Всичко от литература

литература

• В дома на мама

  

  .

  В дома на мама – времето е спряло…
  Часовникът отмерва… тишина.
  А пукнато, старинно огледало –
  поглъща… светлината на деня.

  Завесите са спуснати. И плътни.
  Отдавна тук е влязла вечерта…
  Очите ù са старчески. И мътни.
  Тя – все стои… На пътната врата.

  Тревица скубе около чешмата…
  Или разсажда здравец. И невен.
  Или изправя колци на домата.
  И гледа… с четири очи… За мен.

  Яйца в престилката си е събрала.
  Донесла е в котленката млекце.
  Череши ранозрейки е набрала –
  със сухите, напукани ръце…

  В дома на мама – преди изгрев съмва.
  Тя става всяка сутрин точно в пет!
  И чак до залез – крак не си подгъва…
  Та, дворът… затова ù е наред.

  Тук – нищо не променя свойто място!
  Откак се помня – мама няма мъж…
  А оня паяк, във кьошето тясно –
  от памтивека – е един и същ.

  Усърдно кърпи мрежата си прашна…
  По нишките пробягва… И тъче.
  В дома на мама – малко ми е страшно!
  Тук времето… е спряло да тече.

  Олющени са старите тапети…
  Таванът е напукан… Няма мъж!
  Сивеят излинелите пердета –
  прокъсани. Като небе след дъжд.

  Едно кълбо канап е все на прага –
  да връзва избуялите лози.
  Все прежда някаква – мотае, спряга…
  И все – едното ù око – сълзи.

  Мекиците – са винаги в неделя.
  Със сирене. И лучени перца.
  А на стената – в рамки пожълтели –
  портретите на моите деца.

  Децата ми – не са деца… Отдавна.
  Но тя – не проумява този факт.
  И час по час звъни – дали са гладни…
  Че е сварила супа. От спанак.

  След залез – тя заключва със синджира.
  И топъл мрак по двора ù мълчи…
  А тя – прането сутрешно прибира.
  И нещо на кокошките гълчи.

  Когато не остане, Боже мили! –
  от мама – нито сенчица, ни звук…
  Дано да ми дадеш сърце. И сили…
  Да мога, Боже… пак… да вляза тук.

   

  Гълъбина Митева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Ако можех да изпия човешкия срам…

   Из ръкопис за нова книга на Магдалена Шумарова „Дамга 2“

  .

  

  В моето детство има едно празно място на масата за хранене, където майка ми винаги слагаше празна чиния и прибори, и един свободен стол. Точно срещу нейната страна – това място беше за баща ми, за да го гледала право в очите. На другите две страни на масата се хранехме аз и по-голямата ми сестра. Майка ми се прекръстваше преди всяко ядене и казваше: „Той ще се върне някой ден“ и чакаше, чакаше, чакаше – чак до смъртта си. Но Той не се върна никога. Беше останал завинаги затрупан от понтонния мост на Дунава в ТВУ – Белене, арестуван по погрешка само 40 дни след моето раждане.

  Всички арестувани заедно с него започнали да се връщат, кой след месец, кой след година, кой след две, само той не се връщал.

  Отишла мама при Ванга, която й казала: „Търпение, спасение, Марико, ки чекаш. Георги ке си дойде. Ама това, второто ти дете, ки донесе лош късмет на къщата“.

  Пророчицата изрекла присъда – жестока дамга от съдбата. Завила мама, заплакала. Ще ме даде на бездетните – и за тях добре, и за къщата й, но за детето? Тръгнала от врата на врата: „Ето ви дете здраво – този ден на несрета да е последният за мене, но и за вас!“ Но после, като разбирали за думите на Ванга, ме връщали пак у дома. На майка ми жалните писъци в мрака навярно е чула и самата гледачка. И така, години наред, горчивото продължи да прелива в моята чаша. Това не беше сън, това беше животът ми. Това са моите телени мрежи.

  Ти, кажи ми, о, Господи, как да продължа по-нататък без любов, без вяра в сърцето, без родителска грижа? Как да вървя по пътя, осеян с толкова остри камъни? Пораснах, но в мене живее едно рано побеляло момиче – очите й вечно плачат, студено й е, горчивото продължава да прелива в счупената й чаша, защото сърцето й е просто една рана, рана със струпеи.

  Майко, от счупената чаша на моя живот прелива и човешкият срам, как да го изпия?

  А конете изпасоха лятото, тютюневите низи, тежки като римски ризници, са окачени вече и съхнат по таваните, есента пак разплита топли оранжеви коси и твоите жълти хризантеми отново поклащат тъжните си главички в нашия двор. Виждам една шарена пчеличка да прескача от цвят на цвят – лети право срещу мене. Майко, ти ли ми я изпрати – това ли е твоето поредно писмо от Рая? Ти ми пишеш, че тези малки крехки крилца на пчелата са моята сила – силата на невинните и в тяхната праведност. Пишеш ми, че се радваш за мене – добре, че бездетните са ме връщали, та сега си имам по-голяма сестра, а вече нямам и скарлатина.

  И аз, като всички хора, търся някаква промяна, защото всеки от нас е един емигрант, който иска да избяга, поне от себе си. Казвайки тази дума, се сещам за онова мъртво тригодишно момченце, което морето изхвърли на брега, когато е тръгвало да става емигрант, да бяга с баща си в Европа. Мисля си и за онова 9-годишно сирийско момиче, което, като пораснело, мечтаело да стане атентатор с бомби на кръста, за да отмъсти за убития си баща. Та тези две деца са станали емигранти, за да отидат в най-хубавата страна, за да стигнат мечтите си.

  Но защо и аз се чувствам като тях, майко, като емигрант… но в собствената си страна? И аз не знам как да постигна своя добър живот, не мога да ти отговоря, защото отговор няма.

  

  Преди време германците разрушиха Берлинската стена, а ние днес отново я издигаме – по границите и в душите си.

  Ако можех само да изпия горчилката от моята чаша, да изпия и човешкия срам, щях да повярвам, че някой ден и аз ще постигна своя добър живот, ще бъда щастлива и вярваща?! Ще бъда… може би?

  А сега, сега само мечтая и сънувам, живея прекрасно в мечтите и сънищата си на моята толкова дълга зимна нощ.

   

  Магдалена Шумарова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Този текст е класиран в литературен конкурс на Гьоте институт и Панорама. Той е част от ръкописа за книга „Дамга 2“. За разлика от книгата на Магдалена Шумарова „Дамга“, която е с документални разкази (вж. тук), ръкописът „Дамга 2“ е с есета.

  .

• Наследница

  Разказ от Дочка Василева

  

  Тази сутрин Реката изхвърли на брега момиченце на около десет… Русоляво и синеоко…

  Всички в поселището помръкнаха… Появи се Наследница. Някой щеше да си тръгне…

  Кой? – щеше да се разбере до няколко дни…

  Селището беше сгушено на самия бряг, почти до скалата, край която бучеше Реката… Реката, която идваше от някъде, знаеше всичко, профучаваше край скалата и отминаваше в далечината като сън призори…

  Жителите, около двайсетина мъже и жени, живееха уединено, всеки вглъбен в своето си предназначение. Всички събираха…

  Събираха различни неща, които Реката изхвърляше призори. Съхраняваха ги в кутийки, на рафтчета, на закачалки. Всеки си имаше своя система, която методично спазваше.

  Веднъж на дванадесет месеца пристигаше кола със звънчета и приемаше всичко събрано… Донасяше им провизии и потегляше на запад, а те за кратко оставаха в абсолютна тишина и тъмнина…

  После, сякаш събудени от летаргия, отново започваха да се прокрадват към скалата призори, да се вслушват в грохота на реката и да улавят онова, което изпадаше.

  И така ден след ден, нощ след нощ, сезон след сезон… Ловяха и трупаха своите съкровища, любуваха им се, докато дойдеше денят за предаване…

  Понякога Реката им изпращаше дете – Наследник или Наследница, което означаваше, че един от тях ще се стопи…

  Наследникът сам трябваше да усети за какво е предопределен и да изучи спецификата на събирането…

  После, когато станеше готов, Реката изговаряше името, което щеше да носи до края…

  А предшественикът му се стопяваше, сякаш никога не е съществувал…

  Момичето с русите коси знаеше, че е Наследница… Знаеше, че е още Никоя… Имаше право да посещава всеки дом, да разглежда събраното от всеки, да присъства при улавянето, да посещава брега, когато пожелае…

  И да слуша Реката, когато и колкото пъти си поиска…

  На скалата беше най-интeресно рано през нощта. Мракът беше непрогледен, Реката – бърза и препълнена с послания от различен тип, които, преплетени, бяха странни и неразбираеми като бърборенето на непроходило дете…

  Наричаха я Река, макар че в нея имаше всичко друго, но не и вода… Имаше звуци, аромати, светли и тъмни петна, светкавици, думи и мисли, песни, смях, шепот и крясъци…

  Те подскачаха, премятаха се, издигаха се подобно огромни вълни, преплитаха звуци и внушения, докато се превърнат в странна смесица от излишности… Призори Реката за кратко забавяше ход и започваше да изхвърля към брега онова, което сe оказваше с най-неподходяща тежест за моментното ù състояние…

  Тогава идваха събирачите, един по един. Всеки със своята си въдица и готовност да улови онова, което си е само негово…

  Нощем беше забавно и тъжно едновременно. Но нямаше нищо излишно. Още нямаше. Беше ничието време…

  Тя също не беше още събирач… Нямаше дори име… Беше само Наследница… Беше обещание за бъдеще…

  И Реката го знаеше… И сякаш ù се глезеше по своя си уникален начин, внушавайки ù, че е единствена и неповторима, и многозначна като самата Река…

  Първата нощ прекара у Сара – събирачката на слънчеви зайчета. Тя беше висока, русолява, синеока и слънчево усмихната. В къщата на Сара беше много по-светло, отколкото в домовете на другите.

  Сара любезно ù показа всички налични зайчета като ù отвори всички кутийки, разказа ù кое как е уловено. При всяко отваряне на кутийка в къщата ставаше по-светло. По стените на кутийките бяха налепени огледалца, с които се прихващаха зайчетата от Реката и после Сара ги пренасяше в дома си. Зайчетата имаха различни форми, примигваха неспокойно, надигаха се – аха да изскочат, но огледалните стени ги задържаха.

  У Сара беше светло и през нощта. Къщата ù се разпознаваше отдалече по процеждащата се през прозорците и покрива мека жълта светлина…

  Вадим събираше мелодии. Държеше ги закачени на малки метални щипки по стените на жилището си. Понякога откачаше някоя, разклащаше тялото ù и тя зазвъняваше. Звуците подскачаха, търкаляха се, ромоляха учудено и обезоръжаващо и сякаш въздухът в цялата къща тананикаше… У Вадим беше полутъмно, но уютно по най-звучния и вълшебен начин.

  Когато говореше, Вадим провлачваше думите, сякаш ги изпяваше. Имаше тъмнокафяви, почти черни очи и замечтан поглед.

  Въдиците му представляваха дълги пръти с тясна фуния накрая, която потапяше в Реката и чакаше да чуе мелодията. После я отнасяше в дома си, внимателно я прихващаше с щипка и я окачваше на стената. Когато искаше пак да я прослуша отново, само леко я разклащаше. Понякога откачаше едновременно две или три мелодии, залюляваше ги и се любуваше на приятната смесица от звукове… Затваряше очи и слушаше…

  Най-забавно беше в дома на Елда. Тя колекционираше смях. Беше пълничка, невероятно пъргава, със ситно къдрави черни коси и лешникови очи, които се смееха при всяко поклащане на главата ù.

  Къщата ù беше изпълнена цялата с торбички, пълни със смях. От ситно-ситно мъркащи полуусмивчици до гръмко и толкова продължително кикотене, което заразяваше със своята необикновена и искрена сила.

  Смеховете и смехчетата не стояха мирно дори в торбичките. Непрекъснато се разтрисаха, сякаш нещо ги гъделичкаше, подскачаха и се разместваха. Елда току ги събираше, разпръснати по пода. Караше им се с усмивка и докато го правеше, не издържаше и се разсмиваше. Изпълнената до покрива със смях къща се люлееше и подскачаше на едно място.

