Всичко от литература

литература

• Смъртта чака на покрива

  Разказ от Симеон Коев

  

  .

  – Крис, имаме случай!

  Гунчев я наричаше с мъжкото име Крис, може би защото знаеше, че е много ценна. Веднъж каза, че струва колкото половината полиция. Ако това беше вярно, трябваше да съкратят повече от 29 000 човека. Не беше сребролюбка, иначе щеше да използва случая и да поиска да я назначат с някаква сносна заплата. Но Криси не можеше да се пазари, а и човешките животи значеха много повече, от която и да е висока заплата.

  – Ох, точно сега ли?

  – Ако питаш мене, този случай е най-спешният досега!

  – Все така казваш! Къде е?

  – В Бургас! Някакъв квартал със стари и високи соц блокове. Пратих кола да те вземе, след 2 минути е пред вас! Хеликоптерът вече върти перки!

  – Как така си пратил, ами ако ме нямаше?

  – Къде ще си, като знам, че не си купонджийка, а вече е 19 часа. С хеликоптера ще загубим 3 часа, Катенаров пробва да намери самолет, няма нищо засега, но чакаме разрешение да ползваме Авиоотряд 28! Щом дотам са стигнали, значи е много сериозно!

  – Добре, след минута съм долу!

  – Благодаря, Крис, и внимавай много. Този път наистина се притеснявам! Киро ще те запознае със случая, аз отивам при министъра.

  След провала в Лясковец, вече знаеха, че един добър психолог е много по-ценен от 10 командоса. Бяха я викали за 8 случая, в 5 от които имаше заплаха за използване на огнестрелно оръжие. Криси не беше допуснала грешка, не разреши да се изстреля и един куршум… а в края на краищата всички бяха щастливи. Пресата разбра само за единия случай, всички други бяха потулени.

  „Потулват ги, защото така им е останал манталитетът още от соца. Нищо, аз не търся слава” – помисли си Криси.

  А всичко започна толкова случайно.

  *

  Преди 16 месеца се прибираше с пазарна чанта и пред съседния блок забеляза, че има около 40 човека, които гледаха нагоре. Някакъв мъж беше застанал прав на перваза на прозореца на 7-мия етаж и май, че хлипаше. Поспря се от любопитство и тогава чу от радиостанцията на близкия полицай:

  – Ангарова я няма и не знаем кой друг психолог да търсим. Ще се свържем с военните, там имало един добър…

  Криси мисли само три секунди, разбута нарастващата тълпа и каза на полицая, че тя е „психологът”. Полицаят видя, че е задъхана, и си помисли, че това е чаканата Ангарова, и я поведе към етажа. На Криси й трябваха само 15 минути да разбере болката на човека. А тя беше наистина голяма – беше хванал жена си с най-добрия си приятел на калъп в собствената си спалня. Криси последователно успя да му разкрие, че това не му е никакъв приятел, а и жена му не заслужава да направи това. Попита го дали има деца и тогава заби последния си перон:

  – Добре, ти ще си отидеш от този свят и ще оставиш това невероятно дете Петърчо да го възпитава тази жена?! Не допускай това! Аз ще ти съдействам при развода детето да остане при тебе, и тя цял живот ще съжалява за това!

  В очите на човека се появи огънче, погледна дребната и нежна женица, взря се в метално сивите й очи – и дали защото намери нещо в тях, или заради идеята, че може да отвърне на подлостта на жена си, но слезе от перваза на прозореца! Чак тогава Криси забеляза, че в стаята зад нея има друг човек, тих свидетел на всичко, което си говориха. Така се запознаха с полковник Гунчев.

  *

  Отпусна се на задната седалка, предвидливо си сложи колана, защото знаеше, че шофьорът е от „обучените” и ще кара лудо. Затвори очи и се опита да си представи какво ще я чака насреща.

  „Щом е толкова спешно, да взема да му помогна на Гунчев за авиоотряда” – помисли си Криси и набра един номер:

  – Петя, имам една молба!

  Познаваха се от общежитието, Криси учеше психология, Петя – журналистика.

  – Слушам те, мила, всяка молба ще ти изпълня.

  – Звънни на „вътрешния“ и попитай каква е тази какафония в Бургас? После ще ти се реабилитирам.

  Това на техния език значеше, че ще й подскаже къде ще се снесе „златното яйце”. Петя беше журналистка от новите и най-напористите, които знаеха, че или вестниците, както бяха списвани досега, ще бъдат погребани в конкуренцията със сайтовете за новини, или журналистите наистина ще повярват, че те са четвъртата власт и ще започнат да работят с нови критерии. След 4 минути Гунчев звънеше!

  – Интересно, първо отказаха, а след 2 минути ми се обадиха, че разрешават. Имаме авиоотряда!

  „Ще трябва някой път да му обясни, че „хората” свършваме до нивата, на които сме ние с Гунчев, другите нива нагоре са вече политически и там ще си мръднат пръста, само ако са заплашени или са в светлината на прожекторите.”

  Една нежна и неизвестна на никого психоложка, на която държеше полковник Гунчев, се качи сама в правителствения самолет.

  Може би това беше най-безумния полет с този самолет, ако се изключи преди години транспортирането на някакви „Бистришки тигри” да играят мач във Варна, доколкото си спомняше Криси. В Бургас сигурно има поне двама психолози, но Гунчев след първите й няколко случая не щеше да чуе за никого другиго, и сега изпращаше 23-годишната психоложка, която даже не беше назначена на постоянна работа, а успяваше да й издейства по някакъв хонорар. Когато Криси се подписваше под парите, в графата пишеше „за счетоводни услуги”. Такава каша беше в това МВР, че никой не може явно да се справи, но тя знаеше, че ако някога се провали, веднага ще провали и Гунчев, защото злите езици щяха да говорят, че е назначил прясно завършила студентка по психология. „Сигурно ще ме наричат „Калинката” от МВР, и тогава…”

  Телефонът иззвъня. Беше Кирил.

  – Крис, двама с маски са взели за заложник един и са го качили на покрива на някакъв блок от 16 или 17 етажа.Току що решиха хеликоптерът да излети с вътрешния, Гунчев, главния секретар и трима снайперисти. Вътрешният е разбрал, че вече пресата е надушила и ще искат да се действа смело и решително.

  „Хм, властта иска да показва мускули. Идват избори наесен и един решителен удар ще покаже колко добре се справят с всяка извънредна ситуация.“

  – С една дума имаш не повече от час преднина, после никой няма да те пита! – продължи Киро.

  – Ясно, и благодаря! Разбра ли се какви са хората?

  – Опитват се да изградят контакт с тях, но са се барикадирали… Вратата за покрива е метална и са я залостили, не можем нищо да направим.

  – Виж, Киро, моля те! Ако успеят да се свържат с тях, нека им занесат кафе, кола, пици… да се успокоят малко. И да разберат дали имат искания!

  – Ще се опитам да им обясня! Давам ти твоя номер на майор Векилев, той засега отговаря за операцията. Ако има развитие, той ще се свърже с тебе. Казал съм без твоето мнение нищо да не предприемат!

  – Благодаря!

  Тъкмо я взе кола от летището и звънна непознат номер.

  – Криси, нали?

  – Да, аз съм!

  – Майор Векилев. Нищо освен кафе не искат и казаха, че ако усетят различен вкус, веднага ще пуснат заложника на плочките!

  – Изчакайте ме, след 3 минути съм при вас, аз ще занеса кафето!

  *

  – Кафето, моля!

  Вратата се открехна и оттам погледна първо едно, после две очи.

  – Ти сервитьорка ли си?

  – Бях, но ме помолиха да предам, ако имате някакви искания.

  – Пусни я и залости! – чу се по-глух или по-далечен глас.

  Вратата се открехна още и Крис излезе на покрива. Двамата с маски гледаха дребничката и крехка фигура, и пак се зачудиха да не би да е сервитьорка.

  – Провери я за оръжие, тази е нещо опасна! Нали я виждаш, че е прекалено спокойна!

  По-ниският и по-смугъл, който й отвори вратата, я провери. През това време тя прецени ситуацията.

  Другият, с маска, беше около 180 см, слаб, не повече от 80 кг, целият облечен в черно. Жертвата беше пълен човек, към 170 см, почти 110 кг, а лицето му беше много топчесто и много уплашено. Безупречно подстриган, а дрехите издаваха, че е доста заможен. Видя скъп пръстен и златен или позлатен часовник. Дишаше толкова често, че Криси си помисли, че е пред инфаркт.

  – Няма нищо, даже и микрофон няма. Телефон има, но не е набрала номер.

  – Аз съм Криси! – представи се тя.

  Сега беше много важно, дали те ще си кажат имената. Ако го направеха, Криси знаеше, че може да се включи във времето. Оставаха може би само 20 минути. Те нищо не казаха.

  – Е, да не губим време! Защо е тази сценка? Май никой не знае още! – попита Криси.

  – Сценката още не е започнала. И ще завърши много скоро и много бързо – каза дългият. Явно, че той беше по-умният и този, с когото трябва да води преговорите.

  – Имате ли към някого някакви изисквания, или само към този човек?

  – Този тук не е човек! Той толкова хора е унищожил, толкова много семейства е разорил, че не му остават повече от 15 минути. И му ги даваме само затова, да осмисли какво е направил!

  – Чакайте, той вероятно е лихвар… или собственик на заложна къща!

  – Малката чатка добре!

  – Вие сте изиграни от него, нали?

  – Неее, аз никога не съм ги виждал! – тихо простена жертвата.

  – Млък! Казах ти, ако ти чуя гласа, веднага политаш! – заплаши смуглият.

  – Ако той не е имал вземане-даване с вас – или някой ви е наел, или е ужилил някой ваш роднина!

  – Вай! Вай! Тази наистина чатка! – каза смуглият, но на Крис й стана ясно от „вай, вай“, че е от Сливенско или Ямболско. Съквартиранката й така възкликваше.

  – Понеже не разполагаме с време, хайде да караме по същество. Вас са ви наели, защото не сте от Бургас. Иначе, колкото и да подценявате ченгетата, те са ви снимали още преди час от съседния блок. Имат програма, която да идентифицира по височина и стойка, но щом не са ви разпознали, вие сте поне на над 100 км от Бургас. Значи сте от Сливен?

  Зеницата на дългия се сви едва забележимо, но достатъчно, за да бъде забелязана от Криси. Дългият отпи от кафето.

  – Бива си я!

  Сега нямаше време за никаква почивка и беше моментът, в който трябва да продължи бързо към следващия лагер, все нагоре към върха .

  – Слушайте, момчета! Мисля, че някой жестоко използва вас, а вие се надявате да използвате мене. Щом сте дошли и не познавате човека, вие сте решили да го свършите тука. Мислите така да го направите, че да изглежда като негова грешка… затова го държите толкова уплашен, а аз трябва да потвърдя, това което съм видяла… и така, както сте го замислили вие. Мислите, че ще се разминете само със заплаха за убийство, ще лежите 2-3 години, а после като излезете… Да видим!

  Крис се направи, че нещо пресмята наум, а през това време напипа телефона, направи няколко врътки с пръстите, така, че да набере третия поред номер от обажданията си, набра го и намали звука докрай, да не я издаде гласът отсреща.

  – Значи са ви обещали, според мене, около 300-350 хилки, за да полежите 2 години – видя, че двамата се спогледаха.

  – Но да ви кажа, вашата няма да стане! Знаете ли защо? Този, който ви е обещал това, ще може само срещу 40 000 да ви ликвидира и двамата в пандиза! Там цените са много ниски и животът е много евтин. Освен това аз сега се обръщам и тръгвам и, докато излизам, каквото и да направите, ще кажа, че нищо не съм видяла. И последно, след 15 минути пристигат група снайперисти.

  – Абе, брато! Тази малката да не е вещица? – очите на смуглия гледаха уплашено.

  – Тръгвам!

  „Давам им 10 крачки. 1, 2, 3, 4 , 5…”

  – Чакай! Наистина ли идват снайперисти?

  Погледна си часовника.

  – В момента кацат на летището! Имате не повече от 5 минути да се предадете.

  Започна да върви, все едно се разхождаше, и след няколко секунди застана зад гърба на лихваря, така, че той не можеше да я види. Вкара си ръката в джоба, спря разговора по телефона и направи с показалеца знак на дългия, той я разбра! Хвана я за лакътя и тръгнаха към другия край на покрива.

  – Слушай, кучко, ела тука да се разберем с тебе!

  Криси сниши гласа си така, че да я чува само дългият:

  – Ако се предадете, аз ще напиша в доклада си, че сте били много пияни. Филма ”Кръстникът” гледали ли сте го? Ако имате оръжия, пуснете го на части в комините… имате по-малко от 5 минути! Но ще искам да ми разкажете всичко, от игла до конец! Сега искам само името на поръчителя! Това е цената на моята услуга. Аз ще реша какво да направя по-нататък.

  – Съгласен съм! Джъмбо е поръчителят! Този е навлязъл в някакъв нов бизнес.

  – А другият съгласен ли е?

  – И той е съгласен! – намигна, за да разбере Криси, че нещата зависят само от него.

  – Като излизате, залитайте, все едно, че сте пияни.

  Криси извади телефона и набра номер.

  – Гунчев, къде сте?

  – Вече се вижда блокът, след 3 минути сме там!

  – Не бързайте толкова, момчетата се предадоха!

  – Как така!?

  – Просто прекалили с алкохола! Искали да го сплашат! Отваряме и излизаме. Оръжие нямат!

  – Изчакайте минута, да уведомя Векилев!

  *

  След 30 минути Криси влезе в женска тоалетна и смени СИМ картата с една друга карта с предплатени импулси. Набра един номер на Петя, който имаше само тя.

  – Криси, ти си велика! – гласът на Петя звучеше възбудено.

  – Чакай! Ако са ни подслушвали, нека си мислят, че само ти помагам за крими новини. Да те предупредя – да не пускаш още нищо! Ще ти дам утре поръчителя… Иначе лихварят сигурно е започнал да изкупува земя в същите райони, затуй е всичко това. Подозирам, че е замесен един, който изкупува много яко земи из цяла България. Трябва да разбереш откъде идват парите му и ще разбереш неговите господари. Мисля, че искаха да го оставят сам без конкуренция да изкупува, а снайперистите ги пратиха, за да заличат всякакви следи.

  – Искаш да кажеш, че тези бяха обречени ли?

  – Убедена съм! Закъсняха с 5 минути! Момчетата бяха само пешки, трябва да намерим другите, които ги подреждат!

  Когато излезе отвън, Гунчев я прегърна бащински:

  – Благодаря ти, моето момиче! Знам, че само на тебе мога да разчитам!

  Криси го погледна внимателно.

  – И аз само на тебе вярвам и знам, че нарочно не се качи в самолета, за да ги забавиш!

  Гунчев смигна в знак на съгласие.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Отбих се в душата ти

  

  .

  Ще разгърна душата ти свита
  като стар недописан роман.
  По корицата вехта, протрита,
  длан прокарвам в праха насъбран.

  Колко удара тежки поел си
  в задкулисни игри? Хвърлен зар.
  До десета глава стигнах, ето –
  ту на трон си, ту дрипав клошар.

  Единайсет, дванайсет… петнайсет…
  Чувам марш и фанфари кънтят.
  После няколко страници липсват.
  Без душа ли живя? Като в Ад?

  Бели листове в края притихват,
  четивото оставям за друг.
  Взех перо, капка тъмно мастило;
  подпис драсвам: „Аз четох дотук!“

   

  Мая Нарлиева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Мая Нарлиева е родена в гр. Харманли през 1976 г. Завършила е Английска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Работи като учител по английски език в родния си град. Пише стихове от една година.

  .

• In Memoriam Ивайло Иванов: Отиде си един изключителен поет

  ЕДИН ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ТАЛАНТЛИВ ПОЕТ, КОЙТО МАЛЦИНА ПРОЧЕТОХА, СИ ОТИДЕ

   

  Антон Баев, Рlovdiv-online.com

  

  Ивайло Иванов /43/ от Троян, живя на ръба на лудостта и крайната мизерия.

  Създаде стихове, сатири, литературна критика, публицистика. Занимаваше му се и с литературна наука, но нямаше шанс.

  Завършва Българска филология във Великотърновския университет, обикаля София, Наречен, Търново, за да се върне в родния Троян с разбити нерви.

  Писа – по думите му – „за нашата вечно скърбяща България“.

  Тя, разбира се, не го прочете, нито почете.

  Благодарен за срещите с хората човек.

  В посвещението си към книгата Песен за Бащите на прехода, която ми подари на едно от изданията на „Пловдив чете“ през 2012-та, ми написа: „С огромна благодарност за това, че се срещнахме!…“

  С огромна тъга посрещам вестта за ранната му смърт…

  .

