Всичко от литература

литература

• Руми Ботева, из „Изгорените мостове“

  Тази публикация съдържа откъс от книгата на РУМЯНА БОТЕВА „ИЗГОРЕНИТЕ МОСТОВЕ“ – втори том от романа „ЖИВОТ БЕЗ ГРАНИЦИ“. Първият том, наречен „ЕХО ОТ ТЕЖКИ КАМБАНИ“, излязъл в София през 2016 г., е представен през есента на миналата година пред софийската публика. Вторият том – „Изгорените мостове“ предстои да излезе скоро.

  

  Румяна Ботева е родена и израсла в България в годините на социализма, когато върху нея тегле клемото на потомък на „недоубита буржоазия“. През 1988 г. емигрира в Швеция, където живее и днес.

  Тя е лекар, но в първите години на емигрантския си живот е работила различни неща, далеч от професията си, за да се издържа. След време става докторант в Университета в Линчопинг. Работи по проблематика на болката при актуални заболявания като трапециусмиалги, фибромиалгии, дискови хернии и др. В процеса на тази си дейност публикува свои разработки не само в Скандинавия, но и в други страни в Европа. Както и в списание „Pain“ в САЩ. Пътувала и е публикувала за съвременните постижения на лазер-доплеровата техника в регистрирането на микроциркулацията на гръбните мускули – техника, единствена по рода си в света.

  През 2010 г. д-р Ботева заболява от левкемия. Въпреки жестоката диагноза, тя успява да се пребори за живота си. Тогава започва да пише и романа си „Живот без граници“, който завършва след шест години.

  Първият том на романа е своеобразна фамилна сага и излиза под названието „Ехо от тежки камбани“. По думите на авторката, книгата не е автобиографична, но е роман с истински герой, който разказва за морала на обществото в България преди демокрацията, политиката, която закрепостява към консерватизма, тиранията на комунизма и живота на обикновените хора тогава.

  Вторият том, наречен „Изгорените мостове“, предстои да излезе скоро. В него става дума за живота на емигранта, трудностите, волята, необходима за тяхното преодоляване, и носталгията по дома.

  

  Из „ИЗГОРЕНИТЕ МОСТОВЕ“

  .

  …Тежкият корпус на Боинг-737 плавно се спуска към 4000 м. Отдолу са тъмнозелените върхове на Карпатите. Скоростта се забавя на около осемстотин км/ч. Отдясно лъкатуши сребристата повърхност на Дунава. След острия му завой наляво е позлатената от зреещите жита Добруджанска равнина. И още по-надолу блестят покривите на огромните хотели с притиснатите между тях градинки. „Слънчев бряг“! Архитектурният, че и икономически гений от първите десетилетия на 2000-та…

  Атрактивно! Лицето на България… Лицето, защото в Западна Европа на въпроса дали им е известна малката България, обикновено получаваш убедително отговор: „Да! Слънчев бряг“… Усмивка, подбудена от спомена за някоя безгрижно изживяна отпуска, посветена на жаркото слънце, каквото на Запад нямат, както и разхлаждащата прегръдка на морето. Някои пък се усмихват на спомен за друго – нещо, което се премълчава, разбира се, защото в крайна сметка всеки има право на заключени в себе си малки тайни; колоритни преживявания сред изобилието от барове и кръчми с атрактивни изкушения: като се започне от стройните мургави момичета, та се свърши с безпрецедентно евтиния алкохол.

  Такъв е „Слънчев бряг“ – съблазнителен и далеч по-достъпен от Френската Ривиера, да не говорим за Монте Карло или Маями. За тях трябват пари. Пари, които средният западен данъкоплатец няма, а и да има, му е солено да ги наброи.

  Тук се броят малки пари – както за изобилното слънце, така и за слабо солената черноморска вода, в която комфортно плуват и позволеното, и забраненото.

  Евтино според лукса, който се предлага, а и не съществуват норми за забранено и позволено. Иначе всеизвестна тайна е, че пороците и праведността са навсякъде – както в демократизиращата се Източна Европа, отърсила се от всякакви закостенели социалистически предразсъдъци, така и сред разкрепостената западна цивилизация. Евтиния… Евтиния в страна, където безизходицата е обезценила не само човешкия труд, но и достойнство. Евтиния, свела самочувствието до нула и дала картбланш на всички възможни пороци. Крайната цел: за едни преживяването, за други забогатяването.

  Съсипаният през първите десетилетия на многоочакваната демокрация туризъм трябваше да се съживява и модернизира. Старите социалистически хотели да се заменят с нещо, което няма да носи квадратните прозорци, ограничаващи кръгозора, а тесните циментови тераски да станат достатъчно просторни, за да поберат луксозните шезлонги. Във всичко предстоящо трябваше да се влага не само въображение, а и да се наливат пари; големите пари на една ужасно функционална пералня на черни, дошли по неведомите пътища на възхода пари. В крайна сметка перспективата си заслужаваше. Вложителите градяха визии, очаквайки пай от реализирана печалба. За тях тази индустрия се очертаваше да бъде Клондайк на Балканите.

  През заобления люк чифт очи неспокойно проследяват преминаващите долу гледки. Мургавата кожа и дълбочината на зелената пъстрота на очите говорят за онази красота на зрялата възраст, която всяка жена би била щастлива да задържи. Върху това лице паяжинките на времето не будят неприязън, а държат в плен есенната красота и още нещо, благородството.

  Бети допи останалите на дъното глътки уиски.

  – Как си, мамо? – попита младият мъж до нея. – Спокойно. Вече сме тук!

  – Забелязах – глухо потвърди тя. – Вече сме тук! И какво, между впрочем, ти дава повод да ме преценяваш като неспокойна? Аз съм спокойна… Съвсем спокойна, като изключим вълнението, причинено от завръщането, разбира се.

  Лека, почти незабележима влага замъгли котешките зеници, но както бързо пристигна, така и бързо се стопи в ъгъла на клепачите. Тъп удар от спускащ се колесар… Нетърпелив и мощен, натъпканият със скандинавски туристи самолет летеше косо надолу, изгаряйки за жадуваната прегръдката на пистата.

  Гореше от нетърпение и младежът, чиито сиво-сини очи любопитно проследяваха бетона.

  Само нейните зеници се свиваха все повече.

  – Скоро сме у дома!

  Бети го погледна и тъгата в очите й направи опит да се разсее.

  – Казваш го ти… Дома… – Усмихнатият й поглед потърси неговия.

  – Да! Българин съм. Нищо, че живея далече – каза той, повдигайки нонжалантно* рамене. – Така е с много други, които са навън. Какво казваше ти? Почти два милиона… Почти толкова шведи са емигрирали за Америка, спасявайки се от глада през осемнайсети век, нали знаеш? Но генът ми е български, а него, където и да съм, никой не може да претопи.

  – Смешко! Кой ли иска да го направи? На никого не му пука за твоя ген. Ние сме малки и по-малки от нас са само мравките. Такъв си създаден и такъв ще си отидеш от този свят, колкото и да си пълниш главата и напъваш мускулите. Пък и из каквито и друмища с демокрации да се скитосваш. Навсякъде ще си останеш малък и чужд. Много чужд… Съвсем чужд!

  Натъпка празните пластмасови чашки и опаковки в торбичката за отпадъци и неочаквано, вероятно недоволна от мълчанието, продължи:

  – За да се спасиш и зарадваш гордостта си, ти препоръчвам да се завръщаш, моето момче. Поне от време на време, колкото да поемеш глътката въздух, необходима за продължението. Ако не ти стиска да го направиш завинаги, разбира се. С една дума: подготви се да прелиташ като птица без гнездо. Днес тук, утре там… Следваш топлите ветрове на надеждите си и в крайна сметка никъде не си свой. Връзките с дома са най-здравите корабни въжета на твоя собствен кораб, Майкъл. Ако забравата ги износи, изсъхват и се разкъсват, а корабът ти се люшка, докато някоя буря го забие на дъното. Без здравите въжета и замъци да си построил, си живееш в тях самотен като корабокрушенец или вечно приспособяващ се към нечия цивилизация Робинзон. – Бети разкърши схванатите си рамене. – Както и да го сучеш и обръщаш, въжетата са твоята енергия, силата ти, че и властта ти, моето момче. Те при всички обстоятелства те задържат на повърхността и не само това. Може да се каже, че са моторът, който те движи напред. Моторът, наречен интегритет, Майк!

  Бети отклони погледа си от втренчената в нея синева и отмятайки с длан падналите пред очите й руси кичури, заби поглед в люка. Една едва уловима въздишка рикошира в стъклото.

  Покрай тресящия се от скоростта люк пробягваше сивият асфалт на пистата. Пропусканият през разтворените плотове на крилата и задействан от раздвижването на спирачките въздух засвистя. Лек тласък и носеща към определеното от диспечера място инерция… Ръкопляскания!

  – Ти, мамо, бъди спокойна! Ще се погрижа за багажа – долетя в заглъхналите й и пукащи от промененото налягане уши.

  – Нямам нищо против, Майк! И запомни: аз съм съвсем спокойна! – изкриви в лек сарказъм усмивката си Бети.

  Свел глава, Майк промърмори:

  – Извинявай! Иска ми се…

  Самолетът плавно спря. Чу се чаткането от отварящите се предпазни колани, а след това и трополене от отварянето на люковете с багаж. Пътниците дисциплинирано се заизнизваха през тясната пътека.

  Излизайки от поклащащия се нагънат като хармоника тунел, колоната се отправи към контролната полицейска служба. Съсредоточила поглед в мургавите черти на човека пред себе си, Бети подаде паспорта си. И човекът бе различен от онова, което я заобикаляше там и което бе оставила за дни зад себе си. Дори й се стори красив.

  – Имате ли и български паспорт? – я стресна неочакван въпрос.

  – Не… Всъщност, отдавна изтече.

  – Но все още сте и български гражданин! – Служителят удари печата, а тя се засрами, че бе пренебрегнала толкова важно нещо.

  – Не е важен паспортът, важно е онова в сърцето – каза тя, непропускайки да се заяде с присъщата си упоритост. – Все сме в Европа.

  Поклащайки миролюбиво глава, мъжът й върна паспорта и любезно й пожела весело прекарване. Бети сви недоволно устни. Весело! Когато идваше тук, почти никога не бе весело. Но и никъде на друго място не бе весело.

  Тя се вля в потока от пътници, носещ я към изхода на малкото, обикновено претъпкано през лятото, летище Сарафово. Дъх на мазут и прясно окосена трева се смесваше с тънкия сладникав мирис на първите разцъфнали рози. Бе толкова свежо и хубаво, че й се прииска да седне и да пие от дъха на земята, да усети живота й… Нейната земя! По лицето й се разстилаше чувствената прозрачна сянка от първото докосване – неизлечимо болезнена, пареща повече от сълзите, отдавна пресъхнали и оставили след себе си тихата печал в погледа.

  „Защо никога не се усмихваш, Бети?” – я бе попитала още преди години личната й лекарка. „Не зная…” – бе отговорила тя. За себе си обаче знаеше: въжетата… онези, корабните… износени, се бяха поразбридали и за да ги заздрави, започна да се завръща всяко лято. Да зарежда, както се казва, акумулатора, който пък трябваше да издържи до следващото зареждане. Бе длъжен! Такава му бе съдбата!

  Автобусите очакваха пътниците с разтворени врати и багажници, а жълтите таксита пристигаха празни и потегляха натъпкани с летовници.

  Бе спокойно и тихо, топло, но не горещо – един чудесен юнски ден на 2011-а година.

  Бети извади вибриращия в чантата мобилен телефон.

  – Здравей! Да… Току-що пристигнахме. Остана в багажното за куфарите… Кога?
  Разбира се! Добре дошли! Обади се довечера, за да говориш с него. До скоро!

  Завъртя глава, притискайки капака към дисплея. Симпатяги! Вече зазвъняха. И този път звъненето не бе за нея. На нея вече никой не й звънеше. Или бе отдавна, когато я търсеха. Изглежда бяха забравили телефонния й номер, а някои вероятно ги нямаше на белия свят. На нейния кораб не са останали много от екипажа. Макар и с все още здрави въжета, корабът щеше се люшка единствено с нея.

  Заоглежда познатите лица на напористо задърпалите куфарите си към луксозните автобуси спътници. Ето че и Майкъл се зададе, повлечен от общата суматоха.

  – Насам, мамо! – Очите му блестяха.

  Тя го изчака да натовари куфарите и подхвърли:

  – То и да поостана тук, няма да е лошо. Виж колко е свежо! Между впрочем, Кристиян те търси. Имаш поздрави. Плануват да ти гостуват. Трябва да ги посрещнем. Трима… Как е откъм момичетата, Майк? – погледна го закачливо.

  – Спокойно, спокойно! Няма момичета. Иначе първата, която щеше да узнае, си ти. – А след това добави: – За съжаление… Скука! Но по-лесно с приятели, отколкото в компанията на някой бълващ пушек комин. Кой е с него? – не можеше да обуздае любопитството си той.

  – Не разпитвах. Каза, че са приятели. Ще ти обясни сам довечера.

  – Чудесно! С приятели и без женски истории…

  Горчивината в гласа му напомняше някаква заучена поза. Дали криеше недоволство, че все още няма комин до себе си? Вероятно.

  Тя не бе от вчера и познаваше упорството, с което се отрича най-силно желаното, след като все се изплъзва. Е, прекалено е млад. Това го очаква цял живот – надежди и разочарования на различна цена, които ще избира според портфейла.
  Гледаше го с разбиране, преглъщайки всички въпроси. С какво да го успокои?

  Че на 18 все още най-добрата компания за чужбина си остават приятелите?…

  Чужбина… Казва, че е у дома, но всъщност е и в чужбина. Бе неин ред да се усмихне горчиво. Никак не й се искаше детето й да върви по нейните стъпки: стъпките на горчивината, на самотата и живота сред отчуждението. Дали някога бе помисляла за това?

  Качиха се в автобуса и се отправиха към средата, където все още се намираха свободни места. Да! Домът… Малкият апартамент между „Слънчев бряг” и „Св. Влас” ги приемаше за трета поредна година. Идваха всяко лято и оставаха единствено около морето. Пътят към вътрешността на страната не бе актуален. Майкъл не задаваше въпроси, защото знаеше, че ако мама не върши нещо, то за това си има основание. Но дори ограничени около Черноморието, пак им бе хубаво, ужасно хубаво. Слънцето действително бе слънце и топлеше. Не бе осветително тяло, както на север. Морската вода, натежала от сол и водорасли, бе здравословна. Дъх на солено море и писък на чайки. И разбира се, заредени с емоции, претъпкани автобуси към атракцията „Слънчев бряг“. Какво ли значение имаше, че бяха раздрънкани? Важно бе другото, а от него имаше в изобилие.

  – Само да дойдат, ще ходим на диско. Става ли, мамо? – Отразената синева блестеше в очите му.

  – Разбира се – усмихна се, мислейки, че и на това му дойде времето. Дискотеките! – Аз ще си седя на балкона – вкисна се Бети.