  На върха на Елдината въдица имаше снопче от птичи пера, с което тя гъделичкаше Реката, провокирайки я докато успееше да примами някой любопитен смехунко да се напъха сред перушините. После Елда внимателно изваждаше въдицата и я пъхваше в приготвената торбичка. Завързваше я и на лицето ù изгряваше доволна усмивка…

  Цалия събираше мечти. Висока и стройна, с дълги черни плитки и теменужено-сини очи, сякаш готови всеки момент да се разплачат.

  Говореше малко и думите ù звучаха като нанизани въздишки на връв.

  В къщата ù имаше две помещения: В едното беше светло, а в другото тъмно.

  В тъмното на рафтове бяха подредени фосфорециращи жълтозелени пакети с мечти, които не са се сбъднали. Те лежаха кротко на рафтовете, пулсираха и тихичко въздишаха. А понякога някое пакетче започваше да променя цвета си и от фосфорециращо жълто ставаше млечно розово. Цалия го вземаше внимателно като новородено бебче и го пренасяше в съседното помещение, където по рафтовете потрепваха розови пакетчета със сбъднати мечти.

  Тази стая имаше особен сладникав аромат и в съчетание с розовото осветление създаваше у наблюдателя необяснимо чувство на радостно задоволство.

  На реката Цалия ходеше с две въдици – едната с форма на трион, с която прихващаше зеленикавите несбъднатости, а другата с форма на ветрило в розов цвят приютяваше сбъднатите мечти. Когато се прибереше, Цалия грижливо ги опаковаше в съответен цвят хартия, етикираше ги и ги разпределяше по рафтовете…

  Мечтите бяха послушни и позволяваха да бъдат обработени и подредени без съпротива, само несбъднатите пръскаха около себе си някаква необяснима и обсебваща тъга…

  Ариеса по предназначение беше събирачка на аромати. Имаше ги всякакви: остри, неприятни, задушливи, нежни, гальовно-омагьосващи, вкусни и дори отровни.

  Последните Ариеса запечатваше с предпазна маска и никога не показваше на друг…

  Дребничка, с дълги сиви коси, омотани на кок, на тила ù, пронизващ орлов поглед и вирнат любопитен нос с вечно потрепващи ноздри…

  В жилището ù на рафтове блестяха бутилки с различни цветове, грижливо етикирани и обозначени.

  Ловеше ги направо с бутилка, прикрепена на върха на въдицата, и бързо-бързо запечатваше отвора със запушалка. Когато се прибереше, внимателно ги класифицираше и подреждаше…

  В съседство до дома на Ариеса живееше Ерис, който събираше страхове.

  Висок, червенокос с напрегнато изражение в сините очи, говореше тихо, като непрекъснато се оглеждаше. Страховете подреждаше в големи дървени сандъци, с прегради и стъклени капаци. Страховете приличаха на таралежчета с жълтеникави бодли и бяха неприятни за докосване, като удар от електрически ток. Ерис ги ловеше с метална мрежа, прикачена на дълъг прът, освобождаваше ги от нея с гумени ръкавици и ги прехвърляше в празно гнездо на сандъка… После задължително се затваряше в спалнята и едва след няколкочасов сън се заемаше с етикиране и обозначаване на улова си.

  Карс колекционираше сънища. Напъхваше ги в малки картонени кутийки с цветни етикети, според споделеното изживяване. Особеното на неговата колекция беше, че се попълваше нощем, сортираше нощем и предаваше нощем… Дневната светлина ги избелваше, повреждаше и изопачаваше посланията им… Въдицата му беше дълга и тясна черна тръба, с която улавяше от Реката съня, после внимателно затваряше с тапи двата отвора на тръбата и го отнасяше в жилището си рано преди зазоряване.

  Разглеждаше го на следващата нощ, прехвърляше го в избрана кутия, която никога не отваряше на дневна светлина… Карс приличаше на великан от детска приказка – висок и широкоплещест със срамежлива по детски невинна усмивка и дълги пшенични коси, привързани на опашка под тила…

  Фартиния живееше на хълма близо до скалния ръб в къща с особена конструкция и три островърхи кули. Не контактуваше с никого, освен с Реката. Винаги обвита в наметало с тъмен цвят, подозрителен поглед и походка на подгонена от ловците кошута. Не прояви интерес и към Наследница, което си беше обяснимо, макар и малко странно поведение…

  Тази нощ тя пристигна на брега, обвита в сиво наметало със сребристи оттенъци, което напомняше на речен бързей…

  На едната ù ръка беше надяната ръкавица, която тя потопи в Реката… После зачака мълчаливо и доста дълго. Накрая леко потрепери и извади ръката си от вълните. В ръкавицата помръдваше нещо. Без да я сваля от ръката си внимателно омота шнур около китката си. После тръгна забързано към къщи с особена танцуваща походка, а наметалото ритмично размахваше краища като криле на птица…

  Наследница възприе мълчанието на отдалечаващата се Фартиния като покана да я последва и тръгна след нея по посока на трите кули. Изгревът на слънцето още се бавеше зад далечните хълмове, а някъде зад гърба ù Реката ръмжеше доволно като преяло животинче.

  Стръмните каменни стъпала се изкачваха и виеха нагоре, ставайки все по-тесни и все по-тесни. Наметалото на Фартиния се поклащаше в равномерен ритъм и с всяко следващо стъпало все по-бавно и по-бавно.

  Входната врата беше полуотворена и почти готова да хлопне под носа на малката, но сякаш размислила се за нещо, задържа отворената си паст…

  Русокоската пристъпи внимателно и се озова в огромна полутъмна стая, чиито стени представляваха високи шкафове с безброй чекмеджета с масивни плоски дръжки, по които бяха облепени листчета, изписани с номера и някакви странни знаци като йероглифи…

  В средата на стаята имаше дълга и тясна маса, оборудвана отгоре с извити прегради, високи около педя, оформящи лабиринт с прозрачно покритие и няколко изхода отстрани на масата…

  Фартиния стоеше изправена без сребристото си наметало, в черна рокля, но с ръкавица на дясната ръка. Погледна изпитателно към момичето, постави пръст на устните си и му посочи дървения стол встрани от масата. Наследница се подчини и седна без да откъсва поглед от действията на домакинята…

  Фартиния се обърна към стената, протегна свободната си ръка към едно чекмедже без етикет на дръжката и го измъкна от леглото му. Постави го на масата странично с отвора към изхода на един от лабиринтите и го прихвана с метална скоба…

  После внимателно махна ръкавицата от ръката си, стисна отвора ù и го пъхна във лабиринтния вход… Малко сребристосиво облаче изпълзя от ръкавицата и се затъркаля по извития под на лабиринта по посока на изхода с чекмеджето. Когато стигна до границата, спря и започна да променя интензивността на оцветката си към черен цвят…

  Фартиния погледна към детето и наруши тишината с нисък дрезгав глас:

  – Трябва да излезеш. Тайната няма да се изповяда в твое присъствие, а неизповядана няма да се събере в чекмеджето. Ще те повикам, когато свършим…

  Малката послушно излезе на площадката пред входната врата и заразглежда отвисоко гледката към другите къщи.

  Странно… Отгоре всички покриви изглеждаха еднакви. Разстоянията между къщите сякаш не съществуваха и изглеждаше, че покривите се допираха плътно едни до други… Наподобяваха на преливащи сивкави речни талази и с нищо не подсказваха, че под тях се крият жилища…

  След известно време отвътре се чу:

  – Можеш да влезеш, готови сме.

  Вратата скръцна тихо и Наследница се прокрадна с ококорени очи към странната маса. Лабиринтът беше празен, а под прозрачния капак на чекмеджето се виждаше плоско пакетче със синьо-сивкав оттенък, приличащ на плик за писмо.

  При по-внимателно взиране се виждаше, че пакетчето ритмично се повдига и снишава, сякаш диша…

  – Вече я приспах – усмихна се Фартиния, измъкна чекмеджето от лабиринта, напъха преградка пред отвора му и го постави в гнездото на стената. На предната плоскост на дръжката залепи листче с изписани цифри и знаци…

  – Седни, сега вече можем да поговорим – обърна се Фартиния към момичето

  – Всичко това – посочи тя към стената от чекмеджета – са тайни, които Реката изхвърля към мене. Улавянето е почти като ръкостискане с Реката, но с ръкавица. Ръкавицата не е за да предпази ръката ми, а за да се пъхнат и задържат тайните в нея. Усещането е като изгаряне, но тайните ги привлича топлината на човешката длан и тя ги задържа, докато ги пренасям.

  Фартиния разглеждаше ръката си, докато говореше, дланта беше зачервена и подпухнала…

  – Ще премине. Винаги преминава. Но това ще е най-малкият ти проблем.

  Най-трудно е, когато тайната ти се изповядва. Длъжна си да я изслушаш, за да я приспиш, но нямаш право да я разказваш никому.

  Можеш да я събуждаш като отново я прекарваш през лабиринта и изслушваш, колкото пъти искаш, но никога и с никого не трябва да я споделяш.

  Ако знаеш колко е трудно да знаеш много. Да знаеш страшни и неприятни случки, дълбоко скрити истини, обвинителни и оправдателни факти и да можеш само да ги изслушваш, да ги приспиваш и да ги пазиш…

  Дори и сега не мога да ти разкажа за нито една от тях – посочи стените от чекмеджета.

  Мога най-общо да говоря за онези, които вече съм предала – преди година, преди пет, преди 20години. Мога да ги спомена, но без да ти ги разказвам подробно, но това няма да ми донесе облекчение. – Фартиния въздъхна, наметна на раменете си плетен шал на бяло-черни ивици приседна на един стол и продължи:

  – В света на обикновените се създават както материални, така и нематериални неща. В своето ежедневие, в общуването помежду си, те създават емоциите и техните украси, които са нещо хубаво до момента, в който започват да натежават. Тогава ги поема Реката, която преминава над света на обикновените, и отнема излишните емоции, за да направи място за нови такива. Емоциите са особен вид енергия, която не бива да се смесва, за да не изгуби силата и очарованието си. След като Реката се препълни, тя се освобождава от тях тук край скалите на нашето поселище, а ние ги улавяме, подреждаме и съхраняваме, за да усилим мощта им или за да я отслабим, когато се налага.

  После предаваме колекциите си, а онези, които ги вземат от нас, отново ги връщат в света на обикновените, но вече пооблагородени или обезопасени…

  Специално тайните се връщат на света при по-особени обстоятелства, а някои изобщо не подлежат на връщане.

  Навярно понякога ще се питаш защо точно ние и откъде идват събирачите? Устроени сме да знаем, че сме новопоявили се като Наследници, които стават събирачи и колекционери на емоции, докато дойде мигът да изчезнат…

  Наследниците са винаги млади – деца на твоята възраст, дори и по-малки.

  Те са изгубени от света на обикновените в твърде крехка възраст, неживели достатъчно и неуспели да опознаят силата на емоциите. Това ги прави от една страна безпристрастни събирачи, а от друга сетивата им са необременени и могат да усещат и насочват емоцията към себе си, още докато е в Реката.

  Ти видя как се улавят, изповядват и приспиват тайните и след няколко дни ще си готова да ме заместиш. Всъщност, Реката ще реши кога си готова и ще изговори името, което ще носиш. Дотогава можеш да живееш при мен, можеш да посещаваш другите събирачи, докато си Наследница, имаш повече свобода. Порадвай ù се, докато Реката те назове. Тайните, които аз съм събрала и подредила, нито аз имам право да ти разкрия, нито ти имаш право да събудиш. Те контактуват само с един човек. Сама ще разбереш колко е изморително да знаеш всичко и да мълчиш…

  Аз съм препълнена с най-различни тайни, изпъстрени със странни и страшни събития и имена на жертви, убийци и измамници. Ужасно е…

  Но ще ги забравя едва, когато отида в… Това също нямам право да ти кажа. Вече нямам търпение да си тръгна… Изморена съм…

  Предлагам сега да поспим, а утре ще те запозная с къщата и ще ти покажа кодировъчните знаци, с които си длъжна да обозначаваш спящите тайни…

  – Надявам се, че всичко вече ти е ясно – усмихна се Фартиния отпивайки от следобедния си чай. – Най-добре е номерацията и шифровката на етикетите да се правят веднага след като тайната се е изповядала, защото после въздействието на собствената ти оценка ще промени правилността на кодирането.

  Наследница се усмихна свенливо и кимна с глава.