  На дъното на този свят живея

  и чакам, Боже, ти да ме откриеш

  подобно бисер. Де такъв късмет?…

  Ти бисери не търсиш! Тях ги търсят

  единствено свинете покрай мене –

  за морските свинчета става дума,

  а също за русалките, които

  се гмурват в синевата ми прозрачна

  и с перлен смях покриват голотата си!…

  .

  Така пишеше Ивайло…

  Пишеше така, че да те удари в сърцето:

   

  „Венеция през зимата“ – навярно

  така бих кръстил тази своя тъжна

  любовна песен. Но сега е лято.

  И ти над мене тяло си извила

  подобно мост. А аз под теб съм легнал

  като река и към съня изтичам.

  Очите ти, подобно сини риби,

  се гмурват във водите ми прозрачни.

  На устните ти ладията лека

  гърдите на реката набраздява…

  И бавно аз изтлявам и пътувам

  под тебе, моя лодчице, люляна

  на ласките с вълните милостиви.

  И мощните води текат, додето

  от тялото ти – тънка катедрала –

  гърдите ти ударят за вечерня.

  За сетен път – щастлив, но и разкаян –

  тогава аз към притвора поемам,

  но този път не си ти мост, а купол –

  фронтон, отдето Славата ме гледа

  прощаваща и съдеща. И тръпне

  олтарът ти във сетна литургия,

  а горе – под прозоречната ниша –

  разнежен, хорът ангелски въздиша.

  След жертвата вечерна аз почивам

  с води успокоени. Трепка залез

  със пластика червена върху синята

  пътека на реката… И тогава

  един гондолиер през мен минава

  и плавно пее свойта канцонета.

  И колкото се пò отдалечава,

  по-тежка сянка хвърля – да не видя

  как върху твойто рамо се изкачва

  едно момиче, девствено все още.

  На моста спира. С лакътчета тънки

  под себе си то стопля перилата.

  За нещо много скъпо се досеща…

  В реката се оглежда.

  И въздиша.

  .

  Не като постмодернист, не като модернист, не като класик. Като роден поет. Такава бе и съдбата му: честна и самоубийствена. Докосваща съдба и поезия… 

  .

  Ето какво ще намерите из някои от библиотеките от Ивайло Иванов:

  Хензел и Гретел (поема, 1995)

  Искри от воденичните ми камъни (сатира, 1997)

  Очи на дете (ранни стихове, 2005)

  Филологически поеми (2006)

  Пастирът на мухи (2008)

  Песен за Бащите на Прехода (2010)

  Брачни песни (2013)

  .

• Влажно и тихо е…

  

  .

  Влажно и тихо е
  Сънено спи
  Здрачът в среднощна постеля
  Пътят се губи
  В дъждовни стрели
  Капки в листата треперят

  Чуваш ли, чуваш ли
  Колко мечти
  Бавно и тихо се стелят?
  Сънени облаци
  Нежни вини
  Крачки към утре и вчера

  Влажно и тихо е
  Лягат сами
  Дънери в куха къделя
  Лист от живота
  Обрулен ескиз
  Бедна и суха постеля

   

  Мариана Христова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Коркосу

  Разказ от Иван Вакрилов

  

  Оная неделя ходихме с Кина на гробищата – малко да поошетаме гробовете на нашите, че нали времето дъждовно и бурените тъй похлупили всичко, не можеш разбра кой къде е.

  То не толкоз за умрелите, ами за нас го правим. Срамота е, при живи деца в буренясал гроб да лежи човек. Пък и, дето вика баба Злата, сега ние да шетаме, че да има после на нас кой да ошета. Мисля си – както е тръгнал светът, я дойде някой да ме прелее с едно шише, я не. Казвам туй на Кина, докато скубем троскота, пък тя:

  – Их, да ти имам кахърите! – и ме гледа с бялото на очите – да го прелеели… Като те гледам как се комкаш всяка вечер, ще ти държи влага до Страшния съд, май. Ама уста има, пуста жена – като вълчи капан! Захапе ли те, читав не си тръгваш. Друг човек да е, ще помисли, пък тогава ще ти рече каквото има там за казване. А то – плещи ги без да й мигне окото. И добра дума да понечи да ми каже, като например колко съм й мил и драг, тъй го казва, че ми се отщява и от жена, и от всичко. Ама – моя си е. Толкова години денем размахваме брадвите, а вечер, в леглото, я караме с мекия брус, та не си връзваме кусур.

  Копахме, скубахме – нагласихме ги и седнахме да починем. Изваждам едно лимонадено шише и първо на нея давам – ега се затвори тая уста.

  – Не ща сега – и бута шишето. – Ти първо прелей, пък тогава пий, че почнеш ли, ще артиса тате на сухо. И да знаеш – като те закопая, ей тука, на – и сочи до гроба на мама – хич не си прави сметката, че ще идвам, ами! Таман ще се куртулисам от ядове и мъжки дивотии.

  Свивам рамене, докапчвам ракията и ставам. Чина Рада ми е заръчала да нагледам мъжа й – свако Петко, че тя, горката, не я бива вече. Оправям свако, палвам му и на него една свещичка и се заглеждам в съседния гроб. Види се, че скоро е идвал някой при дядо Стойко и аз знам кой е. Той деца живи няма, та само Коркосуто ще да е идвала от града. Не го оставя тя, тачи го. И има за какво – навремето живяха заедно – пиха, биха се, свириха, а накрая той я омъжи. Беше й и за баща, и за майка.

  Отдавна беше това – шейсет и девета ли, седемдесета ли. Такова чудо не бяхме виждали – пред кметството се мъдреха една черна волга и милиционерска джипка. А в джипката – трима интернирани, все младежи. Имаше властта тогава такъв адет – който много подскача да надникне през оградата оттатък, в капитализма, изселваха го в някое забутано село като нашето. Един цивилен и двама униформени влязоха при партийния секретар, повикаха кмета и – какво са говорили, те си знаят – но накрая волгата и джипката отпрашиха към Шумково, а на стъпалата отпред остана едно момиче. Горе-долу моя възраст – на осемнайсет трябва да съм бил тогава. Казвам момиче, ама не му личеше много – кльощаво и мърляво, с охлузени дънки и много шарено яке. В краката му седеше една раница и това му беше всичкият багаж. То дрехите остави, ами милиционерите го бяха офъкали като овца – тук клъцнато, там кичур виси – хем смешно, хем някак тъжно.

  Излезе партийният – не му помня името вече, ама знам, че голямо леке беше – хвана го за ръка и право в хоремага. Курдисал момичето на един стол, взел му една лимонада и подхванал нещо като събрание. Защото интернираната все някъде трябваше да живее, нали. Хубаво, ама всички се дърпали – кой ремонт правел, кой място нямал – никой не ще беля в къщата си. По едно време станал чичо Стойко и рекъл, че ще я прибере при себе си. Той тогава беше на около петдесет, жена му скоро беше починала и живееше сам. Едър, с бръсната глава и ръце като лопати, чичо Стойко работеше в стопанството – береше ядове с една нова порода, романовски овце, дето бяха по-диви и от кози. Както и да е.

  – Ама как бе, Стойко – рекъл партийният. – Сам човек си, мъж, може ли…

  – Ти не бери грижа за това – нали дириш подслон за туй бостан коркосу? – огледал мъжете в кръчмата и добавил – пък ако някой мисли, че аз такова… грях му на душата.

  Никой нищо не казал. Чичо Стойко взел раницата на момичето и рекъл:

  – Хайде, коркосу, хайде да си те водя, че като те гледам, още малко и ще вирнеш петалата. И тъй, Коркосу се настани у Стойкови и всички бяха доволни. Имаше и някои зли езици, дето разправяха, че ей на – уредил се старият пръч с млада дзвизка, ама то ден до пладне беше. Момичето се казваше Дочка, Евдокия, и беше от София. Тъй и не разбрах за какви точно провинения го бяха изселили – ние в Кутра като усетим, че някой си има нещо, дето иска да си е само негова тайна, не се бъркаме. Че то всеки си има по нещо, дето не иска другите да го знаят и ако вземем да ровим, ще стане лошо. Та Евдокия беше Евдокия само за пред милицията, дето ходеше сутрин да се разписва, а за селото си остана бостан коркосу или само Коркосу – градинско плашило. Лепна му се тоя прякор, сякаш с него е родено, пусто момиче.

  Като мина малко време и косата й се оправи, видяхме, че Коркосу е хубавка, ако и малко слабичка. Ама то по градовете е тъй – едни префинени кокони, да те е страх да ги пипнеш. А нашите момичета в село са повечето ячки и си имат от всичко – хем мотика да въртят, хем и деца да раждат. С черни като маслини очи и голяма, хубава уста, тя без да иска палеше мераци тук-там, ама нали интернирана, че и от чичо Стойко ни беше страх, та не я закачахме. Имаше си и кусури – цапната беше в устата, а на туй отгоре и един тик на лявата буза – сякаш ти намига. Но най-лошото беше по ръцете ѝ – около лакътя, от вътрешната страна – малки точици, като тия дето остават, като ти вземат кръв от вената. Наркотици. По онова време хич не бяхме и чували за такива неща, ама Танков, учителят по биология, ни обясни кое какво е. Та тоя тик и наркотиците направиха тъй, че още на другата сутрин, след като я заведе у дома си, чичо Стойко я плесна през лицето. Седнали те да закусват – хляб, сирене и по един домат, а тя се цупи и не ще да яде. Взел Стойко да я кандардисва, да обяснява как трябва да се яде здраво, защото здраво ще се работи, а тя се хили и му намига.

  – Не се халосвай, момиче – ядосал се чичо Стойко. – Прави каквото ти казвам, да не си разваляме достлука.

  – Я си глей работата бе, селяндур! – озъбила се Коркосу. – Ако ми потрябват тъпите ти съвети, ще ти звънна.

  И хоп – чичо Стойко й отвъртял един шамар. Хубаво, ама с тия негови ръце то не било шамар като хорските – катурнала се нашата от стола и писнала да реве. Тя реве, той си яде – тъй, докато разбрала, че няма кой да я отърва тук. Станала и хукнала на двора. Стои там под сливата и се сърди.

  – Хайде, стягай се, ще те водя на работа – рекъл чичо Стойко. – Който и да е, какъвто и да е, трябва да работи. Пък и трябва да си плащаш – и за квартирата, и за храната, нали така?

  Настаниха я на работа в кравефермата, при малките телета, ама не стоя дълго там – оказа се, че пише много хубаво, може да работи с Аскота и я туриха в счетоводството да помага. Заплатата беше по-ниска от тая на телчарка, ама пък работата беше лека. И понеже нямаше право да напуска селото, а се големееше и не искаше да има вземане- даване с нас, селянчетата, от работа се прибираше право у Стойкови. Той беше разправял на тате, че в началото видял зор с тия нейни наркотици – мине се не мине и ставала нервна, ревяла, викала – такива работи. Обаче поразпитал чичо Стойко учителя и – какво разбрал, какво не – измислил как да я лекува. Като я усети, че я хващат братята, вземе, че сипе по една ракия – на нея – за лек, на него – да може да издържа на тия серсемлъци. После още по една и още – докато Коркосу клюмне на масата.

  – Тъй разбрах аз – разправял на тате – че било нещо като ракията, само че с инжекции. И си викам , може пък да помогне. Хич да не е, поне е кротка и спи цяла нощ.

  Дали от ракията, дали от друго, но пристъпите на Коркосу станаха по-редки и постепенно спряха. Хубавите работи, както казват хората, бавно стават. Лека полека момичето се даврандиса, стъпи си на краката и взе да помага в къщи. Много се хвалеше чичо Стойко с нея:

  – Научи се бе, научи се! Вчера такава пилешка манджа сготви – един път! – и се смее – само дето сега трябва да я отучвам от ракията, ама не бързам, че така, с компания, е по-сладко.

  Минаха няколко месеца. Коркосу не се зъбеше така на всеки и постепенно си намери няколко приятелки. Събираше ги и им разправяше небивалици за за София, за чужбина и всякакви такива. Нашите будали я зяпат в устата, а тя си умира от гордост. И нали заплата получаваше, сдоби се с нови дрешки – поръчваше, когато някое от момичетата ходеше в града, да й купи това или онова. В хоремага не влизаше, че то в село жените не правят така, ама я виждахме в сладкарницата често – обичаше сладко и можеше да изяде пет баклави без да се озори. Въобще, заживя момичето нормално, като всички нас. Само едно нещо ни учудваше – как пък никой не дойде да я види, как едно писмо не получи! Но, шарен свят, всякакви ги има.

  Дойде зимата, дните окъсяха и народът повече в къщи си седеше. И тогава Коркосу и чичо Стойко направиха голямото откритие. Той, макар и груб на вид, не беше лош човек и имаше меко сърце. Имаше и мандолина. Като бил млад направили с няколко аратлици от Шумково една групичка и ходели насам-натам по селата да свирят. Добре, ама после се оженил, пък и работата го затиснала, та мандолината все по-често се гушела в килера, покрита с прах. В една зимна вечер, след като хапнали и Коркосу си отишла в стаята, той се присетил нещо, бръкнал в килера и извадил инструмента. Изкарал една мелодия и ей ти я Коркосу – цъфнала на вратата на стаята му.

  – Свириш? На мандолина?! А стига бе! – не можела да повярва тя. – А китара? Имаш ли китара?

  – Не, чедо, нямам. Ама знаеш ли, наш Пенко едно време май посвирваше с една китара, трябва да го питам.

  – Сега! Може ли сега, а? Моля те, моля те! – Коркосу чак подскачала от мерак. – Хайде бе, хайде питай го!

  – Хубаво де – надигнал се чичо Стойко. – Хайде, обличай се и да вървим.

  Изгазили те в снега до Пенкови и, нали гости, поканили ги на масата. Седят, хапват, пийват, а Коркосу не я свърта на едно място и само се блещи умолително на чичо Стойко. Попитал той Пенко за китарата. Да, имало китара, ама отдавна никой не я е похващал, та сигурно не била настроена.

  – Нищо, аз ще я настроя! Само ми я дай! – извикало момичето.

  И ето ги – връщат се с китарата. Седнала Коркосу, поиграла си с ключовете и след някое време засвирила. Свири, ама свири! Обърнало се нещо в душата на чичо Стойко, взел той пак мандолината и – давай двамата. Тъй, ама туй, което свирел единият, другият не го знаел. Но меракът и майсторлъкът си знаят работата – лека-полека, като се учеха един от друг, натъкмиха един репертоар. Ходил съм у тях, те са идвали у дома – и до ден-днешен такава хубава музика не съм слушал, кой каквото ще да ми разправя. Той я беше научил на разни народни песни, тя пък него – на модерни, та като засвиреха, не можеше да ти омръзне. Те двамата без друго бяха се сприятелили вече, но като взеха да свирят заедно – не можеш ги отдели един от друг. Взеха да ги канят в училището и по разни вечеринки – ние слушахме и се радвахме, а те сякаш не бяха на земята. И досега са ми пред очите – наклонили глави един към друг, притворили очи, а пръстите им бягат по струните. Само партийният не беше много доволен, защото, както каза веднъж:

  – Абе, то туй развалено момиче ли ще свири на нашите хора?! Я го вижте каква отрепка е! – и се пъчи с една ластична вратовръзка – ще взема да я прибера аз тая китара…

  Късметлия беше той, че чичо Стойко не беше там. Голям късметлия.

  Така мина една година. Дойдоха пак едни цивилни с черна волга, привикаха Коркосу и се затвориха с нея в кабинета на партийния. По едно време пратиха да извикат чичо Стойко, тате и още няколко души от селото. Мина още един час, а след това волгата си замина, а Коркосу остана. Мислехме, че е нещо за лошо, а то ето какво било – дошли тия от милицията ли, откъде не знам, да видят как се справя Евдокия и ако всичко било наред, можело да й разрешат да се върне в София. А нашите хора всичко си казали – и как била груба в началото, и как в стопанството много я хвалели, и как нито пие, нито пуши. Разказали и за вечеринките в училището. Ония помъдрували малко, пък рекли на Коркосу, че ако иска, може да се върне у тях си. Само трябвало някакви си там формалности, ама то без това не можело. А, и трябвало да работи където те й кажат в София. И какво стана? Прибрала се Коркосу у Стойкови, затворила се в стаята си и два дни не излязла. Чичо Стойко не я закачал, защото знаел, че не й е леко. Седял умислен и подрънквал на мандолината. На втория ден Дочка излязла от стаята си, седнала на един стол срещу чичо Стойко и рекла:

  – Мога да си ида. Мога и да не си ида, защото там никой не ме чака – и като помълчала малко, додала – само дето тук няма къде да живея…

  – Ама как тъй няма – стреснал се чичо Стойко – ами тук?

