Всичко от литература

литература

• Жива вода

  Разказ от Вехлиджан Ахмедова

  

  .

  Събуди ме суматохата в двора на селската ни кирпичена къща. Баба сновеше като совалка насам-натам и носеше дамаджани, бидончета, шишета, въобще всичко, за което се сетеше, и ги слагаше в каруцата.

  – Чакай де, не бързай толкоз! – мъмреше я дядо. – А слама сложи ли под тях, че бързаш да ги мъкнеш? – продължаваше да упорства той.

  – Не, не съм. Забравих – виновно смутолеви баба и започна да сваля от каруцата един подир друг всички съдове, които бе примъкнала от мазето.

  Слънцето осветяваше стаята ни и пердетата от руска, цветна басма, която беше доста модерна, пускайки малки, игриви зайчета право в очите ми. Веднага се сетих, че дядо стягаше каруцата за път, щеше да ходи някъде. Не можех да го изпусна! Че изпуска ли се такова приключение? Дядо ходеше на най-интересните и живописни места из околността. Беше като книга, на чиято страниците й оживяваха в пъстри и неповторими приключения. Жива книга…

  – Дядо, къде? – попитах, заприпквайки с боси крака, които сутрешната роса мокреше и ме караше да настръхвам от хлад.

  – Ще ходя за вода, къзъм – отговори той и продължи да нарежда на дъното на каруцата сламата, която носеше от сайванта.

  – Откъде, дядо?

  – От една чешма, която се намира в една далечна, далечна гора.

  – Искам и аз! Искам и аз!

  Баба набързо ми спретна закуска от филия селски хляб, намазана с лютеница, приготвена от нея, и дядо ме метна в каруцата, на една дъска в предната й част, върху която тя бе постлала една от тъканите й шарени черги. Завърза за страничните колчета на каруцата една торбичка от тъкана аба, в която имаше малко домашно сиренце, хляб, някой доматец, вода, и ни изпроводи.

  Затракаха колелетата на писаната каруца по селския каменен път, покрай който се редуваха къщи – някои кирпичени и варосани с бяла вар, а други – тухлени и по-модерни, чиито дворове бяха като нарисувани с най-различни палитри картини – пъстроцветни лехи, натежали от грозде асми и лозя, прави като конец редове с всякакъв зеленчук и варосани фиданки, клоните на които лежаха на подпирки, за да не се счупят от натежалия плод. Целият човешки живот бе събран в тези дворове.

  Минахме покрай училището, което се огласяше от детска глъч и смях, като че ли приличаше на истински пчелен кошер; после по дългия селски централен път, от двете страни на който се перчеха цветни розови лехи, прилежно поддържани и красиви; покрай високата водна кула, която гордо бе изправила ръст, защото нямаше по-висока от нея. Гледаше и виждаше всичко отвисоко, а тънкият й връх сякаш искаше да стигне там, където само човешкият поглед можеше.

  Дядо пришпорваше от време на време сивото магаре, пошляпвайки го леко по гърбината с тънката пръчка, а то сякаш в знак на протест току махаше с опашка и леко засилваше ход.

  Неусетно селските къщи вече бяха оредели и на тяхно място се заредиха дървета. Пред погледа ми се ширнаха поля – царевични, слънчогледови и житни, между които прокарваше своята снага пътят – черен и прашен, и се губеше нейде в далечината. Наоколо прелитаха най-различни животинки – пъстри пеперуди, кацащи по всяко цветче и стръкче, полски жътварки и малки гущерчета, които мързелуваха на припек, необезпокоявани от никого. Селото бе останало зад гърба ни и полека-лека изчезваше от погледите ни.

  – Дядо, къде сме?

  – В Коджа анлък (Голям синор), къзъм. Нарича се тъй, защото е граница между нашето и съседното село, та всеки да си знае двора и да няма кавги. Хе го там и Ак пънар (с. Бистра), сгушило се е в ниското и кротува – рече дядо, притискайки между устните си цигарата, за да не падне, и посочи едно селце в далечината, вдигайки пръчката в ръката си. Тъй го запомних завинаги – с цигара между устните.

  Навлязохме в дебрите на гората…

  Пътят бе неравен и набразден от дирите на многобройните каруци, минали от тук. Порои от навалелите дъждове бяха оставили своите следи по него, оголвайки корените на дърветата и оставайки ги без защита.

  – Дали ги болеше?! – чудех се аз и ми ставаше мъчно, че не мога да поправя онова, което природата бе сторила.

  А мислите ми се изпаряваха при вида на величието й…

  Навсякъде бе божествено… жужаха непознати за мен гласчета на горски обитатели и птички им пригласяха с невероятните си чирикания. Излегнах се на меката, постлана слама в каруцата, и вперих поглед нагоре. Исках да уловя с очи слънчевите лъчи, които игриво ми убягваха, ту криейки се между листата на дърветата, ту показвайки се неочаквано. Но лови ли се слънце?!

  Тук бе най-истинската и жива картина, която не можеше да нарисува и най-талантливият художник. Рисуваше Нейно Величество Природата…

  – Тпруууррр, стоооой….- подвикна дядо и каруцата спря.

  Надигнах се и погледът ми спря на една чешма от белокаменната снага, на която се изливаше бистра, чиста като човешка сълза вода, и напявайки своята песен пълнеше три бели корита едно подир друго, след което се стичаше някъде дълбоко в земните недра. Край нея дърветата бяха украсени с най-различни пъстроцветни парцалчета и приличаха на сватбена премяна, а малко по-нататък бе направена дървена беседка, с маса и няколко пейки около нея.

  Дядо започна да сваля посудата от каруцата, коленичи пред чешмата и започна да я пълни.

  – Ела, де… Ела… Не стой така. Ела, измий лицето и си пий! Това не е каква да е, а жива вода. Такава не тече нийде… – подвикна дядо. Това е Кору чешма (Горска чешма), защото се намира в корията (гората) и е нейният пазител.

  – Че как така жива?

  – Ми така… Я виж… Всеки е дошъл тук с дерта (мъката) си. Кой болен от любов, кой от зла болест, кой желание да си нарече. Затова са тези пъстри „дарове“ по дърветата… Всеки е оставил по нещо от себе си, от душата си.. оставил е мъката, но е тръгнал с надеждата. Тук получаваш нов живот, затова и водата е жива… Я погледни в коритата на чешмата…

  Приближих се и погледът ми се спря на най-различни монети, които лежаха на дъното на коритата, които времето бе покрило със зелен горски мъх.

  Дядо извади от пояса си малка кърпичка, сгъната и вързана на малка бохча, отвърза я и ми подаде монета с думите:

  – Ето, наречи си нещо, коленичи и пий, след което хвърли парата в течащата вода. Вярвай и нареченото ще се сбъдне. Живата вода е дадена от Всевишния и е извор на благодат, а от извора, къзъм, се пие на колене!

  Взех дядовата пара и коленичих… Представих си как животът се лее като тази вода… Давайки ни любов и мъдрост, вземайки ни болката, тъгата и несгодите. Отпих и пуснах парата… В тялото ми потече свежест и надежда… надежда , която нося и до днес…

  Потекоха годините като вода и отнесоха със себе си много животи – на близки, познати и непознати дори…

  Дядо го няма, баба – също, но корията (гората) е там, Кору чешма – също и ромоли водата й – жива и вечна…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Вехлиджан Ахмедова е родена през 1972 г. в гр. Тервел. Родният й дом е в село Безбер, което е на 7 км от Тервел. Голяма част от детството и младежките си години прекарва в Безмер. Средното си образование започва да учи в бившия гр. Толбухин (Добрич) в тогавашната руска гимназия, но поради политическите промени покрай 1989 г. се налага да прекъсне и да продължи последната година в родния си Тервел. Към настоящия момент Вехлиджан учи начална училищна педагогика в ШУ „Епископ Константин Преславски“- колеж Добрич. Пише едва от тази година и публикуваният тук разказ е един от първите й. Обожава Йовков, защото припознава своя селски живот и спомени в неговите творби. Семейна, с две дъщери.

   

• Корида

  

  „Остави тази болка на мен…“

  Л. Левчев

  Този кратък Живот заприлича досущ на корида –
  даже лунният рог връх заостри внезапно срещу ми,
  за да може, когато прехапя език от обида,
  да изкорми душата ми, пълна с неказани думи.

  Ти отдавна прозря: в мен не спи прероден чудотворец:
  само кули от думи строих, а не смогнах за къща.
  Ако Господ рече, друг ще мине под твоя прозорец,
  който мойта душа е готов… и ранена… да тръшне.

  Ще те води ли някой идалго по кръчми и гари,
  или в замъци мрачни ще вграждате сенки до късно?!
  Не, не гледай назад. Слънчогледите суша попари.
  (И Ван Гог би захвърлил платна…
  ако утре възкръсне).

  Той ще гледа през теб и ще реши косите ти с пръсти,
  и гласът му, подобно рапира, нахално ще звънка,
  а из двора ни сънен, тук, мама до гроб ще се кръсти,
  ще прелива сълзи на цветята от косъм по-тънки?!…

  Ще засеете с него из замъка две-три момчета,
  дето саби ще гълтат, ще яздят коне и девици.
  Не, не искай от тях да издишват бездомни куплети
  и да шият крилата на всички простреляни птици.

  Остави тази болка на друг! Пък макар и все още
  вместо къдри на щерки, да сплитам сто въжени рими,
  по които ти идваш и стъпваш задъхано нощем
  да ми връщаш деня, моя изгрев, и шепот, и име.

  Аз не вярвам във тази любов, тъй летлива, далечна,
  като бисер, презрял във окото на пукната мида,
  който бляска и мами на плиткото кораби речни
  и с подводни скали им устройва жестока корида…

   

  Ивайло Терзийски

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук.

  .

• Старецът в метрото

  Разказ от Анастасия Петрова

  .

  

  Алекс седеше на седалка в последния вагон на метрото, часът беше 11.30 вечерта. Уморените й пръсти стискаха телефон в едната ръка, а с другата придържаше пълна раница, която от тежестта се беше свлякла почти до земята. Метрото по това време винаги беше празно, явно не всеки се прибира от работа в тези часове. Детето й бе само, услужливата съседка леля Нанка отдавна го беше приспала и сигурно гледаше късния турския сериал в дома си. Алекс бе толкова вглъбена в себе си, че не забеляза приближаващия се към нея пътник. Възрастен мъж на около осемдесет, прилично облечен, но непран от доста време… Боже, какво прави този човек в метрото по това време, да не би да се връща от работа или може би е клошар…? Старецът приседна до нея, като едва-едва сгъваше краката си. Алекс се отмести малко уплашена: „Защо, по дяволите, сяда до нея, след като има толкова свободни места?“. Човекът я погледна и сякаш разбра какво си мисли.

  – Докато сме живи, трябва да общуваме!

  Алекс го погледна любопитно и се извърна към него, махайки слушалките от ушите си.

  – Моля!?!

  – Да си говорим, да общуваме, казвам, докато сме живи.

  Младата жена го изгледа отегчена.

  – Не искам да общувам – отговори иронично тя. – Цял ден говоря, такава ми е работата, уморена съм, извинете! – Алекс стана и се премести през една седалка от стареца.

  – Ядосана ли си? – попита отново възрастният човек.

  – Не, бясна съм!

  – Сподели!

  – …Че кой сте вие, за да ви споделям…?  – „Луди хора“ – помисли си Алекс.

  – Никой съм, а ти защо работиш толкова много и толкова до късно?

  – Не ви влиза в работата, пък и на вашата възраст също не е нормално да се возите в метрото по това време, освен ако не сте клошар или някой самотен откачен!

  – Позна, самотен откачен съм, който има дом и в него никой не го чака. Самотата ме плаши, затова всеки ден пътувам в метрото от сутрин до вечер и говоря с хората. Някои от тях вече ме познават, други бягат от мен, но аз седя тук и ги гледам, чакам да си общуваме. Има такива, които се отпускат и споделят, и то какви неща… страшни, глупави, маловажни, важни, мъчни, абе житейски работи, но споделят, имат нужда да кажат на някого. Хората са самотни.

  – Аз не съм самотна, имам дете, за което трябва да се грижа, и изобщо не ми е до вашите приказки.

  Спирката на Алекс беше дошла и тя излетя от вагона без да се обръща назад. Следващите няколко дни срещаше стареца често в метрото и го наблюдаваше как говори с хората, как им се усмихва, ръкувайки се с тях, но винаги стоеше прав и гледаше, чакайки поредното си общуване. Когато погледите им се засичаха, той й намигаше, а Алекс поклащаше глава, все едно му казваше: „Ти си луд, човече“. Всяка вечер след края на работния ден младата жена виждаше стареца как седи в метрото на последния вагон и сякаш я чакаше, за да си говорят. В началото тя странеше от него и дори не го поглеждаше, но в последствие сама започна да сяда до Чудака и така…

  Алекс му разказва за живота си, за майка си и баща си, за това „как започна всичко“, после за детето, трудностите в града, безпаричието и най-накрая за самотата… Старецът слушаше внимателно без да я прекъсва. Алекс понякога си мислеше, че е сама във вагона, но той беше там и само поклащаше глава, а от време на време леко потриваше ръцете си една в друга. Всяка вечер младата жена бързаше да хване метрото, за да срещне стария чудак, да му разкаже за работния си ден, за гадния началник, за гадния си живот, а той слушаше внимателно всяка нейна дума. Един път, докато пътуваха и Алекс споделяше своите премеждия, старецът й каза:

  – Знаеш ли кой е Дънов?

  Алекс се сепна и го погледна любопитно, сконфузи се.

  – Чувала съм за него, ама честно казано не знам подробности.

  – Той е бил мъдър човек и преди време е казал много неща, но има някои, които могат да ти послужат и на теб:

  „Ако искаш да имаш успех в живота си, търси го в себе си, а не вън от себе си. Отвън са само условията на живота.“

  “Ако искате някой да ви обича, между него и вас трябва да има разлика, която да е хармонична, както между тоновете в музиката. В това правилно съчетание, в това различие именно седи хармонията, от която ние се възхищаваме.“

  „Не можеш да убедиш хората в нещо, ако ти сам не вярваш в него.“

  „Не може да събудиш доброто в човека, ако ти нямаш доброто в себе си.“

  Вървейки към дома си или към работата, Алекс не спираше всеки ден да си повтаря наум думите на възрастния мъж. След няколко неуспешни опита да сподели своето ново виждане с околния свят, тя се разочарова и ядосана бързаше да хване метрото, за да каже на стареца, че това са пълни глупости и няма такова нещо като „хармония“, „успех… в теб или извън теб“, и че „доброто в човека“ не съществува. Докато се качваше във вагона, готова да „изригне“, забеляза, че той е абсолютно празен. Следващите дни и вечери от Чудака нямаше и следа. Сутрин Алекс се оглеждаше с надежда да го срещне и с нетърпение очакваше края на работния ден, тичайки да хване последния вагон, надявайки се, че той ще бъде вътре, но старецът все така не идваше и не идваше.

  Изминаха няколко месеца. Алекс разпитваше хората в метрото за странния чудак, който пътува от сутрин до вечер и „общува“, но всеки я гледаше странно, все едно е луда. Някои казваха, че никога не са виждали такъв човек, други, че има много старци в метрото… и младата жена съвсем се отчая, накрая спря да се надява, че някога ще го види отново. След много време тя осъзна, че тази среща с Чудака, неговите думи и странното му изчезване са променили завинаги нещо в нейния живот. Тя започна да гледа на хората и на събитията около себе си по друг начин – по-изчистен, по-земен, опитваше се да говори, да споделя, да слуша… та нали трябва да общуваме, докато сме живи!

  След 50 години…

  Алекс седеше на седалка в последния вагон на метрото, часът беше 11.30 вечерта, но вагонът беше пълен с хора. Уморените й, изкривени пръсти тракаха по клавишите на малък компютър, когато млада жена, прилично облечена, се приближи и седна до нея. Алекс се усмихна и я попита:

  – Искате ли да си поговорим…?

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Анастасия Петрова (Ани Димитрова) е родена и живее в гр. София. Завършила е професионална гимназия „Индира Ганди“ в родния си град, а по-късно и Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“. От 1995 г. работи в IT отдел на университет в гр. София. Пише поезия от ученичка, но едва преди няколко години започва да публикува свои творби, първо в сайта „Откровения“, по-късно и в „Стихове БГ“. Публикуваният тук разказ е нейният първи опит в прозата.

   

• Прекършиш ли онази тишина…

  

  .

  Прекършиш ли…
  …онази тишина
  която нощем
  броди по перваза
  сънят невидим
  спрял се над града
  и всички стъпки
  сгушени на прага…
  разтеклите се
  в струните следи
  накацали по жиците
  в диези
  в очите ми
  в очите ти
  по теб
  разкъсани
  от хиляди брътвежи…
  и някакви акорди в полутон
  от свили се в бемоли дисонанси…
  безмълвие в безмълвие и път
  завинаги напуснал същността си…
  прекършиш ли я
  …идва есента –
  животът свършва толкова внезапно…
  сънят невидим
  спира над града
  и сгушва се
  до моето пиано…
  …а знам, че ще посвирим някой ден…

   

  Бехрин Шопова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Бехрин Шопова е родена през 1975 г. в Търговище. Завършила е Академията за муцикално, танцово и изобразително изкуство (АМТИИ) в Пловдив, където живее понастоящем. Преподава по пиано, занимава се и с научна дейност, свързана с изследване на музикалния фолклор. Пише от малка поезия, проза и музика. Засега няма издадени книги. Стихотворението, публикувано тук, е посветено на нейна приятелка и съученичка, която е починала преди няколко месеца. 

