Всичко от литература

литература

• Последен спектакъл

  Разказ от Таня Тодорова

  

  Вечерта се спускаше над града и обвиваше сградите със своята тъмна мантия. Улицата опустя и само от време на време разлялата се тишина биваше прорязвана от стъпките на закъснял минувач. Младото момиче потрепери от вечерния хлад и се сви в одеялото, наметнато върху крехките рамене. Погледът й жадно обхождаше потъналата в мрак улица, но и последният закъснял минувач вече се беше прибрал.

  – Стана студено, госпожице Клара. Мисля, че е време да ви прибера вътре.

  – По-късно! Не ми е студено!

  Клара докосна железните пръчки на парапета, сякаш да си вземе довиждане, и тъжно погледна потъналите в мрак сгради, скупчени една до друга, озарени от светлината от грейналите прозорци. На този балкон се събираше целият й свят. От него с часове наблюдаваше хората, които се разхождаха по улицата, и копнееше и тя да крачи редом с тях. Мечтаеше да тича с хлапетата, отмъкнали поредната ябълка от сергията за плодове, или да се наслаждава на изложените рокли на витрините с групичките млади момичета. Искаше нейният смях да кънти редом с техния и да се изчервява под погледите на мъжете. Представяше си как пристъпва важно, хванала елегантно под ръка кавалера си, и как всички гледат тях и кимат одобрително. Копнееше за това, но за съжаление имаше само мечтите си и… улицата. Тя беше сцената, на която всеки ден се поставяше нов спектакъл, с нови роли и актьори. И тя неизменно беше главната героиня в тези спектакли – веднъж красива принцеса, в друг – весела циганка с шарени одежди, а в трети смела разбойничка и покровителка на слабите. Най-хубавото беше, че краката, които бяха безжизнени и неподвижни в реалността, в тези спектакли я носеха и тя тичаше, по-бърза и от вятъра. И танцуваше до отмаляване. Затваряше очи и чуваше музиката, която изпълваше нещастната й душа с радост и вълнение. Затвори очи и потъна в красивата приказка.

  Едно, две, три… Едно, две, три…

  Усещаше ритъма с цялото си същество и се чувстваше цяла и завършена. Чуваше шумоленето на снежнобялата си приказна рокля и усещаше как гали краката й, завладени от ритъма на мелодията. Клара отвори очи и погледът й се впи в тях.
  Тези крака! Господи, колко ги мразеше! Неподвижни и мъртви израстъци, изкривени като изсъхнали клони! Непотребни и излишни!

  Беше родена с този недъг и спомените й от детството не бяха свързани с весели, безгрижни игри, а с болници – миризма на хлор, белите стаи и сълзите на майка й. Тогава спектаклите, в които участваше, бяха други. Мечтите й не бяха много. Просто искаше да тича и играе с другите деца, а не да лежи непрекъснато в омразното легло. Безсилието и мъката я заляха и тя почувства как гневът я завладява. Сълзите потекоха по страните и малките ръце заудряха по безчувствените крайници, които бяха отнели щастието й…

  Клара се сви и утихна. Тогава усети, че нещо я докосна по ръката. Отвори очи и видя нежната снежинка, миг преди да се разтопи. Тя вдигна поглед и ги видя – изящни балерини, спускащи се от зимното небе. Толкова изящни и красиви, те танцуваха своя последен танц със своя изискан кавалер – вятъра. Момичето притвори очи и се потопи в новия спектакъл. Усети се нежна и грациозна като тях, понесена от нежната музика. Носеше се теглена от силата на този вълшебен танц. Танцуваше, обградена от тази снежнобяла красота, която умираше след финала на танца си, докоснала земята. Клара не искаше да спира и да се озове обратно в инвалидния стол. Искаше този танц никога да не свършва и танцуваше…

  В един момент отвори очи и се видя. Жалко и непотребно създание, което не носи радост, а само печал на близките си. Погледна отново сипещия се сняг и разбра, че трябва да довърши този танц. Пръстите й се впиха в студения парапет, събра сили, повдигна се и полетя заедно с посестримите си в този последен спектакъл.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Таня Тодорова живее в гр. Видин. Работи като експерт в Дирекция „Бюро по труда“ в крайдунавския град. Пише разкази от две години. Публикувала е свои творби в литературните сайтове „Откровения“ , „Стихове.бг“, „Буквите“. Подкрепата, която е получила там, й е дала кураж да продължи да пише. Наскоро неин хумористичен разказ е бил избран след гласуване на публиката и публикуван в Алманах „Хумор и сатира – 2016“ и това също е било много важно за нея. Друга нейна страст е фотографията. Интересува се като ценител и от други изкуства – музиката и изобразителното изкуство.

• Разпродажба на спомени

  

  .

  На уличка тиха далеч от пазара,
  под склопа на цъфнали млади липи,
  старица, изпита от болест коварна,
  с тояжка едва на крака се крепи.

  На пейката своите книги продава.
  Животът ù явно съвсем не е лек.
  По пладне асфалтът е жива жарава,
  край нея почти не припарва човек.

  Поспрях се, реликвите нейни погледнах —
  известни заглавия, ниски цени.
  Духовно богата бе в своята бедност.
  Прикани ме: „Виж тези три, погледни! —

  Трилогия, ето, вземи… на Беляев…
  Пък аз… за лекарства ще спастря пари…
  Тя, моята… ясно е… вече се знае…
  Но пустата болка така ме мори…”

  Познах я. Гласът ù бе плътен, отчетлив.
  Припомних си, сякаш на бавен каданс,
  видях я — пак млада, а ние — момчета,
  девойки на чинове… Нейният клас…

  Две орбити мътни очите ù днес са,
  в тях сетна надежда дори не гнезди.
  А как рецитираше! — бе поетеса
  и знойна красавица, помня преди…

  Оставих ù смачкани двадесет лева…
  …На първата страница после чета:
  „На моята мила съпруга Елена,
  честита годишнина! Трийсет лета!”

   

  Красимир Тенев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Красимир Тенев е роден през 1968 г. в Благоевград. Поет, редактор и преводач. Членува в Творческо обединение „ХХI век ”- Благоевград, ЛТО „Оксиморон” към военен клуб – Благоевград и Съюза на независимите бългърски писатели. Публикувал е в списанията „Безусловно”, ”Смесена китка”, ”SOS – 112”, „Пламък”; вестниците „Ретро”, „Трета възраст”, „Вяра”; алманасите „Поезия”, ”Любовна лирика”, „Ирин – Пирин”, „Тракийска лира“ и в периодичните издания на Благоевградските литературни  клубове. Публикува свои творби и преводи в литературните сайтове „Откровения,”, „Хулите”, „Буквите”, Стихи.ру и др. Носител на специалната награда в конкурса „Поетични звуци”– 2009 г., първа награда в конкурса „Очи за себе си” в раздел поезия – 2010 г., първа награда в конкурса „По стъпките на лятото” (поезия) през 2010 г. Лауреат на V Международен конкурс за поетични преводи – Москва, 2012 г. Има една издадена стихосбирка – „Венец от думи” – 2009 г. и електронна книга ”Съдба е!” – 2011 г. Редактор е на 14 стихосбирки. От 2012 г. е посланик на мира към Международното посолство на мира – Женева. 

   

• Покорителят на Железния вол

  

  Сега, след толкова много години, обърна ли се назад към детството си, неизменно виждам двата вола Чакър и Чапраз, водени от Емин ага.

  Чакър имаше бяло на челото си, затова му викаха и така. Чапраз беше малко опак. Вървеше леко на една страна и клатеше глава. Бяха огромни. Толкова огромни…

  В детския си свят, там в Делиормана, не можех да си представя, че може да има нещо по-голямо от тях.

  Чакър и Чапраз бяха великаните от детството ми. Великани, които ако ги нямаше, едва ли щях да имам и детство.

  Понякога си мисля, че още са някъде там и го пазят… Пазят го от посегателставата на възрастните, за да не нагазят по свещените му пътеки, ръсейки смрад и отврат наоколо. Да, Чакмак и Чапраз са там и пазят… Сигурен съм в това. Няма как да е иначе… Не може да не пазят… Те не биха предали детството ми никога. Не и те…

  Появаше се Емин ага с волската талига и веднага наставаше смут в махалата. Забравили игри и веселия, хуквахме всички и се накачулвахме на талигата. Чакър и Чапраз крачеха гордо и сякаш не им пукаше колко дечурлига ще се качат. Бяха толкова силни. Нямаше да нарушат походката си, дори ако всички деца на света успееха по някакъв начин да се поберат в талигата. Крачеха Чакър и Чапраз из селото, а ние се друсахме горди по прашния и неравен калдъръм на детството.

  Така стигахме до кметството. Тогава винаги се появяваше кметът Кирчо на прозореца и се провикваше:

  – Емин ага, колко пъти да ти казвам? В талигата деца – не…

  – Талигата деса не – изричаше Емин ага, намигвайки към нас.

  Скачахме един по един и хуквахме на -пред. Стигахме дотам, където Кирчо не ни виждаше и зачаквахме.

  – Чу ли, Емин ага? В талигата деца не… – провикваше се отново Кирчо, размахвайки пръст от прозореца на кметството.

  – Талигата деса не – отговаряше му и Емин ага, махайки с каскет и пришпорваше воловете.

  После, веднага като стигнеше до нас, отново скачахме на талигата. Емин ага сякаш не ни забелязваше. Караше си воловете, седнал в талигата, и като че ли не виждаше никога какво става зад него. И така до края на селото. После някои се прибираха пеша, а други оставаха да го чакат. Връщаше се след време Емин ага, а талигата натоварена с чували, едвам се движи. Скърца цялата, а двата вола вървят и пърхат. Накачулвахме се отново върху чувалите и водачът на воловете отново не ни забелязваше.

  Преди да влезем в селото спираше воловете и слизаше от талигата. Изкарваше един дебел синджир и завързваше здраво едното колело, за да не се върти по надолнището.

  – Еха, удари спирачката – хилехме се ние.

  И така до кметството.

  Отново се появяваше Кирчо на прозореца. Сякаш си нямаше друга работа и винаги висеше там, за да дебне Емин ага, да види дали отново ще качи деца в талигата.

  – Емин ага, ама ти май не разбираш от дума – провикваше се отново. – Сто пъти съм ти казвал… В талигата деца – не.

  – Талигата деса не – изричаше, отново намигвайки към нас, Емин ага и ние хуквахме към училището за да го чакаме там.

  Не знам, но тази игра с Емин ага и Кирчо продължи сигурно сто години и не омръзна на никого. Най-активни бяхме двамата с братовчед ми. Ние бяхме любимци на Емин ага, а двата вола бяха нашите великани.

  Заставахме на пътя с наскубана трева и начупени клонки, и зачаквахме талигата. Скоро пристигаше и тя. Емин ага си запалваше цигара, а ние през това време хранехме воловете. Посягаха те към тревата и имаше някаква магия в това да гледаме как тя изчезва в огромната им паст. Гледах ги дълго в очите. И досега не съм срещал по-нежни очи. Ще си хапнат воловете, ще си починат. Накрая винаги изкарваха дългите си езици и ме облизваха с благодарност по челото.

  Обичта ми към двата вола не изчезна, дори когато Чапраз ме закачи на рога си и ме запрати над сайванта. Не му се разсърдих. Просто тогава получих урок, че не трябва да се доближавам до животно, когато се храни. Светът се преобърна и аз изведнъж се озовах на покрива на сайванта.

  – Легни на покрива… Не се изправяй. Стой така! – крещеше Емин ага, докато търсеше стълба.

  После ме свали, но не ми се скара. Само ме огледа дали нямам някъде ударено и дълго ме прегръща. Беше се уплашил повече от мен. Целият трепереше.

  Вечерта сънувах Чакър и Чапраз. Сънувах ги много нощи подред. Бдяха над съня ми…

  Докато…

  Застанахме един ден пак с братовчед ми, но Емин ага и воловете не се появиха. Наскубахме още трева, докато чакахме, и стана цяла купчина, но те така и не идваха.

  – Ще изсъхне тревата – притесни се братовчед ми.

  – Нищо… Те ще я изядат и увяхнала – успокох го аз като по-голям.

  Стана обяд, а воловете все така ги нямаше.

  – Докарали Железен вол – чухме по едно време  баба да говори с комшийката. – Щели да заколят Чакър и Чапраз…

  Хукнахме към обора… Тичахме със сетни сили. Аз напред, а братовчед ми след мен. Влязохме вътре… Чакър и Чапраз ги нямаше… Емин ага беше седнал на ахъра и плачеше.

  – Няма ги вече… – проплака с нова сила, като ни видя. – Чакър и Чапраз…

  Плакахме дълго и ние с него. После си тръгнахме. Изведнъж видяхме кожите на Чакър и Чапраз… Стояха прострени на земята. Бяха огромни… Виждаше се и бялото на челото на Чакър.

  Тогава за пръв път изпитах гняв… омраза… ненавист.., злоба… отвращение… Усетих какво е мъст… Толкова силна, че да унищожи за един миг само целия свят, стига да можех… Заради Чакър и Чапраз. Но имах само две малки детски ръчички… Сигурно затова Всевишният не дава мощ в ръцете на такова същество, изпълнено с всички тези чувства…

  Слязохме в селото и тогава изведнъж се появи Железният вол. Целият беше червен. Вървеше и пръцкаше. Умириса цялото село. Как само вонеше след него. Някакъв се беше накачулил отгоре и подскачаше целият от кеф. Хората от селото вървяха след него и крещяха ужасно. В ръцете си носеха плакати и танцуваха. Идеше ми да убия всички. Погледнах Железния вол в очите… В тях нямаше нищо. Бяха мъртви.

  Вечерта цялото село се събра на мегдана. Пиха ракия и бира. Пиха и ядоха кюфтета. Ядоха до пръсване. Тогава намразих месото. Довлякоха и оркестър. Някакъв свиреше на кларинет, а един друг блъскаше тъпан. Оня с кларинета беше се зачервил целият. Размахваше го наляво-надясно. Стоях и гледах как тече слюнка от кларинета. После го запуших с ръка, за да спре да се дере, но оня го дръпна и ми се скара. Ядосах се и блъснах кларинета му. Той изтрака по зъбите му и онзи изведнъж ме подгони. Тъпана го блъскаше един дебел. С едната ръка блъскаше, а с другата нагъваше кюфтета. Взимаше по две-три наведнъж и ги напъхваше в устата. Бузите му така бяха се раздули. После пиеше бира. Седнах и почнах да му броя кюфтетата. Когато станаха 17, спряха, за да починат, и продължиха да ядат кюфтета.

  Кларинетът и тъпанът ги оставиха до един казан с кюфтета.

  – Ха наздраве – развика се дебелакът. – Има и нова кожа за тъпана вече…

  Приближих се до тях и изкарах ножчето, дето ми го подари дядо. Тогава осъзнах, че няма по-велико чувство от отмъщението… Мъстта… това е царицата на чувствата. Кара те да се усетиш като Бог… Нарязах му тъпана. Как само хрускаше под острието на ножчето. После взех кларинета и го напълних с кюфтета. Когато спря да поема повече, намерих една пръчка и продължих да тъпча.

  – Аре бе, вие няма ли да свирите тази вечер?– развика се някакъв пияница по едно време и онези станаха и отново награбиха инструментите.

  Почна да надува кларинета нашият, а няма и звук. Надува, надува, вече ще се пръсне целият. „Леко… да не пръднеш“ – мислех си през това време.

  Замахна и дебелакът по тъпана и без малко да си счупи коляното.

  Тогава настана тишина. Всички стояха като препарирани. Тишината бе последвана от викове и крясъци, и онези двамата хукнаха да ме гонят.

  Побягнах и изведнъж се появи тати отнякъде. Грабна ме от земята и после ме остави зад себе си.

  – На мъже ли се правите? Дете ще гоните… – изкрещя. Беше подивял.

  С един удар свали кларинетиста на земята. Краката му увиснаха във въздуха и после се строполи по гръб. След това метна и тъпана.

  Скоро целият площад почна да се бие. Беше най-големият бой в историята на селото. Биха се дори бабите. Навсякъде полетяха бирени шишета. Казаните с кюфтета се преобърнаха, а самите те се превърнаха в гранати, свистящи във въздуха.

  Железният вол стоеше гордо в края на площада. Пристъпих към него. Още не бях свършил. Напълних цялото му пръцкало с кал. Пое сигурно един тон, но кал поне имаше в излишък в Делиормана.

  На сутринта цялото село се събуди с превръзки. Кой беше с превързана глава, кой с ръка, кой с крак. Превръзки носеха дори и бабите. Куцукаха с патериците, приличайки не на себе си, а на ранени в бой партизани, и гледаха лошо.

  Пристъпи и оня, дето подскачаше върху Железния вол. Главата му беше превързана. Качи се отгоре, дърпа и натиска някакви ръчки, но волът не пръцна. Само поемаше дълбоко въздух и после кашляше, ама издълбоко, като оня дядо, дето му викахме Комина – живееше в горната махала и дърпаше по цял ден махорка. После подскачащият слезе от Железния вол и се засуети около него. Слизаше и се качваше отново и отново, но по никакъв начин не можеше да го накара да пръцне.

  Скоро се събра цялото село и почнаха да цъкат с език и да клатят глави. Цъкнат с език и поклатят глава, и после изведнъж се хванат за нея и промълвят – Ох…

  – Дали ще пръцне? – чудеше се братовчед ми.

  – Уж вол… уж железен, а се задави от малко кал – отвръщах му аз. – Ако бяха Чакър и Чапраз… Помниш ли как минаваха през калта? Цялата талига беше в кал, но те не спираха и дърпаха… Калта стигаше до ушите им, но те продължаваха…

  Не мина много време и се появи и Кирчо.

  – Ще ви пратя всички в Белене, некадърници – крещеше, целият зачервен. – Та нов трактор е това… Какво му направихте?
  Но колкото и да вика, Железния вол не пръцна.

  На следващия ден се довлякоха едни от Шумен, накачулени на друг железен вол. Само че той беше зелен и не подскачаше толкова много като нашия. Цял ден се въртяха около Железния вол. После го закачиха на техния вол и дълго го разхождаха из село, уж да тръгне. Но оня запираше крака и не щеше, и не щеше. Накрая се отказаха, качиха се на техния вол и се върнаха в града.

  – Дойдоха като аслани, а си тръгнаха насрани – каза кашляйки Комина, дето жулеше по цял ден махорка.

  На сутринта онези от Шумен се довлякоха пак. Хванаха Железния вол и му разпориха целия корем. Изкараха червата му и ги наредиха на пътя. Мъчиха се цял ден, но кой знае какъв ефект сякаш нямаше.

  Стана вечер, оставиха черволяците така изкарани и се събраха в кръчмата да пият.

  Пристъпих в тъмнината и си напълних джоба с вътрешностите на Железния вол. Взех няколко и в ръка. Хвърлих ги в реката. Там, където хвърлиха и червата на Чакър и Чапраз.

  Много дни още се мъчиха асланите. През деня се ровеха из корема на Железния вол, а вечер пиеха като не видели. Всеки следващ ден се ровиха все по-упорито в корема на вола, а всяка следващата вечер пиеха все повече в кръчмата. Седях по цял ден и ги гледах. Без това нямаше какво друго да правя. В тъмнината на нощта отново си пълнех джобовете и ги изпразвах в реката.

  – Некадърници… Пияници… – крещеше Кирчо всеки ден. Как не умря от яд, не знам.

  Накрая седнаха всички около Железния вол и заплакаха. Плакаха с дни. Да плачат… Аз как плаках?

  Една сутрин се събудих, а Железният вол го нямаше.

  – Качиха го на камиона и го закараха – информира ме братовчед ми, който винаги ставаше по-рано от мен.

  Закараха Железния вол и вече всички мъкнеха чувалите на гръб. Мъкнеха и пъшкаха в жегата, и скоро цялото село се изпълни с въздишки по Чакър и Чапраз.

  Не мина много време и една сутрин се събудих от познато пръцкане. Бяха домъкнали Железния вол и той отново подскачаше по калдъръма и ръсеше воня. Ядосах се много, но подскачането му не продължи дълго. През нощта се примъкнах и му избодох очите, а хубавите галоши, с които беше обут, нарязах целите с ножчето, дето ми го подари дядо. Железният вол издаде дълга въздишка и се килна на една страна.

  На следващия ден отново се събра цялото село и почнаха да цъкат и клатят глава. Накрая нарамиха пак чувалите на гръб и тръгнаха по работата си.

  Борбата ми с Железния вол продължи още дълго. Всеки ден му оправяха галошите и очите, но вечерта аз продължавах да ги избождам. Накрая вързаха злите кучета на кооперацията около него, но те ми бяха приятелчета и ние по цял ден си играехме, така че не беше никакъв проблем.

  Съвсем скоро из село тръгна мълвата, че вечер, в тъмнината се появявали духовете на Чакър и Чапраз. Някакъв беше ги видял как избождат с рогата си очите на Железния вол. Кълнеше се в гроба на майка си.

  Оня отиде да му леят куршум, толкова много беше се уплашил, а на стария пън пред джамията ходжата изпророкува, че който е ял от кюфтетата, скоро ще се срещне с духовете на двата вола. Тогава изведнъж селото се изпълни с хора, отричащи, че са яли от кюфтетата. Излизаше, че дори няма такъв, който да си е вкусал от тях.

  – Всички ядохте… Не отричайте – възмущаваше се ходжата. – Ядохте, та чак се посрахте. И ракия пихте… И бира… После се бихте. Скоро ще бъдете наказани… Ще се изправите пред рогата на Чакър и Чапраз… И тогава ще си платите за всичко. За всичко… И няма да остане ненаказан… Всевишният ги изпраща…

  След това пророкуване изведнъж улиците на селото се изпразниха. Вече никой не смееше да излезе по тъмното, за да не срещне духовете на двата вола. Старите хора разправяха, че такова нещо селото не помнело от времето, когато някъде в долната махала се настанил караконджул. Тогава улиците били пусти, както сега. Прибираха се вечер и залостваха портите, но неизменно на сутринта се срещаха с белите и поразиите, направени от духовете на двата вола под прикритието на тъмнината. Някъде бяха яли от сеното. На друг бяха бутнали и съборили плета. На трети бяха счупили портите. А съвсем редовно избождаха очите на Железния вол.

  В битките с Железния вол имах и поражения. Веднъж мама ме изкъпа с пикнята му.

  Понеже волът подскачаше много по калдъръма и оня, дето се накачулваше отгоре му, разправяше, че останал без бъбреци, решиха да му построят специален път. Докараха други железни волове и с тях подравниха калдъръма. После пуснаха втори вол с метални, въртящи се подкови да тъпче чакъла. Цялата земя се тресеше от него. Накрая трети железен вол вървеше и заливаше с нещо черно и лепкаво, миришещо много хубаво. Върви си волът, а аз след него с колелото. Купиха ми го след като обещах повече да не плача по Чакър и Чапраз, но аз тайничко пак си поплаквах. Прибирам се по едно време в къщи, а сестра ми още от вратата почва да крещи:

  – Мамо, негър… Батко станал негър.

