Всичко от литература

литература

• Оттатък, Василе

   

  ...Спи, Дяконе! Не се събуждай!
  Добре си там под тази черна пръст.
  Завиждам ти за туй, че не дочака
  мечтите си, разпънати на кръст…

  Златина Великова

  

  .

  Оттатък, Василе, навярно оттатък
  е твоята чиста и свята Република.
  А тука химерно животът й кратък
  ни гледа през теб от портрети и рубрики.

  Оттатък, Василе, оттатък чертата
  навярно живеят без цар и васали.
  При нас на бесилката още се мята
  душата ти чиста. И вече едва ли

  ще бъдем народ. И висят въпросителни.
  Изписа ги четири. Станаха много.
  Отхапва животът на всички от дните ни
  и ден подир ден се смалява пред Бога.

  Притихвам, Василе, когато се кръстя
  и моля за твоята свята република.
  Но още ме гледа в очите поп Кръстю
  от псевдонарода, превърнал се в публика,

  готова на бис да издига бесилки
  и всеки Васил светлорус да обесва.
  Оттатък, Василе! Оттатък мътилката.
  Там чак след смъртта си живота ще честваме.

   

  Николай Дялков

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Николай Дялков е роден през 1963 г. в Тополовград, където живее и днес. Машинен инженер и юрист по образование. Работил е като офицер в системата на МВР, в момента е пенсионер. Председател е на Клуба на поетите и писателите към читалище „Св. св. Кирил и Методий – 1894” в родния си град.  Издал е стихосбирките „Настояще от спомени”, „Постой, Любов”, „И понеже рисувах слънца”, „Адресна регистрация: бежанец”, „Нагазване в женски води” и „Шлифер, облечен на голо“. Негови стихове са звучали в „Нощен Хоризонт” по БНР, публикувани са в редица регионални вестници и списания, както и в националния печат. Стиховете му са превеждани на руски и сръбски езици. Участвал е със свои творби в много национални и международни сборници и алманаси. За четири години има 30 награди от национални и международни поетични конкурси, между които осем спечелени конкурса, шест втори места, едно трето място, а останалите – специални и други награди. Бил е председател на жури на национален поетичен конкурс, както и редактор на книга на друг автор, Ивелина Цветкова.

• Божидара

  Разказ от Мая Ангелова

  .

  

  – Божанкеее!.. Слизай от дървото! Майкооо… ще ме умори това дете! Слизай, ти казвам! Глуха ли си? Череши ли не си се наяла? Боже, божке.. що ме наказваш така? Дете ли родих или сврака? Все по дърветата…

  – Слизам, бе майко. Не викай, че събра комшиите. Леле, каква си! Тате ми е казвал, че най-сладките череши са високо. Та рекох да видя…

  – Още ли не си слязла?! Сега ще взема тоягата и ще ми станеш само на череши и на черешовици! Ще го опухам и него, дъртия умник, дето все ти пълни главата с разни измишльотини… Ох, сърцето ми се разби от вас… Ей, ще ме уморите, ей… Ох, въздух нямам… Майчице… умирам…

  Възрастната жена се строполи на земята. Ръцете и краката й се гърчеха в конвулсии. Очите се оцъклиха, а клепачите потрепваха като екрана на развален телевизор. Лицето й избледняваше с всяка изминала минута, докато цветът му не се изравни с този на камъка, до който беше паднала.

  – Слизам, мамо. Мамо, мамооо… Ох, пак ли си паднала! Дръж се! Сега идвам. Момичето скочи и се затича към близките храсти. Върна се тичешком като стискаше в ръцете си няколко треви. Започна да ги мачка с длани и когато ръцете му позеленяха, ги приближи до лицето на майка си. Шепнеше някакви неразбираеми звуци и втриваше зеления сок в лицето на майка си. Не спря, докато възрастната жена не отвори очи и не каза с немощен глас.

  – Божанке… ще ме умориш, Божанке…

  – Няма, мамо! – усмихна се момичето. – Винаги ще те спасявам, Любчице!

  – Ти повече ме слушай, че… – старата жена не можа да продължи. Кризата се повтори с нова сила. Този път тревите не помогнаха.

  Повече не проговори. Остана на едно място.

  Нито при живите – жива, нито при мъртвите – мъртва.

  Късно се ожени Люба. Тъкмо беше станала за женене и откраднаха чеиза й. Пак на ново предене, тъкане, шиене, че невеста без зестра невеста ли е?

  Мъжът, който я искаше, се ожени и деца му се родиха, тя докато приготви нови дарове.

  Годините се точеха леко-полеко и ако скоро никой не я поискаше, така щеше да си кукува.

  Ама, както казват: „Господ не е скитач, а събирач“. Намери се мъж и за нея.

  Един ден дойде комшийката й да я види. Мъж й била намерила.

  Не бил в първа младост, сираче бил, ама иначе работник и хубавец. Е, малко му била рядка косата, ама и тя не била много млада. Нямало за кога да пробира.

  Отначало Люба се дърпаше, само че скоро любопитството и желанието да си има семейство надделяха и тя прие да се види с този, който може би щеше да й донесе щастие. Може би…

  Когато видя Танко за първи път, се стъписа. Не вярваше на късмета си. Той беше висок и снажен, с хубави бели зъби. Измери я с поглед изпод вежди и тя цялата се разтрепери. Беше готова да тръгне веднага. Това не беше мъжът от сънищата й. Беше нещо много по-хубаво, защото беше истинско и можеше да го докосне.

  От време на време дочуваше как братовите й снахи подмятат приказки, че къщата е тясна и е добре да си намери мъж. Беше и болно, но разбираше, че са прави, и не им се сърдеше.

  Танко като че ли я хареса. Каза, че нещо била дребничка и слабичка, но при него ще живее добре, ще я позахрани, че на село има работа много и тя трябва да има сили да работи.

  – Ааа, Танко, да ме прощаваш, ама момичето ни е работно. Може да работи и мъжка, и женска работа. А е и хубавица, няма по-хубаво момиче в околията.

  Комшийката не спираше да говори и да хвали Люба.

  – Добре, добре! Ще я взема! Добре, че лесно се предумвам.

  Люба изтръпна след тия думи. Ами ако е някой пияница или побойник?

  И какви ги приказва. Дали ще е стабилен и добър с нея?

  Времето щеше да покаже.

  На другата година Люба стана майка. Това беше най-голямото щастие, което можеше да получи от съдбата.

  Кръстиха детето Божидара. Танко искаше момче и не дойде д я види в родилното. Намери някаква причина и не се весна.

  Люба прехвърли обичта си към детето. Непрекъснато го обгрижваше. Стараеше се нищо да не липсва на малката. Късно беше да има и друго дете, и затова насочи огромната си любов само към него. Беше готова да се труди денем и нощем, та детето да има всичко. Не делеше работата на мъжка и женска. Всичко умееше да работи. Танко я ценеше и уважаваше за това. Нищо не започваше да работи без да е до него.

  Ама хората не случайно са казали: „От много баби – бебето хилаво“. Детето често боледуваше. Де що се явеше вирус, не подминаваше малката.

  И все така се случваше, че да се разболее точно, когато в селото нямаше дежурен лекар. Така беше и в оная зимна нощ, когато вдигна много висока температура. Танко беше нощна смяна и Люба беше сама с детето. То изгаряше от треска и бълнуваше. Тя се уплаши много. Грабна го на ръце и тръгна да търси доктор.

  Измина цели осем километра до близкия град. Снегът не беше голям, но и два метра да беше, пак щеше да тръгне.

  Когато пристигна в болницата, беше премръзнала. От студа треската на детето беше преминала и то спеше. Щом лекарят го взе от ръцете й, тя се строполи в несвяст. Трябваше нея първо да лекуват. На детето бързо му премина, оказа се шарка, но Люба боледува цял месец. Появиха и се някакви припадъци. Ей така от нищото. Когато нещо я стресне, припадаше.

  От толкова обич, Божидара растеше своенравна. Винаги имаше мнение и го отстояваше. Беше умно дете и бързо разви умения за много неща.

  Една комшийка предложи да я научи да бае и да познава билките. Божидара се оказа отлична ученичка. А и сръчна беше. С каквото и да се захванеше, все ставаше.

  Бог обича силните хора, но като че ли на тях изпраща повече премеждия, за да изпита силата им. Така се случи и с Божидара.

  Първо пострада Танко. Били на работа в полето и една машина му премаза крака. Залежа се. Беше половин човек. Измъчваше се, че яде хляба напразно, но нямаше как да помага вече. Люба работеше за двама, за да може да смогне с работата, но човек душа носи. Пристъпите й се увеличиха. Божидара беше неотлъчно до майка си. Научи се да работи всякаква работа. От сутрин до вечер.

  А беше едва на шестнадесет години.

  Когато пострада и майка й, светът й се срина. Искаше да учи, да стане лекарка, но не било писано. Беше болнична сестра на родителите си, без да е учила за това.

  Работеше по цял ден да осигури прехраната и на тримата.

  Беше красива и момчетата я заглеждаха, но тя като че ли не ги забелязваше.

  Вечер лягаше и заспиваше веднага. Младите момичета сънуват принцове, мечтаят за нови рокли и приказни балове.

  Тя не сънуваше, трябваше да си почине, за да има сили да работи. Образът на нейният принц се беше размил някъде между прането, готвенето и другите домакински работи.

  Нямаше го, а и тя не го чакаше.

  Докато не се появи Иван. Той пристигна от близкото градче, където работеше като фотограф. Купи си къща в селото, че било по-спокойно. Имаше мотор и с него пътуваше всеки ден до града.

  Хубав беше Иван. И ерген при това. Всичките млади момичета в селото го харесаха. Всяка вечер се обличаха с новите си дрехи и минаваха като на парад покрай къщата му. Дано да хареса някоя и да я снима. Но той не ги забелязваше.

  Беше видял едно красиво момиче на реката, което переше всеки ден. По-изразително лице не беше снимал. Имаше черти и на светица, и на грешница. С подходящи дрехи би била отличен модел. Скрит зад храстите, я наблюдаваше и снимаше. Направи й хиляди снимки.

  Когато разпита за нея, разбра, че се казва Божидара. Разбра и за родителите й.

  Не можеше да си позволи да я изпусне. Трябваше да я покани да му позира.

  След няколко дни се реши да я заговори. Отблизо беше още по-красива.

  Отначало беше сдържана, но след това събирана мъка се отприщи и тя не спря да говори. Почувства го близък и всичко му довери. Отвори душата си и го пусна вътре. Само него.

  Поиска да я снима без дрехи. Не му отказа. Довери му се напълно.

  Разбраха се вечерта да се видят на реката. Иван поиска да я снима на лунна светлина. Очакваше от тези снимки да спечели много пари. Обеща да плати и на нея.

  Божидара беше вече в реката и се къпеше, когато Иван пристигна. Луната осветяваше наоколо с тайнствена светлина. Сенките от върбите на брега сякаш протягаха клоните си като грабливи птици и се опитваха да уловят момичето.

  То се изплъзваше в последният момент и бялата му риза се разстилаше като огромна водна лилия.

  Излезе на брега и се съблече. Иван я снимаше от всички страни. Божидара не беше професионален модел, но сякаш усещаше как точно да застане пред обектива.

  Не познаваше и мъжките желания, но женският инстинкт я водеше и я караше да прави такива неща, които не познаваше.

  Вече не се срамуваше от мъжа. Не се срамуваше и когато той я пожела.

  Светът, който си беше изградила, вече не беше същият. Образът на фотографа трайно и безвъзвратно се настани в него, като засенчи всички други събития и любими хора. Тя дишаше, живееше и се радваше заради него. Никога не беше подозирала, че може да я сполети такова щастие. Любовта, която изпитваше, извираше от цялото й тяло, от ръцете, от очите, от усмивката й. Няма нищо по-красиво от влюбена жена. Беше благодарна, че точно на нея се е случило.

  Това състояние продължи няколко месеца. И приключи внезапно, както беше започнало.

  Една вечер Иван дойде с новини.

  – Знаеш ли, имам предложение за нова работа в столицата. Много са харесали някои твои снимки. Мисля да приема. Тръгвам след два дена. Нови хора, нови срещи…

  – Ами аз…? – прозвуча тих глас.

  – Е, ако искаш ела и ти. Ще си наемеш квартира, работа ще ти намерим…

  – А мама и тате? Няма на кого да ги оставя.

  – Виж сега! Това за мен е нова възможност. Аз искам да се развивам. Няма да мога да се грижа за вас. Ти остани тук, понякога ще идвам да се виждаме. Но в крайна сметка може да си намериш някое селско момче, което да ви хрантути…

  Аз съм творец и не мога да стоя на едно място…

  Божидара вече не го чуваше. Бягаше с всички сили към къщи. За първи път от много време плачеше и искаше да крещи. Искаше съвет какво да направи, но нямаше кой да й го даде.

  Майка й я усети, когато се прибра. Момичето се приближи до леглото и се взря в очите й. Видя само стичащи се сълзи, които допълнително я натовариха.

  Не можеше да ги изостави.

  Нямаше право да си тръгне.

  Нямаше право на щастие.

  Едва сега осъзна, че приказката й е свършила и ще си остане бедно селско момиче без мечти. Плака цяла нощ, но и това не помогна. Всичко и се струваше противно и гадно. Никого не обвини. Просто искаше малко щастие. Трябваше да го задържи. На всяка цена. Ще му се помоли, докато не се съгласи, пък ако не иска… Нещо просветна в главата й. Вече знаеше как да го задържи.

  Вечерта отиде до тях. Помоли го да се разходят до реката. Той се съгласи.

  Когато пристигнаха, тя започна да го моли да не заминава. В началото Иван просто се усмихваше, но когато тя стана по-настоятелна, стана раздразнителен и груб. Започна да я обижда и накрая си тръгна. Тогава тя взе един камък и го хвърли по него. Иван дори не успя да извика. Строполи се на пътеката и след малко притихна. Тънка струйка кръв потече от ъгълчето на устата му.

  Беше мъртъв.

  Тя го прегърна и започна да го люлее като малко дете. Дори не заплака. Иван беше само неин. И тя беше щастлива.

  Ще събере от тези треви, с които майка й съхраняваше месо. Ще го увие в тях и той ще се запази цял. Само тя щеше да го вижда. И много щеше да го обича.

  Завинаги.

  Пренесе Иван в стаята едва призори. Стараеше се никой да не я види и никой да не разбере тайната. Разказа всичко на майка си. Търсеше нейната подкрепа. Майка й я гледаше уплашено, с широко отворени очи. Усети обвинението в очите й. Беше свикнала да вижда в очите й само обич, а сега тази обич я нямаше. Имаше само ужас и упрек. Не се покая, не съжали. Вече имаше свое щастие. То лежеше на нейното легло и лека-полека изпълваше стаята с воня. Тя не я усещаше. Гледаше само любимото лице и беше доволна от себе си. Не излизаше от къщата. Престана да се грижи за домакинството и родителите си. От време на време им даваше по малко вода и коричка хляб. Тя забрави да се храни.

  След седмица комшиите се оплакаха на кмета, че от къщата на Любка и Танко нещо много лошо мирише.

  Когато влязоха в къщата, на приземния етаж откриха мъжът и жената в безпомощно състояние. Бяха живи, но измършавели и миришещи лошо.

  На вторият етаж обаче гледката беше ужасяваща.

  Дъщеря им Божидара лежеше в леглото и прегръщаше нещо, което наподобяващо чучело. Говореше несвързано. Хората се приближиха и видяха, че е умрял човек. Когато видя наблюдаващите я хора, тя изпищя и притисна мъртвеца до себе си.

  Познаха по дрехите, че това е Иван фотографът.

  Осъдиха я, но тя така и не разбра какво се случва. Бяха й го взели.

  Другото просто нямаше значение.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Мая Ангелова е родена през 1970 г. във Враца. Завършила е Института за детски и начални учители „Лазар Станев” в Плевен. Семейна, с две деда и приемен родител на още три. 26 работи като старши начален учител в НУ „Васил Левски“ във Вършец. Мая започва да пише поезия от пролетта на 2015 г. Има три първи награди и една трета в рубриката „Стани четен автор за месеца“ на онлайн списанието „Клуб 50+“. Стихотворението й „Събуждане“ е включено в сборника „Стръкче време“ от Седмия национален конкурс за учители творци на издателства „Анубис“ и „Булвест 2000“. През ноември 2015 г. излиза първата й стихосбирка „Сърце на парчета“. През август 2016 г. издава втора книга – „Пропуснати мигове“, която е със стихове и разкази. Още творби на Мая Ангелова могат да се видят в сайта „Откровения“.

• „Даже мен да ме няма на белия свят…“

  

  .

  Не ме търси във морската вода,
  омръзна ми да мия бреговете
  и да заглаждам мидите с ръка,
  луната нощем в мен да свети.

  Не ме търси сред горските цветя,
  при все, че зная колко ги обичаш,
  омайност, аромат увяхват с тях,
  пробудят ли се, вече са различни.

  Далече от познатата тоналност
  на гласове, мелодии и ритми,
  не ме търси сред звуците банални,
  в гърмежа няма ме, и в тишините.

  Не ме търси в сезоните, в лица,
  в горчивото и сладкото, в съня ти,
  в огъня, във виното, в страстта,
  в изгряващото слънце, в пътя,

  в плача, в усмивките, в дъжда,
  в кутията с писма, в албума…
  Ако ме няма в тебе, съм лъжа!
  Ако не съм в сърцето ти,
  .                     не съществувам!

  .

  Таня Донова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Таня Донова е на 43 години, семейна с три деца. Завършила е Българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и понастоящем работи като коректор в правно-информационна фирма. Редактор е на доброволни начала в литературния сайт Откровения. Пише стихове от 10 години. Все още няма издадена стихосбирка. Още творби от същата авторка могат да се видят в сайта „Откровения“.

• Затова я убих

  Разказ от Стефан Георгиев

  

  Всички извърнаха глави, за да огледат подсъдимата, когато тя бе въведена в съдебната зала от полицай. Мнозина се изненадаха, това ясно пролича по израженията на лицата им.

  Детеубийцата Тина Бъроуз изглеждаше съвсем млада, на не повече от двайсет и пет години, но същевременно с това изглеждаше и грохнала, сякаш бе претърпяла тежък инцидент. Стройната й фигура бе прегърбена, извита леко на една страна, а главата я се люшкаше някак гротескно при всяка крачка. Подпираше се на бастун, защото явно нещо не бе наред с левия й крак – провлачаше го и не можеше да стъпи стабилно на него. Огромни кръгове под очите загрозяваха симпатичното й, неестествено бледо лице. Ръцете й видимо потреперваха. Буйната й руса коса бе лишена от блясък и приличаше на изсъхнала слама.

  Съдията зададе няколко стандартни въпроса на подсъдимата и след като получи задоволителни отговори, продължи:

  – Сама ли отглеждахте детето си, госпожо Бъроуз?

  – Да, сама отглеждах Майра. Баща й ни заряза, когато тя бе на няколко месеца – отвърна младата жена и впери трескав поглед в съдията.

  – Вие ли убихте Майра?

  – Да, аз я убих.

  – Как я убихте, госпожо Бъроуз?

  Тя прехапа устни, сведе глава и изхлипа. Под очите й заблестяха сълзи. Прокашля се и с изтънял глас каза:

  – Просто я хванах за шията и започнах да стискам. Стисках, докато тялото й не престана да се гърчи. Това е.

  – Защо я убихте?

  – Защото ме измъчваше – изхъхри тя и запристъпя, почуквайки нервно пода с бастуна си. – Затова я убих.

  – Измъчваше ви? Психически?

  – Физически.

  – Как е възможно момиченце на година и половина да причини болка на зряла жена като вас?

  – Правеше го с куклата… да, с куклата.

  – Моля, уточнете, не разбирам.

  – Съвсем малка парцалена кукла, с размери колкото една човешка длан. Аз й я подарих преди… половин година.

  – Не разбирам какво общо има куклата.

  – Майра удряше куклата, извиваше я, натискаше я… и всичко се предаваше върху моето тяло.

  – О, госпожо Бъроуз, значи така сте пострадали, сега чак разбирам – каза с подигравателен тон съдията.

  – Да, Майра буквално ме пребиваше чрез куклата. Почти всеки ден.

  – Нима си мислите, че някой ще повярва във вуду магии?

  – Ако щете вярвайте, аз ви казвам истината! – изсъска Тина.

  – Но свидетели твърдят, че сте имали любовник, с когото често сте се карали. Той пребиваше ли ви, госпожо Бъроуз?

  – Кийт не беше стока, но никога не ми е посягал. Само се карахме, затова скъсах с него.

  – Обяснете ми как точно ви нараняваше вашата невръстна дъщеря.