  – Е! Все ще се разсееш с някой пред блока. Нали си приятелка със секюритаса! А и тв…

  – Благодаря за подсещането. Наистина е време да заспивам пред телевизора. – Отново по навик пооправи гъстия бретон, паднал почти в очите й.

  Домът! Широколистните дървета и шуртящите фонтани. Синьото небе и лекият бриз… Тук-таме стърчат имплантирани палми и даже цъфтят средиземноморски бугенвилеи**. Колички с купища сладолед… А въздухът – този специфичен, до болка омайващ въздух гали ноздрите, упорито напомняйки, че си у дома. Бе щастлива, както винаги когато се завръщаше.
  Търкалящите се куфари равномерно отмерваха квадратите на клинкера***.

  Кафявата врата на апартамент № 146. Пъхна ключа с жест на облекчение. Най-сетне! От затворения между завесите мрак лъхна дъх на дърво и застояла домашна чистота. Бети прекоси през пропуснатия кафеникав здрач. Издрънча корниз. Пред нея – море! Синьо, преливащо в хоризонта море, набраздено от разбиващи се в брега пенести гребени. Синьо и омагьосващо. В далечината на залива, вдясно – очертанията на дългия мост на Несебър, а малко по-наблизо – част от високите хотели на „Слънчев бряг”! Пак се усмихна.

  – Погледни какво чудо, Майк! Не е ли истинско чудо? Каква красота, Господи!

  Ухилен по младежки, Майкъл обгърна раменете й.

  – Всяка година все това казваш, мамо. Предполагам, че както преди ще очакваш изгрева в шезлонга с горещо кафе и същите думи. Не съм ли прав?

  – Може би… – колебливо каза тя. – Сигурно! Уморена съм и не ми се разтурят куфари. Все ще намеря нещо в гардеробите като за начало. Изнеси шезлонга ми тук, ако обичаш. Ще си почивам.

  – Има ли нещо нередно около теб, Бети? Преди седмица бе при лекаря и според него всичко е наред.

  – Добре съм, Майк. По-добре от всякога. Или по-точно: както винаги през това време на годината, ха-ха!

  – Защо си толкова уморена тогава?

  – Не се бой, момчето ми, здрава съм! Все пак съм над шестдесет. Бъди сигурен обаче, че още дълго ще те притеснявам. – Бети сподави пресиления си смях. – И не ме наричай на име, ако обичаш! Твоята майка съм все пак.

  – Обичам да те наричам така, мамо.

  Вмъквайки се обратно в апартамента, Майкъл старателно скри тревогата си в усмивка.

  След секунди, внимавайки за ъгъла пред вратата, сръчно постави шезлонга върху плочите.

  – Силен си. Благодаря ти, момчето ми! Сега бих отпразнувала с чаша сухо бяло и сладолед – подхвърли тя.

  – Колко му е! Ще отскоча до магазина. Сухо, казваш…

  Дочу гласа му някъде откъм неговата стая заедно с щракането на ключалките от куфара.

  – Знаеш, онова с дъх на теменуги. И ванилов… без шоколад! – леко подвикна Бети.

  – Свършено! Но след това ще съм на собствено разположение в басейна.

  – Твоя работа – отговори Бети, поклащайки се ритмично шезлонга.

  Бе доволна, че ще остане сама. Трябваше да планува дните си. Това летуване бе специално.

  Чу рязкото хлопване на затваряща се врата. Надигна се и прекоси разстоянието до спалнята. Измежду редицата закачалки с дрехи в гардероба откачи копринения халат. Изу дънките и свали тънката фланелка. Погледна се в огледалото. Все още бе красива за възрастта си; позагладена, но стройна. Въпреки физическото си преимущество обаче, трудно обяснимо, по правило избягваше огледалата. Нагласа, спасяваща я от обикновеното за тази възраст разочарование. Критично заоглежда разсъблеченото си тяло. Попипа гладкия си корем и плъзна ръка по прибраните хълбоци; след тях шията и раменете. По лицето й се разля саркастична усмивка: „Е, все още няма да се срамувам на плажа. Поне изглеждам нормално, ако не очарователно.”

  Загъна краищата на халата и пристегна колана. Полюшвайки се в шезлонга, впи потъмнял поглед в пенестите вълни, но съвсем не й бе до тях. Бяха изминали над две десетилетия в емиграция. Зад себе си остави неща, за които през всичките години избягваше да мисли или поне се правеше, че не мисли. Не защото бе безразлична и раните – зараснали, а защото нямаше сили да се връща към тях. Или защото не бе сигурна, че разполага с необходимата сила, за да не се огъне.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  *Нонжалантно ( ср.) – равнодушно, безгрижно.

  *Бугенвилея (лат. Bougainvillea) – южноамериканско растение, разпространено предимно в Бразилия, Перу и Аржентина.

  *Клинкер (техн.) – вид декоративни плочки.

• Цицеронии

  Излезе от печат първият сборник с разкази на ВЛАДИМИР ГЕОРГИЕВ „ЕДНО ДЕТЕ ИГРАЕ ДАМА“, издаден от престижното издателство „ЖАНЕТ 45“ (Пловдив, 2017). Сборникът съдържа 22 творби, една от които е разказът „ЦИЦЕРОНИИ“, който поместваме по-долу. 

  

  Bлaдимиp Гeopгиeв e poдeн в гp. Paдoмиp пpeз 1967 г. Aвтop e нa тpи ĸниги в oблacттa нa бaнĸoвoтo и бopcoвoтo пpaвo. Πишe paзĸaзи oт 1984 г. Πyблиĸyвaл e във в. „Hapoднa млaдeж“, „Cтyдeнтcĸa тpибyнa“, „Πyлc“, „Hoвият Πyлc“, cп. „Poднa peч“, „Πлaмъĸ“ и дp. Heгoвoтo твopчecтвo e oтpaзeнo най-пълно в eлeĸтpoннoтo cпиcaниe „Литepaтypeн cвят“. Негови разкази са поместени и в Еврочикаго (вж. тук, тук, тук, тук и тук), и в други електронни издания. Както и в двата литературни сборника – „Черга пъстроцветна“ и „Часовниковата чула“, подготвени за издаване от нашия редакционен екип и излезли съответно през 2016 г. и 2017 г. Haгpaждaвaн e в литературни ĸoнĸypcи.

  

   
  

  ЦИЦЕРОНИИ

  “Трябва да помните, че ако в държавата няма… достатъчно свобода за народа, такава държавна уредба не може да остане непроменена.”

  Марк Тулий Цицерон, За държавата и законите, С., 1994

  .

  Четеше Цицерон, беше намерил тази тънка стара книга на баща си в библиотеката, на необичайно и странно място, между железни сейфове. Искаше да блесне с някоя древна мисъл, та да стане ясно кой е. Малко днешни хора употребяват древни мисли – те са мост между старото и новото, а това е достатъчно да покажеш зрялост: времето тече през теб, кабел на вечността си. Преди няколко дни го питаха:

  – Защо искате да станете държавен чиновник?

  Това беше последният въпрос на устния изпит. На теоретичния изобщо не се яви – писаха го в протокола, беше одобрен, изпревари тридесет и четирима преди него. Служебна победа, дето се вика.

  Кофти въпрос обаче. Не го очакваше. Защо не му казаха предварително, нали всичко уж беше уредено? Откъде да знае защо иска да става държавен чиновник? А и дали искаше наистина?

  “Просто се налага – каза му човекът, от който зависеха нещата: човек със сиви мигли, сив поглед, сива вратовръзка. Вълк. – Така ще добиеш качества.”

  Качества? На него му трябваха количества. Пари му трябваха.

  “Така, де – съгласи се вълкът-песоглавец, от който зависеха нещата. – Качествата са само привидност. Необходима привидност. Количествата идват след тях бързо.”

  Отложиха конкурса за след седмица. Скъсаха го на последния въпрос: “Защо искате да станете държавен чиновник?”

  Той млъкна, придоби обичайната си физиономия, която не е за описване, захапа палеца си, както правеше като малък, нацупи се и посърна. Трябваше му време да узрее. Времето бе една седмица, тогава той ще покаже, че времето тече през него.

  – Как пък не можа да отговориш на този елементарен въпрос? – попита човекът-пес, от който зависеха нещата. – Трябваше да кажеш нещо благородно и с това щеше да приключи цялата работа. А ти мълча като риба.

  – Не знаех, че трябва да отговарям на толкова сложни въпроси. Татко каза, че нещата са уредени.

  – Така де, уредени са, баща ти да не се притеснява, то се знае, назначен си вече. Но това е комисия. Двама от членовете не знаят, че вече си назначен, трябва да кажеш нещо.

  Затова го накараха да чете Цицерон.

  А той писал, та писал, явно нямал е друга работа тоя Цицерон, да му имах името. За държавата, за законите. Кандидатът за държавна длъжност не можеше да чете правилно, но прочете заглавията на всяка от главите.

  – Готов съм – рече.

  – Какво прочете? – попита песът, от който зависеше работата.

  – Много неща. Например за държавата и за законите. Че има и закони, и държава, а това е важно понякога.

  – Издълбоко си чел – потвърди същият, като се сети, че Цицерон все пак е живял преди две хилядолетия. “Едва ли е казал нещо така умно, че да не може този олигофрен да го разбере.” – Ти си готов.

  Задълбоченият кандидат за държавен чиновник бе избран сред тридесет и четиримата кандидати, защото бе чел Цицерон, който и да е това, ако съдим по името.

  Останалите тридесет и четирима кандидати не знаеха, че в събеседването ще има питания относно трудовете на Цицерон. Такъв е животът, когато и да е бил, ако съдим по времето.

  Когато след пет години този държавен чиновник стана министър, човекът-вълк, от когото зависеха нещата, го попита:

  – Защо искаш да спечелиш и тази обществена поръчка?

  – За да стана по-богат – призна чиновникът, който беше облечен вече с власт.

  Освен с власт, той се облече с две къщи, два апартамента на морето, имаше двама прокурори и трима полицаи в портфейла си и държеше малко казино на брега на река.

  – Баща ти каза, че е време да спреш – каза човекът, от който зависеха нещата.

  – Кога го е казал?

  – Каза го. Просто го каза.

  Човекът с две къщи, с двама прокурори, с трима полицаи и казино в портфейла си отговори:

  – Аз баща ми не го помня, пък и ти не знам кой си. Аз съм държавен човек, облечен съм с власт и напоследък купувам гласове и депутати. Глупаци са тези, които купуват имоти, аз купувам власт.

  – Така е. – Човекът, от който зависеха нещата, донесе на други песоглавци, че тези и онези неща вече не зависят само от него, трябваше нещо в името на народа да се стори.

  След още пет години човекът, който имаше две-три къщи, двама-трима  върховни съдии и прокурори и дузина полицаи и митничари в портфейла си, вече бе натрупал в монумента си няколко медии, една трета от депутатите и десет апартамента в столицата, барабар с четири магазина и едно предприятие. Още се водеше държавен чиновник.

  – Погнаха ме от някаква комисия за незаконно имущество – оплака се той на човека, от който зависеха нещата. – Помагай.

  – Струва.

  Разбраха се за цената. В името на народа ще е натрупано това богатство, оправосъдиха медии и съдии еднозначно и бързо: с такава кауза парите са невинни.

  Понякога обаче цяла глутница от охранени псета не могат да надвият гладна сърна. Не й стига свободата: воля иска, че и храна отгоре.

  Объркват се нещата, живот – колело, мамка му. Времената ли се менят, хората ли пощуряват, кой знае, цецеронска работа.

  Човекът, от който зависеха нещата, каза в сиво:

  – Друг народ дойде, друг глас даде. На мен изведнъж ми взеха всичко. Нямам и стотинка вече. Помагай.

  – Струва – рече човекът, който нямаше две-три къщи, двама-трима прокурори, медии, митничари и депутати в портфейла си, както и друго. – Обаче вече и аз нямам нищо.

  – Как така?

  – Борсата ми взе всичко. Сега си скубя косите.

  – Как така борсата? Ти си милионер. Не може така наведнъж…. При това си плешив. Какво скубеш, освен другото?

  – Не знаеше ли, че държавата е борсова стока?

  Човекът, от който зависеше всичко, не бе стигнал до това познание.

  – И сега какво?

  – Нищо, продадоха ми всичко, целият портфейл, викат му принудително изпълнение. Даже ми съблякоха една от къщите, като риза я смъкнаха, по християнски. Поне съм в затвора. Не съм на улицата или на трудовата борса като всички – да ме ядат вълците. На общ режим съм, демек като помилван, пак няма да работя, не дай боже. Нещичко ми е останало, все пак.

  – Блазе ти. Как се оправи? И аз искам така.

  – Чети Цицерон, помага. На мен ми помага. Само това ми остана. Сега съм достолепен.

  – А баща ти? Не ти ли помогна?

  Достолепният, който четеше Цицерон вече три месеца, не отговори.

  Баща му лежеше в съседната килия вече цяла вечност, прокурори и депутати му носеха вестници всеки ден, но не ги четеше, защо вече не виждаше добре. Всъщност той никога не бе виждал добре. Просто бе прекалено богат за това.

  – Синът ми две и две не може да събере – казваше бащата, когато основа затвора. – Затова има бъдеще в него. Не е математиката негова сила, той обича парите и властта. С математика да се занимават хората с професии – тези, които се изхранват чрез труд. Чух, че не ме помнел. И това е превъзходно, това мога да видя.

  Сега в затвора се влиза трудно. Там има свобода, борса, купуват се парламентарни мнозинства, заводи, обществени поръчки, всичко е публично, ясно, честно и някак социално, демократично, достолепно. Всеки иска да влезе в затвора. Но откъде пари за прокурори, къде са тези добри съдии да те вкарат там? Скъпо е, не е за всеки. Четене трябва. Подлостта не е задължителна, мерзавството – също, но пък ядене без мерудия не става.

  И не робувайте на думите. Затворът не е място за престъпници. Цицерон не го е казал, но ако беше жив, щеше. Къде ще ходи.

  – Ти чел ли си Цицерон? – попита бащата сина си, преди съвсем да остарее в затвора; затворът междувременно бе станал дворец с много крила, слуги, повечето от които политици, съдии, следователи, чиновници, министри и председатели на държавни комисии и агенции. Прокурори стояха по стълбите чинно и чакаха чин.

  – Не, тате – умърлуши се. – Но намерих негова книга в библиотеката ти.

  – Между двата сейфа ли?

  – Да.

  – Ще стане от тебе държавник… Знаеш къде да търсиш истината.

  И той стана държавник. И до днес е такъв.

  Не сте ли го срещали?

  Е, значи не виждате добре, това е привилегия на богатите. Ако не вярвате, питайте песоглавците, те са навсякъде, размножиха се, всичко знаят. Сиви са.

  И виждат години напред.

   

  Владимир Георгиев

• Качамак

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Качамак яли ли сте? Ако не сте, по-добре не пробвайте. Няма да ви хареса. Ако сте израснали с него, без това няма да искате и да го вкусите. Това е храна за бедняци. Ще ви припомни мизерията. Някои му викат мамалига и затова в Делиормана ги наричаме мамалигари, но те живеят оттатък Дунава.