  – Можеш ли да ме оставиш като квартирант – попитала Коркосу – с всичките му там наеми…?

  Та, така реши Коркосу, така и направи. Селото беше свикнало с нея, бяхме я разбрали що за стока е и посрещнахме оставането й като нещо нормално. И то си беше нормално. Дотогава, докато след няколко месеца не се разбра, че е бременна. Всички подскочиха – значи така, а – какво си мисли Стойко?! Какви ги вършат тия двамата там? Но тая суматоха трая кратко – оказа се, че Коркосу от някое време се среща тайно със сина на кмета – Димчо. Той беше две-три години по-голям, харесали се и – оплескали работата. То, да беше някой друг, иди-дойди, ама синът на властта, дето има една дума, да се ожени за някаква интернирана? Не знам какво му е било на кмета, не знам как са я мислили и кроили, но той и жена му се опитаха да разделят Коркосу и Димчо. Тя трябвало да абортира и да си замине. Селото беше като кошер. И не се знае докъде щеше да стигне всичко, ако чичо Стойко не се вдигна един ден и – право у кмета.

  – Ти мен – рекъл – познаваш ли ме? Помниш ли ти, кмете, кой те вади от язовира преди пет години, когато пиян-залян падна от лодката? Помниш ли?

  – Помня бе, Стойко, помня – мънкал кметът. – Помня, ама как сега…

  – Познаваш ли рода ми бе? – продължил чичо Стойко. – Да знаеш някой мошеник от него, някой крадец, а? Ти като си кмет, не си ли човек, бе? А туй момиче, като са го изселили тука, да не би да е сакато, а? Таман си стъпи на краката и на човек замяза, ти искаш пак в калта да го набуташ, така ли?

  Погледнал кмета право в очите и го попитал:

  – А Димчо, Димчо питахте ли? Питахте ли го него – какво той иска? Или и той не е човек, понеже има лошия късмет да е син на кмет?!

  И други неща си казали – някои не много за пред хора – но на другия ден Димчо дотърчал у Стойкови – весел и засмян. Ожениха се веднага, че на Коркосу беше взело да й личи, та да не стават за резил. Не бяха много весели кметът и жена му, ама хора излязоха и не строшиха хатъра на децата. Ожениха се и след няма и година – тъкмо детето се беше родило – отидоха да живеят в града.

  От цялата работа най-много изпати чичо Стойко, че остана пак сам. И най-важното – свиренето. Нямаше да има с кого да свири вечер в кухнята, нямаше да ги има вечеринките и събиранията с приятели. Криво му беше, ама може ли бащата на булката да е намусен на сватбата? Защото беше наистина така – заведе Коркосу до общината, както се полага на баща. А тя си поплака в ревера му – както се полага на дъщеря.

  *

  Гласът на Кина ме сепва:

  – Ваньо! Ваньо бе, къде се дяна? – и след малко, вече по-тихо – ти да не се разсърди, а? Аз само така си приказвам, нали ме знаеш… а, Ваньо?

  Ставам и отивам при нея. В едната ръка взимам мотиката, а с другата я прегръщам през рамо. Тая Кина ще ме умори – дали съм се сърдел. За какво – че изживяхме живота си заедно? Или за това, че ме гласи първи да си ида от тоя свят? Ами че аз без друго това искам – защото изобщо не знам какво ще правя, ако се случи така, че тя да ме превари. Ми те, двама души, изядат ли една торба сол заедно, на едно място трябва да ги заровят. Хайде, тоя, дето си отишъл – лека му пръст и много здраве на Свети Петър. Ами другият? Стърчи като сламено чучело насред бостана и го брули вятърът.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Представяне на „Черга пъстроцветна“ на Пролетния панаир на книгата

  

  В Деня на българската просвета и култура 24 май се състоя представяне на литературния сборник „Черга пъстроцветна“ на Пролетния панаир на книгата в Националния дворец на културата в София. На това представяне бяха редактора на сборника Мариана Христова, художника на корицата Катя Донкова, както и двама от авторите, чийто творби са влезли в „Черга пъстроцветна“ – Даниел Меразчиев и Любов Алипиева.

  

  Мариана Христова разказа накратко пред събралите се за начина, по който е била създадена тази книга, за авторите, чийто творби са влезли в нея, и пр. Тя прочете кратки откъси от две творби в „Черга пъстроцветна“ – от разказите на Стефка Венчева „Баба ми, гъркинята“ и на Станислав Григоров – Грег „Американците идват“.

  

  Няколко думи за книгата каза и друг член на екипа на дарителския проект „Черга пъстроцветна“ – Катя Донкова.

  

  Авторката Любов Алипиева също сподели с публиката своето отношение към това начинание и своята благодарност за създаването на тази книга.

  

  На това представяне някои въпроси от публиката, един от които бе зададен така: „Кой е виновникът за създаването на тази книга?“. Вероятно не всички присъстващи бяха разбрали, че „вината“ е на български емигранти в САЩ, както и на нашето издание EuroChicago.com.
  

  

  Всички дошли на това представяне почитатели на литературата можеха да получат екземпляри от книгата, да поговорят с авторите, които бяха дошли, и да получат автографи от тях.
  

  

  Няколко книги „Черга пъстроцветна“ бяха подарени и на организаторите на Пролетния панаир на книгата в НДК.

  

  Снимките от това представяне отново са на Мариана Таланова, която отрази със своя обектив и премиерата на литературния сборник, състояла се съвсем скоро, на 15 май, на което успяха да дойдат и автори, живеещи извън границите на страната (вж. тук и тук). Благодарим ти, Марианче 🙂
  

  

  Още моменти от представянето на „Черга Пъстроцветна“ на Пролетния панаир на книгата в НДК.

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

• Селото на Господ

  

  .

  Забелило безоблачно лице,
  ще го подпали слънцето отгоре,
  а то стои – две шепички селце,
  припича се и с Господ си говори.

  И не, че няма хал хабер за свят –
  познава му и пъкъла, и рая,
  но тук животът спре ли по обяд,
  и свят да няма, все ще му е тая.

  Чак привечер, щом вятър забучи
  и гарваните сенките подплашат,
  ще вдигнат тежко къщите очи
  да приберат лисиците от паша.

  И дълго ще дъхти на пресен сок
  и на земя, с цветя застлана само,
  селцето, във което слиза Бог,
  и във което църква даже няма.

  Светът навън проклина своя век,
  но в селото тече животът просто:
  нали си няма вече жив човек,
  какво да прави – бъбри си със Господ.

   

  Ники Комедвенска

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Санди Попсандев до пъдаря на село Кутра

  Разказ от Иван Вакрилов

  

  Почитаеми г-н пъдар,

  Във връзка с инцидента, печално известен като „Хакнал се Герги в джибрите” на 9 май т.г., чувствам се длъжен да обясня следното: Всички знаем за подвига на Герги Мечков, а именно – спасяване на Койчовото прасе, което беше паднало в селската бара и аха – да се удави. Такова едно удавяне би лишило фамилията на Койчо Българанов от две тенекии мас и сума ти суджуци през зимата – трагедия, с която, слава Богу, същата фамилия се размина на косъм. Цялото наше общество, во главе с Гоце Мечков – кмет на Кутра и баща на хероя Герги, шумно аплодира въпросния херой. С дадената му от народа власт, Гоце Мечков награди сина си с медал за храброст, окачен на синя джуфка. Това беше правилно, отдето и да го погледнеш.

  Но нали сме народ завистлив, някои роднини на кмета Мечков пожелаха и те да бъдат удостоени с подобен медал. Зер, казаха те, ние нали сме рода, една кръв и общи имоти, та значи имаме участие в извършване на горния подвиг. След като родата получи медали  (а братовчедът Пашо – дори два!), се оказа, че останалата част от съселяните ни се чувства онеправдана – след консултация с поп Митър те заявиха, че всички ние произлизаме от Адам и жена му Ева, и като така имаме пълно право да претендираме за медал. Кметът се съгласи, но след запитване до околийските власти се установи, че медалите, полагащи се на цялата околия за годината, са свършили. В настъпилата суматоха една светла глава (скромно премълчавам името) предложи на всички желаещи да се дадат сини джуфки – хем евтино, хем цяло село доволно. Някои умове, ориентирани към предприемачество, се възползваха от популярността на джуфките и взеха да кичат стоката си с тях, което не беше лошо, но някак принизи стойността на наградата.

  До тук – добре. Обаче нашият селски херой Герги, инак известен като пиянде и кавгаджия, решил, че един само медал му е недостатъчен. Та отишъл той у Койчови и от пътя още се развикал, че Койчо е длъжен да му даде спасеното прасе. Щото, нали, ако не бил той – ни прасе, ни дявол. Притеснен от тая желязна логика (буквално, щото Герги размахвал един винкел), Койчо се опитал да му обясни, че цялата работа губи смисъл, ако даде прасето, и вместо това му предложил да го почерпи в кръчмата на Цепата. Пили те, каквото пили, и до някое време Герги си траел, ама като се натряскал до козирката, бесовете пак го наскачали и отново викнал, че си иска спасеното прасе. Койчо, който също бил понаправил главата, отначало го търпял, но когато хероят казал, че отново ще метне прасето в барата, не устискал. Те тогава таман минавали покрай казана, а отвън седели няколко каци с джибри. И тъй, наш Койчо да вземе да метне хероя в едната каца, и то с главата надолу. Да те видя аз – рекъл – как се мятат прасета в барата.

  Ей туй е то, г-н пъдар, случката. А колкото до туй, че аз не само не съм спасил Герги Мечков, ами съм го бил натиснал надолу – то туй беше от милосърдие – по него време Герги беше преполовил кацата и на мен ми се стори, че иска още, та рекох да помогна да стигне до дъното.

  П.П. Хероят Герги е жив и здрав – за три дни фелдшерът го изцери и сега има само леко главоболие. Само дето си изгуби медала в оная каца и си мисля, че властта си го е взела обратно. Щото какво е туй спасение, дето после ще поискаш на човека прасето?

  С братски поздрав:

  Санди Попсандев, даскал в килийното училище на с. Кутра

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор вж. тук, тук и тук.

  .

• „Как спасяваме света“, поредно издание на „Човешката библиотека“

  Поредица „Човешката библиотека“ се сдоби с 22-рото си издание – антологията „Как спасяваме света“, а на 14 май т.г. в Детско-юношеския отдел на Столична библиотека в София се състоя и нейната премиера.

  

  „Как спасяваме света“ събира текстове, отличени в миналогодишния Копнеж за растящо творчество, и е духовен приемник на антологията „За спасяването на света“. Младите автори (на възраст от 6 до 27 г.) сами решаваха какво да вложат в „свят“ и как да подходят към „спасяваме“. „Свят“ означава целият ни Космос – но и всяко живо същество. Спасяваме природата; или някоя общност; или отношенията ни с другите; или ценностите, заради които си заслужава да живеем. Понякога дори „спасяваме“ – със смигване и смушкване…

  

  Антологията излиза в електронен вариант и събира поръчки за хартиен. Както останалите издания на „Човешката библиотека“, тя няма дигитални (DRM) защити и следва принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автори, редактори, коректори, художници и оформители.

   

  Дарина Узунова и Калин Ненов,

  „Човешката библиотека“

• Софийската премиера на „Черга пъстроцветна“

  

  Литературният сборник „Черга пъстроцветна“ бе представен вчера, 15 май 2016 г., в НДК. Софийската премиера на тази книга, която събира на едно място творби от български автори от различни страни по света, бе уважена от много читатели и гости. Книгата бе представен от проф. Плавен Павлов, който дойде специално за това от Велико Търново, и от редактора й Мариана Христова. Художникът на книгата Катя Донкова бе и модератор на събитието. Няколко думи на премиерата каза и главният редактор на Еurochicago.com Петър Стаматов. За книгата говори и Христо Буцев, зам.-главен редактор на в. „Култура“.

  

  На софийска премиера бяха част от 66-те автора, чийто творби са влезли в сборника, между които и двама, живеещи в чужбина – Виктор Хинов от САЩ и Елена Пеева-Никифоридис от Гърция. В НДК успяха да дойдат и Гълъбина Митева и Людмил Бочев от Враца, Рада Петрова от Варна, Симеон Коев от Велико Търново, Светлана Караколева от Котел и др. Вместо някои от авторите, които не можеха да дойдат на тази премиера, бяха дошли техни приятели и близки, живеещи в София.
  

  

  Авторите, дошли вчера на софийската премиера, бяха поканени също да кажат няколко думи и да прочетат откъси от свои произведения, влезли в сборника „Черга пъстроцветна“. Един след друг, пред събралата се аудитория застанаха Агоп Каспарян, Виктор Хинов, Гълъбина Митева, Даниел Меразчиев, Димитър Никифоров, Елена Пеева-Никифоридис, Илияна Каракочева, Ирена Георгиева, Любов Алипиева, Людмил Бочев, Рада Петрова, Светлана Караколева, Светослав Григоров, Симеон Коев.

  

  От името на Творчески съюз „Творци без граници“ Стайка Долджева прочете поздравителен адрес до съставителите на сборника „Черга пъстроцветна“.

  Събитието бе уважено и от националния омбудсман Мая Манолова, от бившия зам.-председател на ДАБЧ Спас Ташев, от писателя и барда Ивайло Диманов, от известните правозащитници Николай Колев – Босия и проф. Янко Янков, от съпредседателя на Българския съюз за директна демокрация Георги Неделчев и др.
  

  

  Представянето на „Черга пъстроцветна“ в София премина в непринудена, наситена с много емоционалност атмосфера.

  

  .

  Ето какво споделиха на премиерата пред микрофона на колежката Ангелина Пискова от БНР Петър Стаматов, Мариана Христова, Елена Пеева-Никифоридис и Виктор Хинов:

  .

  Още снимки от софийската премиера на литературния сборник „Черга пъстроцветна“ можете да видите по-долу. Почти всички снимки от премиерата са направени от Мариана Таланова, на която изказваме специална благодарност.

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  .

• Към любителите на литературата: Заповядайте днес в НДК!

  Днес в София ще се състои премиера на литературен сборник с творби на 66 български автора от три континента
  

  Сборникът се нарича „Черга пъстроцветна” и ще бъде представен на 15 май 2016 г., неделя, от 18 ч. в Литературен клуб „Перото“ в Националния дворец на културата. Книгата ще бъде представена от проф. Пламен Павлов и от редактора Мариана Христова.

  В изтъканата от 66 български автора от различни градове и страни по света литературна „черга“ са събрани заедно 100 творби, излизали в продължение на 50 седмици в специална литературна рубрика на базираното в Чикаго българско емигрантско издание Eurochicago.com. Всички творби от литературната рубрика, публикувани в изданието през 2015 г., са били номирани и оценени за публикуване от други автори и читатели.

  Сборникът, събрал всички тези творби, излиза благодарение на безкористното спомоществувателство на обикновени българи в САЩ, обичащи българската литература. Благодарение на тези български емигранти, някои от които даже не пожелаха да обявим техните имена, не само бе платено създаването на „Черга пъстроцветна“, но и книгата ще се разпространява безплатно.
  
  Ето какво споделя за начинанието, довело до създаването на тази книга, член на екипа на дарителския проект:

  „Не е ли именно това смисъла на всяко нещо, което правим в този живот? Да оставим след себе си нашите дела. Чудесно е, че Сия в последните дни от живота си намери за важно да се занимава с предпечатната подготовка именно на „Черга шарена“. Това означава, че за нея книгата си е струвала отделеното й време. Ангел (с псевдонима Пурко) също е намерил сили да даде съгласие за своя публикация и да стане част от книгата в последните месеци от своя живот. Мисля, че няма и не може да има по-голяма оценка, ако не за книгата, то за идеята, която стои зад нея. За мен тази идея е Общо дело. Кога за последен път сте чули стотина българи да направят нещо заедно на доброволни начала? Ей така, просто заради идеята. „Черга пъстроцветна“ за мен е един пример, че българите са все още способни да вярват в доброто.“

  

  Още за премиерата на книгата може да намерите на адрес:
  https://www.facebook.com/events/1142563719119700/

  .

• Заминах. Сребърен куршум…

  

  .

  Заминах. Сребърен куршум
  заби в сърцето ми обява:
  „Сърце заменям срещу ум
  в нормална правова държава“…

  Изпратиха ме по реда.
  Цветя, сълзи и тъжни речи.
  И самолетът отлетя,
  отнесе ме във Безсърдечия.