  – Нали вече ви обясних! Каквото направеше на куклата, това се случваше на мен. Лекарят ми може да потвърди за травмите – множество хематоми, изкълчено коляно, разтегнати сухожилия, скъсани мускулни влакна, разбит нос, пукнати гръбначни прешлени.

  – Експертите наистина потвърдиха, че сте била бита.

  – Не бита, Майра го правеше.

  – А защо го правеше, госпожо Бъроуз?

  – Защото бе разглезено дете. Аз я разглезих, защото много я обичах. Така че когато нещо я раздразнеше, си го изкарваше върху мен. Особена жестокост проявяваше, когато не харесаше храната, която й давах.

  – Добре тогава, защо просто не й взехте куклата?

  – Скъсваше се от рев, когато й я вземех. Много я молех да престане, вярвах, че ще осъзнае, че ми причинява болка и ще престане. И търпях, стоически.

  – Но накрая предпочетохте да я убиете! – повиши глас съдията.

  – Просто не издържах, извиваше врата ми, тоест този на куклата, жестоко го извиваше… болката беше… неописуема.

  – След като я убихте, какво направихте?

  – Склопих очите й и звъннах на полицията, за да се предам.

  – Как се почувствахте?

  – Беше ми мъчно за нея, но същевременно чувствах облекчение.

  – Облекчение! В какъв смисъл?

  – Че моето страдание… физическото… приключи.

  – Съжалявате ли за стореното?

  – Разбира се, че съжалявам. Аз я обичах с цялото си сърце… въпреки всичко.

  Съдията се изправи и се вгледа в подсъдимата. Незнайно защо в душата му се прокрадваше сянка на съмнение. Каза:

  – Съдът ще се оттегли и в ранния следобед ще обяви присъдата.

  – Няма смисъл да си правите труда. Аз вече съм си издала присъда.

  – Какво?

  – Добре че не ми я взеха – каза с леден глас Тина Бъроуз, после бръкна в джоба на сакото си и извади оттам малка парцалена кукла. Завъртя с отривисто движение главата на куклата, като същевременно отметна рязко главата си настрани. Нададе кратък писък, след което се строполи тежко на пода и застина в неестествена поза. Покрай русите кичури, покрили лицето й, надничаше изцъклено око.

  Съдията отстъпи стреснато назад и се хвана за сърцето. Хората наскачаха, разтичаха се пристави. Някой извика лекар.

  След кратък преглед лекарят обяви:

  – Мъртва е. Вратът й е счупен. За Бога, какво е станало тук?

  Куклата лежеше до подсъдимата скамейка, изкривила сякаш в тънка усмивка устните си от червен памучен плат.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Стефан Георгиев има висше икономическо образование, завършил е Университета за национално и световно стопанство. От десет години работи като преводач от английски на художествена и икономическа литература. Още творби от същия автор могат да се видят в сайтовете „Откровения“ и „ХуЛите“.

  .

   

• Последният караконджул

  Разказ от Хасан Ефраимов*

  

  В детството ми неизменно съществуват два образа, които ако ги нямаше, то едва ли щеше да бъде толкова пълноценно. Щеше да загуби огромна част от чара си и да се превърне в сива и безлична, скучна приказка, за която щях да си спомням едва ли не и с неприязън. Това са образите на двамата чичовци на татко Махмуд и Али.

  Във времената, когато се запознах с тях, вече бяха старци на преклонна възраст, но притежаваха дух, на който би завидял всеки младеж. Това бяха двамата мои герои, на които исках да приличам, и които изпълваха с безкрайни мечти нощите на детското ми въображение. Притежаваха неземен колорит и чар, на който нямаше човек, който да може да устои.

  Бяха близнаци. Приличаха си като две капки вода. Едва ли имаше човек в селото, който да можеше да ги отличи. Застанали един до друг, с величествените си бели бради, изглеждаха като картинка, изкарана някъде от страниците на книжка с вълшебни приказки. Също толкова вълшебни бяха и всеки техен жест, мимика или изречена дума.

  Бяха герои от Първата световна война. Поне така твърдяха, а и медалът, който притежаваха, потвърждаваше този факт. Седях с часове около тях и постоянно ги молех да ми разказват още и още случки от тяхното героично минало. Когато се умореше единият, започваше другият. В това отношение бях ощастливен от съдбата. Лошото беше, че разказваха едни и същи случки, но по различен начин. Героят в разказите беше винаги този, който разказваш,е и аз с моя детски наивитет не знаех на кого да вярвам.

  – Ама, чичо Махмуд, тази случка ми я разказа чичо Али и каза, че е бил той – възмущавах се понякога.

  Друг път се възмущавах пред чичо Али, че разказва случки на чичо Махмуд.

  – Какво…? – изреваваше всеки един от тях тогава. – Как е посмял? Този долен лъжец и подлец…

  Скоро след това отново започваше Голямата война, както я наричаха те. Отначало само със словесни престрелки, които ставаха все по-силни и по-обидни. После преминаваха към артилерийски обстрел, замервайки се с различни предмети, попаднали им под ръка. Накрая винаги завършваха с ръкопашен „бой на щик“.

  – Тате, чичо и чичо пък пак се сбиха – тичах аз при баща ми.

  – Пак ли… По-бетер и от деца са –изричаше той и хукваше да ги разтървава.

  Тичаше, а след него запрашвах и аз. Дълго се опитваше тати да ги разтърве, а в суматохата много често отнасяше и по някой заблуден юмрук, но ги понасяше стоически. Прибираха се най-накрая, капнали и изморени по верандите си двамата бойци, и от там още дълго продължаваха с психо-атаки, насочени към врага.

  По едно време, детската ми фантазия ми помогна да реша проблема с различията в разказите им. Просто започнах двамата да ги приемам като един човек и вече станаха чичо Махмудали. Без това не се и различаваха.

  Навремето, тъкмо се заженили. Сватбите им била в един и същи ден. Но нямали щастието да легнат до невестите си дори. Дошли военните и ги мобилизирали, така, както били на сватбата и ги подкарали към фронта в Констанца.

  Наредили ги в строя, а командирът им, като видял какви са стройни и снажни Делиормански хубавци и предвид това, че са близнаци, ги разделил. Просто сърце не му давало да умрат и двамата едновременно. Винаги държал единия да е в единия край на фронта, а другия в противоположния. Така и да паднела бомба щял да загине само единия, а другия да оживее. Някои разказваха че дори ги преместили в различни полкове.

  Двамата ми чичовци даваха съвсем друго обяснение на този случай.

  – Наредиха ни – разказваше чичо Махмуд. – Наредиха ни, а аз начело на строя. Просто нямаше по-висок и едър от мен. Опънах ремъка на „Манлихер“-ата и като нададох един рев… Ревнах като Дервишки караконджул, та чак оттатък румънските мокани напълниха гащите. Още тогава разбраха че ще загубят войната. Биха се след това, ама се биха без желание, знаеха че не ще спечелят. Знаеха, че нямат шанс да победят във война някой, който може да реве така. А чичо ти Али, като го видя командира че е заспал в строя и едва стои на крака, подпрян на другите войници го прати да събира трупове с волските каруци. Веднага разбра че за друго не става. Там си и изкара войната.

  После същия разказ слушах от чичо Али, само че тогава той ревеше като караконджул, а чичо Махмуд събираше труповете.

  – Чичо… – наливаше много често масло в огъня и татко, обръщайки се към някой от тях. – Оня, Муса, разправя, че само той бил на фронта, а вие двамата сте събирали трупове с волските каруци. А медала, вика, сигурно са го свалили от някой труп.

  Да, проблемът беше в това, че се върнали само с един медал. Така и никой не разбра чий е медала. Един ден го носеше единия чичо, а не следващия ден – другия. Много често в някои дни, до обяд висеше гордо на гърдите на чичо Махмуд, а след обяд на гърдите на чичо Али. Но чий беше, никой си нямаше идея. Знаех единствено аз – медала беше на чичо Махмудали.

  Дядо Муса беше другият герой от фронта. Били са заедно, чичовците ми, дядо ми и много мъже от селото. Дядо Муса беше с един крак. Другия го беше загубил на фронта, там до Констанца.

  – Кой…? Какво…? – скачаха изведнъж чичовците ми при тази коварна провокация от страна на тати. – Него го раниха още в първия бой. Даже още боят не беше почнал. Гръмнаха оттатък румънските мамалигари и оня женчо Муса се свлече на земята. Така си загуби крака. После го уволниха и го върнаха на село, а ние три години се мъкнахме из окопите. Дъжд, студ, пек, ние бяхме там и пречупихме волята на врага.

  Естествено, дядо Муса не беше казвал такова нещо, но татко много често така ги навиваше чичовците и после се подхилкваше отстрани, докато двамата попържваха не на шега. В такива моменти ставаха като едно цяло и изведнъж се оказваше че и двамата са били на фронта.

  – Ами медалът на кого е? – не спираше тати, продължавайки да се хили.

  – Румънците пробиха фронта – започваше веднага чичо Махмуд, без да се замисли. – Дойдоха досущ до окопите ни. Стреляхме, стреляхме, но онези продължаваха да напират и нямаха край. Бяха като побеснели. „На нож…“ – извика командирът и се изправи. Изправи се и веднага го покосиха. Падна досущ до мен. И като се ядосах… И като се изправих… Като ревнах. Нанизвах ги по седем на щика. Жив румънец не остана около мен. Скочиха и другите момчета след мен и като ги емнахме. Гонихме ги така чак до делтата на Дунава, та да видят какво е да ги гони Делиормански караконджул. Скочиха в реката, без да се замислят дори. Така и се издавиха.

  – Скочил си… ама си скочил от волската каруца – обаждаше се веднага и чичо Али. – И като се събуди, гащите ти мокри, нали? Аз ги гоних, аз. Ти къде беше бе, сине майчин? Та ти не си виждал кьорав румънец даже. А, може и да си виждал, ама си видял труповете им, дето ги натръшках аз на щика си.

  – Какво..?

  – Кой бе, ти ли?

  Скоро започваше нов бой и татко веднага съжаляваше за това, че ги е предизвикал. Отново отнасяше някой юмрук, докато ги разтърваваше, а по пътя, докато се прибирахме, не спираше да се смее.

  – Ей, пустите му старци… Ей, пустите му чичовци… Живи караконджули… – изричаше постоянно.

  Целият живот на чичовците на татко беше една непрекъсната война. Веднага след като се върнали от фронта в Румъния започнали нова война. Тази война, за разлика от другата, не беше приключила и дори аз с моя детски мозък знаех, че няма и да приключи никога. Това беше войната между тях самите.

  Баща им оставил в наследство една къща. Но както и да я разделял, все не се получавало по равно. Накрая той решил въпроса кардинално. Разделил земята на две, но върху земята на единия попаднала една стая на другия. Така заложил бомбата на раздора между тях.

  – Земята е моя – пенеше се единият.

  – Да, ама стаята е моя – не оставаше по-назад и другият.

  – Да, но земята е моя.

  – Да, ама виж какво пише в натуралния акт.

  Така и викаха – натурален акт. Натуралният акт беше важен, а в него пишеше точно така, както и казваха и двамата, но това по никакъв начин не им помагаше.

  Понеже не могли да си разрешат спора, бяха го отнесли до съда в Шумен, с надежда да им помогнат, но повече половин век след това адвокатите, съдиите и прокурорите не бяха успели да се преборят с казуса в натуралния им акт. Така спорът им продължаваше със същите люти страсти и нямаше надежда да се намери някой на този свят, който да може да го разреши.

  – Що адвокати изгледаха, що съдии храниха, що прокурори – хилеше се тати. – Цял живот това правеха. Каквото припечелят, го дават по съдилищата. Адвокатите идват, пенсионират се, умират, идват нови, а нашите все се съдят. Пристигне нов съдия и се заеме с делото с младешки плам, аха и ще реши делото, което целият съд не е успял. Не минава много време и се отказва. През това време чичовците му мъкнат кокошки, петли, патки, агнета, каквото се сетят. И скоро оня, седнал там в кабинета си, се запитва, за какво ли му е пък да го реши този спор. Дадоха пари сигурно за пет такива къщи, а продължаваха да се съдят за една стая.

  Това, че делото им е в ход, не беше причина чичовците да не търсят извънсъдебно споразумение и начини да разрешат спора и сами. Не минаваше и ден без да предизвикат нова Голяма война, и да си нанесат сериозни наранявания. Постоянно и двамата бяха с насинени очи, превързани глави и какви ли не още травми по целите им тела. В селото хората ги знаеха и вече никой не се и опитваше да ги разтърве при поредния бой. Някакъв се беше опитал и за благодарност беше получил хубав бой от двамата чичовци. Затова никой освен татко не се опитваше и да го прави.

  Някой може и да каже, че са били глупаци, но аз не съм на същото мнение. Те прекрасно знаеха интересите си и ги търсеха навсякъде, където се наложеше.

  Издаваше някакво нареждане селският кмет Кирчо. Секретарката го начаткваше на пишещата машина, кметът се подписваше, поставяха печата на кметството и закачаха бележката на вратата на фурната, за да може всеки да я види. Четат я и чичовците на татко, четат, ама нещо не им харесва.

  – Кирчо – изричаха тогава. – Дядо ти, като спеше до топлия гъз на баба ти, ние блъскахме светкавици по румънците, там в Кюстенджа. Така щяха и да дойдат и да ги изхванат и двамата голи, както са си в леглото, ако не бяхме ние. Кмет ли щеше да си сега? Щеше да лъскаш ботушите на някой чокой. Ние за тази държава сме дали три години от живота си. Кални, гладни, боси, там в окопите. Душите ни изгнихи там. Три години до невестите си не можахме да се докоснем. А какво получаваме насреща? Дори благодарност няма… Уж имаме български кмет, а той виж какви наредби написал…

  Да, баща му на Кирчо също бил кмет, а и дядо му. А да сте видели кмет да блъска светкавици по румънците? Кметовете си седят на топло и не блъскат светкавици, нито по румънци, нито по когото да било. Те затова са и кметове, за да не се налага да блъскат светкавици там, в мръсните и кални окопи до Констанца.

  Изричаха тези думи чичовците и сядаха на бордюра пред кметството и заплакваха горко. Започваха да се събират хората и да се чудят и питат, защо плачат двамата герои от войната, след като войната отдавна е спечелена, благодарение на тях. Като разберат за какво иде реч, започваха да гледат с ненавист и омраза Кирчо в очите, за неговата неблагодарност, а наближаваха избори.

  Засрамваше се Кирчо от тази си постъпка и с наведена глава веднага нареждаше на секретарката да добави под наредбата, в кавички „С изключение на двамата герои“.

  Да, ама на следващия ден се изсипваха още герои, останали живи. Идваше и дядо Муса, с дървения си крак и с патериците, и нарочно блъскаше дървения крак, така че да кънти по тротоара. Кънтеше дървеният крак, а тътенът му се чуваше сякаш в главата на Кирчо. Обхващаше той с двете си ръце глава и му идеше да зареве чак. Толкова засрамен се чувстваше. Имаше чувството, че е написал нареждане, с което е изпратил героите на страната на бесило. Героите, без които не би имало дори държава сега. Дали по три години от живота си, а някои и крайници. Дори имаше такива, оставили душите си в окопите. Герои, без които той самият сега не би бил кмет, а просто един обикновен ваксаджия, лъскащ чепиците на някой румънски чокой.
  Веднага извикваше секретарката и със сълзи на очи й нареждаше да добави под предателското си послание в кавички: „И всички останали герои, от всички войни“.

  Така се възцаряваше отново мир в селото. Чичовците подхващаха Голямата си война, дядо Муса повличаше дървения си крак. Само че този път той не кънтеше, а тихо и кротко, като някой пергел подчиняваше разстоянията на волята си, а Кирчо, успокоен мечтаеше за следващите избори, седнал на топличко, там в кметството.

  Най-интересни на село бяха вечерите. Събираха се възрастните мъже в някоя одая и цяла вечер лъжеха и се надлъгваха, ту за войните, ту за политика, ту обсъждаха кмета или новия даскал. Централно място в тези обсъждания заемаха чичовците на тати. Единият винаги сядаше в единия ъгъл на одаята, а другият в срещуположния. Между тях се накачулваха подръжниците им с филджани с кафе в ръце и ги подкрепяха разпалено. Каже нещо единият чичо, а другият почва да ръси огън и жупел. Подръжниците подкрепят ту единия, ту другия, и скоро вече никой не можеше да си чуе приказката.

  Така се нижеха дните един след друг и с всеки изминал ден обичта ми към двамата чичовци ставаше все по-голяма. Нямаше вече тяхна история от героичното им минало, която да не знаех. Нещо повече. Всяка една от тях ми бе разказана и преразказана десетки и стотици пъти. Нищо, че всеки път се дооукрасяваха. Това им придаваше чар, а и аз постоянно търсех нови и нови подробности. Жаден за техните разкази, изобщо не се занимавах с другите деца, а по цял ден се навъртах около тях. Много често вечер заспивах при тях и татко така ме оставяше да спя, за да не ме буди по нощите.

  Тогава сънувах много.

  Изведнъж къщата изчезваше и аз се озовавах редом до двамата ми чичовци, там до Констанца.

  – Опъни ремъка на карабината, боецо – изричаше някой от тях.

  – Изправи глава, герой – допълваше и другият.

  Не закъсняваха и снарадите. Свистяха и гърмяха навсякъде около нас, но слепи и неми за тях, ние, надянали щиковете на „Манлихер“-ите, вървяхме сред грохота и пушека. Вееха се белите бради на чичовците от вятъра, тракаше гордо и дървеният крак на дядо Муса. Да, и той беше сред нас. Какво като беше с един крак? Героят си е герой. Той може да се бие и с един крак, и отново ще победи. Ще победи, защото това да бъде герой е заложено в кръвта му.

  – Ура-а-а-а-а-а… – се отприщваше по някое време мощен рев от караконджулската ни дружина и враговете, ужасени се разбягваха, без да имат смелостта да влязат в бой.

  Събуждах се сутринта след поредната битка, а някой от чичовците вече направил чай, жена му омесила топла питка, софрата опъната, с неизменната бучка домашно сирене на нея…

  Най-големият бой между двамата се случи, когато чичо Махмуд реши да изкопае тоалетна точно под прозореца на чичо Али. Не, че й беше мястото там. Къде се е чуло и видяло тоалетна да се изкопае близо до къща, камо ли под прозорец? Но го правеше нарочно, за да го дразни. Караха се дълго време и до консенсус така и не стигнаха. Единият твърдеше, че трябва да има минимум три метра от прозореца му, а другият му обясняваше, че спазва закона за трите метра и прозорецът му без това е разположен на неговото място.

  Караха се със седмици и когато един ден чичо Али отиде до Шумен, по негови си работи, свързани с вековното дело, чичо Махмуд грабна лопатата и почна. Копа цял ден, както си гонеше стотака вече, и изобщо не му пукаше. Постоянно ме пращаше до магазина да му купувам бира, че беше станал вир вода в жегата. Копаеше и цял ден ми разказваше случки от безбройните им битки на фронта. Така, неусетно до вечерта под прозореца на чичо Али се появи двуметрова яма, от която вече не се виждаше главата на татковия чичо-исполин.

  По едно време, привечер, изведнъж се появи чичо Али с един огромен камък в ръце. Тежеше сигурно над 20 кила.

  – Дръпни се настрани, моето момче – ми изрече.

  После се показа над току-що изкопаната дупка и вдигна камъка над главата си.

  – Аз какво ти казах на тебе, сине майчин? Казах ли ти да не копаеш тука? – изрече към чичо Махмуд.

  Оня, долу в дупката, противно на очакванията ми, като видя за какво иде рече, изобщо не се възпротиви.

  – Добре, братко… Щом си рекъл, няма да копая… Няма да ти троша хатъра, я. Ето спрях – изрече и хвърли лопатата си извън ямата. После издърпа стълбата, на която единия край се показваше до ръба на ямата, намести я и лека-полека, без да бърза, почна да се изкачва.

  Чичо Али, успокоен, че най-накрая е постигнал победа в дългогодишната патова война, захвърли камъка и видимо смирен започна да си свива цигара.

  Не така мислеше обаче чичо Махмуд. Веднага като излезе от ямата, без да се замисли, грабна лопатата и я стовари по гърба на чичо Али, с все сила.

  Чух как издрънча лопатата по гърба му и едновременно с това пращенето на ребрата му. Мислех, че направо го уби. Чичо Али се строполи на земята, изтървал цигарата, която свиваше, и когато вече коварния му брат беше замахнал, за да стовари лопатата отново, той първо се претърколи, после скочи, побягна и така стигна до плета. Без да се замисли извади един кол и обръщайки се го стовари по главата на брат си, който го преследваше с лопатата в ръка.