  – Тук, в това помещение – продължи с инструкциите Фартиния – ще си приготвяш храната и ще се храниш. Тук ще посрещаш гости, ако някой реши да се престраши да наруши самотата ти. Но в помещенията на горния етаж, където са тайните и в кулите, друг освен теб няма право да стъпва.

  По въпроса за кулите:

  Те са вид отдушници. Казах ти вече: Ще ти бъде тежко, защото ще научаваш тайни, които ще те натъжават, ще те възмущават, ще те карат да направиш нещо по въпроса. Някои дори ще те молят за помощ. Нямаш право нито да ги споделяш, нито да показваш белезите по душата си. Дори от Реката не можеш да искаш помощ или съвет. Сама си. И сама ще останеш, докато дойде времето да се стопиш.

  Затова са поставили кулите. Когато тайната те натовари толкова, че да не можеш да издържиш, се качваш по стълбите в най-високата, средната кула, и започваш да крещиш. Силно, силно, докато гневът и мъката се уталожат и притихнат. Не се страхувай. Никой няма да те чуе. Фактът е проверен. Ако искаш поплачи си. Само не разказвай!

  Лявата кула ще използваш, когато тайната ти донесе приятни изживявания и ти е хубаво след като си я изповядала. Там можеш да танцуваш, да пееш, да се смееш, докато емоциите станат гладки и настроението ти се уравновеси. Само не разказвай!

  Дясната кула е за теб самата. Тъй като самотата ти ще е безкрайна, трябва сама да поддържаш равновесието в себе си. За да не забравиш да говориш.Там можеш да разговаряш със себе си за каквото си поискаш, само разбира се да не е свързано с тайните. Има книги за четене. Игри с карти и плочки. Картини. Там има огледала, в които да се оглеждаш, когато пробваш някоя дреха и да виждаш как се променя външността ти с годините. Едно от огледалата е покрито с капак и умее да лекува душевни и телесни рани. Ще ти дава съвети при нужда. Само като се огледаш в него и ще ти става леко.

  И белезите от изгорено ще изчезват. Защо от изгорено? Ако някога се опиташ да разкажеш някоя тайна, ще получиш изгаряне по кожата на бузите си, а онзи, комуто се опитваш да я разкажеш, няма да те чува. Това огледало може да се ползва веднъж седмично и трябва да стои затворено през останалите дни, за да обновява силата си…

  Забравих да кажа още, че провизиите са в подземния етаж. Там е хладно. Обличай се като слизаш. За всеки месец имаш отделен сандък с всичко необходимо. Когато дойде времето за предаване, ще получиш и нови провизии. Излишно е да казвам, че трябва да си пестелива. Но трябва да се храниш. Защото сили ще ти трябват.

  Довечера ще отидем заедно на Реката. Ако Реката те нарече, да знаеш – аз ще изчезна и ти ще бъдеш новата господарка на къщата с кулите, на всички новопристигнали тайни, на ръкавицата за лов и всички дрехи в килера на спалното помещение. Моите тайни ще пазиш до момента на предаване, а твоите можеш да събуждаш, когато решиш да си припомниш някоя, или когато ти се стори, че някоя спи неспокойно. Повторната изповед винаги ги успокоява. Само обозначенията няма да променяш, те трябва да останат същите от момента на първото ти впечатление…

  Сега за ключовете: Този, големият е от входната врата. Двата по-малки със същата форма – за приземния склад и килера.

  С формата на сърце е от склада на тайните. А трите най-малки с жълтия цвят са за кулите…

  Стъмваше се. Фартиния предложи да поскитат малко край скалите, докато стане време за лов.

  Реката ги посрещна с тържествено бръщолевене. Вълните ù подскачаха игриво, сякаш някой от дъното ги подгряваше или разбъркваше…

  Беше ничието време… Непоискано, необозначено, без индивидуална окраска, без липси, без излишности…

  Фартиния свали наметалото си и го подаде на момичето. Наследница го пое мълчаливо, поглеждайки въпросително към Реката.

  Шумът на вълните започна да става ромолящ, мелодичен и почти приличаше на старинна песен. После изведнъж звукът изчезна, въпреки че вълните продължаваха да пърхат и люлеещо да преливат тъмно-светлите си талази като някакво нарисувано ехо…

  – Наричам те Мединаа – прозвуча ехото от непознат глас с баритонов мъжки тембър. – Медина – наследница на Фартиния, наследница на Сорайда, наследница на Розуелф, наследник на Ангулус, наследник на Омния… И всички те – наследници на Орба…

  Медина, поеми Ръкавицата и изпълни мисията си…

  Русокосата протегна ръка и взе ръкавицата от ръката на Фартиния, която се усмихна щастливо, прегърна я, после се обърна и тръгна към Реката, навлизайки сред талазите все по-навътре и по-навътре, превръщайки се в малко, проблясващо по вълните пламъче…

  После вълните се успокоиха, снижиха се и с лениво поклащане се поклониха към скалата… Ничието време беше към края си…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук, тук, тук, тук и тук.
  

  .

• Научи се поне на омраза

  В съвременна Индия все още убиват новородените момичета,
  защото е скъпо да им приготвят зестра.
  Абортът също струва скъпо…

  

  .

  Малка моя, ти плачеш… Аз също…

  Имам час или два да те гледам.

  Тишината във празната къща

  вместо мене е взела решение…

   

  Имам час или два да те гушкам…

  Да целувам петичките розови.

  Да ти пея, а ти да ме слушаш

  и да вдигаш ръчички нагоре…

   

  Малка моя, дали ме разбираш

  колко мъка в гърдите си нося?

  В този свят от мъже режисиран

  нямат бъдеще женските рожби…

   

  Те мълчат и очакват… Наблизо са…

  След плачà да отворя прозореца.

  Черна кърпа развея ли. С писъци

  ще оплакват смъртта и неволята…

   

  Ако беше момче… Ще е друго…

  Бяла кърпа е знакът за раждане.

  Ще е празник за цялата улица.

  Синовете – съдбата запазва ги…

   

  Малка моя, прости, ако можеш…

  Ще те стисна в прегръдките силно…

  Дотогава… когато… (О, Господи!)

  ще заспиш непорасла… Завинаги…

   

  Нямаш време да бъдеш обичана.

  Научи се поне на омраза…

  И където отиваш – проклинай ме…

  И разказвай греха ми. Разказвай го…

   

  Та дано се смилят там, отгоре,

  и изтръгнат душата ми, грешната.

  Аз с кървящо сърце ще се моля…

  Запомни ме с омраза, детето ми…

  

  .

  Дочка Василева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.
  

  .

• „Ултравиолетовият Пегас“

  За дебютния роман на Виолина Иванова

  

  Това е поредният български роман, един от многото, смея да твърдя, успешни романи на българи зад граница. Авторката е родена в Попово, завършила е Българска филология в Шуменския университет и Международни икономически отношения в УНСС в София. От 2008 г. живее и работи в Чикаго, САЩ.

  В родината си е работила като редактор в регионални и национални медии и като парламентарен журналист. Член е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света със седалище в Чикаго. Един от съставителите, редакторите и авторите на  годишното списание на Съюза „Любослов“. В различни издания в България и чужбина публикува поезия и проза. Издава книгите „Душата ми – прозрачен златен герб“ (стихове, 1998), „Календарни чувства и други отговори“ (разкази, 2013), „Ултравиолетовият Пегас“ (роман,  2015).

  Като казах роман на българин зад граница, съвсем нямах предвид емигрантска литература, защото Виолина Б. Иванова е човек и автор, който не е прекъснал пъпната си връзка с България, има отношение към ставащото в родината й по времето на т.нар. Преход, а и темата на романа й, за който ще стане дума по-натам, е българска, мястото на действие, героите й и съвременната действителност – също родни.

  А ето какво казва за „емигрантската литература“ писателят Димитър Динев: „Няма емигрантски език, няма емигрантска филология, откъде накъде тогава да има емигрантска литература? Ако имаше такова понятие като емигрантска литература, тогава цялата американска литература би била емигрантска. На мен ми е ясно, че литературоведите се нуждаят от нови изследователски полета, но крайно време е да се понапънат малко и да измислят едно подобаващо понятие, а не да го заемат от политическата терминология. Докато в съвременния политически дискурс понятието емигрант има негативна конотация, тя автоматично се пренася и в литературния. Понятието емигрантска литература е дискриминиращо и аз се надявам в най-скоро време да изчезне от литературознанието“. (Из интервю на Бисера Дакова с Димитър Динев, „Литературен вестник“, бр. 25/2008 г.)

  Доказателство за живата и неразкъсваема връзка между творците и книгите им в родината и извън нея е годишникът на Съюза на българските писатели в САЩ и по света „Любослов“.

  Романът „Ултравиолетовият Пегас“ бе представен в някои български градове в годината на излизането си (2015-та) и рецепцията му от българската читателска аудитория бе положителна. Самото посягане към този епически жанр от страна на Виолина Иванова вече заслужава адмирации, а това, че той се е получил – още повече. Въпреки че романът не изненадва с открития в техническо отношение, той оказва нужното въздействие на читателя като художествено претворяване на съвременната българска действителност, чете се леко, а многобройните перипетии в сюжета, неговите извивки, не затрудняват романовата рецепция. Това вероятно идва от „американската“ следа в нейното писане – един наложен жанров стандарт (който доближава подобни романи до т.нар. мейнстрийм в литературата, в нашия случай номиниран от някои като „роман-приказка“), изчистена авторова гледна точка към описваните събития и герои, налагане на един познат от Америка позитивистичен и морален стандарт, особено видим във финала, чийто хепиенд звучи малко необичайно за България. Но романът е български – и като дух, и като съдържание, поради което и напълно понятен за днешния роден читател. Разбира се, намесването на елементи от фантастиката, мистиката, историята, криминалната интрига, любовните отношения, политиката, водят до една еклектика, чиято цел е да привлече и задържи вниманието на публиката, и те в крайна сметка съставят една амалгама между реалистичния и фантастичния роман, между психологическия, любовния и детективския, социално-битовия роман, между трилъра и чиклита, без да е нито едно от тях в изчистен вид. Проза, която залага на традиционния третоличен разказ, с вникване в психологията на героите, правдиво изграден диалог и запомнящи се характерни детайли на описанията. Синхронно поднесен правдив разказ за България (но и Европа) от началото на XXI век, за българските проблеми на Прехода, пречупени през личните съдби на една дузина герои и разказани като паралелни истории, които често се преплитат и допълват.

  Един наратив, структуриран в пет неравномерни по обем части, в които основни герои са: Влади – 21-годишен, учи журналистика, работи в новинарска агенция, син на Корнелия и Христофор Бочеви; Корнелия Бочева – негова майка, доцент по физика на времето, разведена с Христофор; Христофор Бочев – адвокат, живее семейно с по-младата Инна, негова сътрудничка, с която имат деца-близнаци, а тя има млад любовник, меркантилен мускулест тип; Камелия – приятелка на Влади и сътрудничка на Камелия; разбира се има и доста други, които подгряват сюжета, който на места избива в агресия и кръв. Място на събитията – София, а след това Германия. Завръзката на действието е побоят над Корнелия и обира на жилището й, в основата на които стои злодейката Инна и любовното й протеже. Образите на главните герои са показани в развитие и промяна, фабулата ги отвежда и извън пределите на страната, в Германия. Появява се и фантастичната линия в романа: Влади и приятелите му във Втора част заминават за северозападното българско село Шишенци, за да наблюдават и опишат паранормални явления, характерни за тази местност; там покрай появата на самодивите, се срещаме за пръв път и с Ултравиолетовия Пегас. Преди това в края на Първа част е и една мистификационна отпратка към българското Средновековие чрез образа на духа на Елизабет от Тюрингия и замъка Нойенбург, където идват Ани и майка й, а се оказва, че Ани има родова връзка с Анна-Мария Унгарска, женена за българския цар Иван Асен II (като Мария) преди около осем столетия.

