

  …Виждам се как седя на чин, но не в училище, а в палатка, в която се предлагат бира и кебапчета. Съвсем скоро бях на събор на село. Седим с директора от бившето ми селско училище. Отдавна е закрито.

  – Много лошо си ни описал нас, комунистите, в „Метаморфоза“ – изрича той и лекичко се усмихва.

  – Нищо лично. Такива бяха времената – отвръщам.

  – Да, такива бяха.

  – И идват по-лоши.

  – Дали?

  – Нямайте и капка съмнение.

  – А ти откъде си сигурен в това, докторе? – усмихва се отново директорът.

  – Виждам бъдещето. Вечер, когато си легна, картини от бъдещето нахлуват в главата ми.

  – И какво има там?

  – Всичко е червено. Само кръв. Човешка кръв, потекла по земята. И пустини.

  Дълго мълчим.

  – А кебапчета защо не си взимаш? И бира не пиеш – изрича по някое време директорът.

  – Аз на чиновете, на които съм сричал азбуката, кебапчета не ям – изричам. – И бира не пия. Те са свещени.

  После поглеждам към него. И той не пие и не яде нищо. Но останалите нагъват.

  Колко станаха новопостроените храмове вече? Не е вярно, че строят само едните! Строят и едните, и другите. А, да сте чули за новопостроено училище? За какво говорим, тогава? Само закриват. Станаха ли вече хиляда закритите училища? Нагъват кебапчета и бира по чиновете, разположени в палатки, и после всеки влиза в своя храм, за да се моли. И само неговата вяра е права. Друга няма. И всеки е сигурен, че ще отиде в Рая. Това, че всъщност човешкият Рай е на земята, не им и идва наум. Затова са го превърнали в Ад.

  Само в моя сън ли са кошмарите? Тровят само моите нощи ли? Отново аз ли съм черният оракул, предвиждащ бъдещето? Нима никой не вижда демаркационната линия, прокарвана от Шейтана и Сатаната в нашите души? Съюзили се и го правят заедно. Не знаете къде са ли? Пуснете си телевизора. Ще видите изчадията им. Плъзнали са навсякъде. Завъртете копчето на радиото. Ще чуете гласовете им как вият в ефира. Купете си вестник. Ще ги зърнете да подскачат между редовете. Ако и това не ви стига, излезте на улицата. Ще ги срещате из тротоарите. Ще се усмихват даже.

  Защо седяхте на тези чинове, хора? За да нагъвате после кебапчета на тях ли? На нищо ли не ви научиха? Какво бъдеще оставяте за децата си? После се чудите, че бягали. Никога ли хората няма да поумнеят? Това моят свят ли е? Нима не виждате… Всъщност, тати вижда по-добре от повечето от вас.

  Надявате се да ви подмине бурята ли? Блажени са верующите.

  Спирам…

  От тати знам, че трябва да се правя на по-глупав, отколкото съм всъщност.

   

  Хасан Ефраимов

  Добрич, 30.08.2017 г.

• Децата на България умират

  

  .

  Децата на България умират,
  а ние пием сутрешно кафе,
  дочитаме започнатата книга,
  обичаме и ходим на море…

  Децата на България умират,
  а ние пак ли ще си замълчим?
  Ще си налеем по една ракия
  и към екрана гневно ще крещим!

  Децата на България умират,
  убийците живеят между нас,
  а ние скръстваме ръце в молитва:
  „Дано не дава Господ и на нас!“

  Децата на България умират,
  ний майките им как ще утешим?
  Сърцата им изтръгнати пулсират…
  за тях е черен утрешния ден…

  Какъв народ сме и каква държава?
  Аз бъдеще прекрасно не съзирам…
  Ридаем тихо, свеждаме главата,
  докато децата на България умират…

   

  Елица Йорданова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Елица Йорданова е от Русе. Следвала е „Право“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, завършила е „Мениджмънт, икономика и право“ в Холандия, където живее от 2001 г. Омъжена с три деца. Постепенно осъзнава, че не юридическата, а социалната сфера е нейното призвание, и в момента работи като социален работник в Амстердам. Пише стихове от дете, така изразява най-добре себе си и това, което я вълнува. Елица създава център на Българската общност в Амстердам и в провинция Северна Холандия, и безвъзмездно споделя опита, който е изградила през годините, със своите сънародници. През 2013 г. заедно с Камелия Стефанова създават сдружение „Българско образование и култура“ и Първо българско училище „АБВ” в Амстердам, водени от желанието да дадат възможност на българските деца в Холандия да учат родния си език, да познават и да запазят корените си.

  Стихотворението, публикувано тук, е провокирано от трагичната кончина на нейната племенничка Мелани Георгиева – едно невръстно дете в България, отишло си от този свят в началото на септември в реанимацията на „Пирогов“, след прехвърляне от една болница в друга, липса на диагноза, липса на информация от страна на лекарите, липса на разбиране и човешко отношение, след безкрайни опити и молби на родителите към този или онзи специалист, професор, доцент, републикански консултант. Редакционният екип на Еврочикаго изказва искрени съболезнования на Елица и на родителите на момиченцето.

• Ако се спреш

  

  .

  Един ли бряг ме викаше към тебе?
  Целуваше ме с приливните устни,
  а аз като ограбен кораб древен
  притихналия залив не напуснах.

  Пристигаха бутилките с писма –
  една след друга, като чайки златни.
  От взиране не можех да чета.
  С целувката ми тръгваха обратно.

  А после пак вълни и залез ничий.
  Солено-бяла лунната пътека.
  Озъбена луна. До безразличие.
  А корабът полюшва се полека.

  Изпратих тръпни залези от тук.
  Измръзнах във солената си риза.
  Дали да вярвам още в твоя юг
  или безмълвен да ме грабне бриза.

   

  Емилия Николова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Пицарията

  Разказ от Симеон Коев

  

  След второто бавно и внимателно преминаване вече бях сигурен, че пицарията наистина е на най-стратегическото място. Затова се направих на клиент и тръгнах да влизам. В момента на влизането видях малка бележка, закачена на вратата, толкова малка и невзрачна, че едва ли някой щеше да я забележи.

  Гласеше: „Търсим сервитьорка“.

  Да, бях чул, че сервитьорите и готвачите се превърнали в голям дефицит този сезон, че по морето се надявали с обещания да наваксат липсата не само от Украйна, но и отвсякъде другаде, само за да не се наложи да затварят заведенията.

  От осемте маси само две бяха заети, така че си избрах лесно маса до прозореца, откъдето можех да наблюдавам отсреща входа, който ме интересуваше.

  В мига, в който сядах, нахлу в главата ми идея, която беше решение на задачата. Вместо да идвам и да стоя с часове, наблюдавайки отсрещния вход и правейки се, че ми харесват пиците, нямаше ли да е по- добре да се възползвам от обявата, залепена на вратата? И когато нацупената сервитьорка дойде, направо й заявих, че искам да говоря със собственика.

  – Изчакайте го до 15 минути.

  – Така и така не съм ял, донесете ми малка „Маргарита“ и минерална вода.

  Дояждах си последното парче, когато собственикът се появи. Около 47 години, с вид на човек, който е опитал повече от 20 бизнеса и вече е на изчерпване за всяка положителна идея.

  – Искали сте да говорите с мен?

  – Да, нещо закъсах с парите и ако искате, докато си намерите сервитьорка, мога да остана известно време при вас.

  – За колко време говорите?

  – Най-много десетина дни.

  – Пак е нещо. Работил ли си някога такава работа?

  – Да, по година някога в Германия и в Англия.

  – Но тука заплащането не е, както там.

  Сега ако не попитам колко е заплащането, ще изглеждам като балък или ще се усъмни в намеренията ми.

  – Колко е заплащането и ще можеш ли да ми плащаш накрая на седмицата, както е на запад?

  – Минималната плюс три процента от оборота, доскоро беше процент и половина, но правя изключение, защото момичето… -замълча и погледна към сервитьорката, която беше усетила какво си говорим и гледаше към нас с надежда.
  – …не е почивала от три седмици – добави той, след изчислението си.

  – Малко са парите, но аз съм на принципа: „По-добре малко, отколкото хич“. Братанов. – Фамилията беше на един съученик. И си подадох ръката.

  – Игнат Василев! Можеш ли от 14 часа да започнеш?

  – Мога!

  Очите на Игнат се усмихнаха, може би за първи път от няколко седмици. Погледна към момичето, нейните също бяха засмени, че най-после ще може да си вземе един ден почивка. Надигнах се да излизам, за да се върна след два часа, когато той добави:

  – На смяна по една пица „Вегетариана“ и чаша айрян е порциона. Всичко друго се заплаща!

  – Доволно!

   

  ДЕН ПЪРВИ

  Наблюдавам внимателно входа, не изпускам никого. През останалото време ми е интересна пицарията. Анализирам в края на смяната вероятния наем и оборота, който мина през мен, и съм напълно наясно, че ако остава нещо за Игнат, то са някакви трохи – и е въпрос на седмици или на дни да се откаже и от това начинание.

   

  ДЕН ВТОРИ

  Днес най-после Мария ще си вземе почивен ден, а аз ще работя две смени. Не знаят, а и не се издавам, че точно на това се надявам. Така ще съм напълно наясно какво се случва с обитателите на входа, който наблюдавам.

  Скука и съжаление. Съжалявам го Игнат, че се е захванал с работа, която не е за него. Дали да не му помогна? Поне мъничко?
  В края на втората смяна не издържах.

  – Игнате? – (Позволявах си да го наричам така, защото на години може би бях с година-две по-голям от него.)

  – Кажи.

  – Искаш ли да вляза и да ти направя утре една пица, но пицарят трябва да е отвън! Да не ме гледа, защото този занаят съм го учил и никой не ми е подарявал знания!

  – Добре, става!

  Казах на готвача да излезе, че ще си приготвя мое тесто за утрешния ден. Той направи физиономия и излезе.

   

  ДЕН ТРЕТИ

  Стана ми ясно, че само десният апартамент на втория етаж не се осветява. Всички други седем апартамента ги изключих. Някой според простирите с пране, други според хората, които се показваха на терасите. Вече наблюдавах само входа и въпросния апартамент.

  Малко преди обяд използвах, че нямаше още клиенти, влязох в кухнята, изгоних пицаря да изпуши една цигара и точно на осмата минута изнесох една пица „Маргарита” на Игнат. Наблюдавах му лицето и видях недоверието, което беше в началото – като на човек, който предполага, че ще му сервирам отровни гъби – как постепенно се измени и доби върховна наслада. Довършвайки последното парче пица, той просъска:

  – Това е най-вкусната и най-проста пица, която съм ял в живота си! Какво си слагал в нея, Братане?

  – Право казваш, най-простата, но от нея тръгват всички пици. Ако нея успееш да направиш, както трябва, другите само могат да обогатят предпочитани вкусове. И тайната се крие в тестото, ако него го направиш, значи си решил наполовина задачата.

  – Значи италианците си имат все пак тайни, а?

  – Ха, хаа… Ще се изненадаш ли, че всъщност ние сме ги научили преди векове на тези тайни! Ние, българите. „Пи-ца” идва от думата „Пи-тка”, която те много трудно изговаряли.

  – Какви ги говориш, Братане?

  – Научили са ги българите на Алцек, братът на Аспарух, които се заселили в Северна Италия. Но те са взели неземно вкусната българска питка и са започнали да експериментират с нея. Докато при нас се е запазило величието и свещенодействието на непорочното жито. Ние никога не сме посмели да влагаме в божествения хляб човешки добавки. Поднасяме го и сега само със сол, така скромно, както сме обещали някога на Твореца да бъдем скромни.

  – Интересни работи говориш, Братане, искаш ли да станеш пицар, ако трябва ще вляза с двата крака, но ще ти плащам 1500 лв?

  – Няма как да стане, имам работа на запад и трябва да се връщам.

  – Пари ще ми искаш ли да научиш Пешо на тези трикове с тестото?

  – Като се замисля, май не! Виждаш ми се честен човек и ще ти направя този подарък! А пробвал ли си да разнасяш пици?

  – В началото, но няма ефект и съм на загуба.

  – Ако пиците ти станат вкусни и търсени, това трябва да го започнеш отново, защото се равнява да имаш още една пицария с почти същия персонал. Като се поосвободя, ще науча твоя пицар, но трябва и тебе да науча, ако не искаш тайните да си заминат някой ден с пицаря.

   

  ДЕН ЧЕТВЪРТИ

  Стори ми се, че към 22 часа в апартамента за миг светна нещо, но може да е било отражение от прозореца.

  Случи се нещо невероятно, което държа цял ден Игнат в приповдигнато настроение. От две маси, и то различни хора, си поръчаха по още една пица, след като свършиха първата. Тогава Игнат дойде с бял лист и химикал и ме попита:

  – Братане, днес няма ли да кажеш някоя тайна?

  Започна да ми харесва, вече не изглеждаше онзи стресиран българин, който видях в началото.

  – Купувай само качествени и здравословни продукти, рано или късно това ще ти се изплати двойно!

  Той го записа на листа и го закачи от вътрешната страна на вратата на кухнята.

   

  ДЕН ПЕТИ

  За първи път от много време всичките осем маси бяха заети и даже в един момент, една двойка без малко да се върне, но решиха да изчакат две минути и така успях да ги задържа. Игнат втори ден е весел, дойде при мен и тихо прошепна:

  – Все си мислех, че не върви, защото преди това една мутра е държала тази пицария. Живяла е отсреща, тука е било свърталище на бандити и мутри, и хората полека-лека са се изнесли. Има лоша слава, разбираш ли! Бях пред отказване, но като гледам и днес има хора, които си поръчват втора пица, и сега съм обнадежден.

  – Какво стана с тази мутра?

  – Никой не я е виждал от двадесетина дни. Започнал да продава наркотици и за зла беда, преди няма и месец, едно седемнадесетгодишно момче починало. Сега полицията уж го издирва, но по-вероятно е да се крие от брата на момчето, на когото викали Данчо Лудия и не си поплювал. Живеел в чужбина и са го засекли да се интересува кой е продал хероин на малкото му братче.

  Направих се, че ме вика клиент, за да приключа разговора.

   

  ДЕН ШЕСТИ

  Мария е много щастлива, че отново ще взема нощната смяна. Аз съм още по- щастлив. Вчера имаше пет поръчки по телефона, хората просто минаваха с кола и си вземаха пиците за вкъщи. Игнат ми има доверие и ме оставя и зад бара, където наливам питиета и приемам поръчките на външните клиенти. Не откъсвам поглед от входа и апартамента, но няма нищичко.