  Размениха си още по някой друг удар, като не пестяха псувните и когато вече щях да тръгвам да викам тати, за да ги разтърве, чичо Али, псувайки влезе на бегом в къщата си.

  – Ей сега те убих, сине майчин – повтаряше през цялото време.

  Не мина много време и се показа на прага с една бойна пушка в ръка, зареждайки я в движение.

  – Бягай, моето момче… Отивай си… – изкрещя по посока на мен и не след дълго почнаха да свистят куршуми. Този път се претърколи чичо Махмуд и така, търкаляйки се, стигна до къщата си. Куршумите го следваха по петите.

  Само след няколко секунди проехтя изстрел и от прозореца на чичо Махмуд. Опрял своята пушка на черчевето на прозореца, той даваше сериозен отпор на врага.

  Хукнах надолу към нас, а по пътя цялата махала беше излязла на улицата, чудейки се какво става.

  – Чичо и чичо правят война – крещях по целия път и изведнъж всички налягаха по земята.

  Стигнах до нас и този път дори татко не се опита да ги разтърве.

  Мина доста време, а изстрелите не намаляваха и проехтяваха все по-начесто.

  – Стана тя, каквато стана – изрече татко и после се обърна към мен: – Стой зад дувара и не се показвай от там за нищо на света.

  – Стрелят нашите… В Кюстенджа ли сме? – запита след малко дядо Муса и грабна патерицата си, мислейки, че е пушка. Скочи да се бие, забравил, че има само един крак, и веднага се строполи на земята.

  Напоследък нещо не беше добре. По цяла нощ сънуваше, че отново е на фронта и виковете му се носеха из цялото село, за ужас на бабите. Но сега, като чу и изстрелите на Манлихерите, за него вече нямаше никакво съмнение къде се намира.

  Скоро пристигнаха кметът Кирчо и селският милиционер, и като видяха най-голямото сражение в историята на селото, се стреснаха не на шега.

  – Не е за мене работа – изрече милиционерът Гошо и хукна към кметството, за да се обади на военните по телефона.

  Започна да се стъмва, но бойците нямаха никакво намерение да прекратят бойните действия.

  Скоро по пътя откъм Шумен се зададе военна колона от камиони и Кирчо побърза да ги посрещне.

  Спряха камионите и изведнъж наизкачаха войници с автомати в ръце.

  – Разпръсни се в боен ред – закрещя някакъв с мустаци, който явно им беше командир.

  Кирчо му обясни,„ кои са воюващите и скоро от увереността му не остана и следа, разбрал, че ще си има работа с калени в битките бойци.

  – Предайте се, обградени сте – крещя дълго време с някакъв мегафон в ръка, но ветераните изобщо не го отразиха и продължиха да правят война.

  Тръгнаха напред командирът и войниците, и изведнъж изсвистя куршум близо до ухото на офицера. Захвърли той тогава мегафона и падна по очи на земята.

  – Всички на земята – крещеше вече и на войниците.

  Там си и останаха цяла нощ. Не посмя командирът да поведе войниците срещу двамата герои от войната, макар че имаха само един медал.

  Битката между чичовците продължи цяла нощ. Свистяха куршумите над селото и не остана човек, който не залегна зад дуварите. Залегнаха дори Кирчо и милиционерът.

  – Стана тя… стана. Въх… въх… въх… Изгорях, изгорях – повтаряше непрестанно Кирчо и по едно време, залегнал зад дувара, заплака като малко дете.

  Не остана по-назад и милиционерът Гошо и скоро и той се включи в общия рев.

  – Ще ни пратят в Белене – заповторя и той. – Дано поне не ни разстрелят. Дано…

  Плакаха те, а с тях плакаха и големците на селото, и всички, които заемаха някакъв пост.

  Вече виждаха как на сутринта се изсипва цялата милиция на Шумен и ги натикват в джипките с белезници на ръце.

  – Слепи ли бяхте? Цял боен арсенал в селото, достатъчен да събори комунизма, а вие спите. Признайте съучастието си – щяха да изричат милиционерите.

  Да, така щеше да стане. Естествено, ако не ги застреляха на място, изправени до стената пред кметството.

  Ако си мислите, че съм стоял цяла нощ безучастно, жестоко се лъжете.

  По едно време до мен, зад дувара, се дотътри дядо Муса с дървения си крак. Веднага намести патерицата си над дувара и започна да се цели и да гърми по врага.

  – Дай муниции… Още… Дай и гранати – ми повтаряше цяла нощ.

  Хукнах аз и скоро наоколо не остана камък. Всичките дядо Муса изстреля през каменния дувар.

  – Дядо Муса, изморих се – запротестирах по едно време.

  – А, няма такива работи – развика се той, продължавайки да мята камъни. – Война е това… Няма измаряне… Воюваш до победа или до смърт.

  Накрая, виждайки че повече няма муниции, дядо Муса започна да мята керемидите от дувара.

  – А, тая вече няма да стане – изрече татко, вдигна го на рамо и го евакуира от полесражението.

  – Врагът идва… Остави ме – протестираше той през цялото време.

  – Ранен си… Няма ти го кракът. Трябва да ти се окаже помощ – успокояваше го татко.

  На разсъмване, най-накрая изстрелите спряха. Явно бяха привършили мунициите на воюващите армии. Но не и войната.
  Чичовците изкараха огромни щикове и ги надянаха на карабините. Тогава започна най-голямата битка на щик в историята на селото.

  Втурнаха се двамата исполини и щиковете и карабините затракаха. Тътенът от величествената битка се носеше навред, а от искрите, които прескачаха при досега на двата щика, скоро се запали сухата трева наоколо. Пламна тревата и след малко цялата околност се изпълни с тъмен дим, но героите не обърнаха внимание и на него.

  Пристъпиха командирът и войниците и скоро се наредиха около двамата воюващи, наблюдавайки с нескрита завист двамата старци-герои.

  Насъбра се и цялото село.

  Най-накрая, някъде по пладне, силите на двете армии привършиха и те се строполиха на земята.

  Нареди тогава командира войниците като за парад, а сам застана пред тях и изкозирува.

  Станаха чичовците, изкозируваха и си предадоха оръжията на командира, и скоро пред него се образува огромна камара от карабини, щикове, каски, ножове, патрондаши и какви ле не още бойни приспособления.

  Така завърши последната битка в живота на двамата герои. Отдадоха им почит войниците с три залпа в небето и после ги качиха на джипките и запрашиха към Шумен.

  Всъщност, помолиха ги да се качат. С героите е така. Никой не си позволява да им заповядва.

  Цял месец се влачиха татко и Кирчо в Шумен, докато освободят двамата чичовци. По цял ден разправяха на всички, че не са много наред с главите, че са просто двама изкуфели старци, по-скоро старци-деца, непораснали никога. Накрая военните кандисаха и ги освободиха. Освободиха ги ей така, без дело, без съд и присъда. Само им наложиха леки глоби за незаконно притежание на оръжие, за хулиганство, поради вдигнатия шум и за подпалване на стърнището, но глобите отпаднаха още на първа инстанция в съда. Не се намери съдия, който да удари с чука и да потвърди, че са извършили престъпление.

  Върнаха се двамата герои на село. Докараха ги с военна кола, с духова музика и почести, а цялото село се струпа на мегдана, за да им окаже почест за трите години, когато са защитавали страната си в калните и мръсни окопи.

  Застанаха те на площада, а до тях веднага се нареди и дядо Муса с дървения си крак, който се беше изпънал в цялата си гордост.

  До тука бяха хубавите мигове в селото. После изведнъж свършиха, както някой ден приключва всичко на този свят, и хубаво и лошо, и навсякъде се настани плачът и страданието.

  В началото на седемдесетте години започна изселническа кампания и една трета от селото се пресели на юг.

  Завлякоха и дядо Муса синовете му, а той през цялото време крещеше и виеше като вълк:

  – Кракът ми… Кракът ми е тука…

  Така и го качиха на влака. Тръгна влакът, оставил далеч назад на перона плачещите Кирчо и Гошо, а гласът на дядо Муса се чуваше още дълго време след това. Издигаше се над черната композиция, блъскаше се в отсрешните чукари и ехтеше над целия Делиорман.

  След няколко дни получихме и новината. Дядо Муса починал във влака. Умрял си така, както си виел. Плакал цяла нощ и на расъмване, някъде преди границата, сърцето на героя не издържало и най-накрая той се предал, загубил битката с живота.
  Единствен от всички аз разбрах истината. Не беше загубил битката. Героите никога не губят. Не губят, защото се бият с вяра в душата. Просто не е искал да се бори повече и накрая е затворил очи и заспал. Сигурен съм в това.

  Така и го погребали там, накъде около Свиленград. Спрял влакът, наредили се всички, изчели молитвата, погребали го и продължили. Продължил влакът, а пътуването вече приличало по-скоро на погребение, отколкото на преселение.

  – Ние за тази къща сме се били – изрекоха чичовците на татко в един глас и повече никой не посмя да им каже да тръгнат.
  Тръгнаха само синовете и внуците им, оставили далеч назад зад себе си там, в Делиормана, двамата герои, които не искаха да напуснат земята, за която се бяха били.

  Да, така става в живота. Те се бяха били за земята, за да има за синовете им и за внуците им, а сега те я напускаха и заминаваха.

  – Воювали сте напразно – сякаш им казваха, и те, разбрали посланието, седнаха пред къщите си и така си останаха.
  Стояха замислени с дни. Беше изчезнала детската глъч около тях.

  На няколко пъти подновиха битките си за стаята, но бойните действия протичаха вече някак си вяло, без желание и без ентусиазъм.

  – За какво се биете още? Никой не иска вече вашата война. И стаята ви не искат. Къщите ви дори не искат – караше им се татко.

  И те, осъзнали накрая това, прекратиха веднъж завинаги бойните действия.

  Така си и посърнаха, седнали пред никому непотребните си къщи.

  Един ден чичо Махмуд се хвана за корема и се присви. Не знам, може да е бил и чичо Али. Беше отдавна и нямам спомен, а и бях много малък. Без това нямаше значение, кой от двамата е бил. Веднага след това го последва и чичо Али и двамата се затъркаляха по земята.

  Не след дълго единият се хвана за сърцето. Прегъна се на две и се свлече пред къщата. Веднага го последва и другият, който сякаш като на повторение падна до него.

  – Сякаш им свършиха батериите – коментираха дълго време селяните.

  – Не батериите, а батерията – поправях ги аз, знаейки за Махмудали, но никой не ме чуваше.

  Така умряха двамата последни караконджули на Делиормана, спечелили всички битки в живота… Без загубена война, но победени накрая от собствените си деца, обезсмислили целия им живот.

  Погребаха ги в един гроб, а медалът поставиха между двамата.

  И само аз знаех, че всъщност е умрял последния караконджул, защото това беше моят любим караканоджул Махмудали.

   

  ЕПИЛОГ

  Минаха години и пораснах. Вятърът ме запиля по широкия свят. В моето село повече не се върнах. Без това вече нямаше при кого да се завърна. Миналото беше заличено отдавна… Беше останало някъде там, далеч в Делиормана, набучено по върховете на щиковете на чичовците.

  Навсякъде носех спомена за последния караконджул в сърцето си.

  В трудни моменти двамата чичовци ми даваха сила. Представях си как надяват щиковете на „Манлихер“-ите си и застават до мен.

  – Кой? – изричаше единият.

  – Ще ги набуча по седем на щика си – не оставаше по-назад и другият.

  А белите им бради се вееха гордо на вятъра.

  Скоро се завърнах в родния си край. Не устоях повече на повика на моите караконджули.

  Един ден отидох там, където са погребани.

  Още отдалеч видях извисяващите се гордо чинари. Бяха израснали два, един до друг.

  Седнах под сянката им, там до гроба им, и дълго плаках.

  После се излегнах по гръб и се загледах в клоните им и към небето.

  Да, това бяха те.

  Клоните им се бяха преплели и продължаваха вековната си битка. Вятърът свиреше в листата им и, изведнъж укротен, губеше яростта си и се подчиняваше на волята им. Битката между доброто и злото, които всеки носи в душата си. Битката между деня и нощта… Между бялото и черното… Между миналото и бъдещето. Между младостта и старостта. Между живота и смъртта… Битка, която някой ден всеки губи.

  Чичовците ми все още са тук. Не са напуснали земята си и няма да я напуснат никога. Караконджулите са така. Умират, но не я напускат никога. Продължават да извисяват гордо снаги над пустия, брулен от студените северни ветрове Делиорман. И ако се наложи, някой ден пак ще надянат щикове на Манлихерите си.

  Но няма да избягат никога… Не и караконджулите.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  *Бел.ред.: Разказът е публикуван извън специалната литературна рубрика на Еврочикаго.

  .

• Урокът

  

  Наближаваше Курбан Байрам. Цяла седмица вече продължаваше суматохата в къщата ни. Баба и мама варосаха стените на бабината стая, защото щеше да послужи за гостна, изпраха пъстрите тъкани черги и тюлените пердета. Изтупаха дебелите агнешки кожи и миндерите, с които застилаха пода и на които по-сетне гостите щяха да седнат, мъжете – по турски, а жените – свивайки единия си крак и сядайки връз него. Грейна старата кирпичена къща, като булка в нова премяна, усмихна се… А заедно с нея и ние -децата… Че как не?! Байрам идеше! Голяма радост! Щяхме да се съберем тайфата и да ходим из цялата махала, та и в другите, и всеки щеше да даде по нещо – кой паричка, кой лакомства, но никой не те отпращаше с празна торбичка. Хората ни очакваха… Из всяка селска улица се чуваше детска глъч и кипеше живот. Такава беше традицията. След обхода се кротвахме някъде на някоя пейка и започвахме да броим паричките си, да видим кой е събрал повече… Във всяка къща имаше по най-малко две деца… Всяко дете обличаше своята нова премяна и ставаше от зарана. Та лови ли го сън от радост? Искаше да тръгне веднага… Да, ама не ставаше тъй… Трябваше да чакаме завръщането на мъжете, които още по мръкнало отиваха в джамията, за да помолят Всевишния за опрощение на греховете на живите, а после до гробищата, за да почетат и мъртвите, та чак тогава се прибираха по домовете си.

  – Айше, Айше, готова ли е къната? – провикна се дядо.

  – Чакай бре, адам (бре, човече), не ми взимай душата! Закъде по-напред? – тросна му се баба. – Да нямам сто ръце… Ай, анасънъ (ех, майка му стара), всичко мене чака – продължаваше да мърмори някак сериозно и намръщено тя.

  – Айде по-бързо, че няма време – продължаваше да недоволства той.

  Всеки път виждах дядо да къносва курбанлъка – тъй наричаха коча, определен да бъде принесен в жертва в името на Всевишния.

  – Сега ще видиш колко красив ще стане нашия курбанлък – казваше дядо, галейки коча по рунтавото чело, покрито с мека и пухкава вълна. – Ще му турим къна точно тук, между големите и извити рога, да грее като звезда, та да се отличава из между другите – нареждаше той.

  – Дядо, защо се къносва кочът? – полюбопитствах аз.

  – За да се знае, че точно той е избран из между другите. Че е на почит.

  Но детското ми съзнание не побираше смисъла на истинското жертвоприношение и никак не искаше да бъде заклано горкото животинче. Някак свидно ми беше… Та нали и то носеше душа? И как можеше да бъде почитано нещо, което утре вече нямаше да живее? Как можеше това да бъде празник? Всичко това ми навяваше тъга и детската ми душа се бунтуваше.

  – А, дядо, трябва ли непременно да го колим? Не може ли ние да празнуваме Байрама без курбан? Дядо Аллах ще се разсърди ли? Нали си ми казвал, че е милостив и прощава всичко?

  – А ти би ли искала да бъде заклано някое дете? – ме попита дядо и поглеждайки ме разбра, че е предизвикал смут и страх в мен с въпроса си. Накара ме да седна на коляното му и заразказва:

  – Виж сега… Едно време, преди много, много години е живял пророкът Ибрахим, който нямал дете. И на всяка своя молитва той молил Аллах да го дари с детенце и толкова бил запленен от тази мисъл и тази своя мечта, че му обещавал да принесе в жертва самото дете, което той ще му даде:
  „Да ми даде Господ едно дете – ще го заколя за курбан!“
  Или:„Курбан ще заколя първото, само и само да ми се роди дете“ – наричал в молитвите си Ибрахим.
  Не минало много време и Аллах чул молитвите му и го дарил със син – Исмаил. Името му значело „дар от Аллаха“. Та расъл Исмаил безгрижен и за гордост на баща си, а баща му бил забравил за дадения обет към Всевишния. И една вечер, в години, когато Исмаил вече проходил, баща му сънувал сън, който му напомнил за обещанието му да принесе в жертва неродения си все още тогава син. Нямало какво да стори Ибрахим. Трябвало да покаже своето смирение и послушание към онзи, който го бе дарил с най-голямата радост на тази земя – рожбата. Кръв капело от сърцето му… Завързал очите на сина си и вече бил готов да изпълни своето обещание, когато от небето се спуснал ангелът Джебраил, който бил пратеник на самия Аллах, и в ръцете си държал коч и му рекъл, че Аллах е повярвал в неговата вяра и искреност и му изпраща този коч, който трябва да принесе в жертва вместо сина си. Това, къзъм – продължаваше да разказва дядо – е знак, че Всевишният е милостив, че той отнема, но и дарява живот, че ние трябва да бъдем смирени пред неговата воля и той ще се смили над нас, че трябва да бъдем искрени и почтени. И от мен да знаеш,че това е най-големият наш празник, че когато човек си отиде от този свят, душата му ще бъде пренесена в Дженнета (Рая) от животното, което той е принесъл за себе си приживе на Курбан Байрам.

  Смесени чувства нахлуха в детското ми съзнание и още мъничката ми душица… Чувства, с които на следващия ден, наред с радостта от бонбонките кръц-кръц и паричките в торбичката, щеше да дойде и тъгата по загубата на къносания коч. И се сетих тогава, че баба също бе къносала пръстите на ръцете и вътрешната част на дланите си. Не знаех защо и не попитах… По-важен бе урокът, който бях получила от дядо – урок за праведност, искреност и почтеност… Този урок, който и до днес нося в себе си, макар че и тези понятия отдавна са си отишли с дядо, баба и моето детство…

  .

  Вехлиджан Ахмедова

  Добрич, 11 септември 2016 г.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.:  Историята за Авраам /Ибрахим в Корана/, който се запътва да принесе в жертва своя син, в Стария Завет на Библията е със сина на Авраам Исак/Исхак от жена му Сара, а в Корана е с Исмаил, сина на Авраам/Ибрахим от Агар/Хаджар. Във връзка с Празника на Курбан Байрам, желаем здраве, щастие и благословение на всички, които го празнуват.

  .

• Йоан

  Разказ от Здравка Евтимова

  

  – Баба ти умря млада и майка ти умря млада… – тук гласът се огъва като найлонов плик, натъпкан догоре с ягоди – баща ми често подарява плодове на последната от многобройните си приятелки. – Ти също сигурно ще умреш млада – продължава той. – А си единственото ми дете. – Ягодите в найлоновия плик на гласа му са гнили. – Засега си единственото ми дете – уточнява той. Говори направо, връхлитащ към целта, деликатен като багер. – Но и да имам други деца, само ти си от Тея. Никога няма да срещна жена като майка ти. Ти не приличаш на нея въобще, но си единственото нещо, което ми е оставила. Затова искам да зная, че като умреш – баба ти беше болнава, ти също си твърде слаботелесна – преди да умреш искам да родиш едно дете – ако е момиче, ще зная, че е от жилката на Тея. Дори да не прилича на нея, а на тебе, ще помня, че в дребната има и от моята, и от нейната кръв.

  Той става, блъска улицата с пета, плюе на земята.

  – Зная, че тя ме чака някъде. Може да не е горе, защото горе са свестните, а аз не съм. Но тя ме обича. Тя е за горе. Заради мене ще хлътне долу и затова ще ме е яд. Тя ще се натика при мене, защото без мене не може нито на земята, нито под нея, нито горе да изкара ден. Е, аз също – той отново блъска пета в паветата. – Яд ме е на тебе. Ако не беше ти, тя още щеше да върви до мен по подлата земя. Но толкова те обичаше. Само затова. – Баща ми е тънък, висок, непрекъснато му звънят госпожици, богат е, подъл е, стиснат е, не мога да стоя в една стая с него. – Срам ме е от тебе. В небе няма дух. Не тече мисловен процес. Ти гледаш в петите си и от петите си по-далеч не виждаш. Не можеш да накараш и пале да ти се подчини. Ти се подчиняваш на всички. Срамувам се от такава дъщеря. Но друга нямам. Затова искам да родиш – внучето на Тея и моето внуче. Аз съм избрал баща му. Той струва. Много е красив, казват за него жените. Силен е. Може да накара хиляда човека да клекнат пред него. Като родиш дребното, няма да имаш ангажименти. Аз ще го отгледам. Ще намеря жена да го кърми, защото във вашия род млякото на жените е слабо. Ще ти отпусна месечна сума, защото си дъщеря на Тея. Тя имаше дух. Ти нямаш. Тя трябваше да е сега с мене – той плюе на земята и я бие с крак. – Йоане!