  Оттук-натам чудесата ще играят немалка роля в романовото действие, но те не оставят следа от сантиментална сладникавост и не разводняват изкуствено сюжета, защо изглеждат автентично-истински и ненатрапчиви; а покрай всичко останало играят и ролята на ключ към замъка на заключените за съвременния човек морални и естетически закони на живота и управлението на съдбата. Образът на Ултравиолетовият Пегас, както и всички свръхестествени явления, свързани с неговата поява и впоследствие, са въведени с цел да сломят невъзмутимият до невъзможност български скептицизъм по отношение на живота, да ни направят позитивни (по американски) към същия този живот, за да повярваме в щампата „Бъди себе си“ (и подобни). Това, от една страна; от друга може би подобни лозунги (щампи) са дълбоко вкоренени в западния манталитет и западният човек вярва в тях, защото го окуражават, дават му сила да продължи напред, дори когато е паднал, и защото не бива да позволи средата да го превърне в някой друг (а защо да не си припомним и бодряшките лозунги от нашето близко соц-минало, на които авторката доскоро е била реципиент); и, от трета страна, ако приемем гр. значение на πηγη – извор (откъдето идва името на Пегаса), можем да го тълкуваме и като извор на вдъхновение и креативност в нашите действия и отношения към/в живота – нещо, което отговаря на самата същност на митичния безсмъртен крилат кон като свързан с планината на музите Хеликон.

  Тези и подобни разсъждения, които са априори спрямо самата романова тъкан, все пак ни навеждат и на едни други размисли относно философията на живота в глобалното село, в което пребиваваме и ние, българите. Размисли, които намирам в блога (линк) на една друга българска поетеса и писателка – Здравка Владова-Момчева от Лондон от 7.01.2016 г., по повод на книгата на Виолина Иванова от Чикаго: „Днес твърде много писатели се опитват да ни накарат да участваме в глобалната битка за изключителност, обсебила амбициите на хората от 21 век. И някак обикновеността, усещането за себе си като личност с уникален вътрешен свят, отстъпват на тенденциите за грандиозност във всичко, случващо се около нас. Където да си част от огромното пано на събитията, съвсем не означава, че можеш да твориш свое собствено битие или да бъдеш главен герой в сюжета на съществуването си. А именно към тази проста истина се стреми да ни завърне Виолина Иванова, авторка на романа „Ултравиолетовият Пегас“. И още: „Механизмът на приобщаването не е в масовостта, а пътят към душите ни, най-пряко преминава през съдбата ближния. Затова, чудото на битието се оказва в споделеното виждане на света като комплексна амалгама от ежедневие и паранормално, но и двете пречупени през призмата на естествения поток на живота. Лесно на пръв поглед усещане, но предопределено за перото на малцина. Виолина Иванова, със сигурност е една от онези, които съумяват да го постигнат“.

  Позволих си този по-дълъг цитат, за да видим различните рецептивни нагласи спрямо подобни книги. Познавам и творчеството на Здравка Владова-Момчева и знам, че тя защитава кредото на Виолина Иванова, застъпено в романа. Кредо, което включва такива фундаменти от духовния живот на съвременния човек, като любов, грях, пречистване, смирение, прошка, щастие, толерантност; но също и търсене на пътя към родното, дома и себе си в условията на една „болна“ държава, чиито жители (и читатели на този роман), са „забъркани в грешки, грехове и пречиствания, и свързани съзнателно или не в торсионните полета на своите житейски линии“. В разказа на авторката на романа не са спестени негативните страни на живота в България от последните години, плюс неговите социално-политически измерения (бунтът на студентите против поредното правителство, ъндърграундът на обществото, малцинствата), но те са представени ненатрачиво и по женски меко, с нужната писателска култура и човешка търпимост. Без да дава готови рецепти, тя ни провокира да приемем „необичайния ни свят“, другите, без да натрапваме себе си и своя свят, като отворим сърцата си за доброто и за един друг свят, „в който паметниците на мъртвите поети говорят за България“.

  Вероятно романът ще подразни тези, които търсят новаторство в жанра, с непретенциозния си и изчистен език и класическа постройка, с лека романтика и мистико-фантастична линия; друга част също така ще го прочетат с удоволствие именно поради това. Все пак „Ултравиолетовият Пегас“ е роман за Прехода, един от многото (независимо дали писан от българин зад граница или българин в България), които дават не само нови щрихи към разбирането му, но и книга с голям възпитателен и етически потенциал. Нещо позанемарено напоследък.

   

  Владимир Шумелов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Виолина Б. Иванова, „Ултравиолетовият Пегас“. Редактор Ина Иванова. Художник на корицата Валери Ценов. Издателство „Пергамент“, София, 2015

• Задушница

  

  .

  Като на свиждане дошли.
  Измежду кръстове и плочи
  сноват невидими души –
  говорят с видимите още.

  Душа и тлен – в нетраен ден.
  По-скоро час.
  По-скоро – среща.
  Безформено небе, поле,
  кал, черни фигури и свещи.

  Паници жито. И шишета.
  Животът в мъртвото прелива.
  Целта. И смисълът. И средството.
  Остатъкът се разотива.

  Ти накъде? Ти, който още
  си носиш името и мощите.
  Оттам, където си сега,
  при сенките – или в света?

  На четири посоки – сам.
  Във всичко зримо разпилян:
  трева-роса-пчела-дърво-
  човек-и-път-и-звяр-и-бог…

  Ти – при кого?

  Недобротворен е светът,
  и истината му – жестока.
  Обединява ни Смъртта.
  Разединява ни Животът.

  .

  Райчо Русев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Райчо Русев  (с литературен псевдоним Райсън) е роден през 1949 г. в с. Малко Брягово, Хасковско. Сега живее в София. Превеждал е художествени произведения от руски и от сръбски. Свои стихове започва да публикува едва на 55 години. След това издава пет стихосбирки – „Лични стихове“ (2005), „Шепа стихове“ и „Стихове на вятъра“ (2007), „СтиховеЙ“ (2010) и „Стiхове от втория етаж“ (2013). Има публикации в периодичния печат, в много алманаси, но повече в литературните сайтове „ХуЛите“, „Откровения“, „Буквите“. Негови стихотворения са преведени на сръбски, френски и испански.
  

   

• Отвори си прозореца, Господи!

  

  .

  Отвори си прозореца, Господи!
  Само миг се поспри и послушай…
  Изгорихме последните мостове.
  А в душите ни бие градушка.

  Изоставихме, Господи, себе си
  и се втурнахме слепи към Ада –
  като диви отчаяни лебеди,
  уморили се тихо да страдат.

  От кесиите ронят се дните ни,
  пожълтели и евтино-леки.
  И пилеем ги, Боже. И скитаме.
  Без човек да е брат за човека.

  Ти го знаеш, разбира се, Господи.
  Не убягва от взора ти йота.
  Ала с право спасяваш ни косвено
  след безбройните тъжни Голготи.

  Знам, вратата ти чака отворена
  да разперим криле за последно.
  Ала днес отвори си прозореца
  и прати ни очи да прогледнем!

   

  Пепа Лулова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Пепа Лулова е родена през 1987 г. в София. Завършила е Втора английска езикова гимназия „Томас Джеферсън“ в родния си град, както и Журналистика във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски“. По-късно става и магистър по Бизнес администрация в Университета по национално и световно стопанство. Работи като редактор в издателство за професионална техническа периодика. Понастоящем е в отпуск по майчинство.
  

  Пепа пише стихове от ученическите си години. Първите й публикации са в подфорума за поезия на АБВ Форуми в интернет. По-късно започва да публикува в сайта „Откровения“ и в Вlog.bg. От 2012 г. има страничка за поезия във Фейсбук – „Пепа Лулова – Рошави стихове“. Нейни творби са публикувани в алманасите „Културна палитра“ и „Нова българска литература: Поезия ‘2012“, в сборника „Приятели в поезията“, Търговски вестник и др.
  

• „Села и туризъм – посоки за пътешествия из България“

  

  На 17 юни т.г. е националната премиера на втория ни пътеводител за селски туризъм в България. То ще бъде в Пловдив, от 19 ч., във вино клуб „Винополис“. Същия ден се открива национален фестивал на фермерските храни и напитки в квартал „Капана“.  Книгата „СЕЛА И ТУРИЗЪМ – посоки за пътешествия из България“ е издадена от „Сиела“. Тя ще бъде достъпна и като електронно издание на сайта на „Сиела“. Автори са Анна Пелова, Гавраил Гавраилов и Михаил Михов.

  Гавраил Гавраилов

  

  Във втората ни книга за селски туризъм в България се опитваме да обхванем нови възможности за пътуване и общуване под мотото „Завръщане към Земята“.

  В първата част на книгата има осем статии. Фокусирано е внимание върху гостоприемството, традициите на траките по темите нестинарство и винотерапия, развитието на темата за наследството на първобългарите и събитийния туризъм. Важен момент са темите за чистата храна и съхраняването на старите местни сортове плодове и зеленчуци. Любопитни са темите „почвотерапия“ и „селски мол“, които разкриват по един нетрадиционен начин представата за селото.

  Във втората част на книгата са описани 34 села из България. Всяка статия е символичен вход към конкретен туристически регион. Има много местни легенди и скрити бисери, любопитни факти за фолклорните и кулинарните традиции, интересни сравнения между етнографските групи и различните социални модели на българските села. За любителите на пътешествията има ценни насоки и практични съвети.

  В последната част на книгата има шест кратки истории за пътешествия на село. Целта е да се провокира желание за споделяне на авторски текстове и снимки с фокус върху българското гостоприемство. Всичко това е гарнирано със сто и шестдесет авторски фотографии и закачлив език с намигване към актуалните проблеми – все пак едно пътуване до село трябва да има своите забавни моменти.

  ЗА АВТОРИТЕ:

  Анна Пелова е писател и графичен дизайнер, отдадена на страстта си към българските носии и нестинарството. Родена в София през 1989 г. След навършване на пълнолетието си живее и работи в Англия, САЩ, Мароко и Япония, преди да се върне обратно у нас и да се посвети на каузата си да популяризира красотите на България. Пише в сайта www.greatnomad.com. Това е втората ѝ книга за селски туризъм, има и един роман („Утайката на чая“), който попадна във финалната десетка за Нов български роман на „Сиела“.

  Гавраил Гавраилов е психолог и пътешественик, търсещ смисъла на щастието в малките неща на село. Роден в Пловдив през 1979 г. Не спира да пътува и да разказва, воден от любопитството да среща вълнуващи хора в малките места. Освен страстта си към риболова, напоследък го увлича и винения туризъм в България – пише за сайта www.winetours.bg. От март 2016 е докторант по социология в ПУ “Паисий Хилендарски“ с тема на изследване социалното предприемачество. Има четири книги за пътешествия – две за селата, по една за Родопите и Добруджа.

  Михаил Михов е планински водач и пътешественик, разказващ за скритите туристически бисери из нашите земи. Роден през 1981 г. в Шумен, живее в Русе. Не спира да работи за една по-чиста България. Активно участва в образователни и практически проекти, свързани с туризма и биоразнообразието на Дунавския регион. В момента работи като експерт по туризъм на свободна практика. Пише статии за различни медии. Членува в клуб за алтернативен туризъм „ВЕЛО Русе“. Работи в партньорство с БААТ( Българска асоциация за алтернативен туризъм). Има две книги за селски туризъм.

  .

• Смъртта чака на покрива

  Разказ от Симеон Коев

  

  .

  – Крис, имаме случай!

  Гунчев я наричаше с мъжкото име Крис, може би защото знаеше, че е много ценна. Веднъж каза, че струва колкото половината полиция. Ако това беше вярно, трябваше да съкратят повече от 29 000 човека. Не беше сребролюбка, иначе щеше да използва случая и да поиска да я назначат с някаква сносна заплата. Но Криси не можеше да се пазари, а и човешките животи значеха много повече, от която и да е висока заплата.

  – Ох, точно сега ли?

  – Ако питаш мене, този случай е най-спешният досега!

  – Все така казваш! Къде е?

  – В Бургас! Някакъв квартал със стари и високи соц блокове. Пратих кола да те вземе, след 2 минути е пред вас! Хеликоптерът вече върти перки!

  – Как така си пратил, ами ако ме нямаше?

  – Къде ще си, като знам, че не си купонджийка, а вече е 19 часа. С хеликоптера ще загубим 3 часа, Катенаров пробва да намери самолет, няма нищо засега, но чакаме разрешение да ползваме Авиоотряд 28! Щом дотам са стигнали, значи е много сериозно!

  – Добре, след минута съм долу!

  – Благодаря, Крис, и внимавай много. Този път наистина се притеснявам! Киро ще те запознае със случая, аз отивам при министъра.