  Излезе мама и директно ме почна с дръжката на метлата за това, че съм се наклепал целия с асфалт. А бях си обул новите къси панталонки… Не ставаха повече за нищо и ги изхвърлиха.

  Мама се мъчи много да ме отърве от асфалта, но колкото и да се мъчеше, само усложняваше нещата. Накрая се предаде, седна и заплака. Събраха се бабите от махалата и седнаха и те, да се вайкат и умуват заедно.

  – Нафта… Ще стане само с нафта – обади се някакъв, дето редовно се мъчеше с черволяците на Железния вол.

  Не щеш ли, точно по това време, с ужасно пръцкане отдолу се зададе Железният вол. Изскочиха бабите на пътя и го спряха. После домъкнаха някаква кофа, поставиха я под вола и го накараха да се изпикае. Награбиха ме бабите и ме съблякоха чисто гол. Изкъпаха ме директно на тротоара, пред цялото село, с пикнята му. Стисках се с две ръце между краката и през цялото време крещях:

  – Не искам с пикнята му… Не искам с пикнята на Железния вол…

  Но колкото и да крещях, никой не ми обръщаше внимание.

  На всичкото отгоре се домъкнаха и момичетата, с които сестра ми играеше по цял ден, и всички в един глас крещяха:

  – Негър… Негър… Видяхме му чурката… Чурката…

  Никога друг път не съм изпитвал такъв срам. Не можех да го понеса – гол пред всичките баби и момичета на селото, и на всичкото отгоре ме изкъпаха с пикнята на Железния вол. През това време оня си стоеше на пътя и пръцкаше, та се късаше от смях. А кожата ми… Целият станах червен като домат след банята с пикнята му.

  Не можах да спя цяла нощ от яд. Беше ми дошло до гуша вече с този Железен вол. Заради него заколиха Чакър и Чапраз. Заради него брах срам, гол пред бабите и момичетата от селото. Не стига това, а ме изкъпаха и с пикня… С пикнята на Железния вол. Повече не можех да търпя. Веднъж завинаги трябваше да си реша проблемите с него. Никога повече нямаше да му позволя да се гаври с мен.

  На сутринта се събудих, решен на живот и смърт да си изчистя отношенията с Железния вол. Препасах колана с меча… Сложих си шлема… Награбих щита… И зачаках. Бяха ми ги подарили за Нова Година.

  Чаках – и колкото повече чаках, решителността ми ставаше все по-голяма.

  Най-накрая Железният вол се появи. Идваше отгоре и така препускаше по новия път. Движеше се много по-бързо от друг път.

  – Вървиш към смъртта си… Скоро ще пратя мръсната ти душа в ада – изрекох и изтеглих меча.

  Изчаках да се доближи, за да не го подплаша. Когато вече нямаше къде да избяга, изскочих на пътя с вдигнат меч.

  – Ела ми… Ели ми страхливецо… – изкрещях.

  Очите но оня, дето подскачаше отгоре, изведнъж станаха големи. Станаха по-големи от очите на Чакър и Чапраз, взети заедно. Изправи се прав върху Железния вол, готов за атака. Нададе боен вик… Така крещеше… Мислеше си, че ще ме уплаши…

  – Не си познал, подлецо… – изрекох и се подготвих да го съсека с един удар.

  Чу се някакъв пронизителен вой. Обувките му вече не се въртяха. Видя ме… Искаше да спре и да избяга. Но вече беше късно… Идваше право към мен. Вдигнах меча, нададох рев и нанесох удара.

  

  Чу се страхотен шум… Сякаш едновременно бумтяха десетки небесни гръмотевици. Избяга… Избяга страхливецът… Подлец… Мина на милиметри покрай мен. Мислеше си, че ще се уплаша, но даже не мръднах от мястото си. Мина покрай мен и се удари в оградата… Събори я и продължи надолу по склона. Оня, дето все подскачаше отгоре, подскочи за последно и се претърколи от гърба на Железния вол. Волът полегна на една страна и после се претърколи. Един път… два пъти… Пет пъти… След това, преобръщайки се, продължи надолу. Издаде последен рев и избухна в пламъци. Така си и изгоря подлецът.

  Изведнъж стана тихо. Тогава чух писъците на мама и тати.

  – Победих го… Сразих го… – крещях и аз с вдигнат меч.

  Пръв дойде тати. Взе ме на ръце и ме прегърна силно. Плачеше… После ме подаде на мама и почна да бие оня, дето подскачаше на Железния вол. Как не го уби, не знам. Мама също плачеше. Скоро почнаха да се чуват и други писъци. Отвсякъде хората пищяха и тичаха към нас. Насъбра се цялото село. И всички пищяха.

  Железният вол си догоря там.

  – А уж бил железен… – повтарях през цялото време.

  След няколко дни го натовариха и го закараха нанякъде, и повече не се завърна никога.

  Така приключи моята одисея с Железния вол. Победих го. А бях толкова малък.

  Още тогава осъзнах, че не се ли предадеш, биеш ли се докрай, като мъж, винаги побеждаваш. И няма сила на света, която да може да те спре. Дори Железният вол се предаде… Та кой може да се изправи срещу Покорителя на Железния вол?

  *

  Така се бих цял живот, изпълнен с плам, откраднат от душата на онова момченце от Делиормана, без да порасна.

  Да, не можах да порасна. Тялото ми порасна, после косата ми почна да побелява, но духът на бедното малко момче не ме напусна.

  Затова не можах да си намеря място в талигата – в талигата на живота.

  – В талигата деца – не… – изкрещяваше винаги Кирчо или някой друг като него.

  Веднага познаваха, че съм дете. Недорасляк някакъв…

  Дали не ме чака още някъде там талигата на Емин ага?

  *

  – Вуйчо, разкажи ми за Чакър и Чапраз – усмихва ми се малката ми племенница.

  Седнали сме на терасата в топлата нощ. Звезди не се виждат никъде. Само бетон. И тогава започвам да разказвам. Всички заспиват… Градът, който никога не спи, дори той заспива, а ние си говорим за Чакър и Чапраз. Говорим защото тя иска. И аз искам…

  – Вуйчо, какво стана накрая? – пита ме винаги.

  – Отлетяха… Една сутрин просто отлетяха…

  – Вуйчо, не ме лъжи… Воловете не могат да летят.

  – Чакър и Чапраз могат. Там при нас, в Дервиша, има една трева. Нарича се Караконджулска трева. Набрах им от нея. Пораснаха им криле… Бяха огромни. Размахаха ги… Вятърът от крилете им отвя всички, които искаха да им навредят. Извисиха се в небето.

  – А защо не ги виждам?

  – Защото са там, при нас… В нашето небе. Като дойдеш, ще те заведа в Дервиша. Където живеят караконджулите… А в небето се реят Чакър и Чапраз… И никой не смее да се доближи. Никой, който има лоши помисли в сърцето си… Караконджулите усещат злото и веднага ги разкъсват.

  – Знаеш ли, вуйчо? – продължава племенницата ми. – В училище имахме конкурс и аз нарисувах Чакър и Чапраз. Всички ми се смяха. Казаха, че воловете нямали криле. А аз много плаках.

  И тогава поглеждам и наистина над бюрото й виждам нарисуваните Чакър и Чапраз. Имат криле и се реят в небето.

  – Знаеш ли какво – изричам и я прегръщам. – Това са те. Точно така изглеждаха, като политнаха. Рисунката ти е страхотна.

  – Искаш ли да ти я подаря?

  – Много… Ще си я закача. И когато ми стане мъчно за тях, ще гледам рисунката ти.

  Лягам си и отново сънувам Чакър и Чапраз.

  На сутринта поемам, а някакси съм окрилен. Усещам се могъщ. Имам чувството, че мога дори планина да преместя. Че колко му е? Ще нося, ще нося… и ще я преместя.

  Ще я преместя… с двата вола до мен.

  Поглеждам наляво – Чакър…

  Поглеждам надясно – Чапраз…

  И кой би ни спрял?

   

  Хасан Ефраимов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Разказът е публикуван извън специалната литературна рубрика на Еврочикаго.

  .

• В мрака

  

  .

  Понякога приличам на слепец
  и искам някой да ме преведе през мрака.
  През моя мрак! Със устни на крадец
  да ми изпие болката и да избяга…

  Във светлото не виждам всеки път,
  очите си ги дадох на една къртица.
  Но в тъмнината няма кръстопът
  и повече от всякога съм птица.

  От светлото понякога боли…
  И предпочитам в мрака да остана.
  Не ме е страх! И питам се дали
  приех живота като рана.

  Клепачите са спуснати завеси.
  Отвън е светлина, отвътре – мрак.
  Ще се опитам! Ще опитам да ги смеся,
  ще нарисувам утрешния сняг!

   

  Радка Бойкова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Радка Бойкова е родена през 1960 г. Завършила е гимназия и дентална медицина във Факултет по дентална медицина – Пловдив. Работи като стоматолог, но има интереси и към литературата. Пише по-сериозно от няколко години. Има публикаци и номинации в поетични конкурси.

• Двамата с кученцето

  Разказ от Младен Василев

  

  Беше един от многобройните му потни кошмари. Събуди се, треперейки като лист. Две цунамита го бяха обградили и се движеха насрещно. Заплашваха да го смачкат като нищожна буболечка.

  Господи, защо го преживя толкова реално? Изхлузи пижамата си и я захвърли ловко в пералнята. Но и това не внесе спокойствие в уплашената му душа. Денят започваше лошо. Много лошо. В 10 часа имаше среща с Мимикрия. От известно време движеше с нея. Беше много ниска – същинско хипофизно джудже. Но по странен начин му въздействаше емоционално (не и физически). Мимикрия беше омъжена. Намираше се в подножието на 40-те. Не бе доволна от брака си. Все му повтаряше, че рано или късно ще напусне мъжа си. Сякаш така му внушаваше, че това може да е заплаха и за самия него. Беше непредсказуема. Обикновено се обаждаше с думите: „Имам нужда да те видя“. Така се случи и този път. И ето – вече пътуваше към офиса й. Усещаше, че не трябва повече да се среща с нея, но имаше нещо неуловимо, което все го караше да отлага раздялата. Мимикрия бе от жените, обичащи да въртят мъжете на малкия си пръст. Веднъж завоювала сърцето на даден мъж, тя го задържаше с игрички в орбитата си, давайки му да разбере, че в живота й има нов мъж – Следващият. Така Предишни и Следващи участваха в невидимо сражение помежду си, а Мимикрия ги залъгваше, че всички те носят една и съща душа – душата на нейната въображаема половинка.

  Днес, обаче, се случи нещо неочаквано. Мимикрия бурно се спусна към него, когато прекрачи вратата на офиса й, с думите: „Липсваше ми“. И размаза аленото си червило по врата му. Сякаш, за да не му даде възможност да се опомни, тя добави: „Кога ще ми купиш кученцето?“. Бе й обещал едно малко кученце, което да разсейва екзистеницалната й самота. А тя вече си го беше избрала. Той искаше отдавна да й направи този подарък. Ето че случаят най-накрая му предоставяше тази възможност. Когато купи кученцето и го сложи в скута си, докато тя шофираше обратно към офиса, малката животинка внезапно пъргаво се покатери по гърдите му и го близна по шията. Милото и невинно малко кученце сякаш му благодареше, че смени притежателите си. Усети погледа на Мимикрия – леко навлажнен от сподавените сълзи и изпълнен с признателност. Две същества в този миг му благодаряха – всяко по своему. Двете очакваха мига на взаимното си усамотение, за да може всяко едно от тях да отдаде истински чувства на другото…

  А той почувства безтегловността. Тя нахлуваше в гърдите му и най-сетне бе свободен. Знаеше, че това е неочакваният край на връзката му с Мимикрия, връзка, за която никога нямаше да съжалява. Беше скромен мисионер в живота й, дарил я със същество, което отсега нататък щеше да пропъжда самотата й и да й дава обич. Кой знае, може би Мимикрия щеше да прогледне за истинските ценности, благодарение на това малко кученце, а той да не съжалява за познанството си с нея. Кученце на раздяла. Не бе предвидил този финал, но той се оказа най-добър и за двамата. Защото после срещна великата си любов!

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Младен Василев – Мисана (Мисана е фамилното име на рода му по бащина линия, който е от гр. Удине, Италия) e роден през 1954 г. По професия е математик, с докторска дисертация и научно звание доцент. Областите му на научно търсене са Теория на числата и Комплексен анализ. Член е на Американското математическо дружество /AMS/. През 2004 г. негови открития в областта на Теория на числата са включени в престижната монография на Richard Guy „Unsolved problems in Number Theory“. Занимавам се също и с шахматна композиция. Младен пише стихове от 1973 г. До 1989 г. негови творби са били отпечатвани в „Пулс“, Народна младеж“, „Студентска трибуна“, „Септември“, „Младеж“, „Читалище“. Две негови стихосбирки – „Самотни рими“ и „Свещ за самота“ остават неиздадени през 80-те години. Поетични цикли от тях са отпечатани по-късно в сп. „Хермес“. Други негови поетични цикли влизат в Алманаха за поезия на фондация БУКВИТЕ, в Алманах „Културна палитра“ – Перник и др. Стихове и разкази на Младен Василев са публикувани и в сайтовете „Откровения“, „Хулите“ и „СтиховеБГ“.

• Война на цивилизациите

  Из „Голямата червена книга“* на Петър Калинов

  Издателство „Мейкър Артс“, София, 2016 г.

  .

  

  Не знам какво е цивилизация. Но има само две цивилизации. Панчарска и Кокалска. Тя, Кокалската, даже не и цивилизация.

  Не знам какво е култура. Но има само две култури. Панчарска и Кокалска. Тя, Кокалската, даже не е и култура.

  Не знам какво са хората. Но има само два типа хора. Панчарци и Кокалци. Те, Кокалци, даже не са и хора.

  1.

  Навремето Бог създаде панчарци. Даде им ум и разум. Направи ги силни, красиви, могъщи. Получиха панчарци най-хубавата земя. Най-плодородната. Получиха най-тлъстите овце. Най-бързите коне. Най-големите къщи. Кокошките по десет яйца на ден снасяли. Кравите по сто литра мляко давали. Прасетата по хиляда кила тежели. От един грозд виното в десет бъчви се събирало. От пчелен кошер медът милион души подслаждал.

  Завидя дяволът на панчарци. Разгневи се. И направи кокалци, за да пречат на панчарци. От него те нищо не получиха, но той на едно ги научи – да се тепат. Та с бой да взимат от мирните панчарци. С насилие да влизат в къщите им, да пият от виното им, да ядат от меда им.

  Видяха се панчарци в чудо. Чезне имуществото, топят се благата. И от нужда панчарци започнаха да краднат. Не толкова от нямане, колкото, за да респектират кокалци. Да си седят ония по домовете. Да пазят мизерната си покъщнина. Да ги е страх! Тръгнат ли да се тепат, оставят ли празни колибите си, ще дойде панчарец да ги обере, да ги оголи до голо, та да ги е срам да се видят.

  Оттогава панчарци и кокалци са куче и котка. Панчарци дебнат да краднат. Кокалци търсят сгода да се степат. От много дебнене започнали да се мразят. Да се мразят, чак да се избиват. Войната между тях станала вечна. И вечността други хора в историята забравила да остави. Останали само панчарци и кокалци. И около тях едно голямо Нищо. А то не съществува.

  

  2.

  И малките деца знаят, че Земята е плоска и има начало и край. В началото е поставена бяла табелка с надпис „Панчарево”. В края е сложена друга табелка. На нея пише „Кокаляне”, зачертано с червена диагонална ивица. Понеже кокалци толкова си могат и си нямат езеро, а пък ние си имаме.

  Преди първата табела и след втората се намира Нищото. Преди първата табела е Панчарското Нищо. То е мъгливо с едни бели стълбове по средата, които нощем светят. Вижда се, когато се качиш на върха на корията, където се намираха кошарите с овцете. Панчарското Нищо е красиво. Особено нощем.

  След втората табела се намира Кокалското Нищо. То си няма бели стълбове по средата. Няма си и мъгла. И не се вижда. Макар и Кокаляне да е на по-високо място от Панчарево. Не се вижда, защото кокалци са необразовани и не го виждат.

  Панчарци сме много образовани. Панчаревското училище е на първо място в света. То е и единственото, защото кокалци нямат училище. Уж учат в нашето, ама изобщо не искат да учат. Не ги бива в науките. То и в какво ли ги бива!?

  На десет минути от Нищото идва рейса. Единицата. Върти на Ханчето и пак се връща в Нищото. Има и друг рейс – тройката. Тя не върти на Ханчето и направо продължава за Кокалското Нищо. За какво служат рейсовете никой не знае. А и не е необходимо да знае. Щом идват и отиват в Нищото, значи и те са Нищо и не служат за Нищо.

  

  Преди години ние, панчарците, измислихме Телевизора. Той представлява черна кутия с прозрачно стъкло отпред. Като го пуснеш се появяват разни хора и уж говорят. Но това не са живи хора, а си е просто картинка – една такава движеща се. Там, в телевизора, всичко е наужким, но все едно е истина. Оня ден даваха война. Ама то не се биеха живи хора, а само така, на картинката. Едно кило слънчоглед излюпихме, докато ги гледахме. Голяма занимавка е. Не се усещаш как тече времето. Телевизорът служи за това – да убива времето. Вади пищов и го убива на място.

  Веднъж решихме да подарим Телевизор на кокалци. Но те не искаха. Страх ги е, че ще излезнат ония от кутията и ще започнат да ги краднат, а отнесеното ще връщат обратно в кутията. „Върви ги гони после”- казаха кокалци и се отказаха от Телевизора. Глупава работа! Та нали панчарецът, който измисли Телевизора, направи така, че картинките да не излизат. Човечетата си стоят постоянно в кутията. Когато искаш да ги гледаш – пускаш, когато не искаш – гасиш. Нашенецът, преди да построи машината се посъветва с една много научна книга – „Три повести за Карлсон”. Телевизорът е правен по книга. Панчарецът само смени името – от „Телевизионен буркан” на „Телевизор”.

  След Телевизора ние, панчарците, изобретихме и радиото, телефона, мобифона, супермаркета, автомобила, киното и много други средства за масова комуникация. Кокалци не пожелаха да използват нито едно от тези велики изобретения. Те поначало не обичат да комуникират масово. Мразят комуникацията. Изобщо мразят всичко и всички. Обичат само тепането, степването, тепанието и степванието. Толкова са първобитни, че им е чужда цивилизацията. Затова и тяхното не е цивилизация, а си е чиста „степванизация”.

  3.

  Нищото е голямо. Никой не отива там. Може да падне или пък да се изгуби. Панчарци не делят нищо с Нищото. Нямат досег с него. Не познават пределите му. Нищото си е Нищо. И толкова. А ние, кокалци, знаем, че в Нищото има Нещо. Макар и да сме по-необразовани. Макар и да не се ползваме от изобретенията на панчарци. Имаме си наш начин на живот. Казва се Традиция. Правим това, което са вършили предците ни. А те са правили това, което са вършили предците им. И така. До първия.

  Ние почитаме мъдреците. Учим се от тях. Те ни казват, че загубим ли традицията, ще загубим Живота. Улесним ли бита, ще притъпим сетивата. Притъпим ли сетивата, ще загубим Желанията. Загубим ли Желанията, ще умъртвим Мечтите. Загубим ли мечтите, ще освободим Злото.

  За това се „тепаме”. Пазим Традицията. Защото никой не иска да мре. Никой не обича смъртта. И се стреми, ако не да я избегне, което е невъзможно, то поне да я отложи. А още по-страшно от смъртта е Изчезването.

  4.

  Панчарци обявиха война на кокалци. Последна. И за последно. За да останат едните и за да заживеят на сигурно.

  Кокалци бяха по-силни. Панчарци имаха повече техника.

  Започна битката. Директно в ефир. По телевизията.

  

  5.

  Нашите нападат с нови супер оръжия. Ние сме Супер Панчарци. Ще завладеем света, за да го направим мирен. Само ние можем! Само ние Знаем!

  Ние пратихме човек в Нищото. Сътворихме хиляди улеснения. Печелим много пари. Кокалци дори не познават парите.

  Ще помогнем на всички кокалци, които са недоволни от кокалския режим. Ще помогнем на всички кокалци, които искат да станат панчарци. Тази война ще донесе Мир! Този Мир ще бъде вечен! Вечността ще е наша! Ако не иска да е наша, ще й начукаме канчето.

  Уцелихме кокалското летище за щъркели и лястовици. Взривихме теления мост! Пардон, той бил наш!… Временно се преустановява пътуването до квартал Дебело Гуно.

  Силата на Доброто гони мършата на Злото. Ние сме правите и следователно наше е правото да определяме правилата. Смущенията в програмата не са продукт на кокалско нападение. Повредата е във вашия телевизор!

  6.

  Нападнаха ни – бием се. И преди е имало битки. Откъде накъде тази да е последната. Панчарци обичат да дърдорят напразно. То и битките са им такива – дърдорения и фалшива пропаганда. Плашат гаргите! Ще им се всичко да е за първи и последен път, защото мразят да развиват нещата. Мислят си – раз-два и правим нова действителност, раз-два и правим трета действителност, раз-два и правим най-прекрасната действителност. А действителността винаги си е една и съща, напук на панчарските напъни.

  Действителността е проста като кокалски боб. Панчарци винаги ще ни се дуят отдалече и никога няма да излязат в открита битка с нас. Най-много да ни уцелят с някое паве по главите. Тежко му на павето, когато се удари в кокалската глава!

  Панчарците са пълни фантазьори. Бият се с нас във фантазиите си. Побеждават ни във фантазиите си. Нека си вдигат самочувствието, щом им е малко. Нямаме нищо против.

  7.

  Войната между Панчарево и Кокаляне приключи. Без жертви. Без битки. Без реални бойни действия. Войната между Панчарево и Кокаляне приключи като уговорен футболен мач. Резултатът е ясен. Футболистите се псуват, а публиката люпи семки и ругае съдията. Всъщност война нямаше – цивилизованите народи не правят война. Да му мислят ония от Нищото.

  Някъде там се води реална война. Милиони хора умират заради глупостта на идиотите, които ги управляват. Нищото е застрашено да си остане нищо.

  Някъде там хората страдат. Защото някой си иска да властва над другите. Желанието за власт е най-глупавото желание. Желанието за власт е Болна амбиция. Болните амбиции на жадните за власт са болест за всички по земята.