  Човекът който влезе, беше висок, със зелени очи и черна коса.

  – Това е бащата на детето ти – заяви баща ми. – След като заченеш – гледай по-бързо да го сториш, защото … – той не завършва, ръката му прави движение, като че огъва сламка за пиене на сок. – Като родиш, медицински екип ще се погрижи за тебе и малката Тея. Йойо, искам да бъдеш внимателен. След като приключиш със задачата, ще разговаряме за парите ти.

  – Ялова съм – казах аз на баща ми. – Йоан не ми харесва.

  – Аз решавам дали си ялова и дали Йоан ти харесва – отряза баща ми.

  – Аз те харесвам – изрича бавно Йоан и ме гледа, както човек разглежда змия. – Обещавам, че ще бъда внимателен.

  – Йойо – дълбае гласът на баща ми. – Ако тя ти избяга, знаеш кой идва при тебе.

  – Знам – отвръща Йоан. – Още ми се живее.

  – И на мене ми се иска добър бизнес-партньор в твое лице.

  

  Лято е, зад прозореца пръска дъжд.

  Живея в стаята на баба ми, в старата ни къща, наоколо е трева, майка ми имаше цветя и домати, майка ми имаше всичко, гледаше ги сама, не плащаше на градинарката, а ровеше в градината, сякаш желаеше час по-скоро да затвори света след себе си. Аз нямах нищо – нито домати, нито цветя. Когато отидех в София веднъж на три месеца, баща ми организираше вечери, на които ме запознаваше с новата си приятелка. Аз вдигах температура, повръщах, нямах приятели. Мъжете не само ме отвращаваха, страхувах се от всички, които блъскаха пода със скъпите си обувки и плюеха; които вместо да приказват, вдигаха показалец и жените им знаеха какво трябва да сторят.

  Личните им секретари също знаеха какво следва да извършат; баща ми опитваше и мен да научи към какво трябва да изтичам и пред кого да се наведа, когато вдигне показалец един сантиметър над масата, но температурата ми се покачваше толкова, че идваше Бърза помощ, а когато баща ми назначи доктор Матеева да се грижи за мен, при вида на доктор Матеева започваха неудържими пристъпи на гадене и световъртеж.

  Чувствах се добре единствено в старата къща на баба ми – при бодливите, гъсти треви, при дивите джанки, при брезите – в стаята на баба, която бе и стая на мама преди да умре, и сигурно щеше да бъде моя стая, докато умра. Когато госпожа Желка идваше да чисти у нас, пак вдигах температура – горката женица докладваше на баща ми всичко – и ако той беше докосвал храната, която ми докарваха, цялото ми тяло се подуваше, клепачите ми подпухваха и ме обземаше такъв пристъп на кашлица, че се налагаше да ме закарат до болницата в Павликени. Всичко това изчезваше, когато баща ми заминеше някъде далече в чужбина или си стоеше в София, а аз потъвах в тревата на двора. Хора не можех да срещна, наоколо бе пусто, възрастни жени над седемдесет, двама-трима дядковци столетници, един жив кон. Понякога наоколо се мяркаха роми, но се страхуваха от мене, „Лудата от София“ – шепнеха. „Лудата!“

  Само едно малко момиче, тъмно като въглен, идваше в двора.

  – Лей ми восък, дано ми потръгне – молеше се то. – На лудите Господ помага.

  И понеже ми носеха много храна, старите баби и дядовци идваха при мене и вечер дъвчеха бавно и дълго. В селото се завъдиха не зная откъде толкова много котки – кафяви, черни, бели и оранжеви. Край зидовете, на хладина, пъплеха змии и таралежи, нощем към кошницата с хляба правеха набези птици и лисици, чакали и белки. Роми не се въртяха наблизо, страхуваха се от мен – баща ми сигурно беше разпространил слух, че съм заразно болна и ме чака да умра.

  Кога бе пристигнал Йоан, така и успях да разбера. Появи се като светкавица в стаята на мама и на баба. Пъхнал се зад скрина и когато си легнах, въобще без да попита, без да ми каже „Здравей“ или „Добър вечер“, направи онова, за което му беше платил баща ми.

  Въобще не ме интересуваше Йоан. Защото разбрах, че мога – сигурно жените, които умират рано, го могат. Не се изморявах от любовта. Не се страхувах, не вдигах температура, не ми се виеше свят, не болеше. Той стоеше под мен пламнал, а аз можех. И още можех. Имах сила. Дали е Йоан, или някой друг, нямаше никакво значение.

  – Не искам да си отивам – каза той. – Не искам да те губя от поглед.

  В стаята на баба и мама – тук се бяха родили и двете, и тук бяха умрели – снимките им бяха на стената наред с иконата на Света Богородица – те наблюдаваха как Йоан отказва да замине, как не яде, не пие вода. Не говореше, започна да отслабва, наложи се да го храня – както мама бе хранила мен като малко дете – с лъжичка и хляб, хранех го и той ядеше, за да има сили за мен, пиеше, но жените, които умират рано, не страхуват Йоан. Не се страхуват от никого.

  – Омъжи се за мене – каза Йоан.

  Но това не бе нужно.

  – Ще убия всеки, който те докосне.

  – Омъжи се за него – подметна баща ми и токът на обувката му разкъса улицата. Сега не ме беше страх от него. Не вдигах температура. – Ти си като Тея – каза той. – Също като Тея. Йоан отказа да вземе парите, които му дадох. Каза, че не може да живее без тебе. Глупак. Аз не можех да пия вода без Тея. Жените от вашия род са луди. Човек не може да пие вода без тях.

  Когато се роди дъщеричката ми Тея, аз я оставих на баща ми. За последно я видях в ръцете на Йоан. Сигурно са ме търсили в къщата със снимките на мама и баба, и с оная икона на Света Богородица, която ми бе помагала да храня Йоан като малко дете. Сигурно тя бе помогнала да оцелее. Но не са могли да намерят нито иконата, нито снимките, защото ги изгорих. Щеше ми се да запаля къщата, но тук бяха умрели мама и баба – а може би не бяха умрели, може би бяха избягали от хората, които плюят по улицата и натякват, че тъмните жени умират рано, че е хубаво някой Йоан да дойде – той е силен и има дух, ти нямаш.

  В София, в Централния гробищен парк, имаше прекрасен гроб, но който бе изписано моето име, дата на раждане, дата на смъртта. Един висок мъж, красив – какво е красотата за един мъж, тя само му пречи – и едно малко момиченце седяха пред гроба с цветя. После дойде баща ми. А аз гледах отдалеч, момиченцето – дъщеря ми, беше прекрасно, най-хубавото дете. То държеше ръката на Йоан и ръката на едрия побелял мъж – който удари земята с пета, а по лицето като паяк се спусна сълза.

  На алеята, далеч встрани, на мъничката пейка седяха две жени – едната на средна възраст, другата с водопад бяла коса, и двете високи, тънки като корабни въжета.

  – Тея – извика ме жената с бяла коса и краят на август се отрупа януарски сняг. – Тея, ела.

  Огледах лицата им. И двете приличаха на иконата на Света Богородица. Бях виждала тези жени.

  – Тея.

  Бяха жените от снимките, които бяха гледали как раста от стената на стаята ми.

  – Мамо. Бабо – извиках.

  Жени, които можеха да накарат човек, разсичащ земята с пета, да забрави името си, не умират рано.

  Те винаги се казват Тея.

  – Има при кого да отидеш – изрече тънко и дълбоко по-младата жена, на която не приличах.

  – Йоан – каза белият сняг, който заваля през август.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Една жена копаеше пръстта

  

  .

  Една жена копаеше пръстта
  със някаква очукана мотика…
  Приведена. Беззъба. И сама.
  Направо по-очукана от дните.

  Копаеше с набръчкани ръце…
  И тихо се усмихваше на здрача.
  Приличаше земята на сърце.
  А залезът – на огнена погача.

  Копаеше. Беззъба и сама.
  С угаснали от времето зеници.
  Приличаше жената на сълза,
  изплакана горчиво от къртица.

  Очите ù повикаха дъжда.
  А ветровете тихо се смълчаха…
  Тя ще остави мъничка следа.
  Под пръстите ù – корените спяха…

  Преминах покрай нея като в сън.
  За миг един – си срещнахме очите…
  И стана някак си по-светло вън,
  преди да са изплували звездите.

  Една жена копаеше пръстта…
  Цветя садеше – приказна мозайка.
  Приведена. Беззъба. И сама.
  И онемях! Та тя ми беше майка!

   

  Гълъбина Митева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Още от същата авторка вж. тук, тук, тук и тук.
  

  .

• Девет свещи за живите

  Разказ от Мильо Велчев

  

  Досега не беше се срещал очи в очи с Лудата. Железният му обръч се беше изтърколил в краката й, но и двамата не гледаха към него. В погледа на Дончо нямаше страх, дори не любопитство, а някакво възхищение и почитание, все едно се беше изправил пред Мара Гидия — сестрата на Крали Марко. Другите момчета се спряха за малко слисани отстрани, па с весели крясъци заудряха с карачки ръждивите бъчварски обръчи и босите им крака вдигнаха облачета от прах надолу към Кална.

  — Лудо-о-о, Лудо-о-о! — викаха, без да се обръщат. — Къде е Яки-и-и-им?

  Лудата се наведе, взе обръча и го подаде на момчето. За първи път я виждаше отблизо. Лицето й изпито, сериозно — тя никога не се усмихваше. Очите нито сини, нито зелени — като Дълбокия вир, в който се удави лани дядо Радион. Долната устна — тънка, горната — по-дебела, леко вирната. И двете напукани, тревожно стиснати. Косата — някога руса, сега бяла и невчесана. Повдигна двете си вежди и с надежда запита:

  — Да си виждал братчето ми?

  Момчето стисна обръча, опита се да каже нещо, но гърлото му беше пресъхнало и не можа да издаде звук. Само повдигна рамене и с нацупени устни заклати глава. Все пак, когато Лудата наведи смирено рошавата си глава и тръгна към пазара, Дончо успя да изхлипа:

  — Не съм, како Ирино.

  Махаше с ръце и си ломотеше нещо, но го чу. Спря се, притисна с една ръка устата си, обърна се и бързо го приближи.

  — Не съм го виждал – повтори тихо Дончо.

  Знаеше историята на тази страдалчица от дядо си Никола. По време на Новоселското въстание се скрила в двора на Девическия манастир „Света Троица”. Видяла страшни неща. Турците посекли седемгодишното й братче Яким — на неговите години — и баща й Йосиф. Спасила се, защото я покрили до дувара с телата си. Видяла как хванали поп Георги за краката и ръцете, и го разсекли надве, как се гаврили с монахините, преди да минат под ножа. Първо изгорял метохът, после — църквата … половината село… Не беше набожен човек дядо му. Не, че не вярваше. Вярваше в някаква сила, но не обичаше поповете и не ходеше на църква. Само веднаж в годината, на девети май, влизаше в храма и запалваше девет свещи. Не долу — в сандъчето с пясък — за умрелите, а горе — в свещника — за живите. Не се кръстеше нито на влизане, нито на излизане. Само там, пред пламъчетата на деветте восъчни свещи, девет пъти се прекръстваше и излизаше с вдигната глава. „Девет дни светлина, след пет века тъма! Девет дни свобода, след пек века робство! Това чувство, Дончо — казваше му, докато го извеждаше за ръка от манастирския двор — не може да се опише, то трябва да се изживее”. И отиваше в кръчмата да почерпи всички „по едно”.

  — Не съм виждал Яким, како Ирино.

  Лудата го погали с дългите си кокалести пръсти — първо по главата, после по раменете…

  * * *

  Лудата го погали по раменете, опипа с дългите си кокалести пръсти копчетата на куртката, паласката с патрони, в която майка му беше намушкала малкото евангелие, посегна и към ножа, но се дръпна като опарена и го погледна ужасена:

  — Не го убивай!

  — Кого да не убивам, како Ирино? – усмихна се Дончо.

  — Турчина – прошепна Лудата и се заозърта уплашено.

  — Не отивам да убивам, а да освобождавам братя и сестри от поробителя.

  Засвири тръба, строиха се в колона по четирима, развяха знамето „С нами Бог” и закрачиха. Някой даде тон за песен и дружно запяха: „Сбогом, веч прощавай, роде мой…”. Беше есента на 1912-та — започна Балканската война!

  * * *

  Стоеше приведен в окопа и чакаше сигнал за тръгване. Една патрулна група от четиринайсет човека, сред които беше и Дончо, трябваше да тръгне първа в дълга редица, а след тях и цялата рота. Заповедта беше да превземат височината на юг от чифлика и там да се окопаят.

  През деня турците атакуваха на няколко пъти. Излизаха от крепостта Шейтан тарлю и се втурваха на талази. Виковете им „Алла-а-а-ах, Алла-а-а-ах!” бързо секваха. Напълниха полето с убити и ранени. Чаткаха картечници, избухваха снаряди, хвърчаха шрапнели… Привечер с турските атаки престана и дъждът. Задуха от север, захладня, но не дотолкова, че да скове земята. Лепкавата кал се събираше на топки по подметките на ботушите и тежеше като олово. Вятърът раздуха облаците и луната се показа кръглолика и бледа.

  Мислите на Дончо бягаха като трънливия храст, дето вятърът го търкаляше надолу по долчината. Мама и тате, братя и сестри, другари, Невена … стиснала букет от здравец, топлите й устни… После — онази недогоряла купчина от хора и слама от българското село, през което преминаха. Турците ги редили с главите навътре, както на село кладат шума за добитъка, ред слама — ред хора. Прекръсти се три пъти. Каква е тази вяра, тази омраза, дето ги кара да убиват жени и деца, и после да ги горят?!

  Чу сигнала:

  — Цс-с-с-ст!

  Уговорката беше, като се чуе веднаж „цс-с-с-ст” — тръгват, като се чуе два пъти „цс-с-с-ст, цс-с-с-ст” — спират и залягат. Сложи ножа на манлихерата, по-скоро за да не влезе пръст в цевта, изпълзя от окопа и със ситни крачки се заспуска по склона. Погледна наляво и дясно — всички се движеха приведени в редица и току прескачаха някой труп или овраг.

  Стори му се, че трупът до ярдъча помръдна. Повдигна цевта и внимателно запристъпва. Оттук насетне беше като на сън. Блесна огън от пушката на турчина, оглушителен гръм, удар откъм корема (после намери оловото в паласката с евангелието на Йоан)… Дори не се стресна. Съзнанието му се избистри докрай. Учуди се, че не падна, а първо направи крачка встрани, след това скочи връз падналия… С един замах му изби пушката и опря щика си в гърдите му.

  Случи се! Знаеше, че това ще се случи, и се беше подготвил. На турските думи го научи Иван Маринов, докато пътуваха от Севлиево за Габрово. А той се беше учил на турски от даскал Никола Дабев.

  — Яшамак истиормусун (Искаш ли да живееш)?

  Луната осветяваше бледото лице на турчина като с прожектор. Големите му сини очи гледаха ужасено ту щика, ту голобрадото българче… Тресеше се и не можеше да отговори.

  — Сен геледжексин Йени кьойя, Троян кааза …(Ще дойдеш в Ново село, Троянска околия)! Манастирде докуз мум якъджаксън саа олан инсанлара (Ще запалиш в манастира девет свещи за живите)!

  — Евет, евет (Да, да)! – продължаваше да се тресе, но успя да каже турчинът.

  — Сойле „Йемин ет Аллаха” (Кажи „Заклевам се в Аллах!”)! – настоя Дончо.

  — Йемин ет Аллаха! — повтори турчинът и заплака.

  Дончо вдигна пушката и започна да забива щика около главата му. Не беше на себе си. Забиваше и крещеше:

  — Девет свещи за живите, девет свещи за живите, девет свещи…

  * * *

  Странно нещо е животът! Как понякога се срещат Смърт и Любов! Женеха се с Невена и хорото наближаваше черквата. Тъпани, гайди, бъклици, смях и веселие… А откъм Пашовци едвам пристъпят в черно три бабички и едно детенце… Пред тях — каруца с ковчег, пред каруцата – поп Стефан размахва кандилото, до него Лудата носи кръста. Замлъкнаха всички, свалиха шапки, закръстиха се. Починала Стояна Драгановска Бакърджийка. Онази, дето спасила половин село с берданката си. Пушкала срещу башибозука и черкезите… Нямало изстрел нахалос! Задържала ги на Маринска и Попови ливади, докато народът се изтегли към Мара Гидик. Опя я поп Стефан, едни тръгнаха след нея за гробищата, други останаха за венчавката.

  А Лудата като видя Дончо, захвърли кръста, затече се, падна ничком в нозете му и взе да му целува ръцете:

  — Добър човек, добър човек…

  * * *

  На другата година, малко преди да почине, я срещнаха до гробищата. Калугерките пак я бяха пременили с нов сукман и лачени чехли. Невена беше трудна в деветия месец. Бяха ходили да прелеят и запалят свещи на Черешова Задушница. За първи път видяха Лудата да се усмихва. Бяха й останали само два-три зъба в устата. Очите й грейнаха, плесна с ръце, приклекна и се затече към Невена. Прегърна я, падна на колене, погали корема й, пак стана и започна да скача и се радва като дете…

  — Яким си дойде! Моето братче…

  Цял ден и до късно по тъмно обикаляше улиците, усмихната и щастлива. Казваше на всеки, когото срещне:

  — Яким се намери! Братчето ми си дойде!

  * * *

  — Отче, една германка пита нещо, ама като не й разбираме… — сестра Евгения посочи с глава девойката, която беше довела, и стисна притеснено ръце в скута си.

  Младият свещеник тъкмо беше попълнил с калиграфски почерк едно кръщелно свидетелство на масата под крушата, подаде го на кръщелника, прибра си писалката и книжата в чантата и важно се изправи.

  В големите й сини очи проблясваха закачливи пламъчета и гледаха някак насмешливо. През бухналите, с цвят на узряла ръж коси, прозираха лъчите на залязващото слънце и любопитните погледи на калугерките. Заговориха се на немски и влязоха в храма.

  * * *

  — Здравей, дядо! Какво правиш? — усмихнато запита младият свещеник, а след него вървеше германката.

  На този глупав въпрос дядо Дончо отговаряше винаги по един и същи начин:

  — Изпращам белия свят.

  Седеше на пейката под асмата, кръстосал две ръце върху бастунчето, и с премрежен поглед погледна внука си и гостенката.

  — Тази госпожица е германка — обясни отчето. — Задява се нещо с мене. Толкова млад и хубав казва, а се обрекъл на Бога. Обясних й, че нашите канони не ни задължават за безбрачие.

  Старецът нищо не каза, стисна й ръката, каза си името, но нейното даже не го и чу.

  — Дошла да запали свещи в нашия храм. Представяш ли си!? Дошла специално за това — да запали девет свещи за живите.

  Старецът трепна. Мътните му очи широко се отвориха, извърна глава към момичето и се вторачи в нея.

  — Отивам да донеса нещо за почерпка — каза отчето и се запъти към лятната кухничка.

  Когато се върна с големия поднос, на който беше подредил три купички със сладко от боровинки и три чаши с вода, видя момичето да държи с две ръце пръстите на стареца, челото й, опряно в опакото на дланите му, а по съсухрената кожа се стичат сълзите й.

  — Сен геледжексин Йени кьойя, Троян кааза! — бавно говореше дядо Дончо с вдигната глава и поглед, вперен в Балкана. — Манастирде докус мум якъджаксън саа олан инсанлара!

  — Какво ти става, дядо?! — учуди се свещеникът. — Какви ги говориш?!

  — Не е германка девойката, чедо. Туркиня е.

  Пусна с една ръка бастунчето, погали с нея момичето по главата и пак изрече:

  — За живите!!!

  — Защо за живите, дядо? — седна до него младото попче. — Все се каня да те питам. Поменуваме мъртвите, а ти палиш за живите!

  Дядо Дончо се изправи и погледна отвисоко внука си:

  — Уж си свещеник, а не знаеш! На онзи свят е топло, светло, блажено! Тези огънчета са нужни нам. Да сгряват заблудените ни души и да ни показват Пътя.