  Когато човек си представи последователността на нещата по определен начин, минава време и те се изпълняват в почти перфектната последователност, както са били в своя интимен първичен вид. Никой не знае защо е така – ако знаеха, всички щяха да стоят в къщи в медитация и да си представят, че са политици, адвокати и богаташи, но…

  – Днес ще има ли тайна, Братане?

  – Хм… – Все още размишлявах за тайната на причините и следствията. Затова го подхванах отдалеч.

  – Виж, Игнате! В тази вселена има само една-единствена пицария като твоята. Може някъде да има подобна, но само твоята е такава, каквато я има. Неповторима, а неповторима, значи и съвършена. Но трябва да си убеден в това. Дръж се съвършено, както искаш да изглежда и твоята пицария. Върви с високо вдигната глава и се радвай на всяка една визита, защото хората, които идват, не идват само да си натъпчат стомасите, но идват и да се срещнат с тебе. Бъди винаги добре облечен, изкъпан, чист и с грейнала усмивка. Посрещни ги приятелски, представи си, че ако има прераждане, това може да са твои бивши деца, пожелай им добра вечер, стисни им ръцете, че са дошли да те видят… и мамка му, дай й хубаво име на тази пицария, хубаво и запомнящо се!

  Игнат ме гледаше с широко отворени очи, почти боязливо!

  – Става ли „Вселена”? – все така тихо и с боязън попита той.

  – Става, разбира се, нали ти си това, това си е твоята вселена!

  После си дадох сметка, че може би съм нервен и затова говорех така с жар, от която хората се страхуваха. Това ги плашеше и затова ме наричаха в миналото „Данчо Лудия”. Вече шест дни наблюдавах внимателно и нищо ново. Можех да си позволя още два-три дни да стоя тука като на пост, а после…

  Отвън вече е тъмно и ако някой ме наблюдава, вижда всичко, но не и аз. Телефонът звъни! Скрит номер!

  – Ало, тука пицария „Вселена“ – за първи път изпускам това име.

  – Може ли да си поръчаме три пици? Две големи „Сицилиана“ и една голяма „Неаполитана“.

  – Може, но все още нямаме разнос. Ще минете ли да ги вземете?

  – Добре, след колко време?

  – След 20 минути ще са готови!

  Пак изпитах същото чувство, все едно някой хищник ме наблюдава в тъмното. На 20-ата минута пиците бяха в кутии, но чакаха пред мене. Вече нямаше и клиенти, само двама футболни запалянковци допиваха последните си глътки бира.

  Вече 26 минути от заявката. Телефонът пак звъни. Скрит номер.

  – Тука пицария „Вселена“!

  – Извинявайте, но не мога да дойда за пиците. Ще може ли да ги донесете на 100 метра?

  – Не, няма как да стане, защото имам още клиенти.

  – Не са ли ви платили? – Ясно ми става, че ме наблюдава и вижда всичко.

  – Да, преди няколко минути, но… Я почакайте, да ги попитам. – Не затварям телефона, отивам и питам запалянковците така, че да се чува отсреща:

  – Ако наистина нямате никакви поръчки…. – Те кимат, в знак на съгласие. После казвам на Пешо да застане зад бара и говоря с непознатия:

  – Е, стана, къде са тези 100 метра?

  – Входът срещу пицарията, вторият етаж вдясно.

  Вземам пиците и тръгвам, вървя бавно, а ми се иска да пробягам тези не повече от 50 метра. Качвам се на втория етаж и ако съм глупак да позвъня вляво, а не вдясно, всичко ще рухне! Бавно се оглеждам на етажа и тъкмо, когато посягам към звънеца вдясно, на бабката с големите диоптри, вратата вляво се отваря.

  – Опа, тука сме!

  Подавам му трите кутии бавно и търся пак бавно касовата бележка от горния ляв джоб, където той несъмнено е видял, че съм я сложил. В този миг с дясната ръка така го подпрях, че направо се паркира в коридорчето. Знаех, че няма никой друг, затова изобщо не проверих и му вързах ръцете и краката с по една свинска опашка. Довлякох го в хола и зачаках да се свести.
  Тогава забелязах кръста със смарагдите, който бях подарил на Тошко за 16-ата годишнина. Бях обикалял цял ден в луксозните бижутерии и го открих в Сохо, така и не му казах колко струва.

  Размърда се и когато ме погледна, в очите му имаше уплаха!

  – Но какво става? Крадец ли сте?

  – По-лошо, драги. Самият Данчо Лудия и сега не ми се прави на луд!

  Счу ми се някаква дълбока въздишка на отчаяние и обреченост. Явно му бяха разказали какви ги бях вършил преди 15 години.

  – Кажи ми сега, какво да те правя, че само това не съм решил? Всеки ден мисля какво ще те правя, но като стигна до това, толкова много идеи имам, че не мога да реша.

  – Ами предай ме на полицията, нали и тя ме търси!

  – Търси те, друг път! Ако те търсеше, щеше отдавна да те е намерила, и братчето ми щеше да е живо!

  – Не знаеш колко си прав. Започнах да давам на деца, именно заради тях. Когато ми вдигнаха месечната такса на 5000 евра, нямах друг избор.

  – На кого снасяше?

  – Нали знаеш, че ако кажа, съм мъртъв?

  – А ако не кажеш, дали ще си жив?

  Пак се счу онази въздишка на отчаяние.

  – Да, по дяволите! Защо да не ти кажа, даже ако не ми повярваш, мога да ти докажа. Майорът ми точи захранката!

  Пусна ми запис. Поле намери и видеозапис, явно се беше подсигурил.

  Сега вече наистина не знаех какво да го правя! Ако тръгнех да търся и майора, ставаше сложно. Само в американските филми има прости неща и някакво измислено отмъщение. Тука всичко беше сложно и обратно на всякаква логика. Лудите трябваше да се махнем, за да могат такива да правят, каквото си искат. Ако в този град имаше 10-тина като мен, а в страната само 1000, то никога нямаше да се случи това чудо, но всички луди май избягахме, а тука останаха посерковците, които работят за някакви майори и за мафията, която е над тях. Мога още сега да приключа с тази мутра, и даже и с майора, но още утре на тяхното място ще застанат други тъпанари, без чест и достойнство. И какво ще стане, ще пишат вестниците и ще говорят по медиите, че Данчо Лудия, в изблик на отмъщение е започнал да гърми наред. Не, ще трябва да помисля какво да се направи…

  – Ако ме пуснеш, обещавам да не се докосна повече до наркотици!

  – Че кой може да ти повярва на тебе, бе?

  – Откакто почина брат ти, даже откакто ми даде това кръстче, то беше негово, започнаха всякакви шантави мисли да ми идват в главата. Трябва да се махна от тази действителност тука. Или в Австралия, или на село.

   

  ДЕН СТО ДВАДЕСЕТ И ТРЕТИ

  Телефонът звъни!

  – Йес!

  – Кажи „да”, бе брато!

  – Паскал, ти ли си?

  – Да, и съм на мястото на срещата и ви чакам! Решихте ли кога ще е срещата?

  – Да, на тринайсти, петък!

  – Ха-ха, фатално число, а?

  – Фатално за лудите, ние не сме такива, нали? Но не сме решили къде, ако искаш, ти избери мястото. Досега са ми потвърдили 23-ма от поканени 58.

  – Ако аз избирам мястото, то ще е в пицария „Вселена”, там е най-готино. – Паскал ме изненада с предложението си.

  – Че там ще можем ли да се съберем 40 човека? Нали имаха осем масички?

  – О, те работят здраво и вече имат три пицарии в града.

  – Аха… избирай, съгласен съм!

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Отива си август

  

  .

  Пречупва се август, на длан си разстила душата.
  Заплели са гривите бели, небесни коне.
  Ездачът е лятото – ласо невидимо мята
  и скоро ще тръгне, без сбогом да каже поне.

  Морето потръпва самотно с изстинала пазва,
  тъгата лицето му сиво-зелено бразди.
  От хълма притихнал пак есен към него пролазва,
  събира по пясъка паднали хладни звезди.

  И жълта умора коварно в листата се трупа,
  щурецът ми вече от седмица само мълчи.
  Животът си търси потайна и топла хралупа
  и там ще мечтае с отворени жадни очи.

  Любовите вечни превръщат се в лятна измама.
  Отива си август. След него и теб ли те няма?

   

  Ганка Филиповска

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Нежелана невеста

  Разказ от Боян Боев

  

  Малко оставаше до жътва. Нивите край селото бяха отрупани със златни класове, които танцуваха с всеки повей на вятъра. Мирисът на пшеница дохождаше чак до площада и напомняше на селяните каква усилена работа ги чакаше. Но те не се плашеха от това. Бяха чакали цяла година да видят готовата си реколта да блести като злато по полето. Нямаха търпение да започнат са жънат с песни на уста и да благославят земята, която никога не ги бе оставяла гладни.

  Докато още имаха свободно време, момите и ергените от селото се събираха на мегдана и прекарваха часове в песни и хора. Всяка вечер там ходеше и Димитър Каранов. Той беше младеж на не повече от двадесет и две-три години. Снажен момък беше, с гъсти черни коси и тънък мустак над устата си. Неговият род беше чорбаджийски. Всички ги знаеха в околията. Тяхната нива беше най-голяма, къщата им беше като палат и всяка година по жътва наемаха селяни, които да им жънат на полето.

  В къщата на Карановите властваше Карановица. Мъжът й беше паднал на легло вече три години и не можеше нищо да върши. Но Невена беше оправна жена и въртеше всичко на пръста си. Беше суха и ниска селянка, която все не можеше да стои на едно място. Щураше се насам-натам и все вършеше нещо с ръцете си. Чак вечер, когато всички си лягаха, тя обикаляше къщата да види дали всичко е наред, угасяше свещта и заспиваше. Карановица не можа да роди друга рожба, затова гледаше своя Димитър като писано яйце. Не му даваше да се преуморява от работа, сипваше му да яде повече, оставяше го да спи до късно. Искаше да го кара да се чувства като цар, за да не вземе да си отиде един ден от къщата. Че както се е видяло, Карановият нямаше да изкара още дълго на тоя свят, та на Невена само сина й оставаше, за да е близо до нея.

  На нощните седенки в селото Димитър се беше залюбил с Ирина. Слушаше я в захлас като запяваше някоя песен, на хорото все до нея се хващаше да играе, после я изпращаше до тях, че да не вземе някой хайдутин да й направи нещо. Ирина беше бедно сираче, което живееше със старата си баба. Откак се помнеше, тя нямаше майка и баща. Отрасна с баба си в една колиба накрая на селото. Имаха малка нива, дето им стигаше колкото да преживяват. Тази година обаче Ирина щеше сама да свърши цялата работа на полето, че баба й не ставаше вече за такива неща.

  Вечер, когато Димитър изпращаше Ирина, в селото вече цареше тишина. Всички бяха налягали под навесите в дворовете си да спят на хладно под звездите. Щурчетата пееха приспивните си песни, а зад някоя ограда от време на време се чуваше лай на куче, подразнено от гонещи се котки. Двамата влюбени заставаха до вратата на къщата и дълго се гледаха, хванали се за ръце, преди да се разделят. Очите им блестяха на лунната светлина, а сенките прикриваха руменината по лицата им, защото още бяха свенливи да се целунат.

  – Карановият син вече няма ли да те вземе за жена ма, чедо? – подпитваше бабата на Ирина, докато вършеха някоя къщна работа.

  – Скоро, бабо, скоро – отговаряше развълнувана девойката.

  – Не вярвам Карановица тъй лесно да позволи да се ожените, чедо.

  – Защо, бабо?

  – Ох, като я знам каква е усойница… Дори да даде да се ожените със сина й, ще ти вгорчи живота, чедо.

  Ирина обаче не искаше да слуша баба си, защото знаеше, че Димитър я обича. Той щеше да послуша сърцето си, а не майка си, ако наистина искаше да се оженят и да бъдат щастливи.

  Ала скоро до ушите на Невена стигна клюката, че синът й е залюбил Ирина. Цял ден не можа да си намери място в къщата. Излизаше на двора, шеташе, прибираше се, сядаше, ставаше. Отвътре я ядеше като паразит мисълта, че Димитър се е загледал по някакво си бедно сираче, дето няма никакъв чеиз. Отиде тя при мъжа си и седна до леглото му. Всичко му каза, та да й олекне.

  – Няма лошо ма, Невено – рече той с немощен глас. – Като се обичат младите, нека се вземат.

  – А бе ще се вземат! От лежане ти е изтекъл мозъкът! – нахока го тя. – Таквиз пиявици като Ирина ги има под път и над път. Знае тя, гювендията, че Димитър е чорбаджийски син и за това го е омаяла.

  – Не говори тъй, Невено. Децата може наистина да се обичат.

  – Знам я аз тъз обич. Заради парите и нивите е всичко туй. Ама няма да я бъде.

  Карановица обаче нищо не каза на сина си. Започна да го наблюдава повече. Следеше го вечер кога излизаше за седянките и по кое време си идваше. Тя лежеше под навеса с наострени уши, преструвайки се на заспала. Дори в тъмното можеше да види широката усмивка на лицето му. Кой знае какви сладкодумни работи му е наприказвала оная Ирина, мислеше си тя, опитвайки се да заспи.

  Мина се време, започна се жътвата. Всички селяни ги нямаше по цял ден, защото бяха на полето от ранни зори до късно вечерта. Седенките бяха утихнали, защото момите и ергените бяха уморени от работа и бързаха да си полегнат да починат. Ала Димитър и Ирина пак намираха време да се срещат. Когато майка му и баща му си лягаха вечер, той излизаше от двора. Минаваше бързо по мрачните и тихи улички на селото, през които сякаш преди него бе вървяла смъртта и бе отнесла със себе си всичкия живот по пътя си. Ирина го чакаше на портата на дома си и го посрещаше с полудяло сърце. Така стояха половин-един час, гукайки си тихо, държейки се за ръце. А когато Димитър се прибираше у тях, майка му сумтеше недоволна.

  – Ще ме довърши тоз Димитър! – вайкаше се тя пред леглото на болния си мъж. – Момичета в селото бол, а той не оставя таз проклета Ирина! Ох, ще ме тръшне той до тебе и двамата ще ни погребе заради глупостта си!

  Но мъжът й не искаше да спори с нея. Той беше на друго мнение, ама Невена си знаеше своето и нямаше да се откаже.