  Да, качамакът е храна за сиромаси. Ядат царевица, подобно на едни животни, защото няма какво друго. Затова са сиромаси. Ако имаха пари, нямаше и да помислят за качамак, а щяха да нагъват пасти. Това е националното ястие на Балканите. И не само тук. Като тръгнеш оттук и минеш през турско, през арменско, та чак докато стигнеш до Афганистан, мамалигата е национално ястие. Не само тези оттатък Дунава, всички сме мамалигари. Ние сме мамалигарите на света, отрепките, издънките на цивилизацията. Филизи, останали от далечното минало, закърнели, пожълтели, повехнали. Динозаври, царували някога, но успели да се съхранят и просъществуват до днес, благодарение на това, че са яли качамак. Защо слагам всички под един знаменател ли? Защото произхождаме от един общ праисторически казан. Качамакът ни издава. Той е свързващото звено. Нищо, че някои се опитват да изпълзят от казана с мамалигата. Споко, няма да успеят никога.

  Истинските хора са там, някъде далеч на Запад. Да вкусят мамалига и през ум не им минава, но заради тях целият останал свят набляга на качамака. Дедите ни, докато са се къпали в бани, онези се изхождали между розите. Затова строели толкова много дворци – като се напълни с екскременти поредният дворец, просто се местели в друг. Но розите, богато наторени, избуяли и разцъфтели в прекрасни цветове, а ние сме се превърнали в бледи подобия на дедите си и затова сега ядем качамак.

  А, да не забравя! Ако ви се случи да ядете качамак, внимавайте да не си изтървете смартфона в тавата!

  Не вкусвах качамак. И мама не вкусваше. Все пак е била от богат род. Дядо държал двата края на живота благодарение на това, че работел, подобно вол. А татко, сирак и сиромах, нагъвал качамака. Естествено, ако го намери. После се правеше, че му харесва. Сам си го приготвяше понякога. Мама заявяваше, че не докосва качамак. Нагъваше нашият и постоянно повтаряше, колко е хубав.

  – Охо… Охо-хо-хо… – изричаше, духайки горещата отврат.

  Ние стояхме отстрани и гледахме с ужас как тати яде храна, предназначена за добитък. Да, ама лъжеше, че му харесва. Разбираше се по отвращението, изписано на лицето му. Просто искаше да си припомни вкуса на мизерията, за да може после да благодари на Всевишния с душа, изпълнена с болка.

  Ако си мислите, че ходжата и попът не нагъваха и те качамак, жестоко се лъжете. Нищо, че по цял ден спореха на стария пън пред джамията, турен там веднага след основаването на света. Спореха коя религия е по-права. Като че ли имаше някакво значение, след като и двамата нагъваха мамалига…

  – Нашата религия е по-стара – хвалеше се попът.

  – Да, ама нашата е по-права – отвръщаше веднага ходжата.

  – Да, ама вашата произлиза от нашата.

  – Да, ама вашата пък произлиза от еврейската.

  – Да, ама и вашата произлиза от еврейската, защото произлиза от нашата.

  Туй то, винаги стигаха до евреите. Откак свят светува, те бяха виновни за всичко. Дори и затова че бяха измислили религия, от която да произхождат религиите на попа и на ходжата, за да могат да спорят после на стария пън.

  – Дай една цигара – изричаше по някое време единият.

  Спореха толкова дълго, че кутиите с цигари привършваха неизменно.

  – Що не си носиш цигари? – възмущаваше се и другият, но винаги подаваше. – Цигари нямаш, но иначе мераците ти големи.

  Скоро привършваха и другата кутия, но до консенсус така и не успяваха да стигнат. Тогава бъркаха из джобовете си и почваха да тършуват за стотинки. Единият ми подаваше 20 стотинки за кутия „Дунав“, другият – 25 стотинки за кутия „Варна“, че неговата религия беше по-права. Нямаше как да пуши евтини цигари. Нищо, че и едните, и другите цигари бяха без филтър.

  – Бягай да ни купиш цигари, моето момче – ми изричаха.

  Аз, по цял ден седях на стария пън, до тях, и неизменно слушах спора им, продължил цяло детство. Не исках да изтърва момента на развръзката, в който щеше да се разбере, коя религия е по-права. Бях сигурен, че този момент скоро ще настъпи.

  – Оня пак няма да ми даде цигари и ще ме изгони още от вратата– подсещах ги за магазинера.

  – На, дръж, покажи му Библията. Кажи, че са за дядо поп – изричаше попът.

  – На, дръж и Корана. Кажи, че цигарите са за дядо ходжа – не оставаше по-назад и другият.

  Грабвах свещените книги за доказателство че цигарите не са за мен и хуквах към магазина. Бягах, ама само докато свия зад ъгъла. После, сядах в градинката и с часове разгръщах книгите. Исках да видя, какво пише в тях, че двамата спорят толкова много.

  Часовете се изнизваха и когато най-накрая се връщах при двамата спорещи с цигарите в ръка, се оказваше, че са на ръба на нервна криза, заради липсващите цигари, че те са по-важни дори от качамака. Тогава спорът им беше особено ожесточен.

  – Магазинерът получаваше стока – изтърсвах за оправдание. Все още не бях успял да стигна до мястото, където в свещените книги пише, че не трябва да се лъже, и нямах никакви скрупули.

  – Той пък все стока получава – изтърсваше единият.

  – Или е в ревизия – донаждаше и вторият.

  По някое време минаваше и дядо. Тогава спорещите се обръщаха към него за помощ.

  – Небето синьо ли е или е червено? – не им помагаше особено дядо със суфисткия си въпрос.

  Скоро се зараждаше нов спор.

  Дядо си изпушваше цигарата мълчаливо и преди да тръгне им отговаряше:

  – Синьо е… Но сутрин е червено, преди да се зазори. Понякога е и кървавочервено, по залез. Вечер е озарено от звезди. Като грейне месечината, заблестява. За слепеца пък, винаги е еднакво черно.

  Дядо тръгваше по неговите си работи, а двамата оставаха да пушат мълчаливо на пейката. Появата на дядо винаги слагаше край на спора им. После само седяха замислени.

  По някое време се провикваше баба ходжовица. В спора си забравяха и да ядат. Тогава, като две черни сенки се примъкваха към софрата и сядаха около тавата с качамака. Замъкваха и мен. Къде без публика? Ядеше се от обща тава. Само книгите бяха различни, тавата с качамака, не.

  – Хайде, яж. Виж се каква си вейка – подканяше ме ходжата.

  – Тц… Аз качамак не ям – отвръщах винаги, клатейки глава.

  Увещанията им оставаха напразни и баба ходжовица се принуждаваше да ми сложи комат хляб и домашно сирене. Откъсваше и по някой домат от градината.

  Тавата с качамака димеше на софрата. Двамата спорещи, забравили за спора, седяха с лъжиците в ръка, но така и не почваха. Попът чакаше ходжата да почне първи, като стопанин, но оня сякаш нямаше подобно намерение. Попът се беше изтарикатил да седне откъм по-ниската страна на софрата, нищо че религията му беше по-права. Цялата мазнина на качамака се бе стекла към него. Тогава се наблягаше на мазничкото. Всеки търсеше мазното. Ако се надигнат от гроба двамата и видят, как сега всички постят, бягайки от мазното, сигурно ще предпочетат да легнат отново.

  – Знаеш ли, попе? – изрече по едно време ходжата. – Нашата религия е тънка. Тънка като един път. Толкова е тънка, че едва ли някой би намерил думи да я обясни някога.

  Тогава ходжата посегна с лъжицата и прокара тънка линия през качамака, изобразявайки тънкия път, който едва ли някой щеше да успее да опише, колкото и качамак да изядеше.

  Мазнината на качамака бавно се стече към ходжата.

  Дядо поп не беше вчерашен. Винаги казваше: „Тази шия не е от туршия“. Веднага усети ролята на тънкия път в тавата с качамака. Нищо, че не усещаше тънкия път в религията.

  Седях с комата в ръка. Не смеех дори да мръдна, в очакване да видя как ще се измъкне попът от тънкия и хлъзгав път, начертан в качамака от коварния ходжа…

  – Знаеш ли, ходжа ефенди? – изрече оня по едно време. – Нашата вяра е много объркана. Толкова много е объркана, че направо е карма каръшък. Ей като този качамак.

  Посегна с лъжицата си и хубаво разбърка качамака. Останалото свърши гравитацията и мазнината отново се стече по посока на попа.

  Докато ходжата успее да си затвори ченето, попът вече беше омахал половината тава, без да чака повече подкана. После яде и ходжата, ама толкоз и яде. Нещо не му спореше този път.

  Ходжата си взе поука, след като остана без мазнината на качамака. После винаги наместваше една тресчица под единия крак на софрата.

  – Все се каня да оправя този крак, ама на… – изричаше, намествайки тресчицата. – Щото се клати софрата.

  – Намествай, намествай – изричаше и попът, и даже му помагаше.

  – Много ти тънка тресчицата – забиваше веднага след това ходжата.

  – Тънка, ама да не сториш пак грях, че нещо бъркаш качамака и религията – не му оставаше длъжен и ходжата.

  – Че то, каква религия без качамак, ходжа ефенди?
  – А, и мазничко трябва малко. Каква рели…, качамак, без мазничко.

  Най-накрая спорът на попа и ходжата стигна до развръзка. Но го разреших аз, а не те. Един ден, след като се върнах с цигарите в ръка, изкрещях развълнуван:

  – Еднакви са.

  – Кое? – учудиха се и двамата в един глас.

  – Книгите. Как кое?

  – Кои книги?

  – Вашите книги.

  Двамата се спогледаха мълчаливо. Даже забравиха да запалят цигари. Най-накрая бях привършил свещените книги. Трябваше ми цяло детство, за да го направя и безброй пъти ходене до магазина. Но го постигнах и затова бях много доволен от себе си.

  – Еднакви са – продължих. – Адам в едната книга е Адем в другата. Ева е Хава. Исус е Иса. Мария е Мариам. Давид е Давуд. Йосиф е Юсуф. Историите са същите. Забраните и заповедите са същите. Няма разлика… Затова ходите и двамата в черно. Няма значение кой къде ще влезе. И в джамията да влезете, и в църквата, все е същото. Едни и същи неща четете. Затова ядете и качамак от една тава.

  – Качамак?

  – Да, качамак. Единствено важно е към кого ще потече мазнинката. Понякога потича към единия. После към другия. Зависи от тресчицата.

  – Мазнинката?

  – Да, мазнинката. Тресчицата…

  Дълго мълчаха попът и ходжата, обхванали брадите си. Толкова разгорещено спореха от години и бяха забравили да погледнат книгата на другия. И какъв спор бихте водили, като не знаете гледната точка на другия?

  – И никаква разлика ли няма? – промълвиха отчаяно, почти едновременно и двамата.

  Изведнъж бях станал много важна личност, защото бях си направил труда да прочета и двете книги.

  – Има… – успокоих ги. – В едната Исус се превръща в Бог, а в другата си остава само пророк. В първата човек се превръща в Бог, втората казва, че човек никога не може да се превърне в Бог.

  – Никаква друга разлика ли няма?

  – Няма… Това е. Книгите са еднакви. Толкова ли е важно, дали един човек се е превърнал в Бог или не, след като ядете качамак от една тава? – изрекох и се разплаках.

  – Цял живот спорите на този дънер, а дори не знаете какво пише в другата книга. Други също са седели на дънера преди вас и са спорели. Да беше само това! Убивате се… Убивате се от векове. Ще го правите поне още толкова. Пак питам, толкова ли е важно, дали един човек се е превърнал в Бог или не?

  Не изрекох повече нищо и мълчаливо си тръгнах. Оставих ги да седят там, на пейката. От този ден нататък не припарих до стария дънер. Виждах ги често да седят отново на него, но повече не спореха. Бяха си разменили книгите и ги четяха, забили треперещи бради в тях. След това ги виждах да обсъждат нещо, но да спорят повече не ги зърнах никога.

  Не спрях дотук. След Библията и Корана изчетох Талмуда и Стария завет. Скоро след това се нахвърлих нa Танах, с неговите 24 книги. Продължих с Дхамапада и попих словата на самия Буда. Четирите Веди оставих за десерт, но не им простих – прочетох и тях, барабар с кориците.

  Иска ли някой да спори с мен? Но аз отдавна не споря. Твърде много се уважавам, за да си позволя спор с мазнината, плуваща върху качамака. Зависи от наклона на тавата. От тресчицата, подпъхната под крака на софрата. Накъдето е наклонът, натам потича мазнината. И така мазни. Как тогава да спориш с толкова мазно нещо?

  Знаете ли? Какъв човек трябва да си, за да се изпикаеш на дувара на джамия? Или да се изсереш пред портите на църква? Или да изрисуваш свастики на стената на синагога? Човек би ли го направил?

  Къде е Шейтанът в цялата работа с качамака ли? Тълкуването на Божиите дела е шейтанска работа.

  А, и качамакът ли? Пък като ви харесва толкова много, яжте си го. К’во ми пука? Само не ме карайте и аз да го ям. Мразя качамак.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук.

  .

• Книгите в нашата книжарница (сборна тема)

  Тук ще събираме анотации и линкове към книгите в нашата електронна книжарница, както и към излезлите от печат.

  След като се запознаете със тях, отидете на следния адрес:

  http://books.eurochicago.com/thank-you/

  Там можете да кликнете върху корицата на всяка от тези книги, да ги отворите и да се потопите в съдържанието им – от всяка точка на света и във всеки един момент от денонощието.

  Достъпът до съдържанието на всички книги е свободен.

  Ето малко информация за тях:

  

  „ЧЕРГА ПЪСТРОЦВЕТНА“ /2016/ е литературен сборник с 50 разказа и 50 стихотворения на 66 български автори от три континента. Творбите, влезли в книгата, са публикувани през 2015 г. в Еврочикаго и са на автори от България, Великобритания, Германия, Гърция, Испания, Нова Зеландия, САЩ (Илинойс, Индиана и Флорида). Първият сборник бе представен през 2016 г. в София и Чикаго. Както и в Прага (Чехия), Скопие (РС Македония), Пазарджик и Бяла.

  

  „ЧАСОВНИКОВАТА КУЛА“ /2017/ e сборник с 42 разказа и 43 стихотворения на 70 български автори от три континента, публикувани през 2016 г. в Еврочикаго. Книгата съдържа творби на автори от България, Великобритания, Гърция, Кипър, Нова Зеландия, Франция, Швейцария, САЩ (Илинойс, Индиана, Флорида). Вторият сборник, подготвен за издаване от редакционния екип на Еврочикаго, бе представен през 2017 г. в София и Велико Търново.

  

  „ЧИТАТЕЛ ДО ПОИСКВАНЕ“ /2018/ съдържа 40 разказа и 42 стихотворения на 64 български автори от четири континента, публикувани през 2017-та или по-рано в Еврочикаго. В третия сборник са събрани творби на автори от Бразилия, България, Великобритания, Германия, Гърция, Нова Зеландия, САЩ (Илинойс, Индиана, Аризона, Колорадо и Флорида), Турция, Франция и Холандия. Сборникът бе представен през 2018 г. първо във Велико Търново, след което и в София, Пловдив и Пазарджик.