  Дори не се сбогува. Стисна бастунчето, бутна портичката и затропа надолу към кръчмата на Иван Габровчето — да почерпи всички „по едно”.

   

  П.П. Някои имена и събития са действителни, други — художествена измислица. Вероятно знаеш, драги Читателю, че истината е по-страшна и грозна. Дано тези няколко странички накарат и теб да я съпреживееш, за да не изгаснат пламъчетата, които предците ни запалиха за нас, живите — да сгряват заблудените ни души и да ни показват Пътя.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Мильо Велчев е роден през 1958 г. в гр. Карнобат. Завършил е Висшия лесотехнически институт в София. До 1997 г. работи в системата на горите в Родопите, Странджа, Стара планина. В периода 1997 – 2014 г. извършва дърводобив с въжени линии като едноличен търговец. През последните две години е на частна лесовъдска практика. Живее в Ловеч. Започва да пише и издава проза през 2016 г. Още творби от същия автор могат да се видят в сайта „Откровения“.
  

  .

• Песента на тишината

  

  .

  Ще се срещнем изгубени в тихия край на гората.
  Там, където тревата поглъща копринено стъпките.
  И където, стаена във крехкото на стъбълцата,
  пролетта ще ни хване във своята цветна прегръдка.

  Ще се срещнем, и ето – от нас ще се вдигне тъмата,
  ярко слънце от болната сивкава кръв ще отнеме.
  Само ти, само аз… и зеленият пулс на земята
  по пътеки отдавна напуснали прага на времето.

  А когато замлъкне безредната глъчка на хората
  – тези викове, дето прояждат със болка всемира,
  тишината без никакви думи ще ни проговори
  и най-първата, тихата тайна ще ни открие.

  Ще прошепне, че ти си сърцето, а аз съм душата,
  че ръката е моя, но твои са нежните пръсти
  и когато пропадам на дъното, уж безвъзвратно,
  ти си моята бездна, но също – през бездната стълба.

  Ще говори така със онази мелодия древна
  сътворила света, наредила звездите небесни.
  И ще стихнем. А думите в нас до една непотребни
  в онемелия край на гората ще станат на песен.

   

  Невена Стоянова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Невена Стоянова е родена през 1976 г. в гр. Силистра. От 1994 г. живее във Велико Търново. През 1999 г. завършва Френска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където от 2002 г. работи като преподавател по съвременен френски език. Доктор по общо и сравнително езикознание, с интереси в области като лексикална семантика, психолингвистика и философия на езика. Автор на редица публикации, доклади и учебни помагала по френски език. От 2013 г. е и доброволец към фондация „Човешката библиотека“, където помага при подбора, редакцията и популяризирането на преводна и нова българска литература. Още творби на Невена Стоянова могат да се видят в Liternet и ХуЛите.
  

  .

• Сметката, моля!

  Разказ от Елена Тодорова

  

  .

  – Ще поставим упойката, искам да броите от сто назад.

  – Ще боли ли, докторе?

  – Няма да боли, всичко ще бъде наред. Започвайте да броите.

  – Сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем, деветдесет и шест…

  – Сестра, скалпел…

  ***

  – Събуди се, майче. Чуваш ли, събуди се.

  – Три кила и петстотин грама, 41 сантиметра. Честито, майче. Имаш си чудесно момченце… Събуди се!

  Тогава са чули за първи път плача ми.

  А аз помня всичко още от утробата. Плувах в един топъл океан, усещах ударите на сърцето си, както и на маминото. Усещах цялата обич на Вселената и Бог. Знаех историята на милиарди животи преди мен до първата жена и първия мъж. Знаех тайните на Космоса…

  ***

  – Запишете в протокола: Раждане с цезарово сечение, тридесет и осма седмица, бяло дете, от мъжки пол, износено… А после шушукане, тих спор… И онзи непрекъснат звук, който толкова ме плашеше.

  – Бързо, изпускаме я. Обдишвайте. Дефибрилатор…

  Суетене. Говор. Тичане.

  – Не мога да спра кървенето. Още две банки нулева…

  – На три, пазете се.

  – Няма пулс. Зареждам на 300… Пазете се.

  – Ампула адреналин, направо в сърцето…

  – Няма пулс. Изключете монитора. Час на смъртта…

  – Някой трябва да съобщи на бащата.

  – При постъпването е записано: Баща неизвестен.

  – А близките?

  – Няма посочени…

  ***

  След това ме опипваха, опъваха краката и ръцете ми, направиха ми някаква инжекция, а аз крещях и исках да ме оставят на мира. Чувствах се уморен, исках топлите ръце на мама…

  Но нямах майка, нямах татко, никого си нямах. Бях абсолютно сам на света.

  Сирак. Малшанс за мен.

  Доста по-късно щях да науча, че когато Господ затварял врата, отварял прозорец… Пълна глупост! Каквато люлка те е залюляла, такава ще те долюлее…

  Детски домове за изоставени деца… Приемни семейства, които гледаха деца, не за да им дадат топлина и обич, а заради парите.

  Институции… Помощи… Благотворители…

  Отново домове, защитени жилища… Семейства без деца, търсещи…

  Много пъти искаха да ме осиновят, но се отказваха. Аз не говорех. Не беше от заболяване. Не исках да говоря. Дори, когато на 8 години, двама от „батковците” в поредния дом ме изнасилиха, пак нищо не продумах. На никого не казах. Издебнах ги и си отмъстих мълчаливо. Единият го блъснах по стълбите, без да ме види. Потроши се целият. Докато беше в болница, мен ме преместиха в друг дом.

  Другият го срещнах доста по-късно една вечер в парка. Разхождах се и се опитвах да подредя пламтящите си мисли. Когато човек съзнателно е избрал да мълчи, в главата му настава хаос от неизговорени думи. Иска му се да ги подреди по рафтовете и чекмеджетата на съзнанието си, а те все се блъскат и търсят пролука да избягат навън.

  Точно в такъв момент го срещнах. Беше пиян до козирката. Вървеше срещу мен по алеята, преплитайки крака. В едната си ръка държеше празна бутилка вино.

  – Ей, приятел, дай някой лев да удавя мъката. – Беше на две крачки от мен, когато ме позна. – Немчо (така ми викаха всички), това си бил ти, бе. Дай парите, съдран задник. Няма да забравя как те опраскахме с Иван тогава. – И посегна да ме хване за ръката, хилейки се гадно.

  Отстъпих назад. Спомените пламтяха в съзнанието, болката, срамът…

  Ударих го с юмрук в лицето. Падна тежко и захленчи като жена. Помня, че го ритах, а той пищеше. След това настъпи тишина. После се чуха сирените… Бях хванат на местопрестъплението.

  ***

  Втора година излежавам присъда за убийство по особено жесток начин. Осъдиха ме на петнадесет години. Много приказки се изговориха в съдебната зала. Всеки разказваше фрагменти от живота ми, а аз мълчах. Толкова дълго бях мълчал, че не виждах смисъл да проговарям точно сега. Съдията, прокурорът, хората в залата ме гледаха като някакво странно, гнусно насекомо. Убиец!

  Глупаци, тъпунгери, уж носят глави на раменете си, а нищо не знаят и не осъзнават. Слушах споровете им, опитвах се да им внуша мислено, че не искам помощта им. Защото знаех тайната, онази извечна тайна на природата, наречена „Обич”. Обич, от която съм бил лишен още с раждането си и никога не съм получил до този момент…

  ***

  Докато течеха дебатите, аз си мислех за Живота.

  Често съм си го представял като един крайпътен ресторант. Влизаш и оберкелнерът – Съдбата те настанява на подбрана от нея маса. Може да е близо до дансинга, но по-вероятно е да бъде близо до кухнята или до тонколоните. Подава ти менюто, а ти си много гладен и избираш най-вкусните ястия. Оказва се, че част от избраното точно днес е свършило или не се предлага, защото така е решил „главният готвач”. Правиш компромис и избираш друго. Носят ти го. Опитваш – нагарча. Искаш да го върнеш, но правилата са изрични – връщане няма. Или, да речем, поръчваш си супа, а към нея ти носят вилица. Чакаш да изстине, за да я изпиеш. Но изстинала вече не е вкусна, залоена е и получаваш киселини…

  Странен ресторант е Животът. Там клиентът НИКОГА НЯМА ПРАВО. А „най-хубавото” е накрая, когато ти носят сметката.

  Винаги е СОЛЕНА, повярвайте ми. Винаги!

  ***

  Днес е първият ден от третата година в затвора. Голям ден за мен, защото реших да говоря. Беше наложително. Трябваше да изговоря всичко онова, което бях таил в сърцето си. Пък ме мъчеше и едно прозрение, основният принцип на Живота – „Дай, за да получиш”. До този момент, не бях получавал обич от никого, но и не бях давал такава. Време беше да опитам.

  Дори „черните дупки” могат да обичат, защото са оплодени с частици материя и от тях се ражда нова вселена. Толкова е просто. Обичта е в основата на всяко чудо. А животът сам по себе си е чудо.

  И се надявам, влизайки в онзи ресторант, да бъда настанен във ВИП сепаре и поне веднъж да вкуся нещо, което да остави сладост в устата ми. Ще започна с десерта. Нека е…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Елена Тодорова е родена и живее в София. Завършила е гимназия и Техническия университет в родния си град. Специалността й е свързана с техника и технологии в областта на текстила. Публикува свои творби от три години насам в литературните сайтове „Стихове.БГ“ и „Откровения“, под псевдонимите eliboto и Лейди Фокс. Казва, че не се смята за поет или за писател, а че споделя свои емоционални състояния, или неща, които са я е докоснали и са оставили белег в сърцето й. Но ако нейните споделени състояния са способни да оставят белег в съзнанието на читателите, точно в това е смисълът на литературното творчество.
  

• Semper fidelis

  

  .

  Аз столетия стисках крака на войника –
  в гладни пясъчни бури оглозган пищял,
  отполиран до бяло с безброй песъчинки
  и все още обгърнат от римски сандал.

  Вързал с кожени връзки крака – бях му предан.
  Не усещах смрадта на разложена плът,
  нито личинки бели поисках да гледам
  как месото подпухнало дружно ядат.

  Жежко слънце суровия ремък изблиза,
  черни паяци пъплеха твърдия гьон,
  лиги точеха нощем хиени наблизо,
  неведнъж, вирнал жило, вилня скорпион.

  И така, във прегръдката с белия кокал,
  под бръснача на острия вятър свистящ,
  хлътвах бавно сред пясъка все по-дълбоко,
  на Сахарските дюни под рохкия плащ.

  Разделиха ни после и археологът
  метна нейде пищяла, а мене във кош
  ме отнесоха (бил съм находка, за Бога!?)
  към музея, макар че не струвам и грош.

  Арестуван да спя и да гния охотно
  и с муцуна опряна в студено стъкло –
  зад витрината дремя години самотен,
  до табелката малка на странно писмо.

  Само нощем, когато си тръгне пазачът
  и постави раздела “Египет” под ключ,
  позволявам си да се разкисна и плача,
  да съм кекав и стар, дементирал дългуч.

  С умиление спомням крака си войнишки,
  който толкова време и жив, и умрял,
  дваж по-верен от куче, прегръщах с каишки…
  И ме мъчи вина, че съм го надживял.

   

  Радост Даскалова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Радост Баева-Даскалова е родена в България. Завършила е езикова гимназия, по-късно руска и българска филология. Години наред е работила в частния сектор. От 2002 г. живее със семейството си в Лондон. От 2006 г. помества произведенията си в литературните сайтове “ХуЛите” и “Откровения”, под псевдонима Регина. Публикувала е свои творби във в. „Зов за истина”, сп. „Европа 2001″, алманах „Околчица” и онлайн изданието „Клуб 50плюс“. Заглавието на нейното стихотворение, публикувано тук, „Semper Fidelis“, е латински израз, означаващ „винаги верен“.

  .

• Последен спектакъл

  Разказ от Таня Тодорова

  

  Вечерта се спускаше над града и обвиваше сградите със своята тъмна мантия. Улицата опустя и само от време на време разлялата се тишина биваше прорязвана от стъпките на закъснял минувач. Младото момиче потрепери от вечерния хлад и се сви в одеялото, наметнато върху крехките рамене. Погледът й жадно обхождаше потъналата в мрак улица, но и последният закъснял минувач вече се беше прибрал.

  – Стана студено, госпожице Клара. Мисля, че е време да ви прибера вътре.

  – По-късно! Не ми е студено!

  Клара докосна железните пръчки на парапета, сякаш да си вземе довиждане, и тъжно погледна потъналите в мрак сгради, скупчени една до друга, озарени от светлината от грейналите прозорци. На този балкон се събираше целият й свят. От него с часове наблюдаваше хората, които се разхождаха по улицата, и копнееше и тя да крачи редом с тях. Мечтаеше да тича с хлапетата, отмъкнали поредната ябълка от сергията за плодове, или да се наслаждава на изложените рокли на витрините с групичките млади момичета. Искаше нейният смях да кънти редом с техния и да се изчервява под погледите на мъжете. Представяше си как пристъпва важно, хванала елегантно под ръка кавалера си, и как всички гледат тях и кимат одобрително. Копнееше за това, но за съжаление имаше само мечтите си и… улицата. Тя беше сцената, на която всеки ден се поставяше нов спектакъл, с нови роли и актьори. И тя неизменно беше главната героиня в тези спектакли – веднъж красива принцеса, в друг – весела циганка с шарени одежди, а в трети смела разбойничка и покровителка на слабите. Най-хубавото беше, че краката, които бяха безжизнени и неподвижни в реалността, в тези спектакли я носеха и тя тичаше, по-бърза и от вятъра. И танцуваше до отмаляване. Затваряше очи и чуваше музиката, която изпълваше нещастната й душа с радост и вълнение. Затвори очи и потъна в красивата приказка.

  Едно, две, три… Едно, две, три…

  Усещаше ритъма с цялото си същество и се чувстваше цяла и завършена. Чуваше шумоленето на снежнобялата си приказна рокля и усещаше как гали краката й, завладени от ритъма на мелодията. Клара отвори очи и погледът й се впи в тях.
  Тези крака! Господи, колко ги мразеше! Неподвижни и мъртви израстъци, изкривени като изсъхнали клони! Непотребни и излишни!

  Беше родена с този недъг и спомените й от детството не бяха свързани с весели, безгрижни игри, а с болници – миризма на хлор, белите стаи и сълзите на майка й. Тогава спектаклите, в които участваше, бяха други. Мечтите й не бяха много. Просто искаше да тича и играе с другите деца, а не да лежи непрекъснато в омразното легло. Безсилието и мъката я заляха и тя почувства как гневът я завладява. Сълзите потекоха по страните и малките ръце заудряха по безчувствените крайници, които бяха отнели щастието й…

  Клара се сви и утихна. Тогава усети, че нещо я докосна по ръката. Отвори очи и видя нежната снежинка, миг преди да се разтопи. Тя вдигна поглед и ги видя – изящни балерини, спускащи се от зимното небе. Толкова изящни и красиви, те танцуваха своя последен танц със своя изискан кавалер – вятъра. Момичето притвори очи и се потопи в новия спектакъл. Усети се нежна и грациозна като тях, понесена от нежната музика. Носеше се теглена от силата на този вълшебен танц. Танцуваше, обградена от тази снежнобяла красота, която умираше след финала на танца си, докоснала земята. Клара не искаше да спира и да се озове обратно в инвалидния стол. Искаше този танц никога да не свършва и танцуваше…

  В един момент отвори очи и се видя. Жалко и непотребно създание, което не носи радост, а само печал на близките си. Погледна отново сипещия се сняг и разбра, че трябва да довърши този танц. Пръстите й се впиха в студения парапет, събра сили, повдигна се и полетя заедно с посестримите си в този последен спектакъл.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Таня Тодорова живее в гр. Видин. Работи като експерт в Дирекция „Бюро по труда“ в крайдунавския град. Пише разкази от две години. Публикувала е свои творби в литературните сайтове „Откровения“ , „Стихове.бг“, „Буквите“. Подкрепата, която е получила там, й е дала кураж да продължи да пише. Наскоро неин хумористичен разказ е бил избран след гласуване на публиката и публикуван в Алманах „Хумор и сатира – 2016“ и това също е било много важно за нея. Друга нейна страст е фотографията. Интересува се като ценител и от други изкуства – музиката и изобразителното изкуство.

• Разпродажба на спомени

  

  .

  На уличка тиха далеч от пазара,
  под склопа на цъфнали млади липи,
  старица, изпита от болест коварна,
  с тояжка едва на крака се крепи.

  На пейката своите книги продава.
  Животът ù явно съвсем не е лек.
  По пладне асфалтът е жива жарава,
  край нея почти не припарва човек.

  Поспрях се, реликвите нейни погледнах —
  известни заглавия, ниски цени.
  Духовно богата бе в своята бедност.
  Прикани ме: „Виж тези три, погледни! —

  Трилогия, ето, вземи… на Беляев…
  Пък аз… за лекарства ще спастря пари…
  Тя, моята… ясно е… вече се знае…
  Но пустата болка така ме мори…”

  Познах я. Гласът ù бе плътен, отчетлив.
  Припомних си, сякаш на бавен каданс,
  видях я — пак млада, а ние — момчета,
  девойки на чинове… Нейният клас…

  Две орбити мътни очите ù днес са,
  в тях сетна надежда дори не гнезди.
  А как рецитираше! — бе поетеса
  и знойна красавица, помня преди…

  Оставих ù смачкани двадесет лева…
  …На първата страница после чета:
  „На моята мила съпруга Елена,
  честита годишнина! Трийсет лета!”

   

  Красимир Тенев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Красимир Тенев е роден през 1968 г. в Благоевград. Поет, редактор и преводач. Членува в Творческо обединение „ХХI век ”- Благоевград, ЛТО „Оксиморон” към военен клуб – Благоевград и Съюза на независимите бългърски писатели. Публикувал е в списанията „Безусловно”, ”Смесена китка”, ”SOS – 112”, „Пламък”; вестниците „Ретро”, „Трета възраст”, „Вяра”; алманасите „Поезия”, ”Любовна лирика”, „Ирин – Пирин”, „Тракийска лира“ и в периодичните издания на Благоевградските литературни  клубове. Публикува свои творби и преводи в литературните сайтове „Откровения,”, „Хулите”, „Буквите”, Стихи.ру и др. Носител на специалната награда в конкурса „Поетични звуци”– 2009 г., първа награда в конкурса „Очи за себе си” в раздел поезия – 2010 г., първа награда в конкурса „По стъпките на лятото” (поезия) през 2010 г. Лауреат на V Международен конкурс за поетични преводи – Москва, 2012 г. Има една издадена стихосбирка – „Венец от думи” – 2009 г. и електронна книга ”Съдба е!” – 2011 г. Редактор е на 14 стихосбирки. От 2012 г. е посланик на мира към Международното посолство на мира – Женева. 

   

• Покорителят на Железния вол

  

  Сега, след толкова много години, обърна ли се назад към детството си, неизменно виждам двата вола Чакър и Чапраз, водени от Емин ага.

  Чакър имаше бяло на челото си, затова му викаха и така. Чапраз беше малко опак. Вървеше леко на една страна и клатеше глава. Бяха огромни. Толкова огромни…

  В детския си свят, там в Делиормана, не можех да си представя, че може да има нещо по-голямо от тях.

  Чакър и Чапраз бяха великаните от детството ми. Великани, които ако ги нямаше, едва ли щях да имам и детство.

  Понякога си мисля, че още са някъде там и го пазят… Пазят го от посегателставата на възрастните, за да не нагазят по свещените му пътеки, ръсейки смрад и отврат наоколо. Да, Чакмак и Чапраз са там и пазят… Сигурен съм в това. Няма как да е иначе… Не може да не пазят… Те не биха предали детството ми никога. Не и те…

  Появаше се Емин ага с волската талига и веднага наставаше смут в махалата. Забравили игри и веселия, хуквахме всички и се накачулвахме на талигата. Чакър и Чапраз крачеха гордо и сякаш не им пукаше колко дечурлига ще се качат. Бяха толкова силни. Нямаше да нарушат походката си, дори ако всички деца на света успееха по някакъв начин да се поберат в талигата. Крачеха Чакър и Чапраз из селото, а ние се друсахме горди по прашния и неравен калдъръм на детството.

  Така стигахме до кметството. Тогава винаги се появяваше кметът Кирчо на прозореца и се провикваше:

  – Емин ага, колко пъти да ти казвам? В талигата деца – не…

  – Талигата деса не – изричаше Емин ага, намигвайки към нас.

  Скачахме един по един и хуквахме на -пред. Стигахме дотам, където Кирчо не ни виждаше и зачаквахме.

  – Чу ли, Емин ага? В талигата деца не… – провикваше се отново Кирчо, размахвайки пръст от прозореца на кметството.