  Един ден Карановица отиде на полето да нагледа как върви работата. Хокаше жътварките, че се улисват в приказки под дървото на сянка, а работата им не спори. Казваше, че ако не се стегнат, парите, дето им ги е обещала, ще ги видят на куково лято. После се загледа в далечината и видя Ирина с бялата си забрадка, да се мори сама на малката им нива. Грабна тя един сърп и закрачи през полето към бедното сираче.

  – Гледах те аз от мойта нива как сама се блъскаш тука, девойко – заговори тя, когато се приближи до Ирина. – Та, викам, чакай малко да помогна на туй момиче.

  – А, аз се оправям, лельо Невено – изчерви се момата.

  – Нищо, нищо – рече Карановица. – Тъкмо малко да ти правя компания, че то цял ден да мълчиш кат риба, не си е работа.

  И двете се захвана за работа една до друга. Отначало не си казваха и дума, ама сякаш и двете се чудеха откъде да подхванат разговора.

  – Как е чичо Кольо Каранов? – попита накрая Ирина. – Много време не е излизал от къщата.

  – Ами как да е, не е добре. Скоро ще се спомине той, ама да видим кога. Докато още диша, ще му се радвам, пък после всеки ден за него ще рева. – Замлъкнаха. – Едно желание има той, горкият. Сина ни Димитър женен да види.

  – А той… казвал ли е дали има избраница вече? – преглътна нервно девойката.

  – А има той, има. Още отдавна е хванал тая мома. – Ирина изтръпна. Сърцето й заблъска в гърдите. Димитър беше казал за нея! Това я зарадва толкова много! Може би след жътва щеше да иска да се оженят. – Една девойка от града си е харесал – продължи Карановица. – Тя е умна и начетена. Обучава се за учителка тя, та после ще се ожени за моя синковец. – Очите на Ирина се напълниха със сълзи. Буца заседна в гърлото й и не можеше да каже нищо. Невена видя това и се подсмихна злобно. Изчака малко да се наслади на мъката на Ирина и продължи: – Той Димитър не говори много за нея, щото тя не е тукашна мома. Ама като се оженят, ще я докара, та всички да я видят. Че тука в селото има много гювендии, дето искат да го омагьосат с приказки и разголена гръд. И той, нали е същински мъж, понякога се поддава на тез капани. Поне сърцето му знам къде принадлежи – на нашата начетена Елеонора. Добра снахичка ще ми е тя. Къщна работа много няма да върши, ама ще е умна и всички ще я знаят.

  Сърцето стегна Ирина и щеше сякаш да я убие. Тя пусна сърпа от ръката си и се строполи сред житните класове. По челото й се стичаше пот и блестеше от слънчевата светлина. Карановица се спусна към девойката с престорена загриженост да я пита дали е добре.

  – Ела, чедо, под дървото на сянка да си починеш. Сигурно заради жегата ти стана лошо – затътри я тя към големия орех наблизо. – Тука постой малко, вода си пийни и ще ти мине. Ще тръгвам аз, че и друга работа ме чака.

  Сбогува се с Ирина и си тръгна със самодоволна усмивка. А бедното сираче заплака и щеше да се задави в сълзите си. Болката разкъсваше душата й. Не можеше да повярва, че Димитър е вече сгоден, но тъй и не й беше казал. Ах, ако знаеше, че всичко туй е лъжа! После се върна пак на работа. Взе сърпа и започна да работи. След малко от устата й се изви тиха, но мъчна любовна песен. В нея се пееше за разболяла се от несподелена любов мома, която паднала на легло и умряла от мъка. Вятърът разнесе песента на Ирина наоколо, та хората от съседните ниви също я чуха. Спряха за миг работата си и сложиха ръце на кръста си, за да я послушат.

  Още същата вечер, когато Димитър отиде да търси Ирина, го посрещна баба й. Каза му, че тя е болна и не иска да го вижда. Той се натъжи, настоя все пак да я види, но бабата го отпъди. Прибра се замислен в дома си, а майка му беше доволна, че не вижда онази широка усмивка на лицето му. На следващата вечер се повтори същото, както и на третата. На четвъртата, Димитър не отиде да търси Ирина. Тръгна към полето, дето знаеше, че тя работи. Ала там нивата беше изоставена, а работата – наполовина свършена. Притесни се Димитър за своята любима. Не знаеше какво й е станало.

  Скоро жътвата приключи. Житото беше обрано от нивите и струпано в хамбарите. Селяните най-после можеха да си отдъхнат от усилната работа. По седенките отново започнаха да се носят песни, да се играят хора и да се чува глъчка до късно. Димитър се навърташе плахо, търсейки с поглед своята Ирина. Но като не я виждаше, се прибираше пак в къщата. Майка му го гледаше жално, виждаше го, че страда. Но знаеше, че ще прежали тая Ирина и ще намери нова изгора.

  Дълго време никой не беше чувал, нито виждал Ирина. Разнесоха се слухове, че била много болна, а други казваха, че умряла. Клюкарките в село не се сдържаха и един ден потропаха на вратата на бабата на Ирина. Питаха я къде е момата и тя им каза, че заминала в града, станала слугиня на едни чорбаджии. Димитър като научи това, му стана мъчно. Сигурно знаеше, че никога вече няма да види Ирина. Няколко пъти се мъчеше да научи от баба й къде да я намери, ала тя не му казваше.

  Пропи се Димитър и започна да съхне. По цял ден лежеше като болен, не щеше да яде. Майка му взе да се притеснява за него. Вайкаше се тя пред мъжа си, а той я хокаше.

  – Ти си виновна, Невено! Детето от любовна мъка страда!

  Сърцето на Карановица се късаше като гледаше сина си толкова измъчен. Димитър все по-малко говореше с нея и с баща си. Понякога по цяла седмица не му се вясваха очите вкъщи. Хората в селото почнаха да говорят, че от Димитър човек няма да стане. Все в кръчмите висеше и пилееше семейното имане за пиене. Майка му искаше да му каже, че не върви на хубаво, а той й се сопваше и не щеше да я чуе.

  Един ден кола, теглена от два коня, докара Димитър в бащината му къща. Пиян, той се беше хвърлил в реката и го намерили на сутринта удавен. Детето се беше споминало преди майка си и баща си. Карановица викаше от мъка до небесата, но нямаше кой да я чуе. Тя сама беше погубила сина си, заради една нежелана невеста.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Боян Боев е на 24 години. Роден и израстнал в Ямбол, през последните години живее в Бургас. Първият му разказ “Тъмна вечер” е публикуван през 2009 г. в литературния алманах “Изгреви над Тунджа”. През 2010 г. излиза първата му книга – повестта “Красавицата и Отшелникът”. Негови разкази и приказки са публикувани в различни сайтове за лично творчество, в сайтове за изкуство (www.highviewart.com, www.artday.bg) и в неговия блог boyanboev.blogspot.com. Негов материал е използван в новия учебник по литература за 6-ти клас на издателство “Просвета”, за учебната 2017/2018 г. Има написан роман, който се надява да бъде издаден скоро.

  .

• Дълбоко в сърцето

  „Не сме народ, а мърша – пак ще кажа
  и с това ще свърша!”

  П. Р. Славейков

  

  .

  И сякаш го е казал вчера…
  След век, екът ни го повтаря.
  Подгонили сме някаква химера,
  в която поколения догарят…

  със ореол на финикийски знаци.
  И веруюто ни е проста чалга.
  А с дявола сме днес ортаци,
  на кръст разпънал бедния Идалго.

  И дните ни… какво са?
  Битка с хляба в битието.
  И няма кой да ни анатемоса,
  да бръкне надълбоко във сърцето.

   

  Радка Атанасова-Топалова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Радка Атанасова-Топалова е автор на стихосбирките „Шепа светлина” (2004), „Хляб и пръст” (2006), „Дъждовни очи” (2009) и „На тишината гласа” (2015), както и на История на туристическо дружество „Руен“ (2007). Нейни стихове са отпечатвани в различни литературни издания. Има награди от Национален литературен конкурс „Пролет моя”, „Мила Родино”, от Международен литературен конкурс „Лирични гласове” и др. Член е на Дружеството на пловдивските писатели и на СБЖ. Под печат е петата й поетична книга „Коя ли съм?”.

   

• Смъртникът

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Смъртник виждали ли сте? Седи си там, в своята килия. Привел е глава между коленете. Обхванал я е с ръце. Мълчи. Само мълчи. Последните тонове от гамата на живота поема, жаден. Някъде нощна птица буха. Щурецът свири трели като полудял. Вятър с клоните се заиграва. А всъщност чува само звуците от коридора. Утре светлината ще угасне. Слънце повече не ще усети. Цветя из зелените поля повече не ще цъфтят за него. Изминалия си живот преосмисля. Дали боли, когато човек умира? Съзнанието дали страданието от въжето не притъпява? А, ако заспи, дали в съня си, ей така, няма да се помине? А нощта е толкова кратка. Ето… стъпки по коридора. Издрънчаване на ключове по вратата желязна. Кой ли ще е палачът? Дали мустакатият или високият отляво? Ако вика, дали ще помогне? Палачите едва ли ще се смилят. Ех, да можеше подобно птица да отлети.

  Аз познавах Смъртника. Знаеше кога ще умре. На вас какво ви е? Живеете си живота и се надявате всеки ден. Мислите си, че ще се събудите и утре. А ако знаехте датата? Дали усмивка щеше да се появи на лицето ви поне веднъж?

  Всичко започна, когато се помина третият му по големина брат. Беше на 77 години човечецът. Уж прав и здрав, а на сутринта просто не се събудил. И така става понякога. Обикновено ги наричаме щастливци. Нима не е щастие да починеш без болка?

  На следващия ден при мен, в службата, дойде Смъртника. Тогава все още никой не го наричаше така.

  – Докторе, аз ще умра – изрече едвам.

  – Без това си полуумрял – отвърнах и се усмихнах.

  – Наистина ли, докторе?

  – Поне така изглеждаш. Но ако това ще те успокои, някой ден и аз ще умра.

  – Не, ти не разбираш, докторе. Ще умреш, ама, а кажи ми кога?

  – Че де да знам аз.

  – Не знаеш, я. А аз знам.

  – Аре, ве – изрекох и се засмях гръмогласно. – Че да те взема тогава при мен. Тъкмо няма да се мъча с тези, които без това ще умрат. Ти ще ми ги посочваш.

  – Ще умра на 77 години – изрече нашият пророк, без да обърне внимание на смеха ми.

  – И защо точно на 77?

  – Защото тати умря на толкова. После бати. Най-големият. След него по-малкият. А вчера и третият по големина, пак на 77.

  – Аре, ве – успях да изрека само, този път без да се засмея. – Е, значи имаш още десетина години.

  – Седем.

  – Че малко ли са?

  – Лесно ти е на тебе. Имаш-нямаш 50 години. А питаш ли ме мен?

  Тръгна си той с наведена глава, а от следващия ден изведнъж селото започна да го нарича Смъртник. Де, когото срещнал, беше разказал на всички.

  Бедата никога не идва сама. За зла участ, на следващата година почина и сестра му, отново на 77, а след още една и последният му брат. Отново на 77. Остана му само една сестра. Били са петима братя и две сестри. Колко е година време? Изтърколи се и тя и не щеш ли, почина и последната му сестра. Дори няма да ви спомена, на колко. Да, вече нямаше и капка съмнение. Нашият Смъртник и той щеше да умре на 77. Нямаше такъв в село, който вече да не го знаеше, а най-добре от всички го осъзнаваше самият той.

  Изведнъж нашият Смъртник изостави всичко и заседна в кръчмата. Изтъпанчваше се пред вратата и чакаше да дойде кръчмаринът и да отвори. Жулеше люта ракия от сутрин до здрач, а да се докосне до някаква работа и през ум не му минаваше. Дворът му скоро буреняса. Докато минаваше по калдъръма, бурените вече го удряха по главата, но да ги махне нямаше и намерение.

  – То, и какво друго да правиш, докторе? – изричаше, прегърнал чашата. – И за какво? Като знам колко малко време ми остава.

  Допълнително масло в огъня наливаха и селските зевзеци.

  – Колко време остана, брат? – изричаха в кръчмата.

  – Че, колко…? – отвръщаше нашият едвам и скоро всички се заливаха в смях.

  – Бабата мога ли да взема като се гътнеш – намесваше се дори селският глупак. – Че тя млада още, а сам не се живее.

  – Може и да не умреш пък – опитвах се да го успокоя понякога.

  – Дано, ама надали – обаждаха се веднага от съседните маси.

  Дружен смях наставаше и когато някой видеше ходжата да минава по улицата.

  – Твоят минава – подмятаха веднага на Смъртника. – Купи му кутия цигари на човека, че да те изкъпе и опее хубаво. Малко остана и ще те поведе към гробищата.

  Така се изтърколиха годините и 77-ата година чукна на вратата на Смъртника. Тогава нашият отиде до гробищата и си изкопа гроба.

  – А датата знаеш ли? – увеличиха се подмятанията на зевзеците.

  – Зимата ще да е – отвръщаше нашият и изваждаше от джоба си едно оръфано тефтерче, където чинно бе записал датите, на които се бяха поминали братята и сестрите му. – Всички умряха зимата. Само най-малката ми кака, не. Есента беше. –
  После започваше да разгръща тефтерчето. Отваряше го на една страница, където бе си направил нещо подобно на таблица със записаните дати.

  – Що не дойдеш да те прегледам – опитах се да го успокоя отново един ден. – Да видим как е сърцето, кръвното. Едни изследвания да ти пуснем.

  – Докторе, по-голям от Всевишния не си – изсумтя оня и аз повече не се обадих.

  Зимата мина и отмина, а нашият оцеля. Редовно ходеше до гробищата, за да си разчиства гроба от свляклата се пръст. Отдавна беше си уредил и сметките с ходжата. Беше му платил до последната стотинка за погребалната служба. Дойде пролетта, а после и лятото. Навсякъде се ширна зеленина, а нашият не умираше.

  – Някакви новини? – питаха се хората сутрин.

  – Не, не е умрял. Ей де е в кръчмата – изричаха други.

  Наближаваше рожденият ден на Смъртника, когато щеше да прескочи 77 години, и цялото село търпеливо зачака. Когато един ден настана и той, нашият отново го посрещна в кръчмата.

  – Довечера ще е – изръси Смъртника. – Родил съм се през нощта.

  – Че то, вече не остана и за кога – захилиха се отново зевзеците.