  Някъде там глупостта победи цивилизацията. Голямата алчна ламя отвори устата си да погълне целия свят, без да се усети, че ще й приседне.

  Войната между Панчарево и Кокаляне е бой със снежни топки между приятели. Няма жажда за власт. Има спорт. Затова Панчарево и Кокаляне винаги ще бъдат единственото Нещо в Нищото и Панчарската и Кокалската цивилизации ще си останат единствените реални цивилизации на света. Макар че, тя, кокалската, даже не е и цивилизация.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  * „Голямата червена книга“ прилича на списание, което по думите на автора е търсено нарочно. Така, да кажем, можете да я прочетете и в „Едицината“, докато пътуванете до „началото“ и „края на света“. Които, както казва авторът, се намират точно между Панчарево и Колаляне 🙂
  

  Желаем на „благия панчаревски изкормвач“ Петър Калинов, както го нарича неговият издател и приятел Борис Павлов, да открие още „цивилизации“, да ги опише за Голямата червена книга на застрашените човешки видове и отечества, и да направи следващия път по-малка, по-сериозна и още по-разсмиваща книга.

   

• Джанки в Манхатън

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Да ви кажа че съм американец, не съм. Сякаш и българин не съм вече… Никакъв не съм отдавна… Вися някъде там в пространството… някъде над Атлантика, вероятно. Понякога в източния край на океана… Понякога в западния… И като че ли се чувствам най-добре, когато съм по средата му… Близо до мястото, където е потънал Титаник… Опитам ли се да бъда в България, Америка ме привлича към себе си… като един откачен магнит. И скоро се озовавам над Антлантика, за да се установи равновесие… Реша ли да съм в Америка, ме привлича България. Може би е такава съдбата ми, да живея над Атлантика…

  – От Атлантида съм… – отговарям често на американците. – От изчезващите жители на Атлантида…

  Устата им зяпва… Гледат умно около минута, разсъждавайки наум, къде ли е пък тази Атлантида?

  – О…, чудесна страна… Наистина чудесна… Прекрасни хора… – изричат накрая с резервната си усмивка.

  С резервната… защото друга нямат. Имат само резервна… Истинската са я загубили отдавна… Някъде там… Я в Мексико… я в Италия… я в Китай. И не им идва наум, че усмивката може да се загуби навсякъде, дори над Атлантика… Тя остава там… където си се родил… Може да се опиташ да я вземеш със себе си… Но я губиш по пътя… над мрачните води на Атлантика…

  Дойдох в Америка отдавна… Даже вече не помня кога… Понякога се чудя, живял ли съм в България изобщо? Дали България все още я има извън спомените? Сигурно тя е страната на спомените… Има спомени в главата ми, от които искам да избягам… Не, че са толкова лоши… Но заради тях нямам спомени от Америка. Сигурно така е устроен човешкия мозък, да има спомени само от едно място… Погледна ли назад, виждам само България… От Америка не виждам нищо… Виждам как пристигам и после е празно… Лентата е изтрита, дискът е повреден на това място… А може и да се е препълнил дискът? Спомени от детството… От първата гореща целувка, някъде там, под някоя цъфнала джанка… Блясъкът в очите на момичето, треперещата й снага и чувството на вина от извършеното първо престъпление в живота… Престъпления, които ще се повтарят после… Ще се повтарят с натраплива последователност, докато момичето се превърне в жена-рецидивист… търсеща щастието си… Докато повехне и се превъплъти в съсухрена старица… После престъпленията ще спрат изведнъж… Ще я излекува животът… Ще я затвори там… в затвора на собствената й душа…, в килията на собственото й извехтяло тяло… Обречена на вечната каторга на смъртта… Ще помни само първото престъпление… другите ще се заличат… Спомени… Спомени… И спомени от нараненото коляно, което после боли с векове… И не изчезва никога… След време се превръща в болка в спомените… Но не изчезва никога… Да… наранените колена болят цял живот… Хората с наранени колена имат и ранени души…

  Както е ранена и моята душа… Скитаща се бездомна някъде там… над Атлантика… близо до мястото, където е потънал Титаник… Дали това е мястото, където потъват душите? Дълбоко под черните води навярно има порта… Може да са и две… Една към ада… една към рая… Отварят се със зловещо скърцане и се затръшват след поредната погълната нещастна душа. Ези или тура… Зависи коя порта ще се отвори… Затръшването е без значение… Единствено е важно това, коя ще се отвори… Всъщност, сигурно скърца само портата на ада… Портата на рая едва ли скърца…

  Скърцаща джанка… Това сънувах една вечер… Джанка… някъде там, в страната на спомените… Клоните й се търкаха едни в други и скърцаха… Имаше бурен вятър… Долетя чак оттам… оттатък Атлантика… Мина над портите на ада и рая… намиращи се под бурните вълни, близо до мястото, където е потънал Титаник… Откри ме сред небостъргачите на Манхатън и се настани в самотната ми душа, за да не я напусне никога…

  Събудих се, плувнал в пот… Така и осъмнах… До сутринта вече бях забравил, докато не сънувах пак… Сънувах скърцащата джанка… Вечер след вечер… И не ми даваше покой.

  Споделих това с другите, дошли от страната на спомените. Да, ние се събираме често… За да си опресним спомените… Децата не участват… Те нямат спомени още… Сега ги трупат… От Америка… Някой ден ще пораснат, но няма да имат спомени, които болят… от страната на спомените… Няма да сънуват и скърцащи джанки… Ще сънуват как лапат хамбургери… И коленете си няма да ударят никога…

  Споделих, като очаквах, че ще ми се присмеят, но нищо подобно не се случи. Настана мълчание… Лицата на всички повехнаха и забравиха за барбекюто. В действителността ни върна миризмата на изгоряло месо.

  – И аз сънувам… – обади се някакъв. Познавах се с него отскоро… Мълчаливец някакъв, дошъл от страната на спомените, която едва ли още съществуваше… – И аз сънувам същата джанка… Възможно ли е това?

  – И аз… – добави втори, трети…

  Скоро скърцащата джанка стана повод за всеобщи разговори между нас и започнахме да се събираме много по-често от преди. Надълго и нашироко всеки разказваше спомените си и никой не го прекъсваше. Докато слушахме поредния разказвач, душите ни се издигаха над мръсните небостъргачи… поемаха към Атлантика… профучаваха над портите на ада и рая, и се спираха в клоните на скърцащата джанка, в страната на спомените. Разказът приключваше и душите ни се сгромолясваха от височината на небостъргачите в тревата на ливадата… Точно там, където е разположено барбекюто. Докато се осъзнаем от удара, започваше друг разказ и душите ни отново политаха. И така до безкрайност… Незнайно защо, централно място в разговорите ни винаги заемеше джанката…

  Една вече бяхме се събрали отново. Обади се Мълчаливеца по телефона на всеки един от нас, че се връща със скъп подарък от България.

  Пристигна той и всички се събрахме около една картонена кутия, която беше помъкнал със себе си.

  – Познайте какво има вътре? – предизвика ни Мълчаливеца.

  – Локум… С онова момиче на кутията, което бере рози в една кошница…

  – Бонбони лукчета…

  – Карамел му-у-у-у…

  – Детски закуски с изрисувано мече на кутията… – започнаха предположенията едно след друго и скоро стаята се огласи от искрен и неподправен смях.

  – Предавате ли се… предавате ли се…? – извисяваше се над всички гласът на Мълчаливеца.

  Когато и последният от нас се предаде, седнахме около кутията и Мълчаливеца пристъпи към нея. Хвана капака на кутията и постоя известно време, за да усили ефекта на изненадата.

  – Ади де… ади де… – развикаха се по-нетърпеливите.

  По едно време, най-накрая отвори капака…

  Кутията беше пълна с костилки…

  – От джанки са… – изрече Мълчаливеца с въздишка. – От жълти джанки… От червени… От пембени… Има всякакви… Цяло лято ги събирах… Дето видех джанка, спирах… Ще ги посадим… Ще се грижим за тях… Ще направим цели градини… Като цъфнат… ще вдишваме аромата на България… Като узреят… ще си припомним вкуса на България… Повече няма да сънуваме скърцащата джанка… Обещавам ви…

  Решихме и почнахме… Ентусиазмът ни беше огромен. Хукнахме по цветарските магазини за пръст, компост, торове и различни препарати. Накупихме саксии, ръководства за отглеждане на растения и започнахме. Ръководство за отглеждане на джанки нямаше. Засадихме внимателно костилките в саксиите и зачакахме.

  Минаха дни, седмици, месеци… Дойде есента, зимата, после пролетта, но от нашите костилки нито една не покълна.
  Не направихме голям проблем от това, а само омърлушени стояхме около саксиите.

  Не и Мълчаливеца… Лятото отново хукна към България и този път се върна с огромен кашон с костилки.

  – Без малко да ме арестуват на летището – изцепи се по някое време.

  Знаехме си урока от миналата година и започнахме пак. Този път бяхме още по-старателни, но ефектът отново беше същият.

  На третата година Мълчаливеца освен костилките, докара и десетки млади фиданки.

  Как е минал през летищните власти, идея си нямам. Засадихме ги и скоро, една по една повехнаха и изсъхнаха, колкото и да ги поливахме.

  Не получихме положителен резултат и следващата и по-следващата година… И още много години след това. Накрая се предадохме и омърлушени седнахме около безплодните саксии.

  – Има нещо, дето не го знаем – поде разговор Мълчаливеца. – Нещо пропускаме… Или нещо не им достига… Или има нещо, което им пречи… Замърсеният въздух… Някакво вещество в почвата… Не знам… Има нещо… Та джанки са това… У нас растат под път и над път… И не може да се отървеш от тях… Всяка година ги изкореняваш, а те започват да растат още по-настървено… Да сте видели джанка да се полива? Или пък да се тори…

  Дълго умувахме над проблема, но до някакво решение така и не достигнахме. По всичко изглеждаше, че за да видим джанка, трябваше да прескачаме до България.

  – Джанката трябва да е символ на България… Какви са тези рози-мози… Розата расте навсякъде… Къде ли няма рози… А да сте виждали джанка в Манхатън? – обаждаше се по някое време Мълчаливеца.

  Замисляхме се дълго и продължително, но така и никой не се сещаше някъде из Манхатън да расте джанка.

  – Ще поразпитам останалите българи – реши накрая Мълчаливеца. – Някъде някой може да е успял… Или пък да знае защо не се получава… Корав народ сме ние… Оцелели сме през вековете… А сега една джанка не можем да завъдим… Дядо ако чуе… ще се преобърне в гроба… Направо ще умра от яд.

  Тръгна Мълчаливеца и известно време никой нито го чу, нито го видя. Докато един ден не ми звънна по телефона.

  – Съберете се всички – изрече с развълнуван глас. – Направо ще се гръмнете… И идея си нямате какво открих.

  – Има цяла градина с джанки… – започна директно, като се събрахме. – Някакъв нашенец…

  – Аре, бе… – ахнахме всички в един глас.

  – Пустите дяволи го взели… Как е успял… Умът ми не го побира… И знаете ли къде се намира градината?

  Мълчаливеца изчака известно време, за да чуе нашите предположения, но никой не се и опита да направи такива. Бяхме толкова учудени. Никой и не го подкани да говори. Просто стояхме така, с отворени усти.

  – Тук… В Манхатън… – изрече накрая.

  – Аре, бе… – отвърнахме в един глас.

  – Да… Някакъв нашенец… Цяла градина… Отвсякъде е обградена със зидове… Високи по три метра…

  – Аре, бе…

  – Огромна е… Усетих аромата на цъфналите джанки през зида… А дори не са цъфнали сега… Зима е…

  Повече дори не можехме да ахнем и само стояхме и слушахме. Толкова учудени бяхме.

  – Представяте ли си… джанки в центъра на Манхатън? Там живее… Там е градината… В центъра на Манхатън… Сигурно е някоя откачалка… Като знам колко луди има у дома… Да дойде чак дотук и да направи градина с джанки… Представяте ли си… Градина с джанки в центъра на Манхатън… А у дома никой и не поглежда джанките.

  – Сигурно е някой бизнесмен… – предположи някой. – Някой от номенклатурата… Откраднал е парите на народа… и избягал тук… в Америка.

  – Да… Откраднал е парите на народа и си е направил градина с джанки в центъра на Манхатън – сряза го друг. – За какво му е да го прави? Да беше си стоял у дома и да не краде… Пълно е с джанки.

  – Някакъв от Делиормана бил… – продължи Мълчаливеца. – Особняк някакъв… Не се събирал с никого… Те там в Делиормана всички са луди… Диваци… Откачалки… Един нормален не видях…

  – Луди сливи… – изкрещях изведнъж. – Това са луди сливи…

  Всички млъкнаха и се загледаха учудени в мен.

  Бяха момчета от различни краища на България, а най-вече от София. Нямаше нито един от Лудогорието… Освен мен… И само аз знаех за лудите сливи.

  – Това са луди сливи… – продължих. – Има ги само при нас… Така им викаме… Луди сливи… Приличат на джанки, но не са… Като цъфнат напролет… ароматът им се носи навред… Омайва… Кара те да полудееш… Да крещиш… И да вършиш луди неща. Целият Делиорман полудява от тях. Застанеш ли под тях с момиче… то се влюбва в теб. И ти се влюбваш… После не може да я забравиш цял живот… И тя не може да те забрави… От аромата на лудите сливи е… Първата ми целувка беше под една луда слива… Цял живот мисля само за нея… Не ми излиза от главата…

  Всички мълчаха и слушаха, не смеейки дори да помръднат.

  – Кой знае как ухаят – обади се накрая Мълчаливеца. – Отидеш там… до зида на градината… На откачения нашенец… Тук… в Манхатън… И изведнъж усещаш миризмата на България… Умът ми не го побира… Иде ми да ревна… И вие ли сте така? Отвътре ми иде… Не мога да се запра… Миризма на България… Тук… Сред този бетон… И какво правим сред този бетон? А някъде там… у дома… мирише на луди сливи… Кой човек би живял сред бетон, като има аромат на джанки…

  – Сещам се за милиони… – обади се някой.

  – Чакам да дойде пролетта… – продължи Мълчаливеца, без да му обърне внимание. – Ще отида и ще му се примоля на човека… Да ме пусне в градината… Да поема дъх с пълни гърди… Поне веднъж… Едва ли ще ми откаже… Ама искам да е вечер… Тогава ароматът им е най-силен… Ако ми откаже, ще се покатеря по зида… Нека ме арестуват после… Съгласен съм дори да умра…

  – Той е караконджул… – продължих аз.

  – Кой…? – подскочиха всички в един глас.

  – Нашенецът… Кой…? – отвърнах ядосано. – Откаченият нашенец… Дервишки караконджул е… Те не могат без лудите сливи… И сливите не могат без тях… Вървят ръка за ръка… Има ли луди сливи, има и караконджул… Има ли караконджул, има и луди сливи… Затова не покълваха нашите… Имаме даже песен… „Ревнал караконджул под лудите сливи…“ Живеят в симбиоза…

  – Ха-ха-ха… Караконджул… Тук… в Манхатън – захили се някой.

  – Получават сили едни от други… Лудите сливи и караконджулите… Някаква невидима божествена сила ги свързва. Непонятна за нас. Затова ухаят така. Привличат караконджулите, както цветята пчелите… И затова караконджулите реват от аромата им… То и на мен ми иде да ревна… Ама гледам да се запра…

  – Да бе…

  – При нас има поверие… Умре ли караконджул, изсъхва и една луда слива… Изсъхне ли луда слива, умира и караконджул… Затова е направил градината… Не може без лудите сливи… Не може без аромата им… Иначе ще умре… По някаква причина е напуснал земята си… Принуден е бил… Иначе не би го направил… Не би го направил никога… Караконджулите са така… Умират, но не напускат земята си никога…

  Още дълго говорихме тази нощ. За България, за Делиормана, за лудите сливи и естествено за караконджулите. И колкото повече говорехме, сякаш толкова по-близо се чувствахме до дома… До онази дива страна…  където всички са откачени, щом живеят там… редом с караконджулите.

  След това така се случи, че повече не можах да се срещна с моите приятели. Какво са направили, не знам. Дали са ходили да се примолят на откачения нашенец да ги пусне в градината… Нощем… За да усетят аромата на дома… Нямам представа.

  Но напоследък усещам зов… Някакъв див повик… Идва оттам… От центъра на Манхатън… Усещам зова в съня си… Изпълва дните и нощите ми… И не ми дава и миг покой… А снегът вали ли, вали… Не се наваля тази година… Тук… В тази чужда страна, в която не съм нито американец, нито българин… Какъв съм всъщност? И за какво живея? Какво правя сред този бетон…? А някъде там… у дома… ухае на луди сливи. Печеля пари… Самият Сатана ми ги дава… Парите на Сатаната… С тях си купувам предмети. Къща… Къща, която струва милиони. И си мисля, че ще излъжа Сатаната… А някъде там имам къща, която е моя… И стои празна… Не струва нищо… Не струва, защото е безценна… Някъде там, сред цъфналите луди сливи… Като ми вземе парите, ще направи така, че къщата ми вече няма да струва нищо. Сигурен съм в това… Никой не е успял да излъже Сатаната. Аз ли ще съм първият успял? Дори да ми я остави… тя ще продължи да стои там… в чуждата страна… Къща без корен… без основи… без темели… Имам и деца… Които дори не владеят моя език… Ако по някакъв начин се срещнат с дядо си, няма да могат дори да се разберат. Ще гледат в очите този див варварин от Балканите и ще ги е страх дори да го докоснат… Ще ги гледа и нашият… ще си потърква брадата, сърцето му ще се разтопи и ще потече…, а очите му ще се превърнат в две реки… Какво ме свързва с тях? Дори не ме уважават… И за човек не ме смятат… За тях съм дивак… Варварин, дошъл от варварска страна… И на английския ми се смеят… Срам ги е от мен, когато говоря пред други хора… Постоянно ме поправят… Навеждат си главите и се червят… Подиграват се с акцента ми… Дори не мога да ги заведа в България… Страх ги е, че ще се заразят от малария… или от чума… или от проказа… Ако оттърват болестта, ще бъдат взети за заложници от терористи… Или пък ще бъдат изядени от някакъв змей, хала… Вие не знаехте ли? Там е пълно с такива неща… Има ги дори на кориците на детските книжки… Искат само парите ми, за да могат да си купуват хамбургери…. По-близък ми е онзи караконджул, седнал там… сред цъфналите луди сливи, в центъра на Манхатън. Той носи моята кръв… От една порода сме… Не децата ми… Да… това съм аз… Един самотник в Манхатън… Чужденец в чужда страна, живеещ с чужденци… Дори децата ми са чужденци…

  Най-накрая снегът спря… Дойде пролетта… Но не и моето спокойствие… Зовът се усилва… Става все по-силен и по-силен… Не мога да му устоя… Ще се побъркам… Отивам там… в центъра на Манхатън.

  Лесно намерих градината… Няма сто градини с джанки в Манхатън… По аромата я намерих… Не устоях повече на зова… Пристигнах тук една вечер… На лунната светлина… Не можех да издържам повече на този зов… Иначе щях да умра.
  Отдалече усетих аромата на цъфналите луди сливи… Да, наистина бяха луди сливи… Добре познавам аромата им… Носеше се над зидовете… На талази… И, о, Боже, как само омайваше… Идеше ми да викна… да ревна… Тук… в сърцето на Манхатън.
  Пристъпих към вратата… Бутнах я… беше отворена… Влязох… Минах по алеята и тръгнах към задния двор… към градината. Ароматът беше нетърпим… Навлизаше в душата ми… Стигаше до всяка една клетка на тялото ми… до всяка молекула… до всеки атом дори… И как само ми се викаше… Исках да ревна… Някаква сянка се чернееше под цъфналите луди сливи… Тръгнах към нея… Там… на лунната светлина седеше един Дервишки караконджул. Дервишки караконджул… на лунна светлина… тук… в Манхатън… Не в страната на караконджулите… Седнах до него. Дълго мълчахме.

  – Закъсня… – изрече караконджулът, гледайки ме право в очите.

  Погледнах го и аз. И тогава там… в очите на този звяр, видях България… Видях моето село… Видях родната си къща… Мама седеше замислена под чардака… Старият нещо си шеташе из двора… Прегърбен… Полужив… Полуумрял вече… Изглеждаше като получовек… полукараконджул… Асмата стоеше унила, знаейки, че скоро след тяхната смърт ще подивее… Къщата, устояла на бури, щеше да се прекърши и да рухне под тежестта на вечната самота, на която беше обречена… Обречена… без деца… без звук… без глъч… Обречена на смърт… на забвение… забрава… разруха… Отстрани, близо до плета, гордо чакаха бурените… Чакаха и трупаха мощ… За да нападнат без жал… За да плъзнат като една отровна река и да заличат всичко, постигнато от човешката ръка… Там под цъфналите луди сливи…

  И тогава изведнъж го познах…

  – Ти си синът на караконджула… На Али Курт… – изрекох. – Ти си най-малкият… Дошъл си тук… след като ви изгони… Защото превърнахте кръвта му във вода… Не е вярно, че кръвта вода не става… Познах те… Дошъл си чак тук… бягайки от позора си… Но от мислите си не си успял да избягаш… Направил си и градина… с луди сливи… за да може да дишаш… За да може да живееш… За земята си забравил… Забравил си, че лудите сливи виреят само там при нас… Трябва им и земята, напоена с потта на дедите ни…, вятъра… слънцето… дъжда от нашите облаци… От нашите облаци, не от чуждоземските… Смехът на хората дори им е нужен… И сега градината ти умира… Умираш и ти… Разбрах това добре…

  Караконджулът стоеше с наведена глава… После изведнъж я вдигна и видях сълзите в очите му… Течаха като две пълноводни реки… И преливаха от мъка… Толкова силна мъка… каквато може да има само в очите на нашенски звяр.

  – Прибери ме… – примоли се Дервишкият караконджул. – Моля те… Не ме оставяй тук… Само ти може да го направиш… В тебе има от нашата кръв… Усети зова ми… Знаеш ли Дервиша?

  – Да…

  – Изворите на реката?

  – Да…

  – Лудите сливи…?

  – Да…

  – Под тях ме погреби… Проклинам те… Ако ме оставиш тук… Теб… и цялата ти рода до девето коляно…

  – Беше ли щастлив?