• Естествено любов

  Разказ от Веселин Николаев – Лебовски

  

  Седя и зяпам. В колата съм, къде другаде. Паркирал съм окончателно до една улична лампа. Пиша от тъпия си смартфон и съм пиян до козирката на шапката си. Имам хубава шапка. Е, имал съм и по-хубави. Но с тази имам спомени. Почти се разпада. Никой не може да ме обвини, че съм си пуснал брада и нося шапка, защото започва да ми оредява косата. Брада и шапка нося, откакто се помня. Но какво виждам на 5 метра от мен, гледайки през предното стъкло, да ви кажа… 🙂 Естествено – любов!

  Като първична розова аура, светеща под едно дърво. Първо стояха под него и свенливо се държаха за ръцете. Гукат си. И двамата са с чисто новите розови очила, с матираните стъкла. Първите очила на хората, непредписани от лекар – идващи изневиделица и изчезващи тутак си…

  Да де, ама стана час..

  – ‘Айде, казах си, дърво да си, щеше да ти се разлюлеят клоните. Цял час като пън. Пусни тия ръце, ще ги държиш като остарее, и вземи, че хвани нещо друго.

  След още час ги сложи на кръста й. Е, и това е нещо. Някакъв дебелак, миришещ на пот и печени чушки, мина да хвърля кофата. Спря и ги зазяпа нагло. Тъжен е… Не знае кофата ли да хвърли, или сам себе си. Според мен и двете. Е, аз също съм нагъл. Но все пак аз го правя за науката. Душевната наука.

  Опаа, не… Помислих, че я целуна, а той й прошепна нещо. Сигурно й каза, че я обича, хихи.. Колко лесно излизат тия думи от устата на човека, а са летливи като хелий. Според мен й каза, че иска да я целуне. А? Как мислите? То и няма какво друго. Може ли да обичаш някого, когото не си целунал? Но лудоста не знае граници… Тя се смее. Хубава е. Той е вече като петле 🙂 По-уверен е, а тя го харесва. Знам го, но знам и доста други неща, които нещастникът не подозира. Тя се завърта, но много кокетно, лекичко, по оста си. Не спира да се смее и оправя деликатно кичурче от косата си. Ако мога да го питам, знам какво ще ми каже. Младежът, де. Ще ми каже, че няма нищо против да умре там. Ако трябва от глад и жажда. Но няма да си тръгне, докато тя не си погледне часовника. А тя няма никакво намерение.

  Свърши ми бирата. Но има време до началото на прожекцията. Лампите още светят. Отивам да си купя нова. На касата ме гледа мъртва продавачка. От джоба й се подава пакет „Виктори“. Сигурен съм, че има в портфейла си и снимка от университета. Сигурен съм и, че ще ми я покаже, ако я поискам. Но аз бързам. Нямам време дори за такива лигавщини.

  Тъкмо фъсвам първата „Ариана“, и младежът я целуна. Изсмукват се вече четвърт час :). Струва ми се , че никой не знае, как точно трябва да спре. Нямат си на идея. И това е хубавото. А и по филмите вече не дават такива неща. Кларк Гейбъл отдавна е мъртъв, та днес целуването е старомодно. Той знае по-добре от нея къде е онази точка, подготвил се е, но не знае как да спре да я целува… Психопатска работа. Масмедийна. Но те все пак се целуват и нямат намерение да спират. Значи още има живи хора. Чувствам се като на кинопреглед, но филмът не ме интересува. Харесвам само прегледа. Знам филма. Ще е тъжен. Бих се обзаложил. Сигурен съм, че и оня тип с кофата ще го направи. И въпреки това бих го заплюл. Да заприлича на такава мазна свиня. Хората днес не уважават никого, но най-вече себе си. Не може да си с изхвърчало от потника шкембе, вонящ на пот, и да искаш жена ти да гледа през терасата, притеснена, защо си се забавил с проклетата кофа. Камо ли да те целува. Трябва да е откачила съвсем… Но всъщност, май трябва просто да те обича.

  А тези все още се целуват. Нямат кореми. Нито тя, нито той. Още е рано.

  И не, не съм песимист. Напротив. Знам, че има и изключения.

  – Да, аз съм такова! – ми крещите, докато четете… Знам! Бъдете благодарни. От малцината сте. Но не бъдете самодоволни, а осторожни. Врагът е пред портата и само чака да се заблеете или да кривнете.

  А филмът е ясен, защото е прожектиран още преди да е изобретено киното. Освен ако не присъствам на прожекция, която не съм гледал. Дано. Много бих се радвал, ако е така. Филмът ще бъде трагикомедия, ще мине през фарс и ще завърши драматично. Първо ще се вричат. Сетне няма да могат да спят. Телефоните им ще стоят перманентно на зарядно. Ще спрат да ядат. Да говорят с околните за дежурните глупости. Ще ходят и ще се усмихват сами като смахнати. После ще се оженят, както е на мода, без подписи и корони в черква. Първите няколко месеца ще е като в лудницата – всичко бяло, голи и щастливи, но не поради хапове.

  И сетне… сетне, каквото сабя покаже. Това е война…

  И понякога, понякога има приятелски огън. Дали ще умреш от приятелски огън или не, няма особено значение. Все си мъртъв. Но има и инвалиди. Те са корави копелета… повярвайте ми. Мразят войната и са били решени да не стъпят на бойното поле, дори да им поникнеха нови крака. Но пак отиваха, като на заколение. Уважавам ги, но ми е мъчно за тях.

  За мен – блажени са убитите.

  Та филма няма да ви го разправям, защото е като книга игра. Зависи накъде ще завиеш, ако ме разбирате. Щастливият край е там, но е само един, както във всяка книга игра. За сметка на това тъжният край е многообразен. За жалост или щастие, не можеш да отидеш направо накрая. А е и невъзможно, като в книгата, просто да прелистиш пак страниците и да си избереш по-верния маршрут.

  Тук се кърви, повръща и умира наистина…

  И не всичко зависи от теб. Това е най-страшното.

  Но все пак, ако ме пита някой, бих желал да умра от любов, дори да е несподелена, а не от омраза. И нека не гадая филма им. Те може да са от умните. От младите старци, чиито филм е с неочакван край. Неочакван за статистиката, но очакван и заръчан от всемира.

  Затова и ще свърша по другия начин, не като оня, знаете кой, опиянчен и надупчен от приятелски огън гений, а като Марли. Той гледа нагоре и затова ще оцелее и ще е вечен. Ти също. Защото си като него. Нямаш друг избор. Заровете ти са отдавна хвърлени и ще успееш, както и аз. Защото така съм избрал!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  *Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Приютих се…

  

  .

  Приютих се в сърцето ти
  тихо и нежно,
  като влюбено птиче,
  намерило пристан,

  като морска вълна,
  разпиляна в морето,
  като чиста сълза,
  притаена във ириса.

  Като топла въздишка
  след нощна милувка,
  като нова надежда,
  докоснала изгрева,

  като вятър бездомен,
  притихнал във ехото,
  като вино червено,
  пропито във вените.

  И макар да съм мълния
  дива и огнена,
  приютих се смирено
  в твоята есен.

   

  Дочка Георгиева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  *Дочка Георгиева е на 55 години. Живее в София. По образование е строителен инженер. Работи като проектант на метални конструкции. Стихове пише от 33-годишна, с големи прекъсвания. За Дочка поезията е особен пристан сред динамичния свят, където остава наедине със себе си и с вътрешния си лиричен мир.

  .

• Един посред нощ е

  

  .

  Един посред нощ е. Ръмжи булевардът
  с гърла на таксита и късни коли,
  а улични лампи, с очи на клошари,
  от локвите гледат как ситно вали.
  Пияни, бездомници и закъснели
  тропосват паважа на мокър тегел.
  Прозорците горе – от мрак притъмнели,
  чертаят съня си с невидим пергел.

  А там – на витрината на магазина,
  между папагала, приклюмващ с глава,
  и хамстери, дремещи под стърготини,
  е черното пале на бели петна.
  И днес не го купиха – пак е самотно.
  (А толкова сръчно опашка въртя…)
  И всеки минаващ, макар през стъклото,
  и близна, и моли, и кротко скимтя.
  Поспираха, тропаха с пръст по стъклата
  загърбили мокрия, сив тротоар.
  И после си тръгваха – куп непознати,
  делящи дъжда на един булевард.

  В един магазин за домашни любимци,
  в един през нощта на витрината седна
  (тя често присяда до някой по принцип)
  онази, която умира последна.
  Тя дълго и тихо за нещо говори
  на черното пале на бели петна.
  И то я разбра! – Вдигна тяло нагоре
  и с лапи витрината нощна подпря.

  Вървят часовете. Под утринна шапка,
  ръмжи булевардът, в октава по-хладна.
  А там – на стъклото, две розови лапки
  и днес ще подпират света да не падне.

   

  Радост Даскалова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Пръстенът

  Разказ от Симеон Коев

  .

  

  Джур растеше като най-палавото дете в селището. Толкова непослушно и палaво, че когато го видеха да се приближава, другите родители започваха подозрително и неодобрително да го гледат, и скриваха по най-бързия начин своите деца в одаите. Децата не могат да бягат бързо на три лета, а Джур, когато стана на триq изчезна и го търсиха къде ли не. Накрая го видяха засмян как ги наблюдава от върха на Старото дърво, около кoето си бяха построили одаите. После трябваше много време да го свалят, защото толкова високо можеха да се качат само няколко човека.

  Навършвайки пет лета, направи такава глупост, че старейшините дълго и тихо говореха и се почесваха по главите. Притеснението се предаде на всички и хората мълвяха, че такава пакост никой не е чувал някога да е правена. Джур разменил малките на две гнезда чапли, но така, че малките на белите чапли се оказали в гнездото на черните чапли и обратното. Чаплите се виели над гнездата и издавали писъци, чудейки се какво да правят. Мъдреците знаеха, че във всяко едно дело прозира Божествена мъдрост, затова подръпваха брадичките си и се чудеха какво се крие зад това деяние. Малко преди залез слънце те решиха да наложат най-суровото наказание за непослушното дете. Джур трябваше да бъде заведен рано сутринта и оставен сам един ден и една нощ, дълбоко в гората, на полянката пред Свещеното дърво. Необходимо беше да пренущува сам, далеч от всички, за да осъзнае, че всички хора са едно цяло, заедно с всичко живо наоколо. На по-следващата утрин щяха да отидат да го вземат. Всички бяха притихнали, защото и най-храбрите мъже се бояха да срещнат Слънчевите хора, а казваха, че много често са ги забелязвани точно на това място.

  Хората почитаха това необикновено дърво, защото техните прадеди разказваха, че това е дървото, което много дава на хората, но също им напомня да не забравят своя произход и своите обещания. Именно заради това дърво, когато свършваха топлите дни и листата на дърветата започнеха да пожълтяват, от всички краища прииждаха всякакви незнайни хора, с различни облекла, и изказвайки почитта си към Мъдреците, молеха да получат колкото е възможно повече от плодчетата на Свещеното дърво. Колко ще получат, зависеше от самите хора на селището. Казваха, че всички хора са живеели някога заедно тука, но Слънчевите хора посъветвали единствения Мъдрец, с когото някога са разговаряли, да заселят и други места. Когато Мъдреца попитал защо, те казали само, че така ще е по добре за запазването на човешкия род. Хората послушали съвета им, и се разселили във всички посоки, но даже и тези, които живееха най-далече, бяха запазили спомените за това свещено място. Идваха ли, те приличаха на чаплите и щъркелите, които долитаха веднъж в годината , но не стояха колкото тях, а само след няколко дни поемаха на далечен път към своите селища. Пришълците наричаха тези земи „Божието място“. Според това от колко далече бяха дошли и според това колко беше голяма общността им, те получаваха от 10 до 100 плодчета. На следващата година разказваха как плодчетата помагали на болните хора, на които ги давали. Тези странници приемаха, че хората от селището са пазители на това Свещено дърво и в това имаше някаква истина, защото, когато преди няколко лета при една буря се подпали гората, въпреки че всички ги беше много страх, излязоха да предпазят и спасят Свещеното дърво от огъня. Дървото се обгори от огъня, но оживя и тогава се отплати на хората, като им даде нечувано количество плодчета.

  Мъдреците оставиха Джур сам пред дървото и му поръчаха никъде да не ходи, докато не дойдат да го вземат. На следващата сутрин отидоха и завариха страшна гледка. Джур беше седнал на земята до дървото, а пред него стояха трима високи Слънчеви хора и разговаряха с него. Когато забелязаха идващите хора, те полека-лека, като мъгла изчезнаха от погледите им.

  Мъдреците взеха Джур и тихо и бързо се отправиха към селището. Когато го наближиха и оттам ги забелязаха, понеже Джур беше любимецът на всички дечица, те започнаха да викат:

  – Джур, Джур, Джур…

  Но от глъчката ли, от ехото ли, или от малките гърла, които трудно произнасяха името, се чуваше:

  – Щур, Щур, Щур…

  След това винаги му казваха Щур!

  Така възникна тази първа и нова дума в езика на общността, която я няма в нито един друг език, а също и думите които, произлязоха от нея като: „щуретина“, „щурав“, „щур“ и даже „щурчо“, но се запази завинаги и думата „джур“ или „джуркам“, която значи размесвам, разменям така, както Джур разменил малките от гнездата на чаплите.

  Хората направиха кръг, сложиха Щур в средата и започнаха да го разпитват какво се е случило и какво е говорил със Слънчевите хора.

  – Питаха ме разни неща! Питаха ме какво сънувам. Питаха ме дали знам, че може да се сънуват утрешните дни!

  – Друго?

  – И аз ги попитах защо ги е страх да се показват пред нас!

  Хората се спогледаха и в един глас казаха:

  – А те?

  – Защото още не сме се научили да обичаме и често правим глупости.

  – Друго какво?

  – Питаха ме коя е най- хубавата дума, а аз казах, че не знам. Тогава аз ги попитах същото.

  – И те какво казаха?

  – Казаха, че най-хубава е думата „благ“.

  Хората цъкаха с език и не знаеха какво да кажат, но след време започнаха да се наричат „благари“ и наистина се опитваха да бъдат благи, а Щур легнеше ли да спи, винаги искаше да сънува утрешните дни.

  И полека-лека това започна да му се отдава.

  Когато възмъжа и хвърляше най-далече копието, Щур се усети, че постоянно мисли за красивата Еня. Искайки да сънува утрешните дни, много често тя се появяваше в съня му. Забеляза също, че когато го видеше, на лицето на Еня се появяваше ослепителна усмивка, все едно слънцето се покаваше зад облак. Дареше ли й нещо, например някой плод, то тогава в очите й избухваха хиляди звезди. Така той търсеше начин да й дава всякакви неща, за да вижда тези звезди.

  Една вечер, когато си легна на рогозката, се запита какво ли може да й дари така, че да я зарадва изобилно, както никога досега, и неусетно заспа. Тогава сънува сън! Необикновен сън!

  Намираше се на някакво непознато и ослепително място. В одая, но огромна одая, такава, каквато не можеше да си представи, че има. Вътре имаше много малки слънца, които осветяваха мрака, така че всичко се виждаше, все едно е ден. Имаше много маси, но какви маси! А какви столове имаше, не като техните трикраки столчета, а високи, така че хората, които бяха там, седяха удобно на високите маси. Имаше много маси, но само на няколко седяха хора. Чуваше се музика, но не като тази на птиците, а някаква друга, не можеше да я опише. Хората изглеждаха щастливи, говореха тихо и с усмивки на лицата. Всички бяха облечени, мъжете в черно, нямаха никакви косми по лицата си, даже и косите им не бяха дълги. Дрехите на жените, в най-различни блестящи цветове, такива, каквито не беше виждал никога. Започна да разглежда хората и тогава видя на едната маса своята Еня, но не такава, а много по-красива. Седеше с един висок мъж, чиито китки много приличаха на неговите. Приближи се!

  Те говореха, но той нищо не разбираше, само долавяше някоя позната дума, но казана по съвсем друг начин. Явно, че Еня и мъжът не го забелязваха, така че той застана почти до тях и започна да ги наблюдава внимателно. В един момент в ръката на мъжа се появи малка червена кутийка. Той я поднесе към жената, на нейното лице се изписа както изненада, така и усмивка. Тя я пое и я отвори с треперещи пръсти. В нея имаше нещо блестящо и малко. Жената не можеше да откъсне поглед от него, гледаше толкова впечатлена, че когато най-после повдигна погледа си към мъжа, Щур видя, че в него светеха всичките звезди на нощта. Тя сложи блестящото нещо на единия пръст на ръката си и то прилепна така, като че ли беше направено специално за този пръст. Жената стана от мястото си, отиде до мъжа и каза:

  – Много е щуро това! – и понечи да го целуне, както майките целуват своите рожби.

  Тогава тя го видя и се взря в него. Мъжът улови погледа й и той се взря в Щур. Щур искаше да бяга, но не можеше!

  В следващия миг се събуди, целият плувнал в пот, и не можа да заспи повече.