  

  „ХОРО НАД ТИРОЛ“ /2019/ съдържа 38 разказа и 46 стихотворения на 65 български автори от пет континента, публикувани през 2018 г. или по-рано в Еврочикаго. В четвъртия сборник са събрани творби на автори от Австралия, Австрия, Бразилия, България, Великобритания, Германия, Гърция, Нова Зеландия, Република Южна Африка, САЩ (Илинойс, Индиана и Пенсилвания), Турция, Украйна, Унгария и Швеция. Средствата за тази книга са от малки дарения на сънародници от три континента. Сборникът бе представен през 2019 г. в София, както и на 15-тата Световна среща на българските медии в Тирана, Албания.

  Четирите сборника с творби на български автори от различни страни и континенти са част от фондовете на НБ „Св. св. Кирил и Методий“ в София, на Конгресната библиотека във Вашингтон, на обществени библиотеки в различни градове в България, както и в Чикаго, Прага, Кишинев, Скопие и др.

  

  Сборникът на Виктор Хинов „РАЗКАЗИ ОТ ОНЯ СВЯТ“ /2014/, представя мъдростта и тъгата в опита на емигранта, оставащ често раздвоен между два свята – този, от който дошъл, т.е. родната страна – и този, в който е отишъл – приемната.

  

  Сборникът на Красимир Бачков „ИМА ЛИ ЖЕНА – ИМА И БЕЛЯ“ /2016/, представя поредна част от творчеството на един доказан разказвач.

   

  

  Есетата в сборника на Ивайло Зартов „НОЖ“ /2014/ са писани от автор, който е бил лишен от физическа свобода, докато е под домашен арест и после зад стените на затвора. Те са част от неговата дълга битка за справедливост и истинско правосъдие. Това са текстове, писани от свободен човек, със свободен и търсещ дух, който има какво да каже на читателя.

  

  В книжарницата са качени и няколко книги на покойния вече голям приятел на нашето издание Сашко Александров (Алекс Болдин) – сборниците с разкази „В ТИШИНАТА НА ЕСЕННАТА МЪГЛА“, „ПЕСЕНТА НА ТОКАЧКАТА“, „МОЯТ ПРИЯТЕЛ ОТ БРОНКС“, „ХОЛАНДСКИЯТ ЧАСОВНИК“, „МЕЧТАТА НА МОЦАРТ“, „НОЩЕН ПОЛЕТ ЗА ДАКАР“, „ОКЕАН ОТ ЩАСТИЕ“, „ЦЪФНАЛО ЦВЕКЕ ШАРЕНО“.

  

  Стихосбирката на Цветан Бошев „СИН ГАРВАН ВЪН ОТ НЯКОГАШЕН ДОМ“ /2018/, също е качена в книжарницата. Както и неиздадената в книжно тяло стихосбирка на Мариана Христова „ДО ПОСЛЕДНИЯ ВЯТЪР НА МИСЛИТЕ“.

  

  Там можете да изтеглите и прочетете и сатиричния сборник на Емил Измирлиев „ПТИЦА ЛИ Е КАТО ПТИЦА“ /2003/.

  

   

  Както и „НОВИ ЛЕКАРСКИ РАЗКАЗИ“ /2018/ на Златимир Коларов.

  

  Авторите Красимир Бачков, Виктор Хинов, Сашко Александров, Цветан Бошев, Емил Измирлиев, Ивайло Зартов, Златимир Коларов присъстват със свои творби и в един или повече от литературните сборници, подготвени от редакционния ни екип и излезли в последните години. Повечето от тях са и автори на публицистични текстове, публикувани в нашия сайт.

   

  Еврочикаго

• Двете гълъбчета

  Разказ на Стоян Вълев

  

  Сметката бе умопомрачителна, но такива бяха този месец и на всичките им съседи.

  Споделяха си за злото, което пак ги бе сполетяло вкупом, но всеки трябваше сам да се спасява.

  – Живеем като в кръгова отбрана – изпъшка Генади.

  Катя мълчеше, тя вече мислеше усилено как да се спасяват.

  Да вземат на заем? Нямаше от кого – всичките им бивши колеги, приятели и познати бяха бедни като тях.

  А да протестират или да откажат плащането, даже не си и помисляха – знаеха, че ще бъдат смазани.

  – Този път няма спасение! – формулира положението Генади.

  – И какво – да мрем ли? – попита тихичко Катя, жена му.

  – Щом трябва – ще мрем! – сопна се Генади.

  Никога не бяха си говорили по този начин, но сега и двамата осъзнаваха, че отърване няма.

  В квартала тях двамата ги наричаха Гълъбчетата, защото все вървяха двамата, винаги тихички и кротички, както се казваше – и на мравката път сторваха.

  Отстъпваха, отстъпваха, но сега нямаше накъде.

  – Ще трябва да се мре!.. – прошепна Генади, а Катя заплака.

  После ежедневните грижи ги погълнаха и сякаш забравиха за сметката.

  Генади пак отиде в офиса на фирмичката, която обслужваше като счетоводител, но не се бави дълго и се прибра.

  Вечерта Генади вдигна кръвното, а на сутринта за първи път от толкова години Катя реши да отиде сама до супермаркета за хляб – гълъбчетата друго и не купуваха, парите им все не стигаха…

  Тръгна Катя бавно и полека, а хората от блока я гледаха удивени – от много години не я бяха виждали сама. Толкова изненадани бяха, че не им оставаше време да попитат защо е така, къде е Генади…

  Катя усещаше воя на незададените въпроси, вървеше и си мълчеше – какво да каже?

  Влезе в магазина, купи хляб и тръгна да се прибира.

  Влезе в апартаментчето и мигом усети, че нещо се е случило. Изтърва хляба. Не се наведе да го вземе, защото усещаше – страшното предстои.

  Не посмя да го повика, защото сякаш знаеше, че той вече не може да й отговори.

  Вървеше бавно и очите й шареха.

  Откри Генади, обесен в банята.

  Когато все пак се дотътри до холчето и седна на любимото си място, видя бележката:

  „Мила, нежна и прекрасна.
  Пари за сметката намерих – оставил съм ги в гардероба.
  Тези пари аз ги откраднах. Няма да ти кажа откъде, щото ти ще отидеш да ги върнеш.
  Плати сметката и свиквай да живееш вече без мене, защото аз извърших грях и се наказах…
  Целувам те и знай, че в последните си минути съм мислил за теб.
  Генади”.

  Катя не усети как излезе на терасата и полетя като гълъбче надолу.

  Не успя да разпери крила, а разтвори само ръцете си, сякаш за да прегърне Генади още като го срещне…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Като съдба

  

  .

  Тишината като късове отронва се.
  Съдба прииждаща, като сълза напираща.
  Но топло е в моята душа и сгушва се.
  Липсват ми ръцете ти, очите ти, устните ти.
  Като съдба създадена, галеща моите сетива.
  Искам да тичам под звездите и дъжда.
  Радостта да ме обгръща и мечтите да докосвам.
  Като съдба и мислите, дъга пъстроцветна.
  Прегръщам те и сърцето усилено бие.
  В съня си те гоня с вятъра и в небесната синева.
  Моравите зелени… Толкова си красива.
  Косите ти разпилени и на табуна ритъма.
  Препускат в мене и докосвам цветове.
  На щурците слушам песента, толкова искрена.
  Като съдба, нестинарки танцуват върху жарта.
  Два свята като белия и червен конец.
  Привързвам в моята душа.

  Като съдба…

   

  Нури Джурин

• Позволи ми да съм никой

  

  .

  И е толкова тихо в градината,
  устни Юдови, чувам, да никнат.
  Всички други кумири са сринати.
  Боже мой, позволи да съм никой.

  Да пристъпвам на пръсти, внимателно,
  между твоите псалми и притчи,
  както всеки щастлив наемател
  на мансарда от рай сеизмичен.

  И съвсем по средата на постите,
  по трънливата длан на Голгота,
  да обсъждам със твойте апостоли,
  че съм спрял изведнъж да работя –

  да ти бъда маята за Словото
  и сълзица под твоите мигли,
  да държа на осела ти повода,
  щом те срещне тълпата с „Разпни го“.

  И когато възкръснеш, наистина,
  пръв да падна в нозете ти прашни.
  Без любов всеки ден е измислица,
  но без вяра е стръмен и страшен.

   

  Ивайло Терзийски

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Лалетата на Чикаго

  

  .

  Внезапен рай –
  за гладната душа,
  залутана в гора от светофари.
  За вгледаната в делника тълпа,
  забързана минутата да гони.

  Заря
  под изуменото небе.
  Копринен вик от цветове.
  Соната.
  Лалета крехки в бързото сърце.
  Изящно дефиле на красотата.

  Един жадуван стил в сезон-мечта,
  разбулен елегантно – без фанфари.
  Печат от прелест, съчетан с мига.
  Щастлив въздъх на пролетно Чикаго.

   

  Людмила Билярска

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка вж. тук и тук.

  .

• Джобни истории на път към океана

  Така е нарекъл новата си книга с разкази Лъчезар Георгиев, дело на издателство АН-ДИ, София, 2017 г. Сам авторът, университетски професор, пътешественик и отличен познавач на португалската култура, споделя за написаното: „…да се знае, че всеки един от нас има своя път нанякъде из безкрайната синева, но и да се помни, че и добрите, и лошите човешки дела остават тук, на нашия бряг, преди да прекосим отвъд, към онова друго време, безбрежност и път, които ни очакват“.

  Действието в разказите се развива основно в любимия на писателя Лисабон и околностите му, а те самите са микс от история и предания, снимки на социалната действителност, пейзажни щрихи, криминални мотиви, лични размисли. Читателят с интерес се потапя в ритъма на разноезичния мегаполис, където пулсират всякакви съдби: на благородници, служители, туристи, хора от низините. Те обобщават схващанията на Лъчезар за ролята на личността в съвременния ХХІ век, за психологическата й мотивация в дошли от миналото канони и непредсказуемия днешен ден. За вечния й копнеж към опознаването на мамещия далечен хоризонт и борбата за просъществуване.  За нежната любов между Жоана и българина Даниел Валенте, поднесена в „аз“ повествование. За мотивацията й да върши полезни за околните неща, или да робува на егоизма и стремежа към обогатяване.

  Палитрата от типажи, много от които наблюдавани от натура, е многоцветна, а включените обекти и географски забележителности – истински пътеводител: река Тежу, манастирът Жеронимуш, кулата Белем, Музеят на каретите и каляските, Националният дворец Пена, Кабо де Рока… Сред тях, като плочки от домино, в десетте разказа се подреждат редица увлекателни истории. Тук е преданието за ключа от каретата на папа Клементе ХІ, тук – странната среща при Базилика да Ештрела от едноименния откъс и „загубеният“ български съпруг, омагьосан от неповторимата природна гледка пред него… Не мога да подмина и Лисабонския странник, срещнат отново след две години – олицетворение на човешката благодарност, светостта и връзката между тленното и вечността: „Потреперах и се вцепених. Бавно повдигнах глава и се взрях в благото лице на странника. Тъмнокестенявата брада и удължените скули ми напомниха за изобразеното по фреските в нашенските православни храмове. И тук, кой знае как, лицето на прилегналия лисабонски скиталец поразително ми напомни за онези изкусно зографисани от майсторите на тревненската художествена школа портрети в скромните нашенски църкви, че в първия момент отказах да повярвам. Виждал бях това свято лице в два манастира…“

  Изградена върху екзотичен фон, книгата е наситена с много достоверна информация за Португалия и нейната столица. Пред погледа ни изплуват бележити личности, управлявали страната или извършили бележити открития, безстрашни мореплаватели, църковни дейци. Върху гоблена на миналото в новото време дишат други поколения, а „джобните истории…“ поставят редица въпроси. В какво се изразява хуманността днес и къде да я съзрем? В милостинята за нищия, или в хармонията на обществото? Можем ли да се спасим в мъдрата красота на природата, или сме обречени сред хаоса на съвремието? Мени ли се стойността на моралните ценности или не, и как да се доберем до спасителния им бряг, люшкани в избора между добро и зло? И може ли някой да има право да отнема чужд живот, за да задоволи собственото си его?

  Авторът е добър психолог и в Лисабон, а и не само там, подлага на вещ анализ своите съвременници. Сред неочакваните обрати на действието той търси импулса им на световъзприемане, постъпки и преценка на околните. Споделя за преклонението им пред мистиката на божественото, както и за грубия практицизъм на реалността. Човекът никога не е еднозначен, където и да се намира. Той е проекция на Създателя, но увлечен в мимолетни, незначителни неща, сам се прави несъвършен. Съдби, съдби, съдби. Изградени от надежди, разочарования и сила да се възправят отново след поредното крушение или излъгано очакване. Или в апогей на крилете на взаимна обич, прелетяла океана и намерила вярното си гнездо.

  Увлекателният нов сборник на Лъчезар Георгиев се чете на един дъх. С него пътуваме, увлечени във впечатления, и търсим себе си някъде по географския атлас. Сред уличните тълпи, гълчавата, под жаркото слънце на предания, събития и размисли. Авторът ненатрапчиво е споделил и преклонението си пред една южна страна, която познава добре. Самата книга ни кани да разгърнем страниците пред чаша виню тинто, галени от носталгичните мелодии на фадо. Уверявам ви, има защо.

   

  Георги Н. Николов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Информация за всички издадени книги на Лъчезар Георгиев – ТУК.

  .

• Българските чорапи

  Разказ от Красимир Бачков

  

  На Виктор Хинов

  В странджанското село Боздуган остана само един жител или по-точно жителка – баба Неделя. Останалите се преселиха на едно друго място, където рано или късно отива всеки от нас. Кметският наместник от съседното по-голямо село я покани, да се премести при тях, за да не е сама, но тя отказа. Не можеше да си представи, че ще зареже къщата, която заедно с мъжа си бяха градили камък по камък; варосаните стаи, където бе отгледала децата си; и двора, в който всяка пролет цъфтяха лалета, латинки, ружи и люляци. На въпроса на кметския наместник, не се ли страхува да остане сама в едно необитаемо вече село, тя поклати глава:

  – Страхувах се някога, като бях млада и имаше за кого да се страхувам! Сега от кого и защо да се страхувам, кмете? Пътят ми вече е извървян, животът не ми носи вече радост, а смъртта е добре дошла всеки ден! Аз не се броя за част от хората, а за част от живинките край мен – врабчетата, дърветата, тревите и небето! С радост чакам момента, в който ще затворя очи…!

  Кметският наместник повдигна неразбиращо рамене и се съгласи:

  – Имаш пълното право да избираш къде да свършиш дните си! Щом искаш в твоето село, така да бъде! Нали е демокрация!