  После обиколи цялото село и поиска прошка от всеки един. Настана вечер и Смъртника се прибра в къщи.

  Цяла нощ седяха пред портите му селяните. Седяха и чакаха, а хъркането на Смъртника се носеше из нощната тишина.

  – Навярно умира – предполагаха някои.

  – Да бе, цял живот не мога да мигна от хъркането му – изричаше някой комшия.

  Настана утро. Слънцето се показа над хълма на гробищата и тогава изведнъж на двора излезе жената на Смъртника.

  – Умря ли? – заобаждаха се от тълпата.

  – Не, тъкмо се обърна на другата си страна – изрече жена му.

  – Само лъже хората – изрече селският глупак и недоволен, че няма да може да вземе бабата на Смъртника, напусна, ругаейки.

  По обяд се показа и самият Смъртник. Беше по-жив от всякога.

  – Само Всевишният знае кой кога ще умре – промълви ходжата на всеослушание и тръгна по своите си дела.

  На следващия ден в здравната служба цъфна избягалият покойник.

  – Докторе, искам да ме прегледаш – изрече притеснен.

  Мислех, че след като е станал вече на 78, се е поуспокоил, но нищо подобно не видях. Приседна на кушетката и си съблече ризата.

  – Докторе, не искам да криеш нищо. Всичко ми кажи в лицето. Умрял съм, нали?

  – Моля?

  – Докторе, призрак ли съм?

  – А бе, какъв призрак сънуваш и ти?

  Прегледах го повече за негово успокоение. Беше здрав като канара.

  – Имам сянка. Значи не съм призрак, нали, докторе. Вървя и я виждам. Ама искам и на рентген да ме сложиш – продължи нашият.

  – Да се махаш от главата ми. Ей ся ще ти дам един рентген – не издържах накрая. – Още малко и скенер ще поискаш.

  – Докторе, защо не умрях? – продължи Смъртника, вместо да се впечатли от заканата ми. Беше абсолютно сериозен. – Ти си се срещал с десетки мъртъвци. Много хора са умрели в ръцете ти. Кога умира човек, докторе?

  Тогава изведнъж го съжалих и приседнах до него. „Смелият умира само веднъж, а страхливият хиляди пъти“ – изричаше често дядо ми. Този човек пред мен беше умрял милиони пъти, а продължаваше да е жив. По-скоро полужив, полуумрял. Заседнал някъде в пространството между света на живите и мъртвите.

  – Искаш да знаеш моето мнение за смъртта ли, приятелю? – попитах тогава с най-благия си тон.

  – Да – отвърна той, обнадежден – Ти си специалистът. Няма кой друг да питам.

  – Аз мисля, че умират тези, които са привършили земните си дела – продължих. – Тези, които няма повече какво да правят на земята. Не дават вече нищо от себе си, а само взимат. Тогава Всевишният ги прибира. А ти… Навярно има какво още да дадеш.

  – Така ли мислиш?

  – Сигурен съм в това. Всевишният знае, че сърцето ти и душата ти още са пълни. Знае, че можеш още да раздаваш. Да правиш добро някакво, за да радваш хората след теб.

  – А знаеш ли какво е това добро, докторе?

  – Това трябва сам да откриеш.

  – А не съм ли стар вече?

  – Никой не е достатъчно стар, за да спре да прави добро.

  Тръгна си той, а на следващия ден отново ме извикаха при него.

  – Е, стига вече, Смъртник – започнах го още от вратата. – Омръзна ми да се занимавам с тебе. Ако ще умираш, лягай и го направи като хората. Имам толкова болни на главата си, които наистина умират.

  – Не съм Смъртник вече – ухили се оня. – Знам доброто. Затова те извиках.

  Приседнах на пейката в двора без покана. Усещах добре, че ще се случи нещо важно.

  – Знам доброто, докторе – продължи оня. – Виждаш ли онази ябълка? Аз съм я засадил. Всяка година ражда стотици ябълки. После, докторе, от семките покълват още стотици ябълки. Така до безкрай. Животът продължава. Няма никакво значение дали аз съм жив или мъртъв. И черешата до нея. И нея аз съм засадил. А също и мушмулата.

  11 години още живя Смъртника след това. Почина на 88. През това време залеси цяла гора. През лятото събираше жълъди от гората. Засаждаше ги в двора си. После, като покълнат дръвчетата, ги пресаждаше из безплодните места на Делиормана. А такива бяха безброй. След себе си остави цяла гора.

  – Докторе, толкова време съм пропилял напразно – изричаше често. – Можеше да залеся целия свят през това време. Не, животът не е кратък. Кратко е времето, през което ние го пропиляваме. Можеше да дам кислород на цяло поколение след мен. А сега? Живял съм напразно. Вършим толкова безполезни неща през живота си. А трябва толкова малко за децата ни. За децата ни, докторе. За нашите деца. Заради тях си заслужава да живеем и да им осигурим кислорода на бъдещето. Затова сме на този свят.

  – Напротив, приятелю – успокоявах го винаги. – Само за 10 години ти направи толкова много, колкото хиляди, дори милиони не са постигали на този свят.

  – Така ли мислиш, докторе?

  – Сигурен съм в това. Иначе животът ни щеше да бъде толкова хубав. Погледни само, колко паразити наоколо. Трябва да ги е срам, че носят името човек, а те се гордеят, че са паразити. Дори парадират с това. Само сучат благата, създавани от нас, приятелю. Заради тях ме е срам понякога да се наричам човек.

  – Дали няма друг вид, докторе? Аз не искам да съм от същия вид като тях.

  – Не, приятелю, няма друг вид. Просто те не са от нашия. Паразити някакви. Останки от миналото. Но съвсем скоро светът ще се отърве от тях. Ние няма да сме живи, но нашите деца, на които осигуряваме кислород, ще го направят.

  – Така ли мислиш?

  – Сигурен съм в това.

  Миналата година си отидох на село. Бяха изсекли гората на Смъртника. До последния корен. Седнах на един дънер и дълго плаках. Тихо и кротко. За да не ме видят паразитите, не помръднали и пръста си за тази гора. Не помръднали, но я изсекли. С правото, което им дава законът, измислен от самите тях. Що за свят е това? Нима това е светът на паразитите? Хората роби на паразитите ли са на този свят?

  Оттогава не съм същият човек. Дълго седя на двора. Понякога си поплаквам. Навярно остарявам. Усещам се, че избягвам хората. Където са те, гледам да не стъпвам. Говорят ми, но не ги чувам. Речта на вечно искащите паразити отдавна ми е чужда. Та аз не съм от техния вид. Не съм паразит. Аз съм от даващите. От вида на отдавна мъртвия Смъртник.

  Докато тази година отново не отидох на село.

  Знаете ли? Имаше хиляди кълнове. Дори милиони. От гората на Смъртника. Бяха се устремили към небето.

  – Няма паразити, които да успеят да спрат кълновете на живота, Смъртник – изрекох, любувайки се на зеленото море. – Ще смучат, ще смучат, и колко ще смучат? Някой ден всеки паразит умира от преяждане. Кой да го знае по-добре от мен? Ако не те, децата им ще преядат. Какво друго да прави паразитът, освен да яде при това изобилие от кълнове на живота, които ние осигуряваме? На друго той не е научен. Ти откри смисъла на живота, приятелю. Хората винаги го откриват. Останалите просто се страхуват от смъртта. Почивай в мир.

  Погледнах в далечината. Някакъв старец се бе навел и бучваше фиданки в земята с маниакална настървеност. Правеше го така, сякаш никога нямаше да умре.

  Веднага познах.

  Беше човек.

  Никакъв смъртник.

  .

• Тежко вино

  

  .

  Посърна небето, изпило до дъно нощта.
  Пиян съм! По мъжки! Наливах до пълна забрава…
  В омая, земята в полуда край мен се въртя,
  а тежкото вино в кръвта ми разливаше лава.

  Обран съм! До кости! Размесил съм вино с кръвта.
  Последната глътка в сърцето ми празно нагарча.
  Душата – разкрачена – търси човешка ръка
  и обич, която по мъжки, до грош да похарча.

  Пиян съм! До болка! Наливам – вгорчена вина…
  Онази, която се лее с препълнени кани.
  Преля и изтече, а в чашата – черна тъга
  от чувствата ледено-трезви, от теб неразбрани.

  Презрян съм! Без милост! Ненужен е кръстът сега.
  Не моля икони, пред Бакхус съм днес на колене.
  Как пият мъжете, дарени с невярна жена? –
  на екс, до безпамет, до дъно – почти като мене…

   

  Боби Кастеелс

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• Клетва

  Разказ от Мильо Велчев*

  

  Тренът от Русе пристигна по разписание. В есенната вечер оживлението на гара Трапезица беше голямо: носачи и файтонджии предлагаха услуги, посрещачи викаха радостно, други разпалено разговаряха в движение, работници в омаслени дрехи почукваха с дълги чукове по спирачките… Не след дълго се чу пронизителен писък на свирка, локомотивът се обви в облаци от пара и потегли към последната спирка в старопрестолния град.

  Множеството постепенно се оттече и гарата отново утихна.

  На перона останаха само двама пасажери. Единият – доста възрастен, с бяла, леко разрошена коса, мустаци със завити нагоре краища, черен костюм, бяла риза, сива вратовръзка, бастун в едната и куфар в другата ръка. Дълбоките бръчки по изпитото лице и щръкналите, провесени над присвитите сини очи вежди контрастираха на стегнатата фигура и изправените по войнишки рамене. Другият бе млад, простичко облечен селянин.

  – Да вървим, г-н Радионов! – каза младият мъж. – Не е много далече.

  Светлината от електрическите лампи трудно пробиваше мъгливия здрач и пожълтелите корони на чинарите приличаха на многоръки чудовища.

  – Благодаря Ви за добрината, господине! – каза възрастният мъж, когато стигнаха до една двуетажна сграда и младият човек му я посочи с пръст.

  – За мен беше чест да се запозная с Вас, г-н Радионов. Желая Ви успех!

  Над входната врата светеше табела с надпис „ХОТЕЛ-МЕХАНА ШИПКА”. В антрето имаше врата с надпис „ХОТЕЛ”. От другата страна дървена стълба водеше надолу, към врата с надпис „МЕХАНА”. Възрастният мъж за миг се поколеба и заслиза по скърцащите стълби.

  В механата бе сумрачно, но не толкова от слабото осветление, колкото от цигарения дим. Закашля се, присви очи и се запъти към бара, където мъж с бяла риза и папийонка старателно бършеше стъклени чаши.

  – Добър вечер! Какво ще желае господинът? – пръв каза барманът.

  – Добър вечер! – отвърна гостът. – Току-що пристигнах в Търново. Във влака случайно разбрах, че един стар мой другар, опълченец-поборник, е жив и здрав. Синът му е собственик на този хан… простете – хотел.

  – Така е, господине. Аз съм синът… на Аврам Марангозов и, слава Богу, баща ми наистина се радва на добро здраве.

  – Бих искал да го видя, ако не е много късно и не си е легнал вече.

  – Не, по това време чете разни книжки. За кого да предам?

  Собственикът направи знак с ръка и сервитьорката бързо се приближи.

  – Не разбрах, господине, за кого да предадем? – отново попита той.

  – За Никола Радионов.

  Мъжът остави кърпата, вторачи сe в госта и бавно, отчетливо запита:

  – Кой… Никола Радионов? От Ново село ли?

  – Да, от Ново село – възрастният мъж кимна и притвори очи.

  Марангозов-син излезе пред шубера, но не отиде при госта, а се обърна с лице към залата и с достатъчно силен глас, за да го чуят, извика:

  – Внимание!

  Всички притихнаха.

  – Внимание, дами и господа! Моля всички да станете на крака! Шапки долу! Пред вас стои героят от Шипка, опълченецът Никола Радионов.

  * * *

  Никола се зачуди за миг, но понеже офицерът гледаше към него и дори му се стори, че вика: „Коля, иди сюда!”, хвана с една ръка сабята, с другата – ремъка на пушката и се затича. Застана мирно пред командира на отряда, но видя учудване в очите му.

  – Ты что? – сбърчи вежди офицерът.

  – Ваше благородие… – удари токове до Никола друг солдат.

  Така се запозна с Коля – Николай Сирота от 35-ти Брянски пехотен полк.

  – Голям майтап, Авраме – сподели Никола с другаря си Аврам Марангозов. – Казва ми: „Живу в Новасьолки.” Ха, питам го, откъде знаеш, че съм от Ново село? „Нет – вика, – Это мая деревня, я живу в Новасьолки.”

  – Гледай ти! – зачуди се Аврам. – Същото име, същото село! Само дето областите различни. Твоята – Севлиевска, неговата – Брянска.

  – Нали това ти казвам.

  – Тука има нещо съдбовно, Никола! – заключи Аврам. – Бог е решил нещо. Какво – само Той си знае.

  Пет пъти по-многобройната армия на Сюлейман паша пъплеше нагоре към Шипченския проход. На небето нямаше нито едно облаче. Цял ден слънцето сипеше жарава над Орлово гнездо и връх Свети Никола, където шепа руси и българи-опълченци играеха кърваво нестинарско хоро, стиснали в ръце не икони, а пушки и саби. Атака след атака, тъпани, зурни, „Аллаааах”, изстрели почти от упор, ръкопашни схватки… Турските орди прииждаха на талази, а броят на защитниците се топеше. И когато силите започнаха да ги напускат, някой запя „Шуми Марица”. Подеха я всички – и българи, и руси. Турците се стъписаха. Когато песента свърши, над окървавените канари екна мощно българско „Ура”. В този паметен миг „обречените табори” на султана се сблъскаха с други като тях, тръгнали да умрат. Но гяурите умираха не с омраза, а с радост. И смъртта им бе достойна.

  Когато по обед пристигна част от Тридесет и пети Брянски пехотен полк, се появи лъч надежда, че ще удържат позицията.

  – Молодец, Никола!

  В окопа се появи Николай Сирота и в този момент Никола почувства, че този Николай не е някакъв руски пехотинец, а самият Свети Никола, слязъл от небето да им помогне и ако трябва да умре отново с тях.

  Боевете продължиха, докато се мръкна и на небето изплува луната – голяма и кръглолика. Настъпи оглушителна тишина, нарушавана само от гласовете на нощните птици и стенанията на ранените. Над хилядите спящи войни трептяха само звездите и душите на мъртвите.