  Закони, такси, правила,
  наредби, укази, промивки
  на мозъците без кора,
  на мозъците с мазни кривки…

  Отворен череп и очи,
  облещени в усмивка суха,
  в гърдите слаб мотор бръмчи,
  надолу люшка се търбуха,

  препълнен с фибри ГМО,
  с хормони, мюсли и нитрати
  и всяко сутрешно лайно
  излиза с марка и печати…

  И всяка дума е шаблон,
  изречен без да го почувстваш…
  Във безсърдечния ми дом
  е много тихо и е пусто.

  И някога, във полусън
  усещам болка във гърдите,
  дочувам тих сърдечен звън…
  И течност, пареща в очите.

   

  Румяна Симова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• Сърце в ремонт

  

  .

  Тя си тръгна. Стопанката вече я няма…
  И какво да направя със този живот:
  да си купя море и герданче за мама,
  да поканя на гости големия род…

  С тях какво ще си кажа?! По някоя клюка
  или фас ще посмачкам, тревожен и блед,
  а когато умра от досада и скука
  ще излезна от къщи с краката напред.

  Но не бива. Стопанката нейде замина,
  вехнат чувства и вечнозелени цветя.
  Трябва пушек да пусна поне из комина,
  по връвта му прозрачна да слезне и тя.

  Нека с птиците тя се престори на лято
  и да среже с крила януарския мраз,
  да ми бутне котлето привечер, когато
  чай от лайка приготвям за двамата аз.

  А не се ли завърне… да лепна на входа
  надпис кратък, горчив като гръцки лимон:
  „Тази къща без нея изглежда за продан,
  а сърцето ми още от днес е в ремонт.”

   

  Ивайло Терзийски

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Ивайло Терзийски е роден през 1970 г. в Плевен, но от 4-годишен живее в Силистра. Завършил е РУ “Ангел Кънчев” – Русе. Автор е на поетичните книги “Манастир за душата ми няма” (1994); “Отмини ме, Любов” (1998); “Колкото, толкова” (1999); “Жена нависоко” (2002); “Сълза под крило” (2008). Ръководил е два кръжока за литературно творчество и е сред основателите на силистренското литературно сдружение “Реката”, създадено през 2000 г. Редактор е на алманах и антология, събрали произведенията на повече от 250 творци от Североизточна България. Носител е на повече от 30 национални награди – отличия в градовете София, Банско, Русе, Свищов, Разград, Силистра, Варна, Пазарджик, Трявна и др. Негови стихове са печатани в местната и централната преса. Понастоящем живее в Лондон.
  

• Океан от щастие

  Разказ от Сашко Александров

  

  НА БАЩА МИ

  Тежки, дъждовни облаци прихлупваха града. Мъглата бързо се спускаше от Балкана, носеща влага, тъмнина и дъжд. Беше едва обяд, но на човек му се струваше, че мръква. По мокрия асфалт на малкия площад, колите се стрелкаха бързо, припряно, всяка стремяща се към своята цел, желаеща да избяга от дъжда и да скрие водача си в уютно кафене или топла закусвалня. Първите тежки капки зачукаха по ламарините на капандурите, когато един бял, новичък ситроен комби профуча по задръстената с коли улица, направи елегантен завой, изпищя със спирачки и се закова пред управлението. Не след дълго алуминиевата врата се отвори и двама мъже, тежко натоварени с багаж, припряно забързаха към колата.

  – Кучешко време! – посрещна ги Цвети, шофьорът.

  – Как му хрумна, да откаже точно сега тоя ретранслатор. Изчака да завали и се скапа – измърмори брадатия Косьо.

  – Стефане, ама мъкни се по-бързичко, че тая кола трябва да се връща.

  – Още не съм се качвал, в такова кофти време, да оправям аварии горе в планината. Трябва някоя мълния да е лизнала антената, или пък ония от енергото правят безкрайните си профилактики. Не им е сефте… – сънливо процеди Стефан. Той едва държеше очите си отворени. Беше спал само два часа през нощта. Току-що бе глътнал хапче хлофадон и сега го унасяше в дрямка.

  Комбито взе рязък старт, шмугна се в автомобилния поток и след няколко изкусни завоя, по централните улици, се понесе по магистралата за София. Дъждът се усилваше. Отляво, химкомбинатът се бе скрил в мътно бяла водна завеса. Отклонението за селото се яви като неясно привидение и само опитността на шофьора не позволи да объркат пътя. Вляво и вдясно пожълтяващата, есенна, октомврийска гора свеждаше натежалите си от влагата клони. Един възрастен козар бе спрял под короните на стар дъб, за да изчака преминаването на дъжда. Той се бе наметнал със зелена мушама, вдигнал качулка и отчасти покрил, притискаща се до него, слабичка коза.

  – И козите не обичат дъжда! – вметна Цвети.

  – Времето още не е достатъчно студено. След дъжда може да се появят гъби – заинтригуващо догади Косьо.

  – Такова нещо не вкусвам! – сънливо процеди Стефан.

  – Да ви разкажа – продължи шофьорът. – Преди две години, племенницата катастрофира и я взеха в Пирогов. За да й обърнат по-голямо внимание, реших да занеса на доктора буркан с мариновани гъби. Той ги гледа, цъка, пък каза. “Не! Вземи си го! Токсикологията е пълна с гъбари, а на мен ми е жал за котарака. Един от пациентите, преди да ги яде, ги давал на котарака, а след това сядали на гъбената манджа с жена си. В края на краищата, от тримата, оживял само той и сега бере душа в трета стая…”

  Разговорът продължаваше все на тая тема. Дъждът плющеше по покрива на колата и размазваше гледката през предното стъкло. Завоите, на стръмния асфалтиран път, следваха един след друг. От клатушкането на комбито, Стефан задрема. В размътеното му съзнание изплуваха картини от неотдавна. Каква прокобна бе тая две хиляди и четвърта! Най-близките му умираха един след друг.

  *

  “…Последните три месеца Ветеранът се залежа. Един ден, когато го водеше до тоалетната, той изведнъж подклекна и се свлече. Беше тежък. С мъка го изправиха и го завлякоха до леглото. От този момент, вече не стана от него. Започна да се напикава. Говорът му стана неясен. Не знаеха, че е получил инсулт. Стана зъл. Нощем охкаше и зовеше майка си. Щом дойдеше балдъзата му, мучеше от ярост. Не я обичаше. Мразеше я от млад.

  Стефан бе принуден да си вземе отпуск, за да се грижи за него. Беше попривършил парите, а разходите за лечението му непрекъснато растяха. Лишаваше се от храна, за да му купи марли, бинтове, риванол и мехлеми. Домашната им лекарка, узнала положението, въобще престана да се вясва. Молеха я да напише документа за специалния дюшек, предпазващ от рани при залежаване. Не пожела. “Той си отива – каза. – Какъв е смисълът?”
  Появиха се и раните. Отначало червени петна, а след това кървави и дълбоки язви. Страданията на Ветерана станаха нечовешки. Виеше по цяла нощ неразбираемо. Не можеха да заспят от него. Ослушваха се в нощната тишина и настръхваха при всяко негово стенание.

  Една сутрин, той въобще не можа да каже и дума. Само гледаше ококорено, поемаше безропотно лъжичката с попара, а след това отказа да взема и нея. Стефан се разтърча и доведе познат фелдшер, който чевръсто му сложи катетър, защото вонята от урината започваше да става непоносима. Ветеранът ги гледаше уплашено и отчаяно. Не можеше и дума да продума, а когато го обръщаха за превръзка, стенеше мъчително.

  Не знаеха, колко време му оставаше да живее. Наближи Великден. Стефан беше отчаян и изтерзан. Грижеше се за болния, а мъката и жалбите по него, го съсипваха. Ходеше по нощните аптеки за обезболяващи. Намери си с връзки и познат аптекар, който му правеше мехлем за лютите рани на Ветерана. Трябваше да работи, за да печели пари, но болният му върза ръцете. Спеше по 2-3 часа на нощ. Заприлича на ходеща сянка.

  На връх Великден отиде в черква и запали свещ. Моли се унесен половин час за Ветерана. Моли се за облекчаване на страданията му. Вечерта, съседката им почука на вратата и им подари четири боядисани яйца и филии козунак. Те нямаха пари, време и възможност да си приготвят.

  След три дни упорство, Ветеранът отново започна да се храни. Лъч надежда им просветна в душите. Течеше вече третия ден на Великден. Дали ще се стабилизира? Вечерта той изпи цяла чаша натурален сок. Успокоени, бяха пуснали телевизора, за да гледат някакъв филм. През време на филма, Стефан се сети да надзърне болния. Отвори вратата, погледна и някакво безпокойство се надигна в него.

  Ветеранът бе ококорил очи. Гледаше го отчаяно. Той го доближи, докосна китката му. Нямаше пулс! Уплаши се. Втурна се към телефона. Най-после личната лекарка се оказа налице. На пресекулки й обясни положението.
  Тя измери кръвното и траурно заяви: “Вече си отива!”. Отмалели, двамата приседнаха до леглото му. Очите им се напълниха със сълзи. Не можеха да му помогнат. Той ги гледаше отчаяно, умоляващо, учудено. Не можеха да повярват, че Смъртта вече го прегръщаше.

  Ветеранът изхлипа мъчително, изпусна тежко въздух и замлъкна. Очите му бяха вперени някъде в безкрая. Не дишаше… Докторката пристъпи чевръсто, натисна силно гръдния му кош. Дишането му се върна за момент, след това окончателно спря. Отпусна се спокойно, примирено и лицето му доскоро розово, постепенно изсивя и окаменя. Не можеха да повярват. Той си беше отишъл. Мъките му свършиха…”

  *

  Белият ситроен вече навлизаше в селото. Дъждът се лееше като из ведро. Шофьорът инстинктивно намали скоростта. Не се виждаше жива душа. Балканът оставаше скрит от дъждовната стена.

  – Дали да спрем, докато се извали тоя порой? – предложи Косьо.

  – Има дълго да чакаме. Не му се вижда краят. Ако спрем, ще се връщаме по тъмно…

  – Давай! Може пък горе, на билото, дъждът да е спрял. Често се случва и това. – разсъни се Стефан.
  Той потри лицето си с ръце, опитвайки се да прогони дрямката. Не успя. Унесе се отново и спомените продължиха да се нижат…

  *

  “… Безвъзвратното се беше случило. Трябваше да подготви погребение. Още вечерта, помоли няколко съседи за помощ. Те дойдоха, измиха и облякоха починалия. На сутринта отиде да потърси свещи и свещеник. На връщане от черква, съзря аптекаря. Той му се усмихна поинтересува се за действието на мехлема и изведнъж, поглеждайки снопа свещи, замлъкна. Прекръсти се и отмина.

  Около обяд, научила за събитието, дойде балдъзата. Надникна в стаята на покойния, измърмори лицемерно някакви съжалителни слова и се втурна да чука орехи. Стефан, премалял от умора, обикаляше инстанциите, задължителни при едно погребение. Вечерта, накуцващ с навехнат глезен, се отпусна без сили на стола. Вече всички роднини бяха известени. Само пари нямаше. Какво ли щеше да бъде това погребение без пари?

  Софийските роднини пристигнаха с цветя и натъжени лица. Оплака им се от безпаричието. А те… Разбраха го. Извадиха няколко десетолевки и му ги пъхнаха в ръката.

  На следващия ден беше погребението. Откъде се взеха толкова много цветя, не можа да разбере. Едно не успя, обаче да свърши. През последните си месеци Ветеранът все изваждаше ордените си от войната, галеше ги, милваше ги, нареждаше тъжно, за безсилието и нерадостната си съдба. Те бяха много, пълна кутия. А сега, когато наближи края, се оказа, че ги няма. Търсеше ги навсякъде. Никъде не ги откри. Черното сако на Ветерана беше голо, официално, без нито едно от заслужените отличия. Как стана така? Та той винаги за тях говореше. “С тях ще ме погребете!”. А сега ги нямаше…

  В траурната зала на градските гробища настъпи малка суматоха. Сестрата на Ветерана не беше пристигнала от София. Церемонията бе спряна. Всички чакаха, държащи запалени свещи в ръка. Стефан отчаяно поглеждаше към входа на гробищата. Леля му я нямаше.

  В даден момент не издържа и помоли един братовчед да се разходи към входа, за да разузнае положението. Той се отдалечи и след кратък миг възбудено подвикна: “Иде!”. Лелята се показа, слаба, прегърбена, потропваща с бастуна, накуцваща и трепереща. Две жени я бяха хванали под ръка и почти я носеха към ритуалната зала. Церемонията продължи нормално. Стефан държеше в ръка цветния букет. Беше забравил да го сложи в ковчега… Присъстващите опечалени го гледаха учудено. Той гледаше тях. Беше му тъпо и празно…”

  *

  Комбито упорито пълзеше нагоре към билото. Измитият асфалт лъщеше като мокро огледало. Дъждът бе намалял. Отдясно се очертаха черните, стръмни ридове на планината. Някаква порутена кошара се мярна далеч, вдясно, полусъборена, изоставена и пуста. Малко стадо катъри пъплеше нагоре по измития от дъжда баир. Не се виждаше пастир. Едно старо овчарско куче изникна отнякъде, залая по колата, а след това примирено се спусна надолу по стръмнината.

  Пътят криволичеше по скалистите баири и се скриваше някъде там, където очакваха да видят монумента. Огромният бетонен кръст се виждаше от цялата долина, но тук все още се криеше зад скалистите хълмове, потопени в бялата натежала от дъжд мъгла. През октомври тези места бяха пусти и самотни. Нямаше я гълчавата от второюнските тържества, нямаше ги групите млади туристи, нямаше го оживлението, присъщо на такова свято място.

  Колата леко се носеше по измития и чист асфалт, пърпорейки с новия си двигател. Пътниците се бяха умълчали, притихнали, всеки с мислите си и чувствата си. Стефан така и не можа да дойде на себе си. Унасяше се непрекъснато, сякаш бе пиян. Шофьорът го поглеждаше от време на време, мълчаливо и разбиращо. Беше млад, весел, но добър човек. Не искаше да го безпокои с разговори. Караше колата внимателно, защото седналия отзад Косьо, залиташе при всеки завой и с мъка запазваше равновесие. Макарата от кабел, на която бе седнал, не беше устойчива. Стефан напразно се опитваше да се разсъни. Не му се отдаваше…

  *

  “…Погребението мина като лош сън. Купищата цветя покриха гроба на Ветерана. Той се скри под тях завинаги, успокоен и притихнал. Всеки от присъстващите мина, сбогува се и всичко свърши. Остана голямата тъга и споменът. Жилището им изведнъж опустя. Една голяма празнота и пустота се настани задълго, без да ги пита и без да се съобразява с тях. Няколко забравени бутилки с безалкохолно се търкаляха по овехтелия килим. Никой не бе поискал да пие от него. Майка му започна да подрежда стаята, леглото, бавно и умислено, с една тежка умора и примирение.

  Изведнъж възкликна: “Ето ги! Ето къде ги е крил!”. Тя извади от една стара папка малък вързоп, опакован грижливо с найлонов плик. Разгъна го с треперещи ръце и от вътре се показаха ордените. Бяха всичките. Три от участието във войната, друг за храброст, трети като отличие за образцово свършена работа. Тук бяха всичките му документи и отличия. Две големи снимки, грижливо стегнати с тънка ластичка, го показваха в млада възраст. Наистина е бил красив човек!

  – Много си ги обичаше тези снимки. Като си спомнеше за младостта, изваждаше и ги гледаше. Галеше медалите, спомняше си за войната, в която бе участвал… Кой да знае, че ги бе сложил тук?

  – По-лесен му е бил достъпът до тях. Трудно се движеше напоследък и е решил, да са по-близо до него. – глухо промълви Стефан. – Може би стана по-добре така. Ще има с какво да го помним. На никой няма да ги дам. Тук ще си стоят…

  Нощта им мина тежко. Като че ли все още чуваха воплите му. Не можеха да свикнат с мисълта, че си е отишъл завинаги. На сутринта Стефан не се стърпя и излезе да се разходи из града. Пустото жилище го гнетеше. Трябваше да ходи, да се срещне с хора, да се разсее. Градът обаче, за него беше пуст. Топлото великденско слънце не го радваше. Настъпващата пролет не му правеше впечатление.

  Мина през площада, пое по чистата измита алея и седна на една пейка срещу малката чешма. Един гълъб бе кацнал в коритото и пиеше на почивки вода. Стефан се загледа в него. Гълъбът сякаш усетил погледа му изви глава, наклони я леко и загледа учудено човека. В тоя момент камбаната на старата черква запя тържествено великденската си песен. Гълъбът разпери криле и литна нагоре към върховете на еловите дървета. На Стефан се стори, че сякаш вижда, как литва душата на Ветерана. Чак сега вълнението го пребори. Така дълго сдържаната сълза се отрони и капна на белия камък. “Да! Отиде си! Наистина си отиде!” – промълви задавено.