  – Отивам при Али Курт… – едвам промълви караконджулът. – Ще му кажа само две думи… И тогава вече ще съм…

  Дервишкият караконджул шумно издиша последния си дъх… Той полетя във въздуха… Завъртя се в клоните на лудите сливи… Пое вълшебния им аромат и изведнъж се превърна във фучаща хала. Халата се въртеше бясно… Прелиташе от дърво на дърво и ставаше все по-голяма и по-силна. По едно време стана толкова огромна, че едва се държах на краката си… Нашенска черна хала… Тъмна сила… дошла от дебрите на ада… Тук… В Манхатън. Цветята на лудите сливи полетяха във въздуха, обхванати от халата и се завъртяха в ритъма на вълшебен снежен танц от цветчета. После изведнъж танцуващият облак пое на изток над Атлантика и стигна до мястото, където е потънал Титаник, вълните се разтвориха и някъде там в дълбините на океана се отвори една порта. После чух затръшването й… Не можах да определя коя порта беше.

  Луната светеше като полудяла. Не издържах и ревнах. Ревнах като Дервишки караконджул. Там… Под скелетите на лудите сливи… В Манхатън.

  – Душата ти отлетя, караконджуле – изрекох към лежащия безжизнен в краката ми звяр. – Да намерим покой и за тялото ти… Да поемаме и ние към страната на караконджулите.

  Погребах го точно там, където каза. В Дервиша… До изворите на реката… Под цъфналите луди сливи.

  Погребах го и дълго плаках на гроба му… Не само за него… Плаках и за себе си… Неусетно настъпи нощта… Изгря луната… Някаква неземна сила ме изправи… Обърнах се към луната… Ревнах… Ревах дълго… Ревът ми се носеше из долината… Някъде отляво ми отвърна друг рев… Отдясно втори… После трети… Цялата долина се огласяше от ревове и кънтеше… Там… в страната на караконджулите… В моята страна… Някъде в Делиормана…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  *Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Блудница

  

  .

  Няма дума да чуеш за нея добра,
  облекло от елита не носи,
  на ревера й алена буква от срам
  обществото приши без въпроси.

  Сред онези жени е, които без свян
  свойто тяло продават. В замяна
  получават плесници от целия свят
  и безименно с присмех подмятат.

  От оглозган късмет не разчита на Бог.
  Не подава на просяка залък,
  ако види удавник във вира дълбок,
  подминава – вирее без жалост.

  Тя не вие на глас и не моли наум
  щом съдбата я спъне коварно,
  от падение няма да вдигне триумф,
  ще поеме безмълвно товара.

  Няма чувство за хумор и пие на екс,
  алкохолът държи я във форма –
  аромат на жасмин, гола плът, а в комплект
  претопява отломки от гордост.

  Но удари ли пет, утро в тънък атлаз
  ще приспи пошлостта без остатък.
  Под клеймото изважда най-нейното Аз,
  валс танцува с полуголотата.

  В изнурения час живо пулсът тупти,
  преди изгрев с цветята говори
  и си спомня, дори ще си спомниш и ти,
  колко обич е скрила в позора.

   

  Мая Нарлиева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Майчина сълза

  

  .

  Всяка крачка към твоята стая
  е поредна частица умиране.
  Празна вече e. Пуста е, зная…
  По стените тъга е бродирана.

  Сутрин плахо вратата отварям
  да те зърна в завивките сгушена,
  но надеждата малка догаря
  в този миг, и сълза се промушва

  през ресниците мои и хуква
  да остави поредния белег –
  малка бледа пътечка по скулата,
  сбрала болката цяла по тебе.

  И тежи тишината от нямане,
  хлипат в ъглите спомени скъпи.
  Гушвам плюшено мече, с мълчание
  то отвръща с очите си стъклени.

  Тъй боде ме неистово вляво…
  Но дано си щастливо за двама,
  птиче мое, от дома отлетяло.
  … и прости ми! Обичам те!
  Мама!

   

  Жанет Велкова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  *Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• И вълкът сит, и агнето цяло, държавата плаща!

  Разказ от Анелия Александрова

  

  Серафим Тодоров, по-известен като бат’ Сали, се излежаваше вече десети месец в затворническата килия. Ако по-рано му бяха казали, че в затвора не се живее зле, хич нямаше да повярва. Ето на, зимата мина, а той студ не усети. Коремът му не курка от сутрин до вечер от глад, а получава топло ядене три пъти на ден. Това е живот като на курорт. А иначе? Става сутрин по тъмно, навлича мръсните, вмирисани дрехи, и хайде на сметището – дано намери нещо я да продаде, я за храна. А като не намери? Не само, че той стои гладен, ами и четирите му деца, заедно с жената. Като свърши със сметището отива към центъра да проси. Е, не беше рядкост да си изпроси и боя, ама трябва да се яде. И още повече, ако времето е топло – добре, ами като задуха севернякът, като паднат мъглите, като завалят дъждовете, като се изсипе снегът… не искаше да си спомня. Добре, че попадна на Валерко. Ей значи, свестен тип се оказа, удържа на думата си, че и нещо отгоре. Трябваше само да му снимат личната карта, да се подпише на няколко места и да каже „ДА“ пред някакъв голям човек, викали му нотариус. В началото имаше проблем – не знаеше да пише, ама нали си е схватлив от малък, бързо се научи да пише С, след нея Т и накрая една заврънкулка, и готово- подпис. Стана учен човек.

  В уречения ден се видя с Валерко и още някакъв. Онези му купили риза, костюм, обувки, че и гащи и чорапи. Заведоха го в хотел, изкъпа се, обръсна се, облече се, сложи парфюм. Излезе от хотела чисто нов бат’ Сали. После го заведоха на ресторант. Ама не от тия, в които продават кюфтета и кебапчета, ами истински, с красиви покривки, бял порцелан и много прибори. За какво му бяха всичките?! Ама, в интерес на истината, не му хареса. Яде нещо размазано на дъното на чинията, което свърши след второто загребване. Абе гладен си остана и, срам не срам, като излязоха, поиска тройка кебапчета с пържени картофи и две препечени филийки хляб. Ето това вече беше храна. Взе си и студена бира. „Толкова студена – каза на момичето зад тезгяха – че докато я сложа на масата, да се е изпотила“. Добре облечен, избръснат и подстриган, той беше царят на кръчмата. Отпусна си душата… и глътката. Някъде след втората порция и по време на третата бира, нещо заседна в гърлото му:

  – Абе, Валерко, то ние тук сме си добре – ядем, пием, не се оплаквам, ама циганчетата дома, гладни са бе, бате…

  – Първо подписваме документите при нотариуса, после ти плащам и можеш да купиш и вол за вечеря, ако искаш. А?

  – Право викаш, ама как да подпиша, как да мисля за пустите букви, като в главата ми все гладните гърла на децата ми се въртят? Тя и жената ми е на ръцете…

  Не беше от вчера бат’ Сали, акъл имаше. Не знаеше как, но усещаше, че е станал важен и сега той дърпа конците. Келепирец ще падне и парици ще вземе. Надушваше ги тези работи. Взеха двадесет кюфтета, двадесет кебапчета, пет хляба и десет бири. По пътя за махалата успя да извърти нещата и да спрат в един китайски магазин. Валерко купи на децата по един комплект анцузи и маратонки, а за жената шарена рокля и герданче. Тя много щеше да се радва, пък и ще подкрепя бат’ Сали, докато прави подписите, то не е лесна работа, букви са това.

  Спряха черният джип по средата на калната улица, точно пред шарената черга, която служеше за врата на колибата. Бат’ Сали отвори задната врата, разтегна устни в широка усмивка, която разкри липсата на два зъба, и с гордо вдигната глава слезе от колата. На мига затъна до кокалчета в калта, но това ни най-малко не му направи впечатление. Валерко гледаше ужасено как новите обувки от естествена кожа се изгубиха в тинята.

  – Маро ма – провикна се с най-силния и заповеднически глас бат’ Сали – яла зимай армаганете от Валерко. Аре ма, бръже, че бизнес има да се връши. Чу ли, ма оу, излазай – не преставаше да вика, та всички да разберат кой командва в тази къща.

  Излезе не само Мара, излязоха и децата, и съседите, и живеещите на съседната улица. „Нека гледат – мислеше си новият бизнесмен – от днес насетне, все така ще е!!!“ Възрастните подхвърляха шеги, момчетата заглеждаха лъскавото возило, а най-малките оставиха отпечатъци от пръсти по новия костюм, запленени от елегантния външен вид на съседа. Бат’ Сали свали храната, раздаде подаръците на домочадието си, даде последни заръки и важно-важно се настани отново на задната седалка. Сега обмисляше какво още може да вземе от Валерко, но острият поглед и категоричният тон на благодетеля му го отказаха.

  – Карай към хотела – измърмори Валерко на другия – докато приведа този в ред, почисти и измий колата. След 40 минути трябва да сме при Попов. ОК?

  Усетът на бат’ Сали му нашепна, че точно сега трябва да е по-нисък от тревата, да е бърз и изпълнителен. Вече в хотела, докато костюмът и ризата бяха на химическо чистене, той взе душ (два пъти за един ден), почисти обувките си, смени чорапите и преговори с Валерко, какво се изисква от него. Слез половин час тръгнаха към нотариуса.

  В последния момент го достраша. Уж нищо и никаква работа, но защо ли нещо го беше свило под лъжичката? Дали да не се откаже? А как тогава ще плати за дрехите, храната и подаръците? А и му бяха обещали пари, много пари. Числото нищо не му говореше. Няма връщане – влиза, подписва, казва „ДА“, взима си парите и изчезва яко дим.

  От всички приказки на нотариуса разбра само, че става собственик на фирма. И само една мисъл му се въртеше в главата „Каква облага мога още да имам от това?“ А онзи не спря да пита: „Това разбрахте ли?“, „ДА“; „Това стана ли ясно?“, „ДА“; „Съгласен ли сте?“, „ДА“. Всичко приключи за около половин час. Онези го взеха, натовариха го в джипа и го закараха отново до калната улица. Пред бараката децата му играеха, пременени в новите анцузи, чийто цвят беше вече трудно различим поради пластовете кал. Душата на бат’ Сали се изпълни с умиление и гордост. Тръгна да слиза, когато гласът на Валерко го стресна:

  – Ето обещаното, 5000 лева. Харчи ги разумно, защото повече няма, пътищата ни се разделят тук и сега.

  Не можеше да повярва, почти беше забравил за парите. Нова доза гордост и умиление задуши гърлото му. Изказа искрени благодарности и почти беше готов да разцелува своя благодетел, ако онзи не беше потеглил с мръсна газ, оставяйки го да маха самотно след возилото, което се изгуби в падащия здрач, а от новия костюм се стичаха пръските кал, хвърлени от потеглящата колата. Прибра пачката в джоба си, избърса една неволно отронила се благодарствена сълза и изчезна зад шарената черга на колибата си.

  Два часа по-късно малките, екипирани с новите си маратонки, притичваха едно след друго до магазина за бира и салам. Пред бараката беше изнесен касетофон, от който се разнасяха лиричните звуци на „Доко, Доко“ и „Камъните падат“. Близки, познати, приятели, роднини, съседи, знайни и незнайни жители на махалата се стичаха да поздравят бат’ Сали за успешната сделка. Младите кършеха снаги в такт с огнените ритми, по-възрастните се наслаждаваха на мига блаженство, а няколко по-буйни младежи си спретнаха приятелски побой. Махалата притихна, когато присъстващите капнаха от умора или изпаднаха в плен на алкохолния делириум.

  На следващият ден поздравленията продължиха, бирата се лееше отнова, само „Доко, Доко“ беше сменен с „Радка пиратка“. И така и на третия, и на петия, и на десетия ден, за един период от време, докато махалата не утихна съвсем.

  Бат’ Сали се събуди с адско главоболие. Анцузите имаха дупки на коленете, маратонките бяха скъсани, мънистата на герданчето беше разпиляна по пода. Парите се въргаляха по двора под формата на бирени бутилки и обелки от салам. Имаше и шише уиски. С мъка повдигна глава, погали корема на бременната си жена, обу един от панталоните, без да може да различи дали е новия или стария, наметна сакото на голо, ризата скъса при една мъжка разправия, килна бомбето върху все още пияната си глава и пое към сметището.

  Животът пое в обичайното си русло, смущавано единствено от някакви писма, които в началото бяха по едно на месец, но с течение на времето зачестиха. Тъй като никой не можеше да чете, писмата служеха за подпалки на печката. По-късно се появиха и някакви костюмирани господа. Сърцето на бат’ Сали радостно подскочи при вида им – май пак се задаваше келепир. Но каква беше изненадата му, когато разбра, че не само, че не плащат за подписа му, но и искат пари. Говореха за НАП, НОИ, данъци, осигуровки, застраховки, кредити, задължения… нищо не разбра, също като при нотариуса. После се появи един, който щял да описва имуществото му.

  – Декларирал сте къща. Къде е? – беше първият му въпрос.

  – Е па, тея те! – рече с недоумение бат’ Сали и го покани вътре. Онзи влезе и след три минути излезе с един празен лист, начумерен, един дръпнат такъв.

  – Подпиши тук! – заповяда му сопнатият, но бат’ Сали не беше вчерашен и веднага го контрира:

  – Без пари не подписвам. Дай малко и го уреждаме.

  Оня се обърна на пети и си тръгна. Скръндза!

  Няколко дни след тази случка дойде полиция, натовари бат’ Сали в патрулката и го закара в ареста. Започна процес. Изобщо не разбираше какво искат от него. Не беше откраднал, не беше посегнал на човек, не беше взимал жици, не беше предавал релси на вторични… Разбра само, че ще лежи в затвора заради подписите и Валерко. Още тогава се досети, че може би оня върши нещо нередно, защото току така никой не дава пари. Ама негова си работа.

  Когато влезе в затвора, изпърво се уплаши, ама после му хареса. Е, ядеше от време на време бой, ама то и навън не беше по-различно. Иначе не се оплакваше – имаше уютна и топла килия, чисти дрехи, получаваше храна редовно, гледаше кабелна, имаха фитнес, абе не беше зле. Беше на лек режим и можеше да вижда жена си и децата два пъти в месеца. И те бяха добре. Бебето се роди. Жена му получи увеличение на помощите за новороденото и за това, че мъжа й е в затвора, била нещо като самотна майка. Оправяла се добре. И той не беше зле. Чак сега разбра думите на Валерко: „Не бой се, схемата е добре изпипана. И вълкът сит, и агнето цяло, държавата плаща.“

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Анелия Александрова е родена през 1979 г. в гр. Враца. Завършила е езикова гимназия в родния си град и Университета за национално и световно стопанство в София, специалност „Финанси“. Работила е като асистент на изпълнителен директор, счетоводител, мениджър продажби и др. Понастоящем живее и работи във Франция. Нейни творби са публикувани в литературните сайтове „Хулите“ и „Откровения“.

• Ден за обичане

  

  .

  Колко е кратък животът ни! Колко е кратък!
  Тропнеш с клепачи и вече си минал Оттатък,
  а по средата – чертичката, чака готова
  с бившите вече омрази и бивши любови.

  Колко е малък животът ни! Колко е малък!
  Дните ни, бели и черни, се сбират във залък.
  А насред мъката, дето след нас ще остане,
  всъщност разбираме колко е жива смъртта ни.

  Как се смалява тогава човешката хищност…
  Само доброто остава – сегашно, предишно.
  И коленичим пред чуждата болка, защото
  само смъртта има право да съди живота.

  Нека е късно! Но някога трябва да стане –
  пръст при пръстта и солта във солените рани!
  Ние, човеците, Господи, твоите грешки
  вярваме още в последната обич човешка.

   

  Ники Комедвенска

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук, тук и тук.
  

  .

• Черният караконджул

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  .

  Днес реших да не правя нищо.

  – Нека един ден да си почина и аз – си казах.

  – То какво ли пък си се изморил – ухили се едно дяволче дълбоко нейде из душата ми, но не го отразих изобщо.

  Дяволчето обидено млъкна, за да не се обади повече.

  Седнах на пейката и започнах да наблюдавам пътя като онези баби, дето цял го правят от плочата на един гараж.

  Първо минаха махленските пияници. Бързаха към магазина, за да поемат сутрешната порция бира.

  – Бирата е по-силна от глада – забелязах умно.

  Удариха по една бира на крак, пуснаха някоя и друга лъжа, и с втора бира в ръка се затътриха да работят. Е, колкото могат…

  После мина циганинът, дето продава чехли. Върви с една торба в ръка и постоянно повтаря:

  – Чехли… Продавам чехли…

  Зимата продава чорапи. Тогава върви със същата торба и се провиква:

  – Чорапи… Продавам чорапи…

  – Е-е-й, не ги ли продаде тези чехли – закачам се, а той отговаря:

  – Има бе, бате… Има… К’во да правя? За хляб за децата… То и на кого ли да продаваш вече? На стълбовете по улицата…

  – Чорапи нямаш ли? – задявам се отново.

  – А… чорапи зимата, бате – отговаря сериозно.

  Отминава той нагоре, а аз си мисля, че ей сега ще се появят другите цигани, дето продават дини с каруците. После се сещам, че дините още не са узрели.

  Вместо тях се появяват калайджиите.

  – Калайдисваме тави всякакви… Калайдисваме тави… – постоянно повтаря една калайджийка, облечена с някакви шарени дрехи.

  – Нямаш ли тава за калайдисване, бате? Евтино взимаме… – пита ме.

  – Откраднаха я – отговарям.

  – Ами, да ти продам друга, бате.

  – Ще откраднат и нея…

  Отминават и те, след десетминутни кандърми да си купя от евтините тави, които продават.

  Появява се баба Кера. Върви приведена на две. Подпира се на два бастуна. Прилича на буквата „г“. Ама на малката буква…, не на голямата… Децата й са в чужбина. Запиляха се някъде и ни вест, ни кост. Дядото почина. Живее сама…

  – Изедници… Изедници… – повтаря постоянно. – Господ да ги погуби… В дворците им да ги затрие… Семето им ниедно да се затрие… Адски огън да ги гори… Не им прощавам… Не им прощавам… Никога… Никога няма да им простя… От гроба си ще ги проклинам…

  – Недей така, бабо Керо… деца са ти… – опитвам се да я успокоя.

  Тя се спира. После се обръща бавно към мен. Лека-полека премества бастуните… По сантиметър-два… Прилича на огромен черен караконджул, маневриращ с много крака… Черната й забрадка почти е паднала върху очите й… Накрая, след десетминутни мъки се обръща към мен. Не сяда на пейката никога, защото не може… А ако случайно успее да седне, после няма да може да стане. Затова стои с бастуните… Като един черен караконджул…

  – Не говоря за тях, докторе… – отвръща след малко.

  После си намества бастуните в едни дупки по пътя, за да не се хлъзнат по асфалта. „Общината мисли за баба Кера… Затова не запушва дупките по пътя“ – си мисля, докато я наблюдавам.

  – Те се спасиха… Избягаха… Който успее да избяга, се спасява… А ти…? Защо стоиш още в този ад? Българите избягаха, а ти продължаваш да стоиш… А дори и българин не си…

  – Искаш ли да ида и да ти купя хляб? – я питам вместо отговор.

  – Не ща… – отговаря тя. – Имам си едно шишенце… Като почна да не мога да си купувам… ще го изпия… Друго не ми трябва… Нищо не искам вече… Отдавна не искам…

  Тогава забелязвам, че на кръста й наистина има закачено едно шишенце… С една върва… Виси от кръста й и се клати смешно напред-назад. Някакво малко шишенце…

  Баба Кера поема отново нагоре, а гласът й се чува още дълго след нея:

  – Изроди… Нечестивци… Изчадия адови… Опропастихте България… Не прощавам… Не прощавам…

  Появяват се други цигани.

  – Купуваме желязо, бате… Нямаш ли?

  – Откраднаха го…

  – Ами… да ти продадем малко…

  – Ще откраднат и него…

  Отминават и те…

  Водят Ванчето… Болна е от рак… Но нямат пари за такси… И кола нямат… Линейка не изпращали, защото не й се полагало… Затова я водят така… Съпругът й и синът й я подхващат за ръцете от двете страни и така се мъкнат по пътя. „Като траурно шествие…“ – минава през главата ми, докато ги гледам как се влачат.

  – Искате ли да ви закарам? – питам.

  – А…, де ще ни караш ти, докторе? – отговаря съпругът й. – Докато се качим в колата… Докато се наместим… и ще сме стигнали вече… Ей де е поликлиниката…

  Отминават надолу, а после бащата, присетил се за нещо, се обръща и тръгва към мен. Преди това обяснява на сина си да държи майка си по-здраво, докато се върне.

  Идва до мен… Гледа с искрящи очи цигарата в ръката ми, но нищо не казва.

  – Запали си… – казвам и му подавам кутията с цигари.

  Той посяга с огромните си пръсти и си издърпва цигара.

  – Вземи и за после… Явно си забравил да си купиш… Къде ще обикаляш сега с тази болна жена… – изричам и подавам още няколко цигари. Той ги поема с благодарност, вади от джоба си някаква ръждясала метална табакера и ги прибира в нея. В табакерата има малко накълцан тютюн и хартийки за свиване на цигари.

  – Как мислиш, докторе? Дали ще се оправи…? – пита ме, дърпайки от цигарата с наслада.

  – Че тя е готова… – отвръщам. – Не виждаш ли? Даже вече няма нужда да я държите… Ама така… отвикнала да ходи… Страх я е още… Ама ще свикне… Като доктор ти го казвам…

  – И аз така викам… – отвръща веднага с усмивка на лицето. – Казвам й: – Ванче, сега като хванем шестицата от тотото… Ще те водя по големи доктори… Ще ти купим лекарства… Ама такива… чужбински…, дето са скъпи… и струват колкото една кола… И кола ще си купим…. и ще те водя до Балчик… До двореца… До Калиакра ще те водя… Знаеш ли какво е красиво сега там? Така й викам, а тя отговаря: – Къде ще ме водиш, бе Димитре? Нашето ходене отмина отдавна… Не виждаш ли, че вече съм за осмицата…

  – Осмицата…? – питам недоумяващо.

  – Осмицата е автобусът за гробищата, докторе… Не знаеш ли…?

  Нищо не казвам повече… Само издърпвам половината цигара на един път… Тя изгаря с лек пукот… После жарта се превръща в пепел и и изведнъж полита към земята.

  – Искаш ли утре да ви заведа до Балчик? И до Калиакра ще ви заведа… – думите излизат сами от устата ми.

  – А…, ти не се притеснявай сега, докторе… Де е Балчик…? А Калиакра…? Ние само така си говорим… Нека се оправи Ванчето… После всичко ще си дойде на мястото… Ще има време и да ходим… За всичко ще има време… – изрича Димитър и поема надолу… към поликлиниката…

  – Не ходете натам… Минете по другата улица… Там е спирката на осмицата… – искам да извикам след тях, но някаква буца, заседнала в гърлото ми, не ми дава да го направя…

  Не ми се прави повече нищо този ден…

  Също като вчерашния…

  Също и като утрешния…

  Прибирам се и полягам…

  Заспивам…

  Сънувам Балчик…

  После Калиакра…

  Един черен многокрак караконджул броди там, по пустата земя българска, а на кръста му злокобно се клати закачено кандило.