  На другия ден боеве нямаше. Само артилерийска и пушечна стрелба поддържаше напрежението. Над Казанлъшкото поле се стелеше мараня. На места още се издигаше дим от недогорели села и махали.

  – Не трябваше да отстъпваме от Стара Загора – наруши мълчанието Аврам. – Изклали са ги! Жив християнин не е останал.

  – Нямахме шанс. Бяхме малко. Изобщо не трябваше… Трябваше да пазим проходите. Не знам защо другите се забавиха – каза Никола.

  Коля погледна двамата българи, но не каза нищо.

  – Коля, помниш ли какво ме попита в Свищов? – попита Никола.

  – Что?

  – Попита ме защо не ви посрещат с радост българите. Сега разбра ли?

  – Нет, не понимаю.

  – Защото десет пъти, през изминалите пет века, сте идвали и сте си отивали. След вас са оставали само мъртъвци и пепелища… И убити надежди.

  – Понял – заклати глава руснакът.

  – Ако и сега отстъпите, Коля, до Дунав няма да остане жив българин. Всички мъже ще изколят, а жените и децата ще отведат в робство.

  – Не трябваше да отстъпваме – отново мрачно отбеляза Аврам.

  – Клянусь, на этот раз не отступим – тихо каза руснакът.

  Българите не се сдържаха и го прегърнаха.

  Вечерта, преди да заспят, Никола се обърна към другаря си:

  – Не съм ти казвал, Коля… Имах семейство, жена и две деца… но вече си нямам никого.

  Българинът се смълча, защото споменът го задуши и не му даде да продължи. Руснакът го погледна, поколеба се за миг… и промълви:

  – У меня тоже.

  – Не, ти не разбираш! Имах, но вече нямам. След въстанието турците ги убиха. Изгорили са ги живи в една плевня. Сега си нямам никого.

  Както лежаха в окопа, руснакът се обърна с лице към него и сложи ръка на рамото му. Поиска да каже нещо, но българинът продължи:

  – Заклевам се в паметта им, Коля, ако, да не дава Господ, ти загинеш, а аз остана жив, ще ида в твоето Новасьолки и ще се погрижа за близките ти.

  Малко преди да заспят, Никола, с ръце под главата, загледан в звездите, по-скоро на себе си каза:

  – Защо всяка религия се налага с кръв?! Нашият цар Борис насила, с кръв ни е покръстил. Пет века османлиите насила ни потурчват. Някой ден друг пророк ще измисли друга вяра и пак с кръв… И все с Бог се оправдават. Излиза, че Той е виновен за всички страдания на земята.

  Сънуваше жена си Рада и двете си момиченца, когато го събудиха изстрелите. Атаката на турците започна изненадващо още в тъмни зори.

  Този ден всичко, което се случи – отстъпления, атаки, ръкопашен бой – премина за Никола под въздействието само на една мисъл: там някъде, зад превала, са жена му и двете му деца, родният дом, любов, детски смях, всичко най-мило… Не трябва да допусне турците да преминат прохода! Този, обреченият, идва с омраза и желание да убива и да умре… но той, Никола, не трябва да умира! Трябва да е жив, за да ги спре!

  Духът им се укрепи още повече, когато в окопите, без да се боят от шрапнели и куршуми, започнаха да идват мъже, жени, деца от съседните села и да им носят вода и боеприпаси. Но в един момент някой извика:

  – Дайте патрони! Нямаме патрони!

  – Има камъни – изкрещя друг.

  Тогава земята се разтвори, от недрата й адът изпъпли и се стовари върху главите на турците. Полетяха камъни, дървета и… трупове! Мъртвите, озъбени и грозни, летяха като лешояди, размахваха ръце и ги протягаха да впият вкочанели пръсти в гърлата на правоверните. „Алллаааах!” А живите, с щикове и приклади, с оголени гърди излязоха от окопите и тръгнаха след мъртвите. Като шепа спартанци!

  Това щеше да бъде краят. Това щеше да бъде краят, ако не бяха две сотни стрелци на генерал Радецки. По двама на кон! Само двеста стрелци! Бе привечер, но слънцето пак се въздигна. Силите вече не бяха равни. На Шипка се издигна стена, която никаква сила не можеше да пробие.

  Случи се и нещо, което турците приеха като знамение. Когато луната изгря – голяма, кървавочервена и кръгла – земята бавно я покри и настъпи лунно затъмнение. Остана само един полумесец. И сякаш земята захапа този полумесец и от него потече кръв! Турците завикаха ужасени. Едни паднаха да се молят, а други обърнаха пушките си към небето и започнаха да стрелят по чудовището, което искаше да изяде техния символ на вярата.

  Никола тръгна да си напълни манерката с вода. Там за първи път видя генерал Радецки – в окопите на Стоманената батарея. Всички вътре лежаха. Само един офицер стоеше прав, с окървавени, изпокъсани дрехи.

  – Они наверно спят? Устали? – попита генералът.

  – Нет, Ваше Превосходительство – отговори офицерът. – Они мертвы.

  Боевете на Шипка продължиха до началото на септември. След това настъпи затишие. Турците не успяха да преминат Балкана и да се притекат на помощ на обсадената в Плевен Западно-дунавска турска армия. Изтеглиха се на позиция.

  Дойде есен, зима… Преспи затрупаха пропитата с кръв земя и непогребаните човешки кости. Останаха да стърчат само загърнатите в шинели руски постове. До средата на декември всички телеграми на генерал Радецки до императора гласяха: „На Шипке всё спокойно.” Но Александър ІІ така и не узна, че през тези месеци от болести и измръзване изгаснаха още девет хиляди и петстотин руски душѝ.

  * * *

  Въодушевлението в палатковия лагер над Габрово беше голямо. Плевен е превзет! Осман паша и армията му са пленени! На изток престолонаследникът Александър, на запад генерал Гурко громят противника! На помощ се присъединили хиляди сърби и черногорци, румънци… Оставаше само едно препятствие – турското укрепление при Шипка – Шейново и фанатизмът на двадесет и седем хиляди турци и черкези, предвождани от Вейсел паша, потурчения австрийски ренегат генерал фон Вексел.

  Словото на генерал Скобелев стопли измръзналите тела, отпусна душите, свити в напрежение от дългото чакане: „Юнаци, предстои ни да извършим още един подвиг, достоен за славата на руските знамена. Трябва да преминем Балкана пред очите на врага – армията на Аюб паша, през дълбоки преспи, без пътища, заедно с артилерията. Братя българи, вие спечелихте уважението и любовта на вашите руски бойни другари още от първите дни на Българското опълчение, от боевете при Стара Загора и Шипка. Вие се сражавахте храбро за честта на вашите майки, жени, сестри, за живота на вашите семейства, за свободата на поробеното ви Отечество. За всичко най-мило и свято. Така трябва да бъде и сега. Бог ни заповяда да бъдем герои!”

  Седнаха за минута при раздялата, прегърнаха се и поеха в различни посоки: Никола – след генерал Скобелев, по химитлийската пътека, Коля – след генерал Радецки, към Шипченския проход. Още една колона тръгна нагоре към Балкана – на генерал Святополк-Мирски, по пътя Трявна-Мъглиж. Аврам по-рано го причислиха към Ловченско-севлиевския отряд на генерал Карцов. Техният път беше през Троянския проход – на юг към Пловдив и Одрин, заедно с отряда на генерал Гурко.

  През следващите три дни и нощи зимата бе безмилостна: температура минус двадесет градуса, ураганни ветрове, преспи над два метра… „Бог ни заповяда да бъдем герои!” – им бе казал генералът.

  Колоната на генерал Святополк-Мирски ги изпревари. Слизаха по химитлийската пътека рано сутринта на 28-ми декември, когато чуха тътена на оръдията, изстрелите и видяха обвитите в дим редути при Шейново. Скоро и те се включиха в боя.

  Три километра в диаметър, обграден от две отбранителни линии – могили и дълбоки ровове – Шейновският укрепен лагер на Централната турска армия изглеждаше непревземаем. Зад втората линия, от могилата Косматката Вейсел паша ръководеше военните действия. Осемдесет и три оръдия бълваха смъртоносни залпове във всички посоки. Двадесет и пет турски табора водеха борба на живот и смърт. Близо две хиляди руси и българи вече лежаха мъртви. Небето се скри в облаци от дим, а снегът почервеня от кръв и се покри с трупове. „Бог ни заповяда да бъдем герои!”

  По обед в боя се включи и централната колона. В нея бе и дружината на Никола.

  Врагът се прекърши!

  В късния следобед на двадесет и осми декември Вейсел паша развя бялото знаме и се предаде.

  Радостта бе неописуема. Хвърчаха шапки, войниците, окъсани и окървавени, се прегръщаха и целуваха, викаха „Ура”! Пътят към Цариград е разчистен! България е вече свободна!

  Повече от пет хиляди трупа на руси и българи студът бързо превърна в късове лед – твърди като камък, каквато беше и земята на казанлъшките гробища, която местните хора цяла седмица чоплеха и погребваха мъртвите.

  Четири хиляди от войниците на султана останаха в окопите си. Непогребани.

  Никола не можа да намери Коля. Никой от дружината му не знаеше. Нямаше го сред живите. Само командирът му, полковник Липински, когато Никола застана пред него, си свали шапката и тихо изрече:

  – Погиб как герой, за свободу Болгарии и за честь русского оружия.

  След месец превзеха Одрин, подписаха примирие и войната свърши.

  Никола не трябваше да мисли, за да вземе решение. На Шипка бе дал клетва. Тръгна с русите на север, към Новасьолки, Брянска област.

  Докато пътуваше една мисъл не му даваше мира: „Светът е толкова голям! Има толкова много плодородни, пустеещи земи! Защо хората се избиват взаимно за парчета скали, камънаци… за един синор?!” Не е за земя, помисли си, а за власт. За да бъдат господари на другите.

  В Новасьолки мъжете в кръчмата или „Съветът на старейшините”, както той си ги нарече, го изслушаха. Разказа им всичко: къде се е родил, как е живял, за Новоселското въстание и погрома, как се е срещнал с побратима Коля и как са се били рамо до рамо на Шипка… Каква клетва е дал. Когато свърши, старейшините дълго мълчаха, после си поговориха нещо настрана тихичко… върнаха се и най-възрастният от тях му каза:

  – Нет у него семьи. Он был сиротой. Ни жены, ни детей, никого не было.

  Как така?! Не е възможно! Нали Коля му каз … или… Какво е искал да му каже с онова: „У меня тоже!” Може би, че и той си няма никого? На този въпрос Никола не можа да си отговори, но преди да заспи си поплака. Така не беше плакал никога. Поплака си за Рада и децата, за загиналите руси и опълченци, за Коля… Най-много плака за себе си. Защото всички те са на небето, а той е още на земята и мъките му нямат край. Като си поплака, му олекна и заспа.

  На сутринта се изми, закуси, благодари на стопаните за гостоприемството и пое на юг, по обратния път към дома.

  Настигнаха го с една каруца и го върнаха в Новасьолки. По пътя разпалено му обясняваха, че е станала грешка. Имал Коля жена и две деца. Те си мислили за друг Коля. То, в Русия всеки втори се казва Николай. Грешка е станала! Ай, какво щели да сторят! Каква несправедливост!

  Разбра, че го лъжат, но си замълча. Още бе зима и да пътува обратно в този студ и виелици не беше разумно. Реши да остане до напролет.

  Дария бе кротка, срамежлива жена. Момченцата й бяха палави, но не я видя да се ядоса, да се скара. Иван и Степан – на шест и четири. Научи ги да броят до сто, да се мият преди лягане и да казват на български: „Лека нощ!” Помагаше с каквото може: носеше вода и дърва, хранеше животните, потегна пантите, измаза няколко цепнатини с глина…

  Спеше отделно. Не я потърси като жена нито веднъж, а и тя не го покани.

  Дойде пролетта. Стопи се снегът, раззелениха се поляните, замириса на земя. Засърбяха го ръцете – да забие рало, да я разчепка с мотика, да подреди лехи, нежно да зарови семена… Беше време!

  Тръгна си и не беше длъжен да й дава обяснение. Каза й предния ден и тя му приготви за из път: бельо, храна… и пари му върза в една кърпичка.

  Изпрати го с момчетата до билото на хълма – където пътят се разделяше на две: единият продължаваше за Жирятино, другият се отделяше за Заречная.

  Стиснаха си ръце, прегърнаха се, разроши косите на малките и продължи. Те останаха да гледат след него. Тогава чу големия, Иван, да вика:

  – Папа!

  Това го стъписа. Спря се и се обърна.

  – Папа, не уходи!

  Свали мешката от раменете си и я повлече обратно. Махаше с ръце и се тресеше, скубеше си косите и викаше към небето с онзи същия глас, с който на Шипка викаше мъртвите… Допреди миг не знаеше как да постъпи, но сега две ръчички го стискаха за врата, една детска главица се притискаше до брадатото му лице и повтаряше:

  – Не уходи, папа!

  И той остана.

  Потърси я като жена чак, когато една вечер се обърка и й каза Радо. Така и продължи да й вика. И я обикна. И тя го заобича. Природиха си още едно момче. Кръстиха го на малката му дъщеря – Невен.

  Преживяха заедно повече от четиридесет години. Живяха задружно и трудът им беше успешен. С момчетата построиха фабрика за тухли, купиха земя, добитък, направиха мандра… Правеха всичко от любов към труда и радостта да преодоляват заедно предизвикателствата на живота.

  Степан загина в Европейската война. Невен замина за Америка. Иван болшевиките го разстреляха до стената в черковния двор. „Тройката” го осъди на смърт с още двама кулаци. Никола беше там, когато ги изправиха, и видя смъртта му. И Иван го видя. Преди да ги разстрелят му извика:

  – Прощай, папа!

  Време като прашинка! Повече от четиридесет години, а едно мигване дели: „Не уходи, папа!” и „Прощай, папа!”

  И защо? Защо пак с кръв? Пак са дошли нови пророци на земята и проповядват нова религия! Проповядват и я налагат… с кръв!

  За две седмици Дария се стопи и изгасна. Погреба я до Иван, заключи всички врати и тръгна отново. Този път не го изпращаха и нямаше кой да му извика… Но ги чуваше вътре в себе си как крещят, как се молят и питат… Задаваха въпроси. Въпроси, на които и той нямаше отговор.

  * * *

  Отвори очи и видя над себе си надвесен Аврам. Позна го по очите.

  – Всичко е наред, приятелю! – усмихна му се Аврам. – Паднало ти е кръвното. От вълнение. Иначе имаш сърце на пехотинец.