  Върна се около обяд. В жилището им имаше “гости”. Балдъзата сновеше насам-натам из стаите. Любовникът й, дребно мизерно човече, беше облякъл някакъв костюм и се въртеше пред огледалото в коридора. Оглеждаше се от всички страни като при покупка в магазин. На закачалката бяха закачени други четири-пет костюма, още миришещи на нафталин.

  – Стефчо, рекохме да вземем някои от тях, докато не се е досетил някой друг. На него вече няма да му трябват. – обяви леля му. Любовникът й, широко захилен с една отвратителна, мазна усмивка, му протегна ръка за здрависване.

  – Стефчо, здравей бе, моето момче… – ръката на нищожеството увисна във въздуха.

  Едва сега осъзна какво се случва. Те разграбваха дрехите на Ветерана. Бяха издебнали момента, когато не си бе в къщи и мародерстваха. Внезапно му причерня пред очите. Някакъв глух задавен рев заклокочи в гърлото му. Той се присегна, грабна човечето и отваряйки с крак входната врата, го изхвърли на стъпалата. Върна се за леля си. Тя с невероятна пъргавина, влачеща пълната чанта в ръка, се шмугна покрай него и избяга.

  – Повече да не съм ги видял тия тук, че ще ги пребия. – обърна се вбесен към майка си. Тя горката, замаяна от лекарствата за успокоение, не разбираше какво й говори. Само зарида отчаяно и се свлече на стола…”

  *

  Белият ситроен бе вече изпълзял от зоната на дъжда и мъглата. Измитите върхове, един по един никнеха пред погледа, величествени, каменисти и самотни. Някъде вдясно, обвит в пълзяща надолу мъгла, се извиси огромния стоманобетонен кръст. Небето бе сиво, цялото покрито с гонещи се дъждовни облаци. Тук-там облачната пелена се разкъсваше и късчетата синьо, октомврийско небе весело надникваха, радвайки взора.

  Комбито направи последния си завой и се закова в подножието на гранитните стъпала, водещи към мемориала.

  – Хайде! Пристигнахме! – подвикна Цвети. Аз бях до тук. Ваш ред е…

  – Дали да не опитаме да се изкатерим до горе, че не ми се влачи тоя голям багаж. – предложи Косьо.

  – Нямам нищо против! – съгласи се шофьорът.

  – Вие сте ненормални, бе! Не виждате ли, че всичко е залято във вода. Ще се преобърне колата и ще се изтрепем! – промърмори разсънилия се Стефан.

  – Дръжте се! – възбудено каза Цвети, форсира мотора и комбито запъпли нагоре по мократа алея. Ситни и едри камъчета хвърчаха изпод гумите му и се стрелкаха встрани. Някъде на половината път, чудесната френска кола се задъха, спря внезапно и бавно започна да се свлича назад.

  – Не стана номерът! Откажи се! Ще качим багажа на ръка. Хей го къде е! – въздъхна Стефан. – Ти чакай тук, а ние ще идем да видим какво е станало с тези радиостанции.

  Двамата свалиха багажа и прегърбени от тежестта му, бавно запристъпяха по гранитните стъпала, нагоре към монумента. Вече стигнали до основата му, едва поемайки си въздух от умора, се заеха да отключват двойно, бронираната врата. Стефан се загледа в антенните мачти, за да се увери, че всичко с антените е наред. След това запали фенерче и помогна на колегата си да включи подвижната лампа в малката тъмна стаичка, където бяха монтирани уредбите.

  – Едната фаза я няма! – заяви Косьо и се зае да оглежда радиостанциите и токозахранванията.

  От един съседен метален шкаф се чу гласът на радиокоманда. Беше ръководителят на ремонтната бригада от Енергото: “След две минути изключи линия “Вола”. Повтарям, изключи “Вола”!”. Диспечерът повтори от своя страна: “Разбрано! Изключвам линия “Вола” след две минути.”

  – Абе, тия тиквеници ще ни саботират ли? – гневно процеди Косьо.

  – Два часа няма да могат да изкатерят тоя каменист път до трафопоста. Ако аварията е там, спукана ни е работата. Ще ги чакаме докато съмне. Дано командата не се отнася за нашия обект.

  – Няма грешка! Линията “Вола” сме точно ние. Потрай малко и ще разбереш…

  – Двата предпазителя на токозахранването са прегорели. И една от фазите е над триста волта. Тия ще ни стопят техниката!

  Косьо се бе взрял в плетеницата от кабели на електрическия шкаф, когато подвижната лампа угасна.

  – За съжаление познах! Мамицата им…

  – И сега какво? Започваме да бичим стойки и да чакаме, кога ще им дойде кефът, за да ни включат.

  – Я да взема “япончето” и да се обадя до нашия диспечер. Дано не са му паднали батериите, иначе няма да ме чуе. – Косьо порови в една от чантите, извади портативната радиостанция, сглоби я и излезе отвън на светло. – Не става! Чакай да се кача горе под монумента. Там има директна видимост.

  Стефан го последва. Страшно му се спеше. Беше така отмалял от безсънието и хлофадона, че едва се държеше на крака. Той се подпря с две ръце на парапета, загледа се надолу към равнината. Градът не се виждаше. Море от облаци, сякаш бял памук, бе покрил равнината. Накъдето и да погледнеше, картината бе една и съща. Имаше чувството, че се намира в рая. Дали ще се появи самият свети Петър отнякъде?! Величествено море от облаци и памук, памук и облаци… Той отново задрема, тоя път прав. Цялото му същество заспиваше. Стефан се ослани на каменния парапет, подпря чело на китките и се унесе…

  Някаква приятна мелодия се разнесе някъде от близо. Присегна се и откачи от колана джиесема. Отвори с мъка очи и бавно прочете от светещия екран съобщението: “Честит Рожден Ден! Бъди много здрав и все така добър и всеотдаен! Желая ти от все сърце, океан от щастие!”.

  Беше забравил, че днес е рожденият му ден. Някой все пак си бе спомнил за него.

  Стефан изправи гръб, пое си дълбоко въздух и си подсвирна. Погледът му се зарея натам, далеч на запад, където облачната пелена вече розовееше.

  Внезапно, без предизвестие, късното следобедно слънце показа златния си лик. То хвърли няколко радостни лъча светлина по измития от дъжда Балкан и засия меко и обнадеждаващо.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж тук.
  

  .

• Диктувам обява за продажба на обезлюдена къща

  

  .

  – Един етаж с размер на некролог.
  И цялата вселена – на етажа.
  Животът беше рус и светлоок.
  (Това в цената няма да го кажа.)

  Пишете: Долу – камък, здрав градеж.
  (За тежестта на камъка – ни дума!
  В градината ми ражда таралеж,
  завит в юрган от чисто златна шума.)

  Разбирам ви, ще бъда делова:
  от камъка нагоре са кирпичи.
  (Простете, позволявам си сълза
  за мойте старци… Много ги обичам.

  Заминаха си всички по реда –
  това да не разстройва купувача.
  Тук лястовици вият две гнезда –
  за камък и за прашка ли да плача?!)

  В това сте прав, че покривът тече.
  Описала бих всички водопади,
  и мойто незакърпено небе,
  и всякакви представи за огради.

  Повярвайте, не е търговски трик –
  но тук добър човек, ако се случи,
  пчеличките от тези две липи
  да си събира мед ще го научат.

  Аз пак се разприказвах, а пък то
  ни мама, нито тате да ме скастрят.
  И виж, като цена на стар имот
  смалявам се, наместо да порасна.

   

  Галена Воротинцева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Галена Георгиева Воротинцева е родена през 1962 г. в гр. Шивачаво. Завършила е Българска филология във ВТУ „Св св. Кирил и Методий”, както и Журналистика в СУ „Св. Св. Климент Охридски”. Работила е като редактор на общински вестник в Твърдица, след това – в Дом за деца и юноши в същия град. Има публикувани стихове в различни периодични издания. Доста години работи в чужбина в сферата на социалните дейности. Галена е автор на две електронни книги: „Географска прегръдка“  (ИК „Плесница“ – Пловдив), „Като Калина“  (фондация „Буквите“). През 2009 и 2010 г. нейни произведения са включени в алманаси за поезия и любовна лирика. През 2010 г. излиза първата й отпечатана стихосбирка „Като Калина“, издание на Фондация „Буквите“. През 2011 г. излиза втората й книга „Под сенките на куковото лято“ (ИК „Мелник“).

  .

• Добре дошла в моя ад

  Разказ от Ганка Филиповска

  

  Когато, зазидана в пищната булчинска рокля и с натежала глава, се събуди през първата си брачна нощ; когато намери съпруга си и приятеля му, прегърнати и голи на дивана в сватбения апартамент – Иво й каза: „Съжалявам, че видя това. Обещавам ти да не се повтаря. Пихме много, но това всъщност беше нашата сватба – моята и на Светльо. Вече знаеш: никога няма да бъда мъжът, за когото ме мислеше”.

  Защо?! Защо се ожени за нея?! Обичаше го. Беше му благодарна, че нито веднъж не я докосна – казваше си, че той я уважава и чака сватбата. Бе толкова различен от връстниците й, които я канеха на танц и притискаха в нея потните си тела и безсрамно втвърдените си членове. Толкова различен от баща й, вмирисан на смърт и надвесен нощем над нея, а ледените му гнусни ръце я опипват и мачкат.

  – Защо ли?! – смехът на Иво горчеше. – Ти си толкова невинна и доверчива. Красива. Девствена. И ме обичаш. Иска ми се с теб да сме един човек. Жена. С твоята външност, с моя дух. С моята страст към мъжете и с твоята чистота. Ти си умна, но житейски неопитна. Дори не прочете брачния договор, който подписа в последния момент. С майка ми измислихме всичко – баща ми не знае, че съм обратен, и не трябва да узнава – няма да ми остави и стотинка. Заради него се ожених за теб. Още когато те видях в дискотеката – такава наивна и беззащитна, си казах: тя е. Не си мисли, че не те оценявам. Умът ми е женски и прекрасно виждам уникалното в теб – ти си диамант, малката. Можеше да бъде и по-лошо: да те връхлети хетеросексуален нерез, вонящ на чесън и тестостерон, който да те сгази като току-що пробило снега кокиче.

  Вчера в някакъв много луксозен салон с часове рисуваха лицето й. Сега гримът се размиваше от сълзите й и прокарваше мътни браздулици по лицето и шията й. Надигна се с мъка. Къде отива? Където и да е.

  – Чакай! – Иво я хвана за раменете и я принуди да седне. После взе ръцете й в своите. – Не е толкова страшно, повярвай ми. Никога повече няма да станеш свидетел на интимния ми живот. С теб ще бъдем приятели. Според договора ще останеш с мен 15 години. Сега си на 18, тогава ще си на 33. На колкото съм аз сега. Ще си млада! След 15 години старецът трябва да е сдал багажа и да е оставил всичко на мен. Ти първо ще завършиш гимназията. После ще влезеш в университет. След 2-3 години ще забременееш – баща ми ще иска внуче. Няма да е от мен, а от Светльо – той е спал и с жени. Ще му родиш детето, което не мога да му дам. Но трябва да си девствена! Аз ще присъствам, докато той те чука. Отнемеш ли ми го, ще те убия!

  Тя успя да стигне до банята. Повръща мъчително и дълго. Стомахът й се беше качил в гърлото. Изми се. Сега ще си тръгне оттук. Ще забрави тези очи, които я накараха да обича и да вярва. Ще каже сбогом на Иво и така той завинаги ще остане в нея, защото иначе ще е толкова, толкова самотна… Светльо не е в хола. Махнал се е. Тя го мрази, мрази, мрази го!

  – Никъде няма да ходиш! – сините ириси на Иво са потъмнели. – След 15 години ще имаш къща, кола и издръжка за детето. След като го родиш, лягай с когото си щеш, но не раждай друго. После може. Тогава животът ти ще бъде твой. Ако си тръгнеш преди срока, ми дължиш 100 000 евро обезщетение. И няма къде да отидеш, вярвай ми. Спасих апартамента на вашите, платих ипотеката. Само че и на тях са им поставени условия, разбира се. Аз те купих, но майка ти и баща ти те продадоха…

  Четвъртият етаж е. Ако се откопчи и скочи, има шанс да умре.

  – Осъзнай се! – Иво е със силни ръце, невъзможно е тя да се отскубне. – В този скапан живот има и по-големи трагедии от твоята. Ти си стояла гладна. Баща ти е абсолютен задник, да. Мен като бебе са ме хранили със сребърна лъжичка, защото не са намерили откъде да купят златна. Бях на 5 години, оттогава са ми спомените. В магазина за играчки плаках за една кукла с руси букли. Майка ми я купи, а баща ми я накълца със сатъра на парчета. Напълни стаята ми с камиони, танкове и автомати. Не си играех с тях. Исках розова рокля, плитки и панделки. Никога не ми оставиха дълга коса, дъртият ме водеше на бръснар всеки месец. Бях на 12, когато откраднах пари от портмонето му. Най-накрая имах мечтаната рокля. Обличах я и обувах обувките с високи токове на майка си. Тогава бях влюбен в един съученик – спортистът на класа, и си фантазирах как с него вървим, хванати за ръце. Но той ми се подиграваше, викаше ми женчо. За да ме хареса, започнах да ходя на футбол. Така и не вкарах гол… На 14 беше първият ми акт. С чичо Васко, колега на баща ми. Беше ме усетил. Чука ме, докато завърших университета. После умря… Идваше ми да се заровя в земята и да вия. За мен той беше и любовник, и приятел, и баща. – Тя не можа да отвори очите си, толкова бяха подути от рев. Иво я погали по косата и въздъхна: – Добре дошла в моя ад, скъпа…

  Той се прибира късно всяка нощ. Веднага влиза в банята, после ляга до нея. Гали я. – Косите ти са кестен, а очите – лешник, казва й. – Ти си свежа млада гора, в която човек копнее да потъне. Да се изгуби. Да се слее с нея. Да е частица от това съвършенство! Обичам те толкова, колкото обичам майка си. Ти никога няма да ме предадеш, защото си най-добрият ми приятел. Много искам да съм друг. Да съм ти мъж. Но дори не мога да си го представя… –
  После заспива. Очите му са толкова сини, че цветът им прозира под спуснатите клепачи. Целува го по устните. Леко – само докосване. Както я целуваше той, когато подпийналите възрастни роднини скандираха на сватбата „Гор-чи-во!”. Накрая млъкнаха смутено.

  Обича го. Толкова го обича, че й се иска да умре. Но тогава няма да го вижда. Няма да усеща тънките му пръсти, заровени в косите й. Господи, защо не се е родила мъж?

  Иво е зле, много зле. Казва, че Светльо му изневерява. Срещал се с някаква своя съученичка, която наскоро се развела. Избягвал го. Нямал време за него. Иво я залива с отровни потоци болка. Затваря се в стаята си и тя чува хлипането му. Не идва при нея, не й казва, че е уханна пролетна гора. Тя стои пред заключената му врата и го моли да й отвори. Изтощена е, но не може да заспи.

  Когато най-накрая той напуска стаята, и двамата са като призраци. Иво излиза и се прибира призори. Тя го посреща в коридора, в сините му очи е пламнало анемично огънче. „Измъчих те, скъпа“ – казва той и я целува по челото. После изчезва за цяла седмица. През нощите тя се унася на пресекулки, телефонът е до главата й. Само майка й я търси през деня и винаги повтаря едно и също – че животът е труден, но се надява дъщеря й да живее добре. Да живее добре? Тя не живее.

  Иво се прибира. Дрехите му са мръсни, брадясал е и мирише на пот. Но е щастлив, непоносимо щастлив. „Трябва да си събера бързо багажа – казва й. – Срещнах любовта на живота си! Той е испанец и заминавам с него. Баща ми ще се погрижи за теб. Безкрайно те обичам, скъпа!“

  След почти четири месеца, през които не я е потърсил нито веднъж, докарват ковчег и казват, че в него е той. Бил заклан от приятеля си Хосе някой си, според испанската преса това било класическо убийство от страст. Ковчегът остава затворен по време на целия погребален ритуал, а когато тя стиска в шепата си буца пръст, за да я хвърли върху капака му, припада.

  Не знае от колко време е загубила усещането за ден и нощ. Не помни откога не се е хранила. Телефонът й звъни натрапчиво – майка й. Вдига й на стотното или на хилядното позвъняване. Тя плаче и й диктува някакъв номер – ясновидката Клара щяла да й помогне.