  На сутринта отиде на брега на Черното езеро и се разхождаше дълго по него, все едно търсейки нещо. Накрая взе едно камъче и си тръгна. Оттогава, останеше ли сам, вземаше камъчето и започваше да го търка. Понякога с други камъчета, понякога с дърво, а понякога даже и с единственото метално острие, което баща му му беше дал, но така, че да не го вижда никой. След около десетина дни проби най-после дупка в средата и започна да го оформя, а след още десетина дни започна да придобива очертанията, които искаше. Тогава сънува следващия си много ярък сън.

  Беше се престрашил и казал, че ще отиде да вземе Еня за своя жена. Когато всички от селището разбраха, стана нещо нечувано. Почти всички хора и всичките деца не искаха да му дадат Еня за жена. Те застанаха до нея, държаха я за ръцете, а тя искаше да се освободи и да отиде при него. Зад него застанаха десетина мъже и жени. Щур ги погледна и се изненада, някои от тях никога не бяха го харесвали, но сега бяха зад него. Тогава той тръгна към Еня, съответно и хората, които бяха до него, а всички други, включително и децата, заотстъпваха назад, държейки Еня за ръце. Това продължи, докато отстъпващите не достигнаха брега на Черното езеро. Някои даже бяха нагазили във водата.

  И тогава Щур отново се събуди, целият плувнал в пот. Беше убеден, че нещо лошо ще се случи, затова отиде на брега на Черното езеро и наблюдаваше хората, около дестина човека, които се опитваха да хванат риба в плитчините. Когато слънцето се издигна на най-високото си място и нищо не се случваше, реши да отиде до одаята на Еня и да види, дали всичко е добре. Точно тогава той пръв чу чайките и другите птици. Този писък беше много по-различен, не както когато се гонеха да си вземат храната една от друга. Потърси ги с поглед и се успокои, защото бяха точно над него, огледа се наоколо и нямаше нищо, но продължи да търси причината за тревогата на птиците. И тогава я видя.

  Една огромна вълна с бясна скорост се носеше към брега. Намираше се все още в далечината, но с всеки миг ставаше все по-голяма и по-голяма.

  Щур извика силно и посочи на хората в плитчините идещата опасност. Нямаше време да чака и се понесе към одаята на Еня, крещейки:

  – Бягайте, бягайте, спасявайте се…

  Забеляза, че в началото хората се смееха, мислейки, че това е една от шегите на Щур. Но връхлитащата вълна беше толкова висока, че се виждаше над повечето дървета. Всички започнаха да викат, децата да плачат, а майките да пищят.

  Еня я нямаше в одаята. Искаше да избяга до нейното любимо място, но вече нямаше време. В посления момент видя, че няколко човека се мъчат да се качат нависоко по Старото дърво, но вълната беше по-висока и от него. С огромна сила и мощ се стовари огромната тежест на водата върху всичко живо, единствено птиците можеха да избягат високо в небето.

  Успяха да се спасят само десетина човека, всичките от съня му, които бяха застанали зад него, сега се бяха покачили на изкоренени и плуващи дървета. Дълго се озърташе за Еня, но нито нея, нито някой друг жив се виждаше, защото всичко беше във вода, а селището им сега се намираше на дъното на Черното езеро. Чак на по-следващия ден успяха да достигнат бряг в една местност, която някога им изглеждаше като планина. Спряха до едно езеро, пълно с всякакви птици, в средата на което имаше две островчета. Там решиха да пренощуват. Никой не искаше да се издава, но цяла нощ се чуваше как всички плачат тихо. Стиснал пробитото камъче, плачеше и Щур за своята Еня.

  Минаха дни и полека-лека хората забравиха болката, но не и Щур. Той помагаше в изграждането на новите одаи на островчето, но после отиваше на брега и стоеше безмълвен и вкаменен, вперил поглед във вълните. Подозираха, че страда много за Еня, но когато заслабна много, не издържаха и всички отидоха при него на брега. Той стоеше обърнат натам, откъдето изгрява слънцето, и като че ли спеше, а измършавялото му тяло беше безжизнено. Когато ги чу, си отвори очите.

  – Какво правиш тука всеки ден, Щур?

  – Вълните мият мъката от моето сърце.

  – Щур, Еня умря и никога няма да се върне.

  – Не знаете ли, че красотата никога не умира?

  – Как така не умира? И най-красивото цвете умира все някога.

  – Не сте наблюдавали внимателно нещата. Некрасивите цветя умират, защото никаква пчела не ходи при тях, а летят при най-красивите. Преди да умре, всяко красиво цвете създава семенца, чрез които живее на следващата година.

  Хората го гледаха очудено, знаейки, че е прав. Мълчаха и чакаха да продължи. Мълча много, но като видя, че не тръгват, каза:

  – Аз ще пренаредя утрешните дни и все някога ще намеря моята красива Еня.

  Те не знаеха какво им говори, споглеждаха се и тъжни си тръгнаха от брега. Без Щур щяха сами да се борят в живота си, но той остави завинаги спомена за себе си и за своята голяма любов.

  Оттогава излезе и изразът „Хич да не те е Еня“, който тогава имаше по-друго значение, или „Да не би да си загубил Еня, че така страдаш?“

  .

  Някъде на небето преди няколко десетилетия.

  – Защо, нашият Щурчо пак иска да се преражда на Земята, и то за трети път, след като си е изплатил всяка карма. Не знае ли, че е рисковано, а и нали отдавна има разрешение за по-висши светове.

  – Има случаи, в които никой не знаe защо е така. Вероятно душата го желае, вероятно има някое скрито желание, което не е дефинирано, и ние не можем да го разберем, но душата търси начин да го реализира.

  .

  В наши дни, или 7524 години след потопа.

  Ани го наблюдаваше мързеливо, довършвайки любимия си ванилов сладолед.

  – Какво ще правим днес? Нали ни е последният ден? А и всичко разгледахме в Кранево.

  – Искаш ли да отидем на Дуранкулашкото езеро? – Откакто бяха дошли, му се искаше да й изпълни всяко едно желание, всяка една преумица.

  – Какво има там? Далече ли е?

  – Може би на петдесетина километра оттук. Вероятно там живеят някакви патки и птици.

  Тръгнаха, но когато след час стигнаха, се оказа, че частници са поставили ограда на най-близкото и красиво място. Не ги пуснаха, все едно те бяха събрали всичката вода и отгледали птиците. Огледаха се и преди да си тръгнат забелязаха, че на около 400 метра по стар коларски път се отива близко до едното от двете островчета. Тръгнаха пеша по пътя и след малко забелязаха, че даже има мостче, по което се стига до едното островче. Вървейки по мостчето, за първи път го споходи чувството, че е бил някога тук.

  „Може би от някоя далечна ученическа екскурзия“ – помисли си той.

  Стигна ли брега, чувството го натисна с още по-голяма сила. Направо като дежа-вю, коeто не беше изпитвал от младежките си години.

  – Виж какво пише тук – Ани му сочеше някакво табло – проспект на археологически разкопки. Тук е имало хора и преди 8000 години. Че тогава имало ли е хора изобщо?

  – Те, хората, и сега рядко се срещат! – опита се да се пошегува той, но се беше потопил в чувствата, които отказваха да го напуснат.

  – Като гледам, селце е било, гледай какви малки стаички.

  Той погледна там, където му сочеше Ани, и му се зави свят. Пред очите му изплува образ, незнайно как и откъде, на самите каменни стаи. Видя къщичките как изглеждаха. Защо по дяволите са бели, преди 8000 години да не би да са знаели за варта?

  Отстъпи няколко крачки назад, за да може да ги погледне в цялостен вид, и тръгна към най-крайната вдясно.

  – Къде отиваш?

  – Не знам!

  Скочи в очертанията на стаята и започна внимателно да разглежда камъните, съграждащи стените. Първите 2-3 реда камъни бяха истинските автентични, но следващите ги бяха редили археолозите.

  Намери една клечица и с по острия й край застърга глината между най-долния камък и този над него, до самия ъгъл. Показа се едно малко обло камъче и той задраска около него, докато се освободи от полепналата хилядолетна кал. След малко го размърда и внимателно го издърпа, после издуха прахта, която го беше покрила. Оказа се пръстен, направен като че ли от глина, но после видя, че е от камък, и някой доста време го беше дълбал, за да придобие този си вид.

  Взе шишето с минерална вода от невярващите й ръце, изми го внимателно. После върна водата в лявата й ръка, вдигна внимателно дясната, намери тънкото й безименно пръстче и се опита да му постави пръстена.

  – Но ти… откъде знаеше, че там има това? – Ани го гледаше с широко отворени очи.

  – Не знаех! – вдигна поглед и видя, че тя го гледа все така очакващо.

  Пръстенът, грубият пръстен прилепна на нейното пръстче, все едно, че е правен за него.

  – Не знам какво да кажа, но знам само едно. Този пръстен е направен специлно за тебе. – Гледаше я сериозно.

  – Много е щуро това – тихо каза Ани.

  Бурните чувства го бяха оставили, но сега се породи нещо ново. Все едно някакъв тежък товар изпадна от него и му стана едно леко, леко. Толкова леко, че даже се почувства щастлив без видима причина.

  Ани се усмихна и хиляди звезди се появиха на лицето й.

  Ето тази усмивка чакаха душата му и Вселената толкова много години.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Оттатък, Василе

   

  ...Спи, Дяконе! Не се събуждай!
  Добре си там под тази черна пръст.
  Завиждам ти за туй, че не дочака
  мечтите си, разпънати на кръст…

  Златина Великова

  

  .

  Оттатък, Василе, навярно оттатък
  е твоята чиста и свята Република.
  А тука химерно животът й кратък
  ни гледа през теб от портрети и рубрики.

  Оттатък, Василе, оттатък чертата
  навярно живеят без цар и васали.
  При нас на бесилката още се мята
  душата ти чиста. И вече едва ли

  ще бъдем народ. И висят въпросителни.
  Изписа ги четири. Станаха много.
  Отхапва животът на всички от дните ни
  и ден подир ден се смалява пред Бога.

  Притихвам, Василе, когато се кръстя
  и моля за твоята свята република.
  Но още ме гледа в очите поп Кръстю
  от псевдонарода, превърнал се в публика,

  готова на бис да издига бесилки
  и всеки Васил светлорус да обесва.
  Оттатък, Василе! Оттатък мътилката.
  Там чак след смъртта си живота ще честваме.

   

  Николай Дялков

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Николай Дялков е роден през 1963 г. в Тополовград, където живее и днес. Машинен инженер и юрист по образование. Работил е като офицер в системата на МВР, в момента е пенсионер. Председател е на Клуба на поетите и писателите към читалище „Св. св. Кирил и Методий – 1894” в родния си град.  Издал е стихосбирките „Настояще от спомени”, „Постой, Любов”, „И понеже рисувах слънца”, „Адресна регистрация: бежанец”, „Нагазване в женски води” и „Шлифер, облечен на голо“. Негови стихове са звучали в „Нощен Хоризонт” по БНР, публикувани са в редица регионални вестници и списания, както и в националния печат. Стиховете му са превеждани на руски и сръбски езици. Участвал е със свои творби в много национални и международни сборници и алманаси. За четири години има 30 награди от национални и международни поетични конкурси, между които осем спечелени конкурса, шест втори места, едно трето място, а останалите – специални и други награди. Бил е председател на жури на национален поетичен конкурс, както и редактор на книга на друг автор, Ивелина Цветкова.

• Божидара

  Разказ от Мая Ангелова

  .

  

  – Божанкеее!.. Слизай от дървото! Майкооо… ще ме умори това дете! Слизай, ти казвам! Глуха ли си? Череши ли не си се наяла? Боже, божке.. що ме наказваш така? Дете ли родих или сврака? Все по дърветата…

  – Слизам, бе майко. Не викай, че събра комшиите. Леле, каква си! Тате ми е казвал, че най-сладките череши са високо. Та рекох да видя…

  – Още ли не си слязла?! Сега ще взема тоягата и ще ми станеш само на череши и на черешовици! Ще го опухам и него, дъртия умник, дето все ти пълни главата с разни измишльотини… Ох, сърцето ми се разби от вас… Ей, ще ме уморите, ей… Ох, въздух нямам… Майчице… умирам…

  Възрастната жена се строполи на земята. Ръцете и краката й се гърчеха в конвулсии. Очите се оцъклиха, а клепачите потрепваха като екрана на развален телевизор. Лицето й избледняваше с всяка изминала минута, докато цветът му не се изравни с този на камъка, до който беше паднала.

  – Слизам, мамо. Мамо, мамооо… Ох, пак ли си паднала! Дръж се! Сега идвам. Момичето скочи и се затича към близките храсти. Върна се тичешком като стискаше в ръцете си няколко треви. Започна да ги мачка с длани и когато ръцете му позеленяха, ги приближи до лицето на майка си. Шепнеше някакви неразбираеми звуци и втриваше зеления сок в лицето на майка си. Не спря, докато възрастната жена не отвори очи и не каза с немощен глас.

  – Божанке… ще ме умориш, Божанке…

  – Няма, мамо! – усмихна се момичето. – Винаги ще те спасявам, Любчице!

  – Ти повече ме слушай, че… – старата жена не можа да продължи. Кризата се повтори с нова сила. Този път тревите не помогнаха.

  Повече не проговори. Остана на едно място.

  Нито при живите – жива, нито при мъртвите – мъртва.

  Късно се ожени Люба. Тъкмо беше станала за женене и откраднаха чеиза й. Пак на ново предене, тъкане, шиене, че невеста без зестра невеста ли е?

  Мъжът, който я искаше, се ожени и деца му се родиха, тя докато приготви нови дарове.

  Годините се точеха леко-полеко и ако скоро никой не я поискаше, така щеше да си кукува.

  Ама, както казват: „Господ не е скитач, а събирач“. Намери се мъж и за нея.

  Един ден дойде комшийката й да я види. Мъж й била намерила.

  Не бил в първа младост, сираче бил, ама иначе работник и хубавец. Е, малко му била рядка косата, ама и тя не била много млада. Нямало за кога да пробира.

  Отначало Люба се дърпаше, само че скоро любопитството и желанието да си има семейство надделяха и тя прие да се види с този, който може би щеше да й донесе щастие. Може би…

  Когато видя Танко за първи път, се стъписа. Не вярваше на късмета си. Той беше висок и снажен, с хубави бели зъби. Измери я с поглед изпод вежди и тя цялата се разтрепери. Беше готова да тръгне веднага. Това не беше мъжът от сънищата й. Беше нещо много по-хубаво, защото беше истинско и можеше да го докосне.

  От време на време дочуваше как братовите й снахи подмятат приказки, че къщата е тясна и е добре да си намери мъж. Беше и болно, но разбираше, че са прави, и не им се сърдеше.

  Танко като че ли я хареса. Каза, че нещо била дребничка и слабичка, но при него ще живее добре, ще я позахрани, че на село има работа много и тя трябва да има сили да работи.

  – Ааа, Танко, да ме прощаваш, ама момичето ни е работно. Може да работи и мъжка, и женска работа. А е и хубавица, няма по-хубаво момиче в околията.

  Комшийката не спираше да говори и да хвали Люба.

  – Добре, добре! Ще я взема! Добре, че лесно се предумвам.

  Люба изтръпна след тия думи. Ами ако е някой пияница или побойник?

  И какви ги приказва. Дали ще е стабилен и добър с нея?

  Времето щеше да покаже.

  На другата година Люба стана майка. Това беше най-голямото щастие, което можеше да получи от съдбата.

  Кръстиха детето Божидара. Танко искаше момче и не дойде д я види в родилното. Намери някаква причина и не се весна.

  Люба прехвърли обичта си към детето. Непрекъснато го обгрижваше. Стараеше се нищо да не липсва на малката. Късно беше да има и друго дете, и затова насочи огромната си любов само към него. Беше готова да се труди денем и нощем, та детето да има всичко. Не делеше работата на мъжка и женска. Всичко умееше да работи. Танко я ценеше и уважаваше за това. Нищо не започваше да работи без да е до него.

  Ама хората не случайно са казали: „От много баби – бебето хилаво“. Детето често боледуваше. Де що се явеше вирус, не подминаваше малката.

  И все така се случваше, че да се разболее точно, когато в селото нямаше дежурен лекар. Така беше и в оная зимна нощ, когато вдигна много висока температура. Танко беше нощна смяна и Люба беше сама с детето. То изгаряше от треска и бълнуваше. Тя се уплаши много. Грабна го на ръце и тръгна да търси доктор.

  Измина цели осем километра до близкия град. Снегът не беше голям, но и два метра да беше, пак щеше да тръгне.

  Когато пристигна в болницата, беше премръзнала. От студа треската на детето беше преминала и то спеше. Щом лекарят го взе от ръцете й, тя се строполи в несвяст. Трябваше нея първо да лекуват. На детето бързо му премина, оказа се шарка, но Люба боледува цял месец. Появиха и се някакви припадъци. Ей така от нищото. Когато нещо я стресне, припадаше.

  От толкова обич, Божидара растеше своенравна. Винаги имаше мнение и го отстояваше. Беше умно дете и бързо разви умения за много неща.

  Една комшийка предложи да я научи да бае и да познава билките. Божидара се оказа отлична ученичка. А и сръчна беше. С каквото и да се захванеше, все ставаше.

  Бог обича силните хора, но като че ли на тях изпраща повече премеждия, за да изпита силата им. Така се случи и с Божидара.