  – Не прощавам… Не ви прощавам… – отеква гласът му в черната нощ и изчезва над морето.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Хасан Ефраимов е роден през 1966 г. в с. Трем, Шуменско. Завършил е Медицинския университет във Варна, специлизирал е „Акушерство и гинекология“ в Медицинския университет в София. Работи като акушер-гинеколог в Добрич. Тази година излезе от печат неговият първи роман „Метаморфоза“ (вж. тук). Д-р Ефраимов е автор много разкази, част от които ще влязат в негова втора книга, сборник с разкази, която се подготвя за издаване.

   

   

• С море в сърцето

  Разказ на Елена Пеева-Никифоридис от Втория национален литературен конкурс за поезия и проза на Община Царево „С МОРЕ В СЪРЦЕТО“. Разказът е включен в сборника със същото название на националния литературен конкурс, в който са участвали 320 творби. В сборника са включени наградените и номинираните стихотворения и разкази. Девет от участвалите разкази са номинирани и са намерили място в сборника.

  

  За един морски разказ са необходими няколко задължителни неща: много солена морска вода, изгреви или залези, а може и двете, обезателно бурно вълнение и клатещ се кораб, в краен случай – лодка. Риби, рибари, моряци – това се разбира само по себе си. Ако на хоризонта намигне два-три пъти фар или прехвърчи случаен гларус, разказът е готов.

  Но ето, че при мен нещата са съвсем различни. Вместо морска вода, вали проливен дъжд. Няма дори звезди на мрачното небе. А за морска буря ще ми послужи студеният есенен вятър. Риби ще има, но изпържени. Действието на моя разказ ще се върти не на голям, люшкащ се кораб, а в една стара турска баня – хамам от XVI век. Героите ми не са моряци, а трима юнаци – български кинаджии. Сега сигурно се питате – от всичко това как ще се получи морски разказ?

  Истинска морска история е тази, в която има капитан. Най-вълнуващият персонаж в морските прикази е именно той. Където има капитан, има усещане за море. Капитан е и моят четвърти герой, при това е от остров Крит и се казва Михалис. Намеквам деликатно за Казандзакис и неговия роман “Капитан Михалис“, но приликите свършват дотук.

  Моят капитан Михалис беше стар приятел с кинаджиите, които бяха дошли в този студен ноември на кинофестивала в Солун. Двамата бяха режисьори, а третият – Борето, сценарист и говорещ добре гръцки. Баба му била гъркиня, родена в едно изчезнало вече от картата селце, високо нейде на Олимп. Цял ден тичала по баирите подир козите, но Бяло море не виждала. И нали наблизо били боговете, те се намесили в съдбата и и я омъжили за рибар от Бургас. Живота си след това тя прекарала на брега на Черно море. Плетяла дантели, учила внуците на гръцки и варила сладко от смокини. Погледнато обективно, все е море, все солена вода бол. Важното е то да влезне в сърцето и да стане част от живота.

  Моите герои се познаваха от години, още когато снимали някакъв филм на остров Крит. Една вечер срещнали Михалис в пристанищната таверна. Той ги почерпил със цикудия (критска ракия) и мохабетът тръгнал сам. На кинаджиите Михалис се харесъл за някакъв кадър. Приличал на олимпийски бог: рус, със сини очи и благ поглед – един морски Хемингуей. Увещавали го дълго, но Михалис не се съгласявал да го снимат. Затова пък ги поканил да му гостуват на яхтата, която се оказала интересна находка за кинаджиите. Тя била изцяло дело на ръцете и душата на Михалис. Строял я 10 години в свободното си време, от неръждаема стомана, тежала 20 тона и имала два мощни мотора “Мерцедес“. Всички дизайнерски и технически решения по нея били дело на дарбата му. Още по-интересна се оказала историята на нейното създаване. “В началото бе Словото“ – така започва Светото писание, но това е грешен превод от гръцки. Верният е: “В началото бе Причината.“ В нашия случай причината била, че една вечер приятел на Михалис го завел в едно хале на пристанището в Ираклион, където имало търг на вещи от конфискуван кораб, който властите заловили да превозва наркотици. Приятелят имал яхта, купена на старо, и все нещо доизкусурявал. Много искал да й сложи и радар. Този, който се предлагал на търга, бил професионален, твърде голям и разбира се скъп. Много се двоумил човекът – хем го искал, хем не му се давали толкова пари. Накрая го купил Михалис. Късно вечерта тръгнали да се прибират. Вървяли, вървяли и спряли да си кажат довиждане. Ръцете на Михалис премаляли от тежестта на радара. Приятелят му благадарил, че взел решението за покупката вместо него, и понечил да си вземе радара. Оказало се, че Михалис го бил купил за себе си. “Ама на теб за какво ти е? Какво ще го правиш, ти нямаш яхта?“ “Ами ще си направя – отговорил Михалис. Колко му е? За разлика от тебе, аз ще започна от радара.” Приятелят помислил, че това е някаква шега. Минали ден-два и пак си поискал радара. Михалис бил непреклонен. В главата му вече се загнездила идеята, а вечер се явявала като мираж в сънищата му. Имал радар и име на бъдещата яхтата – “Мираж.“ И се захванал Михалис на работа, а с приятеля му останали такива само в миналото.
  След таверната кинаджиите продължили на узо на яхтата, под едрите звезди на Крит, и точно тогава решили да вкарат във филма не Михалис, а яхтата. Няколко дена пили, яли и въртяли лентата на палубата. Така се родило приятелството. И ето сега пак са заедно и пият кафе на кинофестивала в Солун. Михалис специално е дошъл от Крит да се видят и тази вечер ще вечерят заедно. Малко е поостарял, пуснал е брада и е облечен с капитанско сако и с още по-капитанска шапка, с нашити по тях много морски етикети. Бил на изложение на яхти в Италия и си купил одеждите оттам. Пустите му италианци, от всеки мъж могат с едно сако и шапка да направят истински капитан!

  Изведнъж заваля дъжд като из ведро. Хората по улиците се разтичаха и напълниха кафенетата и киносалоните на фестивала. Приказката на четиримата се беше усладила и решиха да я продължът в някоя близка таверна, на пресна риба и узо. В момента, в който тръгнаха, задуха студен есенен вятър, който подгони листата по улиците. Вълните от морето и те се разбушуваха и шумно мокреха крайбрежния булевард. Най-близкото заведение се оказа някакъв стар хамам, превърнат в таверна. Вътре ги посрещна собственикът с широка усмивка. Беше се уплашил, че при такова време я дойде, я не дойде някой. Нашите познати се оказаха единствените мющерии тази вечер. След малко масата бе обсипана с морски деликатеси. Нико, така се казваше собственикът, веднага усети, че Михалис е от Крит, защото и той самият беше оттам – от Св. Никола, едно от най-красивите места на острова. Имат си един гален напев в говора, с който критяните се различават от континенталните гърци. От първия момент Нико наричаше Михалис “капитане“ и го обслужваше с всичките салтанати, както се полага. Ах, тези италиански дизайнери! Погледнато обективно, Михалис си беше капитан на своята лодка, имаше си кетап и носеше морето в сърцето си. Около него винаги се чувстваше присъствие на море, на безкрай. Дори и в сините му очи можеше да потъне човек. Нико не позволи на гарсона да обслужва капитана, а сам с удоволствие вършеше това. Така си заслужи правото, след като беше сервирано повече, отколкото поръчано, да свали бялата престилка и да седна на масата. Вдигна наздравица за капитана, че го е уважил тази вечер да вечеря в неговата таверна. Раздумката се проточи до среднощ. Нико споделяше гайлето си с капитана, а именно, че заведението му заема само половината баня. Другата половина щяли да я правят музей. Барба Нико се страхуваше, че музеят един ден ще се настани в цялата баня и на мястото на масите ще се появят стъклени витрини с грънци и мрамори от време оно. Хубаво е да си пиеш узото в хамам от XVI век, но с ръка на сърцето трябва да призная, че мястото е за музей. Както съдбата на кораба в морето зависи от бурята, така и бъдещето на таверната зависише от решението на кметството и археологическите служби. Разбира се имаше и други теми на разговор, които се смесваха с вкуса на рибата и узото. Навън бурята бавно стихваше. Компанията реши да тръгне и да продължи разговора в някой бар, на чаша уиски. Сбогуваха се с Нико, благодариха за вкусната вечеря, а той ги изпроводи до вратата. Докато си вземаше довиждане с Михалис, му каза: “Капитане, моля те, дай ми банята. Не ме забравяй“.

  В бара Борката попита Михалис, какво беше това с банята. “Нико иска цялата баня за заведение“ – отвърна Михалис. “А ти какво общо имаш с хамама?” „О, това е друга история. Това е силата на морето. То може всичко. Аз съм капитан на моята лодка благодарение на италианските стилисти, но ако бях капитан с нашивки, нещо което Нико не забеляза, тогава бяната щеше цялата да е негова“. Борката облещи очи, а Михалис продължи: “Морето за нас, гърците, е всичко: то е в песните ни, в разговорите ни, в душите ни. Морето е в сърцата ни. Ако един капитан реши да поиска нещо, никога не му се отказва. Това от незапомнени времена е така – исканията на капитана се уважават. Истината е, че капитаните знаят какво искат. Ако съм капитан на голям кораб и се застъпя за Нико там, където трябва, молбата ми ще бъде уважена. Капитанът е бог на земята!“

  Същата вечер моите герои изпиха море от уиски. Дойде време да се разделят. “Довиждане, капитане, и да не забравиш банята!“ – каза с усмивка Борката. “Чакам ви догодина с нов филм на фестивала!“ – отвърна Михалис. Прегърнаха се за сбогом и всеки пое по своя път.

  Тази вечер кинаджиите научиха нещо много важно за морето. Те бяха дошли и да търсят сюжет за нов филм на тема “Море“. Разбраха, че морето е силно и на сушата, и че на земята капитанът е равен по ранг с боговете от Олимп. Това се завъртя като идея в главата на Борката, въпреки че тя беше пълна повече с уиски, отколкото с творчески мисли. Щом пристигнаха в хотела, двамата режисьори се отдадоха на божествен сън, а сценаристът отвори прозореца и там, в неговата рамка, се настани част от морето – сънено, притихнало, вечно. Борката взе празен лист хартия и започна да нахвърля сценария за нов филм с работното заглавие „С МОРЕ В СЪРЦЕТО“.

  .

  Елена Пеева-Никифоридис

• Разказвачката на приказки

  Разказ от Христина Мачикян

  

  За първи път чух за нея една вечер, докато с дъщеря ми избирахме коя приказка да й прочета.

  – Не, не искам тази! – капризно бърчеше носле при всеки мой опит. – Искам онази, дето леличката в парка ни я каза!

  Почувствах се абсолютно безпомощен пред непоклатимата детска логика, според която от един баща се очаква да знае всичко. Добре, че в този момент влезе Ема да провери дали Лора има температура, понеже сутринта се чудеше дали изобщо да я праща на градина, страхуваше се, че се разболява.

  Докато се измъквах от стаята, чух, че сега Лора е на мушката:

  – Добре съм, мами, главичката ми мина още в парка, когато онази леличка ни разказваше…

  Няколко дни по-късно, докато вечеряхме, жена ми отново подхвана темата:

  – Днес, като взимах Лора от градина, се заприказвахме с няколко майки. Децата не спирали да говорят за тази жена от парка, дето им разказала приказка.

  – Трябва да е някаква нова атракция в парка – отбелязах. – Във всеки случай ми се струва по-смислено от онези глупави надуваеми замъци…

  Жена ми ме погледна и се засмя:

  – А една от жените разправя такива работи, че да се шашнеш! Предната вечер синчето й се порязало и му била сложила лепенка на ръката. А вечерта, докато го къпела, нямало и следа от порязаното! – поклати глава и въздъхна. – Свързва го с онази жена, разказвачката от парка, понеже се случило същата вечер…

  – Да бе, всякакви ги има… – започнах с мисълта, че жените страшно си падат по такива истории, та затова ги има и всичките тези екстрасенси, врачки и баячки, които аз искрено не можех да понасям.

  Но в следващия момент изведнъж се сетих за Лора – тя също беше споменала, че главичката й била минала, докато жената им разказвала приказката. По леко озадаченото изражение на Ема разбрах, че и тя си е помислила същото.

  – В събота мисля да отидем с Лора – подметна, докато й помагах да разчисти масата. – Любопитно ми е да видя защо толкова се прехласват децата от нея.

  Бях забравил напълно за това, когато в събота вечерта се прибрах след работа. Забелязах, че беше тъмно, и реших, че и Ема може да си е легнала, макар обикновено да ме чакаше до късно.

  Но когато влязох във всекидневната и светнах, я видях да седи, втренчена в мрака отвъд прозореца. Когато се обърна, нещо в изражението на лицето й ме накара да настръхна. Беше ми познато от времето, когато преживяхме най-трудните моменти в живота си…

  Започна да говори преди да я попитам, макар очевидно й беше много трудно.

  – Онази жена, разказвачката от парка… Тя ми разказа за Нора.

  Стиснах зъби, за да не закрещя. Ненавиждах тези, които използваха хорската скръб и слабост, за да печелят от това. Ема беше прекалено разстроена, затова преглътнах гнева си и просто отбелязах:

  – Не вярвам да си се вързала на приказките на някаква…

  – Тя знаеше името й. Започна да говори без да съм я питала… – Ема се отнесе нанякъде, погледът й отново се зарови някъде отвън, сякаш виждаше повече, отколкото можеше да се види в нощната тъмнина. После се обърна към мен и силно стисна ръката ми. – Каза, че Нора е трябвало да си иде, защото е била предназначена за нещо много важно. Но, че един ден ще я видим, защото трябва да ни благодари за това, че сме били с нея в началото на пътя й.

  Гневът ми се беше трансформирал в огромна бодлива буца, която дереше стомаха ми и ми пречеше да дишам. Бях така заслепен от ярост, че изобщо не знам как успях да забележа лицето й. Излъчваше такова кротко, смирено блаженство, че грееше със собствена светлина. Усетих как мускулите ми се отпускат, и без да мога да промълвя и дума, просто я притиснах към себе си.
  Нора се роди преди малко повече от седем години и остана с нас едва осем месеца. Една сутрин Ема ме събуди с обезцветено лице и със също толкова безцветен глас ми каза, че не може да събуди бебето ни. Разбрах, че няма да се събуди, щом я видях в кошарката, а може би още преди това от начина, по който Ема изрече тези думи…

  Всички казаха, че се случвало с деца под една година, без видима причина, без да става дума за някакво заболяване. Наричало се синдром на внезапната бебешка смъртност и не бивало да търсим вината в себе си. Но въпреки това, въпреки разговорите, които проведохме и помежду си, и с купища специалисти, си давах сметка, че живота ни вече никога няма да бъде същият. Страхувах се, че ще изгубя и Ема, която все повече се затваряше в непробиваем пашкул на страдание и вина.

  Появата на Лора три години по-късно беше нейното възкресение от ада на болката и нашето спасение. Лора беше още малка, за да й разкажем за тази загуба, но бяхме решили да го направим, когато порасне. По някакъв неоспорим природен закон и двамата с жена ми чувствахме, че Нора винаги ще бъде част от живота ни, въпреки че вече не е с нас.

  Бях твърде объркан, за да мога да реагирам адекватно на разказа на Ема, отнасях се крайно скептично към всеки намек за общуване с отвъден свят, но за момента усетих, че тя има нужда от тази утеха. А по някакъв начин това нейно усещане се предаде и на мен.

  Междувременно за странната жена от парка започвахме да чуваме все по-често. Една от нашите съседки – възрастна жена със заболяване, което не й позволяваше да излиза често от къщи, със сълзи на очи ни разказа как след като послушала разказвачката заедно с дъщеря си и малкия си внук, внезапно се почувствала много по-добре. Вече пазарувала сама и дори не се нуждаела от придружител. Колежка на Ема споделила, че се омъжила отново и била невероятно щастлива. Странното било, че младоженецът бил бившият й съпруг, с когото се разделили след тежък развод преди две години, а децата им не можели да се нарадват, че всички отново ще са заедно.

  Аз продължавах леко да се дистанцирам от цялата тази еуфория. Но когато мой близък приятел ме срещна и ми разказа как се е сдобрил с родителите си, с които беше прекъснал всякакъв контакт още като ученик, само защото завели с приятелката му детето й да слуша приказка в парка… заинтригувах се истински. В началото приех думите му с недоверие, но начина, по който самият той преживяваше цялата история в момента, в който ми я разказваше, ме развълнува дълбоко.

  Особено силно впечатление ми направиха думите му, че докато уж разказвала приказка на децата, сякаш през цялото време говорела на него. Без съмнение това беше най-странното нещо, което някога бях чувал, затова, учудващо дори за мен самия, в края на деня тръгнах към парка.

  Малко преди да навляза в него обаче си дадох сметка, че това не беше най-доброто решение. Небето беше притъмняло, въздухът тежеше с онова особено усещане за приближаваща буря и някъде далеч вече се чуваше нейният тътен.

  Помислих си, че в такова време в парка едва ли ще има някой, но вече беше късно да се връщам. Така че реших да поогледам набързо наоколо и да се измъкна преди бурята да връхлети. А тя постепенно набираше сили, вятърът оплиташе клоните над мен и подхвърляше шепи листа в лицето ми. Нямаше никакъв смисъл от разходката ми по пустите алеи, вече бързах да изляза от парка, за да извикам такси, когато я видях. Седеше на една от пейките под голямо дърво на самата алея и сякаш не забелязваше започващата буря. Дори по някакъв необясним за мен начин изглеждаше като естествена част от нея, сякаш мястото й в този момент не би могло да бъде другаде, освен на тази стара, каменна пейка. Тръгнах към нея, когато небето над мен се разцепи, оглуши ме и в следващия миг се стовари върху мен с цялата си тежест.

  Болката дойде по-късно, когато започнах да възвръщам сетивата си. Всяка моя клетка беше заредена с нея, смазваща и мъчителна до невъзможност. Нямах сили да я преборя, щеше ми се да се върна в онова безметежно състояние на безтегловност отпреди малко, когато почувствах как тя постепенно се стопява. Напускаше тялото ми бавно и като че ли с неохота, а на него сякаш му трябваше време да осъзнае това.

  

  Първото, което видях, когато най-сетне прогледнах, беше лицето на жена на неопределена възраст. Можеше да е и на двайсет, и на осемдесет години. Но не това ме впечатли най-много. Най-силно ми въздействаха очите й. Не бих могъл да забравя тези очи никога, огромни и сини. Можех да преброя златистите петънца в тях, които ги правеха сияйни като никои други.

  – Нора… – прошепнах. Видях как усмивката бавно озари и тях, и лицето й, почти усетих ръката й на лицето си. Дъждът се изля изведнъж, със силата на водопад, студен и непрогледен. – Нора!

  Продължих да крещя името й, защото вече бях сигурен, че това е тя, но дъждът ми пречеше да я видя. Тичах наоколо и я виках, докато в един момент не осъзнах, че дъждът почти е спрял, а аз седя на пейката, на която бях видял нея. От дървото зад пейката стърчаха зловещи, черни остатъци, а самата пейка беше полустопена в единия край. Беше ясно, че е паднал гръм, а аз съм бил почти в центъра му. Не разбирах как изобщо съм оцелял.

  Усетих, че приличам на удавник, чак когато шофьорът на таксито направи някаква забележка по повод съвършено мокрите ми дрехи. Така се и чувствах, но това престана да ме интересува в момента, в който забелязах тъмните прозорци у дома. Къде бяха моите момичета? Ема ми беше казала, че днес по обяд ще закара Лора на рождения ден на синчето на наше приятелско семейство. Намираха се във вилата си, на двайсетина километра от града, така че досега двете трябваше да са се прибрали. А и Лора избягваше да шофира по тъмно, особено при лошо време като това днес.

  Докато вадех телефона да й позвъня, тревогата ми избута на заден план всичко останало, но още преди да намеря номера й, чух как колата ни влезе в двора.

  – Тате, тате! – Колата още не бе спряла напълно, когато Лора изхвърча отвътре, силно развълнувана. – Познай кой пътува с нас до центъра?! – И понеже това явно беше риторичен въпрос, а и нямаше търпение да ми каже, продължи на един дъх – Разказвачката от парка!

  Хвърлих недоумяващ поглед към Лора, но тя изглеждаше объркана не по-малко от мен, а и страшно изтощена. Чак когато сложихме Лора в леглото, тя ми разказа какво се е случило.

  Приятелите ни й предложили да изчакат бурята да отмине, но тя искала да се приберат навреме, а и се надявала да успеят да изпреварят лошото време. Пороят ги застигнал на шосето под главния път за града. Въпреки че дъждът правел пътя почти непрогледен, забелязала, че се е образувало свлачище и колата няма как да продължи. Назад също било късно да се връща, отвсякъде се сипели каменни отломки. Изпаднала в паника, защото колата била като в капан, още повече, че пътят започнал бързо да се наводнява. Сетила се, че малко по-надолу има черен път, който също излизал на централния, но предположила, че той вече се е превърнал в блато.

  – И тогава изведнъж тя се появи до колата, ей така, от нищото – Лора ме погледна объркано, а после обгърна раменете си с ръце, сякаш й стана студено. – Попита ме дали мога да я закарам до града, а аз само й кимнах, вместо да й посоча очевидното – че пътят е в плачевно състояние… Отзад Лора хленчеше, май се беше изплашила. Тогава жената се обърна към мен и се усмихна, а после погледна назад към Лора, и започна да й говори… В този момент изпитах огромно облекчение, напрежението ми изчезна, още не знаех какво става, но когато погледнах напред… – спря, за да си поеме дъх, вълнението й идваше в повече. – Няма да повярваш, аз също не вярвах на очите си, но… пътят беше съвсем чист. Камъните, водата, клоните… нямаше и следа от тях. Беше толкова странно, толкова неочаквано, че не смеех да потегля… а отзад Лора вече се смееше на нещо, което жената й разказваше. Дори не помня как стигнахме града, бях като в безтегловност, по едно време тя поиска да слезе и ми благодари. Почудих се дали всъщност аз не трябва да й благодаря, макар че беше лудост да си мисля, че тя е освободила пътя… Но кой го направи тогава? Не знам. Знам само, че когато слизаше от колата Лора я попита как се казва, а тя се обърна, погледна ме право в очите, и отвърна: „Нора“. И тогава наистина видях, че това беше тя. По-различна, много по-различна, но въпреки това беше нашата Нора. А после изчезна така, както се беше появила… Възможно ли е, възможно ли е? – зашепна тя, а аз чак тогава разбрах колко силно я държа в прегръдките си.