  Врачката живее на другия край на града в невзрачен и мръсен блок. Щорите във вмирисаната й кухня са спуснати. Тя е разплута стара жена с жълти ръце и цигара в устата. „Само чрез теб може да живее – казва й – ако искаш да го спасиш, отивай в Испания“.

  Има телефона на Светльо. Звъни му, той я изключва. Набира го пак. И пак. И пак. Накрая вдига:

  – Чакай малко, не те чувам добре – той отваря и затваря някакви врати. – Защо ме търсиш?

  – Къде точно в Испания беше Иво?

  – Слушай! Не само Иво, всички мъже за мен са мъртви. Чакам дете. Ще се женя. Разбираш ли?

  – Къде отиде Иво!

  – Тарагона. Та-ра-го-на. Не ме търси повече! Ясно?

  Парите й стигат за билет до Мадрид и обратно. Тръгва за Тарагона на стоп. Спира някакъв камион. Шофьорът е стар и тъмен като мокра пръст. Когато най-после се измъква от нея и ужасната болка секва, той вижда кръвта по пениса си и бедрата й, хваща се за главата и се разплаква. Целува стъпалата й и се кръсти. Пътува с него няколко дни, той повече не я докосва. Накрая я стоварва някъде, дава й сандвич, вода и банкноти.

  Тя няма очи за пейзажа на чуждата страна. Мъжете, които я качват в колите си, са различни, но всички миришат на гъст дим и напечен от слънцето пресен гроб. Те са тежки и тъмни като гранита, затиснал сандъка, в който казват, че лежи Иво. Водят я в разни мотели, където тя може да се изкъпе. Купуват й дрехи. После я събличат. Засяват в утробата й самотата си. Всички те са Иво – сините му очи са тъжни, а деликатните му пръсти са заровени в косите й. „Ти си уханна пролетна гора“, дочува шепота му.

  Не може да пресметне след колко залеза стига в Тарагона. Повръща всичко, което хапне. Обхожда града, вижда и морето. То я гледа с очите на Иво, но той не е в него. Тя вече разбра къде е. И, че ще си тръгне от този град, когато си тръгне и тя.

  Вкъщи е. Завесите не пускат нито слънцето, нито луната. Денят и нощта нямат значение. Близките й – също. Самодостатъчна си е. Не се храни, но повръща. На вратата се звъни. Не отваря, след минута някой отключва отвън. Родителите на Иво. Превива я нов спазъм, тя влита в банята и повръща. Апартаментът ехти от напъните й. „Кучка, защо не изчака поне година“ – изкрещява майката, вдига ръка да я удари, но баща му я стиска за китката. Дланта и пръстите й побеляват. „Да не си посмяла! – изръмжава той. – Защо толкова години си мълча, че синът ни не е мъж?” После се обръща към нея:

  – Добре ли си, моето момиче? Май не си ходила на лекар… Утре ще ти пратя жена, която ще се грижи за теб. А детето ти ще наследи всичко, което имам…

  Лашка се от бряг на бряг. Иска да остане на този, на който е Иво, но лекарят я връща обратно: „Хайде, напъвай! Губим бебето! Напъвай, напъвай, напъвай!”. Болката я разполовява, едната част от нея е тук, другата – отвъд. Най-сетне чува плач. Хаосът се подрежда, космосът има център – русо синеоко момиченце на гърдите й. Знаеше си, че ще роди Иво съвършен.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка вж. тук, тук и тук.

  .

• Не искам да ставам художник

  Разказ от Георги Витанов Богат

  По-добре от нищо – НЕЩО, отколкото от уж нещо си, пък НИЩО.

  

  Сутрин ставам към десет часа и пия кафе. Мога да спя, доколкото си искам, но обикновено ставам към десет часа, защото ми омръзва да се валям повече в кревата. Пия кафе и започвам да рисувам. Пускам транзисторчето някъде, където свирят хубаво, и рисувам. Аз съм художник. Впрочем, не съм художник, но така казват всички, защото рисувам. За да бъдеш художник, трябва да си учил някъде за тази работа, а аз не съм учил никога, защото съм ненормално дете. Започнах да говоря, когато бях на петнадесет години, а дотогава бях пълен гьон, само дето гледах наоколо и нищо друго. От слаботия не можех да си държа устата затворена и ченето ми беше увиснало надолу, та езикът ми бе изтекъл навън, като ми бе мъка да си го прибера. Когато дойде един тлъст лекар в селото, рече, че съм дете-кретенче и това никой не знаеше какво е. А когато мама ме заведе при дедо Благо Татулата – човек церител и билколечител, и го попита какво е това, той мъдро мисли и после рече, че „кретенче”, ако си е нашенска дума, то е, че животът на детето едвам крета. Но ако е латинска, понеже докторите много обичат да говорят по тоя език, то ще е някоя чуждоземна болест. Мама брейна да плаче и да проклина тая пуста чуждоземна болест, дето дошла от девет земи – в десета, и не намерила друго, ами именно в нашето дете да се загнезди… То на сиромах човек ще се случи и свинята му много да яде, като че на инат, понеже е сиромах и нема с какво да я храни, ако ли не това, ще се случи пък да му умре. Те и болестите, коя откъде се откачи, все на сиромашко ще се лепне… Защо така, Боже мили?!Докога, Господи!… Мама плачеше и нареждаше горко, а дедо Благо, за да я успокои, даде на мама една китка жълт равнец и една червен кантарион, да вари и да ми дава до три пъти на ден…

  Впрочем, разрешете ми да ви се представя, аз съм Илийката Улавото от село Горно Надолнище, дето живея оттатък селото, във Валяво дере над чучката. Не съм учил и съм ненормално дете, но всичко, което знам, е защото много гледах, много слушах, а когато се научих да чета, и много четях. Да чета ме научи баща ми, Бог да го прости, той навремето е завършил до първо отделение, но е ходил нагоре-надолу и животът го е научил да чете. Той четеше не само по книга, но и по дървото в гората, по листата и тревата, по птиците в небето и по гадинките в земята. Баща ми също много гледаше и много четеше. На него му беше буца в гушата цял живот това, че аз съм ненормално дете, та ето, той не е могъл да учи от сиромашия и от простотия вековна, а аз пък от ненормалност, и затова го беше най-много яд.

  Независимо от всичко баща ми беше много добър и много ме обичаше, и не ме пусна на даскалите да се подиграват децата с мене и да ме замерят с прашки, да ме бият и псуват на майка, а ме учеше вкъщи, както той си знаеше, и ме научи. Купуваше ми всичко и когато излязоха транзисторите, купи ми един транзистор от Разлог, та като ходех с него по селото, децата не ме замерваха вече с камъчета и не ми викаха: ”Илийката, Илийката, улавото-о-о-о-о!”, ами ме наобикаляха и слушаха транзисторчето с нескрита завист, а то пееше, свиреше и говореше какви ли не неща…

  Много обичам да слушам радио и това как говорят по него – красивите гласове, хубавите думи – не просто слушах, гълтах думите и гласовете, и това ме караше да треперя и да се задъхвам. В цяло село няма човек с такъв глас, освен дедо Атанас семкаджията, който продаваше семки, четеше много вестници и бърбореше с другите старци като високоговорител, коментирайки международното положение, отчаян,че американците безвъзвратно са ни отстъпили на руснаците. Но той умря.

  Сетне, като излязоха телевизорите, аз вече си купих телевизор, но него не можех да го гледам, защото всичко, което виждах там, е нечовешко. Толкова красиви хора – мъже, жени, които говорят изящно, които пеят, свирят, смеят се – лицата, усмивките им, устните и очите им – такива хора нема. Мама вика, че всичко това го прави пудрата. Тия като се напудрят – излизат красиви! И сигурно е така, защото тука никой не се пудри и никой не е нечовешки красив.

  Като гледам телевизор – започвам да заеквам, говорът ми се изгубва и започва да ме боли глава. То е нещо като един вид борба между мене и тази електронна красота от екрана, която иска да те превземе, а ти не ю се даваш, защото а й се дадеш, край.

  Телевизорът е много силно нещо, но още по- силна е действителността. Точно бях започнал да се уча да говоря, когато татко ме заведе в планината. От тука като гледаш, планината си е тая планина, с която си се родил и която винаги си гледаш както си е, но когато се изкачихме горе, гледката беше поразителна. Бяхме с магарето за слабовици (на клека ние викаме „слаб”) – татко често караше слабови дърва на бай Милош кацаря, който правеше от тях чепове за бъчви. Слабът расте по високото и първият връх, който ми се изпречи насреща, ме разтрепера. Едно огромно нещо, силно, тежко и могъщо, което седи срещу тебе, не се помръдва и от него духа вятър. Аз искам да не му се давам на този обветрен връх, а той ме обзема, хилядократно по-силен от мене, и ми духа в лицето. Върхът беше нещо огромно, живо и вечно. Сърцето ми започна да бие лудо, очите ми не можеха да го обемат този обветрен връх, мъчително се разширяваха, разширяваха, та имах чувството, че станаха колкото езера. Тогава умрях. Когато се разбудих вкъщи с голямо учудване, че съм жив и дишам, за неколко месеца пак онемях и година време заеквах, докато пак проговоря. Нашите помислиха, че ще онемея завинаги, то каквото се е родило – такова си Господ прибира. Мама плачеше и молеше Бога да не я наказва повече като ме гледа ням ,ами по-скоро да прати свети Арахангел и да я прибере, та да се не мъчи. Татко се чудеше от какво ли толкова съм се уплашил горе в планината, а аз не можех да му кажа нищо, защото първо, пак не можех да говоря, а и да можех – какво да му казвам!?

  От всичко най-много обичам да рисувам. Като малък татко нарисуваше едно пиле и понеже искаше да ме учи да говоря, сочеше ми рисуваното и викаше:

  – Пиле! Я тука, пиле. ПИЛЕ! ПИ-ЛЕ!

  Татко искаше да повторя и аз „ПИЛЕ”, ама го гледах като тъпигьоз и не мога да река пиле. Той написваше отдолу  „ПИЛЕ” и аз написвах под неговото „ ПИЛЕ”. На него му беше драго, че можех да пиша и да чета, но се ядосваше, че не мога да говоря. После, когато вече бях започнал да говоря, видях петела като пее, седнах и го нарисувах. Викам на татко:

  – ПИЛЕ!

  Той се смее от драгости и вика на мама – виж наш Илийчо какво е нарисувал, а мама веднага позна, че това е нашият петел Геро – герест, златоперест. Защото само на наш Геро в селото гребенът е извит така, а онова перо на опашката му е щръкнало пък така… Сетне нарисувах и котката Писа като се миеше и ме гледаше любезно да й кажа нещо. Показах на Писа да се види каква мякница кикимора е. Тя  погледна рисунката любопитно, после погледна пак мене и нищо. А пък после нарисувах и страшния бяс, кучето Караман, дето некой го отрови и всички плакахме за него като за човек. А баба, като най-корава, се караше на всички ни като на деца, от черджето в ъгъла до огнището и викаше: “Боже, Боже Господи!… Цел свет човек да обиколи, като вас такива гнили хора нема да намери! За куче като за човек да плачат…”. Тогава взех, че нарисувах баба, как ни се кара, седнала по турски – давам й да се види, ама тя с тия пердета и на двете очи – нищо не виждаше.

  Един път татко се върна от село кьоркютук пиян, от нещастие по мене беше започнал да пие, спа два часа с разчекната уста пред огнището и аз го нарисувах. Мама му показа снимката да се види, когато е пиян като на какво прилича, и татко престана да пие. Нарисувах още много, много неща и татко ги беше занесъл на учителя Цветан в селото да ме види какъв съм зографин. И той, какъвто си беше дедо Лазе, се плеснал по челото и рекъл:

  – Леле, майко, ваш Илийка е голем художник! Може да не умее да говори и се види улаво, ама зографлъка го умее и ще стане уметно дете.

  Щото рекох дедо Лазе – него в село всеки го знае. Едно бавноразвито старче, с бела глава, блеснала като сребро на слънцето, бела брада подкастрена с кръклизи, караше една бела магаричка по име Зойка, с оперени като на заек уши и като че усмихната. Като същински дедо Боже ходеше нагоре-надолу с ослицата си, даваше акъл на всеки, без никой да му го иска, и съобщаваше новини, внезапни и стряскащи. Рекат ли ти, че си като дедо Лазе, не се знае хвалят ли те, кудят ли те или ти се подиграват. И него, и усмихнатата магарица Зойка нарисувах…

  Но внукът на тоя дядка, учителят Цветан, ме научи да рисувам с боя и аз изпонарисувах всичко живо в селото.

  Това рисуване ми оживя на сърцето. Вече можех да говоря, но не исках, и вместо да говоря, по ми лесно беше да рисувам. Като говориш, не ти е така драго на сърцето, но рисуваш ли – сърцето ти се смее, душата ти се радва и онова, дето рисуваш, излиза живо, дишащо, като че тръпнещо и светлина неземна струи, та те залива от багрите и цветовете. Сякаш не ти – немият, глупав, невзрачен и мърляв, нищо човек, а ангел Господен или сам Бог е създателят му. Обзема те картината със светлината си и това вече не си ти, а дух небесен, ефирен и лек. Щастие и свобода – това е да рисуваш…

  Рисуването е най-интересното нещо. Не двама души, че не си приличат, ами две половини на едно лице, една с друга са различна. И като ги гледаш, рисуваш си и си викаш: как може на тоя половината нос да е така, а другата половина пък така! Леле, глей едното му око как  гледа, а другото – майко, майтап – по-иначе! Но за да стане тоя човек, какъвто си е, ти си го рисуваш с едното такова, а другото инакво око, и той почва да те гледа от портрета като жив – заспал или буден, с огън в очите или пепел, усмихнат или тъжен, радостен или яден – въобще някакъв жив човек.

  В селото тръгна и от уста на уста по хората се разчу, че Илийката Улавото на бай Миял е голем художник. Значи, както си те гледа, ще те изтипа как се секнеш и веднага след това, както си чешеш тиквата, докато гледаш снимката, на която се секнеш. Това донякъде се дължеше и на учителя Цветан, защото той нали е внук на дедоЛазе, дето приказва като на ветър-воденица, та е и нещо като телеграфна агенция.

  Започнаха и да ме викат да рисувам. Първо ме викна поп Никола да му историша една гола стена в църквата. Питам го, защо мене търси, а не потърси истински художник, а той  казва, че е търсил. Канил неколцина, ама един му рекъл, че не е учил църковна стенопис, друг – навит, ама като пари искал, майка си и баща си, а трети, че го е страх от Партията. Защото Партията не давала в църквата мишок да припари, нежели хора да влизат, камо ли светци и икони по стените да пръкнат. Пък и имал една поръчка от Комсомола, та бил зает много. А църквата – било това отживелица и трябва да се остави отживелицата да си отживее. „А ти, Илийка – вика поп Никола – си момче Богово. Господ те е създал за тая работа, ни партия ще ти се кара, ни комсомол, пък и ще я свършиш за „Бог да прости”, защото църквата пари нема“. Сетих се за бабините думи, че поп не дава, защото имал само две ръце – с едната взима, с другата благославя, а трета ръка за даване нема… Но, хванах се и я изторисах. Изписах я, ама поп Никола не остана никак доволен от моята зография. Телеграфната агенция на учителя Цветан веднага разпространи, как поп Никола изразил мнение, че това е банкет на пияни трупчии в хоремаг, а не тайна вечеря на Христос и Апостоли в Гетсиманска градина. Към съобщението имаше и коментар на агенцията, че това се е получило поради липса на свети хора за юрнек, демек за модели. И откъде Илийката Улавото (ще си изсмуче от пръстите ли) образите на  Исус и апостолите, ако не от маса от селската кръчма. Иначе зелената лака и модрата лака, лака гювезията, анабола, та и сандалоза, са били бои чудесни, да не говорим за чивита и сарката! Но тука въпросът опира не до технология, а до иконография. Защото Исус Христос по никой начин не може да прилича на шофьорче на газката в Селкопа, апостол Павел на пийнал смолар от горското стопанство, а баба попадия да е Матер Божия на отсрещната стена срещу Тайната вечеря. Бабичките, като ходеха с  внучетата си на църква, докато поп Никола със зор издухваше ектениите и тропарите през дебелия си, набъбнал нос, те сочеха стената с Тайната вечеря и шепнейки, обясняваха на децата бате им Илийката какво е нарисувал:

  – Те, чедо, видиш ли там, в средата, бачо ти Асен, шофьорчето на газката в Селкопа?! Те той е Христос. А от тая страна, видиш ли, бай ти Христо на кака ти Мара – той е апостол Петър. А видиш ли оня там, торбичката дето държи, чичо ти Веле циганино, той е Юда Искариотски, църнилото му с църнило – да вземе да предаде бачо ти Асен на джелатите да го разпнат. И защо?! За тридесет сребърника се продал, дано отрова с тех да си купи, дано! Пък, виждаш ли там кака ти Благуна, писарката в Селсъвета, тя е Мария Магделина, шантавицата ниедна…

  Но като започнах да рисувам на поразия, взе да ме вика и кметът да рисувам украси, я за събора на селото, я за 1-ви май, за 9-ти септември и за Октомврийската революция. Айде, викна ме и партийният на селото да му онагледявям партийните мероприятия – с БКП до тук, с БКП до там, слава на БКП-то и „КПСС – БКП, дружба навеки!“. Обаче по едно време идва разсилният на кметството, който беше и пъдар, та често ходеше и въоръжен, и ми казва, че веднага трябва да се явя в стаята на кварталния отговорник, специално бил дошъл от районното управление, и да тръгна веднага, защото работата била „дебела”. Та да побързам да не станела още по-дебела. Влизам в стаята му, кварталния ме гледа настръхнал като див петел, не, ами като глиган, и вика:

  – Ти какво си направил, бе?!!!