  – Да ти пикам на демокрацията! – отвърна баба Неделя. – Заради нея синът и двете ми дъщери се запиляха по чужбина! Заради нея не съм ги виждала и чувала вече толкова време! Заради нея си отиде и Грозьо, стопанинът ми! Нямаше ни линейка, ни доктор да се погрижат, кога му стана зле! Хайде холан от демокрация, кмете! И да се избършеш отзад не става тя…!

  Пенсията на баба Неделя бе смешно малка, но тя и не разчиташе особено на нея. Цяло лято береше гъби и билки, сушеше ги, а после ги продаваше на една пътна отбивка, близо да тяхното село. Когато успееше да приготви няколко бурканчета с конфитюр, също ги предлагаше на случайните пътуващи по тези места. Но през дългата есен и още по-дългата зима тя плетеше вълнени чорапи, материала за които събираше от трите си овце. Сама го боядисваше в зелено и червено, после наричаше изплетените чорапи на някой от внуците си и когато успееше да ги продаде, смяташе, че по някакъв начин се е доближила до близките си. Тя бе малко дива и чепата жена, не вярваше много в църква и религия, а чисто по езически измисляше прости ритуали, за себе си и най-вече за децата и внуците си.

  Така един априлски следобед на отбивката спряха два черни мерцедеса, от които излязоха няколко мъже. Всички те бяха облечени в сиви и тъмни костюми, с вратовръзки и двама от тях със златни очила. Край тях се въртеше една червенокоса жена, която говореше на английски. Един от мъжете снимаше с камера. Всички бавно приближиха баба Неделя и покровителствено я запитаха на колко години е и как се препитава в тоя пущинак.

  – Зимъска ще направя деветдесет и три! На мен костуми и автонобили не ми требват! Имам си три овце и те ми стигат за мляко и сирене. Останалото си намирам в гората или в градината, дето си сея в двора.

  – А пенсия не получаваш ли? – запита един очилат господин.

  – Пенцията ти я дарявам! Ако ти требе, вземи я! Мен пари ми не требват! Сичко си имам от Бога!

  – А защо стоиш тук и продаваш? – обади се друг мъж. – Явно за пари го правиш?

  – За да видя хора, господине! Да не минава зян денят! У наше село останах само аз. Нямам ни радио, ни телевизия. Кога срещна хора, за мен е празник!

  – Значи – усмихна се иронично очилатият – вместо да ни продаваш, можеш да ни подариш по едни от тези чорапи? Виждам, че са с цветовете на българското знаме! Ние сме хора от властта и съвсем ще ни ходят, а тази жена е от Америка. Живее в Чикаго и ще занесе частица от родината за спомен…!

  – Бива, господине, бива! – кротка усмивка сгря лицето на старицата. – Щом нямате пари да си купите, ще ви ги даря! Те хората от властта само знаят да вземат, да дават не са научени, зер!

  Тя бръкна в торбичката и извади няколко чифта чорапи. С мъка се надигна и като на сватба сложи на рамото на всеки мъж по един чифт чорапи. На жената ги подаде в ръцете:

  – Вземи, булка! Носи ги в Америка, че синът ми е там от доста години вече! Все едно на моя Венко ги давам! Носи ги със здраве!

  Когато преведоха думите на старицата, червенокосата се изчерви и емоционално заговори нещо. После се върна до една от колите и дойде с дамската си чанта. Извади банкнота от петдесет лева и я подаде на баба Неделя. Обясни, че ресто не иска. Бабата стоеше пред нея, кротко се усмихваше, но не протегна ръка за парите. Чужденката остави парите върху кашона с билките и сушените гъби, които старицата продаваше, и тръгна към колата. След нея първо един от мъжете извади портфейл и без да гледа стойността на банкнотата, я пусна до тази на американката. Останалите го последваха, а накрая остана мъжът със златните очила. Той си намести очилата и тихо каза:

  – Голяма артистка си ти, бабо! За един ден изкара пари, колкото иначе не можеш изкара и за месец! Спечели достатъчно, затова моите чорапи ще приема наистина като подарък!

  – Халал да са ти, синко! Само да не ти стягат! – отвърна баба Неделя и приседна до кашона с билките. Мъжът тръгна към колата, после спря и се върна. Извади пари и ги пусна до парите на останалите:

  – Сега, вместо да ме кълнеш, си прибери парите и кажи добра дума!

  Баба Неделя го изгледа с избелелите си вече очи и рече:

  – Добър път и вървете там, където прокудихте децата ми! И да не ви объркат с почтените хора по чуждата земя, си обуйте чорапите! Тя суровата вълна боде, но така ще ви напомня за греховете! Ние нямаме нужда от управници, а от стопани! Ако някой ден разберете какво значи стопанин, тогава ще ви призная за власт! Хайде, върви си в мир, човече!

  Двата мерцедеса бавно и някак гузно потеглиха. Хората вътре не погледнаха към свитата над билките бабичка. Те идваха от друг свят и отиваха към места и хора, които им бяха по-близки и познати. Тая възрастна жена бе отворила рана в душите им, която нито доктори, нито лекарства биха излекували. Трябваше да се махнат по-скоро от тук, защото още няколко мига с нея и биха се превърнали в… човеци.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук,  тук и тук.

  .

• Равняване по птиците

  

  .

  Разбирам, участта ти е нелека,
  но в пъкъла на сетния си ден,
  равнявай се по птиците, човеко.
  Буди се с поглед благ и озвезден.

  Не виждаш ли най-простата магия,
  погалила с листо перваза стар:
  два гълъба вода дъждовна пият,
  с крила премитат всеки твой кошмар.

  Надмогнал най-ужасните капани
  от своето измамно битие,
  човек, преди и коренче да хване,
  на птица във зеницата расте.

  Израства мълчешком. И цял трепери,
  доде добро от зло да различи
  и рамото му близнат лековерно
  опитомени слънчеви лъчи…

   

  Ивайло Терзийски

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• Мефисто валс

  

  .

  Навярно Епикур е много прав.
  Животът е софра и каса бира.
  Онази кучка иска автограф,
  но ядец! Нямам време да умирам.

  Хетерите обсаждат ме с мъгла.
  Сънувам танц с най-нежната хетера.
  Тя – дамата с косата е дошла
  и иска да й бъда верен.

  Отлагам неизбежния финал.
  За този спаринг канят дами.
  Безкраен е последният ми валс
  с бленуващи мълчания за двама.

  Но старецът замислено мълчи
  и сигурно отгоре се подсмива.
  Там има много риби без очи
  и много полудели самодиви.

  Той – онзи старец май съм аз
  с безумствата си – вечно млади.
  Сънувам във последния си час
  софра, бутилка и менада.

  Но пак изпраща ми Амур стрела.
  Ще трябва пред жена да коленича.
  Тя – дамата с косата е дошла
  и шепне ми, че ме обича.

  
  Ради Радев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Ангел

  

  Дори не знам рождената си дата.
  Не знам целунала ли ме е тя,
  преди да ме остави на съдбата,
  с надеждата сам пътя да вървя.

  Не знам дори с какво заслужих,
  преди да се родя да бъда сам!
  Не знам какво било й е в главата…
  Не знам, приятели… Не знам!

  „Била е млада“ – казват. – „Съгрешила“.
  Какво от туй? Нима съм някой леш?…
  Дете съм бил, по дяволите! Нейно… първородно…
  А тя зарязала ме е и… ‘айде беж!

  Не обвинявам… Не! Недей мислете,
  че в душа ми горест се таи.
  Но питам се, какъв човек е?
  Дали ме помни още и мълчи?

  Терзае ли я в тъмна нощ сърцето,
  че нейде има син един?
  Дали се пита ли се жив ли съм, къде съм?
  Или вече ми е казала „Амин“!

  Не знам… Дори не искам да узная…
  Но казвам й едно балагодаря,
  защото срещнах мойта майка.
  Една светица срещнах сред греха!

  Та тя ми е разказвала за нея
  „Обичала те е“ – все ми казва тя.
  „И как разбра?“ – й опонирам…
  „Нарекла те е Ангел, сине… и проронила сълза“.

   

  Емил Стоянов

  P.S. Когато съм бил осиновен от родителите си, на единадесетия ден след раждането ми, наистина съм бил записан в регистъра с името Ангел.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• На художника

  

  .

  Като жива вода
  те лекувам,
  като сладост след грях
  те мълча,
  като късна любов
  те лудувам,
  като еньовско биле
  горча.

  На платното ти бяло
  заспивам,
  укроти ли във мене
  дъжда?
  Не ме бива гнезда
  да свивам,
  във картини
  ще те боля…

   

  Лидия Делирадева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Лидия Делирадева е родена в София през 1968 г., където живее и днес. Завършила е СУ „Св. Климент Охридски“. Тя е филолог по образование, общественик по призвание, публицист и поет. Работила е като директор „Граждански инициативи и връзки с обществеността“ в Център за човешки права, като главен редактор на платформа за проучване на общественото мнение „Електронен референдум“ и др.

• Зайче

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  Копая гроб за зайчето, дето умря. Не му трябва дълбок гроб, то е слабичко, сигурно от глад умря. И ние нямаме нищо вкъщи за ядене, но преди все оставаше по нещо. Напоследък не оставаше нищо.

  – Как е, съседе! Копаеш гроб на капитализма, а? – обади се комшията. Той беше наблюдателен човек, винаги се появяваше, когато няма нужда.

  – Точно това правя. – Отговорих му въпреки волята си. Съседи сме.

  – И аз копая гробове… Но мислено! Не като тебе. И какво ще погребваш? Мечтите си ли?

  Гробчето беше до външната тоалетна на къщицата ни. Едва се беше запролетило, тук-там зеленееше, ако зайчето беше изчакало още малко, може би щеше…

  – Не, друго сега погребвам. – Така отговорих.

  – А, добре. – Съседът запали пура и увисна върху металната ограда, която делеше дворовете ни. Беше доволен от нещо. – Вие сте гробокопачите, копайте!

  Телцето на зайчето беше съвсем леко. Покрих го с мъх и малко от пръстта, която изрових. Стана ми мъчно.

  – Няма ли поп? – гледаше оня. – Така не се прави погребение. Искаш ли да свирна на попадията? Ще дотърчи до пет минути! Щом чуе, че аз се обаждам.

  – Не, благодаря – рекох. Исках това да свърши по-бързо. Не очаквах да го видя толкова рано. Той обикновено ставаше по обед. Сега беше едва девет сутринта.

  – Между другото – изсекна се комшията – трябва да ти кажа нещо. Напоследък тука има разни лисици… Нали ме разбираш. Подушват, търсят, злобеят…

  Лисици ли? Не знаех.

  – Какви лисици?

  – Ами как да ти кажа… От гората идат, гладни са. Една лисица чула, че продаваш имота, друга – чула-недочула, но пък го споделила като слух… А слухът е факт, ако не му се противиш. Сещаш ли се?

  – Не.

  Не ми беше до това. Обичах зайчето. Така и не разбрах от какво умря. Дали от глад? Чувствах се виновен.

  – Та по тоз повод ти казвам, не вярвай на слуховете. Ако стигнат до тебе, де! – Избълва дим от носа си и си тръгна. Беше по долни гащи и потник, въпреки че навън беше още студено.

  Жена ми тъкмо правеше попарата за закуска и обяд. Миришеше на чай в цялата стая.

  – Видях, че говорите… Какво ти каза този път? Пак ли те заплаши?

  Удивих се като видях, че е стоплила водата. Беше намерила съчки отнякъде.

  – Не – отговорих, без да съм сигурен. – Този път искаше да си говорим. Просто така.

  – А то? Зайчето? Очите му… затворени ли бяха?

  Кимнах. Тя се просълзи. Не докосна паницата си.

  Не мина и седмица, когато дойдоха от някаква инспекция. Искали да ровят в землището.

  – Какво землище? – възразих. – Та това е само градинка!

  – Имаме сведения, че заравяте трупове тук. Това не е гробище!

  Започнаха да ровят. Имаха заповед, показаха ми някакъв документ с печат.

  Цялото ни бостанче стана на изкоп. Не е нищо особено, но ние тук си изкарвахме прехраната през лятото. Чушки, малко зелен боб, доматки – стигаше ни.

  Намериха трупа на зайчето. Знаеха къде да търсят.

  – Това какво е? – попита ме човек, който очевидно имаше достатъчно власт, за да ме гледа по начин, който не съответстваше на деянието ми.

  Вечерта седнахме край студената печка и обсъдихме нещата.

  – Ясно е, че няма да се преборим с него. Просто трябва да му продадем имота. – Жена ми плачеше.

  Предпочитах да мълча, защото си въобразявах, че така ще й спестя тревогите. Но казах:

  – Аз не мога да платя такава глоба. Та това са цели хиляда лева! Не мога да ги събера никога!

  – Точно толкова предлага и той за имота ни! – изстена жена ми.

  – Да, така е, но… какво искаш да кажеш?

  – Че ще го вземе без пари! – Тя пак се разрида.

  На другия ден отново го видях. Пак беше по потник, а времето беше все такова, студено. Този човек май съвсем се беше разгорещил. Над комина на къщата му пърпореше струйката на парно отопление, тя беше по-бяла и прозрачна от пушека над нашия покрив, когато преди време палехме печката.

  – Как е, съседе? Май лисиците дойдоха и при теб? – провикна се отдалече.

  Не го разбрах. А и не исках да го разбирам, знаех, че говори двусмислено, мразех го.

  – За хиляда лева всяка лисица ще дойде! От мен да го знаеш.

  Изсмя се и обърна косматия си гръб към мен.

  – Не за друго сега се моля, не за друго – клатеше тялото си жена ми в малката ни кухня. Беше приседнала върху канапето с щръкналите пружини; изглеждаше зле. – Зная, че тук нямаме повече живот. Но защо взеха зайчето? Защо го… То ни беше като… Нали си нямаме свое! Те не знаеха ли какво е за нас!

  И пак заплака. Не знаех как да я утеша. И аз заревах.

   

• Нова книга за творчеството на Алеко Константинов

  Излезе от печат новата книга на Валери Иванов „ЗА 30 НАПОЛЕОНА И БЕЗСМЪРТИЕТО НА ЩАСТЛИВЕЦА“. Това е литературно-критическа студия, която анализира обстойно фейлетонното творчество и личността на големия български аристократ на духа, писателя Алеко Константинов. Книгата се издава със спомоществователството на Община Пазарджик, по препоръка на Съюза на българските писатели.

  

  Валери Иванов защитава дипломна работа на тази тема още като абсолвент в ПУ „Паисий Хилендарски“, а 20 години по-късно я преработва в актуална за съвремието и подрастващите очеркова книга, сбъдвайки една своя дългогодишната мечта. Изнесеното в тази книга има широк спектър на полезност, най-вече в сферата на образованието. Това е първото четиво, което пазарджишкото издателство „Беллопринт“ издава и в електронен вариант.

  .