  След провала в Лясковец, вече знаеха, че един добър психолог е много по-ценен от 10 командоса. Бяха я викали за 8 случая, в 5 от които имаше заплаха за използване на огнестрелно оръжие. Криси не беше допуснала грешка, не разреши да се изстреля и един куршум… а в края на краищата всички бяха щастливи. Пресата разбра само за единия случай, всички други бяха потулени.

  „Потулват ги, защото така им е останал манталитетът още от соца. Нищо, аз не търся слава” – помисли си Криси.

  А всичко започна толкова случайно.

  *

  Преди 16 месеца се прибираше с пазарна чанта и пред съседния блок забеляза, че има около 40 човека, които гледаха нагоре. Някакъв мъж беше застанал прав на перваза на прозореца на 7-мия етаж и май, че хлипаше. Поспря се от любопитство и тогава чу от радиостанцията на близкия полицай:

  – Ангарова я няма и не знаем кой друг психолог да търсим. Ще се свържем с военните, там имало един добър…

  Криси мисли само три секунди, разбута нарастващата тълпа и каза на полицая, че тя е „психологът”. Полицаят видя, че е задъхана, и си помисли, че това е чаканата Ангарова, и я поведе към етажа. На Криси й трябваха само 15 минути да разбере болката на човека. А тя беше наистина голяма – беше хванал жена си с най-добрия си приятел на калъп в собствената си спалня. Криси последователно успя да му разкрие, че това не му е никакъв приятел, а и жена му не заслужава да направи това. Попита го дали има деца и тогава заби последния си перон:

  – Добре, ти ще си отидеш от този свят и ще оставиш това невероятно дете Петърчо да го възпитава тази жена?! Не допускай това! Аз ще ти съдействам при развода детето да остане при тебе, и тя цял живот ще съжалява за това!

  В очите на човека се появи огънче, погледна дребната и нежна женица, взря се в метално сивите й очи – и дали защото намери нещо в тях, или заради идеята, че може да отвърне на подлостта на жена си, но слезе от перваза на прозореца! Чак тогава Криси забеляза, че в стаята зад нея има друг човек, тих свидетел на всичко, което си говориха. Така се запознаха с полковник Гунчев.

  *

  Отпусна се на задната седалка, предвидливо си сложи колана, защото знаеше, че шофьорът е от „обучените” и ще кара лудо. Затвори очи и се опита да си представи какво ще я чака насреща.

  „Щом е толкова спешно, да взема да му помогна на Гунчев за авиоотряда” – помисли си Криси и набра един номер:

  – Петя, имам една молба!

  Познаваха се от общежитието, Криси учеше психология, Петя – журналистика.

  – Слушам те, мила, всяка молба ще ти изпълня.

  – Звънни на „вътрешния“ и попитай каква е тази какафония в Бургас? После ще ти се реабилитирам.

  Това на техния език значеше, че ще й подскаже къде ще се снесе „златното яйце”. Петя беше журналистка от новите и най-напористите, които знаеха, че или вестниците, както бяха списвани досега, ще бъдат погребани в конкуренцията със сайтовете за новини, или журналистите наистина ще повярват, че те са четвъртата власт и ще започнат да работят с нови критерии. След 4 минути Гунчев звънеше!

  – Интересно, първо отказаха, а след 2 минути ми се обадиха, че разрешават. Имаме авиоотряда!

  „Ще трябва някой път да му обясни, че „хората” свършваме до нивата, на които сме ние с Гунчев, другите нива нагоре са вече политически и там ще си мръднат пръста, само ако са заплашени или са в светлината на прожекторите.”

  Една нежна и неизвестна на никого психоложка, на която държеше полковник Гунчев, се качи сама в правителствения самолет.

  Може би това беше най-безумния полет с този самолет, ако се изключи преди години транспортирането на някакви „Бистришки тигри” да играят мач във Варна, доколкото си спомняше Криси. В Бургас сигурно има поне двама психолози, но Гунчев след първите й няколко случая не щеше да чуе за никого другиго, и сега изпращаше 23-годишната психоложка, която даже не беше назначена на постоянна работа, а успяваше да й издейства по някакъв хонорар. Когато Криси се подписваше под парите, в графата пишеше „за счетоводни услуги”. Такава каша беше в това МВР, че никой не може явно да се справи, но тя знаеше, че ако някога се провали, веднага ще провали и Гунчев, защото злите езици щяха да говорят, че е назначил прясно завършила студентка по психология. „Сигурно ще ме наричат „Калинката” от МВР, и тогава…”

  Телефонът иззвъня. Беше Кирил.

  – Крис, двама с маски са взели за заложник един и са го качили на покрива на някакъв блок от 16 или 17 етажа.Току що решиха хеликоптерът да излети с вътрешния, Гунчев, главния секретар и трима снайперисти. Вътрешният е разбрал, че вече пресата е надушила и ще искат да се действа смело и решително.

  „Хм, властта иска да показва мускули. Идват избори наесен и един решителен удар ще покаже колко добре се справят с всяка извънредна ситуация.“

  – С една дума имаш не повече от час преднина, после никой няма да те пита! – продължи Киро.

  – Ясно, и благодаря! Разбра ли се какви са хората?

  – Опитват се да изградят контакт с тях, но са се барикадирали… Вратата за покрива е метална и са я залостили, не можем нищо да направим.

  – Виж, Киро, моля те! Ако успеят да се свържат с тях, нека им занесат кафе, кола, пици… да се успокоят малко. И да разберат дали имат искания!

  – Ще се опитам да им обясня! Давам ти твоя номер на майор Векилев, той засега отговаря за операцията. Ако има развитие, той ще се свърже с тебе. Казал съм без твоето мнение нищо да не предприемат!

  – Благодаря!

  Тъкмо я взе кола от летището и звънна непознат номер.

  – Криси, нали?

  – Да, аз съм!

  – Майор Векилев. Нищо освен кафе не искат и казаха, че ако усетят различен вкус, веднага ще пуснат заложника на плочките!

  – Изчакайте ме, след 3 минути съм при вас, аз ще занеса кафето!

  *

  – Кафето, моля!

  Вратата се открехна и оттам погледна първо едно, после две очи.

  – Ти сервитьорка ли си?

  – Бях, но ме помолиха да предам, ако имате някакви искания.

  – Пусни я и залости! – чу се по-глух или по-далечен глас.

  Вратата се открехна още и Крис излезе на покрива. Двамата с маски гледаха дребничката и крехка фигура, и пак се зачудиха да не би да е сервитьорка.

  – Провери я за оръжие, тази е нещо опасна! Нали я виждаш, че е прекалено спокойна!

  По-ниският и по-смугъл, който й отвори вратата, я провери. През това време тя прецени ситуацията.

  Другият, с маска, беше около 180 см, слаб, не повече от 80 кг, целият облечен в черно. Жертвата беше пълен човек, към 170 см, почти 110 кг, а лицето му беше много топчесто и много уплашено. Безупречно подстриган, а дрехите издаваха, че е доста заможен. Видя скъп пръстен и златен или позлатен часовник. Дишаше толкова често, че Криси си помисли, че е пред инфаркт.

  – Няма нищо, даже и микрофон няма. Телефон има, но не е набрала номер.

  – Аз съм Криси! – представи се тя.

  Сега беше много важно, дали те ще си кажат имената. Ако го направеха, Криси знаеше, че може да се включи във времето. Оставаха може би само 20 минути. Те нищо не казаха.

  – Е, да не губим време! Защо е тази сценка? Май никой не знае още! – попита Криси.

  – Сценката още не е започнала. И ще завърши много скоро и много бързо – каза дългият. Явно, че той беше по-умният и този, с когото трябва да води преговорите.

  – Имате ли към някого някакви изисквания, или само към този човек?

  – Този тук не е човек! Той толкова хора е унищожил, толкова много семейства е разорил, че не му остават повече от 15 минути. И му ги даваме само затова, да осмисли какво е направил!

  – Чакайте, той вероятно е лихвар… или собственик на заложна къща!

  – Малката чатка добре!

  – Вие сте изиграни от него, нали?

  – Неее, аз никога не съм ги виждал! – тихо простена жертвата.

  – Млък! Казах ти, ако ти чуя гласа, веднага политаш! – заплаши смуглият.

  – Ако той не е имал вземане-даване с вас – или някой ви е наел, или е ужилил някой ваш роднина!

  – Вай! Вай! Тази наистина чатка! – каза смуглият, но на Крис й стана ясно от „вай, вай“, че е от Сливенско или Ямболско. Съквартиранката й така възкликваше.

  – Понеже не разполагаме с време, хайде да караме по същество. Вас са ви наели, защото не сте от Бургас. Иначе, колкото и да подценявате ченгетата, те са ви снимали още преди час от съседния блок. Имат програма, която да идентифицира по височина и стойка, но щом не са ви разпознали, вие сте поне на над 100 км от Бургас. Значи сте от Сливен?

  Зеницата на дългия се сви едва забележимо, но достатъчно, за да бъде забелязана от Криси. Дългият отпи от кафето.

  – Бива си я!

  Сега нямаше време за никаква почивка и беше моментът, в който трябва да продължи бързо към следващия лагер, все нагоре към върха .

  – Слушайте, момчета! Мисля, че някой жестоко използва вас, а вие се надявате да използвате мене. Щом сте дошли и не познавате човека, вие сте решили да го свършите тука. Мислите така да го направите, че да изглежда като негова грешка… затова го държите толкова уплашен, а аз трябва да потвърдя, това което съм видяла… и така, както сте го замислили вие. Мислите, че ще се разминете само със заплаха за убийство, ще лежите 2-3 години, а после като излезете… Да видим!

  Крис се направи, че нещо пресмята наум, а през това време напипа телефона, направи няколко врътки с пръстите, така, че да набере третия поред номер от обажданията си, набра го и намали звука докрай, да не я издаде гласът отсреща.

  – Значи са ви обещали, според мене, около 300-350 хилки, за да полежите 2 години – видя, че двамата се спогледаха.

  – Но да ви кажа, вашата няма да стане! Знаете ли защо? Този, който ви е обещал това, ще може само срещу 40 000 да ви ликвидира и двамата в пандиза! Там цените са много ниски и животът е много евтин. Освен това аз сега се обръщам и тръгвам и, докато излизам, каквото и да направите, ще кажа, че нищо не съм видяла. И последно, след 15 минути пристигат група снайперисти.

  – Абе, брато! Тази малката да не е вещица? – очите на смуглия гледаха уплашено.

  – Тръгвам!

  „Давам им 10 крачки. 1, 2, 3, 4 , 5…”

  – Чакай! Наистина ли идват снайперисти?

  Погледна си часовника.

  – В момента кацат на летището! Имате не повече от 5 минути да се предадете.

  Започна да върви, все едно се разхождаше, и след няколко секунди застана зад гърба на лихваря, така, че той не можеше да я види. Вкара си ръката в джоба, спря разговора по телефона и направи с показалеца знак на дългия, той я разбра! Хвана я за лакътя и тръгнаха към другия край на покрива.

  – Слушай, кучко, ела тука да се разберем с тебе!

  Криси сниши гласа си така, че да я чува само дългият:

  – Ако се предадете, аз ще напиша в доклада си, че сте били много пияни. Филма ”Кръстникът” гледали ли сте го? Ако имате оръжия, пуснете го на части в комините… имате по-малко от 5 минути! Но ще искам да ми разкажете всичко, от игла до конец! Сега искам само името на поръчителя! Това е цената на моята услуга. Аз ще реша какво да направя по-нататък.

  – Съгласен съм! Джъмбо е поръчителят! Този е навлязъл в някакъв нов бизнес.

  – А другият съгласен ли е?

  – И той е съгласен! – намигна, за да разбере Криси, че нещата зависят само от него.

  – Като излизате, залитайте, все едно, че сте пияни.

  Криси извади телефона и набра номер.

  – Гунчев, къде сте?

  – Вече се вижда блокът, след 3 минути сме там!

  – Не бързайте толкова, момчетата се предадоха!

  – Как така!?

  – Просто прекалили с алкохола! Искали да го сплашат! Отваряме и излизаме. Оръжие нямат!

  – Изчакайте минута, да уведомя Векилев!

  *

  След 30 минути Криси влезе в женска тоалетна и смени СИМ картата с една друга карта с предплатени импулси. Набра един номер на Петя, който имаше само тя.

  – Криси, ти си велика! – гласът на Петя звучеше възбудено.