  – От цигарения дим… Не съм свикнал – оправда се Никола.

  До леглото стоеше още един мъж, вероятно лекар. Той поклати утвърдително глава и усмихнат се обърна към домакина:

  – Е, господин Марангозов, казах Ви – няма причина за безпокойство. Вашият боен другар ще се радва още дълги години на крепко здраве.

  След като изпрати доктора, Аврам се върна, седна на леглото и стисна Никола за едната ръка:

  – Мислехме те за мъртъв, приятелю. Но за това ще говорим утре. Наредих да ти донесат топла вода и храна. Измий се, вечеряй и спи!

  След два дни потеглиха. Спряха да нощуват в Соколския манастир. На другата сутрин станаха рано. Небето беше ясно и слънцето тъкмо се подаваше над пожълтелите букачки на Бойчева могила. Когато се качиха във файтона и потеглиха, Аврам прегърна през рамо другаря си и му каза:

  – Никола, с тебе сме хора на възраст и трябва да се щадим. Искам отсега да ти кажа нещо – да не се изненадаш. Искаш да идем до Казанлъшките гробища, да запалим свещички за Коля… и другите. Но трябва да знаеш… Вчера се отбих в пощата. Получих потвърждение. Горе, на Шипка, ще дойде синът на Николай Сирота… В Ново село му викаха Сираков. Не знаех как да ти го кажа. Четиридесет години си живял с тази заблуда… че е мъртъв.

  Никола се изправи и викна на кочияша да спре. Слезе, след него и Аврам. Дълго се разхождаха. Аврам говореше, Никола слушаше с поглед в земята.

  – …Жена му почина преди шест години. Не можа да прежали малкия. Убиха го в Балканската. Коля го погребахме тази пролет. Горе ще дойде Никола, големият му син. Кръстиха го на тебе.

  Беше ги изпреварил. Стоеше до една канара на Орлово гнездо и гледаше към Казанлъшката долина. Сепна се. Не беше ги чул.

  „Същински Коля!” – помисли си Никола. Същите сини, присмехулни очи, чип нос, трапчинки… същата силна прегръдка… същият глас:

  – Чичо Никола…

  Дълго си говориха. Когато станаха да си ходят, синът на Коля му рече:

  – Тате често казваше: „Ако беше жив Никола, щях да му кажа…” Ето, сега аз вместо него ще ти го кажа…

  Не можа да продължи. Очите му се навлажниха, прехапа устни…

  – Какво е искал да ми каже? – под вежди запита старият опълченец.

  Младият мъж си пое дълбоко въздух и на един дъх изрече:

  – „Я выполнил свою клятву. На этот раз мы не отступили!”

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Разказът е включен в издадения наскоро от „Български писател“ сборник на Мильо Велчев „АЗ ВИЖДАМ“. 

  Още от същия автор в нашето издание – вж. тук.

  .

• Нещата от живота

  Разказ от Мая Ангелова

  

  – Ставай, дрипло! Още вчера ти казах да се махнеш оттук! Тровиш въздуха и гониш клиентите! До пет минути да те няма! Ако не изчезнеш, ще те подпаля жива да изгориш! Чу ли ме добре?!

  Мъжът с костюма подритна купчината кашони. Очите му бяха зли. От там изхвръкна едно малко куче, квичейки. Полека-лека кашоните се размърдаха и се показа подобие на жена. Изпод мръсна забрадка се подаваха кичури сплъстена коса с неопределен цвят. Лицето беше кафяво от мръсотия и сажди. Дрехите или това, което беше останало от тях, бяха пропити от воня и мръсотия. По това, което се виждаше, не би могло да се определи възрастта й. Само очите бяха живи и блестяха, когато гледаха мъжа.

  – Пак си събрала помиярите! Ще взема утре пушката и ще ги гръмна всичките. И тебе ще гръмна. Писна ми, много ми писна!

  – Отивам си… няма да ме видиш повече… – промълви съществото.

  Само ще те помоля за филия хляб. Не съм яла скоро… ако може, де?

  – Само хляб и се махаш!

  – Да…!

  – Добре! Сега се връщам!

  Мъжът се забърза към близкият магазин за хляб. Скоро излезе, носейки в ръце пакет. Хвърли го пред жената.

  – Вземай го и чупката!

  – Синко, никой не е по-голям от хляба! Грехота е да го хвърляш на земята.

  – Какъв син съм ти аз, ма?! Срамувам се то теб! Не искам да ми напомняш, че сме от една кръв. Чули ли!?

  – Майка съм ти…

  – Млък! Да не си писнала повече! Не желая да ме търсиш вече. Оправяй се сама. Син нямаш и никога не си имала.

  – Прошка дойдох да ти искам, синко…

  – Няма прошка за кукувица. Като нея си, снасяш яйце в чуждо гнездо и после търсиш пилето. Твоето пиле умря, така да знаеш. Махай се сега. Не искам да те виждам.

  Мъжът отново влезе в магазина. Когато се върна, в ръцете си носеше банкнота и с погнуса я хвърли в краката на жената.

  – Това е от мен! Изчезвай! – процеди през зъби мъжът и с невероятна скорост за ръста си влезе в магазина.

  Съществото се надигна, поизтупа се и полека-лека тръгна по улицата, едва тътрейки краката си.

  Отнякъде се появи и малкото кутре и весело замаха с опашка. Жената се спря, отчупи му късче от хляба и то лакомо залапа.

  – Хайде, миличко, да те водя у дома. Време е за къпане, пък и да си починем, де. Утре пак ще посетим младия господин и може би ще пазаруваме в неговия магазин.

  Жената се засмя на глас и засили крачка. Като стигна до една странична улица тя се озърна, видя, че няма никакви хора, и ускори ход. Когато стигна до масивна къща с голям и добре поддържан двор, спря. Отново се огледа и след това бързо отключи портата.

  – Влизай, миличко! – говореше гальовно на кучето. – От днес ще живееш с мен. Но първо трябва да се изкъпем. И после ще ти разкажа за живота си.

  Кучето гледаше неразбиращо жената, но нежния й глас го успокояваше и то махаше с опашка.

  – Чудя се как да те кръстя, кученце? Не си виновно, че си се родило на улицата. И аз съм живяла там… знам какво е. Сега обаче трябва да се приведем в приличен вид. Не понасям мръсотията, но в този случай се налагаше.

  Жената взе внимателно кучето и влезе в банята. Отначало на кучето тази процедура не му хареса и то се разквича пронизително, но след това разбра, че водата не е опасна, и се успокои. След къпането палето беше нахранено и му бе приготвено импровизирано легло от едно старо одеяло. Ред беше и на жената да се изкъпе. След около половин час се върна. Нямаше и следа от човека, който излезе от стаята. В стаята влезе жена на около петдесетгодишна възраст. Чертите на лицето й бяха много изразителни и миловидни. Имаше трапчинка на брадичката, която много й отиваше. Усмихна се на задрямалото куче. То усети, че някой влезе в стаята, и наостри уши.

  – Спи, мъниче, аз ще напиша нещо важно, пък утре ще ти разкажа за себе си.

  Жената се огледа наоколо, взе лист и химикал, и приседна на края на стола, поставен пред малка маса. Ако в този момент можеше да се надникне в очите й, човек щеше да види една решителна жена, готова да побеждава.

  Погледът й се плъзгаше по празния лист така, сякаш четеше нещо. Неусетно загриза връхчето на химикалката. Мълчанието в стаята нагнетяваше объркани мисли в главата й.

  Внимателно, сякаш да не нарани химикалката, започна бавно да пише.

  „Здравей, сине,

  Знам, че ще разсърдиш, когато получиш писмото ми, но съм длъжна да ти напиша причината, поради която те изоставих.

  Не зная или всъщност подозирам какво са ти наговорили за мен, но искам и аз да ти разкажа за живота си, пък после ако искаш, ме осъждай.

  Родих се в добро семейство. Родителите ми много ме обичаха и се грижеха отлично за мен. Образоваха ме и след училище даже се записах в университет. Исках да стана инженер. Бях красива и скромна студентка. Това не остана незабелязано и един от преподавателите започна да ми обръща повече внимание, отколкото на другите колеги. Бях наивна и си мислех, че е за старанието ми, но причината се оказа друга. Носеше ми цветя, канеше ме на вечери, докато неусетно се влюбих. След време разбрах, че е имал друг замисъл, но беше вече много късно. Този господин със съгласието на своята съпруга ме беше избрал да бъда сурогатна майка на детето му, тоест на теб.

  Вниманието от негова страна продължи, докато ти не се роди. След това за мен започна кошмарът. Не успях да завърша университета.

  Предложиха ми пари за теб – „за си затварям устата“, както се изрази госпожата, но аз не можех и не исках да те загубя. Отказах им. Тогава се намеси и полицията. Бях обвинена в какви ли не злодеяния. Предложиха ми да избирам или да вляза в затвора, или да замина зад граница и да не се появявам повече в живота ти. Нямах избор. Реших да замина, докато пораснеш, и после да се върна за теб.

  В чужбина, може би да компенсира несгодите ми тук, съдбата ме запозна с добри хора, които много ми помогнаха. Там намерих и истинската любов. Именно по негов съвет съм тук. Думите му бяха: „Иди и намери детето си. Ти заслужаваш да бъдеш щастлива. Твоето щастие е и мое.“ Завърших университет във Франция и сега съм преподавател в един от техните колежи. Смених си името, промених живота си, но сърцето не успях. Нищо не ми липсва… само ти.

  Вчера ти не ме позна, а и нямаше как да ти се представя. Оставям ти това писмо, пък ти ще решиш, дали искаш да познаваш истинската си майка. Няма да търся отмъщение. Ще ми бъде достатъчно да те прегърна.

  Съдбата избра вместо мен, а сега изборът е твой.

  Твоята любяща майка.“

  Жената прочете на глас написаното и се усмихна загадъчно.

  Стана, облече се и излезе. Този път посещението щеше да бъде различно. Запъти се към магазина, в който работеше синът й. Когато влезе, той се запъти с усмивка към нея.

  – С какво мога да ви бъда полезен?

  – Здравейте! Да ви се представя. Преподавател съм в един колеж във Франция. В момента набираме млади хора от други държави във връзка с един проект, свързан с интериорен дизайн. Препоръчаха ми вашия магазин, туй като е свързан с дизайна като цяло. Бих ли могла да ви помоля за съдействие и да оставя рекламни материали, ако някой прояви интерес. Касае се за едногодишно обучение с вероятност за инвестиране, ако попаднем на подходящи кандидати.

  – Разбира се. Аз самият съм доста заинтригуван от предложението. Може ли да се запозная с материалите и след това да Ви потърся за уточнения, ако е необходимо?

  – Да. Ще ми бъде приятно. Благодаря за съдействието! Надявам се скоро да се видим. А, щях да забравя. Тук има допълнителни инструкции, които ще бъдат дадени след като пристигнем във Франция.

  Младият мъж бързаше към дома си. Искаше да съобщи на родителите си важна новина. Заминаваше за Франция за едногодишно обучение. Пък ако е рекъл Господ, можеше и да се върне някога.

  На летището нямаше много пасажери, когато към терминала се запътиха млад мъж, една много усмихната жена и малко куче, което май не беше породисто, но пристъпваше така, сякаш често посещава такива места.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Молба

  

  .

  Когато си отида,
  не слагай в ръцете ми икона..
  Сложи едно перо от птица,
  един камък от морето.
  пеперудени криле и песен.

  Един лист с химикалка
  от бащината къща, едно парче мазилка,
  клонка от дървото в ъгъла на двора.
  Сложи и писмото, което пазя още.
  Така да ме изпратиш.

  Аз ще ти ги върна…

   

  Слава Костадинова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Гурбет

  Лондон, 13:07, Холборн, пряка на Друри лейн

  .

  

  – Сашо, пусни го бе, идиот!

  – Янек, зостав, курва!

  Коктейлът от славянски вайкания достига до слуха ми в момента, в който излизам от покрито пазарче с чаша кафе в ръка. Над главата ми – фасаден ремонт. На фасадата – скеле. На скелето – български и полски работници в разни стадии на паника.

  Двама от тях са в клинч на второто ниво на скелето. За момента изглежда, че българинът надделява. По-дребен е, но изглежда по-ядосан, а и май е имал предимството да удари изневиделица.

  Полякът го виждам само в гръб, но изтръпвам, когато българинът го блъсва в носещата тръба и каската му полита към земята и се тълкува по тротоара.

  – Сашо, спри бе, копеле, всички ще ни изгонят заради тебе!

  – Зостав, зостав, успóкой сье!

  Понеже си нямам друга работа и не обичам просто са гледам сеир, прочиствам гърло и оквам:

  – Ей, пусни човека, че сега ще дойде полицията и ще ви се стъжни на всички, чуваш ли?

  Сашо, българинът, се сепва за миг и поглежда надолу. За мой ужас полякът, вече разярен, се възползва от намесата ми и цапва разсеяния Сашо в ухото. И каската на Сашо литва към земята.

  Работниците и от двата лагера пак се разкрякват като гарги на жица, но не припарват към дуелистите.

  – Разтървете ги, бе, хора, какво чакате! – викам аз от улицата.

  – Ти пък стига зя, ма! – сопва ми се един от работниците. – Сашо като почне, нема спиране, сура мечка е.

  Сура, не, ами оттатък.

  Янек вече е с разпран ръкав и докато се усетим – бам! — Сашо му разкървавява устната с лошо прицелена, но злонамерена главичка. В този момент останалите поляци надават боен вик и се юрват надолу по въжетата като възмутени мармозетки с неонови жилетки. Българите мъдро не помръдват от зрителските си позиции на трето ниво.

  Сашо се оказва обсаден от вражески сили с тежко числено превъзходство и почва да се оглежда. Понеже не съм сигурна дали се оглежда за изход, за трион или за друго подръчно средство за саморазправа, провиквам се пак:

  – Сашо, що не слезеш да пиеш едно кафе и да кажеш защо се сбихте? Хем ще ти помине малко.

  Сашо се изплюва злостно и отвръща по начин, който намерих за частично непреводим и частично сазо-мазохистичен, което кара колегите му да се намесят възмутено с: „Млъкни бе, пе’ерас!“ и „Не се дръж тъй с момичето бе, простак!“

  Междувременно поляците са свалили подсмърчащия Янек на тротоара и го поливат с вода. До тях неловко се примъква старшият на българската бригада и на анимационен английски ги уговаря да не викат полиция. Сред събралата се малка тълпа е и кафеджийката от пазарчето, румънка, която носи на Янек салфетки и една купичка лед. Аз показвам на телефона си на старшия на поляците как да стигнат до клиниката на Сохо Скуеър, че май Янек има нужда от шевове.