  Със сигурност след всичко преживяно не аз бях човекът, който можеше да даде най-точният отговор на този въпрос. Но вече подозирах, че възможното е много повече от това, което предполагаме…

  На другата сутрин бях толкова зле, че се измъкнах от леглото колкото да разбера, че трябва да се върна пак в него. Мокрото ми приключение, в съчетание с останалите преживелици, изискваха известно физическо възстановяване, така че следващите няколко дена се наложи да остана в къщи.

  Но мисълта за жената от парка не ме напускаше нито за миг, така че щом се почувствах по-добре, веднага поех нататък. Беше приятна сънлива утрин, когато минах по централната алея, все още беше рано, за да има много хора. Задминаха ме няколко души, тичащи за здраве, две възрастни дами и един мъж разхождаха кучетата си, въздухът ухаеше на зелена свежест. Но тази, която търсех, я нямаше никаква.

  Чудех се дали да не се връщам, когато видях, че случайно съм се озовал пред къщичката на пазача. Вратата се отвори в момента, в който бях почти пред нея, и отвътре излезе възрастен мъж с димяща чаша в ръка. Погледна ме строго:

  – Търсите ли някого?

  Смутих се от неловката ситуация, в първия момент дори не знаех какво да му кажа.

  – Извинете, не исках да ви притесня… – започнах несигурно. – Имаше тук една жена, разказваше приказки на децата… Чудех се къде мога да я намеря.

  Той ме погледна навъсено под рунтавите си вежди.

  – Аааа… за разказвачката ли питаш? – кимна ми с глава да го последвам. Встрани от къщичката, на един от осветителните стълбове, видях некролог. Сърцето ми прескочи няколко удара и май ми е проличало, защото човекът ме изгледа съчувствено. – Да не си й роднина? Мислех, че си няма никого, все беше сама…

  – Как… знаете ли как се е случило?

  – Абе, лоша работа – махна с ръка той. – Колегата я намерил на сутринта след онази буря преди няколко дена, била на ей онази пейка там – посочи надолу по алеята. – Сигурно е била заспала и не е усетила мълнията. Виждаш ли дървото? Като клечка кибрит го е изгорила, а пейката половината е стопена. Страхотия!

  Познах мястото веднага. Пейката, на която бяхме с нея, изгорялото дърво…

  – Абе, странна жена беше, май не беше съвсем в ред, обаче пък наистина умееше да разказва… – продължи да говори старецът. – Колегата май я смяташе за нещо като екстрасенс, разправяше, че откак веднъж завел внука си да слуша приказките й, болките в коляното му напълно изчезнали…

  Не помня как съм излязъл от парка, пред очите ми през цялото време беше лицето й. Не, не онова статично лице от некачествената черно-бяла снимка на некролога й, а лицето на жената-дете с очите на нашата Нора. Не можех да се отърва от усещането, че ще я зърна някъде наоколо, неочаквано, точно както я бях видял онази вечер. Спомних си думите на Ема: „Каза, че Нора е трябвало да си иде, защото е била предназначена за нещо много важно. Но, че един ден ще я видим, защото трябва да ни благодари за това, че сме били с нея в началото на пътя й…“

  Беше го направила.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Христина Мачикян e родена в Пловдив. Завършила е музикално училище, след което Музикалната академия в родния си град. Понастоящем преподава пиано в Музикална школа в Кърджали, където живее от доста време. Христина пише от дете – повече поезия, а опитите й в прозата са започнали преди няколко години. Нейни творби са публикувани предимно в литературни сайтове, има и публикации в печатни литературни издания. Още произведения на Христина Мачикян могат да се видят в сайта „Откровения“.

   

   

• Заръка

  

  .

  .                                         На сина ми Богдан

  Не смогнaх, сине, влог дa ти нaпрaвя.
  Отгледaх те с кaквото припечелвaх.
  Съдбaтa, сaм ще видиш, е корaвa,
  но дръж високо мъжкото си чело.

  Не сгъвaй крaк пред никой и пред нищо.
  Дървa зa зимaтa дa си нaбaвиш,
  че дом не стaвa къщa без огнище.
  И още: стaр другaр дa не остaвяш

  пред входнaтa врaтa дa мръзне в мрaкa,
  дошъл зa хляб, съвет или утехa,
  по къснa добa пътищa пресякъл,
  с нaметнaтa нaдеждa, вместо дрехa.

  Нa доблест ми се ще дa те нaучa,
  и зa товa ти пишa днес зaръкa.
  Изрaснaх без бaщa, тaкa се случи,
  къде в щaстливи дни, къде сред мъкa…

  И често в тишинaтa си зaслушaн,
  дочувaм сякaш дядовите мисли:
  ще можеш дa зaспиш под всякa крушa,
  когaто имaш, сине, съвест чистa.

   

  Димитър Никифоров

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  *Още от същия автор – вж. тук.

  .

• За романа „Метаморфоза“ на Хасан Ефраимов

  „Те го знаеха… Само че не стояха със скръстени ръце, а подготвяха промяната.
  И само каква промяна подготвяха.
  Метаморфоза, както беше казала Буржоазката. Даже по ирония на съдбата и те използваха същата дума – Метаморфоза.
  Вече знаех как ще падне системата.
  Гадните гъсеници се увиваха в пашкули. Щяха да претърпят промяна и да се превърнат в безжизнени какавиди, и след време, в един хубав слънчев ден, щяха да излетят като прекрасни пеперуди, които щяха да блестят с всички цветове на дъгата. Тези пеперуди нямаше да имат нищо общо с гъсениците и всички щяха да се възхищават на красотата им. Или поне никой нямаше да забележи, че носят същите души и са се променили само външно.
  И пеперудите щяха да притежават огромно оръжие… Огромно оръжие, с което щяха да тероризират цялата страна… Щяха да накарат всички да се превърнат в послушни кукли на конци… и да изпълняват всички техни желания… За да се запази в тайна срамът им…
  Притежаваха досиетата… Те бяха огромното им оръжие… Изнудването… рекетът… страхът от истината бяха огромното им оръжие.
  Няма да има никаква революция.
  Няма да има никаква гражданска война.
  Щеше да има Метаморфоза.
  Гъсениците щяха да излъжат всички.“

  Из романа „Метаморфоза“

  

  Един много интересен автор, д-р Хасан Евраимов, издаде първия си роман, наречена „Метаморфоза“. В тази публикация представяме на вниманието на читателите няколко откъса от книгата, както и един отзив за нея. Авторът д-р Евраимов е завършил Медицинския университет във Варна и е специлизирал „Акушерство и гинекология“ в Медицинския университет в София. Работи като акушер-гинеколог в Добрич. Преди да напише романа „Метаморфоза“, е написал много разкази. Част от тях ще влязат в негова втора книга, сборник с разкази, която се подготвя за издаване.
  

  Редактор на „Метаморфоза“ е Роза Василева, художник на корицата – Филиз Тинджарова. Книгата е издадена от издателство „Ковачев“ – Силистра и е била представена през май т.г. в Добрич. Тя може да бъде закупена на книжното пазарче срещу кино „Родина“ в Добрич, както информира регионалното издание Dobrich News. Книгата може да се поръча и чрез лични съобщения на профила на автора във Фейсбук.
  

  Ето част от това, което пише за „Метаморфоза“ редакторката на романа Роза Василева (целият отзив можете да прочетете в края на публикацията – б.р.):

  „Метаморфозата е за пеперуденото поколение в държава на насекоми, които, благодарение на личните си качества са станали проводници на непоправимо зло в обществения живот. Това е самопричинено непълнолетие на човека, който изгубва себе си преди да съзрее.
  Легендите гласят, че всеки демон може да бъде победен, стига да се изправиш срещу него с ясен поглед и чисто сърце. Преобразяването е вид завръщане към човешкото. В обърканата ценностна система демони сме ние самите, защото според митовете боговете управляват небето, а демоните, подчинени на боговете, управляват хората. Илюзорната представа за метаморфозата е, когато си мислим, че нещата се променят, а всъщност те само се преобразуват. „За лидерите с болни мозъци и комплекси нормалните човешки ценности не важат” – казва авторът. Една книга за нечистия дух и астралната същност на човека, за обсебващата сила на властта и материалното, за странната симбиоза между демоничното и патологичното и за голямата идея, че е нужна постоянна битка за освобождаване от демоничните енергии. Книга за отхвърленост и вина, страхове и кошмари на века – силни, призивни слова за опазване на човешкото и душата. И планове, много планове, подмолни сметки на шепа велможи. Жива остава волята за съпротива срещу опитите да бъдат убити здравите корени на доброто, на човешкото, да се преосмислят грешки и вини, страсти и разочарования през призмата на съзидателното.“

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  .

  Из глава 1. МЕДИЦИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ

  Множеството, насъбрано на двора, започна лека-полека да влиза през тежката дървена врата, с напукана боя, която винаги се блъскаше със страхотен трясък и издрънчаване на стъклата.
  Този път, обаче, бяха предвидливо я подпрели с парче от бордюр.
  – Аре, брато, да се намърдваме и ний – каза с въздишка моят приятел.
  – Не искам да се намърдвам.
  – Как така, не искаш да се намърдваш, нормален ли си? Още от първия ден.
  – Ей, колеги, ще има проверка, да знаете – подхвърли един забързан дангалак с птича глава, който беше подочул, че не искам да се намърдвам.
  – Ти пък откъде знаеш? – не се въздържа Славко.
  – Ами… винаги има!
  – Той е Вечният студент – подхвърли някой след нас, като грубо ни изблъска.
  Дангалакът с птичата глава се обърна самодоволно назад като чу тези думи и ни удостои с най-презрителната усмивка на света, за съществуването на която никога не ми беше идвало даже и наум.
  – Ей, колега, чакай малко – изтича Славко след Вечния студент. – Кой курс си?
  – Първи – отговори непринудено той.
  – Как първи! Нали си Вечният студент.
  – Ами… да, и за това съм първи курс.
  – И откога си студент?
  – Не помни вече – подхвърли с насмешка един стажант-лекар, на когото му оставаха сигурно само няколко изпита, за да може да махне думата „стажант“ от думата „лекар“. – Но аз като бях първи курс, той пак беше първи курс.
  Славко остана като в небрано лозе.
  – Добре е човек да познава такива индивиди – измърмори той, когато го настигнах.
  Аз все пак промених мнението си и реших, че е по-добре да не се набивам на очи още от първия ден, и сякаш нямаше да е зле да се намърдам на откриването.
  – Ей, брато, дано да сме в една група – каза Славко по пътя към аулата.
  “Дано да не сме в една група” – помислих си аз, но не го изрекох на глас, макар че с моя късмет, сто процента бях сигурен, че ще сме в една група.
  – В краен случай можем да подадем молба до учебен отдел, за да ни натаманят в една група.
  – Е… няма да има нужда – успокоих го аз. Но той не схвана иронията.
  Аулата беше претъпкана и никой не правеше проверка. Усетих се прецакан. Едвам успяхме да си проврем главите през вратата.
  Някакъв изискан и побелял другар беше застанал на трибуната и говореше за заслугите на БКП за развитието на здравеопазването в Народна Република България и как поради заслугите именно на тази партия, здравеопазването ни било на световно ниво, за разлика от времето, когато тази партия не е управлявала и здравеопазването ни било под всякаква критика, някъде даже след последно място на света.
  – Ректорът…  – уведоми ме Славко.
  После изисканият другар, който се оказа, че е Ректорът, продължи да говори за хуманността на професията, която сме си избрали, и как ние трябвало да оправдаем доверието, което ни гласувала Партията, и да направим така, че още повече да издигнем Партията и здравеопазването в НРБ.
  Не помнех някой да ми е оказал доверие, но си замълчах тактично, защото тези, които не си замълчаваха, пасяха овците и патките на село, а аз не исках да съм от тях.
  Мястото, което бяхме заели, не се хареса на Славко. Извинявайки се, той започна да си проправя път през навалицата, за да достигне до по-добър изглед към трибуната, а и на първите редове бяха доцентите и професорите, които той много държеше да го забележат още от първия ден.

  .

  Из глава 2. ГРУПАТА

  …Най-голям интерес в групата ми предизвикваше едно същество от женски пол, което беше самото съвършенство. Като я видях, веднага повярвах в доводите за започване на Троянската война – нещо, в което учителката ми по литература в гимназията не можа да ме убеди никога, колкото и да се мъчеше.
  Съществото от женски пол имаше най-дългите и изящни крака, които бях виждал някога. По тях никъде не се забелязваше и следа от кривина. Тези крака започваха от най-хубавото седалище на света, което не можеше да бъде изваяно от нито един скулптор, на колкото и уискита да беше, и колкото и развинтена фантазия да имаше той.
  Кръстът й, бях сигурен, че ще се пречупи на две, ако само я докосна.
  Гърдите й бяха идеално оформени. Върху тях небрежно падаше дългата й черна и невероятно лъскава коса.
  Когато вървеше, го правеше с такива плавни движения, които сякаш ми навяваха усещането, че гледам как се носи платноходка по спокойните вълни.
  Осъзнах, че почти се влюбвам в нея.
  – Братчед…, почти се влюбих в тая женска – изръси Славко.
  – В Хубавата Елена ли?
  – Така ли се казва?
  – Изглежда точно като нея. . .
  – Като коя Елена, бе?
  – Оная, дето беше в „Г“ клас – изклатих го аз, но той не се усети.
  – В „Г“ клас нямаше Елена – продължи Славко, след кратко размишление.
  – Стига с тая Елена, бе – срязах го накрая аз.
  При тези думи, казани от мен на по-висок глас, всички се обърнаха отново към нас.
  Интелигентът започна отново да се кикоти. Партийният секретар и Секретарката само дето не ме убиха с поглед, но се въздържаха от забележка, а Хубавата Елена, даже ме удостои с най-пренебрежителния поглед на света.
  Странно защо, но ми стана много хубаво от този поглед.
  Когато очите ни се срещнаха, усетих как премина ток по цялото ми тяло.
  Освен мен и Славко, в хубавата Елена бяха се влюбили и Интелигентът, и Партийният секретар, а също така и Вечният студент, и колегите от съседната група. Също така в нея бяха се влюбили и колегите от останалите групи в потока и всички колеги от мъжки пол в Университета, а също така и перверзният асистент по анатомия, който се обличаше като хомосексуалист и се държеше като такъв, и на всяко упражнение повтаряше, че при мъжете големината на онази работа била правопропорционална на големината на стъпалото. Изглежда нямаше мъж, който да не е влюбен в нея.
  Реших, че конкуренцията е сериозна и че нямам никакви шансове за успех.
  “Твърде е хубава, за да я имам… И ако случайно някой ден стигне до мен, задължително трябва да се откажа, защото нищо хубаво не стига до мен, а ако стигне, значи не е толкова хубаво” – зарекох се аз.
  Една минута преди да започне упражнението, в кабинета влезе Давид на Микеланджело.
  Когато се появи на вратата, всички разговори заглъхнаха.
  Беше висок около 185 см, облечен с костюм от Кореком, с обувки най-вероятно от крокодилска или питонска кожа, а възможно дори и от динозавърска. Русият му перчем беше обърнат небрежно на една страна. Притежаваше най-сините очи, които бях виждал някога, и най-красивото лице на света. По цялото му тяло не се установяваше никакъв недостатък. На лицето на Давид беше изписано пълно пренебрежение към всичко на този свят.
  Влизането му предизвика интерес даже у Хубавата Елена. Тя остави драсканиците си, с които се занимаваше през цялото време, вдигна глава и погледна към него с искрящи очички.
  Давид не поздрави никого. Нещо повече – той даже не погледна никого. Мина покрай нас като че ли не съществувахме, а ако съществувахме, най-вероятно в очите му изглеждахме като някаква нежива материя.
  Давид не удостои с никакво внимание дори Хубавата Елена.
  Тя, която беше свикнала навсякъде да бъде център на внимание, не можа да понесе този факт.
  Гневът, който се изписа на лицето й, беше достатъчен за да унищожи няколко Наполеонови армии.
  – Ега ти въздухаря – не издържа Славко. – Държи се така, като че ли половината Варна е негова.
  – А, ти откъде знаеш, че не е? – апострофирах го аз.
  В кабинета влезе с трясък един индивид на около петдесет и няколко години, който изглеждаше като Тиранозавър Рекс в разгара на атака, точно в момента преди да хване жертвата.
  – Сатъра… – изрекох аз към Славко.
  – Сатъра… ? – развика се той.
  – Сатъра ще видиш на изпита – отговори Тиранозавърът…

  .

  Из глава 18. ВОДАЧЪТ НА ГЛУТНИЦАТА

  …Тръгнахме в студената зимна нощ. През цялото време си мислех за уплашения старец, останал далеч зад нас и нямащ нищо общо със страшния диктатор, който си мислех, че е.
  “Човешкият страх е по-лош от животинския“ – сетих се отново за думите на чичо Мони и си ги повтарях по целия път обратно до Варна.
  Живков се страхуваше. Разбрах това добре. Много добре знаеше, че идва краят му.
  Като си легнах, сънувах гъсеници. Много гъсеници.
  Пълзяха навсякъде. Улиците бяха пълни. Беше пълно и леглото ми.
  Исках да извикам, но се усещах само как си отварям устата, без да мога да произнеса и звук.
  Гъсениците плюскаха. Задавяха се от ядене. Участваха във вселенско пиршество, а храната падаше отстрани от устата им. Накрая така се оядоха, че не можеха да се обърнат на една страна.
  – Ха-ха-ха…  – хилеше се отстрани диктаторът Живков.
  После спря да се хили, защото се уплаши, че ще изядат и него.
  Гъсениците продължаваха да нагъват, като за последно. По едно време една тлъста гъсеница се доближи до мен и тогава видях, че е с лицето на чичо Мони.
  – Яж, сине, яж, това е наше свещено право – викаше той.
  После гъсениците почнаха да се увиват в пашкули. Превърнаха се в безжизнени какавиди и така останаха дълго време.
  Като че ли по зададен сигнал от какавидите започнаха да излитат пеперуди.
  Хората гледаха пеперудите и им се радваха. Бяха толкова много, че даже затъмниха слънцето.
  – Това не са пеперуди, а гадни гъсеници – се усетих да викам.
  Но никой не ми обръщаше внимание.
  – Какви гъсеници сънуваш, момче, не виждаш ли, че това са прелестни пеперуди – смъмри ме един старец.
  – Нима не виждате гадните гъсеници – продължавах да викам. – Душата им… Душата им… Тя е същата…
  Но отново никой не ме чуваше.
  – Това е метаморфозата – обади се Буржоазката.
  После се появи отнякъде баща ми, а на челото му имаше огромен надпис на който пишеше “Анархист“. Стоеше както винаги невъзмутим. Доближи се до мен, прегърна ме за пръв път през живота ми и каза:
  – Не се коси, сине, робите си заслужават съдбата! Нека гъсениците ги изядат!
  Той се обърна и си тръгна, а аз чак тогава забелязах, че на челото му, всъщност пишеше ”Смъртник”.
  – Тате…, тате… – извиках след него, но той не ме чу и навлезе в рояка с пеперуди. Те го накацаха и скоро го покриха, така че вече не можех да го различавам.
  – Агънцето винаги ще бъде изядено от вълка – обади се за капак и Дейвид. – Това е природен закон.

  Те го знаеха… Само че не стояха със скръстени ръце, а подготвяха промяната.
  И само каква промяна подготвяха.
  Метаморфоза, както беше казала Буржоазката. Даже по ирония на съдбата и те използваха същата дума – Метаморфоза.
  Вече знаех как ще падне системата.
  Гадните гъсеници се увиваха в пашкули. Щяха да претърпят промяна и да се превърнат в безжизнени какавиди, и след време, в един хубав слънчев ден, щяха да излетят като прекрасни пеперуди, които щяха да блестят с всички цветове на дъгата. Тези пеперуди нямаше да имат нищо общо с гъсениците и всички щяха да се възхищават на красотата им. Или поне никой нямаше да забележи, че носят същите души и са се променили само външно.
  И пеперудите щяха да притежават огромно оръжие… Огромно оръжие, с което щяха да тероризират цялата страна… Щяха да накарат всички да се превърнат в послушни кукли на конци… и да изпълняват всички техни желания… За да се запази в тайна срамът им…
  Притежаваха досиетата… Те бяха огромното им оръжие… Изнудването… рекетът… страхът от истината бяха огромното им оръжие.
  Няма да има никаква революция.
  Няма да има никаква гражданска война.
  Щеше да има Метаморфоза.
  Гъсениците щяха да излъжат всички.

   

  Из глава 10. БУРЖОАЗКАТА

  …След това, по някое време, се появи Шлифера с ехидната си усмивка, всъщност усмивката май беше на Вечния студент, вече не помня. И без това те бяха еднакви. После лицата им се сляха и се получи едно общо лице.
  – Какъв е този изрод? – си казах и почнах да викам, но никой не ме чуваше.
  Изродът продължаваше да се усмихва ехидно.
  После Шлиферо–Вечният студент хвана младия човек от снимката.
  Младата жена и момиченцата останаха с протегнати ръце след него.
  Крещяха ужасно.
  Изродът Шлиферо–Вечен студент накара младия човек да коленичи.
  Свали ципа на мръсния си шлифер.
  Отровнозеленият му пуловер целият беше в кървавочервени петна.
  Разкопча кобура и извади пистолета си.
  Опря го в главата на младия човек и му пръсна черепа.
  Жената и момиченцата крещяха.
  Крещях и аз.
  Изродът продължаваше да се усмихва ехидно.
  После се присегна и хвана по-голямото момиче.
  Пръсна му главицата и на него.
  След това същата съдба последва и малкото момиченце.
  Лицето на младата жена от снимката посърна и на негово
  място се появи лицето на старата госпожа.
  Тя вече не крещеше, а само стоеше и гледаше с тъжен поглед.
  Аз продължавах да крещя:
  “Какви изроди сте вие, какви… изроди… ?”
  Но вече не ми беше останал глас, а само стоях с отворена уста.