  Първо пострада Танко. Били на работа в полето и една машина му премаза крака. Залежа се. Беше половин човек. Измъчваше се, че яде хляба напразно, но нямаше как да помага вече. Люба работеше за двама, за да може да смогне с работата, но човек душа носи. Пристъпите й се увеличиха. Божидара беше неотлъчно до майка си. Научи се да работи всякаква работа. От сутрин до вечер.

  А беше едва на шестнадесет години.

  Когато пострада и майка й, светът й се срина. Искаше да учи, да стане лекарка, но не било писано. Беше болнична сестра на родителите си, без да е учила за това.

  Работеше по цял ден да осигури прехраната и на тримата.

  Беше красива и момчетата я заглеждаха, но тя като че ли не ги забелязваше.

  Вечер лягаше и заспиваше веднага. Младите момичета сънуват принцове, мечтаят за нови рокли и приказни балове.

  Тя не сънуваше, трябваше да си почине, за да има сили да работи. Образът на нейният принц се беше размил някъде между прането, готвенето и другите домакински работи.

  Нямаше го, а и тя не го чакаше.

  Докато не се появи Иван. Той пристигна от близкото градче, където работеше като фотограф. Купи си къща в селото, че било по-спокойно. Имаше мотор и с него пътуваше всеки ден до града.

  Хубав беше Иван. И ерген при това. Всичките млади момичета в селото го харесаха. Всяка вечер се обличаха с новите си дрехи и минаваха като на парад покрай къщата му. Дано да хареса някоя и да я снима. Но той не ги забелязваше.

  Беше видял едно красиво момиче на реката, което переше всеки ден. По-изразително лице не беше снимал. Имаше черти и на светица, и на грешница. С подходящи дрехи би била отличен модел. Скрит зад храстите, я наблюдаваше и снимаше. Направи й хиляди снимки.

  Когато разпита за нея, разбра, че се казва Божидара. Разбра и за родителите й.

  Не можеше да си позволи да я изпусне. Трябваше да я покани да му позира.

  След няколко дни се реши да я заговори. Отблизо беше още по-красива.

  Отначало беше сдържана, но след това събирана мъка се отприщи и тя не спря да говори. Почувства го близък и всичко му довери. Отвори душата си и го пусна вътре. Само него.

  Поиска да я снима без дрехи. Не му отказа. Довери му се напълно.

  Разбраха се вечерта да се видят на реката. Иван поиска да я снима на лунна светлина. Очакваше от тези снимки да спечели много пари. Обеща да плати и на нея.

  Божидара беше вече в реката и се къпеше, когато Иван пристигна. Луната осветяваше наоколо с тайнствена светлина. Сенките от върбите на брега сякаш протягаха клоните си като грабливи птици и се опитваха да уловят момичето.

  То се изплъзваше в последният момент и бялата му риза се разстилаше като огромна водна лилия.

  Излезе на брега и се съблече. Иван я снимаше от всички страни. Божидара не беше професионален модел, но сякаш усещаше как точно да застане пред обектива.

  Не познаваше и мъжките желания, но женският инстинкт я водеше и я караше да прави такива неща, които не познаваше.

  Вече не се срамуваше от мъжа. Не се срамуваше и когато той я пожела.

  Светът, който си беше изградила, вече не беше същият. Образът на фотографа трайно и безвъзвратно се настани в него, като засенчи всички други събития и любими хора. Тя дишаше, живееше и се радваше заради него. Никога не беше подозирала, че може да я сполети такова щастие. Любовта, която изпитваше, извираше от цялото й тяло, от ръцете, от очите, от усмивката й. Няма нищо по-красиво от влюбена жена. Беше благодарна, че точно на нея се е случило.

  Това състояние продължи няколко месеца. И приключи внезапно, както беше започнало.

  Една вечер Иван дойде с новини.

  – Знаеш ли, имам предложение за нова работа в столицата. Много са харесали някои твои снимки. Мисля да приема. Тръгвам след два дена. Нови хора, нови срещи…

  – Ами аз…? – прозвуча тих глас.

  – Е, ако искаш ела и ти. Ще си наемеш квартира, работа ще ти намерим…

  – А мама и тате? Няма на кого да ги оставя.

  – Виж сега! Това за мен е нова възможност. Аз искам да се развивам. Няма да мога да се грижа за вас. Ти остани тук, понякога ще идвам да се виждаме. Но в крайна сметка може да си намериш някое селско момче, което да ви хрантути…

  Аз съм творец и не мога да стоя на едно място…

  Божидара вече не го чуваше. Бягаше с всички сили към къщи. За първи път от много време плачеше и искаше да крещи. Искаше съвет какво да направи, но нямаше кой да й го даде.

  Майка й я усети, когато се прибра. Момичето се приближи до леглото и се взря в очите й. Видя само стичащи се сълзи, които допълнително я натовариха.

  Не можеше да ги изостави.

  Нямаше право да си тръгне.

  Нямаше право на щастие.

  Едва сега осъзна, че приказката й е свършила и ще си остане бедно селско момиче без мечти. Плака цяла нощ, но и това не помогна. Всичко и се струваше противно и гадно. Никого не обвини. Просто искаше малко щастие. Трябваше да го задържи. На всяка цена. Ще му се помоли, докато не се съгласи, пък ако не иска… Нещо просветна в главата й. Вече знаеше как да го задържи.

  Вечерта отиде до тях. Помоли го да се разходят до реката. Той се съгласи.

  Когато пристигнаха, тя започна да го моли да не заминава. В началото Иван просто се усмихваше, но когато тя стана по-настоятелна, стана раздразнителен и груб. Започна да я обижда и накрая си тръгна. Тогава тя взе един камък и го хвърли по него. Иван дори не успя да извика. Строполи се на пътеката и след малко притихна. Тънка струйка кръв потече от ъгълчето на устата му.

  Беше мъртъв.

  Тя го прегърна и започна да го люлее като малко дете. Дори не заплака. Иван беше само неин. И тя беше щастлива.

  Ще събере от тези треви, с които майка й съхраняваше месо. Ще го увие в тях и той ще се запази цял. Само тя щеше да го вижда. И много щеше да го обича.

  Завинаги.

  Пренесе Иван в стаята едва призори. Стараеше се никой да не я види и никой да не разбере тайната. Разказа всичко на майка си. Търсеше нейната подкрепа. Майка й я гледаше уплашено, с широко отворени очи. Усети обвинението в очите й. Беше свикнала да вижда в очите й само обич, а сега тази обич я нямаше. Имаше само ужас и упрек. Не се покая, не съжали. Вече имаше свое щастие. То лежеше на нейното легло и лека-полека изпълваше стаята с воня. Тя не я усещаше. Гледаше само любимото лице и беше доволна от себе си. Не излизаше от къщата. Престана да се грижи за домакинството и родителите си. От време на време им даваше по малко вода и коричка хляб. Тя забрави да се храни.

  След седмица комшиите се оплакаха на кмета, че от къщата на Любка и Танко нещо много лошо мирише.

  Когато влязоха в къщата, на приземния етаж откриха мъжът и жената в безпомощно състояние. Бяха живи, но измършавели и миришещи лошо.

  На вторият етаж обаче гледката беше ужасяваща.

  Дъщеря им Божидара лежеше в леглото и прегръщаше нещо, което наподобяващо чучело. Говореше несвързано. Хората се приближиха и видяха, че е умрял човек. Когато видя наблюдаващите я хора, тя изпищя и притисна мъртвеца до себе си.

  Познаха по дрехите, че това е Иван фотографът.

  Осъдиха я, но тя така и не разбра какво се случва. Бяха й го взели.

  Другото просто нямаше значение.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Мая Ангелова е родена през 1970 г. във Враца. Завършила е Института за детски и начални учители „Лазар Станев” в Плевен. Семейна, с две деда и приемен родител на още три. 26 работи като старши начален учител в НУ „Васил Левски“ във Вършец. Мая започва да пише поезия от пролетта на 2015 г. Има три първи награди и една трета в рубриката „Стани четен автор за месеца“ на онлайн списанието „Клуб 50+“. Стихотворението й „Събуждане“ е включено в сборника „Стръкче време“ от Седмия национален конкурс за учители творци на издателства „Анубис“ и „Булвест 2000“. През ноември 2015 г. излиза първата й стихосбирка „Сърце на парчета“. През август 2016 г. издава втора книга – „Пропуснати мигове“, която е със стихове и разкази. Още творби на Мая Ангелова могат да се видят в сайта „Откровения“.

• „Даже мен да ме няма на белия свят…“

  

  .

  Не ме търси във морската вода,
  омръзна ми да мия бреговете
  и да заглаждам мидите с ръка,
  луната нощем в мен да свети.

  Не ме търси сред горските цветя,
  при все, че зная колко ги обичаш,
  омайност, аромат увяхват с тях,
  пробудят ли се, вече са различни.

  Далече от познатата тоналност
  на гласове, мелодии и ритми,
  не ме търси сред звуците банални,
  в гърмежа няма ме, и в тишините.

  Не ме търси в сезоните, в лица,
  в горчивото и сладкото, в съня ти,
  в огъня, във виното, в страстта,
  в изгряващото слънце, в пътя,

  в плача, в усмивките, в дъжда,
  в кутията с писма, в албума…
  Ако ме няма в тебе, съм лъжа!
  Ако не съм в сърцето ти,
  .                     не съществувам!

  .

  Таня Донова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Таня Донова е на 43 години, семейна с три деца. Завършила е Българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и понастоящем работи като коректор в правно-информационна фирма. Редактор е на доброволни начала в литературния сайт Откровения. Пише стихове от 10 години. Все още няма издадена стихосбирка. Още творби от същата авторка могат да се видят в сайта „Откровения“.

• Затова я убих

  Разказ от Стефан Георгиев

  

  Всички извърнаха глави, за да огледат подсъдимата, когато тя бе въведена в съдебната зала от полицай. Мнозина се изненадаха, това ясно пролича по израженията на лицата им.

  Детеубийцата Тина Бъроуз изглеждаше съвсем млада, на не повече от двайсет и пет години, но същевременно с това изглеждаше и грохнала, сякаш бе претърпяла тежък инцидент. Стройната й фигура бе прегърбена, извита леко на една страна, а главата я се люшкаше някак гротескно при всяка крачка. Подпираше се на бастун, защото явно нещо не бе наред с левия й крак – провлачаше го и не можеше да стъпи стабилно на него. Огромни кръгове под очите загрозяваха симпатичното й, неестествено бледо лице. Ръцете й видимо потреперваха. Буйната й руса коса бе лишена от блясък и приличаше на изсъхнала слама.

  Съдията зададе няколко стандартни въпроса на подсъдимата и след като получи задоволителни отговори, продължи:

  – Сама ли отглеждахте детето си, госпожо Бъроуз?

  – Да, сама отглеждах Майра. Баща й ни заряза, когато тя бе на няколко месеца – отвърна младата жена и впери трескав поглед в съдията.

  – Вие ли убихте Майра?

  – Да, аз я убих.

  – Как я убихте, госпожо Бъроуз?

  Тя прехапа устни, сведе глава и изхлипа. Под очите й заблестяха сълзи. Прокашля се и с изтънял глас каза:

  – Просто я хванах за шията и започнах да стискам. Стисках, докато тялото й не престана да се гърчи. Това е.

  – Защо я убихте?

  – Защото ме измъчваше – изхъхри тя и запристъпя, почуквайки нервно пода с бастуна си. – Затова я убих.

  – Измъчваше ви? Психически?

  – Физически.

  – Как е възможно момиченце на година и половина да причини болка на зряла жена като вас?

  – Правеше го с куклата… да, с куклата.

  – Моля, уточнете, не разбирам.

  – Съвсем малка парцалена кукла, с размери колкото една човешка длан. Аз й я подарих преди… половин година.

  – Не разбирам какво общо има куклата.

  – Майра удряше куклата, извиваше я, натискаше я… и всичко се предаваше върху моето тяло.

  – О, госпожо Бъроуз, значи така сте пострадали, сега чак разбирам – каза с подигравателен тон съдията.

  – Да, Майра буквално ме пребиваше чрез куклата. Почти всеки ден.

  – Нима си мислите, че някой ще повярва във вуду магии?

  – Ако щете вярвайте, аз ви казвам истината! – изсъска Тина.

  – Но свидетели твърдят, че сте имали любовник, с когото често сте се карали. Той пребиваше ли ви, госпожо Бъроуз?

  – Кийт не беше стока, но никога не ми е посягал. Само се карахме, затова скъсах с него.

  – Обяснете ми как точно ви нараняваше вашата невръстна дъщеря.

  – Нали вече ви обясних! Каквото направеше на куклата, това се случваше на мен. Лекарят ми може да потвърди за травмите – множество хематоми, изкълчено коляно, разтегнати сухожилия, скъсани мускулни влакна, разбит нос, пукнати гръбначни прешлени.

  – Експертите наистина потвърдиха, че сте била бита.

  – Не бита, Майра го правеше.

  – А защо го правеше, госпожо Бъроуз?

  – Защото бе разглезено дете. Аз я разглезих, защото много я обичах. Така че когато нещо я раздразнеше, си го изкарваше върху мен. Особена жестокост проявяваше, когато не харесаше храната, която й давах.

  – Добре тогава, защо просто не й взехте куклата?

  – Скъсваше се от рев, когато й я вземех. Много я молех да престане, вярвах, че ще осъзнае, че ми причинява болка и ще престане. И търпях, стоически.

  – Но накрая предпочетохте да я убиете! – повиши глас съдията.

  – Просто не издържах, извиваше врата ми, тоест този на куклата, жестоко го извиваше… болката беше… неописуема.

  – След като я убихте, какво направихте?

  – Склопих очите й и звъннах на полицията, за да се предам.

  – Как се почувствахте?

  – Беше ми мъчно за нея, но същевременно чувствах облекчение.

  – Облекчение! В какъв смисъл?

  – Че моето страдание… физическото… приключи.

  – Съжалявате ли за стореното?

  – Разбира се, че съжалявам. Аз я обичах с цялото си сърце… въпреки всичко.

  Съдията се изправи и се вгледа в подсъдимата. Незнайно защо в душата му се прокрадваше сянка на съмнение. Каза:

  – Съдът ще се оттегли и в ранния следобед ще обяви присъдата.

  – Няма смисъл да си правите труда. Аз вече съм си издала присъда.

  – Какво?

  – Добре че не ми я взеха – каза с леден глас Тина Бъроуз, после бръкна в джоба на сакото си и извади оттам малка парцалена кукла. Завъртя с отривисто движение главата на куклата, като същевременно отметна рязко главата си настрани. Нададе кратък писък, след което се строполи тежко на пода и застина в неестествена поза. Покрай русите кичури, покрили лицето й, надничаше изцъклено око.

  Съдията отстъпи стреснато назад и се хвана за сърцето. Хората наскачаха, разтичаха се пристави. Някой извика лекар.

  След кратък преглед лекарят обяви:

  – Мъртва е. Вратът й е счупен. За Бога, какво е станало тук?

  Куклата лежеше до подсъдимата скамейка, изкривила сякаш в тънка усмивка устните си от червен памучен плат.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Стефан Георгиев има висше икономическо образование, завършил е Университета за национално и световно стопанство. От десет години работи като преводач от английски на художествена и икономическа литература. Още творби от същия автор могат да се видят в сайтовете „Откровения“ и „ХуЛите“.

  .

   

• Последният караконджул

  Разказ от Хасан Ефраимов*

  

  В детството ми неизменно съществуват два образа, които ако ги нямаше, то едва ли щеше да бъде толкова пълноценно. Щеше да загуби огромна част от чара си и да се превърне в сива и безлична, скучна приказка, за която щях да си спомням едва ли не и с неприязън. Това са образите на двамата чичовци на татко Махмуд и Али.

  Във времената, когато се запознах с тях, вече бяха старци на преклонна възраст, но притежаваха дух, на който би завидял всеки младеж. Това бяха двамата мои герои, на които исках да приличам, и които изпълваха с безкрайни мечти нощите на детското ми въображение. Притежаваха неземен колорит и чар, на който нямаше човек, който да може да устои.

  Бяха близнаци. Приличаха си като две капки вода. Едва ли имаше човек в селото, който да можеше да ги отличи. Застанали един до друг, с величествените си бели бради, изглеждаха като картинка, изкарана някъде от страниците на книжка с вълшебни приказки. Също толкова вълшебни бяха и всеки техен жест, мимика или изречена дума.

  Бяха герои от Първата световна война. Поне така твърдяха, а и медалът, който притежаваха, потвърждаваше този факт. Седях с часове около тях и постоянно ги молех да ми разказват още и още случки от тяхното героично минало. Когато се умореше единият, започваше другият. В това отношение бях ощастливен от съдбата. Лошото беше, че разказваха едни и същи случки, но по различен начин. Героят в разказите беше винаги този, който разказваш,е и аз с моя детски наивитет не знаех на кого да вярвам.

  – Ама, чичо Махмуд, тази случка ми я разказа чичо Али и каза, че е бил той – възмущавах се понякога.

  Друг път се възмущавах пред чичо Али, че разказва случки на чичо Махмуд.