  – Чакай! Ако са ни подслушвали, нека си мислят, че само ти помагам за крими новини. Да те предупредя – да не пускаш още нищо! Ще ти дам утре поръчителя… Иначе лихварят сигурно е започнал да изкупува земя в същите райони, затуй е всичко това. Подозирам, че е замесен един, който изкупува много яко земи из цяла България. Трябва да разбереш откъде идват парите му и ще разбереш неговите господари. Мисля, че искаха да го оставят сам без конкуренция да изкупува, а снайперистите ги пратиха, за да заличат всякакви следи.

  – Искаш да кажеш, че тези бяха обречени ли?

  – Убедена съм! Закъсняха с 5 минути! Момчетата бяха само пешки, трябва да намерим другите, които ги подреждат!

  Когато излезе отвън, Гунчев я прегърна бащински:

  – Благодаря ти, моето момиче! Знам, че само на тебе мога да разчитам!

  Криси го погледна внимателно.

  – И аз само на тебе вярвам и знам, че нарочно не се качи в самолета, за да ги забавиш!

  Гунчев смигна в знак на съгласие.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Отбих се в душата ти

  

  .

  Ще разгърна душата ти свита
  като стар недописан роман.
  По корицата вехта, протрита,
  длан прокарвам в праха насъбран.

  Колко удара тежки поел си
  в задкулисни игри? Хвърлен зар.
  До десета глава стигнах, ето –
  ту на трон си, ту дрипав клошар.

  Единайсет, дванайсет… петнайсет…
  Чувам марш и фанфари кънтят.
  После няколко страници липсват.
  Без душа ли живя? Като в Ад?

  Бели листове в края притихват,
  четивото оставям за друг.
  Взех перо, капка тъмно мастило;
  подпис драсвам: „Аз четох дотук!“

   

  Мая Нарлиева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Мая Нарлиева е родена в гр. Харманли през 1976 г. Завършила е Английска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Работи като учител по английски език в родния си град. Пише стихове от една година.

  .

• In Memoriam Ивайло Иванов: Отиде си един изключителен поет

  ЕДИН ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ТАЛАНТЛИВ ПОЕТ, КОЙТО МАЛЦИНА ПРОЧЕТОХА, СИ ОТИДЕ

   

  Антон Баев, Рlovdiv-online.com

  

  Ивайло Иванов /43/ от Троян, живя на ръба на лудостта и крайната мизерия.

  Създаде стихове, сатири, литературна критика, публицистика. Занимаваше му се и с литературна наука, но нямаше шанс.

  Завършва Българска филология във Великотърновския университет, обикаля София, Наречен, Търново, за да се върне в родния Троян с разбити нерви.

  Писа – по думите му – „за нашата вечно скърбяща България“.

  Тя, разбира се, не го прочете, нито почете.

  Благодарен за срещите с хората човек.

  В посвещението си към книгата Песен за Бащите на прехода, която ми подари на едно от изданията на „Пловдив чете“ през 2012-та, ми написа: „С огромна благодарност за това, че се срещнахме!…“

  С огромна тъга посрещам вестта за ранната му смърт…

  .

  На дъното на този свят живея

  и чакам, Боже, ти да ме откриеш

  подобно бисер. Де такъв късмет?…

  Ти бисери не търсиш! Тях ги търсят

  единствено свинете покрай мене –

  за морските свинчета става дума,

  а също за русалките, които

  се гмурват в синевата ми прозрачна

  и с перлен смях покриват голотата си!…

  .

  Така пишеше Ивайло…

  Пишеше така, че да те удари в сърцето:

   

  „Венеция през зимата“ – навярно

  така бих кръстил тази своя тъжна

  любовна песен. Но сега е лято.

  И ти над мене тяло си извила

  подобно мост. А аз под теб съм легнал

  като река и към съня изтичам.

  Очите ти, подобно сини риби,

  се гмурват във водите ми прозрачни.

  На устните ти ладията лека

  гърдите на реката набраздява…

  И бавно аз изтлявам и пътувам

  под тебе, моя лодчице, люляна

  на ласките с вълните милостиви.

  И мощните води текат, додето

  от тялото ти – тънка катедрала –

  гърдите ти ударят за вечерня.

  За сетен път – щастлив, но и разкаян –

  тогава аз към притвора поемам,

  но този път не си ти мост, а купол –

  фронтон, отдето Славата ме гледа

  прощаваща и съдеща. И тръпне

  олтарът ти във сетна литургия,

  а горе – под прозоречната ниша –

  разнежен, хорът ангелски въздиша.

  След жертвата вечерна аз почивам

  с води успокоени. Трепка залез

  със пластика червена върху синята

  пътека на реката… И тогава

  един гондолиер през мен минава

  и плавно пее свойта канцонета.

  И колкото се пò отдалечава,

  по-тежка сянка хвърля – да не видя

  как върху твойто рамо се изкачва

  едно момиче, девствено все още.

  На моста спира. С лакътчета тънки

  под себе си то стопля перилата.

  За нещо много скъпо се досеща…

  В реката се оглежда.

  И въздиша.

  .

  Не като постмодернист, не като модернист, не като класик. Като роден поет. Такава бе и съдбата му: честна и самоубийствена. Докосваща съдба и поезия… 

  .

  Ето какво ще намерите из някои от библиотеките от Ивайло Иванов:

  Хензел и Гретел (поема, 1995)

  Искри от воденичните ми камъни (сатира, 1997)

  Очи на дете (ранни стихове, 2005)

  Филологически поеми (2006)

  Пастирът на мухи (2008)

  Песен за Бащите на Прехода (2010)

  Брачни песни (2013)

  .

• Влажно и тихо е…

  

  .

  Влажно и тихо е
  Сънено спи
  Здрачът в среднощна постеля
  Пътят се губи
  В дъждовни стрели
  Капки в листата треперят

  Чуваш ли, чуваш ли
  Колко мечти
  Бавно и тихо се стелят?
  Сънени облаци
  Нежни вини
  Крачки към утре и вчера

  Влажно и тихо е
  Лягат сами
  Дънери в куха къделя
  Лист от живота
  Обрулен ескиз
  Бедна и суха постеля

   

  Мариана Христова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Коркосу

  Разказ от Иван Вакрилов

  

  Оная неделя ходихме с Кина на гробищата – малко да поошетаме гробовете на нашите, че нали времето дъждовно и бурените тъй похлупили всичко, не можеш разбра кой къде е.

  То не толкоз за умрелите, ами за нас го правим. Срамота е, при живи деца в буренясал гроб да лежи човек. Пък и, дето вика баба Злата, сега ние да шетаме, че да има после на нас кой да ошета. Мисля си – както е тръгнал светът, я дойде някой да ме прелее с едно шише, я не. Казвам туй на Кина, докато скубем троскота, пък тя:

  – Их, да ти имам кахърите! – и ме гледа с бялото на очите – да го прелеели… Като те гледам как се комкаш всяка вечер, ще ти държи влага до Страшния съд, май. Ама уста има, пуста жена – като вълчи капан! Захапе ли те, читав не си тръгваш. Друг човек да е, ще помисли, пък тогава ще ти рече каквото има там за казване. А то – плещи ги без да й мигне окото. И добра дума да понечи да ми каже, като например колко съм й мил и драг, тъй го казва, че ми се отщява и от жена, и от всичко. Ама – моя си е. Толкова години денем размахваме брадвите, а вечер, в леглото, я караме с мекия брус, та не си връзваме кусур.

  Копахме, скубахме – нагласихме ги и седнахме да починем. Изваждам едно лимонадено шише и първо на нея давам – ега се затвори тая уста.

  – Не ща сега – и бута шишето. – Ти първо прелей, пък тогава пий, че почнеш ли, ще артиса тате на сухо. И да знаеш – като те закопая, ей тука, на – и сочи до гроба на мама – хич не си прави сметката, че ще идвам, ами! Таман ще се куртулисам от ядове и мъжки дивотии.

  Свивам рамене, докапчвам ракията и ставам. Чина Рада ми е заръчала да нагледам мъжа й – свако Петко, че тя, горката, не я бива вече. Оправям свако, палвам му и на него една свещичка и се заглеждам в съседния гроб. Види се, че скоро е идвал някой при дядо Стойко и аз знам кой е. Той деца живи няма, та само Коркосуто ще да е идвала от града. Не го оставя тя, тачи го. И има за какво – навремето живяха заедно – пиха, биха се, свириха, а накрая той я омъжи. Беше й и за баща, и за майка.

  Отдавна беше това – шейсет и девета ли, седемдесета ли. Такова чудо не бяхме виждали – пред кметството се мъдреха една черна волга и милиционерска джипка. А в джипката – трима интернирани, все младежи. Имаше властта тогава такъв адет – който много подскача да надникне през оградата оттатък, в капитализма, изселваха го в някое забутано село като нашето. Един цивилен и двама униформени влязоха при партийния секретар, повикаха кмета и – какво са говорили, те си знаят – но накрая волгата и джипката отпрашиха към Шумково, а на стъпалата отпред остана едно момиче. Горе-долу моя възраст – на осемнайсет трябва да съм бил тогава. Казвам момиче, ама не му личеше много – кльощаво и мърляво, с охлузени дънки и много шарено яке. В краката му седеше една раница и това му беше всичкият багаж. То дрехите остави, ами милиционерите го бяха офъкали като овца – тук клъцнато, там кичур виси – хем смешно, хем някак тъжно.

  Излезе партийният – не му помня името вече, ама знам, че голямо леке беше – хвана го за ръка и право в хоремага. Курдисал момичето на един стол, взел му една лимонада и подхванал нещо като събрание. Защото интернираната все някъде трябваше да живее, нали. Хубаво, ама всички се дърпали – кой ремонт правел, кой място нямал – никой не ще беля в къщата си. По едно време станал чичо Стойко и рекъл, че ще я прибере при себе си. Той тогава беше на около петдесет, жена му скоро беше починала и живееше сам. Едър, с бръсната глава и ръце като лопати, чичо Стойко работеше в стопанството – береше ядове с една нова порода, романовски овце, дето бяха по-диви и от кози. Както и да е.

  – Ама как бе, Стойко – рекъл партийният. – Сам човек си, мъж, може ли…

  – Ти не бери грижа за това – нали дириш подслон за туй бостан коркосу? – огледал мъжете в кръчмата и добавил – пък ако някой мисли, че аз такова… грях му на душата.

  Никой нищо не казал. Чичо Стойко взел раницата на момичето и рекъл:

  – Хайде, коркосу, хайде да си те водя, че като те гледам, още малко и ще вирнеш петалата. И тъй, Коркосу се настани у Стойкови и всички бяха доволни. Имаше и някои зли езици, дето разправяха, че ей на – уредил се старият пръч с млада дзвизка, ама то ден до пладне беше. Момичето се казваше Дочка, Евдокия, и беше от София. Тъй и не разбрах за какви точно провинения го бяха изселили – ние в Кутра като усетим, че някой си има нещо, дето иска да си е само негова тайна, не се бъркаме. Че то всеки си има по нещо, дето не иска другите да го знаят и ако вземем да ровим, ще стане лошо. Та Евдокия беше Евдокия само за пред милицията, дето ходеше сутрин да се разписва, а за селото си остана бостан коркосу или само Коркосу – градинско плашило. Лепна му се тоя прякор, сякаш с него е родено, пусто момиче.

  Като мина малко време и косата й се оправи, видяхме, че Коркосу е хубавка, ако и малко слабичка. Ама то по градовете е тъй – едни префинени кокони, да те е страх да ги пипнеш. А нашите момичета в село са повечето ячки и си имат от всичко – хем мотика да въртят, хем и деца да раждат. С черни като маслини очи и голяма, хубава уста, тя без да иска палеше мераци тук-там, ама нали интернирана, че и от чичо Стойко ни беше страх, та не я закачахме. Имаше си и кусури – цапната беше в устата, а на туй отгоре и един тик на лявата буза – сякаш ти намига. Но най-лошото беше по ръцете ѝ – около лакътя, от вътрешната страна – малки точици, като тия дето остават, като ти вземат кръв от вената. Наркотици. По онова време хич не бяхме и чували за такива неща, ама Танков, учителят по биология, ни обясни кое какво е. Та тоя тик и наркотиците направиха тъй, че още на другата сутрин, след като я заведе у дома си, чичо Стойко я плесна през лицето. Седнали те да закусват – хляб, сирене и по един домат, а тя се цупи и не ще да яде. Взел Стойко да я кандардисва, да обяснява как трябва да се яде здраво, защото здраво ще се работи, а тя се хили и му намига.