  Гледам го и не знам какво съм направил. Ни съм откраднал нещо, ни съм се сбил с някого, ни някой съм напсувал. Свъсил вежди, начумерен още повече, кварталният вика:

  – Ей, гледаш ли колко са ми големи ръцете, гледаш ли? Един като ти опухам, сополите ти на къделя ще се усучат около врата ти. Кой ти каза на тебе да рисуваш икони, а?! Не знаеш ли, ти бе, момче, че щом е КОМУНИЗЪМ, значи е АТЕИЗЪМ! Нема това-онова!… Още веднъж да съм чул, не икона, кръст да си надраскал некаде, ще те затворя долу в мазето на кметството и нема да излезнеш от там! Ясен ли съм?!!! Икони  ще ми рисува той…То да беха икони,като икони, ами шофьори, трупчии и общински писарки! Що не тури и мене там, бе?! То, попът е баш за таковане ,ама не знам кога мене ще ме стегне фуражката и да го окача за брадата на черешата в църковния двор… Слушай, момче, добре, че си започнал да рисуваш Ленин, Брежнев, Димитров и другаря Живков. Иначе ти беше спукана работата. Айде, бегай, че не мога да те гледам повече. Улава работа…

  Тръгвам да излизам, а кварталният вика:

  – Я, чакай, чакай! Това, дето си го написал на стената на свинарника в стопанския двор на ТКЗС-то, да вземеш да го поправиш, че лошо ти се пише! Абе, ти неграмотен ли си?! Как може да слагаш ти тая вечна дружба между СССР-ето и НРБ-ето да я туряш на вейки. Пише се: “КПСС, БКП – ДРУЖБА НАВЕКИ!“. Не „НА ВЕЙКИ“, момче! Не на вейки!!! На вейки, та даже на саръци, мертеци, ритловици и на минни подпори, е слаба работа и не държи, а ти си я турил на вейки. Айде, бегай да я поправиш тая дружба, да не взема да те вкарам в тухларната за 20 дена за дребно хулиганство, да видиш къде зимуват раците…

  Като отидох още същия следобед на свинарника в стопанския двор на ТКЗС-то с половин душа, гледам написаното и правилно съм го изписал „на веки“, а не „на вейки“. Явно някой от доносниците на кварталния милиционер не е прочел правилно и е докладвал.

  Но излизам от стаята на кварталния, не само крака и тяло, душата ми трепери, а насреща по коридора иде председателят на Селкопа и вика:

  – Ей, Илийка, добре, че те видях! Абе, дай некоя картина, така, за украса, разбираш ли, за новия ресторант до смесеният магазин, дето направихме. Значи, вдругиден е откриването. До утре ако донесеш некоя картина – идеална работа, значи!…

  Още същия ден занесох картините, председателят подскача от радост и казва:

  – А, идеална работа, значи! Все съм чувал, вика, че бояджилъкът ти идва отръки, ама чак за толкоз, не съм знаел. Браво, Илийка!

  Извиква Марето, касиерката, и нарежда да ми плати за седем картини, колкото там се полага.

  Влизам в стаята на касиерката, тя ме пита „Колко?”, мълча, щото знам ли колко, а Марето ми шепне, че ще пише по 100 лв. за парче, щото вчера като били в Окръга по работа, търсили картини и в Окръжна галерия, а там под 250 лв. немало. А и хич не били толкова хубави – мазаници, цапаници – купешка работа. Брои ми 700лв. и тъкмо щех да почна да заеквам, аха да изгубя говор, председателят ме среща в коридора и вика: „Доволен ли си, Илийка?“. Гледам го като пукъл, а той казва: „Браво, твои са си тия пари, Илийка, сиромашко момче си, подкрепи се…“

  Роди ме, майко, с късмет – та ме хвърли на смет! – мисля си като вървя към дома и тъкмо минавам край кметството, те ти кметът излиза оттам и ми вика отдалеко, да се кача горе при Юлето, касиерката, да оправим сметката за Първомайската украса. „И да се подготвиш, вика, за 9-ти септември“ – още отсега каквото трябва да нарисувам целото Политбюро. Всички села и градове си имат Политбюро, само ние си немаме Политбюро! Леле, майко – викам си – не само българското, ами и съветското и американското Политбюро, ако кажеш, кмете, рисувам ги веднага!…

  Качвам се при Юлето, а тя ми дава още повече пари! Аз, че съм улаво – улаво съм! Ама тия хора са триж по-улави от мене да плащат толкова пари за нищо-нещо. Мама, дето като луда копа цял ден на полето в ТКЗС за два лева трудов ден, като видя колко пари съм донесъл вкъщи – изплаши се. Толкова пари дома не е имало никога ни на тоя, ни на оня свят. Помисли, че съм ги откраднал отнекъде тия пари, та ходила да пита. От рода на баща ми имало навремето един хайдук, хаймана и пройдоха, та помислила да не би да съм се изметнал на него. Нарисувах мама и тя не се хареса толкова изплашена на портрета й. „Ако това съм, значи луда некоя жена съм“ – вика тя. Видяхме се в пари, много пари, и ми беше мъчно, че баща ми не бе жив сега, да види безглаголният му син как печели. Като беше жив, той ме гледаше с мъка и изгаряща печал, та издишаше дълбоко, като казваше с отчаяние: „Ех, Илийка, Илийка, безглаголно ми чедо!…“.

  Горкият ми баща, той се бе отчаял напълно и мислеше, че за нищо не ставам в тоя живот, освен за социална пенсия. Чини ми се, че тая му мисъл го бе заяла отвътре, бе оживяла на сърцето му и от нея той се дамлоса и умря.

  Но видяхме се с мама в пари… Купих си телевизор и маса други работи си купих. Това хладилник, това нафтова печка, газов бойлер за топла водица, все стока дефицитна и купена с „връзки“. Ако имах диплома от четвърто отделение, и москвич можех да купя и да пърпоря с него нагоре-надолу, но не би. Пред мене никой вече не смее да ми рече „Илийката Улавото“, ако и зад мене да си ми викат, като трябва да посочат за кой Илийка става въпрос.

  Понеже край селото биха сонди, дойдоха едни шефове отнекъде, кметът ги нагости в ресторанта и един от тех питал, аджеба, откъде са закупили тия прекрасни картини за ресторанта? А той им казал, че това са на Илийката Улавото, дето живее на Валаво дере – срещу сондите, тая къща накрай село. Запознайте ме, казва, с него и кметът го води у нас – тоя се шашна. Толкова картини накуп е виждал само в Националната галерия за изящни изкуства, вика! Иска да купи две, подарявам му три – и докато гледаха това-онова, взех, че му изпрасках чабаджик една снимка с молив. Тоя дип си шашна и си взе снимката за спомен. Хората са много интересни като се шашкат от нищо. Като нарисувах лудия от селото, Миле Маж, и му показах снимката с изгнилото от пот и кир дъно на каскета, с щръкнал през гнилата дупка на капата му кичур, немита от рождение коса, тоя сочи косата, пробила каскета му и вика радостно: “Ха-ха- ха! Ииии! Изкласила сиромашия!!!“. И лудият се позна и му е драго…

  Нали не работя никъде, освен да рисувам, отидох да видя тия сонди и това беше чудо невиждано в селото – веднага им изпрасках неколко снимки, барабар със сондаджиите. Точно тогава дойде един журналист от окръжния вестник да види как вървят сондьорските работи и хоп, и той при мене. Направи ми снимки пък той тоя път – щрака, светка налево, надесно. Изтипаха ме в окръжния вестник и кой как ме види по село, дава ми вестника да се видя какъв “Илиика” съм, специално запазил вестника…

  Така се завъртя положението, че започнаха да ми пращат писма за картини за изложби и биеналета – пращам им картини за изложби и биеналета. Искат да закупят картини за почивни станции и хотели – давам им картини за почивни станции и хотели. Ако некой иска картини, мене да пита. Друго ако не – картини дал Господ…

  Пишат за мене и викат художник, хората в селото викат, художник, всички викат художник и аз, а-а-а да си помисля, че верно съм художник, дойдоха да ме вземат с една кола от Културата в Окръга да ми дават награда за една картина от изложба. Там имаше много художници, красиво насядали в кафенето. Едни имаха бради като поп Никола, а други пушеха с лули и говореха авторитетно и изискано, като по телевизия.Чудех се, какво ли търся тука между тия ХУДОЖНИЦИ, все учени хора, защото бях чул, че да си художник, трябва да си учил в специално училище, а не на крайселски баир. Но когато видех техните картини, за първи път поисках да говоря, вместо да рисувам. И като говоря, да напсувам всичко живо, дето ме мисли за художник…

  Обикалях в безлюдният изложбен салон, разглеждайки „картините“, и търсех жадно да видя в тия произведения на изкуството светлината на разтопено сребро от побелялата глава на дедо Лазе, угасващата светлина от погледа на умиращото ни, отровено куче Караман, прощавайки се с нас, плачещите за него, негата в умният, гальовен, любовен поглед в очите на Писана, тъжният светлик в бащините ми очи, поболели от мъка по моя недъг. Сивата, полужива светлина в запердените очи на полусляпата ми баба? Ами гордата осанка на златоперия Геро?! Ужасът на лицето на мама от мисълта, че съм откраднал!!! Радостта на селския луд, познал се под прогнилият си каскет с щръкнала коса през дупката на каскета и самоопределил се като „изкласила сиромашия“! Къде е красотата на хората в светлината на лицата им, във формите на телата им, излъчващи живот? Грозен човек и грозно цвете има ли? Та нали и тревата е красива, дори и без капката роса в нея, и камъка в тревата и мравката! И птицата в небето, и гадинката в пръстта на земята! Разглеждах тия платна с размазани, мъртви цветове, които ни показваха, нито пък казваха каквото и да било, въпреки наименованията им. Та може ли букет живи цветя или панера сочни плодове да бъде “натюрморт“, т.е. мъртва природа! Нали изложбата е ЖИВОПИС!…

  Какъв художник съм аз, когато тия хора тука мажеха, плескаха, трупаха тонове бои по платната и ги назоваваха с най-причудливи имена, та ни по название, нито по изображение не можеш да разбереш „нарисуваното” какво е. Те може да са си много учени хора, а аз да съм расъл на баир в гора, но в никакъв случай не искам да съм като тях…

  Не! Не искам да ставам ХУДОЖНИК! Искам да си рисувам!!!

  .

• Палимпсест

  Разказ от Иво Георгиев

  

  През нощта срещу 22 юли 2008 година Иван Добряк, потомък на белогвардейци, дошли от Русия през Турция, и страстен любител на чая, седна да пише за смъртта на баща си. Написа първата дума – “когато” и спря. Каза си: “Дано този разказ стане най-тъжният на света. Трябва да е най-тъжният на света.”

  И си даде сметка, че когато един син погребва баща си, всеки път се случва нещо мистериозно, непонятно и недоловимо, извън сезоните. Нещо, което сякаш се случва на страничен човек. На някой безделник, който е седнал в отсрещното кафене, пие чай оолонг с мляко и мед, и гледа невъзмутимо как в блока отпред, непознат, леко брадясал тип кърши ръце и се чуди какво да прави, защото баща му преди час издъхнал.

  Той въздъхна и продължи да пише.

  Когато бащата на Иван Добряк отишъл да поръча некролога за смъртта на своя баща, в печатницата го накарали да седне на някаква жалка, оцапана с мастило масичка, и да съчини текста. Седнал той опечален и докато в главата му се гонели думи, които все му се стрували кухи и изтъркани, като “мъка”, “непрежалим”, “твоята доброта”, “липсваш ни”, изведнъж усетил, че в крачола на панталона му се напъхало нещо голямо и внезапно. Църкащо и раздиращо. Истински жив снаряд, дошъл сякаш от друг свят. Плъх. Баща му се стреснал, изпуснал химикала – или по-вероятно – химическия молив, защото това станало през шейсет и седма година, може би извикал, инстинктивно хванал плъха през крачола и с погнуса започнал да го стиска с ръце. Хората от печатницата, които били в стаята, явно нямали бащи за погребване този ден и започнали да се хилят на резките и паникьосани движения на своя клиент. Ето тази поотупана от прахта – тук пишещият се почеса зад ухото защото не му хареса женския род на думата “прах” и реши да я сложи в мъжки – та, тази поотупана от праха случка, свързана с погребението на неговия дядо, беше запомнил Иван, разказана от баща му. Споменът с плъха в панталона и кикотът на мъжете в печатницата се беше запечатал трайно в съзнанието му като негов личен спомен – и без да е записван някъде, беше надживял баналния текст в некролога.

  Четиридесет и една години по-късно, когато на двадесети април 2008 година към осем вечерта бащата на Иван Добряк бил в предсмъртна агония, синът излязъл на южния балкон на апартамента, погледнал от високото светлините на града, вдъхнал свеж въздух и се обадил на “Бърза помощ”. Линейката дошла бързо и с това се свършили хубавите неща през този ден. С помощта на лекаря, който не си струвало да бъде описван, и на шофьора, който бил облечен с анцуг “Пума” и се казвал Галилей, свалили баща му от петия етаж на блок “Плутон” до колата. Иван Добряк тръгнал със своя автомобил след линейката и скоро след пристигането в спешното отделение, една лекарка – нито млада, нито много стара, с добре тренирана безцеремонност му съобщила, че дядото умира и е най-добре да си го прибере обратно у дома, та там да си умре. “Дядото” – така казала онази нито млада, нито много стара кокошка. И той – с чужда помощ – успял да го качи на задната седалка на своето “Волво”, шестнайсет или седемнайсет годишно, и потеглил обратно към блока, като преди това преглътнал няколко пъти на сухо. Пиело му се чай. С повечко коняк.

  Пристигнал Иван и побързал да погледне отчаяно нагоре към петия етаж. Отвъд антените на блок “Плутон” съчувствено му намигали разни малки и големи мечки, касиопеи и андромеди, но на него съчувствието на звездите не му вършело работа. Минавало вече десет вечерта и не се виждал нито кьорав, нито пиян човек наоколо, който да му помогне да качат баща му по етажите. Баща му, който берял душа. Псувал и се вайкал Иван Добряк поне петнадесет минути, като дори си дал сметка, че все още не му е останало време да му стане тъжно. Не след дълго, от горния край на циганската махала видял да се задават напето две момчета. Били може би на осемнадесет-деветнадесет години, наконтени и ухаещи на евтини аромати, с гел в косите – сякаш статисти от филм на Кустурица. Със свито сърце – нали си бил плах по природа, той пристъпил към тях и им обяснил, че баща му е в колата – в онази шведска таратайка и умира, но че трябва да го качат на петия етаж, където да си довърши работата на спокойствие.

  Напарфюмираните жители на циганския квартал веднага се съгласили да помогнат. Насочили се към колата, сподирени от миризмите си. Хванали одеялото с умиращия – двама откъм главата и един откъм краката, и го понесли. Дори и за трима носачи старецът бил тежък, което се дължало по-скоро на тежкия му характер, отколкото на кльощавото тяло. Той и като млад бил фин човек – не бил от онези ръбати “гардероби”, дето деформират пространството около себе си.

  Тримата живи понесли умиращия нагоре по петте смълчани етажа на живота. На това място Иван Добряк се почеса зад ухото и си каза: “Баси, това последното се получи като клише “а ла Коелю”, после ще трябва да го махна”.