  – Какво…? – изреваваше всеки един от тях тогава. – Как е посмял? Този долен лъжец и подлец…

  Скоро след това отново започваше Голямата война, както я наричаха те. Отначало само със словесни престрелки, които ставаха все по-силни и по-обидни. После преминаваха към артилерийски обстрел, замервайки се с различни предмети, попаднали им под ръка. Накрая винаги завършваха с ръкопашен „бой на щик“.

  – Тате, чичо и чичо пък пак се сбиха – тичах аз при баща ми.

  – Пак ли… По-бетер и от деца са –изричаше той и хукваше да ги разтървава.

  Тичаше, а след него запрашвах и аз. Дълго се опитваше тати да ги разтърве, а в суматохата много често отнасяше и по някой заблуден юмрук, но ги понасяше стоически. Прибираха се най-накрая, капнали и изморени по верандите си двамата бойци, и от там още дълго продължаваха с психо-атаки, насочени към врага.

  По едно време, детската ми фантазия ми помогна да реша проблема с различията в разказите им. Просто започнах двамата да ги приемам като един човек и вече станаха чичо Махмудали. Без това не се и различаваха.

  Навремето, тъкмо се заженили. Сватбите им била в един и същи ден. Но нямали щастието да легнат до невестите си дори. Дошли военните и ги мобилизирали, така, както били на сватбата и ги подкарали към фронта в Констанца.

  Наредили ги в строя, а командирът им, като видял какви са стройни и снажни Делиормански хубавци и предвид това, че са близнаци, ги разделил. Просто сърце не му давало да умрат и двамата едновременно. Винаги държал единия да е в единия край на фронта, а другия в противоположния. Така и да паднела бомба щял да загине само единия, а другия да оживее. Някои разказваха че дори ги преместили в различни полкове.

  Двамата ми чичовци даваха съвсем друго обяснение на този случай.

  – Наредиха ни – разказваше чичо Махмуд. – Наредиха ни, а аз начело на строя. Просто нямаше по-висок и едър от мен. Опънах ремъка на „Манлихер“-ата и като нададох един рев… Ревнах като Дервишки караконджул, та чак оттатък румънските мокани напълниха гащите. Още тогава разбраха че ще загубят войната. Биха се след това, ама се биха без желание, знаеха че не ще спечелят. Знаеха, че нямат шанс да победят във война някой, който може да реве така. А чичо ти Али, като го видя командира че е заспал в строя и едва стои на крака, подпрян на другите войници го прати да събира трупове с волските каруци. Веднага разбра че за друго не става. Там си и изкара войната.

  После същия разказ слушах от чичо Али, само че тогава той ревеше като караконджул, а чичо Махмуд събираше труповете.

  – Чичо… – наливаше много често масло в огъня и татко, обръщайки се към някой от тях. – Оня, Муса, разправя, че само той бил на фронта, а вие двамата сте събирали трупове с волските каруци. А медала, вика, сигурно са го свалили от някой труп.

  Да, проблемът беше в това, че се върнали само с един медал. Така и никой не разбра чий е медала. Един ден го носеше единия чичо, а не следващия ден – другия. Много често в някои дни, до обяд висеше гордо на гърдите на чичо Махмуд, а след обяд на гърдите на чичо Али. Но чий беше, никой си нямаше идея. Знаех единствено аз – медала беше на чичо Махмудали.

  Дядо Муса беше другият герой от фронта. Били са заедно, чичовците ми, дядо ми и много мъже от селото. Дядо Муса беше с един крак. Другия го беше загубил на фронта, там до Констанца.

  – Кой…? Какво…? – скачаха изведнъж чичовците ми при тази коварна провокация от страна на тати. – Него го раниха още в първия бой. Даже още боят не беше почнал. Гръмнаха оттатък румънските мамалигари и оня женчо Муса се свлече на земята. Така си загуби крака. После го уволниха и го върнаха на село, а ние три години се мъкнахме из окопите. Дъжд, студ, пек, ние бяхме там и пречупихме волята на врага.

  Естествено, дядо Муса не беше казвал такова нещо, но татко много често така ги навиваше чичовците и после се подхилкваше отстрани, докато двамата попържваха не на шега. В такива моменти ставаха като едно цяло и изведнъж се оказваше че и двамата са били на фронта.

  – Ами медалът на кого е? – не спираше тати, продължавайки да се хили.

  – Румънците пробиха фронта – започваше веднага чичо Махмуд, без да се замисли. – Дойдоха досущ до окопите ни. Стреляхме, стреляхме, но онези продължаваха да напират и нямаха край. Бяха като побеснели. „На нож…“ – извика командирът и се изправи. Изправи се и веднага го покосиха. Падна досущ до мен. И като се ядосах… И като се изправих… Като ревнах. Нанизвах ги по седем на щика. Жив румънец не остана около мен. Скочиха и другите момчета след мен и като ги емнахме. Гонихме ги така чак до делтата на Дунава, та да видят какво е да ги гони Делиормански караконджул. Скочиха в реката, без да се замислят дори. Така и се издавиха.

  – Скочил си… ама си скочил от волската каруца – обаждаше се веднага и чичо Али. – И като се събуди, гащите ти мокри, нали? Аз ги гоних, аз. Ти къде беше бе, сине майчин? Та ти не си виждал кьорав румънец даже. А, може и да си виждал, ама си видял труповете им, дето ги натръшках аз на щика си.

  – Какво..?

  – Кой бе, ти ли?

  Скоро започваше нов бой и татко веднага съжаляваше за това, че ги е предизвикал. Отново отнасяше някой юмрук, докато ги разтърваваше, а по пътя, докато се прибирахме, не спираше да се смее.

  – Ей, пустите му старци… Ей, пустите му чичовци… Живи караконджули… – изричаше постоянно.

  Целият живот на чичовците на татко беше една непрекъсната война. Веднага след като се върнали от фронта в Румъния започнали нова война. Тази война, за разлика от другата, не беше приключила и дори аз с моя детски мозък знаех, че няма и да приключи никога. Това беше войната между тях самите.

  Баща им оставил в наследство една къща. Но както и да я разделял, все не се получавало по равно. Накрая той решил въпроса кардинално. Разделил земята на две, но върху земята на единия попаднала една стая на другия. Така заложил бомбата на раздора между тях.

  – Земята е моя – пенеше се единият.

  – Да, ама стаята е моя – не оставаше по-назад и другият.

  – Да, но земята е моя.

  – Да, ама виж какво пише в натуралния акт.

  Така и викаха – натурален акт. Натуралният акт беше важен, а в него пишеше точно така, както и казваха и двамата, но това по никакъв начин не им помагаше.

  Понеже не могли да си разрешат спора, бяха го отнесли до съда в Шумен, с надежда да им помогнат, но повече половин век след това адвокатите, съдиите и прокурорите не бяха успели да се преборят с казуса в натуралния им акт. Така спорът им продължаваше със същите люти страсти и нямаше надежда да се намери някой на този свят, който да може да го разреши.

  – Що адвокати изгледаха, що съдии храниха, що прокурори – хилеше се тати. – Цял живот това правеха. Каквото припечелят, го дават по съдилищата. Адвокатите идват, пенсионират се, умират, идват нови, а нашите все се съдят. Пристигне нов съдия и се заеме с делото с младешки плам, аха и ще реши делото, което целият съд не е успял. Не минава много време и се отказва. През това време чичовците му мъкнат кокошки, петли, патки, агнета, каквото се сетят. И скоро оня, седнал там в кабинета си, се запитва, за какво ли му е пък да го реши този спор. Дадоха пари сигурно за пет такива къщи, а продължаваха да се съдят за една стая.

  Това, че делото им е в ход, не беше причина чичовците да не търсят извънсъдебно споразумение и начини да разрешат спора и сами. Не минаваше и ден без да предизвикат нова Голяма война, и да си нанесат сериозни наранявания. Постоянно и двамата бяха с насинени очи, превързани глави и какви ли не още травми по целите им тела. В селото хората ги знаеха и вече никой не се и опитваше да ги разтърве при поредния бой. Някакъв се беше опитал и за благодарност беше получил хубав бой от двамата чичовци. Затова никой освен татко не се опитваше и да го прави.

  Някой може и да каже, че са били глупаци, но аз не съм на същото мнение. Те прекрасно знаеха интересите си и ги търсеха навсякъде, където се наложеше.

  Издаваше някакво нареждане селският кмет Кирчо. Секретарката го начаткваше на пишещата машина, кметът се подписваше, поставяха печата на кметството и закачаха бележката на вратата на фурната, за да може всеки да я види. Четат я и чичовците на татко, четат, ама нещо не им харесва.

  – Кирчо – изричаха тогава. – Дядо ти, като спеше до топлия гъз на баба ти, ние блъскахме светкавици по румънците, там в Кюстенджа. Така щяха и да дойдат и да ги изхванат и двамата голи, както са си в леглото, ако не бяхме ние. Кмет ли щеше да си сега? Щеше да лъскаш ботушите на някой чокой. Ние за тази държава сме дали три години от живота си. Кални, гладни, боси, там в окопите. Душите ни изгнихи там. Три години до невестите си не можахме да се докоснем. А какво получаваме насреща? Дори благодарност няма… Уж имаме български кмет, а той виж какви наредби написал…

  Да, баща му на Кирчо също бил кмет, а и дядо му. А да сте видели кмет да блъска светкавици по румънците? Кметовете си седят на топло и не блъскат светкавици, нито по румънци, нито по когото да било. Те затова са и кметове, за да не се налага да блъскат светкавици там, в мръсните и кални окопи до Констанца.

  Изричаха тези думи чичовците и сядаха на бордюра пред кметството и заплакваха горко. Започваха да се събират хората и да се чудят и питат, защо плачат двамата герои от войната, след като войната отдавна е спечелена, благодарение на тях. Като разберат за какво иде реч, започваха да гледат с ненавист и омраза Кирчо в очите, за неговата неблагодарност, а наближаваха избори.

  Засрамваше се Кирчо от тази си постъпка и с наведена глава веднага нареждаше на секретарката да добави под наредбата, в кавички „С изключение на двамата герои“.

  Да, ама на следващия ден се изсипваха още герои, останали живи. Идваше и дядо Муса, с дървения си крак и с патериците, и нарочно блъскаше дървения крак, така че да кънти по тротоара. Кънтеше дървеният крак, а тътенът му се чуваше сякаш в главата на Кирчо. Обхващаше той с двете си ръце глава и му идеше да зареве чак. Толкова засрамен се чувстваше. Имаше чувството, че е написал нареждане, с което е изпратил героите на страната на бесило. Героите, без които не би имало дори държава сега. Дали по три години от живота си, а някои и крайници. Дори имаше такива, оставили душите си в окопите. Герои, без които той самият сега не би бил кмет, а просто един обикновен ваксаджия, лъскащ чепиците на някой румънски чокой.
  Веднага извикваше секретарката и със сълзи на очи й нареждаше да добави под предателското си послание в кавички: „И всички останали герои, от всички войни“.

  Така се възцаряваше отново мир в селото. Чичовците подхващаха Голямата си война, дядо Муса повличаше дървения си крак. Само че този път той не кънтеше, а тихо и кротко, като някой пергел подчиняваше разстоянията на волята си, а Кирчо, успокоен мечтаеше за следващите избори, седнал на топличко, там в кметството.

  Най-интересни на село бяха вечерите. Събираха се възрастните мъже в някоя одая и цяла вечер лъжеха и се надлъгваха, ту за войните, ту за политика, ту обсъждаха кмета или новия даскал. Централно място в тези обсъждания заемаха чичовците на тати. Единият винаги сядаше в единия ъгъл на одаята, а другият в срещуположния. Между тях се накачулваха подръжниците им с филджани с кафе в ръце и ги подкрепяха разпалено. Каже нещо единият чичо, а другият почва да ръси огън и жупел. Подръжниците подкрепят ту единия, ту другия, и скоро вече никой не можеше да си чуе приказката.

  Така се нижеха дните един след друг и с всеки изминал ден обичта ми към двамата чичовци ставаше все по-голяма. Нямаше вече тяхна история от героичното им минало, която да не знаех. Нещо повече. Всяка една от тях ми бе разказана и преразказана десетки и стотици пъти. Нищо, че всеки път се дооукрасяваха. Това им придаваше чар, а и аз постоянно търсех нови и нови подробности. Жаден за техните разкази, изобщо не се занимавах с другите деца, а по цял ден се навъртах около тях. Много често вечер заспивах при тях и татко така ме оставяше да спя, за да не ме буди по нощите.

  Тогава сънувах много.

  Изведнъж къщата изчезваше и аз се озовавах редом до двамата ми чичовци, там до Констанца.

  – Опъни ремъка на карабината, боецо – изричаше някой от тях.

  – Изправи глава, герой – допълваше и другият.

  Не закъсняваха и снарадите. Свистяха и гърмяха навсякъде около нас, но слепи и неми за тях, ние, надянали щиковете на „Манлихер“-ите, вървяхме сред грохота и пушека. Вееха се белите бради на чичовците от вятъра, тракаше гордо и дървеният крак на дядо Муса. Да, и той беше сред нас. Какво като беше с един крак? Героят си е герой. Той може да се бие и с един крак, и отново ще победи. Ще победи, защото това да бъде герой е заложено в кръвта му.

  – Ура-а-а-а-а-а… – се отприщваше по някое време мощен рев от караконджулската ни дружина и враговете, ужасени се разбягваха, без да имат смелостта да влязат в бой.

  Събуждах се сутринта след поредната битка, а някой от чичовците вече направил чай, жена му омесила топла питка, софрата опъната, с неизменната бучка домашно сирене на нея…

  Най-големият бой между двамата се случи, когато чичо Махмуд реши да изкопае тоалетна точно под прозореца на чичо Али. Не, че й беше мястото там. Къде се е чуло и видяло тоалетна да се изкопае близо до къща, камо ли под прозорец? Но го правеше нарочно, за да го дразни. Караха се дълго време и до консенсус така и не стигнаха. Единият твърдеше, че трябва да има минимум три метра от прозореца му, а другият му обясняваше, че спазва закона за трите метра и прозорецът му без това е разположен на неговото място.

  Караха се със седмици и когато един ден чичо Али отиде до Шумен, по негови си работи, свързани с вековното дело, чичо Махмуд грабна лопатата и почна. Копа цял ден, както си гонеше стотака вече, и изобщо не му пукаше. Постоянно ме пращаше до магазина да му купувам бира, че беше станал вир вода в жегата. Копаеше и цял ден ми разказваше случки от безбройните им битки на фронта. Така, неусетно до вечерта под прозореца на чичо Али се появи двуметрова яма, от която вече не се виждаше главата на татковия чичо-исполин.

  По едно време, привечер, изведнъж се появи чичо Али с един огромен камък в ръце. Тежеше сигурно над 20 кила.

  – Дръпни се настрани, моето момче – ми изрече.

  После се показа над току-що изкопаната дупка и вдигна камъка над главата си.

  – Аз какво ти казах на тебе, сине майчин? Казах ли ти да не копаеш тука? – изрече към чичо Махмуд.

  Оня, долу в дупката, противно на очакванията ми, като видя за какво иде рече, изобщо не се възпротиви.

  – Добре, братко… Щом си рекъл, няма да копая… Няма да ти троша хатъра, я. Ето спрях – изрече и хвърли лопатата си извън ямата. После издърпа стълбата, на която единия край се показваше до ръба на ямата, намести я и лека-полека, без да бърза, почна да се изкачва.

  Чичо Али, успокоен, че най-накрая е постигнал победа в дългогодишната патова война, захвърли камъка и видимо смирен започна да си свива цигара.

  Не така мислеше обаче чичо Махмуд. Веднага като излезе от ямата, без да се замисли, грабна лопатата и я стовари по гърба на чичо Али, с все сила.

  Чух как издрънча лопатата по гърба му и едновременно с това пращенето на ребрата му. Мислех, че направо го уби. Чичо Али се строполи на земята, изтървал цигарата, която свиваше, и когато вече коварния му брат беше замахнал, за да стовари лопатата отново, той първо се претърколи, после скочи, побягна и така стигна до плета. Без да се замисли извади един кол и обръщайки се го стовари по главата на брат си, който го преследваше с лопатата в ръка.

  Размениха си още по някой друг удар, като не пестяха псувните и когато вече щях да тръгвам да викам тати, за да ги разтърве, чичо Али, псувайки влезе на бегом в къщата си.

  – Ей сега те убих, сине майчин – повтаряше през цялото време.

  Не мина много време и се показа на прага с една бойна пушка в ръка, зареждайки я в движение.

  – Бягай, моето момче… Отивай си… – изкрещя по посока на мен и не след дълго почнаха да свистят куршуми. Този път се претърколи чичо Махмуд и така, търкаляйки се, стигна до къщата си. Куршумите го следваха по петите.

  Само след няколко секунди проехтя изстрел и от прозореца на чичо Махмуд. Опрял своята пушка на черчевето на прозореца, той даваше сериозен отпор на врага.

  Хукнах надолу към нас, а по пътя цялата махала беше излязла на улицата, чудейки се какво става.

  – Чичо и чичо правят война – крещях по целия път и изведнъж всички налягаха по земята.

  Стигнах до нас и този път дори татко не се опита да ги разтърве.

  Мина доста време, а изстрелите не намаляваха и проехтяваха все по-начесто.

  – Стана тя, каквато стана – изрече татко и после се обърна към мен: – Стой зад дувара и не се показвай от там за нищо на света.