  – Талигата деса не – отговаряше му и Емин ага, махайки с каскет и пришпорваше воловете.

  После, веднага като стигнеше до нас, отново скачахме на талигата. Емин ага сякаш не ни забелязваше. Караше си воловете, седнал в талигата, и като че ли не виждаше никога какво става зад него. И така до края на селото. После някои се прибираха пеша, а други оставаха да го чакат. Връщаше се след време Емин ага, а талигата натоварена с чували, едвам се движи. Скърца цялата, а двата вола вървят и пърхат. Накачулвахме се отново върху чувалите и водачът на воловете отново не ни забелязваше.

  Преди да влезем в селото спираше воловете и слизаше от талигата. Изкарваше един дебел синджир и завързваше здраво едното колело, за да не се върти по надолнището.

  – Еха, удари спирачката – хилехме се ние.

  И така до кметството.

  Отново се появяваше Кирчо на прозореца. Сякаш си нямаше друга работа и винаги висеше там, за да дебне Емин ага, да види дали отново ще качи деца в талигата.

  – Емин ага, ама ти май не разбираш от дума – провикваше се отново. – Сто пъти съм ти казвал… В талигата деца – не.

  – Талигата деса не – изричаше, отново намигвайки към нас, Емин ага и ние хуквахме към училището за да го чакаме там.

  Не знам, но тази игра с Емин ага и Кирчо продължи сигурно сто години и не омръзна на никого. Най-активни бяхме двамата с братовчед ми. Ние бяхме любимци на Емин ага, а двата вола бяха нашите великани.

  Заставахме на пътя с наскубана трева и начупени клонки, и зачаквахме талигата. Скоро пристигаше и тя. Емин ага си запалваше цигара, а ние през това време хранехме воловете. Посягаха те към тревата и имаше някаква магия в това да гледаме как тя изчезва в огромната им паст. Гледах ги дълго в очите. И досега не съм срещал по-нежни очи. Ще си хапнат воловете, ще си починат. Накрая винаги изкарваха дългите си езици и ме облизваха с благодарност по челото.

  Обичта ми към двата вола не изчезна, дори когато Чапраз ме закачи на рога си и ме запрати над сайванта. Не му се разсърдих. Просто тогава получих урок, че не трябва да се доближавам до животно, когато се храни. Светът се преобърна и аз изведнъж се озовах на покрива на сайванта.

  – Легни на покрива… Не се изправяй. Стой така! – крещеше Емин ага, докато търсеше стълба.

  После ме свали, но не ми се скара. Само ме огледа дали нямам някъде ударено и дълго ме прегръща. Беше се уплашил повече от мен. Целият трепереше.

  Вечерта сънувах Чакър и Чапраз. Сънувах ги много нощи подред. Бдяха над съня ми…

  Докато…

  Застанахме един ден пак с братовчед ми, но Емин ага и воловете не се появиха. Наскубахме още трева, докато чакахме, и стана цяла купчина, но те така и не идваха.

  – Ще изсъхне тревата – притесни се братовчед ми.

  – Нищо… Те ще я изядат и увяхнала – успокох го аз като по-голям.

  Стана обяд, а воловете все така ги нямаше.

  – Докарали Железен вол – чухме по едно време  баба да говори с комшийката. – Щели да заколят Чакър и Чапраз…

  Хукнахме към обора… Тичахме със сетни сили. Аз напред, а братовчед ми след мен. Влязохме вътре… Чакър и Чапраз ги нямаше… Емин ага беше седнал на ахъра и плачеше.

  – Няма ги вече… – проплака с нова сила, като ни видя. – Чакър и Чапраз…

  Плакахме дълго и ние с него. После си тръгнахме. Изведнъж видяхме кожите на Чакър и Чапраз… Стояха прострени на земята. Бяха огромни… Виждаше се и бялото на челото на Чакър.

  Тогава за пръв път изпитах гняв… омраза… ненавист.., злоба… отвращение… Усетих какво е мъст… Толкова силна, че да унищожи за един миг само целия свят, стига да можех… Заради Чакър и Чапраз. Но имах само две малки детски ръчички… Сигурно затова Всевишният не дава мощ в ръцете на такова същество, изпълнено с всички тези чувства…

  Слязохме в селото и тогава изведнъж се появи Железният вол. Целият беше червен. Вървеше и пръцкаше. Умириса цялото село. Как само вонеше след него. Някакъв се беше накачулил отгоре и подскачаше целият от кеф. Хората от селото вървяха след него и крещяха ужасно. В ръцете си носеха плакати и танцуваха. Идеше ми да убия всички. Погледнах Железния вол в очите… В тях нямаше нищо. Бяха мъртви.

  Вечерта цялото село се събра на мегдана. Пиха ракия и бира. Пиха и ядоха кюфтета. Ядоха до пръсване. Тогава намразих месото. Довлякоха и оркестър. Някакъв свиреше на кларинет, а един друг блъскаше тъпан. Оня с кларинета беше се зачервил целият. Размахваше го наляво-надясно. Стоях и гледах как тече слюнка от кларинета. После го запуших с ръка, за да спре да се дере, но оня го дръпна и ми се скара. Ядосах се и блъснах кларинета му. Той изтрака по зъбите му и онзи изведнъж ме подгони. Тъпана го блъскаше един дебел. С едната ръка блъскаше, а с другата нагъваше кюфтета. Взимаше по две-три наведнъж и ги напъхваше в устата. Бузите му така бяха се раздули. После пиеше бира. Седнах и почнах да му броя кюфтетата. Когато станаха 17, спряха, за да починат, и продължиха да ядат кюфтета.

  Кларинетът и тъпанът ги оставиха до един казан с кюфтета.

  – Ха наздраве – развика се дебелакът. – Има и нова кожа за тъпана вече…

  Приближих се до тях и изкарах ножчето, дето ми го подари дядо. Тогава осъзнах, че няма по-велико чувство от отмъщението… Мъстта… това е царицата на чувствата. Кара те да се усетиш като Бог… Нарязах му тъпана. Как само хрускаше под острието на ножчето. После взех кларинета и го напълних с кюфтета. Когато спря да поема повече, намерих една пръчка и продължих да тъпча.

  – Аре бе, вие няма ли да свирите тази вечер?– развика се някакъв пияница по едно време и онези станаха и отново награбиха инструментите.

  Почна да надува кларинета нашият, а няма и звук. Надува, надува, вече ще се пръсне целият. „Леко… да не пръднеш“ – мислех си през това време.

  Замахна и дебелакът по тъпана и без малко да си счупи коляното.

  Тогава настана тишина. Всички стояха като препарирани. Тишината бе последвана от викове и крясъци, и онези двамата хукнаха да ме гонят.

  Побягнах и изведнъж се появи тати отнякъде. Грабна ме от земята и после ме остави зад себе си.

  – На мъже ли се правите? Дете ще гоните… – изкрещя. Беше подивял.

  С един удар свали кларинетиста на земята. Краката му увиснаха във въздуха и после се строполи по гръб. След това метна и тъпана.

  Скоро целият площад почна да се бие. Беше най-големият бой в историята на селото. Биха се дори бабите. Навсякъде полетяха бирени шишета. Казаните с кюфтета се преобърнаха, а самите те се превърнаха в гранати, свистящи във въздуха.

  Железният вол стоеше гордо в края на площада. Пристъпих към него. Още не бях свършил. Напълних цялото му пръцкало с кал. Пое сигурно един тон, но кал поне имаше в излишък в Делиормана.

  На сутринта цялото село се събуди с превръзки. Кой беше с превързана глава, кой с ръка, кой с крак. Превръзки носеха дори и бабите. Куцукаха с патериците, приличайки не на себе си, а на ранени в бой партизани, и гледаха лошо.

  Пристъпи и оня, дето подскачаше върху Железния вол. Главата му беше превързана. Качи се отгоре, дърпа и натиска някакви ръчки, но волът не пръцна. Само поемаше дълбоко въздух и после кашляше, ама издълбоко, като оня дядо, дето му викахме Комина – живееше в горната махала и дърпаше по цял ден махорка. После подскачащият слезе от Железния вол и се засуети около него. Слизаше и се качваше отново и отново, но по никакъв начин не можеше да го накара да пръцне.

  Скоро се събра цялото село и почнаха да цъкат с език и да клатят глави. Цъкнат с език и поклатят глава, и после изведнъж се хванат за нея и промълвят – Ох…

  – Дали ще пръцне? – чудеше се братовчед ми.

  – Уж вол… уж железен, а се задави от малко кал – отвръщах му аз. – Ако бяха Чакър и Чапраз… Помниш ли как минаваха през калта? Цялата талига беше в кал, но те не спираха и дърпаха… Калта стигаше до ушите им, но те продължаваха…

  Не мина много време и се появи и Кирчо.

  – Ще ви пратя всички в Белене, некадърници – крещеше, целият зачервен. – Та нов трактор е това… Какво му направихте?
  Но колкото и да вика, Железния вол не пръцна.

  На следващия ден се довлякоха едни от Шумен, накачулени на друг железен вол. Само че той беше зелен и не подскачаше толкова много като нашия. Цял ден се въртяха около Железния вол. После го закачиха на техния вол и дълго го разхождаха из село, уж да тръгне. Но оня запираше крака и не щеше, и не щеше. Накрая се отказаха, качиха се на техния вол и се върнаха в града.

  – Дойдоха като аслани, а си тръгнаха насрани – каза кашляйки Комина, дето жулеше по цял ден махорка.

  На сутринта онези от Шумен се довлякоха пак. Хванаха Железния вол и му разпориха целия корем. Изкараха червата му и ги наредиха на пътя. Мъчиха се цял ден, но кой знае какъв ефект сякаш нямаше.

  Стана вечер, оставиха черволяците така изкарани и се събраха в кръчмата да пият.

  Пристъпих в тъмнината и си напълних джоба с вътрешностите на Железния вол. Взех няколко и в ръка. Хвърлих ги в реката. Там, където хвърлиха и червата на Чакър и Чапраз.

  Много дни още се мъчиха асланите. През деня се ровеха из корема на Железния вол, а вечер пиеха като не видели. Всеки следващ ден се ровиха все по-упорито в корема на вола, а всяка следващата вечер пиеха все повече в кръчмата. Седях по цял ден и ги гледах. Без това нямаше какво друго да правя. В тъмнината на нощта отново си пълнех джобовете и ги изпразвах в реката.

  – Некадърници… Пияници… – крещеше Кирчо всеки ден. Как не умря от яд, не знам.

  Накрая седнаха всички около Железния вол и заплакаха. Плакаха с дни. Да плачат… Аз как плаках?

  Една сутрин се събудих, а Железният вол го нямаше.

  – Качиха го на камиона и го закараха – информира ме братовчед ми, който винаги ставаше по-рано от мен.

  Закараха Железния вол и вече всички мъкнеха чувалите на гръб. Мъкнеха и пъшкаха в жегата, и скоро цялото село се изпълни с въздишки по Чакър и Чапраз.

  Не мина много време и една сутрин се събудих от познато пръцкане. Бяха домъкнали Железния вол и той отново подскачаше по калдъръма и ръсеше воня. Ядосах се много, но подскачането му не продължи дълго. През нощта се примъкнах и му избодох очите, а хубавите галоши, с които беше обут, нарязах целите с ножчето, дето ми го подари дядо. Железният вол издаде дълга въздишка и се килна на една страна.

  На следващия ден отново се събра цялото село и почнаха да цъкат и клатят глава. Накрая нарамиха пак чувалите на гръб и тръгнаха по работата си.

  Борбата ми с Железния вол продължи още дълго. Всеки ден му оправяха галошите и очите, но вечерта аз продължавах да ги избождам. Накрая вързаха злите кучета на кооперацията около него, но те ми бяха приятелчета и ние по цял ден си играехме, така че не беше никакъв проблем.

  Съвсем скоро из село тръгна мълвата, че вечер, в тъмнината се появявали духовете на Чакър и Чапраз. Някакъв беше ги видял как избождат с рогата си очите на Железния вол. Кълнеше се в гроба на майка си.

  Оня отиде да му леят куршум, толкова много беше се уплашил, а на стария пън пред джамията ходжата изпророкува, че който е ял от кюфтетата, скоро ще се срещне с духовете на двата вола. Тогава изведнъж селото се изпълни с хора, отричащи, че са яли от кюфтетата. Излизаше, че дори няма такъв, който да си е вкусал от тях.

  – Всички ядохте… Не отричайте – възмущаваше се ходжата. – Ядохте, та чак се посрахте. И ракия пихте… И бира… После се бихте. Скоро ще бъдете наказани… Ще се изправите пред рогата на Чакър и Чапраз… И тогава ще си платите за всичко. За всичко… И няма да остане ненаказан… Всевишният ги изпраща…

  След това пророкуване изведнъж улиците на селото се изпразниха. Вече никой не смееше да излезе по тъмното, за да не срещне духовете на двата вола. Старите хора разправяха, че такова нещо селото не помнело от времето, когато някъде в долната махала се настанил караконджул. Тогава улиците били пусти, както сега. Прибираха се вечер и залостваха портите, но неизменно на сутринта се срещаха с белите и поразиите, направени от духовете на двата вола под прикритието на тъмнината. Някъде бяха яли от сеното. На друг бяха бутнали и съборили плета. На трети бяха счупили портите. А съвсем редовно избождаха очите на Железния вол.

  В битките с Железния вол имах и поражения. Веднъж мама ме изкъпа с пикнята му.

  Понеже волът подскачаше много по калдъръма и оня, дето се накачулваше отгоре му, разправяше, че останал без бъбреци, решиха да му построят специален път. Докараха други железни волове и с тях подравниха калдъръма. После пуснаха втори вол с метални, въртящи се подкови да тъпче чакъла. Цялата земя се тресеше от него. Накрая трети железен вол вървеше и заливаше с нещо черно и лепкаво, миришещо много хубаво. Върви си волът, а аз след него с колелото. Купиха ми го след като обещах повече да не плача по Чакър и Чапраз, но аз тайничко пак си поплаквах. Прибирам се по едно време в къщи, а сестра ми още от вратата почва да крещи:

  – Мамо, негър… Батко станал негър.

  Излезе мама и директно ме почна с дръжката на метлата за това, че съм се наклепал целия с асфалт. А бях си обул новите къси панталонки… Не ставаха повече за нищо и ги изхвърлиха.

  Мама се мъчи много да ме отърве от асфалта, но колкото и да се мъчеше, само усложняваше нещата. Накрая се предаде, седна и заплака. Събраха се бабите от махалата и седнаха и те, да се вайкат и умуват заедно.

  – Нафта… Ще стане само с нафта – обади се някакъв, дето редовно се мъчеше с черволяците на Железния вол.

  Не щеш ли, точно по това време, с ужасно пръцкане отдолу се зададе Железният вол. Изскочиха бабите на пътя и го спряха. После домъкнаха някаква кофа, поставиха я под вола и го накараха да се изпикае. Награбиха ме бабите и ме съблякоха чисто гол. Изкъпаха ме директно на тротоара, пред цялото село, с пикнята му. Стисках се с две ръце между краката и през цялото време крещях:

  – Не искам с пикнята му… Не искам с пикнята на Железния вол…

  Но колкото и да крещях, никой не ми обръщаше внимание.

  На всичкото отгоре се домъкнаха и момичетата, с които сестра ми играеше по цял ден, и всички в един глас крещяха:

  – Негър… Негър… Видяхме му чурката… Чурката…

  Никога друг път не съм изпитвал такъв срам. Не можех да го понеса – гол пред всичките баби и момичета на селото, и на всичкото отгоре ме изкъпаха с пикнята на Железния вол. През това време оня си стоеше на пътя и пръцкаше, та се късаше от смях. А кожата ми… Целият станах червен като домат след банята с пикнята му.

  Не можах да спя цяла нощ от яд. Беше ми дошло до гуша вече с този Железен вол. Заради него заколиха Чакър и Чапраз. Заради него брах срам, гол пред бабите и момичетата от селото. Не стига това, а ме изкъпаха и с пикня… С пикнята на Железния вол. Повече не можех да търпя. Веднъж завинаги трябваше да си реша проблемите с него. Никога повече нямаше да му позволя да се гаври с мен.

  На сутринта се събудих, решен на живот и смърт да си изчистя отношенията с Железния вол. Препасах колана с меча… Сложих си шлема… Награбих щита… И зачаках. Бяха ми ги подарили за Нова Година.

  Чаках – и колкото повече чаках, решителността ми ставаше все по-голяма.

  Най-накрая Железният вол се появи. Идваше отгоре и така препускаше по новия път. Движеше се много по-бързо от друг път.

  – Вървиш към смъртта си… Скоро ще пратя мръсната ти душа в ада – изрекох и изтеглих меча.

  Изчаках да се доближи, за да не го подплаша. Когато вече нямаше къде да избяга, изскочих на пътя с вдигнат меч.

  – Ела ми… Ели ми страхливецо… – изкрещях.

  Очите но оня, дето подскачаше отгоре, изведнъж станаха големи. Станаха по-големи от очите на Чакър и Чапраз, взети заедно. Изправи се прав върху Железния вол, готов за атака. Нададе боен вик… Така крещеше… Мислеше си, че ще ме уплаши…

  – Не си познал, подлецо… – изрекох и се подготвих да го съсека с един удар.

  Чу се някакъв пронизителен вой. Обувките му вече не се въртяха. Видя ме… Искаше да спре и да избяга. Но вече беше късно… Идваше право към мен. Вдигнах меча, нададох рев и нанесох удара.

  

  Чу се страхотен шум… Сякаш едновременно бумтяха десетки небесни гръмотевици. Избяга… Избяга страхливецът… Подлец… Мина на милиметри покрай мен. Мислеше си, че ще се уплаша, но даже не мръднах от мястото си. Мина покрай мен и се удари в оградата… Събори я и продължи надолу по склона. Оня, дето все подскачаше отгоре, подскочи за последно и се претърколи от гърба на Железния вол. Волът полегна на една страна и после се претърколи. Един път… два пъти… Пет пъти… След това, преобръщайки се, продължи надолу. Издаде последен рев и избухна в пламъци. Така си и изгоря подлецът.

  Изведнъж стана тихо. Тогава чух писъците на мама и тати.

  – Победих го… Сразих го… – крещях и аз с вдигнат меч.

  Пръв дойде тати. Взе ме на ръце и ме прегърна силно. Плачеше… После ме подаде на мама и почна да бие оня, дето подскачаше на Железния вол. Как не го уби, не знам. Мама също плачеше. Скоро почнаха да се чуват и други писъци. Отвсякъде хората пищяха и тичаха към нас. Насъбра се цялото село. И всички пищяха.

  Железният вол си догоря там.

  – А уж бил железен… – повтарях през цялото време.

  След няколко дни го натовариха и го закараха нанякъде, и повече не се завърна никога.

  Така приключи моята одисея с Железния вол. Победих го. А бях толкова малък.

  Още тогава осъзнах, че не се ли предадеш, биеш ли се докрай, като мъж, винаги побеждаваш. И няма сила на света, която да може да те спре. Дори Железният вол се предаде… Та кой може да се изправи срещу Покорителя на Железния вол?

  *

  Така се бих цял живот, изпълнен с плам, откраднат от душата на онова момченце от Делиормана, без да порасна.

  Да, не можах да порасна. Тялото ми порасна, после косата ми почна да побелява, но духът на бедното малко момче не ме напусна.

  Затова не можах да си намеря място в талигата – в талигата на живота.

  – В талигата деца – не… – изкрещяваше винаги Кирчо или някой друг като него.

  Веднага познаваха, че съм дете. Недорасляк някакъв…

  Дали не ме чака още някъде там талигата на Емин ага?

  *

  – Вуйчо, разкажи ми за Чакър и Чапраз – усмихва ми се малката ми племенница.

  Седнали сме на терасата в топлата нощ. Звезди не се виждат никъде. Само бетон. И тогава започвам да разказвам. Всички заспиват… Градът, който никога не спи, дори той заспива, а ние си говорим за Чакър и Чапраз. Говорим защото тя иска. И аз искам…

  – Вуйчо, какво стана накрая? – пита ме винаги.

  – Отлетяха… Една сутрин просто отлетяха…

  – Вуйчо, не ме лъжи… Воловете не могат да летят.

  – Чакър и Чапраз могат. Там при нас, в Дервиша, има една трева. Нарича се Караконджулска трева. Набрах им от нея. Пораснаха им криле… Бяха огромни. Размахаха ги… Вятърът от крилете им отвя всички, които искаха да им навредят. Извисиха се в небето.

  – А защо не ги виждам?