   

  Из глава 24. НАЧАЛОТО НА КРАЯ

  – Знаеш ли какво става с победените? – попита след малко той.
  Аз нищо не отговорих, защото знаех, че въпросът е риторичен.
  – Победителите взимат всичко – отговори си той сам. – Скоро при нас ще остане цяла една икономика безстопанствена. Заводите няма да са на никого. Фабриките…, за каквото се сетиш. И победителите ще вземат всичко. До последната стотинка.
  Ще дойдат и ще ни поробят. Ще ни поробят икономически. Ще си мислим, че сме свободни, но всъщност ще работим за тях.
  Никой вече не иска земя. Земята не струва нищо. Тя е само една пръст и трябва да се копае. Вече всеки иска робите, които живеят на нея…, искат робите да си я копаят сами и направо да им вземат парите.
  Ще дойдат наготово разни дебилни англичани със зачервени от алкохола лица, разни шваби с бирени шкембета, разни жабари и пияни скандинавци. Цялата паплач на света ще се изреди. А ние ще стоим в поза партер, наведени и разкрачени. Ще твърдят, че ни носят свобода и демокрация, а всъщност единствено ще ги интересуват природните ни богатства и най-голямото ни богатство – нашия труд.
  – Фабриките нали са на народа, чичо Мони – изтърсих аз.
  – Народът! – изсумтя той. – Народът не е нищо. Народът е една празна нула. Той е овче стадо, а ние сме пастирите му. Какво представлява един народ? Стадо овце, затворени в една определена територия. Това е държавата. А след оградата други пастири са си заградили своя територия с други овце. Така целият свят е разделен на кошари, които се наричат държави.
  Държиш овцете там и ги храниш. Гледаш да не ги храниш наготово обаче, а ги караш да работят. Да си заработят храната. После ги доиш, стрижеш ги. Колиш ги за месо. И през цялото време ги плашиш с вълците, за които им казваш, че са от другата страна на оградата. За да слушат! Постоянно им разправяш, че те са най-хубавите овце на света, с най-хубавата вълна, с най-хубавото мляко и с най-хубавите агънца. Защото те трябва да вярват в нещо, за да не подивее стадото преди заколение.
  Лъжеш ги…, лъжеш ги, че ще получат сочна и зелена трева, докато ги храниш със суха слама. И те нагъват сламата, надявайки се на сочната трева, защото са овце. Продължаваш да им пълниш главата с обещания и те дотолкова почват да вярват в приказката за зелената трева, че почват да свикват със сламата. Така можеш да ги храниш със суха слама цял живот, стига да продължаваш да обещаваш, че ще получат зелената си тревичка.
  За какво му са на народа пари? За какво са му фабрики? Та той не знае какво да прави с тях.
  – Ами… ще подобрят начина си на живот – отвърнах аз.
  – Ще го подобрят…, грънци – изтърси чичо Мони и после продължи отново: – Ако им дадеш пари, голяма част от тях ще се напият вечерта. Ще се напият и следващата вечер. И всяка вечер след това, докато не свършат парите. Като се приберат в къщи, ще набият жените си и децата. На следващия ден ще спят и няма да работят.
  Друга част ще ги пъхнат във възглавници и в буркани, защото не знаят какво да ги правят, и по този начин ще ги изкарат от обращение.
  Трета част ще хукнат по екскурзии, за да гледат разни камъни. Ще ахкат колко са хубави, ще въздишат и ще харчат мангизи. Ще харчат, ама ако им дадем. Сякаш у нас няма камъни. У нас също има, но онези са се изтарикатили да ги сложат един върху друг.
  За какво да даваме пари на такива? Затова ще им се дава, колкото да имат за хляб, че и малко по-малко. Никога не трябва да им се дават пари за пасти. За пастите те трябва да мечтаят, за да имат стимул да работят, за да могат да си купят пасти на празник…
  – Ха– ха– ха…– изхилих се аз. – Затова ли има празници?
  – Естествено, за какво иначе. Овцете трябва да знаят, че на празника ще ядат зелена тревичка, разбира се, ако си я платят.

   

  Из глава17. ПСИХОПАТИТЕ

  …Лицето на Ваня помръкна изведнъж. Тя отпи от виното и после се обърна към мен.
  – Наистина ли не ме обичаш? – попита тя.
  После като видя, че не й отговарям, продължи:
  – Аз се влюбих в теб… Винаги съм си мечтала за такъв мъж като тебе… Сънувала съм те безброй нощи… Представяла съм си… Вземи ме…, изяж ме…, вземи и душата ми…! Ако искаш, убий ме…, но не искам да живея без теб…
  – Ваня – прекъснах я аз. – Ти си само моя квартирантка. Не забравяй това…! Не забравяй, че те довлякох пияна от един бар! Ако не беше ти, щеше да е някоя друга. За мене беше без значение коя. Такива като тебе са минавали стотици…, даже не им помня имената. Поканих те да живееш при мен, защото те съжалих, в момент на слабост… Не исках да те оставя на улицата. Но можеш да си тръгнеш, когато решиш. Аз не те задържам. Обещах ти, че ще имаш подслон и повече няма да мислиш за пари. Ако си съгласна, остани, ако не, пак ти казвам, може да си тръгнеш по всяко време! Но не се опитвай да ме обичаш, защото аз вече никого не обичам и не искам никой да ме обича.
  – Защо си станал такъв? – проплака Ваня. – Ти не си такъв, само се правиш на такъв.
  – Не бях такъв, но вече съм. Вече не ми пука за никого. И за тебе не ми пука. Просто те съжалих в момент на слабост… Всеки, на когото се доверих, заби нож в гърба ми. Затова повече не се доверявам на никого… Няма да се доверя и на тебе, защото и ти рано или късно ще ми забиеш нож в гърба.
  – Никога не бих го направила…
  – Всички така казваха и и въпреки това го правеха.
  – Но аз…
  – Не казвай нищо повече, Ваня! – прекъснах я грубо. – Обясних ти условията. Ако искаш остани, ако искаш си тръгвай, все ми е едно! Отдавна на жив човек не се радвам, а за умрял не плача.
  Ваня избухна в сълзи.
  От съседните маси и сервитьорите започнаха да ни гледат с любопитство.
  Може би прекалих и се държах доста грубо с момичето, но ми беше все едно. През цялото време пред очите ми беше Прокурорката и как Фотото прегръщаше нежното й дребно телце с огромните си космати ръце. Сърцето ме болеше много и исках да притъпя болката с алкохол. Нищо друго не исках… Исках само да не ме боли или поне да не ме боли толкова. Затова пиех и пиех. Но продължаваше да ме боли и нямаше изгледи тази болка да спре.
  – Момиченце, някакъв проблем ли ви създава младежът? – попита някакъв адмирал, облечен изцяло в бяло.
  – Чезни… киртак! – изрепчих му се с пиянски акцент. Вече бях пиян. Бях много пиян.
  – Моля…? – едва успя да промълви адмиралът и се обърна към мен с войнствена стойка.
  – Ти знаеш ли с кого разговаряш…?
  Не можах да разбера с кого разговарям, защото Шофьорът вече беше си разтворил сакото и му показваше това, което пише от вътрешната страна.
  – Чезни…! Държавна сигурност… – изрече той с властен тон и адмиралът изчезна, като преди това изкозирува.
  – Ставай, да си ходим…! – развиках се на Ваня.
  – Добре – отвърна тя плачейки, и се изправи.
  – И изтрий тези сълзи!
  – Добре – отвърна отново и започна да бърше сълзите си с една салфетка.
  Всички в ресторанта мълчаха.
  – Има ли още някой…, който иска да ми каже нещо? – провикнах се аз, но никой не се обади. Всички гледаха в чиниите си и мълчаха.
  – Никой… повече… няма да си позволява… да ми казва, какво да правя! – развиках се отново, като се изправих, олюлявайки се пиянски, но ме посрещна само гробна тишина. – Богът… богът ме нарича свой син, а вие…, всички вие сте просто обикновени киртаци…
  Тръгнахме да си ходим.
  Ритнах един стол, който беше оставен да стърчи малко навън от масата. Той се удари в масата и се разхвърчаха чаши и чинии.
  – И си приберете стола! – ревнах.
  – Добре – отговориха примирено хората от масата.
  “Ти си урочасан… ти си обсебен” – изрече един глас вътре в мен.
  “Майната ти и на теб” – му отговорих.
  Когато се прибрахме, отидохме направо у Ваня.
  Цяла нощ сънувах кошмари, въпреки, че бях много пиян.
  Вместо това пред очите ми беше едно друго тяло, което сега сигурно беше в обятията на Фотото, който ми се усмихваше ехидно цял.

   

  Из глава 28. СВАТБАТА НА ПРОКУРОРКАТА

  …На другия ден всички вестници бяха пълни с две новини. Първата беше за провалената сватба на мултимилионера и тя мина между капките. Хората позлорадстваха малко като разбраха, че и на мултимилионер може да се случи някакво нещастие, и успокоени от този факт, веднага забравиха за нея.
  Втората новина беше за намерената, завързана с покривки за маса на изхода на Варна по пътя за Бургас Държавна прокурорка, и именно тази новина предизвика национална сензация.
  – Вие нормални ли сте? – развиках се към двамата преки извършители на деянието.
  – Шефе, нали ни казахте да я оставим на магистралата при проститутките – възмути се Шофьорът.
  – Да…, казах. Но не съм ви казвал да я оставите вързана и да лежи цяла нощ там… Можеше да умре… Можеше някое куче или друго животно да я нахапе…
  – Шефе, повярвайте ми…, нито едно куче или каквото и да е друго животно не би посмяло да се доближи до тази кучка – отвърна Братчеда.
  Двамата се засмяха и аз реших повече да не им се карам.
  Новината за намерената, завързана с покривки за маса Държавна Прокурорка, не слезе дълго време от страниците на вестниците. Горе–долу, колкото вестници имаше, толкова бяха и версиите за случилото се. Едни пишеха, че е отмъщение на мафиоти, които е вкарала в затвора… После подробно описваха колко е смела и безстрашна. Други пък твърдяха, че е дело на сериен убиец. Трети намесваха наркотрафиканти и какво ли не още. Общото между всички беше, че изкарваха Прокурорката жертва на отмъщение, свързано с професията й, и всички до един се надпреварваха да я хвалят като безстрашен професионалист, позволил си да се опълчи на хора, неуважаващи законите на държавата. Всичката тази шумотевица доведе до това, че скоро Прокурорката стана национален герой и започнаха да я канят от различни предавания по телевизиите, където тя подробно обясняваше какъв неподкупен професионалист е.
  – Тю-ю-ю…, направихме я известна тази пача – вайкаше се Шофьорът и не можеше да си намери място от яд. – Направо ми иде да се поява по телевизията и да разкажа истината. Вече даже телевизия не ми се гледа…
  Аз естествено си мълчах, защото знаех прекрасно, че всичко това се случва, защото Богът беше решил така и я подготвяше за бъдеща политическа кариера.
  Полицията, от своя страна, разследва дълго и упорито това тежко престъпление, извършено спрямо държавата в лицето на Прокурорката, а в Прокуратурата веднага беше образувано дело срещу неизвестен извършител.
  От пресцентъра на МВР редовно информираха медиите за хода на делото. За целта всяка седмица организираха пресконференция, където говорителят на МВР, съвместно с Прокуратурата, обясняваха докъде е стигнало разследването.
  На първите пресконференции свързаха случая с един черен, брониран Мерцедес, описан от очевидци, които бяха видели, как качват завързаната с покривки за маса Държавна прокурорката в багажника на колата, пред един от големите ресторанти в града. Но по-късно показанията на свидетелите започнаха да се разминават дотолкова, че разследващите бяха принудени да се откажат от тази следа. Едни започнаха да твърдят, че колата не била Мерцедес, а БМВ. Други твърдяха, че е била Ауди и не била черна, а бяла. А някакъв даже се кълнеше, че всъщност колата била Москвич.
  Голям дял в изоставянето на следата изигра и фактът, че основните свидетели по делото бяха някакви клошари, които си организирали пищен купон в един от най-скъпите ресторанти на града, пред който обикновени хора даже не можеха да минат, камо ли да влязат вътре.
  Един клошар, когото даваха по телевизията, твърдеше, че на купона били около 1000 скитника и всички до един отишли до ресторанта с таксита. Разправяше, че пили и яли като за последно и унищожили тонове уиски и хайвер, а на входа ги посрещал лично управителят на ресторанта, покланяйки се чинно до земята. Това твърдение предизвика такъв смях в държавата, която се намираше в криза и даже обикновен хляб се намираше трудно, че чак говорителят на МВР се изчерви целият.
  После се появи друг клошар, който се кълнеше, че видял лично как завързват Прокурорката с покривки за маса във въпросния скъп ресторант, на въпросния пищен купон на скитници, където били унищожили тонове уиски и хайвер. За преки извършители на злодеянието посочваше главатарите на клошарите, които били облечени с черни смокинги и седели на една маса, близо до входа на ресторанта. Разправяше още, че те пристигнали с червен Мерцедес, завързан с панделки и балони, който паркирали пред ресторанта.
  Накрая, след тежко и продължително разследване, случаят беше приключен, поради липса на доказателства.
  Полицията не можа да установи собственика нито на черния брониран Мерцедес, макар че по това време в града те бяха само четири и даже децата знаеха на кого са, нито собственика на завързания с панделки червен Мерцедес, паркиран пред ресторанта, където скитниците бяха гуляли.
  На следващия ден след случката с Прокурорката, ме привика чичо Мони.
  – Какво направихте с тази Прокурорка, моето момче? – изрече със сърдит глас. – Този път надминахте дори себе си. Как ще покрия случая, даже акъла ми не го побира?
  Беше седнал в лятната градина и жулеше уиски на спокойствие, защото овците отдавна вече ги нямаше, а също и този, който ги водеше, защото отдавна беше наврян на кучето в гъза.
  Обясних му от игла до конец как стоят нещата и той, противно на очакванията ми, се смя дълго.
  – Няма да се учудя ако следващия път напъхате самия Президент в багажника, завързан с покривки за маса – изрече той след като се успокои…

  .

  Из глава 32. СМЪРТТА НА ДЕМОНА

  Наведох се и я прегърнах…
  – Скоро мъките и болките ти ще свършат, единствена моя… Моя… – отроних като стон. – И ще намериш…, ще намериш вечен покой.
  Сълзите отново потекоха от очите ми.
  – Да започваме, вече… Няма да те боли…, обещавам! Нима бих ти причинил болка…? – изрекох и взех скалпела в ръка.
  С един замах разрязах кожата й.
  Тънка струйка кръв се стече по двата ръба на перфектния разрез, който се получи.
  Не използвах никакви дезинфектанти… защото нямаше смисъл.
  Нямаше и анестезия, защото тя отдавна не чувстваше нищо. Продължих послойно надолу и скоро стигнах до матката.
  Сълзите капеха от очите ми… Стичаха се от лицето ми и падаха, направо в корема й.
  – Скоро и вие ще бъдете погребани с нея – им казах и отворих матката.
  Така и посрещнах малкото ни момиченце…, със сълзи.
  Окъпах я първо със сълзите си… Окъпах я в тях, за да знае в какъв свят идва… За да знае, че идва в света на сълзите… Да го помни… и да не го забравя никога…
  Детето пропищя в ръцете ми и заплака…
  Погалих го… Погалих го… И двамата плачехме.
  Детските лекари се втурнаха в стаята и веднага го отнеха от ръцете ми.
  Бавно, без да бързам започнах да затварям корема на… Бавно…, защото нямаше за къде да бързам. Вечността вече беше пред нея.
  Стигнах до кожата и направих най-хубавия си естетичен шев, който съм правил някога.
  – Няма нищо хубаво в смъртта… И никога не е имало… Смъртта винаги е гадна… Винаги е отвратителна… Няма и нищо героично в нито една смърт… Няма нищо красиво в нея… Но искам да си хубава – й казах – Защото, ти си… Искам да си хубава там, закъдето си се запътила.
  Приключих операцията, хвърлих си ръкавиците и седнах до нея на леглото.
  Прегърнах я и отново плаках дълго.
  – Сбогом…, ………….. – проплаках. – Сбогом… и ми прости за всичко… Аз вече отдавна ти простих. Простих ти за лъжите…, защото лъжите остават в този лъжовен свят… Простих ти…, защото знам, че ти просто си търсеше щастието.
  После посегнах и изключих апарата.
  Той пропищя с пронизителен писък, но не му обърнах никакво внимание.
  Гърдите на …………… спряха да се повдигат.
  Наведох се и отново я целунах.
  От крайчеца на окото й се пророни една сълза и моята ……………. намери вечния си покой.
  Погребахме я до ……….. и ………. .
  За да са заедно накрая…, поне във вечността.

   

  Из глава 33. МЕТАМОРФОЗА

  …Вече и аз не се боя… От нищо не се боя… Защото отдавна съм мъртъв.
  Чакам просто душата ми да ме напусне, но не иска и не иска…
  Но аз знам… Знам как да го направя… Да го направя бързо и ефикасно.
  Знам как да я накарам да напусне най-накрая това тяло…
  Ако не друго…, поне това научих за толкова години следване медицина.
  И дори няма да ви кажа сбогом…
  Бялата светлина ме обгърна…
  Тя струеше отвсякъде.
  Струеше на талази… И всичко наоколо беше бяло…
  И беше толкова чиста…, като девствен сняг, навалял в студената и мразовита зимна вечер.
  Като девствен сняг… още недокоснат от порочни човешки ръце…
  Но тази светлината не беше студена…
  Беше топла, като слънчев лъч, прорязал между тъмните есенни облаци…
  Топла, като южен повей…
  Топла, като първа младежка целувка, след дългото и нескончаемо детство…
  Тя ме обгръщаше отвсякъде…
  Проникваше в тялото ми през ноздрите ми…
  Устата ми сама се разтваряше, като пред бистра оазисна вода след безкраен пустинен ден…
  Проникваше през кожата ми… и чрез всяка моя пора.
  Светлината ме повдигна и ме понесе… И повече нищо не усещах.
  „Ако това е смъртта…, то тя е прекрасна… И защо съм се страхувал толкова от нея…? Ето… тя отне болката ми… И вече не ме боли… За пръв път от толкова време, не ме боли… Тя ме освободи… Светлината ме освободи… Смърт…, ти си била толкова прекрасна… И защо си го крила това…, толкова дълго време? “
  Понесох се над дървета, цветя и поляни… Цветята бяха навсякъде… Поляните бяха безкрайни…
  Появи се нов талаз от светлина и той ме запрати нагоре… сред вечния покой на облаците…

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

   

  ЗА КНИГАТА И АВТОРА, ЗА ВЧЕРА И СЕГА, ЗА ПОСЛЕ…

  Един младеж потропал на вратата на един мъдрец и като го видял, попитал:

  – Вярно ли е, че можеш да четеш в душите на хората?
  – Само в ония, в които пише нещо – отвърнал мъдрецът.

  Бях чувала, че има доктор, който пише завидно като филолог. Мислех, че е частен случай. Когато ми оказаха честта да бъда коректор и редактор на книга, писана от друг доктор, разбрах, че това е талант и особен сорт химия между медицина и литература. Признавам, че ме стъписаха точността, чистотата и художествените обрати, които авторът на „Метаморфоза” пресъздава като професионалист. Аз бях получила пълни права за вмешателство върху текста, а се оказа, че ще бъда само художествен козметик.

  Поемайки по главната улица на душата на героя, читателят тръгва към Метаморфозата, към онова преобразяване и промяна или по-скоро подмяна на ценности и власт, за да се срещне с героя и съпреживее неговата болка, както и заедно с него да намери себе си. Текстът ни води към механизма, чрез който максимата на героя „Животът няма смисъл” се трансформира и осмисля в откритието „Животът има смисъл”. И всичко това не без обсебващите чувства и идеи за живота и смъртта, за любовта и предателството, за парите, властта и достойнството. И особено за доверието и доброто. И в този житейски калейдоскоп от истини и мечти, от факти и фантазия, в които авторът присъства с пълните си автентичност и въображение има ли значение как жанрово ще назовем пресътворените истории – роман, мемоар, притча, сага? Те си остават толкова поглъщащи и толкова наши.

  Лекото навлизане в текста съотнася всеки читател към тръпката на студентските години. И увлича със съпричастността на всеки, който е преживял пулсациите между реалното и идеалното, между емоцията и разума, между ограниченията и разкоша, между оскъдицата, недоимъка и разточителството. Книгата е доза профилактика за встъпващия в годините на студентското съзряване, защото е вариант на нравствен кодекс за избора на житейския порядък, който всеки е бил предизвикан да направи.

  Авторът търси, преоткрива и пренарежда живеца на ценностите. И разбира, че тях ги има само ако сме се научили кога едно нещо се прави за пари и кога в името на някакъв идеал или чувство. И замисля такъв проект, при който „светът да стане поне малко по-добър…”, когато „всеки изживее своята Метаморфоза”.

  Книгата на д-р Ефраимов „Метаморфоза” е съвременно попадение в класическите мотиви за превръщането, за преобразуването и процесът на замяната. Всички жанрове на изкуството в световната култура като творбите на Дан Браун, Тери Брукс, Кафка, Габриел Гарсия Маркес, Лермонтов и много други експонират този мотив, в чиято сложност водеща е идеята за променящите се животи на насекомото, както и на човека в обществото. За човека, който съзнава или въстава срещу живот на червей или пеперуда, който чувства, че е различен, че е безличен, че е демон. В изстраданите си препятствия по променящите се ценности, той търси себе си, брани родовата си идентичност и мъчително разчита секретите на нейната драма. Търси път-изход от убийствено-демоничната затвореност в какавидата на собствения си мрак. И странно или не, точно в 1966 рождената година на автора, в град Пойнт Плезън, Америка, се появява същество – човек-пеперуда, с крила на гърба. Метаморфозата е за пеперуденото поколение в държава на насекоми, които, благодарение на личните си качества са станали проводници на непоправимо зло в обществения живот. Това е самопричинено непълнолетие на човека, който изгубва себе си преди да съзрее.

  Легендите гласят, че всеки демон може да бъде победен, стига да се изправиш срещу него с ясен поглед и чисто сърце. Преобразяването е вид завръщане към човешкото. В обърканата ценностна система демони сме ние самите, защото според митовете боговете управляват небето, а демоните, подчинени на боговете, управляват хората. Илюзорната представа за метаморфозата е, когато си мислим, че нещата се променят, а всъщност те само се преобразуват. „За лидерите с болни мозъци и комплекси нормалните човешки ценности не важат” – казва авторът. Една книга за нечистия дух и астралната същност на човека, за обсебващата сила на властта и материалното, за странната симбиоза между демоничното и патологичното и за голямата идея, че е нужна постоянна битка за освобождаване от демоничните енергии. Книга за отхвърленост и вина, страхове и кошмари на века – силни, призивни слова за опазване на човешкото и душата. И планове, много планове, подмолни сметки на шепа велможи. Жива остава волята за съпротива срещу опитите да бъдат убити здравите корени на доброто, на човешкото, да се преосмислят грешки и вини, страсти и разочарования през призмата на съзидателното. Над всичко се издига силата на мисълта, че светът се крепи на обичащите, когато разбираме, „че няма пълно щастие, че често щастието е било до нас, а ние го търсим в небесата.” И героят също разбира: когато е намерен смисълът на живота, мислещият човек не може да бъде вербуван за кауза, против принципите на моралната му стабилност.