  – Стрелят нашите… В Кюстенджа ли сме? – запита след малко дядо Муса и грабна патерицата си, мислейки, че е пушка. Скочи да се бие, забравил, че има само един крак, и веднага се строполи на земята.

  Напоследък нещо не беше добре. По цяла нощ сънуваше, че отново е на фронта и виковете му се носеха из цялото село, за ужас на бабите. Но сега, като чу и изстрелите на Манлихерите, за него вече нямаше никакво съмнение къде се намира.

  Скоро пристигнаха кметът Кирчо и селският милиционер, и като видяха най-голямото сражение в историята на селото, се стреснаха не на шега.

  – Не е за мене работа – изрече милиционерът Гошо и хукна към кметството, за да се обади на военните по телефона.

  Започна да се стъмва, но бойците нямаха никакво намерение да прекратят бойните действия.

  Скоро по пътя откъм Шумен се зададе военна колона от камиони и Кирчо побърза да ги посрещне.

  Спряха камионите и изведнъж наизкачаха войници с автомати в ръце.

  – Разпръсни се в боен ред – закрещя някакъв с мустаци, който явно им беше командир.

  Кирчо му обясни,„ кои са воюващите и скоро от увереността му не остана и следа, разбрал, че ще си има работа с калени в битките бойци.

  – Предайте се, обградени сте – крещя дълго време с някакъв мегафон в ръка, но ветераните изобщо не го отразиха и продължиха да правят война.

  Тръгнаха напред командирът и войниците, и изведнъж изсвистя куршум близо до ухото на офицера. Захвърли той тогава мегафона и падна по очи на земята.

  – Всички на земята – крещеше вече и на войниците.

  Там си и останаха цяла нощ. Не посмя командирът да поведе войниците срещу двамата герои от войната, макар че имаха само един медал.

  Битката между чичовците продължи цяла нощ. Свистяха куршумите над селото и не остана човек, който не залегна зад дуварите. Залегнаха дори Кирчо и милиционерът.

  – Стана тя… стана. Въх… въх… въх… Изгорях, изгорях – повтаряше непрестанно Кирчо и по едно време, залегнал зад дувара, заплака като малко дете.

  Не остана по-назад и милиционерът Гошо и скоро и той се включи в общия рев.

  – Ще ни пратят в Белене – заповторя и той. – Дано поне не ни разстрелят. Дано…

  Плакаха те, а с тях плакаха и големците на селото, и всички, които заемаха някакъв пост.

  Вече виждаха как на сутринта се изсипва цялата милиция на Шумен и ги натикват в джипките с белезници на ръце.

  – Слепи ли бяхте? Цял боен арсенал в селото, достатъчен да събори комунизма, а вие спите. Признайте съучастието си – щяха да изричат милиционерите.

  Да, така щеше да стане. Естествено, ако не ги застреляха на място, изправени до стената пред кметството.

  Ако си мислите, че съм стоял цяла нощ безучастно, жестоко се лъжете.

  По едно време до мен, зад дувара, се дотътри дядо Муса с дървения си крак. Веднага намести патерицата си над дувара и започна да се цели и да гърми по врага.

  – Дай муниции… Още… Дай и гранати – ми повтаряше цяла нощ.

  Хукнах аз и скоро наоколо не остана камък. Всичките дядо Муса изстреля през каменния дувар.

  – Дядо Муса, изморих се – запротестирах по едно време.

  – А, няма такива работи – развика се той, продължавайки да мята камъни. – Война е това… Няма измаряне… Воюваш до победа или до смърт.

  Накрая, виждайки че повече няма муниции, дядо Муса започна да мята керемидите от дувара.

  – А, тая вече няма да стане – изрече татко, вдигна го на рамо и го евакуира от полесражението.

  – Врагът идва… Остави ме – протестираше той през цялото време.

  – Ранен си… Няма ти го кракът. Трябва да ти се окаже помощ – успокояваше го татко.

  На разсъмване, най-накрая изстрелите спряха. Явно бяха привършили мунициите на воюващите армии. Но не и войната.
  Чичовците изкараха огромни щикове и ги надянаха на карабините. Тогава започна най-голямата битка на щик в историята на селото.

  Втурнаха се двамата исполини и щиковете и карабините затракаха. Тътенът от величествената битка се носеше навред, а от искрите, които прескачаха при досега на двата щика, скоро се запали сухата трева наоколо. Пламна тревата и след малко цялата околност се изпълни с тъмен дим, но героите не обърнаха внимание и на него.

  Пристъпиха командирът и войниците и скоро се наредиха около двамата воюващи, наблюдавайки с нескрита завист двамата старци-герои.

  Насъбра се и цялото село.

  Най-накрая, някъде по пладне, силите на двете армии привършиха и те се строполиха на земята.

  Нареди тогава командира войниците като за парад, а сам застана пред тях и изкозирува.

  Станаха чичовците, изкозируваха и си предадоха оръжията на командира, и скоро пред него се образува огромна камара от карабини, щикове, каски, ножове, патрондаши и какви ле не още бойни приспособления.

  Така завърши последната битка в живота на двамата герои. Отдадоха им почит войниците с три залпа в небето и после ги качиха на джипките и запрашиха към Шумен.

  Всъщност, помолиха ги да се качат. С героите е така. Никой не си позволява да им заповядва.

  Цял месец се влачиха татко и Кирчо в Шумен, докато освободят двамата чичовци. По цял ден разправяха на всички, че не са много наред с главите, че са просто двама изкуфели старци, по-скоро старци-деца, непораснали никога. Накрая военните кандисаха и ги освободиха. Освободиха ги ей така, без дело, без съд и присъда. Само им наложиха леки глоби за незаконно притежание на оръжие, за хулиганство, поради вдигнатия шум и за подпалване на стърнището, но глобите отпаднаха още на първа инстанция в съда. Не се намери съдия, който да удари с чука и да потвърди, че са извършили престъпление.

  Върнаха се двамата герои на село. Докараха ги с военна кола, с духова музика и почести, а цялото село се струпа на мегдана, за да им окаже почест за трите години, когато са защитавали страната си в калните и мръсни окопи.

  Застанаха те на площада, а до тях веднага се нареди и дядо Муса с дървения си крак, който се беше изпънал в цялата си гордост.

  До тука бяха хубавите мигове в селото. После изведнъж свършиха, както някой ден приключва всичко на този свят, и хубаво и лошо, и навсякъде се настани плачът и страданието.

  В началото на седемдесетте години започна изселническа кампания и една трета от селото се пресели на юг.

  Завлякоха и дядо Муса синовете му, а той през цялото време крещеше и виеше като вълк:

  – Кракът ми… Кракът ми е тука…

  Така и го качиха на влака. Тръгна влакът, оставил далеч назад на перона плачещите Кирчо и Гошо, а гласът на дядо Муса се чуваше още дълго време след това. Издигаше се над черната композиция, блъскаше се в отсрешните чукари и ехтеше над целия Делиорман.

  След няколко дни получихме и новината. Дядо Муса починал във влака. Умрял си така, както си виел. Плакал цяла нощ и на расъмване, някъде преди границата, сърцето на героя не издържало и най-накрая той се предал, загубил битката с живота.
  Единствен от всички аз разбрах истината. Не беше загубил битката. Героите никога не губят. Не губят, защото се бият с вяра в душата. Просто не е искал да се бори повече и накрая е затворил очи и заспал. Сигурен съм в това.

  Така и го погребали там, накъде около Свиленград. Спрял влакът, наредили се всички, изчели молитвата, погребали го и продължили. Продължил влакът, а пътуването вече приличало по-скоро на погребение, отколкото на преселение.

  – Ние за тази къща сме се били – изрекоха чичовците на татко в един глас и повече никой не посмя да им каже да тръгнат.
  Тръгнаха само синовете и внуците им, оставили далеч назад зад себе си там, в Делиормана, двамата герои, които не искаха да напуснат земята, за която се бяха били.

  Да, така става в живота. Те се бяха били за земята, за да има за синовете им и за внуците им, а сега те я напускаха и заминаваха.

  – Воювали сте напразно – сякаш им казваха, и те, разбрали посланието, седнаха пред къщите си и така си останаха.
  Стояха замислени с дни. Беше изчезнала детската глъч около тях.

  На няколко пъти подновиха битките си за стаята, но бойните действия протичаха вече някак си вяло, без желание и без ентусиазъм.

  – За какво се биете още? Никой не иска вече вашата война. И стаята ви не искат. Къщите ви дори не искат – караше им се татко.

  И те, осъзнали накрая това, прекратиха веднъж завинаги бойните действия.

  Така си и посърнаха, седнали пред никому непотребните си къщи.

  Един ден чичо Махмуд се хвана за корема и се присви. Не знам, може да е бил и чичо Али. Беше отдавна и нямам спомен, а и бях много малък. Без това нямаше значение, кой от двамата е бил. Веднага след това го последва и чичо Али и двамата се затъркаляха по земята.

  Не след дълго единият се хвана за сърцето. Прегъна се на две и се свлече пред къщата. Веднага го последва и другият, който сякаш като на повторение падна до него.

  – Сякаш им свършиха батериите – коментираха дълго време селяните.

  – Не батериите, а батерията – поправях ги аз, знаейки за Махмудали, но никой не ме чуваше.

  Така умряха двамата последни караконджули на Делиормана, спечелили всички битки в живота… Без загубена война, но победени накрая от собствените си деца, обезсмислили целия им живот.

  Погребаха ги в един гроб, а медалът поставиха между двамата.

  И само аз знаех, че всъщност е умрял последния караконджул, защото това беше моят любим караканоджул Махмудали.

   

  ЕПИЛОГ

  Минаха години и пораснах. Вятърът ме запиля по широкия свят. В моето село повече не се върнах. Без това вече нямаше при кого да се завърна. Миналото беше заличено отдавна… Беше останало някъде там, далеч в Делиормана, набучено по върховете на щиковете на чичовците.

  Навсякъде носех спомена за последния караконджул в сърцето си.

  В трудни моменти двамата чичовци ми даваха сила. Представях си как надяват щиковете на „Манлихер“-ите си и застават до мен.

  – Кой? – изричаше единият.

  – Ще ги набуча по седем на щика си – не оставаше по-назад и другият.

  А белите им бради се вееха гордо на вятъра.

  Скоро се завърнах в родния си край. Не устоях повече на повика на моите караконджули.

  Един ден отидох там, където са погребани.

  Още отдалеч видях извисяващите се гордо чинари. Бяха израснали два, един до друг.

  Седнах под сянката им, там до гроба им, и дълго плаках.

  После се излегнах по гръб и се загледах в клоните им и към небето.

  Да, това бяха те.

  Клоните им се бяха преплели и продължаваха вековната си битка. Вятърът свиреше в листата им и, изведнъж укротен, губеше яростта си и се подчиняваше на волята им. Битката между доброто и злото, които всеки носи в душата си. Битката между деня и нощта… Между бялото и черното… Между миналото и бъдещето. Между младостта и старостта. Между живота и смъртта… Битка, която някой ден всеки губи.

  Чичовците ми все още са тук. Не са напуснали земята си и няма да я напуснат никога. Караконджулите са така. Умират, но не я напускат никога. Продължават да извисяват гордо снаги над пустия, брулен от студените северни ветрове Делиорман. И ако се наложи, някой ден пак ще надянат щикове на Манлихерите си.

  Но няма да избягат никога… Не и караконджулите.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  *Бел.ред.: Разказът е публикуван извън специалната литературна рубрика на Еврочикаго.

  .

• Урокът

  

  Наближаваше Курбан Байрам. Цяла седмица вече продължаваше суматохата в къщата ни. Баба и мама варосаха стените на бабината стая, защото щеше да послужи за гостна, изпраха пъстрите тъкани черги и тюлените пердета. Изтупаха дебелите агнешки кожи и миндерите, с които застилаха пода и на които по-сетне гостите щяха да седнат, мъжете – по турски, а жените – свивайки единия си крак и сядайки връз него. Грейна старата кирпичена къща, като булка в нова премяна, усмихна се… А заедно с нея и ние -децата… Че как не?! Байрам идеше! Голяма радост! Щяхме да се съберем тайфата и да ходим из цялата махала, та и в другите, и всеки щеше да даде по нещо – кой паричка, кой лакомства, но никой не те отпращаше с празна торбичка. Хората ни очакваха… Из всяка селска улица се чуваше детска глъч и кипеше живот. Такава беше традицията. След обхода се кротвахме някъде на някоя пейка и започвахме да броим паричките си, да видим кой е събрал повече… Във всяка къща имаше по най-малко две деца… Всяко дете обличаше своята нова премяна и ставаше от зарана. Та лови ли го сън от радост? Искаше да тръгне веднага… Да, ама не ставаше тъй… Трябваше да чакаме завръщането на мъжете, които още по мръкнало отиваха в джамията, за да помолят Всевишния за опрощение на греховете на живите, а после до гробищата, за да почетат и мъртвите, та чак тогава се прибираха по домовете си.

  – Айше, Айше, готова ли е къната? – провикна се дядо.

  – Чакай бре, адам (бре, човече), не ми взимай душата! Закъде по-напред? – тросна му се баба. – Да нямам сто ръце… Ай, анасънъ (ех, майка му стара), всичко мене чака – продължаваше да мърмори някак сериозно и намръщено тя.

  – Айде по-бързо, че няма време – продължаваше да недоволства той.

  Всеки път виждах дядо да къносва курбанлъка – тъй наричаха коча, определен да бъде принесен в жертва в името на Всевишния.

  – Сега ще видиш колко красив ще стане нашия курбанлък – казваше дядо, галейки коча по рунтавото чело, покрито с мека и пухкава вълна. – Ще му турим къна точно тук, между големите и извити рога, да грее като звезда, та да се отличава из между другите – нареждаше той.

  – Дядо, защо се къносва кочът? – полюбопитствах аз.

  – За да се знае, че точно той е избран из между другите. Че е на почит.

  Но детското ми съзнание не побираше смисъла на истинското жертвоприношение и никак не искаше да бъде заклано горкото животинче. Някак свидно ми беше… Та нали и то носеше душа? И как можеше да бъде почитано нещо, което утре вече нямаше да живее? Как можеше това да бъде празник? Всичко това ми навяваше тъга и детската ми душа се бунтуваше.

  – А, дядо, трябва ли непременно да го колим? Не може ли ние да празнуваме Байрама без курбан? Дядо Аллах ще се разсърди ли? Нали си ми казвал, че е милостив и прощава всичко?

  – А ти би ли искала да бъде заклано някое дете? – ме попита дядо и поглеждайки ме разбра, че е предизвикал смут и страх в мен с въпроса си. Накара ме да седна на коляното му и заразказва:

  – Виж сега… Едно време, преди много, много години е живял пророкът Ибрахим, който нямал дете. И на всяка своя молитва той молил Аллах да го дари с детенце и толкова бил запленен от тази мисъл и тази своя мечта, че му обещавал да принесе в жертва самото дете, което той ще му даде:
  „Да ми даде Господ едно дете – ще го заколя за курбан!“
  Или:„Курбан ще заколя първото, само и само да ми се роди дете“ – наричал в молитвите си Ибрахим.
  Не минало много време и Аллах чул молитвите му и го дарил със син – Исмаил. Името му значело „дар от Аллаха“. Та расъл Исмаил безгрижен и за гордост на баща си, а баща му бил забравил за дадения обет към Всевишния. И една вечер, в години, когато Исмаил вече проходил, баща му сънувал сън, който му напомнил за обещанието му да принесе в жертва неродения си все още тогава син. Нямало какво да стори Ибрахим. Трябвало да покаже своето смирение и послушание към онзи, който го бе дарил с най-голямата радост на тази земя – рожбата. Кръв капело от сърцето му… Завързал очите на сина си и вече бил готов да изпълни своето обещание, когато от небето се спуснал ангелът Джебраил, който бил пратеник на самия Аллах, и в ръцете си държал коч и му рекъл, че Аллах е повярвал в неговата вяра и искреност и му изпраща този коч, който трябва да принесе в жертва вместо сина си. Това, къзъм – продължаваше да разказва дядо – е знак, че Всевишният е милостив, че той отнема, но и дарява живот, че ние трябва да бъдем смирени пред неговата воля и той ще се смили над нас, че трябва да бъдем искрени и почтени. И от мен да знаеш,че това е най-големият наш празник, че когато човек си отиде от този свят, душата му ще бъде пренесена в Дженнета (Рая) от животното, което той е принесъл за себе си приживе на Курбан Байрам.

  Смесени чувства нахлуха в детското ми съзнание и още мъничката ми душица… Чувства, с които на следващия ден, наред с радостта от бонбонките кръц-кръц и паричките в торбичката, щеше да дойде и тъгата по загубата на къносания коч. И се сетих тогава, че баба също бе къносала пръстите на ръцете и вътрешната част на дланите си. Не знаех защо и не попитах… По-важен бе урокът, който бях получила от дядо – урок за праведност, искреност и почтеност… Този урок, който и до днес нося в себе си, макар че и тези понятия отдавна са си отишли с дядо, баба и моето детство…

  .

  Вехлиджан Ахмедова

  Добрич, 11 септември 2016 г.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.:  Историята за Авраам /Ибрахим в Корана/, който се запътва да принесе в жертва своя син, в Стария Завет на Библията е със сина на Авраам Исак/Исхак от жена му Сара, а в Корана е с Исмаил, сина на Авраам/Ибрахим от Агар/Хаджар. Във връзка с Празника на Курбан Байрам, желаем здраве, щастие и благословение на всички, които го празнуват.