  – Защото са там, при нас… В нашето небе. Като дойдеш, ще те заведа в Дервиша. Където живеят караконджулите… А в небето се реят Чакър и Чапраз… И никой не смее да се доближи. Никой, който има лоши помисли в сърцето си… Караконджулите усещат злото и веднага ги разкъсват.

  – Знаеш ли, вуйчо? – продължава племенницата ми. – В училище имахме конкурс и аз нарисувах Чакър и Чапраз. Всички ми се смяха. Казаха, че воловете нямали криле. А аз много плаках.

  И тогава поглеждам и наистина над бюрото й виждам нарисуваните Чакър и Чапраз. Имат криле и се реят в небето.

  – Знаеш ли какво – изричам и я прегръщам. – Това са те. Точно така изглеждаха, като политнаха. Рисунката ти е страхотна.

  – Искаш ли да ти я подаря?

  – Много… Ще си я закача. И когато ми стане мъчно за тях, ще гледам рисунката ти.

  Лягам си и отново сънувам Чакър и Чапраз.

  На сутринта поемам, а някакси съм окрилен. Усещам се могъщ. Имам чувството, че мога дори планина да преместя. Че колко му е? Ще нося, ще нося… и ще я преместя.

  Ще я преместя… с двата вола до мен.

  Поглеждам наляво – Чакър…

  Поглеждам надясно – Чапраз…

  И кой би ни спрял?

   

  Хасан Ефраимов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Разказът е публикуван извън специалната литературна рубрика на Еврочикаго.

  .

• В мрака

  

  .

  Понякога приличам на слепец
  и искам някой да ме преведе през мрака.
  През моя мрак! Със устни на крадец
  да ми изпие болката и да избяга…

  Във светлото не виждам всеки път,
  очите си ги дадох на една къртица.
  Но в тъмнината няма кръстопът
  и повече от всякога съм птица.

  От светлото понякога боли…
  И предпочитам в мрака да остана.
  Не ме е страх! И питам се дали
  приех живота като рана.

  Клепачите са спуснати завеси.
  Отвън е светлина, отвътре – мрак.
  Ще се опитам! Ще опитам да ги смеся,
  ще нарисувам утрешния сняг!

   

  Радка Бойкова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Радка Бойкова е родена през 1960 г. Завършила е гимназия и дентална медицина във Факултет по дентална медицина – Пловдив. Работи като стоматолог, но има интереси и към литературата. Пише по-сериозно от няколко години. Има публикаци и номинации в поетични конкурси.

• Двамата с кученцето

  Разказ от Младен Василев

  

  Беше един от многобройните му потни кошмари. Събуди се, треперейки като лист. Две цунамита го бяха обградили и се движеха насрещно. Заплашваха да го смачкат като нищожна буболечка.

  Господи, защо го преживя толкова реално? Изхлузи пижамата си и я захвърли ловко в пералнята. Но и това не внесе спокойствие в уплашената му душа. Денят започваше лошо. Много лошо. В 10 часа имаше среща с Мимикрия. От известно време движеше с нея. Беше много ниска – същинско хипофизно джудже. Но по странен начин му въздействаше емоционално (не и физически). Мимикрия беше омъжена. Намираше се в подножието на 40-те. Не бе доволна от брака си. Все му повтаряше, че рано или късно ще напусне мъжа си. Сякаш така му внушаваше, че това може да е заплаха и за самия него. Беше непредсказуема. Обикновено се обаждаше с думите: „Имам нужда да те видя“. Така се случи и този път. И ето – вече пътуваше към офиса й. Усещаше, че не трябва повече да се среща с нея, но имаше нещо неуловимо, което все го караше да отлага раздялата. Мимикрия бе от жените, обичащи да въртят мъжете на малкия си пръст. Веднъж завоювала сърцето на даден мъж, тя го задържаше с игрички в орбитата си, давайки му да разбере, че в живота й има нов мъж – Следващият. Така Предишни и Следващи участваха в невидимо сражение помежду си, а Мимикрия ги залъгваше, че всички те носят една и съща душа – душата на нейната въображаема половинка.

  Днес, обаче, се случи нещо неочаквано. Мимикрия бурно се спусна към него, когато прекрачи вратата на офиса й, с думите: „Липсваше ми“. И размаза аленото си червило по врата му. Сякаш, за да не му даде възможност да се опомни, тя добави: „Кога ще ми купиш кученцето?“. Бе й обещал едно малко кученце, което да разсейва екзистеницалната й самота. А тя вече си го беше избрала. Той искаше отдавна да й направи този подарък. Ето че случаят най-накрая му предоставяше тази възможност. Когато купи кученцето и го сложи в скута си, докато тя шофираше обратно към офиса, малката животинка внезапно пъргаво се покатери по гърдите му и го близна по шията. Милото и невинно малко кученце сякаш му благодареше, че смени притежателите си. Усети погледа на Мимикрия – леко навлажнен от сподавените сълзи и изпълнен с признателност. Две същества в този миг му благодаряха – всяко по своему. Двете очакваха мига на взаимното си усамотение, за да може всяко едно от тях да отдаде истински чувства на другото…

  А той почувства безтегловността. Тя нахлуваше в гърдите му и най-сетне бе свободен. Знаеше, че това е неочакваният край на връзката му с Мимикрия, връзка, за която никога нямаше да съжалява. Беше скромен мисионер в живота й, дарил я със същество, което отсега нататък щеше да пропъжда самотата й и да й дава обич. Кой знае, може би Мимикрия щеше да прогледне за истинските ценности, благодарение на това малко кученце, а той да не съжалява за познанството си с нея. Кученце на раздяла. Не бе предвидил този финал, но той се оказа най-добър и за двамата. Защото после срещна великата си любов!

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Младен Василев – Мисана (Мисана е фамилното име на рода му по бащина линия, който е от гр. Удине, Италия) e роден през 1954 г. По професия е математик, с докторска дисертация и научно звание доцент. Областите му на научно търсене са Теория на числата и Комплексен анализ. Член е на Американското математическо дружество /AMS/. През 2004 г. негови открития в областта на Теория на числата са включени в престижната монография на Richard Guy „Unsolved problems in Number Theory“. Занимавам се също и с шахматна композиция. Младен пише стихове от 1973 г. До 1989 г. негови творби са били отпечатвани в „Пулс“, Народна младеж“, „Студентска трибуна“, „Септември“, „Младеж“, „Читалище“. Две негови стихосбирки – „Самотни рими“ и „Свещ за самота“ остават неиздадени през 80-те години. Поетични цикли от тях са отпечатани по-късно в сп. „Хермес“. Други негови поетични цикли влизат в Алманаха за поезия на фондация БУКВИТЕ, в Алманах „Културна палитра“ – Перник и др. Стихове и разкази на Младен Василев са публикувани и в сайтовете „Откровения“, „Хулите“ и „СтиховеБГ“.

• Война на цивилизациите

  Из „Голямата червена книга“* на Петър Калинов

  Издателство „Мейкър Артс“, София, 2016 г.

  .

  

  Не знам какво е цивилизация. Но има само две цивилизации. Панчарска и Кокалска. Тя, Кокалската, даже не и цивилизация.

  Не знам какво е култура. Но има само две култури. Панчарска и Кокалска. Тя, Кокалската, даже не е и култура.

  Не знам какво са хората. Но има само два типа хора. Панчарци и Кокалци. Те, Кокалци, даже не са и хора.

  1.

  Навремето Бог създаде панчарци. Даде им ум и разум. Направи ги силни, красиви, могъщи. Получиха панчарци най-хубавата земя. Най-плодородната. Получиха най-тлъстите овце. Най-бързите коне. Най-големите къщи. Кокошките по десет яйца на ден снасяли. Кравите по сто литра мляко давали. Прасетата по хиляда кила тежели. От един грозд виното в десет бъчви се събирало. От пчелен кошер медът милион души подслаждал.

  Завидя дяволът на панчарци. Разгневи се. И направи кокалци, за да пречат на панчарци. От него те нищо не получиха, но той на едно ги научи – да се тепат. Та с бой да взимат от мирните панчарци. С насилие да влизат в къщите им, да пият от виното им, да ядат от меда им.

  Видяха се панчарци в чудо. Чезне имуществото, топят се благата. И от нужда панчарци започнаха да краднат. Не толкова от нямане, колкото, за да респектират кокалци. Да си седят ония по домовете. Да пазят мизерната си покъщнина. Да ги е страх! Тръгнат ли да се тепат, оставят ли празни колибите си, ще дойде панчарец да ги обере, да ги оголи до голо, та да ги е срам да се видят.

  Оттогава панчарци и кокалци са куче и котка. Панчарци дебнат да краднат. Кокалци търсят сгода да се степат. От много дебнене започнали да се мразят. Да се мразят, чак да се избиват. Войната между тях станала вечна. И вечността други хора в историята забравила да остави. Останали само панчарци и кокалци. И около тях едно голямо Нищо. А то не съществува.

  

  2.

  И малките деца знаят, че Земята е плоска и има начало и край. В началото е поставена бяла табелка с надпис „Панчарево”. В края е сложена друга табелка. На нея пише „Кокаляне”, зачертано с червена диагонална ивица. Понеже кокалци толкова си могат и си нямат езеро, а пък ние си имаме.

  Преди първата табела и след втората се намира Нищото. Преди първата табела е Панчарското Нищо. То е мъгливо с едни бели стълбове по средата, които нощем светят. Вижда се, когато се качиш на върха на корията, където се намираха кошарите с овцете. Панчарското Нищо е красиво. Особено нощем.

  След втората табела се намира Кокалското Нищо. То си няма бели стълбове по средата. Няма си и мъгла. И не се вижда. Макар и Кокаляне да е на по-високо място от Панчарево. Не се вижда, защото кокалци са необразовани и не го виждат.

  Панчарци сме много образовани. Панчаревското училище е на първо място в света. То е и единственото, защото кокалци нямат училище. Уж учат в нашето, ама изобщо не искат да учат. Не ги бива в науките. То и в какво ли ги бива!?

  На десет минути от Нищото идва рейса. Единицата. Върти на Ханчето и пак се връща в Нищото. Има и друг рейс – тройката. Тя не върти на Ханчето и направо продължава за Кокалското Нищо. За какво служат рейсовете никой не знае. А и не е необходимо да знае. Щом идват и отиват в Нищото, значи и те са Нищо и не служат за Нищо.

  

  Преди години ние, панчарците, измислихме Телевизора. Той представлява черна кутия с прозрачно стъкло отпред. Като го пуснеш се появяват разни хора и уж говорят. Но това не са живи хора, а си е просто картинка – една такава движеща се. Там, в телевизора, всичко е наужким, но все едно е истина. Оня ден даваха война. Ама то не се биеха живи хора, а само така, на картинката. Едно кило слънчоглед излюпихме, докато ги гледахме. Голяма занимавка е. Не се усещаш как тече времето. Телевизорът служи за това – да убива времето. Вади пищов и го убива на място.

  Веднъж решихме да подарим Телевизор на кокалци. Но те не искаха. Страх ги е, че ще излезнат ония от кутията и ще започнат да ги краднат, а отнесеното ще връщат обратно в кутията. „Върви ги гони после”- казаха кокалци и се отказаха от Телевизора. Глупава работа! Та нали панчарецът, който измисли Телевизора, направи така, че картинките да не излизат. Човечетата си стоят постоянно в кутията. Когато искаш да ги гледаш – пускаш, когато не искаш – гасиш. Нашенецът, преди да построи машината се посъветва с една много научна книга – „Три повести за Карлсон”. Телевизорът е правен по книга. Панчарецът само смени името – от „Телевизионен буркан” на „Телевизор”.

  След Телевизора ние, панчарците, изобретихме и радиото, телефона, мобифона, супермаркета, автомобила, киното и много други средства за масова комуникация. Кокалци не пожелаха да използват нито едно от тези велики изобретения. Те поначало не обичат да комуникират масово. Мразят комуникацията. Изобщо мразят всичко и всички. Обичат само тепането, степването, тепанието и степванието. Толкова са първобитни, че им е чужда цивилизацията. Затова и тяхното не е цивилизация, а си е чиста „степванизация”.

  3.

  Нищото е голямо. Никой не отива там. Може да падне или пък да се изгуби. Панчарци не делят нищо с Нищото. Нямат досег с него. Не познават пределите му. Нищото си е Нищо. И толкова. А ние, кокалци, знаем, че в Нищото има Нещо. Макар и да сме по-необразовани. Макар и да не се ползваме от изобретенията на панчарци. Имаме си наш начин на живот. Казва се Традиция. Правим това, което са вършили предците ни. А те са правили това, което са вършили предците им. И така. До първия.

  Ние почитаме мъдреците. Учим се от тях. Те ни казват, че загубим ли традицията, ще загубим Живота. Улесним ли бита, ще притъпим сетивата. Притъпим ли сетивата, ще загубим Желанията. Загубим ли Желанията, ще умъртвим Мечтите. Загубим ли мечтите, ще освободим Злото.

  За това се „тепаме”. Пазим Традицията. Защото никой не иска да мре. Никой не обича смъртта. И се стреми, ако не да я избегне, което е невъзможно, то поне да я отложи. А още по-страшно от смъртта е Изчезването.

  4.

  Панчарци обявиха война на кокалци. Последна. И за последно. За да останат едните и за да заживеят на сигурно.

  Кокалци бяха по-силни. Панчарци имаха повече техника.

  Започна битката. Директно в ефир. По телевизията.

  

  5.

  Нашите нападат с нови супер оръжия. Ние сме Супер Панчарци. Ще завладеем света, за да го направим мирен. Само ние можем! Само ние Знаем!

  Ние пратихме човек в Нищото. Сътворихме хиляди улеснения. Печелим много пари. Кокалци дори не познават парите.

  Ще помогнем на всички кокалци, които са недоволни от кокалския режим. Ще помогнем на всички кокалци, които искат да станат панчарци. Тази война ще донесе Мир! Този Мир ще бъде вечен! Вечността ще е наша! Ако не иска да е наша, ще й начукаме канчето.

  Уцелихме кокалското летище за щъркели и лястовици. Взривихме теления мост! Пардон, той бил наш!… Временно се преустановява пътуването до квартал Дебело Гуно.

  Силата на Доброто гони мършата на Злото. Ние сме правите и следователно наше е правото да определяме правилата. Смущенията в програмата не са продукт на кокалско нападение. Повредата е във вашия телевизор!

  6.

  Нападнаха ни – бием се. И преди е имало битки. Откъде накъде тази да е последната. Панчарци обичат да дърдорят напразно. То и битките са им такива – дърдорения и фалшива пропаганда. Плашат гаргите! Ще им се всичко да е за първи и последен път, защото мразят да развиват нещата. Мислят си – раз-два и правим нова действителност, раз-два и правим трета действителност, раз-два и правим най-прекрасната действителност. А действителността винаги си е една и съща, напук на панчарските напъни.

  Действителността е проста като кокалски боб. Панчарци винаги ще ни се дуят отдалече и никога няма да излязат в открита битка с нас. Най-много да ни уцелят с някое паве по главите. Тежко му на павето, когато се удари в кокалската глава!

  Панчарците са пълни фантазьори. Бият се с нас във фантазиите си. Побеждават ни във фантазиите си. Нека си вдигат самочувствието, щом им е малко. Нямаме нищо против.

  7.

  Войната между Панчарево и Кокаляне приключи. Без жертви. Без битки. Без реални бойни действия. Войната между Панчарево и Кокаляне приключи като уговорен футболен мач. Резултатът е ясен. Футболистите се псуват, а публиката люпи семки и ругае съдията. Всъщност война нямаше – цивилизованите народи не правят война. Да му мислят ония от Нищото.

  Някъде там се води реална война. Милиони хора умират заради глупостта на идиотите, които ги управляват. Нищото е застрашено да си остане нищо.

  Някъде там хората страдат. Защото някой си иска да властва над другите. Желанието за власт е най-глупавото желание. Желанието за власт е Болна амбиция. Болните амбиции на жадните за власт са болест за всички по земята.

  Някъде там глупостта победи цивилизацията. Голямата алчна ламя отвори устата си да погълне целия свят, без да се усети, че ще й приседне.

  Войната между Панчарево и Кокаляне е бой със снежни топки между приятели. Няма жажда за власт. Има спорт. Затова Панчарево и Кокаляне винаги ще бъдат единственото Нещо в Нищото и Панчарската и Кокалската цивилизации ще си останат единствените реални цивилизации на света. Макар че, тя, кокалската, даже не е и цивилизация.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  * „Голямата червена книга“ прилича на списание, което по думите на автора е търсено нарочно. Така, да кажем, можете да я прочетете и в „Едицината“, докато пътуванете до „началото“ и „края на света“. Които, както казва авторът, се намират точно между Панчарево и Колаляне 🙂
  

  Желаем на „благия панчаревски изкормвач“ Петър Калинов, както го нарича неговият издател и приятел Борис Павлов, да открие още „цивилизации“, да ги опише за Голямата червена книга на застрашените човешки видове и отечества, и да направи следващия път по-малка, по-сериозна и още по-разсмиваща книга.

   

• Джанки в Манхатън

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Да ви кажа че съм американец, не съм. Сякаш и българин не съм вече… Никакъв не съм отдавна… Вися някъде там в пространството… някъде над Атлантика, вероятно. Понякога в източния край на океана… Понякога в западния… И като че ли се чувствам най-добре, когато съм по средата му… Близо до мястото, където е потънал Титаник… Опитам ли се да бъда в България, Америка ме привлича към себе си… като един откачен магнит. И скоро се озовавам над Антлантика, за да се установи равновесие… Реша ли да съм в Америка, ме привлича България. Може би е такава съдбата ми, да живея над Атлантика…

  – От Атлантида съм… – отговарям често на американците. – От изчезващите жители на Атлантида…

  Устата им зяпва… Гледат умно около минута, разсъждавайки наум, къде ли е пък тази Атлантида?

  – О…, чудесна страна… Наистина чудесна… Прекрасни хора… – изричат накрая с резервната си усмивка.

  С резервната… защото друга нямат. Имат само резервна… Истинската са я загубили отдавна… Някъде там… Я в Мексико… я в Италия… я в Китай. И не им идва наум, че усмивката може да се загуби навсякъде, дори над Атлантика… Тя остава там… където си се родил… Може да се опиташ да я вземеш със себе си… Но я губиш по пътя… над мрачните води на Атлантика…

  Дойдох в Америка отдавна… Даже вече не помня кога… Понякога се чудя, живял ли съм в България изобщо? Дали България все още я има извън спомените? Сигурно тя е страната на спомените… Има спомени в главата ми, от които искам да избягам… Не, че са толкова лоши… Но заради тях нямам спомени от Америка. Сигурно така е устроен човешкия мозък, да има спомени само от едно място… Погледна ли назад, виждам само България… От Америка не виждам нищо… Виждам как пристигам и после е празно… Лентата е изтрита, дискът е повреден на това място… А може и да се е препълнил дискът? Спомени от детството… От първата гореща целувка, някъде там, под някоя цъфнала джанка… Блясъкът в очите на момичето, треперещата й снага и чувството на вина от извършеното първо престъпление в живота… Престъпления, които ще се повтарят после… Ще се повтарят с натраплива последователност, докато момичето се превърне в жена-рецидивист… търсеща щастието си… Докато повехне и се превъплъти в съсухрена старица… После престъпленията ще спрат изведнъж… Ще я излекува животът… Ще я затвори там… в затвора на собствената й душа…, в килията на собственото й извехтяло тяло… Обречена на вечната каторга на смъртта… Ще помни само първото престъпление… другите ще се заличат… Спомени… Спомени… И спомени от нараненото коляно, което после боли с векове… И не изчезва никога… След време се превръща в болка в спомените… Но не изчезва никога… Да… наранените колена болят цял живот… Хората с наранени колена имат и ранени души…

  Както е ранена и моята душа… Скитаща се бездомна някъде там… над Атлантика… близо до мястото, където е потънал Титаник… Дали това е мястото, където потъват душите? Дълбоко под черните води навярно има порта… Може да са и две… Една към ада… една към рая… Отварят се със зловещо скърцане и се затръшват след поредната погълната нещастна душа. Ези или тура… Зависи коя порта ще се отвори… Затръшването е без значение… Единствено е важно това, коя ще се отвори… Всъщност, сигурно скърца само портата на ада… Портата на рая едва ли скърца…

  Скърцаща джанка… Това сънувах една вечер… Джанка… някъде там, в страната на спомените… Клоните й се търкаха едни в други и скърцаха… Имаше бурен вятър… Долетя чак оттам… оттатък Атлантика… Мина над портите на ада и рая… намиращи се под бурните вълни, близо до мястото, където е потънал Титаник… Откри ме сред небостъргачите на Манхатън и се настани в самотната ми душа, за да не я напусне никога…

  Събудих се, плувнал в пот… Така и осъмнах… До сутринта вече бях забравил, докато не сънувах пак… Сънувах скърцащата джанка… Вечер след вечер… И не ми даваше покой.