  – Не се халосвай, момиче – ядосал се чичо Стойко. – Прави каквото ти казвам, да не си разваляме достлука.

  – Я си глей работата бе, селяндур! – озъбила се Коркосу. – Ако ми потрябват тъпите ти съвети, ще ти звънна.

  И хоп – чичо Стойко й отвъртял един шамар. Хубаво, ама с тия негови ръце то не било шамар като хорските – катурнала се нашата от стола и писнала да реве. Тя реве, той си яде – тъй, докато разбрала, че няма кой да я отърва тук. Станала и хукнала на двора. Стои там под сливата и се сърди.

  – Хайде, стягай се, ще те водя на работа – рекъл чичо Стойко. – Който и да е, какъвто и да е, трябва да работи. Пък и трябва да си плащаш – и за квартирата, и за храната, нали така?

  Настаниха я на работа в кравефермата, при малките телета, ама не стоя дълго там – оказа се, че пише много хубаво, може да работи с Аскота и я туриха в счетоводството да помага. Заплатата беше по-ниска от тая на телчарка, ама пък работата беше лека. И понеже нямаше право да напуска селото, а се големееше и не искаше да има вземане- даване с нас, селянчетата, от работа се прибираше право у Стойкови. Той беше разправял на тате, че в началото видял зор с тия нейни наркотици – мине се не мине и ставала нервна, ревяла, викала – такива работи. Обаче поразпитал чичо Стойко учителя и – какво разбрал, какво не – измислил как да я лекува. Като я усети, че я хващат братята, вземе, че сипе по една ракия – на нея – за лек, на него – да може да издържа на тия серсемлъци. После още по една и още – докато Коркосу клюмне на масата.

  – Тъй разбрах аз – разправял на тате – че било нещо като ракията, само че с инжекции. И си викам , може пък да помогне. Хич да не е, поне е кротка и спи цяла нощ.

  Дали от ракията, дали от друго, но пристъпите на Коркосу станаха по-редки и постепенно спряха. Хубавите работи, както казват хората, бавно стават. Лека полека момичето се даврандиса, стъпи си на краката и взе да помага в къщи. Много се хвалеше чичо Стойко с нея:

  – Научи се бе, научи се! Вчера такава пилешка манджа сготви – един път! – и се смее – само дето сега трябва да я отучвам от ракията, ама не бързам, че така, с компания, е по-сладко.

  Минаха няколко месеца. Коркосу не се зъбеше така на всеки и постепенно си намери няколко приятелки. Събираше ги и им разправяше небивалици за за София, за чужбина и всякакви такива. Нашите будали я зяпат в устата, а тя си умира от гордост. И нали заплата получаваше, сдоби се с нови дрешки – поръчваше, когато някое от момичетата ходеше в града, да й купи това или онова. В хоремага не влизаше, че то в село жените не правят така, ама я виждахме в сладкарницата често – обичаше сладко и можеше да изяде пет баклави без да се озори. Въобще, заживя момичето нормално, като всички нас. Само едно нещо ни учудваше – как пък никой не дойде да я види, как едно писмо не получи! Но, шарен свят, всякакви ги има.

  Дойде зимата, дните окъсяха и народът повече в къщи си седеше. И тогава Коркосу и чичо Стойко направиха голямото откритие. Той, макар и груб на вид, не беше лош човек и имаше меко сърце. Имаше и мандолина. Като бил млад направили с няколко аратлици от Шумково една групичка и ходели насам-натам по селата да свирят. Добре, ама после се оженил, пък и работата го затиснала, та мандолината все по-често се гушела в килера, покрита с прах. В една зимна вечер, след като хапнали и Коркосу си отишла в стаята, той се присетил нещо, бръкнал в килера и извадил инструмента. Изкарал една мелодия и ей ти я Коркосу – цъфнала на вратата на стаята му.

  – Свириш? На мандолина?! А стига бе! – не можела да повярва тя. – А китара? Имаш ли китара?

  – Не, чедо, нямам. Ама знаеш ли, наш Пенко едно време май посвирваше с една китара, трябва да го питам.

  – Сега! Може ли сега, а? Моля те, моля те! – Коркосу чак подскачала от мерак. – Хайде бе, хайде питай го!

  – Хубаво де – надигнал се чичо Стойко. – Хайде, обличай се и да вървим.

  Изгазили те в снега до Пенкови и, нали гости, поканили ги на масата. Седят, хапват, пийват, а Коркосу не я свърта на едно място и само се блещи умолително на чичо Стойко. Попитал той Пенко за китарата. Да, имало китара, ама отдавна никой не я е похващал, та сигурно не била настроена.

  – Нищо, аз ще я настроя! Само ми я дай! – извикало момичето.

  И ето ги – връщат се с китарата. Седнала Коркосу, поиграла си с ключовете и след някое време засвирила. Свири, ама свири! Обърнало се нещо в душата на чичо Стойко, взел той пак мандолината и – давай двамата. Тъй, ама туй, което свирел единият, другият не го знаел. Но меракът и майсторлъкът си знаят работата – лека-полека, като се учеха един от друг, натъкмиха един репертоар. Ходил съм у тях, те са идвали у дома – и до ден-днешен такава хубава музика не съм слушал, кой каквото ще да ми разправя. Той я беше научил на разни народни песни, тя пък него – на модерни, та като засвиреха, не можеше да ти омръзне. Те двамата без друго бяха се сприятелили вече, но като взеха да свирят заедно – не можеш ги отдели един от друг. Взеха да ги канят в училището и по разни вечеринки – ние слушахме и се радвахме, а те сякаш не бяха на земята. И досега са ми пред очите – наклонили глави един към друг, притворили очи, а пръстите им бягат по струните. Само партийният не беше много доволен, защото, както каза веднъж:

  – Абе, то туй развалено момиче ли ще свири на нашите хора?! Я го вижте каква отрепка е! – и се пъчи с една ластична вратовръзка – ще взема да я прибера аз тая китара…

  Късметлия беше той, че чичо Стойко не беше там. Голям късметлия.

  Така мина една година. Дойдоха пак едни цивилни с черна волга, привикаха Коркосу и се затвориха с нея в кабинета на партийния. По едно време пратиха да извикат чичо Стойко, тате и още няколко души от селото. Мина още един час, а след това волгата си замина, а Коркосу остана. Мислехме, че е нещо за лошо, а то ето какво било – дошли тия от милицията ли, откъде не знам, да видят как се справя Евдокия и ако всичко било наред, можело да й разрешат да се върне в София. А нашите хора всичко си казали – и как била груба в началото, и как в стопанството много я хвалели, и как нито пие, нито пуши. Разказали и за вечеринките в училището. Ония помъдрували малко, пък рекли на Коркосу, че ако иска, може да се върне у тях си. Само трябвало някакви си там формалности, ама то без това не можело. А, и трябвало да работи където те й кажат в София. И какво стана? Прибрала се Коркосу у Стойкови, затворила се в стаята си и два дни не излязла. Чичо Стойко не я закачал, защото знаел, че не й е леко. Седял умислен и подрънквал на мандолината. На втория ден Дочка излязла от стаята си, седнала на един стол срещу чичо Стойко и рекла:

  – Мога да си ида. Мога и да не си ида, защото там никой не ме чака – и като помълчала малко, додала – само дето тук няма къде да живея…

  – Ама как тъй няма – стреснал се чичо Стойко – ами тук?

  – Можеш ли да ме оставиш като квартирант – попитала Коркосу – с всичките му там наеми…?

  Та, така реши Коркосу, така и направи. Селото беше свикнало с нея, бяхме я разбрали що за стока е и посрещнахме оставането й като нещо нормално. И то си беше нормално. Дотогава, докато след няколко месеца не се разбра, че е бременна. Всички подскочиха – значи така, а – какво си мисли Стойко?! Какви ги вършат тия двамата там? Но тая суматоха трая кратко – оказа се, че Коркосу от някое време се среща тайно със сина на кмета – Димчо. Той беше две-три години по-голям, харесали се и – оплескали работата. То, да беше някой друг, иди-дойди, ама синът на властта, дето има една дума, да се ожени за някаква интернирана? Не знам какво му е било на кмета, не знам как са я мислили и кроили, но той и жена му се опитаха да разделят Коркосу и Димчо. Тя трябвало да абортира и да си замине. Селото беше като кошер. И не се знае докъде щеше да стигне всичко, ако чичо Стойко не се вдигна един ден и – право у кмета.

  – Ти мен – рекъл – познаваш ли ме? Помниш ли ти, кмете, кой те вади от язовира преди пет години, когато пиян-залян падна от лодката? Помниш ли?

  – Помня бе, Стойко, помня – мънкал кметът. – Помня, ама как сега…

  – Познаваш ли рода ми бе? – продължил чичо Стойко. – Да знаеш някой мошеник от него, някой крадец, а? Ти като си кмет, не си ли човек, бе? А туй момиче, като са го изселили тука, да не би да е сакато, а? Таман си стъпи на краката и на човек замяза, ти искаш пак в калта да го набуташ, така ли?

  Погледнал кмета право в очите и го попитал:

  – А Димчо, Димчо питахте ли? Питахте ли го него – какво той иска? Или и той не е човек, понеже има лошия късмет да е син на кмет?!

  И други неща си казали – някои не много за пред хора – но на другия ден Димчо дотърчал у Стойкови – весел и засмян. Ожениха се веднага, че на Коркосу беше взело да й личи, та да не стават за резил. Не бяха много весели кметът и жена му, ама хора излязоха и не строшиха хатъра на децата. Ожениха се и след няма и година – тъкмо детето се беше родило – отидоха да живеят в града.

  От цялата работа най-много изпати чичо Стойко, че остана пак сам. И най-важното – свиренето. Нямаше да има с кого да свири вечер в кухнята, нямаше да ги има вечеринките и събиранията с приятели. Криво му беше, ама може ли бащата на булката да е намусен на сватбата? Защото беше наистина така – заведе Коркосу до общината, както се полага на баща. А тя си поплака в ревера му – както се полага на дъщеря.

  *

  Гласът на Кина ме сепва:

  – Ваньо! Ваньо бе, къде се дяна? – и след малко, вече по-тихо – ти да не се разсърди, а? Аз само така си приказвам, нали ме знаеш… а, Ваньо?

  Ставам и отивам при нея. В едната ръка взимам мотиката, а с другата я прегръщам през рамо. Тая Кина ще ме умори – дали съм се сърдел. За какво – че изживяхме живота си заедно? Или за това, че ме гласи първи да си ида от тоя свят? Ами че аз без друго това искам – защото изобщо не знам какво ще правя, ако се случи така, че тя да ме превари. Ми те, двама души, изядат ли една торба сол заедно, на едно място трябва да ги заровят. Хайде, тоя, дето си отишъл – лека му пръст и много здраве на Свети Петър. Ами другият? Стърчи като сламено чучело насред бостана и го брули вятърът.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Представяне на „Черга пъстроцветна“ на Пролетния панаир на книгата

  

  В Деня на българската просвета и култура 24 май се състоя представяне на литературния сборник „Черга пъстроцветна“ на Пролетния панаир на книгата в Националния дворец на културата в София. На това представяне бяха редактора на сборника Мариана Христова, художника на корицата Катя Донкова, както и двама от авторите, чийто творби са влезли в „Черга пъстроцветна“ – Даниел Меразчиев и Любов Алипиева.

  

  Мариана Христова разказа накратко пред събралите се за начина, по който е била създадена тази книга, за авторите, чийто творби са влезли в нея, и пр. Тя прочете кратки откъси от две творби в „Черга пъстроцветна“ – от разказите на Стефка Венчева „Баба ми, гъркинята“ и на Станислав Григоров – Грег „Американците идват“.

  

  Няколко думи за книгата каза и друг член на екипа на дарителския проект „Черга пъстроцветна“ – Катя Донкова.

  

  Авторката Любов Алипиева също сподели с публиката своето отношение към това начинание и своята благодарност за създаването на тази книга.

  

  На това представяне някои въпроси от публиката, един от които бе зададен така: „Кой е виновникът за създаването на тази книга?“. Вероятно не всички присъстващи бяха разбрали, че „вината“ е на български емигранти в САЩ, както и на нашето издание EuroChicago.com.
  