• Кольо Кривия

  Разказ от Светослав Григоров – Грег

  

  В село Плешивец заваля и забрави да спре. Вече пети ден дъждът се лееше от небето така, сякаш Онзи горе беше забравил да затвори кранчето на чешмата. Изоглавена работа, както казваха местните. Първият ден им беше добре. Не може да се отрече. Дойде им като неочаквана почивка от кърската работа. Затвориха здраво вратите и прозорците. Мъжете си пиеха червено вино; жените, за да не стоят бадева, плетяха дрешки за внуците, а дъждът ромолеше поетично по прозорците като млад поет, свирещ на китара. На вторият ден леко се изнервиха, и то главно женорята, като гледаха как мъжете им час по час слизат в мазата, за да наточат поредния буркан с вино. Пиеха до обяд. После лягаха до поспят. Привечер ставаха и пак към мазата. Пълнеха буркана. Режеха от суджука и мезвайки зяпаха през прозореца, сякаш очакваха някой да им подскаже какво друго да правят. А пустият дъжд не спираше. На третият ден и жените взеха да посягат към буркана с вино. Мъжете ги гледаха учудени изпод вежди. Лека усмивка пролазваше по лицата им, сякаш паяк плетеше паяжина, но нищо не казваха. В селото се знаеш от памтивека – пияна жена, весела къща. А дъждът валеше. Земята поемаше до едно време изсипващата се от небето вода така, както селяните поемаха несгодите на битието си – с кротко примирение, а после престана. Не издържа. Не беше като човешката душа. Спря да преглъща водата и тя рукна из селото. Свободна като вятър. Наводни нивите. Стигна и до мазетата на къщите. Заплаши да погълне зимнината, която селяните бяха правили цяла есен.

  Мъжете спряха да гледат през прозореца и да наливат бурканите с вино. Наливаха вино в дамаджаните и го носеха кой колкото може по-нависоко, в зависимост от етажите на къщата. Жените пък мъкнеха бурканите със зимнина. За известно време всички имаха с какво да се занимават. А дъждът валеше. Не спираше пущината. На петият ден тревога плъзна из селото. Ей така, внезапно като полъх на вятър, влезе в къщите и в душите на селяните. Мъжете взеха да надигат бурканите с вино отривисто, сякаш отдаваха чест, а погледите им бяха приковани в прозореците, сякаш с пирони. Знаеха, че никой няма да им помогне. Бяха сами, както винаги са били.

  Кольо Кривия нямаше такива тревоги. Седеше в малката, задимена кухня и пиеше ракия, спокоен като бент на язовир. Той имаше един основен принцип в живота. Никога не смесваше питиетата. С каквото започнеше, на такова караше до сутринта. Няколко пъти бе престъпил този свой принцип и последиците бяха опустошителни като революция в африканска държава. Кольо гледаше философски на тези свои забежки. В края на краищата принципите са, за да се нарушават, заключваше той след поредната простъпка. Лошото бе друго. Всяко потъпкване на този основополагащ принцип променяше из основи живота му.

  Първият път, когато това му се случи, беше в казармата. Заседна с приятели в една кръчма по време на градската си отпуска и го подкара кротко на водка. Това питие за него бе като млякото за бебето. Можеше да изпие литър и да говори по-ясно от говорител по телевизията. Вечерта си течеше приятно и спокойно до момента, в който някакво дяволче в главата му не го подкокороса да си викне една бира. После поръча още една, след това отново обърна на водка и нещата излязоха извън контрол. Все пак по едно време се сети, че отпуската му е отдавна свършила. Прибра се в поделението в четири сутринта – шест часа след разрешеното време и остави това, но не направи никакъв опит да се вмъкне незабелязано, ами цъфна директно на портала с песен на уста. Пееше „Стената“ на Пинк Флойд. Сержантът, който беше дежурен, взе да му говори нещо за устава. На Кольо това му се стори страшно забавно и взе да се смее. Онзи обаче не му влезе в тона, а започна нещо да му крещи. Това вече преля чашата и Кольо му фрасна един в муцуната. Това бе последното нещо, което си спомняше. Събуди се в ареста. Главата го болеше така, сякаш националният отбор по бокс цяла нощ я е ползвал за боксова круша. Последва военен съд и една година в дисципа в Плевен. След това си и дослужи остатъка от военната служба, и най-накрая го изплюха навън. Чувстваше се като портокал, от който бяха изцедили всичкият сок и изхвърлили на боклука. С присъда зад гърба си и неблагонадежно досие не му оставаше нищо друго, освен да стане общ работник в строителството. Успя поне да се пласира на национален строителен обект, дето се бачкаше много, но и се плащаше добре. И така започна неговото митарство по обектите в цялата страна. Живееше като чергар и никъде не се задържаше повече от три-четири години. Нямаше приятели. Жените идваха и си заминаваха, като годишните времена, а годините изтичаха като чешмяна вода. И сигурно щеше да си кара така до края на дните си, ако онова дяволче в главата му пак не се обади една вечер.

  Беше заседнал с хора от строителната бригада да изпратят отиващия си ден с по една ракия, но му изпуснаха края и ракиите взеха да се леят като пролетен дъжд. По едно време в заведението се появи и оркестър с певица. И като запя, нещо го стегна за гърлото. Вгледа се в черните й очи и видя черния си живот. Празен и самотен като чашата пред него. Докривя му. Отмести чашата и си поръча кана червено вино. Когато сервитьора я донесе, не си наля в омразната чаша. Надигна каната и пи направо от нея. Преполови я с едно отпиване. Кръвта му кипна и заклокочи в него като току-що събуден вулкан. Запали цигара. Изпуши я и пресуши каната. Поръча нова. Пиеше и поръчваше. Гледаше певицата и не откъсваше очи от нейните. Постепенно те изчезнаха и се появиха кафявите очи на Любка. Любчето, както й викаха всички, бе дребно и слабичко момиче, което повече приличаше на гимназистка, отколкото на кранистка, каквато беше. Усмивката никога не слизаше от по детски наивното й лице, дори и тогава, когато се сблъскваше с грубите закачки на строителите. Приличаше на цвете, което съвсем случайно е разцъфнало на сметище. Кольо я харесваше, но така и не събра смелост да я заговори. Чувстваше се недостоен за Любчето. Плашеше се от нея и от себе си. Плашеше се да не стъпче това красиво цвете в стремежа си да я предпази. Но сега, останал сам на масата, след като другите отдавна си бяха тръгнали, след като музикантите събираха инструментите си, а певицата надигаше чаша с водка и палеше цигара, втренчила уморен поглед в нея, преполовил поредната кана с вино, Кольо разбра, че не може да си представи живота си без Любка. Плати сметката си и тръгна към вратата. Последното, което си спомняше преди мозъкът му да изключи, бе учуденият поглед на Любка, когато влезе в стаята й.

  Осъдиха го на десет години затвор. Излежа седем и отново го изплюха навън. Докато бе топлил нара в затворническата килия, Тодор Живков бе паднал от власт. Навред цареше хаос. Някакви борци раздаваха правосъдие с бухалки, а народът се бореше за оцеляване. Кольо бързо разбра, че този свят не е неговият. Имаше спестени пари и преди инфлацията да ги погълне си купи къща и земя в село Плешивец. Малко селце с малко хора, скътано в подножието на планината. Хубав гроб за човек като него. И дните се занизаха. Един след друг. Еднакви и безцветни като сивата вода на местната река. Светът се променяше. Държавата се променяше, но селото си оставаше същото, само дето хората намаляваха. Един след друг си отиваха, а празните къщи се увеличаваха. По едно време самотата така го стегна за гушата, че си взе жена. Петрана – от съседното село. Беше тиха, работлива и не му връзваше много кусур. Бяха стари за деца и си останаха сами. Понякога това го мъчеше, но после си викаше, че така е по-добре. Какви деца да раждаш и гледаш в този пущинак?

  А днес децата му липсваха. Събуди се рано. Излезе навън. Погледна сивото небе, от което вече цяла седмица се изливаше дъжд. Черните облаци все така бяха надвиснали над селото, но не валеше. Наблизо шумеше реката. Кольо излезе от двора и се запъти към нея. Газеше във вода до глезените, тъй като пътят бе залят, но не се отказа. Бе роден и отрасъл до река, затова водата винаги го привличаше. Имаше някаква магия в течащите води, която докосваше душата му и винаги го караше да се чувства като пътешественик във времето. Реката го свързваше с миналите времена, с онова време, през което не е бил роден, но тя е била тук и други хора са се взирали в течащите води. Посрещали са изгрева. Изпращали са залеза. Обичали са се. Любили са се. Живяли са, а после душите им са се слели с реката. Водата ги е поела и отнесла. Реката бе нишката, която свързваше миналото с настоящето. След него други ще стоят на брега и пак така ще се взират във водата, запленени от магията й.

  Кольо стигна до реката и се спря. Толкова пълноводна не я помнеше никога да е била. И шумна. Звукът, който издаваше, наподобяваше далечен грохот на оръдия. „Ще вземе да прелее тази пущина при първата капка дъжд“ – помисли си той. Запали цигара. Вдъхна дълбоко и изкара дима през носа си. „К’во пък, да прелива, то и без това животът ни е като стока втора употреба. Да ни издави всичките и да се приключва“ – заключи той. Хвърли още един поглед към реката. Обърна й гръб и с бавни крачки се запъти към къщата си. В този момент падна първата капка. После я последваха и други. „Айде, пак заваля, мама му стара!“ – каза на глас Кольо. Не беше изминал и половината разстояние, когато от небето се изсипа порой. Сякаш някой изсипваше ведро с вода от горе. Кольо не се забърза, въпреки дъжда. Тази песен му беше позната. С дъжда е като с живота. В началото, докато си сух, ти прави впечатление. Тичаш да се подслониш някъде, но като те намокри, ти става все едно. Спираш да бягаш и просто си вървиш без да му обръщаш внимание. И с животът е така. В началото ти прави впечатление. Бягаш, мечтаеш, луташ се. После му свикваш. Примиряваш се и дори не забелязваш валящите един след друг дни. Освестяваш се като дойде оная с косата. „Бре, мама му стара! Стана ли време?“ – питаш, а тя кима с косата. – „Че кога мина тази пущина? – викаш, облещил невярващо очи. – Не съм забелязал“. „Мина, мина“ – отвръща тя и замахва с косата. Шантава работа.

  Влезе в празната къща мокър. Жена му бе отишла при съседката баба Гина на приказки – и по-добре. След седем дни, затворен с нея в една къща, имаше чувството, че сам е построил Кремиковци. Наля си ракия. Запали цигара и впери поглед в прозореца. Празен поглед. Светът навън не го привличаше. Дъждът не го плашеше, а животът отдавна му бе станал безинтересен. Буташе дните по задължение, без желание. А дъждът валеше. Дъждовните капки удряха прозореца като заблудени куршуми и се стичаха по стъклото, оставяйки едва забележима диря след себе си. “Аз и такава следа няма да оставя – помисли си Кольо. – Засмука ме проклетникът живот като водовъртеж на река. Ти блъскаш с крака и ръце. Мъчиш се да изплуваш, а той те тегли към дъното. И в един момент силите ти свършват. Предаваш се, донякъде с облекчение, и бавно потегляш към дъното. Шибана работа, ей! Това водовъртежите мамата си тракат. Няма отърване.“

  Отпи от ракията. Засмука цигарата и видя очите на Любка. Там, през прозореца. Между капките дъжд, те го гледаха с лека насмешка и учудване, като в онази нощ, в която животът му окончателно отиде в коша за боклук. Не искаше да ги вижда. Затвори очи, а после чу гласа на жена си. В първият момент помисли, че сънува, но крясъците й прогониха бързо тази мисъл от главата му. Отвори очи и се заслуша.

  – Кольо, реката прелива – викаше тя. – Вече е до къщата на баба Гина.

  – Стига си крякала, ма – отвърна той. – Аз к’во да направя?

  Отпи от ракията в очакване на потопа. Това му се стори най-разумното нещо към този момент. Не искаше да бяга от съдбата си. Щеше да я посрещне такава, каквато е. Без вайкане и излишно суетене. В края на краищата в своя живот никога не беше срещал щастливи хора.

  – Пияницо неден, стига си се наливал с тази ракия, ами вземи направи нещо!

  – На вино ли ми предлагаш да мина? – запита Кольо с безизразен глас, колкото да я подразни.

  Петрана го погледна стъписано, а после взе чашата и плисна ракията в лицето му. Никога преди не беше го правила и той видя страхът в очите й след като тя осмисли ситуацията. Сигурно очакваше да скочи и да й забие един шамар. Той обаче само се засмя. Това окончателно я извади от равновесие. Не знаеше какво да прави. И като всяка жена в такъв момент, просто заплака.

  Кольо я погледна, като че ли я виждаше за първи път. Пред него стоеше дребна, слаба жена с къдрава коса, облечена с вехта вълнена рокля и стара червена жилетка върху нея. Забеляза, че по жилетката имаше две-три дупки. Лицето й бе изпито, а челото набръчкано като разорана нива. Някога беше хубава, а сега приличаше на изоставена къща, рушаща се под напора на ветровете и изтичащото време. Никога не беше я обичал. Не знаеше дали тя го е обичала, но беше добра жена. Сигурно не заслужаваше човек като него, но кой ли в този живот получава това, което заслужава? Надигна чашата с ракия и я изпи на екс. Стана бавно и се запъти към нея. Тя спря да плаче и уплашено го погледна. Той се приближи и я прегърна. Усети как от изненада краката й се огъват. Притисна я по-силно. Тя облекчено въздъхна и се отпусна в неговата прегръдка. За миг времето спря. Дъждът изчезна. Настъпи тишина. От онази, в която чуваш ударите на сърцето си.

  – Кажи сега какво има? – каза Кольо и разби тишината на хиляди малки парченца, сякаш беше счупил прозорец.

  – Реката прелива, Кольо. Стигнала е до къщата на баба Гина. Заляла е мазето и се качва нагоре.

  – Спокойно. Ние сме нависоко. Няма да стигне до нас.

  – А баба Гина?

  – Какво баба Гина?

  – Тя си е в къщата и не може да излезе.

  – Добре. Ще отида да видя какво е положението. Ти стой тук.

  – Не. Ще дойда с теб.

  Знаеше, че няма смисъл да спори с нея, затова я остави да прави, каквото си иска. Облече шушляковото яке и излезе навън. Пустият му дъжд валеше ли, валеше. Кольо тръгна по пътеката, която водеше към къщата на баба Гина. Жена му подтичваше след него като вярно куче. Стигнаха до къщата след няма и пет минути. Тя беше в ниското, почти до реката. Кольо се спря да огледа обстановката. От непрестанните дъждове реката явно не бе издържала и бавно се разливаше извън от коритото, като заливаше двора на къщата но баба Гина. Сигурно имаше половин метър дълбочина, прецени на око Кольо. Обърна се към жена си и каза с твърд глас:

  – Ти стой тук. Аз ще отида да видя какво е положението.

  Този път тя се подчини. Само каза:

  – Внимавай, Кольо!