  Споделих това с другите, дошли от страната на спомените. Да, ние се събираме често… За да си опресним спомените… Децата не участват… Те нямат спомени още… Сега ги трупат… От Америка… Някой ден ще пораснат, но няма да имат спомени, които болят… от страната на спомените… Няма да сънуват и скърцащи джанки… Ще сънуват как лапат хамбургери… И коленете си няма да ударят никога…

  Споделих, като очаквах, че ще ми се присмеят, но нищо подобно не се случи. Настана мълчание… Лицата на всички повехнаха и забравиха за барбекюто. В действителността ни върна миризмата на изгоряло месо.

  – И аз сънувам… – обади се някакъв. Познавах се с него отскоро… Мълчаливец някакъв, дошъл от страната на спомените, която едва ли още съществуваше… – И аз сънувам същата джанка… Възможно ли е това?

  – И аз… – добави втори, трети…

  Скоро скърцащата джанка стана повод за всеобщи разговори между нас и започнахме да се събираме много по-често от преди. Надълго и нашироко всеки разказваше спомените си и никой не го прекъсваше. Докато слушахме поредния разказвач, душите ни се издигаха над мръсните небостъргачи… поемаха към Атлантика… профучаваха над портите на ада и рая, и се спираха в клоните на скърцащата джанка, в страната на спомените. Разказът приключваше и душите ни се сгромолясваха от височината на небостъргачите в тревата на ливадата… Точно там, където е разположено барбекюто. Докато се осъзнаем от удара, започваше друг разказ и душите ни отново политаха. И така до безкрайност… Незнайно защо, централно място в разговорите ни винаги заемеше джанката…

  Една вече бяхме се събрали отново. Обади се Мълчаливеца по телефона на всеки един от нас, че се връща със скъп подарък от България.

  Пристигна той и всички се събрахме около една картонена кутия, която беше помъкнал със себе си.

  – Познайте какво има вътре? – предизвика ни Мълчаливеца.

  – Локум… С онова момиче на кутията, което бере рози в една кошница…

  – Бонбони лукчета…

  – Карамел му-у-у-у…

  – Детски закуски с изрисувано мече на кутията… – започнаха предположенията едно след друго и скоро стаята се огласи от искрен и неподправен смях.

  – Предавате ли се… предавате ли се…? – извисяваше се над всички гласът на Мълчаливеца.

  Когато и последният от нас се предаде, седнахме около кутията и Мълчаливеца пристъпи към нея. Хвана капака на кутията и постоя известно време, за да усили ефекта на изненадата.

  – Ади де… ади де… – развикаха се по-нетърпеливите.

  По едно време, най-накрая отвори капака…

  Кутията беше пълна с костилки…

  – От джанки са… – изрече Мълчаливеца с въздишка. – От жълти джанки… От червени… От пембени… Има всякакви… Цяло лято ги събирах… Дето видех джанка, спирах… Ще ги посадим… Ще се грижим за тях… Ще направим цели градини… Като цъфнат… ще вдишваме аромата на България… Като узреят… ще си припомним вкуса на България… Повече няма да сънуваме скърцащата джанка… Обещавам ви…

  Решихме и почнахме… Ентусиазмът ни беше огромен. Хукнахме по цветарските магазини за пръст, компост, торове и различни препарати. Накупихме саксии, ръководства за отглеждане на растения и започнахме. Ръководство за отглеждане на джанки нямаше. Засадихме внимателно костилките в саксиите и зачакахме.

  Минаха дни, седмици, месеци… Дойде есента, зимата, после пролетта, но от нашите костилки нито една не покълна.
  Не направихме голям проблем от това, а само омърлушени стояхме около саксиите.

  Не и Мълчаливеца… Лятото отново хукна към България и този път се върна с огромен кашон с костилки.

  – Без малко да ме арестуват на летището – изцепи се по някое време.

  Знаехме си урока от миналата година и започнахме пак. Този път бяхме още по-старателни, но ефектът отново беше същият.

  На третата година Мълчаливеца освен костилките, докара и десетки млади фиданки.

  Как е минал през летищните власти, идея си нямам. Засадихме ги и скоро, една по една повехнаха и изсъхнаха, колкото и да ги поливахме.

  Не получихме положителен резултат и следващата и по-следващата година… И още много години след това. Накрая се предадохме и омърлушени седнахме около безплодните саксии.

  – Има нещо, дето не го знаем – поде разговор Мълчаливеца. – Нещо пропускаме… Или нещо не им достига… Или има нещо, което им пречи… Замърсеният въздух… Някакво вещество в почвата… Не знам… Има нещо… Та джанки са това… У нас растат под път и над път… И не може да се отървеш от тях… Всяка година ги изкореняваш, а те започват да растат още по-настървено… Да сте видели джанка да се полива? Или пък да се тори…

  Дълго умувахме над проблема, но до някакво решение така и не достигнахме. По всичко изглеждаше, че за да видим джанка, трябваше да прескачаме до България.

  – Джанката трябва да е символ на България… Какви са тези рози-мози… Розата расте навсякъде… Къде ли няма рози… А да сте виждали джанка в Манхатън? – обаждаше се по някое време Мълчаливеца.

  Замисляхме се дълго и продължително, но така и никой не се сещаше някъде из Манхатън да расте джанка.

  – Ще поразпитам останалите българи – реши накрая Мълчаливеца. – Някъде някой може да е успял… Или пък да знае защо не се получава… Корав народ сме ние… Оцелели сме през вековете… А сега една джанка не можем да завъдим… Дядо ако чуе… ще се преобърне в гроба… Направо ще умра от яд.

  Тръгна Мълчаливеца и известно време никой нито го чу, нито го видя. Докато един ден не ми звънна по телефона.

  – Съберете се всички – изрече с развълнуван глас. – Направо ще се гръмнете… И идея си нямате какво открих.

  – Има цяла градина с джанки… – започна директно, като се събрахме. – Някакъв нашенец…

  – Аре, бе… – ахнахме всички в един глас.

  – Пустите дяволи го взели… Как е успял… Умът ми не го побира… И знаете ли къде се намира градината?

  Мълчаливеца изчака известно време, за да чуе нашите предположения, но никой не се и опита да направи такива. Бяхме толкова учудени. Никой и не го подкани да говори. Просто стояхме така, с отворени усти.

  – Тук… В Манхатън… – изрече накрая.

  – Аре, бе… – отвърнахме в един глас.

  – Да… Някакъв нашенец… Цяла градина… Отвсякъде е обградена със зидове… Високи по три метра…

  – Аре, бе…

  – Огромна е… Усетих аромата на цъфналите джанки през зида… А дори не са цъфнали сега… Зима е…

  Повече дори не можехме да ахнем и само стояхме и слушахме. Толкова учудени бяхме.

  – Представяте ли си… джанки в центъра на Манхатън? Там живее… Там е градината… В центъра на Манхатън… Сигурно е някоя откачалка… Като знам колко луди има у дома… Да дойде чак дотук и да направи градина с джанки… Представяте ли си… Градина с джанки в центъра на Манхатън… А у дома никой и не поглежда джанките.

  – Сигурно е някой бизнесмен… – предположи някой. – Някой от номенклатурата… Откраднал е парите на народа… и избягал тук… в Америка.

  – Да… Откраднал е парите на народа и си е направил градина с джанки в центъра на Манхатън – сряза го друг. – За какво му е да го прави? Да беше си стоял у дома и да не краде… Пълно е с джанки.

  – Някакъв от Делиормана бил… – продължи Мълчаливеца. – Особняк някакъв… Не се събирал с никого… Те там в Делиормана всички са луди… Диваци… Откачалки… Един нормален не видях…

  – Луди сливи… – изкрещях изведнъж. – Това са луди сливи…

  Всички млъкнаха и се загледаха учудени в мен.

  Бяха момчета от различни краища на България, а най-вече от София. Нямаше нито един от Лудогорието… Освен мен… И само аз знаех за лудите сливи.

  – Това са луди сливи… – продължих. – Има ги само при нас… Така им викаме… Луди сливи… Приличат на джанки, но не са… Като цъфнат напролет… ароматът им се носи навред… Омайва… Кара те да полудееш… Да крещиш… И да вършиш луди неща. Целият Делиорман полудява от тях. Застанеш ли под тях с момиче… то се влюбва в теб. И ти се влюбваш… После не може да я забравиш цял живот… И тя не може да те забрави… От аромата на лудите сливи е… Първата ми целувка беше под една луда слива… Цял живот мисля само за нея… Не ми излиза от главата…

  Всички мълчаха и слушаха, не смеейки дори да помръднат.

  – Кой знае как ухаят – обади се накрая Мълчаливеца. – Отидеш там… до зида на градината… На откачения нашенец… Тук… в Манхатън… И изведнъж усещаш миризмата на България… Умът ми не го побира… Иде ми да ревна… И вие ли сте така? Отвътре ми иде… Не мога да се запра… Миризма на България… Тук… Сред този бетон… И какво правим сред този бетон? А някъде там… у дома… мирише на луди сливи… Кой човек би живял сред бетон, като има аромат на джанки…

  – Сещам се за милиони… – обади се някой.

  – Чакам да дойде пролетта… – продължи Мълчаливеца, без да му обърне внимание. – Ще отида и ще му се примоля на човека… Да ме пусне в градината… Да поема дъх с пълни гърди… Поне веднъж… Едва ли ще ми откаже… Ама искам да е вечер… Тогава ароматът им е най-силен… Ако ми откаже, ще се покатеря по зида… Нека ме арестуват после… Съгласен съм дори да умра…

  – Той е караконджул… – продължих аз.

  – Кой…? – подскочиха всички в един глас.

  – Нашенецът… Кой…? – отвърнах ядосано. – Откаченият нашенец… Дервишки караконджул е… Те не могат без лудите сливи… И сливите не могат без тях… Вървят ръка за ръка… Има ли луди сливи, има и караконджул… Има ли караконджул, има и луди сливи… Затова не покълваха нашите… Имаме даже песен… „Ревнал караконджул под лудите сливи…“ Живеят в симбиоза…

  – Ха-ха-ха… Караконджул… Тук… в Манхатън – захили се някой.

  – Получават сили едни от други… Лудите сливи и караконджулите… Някаква невидима божествена сила ги свързва. Непонятна за нас. Затова ухаят така. Привличат караконджулите, както цветята пчелите… И затова караконджулите реват от аромата им… То и на мен ми иде да ревна… Ама гледам да се запра…

  – Да бе…

  – При нас има поверие… Умре ли караконджул, изсъхва и една луда слива… Изсъхне ли луда слива, умира и караконджул… Затова е направил градината… Не може без лудите сливи… Не може без аромата им… Иначе ще умре… По някаква причина е напуснал земята си… Принуден е бил… Иначе не би го направил… Не би го направил никога… Караконджулите са така… Умират, но не напускат земята си никога…

  Още дълго говорихме тази нощ. За България, за Делиормана, за лудите сливи и естествено за караконджулите. И колкото повече говорехме, сякаш толкова по-близо се чувствахме до дома… До онази дива страна…  където всички са откачени, щом живеят там… редом с караконджулите.

  След това така се случи, че повече не можах да се срещна с моите приятели. Какво са направили, не знам. Дали са ходили да се примолят на откачения нашенец да ги пусне в градината… Нощем… За да усетят аромата на дома… Нямам представа.

  Но напоследък усещам зов… Някакъв див повик… Идва оттам… От центъра на Манхатън… Усещам зова в съня си… Изпълва дните и нощите ми… И не ми дава и миг покой… А снегът вали ли, вали… Не се наваля тази година… Тук… В тази чужда страна, в която не съм нито американец, нито българин… Какъв съм всъщност? И за какво живея? Какво правя сред този бетон…? А някъде там… у дома… ухае на луди сливи. Печеля пари… Самият Сатана ми ги дава… Парите на Сатаната… С тях си купувам предмети. Къща… Къща, която струва милиони. И си мисля, че ще излъжа Сатаната… А някъде там имам къща, която е моя… И стои празна… Не струва нищо… Не струва, защото е безценна… Някъде там, сред цъфналите луди сливи… Като ми вземе парите, ще направи така, че къщата ми вече няма да струва нищо. Сигурен съм в това… Никой не е успял да излъже Сатаната. Аз ли ще съм първият успял? Дори да ми я остави… тя ще продължи да стои там… в чуждата страна… Къща без корен… без основи… без темели… Имам и деца… Които дори не владеят моя език… Ако по някакъв начин се срещнат с дядо си, няма да могат дори да се разберат. Ще гледат в очите този див варварин от Балканите и ще ги е страх дори да го докоснат… Ще ги гледа и нашият… ще си потърква брадата, сърцето му ще се разтопи и ще потече…, а очите му ще се превърнат в две реки… Какво ме свързва с тях? Дори не ме уважават… И за човек не ме смятат… За тях съм дивак… Варварин, дошъл от варварска страна… И на английския ми се смеят… Срам ги е от мен, когато говоря пред други хора… Постоянно ме поправят… Навеждат си главите и се червят… Подиграват се с акцента ми… Дори не мога да ги заведа в България… Страх ги е, че ще се заразят от малария… или от чума… или от проказа… Ако оттърват болестта, ще бъдат взети за заложници от терористи… Или пък ще бъдат изядени от някакъв змей, хала… Вие не знаехте ли? Там е пълно с такива неща… Има ги дори на кориците на детските книжки… Искат само парите ми, за да могат да си купуват хамбургери…. По-близък ми е онзи караконджул, седнал там… сред цъфналите луди сливи, в центъра на Манхатън. Той носи моята кръв… От една порода сме… Не децата ми… Да… това съм аз… Един самотник в Манхатън… Чужденец в чужда страна, живеещ с чужденци… Дори децата ми са чужденци…

  Най-накрая снегът спря… Дойде пролетта… Но не и моето спокойствие… Зовът се усилва… Става все по-силен и по-силен… Не мога да му устоя… Ще се побъркам… Отивам там… в центъра на Манхатън.

  Лесно намерих градината… Няма сто градини с джанки в Манхатън… По аромата я намерих… Не устоях повече на зова… Пристигнах тук една вечер… На лунната светлина… Не можех да издържам повече на този зов… Иначе щях да умра.
  Отдалече усетих аромата на цъфналите луди сливи… Да, наистина бяха луди сливи… Добре познавам аромата им… Носеше се над зидовете… На талази… И, о, Боже, как само омайваше… Идеше ми да викна… да ревна… Тук… в сърцето на Манхатън.
  Пристъпих към вратата… Бутнах я… беше отворена… Влязох… Минах по алеята и тръгнах към задния двор… към градината. Ароматът беше нетърпим… Навлизаше в душата ми… Стигаше до всяка една клетка на тялото ми… до всяка молекула… до всеки атом дори… И как само ми се викаше… Исках да ревна… Някаква сянка се чернееше под цъфналите луди сливи… Тръгнах към нея… Там… на лунната светлина седеше един Дервишки караконджул. Дервишки караконджул… на лунна светлина… тук… в Манхатън… Не в страната на караконджулите… Седнах до него. Дълго мълчахме.

  – Закъсня… – изрече караконджулът, гледайки ме право в очите.

  Погледнах го и аз. И тогава там… в очите на този звяр, видях България… Видях моето село… Видях родната си къща… Мама седеше замислена под чардака… Старият нещо си шеташе из двора… Прегърбен… Полужив… Полуумрял вече… Изглеждаше като получовек… полукараконджул… Асмата стоеше унила, знаейки, че скоро след тяхната смърт ще подивее… Къщата, устояла на бури, щеше да се прекърши и да рухне под тежестта на вечната самота, на която беше обречена… Обречена… без деца… без звук… без глъч… Обречена на смърт… на забвение… забрава… разруха… Отстрани, близо до плета, гордо чакаха бурените… Чакаха и трупаха мощ… За да нападнат без жал… За да плъзнат като една отровна река и да заличат всичко, постигнато от човешката ръка… Там под цъфналите луди сливи…

  И тогава изведнъж го познах…

  – Ти си синът на караконджула… На Али Курт… – изрекох. – Ти си най-малкият… Дошъл си тук… след като ви изгони… Защото превърнахте кръвта му във вода… Не е вярно, че кръвта вода не става… Познах те… Дошъл си чак тук… бягайки от позора си… Но от мислите си не си успял да избягаш… Направил си и градина… с луди сливи… за да може да дишаш… За да може да живееш… За земята си забравил… Забравил си, че лудите сливи виреят само там при нас… Трябва им и земята, напоена с потта на дедите ни…, вятъра… слънцето… дъжда от нашите облаци… От нашите облаци, не от чуждоземските… Смехът на хората дори им е нужен… И сега градината ти умира… Умираш и ти… Разбрах това добре…

  Караконджулът стоеше с наведена глава… После изведнъж я вдигна и видях сълзите в очите му… Течаха като две пълноводни реки… И преливаха от мъка… Толкова силна мъка… каквато може да има само в очите на нашенски звяр.

  – Прибери ме… – примоли се Дервишкият караконджул. – Моля те… Не ме оставяй тук… Само ти може да го направиш… В тебе има от нашата кръв… Усети зова ми… Знаеш ли Дервиша?

  – Да…

  – Изворите на реката?

  – Да…

  – Лудите сливи…?

  – Да…

  – Под тях ме погреби… Проклинам те… Ако ме оставиш тук… Теб… и цялата ти рода до девето коляно…

  – Беше ли щастлив?

  – Отивам при Али Курт… – едвам промълви караконджулът. – Ще му кажа само две думи… И тогава вече ще съм…

  Дервишкият караконджул шумно издиша последния си дъх… Той полетя във въздуха… Завъртя се в клоните на лудите сливи… Пое вълшебния им аромат и изведнъж се превърна във фучаща хала. Халата се въртеше бясно… Прелиташе от дърво на дърво и ставаше все по-голяма и по-силна. По едно време стана толкова огромна, че едва се държах на краката си… Нашенска черна хала… Тъмна сила… дошла от дебрите на ада… Тук… В Манхатън. Цветята на лудите сливи полетяха във въздуха, обхванати от халата и се завъртяха в ритъма на вълшебен снежен танц от цветчета. После изведнъж танцуващият облак пое на изток над Атлантика и стигна до мястото, където е потънал Титаник, вълните се разтвориха и някъде там в дълбините на океана се отвори една порта. После чух затръшването й… Не можах да определя коя порта беше.

  Луната светеше като полудяла. Не издържах и ревнах. Ревнах като Дервишки караконджул. Там… Под скелетите на лудите сливи… В Манхатън.

  – Душата ти отлетя, караконджуле – изрекох към лежащия безжизнен в краката ми звяр. – Да намерим покой и за тялото ти… Да поемаме и ние към страната на караконджулите.

  Погребах го точно там, където каза. В Дервиша… До изворите на реката… Под цъфналите луди сливи.

  Погребах го и дълго плаках на гроба му… Не само за него… Плаках и за себе си… Неусетно настъпи нощта… Изгря луната… Някаква неземна сила ме изправи… Обърнах се към луната… Ревнах… Ревах дълго… Ревът ми се носеше из долината… Някъде отляво ми отвърна друг рев… Отдясно втори… После трети… Цялата долина се огласяше от ревове и кънтеше… Там… в страната на караконджулите… В моята страна… Някъде в Делиормана…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  *Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Блудница

  

  .

  Няма дума да чуеш за нея добра,
  облекло от елита не носи,
  на ревера й алена буква от срам
  обществото приши без въпроси.

  Сред онези жени е, които без свян
  свойто тяло продават. В замяна
  получават плесници от целия свят
  и безименно с присмех подмятат.

  От оглозган късмет не разчита на Бог.
  Не подава на просяка залък,
  ако види удавник във вира дълбок,
  подминава – вирее без жалост.

  Тя не вие на глас и не моли наум
  щом съдбата я спъне коварно,
  от падение няма да вдигне триумф,
  ще поеме безмълвно товара.

  Няма чувство за хумор и пие на екс,
  алкохолът държи я във форма –
  аромат на жасмин, гола плът, а в комплект
  претопява отломки от гордост.

  Но удари ли пет, утро в тънък атлаз
  ще приспи пошлостта без остатък.
  Под клеймото изважда най-нейното Аз,
  валс танцува с полуголотата.

  В изнурения час живо пулсът тупти,
  преди изгрев с цветята говори
  и си спомня, дори ще си спомниш и ти,
  колко обич е скрила в позора.

   

  Мая Нарлиева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• <<
• 1
...
• 42
• 43
• 44
• 45
• 46
• 47
• 48
• 49
• 50
• 51
• 52
...
• 77
• >>