  Кипи суматоха, българите наваляват поляците да им се извиняват от името на Сашо и да ги трупат по раменете. Доколкото мога да разбера, поляците смятат, че нашият боец е бил предизвикан и Янек си е заслужил пердаха.

  Единствен Сашо стърчи на скелето като гневен гаргойл, току плюе и току псува.

  Янек и негов приятел тръгват полекичка към клиниката, а старшият на българите ми благодари, че съм искала да помогна, и даже предлага да ми купи кафе, че моето било изстинало вече.

  – Ама защо се сбиха всъщност? – любопитствам аз.

  – Ами, Сашо си е откачалка, знайш ли го. Аз не щях да го земаме тука, ама жената вика, как без него. Шурейче ми е. Ако не го мъкнем с нас, вкъщи на жените скача на бой, пък тука някой ден ще си намери сгодата и някой по-корав поляк ще му пукне простата репа.

   

  Мария Спирова

• И бях слепец…

  

  .

  И бях слепец. Съзнателно не виждах
  как гният плодовете необрани
  и птиците гнезда как не съзиждат
  във домовете празни като рани.

  И просяк бях. С прегърбена тояжка
  ковях земята – някой да ме чуе.
  И без море с фланелката моряшка
  събирах бриз – платната да издуе.

  И неведнъж осъмвах двуезична,
  без буден звън на източни камбани,
  в очакване на нещо по-различно,
  изтрило Ботев, тъжните Балкани.

  И всичко бях. А пък сега какво съм?
  В ума със химна и в сърцето с Левски,
  и с куп неотговорени въпроси,
  и спомена за кораба „Радецки”.

   

  Емилия Николова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Емилия Николова Петрова-Зъбова е родена и живее в Пловдив. По професия е медицинска сестра. Пише поезия от ученическа възраст. Първата й поетична книга, „Обич върху абанос“, излиза през 1997 г. Авторката има подготвени за печат още две книги с поезия. Член е на СБП, СБЖ и Съюза на писателите лекари. Тя е художествен ръководител на литературен клуб „Николай Гюлев” – Пловдив.

  Емилия е участвала в четения на фестивала ”Black swan” („Черен лебед“, София, 2012), в предавания за поезия на Радио Пловдив и др. Била е редактор на литературния сборник на Ангел Хаджипопгеоргиев  „Мила агресия” (1998). Нейни стихове са награждавани в Национален конкурс за поезия в Нова Загора (2013), поетичен конкурс на издателство „Буквите“ (2013), конкурс във връзка със 100 години от Арменския геноцид (2015),  Международен конкурс за поезия „Белоцветни вишни“ (2015) и др. Творбите й са отпечатвани в различни периодични издания и сборници с поезия като „И ни сродява красотата“ (2015) – антология на пловдивските журналисти, „Ти се завръщаш, Любов” (2015), „Избрани произведения на българските лекари” (2015) и др.

• Разговори в брой

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  Обажда ми се Доналд Тръмп. На мобилния. Като че ли не ми знае домашния.

  – Владе – вика, – ти баща, ти майка.

  Ясно. Пак е закъсал с парите.

  – Доналде, кое време е, бре?

  – Знам ли. Малко съм ошашавен. При мен ще зазорява скоро.

  – При мен не – съобщавам му. Той си въобразява, че Земята се върти около Америка, особено около северната част, та каквото е у тях времето, такова и у нас. – При мен не е утро – уточнявам.

  – Е, жалко. – Мисли как да ме омилостиви. Американците мислят шумно. – Кое време е при тебе, скъпи друже?

  Тоя сега ще ми се прави на метеоролог.

  – Иде пладне. Разбра ли?

  – Не.

  – Браво. Схватлив си. За това ли ми се обади? Да разбереш кое време е при мен?

  – Ами да. Знаеш ли, Владе, аз не знам на кой свят съм напоследък. Имам чувството, че не ми е времето. Или съм се рано родил, или рано съм… такова. Залязъл.

  Виж го ти!  За слънце се смята. Късно се е нацепил и сега не знае на кой свят е. Сабахлем е при него. Пари му трябват. И бира сигурно. Да посрещне утрото.

  – „Времето е в нас и ние сме във времето“ – цитирам му Левски, Дякона, нашия синеок пророк.

  – Точно така е! – въодушеви се. – Рузвелт ли го е казал? Или Елвис Пресли? Напомни ми да ги поздравя.

  – Непременно, аз друга работа нямам. Та за какво, рече, се обаждаш? Пари ли искаш пак?

  – Малко съм го закъсал – на комар, нали знаеш. Дай ми трийсет лева, ако имаш под ръка. Прати ми ги по пощата. Или в запечатан плик. Пиши: „До поискване. Ще ги поиска президентът.“ У нас президенти много: бивши, настоящи, бъдещи. Другите няма да се сетят и аз ще ги изпреваря, понеже съм настоящ.

  Умен е, значи. Обръгнал.

  – По коя поща ги искаш?

  – По вашата, че по-бързо ще дойдат.

  Щом е опрял до мене, все за пари ще е. Ние, българите, бая се замогнахме последните десетина-петнайсет години. Все пари ни искат. Щото знаят, че тук ги няма, а където няма пари, има глупост. Чули са, че ние парите от балконите ги хвърляме, колчем някой ни се обади по телефона. Не за друго, а защото с пари лягаме, с пари ставаме.

  – Добре, Тръмпе – успокоявам го. – Имаш моите трийсет лева. И какво ще получа в замяна? Знаеш, че и аз имам интереси. Кокошки гледам. Туй-онуй.

  – Каквото поискаш! Демокрация имам бол, ако я щеш – цялата ти я давам; зелените карти свършиха, но ще ти предоставя моята дебитна карта. Там трябва да има много пари, обаче са ми на депозит, да не си загубя лихвата, затова не ги харча.

  – Не ти ли свърши демокрацията вече? – шегувам се наужким. – Все нея предлагаш. Никой не ти я ще, трета употреба е. А и всички знаят, че сметките ти са запорирани. От китайците. Защо ми предлагаш картите си?

  – Ами ако мине номерът, нали се сещаш. Джиджи-биджи да става.

  – Сещам се.

  – И ти би постъпил като мен, сигурен съм. Виж, Владе, приятелите се познават по голяма нужда. Знаем се от деца, аз съм двайсет години по-стар от теб. На година по левче – ето ти трийсет лева. Бъди либартерианец, прати пари, спаси живот, убий мечта.

  – Разбира се. Ние, българите, най-много мечти обичаме да убиваме, щото свършиха надеждите. Казах, че ще пратя. Не бери грижа. По пощата. По родната, нашата поща.

  – И кога ще са при мен?

  – Парите ли? – Погледнах часовника си. – Кое време е сега при теб?

  – Иде заран.

  – А при мен не е заран.

  – Това го чух, Владе. Побързай, моля, изнервен съм.

  – Доналде, смятай въпросът за решен. Подир час-два ще се къпеш в моите пари.

  – Златен си, приятелю! Цена нямаш!

  – Имам – рекох. – Ти нямаш пари, нямаш и време. Тук има време, и пари се намират. Но нали ти цитирах мисълта на един наш светец: времето е в нас…

  – И ние почитаме Елвис, моля те. Все едно е американец, а не българин. Какво за него?

  – Не е тая мисъл на Елвис. Не го е казал той. Ще го повторя, та да ти стане по-ясно, очевидно бавно схващаш: аз съм в парите и аз съм във времето. Тръгвам с пощата, телеграфически. Като дойда барабар с пачките, тия трийсет лева ще ти се сторят като трийсет сребърника. Така ще направя, че цял свят да те ругае за тия пари. И ще ти оправям бакиите срещу комисионна.

  – Това лихва ли е? Приемам я, защото не ми пука за света. Комисионните са ми любими. Ругатнята е ниска лихва. Напълно приемлива. Дори достойна. Справедлива.

  – Хм, вие ги знаете най-добре тия неща. Но да, това е цената на парите ми. За трийсет сребърника цялата си демокрация беше готов да заложиш. Това трябва да го разберат всички. Айде, със здраве, трябва да побързам. Тука пладне иде. Трябва да стигна до пощата преди обедната почивка на служителите.

  Затварям. И въртя на премиера.

  

  – Шефе – викам, – оня ми иска трийсет хиляди лева. От моите ги иска. Директно го каза.

  – Пак ли тоя, бе? Аман. И на мен ми поиска. – Казва го, за да не си помисля нещо; например, че на мен Доналд ми звъни, а на него не. – Аз всеки ден от балкона хвърлям милиони, тоя ми реве за някакви стотинки. Дай му, щом имаш; как ли па да нямаш. Баш ти.

  – Нямам. Беден съм като министър.

  – Чак пък толкова… Добре де, дай му от общите. Бръкни в касата там. Знаеш как. Кажи им, че е от мое име. Да си го напишат чиновниците в тъпите бележки. Един ден такъв одит ще има спретна, че ще ги ядат тия бележки сутрин на гладно! Още преди да са си изпили бирата! Ще видят те. Касиери-бабиери-пудриери. Хващам им римата. Че на кого е касата, общата, ако не е на мен? Питам. Кой е създал касата? Кой е напечатал парите? Кой върти света? А?

  – Ти, кой друг – уверявам го.

  А той продължава:

  – Парите са обезпечени с всички активи на банката. Нали така пише? Връз хартията. А?

  Май така пишеше.

  – Да – отговарям глухо.

  – А на кого е банката? Това ако не е реципрочен въпрос, здраве му кажи! – оригна се силно.

  Върнах го към темата. Риторично.

  – Значи да отида при касиерката и да й кажа, че…

  – Този телефон не се подслушва – обяснява ми бавно. – Не се упражнявай.

  Не знаех. Надявах се някой ден това да е от моя полза.

  – Извинявай, шефе. Знам пътя. Ще се оправя сам. Ще вървя пеш.

  – И си вземи охраната! – изгърмя гласът му. – Толкова много пари в брой не се носят!

  Трябва да е прав, нали през свободното време работи като охранител. А той работно време няма.

  Отивам при касиерката, която си беше променила пола от зор, и му намигам.

  – Казвай! – мръщи се. Няма вежди, обръснал ги е и е нарисувал на тяхно място гущери. –  Спести си пърхането на миглите. Колко?

  – Три милиона – лъжа, – знаеш от чие име ида.

  – Вие всичките идете от едно място. – Ядосан е. – Но да знаете: накрая всички на едно място ще отидем! Защото там ни е мястото.

  Тоя сигурно за рая говори. Хубав човек. С кръгли очилца, като депутат, но не изглежда алчен, само е кльощав и сух, устата му са напукани, сигурно страда от диабет или от трайно, дълбоко и непоправимо  разстройство на личността. И на пола.

  Брои ги пачка по пачка. Внимателен, уравновесен. По едно време припадна.

  – Подпиши – каза в полусън и ми подаде бележка. Касов ордер.

  Фалшифицирах се, естествено. И той го знаеше, защото веднага след като видя драскулката, отново припадна. Бях нарисувал хризантема. Много ги харесвам. Стават за подпис.

  Докато вършех тая галимация, стана никое време. Пощата спря да работи, защото нямаше ток или защото й беше свършило времето. И на пощата, и на служителите. Потропах все пак на дървените врати на учреждението, те паднаха и установих, че вътре няма никого и нищо. Доналд ще почака. Ако е толкова на зор, да се обади на Тръмп. Ще се разберат. Нали е двуличник, казват злобарите. От Понтий към Пилат.

  Обаче на другия ден премиерът ми звъни. На домашния.

  – Изненадах те, нали! – радва се. В добро настроение е. Това винаги е лошо. – Ти колко пари даде на Доналд? Щото още иска.

  – Трийсет лева само – излъгах и ме присърбя окото, кой знае защо. – Даже обезпечение не му взех. Само демокрация предлагаше. Друго нямал.

  – Така е. Проверих. Чуди се на кого да я пробута. Обаче разбери, и ние сме се накиснали в тоя локва, трябва да си помагаме. Виж какво, бъди мъж, познаваме се от детинство, ти си с десет години по-млад от мене, заедно сме служили в дискотеките, иди до касиера и му вземи трийсет милиона лева. Кажи му, че са за мен. Той, Тръмп, напоследък само с мене и с тебе си говори. С кого другиго? Ние останахме само… от  демократично настроените, честните, неизкушените люде. Дето всеки ден работят дела. А тия три милиона, дето си ги гепил, донеси ми ги барабар с трийсетте, дето ще ги вземеш. Ще ти платя охраната. Толкова пари в брой не се носят. Мен ще слушаш! Кой друг? Е, и Тръмп, разбира се.

  Гласът ми звучеше познато. Като на Доналд. Този отвъд океана. Кое ли време е сега при него? Щото тука е безвремие. Касово безвремие.

  А в това безвремие премиерът вече въртеше номера на…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Папагалът Шаро

  Разказ от Ганка Филиповска

  

  Китаецът Цун или Чун, все тая, реши да напусне България и да продължи емигрантската си одисея в Щатите. Набързо опразни магазинчето си за всякакви ментета и подари на Петров, учителя по литература, любимия си папагал заедно с клетката.

  Птицата беше маркова – жако, африкански сив папагал, но не съвсем. Нещо в гените й се беше изкривило и окраската й беше черно-бяла. Ако не бяха импозантната гърбава човка и късата опашка, по нищо нямаше да се отличава от най-обикновена сврака.

  Петров беше третият стопанин на папагала. Китаецът го беше получил като подарък в родината си от французин, френетичен републиканец, който наричал птицата Марат и й четял непрекъснато статии от „Приятел на хората”. Цун или Чун я прекръстил и тя имаше име, невъзможно да бъде запомнено от европеец – в превод означаваше Свенлива зора над зимно заледено езеро с голямо оризище. Учителят й даде трето име – Шаро. Напук на това, че никак не беше шарена, и в памет на най-добрия си четириног приятел, който никога не беше имал, защото майка му изпитваше ужас от кучета.

  И заживяха двамата в ергенската гарсониера на петия етаж в блок 526. В началото папагалът изпадна в дива депресия и оскуба почти всичките си пера. Не докосваше нито храната, нито водата. Видимо го потискаше огромната библиотека в спалня-хол-кабинет-трапезарията; всяко посещение на частните ученици, с чиито пари Петров осигуряваше своето и неговото оцеляване, го караха да се размазва до невъзможност по дъното на клетката.