  .

• Йоан

  Разказ от Здравка Евтимова

  

  – Баба ти умря млада и майка ти умря млада… – тук гласът се огъва като найлонов плик, натъпкан догоре с ягоди – баща ми често подарява плодове на последната от многобройните си приятелки. – Ти също сигурно ще умреш млада – продължава той. – А си единственото ми дете. – Ягодите в найлоновия плик на гласа му са гнили. – Засега си единственото ми дете – уточнява той. Говори направо, връхлитащ към целта, деликатен като багер. – Но и да имам други деца, само ти си от Тея. Никога няма да срещна жена като майка ти. Ти не приличаш на нея въобще, но си единственото нещо, което ми е оставила. Затова искам да зная, че като умреш – баба ти беше болнава, ти също си твърде слаботелесна – преди да умреш искам да родиш едно дете – ако е момиче, ще зная, че е от жилката на Тея. Дори да не прилича на нея, а на тебе, ще помня, че в дребната има и от моята, и от нейната кръв.

  Той става, блъска улицата с пета, плюе на земята.

  – Зная, че тя ме чака някъде. Може да не е горе, защото горе са свестните, а аз не съм. Но тя ме обича. Тя е за горе. Заради мене ще хлътне долу и затова ще ме е яд. Тя ще се натика при мене, защото без мене не може нито на земята, нито под нея, нито горе да изкара ден. Е, аз също – той отново блъска пета в паветата. – Яд ме е на тебе. Ако не беше ти, тя още щеше да върви до мен по подлата земя. Но толкова те обичаше. Само затова. – Баща ми е тънък, висок, непрекъснато му звънят госпожици, богат е, подъл е, стиснат е, не мога да стоя в една стая с него. – Срам ме е от тебе. В небе няма дух. Не тече мисловен процес. Ти гледаш в петите си и от петите си по-далеч не виждаш. Не можеш да накараш и пале да ти се подчини. Ти се подчиняваш на всички. Срамувам се от такава дъщеря. Но друга нямам. Затова искам да родиш – внучето на Тея и моето внуче. Аз съм избрал баща му. Той струва. Много е красив, казват за него жените. Силен е. Може да накара хиляда човека да клекнат пред него. Като родиш дребното, няма да имаш ангажименти. Аз ще го отгледам. Ще намеря жена да го кърми, защото във вашия род млякото на жените е слабо. Ще ти отпусна месечна сума, защото си дъщеря на Тея. Тя имаше дух. Ти нямаш. Тя трябваше да е сега с мене – той плюе на земята и я бие с крак. – Йоане!

  Човекът който влезе, беше висок, със зелени очи и черна коса.

  – Това е бащата на детето ти – заяви баща ми. – След като заченеш – гледай по-бързо да го сториш, защото … – той не завършва, ръката му прави движение, като че огъва сламка за пиене на сок. – Като родиш, медицински екип ще се погрижи за тебе и малката Тея. Йойо, искам да бъдеш внимателен. След като приключиш със задачата, ще разговаряме за парите ти.

  – Ялова съм – казах аз на баща ми. – Йоан не ми харесва.

  – Аз решавам дали си ялова и дали Йоан ти харесва – отряза баща ми.

  – Аз те харесвам – изрича бавно Йоан и ме гледа, както човек разглежда змия. – Обещавам, че ще бъда внимателен.

  – Йойо – дълбае гласът на баща ми. – Ако тя ти избяга, знаеш кой идва при тебе.

  – Знам – отвръща Йоан. – Още ми се живее.

  – И на мене ми се иска добър бизнес-партньор в твое лице.

  

  Лято е, зад прозореца пръска дъжд.

  Живея в стаята на баба ми, в старата ни къща, наоколо е трева, майка ми имаше цветя и домати, майка ми имаше всичко, гледаше ги сама, не плащаше на градинарката, а ровеше в градината, сякаш желаеше час по-скоро да затвори света след себе си. Аз нямах нищо – нито домати, нито цветя. Когато отидех в София веднъж на три месеца, баща ми организираше вечери, на които ме запознаваше с новата си приятелка. Аз вдигах температура, повръщах, нямах приятели. Мъжете не само ме отвращаваха, страхувах се от всички, които блъскаха пода със скъпите си обувки и плюеха; които вместо да приказват, вдигаха показалец и жените им знаеха какво трябва да сторят.

  Личните им секретари също знаеха какво следва да извършат; баща ми опитваше и мен да научи към какво трябва да изтичам и пред кого да се наведа, когато вдигне показалец един сантиметър над масата, но температурата ми се покачваше толкова, че идваше Бърза помощ, а когато баща ми назначи доктор Матеева да се грижи за мен, при вида на доктор Матеева започваха неудържими пристъпи на гадене и световъртеж.

  Чувствах се добре единствено в старата къща на баба ми – при бодливите, гъсти треви, при дивите джанки, при брезите – в стаята на баба, която бе и стая на мама преди да умре, и сигурно щеше да бъде моя стая, докато умра. Когато госпожа Желка идваше да чисти у нас, пак вдигах температура – горката женица докладваше на баща ми всичко – и ако той беше докосвал храната, която ми докарваха, цялото ми тяло се подуваше, клепачите ми подпухваха и ме обземаше такъв пристъп на кашлица, че се налагаше да ме закарат до болницата в Павликени. Всичко това изчезваше, когато баща ми заминеше някъде далече в чужбина или си стоеше в София, а аз потъвах в тревата на двора. Хора не можех да срещна, наоколо бе пусто, възрастни жени над седемдесет, двама-трима дядковци столетници, един жив кон. Понякога наоколо се мяркаха роми, но се страхуваха от мене, „Лудата от София“ – шепнеха. „Лудата!“

  Само едно малко момиче, тъмно като въглен, идваше в двора.

  – Лей ми восък, дано ми потръгне – молеше се то. – На лудите Господ помага.

  И понеже ми носеха много храна, старите баби и дядовци идваха при мене и вечер дъвчеха бавно и дълго. В селото се завъдиха не зная откъде толкова много котки – кафяви, черни, бели и оранжеви. Край зидовете, на хладина, пъплеха змии и таралежи, нощем към кошницата с хляба правеха набези птици и лисици, чакали и белки. Роми не се въртяха наблизо, страхуваха се от мен – баща ми сигурно беше разпространил слух, че съм заразно болна и ме чака да умра.

  Кога бе пристигнал Йоан, така и успях да разбера. Появи се като светкавица в стаята на мама и на баба. Пъхнал се зад скрина и когато си легнах, въобще без да попита, без да ми каже „Здравей“ или „Добър вечер“, направи онова, за което му беше платил баща ми.

  Въобще не ме интересуваше Йоан. Защото разбрах, че мога – сигурно жените, които умират рано, го могат. Не се изморявах от любовта. Не се страхувах, не вдигах температура, не ми се виеше свят, не болеше. Той стоеше под мен пламнал, а аз можех. И още можех. Имах сила. Дали е Йоан, или някой друг, нямаше никакво значение.

  – Не искам да си отивам – каза той. – Не искам да те губя от поглед.

  В стаята на баба и мама – тук се бяха родили и двете, и тук бяха умрели – снимките им бяха на стената наред с иконата на Света Богородица – те наблюдаваха как Йоан отказва да замине, как не яде, не пие вода. Не говореше, започна да отслабва, наложи се да го храня – както мама бе хранила мен като малко дете – с лъжичка и хляб, хранех го и той ядеше, за да има сили за мен, пиеше, но жените, които умират рано, не страхуват Йоан. Не се страхуват от никого.

  – Омъжи се за мене – каза Йоан.

  Но това не бе нужно.

  – Ще убия всеки, който те докосне.

  – Омъжи се за него – подметна баща ми и токът на обувката му разкъса улицата. Сега не ме беше страх от него. Не вдигах температура. – Ти си като Тея – каза той. – Също като Тея. Йоан отказа да вземе парите, които му дадох. Каза, че не може да живее без тебе. Глупак. Аз не можех да пия вода без Тея. Жените от вашия род са луди. Човек не може да пие вода без тях.

  Когато се роди дъщеричката ми Тея, аз я оставих на баща ми. За последно я видях в ръцете на Йоан. Сигурно са ме търсили в къщата със снимките на мама и баба, и с оная икона на Света Богородица, която ми бе помагала да храня Йоан като малко дете. Сигурно тя бе помогнала да оцелее. Но не са могли да намерят нито иконата, нито снимките, защото ги изгорих. Щеше ми се да запаля къщата, но тук бяха умрели мама и баба – а може би не бяха умрели, може би бяха избягали от хората, които плюят по улицата и натякват, че тъмните жени умират рано, че е хубаво някой Йоан да дойде – той е силен и има дух, ти нямаш.

  В София, в Централния гробищен парк, имаше прекрасен гроб, но който бе изписано моето име, дата на раждане, дата на смъртта. Един висок мъж, красив – какво е красотата за един мъж, тя само му пречи – и едно малко момиченце седяха пред гроба с цветя. После дойде баща ми. А аз гледах отдалеч, момиченцето – дъщеря ми, беше прекрасно, най-хубавото дете. То държеше ръката на Йоан и ръката на едрия побелял мъж – който удари земята с пета, а по лицето като паяк се спусна сълза.

  На алеята, далеч встрани, на мъничката пейка седяха две жени – едната на средна възраст, другата с водопад бяла коса, и двете високи, тънки като корабни въжета.

  – Тея – извика ме жената с бяла коса и краят на август се отрупа януарски сняг. – Тея, ела.

  Огледах лицата им. И двете приличаха на иконата на Света Богородица. Бях виждала тези жени.

  – Тея.

  Бяха жените от снимките, които бяха гледали как раста от стената на стаята ми.

  – Мамо. Бабо – извиках.

  Жени, които можеха да накарат човек, разсичащ земята с пета, да забрави името си, не умират рано.

  Те винаги се казват Тея.

  – Има при кого да отидеш – изрече тънко и дълбоко по-младата жена, на която не приличах.

  – Йоан – каза белият сняг, който заваля през август.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Една жена копаеше пръстта

  

  .

  Една жена копаеше пръстта
  със някаква очукана мотика…
  Приведена. Беззъба. И сама.
  Направо по-очукана от дните.

  Копаеше с набръчкани ръце…
  И тихо се усмихваше на здрача.
  Приличаше земята на сърце.
  А залезът – на огнена погача.

  Копаеше. Беззъба и сама.
  С угаснали от времето зеници.
  Приличаше жената на сълза,
  изплакана горчиво от къртица.

  Очите ù повикаха дъжда.
  А ветровете тихо се смълчаха…
  Тя ще остави мъничка следа.
  Под пръстите ù – корените спяха…

  Преминах покрай нея като в сън.
  За миг един – си срещнахме очите…
  И стана някак си по-светло вън,
  преди да са изплували звездите.

  Една жена копаеше пръстта…
  Цветя садеше – приказна мозайка.
  Приведена. Беззъба. И сама.
  И онемях! Та тя ми беше майка!

   

  Гълъбина Митева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Още от същата авторка вж. тук, тук, тук и тук.
  

  .

• Девет свещи за живите

  Разказ от Мильо Велчев

  

  Досега не беше се срещал очи в очи с Лудата. Железният му обръч се беше изтърколил в краката й, но и двамата не гледаха към него. В погледа на Дончо нямаше страх, дори не любопитство, а някакво възхищение и почитание, все едно се беше изправил пред Мара Гидия — сестрата на Крали Марко. Другите момчета се спряха за малко слисани отстрани, па с весели крясъци заудряха с карачки ръждивите бъчварски обръчи и босите им крака вдигнаха облачета от прах надолу към Кална.

  — Лудо-о-о, Лудо-о-о! — викаха, без да се обръщат. — Къде е Яки-и-и-им?

  Лудата се наведе, взе обръча и го подаде на момчето. За първи път я виждаше отблизо. Лицето й изпито, сериозно — тя никога не се усмихваше. Очите нито сини, нито зелени — като Дълбокия вир, в който се удави лани дядо Радион. Долната устна — тънка, горната — по-дебела, леко вирната. И двете напукани, тревожно стиснати. Косата — някога руса, сега бяла и невчесана. Повдигна двете си вежди и с надежда запита:

  — Да си виждал братчето ми?

  Момчето стисна обръча, опита се да каже нещо, но гърлото му беше пресъхнало и не можа да издаде звук. Само повдигна рамене и с нацупени устни заклати глава. Все пак, когато Лудата наведи смирено рошавата си глава и тръгна към пазара, Дончо успя да изхлипа:

  — Не съм, како Ирино.

  Махаше с ръце и си ломотеше нещо, но го чу. Спря се, притисна с една ръка устата си, обърна се и бързо го приближи.

  — Не съм го виждал – повтори тихо Дончо.

  Знаеше историята на тази страдалчица от дядо си Никола. По време на Новоселското въстание се скрила в двора на Девическия манастир „Света Троица”. Видяла страшни неща. Турците посекли седемгодишното й братче Яким — на неговите години — и баща й Йосиф. Спасила се, защото я покрили до дувара с телата си. Видяла как хванали поп Георги за краката и ръцете, и го разсекли надве, как се гаврили с монахините, преди да минат под ножа. Първо изгорял метохът, после — църквата … половината село… Не беше набожен човек дядо му. Не, че не вярваше. Вярваше в някаква сила, но не обичаше поповете и не ходеше на църква. Само веднаж в годината, на девети май, влизаше в храма и запалваше девет свещи. Не долу — в сандъчето с пясък — за умрелите, а горе — в свещника — за живите. Не се кръстеше нито на влизане, нито на излизане. Само там, пред пламъчетата на деветте восъчни свещи, девет пъти се прекръстваше и излизаше с вдигната глава. „Девет дни светлина, след пет века тъма! Девет дни свобода, след пек века робство! Това чувство, Дончо — казваше му, докато го извеждаше за ръка от манастирския двор — не може да се опише, то трябва да се изживее”. И отиваше в кръчмата да почерпи всички „по едно”.

  — Не съм виждал Яким, како Ирино.

  Лудата го погали с дългите си кокалести пръсти — първо по главата, после по раменете…

  * * *

  Лудата го погали по раменете, опипа с дългите си кокалести пръсти копчетата на куртката, паласката с патрони, в която майка му беше намушкала малкото евангелие, посегна и към ножа, но се дръпна като опарена и го погледна ужасена:

  — Не го убивай!

  — Кого да не убивам, како Ирино? – усмихна се Дончо.

  — Турчина – прошепна Лудата и се заозърта уплашено.

  — Не отивам да убивам, а да освобождавам братя и сестри от поробителя.

  Засвири тръба, строиха се в колона по четирима, развяха знамето „С нами Бог” и закрачиха. Някой даде тон за песен и дружно запяха: „Сбогом, веч прощавай, роде мой…”. Беше есента на 1912-та — започна Балканската война!

  * * *

  Стоеше приведен в окопа и чакаше сигнал за тръгване. Една патрулна група от четиринайсет човека, сред които беше и Дончо, трябваше да тръгне първа в дълга редица, а след тях и цялата рота. Заповедта беше да превземат височината на юг от чифлика и там да се окопаят.

  През деня турците атакуваха на няколко пъти. Излизаха от крепостта Шейтан тарлю и се втурваха на талази. Виковете им „Алла-а-а-ах, Алла-а-а-ах!” бързо секваха. Напълниха полето с убити и ранени. Чаткаха картечници, избухваха снаряди, хвърчаха шрапнели… Привечер с турските атаки престана и дъждът. Задуха от север, захладня, но не дотолкова, че да скове земята. Лепкавата кал се събираше на топки по подметките на ботушите и тежеше като олово. Вятърът раздуха облаците и луната се показа кръглолика и бледа.

  Мислите на Дончо бягаха като трънливия храст, дето вятърът го търкаляше надолу по долчината. Мама и тате, братя и сестри, другари, Невена … стиснала букет от здравец, топлите й устни… После — онази недогоряла купчина от хора и слама от българското село, през което преминаха. Турците ги редили с главите навътре, както на село кладат шума за добитъка, ред слама — ред хора. Прекръсти се три пъти. Каква е тази вяра, тази омраза, дето ги кара да убиват жени и деца, и после да ги горят?!

  Чу сигнала:

  — Цс-с-с-ст!

  Уговорката беше, като се чуе веднаж „цс-с-с-ст” — тръгват, като се чуе два пъти „цс-с-с-ст, цс-с-с-ст” — спират и залягат. Сложи ножа на манлихерата, по-скоро за да не влезе пръст в цевта, изпълзя от окопа и със ситни крачки се заспуска по склона. Погледна наляво и дясно — всички се движеха приведени в редица и току прескачаха някой труп или овраг.

  Стори му се, че трупът до ярдъча помръдна. Повдигна цевта и внимателно запристъпва. Оттук насетне беше като на сън. Блесна огън от пушката на турчина, оглушителен гръм, удар откъм корема (после намери оловото в паласката с евангелието на Йоан)… Дори не се стресна. Съзнанието му се избистри докрай. Учуди се, че не падна, а първо направи крачка встрани, след това скочи връз падналия… С един замах му изби пушката и опря щика си в гърдите му.

  Случи се! Знаеше, че това ще се случи, и се беше подготвил. На турските думи го научи Иван Маринов, докато пътуваха от Севлиево за Габрово. А той се беше учил на турски от даскал Никола Дабев.