  Кольо не отвърна, а тръгна към къщата. Беше с ботуши, които стигаха до коляното му, но скоро се напълниха с вода. Тегли й наум една майна и продължи да върви. Добре, че беше пил ракия, та някак си понасяше студената вода. „Веднъж и ракията да ми е полезна“ – рече си наум и продължи с бавни крачки напред. Беше април месец, но тук в планината времето все още не бе пролетно. Стигна до входната врата и се спря. Водата вече го бе изпреварила и заливаше дървената врата на височина от половин метър. Ако я отвореше, щеше да нахлуе в къщата. Точно до къщата имаше асма, която опираше до прозореца. Не му хрумна нищо по-добро от това да се покатери на нея, за да влезе през прозореца. Надяваше се, че е градена здраво, за да издържи мършавото му тяло. Подскочи и се хвана за железният прът, по който пълзеше лозата. Набра се и се прехвърли върху хоризонталните пръти на асмата. Придвижи се предпазливо към прозореца, когато го доближи, се изправи бавно на крака и почука на него. Баба Гина явно го беше чакала, защото веднага отвори прозореца. Той се промуши през него и скочи вътре в къщата. Щом го видя, баба Гина занарежда през сълзи:

  – Малее, Кольо, какво чудо ни споходи. Много съм живяла, ама наводнение по тия земи не съм виждала. Разсърдихме Господ ние, хората, и сега ще плащаме, така да знаеш.

  – Остави Господа на мира, бабо Гино! Дай да те спасяваме, че по реката всеки момент може да дойде приливна вълна, пък после ще мислим за Господ. Той си е там горе и няма да избяга. Ама първо земните дела да свършим тук долу, че иначе скоро ще се срещнем с него.

  – Оф. Жив да си, Кольо, че дойде! Не знам какво щех да правя. Видя. Водата е до вратата стигнала. Как ще излезем от тук?

  – Както влязох – през прозореца. Няма друг начин – иначе, ако отворя вратата, водата ще нахлуе в къщата.

  – Па я съм стара жена. Как ще се изляза през прозореца бе, Кольо.

  – Ще помагам, бабо Гино. Не е високо, па и асмата е досами прозореца. Няма друг начин.

  – Епа, щом така казваш, Кольо, добре. Само да си взема бохчата с дрехите и парите – съгласи се тя и изчезна навътре в къщата, преди Кольо да е успял да възрази.

  Появи се след малко с един вързоп дрехи и се запъти към прозореца. „Като млада булка припка – помисли си Кольо. – На никой не му се, мре мама му стара“. Щом стигнаха прозореца, той рече:

  – Ще те хвана под мишниците, бабо Гино, и ще те спусна бавно през прозореца. Отдолу е вода, така че няма страшно. Щом те спусна, бягаш към високото при Петрана. Тя те чака там.

  – Добре, Кольо.

  Тя седна на перваза. Той се надвеси над нея. Хвана я под мишниците и бавно я спусна в двора. Беше лека като перце. Баба Гина цопна плавно във водата и с бавни крачки се запъти към портата. Кольо също седна на перваза, за да скочи. В този момент чу гласа на бабата.

  – Кольо, Рачето остана вътре. Ще се удави. Жив да си, вземи го.

  – Кое Раче бе, бабо Гино?

  – Котката ми. Спаси я, Кольо.

  – Аман от луди бабички. Да им пикая на котките, да им пикая – процеди през зъби Кольо, но викна високо: – Ще я взема, бабо Гино.

  Върна се в къщата и тръгна по стаите. В първата я нямаше. Втората също беше празна.

  – Мамицата й и котка. Къде се е завряла пущината?

  Слезе на първия етаж. Първата стая отново беше празна, но във втората му излезе късмета. Котката се беше излегнала на леглото и щом го видя, взе да мяуче враждебно. Кольо въобще не се церемони с нея. Сграбчи я за козината и тръгна към вторият етаж. Стигна до прозореца. Седна отново на перваза и бързо скочи преди баба Гина да се е сетила, че е забравила още нещо. Тръгна към външната порта с мяучеща котка в ръка. Малко преди да я достигне, чу страшен грохот откъм реката. Погледна инстинктивно натам и видя огромна стена от сива вода да идва към къщата на баба Гина.

  „Е, няма такъв идиот като мен. Да си отида заради една тъпа котка“ – помисли си той. В следващият миг водата се стовари върху него. Завъртя го и го повлече към дъното. „Пустия му водовъртеж. Най-сетне дойде“ – каза си с облекчение Кольо и се отпусна, а водата го повлече заедно с отломките, събрани по пътя.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук, тук и тук.

  .

• Песента на часовника

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  

  С всяка изминала година все повече занемарявах работата си. Застоявах се у дома, навън се движех предимно с кола, а добрият апетит и спокойният сън бяха направо лукс за мен. Затова пък хронично лошото настроение и дежурната ми заядливост започнаха да заместват и добрите, и лошите черти в характера ми. Толкова трудно ми харесваше нещо наоколо, толкова много ми липсваше онзи непринуден хумор и смях, с който приемах преди и най-злобните удари на живота, че сега бях готов да сторя и престъпление, за да си ги възвърна. Или, ако трябваше да бъда съвсем откровен и възможно най-кратък, се налагаше да призная, че просто остарявах. А не бях в никакъв случай възрастен. Доста скоро бях преминал средата на тридесетте и очаквах в тая зряла и изпълнена с жизненост и сила възраст тепърва да постигна големите успехи в кариерата и живота си. Уви, дните си минаваха неусетно, а аз събирах все повече неудовлетворение и горчилка от себе си и живота. Така дойде един момент, в който останах сам, защото малкото ми приятели се отдръпнаха, разочаровани от мен, а същото можеше да се каже в общи линии за родителите и семейството ми, защото те не можеха ей тъй просто да ме зарежат, а се налагаше да ме търпят, с цената на много компромиси. Все по същото това време се пристрастих към алкохола. Не бях пияница в буквалния смисъл на думата, но доста често прибягвах до помощта на бутилката, когато не се чувствах добре. Имах чувството, че затъвам в някакво блато, докато един ден…

  Връщах се омърлушен от работа, когато чух някой да вика името ми. По улицата не се виждаше никой, а слабият и дрезгав глас ми напомняше зов за помощ, затова се огледах по-внимателно. От другата страна на улицата, в малката къщурка на дядо Дончо Сейкото, забелязах отворен прозорец и как през него ми маха немощно старецът. Приближих до оградата, но той помоли да вляза вътре и аз го сторих. Бутнах прогнилата старовремска врата на стаичката му, която никога не се заключваше, и влязох. Не бях стъпвал тук от пет-шест години, но всичко ми беше толкова близко и познато, тъй силно ме връщаше към детството ми, че се задъхах от вълнение и приседнах на дървената пейка под закачалката. Пред мен на старата, потъмняла от годините маса, светеха като малки слънца десетина дюли и чакаха.

  – Нали вече ги даваш на сина ми? – посочих ухаещите на есен плодове. Имахме си нещо като ритуал със стареца и още от времето, когато бях дете, всяка година през октомври той ме викаше тук и ми даваше най-едрите дюли. Не знам защо го правеше, но по онова време той беше единственият човек в квартала, който ме разбираше и защитаваше, понякога дори от родителите ми. Наистина, тогава бях доста щур и не минаваше ден да не направя нова беля. Годините минаваха, аз пораснах, ожених се, роди ми се дъщеря, а после син – и едва, когато синът ми стана на три години, дядо Дончо престана да ме вика за дюлите, но продължи да ги дава, сега вече на сина ми. Имаше някаква причина, тоя път старецът да вика пак мен и аз зачаках, да чуя каква беше тя. Обикновено той обичаше да мълчи, но когато заговореше, казваше много верни неща, съвсем различни от баналните нравоучения на баща ми или конското евангелие на учителите ми.

  – Слушай, Гоше! – с изтънял глас задочна той. – Дойде ми и на мен времето, моето момче. И аз изсъхнах, и от дюлята само един клон ражда вече, та си викам, да се видим за последно и да си кажем сбогом с добро! – Думите му звучаха спокойно, човешки, без следа от самосъжаление или мъка. Беше съвсем измършавял старецът, но се държеше мъжки и с едно старовремско достойнство, което днес щеше да предизвика усмивка, но бе милион пъти по-истинско и по-ценно от хилядите безскрупулни условности, които ни заобикаляха. Засмях се насила:

  – Е, дядо Дончо, не бързай да се отписваш още! На колко години стана?

  Старецът примижа, после започна беззвучно да се смее. Бистрите му сини очи засияха, сякаш в тях се бе сбрала шепата живот, която все още стискаше здраво.

  – На 93 години съм, Гоше, и на тоя свят вече съм си оправил всичките сметки! Само една ми остана, да видя с теб и тогава спокойно ще си умра! Затуй те извиках сега!

  Нищо не ми идваше наум да му отвърна. На стареца не му трябваха утеха и съчувствие, а само малко внимание. Винаги бе живял сам, без всякакви роднини, и може би затова все още бе здрав и с целия си разум. Виждах как се присмива и на живота, и на смъртта, но не го разбирах, защото не знаех какво да правя със собствения си живот, а за смъртта се страхувах дори да помисля. Стоях и чаках.

  – Помниш ли като уби с прашката онуй, бялото гълъбче? – подхвърли все още с усмивка старецът. Размърдах се неспокойно. Помнех, разбира се. Тогава бях пет-шестгодишен и един ден, в продължение на половин час, се опитвах да убия кацналия на стряхата бял гълъб. Камъчетата хвърчаха край главата му, но той стоеше спокойно и само поглеждаше любопитно с едно око към мен. Когато накрая все пак го улучих и той падна в краката ми, аз много се изплаших и го занесох на дядо Дончо. Кръвта беше изцапала снежната белота на перата, главата на птицата висеше безжизнена, а отворените й очи ме гледаха и сякаш с ням упрек питаха: „Защо, защо?“. Много плаках тогава и се упреквах за безмилостно жестоката си постъпка, а старецът кротко ме утеши и каза, че това навярно ще е последното убийство без нужда в живота ми. Така и стана. Повече не посегнах към прашката и като изключа рибите, които ловя и до днес, не съм отнел живота на някое друго същество.

  – А помниш ли въглищата, дето ми ги носеше, като си счупих крака? – дядо Дончо ме гледаше с поглед, който минаваше през мен. Той не уточни, че кракът си бе счупил не сам, а му го бяха счупили, при побоя в милицията, заради часовника.

  Пак беше есен тогава и ме бяха набедили в квартала за една поразия, която не бях извършил. Заради това месеци наред не поздравявах никого от възрастните ми съседи, а на дядо Дончо затрупах двора с крадени въглища. От благодарност, разбира се. Случи се така, че в началото на учебната година ме сви апандиситът и трябваше да постъпя в болница. Клъцнаха го набързо, но стоях още няколко дни в болницата, докато се оправя съвсем. Точно в това време, някой хлапак вероятно, опънал парче тел, завързано за две от акациите, напряко на улицата. Минал някакъв моторист и за малко не се обезглавил. Махленските клюкарки веднага раздули версията, че това е моя работа и за кратко време се стигнало до там, че кварталният председател па ОФ-то – един стар лентяй на име Пешо Кривия, се упътил към къщи с протестна нота. Не намерил никого, понеже нашите били на работа и се спрял при дядо Дончо, да ме одумва. Старецът знаеше къде съм, затова го послушал малко и казал:

  – Не момчето е опънало телта. Пешо, а самият ти! И изобщо, на тебе толкова ти е умът в главата, че стига точно, колкото да опънеш една тел през улицата, за да събориш някой невинен! Може и дете да е, няма значение! Важното за теб е да се събори някой на земята!

  От тогава Пешо Кривия го намрази и всякак му търсеше цаката. За съжаление я намери мръсникът, при това доста скоро.

  Родът на дядо Дончо бе някъде от Балкана, но той не обичаше много да го споменава. Никой не знаеше какъв вятър го бе довял из широката Добруджанска равнина, не бяхме виждали, нито чували за роднините му, освен за дядо му Петко, който някога построил часовникова кула в родния си град. Това бе гордостта и мечтата на дядо Дончо, и той като своя дядо, бе решил да издигне часовник в собствения си двор. Дори бе получил архитектурно разрешение и основите на часовниковата кула бяха вече положени. Сам бе иззидал стените от дялан камък, на височина човешки ръст, но не успя да го довърши горкият. Забраниха му от милицията, след като го биха и разпитваха една седмица, счупиха му крака и накрая го пуснаха. За всичко бе виновен Пешо Кривия.

  Като разбраха за проекта, зевзеците от махалата взеха да подиграват дядо Дончо. Питаха каква марка ще е часовникът, как ще се навива и дали ще звъни сутрин да ги събужда. Старият, разбира се, не им остана длъжен и отвърна, че това ще „Сейко“ и няма да се навива, а ще се опъва с топузи. Пешо Кривият щял да опъва топузите, щото и без това друга работа нямал. А за звъненето – щял да звънне, но само веднъж – като дойде краят на социализма. Той всъщност затова и правел часовника – да брои колко време му остава на този фалшив строй. Приказките му стигнаха до ушите на ОФ председателя и той не се забави да го накове в милицията. Резултатът от това бе счупеният крак на стареца и новият му прякор – „Сейкото“, а всеобщото презрение принуди Пешо Кривия да се премести да живее в срещуположния край на града. Имаше и друга последица от дръзкото изказване ни дядо Дончо. Кой знае защо, тази есен от „Топливо“ не му докараха въглища, въпреки че си бе направил заявка. Лично баща ми ходи да оправи недоразумението, защото старецът бе със счупен крак, но там го отрязали набързо и му казали да си гледа работата, за да не си изпати и той. Това ми даде повод да нападам товарните вагони с въглища на гарата и да снабдявам стареца тайно. Той едва пролетта узна, когато гаровият милиционер му каза за мен.

  Нашият квартал беше малък и всички общо взето се познаваха. Мястото, на което бе разположена къщата ни, от едната страна гледаше към улицата, а от другата граничеше с железопътните линии на гарата. За хлапак като мен не бе особено трудно да се покатеря на някой товарен вагон и да напълня кофа въглища. Понякога съседите ме виждаха, но си траеха, защото знаеха къде ги нося. Беше ме засичал и милиционерът на гарата, но се правеше на разсеян. Той бе свестен човек и когато веднъж влакът рязко тръгна за маневра, и аз нямаше как да скоча в движение, той спря композицията, уж заради преминаващ под вагоните човек. Още веднъж се срещнахме двамата, когато той случайно мина край вагона, от който вземах въглища. Спря се, изгледа ме с присвити очи и надигна брезента, с който бяха покрити брикетите, за да мога по-лесно да напълня кофата. После се обърна и си продължи пътя, сякаш нищо не бе станало.

  Сега, като се замисля, ми се струва, че повече човещина имаше у хората през онова време.

  – Помня и за гълъба, помня и за въглищата! – уверих дядо Дончо. Може би старецът наистина си отиваше и тия сантиментални спомени му носеха някаква утеха.

  – Не те питам само за да се намираме на приказка! – като че ли долови мислите ми той. – Искам да се разберем с тебе за часовника!

  – За кой часовник? – не разбрах аз.

  – За тоя, дето съм го почнал в двора, но така не можах и да го свърша!