  Баща му наистина тежал – синът и двете циганчета пухтели и от време на време трябвало да спират, за да си почиват, като отпускали одеялото с тялото направо върху цимента. Два пъти главата на издъхващия издрънчавала в някоя стълба и циганчетата се извинявали на Иван, а на него му се свивало сърцето. Свивало му се защото това бил неговият баща, по дяволите, а в такъв момент главата на бащата е нещо свято за всеки син. Но от стареца нямало никаква реакция, никакъв стон. Наистина си отивал и му било вече все едно дали го носят цигани или ангели, и дали му праскат главата в стълбите. Било му все едно, наистина. А лицето му – Боже мой, лицето било титулната страница на вехт палимпсест. Да – така оприличавал Иван баща си. И колкото повече се вглеждал в него, осветен от жълтите крушки на стълбището, се уверявал, че той е последният завършен надпис от палимпсест, писан и трит, писан и трит, стотици и хиляди пъти. Стотици и хиляди животи. Най-последният, още недописан, е самият Иван, част от тази поредица „ръкописи” баща-син, баща-син…

  Стигнали петия етаж като насън и влезли в апартамента, след което благодарил на момчетата и те си тръгнали.
  Синът не запомнил лицата им, не бил добър физиономист, но си казал, че няма да забрави това, което направили за него тези две момчета.

  Това бил последният път в живота на бащата на Иван Добряк. На сутринта на двадесет и първи април 2008 г., когато тъмнината вече започвала безнадеждно да се разпада, той починал.

  На същият този двадесет и първи април, обаче, се случило нещо още по-странно.

  Цялата нощ омърлушеният син прекарал в стаята с голямата бащина библиотека. Гърбовете на книгите го гледали от рафтовете и се опитвали допълнително да го натъжат. Какво беше баща ми – замислял се той? И си казвал: “Нещо… тъжно-омировско имаше в него, може би… И профилът му беше един такъв… като на тъжен и мъдър герой от “Илиада”. И достолепен. Не беше от онези хленчещи, храчещи и треперещи палячовци, които с право биваха определяни като “дъртофелници”.“

  Прелистил някои древногръцки автори – любимите на баща му, прелистил и двата превода на “Фауст” на Гьоте – от които баща му знаел цели пасажи наизуст и често сравнявал кой превод е по-добър. От време на време се чувало успокоителното скърцане на невидим дървояд в паркета под него, което му припомнило, че библиотеката си имала собствена миризма и звуци, различни от тези на другите стаи.

  Докато разгръщал “Човекоядецът” на Жак Шесекс, през цялото време си казвал, че в никакъв случай той не би употребил такава метафора за своя баща. Може да е бил властен, може да е бил тежък характер и в мислите си синът да го беше убивал и погребвал много пъти, но не бил “изсмуквал”, не бил “изяждал” неговото “аз”. “Понякога, разбира се, беше гадняр, но аз бях от малкото хора, които го обичаха” – си казал Иван.

  Когато се уморил от закодираната печал на книгите, притворил очи и тръгнал след спомените. Те го блъскали с лакти и го държали буден. Буден го държали почти цялата нощ, а когато заспал за малко, пак сънувал… спомени. Споменувал… Вървят редом с баща си в неопределено време, в неопределена посока. По тъмно, на връщане от ресторант, където са били само двамата, минават край къща с двор – оттам ги залайва куче, и баща му започва и той да лае на шега– защото е подпийнал и развеселен, а от къщата изскача намусен мъжага и се кара: “Я не дразни кучето, че ако дойда”. На това баща му отговаря гръмовно: “А ела, де – ела…”. Разбира се – мъжагата не идва. Една нищо и никаква случка, но много скъпоценна за паметта на Иван. И пак в тази сънена неопределеност – татко му му обяснява – кой знае по какъв повод, че понякога се случва на човек да му е тъжно, а малкият Ванко пита неразбиращо: ”Тате, сега понякога ли е”. И после двамата дълго се смеят. И Иван се усмихнал насън, защото бил забравил, че е затиснат от една безформена, тъжна тежест – тежестта на последния надпис на палимпсеста, който трябва да носи и спомена за всички предишни.

  На сутринта помогнал на майка си да облекат мъртвия с чисти дрехи и тръгнал към личния лекар да вземе смъртния акт. По пътя му направило впечатление, че денят е необичайно ясен и слънчев, което не предвещавало нищо хубаво според познаващите знаците на съдбата. Часът бил може би девет сутринта, а може би девет и десет. Дори видял щъркел да се вие над главата му и се заковал на място. Изхъмкал: “Хм!”, защото много ясно си спомнял, че в “Речника на символите” на Ханс Бидерман, на буквата “щ”, веднага след “щраус” пишело за щъркела, че това била птицата, която пренасяла душите на хората, а също и, че е символ на синовната обич.

  Влязъл при лекаря и започнал да обяснява какво и що. Онзи го гледал втренчено. Попитал го как се казва. После започнал да се обръща на малко име към него и да говори за скапания живот, който им се случил да живеят – и на Иван, и най-вече на него самия. Колко гадно било всичко, което ставало в тази скапана държава, в този скапан град, в този скапан лекарски кабинет, как той бил недооценен и неразбран, как дъщерите му се мъчели не знам къде си в други скапани градове и не били щастливи – ей Богу, не били изобщо щастливи, и все ей такива. През цялото време докато говорел, лицето му изглеждало опустошено и восъчно. Като лице на покойник. Иван се опитвал да участва в разговора с някоя съчувствена фраза, с кимане, където смятал за необходимо, като два пъти успял да подметне – за да не се натрапва, че все пак да не се бавят, ами да пишат акта за смъртта, че го чакали още сума ти задачи – погребение не се стягало за десет минути. Но го подмятал, ей така вежливо и по мравешки търпеливо. Защото все пак си давал сметка, че проявата на всякаква суета, перчене или злоба дори, в този момент би била неуместна. А и нали помнел как на разсъмване – едва преди няколко часа, прочел в една от библиите в библиотеката на баща си, че тъгата пораждала търпение, търпението – изпитание, изпитанието – надежда.

  Така изтекли петнадесет, може би дори двадесет минути. Иван все още не бил почувствал голямата тъга, онази разкъсваща мъка, която казват, трябвало да чувства всеки син, погребващ баща си. Междувременно, разбрал още, че на човека, който трябвало да му издаде важния документ, му било много гадно и от факта, че през целия си скапан живот трябвало да носи два различни номера обувки. Просто двата му крака били различно големи – левият бил 42-и, а десният – 41-и номер. Онзи дори се опитал – все така с восъчно изражение, да си повдигне десния крак за повече нагледност, но не му се получило много добре. Та, били изтекли вече петнадесет или двадесет минути, когато лекарят – в един момент, който бил натоварен с нещо много трудно за определяне – нещо, в което съвсем сигурно имало и абсурдност, и ирония, и лудост – този същият лекар се навел бавно към основата на бюрото, пред което седял, и пак бавно надигнал оттам голяма бутилка – 700 мл – с водка. Две ли, три ли здрави глътки потънали вдън восъчната фасада, след което бутилката била върната на забавен каданс обратно, откъдето се появила. Точно тогава Иван Добряк разбрал, че няма да получи никакъв смъртен акт от този сфинкс с двата различни номера обувки. Нямало да получи смъртен акт – това го разбрал ясно. Прозрял и друго – че лекарят всъщност не е пиян, а мъртъв – Боже мили! – той живеел своята смърт. Затова лицето му изглеждало мъртвешко.

  И като излизал – спомнял си го много добре – забелязал отвън да чакат майка с детенце, побрало цялата вселенска печал в погледа си, и още двама-трима души за преглед. Станало му много жално, но и смешно как ли щял да протече прегледът на болното детенце при мъртвия лекар, който бил недоволен от скапания живот. И съжалил детенцето. Почувствал се като много посредствен и тъжен актьор в Шекспирова трагедия.

  Ето това се случило с Иван Добряк, потомъкът на белогвардейци, дошли от Русия през Турция, в деня на погребението на баща му, когото той оприличавал на палимпсест.

  Всичко това му минаваше през ума в продължение на много дни и накрая седна да го напише в нощта срещу 22 юли 2008 година. Нещо му подсказваше, че тъгата, която описа току-що в разказа си, не е същата, която изпитваше в деня на смъртта на баща си – и то не като количество (о, да – със сигурност един ден новите технологии ще измислят и “тъгомер”), а като качество. Мина му и още по-абсурдната мисъл, че онзи Иван, който е погребвал баща си тогава, не е същият Иван, който описа същото събитие днес.

  След като привърши с писането, той притвори очи, допи си последната глътка поизстинал чай и си представи как някой, който го е прочел, му казва: “Е, извинявай братче, не ти е лош разказът, бе, ама изобщо не е тъжен”. Все така с притворени очи, си представи как отваря уста и отвръща, но не се чува звук. Но той знае какво е отвърнал – че човек и за тъгата трябва да има търпение. Тъгата е нещо диво и коварно. Точно когато си подготвен за нея и я очакваш– тя не идва. Но може да те връхлети за част от секундата, когато най-малко очакваш и да ти разкатае фамилията. Защото и на него самият не му било много тъжно в деня на погребението. Станало му тъжно чак на четиридесетия ден, в едно празно купе на влака Варна-Пловдив. И едва тогава заплакал. Заплакал за пръв, а може би и за последен път в живота си. Разциврил се като баба, загубила единадесет внука едновременно, и дълго време не можел да се успокои. Понеже един син може да пие чай всеки ден, но веднъж погребва баща си. Само веднъж.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Иво Георгиев е автор на стихосбирките „В по-лошата половина на гората“ (1998), за която през 1999 г. получава една от наградите „Южна пролет“ в Хасково, и „От вътрешната страна на очакването“ (2003). За първата му стихосбирка доц. Елка Димитрова от Института за литература при БАН казва, че това е „Книга – гавра с тривиалните масови митове за щастието, но – гавра и с безизходицата – едно също така тривиално следствие от краха на тези митове.”  Георгиев е автор и на сборника с разкази „Исус ми прати SMS“ (Изд. ”Арс”, 2009), както на романа „Уроборос” (ИК „Жанет 45”, 2013) . За „Уробос“ Силвия Томова пише: „Книгата е шеметна, но и ерудирана. Провокация, в която се преплитат средновековна ерес, любовна авантюра и екзотично пътешествие.“ През 2002 г. Иво Георгиев издава албум с авторски песни – “ГрАДЪТ на сНЕЖНИЯ човек” и става лауреат на “Поетични струни” в Харманли. Готов за издаване е и следващият му сборник с разкази, който е възможно да излезе до края на тази година. Още творби на Иво Георгиев могат да се видят в неговия блог.
  

  .

• Приказка за големия странен мечок и малката странна изгубена фея

  

  Имало едно време един голям, странен мечок, който някога бил човек, ходещ по голямата и жестока човешка гора с открито лице и широки крачки.

  Когато големият, странен мечок, бил още човек, той срещнал на един кръстопът в голямата и жестока човешка гора една малка, изгубена фея. „А, каква странна, изгубена фея! – казал си големият странен мечок, когато бил още човек. – Защо не я взема със себе си, да проправяме заедно с нея пътища по голямата, пълна с хищници човешка гора, да вървят по тях хора с открити лица, чиста сърца и широки крачки?“.

  Речено-сторено. Взел човекът със себе си малката странна изгубена фея, кой знае как оцеляла в голямата и жестока човешка гора, в която оцелявали само хищници. И започнали заедно двамата да проправят пътища и пътеки в тази голяма гора, той – с размаха и смелостта си, тя – със скритите си вълшебства. И така минали години. През които в голямата и жестока гора, в която оцелявали само хищници, човекът и феята прокарали малки мрежи от пътища и пътеки, в които хората можели да вървят по-лесно, без да има нужда да стават задължително хищници.

  Но в голямата и жестока човешка гора нашият герой срещнал много други човеци, които вече се били превърнали в зверове. Кои малки, дребни и поврътливи, кои големи, безскрупулни и жестоки. И така неусетно, докато си имал вземане-даване с тях, в опита си да ги победи, той ставал все повече заприличвал на тях. Докато лека-полека лицето и тялото му не се покрили с козина, докато на пръстите му не израсли дълги, заострени нокти, и докато, накрая, вместо на два крака, взел на ходи на четири.

  Човекът, обаче, който се бил превърнал в мечок, не разбирал какво е станало с него. Даже напротив – колкото повече се превръщал в хищник, толкова повече се нуждаел от това да му казват колко е добър, честен и справедлив. И колкото повече губел сложната, многолика човешка мяра за добро и зло, толкова повече искал неговата, вече друга мяра за добро и зло, да бъде подкрепяна и споделяна от всички, които били край него.

  Той разбира се искал това и от малката странна изгубена фея, която бил срещнал по пътя си още, докато бил човек. А малката странна изгубена фея не можела да изгуби своята точна, красива мяра за добро и зло, защото само така, мили деца, и малки, и вече възрастни, феите могат да правят своите малки и големи вълшебства. Ако някоя фея изневери на своя сложен, тънък вътрешен камертон, тя вече не може да бъде фея, нито да прави каквито и да било вълшебства. Може би затова в голямата човешка гора почти няма феи, или ако има, те живеят само в приказките.

  Но, така или иначе, нашата малка изгубена фея не можела вече да проправя пътеки заедно с големия странен мечок, който някога бил човек. А понеже била фея, от нея не ставало ни хищник, ни жертва. Защото хищните нямат мярата на човеците за това кое е добро и кое зло, а жертвите нямат достатъчно свобода и вътрешна сила, за да бъдат човеци.

  Така нашата фея, която трябвало пак да остане сама в голямата и жестока човешка гора – където хората ставали или хищници, или жертви, а човеците, за да останат човеци, се нуждаели от водачи с открити лица и от скритите вълшебства на феи, които не живеят само в приказките – загубила своя партньор, който не знаел, че вече е станал хищник. Един ден мечокът й казал открито сама да си тръгне, понеже тя, според него, не ставала вече за негов другар. Той не разбирал, нито можел да признае, че това, от което се нуждае, вече не са свободни да бъдат себе си хора, камо ли феи, и че може да върви нанякъде с някого, само ако той споделя стария хищнически закон на гората. Според който закон е толкова лесно човеците да престанат да бъдат човеци.

  И така, мили деца, малки или вече възрастни, свършило едно малко вълшебство. Вълшебство, в което един голям, странен човек, срещнал една малка, изгубена фея, и в голямата и жестока човешка гора се случили тайни, красиви пътеки, които след края на тази приказка може да се превърнат отново с храсталаци. Храсталаци за изгубени хора на четири крака, които пълзят и се дебнат кой кого пръв да препъне, погълне и изяде.

  .

  Мариана Атанасова

• Не минавай по мен

  

  .

  НЕ МИНАВАЙ ПО МЕН! АЗ СЪМ ТЪЖНА ПЪТЕКА,
  дето ничии стъпки не чака,
  И случайна сълза… Във очите на всеки,
  който нито веднъж… не е плакал.

  Не тъгувай за мен! Аз съм спомен за лято,
  не опазило юлското слънце…
  И накуцвам към залеза – с трънче в петата…
  А денят… се смалява… До зрънце!

  Не разпитвай за мен! Аз съм Изгрева мокър…
  На разсъмване – пия росата.
  А човешките думи – порязват до кокал
  на събуждането тишината.

  Не пътувай към мен! Бях за някого бездна,
  от която… излизане няма!
  Аз съм тясна пътека, която изчезва,
  ако не е Пътека за Двама.

  Не посягай към мен! Аз съм билка горчива,
  дето всеки не може да пие…
  Беззащитно – добра… И невинно – красива…
  А в листата – отрова се крие.

  Не посягай! Аз мога да бъда огнище…
  Но и болка! Която изгаря…
  За Поета – поема… Която сам пише.
  За осъден – последна цигара…

  Аз съм къща, в която Небето нощува.
  И в която осъмва Зората.
  И пчела неуморна, която целува
  ароматния сън на цветята.

  Аз съм грях за монаха в пустиня беззвездна…
  Аз съм… най-разноликата драма!
  За глупака – енигма. За слабия – бездна!
  От която… излизане няма.

  Не пътувай към мен! Аз така си живея –
  като всяка Висока Пътека…
  И самотно сред камъните се белея…
  Но – не мога да бъда за всеки!

  Не минавай по мен! Аз съм стръмна пътека…
  И в Земята дъждовно се стичам.
  И съм тежка сълза. Във очите на всеки,
  който… не е готов да обича.

   

  Гълъбина Митева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук и тук.

  .

• <<
• 1
...
• 44
• 45
• 46
• 47
• 48
• 49
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
...
• 77
• >>