  Постепенно Шаро започна да възвръща оперението си, а процесът беше предшестван от яростно изкълваване на всякаква храна – и ядки, и зеленчуци. После стопанинът му най-сетне чу произнесени от папагала звуци. Сякаш за да оправдае новото си име, звъннеше ли се на входната врата, птицата започваше да ръмжи, а после да лае като зло куче и само тя си знаеше, че никога не го прави на наречието чау-чау – предпазливост, придобита още в Китай.

  След това папагалът направо се поболя от логорея. Денонощно повтаряше едно и също: „Мао шъ хай йян! Мао шъ хай йян!”. Петров отиде в магазинчето, наето вече от друг китаец – Цин или Чин, и той му преведе фразата: „Мао е слънце!”. Но нещата не спряха дотук: птицата атакуваше собственика си с нови и нови китайски изречения. Учителят се принуди да покани в дома си Цин или Чин, защото нямаше как да възпроизведе всичко, избълвано от Шаро, но преводачът се оказа безсилен – езикът не бил официалният мандарин.

  Петров не беше човек, който ще остави делото недовършено – в живота си не търпеше двусмислие и неясноти. Комбинативният му и обогатен от множество прочетени криминалета мозък му подсказа изход – записа на диктофон чинчанчункането на Шаро и се отправи към пазара. Чак на двайсет и осмата китайска сергия откри правилния човек. Миниатюрният Син или Зин му обясни, че това са сентенции от „Червената книжка” на Мао Дзедун, произнесени на езика сян – родния на Вожда. Петров запомни две: „Питай Партията за инструкции сутринта и докладвай на Партията вечерта!” и „Само храната ще спаси човечеството от гладна смърт!”, но и те му бяха достатъчни, за да разбере, че папагалът му е маоист чак и в кокошинките, и че Цун или Чун беше разбил на пух и прах републиканското възпитание на французина.

  Живееха си Шаро и Петров почти в самота и в задружие, въпреки идейните си различия. Учителят забеляза, че птицата се вторачва в телевизора, когато има новини от страната, излъчване на заседанията на Народното събрание, или на дебати, в които винаги побеждаваха защитниците на правителството. Скоро тази любознателност изкристализира в L’Etat: c’est le Premier ministre. Le Premier ministre est le soleil! („Държавата – това е Премиерът. Премиерът е слънце!”). Така Петров разбра, че папагалът му за пореден път е променил политическите си пристрастия и вече проповядва нова доктрина – неприкритият култ към личността очевадно целеше разбиването на многопартийната система.

  Петров беше на 45 години – ерген в разцвета на силите си. Много отдавна щеше да се бракува, но съдбата реши да го предпази. Като студент беше лудо влюбен в една колежка (беше чел, че трябва да се казва „в една колега”, но използваше неправилната форма не само по инерция, а и от страх нечий слух да не пропусне „една” – като всеки зрял, самотен мъж, бе особено чувствителен на темата за сексуалната си ориентация).

  Тя имаше невероятни кафяви очи и светлокестенява коса. Вечер се разхождаха в парка, той й рецитираше нежни стихотворения, обясняваше проблема за алиенацията в западноевропейската литература, развиваше собствени екзистенциални теории относно „Чужденецът” на Камю… Момичето слушаше, мълчеше и въздишаше. Постепенно срещите им се разредиха и накрая престанаха – оказа се, че докато той разкриваше пред любимата си неподозирани интелектуални и емоционални прозрения, Пешо от тяхната група й беше направил бебе.

  Петров потопи всичките си гемии, но за разлика от папагала Шаро нямаше пера, които да оскубе, затова оплешивя. Загуби вярата си в любовта, жените започнаха да го плашат – подозираше, че зад милата муцунка на всяка една се крие хищна, зелена ламя. Тези същества искаха само едно – да те приковат към себе си, да те подчинят и експлоатират – и за целта раждаха деца. А къде оставаше душата?

  Годините се разбягваха една след друга като бълхи от прострян на слънце селски юрган и така я караше Петров: на работа, после частните ученици, а вечер рецитираше пред Шаро любимите си поети. Хармонията беше толкова съвършена, че чак неестествена.

  Всъщност домът му не беше съвсем лишен от женско присъствие. От време на време идваше съседката Иванова да вземе някоя книга от библиотеката му и да върне прочетената. Общуването им не минаваше границите на литературата, макар Иванова да беше мома. За трийсет и осемте си години тя знаеше само цифри, цифри и цифри – беше дипломиран счетоводител, многострадално бе преживяла три-четири любовни връзки, в които все беше другата жена: така и не попадна на свободен мъж. Щом тя се появеше, Шаро се накокошинваше, наперваше се, не обръщаше внимание на неодобрението на стопанина си и произнасяше сърцераздирателно:

  – Колко си хубава!
  Господи, колко си хубава!
  Колко са хубави ръцете ти.
  И нозете ти колко са хубави.
  И очилата ти колко са хубави.

  Измито сините очи на съседката ставаха лазурни зад дебелите лупи, а бледото й лице изкусително порозовяваше. Щом тя си тръгнеше, Шаро изпадаше в истерия и грачеше драматично като гарвана на По: „Nevermore! Nevermore!“.

  Иванова дойде да върне „Осъдени души” и да вземе „Птиците умират сами” три дни преди Коледа. Когато се отправи към вратата, папагалът се приготви да изтръгне от дясното си крило първото перо, но Петров неочаквано прекъсна мазохистичното му действие: „Къде ще си на празника?”. Беше ясно, че пита не него, а жената. „Вкъщи“ – отговори тя, а мъжът каза: „Защо не дойдеш у нас?“. „Аз ще донеса сармичките“ – отвърна тя, и тогава Шаро изкрещя екзалтирано: „Cool!“.

  Празничната вечеря щеше да си остане тъпа празнична вечеря, ако не беше Коледа. Петров и Иванова тъкмо разискваха грешната любов на Фани Хорн и отец Ередиа, когато токът спря. Едновременно се наведоха над масата да запалят свещите и изтрещяха главите си. След взаимния порой от извинения накрая крехките пламъчета осветиха анемично лицата им. И тогава мъжът и жената се видяха. Тя го гледаше с плюс пет, той я съзерцаваше с минус три. Между тях имаше бездна от диоптри и те я преодоляваха сизифовски: тя – късогледо, но не осъзнаваше мига; той – далекогледо, но не подозираше бъдещето. Времето ги завъртя в центрофугата си и те загубиха представа за преди и после. Забравиха, че са ян и ин, че живеят в дуалистичен свят, където противоположните се привличат, но и се борят. Бяха като тенджера и капак, планета и сателит, дупе и гащи, мустаци и гребенче… Пулсът на всеки достигна взривоопасна честота, телата им запроизвеждаха като откачени ендорфин, серотонин и пр. – толкова, колкото не може да даде и един тон шоколад.

  – Душата ми е стон. Душата ми е зов.
  Защото аз съм птица устрелена:
  на смърт е моята душа ранена,
  на смърт ранена от любов…

  Никой от двамата не чу потресаващо подходящия цитат, с който Шаро разби тишината. Бяха го забравили, а можеше да им каже толкова неща… Ех, неговите палувания на младини със сладострастната вълниста папагалка; леко извратените му лудории с красивите и гъделичкащо порочни братовчедки ара; червеноопашатата приказливка в преливащо сиво… ах!…
  „Дали ще настане лют коитус, или само ще се лигавят с петинг? – запита се Шаро и веднага се отврати от себе си. – С възрастта съм станал циничен или може би е виновно глобалното затопляне? Всъщност се чудя дали там-тамите на желанието ще забият в единен ритъм, ще разцъфти ли орхидеята на страстта, ще я напои ли Нгаи?” Той се улови, че пак мисли на езика на конгоанското племе кикую – случваше му се винаги, когато е необичайно развълнуван. Усети полъха на носталгията, но повече го занимаваше въпросът, който си зададе преди малко, макар да знаеше, че няма да получи отговор – не беше светец, но не беше и жалък воайор.

  – Faites l’amour mes enfants, et moi, je vais dormir (Обичайте се, деца мои, а аз ще поспя) – прошепна на езика на любовта и тактично сложи глава под лявото си крило, за да се унесе по-бързо от ритъма на сърцето си.

  Сънят му беше странен и красив. Шаро се беше превърнал в черно-бяла каракачанка. Търчеше мощно на четирите си крака и събираше стадо овце на тучна, планинска българска поляна. Когато животните се скупчиха послушно, с радостен лай изтича при овчаря, близна ръката му и видя, че това е Премиерът.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Баба Гица

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  – Докторе, чакай малко…

  Беше баба Гица. Махаше ми отдалеч. После се затича, суркайки по земята едни чехли на краката си, направени от отрязани гумени галоши. Зимата ги подпетваше редовно. Така ходеше до магазина, отново влачейки ги по асфалта.

  – Ще ти се изтъркат грайферите, бабо Гицо – подхилквах се редовно тогава.

  – То, аз се изтърках вече – отговаряше винаги. После изръсваше някакво проклятие към живота и продължаваше: – Нищо, ще ги направя на чехли. Ей, де е пролетта, иде.

  – Леко, не бягай, ще се пребиеш. Че после и с теб трябва да се занимавам в тази жега – ухилих се отново.

  – Таман Бойко да даде банкет.

  – Що?

  – Ми, пенсийката…

  – Че толкоз много ли получаваш?

  – За хляб и кисело мляко. Ама не виждаш ли, че и те им се струват много? 35 години работих като кранистка, докторе. Ама от онези високите кранове, дето бяха по 60 метра. Качиш се горе, а той се клати, пущината. Мъжете не смееха. Напикаваха се в гащите.

  Баба Гица се поспря запъхтяна. Понамести си торбичката, в която наистина имаше хляб и кисело мляко. И после почна на пресекулки:

  – А бе, докторе, защо така изведнъж всички откачиха? Ти си доктор, не може да не знаеш причината.

  – Моля?

  – Ми, вървят и си говорят сами.

  – Кой?

  – Всички, кой? Ей, на, онуй момче, дето сега мина. – Баба Гица посочи нагоре, където наистина се отдалечаваше млад човек. – Говори си сам и се усмихва даже. Знаеш ли как се уплаших? Викам си, сега да не вземе да ме метне. Хубаво, че те видях тебе в далечината.

  – Че к’во да те мята вече, бабо Гицо?

  – А, недей така ти. За два лева хора убиват, а в торбата си имам и хляб, и кисело мляко.

  – По телефона навярно е говорел.

  – Не ме кръщавай ти мене. Нямаше телефон в ръката. А на гърдите му, докторе, да ти кажа, нарисуван страшен змей.

  – Змей?

  – Да, истински змей. Навремето, когато започнах първолаче, на буквара ми имаше такъв.

  – Дракон ще да е бил, бабо Гицо. Те сега младите така ходят, изрисувани.

  – И гледаше толкова лошо.

  – Ми те, драконите, така си гледат.

  – Не змеят, бе докторе. Ти пък, докато разбереш нещо… Понякога се чудя, как си успял изобщо да станеш доктор? Момчето. То гледаше много зло. Та, затова се уплаших да не ме метне.

  – Бе, ще бягаш от късмета си и ти.

  – То пък един късмет. Знаеш ли какви бяха краката му?

  – Какви?

  – Целите бръснати, та чак лъщяха. А на времето какви мъже имаше… Мустаците им засукани, погледът им като на орел. Като те грабне, политаш в небесата, подобно перце. После се гушнеш в него, а все едно си в скута на космат мечок.

  – Направо с топлоизолацията, викаш.

  – Ми, така си беше. Ама пращяха от хормони. Можеше да усетиш миризмата им. А този, знаеш ли на какво миришеше?

  – На какво?

  – На перустия, на какво…

  – На перустия?

  – От онези, дето все стоят разкрачени, и всеки, който мине, им се изпикава.

  – Тц-тц-тц…

  – А бе, докторе. Тези защо крадат толкова много? По пет усти ли имат?

  – Кои?

  – Управляващите бе, докторе, кои?

  – Не знам, бабо Гицо.

  – Ти пък нищо не знаеш. Викам си, учен човек, може и да знае, а то… Кажи ми, те там, при вас умират, нали?

  – Всеки ден.

  – И с парите ли ги погребват?

  – Не знам. Не работя в погребална агенция.

  – Преди да умрат виждат ли злото, което оставят след себе си?

  – Това го виждат.

  – Живеят си цял живот, а единствено са сътворили зло. Нищо друго. И как ли се чувстват?

  – Плачат. Разкайват се. Някои до последно са зли. Легнал на смъртно легло, дъхът му излита, а продължава да ръси зло. После, гледаш го вече бездиханен, а погледът му отново е зъл.

  – Продали са се на Сатаната, да знаеш.

  – Тръгвам, бабо Гицо, че ме чакат пациенти.

  – Тръгвай, че и аз изгорях на това слънце. Ми, ти що с колелото, бе докторе?

  – Отде пари за бензин, бабо Гицо?

  – А, кръщавай ме ти мене, кръщавай ме. Поне няма да си умра непокръстена. Ами жегата не ти ли пречи?

  – Че какво да ми пречи?

  – А, докторе, чакай. Туй, моето изпускане, не го оправи, ей.

  – Нали ти казах да си слагаш памперс.

  – Ми, слагам си. Ама цял живот ли?

  – Ами, цял живот. Тъкмо и като те срещне следващия път змеят, докато махне памперса…

  – Ха-ха-ха… То, да излезе космат мечок, сама ще си го махна.

  – Бягам, бабо Гицо.

  – Ади, бягай. И приятна работа, докторе.

  – Благодаря, бабо Гицо.

  Завъртях педалите на колелото по посока на града. По целия път се усмихвах. Баба Гица отново успя да ми повдигне настроението. Не знам какво са си мислели срещащите ме. Навярно, че съм поредният откачен. Добре, че в адската жега улиците бяха почти пусти. Всички бяха се накачулили по колите, набримчили климатиците. Е, поне не си приказвах сам все още. После, като подкарах колелото по плочките на центъра, гледах хората в очите. Забързани, замислени, потънали в нещо си свое. Дори не виждаха смеха в моите очи. А толкова исках да им се усмихвам.

  .

• <<
• 1
...
• 37
• 38
• 39
• 40
• 41
• 42
• 43
• 44
• 45
• 46
• 47
...
• 77
• >>