  Книгата „Метаморфоза” става близка с Аз-формата, с графично организираната и динамично изразена композиция, с реална и мистична фабула и раздвижена словесна структура. Само в досег с нея е възможна читателската Метаморфоза.

  Роза Василева

  .

• Спомен в шепа пръст

  

  .

  Смъртта настигна родното селце,
  къщето ни остана без стопани,
  но скътах го до моето сърце
  и днес то има мен, и мойта памет.

  Пленен от кукумявки и треви,
  коминът му отдавна спря да пуши.
  Въжето на простора се уви
  по клоните на яловата круша.

  И вечер в махалата няма шум,
  тъй пусто е! А сякаш беше лани –
  с коматче от димящия самун
  поканваше ме баба отзарана.

  С пироните ръждяса есента.
  Виси елече, вълнено-уютно,
  все още ми ухае на дланта,
  заплитала му нишките във скута.

  Не никне нищо, цветенце поне –
  за разсад в шепа пръст да си оставя.
  Преди в небето белех колене,
  днес в тази шепа пръст ще се удавя.

   

  Станислава Немска

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Станислава Немска е родена и живее в гр. София. По професия е медицинска сестра. В свободното си време обича да рисува, да пише стихове и да практикува йога. Има издадени досега две стихосбирки – „Животворна отрова“ (2014) и „Изплакано щастие“ (2016), илюстрирани с нейни собствени графики. Още творби на Светослава Немска могат да се видят в сайта „Откровения“.

• Първото счупване

  Разказ от Олеся Николова

  .

  

  Четях си Торо „Живот без принципи” и тъй като животът ми беше без никакви принципи, вътрешният ми диалог с него беше спорен и труден. Дълбаех редовете, когато малко, сладко момченце на видима възраст 6 годинки, ми подаде лист хартия.

  Огледах се за майка, която всеки момент може да ме обвини в престъпления, за които и рецидивист не би си помислил, но такава нямаше. Поех инстиктивно листа и попитах:

  – Здравей, сам ли си?

  – Не, мама е ей там и си говори с онзи чичко.

  Погледнах по посока на малкото му пръстче и видях симпатична дама да кокетничи с не толкова симпатичен мъж.

  – Мама няма ли да ти се скара, че говориш с непознати? – попитах притеснено.

  – Няма, тя си мисли, че този чичко може да е новият ми татко и ме прати да си играя по-надалеч и да не стоя до нея.

  – Искаш ли сладолед?

  – Не, мама не ми дава да взимам храна от непознати.

  Звучеше нелепо, не му давала да взима храна от непознати, но го напъждаше към такива, когато уреждаше поредния баща.

  – Ще ми прочетеш ли това? – настоя детето.

  Усетих се, че все още държа листа хартия. Помолих мъничето да седне до мен и сигурен, че се чувства комфортно, зачетох:

  „Помня първото си счупване. Бях много гладен. Не бях ял близо седмица. Имах силното желание да убия някого за една хапка, каквото и да е. Тогава го намерих. Смачканият на топка вестник с увити в него пържени картофи.

  Бяха точно три. Три картофа, които излапах толкова бързо, че ми се пригади, а после започнах да ближа проклетия вестник.

  Близах го дълго, всяка буква, всяко заглавие, всяка снимка, всяко празно пространство, попито от мазнина. Близах, докато не изядох и последния ред.

  Разплаках се. Тогава се счупих за първи път. Последните редове, които доизяждах, все едно бяха написани за мен.

  Изядох себе си с гарнитура от три пържени картофа.

  Пишеше за проклетия ми живот.
  С какво право!?

  Аз не бих го описал, не бих го докоснал, а там някъде имаше хора, които се ровеха сякаш гнилоча, който намираха, беше по-малко миризлив от този, в който живееха.

  Заваля и се наложи да се приютя, тогава се счупих за втори път.

  Скрих се под мост, завит от бездомно куче, на което подадох да доизяде останалата част от вестника, а после легна върху мен, за да потреперим заедно.

  Третият път, когато се счупих, беше, когато детенце, което много приличаше на сина ми, ми хвърли няколко монети в ръката и дълго ме гледа в очите.

  Гледаше ме втренчено, а аз се чупех на малки парченца.

  Парченца, които нощем завиваха детето ми, не спяха от притеснение, водеха го да играе, успокояваха го, когато плаче, ритаха топка с него.

  То подмина по детски щастливо, а аз останах разпилян на улицата. Една много мила чистачка ме събра, подмете и изхвърли до кофата.

  Всъщност бях счупен много преди това, но не исках да си го призная. Една сутрин се събудих и разбрах, че всичко, което съм правил, изграждал и отстоявал, го няма.

  Наложи се да замина.

  В живота ми настъпи есен. Нахлу ревяща, носеща след себе си потоп, който отнесе най-ценните късчета живот, които ми бяха останали.

  Дете, семейство, къща и работа.

  Виждах осколки небе в очите на хората.

  Есенно мълчание.

  Емигрирах и оттогава се чупя всеки ден по малко, защото нямах късмета да успея. Няма връщане назад, няма път напред. Чупя се всеки ден и само спомените ми са цели и цветни.”

  Подадох листа на детето, без да го погледна. Държах хартията и се молех да спре да пари в ръцете ми, но малкият не го взимаше. После дочух едвам глухо:

  – Какво е да се счупиш?

  – Откъде имаш това? – попитах аз.

  – Какво е да се счупиш? – настояваше детето.

  – Откъде имаш това? – изкрещях.

  – Мама си го пази, казва, че само това й е останало от татко. Ама ти не ми казваш какво е да се счупиш и си лош! – разплака се детето.

  Не му отговорих. Хванах го за ръка и го заведох до майка му. Подадох й листа и детето. Тя ме погледна с онзи особен, празен поглед на човек, който отдавна е изгубен, а аз се счупих за първи път.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Олеся Николова е завършила Славянска филология – Полонистика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работи като копирайтър, графичен дизайнер, Desktop publishing и СЕО оптимизатор на сайтове. Създава проекта Manu Propria, имащ за цел да презентира български таланти в областта на писането, фотографията и рисуването. Както и проекта „Да сътворим книга заедно“, който е насочен само към деца. С проекта Manu Propria участва два пъти в „Нощ на музеите и галериите“ в Пловдив. Редактор е в електронното издание „Е-същност“. Първата й книга „Кладенци и лабиринти“ излиза през 2007 г, издателство „Буквите“. Още творби на Олеся Николова могат да се видят в нейния блог.
  

• Творби в специалната литературна рубрика – 2016 г.

  Тук събираме линкове към всички публикувани през 2016 г. в специалната литературна рубрика на EuroChicago.com творби. Творбите се публикуват след номиниране и оценка в създадената за целта група във Фейсбук, в която членуват български автори и читатели от страната и по света, и която е отворена за четене и за присъединяване.

  Специалната литературна рубрика бе създадена, за да се разшири кръгът на читателската аудитория на българи автори, и познати, и непознати, живеещи в различни точки на света; да се откроят литературни произведения, които други автори са забелязали и харесали в творчеството на свои колеги; да се стимулират контактите, обмена и добрите отношения между авторите.

  Всяка седмица, от началото на специалната литературна рубрика в средата на януари 2015-та, в нея се публикуват разказ и стихотворение, спечелили за съответната седмица най-много одобрение за публикация от членовете на Фейсбук групата. През пролетта на 2016 г. бе издаден сборник* с всички творби, публикувани в литературната рубрика през 2015 г., начерен „Черга пъстроцветна“.

  Тази добра инициатива – за издаването на творбите в книга, би могла да продължи и догодина, ако се намерят средства за издаването й.

  Следват линкове към литературните текстове по реда на тяхното публикуване (последно публикуваните са най-отгоре): 

  .

  „Кръстословица“ – разказ от Владимир Георгиев

  „Нарисувах“ – стихотворение от Анастасия Петрова

  „Най-нежните ръце“ – стихотворение от Кольо Колев

  „Хиената“ – разказ от Иван Вакрилов

  „Завет“ – стихотворение от Валентин Йорданов

  „В очакване“ – разказ от Таня Тодорова

  „Последен урок“ – стихотворение от Божидар Коцев

  „Мандарини“ – разказ от Хасан Ефраимов

  „Забранени хоризонти“ – разказ от Боби Бойчев Кастеелс

  „Въпроси“ – стихотворение от Мая Стамболис

  „Няма повече“ – разказ от Ники Комедвенска

  „Знаеш ли…“ – стихотворение от Любов Алипиева

  „Дуенде“ – стихотворение от Алина Стоянова

  „Баба Кера и Жана“ – разказ от Георги Стойков

  „Тишина с дъх на зрялост и мед“ – стихотворение от Людмила Билярска

  „Автобиографично“ – стихотворение от Красимир Трифонов

  „Здравей и сбогом в Ла Игера“ – разказ от Ружа Велчева

  „Червено конче за внучето“ – разказ от Катя Рашева

  „И точно в два след полунощ“ – стихотворение от Румяна Симова

  „Жива вода“ – разказ от Вехлиджан Ахмедова

  „Корида“ – стихотворение от Ивайло Терзийски

  „Старецът в метрото“ – разказ от Анастасия Петрова

  „Прекършиш ли онази тишина…“ – стихотворение от Бехрин Шопова

  „Приютих се…“ – стихотворение от Дочка Георгиева

  „Естествено любов“ – разказ от Веселин Николаев – Лебовски

  „Един посред нощ е“ – стихотворение от Радост Даскалова

  „Пръстенът“ – разказ от Симеон Коев

  „Оттатък, Василе“ – стихотворение от Николай Дялков

  „Божидара“ – разказ от Мая Ангелова

  „Даже мен да ме няма на белия свят…“ – стихотворение от Таня Донова

  „Затова я убих“ – разказ от Стефан Георгиев

  „Йоан“ – разказ от Здравка Евтимова

  „Една жена копаеше пръстта“ – стихотворение от Гълъбина Митева

  „Девет свещи за живите“ – разказ от Мильо Велчев

  „Песента на тишината“ – стихотворение от Невена Стоянова

  „Сметката, моля!“ – разказ от Елена Тодорова

  „Semper fidelis“ – стихотворение от Радост Даскалова

  „Последен спектакъл“ – разказ от Таня Тодорова

  „Разпродажба на спомени“ – стихотворение от Красимир Тенев

  „В мрака“ – стихотворение от Радка Бойкова

  „Двамата с куценцето“ – разказ от Младен Василев

  „Джанки в Манхатън“ – разказ от Хасан Ефраимов

  „Блудница“ – стихотворение от Мая Нарлиева

  „Майчина сълза“ – стихотворение от Жанет Велкова

  „И вълкът сит, и агнето цяло, държавата плаща!“ – разказ от Анелия Александрова

  „Ден за обичане“ – стихотворение от Ники Комедвенска

  „Черният караконджул“ – разказ от Хасан Ефраимов

  „Разказвачката на приказки“ – разказ от Христина Мачикян

  „Заръка“ – стихотворение от Димитър Никифоров

  „Спомен в шепа пръст“ – стихотворение от Станислава Немска

  „Първото счупване“ – разказ от Олеся Николова

  .„В дома на мама“ – стихотворение от Гълъбина Митева

  „Хляб“ – разказ от Даниел Меразчиев

  „Наследница“ – разказ от Дочка Василева

  „Научи се поне на омраза“ – стихотворение от Дочка Василева

  „Задушница“ – стихотворение от Райчо Русев

  „Стълба към небето“ – разказ от Даниел Меразчиев

  „Отвори си прозореца, Господи!“ – стихотворение от Петя Лулова

  „Смъртта чака на покрива“ – разказ от Симеон Коев

  „Блага вест“ – разказ от Даниел Меразчиев

  „Отбих се в душата ти“ – стихотворение от Мая Нарлиева

  „Влажно и тихо е…“ – стихотворение от Мариана Христова

  „Коркосу“ – разказ от Иван Вакрилов

  „Селото на Господ“ – стихотворение от Ники Комедвенска

  „Пеперудите“ – разказ от Таня Тодорова и Даниел Меразчиев

  „Санди Попсандев до пъдаря на село Кутра“ – разказ от Иван Вакрилов

  „Заминах. Сребърен куршум…“ – стихотворение от Румяна Симова

  „Сърце в ремонт“ – стихотворение от Ивайло Терзийски

  „Океан от щастие“ – разказ от Сашко Александров

  „Диктувам обява за продажба на обезлюдена къща“ – стихотворение от Галена Воротинцева

  „Добре дошла в моя ад“ – разказ от Ганка Филиповска

  „Палимпсест“ – разказ от Иво Георгиев

  „Не минавай по мен“ – стихотворение на Гълъбина Митева

  „Размяната“ – разказ от Васил Симеонов

  „Липси“ – стихотворение от Любов Алипиева

  „Силната жена“ – стихотворение от Таня Мезева и Таня Илиева

  „Когато синовете пораснат“ – стихотворение от Таня Мезева

  „Морски пейзаж с риба“ – разказ от Иван Вакрилов

  „Пияна от любов“ – стихотворение от Таня Мезева

  „След полунощ – Тя“ – стихотворение от Жанет Велкова

  „Осемдесет и пети километър“ – разказ от Албена Тотина

  „Молитва за България“ – стихотворение от Гълъбина Митева

  „Мълчание“ – стихотворение от Петър Пацев

  „Ресторантчето на Дияна“ – разказ от Стефан Бонев

  „Любов в самота“ – разказ от Владимир Георгиев

  „Реквием за една лъжа“ – разказ от Нина Стоянова

  „Добрият чичо Пенко“ – разказ от Георги Михалков

  „Българско стихотворение“ – от Ивайло Балабанов

  „Достатъчно“ – стихотворение от Валентин Евстатиев

  „Огън на вятъра“ – разказ от Дочка Василева

  „Гост от сънищата“ – разказ от Красимир Бачков

  „Любовен сценарий“ – стихотворение от Боби Кастеелс

  „Разтурница“ – разказ от Катя Рашева

  „Църква за птици“ – стихотворение от Цвета Иванова

  „Есенно писмо“ – стихотворение от Мария Марковска

  „Латинка си отиде“ – разказ от Стоян Вълев

   

  Линкове към творбите, публикувани в литературната рубрика през 2015 г., които влязоха в книгата „Черга пъстроцветна“ (на снимката долу) можете да намерите ТУК.

  .
  

  * „Черга пъстроцветна“ стана факт благодарение на усилията на нашия редакционен екип и на спомоществувателството на български емигранти в САЩ. Тя бе представяна в София (вж. линк 1 и линк 2), Пазарджик , на медийната среща в Прага и в Чикаго (линк).
  

• Творби в специалната литературна рубрика – 2015 г.

  Тук са събрани всички линкове към публикуваните през 2015 г. в специалната литературна рубрика на EuroChicago.com творби.

  Творбите са публикувани след номиниране и оценка в създадената за целта група във Фейсбук, в която членуват български автори и читатели от страната и по света, и която е отворена за четене и за присъединяване.

  Литературната рубрика бе създадена, за да се разшири кръгът на читателската аудитория на българи автори, и познати, и непознати, живеещи в различни точки на света; да се откроят литературни произведения, които други автори са забелязали и харесали в творчеството на свои колеги; да се стимулират контактите, обмена и добрите отношения между авторите.

  Всяка седмица, от началото на специалната литературна рубрика (от януари 2015-та), в нея са публикувани по един разказ и едно стихотворение, които са спечелили за съответната седмица най-много одобрение за публикация от членовете на Фейсбук групата. През пролетта на 2016 г. бе издаден сборник* с всички творби, публикувани в литературната рубрика на нашето издание през 2015 г., начерен „Черга пъстроцветна„.

  Тази добра инициатива – за издаването на творбите в книга, би могла да продължи и догодина (вж.тук), ако се намерят средства за издаването й.

  Следват линкове към литературните текстове по реда на тяхното публикуване (последно публикуваните са най-отгоре):

   

  ––––––––
  2015 г.
  ––––––––

  „Крушата“ – стихотворение от Цвета Иванова

  „Человеци божии“ – разказ от Илияна Каракочева

  „Звярът“ – разказ от Ани Демирова

  „Там, където се връщат щастливите“ – стихотворение от Мариана Христова

  „Дъжд“ – разказ от Здравка Евтимова

  „Никулденска луна“ – стихотворение от Валентин Чернев

  „Вилнейко“ – разказ от Здравка Евтимова

  „Приказка за вярата“ – стихотворение от Светлана Караколева

  „Трябва образ да има тази вечна вина“ – стихотворение от Дочка Василева

  „Нани, Миле“ – разказ от Ганка Филиповска

  „Казано по мъжки“ – стихотворение от Димитър Никифоров

  „Куче в дъжда“ – разказ от Иван Вакрилов

  „Баба ми, Гъркинята“ – разказ от Стефка Венчева

  „Не идвай пак, любов“ – стихотворение от Боби Кастеелс

  „Рождество“ – стихотворение от Камелия Кондова

  „Пяна“ – разказ от Миролюб Влахов

  „Мишки под килима“ – разказ от Владимир Георгиев

  „А беше раницата му пробита“ – стихотворение от Гълъбина Митева

  „По пътя“ – разказ от Иван Вакрилов

  „Една толкова голяма любов“ – стихотворение от Татяна Александрова

  „Заваля“ – стихотворение от Ани Демирова

  „Пчели“ – разказ от Марин Урумов

  „Коктейл за бедняци“ – стихотворение от Валери Станков

  „Вкусът на ананаса“ – разказ от Албена Тотина

  „Здравей, мамо“ – стихотворение от Румяна Симова

  „Задвитринен монолог“ – стихотворение от Дочка Василева

  „Избягалото лозе“ – разказ от Александър Калчев

  „Четвъртата жена“ – разказ от Радостина Ангелова

  „Розата“ – стихотворение от Александър Калчев

  „Една цигара време“ – стихотворение от Любов Алипиева

  „Улица ‘Отечество'“ – разказ от Елена Пеева Никифоридис

  „Един прозорец в тъмното не свети“ – стихотворение от Райна Недялкова-Качулкова

  „Сократ“ – разказ от Илияна Каракочева

  „До брезата“ – разказ от Владимир Георгиев

  „Тя танцува“ – стихотворение от Цвета Иванова

  „Балада за обрания бостан“ – стихотворение от Валери Станков

  „Добре дошъл в Умиралника“ – разказ от Катя Рашева

  „Кресчендо“ – стихотворение от Катя Рашева

  „Две очи“ – разказ от Веселин Николаев /Лебовски/

  „Различната вечер“ – разказ от Ганка Филиповска

  „Краят на детството“ – стихотворение от Ганка Филиповска

  „Кафене ‘При двете дами'“ – разказ от Дочка Василева

  „Къщата на Салем стрийт“ – стихотворение от Людмила Билярска

  „Скитница“ – стихотворение от Диана Димитрова

  „Северозападен монолог“ – разказ от Людмил Бочев

  „Буря“ – разказ от Веселин Николаев

  „Прозорецът със закованите крила“ – стихотворение от Венета Дончева

  „Къща за продан“ – стихотворение от Валери Станков

  „Мак Фей или американската конспирация зад гей-парадите“ – разказ от Виктор Хинов

  „Захвърлени души“ – разказ от Красимир Бачков

  „Железен“ – стихотворение от Агоп Каспарян

  „Сън за река и цигани“ – разказ от Рада Петрова

  „Акорд за мъжки сезони и невесели тайни“ – стихотворение от Красимир Чернев

  „Сватбен Зарезан“ – разказ от Ангел Веселинов

  „Миражи“ – стихотворение от Петранка Божкова

  „Понякога… само понякога“ – стихотворение от Магдалена Костадинова

  „Ножът е гумен“ – разказ от Веселин Николаев

  „Вересия от Господ“ – разказ от Илияна Каракочева

  „Закъснял косач“ – стихотворение от Радостина Ангелова

  „Смъртта на зайците“ – разказ от Николай Недялков

  „Зов“ – стихотворение от Чавдар Тепешанов

  „Баба Здравка“ – разказ от Силвия Райчева

  „Има думи, които мълчат…“ – стихотворение от Христина Радомирова

  „Животът продължава“ – разказ от Валя Василева

  „Писмо“ – стихотворение от Светлана Караколева

  „Късметът на Клозински“ – разказ от Виктор Хинов

  „Жлъчка и вино“ – стихотворение от Върбан Колев

  „Йосиф и Тереза“ – разказ от Симеон Гаспаров

  „Земетръс“ – стихотворение от Жанет Михова

  „Американците идват“ – разказ от Светослав Григоров Грег

  „А с времето след нас ще мерят липсата“ – стихотворение от Дочка Василева

  „Отдалечаване“ – стихотворение от Илко Илиев

  „В очакване“ – разказ от Светослав Дончев

  „Не заспивай, любов“ – стихотворение от Петър Пацев

  „Третият опит“ – разказ от Емил Стоянов

  „Небетата на Гергана“ – разказ от Ники Комедвенска

  „Последен шанс“ – стихотворение от Елица Стоянова

  „Сам“ – стихотворение от Даниела Стамова

  „Шишето“ – разказ от Рада Петрова

  „Корида“ – стихотворение от Ани Демирова

  „Профилактика“ – разказ от Веселин Николаев

  „Прости, Родино!“ – стихотворение от Анна Банчева

  „Сестра“ – разказ от Даниел Меразчиев

  „Нула“ – разказ от Даниела Паскова

  „Загадка“ – стихотворение от Даниела Стамова

  „Когато…“ – стихотворение от Валентин Чернев

  „Малки убийства“ – разказ от Светослав Григоров – Грег

  „Пилигрими“ – стихотворение от Валентин Чернев

  „Калчо“ – разказ от Веселин Николаев

  „Носталгия“ – стихотворение от Петя Божилова

  „Девойко, мари хубава“ – разказ от Сашко Александров

  „1959-та“ – стихотворение на Ник Желев

  „Ницше на балкона“ – разказ на Светослав Григоров – Грег

  „Къщата с петуниите“ – разказ на Илияна Каракочева

  „Едно дете“ – стихотворение на Емил Стоянов

  „Рибар“ – стихотворение на Ники Комедвенска

  „Път за никъде“ – разказ на Даниел Меразчиев
  

  „Път за някъде“ – разказ на Симеон Коев

  „Ще си отиде, както е дошла“ – стихотворение на Михаил Цветански

  „Изгубеният килим“ – разказ на Ирена Георгиева

  .

  

  * На снимката горе се вижда книгата, която стана факт благодарение на усилията на нашия редакционен екип и спомоществувателството на български емигранти в САЩ. Тя бе представяна в София (вж. линк 1 и линк 2), Пазарджик , на медийната среща в Прага и в Чикаго (линк).
  

  .

• <<
• 1
...
• 41
• 42
• 43
• 44
• 45
• 46
• 47
• 48
• 49
• 50
• 51
...
• 75
• >>