  — Яшамак истиормусун (Искаш ли да живееш)?

  Луната осветяваше бледото лице на турчина като с прожектор. Големите му сини очи гледаха ужасено ту щика, ту голобрадото българче… Тресеше се и не можеше да отговори.

  — Сен геледжексин Йени кьойя, Троян кааза …(Ще дойдеш в Ново село, Троянска околия)! Манастирде докуз мум якъджаксън саа олан инсанлара (Ще запалиш в манастира девет свещи за живите)!

  — Евет, евет (Да, да)! – продължаваше да се тресе, но успя да каже турчинът.

  — Сойле „Йемин ет Аллаха” (Кажи „Заклевам се в Аллах!”)! – настоя Дончо.

  — Йемин ет Аллаха! — повтори турчинът и заплака.

  Дончо вдигна пушката и започна да забива щика около главата му. Не беше на себе си. Забиваше и крещеше:

  — Девет свещи за живите, девет свещи за живите, девет свещи…

  * * *

  Странно нещо е животът! Как понякога се срещат Смърт и Любов! Женеха се с Невена и хорото наближаваше черквата. Тъпани, гайди, бъклици, смях и веселие… А откъм Пашовци едвам пристъпят в черно три бабички и едно детенце… Пред тях — каруца с ковчег, пред каруцата – поп Стефан размахва кандилото, до него Лудата носи кръста. Замлъкнаха всички, свалиха шапки, закръстиха се. Починала Стояна Драгановска Бакърджийка. Онази, дето спасила половин село с берданката си. Пушкала срещу башибозука и черкезите… Нямало изстрел нахалос! Задържала ги на Маринска и Попови ливади, докато народът се изтегли към Мара Гидик. Опя я поп Стефан, едни тръгнаха след нея за гробищата, други останаха за венчавката.

  А Лудата като видя Дончо, захвърли кръста, затече се, падна ничком в нозете му и взе да му целува ръцете:

  — Добър човек, добър човек…

  * * *

  На другата година, малко преди да почине, я срещнаха до гробищата. Калугерките пак я бяха пременили с нов сукман и лачени чехли. Невена беше трудна в деветия месец. Бяха ходили да прелеят и запалят свещи на Черешова Задушница. За първи път видяха Лудата да се усмихва. Бяха й останали само два-три зъба в устата. Очите й грейнаха, плесна с ръце, приклекна и се затече към Невена. Прегърна я, падна на колене, погали корема й, пак стана и започна да скача и се радва като дете…

  — Яким си дойде! Моето братче…

  Цял ден и до късно по тъмно обикаляше улиците, усмихната и щастлива. Казваше на всеки, когото срещне:

  — Яким се намери! Братчето ми си дойде!

  * * *

  — Отче, една германка пита нещо, ама като не й разбираме… — сестра Евгения посочи с глава девойката, която беше довела, и стисна притеснено ръце в скута си.

  Младият свещеник тъкмо беше попълнил с калиграфски почерк едно кръщелно свидетелство на масата под крушата, подаде го на кръщелника, прибра си писалката и книжата в чантата и важно се изправи.

  В големите й сини очи проблясваха закачливи пламъчета и гледаха някак насмешливо. През бухналите, с цвят на узряла ръж коси, прозираха лъчите на залязващото слънце и любопитните погледи на калугерките. Заговориха се на немски и влязоха в храма.

  * * *

  — Здравей, дядо! Какво правиш? — усмихнато запита младият свещеник, а след него вървеше германката.

  На този глупав въпрос дядо Дончо отговаряше винаги по един и същи начин:

  — Изпращам белия свят.

  Седеше на пейката под асмата, кръстосал две ръце върху бастунчето, и с премрежен поглед погледна внука си и гостенката.

  — Тази госпожица е германка — обясни отчето. — Задява се нещо с мене. Толкова млад и хубав казва, а се обрекъл на Бога. Обясних й, че нашите канони не ни задължават за безбрачие.

  Старецът нищо не каза, стисна й ръката, каза си името, но нейното даже не го и чу.

  — Дошла да запали свещи в нашия храм. Представяш ли си!? Дошла специално за това — да запали девет свещи за живите.

  Старецът трепна. Мътните му очи широко се отвориха, извърна глава към момичето и се вторачи в нея.

  — Отивам да донеса нещо за почерпка — каза отчето и се запъти към лятната кухничка.

  Когато се върна с големия поднос, на който беше подредил три купички със сладко от боровинки и три чаши с вода, видя момичето да държи с две ръце пръстите на стареца, челото й, опряно в опакото на дланите му, а по съсухрената кожа се стичат сълзите й.

  — Сен геледжексин Йени кьойя, Троян кааза! — бавно говореше дядо Дончо с вдигната глава и поглед, вперен в Балкана. — Манастирде докус мум якъджаксън саа олан инсанлара!

  — Какво ти става, дядо?! — учуди се свещеникът. — Какви ги говориш?!

  — Не е германка девойката, чедо. Туркиня е.

  Пусна с една ръка бастунчето, погали с нея момичето по главата и пак изрече:

  — За живите!!!

  — Защо за живите, дядо? — седна до него младото попче. — Все се каня да те питам. Поменуваме мъртвите, а ти палиш за живите!

  Дядо Дончо се изправи и погледна отвисоко внука си:

  — Уж си свещеник, а не знаеш! На онзи свят е топло, светло, блажено! Тези огънчета са нужни нам. Да сгряват заблудените ни души и да ни показват Пътя.

  Дори не се сбогува. Стисна бастунчето, бутна портичката и затропа надолу към кръчмата на Иван Габровчето — да почерпи всички „по едно”.

   

  П.П. Някои имена и събития са действителни, други — художествена измислица. Вероятно знаеш, драги Читателю, че истината е по-страшна и грозна. Дано тези няколко странички накарат и теб да я съпреживееш, за да не изгаснат пламъчетата, които предците ни запалиха за нас, живите — да сгряват заблудените ни души и да ни показват Пътя.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Мильо Велчев е роден през 1958 г. в гр. Карнобат. Завършил е Висшия лесотехнически институт в София. До 1997 г. работи в системата на горите в Родопите, Странджа, Стара планина. В периода 1997 – 2014 г. извършва дърводобив с въжени линии като едноличен търговец. През последните две години е на частна лесовъдска практика. Живее в Ловеч. Започва да пише и издава проза през 2016 г. Още творби от същия автор могат да се видят в сайта „Откровения“.
  

  .

• Песента на тишината

  

  .

  Ще се срещнем изгубени в тихия край на гората.
  Там, където тревата поглъща копринено стъпките.
  И където, стаена във крехкото на стъбълцата,
  пролетта ще ни хване във своята цветна прегръдка.

  Ще се срещнем, и ето – от нас ще се вдигне тъмата,
  ярко слънце от болната сивкава кръв ще отнеме.
  Само ти, само аз… и зеленият пулс на земята
  по пътеки отдавна напуснали прага на времето.

  А когато замлъкне безредната глъчка на хората
  – тези викове, дето прояждат със болка всемира,
  тишината без никакви думи ще ни проговори
  и най-първата, тихата тайна ще ни открие.

  Ще прошепне, че ти си сърцето, а аз съм душата,
  че ръката е моя, но твои са нежните пръсти
  и когато пропадам на дъното, уж безвъзвратно,
  ти си моята бездна, но също – през бездната стълба.

  Ще говори така със онази мелодия древна
  сътворила света, наредила звездите небесни.
  И ще стихнем. А думите в нас до една непотребни
  в онемелия край на гората ще станат на песен.

   

  Невена Стоянова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Невена Стоянова е родена през 1976 г. в гр. Силистра. От 1994 г. живее във Велико Търново. През 1999 г. завършва Френска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където от 2002 г. работи като преподавател по съвременен френски език. Доктор по общо и сравнително езикознание, с интереси в области като лексикална семантика, психолингвистика и философия на езика. Автор на редица публикации, доклади и учебни помагала по френски език. От 2013 г. е и доброволец към фондация „Човешката библиотека“, където помага при подбора, редакцията и популяризирането на преводна и нова българска литература. Още творби на Невена Стоянова могат да се видят в Liternet и ХуЛите.
  

  .

• Сметката, моля!

  Разказ от Елена Тодорова

  

  .

  – Ще поставим упойката, искам да броите от сто назад.

  – Ще боли ли, докторе?

  – Няма да боли, всичко ще бъде наред. Започвайте да броите.

  – Сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем, деветдесет и шест…

  – Сестра, скалпел…

  ***

  – Събуди се, майче. Чуваш ли, събуди се.

  – Три кила и петстотин грама, 41 сантиметра. Честито, майче. Имаш си чудесно момченце… Събуди се!

  Тогава са чули за първи път плача ми.

  А аз помня всичко още от утробата. Плувах в един топъл океан, усещах ударите на сърцето си, както и на маминото. Усещах цялата обич на Вселената и Бог. Знаех историята на милиарди животи преди мен до първата жена и първия мъж. Знаех тайните на Космоса…

  ***

  – Запишете в протокола: Раждане с цезарово сечение, тридесет и осма седмица, бяло дете, от мъжки пол, износено… А после шушукане, тих спор… И онзи непрекъснат звук, който толкова ме плашеше.

  – Бързо, изпускаме я. Обдишвайте. Дефибрилатор…

  Суетене. Говор. Тичане.

  – Не мога да спра кървенето. Още две банки нулева…

  – На три, пазете се.

  – Няма пулс. Зареждам на 300… Пазете се.

  – Ампула адреналин, направо в сърцето…

  – Няма пулс. Изключете монитора. Час на смъртта…

  – Някой трябва да съобщи на бащата.

  – При постъпването е записано: Баща неизвестен.

  – А близките?

  – Няма посочени…

  ***

  След това ме опипваха, опъваха краката и ръцете ми, направиха ми някаква инжекция, а аз крещях и исках да ме оставят на мира. Чувствах се уморен, исках топлите ръце на мама…

  Но нямах майка, нямах татко, никого си нямах. Бях абсолютно сам на света.

  Сирак. Малшанс за мен.

  Доста по-късно щях да науча, че когато Господ затварял врата, отварял прозорец… Пълна глупост! Каквато люлка те е залюляла, такава ще те долюлее…

  Детски домове за изоставени деца… Приемни семейства, които гледаха деца, не за да им дадат топлина и обич, а заради парите.

  Институции… Помощи… Благотворители…

  Отново домове, защитени жилища… Семейства без деца, търсещи…

  Много пъти искаха да ме осиновят, но се отказваха. Аз не говорех. Не беше от заболяване. Не исках да говоря. Дори, когато на 8 години, двама от „батковците” в поредния дом ме изнасилиха, пак нищо не продумах. На никого не казах. Издебнах ги и си отмъстих мълчаливо. Единият го блъснах по стълбите, без да ме види. Потроши се целият. Докато беше в болница, мен ме преместиха в друг дом.

  Другият го срещнах доста по-късно една вечер в парка. Разхождах се и се опитвах да подредя пламтящите си мисли. Когато човек съзнателно е избрал да мълчи, в главата му настава хаос от неизговорени думи. Иска му се да ги подреди по рафтовете и чекмеджетата на съзнанието си, а те все се блъскат и търсят пролука да избягат навън.

  Точно в такъв момент го срещнах. Беше пиян до козирката. Вървеше срещу мен по алеята, преплитайки крака. В едната си ръка държеше празна бутилка вино.

  – Ей, приятел, дай някой лев да удавя мъката. – Беше на две крачки от мен, когато ме позна. – Немчо (така ми викаха всички), това си бил ти, бе. Дай парите, съдран задник. Няма да забравя как те опраскахме с Иван тогава. – И посегна да ме хване за ръката, хилейки се гадно.

  Отстъпих назад. Спомените пламтяха в съзнанието, болката, срамът…

  Ударих го с юмрук в лицето. Падна тежко и захленчи като жена. Помня, че го ритах, а той пищеше. След това настъпи тишина. После се чуха сирените… Бях хванат на местопрестъплението.

  ***

  Втора година излежавам присъда за убийство по особено жесток начин. Осъдиха ме на петнадесет години. Много приказки се изговориха в съдебната зала. Всеки разказваше фрагменти от живота ми, а аз мълчах. Толкова дълго бях мълчал, че не виждах смисъл да проговарям точно сега. Съдията, прокурорът, хората в залата ме гледаха като някакво странно, гнусно насекомо. Убиец!

  Глупаци, тъпунгери, уж носят глави на раменете си, а нищо не знаят и не осъзнават. Слушах споровете им, опитвах се да им внуша мислено, че не искам помощта им. Защото знаех тайната, онази извечна тайна на природата, наречена „Обич”. Обич, от която съм бил лишен още с раждането си и никога не съм получил до този момент…

  ***

  Докато течеха дебатите, аз си мислех за Живота.

  Често съм си го представял като един крайпътен ресторант. Влизаш и оберкелнерът – Съдбата те настанява на подбрана от нея маса. Може да е близо до дансинга, но по-вероятно е да бъде близо до кухнята или до тонколоните. Подава ти менюто, а ти си много гладен и избираш най-вкусните ястия. Оказва се, че част от избраното точно днес е свършило или не се предлага, защото така е решил „главният готвач”. Правиш компромис и избираш друго. Носят ти го. Опитваш – нагарча. Искаш да го върнеш, но правилата са изрични – връщане няма. Или, да речем, поръчваш си супа, а към нея ти носят вилица. Чакаш да изстине, за да я изпиеш. Но изстинала вече не е вкусна, залоена е и получаваш киселини…

  Странен ресторант е Животът. Там клиентът НИКОГА НЯМА ПРАВО. А „най-хубавото” е накрая, когато ти носят сметката.

  Винаги е СОЛЕНА, повярвайте ми. Винаги!

  ***

  Днес е първият ден от третата година в затвора. Голям ден за мен, защото реших да говоря. Беше наложително. Трябваше да изговоря всичко онова, което бях таил в сърцето си. Пък ме мъчеше и едно прозрение, основният принцип на Живота – „Дай, за да получиш”. До този момент, не бях получавал обич от никого, но и не бях давал такава. Време беше да опитам.

  Дори „черните дупки” могат да обичат, защото са оплодени с частици материя и от тях се ражда нова вселена. Толкова е просто. Обичта е в основата на всяко чудо. А животът сам по себе си е чудо.

  И се надявам, влизайки в онзи ресторант, да бъда настанен във ВИП сепаре и поне веднъж да вкуся нещо, което да остави сладост в устата ми. Ще започна с десерта. Нека е…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Елена Тодорова е родена и живее в София. Завършила е гимназия и Техническия университет в родния си град. Специалността й е свързана с техника и технологии в областта на текстила. Публикува свои творби от три години насам в литературните сайтове „Стихове.БГ“ и „Откровения“, под псевдонимите eliboto и Лейди Фокс. Казва, че не се смята за поет или за писател, а че споделя свои емоционални състояния, или неща, които са я е докоснали и са оставили белег в сърцето й. Но ако нейните споделени състояния са способни да оставят белег в съзнанието на читателите, точно в това е смисълът на литературното творчество.
  

• Semper fidelis

  

  .

  Аз столетия стисках крака на войника –
  в гладни пясъчни бури оглозган пищял,
  отполиран до бяло с безброй песъчинки
  и все още обгърнат от римски сандал.

  Вързал с кожени връзки крака – бях му предан.
  Не усещах смрадта на разложена плът,
  нито личинки бели поисках да гледам
  как месото подпухнало дружно ядат.

  Жежко слънце суровия ремък изблиза,
  черни паяци пъплеха твърдия гьон,
  лиги точеха нощем хиени наблизо,
  неведнъж, вирнал жило, вилня скорпион.

  И така, във прегръдката с белия кокал,
  под бръснача на острия вятър свистящ,
  хлътвах бавно сред пясъка все по-дълбоко,
  на Сахарските дюни под рохкия плащ.

  Разделиха ни после и археологът
  метна нейде пищяла, а мене във кош
  ме отнесоха (бил съм находка, за Бога!?)
  към музея, макар че не струвам и грош.

  Арестуван да спя и да гния охотно
  и с муцуна опряна в студено стъкло –
  зад витрината дремя години самотен,
  до табелката малка на странно писмо.

  Само нощем, когато си тръгне пазачът
  и постави раздела “Египет” под ключ,
  позволявам си да се разкисна и плача,
  да съм кекав и стар, дементирал дългуч.

  С умиление спомням крака си войнишки,
  който толкова време и жив, и умрял,
  дваж по-верен от куче, прегръщах с каишки…
  И ме мъчи вина, че съм го надживял.

   

  Радост Даскалова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Радост Баева-Даскалова е родена в България. Завършила е езикова гимназия, по-късно руска и българска филология. Години наред е работила в частния сектор. От 2002 г. живее със семейството си в Лондон. От 2006 г. помества произведенията си в литературните сайтове “ХуЛите” и “Откровения”, под псевдонима Регина. Публикувала е свои творби във в. „Зов за истина”, сп. „Европа 2001″, алманах „Околчица” и онлайн изданието „Клуб 50плюс“. Заглавието на нейното стихотворение, публикувано тук, „Semper Fidelis“, е латински израз, означаващ „винаги верен“.

  .

• <<
• 1
...
• 40
• 41
• 42
• 43
• 44
• 45
• 46
• 47
• 48
• 49
• 50
...
• 75
• >>