  

  Всички дошли на това представяне почитатели на литературата можеха да получат екземпляри от книгата, да поговорят с авторите, които бяха дошли, и да получат автографи от тях.
  

  

  Няколко книги „Черга пъстроцветна“ бяха подарени и на организаторите на Пролетния панаир на книгата в НДК.

  

  Снимките от това представяне отново са на Мариана Таланова, която отрази със своя обектив и премиерата на литературния сборник, състояла се съвсем скоро, на 15 май, на което успяха да дойдат и автори, живеещи извън границите на страната (вж. тук и тук). Благодарим ти, Марианче 🙂
  

  

  Още моменти от представянето на „Черга Пъстроцветна“ на Пролетния панаир на книгата в НДК.

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

• Селото на Господ

  

  .

  Забелило безоблачно лице,
  ще го подпали слънцето отгоре,
  а то стои – две шепички селце,
  припича се и с Господ си говори.

  И не, че няма хал хабер за свят –
  познава му и пъкъла, и рая,
  но тук животът спре ли по обяд,
  и свят да няма, все ще му е тая.

  Чак привечер, щом вятър забучи
  и гарваните сенките подплашат,
  ще вдигнат тежко къщите очи
  да приберат лисиците от паша.

  И дълго ще дъхти на пресен сок
  и на земя, с цветя застлана само,
  селцето, във което слиза Бог,
  и във което църква даже няма.

  Светът навън проклина своя век,
  но в селото тече животът просто:
  нали си няма вече жив човек,
  какво да прави – бъбри си със Господ.

   

  Ники Комедвенска

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Санди Попсандев до пъдаря на село Кутра

  Разказ от Иван Вакрилов

  

  Почитаеми г-н пъдар,

  Във връзка с инцидента, печално известен като „Хакнал се Герги в джибрите” на 9 май т.г., чувствам се длъжен да обясня следното: Всички знаем за подвига на Герги Мечков, а именно – спасяване на Койчовото прасе, което беше паднало в селската бара и аха – да се удави. Такова едно удавяне би лишило фамилията на Койчо Българанов от две тенекии мас и сума ти суджуци през зимата – трагедия, с която, слава Богу, същата фамилия се размина на косъм. Цялото наше общество, во главе с Гоце Мечков – кмет на Кутра и баща на хероя Герги, шумно аплодира въпросния херой. С дадената му от народа власт, Гоце Мечков награди сина си с медал за храброст, окачен на синя джуфка. Това беше правилно, отдето и да го погледнеш.

  Но нали сме народ завистлив, някои роднини на кмета Мечков пожелаха и те да бъдат удостоени с подобен медал. Зер, казаха те, ние нали сме рода, една кръв и общи имоти, та значи имаме участие в извършване на горния подвиг. След като родата получи медали  (а братовчедът Пашо – дори два!), се оказа, че останалата част от съселяните ни се чувства онеправдана – след консултация с поп Митър те заявиха, че всички ние произлизаме от Адам и жена му Ева, и като така имаме пълно право да претендираме за медал. Кметът се съгласи, но след запитване до околийските власти се установи, че медалите, полагащи се на цялата околия за годината, са свършили. В настъпилата суматоха една светла глава (скромно премълчавам името) предложи на всички желаещи да се дадат сини джуфки – хем евтино, хем цяло село доволно. Някои умове, ориентирани към предприемачество, се възползваха от популярността на джуфките и взеха да кичат стоката си с тях, което не беше лошо, но някак принизи стойността на наградата.

  До тук – добре. Обаче нашият селски херой Герги, инак известен като пиянде и кавгаджия, решил, че един само медал му е недостатъчен. Та отишъл той у Койчови и от пътя още се развикал, че Койчо е длъжен да му даде спасеното прасе. Щото, нали, ако не бил той – ни прасе, ни дявол. Притеснен от тая желязна логика (буквално, щото Герги размахвал един винкел), Койчо се опитал да му обясни, че цялата работа губи смисъл, ако даде прасето, и вместо това му предложил да го почерпи в кръчмата на Цепата. Пили те, каквото пили, и до някое време Герги си траел, ама като се натряскал до козирката, бесовете пак го наскачали и отново викнал, че си иска спасеното прасе. Койчо, който също бил понаправил главата, отначало го търпял, но когато хероят казал, че отново ще метне прасето в барата, не устискал. Те тогава таман минавали покрай казана, а отвън седели няколко каци с джибри. И тъй, наш Койчо да вземе да метне хероя в едната каца, и то с главата надолу. Да те видя аз – рекъл – как се мятат прасета в барата.

  Ей туй е то, г-н пъдар, случката. А колкото до туй, че аз не само не съм спасил Герги Мечков, ами съм го бил натиснал надолу – то туй беше от милосърдие – по него време Герги беше преполовил кацата и на мен ми се стори, че иска още, та рекох да помогна да стигне до дъното.

  П.П. Хероят Герги е жив и здрав – за три дни фелдшерът го изцери и сега има само леко главоболие. Само дето си изгуби медала в оная каца и си мисля, че властта си го е взела обратно. Щото какво е туй спасение, дето после ще поискаш на човека прасето?

  С братски поздрав:

  Санди Попсандев, даскал в килийното училище на с. Кутра

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор вж. тук, тук и тук.

  .

• „Как спасяваме света“, поредно издание на „Човешката библиотека“

  Поредица „Човешката библиотека“ се сдоби с 22-рото си издание – антологията „Как спасяваме света“, а на 14 май т.г. в Детско-юношеския отдел на Столична библиотека в София се състоя и нейната премиера.

  

  „Как спасяваме света“ събира текстове, отличени в миналогодишния Копнеж за растящо творчество, и е духовен приемник на антологията „За спасяването на света“. Младите автори (на възраст от 6 до 27 г.) сами решаваха какво да вложат в „свят“ и как да подходят към „спасяваме“. „Свят“ означава целият ни Космос – но и всяко живо същество. Спасяваме природата; или някоя общност; или отношенията ни с другите; или ценностите, заради които си заслужава да живеем. Понякога дори „спасяваме“ – със смигване и смушкване…

  

  Антологията излиза в електронен вариант и събира поръчки за хартиен. Както останалите издания на „Човешката библиотека“, тя няма дигитални (DRM) защити и следва принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автори, редактори, коректори, художници и оформители.

   

  Дарина Узунова и Калин Ненов,

  „Човешката библиотека“

• Софийската премиера на „Черга пъстроцветна“

  

  Литературният сборник „Черга пъстроцветна“ бе представен вчера, 15 май 2016 г., в НДК. Софийската премиера на тази книга, която събира на едно място творби от български автори от различни страни по света, бе уважена от много читатели и гости. Книгата бе представен от проф. Плавен Павлов, който дойде специално за това от Велико Търново, и от редактора й Мариана Христова. Художникът на книгата Катя Донкова бе и модератор на събитието. Няколко думи на премиерата каза и главният редактор на Еurochicago.com Петър Стаматов. За книгата говори и Христо Буцев, зам.-главен редактор на в. „Култура“.

  

  На софийска премиера бяха част от 66-те автора, чийто творби са влезли в сборника, между които и двама, живеещи в чужбина – Виктор Хинов от САЩ и Елена Пеева-Никифоридис от Гърция. В НДК успяха да дойдат и Гълъбина Митева и Людмил Бочев от Враца, Рада Петрова от Варна, Симеон Коев от Велико Търново, Светлана Караколева от Котел и др. Вместо някои от авторите, които не можеха да дойдат на тази премиера, бяха дошли техни приятели и близки, живеещи в София.
  

  

  Авторите, дошли вчера на софийската премиера, бяха поканени също да кажат няколко думи и да прочетат откъси от свои произведения, влезли в сборника „Черга пъстроцветна“. Един след друг, пред събралата се аудитория застанаха Агоп Каспарян, Виктор Хинов, Гълъбина Митева, Даниел Меразчиев, Димитър Никифоров, Елена Пеева-Никифоридис, Илияна Каракочева, Ирена Георгиева, Любов Алипиева, Людмил Бочев, Рада Петрова, Светлана Караколева, Светослав Григоров, Симеон Коев.

  

  От името на Творчески съюз „Творци без граници“ Стайка Долджева прочете поздравителен адрес до съставителите на сборника „Черга пъстроцветна“.

  Събитието бе уважено и от националния омбудсман Мая Манолова, от бившия зам.-председател на ДАБЧ Спас Ташев, от писателя и барда Ивайло Диманов, от известните правозащитници Николай Колев – Босия и проф. Янко Янков, от съпредседателя на Българския съюз за директна демокрация Георги Неделчев и др.
  

  

  Представянето на „Черга пъстроцветна“ в София премина в непринудена, наситена с много емоционалност атмосфера.

  

  .

  Ето какво споделиха на премиерата пред микрофона на колежката Ангелина Пискова от БНР Петър Стаматов, Мариана Христова, Елена Пеева-Никифоридис и Виктор Хинов:

  .

  Още снимки от софийската премиера на литературния сборник „Черга пъстроцветна“ можете да видите по-долу. Почти всички снимки от премиерата са направени от Мариана Таланова, на която изказваме специална благодарност.

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  .

• Към любителите на литературата: Заповядайте днес в НДК!

  Днес в София ще се състои премиера на литературен сборник с творби на 66 български автора от три континента
  

  Сборникът се нарича „Черга пъстроцветна” и ще бъде представен на 15 май 2016 г., неделя, от 18 ч. в Литературен клуб „Перото“ в Националния дворец на културата. Книгата ще бъде представена от проф. Пламен Павлов и от редактора Мариана Христова.

  В изтъканата от 66 български автора от различни градове и страни по света литературна „черга“ са събрани заедно 100 творби, излизали в продължение на 50 седмици в специална литературна рубрика на базираното в Чикаго българско емигрантско издание Eurochicago.com. Всички творби от литературната рубрика, публикувани в изданието през 2015 г., са били номирани и оценени за публикуване от други автори и читатели.

  Сборникът, събрал всички тези творби, излиза благодарение на безкористното спомоществувателство на обикновени българи в САЩ, обичащи българската литература. Благодарение на тези български емигранти, някои от които даже не пожелаха да обявим техните имена, не само бе платено създаването на „Черга пъстроцветна“, но и книгата ще се разпространява безплатно.
  
  Ето какво споделя за начинанието, довело до създаването на тази книга, член на екипа на дарителския проект:

  „Не е ли именно това смисъла на всяко нещо, което правим в този живот? Да оставим след себе си нашите дела. Чудесно е, че Сия в последните дни от живота си намери за важно да се занимава с предпечатната подготовка именно на „Черга шарена“. Това означава, че за нея книгата си е струвала отделеното й време. Ангел (с псевдонима Пурко) също е намерил сили да даде съгласие за своя публикация и да стане част от книгата в последните месеци от своя живот. Мисля, че няма и не може да има по-голяма оценка, ако не за книгата, то за идеята, която стои зад нея. За мен тази идея е Общо дело. Кога за последен път сте чули стотина българи да направят нещо заедно на доброволни начала? Ей така, просто заради идеята. „Черга пъстроцветна“ за мен е един пример, че българите са все още способни да вярват в доброто.“

  

  Още за премиерата на книгата може да намерите на адрес:
  https://www.facebook.com/events/1142563719119700/

  .

• Заминах. Сребърен куршум…

  

  .

  Заминах. Сребърен куршум
  заби в сърцето ми обява:
  „Сърце заменям срещу ум
  в нормална правова държава“…

  Изпратиха ме по реда.
  Цветя, сълзи и тъжни речи.
  И самолетът отлетя,
  отнесе ме във Безсърдечия.

  Закони, такси, правила,
  наредби, укази, промивки
  на мозъците без кора,
  на мозъците с мазни кривки…

  Отворен череп и очи,
  облещени в усмивка суха,
  в гърдите слаб мотор бръмчи,
  надолу люшка се търбуха,

  препълнен с фибри ГМО,
  с хормони, мюсли и нитрати
  и всяко сутрешно лайно
  излиза с марка и печати…

  И всяка дума е шаблон,
  изречен без да го почувстваш…
  Във безсърдечния ми дом
  е много тихо и е пусто.

  И някога, във полусън
  усещам болка във гърдите,
  дочувам тих сърдечен звън…
  И течност, пареща в очите.

   

  Румяна Симова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• <<
• 1
...
• 42
• 43
• 44
• 45
• 46
• 47
• 48
• 49
• 50
• 51
• 52
...
• 75
• >>