  – И какво за него? – все още не можех да включа аз. Дядо Дончо помълча малко, изгледа ме, сякаш да прецени колко струвам, и направо запита:

  – Ще го довършиш ли вместо мен?

  Едва не се изсмях на предложението му. Само това оставаше – сега и на мен да започнат да викат в квартала Гошо Сейкото. Значи на стареца все пак някоя бурма му се бе разхлабила накрая, щом и на смъртния си одър не се отказваше от своята фикс идея. Изкашлях се от неудобство, защото не исках направо да му отказвам, но той ме изпревари:

  – Чуй ме по-напред, а можеш да ми отговориш и по-късно!

  – Добре! – кимнах доволен, че ми спести неудобните обяснения.

  – Значи, аз те познавам от дете, нали? – някак риторично заговори той. – Мога спокойно да твърдя, че и като малък, а и сега, ти много се различаваш от връстниците си наоколо. По-умен си от тях, но си и по-див! Нещо недолюбваш законите и правилата, затова и по-често си патиш в живота! Дотук прав ли съм?

  – Ами, има нещо такова! – съгласих се неуверено.

  – Тъй като гледам, на друг не бих оставил тая работа в ръцете, защото ще я оплеска! Ти обаче, ще я свършиш както трябва!..

  – Дядо Дончо, ама аз…

  – Знам, знам! – прекъсна ме старецът. – Ще кажеш, че си зает, че не разбираш от строежи, че не ти е по сърце и сигурно ще си прав! Само че аз друг близък човек, освен тебе, си нямам и затова направих тук едно завещание. Всичко е законно, нотариално заверено е и според него, като умра аз, къщата и дворът остават за тебе, само срещу едно условие – да завършиш часовника! – Той ме изгледа уморено, сигурно очакваше възражения от моя страна, но аз мълчах и той продължи: – Гледам те всеки ден като отиваш и се връщаш от работа, и право да ти кажа, не ми харесваш нещо! Отпуснал си се един такъв, навел си глава и не приличаш на себе си! Те и другите хора се промениха, оскотяха някак в последно време, покрай тоя недоимък, но то в такова време се вижда кой колко струва! Като всичко ти е наред, лесно можеш да си весел и добър! Ха сега да видим в мизерията колко ни е човещината! – старецът млъкна, изтощен от приказките.

  Притвори очи и дълго стоя притихнал, но когато аз се надигнах да си ходя, той се ококори и вдигна ръка да ме спре:

  – Чакай, Гоше, още не съм свършил! – въздъхна тежко и думите му сега едва се чуваха в тишината. – Загубихме си вярата, моето момче! Не вярваме в Бога, в управниците, в себе си дори! Накъде върви тоя народ – сам не знае! Към гибел отива българското племе, към края си! И лошото е, че всеки го вижда, но никой нищо не прави! Ето и ти – като син си ми, а последната ми молба не искаш да изпълниш! – Понечих да възразя, но той не ме остави. – Машината за часовника е в другата стая! Механизмът е прост, лесно ще го разбереш! Почни го отначало заради мен, а ще видиш после, че няма да съжаляваш! Може и някои да ти се смеят, но ти не ги слушай! То си ни е в кръвта, отначало всичко да отричаме, но накрая да го признаем и се съгласим! Тоя часовник е за тебе, за сина ти и за останалите! Направи го, синко!

  – Добре, дядо Дончо! – побързах да го успокоя. – Ще го направя! – Обещах му не защото мислех да го сторя, а за да не го огорчавам. Той обаче ме познаваше повече, отколкото предполагах, защото ме извика до себе си, стисна ми развълнувано ръцете и каза:

  – Сега не си вярваш, но един ден наистина ще го направиш! И няма да бъде заради имота, който ти оставям, а заради песента на часовника! Бог да ти помага, моето момче, и сбогом! – Той млъкна, сви се и някак посивя. Дишаше тежко и накъсано, а очите му вече не виждаха. Взех дюлите от масата и се прибрах в къщи. Казах на нашите, че старецът не е добре и майка ми, заедно с една възрастна съседка отидоха да го видят. Няколко часа по-късно дядо Дончо умря.

  Погребахме го на другия ден, както му е редът, споменахме го с добро и дните пак се повлякоха глухо и тежко, заляха ни с мътилката на проблемите си, като дива, излязла от коритото си река. Струва ми се съзнателно се опитвах да не мисля за добрия старец и неговото странно завещание. Зимата ми помагаше за това, но когато дойде пролетта и нещо закипя в кръвта ми, един ден захвърлих всичко и тръгнах към къщата на дядо Дончо. Нямах намерение да правя каквото и да било, исках само да чуя песента на часовника, за която говореше старецът. Бях просто любопитен и нищо повече.

  Бутнах вратата и се стъписах, от това което видях. За няколко месеца паяжините така бяха омотали малката стая, прахът засипал всяка вещ, че тоя път не умиление, а необясним езически страх ме обзе. Като че ли самата смърт се бе настанила в къщата. Влязох в стаята, където трябваше да се намира механизмът на часовника и видях един голям сандък от шперплат. Разковах го набързо и извадих доста тежката машинария. Освен четирите циферблата, имаше една проста, но удивително здрава механика и дузина медни камбани. Реших да проверя дали е изправен и го приведох в действие.

  Колелата се завъртяха и ритмично заработиха. Всичко беше наред, затова преместих стрелката на кръгъл час и малките камбани запяха. Звукът им беше чист и мелодичен, а песента – толкова позната и толкова забравена, толкова стара и толкова нова, толкова българска, че ме караше да се възхищавам и срамувам едновременно за това, че и аз съм българин. Неволно запях думите й:

  „Питат ли ме
  де зората
  ме й огряла първи път,
  питат ли ме
  де й земята,
  що най любя на света!…“

  Камбаните утихнаха, но аз продължих песента, защото тя ми връщаше детството, мечтите, топлите ръце на майка ми, желанието да видя и науча много нови неща, връщаше ми светлината и огъня, и надеждата, че животът е хубав и си струва да се живее. Едва сега разбрах за каква вяра бе говорил дядо Дончо и усетих колко много ми бе липсвала тя напоследък. Прибрах часовника обратно в кутията и я заковах. Напуснах спокоен къщата, защото знаех какво да правя. На другия ден закачих отвън, на улицата, голяма табела със следния надпис: „Който се чувства българин, да донесе един камък за часовниковата кула!“

  Самият аз за няколко дни събрах от един дол, в края на града, достатъчно камъни, за да мога още следващата неделя да почна строежа. Купих малко вар и пясък, забърках хоросан и започнех да зидам. Времето беше топло, край мен се въртеше синът ми и се опитваше сам да си направи хвърчило. Единственият клон на дюлята бе отрупан с големи като пеперуди цветове, значи наесен пак щяхме да се радваме на плодовете й. Докато се огледам, се сърбаха няколко мъже до оградата. Всички те бяха по-възрастни от мен, наблюдаваха ме с усмивка и пускаха по някоя шега. Нямаше никаква злоба в закачките им, дори личеше явна несигурност, която бай Янко – най-старият от групата, преодоля с въпроса:

  – И като не донесем по един камък, значи не сме българи, а?

  – Не сте! – дръзко отвърнах аз.

  – Защо? – веднага се обадиха няколко гласа. Оставих мистрията и ги загледах един по един. Мълчах и ги гледах спокойно, а те свеждаха виделите си какво ли не очи, преглъщаха и се мръщеха на нещо. Като им се нагледах, се върнах към работата си. Повече не ми досаждаха, защото гузно и тихомълком се изнизаха нанякъде.

  Малко преди обяд се появи първият от тях. Буташе ръчна количка, която пронизително скърцаше с единственото си колело. Вкара я в двора и изсипа няколко молоза. После отиде за още. През това време започнаха да идват и останалите. Трупаха камъните на купчина, която непрекъснато растеше. Някои мърмореха нещо, други споменаваха роднините на депутати, като особено внимание заделяха за майките им, а бай Янко не изтрая и като изръмжа, че от зидане разбирам колкото свиня от кладенчова вода, ме избута и започна сам да реди камъните. Другите само това и чакаха. Юрнаха се по домовете си и се върнаха с чукове, тесли и разни летви. Започнаха да се бутат и да спорят, как по-добре се прави такъв строеж.

  Междувременно оформяха камъните и помагаха, както могат, на бай Янко. Мен съвсем ме избутаха настрани, а един дори имаше наглостта да заяви, че само съм се пречкал. Щях да кажа нещо, но добре, че са ми здрави предните зъби, та си затраях. До вечерта камъните привършиха, а строежът доста се издигна. През следващата седмица обаче настана истински кошмар. Де кой минеше по нашата улица, носеше камъни и ги хвърляше в двора. Стана някаква мода, дори хлапетата да мъкнат огромни камънаци, а когато забелязах, че и жените, изгърбени от тежестта влагат своя дял за българското, начаса махнах табелата от улицата. Върхът бе, когато в петък вечерта, докато си миех колата отвън, спря лъскав чер „Мерцедес“ и от него излезе костюмиран баровец. Изгледа ме недоверчиво, а после запита:

  – Извинете, тук ли се събираха камъни за България?

  Ако не беше толкова сериозен, щях да се изсмея. Посочих му двора, той отвори багажника и така, както си беше с костюма, бая се озори, докато примъкне три големи гранитни блока. Държеше си на класата човекът. Ей така се точеха какви ли не образи, докато буквално затрупаха двора на дядо Дончо.

  Стоях, гледах грамадата от камъни и много ми се искаше добрият старец да може да види отнякъде как хората носеха и трупаха не само материал за строежа, но и част от себе си, от онова потайно и дълбоко скрито у всеки от нас – БЪЛГАРСКОТО!

  И когато следващата неделя пред бай Янко и неговите помощници застана дядо Ахмет, който живееше чак долу, до пазара, и разтовари от стара детска количка няколко камъка, никой не се учуди, а баш-зидарят си свали кепето в знак на уважение.

  Така часовниковата кула бе построена и аз много внимателно монтирах самия часовник. Пак беше неделя, една слънчева и топла неделя през май, когато улицата буквално се задръсти за откриването. Всичко бе неофициално, но хората бяха в празнично облекло, говореха шумно, смееха се и никак, ама никак не бързаха. Гледах ги и се чудех – това ли бяха хората, които до вчера се мразеха, ограбваха и срамуваха, че са българи? Това същите хора ли бяха, или някакви други? Кои бяха истинските – ония от вчера, или тия от днес? Докато се питах, наближи обяд и малко преди дванадесет, пуснах в ход часовника. Когато двете стрелки застанаха една върху друга, той запя с камбаните си. Цялата улица утихна, само чистите звуци на песента се чуваха далеч над хората, къщите и цъфналите дървета. И никой не разбра кой запя пръв, но изведнъж пролетният вятър се стъписа и притаи, защото от голямата, препълнена от хора улица, като химн се понесе към небето:

  „Питат ли ме де зората… „

  А моят син ме дръпна за ръкава и каза:

  – Тате, електронният ми часовник има шестнадесет мелодии, но тая я няма!?

  Отвърнах му, че всеки българин носи тая песен не в часовника, а в сърцето си.

  Не знам дали ме разбра, но се надявах някой ден като порасне, да я запее и той!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор вж. тук и тук.

  .

• Прощално

  

  .                                                                       На баща ми 

  .

  Тъмно стана навън, притаено.
  Люшна немощно пламък свещта
  от дъха, взел си сбогом със земното,
  и притихна в дланта ми дланта,
  що градила бе; щедро дарявала
  ласка бащина, грижа и плод;
  вместо думи, с дела осветявала
  моя път към достоен живот.

  Младостта ми бе мътна река.
  Тъй се случи… Допуснах куп грешки.
  Ти не вдигна с укор ръка.
  Бе родител, другар и Човека,
  в чийто поглед (с присъща виталност)
  зървах болка за блудния син.
  Затова и в години скитални
  бях самотен, но нивга самин.

  Явно взел съм от твоята воля.
  Надмогнах скръбта, слабостта.
  Не ми даде за прошка да моля –
  опрости ме до грош с гордостта,
  че ме виждаш съзряващ; намиращ
  и в незнайното верния брод.
  Тази блага усмивка разбираща!
  Свята бащина обич до гроб!

  Колко пъти наум съм изричал,
  онези тъй важни слова:
  че те тача, ценя и обичам.
  Зная, сторих го късно. Едва,
  когато живецът в очите
  надяваше здрачното було,
  отброявайки с капчици дните
  до нашето днешно сбогуване.

  И в това пощади ме, изчака!
  Галех белите, свидни коси.
  Бе ти сладка водицата, тате,
  от ръката синовна, нали?
  Сит ли тръгна? – Опитвах се, знаеш…
  Непосилен за теб, вехне хлябът.
  Само късче взе – слънчева благост,
  с пожеланата прасковка зряла.

  Душен август е. Нощ. Зазорява.
  Как тежи ми и колко боли!
  Иде изгрев, но в него те няма.
  Чезнат горе последни звезди.
  Небето сълзица отрони –
  най-тъжната своя звезда.
  В миг едничък стопи се безспоменно.
  Ти остави ни трайна следа.

   

  Людмил Нешев

  15.08.2016 г.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Людмил Нешев е роден през 1959 г. Живее в Стара Загора. Работи като цивилен служител в Централен артилерийски технически изпитателен полигон. Изпитател е на зенитни и противотанкови оръжия. Людмил започва да пише стихове в зряла възраст, преди 3-4 години. Още творби от същия автор могат да се видят в сайта „Откровения“.

• Птици от бившия изток

  Из стихосбирката на Генадий Велчев

  „ЗЕЛЕНАТА ТЕТРАДКА“

  

  .

  Власт

  Ще поговорим
  и ще забравим
  за часовника.
  Историята е започнала така.
  По-късно слънчеви часовници
  са взели над историята
  власт.

   

  Слънцето

  Родените през март
  са като клоните,
  така премръзнали,
  така щастливи.
  И тъй, отивам клоните да видя.

   

  Птици от бившия изток

  Аз вече
  стиховете
  даже
  и не ги записвам,
  не ги и помня,
  нека да летят,
  когато искат
  тук да идват
  у дома, когато
  искат да отлитат,
  тъй както аз
  си мисля, че
  летя.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Генадий Велчев е роден през 1949 г. в Разград. Завършил е философия в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирал е индустриална социология и е работил  в тази област като основател и ръководител на научноизследователска лаборатория до 1989 г. В последните години се занимава най-вече с писателска дейност. Автор е на книгите „Черешова задушница“ (2001), „Репортаж“ (2003), „Сестра ми иска да живее“ (2006), „Зелената тетрадка“ (2008), „Пиеси за цикулка“ (2009). „Червена книга“, „Душа“, „Брат“ (2012) и др. Някои от книгите му имат издания само онлайн. Още литературни и публицистични текстове, както и съдържанието на някои от книгите на Генадий Велчев, могат да се видят в неговия сайт gvelchev.net

  .

• <<
• 1
...
• 39
• 40
• 41
• 42
• 43
• 44
• 45
• 46
• 47
• 48
• 49
...
• 77
• >>